Непокорна кръв

11

— Време е да се научиш да четеш, дивако. — Конал тръсна тежката кожена торба върху грубата маса и ми се ухили.

Аз го наругах.

— Речникът ти несъмнено се нуждае от обогатяване.

Отново изругах.

— Да не би да смяташ, че не съм достатъчно нещастен?

Той леко помръдна рамене.

— Винаги можеш да се прибереш у дома, Сет. Не си длъжен да оставаш.

Аз отново го наругах, както правех винаги, защото този разговор го бяхме провеждали стотици пъти през последните няколко мрачни месеца. И отново си помислих с копнеж за портала във влажната зелена гора, през който бяхме преминали, за да достигнем до този свят. Той беше толкова близо, само на един ден бърза езда оттук.

Не исках да живея на това място, но не исках и да изоставям Конал. Простосмъртните се оказаха точно такива, каквито ми ги беше описал Орна: пълни с въшки, пълни с болести, командвани от жреци. Допусках ги до себе си единствено на един къс меч разстояние. Те живееха в мизерия и мрак, а ако бяха богати, живееха в по-натруфена мизерия. Баня? Човек би могъл да си помисли, че никога не са чували за вода, освен ако не ставаше дума за варенето на противния алкохол, който като че ли никога не спираха да пият. Изглежда, не можеха да направят връзка между мръсотията, в която живееха и мръсотията и болката, в които често умираха. Нищо чудно, че бяха простосмъртни.

Конал, естествено, казваше, че те не са виновни за това. Казваше, че така са устроени, така е била развита расата им, че са по-предразположени към болести и поквара от нас. Каза, че животът им постепенно ще започне да се удължава.

Моята теория беше по-различна.

Ето какво си мислех аз: те не можеха да четат мислите си. Не знаеха нищо за болката, мъката или смъртта, докато лично не се сблъскваха с тях, но дори тогава се интересуваха повече от болката и мъката на другите, отколкото от своите собствени, и точно затова не правеха нищо по въпроса. Може би това бе причината природата да им даде толкова кратък живот. Смятах, че моята раса ги превъзхожда неимоверно и очевидно природата беше на моето мнение.

Конал не одобряваше разсъжденията ми, но отказваше да влиза в спорове.

— Не се възгордявай толкова, Сет — казваше обикновено той. Или пък: — Пред меча всички сме еднакво смъртни, Мурлин.

Вероятността да умра от гордост по време на изгнанието ми не беше голяма. От великолепните стаи в крепостта на баща ни се бяхме озовали в колиба с пръстен под, тръстиков покрив и стени от камък, кал и оборска тор. Вътрешността й беше опушена до черно, защото колкото и да се мъчехме да запушваме дупките около вратата, студът винаги успяваше да се вмъкне вътре, но пушекът никога, ама никога не намираше лесен път навън. Поддържахме черната ни къща колкото се може по-чиста, но и нашият ентусиазъм имаше своите граници. Конал харесваше местоположението й, на около две мили от струпаните наблизо колиби и ферми, полускрита сред офики и брези. Аз не намирах нищо, което да ми хареса. Мразех това място.

Конал измъкна няколко прашни книги от кожената торба и отвори едната от тях. Тя миришеше на прах, червеи, пушек от свещи и знание.

— Не съм казвал, че ми е чак толкова скучно — промърморих аз.

— Какво друго имаш да правиш тази вечер?

Отстъпих назад.

— Бих могъл да почистя мишите изпражнения от шкафа с храната.

Той се разсмя, сграбчи ме за раменете и ме накара да седна на близкия стол.

— Богове, защо я докарах дотук?

— Не знам. Защото Лилит е била добра майка, сигурно. Откъде ги намери? — кимнах аз към книгите.

— От свещеника.

— Жреца?

— Нали ти казах, че вече не са жреци. Той е свещеник.

Независимо как го наричаше, жрецът не беше чак толкова зле. Той беше висок и слаб, аскетичен и рязък, но достатъчно добродушен. Практичността му ми допадаше, защото религията му явно се променяше според времената: дори простосмъртните не можеха да решат какво точно иска техният бог от тях. Жреците, които се наричаха свещеници, бяха подгонили жреците, които се наричаха жреци, и те или приемаха тяхното учение (както беше направил нашият), или бягаха. Спореха за неща, които не можех да разбера, с изключение на това, че новите жреци бяха далеч по-склонни на сексуално въздържание и много против танците и пиенето. Що се отнася до мен, цялата им пасмина трябваше да бъде пратена в техния ад, където нито щяха да танцуват, нито да притесняват когото и да било.

Нашият поне не беше алчен за десятъка, който събираше от паството, и аз се възхищавах от косите му, които бяха побелели, макар човекът все още да имаше доста живец у себе си. И когато се случеше да забележи Конал, той се отнасяше добре с него. А всички, които харесваха брат ми, бяха добре дошли, освен това мъжът никога не направи грешката да се опита да ме покръсти. Когато се приберях у дома и го заварех да философства на чашка с Конал, той ми кимваше и се усмихваше по своя си официален начин, но това беше всичко. Смяташе ме за малоумен, но това не ме притесняваше.

— Каза ли му, че ще ме учиш да чета?

— Не. — Той ми хвърли смразяващ поглед. — Не говоря с никого за теб. Нали така искаш?

— Да. Какво пише тук? — Забодох пръст в корицата на едната книга, покрита с украсени йероглифи, които все още не можех да разчета.

Този път лицето на Конал помръкна.

— „Демонология“ — каза той с леден глас. Но аз някак си разбрах, че не се ядосва на мен. — Това е книга, която е задължителна за четене, а не развлекателна литература. Както и следващата: „Malleus Maleficarum“2. Да не започваме точно с тях.

— Хубаво — свих рамене.

Той се подсмихна и побутна към мен третата книга.

— Хайде, да започваме. После ще ми благодариш за това.

Така и стана. Накрая наистина му бях благодарен, че ме е научил да чета и да пиша. Оказа се много по-полезно, отколкото бях готов да призная, когато още бях на четиринайсет и смятах, че зная всичко за всичко. За голямо мое разочарование Конал не спря дотам. Той се опита да ме научи на политика и философия; опита се да ме запознае със съвременния свят, как простосмъртните са го създали и как и защо Ший правят нещата по по-различен начин.

Трябваше да ме научи и на древната история: как прамайките проявили достатъчно здрав разум, за да разберат как се развиват отношенията между нас и простосмъртните; как в онези години, когато расата ни била силна и притежавала магията, те създали Воала, защото повече не сме можели да живеем, в един свят с простосмъртните. Как сме били твърде различни от тях. Как все повече сме предпочитали да оставаме само в нашето си измерение, докато накрая те съвсем ни забравили.

И как понякога някои от нас не издържали и се връщали тук.

Това вече не го разбирах. Да избереш да отидеш в изгнание, когато всъщност имаш избор? Подобно нещо биха направили единствено ламирите. Народът на Ший беше отсякъл този безумно извратен клон от своето семейно дърво и вместо това ламирите бяха избрали да всяват хаос сред простосмъртните (и да търсят свои протежета сред тях). Ламирите преминаваха между световете с постоянство и упоритост и накрая ни принудиха да поставим пазачи до порталите, за да ги спрем, но въпреки това те пак намираха начин да преминават отвъд.

Това изобщо не беше от полза за репутацията ни. Те бяха повредени, тези ламири. Липсваше им нещо. Сигурно така са били създадени — те не обичаха живота, а само смъртта и болката. Кой знае защо боговете са ги измислили точно такива? Може пък въобще да не са мислили. Може те просто да са се появили, докато боговете са гледали на другата страна.

Аз никога не ги бях виждал, а и нямах особено желание. Дори Конал не беше, защото Григар и останалите капитани на укрепления ги бяха прогонили още преди да се родя. Но ние слушахме историите и треперехме, и се радвахме, че вече ги няма. Те никога не се завърнаха — според мен не ги беше страх от мечовете на Григар и останалите, но той им беше развалил веселбата и те си бяха намерили друго, по-обещаващо място за игра сред беззаконието и бедността на другия свят.

Ах, бедността. При първото ми изгнание бях станал свидетел на много неща, виждах ги из целия свят. Видях деградация и глад, които бяха ужасни, но никога не се потресох така, както първия път. Народът на Ший работеше здраво и се биеше здраво, но също така живееше и обичаше, и се забавляваше здраво. Простосмъртните се раждаха единствено с тяхното си достойнство, а накрая умираха с нищо. Изпитвах жал към някои от тях и бих могъл да им помогна, но Конал не ми позволи. „Не е разрешено — каза ми той. — Те имат различни традиции, различни правила. Животът им принадлежи не на тях, а на техния бог и техните жреци“.

Зимата беше по-милостива от жреците: тя убиваше много от старите и болните, макар понякога да вземаше и доста от по-младите. Онези мрачни месеци бяха тежки, много тежки. За пръв път усетих студ, какъвто не бях изпитвал дотогава, продължителен студ; и за пръв път в живота си усетих истински глад.

Но изгнанието си имаше и своите плюсове. Дори въздухът на другия свят беше по-добър от подземните зали на Кейт, а пролетта, която настъпи след първата ни зима там, беше прекрасна, сякаш за да компенсира дългите трудни месеци. Тя ни донесе друг вид сняг — от ронещите се листенца от цветовете по дърветата и зашеметяващите жълти цветя, обсипали всички поляни и хълмове.

С настъпването на пролетта започнах да оценявам и привлекателността на някои от момичетата. Те нямаха деликатната свирепа красота на девойките Ший, но притежаваха някакъв неопределим чар и земен поглед към живота, който ужасно ме привличаше.

И бях наистина обиден, че никоя от тях дори не ме забелязваше.

Когато сръднята ми мина — аз бях много по-възмутен от Кейт, отколкото самия Конал — се опитах да се успокоя и да се насладя на другия свят. Това не ми се струваше възможно без компанията и приятелството на жените. За съжаление като че ли никоя от жените нямаше нужда от моята компания.

Това не можех да го разбера. Не бях някой грозник, приличах на Конал. Той беше смятан за красив дори сред Ший — но простосмъртните момичета се интересуваха повече от него, отколкото от мен. Неведнъж или два пъти бях виждал как някое момиче от смрадливото селище се обръщаше по няколко пъти след него и му се усмихваше, но ако приятелките й или майка й я повикваха, тя бързо изтичваше при тях и споменът за него бързо отлиташе от ума й.

Това не го притесняваше изобщо. Той като че ли се забавляваше, както се забавляваше и с работата си. Конал не беше смятан за кой знае какъв ковач сред народа на Ший, но можеше да изработва обикновени оръжия и сечива, освен това проявяваше голяма изобретателност при ремонтирането на разни неща. Не беше и истински лечител, но като повечето от нас знаеше доста неща за билките и корените, както и за наместването на костите, така че услугите му бяха търсени редовно.

Но никой от клиентите му не завърза приятелство с него. Ако вечерта видехме в кръчмата някой фермер, да речем, той никога не поздравяваше Конал, макар през деня да го беше обсипвал с благодарности заради излекувания му кон, утешеното дете или поправеното рало. Човек би помислил, че Конал просто се е изтрил от паметта им, точно както ставаше с момичетата. Дори жрецът повдигаше изненадано вежди, когато Конал подхващаше разговор с него.

Най-накрая брат ми се съжали над мен и ми разкри истината в един разочароващ ден, когато аз най-накрая успях да привлека погледа на едно от момичетата в селото. Няколко девойки се бяха събрали край ручея и перяха, разголили крака във водата, смееха се по техния си груб начин и флиртуваха с момчетата. Любимка ми беше най-тихата, момиче с дълга черна плитка, сериозни зелени очи и леко скептична усмивка. Бях я забелязал отдавна и си мислех, че може да ми допадне. И ето я там, ухажвана от момчетата с червендалести груби лица и без капчица ум, а аз не можех да понеса този удар върху суетата ми. Промъкнах се в групичката им, усмихнах се на моето тъмнокосо момиче и издърпах мокрото й шотландско наметало от водата. Със запретнати поли и крака, зачервени от студа, тя ме възнагради с усмивка и аз усетих прилив на страст.

— Я виж ти! — каза един от другите. — Какъв красавец, а? Откъде се появи?

— О, знаеш го — обади се едно от момичетата. — Живее при ковача.

— А, да, знам го. — Първото момиче ме измери с критичен поглед. — Братът на ковача.

— Мълчаливецът. Нали знаеш какво казват за тихите води?

Момичето с тъмната коса продължаваше да ме вълнува най-много, но се наслаждавах на вниманието на всички останали.

— И какво казват?

— Сет. — Ръката на Конал незнайно как се беше озовала на рамото ми. — Ела за малко. — Той се усмихна на момичетата, притисна показалец към слепоочието си и го завъртя като ясна обида към здравия ми разум или интелигентността ми.

Брат ми ме издърпа настрани и когато погледнах през рамо, видях, че никой от групичката не ни изпраща с поглед. Вниманието им беше съсредоточено върху червенокосия младеж и дребния му грозен другар. Спрях се и ги изгледах презрително, но Конал ме дръпна след себе си.

— Вече са те забравили, за щастие. Да не си пиян?

Аз бях бесен.

— Щеше да ми излезе късметът с нея, Ку Хорах. Ние какво, да не сме монаси?

— По-непорочни от монасите — ухили се той. — Стига да знаеш кое е добре за теб.

— Първото момиче, което изобщо ме забелязва — рекох горчиво аз, — и ти ме отмъкна от нея. Да знаеш, че хич не е лесно. Те имат странни вкусове. Мъжете, които харесват, приличат на конски задници.

Конал се разсмя и ме побутна към кръчмата.

— Не е това. Вината не е в теб. Ти си една тлееща топка от сексапил и красив външен вид, ясно ли е? Сега млъквай, пийни едно и забрави ценните си нужди.

Не се сдържах и също се разсмях.

— Ти черпиш.

— Естествено. Виж какво, сериозно говоря. Те не те виждат, Сет. Не те виждат наистина.

Погледнах го мрачно.

— Така е. Заради Воала. — Той разпери подигравателно ръце.

— Но той е просто една тънка ципа между световете — възразих.

— Така е, но освен това е и твоя защита. От тази страна… Воалът не точно ни крие, но ни осигурява прикритие. Бързо ни забравят. Изплъзваме се от мислите им като вода от шепата.

— А?

— Знаят, че сме тук, но не ги интересуваме.

— Разбирам. — Замислих се за миг. — Това обяснява много неща.

Кръчмата беше мрачна и опушена, като всяка друга колиба в селището. Не беше дорасла да се нарича странноприемница. Държеше я една жена от равнините — кой знае как се беше озовала при дивите планинци. Те се събираха тук, за да си купят добро пиво, лошо уиски и да забравят. Мястото смърдеше на алкохол и изветрели надежди.

— Чуй ме, Мурлин. — Конал сложи едно шише с уиски на масата и ме смушка в ребрата. — Не оставай с погрешно впечатление. Убийство няма да ти се размине. Ти си незабележим, не невидим. Ясно ли е?

— Можеше да ми го кажеш по-рано.

— Е, вече го разбра, нали? — Той сви рамене. — Мислех, че няма да ти хареса.

— Ще го преживея. И какво се очаква от мен? Да лежа в леглото и да си мисля за Орах?

Той се усмихна.

— И по-лошо можеше да бъде. Няма да стоим вечно тук.

Щеше ми се да не го бях казвал. Почувствах се така, сякаш бях измамил Конал и бях предал Орах. За да сменя темата, казах:

— Не може ли просто…

— Какво?

Огледах селяните, които бяха просто едни роби на вожда на клана им. Имаше и по-лоши земевладелци; сигурно имаше и по-добри. Мъжете седяха в полумрака на кръчмата, вперили погледи в мръсните си чаши, пребити от работа, работа и пак работа, само за едното оцеляване. А жените им работеха още по-здраво за по-малко дори.

Мразех ги и ги съжалявах. Къде беше музиката им, танците и радостта от това, че са живи и дишат този свеж въздух?

— Бихме могли да направим всичко по-добро за тях — казах аз. — Да подобрим самите тях. Бихме могли… да променим съзнанията им.

Конал замълча, докато пълнеше чашите ни с уиски. След това пое голяма глътка и леко ме потупа по бузата.

— Това е под достойнството ти, Мурлин.

— Нямам достойнство. — Веднага съжалих за думите си. Той беше забил нож в гордостта ми, но аз се бях оставил да ме провокира и думите ми тежаха от самосъжаление.

— Те имат свободна воля също като нас. Защо не са я запазили?

— Като че ли ще им помогне някак — изсумтях аз.

— Виж какво, колко силен според теб трябва да е умът ти? Ще успееш да повлияеш на един или двама. Да промениш нечие възприятие, да пипнеш тук-там някой спомен. А дали трябва да го направиш… — Той сви рамене. — Според мен — не.

— Защо не? Ние сме по-добри от тях.

Видях как в очите му проблясва раздразнение.

— Понякога направо ме отчайваш. Опитай се да се пребориш с хората чрез ума си, но само ако те могат да отвърнат на удара ти. Ако знаят какво правиш — защо не? В противен случай е също толкова почтено, колкото да се изправиш с гол меч пред невъоръжен мъж. Да не би да искаш да бъдеш като Кейт или като майка ти? — Той кимна към невъзпитаните пиячи. — Кейт иска да манипулира умовете им. Иска да ги управлява, да притежава света им.

— А защо не го направи тогава? — промърморих аз. — Така или иначе прави каквото си поиска.

— Не може. — С облекчение забелязах, че отново се ухилва. — Затова иска да се отърве от Воала. В главата си има достатъчно сила, за да контролира тълпата, дори цял един народ. Но не може да го направи, ако не я виждат.

— И тя ли е незабележима като нас? — попитах аз.

— Доста. Иска да я виждат, умира да бъде обичана от тях, но не знае как да унищожи Воала. Това не е по силите й, слава на боговете.

Гледах да общувам с боговете колкото се може по-малко.

— Защо?

— Помниш ли какво каза Ленора онази нощ, когато ти ни шпионираше? Истина е, че ние имаме нужда от Воала. Простосмъртните лесно се плашат, а оттам до омразата има само една крачка. Унищожим ли Воала, ще унищожим Ший. Накрая ще се стигне и до това. — Той поклати глава. — Ще ми се да мисля, че Кейт не го разбира. Че не го е обмислила докрай, нали разбираш? Иначе защо би причинила нещо такова на собствения си народ?

— Защото си пада по някой простосмъртен? — Сетих се за хубавото момиче на пазара и слабините ме заболяха. — Аз съм с Кейт.

Това трябваше да е шега. Поне отчасти. Но в гласа му повя хлад, когато каза:

— Ти си ми брат, Мурлин. Искам те на моя страна.

Погледнах го. Не можех да повярвам, че дори може да си го помисли.

— Винаги — казах. — Винаги ще бъда твой роб, Ку Хорах. Никога няма да те предам.

Той вдигна поглед, потърси очите ми и се усмихна притеснено.

— Знам, Мурлин — отвърна. — Знам.

12

— А, да, брат ти. Строг е към теб, нали? Мисля, че така трябва, красиво мое момче.

Примигнах над гадното уиски и надигнах чашата си, за да погледна през нея, като през замазан филтър, към говорещата.

Значи най-накрая ме бяха забелязали. На всичко отгоре тя ме смяташе за красив. За нещастие новата ми обожателка беше същата стара гарга, която държеше кръчмата. Беше се облегнала на стола, от който само преди пет минути беше станал Конал, за да поговори по работа с мелничаря. Аз останах да се цупя на масата. Каква ирония, че точно сега не ме оставяха на мира.

Името й беше Синклер. Законната й работа беше пивоварство; а иначе тя плащаше на няколко мъже, които живееха на хълмовете, да превръщат едросмляното брашно в уиски. Земевладелецът се правеше, че не вижда или просто не му пукаше, а може би споразумението го устройваше, както устройваше и всички останали.

— Здрасти — казах аз. — Какво искаш?

Тя изсумтя и ме изгледа високомерно, след което дръпна стола на Конал и се стовари върху него, облягайки голите си жилести ръце на масата.

— Твърде стара съм за теб, а? Не знам защо си помислих, че няма да си чак толкова придирчив, като виждам, че в леглото ти няма момиче.

Усетих как ченето ми увисна и рязко го затворих.

— Виж какво, не се обиждай, но…

Тя нададе дрезгав вой, който приех за смях.

— О, не се стряскай, момче. Ти си още млад и аз не искам тялото ти. Колкото и да е хубаво. — Намигването й беше толкова показателно, че не се сдържах и се разсмях.

— А откъде знаеш, че е така?

— Виждала съм го — отвърна бързо тя и си наля чаша от уискито, за което й бях платил доста пари. — Минавам често през стръмната клисура покрай водопада. Виждала съм двама ви с брат ти как плувате сутрин.

— Какво нахалство — промърморих.

— Какво дупенце — отвърна тя и отново нададе онзи странен вой, който би трябвало да е смях. — Много е апетитно, и твоето, и неговото. И не само. Ако бях с двайсет години по-млада…

— Да бе, да — отвърнах аз. — По-скоро четирийсет.

Тя се изхили над чашата си, после я пресуши на един дъх и я поклати пред мен. Аз се ухилих, но очите й проблеснаха сериозно.

— Знам ви какви сте — каза тя. — Виждала съм и други от твоя вид.

Отблъснах чашата си встрани и станах.

— Ще си тръгвам.

— Не. — Приличната й на кокоши крак ръка се вкопчи в китката ми с изненадваща сила. — Не ви мисля злото.

— Така ли? Кажи ми тогава едно нещо. — Изтръгнах се от ръката й, но седнах отново и вперих поглед в очите й, прегърнал собственически бутилката с уиски. — Защо разговаряш с мен?

— Нали ти казах. И преди съм виждала хора от твоя вид. Знам, че другите не могат да ви видят много добре. — В гласа й звучеше прикрита гордост. — Казват, че самата аз имам малко от кръвта ви. Притежавам зрението.

— Да бе, зрението. — Но вперих очи в нея. Зад сбръчканата кожа и вени, и малките туфи коса се криеха изящни скули, високи, подчертани и добре оформени. — Добре де, може би малко. И недей да вярваш на всичко, което чуваш. Две зрения! Пророчество! Там, откъдето си взела кръвта си, лейди, има само конски фъшкии.

— Виждаш ли? Нарече ме лейди. — Тя се усмихна, разкривайки огромния си златен зъб, а бузите й се покриха с бръчици. — Това напълно го доказва.

Раздразнен, завъртях очи.

— Какъв е смисълът от този разговор? Да разбера, че не желаеш тялото ми?

— Казвам ти да внимаваш. — Рязката промяна от смях в сериозност ужасно ме изнервяше.

Аз се поколебах.

— Ние и без това внимаваме.

— Да, брат ти е мъдър човек. Ти не чак толкова, но пък си още само момче. — Лъскавата й усмивка отне хапливостта от забележката й. — А и аз не съм единствената, която ви вижда добре.

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Така ли?

— Така я. И ти знаеш много добре кого имам предвид.

Наистина знаех. Имаше един от тях, който винаги ни забелязваше, един мъж, който винаги кимаше на Конал, без да се усмихва. Нашият земевладелец, нашият нов господар. Маклауд.

Конал казваше, че трябва да сме му благодарни за мястото, където можем да живеем и да работим. Аз не бях, но за щастие не го виждахме често. Понякога той идваше в селището на кон, придружаван от хората си, събираше рентата, разрешаваше спорове или произнасяше присъди над крадците и измамниците. Той беше граф и предводител на клана, един от някогашните мормери3, които векове наред управляваха земите на другия свят и никога не се подчиняваха на опитващите се да им се месят крале. Това им даваше власт, която аз презирах; толкова ми се искаше да зашлевя плесница на самодоволната му физиономия, да му покажа, че съм му поне равен, че съм син на капитан на крепост, издънка на могъщ клан на Ший. Но това нямаше да му говори нищо, а аз щях да бъда бичуван или жигосан, или прогонен от жалкия ми дом, затова запазих презрението си за себе си.

Но пък Конал го харесваше. Той харесваше повечето хора, независимо дали го забелязваха или не.

Не исках да окуражавам Ма Синклер и клюките й, но любопитството ме гризеше здраво.

— Маклауд. И в неговите вени ли тече кръвта?

— Той ли? В никакъв случай! — Тя се разсмя, но после снижи глас и продължи заговорнически: — Но казват, че си има работа. С вас. С Хората на мира, имам предвид.

— Ако наистина знаеш толкова много за нас — казах аз, — никога няма да използваш този израз.

— Добре. — За пръв път ми се стори обидена. — Той си има любовница от вашите. Това обяснява всичко. Маклауд знае как да ви вижда. Внимавай. Само това искам да ти кажа.

Тя се изправи, грабна полупразната ми бутилка и се затътри към бара. Бях толкова изненадан от нахалството й, че можах само да зяпам с отворена уста след развяващата се мърлява пола. Но тя просто остави бутилката на мръсния под и грабна друга от рафта. Донесе я обратно и я тръшна на масата пред мен.

— Ето — прошепна. — Това е по-добро. Следващия път ще дам от него на теб и на брат ти, както и всички други пъти, когато идвате.

Аз повдигнах скептично вежда.

— И защо?

Тя отново ми намигна; за възрастта си знаеше много добре как да изглежда похотливо.

— Защото съм суеверна, красиво мое момче. Ако трябва, ще застана на ваша страна.

— Хубаво. Но трябва да знаеш, че от това няма да имаш полза. Работата ти няма да е свършена на сутринта и кравите на враговете ти няма да станат ялови.

— Аз нямам врагове, момче, и съм получила всичко, което поискам от вашия вид. Опитай втората бутилка и ще видиш. Мога и да лекувам. Научи ме един като брат ти. — В очите й проблесна похотлива носталгия. — Преди трийсет години. Така че едва ли ще се насладя на бузките ти.

Засмях се, грабнах бутилката и се надигнах да последвам Конал, но тя отново ме хвана за ръкава.

— Не забравяй да го предупредиш да внимава. С лекуването. — Очите й бяха бледи и воднисти, но не това ги караше да изглеждат студени. — Докато всичко върви както трябва, нещата ще бъдат наред. Получи ли се обаче проблем, цялата благодарност ще изфиряса във въздуха.

Аз се изсмях рязко, озадачен и разочарован.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение, моето момче. Прекалено си красив, за да изгориш на кладата.

Глупавата старица просто нямаше какво да прави. И друг път го бях забелязвал при жените на пазара: тя беше стара и самотна, и копнееше за малко повече вълнение. Едва когато по-късно същата вечер отворих бутилката уиски, аз усетих да ме побиват тръпки.

Не че питието беше лошо. Беше твърде добро и аз вкусих истината на думите й, и тогава осъзнах, че тя много добре знае какво говори.

Опитах се да забравя думите на Ма Синклер. Конал и без това внимаваше твърде много, беше твърде изнервен за вкуса ми; може да се каже, че копнеех за някоя шумна кръчмарска свада, която да поразведри живота ми. Като че ли нямаше нужда от допълнителни предупреждения, а и освен това можех да го наглеждам. Нали затова бях тук.

— Чудя се за Маклауд — казах в една студена и влажна пролетна утрин на Конал.

— Знам — отвърна той. — Аз също. Той сякаш е роден за нападения, а аз не искам да се намесвам в местните войни. Този човек непрекъснато потегля на набези. Подбира си битките.

Точно това имах предвид.

— Той ще ни вземе в отряда си. Сигурно го знаеш.

Също като останалите кланови вождове, и той призоваваше мъжете от клана си — само мъжете! — когато повеждаше сериозна война с някой съсед, но за постоянните си нападения и дребни скандали Маклауд държеше около себе си малък отряд от добре платени мъже, които дори не бяха от неговото семейство, но които му бяха лоялни до смърт и се биеха като дяволи. Те бяха личните му телохранители и всяваха ужас в долината, защото не признаваха никой друг член на клана, освен вожда му. Боговете знаеха, че обикновените членове на клана можеха да се бият и дори им харесваше, след първата чаша уиски бяха готови да измъкнат скритите в колибите си оръжия и да се хвърлят в битка за честта на вожда си. Но телохранителите на Маклауд живееха по-добре от останалите, в замъка на капитана си; те бяха привилегирован елит и съществуваха само за да се бият.

— Това би бил по-добър живот от ровенето в калта — казах аз. — И без това половината от онова, което отглеждаме, трябва да го даваме на земевладелеца.

— Не преувеличавай.

Не преувеличавах кой знае колко.

— Ние можем да се бием. Родени бойци сме. Той ще ни цени, ще ни награждава. Пък и видя ли последния сърп, който направи? За нищо не ставаше.

Той изсумтя развеселено, ръката му се стрелна светкавично към главата ми и ме хвана за ухото.

— Аз не съм фермер, Конал. Аз съм ловец. Аз съм боец. — Беше ми омръзнало да ора земята с взетия под наем кон и общинското рало. Бях роден да получавам зърно и хляб в замяна на дивечово месо и защита на фермера.

— Ако извадиш късмет, те чака дълъг живот. — Конал ме ощипа игриво по ръката, от което доста ме заболя. — Ще се научиш да правиш повечето неща. Постоянните битки притъпяват мозъка. Понякога е добре да стоиш и да поработиш.

— Звучиш като Кейт — казах аз. — Сякаш е добре човек да е скромен. Аз никога не съм я виждал да проявява скромност.

— Няма да споря с теб за това — каза той и завъртя очи. — Но не става въпрос за скромността, а да се научиш на търпение.

— Да, това вече съм го правил — сопнах му се аз.

Конал се засмя.

— Какво му е смешното?

— Щом сам не се досещаш, няма да ти кажа. Пък и без това ходим на лов, нали? — Той извади лъка си от сламения покрив и по земята се посипаха миши изпражнения. — И като се заговорихме за това, отивам да донеса закуска. — След тези си думи той се измъкна в сутрешния здрач.

Моята задача беше да разпаля огъня, но не очаквах да изгубя представа за времето. Затова се стреснах, когато чух Конал да ругае и примигнах. Нима вече се беше върнал?

Вратата се отвори с трясък. В ръцете си той не носеше лъка, нито закуската, а някакъв пакет.

— Какво да правя с това? — излая той. — Какво да правя с това?

После нежно постави пакета на масата и тогава мръсните парцали, с които беше увит, паднаха настрани и аз видях какво има вътре. Затова се изненадах, когато чух гласа си:

— Какво е това, по дяволите?

Очите му бяха пълни със сълзи, но въпреки това той ме изгледа сухо.

Аз извадих ножа си.

— Трябва да го убием.

Той грубо изтръгна ножа от ръката ми.

— Това е бебе!

— Това е умиращо бебе! Да не си полудял? Боли го, не виждаш ли?

— Нямаше да умира, ако някоя бедна кучка не го беше оставила навън цяла нощ!

— Ама вече го е направила! Няма да оцелее. — Аз отстъпих назад, сякаш неизбежната му смърт беше заразна. Конал ми хвърли поглед, който въобще не ми хареса, и взе съществото в ръце. То не заплака; зачудих се кога ли е спряло да плаче. Сигурно по някое време през нощта. Ако изобщо е имало сила да плаче.

Според мен то издиша последния си дъх още докато го гледахме. И без това беше просто една торба кокали и сигурно беше болно, защото смърдеше. Но дори след като умря, Конал не го пусна. Той докосна хлътналите му бузи, потърка тънките клепачи над хлътналите очни ябълки, затвори очи и притисна крехката му мъртва главица към гърлото си. Сякаш то можеше да усети нещо, сякаш тази закъсняла проява на нежност щеше да компенсира ужасния му кратък живот.

— Исусе, Сет. Исусе! — Той беше свикнал да използва името на техния бог, когато беше ядосан или разстроен. — Това не е древна Гърция, това е краят на шестнайсети век. — Той отвори зачервените си очи и ме погледна. — Кои са тези хора?

— Точно това не спирам да те питам — помръднах с рамене аз. — Трябва да… ъ-ъ-ъ… какво правят те в такъв случай? — Почти не обръщах внимание на ритуалите им, но бях доста сигурен, че не оставят мъртвите си на грабливите птици и дивите зверове.

— Не знам — отвърна той, но после каза: — Погребват ги.

— В земята? — Опитах се да не повдигам вежди. Разни хора, разни култури. — А ние какво ще направим? Няма да е зле да го заровиш бързо, че ще започне да гние.

— Но то трябва… ще иска…

Аз го погледнах развеселено.

— То не е способно да иска каквото и да било.

— Знам, но… — Той го положи на масата, разгъна останалите парцали, огледа набързо мъничкото голо телце и отново го зави. — Момиче е.

— И какво от това?

— Не искам да продължаваме да говорим за него като за неодушевен предмет. Виж какво, не можем просто… да я заровим в земята. Трябва да повикаме свещеника.

— Да не си полудял!

На лицето му се беше изписало онова упорито изражение, което бях започнал да намразвам.

— Не става въпрос само за ритуалите. Просто… не искам да го направя, без той да знае. Може да се окаже проблем. Трябва да се посъветвам с него.

— Ако питаш мен, проблемите ще се появят, ако някой разбере за това.

— Някой вече знае — посочи той. — Онзи, който я е оставил. Богове, дали не са очаквали да я намеря по-рано? Беше доста наблизо. Накрая на сечището. Проклятие!

Все повече намразвах Кейт заради това заточение. Досега не бях виждал Конал толкова несигурен и нерешителен. За пръв път аз бях онзи, който трябваше да успокоява, да взема решения. Не бях сигурен дали тази ситуация ми харесва. Освен това нямаше смисъл да вземам решения, ако Конал нямаше да ги приеме.

— Дай да го сложим в земята — казах аз.

— Нея. — Той поклати глава. — Нея. Ще доведа свещеника.

Аз седях до него — нея — докато Конал го нямаше. Ако беше куче или кон, щях да го оставя и да се захвана с работата си или да се насиля да погледна в книгата, която Конал ми беше наредил да прочета, но по някаква причина не ми се искаше да обръщам гръб на съществото. То лежеше там и сякаш ме обвиняваше.

Нямаше нужда да го съжалявам, затова се опитах — без особен успех — да изпитам съжаление към онзи, който го беше оставил на студената земя да умре. Или може би да не умре. Може би наистина го бяха оставили на Конал. Може би той беше последната им надежда. Изведнъж разбрах паниката в очите му и отчаянието му. Какво да направя?

Нищо не можеше да направи, нищо, това се разбираше още от пръв поглед. Как ли реагират простосмъртните, зачудих се аз, когато умре и последната им надежда?

— Проблеми — произнесох на глас. — Проблеми.

Застанах до жалкото трупче и разгънах парцалите. Бях виждал разпънатите кожи в щавачницата; то приличаше точно на тях. Суха опънаха кожа върху костна рамка. Погледнах към клепачите му, сякаш очаквах да зърна движение под тях, очните му ябълки да се размърдат, като че сънуваше дневна светлина. Вместо това над крехките клепачи изжужа муха. Очаквах дори детето да примигне, да се размърда и да заплаче, но естествено, то не го направи. Аз гневно прогоних мухата, но тя бързо се върна.

Изпитах нужда да вдигна детето, както беше направил Конал, да го притисна към гърдите си, да го затопля и да го върна към живота. Глупав импулс. Поклатих глава и разтърках червените си изморени очи. Знаех, че богът на другия свят можеше да съживява хора, така че ако пожелае, би могъл да го направи. Това беше негова работа, не моя.

Моите богове не даваха налудничави обещания. Те си гледаха своята работа, а моят живот не беше тяхна работа. Това ми харесваше, харесваше ми, че не се интересуваха от личното ми развитие, че не се опитваха да ме накарат да чувствам вина заради това че съм се родил. Мъчениците не ме впечатляваха, съдиите не ме плашеха и дори сприхавите гръцки и римски богове-воини не ме притесняваха. Те не оставяха битката да си върви на самотек, а вземаха страни и избираха фаворити, намесваха се и унищожаваха превъзходни воини просто по прищявка. Богове!

Чаках и наблюдавах, но богът на мъничето изобщо не се интересуваше от него. Мухата кацна на масата до миниатюрното трупче, аз се възползвах от шанса си и я размазах с един удар. Тя залепна за дланта ми, гнусна и мокра. Ядосано затърках ръката си в панталоните, после се измих със студена вода от кофата в ъгъла. С мокрите си измръзнали ръце отново загърнах детето, като покрих внимателно и лицето му, преди да се появят още мухи.

Когато свещеникът пристигна, първото нещо, което направи, беше отново да я разповие. Искаше ми се да плесна ръката му настрани.

— Не е кръстено — каза той и поклати глава.

Значи това обясняваше безразличието на бога. Запазих каменно изражение на лицето си.

— Какво значение има? — попита Конал. По изненадания поглед на жреца и по начина, по който Конал отмести поглед и прехапа устни, разбрах, че е направил грешка.

— За мен ли? Никакво — отвърна жрецът. После порови в малка кожена торба и измъкна мускалче с масло. — За останалите ще има.

— Хъм — рече Конал. — В такъв случай можеш ли… ъ-ъ-ъ… да я погребеш?

Жрецът примигна.

— Разбира се, че трябва да я погребем. Но няма да е в гробището. Не бива да я поставяме в осветена земя. Ще ме извиниш ли за момент?

Конал ме погледна и сви озадачено рамене, а аз смръщих лице.

— Чужда култура — казах.

— Проклета неразбираема култура — отвърна той.

— Какво означава осветена земя?

— Нямам представа. Същото като свещена земя, може би?

— И как тогава ги различават?

— Не знам. — Той отново се обърна към мърморещия под носа си жрец, който рисуваше с пръсти кръстове по лицето на бебето. Когато приключи със странните си ритуали, мъжът отстъпи назад и се усмихна тъжно на Конал.

— Мнозина ще рекат — каза той, — че детето е попаднало в преддверието на ада, че няма да бъде допуснато в рая. Искам да знаеш, че аз не мисля така.

— Добре — каза Конал, опитвайки се да си придаде вид, че разбира за какво говори жрецът.

— Можем ли вече да изкопаем дупка за нея? — попитах.

По начина, по който ме погледна жрецът, разбрах, че съм сбъркал. Аз му се усмихнах по най-глупашки начин и след миг той ми се усмихна в отговор, а на лицето му се изписа разбиране, което едва не ме накара да го ударя.

Конал кривеше лице; дори при тези ужасни обстоятелства се опитваше да не се усмихне.

— Аз ще я взема — каза жрецът. — По-добре вие да не се намесвате.

Конал го погледна.

— Обещавам, че ще я погреба — рече тихо жрецът. — В брезовата гора. Прекрасно място. Правил съм го… — Той се прокашля. — Досега винаги съм ги погребвал там.

Конал кимна, стиснал юмруци.

— Мисля, че ме разбираш — каза жрецът, после ме погледна и продължи: — По-добре никой от вас да не се замесва.

— Разбирам. Благодаря — каза Конал.

Жрецът уви отново трупчето на бебето и го вдигна.

— Благодаря ти, че ме повика, дете мое.

Аз отворих уста, за да посоча, че Конал е син на Григар, а не на жреца, но брат ми веднага ме смушка мисловно. Това сигурно беше израз, който те обичаха да използват, помислих си аз, разтърквайки челото си.

— Трябваше да я оставиш там, където си я намерил — казах на Конал след като жрецът си тръгна и той затвори вратата зад гърба му. Вятърът се беше засилил. Вътре се промъкна студен вихър и кожата ми настръхна.

— Знаеш, че никога не бих го направил.

— Колко си сантиментален. Очакват ни неприятности.

Той сви рамене и ме погледна уморено.

— Може би.

— Детето е било оставено нарочно там, Конал. Жената е искала да успокои собствената си съвест, това е всичко. Поредната гладна уста, а е било и болно. Ако е смятала, че може да оцелее, щеше направо да ти го донесе.

— Може би — каза той. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, но поне от лицето му беше изчезнала онази нещастна пораженческа физиономия. — Какво очакваше да направя, Сет? Да се престоря, че не съм видял детето?

— Ти си онзи, който твърди, че трябва да си траем и да не изпъкваме — сопнах му се. — Добре, в такъв случай предпочитам да имам защитата на Маклауд и оръжие, и възможност да се бия. Знаеш ли какво ми каза Ма Синклер? Че си сбъркал, като си разкрил лечителските си умения и че ще изгориш!

— Не можех да оставя това бебе! — извика той.

Аз се възползвах от моментната му слабост.

— Какво е Malleus Maleficarum!

Той млъкна, придърпа един от столовете и седна на него. Не посмя да ме погледне в очите.

— Чук за вещиците.

— Да, това го разбрах. Жрецът ли ти го даде?

— Свещеникът. Да. Но не защото му вярва.

— Книгата е написана от жреци. — Аз нетърпеливо отгърнах корицата. — Ето. Упълномощена от Инокентий Осми. Невинен, моля ти се4!

— Това е просто име.

— Истинското му име?

— Не, не точно. Мисля, че те сами избират имената си.

— Че какъв е смисълът от това? — Поклатих отвратено глава. — Кой е той?

— Папа. Някакъв техен върховен жрец — отвърна Конал. — От миналия век.

— Виждаш ли? Те вече нямат върховни жреци, но техните свещеници продължават да четат гадните им книги. Все същите са.

— Този не е.

— Той е лицемер! Предполага се, че е от новата църква, но дори аз знам, че маслото и кръстенето не идват от Завета.

— Той е реалист! И е добър човек. — Конал въздъхна и разтърка челото си. — Той ми даде тази книга като предупреждение. Инокентий е определил магьосничеството за ерес, и да, еретиците ги изгарят на кладата.

— Ние не сме вещици — изтъкнах аз.

Той се наведе напред, придърпа книгата към себе си и започна да разгръща страниците й, докато не намери онова, което търсеше. След това я побутна към мен.

— Ето тук. Прочети ми го.

Аз изръмжах, но започнах да чета.

— Чел съм го това — изсмях се остро аз. — Ние не можем да правим нищо такова. Дори нашите вещици не могат да го направят! А и защо ни е?

— Продължавай — подкани ме той. — Става още по-добре.

— Знам, знам.

— Ох, това са глупости, Конал, стига толкова. Магьосничеството е просто манипулация на съзнанието.

— Не съвсем — отвърна търпеливо той. — Това е злоупотреба със способностите ти. Това е печелене на предимство от твоите… предимства. Но продължавай нататък.

— О, моля те, Конал. Да предположим, че точно божествената повеля ме е дарила…

— Опа, стига! — прекъсна ме той със смях. — Тук няма нищо лично, Сет. Това са просто родова памет и истерия, гнусни съзнания, страх от природата и от собствената им натура.

— Значи няма никакво значение какво правим?

— Не, богове. Ако бях излекувал проклетото бебе, щеше да е още по-сигурно, че ще ме помислят за вещица. Сега не е чак толкова зле. Трябва само да си мълчим и да си дължим главите ниско наведени, но тази вещерска треска ще мине и замине. Също като прилива или като някоя болест. Ако ни достигне и тук обаче, няма да е достатъчно да се спотайваме от погледите им. Ще трябва да бягаме.

Аз ударих с ръка по книгата.

— Ти сам го каза. Дори жрецът — свещеникът — не вярва на тези глупости. Това са крайности!

— Стигна ли до трета част?

— Не, замотах се във втората част и онова, в което сме се забъркали. Всички тия промени във формата и сексуални отклонения. Какви си ги вършил зад гърба ми, егоистичен просяк такъв?

— Ха! Знам, че няма да ти е приятно, но трябва да прегледаш и третата част. Там мъченията и смъртта са задължителни. При лова на вещици се приемат всякакви свидетели и мотивите им нямат значение. Религиозните инквизитори имат основната дума, не се задават никакви въпроси. Ето. Маклауд е закон сам по себе си, но погледни в този откъс.

Аз отново взех книгата.

Преглътнах тежко.

— Сега искаш ли момичетата да те забелязват? — попита ме сухо той.

— Искам да си отида у дома — казах аз.

— Тогава нека се държим прилично. Един ден Кейт ще си спомни за нас и ние ще трябва да й целунем ръка и да се закълнем във вярност, а ти, Мурлин, ще трябва да го направиш без онази твоя саркастична усмивка, също като мен. А дотогава трябва просто да оцелеем, нали?

— Да — отвърнах аз.

— И да благодарим на Воала — добави той, — дори ако трябва сами да се погрижим за съществуването му.

Аз дори успях да се засмея.

13

Имах нужда от въздух. И двамата имахме. Конал не искаше да мисли за мъртвото дете; аз не исках да мисля за носталгията ми и за това колко ме беше страх. Така че направихме онова, което вършехме винаги, когато бяхме нещастни. Отидохме на лов.

Или, както би се изразил Маклауд: отидохме да побракониерстваме.

В онези години имаше много повече гори, красиви, мрачни, пълни с живот. Ловът беше лесен, стига да проявяваш достатъчно дискретност. Дивечът беше разрешен за много от простосмъртните и от него имаше в изобилие: зайци, птици, всичко. Когато имахме възможност, двамата с Конал предпочитахме сърнешко — харесвахме дебненето и преследването също толкова, колкото миризмата на печено и тежестта в пълните ни стомаси. И тъй като зимата тъкмо започваше, предпочитахме скритият ни склад за храна да бъде добре зареден.

Онзи ден нямахме кой знае какъв късмет, но се чувствахме добре навън, далеч от селището, смъртта и болестите. Когато се отдалечахме достатъчно от онова, което определяха като цивилизация, или сърната се оказваше на непосилно разстояние от нас, обикновено намирахме някое сечище и се биехме с пръчки вместо мечове или тренирахме стрелба с лъкове и хвърляне на ножове. Защото не спирахме да си повтаряме, че един ден ще се приберем у дома и няма да е зле да помним всичко, което сме научили.

Няма да е зле да можем да се бием и да защитаваме по-добре самите нас и нашата крепост. Това никога не го произнасяхме на глас.

Ако някога стигнехме твърде далеч по време на лов, аз често откривах места, подходящи за дом: тук стръмна скала, там устие на поток, морско езеро, навлязло в сушата. Този свят толкова приличаше на нашия — само градовете и фермите, и хората бяха толкова ужасно различни.

Странно: поставях под въпрос съществуването на бога, но никога на Воала. Никога не съм се чудел защо просто не мога да протегна ръка и да докосна моя дом, защо е тъй пълно отделен и скрит от мен и в същото време мога да зърна очертанията му като някакъв призрак в другия свят. Това беше просто някакъв мираж, но аз знаех, че след два дни път щях да достигна до портала и трябваше само да мина през него, за да се озова отново у дома, обратно в истинския свят.

Но не можех да го направя. Не и докато Конал беше длъжен да остане тук. Понякога ми ставаше смешно как така мога да обичам друго човешко същество повече, отколкото обичах дома си — домът, който ме беше приел, когато никое друго човешко същество не бе пожелало да ме докосне. Така беше — бях готов да се откажа завинаги от дома си заради Конал. Това не се вписваше особено в имиджа, който си бях изградил, но единственото, което можех да направя по въпроса, беше да се засмея.

— На какво се смееш? — Конал се беше излегнал в тревата и гласът му прозвуча твърде сънено, за да е наистина заинтересуван. Надвисналите скали увенчаваха високия хълм; в подножието му се ширеше гората, прорязвана от златни лъчи, и върховете на боровете блестяха на слънчевата светлина. Оръжията ни лежаха на земята, където ги бяхме захвърлили, за да се попечем на късното следобедно слънце. Аз седях облегнат на гладката сива скала; харесваше ми как студенината зад гърба ми контрастира с топлината на слънцето върху гърдите и лицето ми. И двамата бяхме боси, както винаги, когато ходехме на лов и аз усещах как някакъв паяк лази по пръстите на краката ми. Размърдах ги и насекомото скочи в тревата.

— На нищо — отвърнах най-накрая аз. — Просто съм щастлив, това е.

Той ме стрелна с поглед.

— Най-накрая? Добре.

Отново се засмях.

— Ще бъда още по-щастлив, когато се махнем оттук.

— Аз също. — Той изведнъж се надигна и седна. — Ш-шт. Чуваш ли?

Замръзнах. Подухваше съвсем лек вятър, който едва поклащаше върховете на боровете. Чувах малките животинки, които вършеха делата си в горския шубрак, както й далечното ромолене и плискане на спокойното море. Дочу се слаб тъжен хленч…

Хленч.

Погледът му срещна моя, после се премести над рамото ми.

— Скалата — каза той.

Тя не беше една, а няколко, притиснати една към друга, като пияници, които се наслаждават на изгледа. Едната от тях беше разцепена като с грамаден меч от времето и климата; от двете страни на разреза все още се виждаха съответните бляскави бели вени. Преобърнах се по корем, промъкнах се между скалите и се ослушах.

— Спря — казах на Конал, като се извърнах, за да го погледна.

— Каквото и да беше, то те чу. — Той се беше надвесил над мен с разкрачени крака. Погледна надолу и каза: — Промъкни се още малко навътре.

Запълзях като змия по корем. Това, че бях по-дребен от Конал, си имаше своите предимства; на мое място досега да се беше заклещил като коркова тапа в гърлото на бутилка.

— Погледни до лявата ти ръка.

Виждах какво има предвид. По-скоро го почувствах. Под скалата имаше малка пещера, скрита под пръстта и тревата. Пъхнах ръката си вътре. Там имаше само студена тишина, но аз усещах нещо, което трепереше в каменния мрак. Колебливо отпуснах съзнанието си и нещото изръмжа.

Изтеглих се тромаво назад, треперейки от студ. Конал ме хвана за глезените и ме издърпа.

— Ох — казах аз, докато разтърквах одраните си лакти. — Вътре има нещо, но дотам сигурно има и друг път. И гущер не би се проврял през тази дупка.

Търсенето продължи доста време; тесният вход беше добре скрит между скалите и дори аз трябваше да се наведа почти до земята, за да забележа тесния тунел. Конал изобщо не го видя. Щом се озовах вътре, установих, че мога да стоя прав. Пещерата беше доста голяма и през процепите в скалите проникваше слаба светлина. Очите ми бързо се приспособиха и вече можех да виждам.

В мен се взираха четири светли точици. Собствениците им се бяха напъхали колкото се може по-навътре под скалната издатина и единият отново изръмжа. Наоколо миришеше на смърт и скоро видях пръснатите по пода парчета козина и плът. Малките телца не бяха пострадали особено; мисля, че двете оцелели се бяха нахвърлили върху роднините си от глад, но не бяха достатъчно големи, за да направят големи поразии. Те имаха нужда от майчино мляко, а по всичко личеше, че нямаше да имат тази възможност.

— Какво е? — попита Конал.

— Вълчета.

— И аз така си помислих.

Легнах по корем и се вгледах в едното от тях.

— Малки сине на земята — изрекох нежно аз. — Mac tire5.

Ръмжене.

— Малка дъще на земята. Прости ми, любов моя.

Тя оголи бебешките си зъбки и аз бавно запълзях назад.

Ръмжене.

Въздъхнах, обърнах се по гръб, изпънах главата си назад и я дарих с най-красивата си усмивка. Която силно наподобяваше вълчо озъбване. Поне така са ми казвали.

Тя пропълзя напред и подуши лицето ми. Видях, че козинката й е много бледа. Очите й блестяха гладно и когато подпъхнах длан под телцето й, усетих ребрата й.

— Дъще на земята — казах тъжно аз. — Виждам, че един вече е умрял. Ела с мен.

Тя позволи на ръката ми да обгърне слабото й телце. Когато се надигнах на колене, я държах в ръцете си. Сърчицето й биеше лудо и тя трепереше, но не се възпротиви дори когато запълзях обратно към изхода на пещерата. Оставих я в ръцете на Конал и се върнах за другия оцелял.

Очаквах, че ще намеря още една светла фигурка, затова издирването му ми отне повече време. Очите, които ме гледаха безнадеждно, принадлежаха на черна муцунка. Аз отново коленичих, пъхнах ръката си под него и го извадих внимателно от скривалището му. Този нямаше нужда от убеждаване. Не можеше нито да бяга, нито да се бие.

— Взе ли другото? — попита Конал.

— Няма да оживее. Изчакай малко.

Оставих палето в скута ми. Той се опита да се изправи, но се килна настрани.

— Ш-шт — казах аз и погалих кокалестото му челце с палец. Тихо измъкнах ловния си нож от канията му. — Тихо, сине на земята.

Замъглените му очи като че ли следяха ножа, докато аз проверявах остротата му върху другия си палец, и палето се сви от страх. Един лъч светлина се отрази в острието и проблесна в очите му, оживявайки ги за миг.

И точно тогава той заби бебешките си зъби в основата на палеца ми.

— Ах, ти-и-и… — Рязко хвърлих ножа от страх, че инстинктивно ще го използвам.

— Какво стана? — извика Конал.

Аз не му отговорих, просто взех ножа си и го пъхнах обратно в канията. Малкият черен демон трепереше на коленете ми, където го бях изпуснал, изразходвал последните си сили, но без да сваля поглед от мен, предизвиквайки ме да го убия. Предизвиквайки ме също да го докосна.

— Ще си платиш за това — промърморих и го взех в шепи. С едната си ръка го хванах за врата, за да го държа по-далеч от плътта ми, после го притиснах към тялото си и се измъкнах от пещерата на смъртта. Конал протегна ръка, но аз му казах:

— Всичко е наред — и се измъкнах сам, а малкият вълк се беше вкопчил в мен.

— Само тези ли са? — попита той.

— Другите са мъртви — отвърнах. — Не видях майката.

— Сигурно и тя е мъртва. — С едната си ръка той притискаше светлото женско вълче към гърдите си, а другата подаде на мен. Поех я с признателност, заслепен от ярката дневна светлина, и той ме издърпа на крака.

Когато ме пусна, собствената му ръка беше окървавена. Той ме погледна и повдигна вежди.

— Ще оживея — отвърнах сухо аз. — Малкият разбойник е виновен.

Той се засмя.

— Искам да намеря майката — каза той.

— Защо?

— Тя не е от този свят. Погледни. — Той обърна мършавото бледо пале към мен. То примигна, присви очи, но дълбоко в тях проблесна сребърна светлина.

Никога не се бях замислял за тази светлина. Имаше я в очите на Конал, в моите, в очите на всеки Ший, и аз знаех, че простосмъртните я нямат. Понякога се вглеждаш в очите им, мислейки, че си видял нещо, и тогава осъзнаваш, че това е просто отразена светлина. А в очите на Ший има светлина дори тогава, когато няма какво да се отрази.

— Миналата седмица мелничарят донесе една вълча глава, нали дават награда — казах му аз. — Сигурно се е върнал и за партньорката му.

— Значи я е намерил — рече той. — Но не е открил бърлогата.

— Няма да използвам разни неприлични думи — отвърнах сухо аз, — но тези двете няма да помогнат особено за имиджа ни, нали?

Езичето на малкото бяло вълче успя някак си да стигне носа му и той се ухили.

— В такъв случай въобще няма да споменаваме нашите домашни любимци — предложи той.

Той кръсти вълчицата си Леа заради сивичкото й кожухче. Аз наричах моя с всякакви имена, особено когато ме хапеше, което се случваше често.

— Проклет малък изтърсак — ругаех го аз. — Роден в боклука.

Но такъв си бях аз. И също се научих да хапя.

Накрая името, което му пасна най-много, се оказа Брандир, защото беше твърд като желязо. В противен случай нямаше да оцелее — аз и без това известно време си мислех, че няма да оживее. Но двете палета свикнаха с кравето мляко и гълъбовото месо и накрая доста се охраниха, а Брандир вече не беше онзи агресивен малък гад и започна да пропълзява нощем в постелята ми. Полагаше глава върху ръката ми и ръмжеше и проскимтяваше в щастливите си сънища.

Усетих как го обиквам. А с всяко ново нещо, което обиквах, усещах как страхът ми расте.

14

— Агнес Сампсън — каза Конал. — Агнес Сампсън и Джеймс Шести.

Брандир се опита да прескочи крака ми и се катурна настрани. Внимателно го вдигнах с една ръка и го сложих на земята от другата страна, където искаше да отиде. Когато си бяхме вкъщи, палетата можеха спокойно да си играят около нас; но когато се налагаше да отидем някъде, винаги ги скривахме в една стара дупка на язовец, която се намираше в подножието на хълма. Те знаеха много добре, че трябва да стоят вътре и да мълчат — бяха вълци Ший и се бяха научили на това още преди да се научат да не пикаят в къщата, — но ние за всеки случай затрупвахме изхода с камъни и клони.

По-черен и от мрака, Брандир си играеше в тъмния ъгъл с кълбото от стари въжета, които му бях дал за играчка. Далеч по-царствена и високомерна, Леа се беше изтегнала по гръб в краката на Конал и се преструваше, че спи. Той я почеса по коремчето и продължи упорито да ме образова против волята ми.

— Джеймс Шести, Мурлин. Коя е майка му?

— Мария, кралица на Шотландия6 — отвърнах аз с отегчен глас.

— Мария, кралица на Шотландия — съгласи се той, — която издава закон срещу вещиците през 1563 година.

— Срещу която въстават собствените й капитани и я предават на съседната държава, където е обезглавена след съответния съдебен процес — промърморих аз, но не чак толкова тихо, — създавайки по този начин опасен прецедент.

Конал не каза нищо. Знаех си, че ми е ядосан, защото пълното мълчание често беше признак за гнева му. Преди го бърках с липсата на интерес, докато един ден юмрукът му не се стрелна светкавично към лицето ми.

Сега обаче предпочитах да знам какво ме очаква, затова нервно надигнах глава. Той ме гледаше, но като че ли мислеше дълбоко, дъвчейки нокътя на показалеца си.

Най-накрая каза:

— Внимавай, Сет. Внимавай какво си мислиш.

— Мога да кажа същото и за теб.

— Да. — Устата му се изкриви. — Не забравяй, Сет: на колене. Унизен. Целуващ ръката й пред целия двор. В погледа ти не се чете нищо друго, освен смиреност. Свиквай с тази мисъл.

— Дали Килревин е трябвало да прави същото всеки път, когато се е връщал от изгнание?

— Всеки път. Виждал съм го.

— Дали е жертвал гордостта си?

Конал се поколеба.

— Не — отвърна той. — Не, по някакъв начин успя да я запази.

— Тогава и аз ще я запазя. Дори на колене — казах аз.

Той ме погледна многозначително.

— Агнес Сампсън — повтори той. — Обявена за вещица преди няколко години от Гили Дънкан, докато е бил подлаган на мъчения. Гили Дънкан е бил арестуван за лечение с билки.

— Изводът е, че не трябва да си врем носовете в делата на простосмъртните и трябва да спрем да им правим толкова много услуги.

— Изводът е — каза мрачно той, — че Воалът ни е нужен. Нямаме друга защита. Не трябва да го приемаме за даденост.

— Нали каза, че Кейт не може да му повлияе по никакъв начин?

— Тя няма да спре да се опитва. Двамата с теб ще я откажем от това й намерение.

— Ох — изпухтях. Проклятие. Аз да не съм му някакъв дипломат? Понякога си мислех, че брат ми не може добре да преценява хората. — Агнес не знам коя си — напомних му с въздишка.

— Агнес Сампсън. Образована, уважавана, но това изобщо не й помогнало. Кралят наредил да бъде измъчвана.

— Тогава нека гние в ада на собственото си въображение — казах аз и ударих с ръка по неговата „Демонология“. — Само един малоумник би повярвал на показанията на изтезаван свидетел.

— Да, но за нещастие мъченията не се отразили добре на Агнес Сампсън, тя полудяла и казала на краля, че знае какво е рекъл на булката си в сватбената нощ. И му го повторила, дума по дума.

Изцъках през зъби.

— Това не е особено трудно.

— Трудно е, ако не си наполовина Ший, идиот такъв. Тя не е знаела, че е, не е знаела, че може да чете мислите му. Така че в началото Джеймс е започнал като скептик, а е завършил, пишейки проклетата „Демонология“.

— А с нея какво е станало?

— Удушена и изгорена. Късметлийка.

Аз повдигнах вежди.

— Късметлийка, че първо е била удушена. — Конал внезапно се изправи. — Стига за днес. Извинявай, Сет. Дойде ми малко в повече.

— Не ми се извинявай — казах аз, преглъщайки хапливите думи.

— Имам малко работа — в селото. Ще се видим ли в кръчмата? — Той вдигна Леа от краката си.

— Да.

Брандир беше сгащил въжето си в ъгъла. Докато наблюдавах неподвижната му стойка, напрегнатите мускули, внезапното убийствено замахване с лапа, си помислих: той ще стане страхотен ловец. Ако оцелее.

Протегнах ръце и той скочи щастливо към тях. Отворих с ритник задната врата и го изнесох навън, а Леа припкаше по петите ми.

— Хайде в дупката си, любими мои. Също като нас.

— И той изгубил мъжката си сила, казвам ви. Изгубил я! И то в сватбената си нощ!

Мъжете в ъгъла сигурно се бяха наливали с уискито на Ма Синклер от часове. Разказвачът не можеше да задържи слюнката си зад почернелите си зъби и обливаше другарите си с пръски, докато удряше с юмрук по масата. Но те бяха толкова пияни, че изобщо не му обръщаха внимание. Добре поне, че онзи с цигулката беше спрял да я тормози.

Аз очаровано ги наблюдавах, облегнат на бара, докато Ма Синклер ми вадеше бутилка от доброто уиски. Златният й зъб проблесна от ухилената й уста, а аз изкривих лице в преувеличено недоверие. Нямаше смисъл да се намесвам в разговора. След не много дълго половината от тях щяха да се натръшкат в несвяст по пода.

Ма Синклер обаче не се сдържа.

— Вярно ли, Уилиям Макийн? — извика тя към другия край на помещението. — Аз доколкото разбрах, въобще е нямало какво да губи.

Това й спечели мрачен поглед от Черните зъби.

— Дръж си езика зад зъбите, жено.

Понечих да му отвърна, но някой ме изпревари: един дребен арендатор, който живееше по-нататък в долчинката. Той седеше сам в тъмния ъгъл, надвесен над чаша бира, но вдигна глава и погледна към шумната маса.

— А ти се дръж по-прилично, Макийн. Родрик Мор се напи като глупак на сватбата. Нищо чудно, че не е направил нищо през нощта.

Носът и бузите на Черните зъби се зачервиха от гняв.

— Родрик Мор беше прокълнат от вещица!

— Такова нещо няма, лековерен глупак такъв.

Макийн изрева от яд и се надигна олюлявайки се.

— Тъй ли, Маккинън? Осмеляваш се да ме наричаш така в лицето?

— Току-що го направи — сопна му се Ма Синклер. — Сега сядай долу, Уилиям, или повече кракът ти няма да стъпи тук.

Мъжът изръмжа и успя да седне на мястото си, преди да се е строполил на земята.

— Само слугите на дявола твърдят, че няма вещерски проклятия — промърмори той.

Този път Маккинън се надигна заплашително.

— Ще се осмелиш ли да го повториш отново с мъжки глас?

Неколцина от останалите се спогледаха неспокойно; едва ли смятаха, че Макийн има някакви шансове да остане достатъчно дълго на крака, за да може да бъде ударен. Атмосферата вече не ми харесваше, а щом видях разтревоженото лице на Ма Синклер, изгубих желание и да се включа в кавгата. Мъчителят на цигулката надигна нервно инструмента си и изкара няколко погребални ноти от нещастните й струни. В този миг разбрах, че вече не издържам. Тръснах чашата си на бара и отидох до него, протягайки ръка. Той се сепна и отпусна лъка.

— Пфу, не му я давай! Него хич го няма в главата! Това е братът на ковача.

— Това не значи, че не може да свири — обади се друг.

Ма Синклер ме гледаше с лошо предчувствие, но аз й намигнах, без да свалям глупавата усмивка от лицето си. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „С твоите камъни по твоята глава“.

— Да, дай му я, Джон — извика той. — Не ща да ти слушам стърженето. Неговото едва ли ще е по-зле.

Неохотно и с презрение Джон ми подаде цигулката и лъка. Аз изкарах една пробна, дрезгава нота от нея, която накара Макийн да прихне от смях и да засипе отново другарите си със слюнка. Последва нов дрезгав тон, този път по-мелодичен, и инструментът ми проговори. Горката цигулка, вината не беше нейна. Затегнах един от ключовете й, изпробвах още един дълъг тон и се усмихнах. Тя харесваше докосването на пръстите ми. Протегнах единия си крак напред, подпрях се на тока на обувката, поставих инструмента под брадичката си и засвирих.

Мисля, че досега не бяха чували нищо такова. Те си имаха техните джиги и рилове, които, бяха доста жизнени, но в тяхната музика не се усещаше размазващият див ритъм на нашата песен, която ти влиза в гърдите и кара сърцето ти да бие силно, а кръвта да кипне. Гледах ги и се усмихвах, а те ме зяпаха с отворени уста. Но независимо дали харесваха музиката ми или не, аз виждах как краката им потропват по пода, а пръстите им барабанят по масата. Не бях най-добрият цигулар в моя клан, не бях свирил и от доста време, и когато най-пияният от тях се надигна и се впусна в тромава джига, се разсмях, представяйки си как Реил щеше да ги накара да танцуват, докато не си изпочупят краката.

Ма Синклер ме гледаше със смесица от признателност и възхита; Маккинън седеше като хипнотизиран и от главата му бяха изхвърчали всякакви мисли за бой. Аз бях влязъл в крачка и свирех като дявол, като техния Дявол, техния Анти-бог. Простосмъртните казваха, че той е баща и повелител на всички Ший: така си мислеха те за нас. Ние не бяхме Хората на мира: ние бяхме Низвергнатите, Ангелите на Ада, непоправимо зли. Обърнах гръб на тълпата и изведнъж се изпълних с гняв, който се вля в цигулката, докато тя не започна да вие като демон. Тогава се изсмях силно и отново се обърнах с лице към тромавите ми танцьори. Макийн отстъпи толкова бързо назад, че падна по гръб.

Сега всички се смеехме, дори Макийн. Студ обгърна тялото ми, но аз не осъзнах, че вратата на кръчмата е отворена, докато нещо още по-студено не прониза съзнанието ми.

— Престани.

Цигулката изпищя и замлъкна, и тишината се спусна над помещението като замръзнала плащеница. Когато Конал взе инструмента от ръцете ми, аз го погледнах с триумфална усмивка.

— Привличаш вниманието към себе си? — промърмори той и я тикна в ръцете на Джон Скапания Свирач.

— Момчето е добро — промърмори Джон, страхувайки се да ме погледне.

— Ха! Момчето не би трябвало да има такива умения. — Това беше Макийн, но когато Конал се обърна към него, той изсумтя и отмести поглед.

Маккинън не можа да се сдържи.

— Ти си глупаво същество, Макийн, ти и глупавите ти приказки. Само допреди миг щастливо тръскаше дебелия си задник…

Нещата може би щяха да се влошат, но в този миг в стаята влетя една жена, която в бързината си не обръщаше внимание, че полите й се търкат в калта. Кристин Маклин, селската клюкарка: вечно кисела лелка, която обичаше първа да научава всичко. Новините сигурно бяха добри или поне си заслужаваха. В противен случай кракът й нямаше да стъпи в кръчмата; бях подочул възгледите й за онези от нас, които го правеха и тя шумно изразяваше неодобрението си към онази жена Синклер и незаконните й казани за уиски.

Тя изсъска развълнувано няколко думи в ухото на плешивия си съпруг и аз забелязах как сърдитите му очи се разширяват от изумление. Новините бързо се разнесоха, мъжете наскачаха и бързо се прекръстиха, забравяйки, че не би трябвало да го правят. После бързо скриха ръцете зад гърбовете си и се спогледаха виновно. Шепотът премина в мърморене, което прерасна в силен груб шум.

Конал ме хвана за ръката.

— Да се махаме.

— Какво става? — Аз грабнах бутилката с уиски. Определено имахме нужда от разтуха.

— Нищо хубаво. — Той стисна ръката ми и ме повлече след себе си към изхода, промъквайки се покрай тълпата, която беше започнала да се стича към пазара.

Аз го наричах пазар, но там никога не беше имало истински пазар; хората просто разменяха храна и пиво, сечива и умения. Той представляваше просто утъпкано празно пространство пред църквата, между кирпичените къщи и мелницата. Без да пуска ръката ми, Конал рязко спря и ме бутна назад.

Жрецът лежеше по гръб, с глава върху дигата, която ограждаше църквата. Той продължаваше да се гърчи и тресе, докато тълпата се събираше около него. Малко след като пристигнахме, спазмите спряха и той остана да лежи там вцепенен.

Конал изруга под носа си.

— Нещо не е наред — промърмори той. — Сет, това не е редно. Прилича на…

Гласът му рязко секна, когато някой го блъсна напред и аз бях повлечен заедно с него. Конал погледна стреснато през рамо, но нямаше начин да разбере кой го е блъснал. Нечий глас, който не можах да разпозная, извика:

— Ето го ковача! Той е лечител.

— Да, така е! Пуснете го да мине!

Конал пусна ръката ми и ме бутна назад към хората, за да застане сам до трупа на жреца.

Клюкарката Маклин стоеше някъде до мен; можех да чуя гласа й.

— Падна по гръб, изведнъж. Като дърво. Никога не съм виждала нещо такова. Даже не можа да извика, горкият. Притисна ръце към лицето си, сякаш беше поразен от гръм и така си отиде.

Тя се наслаждаваше на случилото се с цялото си сърце, дъртата крава.

— Тук има нещо неестествено — изръмжа нечий глас зад мен.

— Това не е първото неестествено нещо, което видях днес. — Макийн ме стрелна с поглед и се ухили гадничко.

— Припадък — подхвърли някой. — Удар.

Очите на жреца бяха широко отворени, но в тях не се виждаше капчица светлина, те бяха изпразнени от съдържание. Забелязах как ръцете на Конал леко треперят, докато спуска клепачите му, но се наложи да опита няколко пъти — очите не се затваряха, сякаш жрецът не можеше да повярва какво му се е случило. Докато наблюдаваше действията на Конал, тълпата утихна. Най-накрая той успя да спусне клепачите и очите останаха затворени. Той колебливо отмести ръце.

— Значи нищо не може да се направи? — Беше мелничарят. Убиецът на вълци.

Някой промърмори нещо в другия край на тълпата. Не можах да чуя думите му, но някакъв глас изрази тъжното си съгласие:

— Да. Адски си прав.

— Мъртъв е — каза Конал и се изправи. Поколеба се за миг, сякаш реши, че пропуска нещо, после отстъпи назад и притисна гръб към първата редица зяпачи. Кристин Маклин, която си беше пробила път напред, за да вижда по-добре, отново направи с пръсти онова прекръстващо движение пред гърдите. Останалите започнаха да се споглеждат и последваха примера й.

Конан изруга тихо под носа си.

— Пристъп? — попитах го аз, когато той отново ме повлече към къщи.

Той замълча за миг, поглеждайки през рамо. Отново никой не ни наблюдаваше. Всичко пак беше наред. Поне така си мислех.

— Възможно е. Да вървим.

Но явно не всичко беше наред. Познавах Конал много добре.

— Какво има?

— Проблеми — каза Конал и се изплю на земята. — Да вървим.

15

Лесно беше да се каже да не изпъкваме много. Трябваше да бъдат свършени толкова много неща, да се купува хляб и бира, да се ловува. Не можехме вечно да стоим далеч от селото, но прекарвахме в него колкото се може по-малко време. Притеснявах се за Ма Синклер, но известно време не посмях да стъпя в кръчмата.

Изглежда, селото не можеше да живее без божи човек и още преди старият свещеник да е изстинал в земята, се появи нов. Виждахме го наоколо: проповядваше мрачното си евангелие, мръщеше се на флиртуващите девойки, притискаше кокалестите си длани пред гърдите в молитва, но не стъпваше в кръчмата, както правеше предишният жрец. Този беше доста по-млад, макар че от изпълнената му с достойнство походка и морални висини човек би си помислил, че е живял по-дълго и от Ший, но никога не е обичал нищо.

Ние така и не отидохме на служба в малката мрачна църква; никога не бяхме ходили и нямахме намерение да започваме сега. Освен това пристигането на жреца съвпадна с болестната епидемия в селото. В началото дори Конал и аз се оказахме с треска и гадене, сякаш болестотворните миазми бяха плъзнали из цялата долина и не можеха да се разсеят. Ние не се разболяхме от чумата, ако наистина беше чума; просто не бяхме свикнали да се разболяваме и Конал ми се струваше още по-изнервен. Той мърмореше, че хората от долината го смятат за лечител, че не знае каква е тази болест и какво да прави с нея, затова няма смисъл да си показва носа навън. После го чух да мънка нещо под носа си за вина, за лъжа и че по-добре да си държим устата затворени и да не изпъкваме много.

Не беше чума. След няколко седмици болестта отмина и животът в долината се върна в нормалното си русло. Ние преглътнахме лошите си предчувствия, посещенията ни в селото зачестиха и правехме всичко възможно да не обръщаме внимание на религиозните тиради на жреца, които той изнасяше на калния пазар. Стараехме се да не изпъкваме много и вярвахме във Воала. И аз почти бях забравил за свещеника, почти се бях научил да не се притеснявам от проповедите му за божия гняв и собствената му омраза, когато един ден той прекоси долината, мина през брезовата горичка и почука на вратата ни.

Конал се стресна, изпълнен с подозрение, но нямаше как да изгони човека. Жрецът се намъкна предпазливо в черната къща, на лицето му беше изписано презрение, което не можеше да прикрие, и той сумтеше от отвращение. Този мъж беше най-кокалестото създание, което бях виждал през живота си. Бледите му очи имаха жълтеникав оттенък, кожата му имаше цвят на пергамент, косата му беше рядка и изтощена. Само боговете знаеха — е, поне неговият бог — как беше успял да омагьоса селото и долината.

— Добър вечер, братя мои. — Той се усмихна. Усетих как ми се повдига; не му се усмихнах в отговор, но Конал сграбчи ръката му, погледна я и я пусна бързо, сякаш беше хванал змия.

— Не съм ти брат — изтъкнах аз.

Той ме изгледа, без да каже нищо, достатъчно продължително, за да ме накара да се размърдам от неудобство. Когато не сипеше омраза и гняв, гласът му напомняше шумоленето на вятър през мъртви листа.

— Ти си глупакът, нали? — Той ми се усмихна заговорнически. — А може би не си, а?

Конал беше отстъпил леко назад към дървения стол и аз знаех защо, но може би точно това му движение ни издаде; може би просто Брандир не можа да потисне недоверчивото си изръмжаване. Леа го перна с лапа, но вече беше късно. Аз погледнах разтревожено към жреца, но той просто се наведе и погледна замислено към палетата под стола, след което отново се изправи.

— Какъв странен избор на… — Той се поколеба и облиза горната си устна, — … домашни любимци.

Знаех, че мъжът щеше да каже, нещо друго, но той подбираше думите си много внимателно.

— Много мило, че ни посетихте, отче — каза машинално Конал.

— Моля — усмихна се мъжът. — Не ме наричай отче. Аз съм пастор на моето стадо. Нямам никакви идолопоклоннически амбиции.

— Не. — Конал се изчерви и ме погледна. Аз завъртях очи. През цялото време знаех, че той допуска грешка: опитваше се да разбере тези хора и техните мутиращи теологии, онзи техен бог, който не можеше да реши какво иска. Тихичко му го казах, но той дори не ме погледна. Просто изглеждаше нещастен.

— Не сте идвали на църква — каза жрецът. — Нали знаете, че присъствието е задължително?

— Да, отч… ваша свет… свещенико — успя да изрече неуверено Конал.

— Разбира се, вие сте нови тук, затова ще проявя снизхождение. — Той огледа от глава до пети дрехите ни. Аз отказвах да нося грубите риза и шотландска пола на селянин; намирах ги за грозни и неудобни, макар че според селяните си бяха доста практични. Накрая дори Конал се предаде и също като мен се върна към ризата и панталоните, направени от кожа или вълна. Притесняваше се, че ще се набиваме в очи, но удивените погледи секнаха след малко повече от седмица. Свикнаха с нас. А аз свикнах с Воала. Всъщност дори започнах много да го харесвам.

Но този мъж ни беше забелязал. И изглеждаше така, сякаш няма намерение да ни остави току-така. Усетих как горната ми устна се нацупва, затова побързах отново да приема неутрално изражение.

— Духовният презвитериански съд излезе с декрет — обяви той с тънка усмивчица, — че онези, които не посещават неделните богослужения, трябва да бъдат наказвани на стегалката.

Двамата просто го гледахме със зяпнала уста.

Той се обърна и погледна изпитателно Конал.

— Чувам, че често си правил компания на моя… предшественик.

— Да — отвърна Конал.

Жрецът тихо цъкна с език.

— Преподобният Дъглас не е проявявал особена страст в прилагането на божията воля. Откакто пристигнах, свърших толкова много работа.

— Лошо — казах аз. — Трябва да си почивате. Елате в кръчмата.

Погледът, с който ме стрелна, беше неочаквано открит, и ненавистта в него бликаше с кристална чистота.

— Уискито — изсъска той — е абоминация. Хората в тази долина признаха греха си и осъзнаха, че се намират в смъртна опасност. — Жрецът изкриви устни. — Надявам се, че скоро ще мога да кажа това и за вас.

Не трябва да плюя. Успях да се удържа да не се изплюя в краката му. Конал кимна и промърмори още някакви учтивости, а когато най-накрая хлопна вратата зад гърба на жреца, той затвори очи и въздъхна така, сякаш не си беше поемал дъх, откакто мъжът прекрачи прага ни.

Брат ми се обърна към мен.

— Виждал ли си някога този човек на слънчева светлина?

Намръщих се.

— Сигурно. Нали е лято. Пък и той по цял ден обикаля из долината.

— Имам предвид дали си го виждал изложен на слънчевите лъчи?

Замислих се.

— Не знам. Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Нищо, в главата ми се въртят разни мисли. Не съм съвсем сигурен. Не се притеснявай.

— Да бе, да.

Той изведнъж ми се ухили. Това ми хареса, радвах се да го видя отново в старото му амплоа. Подобно нещо се случваше все по-рядко, но винаги, ми действаше успокояващо. Уплашеният Конал караше и мен да умирам от страх.

Не знаех как ще се отървем от безконечните, затъпяващи ума църковни служби, но Конал трябваше да намери начин. Заклех му се, че ако трябва да търпя смърдящите на сяра убеждения на онзи човек, ще си прережа собственоръчно гърлото и така ще се спася от нещастието си. Дългият живот си е дълъг живот, казах аз на Конал, но пък трябва да си заслужава да се живее.

Конал смяташе, че трябва да се примирим. През живота си не бях се примирявал с нищо, с изключение на проклетите му образователни амбиции. Обичах го и знаех, че го прави от най-добри чувства, но съвестта си беше моя.

Цяла седмица размишлявах върху това, докато главата ми не започна да пулсира от болка. Исках жрецът да забрави за нашето съществуване, исках да се изтрием от спомените му, както ставаше при останалите, но нищо не се получаваше. Бледите му очи ме откриваха винаги, когато се озовавах в селото, и той се усмихваше.

Страхувах се от него.

Но нямаше да се примиря. Животът ми вече не ми принадлежеше, но душата ми си беше моя и аз отказвах да го направя. Не исках да ме сложат в стегалката, не исках да ме шибат с камшик и най-вече не исках да се карам с Конал. Той беше моят капитан и имаше право да ми нареди да го направя, способен беше да ме просне в безсъзнание на пода и да ме завлече до църквата. Но ако капитулирах пред този жрец, аз щях да изгубя нещо, което имаше огромна стойност за мен и което никога нямаше да си върна. Отстояването на собственото мнение си заслужаваше изтърпяването на един як бой от Конал или от жреца. Но не бях сигурен дали щеше да се размине само с това и да, много ме беше страх.

Последната ми сутрин в селото беше в една събота. Помня я, защото стиснах зъби и се мобилизирах да се изправя срещу моя капитан същата вечер или, ако не успеех да събера смелост, в неделя на разсъмване. Бях отишъл там сам; трябваше да се тегли чоп за най-добрите дрехи следващата година, да преговарям за заема на общинското рало, да определя цената за подковаването на конете. Бях отишъл да купя и малко бира и уиски, и малко смелост заедно с тях.

Бях толкова напрегнат и неспокоен, че без малко да не чуя мъжете. Но слава на боговете, вниманието ми беше привлечено от един глас: оплакващия се глас на Макийн.

— Тя е проклета измамница. Разрежда бирата и продава твърде скъпо онова нейното калпаво уиски.

Спрях се, но те не ме забелязаха, така че се шмугнах в сенките. Беше ми пределно ясно кого одумват, но онова, което ме обезпокои, бяха ниските им, приглушени гласове и бързите погледи през рамо. Това не бяха просто оплаквания на мъже, които биха отишли право в кръчмата и биха се оставили с радост да бъдат измамени отново.

— Да — рече друг. — И онова, което Родрик Мор ти каза, е чистата истина, Уилям. Жени като тази са заплаха за всички добри мъже. Просто има такива, които не искат да чуват и не искат да знаят за опасността. Това е.

— Да, глупаци! Чак когато собствените им деца се разболеят, когато собственото им мляко се вкисне, когато болестта връхлети самите тях, тогава ще го забележат. Те не се интересуват от нещастието на другите хора: не и докато не им се случи на тях и тогава много съжаляват. Добре, но аз няма да стоя и да гледам как съсипват съседите ми.

— Ти си добър човек, Уилям Макийн. Прав си, време е праведните мъже да вземат всичко в ръце. Аз съм с теб. — Едрият червенокос мъж плесна дебелата ръка на Макийн. — Ще идем да намерим момчетата на Шоу. Те ще искат да участват.

— Аз отивам да наблюдавам мястото — каза сериозно Макийн. — Не бива да й позволяваме да се измъкне, а и тя може да е направила магии, които да я предупредят. Има и други села, които изобщо няма да са благодарни, ако й позволим да отиде там без да бъде изповядана, без да се покае и без да бъде наказана.

— Ще повикаш ли свещеника?

— По-късно — изръмжа един дребен мъж. — Първо да намерим момчетата на Шоу. Хич няма да са доволни, ако решим да правим нещо без тях.

Наблюдавах ги как се отдалечават, изпълнени с жажда за кръв и със самочувствие, после се облегнах на кирпичената стена и започнах да пресмятам. Тримата братя Шоу: къщата, която деляха с добитъка си се намираше на около миля нагоре по долината, но тази тълпа тука въобще не се беше разбързала. Те се наслаждаваха на момента и искаха да продължи колкото се може повече.

Конал беше казал, че ужасът от вещиците идва на вълни, като прилива. Каза, че години наред този ужас ще бъде стаяван и лека-полека ще се засилва, докато накрая не се събуди с рев като океанска буря. Конал се надяваше, че ще успеем да избегнем прилива по време на нашето изгнание.

Такъв беше брат ми, вечният оптимист.

Ма Синклер държеше сърдитото си старо пони в една пещера под малка скала, заградено единствено от стръмните склонове, сивите скали и собственото му нежелание да бяга. То ме погледна под рошавия кичур на челото си, без да спира да преживя твърдата трева, но когато го хванах за грубата грива, не се уплаши. Само преглътна тревата и ме ухапа, после аз също го ухапах и двамата бързо се разбрахме, така че аз го поведох през тесния проход в скалите.

Когато стигнах до скалите, надвиснали над селото от север, спрях и погалих понито по топлия врат. Тук, от скалите, се виждаше цялото малко селище. Никой не поглеждаше насам, освен по случайност, и аз можех ясно да видя гърба на кръчмата и Уилям Макийн, който се криеше зад нея.

Засмях се, а понито тръсна врата си и изцвили в отговор. Помръдна едното си ухо назад и ме погледна лошо. Почесах го между ушите и отметнах сивия кичур косми от лицето му. Стори ми се, че някъде дълбоко в очите му проблесна сребрист лъч, който не беше отражение на слънцето.

Повдигнах леко клепача му, за да се уверя, след което отново се засмях и пуснах кичура обратно на челото му.

— Ти пък откъде се взе? — Почесах го по врата. — От любовника? От трийсет години ли си с нея? Или той й е подарил майка ти или баща ти?

Понито откъсна още трева и я задъвка, без да ми обръща внимание.

— Мисля, че си ти.

Животното клюмна, сякаш беше работило до изнемогване, въздъхна и подгъна задните си крака. Аз огледах задния двор на кръчмата и глупака Макийн, който си мислеше, че е скрит.

— Ти не си глупаче — казах аз на понито. — Знаеш много добре какво трябва да се направи.

— Ма — казах аз, почуквайки по бара. — Трябваш ми.

Раздразнена, тя обърна гръб на клиента си.

— Какво има, момче? Заета съм, не виждаш ли?

— Трябваш ми — повторих аз. — Ела веднага. Става въпрос за понито. Понито има нужда от теб.

Брадатият мъж ме погледна.

— Ей, не можеш ли да я оставиш на мира? — Той нетърпеливо потропа с пръсти по бара.

Ма Синклер се обърна към мен. Изгледа ме продължително и сериозно, и най-накрая се усмихна. Зъбът й проблесна.

— Спокойно, Донал, момчето е дошло да помогне. А ти ще си помогнеш сам, докато се върна.

— Да си помогна сам ли? — Брадаткото не чакаше втора покана и присъствието ми вече изобщо не го интересуваше. Аз грабнах едно калаено канче от бара и поведох възрастната жена към задния изход.

В края на усойната алея, която минаваше през двора и водеше към улицата, протегнах ръка пред Ма Синклер и тя се спря. Вдигнах чантата с дрехи, пари и храна, които бях събрал набързо от колибата й, и ги хвърлих в ръцете й.

— Искаш ли да вземеш още нещо?

Тя огледа набързо съдържанието на чантата.

— Това е достатъчно. Ти си добро момче. Толкова ли е зле?

— Много. Ш-шт, един от тях се крие отзад.

— Кой?

— Макийн.

— Ох, момче. Той е доста по-голям от теб.

— Водя си помощник. — Аз пъхнах пръсти в устата си и отворих дървената врата.

Точно навреме отвън се разнесе тропотът на копита, понито се появи в двора и разтърси гривата си. Сянката на Макийн, притисната към задната част на къщата, се отдели от стената и той пристъпи напред.

Понито не беше воден кон и изобщо не приличаше на такъв, но може би беше познавало някой от тях в един от предишните си животи. И определено знаеше какво се очаква от него. Когато вниманието на Макийн сякаш беше привлечено от вратата на кръчмата, то повдигна срамежливо и изкусително глава, леко изцвили и затупа с копито по камъните. Дъртата кранта изви грациозно дебелия си врат, напърчи мършавата си опашка и за миг дори изглеждаше красива.

— Е-ех — изтананика Макийн, — а ти откъде се появи, мое гиздаво момче?

Той протегна ръка към юздата на понито, и когато пръстите му докоснаха муцуната му, моите се свиха здраво около калаеното канче. Той не погледна кончето в очите, нито обърна внимание на рязкото отмятане на главата му. Огледа го от всички страни и отвори устата му, за да погледне пожълтелите му зъби; и тогава понито, засегнато от дързостта му, захапа яростно пръстите му.

Не исках да стане точно така, нито глупакът да запищи като момиче, но набързо му запуших устата с един силен удар с канчето. Той залитна назад и се стовари по лице в калта. Улових бързо понито за юздата и набързо привързах чантата към седлото му.

Ма Синклер не се правеше на ощипана девственица; тя бързо запретна поли и когато се наведох да я повдигна към седлото, успях да зърна кюлотите й. После й подадох една манерка с вода и една с уиски, които тя бързо пъхна в колана си.

— Тръгвай — казах аз, плеснах понито по задницата и то тромаво препусна.

Когато се разделихме, слънцето вече се беше спуснало ниско над хълмовете, но ние се намирахме достатъчно далеч от долината, за да видим синевата на океана, която блещукаше на хоризонта.

— Така — каза тя. — Изглежда, никога повече няма да видя кръчмичката си, но пък ти благодаря. Ти ще се оправиш ли?

Аз се обърнах и погледнах към долината.

— Той така и не ме видя.

— Донал те видя, обаче.

— Да, но аз съм глупакът на селото. Ще решат, че ти си ударила Макийн — отвърнах аз, помръдвайки с рамене.

— Да. Вярно е, че мога и че с удоволствие бих го направила.

— Ще се оправя — повторих аз. — Ти по-добре тръгвай. Колкото се може по-далеч оттук.

Тя се наведе напред и аз усетих сухите й устни върху бузата си и миришещия й на уиски дъх върху кожата си.

— И вие се махайте оттук, ти и брат ти. Мисля, че и за вас идва времето да си вървите.

— Да. — Имах неприятното чувство, че беше права. Хванах повода на понито и стиснах възлестата й ръка около него. — Тръгвай, Ма.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Нали ти казах.

— Какво?

— Ще бъда на ваша страна. Суеверията се оказаха верни, нали?

— Да — промърморих аз.

Гледах как тя и понито й поеха по билото на хълма; полата й беше запретната върху голите й груби крака, а понито вървеше бавно и с достойнство по обраслия с прещип хълм и гонеше досадните мухи с опашката си. Тя повече не се обърна.

Това беше последният път, когато видях Ма Синклер. Никъде не я открих жива, но не я намерих и в някой вонящ затвор, нито я чух да пищи в някоя клада, затова ми се иска да мисля, че е успяла да си намери някое друго местенце. Надявам се, че е открила някое селце, където са харесали уискито й и са нямали нищо против лечителските й умения, отварите й и красивото й съсухрено лице. Ще ми се да мисля, че е оцеляла в този лов на вещици и всички други, които последваха, но така и не можах да разбера със сигурност.

Обърнах се към селото, чиито пушеци от комините едва се виждаха в далечината, и се затичах натам.

16

Не исках отново да минавам през селото, затова реших да го пропусна и да поема по дългия път към дома. Но това не ми попречи да видя групичките хора, които се стичаха към и без това пълния с народ пазар. Докато гледах забързаните им фигури и чувах високите им гласове, които звучаха заплашително, осъзнах, че трябваше да проверя какво става. Промъкнах се край ниските стени с наведена глава.

Както правех винаги.

Жрецът беше там, застанал до една купа сено. Той не чакаше хората да се съберат и стоеше там мълчалив, но когато се приближиха до него, ги смъмри. Настойчивостта му ги накара да се разбързат още повече, уплашени, че могат да изпуснат нещо.

— Какво чакате? — извика той, удряйки с юмрук в парцаливата си стара библия. — Да дойдат посред нощ за децата ви?

Спрях се притеснено и се притаих под един мизерен сламен покрив. Думите му бяха достатъчни, за да ми настръхне гърбът. Може би предусещах какво ни чака.

— Да не би да чакате да нахранят с вашите бебета своите вълчи другари?

Тълпата изохка ужасено.

— Вече са взели едно дете — извика някой. — Бебето на Рона Маклин!

— Да! Горката ми сестра! Горкото й кърмаче! — Плачливият глас принадлежеше на Кристин Маклин. — Преподобният Дъглас я намери. Той я погреба, но не в свята земя. Бог да я прости.

— Намерил ли? — сопна се мелничарят. — Може да е бил в съдружие с магьосниците!

Наложи се да запуша устата си с ръка, за да не изругая на глас. Всички те обожаваха стария жрец. Но онова, което усещах във въздуха, беше чиста лудост.

Прекъсна ги мъжки глас.

— Чух, че не можела да го храни. Последното нещо, от което е имала нужда, е поредното кърмаче. Оставила го е до къщата на ковача само защото е чувствала угризения.

— Това е лъжа! — изпищя Кристин Маклин.

— Нощта беше студена. Детето е било болно. Не можете да обвинявате за това ковача.

— Можем да го обвиним, че го е убил! — извика мелничарят. — За да го пренесе в жертва на господаря си!

Жрецът разпери ръце, призовавайки към спокойствие.

— Ако предишният ви свещеник се е съюзил с врага, той вече отговаря за това пред Бог. Нека не се занимаваме с мъртвите. — Той замълча и бръчките между веждите му се задълбочиха. — Макар да е вярно, че смъртта му беше неестествена.

— Магия! — изсъска някой.

Някак си предусещах, че точно тази дума ще бъде изречена.

Жрецът поклати тъжно глава.

— Ако в това обвинение има някаква истина, преподобният Дъглас трябва да бъде ексхумиран и изгорен на клада. Така е речено.

— Той не трябва да се намира на свята земя! — извика някой. — Неговият господар дяволът го порази! Видяхте ли изцъклените му очи?

— Да, и не можахме да ги затворим! Нещо беше уплашило човека до смърт!

Настъпи тишина.

— Да, така е — промърмори най-накрая някой. — Той не можа да затвори очите на слугата на дявола!

Спомних си как Конал стоеше съвсем сам и безпомощен пред тялото на жреца, опитвайки се да затвори изцъклените му очи и изведнъж ужасно ми се догади. Но не смеех да издам и звук. Отстъпих назад в сенките и точно тогава жрецът вирна глава и ме погледна право в очите.

Усмихнах се. Помислих си, че ще ме издаде, но той замълча.

Бях готов да се развикам възмутено; за щастие някой го направи преди мен. Беше Маккинън, арендаторът, самотникът.

— Ковачът е добър човек — извика той. — И всички вие го знаете много добре!

— Така ли? — попита смирено жрецът. — Какво знаете всички вие за този непознат?

— Нищо! — извика мелничарят, стрелвайки със злобен поглед Маккинън.

— Добър човек! — сопна му се той. — Ковачът изцери децата ти! Да, и твоите също, Уилям Макийн!

Жрецът притвори очи, сякаш бе ужасно наскърбен.

— А-а-ах…

— Дали са били церове? Или е било магия? — попита една жена вместо него.

Жрецът се обърна към Макийн, който стоеше вдясно зад него. Изражението на лицето му показваше смесица от наранена гордост и злобна омраза, макар да беше скрито от окървавената превръзка на главата му. Ръката му също беше превързана.

Очевидно не го бях ударил достатъчно силно.

Жрецът го посочи с дългия си пръст.

— Това е един добър и уважаван мъж — каза тихо той. — Разкажи ни историята си, Уилям.

— Смятахме да се изправим срещу вещицата, която беше омагьосала Родрик Мор — каза мрачно той. — Пивото не е единственото нещо, което вари тази жена. Аз стоях на стража…

— Наблюдавал си я, докато бандата ти се събере, дебел страхливецо — извика Маккинън.

Макийн го изгледа намръщено.

— Не се меси в това, Малкълм Маккинън. Нищо не разбираш от вещерски работи!

— Вярно е. Но дори ти да го обвиниш за вещер, за това си има съд. Земевладелецът трябва да чуе обвиненията! — Маккинън беше упорит кучи син. Горкичкият!

Жрецът поклати тъжно глава, сякаш се канеше да обяви нещо, което му причиняваше болка.

— Църковният съвет има думата, по въпросите за ересите и магьосничеството. Гражданските съдилища са обект на божието правосъдие. Освен това Маклауд коли и беси на север заедно с бандата си наемници. Кога ще се върне? — Той замълча за по-голям ефект. — Навреме, за да спасите децата си?

— Не! — извика някаква жена.

— Него го няма от много време! — извика друга. — Докато се върне, ще бъдат причинени много вреди! Аз подкрепям свещеника! Кой е с мен?

Разнесоха се ентусиазирани викове и жрецът отново започна да ги успокоява.

— Няма да провеждаме съд на тълпата. Трябва да бъде изправен пред редовен съд — рече той със сериозен глас. — Настоявам.

Последва усърдно клатене на глави.

— Справедлив мъж — извика някой одобрително.

— Ковачът е честен човек! — Малкълм Маккинън не се отказваше, благословен да бъде.

Жрецът леко сви рамене.

— Той установи, че… не може да прекоси прага на Божия дом. Какво ви говори това?

— Той не можа да прекръсти трупа на преподобния Дъглас! Видяхте ли го?

— Но никой от нас не е предполагал… — започна някой, но гласът му бързо бе заглушен.

— Той ни донесе чумата! — С всяка изминала минута истерията им нарастваше и те започнаха да го обвиняват за всяко нещастие, което им се беше случило през изминалите години.

— Половината ни реколта изсъхна заради него!

— Брат му свири на цигулка като самия дявол. Подобна музика не е естествена! Платил е за нея с душата си.

— Те донесоха чумата!

— Това не беше чума — каза отвратено Маккинън. — По-скоро беше болест, донесена от житото. Ако се грижехте по-добре за реколтата, всичко щеше да е наред.

— Да, ама той помогна ли ни, когато болестта ни връхлетя?

„Ако го беше направил и това щяхте да обявите за магия“ — помислих си горчиво аз, но нямаше смисъл да се включвам в спора. В думите им вече нямаше никакъв здрав разум. Те полагаха всякакви усилия да го заменят с безсмислена омраза.

— Той е добър човек и не е никакъв вещер — изръмжа Маккинън. — Какъвто беше и старият свещеник! Тези магьоснически истории са глупости. Детски суеверия!

Жрецът видимо изстина. Гласът му прозвуча студено и мрачно:

— Отричането на магьосничеството е ерес и няма да е зле да не го забравяш. — Гласът му ставаше все по-силен, изпълнен с решителност. — Злото е по-греховно и по-смъртоносно, когато се проявява като ангел от светлина! Смятате ли, че са изглеждали като добри хора?

— Да — прекъсна го кисело Маккинън. — И не само са изглеждали.

Жрецът не му обърна никакво внимание. Можеше да си го позволи; тълпата го подкрепяше.

— Самият дявол може да казва молитви! Какво си мислите: че те ще изгорят змийския му език и ще набръчкат устните му? Не! Злото може да се предреши като добро, може да се прикрива много добре; всяка друга вяра е суеверие! Самият Бог е презрял и отхвърлил Les Mauvais Anges: Падналите ангели на Сатаната!

Аз се измъкнах от скритото си ъгълче и побягнах. Образован и дори още по-зле, умен! Искаше ми се да заплача, да се развикам; но най-силно исках да се обърна, да се върна в селото и да прережа гърлото на жреца. Ала не можах да го направя. Просто продължих да бягам, макар никой да не ме преследваше. Все още.

Трябва да бъде изправен пред редовен съд. Настоявам.

О, богове.

Денят излъчваше заплаха, небето се спускаше над главата ми, ниско и тежко. Сиво и покрито с едноцветен пласт облаци. Никакво слънце. Опитах се да си спомня дали над пазара грееше слънце; май не. Трябваше да обърна внимание на това, но тогава не само че не разбирах какво искаше да каже Конал, но и почти не можех да мисля трезво.

Трябва да бъде изправен пред редовен съд.

— Конал! — изкрещях аз.

Настоявам… редовен съд…

— Сет? — Той заби брадвата си в големия пън и я остави там. После изтупа ръцете си, докато се обръщаше към мен. — Сет, какво има?

За да не губя време, отворих съзнанието си и оставих Сет да погледне вътре.

— Те са прави. Маклауд отсъства от доста време — каза Конал, откъсвайки се внезапно от мен. Той беше поставил ръка върху главата ми, взирайки се в съзнанието ми и когато ме пусна, аз едва не залитнах, замаян от разместените ми спомени и преживения ужас. Разкаян, той ме хвана за ръката и ме задържа. — О, Сет. Едва ли ще успеем да се справим с тези проблеми.

— Винаги сме имали проблеми. — Казах го просто с намерението да се успокоя.

— Не, този път е по-различно. Трябва да се махнем оттук или ще умрем. Магьосничество и ликантропия? Срещу това няма защита.

— Съжалявам. За старата жена.

— Стига глупости. Правилно си постъпил. — Той ме погледна с лека усмивка, която не можеше да скрие страха му. — Този път ще го направят както трябва. Те идват за нас.

— Какво да правим?

Той сви рамене.

— Трябва да се върнем у дома. Всичко зависи от милостта на Кейт, но не можем да останем тук.

Усетих как изстивам.

— Но Кейт…

— Не може да ни навреди повече от свещеника. Да се махаме оттук. — Той започна да хвърля малкото ни принадлежности в една торба, докато аз вадех мечовете и ножовете ни от сламения покрив, обсипвайки пода със слама и миши изпражнения.

— Зарежи ги. — Той грабна чувала, с който ги увивах, и сам се зае с тази задача. По слепоочията му беше избила пот. — Вземи Леа и Брандир. И внимавай никой да не те види.

Отворих разнебитената врата на къщата, но той ме спря.

— Никакви мисловни разговори, Сет. Отсега, докато се приберем у дома. — Очите му срещнаха моите и преградата в съзнанието му падна като желязна врата; след това той отново се зае с оръжията, а аз се обърнах и побягнах.

Хълмът беше предателски стръмен, обсипан с разпръснати брезови дървета и изпъкнали камъни, обрасъл с гъста орлова папрат, но аз го познавах като пръстите на ръката си. Краката ме боляха, въздухът не ми стигаше, но успях да стигна до пещерата за рекордно кратко време. Разгърнах клоните на храстите, дочух тихите звуци отвътре и ги повиках:

— Леа, Бран…

Пълно заглушаване, беше казал Конал. Щом се сетих за това, веднага се ядосах на себе си. Спуснах преградата, коленичих до прикрития вход и усетих как един предпазлив нос докосва ръката ми.

— Брандир. — Почесах го по гушката. — Трябва да тръгваме, любов моя. Ела.

Зачудих се как ще успея да ги убедя да влязат в плетената торба, когато не можех да използвам ума си, за да ги успокоя. Докато обмислях как да стане, козината на Брандир настръхна и той изръмжа.

Полазиха ме тръпки.

Леа нетърпеливо се опитваше да си пробие път навън, побутвайки Брандир. Сложих длан на главата й.

— Тихо, дъще на земята. Тихо.

Обърнах се, все още на едно коляно, и се загледах през дърветата. Знаех си, че ще чуя гласове. Хладният летен бриз разклати клоните. Над тях сивееше късче небе, покрито с облаци, но нямаше капчица дъжд, нито мъгла. Чуваха се птичи песни.

Потреперих.

— Връщайте се вътре — казах аз на вълците. — Обратно. Стойте там.

Леа изръмжа раздразнено.

— Върни се — казах й ядосано аз. — Трябва да останеш тук.

Този път тя направи каквото й беше казано. Така или иначе бях свалил щита, затова реших да опитам.

— Конал!

Никакъв отговор. Само безмилостна преграда.

— Хорах!

Нищо. Потреперих и само след миг вече тичах надолу, удряйки краката си в стърчащите камъни, но без да забавям ход. Когато опушената къща се появи пред погледа ми, едва успях да се спря и да се шмугна зад една голяма сивкава скала. Сърцето ми се беше качило в гърлото; биеше като чук високо в гърдите ми, затискайки дробовете ми.

Бяха хванали Конал. Шестима яки мъже и жрецът го гледаха със задоволство. Не знам дали се беше опитал да се бие, но сега лежеше по гръб, със завързани китки и окървавено лице, докато те го влачеха към талигата. Той беше в съзнание, но щитът в съзнанието му не помръдваше.

— Конал! — изкрещях аз.

Той примигна, сякаш главата му се беше ударила в скала, после се опита да се изправи на крака, но беше невъзможно, защото шестимата продължаваха да го влачат напред. „Страхуват се от него“ — помислих си аз. Те спряха до талигата, започнаха да го ритат в корема, после един натисна главата му с ботуш и зарови лицето му в калта. Страхливци, проклети страхливци. Докато той риташе и се бореше за въздух, те омотаха една верига около оковите на ръцете му, привързаха го към талигата и се отдръпнаха назад. Единият плесна понито по задницата, то отметна глава и дръпна талигата напред. Конал се олюля и след това тръгна, препъвайки се, след талигата.

Щяха да го оставят да върви, помислих си аз, и това отключи невъздържания ми гняв. Знаех едно нещо: нямаше да отведат брат ми, не и преди да се сбия с тях.

Затичах се по-бързо от всякога, движех се приведен и тих, прехапал горната си устна. Дъвчех я толкова яростно, че усетих вкуса на собствената си кръв, но това не ме интересуваше; не можех по никакъв начин да успокоя гнева си, затова трябваше да стигна до тях, преди да ме е връхлетял напълно. Знаех си, че ще ги настигна. Нямах друг изход. Днес щяхме да загинем или ние, или те. Постепенно ги приближавах, промъквайки се през брезовата гора, надолу по склона.

Те не ме виждаха. Поне така си мислех, докато ужасна болка не прониза главата ми. Проряза мозъка ми като студен огън; болеше толкова много, че дори не можех да изкрещя.

Помислих си, че ще ме убият. Мислех, че жрецът ще ме убие. Такива мисли се въртяха в главата ми, докато светът се завъртя около мен и бързо притъмня, и се превърна в студен мрак и оглушителна тишина, а после в нищо.

17

Чаках смъртта. Но когато тя не настъпи и когато животът и усещанията ми се върнаха обратно в тялото, предположих, че се намирам в килия. Веднага си припомних всичко. Лежах със затворени очи, неспособен да помръдна от болката, която пронизваше очните ми ябълки. Не исках да отворя очи и да видя пълния мрак. Дори не исках да си поема дъх, за да не помириша мръсотията, покварата и страха.

Под отеклата ми буза се усещаше студена мокрота: бях я очаквал, но не и свежия въздух и богатия аромат на земя и гнили листа. Вместо тежка тишина край мен пееха птици и се долавяше леко шумолене, което може би беше бриз. Усещах дъха му върху кожата на отпуснатата ми ръка и това ме накара да я свия в юмрук.

Пръстите ми докопаха мокри листа и начупени клони. Пуснах ги стреснато и отворих очи. През клоните над главата ми се процеждаше дневна светлина. Отново затворих очи заради пронизващата болка в главата. След това се насилих да ги отворя широко.

Лежах на мястото, където бях паднал, под брезите. Не знаех колко дълго съм бил в безсъзнание, но разяждащата ме жажда и хапещият глад ми подсказваха, че е минало доста време. Макар да беше лято, все пак се намирахме в Шотландия, а аз бях лежал на студената земя твърде дълго. Костите ми се бяха сковали от студ. Изведнъж се разтреперих силно, осъзнавайки, че не жрецът ме беше повалил. Той нямаше силата да разкъса щита ми, сякаш е най-обикновена паяжина. Конал го беше направил.

Когато се изправих, се тресях неконтролируемо и едва не се строполих отново на земята. Вкопчих се в един клон, опитвайки се да се задържа на крака. Беше ми невъзможно да се движа. Отпуснах се на четири крака и започнах дългото и болезнено пълзене обратно нагоре по хълма. Не ме е срам да призная, че плачех. Студът прерязваше тялото ми като с нож; движението беше истинско мъчение. Мозъкът ми се беше подул двойно и се опитваше да се освободи от ограниченията на главата ми. Мислех си, че никога повече няма да почувствам топлина. Което никога не би се случило, ако не бяха отвели брат ми.

Отчаяно исках да се стопля, но се страхувах от това. Ако започнех да чувствам топлината, щях да се отпусна блажено на земята и тогава щях просто да си умра там. Знаех го, бях го научил още като много млад. Не спирах да си го повтарям отново и отново, докато механично движех ръцете и краката си. Бях изпаднал в някакъв транс, когато ръката ми изведнъж плесна в плитка студена вода.

Между скалите се забелязваше слаб проблясък: разпознах хилавото поточе, което течеше покрай пещерата. Гърлото ми пламтеше и въпреки студа, който пронизваше тялото ми, аз се стоварих върху мократа трева, отчаяно ближейки мокрите камъни, засмуквайки влажния мъх, който ги покриваше. Не знам колко време прекарах там, но когато вече бях утолил жаждата си, тялото ми се тресеше. Насилих се да запълзя отново.

Когато стотици метри или стотици години по-късно стигнах до бърлогата, се добрах до отвора и се промуших вътре. Палетата лежаха тихо и трепереха, но в мига, в който успях да се намърдам в тясното пространство, те пропълзяха до мен и притиснаха телцата си до моето. Не можех да стана, нито дори да коленича, но имаше достатъчно въздух за дишане, а топлината на животинските тела изпълваше тясната бърлога толкова бързо, че след някой друг век успях отново да се затопля. И всичко беше наред. Поне на този етап.

Имах достатъчно време, за да загърна всички ни с Воала като с топло одеяло, а след това мисля, че отново заспах, да ме простят всички богове, които съществуват.

Сигурно съм бил в безсъзнание поне два дни и дори не ми се мисли какво е преживял Конал през това време. Той сам си го беше избрал, но това не ми помагаше особено. Когато можех вече да чувствам и други неща освен физическата болка и студа, дойдоха безсилният гняв и отчаянието.

Но те също отминаха, и то далеч по-бързо от болката. Вълчетата се справяха добре, ядяха червейчета, бръмбари и дребни животинки, но беше време да ги нахраня както трябва. Нервно се измъкнах от бърлогата, чудейки се колко ли отчаян трябва да съм бил, за да се напъхам изобщо вътре. Главата почти беше спряла да ме боли, за сметка на цялото тяло, но тази болка беше оздравяваща.

Забелязваха се следи от безцелно и закъсняло претърсване и аз отново благодарих на Воала. Орловата папрат беше изпогазена, земята беше разровена, клоните на дърветата — начупени. Освен че бяха жестоки, гадовете бяха и недодялани и тромави. Тогава ми хрумна, че жрецът не беше участвал в търсенето — не знам защо, но бях уверен в това. Той просто нямаше да бъде толкова тромав и със сигурност щеше да ни открие.

Щитът около съзнанието ми все още беше на мястото си. Не бях го свалял.

Но поне палетата като че ли разбираха какво става. Останаха на изхода на бърлогата, както им бях наредил, и не се опитаха да ме последват, когато се спуснах по хълма надолу до къщата ни. Вървях безшумно, много по-внимателно, отколкото докато пълзях нагоре. Прекарах часове в изчакване сред сенките на брезите, самият аз превърнал се в сянка, но наоколо не се забелязваше и следа от патрули, никакъв признак на живот, нито стъпка или храчка на някой небрежен пазач. Може би аз просто не ги интересувах. Може би вече бяха хванали онова — или онзи, — който ги интересуваше.

В къщата ни цареше пълна бъркотия, личните ни вещи бяха разхвърляни по пода, но не бе останало кой знае какво. Най-ужасният удар бе, че оръжията ни бяха изчезнали, но това си беше в реда на нещата. Бяха се опитали да подпалят колибата, но огънят не се беше разгорял добре, затова очевидно не си бяха направили труда да завършат работата докрай. Вратата и всичкият дървен материал бяха откраднати, килерът беше опразнен. Сламеният покрив беше оскубан и нарязан на парчета — това сигурно беше решило проблема с мишките — и те бяха изгорили всички странно изглеждащи дрехи, вместо да ги откраднат; от тях беше останало само едно черно петно на земята и парливата миризма на изгоряло. Нямаше особена разлика отпреди, тъй като готварските огньове на предишните обитатели и техните предци и без това бяха превърнали колибата в черна дупка. Вдигнах един остър прът от земята и започнах да разравям пръстения под, докато не стигнах до облицованата с камък дупка, която бяхме изкопали за склад на месото. Закланият елен беше започнал да загнива, но това нямаше да притесни вълците.

Нито пък мен.

И до днес това си остава най-вкусната мръвка, която съм ял, и я изядох сурова, разкъсвайки я със зъби. Въобще не погледнах дали из нея мърда нещо: просто нямаше смисъл. Имах нужда да си напълня стомаха и месото нямаше да ме убие. Поне се надявах да е така. Със сигурност храната ми беше по-добра от онова, което беше получил Конал.

Мисълта за него уби апетита ми, колкото и вълчи да бе той в момента. Увих няколко къса месо в едно овъглено парче плат, което някога беше представлявало ризата на Конал, и тръгнах обратно нагоре по хълма. Вълчетата ме очакваха на не повече от метър пред входа на пещерата, макар че муцунките им бяха мокри и те сигурно бяха ходили до потока, за да пият вода. Мъничетата бяха умни и много послушни.

Пъхнах смърдящото месо в бърлогата, после взех вълчетата едно по едно и ги притиснах към гърдите си, оросявайки козинката им със сълзи. Топлите им езичета облизаха лицето ми и те заскимтяха.

— Ще стоите тук — прошепнах им, аз. Не можех да се насиля да говоря по-силно. — Ще останете тук, докато аз… докато ние се върнем да ви приберем.

Не знаех откъде да започна търсенето, но бях наясно, че с Воала или без него, нямаше как да отида открито обратно в селото. Когато стигнах до края на гората, поех в другата посока и продължих да вървя колкото можах, отскачайки в храстите всеки път, когато чуех, че някой се приближава. Нощта настъпи с безлунно небе, но обсипано със звезди и метеоритен дъжд. Лежах в една канавка и го гледах, увит в откраднато шотландско наметало, което бях намерил оставено да съхне на един храст пред някаква измазана с кал колиба. Продължавах да не харесвам дрехите им, бодливи и груби, без капчица стил, но не можех да отрека, че ме топлеха повече, отколкото бих могъл да предположа. Дори когато дъждът го намокреше, наметалото запазваше телесната ми топлина и аз за пръв път изпитах неохотно възхищение пред практичността на простосмъртните по отношение на някои предмети.

Когато около четири часа след полунощ утринта озари небето, вече бях измислил някакъв план. Събух си панталоните и треперейки, увих в тях няколко откраднати торби с храна (срамувах се заради това, но в един момент гладът успя да надделее над съвестта ми). Хубавата ми риза вече беше доста поизносена, зацапана и достатъчно изкаляна, за да мине за селска дреха и след няколко неуспешни опита успях да увия шотландското наметало около себе си по начина, по който го правеха хората от клановете. Ходех бос, което беше добре: много мъже носеха обувки, но не и хубави ботуши като моите, а повечето от тях — включително всички жени — не носеха нищо на краката си. Метнах вързопа си на рамо, изоставих каменистата пътека и хванах гората.

Прехвърлих хълма и поех към съседната долина и нейните ферми и селца. Там никой не ме познаваше и можех спокойно да се смеся с простосмъртните, правейки се на глупак и просейки пиво и храна. Те ми ги даваха. Възхищавах се на способността им да комбинират добрина и гостоприемство с такава студена злоба, но поне от тази гледна точка не бяха кой знае колко по-различни от нас.

Стигането дотам ми отне половин ден, а после още ден се ослушвах и оглеждах наоколо. Човек може да чуе доста неща, когато хората го смятат за твърде глупав, за да разбира каквото и да било. Освен това те си бяха природно бъбрива раса, а и процесите срещу вещиците бяха привнесли вълнение и скандали в живота им.

Конал не беше доведен в тази долина; държаха го на едно отдалечено място, където се сливаха две долини, далеч във вътрешността на страната. Бяха го завели там четири дни по-рано, заедно с вещиците, които бяха забрали от това селце и съседните му. Хората бяха пълни с истории за магии, направени на добитъка, посевите и гениталиите им. Щеше да е смешно, ако не ми се плачеше. Какво ли не е готов да измисли човек! Но фантазиите им бързо ми омръзнаха, а и се бях наслушал достатъчно на глупости. Върнах се в гората и поех по моя си път навътре в страната, без да оставям никакви следи.

Преди бащата на Маклауд да построи новата крепост, предците му са имали една по-малка укрепена кула. Тя беше оставена на произвола на съдбата, тъй като представляваше проста квадратна постройка на твърде открит терен и доста далеч от морето. Дребни кафяви овце и черен едър рогат добитък обитаваха голямата зала и двора й, а гарвани населяваха покривните й греди. Но стените, покривът и тесните й помещения бяха непокътнати, както и тъмницата.

Да отида право там, непокорен и без оръжие, щеше да е повече от глупаво, независимо колко гневен и отчаян бях. Огледах горите край кулата и открих един висок бор, който се намираше достатъчно далеч от нея, но представляваше отлична наблюдателница, откъдето виждах право в двора. След това се настаних удобно и останах да наблюдавам цял ден.

Добитъкът беше прогонен от двора. Наблюдавах пазачите, отбелязвах времето на смяната им, изучих позициите им. Забелязах високата купчина съчки и клони насред двора — естествено, че нямаше да хабят добър дървен материал — и същия следобед видях как подхранват огъня с човешко гориво.

Не знам как да опиша първия си сблъсък с изгарянето на клада. През по-голямата част стоях като вцепенен. Известно време имах усещането, че гледам някакъв странен театър. Публиката, шумна и развълнувана, беше започнала да се събира от сутринта и до следобед вече преливаше от ентусиазъм. За тях всичко наистина беше театър. И двамата актьори изиграха ролите си. Неохотно, умолявайки, крещейки, горейки; но играха, докато не умряха, а тълпата ядеше солен бут, шегуваше се с децата си, а по залез-слънце тръгна към дома.

Последен си тръгна жрецът. Усмихнат, притиснал библията си към гърдите, той кимна на пазачите, яхна дебелото си пони и тръгна по каменистия път, който водеше към селото.

Последвах го, като избрах маршрут, успореден на неговия, промъквайки се тихо между дърветата. Постъпката ми беше глупава и рискована, но слоят облаци над главата ми изтъняваше, разкъсваше се и през него се промъкнаха последните лъчи на залязващото слънце. Точно преди понито да излезе от офиковия гъсталак, наоколо се проясни. Жрецът си тананикаше нещо под нос, но изведнъж се спря. Огледа се виновно, после видимо се успокои, усмихна се и продължи.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера точно какво. Може би беше твърде късно за слънцето, може би грееше твърде слабо, но аз нямах никаква представа какво смята да направи Конал. Помислих си с горчивина, че ако ми вярваше, щеше да ми даде нещо, за което да се хвана.

Добре, не знаех какво представлява жрецът, но бях повече от сигурен, че нареждането на Конал за издигането на щита беше свързано с него. Свалих го едва когато се върнах при мрачната кула, убеден, че жрецът се е отдалечил достатъчно и се е прибрал в селото.

Потърсих Конал в кулата, но той беше твърде умен и непоколебим, за да го открия толкова лесно. Бях принуден да прислушвам умовете на пазачите и останалите затворници, а от нещата, които открих там, ми се догади дори повече, отколкото докато наблюдавах кладата. Опитах се да избягам от болката, унижението и ужаса на затворниците, да не се спирам задълго при получовешката бруталност на пазачите. Когато стесних вероятното местоположение на Конал до един ъгъл на кулата, аз се шмугнах отново в гъсталака и зачаках падането на нощта. Бях си научил урока.

Намерих едно поточе. Свалих наметалото и ризата си, измих се колкото можах и издълбах дупка, в която зарових наметалото, доволен, че най-накрая съм се отървал от противното нещо. Още по-доволен бях когато облякох отново меките си кожени панталони, колкото и протъркани и мръсни да бяха те. Искаше ми се да си изпера и ризата, но колкото по-кална беше, толкова по-добре; имах нужда от маскировка.

Смесих малко овесено брашно със студена вода от потока, направих си каша и я изядох. Нямах никакво месо и не можех да запаля огън. Но и без това стомахът ми нямаше да приеме никакво печено месо.

Знаех как да пазя тишина, как да бъда максимално невидим. А какво правеше мъжът, който бе поставен на стража пред кулата? Трудно можеше да се каже, че пази, освен това почти беше настъпило времето да бъде сменен. Чаках на известно разстояние и когато нощната стража зае мястото си, а мъжът от дневната препика стената, притичах през малко парче оголена земя и се шмугнах във вечерните сенки край кулата.

Жрецът беше довел мъже от един отдалечен град, професионалисти, непознати. Но това не бяха те. Тези бяха местни селяни, предложили помощта си, доволни от промяната на пейзажа и вълнението. Те ненавиждаха новодошлите, но нямаха куража да се оплачат на свещеника. Оплакванията обикновено водеха до затвор, изобретателни мъчения и твърде силен мирис на пушек. Единият от мъжете в кулата, който чакаше своя ред да се озове на кладата, беше арендаторът със сериозен поглед, който предпочиташе своята компания в кръчмата. Кога бяха решили, че е магьосник? Той се беше озовал тук, защото се бе осмелил да каже, че приказките за магьосничество са глупости. Знам само, че името му бе Малкълм Бан Маккинън и че два дни по-късно беше опечен на бавен огън.

Пазачите постояха известно време заедно, отегчени и в разговорливо настроение. Новодошлият извади шише с уиски и двамата отпиха от него, кимайки доволно.

— Те ядат бебета — изръмжа мъжът, чиято смяна беше свършила. — Самата истина. Свещеникът ни го каза.

— Да, разбрах. Принасят ги в жертва на Дявола — вторият пазач се прекръсти бързо — и след това пируват с телата им. А сега искат да подчинят всички ни на безбожните си вярвания.

— Този тук — първият кимна с глава към стената, — за него няма никакво съмнение. Казват, че вещиците имат неестествена сила. Е, този със сигурност я има. Той е вещер, няма друго мнение. Как иначе да обясним това? Минаха четири дни, откакто онзи малък мъж пристигна от града със своето… оборудване. — Беше негов ред да се прекръсти.

Другарят му кимна и отново отпи от уискито.

— Опитаха всичко. Никога нямаше да повярвам, че човек може да издържи толкова дълго. Не би могъл, не и без свръхестествена помощ. Знаеш ли какво го пречупи?

Сърцето ми прескочи и за малко да падна. Бяха го пречупили? Брат ми не може да бъде пречупен. Преглътнах сълзите си и се опитах да не слушам.

— Обувките — продължи мъжът. — Испанските обувки, така ги наричат. Чувал съм, че превръщат краката на пихтия. Щом ги погледна, той поклати глава и каза, че щом смятат да го горят, предпочита да отиде бос до кладата.

— Така ли? — Първият пазач се изсмя грубо.

— Да. Хубаво се изповяда, но докато го правеше, се смееше, черният дявол. Мисля, че свещеникът доста се ядоса, докато го слушаше. Мъжът от града със сигурност се ядоса. Колкото по-дълго са живи, толкова повече печели.

— Но и заплащането за изгарянето също не е малко. През следващите няколко дни ще изкара добри пари.

— Чух, че онзи, силният, ще бъде последен. Ще го изчакат три дни, за да има достатъчно време да се покае за високомерието си. Останалите и без това няма да издържат чак толкова дълго. Чу ли как пищи вещицата от Балчатан?

— Да, така й се пада. Тя е направила същото като старата Синклер: съсипала брачната нощ на един мъж. Омагьосала пивото, представяш ли си какъв ужас? После твърдяла, че младоженецът пил твърде много, а булката била толкова грозна, че при вида й и желязна пръчка щяла да се сгърчи, та какво оставало за мъжки орган. — Той се засмя. — Езикът й реже като нож на тази жена. Но след като приключиха с нея, вече не се смееше. Призна си както всички останали.

Когато се сетих за Ма Синклер, въздъхнах, и то не само от облекчение.

— Ама как започна да вие дяволската курва, като й подпалиха днеска огъня под краката. И в другия огън няма да й хареса, а свещеникът казва, че той гори вечно. — Мъжът потрепери от отвращение. — Нали магьосника няма да го удушат първо?

— Никого не душат. Свещеникът казва, че трябва да дадат пример. Освен това хората се събират от различни села и долини. Това е добро развлечение за тях.

— И добро предупреждение. Малцина ще приемат белега на Дявола от сега нататък.

— Ха! — възкликна другият, но се сети нещо. — А ти чу ли, че са открили такъв върху онази красива девойка от Балчатан.

— Младата ли?

— Аха. Отнело им известно време, но пък и тя е ужасно красива. Няма да повярваш къде са намерили белега. Само ще ти кажа, че трябвало да я обръснат цялата.

Те избухнаха в груб алкохолен смях. Наблюдавах ги от разстояние само няколко метра и знаех, че мога да намушкам единия, без дори да ме усети. Поне нямаше да го разбере, докато не се взре шокирано в кръвта, която блика от собственото му гърло.

Насилих се да насоча мислите си към Конал. Не можех да рискувам, не трябваше да се поддавам на желанията си.

По-късно, може би. По-късно.

18

Сега вече знам, че вътре в крепостта нямаше как да се приближа до Конал. Дори Воалът си има своите ограничения, своите безмилостни професионални стражи, които знаят какво правят. Затова ми харесаха ония двама глупаци край външната стена — поне ми допадна тяхното безгрижие и самоувереност, както и вкусът им към силното уиски. Доста неща видях, докато седях и наблюдавах кулата, и едно от тях бе, че и двамата пазачи се постараха да изпразнят мехурите си на едно и също място.

Когато първият пазач най-накрая тръгна към леглото или към жена си, аз бях прекарал сума ти време лежейки на няколко метра от заместника му, без да бъда забелязан. Отчасти това се дължеше на собствените ми умения, но основната причина беше Воалът. Кейт сигурно си умираше да се отърве от него.

Изчаках, докато човекът се изпикае, кискайки се под носа си и ръсейки ругатни, след което отново седна на земята, облегнал гръб на стената. Клепачите му натежаваха от изпитото уиски, а и той се беше освободил от тежестта в пикочния мехур, така че от време на време главата му клюмваше, но мъжът явно се страхуваше много повече от жреца и неговите наемници, отколкото бих предположил. Той се насили да остане буден, надигна се и тръгна да обикаля напред-назад.

Знаех си, че накрая ще заспи, но реших, че достатъчно време съм проявявал търпение. Тихо пропълзях към него по корем. Нуждаех се само от едно докосване, обаче близко до гръбнака или мозъка. Помислих си дали да не му отнема ножа, но това пак щеше да е просто дребно удоволствие, а и мъжът щеше да вдигне тревога. Вместо това го измамих със смешна лекота и използвайки най-елементарна стратегия: хвърлих камък към по-далечната стена. Когато той се обърна по посока на шума, аз изминах на бегом последните няколко метра, притиснах сънната му артерия и го задържах така, докато не изпадна в безсъзнание. Отне ми по-малко от две секунди и той нямаше никакво време да реагира. Дори не усети присъствието ми — когато се събудеше, щеше да се оправдава с продължителността на дежурството. „Кучият син извади късмет“ — помислих си с горчивина. Поне щеше да се събуди.

Дори не ми се наложи да утъпквам прорасналата твърда трева, защото пазачът се беше погрижил и за това. Най-отдолу на стената се намираше най-малката и най-тясна решетка. Легнах на земята до нея, притиснах лице към желязото и надуших първо острата воня на тяхната урина, застояла и прясна, а после и миризмата на гнило. Зрението ми беше като на котка, но дори аз не можах да видя нищо в подземната дупка.

Той беше там. Затворих очи и усетих как сърцето ми заби в ритъма на различни емоции. Облекчение, жалост, болка. Умът му продължаваше да бъде затворен за мен, както и затворът му. Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше затъкнато от сълзи. Притиснах челото си към ръждясалата решетка и тогава го чух.

Той говореше много тихо, но слухът ми беше толкова добър, колкото и зрението. Веднага разбрах, че не говори на мен, защото не знаеше, че съм там. Не спирах да ругая наум — най-ужасните ругатни, за които можех да се сетя. Той не беше сам.

— Чуй ме. — Гласът му звучеше пресипнало и сухо. Имаше нужда от вода. — Трябва да си признаеш.

— Няма!

Кръвта ми застина във вените. Гласът беше момичешки, но прозвуча пискливо по-скоро заради страха и болката, отколкото заради пола й.

— Трябва.

— Ти си един от тях! — Тя го заплю, но аз можах да чуя ужаса в гласа й. — Ти си заедно с пазачите. Ти си заедно със свещеника!

— Не съм — отвърна той.

— Няма да призная! Невинна съм!

— Няма значение. Аз също. — В мрака настъпи продължителна тишина. — Невинен съм също като теб и си признах. Ти също го направи. Така всичко ще свърши по-бързо.

За миг можех да чуя само тежкото й, ужасено дишане, докато тя обмисляше думите му. След това изсъска:

— Ти си техен човек. Знам какво искат. Знам номерата им!

— На сутринта — каза той и в сухия му глас се прокрадна развеселена нотка, — заедно със струйката пикня на пазача, тук ще проникне сребърен лъч светлина. Тогава ще можеш да ме видиш, дори и да е само за миг, и ще разбереш, че говоря истината.

— Не ти вярвам. Откъде се взе? Не знаех, че си тук. Не ти вярвам. — Тя всеки момент щеше да избухне в плач и аз се уплаших, че ще изпадне в истерия. „Млъкни! — помислих си със злоба. — Да не си посмяла да заплачеш и да докараш стражите. Да не си посмяла, глупачко!“.

— Чуй ме — каза Конал. — Тихо сега.

Отново настъпи тишина и аз чух как дишането й бавно се успокоява и утихва.

— Вярваш ли ми? — попита той.

— Защо да ти вярвам? — Гласът й натежаваше от горчивина, но истеричната нотка вече я нямаше.

— Няма причина. И все пак?

— Ти вещер ли си?

— Не.

Последва кратко колебание, после тъничкият й глас отново се чу:

— А аз?

— И ти не си вещица, момиче, не повече от мен. За нищо не си виновна. Аз съм виновен, че имам не тези предци, които трябва, че не съм този човек, който трябва. Различен съм от теб, но и двамата ще умрем от една и съща смърт. Не можем да избегнем това. Дори и да се отречеш от мен.

В гласа му се усети усмивка, а нейният срам можеше да се усети. Тази мисъл сигурно й беше хрумвала.

— Измисли си някаква история — каза той в настъпилата тишина. — Измисли си нещо за изповедта. Пак ще го приемат.

— Защо? — Агресията й се беше изгубила; в гласа й се усети смущение. — Нищо не съм направила.

— Трябва. Дай им каквото искат. Кажи им, че си участвала в Черна меса, летяла си във въздуха, целувала си задника на Дявола. Трябва да измислиш нещо. Разкажи им някакви извратени глупости. Хайде, аз ще ти дам няколко идеи. Това е за твое собствено добро.

Сълзите отново заплашваха да избият.

— Никога не бих казала нещо такова, камо ли на тях!

— Няма значение. Трябва да го кажеш. Моля те.

— Защо? — извика тя.

— Защото ако ги зарадваш с някоя добра история и отречеш Дявола, ако покажеш покаянието си… — Той се поколеба.

— Какво? — Можех да усетя съживената надежда в гласа й и почувствах съжаление към горкото глупаво дете.

— Може първо да те удушат — каза той. — Преди да те изгорят.

Тя се разплака, но тихо, отчаяно.

— Струва си — добави той.

Той не знае, осъзнах аз. Не знае, че неговата смърт няма да е милостива. По някаква причина жрецът беше скрил това от него. Известно време отвътре не се чуваше никакъв глас, а само тихото хълцане на момичето, но тя успя да се съвземе по-бързо, отколкото очаквах.

— Не си окована, нали? — попита я той след малко.

— Не. — Тя подсмръкна.

— Аз воня — каза той — и не мога да ти помогна по никакъв начин, но съм окован. Не мога да те нараня.

Тя се промъкна до него, бързо и шумно, препъвайки се и падайки. Чух дрънкането на веригата му, когато той обгърна жената силно с ръцете си. Сърцето ми се изпълни с любов към него. Заболя ме толкова силно, че трябваше да затая дъх. „Погрижи се за себе си — помислих си аз. — Сантиментален идиот такъв, забрави за нея!“.

Но той все още не ме чуваше.

— Когато ги чуеш да идват — каза й тихо той, — отдръпни се от мен. Сложили са те тук с надеждата, че ще те уплаша. Ако ни видят така, ще оковат и теб.

Задавеният й от сълзи глас прозвуча приглушено.

— Значи не мога да им попреча да ме убият.

— Не — отвърна нежно той. — Но можеш да се опиташ да получиш по-лека смърт. И с малко повече късмет ще бъдем заедно.

„С малко повече късмет — помислих си мрачно аз — няма да бъдете заедно“.

— Не знам — проплака тя. — Не съм сигурна. За изповедта.

— Какво са ти направили досега?

Думите й прозвучаха задавено.

— Една… игла или нещо такова. Шило. Търсеха някакъв белег — място, където няма да я усетя — Гласът й отново се изтъни. — Накрая казаха, че са намерили мястото. Знам ли. Може и да са намерили.

— Не, не са. Горкото момиче.

— След това те… те завързаха ръцете ми зад гърба и ме увесиха на тях. Помислих си — тя преглътна тежко, — помислих си, че не бих могла да издържа така и една секунда.

— Следващия път ще те окачат на въже, ще вържат тежести на краката ти и ще те пуснат надолу, почти до пода. Аз оцелях, но ти едва ли. Да не би да си мислиш, че могат само веднъж да изкълчат крайниците ти? Мъжът от града после ги оправя. Всеки път. Признай си, момиче.

Тя отново замълча, но след като отново заговори, гласът й беше спокоен и не трепереше.

— Те ще искат да им дам имената и на други. Ще поискат да обвиня хора, които познавам, а това не мога да го направя.

— Чуй ме, повече не мога да ти помогна. Кажи им, че си ми последователка. Единствената ми последователка. Изпратил съм те в Балчатан да правиш магиите ми вместо мен. Аз ще им кажа същото, ще се съглася да им дам още информация, защото те искам в ада с мен. Поне в това бих могъл да ги убедя. А свещеникът се интересува само от мен.

— Защо?

Той замълча и отвърна сухо:

— Лично е.

Чух достатъчно. Всъщност бях чул твърде много. Тихо, под носа си, промърморих:

— Конал.

Известно време не се чу никакъв звук, доста дълго, може би десетина минути. Чаках. Повече не се обадих; знаех, че ме е чул. След това в мрака се разнесе дълбокото неравномерно дишане на спящото момиче. Едва ли й бяха позволили да спи през изминалите дни и сега тя се беше откъснала напълно от света. И от мен. Той се размърда, прехвърляйки тежестта й на другата си ръка; чух как веригата му издрънча. Преместването сигурно му е причинило болка: чух го как изпъшка през зъби.

— Сет — каза тихо той и аз усетих неохотно възхищение в гласа му. — Не те ли нараних достатъчно?

— Направи го. Смятам да те оставя тук. — Стиснах зъби и преглътнах сълзите си, но гласът ми прозвуча дрезгаво. — Говори ми, Конал, говори ми истински. Моля те.

— Не.

— Моля те — повторих аз. — Не ме блокирай. Не сега.

Той отново замълча за дълго.

— Добре, ще говоря с теб. Но само ще говорим. Опиташ ли се да влезеш в главата ми, ще те изхвърля отново и този път ще е завинаги. Разбра ли ме?

Знаех защо и сърцето ми заблъска в гърдите. Тогава разбрах, че ще ги убия за това, че са му причинили болка. Ще ги избия всичките. Но сега само казах:

— Да.

— Мурлин.

Нежността, с която произнесе името ми, отново напълни очите ми със сълзи.

— Ще те измъкна оттук, Ку Хорах. Кълна се, че ще го направя.

— Не се кълни в нищо, защото няма да го направиш. Много е трудно.

— Трябва да опитам.

— Направиш ли го, ще хванат и теб. И тогава ме чака нещо по-ужасно и от сега. Ще убият душата ми. Мислех, че си се прибрал у дома.

— Как можа да си го помислиш? — Направо побеснях.

— Добре. Не съм си го помислял. Нескопосник такъв.

— Бихме могли да използваме Воала…

Той тихо се засмя.

— Нали ти казах преди, ти си незабележим, не си невидим. Смяташ ли, че ако не ме виждаха, щяха да ми причинят това?

— Ще ги избия — казах аз. — А жреца ще убия последен. Ще го накарам да ме моли да го убия.

— Това не е жрец. Недей, Сет. Върви си у дома.

— Мога да изчакам, когато стражата е най-разсеяна. Преди зазоряване. Мога да се престоря, че съм…

— Разкарай тези мисли от главата си, сополанко — рече тихо той — А не трябва да забравяме и нея.

Стиснах зъби, за да не изкажа на глас мислите си.

— Бихме могли… знам ли. Да придърпаме Воала и върху нея. Да я държим между нас.

— Не можем да го направим. Ако ни хванат, всички ще бъдем заедно и тогава освен тялото ми, ще разбият и сърцето ми. Не, Сет. Няма да я оставя, няма да рискувам и твоя живот.

Отчаях се и безкрайно се раздразних.

— Тогава няма какво да направя за теб — казах аз на глас.

— Има. Едно нещо. — Умът му отново нежно докосна моя. — Донеси ми една кама.

Знаех какво си е наумил.

— Няма!

— Донеси ми кама. Моля те. Не искам да изгоря, Сет. — Гласът му потрепери. — Чух гласовете на последните.

Чул ги бил? Аз ги видях. Той виждал ли е някога как кожата става на мехури и се разтапя, как очните ябълки избухват, как мазнината цвърчи и се стича? Помирисвал ли е опечено живо месо? Чул ги бил. Знае ли колко време им трябва, за да умрат?

Хиляди години. Стотици хиляди. Вечност.

— Да — казах аз. — Добре.

— Първо ще прережа нейното гърло, а след това моето. И повече не се тревожи за мен.

— Добре — казах аз. — Стига да не губиш много време за нея. Погрижи се за себе си. И го направи както трябва, некадърнико.

Стори ми се, че зърнах проблясването на зъбите му, когато се усмихна.

— Ще го направя, ти само ми я донеси. А сега тръгвай.

— Не искам да те оставя — възпротивих се.

— Знам.

— Какво ще направят сега?

— Не се тревожи — промърмори той.

— Не ме карай да се смея.

Вместо това той се засмя, малко прегракнало.

— Повече разпити няма да има. Сега ще ми носят храна и вода, за да ме поддържат жив, докато ме изправят на кладата. Просто ми донеси една кама.

— Млъквай. Няма нужда непрекъснато да ми го повтаряш.

— Колко пъти да те моля да си идеш? Ако те хванат, ще те изгорят и ще го направят бавно. И дори няма да те изгорят, докато не те накарат да съжаляваш, а мен още повече. Какво чувство за лично достойнство ти е останало, Сет? Колко от скъпоценната ти гордост?

Притиснах лицето си към малката решетка, сякаш така щях да успея да я разтопя и да го докосна. Вонята на урина беше нетърпима. Помислих си, че ще разпозная навсякъде пазачите по миризмата на урината им. Можех да ги проследя като хрътка. И един ден щях да го направя.

— Сет. — Гласът му се беше снижил до шепот. — Те идват. Опитай се да ми донесеш камата, но се пази да не те хванат. Това е заповед. — След това той отново замълча. — Не се оставяй да те заловят. Прибери се у дома и живей. Това е желанието ми. Върви.

Чух как момичето се размърдва в ръцете му.

— Хей — каза той и веригите му задрънчаха когато я разтърси. Тя сигурно веднага се събуди, измъкна се от прегръдките му и изтича в другия край, дишайки уплашено.

Отстъпих назад и едва не се спънах в припадналия пазач. Изругах. Мъжът имаше нож и ако не бях толкова потресен, щях просто да го взема и да го подам през решетката на Конал. А сега резетата на килията му тракаха гръмотевично и пазачите влизаха вътре. Вече беше твърде късно.

Освен това не бях сигурен дали ще мога да го направя; все още бях дълбоко шокиран от молбата на Конал. А и всичко щеше да е твърде лесно. Можех да се промъкна обратно и по всяко време отново да приспя пазача. Следващия път щях да прережа гърлото му, преди да дам камата на Конал, а после щях да изчезна и Конал щеше да е недосегаем за злобата им. Усмихнах се. Все пак щеше да има втори път.

Аз щях да се върна.

19

Аз съм арогантно добиче. Винаги съм мислел само за себе си. Но винаги съм загърбвал арогантността си, когато животът на някой, когото обичам, е застрашен — и то буквално, както бе в случая на Конал. Сега знам, че трябва да се подготвя за най-лошото. Сега знам, че не съм най-умният боец, който е бродил по земята. Сега знам, че има по-хитри, по-умни и по-силни от мен. Сега вече знам какво е да се планират непредвидените случаи.

Но тогава не знаех. Ала се учех.

На следващата вечер се върнах при кулата. Повече от час се крих сред дърветата, паниката беше обхванала в здрава прегръдка черепа и гърдите ми, докато накрая не можех дори да дишам и да мисля. Зарових ръце в косата си, стиснах я здраво и започнах да дърпам, докато не ме заболя, като се опитвах да мисля ясно, но не можех. Мислите ми дори не бяха свързани.

Стражата на външната кула беше утроена и пазачите вече не бяха местни хора. Това бяха наемниците на жреца, със студени, неусмихващи се очи, и аз знаех, че имат достатъчно акъл в главите си, за да си държат очите отворени и да си пазят гърбовете. Нямаше да мога да приспя тези мрачни бойци, а и те със сигурност знаеха как да боравят с оръжията си.

Обикалях кулата в широк кръг, прикривайки се между дърветата. Единствено охраната пред килията на Конал беше променена и увеличена. Настръхнах от ужас. Как са разбрали?

Два дни. Можех ли да достигна до портала за това време? Да, но понякога времето се объркваше. Всъщност доста често. Скоростта нямаше да има никакво значение, ако докато тичах към дома, набързо се изнижеше месец. Или може би дори година.

За колко ли време щеше да умре? Колко ли дълго щеше да му се стори?

Вратата на вътрешния двор се отвори и се появи жрецът, притиснал молитвено длани пред гърдите си. Бях се сврял до падналия ствол на един бор, изтръгнат с корените при някоя пролетна буря. Горната му част и клоните ги нямаше, но окаляното коренище беше голямо почти колкото мен, затова се сврях в него и продължих да гледам между дърветата.

Жрецът отиде до новите пазачи; расото му се развяваше като криле на прилеп. Той поговори с тях минутка-две. Имаше много кимане, много ръкомахане и сочене към съседните хълмове и дървета, а в един момент всички вдигнаха едновременно глави нагоре и като че ли погледнаха право в моето скривалище.

Жрецът наведе поглед към земята и тупна силно с крак. Дочух звъна на плътен метал. Той се наведе и дръпна силно нещо, после се изправи и кимна одобрително. Стомахът ми се преобърна и сълзи опариха очите ми.

Бяха покрили малката решетка. Бяха отнели последния му източник на светлина, последната му глътка чист въздух, последния му шанс да умре по свой избор.

След като се отдалечи от пазачите, жрецът не се запъти към понито си, както правеше обикновено. Тръгна към дърветата, право към мен. Паниката едва не ме накара да изскоча от дупката си и да побягна, и в този миг съжалих всички зайчета и птици, които бяха паднали жертва на моя лов.

Но бледите му очи се плъзнаха по ниските хълмове и дървета, и тогава разбрах, че не ме е видял. Помислих си, че съм на сигурно място, помислих си, че мога да дишам свободно, но нещото, което се случи след миг, направо ми спря дъха.

— Къде си?

Гласът му прозвуча отчетливо в главата ми. За части от секундата изпитах ужас, че не съм вдигнал щита, но не беше така. Не бях чак толкова непредпазлив, но как тогава той успяваше да го направи? Как могат мислите на простосмъртните да отекват с такава сила в гората?

— Къде си, малък мой магьоснико? — Той подуши въздуха и се усмихна, изкривявайки лицето си в ужасна смъртоносна гримаса. — Мога да те подуша, малък мой. Подуших те в тревата до кулата, подушвам те и сега.

„Не изпадай в паника — казах си. — Не побягвай. Не побягвай“.

— Нашибахме брат ти здраво с камшик, за да отпразнуваме посещението ти. Той е добър, много е добър. Извика само веднъж, когато го увесихме на нещастните му отекли ръце.

„Мъртъв си!“ — помислих си аз. Пръстите ми се свиваха и разпускаха в отчаян копнеж да го сграбча за гърлото. Но не сега. Не сега. Трябваше да остана жив, за да мога да го убия.

— Така. Ти не представляваш интерес за мен, така че забрави брат си. Бягай бързо вкъщи или ще затопля измръзналите си ръце над горящите ти кости.

Той отново подуши въздуха, обърна се и бавно се върна при двора и очакващото го пони.

Това не е жрец. Така беше казал Конал. Тогава си помислих, че както винаги, ме поправя.

Помислих си, че иска да каже: „Той е свещеник, сополанко такъв.“

А той изобщо не е имал предвид това. Потреперих и почти минута не успях да се успокоя.

Това не е жрец. То. То.

Никой не се интересуваше от западната стена на кулата. Очевидно онези, които гниеха и пищяха в килиите от тази страна, нямаха брат, който да се опита да ги освободи. Тук пазеха, ако можех така да го нарека, местни хора, които се ядосваха от презрителното отношение на професионалистите и се чувстваха достатъчно обидени от тях, за да бъдат невнимателни. Те не спираха да се оплакват и да мрънкат, подаваха си шишета с алкохол и ходеха начесто да се облекчават. Бяха захвърлили оръжията си където намерят, а сред тях видях няколко странни оръжия, които те едва ли знаеха как да използват. Единият от мъжете беше толкова пиян и изморен, и толкова заслепен от гнева си към наемниците, че едва ли щеше да забележи липсата на арбалета си.

Начупих си стрели от една леска, изгладих ги и заострих върховете им до такава степен, че биха зарадвали и шивач. Стараех се да не бързам; нямах друга работа, нито нещо, върху което да размишлявам. Един ден. Два дни. Бях натрупал много стрели, повече, отколкото ми трябваха — и всяка една от тях беше смъртоносна. Когато приключих, вдигнах очи към синьото утринно небе и примигнах. Облачната покривка най-накрая се беше разкъсала. Денят щеше да е ослепителен. Конал нямаше да умре днес. Жрецът нямаше да издържи на двора.

Щеше да чака дългите сенки.

Горската ми бърлога беше прекрасна: зелено сечище, пълно с живот. Миришеше на лято и дъжд. По земята танцуваха светлини и сенки, оживели от трелите и подсвирванията на флиртуващите птички. О, денят бе твърде очарователен за смърт, твърде прекрасен за убийство.

Но най-накрая сенките щяха да се удължат.

Взех арбалета си и отидох насред сечището. Тревата охлаждаше босите ми крака, все още мокра от росата, въпреки топлото време. Седнах на земята с кръстосани крака, оставих песента на птиците да ме откъсне от действителността и мислено се пренесох в двора на кулата. Обходих го в съзнанието си, преброих камъните, измерих крачките си. Бях наблюдавал как професионалистите, пазачите и затворниците минават оттам; сега отново си ги представих и тръгнах редом с тях, броейки крачките им. След това прекосих сам двора няколко пъти наум. После се изправих и извървях дължината му върху сечището, а откраднатият арбалет се удряше в гърдите ми.

Когато изминах разстоянието, се изкатерих в клоните на един висок бор, преметнал арбалета на гърба си. Пред очите ми се разкри сечището и аз го заместих в съзнанието си с двора.

Когато привърших с приготовленията си, се спуснах на земята, окачих последната си торбичка с храна на едно дърво в другия край на сечището и отново се изкатерих на бора. Не спрях да изстрелвам стрели по полюляващата се мишена, докато овесът не се пръсна по земята, а торбичката не се разкъса на парчета. Доколкото можех да преценя разстоянието, откраднатият ми арбалет беше готов да дарява смърт.

Едва ли сте се замисляли дали стените на една кула стават за катерене. Но пък и никой, когото познавах, не се беше замислял дали северната стена на крепостта ни става за катерене, докато не започнах редовно да се изкачвам по нея. Веднъж един от бойците на баща ми ме забеляза да се спускам оттам, докато се опитвах да се отърва от ежедневните ми задължения. Той извика другарите си и те се събраха отгоре, облегнаха се на парапета и започнаха да ме замерят с разни неща — каквото им попадне под ръка — като се скъсваха от смях. Когато успях да стигна жив и здрав на земята и изчистих останките от овесена каша и конски фъшкии от главата и дрехите ми, отстъпих назад, поклоних им се елегантно и им показах два средни пръста. Това ги накара да се разсмеят още по-силно и те започнаха да ми ръкопляскат и да подвикват окуражително. Бях по-дребен от повечето от тях и доста по-лек, затова след този случай ако някой имаше нужда от катерач, викаха мен. Успявах да открия места, където да се хвана, успявах да пъхна краката си в пролуки, за които всеки Ший можеше да се закълне, че не съществуват. Винаги имаше хватки, винаги. Никога не съм падал — аз самият съм живото доказателство за това.

Опитах се да си припомня всички тези неща, докато същата вечер гледах към отвесната крепостна стена на кулата. Единият от пазачите хъркаше в краката ми; охраната отново беше рехава. Всички искаха да видят затворника, който щеше да умре тази вечер, и за него нямаше никакъв шанс да бъде освободен. Дори професионалните бойци бяха отишли в двора, за да помогнат при подготвянето на кладата. Бях направил някои грешки. Чудесно, жрецът също не беше идеален. Беше ме подценил.

Нямаше да повторя тези грешки. Онзи ден се заклех, че няма да го допусна. Бях се съсредоточил върху жреца с всичките си сетива, освен онова, което той можеше да усети и проследи. Винаги знаех къде се намира и стоях по посока на вятъра.

Погрижих се арбалетът да бъде завързан здраво за гърба ми. Прокарах длани по стената и намерих първата малка неравна цепнатина. Спрях се за секунда и облегнах чело върху студения груб камък, задишах тежко и се овладях. След това опипах с върховете на пръстите си стената около невидимата хватка, намерих още една и започнах да се изкачвам.

20

Защо си бяха направили труда да го натоварят в талига за изминаването на стотина метра? За да бъде видян и заплют, и замерян с изпражнения, и изпратен с проклятия в Ада?

Да. Сигурно за това.

Тълпата не се намира под контрола на жреца. За миг се замислям дали все пак е под негов контрол. Иска ми се да е така, но ми е достатъчно само да ги погледна, за да разбера, че свещената им свободна воля е непокътната. Никой не е пречупил тези съзнания, самите те са си извратени. Аз със сигурност не мога да повлияя на толкова много умове, макар боговете да са ми свидетели, че искам. Дори жрецът, каквото и да е той, не може да го направи.

Той им е показал Конал и им е казал неща, за които самите те не са знаели, че искат да чуят. Останалото е просто инстинкт, собствените им противни копнежи. На жреца му остава само да ги гледа и да се усмихва. Сред тълпата виждам моята тиха чернокоса девойка със скептичните зелени очи. Сега тя въобще не е тиха, а излива яростно омразата си.

Жрецът стои в сянката на крепостната стена. Веднага го забелязвам. Опитвам се да си спомня нещо, което са ме научили преди много време, когато всичко ми се струваше приказни истории. Опитвам се да си спомня, но вместо това в съзнанието ми се появява картината на бледото слънце отпреди три дни, което изгря, докато той излизаше от офиковата горичка. Помня нервните му погледи и ироничната усмивка. И сега си спомням какво видях: виждам го ясно в съзнанието си. Видях как слънцето хвърли сянка върху пътя, но това бе сянката на оседланото пони и нищо друго. Жрецът не хвърляше сянка.

Не хвърляше сянка.

Конал е мъртвец, който се приближава, накуцвайки към огнената си смърт, и аз го знам.

Не мога да се справя сам. А жрецът не търси ума ми. Или вече не се интересува, или е толкова силно погълнат от предстоящия спектакъл, че не иска да се концентрира върху нищо друго. Не може. Изпаднал е в екстатичен транс. В екстаз, искам да кажа. Направо умира от удоволствие. Той е роден за това. Не можете да го вините.

Той не гледа, затова мога да разговарям за последен път с брат ми. Мога да му кажа, че не съм го подвел, че не съм се провалил, че черното му отчаяние от запечатването на килията не е краят на всичко. Че сега, в края на живота му и най-вероятно и на моя, най-после съм направил нещо за него както трябва. Че съм му върнал услугата, която ми прави, откакто съм навършил осем години.

Стискам здраво очи, след което ги отварям. Проклето замъгляване: трябва да виждам ясно. Може би затова променям намеренията си. Съжалявам за момичето, но Конал трябва да е пръв. Не мога да позволя очите ми да ме подведат от слабост и чувства. Трябва да го направя сега и Конал трябва да е преди момичето. Съжалявам, както и да ти е името. Катриона. После ще се върна на теб. Брат ми трябва да е пръв. И без това вече е мъртъв. Вече е мъртъв.

Умът е студен като сърцето и аз притискам пръста си към спусъка.

„КАКВО СТАВА, ЗА БОГА?“