Непознати

1.Конфликт

Отец Стефан Висажик отиде със самолет до Солт Лейк Сити и оттам — до летището на Елко Каунти. Той пристигна, след като започна да вали сняг, но преди бързо намаляващата видимост и спускащият се мрак да спрат уличното движение.

Стефан се приближи до обществен телефон и набра номера на мотел „Спокойствие“, но чу само съскане. Телефонистката каза, че също не може да се свърже.

— Съжалявам, но, изглежда, има проблем с линията, господине.

— Какъв проблем? Какво има? — разтревожи се отец Висажик.

— Предполагам, че е заради снежната буря. Вятърът е много силен.

Но Стефан не беше убеден, че това е причината телефонът да не работи. Виелицата едва бе започнала. Той не вярваше, че телефонните линии са отстъпили пред първите предпазливи пориви на вятъра. Изолацията на мотел „Спокойствие“ беше зловеща перспектива и по-скоро бе дело на човешка ръка, отколкото на задаващата се буря.

Стефан се обади в „Сейнт Бернадет“ в Чикаго. Отец Джерано отговори на второто иззвъняване.

— Майкъл, пристигнах благополучно в Елко. Но не мога да се свържа с Брендън. Телефонът им не работи.

— Да, знам.

— Но как разбра?

— Преди няколко минути се обади един човек, който отказа да се представи, но каза, че е приятел на Джинджър Вайс. Тя му се обадила сутринта и поискала информация. Той намерил каквото й трябвало, но не могъл да се свърже с мотел „Спокойствие“. Джинджър Вайс явно се е досетила, че ще има проблем и му дала номера на нейни приятели в Бостън. Човекът им разказал какво е научил, а Джинджър Вайс ще ни се обади, когато има възможност.

— Отказал да се представи? — учуди се отец Висажик. — И каква информация е поискала Вайс?

— За две неща. Първо, за някакво място на име Тъндър Хил. Човекът каза, че това е огромен, военен склад, намиращ се под земята. И второ, за полковник Лийланд Фолкърк, който е командир на нещо, наречено Организация за спешно реагиране на вътрешни кризи.

Стефан се вторачи във виелицата навън, заслуша се в биографията на полковника и започна да се поти от напрежение, опитвайки се да запомни всички подробности.

— Господин Хикс, изглежда, смята, че само част от биографията на полковник Фолкърк може да е свързана със случилото се с хората в мотел „Спокойствие“ — добави Майкъл.

— Господин Хикс?

— След като не ми каза името си, нека да го наричаме така.

— Продължавай.

— Ами, според господин Хикс ключовият факт е, че полковник Фолкърк е военният представител в една правителствена комисия, ГИПК, която преди девет години е започнала важно научно проучване. Господин Хикс открил три неща. Първо, много от учените в комисията сега са в дълги и необичайни отпуски или неизвестно защо са временно отстранени от работа. Второ, на осми юли по миналата година, точно два дни след неприятностите на Брендън и другите в Невада, било наложено ново ниво на секретност върху докладите на ГИПК.

— Но какво означава ГИПК?

Майкъл Джерано му каза.

— Мили Боже, помислих си, че може да е това! — възкликна Стефан.

— Сериозно? Трудно е да те изненада човек, отче. Но не може да си се досетил каква е причината за проблемите на Брендън. Наистина ли мислиш, че там се е случило… точно това?

— Трябва да призная, че не стигнах до този извод само благодарение на гигантския си интелект. Сутринта Калвин Шаркъл изкрещял нещо подобно на полицаите.

— Господи!

— Може би сме пред прага на един нов свят, Майкъл. Готов ли си за него?

— Ами… не знам. А ти, отче?

— О, да! Напълно съм готов. Но пътят към този свят може да е изпълнен с опасности.

Джинджър долавяше нарастващото безпокойство на Джак Туист. Той действаше, разчитайки на инстинкта си, който му подсказваше; че времето изтича. Джак непрекъснато поглеждаше през прозорците и вратите, сякаш очакваше да види вражески лица.

Беше им необходим половин час, за да се облекат за лютата зима навън, да заредят оръжията и да пренесат всичко в пикапа на семейство Сарвър и в джипа на Джак. Те не работеха мълчаливо, защото това щеше да предупреди врага за предстоящото им заминаване, а бъбреха за дребни неща, докато бързо се приготвяха.

Накрая, в четири и десет, пуснаха силно радиото, надявайки се звукът да прикрие за известно време отсъствието им, и излязоха през задната врата. Прегърнаха се, казаха си довиждане и си пожелаха да се видят отново. Джинджър забеляза, че Джак и Джорджа дълго се сбогуват и прегръщат. Джак прегърна и целуна Марси, сякаш беше негово дете. Раздялата беше мъчителна за всички, защото членовете на семейството от мотел „Спокойствие“ подозираха, че някои от тях няма да оцелеят, за да се срещнат пак.

— Добре, достатъчно — каза Джинджър, преглъщайки сълзите. — Да се махаме оттук, по дяволите.

Седмина щяха да заминат за Чикаго и Бостън с джипа „Чероки“, шофиран от Нед. Те не се отправиха направо към хълмовете, за да не ги забележат преследвачите. Нед щеше да кара колкото е възможно по-дълго в долините, валозите и падините. Воят на вятъра заглуши бръмченето на двигателя и джипът изчезна в снега.

Джинджър, Доминик и Джак се качиха в пикапа на Сарвър и поеха след джипа. Джинджър седеше между Джак и Доминик, гледаше пред предното стъкло и се питаше дали някога отново ще види останалите. За няколко дни тя бе започнала да ги обича и се страхуваше за тях.

Ние не сме безразлични. Това ни различава от дивите зверове. И Джейкъб казваше така. Той често повтаряше, че интелектът, смелостта, любовта, приятелството, състраданието и съпричастността са най-важните качества на човека и допринасят за превъзходството на човешката раса.

Ние не сме безразлични. Това е нашето проклятие. И благословия.

Паркър Фейн се уплаши, че пилотът на десетместния самолет няма да може да се приземи заради виелицата и ще се опита да кацне другаде, далеч от Невада. Но всичко мина благополучно.

Паркър слезе и забърза към изхода на малкото летище.

Когато пристигна в Сан Франциско, той си купи електрическа самобръсначка от един от магазините за сувенири на летището, отиде в тоалетната и обръсна брадата си. От десет години не бе виждал лицето си без тази украса. Всъщност изглеждаше много по-добре, отколкото очакваше. Докато се преобразяваше, в тоалетната влезе друг мъж и шеговито попита:

— От ченгетата ли бягаш?

— Не. От съпругата ми — отговори Фейн.

— И аз — рече мъжът, който обаче говореше сериозно.

Паркър плати в брой билета си до Рино, за да не проследят местонахождението му, ако използва кредитната си карта. След четирийсет и пет минутно пътуване над Сиера Невада той извади късмет и намери едно-единствено свободно място в самолета за Елко, излитащ след дванайсет минути. Паркър отново плати в брой и остана с двайсет и един долара в джоба. В продължение на два часа и петнайсет минути геройски издържа на клатушкането на самолета и когато слезе на летището, смяташе, че ще бъде изтощен. Но, макар и да беше странно, Паркър се чувстваше жизнен, енергичен и изпълнен с решителност. Имаше усещането, че е бик, хукнал в полето, за да се справи с лисица, която плаши стадото.

Фейн намери обществен телефон и се опита да се обади на Доминик, но телефоните в мотел „Спокойствие“ не работеха. Той предположи, че виелицата има нещо общо с това, но не изпита подозрения и не се разтревожи. Трябваше да отиде там, където се нуждаеха от него, при това бързо.

За две минути Паркър установи, че на летището няма коли под наем, а фирмата за таксита разполагаше само с три коли, и трябваше да чака час и половина. Той помоли за превоз неколцината останали пътници от самолета, но безуспешно. Докато се обръщаше ту към един, ту към друг, Паркър забеляза мъж с прошарени коси, който също изглеждаше отчаян.

— Извинете — обърна се непознатият към Фейн. — Аз съм свещеник и имам спешна работа. Въпрос на живот и смърт. Трябва на всяка цена да отида в мотел „Спокойствие“. Имате ли кола?

Доминик Корвези присвиваше очи и се взираше навън през предното стъкло на пикапа. Светът приличаше на бяла тюлена завеса.

След малко осъзна на какво се дължи напрежението му. Доминик очакваше да си спомни още нещо. Самолети… Какво се бе случило, след като третият изтребител прелетя толкова ниско, че го накара да се хвърли на земята?

Но сипещите се бели снежинки не хвърлиха светлина в мрака. От време на време неочаквано се появяваха криви и назъбени скални образувания, досущ праисторически зверове, забулени в мъгла. Доминик знаеше, че Джак не смее да рискува да запали фаровете. Макар че пикапът беше скрит от снега и стръмните склонове на долината, през която минаваха, светлината щеше да се отрази в безбройните ледени кристалчета и да издаде местонахождението им. Джак караше на север, разчитайки на показанията на компаса, които Доминик му съобщаваше.

След стотина метра стигнаха до края на долината и поеха нагоре. Джак смени скоростите, настъпи педала за газта и пикапът започна да се изкачва по неравния, скалист склон.

Джинджър изглеждаше по-красива отвсякога на оскъдната сивкава светлина на превалящия ден. В сравнение с лъскавите й, сребристоруси коси, белият сняг изглеждаше мръсен.

Пикапът се изкачи на върха на хълма, спусна се надолу и пое по равна отсечка от пътя. Когато започнаха да се изкачват по друг склон, Джак изведнъж удари спирачки и извика:

— Самолети!

Той явно бе осенен от същия спомен като Доминик.

— Самолети — повтори Джак и се вторачи в снега, опитвайки да се върне назад във времето. — Един, два, издигащи се високо, както ти каза, Доминик. И после още един, който прелетя ниско над грила. И веднага след него… четвърти.

— Не си спомням четвърти — развълнувано каза Доминик.

— Четвъртият самолет мина, точно когато изскочих от мотела. Аз не бях в грила заедно с вас. Разнесе се силен шум и всичко започна да се тресе. Изтърчах навън и видях третия изтребител. Мисля, че беше „F–16“. Самолетът се появи изневиделица от мрака и прелетя на не повече от десет-петнайсет метра над покрива на грила. После мина четвърти, още по-ниско. Прозорецът зад мен се строши и…

— И после? — прошепна Джинджър, сякаш ако говореше високо, споменът отново щеше да се скрие в подсъзнанието на Джак.

— Третият и четвъртият изтребител се насочиха към магистралата. После единият зави на изток, а другият на запад, направиха кръг и се върнаха… Хукнах към теб… към групата, която бе излязла от грила, защото мислех, че може би знаете какво става…

Вятърът свистеше по предното стъкло. Джак Туист дълго мълча, сетне каза:

— Това е всичко. Не мога да си спомня повече.

— Ще си спомниш — успокои го Доминик. — Всички ще си спомним. Преградите в паметта ни се рушат.

Джак включи на скорост и продължи да кара към Тъндър Хил.

Полковник Лийланд Фолкърк и лейтенант Хорнър, придружени от двама тежко въоръжени ефрейтори от ОСРВК, закараха единия от джиповете на „Шенкфийлд“ на барикадата в западния край на карантинната зона. В източната страна на магистрала 80 вече бяха паркирани два големи военни камиона. На загражденията проблясваха сигнални светлини. Там патрулираха шестима човека от ОСРВК. Трима от тях се навеждаха през прозорците на автомобилите, разговаряха с шофьорите и любезно обясняваха какво е положението.

Лийланд каза на Хорнър и на ефрейторите да чакат в джипа, слезе и тръгна към барикадата, за да разговаря със сержант Винс Бидакян, който отговаряше за този аспект на операцията.

— Как върви? — попита Фолкърк.

— Добре, сър. По магистралата няма много коли. По-умните шофьори са спрели преди Батъл Маунтин, за да изчакат снежната буря да премине. Казваме на всички, че пътят ще бъде затворен само един час.

По-дългата блокада би означавала струпване на много превозни средства. Лийланд трябваше да уведоми щатската полиция в Невада и шерифа. Но полковникът не искаше да намесва ченгетата, докато не станеше неизбежно, защото те веднага щяха да поискат потвърждение на пълномощията му от висшите военни власти и да разберат, че ги е излъгал. Ако успееше да ги държи в неведение само половин час и още пет минути, след като научеха за блокадата, измамата на Фолкърк щеше да бъде разкрита, едва когато станеше късно. Той се нуждаеше от около час, за да хване свидетелите в мотела и да ги закара в подземието на Тъндър Хил.

— Сержант, проверете дали шофьорите имат достатъчно бензин и ако резервоарите им не са пълни, налейте им от запасите, които сте докарали.

— Слушам, сър.

— Мяркат ли се ченгета или снегорини?

— Още не, сър. Но до десетина минути може би ще видим едното или другото.

— Нали знаете какво да им кажете?

— Да, сър. От цистерна, пътуваща за „Шенкфийлд“, са изтекли токсични вещества, но не…

— Полковник! — извика лейтенант Хорнър, който бе слязъл от джипа и бързаше към тях. — Съобщение от сержант Фикс от „Шенкфийлд“. В мотела нещо не е наред. Не е чул глас от петнайсет минути. Само радио, което свири силно. Той мисли, че там вече няма никой.

— Да не са в проклетия грил?

— Не, сър. Фикс смята, че са… заминали.

— Заминали? Къде?

Но Лийланд не очакваше отговор. С разтуптяно сърце побягна към джипа.

Тя се казваше Талиа Ърви и приличаше на актриса от чудесните стари филми. Талиа беше едра и кокалеста и имаше широко лице, голяма уста и волева брадичка. Но тя беше най-красивата жена, която Паркър Фейн бе виждал от няколко дни, защото не само им предложи превоз до мотел „Спокойствие“, но и отказа да вземе пари.

— И без това не отивам никъде — каза Талиа. — Прибирам се вкъщи да си сготвя вечеря. Никак не ме бива в готвенето, затова пътуването ще отложи малко това наказание. Всъщност, като се замисля за кюфтетата ми, смятам, че дори ми правите голяма услуга.

Тя имаше десетгодишен кадилак със зимни гуми и вериги и твърдеше, че ще я закара навсякъде, където иска да отиде, независимо от времето. Паркър седна отпред, а отец Висажик — на задната седалка.

Изминаха по-малко от километър и половина, когато по местното радио съобщиха за изтичане на токсични вещества и затварянето на магистрала 80 западно от Елко.

— Проклети непохватни тъпаци! — заяви Талиа, усили звука на радиото и повиши тон: — Трябва да внимават с такива опасни материали. За две години това е вторият случай.

Паркър и отец Висажик не бяха в състояние да говорят. И двамата знаеха, че най-лошите им опасения за приятелите им се сбъдват.

— Е, господа, какво ще правим сега? — попита Талиа Ърви.

— Има ли някъде наблизо агенция за коли под наем? Трябва ни джип — рече Паркър.

— Да.

— Ще ни закарате ли там?

— Разбира се.

Феликс Шеленхоф, служителят в агенцията за коли под наем, съвсем не беше толкова колоритен, колкото Талиа Ърви. Костюмът, вратовръзката, ризата и гласът му бяха безлични и невзрачни. Шеленхоф каза, че за деня са приключили да дават превозни средства под наем, но имат много за продан. Не, не можело да сключат сделка само за двайсет минути. Ако смятал да плаща, Паркър трябвало да чака до утре.

— Ще платя със златната си кредитна карта „Американ Експрес“ — каза художникът.

Шеленхоф отвърна, че приемали разплащания с кредитни карти „Американ Експрес“, но само за ремонтни услуги. Никой не бил купувал кола по този начин.

— За тази кредитна карта няма ограничение на сумата за покупки. Бях в Париж и видях великолепна картина на Дали. Трийсет хиляди долара! И я платих с „Американ Експрес“.

Но Шеленхоф дипломатично отказа.

— За Бога, човече, размърдай уморения си задник! — изрева отец Висажик и тресна с юмрук по бюрото. Лицето му беше зачервено. — За нас това е въпрос на живот и смърт. Обади се на „Американ Експрес“ и провери дали ще одобрят покупката. И побързай!

Гневът на свещеника най-после накара Шеленхоф да пристъпи към действие. Той взе кредитната карта на Паркър и хукна към кабинета на управителя.

— Божичко — рече Фейн. — Ако бяхте протестант, щяхте да сте прочут евангелист, сипещ огън и жупел.

— Католик или не, накарал съм неколцина грешници да се разтреперят и изпотят.

— Не се и съмнявам.

От „Американ Експрес“ одобриха покупката. С разкаяно изражение Шеленхоф даде на Паркър купчина документи и му каза къде да се подпише.

— Каква седмица! — възкликна той. — В понеделник един клиент купи джип „Чероки“, като плати в брой. Сигурно беше спечелил голяма сума в някое казино. А сега това. А седмицата едва започва. Страхотно, а?

— Изумително — съгласи се Фейн.

Отец Висажик използва телефона на бюрото на Шеленхоф, обади се на Майкъл Джерано в Чикаго и му разказа за Паркър и за затварянето на магистрала 80. После, когато Шеленхоф отново излезе от стаята, Стефан добави нещо, което стресна Паркър.

— Майкъл, може би ще имаме неприятности, затова веднага се обади на Саймън Зодерман от „Трибюн“. Разкажи му всичко. Каква е връзката между Брендън, Толк, Емелийн Холбърг и Калвин Шаркъл. Обясни му какво се е случило тук, в Невада, по миналото лято и какво са видели. Ако изрази съмнения, кажи му, че аз вярвам на тази история. Той знае колко съм твърдоглав.

— Правилно ли чух? — попита Паркър, след като Стефан затвори. — Наистина ли знаете какво се е случило в онази юлска нощ?

— Да.

Преди отец Висажик да успее да добави нещо, Шеленхоф се върна.

— Трябва да ми кажете — настоя Паркър.

— Веднага щом тръгнем — обеща Стефан.

Нед караше джипа „Чероки“ на изток по заснежените склонове. Движеха се бавно. Санди и Фей седяха на предната седалка и тревожно се взираха през стъклото, помагайки на Нед да забележи препятствията във виелицата.

Ърни се опитваше да не изпадне в паника, когато здрачът помръкна и се стъмни. Миналата нощ, докато лежеше и гледаше мрака, той изпитваше съвсем леко безпокойство. Състоянието му се подобряваше.

Освен това пробудилият се спомен на Доминик му даваше надежда. Ърни също можеше да си спомни нещо. И когато преградата в паметта му рухнеше и най-после си спомнеше какво е видял в онази юлска нощ, той щеше да престане да се страхува от мрака.

Тъндър Хил се намираше на дванайсет километра на север. Пътят вече беше почистен, защото правителството плащаше на окръга да поддържа достъпа до военния склад по всяко време на денонощието.

— По-бързо — каза Санди.

Ърни знаеше какви са мислите й. Някой от Тъндър Хил можеше да се появи и да ги види.

Нед настъпи педала за газта, бързо мина през откритото пространство и подкара между хълмовете. Трябваше да стигнат до Виста Вали Роуд, до който оставаха десетина километра, и после да завият на юг и да поемат по успоредния на магистрала 80 път, водещ към Елко.

Ърни изведнъж осъзна, че мракът ги обгражда от всички страни. Стори му се, че тъмата наднича между милиардите снежинки и се приближава да го сграбчи…

Не. Имаше твърде много неща, от които си заслужаваше да се страхува, вместо да губи енергия за една глупава фобия. Макар да имаха компас, пак можеше да се изгубят във виелицата. Видимостта бе намаляла на няколко метра и можеше да излязат от пътя и да паднат в някоя скалиста пропаст.

„Страхувай се от онова, което си заслужава — помисли Ърни. — Не се боя от теб, мрак.“

Фей го погледна през рамо и той й се усмихна.

В същия миг Марси изпищя.

Доктор Майлс Бенел седеше на тъмно в кабинета си, размишляваше и се притесняваше.

На бюрото пред него имаше шест листа. През последните петнайсет месеца Бенел ги бе чел двайсет-трийсет пъти и помнеше дума по дума какво беше напечатано там. Това беше незаконно придобита разпечатка на психологическия портрет на Лийланд Фолкърк, открадната от компютърните досиета на персонала на ОСРВК.

Майлс Бенел, доктор по биология и химия, любител на физиката и антропологията, талантлив изпълнител на китара и пиано, автор на книги, вариращи от неврохистология до литературни анализи на поезия, познавач на хубави вина, почитател на филмите на Клинт Истуд и нещо като ренесансова личност от края на двайсети век, беше и компютърен запалянко със завидни умения. Той бе започнал да странства в сложната световна мрежа на електронната информация, още докато учеше в колежа. Преди осемнайсет месеца, когато работата му в проекта в Тъндър Хил го принуди често да контактува с Лийланд Фолкърк, Майлс Бенел реши, че полковникът е психично болен и би трябвало да бъде обявен за негоден за военна служба още като редник, ако не беше едно нещо. Фолкърк явно беше рядко срещан тип параноик и се бе научил да използва този особен вид лудост, за да се превърне в безотказно функциониращ робот, който изглеждаше и се държеше нормално. Майлс бе поискал да научи повече. Какво мотивираше Фолкърк? Какъв стимул би го накарал да избухне неочаквано? Отговорите можеше да бъдат намерени само в щаба на ОСРВК. Ето защо, преди шестнайсет месеца Бенел започна да използва компютъра, за да си проправи път към досието му във Вашингтон.

Първия път, когато прочете психологическия портрет, Майлс се уплаши, макар да си даваше сметка, че в Тъндър Хил може да му се наложи да работи с опасни и склонни към насилие хора като полковника. Имаше по-малка вероятност от неприятности, ако Бенел проявяваше към Фолкърк резервираност и пренебрежително уважение, каквито един параноик и маниак по контрола би разбрал. Майлс не се осмеляваше да се държи приятелски с този човек, нито да го ласкае, защото Фолкърк щеше да помисли, че крие нещо от него. Учтивото презрение беше най-разумната политика.

Но сега Бенел беше в ръцете на полковника. Майлс бе затворен под земята и щеше да бъде съден според пълните с предразсъдъци възгледи за вина и невинност на Фолкърк. Бенел беше уплашен до смърт.

Военният психолог, който бе написал портрета, не беше нито добре образован, нито твърде проницателен. Но въпреки че бе обявил полковника за повече от подходящ за елитните роти на ОСРВК, той бе забелязал особеностите в личността му. Ето защо, докладът беше обезпокоително четиво за Майлс, който умееше да чете между редовете.

Първо, Лийланд Фолкърк се страхуваше и мразеше всякакви видове религии. Тъй като любовта към Бога и родината се ценяха във военните от кариерата, Фолкърк се опитваше да прикрие антирелигиозните си настроения. Това отношение явно се дължеше на трудно детство и родители религиозни фанатици.

Бенел реши, че този недостатък на Фолкърк е особено обезпокоителен, защото настоящият случай, в който и двамата бяха замесени, имаше загадъчен контекст. Някои аспекти несъмнено притежаваха религиозни нюанси и асоциации, които със сигурност предизвикваха бурна негативна реакция от страна на полковника.

Второ, Лийланд Фолкърк беше обсебен от контрола. Той изпитваше потребност да властва над заобикалящата го среда и всички, с които общуваше. Тази непреодолима необходимост да контролира външния свят беше отражение на постоянната душевна борба да овладее агресивността и параноичните си страхове.

Майлс Бенел потрепери, като си помисли какво ужасно напрежение оказва върху полковника сегашната му задача, защото онова, което бе скрито в Тъндър Хил, не можеше да бъде контролирано вечно. Това прозрение можеше да доведе Фолкърк до безобидна нервна криза или до изблик на психопатичен гняв.

Трето, Лийланд Фолкърк страдаше от лека, но упорита клаустрофобия, която беше най-силна в подземия. Този страх вероятно бе възникнал в детството, в резултат на безмилостните твърдения на родителите му, че един ден Лийланд ще гори в ада.

Фолкърк се чувстваше зле под земята и явно затова подозираше всички в Тъндър Хил.

Четвърто и най-лошото, полковникът беше мазохист. Той се подлагаше на експерименти за физическа издръжливост на болката, като се преструваше, че тези изпитания са необходими, за да поддържа високо ниво на годност и отлични рефлекси, изискващи се от всеки член на ОСРВК. Но мръсната му малка тайна беше, че Фолкърк изпитва удоволствие от страданието.

Майлс Бенел беше по-обезпокоен от този аспект в характера на полковника, отколкото от всичко останало в психологичния портрет. Фолкърк обичаше болката и нямаше нищо против да се измъчва заедно с всички в Тъндър Хил, ако решеше, че страданията са необходими, за да пречистят света. Фолкърк може би дори изпитваше удоволствие от перспективата да умре.

Майлс Бенел седеше в мрака и се тревожеше. Мислите му бяха нерадостни.

Но дори смъртта не го плашеше толкова много, колкото опасенията, че докато убива всички в Тъндър Хил, Фолкърк ще унищожи и самия проект. Направеше ли го, полковникът щеше да лиши човечеството от най-голямата новина в историята и вероятно от единствения шанс за мир, безсмъртие, благополучие и превъзходство.

Лийланд Фолкърк стоеше в кухнята на семейство Блок и гледаше албума на масата. Отвори го и видя снимки и рисунки на луната, всички оцветени в червено.

Шестима командоси от ОСРВК претърсваха мотела и двора.

Дишайки дълбоко, за да освободи част от напрежението, Лийланд разгледа странната колекция на детето. Той беше спокоен и се владееше, независимо от поредицата провали. Фолкърк се гордееше с контрола си. Нищо не беше в състояние да го изкара от равновесие.

По стълбите отекнаха забързаните, тежки стъпки на лейтенант Хорнър, който след миг влезе в кухнята.

— Сър, проверихме всички стаи в мотела. Тук няма никой. Излезли са през задната врата. В снега има следи от гуми от две превозни средства. Не може да са отишли далеч в тази буря.

— Изпрати ли хора да ги проследят?

— Не. Но са готови да тръгнат. Не се тревожи. Ще ги хванем.

— Разбира се. Сигурен съм. — Лийланд се контролираше отлично и демонстрираше пред адютанта си непоколебимо чувство за контрол. — Щом изпратиш хората си, ще се срещнем долу, за да разгледаме картата на окръга. Те трябва да излязат на главен път някъде. Ще предвидим следващия им ход и ще ги чакаме.

— Слушам, сър.

Лейтенантът излезе, а Фолкърк спокойно продължи да прелиства рисунките. Червени луни.

Взе албума и го хвърли. Тетрадката се блъсна в бюфета и рикошира в хладилника. На пода се разпиляха десетина тъмночервени луни. Фолкърк видя керамична чаша с усмихнат мечок, който се потупва по корема, грабна я и също я запокити на пода. Чашата се пръсна на стотици парченца. Сетне Лийланд събори радиото. Захарницата. Брашното. И машината за кафе.

Той застана за миг неподвижно, дишайки дълбоко и равномерно. После се обърна, спокойно излезе от кухнята, слезе по стълбите и отиде в рецепцията да обсъди положението с лейтенант Хорнър.

— Луната! — извика Марси. — Мамо, погледни! Луната! Защо, мамо, защо? Виж луната!

Стреснат от писъците й, Нед удари спирачки.

Марси отново извика, отскубна се от прегръдките на майка си и запълзя върху Ърни с намерението да избяга от онова, което бе видяла в спомените си. Момиченцето очевидно не съзнаваше, че е в джипа, а се бе пренесло на друго, странно място.

Ърни я притисна до гърдите си и започна да я успокоява.

Ужасът на Марси постепенно намаля. Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Детето спря да пищи, но тихо и уплашено повтаряше:

— Луната, луната, луната… Не й позволявайте да ме вземе.

— Успокой се, миличка — каза Ърни, галейки косите й. — Ти си в безопасност. Няма да те дам на никого.

— Тя си спомни нещо — рече Брендън.

Нед отново подкара джипа.

— Какво видя, детето ми? — попита Джорджа.

Марси отново бе изпаднала в транс и не чуваше какво й говорят. Но след малко, без да пророни дума, прегърна Ърни и се притисна до него. Детето още беше вглъбено в себе си и обсебено от спомена, но явно вече се чувстваше в безопасност в мечешката прегръдка на Ърни.

След месеци на страх от всяка сянка и отчаяно очакване на нощта, той се почувства неописуемо добре и изпита удоволствие, че някой се нуждае от силата му. Докато притискаше Марси до гърдите си, шепнеше и гальовно милваше гъстите й, черни коси, Ърни забрави факта, че навън се спуска мрак.

Джак зави на изток и излезе на пътя за Тъндър Хил.

Той не бе виждал такава силна снежна буря. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-силно валеше.

— Отклонението за военния склад е на около километър и половина — каза Доминик.

Джак угаси фаровете и намали скоростта. Светът изглеждаше съставен само от въртящи се бели снежинки и мрак.

Той не винаги беше сигурен, че кара в дясното платно и очакваше от тъмата да изскочи друго превозно средство и да го блъсне.

Джинджър очевидно мислеше за същото, защото се беше свила на седалката и нервно хапеше устни.

— Ето, онези светлини — каза Доминик. — Там е входът за склада.

От двете страни на портата имаше живачни лампи, а прозорчетата на будката на пазача светеха с кехлибарен блясък.

Джак видя само неясните очертания на малката сграда, защото снегът скриваше всички детайли. Той беше убеден, че ако погледне случайно през прозорчето, пазачът няма да види пикапа през снежната завеса. А вятърът щеше да заглуши бръмченето на двигателя.

Пикапът се движеше бавно нагоре по стръмния склон, навлизайки навътре в планината. Чистачките не можеха да се справят със снега, който полепваше по предното стъкло и се превръщаше в лед.

— Да запалим фаровете, а? — предложи Джинджър, когато се отдалечиха на километър и половина от входа за Тъндър Хил.

— Не. До края ще пътуваме на тъмно — отговори Джак, който се бе навел над волана и присвивайки очи, се взираше в мрака.

Лийланд Фолкърк и лейтенант Хорнър разгърнаха картата на окръга на плота на рецепцията на мотел „Спокойствие“. Двамата я изучаваха, когато само няколко минути, след като бяха тръгнали, хората им се върнаха, без да са успели да открият избягалите свидетели. Бяха проследили следите от гуми на неколкостотин метра, до една долчинка от северната страна на хълмовете и там снегът и вятърът бяха заличили дирите. Но имаше доказателства, че поне едното превозно средство е завило на изток и тъй като според тях нямаше причина свидетелите да се разделят, те стигнаха до извода, че и джипът, и пикапът се движат в тази посока.

— В това има логика — каза Лийланд. — Не биха тръгнали на запад. Там няма нищо, освен Батъл Маунтин, който е на шейсет и пет километра, и Уинимака, на осемдесет. Нито един от двата града не е достатъчно голям, за да се скрият за дълго. И до тях води само един път. Ето защо, са отишли на изток, към Елко.

— Това е пътят, който минава покрай мотела и води към Тъндър Хил — рече Хорнър и сложи на картата пръста си с размер на пура. — Вече трябва да са го пресекли и да продължават на изток.

— Кое е следващото шосе, което ще прекосят?

Лейтенантът се наведе, за да прочете дребния шрифт на картата.

— Виста Вали Роуд. На десетина километра източно от пътя за Тъндър Хил.

На вратата се потропа и Майлс Бенел каза:

— Отворено е.

В тъмния кабинет влезе генерал Робърт Алварадо, командирът на Тъндър Хил.

— Седиш сам в мрака, а? — попита той. — Само си помисли колко подозрително би се сторило това на полковник Фолкърк.

— Той е луд, Боб.

— Доскоро спорех, че Фолкърк е добър офицер, макар и малко педантичен и много фанатизиран. Но тази вечер трябва да се съглася с теб. Преди няколко минути Фолкърк ми се обади по телефона. Беше молба, но прозвуча като заповед. Иска целият персонал — и военните, и цивилните — да се приберат в жилищните помещения и да останат там до второ нареждане. След малко ще чуеш заповедта ми по радиоуредбата.

— Но защо?

Алварадо седна на стола до отворената врата. Лицето му остана в сянка.

— Фолкърк ще доведе свидетелите и не желае хората ни да ги видят. Или поне така твърди.

— Но ако е дошло време отново да заличи спомените им, по-добре е да го направи в мотела. Макар че доколкото си спомням, не е повикал проклетите специалисти по промиване на мозъци.

— Не е — потвърди Боб Алварадо. — Фолкърк каза, че може би няма да е необходимо повече да крием тайната. Той иска да изследваме свидетелите, особено Кронин и Корвези. Лийланд смята, че те може би вече не са човешки същества. Но мислел за разговора си с теб и се питал дали нямаш право и той не приема твърде параноично всичко това. Ако ти си преценял, че те са човешки същества и необикновените им способности не са доказателство за нечовешко присъствие в тях, Фолкърк щял да се съгласи с теб и да ги пощади. И сетне можело да реши да отмени повторното промиване на мозъците им и дори да препоръча на шефовете си да съобщят цялата история на обществеността.

Майлс се умълча за миг, после неспокойно се размърда на стола.

— Изглежда, Фолкърк най-сетне се е вразумил. Но защо ми е толкова трудно да го повярвам? Мислиш ли, че е истина?

Алварадо протегна ръка и затвори вратата.

— Може би ще е по-лесно да бъдем откровени един с друг, ако не виждаме лицата си. Кажи ми, Майлс, ти ли изпрати снимките на Корвези и на семейство Блок?

Бенел не отговори.

— Ние с теб сме приятели — продължи генералът. — Поне аз имам такова чувство. С никой друг не ми е било толкова приятно да играя шах и покер. Затова ще ти кажа, че… аз направих така, че Джак Туист да дойде тук.

— Как? Защо? — стресна се Майлс.

— Ами, също като теб, и аз знаех, че преградата в паметта на някои от свидетелите се руши и това им създава психологични проблеми. Ето защо, преди отново да промият мозъците им, реших да направя нещо, за да насоча вниманието им към мотела. Надявах се да предизвикам неприятности и укриването на тайната да стане невъзможно.

— Защо? — повтори Майлс.

— Защото в края на краищата реших, че не постъпваме правилно.

— Но защо прибягна до такъв метод на саботаж?

— Защото, ако бях направил публично изявление, щях да наруша заповедите. Това означаваше да зарежа кариерата си. Пък и… мислех, че Фолкърк ще ме убие.

Бенел се бе притеснявал за същото.

— Започнах с Туист, защото смятах, че подготовката му на командос от специалните сили и склонността му да предизвиква властите, биха го направили добър кандидат за организатор и водач на другите свидетели. От информацията, която излезе наяве по време на сеанса за изтриването на спомените му по миналото лято, научих за сейфовете му. Затова потърсих досието му и намерих имената на банките и кодовете. В досието имаше и копия на ключовете за сейфовете му. Фолкърк ги бе направил, в случай че се наложи да извади доказателства за престъпната дейност на Туист, за да го изнудва или да го изпрати в затвора. И аз направих копия. После, когато през декември бях в десетдневен отпуск, отидох в Ню Йорк с купчина пощенски картички на мотел „Спокойствие“ и сложих по една във всеки сейф. Той не ходи често в банките, само няколко пъти годишно, пък и хиляди хора имат сейфове там, затова никой не помнеше как изглежда Джак Туист и дали приличам на него. Беше много лесно.

— И гениално — каза Майлс и с възхищение и обич се вторачи в тъмния силует на приятеля си. — Туист трябва да се е шашнал, когато е видял картичките. А ако Фолкърк е надушил нещо, не е имало начин да разбере кой го е сторил.

— Особено след като пипах картичките с ръкавици. Не оставих отпечатъци. Смятах да се върна тук и да дам време на Туист да ги намери. После щях да отида в Елко и от обществен телефон анонимно да се обадя на други свидетели, да им дам нерегистрирания номер на Туист и да им кажа, че той знае отговора на психичните им проблеми. Това щеше да задвижи нещата. Но преди да стигна толкова далеч, някой друг изпрати бележки и моментални снимки на Корвези и на семейство Блок и започна нова криза. И аз като Фолкърк знаех, че онзи, който е изпратил снимките, трябва да е тук, в Тъндър Хил. Ще признаеш ли или аз съм единственият, изпаднал в настроение за изповед?

Майлс се колебаеше. Погледът му се спря на доклада за психологичния портрет на Фолкърк. Бенел потрепери и каза:

— Да, Боб. Аз изпратих снимките. Великите умове мислят еднакво, нали?

— Казах ти защо избрах Туист. И смятам, че знам защо си искал да въздействаш на семейство Блок. Те са местни жители и са в центъра на събитията. Но защо избра Корвези, а не друг?

— Той е писател и се предполага, че има буйно въображение. Анонимните бележки и странните снимки в пощенската му кутия вероятно биха привлекли интереса му по-бързо и по-силно, отколкото на всеки друг. Пък и първият му роман беше широко рекламиран, преди да излезе. Затова реших, че ако Корвези започне да търси истината, репортерите ще го изслушат.

— Много сме умни.

— Да, твърде умни. Но всичко стана много бавно. Трябваше просто да нарушим клетвата за запазването на тайната и да направим публично изявление, дори и това да означаваше да си навлечем гнева на Фолкърк и преследване от страна на правителството.

— Защо мислиш, че дойдох тук и се изповядах, Майлс?

— Нужен ти е съюзник срещу полковника. Защото не вярваш на онова, което е казал по телефона. Не мислиш, че той изведнъж се е вразумил. И едва ли ще доведе тук свидетелите, за да ги изследва.

— Фолкърк ще ги убие. И всички нас.

— Защото мисли, че сме обладани. Проклет глупак.

Радиоуредбата изпращя и изсъска. Последва съобщение. Целият персонал — и военните, и цивилните — трябваше първо да отидат в склада за оръжие, където щяха да им бъдат раздадени револвери, и после в жилищните си помещения и да чакат понататъшни инструкции.

— Когато всички се приберат в жилищните си помещения, ще им кажа, че Фолкърк е заповядал да стоят там, но идеята да бъдат въоръжени е моя. Ще ги предупредя, че поради причини, които ще са ясни за някои и загадка за други, всички сме в опасност от Фолкърк и командосите му от ОСРВК. После, ако полковникът изпрати подчинените си да обсадят персонала и да ги разстрелят, моите хора ще могат да отвърнат на стрелбата. Надявам се, че ще го спрем, преди да е отишъл твърде далеч.

— И аз ли ще получа оръжие?

Алварадо стана и се приближи до вратата, но не я отвори.

— Най-вече ти. Сложи си лабораторната престилка, за да не се вижда револверът. Ако Фолкърк заповяда елиминирането ни, смятам да го застрелям. Но преди това ще ти дам знак с кодова дума да убиеш Хорнър. Трябва да премахнем и двамата, защото, ако му се предостави възможност, Хорнър ще ме убие, когато открия огън по Фолкърк. А е необходимо да оцелея, не само защото твърде много обичам кожата си, но и защото съм генерал и трябва да съумея да накарам хората на Фолкърк да ми се подчинят, след като командирът им умре. Ще го направиш ли, Майлс? Можеш ли да убиеш човек?

— Да. Мога да натисна спусъка, ако това означава да спра Хорнър. И аз те смятам за добър приятел, Боб. Но не само заради шаха и покера, а и защото си чел Т.С. Елиът.

— „Мисля, че сме на улицата на плъховете, където мъртвите са загубили костите си“ — изрецитира Боб Алварадо, тихо се засмя, отвори вратата и застана на прага. — Каква ирония! Много отдавна баща ми се притесняваше, че интересът ми към поезията ще ме направи женствен. Но аз станах генерал и в критични моменти поезията ми помага да спасявам задника си. Ще дойдеш ли в склада за оръжия?

Бенел стана и се приближи до Алварадо.

— Нали съзнаваш, че Фолкърк действа от името на самия началник на генералния щаб на армията и дори на по-висши власти? Затова, след като го убиеш, ще имаш огромни неприятности с генерал Риденауър и може би дори с президента.

— Да му го начукам на Риденауър. И на политиците, и на блюдолизците генерали като него. Фолкърк ще отнесе със себе си в гроба новите кодове на компютъра на охраната, но въпреки това след няколко дни ще успеем да се измъкнем оттук, дори ако се наложи да демонтираме проклетия изход. И после… Съзнаваш ли, че ще станем двете най-известни личности на тази окаяна планета? Може би дори в цялата история на човечеството. Всъщност не се сещам за някой, съобщил такава важна новина на света… освен Мария Магдалина на Великден сутринта.

Отец Висажик караше джипа, защото имаше опит от Виетнам с такива превозни средства. Разбира се, той бе извършил онези подвизи в блата и джунгли, а не в снежна виелица. Но Стефан установи, че джипът се управлява еднакво и в двата вида условия. Отец Висажик контролираше волана със същата безразсъдност, незачитане на опасността, увереност и майсторство като в онези дни, когато беше под обстрел. Той знаеше, че Господ го е призвал да стане свещеник, защото от време на време църквата се нуждаеше от човек, който носи в душата си дух за приключения.

Магистрала 80 беше затворена и те се отправиха на север по шосе 51. Макар че пътят лъкатушеше насам-натам, джипът бавно се приближаваше до крайната цел — мотел „Спокойствие“.

Стефан разказа на Паркър за ГИПК и онова, което бе научил от Майкъл Джерано, с когото се бе свързал господин Хикс, приятелят на Джинджър Вайс.

— Полковник Фолкърк е единственият военен в тази комисия. ГИПК явно само прахосва парите на данъкоплатците. Това е научна група, която изследва въздействието на проблем, който по всяка вероятност никога няма да възникне. Комисията се състои от биолози, физици, антрополози, лекари, социолози и психолози. ГИПК означава Група за изучаване последиците от контакта. Опитват се да преценят какво ще бъде положителното и отрицателното въздействие върху хората от първия контакт с интелигентни същества от друг свят.

Дъхът на Паркър секна.

— Нима искаш да кажеш, че…

— Да — прекъсна го отец Висажик.

— Нещо е дошло… Нещо…

За пръв път, откакто се запознаха, Паркър не можеше да намери думи да се изрази.

— Да — рече Стефан. Макар че изумителната вест вече не беше новина за него, той разбираше какво изпитва художникът. — В онази нощ на шести юли нещо е слязло от небето.

— Господи! — възкликна Фейн. — Мамка му! Извинявай, отче. Не исках да богохулствам. Божичко!

— В дадените обстоятелства мисля, че Господ няма да ти се разсърди. Главната цел на ГИПК е да постигне единодушно мнение какво ще бъде въздействието на прекия контакт на хората с извънземни.

— Но отговорът на този въпрос е лесен. Би било чудесно да разберем, че не сме сами във вселената. Аз и ти знаем как ще реагират хората. Те проявяват силен интерес към филмите за други светове и извънземни.

— Да, но има разлика между научната фантастика и реалността. Поне такова е мнението на мнозина учени, особено в областта на социологията и психологията. А антрополозите твърдят, че една не толкова напреднала култура ще изпита комплекс за малоценност при контакт с по-напредналата. Може да има срив на традициите и институциите. Примитивната култура ще загуби доверие в религиите и системите на управление. Сексуалните традиции, социалните ценности и семейните структури ще се разпаднат. Погледни какво стана с ескимосите след сблъсъка им със Западната цивилизация. Алкохолизъм, разрушаване на семейството, конфликт между поколенията и висок процент самоубийства… Не че Западната култура е опасна или лоша. Но е много по-изтънчена, усъвършенствана и богато структурирана от тази на ескимосите. И съприкосновението с нея доведе до сериозна загуби на самочувствието на ескимосите, което никога няма да си възвърнат.

Джипът спря в края на чакъления път, по който се движеха.

Паркър се вторачи в картата, сетне погледна компаса на таблото.

— Трябва да завием наляво. Ще изминем още пет километра на запад и ще стигнем до шосе на име Виста Вали Роуд. Ще го пресечем и след около петнайсет километра може да излезем зад мотел „Спокойствие“.

— Добре. Наблюдавай компаса, за да сме сигурни, че се движим на запад — каза Стефан и отново подкара джипа.

— Господин Хикс ли е казал на отец Джерано всички тези неща за ескимосите и за мнението на ГИПК?

— Не всичко.

— Тогава си мислил и преди по въпроса.

— Е, не точно за контакт с извънземни. Но част от йезуитското образование включва безпристрастен поглед върху добрите и лошите резултати от усилията на църквата да разпространява вярата сред изостаналите култури през вековете. Общото мнение е, че сме причинили обезпокоителен брой щети, макар да сме донесли просвещение. Както и да е, ние учим и антропология, затова разбирам притесненията на ГИПК.

— Но аз още не съм убеден за какво точно се тревожи ГИПК.

— Замисли се за американските индианци. В края на краищата те не са били унищожени от оръжията на белите, а от сблъсъка между културите. Нашествието на нови идеи принудило индианците да видят сравнително примитивното си общество в нова светлина. И това е довело до загуба на самочувствието, на културната идентичност и социалната ориентация. ГИПК смята, че контактът между човечеството и една много напреднала извънземна цивилизация би имал същия ефект върху нас. Ще има загуба на религиозната вяра, на доверието в правителството, в ценностните системи, засилен комплекс за малоценност и самоубийства.

— А ти би ли загубил вярата си, отче?

— Не. Напротив — развълнувано заяви Стефан. — Ако в тази огромна вселена няма други форми на живот, това може да ме накара да помисля, че няма и Господ и еволюцията на нашия вид е случайност. Защото, ако има Господ, Той обича живота и всички същества, които е създал и никога не би оставил вселената пуста.

— Много хора са на същото мнение.

— И дори ако създанията, с които се срещнем, да са драстично различни от нас на външен вид, вярата ми пак няма да се разклати. Когато е казал, че ни е сътворил по Свое подобие, Господ не е имал предвид външността ни, а душите, съзнанието и способността ни да разсъждаваме, да обичаме и да изпитваме състрадание. Тези са характерните черти на човечеството, подобни Нему. И това е посланието, което нося на Брендън. Мисля, че кризата във вярата му е предизвикана от спомен за среща с раса, драстично различна и невъобразимо по-висша от нас. И подсъзнателно той е започнал да вярва, че църквата лъже и Господ не ни е създал по свой образ и подобие. Искам да кажа на Брендън, че няма значение как изглеждат другите, нито колко са напреднали. Доказателството за Божието сътворение в тях е способността им да обичат и да използват дадения им от Бога интелект, за да тържествуват над предизвикателствата на вселената, която Той им е дал.

— Явно такова е било намерението им, за да дойдат чак дотук.

— Точно така! Сигурен съм, че когато възвърне паметта си, Брендън ще стигне до същия извод. Но за всеки случай искам да бъда до него, за да му помагам и напътствам.

— Очевидно много го обичаш.

Няколко секунди отец Висажик се взира в еднообразния бял свят отпред, като караше по-предпазливо от преди, после тихо каза:

— Знаеш ли, понякога съжалявам, че станах свещеник. Господ да ми е на помощ, но това е истина. Защото от време на време се замислям, че можех да имам семейство, с което да споделям всичко… Липсва ми семейство. Нищо друго. Брендън ми е като син, какъвто никога няма да имам. И много го обичам.

Паркър въздъхна и рече:

— Лично аз мисля, че ГИПК е пълна глупост. Първият контакт с други цивилизации няма да ни унищожи.

— Съгласен съм с теб. Грешката им е, че сравняват сегашната ситуация с контакта с примитивни култури. Разликата е, че ние не сме примитивни. Този контакт ще бъде между напреднала и свръхнапреднала цивилизация. Учените от ГИПК смятат, че ако някога се осъществи такъв контакт, новината трябва да бъде пазена в тайна и оповестена едва след десет, дори двайсет години. Но те дълбоко грешат, Паркър. Ние можем да се справим с шока. Защото сме готови за срещата.

— Да — прошепна художникът.

Двамата се умълчаха, защото не бяха в състояние да говорят и да изразят с думи чувствата си при мисълта, че човечеството не е само във вселената.

Накрая Паркър се прокашля, погледна компаса и каза:

— Движиш се в правилната посока, Стефан. До Виста Вали Роуд трябва да има още километър и половина. А онзи човек в Чикаго, за когото спомена преди малко… Калвин Шаркъл… Какво е изкрещял на ченгетата?

— Твърдял е, че е видял извънземни и са били враждебно настроени. Страхувал се, че ще ни завладеят и повечето от съседите му са обладани. Казал, че извънземните се опитали да го контролират, като го завързали с ремъци за леглото и са се влели във вените му. Отначало се опасявах, че Шаркъл може би има право и онова, което се е спуснало в Невада, е било заплаха. Но докато пътувах, имах време да размишлявам. Шаркъл е объркал пленничеството си и промиването на мозъка му с приземяването на космическия кораб, който е видял. Мислел е за извънземни хората в защитно облекло, които са го затворили и надупчили с игли. Той е станал свидетел на приземяването на космически кораб и после е видял хората в защитно облекло, изпратени от правителството. И след като са промили мозъка му и са наблъскали в подсъзнанието му разни други неща, Шаркъл се е объркал напълно. Той не е бил заловен от извънземни, а изтезаван от събратята си човеците.

— Искаш да кажеш, че агентите на правителството са били в защитно облекло, докато разберат дали контактът с извънземните не съдържа риск от биологична зараза.

— Точно така. Някои от гостите на мотел „Спокойствие“ сигурно са се приближили до космическия кораб, затова е трябвало да ги смятат за заразени, докато не се появят доказателства за противното. Знаем, че някои от посетителите в мотела ясно си спомнят, че са видели хора в защитните облекла — неколцина военни и специалистите по промиване на мозъци. Ето защо, горкият Калвин е полудял от погрешната представа, възникнала от невъзможността да си спомни всичко ясно.

— До Виста Вали Роуд трябва да има още около осемстотин метра — каза Паркър, взирайки се в картата.

Снегът се сипеше безпощадно на жълтата светлина на фаровете. Снежинките танцуваха насам-натам, но щом вятърът се усилеше, се разпръсваха и изчезваха, досущ призрачни балерини.

— Нещо се е приземило… — прошепна Паркър. — И щом е знаело достатъчно, за да затвори магистрала 80 заради събитието, правителството трябва отдавна да е следило космическия кораб. Но още не ми е ясно как са разбрали, че ще кацне тук. Екипажът е можел да промени курса, когато поиска.

— Освен ако не е катастрофирал. Може би някой сателит го е засякъл преди няколко дни или седмици. Ако космическият кораб не е променял посоката на движение, това би означавало, че нещо не е наред. И са имали време да изчислят точката, където ще падне.

— Не. Не мисля, че се е разбил.

— И аз.

— Иска ми се да вярвам, че са дошли живи дотук. И Доминик, и останалите не само са видели космическия кораб, но и… са се запознали с пришълците. Представяш ли си…

— Онова, което им се е случило в онази нощ, наистина е било странно, много по-необикновено, отколкото само да видят космически кораб от друга планета.

— Имаш предвид… способностите на Брендън и Доминик?

— Да. Случило се е нещо повече, отколкото само обикновен контакт.

Джипът стигна до върха на поредния хълм и започна да се спуска по склона. Въпреки завесата от сняг, Стефан видя фаровете на четири превозни средства, които бяха спрели напреки на Виста Вали Роуд.

Докато караше към тях, отец Висажик бързо разбра, че ще има неприятности.

— Картечни пистолети! — извика Паркър.

Стефан видя, че двама от мъжете пред тях държат на прицел седем човека — шестима възрастни и едно дете, които се бяха наредили до джип „Чероки“. Около тях стояха още десет мъже. Явно бяха военни, защото бяха облечени в еднакви бели, зимни униформи. Отец Висажик разбра, че това са същите хора, които са замесени в затварянето на магистрала 80 тази вечер и преди осемнайсет месеца.

Те се обърнаха към него и Паркър, изненадани, че са ги прекъснали.

Стефан изпита желание да направи обратен завой, да настъпи до пода педала за газта и да избяга, но знаеше, че няма смисъл. Щяха да тръгнат след него.

Той изведнъж позна единия от хората, изправени пред джипа.

— Това е той, Паркър! Брендън!

— Другите трябва да са хората от мотела — рече Фейн, наведе се и разтревожено се вторачи през предното стъкло. — Но не виждам Доминик.

Сега, след като бе забелязал Брендън, отец Висажик се отказа от идеята да избяга. Но за съжаление не беше въоръжен. От друга страна, тъй като беше свещеник, той едва ли би използвал оръжие, дори да го имаше. Без да изпитва желание да атакува, но и без да е в състояние да се върне, Стефан продължи да кара бавно надолу, като трескаво се опитваше да измисли някакъв ход на действие, който би променил нещата.

— Какво ще правим сега? — попита Паркър, който явно се тревожеше за същото.

Дилемата им беше решена от военните. За изумление на отец Висажик, единият от хората с картечни пистолети откри огън по тях.

Джак Туист насочи лъча на фенерчето към оградата от стоманена мрежа и бодлива тел по перилата на Тъндър Хил.

— По стоманената мрежа не минава електрически ток — каза той.

— Тогава защо са предупредителните табели? — попита Джинджър.

— Да плашат аматьорите. Но в бодливата тел са преплетени жици и ако опиташ да се прехвърлиш отгоре, ще станеш на пепел. Ще прережем мрежата в долната част.

Доминик бръкна в една от брезентовите раници, извади ацетиленовата горелка и я даде на Джак, който я запали и започна да пробива дупка в стоманената мрежа. Съскането на горящата газ беше по-силно от стенанията на вятъра. Синкавобелият пламък хвърляше странни отблясъци върху снега.

Нямаше опасност да ги видят от главния вход на военния склад, който се намираше нагоре по склона на хълма от другата страна на оградата. Ако Джак имаше право и охраната на склада беше предимно електронна, по периметъра не се разхождаха патрули. А в такова време и видеокамерите едва ли вършеха много работа, защото обективите им сигурно бяха заскрежени.

Разбира се, макар че искаха да влязат в склада и набързо да го огледат, нямаше да е трагедия, ако ги заловяха. В края на краищата това беше част от плана на Джак за привличане на вниманието към Тъндър Хил.

Доминик, Джинджър и Джак не бяха въоръжени. Оръжията бяха при другите в джипа, защото тяхното бягство беше особено важно. Ако противникът ги спреше, всичко щеше да се провали. Доминик се надяваше, че оръжията няма да им потрябват и вече благополучно са пристигнали в Елко.

Докато Джак прерязваше дупка в мрежата, призрачната светлина на ацетиленовата горелка привличаше все по-силно вниманието на Доминик и изведнъж свърза настоящето с миналото. Той отново започна да си спомня.

Третият реактивен самолет прелетя толкова ниско над покрива на грила, че Доминик се хвърли на земята. Беше убеден, че ще падне върху него, но изтребителят отново се издигна нагоре. Доминик понечи да се изправи, но над покрива на мотела изрева четвърти самолет, който се насочи към дивата пустош отвъд магистрала 80, накъдето се бяха насочили и другите. Но макар че самолетите отминаха, земята продължаваше да се тресе, а нощта се изпълни с непрестанна експлозия. Доминик помисли, че сигурно идват още изтребители, макар странното електронно свистене да ставаше все по-силно и пронизително. Звукът не приличаше на рев на реактивни двигатели. Доминик стана, обърна се и видя Джинджър Вайс, Джорджа и Марси. Джак бягаше към тях, а Ърни и Фей излизаха от рецепцията. И Нед, и Санди. И всички останали. Тътенът започна да звучи като падането на водата в Ниагарския водопад, но съчетан с трясъка на хиляди тимпани. Електронното свистене предизвиква усещането, че режат с трион темето му. Появи се странна сребристобяла светлина. Доминик погледна към небето и извика: „Луната! Луната!“ Изведнъж го обзе ужас и той залитна от изненада и страх…

— Луната! — изстена Доминик и осъзна, че е коленичил в снега, а Джинджър се е навела над него и го държи за раменете.

— Доминик? Добре ли си?

— Спомних си… нещо… Луната… Но не достатъчно.

Джак бе прерязал пролука в оградата и угаси ацетиленовата горелка. Мракът ги обви като криле на огромен прилеп.

— Хайде — каза Джак. — Да тръгваме. Бързо.

— Можеш ли да вървиш? — попита Джинджър.

— Да — отговори Доминик, макар че нещо бе стегнало като обръч гърдите му. — Но изведнъж… се уплаших.

— Всички се страхуваме.

— Нямам предвид, че може да ме хванат. Не. Страхувам се от нещо друго, което бях на път да си спомня… Божичко, треперя като лист.

Брендън ахна от изумление, когато полковник Фолкърк заповяда на един от хората си да открие огън по приближаващия се джип. Този откачен тип нямаше представа кой може да е в превозното средство. Военният, който получи заповедта, явно си помисли същото, защото не вдигна веднага оръжието. Но Фолкърк тръгна заплашително към него и изкрещя:

— Казах ти да откриеш огън, ефрейтор! Това е неотложен въпрос на националната сигурност. Онзи, който е в джипа, не е приятел на страната ни. Мислиш ли, че невинни цивилни лица ще се движат в планината в такава виелица? Стреляй! Убий ги!

Този път ефрейторът се подчини и в нощта отекна автоматичен откос. Фаровете на джипа угаснаха. Смъртоносният поток от куршуми проби металната обшивка и се заби в по-плътни прегради. Предното стъкло се строши на хиляди парченца. Джипът изведнъж набра скорост и се устреми към военните, после кривна наляво, блъсна се в една-две неравности и едва не се преобърна, но накрая спря на десетина метра от тях.

Преди пет минути, когато Нед премина хълма и излезе на Виста Вали Роуд само за да попадне на полковника и хората му, мигновено стана ясно, че пушките и пистолетите няма да им помогнат. Фолкърк бе придружен от много военни, всички въоръжени до зъби. Съпротивата би била чисто безумие.

Брендън се отчая, защото не използва необикновената си дарба, за да направи възможно бягството им. Той се чувстваше задължен да приложи телекинетичните си способности. Ако се съсредоточеше, вероятно щеше да направи така, че оръжията да излетят от ръцете на военните. Брендън усещаше, че силата е в него, но не знаеше как да я използва ефективно. Той не бе забравил как експериментът в грила се изплъзна от контрол. Тогава им провървя, че никой не пострада от падащите солници, пиперници и столове. Ако използваше таланта си, за да изтръгне оръжията от военните, Брендън можеше да не успее да обезоръжи всички едновременно и някои от тях щяха да открият огън при самоотбрана. Или картечните пистолети щяха да започнат да се въртят във въздуха, стреляйки напосоки, докато пълнителите им свършеха, и да обсипят с куршуми всички. Разбира се, Брендън щеше да излекува ранените. Но ако го раняха смъртоносно? Щеше ли да съумее да възвърне живота си? Пък и не беше сигурен дали ще може да възкреси и другите. Не беше хубаво да си надарен със силата на бог, ако заедно с благословията не си получил ясни инструкции.

Брендън гледаше надупчения от куршуми джип и отчаянието му нарастваше. Пътниците сигурно бяха ранени. Той можеше да им помогне. И беше длъжен да го направи. Не само като свещеник, но и като човешко същество. Брендън разбута групата командоси, чието внимание беше насочено към драмата пред очите им, и хукна към джипа.

Зад него се разнесоха викове. Фолкърк заповяда на хората си да го застрелят.

Но Брендън продължи да тича, като се подхлъзваше, падаше и отново ставаше.

Никой не стреля, но той чу стъпки зад себе си.

Брендън отвори вратата, която се намираше най-близо до него. На нея се бе облегнал як и набит мъж на петдесетина години, който се свлече в ръцете му. Брендън видя кръв, но не много. Непознатият беше в съзнание, макар че всеки момент можеше да припадне. Очите му бяха разфокусирани. Брендън го измъкна от джипа и внимателно го сложи да легне на снега.

Един от военните сложи ръка на рамото му и Брендън се обърна към него и гневно изкрещя в лицето му:

— Махни се от мен, скапано копеле! Аз ще го излекувам!

После Брендън произнесе такава злобна и мръсна псувня, че се стъписа, като я чу от устата си. Не знаеше, че може да говори така. Ефрейторът се ядоса и замахна с картечния пистолет, за да го удари с приклада в лицето.

— Чакай! — извика полковник Фолкърк и сграбчи ръката му, после се обърна към младия свещеник и го изгледа студено. — Давай. Искам да видя как ще се разобличиш пред очите ми.

— Да се разоблича? — учуди се Брендън. — Какви ги говориш?

— Давай — повтори Фолкърк.

Брендън не чака да го подканят още, коленичи до ранения мъж в снега и разкопча връхната му дреха. Кръвта бе напоила пуловера на две места — точно под лявото рамо и ниско вдясно на няколко сантиметра над колана. Брендън надигна пуловера и сложи ръце на раната над стомаха, защото изглеждаше по-сериозна от другата. Но не знаеше какво да направи после. Не си спомняше какво бе мислил и чувствал, докато лекуваше Емелийн и Уинтън. Какво задействаше лечителските му способности? Брендън усещаше как кръвта на непознатия изтича през пръстите му и болезнено съзнаваше, че животът му свършва, но не можеше да съсредоточи чудодейната сила. Отчаянието му се превърна в гняв срещу собственото му безсилие и глупост и срещу несправедливостта на смъртта.

Изведнъж Брендън усети затопляне в дланите си и разбра, че червените кръгове отново са се появили.

„Моля те — помисли той. — Нека да го излекувам.“

И тогава Брендън за пръв път почувства как загадъчната енергия в него се влива в ранения мъж. За разлика от преживяването му с Емелийн и Уинтън, сега той осезателно усещаше как плътта на непознатия зараства.

Брендън бе започнал не само съзнателно да използва вълшебната си дарба, но чувстваше, че силата се увеличава. След няколко секунди мъжът мигна и очите му се фокусираха. И когато вдигна ръце от огнестрелната рана, младият свещеник бе възнаграден с гледка, която го накара да затаи дъх и зарадва сърцето му. Кървенето бе спряло. Гилзата се издигна от тялото на непознатия, сякаш изтласкана от вътрешен натиск, и свистейки, изскочи от плътта. Раната започна да се затваря.

Брендън бързо сложи ръце на по-малката рана на рамото на мъжа и изведнъж усети как вторият куршум, който не бе проникнал дълбоко като първия, излиза от разкъсаната плът и пада в дланта му.

През тялото на младия свещеник премина победоносна тръпка. Той изпита непреодолимо желание да отметне назад глава и да се засмее, защото бе победил смъртта.

Очите на пострадалия се проясниха. Отначало той погледна озадачено Брендън, сетне явно го позна и ужасено каза:

— Стефан… Отец Висажик.

Това познато и обичано име, произнесено от устата на непознат, стресна Брендън и го изпълни с необясним страх за наставника му.

— Какво? Какво за отец Висажик?

— Той сигурно се нуждае от помощта ти повече от мен. Побързай!

За миг Брендън не разбра какво му казва мъжът. После ужасен осъзна, че шофьорът на надупчения от куршуми джип трябва да е Стефан. Но това беше невъзможно. Как се бе озовал тук отец Висажик? Кога бе дошъл? Защо? С каква цел?

— Побързай — повтори непознатият.

Брендън скочи, мина покрай полковник Фолкърк и ефрейтора и заобиколи джипа. Но вратата на шофьора не искаше да се отвори. Изглежда, беше заключена. Или повредена от изстрелите. Брендън изпадна в паника и задърпа дръжката, но напразно. После се съсредоточи и й внуши да се отвори. Скърцайки и стържейки, вратата падна от изкривените панти. Тялото, което се бе прегърбило над волана, бавно започна да се свлича на земята.

Брендън сграбчи отец Висажик, измъкна го от джипа и го сложи да легне на студения сняг. Той видя лицето на пастора и промълви:

— О, Господи, не.

Очите на Стефан бяха безизразни, невиждащи и неподвижни. Брендън видя и кървавата бразда от ъгъла на дясното око до ухото. Тази рана не беше смъртоносна, но в гърлото на отец Висажик зееше огромна дупка, запълнена с разкъсана плът и съсирена кръв.

Брендън сложи треперещите си ръце на гърлото му. Дълбоко в себе си той почувства как силата извира от него и стига до изстиващото тяло на човека, когото обичаше и уважаваше.

Брендън използва цялата си загадъчна дарба, за да възвърне живота на Стефан, но скоро разбра, че чудото изисква взаимност между лечителя и пострадалия. Странно, но оздравяването беше двустранен процес. А животът в отец Висажик бе угаснал. Той бе починал, преди Брендън да стигне до джипа. Лечебната сила не можеше да съедини увредената плът. Брендън можеше да лекува само ранени и болни, но не и да възкресява.

От гърдите му се изтръгна скръбно ридание. Но той отказа да се предаде на отчаянието. Брендън поклати глава, преглъщайки сълзите и опита отново, твърдо решен да възкреси мъртвеца, макар да знаеше, че няма да може.

Той неясно осъзна, че говори. После, след минута-две разбра, че се моли на Бога — нещо, което не бе правил наскоро.

Брендън се молеше не инстинктивно и несъзнателно, с целия си плам и убеденост, комбинацията от необикновените му способности и Божията намеса да съживят отец Висажик. В този мрачен миг Брендън възвърна вярата си в Бога. Той вярваше с цялото си сърце и душа. Господ никога не отказваше да направи нещо в името на любовта и раната може би щеше да заздравее и пасторът да стане.

Брендън държеше ръце на ужасната рана и умоляваше Господ, но отец Висажик продължаваше да лежи неподвижно. Безжизнените му очи, някога изпълнени със сърдечност, топлота, интелигентност и обич се бяха вторачили, без да мигат, в нещо отвъд този свят.

Най-сетне Брендън трябваше да се примири, че такава е била волята Божия.

Гласът му потрепери. Той хвана отпуснатата ръка на Стефан и се вкопчи в нея като изгубило се дете. Сърцето му се изпълни с мъка.

Полковник Фолкърк се наведе над него.

— Е, силата ти има граници, а? Хубаво. Беше полезно да го науча.

Брендън вдигна глава и погледна грубо изсеченото лице и странните, сякаш прозрачни очи, и не почувства страха, който преди малко полковникът бе предизвикал в него.

— Той умря, без да има възможност да се изповяда. Аз съм свещеник. Ще стоя тук и ще направя каквото трябва. И когато приключа, ще се присъединя към другите. Единственият начин да ме помръднеш оттук е, ако ме влачиш или убиеш. Ако не можеш да чакаш, тогава ще трябва да ме застреляш в гръб.

С мокро от сълзите и от снега лице Брендън се обърна към отец Висажик, пое дълбоко въздух и установи, че без колебание произнася латинските думи на молитвата.

Джак, Доминик и Джинджър без усилие се провряха през дупката в стоманената мрежа.

Джак огледа терена с прибора за нощно виждане, търсейки камери за наблюдение и алармени системи с фотоклетки и сензори. Той видя два стълба, на които бяха монтирани камери, покриващи от различни ъгли тази част от периметъра на Тъндър Хил. Но обективите им сигурно бяха заскрежени. Той не забеляза детектори за движение.

Джак извади уред с размерите на портфейл — усъвършенстван вариант на волтметър, който регистрираше електрически ток от жици, заровени на петдесет сантиметра под земята. Джак бавно измина едва три метра, когато детекторът започна тихо да пиука и да проблясва с кехлибарена светлина.

Той мигновено спря, отстъпи няколко крачки назад и повика при себе си Джинджър и Доминик.

— На четири-пет сантиметра под земята има чувствителна на натиск алармена система. Започва на около три метра от оградата и съм сигурен, че минава по целия периметър на склада. Системата представлява плетеница от жици, по които минава електричество с нисък волтаж. Направена е така, че някои от жиците се прекъсват, когато върху тях стъпи нещо или някой с тегло, да речем, двайсет и пет килограма. Тежестта на снега не им влияе, защото е разпределена равномерно. Активира се от локализиран натиск като например стъпка на човек.

— Колко е широка плетеницата? — попита Джинджър.

— Най-малко два и половина-три метра. Искат да са сигурни, че ако дойде умник като мен и открие системата, ще бъде невъзможно да я прескочи.

— Не знам за вас — рече Доминик, — но аз не мога да прелетя.

— Не съм много сигурен… Ако си имал време да изследваш способностите си… Щом можеш да вдигаш столове, защо да не можеш да издигнеш и себе си? — попита Джак, после видя, че предложението му стресна Доминик, и добави: — Но ти не си имал време да се научиш да контролираш дарбата си, затова ще разчитаме на онова, с чиято помощ стигнахме дотук.

— Какво? — попита Джинджър.

— Гениалността ми — ухили се Джак. — Ето какво ще направим. Ще вървим покрай оградата, докато видим някое голямо дърво на десетина метра отвъд алармата.

— И после? — попита Доминик.

— Ще видите.

— Ами ако няма дърво? — попита Джинджър.

— Мислех те за по-голям оптимист, докторе. Щом казвам, че ни трябва дърво, очаквам да ми отговориш: „Да, ще намерим цяла гора.“

Тримата видяха подходящо дърво само триста метра по-нататък. Огромният бор беше дебел и широко разклонен, извисяваше се на двайсет и пет метра и беше на десет-дванайсет метра от оградата.

Използвайки отново прибора за нощно виждане, Джак огледа масивния бор, докато видя клон, какъвто му бе необходим. Той прибра уреда и извади нещо, което приличаше на котва с четири куки. Джинджър и Фей я бяха купили от Елко заедно с другите неща. За куката беше завързано найлоново въже, дълго трийсет метра, и предназначено за алпинисти.

Джак провери възела, хвана единия край на въжето с дясната си ръка, размаха го като ласо и хвърли куката, която описа дъга и падна на метър от целта.

Търпеливо намота въжето и я издърпа. Джак не се притесняваше, че може да задейства чувствителната на натиск алармена система, защото куката не беше достатъчно тежка. След минута-две той опита отново.

Вторият път Джак я хвърли там, където искаше — на набелязания клон. После опъна въжето и завърза другия му край за най-близкия стълб на оградата.

Джак подскочи, хвана въжето с две ръце, сетне прехвърли и краката си и ги кръстоса. Лицето му беше обърнато към небето, а гърбът — успоредно на земята. Сетне протегна ръце, придърпа се сантиметър по сантиметър и започна да се изтласква по въжето. Той демонстрира техниката на Доминик и Джинджър и преди да стигне до опасната зона, скочи на земята.

Доминик се хвана с двете си ръце за въжето още с първия подскок, но му трябваше цяла минута, докато преметне и краката си.

Джинджър беше само метър петдесет и пет и трябваше да я повдигнат, за да стигне до въжето. Но за изненада на Джак, тя веднага успя да кръстоса глезени.

— В много добра форма си — отбеляза Джак. — Аз ще мина пръв с двете най-тежки раници. За вас ще остане по една. Джинджър, ти ще бъдеш втора, а Доминик — последен. Дръжте краката си кръстосани около въжето и, за Бога, не пускайте ръцете си, докато се изтласквате. Опитайте се да стигнете до дървото, но ако ръцете и краката ви не издържат, може да скочите три-четири метра преди бора. Жиците на алармената система вероятно свършват там.

— Ще стигнем до дървото — уверено каза Джинджър. — Разстоянието е само десетина метра.

— Само след три метра ще имате чувството, че ръцете ви ще излязат от ставите — рече Джак. — А след четири-пет метра ще имате чувството, че наистина са излезли.

Нещо в реакцията на Брендън Кронин към смъртта на отец Висажик стресна Лийланд Фолкърк. Когато младият свещеник поиска време и уединение, за да даде последно причастие, в очите му пламтеше негодувание, а в гласа му прозвуча такава тъга, че човешката му същност не предизвика съмнение.

Страхът на Лийланд от извънземна зараза и обладаване беше неизчерпаем и го изяждаше жив. В космическия кораб той бе видял странни неща, които оправдаваха параноята му. Но дори на Фолкърк му беше трудно да повярва, че мъката на Кронин е изкусна игра на извънземен в човешка външност.

Но въпреки това с необикновените си способности Кронин беше един от двамата главни заподозрени, че са обладани. Другият беше Доминик Корвези. Откъде произлизаха лечителската дарба и телекинезата, ако не от кукловод, вселил се в човешките им тела?

Лийланд беше объркан.

Той се отдалечи от коленичилия свещеник, после спря, поклати глава и се опита да проясни мислите си. Фолкърк погледна останалите шестима свидетели, изправени до джипа на Джак Туист, хората си, раздвоени между необходимостта да изпълнят дълга си и объркването, и непознатия, който беше жив и здрав. Излекуването му беше чудо и повод за празнуване, а не за страх, благословия, а не проклятие. Но Лийланд знаеше какво има в Тъндър Хил и това поставяше нещата в различна светлина. Излекуването беше измама и хитра заблуда, за да го накарат да мисли, че ползата от сътрудничеството с врага е голяма и не оправдава съпротивата. Те предлагаха край на болката. И вероятно край на смъртта, освен внезапната, която не можеше да бъде избегната. Но Фолкърк знаеше, че болката е същината на живота. Беше опасно да се мисли, че е възможно бягство от болката. Подобни надежди неизменно рухваха. А болката от разбитите на пух и прах надежди беше по-силна, отколкото, ако събереш сили и я издържиш. Лийланд смяташе, че физическото, психическото и емоционалното страдание е същината на човешкото състояние, и оцеляването и запазването на разсъдъка зависят от издръжливостта на болка. Човек бе предопределен да заяква от болката, за да не бъде победен от нея и всеки, който предлагаше нещо, извън пределите на човешкото познание, трябваше да бъде посрещнат с недоверие и презрение.

Полковник Фолкърк вече не беше объркан.

Големият военен камион имаше метални пейки. Трупът на отец Висажик беше завързан с ремъци за една от тях, а на останалите седяха Джорджа, Марси, Брендън, Ърни, Фей, Санди, Нед и Паркър. Полковник Фолкърк бе плъзнал резето от външната страна. Трясъкът накара Джорджа да си представи затворнически килии и я изпълни с отчаяние. На тавана имаше лампа, но Фолкърк не заповяда да я запалят, затова бяха принудени да пътуват на тъмно.

Ърни издържаше забележително добре на мрака, макар че всички очакваха да му стане зле, докато беше затворен в непрогледната тъма. Но той седеше до Фей, държеше ръката й и се справяше. От време на време го обземаше безпокойство, характеризиращо се с пристъпи на задушаване, които Ърни бързо преодоляваше.

— Започвам да си спомням реактивните самолети, за които Доминик говореше — каза той. — Бяха най-малко четири. Прелетяха много ниско… И после се случи нещо друго, което не си спомням… Но се качих на микробуса и подкарах като луд към магистрала 80… към онова особено място, което означава много за мен и за Санди. Това е всичко засега. Но колкото повече си спомням… толкова по-малко ме е страх от мрака.

Полковникът не остави пазачи при тях. Фолкърк явно мислеше, че е опасно дори двама-трима въоръжени войници да пътуват в компанията им.

Преди да ги качат в камиона, полковникът, изглежда, беше на път да нареди да ги екзекутират. Стомахът на Джорджа се бе свил от страх. Но после Фолкърк се успокои, макар че тя не беше сигурна дали ще ги пусне живи, след като пристигнат там, където отиваха.

Фолкърк поиска да знае къде са отишли Джинджър, Доминик и Джак. Отначало никой не отговори и това го вбеси. Той сложи ръка на главата на Марси и тихо им каза на каква болка ще подложи детето, ако продължават да мълчат. Ърни го наруга, че е позор за униформата. После с нежелание го информира, че Джинджър, Доминик и Джак са поели на запад от мотел „Спокойствие“, отправяйки се към Батъл Маунтин, Уинимака и Рино.

Това, разбира се, беше лъжа. За миг Джорджа изпита желание да му изкрещи да не излага на риск живота на дъщеря й, но осъзна, че няма начин Фолкърк да разбере дали тази история е измислена. Полковникът обаче изрази съмнения. Но Ърни му разказа още подробности за маршрута, по който Джак уж беше тръгнал и накрая Фолкърк изпрати четирима души да издирят бегълците.

Марси ожесточено се притискаше до майка си. Полукататоничното й състояние бе отстъпило място на силна потребност от обич и близост, макар че още бе откъсната от реалността. Но внезапното й желание да я прегърнат се стори на Джорджа надежден знак, че момиченцето ще излезе от унеса.

Джорджа не предполагаше, че нещо може да отклони вниманието й от безпокойството за дъщеря й. Но няколко минути след като камионът потегли, Паркър Фейн започна да им обяснява защо двамата с отец Висажик бяха предприели това рисковано пътуване в снежната буря. Новините бяха толкова потресаващи, че изместиха всичко друго от мислите на Джорджа. Художникът им разказа за Калвин Шаркъл и как Брендън е предал необикновените си способности на Емелийн Холбърг и Уинтън Толк.

— И сега… може би… и на мен — добави Паркър с такова страхопочитание, че кожата на Джорджа настръхна.

Сетне Фейн заговори за ГИПК и им обясни какво трябва да са видели в онази лятна нощ през юли. Нещо бе слязло от небето. И светът вече никога нямаше да бъде същият.

Нещо бе слязло от небето.

Камионът се изпълни с развълнувани гласове. Реакциите варираха от изумлението и недоверието на Фей до мигновения и ентусиазиран възторг на Санди.

Тя изведнъж си спомни откъси от онази нощ.

— Четвъртият самолет прелетя толкова ниско над покрива на грила, че едва не го отнесе. Вече всички бяхме излезли навън. Земята вибрираше така, сякаш имаше земетресение. Дори въздухът трептеше. — Тонът й представляваше странна смесица от радост и страх. Всички млъкнаха, за да чуят какво ще им каже. — После Доминик… погледна към небето и извика: „Луната! Луната!“ И ние вдигнахме глави нагоре и видяхме… нещо по-ярко от луната. За миг ни се стори, че пада върху нас. Не си ли спомняте?

— Да — промълви Ърни. — Спомням си.

— И аз — каза Брендън.

И тогава в паметта на Джорджа също пробягна спомен — необикновено ярка, странна луна, която връхлита върху тях.

— Някои се разкрещяха, други побягнаха. Всички се уплашихме. Тътенът и вибрациите се усилиха. Усещах ги в костите си. Шумът приличаше на думкане на барабани, примесено с изстрели. Но се чуваше и друг звук — странно свистене, което се засилваше с всяка изминала секунда. Изведнъж луната стана изключително ярка. От нея излязоха лъчи, които осветиха паркинга със снежнобял блясък… и после се промениха. Луната стана кървавочервена. И тогава всички разбрахме, че това не е луната, а нещо друго.

Джорджа си спомни как луната се бе превърнала от снежнобяла в тъмночервена и преградите в паметта й, имплантирани от специалистите по контролиране на съзнанието, започнаха да се рушат, досущ пясъчни замъци, залени от приливна вълна. Тя се запита как е могла толкова често да разглежда албума на Марси и да не я осени прозрението. Джорджа се разтрепери от страх пред неизвестността и от неописуемо вълнение.

— После се спусна над грила, но не се движеше бързо като изтребителите, а бавно… Беше много красиво и в онзи миг всички разбрахме какво виждаме, по-точно какво би трябвало да бъде, защото не приличаше на нищо, направено на този свят…

Джорджа се разтрепери още по-силно, когато спомените се завърнаха с по-голяма образност. Спомни си как стоеше пред грил „Спокойствие“, притискаше Марси в обятията си и гледаше космическия кораб, който беше съвсем различен от летящите чинии и ракетите във филмите. В него нямаше нищо особено — нито разноцветни светлини, нито стърчащи антени и модули, необикновен дизайн или блясък на непознат метал и странни оръжия. Обвиващото го тъмночервено сияние явно беше енергийното поле, с помощта на което се движеше. С изключение на това, космическият кораб изглеждаше съвсем обикновен — голям цилиндър с дължина петнайсет метра и четири метра и половина в диаметър, заоблен от двата края, досущ капсула на червило. През блестящото енергийно поле се виждаше корпусът. Космическият кораб мина над грила и се спусна към магистрала 80. Дъхът на Джорджа секна, сърцето й започна да бие като обезумяло и гърдите й се изпълниха с бурни, смесени емоции. Имаше чувството, че стои пред врата, отвъд която се намира смисълът на живота.

— Космическият кораб се приземи в дивата пустош край магистрала 80, на онова място, което някои от нас усещат, че е особено, макар да не знаем защо — каза Санди. — Самолетите го последваха. И всички от мотела и грила почувствахме, че трябва да отидем там. Нищо не можеше да ни спре! Затова се качихме на колите и тръгнахме…

— Двамата с Фей бяхме в пикапа на мотела — каза Ърни, който вече не дишаше учестено. Никтофобията му явно бе изчезнала от притока на спомените. — Доминик и Джинджър дойдоха с нас. И онзи комарджия. Зебедая Ломак от Рино. Затова е написал имената ни на плакатите с луната. Някакъв неясен спомен трябва да е пробил преградата в паметта му.

— А ти, Джорджа, съпругът ти, Марси и още неколцина човека се качихте в нашия пикап — рече Санди. — Брендън, Джак и другите тръгнаха с коли. Отидохме там и спряхме до предпазния парапет. Дойдоха и няколко автомобили от Елко. Събрахме се и се вторачихме в космическия кораб. Сиянието около него бе избледняло. Беше по-скоро кехлибарено, а не червено. Отначало всички мълчахме. Колебаехме се. Не мога да опиша какво чувствах, но вие знаете.

Джорджа си спомни, че бе изпитала страхопочитание и почуда. Тя имаше чувството, че човечеството е живяло в тъмна кутия и сега най-после капакът се бе повдигнал. Нощта никога вече нямаше да бъде тъмна и изпълнена с лоши предзнаменования, нито бъдещето — страшно като миналото.

— Стоях там и гледах космическия кораб. Беше много красив. И изведнъж всичко, което ми се бе случило в детството… изгуби значение. Баща ми сякаш никога не бе съществувал — продължи да разказва Санди. Гласът й потрепери от вълнение. — Дотогава живеех в страх, че един ден той ще ме намери, отново ще ме обладае и ще ме накара да замина с него. Това беше глупаво, но… не можех да се отърся от този страх, защото животът беше кошмар за мен. Но докато гледах космическия кораб, разбрах, че повече никога няма да се страхувам от баща ми и той е нищо — само един болен човек, незначителна прашинка в необятния космос…

Джорджа се зарадва на прозрението на Санди. Да, точно това означаваше космическият кораб — освобождаване от най-лошите ни, потискани страхове. Макар че пришълците може би не носеха отговор на проблемите, измъчващи човечеството, самата им поява беше достатъчна.

— Докато гледах космическия кораб — развълнувано продължи Санди, — изведнъж почувствах, че завинаги ще забравя болката и… съм някой. Дотогава се смятах за нищожество, омърсена и безполезна вещ за употреба. Нямах достойнство. В онзи миг осъзнах, че сме само прашинки в необятния космос и никой не е по-важен от другия… Ах, как би искала да намеря думи, за да се изразя по-добре.

— Много хубаво го обясняваш — каза Фей.

— Но макар и само прашинки, ние… принадлежим към раса, която един ден може да отиде там, горе, в мрака, откъдето бе дошъл корабът, затова имаме своето място и орис. И излезем ли от тъмата, всичко, което сме изстрадали, ще си е заслужавало, защото е било част от стремлението ни да отидем там. Всички тези мисли минаха през главата ми, докато стояхме на магистралата. И изведнъж започнах да плача и да се смея…

— Спомням си! — възкликна Нед. — Да! Стояхме на пътя и ти ме прегърна и се притисна до мен. Тогава за пръв път ми каза, че ме обичаш. Беше приказно! Там, където се бе приземил космически кораб! Но за мен нищо друго нямаше значение, само думите ти, че ме обичаш. А те ми отнеха спомена. Дойдоха с проклетите си психотропни вещества и методи за контролиране на съзнанието и ми взеха спомена за мига, в който за пръв път ми каза, че ме обичаш. Но сега си спомних всичко и никога повече няма да ми го отнемат. Никога.

— А аз още не си спомням нищо — натъжено каза Фей. — Искам да си спомня.

Всички се умълчаха.

Джорджа знаеше, че мислеха за едно и също. Съществуването на друг, по-висш интелект поставяше човешките стремления в различен контекст. Безкрайните борби на човечеството да завладява, господства, поробва и с кръв и болка да налага една или друга философия — всичко това сега изглеждаше безнадеждно дребнаво и безсмислено. Ограничените и фокусирани във властта философии със сигурност щяха да се сгромолясат. Религиите, които проповядваха единство на всички хора, вероятно щяха да процъфтят, но подстрекаващите към насилие щяха да изчезнат. Това беше невъзможно да се обясни, но беше лесно да се почувства. Джорджа съзнаваше, че контактът с извънземни съдържа потенциала да обедини в една нация цялото човечество. За пръв път в историята всеки индивид щеше да се радва на уважение, с каквото единствено доброто, любящо семейство — нито крал, нито правителство — може да дари.

Нещо бе слязло от небето.

И човечеството можеше да се извиси във всяко едно отношение.

— Луната — промълви Марси. — Луната.

Джорджа искаше да я успокои, че всичко е наред. Марси щеше да си спомни и да разбере, че няма нищо страшно, а случилото се е прекрасно, и да се засмее. Но тя не каза нищо, защото не знаеше какво възнамерява да прави с тях полковник Фолкърк. Докато бяха в ръцете му, Джорджа не смееше да храни надежди за щастлива развръзка.

— Спомням си още неща — каза Брендън. — Слязох по насипа на магистралата. Тръгнах към космическия кораб, който блестеше като кехлибарен кристал. Вървях бавно. Последваха ме и други хора. И ти беше с нас, Фей… И Ърни, и Доминик, и Джинджър. Но само Доминик и Джинджър се приближиха заедно с мен до космическия кораб. И когато стигнахме до него, видяхме… отворена овална врата…

Джорджа си спомни, че стоеше до предпазния парапет на магистралата и се страхуваше да се приближи до космическия кораб заради безопасността на Марси. Тя видя как Брендън, Доминик и Джинджър стигнаха до златистия летателен апарат. Джорджа искаше да извика и да ги предупреди, но в същото време и да ги насърчи. Тримата се скриха от погледа й и останалите хора се втурнаха на изток, за да ги видят. Джорджа също видя вратата — овал от пламтяща светлина от едната страна на лъскавия корпус.

— Тримата се събрахме пред вратата — продължи Брендън. — Доминик, Джинджър и аз. Мислехме, че… нещо ще излезе оттам. Но никой не се показа. Ала светлината, приказното златисто сияние, което виждам в сънищата си… беше успокояващо и ни привличаше. Мили Боже, колко се страхувахме! В същия миг чухме, че пристигат хеликоптери. Разбрахме, че щом дойдат на сцената, хората на правителството ще поемат нещата в свои ръце и ще ни изгонят, затова…

— Влязохте вътре — каза Джорджа.

— Да — отговори Брендън.

— Спомням си — рече Санди. — Да, вие тримата влязохте вътре.

Величието на спомена беше завладяващо, защото това беше мигът, когато за пръв път представители на човешката раса бяха стъпили на място, сътворено нито от природата, нито от техните ръце. Този момент завинаги раздели историята на Преди и После. Преградите в паметта им рухнаха окончателно и всички се умълчаха, унесени в спомени.

Камионът бръмчеше към неизвестното си местоназначение.

— Какво стана, когато влязохте вътре? — попита Паркър.

Използвайки въжения мост, Джинджър, Доминик и Джак минаха над чувствителната на натиск алармена система и се приближиха до главния вход на Тъндър Хил.

Джинджър погледна огромните противобомбени порти. Снегът бе заскрежил лъскавата стомана в загадъчни очертания, които сякаш трябваше да имат някакво значение.

Вратата вдясно не изглеждаше по-малко страховита от гигантските порти, но Джак остана невъзмутим. Той бе донесъл портативния компютър със системата ИСИП. Джинджър бе забравила какво означават инициалите. Джак бе казал, че това е устройство за проникване във всякакви електронни ключалки и не се продава на цивилни граждани. Но тя не попита откъде го е взел.

Тримата действаха, без да разговарят. Джинджър наблюдаваше дали по пътя няма да блеснат фарове и оглеждаше покритата със сняг долина. Доминик осветяваше с фенерче десетцифрената електронна ключалка, а Джак се опитваше да разгадае кода с помощта на миниатюрните сонди на ИСИП. Приклекнала на едно коляно в снега, Джинджър се чувстваше уязвима. Животът в Бостън й се струваше безкрайно далеч. Вятърът брулеше лицето й. Снежинките се разтопяваха в миглите й и водата се стичаше в очите й. Каква ситуация! Невинни хора да бъдат докарани до такова състояние. За какъв се мислеше онзи проклет полковник Фолкърк? А хората, които му даваха заповеди? Те не бяха истински американци, а чудовища. Спомни си снимката на Фолкърк във вестника. Щом погледна лицето му, Джинджър разбра, че не може да му се има доверие. Обзе я страх.

След по-малко от четири минути, откакто Джак се залови за работа, се чу свистене на сгъстен въздух. Джинджър се стресна, обърна се и видя, че вратата се отваря. Доминик залитна от изненада, а Джинджър седна в снега.

Не се чуха алармени звънци. Зад вратата имаше бетонен тунел, осветен от флуоресцентни лампи. Проходът завиваше наляво и водеше до друга стоманена врата.

— Стойте тук — каза Джак и влезе да огледа тунела.

Джинджър застана до Доминик и макар да знаеше, че част от плана им е да се предадат като заложници, изпита импулсивно желание да избяга. Доминик явно отгатна мислите й, защото я прегърна, за да я увери, че не е сама. След минута-две Джак излезе.

— На тавана има две камери за наблюдение…

— Видяха ли те? — прекъсна го Доминик.

— Едва ли. Не проследиха движенията ми. Подозирам, че трябва да затворим външната врата, преди да се опитаме да отворим вътрешната. И тогава камерите ще се активират. Забелязах и дюзи за газ, скрити до лампите. Според мен, щом затвориш външната врата, камерите те поглеждат и ако не те харесат, може да те приспят с упойващ газ или с нещо смъртоносно.

— Готови сме да ни заловят, но не и да бъдем убити с газ като къртици — каза Доминик.

— Няма да затваряме външната врата, докато не отворим вътрешната — заяви Джак.

— Но нали каза…

— Трябва да има начин — прекъсна го Джак и намигна.

Тримата заровиха раниците в снега. Джак смяташе, че повече няма да се нуждаят от техническите средства и само ще се забавят, ако носят всичко. После влязоха в тунела и Доминик повдигна Джинджър, която преряза с нож кабелите на камерите за наблюдение. Отново не прозвуча алармен звън.

Те оставиха външната врата отворена и тръгнаха към вътрешната.

Джак посочи квадратното стъкло, вградено в скалната стена вдясно от вратата.

— Това е единственият начин да се отключи вратата. Започнаха да инсталират такива ключалки, когато преди осем години напуснах специалните сили. Трябва да сложиш дланта си на стъклото. Компютърът на охраната сканира отпечатъка ти и ако имаш право на достъп, отваря вратата.

— А ако нямаш право на достъп? — попита Доминик.

— Тогава пускат газ.

— Е, и как ще отвориш вратата? — попита Джинджър.

— Не мога да я отворя — отговори Джак.

— Но ти каза…

— Трябва да има начин. — Джак погледна Доминик и се усмихна. — Вероятно ти ще можеш да я отвориш.

Писателят се вторачи в него така, сякаш Джак се бе побъркал.

— Аз? Сериозно ли говориш? Но аз не разбирам нищо от алармени системи.

— Но можеш да повдигаш столове и да правиш други номера.

— Не. Не знам как да отворя вратата.

— Мисли за нея, съсредоточи се и направи онова, което снощи стори със солницата.

Доминик поклати глава.

— Не мога да контролирам силата. Видя как не успях да я овладея. Ами ако започне да действа хаотично? Може да нараня теб или Джинджър. Или да задействам дюзите за газта и всички да умрем. Не. Твърде рисковано е.

Тримата се умълчаха, после Джак каза:

— Доминик, ако не опиташ, тогава единственият начин да влезем е, като се предадем.

Писателят остана непреклонен.

Джак се приближи до външната врата, вдигна ръка и посочи едно копче на скалната стена.

— Това е топлинен детектор. Ако не се опиташ да отвориш вътрешната врата, ще го докосна и външната ще се затвори. Ще бъдем хванати в капан тук. Програмата за проверка на достъпа ще се задейства и когато установи, че камерите за наблюдение са повредени, компютърът ще вдигне тревога и ще алармира хората от охраната.

— Нали една от причините да дойдем тук беше да ни заловят? — каза Доминик.

— Дойдохме да огледаме обстановката и после да ни хванат.

— Е, тогава ще се задоволим само да станем заложници.

Джинджър не се съмняваше кой ще надделее в спора. Тя харесваше Доминик Корвези и му се възхищаваше, защото донякъде той въплъщаваше енергичността и решителността на Ана Вайс и скромността и стеснителността на Джейкъб. Писателят беше добродушен и умен. Джинджър би му поверила живота си. Всъщност вече го бе сторила. Но тя знаеше, че Джак Туист ще спечели, защото бе свикнал да постига своето, докато по собствените му признания Доминик бе започнал да побеждава едва от по миналото лято.

— Ако не могат да ни видят, те със сигурност ще пуснат газ — добави Джак. — Може само да ни упоят. Но може и да използват цианид или друг смъртоносен газ.

— Блъфираш — рече Доминик.

— Мислиш ли?

— Не би направил така, че да ни убият.

— Забрави ли, че имаш работа с престъпник професионалист?

— Вече не си такъв.

— Душата ми още е черна — ухили се Джак и този път обезпокоителната, маниакална нотка в черния му хумор и студеният блясък в кривогледото око накараха Джинджър да се запита дали наистина той не смята да направи така, че да загинат, ако не постигне своето.

— Смъртта ни не е част от плана — каза Доминик. — Това ще провали всичко.

— Отказът ти да помогнеш също не влизаше в плана. За Бога, Доминик, направи го!

Колебаейки се, Доминик погледна Джинджър и каза:

— Дръпни се колкото е възможно по-далеч.

Тя застана до Туист.

— Доминик — продължи Джак, — ако вратата се отвори, бързо влез вътре. От другата страна сигурно ще има пазач. Той ще се изненада, като те види, защото не се е активирала програмата за достъп. Ако съумееш веднага да го удариш, аз ще се вмъкна веднага след теб и ще му запуша устата. Това ще увеличи шансовете ни да проникнем по-навътре в склада и да видим повече, преди да ни хванат.

Доминик кимна, обърна се към вътрешната врата и прокара пръсти по стоманата, сетне погледна квадратното стъкло, което разчиташе отпечатъци на длани и пръсти.

Джак дръпна ръката си от копчето, което заплашваше да натисне. Джинджър разбра, че той нямаше да рискува да загинат, а вероятно щеше да ги поведе навън, към будката на пазача и да поиска да ги арестуват. Но убийственият му поглед преди малко беше изключително убедителен.

Неочаквано вътрешната врата се отвори. Макар да бе предизвикал движението й, Доминик се стресна толкова много, че отскочи назад, вместо да се втурне напред, както му бе казал Джак. Писателят мигновено осъзна грешката си и хукна към подземния свят вътре.

Джак натисна копчето, за да затвори външната врата, после побягна след Доминик.

Джинджър ги последва, очаквайки да чуе шум от боричкане или изстрели, и се озова в друг, огромен тунел със скални стени. На скелето над главата й бяха окачени лампи. Масата на пазача беше на три метра след входа. На нея имаше няколко списания и компютър, но хора не се виждаха.

Всъщност целият тунел беше пуст и тих като мавзолей.

— Би трябвало да има охрана — измърмори Джак. Макар и тих, гласът му отекна по скалните стени.

— Какво ще правим сега? — разтреперан попита Доминик, който бе изненадан от способността си да фокусира силата толкова скоро след експеримента предишната вечер.

— Нещо не е наред — каза Джак. — Но не знам какво. Защо няма пазач? Това тук е само товарната зона. Главната част на базата сигурно е долу. Трябва да слезем там.

— Тогава да тръгваме — каза Джинджър и тримата се отправиха към недрата на Тъндър Хил.

2.Страх

Безпокойството на Доминик нарасна.

Тримата се промъкнаха до асансьора, но преди Джак да натисне копчето, Доминик отново бе осенен от прозрение. Както и преди, споменът беше изключително образен и измести реалността. Този път той си спомни съдбовното събитие от шести юли — метаморфозата на луната от бяла в тъмночервена. После се оказа, че това не е луната, а приземяващ се космически кораб — обикновен цилиндър, в който нямаше нищо забележително.

Когато първоначалната интензивност на спомена избледня, Доминик осъзна, че се е облегнал на затворените врати на асансьора. Той усети ръка на рамото си, обърна се и видя Джинджър. Джак стоеше зад нея.

— Какво има? — попита тя.

— Спомних си… още нещо.

— Какво? — попита Джак.

Доминик им каза.

Не беше необходимо да ги убеждава, че в онази лятна нощ бяха установили контакт с извънземен космически кораб. В мига, в който им напомни какво са видели, преградите в паметта им окончателно рухнаха. На лицата им се изписа неописуема смесица от страхопочитание, ужас, радост и надежда.

— Влязохме вътре — учудено каза Джинджър.

— Да — рече Джак. — Ти, Доминик и Брендън.

— Но аз не си спомням… какво ни се случи там — каза тя.

— И аз — рече Доминик. — Спомних си всичко до минутата, в която влязохме в онази златиста светлина… но нищо повече.

За миг те забравиха за опасностите, които ги дебнеха в Тъндър Хил.

Красивото, изящно лице на Джинджър пребледня. Но не само от страх.

Едва сега и Доминик, и тя разбраха защо бяха почувствали такава близост, когато се видяха на летището в Елко. В онази юлска нощ бяха влезли заедно в космическия кораб и бяха споделили нещо, което ги бе свързало завинаги.

— Космическият кораб трябва да е тук, в Тъндър Хил — заяви Джинджър.

Доминик се съгласи с нея.

— Затова правителството е отнело земята на онези двама фермери. Разширили са територията на склада, за да бъде по-трудно някой да забележи камиона, с който са го докарали.

— Да — каза Джак. — Но защо са скрили случилото се?

— Не знам — отговори Доминик и натисна копчето, за да извика асансьора. — Но може би ще разберем.

Тримата слязоха на второто ниво.

Вратите се отвориха и те се озоваха в огромна овална пещера с диаметър стотина метра. Лампите на високото скеле осветяваха странна колекция от сгради с метални стени, наредени покрай скалните стени. От главното помещение се разклоняваха четири големи пещери, едната от които беше затворена с огромни дървени врати — странно примитивни за инак свръхмодерната военна база. Останалите три пещери бяха отворени и осветени и Доминик видя джипове, бронирани коли, камиони, хеликоптери и дори самолети. Имаше и още сгради. Някои от прозорците светеха. Доминик знаеше, че Тъндър Хил представлява огромен арсенал и подземен град, но не подозираше колко е грамаден.

Но най-учудващото беше, че Тъндър Хил изглеждаше изоставен. Второто ниво беше безлюдно като първото. Нямаше пазачи и служители. Не се чуваха гласове или други звуци. Вярно, по това време по-голямата част от членовете на персонала вероятно се бяха прибрали в квартирите си, но все неколцина можеше да са останали да работят до късно. Пък и ако си почиваха, би трябвало да се чува музика, телевизия и разговори.

— Всички ли са мъртви? — прошепна Джинджър.

— Казах ви, че нещо не е наред — тихо каза Джак.

Доминик усети, че огромните дървени врати го привличат, затова позволи на инстинктите си да го водят. Джинджър и Джак го последваха. Той тръгна безшумно към малката врата, вградена в долната част на гигантските дървени порти. Вратата беше открехната и през пролуката струеше ярка светлина. Доминик сложи ръка на дръжката, после спря, защото чу приглушени гласове. Заслуша се, докато се увери, че там има само двама мъже. Те говореха тихо и Доминик не можа да проследи разговора им. Хрумна му да се върне, но реши, че преди да го хванат, трябва да се възползва от възможността да види какво има в пещерата. Доминик отвори вратата и влезе.

Космическият кораб беше там.

Джинджър сложи ръка на гърдите си, сякаш да обуздае лудешки биещото си сърце да не изхвръкне.

Пещерата отвъд дървените врати беше огромна — дълга шейсет и широка трийсет метра, таванът сводест, а подът заравнен и дупките запълнени с бетон. Вдясно от входа бяха наредени постройки подобни на каравани с малки прозорци и метални врати. На някои от вратите имаше написани на ръка табелки:

Имаше и работни маси, рентген, спектрограф и други уреди, каквито Джинджър не бе виждала.

Космическият кораб се намираше вляво от входа. Беше същият, какъвто тя си го бе спомнила преди няколко минути, когато най-после забраненият спомен премина през преградата в паметта й. Заобленият от двата края цилиндър беше поставен на стоманени подпори. Единствената разлика във вида му в нощта на шести юли беше отсъствието на странната светлина, която се бе променила от луннобяла в тъмночервена и накрая в кехлибарена. По корпуса имаше множество вдлъбнатини. Но въпреки безинтересния си дизайн, корабът беше най-зрелищното нещо, което Джинджър бе виждала през живота си. Тя изпита едновременно ужас и радост, страх от неизвестността и възторг от гледката.

На маса до сгъваемата стълба, водеща към отворен люк от едната страна на кораба, седяха двама мъже. По-представителният беше строен, около четирийсетгодишен, с къдрави черни коси и брада и бе облечен с черен панталон и риза и бяла лабораторна престилка. Другият беше във военна униформа с разкопчана куртка. Той беше снажен и десетина години по-възрастен от събеседника си. Те видяха тримата посетители, млъкнаха и станаха, но не повикаха охраната, нито се втурнаха да задействат алармените системи. Двамата само се вторачиха с интерес в Доминик, Джак и Джинджър, преценявайки реакцията им към космическия кораб, който застрашително се извисяваше над тях.

„Очаквали са ни“ — помисли Джинджър.

Но тази мисъл не я притесни. Интересът й бе прикован в космическия кораб.

Тримата се приближиха към него и с почуда, граничеща с благоговение, се вторачиха в корпуса.

Повърхността бе осеяна с драскотини и вдлъбнатини, които явно бяха направени от много по-враждебни стихии от ветровете и бурите на земята. Корпусът бе изпъстрен със сиви, черни и кехлибарени петна, сякаш бе потопяван в стотици киселини и обгорен от хиляди огньове.

Космическият кораб изглеждаше много стар. Джинджър не можеше да разбере откъде произлиза тази убеденост, но беше сигурна, че стои в сянката на древен летателен апарат. И когато протегна ръка и прокара пръсти по издрасканата, неравна повърхност, тя почувства още по-силно, че се намира в присъствието на многовековна реликва.

Пришълците бяха изминали дълъг път.

Доминик и Джак също докоснаха корпуса. Потрепервайки, писателят пое дълбоко въздух. Тази реакция беше по-красноречива от всяка дума, която би произнесъл.

— Ах, как искам баща ми да беше доживял да види това — възкликна Джинджър, спомняйки си скъпия, стар Джейкъб, който беше мечтател и обичаше разказите за други светове и времена.

— И на мен ми се иска Джени да бе поживяла малко повече… — каза Джак.

Джинджър осъзна, че той желаеше съпругата му да бе поживяла малко по-дълго, не за да види космическия кораб, а заради необикновените способности на Брендън и Доминик. Ако Джени не бе починала на Коледа, те можеше да се опитат да я извадят от комата и да възвърнат нормалния й живот. Прозрението накара Джинджър да осъзнае, че едва сега започва да разбира последиците от това невероятно събитие.

Снажният мъж във военната униформа и брадатият в лабораторната престилка се приближиха до тях. Цивилният сложи ръка на корпуса и каза:

— Страхотна сплав. По-яка от всяка стомана, произведена на този свят. По-твърда от диамант и в същото време изключително лека и изумително гъвкава. Вие сте Доминик Корвези, нали?

— Да — отговори писателят и подаде ръка на непознатия — учтивост, която би изненадала Джинджър, ако и тя не бе почувствала, че ученият и военният не са им врагове.

— Аз съм Майлс Бенел, шеф на екипа, който изследва това… чудесно събитие. Запознайте се и с генерал Алварадо, командирът на Тъндър Хил. Не мога да ви опиша колко съжалявам за онова, което ви сториха. Случилото се не трябваше да е тайна, запазена за неколцина. Събитието принадлежи на целия свят. И ако бях постигнал своето, хората щяха да научат новината още на другия ден.

Бенел се ръкува и с Джак, и с Джинджър.

— Имаме въпроси… — започна тя.

— Да, и заслужавате отговори — прекъсна я Бенел. — Ще ви разкажа всичко, което искате да знаете. Но по-добре да изчакаме, докато всички се съберат. Къде са останалите?

— Кои? — попита Доминик.

— Имате предвид хората от мотела? — попита Джинджър. — Те не са с нас.

Бенел примига изненадано.

— Искате да кажете, че повечето са успели да се изплъзнат през пръстите на полковник Фолкърк?

— Фолкърк? Мислите, че той ни е довел тук? — попита Джак.

— Ако не Фолкърк, кой тогава?

— Дойдохме сами — отговори Доминик.

Бенел и генерал Алварадо се стъписаха, като чуха новината. Двамата се спогледаха изненадано, после лицата им засияха с надежда.

— Нима сте минали през охраната на Тъндър Хил? — попита Алварадо. — Но това е невъзможно.

— Чел ли си досието на Джак? — обърна се Майлс към приятеля си. — Да? Припомни си подготовката му на командос от специалните сили и как си е изкарвал прехраната през последните осем години.

Джак поклати глава.

— Не мога да приема всички заслуги. И Доминик помогна.

— Доминик? — възкликна Бенел и се обърна към писателя. — Но откъде знаете толкова много за охранителните системи? Освен ако… Разбира се! Онези ваши странни способности! След преживяването в къщата на Ломак и светлината, която предизвикахте, когато Кронин дойде в „Спокойствие“, вие трябва да сте разбрали, че силата не идва отвън, а е във вас.

Думите на учения разкриха, че разговорите им в мотела наистина са били подслушвани. Но след пристигането на Джак подслушвачите не бяха успели да чуят дискусиите и стратегията им. Инак Бенел щеше да знае за експеримента предишната вечер, когато Доминик и Брендън разбраха, че загадъчните явления са тяхно дело.

— Да — каза Доминик, — знаем, че силата е в нас, но нямаме представа как сме я придобили. Мисля, че е свързано с онова, което ни се е случило, когато влязохме в кораба, но не си спомням. Можете ли да ни кажете?

— Не. Не съвсем. Разбрахме, че тримата сте влезли в кораба. Но не знаехме, че там ви се е случило нещо… странно. Вие излязохте, веднага щом командосите от ОСРВК и учените започнаха да пристигнат и решихме, че сте били вътре не повече от една-две минути. Когато ви задържаха, вие не казахте на никого, че нещо важно ви се е случило, докато сте били на борда. Обяснихте, че само сте разгледали кораба. За по-лесно, веднага щом ви арестуваха, вие бяхте упоени и откарани в мотел „Спокойствие“. Затова дори да сте размислили и да сте решили да ни кажете какво се е случило, не сте имали възможност. — Слабият, строен учен развълнувано започна да прокарва дългите си пръсти през къдравата си черна брада. — Когато беше взето решение да се промият мозъците на всички цивилни граждани, които са били там, нямаше време за подробен разпит на свидетелите. Всъщност вие не дойдохте в съзнание след упойката, а веднага започнаха да изтриват спомените ви. Тази беше една от причините да се противопоставя на потулването на тайната. Смятах, че лишавайки ни от възможността да ви разпитаме… Ами, това беше не само несправедливо, но и глупава загуба на потенциални източници на информация.

Джинджър погледна към отворения люк на летателния апарат.

— Ако влезем вътре, може да рухне и последната преграда в паметта ни.

— Да, може би — съгласи се Бенел.

— Как разбрахте, че корабът ще се приземи край магистрала 80? — попита Джак.

— Да. И защо военните решиха, че трябва да скрият случилото се? — продължи Доминик.

— И съществата, които са дошли с него? — добави Джак.

— Господи, да! — възкликна Джинджър. — Къде са те? Какво стана с тях?

— Както Майлс каза, ще научите отговорите, защото ги заслужавате. Но първо, има по-спешна работа — намеси се генерал Алварадо и се обърна към Доминик: — Щом можете да вдигате предмети и да предизвиквате светлина, предполагам, че няма да има проблем да проникнете през електронната охранителна система. Щом сте могли да влезете тук, трябва да използвате способностите си да задържите други хора навън. Мислите ли, че ще можете да го направите? Да държите затворени големи противобомбени порти и малката врата, докато се приготвим да ги отворим?

Доминик беше озадачен от въпроса.

— Ами, може би. Не знам.

Бенел погледна генерала.

— Боб, ако задържиш навън полковника, това може да го вбеси. Фолкърк знае, че никой друг освен него не може да контролира „Бдителност“. Ако не може да влезе, ще реши, че всички сме… заразени.

— Заразени? — неспокойно попита Джинджър.

— Полковникът е убеден, че вие, аз и Майлс сме обладани от извънземни, които ни дърпат конците като кукловоди, и вече не сме човешки същества — обясни Алварадо.

— Но това е безумие — рече Джак.

— Ние знаем, че не е така — още по-неспокойно каза Джинджър. — Но има ли причина Фолкърк да смята, че това се е случило?

— Първоначално имаше такива съмнения — отговори Майлс. — Но с течение на времето разбрахме, че никога не е имало вероятност от зараза. Това са само типични черни човешки мисли… Винаги предполагат най-лошото. После ще ви обясня.

Джинджър се приготви да поиска обяснение веднага, но генерал Алварадо каза:

— Моля ви, изчакайте с въпросите. Нямаме много време. Мислим, че Фолкърк е заловил приятелите ви и ще се върне тук…

— Не — прекъсна го Доминик. — Те тръгнаха преди нас. Вече са заминали.

— Не подценявайте полковника — предупреди ги Алварадо. — Ако Доминик съумее да задържи вратите затворени, за да не може Фолкърк да влезе, вероятно ще имаме време да разгласим цялата история. Защото, ако полковникът нахлуе тук… боя се, че ще има кръвопролития.

Вниманието на Джинджър бе привлечено от движение в предната част на помещението. Тя ахна от изненада, когато видя Джорджа, Марси, Брендън и другите да влизат през малката врата.

— Късно е — рече Майлс Бенел.

Пред входа на военния склад в Тъндър Хил седмината свидетели бяха свалени от военния камион и поведени към по-малката стоманена врата. Картечният пистолет на лейтенант Хорнър обезкуражи бягството и съпротивата.

Фолкърк заповяда на мъжете от ОСРВК да се върнат в „Шенкфийлд“, където да погребат отец Висажик в безименен гроб и да чакат по-нататъшни нареждания. Но, разбира се, заповеди нямаше да има, защото Лийланд щеше да е мъртъв. Не беше необходимо да жертва цялата рота, защото само той и още един човек можеха да контролират пленниците и да унищожат целия склад и лейтенант Хорнър имаше лошия късмет да бъде заместник-командир, така че отговорността падна на неговите плещи.

Влязоха в тунела и Фолкърк се разтревожи, когато видя, че видеокамерите не работят. Но после осъзна, че новата програма, под командите на която действаше „Бдителност“, не изисква визуална идентификация, за да осигури достъп, защото реагира само на един ключ — отпечатъка на дланта и пръстите на лявата ръка на Лийланд. Той допря длан до квадратното стъкло до вътрешната врата и „Бдителност“ веднага го пусна.

Двамата с Хорнър заведоха пленниците на второто ниво, в пещерата, където Алварадо и Бенел чакаха. Фолкърк видя и останалите свидетели — Корвези, Вайс и Туист — и макар да нямаше представа как са влезли там, се зарадва, че цялата група е в ръцете му.

Той остави Хорнър при затворниците и се върна при асансьорите. Фолкърк вече не можеше да има доверие на горкия Том, защото лейтенантът бе останал при заразените хора.

Приготвил оръжието си, Лийланд взе асансьора за третото ниво. Смяташе да убие всеки, който се приближи до него. А ако всички го нападнеха, Фолкърк щеше да насочи картечния пистолет към себе си. Нямаше да позволи да бъде променен. През детството и пубертета родителите му се бяха опитали да го направят като тях — самоубиващ се, религиозен фанатик, но Лийланд устоя. Нямаше намерение да се предаде и промени. Те го преследваха през целия му живот, под едно или друго прикритие, но нямаше да го пречупят сега, когато бе стигнал толкова далеч с непокътната самоличност и достойнство.

На най-долното ниво на Тъндър Хил бяха складирани хранителни запаси, муниции и експлозиви. Членовете на персонала живееха и работеха на второто ниво. Но на третото ниво по всяко време на денонощието обикновено имаше пазач. Лийланд излезе от асансьора и се зарадва, като видя, че тази вечер подземието е безлюдно. Генерал Алварадо се бе подчинил на заповедите му и бе изпратил всички в жилищните помещения.

Алварадо вероятно мислеше, че оказвайки съдействие, ще убеди Фолкърк в човешката същност на хората си. Но Лийланд не беше толкова наивен, че да повярва на тази хитрина. До края на живота си родителите му бяха съумели да се държат като нормални човешки същества и точно когато той започваше да мисли, че наистина го обичат и искат най-доброто за него, те изведнъж разкриваха истинската си природа. Баща му изваждаше кожения каиш или хилката за пинг-понг и започваше да го налага в името на Бога. Фолкърк не можеше лесно да бъде измамен от маските на човешки облик, защото от ранна възраст се бе научил да търси и да очаква нечовешка същност зад привидно нормалния образ.

Лийланд тръгна към масивната стоманена врата на склада с амунициите, като нервно се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в мрака между лампите. Едно от наказанията му като дете беше да го заключат за дълго време в мазето за въглища, което нямаше прозорци.

Фолкърк допря лявата си ръка до квадратното стъкло и вратата се отвори. Лампите вътре осветиха сандъци, контейнери и лавици, отрупани с амуниции, снаряди, мини, гранати и оръжия за унищожение.

В дъното на дългото помещение имаше още една пещера с размери шест на шест метра, която също се отваряше с идентификация на отпечатъка на дланта. Оръжията вътре бяха толкова смъртоносни, че само осем човека от стотиците в Тъндър Хил имаха право да влизат там и никой от тях не можеше да отвори сам пещерата. Системата изискваше трима от осемте да допрат един след друг длани до квадратното стъкло и едва тогава разрешаваше достъп. Но електрониката също се контролираше от „Бдителност“ и новата програма на компютъра, разработена от Лийланд, го направи единственият пазител на тактическия ядрен арсенал в склада. Той сложи длан на студеното стъкло и след петнайсет секунди вратата бавно се отвори.

На стената вдясно бяха окачени двайсет ядрени бомби, сложени в специални раници. Липсваха само детонаторите и експлозивът. Детонаторите бяха в чекмеджетата, вградени в отсрещната стена, а вляво от вратата, в метални шкафове, експлозивите чакаха Армагедон. Подготовката в ОСРВК включваше запознаване с различни ядрени устройства, които терористи можеше да поставят в американските градове, затова Лийланд знаеше как да сглоби, да активира и да дезактивира бомбите. Той извади съставните части от шкафовете и сглоби две бомби само за осем минути, като нервно поглеждаше към вратата. Фолкърк започна да диша по-леко, когато нагласи часовниковите механизми на двата детонатора на петнайсет минути и ги включи.

Лийланд нарами двете раници с ядрените бомби. Всяка тежеше по трийсет и пет килограма. Вдигна ги и тръгна, като се прегърби и изсумтя от тежестта.

Друг на негово място сигурно трябваше да спре два-три пъти, докато прекосява огромния склад, да остави бомбите, да си поеме дъх, да разкърши тяло и едва тогава да продължи. Но не и Лийланд Фолкърк. Гърбът, раменете и ръцете го заболяха, но колкото повече се усилваше болката, толкова по-голямо удоволствие изпитваше той.

Фолкърк постави едната от бомбите в средата на пода на централната пещера и доволно огледа скалните стени и гранитния таван. В пластовете имаше пукнатини и хълмът щеше да се срути, погребвайки всичко в него. Но ако солидните каменни пещери издържаха на взрива, никой, намерил убежище на това ниво, нямаше да оцелее. Нито дори високо приспособима извънземна форма на живот, защото щеше да се изпари в ядрения огън и да се превърне в блуждаещи атоми.

Ядрена болка.

Фолкърк нямаше да оцелее, но щеше да докаже, че е имал смелостта доброволно да се подложи на страданието и да издържи. Само част от секундата на заслепяваща агония. Не беше лошо. Всъщност беше по-приятно от боя с кожения каиш или с хилката за пинг-понг.

Лийланд се усмихна на променящите се цифри на дигиталния часовник на бомбата. Най-хубавото на ядрените бомби от този вид беше, че след като веднъж бъдеха активирани, не можеше да се дезактивират. Не беше необходимо да се притеснява, че някой ще му попречи да осъществи плана си.

Носейки втората бомба, Фолкърк влезе в асансьора и се качи на второто ниво.

Джорджа застана до Джак Туист и погледна космическия кораб. Макар че рухването на преградата в паметта й и прииждащите спомени я бяха подготвили за гледката, тя бе обзета от страхопочитание. Джорджа протегна ръка и през тялото й премина тръпка на страх, почуда и радост, когато пръстите й докоснаха обгорения, очукан и огънат метал.

Марси също протегна ръка към корпуса и каза:

— Луната. Луната.

— Ето, това си видяла да пада на земята, миличка. Спомняш ли си? Само че не беше луната, а това нещо. Първо беше бяло като луната, после стана червено и накрая кехлибарено.

— Луната — тихо повтори детето и плъзна ръка по повърхността на кораба, сякаш да изчисти разноцветния пласт на времето и премеждията и да прогони облака от спомените си. — Луната падна.

— Не е луната, миличка, а космически кораб. Като във филмите.

Марси се обърна към майка си. Погледът й вече не беше разфокусиран и унесен.

— Като капитан Кърк и господин Спок?

Джорджа се усмихна и я притисна до себе си.

— Да, миличка.

— И като Люк Скайуокър — каза Джак, наведе се и отметна кичур коса от очите на момиченцето.

Марси се замисли върху новината, която току-що бе научила.

Джак се усмихна на Джорджа и рече:

— Тя ще се оправи. Може да продължи известно време, но всичко ще бъде наред. Обсебването й се дължи на стремежа да си спомни. Сега вече започва да си спомня и не е необходимо да се измъчва.

Както обикновено, Джорджа черпеше увереност дори само от присъствието и спокойствието му.

— Да, ще се оправи… Ако се измъкнем живи оттук. И с непокътнати спомени.

— Ще се измъкнем — увери я Джак.

Доминик много се зарадва, когато видя Паркър. Той прегърна приятеля си и попита:

— Как се озова тук, за Бога?

— Дълга история. — Тъгата, изписана на лицето и в очите му, говореше по-красноречиво от думите, че част от тази история е мрачна.

— Не исках да те забърквам в чак такива големи неприятности — добави Доминик.

— Не бих пропуснал това за нищо на света — заяви Паркър, поглеждайки космическия кораб.

— Какво се е случило с брадата ти?

— Когато пристигат такива гости — отговори художникът и посочи кораба, — заслужава си да се обръснеш.

Ърни тръгна покрай звездния кораб, като го оглеждаше и докосваше.

Фей остана при Брендън, защото се притесняваше за него. Преди няколко месеца той бе изгубил вярата си в Бога — или поне така мислеше — и това му се бе отразило зле. А тази вечер Брендън изгуби отец Висажик — удар, който замъгли със сълзи погледа му и го накара да се разтрепери.

— Прекрасен е, нали, Фей? — попита той, гледайки кораба.

— Да. Никога не съм си падала по разкази за други светове и не съм се замисляла какво биха означавали… Но това е краят на една вече отминала епоха и началото на нещо ново и чудесно.

— Но не е Господ. Дълбоко в душата си се надявах да е Той.

Фей хвана ръката му.

— Спомняш ли си посланието, което Паркър ти донесе от отец Висажик? Каза ти го, докато пътувахме във военния камион. Отец Висажик е разбрал какво се е случило в онази юлска нощ и това е укрепило вярата му.

— За него всичко беше укрепване на вярата — тъжно се усмихна Брендън.

— Така ще бъде и за теб. Нуждаеш се само от време, за да размишляваш. И после ще гледаш на нещата по същия начин като отец Висажик, защото макар да не го съзнаваш, ти много приличаш на него.

Брендън я погледна изненадано.

— Аз? Но ти не го познаваш. Аз не съм и наполовина като него.

Фей се усмихна и приятелски го ощипа по бузата.

— Когато ни разказа за отец Висажик, беше ясно, че му се възхищаваш. Веднага разбрахме, че много си приличате. Ти си млад, Брендън. Предстои ти да научиш още неща. Но когато станеш на годините на отец Висажик, ще бъдеш точно като него. И всеки ден от живота ти ще бъде изпълнение на завещаното от него.

Отчаянието, изписано на лицето на Брендън, отстъпи място на крехка надежда. Устните му потрепериха.

— Наистина ли… мислиш така?

— Убедена съм.

Той я прегърна, а тя го потупа по рамото.

Нед и Санди се бяха прегърнали през кръста и гледаха космическия кораб. Не говореха, защото думите бяха излишни.

После Санди каза нещо, което не можеше да бъде премълчано.

— Нед, ако се измъкнем живи оттук… ще отида на лекар. Специалист по забременяване. Искам да имаме дете.

— Но ти никога…

— Не обичах достатъчно света. Но сега искам да съществува част от нас, когато човечеството се издигне над мрака, отправи се към други светове и може би се запознае с чудесни непознати като тези, които са дошли с този кораб. Ще бъда добра майка, Нед.

— Знам.

Когато видя и последните свидетели и Паркър Фейн да влизат в пещерата, Майлс Бенел загуби надежда, че необикновените способности на Доминик Корвези ще съумеят да задържат Фолкърк извън подземието. Налагаше се да разчита на магнума, затъкнат в колана му и скрит под лабораторната престилка.

Майлс мислеше, че Лийланд ще дойде с най-малко двайсетина човека. Но се появи само Хорнър, който държеше картечен пистолет и беше готов да го използва.

— Генерал Алварадо, доктор Бенел, полковник Фолкърк ще дойде след малко — съобщи лейтенантът.

— Как смееш да влизаш тук с насочено автоматично оръжие? — попита Боб със самоувереност, на която Майлс се възхити. — Не съзнаваш ли, че ако неволно натиснеш спусъка, куршумите ще започнат да рикошират в скалните стени и ще убият всички ни, включително й теб?

— Никога не натискам неволно спусъка — предизвикателно отговори Хорнър.

— Къде е Фолкърк?

— Трябва да свърши някои неща. Извинява се, че ви кара да го чакате. Ще дойде след малко.

— Какви неща?

— Сър, полковникът невинаги ме уведомява за намеренията си.

Майлс се уплаши, че Фолкърк вече е довел взводовете на ОСРВК, за да ликвидират персонала. Но това започна да му се струва все по-малко вероятно, защото не се чуваха изстрели.

Бенел беше въоръжен и дебнеше удобна възможност да си разменят ролите с врага, но не искаше Хорнър да разбере това. Ето защо, Майлс реши, че най-естественото нещо, което би могъл да направи, е да разговаря със свидетелите и да започне да отговаря на множеството им въпроси. Той установи, че повечето са чули за ГИПК, затова набързо резюмира заключенията на комисията и обясни защо е било заповядано тайната да бъде потулена.

Майлс им разказа, че космическият кораб е забелязан от сателити на отбраната, обикалящи около земята на разстояние трийсет и пет хиляди километра. Засекли го, като минавал покрай луната. Руските военни сателити съзрели посетителя много по-късно и не го идентифицирали правилно.

Отначало наблюдателите помислили, че междузвездният кораб е голям метеорит или малък астероид, който ще се сблъска със земята. Ако бил съставен от мек, порест и шуплив материал, можело да изгори, докато пада. И дори ако на земята не й провървяло и отломъкът бил направен от нещо по-твърдо, можело да се разпръсне на по-малки и относително безвредни метеорити. Но ако било от никел и желязо, блуждаещото тяло определено представлявало заплаха. Разбира се, по всяка вероятност щяло да падне във вода, защото седемдесет процента от повърхността на планетата е покрита с океани. Метеоритът щял да причини малко щети, освен ако не паднел близо до брега и не опустошал някое пристанище. Най-лошата вероятност била приземяване в гъсто населен район.

Шест месеца по-рано в орбита били тайно изстреляни първите сателити от националната стратегия за противоракетна отбрана. Били разработени само десет процента от системата, която на този етап едва ли би предотвратила ядрена война. Но благодарение на неколцина прозорливи учени сателитите имали висока маневреност, която би им позволила да отклонят оръжията и да играят ролята на планетарна отбрана точно срещу такава заплаха като връхлитащо парче космически боклук. Според най-новите теории падащи комети или астероиди са станали причина за гибелта на динозаврите, и военните решили, че може би е разумно противоракетният щит да бъде използван за свалянето не само на руски ракети, но и на блуждаещи небесни тела. Затова един от сателитите бил преместен на друго място, докато метеоритът се приближавал до земята и плановете били да изстрелят всичките му ракети срещу натрапника. Макар че нито една от ракетите не била с ядрена бойна глава, се смятало, че зарядът им е достатъчно силен, за да раздроби метеорита на малки парчета, които няма да причинят разрушения на земята.

— После — продължи Майлс, — няколко часа преди планираната атака срещу натрапника, анализът на последните снимки показа изумително симетрична форма. А данните на спектрографа, изпратени от сателита, започнаха да затвърждават убеждението, че небесното тяло може да е нещо по-странно от метеорит. Анализите не отговаряха на стандартните описания на метеорити. На всеки десет минути бяха поръчвани нови снимки. През следващия час приближаващият се обект стана по-ясен и вероятността да е космически кораб нарасна толкова много, че никой не посмя да рискува да заповяда унищожаването му. Не бяхме уведомили руснаците нито за обекта, нито за намерението ни да го унищожим, защото щяхме да издадем информация за възможностите на сателитите на отбраната ни. Започнахме умишлено да заглушаваме руския радар в орбита около земята, като им пускахме електронни смущения, за да прикрием курса на кораба И да запазим в тайна посещението. Отначало помислихме, че цилиндърът ще започне да обикаля земята. Но много късно осъзнахме, че корабът ще се приземи. Компютрите на отбраната можаха да дадат трийсет и осем минутно предупреждение, че обектът ще кацне в Елко Каунти.

— Достатъчно време, за да затворят магистрала 80 и да повикат Фолкърк и хората му от базата им — отбеляза Ърни Блок.

— Те бяха на учение в Айдахо. За добро или лошо. Зависи от гледната ви точка.

— Разбира се, доктор Бенел, аз знам каква е вашата гледна точка — каза Лийланд Фолкърк, който влезе в пещерата.

Револверът изведнъж се стори на Майлс безполезен като прашка.

Щом видя Лийланд Фолкърк, Джинджър реши, че не е излязъл добре на снимката в „Сентинел“. Той беше по-хубав, по-внушителен и по-страшен. Полковникът не държеше картечния си пистолет насочен и готов за стрелба като Хорнър, а безгрижно го бе провесил на рамото си. Но привидното му безразличие беше по-заплашително от позата на Хорнър. Джинджър имаше чувството, че с апатичния си вид Фолкърк ги предизвиква да направят нещо. Полковникът се приближи до групата и Джинджър долови осезаемото му излъчване на омраза и безумие.

— Къде са хората ви, полковник? — попита Бенел.

— Тук сме само аз и лейтенант Хорнър. Не е необходимо да демонстрираме сила. Убеден съм, че когато разумно обсъдим положението, ще намерим решение на проблема, което ще удовлетвори всички ни.

Джинджър беше сигурна, че Фолкърк ги заблуждава и си играе с тях. Той приличаше на дете, което знае някаква тайна и неведението на другите му доставя огромно удоволствие. Тя видя, че доктор Бенел е озадачен от държанието му и го гледа недоверчиво и предпазливо.

— Продължете дискусията си — каза Лийланд и погледна часовника си. — Не ми позволявайте да ви прекъсвам, за Бога. Сигурно имате хиляди въпроси, на които бихте искали доктор Бенел да отговори.

— Аз имам въпрос — обади се Санди. — Къде са… хората, които са дошли с този кораб?

— Мъртви са — отговори Майлс. — Бяха осмина, но бяха умрели, когато се приземиха тук.

Болка на състрадание прониза сърцето на Джинджър. Тя видя, че и другите са потресени и разочаровани. Паркър и Джорджа дори тихо изстенаха, сякаш току-що им бяха съобщили за смъртта на близък приятел.

— Как са починали? — попита Нед. — От какво?

— Ами, първо трябва да знаете повече за тях и защо бяха дошли тук — отговори Бенел, непрекъснато поглеждайки полковник Фолкърк. — В кораба им намерихме енциклопедия за техния вид и за развитието на цивилизацията, биологията и психологията им, записана на нещо като нашите видеодискове. Бяха ни необходими две седмици да идентифицираме плейъра и месец, докато се научим как да го използваме. Материалът на дисковете е с превъзходно качество и обяснява нагледно много неща, въпреки езиковата бариера. Освен това постепенно учи на езика им. Ние, които работим по този проект, почувствахме… братска близост с пътниците в кораба.

— Братска близост — подигравателно подхвърли Фолкърк и се изсмя иронично.

Доктор Бенел го изгледа гневно, но продължи да разказва:

— Ще са ми нужни няколко седмици, за да ви разкажа какво знаем за тях. Достатъчно е да кажа, че те са невъобразимо древен вид и много отдавна пътуват в космоса. Този кораб е издирил и открил пет интелигентни вида в други слънчеви системи.

— Пет! — учудено възкликна Джинджър. — Но това е невероятно. Само си помислете какви огромни разстояния е трябвало да изминат.

Майлс кимна.

— Веднага щом успели да намерят начин да пътуват от планета на планета, те решили, че свещеният им дълг е да издирват други разумни същества. Всъщност това се превърнало в нещо като религия за тях. — Бенел поклати глава и въздъхна. — Трудно е да го проумеем, защото дори превъзходната им визуална енциклопедия описва повече физически неща, отколкото философията им. Но според нас те се смятат за служители на някаква висша сила, която е създала вселената…

— Господ? — прекъсна го Брендън. — Искате да кажете, че те се смятат за Божии служители?

— Нещо такова — отговори Майлс. — Но не разпространяват религиозно послание. Само чувстват, че свещеният им дълг е да помагат на интелигентните видове да установят контакт през огромната пустош на космоса.

— Контакт — злокобно подметна Фолкърк и отново погледна часовника си.

Генерал Алварадо бавно се придвижваше към дясната страна на полковника.

Джинджър изпитваше все по-силно безпокойство от антагонизма между Фолкърк и Бенел и Алварадо и не го разбираше. Тя се приближи до Доминик и сложи ръка на рамото му.

— Пришълците донесоха и друг дар — продължи Майлс. — Те са толкова древен вид, че са развили някои умения, които ние смятаме за паранормални. Способността да лекуват. Телекинезата. Освен това са се научили и да ги… предават на други разумни същества, които не ги притежават.

— Да ги предават? — попита Доминик. — Как?

— Не знам точно. Но могат да го правят. И очевидно това е станало и с вас и сега вие можете да ги предавате на други хора.

— Искате да кажете, че Доминик и Брендън могат да предават на… всеки дарбата си? — учуди се Джак.

— Аз вече я предадох — каза Брендън. — Джинджър, Доминик, Джак, вие не чухте новините, които отец Висажик е съобщил на Паркър. Емелийн и Уинтън, които излекувах в Чикаго, сега притежават дарбата.

— Нови източници на инфекция — мрачно отбеляза Фолкърк.

— И след като Брендън ме излекува, рано или късно и аз ще притежавам силата — рече Паркър.

Мислите на Джинджър трескаво препускаха в главата й. Новините бяха потресаващи.

— Искате да кажете, че… те са дошли да ни помогнат да се развием? И тази еволюция вече се осъществява?

— Да — отговори Бенел.

— Моля ви, този маскарад става отегчителен — каза Лийланд Фолкърк и отново погледна часовника си.

— Какъв маскарад? — попита Фей Блок. — Какви ги говорите, полковник? Казаха ни, че според вас ние сме заразени. Това са глупости. Откъде ви хрумна тази налудничава мисъл?

— Спестете ми игрите — троснато каза Фолкърк. — Преструвате се, че не знаете нищо. А всъщност всичко ви е ясно. Никой от вас вече не е човешко същество. Всички сте… обладани и привидната ви невинност е игра, която трябва да ме убеди да пощадя живота ви. Но няма да стане. Късно е.

Отвратена от безумието на Фолкърк, Джинджър отново се обърна към Бенел:

— Какви са тези щуротии за зараза и обладаване?

— Грешка — отговори Майлс и направи няколко крачки вляво.

Джинджър осъзна, че той се опитва да привлече вниманието на Фолкърк към себе си и да го отклони от генерал Алварадо.

— Грешка — повтори Бенел. — Или по-скоро… типичен пример за човешката ксенофобия — омраза и подозрителност към непознати и към всеки, който е различен от теб. Когато видяхме някои от видеофилмите и научихме за желанието на пришълците да предават способностите си на други видове, ние явно изтълкувахме погрешно информацията. Отначало помислихме, че те обладават и започват да контролират всеки, когото променят и вливат чуждо съзнание в гостоприемника. Предполагам, че това е разбираема параноя след всички филми и книги на ужасите. Смятахме, че имаме работа с паразитен вид. Но тази представа бързо се разсея, защото видяхме още от дисковете им и имахме време да обмислим нещата. Сега сме сигурни, че сме сбъркали.

— Но аз мисля, че всички сте заразени и сетне, под контрола на онези същества, сте започнали да омаловажавате опасността! Или… дисковете са пропаганда и лъжи — заяви Фолкърк.

— Не — възрази Бенел. — Първо, мисля, че онези същества не са способни да лъжат. Второ, ако искаха да ни завладеят, нямаше да им е необходима пропаганда. И със сигурност нямаше да донесат енциклопедията, която ни обяснява, че ще ни променят.

— Може би в случая религиозната метафора не е много уместна — каза Брендън. — Но щом са чувствали, че идват при нас като Божии служители… и са дошли да ни дадат тези приказни дарове, тогава те са ангели, които ни възнаграждават със специална благословия.

Фолкърк се изсмя грубо.

— О, това беше върхът, Кронин! Мислиш ли, че можеш да ме заблудиш от религиозна перспектива? Мен? Дори да бях религиозен фанатик като родителите ми, никога нямаше да приема онези твари като ангели. Ангели с лица като кофи, пълни с червеи?

— Червеи? Какви ги говори? — обърна се Брендън към Бенел.

— Видът на пришълците е съвсем различен от нашия — отговори ученият. — Двуноги са и имат шест пръста вместо пет. Но с това се изчерпва общото във външността ни. Отначало изглеждат отблъскващи. Всъщност „отблъскващи“ е меко казано. Но с течение на времето… започваш да съзираш някаква своеобразна красота.

— Своеобразна красота — презрително каза Фолкърк. — Те са чудовища и са красиви само в очите на други чудовища, затова вие току-що подкрепихте мнението ми, Бенел.

Гневът на Джинджър срещу полковника я накара да направи една-две крачки към него, въпреки картечния пистолет.

— Проклет глупак! Какво значение има как изглеждат? Най-важното е какво представляват. А пришълците явно са същества със силно развито чувство за дълг, при това благороден. И общото между нас е по-важно от разликите. Баща ми винаги казваше, че що се отнася до интелигентността, нещата, които ни отличават от зверовете, са смелостта, любовта, приятелството, състраданието и съпричастността. Съзнавате ли каква смелост се изисква, за да се отправят на такова дълго пътуване? Ето, това е общото между нас. Смелостта. А любовта и приятелството? Пришълците сигурно ги притежават, защото как инак са изградили цивилизация, която е стигнала до други планети? Любовта и приятелството са необходими, за да имаш причина да изграждаш. Състрадание? Те са имали мисия да издигнат други интелигентни видове на по-високо стъпало на стълбицата на еволюцията. За това несъмнено се изисква състрадание. А що се отнася до съпричастността? Не е ли очевидно? Те разбират страховете, че сме сами във вселената. Съчувстват ни толкова много, че са се посветили на тези невероятни пътешествия с единствената надежда да се срещнат с нас и да ни съобщят вестта, че не сме сами. — Изведнъж гневът на Джинджър се насочи не само към Фолкърк, но и към ужасяващата слепота на човешката раса, която я водеше към самоунищожение. — Погледнете ме. Аз съм еврейка. Има хора, които мислят, че не съм като тях, а по-лоша, дори опасна. Невежите вярват на измислици, че евреите пият кръвта на бебетата. Има ли разлика между онзи нездрав антисемитизъм и упорството ви, въпреки всички доказателства за противното, че тези същества са дошли да изпият кръвта ни? Пуснете ни, за Бога. Сложете край на тази безкрайна омраза тук. Веднага. Ние имаме определена цел в живота, в която няма място за ненавист.

— Браво. Хубава реч — язвително каза Фолкърк и насочи картечния си пистолет към генерала. — Не посягай към оръжието, Алварадо. Предполагам, че си въоръжен. Не искам да бъда застрелян, а да загина в славния огън.

— Огън? — попита Бенел.

— Точно така, докторе — ухили се Лийланд. — Славният огън, който ще унищожи всички ни и ще спаси света от заразата.

— Господи! Затова не сте довели хора със себе си. Не сте искали да жертвате повече от необходимите. — Майлс се обърна към Алварадо: — Боб, този смахнат негодник е сложил ръка на тактическите ядрени бомби.

Лицето на генерала се изкриви от гняв и пребледня.

— Две ядрени бомби — каза Фолкърк. — Едната е пред вратите, а другата — в главното помещение на долното ниво. След по-малко от три минути всички ще се превърнем в пепел. Няма да имате време да ме промените. Предполагам, че това продължава повече от три минути.

Изведнъж картечният пистолет излетя от ръцете на Фолкърк. В същия миг лейтенант Хорнър изкрещя, когато и неговото оръжие изхвърча от ръцете му. Двата картечни пистолета се завъртяха във въздуха и изтракаха на пода. Единият падна в краката на Ърни Блок, а другият — до Джак Туист. Двамата грабнаха оръжията и ги насочиха към Фолкърк и Хорнър.

— Ти ли го направи? — обърна се Джинджър към Доминик.

— Мисля, че аз. Не знаех как… да го сторя, докато не стана неизбежно. Също както Брендън лекува хората.

— Но това не решава проблема — рече Бенел. — Фолкърк каза, че остават три минути.

— Две — поправи го полковникът и щастливо се ухили.

— Онези ядрени бомби не могат да бъдат дезактивирани — каза Алварадо.

— Брендън, ти се заеми с тази пред вратата, а аз ще сляза на долното ниво — извика Доминик и хукна към асансьора.

— Не могат да бъдат дезактивирани — повтори генерал Алварадо.

Брендън коленичи до ядрената бомба и потрепери, когато видя колко време остава до детонирането й. Минута трийсет и три секунди.

Той не знаеше какво да направи. Вярно, бе излекувал трима човека, бе накарал пиперниците да се въртят във въздуха и бе предизвикал светлина, но си спомняше как предметите се бяха изплъзнали от контрола му и столовете бяха подскочили и се блъснали в тавана. Брендън знаеше, че ако направи едно погрешно движение с детонатора на бомбата, свръхестествените му способности няма да го спасят.

Минута двайсет и шест секунди.

Другите бяха излезли от пещерата, където бе скрит космическият кораб, и бяха наобиколили младия свещеник.

— Ако повредя детонатора… — започна Брендън.

— Не — прекъсна го Алварадо. — Бомбата ще се взриви автоматично.

Минута и три секунди.

Фей коленичи до Брендън.

— Накарай го да изскочи от проклетата бомба. Както Доминик направи с оръжията.

Брендън се вторачи в бързо сменящите се цифри на часовника на детонатора и се опита да си представи как устройството изскача от бомбата.

Но нищо не се случи.

Петдесет и четири секунди.

Ругаейки мудността на асансьора, Доминик изхвърча навън, веднага щом вратите се отвориха. Джинджър го последва. Двамата се втурнаха към ядрената бомба, поставена в средата на пещерата на най-долното ниво на Тъндър Хил.

— Господи — с разтуптяно сърце възкликна той, като видя дигиталния часовник.

Петдесет секунди.

— Можеш да го направиш — насърчи го Джинджър. — Ти имаш определена цел в живота.

— Ще се опитам.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

И двамата се изненадаха от признанията си.

Четирийсет и две секунди.

Доминик протегна ръце над ядрената бомба и усети, че кръговете веднага се появиха на дланите му.

Четирийсет секунди.

Брендън се обля в пот.

Трийсет и девет секунди.

Той се напрягаше, опитвайки се да задейства магията, която знаеше, че притежава. Но макар че кръговете пламнаха на дланите му и почувства прииждането на силата, Брендън не можеше да се съсредоточи върху задачата. Мислеше какво лошо би могло да се случи и колкото повече разсъждаваше, толкова по-малко успяваше да насочи чудодейната енергия.

Трийсет и четири секунди.

Паркър Фейн коленичи до него.

— Не се обиждай, отче, но може би проблемът е в това, че като йезуит, си склонен към интелектуален размисъл. Може би тази работа изисква инстинктивни действия. Вероятно й трябва фанатичното, необуздано, шеметно себеотдаване на един художник. — Паркър протегна едната от огромните си ръце към детонатора и изкрещя. — Излез оттам, да ти го начукам!

Детонаторът изскочи от мястото си и падна в ръцете му.

Чуха се възгласи на облекчение и поздравления, но Брендън каза:

— Часовникът продължава да работи.

Единайсет секунди.

— Да, но вече не е свързан с бомбата — ухили се Паркър.

— Но в проклетия детонатор има конвенционален експлозив — рече Алварадо.

Детонаторът изскочи от бомбата и падна в ръцете на Доминик. Той видя, че часовникът продължава да работи и разбра, че трябва да го накара да спре, макар вече да няма опасност от ядрена експлозия. Напрегна волята си, съсредоточи се и светещите цифри застинаха на 0:03.

Паркър, който не бе свикнал с ролята на магьосник, изпадна в паника. Убеден, че силата му е изчерпана, той прибягна до характерен за него ход на действие. Художникът нададе боен вик, обърна се и запокити детонатора към отсрещната стена на пещерата, за да го отдалечи колкото е възможно повече от хората, после се хвърли на земята като останалите.

Доминик целуваше Джинджър, когато над главите им се разнеси експлозия. Двамата подскочиха. За миг той помисли, че Брендън не е успял да дезактивира другата бомба. После осъзна, че един ядрен взрив би срутил пещерата.

— Детонаторът — каза Джинджър.

— Хайде! Да отидем да видим дали някой не е пострадал.

Асансьорът бавно пълзеше нагоре. Главното помещение на второто ниво беше пълно с членове на персонала на военния склад. Всички бяха въоръжени.

Хванал Джинджър за ръката, Доминик си проправи път през тълпата и се насочи към мястото, където бе оставил Брендън. Той видя Фей, Санди и Нед и после Брендън — жив и невредим. И Джорджа. И Марси.

Паркър изскочи отдясно и сграбчи Доминик и Джинджър в мечешката си прегръдка.

— Трябваше да ме видите. Ако аз и Еди Мърфи бяхме живи навремето, Втората световна война щеше да свърши за шест месеца.

— Започвам да разбирам защо Доминик ти се възхищава толкова много — каза Джинджър.

— Как няма да ми се възхищава! Всеки, който ме познава, ме обича.

Изведнъж се чу разтревожен вик, който стресна Доминик. Той се обърна и видя, че в суматохата Фолкърк се е отдалечил от Джак и Ърни и е взел револвер от един от служителите на Тъндър Хил. Всички се дръпнаха от него.

— За Бога — извика Джак. — Всичко свърши, полковник.

Но Лийланд нямаше намерение да подновява личната си война. Прозрачните му светлосиви очи блестяха от безумие.

— Да, свърши, и аз няма да бъда променен като вас. Няма да ме заразите.

Преди на някого да му хрумне да изтръгне оръжието от ръцете му, Фолкърк пъхна дулото в устата си и натисна спусъка.

Ужасена, Джинджър отмести поглед от свличащото се на пода тяло. Отврати я не кървавата смърт, а глупавата, безсмислена загуба сега, когато най-после човечеството бе открило тайната на безсмъртието.

3.Превъзходство

Докато служителите на Тъндър Хил изпълваха пещерата и заобикаляха космическия кораб, който виждаха за пръв път, Джинджър, Доминик, останалите свидетели и Майлс Бенел влязоха в летателния апарат.

Интериорът беше обикновен като външността. Нямаше сложни уреди, с каквито би се очаквало да е оборудван космически кораб, предназначен за такова дълго пътуване. Майлс Бенел обясни, че извънземните са напреднали невероятно много в областта на техниката и физиката и човешкият ум не може да си представи постиженията им. Вътре имаше едно-единствено дълго помещение, което в по-голямата си част беше еднообразно и безлично. Топлата златиста светлина, която изпълваше кораба в нощта на шести юли и се явяваше в сънищата на Брендън, не се виждаше. На стената бяха наредени само няколко обикновени работни лампи, които учените от Тъндър Хил бяха инсталирали.

Въпреки семплостта си помещението излъчваше уют, привлекателност и някакво вълшебство, които напомниха на Джинджър за кабинета на баща й в задната част на първия му бижутерски магазин в Бруклин. Стените бяха украсени само с един календар и мебелите не бяха скъпи. Но за Джинджър онази стая беше свещена, защото там Джейкъб често й четеше книги — фантастични приказки за джуджета и вещици, за други светове или шпионски романи. Гласът му придобиваше звучен и хипнотичен тембър. Реалността в невзрачния малък кабинет избледняваше и Джинджър се пренасяше на други места и времена. Също като кабинетът на Джейкъб, и космическият кораб не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед, и криеше приказни загадки.

Покрай стената бяха наредени четири контейнера, които приличаха на ковчези и бяха направени от полупрозрачен, млечносин материал, наподобяващ кварц. Майлс Бенел обясни, че това са леглата, в които пътешествениците са прекарвали дългите пътувания в състояние на летаргичен сън, като остарявали само една земна година на всеки петдесет. Докато спели, напълно автоматизираният кораб пътувал в пространството, ориентирайки се с помощта на множеството сензори и сонди, търсещи живот на стотиците хиляди слънчеви системи, покрай които минавали.

Джинджър забеляза, че над всеки контейнер има два релефни кръга като онези, които се появяваха на дланите на Доминик и Брендън.

— Казахте ни, че пришълците са били мъртви, когато са пристигнали тук — обърна се Нед към Бенел. — Но не отговорихте на въпроса ми от какво са умрели.

— От старост. Корабът и уредите му са продължили да функционират по време на приземяването край магистрала 80, но пътниците са починали, много преди да се приближат до земята.

— Но нали са остарявали само с една година на всеки петдесет? — попита Фей.

— Да. От онова, което научихме за тях, продължителността на живота им е средно петстотин години.

— Но тогава те са пътували двайсет и пет хиляди години, докато умрат от старост — каза Джак Туист, който бе взел на ръце Марси.

— Повече — отговори Бенел. — Въпреки огромните си познания и високо развити технологии, пришълците така и не са успели да надминат скоростта на светлината. Нашата галактика е с диаметър осемдесет хиляди светлинни години. Пътешествениците са се опитали да ни покажат местоположението на родината си чрез триизмерни галактически диаграми. Предполагаме, че са дошли от планета, която се намира на повече от трийсет и една хиляди светлинни години от нас. И тъй като са се движили приблизително със скоростта на светлината, пътуването е продължило трийсет и две хиляди години. Дори след като животът им е бил удължен чрез летаргичния сън, те трябва да са умрели преди десет хиляди години.

Джинджър отново се разтрепери. Тя докосна единия от млечносините контейнери, който за нея беше убедително доказателство за състрадание и съпричастност, каквито човешкото съзнание не може да проумее и въплъщение на потресаваща саможертва. Да се откажеш доброволно от удобствата на дома си, да напуснеш света си и да предприемеш такова невъобразимо дълго пътуване единствено с надеждата да помогнеш на непознати същества…

Гласът на Бенел ставаше все по-тих, докато накрая се превърна в шепот, сякаш се намираха в църква.

— Умрели са на двайсет и пет хиляди светлинни години от родината си. Вече са били мъртви, когато човечеството още е живяло в пещери и е започвало да изучава основите на земеделието. Когато тези… невероятни пътешественици са починали, населението на земята е било едва пет милиона, по-малко, отколкото сега живее само в Ню Йорк. През следващите десет хиляди години, докато ние сме се мъчели да се измъкнем от калта и да изградим една неустойчива цивилизация, вечно крепяща се на ръба на унищожението, тези осем изследователи постепенно са се приближавали към нас.

Брендън също докосна ковчега. В очите му блеснаха сълзи. Джинджър отгатна мислите му. Той беше свещеник и бе дал обет за бедност и безбрачие и бе загърбил много от удоволствията на светския живот като саможертва пред Бога. Но никое от лишенията му не можеше да се сравни с онова, което пришълците бяха дали за тяхната кауза.

— Но за да са намерили други разумни същества, когато разстоянията са толкова големи, а шансът — толкова малък, те трябва да са изпратили много такива кораби — каза Паркър.

— Да. Смятаме, че всяка година са изпращали стотици, дори може би хиляди. И са го правили повече от сто хиляди години, преди да изстрелят този кораб. Както вече ви казах, това е религията им. Другите пет вида, които са открили, се намират на петнайсет хиляди светлинни години от родината им. И са разбирали, че са попаднали на разумен живот след още петнайсет хиляди години, защото за толкова време е пристигало в родината им посланието за осъществения контакт. Започвате ли да схващате дълбочината и измеренията на себеотрицанието им?

— Повечето кораби тръгват и никога не се връщат — каза Ърни. — И не постигат успех. Само пътуват в безкрайния космос, докато екипажът им умре.

— Да — рече Бенел.

— Но не спират — каза Доминик.

— Може би никога няма да се срещнем с тях — добави Нед.

— Да речем, че минат сто години, докато човечеството се научи да прилага познанията и технологията, които са ни донесли — каза Бенел. — И още… най-малко хиляда, докато съзреем достатъчно, за да бъдем толкова всеотдайни като тях и да направим същата саможертва. Тогава ще изстреляме космически кораб с екипаж, който ще заспи летаргичен сън. И вероятно ще намерим начин да усъвършенстваме процеса, за да стареем по-бавно. Никой от нас няма да го доживее, но това ще стане. Убеден съм. И после… след трийсет и две хиляди години нашите потомци ще бъдат там, ще върнат визитата и ще установят контакт с онези същества.

Всички се умълчаха, опитвайки се да проумеят невероятните измерения на онова, което си бяха представили.

Джинджър почувства неописуемо, но приятно вълнение.

— Това е Божият замисъл — каза Брендън. — Тук става дума не за човешки, а за Божи план.

— Струва ми се, че вече не е толкова важно кой ще спечели световната клубна титла по футбол тази година, нали? — подхвърли Паркър.

Доминик сложи ръце на кръговете над контейнерите за летаргичен сън и каза:

— Мисля, че в онази юлска нощ само шестима от членовете на екипажа бяха мъртви, доктор Бенел. Започвам да си спомням какво стана, след като влязохме в кораба. Почувствах, че нещо живо в тези два контейнера ме вика. Умираше, но още беше живо.

— Да — каза Брендън. По лицето му вече се стичаха сълзи. — Спомням си, че златистата светлина идваше от два от тези контейнери и ме привличаше. Бях принуден да се приближа и да сложа ръце на кръговете. И когато го сторих… разбрах, че нещо под капака отчаяно се е вкопчило в живота, но не заради себе си, а за да ми подари нещо. И когато докоснах кръговете, ми го даде. И после умря. Тогава нямах представа какво има в мен. Дори сега, когато знам, предполагам, че ще ми трябва време да проумея и да се науча да използвам силата.

— Било е живо — потресен каза Бенел. — Ами… Две от телата се бяха превърнали в прах… Други две се бяха разложили… Останалите четири бяха в много по-добро състояние, а две от тях изглеждаха идеално запазени. Но и през ум не ни е минавало…

— Да — прекъсна го Доминик, който явно си спомни още неща. — Умираше, но се държеше, за да ми предаде дарбата. Очаквах, че после ще ме разпитат и ще имам възможност да кажа какво ми се е случило в космическия кораб. Но правителството изгаряше от нетърпение да предпази обществото ни от шока от контакта и се страхуваше от неизвестността… Така и не можах да разкажа нищо.

— Скоро ще разкажете всичко на целия свят — рече Бенел.

— И ще го променим — добави Брендън.

Джинджър погледна лицата на членовете на семейството от мотел „Спокойствие“, сетне Паркър и Бенел и усети връзката, която скоро щеше да съществува между всички мъже и жени, невероятната близост, произлизаща от споделения скок нагоре по стълбицата на еволюцията, към един по-добър свят. Хората на земята вече нямаше да бъдат непознати един за друг. Те бяха живели в мрак и невежество, но сега стояха пред прага на нова зора. Джинджър погледна ръцете си на хирург и се замисли колко много години бе учила, надявайки се, че ще спасява човешки живот. Сега вече цялата тази подготовка може би нямаше да й е необходима и усилията й бяха напразни. Но й беше все едно. Зарадва се от перспективата за един свят, който нямаше да се нуждае от медицина и хирургия. Скоро Джинджър щеше да поиска Доминик да й предаде дарбата си и щеше да лекува само с докосване. Нещо повече, щеше да предава на другите хора силата да се лекуват сами. Продължителността на човешкия живот щеше изведнъж да се увеличи драстично. Триста, четиристотин, а може би дори петстотин години. С изключение на нещастните случаи, смъртта щеше да бъде прогонена към далечен хоризонт. Вече нямаше да има майки и бащи, безмилостно отнети от децата, които ги обичат. Нито съпрузи, които да седят до смъртния одър на младите си жени. Не. Никога.