Непомерното

Сякаш си бе побаял: всеки месец отвръщаше едно и също на Сидеров, защото търговецът всеки месец го убеждаваше и му предлагаше онова дворно место — при всеки нов файтон, който Никола докарваше в престолнината. Но в един друг съвет на Сидеров се вслуша — да внася парите си в банката: наистина не беше разумно нито да ги разнася по пътищата, нито да ги държи в дома си. Заделяше само колкото му трябваха за работата, останалите внасяше и тогава си тръгваше.

Сидеров всеки път го посрещаше радушно. Но един ден, в края на следващата есен, го посрещна направо тържествено. Като го видя на вратата на кантората си скочи, притича и му подаде двете си пухкави ръце:

— Честито, Никола! — провикна се. — Днес имаме двоен празник: хем е Никулден, хем е първата годишнина от нашата сделка. Доволен ли си от годината, Никола?

— Доволен съм.

— И аз — и от годината, и от тебе! — смигна Сидеров.

— А, заради файтоните…

— Файтоните отделно — засмя се Сидеров, — доволен съм от посредничеството. Тия шарани, дето ти ги пращам на куп, за да си избереш най-тлъстия, плащаха комисионна и на мене — за препоръката. Не кой знае колко, но дребна пара няма — ни когато влиза, ни когато излиза от джоба ти — да знаеш! Не ми се сърдиш, нали? — погледна го тревожно Сидеров.

— Не — отговори равнодушно Никола. — Щом аз си вземам моето, чуждото не ме интересува.

— Всичко на тоя свят е чуждо, Никола! — поучи го пак Сидеров. — Което е наше, е наше временно, както ние сме временни, затуй всеки взема с времето си колкото може и както може. Ето, пак ти напомням, онова дворно место още те чака, вземай го!…

Но Никола се бе замислил и думите на Сидеров минаваха покрай него: Кога се бе изтърколила цяла година? Броеше месеците по файтоните, които докарваше в престолнината, и не усети кога се бяха изтърколили дванадесет: дванадесет месеца — дванадесет файтона! Пак беше есен, но много по-студена от миналогодишната, с подранил снежец, тънък, но сковаващ всичко със зимен студ. Където капнеше капка вода, мигновено се превръщаше в ледено зърно, където се разлееше повече, превръщаше се в пързалка. Затова тази есен Никола пътуваше към престолнината денем, нощуваше в близкия хан и си тръгваше на другата заран. Наистина се бе изтърколила цяла година! Имаше в нея и зло, и добро — шарена черга, както казва Кемерката — ала доброто вече е на път да скрие злините: Зорница пак бе почнала да едрее, да се налива…

— Наздраве! — изтръгна го от мислите му Сидеров, подавайки му чашка златист коняк. — Заслужихме си го! — добави. А преди следващата добавка намигна: — То, ако питаш мене, заслужаваме и повече, например една нощ във вилата ми в Чамкория с всичките й благинки там… Няма, няма! — побърза да възпре суровия поглед на Никола. — Знам те вече, казвам си го ей така, по навик. Наздраве!

Когато допиха златистия коняк и Никола се изправи, Сидеров попита:

— В хана ли ще нощуваш?

— Там — отвърна Никола.

— Е, на добър път, към… още по-добра година! — пожела му търговецът.

Но пътят, изглежда, не чу първата половина от пожеланието на Сидеров, защото точно пред самия хан конят на Никола едва не се разчекна върху обледената улица. Изправи се, но провеси задния си ляв крак и закуца. Щеше да му е нужно много време, докато се възстанови. Но Никола не можеше да чака. Реши да остави добичето на грижите на ханджията, а да спазари друг кон и с него да се прибере.

— Пазарът е съвсем наблизо — успокои го ханджията. — А коне — колкото щеш, и на сметка. Срещу зимата кон да купуваш, мнозина нямат с какво да ги изхранят. А напролет ще му вземеш парите двойно!

На заранта Никола сам се увери в думите на ханджията: на близкия пазар конете бяха повече от купувачите! Тъкмо ще си избере млад, евтин и държелив кон — за работа, не за салтанати — той отбираше от коне.

Ала към него веднага се залепи посредник — мургав и дребен, с миши очета — който завъвира в очите му все негодни коне. Изглежда от тях печелеше повече. Престолнина, за всичко си има посредници! — сети се за Сидеров Никола. Мълчаливо отминаваше негодните предложения на посредника, откривайки от пръв поглед недостатъците на конете, и сам търсеше своето си. Но онзи не спираше и по едно време Никола се засмя:

— Карай! И така ми помагаш, спестяваш ми времето по негодното.

Посредникът се изхили и спря, но когато вдигна мишите си очета към Никола, те го гледаха, някак, особено.

— Не се лъжеш — рече посредникът. Но добави: — Окото ти не се лъже, ала ухото ти се лъже… майсторе!

Никола се намръщи и усети очите си да се наливат с онази тежка сила, която стряскаше дори самия Сидеров. Щом този дребосък го нарече „майсторе“, значи го познава, значи някой го праща…

— Кой те праща? — притисна го Никола. — Някой опоскан от Сидеров ли?

— Не, не — смали се още повече дребосъкът. Мишите му очета уплашено примигнаха. — На Сидеров не се бъркам, много съм малък за него. Друг… друг излъга ухото ти, с голяма лъжа за голяма пара — докторът!

„Кой доктор?“ — едва не попита Никола. Но се досети и лицето му се разведри: Аха, взел му е повече пари докторът, майната им на парите! Нали чедото му е живо и здраво, и на път да…

— Чакай, парите са последното, за лъжата става дума, майсторе! — рече дребосъкът, разчел сякаш мислите му. — Голяма и грозна лъжа, но аз не я знам, ще ти я каже тази жена! — И той побърза да се отдалечи, скри се в навалицата на пазара.

„Тази жена“ бе познатата му едра, кокалеста жена от болницата на доктора. Изникна веднага пред него. На конското й лице бе изписана отчаяна решителност, макар че очите й гледаха уплашено.

— Е?… — притисна я с тежката сила на очите си Никола.

Сякаш не бе я попитал и погледнал, а посегнал към гърлото й, защото тя неволно се дръпна и закри сбръчканата си шия с двете си кокалести ръце. Но преглътна и заговори бързо-бързо, припряно:

— Знам, че може и да ме убиеш, като чуеш туй, дето ще ти го кажа, но ще ти го кажа. Признавам, от мъст го правя — онзи мръсник, докторът, ме изгони — но щом той за лъжата взема пари, защо аз да не го издам и да не взема за истината. Нали така?

— Още нищо не си казала! — рече смазващо Никола.

Но преборилата се със страха отчаяна отмъстителност на жената вече надигаше в душата му тъмно и грозно, макар и неясно, предчувствие. То изведнъж го отдели от целия околен свят, сякаш го заметна с мръсна, вмирисана дреха заедно с кокалестата и започна да го души. Изпита едновременно погнуса и недостиг на въздух, и безсилие — нито можеше да отмахне тази вмирисана дреха, нито да се измъкне изпод нея. Стоеше като вкопан в замръзналата земя.

— … щях отдавна да ти го кажа, но заради жена ти, пък и все тъй се случваше…

Кокалестата пак млъкна. Той не беше я спрял с нищо, ала тя усети нечовешкото му усилие да се изтръгне и разбра, че забави ли се само миг още, този силен мъж или ще я прегази, или ще крачне покрай нея и тя повече няма да го види. А и да го види няма да може да го спре. И тя занарежда:

… дъщеря му не родила мъртво дете!, но докторът го извадил с клещи, та главата му се подула и едната му ръка била неподвижна!, не се знаело дали ще е и с ума си!, и докторът и жена му се спогодили да не го показват!, докторът знаел къде да скрие детето, затуй му взел скъпо и прескъпо — за тайната и за скриването, ако не вярва, да пита жена си!, когато сам се увери, тя ще му каже къде е детето — здраво е, само ръката му е неподвижна!, тогава ще й плати, или — както реши!…

Никола политна и кокалестата отскочи от него, ала смогна да изшепти:

— Ще се навъртам около кантората на Сидеров, знам в кои дни. Разбера ли, че искаш да ме видиш, сама ще се покажа.

Като рече това, тя побягна. Бягаше странно, като спънат кон, отмятайки на всяка крачка конската си глава.

Нозете на Никола най-сетне се откопаха от замръзналата земя, пое въздух дълбоко, със свистене, но тръгна като слепец, с протегнати напред ръце. Спря, когато ръцете му се блъснаха в топла конска шия, която обгърнаха. Едва тук и той прогледна — вкопчил се бе в шията на дребно, жилаво конче.

— Продава се — рече неуверено беден човечец, лика-прилика на дребното си, жилаво конче.

— Колко?… — попита машинално Никола. Наистина, беше дошъл за кон!

Плати повече, отколкото му поиска беднякът и все така машинално поведе добичето към хана. Човечецът го изпроводи смаян.

Смаян го посрещна и ханджията, но не толкова от избора му, колкото от промяната в заможния му клиент — на лицето му бе легнала страшна покруса!

Никола мълком се разплати и с него — за нощувката и за окуцелия си кон, който оставяше на грижите на ханджията. Мълком оседла дребното конче и мълком, с едно кимване само, си тръгна.

Кончето го понесе изненадващо бързо и спорно, с едно равно ситнене по улиците на престолнината, което наподобяваше бяг, но бе сигурно, сякаш не отделяше нито за миг четирите си крака от земята.

Така продължи да го носи и по планинския път извън престолнината. Земята бе твърда, замръзнала, а резливият въздух над нея задавяше, задавяше. На Никола може и така да му се струваше, но този ледено-резлив въздух сякаш само влизаше и влизаше в дробовете му, изпълваше ги до пръсване, а той не можеше да издиша нито грам от него — замразяваше го, сковаваше го отвътре. А тънкият снежец, блестящ с ледената си корица по склоновете на планината, бе сковал очите му: Скреж — скреж по дърветата, скреж в дъха му, скреж в очите му!…

— Тъ-ъ-ъ-й! — издиша най-сетне. Стори му се, че издишва след цяла вечност.

И повтори:

— Тъ-ъ-ъ-й… А сега? Ако всичко туй у вярно?

Но защо се питаше, след като до тук той повторно бе изсънувал онази кошмарна нощ и деня след нея отпреди година? Изсънувал го бе целият — час по час, минута по минута, секунда по секунда — и всичко в този кошмар си отиваше на мястото, точно според казаното от кокалестата:

как смразена и далечна излезе от болницата жена му, как още повече го смрази трезвият й глас: „Сега нищо! Иди да платиш“,

как го порази студената й пресметливост, припряността й, и припряността на доктора,

как се мярна кокалестата сянка на вътрешното стълбище,

как и жена му се опита да побегне час по-скоро от тази проклета болница, че да повлече и него: „Да си тръгваме!“ — рече, и как той тогава наистина я помисли луда!

— Тъй! — потрети. — А сега?

Но планината му отговори с ледено мълчание. Глухият тропот на жилестото конче по замръзналия път бе единственият звук, но и той не нарушаваше мълчанието й, дори скреж не отронваше от застиналите клонки покрай пътя. А трябваше да си отговори на хиляди въпроси: какво да стори и как да постъпи?, какво и на кого да каже — и да казва ли изобщо?, от кого и какъв съвет да поиска — и да иска ли изобщо?, да говори ли, или да мълчи?, но ще може ли, и до кога?…

Отговори си на един-единствен от хилядите въпроси: Сега, точно сега, не биваше да предприема нищо и нищо не биваше да казва на никого! Заради Зорница, заради детето, което носеше в утробата си. Това би било детеубийство, едното, роденото дете би убило нероденото от същата утроба. — Е-ех! — изпъшка.

Как жена му е могла да стори този… непомерен грях. И на сама глава. Как го е побрала в душата си, в дома си. Как е могла да го скрие и заключи, и да го държи заключен досега. Ами до края на живота си как ще го държи там. Нима в непомерната хубост има място и за непомерен грях. Каква е тази нейна душа — непомерна и тя: „Непомерното е проклятие!“, казва Кемерката. А през онази безпаметна нощ, когато жена му го бе пожелала и повикала от стълбището, тя поиска точно това: „Искам хубост, непомерна хубост“! — бе му пошепнала с властен и студен шепот. Дали тази непомерна хубост и непомерният й глад по непомерна хубост не бяха сторили и този непомерен грях: Как така в непомерно хубавия дом на непомерно хубавата Николица ще влезе и расте едно… сакато и не с ума си, може би!…

Никола сякаш изведнъж видя жена си. Падна скрежът от очите му, от крайпътните дървета, и под измамната му красота остана да чернее едничка смразяващата им голота.

— Е-ех, жено, жено! — изпъшка. Диханието му се превърна в бяла струя скреж, който се посипа върху гривата на кончето.

Улови се, че единственото, за което не бе се запитал и замислил, откакто кокалестата го вкопа девет педи в земята, бе какво да стори за онова живо забравено и живо погребано дете, чиято съдба жена му и докторът бяха решили с пари и за пари. Какво има да се пита и мисли: ще го намери, ще се грижи за него и ще го отгледа! Но не още сега, не преди Зорница да даде живот на второто си дете — не бива дете да убива дете. Детето, чувал е, дори чуждото, осиновеното, ражда дете — много жени зачеват, след като си осиновят. А жена му…

Измъчената му мисъл се опита да стигне другия край на пътя, където бе жена му, и той се ужаси от огромното разстояние, което го разделяше от нея. Но повече се ужаси от следващата си мисъл: Това разстояние между тях никога не е било по-малко! Тя, замръзнала в непомерната си хубост, той в мъчителното си безсилие да я постигне. Затуй не бе успял, затуй само я наподобяваше. А от тук нататък никога не ще поиска да я постигне, половин стъпка не би направил към нея, не да измине всичкото това смразяващо разстояние между тях. Но как ще живеят под един покрив? А когато вземе детето, дори под едно небе не биха могли да живеят. Тогава?… Къде ще подслони онова, наказаното от Бога и човека, че и себе си?

— Стой! — рече с хрипкав глас и кончето се закова.

След миг-два на размисъл той бавно се извърна, опря се на топлата конска задница и очите му с болка проследиха изминатия до тук път. След което и изговори с болка:

— Сидеров… Дойде времето на твоя съвет, Сидеров! На мястото, което търговецът му предлагаше, ще построи дом за себе си и за онова сиротинче, нямаше как да избяга от орисията си — с ръце и душа да прави хубост, и злини да поправя!…

Да, така ще стори, така ще бъде добре за всички, отдавна знаят за предложението на Сидеров да отвори работилница в престолнината, така че няма да им дойде изневиделица, а останалото ще научат, когато му дойде времето. Детето ще вземе, след като се подреди, все ще намери някоя стара жена да се грижи за него, докато той работи. Ще го осинови. Никой няма да го знае, в тази престолна гмеж никой никого не знае.

Пак въздъхна, но дробовете и душата му пак останаха затъкнати. Сбута кончето и то веднага заситни, а не усещаше да го носи към дома му, смразяващото разстояние между него и дома му оставаше все така огромно, непреодолимо.

— Е-ех, жено! — рече, но гърлото му мигом се стегна, онемя. От днес нататък той бе прокълнат да мълчи и да работи, да работи и да мълчи: Проклятието на непомерното!

Работа бе спазарил за всичките зимни месеци, защото снегът и виелиците затваряха прохода към престолнината задълго, до късна пролет.

И той ще се затвори, ще се зазида с работа в работилницата, а с мълчание в душата си и… Ех, да можеше да зазида и този черен, изгарящ грях! Но поне това, което можеше, ще зазида. Заяви го още с пристигането си — пред всички:

— Спазарил съм премного работа — рече сурово. — Заран ще ставам рано, вечер ще си лягам късно, така че ще е по-добре да се преселя в работилницата, в преградената стаичка — легло има, печка има… А напролет — в престолнината. Година-две ще поработя там, на место, не е за мене вече да бия път всеки месец натам и обратно, а искам да взема всичко от занаята си, търси се. Докато се търси. Защото се появяват нови, моторни возила, автомобили им викат. Сидеров пази онова дворно место, разбрахме се и с него…

Така, изрече всичко, каквото имаше да изрече! Зет му, младият Никола, го изслуша с наведена глава — мислеше, преценяваше; Зорница бе спряла топлите си очи на лицето му, но заслушана сякаш в нещо в себе си; а жена му бе някъде далече, с далечен поглед и още по-далечни мисли — по-добре! За всеки поотделно по-добре и за всички по-добре, всеки на мястото му.

Денем къщата му и без друго прилича на женски метох, от страх по Зорница Кемерката почти се е преселила у тях и макар всеки ден да казва, че всичко е по реда си, Николица я иска до себе си.

Но в дома на Никола влезе и още един от рода на Кемерката, единият от внуците й — будно, умно и работливо момче, което Никола взе за чирак. Занаятът го теглеше от малък, вреше се из работилницата и ту духалото похващаше, ту някой инструмент, а като поотрасна започна да си майстори от отпадъците какво ли не — и всичко изпипваше с тънко око и сръчна ръка.

Кемерката даде съгласието си начаса, ала след не много време влезе в работилницата и попита строго:

— Никола, ще го бъде ли тоя пунгашин?… И не извъртай, че един човек излъже ли се в занаята, излъган е за цял живот, че и людете лъже. Е?

Никола само кимна утвърдително, но това бе достатъчно внукът й да се изчерви, а тя да се позасмее и да отмине, мърморейки си:

— Гледай ти, свят, как се върти, съмне-мръкне, дойде време да завърти и един от моите внуци към хубост!

Така потръгна живота в дома на Никола — жените на една страна, мъжете на друга — всеки с работата си и с грижите си. И понеже тревогата около Зорница бе променила всички, промяната у Никола не личеше много.

Наистина, Кемерката уверяваше, че тревогите им са напразни, че този път всичко вървяло по реда си и по реда си щяло да свърши, ала трябваше да им го казва всеки ден, по няколко пъти на ден. Затуй, когато истинската зима затрупа селото под дебел сняг, Николица й се примоли да се пренесе у тях:

— Къща ли няма, място ли няма! — рече тя на Кемерката. — Защо да се бъхтиш из преспите? Виждаш, Зорница час не може без тебе…

Виждаше Кемерката, Зорница се уповаваше само на нея, но за това спомагаше и Николица — с всеки ден ставаше все по-неспокойна, несигурна, напрегната, сякаш страхът в нея замръзваше и, като всичко замръзнало, напрягаше да разпука съдинката, в която е затворено! Ръцете на Николица ставаха все по-несръчни, нозете й все по-често се препъваха — мислите й, думите й…

— Излез, булка! — отпращаше я вън Кемерката в такива мигове.

Ала не можеше и не можеше да промисли докрай откъде идеше и растеше този страх у Николица. Станалото зло със Зорница миналата година, някак, не го обясняваше съвсем — друго имаше!

Николица излизаше чак на оснеженото стълбище и цялата се подлагаше на ледения вятър, но и той не я успокояваше. Тогава, почти боса, притичваше по снега до работилницата, откъдето се носеха удари на чукове и съскане на ренде, влизаше, но спираше до вратата и стоеше там дълго-дълго, с едничката надежда да срещне погледа на Никола, дума да чуе, или поне знак някакъв — ала напразно! Той, откак се бе върнал последния път от престолнината, имаше очи само за работата — за нея нямаше ни очи, ни дума, ни знак! Дали само тревогата по Зорница го бе направила такъв, или…? — питаше се тя. И излизаше от работилницата дваж по-смразена. Помисълът, че Никола е научил нещо, я отпращаше далече от работилницата, от него.

Но въпреки това, колкото наближаваше времето на Зорница, тя по-често притичваше до работилницата, по-често се питаше и се връщаше от там с по-натежали, препъващи се нозе. Необяснимо за другите, освен за Никола, непомерно хубавата Николица се изгърбваше, помръкваше, прегъваше се сякаш: „Вече едва носи тежкия си грях!…“ — сподиряше я той с тежък поглед.

Ако раждането не бе изпреварило, както често бива с женските рожби, някой ден тя наистина щеше да рухне в снега, да допълзи до ковашкото огнище и да му признае всичко. Ала раждането изпревари.

Изпревари, но мина по реда си, както бе предрекла Кемерката.

Когато новороденото изплака и старата жена го вдигна пред щастливите очи на майката, Николица не можа да възпре греховния си поглед към него: „Има ли си всичко, всичко ли е на мястото си?“. Прекръсти се и, макар останала без сили, изведнъж се изправи и излезе от стаята. Не се препъна нито веднъж, мислите й се избистриха, а ръцете й сръчно стегнаха кърпата на главата й.

За първи път от толкова време насам излезе с лека стъпка и леко сърце на стълбището, и се подложи на ледения вятър с леко притворени клепачи. Затова след време забеляза Никола и зет си, изправени от двете й страни в напрегнато, сковано очакване.

— Имаме си момиченце — рече им тихо. — И Зорница е добре.

Младият Никола веднага хлътна в къщата.

Около тях изведнъж се възцари тишината на бялата зимна нощ. И в тази тишина — те, двамата. Откога не бяха оставали двамата заедно, и сами: сами пред дома си, сами в зимната нощ, сами в целия свят сякаш! Сами, или всеки сам поотделно?…

Нищо, притвори пак очи Николица, тя вече пак можеше да остане сама, пак можеше сама да носи греха си — усещаше възвръщането на предишните си сили и увереност. Въздъхна, но въздъхна облекчено и се изви да влезе в дома си с предишната лека стъпка.

Както тогава!… — изтръпна Никола. — И тогава тя излезе от болницата точно такава, и го смрази с ледената си трезвост, а зад себе си бе погребала живо дете… Споменът мина като ренде през болната му душа и той изрече с глуха болка в гърба на жена си:

— Туй… второто, има ли си всичко?

Тежки думи, и тежко я удариха в гърба, но тя не политна, нито се преви, нито дори се изви към него. Помълча само и все така, гърбом, попита:

— Какво си намислил?

— Казах ти го… да знаеш, че знам.

— Нищо друго ли?

— Другото е моя работа, поне докато младите се окопитят. Така че: вие — тук, аз — там… с първия ми внук. Решено е! — добави твърдо.

Най-сетне бе решено, присъдено и изречено гласно!

Жена му още стоеше в рамката на отворената врата, изправена вдървено, в очакване да чуе още нещо, но повече не чу. Той се спусна по стълбището с тежки стъпки и с тях се отправи към работилницата. Дълга е зимната нощ, до заранта ще смогне и надмогне да измайстори първата люлка за… непървия си внук. Ще я измайстори резбована и писана — хубава. Нали тази е неговата орис: хубост да прави, хубост да постига и… злини да поправя!