Непомерното

С идването на младите работата на Никола препусна като с троен впряг.

Добри едва смогваше да доставя благородните дървесни видове, а когато откарваше готовите мебели на заможните клиенти, застилаше каруците си с меки черги и караше товарачите да ги пренасят и внасят с голи и чисти ръце — никакви въжета, никакви ръждиви куки!

— Не видите ли — поучаваше ги, — майсторът е стигнал до душата на дървото, една душа му е оставил само, и вие да посегнете на нея с мръсни ръце, с въжета или ръждиви куки!

Никола наистина се бе домогнал до душата на дървото и тънко я разполовяваше, наподобявайки душата на времето и собствената си душа. Какво ли не събираше и какво ли не противопоставяше в дървото Никола: и форма, и цвят, и резба, но най-вече душата му, изплетена от най-тънките жилки на дървесината, от най-нежните й тонове, от мириса й дори!

Една привечер Дуков влезе в работилницата по обичайния си необичаен начин, пъхнал юмруци в широките джобове на широкия си панталон, с едно присвито и едно широко отворено око, и кокалестата си лула, разбира се.

— Помози Бог! — поздрави разсеяно художникът.

На ответните кимвания на тримата не обърна никакво внимание, ала разновиждащите му очи се спряха на всеки от тях поотделно, проницателно: Никола тъкмо успоредяваше дървесните жилки на две огладени дъски, докато младият Никола оглаждаше трета, а Зорница плетеше най-фина резба, сякаш с дъха си.

— Свята тишина — промърмори на себе си Дуков.

— Какво те води насам, маестро? — попита го Никола.

— Нищо — отвърна Дуков. Но след кратко колебание добави: — Нищо… наминах, но ще наминавам често. Няма да ви досаждам, нали? — В простудения му глас се прокрадна тъга, която попи и в мърморенето му, с което напусна работилницата: — Тишина… с дъх на сговорен труд и душа на дърво. Четириизмерна тишина…

— Съседът нещо е тъжен — отбеляза Зорница. — Такъв голям художник, слава, пари, уважение…?

— И самота — добави Никола.

— Самота? — удиви се Зорница. — При тази навалица около него. Днес за първи път го виждам сам.

— Тази е най-страшната самота, дъще — рече замислен Никола. — Гледаш го, заобиколен от хора, а той е сам — далече пред тях, дълбоко под тях, или високо над тях… Понеже никой не може да го следва. — Никола изрече замислен всичко това и остана замислен.

Зорница и младият Никола се спогледаха. След първите дни и месеци на радостно оживление у баща им, той отново бе завладян от предишната си мрачна затвореност. От нея го изтръгваше само работата, многото и особено сложна работа, и скицника на малкия Николчо. Но, накрая, той винаги въздишаше над поредната рисунка на малчугана:

— Самотник ще бъде и той…

Зорница отново погледна мъжа си, преди да рече на баща си:

— Татко, утре е неделя, защо не отидеш към манастира. Или да идем всички…? — предложи предпазливо.

Той й отвърна мълком, омрачнял още повече. След което се надигна и кимна към настъпващия здрач навън:

— Стига за днес, прибирайте се. Аз ще се поразтъпча малко.

Неговите разходки стигаха само до ателието на Дуков. Нямаше никакво значение дали художникът е там, или не. Достатъчно му бе да повърви сам, да поседи сам, да се вслуша сякаш в самотата си. А когато случеше на Дуков, мълчаха заедно. Припознал в Никола не само талант, но и сродна душа, Дуков му бе предложил ключ от ателието си. Не знаеше и не питаше за подробностите на човешката му драма, но безпогрешно разпозна раните и белезите от нея. Затова му предложи собствения си затвор-лечебница — ателието, където едната разполовена човешка душа се оглеждаше в разполовения свят и разполовеното време, въобще.

Веднъж Дуков му рече:

— Казват, че по всяко време си имало избраници — вятър! Не избраници, а прокълнати. Прокълнати да носят в душата си всичките рани на времето, в бедната си душа, и непрекъснато да ги човъркат, човъркат… та все да кървят и болят, и никога да не зарастват. Тези са избраниците.

— Мисля за внука си — въздъхна Никола.

— Не го мисли, Бог го е премислил: ще има и радост, ще има и мъка, само че в повече, много в повече от другите, щом го е облажил с дар! Защото дарът Божи е в корена и останалото е според корена: дъбът ще премаже всеки друг корен, но на корена си не тежи, нали?

Никола кимна разбиращо, но само разбиращо, тревогата и болката останаха на лицето му.

Тази вечер Дуков не бе в ателието си. Никола отключи и отвори вратата му, но не влезе. Сумракът в него, тишината и проблясващите неясно платна му напомняха одаята в непомерно хубавия му дом на село, разпятията и коленичилата Николица пред тях.

Зорница напразно го подсещаше да иде към манастира, не бе тази причината за мрачната му затвореност напоследък, друго… Веднъж бе опитал, склонил бе пред молбите на дъщеря си, ала на вратата на манастира го посрещна благочестивата стара игуменка и го отпрати решително, макар и със съчувствие:

— Сестра Мария няма нужда от нищо — рече. — Раздай, каквото носиш, на бедните и болните! — И тя кимна към десетината просяци, насядали направо на земята от двете страни на манастирската врата.

Друго… друго правеше Никола мрачен и затворен. И в това „друго“ се съдържаха две негови големи тревоги, за които не само не можеше да обвини никого, но не можеше дори да ги сподели: първата му тревога бе младият Никола — вече година и нещо го учеше и посвещаваше в тайните на занаята, а в очите и ръцете му не откри „очи и ръце“ за постигане на непомерното, на душата на дървото, работлив и добряк беше, но можеше само да се възхищава на готовата хубост, докато Зорница сама я плетеше в дърворезбите си, а втората тревога на Никола бе още по-мъчителна и несподелима — след като бе събрал младите, след като двете деца вече си имаха един дом и една майка и баща, той, Никола, сякаш нямаше какво повече да прави на тоя свят! Верно, работата… но работата му стигаше, когато сам трябваше да крепи „свлачището“ под нозете на малкия Николчо, сега вече имаше кой. И, ето, виновни няма, прегрешили няма, а тези две тревоги го преследват и го правят все по-мрачен и затворен. Нито може някого да вини, нито може да ги сподели!

Въздъхна, притвори вратата на ателието и си тръгна.

Но си отиваше с нежелание, сякаш бе оставил едната си половина в ателието на Дуков, както се бяха разполовили мислите му: Добре ли беше, или недобре, че не намери Дуков?…

Единствена Магда се подосещаше за втората му тревога и колчем намереше сгода, напомняше му: „Имаш още много работа на тоя свят, Никола!“. Не, нямаше, освен ако не си намереше, но… трябва да обмисли още!

Към края на втората си година от идването на младия Никола и Зорница в престолнината Магда ги напусна неочаквано, и леко за нея — завинаги! Една заран, просто, не се събуди.

Отредиха я и я изпратиха като своя.

Най-тежко преживя загубата й Зорница. А малкият Николчо, от този ден насетне, в почти всяка своя рисунка изписваше по една „Магда“ — пълна, късоръка и късокрака, а хубава със суровата си доброта.

Вечерта, в деня на Магдината смърт, пред работилницата на Никола спря файтона на Сидеров. От него тежко слязоха бащата и синът. Изминалото време, откакто не се бяха виждали, бе ги уеднаквило поразително. Младият Сидеров се бе издул с нездравата пълнота на баща си и бе позагубил доста от ястребовата си стремителност, запазила се единствено в очите му, като у баща му — Сидеровска порода! Той така и заяви на Никола:

— Майсторе, искам ковчеже за бижута! Благородно дърво, благороден обков, резба… както си знаеш. За утре вечер!

— За утре няма да стане — възпря го Никола.

— Как така няма да стане, плащам! Защо?

— Защото днес не работя — намръщи се Никола. — Току-що погребахме… Магда, домашната ни прислужница.

— Домашна прислужница!? — изуми се младият Сидеров. — Че какво от това? Да е член от семейството, разбирам, а то… Добре, удвоявам, утроявам цената!

Никола застина, но след това бавно вдигна очи към младия Сидеров. Младежът се стъписа. За разлика от баща си той не бе срещал подобен поглед, който да хваща направо за гърлото. Старият Сидеров дръпна сина си и промърмори миролюбиво:

— Остави! Щом майсторът казва, че не може — не може… А за в други ден? — попита.

— Може — отсече късо Никола и им обърна гръб. Влезе си.

— Какво му стана? — преглътна младият Сидеров. — За малко да ме убие.

— Такъв е — подбра го баща му към файтона. — Има ги и такива, с пари не се купуват.

— Ха, тузовете на София му плащат и надплащат, не се купувал!

— Така е: продава се, но не се купува.

— Значи той е като онзи Дуков — художника, и онези учени-голтаци из кафенетата, дето все се пънат да оправят света, а себе си не могат да оправят.

Старият Сидеров сви рамене и тежко, с мъка се напъха във файтона. Едва там се засмя. Прихна и синът му. Файтонът отнесе смеха им в гмежта на близката главна улица.

Никола излезе от работилницата и процеди през зъби:

— Лешояди!

— Защото има леш — обади се неочаквано до него Дуков. — Докато политиците на тази държава стрелят по честния труд и здравия морал, именно Сидеровци ще се угояват от тези трупове, Сидеровци, които не създават и не произвеждат нищо, а само въртят капитали и спекула.

След като каза това, Дуков наведе глава и изрече със съвсем друг тон съболезнованията си по повод кончината на Магда:

— Лека й пръст, бедната! Един самотник си отиде… — И недоизрекъл се, забучи юмруците си още по-дълбоко в широките си джобове на широкия си панталон и си отиде.

Никола го изпроводи с признателен поглед: Дуков, дето го знае целия свят, се сети да помене Магда по човешки, а онзи млад лешояд намери само да попита: „Какво от това?“. Мръсниче!

Откъм къщата долиташе тихия говор на младите и децата. Бяха вечеряли рано, заради помена на Магда, и той нямаше за какво да се прибира, а и не му се искаше. Затова влезе отново в работилницата, взе останалата пълна бутилка с коняк, пъхна я в джоба си и пътем предупреди младите:

— Ще намина към Дуков, не ме чакайте.

Намери Дуков сам в ателието. Седнал разкрачен пред някакво платно на статива, дъвчеше кокалената си лула, а ръцете му висяха отпуснати до пода. Забравена в едната му ръка, четката бе направила неясна мъзга върху голите дъски и бе застинала в края на мъзгата.

— За „Бог да прости“! — рече Никола и отля от коняка в две чашки.

Дуков кимна, капна две капки на пода и отпи от своята чаша.

След като стори същото, Никола отново напълни чашките. Мълчаха и мълчаливо отпиваха. Ателието тънеше в обичайния си сумрак. Само от платното на статива идеше сноп ярка светлина, но притеснен от намерението си да поиска на Дуков съвет, Никола не го поглеждаше, гледаше в нозете си.

— Извинявай — рече по едно време притеснено, — наминах за съвет!

— А всъщност идваш за самотата ми — измърмори Дуков. — Вземай, приятелю, не се извинявай, вземай колкото искаш и когато поискаш, имам в излишък. Е, кажи си болката?

Дуков захвърли четката си на пода, припали угасналата си лула и се извърна към Никола. Разновиждащите му очи го гледаха приканващо.

— Напоследък нещо ми е чоглаво — рече Никола. — Чудя се защо, след като…?

— Точно заради това „след като…“, приятелю! На времето ти сам каза, че ние се крепим на слабите, на тези, които имат нужда от нашата помощ. И сега ти, „след като…“, след като вече не си единствената опора, сам загуби опората си. Остана ти самотата, нали? Не си сам, а самотен, познато ми е.

Дуков млъкна, изпуфтя няколко пъти с лулата, след което я изтръгна от зъбите си и посочи с нея платното на статива:

— Погледни, може да се познаеш!

Никола от пръв поглед разпозна обстановката в собствената си работилница върху платното, макар че тя бе само загатната. Главното бяха трите фигури и снопът светлина, който ги осветяваше различно. Най-ярко се открояваше, на преден план, женската фигура — Зорница, обгърната в библейско сияние сякаш и вдъхновено приведена над фина дърворезба. Зад нея младият Никола оглаждаше пламтяща дъска, но очите му не бяха в нея, а в обгърнатата от сияние и вдъхновение млада жена. В самия край на светлинния сноп, миг преди да се стопи и потъне във вечния мрак на фона на платното, се изрязваше самотна фигура на старец, който се взираше в безнадеждно срязаните нишки на разполовено дърво. Лицето му, разполовено от горчива сянка, също бе изтъкано от подобни нишки-бръчки, безнадеждно разделени от горчивата сянка!…

По обратен ред, погледът на Никола отново премина по фигурите и се задържа на младата жена. Дори пулсиращата артерийка над нежната ключица бе уловил и пресъздал Дуков, и възхитата на младия мъж пред непомерното съвършенство, а не от собственото му дело, и…

— Видял си много, почти всичко — рече с горчивина Никола. — „Свята тишина“, нали така я нарече тогава, когато я гледаше в натура?

— „Свята, сговорна тишина“ я нарекох — отвърна Дуков. — Но сега по ми харесва „Светая светих“. В тези две думи се съдържат и светостта, и тишината, и избягват опасното афиширане на сговорността, която е винаги съмнителна категория. Абсолютна сговорност няма.

„Така е…“ — потвърди с продължително кимане Никола.

Дуков го наблюдаваше с проницателните си, различно-виждащи очи. Накрая реши да върне приятеля си към въпроса, за който бе дошъл:

— Та?… — рече той.

Никола разбра въпроса на Дуков, но му бяха необходими няколко мига, докато излезе от платното и от състоянието си — от мястото, където светлинният сноп почти се стопяваше и попиваше в чернилката на отвъдното, на вечния фон… На абсолютната самота.

— Мисля да строя — рече. — Искам да оставя нов дом на младите, но да не е безлична каменна кутия с два забучени отгоре й комина. Посъветвай ме как да го направя, насочи ме към архитект, който…

— Ясно — спря го Дуков, — искаш дом, най-простото и най-трудно нещо! Разбирам… разбирам те и още сега ти подсказвам, че в този твой дом трябва да има място за двама самотници: за тебе — приземието, за внука ти таванския етаж, ателие! А архитект ще ти намеря.

— Сериозно ли мислиш, че ще му потрябва ателие? — попита хем с надежда, хем с тревога Никола.

— Натам върви — отвърна Дуков. Никола се замисли и замислено изрече:

— Благодаря…

— За орис не се благодари — няма на кого. Тя се носи! — Кокалената му лула сякаш изпука между зъбите му.

В края на лятото Никола започна строежа на новата къща.

Архитектът, който Дуков му препоръча, се оказа амбициозен и способен младеж. Негов олтар бе възрожденския български дом, обогатен с най-доброто от съвременния стил в архитектурата: и той се опитваше да събере разполовеното в своето изкуство! Още един…

Когато донесе готовия проект, с приложена към него цветна рисунка на къщата, спря пред работилницата и преди да разгърне рулото шумоляща хартия, рече на Никола:

— Държа да използвате материалите, които съм посочил! — Каза го настоятелно, но изведнъж се смути и продължи смутено: — Моля ви, сам знаете, материалът е душата. Освен това, вашият дом ще бъде визитната ми картичка в столицата и много държа на него, до сега съм строил само в провинцията. Постарал съм се да събера в него възрожденския дух и съвременното рационално мислене. Ето, вижте!

И той сръчно, но припряно разгърна рулото хартия. Очите му горяха, дългите му пръсти леко потрепваха, от което и хартията потрепваше, сякаш и тя се вълнуваше.

Зорница и младият Никола също бяха излезли от работилницата и любопитно заничаха към разгъващото се руло. Когато то се разстла върху масата и младежът затисна двата му края и се отдръпна, цветната рисунка прикова очите на всички.

Зорница ахна:

— Нима ще е такава?… — възкликна. И след дълги, дълги мигове на мълчалива възхита, вдигна сиянието на сините си очи към лицето на младежа.

Той пламна. Освен всичко останало, той бе запленен от непомерната и заедно с това естествена хубост на младата жена, която го бе поразила още при огледа на мястото на бъдещия строеж и, дълбоко в себе си, всъщност бе проектирал дом само за нея, дом, в който поне да я наподоби!

— Дори ще бъде по-хубав, госпожо — изрече смутено младежът. — С вас… искам да кажа с вашата дърворезба, интериорът ще бъде далече по-хубав и одухотворен от външния изглед на къщата.

Нещо в Никола, внезапно и дълбоко, приболя. Той ли не познаваше мига на всеобсебващото желание да наподобиш, нещо повече, да постигнеш непомерното! И заедно с болката в душата му тракна едно от зърната на броеницата на Кемерката: „Колкото по-малко очи пришпорват една непомерна хубост, толкова по-добре — за нея по-добре, и за света по-добре!…“

Докато младият Никола все още заничаше в цветната рисунка, а Зорница се бе извърнала, смутена от пламтящия поглед на архитекта, той остана така възхитен от чистия й профил, че притвори очи. Но не за да се защити и не за да се скрие, дългите му мигли се спуснаха, по-скоро, обсебващо този непомерно чист профил: леко изпъкналото чело под златистите къдрици, политналите вежди, топлата синева на очите, устните, овалът, грациозната шия и, особено, пулсиращата артерийка в сянката на нежната ключица, която сякаш предопределяше всичко останало. На младежа му се струваше, че само тази малка артерийка да бе видял, би отгатнал и пресъздал младата жена от върха на косите до стройните й, боси нозе; дори длетото в ръката й би отгатнал, длетото, чийто наточен и блестящ резец той усещаше дълбоко в душата си…

„Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“ — рече си Никола думите на старата Кемерка. Но предишното приболяване се обади повторно и с двойна сила. Припомни си възхищението на Зорница от цветната рисунка, събудила интереса й към младежа, неговия ответен, пламенен и пришпорващ поглед, и Никола потъмня.

— Елате да си уредим сметките! — каза той хладно.

Младежът се сепна, смути се, но го последва. Имаше нещо властно и непоклатимо в мрачната хладина на този човек, и нещо проникващо в тежките му очи, което покоряваше. Но след разплащането младежът набра смелост и каза:

— Ако не възразявате, ще наминавам често. Точното изпълнение на проекта ме интересува много, обясних ви…

Тежкият поглед на Никола го спря. Не бе онзи притискащ и прогонващ поглед, а поглед преграда, стена, който така се възправи пред младежа, че той почувства непристъпността му — и непристъпността към всичко зад тази стена!…

Затова пък думите на стареца го отпратиха при Дуков:

— Това е ваше право, но… — натежаха още повече очите на Никола — съветвам ви да поговорите с Дуков! Той еднакво познава и нас, и вас, и, сигурен съм, ще ви даде най-добрия съвет. Довиждане!

След час — след като Дуков бе разказал всичко, което знаеше, за своите приятели, и всичко, за което се досещаше — младежът все още седеше превит, блед и изгърбен. Пред очите му, бе недовършената „Светая светих“, която продължаваше разказа на художника с отчайващата си близост и с отчайващата си недостъпност.

— Жестокостта на късните срещи… — промълви младежът.

— Хайде, хайде — размърда кокалената си лула Дуков, — в този свят има къде по-големи жестокости!

— Но и тя, не се лъжа, би казала същото — простена младежът. — Не: каза го… казва го… — избъбри, омагьосан от пулсиращата и на платното малка артерийка в нежната сянка на ключицата на жената, приведена над резеца и фината дърворезба.

— Естествено, и тя носи дарба, дарбата на баща си — каза равно Дуков. — И тъкмо ще има какво да вдълбава по пътя си към непомерното. Както и ти, млади момко! Нас ни мами непостигнатото, непостижимото. Работи!

Без да подозира, накрая, Дуков изрече съвета на Кемерката.

Преди да си отиде, младежът, пак обсебващо спусна дългите си мигли и пред картината.

— Великолепна е, маестро! — рече тихо.

Дуков се засмя:

— Но ти не вземай само първия план, драги, вземи и разполовения свят в ръцете и по лицето на стареца. В него е силната и зла орис на художника — твоята.

— Самотник.

— А какво друго? Но и какво повече! — погледна го строго Дуков.

Но строгостта на големия художник бе напразна. Младежът съумяваше да си подари, макар и дискретно, мигове около дома на Никола. Денем тези мигове бяха по-кратки и по-тревожни, ала във вечерите си позволяваше разточително дълги минути. И понеже с напредването на строежа на новата къща растеше и любопитството на случайни минувачи или съседи, присъствието му не правеше впечатление. Спираше в самия край на оградата, така че пред очите му бяха и старата, и новата къща. Майстор Никола точно изпълняваше молбата му за материалите, а зидарите — плана, затова задържаше повече очите си отправени към старата къща. Там, в нейния прозорец, се изрязваше онзи неземен силует, от който бледнееше, тръпнеше и горчиво се упрекваше, но той, пак и пак, го мамеше, като магия, като упойващо биле. Понякога виждаше младата жена да говори или да се смее, без да я чува, а гласът й отзвучаваше в него като ехо. Понякога я виждаше, за миг-два, да отправи тъжно замечтан поглед навън. Понякога я виждаше да се сепва, като от нечие скрито присъствие. Дългите му мигли обсебваха всичко това, скътваха го и той го отнасяше със себе си, в себе си — за да го има после в безкрайните часове на самотата си в сянката на нощта. Още не знаеше, че непомерното будуване е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Не знаеше, но пиеше и се опиваше от горчивата му сладост, познаваше го: младостта опознава, старостта знае! Ала вкусът и на едното, и на другото е горчив — мъдростта е горчива.

След месец, вече завършеният дом, спираше и събираше много повече любопитни. Масивността на постройката удивляваше с лекотата си, с уюта и оригиналността на вплетения в архитектурата й възрожденски стил. Но това него не го вълнуваше и той реши да намине насам подир месец — реши, наложи си, каквото и да му струваше! От една страна, както предвиждаше Дуков, към него заваляха поръчки за градски и извънградски строежи — вили, а, от друга, искаше да види къщата отвътре, когато стопаните напълно завършат интериора й. Дотогава щеше да поминува с обсебеното — с чистия профил и пулсиращата малка артерийка на младата жена, с миговете, изрязани в осветения квадрат на прозореца.

Но работата така обсеби него самия, че през този месец сянката на нощта падаше съвсем за кратко над дългите му мигли и обсебеното го спохождаше само в още по-кратките мигове на заспиването и пробуждането. Дуков бе казал „Работи!“, но някой може би трябваше да му каже „По-малко работи!“. Лицето му посърна, дългите му мигли сякаш се удължиха от големи, тъмни сенки под очите, а в очите му гореше трескав огън. Но той вече не беше „никой“, а име, стил — архитект Каров! — с когото се попълваше „троицата“ на Дуков в престолнината: платната на Дуков — мебелите на Никола — сградите на Каров!

Най-сетне, в късния следобед на един неделен ден, в самия край на есента, той реши да изпълни намерението си. Бе решил да влезе открито и открито да помоли да разгледа завършения дом. Но случаят го улесни, оказа се, че цялото семейство е на църква, а новата къща, макар и завършена, но необитавана още, е незаключена.

— Нарочно — поясни възрастен съсед. — Много народ се извървява да гледа и Никола нарочно я държи незаключена — да гледат!

Струваше си, имаше какво да гледат хората. Майстор Никола бе вложил цялото си умение в направата на мебелите, скроени и изпълнени според мястото и предназначението им, всички бяха така вградени в стените и ъглите, че сякаш ги обшиваха, без да отнемат от пространството на стаите; а дърворезбата… тя бе душата на дома, душа, която от первазите и мебелите се бе извисила до таваните и вдигаше очите към слънца и лозници, към небе и отвъднебе…!

Каров излезе повече от развълнуван и не би могъл да се прибере, ако не сподели с някого възторга си.

— Прекрасна е! — възкликна още от вратата на ателието на Дуков. — Къщата на майстор Никола — поясни на учудването му.

— Не съм я видял — измърмори вяло Дуков. Кокалената му лула висеше като повяхнала, крепяща се едва-едва между отпуснатите му челюсти. Целият му вид бе вял, повяхнал, дори очите му.

— Вие сте болен, маестро, да повикам лекар — взря се с тревога Каров в лицето на стария художник.

— Всички сме болни — отвърна отчуждено Дуков. — А лекар не ми трябва, нямам нищо за изрязване. Ако един човек няма нищо за изрязване, той не е болен — той, просто, живее със себе си и умира от себе си.

— Но…

— „Но“-то е за здравите, не за болния! — спря го Дуков. — Но нямам никакво намерение да ви доставя това удоволствие, наречено грижа. Така че — хайде!… — посочи му с палец, през рамо, вратата. И добави: — Приемам само споделените удоволствия: да идваш от време на време, но сам, без лекар!

Младежът се опита да скрие съчувствения си поглед към Дуков, но той го усети и се намръщи:

— Нямам нужда и от съчувствието ти — рече сърдито. — За какво, човек постига истинската си цялост в два мига от живота си, когато се ражда и когато умира. Съчувствие му е нужно през всичкото останало време, в промеждутъка, когато напразно се сили да наподоби собствената си цялост.

— Но вие сте я постигнали, маестро — каза тихо младежът, обхождайки с поглед безбройните платна покрай стените на ателието.

— Хм… — Дуков сякаш понечи да му се изсмее, но овладя смеха си и рече с досада: — Тогава, за какъв дявол ми е твоето съчувствие? — След което пак посочи вратата с палеца си, през рамо: — Хайде, марш навън, и идвай, за да мога да те гоня! Ето, това разбирам аз споделено удоволствие.

Улисан около строежа на новата къща, после с обзавеждането й, после със събарянето и разчистването на старата, отрупван и с поръчки за мебели-уникати, Никола забеляза продължителното отсъствие на Дуков едва в началото на зимата.

В една студена привечер, пронизвана от мразовит ветрец и дребни, единични снежинки, след като се бе нагледал на открилата се хубост на къщата, изведнъж се сети за Дуков. Наистина, големият художник си имаше свой живот и свой свят, но не е бивало толкова дълго да не се обади!

Намисли сам да прескочи до ателието му и да го види. Но докато загръщаше и закопчаваше връхната си дреха, погледът му пак се спря на новата къща: светналите прозорци, на малките и големи силуети, които се мяркаха там, на пушека, извиващ право нагоре от комините — на солидността и на красивата цялост на този дом! Той поне няма да е разполовен, няма да позволи нито на Николица да се завърне в него, нито разполовеността да влезе — един нов и цял, от горе до долу, дом, събран от него.

Въздъхна и се запъти към ателието на Дуков. Не го смути нито усойния проход през жилищната кооперация, нито изполомените гипсови и мраморни торсове, глави, ръце и крака пред ателието. Той бе минал вече, и минавал неведнъж, през смразяващия студ и през отломъците на собствения си живот: целият свят е разполовен, знаеше го и го наподобяваше с мебелите си уникати!

Завари Дуков не пред статива, както очакваше, а до бумтящата печка, загърнал нозете си в топло одеяло. Единствена кокалената му лула бе на мястото си.

— Завърши ли къщата? — попита Дуков.

— Завърших я — отвърна Никола. Но сам се отказа да пита художника за каквото и да е — виждаше… Сякаш не някаква болест се беше вселила в него, а нещо си бе отишло от него!

— Аз, обаче, все не мога и не мога да завърша вашата „Светая светих“. Мързелувам. Седя и дъвча лулата си — предъвквам себе си, нещо като нов вид преживно животно. Мислех да я подаря на новия ти дом, но… Е, някой ден и това ще стане.

Като каза това, Дуков се поизви към паравана в дъното на ателието и се намръщи, сякаш това движение му причини болка, но подвикна:

— Хей, момиче, гост имам, почерпи ни, там, с нещо!

— Не можете ли да минете без… — понечи да го разубеди женски глас иззад паравана. Но Дуков го прекъсна:

— Стига сме минавали без, от тук нататък ще опитаме със…

Параванът се разтвори и от там излезе познатият на Никола модел на Дуков — жената, която му позираше за повечето платна напоследък. Носеше поднос с две малки чашки и бутилка коняк, любимото питие на художника. Бе облечена с широка, но пристегната в кръста и надиплена рокля, като циганка, ала Никола и сега я виждаше разполовена, устремила тънките си ръце към лампата, докато масивната долна половина на тялото й тегнеше обречено надолу — върху сянката й и върху земята.

— Скрънза! — изръмжа й Дуков. — Това чаши ли са? Остави бутилката и се махай с всичките си парцали! — След това вдигна миниатюрната чашка и кимна към Никола: — Наздраве!

— Наздраве — отвърна той. Но прозвуча като: „Здравето ти никакво го няма“.

— Карай… — замахна с празната чашка Дуков. Жестът му спря точно пред жената: — Налей, де, какво чакаш! Конякът е мой и аз съм си мой. Или защото си сменихме ролите, сега аз позирам! Но пък си и плащам, така че — наливай!

— Да бяхте вечеряли? — предложи жената.

Дуков се разгневи, кресна:

— Човек нито вечеря, нито обядва, нито закусва, той яде! А яде, защото е гладен, ясно?

„Ясно“, откимна му жената и като се завъртя на пета, разпервайки циганската си рокля, прибра се зад паравана.

— Чувам, станала къща за чудо и приказ? — обърна се Дуков към Никола.

— Стана — отвърна му Никола. — И, най-важното — цяла е, неразполовена.

Дуков се замисли. Прихвана кокалената си лула и започна да очуква с нея предните си зъби. Звукът наподобяваше зърната на броеницата на Кемерката. Когато тракна и последното зърно, Дуков рече:

— На разполовяването, приятелю, нищо не може да му се опре. Единствено орисаните, но те само събират разполовеното. А в твоя дом има и ще има такива.

Никола си спомни аристократичния дом на Дуков, богат и удобен, и попита:

— Защо не си седиш в хубавата къща, ами идваш в тоя зимник, поне през зимата?

От коняка землистият цвят на лицето на Дуков бе започнал да порозовява. Припламваха въгленчета и в очите му. Но всичко това бе някакъв нездрав отблясък от предишния Дуков. Подобен отблясък бе и развеселяването му, с което отговори на въпроса на Никола:

— Хе, не се ли сещаш защо идвам тук? Заради миризмите. Идвам, за да вдишвам собствените си миризми. Идвам, за да мириша себе си. В края на краищата, в самия край, всички ние го правим, щем не щем, друго не ни остава — седим или лежим и дишаме миризмите си. Чудесно занимание!

Дуков понечи пак да се засмее, но се заслуша в някакъв шум навън и подвикна към паравана:

— Хей, момиче, чувам тромбата на файтона! Виж… — След което се обърна към Никола: — Ще се прибирам, а ти идвай. Лека нощ!

Никола и жената излязоха заедно от ателието. Когато вратата зад тях се затвори, той я попита:

— Няма ли близки? Лекар…?

— Има някакъв племенник, развейпрах. А за лекар не дава и да се издума, нали го чуваш: „Човек живеел със себе си и умирал от себе си“! Да, файтонът е — кимна към улицата жената и се върна да приготви художника за път.

Резливият, вледеняващ ветрец бе стихнал, нощта — омекнала, и цялата беззвучно пърхаше от снежинки. Зимна нощ. Разстилаше бял саван дори над гипсово-мраморното гробище пред ателието на Дуков, пред „Работилницата на Твореца“.

И… над самия Творец.