Непознати

1.Лагуна Бийч, Калифорния

Доминик Корвези заспа под тънко вълнено одеяло и чист бял чаршаф, но се събуди на друго място — в мрака на големия дрешник във фоайето, между саката и якетата. Беше се свил на кълбо. Пръстите му бяха стиснати в юмруци. Мускулите на врата и ръцете го боляха от напрежението на неприятен, макар и вече забравен сън.

Той не си спомняше да е ставал през нощта, но не се изненада, когато установи, че се е разхождал насън. Наскоро това му се бе случило два пъти.

Сомнамбулизмът, потенциално опасен навик, интересуваше човечеството от незапомнени времена. Ходенето насън заинтригува и Доминик от момента, в който стана негова жертва. Той намери информация за сомнамбули, датираща от хилядната година преди Христа. Древните перси вярвали, че бродещото тяло на сомнамбула търси своя дух, който е избягал от него през нощта. Европейците от мрачното средновековие предпочитаха да го обясняват с обсебване от демони или с ликантропия1.

Доминик Корвези не се тревожеше за заболяването си, макар че се чувстваше неудобно. Като писател, той проявяваше интерес към тези нощни разходки, защото гледаше на всички нови преживявания като на материал за романите си.

Но макар че Доминик можеше да извлече печалба от творческото приложение на собствения си сомнамбулизъм, това си беше болест. Той изпълзя от дрешника и изтръпна, когато болката се стрелна по главата и раменете му. Едва се изправи, защото краката му бяха схванати.

Доминик се почувства глупаво. Сега знаеше, че сомнамбулизмът е състояние, на което са уязвими и възрастните, макар че още го смяташе за проблем на детството, като напикаването.

Той затътри крака към спалнята, после към банята и видя отражението си в огледалото. Приличаше на гуляйджия и развратник, отдал се на различни грехове.

Доминик почти нямаше пороци. Той не пушеше, не преяждаше и не взимаше наркотици. Пиеше малко. Харесваше жените, но не правеше безразборен секс, а вярваше във всеотдайността на постоянната връзка. Всъщност не бе спал с жена от четири месеца.

Доминик изглеждаше изтощен само когато се събудеше и разбереше, че през нощта отново е отишъл в импровизираното си легло. И всеки път се събуждаше капнал от умора. Макар че спеше, той не си почиваше в нощите, когато ходеше насън.

Доминик седна на ръба на ваната и огледа петите си. Нямаше драскотини и краката му не бяха мръсни, затова явно не бе излизал навън. Вече два пъти се бе събуждал в дрешниците — веднъж миналата седмица и дванайсет дни преди това — и краката му пак бяха чисти. Както и преди, той имаше чувството, че е пътувал километри, докато е бил в безсъзнание, но всъщност бе обикалял малката си къща.

Горещата вода отпусна мускулите му. Доминик беше трийсет и пет годишен, строен, в отлична физическа форма и бързо възстановяваше силите си. Той закуси и се почувства добре.

Доминик взе чашата с кафето и излезе на двора. Гледката беше приятна. Лагуна Бийч бе сгушен в подножието на хълмовете, спускащи се към океана. Доминик отиде в кабинета си. Беше убеден, че причината за сомнамбулизма бе работата му. Не толкова самият труд, колкото изумителният успех на първия му роман „Здрач във Вавилон“, който бе завършил през февруари. Издателство „Рандъм Хаус“ му даде забележително голям аванс за първа публикация. След месец агентът му продаде и правата за филмиране на книгата и с парите Доминик изплати къщата си. Той се бе трудил много месеци, работейки по шейсет, седемдесет, дори осемдесет часа седмично, докато пишеше романа, но въпреки това имаше чувството, че успехът дойде внезапно, сякаш забогатя за една нощ.

Някога бедният Доминик Корвези понякога гледаше забогателия Доминик Корвези в огледалото и се питаше дали наистина заслужава всичко онова, което му се бе паднало. От време на време се притесняваше, че му предстои голям провал. Защото обикновено триумфът и признанието се придружаваха от огромно напрежение.

Когато през февруари бъде публикуван, дали романът „Здрач във Вавилон“ щеше да бъде добре приет и да оправдае вложенията на „Рандъм Хаус“, или щеше да бъде пълен провал и да го унижи? Дали Доминик щеше да повтори успеха си, или „Здрач във Вавилон“ беше боклук?

Тези и други въпроси настойчиво се въртяха в главата му всеки ден и той предполагаше, че измъчват подсъзнанието му, докато спи. Ето защо ходеше насън. Явно се опитваше да избяга от тези безмилостни притеснения и търсеше тайно място за почивка, където тревогите нямаше да го намерят.

Доминик седна зад бюрото си, включи компютъра и извика на екрана осемнайсетата глава на новата си книга, която още нямаше заглавие. Предишния ден той бе спрял по средата на шестата страница на главата и възнамеряваше да започне оттам, когато видя, че страницата е пълна, а я бе оставил празна до половината.

За миг озадачено се вторачи в буквите, сетне поклати глава.

По гърба му полазиха ледени тръпки.

Не се уплаши от съществуването на непознатите редове, а от съдържанието им. Освен това имаше и седма страница, каквато Доминик не бе създавал. Имаше и осма.

Пръстите му станаха лепкави. Странната добавка към недовършената глава се състоеше от едно-единствено изречение, повторено стотици пъти.

Изречението бе написано двеста шейсет и осем пъти. Компютърът не го беше създал сам. Машината беше само покорен слуга, който изпълняваше заповедите на Доминик. Пък и никой не се бе промъквал в къщата му през нощта, за да работи с текста. В дома му нямаше следи от проникване с взлом и Доминик нямаше представа кой би му погодил този номер. Явно самият той бе отишъл до компютъра си и бе написал това изречение двеста шейсет и осем пъти, докато бе спал, макар че не си спомняше да е правил такова нещо.

Страх ме е.

Но от какво? От сомнамбулизма? Да, това наистина беше дезориентиращо преживяване, поне на сутринта, но не и изпитание, което би предизвикало чак такъв ужас.

Доминик се страхуваше от бързината, с която постигна успех като писател и от вероятността за също така стремглаво изпадане в забвение. Но в същото време той не можеше напълно да отхвърли обезпокоителната мисъл, че сомнамбулизмът няма нищо общо с кариерата му и заплахата, надвиснала над него, е от друго естество — нещо странно, което съзнанието му още не проумява, но подсъзнанието вече възприема и се опитва да му предаде чрез посланието, оставено в компютъра, докато бе спал.

Не. Глупости. Това беше само плод на писателското му въображение. Работата беше най-доброто лекарство за него.

Пък и от проучванията си по въпроса Доминик знаеше, че при повечето възрастни това състояние не продължава дълго. Малцина преживяваха десетина подобни епизода, обикновено в рамките на шест месеца или по-малко. Имаше изгледи сънят му никога повече да не се усложнява от среднощни скитания и Доминик да не се събужда, свит в някой дрешник.

Той изтри нежеланите думи от твърдия диск и започна да работи върху осемнайсетата глава.

Когато отново погледна часовника, Доминик се изненада, като видя, че е един часът следобед.

Денят беше твърде топъл за началото на ноември дори за Южна Калифорния, затова Доминик обядва на двора. Палмите шумоляха на лекия ветрец и въздухът бе наситен с уханието на есенни цветя. Океанът бе изпъстрен с ивици слънчева светлина.

Доминик изпи последната глътка от кока-колата, вдигна глава към ясното синьо небе и се засмя.

— Виждаш ли? Няма падащ сейф. Нито връхлитащо отгоре пиано. Или Дамоклев меч.

Беше седми ноември.

2.Бостън, Масачузетс

Доктор Джинджър Мари Вайс никога не бе предполагала, че ще има неприятности в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, но точно там започна всичко. С инцидента с черните ръкавици.

Обикновено Джинджър се справяше с всички проблеми, които се изпречеха на пътя й. Тя се радваше на всяко предизвикателство в живота и ставаше по-силна от неприятностите. Щеше да й бъде скучно, ако пътят й винаги беше лесен и безпрепятствен. Никога не й бе минавало през ума, че ще се натъкне на проблем, с който няма да може да се справи.

Освен предизвикателствата животът поднася и уроци и някои са много полезни. Едни са лесни, други — трудни.

А трети — ужасни.

Джинджър беше интелигентна, хубава, амбициозна, трудолюбива и готвеше добре, но главното й предимство в живота беше, че никой не я приемаше сериозно, когато я видеше за пръв път. Тя беше стройна и грациозна. Повечето хора я подценяваха седмици, дори месеци наред и постепенно разбираха, че тя е страховит съперник или противник като колега.

Историята за нападението върху нея се превърна в легенда в презвитерианската болница в Колумбия, където Джинджър стажува четири години, преди да й се случат неприятностите в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Като всички интернисти, Джинджър често работеше по шестнайсет часа в денонощието, дори по-дълго, ден след ден и не й оставаха почти никакви сили да се довлече до вкъщи. В една гореща, влажна съботна вечер през юли, след особено тежко дежурство, тя си тръгна в десет часа и скоро бе пресрещната от едър неандерталец с ръце като лопати, къс врат и полегато чело.

— Извикаш ли, ще ти избия зъбите — каза той, хвана ръката й и я изви зад гърба. — Разбра ли, кучко?

Наблизо не минаваха пешеходци, а колите бяха далеч. Отникъде не се виждаше помощ.

Мъжът я блъсна в една тясна уличка между две сгради. Джинджър се удари в кофа за боклук, нарани коляното и рамото си и се спъна, но не падна.

Стенейки и въздишайки задъхано, тя вдъхна самочувствие на нападателя си. „Не се съпротивлявай — помисли си Джинджър. — Онези, които се съпротивляват, ги застрелват.“

— Мърдай! — през стиснати зъби изръмжа мъжът и отново я блъсна.

Изминаха три четвърти от уединената уличка и той започна да говори мръсотии. Каза й какво ще направи с нея, след като й вземе парите и дори на оскъдната светлина на единствената лампа в края на уличката Джинджър видя, че мъжът няма оръжие. Изведнъж тя изпита надежда. Речникът му от вулгарни думи смрази кръвта й, но сексуалните му заплахи бяха толкова тъпи и еднообразни, че звучаха смешно. Джинджър осъзна, че този мъж е само един голям нещастник и разчита на размерите си, за да получи онова, което иска. Хората като него рядко носеха оръжие. Мускулите му вдъхваха фалшиво самочувствие на неуязвимост, затова той вероятно не умееше и да се бие.

Докато нападателят изпразваше чантата, която тя доброволно му даде, Джинджър събра всичката си смелост и го ритна право в слабините. Той се преви на две. Тя хвана ръката му и изви назад показалеца, докато болката стана непоносима като пулсирането в пениса му.

Рязкото извиване на показалеца може бързо да обезвреди всеки човек, независимо от размерите и силата му. По този начин Джинджър опъваше двигателния нерв на горната част на ръката му и в същото време притискаше свръхчувствителните медиални и радиални нерви от вътрешната страна. Острата болка се разпространи в рамото и врата му.

Мъжът сграбчи Джинджър със свободната си ръка и я дръпна. Тази контраатака й причини болка, накара я да извика и замъгли зрението й, но Джинджър стисна зъби, издържа на агонията и още по-силно изви пръста на нападателя си. Безмилостният й натиск бързо прогони от съзнанието му всякакви мисли за съпротива. От очите му потекоха сълзи. Той падна на колене и започна да хленчи и да ругае.

— Пусни ме, пусни ме, кучко!

Джинджър сграбчи пръста му с двете си ръце и бавно тръгна назад, извеждайки мъжа от тъмната уличка.

Той се повлече на колене след нея. В погледа му се четеше убийствена ярост. Злобното му, сипаничаво лице беше толкова силно изкривено от болка, гняв и унижение, че не приличаше на човешко. Устата му не спираше да бълва псувни.

Извървяха петдесет метра и болката стигна до тестисите му. Догади му се. Мъжът се задави и повърна върху себе си.

Джинджър още не смееше да го пусне. Ако му дадеше възможност, той не само щеше да я пребие до безсъзнание, но щеше и да я убие. Отвратена и ужасена, тя продължи да го влачи още по-бързо от преди.

Джинджър стигна до тротоара на главната улица, но не видя минувачи, които биха могли да извикат полиция, затова довлече унизения си нападател до средата на улицата, където превозните средства спряха при вида на това неочаквано зрелище.

Когато ченгетата най-после пристигнаха, главорезът изпита много по-голямо облекчение от Джинджър.

Хората подценяваха Джинджър отчасти, защото беше дребна — метър петдесет и пет и петдесет и един килограма. Освен това тя имаше хубаво тяло, без да е сексбомба. Е, вярно, имаше руси коси и особеният им сребрист оттенък привличаше мъжете. Дори на слънчевите лъчи косите й напомняха на лунна светлина. Косите, фините черти и сините очи, крехките рамене, изящните китки, дългите пръсти и тънката талия създаваха измамна илюзия за крехкост. Нещо повече, Джинджър беше сдържана и наблюдателна — две качества, които погрешно биха се изтълкували като боязливост. Гласът й беше толкова тих и мелодичен, че никой не долавяше самоувереността и властността в онези приятни тонове.

Джинджър бе наследила сребристорусите коси, небесносините очи, красотата и амбициозността от майка си Ана, която беше шведка.

— Ти си моето златно момиче — каза Ана, когато Джинджър завърши гимназия две години по-рано от връстниците си.

Джинджър беше най-добрата ученичка в класа и бе наградена с диплома с позлатени краища заради отличния си успех. Освен това тя беше един от тримата изпълнители, които забавляваха гостите преди церемонията и изсвири на пиано две произведения — Моцарт и рагтайм — и вдигна на крака изненаданата публика.

— Златно момиче — повтаряше майка й и я прегръщаше по целия път до вкъщи.

Джейкъб шофираше и преглъщаше сълзите на гордост. Той беше емоционален човек и лесно се вълнуваше. Чувствайки се неудобно от честотата, с която очите му се навлажняваха, Джейкъб обикновено се опитваше да прикрие силата на чувствата си, като приписваше сълзите и зачервените си очи на някаква алергия.

— Сигурно е от полена — два пъти каза той, докато се връщаха вкъщи след училищното тържество. — Досадно нещо.

— Взела си най-хубавите черти от мен и баща ти, миличка — каза Ана. — Ще завършиш колеж, после може би право или медицина. Каквото искаш. Ти можеш да постигнеш всичко.

Единствените, които не подценяваха Джинджър, бяха родителите й.

Те пристигнаха вкъщи и завиха в алеята за коли. Джейкъб спря пред гаража и изненадано рече:

— Какви ги вършим? Единственото ни дете завърши гимназия, детето, което може да постигне абсолютно всичко, а ние не празнуваме. Защо не отидем в Манхатън да пием шампанско в „Плаза“? Или да обядваме в „Уолдорф“? Не. Нещо по-добро. Само най-доброто за нашето прекрасно момиче. Ще отидем да пием сода в „Уолгрийн“.

Тримата изглеждаха странно семейство — баща евреин, не по-висок от жокей, с германско име, но с еврейски черти, майка шведка — русокоса, величествена и женствена, дванайсет сантиметра по-висока от съпруга си, и дете, досущ фея от приказките. Макар да беше малка, Джинджър съзнаваше, че всеки, който я видеше с родителите й, я мислеше за осиновена.

От баща си Джинджър бе наследила ниския ръст, тихия глас, интелекта и добротата.

Тя обичаше родителите си толкова много, че когато беше дете, не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Дори когато порасна, трудно можеше да опише какво изпитва към тях. Но за съжаление и двамата починаха млади.

Когато Ана загина при автомобилна катастрофа наскоро след дванайсетия рожден ден на Джинджър, роднините на Джейкъб мислеха, че двамата с баща й няма да се справят без шведката, която отдавна бяха престанали да смятат за чужда на тяхната вяра и уважаваха и обичаха. Всички знаеха колко близки бяха тримата и че Ана беше двигателят, зареждащ с енергия семейния успех. Тя се бе заела с най-малко амбициозния брат от семейство Вайс, мекушавия мечтател Джейкъб, който вечно четеше детективски романи или научна фантастика, и бе направила нещо от него. Когато се ожениха, той беше продавач в бижутерски магазин, но когато Ана почина, Джейкъб вече беше собственик на два магазина.

След погребението семейството се събра в голямата къща на леля Рейчъл в Бруклин Хайтс. Веднага щом можа да се измъкне, Джинджър потърси уединение в тъмния килер. Докато седеше на високо столче, вдъхваше аромата на множеството подправки и се молеше на Бога да върне майка й, тя чу как леля Франсин разговаря с Рейчъл в кухнята. Франсин оплакваше мрачното бъдеще, което очакваше Джейкъб и дъщеря му.

— Той няма да може да поддържа бизнеса си. Горкият. Ана беше здравият му разум, мотивация и най-добрият съветник и без нея за пет години с него ще бъде свършено.

Те подценяваха Джинджър.

Тя беше само на дванайсет години и повечето хора я смятаха за дете, макар че вече учеше в десети клас. Никой не предполагаше, че Джинджър ще замени Ана толкова бързо. Тя споделяше любовта на майка си към готвенето и през седмиците след погребението започна да чете готварски книги и с изумително трудолюбие и настойчивост, които бяха отличителните й черти, усвои кулинарните умения. Първия път, когато дойдоха на обяд след смъртта на Ана, роднините останаха възхитени от ястията. Франсин и Рейчъл помислиха, че Джейкъб крие в кухнята прекрасна нова готвачка. Те не повярваха, когато той посочи дъщеря си и каза, че тя е сготвила всичко. Джинджър не смяташе, че е сторила нещо забележително. Тя само правеше онова, което бе необходимо.

Джинджър трябваше да се грижи за баща си и се зае с тази отговорност с енергичност и ентусиазъм. Тя почистваше къщата толкова бързо и старателно, че леля й Франсин не можеше да открие нито една прашинка. Макар да бе едва дванайсетгодишна, Джинджър се научи да планира семейния бюджет и преди да навърши тринайсет, водеше счетоводството на домакинството.

На четиринайсет тя пак беше отличничката на класа. Когато стана известно, че е приета в няколко университета, но е избрала „Барнард“, всички се запитаха дали не е отхапала твърде голям залък и няма да се задави, опитвайки се да го преглътне.

В „Барнард“ наистина беше по-трудно, отколкото в гимназията. Джинджър вече не учеше по-бързо от другите деца, но продължаваше да получава отлични оценки. Но през първата й година в университета, Джейкъб се разболя от панкреатит и тя ходеше всяка вечер в болницата.

Той доживя, за да види дъщеря си завършила медицина и се държа до първите шест месеца на стажа й. Но след три пристъпа на панкреатит Джейкъб разви рак и почина, преди Джинджър да реши да специализира хирургия в болница „Мемориъл“ в Бостън, вместо да прави научна кариера.

Тъй като тя живя повече години с Джейкъб, отколкото с майка си, чувствата й към него бяха по-силни и смъртта му я разстрои по-дълбоко. Но въпреки това Джинджър се справи с нещастието така, както се справяше с всяко друго предизвикателство и завърши стажа си с отлични оценки и превъзходни препоръки.

Тя отложи специализацията си и отиде в „Станфорд“, Калифорния, където се записа в двугодишна програма за допълнително обучение по сърдечно-съдова патология. После, след едномесечна ваканция — най-дългата, която си бе позволявала — Джинджър се премести в Бостън и под научното ръководство на доктор Джордж Ханаби, завеждащ хирургичното отделение в „Мемориъл“ и известен с постиженията си в различни сърдечно-съдови хирургични процедури, изкара безпроблемно първите три четвърти от специализацията си.

Сетне, в един вторник сутринта през ноември, Джинджър влезе в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, за да пазарува, и започнаха да й се случват ужасни неща. Инцидентът с черните ръкавици. Това беше началото.

Вторник беше свободният й ден и освен ако някой от пациентите й не изпаднеше в критично състояние, в болницата не я очакваше никой. През първите два месеца в „Мемориъл“, с обичайния си ентусиазъм, неуморност и енергичност, Джинджър работеше и в почивните дни, защото нямаше какво друго да прави. Но Джордж Ханаби сложи край на този навик, веднага щом разбра за него. Той каза, че медицинската практика е напрегната работа и всеки лекар се нуждае от почивка, дори Джинджър Вайс.

— Ако се преуморяваш, това ще се отрази зле не само на теб, но и на пациентите ти — каза доктор Ханаби.

Ето защо, всеки вторник Джинджър спеше час по-дълго, изкъпваше се, изпиваше две чаши кафе и прочиташе сутрешния вестник. В десет часа се обличаше, отиваше пеша до „Бърнстайн“ и си купуваше пастърма, говеждо, домашно приготвени кифлички или черен сладък хляб, картофена салата, палачинки, пушена сьомга и есетра и понякога банички със сирене. После се прибираше вкъщи и цял ден безсрамно ядеше и четеше романите на Агата Кристи, Дик Франсиз, Джон Макдоналд, Елмор Ленард и Хайнлайн. Макар че още не предпочиташе почивката пред работата, тя постепенно започна да се наслаждава на свободните дни и вторниците престанаха да бъдат скучни.

Онзи ужасен вторник през ноември започна чудесно. Небето беше сиво, а въздухът — студен, но по-скоро ободряващ, отколкото мразовит. Джинджър обикаляше магазина и с удоволствие избираше деликатеси. В помещението се разнасяха весели звуци и благоухания — на горещо тесто, чесън, карамфил, печени лешници, кисело зеле, туршия, кафе, смях и забързани разговори на различни акценти. Джинджър сложи покупките си в количката, плати, надяна сините си плетени ръкавици, взе чантата си и тръгна към вратата.

Тя държеше плика с покупките в лявата си ръка, а с дясната се опитваше да прибере портмонето в дамската си чанта. Джинджър гледаше надолу, когато стигна до вратата. В същия миг в магазина влезе мъж със сиво вълнено палто и черна руска ушанка. Вниманието му също беше насочено другаде и двамата се сблъскаха. Препъвайки се, Джинджър залитна и отстъпи крачка назад. Мъжът грабна плика с покупките й, после я хвана за рамото, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинете — каза той. — Това беше глупаво от моя страна.

— Вината е моя.

— Бях се замечтал.

— Не гледах къде вървя.

— Добре ли сте?

— Да, разбира се.

Той й подаде плика с покупките.

Джинджър му благодари, взе плика и в същия миг видя черните му ръкавици — очевидно скъпи, от хубава кожа и толкова добре ушити, че шевовете бяха почти незабележими. Но в ръкавиците нямаше нищо, което да обясни мигновената й и непреодолима реакция към тях, нищо необикновено, странно или заплашително. Джинджър обаче се почувства заплашена. Не от мъжа. Той беше невзрачен и блед, с подпухнало лице и мили очи и очила с рамки от черупка на костенурка. Необяснимо защо, ръкавиците я ужасиха. Дъхът й секна и сърцето й заби като обезумяло.

Най-странното беше, че всички предмети и хора в магазина започнаха да избледняват, сякаш не бяха реални, а фрагменти от сън, които се разсейват, когато човек се събужда. Клиентите, които закусваха на малките маси, отрупаните с консервирана храна лавици, стенният часовник, бурето с туршия и столовете затрептяха и се размиха в бяла като сняг мъгла, сякаш надигаща се от някакво подземно владение. Само зловещите ръкавици не избледняха, дори станаха по-детайлни, образни, реални и заплашителни.

— Госпожице? — попита мъжът с подпухналото лице. Гласът му сякаш идваше отдалеч, от другия край на дълъг тунел.

Макар че формите и цветовете около Джинджър избледняха, звуците на намаляха, а се усилиха. Ставаха все по-силни, докато ушите й се изпълниха с шум от безсмислен брътвеж и оглушително тракане на чинии и прибори. Чаткането на касовия апарат стана непоносимо.

Джинджър не можеше да откъсне очи от ръкавиците.

— Има ли ви нещо? — попита мъжът.

„Черна, тясна, лъскава ръкавица… с едва забележими пори на кожата… равни малки шевове на пръстите… опъната на кокалчетата…“

Зашеметена, дезориентирана и обзета от неописуем страх, Джинджър изведнъж осъзна, че трябва да избяга, инак ще умре. Не знаеше защо. Не разбираше откъде идва опасността. Само знаеше, че трябва да избяга, защото в противен случай, ще умре на място.

Сърцето й биеше лудешки. Тя извика и се втурна навън. Изумена от реакцията си към ръкавиците, но без да е в състояние да проумее обективната истина и смутена от държанието си, Джинджър мина покрай мъжа, с когото се бе сблъскала, като смътно осъзна, че едва не го събори на земята. Тя не си спомняше кога отвори вратата и излезе на улицата.

Джинджър хукна и забрави всичко, защото светът около нея избледня. Тя тичаше колкото й държат краката, обзета от смразяващ кръвта страх. На тротоара сигурно имаше много други хора, които Джинджър блъсна, но тя не ги виждаше. Съзнаваше единствено потребността да избяга. Джинджър тичаше като обезумяла, макар че никой не я гонеше. Зъбите й бяха оголени в гримаса на неподправен ужас, въпреки че не можеше да разпознае опасността, от която бягаше.

Тя не виждаше и не чуваше нищо.

Беше напълно объркана.

След няколко минути, когато мъглата пред очите й се разсея, Джинджър установи, че се намира на Маунт Върнън Стрийт и се е облегнала на оградата от ковано желязо пред вратата на представителна къща от червени тухли. Джинджър се бе вкопчила в железата толкова силно, че кокалчетата на пръстите я заболяха. Челото й беше долепено до металната ограда, сякаш бе изпаднал в меланхолия затворник, облегнал се на решетките на килията си. Тя беше изпотена и задъхана. Устата й беше пресъхнала. Усещаше тръпчив вкус. Гърлото й пареше и гърдите я боляха. Джинджър беше крайно озадачена и не можеше да проумее как се е озовала на това място, сякаш бе изтласкана от приливните вълни на непознат бряг и страдаше от амнезия.

Нещо я бе уплашило.

Но не можеше да си спомни какво.

Постепенно страхът й намаля и дишането й се нормализира. Сърцето й забави ритъма си.

Джинджър вдигна глава, примига и се огледа. Замъгленото й зрение бавно се проясни. Тя видя голите черни клони на липите и надвисналото, зловещо, сиво ноемврийско небе. Старинните лампи светеха, активирани от соленоидите, които бяха сбъркали облачното зимно утро с настъпването на здрача. На върха на хълма се издигаше кметството на Масачузетс, а долу Маунт Върнън се пресичаше с Чарлс Стрийт.

Магазинът за деликатеси „Бърнстайн“. Да, разбира се. Днес беше вторник и Джинджър беше там, когато… нещо се случи.

Но какво?

И къде беше пликът с покупките й?

Тя махна ръце от желязната ограда. Погледът й се спря на плетените й ръкавици.

Ръкавиците. Не нейните. Онзи късоглед мъж с руската ушанка на главата. Неговите черни кожени ръкавици. Те я бяха уплашили.

Но защо я бе обзела такава истерия, като ги видя? Какво толкова страшно имаше в онези черни ръкавици?

На отсрещната страна на улицата стояха възрастен мъж и жена, които я гледаха изпитателно и Джинджър се запита с какво бе привлякла вниманието им. Тя не можеше да си спомни как е изкачила хълма. Явно бе изпаднала в паника и бе хукнала нагоре по Маунт Върнън Стрийт. Съдейки по израженията на хората, които я гледаха, Джинджър сигурно представляваше зрелищна гледка.

Тя се почувства неудобно, обърна се и колебливо започна да слиза по улицата. На ъгъла намери плика с покупките си. Джинджър се вторачи в смачканата купчина и се опита да си спомни кога я бе изпуснала, но не можа да се сети.

„Какво ми стана?“ — запита се тя.

Няколко от покупките се бяха разпилели на тротоара и Джинджър ги прибра в кафявия плик.

Разстроена от озадачаващата загуба на контрол върху държанието си, тя тръгна към дома си. Направи няколко крачки и спря. Поколеба се. После се обърна и се отправи към „Бърнстайн“.

Джинджър спря пред вратата и след минута-две от магазина излезе мъжът с руската ушанка. Той я видя и учудено примига.

— Ах, казах ли ви, че съжалявам? Когато хукнахте навън така внезапно, помислих, че съм забравил да се извиня.

Тя се вторачи в ръцете му. Сега ръкавиците му не я уплашиха. Джинджър нямаше представа защо първия път, когато ги видя, изпадна в паника.

— Всичко е наред. Чаках ви, за да се извиня. Стреснах се и… Тази сутрин е необичайна — каза тя, обърна се и тръгна, сетне извика през рамо. — Приятен ден.

Макар че апартаментът й не беше далеч, връщането дотам й се стори като епично пътешествие.

„Какво ми има?“ — отново се запита Джинджър.

Стана й студено. И не само от зимния ден.

Тя живееше на Бийкън Хил, на втория етаж на четириетажна жилищна сграда, която през деветнайсети век е била собственост на банкер. Джинджър бе избрала това жилище, защото хареса архитектурните детайли — сложни орнаменти на тавана, гербове над входовете, махагонови врати, големи френски прозорци и две камини с лъскави мраморни полици. Стаите излъчваха атмосфера на непроменливост, приемственост и стабилност.

Джинджър ценеше постоянството и стабилността повече от всичко. Това може би беше реакция, че е загубила майка си, когато беше едва дванайсетгодишна.

Още треперейки, макар че апартаментът беше топъл, тя сложи продуктите в хладилника, отиде в банята и се погледна в огледалото. Лицето й беше бледо, а очите — напрегнати.

— Какво се случи там? — попита на глас Джинджър. — Кажи ми. Паникьоса се. Но защо? Нали си опитен лекар? Кажи ми! Защо?

Слушайки гласа си, който отекваше във високия таван, тя разбра, че има сериозни неприятности. Баща й Джейкъб беше евреин заради генетичното си наследство и се гордееше с това, но не беше религиозен. Той рядко ходеше в синагогата и спазваше традициите толкова, колкото мнозина отлъчили се от църквата християни съблюдаваха Великден и Коледа. Джинджър беше още по-отчуждена от религията, защото се самоопределяше като агностик. Нещо повече, тя съвсем не се чувстваше еврейка. Ако я попитаха каква е, тя би отговорила: „Жена, лекар, работохолик и политически безпристрастна.“ Едва накрая си спомняше да добави: „Еврейка“. Джинджър употребяваше думи на иврит само когато имаше неприятности и беше много притеснена или уплашена, сякаш подсъзнателно чувстваше, че тези думи имат стойността на талисман и са като амулети срещу нещастието и катастрофата.

— Бягаш по улиците, изпускаш покупките си, забравяш къде си и се страхуваш без причина — презрително каза тя на отражението си. — Хората те виждат как се държиш и те мислят за пияна. А лекарите алкохолици нямат клиенти.

Джинджър престана да трепери, но още й беше студено.

Тя изми лицето си, среса сребристорусите си коси и облече пижама и халат — обичайният й екип за уединените вторници. Джинджър влезе в малката спалня за гости, която използваше за кабинет, взе медицинския енциклопедичен речник и отвори на буквата „П“.

Джинджър затвори речника и го сложи на лавицата.

Тя имаше и други справочници, които съдържаха подобна информация за пориоманията, причините и значението й, но реши да не се задълбочава. Джинджър не искаше да повярва, че мимолетният й пристъп е бил симптом на сериозно медицинско заболяване.

Може би беше под твърде голямо напрежение, работеше твърде много и претоварването бе довело до този единствен, изолиран случай на пориомания. Само две-три минути, за които не си спомняше нищо. Леко предупреждение. Ето защо, тя щеше да продължи да ползва свободните вторници и да се опита да приключи с работата час по-рано всеки ден, за да няма повече проблеми.

Джинджър бе положила големи усилия, за да стане лекар, както искаше майка й, и по този начин да изрази уважението към родителите си. Тя бе направила много жертви, за да стигне толкова далеч. Джинджър бе работила през повечето съботи и недели и бе загърбила отпуските и другите удоволствия. И сега, само след шест месеца, тя щеше да завърши специализацията си и нямаше да позволи на нищо да попречи на плановете й. Нищо нямаше да ограби мечтите й. Нищо.

Беше дванайсети ноември.

3.Елко Каунти, Невада

Ърни Блок се страхуваше от мрака. Най-много го ужасяваше тъмнината навън през нощта. Денем той предпочиташе стаи с няколко лампи и много прозорци, но нощем трябваше да бъде в помещения без прозорци, защото му се струваше, че мракът притиска стъклата, сякаш е живо същество, което иска да се нахвърли върху него и да го погълне. Ърни не се успокояваше, когато дръпнеше завесите, защото знаеше, че нощта е там и дебне.

Той много се срамуваше от себе си. Нямаше представа защо наскоро бе започнал да се страхува от тъмнината. Но това беше факт.

Разбира се, милиони хора страдаха от тази фобия, но почти всички от тях бяха деца, а Ърни беше на петдесет и две години.

В петък следобед, след Деня на благодарността, той работеше сам на регистрацията в мотела, защото Фей бе заминала за Уисконсин на гости на Луси, Франк и внуците и щеше да се върне във вторник. През декември те смятаха да затворят мотела за седмица и да отидат в Милуоки за Коледа, но този път Фей отиде сама да види децата.

Тя му липсваше ужасно много. Фей му бе съпруга от трийсет и една години и най-добрата приятелка. Ърни я обичаше повече, отколкото в деня на сватбата им. Без Фей нощите му бяха самотни и изглеждаха по-дълги и тъмни от всякога.

В два и половина в петък следобед двамата бяха изчистили всички стаи и сменили завивките. Мотел „Спокойствие“ беше готов да посрещне следващата вълна от посетители. В радиус от двайсет километра нямаше друго място за нощуване. Мотелът се намираше на малък хълм на север от магистралата сред огромни, осеяни с пелин и високи треви равнини, спускащи се към зелени поляни. Елко беше на петдесет километра на изток, а планината Батъл — на шейсет и пет километра на запад. Град Карлин и селцето Беоуейв бяха по-близо, макар че не се виждаха от прозорците на мотел „Спокойствие“. Всъщност от паркинга не се виждаше сграда в никоя посока и на света вероятно нямаше мотел с по-подходящо име.

Ърни лакираше дъбовия плот, където гостите се регистрираха. Всъщност плотът не беше в лошо състояние. Но той искаше да се занимава с нещо, докато късно следобед пристигнеха клиентите. Ако не се разсейваше с нищо, Ърни щеше да започне да мисли колко рано се мръква през ноември, да се притеснява и да се изнерви.

Щом в шест и половина отвориха мотела, той запали всички лампи. Сградата гледаше на югозапад, затова следобед лъчите на залязващото слънце придаваха кехлибарен оттенък на белите стени и се отразяваха в месинговите орнаменти на мебелите.

Когато Фей беше вкъщи, Ърни не запалваше всички лампи. Тя му правеше забележки, че трябва да пестят електричество. Видът на незапалените лампи го караше да изпитва безпокойство, но той стоически го понасяше, за да не разкрие тайната си. Доколкото Ърни знаеше, Фей не подозираше за фобията, която го бе обзела през последните четири месеца. Той не искаше тя да научава за това, защото се срамуваше и не желаеше да я тревожи. Ърни нямаше представа каква е причината за необяснимия му страх от мрака, но беше убеден, че рано или късно ще го преодолее, затова нямаше смисъл да се унижава и да безпокои Фей заради някакво временно състояние.

Той отказваше да повярва, че това е сериозно. Ърни се разболяваше рядко. Лежа в болница само веднъж, когато трябваше да извадят два куршума от крака и гърба му, докато служеше във Виетнам. В семейството му нямаше психически болни и Ърнест Юджийн Блок беше твърдо убеден, че няма да е първият, който, хленчейки, ще потърси помощта на психиатър. Той щеше да се справи с проблема си, колкото и да беше странен и смущаващ.

Всичко започна през септември, когато с настъпването на нощта започна да го обзема леко безпокойство, което продължаваше до зазоряване. Отначало безпокойството не го спохождаше всяка нощ, но постепенно положението се влоши и в средата на октомври мракът неизменно донасяше необяснимо психическо терзание. В началото на ноември безпокойството се превърна в страх. През последните десет дни Ърни избягваше да излиза, след като се стъмнеше. Засега Фей не бе забелязала това, макар че сигурно скоро щеше да разбере.

Ърни Блок беше толкова едър, че беше смешно да се страхува от каквото и да било. Той беше висок метър и осемдесет и беше толкова як, че напълно подхождаше на фамилното си име2. Къдравите му прошарени коси бяха подстригани късо, а чертите на лицето му бяха ясно изразени и привлекателни, макар да изглеждаха като изсечени от гранит. Вратът му беше дебел, а раменете — широки. Когато Ърни беше футболна звезда в гимназията, другите играчи му викаха Бика. През двайсет и осем годишната му кариера в морската пехота, която приключи с уволнението му преди шест години, повечето хора го наричаха „сър“, макар някои да имаха същия ранг като него. Те биха се изумили, ако научеха, че напоследък дланите на Ърни Блок се изпотяват, когато слънцето започне да залязва.

В четири следобед пристигнаха първите гости — мъж и жена на неговите години, господин и госпожа Гилни, които се прибираха вкъщи, в Солт Лейк Сити, след като бяха прекарали седмица в Рино на гости на сина си. Ърни побъбри с тях и изпита разочарование, когато те взеха ключа си и излязоха.

Слънчевата светлина беше оранжева. Перестите облаци приличаха на златистоалени галеони, понесли се на изток.

След десет минути един блед като мъртвец мъж, който посещаваше района по поръка на Дирекцията за регулация на земята, нае стая за два дни.

Ърни отново остана сам. Опитваше се да не гледа часовника си.

Не поглеждаше и през прозорците, защото отвъд стъклата дневната светлина намаляваше.

„Няма да изпадам в паника — помисли той. — Участвал съм във война, видял съм най-лошото и още съм жив и здрав, затова няма да се уплаша само защото идва нощта.“

В четири и петдесет слънчевата светлина стана кървавочервена.

Сърцето му ускори ритъма си. Ърни имаше чувството, че гръдният му кош е менгеме, което притиска жизненоважните му органи.

Той седна, затвори очи и започна да прави дихателни упражнения, за да се успокои.

Сетне включи радиото. Понякога музиката помагаше. Кени Роджърс пееше за самотата.

Слънцето стигна до хоризонта и бавно изчезна. Светлината стана електрически синя, после пурпурна и му напомни за края на деня в Сингапур, където две години Ърни служи в охраната на посолството, когато беше новобранец.

Здрачи се.

Сетне стана по-лошо. Дойде нощта.

Външното осветление се включи автоматично, но Ърни не се почувства по-добре. До зазоряване имаше цяла вечност.

Температурата навън падна под нулата. Въпреки студа Ърни Блок беше облян в пот.

В шест часа дойде Санди Сарвър. Тя работеше в грил „Спокойствие“, който се намираше на запад от мотела. Менюто беше скромно. Там сервираха само обяд и вечеря на гостите на мотела и на гладните шофьори на камиони. Закуската се поднасяше в стаите, ако гостите я бяха поръчали предишната вечер. Трийсет и две годишната Санди и съпругът й Нед обслужваха ресторанта. Санди сервираше, а Нед готвеше. Двамата живееха в каравана до Беоуейв и всеки ден идваха с очукания си пикап „Форд“.

Ърни трепна, когато Санди отвори вратата, защото изпита необяснимото усещане, че мракът навън ще скочи като пантера вътре.

— Донесох ти вечеря — каза Санди, потрепервайки от студ, и сложи на плота картонена кутия, в която имаше сандвич със сирене, пържени картофи и бира.

— Благодаря, Санди.

Тя не беше хубава, макар че в нея имаше потенциал. Краката й бяха твърде тънки, но не и непривлекателни. Санди беше слаба, но ако напълнееше с осем, дори с десет килограма, щеше да бъде в сравнително добра форма. Гърдите й бяха малки, но тя притежаваше очарователна женствена изящност, най-вече изразена в дребните кости, тънките ръце и лебедовата шия. Движенията й бяха грациозни, но Санди прикриваше това, като тътреше крака, когато вървеше, и прегърбваше рамене, когато седнеше. Кестенявите й коси нямаха блясък и висяха, вероятно защото ги миеше със сапун, а не с шампоан. Тя никога не си слагаше грим, нито дори червило. Ноктите й бяха изгризани и неподдържани. Но Санди имаше добро сърце и щедра душа и затова Ърни и Фей искаха тя да изглежда по-добре.

Понякога Ърни се притесняваше за нея така, както се тревожеше за дъщеря си Луси, преди тя да намери Франк, да се омъжи за него и да стане безумно щастлива. Ърни имаше чувството, че в миналото със Санди се е случило нещо и е понесла тежък удар, който не я бе пречупил, но я бе научил да не привлича внимание върху себе си и да храни само невзрачни надежди, за да се предпази от разочарования, болка и човешката жестокост.

Ърни се наслади на уханието на храната, отвори бирата и рече:

— Нед прави най-вкусните сандвичи, които съм ял.

Санди се усмихна срамежливо.

— Благословия е да имаш съпруг, който умее да готви. Особено в моя случай, защото не ме бива в това.

— О, обзалагам се, че и ти готвиш чудесно.

— Не. Изобщо не мога да готвя и никога няма да се науча.

Той погледна голите й ръце. Униформата й беше с къси ръкави.

— Не бива да излизаш без пуловер в такава студена нощ. Ще настинеш.

— Не. Отдавна свикнах със студа.

Думите й бяха странни, а тонът на гласа — още по-странен. Но преди Ърни да измисли начин да я попита какво е искала да каже, тя тръгна към вратата.

— До скоро, Ърни.

— Много работа ли имате?

— Шофьорите скоро ще започнат да идват да вечерят. — Санди отвори вратата и спря на прага. — Тук наистина е много светло.

— Ами, така ми харесва. Ако рецепцията в един мотел е оскъдно осветена, хората остават с убеждението, че е мръсен.

— О, никога не бих си го помислила. Но нали ти си шефът. На твое място, никога не бих се сетила за такива дребни неща. Не ме бива по детайлите. Трябва да тръгвам.

Ърни въздъхна с облекчение, когато тя затвори вратата, защото мракът остана навън. Той погледна през прозореца. Санди изтича покрай мотела и се скри от погледа му. Ърни не си спомняше тя да е признавала, че притежава някакво положително качество. Санди никога не се колебаеше да изтъква грешките и недостатъците си, някои от които бяха реални, а други — въображаеми. Тя беше мила, но понякога ужасна събеседница. Но тази вечер Ърни се нуждаеше дори от лоша компания. Той съжали, че Санди си тръгна.

Ърни се съсредоточи върху храната и не откъсна очи от нея, докато не изяде всичко, за да не мисли за необяснимия си страх, от който косите му се изправяха и го обливаше студена пот.

Около шест и петдесет осем от двайсетте стаи в мотела бяха заети. Тъй като беше вторият ден от четиридневния празник, Ърни сигурно щеше да даде под наем най-малко още осем стаи, ако работеше до девет.

Но той не можеше да го направи. Макар и уволнен преди шест години, Ърни беше морски пехотинец, за когото думите „дълг“ и „смелост“ бяха свещени. Той винаги бе изпълнявал дълга си, дори във Виетнам, когато около него летяха куршуми, избухваха бомби и умираха хора. Но сега Ърни не можеше да се справи с нещо елементарно — да стои на рецепцията до девет вечерта. На големия прозорец нямаше завеси, нито щори и нямаше как да не види мрака навън. Всеки път, когато вратата се отвореше, го обземаше безумен страх, защото нямаше бариера между него и нощта.

Той погледна големите си, силни ръце, които трепереха. Стомахът му се беше свил. Ърни беше толкова нервен, че не го свърташе на едно място. Той започна да крачи напред-назад в тясното помещение и да си търси занимание.

Накрая, в седем и петнайсет, предавайки се на необяснимото си безпокойство, Ърни сложи на вратата табелката „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“ и заключи. После угаси лампите и бързо отиде в задната част на рецепцията. Стъпалата водеха към апартамента му на втория етаж. Той смяташе да ги изкачи бавно, като си повтаряше, че е глупаво да се страхува и от тъмните ъгли зад него няма да изскочи нищо. Но окуражаването не помогна, защото той не се боеше, че в тъмнината се спотайва нещо, а от самия мрак. Ърни тръгна по-бързо и се хвана за перилата. Сетне изпадна в паника и започна да прескача по две стъпала наведнъж. Препъвайки се, той се втурна в хола, тръшна вратата толкова силно, че стената се разтресе, заключи и се облегна на нея.

Беше се задъхал и не можеше да престане да трепери. Целият беше облян в пот.

Всички лампи в апартамента светеха. Завесите бяха дръпнати, така че Ърни да не може да вижда мрака отвъд.

Когато се овладя, той се обади в грила и каза на Санди, че не се чувства добре и е затворил по-рано. Сетне я помоли да му даде касовите бележки на другия ден, а не тази вечер, когато затворят ресторанта.

Изведнъж му се догади от острата миризма на пот и от пълната му липса на контрол и се изкъпа. Избърса се, облече чисто бельо, уви се в дебел, топъл халат и нахлузи пантофи.

Дотогава, въпреки озадачаващите си, неопределени опасения, Ърни можеше да спи в тъмна стая, макар и неспокойно и с помощта на една-две бири. После, преди две нощи, когато остана сам, той задрямваше само ако нощната лампа светеше постоянно.

Но какво щеше да прави, когато Фей се върнеше във вторник? Дали щеше да може да спи на тъмно?

Ами ако Фей угасеше лампата и Ърни започнеше да пищи като уплашено дете?

Мисълта за такова унижение го накара да стисне зъби от гняв и да отиде до най-близкия прозорец.

Той сложи ръка на завесата и се поколеба. Сърцето му биеше като обезумяло.

Ърни винаги беше силен в очите на Фей, непоклатима скала, на която тя можеше да разчита. Такъв трябваше да бъде един мъж. Не биваше да изменя на Фей. Той трябваше да преодолее необяснимия си страх, преди тя да се върне от Уисконсин.

Устата му пресъхна и кръвта му отново се смрази, когато си представи какво има зад стъклото. Но Ърни знаеше, че единственият начин да се пребори със страха си е като се изправи лице в лице пред него. Това беше урок, на който го бе научил животът. Да бъде смел, да се изправя очи в очи с врага и да повежда битка. Тази философия на действие винаги беше успешна. И сега щеше да има резултат. Прозорецът гледаше към обширни поляни и хълмове с ненаселени земи и единствената светлина идваше от звездите. Ърни трябваше да дръпне завесите, да се вторачи в мрака и да издържи. Конфронтацията щеше да прочисти организма му от страха.

Той дръпна завесите, надникна навън и се опита да си внуши, че непрогледната тъма не е толкова неприятна и с нищо не го заплашва.

Но докато Ърни гледаше, без да помръдва, части от мрака сякаш се преместиха, съединиха се и образуваха едва забележими, но масивни очертания, досущ буци от пулсиращи и по-плътни сенки, дебнещи фантоми, които всеки момент можеше да се нахвърлят върху крехкия прозорец.

Ърни стисна челюсти и допря чело до леденостуденото стъкло.

Дивата пустош на Невада му се стори още по-необятна. Ърни не виждаше планините, но усещаше, че те се смаляват, а равнините между него и тях стават все по-големи и се простират далеч към безкрайността. Изведнъж той се озова в центъра на неописуемо огромна бездна. От всички страни имаше само пустош и мрак, каквито въображението му не можеше да си представи. Ърни установи, че не може да диша. Това беше много по-лошо от онова, което бе изпитвал дотогава. Парализиращ страх. Шокиращ със силата си. И го владееше напълно.

Той усети тежестта на мрака, който неумолимо пълзеше към него, притискаше го и не му позволяваше да диша.

Ърни изкрещя и отскочи назад.

Той падна на колене, а завесите се затвориха. Мракът отново беше скрит. Около Ърни имаше само благословена светлина. Той наведе глава, потрепери и пое дълбоко въздух.

Ърни се завлече до леглото си и дълго лежа там, слушайки ударите на сърцето си, които приличаха на стъпки и ту тичаха, ту вървяха бързо в него. Вместо да реши проблема, смелата конфронтация влоши положението му.

— Какво става? — попита на глас той и се вторачи в тавана. — Какво ми има? Господи, какво става с мен?

Беше двайсет и втори ноември.

4.Лагуна Бийч, Калифорния

Предишния ден, като проява на отчаяна реакция към поредния обезпокоителен епизод на сомнамбулизъм, Доминик Корвези направи всичко, за да капне от умора. Смяташе вечерта да бъде толкова изтощен, че да спи непробудно, досущ камък, заровен от незапомнени времена в недрата на земята. В седем сутринта, когато хладната нощна мъгла още се стелеше в каньоните, половин час прави гимнастика в двора, гледащ към океана, после бяга десет километра по наклонените улици на Лагуна Бийч. Сетне, тъй като денят беше топъл, Доминик си сложи бански и отиде на плажа, където дълго се пече на слънцето и плува. Той обядва в „Пикасо“ и един час се разхожда покрай магазините. Накрая се прибра вкъщи.

Доминик рядко пиеше, но сега гаврътна чашка мартини и заспа, преди да успее да угаси лампата.

Инцидентите на сомнамбулизъм зачестяваха и това се превърна в най-важният проблем в живота му. Този проблем пречеше на работата му. Доминик заряза новата книга, която дотогава вървеше добре. През изминалите две седмици той се събуди девет пъти в дрешника, четири пъти през последните четири нощи. Преживяването бе престанало да бъде забавно и интригуващо. Доминик се страхуваше да заспи, защото тогава не можеше да се контролира.

Предишния ден, в петък, той най-после отиде при домашния си лекар, доктор Пол Коблец, в Нюпорт Бийч, и разказа всичко за сомнамбулизма си, но не искаше и не можа да изрази истинската дълбочина и сериозност на безпокойството си. Доминик беше затворен човек, защото бе прекарал детството си в десетина сиропиталища и под грижите на осиновители, някои от които бяха безразлични, дори враждебно настроени към него и всички имаха изумително краткотрайно присъствие в живота му. Той нямаше желание да споделя най-важните и лични мисли, освен чрез устата на въображаемите герои на романите си.

Коблец не се притесни. Прегледа го и заяви, че Доминик е в отлична физическа форма. Лекарят приписа сомнамбулизма на стрес и на предстоящото публикуване на книгата му.

— Не мислиш ли, че трябва да ми направиш изследвания? — попита Доминик.

— Ти си писател и, разбира се, въображението ти е буйно. Смяташ, че имаш тумор в мозъка, така ли?

— Ами… да.

— Боли ли те главата? Вие ли ти се свят? Зрението ти замъглява ли се?

— Не.

— Прегледах очите ти. В ретините няма промяна, нито симптоми на повишено вътречерепно налягане. Повръщаш ли без причина?

— Не.

— Обзема ли те безпричинен, неистов смях или еуфория? Нещо такова?

— Не.

— Тогава не виждам причина за изследвания на този етап.

— Мислиш ли, че ми е необходима… психотерапия?

— Не, за Бога! Убеден съм, че скоро ще ти мине.

— Предполагах, че може би сънотворни…

— Не, не. Още не. Не вярвам в лекарствата като начална терапия. Ето какво ще направиш, Доминик. Недей да пишеш няколко седмици. Не се занимавай с умствена работа. Прави гимнастика. Движи се. Всяка вечер си лягай толкова уморен, че да не можеш да мислиш за книгата, която пишеш. И след няколко дни ще се излекуваш. Сигурен съм.

В събота Доминик започна лечението, което доктор Коблец му предписа и се отдаде на физическа дейност, макар и с повече всеотдайност и безпощадна настойчивост, отколкото препоръча лекарят.

Но Доминик пак не се събуди в леглото си. Този път беше в гаража.

Събуди се ужасен. Беше се задъхал и сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да разбие гръдния кош с ожесточените си удари. Устата му беше пресъхнала, а ръцете — свити в юмруци. Тялото му беше схванато и го болеше, отчасти от прекомерната гимнастика, но най-вече от неестествената и неудобна поза, в която бе спал. През нощта Доминик явно бе взел две брезентови платнища от лавиците над работния тезгях и се бе свил в тясното пространство зад котела на парното. И сега лежеше там, скрит зад платнищата.

Да, точно така, „скрит“. Той не се беше увил в брезента, за да се стопли, а се криеше в платнищата и зад котела на парното.

Но от какво?

Вероятно от съня. В кошмара си Доминик сигурно бе скочил от леглото и се бе скрил от някакво чудовище. Да. Разбира се. Заплахата в кошмара го караше да ходи насън и да търси скривалище.

Доминик отиде в кабинета си. Ярката утринна светлина го заслепи. Седна зад бюрото, включи компютъра и започна да преглежда текста във файла, в който работеше. Доминик се надяваше, че в съня си е оставил съобщение, което ще му помогне да разбере източника на безпокойството му. Подсъзнанието му явно знаеше причината, но засега отказваше да я съобщи на съзнанието. Когато Доминик ходеше насън, подсъзнанието поемаше контрола и може би се опитваше да обясни нещата на съзнанието чрез написаното в компютъра. Но още не го беше направило.

Той изключи компютъра. После дълго седя на стола и гледа океана, питайки се какво става.

По-късно, докато отиваше в банята, Доминик намери нещо странно. На килима бяха разпилени гвоздеи, затова трябваше да внимава къде стъпва. Той спря и взе няколко от тях. Всички бяха еднакви. В отсрещната страна на стаята Доминик видя два предмета, които също привлякоха вниманието му. Завесите бяха дръпнати и на пода под прозореца имаше кутия с гвоздеи. Беше пълна до половината, защото част от съдържанието й се бе разпиляло. До кутията имаше чук.

Той го взе и се намръщи.

Какво бе правил през нощта?

Доминик погледна перваза на прозореца и видя три гвоздея, които блестяха на слънчевата светлина.

Съдейки по доказателствата, той се бе готвил да закове прозореца. Господи. Нещо го бе уплашило толкова много, че Доминик бе възнамерявал да закове прозорците и да превърне в крепост къщата си, но преди да се залови с тази задача, явно е бил обзет от страх, бе избягал в гаража и се бе скрил зад котела на парното.

Доминик остави чука, изправи се и погледна през прозореца. Навън имаше отрупани с цветове розови храсти, малка поляна и покрит с бръшлян склон, водещ към друга къща. Прекрасна гледка. Спокойна. Доминик не можеше да повярва, че през нощта нещо се е променило и нещо заплашително се е спотайвало в мрака.

Но въпреки това…

Доминик Корвези дълго гледа как денят става все по-светъл и пчелите кацат на розите, после събра гвоздеите.

Беше двайсет и четвърти ноември.

5.Бостън, Масачузетс

От инцидента с черните ръкавици минаха две седмици, без да се случи нищо.

В продължение на няколко дни след смущаващата сцена в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ Джинджър Вайс беше нервна и очакваше нов пристъп. Сетивата й бяха изострени. Тя внимателно следеше физиологичното и психичното си състояние, търсейки и най-незначителните симптоми на сериозно разстройство и признаци на настъпваща пориомания, но не забеляза нищо тревожно. Главата и мускулите не я боляха и не й се повръщаше. Постепенно самочувствието й се повиши и достигна обичайното си високо ниво. Джинджър се убеди, че лудешкото й бягство се е дължало изцяло на стреса и никога повече няма да се повтори.

Дните й в „Мемориъл“ бяха по-заети от всякога. Джордж Ханаби, завеждащият хирургията, висок и снажен мъж, който говореше и вървеше бавно и изглеждаше измамно ленив, поддържаше натоварен график и тя работеше неизменно до него. Джинджър асистираше в повечето операции — присаждания на аорти, ампутации, поставяне на байпасове, емболектомии, шунтиране, торакотомии, имплантиране на временни и постоянни пейсмейкъри и много други.

Джордж наблюдаваше всяко нейно движение и мигновено забелязваше и най-малкия недостатък в уменията и техниката й. Макар да приличаше на дружелюбен мечок, той беше строг и не търпеше мързел, неспособност или нехайство. Ханаби можеше да бъде безпощаден в критиките си и караше младите лекари да се потят. Презрението му ги вцепеняваше.

Някои млади специалисти го смятаха за тираничен, но на Джинджър й доставяше удоволствие да му асистира, именно защото изискванията му бяха високи. Тя знаеше, че критиката му, макар и понякога унищожителна, е мотивирана единствено от загрижеността му към пациентите, и никой не я приемаше като лична обида. Когато най-после спечели безпрекословното одобрение на Ханаби, Джинджър имаше чувството, че е получила Божията благословия.

Последния понеделник на ноември, тринайсет дни след странния пристъп, тя асистираше в операция по присаждане на байпас на Джон О’Дей, петдесет и три годишен полицай, който бе принуден да се пенсионира рано заради сърдечно-съдово заболяване. Джони беше дебел, с червендалесто лице, разрошени коси, весели сини очи, непретенциозен и винаги усмихнат, въпреки неволите си. Джинджър се привърза към него, защото Джони й напомняше на баща й, макар да не приличаше на него.

Тя се страхуваше, че Джони О’Дей ще умре и това отчасти ще бъде по нейна вина.

Джинджър нямаше основания да смята, че той е по-уязвим от другите пациенти със сърдечни заболявания. Всъщност Джони беше в сравнително малка опасност. Той беше десет години по-млад от пациентите, на които обикновено слагаха байпас и имаше по-големи потенциални възможности да се възстанови. Сърдечното му заболяване не беше усложнено от други, отслабващи организма фактори като флебит или високо кръвно налягане. Перспективите му бяха обещаващи.

Но Джинджър не можеше да се освободи от страха, който я обсебваше все по-силно. В понеделник следобед, с наближаването на часа на операцията, тя ставаше все по-напрегната и стомахът й се сви. За пръв път, откакто бдя до болничното легло на баща си и безпомощно го гледа как умира, Джинджър бе изпълнена със съмнения.

Вероятно опасенията й нарастваха от неоправданата, но натрапчива убеденост, че ако не помогне на този пациент, Джинджър отново ще измени на баща си. А може би страхът й беше напълно неоснователен и после щеше да изглежда глупав и смешен.

Въпреки това, когато влезе в операционната зала, тя се запита дали ръцете й ще треперят. Ръцете на хирурга не трябва да трепват.

Операционната зала беше облицована с бели плочки. Инструментите от неръждаема стомана блестяха. Медицинските сестри и анестезиологът подготвяха пациента.

Джони О’Дей лежеше на операционната маса. Ръцете му бяха разперени и готови за иглите на системата за интравенозно поддържане на живота.

Агата Танди, технически помощник в частна клиника, която Джордж често наемаше, сложи гумените ръкавици на измитите и дезинфектирани ръце на Ханаби и на Джинджър.

Пациентът вече беше под упойка, бе намазан с йод от врата до китката на лявата ръка и покрит със зелен чаршаф от кръста надолу. Дишането му беше бавно, но равномерно.

На стола в ъгъла имаше стереоуредба. Ханаби обичаше да оперира, слушайки музиката на Бах и сега спокойните звуци изпълниха помещението.

Но днес музиката не успокои Джинджър. Стомахът й се бе свил от страх.

Джордж зае позиция пред операционната маса. Агата застана от дясната му страна, до количката с безупречно наредени инструменти. Анестезиологът и другата медицинска сестра следяха показанията на системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа. Екипът беше готов.

Джинджър погледна ръцете си. Те не трепереха.

Но тя беше неспокойна.

Въпреки опасенията й операцията мина добре. Както винаги, Джордж Ханаби оперира бързо, уверено и сръчно. На два пъти той отстъпи встрани и поиска Джинджър да извърши части от процедурата.

Тя се изненада, когато установи, че работи с обичайната си увереност и бързина. Страхът и напрежението й проличаха само по по-обилното от обикновено потене. Но сестрата редовно бършеше челото й.

— Всичко мина като по часовник — каза Джордж, след като се измиха.

— Ти си винаги толкова спокоен, сякаш не си хирург… шивач, който прави проба — отговори Джинджър.

— Може и да изглежда така, но винаги съм напрегнат. Затова слушам Бах. Но ти наистина беше напрегната днес.

— Да — призна тя.

— Е, случва се. Важното е да не влияе на уменията ти. Ти работи чудесно, както винаги. Това е разковничето — да използваш напрежението като предимство.

— Предполагам, че се уча.

Той се усмихна.

— Както обикновено, си твърде строга към себе си. Гордея се с теб, малката. Отначало мислех, че ще се откажеш от медицината и ще си изкарваш прехраната като касапин в някоя месарница. Но сега съм сигурен, че ще успееш.

Тя също се ухили, но усмивката й беше престорена. Джинджър беше повече от напрегната. Беше я обзел неописуем страх, какъвто никога не бе изпитвала. Какво щеше да прави, ако страхът се превърнеше в постоянен неин спътник по време на всяка операция?

В десет и половина вечерта, докато Джинджър четеше в леглото, телефонът иззвъня. Обаждаше се Джордж Ханаби.

— Имам добра новина. Мисля, че си готова.

— За какво? — учуди се тя.

— За присаждане на аорта.

— Искаш да кажеш, че няма да ти асистирам, а… ще направя сама операцията?

— Точно така.

— Присаждане на аорта?

— Разбира се. Не си специализирала сърдечно-съдова хирургия, за да махаш апендикси до края на живота си, нали?

Сърцето на Джинджър започна да бие като обезумяло и лицето й се зачерви от вълнение.

— Кога?

— Другата седмица. Пациентката ще постъпи в четвъртък или в петък. Казва се Флечър. В сряда двамата заедно ще прегледаме анамнезата й. Ако всичко върви по график, смятам, че ще бъдем готови да я оперираме в понеделник сутринта. Разбира се, ти ще насрочиш окончателните изследвания и ще вземеш решението.

— Господи.

— Ще се справиш.

— Ти ще бъдеш до мен, нали?

— Ще ти асистирам.

— И ще продължиш с операцията, ако се проваля.

— Не ставай глупава. Няма да се провалиш.

Джинджър се замисли за миг, сетне повтори:

— Не. Няма да се проваля.

— Точно така. Това е моята Джинджър. Ти можеш да постигнеш всичко.

— Сигурно.

— Виж какво, знам, че днес следобед беше на път да изпаднеш в паника, но не се притеснявай. Всички специализанти преживяват това. Повечето трябва да преодолеят страха си рано, когато започнат да асистират. Но ти беше спокойна и хладнокръвна от самото начало и аз реших, че няма да се уплашиш като другите. Но днес ти най-после го направи. Просто това ти се случи по-късно, отколкото на другите. Сигурно още се притесняваш, но би трябвало да се радваш, че си го изпитала. Страхът обогатява опита. Най-важното е, че ти се справи отлично с паниката.

— Благодаря, Джордж. От теб би станал чудесен треньор по бейзбол.

След няколко минути, когато приключиха разговора, Джинджър се облегна на възглавниците и се почувства толкова добре, че се изкикоти. После стана, взе семейния албум и започна да го прелиства. Разглеждаше снимките на Джейкъб и Ана, защото макар да не можеше вече да споделя победите си с тях, искаше да усеща, че родителите й са наблизо.

По-късно, докато задрямваше, тя най-сетне разбра защо се бе уплашила. Това не беше присъщата за младите специализанти паника. Джинджър се страхуваше, че ще получи пристъп на пориомания по време на операцията. Ако изпаднеше в онова състояние, докато си служеше със скалпела…

Тя отвори очи и мигновено се разсъни, после дълго лежа неподвижно и гледа тавана и стъклата на прозореца, които бяха посребрени от лунната светлина и от уличните лампи.

Можеше ли да поеме отговорността да извърши присаждане на аорта? Пристъпът на паника й се бе случил само веднъж и повече нямаше да се повтори. Да, разбира се. Но осмеляваше ли се да постави на изпитание тази теория?

Тя най-сетне заспа, макар и не за дълго.

Във вторник, след като ходи до магазина за деликатеси „Бърнстайн“, нахрани се добре и си почина, четейки хубава книга, Джинджър усети, че самочувствието й се възвръща. Започна да очаква с нетърпение предстоящото предизвикателство.

В сряда Джони О’Дей продължи да се възстановява от операцията и беше в добро настроение. Ето, затова си заслужаваше да учиш и да се трудиш усилено много години — за да спасяваш човешкия живот, да облекчаваш страданията и да носиш надежда и щастие на отчаяните.

Джордж и Джинджър прегледаха анамнезата на кандидатката за присаждане на аорта, петдесет и осем годишната Вайъла Флечър. Джинджър реши, че в четвъртък трябва да я приемат в болницата за изследвания и подготовка за операцията. Ако нямаше противопоказания, щяха да я оперират в понеделник сутринта. Джордж се съгласи и графикът беше съставен.

Денят мина. Джинджър бе работила дванайсет часа, но не се чувстваше уморена. Нищо не я задържаше в болницата, но тя нямаше желание да си тръгне. Джордж Ханаби вече се бе прибрал вкъщи. Но Джинджър остана. Тя побъбри с пациентите, провери медицинските им картони и накрая реши да отиде в кабинета на Джордж, за да прочете още веднъж анамнезата на Вайъла Флечър.

Кабинетите бяха в задното крило на сградата, отделно от болницата. В този час в коридорите нямаше никой. Гумените подметки на Джинджър тихо скърцаха по излъсканите плочки. Въздухът миришеше на дезинфекционни препарати с аромат на бор.

Тя седна на големия кожен стол, отвори папката и в същия миг забеляза един предмет, който привлече вниманието й и я накара да затаи дъх. На бюрото имаше офталмоскоп, уред за преглед на очите. В него нямаше нищо необикновено, още по-малко зловещо. Всички лекари използват офталмоскоп по време на рутинните физически прегледи. Но въпреки това видът на инструмента внезапно я изпълни с усещане за ужасна опасност.

Обля я студена пот.

Сърцето й заби силно.

Джинджър не можеше да откъсне очи от офталмоскопа. Всички други предмети в кабинета започнаха да избледняват. Лъскавият уред остана единственото, което тя виждаше детайлно. Всяко очертание на офталмоскопа изведнъж стана изключително важно, сякаш беше ключът към загадките на вселената, езотеричен инструмент, притежаващ потенциал за катастрофално унищожение.

Дезориентирана и обзета от клаустрофобия от притискащ я като в менгеме необясним страх, Джинджър блъсна стола и скочи. Имаше чувството, че се задушава и кръвта й се смразява във вените.

Офталмоскопът блестеше така, сякаш бе направен от лед.

Окулярът приличаше на смразяващо, обагрено във всички цветове на дъгата око на извънземно същество.

Решителността й да не помръдва бързо се изпари и сърцето й се вцепени от ужас.

„Бягай или ще умреш — прошепна някакъв глас в нея. — Бягай или ще умреш.“

От гърдите й се изтръгна вик, който прозвуча като изтерзан зов на изгубило се, уплашено дете.

Джинджър хукна, като се спъна в стола и едва не падна, после изскочи в коридора и побягна. Нуждаеше се от помощ, но тя беше единственият човек на етажа, а опасността се приближаваше. Джинджър тичаше колкото й държат краката и стъпките й отекваха в коридора.

„Бягай или ще умреш.“

След няколко минути мъглата пред очите й се разсея и тя видя къде се намира. Беше на бетонната площадка между етажите на аварийното стълбище в края на административното крило. Джинджър не можеше да си спомни как се е озовала там. Тя стоеше в ъгъла, долепила гръб до стената и се бе вторачила в перилата. На тавана светеше една-единствена крушка. Въздухът беше хладен и имаше дъх на плесен. С изключение на учестеното й, неравномерно дишане, наоколо цареше тишина.

Мястото беше мрачно и уединено, особено когато животът ти се разпада и ти е необходимо насърчението на ярки светлини и на хора. Сивите стени и стълби отразяваха отчаянието й.

Слава Богу, никой не видя странното й държание и бягство.

Джинджър потрепери, но не само от страх, защото неописуемият ужас бе изчезнал. Стана й студено, защото дрехите й бяха влажни от пот и залепнаха за тялото й.

Тя вдигна ръка и избърса лицето си.

После се изправи и огледа стълбището. Не знаеше дали кабинетът на Джордж Ханаби се намира на горния или на долния етаж. След миг Джинджър реши да тръгне нагоре.

Стъпките й отекваха зловещо и тайнствено.

Неизвестно защо, тя се замисли за гробници.

Беше двайсет и седми ноември.

6.Чикаго, Илинойс

Първото неделно утро на декември беше студено и надвисналото сиво небе обещаваше сняг. Следобед щяха да започнат да падат първите снежинки и на здрачаване градът и покрайнините щяха да побелеят. Вечерта всички щяха да говорят за виелицата. Всички, освен католиците в енория Сейнт Бернадет. Те щяха да продължат да обсъждат шокиращата постъпка на отец Брендън Кронин по време на богослужението.

Отец Кронин стана в пет и половина сутринта, каза молитвите си, изкъпа се, избръсна се, облече расото, взе молитвеника и излезе от дома си, без да си слага палто. Той застана за миг на верандата и дълбоко вдъхна свежия декемврийски въздух.

Отец Кронин беше трийсетгодишен, но прямите му зелени очи, буйните кестеняви коси и обсипаното с лунички лице му придаваха вид на по-млад. Той тежеше двайсет и пет — трийсет килограма повече от нормалното тегло, но нямаше корем. Тлъстините му бяха разпределени равномерно по лицето, ръцете, торса и краката. В детството, в колежа и до втората година в семинарията прякорът му беше „Дундьо“. Независимо от емоционалното си състояние, отец Кронин винаги изглеждаше щастлив. В лицето приличаше на херувимче и овалните му черти не бяха сътворени да изразяват гняв, меланхолия и тъга. Тази сутрин той изглеждаше доволен от себе си и от света, макар че всъщност беше силно обезпокоен.

Отец Кронин тръгна по пътеката в двора, отключи вратата на църквата и влезе във вестиария3.

Без да запалва лампите, той коленичи пред олтара, наведе глава и се замоли на Бога да го направи достоен свещеник. Доскоро тези молитви в усамотение преди пристигането на клисаря и послушника бяха повдигали духа му и го бяха изпълвали с блаженство преди отслужването на литургията. Но сега, както и в повечето утрини през последните четири месеца, радостта не идваше. Отец Кронин усещаше само тежка като олово пустота и празнота, от които го заболяваше сърцето и стомахът му се свиваше.

Той стисна челюсти, сякаш искаше с усилията на волята си да изпадне в религиозен екстаз, и повтори молитвите си, но пак не се развълнува.

Отец Кронин изми ръцете си и отиде да се преоблече за предстоящото богослужение. Той беше чувствителен човек с артистична душа и във величествената красота на религиозната церемония съзираше възхитителната схема на божествения ред и Божията милост. Обикновено щом сложеше расото, през тялото му преминаваше тръпка на страхопочитание, породена от мисълта, че той, Брендън Кронин, е станал свещеник.

Но не и днес. Нито през последните четири месеца.

Той си сложи расото, но не почувства нищо.

Преди четири месеца, в началото на август, отец Брендън Кронин започна да губи вярата си. В него гореше малък, но безпощаден огън, който не можеше да бъде потушен, и постепенно изпепеляваше дългогодишната му вяра.

За всеки свещеник загубата на вярата беше пагубен процес, но за отец Кронин това беше по-лошо. Той нито за миг не се бе замислял, че може да бъде нещо друго освен свещеник. Родителите му бяха набожни и го възпитаха да вярва в Бога. Но Брендън не стана свещеник, за да им достави удоволствие. Колкото и банално да звучеше на другите в тази епоха на агностицизъм, той беше призван да стане свещеник още от ранното си детство. Сега, въпреки че вярата му бе изчезнала, свещеничеството продължаваше да бъде част от представата му за него. Но Брендън знаеше, че не може да проповядва, да се моли и да утешава злочестите, когато думите му бяха лишени от съдържание.

Вратата се отвори и във вестиария влезе малко момче, което запали лампите.

— Добро утро, отче!

— Добро утро, Кери. Как си?

С изключение на червеникавата коса, Кери Макдевит можеше да е роднина на отец Кронин. Момчето беше възпълничко, с лунички и пакостливи зелени очи.

— Добре съм, отче. Но тази сутрин е много студено. Като в кучи…

— Какво?

— Хладилник — смутено отговори Кери. — Студено като в кучи хладилник. Това означава много студено.

Ако настроението му не беше толкова мрачно, Брендън би се разсмял, но състоянието, в което бе изпаднал, не му позволяваше дори да се усмихне. Кери изтича до дрешника и взе расото и стихара4 си.

Брендън не почувства нищо, дори когато вдигна разпятието и целуна кръста в средата. На мястото на вярата и радостта сега имаше само студена, пулсираща и тъпа болка. Мислите му се върнаха към меланхоличните спомени за жизнерадостта, с която бе изпълнявал свещеническите си задължения.

До началото на август той не се съмняваше в мъдростта на всеотдайността си към църквата. Брендън беше толкова умен и трудолюбив ученик, че бе избран да завърши католическото си образование в Североамериканския колеж в Рим. Той хареса Свещения град — архитектурата, историята и дружелюбните му хора. Преди да го ръкоположат и да го приемат в Дружеството на Исус, Брендън прекара две години във Ватикана като асистент на монсиньор Джузепе Орбела, консултант и автор на речите на Негово Светейшество папата. Тази чест можеше да бъде последвана от назначение в персонала на епископа на Чикагската епархия, но отец Кронин помоли да го направят помощник на свещеника в малка или средна по размери енория, като всеки млад свещеник. И така той отиде в Сейнт Бернадет, където и най-обикновените ежедневни задължения в живота на помощника на енорийския свещеник му доставяха огромно удоволствие. И нито съжаляваше за стореното, нито изпитваше съмнения.

Но сега, докато гледаше как послушникът надява стихара, отец Кронин жадуваше за вярата, която толкова дълго го бе утешавала и крепила. Дали бе изчезнала само временно или я бе загубил завинаги?

Кери се облече и тръгна към централната част на църквата. Момчето явно усети, че отец Кронин не върви след него, защото се обърна да го погледне. Изражението му беше озадачено.

Брендън се колебаеше. През открехнатата врата той видя разпятието и олтара. Тази най-свещена част на църквата беше изумително непозната, сякаш я виждаше за пръв път. Брендън нямаше представа защо някога я бе мислил за свещена територия. Това беше съвсем обикновено място. Ако отидеше там и отслужеше познатите ритуали, той щеше да бъде лицемер и да измами всички в паството си.

Озадачеността на лицето на Кери Макдевит се превърна в безпокойство.

„Как да отслужа литургията, когато вече не вярвам?“ — запита се Брендън.

Но нямаше какво друго да направи.

Той притисна свещения потир до гърдите си и тръгна след Кери.

Както обикновено, на сутрешното богослужение присъстваха стотина души. Лицата им бяха необичайно бледи, сякаш Господ бе изпратил делегация от ангели-съдии, които да станат очевидци на светотатството на съмняващия се проповедник, осмелил се да отслужи литургия въпреки падението си.

Богослужението започна. Отчаянието на отец Кронин нарастваше с всяка изминала минута. Чувстваше се смазан. Духовното и емоционалното му изтощение беше толкова голямо, че едва намираше сили да се съсредоточи върху евангелието и да мънка редовете от свещения текст. Лицата на богомолците се превърнаха в неясни петна. Отец Кронин започна да шепне. Той знаеше, че Кери го гледа с неприкрито изумление. Богомолците също разбраха, че нещо не е наред. Брендън се потеше и трепереше. Празнотата в душата му наподобяваше черна дупка и той имаше чувството, че спираловидно пада в ужасяващо тъмна бездна.

После, докато държеше нафората и произнасяше думите, символизиращи тайнството на причастието, отец Кронин изведнъж се ядоса на себе си, че е изгубил вярата си, и на църквата, която не му е дала по-ефикасно оръжие срещу съмнението. Целият му живот изглеждаше погрешно насочен, пропилян и изразходван в търсене на идиотски митове. Гневът му се засили, достигна връхната си точка и се превърна в изпепеляваща ярост.

От гърдите му се изтръгна вик и той хвърли потира. Разпръсквайки вино, чашата изтрака в стената, рикошира в статуята на Дева Мария и спря пред олтара.

Стъписан, Кери Макдевит отстъпи назад, като се спъна, а богомолците ахнаха в един глас, но тази реакция не оказа въздействие върху Брендън Кронин. Изпаднал в състояние на ярост, което беше единствената му защита срещу самоубийственото отчаяние, той протегна ръка и пръсна на пода нафорите за причастието. После отново извика, скъса епитрахила си, хвърли го на земята, обърна се с гръб към олтара и избяга в стаята на клисаря. Но в същия миг гневът му изчезна така внезапно, както се бе появил, и той спря, озадачен и объркан.

Беше първи декември.

7.Лагуна Бийч, Калифорния

В първата неделя на декември Доминик Корвези обядваше с Паркър Фейн на терасата на „Лас Брисаз“ под сянката на чадър, на маса, обърната към осеяния със слънчеви петна океан. Тази година хубавото време се бе задържало. Докато ветрецът разнасяше крясъците на чайките, дъха на океана и приятното ухание на жасмин, Доминик разказа на Паркър всяка смущаваща и озадачаваща подробност в ескалиращата си битка със сомнамбулизма.

Паркър Фейн беше най-добрият му приятел, вероятно единственият човек на света, с когото Доминик можеше да бъде напълно откровен, макар че на пръв поглед помежду им нямаше нищо общо. Доминик беше слаб, строен и мускулест, а Паркър — нисък, пълен и набит. Доминик нямаше брада и се подстригваше на всеки три седмици, а косата, брадата и веждите на Паркър бяха рошави и стърчаха. Фейн приличаше на хибрид между професионален борец и битник от петдесетте години. Доминик пиеше малко и лесно се напиваше, докато жаждата за алкохол на Паркър беше неутолима, а капацитетът му — изумителен. Доминик беше саможив и трудно се сприятеляваше, докато Паркър имаше дарбата да предразполага хората, които го чувстваха като стар познат час, след като се бяха запознали с него. Фейн беше на петдесет, петнайсет години по-възрастен от Доминик. Паркър беше богат и известен от около четвърт век, чувстваше се удобно навсякъде и не можеше да проумее неудобството от парите и славата, което Доминик изпитваше след успеха на „Здрач във Вавилон“. За обяда в „Лас Брисаз“ Доминик се бе издокарал с мокасини „Бали“, тъмнокафяв панталон и светлокафява риза на карета, но Паркър бе пристигнал по маратонки, измачкан бял памучен панталон и риза на бели и сини цветя. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха облекли за съвършено различни ангажименти, бяха се срещнали случайно пред ресторанта и импулсивно бяха решили да обядват заедно.

Въпреки различията помежду им, те бързо бяха станали приятели, защото си приличаха в няколко важни отношения. И двамата бяха хора на изкуството. Доминик рисуваше с думи, а Паркър — с бои. Те подхождаха към изкуството си с еднакво високи изисквания, всеотдайност и майсторство. Нещо повече, макар че Доминик се сближаваше по-трудно с хората, двамата високо ценяха приятелството и го поддържаха.

Бяха се запознали преди шест години, когато Паркър се бе преместил за осемнайсет месеца в Орегон, за да търси нови сюжети за серия пейзажи, нарисувани в уникалния му стил, който успешно съчетаваше сюрреализма с въображението. Докато беше там, той подписа договор да изнася по една лекция месечно в университета в Портланд, където Доминик преподаваше английска литература.

Паркър се бе навел над масата и дъвчеше малки царевични пелети със сирене, залети с лютив сос, а Доминик посръбваше бира и разказваше за несъзнателните си нощни приключения. Той говореше тихо, макар че дискретност не беше необходима, защото другите посетители на терасата разговаряха шумно. Доминик не докосна царевичните пелети. Сутринта за четвърти път се бе събудил зад котела на парното в гаража, в състояние на неподправен ужас и продължаващата неспособност да се овладее го бе докарала до отчаяние и липса на апетит. Докато разказваше, той изпи само половин тъмна мексиканска бира, която днес му се стори блудкава и застояла.

Паркър, от друга страна, изгълта три двойни коктейла „Маргарита“ и си поръча четвърти. Но вниманието му не беше притъпено от алкохола.

— Господи, защо не ми каза за това по-рано?

— Ами, чувствах се… глупаво.

— Дрън-дрън.

Сервитьорът донесе коктейла на Паркър и попита дали желаят да поръчат обяд.

— Не, не. Неделният обяд е извинение човек да изпие повечко коктейли, а аз още не съм пил достатъчно. Би било много жалко да си поръчам обяд само след четири коктейла. Така по-голямата част от следобеда ще остане незапълнена и ще се озовем на улицата, без да има какво да правим, ще се забъркаме в нещо неприятно и ще привлечем вниманието на полицията. Един Господ знае какво може да се случи. За да избегнем затвора и да опазим репутацията си, не трябва да поръчваме обяд по-рано от три часа. Донесете още един коктейл. И още една порция от тези великолепни царевични пелети. С повечко лютив сос и лук. И още една бира за приятеля ми.

— Не — възрази Доминик. — Още не съм изпил тази.

— Смучеш я толкова бавно, че сигурно се е стоплила.

При други обстоятелства Доминик би се насладил на ексцентричната реч на Паркър Фейн. Темпераментът и неизчерпаемият ентусиазъм за живот на художника бяха ободряващи и забавни. Но днес Доминик беше толкова обезпокоен, че нищо не можеше да го развесели.

Сервитьорът се отдалечи. Пред слънцето мина малък облак. Паркър отново насочи вниманието си към Доминик, сякаш прочете мислите му.

— Добре, хайде да поразсъждаваме, да намерим някакво обяснение и да решим какво да правим. Ти не смяташ, че проблемът е свързан само със стреса и предстоящото публикуване на романа ти.

— Да, но вече не мисля така. Искам да кажа, че ако проблемът беше незначителен, можеше да се примиря с него. Но безпокойството ми за „Здрач във Вавилон“ не е толкова силно, че да породи такова необикновено поведение, тази обсебеност и безумие. Вече ходя насън всяка нощ, но това не е странното. Аз върша разни неща. Опитвам се да закова прозореца! А човек не прави това, само защото се тревожи за кариерата си.

— Може да си по-силно обезпокоен за романа, отколкото предполагаш.

— Не. В това няма логика. Всъщност, докато писането на новата ми книга вървеше добре, тревогите ми за „Здрач във Вавилон“ намаляха. Не ми казвай, че среднощната ми лудост се дължи на притеснения за кариерата ми.

— Е, да, така е — съгласи се Паркър.

— Аз влизам в дрешниците, за да се крия. И когато се събудя, имам чувството, че нещо ме дебне, търси ме и ще ме убие, ако ме намери. Няколко пъти се събуждам, опитвайки се да извикам, но от устата ми не излиза звук. А ножът тази сутрин…

— Нож? Не ми каза нищо за нож.

— Събудих се зад котела на парното. Отново се криех. Държах касапски нож. Взел съм го от лавицата в кухнята, докато съм спал.

— За да се отбраняваш? Но от какво?

— От онзи, който ме дебне.

— А кой те дебне?

Доминик сви рамене.

— Доколкото знам, никой.

— Тази работа не ми харесва. Може да се нараниш, вероятно лошо.

— Това не ме плаши толкова много.

— А кое?

Доминик огледа хората на терасата. Макар че някои бяха чули разговора на Паркър Фейн със сервитьора, сега никой не им обръщаше внимание.

— Какво те плаши най-много? — повтори художникът.

— Ами, че може… да наръгам някого.

— Искаш да кажеш, че взимаш касапския нож, за да убиеш някого? — недоверчиво попита Фейн и изгълта коктейла си. — Съмнявам се. Господи, каква мелодраматична идея! Слава Богу, че романите ти не са сантиментални. Успокой се, приятелю. Ти нямаш склонност към убийство.

— Мислех, че не съм склонен и към сомнамбулизъм.

— Глупости. За това има обяснение. Ти не си луд. Ненормалните не се съмняват в здравия си разум.

— Мисля, че трябва да отида на психиатър или при някакъв консултант. И да ми направят изследвания.

— Да. Но не и при психиатър. Това е загуба на време. Ти не си нито невротик, нито психично болен.

Сервитьорът донесе още царевични пелети, лютив сос, ситно накълцан лук, бира и пети коктейл „Маргарита“.

Паркър му даде празната си чаша и взе пълната, после заля царевичните пелети с обилно количество лютив сос, сложи им лъжица нарязан лук и започна да яде с маниакално удоволствие, граничещо с обсебеност.

— Питам се дали проблемът ти не е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято.

— Какви промени? — озадачено попита Доминик.

— Знаеш за какво говоря. Когато преди шест години се запознахме в Портланд, ти беше блед, саможив охлюв и не обичаше приключенията.

— Охлюв?

— Вярно е и ти го знаеш. Ти беше умен и талантлив, но охлюв. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Ти се страхуваше да използваш ума и таланта си. Боеше се от конкуренцията, провала, успеха и от самия живот. Единственото ти желание беше да съществуваш незабелязано. Ходеше раздърпан, говореше едва доловимо и се страхуваше да привличаш внимание върху себе си. Намери убежище в света на науката, защото там нямаше толкова силна конкуренция. Господи, човече, ти приличаше на заек, който се крие в дупката си.

— Нима? Щом съм бил толкова отвратителен, защо си направи труда да ми станеш приятел?

— Защото видях какво се крие под фасадата, плахостта, заучената суховатост и маската ти на безличност. Долових, че в теб има нещо особено. Знаеш, че се занимавам точно с тези неща. Виждам онова, което другите не съзират. Така прави всеки добър художник.

— Нарече ме безличен.

— Вярно е. Спомняш ли си колко време ти отне, докато събереш достатъчно самочувствие, за да признаеш, че си писател? Три месеца!

— Тогава още всъщност не бях писател.

— Чекмеджетата ти бяха пълни с разкази! Над сто разказа, от които не бе предал за публикуване нито един! Не само защото се страхуваше, че ще бъдат отхвърлени. Ти се боеше също така, че може да ги приемат. Плашеше се от успеха. Колко месеца те убеждавах, докато най-сетне изпрати в издателствата един-два разказа?

— Не си спомням.

— Аз пък си спомням. Шест месеца! Ласкаех те, настоявах, притисках те и ти вадих душата, докато най-после ти отстъпи и започна да изпращаш разказите си. Аз съм много убедителен, но измъкването от заешката ти дупка беше адски трудно, дори за моя талант в тази област.

Паркър ентусиазирано загреба пълна лъжица царевични пелети и ги пъхна в устата си. Сетне шумно сръбна от коктейла си и добави:

— Ти искаше да спреш да пишеш, дори когато разказите ти започнаха да се продават. Трябваше непрекъснато да те подтиквам. И когато заминах и те оставих сам, ти продължи да изпращаш разкази само още няколко месеца. После отново се пъхна в заешката си дупка.

Доминик не оспори нищо, защото всичко, което художникът каза, беше истина. След като се върна в дома си в Лагуна Бийч, Паркър продължи да насърчава Доминик с писма и телефонни обаждания, но тази мотивация не беше достатъчна. Доминик беше убеден, че не е писател, достоен да публикуват произведенията му, въпреки десетината разкази, които продаде за по-малко от година. Той престана да изпраща разказите си и отново бързо се сви в черупката си. Макар че още изпитваше желание да пише, Доминик възвърна предишния си навик да слага разказите си в чекмеджетата на бюрото, вместо да ги изпраща на пазара. Паркър продължи да го поощрява да напише роман, но Доминик беше убеден, че талантът му е твърде скромен и му липсва самодисциплина, за да се справи с такъв голям и сложен проект, и отново се опита да живее, без да привлича внимание.

— Но по миналото лято всичко това се промени — добави Паркър. — Ти изведнъж се отказа от кариерата на преподавател и стана писател. За едно нощ се промени от бюрократ в бохем и човек, поемащ рискове. Защо?

Доминик се намръщи, замисли се и с изненада установи, че не бе разсъждавал по този въпрос.

— Не знам.

В университета в Портланд му предстоеше назначение на постоянна длъжност. Но Доминик имаше чувството, че това няма да стане. Той изпадна в паника от перспективата, че може да бъде изхвърлен от безопасното си убежище. Обсебен от желанието си да не привлича внимание, Доминик избледня толкова много от полезрението на шефовете в университета, че когато дойде време комисията да се занимава с него, членовете й бяха започнали да се питат дали той е достатъчно всеотдаен в работата си, за да заслужи постоянно назначение. Доминик беше реалист и разбра, че ако му откажат постоянно място, едва ли ще получи работа в друг университет, тъй като потенциалните му работодатели щяха да искат да знаят защо не е бил одобрен в Портланд. В изблик на неприсъща за него самоинициатива, надявайки се да се измъкне от университетската гилотина, преди да е паднала върху врата му, той кандидатства в няколко щата на Запад, като наблегна на публикуваните си разкази, защото това беше единственото, което си заслужаваше да изтъкне.

В колежа в Маунтинвю в Юта, където учеха само четири хиляди студенти, се смаяха от списъка на публикациите му и го поканиха на събеседване. Доминик положи значителни усилия да бъде по-общителен от всякога. Предложиха му договор да преподава английска литература и творческо писане с гарантирано постоянно назначение. И той прие — ако не с огромно удоволствие, то поне с огромно облекчение.

Доминик отпи от бирата си, въздъхна и каза:

— Онази година напуснах Портланд в края на юни. Напълних караваната с някои неща, предимно книги и дрехи. Бях в добро настроение. Нямах чувството, че съм се провалил в Портланд. Съвсем не. Само започвах отначало. Наистина очаквах с нетърпение живота в Маунтинвю. Всъщност не си спомням да съм бил по-щастлив, отколкото в деня, когато тръгнах на път.

Паркър Фейн кимна многозначително.

— Разбира се, че си бил щастлив. Назначили са те на постоянно място в колеж, където няма да очакват много от теб и необщителността ти ще бъде извинена като артистичен темперамент.

— Идеална заешка дупка, а?

— Точно така. И защо не стана преподавател в колежа в Маунтинвю?

— Казвал съм и преди… В последната минута, когато отидох там, не можах да се примиря с мисълта, че ще водя същия живот като по-рано. Беше ми омръзнало да съм заек.

— И ей така, изведнъж, се отврати от усамотения живот? Защо?

— Не беше много удовлетворяващ.

— Но защо ти писна така внезапно?

— Не знам.

— Трябва да имаш представа. Не си ли мислил за това?

— За твоя изненада, не съм. — Доминик се вторачи в океана, наблюдавайки десетината платноходки и голямата яхта, която величествено плаваше покрай брега. — Едва сега осъзнавам колко малко съм мислил по този въпрос. Странно… Обикновено съм твърде самоаналитичен, но в случая не съм се задълбочавал.

— Аха! — възкликна Паркър. — Знаех си, че съм на правилния път! Промените, които са станали с теб тогава, са свързани по някакъв начин с проблемите ти сега. Е, разказвай какво стана по-нататък. Как реагираха хората в колежа в Маунтинвю, когато им каза, че вече не искаш работата?

— Не останаха доволни.

— И ти нае малък апартамент в града.

— Стая, кухня и баня. Нищо особено. Но с хубав изглед към планината.

— И реши да живееш от спестяванията си, докато пишеш роман?

— В банковата ми сметка нямаше много пари, но винаги съм бил пестелив.

— Импулсивна постъпка. Рисковано. И съвсем неприсъщо за теб, по дяволите. Защо го направи? Какво те промени?

— Предполагам, че се е насъбирало отдавна. Когато отидох в Маунтинвю, неудовлетворението ми беше толкова голямо, че се налагаше да се променя.

— Това не е достатъчно, приятелю мой. Трябва да има и още нещо. Казваш, че си бил щастлив като прасе в кочина, когато си напуснал Портланд. Имал си работа със свястна заплата и гарантирано постоянно назначение в колеж, където никой не е искал твърде много от теб. Трябвало е само да се заселиш в Маунтинвю и да се скриеш. Но когато си отишъл там, вече си изгарял от нетърпение да зарежеш всичко, да се усамотиш и да рискуваш да умреш от глад, за да се занимаваш с изкуството си. Какво ти се случи по време на дългото пътуване до Юта? Нещо трябва да те е стреснало. Нещо достатъчно потресаващо, за да те изкара от самодоволството.

— Нищо. Пътуването мина без особени събития.

— Но не и онова, което е ставало в главата ти.

Доминик сви рамене.

— Доколкото си спомням, бях спокоен, отпуснах се, наслаждавах се на пътуването, не бързах, гледах пейзажа…

— Амиго! — изрева Паркър и стресна сервитьора, който минаваше покрай тях. — Една „Маргарита“! И още една бира за приятеля ми!

— Не, не — възрази Доминик. — Аз…

— Не си довършил бирата си — каза Паркър. — Знам, знам. Но ще я довършиш, ще изпиеш още една, постепенно ще се отпуснеш и ще разнищим историята със сомнамбулизма ти. Сигурен съм, че е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято. И знаеш ли защо съм толкова сигурен? Ще ти кажа. Никой не изживява две кризи на личността в период от две години, без причините да са свързани. Трябва да има връзка.

Доминик направи гримаса.

— Не бих го нарекъл криза на личността.

— Така ли? Наистина ли не би нарекъл това криза, приятелю мой?

Доминик въздъхна.

— Е, добре. Предполагам, че бих го нарекъл криза.

Двамата излязоха от „Лас Брисаз“ късно следобед, без да са намерили отговори. Вечерта, когато си легна, Доминик беше изпълнен със страх и се питаше къде ли ще се събуди.

Сутринта той се стресна от пронизителния си вик и установи, че се намира в непрогледен, клаустрофобичен мрак. Нещо го беше сграбчило. Студено, лепкаво, странно и живо. Доминик размаха ръце и крака, освободи се, започна да пълзи и се блъсна в стената. В тъмното помещение отекнаха силни удари и викове и изнервяща какофония, чийто източник той не можа да определи. Доминик се запрепъва покрай стената, докато стигна до ъгъла, където се сви, защото беше убеден, че лепкавото същество ще се нахвърли върху него.

Какво имаше в стаята?

Шумът се засили — викове, блъскане и трясък, последвани от тракане на дърво, отново викове и още един трясък.

Доминик още беше сънен, а сетивата му — замъглени от истерията и притока на адреналин. Той беше убеден, че нещото, от което се крие, е дошло за него. Доминик се бе опитал да го заблуди, като отиваше да спи в дрешниците и зад парния котел. Но днес не можеше да се скрие никъде. Краят беше дошъл.

— Доминик! — чу се глас в мрака и той осъзна, че някой го вика от една-две минути, а може би и повече. — Доминик, отговори ми!

Отново се разнесе смразяващ кръвта трясък, сякаш се разцепи дърво.

Свит в ъгъла, Доминик най-после се разсъни. Лепкавото същество не беше реалност, а сън. Гласът беше на Паркър Фейн. Макар че остатъците на истерията от кошмара изчезнаха, се разнесе още един трясък, най-силният от всички, който кулминира в отваряне на врата и нахлуване на светлина в мрака.

Доминик присви очи и видя силуета на Паркър. Вратата беше заключена и Фейн я бе разбил.

— Доминик, приятелю, добре ли си?

Освен това вратата беше барикадирана, което бе затруднило още повече влизането му. Доминик видя, че в съня си е преместил гардероба и креслото пред нея. И сега мебелите бяха преобърнати на пода.

Паркър влезе в стаята.

— Приятелю? Добре ли си? Крещеше. Чух те още на алеята за коли пред къщата.

— Сънувах нещо.

— Сигурно е било ужасно.

— Не си спомням какво беше. — Доминик не помръдна от ъгъла, защото беше твърде изтощен и нямаше сили да стане. Коленете му трепереха. — Ти си радост за моите очи, Паркър, но… какво правиш тук, за Бога?

Фейн примига учудено.

— Не знаеш ли? Ти ми се обади по телефона. Преди десетина минути. Викаше за помощ. Каза, че те били тук и щели да те хванат. После затвори.

Доминик се почувства адски унижен.

— Аха, тогава си се обадил, докато си спял. И аз така си помислих. Гласът ти… сякаш не беше твоят. Може би трябваше да позвъня на полицията, но се усъмних, че говориш насън. Предположих, че няма да искаш историята със сомнамбулизма ти да се разчува.

— Аз съм неконтролируем, Паркър. Нещо… се пречупи в мен.

— Престани. Не искам да слушам глупостите ти.

Доминик се почувства като безпомощно дете и се уплаши, че ще се разплаче. Той прехапа устни, преглътна сълзите, прокашля се и попита:

— Колко е часът?

— Четири и няколко минути. Сутринта.

Паркър погледна към прозореца и се намръщи.

Доминик проследи погледа му и видя, че завесите са плътно дръпнати и прозорецът е барикадиран с шкафа. Доминик явно се бе трудил доста насън.

— Господи — каза художникът. — Това не е хубаво, приятелю. Никак не е хубаво.

Доминик се подпря на стената и треперейки, стана, за да види за какво говори Паркър, но когато го видя, изпита желание да бе останал на пода. На леглото му беше нареден арсенал — двайсет и два милиметровият пистолет, който обикновено държеше в нощното си шкафче, касапски нож, два други ножа за месо, сатър, чук и брадвата от гаража.

— Какво очакваш? Руско нашествие? Какво те уплаши толкова много?

— Не знам. Нещо в кошмарите ми.

— Какво сънува?

— Не си спомням.

Доминик потрепери. Паркър се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— По-добре се изкъпи и се облечи. Аз ще приготвя закуска. Мисля да отидем при твоя лекар. Смятам, че отново трябва да те прегледа.

Доминик кимна.

Беше втори декември.

1.Бостън, Масачузетс

Вайъла Флечър, петдесет и осем годишна начална учителка, майка на две дъщери, съпруга на любящ я мъж, жилава и остроумна жена със заразителен смях, сега мълчеше и лежеше неподвижно. Животът й беше в ръцете на доктор Джинджър Вайс.

Този момент беше кулминационната точка в живота на Джинджър. Предстоеше й да извърши голяма и сложна операция. Пътят към възхода й бе белязан с дългогодишно усилено учение и безброй надежди и мечти. Тя се гордееше с разстоянието, което бе изминала.

И в същото време й се гадеше от страх.

Госпожа Флечър беше под упойка и покрита с хладни зелени чаршафи. Виждаше се само онази част от тялото й, където щеше да бъде извършена операцията. Мястото беше намазано с йод. Дори лицето й бе скрито зад параван — предпазна мярка срещу разнасящата се по въздуха зараза от разреза, който скоро щеше да бъде направен в гърдите й. Освен това целта беше да се обезличи пациентът и да се спести на хирурга необходимостта да гледа агонизиращото човешко лице и смъртта, ако, не дай Боже, уменията и образованието му изневерят.

Агата Танди бе приготвила инструментите и стоеше от дясната страна на Джинджър. Медицинските сестри и анестезиологът също чакаха процедурата да започне.

Джордж Ханаби бе застанал от другата страна на операционната маса. Той внасяше атмосфера на сила, спокойствие и компетентност, която беше изключително окуражаваща.

Джинджър вдигна дясната си ръка.

Анджела й подаде скалпел.

Джинджър се поколеба и пое дълбоко въздух.

Стереоуредбата на Джордж беше на малка маса в ъгъла и от тонколоните се разнасяше познатата музика на Бах.

Джинджър си спомни за офталмоскопа и за лъскавите черни ръкавици…

Колкото и обезпокоителни да бяха, инцидентите не бяха разклатили напълно самочувствието й. Тя се чувстваше чудесно — силна, внимателна и енергична. Ако бе забелязала и най-малкия признак на умора или разсеяност, Джинджър щеше да отложи операцията. Но, от друга страна, тя не бе работила седем дни в седмицата през всичките тези години само за да се откаже от бъдещето си заради два случайни и мимолетни пристъпа на истерия, предизвикани от стрес. Всичко щеше да мине добре.

Стенният часовник показваше седем и четирийсет и две. Време беше да започне.

Джинджър направи първия разрез и с безпогрешно умение, което винаги я бе изненадвало, продължи да оперира.

Агата Танди взе кърпа и чевръсто избърса потта от челото й, като внимаваше да не докосне хирургичните й очила.

Очите на Джордж бяха усмихнати. Той не се потеше. Рядко го правеше.

Единственият звук в паузите между концертите на Бах беше вдишването и издишването на апарата за изкуствено дишане, който поддържаше жизнените функции на Вайъла Флечър. Пациентката не можеше да диша сама, защото бе парализирана от релаксант за мускули, направен от отровата кураре. Макар и механични, тези звуци обсебваха Джинджър и не й позволяваха да превъзмогне безпокойството.

В други дни, когато оперираше Джордж, имаше повече разговори. Той се шегуваше със сестрите, за да намали напрежението. Но Джинджър не беше способна на такова изумително изпълнение, което беше все едно да играе баскетбол, да дъвче дъвка и едновременно с това да решава трудни задачи по математика.

Джинджър стигна до аортата, главният кръвоносен съд в тялото.

Аортата започва от сърцето, влиза в корема през диафрагмата и върви успоредно с гръбнака, после, непосредствено над слабините, се разделя на две и продължава към краката.

— Ето я — каза Джинджър. — Аневризма. Точно както на рентгеновата снимка.

Агата отново избърса челото й.

Аневризмата, болестно разширение на аортата поради изменение или увреждане на стените й, бе причинила издутини от двете страни, образуващи пълен с кръв оток с формата на топка, който пулсираше като второ сърце. Това пораждаше проблем с преглъщането, с поемането на въздух, силна кашлица и болки в гърдите, и ако този главен кръвоносен съд се спукаше, смъртта настъпваше бързо.

Докато гледаше пулсиращата аневризма, Джинджър бе обзета от почти религиозно чувство на мистериозност и страхопочитание, сякаш се бе откъснала от реалността и се намираше в мистична атмосфера, където скоро щеше да й бъде разкрит смисълът на живота. Чувството й за сила и превъзходство извираше от мисълта, че може да се бори със смъртта и да спечели. Смъртта се спотайваше в тялото на пациентката й под формата на пулсираща аневризма — черна пъпка, готова да се пукне, но Джинджър притежаваше уменията и подготовката да я унищожи.

Агата извади от стерилния пакет част от изкуствена аорта. Джинджър я сложи над разреза, нагласи я да приляга точно с помощта на малка, остра ножица и й я върна. Агата потопи имплантанта в плитък леген от неръждаема стомана, пълен с кръвта на пациентката.

Изкуствената аорта трябваше да се напои добре и след като я присадеше в тялото, Джинджър щеше да я свърже с кръвоносната система на Вайъла и да я зашие. Имплантантът беше не само идеален заместител на увредената част от аортата, но и превъзхождаше онова, което бе сътворила природата. След петстотин години, когато от Вайъла Флечър щеше да остане само прах и разядени кости, изкуствената аорта щеше да бъде непокътната, гъвкава и солидна.

Агата отново избърса челото на Джинджър.

— Как се чувстваш? — попита Джордж.

— Добре — отговори Джинджър.

— Напрегната ли си?

— Не много — излъга тя.

— Истинско удоволствие е да те гледа човек как работиш.

— Напълно съм съгласна с вас, доктор Ханаби — каза една от сестрите.

— И аз — добави другата.

— Благодаря — изненадана и доволна отговори Джинджър.

— Ти имаш грациозни движения, лек допир и великолепна чувствителност на пръстите и очите, а това за съжаление се среща рядко в нашата професия.

Джинджър знаеше, че Ханаби никога не прави неискрени комплименти, но от устата на такъв строг учител думите граничеха с ласкателство. Господи, Джордж Ханаби се гордееше с нея! Това прозрение я изпълни с приятни чувства. Ако не се намираше в операционната зала, от очите й щяха да бликнат сълзи, но тук Джинджър трябваше да се владее. Но тя се зарадва на похвалата му, сякаш я бе чула от устата на баща си.

Джинджър продължи да оперира в повишено настроение. Тревожната вероятност от нов пристъп на пориомания постепенно намаля и по-високото самочувствие й позволи да работи още по-прецизно. Сега вече нищо не можеше да се провали.

За по-малко от час Джинджър прекъсна кръвообращението през аортата към краката на пациентката и аневризмата престана да пулсира.

Тя взе малък скалпел и я проби. Аортата спихна. Джинджър разряза външната стена. В този момент Вайъла Флечър беше без аорта и по-безпомощна и зависима от хирурга отвсякога. Сега вече нямаше връщане назад. Оттук насетне операцията трябваше да бъде извършена не само изключително внимателно, но и много бързо.

В залата цареше тишина. Краткият разговор бе стихнал. Касетата с музиката на Бах отново бе свършила, но никой не я обърна. Времето се измерваше с хриптенето и засмукването на апарата за изкуствено дишане и пиукането на електрокардиографа.

Джинджър взе напоената с кръв изкуствена аорта, сложи я на мястото й в тялото и заши горната част, използвайки изключително тънък конец.

По време на този етап на операцията вече не се налагаше Агата да бърше потта от челото й. Джинджър знаеше, че Джордж е забелязал това.

Сестрата обърна касетата и пусна музиката на Бах.

Предстояха часове на работа, но Джинджър продължаваше, без да усеща умора. Тя направи още два разреза — на краката на пациентката, в ингвиналните гънки, там, където бяха прикрепени към торса, и отвори двете артерии, за да ги свърже с краищата на имплантанта. На няколко пъти Джинджър се усети, че весело тананика заедно с музиката. Лекотата, с която работеше, създаваше убеждението, че е била хирург в някой предишен живот и е предопределена за тази професия.

Но Джинджър трябваше да си спомни афоризмите на баща си, с които той търпеливо я предупреждаваше в редките случаи, когато тя не се държеше добре или не се представеше в най-добрата си светлина в училище.

„Времето не чака никого.“

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

„Всяка спестена стотинка е спечелена.“

„Негодуванието причинява болка само на онези, които го изпитват.“

„Не съди, за да не съдят и теб.“

Джейкъб знаеше хиляди мъдрости, но най-много обичаше да повтаря следната: „Възгордяването предшества падението.“

Джинджър трябваше да си спомни онези три думи. Но операцията вървеше толкова добре и тя беше толкова доволна и горда от работата си, че забрави за неизбежното падение.

Джинджър свърза долната част на изкуствената аорта с двете бедрени артерии и със задоволство видя, че кръвообращението в тялото на пациентката се възстанови. В продължение на двайсет минути тя търси пролуки и ги заши с фин, здрав конец. После още пет минути мълчаливо наблюдава как присаденият орган пулсира като естествен.

— Време е да я затворим — най-сетне каза Джинджър.

— Истинско творение на изкуството — рече Джордж Ханаби.

Джинджър се зарадва, че е с хирургична маска, защото лицето й беше разтеглено в широка усмивка и сигурно приличаше на ухилен идиот.

Тя взе вътрешностите и ги върна в тялото, като търсеше някакъв пропуск, но не видя нищо нередно. Останалото беше лесно — полагането на тлъстините и мускулите на мястото им и зашиването на първоначалния разрез с дебел черен конец.

Сестрата на анестезиолога махна паравана пред лицето на Вайъла Флечър.

Анестезиологът прекъсна притока на упойка.

Другата сестра изключи касетофона.

Джинджър погледна лицето на пациентката, което беше бледо, но не и необичайно изнурено. Маската на респиратора още беше на устата й, но сега през нея й подаваха само кислород.

Медицинските сестри отстъпиха назад и махнаха гумените ръкавици.

Клепачите на Вайъла Флечър потрепнаха и от устата й се изтръгна стон.

— Госпожо Флечър? — попита анестезиологът.

Пациентката не реагира.

— Вайъла? — рече Джинджър. — Чуваш ли ме, Вайъла?

Жената не отвори очи, но размърда устни и промълви:

— Да, докторе.

Джинджър прие поздравленията на екипа и двамата с Джордж излязоха от операционната зала. Тя имаше чувството, че е пълна с хелий и има опасност да се отскубне от оковите на гравитацията. Но докато махаше ръкавиците, хирургичната маска и престилката, жизнерадостното й настроение намаля. Обзе я силна умора. Вратът и раменете я боляха. Краката й се бяха схванали.

— Господи! Изтощена съм.

— Как няма да си изтощена? — каза Джордж. — Започна в седем, а сега минава дванайсет. Присаждането на аорта е адски уморително.

— И ти ли се чувстваш така след подобна операция?

— Разбира се.

— Но аз изведнъж усетих умора. В операционната зала се чувствах отлично. Имах чувството, че мога да продължа още няколко часа.

— Ти приличаше на богиня, която се дуелира със смъртта и печели. А богините не се уморяват. Божиите дела са твърде забавни, за да чувстваш умора.

Джинджър разопакова антибактериалния сапун, започна да мие ръцете си и погледна в канала на мивката, където се стичаше водата. Сапунените мехурчета се въртяха спираловидно и потъваха надолу. Този път необяснимият страх я порази и завладя почти без предупреждение. Вниманието й се съсредоточи върху канала, който сякаш пулсираше и се разширяваше, досущ увреден от злокачествено образувание.

Джинджър изпусна сапуна, извика от ужас, отскочи назад и се блъсна в Агата. После смътно чу, че Джордж Ханаби вика името й. Но образът му избледняваше и се превръщаше в мъгла, сякаш се разсейваше в изпарения, омара или облаци, и вече не изглеждаше реален. Агата и вратите на операционната зала също избледняха. Всичко избледня, освен мивката, която ставаше все по-голяма, масивна и сюрреалистична. Джинджър бе обзета от смъртен страх, но опита да си внуши, че това е само обикновена мивка и трябва да се вкопчи в тази истина, в реалността, и да се съпротивлява на силите, които я дърпат надолу.

Тя побягна. Мъглата около нея се сгъстяваше и Джинджър изгуби представа за действията си.

Първото, което видя, беше снегът. Покрай лицето й се сипеха едри бели снежинки, които бавно се въртяха и лениво падаха на земята като понесени от вятъра семена на глухарче. Джинджър вдигна глава и видя сивото небе. Косите й побеляха от снега, докато се опитваше да се ориентира. Снежинките се топяха по лицето й, но тя постепенно осъзна, че страните й са мокри от сълзи. Джинджър тихо плачеше.

Стана й студено. Ръцете й се вкочаниха и тялото й започна да трепери неудържимо.

После осъзна, че се е свила в ъгъла между две леденостудени тухлени стени, прибрала е колене до брадичката си и е обвила ръце около краката си — поза на самозащита и на страх. Бетонният под и стените изсмукваха топлината от тялото й, но Джинджър нямаше сили, нито воля да стане и да влезе в сградата.

Тя си спомни, че се бе вторачила в канала на мивката, безумната си паника, сблъскването с Агата, изуменото изражение на лицето на Джордж Ханаби и писъците си. Не помнеше какво стана после, но явно бе избягала от някаква въображаема опасност. Това се бе случило пред очите на колегите й и сигурно щеше да доведе до съсипването на кариерата й.

Джинджър седеше в края на служебния път, водещ към центъра на болничния комплекс. Вляво бяха металните врати за крематориума, а по-нататък — аварийното стълбище.

Тя си спомни за срещата си с крадеца изнасилвач по време на стажа си в Колумбия. Той я бе завлякъл в уличка, която много приличаше на тази. Но тогава Джинджър овладя положението и победи, докато сега губеше битката и беше безпомощна и объркана. Тя съзря черен хумор в положението, в което бе изпаднала. Ученето, трудностите, работата, надеждите и мечтите са били безсмислени. Сега, когато най-после бе постигнала успех като хирург, тя бе изменила на Джордж, на Ана, на Джейкъб и на себе си. Джинджър не можеше повече да отрича истината, нито да не обръща внимание на очевидното. С нея нещо не беше наред и това сигурно щеше да сложи край на кариерата й в медицината. Психоза? Тумор в мозъка? Или аневризма?

Вратата на аварийното стълбище се отвори с трясък и скърцане на несмазани панти и задъхан, Джордж Ханаби излезе в снега. Той направи няколко крачки и стъписан спря, когато видя Джинджър. На лицето му се изписа изумление и тя предположи, че той съжалява за времето, вниманието и напътствията, които й бе дал. Беше я мислил за особено умна, добра и достойна, но сега Джинджър му доказа, че е сбъркал. Ханаби беше толкова мил и й помагаше толкова много, че измяната й на доверието му я изпълни със самопрезрение. В очите й бликнаха горещи сълзи.

— Джинджър? Какво има? — с разтреперан глас попита той.

Тя реагира само с окаяно, неволно ридание. Искаше й се Ханаби да си тръгне и да я остави да тъне в унижение. Не знаеше ли колко по-лошо е да я гледа, докато тя е в това състояние?

Снеговалежът се усили. На входа се появиха и други хора, но Джинджър не можа да ги познае.

— Джинджър, моля те, кажи нещо — рече Джордж и се приближи до нея. — Какво има? Кажи ми какво стана? Какво мога да направя за теб?

Тя прехапа устни и се опита да преглътне сълзите, но се разрида още по-неудържимо, после с тънък, хленчещ глас — доказателство за безсилието й — промълви:

— Има ми нещо.

— Какво?

— Не знам.

Джинджър винаги се справяше с неприятностите, които се изпречваха на пътя й, при това без чужда помощ. Тя беше Джинджър Вайс. Не беше като другите. Тя беше златно момиче. Не знаеше как да поиска помощ.

Ханаби се наведе над нея и каза:

— Каквото и да ти има, ще се справим с проблема. Знам, че много се гордееш със самостоятелността си. Чуваш ли какво ти говоря, малката? Винаги съм внимавал с теб, защото знам, че не обичаш да ти помагат. Искаш да правиш всичко сама. Но този път няма да можеш, пък и не е необходимо. Аз съм тук и ти ще се облегнеш на мен, независимо дали това ти харесва или не. Чуваш ли?

— Аз… развалих всичко. Разочаровах те.

Джордж се усмихна.

— Не и ти, мило момиче. Никога няма да ме разочароваш, Джинджър. Рита и аз имаме синове, но ако можехме да имаме дъщеря, щяхме да се надяваме да е като теб. Ти не си като другите. Никога няма да мисля по друг начин за теб. Това е невъзможно. А сега за мен ще бъде чест и удоволствие да се облегнеш на ръката ми, все едно си моя дъщеря, и да ми позволиш да ти помогна, все едно съм бащата, когото си загубила.

Той протегна ръка към нея.

Тя я хвана и я стисна.

Беше понеделник, втори декември.

Щяха да минат няколко седмици, преди Джинджър Вайс да научи, че и други хора, на други места — всичките непознати — преживяват странни варианти на нейния кошмар.

2.Трентън, Ню Джърси

Няколко минути преди полунощ Джак Туист отвори вратата и излезе от склада. В същия миг от сив микробус „Форд“, който спря до най-близката улична лампа, слезе друг мъж. Пристигането на микробуса бе заглушено от грохота на минаващ товарен влак. Нощта беше тъмна, с изключение на неясната, оскъдна жълтеникава светлина на лошо поддържаните, мръсни лампи на алармената система. За съжаление една от лампите беше точно над вратата, през която излезе Джак. Неприятният й блясък освети неочаквания посетител, който слезе от форда.

Мъжът имаше типичната физиономия на престъпник — квадратни челюсти, тънки устни, неколкократно чупен нос и жестоки, малки, свински очи. Той беше един от онези покорни, но безмилостни садисти, които мафията наемаше за убийци, а в други времена щеше да бъде специалист по изнасилвания и мародерство в ордата на Чингис Хан, ухилен нацистки главорез, инквизитор в Сталинските лагери на смъртта или Морлок от „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Джак разбра, че ще има неприятности.

И двамата се стреснаха и Джак не извади веднага револвера трийсет и осми калибър, както трябваше да направи.

— Кой си ти, по дяволите? — попита непознатият, после видя брезентовата чанта, която Джак влачеше с лявата си ръка, и револвера в дясната. — Макс!

Макс вероятно беше шофьорът на микробуса, но Джак не изчака да ги запознаят официално. Той бързо се върна в склада, тресна вратата и отстъпи встрани, в случай че някой започнеше да я използва за мишена.

Единствената светлина идваше от ярко осветения кабинет в дъното на сградата. Но Джак видя лицата на двамата си съучастници — Морт Герш и Томи Сънг, които го следваха. Те не изглеждаха толкова щастливи, колкото бяха допреди няколко минути.

Тогава бяха доволни, защото бяха извършили успешен удар на важна спирка по маршрута на трафика за пренасяне на парите на мафията, събрани от търговия с наркотици в половината щат Ню Джърси. В неделя и понеделник десетина куриери донасяха в склада куфари, пътнически чанти, картонени кутии и хладилни чанти, пълни с пари. Във вторник пристигаха счетоводителите на мафията, за да изчислят печалбата. А всяка сряда куфарите с пачки банкноти заминаваха за Маями, Лас Вегас, Лос Анджелис, Ню Йорк и други финансови центрове, където съветници по инвестициите от Харвард или Колумбийския университет, васали на мафията, ги пускаха в оборот. Джак, Морт и Томи се бяха намесили между счетоводителите и съветниците и бяха отмъкнали четири тежки чанти, пълни с долари. „Ние сме само посредници“ — каза Джак на тримата ядосани главорези, които още седяха завързани в кабинета, и Морт и Томи се бяха засмели.

Но сега Морт не се смееше. Той беше петдесетгодишен, плешив, с голям корем и прегърбени рамене, и както обикновено, бе облечен в черен костюм и сив шлифер, а Джак и Томи бяха с джинси и якета с подплата. Тази вечер обаче костюмът на Морт беше измачкан, а гласът му — уморен и строг.

— Кой е там? — попита той, когато Джак тресна вратата и бързо отстъпи встрани.

— Най-малко двама типа с микробус „Форд“.

— От мафията ли са?

— Видях само единия — отговори Джак. — Приличаше на неуспешен експеримент на доктор Франкенщайн.

— Е, поне всички врати са заключени.

— Те сигурно имат ключове.

Тримата бързо се скриха в мрака между купчините касети и кашони. Складът беше огромен и съдържаше най-различни стоки — телевизори, микровълнови фурни, миксери, тостери, части за трактори, водопроводни части и още много неща. През деня там работеха много хора, но нощем, когато нямаше никой, помещението изглеждаше страшно. В лабиринта от пътеки между стоките се разнасяха странни, шепнещи звуци. Навън валеше силно и лапавицата шумолеше, тракаше, чукаше и съскаше по покрива, сякаш между гредите се движеха множество чудати същества.

— Казах ти, че е грешка да ударим мафията — рече Томи Сънг, трийсетгодишен американец от китайски произход. — Бижутерски магазин, бронирани коли, дори банки — да, но мафията — не, за Бога. Глупаво е да удариш мафията. Това е все едно да влезеш в бар, пълен с морски пехотинци и да се изплюеш на националното знаме.

— Тогава защо дойде? — попита Джак.

— Ами, защото преценките ми невинаги са точни.

— Появата на микробус по това време означава само едно — с отчаян и съкрушен глас каза Морт. — Те носят някакви гадости, вероятно кокаин или хероин. Затова не са само шофьорът и онзи тип, който си видял. Отзад в микробуса сигурно има още двама, които охраняват стоката и са въоръжени с картечни пистолети „Узи“.

— Тогава защо вече не си проправят път със стрелба? — попита Томи.

— Защото не знаят колко сме и с какво сме въоръжени. Ще се промъкнат предпазливо — отговори Джак.

— Микробусът, използван за пренасяне на наркотици, сигурно има радиовръзка и те вече са повикали подкрепления — рече Морт.

— Искаш да кажеш, че мафията има цял моторен парк с радиомикробуси, все едно е проклета телефонна компания? — попита Томи.

— Напоследък те са организирани като всеки друг бизнес — отговори Морт.

Тримата се заслушаха, но не чуха стъпки, а само плющенето на лапавицата по покрива.

Изведнъж Джак изпита усещането, че револверът трийсет и осми калибър в ръката му е детска играчка. Морт имаше деветмилиметров пистолет „Смит и Уесън“, а Томи — револвер „Смит и Уесън“, модел 19, „Комбат Магнум“, който бе прибрал в якето си, когато по всичко личеше, че опасната част от работата е свършила. Тримата бяха добре въоръжени, но не бяха готови да посрещнат изстрелите на картечни пистолети „Узи“. Джак си спомни стари документални филми за изпаднали в отчаяние унгарци, които се опитваха да спрат руските танкове с камъни и пръчки. Когато имаше неприятности, Джак Туист обичаше да драматизира нещата и да се поставя в ролята на благородна жертва на обществена несправедливост, сражаваща се със силите на злото. Той съзнаваше тази своя склонност и я смяташе за едно от най-привлекателните си качества. Но в момента положението беше толкова напрегнато, че не беше необходимо да го драматизира.

Морт явно разсъждаваше по същия начин, защото каза:

— Няма смисъл да се опитваме да се измъкнем през задната врата. Те вече са се разпределили — двама отпред и двама отзад.

Това бяха единствените два изхода. Складът нямаше прозорци, отдушници и мазе. Нямаше начин да стигнат до покрива. Докато се подготвяха за обира, тримата бяха разучили плановете на сградата и сега знаеха, че са хванати натясно.

— Какво ще правим? — попита Томи.

Въпросът беше отправен към Джак Туист, който организираше всеки обир, в който участваше. Ако се случеше нещо непредвидено и се налагаше импровизация, от него се очакваше да измисли нещо гениално.

— Хей! — каза Томи. — Защо не излезем по същия начин, по който влязохме?

Те бяха влезли в склада, използвайки нещо като Троянски кон, за да избегнат алармените системи. Сградата беше фасада за незаконна търговия с наркотици, но освен това функционираше и като склад, който приемаше редовни доставки от легален бизнес. С помощта на персоналния си компютър и модем вкъщи, Джак подслушваше и склада, и един от клиентите му, и бе създал файл, който щеше да узакони доставката на огромен кашон, пристигнал сутринта и складиран за указания и инвентаризация. Той, Морти и Томи се бяха скрили в кашона. В единайсет и няколко минути вечерта тримата се измъкнаха и изненадаха главорезите на мафията, които бяха убедени, че множеството алармени системи и заключените врати бяха превърнали склада в непревземаема крепост.

— Може отново да влезем в кашона — предложи Томи — и когато влязат и не ни намерят, те ще пощуреят, опитвайки се да разберат как сме избягали. До утре вечерта напрежението ще спадне. И тогава ще се измъкнем и ще офейкаме.

— Няма да стане — намусено възрази Морт. — Те ще се досетят. Ще претърсят склада и ще ни намерят.

— Така е — съгласи се Джак. — Ето какво ще направим…

Той бързо импровизира план за бягство и другите го одобриха.

Томи забърза към електрическото табло, за да угаси лампите.

Джак и Морт повлякоха четирите тежки чанти с парите към южния край на дългата сграда, където бяха паркирани няколко камиона. Двамата бяха изминали половината път, когато складът потъна в непрогледен мрак. Джак запали фенерчето си.

Томи се присъедини към тях.

Барабаненето на лапавицата по покрива започна да утихва и на Джак му се стори, че чу скърцане на спирачки навън. Толкова ли скоро бяха пристигнали подкрепленията?

В товарната зона на склада имаше четири камиона. Всеки гледаше към вратата.

Джак се приближи до камион „Мак“, отвори вратата и освети кабината. Ключовете бяха на стартера. Явно сигурни в охранителната система, служителите в склада не вярваха, че има опасност през нощта да бъде откраднат камион.

Джак и Морт се качиха в другите три камиона, намериха ключовете, запалиха двигателите и ги оставиха да работят.

Зад седалката в кабината на камиона „Мак“ имаше легло, където вторият шофьор спеше по време на дългите пътувания, докато партньорът му караше. Томи Сънг сложи четирите чанти с парите там. Джак седна зад волана и угаси фенерчето. Морт се настани до него. Джак включи двигателя, но не запали фаровете.

Моторите и на четирите камиона бръмчаха.

Томи взе фенерчето, хукна към четирите врати и натисна копчетата на механизма, който ги вдигаше, после се върна в камиона „Мак“ при другарите си.

Главорезите навън щяха да разберат, че вратите се вдигат и да чуят бръмченето на двигателите на камионите, но щяха да претърсят тъмния склад, а докато не запалеха лампите, нямаше да могат да разберат с кой камион са избягали крадците. Те щяха да обсипят с куршуми и четирите камиона, но Джак разчиташе да спечели няколко ценни секунди, преди да започне стрелбата.

— Проклетите врати се вдигат много бавно — каза Морт.

— Карай през тях — настоя Томи.

— Не мога да рискувам да се заклещим — рече Джак.

Вратата пред тях се вдигна на една трета.

Джак стисна с две ръце волана и забеляза раздвижване навън. По мокрия, заледен асфалт бързо притичаха двама въоръжени мъже. Те надникнаха в склада, като в същото време се наведоха, за да не бъдат лесни мишени. Още не се бяха сетили да се справят с кризата с хаотичен порой от куршуми.

Вратата се вдигна до половината.

Изведнъж отляво се появи сив микробус „Форд“. Гумите му разпръсваха струи сребрист сняг. Микробусът спря, блокирайки втората и третата врата.

Вратата пред камиона „Мак“ се вдигна на две трети.

— Наведете се — каза Джак и настъпи педала за газта.

В мига, в който той включи на скорост, главорезите навън разбраха, че бягството ще се осъществи през първата врата и започнаха да стрелят. Куршумите рикошираха в камиона, който мина през вратата, но нито един не разби предното стъкло и не проникна в кабината.

Изведнъж в края на бетонната рампа се появи микробус „Додж“. Подкрепленията бяха пристигнали.

Вместо да спре, Джак настъпи до пода педала за газта и се ухили, като видя ужасените физиономии на мъжете в доджа, когато масивната решетка на камиона „Мак“ блъсна микробуса, който се наклони на една страна и се плъзна пет-шест метра по асфалта.

За да извърши тази маневра, Джак бе принуден да слезе по рампата по-бързо, отколкото би трябвало и когато зави наляво към изхода, камионът заплашително се наклони. Джак изруга и се вкопчи във волана. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от раменните стави.

На алеята бе спрял тъмносин буик с трима мъже, двама от които бяха въоръжени и откриха огън. Единият се прицели твърде ниско и куршумите отнесоха част от решетката на камиона, разпръсквайки искри. Другият се прицели твърде високо и куршумите прелетяха над кабината.

Джак караше право срещу буика и стрелците разбраха, че ще се блъсне в тях, престанаха да стрелят и се разпръснаха в различни посоки. Камионът изблъска настрана пикапа, отмествайки го от пътя си, и продължи да се движи. Носът на Морт беше разкървавен, а Томи имаше рана над дясното око, защото при удара се бяха блъснали в таблото.

— Защо всяка работа се прецаква? — навъсено попита Морт.

— Не се е прецакала — възрази Джак и включи чистачките, за да избършат блестящите мъниста ситен сняг. — Само стана малко по-вълнуващо, отколкото очаквахме.

— Мразя вълнението — заяви Морт и притисна носна кърпа до носа си.

Джак погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че фордът обръща, за да тръгне към него. Той бе извадил от строя доджа и буика и сега оставаше само фордът. Джак не хранеше надежди, че ще избяга. Пътищата бяха хлъзгави и той нямаше голям опит зад волана на такъв голям камион.

Освен това Джак се притесняваше от изнервящия хор от приглушени звуци, които започнаха да се чуват от двигателя след сблъсъка с микробуса и буика. Нещо тракаше, а друго съскаше. Ако камионът се счупеше и ги оставеше насред пътя, главорезите на мафията щяха да ги убият.

Намираха се в огромен индустриален район, където имаше складове, заводи и фабрики и най-близката градска улица беше на километър и половина.

Джак отново погледна в огледалото за обратно виждане. Буикът ги преследваше и бързо набираше скорост. Джак рязко зави надясно по някакъв страничен път.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Томи.

— Не можем да се измъкнем — отговори Джак.

— Но не можем и да се бием с тях — рече Морт. — Те са въоръжени с картечни пистолети „Узи“.

— Имайте ми доверие — каза Джак.

Фабриката, покрай която минаваха, не работеше нощем. Сградата беше тъмна, но пътят около нея и големият паркинг бяха осветени.

Джак зави наляво, влезе в паркинга, направи широк кръг, подкара покрай задната стена на фабриката, после угаси фаровете, насочи се към изхода и спря напреки на пътя.

— Дръжте се здраво — каза той.

Морт и Томи разбраха какво предстои и се подготвиха за удара.

На пътя се появиха фарове и когато се приближиха, Джак настъпи педала за газта и камионът се стрелна напред. Фордът се движеше по-бързо, отколкото Джак очакваше и камионът успя да закачи само задната му част. Но това беше достатъчно. Автомобилът се завъртя на триста и шейсет градуса, сетне още веднъж и се блъсна с предницата напред в едно от товарните ремаркета на паркинга.

Джак беше убеден, че никой от мъжете във форда не е в състояние да слезе и да стреля, но не намали скоростта. Камионът „Мак“ мина покрай фабриката, стигна до служебния път и се насочи към изхода от индустриалния район и към лабиринта от градски улици.

Никой не ги следеше.

Те изминаха около четири километра и стигнаха до запустялата бензиностанция, която бяха огледали преди няколко дни. Джак мина покрай помпите и спря до малката порутена сграда.

Томи Сънг отвори вратата на камиона, изскочи навън и тръгна в мрака, отправяйки се към работническия жилищен квартал, където в понеделник бяха оставили мръсен и очукан фолксваген. Двигателят обаче беше нов и колата вървеше бързо. Те щяха да отидат до Манхатън и да я зарежат там.

Те бяха оставили и невзрачен на външен вид понтиак в индустриалната зона, на две минути път от склада на мафията, и възнамеряваха да отидат с него до фолксвагена, но не се наложи да го използват.

Джак и Морт извадиха чантите с парите и ги сложиха до стената на полуразрушената бензиностанция. Морт отново се качи в кабината на камиона и избърса всички повърхности, които бяха докоснали.

Джак застана до чантите и се вторачи в улицата, когато на блестящия от лапавицата асфалт се появи кола. Никой не би проявил интерес към камион, спрял до отдавна изоставена бензиностанция, но ако беше полицейски патрул…

Томи най-сетне пристигна с фолксвагена. Морт грабна две от чантите, подхлъзна се, падна, стана и отново хукна към колата. Джак взе другите две чанти и тръгна след него, като вървеше предпазливо. Когато стигна до фолксвагена, Март вече се бе настанил на задната седалка. Джак хвърли чантите при него, тръшна вратата и седна отпред при Томи.

— Карай бавно и внимателно — каза той.

— Разбира се — отговори Томи.

— Защо всяка работа се прецаква? — тъжно повтори Морт.

— Не се е прецакала — възрази Джак.

Фолксвагенът излезе на магистралата за Ню Йорк.

— Защо трябва да вали лапавица? — отново се обади Морт.

— Нали посипват със сол и сгурия — каза Томи. — Пътят до града няма да е хлъзгав.

— Ще видим — начумерено каза Морт. — Каква лоша нощ. Господи.

— Лоша ли? — учуди се Джак. — Кое й е лошото? Престани да бъдеш такъв песимист, Морт. Та ние сме милионери, за Бога! До теб има цяло състояние.

— Е, да, предполагам, че това оправя донякъде нещата.

Томи Сънг се изсмя.

Джак и Морт също се засмяха.

— Това е най-големият ни удар — каза Джак. — И няма да плащаме данък.

Изведнъж всичко им се стори безумно смешно. Те се движеха с безопасна скорост и весело си припомняха най-критичните моменти на бягството си от склада.

По-късно, когато напрежението спадна и кръшният им смях стихна и отстъпи място на доволни усмивки, Томи рече:

— Джак, трябва да ти кажа, че изпълнението ти беше невероятно. Само как използва компютъра, за да създадеш документи за кашона… И онази малка електронна джунджурия, с която отвори сейфа, за да не го взривяваме… Ти си страхотен организатор.

— Нещо повече — добави Морт. — В момент на криза ти си най-добрият майстор по измъкването, когото познавам. Разсъждаваш светкавично. Ако решиш да използваш таланта си в законна дейност, в името на справедлива кауза, кой знае какво може да постигнеш.

— Справедлива кауза ли? — попита Джак. — Да станеш богат не е ли справедлива кауза?

— Знаеш какво имам предвид — каза Морт.

— Не съм герой. Не искам да бъда част от праволинейния свят. Там всички са лицемери. Говорят за честност, истина, справедливост и гражданско съзнание, но повечето търсят само пари. Те, разбира се, не го признават и затова не мога да ги понасям. Аз си признавам, че искам да съм богат, а другите да вървят по дяволите. — Джак чу, че тонът на гласа му се промени и от весел стана мрачен и възмутен, но не можа да превъзмогне това. — Справедлива кауза, а? Ако прекараш живота си, борейки се за справедливи каузи, така наречените добри хора ще разбият сърцето ти. Да им го начукам.

— Не исках да засягам болезнена струна — явно изненадан рече Морт.

Джак не каза нищо и потъна в горчиви спомени. След като изминаха пет-шест километра, тихо повтори:

— Не съм проклет герой.

Впоследствие, когато си спомнеше тези думи, Джак Туист се питаше как е било възможно да е грешил толкова много в преценката за себе си.

Беше един и дванайсет минути след полунощ, четвърти декември.

3.Чикаго, Илинойс

В осем и двайсет във вторник сутринта на пети декември отец Стефан Висажик вече бе отслужил ранната литургия и закусил и се бе оттеглил в кабинета си, за да изпие последната си чаша кафе за деня. Той погледна през големия френски прозорец, откъдето се виждаха оголените, заскрежени клони на дърветата в двора, и се опита да не мисли за проблемите в енорията. Тези мигове бяха предназначени само за него и той високо ги ценеше.

Но мислите му неизбежно се насочваха към отец Брендън Кронин, който бе захвърлил свещения потир и за когото всички говореха. Откачилият проповедник от „Сейнт Бернадет“. Не друг, а точно Брендън Кронин. В постъпката му нямаше абсолютно никаква логика.

Отец Стефан Висажик беше проповедник от трийсет и две години и пастор на „Сейнт Бернадет“ от осемнайсет и никога не бе измъчван от съмнения. Самата мисъл за това будеше недоумение в него.

След ръкополагането му той бе назначен за помощник на свещеника в „Сейнт Томас“, малка енория в земеделския район на Илинойс, където пасторът беше седемдесетгодишният отец Дан Тълийн. Той беше най-добрият, най-милият и най-сантименталният човек, когото Стефан познаваше. Освен това Дан страдаше от артрит и отслабващо зрение и беше твърде възрастен, за да изпълнява задълженията си. Всеки друг свещеник би бил учтиво помолен да се пенсионира, но на Дан Тълийн бе позволено да остане на поста си, защото той служеше в „Сейнт Томас“ от четирийсет години и бе неразделна част от живота на паството си. Кардиналът, страстен почитател на отец Тълийн, потърси помощник, който да може да се справи с много по-голяма отговорност, отколкото може да се очаква от новобранец, и накрая избра Стефан Висажик. След като прекара само един ден в „Сейнт Томас“, Стефан разбра какво се иска от него, но не се уплаши. Той вършеше цялата работа в енорията. Малцина млади свещеници биха се справили с такава задача. Но отец Висажик нито за миг не се усъмни, че няма да успее.

Три години по-късно отец Тълийн умря спокойно, докато спеше, и в „Сейнт Томас“ бе назначен нов свещеник. Кардиналът изпрати отец Висажик в друга енория — в покрайнините на Чикаго, където пасторът, отец Орджил, имаше проблеми с алкохола. Отец Орджил обаче не беше съвсем пропаднал. Имаше сили и воля да се спаси и избавлението му си заслужаваше. Работата на отец Висажик беше да му помага и да го напътства към решение на дилемата му. И без да изпитва никакви съмнения, отец Висажик направи необходимото.

През следващите три години Стефан служи в още две, изтерзани от проблеми църкви и по-висшестоящите в йерархията на епархията започнаха да го наричат „Манна небесна“.

Най-трудната му мисия беше в сиропиталище „Света Дева Мария“ в Сайгон, Виетнам, където в продължение на шест кошмарни години той беше помощник на отец Бил Нейдър. Сиропиталището се финансираше от чикагската епархия и беше един от любимите проекти на епископа. Бил Нейдър имаше два белега от рани от огнестрелно оръжие — единият в лявото рамо, а другият в прасеца — и бе загубил двама виетнамски свещеника и един американец, които бяха убити от виетконгски терористи.

От момента на пристигането си до края на служенето му във военната зона Стефан нито за миг не се усъмни, че няма да оцелее или работата му в този ад е безсмислена. Когато Сайгон падна, Бил Нейдър, Стефан Висажик, тринайсет монахини и сто двайсет и шест деца избягаха от страната. В последвалите кръвопролития загинаха стотици хиляди хора, но дори на фона на масовите убийства Стефан не се съмняваше, че спасяването на сто двайсет и шест живота е значителен брой, и никога не изпадаше в отчаяние.

Когато се върна в Щатите, като награда за готовността му в продължение на петнайсет години да бъде „Манна небесна“, Стефан получи предложение да бъде повишен в монсиньор, но скромно отказа. Вместо това той смирено поиска собствена енория и желанието му беше удовлетворено.

И това беше „Сейнт Бернадет“. Енорията съвсем не процъфтяваше и дължеше сто двайсет и пет хиляди долара, когато бе поверена в способните ръце на Стефан Висажик. Църквата отчаяно се нуждаеше от ремонт и от нов покрив. Жилището на пастора заплашваше всеки момент да се срути. Нямаше училище. Броят на богомолците непрекъснато намаляваше. „Сейнт Бернадет“ беше предизвикателство, което развълнува отец Висажик.

Той не се съмняваше, че ще спаси енорията. За четири години богомолците се увеличиха с четирийсет процента и отец Висажик изплати дълга и ремонтира църквата. За пет години той оправи жилището на пастора, а за седем — удвои броя на богомолците и положи основите за изграждане на училище. В знак на признание за неуморното му служене на Майката Църква през последната седмица от живота си епископът направи Стефан доживотен пастор и му гарантира постоянно назначение в енорията, която бе спасил от духовен и финансов упадък.

Непоклатимата вяра на отец Висажик не му позволяваше да разбере защо по време на сутрешната литургия в неделя, в пристъп на отчаяние и гняв, отец Брендън Кронин бе захвърлил свещения потир пред очите на стотина богомолци. Мили Боже!

Отначало, когато преди повече от година и половина Брендън Кронин дойде в „Сейнт Бернадет“, отец Висажик не го хареса. Първо, Кронин бе учил в Североамериканския колеж в Рим, който имаше славата на най-престижното учебно заведение под юрисдикцията на Църквата. Но макар че беше чест да бъдеш поканен да учиш там и завършилите колежа се смятаха за каймака на свещеническото съсловие, те често бяха твърде изнежени, не искаха да си цапат ръцете с работа и имаха високо мнение за себе си. Те мислеха, че да преподават катехизис на деца е под нивото им и прахосване на интелекта им. А посещаването на затворници беше задача, която намираха за неописуемо противна след величието на Рим.

Освен позорът, че е учил в Рим, отец Кронин беше дебел. Е, не точно дебел, но възпълничък, с овално, пухкаво лице и воднисти зелени очи, които на пръв поглед загатваха за мързелива и вероятно лесно поддаваща се на поквара душа. Отец Висажик беше едър, кокалест поляк. В семейството му нямаше дебели хора. Фамилията Висажик произхождаше от полски миньори, които бяха емигрирали в Съединените щати в началото на двайсети век и работеха тежък физически труд в стоманодобивни заводи, каменни кариери и в строителството. Те имаха много деца, които можеха да изхранват само с многочасов труд, затова нямаха време да напълнеят. Стефан бе израснал с инстинктивното чувство, че истинските мъже са здрави и жилави, но слаби, с дебели вратове, широки рамене и стави, загрубели от усиления труд.

За изненада на отец Висажик обаче Брендън Кронин се оказа трудолюбив. Той не беше претенциозен и нямаше елитарно мнение за себе си. Брендън беше умен, добър и забавен и обичаше да посещава затворниците, да преподава на деца и да събира дарения. Брендън Кронин беше най-добрият помощник, когото от осемнайсет години бяха давали на отец Висажик.

Ето защо Стефан се тревожеше толкова много от изблика на Брендън. Разбира се, от друга страна, той с нетърпение очакваше предизвикателството да върне младия свещеник в правия път. Отец Висажик бе започнал кариерата си в Църквата като силна дясна ръка за свещеници, които имаха неприятности, и сега беше призван за пореден път да изпълни тази роля. Това му напомни за младостта и породи в него жизнерадостно чувство за съдбоносно важна цел в живота.

На вратата се потропа. Отец Висажик погледна часовника на полицата над камината. Часовникът беше швейцарски, подарък от енориаш, и бе единствената елегантна вещ в стаята, където имаше само най-необходимите мебели и протъркан килим. Беше точно осем и половина и Стефан се обърна към вратата и каза:

— Влез, Брендън.

Отец Кронин изглеждаше не по-малко обезпокоен, отколкото в неделя, понеделник, вторник и сряда, когато се бяха срещали, за да обсъдят кризата му и да потърсят начини да възвърнат вярата му. Брендън беше толкова блед, че луничките изпъкваха като огнени искри на кожата му, а кестенявите му коси изглеждаха по-червеникави от обикновено. Походката му беше унила.

— Седни, Брендън. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Стефан искаше да го попита дали е закусил, но реши, че ще е по-добре да не се държи снизходително с трийсетгодишния си помощник.

— Прочете ли книгите, които ти предложих?

— Да.

Отец Висажик бе освободил Брендън от всички енорийски задължения и му бе дал книги и есета, които изброяваха аргументи за съществуването на Бога и оборваха атеизма от интелектуална гледна точка.

— И размишлява върху прочетеното, нали? Е, намери ли нещо, което… да ти помогне? — добави Стефан.

Брендън въздъхна и поклати глава.

— Продължаваш ли да се молиш за напътствие?

— Да, но не получих нищо.

— А продължаваш ли да търсиш корените на съмнението си?

— Изглежда, няма такива.

Стефан се раздразни от кратките отговори на отец Кронин. Това беше съвсем неприсъщо за младия свещеник. Брендън обикновено беше прям и словоохотлив. Но от неделя насам той се бе затворил в себе си и бе започнал да говори бавно, тихо и кратко, сякаш думите бяха пари, а той — скъперник, на когото се свиди всеки грош.

— Съмнението ти трябва да има корени — настоя отец Висажик. — Все трябва да е израснало отнякъде, от някакво семе.

— Съмнението просто съществува, сякаш винаги е било в мен — едва доловимо измънка Брендън.

— Но досега не беше така. Ти вярваше. Кога започна да се съмняваш? Казваш, че било през август. Но какво породи съмнението ти? Трябва да има някакъв инцидент, който те е накарал да преосмислиш философията си.

— Не — прошепна Брендън.

Стефан изпита желание да му се разкрещи, да го хване за раменете и да го разтърси, но вместо да го стори, търпеливо каза:

— Безброй добри свещеници са страдали от криза във вярата. Дори някои светци са се борили с ангели. Но всички те имат две общи неща помежду си. Загубата на вярата им е била постепенен процес, продължил много години, преди да достигне кризисен момент. И всички те могат да посочат определен инцидент или наблюдение, от което е възникнало съмнението. Например несправедливата смърт на дете. Или майка-светица, разболяла се от рак. Убийство. Изнасилване. Източниците на съмнението са безброй и макар че църковната доктрина дава отговори за тях, суховатата догма понякога носи малка утеха. Съмнението винаги произлиза от определено противоречие между възгледите за Божията милост и реалността на човешките страдания и скръб.

— Не и в моя случай — рече Брендън.

Отец Висажик продължи да говори кротко и спокойно, но настоятелно.

— Единственият начин да се отърсиш от съмнението е като се съсредоточиш върху противоречията, които те измъчват, и да ги обсъдиш с духовния си наставник.

— В моя случай вярата ми… рухна ей така… изведнъж… като под, който изглежда абсолютно стабилен, но се оказва изгнил.

— Не си мислил за нечия несправедлива смърт, болест, убийство или за война, така ли? Вярата ти рухна ей така, изведнъж?

— Да.

— Дрън-дрън! — отсече Стефан и скочи от стола.

Възклицанието и внезапното движение стреснаха отец Кронин, който рязко вдигна глава и широко отвори очи от изненада.

— Дрън-дрън! — повтори отец Висажик, намръщи се и обърна гръб на младия свещеник.

От една страна, той възнамеряваше да провокира Брендън и да го изтръгне от унеса и самосъжалението, но, от друга, беше ядосан от нежеланието на Брендън да говори, от упорството и от отчаянието му.

— Не може за четири месеца, от август до декември, от всеотдаен свещеник да станеш атеист. Това е невъзможно. Не и щом твърдиш, че не си имал разтърсващи преживявания, които да предизвикат промяната. Трябва да има причини, Брендън, макар и да ги криеш от себе си, и докато не ги признаеш и не се изправиш лице в лице с тях, ще бъдеш в това окаяно състояние.

В стаята настъпи тишина. Чуваше се само приглушеното тиктакане на махагоновия часовник.

— Отче, моля те, не ми се сърди — каза Брендън Кронин. — Много те уважавам и… високо ценя взаимоотношенията ни, затова гневът ти… отгоре на всичко… ми идва твърде много в момента.

Стефан остана доволен, че черупката, в която Брендън се бе скрил, се разпука, и стратегическият му ход е дал резултат. Той се обърна, чевръсто се приближи до Кронин и сложи ръка на рамото му.

— Не ти се сърдя, Брендън. Загрижен съм. Разтревожен. Отчаян, че не ми позволяваш да ти помогна. Но не ти се сърдя.

Младият свещеник вдигна глава.

— Повярвай ми, отче, най-голямото ми желание е да ми помогнеш да намеря изход. Но съмнението ми наистина не е породено от всички онези неща, които ти изброи. Не знам откъде произлиза. Всичко това е много… загадъчно.

Отец Висажик кимна, стисна рамото на Брендън, върна се зад бюрото, седна, затвори очи за миг и се замисли.

— Добре, Брендън, неспособността ти да определиш причината за рухналата ти вяра показва, че проблемът не е интелектуален, затова книгите няма да ти помогнат. Ако проблемът е психически, корените може да са в подсъзнанието ти и да чакат прозрение.

Когато отвори очи, Стефан видя, че помощникът му е заинтригуван от идеята съзнанието му да не функционира нормално. Това означаваше, че Господ не е изоставил Брендън, а Брендън е изоставил Господ. Справянето с личната отговорност беше по-лесно от мисълта, че Господ не съществува или е обърнал гръб някому.

— Както знаеш, главата на Дружеството на Исус е Лий Келог. Но може би не знаеш, че той има двама психиатри, йезуити, които се справят с душевните и емоционални проблеми на свещениците в нашия орден. Мога да ти уредя сеанси при някой от тях.

— Ще го направиш ли?

— Да. Но не веднага. Ако започнеш сеанси с психиатър, главата на ордена ще съобщи за това на отговорника по дисциплината, който ще провери действията ти в миналото, за да види дали си нарушил някой от обетите.

— Но аз никога…

— Знам. Но работата на отговорника по дисциплината е да бъде подозрителен. Най-лошото е… Дори ако психоанализите доведат до оздравяване, отговорникът ще те наблюдава внимателно много години дали няма да направиш грешка. Това ще ограничи перспективите ти. Преди да се появи проблемът ти, аз предполагах, че ще стигнеш далеч и ще станеш монсиньор, дори нещо повече.

— О, не. Със сигурност не. Не и аз — скромно възрази Брендън.

— Да, ти. И ако преодолееш проблема си, пак ще се издигнеш. Но влезеш ли в списъка на отговорника по дисциплината, винаги ще бъдеш заподозрян. В най-добрия случай ще свършиш като мен — обикновен енорийски свещеник.

На устните на Брендън затрептя усмивка.

— Това би било чест и разумно осмислен живот. Да бъда като теб.

— Но ти можеш да станеш много повече и да направиш много неща за Църквата. И аз съм твърдо решил да получиш тази възможност. Ето защо искам да ми позволиш да ти помогна и да ми дадеш време до Коледа, за да те измъкна от кризата. Няма да разговаряме за църковната доктрина. Нито да обсъждаме естеството на доброто и злото, а ще приложа някои от собствените си теории за психичните разстройства. Ще получиш от мен аматьорско лечение, но ми дай шанс. Само до Коледа. После, ако объркването ти продължи и ако не се приближиш до отговора, ще те дам в ръцете на психиатрите йезуити. Съгласен ли си?

Брендън кимна.

— Да.

— Чудесно! — възкликна отец Висажик, стана и потърка ръце, сякаш се готвеше да цепи дърва или да прави гимнастика. — Разполагаме с малко повече от три седмици. Искам да прибереш свещеническото облекло, да си сложиш обикновени дрехи и да отидеш в детската болница „Сейнт Джоузеф“ при доктор Джеймс Макмъртри. Той ще се погрижи да те назначат в персонала.

— Като изповедник ли?

— Не, като санитар. Ще миеш подлоги и ще сменяш завивките — всичко, което е необходимо. Само доктор Макмъртри ще знае, че си свещеник.

— Но защо?

— Ще разбереш, преди да мине първата седмица. И тогава ще имаш важен ключ, който ще ти помогне да отключиш психиката си, да се взреш в себе си и може би да видиш причината за загубата на вярата си. И да я превъзмогнеш.

На лицето на Брендън се изписа съмнение.

— Обеща ми три седмици — напомни му Стефан.

— Добре. — Брендън несъзнателно докосна католическата си якичка. Изглеждаше обезпокоен от мисълта, че ще я махне, а това беше добър знак.

— До Коледа няма да живееш в къщата на пастора. Ще ти дам пари за храна и стая в евтин хотел. Ще работиш и ще живееш в реалния свят, отвъд убежището на свещеническия живот. А сега се преоблечи, събери си багажа и пак ела при мен. През това време ще се обадя на доктор Макмъртри и ще уредя всичко.

Брендън въздъхна, стана и тръгна към вратата.

— Има едно нещо, което може би подкрепя предположението, че проблемът ми е психологически, а не интелектуален. Сънищата ми… Всъщност един и същи сън.

— Повтарящ се сън. Каквито е описал Фройд.

— От август насам го сънувам няколко пъти месечно. Но тази седмица ми се явява всяка нощ. Сънят е кратък, но напрегнат и емоционален. Сънувам черни ръкавици.

— Черни ръкавици?

— Да. Намирам се на странно място. Не знам къде. Мисля, че лежа в легло. Струва ми се, че ръцете и краката ми са завързани. Искам да стана и да избягам оттам, но не мога. Осветлението е оскъдно. Не виждам много. И после онези ръце…

Брендън потрепери.

— Ръце в черни ръкавици?

— Да. Лъскави, черни ръкавици. От винил или гумени. Тесни и лъскави. Необикновени. — Брендън вдигна ръце към лицето си, сякаш видът им щеше да му помогне да си спомни детайлите на заплашителните ръце в съня му. — Не виждам на кого са. Нещо не е наред със зрението ми. Виждам ръкавиците и ръцете, но… само до китките. Всичко друго е неясно.

Брендън спомена за съня си едва накрая и мимоходом, защото явно искаше да мисли, че това не е важно. Но лицето му пребледня още повече и гласът му започна да трепери.

— Той никога не казва нищо — продължи Кронин. — Докосва ме. Ръкавиците са студени и хлъзгави.

Заинтригуван, отец Висажик се наведе напред.

— Къде те докосват ръкавиците?

Очите на младия свещеник се изцъклиха.

— Докосват… лицето ми. Челото. Страните. Врата. Навсякъде. И са студени.

— Причиняват ли ти болка?

— Не.

— Но ти се страхуваш от ръкавиците и от човека, който ги носи?

— Да. Ужасен съм. Но не знам защо.

— Сънят ти е абсолютно фройдистки.

— Предполагам.

— Сънищата са начин подсъзнанието да изпраща послания до съзнанието. И в този случай е лесно да се види фройдисткото символично значение на черните ръкавици. Това са ръцете на дявола, който иска да те изтръгне от Божията милост. Или ръцете на собственото ти съмнение. А може да са символи на изкушенията, на греховете, които търсят опрощение.

Брендън прие мрачно и подозрително вероятностите.

— Особено греховете на плътта. В края на краищата ръцете ме докосват навсякъде. — Кронин сложи ръка на дръжката на вратата, но отново спря. — Слушай, ще ти кажа нещо много странно. Този сън… Почти съм убеден, че не е символичен. Мисля, че ръцете с ръкавиците са съществували реално… някъде, в някой момент в миналото.

— Искаш да кажеш, че някога си бил в ситуация като тази в съня ти?

Брендън наведе глава и се вторачи в килима.

— Не знам. Вероятно в детството ми. Разбираш ли, това може да няма нищо общо с кризата във вярата ми. Тези две неща може би не са свързани.

Стефан поклати глава.

— Едновременно те измъчват два необикновени и сериозни проблема — загуба на вярата и повтарящ се кошмар, а ти искаш да повярвам, че няма връзка? Съвпаденията са твърде много. Трябва да има връзка. Но кажи ми, когато в детството си бил заплашван от невидима фигура с черни ръкавици.

— Ами, когато бях малък, на няколко пъти се разболях сериозно. Може би докато съм имал висока температура, ме е прегледал груб или неприятен на вид лекар. И вероятно преживяното е било толкова травмиращо, че съм го потиснал и сега се връща като сън.

— Лекарите използват бели гумени ръкавици за еднократна употреба, а не черни. Нито тежки и дебели гумени ръкавици или от винил.

Брендън пое дълбоко въздух.

— Да, имаш право. Но не мога да се отърся от чувството, че сънят не е символичен. Предполагам, че това е лудост. Но съм сигурен, че черните ръкавици са реалност.

Часовникът удари кръгъл час.

Стенанието на вятъра в стрехите се превърна във вой.

— Зловещо — отбеляза Стефан, говорейки не за вятъра, а за глухите удари на часовника, сетне прекоси стаята и потупа Брендън по рамото. — Уверявам те, че грешиш. Сънят е символичен и е свързан с кризата във вярата ти. Черните ръкавици на съмнението. Подсъзнанието ти те предупреждава, че ти предстои реална битка. Но ти не си сам. Аз ще бъда до теб.

— Благодаря, отче.

— И Господ. И Той е до теб.

Отец Кронин кимна, но в изражението и прегърбените му рамене нямаше убеденост.

— А сега, отиди да събереш багажа си — рече отец Висажик.

— Ще те оставя без помощник, когато замина.

— Отец Джерано и монахините от училището ще ми помагат. Хайде, тръгвай.

Брендън излезе и Стефан отново седна зад бюрото си.

Черни ръкавици. Това беше само сън и не особено страшен, но гласът на отец Кронин беше толкова обсебен, когато говореше за него, че Стефан още беше под въздействието на образа на лъскавите черни пръсти, които се протягат от мъглявината и докосват…

Черни ръкавици.

Отец Висажик имаше чувството, че това ще бъде една от най-трудните му мисии. Навън валеше сняг. Беше четвъртък, пети декември.

4.Бостън, Масачузетс

В петък, четири дни след катастрофалния пристъп на пориомания след присаждането на аорта на Вайъла Флечър, Джинджър Вайс още беше пациент в болница „Мемориъл“, където я приеха, след като Джордж Ханаби я изведе от заснежената уличка, в която се бе свестила.

В продължение на три дни й правиха всевъзможни изследвания — електроенцефалограма, рентгенови снимки на черепа и мозъка, сонограми, пневморентгенография, лумбална пункция, ангиограма и много други. С помощта на сложната апаратура в съвременната медицина лекарите търсиха новообразувания в мозъка, кисти, абсцеси, съсиреци, аневризми и злокачествени тумори. Известно време те се съсредоточиха върху вероятността от злокачествени образувания в периферната нервна система. Лекарите измериха вътрешночерепното налягане и анализираха гръбначномозъчната течност, търсейки деформирани протеини, кървене или следи от гъбична инфекция. Тъй като Джинджър беше колега, те работеха усърдно, решително, сериозно и задълбочено, за да открият причината за проблема й.

В два часа в петък следобед Джордж Ханаби влезе в стаята й. Той носеше резултатите от последните й изследвания и докладите на консултантите, които още веднъж бяха дали мнението си. Фактът, че бе дошъл лично, по всяка вероятност означаваше, че новината е лоша. За пръв път през живота си Джинджър съжали, че го вижда.

Тя седеше в леглото. Беше облечена в пижамата, която Рита Ханаби, съпругата на Джордж, бе така любезна да й донесе от апартамента на Бийкън Хил, заедно с чанта, пълна с необходими вещи. Джинджър четеше криминални романи и се преструваше, че за нея пристъпите й са резултат от лесно лечима болест, но всъщност беше уплашена.

Но онова, което Джордж й каза, беше толкова лошо, че тя не можа да запази спокойствие. Новината беше по-лоша от всичко, за което Джинджър се бе подготвила.

Лекарите не бяха открили нищо.

Никаква болест. Нито нараняване или вроден дефект. Абсолютно нищо.

Докато Джордж обясняваше, че безумните й бягства, извършени по време на пристъп на пориомания нямат видима патологична причина, Джинджър загуби контрол над чувствата си и се разрида.

Всяка физическа болест се лекуваше. И след оздравяването нищо не можеше да й попречи да се върне към кариерата си на хирург.

Но резултатите от изследванията и мненията на специалистите показваха едно и също — проблемът й беше изцяло психичен и не можеше да бъде отстранен с хирургична намеса или антибиотици. Когато пациентът страдаше от повтарящи се атаки на пориомания, за които няма физиологична причина, единствената надежда беше психотерапията, макар че и най-добрите психиатри не можеха да се похвалят с висок процент на излекувани пациенти от това заболяване. Всъщност пориоманията често беше симптом на шизофрения. Шансовете на Джинджър да поддържа състоянието си и да води нормален живот бяха малки, а изгледите за хоспитализация — изумително големи.

Джинджър бе на път да постигне дългогодишната си мечта и да започне да оперира самостоятелно, когато животът й бе разбит на пух и прах, досущ кристална чаша, поразена от куршум. Макар че състоянието й не беше критично и психотерапията й даваше възможност да контролира странните изблици, тя никога нямаше да получи лиценз да практикува медицина.

Джордж извади няколко носни кърпи от пакетчето на нощното шкафче и й ги даде. Сетне й наля чаша вода. Накара я да глътне хапче валиум, макар че отначало Джинджър не искаше. Той хвана ръката й, заговори тихо и окуражително и постепенно я успокои.

— По дяволите, Джордж, не съм израснала в пагубна за психиката атмосфера. Семейството ми беше щастливо и спокойно. Получавах обич и грижи. Не съм била малтретирана физически, душевно или емоционално. Защо аз? Как е възможно аз да развия психоза? Как е станало? Имах фантастична майка, страхотен баща и щастливо детство. Как може да страдам от сериозно психическо разстройство? Не е честно. Не е справедливо. Дори не е за вярване.

Джордж седна на ръба на леглото й.

— Първо, специалистите консултанти ми казаха, че има цяло учение, според което множество психични заболявания са резултат от сложни химични промени в организма и в мозъчната тъкан, които още не сме достатъчно напреднали, за да открием и разберем. Ето защо, това не означава, че си увредена в детството си. Не смятам, че трябва да преосмисляш целия си живот заради този проблем: И второ, съвсем не съм убеден, че състоянието ти е сериозно и страдаш от психоза.

— О, Джордж, моля те, не ме глези…

— Да глезя пациент? Аз? — учуди се той така, сякаш за пръв път чуваше такова изумително нещо. — Аз не само се опитвам да повдигна духа ти, а говоря съвсем сериозно. Добре, не намерихме физическа причина за проблема ти, но това не означава, че няма такава. Заболяването ти може да не е напреднало толкова много, че да се установи. След една-две седмици или месец, или ако проблемът се влоши, пак ще направим изследвания и се обзалагам, че ще открием какво ти има.

Джинджър почувства лека надежда.

— Наистина ли мислиш, че може да е така? Малък мозъчен тумор или абсцес, който още не се забелязва?

— Разбира се. Много по-лесно ми е да повярвам в това, отколкото, че си психически болна. Та ти си един от най-уравновесените хора, които познавам. И не мога да повярвам, че страдаш от психоза и в същото време не показваш необичайно поведение между пристъпите на пориомания. Искам да кажа, че сериозните психически заболявания не се изразяват само в краткотрайни изблици, а обхващат целия живот на пациента.

Джинджър не бе мислила по този въпрос и когато чу думите на Джордж, се почувства малко по-добре, макар и не щастлива и изпълнена с надежда. От една страна, беше странно да се надява за тумор в мозъка, но туморът можеше да се изреже, вероятно без голямо увреждане на мозъчната тъкан. Лудостта обаче не се отстраняваше със скалпел.

— Следващите няколко седмици или месеци вероятно ще бъдат най-трудните в живота ти — продължи Джордж. — Чакането.

— Предполагам, че през това време няма да работя в болницата.

— Да. Но в зависимост от състоянието ти, не виждам защо да не можеш да ми помагаш в кабинета.

— Ами ако… отново получа пристъп?

— Аз ще бъда до теб и ще те пазя да не се нараниш, докато премине.

— Но какво ще си помислят пациентите ти? Едва ли ще помогна на практиката ти. Асистентка, която изведнъж полудява и започва да крещи.

Ханаби се усмихна.

— Нека аз да се тревожа за онова, което мислят пациентите ми. Но за това ще мислим по-нататък. Сега една-две седмици трябва да почиваш. Недей да работиш. Отпусни се. Последните няколко дни бяха изтощителни в емоционално и физическо отношение.

— Изтощена? Та аз лежа по цял ден. Не говори глупости.

— Не говоря глупости. Може и да си лежала цяла седмица, но преживяването ти беше изтощително за нервната ти система и трябва да си починеш. И искам после да дойдеш да живееш при мен и Рита.

— Какво? Не, не мога да се натрапвам…

— Няма да се натрапваш. Имаме прислужница, затова няма да се налага да си оправяш леглото сутрин. Стаята за гости има хубав изглед към залива. Близостта до океана е успокояваща. Това би ти препоръчал всеки лекар.

— Не. Благодаря, но не мога да дойда при вас.

Той се намръщи.

— Ти не разбираш. Аз не съм ти само шеф, но и лекар и ти казвам какво трябва да направиш.

— Ще се чувствам абсолютно добре в апартамента си…

— Не. Само помисли. Да предположим, че получиш пристъп, докато готвиш вечерята си и събориш тенджерата. Може да стане пожар и ти да осъзнаеш това, едва когато излезеш от състоянието на пориомания, а дотогава пламъците може да обхванат целия апартамент. Това е само един от начините, по които може да пострадаш. Мога да изброя още десетина. Ето защо настоявам известно време да не живееш сама. Ако не искаш да дойдеш при мен и Рита, имаш ли роднини, които да те приемат за малко?

— Не и в Бостън. В Ню Йорк имам лели, чичовци…

Но Джинджър не искаше да отсяда при роднините си. Те нямаше да са доволни, особено леля Франсин и леля Рейчъл. Джинджър не желаеше да я виждат в сегашното й състояние и мисълта, че може да получи пристъп пред очите им, беше непоносима. Тя сякаш чу гласовете на Франсин и Рейчъл, които, приведени над кухненската маса, шушукат и цъкат с език. „Сигурно напрежението е било голямо. И след като Ана почина, Джейкъб разчиташе изцяло на момичето. Джинджър трябваше да поеме домакинството едва дванайсетгодишна. Това е било твърде много за нея.“ Джинджър щеше да получи съчувствие, разбиране и обич от тях, но с риск да очерни паметта на родителите си — спомен, който тя твърдо бе решила да запази неопетнен.

Джордж загрижено чакаше отговора й. Видът му я трогна и тя каза:

— Ще се настаня в стаята за гости с изглед към залива.

— Чудесно!

— Макар да продължавам да мисля, че ще се натрапвам. И те предупреждавам, че може никога да не се отървеш от мен.

— Е, все ще намерим начин да те изхвърлим — ухили се Ханаби, целуна я, стана и тръгна към вратата. — Ще отида да уредя изписването ти от болницата. Ще се обадя на Рита след два часа да дойде да те вземе. Сигурен съм, че ще се справиш с проблема, Джинджър, но трябва да мислиш позитивно.

Когато Джордж излезе и стъпките му заглъхнаха в коридора, Джинджър престана да полага усилия да се усмихва, облегна се на възглавниците и навъсено се вторачи в тавана.

След малко стана, отиде в банята и развълнувано се приближи до мивката. Поколеба се за миг, сетне пусна водата и се вгледа в канала. В понеделник, след успешното присаждане на аорта на Вайъла Флечър, Джинджър бе изпаднала в паника при вида на въртящата се спираловидно вода в канала, но нямаше представа защо.

Защо, по дяволите? Тя отчаяно искаше да разбере отговора на този въпрос.

„Колко много искам да си жив, татко — помисли тя, — за да ме изслушаш и да ми помогнеш.“

Неприятните изненади в живота бяха тема на една от поговорките на Джейкъб. Когато някой се безпокоеше за бъдещето, той поклащаше глава, намигаше и казваше: „Защо се тревожиш за утрешния ден? Кой знае какво ще ти случи днес?“

Това беше абсолютно вярно. И сега съвсем не звучеше забавно.

Джинджър имаше усещането, че е инвалид. Чувстваше се объркана.

Беше петък, шести декември.

5.Лагуна Бийч, Калифорния

В понеделник сутринта, втори декември, придружен от Паркър Фейн, Доминик отиде на лекар. Доктор Коблец не препоръча незабавни диагностични процедури, защото неотдавна бе прегледал Доминик и не бе открил признаци на физическо заболяване. Той ги увери, че има други видове лечение, преди да стигнат до прибързания извод за мозъчно увреждане.

Доктор Коблец им каза, че след предишното посещение на Доминик, на двайсет и трети ноември, любопитството му се е изострило и е прочел някои неща за сомнамбулизма. При повечето възрастни пациенти страданието не продължавало дълго, но понякога имало опасност да се превърне в хронично и в най-сериозната си форма приличало на непоправимите навици и маниакалното поведение на най-тежките случаи на невроза. След като станел хроничен, сомнамбулизмът се лекувал трудно и можело да се превърне в доминантен фактор в живота на пациента, да създава страх от нощта и съня и да поражда силно чувство на безпомощност, кулминиращо в по-сериозни емоционални разстройства.

Доминик усети, че вече се намира в опасната зона. Той се замисли за барикадата, която бе издигнал пред вратата на спалнята си. И за арсенала на леглото.

Заинтригуван и загрижен, но не и притеснен, Коблец го увери, че в повечето случаи на упорит сомнамбулизъм нощните скитания може да бъдат предотвратени от приемането на приспивателни преди лягане. И след като минели няколко спокойни нощи, пациентът обикновено бил излекуван. При хроничните случаи сънотворното се комбинирало с успокоителни през деня. Тъй като нещата, които Доминик извършваше, докато спеше, бяха неестествено напрегнати и уморителни за един сомнамбул, доктор Коблец му предписа валиум за през деня и петнайсет милиграмови таблетки флуразепам всяка вечер преди лягане.

Когато се връщаха в Лагуна Бийч, Паркър Фейн настоя, че докато ходенето насън не спре, Доминик не трябва да живее сам. Прегърбен над волана на волвото си, брадатият, разрошен художник караше бързо — агресивно, но не безразсъдно — и рядко отместваше поглед от пътя, но вниманието му бе съсредоточено върху Доминик.

— В къщата ми има много място. Ще те наглеждам. Няма да ти досаждам. Няма да бъда грижовна майка. Но поне ще бъда край теб. И ще имаме възможност да разговаряме за проблема ти. Само ти и аз. Ще се опитаме да разберем по какъв начин сомнамбулизмът ти е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято, когато се отказа от работата в колежа в Маунтинвю. Аз съм човекът, който ще ти помогне. Кълна се. Ако не бях станал художник, щях да съм психиатър, по дяволите. Притежавам дарбата да предразполагам хората да говорят за себе си. Какво ще кажеш? Ела да поживееш при мен и ми позволи да играя ролята на терапевт.

Доминик бе отказал. Той искаше да си остане вкъщи, защото противното би означавало отново да се оттегли в заешката дупка, в която се бе крил от живота толкова много години. Промяната, която стана с него по време на пътуването до Маунтинвю по миналото лято, беше драматична и необяснима, но благоприятна. На трийсет и три години той най-после бе хванал юздите на живота, бе го възседнал със замах и го бе насочил към нова територия. Доминик харесваше човека, какъвто бе станал и от всичко най-много се страхуваше да не се върне в ужасното си предишно съществуване.

Вероятно сомнамбулизмът му по някакъв мистериозен начин беше свързан с онези промени, както твърдеше Паркър, но Доминик подозираше, че зависимостта е загадъчна и необяснима. А по всяка вероятност връзката между двете кризи на личността беше елементарна — ходенето насън беше оправдание, за да избегне предизвикателството, вълнението и стреса на новия живот. Но това беше недопустимо. Ето защо, Доминик щеше да си остане сам вкъщи, да взима предписаните от доктор Коблец лекарства и да се оправи.

Това беше решението, което взе, докато караше колата в понеделник сутринта, и до събота, седми декември, му се струваше правилното. В някои дни Доминик се нуждаеше от валиум, в други — не. Всяка вечер той гълташе таблетка флуразепам с мляко или горещ шоколад. Сомнамбулизмът го безпокоеше по-рядко. Преди да започне да взима лекарствата, Доминик ходеше насън всяка нощ, но през последните пет нощи стана от леглото си само на зазоряване — в сряда и в петък.

Нещо повече, заниманията му насън не бяха толкова странни и обезпокоителни, колкото преди. Той вече не събираше оръжия, не строеше барикади и не се опитваше да закове прозорците. И в двата случая Доминик само се бе преместил в дрешника, където се събуди схванат и уплашен от някаква неизвестна и безименна опасност, преследвала го в сънища, които не си спомняше.

Слава Богу, най-лошото, изглежда, бе преминало.

В четвъртък Доминик отново започна да пише новия си роман.

В петък се обади издателката му в Ню Йорк Табита Уикъм и съобщи добра новина. Току-що били пристигнали два отзива за „Здрач във Вавилон“. И двата били отлични. Тя му ги прочете, после каза още по-хубава новина — интересът на книгопродавачите, предизвикан от рекламата и от разпространението на неколкостотинте сигнални екземпляра, продължавал да нараства, и вече правели допечатки. Двамата говориха почти половин час и когато затвори, Доминик почувства, че животът му отново поема по утъпкания път.

Но в събота през нощта настъпи ново развитие, което можеше или да подобри, или да влоши нещата. Винаги когато ходеше насън, Доминик не можеше да си спомни и най-малката подробност от кошмарите, които го караха да става от леглото си. В събота обаче той бе измъчван от необикновено образен и ужасяващ сън, който го принуди да хукне из къщата в пристъп на сомнамбулистична паника. Но този път, когато се събуди, Доминик си спомняше поне края на съня.

В последните една-две минути от кошмара той стоеше в някаква баня. Всичко беше замъглено. Невидим човек го блъсна към мивката и Доминик се наведе над порцелановия леген. Някой го прегърна и го хвана, защото Доминик нямаше сили да стои на краката си. Коленете му трепереха, а стомахът го присвиваше. Втори невидим човек сложи ръце на главата му и блъсна лицето му в мивката. Доминик не можеше да говори, нито да си поеме въздух. Той знаеше, че умира. Трябваше да избяга от тези хора и от тази стая, но нямаше физическите сили да го стори. Макар че зрението му остана замъглено, Доминик ясно виждаше гладкия порцелан и хромирания ръб на канала, защото очите му бяха само на няколко сантиметра от дъното на мивката. Водата се стичаше около лицето му, плискаше се и спираловидно се вливаше в канала. Двамата човека, които натискаха главата му в мивката, викаха нещо, но той не разбираше думите им. Доминик гледаше като хипнотизиран миниатюрния водовъртеж и все повече се ужасяваше от зейналия канал, който приличаше на всмукваща паст, решила да го погълне във вонящите си дълбини. Изведнъж Доминик осъзна, че те искат да го напъхат в канала и да го изхвърлят като боклук.

Той изпищя и се събуди. Намираше се в банята си. Пак беше ходил насън. Беше се навел над мивката и пищеше. Доминик отскочи назад, спъна се и едва не падна във ваната, после се хвана за хавлията, окачена на стената, за да запази равновесие.

Задъхан и разтреперан, най-сетне събра смелост, върна се до мивката и погледна в канала, но видя само лъскав бял порцелан и месинговата шайба на канала. Нищо друго. Нищо заплашително.

Банята в кошмара не беше неговата.

Доминик изми лицето си и се върна в спалнята.

Часовникът на нощното шкафче показваше едва два и двайсет и пет сутринта.

Макар да нямаше никаква логика и символична или реална връзка с живота му, кошмарът беше силно обезпокоителен. И все пак Доминик не бе заковавал прозорци, нито бе трупал оръжия в съня си, затова временното влошаване на състоянието му изглеждаше незначително.

Всъщност това може би беше симптом на подобрение. Ако помнеше сънищата си от началото до края, Доминик можеше да открие източника на безпокойството, който го бе превърнал в среднощен скитник, и да се справи с проблема си.

Но той не искаше да се връща в леглото и да рискува отново да се озове на онова странно място в съня си. Шишенцето с приспивателните беше на нощното му шкафче. Доминик не трябваше да взима повече от една таблетка на вечер, но малко повече едва ли щеше да му навреди.

Той се приближи до барчето в хола, наля си чаша уиски, с трепереща ръка сложи хапчето в устата си, глътна го и си легна.

Състоянието му се подобряваше. Скоро пристъпите на сомнамбулизъм щяха да спрат. След седмица животът му щеше да се нормализира. А след месец цялата история щеше да му се струва любопитна аномалия и той щеше да се чуди как е могъл да й се поддаде.

Доминик задряма. Усещането беше приятно, но докато заспиваше, той се чу да мърмори нещо. Онова, което мънкаше, беше толкова странно, че го стресна и разпали интереса му, макар че уискито и приспивателното неумолимо оказваха въздействието си върху него.

— Луната — дрезгаво прошепна той. — Луната, луната.

Доминик се запита какво може да означава това и се опита да прогони съня.

— Луната — отново промълви той, после заспа.

Беше три и единайсет минути в неделя, осми декември.

6.Ню Йорк, Ню Йорк

Пет дни след като открадна над три милиона долара от мафията, Джак Туист отиде да види една мъртва жена, която още дишаше.

В един часа в неделя следобед той остави шевролета си в подземния гараж под частния санаториум, намиращ се в порядъчен квартал в Ист Сайд, и се качи с асансьора до фоайето. Подписа се в книгата за посетители и получи пропуск.

Сградата не приличаше на болница. Мебелите във фоайето бяха старинни и подбрани с вкус. На стените имаше автентични картини.

Всичко беше луксозно. А това не беше необходимо. Потребността от икономии беше очевидна. Но управата смяташе, че външният облик е важен, за да продължи да привлича богати клиенти и да задържи годишната печалба на сто процента. В санаториума имаше всякакви пациенти — шизофреници на средна възраст, деца, страдащи от аутизъм и хора, изпаднали в кома, но ги свързваха две неща — състоянието им беше по-скоро хронично, отколкото остро, и всички произхождаха от заможни семейства, които можеха да си позволят най-добрите грижи.

Разсъждавайки по този въпрос, Джак неизменно се ядосваше, че никоя болница в града не осигурява прилични грижи на разумна цена за катастрофиралите с увреден мозък или за психично болните. Въпреки огромните суми, отделени от парите на данъкоплатците, болниците в Ню Йорк, както всички останали обществени заведения, бяха мрачна подигравка, с която обикновените граждани трябваше да се примирят поради липса на алтернатива.

Ако не беше ловък и преуспяващ крадец, Джак нямаше да е в състояние да плати безумно високите месечни такси в частния санаториум. За щастие той притежаваше таланта на крадец.

Джак се качи на друг асансьор и отиде на четвъртия от шестте етажа. Коридорите там приличаха повече на болнични, отколкото фоайето долу. Неоново осветление. Бели стени. Ментова миризма на дезинфекционни препарати.

Мъртвата жена, която още дишаше, живееше в последната стая в дъното на коридора. Джак сложи ръка на дръжката на вратата, поколеба се, преглътна с усилие, пое дълбоко въздух и най-сетне влезе.

Стаята не беше толкова луксозно обзаведена, колкото фоайето, но беше много хубава и приличаше на средно скъпо помещение в хотел „Плаза“ — висок таван, бяла мазилка, камина с бяла полица, тъмнозелен килим, бледозелени завеси и диван и две кресла с тапицерия на зелени шарки. Теоретиците смятаха, че този цвят се отразява по-добре на състоянието на пациентите. Макар че мнозина от болните не виждаха обстановката, уютната атмосфера поне не предизвикваше толкова мрачни чувства в приятелите и роднините, които идваха на посещение.

Единствено болничното легло контрастираше на всичко останало.

Джак се наведе над леглото и целуна съпругата си. Тя не помръдна. Той хвана ръката й. Пръстите й останаха отпуснати, безчувствени и безжизнени, но поне бяха топли.

— Джени? Аз съм, Джак. Как се чувстваш днес? Изглеждаш добре. Красива си. Както винаги.

Всъщност за човек, който от осем години е в кома, не бе направил нито една крачка през това време и не усещаше слънчевата светлина и свежия въздух, тя наистина изглеждаше добре. Вероятно само Джак можеше да каже, че Джени е красива. Но той говореше сериозно. Е, тя не беше хубавица като преди, но със сигурност нямаше вид на човек, който почти цяло десетилетие се бори със смъртта.

Косите й бяха изгубили блясъка си, макар че още бяха гъсти и кестеняви, както когато Джак я бе видял за пръв път преди четиринайсет години в магазина за мъжка козметика в Блумингдейл. Санитарите миеха косите й два пъти седмично и ги сресваха всеки ден.

Джак можеше да плъзне пръсти към лявата страна на черепа й, към неестествената вдлъбнатина там. Той можеше да докосне ужасната дупка, без да притеснява Джени, но не го стори, защото допирът щеше да обезпокои него.

На челото й нямаше бръчки. Очите й бяха затворени. Лицето й беше изнурено, макар и не много. Неподвижна под зелените чаршафи, Джени изглеждаше безсмъртна, сякаш бе омагьосана принцеса, очакваща целувката, която ще я събуди от вековния сън.

Единственият признак на живот беше ритмичното повдигане на гърдите й и движението на гърлото, когато от време на време преглъщаше слюнката. Но преглъщането беше автоматично, несъзнателен рефлекс, а не признак на излизане от комата.

Мозъчното увреждане беше масивно, нелечимо и необратимо. Джак знаеше, че няма надежда и се бе примирил със състоянието й.

Но Джени щеше да изглежда много по-зле, ако не получаваше толкова много грижи. Всеки ден в стаята й влизаше екип от физиотерапевти, които раздвижваха торса и крайниците й. Тонусът на мускулите й не беше от най-добрите, но поне имаше тонус.

Джак дълго държа ръката й и я гледа. В продължение на осем години той идваше да я види две вечери седмично и по пет-шест часа всяка неделя следобед, а понякога и в други дни. Въпреки честотата на посещенията му и непроменящото й се състояние, той не се уморяваше да я гледа.

Джак придърпа стол, седна до леглото й и без да пуска ръката й, се вторачи в нея и й говори повече от час. Разказа й за филма, който бе гледал след предишното си посещение. И за двете книги, които бе прочел. Говори й за времето и описа силата и хапливостта на зимния вятър. Сетне описа колоритната Коледна украса на витрините на магазините.

Джени не го възнагради нито с въздишка, нито с помръдване. Както винаги, тя лежеше, без да се движи или да се вълнува.

Но въпреки това той продължаваше да й говори, защото се надяваше, че някъде в тъмния кладенец на комата може да е оцеляла частица съзнание. Може би Джени го чуваше и разбираше и в такъв случай най-лошото за нея беше да е пленница на нереагиращото си тяло и отчаяно да се нуждае поне от едностранно общуване, но да не получава нищо, защото всички мислеха, че не чува. Лекарите го уверяваха, че тези притеснения са безпочвени и Джени не чува, не вижда и не разбира нищо, освен образите и фантазиите, които може би мимолетно се появяват в увредения й мозък. Но ако грешаха, ако имаше дори само шанс едно на милион да се заблуждават, Джак не можеше да я остави в тази ужасна изолация. Ето защо той й говори, докато навън се здрачи.

В пет и петнайсет той отиде в банята и изми лицето си, после се избърса и се вторачи в отражението си в огледалото. И както много пъти дотогава, се запита какво бе харесала Джени в него.

Нито една от чертите му не можеше да се нарече красива. Челото му беше твърде широко, а ушите — твърде големи. Лявото му око беше кривогледо и повечето хора не можеха да разговарят с него, без нервно да насочват вниманието си ту към едното, ту към другото му око, питайки се кое от тях ги гледа. А всъщност ги гледаха и двете. Усмихнеше ли се, Джак приличаше на клоун, а щом се намръщеше, изглеждаше по-страшен и от Джак Изкормвача.

Но Джени бе видяла нещо в него. Тя го бе желала и обичала и бе изпитвала потребност от Джак. Макар да беше красива, Джени не държеше на външния вид. И това беше една от причините, поради които той я обичаше толкова много. Една от причините, поради които тя му липсваше. Една от хилядите причини.

Джак отмести поглед от огледалото. Ако беше възможно да бъде по-самотен, отколкото сега, той се надяваше поне да не се чувства толкова потиснат.

Джак се върна в стаята, каза довиждане на нереагиращата си съпруга, целуна я, вдъхна още веднъж уханието на косите й и в пет и половина излезе.

Той седна зад волана на шевролета си и потегли, като гледаше с презрение шофьорите и пешеходците. Събратята му. Добрите, милите, благородните и порядъчните хора на праволинейния свят щяха да го гледат с отвращение, ако знаеха, че Джак е професионален крадец, макар стореното от тях на него и на Джени да го бе подтикнало към престъпността.

Той знаеше, че гневът и огорчението не решават нищо и не нараняват никого освен него. Горчивината разяждаше душата. Джак не искаше да бъде огорчен, но понякога не можеше да го превъзмогне.

По-късно, след като вечеря сам в китайски ресторант, той се прибра в дома си — просторен апартамент с една спалня в луксозна сграда на Пето Авеню, с изглед към Сентръл Парк. Официално апартаментът беше собственост на корпорация с централа в Лихтенщайн, която го бе купила с чек, издаден на сметка в швейцарска банка, и всеки месец водата, отоплението, електричеството и телефонът се плащаха с чек от „Банк ъв Америка“. Джак Туист живееше там под името Филип Делон. На портиера и на неколцината съседи, с които разговаряше, той беше известен като странният и с леко съмнителна репутация син на богато френско семейство, чиито родителите уж го бяха изпратили в Америка, за да разузнае къде да вложат парите си, а всъщност за да се отърват от него. Джак говореше свободно френски и можеше да говори английски с убедителен френски акцент, без да допуска грешка и да се издава. Разбира се, не съществуваше никакво френско семейство и корпорацията в Лихтенщайн и сметката в швейцарска банка бяха негови, и единственото богатство, което трябваше да инвестира, беше откраднатото от другите. Джак не беше обикновен крадец.

Той се приближи до дрешника в спалнята и отмести двойната преграда в задната част, после извади две чанти от тайника, занесе ги в хола и без да си прави труда да запали лампите, ги сложи на любимото си кресло до големия прозорец. Сетне отиде в кухнята, взе бутилка бира от хладилника и се върна в хола. Седна до прозореца и се вторачи в парка, където светлините се отразяваха в снега, покрил земята, и хвърляха странни отблясъци върху дърветата.

Джак знаеше, че печели време. Накрая запали лампата до креслото, отвори по-малката чанта и започна да изважда съдържанието.

Скъпоценни камъни. Диаманти. Медальони и огърлици. Гривна с изумруди. Три други гривни с диаманти и сапфири. Пръстени, брошки, накити и игли за шапки.

Това бяха постъпленията от кражбата, която бе извършил сам преди шест седмици. Трябваше да има и съучастник, но използвайки въображението си, Джак бе намерил начин да се справи сам и обирът мина гладко.

Единственият проблем беше, че той не изпита никакво удоволствие от обира. Когато извършеше успешно някой удар, Джак обикновено дни наред беше в повишено настроение. За него това не бяха само престъпления, но и актове на възмездие срещу праволинейния свят, отплата за онова, което бяха сторили на него и на Джени. До двайсет и девет годишната си възраст той бе дал много на обществото и на страната си, но за награда се озова в една дупка в Централна Америка, в затвора на диктатор, където го оставиха да гние. А Джени… Джак не искаше да мисли за състоянието, в което я намери, когато най-после успя да избяга и се прибра вкъщи. И сега той вече не даваше, а взимаше от обществото, при това с огромно удоволствие. Най-голяма радост му доставяше да нарушава правилата, да взима каквото иска и да се измъква безнаказано. До обира на бижутата преди шест седмици. След като операцията приключи, Джак не изпита чувство за победа и възмездие. Липсата на вълнение го уплаши. Та нали в края на краищата живееше именно заради това.

Той седеше в креслото до прозореца и трупаше бижутата на коленете си, вдигаше ги към светлината и се опитваше да изпита чувство на удовлетворение и отмъщение.

Трябваше да се отърве от скъпоценностите веднага след обира, но нямаше желание да се разделя с тях, докато не извлечеше поне малко удоволствие.

Обезпокоен от липсата на емоции, Джак прибра бижутата в чантата, от която ги бе извадил.

В другата чанта беше делът му от плячката от обира в склада на мафията преди пет дни. Тогава успяха да отворят само единия от двата сейфа, но там имаше три милиона и сто хиляди долара.

Джак вече трябваше да е започнал да превръща парите в чекове и да ги изпраща на банковите си сметки в Швейцария, но ги държеше в себе си, защото както и с бижутата, притежаването им още не му бе донесло чувство за победа.

Той извади няколко пачки, повъртя ги в ръцете си, вдигна ги към лицето си и ги помириса. Обикновено специфичният мирис на парите предизвикваше вълнение в него, но не и този път. Джак нямаше усещането, че е победил и е нарушил закона, нито се чувстваше умен или превъзхождащ с нещо послушните мишки, които търчаха насам-натам из социалния лабиринт, както ги бяха научили. Той изпитваше само усещане за празнота.

Ако тази промяна бе настъпила след обира в склада, Джак би я приписал на факта, че е откраднал от други крадци, а не от праволинейния свят. Но реакцията му след кражбата на бижутата беше същата, а в случая жертвата беше законният бизнес. Скуката след операцията с бижутата го принуди да се залови с друг обир по-скоро, отколкото би трябвало да го стори. Обикновено Джак правеше по един удар на три-четири месеца, но от последната кражба бяха изминали едва пет седмици.

Може би не изпитваше тръпка, защото парите вече нямаха значение за него. Той имаше достатъчно, за да живее в разкош до края на живота си и да се грижи за Джени, дори ако комата й продължеше години, което обаче беше малко вероятно. А може би още от самото начало най-важното нещо в работата му не беше бунтарството и предизвикателството, както Джак мислеше, а просто бе вършил всичко заради парите и останалото беше само евтино осмисляне на живота му и самозаблуда.

Но той не искаше да повярва, че е така. Джак знаеше какво бе изпитвал и колко много му липсва тази тръпка.

С него ставаше нещо — психическа промяна. Той имаше усещането, че душата му е празна, а животът му — безсмислен и безцелен. Джак не смееше да се прости с любовта си към кражбите. Това беше единствената причина да живее.

Той прибра парите в чантата, угаси лампата, отпи от бирата и се вторачи в Сентръл Парк.

Освен неспособността да намери радост в работата си, Джак бе измъчван и от повтарящ се кошмар. Започна да го сънува преди шест седмици, преди обира на бижутерския магазин и оттогава му се яви девет-десет пъти. В съня си Джак бягаше от човек с каска на мотоциклетист с тъмно стъкло отпред. Поне му се струваше, че е мотоциклетна каска, но не виждаше детайли, нито лицето на мъжа. Безликият непознат го гонеше из еднакви стаи и дълги коридори, а после — по магистрала, по която нямаше движение, минаваща през необработени, пустеещи земи, осветени от луната. И всеки път паниката му нарастваше, докато стигаше кулминацията си и го събуждаше.

Очевидното тълкуване беше, че сънят е предупреждение и мъжът с каската е ченге, и Джак ще бъде заловен. Но той нямаше такова чувство. Непознатият в съня му не беше полицай, а нещо друго.

Джак се надяваше, че няма да го сънува отново. Денят беше достатъчно неприятен и без онзи среднощен ужас.

Той си взе още една бира и пак седна в креслото до прозореца.

Беше осми декември и Джак Туист, бивш офицер от елитните американски командоси, военнопленник в необявена война, командос, помогнал за спасяването на живота на хиляда индианци в Централна Америка, човек, носещ огромна мъка на плещите си, която би пречупила някои хора, и дързък крадец, притежаващ неизчерпаем запас от смелост, се запита дали не му се е свършил куражът да продължи да живее. Ако не възвърнеше чувството за смисъл на живота си, което бе намерил в обирите, Джак трябваше да открие нова цел. Той отчаяно се нуждаеше от това.

7.Елко Каунти, Невада

Докато се връщаше в мотел „Спокойствие“, Ърни Блок наруши всички ограничения за скоростта. Последният път, когато бе шофирал толкова бързо и безразсъдно, беше в едно мрачно утро в понеделник. Тогава във военноморското разузнаване във Виетнам стана засечка. Ърни минаваше през предполагаема приятелска територия, когато неочаквано попадна под вражески обстрел. Куршумите разпръснаха гейзери от пръст и буци само на няколко метра от джипа му. Когато най-после се измъкна от огневата зона, Ърни се бе разминал на косъм с двайсетина куршума, беше улучен от три малки, но остри шрапнела, загуби временно слуха си от оглушителните експлозии и едва управляваше джипа, чиито гуми бяха спукани. Той оцеля, но смяташе, че това са най-страшните мигове в живота му.

Но докато се връщаше от Елко, страхът му достигна нови измерения. Скоро щеше да се мръкне. Ърни бе отишъл до Елко с микробуса, за да вземе лампи за мотела. Той бе потеглил малко след обяд, за да има достатъчно време да се върне, преди да се е стъмнило. Но спука гума и се забави, докато я смени. После, когато стигна до Елко, Ърни загуби още един час, докато я залепят, защото не искаше да пътува без резервна гума. Ето защо, той тръгна от Елко два часа по-късно, отколкото предвиждаше, и слънцето вече клонеше на запад.

Ърни бе настъпил педала за газта до пода и изпреварваше всички коли, които настигнеше на магистралата. Той мислеше, че няма да може да се прибере вкъщи, ако се наложи да пътува в мрака. На сутринта щяха да го намерят зад волана на спрелия встрани от шосето микробус, полудял от ужас, докато бе съзерцавал непрогледната тъма около него.

През двете седмици и половина след Деня на благодарността Ърни бе продължил да крие от Фей необяснимия си страх от мрака. Той вече не можеше да спи, ако нощната лампа не светеше. Сутрин очите му бяха кръвясали и подпухнали. За щастие Фей не бе предложила да отидат вечер на кино в Елко, затова не се наложи Ърни да търси оправдания. Няколко пъти, след залез слънце, трябваше да отиде до съседния грил и макар разстоянието да беше съвсем кратко и пътят — ярко осветен, бе завладян от чувство на безпомощност и уязвимост, но успя да запази тайната си.

През целия си живот Ърни Блок бе правил онова, което се искаше от него. И сега нямаше намерение да измени на очакванията на съпругата си.

Той се запита дали проблемът му не е преждевременно остаряване и не страда от болестта на Алцхаймер. Макар че беше само на петдесет и две години, състоянието му приличаше на заболяване. Тази вероятност го плашеше, но поне беше разбираема.

Но Ърни не искаше да се примири с проблема си. Фей разчиташе на него. Той не можеше да си позволи да се превърне в психичноболен инвалид и да бъде тежест за нея. Мъжете от фамилията Блок никога не изоставяха жените си. Това беше недопустимо.

Магистралата зави покрай малък хълм. До мотела — единствената сграда в тази обширна пустош — оставаха километър и половина. Сините и зелените неонови светлини на сградата вече бяха запалени и ярко блестяха на фона на потъмняващото небе. Ърни не бе виждал по-приятна гледка.

След десетина минути щеше да настъпи пълен мрак и той реши, че е глупаво да рискува, защото някое ченге можеше да го спре, затова намали скоростта.

Ърни се намираше на километър от дома си, когато се случи нещо странно. Той погледна на юг и дъхът му секна. Не знаеше какво го стресна. Нещо в пейзажа. Нещо в играта на светлосенките по склоновете на хълма. Изведнъж му хрумна безумната идея, че една определена ивица земя, на около осемстотин метра от другата страна на магистралата, е от изключително важно значение за разбирането на странните промени, които през последните няколко месеца ставаха с него.

Ърни не виждаше с какво се различава онази ивица от десетките хиляди декари наоколо. Освен това я бе виждал безброй пъти и никога не му се бе струвала особена. Но въпреки това нещо в наклона на релефа, в леко нагънатите очертания на земята, в сухото дере, в разположението на стръковете пелин и тревите и в разпръснатите тук-там скали го зовеше да го разгледа по-отблизо.

Земята сякаш казваше: „Ела. Тук е скрита част от отговора на проблема ти и от обяснението за страха ти от нощта. Ела…“ Но, разбира се, тази идея беше абсурдна.

За негова изненада Ърни осъзна, че спира на отбивката от магистралата, недалеч от разклона за мотела. Той присви очи и се вторачи на юг към мястото, което така загадъчно бе привлякло вниманието му.

Изведнъж го обзе изумително чувство на предстоящо прозрение, завладяващо усещане за нещо от съдбоносно значение, което скоро ще му се случи. Кожата му настръхна.

Ърни слезе от микробуса, като остави двигателя включен. В състояние на трепетно очакване, което не можеше да проумее, той тръгна към отсрещната страна на магистралата, за да види по-добре интригуващата ивица земя. Ърни прекоси двете платна и мантинелата, разполовяваща магистралата. Изчака да минат три огромни камиона, сетне прекоси и другите две платна. Сърцето му биеше като обезумяло от необяснимо вълнение и той забрави за настъпването на нощта.

Ърни спря в края на асфалта и погледна на югозапад. Беше облечен във велурено яке с подплата от овча кожа, но прошарената му къса коса не го предпазваше от хладния вятър.

Усещането, че ще се случи нещо изключително важно, избледня. Обзе го още по-зловещото предчувствие, че с него вече се е случило нещо, което обяснява страха му от тъмнината. Нещо, което Ърни старателно се опитва да прогони от паметта си.

Но в това нямаше логика. Ако там се бяха случили важни неща, как бе възможно да ги забрави? Паметта още не му изневеряваше. Пък и Ърни не беше човек, който потиска неприятните спомени.

Но кожата му още беше настръхнала. На това място в равнините на Невада му се бе случило нещо, което бе забравил, но сега напираше от подсъзнанието му, където беше дълбоко заровено.

Ърни стоеше с широко разтворени крака, здраво стъпил на земята и прегърбил рамене и сякаш предизвикваше пейзажа да му говори по-ясно. Той положи усилия да събуди заспалите спомени, но колкото повече се стараеше да улови убягващото му прозрение, толкова по-бързо то му се изплъзваше. И после изчезна.

Чувството за нещо вече видяно също избледня. Сърцето му постепенно възвърна нормалния си ритъм.

Озадачен и леко замаян, Ърни се вторачи в гледката пред себе си — леко наклонен терен, назъбени скали, храсти, трева и неравности — и не можа да разбере защо му се бе сторила особена. Тази ивица земя по нищо не се различаваше от хилядите други места в околността.

Озадачен от близостта до прозрението, той погледна към микробуса, който чакаше на северната страна на магистралата. Ърни се почувства глупаво, като си спомни как, обзет от странно вълнение, бе изтърчал дотук. Надяваше се, че Фей не го е видяла. Ако случайно гледаше през прозореца в тази посока, тя не можеше да не забележи ексцентричното му държание, защото мотелът се намираше само на четиристотин метра и мигащите стопове на микробуса го правеха най-очебийното нещо в бързо спускащия се мрак.

Мрак.

Изведнъж наближаването на нощта обсеби Ърни Блок. Известно време загадъчният магнетизъм, който го бе привлякъл към това място, надделя над страха му от тъмнината. Но това се промени за миг, когато той осъзна, че източната половина на небето е тъмнолилава, а на запад помръкват и последните лъчи слънчева светлина.

Ърни изкрещя панически и хукна по магистралата, без да обръща внимание на опасността. Чу се клаксон. Ърни не спря и продължи да тича като обезумял, защото имаше чувството, че мракът се вкопчва в него и го притиска. Той стигна до плиткия ров, разполовяващ магистралата, падна, претърколи се, стана и отново побягна, ужасен от сенките във всяка долчинка в земята и около скалите. За щастие по другите две платна не минаваха коли, защото Ърни не погледна да види дали пътят е чист. Той стигна до микробуса и се засуети с дръжката на вратата, болезнено съзнавайки непрогледния мрак под превозното средство, който сякаш го дърпаше за краката и искаше да го повали на земята и да го погълне. Ърни най-после успя да отвори вратата, качи се в микробуса и заключи.

Почувства се по-добре, но не и в пълна безопасност, и ако не се намираше толкова близо до дома си, щеше да се вцепени от ужас. Но трябваше да измине само четиристотин метра. Той запали фаровете. Мракът се отдръпна и това го окуражи. Ърни трепереше толкова силно, че не знаеше дали ще може да шофира. От двете страни на отклонението от магистралата имаше лампи и той се изкушаваше да спре под ярката им светлина. Но Ърни стисна зъби и зави по тъмния междуселски път. След като кара само двеста метра, той стигна до входа на мотел „Спокойствие“, спря и угаси фаровете и двигателя. Фей седеше на рецепцията.

Ърни бързо влезе вътре, тресна вратата и се усмихна на Фей. Надяваше се, че усмивката му е убедителна.

— Бях започнала да се безпокоя, мили — каза Фей, като отвърна на усмивката му.

— Спуках гума — обясни той и смъкна ципа на якето си.

Изведнъж изпита известно облекчение. Беше му по-лесно да се справи с мрака, когато не беше сам. Фей му даваше сили. Но още се чувстваше неспокоен.

— Липсваше ми — каза тя.

— Отсъствах само няколко часа.

— Стори ми се по-дълго. Трябва да виждам моя Ърни всеки час, инак ще страдам.

Той се наведе над плота и я целуна. Целувката им съвсем не беше формална. Дори да останеха влюбени, повечето отдавна женени брачни двойки бяха повърхностни в проявите си на обич, но това не се отнасяше за Ърни и Фей Блок. След трийсет и една години брак тя още го караше да се чувства млад.

— Къде са новите лампи?

Въпросът го стресна и възвърна болезненото усещане за мрака навън. Ърни погледна към прозорците, сетне бързо отмести очи встрани.

— Уморен съм. Сега не ми се занимава с тях.

— Само четири кашона.

— Предпочитам да ги донеса сутринта — каза Ърни, полагайки усилия гласът му да не трепери. — Нищо няма да им стане в микробуса. Няма кой да ги пипа. Хей, сложила си Коледната украса!

— Искаш да кажеш, че едва сега забеляза?

На стената над дивана беше окачен огромен венец от елхови клонки с шишарки. В ъгъла стоеше картонена фигура на Дядо Коледа в естествен ръст, а на дългия плот бе сложена малка керамична шейна с елени. От тавана висяха червени и златисти топки.

— Качвала си се на стълбата. Ами ако беше паднала? Трябваше да оставиш това на мен.

Фей поклати глава.

— Нищо ми няма. Не съм толкова крехка. А сега, млъкни. Вие, бившите морски пехотинци, понякога се правите на твърде мъжествени.

— Така ли?

Вратата се отвори и в офиса влезе шофьор, който попита дали има свободни стаи.

Той беше висок и слаб мъж с каубойска шапка, яке и джинси. Фей му направи комплимент за шапката, предразположи го, накара го да се почувства като стар приятел и го регистрира.

Опитвайки се да забрави странното си преживяване на магистралата и да не мисли за настъпващата нощ, Ърни закачи якето си на месинговата закачалка и се приближи до дъбовото бюро, където беше оставена пощата. Сметки. Реклами. Покана за благотворителен бал. Първите Коледни картички за годината. Чекът за пенсията му от военните.

Най-отдолу имаше бял плик без обратен адрес, в който имаше моментална цветна снимка, направена пред мотела, до вратата на стая номер девет. На снимката имаше трима човека — мъж, жена и дете. Мъжът беше трийсетинагодишен, хубав и с тъмен слънчев загар. Жената беше две-три години по-млада, красива брюнетка, а момиченцето — пет-шестгодишно и много симпатично. Тримата се усмихваха. Съдейки по сандалите и дрехите им — къси панталони и фланелки — Ърни предположи, че снимката е правена в разгара на лятото.

Озадачен, той я обърна, търсейки някаква обяснителна бележка. Но на гърба не беше написано нищо. В плика нямаше писмо. Пощенското клеймо беше от Елко, седми декември, миналата събота.

Ърни отново погледна хората на фотографията и макар да не ги помнеше, усети, че кожата му настръхна, както бе станало, когато го привлече онова място край магистралата. Пулсът му се учести. Той бързо сложи снимката настрана и отмести поглед от нея.

Фей още бъбреше с шофьора каубой.

Ърни се вторачи в нея. Тя имаше успокояващо въздействие. Когато се запознаха, Фей беше хубаво фермерско момиче и бе станала красива жена. Русите й коси може и да бяха започнали да побеляват, но това не се забелязваше. Сините й очи бяха ясни и бързоподвижни, а лицето — прямо, дружелюбно и малко дръзко, но винаги весело.

Шофьорът излезе. Ърни бе спрял да трепери. Той показа на Фей снимката.

— Какво мислиш?

— Това е нашата стая номер девет. Сигурно са били отседнали при нас — отговори тя и се намръщи. — Но не ги помня. Струват ми се непознати.

— Но защо ще ни изпращат снимка, без да напишат нищо?

— Ами, явно мислят, че ги помним.

— Само ако са стояли няколко дни. А аз изобщо не ги помня. Не бих забравил момиченцето. Толкова е красиво, че би могло да бъде кинозвезда.

— Аз пък бих предположила, че ще помниш майката. Много е привлекателна.

— Пощенското клеймо е от Елко. Защо някой, който живее в Елко, ще отсяда тук?

— Може би не живеят в Елко. Вероятно са били тук миналото лято и все са се канели да ни изпратят снимка и наскоро са минали оттук, но не са имали време да се отбият и са я пуснали в Елко.

— Без да напишат нищо?

— Е, да, това е странно — съгласи се Фей.

Ърни взе снимката от ръцете й.

— Освен това е правена с „Полароид“. Проявена е веднага. Моментална снимка. Щом са искали да ни я подарят, защо не са ни я оставили, като са си тръгвали?

Вратата се отвори и в рецепцията влезе мъж с къдрава коса и рунтави мустаци.

— Има ли свободни стаи?

Фей се залови да обслужва госта, а Ърни занесе снимката на дъбовото бюро. Смяташе да вземе пощата и да се качи горе, но отново се вторачи в лицата на хората на фотографията.

Беше вторник вечерта, десети декември.

8.Чикаго, Илинойс

Когато Брендън Кронин отиде да работи като санитар в детската болница „Сейнт Джоузеф“, само доктор Джеймс Макмъртри знаеше, че той всъщност е свещеник. Лекарят бе обещал на отец Висажик, че ще пази тайната и ще възлага на Брендън трудни и неприятни задачи като на всеки друг санитар. И така, през първия си работен ден Брендън миеше подлоги, сменяше напоени с урина чаршафи, помагаше на терапевта да прави пасивна гимнастика на прикованите към леглото пациенти, нахрани с лъжичка едно осемгодишно, частично парализирано момче, бута инвалидни колички, окуражава отчаяните болни и изчисти повърнатото от две жертви на рак, на които им се догади от химиотерапията. Никой не го щадеше и не го наричаше „отче“. Сестрите, лекарите, санитарите и пациентите му викаха Брендън и той се чувстваше неудобно, досущ цивилен на бал с маски.

Първия ден, завладян от състрадание и мъка към децата в „Сейнт Джоузеф“, той два пъти се измъкна от стаята за персонала и се заключи в тоалетната, където дълго седя и плака. Брендън рида за всички, представяйки си залинялата плът на жертвите на мускулната атрофия, гнойните рани на изгорените и малтретираните тела на пострадалите от насилие.

Той не разбираше защо според отец Висажик тази работа ще му помогне да възвърне вярата си. Съществуването на толкова много страдащи хора само засили съмненията му. Ако имаше Господ, защо Той позволяваше невинните да понасят такива жестокости. Разбира се, Брендън знаеше традиционните теологични доводи по този въпрос. Църквата твърдеше, че човечеството си бе навлякло всички тези злини по собствен избор, защото е обърнало гръб на Божията милост. Но теологичните аргументи бяха недостатъчни, когато Брендън видя най-малките жертви на съдбата.

На втория ден децата започнаха да го наричат Дундьо — отдавна неупотребяван прякор. Той им го каза, докато им разказваше една смешна история. Те харесаха приказките, шегите и стихчетата му и Брендън установи, че може да ги разсмее или поне да ги накара да се усмихнат. През втория ден той отиде в тоалетната и плака само веднъж.

На третия ден и персоналът започна да го нарича Дундьо. Ако имаше друго призвание освен свещеничеството, Брендън го намери в болница „Сейнт Джоузеф“. Освен обичайните задължения на санитар той забавляваше и развеселяваше пациентите. Където и да отидеше, го поздравяваха с радостни викове „Дундьо“ и това беше най-удовлетворяващата награда от всички. И Брендън плачеше само когато се прибереше в хотелската стая, в която се бе настанил по време на нестандартната терапия на отец Висажик.

На седмия ден Брендън разбра защо Стефан го е изпратил в „Сейнт Джоузеф“. Прозрението го осени, докато сресваше косите на едно десетгодишно момиченце, парализирано от рядко срещано заболяване на костите.

Тя се казваше Емелийн и с право се гордееше с косите си — гъсти, лъскави, гарвановочерни и предизвикателно контрастиращи на съсипаното й от болестта тяло. Момиченцето обичаше да сресва косите си всеки ден, но често ставите на китките й бяха толкова възпалени, че не можеше да държи четката.

В сряда Брендън я сложи на инвалидната количка и я закара в рентгеновото отделение, където следяха въздействието на ново лекарство върху костния й мозък, а после, когато се върнаха в стаята й, започна да сресва косите й. Емелийн седеше и гледаше през прозореца, омаяна от зимния пейзаж навън.

— Виждаш ли онази преспа сняг, Дундьо? Прилича на красив старинен кораб с три бели платна.

Отначало Брендън не съзря такива очертания, но тя продължи да описва въображаемия кораб. И той изведнъж видя, че преспата сняг на покрива наистина прилича на кораб с платна.

За Брендън дългите ледени висулки пред прозореца представляваха прозрачни решетки, а болницата — затвор, от който Емелийн никога нямаше да бъде освободена. Но за детето замръзналите сталактити бяха приказна Коледна украса, която й внушаваше празнично настроение.

— Господ обича и зимата, и пролетта — добави Емелийн. — Сезоните са дар, с който Той не ни позволява да скучаем на този свят. Така ни каза сестра Катерин и сега виждам, че това е истина. Когато слънцето освети ледените висулки, леглото ми се изпъстря с разноцветни отблясъци. Много са красиви, Дундьо. Ледът и снегът приличат на скъпоценни камъни… на хермелинови наметки, с които Господ облича света през зимата, за да ни кара да ахнем. Той никога не прави две еднакви снежинки. Така ни напомня, че светът, който е създал за нас, е прекрасен.

Въпреки парализираните си крака, деформираните ръце и болката, която бе принудена да понася, Емелийн вярваше в Божията доброта и във вдъхновяващата справедливост на света, сътворен от Него.

Всъщност вярата беше характерна черта на почти всички деца от болница „Сейнт Джоузеф“. Те бяха убедени, че грижовният Бог ги гледа от царството си на небето, и се окуражаваха.

Брендън сякаш чу думите на отец Висажик. „Щом тези невинни деца страдат толкова много и не изгубват вярата си, какво извинение имаш ти, Брендън? Вероятно в невинността и наивността си те знаят нещо, което ти си забравил, докато си се образовал в Рим. Може би ще научиш нещо от тях. Не мислиш ли така?“

Но урокът не беше достатъчно убедителен, за да възвърне вярата на Брендън. Той продължаваше да се вълнува, но не от вероятността, че съществува грижовен и състрадателен Бог, а от изумителната смелост на децата пред лицето на нещастието.

Брендън среса косите на Емелийн, после я вдигна от инвалидната количка и я сложи на леглото. Докато завиваше парализираните й крака, той почувства прилив на същия гняв, който бе изпитал по време на литургията в „Сейнт Бернадет“, когато запокити свещения потир. И не би се поколебал да го стори отново.

Изведнъж Емелийн ахна и Брендън помисли, че е прочела богохулствените му мисли.

— О, Дундьо, как се нарани? — попита тя.

Той примига учудено.

— Ръцете ти. Къде се удари?

Озадачен от въпроса й, Брендън погледна ръцете си и с изненада видя, че на дланите му има белези — червени кръгове от възпалена и подпухнала плът. Кръговете бяха пет сантиметра в диаметър и ясно очертани по краищата. Кожата около и вътре в тях беше нормална. Червените очертания приличаха на нарисувани с боя, но когато ги докосна, той усети подутините.

— Странно — каза Брендън.

Доктор Стан Хийтън беше дежурен в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“. Той се вторачи с интерес в странните кръгове на дланите на Брендън и попита:

— Боли ли?

— Не.

— А сърби ли? Пари ли?

— Не.

— За пръв път ли се появяват?

— Да.

— Знаеш ли дали имаш алергия към нещо? Не? Хм. На пръв поглед прилича на леко изгаряне, но трябва да си спомняш дали си докоснал нещо толкова горещо. Щеше да почувстваш болка. Ето защо, изключваме изгаряне. Същото се отнася и за допир до някаква киселина. Казваш, че си завел момиченцето в рентгенологията, така ли?

— Да, но не стоях в стаята с рентгена.

— Всъщност раните приличат на изгаряне от радиация. Може да е дерматомикоза, гъбична зараза, макар че симптомите са различни. Не те сърби или пари и нямаш обрив. Пък и кръговете са твърде ясно очертани.

— Тогава от какво са?

Доктор Хийтън се поколеба.

— Не мисля, че е нещо сериозно. По всяка вероятност е обрив, дължащ се на неустановена алергия. Ако не изчезнат, ще трябва да ти направим изследвания, за да определим източника на проблема.

Озадачен, Брендън се вторачи в ръцете си, после ги скръсти на коленете си.

— Ще ти предпиша най-простото лечение — лосион с хидрокортизон. Ако обривът не изчезне след два дни, пак ела при мен.

Брендън взе рецептата.

— Има ли вероятност да прехвърля заразата на децата?

— О, не. Ако мислех, че съществува и най-малката вероятност, щях да ти кажа. Дай да видя ръцете ти още веднъж.

Брендън показа дланите си.

— По дяволите! — възкликна доктор Хийтън.

Кръговете бяха изчезнали.

Вечерта, в стаята си в „Холидей Ин“, Брендън отново сънува вече познатия кошмар, за който бе разговарял с отец Висажик. Кошмарът обезпокои съня му два пъти през последната седмица.

Брендън сънува, че лежи в странно помещение. Ръцете и краката му бяха завързани с ремъци или скоби. От мъглявината към него се протегнаха две ръце с лъскави, черни ръкавици.

Той се събуди облян в пот, седна в леглото и се наведе напред, опитвайки да се отърси от съня. После вдигна ръце към главата си и се вцепени, когато дланите докоснаха лицето му. Брендън запали лампата. В средата на дланите му отново имаше по един червен кръг, който постепенно избледня.

Беше четвъртък, дванайсети декември.

9.Лагуна Бийч, Калифорния

Доминик Корвези помисли, че е спал спокойно. Той се събуди в леглото в същата поза, в която бе заспал, сякаш не бе помръднал нито сантиметър през нощта.

Но когато отиде да работи на компютъра, Доминик с изумление откри доказателство за нощна разходка. Той явно бе отишъл до компютъра и в унес бе писал една-единствена дума.

Тези шест букви се повтаряха стотици пъти и Доминик си спомни, че се бе чул да мълви същата тази дума в състояние на сънена дезориентация, докато заспиваше в неделя. Той дълго гледа екрана, но така и не разбра какво по-особено значение би могла да има за него думата „луната“.

Лечението с валиум и флуразепам вървеше добре. От една седмица Доминик не ходеше насън и не сънуваше нищо, когато в неделя му се яви кошмарът, че бутат главата му в мивка. Той отново отиде при доктор Коблец и лекарят остана доволен от подобрението.

— Пак ще ти дам рецепта, но не забравяй, че не трябва да взимаш повече от един валиум на ден. Най-много два.

— Никога не взимам повече — излъга Доминик.

— И само по едно хапче флуразепам вечер. Не искам да станеш зависим от успокоителните. Сигурен съм, че до Нова година ще се справим с проблема.

Доминик вярваше в етичността и добронамереността на Пол Коблец, затова не искаше да го тревожи, признавайки, че има дни, когато не може без валиум, и вечери, когато взима по две-три таблетки флуразепам, преглъщайки ги с бира или уиски. Но след две седмици той щеше да спре лекарствата, без да се страхува, че пак ще има пристъпи на сомнамбулизъм. Лечението действаше. Това беше най-важното, слава Богу. Лечението действаше.

Досега.

Луната.

Обезсърчен и ядосан, Доминик изтри думите от паметта на компютъра.

После дълго гледа екрана. Нервността му се засилваше.

Накрая взе валиум.

Сутринта Доминик не свърши никаква работа и в единайсет и трийсет двамата с Паркър Фейн взеха Дени Ълмс и Нгуен Као Тран, момчетата, за които отговаряха по програмата „Голям брат“. Те смятаха да прекарат ленив следобед на плажа, да обядват в „Хамбургер Хамлет“ и да отидат на кино и Доминик с нетърпение очакваше разходката.

Той участваше в тази програма от години, още когато живееше в Портланд, Орегон. Това беше единственият му обществен ангажимент и единственото нещо, което можеше да го изкара от заешката му дупка. Доминик бе прекарал детството си в домове на осиновители, където се чувстваше самотен и все повече се затваряше в себе си. Някой ден, когато най-после се оженеше, той се надяваше да осинови няколко деца. А през това време, когато беше с онези две момчета, Доминик не само им помагаше, но и утешаваше самотното дете в себе си.

Нгуен Као Тран предпочиташе да го наричат Дюк и подражаваше на Джон Уейн, чиито филми харесваше. Той беше тринайсетгодишен, най-малкият син на емигранти, които бяха избягали от ужасите в „мирен“ Виетнам. „Дюк“ беше умен и схватлив, слаб и изумително гъвкав. След като бе оцелял в брутална война, концентрационен лагер и две седмици на разнебитен малък кораб в открито море, преди две години баща му беше убит по време на обир, докато работеше допълнително като касиер в денонощен магазин в Южна Калифорния. Бащата на Дени Ълмс, дванайсетгодишния „малък брат“ на Паркър, бе починал от рак. Дени беше по-затворен от „Дюк“, но двамата се спогаждаха отлично, затова Доминик и Паркър често комбинираха разходките си.

Паркър стана „Голям брат“ по настояване на Доминик, макар че ожесточено се съпротивляваше. „Аз? Да стана баща? Никога. Аз пия твърде много и съм женкар. Ще бъде истинско престъпление за всяко дете, което се обърне към мен за съвет. Аз съм мързелив, мечтател и самолюбив егоист. И така ми харесва. Какво бих предложил на едно дете, за Бога? Та аз не обичам дори кучета. Децата обичат кучета, но аз ги мразя. Проклети развъдници на бълхи. Аз да стана «Голям брат»? Сигурно си се побъркал.“

Но на плажа в четвъртък следобед водата се оказа твърде студена за плуване и Паркър организира волейбол и състезание по сърф покрай брега. Той увлече Доминик и момчетата в измислена от него игра с две фризбита, плажна топка и празна кутия от газирана вода. Изпълнявайки напътствията му, те построиха и пясъчен дворец със страховит змей.

По-късно, докато обядваха в „Хамбургер Хамлет“ и децата отидоха в тоалетната, художникът каза:

— Тази история с „Голям брат“ е една от най-хубавите ми идеи.

— Твоята идея? — учуди се Доминик и поклати глава. — Едва те убедих да се съгласиш.

— Нищо подобно. Винаги съм имал подход към децата. Всеки художник е дете по душа. Трябва да останем млади, за да творим. Децата ми вдъхват сили и жизненост.

— Следващата ти стъпка ще бъде да си вземеш куче.

Паркър се засмя, изпи бирата си и се наведе напред.

— Добре ли си? Днес от време на време ми се виждаше… разсеян. Малко неадекватен.

— Съзнанието ми е претоварено. Но се чувствам добре. Рядко ходя насън. И не сънувам нищо. Коблец знае какво прави.

— Върви ли новата книга? Само не ме будалкай.

— Да, добре върви — излъга Доминик.

— Понякога изглеждаш… като упоен. Предполагам, че спазваш предписаните дозировки.

Проницателността на художника смути Доминик.

— Трябва да съм идиот, за да се тъпча с валиум, все едно ям бонбони. Разбира се, че спазвам предписаните дозировки.

Паркър се вторачи изпитателно в приятеля си, сетне явно реши да не го разпитва повече.

Филмът беше хубав, но през първите трийсет минути Доминик започна да става нервен, без да има причина. Когато почувства, че нервността прераства в пристъп на безпокойство, отиде в тоалетната. Беше си взел валиум за подобни спешни случаи.

Най-важното беше, че Доминик печелеше битката и състоянието му се подобряваше. Сомнамбулизмът вече не го измъчваше.

Макар че тоалетната беше измита с дезинфекционен препарат с аромат на бор, Доминик долови смрадта на урина и му се догади. Той изпи валиума без вода.

През нощта отново му се яви онзи сън и когато се събуди, Доминик си спомняше повече неща.

В кошмара той лежеше в легло в непозната стая. Във въздуха се носеше мазна, яркожълта мъгла. А може би кехлибарената мъгла бе паднала само пред неговите очи, защото Доминик не виждаше нищо ясно. В стаята имаше най-малко двама души. Изведнъж се появиха и мебели. Но тези очертания се огъваха и движеха вълнообразно, сякаш той се намираше в царството на пушека и течностите, където нищо нямаше определена форма.

Доминик имаше чувството, че се намира под вода, дълбоко под повърхността на загадъчно студено море. Въздухът беше тежък. Едва си поемаше дъх. Всяко вдишване и издишване беше агония. Струваше му се, че умира.

Двете неясни фигури се приближиха. Те изглеждаха загрижени за състоянието му и разговаряха оживено. Макар да знаеше, че говорят на английски, Доминик не разбираше думите им. Докосна го студена ръка. Чу се звън на стъкло. Някъде се тресна врата.

Изведнъж — с бързината на смяна на кадър във филм — сънят му се премести в кухнята. Някой буташе лицето на Доминик в мивката. Дишането стана още по-трудно. Въздухът приличаше на кал, която запуши ноздрите му. Той започна да се задушава и се опита да издуха гъстия въздух, но двамата човека се разкрещяха и натиснаха лицето му в мивката.

Доминик се събуди. Още беше в леглото. Миналата седмица кошмарът му бе спестен, но той установи, че се е разхождал насън и е бил пред мивката в банята. Този път обаче той с облекчение установи, че е под завивките.

„Състоянието ми се подобрява“ — помисли Доминик.

Треперейки, той се надигна и запали лампата.

Нямаше барикади. Нито признаци на сомнамбулистична паника.

Доминик погледна часовника. Два и девет минути сутринта. На нощното шкафче имаше пълна до половината кутия с топла бира. Той глътна още една таблетка флуразепам.

„Състоянието ми се подобрява.“

Беше петък, тринайсети декември.

10.Елко Каунти, Невада

В петък през нощта, три дни след странното преживяване на магистралата, Ърни Блок изобщо не можа да заспи. С падането на мрака нервите му се обтягаха все повече, докато накрая имаше чувството, че ще започне да крещи и няма да може да спре.

Той се измъкна безшумно от леглото, спря, за да се увери, че Фей продължава да диша равномерно, отиде в банята, затвори вратата и запали лампата. Ърни се зарадва на светлината, после спусна капака на тоалетната чиния и седя там петнайсет минути. Беше щастлив като гущер на огрян от слънцето камък.

Но трябваше да се върне в спалнята. Фей можеше да се събуди и ако Ърни се забавеше твърде дълго, да помисли, че нещо не е наред. Той беше твърдо решил с нищо да не предизвиква подозренията й.

Макар да не бе използвал тоалетната, Ърни пусна водата и се приближи до мивката, за да измие ръцете си. После взе хавлията и погледът му изведнъж бе привлечен от единствения прозорец в помещението. Стъклото беше заскрежено и не се виждаше нищо, но през тялото на Ърни преминаха тръпки. Още по-обезпокоителен беше внезапният поток от мисли, който нахлу в съзнанието му. „Прозорецът е достатъчно широк, за да се провра. Може да избягам. Разстоянието до земята не е голямо. Ще скоча, ще хукна през дерето зад мотела, после нагоре по хълмовете, ще се отправя на изток, ще стигна до някое ранчо и ще потърся помощ…“

Ърни примига и установи, че е направил крачка към ваната, макар да не си спомняше кога е помръднал.

Той се изуми от непреодолимото си желание да избяга. Но от кого? От какво? Защо? Намираше се в дома си. А там нямаше от какво да се страхува.

Но Ърни не можеше да откъсне очи от заскрежения прозорец. Изведнъж го налегна дрямка. Съзнаваше това, но не можеше да прогони съня.

„Трябва да се измъкнеш и да избягаш. Може да не ти се предостави друга възможност. Върви, върви…“

Той несъзнателно бе влязъл във ваната и стоеше пред прозореца.

„Качи се на ръба на ваната, отвори прозореца, издърпай се на перваза и бягай. Ще имаш три-четири минути преднина, преди да разберат, че си офейкал. Не е много, но е достатъчно…“

Обзе го напълно безпричинна паника. Стомахът му се сви и нещо стегна гърдите му.

Без да знае защо го прави, но и без да е в състояние да спре, Ърни бутна резето на прозореца и го отвори.

И в същия миг осъзна, че не е сам.

От другата страна на прозореца, на покрива, имаше нещо с тъмно, безизразно и лъскаво лице. Той се дръпна назад изненадан, когато видя, че това е мъж с бяла каска с тъмно стъкло.

През прозореца се протегна ръка в черна ръкавица, която сякаш искаше да го сграбчи. Ърни извика, направи крачка назад, спъна се и падна. Хвана се за завесата на душа и я отскубна от няколко от халките, после се сгромоляса с трясък във ваната. Болка прониза десния му крак.

— Ърни! — извика Фей и миг по-късно отвори вратата. — Какво става, Ърни? Какво се е случило, за Бога?

— Не влизай. Тук има някой.

През отворения прозорец нахлу студен нощен въздух, който развя завесата на душа.

Фей потрепери, защото спеше само с горнище на пижама и по бикини.

Ърни също потрепери, макар и поради различни причини. В мига, в който болката прониза крака му, сънливостта изчезна. Съзнанието му се проясни и той се запита дали мъжът с каската не е бил въображаем и плод на халюцинация.

— На покрива ли? — попита Фей. — Кой?

— Не знам — отговори Ърни, масажирайки ударения си крак, и отново надникна през прозореца, но този път не видя никого.

— Как изглежда?

— Не мога да го опиша. Беше с каска на мотоциклетист и ръкавици.

Той се наведе над перваза и огледа покрива. Тук-там сенките бяха плътни, но не достатъчно, за да скрият човек. Неканеният гост — ако наистина съществуваше — си бе отишъл.

Пространството зад мотела беше тъмно. Мракът се простираше по хълмовете и планините в далечината. Изведнъж Ърни почувства парализиращо безсилие и уязвимост.

— Затвори прозореца — каза Фей.

Той присви очи, за да не вижда мрака, и с треперещи ръце тресна прозореца толкова силно, че едва не строши рамката.

Ърни излезе от ваната и видя в очите на Фей безпокойството, което бе очаквал, и изненада, но и разбиране, за което не беше подготвен. За миг двамата се вторачиха един в друг, без да разговарят, сетне Фей попита:

— Готов ли си да ми разкажеш всичко?

— Нали ти казах… Стори ми се, че видях човек на покрива.

— Нямам предвид това, Ърни. Готов ли си да ми кажеш какво има и какво те измъчва? — Тя не откъсваше очи от него. — От няколко месеца. А може би дори повече.

Той се втрещи, защото мислеше, че умело прикрива страховете си.

— Ти си притеснен — продължи Фей. — Никога не съм те виждала такъв. И уплашен.

— Не. Не съм точно уплашен.

— Напротив. Уплашен си — настоя тя. В гласа й не прозвуча презрение, а само искрено желание да помогне. — Виждала съм те уплашен само веднъж, Ърни. Когато Луси беше на пет години и имаше мускулна треска, а лекарите помислиха, че може да е мускулна дистрофия.

— Господи, тогава наистина бях обезумял от страх.

— Но оттогава не съм те виждала уплашен.

— Е, понякога се страхувах във Виетнам — каза Ърни и признанието му отекна глухо по стените на банята.

— Но аз рядко те виждам да се страхуваш, Ърни. И това ме плаши. Боя се още повече, защото не знам какво става. Разбираш ли? Неизвестността е по-лоша от всяка тайна, която може да криеш от мен.

Очите й се насълзиха.

— Моля те, не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи, Фей.

— Кажи ми!

— Добре.

Ърни я бе подценил и се почувства глупаво. В края на краищата Фей беше съпруга на морски пехотинец. Беше го следвала от Куонтико до Сингапур, Калифорния и дори в Аляска. Навсякъде, с изключение на Виетнам и по-късно Бейрут. Фей създаваше дом за двама им, където и да отидеха, бе понасяла неприятностите със завидна издръжливост и не го бе изоставяла. Тя беше кораво момиче. Ърни нямаше представа защо бе забравил този факт.

— Добре. Ще ти разкажа всичко — съгласи се той, изпитвайки облекчение, че може да сподели с някого бремето си.

Фей направи кафе и двамата седнаха в кухнята. Ърни й разказа всичко. Тя видя, че той е притеснен. Ърни бавно разкриваше детайлите, но Фей търпеливо чакаше.

Ърни беше най-добрият съпруг, който би си пожелала една жена, но от време на време проявяваше твърдоглавие и Фей искаше да го вразуми. Всички от фамилията Блок страдаха от този недостатък, особено мъжете. Те искаха да правят всичко по свой начин и човек не трябваше да ги пита защо. Мъжете обичаха бельото им да е изгладено, а жените винаги носеха сутиен, дори в най-знойните летни дни. Обядваха точно в дванайсет и трийсет и вечеряха в шест и половина. И, не дай Боже, храната да бъде сложена на масата две минути по-късно. Оплакванията им можеха да ти спукат тъпанчетата на ушите. Блок караха коли, произведени само от „Дженерал Мотърс“, не защото тези превозни средства бяха по-добри от другите, а защото такава беше фамилната традиция.

Слава Богу, Ърни не беше като баща си и братята си. Той бе проявил достатъчно благоразумие, за да се махне от Питсбърг, където от поколения кланът Блок живееше в един и същи квартал. И далеч от царството на Блок, Ърни се бе променил. В морската пехота той не можеше да очаква да се храни в определени часове. А веднага щом се ожениха, Фей му даде ясно да разбере, че ще му създаде идеален дом, но няма да спазва някакви безсмислени традиции. Макар и не лесно, Ърни се приспособи и сега беше черната овца в семейството.

Всъщност единствената област, където Ърни още продължаваше да проявява характерното за фамилията си твърдоглавие, беше взаимоотношението с жените. Той смяташе, че мъжът трябва да пази съпругата си от множеството неприятности, с които тя е твърде крехка да се справи. Според него мъжът никога не трябваше да допуска съпругата му да го види в момент на слабост. И макар че бракът им не се подчиняваше на тези правила, Ърни, изглежда, невинаги съзнаваше, че преди повече от четвърт век са скъсали със семейната традиция.

От няколко месеца Фей усещаше, че нещо не е наред. Но Ърни продължаваше да упорства, опитвайки се да докаже, че е щастлив и спокоен. Фей забеляза, че нещо го измъчва, но деликатните й опити да накара съпруга си да сподели терзанията си, не се увенчаха с успех.

През последните няколко седмици тя долавяше нежеланието, дори неспособността му да излиза вечер. Ърни не се чувстваше добре, дори ако в стаята бе останала само една незапалена лампа.

Докато седяха в кухнята и пиеха кафе, Фей съсредоточено слушаше Ърни. Прекъсваше го само когато й се стореше, че той се нуждае от насърчителни думи. Съдейки по онова, което Ърни й разказа, тя реши, че може да му помогне. Настроението й се подобри, защото увереността й нарасна. Фей беше сигурна, че знае какво му е и как могат да се справят с проблема.

Той завърши разказа си. Гласът му беше тих.

— И така… Това ли е наградата за всичките години на усилена работа и внимателно финансово планиране? Преждевременно старческо оглупяване? Сега, когато наистина мога да се радвам на онова, с което сме се сдобили, ще свърша с увреден мозък, ще ми текат лигите, ще се напикавам и ще бъда в тежест за себе си и за теб. Двайсет години, преди да ми е дошло времето? Господи, Фей, знаех, че животът е несправедлив. Но никога не съм предполагал, че ще ми поднесе такава неприятна изненада.

— Не се притеснявай. Положението не е толкова лошо — каза тя и хвана ръката му. — Вярно, болестта на Алцхаймер може да порази хора, дори по-млади от теб, но твоят случай не е такъв. Чела съм много неща по въпроса и съм наблюдавала баща ми. Не мисля, че страдаш от старческо слабоумие. Онова, което описваш, прилича на фобия. Някои хора изпитват необясним страх от летене или от височини. Поради някаква причина ти си развил страх от мрака. Това може да се преодолее.

— Но фобиите не възникват за една нощ, нали?

— Спомняш ли си Хелън Дорфман, хазяйката ни, когато те изпратиха в Кемп Пендълтън?

— Да. Сградата на Вайн Стрийт. Тя живееше на номер две, а ние — на шест. Хелън имаше котарак… Саблезъб. Спомняш ли си как проклетият котарак ни хареса и ни оставяше подаръци пред вратата?

— Умрели мишки.

— Да. До сутрешния вестник и млякото — засмя се Ърни. — Разбирам защо споменаваш Хелън Дорфман. Тя се страхуваше да излиза от апартамента си. Не можеше да отиде дори в градината си.

— Горката жена страдаше от агорафобия, необясним страх от големи пространства и публични места. Тя беше затворник в дома си. Излезеше ли навън, обземаше я неистов страх. Мисля, че лекарите го наричат „пристъп на паника“.

— Да, точно така.

— Хелън е започнала да страда от агорафобия едва на трийсет и пет години, след като починал съпругът й. Фобиите може да възникнат внезапно, на по-късен етап от живота.

— Каквото и да представлява фобията, мисля, че е много по-добре от старческото оглупяване. Но не искам да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се от мрака.

— Не е необходимо. Преди двайсет и четири години, когато Хелън се е разболяла, никой не е разбирал фобиите. Тогава още не са били изучени. Не е имало ефективно лечение. Но сега не е така. Убедена съм.

Ърни замълча за миг, после каза:

— Не съм луд, Фей.

— Знам, глупчо.

Той се замисли върху думата „фобия“. Искаше му се да вярва, че това е проблемът му. Сетне погледна Фей и в сините й очи съзря надежда.

— Но странното преживяване във вторник на магистралата… И халюцинациите за моториста на покрива. Не съм сигурен дали беше халюцинация… Как да си обясня тези неща? Възможно ли е да са част от фобията ми?

— Не знам. Но някой специалист в областта би могъл да обясни всичко и да свърже нещата. Убедена съм, че не е толкова странно, колкото изглежда, Ърни.

Той се замисли, сетне кимна:

— Добре. Но как да започнем? Къде да потърсим помощ? Как да преодолея това проклето нещо?

— В Елко няма лекар, който да знае как се лекува случай като твоя. Трябва ни специалист, който всеки ден се занимава с пациенти, страдащи от фобии. Вероятно такъв лекар няма и в Рино. Ще трябва да отидем в по-голям град. Може би в Милуоки. Ще отседнем при Луси и Франк…

— И в същото време ще прекараме известно време с Франк и Дори — добави Ърни, усмихвайки се при мисълта за внуците им.

— Да. Ще отидем там по-рано, отколкото бяхме планирали. Не следващата, а тази неделя. Всъщност това е утре. В Милуоки ще потърсим лекар. Ако до Нова година установим, че трябва да останеш още, аз ще се върна тук, ще намеря кой да се грижи за мотела и пак ще дойда при теб. И без това смятахме да наемем някого.

— Ако затворим мотела седмица по-рано преди Коледа, Санди и Нед ще загубят доста пари от грила.

— Шофьорите на камиони ще продължат да се отбиват при тях. А ако бизнесът им не върви така добре, както обикновено, ще компенсираме някак.

Ърни поклати глава и се усмихна.

— Помислила си за всичко. Ти си голяма работа, Фей. Истинска вълшебница.

— Е, признавам, че понякога съм несравнима.

— Всеки ден благодаря на Бога, че те намерих.

— И аз не съжалявам, че съм с теб, Ърни.

— Знаеш ли, чувствам се много по-добре, отколкото когато седнахме тук. Защо не потърсих по-рано помощта ти?

— Защото си от фамилията Блок.

— А това означава твърдоглав — ухили се той.

Двамата се засмяха. Ърни хвана ръката й и я целуна.

— От няколко седмици не съм се смял така. Ние сме страхотен екип, Фей. Можем да се справим с всичко, нали?

— Абсолютно всичко — съгласи се тя.

Беше събота, четиринайсети декември, на зазоряване, и Фей Блок бе убедена, че ще преодолеят проблема, както винаги ставаше, когато действаха заедно.

И тя, и Ърни бяха забравили за снимката, която бяха получили във вторник.

11.Бостън, Масачузетс

Върху изящно изплетената дантелена покривка на лакираната тоалетка от кленово дърво имаше черни ръкавици и офталмоскоп от неръждаема стомана.

Джинджър Вайс стоеше до прозореца вляво от тоалетката и гледаше залива. Сивата вода сякаш беше отражение на пепелявото декемврийско небе. Далечните брегове бяха скрити в утринната мъгла, която блещукаше като перлен прах. В края на имението на Ханаби, в подножието на скалист склон, имаше частно пристанище, което се врязваше навътре в бурния залив. Всичко беше покрито със сняг.

Къщата беше строена в средата на деветнайсети век, а през 1892-ра, 1905-а и 1950-а бяха добавени нови помещения. Алеята за коли завиваше пред огромния портал с колони и към масивните врати водеха широки стъпала. Колоните, украсените със скулптури гранитни трегери над вратите и прозорците, множеството кули и кръгли капандури, гледащите към залива балкони на втория етаж и голямата тераса на покрива допринасяха за внушителния й, величествен вид.

Къщата беше скъпа дори за преуспяващ хирург като Джордж, но за щастие не му се бе налагало да я купува. Той я бе наследил от баща си, а прадядо му я бе купил през 1884 година. Къщата дори имаше име — „Пазител на залива“ — като наследствените имения в английските романи и този факт най-много от всичко внушаваше страхопочитание в Джинджър. Къщите в Бруклин, откъдето произхождаше тя, нямаха имена.

В болница „Мемориъл“ Джинджър не се чувстваше неудобно край Джордж. Там той беше уважавана и авторитетна фигура, но в „Пазител на залива“ Джинджър долавяше атмосферата на патриархалното му наследство, което го правеше различен от нея. Джордж не търсеше привилегии. Това не беше характерно за него. Но духът на патриархата обитаваше помещенията в „Пазител на залива“ и често я караше да се чувства неловко.

Ъгловият апартамент за гости, който се състоеше от спалня, малък кабинет и баня, където Джинджър живееше през последните няколко дни, беше по-семпъл от повечето помещения в къщата, но там тя се чувстваше удобно като в жилището си. На пода от дъбови дъски имаше килим на сини и кремави шарки. Стените бяха кремави, а таванът — бял. Мебелите — скринове, нощни шкафчета, маси и тоалетки — бяха изработени от клен и бяха докарани през деветнайсети век от корабите на прадядото на Джордж. Имаше и две кресла, тапицирани в кремава коприна.

Джинджър се приближи до тоалетката и се вторачи в черните ръкавици. Както бе правила безброй пъти през последните десет дни, тя ги надяна, размърда пръсти и зачака да я обземе страх. Но това бяха обикновени ръкавици, които Джинджър купи в деня, когато я изписаха от болницата, и нямаха силата да я доведат до състояние на пориомания. Тя ги свали от ръцете си.

На вратата се потропа и Рита Ханаби попита:

— Готова ли си, Джинджър?

— Идвам.

Джинджър грабна чантата си и за последен път погледна отражението си в огледалото на тоалетката.

Тя беше облечена в тревистозелен костюм и бяла блуза. Зелените й обувки и чанта от кожа на змиорка подхождаха на костюма. На ръката си носеше гривна от злато и малахит. Дрехите се съчетаваха идеално с цвета на лицето и златистите й коси. Джинджър мислеше, че изглежда елегантна.

Но когато излезе в коридора и видя Рита Ханаби, тя почувства, че не може да се сравнява с нея.

Рита беше слаба като Джинджър, но петнайсет сантиметра по-висока и всичко в нея беше царствено. Кестенявите й коси бяха прибрани назад. Чертите й бяха съвършени. Ако костите на лицето й бяха изваяни по-изящно, Рита щеше да изглежда строга. Но красотата й беше гарантирана от блестящите сиви очи, прозрачната кожа и сочните устни. Тя беше със сив костюм, перлени обеци и огърлица и черна шапка с широка периферия.

За Джинджър най-изумителното беше, че модната външност на Рита не е планирана. Човек нямаше чувството, че тя се издокарва часове наред. Рита сякаш беше родена с безупречно ушити модни дрехи. Елегантността беше естественото й състояние.

— Изглеждаш страхотно! — каза тя.

— Като застана до теб, имам усещането, че съм повлекана в сини джинси и памучна блуза — отговори Джинджър.

— Глупости. Дори да бях двайсет години по-млада, пак нямаше да мога да се сравнявам с теб, мила. Почакай и ще видиш на кого ще угаждат най-много сервитьорите в ресторанта.

Джинджър не страдаше от излишна скромност. Тя знаеше, че е привлекателна. Но красотата й беше по-скоро кукленска, докато Рита имаше аристократична осанка.

Рита нямаше вина за този новопоявил се комплекс за малоценност на Джинджър. Госпожа Ханаби се отнасяше с нея не като с дъщеря, а като със сестра и равна. Джинджър знаеше, че чувството й за малоценност е пряк резултат от жалкото й състояние. До преди две седмици тя не зависеше от никого. А сега не можеше да се грижи за себе си и самочувствието й намаляваше с всеки изминал ден. Чувството за хумор на Рита, внимателно планираните разходки и постоянното окуражаване не бяха достатъчни, за да отвлекат вниманието на Джинджър от жестокия факт, че на трийсет години съдбата отново й е отредила обезсърчаващата роля на покровителствано дете.

Двете слязоха в мраморното фоайе, облякоха палтата си, излязоха от къщата и се качиха на черния мерцедес, който чакаше на алеята за коли.

Рита шофираше с присъщата й самоувереност. Отдалечиха се от старите имения и навлязоха в по-оживените улици, отправяйки се към кабинета на доктор Имануел Гудхаузен на Стейт Стрийт. В единайсет и трийсет Джинджър имаше среща с Гудхаузен, при когото бе ходила два пъти миналата седмица. Трябваше да го посещава в понеделник, сряда и петък, докато стигнеха до причината за пристъпите на пориомания.

Рита смяташе да пазарува, докато Джинджър е при психиатъра, а после щяха да обядват в някой скъп ресторант.

— Мисли ли за идеята, която ти предложих в петък? — попита Рита. — За женското отделение в болницата?

— Смятам, че не съм готова за това. Чувствам се ужасно непохватна.

— Работата е важна.

— Знам. Видях колко много пари си събрала за болницата и новата апаратура, която си купила, но… предпочитам засега да стоя далеч от „Мемориъл“. Ще бъде твърде отчайващо да бъда там. Непрекъснато ще ми напомнят, че не мога да върша работата, за която съм обучена.

— Разбирам, мила. Не мисли повече за това. Но има и Комитет за симфонична музика, Женско дружество за подпомагане на възрастните и Комитет за защита на децата. Всяка една от тези организации може да се възползва от помощта ти.

Рита неуморно се занимаваше с благотворителна дейност. Беше председател на няколко комитета и непрекъснато организираше балове за събиране на средства.

— Какво ще кажеш? — настоя тя. — Убедена съм, че работата с деца ще ти се стори особено удовлетворяваща.

— Ами ако получа пристъп, докато съм с децата? Ще ги уплаша и…

— Нищо подобно. През последните две седмици всеки път, когато се опитам да те измъкна от къщата, ти използваш едно и също извинение и не искаш да напуснеш стаята си. Но не получаваш пристъпи. Дори това да стане, няма да ме поставиш в неудобно положение, мила. Не изпадам лесно в неудобно положение.

— Нито за миг не съм си помислила, че си срамежлива теменужка. Но не си ме виждала в състояние на пориомания. Не знаеш на какво приличам и…

— За Бога, говориш така, сякаш си доктор Джекил и господин Хайд. Още не си убила никого, нали?

Джинджър се засмя и поклати глава.

— Страхотна си, Рита.

— Чудесно. Ще бъдеш много полезна в благотворителната дейност.

Макар да не мислеше, че Джинджър ще се занимава сериозно с това, Рита бе решила да й помогне да преодолее кризата и нищо не беше в състояние да й попречи. Джинджър бе трогната от загрижеността й и същевременно потисната, че се нуждае от специално внимание.

Мерцедесът спря на светофара и когато погледна през страничното стъкло, Джинджър забеляза голям мотоциклет. Мотористът обърна глава към нея, но тя не видя лицето му. Тъмното стъкло на каската стигаше до брадичката му.

За пръв път от десет дни над Джинджър се спусна мъглата на амнезията. Този път това стана по-бързо, отколкото в инцидентите с черните ръкавици, офталмоскопа и канала на мивката. Тя се вторачи в лъскавото тъмно стъкло на каската и сърцето й започна да бие като обезумяло. Дъхът й секна. Изведнъж я заля силна вълна на паника и ужас.

Първото, което Джинджър чу, бяха клаксоните на колите, автобусите и камионите.

Тя отвори очи и зрението й постепенно се проясни. Още беше в мерцедеса, който бе спрял пред светофара и пречеше на другите коли да минат.

Джинджър се чу, че хленчи.

Рита Ханаби се бе навела над нея и бе хванала ръцете й.

— Джинджър? Как си? Добре ли си? Джинджър?

В следващия миг Джинджър видя кръвта. Тревистозелената й пола беше изпръскана с червени капки. Ръкавът на сакото й беше изцапан в тъмночервено. Ръцете й бяха окървавени. Както и ръцете на Рита.

— Господи — промълви Джинджър.

— Съвзе ли се, мила? Чуваш ли ме? Кажи нещо.

Единият от ноктите на Рита беше счупен, а ръцете й бяха издраскани. По тях имаше драскотини, а дланите кървяха. Кръвта беше на Рита, не на Джинджър.

Клаксоните продължаваха да свирят.

Джинджър вдигна глава и видя, че идеалната прическа на Рита е съсипана и косите й са разрошени. На лявата страна на лицето й имаше петсантиметрова драскотина и кръвта се смесваше с грима и се стичаше по брадичката й.

— Слава Богу, дойде на себе си — с видимо облекчение каза Рита и пусна ръцете на Джинджър.

— Какво съм направила?

— Само драскотини. Всичко е наред. Получи пристъп, изпадна в паника и се опита да слезеш от колата. Не можех да те пусна. Можеше да те блъсне нещо.

Единият от шофьорите на автомобилите, които минаваха покрай тях, изкрещя нещо неразбираемо.

— Наранила съм те — каза Джинджър и й се догади, като си помисли, че е извършила насилие.

Шофьорите натискаха клаксоните все по-нетърпеливо, но Рита не им обръщаше внимание. Тя отново хвана ръцете на Джинджър, но този път не за да я усмири, а да я утеши и да й вдъхне смелост.

— Всичко е наред, мила. Пристъпът премина, а аз ще се оправя с малко йод.

Мотоциклетистът. Каската с тъмното стъкло.

Джинджър отново погледна през страничния прозорец. Мотоциклетистът беше изчезнал. Но той не я беше заплашил с нищо. Само непознат, който минава по улицата.

Черни ръкавици, офталмоскоп, канал на мивка и сега — тъмното стъкло на каската на моториста. Защо точно тези неща й въздействаха? Какво общо имаше между тях?

По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Съжалявам — каза Джинджър.

— Няма за какво. А сега, по-добре да освободим пътя.

Рита извади хартиени носни кърпи и хвана с тях волана и лоста за скоростите, за да не ги изцапа с кръв.

Джинджър се облегна назад, затвори очи и се опита да спре сълзите, но не можа.

Четири пристъпа на психопатия за пет седмици.

Тя вече не можеше да живее спокойно и смирена пред лицето на жестоките обрати на съдбата, и да чака поредния пристъп или появата на някой психиатър, който да й обясни какво не е наред.

Беше понеделник, шестнайсети декември, и Джинджър изведнъж реши да пристъпи към действие, преди да е получила пети пристъп на пориомания. Тя нямаше представа какво да стори, но беше сигурна, че ако се съсредоточи и престане да се самосъжалява, ще измисли нещо. Вече бе стигнала до дъното. Унижението, срамът, страхът и отчаянието не можеха да я тласнат по-надолу. Нямаше друга посока, освен нагоре. Джинджър щеше да си проправи път със зъби и нокти към повърхността и светлината и да се измъкне от мрака, в който бе паднала.

1.Лагуна Бийч, Калифорния

В осем часа сутринта във вторник, двайсет и четвърти декември, Доминик Корвези стана от леглото и се залови с тоалета си със замъглено съзнание в резултат на остатъчния ефект на таблетките валиум и флуразепам, които бе глътнал предишния ден.

Единайсета поредна нощ той не бе измъчван от сомнамбулизъм, нито от кошмара, в който сънуваше канала на мивката. Терапията с лекарствата действаше и той беше готов да чака известно време, докато обезпокоителните среднощни разходки престанат.

Доминик не се страхуваше, че има опасност да се пристрасти към успокоителните и приспивателните. Вярно, той бе превишил предписаната доза, но това още не го тревожеше. Хапчетата бяха на привършване и за да вземе пак рецепта от доктор Коблец, бе съчинил историята, че в дома му са влезли крадци и наред със стереоуредбата и телевизора са взели и валиума и флуразепама. Доминик излъга лекаря, за да се сдобие с приспивателни и понякога гледаше на тази си постъпка в отрицателна и неблагоприятна светлина. Но през повечето време, когато съзнанието му беше замъглено от продължителната употреба на сънотворните, той беше в състояние да украси неприятната истина със самозаблуда.

Доминик не смееше да помисли какво би се случило с него, ако през януари, след като спреше лекарствата, отново започнеше да ходи насън.

В десет часа, когато повече не можеше да се съсредоточи, за да работи, той облече тънко кадифено яке и излезе. Декемврийското утро беше хладно. Плажовете щяха да се напълнят едва през април.

Доминик подкара колата си надолу по склоновете на хълмовете, отправяйки се към центъра на града, и забеляза, че Лагуна Бийч изглежда потискащо сив под мрачното небе. Запита се доколко тази оловна сивота е реална и доколко — резултат от притъпяващия сетивата ефект на лекарствата, но бързо прогони тези мисли. И тъй като съзнанието му беше замъглено, а рефлексите — забавени, Доминик шофираше изключително предпазливо.

Получаваше вестниците, списанията и писмата си в пощенска кутия в пощата. Доминик взе всичко и го занесе в колата, като възнамеряваше да прочете пощата си, докато закусва.

„Колибата“, популярен ресторант от няколко десетилетия, се намираше в източната страна на магистрала „Пасифик Коуст“, на склон край пътя. В този час — между закуската и вечерята — заведението беше почти безлюдно. Доминик бе настанен на маса до прозореца с най-хубавата гледка. Поръча си две яйца, бекон, пържени картофи, препечена филия и сок от грейпфрут и започна да се храни, преглеждайки пощата. Освен списанията и сметките имаше и писмо от Ленард Сейн, литературният агент, който се занимаваше с правата му върху преводите в Скандинавия и Холандия, и дебел плик от „Рандъм Хаус“. Щом видя адреса на издателската къща, Доминик разбра какво му изпращат. Съзнанието му най-после започна да се прояснява и от вълнение мъглата пред очите му отчасти се разсея. Той остави препечената филия и разкъса големия плик, откъдето се показа сигнално копие на първия му роман. Никой не знае какво изпитва една жена, когато за пръв път вземе в ръце новородената си рожба, но преживяването на писателя, който държи екземпляр от първата си книга, сигурно е същото.

Без да откъсва поглед от романа, Доминик го остави до чинията, довърши закуската си и поръча кафе, сетне прегледа останалата поща. Сред другите неща имаше обикновен бял плик без обратен адрес. На листа вътре бяха напечатани две изречения, които втрещиха Доминик.

Изумен, той прочете думите още веднъж. През тялото му премина тръпка. Ръцете му се разтрепериха. Кожата му настръхна.

2.Бостън, Масачузетс

Джинджър слезе от таксито и застана пред шестетажната тухлена сграда, построена във викторианско-готически стил. Лъхна я мразовит вятър и голите клони на дърветата по Нюбъри Стрийт изскърцаха и изтропаха, досущ тракащи кости. Джинджър прегърби рамене, забърза покрай ниската желязна ограда и влезе в номер сто двайсет и седем, бившия хотел „Агасиз“, една от най-красивите исторически забележителности в града, сега превърната в жилищен блок. Джинджър отиваше да се срещне с Пабло Джаксън, за когото знаеше само онова, което бе прочела във вчерашния брой на „Бостън Глоуб“.

Тя излезе от „Пазител на залива“, след като Джордж тръгна за болницата, а Рита отиде да пазарува за Коледа, защото се опасяваше, че ще я спрат. Всъщност прислужницата Лавиния я помоли да не излиза сама. Джинджър остави бележка, в която написа къде отива и изрази надеждата си, че семейство Ханаби няма да се ядосат твърде много.

Пабло Джаксън отвори вратата и Джинджър се изненада. Фактът, че той беше чернокож и осемдесет и няколко годишен, не я изуми, защото тя бе научила тези неща от статията в „Глоуб“. Но Джинджър не беше подготвена да види толкова жизнен и енергичен възрастен човек. Пабло беше на осемдесет и една години, слаб и с изправени рамене. Осанката му беше като на военен. Беше облечен в бяла риза и черен панталон. В усмивката и в движенията му имаше нещо младежко. Гъстите му, къдрави коси не бяха оредели, но бяха станали толкова бели, че сякаш излъчваха сияние, което му придаваше странен и загадъчен вид. Той покани Джинджър в хола, като се движеше с пъргавината на четирийсет-петдесет години по-млад човек.

Всекидневната също я изненада. Стените бяха кремави, а канапетата и креслата бяха тапицирани в подходяща по цвят материя. Навсякъде багрите бяха пастелни — жълто, кремаво, зелено и синьо. Имаше и големи картини, рисувани с маслени бои — едната на Пикасо. Резултатът беше приятна и уютна атмосфера.

Джинджър седна в едно от двете кресла край масичката до големия прозорец. Тя отказа предложеното й кафе и рече:

— Господин Джаксън, опасявам се, че ви излъгах за причината за посещението си.

— Какво интересно начало — усмихна се той, кръстоса крака и сложи ръце на облегалките на креслото.

— Не, наистина. Не съм репортер.

— Не сте ли от „Пийпъл“? — Пабло се вторачи изпитателно в нея. — Е, няма нищо. Разбрах, че не сте репортер, веднага щом отворихте вратата. Днешните репортери са превзети и арогантни.

— Нуждая се от помощ, която само вие можете да ми окажете.

— Госпожица, изпаднала в беда? — учуди се Пабло. Не изглеждаше нито ядосан, нито нервен.

— Боях се, че няма да ме приемете, ако ви бях казала истинската причина за желанието ми да се срещна с вас. Аз съм лекар, хирург в болница „Мемориъл“, и когато прочетох в „Глоуб“ статията за вас, помислих, че може да ми помогнете.

— С удоволствие бих ви приел, дори да продавахте списания. Един осемдесет и една годишен човек не може да си позволи да отпрати никого… освен ако не предпочита да прекарва дните си, разговаряйки със стените.

Джинджър оцени усилията му да я успокои, макар да подозираше, че социалният му живот е по-интересен от нейния.

— Пък и дори овехтяла стара вкаменелост като мен не е в състояние да отпрати такова хубаво момиче като вас. А сега, кажете с какво бих могъл да ви помогна.

Джинджър се наведе към него.

— Първо, трябва да знам дали статията във вестника отговаря на истината.

Пабло сви рамене.

— Колкото всички останали статии. Майка ми и баща ми бяха прокудени от родината американци и живееха във Франция, точно както пише във вестника. Тя беше популярна певица в парижките кафенета преди и след Първата световна война. Баща ми беше музикант, както споменава „Глоуб“. Вярно е, че родителите ми познаваха Пикасо и още в началото признаха гениалността му. Те купиха двайсет негови картини, когато произведенията бяха евтини, а и той им подари още няколко. Родителите ми имаха нюх. Не притежаваха сто картини, както пише във вестника, а петдесет. Но колекцията представляваше неудобство, защото беше твърде скъпа. Разпродадоха я с течение на годините и парите осигуриха старините им и оказаха финансова подкрепа и на мен.

— Наистина ли сте били прочут илюзионист?

— Повече от петдесет години — отговори Пабло и вдигна ръце в знак на елегантен израз на изумление от дълголетието си. Жестът се отличаваше с ритъм, плавност и изисканост и Джинджър имаше усещането, че той ще извади зайче от ръкава си. — И бях известен. Несравним. Не че се хваля. Но не бях прочут тук, а в Европа и Англия.

— И изпълненията ви са включвали хипнотизиране на зрители?

Пабло кимна.

— Това беше гвоздеят на програмата. Винаги ги смайвах.

— И сега помагате на полицията, като хипнотизирате свидетели на престъпления, за да разкажат детайли, които са забравили.

— Е, от време на време. Всъщност полицаите се обърнаха за помощ към мен само четири пъти през последните две години. Обикновено съм последната им надежда.

— И какво направихте за тях?

— А, да. Ами, точно както пише във вестника. Например някой случаен минувач може да стане свидетел на убийство и да зърне колата, с която избягва убиецът, но да не може да си спомни регистрационния номер. Ако го е видял макар и за част за секундата, номерът е запечатан някъде в подсъзнанието му, защото никога не забравяме онова, което сме видели. Ето защо, ако свидетелят бъде хипнотизиран, върнат назад във времето и му се каже да погледне колата, регистрационният номер може да стане известен.

— Винаги ли?

— Невинаги. Но повечето пъти печелим, отколкото губим.

— Но защо се обръщат към вас? Психиатрите в полицията не могат ли да използват хипноза?

— Могат. Но те са психиатри, а не хипнотизатори. Не са специализирали хипноза. Аз съм я изучавал цял живот, имам свои похвати и често успявам там, където стандартните методи не успяват.

— Тогава вие сте експерт по хипнозата.

— Точно така. Дори експерт на експертите. Но защо се интересувате от това, докторе?

Джинджър разказа на Пабло Джаксън за пристъпите си. Тя стискаше чантата си все по-силно, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.

Пабло се изуми и прояви интерес и загриженост към състоянието й.

— Горкото дете. Милото момиче. Какъв ужас! Почакайте тук. Не мърдайте.

Той скочи от креслото и бързо излезе от стаята.

Пабло донесе две чаши бренди. Джинджър се опита да откаже.

— Не, благодаря, господин Джаксън. Не пия много, особено толкова рано през деня.

— Наричай ме Пабло. Колко часа спа снощи? Не много, нали? Била си будна през повечето време, затова за теб сега не е сутрин, а следобед. А няма причина човек да не пийне нещо следобед, нали?

Той отново седна в креслото и двамата се умълчаха, сетне Джинджър каза:

— Пабло, искам да ме хипнотизираш и да ме върнеш в утрото на дванайсети ноември, в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Искам да ме задържиш в този момент от времето и безпощадно да ме разпитваш, докато обясня защо се ужасих при вида на онези черни ръкавици.

— Това е невъзможно! Не, не.

— Ще платя каквото…

— Въпросът не е в парите. Не ми трябват пари. — Пабло се намръщи. — Аз съм илюзионист, а не лекар.

— Ходих при психиатър и го помолих да направи това, но той отказа.

— Сигурно има причини.

— Каза, че случилото се е станало твърде скоро за терапия чрез хипноза. Призна, че методът може да ми помогне да открия причината за пристъпите. Но това можело да бъде грешка, защото вероятно още не съм готова да приема истината. Преждевременната конфронтация с източника на безпокойството ми можело да предизвика… психически срив.

— Виждаш ли? Той разбира от тези неща.

— Не, нищо не разбира — възрази Джинджър, ядосана от образния спомен за неотдавнашния си разговор с психиатъра, който се бе държал снизходително с нея. — Може би той знае кое е най-доброто за повечето пациенти, но не и кое е най-доброто за мен. Не мога да живея така. Когато Гудхаузен реши да ме подложи на хипноза, може би вече ще съм загубила разсъдъка си. Трябва да разбера какъв е проблемът ми и да се справя с него. Да направя нещо.

— Но сигурно разбираш, че не мога да поема отговорността да…

— Почакай. Предполагах, че ще откажеш — прекъсна го тя, извади от чантата си сгънат лист хартия и му го подаде. — Ето, прочети го.

Пабло взе листа. Макар че беше много по-възрастен от Джинджър, ръцете му не трепереха като нейните.

— Какво е това?

— Подписана от мен декларация, че отчаянието ме е довело тук и ти не носиш никаква вина, ако с мен се случи нещо.

Пабло не си направи труда да прочете текста.

— Но ти не разбираш, мила. Не ме е грижа дали ще бъда подведен под съдебна отговорност. Като се имат предвид възрастта ми и мудността на съдебните процеси, едва ли ще доживея присъдата. Човешкото съзнание е деликатен механизъм и ако стане нещо и предизвикам психически срив, със сигурност ще горя в ада.

— Ако не ми помогнеш, ще трябва дълго да ме лекуват. Няма да съм сигурна в бъдещето и при всички случаи ще получа психически срив. — Отчаяна, Джинджър повиши тон, давайки израз на безсилието и гнева си. — Ако ме отпратиш и ме оставиш в ръцете на доброжелателни приятели и на Гудхаузен, с мен ще бъде свършено. Кълна се. Не мога да продължавам да живея така! Ако откажеш да ми помогнеш, пак ще си виновен за психическия ми срив, защото си можел да го предотвратиш.

— Съжалявам.

— Моля те.

— Не мога да го направя.

— Коравосърдечно, черно копеле — извика Джинджър и се стресна от думите си, още докато ги изричаше. Обиденото му изражение я жегна и засрами. — Съжалявам. Извинявай.

Тя закри с ръце лицето си и се разрида. Пабло стана и се приближи до нея.

— Моля те, не плачи. Не се отчайвай. Всичко ще бъде наред.

— Не. Нищо вече няма да е същото.

Той нежно отмести ръцете й от лицето и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите. Възрастният илюзионист се усмихна, намигна и разтвори длан, за да й покаже, че в ръката му няма нищо. После, за нейна изненада, извади монета от двайсет и пет цента от дясното й ухо.

— А сега, успокой се — каза той и я потупа по рамото. — Успя да ме убедиш. Не съм от камък. Женските сълзи могат да сторят чудеса. Противно на онова, което ми диктува здравият разум, ще направя, каквото мога.

Джинджър отново се разрида, но този път от благодарност.

— Сега спиш дълбоко. Напълно си отпусната и ще отговориш на всичките ми въпроси. Разбираш ли?

— Да.

— Не можеш да откажеш да отговориш. Не можеш да откажеш. Не можеш.

Пабло бе дръпнал завесите на големия прозорец и бе угасил осветлението, с изключение на лампата до креслото на Джинджър. Кехлибарените лъчи придаваха на косите й златист оттенък и подчертаваха бледността на кожата й.

Той се вторачи в нея. Тя беше крехка, красива, изящна и женствена, но в същото време лицето й изразяваше сила. Съвършеният баланс беше най-очебиен в изражението й, в което характерът и красотата имаха еднаква тежест.

Очите й бяха затворени и леко помръдваха под клепачите — знак, че Джинджър е изпаднала в дълбок транс.

Пабло отново седна на креслото, което се намираше далеч от кехлибарената светлина на единствената лампа, кръстоса крака и попита:

— Джинджър, защо се уплаши от черните ръкавици?

— Не знам — тихо отговори тя.

— Не можеш да ме лъжеш. Разбираш ли? Не можеш да криеш нищо от мен. Защо се уплаши от черните ръкавици?

— Не знам.

— Защо се уплаши от офталмоскопа?

— Не знам.

— Защо се уплаши от канала на мивката?

— Не знам.

— Познаваш ли човека на мотоциклета, когото видя на Стейт Стрийт?

— Не.

— Тогава защо се уплаши от него?

— Не знам.

Пабло въздъхна.

— Добре, Джинджър. Сега ще направим нещо изумително. Нещо, което изглежда невъзможно. Но аз те уверявам, че е възможно. Всъщност е много лесно. Ще накараме времето да тече назад, Джинджър. Ще те изпратим бавно назад във времето. Ще се подмладиш. Това вече става. Не можеш да устоиш… Времето е като река… Тече назад. Вече не е двайсет и четвърти декември, а двайсет и трети декември, понеделник. Часовникът се движи назад… Малко по-бързо… Сега е двайсет и втори… Двайсети… Осемнайсети… — Пабло продължи така, докато стигна до дванайсети ноември. — Ти си в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ и чакаш поръчката ти да бъде изпълнена. Усещаш ли уханието на печените сладкиши и на подправките? Кажи ми какви миризми долавяш.

Джинджър кимна и пое дълбоко въздух. На лицето й се изписа задоволство. Гласът й стана по-оживен.

— Пастърма, чесън… курабии с мед… карамфил и канела… Шоколад. Усещаш ли аромата на кейка с кокосови орехи?

— Вълшебен е. А сега, плати покупките си, тръгни към вратата и започни да ровиш в чантата си.

— Не мога да натъпча вътре портмонето си — намръщи се Джинджър.

— В другата си ръка държиш плика с покупките.

— Трябва да извадя ненужните неща от чантата си.

— Бам! Сблъскваш се с мъжа с руската ушанка.

Джинджър ахна и на лицето й се изписа изненада.

— Той грабва пазарския плик, за да не го изтървеш. Казва ти, че съжалява.

— Вината е моя.

Пабло знаеше, че Джинджър не говори на него, а на мъжа с подпухналото лице и руската ушанка, който сега бе напълно реален за нея като в онзи вторник в магазина за деликатеси.

— Не гледах къде вървя — добави Джинджър.

— Той ти подава покупките и ти ги взимаш от него. И тогава забелязваш… ръкавиците му.

Преобразяването й беше мигновено и потресаващо. Джинджър изправи рамене и отвори очи.

— Ръкавиците! О, Боже, ръкавиците!

— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър.

— Черни — с тих и треперещ глас отговори тя. — Лъскави.

— Друго?

— Не! — извика тя и понечи да стане от креслото.

— Моля те, седни.

Джинджър се вцепени, после стисна ръце в юмруци. Лъчезарните й сини очи бяха широко отворени и съсредоточени не върху Пабло, а върху ръкавиците в спомена й. Тя имаше такъв вид, сякаш бе готова отново да скочи й при най-малкото предизвикателство.

— Сега ще се отпуснеш, Джинджър. Ще се успокоиш… Ще бъдеш съвсем спокойна. Разбираш ли?

— Да. Добре — отговори тя и раменете й малко се отпуснаха, но още беше напрегната.

Обикновено когато хипнотизираше някого, Пабло установяваше мигновен и пълен контрол над субекта. Ето защо, възрастният илюзионист се изненада от продължаващото безпокойство на тази жена, въпреки призивите му тя да се отпусне и успокои.

— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър — повтори той.

— О, Боже.

Лицето й се изкриви от страх.

— Отпусни се и ми разкажи за ръкавиците. Защо се страхуваш от тях?

Джинджър се разтрепери.

— Н-не им позволявай да ме докоснат.

— Защо се страхуваш от тях? — настоя Пабло.

Тя обви ръце около тялото си и се дръпна назад.

— Чуй ме, Джинджър. Този момент във времето е замръзнал. Часовникът не се движи нито напред, нито назад. Ръкавиците не могат да те докоснат. Няма да им позволя. Времето е спряло. Аз имам силата да спирам времето и го направих. Ти си в безопасност. Чуваш ли?

— Да — отговори Джинджър, но в гласа й прозвуча колебание и едва сдържан ужас.

— Ти си в абсолютна безопасност. — Пабло се разтревожи, когато видя, че това симпатично момиче е обзето от страх. — Времето е спряло, затова можеш да разгледаш онези черни ръкавици, без да се страхуваш, че ще те сграбчат. Ще ги разгледаш и ще ми кажеш защо те плашат.

Джинджър не каза нищо. Само седеше и трепереше.

— Трябва да ми отговориш, Джинджър. Защо се страхуваш от ръкавиците? Тези ръкавици ли те плашат?

— Н-не. Не точно тези.

— Ръкавиците на онзи мъж в магазина за деликатеси вероятно ти напомнят за някакъв инцидент, случил се много отдавна, така ли?

— О, да. Да.

— Кога се случи онзи друг инцидент? За кои други ръкавици ти напомнят тези?

— Не знам.

— Знаеш. — Пабло стана от креслото, приближи се до прозореца и се вторачи в нея. — Добре… Стрелките на часовника отново се движат. Времето пак тече назад. Назад… Назад… До момента, когато ти за пръв път се уплаши от чифт черни ръкавици. Ти се носиш назад… назад… и сега си там. Ти си в самия миг и на самото място, където за пръв път си се уплашила от черни ръкавици.

Очите на Джинджър се фокусираха върху някакъв ужас в различно време, не в магазина за деликатеси, а на друго място.

Пабло я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Къде се намираш, Джинджър? Трябва да ми кажеш къде си.

— Лицето — каза тя с такъв обсебен глас, че илюзионистът потрепери. — Лицето. Безизразното лице.

— Обясни ми, Джинджър. Какво лице? Кажи ми какво виждаш?

— Черните ръкавици… Лицето с тъмната стъклена маска.

— Имаш предвид… като на мотоциклетиста?

— Ръкавиците… Тъмното стъкло. — В гласа й прозвуча страх.

— Успокой се. Отпусни се. Ти си в безопасност. А сега, където и да си, виждаш ли мъж с каска с тъмно стъкло и черни ръкавици?

Джинджър започна да заеква.

— Трябва да се успокоиш, Джинджър. Успокой се и се отпусни. Нищо няма да те нарани. Ти си в безопасност. — Пабло се уплаши, че губи контрол над нея и трябва да я изкара от унеса. Той се приближи чевръсто до Джинджър, коленичи до креслото й и нежно погали ръката й. — Къде се намираш, Джинджър? Колко далеч във времето си отишла? Къде си?

— Ох!

От гърдите й се изтръгна окаяно стенание — отзвук от времето, мъчителна реакция на дълго потискан ужас и отчаяние. Гласът на Пабло стана строг и властен.

— Аз те контролирам напълно. Ти спиш дълбоко и си изцяло под моя контрол, Джинджър. Заповядвам ти да ми отговориш.

През тялото й премина силна тръпка, граничеща с конвулсия.

— Заповядвам ти да ми отговориш. Къде се намираш, Джинджър?

— Никъде.

— Къде си?

— На неопределено място. — Тя изведнъж престана да трепери и се отпусна в креслото. Страхът изчезна от лицето й и чертите й омекнаха. После с тих и безчувствен глас Джинджър добави: — Мъртва.

— Какво искаш да кажеш? Ти не си мъртва.

— Мъртва — повтори тя.

— Джинджър, трябва да ми кажеш къде си и колко назад във времето си се върнала. Трябва да ми разкажеш за първите черни ръкавици, за които са ти напомнили ръкавиците на мъжа в магазина за деликатеси.

— Мъртва.

Изведнъж, тъй като бе коленичил близо до нея, Пабло осъзна, че Джинджър диша едва-едва. Той хвана ръката й и се изуми от студенината й. Сетне притисна два пръста до китката, за да провери пулса. Слаб. Едва доловим. Илюзионистът докосна гърлото й и установи, че сърдечната й дейност е слаба и бавна.

За да не отговори на въпросите му, Джинджър бе изпаднала в много по-дълбок сън от хипнотичния унес, вероятно в кома, където не чуваше властния му глас. Пабло не бе виждал такава реакция и не бе чел за подобно явление. Беше ли възможно Джинджър да си внуши да умре само за да не отговори на въпросите му? Блокирането на паметта за травмиращи преживявания не беше нещо необикновено. В списанията по психология понякога имаше статии за такива психологични барикади пред спомените, но тези бариери можеше да бъдат премахнати, без да се убива хипнотизираният. Едва ли имаше толкова ужасно преживяване, че човекът да предпочетеше да умре, вместо да си го спомни. Но пулсът на Джинджър ставаше все по-слаб и неравномерен.

— Слушай, Джинджър. Не е необходимо да ми отговаряш. Няма да ти задавам повече въпроси. Приключих с въпросите. Кълна се. — След продължително и ужасяващо колебание, Пабло усети, че пулсът й леко се учестява. — Вече не ме интересуват черните ръкавици, нито нещо друго, Джинджър. Единственото ми желание е да те върна в настоящето и да те извадя от транса. Чуваш ли ме? Моля те, чуй ме. Моля те. Приключих с въпросите си към теб.

Пулсът й стана по-равномерен. Дишането й се нормализира. Докато Пабло говореше окуражително, състоянието й бързо се подобри. Красивото й лице възвърна цвета си.

За по-малко от минута Пабло я върна в двайсет и четвърти декември и я събуди.

Тя примига и попита:

— Нищо не стана, нали? Не можа да ме върнеш толкова назад в миналото.

— Ти беше там.

— Но ти трепериш, Пабло? Защо? Какво има? Какво стана?

Този път Джинджър отиде в кухнята и наля бренди.

По-късно, на прага на апартамента на Пабло, когато си тръгваше, Джинджър каза:

— Нямам представа какво може да е това. Не ми се е случвало нищо толкова ужасно, че да предпочета да умра, отколкото да го разкрия.

— В миналото ти има нещо много травмиращо. Инцидент с мъж с черни ръкавици и „лице с тъмна стъклена маска“, както ти се изрази. Вероятно мотоциклетист като онзи, който те е уплашил на Стейт Стрийт. Ти си заровила дълбоко в паметта си този инцидент и си твърдо решена да не го разкриваш на каквато и да е цена. Мисля, че трябва да кажеш на доктор Гудхаузен какво се случи днес тук и да му позволиш да се заеме със случая.

— Гудхаузен е твърде традиционен и муден. Искам ти да ми помогнеш.

— Няма отново да рискувам да те хипнотизирам и разпитвам.

— Освен ако не намериш подобен случай, описан в научната литература.

— Едва ли. За петдесет години съм прочел много неща за психологията и хипнозата, но не съм попадал на такова нещо.

— Но ще провериш, нали? Обеща ми.

— Ще видя какво ще мога да направя.

— И ако научиш, че някой е разработил ефективен метод за преодоляване на такова блокиране на паметта, ще го приложиш върху мен.

Джинджър беше озадачена, но и значително по-малко обезпокоена, отколкото когато влезе в апартамента на Пабло. Поне бяха стигнали донякъде. Бяха идентифицирали проблема — загадъчно травмиращо преживяване в миналото — и макар да не бяха разбрали всеки детайл, знаеха, че това е тъмно петно, което чака да бъде изследвано. С течение на времето щяха да намерят начин да го изтълкуват и когато го разкриеха, Джинджър щеше да знае каква е причината за пристъпите на пориомания.

— Кажи на доктор Гудхаузен — повтори Пабло.

— Възлагам всичките си надежди на теб.

— Адски си упорита.

— Не. Само настоятелна.

— Своенравна.

— Само решителна.

— Acharnee!5

— Щом се върна в „Пазител на залива“, ще потърся тази дума в речника и ако е обидна, ще съжаляваш, когато дойда пак в четвъртък.

— Не в четвъртък. Проучването ще отнеме време. Няма да те хипнотизирам отново, ако не открия подобен случай, не проследя процедурата и не се уверя, че другите преди мен са успели.

— Добре, но ако не ми се обадиш в петък или в събота, вероятно ще нахлуя с взлом в апартамента ти. Не забравяй, че си най-голямата ми надежда.

— Само поради липса на нещо по-добро.

— Подценяваш се, Пабло Джаксън — каза Джинджър и го целуна по бузата. — Ще чакам да ми се обадиш.

Тя се качи в таксито и си спомни един от любимите афоризми на баща си. „Винаги е най-тъмно преди зазоряване.“ Думите хвърлиха сянка върху надеждата, която бе започнала да изпитва.

3.Чикаго, Илинойс

Уинтън Толк, висок, добродушен, чернокож полицай, слезе от патрулната кола, за да купи три хамбургера и кока-кола от магазина на ъгъла и остави партньора си Пол Армс зад волана, а отец Брендън Кронин — на задната седалка. Брендън погледна магазина, но не можа да види какво има вътре, защото на стъклата бяха изрисувани елени, венци, ангели и Дядо Коледа. Валеше сняг и според прогнозите до полунощ снежната покривка щеше да стигне двайсет сантиметра, затова на другия ден Коледа щеше да бъде бяла.

Брендън и Пол разговаряха за филми, свързани с този празник, когато от магазина се разнесоха изстрели и на тротоара се изсипа водопад от стъкла.

— По дяволите! Залегни! — извика Пол, грабна револвера си, отвори вратата, слезе и приклекна до колата.

Изумен, Брендън погледна към входа на магазина за сандвичи. Вратата се отвори широко и на прага се появиха двама младежи — чернокож и бял. Чернокожият беше с плетена шапка и дълго, морскосиньо сако и държеше полуавтоматична пушка с рязана цев. Белият беше облечен в карирано ловджийско яке и бе въоръжен с револвер. Те изскочиха бързо навън и чернокожият насочи пушката към патрулната кола. Брендън гледаше право в дулото. Последва изстрел и той беше сигурен, че е прострелян, но стъклото пред лицето му остана непокътнато. Предното стъкло обаче се разби на парчета, които обсипаха таблото и седалката. Брендън се стресна, претърколи се и се хвърли на пода. Сърцето му биеше като обезумяло.

Уинтън Толк има лошия късмет да влезе в магазин, където се извършваше въоръжен обир и вероятно беше мъртъв.

— Хвърли оръжието! — извика Пол Армс.

Разнесоха се два изстрела. От револвер, не от пушка. Но кой бе натиснал спусъка — Пол или мъжът с карираното яке? Чу се още един изстрел. Някой изкрещя. Кой беше ранен?

Брендън искаше да погледне навън, но не смееше да се покаже.

Отец Висажик бе уредил Брендън да пътува като наблюдател с патрулната кола на Уинтън и Армс. Брендън се представи като цивилен консултант, нает от църквата, за да проучи необходимостта от разширяване на програмите за благотворителна дейност — история за прикритие, на която всички повярваха. Районът на Уинтън и Пол беше в покрайнините, в най-бедния и разтърсван от престъпност квартал на Чикаго, където живееха чернокожи, индианци и латиноамериканци. След като патрулира пет дни с двамата полицаи, Брендън се привърза към тях и започна да изпитва силни симпатии и дълбоко състрадание към всички почтени хора, които живееха и работеха в онези полуразрушени сгради и мръсни улици и бяха плячка на хищните чакали сред тях. Брендън се научи да очаква всичко от тези хора, но престрелката в магазина за сандвичи беше най-лошото, което се случи дотогава.

Още един куршум рикошира в колата и я разклати.

Брендън се сви на пода и се опита да отправи молитва към Господ, но от устата му не излязоха думи. Той още не можеше да намери Бога и живееше в ужасна самота.

— Предайте се! — извика Пол Армс.

— Да ти го начукам! — изкрещя единият от престъпниците.

След като прекара една седмица в „Сейнт Джоузеф“, Брендън бе изпратен в друга болница, където му дадоха работа като пазач. Мястото беше ужасно и нямаше деца. Там, както и в „Сейнт Джоузеф“, той бързо научи урока, който трябваше да усвои. Повечето умиращи не се страхуваха от смъртта, а я приветстваха като благословия, за която благодаряха на Господ, вместо да го проклинат. Мнозина ставаха вярващи, а други, отклонили се от вярата, си я възвръщаха. Често в страданието имаше нещо благородно и трогателно, сякаш, напускайки този свят, хората споделяха за миг мистичното бреме на разпятието.

Но макар че научи този урок, Брендън не можа да възвърне вярата си в Бога. И сега не можеше да намери подходящите думи, за да се моли. Устата му беше пресъхнала.

Навън се чуваха неразбираеми викове. Ушите на Брендън бяха заглъхнали от стрелбата.

Той още не разбираше напълно урока, който според отец Висажик трябваше да научи от патрулирането в този бедняшки квартал. И сега, докато слушаше хаоса навън, Брендън осъзна, че урокът ще бъде достатъчен, за да го убеди, че Господ е реален като куршумите. Смъртта беше кървава, смърдяща и мръсна реалност и пред лицето й обещанието за награда в отвъдния свят съвсем не звучеше убедително.

Разнесоха се още два изстрела, последвани от вик и тропане на бягащи крака. Навън сякаш се водеше война. Чу се звук на строшено стъкло и писък, който раздра въздуха. Отекна още един изстрел и после настъпи тишина.

Вратата на колата се отвори.

Брендън извика от изненада и ужас.

— Не се надигай! — каза Пол Армс. — Двамата са мъртви, но в магазина може да има още лайнари.

— Къде е Уинтън? — попита Брендън.

Но Пол не отговори, а грабна микрофона и се обади в централата.

— Има ранен полицай.

Армс каза координатите си и адреса на магазина за сандвичи и поиска подкрепления.

Брендън затвори очи и си представи със смразяваща кръвта яснота снимките, които Уинтън Толк носеше в портфейла си и гордо показваше, когато го попитаха за семейството му. Съпругата му Райнела и трите им деца.

— Скапани, шибани копелета — с треперещ глас каза Пол Армс.

— Прострелян ли е Уинтън? — попита Брендън.

— Сигурно.

— Може би се нуждае от помощ.

— Скоро ще пристигнат подкрепления.

— Но той може да се нуждае от помощ незабавно.

— Не можем да влезем там. Може да има още един бандит. Или двама. Кой знае? Трябва да чакаме подкрепленията.

— Уинтън може да се нуждае от турникет… или от друг вид първа помощ и да умре, докато дойде линейка.

— Мислиш ли, че не знам това? — огорчено и ядосано каза Пол Армс, зареди револвера, слезе от колата и зае позиция, от която да може да наблюдава магазина за сандвичи.

Брендън си представи как Уинтън Толк лежи прострелян и безпомощен на пода и гневът му се засили. Ако още вярваше в Бога, той може би щеше да потисне гнева си с молитви. Но сега гневът му се подклаждаше от само себе си и се превръщаше в ярост. Ударите на сърцето му бяха по-силни от изстрелите, които бяха рикоширали в колата на няколко сантиметра от него. Несправедливостта на съдбата на Уинтън разяждаше като киселина душата му.

Кронин слезе от патрулната кола и тръгна към магазина за сандвичи.

— Брендън! — извика Пол Армс. — Спри! Върни се, за Бога!

Но младият свещеник продължи да върви, воден от яростта си и от мисълта, че Уинтън се нуждае от първа помощ, за да оцелее.

На тротоара лежеше мъртъв мъжът с карираното ловджийско яке. Един от куршумите на Пол го бе улучил в гърдите, а друг — в гърлото. Във въздуха се носеше смрад на изпражнения. В снега до трупа имаше револвер — вероятно съшият, с който бе прострелян Уинтън.

— Кронин! — изкрещя Пол. — Ела тук, идиот такъв!

Минавайки покрай строшената витрина, Брендън видя, че в магазина е изненадващо тъмно. Той не съзря никого, но това не означаваше, че е безопасно да влезе.

— Кронин! — отново извика Пол.

Брендън се приближи до входа, където лежеше чернокожият крадец, прескочи трупа и влезе в магазина. Чувстваше се уязвим и незначителен, но не го беше грижа. Той беше ядосан, че Господ или не съществува, или не се интересува от човешкия живот.

На отсрещната страна в малкия магазин имаше тезгях, а зад него — грил и други електрически уреди. В помещението имаше пет масички и десет стола, повечето от които бяха преобърнати. Подът беше осеян с поставки за салфетки, шишета с кетчуп, бурканчета с горчица, банкноти от един и пет долара и много, много кръв. Там лежеше и Уинтън Толк.

Без да си прави труда да погледне под преобърнатите маси, за да види дали там не се крие стрелец, Брендън се приближи до полицая и коленичи. Уинтън беше улучен два пъти в гърдите. Раните бяха ужасни. Турникетът едва ли би помогнал. От устата му също течеше кръв. Локвата кръв, в която лежеше, беше толкова дълбока, че Уинтън сякаш плаваше в нея. Очите му бяха затворени. Той не помръдваше и беше или в безсъзнание, или мъртъв.

— Уинтън? — попита Брендън.

Ченгето не реагира.

Брендън беше ядосан толкова много, колкото когато захвърли свещения потир по време на литургията. Младият свещеник внимателно сложи ръце на шията на Уинтън и допря пръсти до сънната артерия. Не усети пулс и отново си представи Райнела и трите деца на полицая. Сега вече кипеше от гняв и възмущение от безразличието на вселената.

— Той не може да умре — гневно каза Брендън. — Не може.

Изведнъж му се стори, че усети слаб пулс и докосна тук-там тялото, търсейки потвърждение, че Толк е жив. И го намери — съвсем слаба сърдечна дейност, макар и неравномерна.

— Мъртъв ли е?

Брендън вдигна глава и видя, че един мъж, латиноамериканец с бяла престилка, заобикаля тезгяха. Оттам се подаде и жена.

Навън се чуха сирени.

Пулсът на Уинтън Толк ставаше все по-силен и равномерен, макар че това беше невъзможно. Той бе загубил толкова много кръв, че едва ли можеше да се съвземе. Когато лекарите пристигнеха, жизнените му функции щяха да са се влошили необратимо и дори експертните медицински грижи нямаше да стабилизират състоянието му.

Воят на сирените се чуваше все по-близо.

През строшените стъкла влизаха снежинки.

Служителите на магазина се приближиха до Брендън и полицая.

Вцепенен от шок и със замъглено съзнание от яростта срещу капризите и бруталността на съдбата, Брендън прокарваше ръце от врата до гърдите на Уинтън. Младият свещеник видя, че през пръстите му се процежда кръв. Гневът му отстъпи място на чувство за безсилие и безполезност и той започна да плаче.

Уинтън Толк се закашля и отвори очи. От гърдите му се изтръгна тихо стенание.

Изумен, Брендън отново провери пулса му. Беше слаб, но не толкова, колкото преди, и значително по-равномерен.

— Уинтън? — извика Брендън. — Чуваш ли ме, Уинтън?

Ченгето явно не можеше да го познае, нито знаеше къде се намира. Но отново се закашля и се задави.

Брендън надигна главата му и я обърна на една страна, за да може кръвта да изтече от устата на полицая. Дишането на Уинтън мигновено се подобри, макар че остана шумно и затруднено. Той още беше в критично състояние и отчаяно се нуждаеше от медицински грижи, но беше жив.

Жив.

Това беше невероятно. Всичката тази кръв, а Уинтън Толк още се държеше и беше жив.

Навън воят на сирените утихна. Брендън извика името на Пол Армс. Свещеникът се развълнува от надеждата, че полицаят може да бъде спасен. В същото време обаче беше уплашен от вероятността, че медицинската помощ няма да пристигне навреме, затова погледна служителите в магазина за сандвичи и извика:

— Вървете! Кажете им веднага да дойдат тук и че той е спасен.

Мъжът се поколеба, сетне тръгна към вратата.

Уинтън Толк повърна кръвта и най-после успя безпрепятствено да си поеме въздух. Брендън внимателно положи главата му на пода. Ченгето продължаваше да диша с усилие, но равномерно.

Навън се чуха викове, тряскане на врати и тропот на тичащи крака.

Ръцете на Брендън бяха влажни от кръвта на Уинтън. Без да мисли, той ги избърса в палтото си и в същия миг видя, че червените кръгове отново са се появили на дланите му. Две окръжности от подпухнала и възпалена тъкан.

В магазина нахлуха полицаи и лекари. Те прескочиха мъртвия мъж с морскосиньото сако и Брендън бързо се дръпна от пътя им. Той започна да отстъпва назад, докато се блъсна в тезгяха, на който се облегна, внезапно обзет от изтощение, и се вторачи в ръцете си.

От първата поява на кръговете бяха минали две седмици. Брендън се вторачи в странните очертания и чу учудените гласове на хората около него.

— Господи, колко много кръв!

— Не е възможно да е жив… Прострелян е два пъти в гърдите.

— Дръпнете се, по дяволите!

— Кръвна плазма!

— Проверете каква е кръвната му група! Не. Ще го направим в линейката.

Брендън погледна лекарите, събрали се около Уинтън Толк. Санитарите сложиха полицая на носилка и бързо го изнесоха от магазина за сандвичи.

Пол Армс вървеше до носилката.

Локвата кръв, в която бе лежал Уинтън, беше огромна като езеро.

Брендън отново погледна дланите си. Кръговете бяха изчезнали.

4.Лас Вегас, Невада

Тексасецът с лъскавия, жълт панталон едва ли щеше да направи опит да вкара Джорджа Монатела в леглото си, ако знаеше, че тя е в настроение да кастрира някого.

Макар да беше двайсет и четвърти декември следобед, Джорджа съвсем не бе обзета от празнично чувство. Обикновено спокойна и приветлива, сега тя беше ужасно вкисната и крачеше из казиното, сервирайки питиета на комарджиите.

Първо, Джорджа мразеше работата си. В края на смяната я боляха краката и глезените й често бяха подути. Освен това работното й време беше неопределено. Как можеше да осигури домашен уют на седемгодишната си дъщеря, когато толкова дълго отсъстваше от къщата?

Джорджа ненавиждаше и униформата — къса и тясна червена рокля с голямо деколте и ластичен корсет, чиято цел беше да смали до минимум талията и да увеличи до максимум гърдите. А Джорджа беше природно надарена и изглеждаше страхотно еротично в тази рокля.

Тя мразеше и шефовете си, които непрекъснато я сваляха. Може би мислеха, че всяко момиче, облечено в такива дрехи, е леснодостъпно.

Джорджа беше сигурна, че името й има нещо общо с отношението им. Майка й трябва да е била пияна, когато я бе кръстила не Джорджия, а Джорджа. Трябваше да носи табелка с името си и всеки ден се намираха по десетина човека, които го коментираха. Името звучеше лекомислено и внушаваше на хората идеята, че и тя е такава. Джорджа бе мислила върху вероятността да го промени по съдебен ред, но майка й щеше да се обиди.

Но отблъскването на ухажванията на шефовете не беше най-лошото. Всяка седмица се появяваше по някое парвеню, което хвърляше око на Джорджа и искаше шефовете на залата да му уредят среща с нея. Но отговорът й беше винаги един и същ — „Да върви по дяволите. Аз съм сервитьорка, а не проститутка.“

Неизменният й студен отказ обаче не ги спираше и те продължаваха да настояват. Така стана и преди един час. Един търговец на петрол от Хюстън с осеяно с брадавици лице и малки очи, издокаран в лъскав, жълт панталон, синя риза и червена вратовръзка, един от любимците на хотела, я хареса и разпита за нея. Дъхът му миришеше на чесън.

Шефовете се ядосаха, че тя отказва на такъв високо ценен клиент. Рейни Тарнел, отговорникът от дневната смяна, има наглостта да й каже: „Не бъди толкова задръстена, сладурано“, сякаш да вдигне крака за някакъв непознат от Хюстън, беше съвсем нормално.

Но макар че мразеше работата си като сервитьорка в казино, Джорджа не можеше да си позволи да напусне. Едва ли щеше да намери толкова добре платена длъжност. Беше разведена и още изплащаше дълговете, които Алън бе натрупал, преди да я зареже, затова болезнено съзнаваше цената на всеки долар. Заплатата й беше ниска, но бакшишите бяха изключително щедри, особено когато някой от клиентите започнеше да печели.

Но в този ден преди Коледа казиното беше почти безлюдно и бакшишите бяха нищожни. Тълпите щяха да се върнат след двайсет и шести декември.

„Нищо чудно, че съм вкисната“ — помисли Джорджа. Краката й бяха подути, гърбът я болеше и се беше разправяла с Рейни Тарнел заради онзи надървен скапаняк. Тексасецът явно я мислеше за достъпна като напитките, които тя сервираше.

В четири следобед смяната й свърши и Джорджа забърза към съблекалнята. Облече костюма си и излезе от казиното със скорост, на която би завидял и олимпийски бегач.

Непредсказуемото време в пустинята около Лас Вегас не повиши настроението й. Зимните дни бяха или смразяващо студени, или достатъчно топли, за да ходиш по къс панталон и фланелка. Тази година по Коледа беше топло.

Ръждясалият й, очукан шевролет запали на третия опит. Това би трябвало да я зарадва, но Джорджа си спомни лъскавия нов буик, който Алън бе отмъкнал преди петнайсет месеца, когато напусна нея и Марси.

Алън Рукоф. Той я ядосваше много повече от работата й и от всички други неща, които я дразнеха. Тя бе възвърнала моминското си име Монатела, след като бракът им беше разтрогнат, но не можеше така лесно да прогони спомените за онова, което Алън бе причинил на нея и Марси.

Негодникът бе заминал за седмица за Акапулко с настоящата си любовница — празноглава блондинка с невъобразимото име Пепър6 — и не си бе направил труда да остави Коледен подарък на Марси. Какво да отговориш на едно седемгодишно дете, когато те попита защо баща й не й е купил нищо за Коледа и дори не идва да я види?

Макар Алън да й бе оставил неизплатени дългове, Джорджа не пожела да получава издръжка, защото вече го презираше толкова много, че не искаше да бъде зависима от бившия си съпруг. Но тя го съди за издръжката на Марси и остана потресена, когато той заяви, че детето не е от него. Да го вземат дяволите. Джорджа се омъжи за Алън, когато беше на деветнайсет, а той — на двайсет и четири години, и не му изневери нито веднъж. Алън знаеше това, но се нуждаеше от пари, за да поддържа екстравагантния си стил на живот — дрехи, бързи коли и жени, които бяха по-важни за него от репутацията на съпругата му и от щастието на дъщеря му. За да спести на Марси унижението и обидата, Джорджа го освободи от отговорността, преди Алън да произнесе гнусните си обвинения в съдебната зала.

Тя бе приключила с него и трябваше да го избие от главата си.

Но докато шофираше покрай търговския център на пресечката между Мериленд Паркуей и Дезърт Ин Роуд, Джорджа се замисли колко млада се бе обвързала с Алън, твърде млада за брак и твърде наивна, за да прозре през фасадата му. Когато беше на деветнайсет, тя смяташе, че той е много отракан и очарователен. В продължение на година бракът им изглеждаше щастлив, но постепенно Джорджа започна да разбира какво представлява Алън — суетен, мързелив и изумително развратен женкар.

По миналото лято, когато взаимоотношенията им бяха станали нестабилни, тя се бе опитала да спаси брака, като убеди Алън да отидат на внимателно планирана триседмична почивка. Джорджа смяташе, че прекарват заедно твърде малко време. Алън беше крупие в едно казино, а тя работеше в друго и двамата често бяха в различни смени и почти не се виждаха. Алън, Джорджа и Марси тръгнаха на триседмично пътешествие с кола, което й се струваше подходящ начин да оправят взаимоотношенията си.

За съжаление, но и както можеше да се предположи, планът й се провали. След като се върнаха в Лас Вегас, Алън започна да кръшка още повече. Той изглеждаше твърдо решен, дори задължен, да чука всичко живо, което носи пола. Сякаш по някакъв начин пътуването го бе накарало да премине границата, защото броят и честотата на безразборните му връзки придобиха маниакални измерения. Три месеца по-късно, през октомври, той напусна Джорджа и Марси.

Единственото хубаво нещо, което им се случи по време на пътешествието, беше краткото запознанство с една млада лекарка. Джорджа още си спомняше името й — Джинджър Вайс. Макар че разговаряха само веднъж и за по-малко от час, без да съзнава, Джинджър Вайс промени живота на Джорджа. Джинджър беше твърде млада, слаба, хубава и женствена, за да бъде възприета като лекар, но в същото време беше самоуверена и компетентна. Джорджа остана смаяна от нея и по-късно бе мотивирана от примера й. Тя винаги бе смятала, че е родена да бъде сервитьорка на коктейли и не е способна да се занимава с нещо по-предизвикателно, но когато Алън я напусна, реши да направи повече за себе си.

През последните единайсет месеца Джорджа ходеше на курсове по бизнес мениджмънт в университета в Лас Вегас. Щом изплатеше дълговете, които Алън й бе оставил, смяташе да отвори магазин за дрехи. Джорджа вече бе разработила подробен план и знаеше, че ще се придържа към него.

Жалко, че никога нямаше да има възможност да благодари на Джинджър Вайс. Не че лекарката й бе направила някаква услуга. Но личността й бе оказала влияние върху Джорджа. И сега, на двайсет и седем години, перспективите на Джорджа бяха по-вълнуващи от всякога.

Тя спря пред къщата на Кара Персаджиани и слезе от колата. Вратата се отвори, преди Джорджа да е натиснала дръжката и Марси се хвърли в обятията й, като щастливо викаше:

— Мамо! Мамо!

Най-после Джорджа забрави за работата си, за тексасеца, за препирнята с шефа си и за окаяното състояние на шевролета. Тя приклекна и прегърна дъщеря си.

— Хубав ли беше денят ти, мамо?

— Да, миличка. Миришеш на фъстъчено масло.

— Леля Кара направи курабии с фъстъчено масло. И моят ден беше хубав. Мамо, знаеш ли защо слоновете са дошли тук чак от Африка? Защото ние имаме оркестри, а слоновете много обичат да танцуват. Колко глупаво, нали?

Марси беше прелестно дете. Косите й бяха тъмнокестеняви, кожата — смугла — като на майка й, а очите — не кафяви като на Джорджа, а сини като на Алън.

— Какъв ден е днес?

— След малко ще е Бъдни вечер.

— Да, веднага щом се мръкне. Леля Кара ми даде курабии за вкъщи. Знаеш ли, Дядо Коледа вече е тръгнал от Северния полюс. Леля Кара каза, че не съм слушала през цялата година и ще получа само огърлица от въглени, но се шегува. Нали, мамо?

— Да, шегува се.

— О, съвсем не се шегувам — рече Кара Персаджиани, която застана на прага. — Огърлица от въглени и може би обеци от тлееща жарава.

Марси се засмя.

Кара не беше леля на Марси, а детегледачка. Момиченцето започна да я нарича „лельо“ от втората седмица на запознанството им и Кара явно се радваше на тази почетна титла. Кара носеше якето на Марси, Коледна книжка с картинки за оцветяване и чиния с курабии. Джорджа ги взе от нея, даде на дъщеря си книжката и якето, благодари за курабиите и след като побъбриха за диети, Кара каза:

— Джорджа, може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. — Джорджа изпрати Марси да занесе курабиите в колата и се обърна към Кара: — Какво е направила Марси?

— О, нищо лошо. Тя е истинско ангелче. Не може да се държи лошо, дори да се опитва. Но днес… ами, говореше, че от всичко най-много иска Дядо Коледа да й донесе комплект „Чичо Доктор“…

— Да. За пръв път настоява толкова много за някоя играчка. Не знам какво я е прихванало.

— Всеки ден говори за комплекта. Смяташ ли да й го купиш?

— Да, разбира се.

— Добре, защото, ако не го сториш, сърчицето й ще се разбие. Но днес се случи нещо странно, което ме накара да се запитам дали е била сериозно болна.

— Сериозно болна ли? Не. Тя е изключително здраво дете.

— И никога не е била в болница?

— Не. Защо?

Кара се намръщи.

— Ами, днес Марси започна да говори за комплекта „Чичо Доктор“ и ми каза, че когато порасне, ще стане лекар, за да може да се лекува сама, когато се разболее. Не искала отново да я докосва лекар, защото някога лекарите й причинили силна болка. Помолих я да ми обясни и тя млъкна, затова помислих, че няма да ми отговори. Но после с много сериозен глас каза, че веднъж лекарите я завързали с ремъци за болничното легло, за да не може да избяга, надупчили я с игли, светели й с фенерче в очите и й правили най-различни ужасни неща. Много я боляло, затова щяла да стане лекар и да се лекува сама.

— Така ли? Но това не е вярно. Не знам защо е съчинила подобна история. Странно.

— О, това не е най-странното. Когато Марси ми разказа тези неща, аз се притесних. Изненадах се, че ни си ми казала. Имам предвид, че ако е била сериозно болна, би трябвало да знам, в случай че има вероятност болестта да се повтори. Започнах внимателно да я разпитвам и тя изведнъж избухна в сълзи. Бяхме в кухнята и правехме курабиите и горкото дете започна да плаче… и да трепери. Опитах да я успокоя, но Марси се разрида още по-неудържимо. После се затвори в себе си и избяга. Намерих я във всекидневната. Беше се свила в ъгъла, зад креслото, сякаш се криеше от някого.

— Господи.

— Пет минути я успокоявах и увещавах да спре да плаче и още десет — да излезе от скривалището си. Марси ме накара да обещая, че ако лекарите отново дойдат да я вземат, ще й позволя да се скрие зад креслото и няма да им кажа къде е. Беше изпаднала в много странно състояние, Джорджа.

Докато се прибираха вкъщи, Джорджа каза:

— Страхотна история си разказала на Кара.

— Каква история?

— За лекарите.

— А, да.

— Били те завързали с ремъци за леглото. Защо съчини такова нещо?

— Истина е.

— Не е.

— Истина е — прошепна Марси.

— Била си в болница само когато се роди, но съм сигурна, че не си спомняш това. — Джорджа въздъхна. — Преди няколко месеца говорихме за лъжите. Спомняш ли си какво се случи с Дани Дък, когато излъга?

— Феята на истината не го пуснала на празненството на Малките патета.

— Точно така.

— Лошо е да се лъже. Никой не обича лъжците.

Обезоръжена, Джорджа прехапа устни, за да не се засмее и положи усилия да запази строгия си тон.

Спряха на светофара и Джорджа се обърна към дъщеря си. Марси се бе вторачила право напред и отбягваше да погледне майка си в очите.

— Най-лошото е да лъжеш майка си и баща си.

— И всички други, които те обичат. И да си измисляш разни истории, за да плашиш Кара.

— Не се опитвах да я плаша.

— Тогава да предизвикаш съчувствието й. Никога не си била в болница.

— Бях.

— Така ли? Кога?

— Не си спомням.

— Аха. И къде беше тази болница?

— Не знам. Понякога… си я спомням добре, друг път — не. А когато си я спомням ясно… се плаша.

— В момента не си я спомняш добре, така ли?

— Не. Но днес си я спомних ясно и се уплаших.

Светофарът светна в зелено и Джорджа продължи да шофира, като се питаше как най-добре да се справи със ситуацията. Тя нямаше представа как да тълкува всичко това. Беше глупаво да смята, че разбира детето си. Марси винаги я изненадваше с постъпки, изказвания, идеи, разсъждения и въпроси, които явно не бяха възникнали спонтанно в нея, а бяха внимателно подбрани от някоя книжка за шокиращо поведение като например „Как да изкараме от равновесие мама и татко“.

— Защо всичките деца на Дядо Коледа са уродливи? — неочаквано попита Марси.

— Какво?

— Ами, той и жена му имат много деца, но всичките са джуджета.

— Джуджетата не са му деца. Те работят за Дядо Коледа.

— Така ли? И колко им плаща?

— Не им плаща, миличка.

— Тогава с какво си купуват храна?

— Не е необходимо да купуват нищо. Дядо Коледа им дава всичко, от което се нуждаят.

Това със сигурност беше последната Коледа, в която Марси вярваше в съществуването на Добрия Дядо. Почти всичките й съученици бяха започнали да се съмняват. Напоследък и тя задаваше заобиколни въпроси. Джорджа щеше да съжалява, когато разбереше, че дъщеря й вече не вярва във вълшебства.

— Джуджетата са част от семейството му — продължи Джорджа — и работят с Дядо Коледа само защото това им харесва.

— Искаш да кажеш, че джуджетата са осиновени? И Дядо Коледа няма свои деца? Колко тъжно.

— Не е тъжно, защото той обича джуджетата.

„Господи, колко много обичам това дете — помисли Джорджа. — Благодаря ти, Боже. Благодаря ти за това момиченце, макар да трябваше да имам връзка с Алън Рукоф, за да я родя. Но всяко зло за добро.“

Тя спря пред жилищната сграда, в която живееха. Въпреки че бе прекарала там пет години, Джорджа нямаше представа защо бяха кръстили квартала „Яйцето“.

Веднага щом колата спря, Марси изскочи навън и хукна към входа. Детето умело бе сменило темата на разговора, докато пътуването свърши, и сега избяга.

Джорджа се зачуди дали да продължи да я разпитва по въпроса. Беше Бъдни вечер и тя нямаше желание да разваля празника. Марси беше добро дете и историята, че лекари са й причинили болка, беше пример на нещо, което изключително рядко правеше — да си измисля. Джорджа я бе убедила, че е лошо да лъже и Марси бе разбрала това. Внезапната смяна на темата на разговора вероятно беше признание, че детето е сгрешило. Джорджа нямаше да спечели нищо, ако продължеше да говори по този въпрос, особено след като съществуваше риск да развали Коледа.

Тя беше убедена, че повече няма да чуе тази история.

5.Лагуна Бийч, Калифорния

Следобед Доминик Корвези прочете стотина пъти неподписаната, напечатана бележка.

Освен че писмото нямаше подпис и обратен адрес, пощенското клеймо на белия плик беше ударено два пъти и размазано, затова не беше ясно откъде е изпратено.

Доминик плати закуската си, излезе от „Колибата“, седна в колата си и прочете бележката още десетина пъти. Текстът го нервира толкова много, че той извади две таблетки валиум от джоба на сакото си и едва не ги глътна. Но когато поднесе хапчетата към устата си, Доминик се поколеба. За да разсъждава върху бележката, трябваше да е с ясно съзнание. За пръв път от няколко седмици Доминик отказа да избяга от тревогите си, взимайки успокоителни, и прибра валиума в джоба си.

Той отиде в големия търговски център в Коста Меса, за да купи Коледни подаръци в последната минута. Но във всеки магазин, в който влизаше, докато чакаше продавачите да опаковат покупките му, Доминик изваждаше от джоба си загадъчното съобщение и го прочиташе отново и отново.

Той се запита дали бележката не е от Паркър Фейн и дали художникът не я е изпратил, за да го стресне, заинтригува и изкара от предизвикания от лекарствата унес. Паркър беше способен на такава театрална, аматьорска психотерапия. Но Доминик отхвърли тази идея. Макиавелианските маневри не бяха аспекти от характера на Паркър. Той беше изключително прям човек.

Художникът не беше авторът на писмото, но със сигурност можеше да предложи оригинални идеи кой може да стои в дъното на тази история. Двамата заедно може би щяха да решат с какво пристигането на бележката променяше нещата и какво трябва да направят.

По-късно, когато се върна в Лагуна Бийч и беше на една пресечка от дома на Паркър, Доминик изведнъж се разтрепери от една силно обезпокоителна вероятност. Новата идея беше толкова обезсърчителна, че той отби от пътя и спря. Доминик извади бележката от джоба си и отново я прочете. Изведнъж кръвта му се смрази. Той погледна очите си в огледалото за обратно виждане и не хареса онова, което видя.

Възможно ли бе самият той да е написал бележката?

Може би я бе напечатал на компютъра, докато е спал. Но беше странно да се предположи, че се бе облякъл, бе отишъл до пощенската кутия, бе пуснал писмото, беше се върнал вкъщи и отново бе облякъл пижамата, без да се събужда. Не, това беше невъзможно. Ако беше направил такова нещо, тогава душевното му равновесие беше много по-объркано, отколкото предполагаше.

Ръцете му лепнеха. Доминик ги избърса в панталона си.

Само трима човека на света знаеха за сомнамбулизма му — самият той, Паркър Фейн и доктор Коблец. Доминик вече бе отхвърлил вероятността авторът на бележката да е Паркър. А доктор Коблец със сигурност не бе изпратил писмото. И щом и Доминик не го беше написал, кой тогава?

След десет минути влезе в кабинета си, извади от джоба си бележката и написа онези две изречения, които се появиха на тъмния екран в яркозелени букви. После Доминик включи принтера и даде указания на компютъра да направи разпечатка на краткия текст в четирите печатни стила, с които разполагаше.

Накрая сравни бележката с всяко едно от копията, като се надяваше да опровергае теорията, че сам си е изпратил посланието. Но буквите на „Куриер 10“ съответстваха точно на тези в писмото.

Това, разбира се, не беше убедително доказателство, че Доминик е написал бележката. В офисите и в частните домове в страната сигурно имаше милиони текстообработващи програми, които пишеха на „Куриер 10“.

Той сравни хартията на бележката с онази, която имаше. И двата вида бяха стандартни продукти, които се продаваха в хиляди книжарници във всичките петдесет щата. Доминик ги вдигна към светлината и видя, че листовете нямат печат, нито воден знак с името му. Това може би доказваше, че бележката не е написана на хартията, с която той разполагаше.

Паркър, доктор Коблец и Доминик. Кой друг знаеше какво е състоянието му?

Пък и какво точно искаше да му съобщи бележката? Каква тайна бе погребана в миналото му? В каква потисната травма или забравено събитие се коренеше сомнамбулизмът му?

Докато седеше зад бюрото си, гледаше мрака отвъд големия прозорец и безуспешно се опитваше да проумее всичко това, Доминик изведнъж стана ужасно неспокоен и отново изпита потребност от валиум, но устоя на изкушението.

Бележката беше предизвикателство за любопитството, логиката и разума му. Доминик напрегна интелекта си, за да търси решение, съсредоточи се и така събра воля да се откаже от утехата на приспивателните.

За пръв път от няколко седмици той се почувства добре. Въпреки безпомощността си Доминик осъзна, че в края на краищата още притежава силата да формира и насочва хода на живота си. Беше му необходимо само нещо осезаемо като бележката, върху което да се концентрира.

Той крачеше из къщата и размишляваше. Накрая спря пред прозореца, откъдето се виждаше пощенската кутия, и осъзна, че днес не е проверявал дали има писма.

Доминик излезе навън и отключи кутията. С изключение на бриза, който шумолеше в листата на дърветата, нощта беше тиха. Вятърът разнасяше ухание на море и въздухът беше студен. Доминик извади шест реклами и каталози, две Коледни картички и… обикновен бял плик без обратен адрес.

Развълнуван, той забърза към къщата, влезе в кабинета си, отвори белия плик, извади лист хартия и го разгърна.

Никоя друга дума не би го шокирала толкова силно. Доминик имаше чувството, че е паднал в дупката на Белия заек и се разхожда във фантастично царство, където логиката и разумът не важат.

Луната. Това беше невъзможно. Никой не знаеше, че Доминик се е събудил от лош сън, панически повтаряйки тази дума. „Луната, луната…“ И никой не знаеше, че докато е ходил насън, той е написал тази дума на компютъра си. Доминик не бе казал нито на Паркър, нито на Коблец, защото тези инциденти бяха станали след като бе започнал терапията с лекарствата. Успокоителните явно действаха и Доминик искаше да вярва, че има подобрение. Освен това, макар че тази дума го изпълваше със страх, той не проумяваше значението й. Нямаше представа защо кожата му настръхва, когато я чуе или види и инстинктивно усещаше, че не е разумно да споменава пред никого за новото развитие в състоянието си, докато не го овладее. Доктор Коблец можеше да стигне до извода, че лекарствата не помагат и да престане да му ги предписва. А Доминик се нуждаеше от приспивателните.

Луната.

Никой не знаеше, по дяволите. Никой, освен… Доминик.

Той погледна пощенското клеймо, което този път беше ясно и четливо. Ню Йорк, осемнайсети декември. Миналия четвъртък.

Доминик едва не се изсмя на глас. В края на краищата той не беше луд и не изпращаше сам на себе си тези загадъчни послания, защото миналата седмица не бе мръдвал от Лагуна Бийч. До мястото, откъдето бе пуснато това странно съобщение, имаше пет хиляди километра.

Но кой му бе изпратил бележката? И защо? Кой в Ню Йорк можеше да знае, че Доминик ходи насън и многократно е написал думата „луната“ на компютъра си? В главата му се въртяха хиляди въпроси, но той нямаше отговори на нито един от тях. Нещо по-лошо, в момента Доминик Корвези не виждаше как дори би могъл да търси отговори. Положението беше толкова странно, че въпросите му не можеха да поемат в логична посока.

В продължение на два месеца той смяташе, че сомнамбулизмът му е най-страшното и странно нещо, което му се е случвало. Но причината за ходенето насън сигурно беше още по-странна и страшна.

Доминик си спомни първото съобщение, което бе оставил за себе си в компютъра. „Страх ме е.“ От какво се криеше в дрешниците? Защо заковаваше прозорците, докато спеше? Какво се надяваше да не допусне в къщата си?

Той разбра, че причината за сомнамбулизма му не е напрежението и стресът. Доминик не страдаше от пристъпи на безпокойство, защото се опасяваше от успеха или неуспеха на първия си роман. Причината съвсем не беше толкова прозаична.

Тук ставаше дума за нещо друго. Странно и ужасно.

Какво беше онова, което знаеше в съня си, а не знаеше, докато е буден?

6.Ню Хейвън Каунти, Кънектикът

Преди настъпването на нощта, небето се бе изяснило, но луната още не бе изгряла. Звездите хвърляха малко светлина върху студената земя.

Джак Туист седеше в снега, допрял гръб до скалата в края на боровата горичка и чакаше появата на бронираната кола на „Гардмастър“, охранителна служба, която събираше парите от банките и магазините. Само три седмици, след като открадна един милион долара от склада на мафията, той вече се подготвяше за друг обир. Джак беше с ботуши, ръкавици и бял скиорски екип с качулка и чакаше в мрака.

В далечината блеснаха фарове. Той вдигна бинокъла за нощно виждане и го фокусира върху приближаващото се превозно средство, което се движеше по двулентовия път през полята. Макар че беше кривоглед с лявото око, Джак имаше отлично зрение и с помощта на бинокъла се увери, че пикапът не е на „Гардмастър“ и следователно не го интересува.

Той се замисли за едно друго време и по-топло място, за една влажна нощ в джунглата на Централна Америка, когато пак оглеждаше с бинокъл нощния пейзаж. Тогава търсеше вражеските войници, които бяха обкръжили него и другарите му…

Взводът му — двайсет добре обучени командоси с командир лейтенант Айкхорн и заместник-командир Джак — беше преминал незаконно границата и навлязъл двайсет и пет километра навътре във вражеската територия, без да бъде забелязан. Присъствието им в страната можеше да бъде изтълкувано като военно действие, затова бяха облечени в камуфлажни дрехи без опознавателни знаци.

Мишената им беше един лагер за „превъзпитание“, цинично наречен Институт на братството, където Народната армия държеше в плен хиляда индианци от племето мискито. Преди две седмици безстрашни католически свещеници бяха превели през джунглата други хиляда и петстотин индианци и ги бяха измъкнали от страната, преди и те да бъдат хвърлени в затвора. Свещениците бяха съобщили, че ако не бъдат спасени до месец, индианците в Института ще бъдат убити и погребани в масов гроб.

Мискито бяха гордо племе с богата култура, която отказваха да заменят с антиетническата, колективистична философия на лидерите на страната. Лоялността на индианците към традициите щеше да гарантира изтребването им, защото управляващите не се колебаеха да използват взводовете за разстрел, за да укрепят властта си.

Но двайсетте командоси в цивилно облекло не биха се занимавали с такова рисковано начинание само за да спасят индианци. Крайно левите и крайно десните диктаторски режими редовно убиваха техни съграждани по всички краища на света и Съединените щати не можеха официално и легално да предотвратят тези узаконени от държавната власт убийства. За да си заслужава тази рискована операция, освен индианците в Института, трябваше да бъдат освободени и други единайсет човека.

Те бяха бивши революционери, които се бяха сражавали в справедлива война срещу вече сваления от власт диктатор с десни убеждения, но бяха отказали да си държат устата затворени, когато бяха предадени от тоталитаристите с леви възгледи. Единайсетте човека несъмнено знаеха ценна информация. Възможността да ги разпитат беше по-важна от спасяването на живота на хилядата индианци — поне така мислеха във Вашингтон.

Взводът на Джак незабелязано стигна до Института на братството, който се намираше в земеделски район в края на джунглата. Всъщност това беше концентрационен лагер с ограда от бодлива тел и наблюдателни кули. В оградения периметър имаше две сгради — двуетажни бетонни блокове, от които правителството управляваше областта — и полуразрушени дървени бараки, където бяха настанени шейсет войника.

Малко след полунощ взводът от командоси безшумно зае позиции и започна ракетна атака срещу казармите и бетонните сгради. Първоначалната артилерийска канонада бе последвана от ръкопашен бой. Половин час по-късно, след като бе изстрелян и последният куршум, индианците и другите затворници тръгнаха към границата, която се намираше на двайсет и пет километра.

По време на операцията загинаха двама командоси, а трима бяха ранени.

Рейф Айкхорн водеше колоната и се грижеше за безопасността по фланговете, а Джак и трима други командоси останаха, за да се уверят, че всички пленници са се измъкнали от лагера и се движат под строй. Освен това Джак трябваше да вземе архиви, свидетелстващи за разпитите, мъченията и убийствата на индианци и местни селяни. Когато излязоха от Института на братството, Джак и тримата му помощника се намираха на три километра зад последните индианци в колоната.

Те така и не настигнаха взвода и бяха на няколко километра от границата на Хондурас, когато вражески хеликоптери, досущ гигантски черни оси, се спуснаха ниско над дърветата и започнаха да разтоварват войници там, където имаше поляна. Останалите командоси и индианците се добраха до свободата, но Джак и хората му бяха пленени и закарани в затвор, подобен на Института на братството. Мястото беше по-лошо от концентрационен лагер, защото официално не съществуваше. Управляващите не признаваха, че в новия работнически рай има адска дупка и зад стените й се извършват чудовищни инквизиции. В духа на традицията на Оруел, тъй като нямаше име, четириетажният комплекс, състоящ се от килии и камери за мъчения, не съществуваше.

Там Джак Туист и бойните му другари бяха подложени на психични и физически изтезания, безмилостни унижения, извращения, контролиран глад и постоянни заплахи за смърт. Единият от четиримата умря, а друг полудя. Само Джак и най-близкият му приятел Оскар Уестън запазиха живота и разсъдъка си по време на единайсетмесечното пленничество…

И сега, осем години по-късно, докато чакаше пикапа на „Гардмастър“, Джак чуваше шумове и долавяше миризми, които не бяха присъщи за тази ветровита зимна нощ. Тежките стъпки на ботуши по бетонни коридори. Смрадта от препълнената кофа, която служеше за тоалетна в килията. Окаяният вик на някой нещастник, когото водеха на разпит.

Джак вдъхна дълбоко чистия, студен въздух на Кънектикът. Неприятните спомени за онова време и безименно място рядко го безпокояха. По-често мислеше за онова, което му се случи, след като избяга от затвора. И за случилото се с Джени по време на отсъствието му. Страданията в Централна Америка не го бяха настроили срещу обществото, а по-скоро последвалите събития.

Той отново съзря фарове в далечината и вдигна бинокъла. Този път беше бронираната кола на „Гардмастър“.

Джак погледна часовника си. Девет трийсет и осем. Пикапът се движеше точно по график, както правеше всяка вечер в седмицата. Макар че идният ден беше празник, бронираната кола следваше маршрута си.

Джак вдигна капака на дипломатическото куфарче, което беше на земята до него. Сините цифри на дигиталния скенер засякоха радиовръзката на пикапа с диспечера. Въпреки наличието на свръхмодерния скенер, на Джак му бяха необходими три нощи, за да разбере честотата, на която предаваха от бронираната кола. Той включи приемника си. Отначало се разнесоха атмосферни смущения, но после се чу рутинният разговор между шофьора и диспечера.

— Три-нула-едно — каза диспечерът.

— Северен елен — отговори шофьорът.

— Рудолф.

— Подслон.

Сетне отново се разнесе пращене и съскане.

Диспечерът бе съобщил номера на пикапа, а останалото беше кодът за деня, който служеше за потвърждение, че „триста и едно“ се движи по график и няма неприятности.

Джак изключи приемника. Дигиталният датчик угасна.

Бронираната кола мина на стотина метра от него и той се обърна да види смаляващите се червени светлини на стоповете.

Сега Джак беше сигурен в графика на „триста и едно“ и щеше отново да отиде на това място в полята в нощта на обира, който бе планиран за събота, единайсети януари. А през това време имаше да свърши още много работа.

Обикновено планирането на удара беше толкова вълнуващо и удовлетворяващо, колкото и самото извършване на престъплението. Но когато тръгна към къщите на югозапад, към тихата улица, където бе оставил колата си, Джак не почувства нито приповдигнато настроение, нито вълнение. Той губеше способността си да извлича удоволствие дори от обмислянето на престъплението.

Джак се променяше. И нямаше представа защо.

Приближавайки се до къщите на югозапад от скалата, той осъзна, че нощта е по-светла и вдигна глава. Над хоризонта се бе издигнала луната — толкова огромна, че сякаш всеки момент щеше да се сблъска със земята. Джак спря и се вторачи в светлата лунна повърхност. През тялото му преминаха ледени тръпки, които не бяха предизвикани от зимния студ.

— Луната — прошепна той и силно потрепери.

Изведнъж го обзе необясним страх. Джак изпита непреодолимо желание да избяга и да се скрие от луната, сякаш светлината й беше разяждаща и можеше да го разтопи като киселина.

Импулсът да избяга изчезна след минута. Джак нямаше представа защо луната изведнъж го бе ужасила толкова много. Това беше древната, позната от любовните песни и стихове луна. Странно.

Продължи да върви към колата си. Но луната го караше да се чувства неспокоен и озадачен, Джак няколко пъти вдигна глава, за да я погледне.

Но когато стигна до Ню Хейвън и пое по междущатска магистрала 95, онзи странен инцидент избледня от паметта му. Той отново се замисли за Джени, която беше в кома от осем години и чието състояние го обсебваше повече от всякога сега, в навечерието на Коледа.

По-късно, когато стоеше до големия прозорец в апартамента си, гледаше града и пиеше бира, Джак беше убеден, че никой в околността не прекарва по-самотна Бъдни вечер от него.

7.Коледа