Непознати

1.Бостън, Масачузетс

В периода двайсет и седми декември и пети януари Джинджър Вайс посети шест пъти апартамента на Пабло Джаксън. По време на тези посещения той използва хипноза, опитвайки се предпазливо и търпеливо да проникне отвъд „блокажа Азраел“, който бе запечатал част от паметта й.

За възрастния илюзионист Джинджър ставаше все по-красива. Тя му се струваше все по-интелигентна, очарователна, привлекателна и упорита. Пабло виждаше в нея жената, която би искал да има за дъщеря. Джинджър събуди в него бащинско чувство на закрила, каквото той не бе изпитвал дотогава.

Пабло й разказа почти всичко, което бе научил от Александър Кристофсън по време на Коледната вечеря в дома на семейство Хелгеншаймър. Джинджър отхвърли идеята, че блокирането на паметта й не се е развило по естествен път, а е имплантирано от неизвестни хора.

— Това е твърде странно. Такива неща не се случват на обикновени хора като мен. Аз съм простосмъртна жена от Бруклин, а не човек, който би се забъркал в международни интриги.

Единственото, което Пабло не й каза, беше, че бившият шпионин го е предупредил да не й помага. Ако разбереше за притесненията на Алекс, Джинджър можеше да реши, че положението е твърде рисковано, за да оправдае въвличането на Пабло. Но от загриженост към нея и от егоистичното желание да бъде част от живота й Пабло запази в тайна тази информация.

На срещата им на двайсет и седми декември той приготви специален обяд.

— Не съм била близо до военна база и не съм участвала в научноизследователски проекти на отбраната — каза Джинджър, докато се хранеха. — Не съм се свързвала с човек, замесен в шпионаж. Това е абсурдно!

— Ако случайно си попаднала на някаква опасна информация, това е било някъде, където си имала право да бъдеш… но си се озовала там в неподходящия момент.

— Но, Пабло, ако са промили мозъка ми, това би изисквало известно време. Трябвало е да ме задържат някъде. Не е ли така?

— Предполагам, че е отнело няколко дни.

— Ето защо, сигурно грешиш. Разбира се, съзнавам, че докато са ме принуждавали да забравя онова, което случайно съм видяла, те са потиснали и спомена за мястото, където са ме държали за промиване на мозъка. Но все някъде в миналото ми трябва да има празно пространство и време, през което не мога да си спомня къде съм била и какво съм правила.

— Не. Те са имплантирали фалшиви спомени, за да покрият липсващите дни и ти изобщо не си разбрала.

— Мили Боже! Наистина ли могат да направят такова нещо?

— Надявам се, че ще намерим фалшивите спомени. Процесът ще продължи дълго и бавно ще те връщам в живота ти седмица след седмица, но когато попадна на фалшиви спомени, аз ще ги разпозная мигновено, защото ще им липсват детайлите, плътността и реалността на истинските. Ако открия два-три дни на тънки като хартия спомени, тогава ще сме установили произхода на проблема ти, защото това ще бъдат датите, когато си била в ръцете на онези хора… които и да са те.

— Да, разбирам — развълнувано каза Джинджър. — Първият ден на рехавите спомени, ще е денят, в който съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам. А последният — денят, когато са приключили с промиването на мозъка ми. Ужасно трудно е да повярвам… Но ако някой наистина е имплантирал този блокаж в паметта ми и ако симптомите — пристъпите на пориомания — се дължат на потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността, тогава проблемът ми не е психичен. Има шанс отново да практикувам хирургия. Само трябва да изровя спомените, да ги извадя на бял свят и напрежението ще намалее.

Пабло стисна ръката й.

— Да, вярвам, че има реална надежда. Но няма да бъде лесно. Всеки път, когато се опитам да проникна отвъд бариерата на спомена, аз рискувам да те докарам до състояние на кома… или нещо по-лошо. Смятам да съм изключително внимателен, но рискът остава.

Първият сеанс на хипноза беше проведен на двайсет и седми декември, а следващият — в неделя, на двайсет и девети. И двата продължиха по четири часа. Пабло върна Джинджър ден по ден в предишните девет месеца, но не откри изкуствено създадени спомени.

В неделя Джинджър предложи той да я разпита за Доминик Корвези, писателят, чиято снимка й бе въздействала по изключително странен начин. Пабло я хипнотизира, убеди се, че разговаря с подсъзнанието й и я попита дали познава Корвези.

— Да — след кратко колебание отговори тя.

Пабло продължи да я разпитва предпазливо и старателно, но не изтръгна почти нищо от нея. Най-после Джинджър си спомни нещо.

— Той хвърли сол в лицето ми.

— Корвези е хвърлил сол върху теб? Защо?

— Не… си спомням.

— Къде се случи това?

Тя се намръщи и когато той повтори въпроса, се затвори в себе си, изпадайки в онова страшно състояние на кома. Пабло побърза да я върне в реалността, като я увери, че няма да я разпитва повече за Корвези, и Джинджър постепенно реагира на обещанието му.

Тя явно познаваше Доминик Корвези. И срещата с него беше свързана със спомените, които бяха заличени в паметта й.

По време на следващите два сеанса Пабло върна Джинджър още осем месеца назад, в края на юли, по миналото лято, но не попадна на тънки като хартия, рехави спомени, които да покажат намесата на специалистите по контрол на съзнанието.

После, на втори януари, Джинджър го помоли да я разпита за съня й от предишната нощ, който не си спомняше. За четвърти път от Коледа насам тя бе извикала насън „Луната!“ с такава настойчивост, че събуди всички в „Пазител на залива“.

— Мисля, че са ме ограбили от спомена за мястото и времето. Хипнотизирай ме и може би ще научим нещо.

Но когато Пабло я върна към съня от предишната нощ, Джинджър отказа да отговаря на въпросите му и изпадна в още по-дълбок сън от хипнотичния транс. Пабло отново бе задействал спусъка на „блокажа Азраел“ и това беше сигурно доказателство, че сънищата й съдържат онези забравени спомени.

В петък Джинджър и Пабло не се срещнаха. Той трябваше да прочете още неща за блокирането на паметта и да помисли, за да реши как най-добре да подходи към проблема.

Пабло бе записал на касетофон всичките пет сеанса след Коледа. Седна зад бюрото в кабинета си и часове наред ги слуша, търсейки дума или промяна в гласа на Джинджър, която да открои определен отговор.

Пабло не откри нищо шокиращо, макар да забеляза, че в тона й се прокрадна лека нотка на безпокойство, когато пътуването в миналото стигна до трийсет и първи август по миналото лято. Това не беше кой знае какво, но Пабло отново прослуша записите, долови схема на постоянно засилващо се безпокойство и реши, че се доближава до събитието, дълбоко скрито под „блокажа Азраел“.

Ето защо, по време на шестия сеанс в събота, четвърти януари, той не се изненада, когато пробивът се осъществи. Както обикновено, Джинджър седеше на едно от креслата до прозореца, отвъд който валеше ситен сняг. Сребристорусите й коси блестяха с призрачна светлина. Когато Пабло я върна в юли по миналата година, тя се намръщи и гласът й се превърна в изпълнен с напрежение шепот. Той разбра, че Джинджър се приближава до момента на забравеното изпитание.

Пабло вече я бе върнал назад във времето — месеците на специализацията й в болница „Мемориъл“ и после на трийсети юли, понеделник, когато Джинджър за пръв път се яви на дежурство пред Джордж Ханаби. Това беше преди повече от седемнайсет месеца. Спомените й останаха ясни и подробни. Пабло я върна на двайсет и девети, двайсет и осми, двайсет и седми, двайсет и шести, двайсет и пети и двайсет и четвърти юли, когато Джинджър се настаняваше в новия си апартамент, разопаковаше мебелите и пазаруваше. На осемнайсети юли бе пристигнал камионът с вещите за домакинството й от Пабло Алто, Калифорния, където бе живяла предишните две години.

На седемнайсети юли Джинджър бе дошла с кола в Бостън и бе наела стая в „Холидей Ин“.

— С кола? Шофирала си дотам чак от Станфорд?

— Това беше първата ми ваканция. Исках да шофирам и да разгледам част от страната — отговори Джинджър, но със злокобен глас, сякаш говореше за пътуване в ада.

Пабло започна да я връща в дните на пътуването покрай северната част на Скалистите планини, през Юта и в Невада, докато стигнаха до вторник сутринта, десети юли. Предишната нощ Джинджър бе отседнала в мотел и когато Пабло я попита за името му, през тялото й премина тръпка.

— „С-спокойствие“.

— Мотел „Спокойствие“? Къде се намира? Опиши го.

Тя стисна ръце в юмруци.

— На петдесет километра от Елко, на междущатска магистрала 80.

Заеквайки и без желание, Джинджър описа мотел „Спокойствие“ и грила. Нещо в онова място я ужасяваше. Всеки мускул в тялото й се напрегна.

— Нощувала си в мотела на девети юли. Това е било понеделник. Добре. Сега е понеделник, девети юли. Току-що пристигаш в мотела. По кое време на деня идваш?

Отначало тя не отговори и се разтрепери още по-силно, после каза:

— Не пристигнах там в понеделник, а в петък.

— В петък? — сепна се Пабло. — Стояла си в мотел „Спокойствие“ от петък, шести юли, до понеделник, девети юли? Четири денонощия в онзи малък мотел насред дивата пустош? Защо си стояла там толкова дълго?

— Защото беше спокойно. В края на краищата бях във ваканция — монотонно отговори Джинджър. Гласът й ставаше все по-странен, престорен и безизразен. — Нуждаех се от почивка и там беше идеалното място да се отпусна.

Възрастният илюзионист погледна искрящия сняг, който валеше навън в мрачния, сив следобед и внимателно обмисли следващия си въпрос.

— Ти каза, че в мотела не е имало плувен басейн, а и стаите, които описа, не са били луксозни. Предназначени са за кратко пребиваване. Какво си правила четири дни там, в дивата пустош, Джинджър?

— Вече казах. Почивах си. Само това. Дремех. Прочетох няколко книги. Гледах телевизия. Образът там е хубав, защото имат сателитна антена на покрива. — Начинът й на говорене коренно се промени и сега тя сякаш четеше сценарий. — След две напрегнати години в Станфорд се нуждаех от няколко дни на пълна почивка, без да правя нищо.

— Кои книги прочете, докато беше в мотела?

— Не… си спомням. — Ръцете й още бяха стиснати в юмруци и тялото й беше сковано. На челото й избиха ситни капки пот.

— Джинджър, сега ти си там, в мотелската стая, и четеш… Разбираш ли? Погледни заглавието на книгата и ми го кажи.

— Аз… Не… Няма заглавие.

— Всяка книга има заглавие.

— Няма заглавие.

— Защото всъщност няма книга, нали?

— Да. Само си почивах. Дремех. Прочетох няколко книги. Гледах телевизия — тихо и монотонно повтори Джинджър. — Образът там е хубав, защото имат сателитна антена на покрива.

— Какви предавания гледа?

— Новини. Филми.

— Кои филми?

Тя трепна.

— Не… си спомням.

Пабло беше убеден, че Джинджър не си спомня тези неща, защото не ги е правила. Тя явно е била в онзи мотел, защото го описа подробно, но не помнеше книгите и телевизионните предавания, защото не бе прекарала времето си с тях. Чрез хитри внушения след хипнозата Джинджър бе инструктирана да казва, че е правила онези неща, но това бяха изкуствени спомени, предназначени да прикрият онова, което действително се бе случило в мотела. Специалистите по промиване на мозъци можеха да имплантират фалшиви спомени в паметта на субекта, но колкото и усилия да полагаше и да се позоваваше на сложна мрежа от преплитащи се детайли, човек не можеше да разкаже фалшивите спомени убедително като реалните.

— Къде вечеряше? — попита Пабло.

— В грил „Спокойствие“. Ресторантът е малък и менюто не е богато, но храната е сравнително хубава.

Отговорът отново бе произнесен с безизразен, монотонен и глух глас.

— Какво яде в грил „Спокойствие“?

Джинджър се поколеба.

— Не… си спомням.

— Но ти каза, че храната е била хубава. Как е възможно да прецениш, щом не си спомняш какво си яла?

— Ами… Ресторантът е малък и менюто не е богато.

Колкото повече Пабло настояваше за подробности, толкова по-напрегната ставаше Джинджър. Гласът й остана безизразен и монотонен, докато произнасяше програмираните отговори, но лицето й се изкриви и скова от безпокойство.

Пабло можеше да й каже, че привидните й спомени от онези четири дни в мотел „Спокойствие“ са фалшиви. Можеше да й заповяда да ги прогони от паметта си и тя щеше да го направи. После можеше да й обясни, че истинските й спомени са заключени от „блокажа Азраел“ и Джинджър трябва да го разбие на парчета. Но ако го бе сторил, тя щеше да изпадне в кома или да стане нещо по-лошо, в зависимост от това как я бяха програмирали. Ето защо, Пабло трябваше в продължение на много дни, вероятно седмици, да търси малки пролуки, които предпазливо да изследва.

За днес той се задоволи с факта, че е идентифицирал точния брой на часовете, които са били откраднати от паметта й. Пабло я върна в петък, шести юли, и я попита кога се е регистрирала в мотел „Спокойствие“.

— Малко след осем вечерта. — Джинджър вече не говореше монотонно, защото това бяха истинските й спомени. — До залез слънце оставаше час, но бях капнала от умора. Единственото ми желание беше да вечерям, да се изкъпя и да си легна.

Тя описа подробно мъжа и жената на регистрацията и дори си спомни имената им.

— Фей и Ърни.

— След като си се регистрирала, ти си вечеряла в грила до мотела. Как изглеждаше ресторантът?

Джинджър го описа подробно и убедително. Но когато стигна до момента, в който излезе от заведението, спомените й отново станаха фалшиви. Явно паметта й бе променена в периода след влизането й в грил „Спокойствие“ в онзи петък вечерта, до напускането на мотела и заминаването й за Юта във вторник.

Пабло пак я върна в малкия ресторант, търсейки точния момент, в който свършваха истинските спомени и започваха фалшивите.

— Разкажи ми минута по минута за вечерята в грил „Спокойствие“.

Джинджър изправи рамене. Очите й още бяха затворени, но се движеха зад клепачите, сякаш се оглеждаше наляво и надясно, докато влизаше в грил „Спокойствие“. За изненада на Пабло тя стана и тръгна към средата на стаята. Той скочи и се приближи до нея, за да я предпази да не се блъсне в мебелите. В мислите си Джинджър вървеше между масите в ресторанта. Напрежението и страхът я напуснаха, защото тя беше изцяло в онзи момент, преди да започнат неприятностите й.

— Здрачи се, докато се освежа и дойда тук — тихо и спокойно каза тя. — Навън равнините са оранжеви на светлината на залязващото слънце и ресторантът е изпълнен с тези отблясъци. Мисля да седна в ъгловото сепаре до прозореца. Ухае приятно. Лук… подправки… пържени картофи.

— Колко човека има в заведението, Джинджър?

Тя спря и се обърна, сякаш оглеждаше помещението.

— Готвач и сервитьорка. Трима мъже… Предполагам, че са шофьори на камиони… Седят на високи столчета до бара… Още трима на онази маса… И възпълничкият свещеник… Друг мъж в сепарето… Единайсет човека заедно с мен.

— Добре. Да отидем в сепарето до прозореца.

Джинджър отново тръгна, като леко се усмихна на някого, заобиколи някакво препятствие, което само тя виждаше, и после изведнъж трепна от изненада и сложи ръка на устата си.

— Какво има? — попита Пабло. — Какво стана?

Тя примига няколко пъти, усмихна се и заговори на някого в грил „Спокойствие“.

— Не, не. Нищо ми няма. Всичко е наред. Вече се избърсах. Ето, виждате ли?

Джинджър избърса лицето си, като гледаше надолу, сякаш човекът, с когото разговаряше, седеше, а после вдигна глава, когато той стана.

— Когато изсипвате сол, по-добре е да я хвърляте през рамо, защото инак един Господ знае какво може да стане. Баща ми хвърляше сол три пъти, затова, ако бяхте като него, щяхте да ме засипете.

Тя продължи да върви и Пабло каза:

— Спри. Почакай, Джинджър. Разкажи ми как изглежда мъжът, който хвърли сол по теб.

— Млад. На трийсет и две-три години. Около метър седемдесет и пет. Строен. Черна коса. Черни очи. Хубав. Изглежда стеснителен и мил.

Мъжът несъмнено беше Доминик Корвези.

Джинджър пак тръгна. Пабло внимателно я насочи към канапето. Тя седна, погледна през прозореца и се усмихна, наслаждавайки се в спомена си на равнините в Невада, озарени от лъчите на залязващото слънце.

Пабло гледаше и слушаше, докато Джинджър разменяше любезности със сервитьорката и си поръчваше бира. Секундите летяха, но той не бързаше, защото знаеше, че се приближават до критичния миг, когато реалните й спомени ще отстъпят място на фалшивите. Събитието или онова, което тя бе видяла, се бе случило в този момент и Пабло искаше да научи всичко за минутите, водещи към него.

Сервитьорката донесе бирата и Джинджър си поръча домашно приготвена зеленчукова супа и сандвич със сирене.

После, преди да й сервират храната, Джинджър се намръщи, погледна през въображаемия прозорец и попита:

— Какво е това?

— Какво виждаш?

На лицето й се изписа безпокойство и тя стана.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Джинджър се обърна към другите посетители в ресторанта и с озадачено изражение каза:

— Нямам представа.

Тя протегна ръце, сякаш да се подпре на масата или на стената на сепарето.

— Тресе се. Защо всичко се тресе?

Джинджър подскочи от изненада.

— Чашата ми падна на пода. Земетресение ли има? Какво става? Какъв е този шум? Вратата!

Тя се уплаши и побягна, отправяйки се към изхода.

— Вратата! — отново извика Джинджър, но после изведнъж спря, олюля се, ахна и се разтрепери.

Пабло се приближи до нея. Тя падна на колене и наведе глава.

— Какво става, Джинджър?

— Нищо.

Тя мигновено се преобрази.

— Какъв е онзи шум?

— Какъв шум?

Гласът й отново стана монотонен като на робот.

— По дяволите, Джинджър, какво става в грил „Спокойствие“?

На лицето й се изписа ужас, но тя каза само:

— Вечерям.

— Това е фалшив спомен.

— Вечерям.

Пабло се опита да я накара да продължи със съдбоносния спомен за ужасното нещо, което предстоеше да се случи. Но накрая трябваше да се примири с факта, че „блокажът Азраел“, с който бяха потиснати спомените й, се активира в момента, когато Джинджър хуква към вратата на ресторанта, и продължава до вторник сутринта. С течение на времето Пабло може би щеше да успее да го раздроби на по-малки измерения, но онова, което бе свършил за един ден, беше достатъчно.

Най-сетне бяха постигнали реален успех. Вече знаеха, че в петък вечерта, на шести юли по миналата година, Джинджър е видяла нещо, което не е трябвало да види. После е била задържана в някоя от стаите на мотел „Спокойствие“, където някой бе използвал сложни методи за промиване на мозъка, за да потисне спомените й за случилото се и по този начин да й попречи да го съобщи на света.

Но кои бяха онези всемогъщи хора? И какво бе видяла Джинджър?

2.Портланд, Орегон

В неделя, пети януари, Доминик Корвези отиде със самолет в Портланд и нае стая в хотел, намиращ се близо до жилищната сграда, където някога бе живял. Валеше проливен дъжд и въздухът беше студен.

Доминик обядва в хотелския ресторант, а следобед и вечерта седя до прозореца в стаята си и гледа окъпания от дъжда град, като непрекъснато мислеше за пътуването си по миналото лято, което отново се готвеше да предприеме.

Както бе казал на Паркър Фейн на Коледа, той беше убеден, че по пътя бе попаднал на опасна ситуация и колкото и параноично да звучеше споменът е бил заличен от паметта му. Съобщенията от неизвестния кореспондент водеха до този извод.

Преди два дни Доминик бе получил трети плик без обратен адрес и с пощенско клеймо от Ню Йорк. Вътре имаше две моментални снимки.

Първата не му оказа толкова силно въздействие, макар че неизвестно защо го изпълни с напрежение. Доколкото си спомняше, той не познаваше мъжа на снимката. Млад, възпълничък свещеник с буйни кестеняви коси, лунички и зелени очи. Свещеникът седеше на стол зад малко бюро, а до него имаше куфар. Раменете му бяха изправени, челото — вдигнато и коленете прибрани. Снимката обезпокои Доминик, защото лицето на свещеника беше безизразно, а погледът — втренчен като на мъртвец. Мъжът беше жив, но въпреки това очите му бяха ужасяващо безжизнени.

Втората снимка оказа на Доминик много по-силно въздействие. Той имаше чувството, че познава младата жена, макар да не си спомняше къде се бяха срещали. При вида й сърцето му започна да бие силно от страх като онзи, който го обземаше, когато се събудеше след среднощните си разходки насън. Жената беше около трийсетгодишна. Сини очи. Сребристоруси коси. Лице с изящно изваяни черти. Тя би била изключително красива, ако изражението й не беше същото като на свещеника — безжизнено и мъртвешко. Жената бе снимана от кръста нагоре. Лежеше на малко легло и завивките бяха дръпнати до брадичката й. Тялото й беше завързано с ремъци. Едната й ръка беше оголена и във вената на китката беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Жената изглеждаше дребна, безпомощна и отчаяна.

Снимката мигновено предизвика асоциации с кошмара му, в който невидими хора крещяха и натискаха лицето му в мивката. Няколко пъти този сън бе започнал в легло в непозната стая и зрението му беше замъглено от яркожълта мъгла. Гледайки младата жена, Доминик беше убеден, че някъде има и негова снимка в подобни обстоятелства — завързан с ремъци за леглото, с игла за интравенозно поддържане на живота в ръката и с безизразно лице.

В петък той бе показал двете снимки на Паркър Фейн и художникът бе стигнал до същите изводи.

— Ако греша, изпечи ме в ада и направи от мен сандвичи за дявола, но се кълна, че това е снимка на жена под наркоза и подложена на промиване на мозъка, каквото явно са направили и на теб. Господи, тази история става все по-интересна и странна с всеки изминал ден! Би трябвало да отидеш при ченгетата, но не можеш да го сториш, защото не знаеш на чия страна са. Онези хора може да са свързани с правителството. Но ти не си единственият, който си е навлякъл неприятности, приятелю мой. Свещеникът и жената също са се забъркали в това. Онзи, който е положил толкова много усилия, крие нещо много по-голямо, отколкото предполагах досега.

Доминик седеше в хотелската стая и гледаше снимките на свещеника и жената.

— Кои сте вие? — попита на глас той. — Как се казвате? Какво се случи с нас там?

Навън блеснаха светкавици. Дъждът барабанеше по външната стена на хотела и по прозореца, досущ препускащи копита на хиляди впрегнати коне.

Доминик се завърза за леглото по начин, който значително бе усъвършенствал след Коледа. Първо уви с марля китката на дясната си ръка, за да я предпази от охлузвания с въжето. Вече използваше найлоново въже шест милиметра в диаметър, направено да издържа хиляда и триста килограма и предназначено за алпинисти.

Това се наложи, защото през нощта на двайсет и осми декември той се бе измъкнал от въжето, като го бе прегризал насън.

В хотелската стая в Портланд Доминик се буди три пъти, като ожесточено се бореше с въжето, потеше се и дишаше учестено, а сърцето му биеше като обезумяло от страх.

— Луната! Луната! — крещеше той.

3.Лас Вегас, Невада

В деня след Коледа Джорджа Монатела заведе Марси при доктор Луис Безанкур и прегледът се превърна в изпитание, което измъчи лекаря, уплаши Джорджа и притесни и двамата. Марси пищя, драска с нокти и плака през цялото време.

— Не искам лекари! Те ще ми причинят болка.

В изключително редките случаи, когато момиченцето не се държеше добре, една плесница по дупето обикновено беше достатъчна, за да я вразуми и укроти. Но когато Джорджа направи това сега, ефектът беше обратен. Марси се разпищя още по-силно и се разрида още по-пронизително.

Медицинската сестра помогна на Джорджа да заведат детето от чакалнята в лекарския кабинет. Джорджа вече беше ужасно разтревожена от необяснимото държание на дъщеря си. Шегите и предразполагащите обноски на доктор Безанкур не бяха достатъчни, за да успокоят момиченцето, което се уплаши още повече и започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато го видя. Марси се дръпна назад, когато лекарят се опита да я докосне, изпищя, удари го и го ритна и се наложи Джорджа и сестрата да я хванат. А когато доктор Безанкур използва офталмоскоп, за да прегледа очите й, ужасът й достигна връхната си точка и Марси се напишка.

Неконтролируемото й уриниране отбеляза рязка промяна в държанието й. Тя млъкна и се намръщи, както бе направила на Коледа. Беше изумително бледа и трепереше. После Марси се затвори в себе си и Джорджа отново помисли, че детето й страда от аутизъм.

Луис Безанкур не знаеше каква диагноза да постави, така че да успокои Джорджа. Той изказа предположения за неврологични и мозъчни смущения и психични заболявания и поиска Марси да постъпи за няколко дни в болница „Сънрайз“, за да й направят изследвания.

Грозната сцена в кабинета му беше само встъпление към поредицата от гневни изблици, в които Марси избухна в болницата. Видът на лекарите и сестрите я хвърли в паника, която се превърна в истерия и накрая ескалира, когато детето изпадна в полукататоничен транс. Съвземането й продължи няколко часа.

Джорджа си взе едноседмичен отпуск от казиното и се настани в болницата, като спеше на сгъваемо легло в стаята на Марси. Момиченцето непрекъснато се мяташе, риташе, хленчеше и викаше насън.

— Луната, луната…

На четвъртата нощ, неделя, двайсет и девети декември, разтревожена и капнала от умора, Джорджа също се нуждаеше от медицински грижи.

Като по чудо в понеделник сутринта необяснимият ужас на Марси премина. Тя още не искаше да стои в болницата и настойчиво се молеше да си отиде вкъщи, но вече не беше уплашена. Марси продължи да се чувства неспокойна в присъствието на лекарите и сестрите, но не се дърпаше ужасена от тях и не ги удряше, когато я докоснеха. Още беше бледа, нервна и нащрек. Но за пръв път от няколко дни апетитът й се възвърна и тя изяде закуската си.

Когато свършиха и последните изследвания и докато Марси обядваше в леглото, доктор Безанкур извика Джорджа да разговарят в коридора. Той приличаше на ловджийско куче в лицето и имаше топчест нос и влажни, добри очи.

— Всички изследвания са отрицателни, Джорджа. Няма тумори в мозъка, нито увреждания или нарушени неврологични функции.

Джорджа едва не избухна в сълзи.

— Слава Богу.

— Ще изпратя Марси при друг лекар. Тед Къвърли. Той е детски психолог и е много добър. Сигурен съм, че ще разбере какво й има. Странно, но… имам чувството, че може да сме я излекували, без да го съзнаваме.

Джорджа примига учудено.

— Какво искате да кажете?

— Като се замисля, ми се струва, че поведението й имаше всички симптоми на фобия. Необяснимият страх, пристъпите на паника… Подозирам, че тя бе започнала да развива силна антипатия към всичко, свързано с медицината. Има метод на лечение, който се нарича „потопяване“. Пациентът умишлено, дори безпощадно, се излага на онова, от което дълго се е страхувал и силата на фобията отслабва и изчезва. Именно това може да сме направили, когато насила я накарахме да постъпи в болница.

— Но откъде може да я развила такава фобия? Тя никога не е имала неприятно преживяване с лекари или с болници. Никога не е била сериозно болна.

Безанкур сви рамене.

— Още не знаем какво поражда фобиите. Но не е необходимо да преживяваш самолетна катастрофа, за да се страхуваш от летене. Фобиите… се появяват ей така, изведнъж. Дори ако случайно сме я излекували, ще има остатъчен страх, който Тед Къвърли ще идентифицира. Той ще изкорени остатъците от фобията. Не се тревожи, Джорджа.

В понеделник следобед, на трийсети декември, Марси бе изписана от болницата. Докато пътуваха с колата, тя възвърна настроението си и щастливо сочеше с пръст очертанията на животни в облаците. Щом влезе вкъщи, тя се втурна в хола и седна сред купчините Коледни подаръци, на които не бе имала възможността да се порадва. Пак игра с „Чичо Доктор“, но не с онази обезпокоителна обсебеност като на Коледа.

Родителите на Джорджа веднага отидоха в апартамента. Джорджа не им бе позволила да ги посетят в болницата, за да не окажат някакво въздействие върху деликатното състояние на детето. Марси беше в чудесно настроение — мила и забавна.

През следващите три нощи Марси спа при майка си, в случай че получеше нов пристъп, но опасенията на Джорджа бяха напразни. Кошмарите се явяваха по-рядко от преди и не с такава интензивност. Марси говори насън само два пъти.

— Луната! Луната! Луната!

Но сега това беше по-скоро тих и окаян зов, отколкото вик. Докато закусваха сутринта, Джорджа я попита какво е сънувала, но момиченцето не си спомняше.

— Луната ли? Не съм я сънувала. Сънувах коне. Ще ми купиш ли някой ден кон, мамо?

— Може би, когато вече не живеем в този апартамент.

Марси се изкикоти.

— Знам. Не можеш да държиш кон в апартамент. Съседите ще се оплачат.

В сряда Марси се запозна с доктор Къвърли и го хареса. Ако още изпитваше ненормален страх от лекари, тя го прикри добре.

През нощта момиченцето спа в стаята си в компанията на плюшеното мече Мърфи. Джорджа става да я види три пъти и веднъж чу вече познатия монотонен напев: „Луната, луната“, произнесен шепнешком със странна смесица от страх и радост, и косите й се изправиха.

В петък, когато оставаха още три дни от училищната ваканция, Джорджа остави Марси при Кара Персаджиани и отиде на работа. Тя изпита облекчение, когато се върна при шума и цигарения дим в казиното. Цигарите, мирисът на вкисната бира и лошият дъх в устата на посетителите й се сториха далеч по-приятни от вонята на дезинфекционни препарати в болницата.

Следобед тя взе Марси и докато се прибираха вкъщи, детето развълнувано й показа какво бе рисувало цял ден. Десетки рисунки на луната във всеки въобразим оттенък.

В понеделник сутринта, на пети януари, когато стана от леглото и отиде да направи кафе, Джорджа намери Марси в трапезарията. Момиченцето беше погълнато от странно занимание. Още беше по пижама, изваждаше снимките от албума си и ги подреждаше на купчини.

— Ще ги сложа в кутия за обувки, защото албумът ми трябва за колекцията от луни — рече тя и показа снимка на луната, изрязана от списание. — Ще направя огромна колекция.

— Но защо се интересуваш толкова много от луната, миличка?

— Защото е красива.

Марси сложи снимката на празна страница в албума и се втренчи в нея. В погледа и в силния й интерес към луната имаше някаква обсебеност — същата, с която играеше с „Чичо Доктор“.

„Така започна проклетата фобия с онзи медицински комплект — потрепервайки помисли Джорджа. — Незабележимо. Невинно. Дали Марси не заменя една фобия с друга?“

Тя изпита желание да изтича до телефона и да се обади на доктор Къвърли, макар че беше неделя.

Но докато стоеше до масата и наблюдаваше дъщеря си, Джорджа реши, че прекалява с реакцията си. Марси не бе заменила една фобия с друга. В края на краищата детето не се страхуваше от луната. Само… проявяваше интерес към нея, макар и странен. Временен ентусиазъм. Всеки родител на седемгодишно дете бе свикнал с тези краткотрайни, но пламенни интереси и страсти.

Но Джорджа щеше да каже на доктор Къвърли за това, когато във вторник заведеше Марси при него.

В понеделник, в дванайсет и двайсет през нощта, когато се приготвяше да си легне, Джорджа надникна в стаята на Марси, за да провери дали дъщеря й спи. Детето не беше в леглото си. Марси бе придърпала стол до прозореца, седеше там и гледаше навън.

— Какво има, миличка?

— Нищо. Ела да видиш — тихо и замечтано каза момиченцето.

Джорджа се приближи до нея и попита:

— Какво да видя, миличка?

— Луната — отговори Марси. Очите й бяха приковани в сребристия полумесец, който светеше високо в черното небе. — Луната.

4.Бостън, Масачузетс

В понеделник, шести януари, вятърът от Атлантическия океан беше резлив, студен и безмилостен. Прегърбили рамене и навели глави, хората бързаха да се приберат на закрито място. На сивата зимна светлина модерните небостъргачи изглеждаха като направени от лед, а старите, исторически къщи представляваха печална гледка, съвсем различна от очарованието и величието им в по-хубаво време. През нощта бе валял сняг, примесен с дъжд, и клоните на дърветата бяха заскрежени.

Хърбърт, икономът на семейство Ханаби, закара Джинджър Вайс на седмата й среща с Пабло Джаксън. Вятърът и снежната буря през нощта бяха повредили електрическата мрежа и светофарите не работеха, затова Джинджър закъсня пет минути.

След пробива по време на сеанса в събота тя реши да се свърже с хората в мотел „Спокойствие“ в Невада и да разговаря с тях за забравеното събитие, случило се там през нощта на шести юли по миналото лято. Собствениците на мотела или бяха съучастници на онези, които бяха промили мозъка й, или жертви като нея. Ако бяха промили и техните мозъци, вероятно и те страдаха от пристъпи на безпокойство.

Пабло категорично възрази срещу незабавния контакт, защото смяташе, че рискът е твърде голям. Ако собствениците на мотела не бяха жертви, а съучастници, Джинджър щеше да се изложи на сериозна опасност.

— Трябва да бъдеш търпелива. Преди да се свържеш с онези хора, е необходимо да научиш колкото е възможно повече за тях.

Тя предложи да отидат в полицията и да поискат закрила и разследване, но Пабло я убеди, че ченгетата няма да проявят интерес. Джинджър не разполагаше с доказателства, че е била жертва на промиване на мозъка. Освен това местната полиция нямаше право да разследва престъпления извън границите на щата. Джинджър трябваше да отиде при федералните власти, но в такъв случай може би несъзнателно щеше да потърси помощ от хората, виновни за онова, което бяха направили с нея.

Обезсърчена, но без да е в състояние да намери празнота в доводите на Пабло, тя се съгласи да продължат лечението по неговата програма. Той искаше да бъде сам в неделя, за да може да прослуша записа от сеанса в събота, а в понеделник сутринта щеше да ходи на свиждане при един приятел, който бе в болница.

Сутринта Пабло й се бе обадил в болницата, за да й каже, че приятелят му е изписан по-рано от очакваното, и ако желае, Джинджър може да отиде при него в единайсет часа.

— Тъкмо ще ми помогнеш да приготвя обяда — добави възрастният илюзионист.

Вратата на апартамента му беше открехната. Джинджър предположи, че той я бе оставил отворена за нея, влезе във фоайето, затвори и попита:

— Пабло?

В една от стаите някой изсумтя. Нещо тихо изтрака. Друго тупна на пода.

— Пабло?

Той не отговори. Джинджър влезе в хола и извика по-силно.

— Пабло?

Тишина.

Вратата на библиотеката беше отворена и оттам се процеждаше светлина. Джинджър влезе и видя Пабло, който лежеше по лице на пода. Явно току-що се бе върнал от болницата, защото още беше с палто.

Тя се втурна към него и коленичи. Хрумнаха й различни зловещи вероятности — мозъчен кръвоизлив, тромбоза, емболия или масивен сърдечен удар, но не беше подготвена за онова, което видя, когато го обърна по гръб. Пабло беше прострелян в гърдите и от раната бликаше яркочервена артериална кръв.

Той отвори очи и макар да изглеждаше дезориентиран, я позна. От устата му потече кръв.

— Бягай — прошепна Пабло.

Джинджър изведнъж осъзна, че и нейният живот може да е в опасност. Не бе чула изстрел, което означаваше, че нападателят използва заглушител. Той явно не беше обикновен крадец. Всички тези мисли преминаха за миг в съзнанието й.

Джинджър се изправи и се обърна към вратата. Стрелецът — висок и широкоплещест мъж в кожено манто — се появи на прага. Беше едър, но нямаше толкова заплашителен вид, колкото Джинджър очакваше. Мъжът беше на нейните години, гладко избръснат и с невинни сини очи.

Когато заговори, контрастът между невзрачната му външност и убийствените му действия стана още по-очебиен, защото първите му думи бяха извинение, произнесено с треперещ глас.

— Не трябваше да става така, за Бога. Аз само… исках да презапиша лентите на високоскоростен касетофон.

Той посочи бюрото и Джинджър видя отворено дипломатическо куфарче, в което имаше някакво електронно устройство. Върху бюрото бяха разхвърляни касети и тя се досети какво съдържат.

— Да извикаме линейка — предложи Джинджър и тръгна към телефона, но мъжът я спря, гневно замахвайки с пистолета.

— Щях да направя презапис на шестте ви сеанса и после да изчезна — каза непознатият, раздвоен между гнева и сълзите. — Той трябваше да се върне чак след един час, по дяволите!

Джинджър грабна възглавница и я сложи под главата на Пабло, за да не се задуши от кръвта в гърлото си.

Илюзионистът се закашля и затвори очи. Джинджър искаше да направи повече за него, но единствената помощ би била хирургичната намеса. В момента тя можеше само да сложи ръка на рамото му, за да се опита да го окуражи.

— И защо имаше пистолет? — продължи стрелецът. — Скапан, осемдесетгодишен старец, а носи пистолет, сякаш знае да борави с оръжие.

Едва тогава Джинджър забеляза пистолета на килима, на няколко сантиметра от протегнатата ръка на Пабло. Обзе я смразяващ кръвта страх и едва не припадна, защото разбра, че през цялото време Пабло е съзнавал на каква опасност се излага, като й помага. Джинджър не предполагаше, че опитът да разбият бариерата пред блокираната й памет мигновено ще привлече нежеланото внимание на хората като мъжа в коженото манто. Това означаваше, че я наблюдават. От мига, в който се бе свързала с Пабло, тя несъзнателно бе изложила на риск живота му. И той го знаеше, защото се бе въоръжил. Джинджър изпита силно чувство на вина.

— Ако не бе извадил онзи глупав пистолет — нещастно каза стрелецът — и не бе настоял, че ще извика ченгетата, щях да си отида, без да го докосна с пръст. Не исках да му причинявам болка. По дяволите.

— Позволи ми да се обадя на „Бърза помощ“, за Бога. Щом не си искал да го нараниш, нека да повикаме линейка.

Мъжът поклати глава и погледна прострения на пода илюзионист.

— Късно е. Той е мъртъв.

Дъхът й секна и зрението й се замъгли, сякаш изпадаше в несвяст. Един поглед към изцъклените очи на стрелеца беше достатъчен, за да потвърди истината, но Джинджър не искаше да я приеме. Вдигна лявата ръка на Пабло, търсейки пулс, но не усети нищо. После докосна сънната артерия на гърлото му, но макар че плътта му още беше топла, в тялото нямаше признаци на живот.

— О, не — каза Джинджър. — Не.

Тя допря пръсти до черното чело на илюзиониста, но не за да постави диагноза, а нежно и с обич. Сърцето й се сви от мъка. Макар да познаваше Пабло едва от две седмици, Джинджър го чувстваше като баща и знаеше, че той също я бе обикнал като своя дъщеря.

— Съжалявам — с разтреперан глас каза убиецът. — Наистина съжалявам. Ако не се бе опитал да ме спре, щях да си тръгна, без да му сторя нищо. Но го убих. А ти… видя лицето ми.

Джинджър преглътна сълзите, осъзнавайки, че моментът не е подходящ да скърби, бавно се изправи и погледна мъжа в очите.

— Трябва да се отърва и от теб. Да претърся апартамента, да изпразня чекмеджетата и да взема някои ценни неща, за да изглежда така, че си влязла по време на обир. Да. Вместо да презаписвам лентите, ще ги взема, за да не предизвикат подозрения. Съжалявам. Господи. Наистина съжалявам, но няма друг начин. Бих искал да имаше. Вината отчасти е моя. Трябваше да чуя, че старият негодник се връща. Не трябваше да му позволявам да ме изненада — добави стрелецът и тръгна към Джинджър. — А може би трябва да те изнасиля? Искам да кажа, дали един крадец само би застрелял красиво момиче като теб? Няма ли първо да я изнасили? Така не би ли изглеждало по-убедително? Господи, не знам дали ще мога да го направя. Как бих се възбудил и го бих извършил, като знам, че после трябва да те убия? Това не ми харесва. Не трябваше да става така. Наистина ми е неприятно.

Привидното му разкаяние, непрекъснатите извинения и тъжни самообвинения накараха Джинджър да настръхне от страх. Мъжът нямаше да е толкова страшен, ако беше безмилостен и кръвожаден. Фактът, че страдаше от скрупули, но можеше да ги пренебрегне и да извърши изнасилване и две убийства, го превръщаше в чудовище.

Той спря на пет-шест крачки от нея и каза:

— Моля те, съблечи палтото си.

Беше безполезно да го моли, но Джинджър се надяваше да повиши самоувереността му.

— Няма да кажа нищо на ченгетата. Кълна се. Моля те, пусни ме да си отида.

— Бих искал да мога да го направя. — Лицето му не изразяваше угризения. — Съблечи палтото си.

Печелейки време, докато реши как най-добре да действа, Джинджър бавно разкопча палтото си и го пусна на пода.

Убиецът се приближи до нея. Дулото на пистолета беше само на няколко сантиметра от гърдите й.

— Моля те, не ме наранявай — продължи да го моли тя, защото, ако помислеше, че е парализирана от страх, той можеше да допусне грешка и да й даде възможност да избяга.

— Не искам да те нараня — рече мъжът, сякаш бе дълбоко обиден от намека, че има някакъв избор. — И него не исках да нараня. Стар глупак. Сам си е виновен. Виж какво, ще го направя колкото мога по-безболезнено. Обещавам.

Той протегна ръка и докосна гърдите й. Джинджър изтърпя това, защото убиецът можеше да стане по-невнимателен, когато се възбудеше. Въпреки твърденията, че съчувствието ще го направи импотентен, явно нямаше да му е трудно да я изнасили. Под маската на съжаление, състрадание и обострена чувствителност мъжът несъзнателно изпитваше удоволствие от онова, което бе сторил и което щеше да направи. Въпреки нежния глас във всяка негова дума звучеше насилие. Цялостният му вид излъчваше насилие.

— Хубава си. Дребна, но с добре оформено тяло.

Мъжът плъзна ръка под пуловера й, хвана сутиена, дръпна го и скъса закопчалката. Презрамките се впиха в раменете й.

Убиецът направи гримаса, сякаш също почувства болка.

— Съжалявам. Причиних ли ти болка? Не исках. Ще бъда по-внимателен.

Той смъкна сутиена й и сложи студените си, лепкави ръце на гърдите й.

Изпълнена с ужас и отвращение, Джинджър допря гръб до лавиците с книги, които болезнено се забиха в гърба й. Стрелецът беше на една ръка разстояние от нея, но държеше пистолета помежду им. Дулото беше опряно в стомаха й и не й оставяше пространство да маневрира. Опиташе ли да се отскубне, щеше да получи куршум за дързостта си.

Мъжът продължи да я опипва и тихо да говори, изразявайки съжалението си от необходимостта да я изнасили и застреля, сякаш Джинджър на всяка цена трябваше да разбере и беше невъобразимо жестоко от нейна страна да не му прости греха, че ще отнеме живота й.

Изведнъж Джинджър получи толкова силен пристъп на клаустрофобия, че изпита непреодолимо желание да издере очите му и да го принуди да стреля само за да сложи край на всичко. Тя започна хленчи и да клати глава, сякаш се опитваше да отрече реалността на изнасилването. Отчаяният й, ужасен вид не можеше да е по-убедителен, ако го бе репетирала дни наред, но за съжаление не можеше да разчита много на това.

Възбуден от окаяното й положение, убиецът започна да я опипва по-грубо.

— Мисля, че можем да го направим, сладурано. Да, ще го сторя. Почувствай ме, скъпа.

Той се притисна до нея. Явно мислеше, че при такива напрегнати и трагични обстоятелства възбуденият му пенис е дан на възхвала към еротичната й привлекателност и Джинджър трябва да се чувства поласкана.

Реакцията й сигурно го разочарова.

Увлечен в страстта си и убеден, че Джинджър е безпомощна, мъжът спусна надолу ръката, с която държеше пистолета. Дулото се насочи към пода. Отвращението и гневът надделяха над ужаса й и в мига, в който той отмести оръжието от нея, Джинджър превърна насъбралите се чувства в действие. Тя обърна глава на една страна и се отпусна върху нападателя си, сякаш щеше да припадне, после с всичка сила го ухапа за гърлото, ритна го в слабините и вкопчи пръсти в ръката, която държеше пистолета.

Мъжът блокира отчасти удара в слабините, но не беше подготвен за ухапването. Стреснат и ужасен, той залитна от пронизващата болка в гърлото и отстъпи назад.

Джинджър бе впила зъби дълбоко в плътта му и усети вкуса на кръв, но не позволи на погнусата да забави контраатаката й. Тя сграбчи ръката му и захапа китката.

От него се изтръгна пронизителен вик на болка и изумление. Джинджър беше нежна и крехка и той не я бе приел сериозно.

Тя го ухапа отново и мъжът пусна пистолета, но в същото време сви в юмрук дясната си ръка и я удари с всичка сила в гърба. Джинджър се свлече на колене и за миг помисли, че убиецът е счупил гръбнака й. Болката се стрелна към врата и главата й.

Зашеметена и със замъглено зрение, тя не видя, че нападателят й се навежда да вземе пистолета. Едва когато пръстите му докоснаха ръкохватката, Джинджър се хвърли като обезумяла в краката му и той размаха ръце в опит да запази равновесие.

Убиецът се стовари по гръб върху едно от креслата, блъсна се в масичката и лампата и се претърколи върху трупа на Пабло Джаксън.

Задъхани, Джинджър и мъжът се втренчиха изпитателно един в друг и за миг се вцепениха.

Очите на стрелеца бяха широко отворени и кръгли като циферблати на часовници — доказателство за обезпокоителната му мисъл, че може да умре. Ухапването нямаше да го убие, защото Джинджър не бе прегризала вратните му вени или сънната артерия, а само плътта и няколко малки кръвоносни съда. Но той беше убеден, че ще умре, защото болката беше непоносима. Убиецът докосна гърлото си и после слисан погледна кръвта, капеща от пръстите му. Той мислеше, че умира и това можеше да го направи по-малко или повече опасен.

Двамата едновременно видяха, че пистолетът е на еднакво разстояние от тях. Всъщност оръжието беше малко по-близо до стрелеца. Издавайки хриптящи, гърлени звуци, убиецът запълзя по пода, опитвайки се да стигне до пистолета и Джинджър нямаше друг избор, освен да скочи и да побегне.

Тя хукна към хола, но болката в гърба не й позволяваше да тича бързо. Джинджър смяташе да излезе от предната врата, но после осъзна, че в онази посока няма спасение, защото единственият изход бяха асансьорът и стълбището, където лесно можеше да бъде хваната натясно.

Тя забърза към кухнята, мина през люлеещите се врати и грабна касапски нож.

Стрелецът не нахлу веднага в кухнята, както очакваше Джинджър. След няколко секунди тя осъзна, че й е провървяло, защото на разстояние от десетина крачки касапският нож беше безполезен срещу пистолета. Джинджър тихо изруга, че едва не е направила фатална грешка и бързо зае позиция до вратата. Сърцето й биеше учестено.

Държеше ножа ниско долу, готова да го вдигне и да нанесе смъртоносен удар. Но отчаяният й сценарий зависеше от това дали убиецът щеше да нахлуе в кухнята в пристъп на ярост, безразсъден и обезумял от убедеността, че умира от раната в гърлото си и решен на сляпо отмъщение. Ако обаче мъжът влезеше бавно и предпазливо, Джинджър щеше да има неприятности. Но всяка секунда на забавяне намаляваше вероятността драмата да се разиграе по нейния сценарий.

Освен ако раната в гърлото не беше по-сериозна, отколкото Джинджър предполагаше. В такъв случай той трябваше да е още в библиотеката и кръвта му да изтичаше. Джинджър се замоли на Бога да е така.

Но тя знаеше, че убиецът е жив. И се приближава към нея.

Джинджър можеше да изпищи и да вдигне на крак съседите, които да се обадят в полицията, но стрелецът едва ли щеше да бъде арестуван навреме. Той нямаше да избяга, докато не я убиеше. Крещенето щеше да бъде загуба на енергия.

Джинджър допря гръб до стената и се втренчи в люлеещите се врати. Беше напрегната и готова да реагира и на най-малкия знак на раздвижване, но вратите не помръдваха.

Къде беше онзи тип, по дяволите?

Минаха пет секунди. Десет. Двайсет.

Какво ли правеше?

Вкусът на кръв в устата й стана по-стипчив и парлив. Догади й се. Джинджър се замисли какво бе сторила на мъжа, постепенно започна да осъзнава жестокостта на действията си и остана потресена от потенциала си към насилие. Тя имаше време да мисли какво още смята да му направи. Джинджър си представи как широкото острие на касапския нож се забива дълбоко в тялото му и потрепери от погнуса. Тя не беше убиец, а лечител, и не само заради образованието си, но и по природа. Джинджър се опита да престане да мисли как ще забие ножа в мъжа. Тези разсъждения бяха опасни, смущаващи и изнервящи.

Но къде беше той?

Тя не можеше да чака повече. Джинджър се уплаши, че бездействието й притъпява животинската жестокост, от която се нуждае. Беше убедена, че всяка изминала секунда му дава предимство, затова протегна ръка към люлеещите се врати. Но докато се канеше да ги бутне и да надникне в хола, се смрази от внезапното усещане, че убиецът е на няколко сантиметра от нея, от другата страна на вратите, и я чака да предприеме първия ход.

Джинджър се поколеба, затаи дъх и се заслуша.

Тишина.

Тя напрегна слух, но пак не чу нищо.

Дръжката на ножа стана хлъзгава от изпотената й ръка.

Джинджър най-после бутна леко вратите и предпазливо надникна. Стрелецът не беше пред нея, както се бе опасявала, а в отсрещната страна на коридора, до фоайето. Той отново влизаше в апартамента. Държеше пистолета. Явно я бе търсил в асансьора и на стълбището и след като не я бе намерил, се връщаше. Убиецът заключи външната врата и сложи веригата, за да забави излизането й. Явно бе решил, че Джинджър още е в апартамента.

Мъжът държеше ръка на ухапаното си гърло. Хриптенето му се чуваше дори от разстояние. Но явно вече не беше паникьосан. Засега беше жив и това му вдъхваше увереност с всяка изминала секунда. Той бе започнал да осъзнава, че ще оцелее.

Убиецът погледна наляво към хола и надясно към спалнята, после се вторачи в дългия, тъмен коридор и сърцето на Джинджър се сви. Но той беше твърде далеч и не видя, че вратите на кухнята са открехнати, и влезе в спалнята. Безшумните му, целенасочени движения бяха обезсърчителни.

Джинджър пусна вратата на кухнята да се затвори, отчаяно съзнавайки, че планът й няма да се осъществи. Убиецът беше професионалист, свикнал с насилието и макар че временно бе изкаран от равновесие от неочакваната жестокост на атаката й, бързо възвръщаше хладнокръвието си. Докато претърсеше спалнята и дрешниците, той отново щеше да се владее напълно. Едва ли щеше да нахлуе в кухнята и да стане лесна мишена.

Джинджър трябваше да се измъкне от апартамента. При това бързо.

Тя не хранеше надежди, че ще стигне до външната врата. Мъжът може би вече бе претърсил спалнята и се връщаше в хола.

Джинджър остави ножа, пъхна ръка под пуловера си, махна сутиена и го пусна на пода. После безшумно заобиколи масата, дръпна завесите, погледна към площадката на аварийното стълбище и отвори прозореца. Дървената рамка се бе подула от зимната влага и изскърца. Джинджър разбра, че стрелецът е чул звука, защото бързите му стъпки отекнаха в коридора.

Тя се прехвърли през перваза, скочи на металните стълби и започна да слиза. Студеният вятър я прониза до мозъка на костите. Стъпалата бяха заскрежени от снощната виелица, а на перилата имаше ледени висулки. Но Джинджър трябваше да бърза, иначе щеше да получи куршум в гърба.

Когато й останаха още четири стъпала до следващата площадка, тя чу, че някой ругае и погледна нагоре. Убиецът на Пабло Джаксън се прехвърляше през прозореца на кухнята.

Джинджър забърза надолу, но се подхлъзна и падна.

Шепотът на пистолета със заглушител беше сподавен от френетичните стенания на вятъра, но Джинджър видя, че от металното стъпало на няколко сантиметра от лицето й изскочиха искри. Тя отново погледна нагоре. Стрелецът се прицели в нея, но в същото време се подхлъзна и се запрепъва по стъпалата. Той полетя надолу и Джинджър помисли, че ще се стовари върху нея. Но мъжът се хвана за перилата и успя да спре стремглавото си спускане.

Той се простря по гръб, като се държеше за перилата с ръката, в която стискаше пистолета, затова не можа да стреля по Джинджър.

Тя се изправи, твърдо решена да избяга, колкото е възможно по-бързо. Но когато за последен път погледна към убиеца, Джинджър бе привлечена от копчетата на палтото му, които бяха единственият цветен предмет в зимния сумрак. Месингови копчета, украсени с образа на изправил се на задните си крака лъв — познат мотив от английската хералдика. Дотогава тя не бе забелязала нищо особено в копчетата, но сега се втренчи в тях и всичко друго избледня. Само копчетата останаха реални и предизвикаха в нея много по-силен страх отколкото от стрелеца.

— Не — каза Джинджър, безуспешно отричайки онова, което се случваше с нея. — О, не.

Копчетата. Това беше възможно най-неподходящият момент да загуби контрол над себе си. Копчетата.

Тя не можа да предотврати пристъпа. За пръв път от три седмици Джинджър бе завладяна от парализиращ, необясним ужас, който я накара да се почувства незначителна и обречена.

Тя отмести поглед от копчетата и хукна надолу по аварийното стълбище и докато зрението й се замъгляваше, осъзна, че безразсъдното й бягство сигурно ще завърши със счупване на крак или прекършване на гръбначния стълб. И после, докато лежеше неподвижно, убиецът щеше да се приближи до нея, да опре пистолета до главата й и да й пръсне черепа.

Пред очите й падна мрак.

Джинджър се свести и видя, че се е свила в купчина листа и сняг в края на стълбите за мазето зад някаква къща, която се намираше неизвестно на какво разстояние от жилището на Пабло. Тъпа болка пронизваше гръбнака й. Дясната страна я болеше. Дланта на лявата й ръка пламтеше. Но най-неприятното беше силният вятър. Студът на снега и леда под нея и на бетонната стена, на която се бе облегнала, пронизваше тялото й. Брулещият вятър съскаше и стенеше, досущ живо същество.

Джинджър не знаеше откога седи там, но трябваше да стане, иначе рискуваше да се разболее от пневмония. Но може би стрелецът беше наблизо и я търсеше, и ако тя се покажеше, преследването щеше да започне отново, затова реши да изчака минута-две.

Тя се изуми, като видя, че е изминала целия път по заледените стъпала на аварийното стълбище и бе избягала в това скривалище, без да си счупи врата. Явно по време на пристъпите на пориомания, когато бе принизена до окаяното състояние на уплашено и обезумяло животно, поне съществуваше утехата, че бяга бързо и здраво се държи на краката си.

Досущ двама трудолюбиви погребални агенти, вятърът и студът продължаваха да изсмукват топлината от нея. Тясното, сиво, бетонно стълбище все повече приличаше на отворен ковчег. Джинджър реши, че е време да се махне оттам и бавно се изправи. Малкият заден двор беше пуст. Наоколо имаше само сняг, скреж и дървета с голи клони. Нямаше нищо заплашително. Треперейки, подсмърчайки и преглъщайки сълзите, тя изкачи стъпалата и тръгна по пътеката към края на двора.

Джинджър смяташе да се върне на Нюбъри Стрийт, да намери телефон и да се обади на полицията, но щом стигна до портата, бързо забрави този план. На стълбовете на портата имаше две лампи от ковано желязо и кехлибарени стъкла, които светеха. Дъхът й секна, като видя пулсиращата, жълтеникава светлина и отново бе обзета от необясним страх.

Не!

Но пред очите се спусна мъгла и после мрак.

Ръцете и краката й бяха вцепенени от студ.

Джинджър явно беше на Нюбъри Стрийт и се бе свила под някакъв камион. Лежеше отдолу и надничаше към превозните средства, паркирани на отсрещната страна на улицата.

Всеки път, когато се съвземеше след пристъпа на пориомания, тя установяваше, че се крие от нещо неописуемо ужасяващо. Днес, разбира се, Джинджър се криеше от убиеца на Пабло Джаксън. Но в другите дни? От какво се криеше тогава? Дори сега тя се криеше не само от стрелеца, но и от нещо друго, което проблесна в паметта й. Нещо, което бе видяла в Невада.

— Госпожице? Хей, госпожице?

Джинджър примига, сковано се обърна по посока на гласа и видя мъж, който бе коленичил и гледаше под камиона. За миг й се стори, че това е убиецът.

— Госпожице? Какво има?

Не, не беше убиецът. Той явно се бе отказал, когато не я бе намерил бързо, и бе избягал. За пръв път през живота си Джинджър се зарадва, че вижда непознат при тези обстоятелства.

— Какво правите там, по дяволите?

Тя изпита самосъжаление и осъзна как бе изглеждала, докато бе тичала като обезумял идиот из квартала. Бяха й отнели достойнството.

Джинджър запълзя към мъжа, хвана протегнатата му ръка и му позволи да я измъкне.

— Какво става? От какво се криете, госпожице?

В същия миг Джинджър забеляза полицай, който стоеше в средата на кръстовището и регулираше движението, защото светофарите не работеха, и хукна към него.

Тя се изненада, че е в състояние да тича. Имаше чувството, че е същество, сътворено само от болка и ледени тръпки. Но въпреки това Джинджър бягаше срещу свистящия вятър. Отдръпвайки се от пътя на няколко приближаващи се към нея коли, тя дори намери сили да извика на полицая.

— Убиха човек! Убийство! Трябва да дойдете! Убийство!

После, когато със загрижен вид той тръгна към нея, Джинджър видя лъскавите месингови копчета на униформата му и отново всичко останало избледня. На копчетата не беше изобразен лъв, а някаква друга фигура, изправена на задните си крака. Но видът им върна мислите й назад към спомена за копчетата, които бе видяла тогава, по време на загадъчните събития в мотел „Спокойствие“. Забранените спомени започнаха да си пробиват път в съзнанието й и задействаха спусъка на „блокажа Азраел“.

Джинджър изгуби контрол и пред очите й отново падна мрак. Последното, което чу, беше собствения й окаян и отчаян вик.

В онази сутрин, поне за Джинджър Вайс, Бостън беше най-студеното място на света. Мразовитият януарски ден вледеняваше плътта и душата й. Пристъпът на пориомания премина и тя осъзна, че седи на земята, върху леда и снега. Ръцете и краката й се бяха вцепенили. Устните й бяха напукани.

Този път Джинджър се бе скрила в тясното пространство между редица добре подкастрени храсти и тухлена сграда, в ъгъла между стената и фасадата. Бившият хотел „Агасиз“ — там, където беше апартаментът на Пабло. И където той беше убит. Джинджър бе тичала в кръг.

Тя чу, че някой се приближава към нея. Човекът се прехвърли през оградата от ковано желязо. Не видя лицето му, а само ботушите, синия панталон и дългото, морскосиньо палто, но разбра кой е — полицаят регулировчик, от когото бе побягнала.

Джинджър се уплаши, че при вида на копчетата на униформата му отново ще получи пристъп, и затвори очи.

Вероятно страдаше от някакво нелечимо психично увреждане като страничен ефект от промиването на мозъка, неизбежен резултат от огромното и постоянно напрежение, предизвикано от изкуствено потиснатите спомени, които се опитваха да излязат на повърхността. Дори да намереше друг хипнотизатор, може би нямаше начин „блокажът Азраел“ да бъде разрушен или напрежението намалено. Ето защо, състоянието й сигурно щеше да продължи да се влошава. Щом за една сутрин получи три пристъпа на пориомания, какво би могло да предотврати още три през следващия час?

Ботушите на полицая шумно скърцаха по снега. Той спря пред нея, разтвори храстите и погледна в скривалището й.

— Госпожице? Хей, какво има? За какво убийство крещяхте? Госпожице?

Може би Джинджър щеше да изпадне в нов пристъп на пориомания и никога повече да не се съвземе.

— Сега пък защо плачете? — състрадателно попита ченгето. — Не мога да ви помогна, ако не ми кажете какво се е случило.

Джинджър нямаше да е дъщеря на Джейкъб Вайс, ако искрено и нетърпеливо не реагираше и на най-малката проява на любезност от страна на другите, и загрижеността на полицая най-после й оказа въздействие. Тя отвори очи и погледна месинговите копчета на униформата му. Видът им не предизвика вече познатото и омразно замъгляване на съзнанието й. Но това не означаваше нищо, защото и офталмоскопът, и черните ръкавици не й бяха въздействали по-късно, когато умишлено се втренчи в тях.

— Те убиха Пабло — каза Джинджър.

Докато изричаше тези думи, безпокойството за състоянието й се засили от прилива на чувство за вина. Шести януари завинаги щеше да остане черна дата в живота й. Пабло беше мъртъв. Защото се бе опитал да й помогне.

Денят беше много студен.

5.По пътя

В понеделник сутринта на шести януари Доминик Корвези обиколи с взетия под наем шевролет квартала в Портланд, където бе живял, опитвайки се отново да улови настроението, в което беше, когато потегли от Орегон към Маунтинвю, Юта, преди повече от осемнайсет месеца. Проливният дъжд бе спрял на зазоряване. Небето над хоризонта още беше облачно и сиво, а зад облаците прозираше слънчевата светлина. Доминик мина покрай университета и спря няколко пъти, за да провери дали познатите гледки няма да събудят чувства от миналото. Той паркира пред апартамента, в който бе живял и се вторачи в прозорците, опитвайки се да си припомни що за човек беше тогава.

Доминик се изненада от факта колко е трудно да си спомни плахостта, с която подхождаше към живота. Но в спомените му нямаше горчивина. Той си представи онези дни, но не можа да ги почувства и това означаваше, че никога повече няма да бъде предишният Доминик Корвези, колкото и да се страхуваше от тази вероятност.

Той беше убеден, че по миналото лято е видял нещо ужасно и са му сторили нещо чудовищно. Но тази сигурност породи загадъчност и противоречивост. Загадъчното беше, че случилото се бе предизвикало в него неоспоримо положителна промяна. Но как бе възможно едно преживяване, наситено с болка и ужас, да повлияе благоприятно на възгледите му? А противоречието се състоеше във факта, че въпреки благотворното влияние върху личността му, събитието изпълваше с ужас сънищата му. Как бе възможно изпитанието му да е едновременно ужасно и прекрасно?

Отговорът не се криеше в Портланд, а някъде по магистралата. Доминик запали двигателя, включи на скорост и потегли.

Най-прекият път от Портланд до Маунтинвю беше по междущатската магистрала 80. Но както бе сторил преди осемнайсет месеца, Доминик пое по заобиколен маршрут, отправяйки се на юг по магистрала 5. През онова лято той бе минал през Рино, за да направи проучвания за поредица от разкази за хазарта. И както преди, Доминик спря да обядва в Юджийн.

Надявайки се да съзре нещо, което да събуди спомените му и да установи връзка със събитията, случили се по време на предишното пътуване, той се вглеждаше в градчетата по пътя. Но до Гранитс Пас не видя нищо особено.

Доминик пренощува в мотела, където беше гост преди осемнайсет месеца. Спомняше си номера на стаята — десет, защото помещението се намираше до автоматите за безалкохолни напитки и лед, откъдето почти цяла нощ се разнасяха изнервящи звуци. Доминик се настани в същата стая, като уклончиво обясни на служителя на мотела, че мястото буди в него сантиментални асоциации.

После вечеря в същия ресторант.

Доминик търсеше внезапно прозрение, което обаче му убягваше.

Докато шофираше, той непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да провери дали го следят. А по време на вечерята крадешком наблюдаваше другите посетители в заведението. Но ако го следяха, онези неизвестни хора бяха майстори и сякаш умееха да се превръщат в невидими.

В девет часа Доминик се приближи до обществения телефон на близката бензиностанция и се обади на друг обществен телефон в Лагуна Бийч. По предварителна уговорка там чакаше Паркър Фейн, за да докладва какво е взел от пощенската му кутия през деня. Имаше малка вероятност телефоните да се подслушват, но след като получи двете обезпокоителни моментални снимки, Доминик реши — и Паркър се съгласи, че в случая благоразумието и параноята са синоними.

— Има само сметки и реклами — каза Паркър. — Няма странни съобщения и снимки. Как са нещата при теб?

— Засега нищо. Снощи не спах добре.

— Но не си ходил на разходка.

— Не, не сънувах кошмар. Отново луната. Някой проследи ли те до телефона?

— Не, освен ако не е бил невидим и майстор на дегизировката. Затова утре вечер пак ми се обади тук и не се притеснявай, че подслушват линията.

— Говорим като откачени.

— Донякъде се забавлявам. Стражари и апаши, криеница, шпиони. Винаги ме е бивало в такива игри, когато бях дете. Обиколи онези места, приятелю мой, и ако се нуждаеш от помощ, ще пристигна незабавно.

— Знам.

Доминик се върна в мотела. И също като предишната нощ той се събуди три пъти преди зазоряване, като се стряскаше от кошмар, който не помнеше, и викаше: „Луната! Луната!“

Във вторник, седми януари, Доминик стана рано и отиде в Сакраменто, сетне пое на изток, към Рино, по междущатска магистрала 80. През по-голямата част от пътуването валеше сребрист и студен дъжд, който в подножието на планина Сиера Невада се превърна в сняг. Доминик спря на една бензиностанция, купи вериги и ги сложи на гумите.

По миналото лято пътуването бе продължило повече от десет часа, а този път — още по-дълго. Най-после Доминик се регистрира в хотел „Хара“, където бе отседнал и тогава, и се обади на Паркър Фейн от обществен телефон. После хапна в кафенето, купи местния вестник и се прибра в стаята си. И в осем и половина вечерта, докато седеше в леглото, той прочете репортажа за Зебедая Ломак.

През последните две седмици разказът явно се бе превърнал в местна сензация. Доминик продължи да чете с нарастващ интерес и безпокойство. По всяка вероятност налудничавата обсебеност на Зебедая Ломак от луната нямаше нищо общо с проблема на Доминик и това беше чиста случайност. Но въпреки това… той изпита същия страх, който го изпълваше, когато се събудеше от кошмарите, след като бе ходил насън и се бе опитал да закове прозорците.

Доминик се замисли за статията и в девет и петнайсет, макар да беше уморен, реши, че трябва да огледа къщата на Зебедая Ломак. Той се облече, изкара колата от хотелския паркинг и получи указания от пиколото как да стигне до Уос Вали Роуд. Не валеше сняг и улиците бяха чисти. Доминик се отби в един денонощен магазин и купи фенерче. Той намери адреса на Ломак и паркира на отсрещната страна на улицата.

Къщата наистина беше скромна, както пишеше в репортажа. Дворът беше два декара. На покрива имаше сняг. Прозорците бяха тъмни.

Според статията в местния вестник Еленор Улзи, сестрата на Зебедая Ломак, бе пристигнала от Флорида три дни след смъртта му, на двайсет и осми декември. Тя се бе погрижила за погребението му и щеше да остане в Рино, докато се уредеше въпросът с имуществото. Но жената бе отседнала в хотел, защото обстановката в къщата на брат й била твърде потискаща.

Доминик спазваше законите и нямаше навика да влиза с взлом в домовете на хората, но сега се налагаше да го стори. Еленор Улзи едва ли щеше да го приеме, защото във вестника пишеше, че й е писнало от зяпачи и се отвращава от перверзното любопитство на непознати.

Пет минути по-късно Доминик установи, че освен ключалката вратата има и секретна брава, затова се опита да влезе през някой от прозорците, гледащи към верандата. Прозорецът над мивката в кухнята не беше затворен и той се вмъкна оттам.

Доминик запали фенерчето и освети кухнята. Помещението вече не беше в отвратителното състояние, в което го бяха заварили полицаите. Според вестника преди два дни сестрата на Ломак започнала да разтребва и да подготвя къщата за продан. Плотовете бяха чисти, а подът — безупречно излъскан. Във въздуха се носеше миризма на боя и дезинфекционни препарати. Мярна се една-единствена уплашена хлебарка, но пълчищата бяха изчезнали. Нямаше ги и снимките на луната.

Доминик се притесни, че Еленор Улзи и помощниците й са заличили всички следи от обсебеността на Зебедая Ломак.

Но тревогите му се изпариха, когато влезе в хола, където стените, таванът и прозорците още бяха облепени с огромни плакати на луната. Ефектът беше дезориентиращ и на Доминик му се зави свят. Устата му пресъхна.

Бавно излезе и тръгна по коридора, където всеки квадратен сантиметър беше покрит със снимки на небесното светило — черно-бели, цветни, малки и големи. Двете спални бяха украсени по същия начин. Вездесъщите луни приличаха на плесен, която бе хвърлила спори из цялата къща и бе проникнала във всеки ъгъл.

Във вестника пишеше, че повече от година преди самоубийството си Ломак е живял там сам. Доминик вярваше в това, защото, ако видеха всички тези изображения на луната, гостите мигновено щяха да се обадят на лекарите в някоя психиатрична клиника. Съседите бяха разказали за бързата метаморфоза на комарджията от изключително общителен човек в отшелник. Зебедая явно бе започнал да проявява интерес към луната по миналото лято.

Периодът странно съвпадаше с началото на промените в живота на Доминик.

Безпокойството му нарастваше с всяка изминала минута. Доминик не можеше да разбере какво бе подтикнало Ломак да направи тази необикновена изложба, но изпита съпричастност към ужаса му. Кръвта му се смрази, докато обикаляше къщата и осветяваше снимките на луната. Доминик инстинктивно усети импулса, който бе принудил Ломак да облепи стаите си с изображения на луната, защото същият този импулс го бе накарал да я сънува.

Двамата с Ломак бяха преживели заедно нещо, в което небесното светило играеше някаква роля или беше завладяващ символ. По миналото лято те явно се бяха намирали на едно и също място по едно и също време.

Ломак бе полудял от напрежението на потиснатите спомени.

„Дали и аз няма да се побъркам?“ — запита се Доминик.

Хрумна му нова и мрачна мисъл. Ами ако Ломак не се бе самоубил от отчаяние заради необяснимата си обсебеност, а е бил принуден да пъхне дулото в устата си, защото най-после си е спомнил какво му се е случило по миналото лято? Може би споменът е бил много по-неприятен от загадъчността. Вероятно, ако истината се разкриеше, ходенето насън и кошмарите нямаше да изглеждат толкова ужасни, колкото случилото се по пътя от Портланд до Маунтинвю.

Луните… Потискащото въздействие на онези очертания се засили. Месечините сякаш предвещаваха някаква неразгадаема, но осезаемо зла орис, която го очакваше. Препъвайки се, Доминик хукна навън, защото изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга от тях.

Той отново влезе в хола, спъна се в купчина книги, сгромоляса се с трясък на пода и за миг остана да лежи там зашеметен. Но съзнанието му бързо се проясни. Доминик скочи и се вторачи в името си, надраскано с флумастер на светлото лице на луната на един от десетките еднакви плакати. Не го беше забелязал, когато първия път влезе там, но сега падна така, че лъчът на фенерчето в дясната му ръка освети написаното.

През тялото му преминаха ледени тръпки. Във вестника не се споменаваше нищо за това, но почеркът сигурно беше на Ломак. Доколкото си спомняше, Доминик не познаваше комарджията. Но да се преструва, че става дума за друг Доминик, би означавало да повярва в някакво невероятно съвпадение.

Той се приближи до плаката и спря на пет-шест крачки от него. И в същия миг на светлината на фенерчето видя, че на съседните плакати също са написани имена — ДЖИНДЖЪР, ФЕЙ и ЪРНИ. Името му беше там, защото Доминик бе споделил забравеното кошмарно преживяване с още трима човека, макар че не си спомняше абсолютно нищо за тях.

Корвези се замисли за свещеника от моменталната снимка. Дали той беше Ърни?

А русокосата жена, завързана за леглото? Може би тя беше Джинджър. Или Фей.

В паметта му се събуди мрачен и страховит спомен, който обаче остана в подсъзнанието, досущ неясно петно без определени очертания. Сякаш под изпъстрената със слънчеви лъчи повърхност на черно море премина гигантско същество, което разкри присъствието си само с вълничките около себе си и с проблясъка на отразена светлина във водата.

От момента, в който влезе в дома на Ломак, Доминик бе обзет от страх, но сега започна да изпитва и чувство на безсилие и отчаяние. Той извика и гласът му отекна по облепените със снимки на луната стени.

— Защо не мога да си спомня?

Доминик, разбира се, знаеше защо не може да си спомни. Някой бе промил мозъка му и бе заличил спомените му. Уплашен и същевременно ядосан, той продължи да крещи:

— Защо не мога да си спомня? Трябва да си спомня!

Доминик протегна ръка към плаката, сякаш искаше да изтръгне от хартията спомена, който се бе събудил в съзнанието на Ломак, докато бе писал името му.

— Да ви вземат дяволите, които и да сте! Ще си спомня, копелета!

Изведнъж, колкото и да беше невероятно, плакатът започна да се откъсва от стената, преди Доминик да го е докоснал. Четирите лентички тиксо се отлепиха и фотосът изскочи от стената, досущ издухан от силен вятър. Доминик залитна от изумление и едва не падна отново върху книгите.

Плакатът спря на няколко крачки пред него, на нивото на очите му, като леко се движеше вълнообразно по цялата си дължина, и ту се издуваше, ту се нагъваше.

„Сигурно халюцинирам“ — помисли Доминик, макар да знаеше, че явлението е реално.

Той започна да се задушава, защото въздухът сякаш стана гъст като сироп.

Ръцете му се разтрепериха. Лъчът на фенерчето пробягваше по лъскавите повърхности на хартиените луни.

Изведнъж от всички части на стаята се разнесе шум от отлепване на плакати. Петдесетина снимки на луната едновременно се понесоха към Доминик, който извика от учудване и страх.

Плакатите застанаха във въздуха, без да помръдват. Тишината в къщата на мъртвия комарджия беше абсолютна като в храм, останал без богомолци, и смрази Доминик до мозъка на костите, опитвайки се да спре движението на кръвта в артериите и вените му.

После, досущ петдесет части на един механизъм, задвижен от безшумно натискане на копче, снимките на луната трепнаха, зашумоляха и се разлюляха, и макар да нямаше вятър, започнаха да се въртят в кръг из стаята. Доминик стоеше в средата на странната въртележка, а луните обикаляха около него. Фотосите подскачаха игриво, гърчеха се конвулсивно, извиваха се, огъваха се и обикаляха все по-бързо и на светлината на фенерчето приличаха на процесия, задвижена от магьосник, който им бе вдъхнал живот.

Страхът на Доминик намаля и отстъпи място на изумление. Дори го обзе безумна радост. Той не можеше да измисли обяснение за онова, което виждаше, но стоеше смаян, озадачен и зашеметен. Втрещен, той бавно се въртеше в кръг и наблюдаваше лунния парад около него. Накрая от гърлото му се изтръгна нервен смях.

За миг атмосферата се промени драстично. Плакатите сякаш се превърнаха в криле и полетяха към Доминик като петдесет огромни, разгневени прилепи. Те започнаха да се стрелкат над главата му, да плющят в лицето му и да го удрят по гърба. Макар че не бяха живи, Доминик долови злонамереност в атаките им. Той закри с една ръка лицето си и размаха другата, но плакатите не се отдръпнаха. Шумът стана по-силен и френетичен, докато хартиените криле се размахваха във въздуха.

Доминик забрави за радостта, която изпита, и се запрепъва из стаята, панически търсейки изхода, но не видя нищо друго, освен плющящите, въртящи се във въздуха луни, и загуби ориентация.

Шумът се засили още повече, когато плакатите в коридорите и другите помещения започнаха да се откъсват от стените. Към хола полетяха хиляди луни, които също се въртяха, пращяха, пукаха и съскаха. Доминик имаше чувството, че се намира сред бушуващи пламъци.

Той интуитивно почувства, че целта на тази невероятна демонстрация е да му помогне да си спомни забравените преживявания. Доминик нямаше представа кой или какво бе предизвикало явлението, но разбра посланието. Ако се потопеше в бурята от луни и им позволеше да го завладеят, той щеше да проумее сънищата си и причината за тях и да узнае какво му се бе случило по пътя преди осемнайсет месеца. Но Доминик беше твърде уплашен, за да се отпусне и да изпадне в унес от хипнотизиращия танц на бледите сфери. Той жадуваше за прозрение, но в същото време се ужасяваше от него. Доминик притисна ръце до ушите си, затвори очи и извика:

— Не! Не! Престанете! Спрете!

Той се стъписа, когато шумът внезапно утихна, защото не очакваше, че заповедта му ще бъде изпълнена. Но едва ли думите му бяха оказали някакво въздействие.

Доминик махна ръце от ушите си и отвори очи.

Галактиката от луни още стоеше във въздуха.

С разтреперана ръка взе един от плакатите. В снимката нямаше нищо особено и Доминик се запита как е възможно да се движи.

— Как? — попита той на глас. — Как? Защо?

Изведнъж луните паднаха едновременно, сякаш някаква магия се развали. Плакатите се скупчиха на пода и от загадъчната жизнена сила, която им бе вдъхнала живот, не остана и следа.

Смаян и зашеметен, Доминик затътри крака към коридора. Хартиените луни скърцаха и шумоляха под подметките му като сухи есенни листа. Той спря и освети стените, където бяха останали само кабарчета, лентички тиксо и петна от лепило.

Доминик се върна в хола, коленичи и с треперещи пръсти започна да рови из снимките, опитвайки се да проумее какво бе видял.

В душата му се бореха страх и приятно изумление. Но истината беше, че не може да разбере какво изпитва, защото нямаше прецедент на онова, което току-що бе преживял. По едно време го напуши безумен смях, но после радостта му бе помрачена от вледеняващ ужас. В един миг имаше чувството, че е бил в присъствието на нещо неописуемо зло. Но в следващия бе убеден, че е било добро и чисто. Зло. Добро. Вероятно и двете… или нито едното. Знаеше само, че е станал свидетел на нещо загадъчно.

Онова, което му се бе случило по миналото лято, беше много по-странно, отколкото Доминик съзнаваше.

Докато прелистваше плакатите, той забеляза нещо необикновено на ръцете си и ги вдигна към лъча на фенерчето. На дланите му пламтяха кръгове от възпалена и зачервена плът. Очертанията им бяха съвършени.

Белезите постепенно избледняха и изчезнаха.

Беше вторник, седми януари.

6.Чикаго, Илинойс

В спалнята си на втория етаж в жилището на пастора в „Сейнт Бернадет“ отец Стефан Висажик се събуди от думкане на барабан. Звуците бяха плътни и басови. Чуваше се и ритмичен екот на тимпани, досущ туптене на огромно сърце.

Озадачен и още сънен, Стефан запали лампата, присви очи и погледна будилника. Беше два часът и седем минути, вторник сутринта и моментът определено не беше подходящ за парад.

Дум, дум, дум… Дум, дум, дум…

След всяка поредица от три удара имаше пауза от три секунди. Синхронът и безпогрешното повторение на звуците приличаше на усърдните удари на буталото на гигантска машина.

Отец Висажик отметна завивките и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор между жилището и църквата, но видя само сняг и голите клони на дърветата.

Барабаненето се усили и паузата намаля на две секунди. Стефан взе халата си и го наметна. Звучното думкане стана толкова силно, че вече не предизвикваше само безпокойство и озадаченост, а започна да го плаши. Всеки тътен разтърсваше къщата.

Отец Висажик забърза по коридора, намери ключа за осветлението и запали лампата.

Вдясно се отвори друга врата и от стаята изскочи отец Майкъл Джерано, другият помощник на Стефан.

— Какво е това?

— Не знам — отговори отец Висажик.

Следващите три тътена бяха два пъти по-силни от предишните и къщата се разтресе, досущ ударена с гигантски чукове. Но въпреки силата си звукът беше приглушен, сякаш чуковете бяха увити в плат. Лампата примига. Паузата между поредиците вече беше една секунда и ехото не заглъхваше. И с всеки тътен светлината отново потрепваше, а подът се тресеше.

Стефан и отец Джерано едновременно установиха източника на шума — стаята на Брендън Кронин — и хукнаха към вратата.

Беше невероятно, но Брендън спеше дълбоко. Въпреки оглушителните експлозии, които напомниха на отец Висажик за минохвъргачките във Виетнам, Брендън необезпокояван сънуваше. На устните му дори трептеше усмивка.

Прозорците тракаха. Четката за коса и монетите върху нощното шкафче издрънчаха, а молитвеникът се плъзна първо наляво, после надясно. Разпятието на стената се разтресе.

Отец Джерано извика нещо, но Стефан не разбра думите му, защото между детонациите вече нямаше пауза. Отец Висажик сякаш чуваше пулсирането на огромна и неизмеримо мощна машина. Но звукът се разнасяше от всички страни, все едно механизмът беше скрит в стените на къщата и извършваше някаква загадъчна и необяснима задача.

Молитвеникът падна от нощното шкафче, а монетите се разпиляха на пода. Отец Джерано отстъпи назад. Очите му бяха широко отворени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да побегне.

Но Стефан се приближи до леглото, наведе се над спящия свещеник и извика името му, после сграбчи Брендън за раменете и го разтърси.

Младият проповедник примига и отвори очи.

Думкането изведнъж спря.

Отец Висажик подскочи така, както когато първият тътен прекъсна съня му, пусна Брендън и огледа стаята.

— Бях толкова близо — сънено каза Брендън. — Защо ме събуди? Бях толкова близо.

Стефан отметна завивките, сграбчи ръцете му и ги погледна. На дланите пламтяха яркочервени кръгове. Отец Висажик се вторачи в белезите, защото ги виждаше за пръв път.

„Какво е това, за Бога?“ — запита се той.

Дишайки учестено, отец Джерано също се приближи до леглото, видя кръговете и попита:

— Откъде се появиха?

— Какво е това? Откъде се появиха? — обърна се Стефан към Брендън.

— Зоват ме — тихо и приятно развълнуван отговори младият свещеник. — Викат ме да се върна.

— Какво те зове?

Брендън примига, надигна се и се облегна на таблата на леглото. Погледът му беше разфокусиран, но после се проясни и той погледна отец Висажик.

— Какво се случи? И ти ли го чу?

— Да. Тътенът разтърси цялата къща. Какво беше това, Брендън?

— Зов. Викаха ме и аз последвах зова.

— Но какво те викаше?

— Не знам. Нещо. Викаше ме да отида пак там…

— Къде?

Брендън се намръщи.

— Към светлината. Златистата светлина от съня, за който ти разказах.

— Какво става? — попита отец Джерано. Гласът му трепереше, защото не бе запознат с чудесата като пастора и помощника му. — Ще ми обясни ли някой?

Другите двама свещеници не му обърнаха внимание.

— Какво представлява златистата светлина? — попита Стефан. — Възможно ли е Господ да те вика да възвърнеш вярата си в Него?

— Не. Нещо друго ме вика. Следващия път може би ще го видя по-добре.

Отец Висажик седна на ръба на леглото.

— Мислиш ли, че отново ще се случи? Смяташ ли, че онова нещо ще продължи да те вика?

— О, да — отговори Брендън.

Беше четвъртък, девети януари.

7.Лас Вегас, Невада

В петък следобед Джорджа Монатела работеше в казиното, когато научи, че бившият й съпруг Алън Рукоф се е самоубил.

Новината й бе съобщена по телефона от Пепър Карафийлд, проститутката, с която Алън живееше. Когато чу, че той е мъртъв, Джорджа остана потресена. Догади й се, но не почувства тъга. С егоистичното си и жестоко държане Алън не й бе дал причина да скърби за него. Джорджа можеше само да го съжалява.

— Той се застреля в два часа сутринта — поясни Пепър. — Полицията е тук. Трябва да дойдете.

— Полицаите искат да говорят с мен? Но защо? — учуди се Джорджа.

— Не, не. Трябва да дойдете, за да вземете нещата му. Искам да се отърва от вещите му, колкото е възможно по-скоро.

— Но аз не ги искам.

— Да, но трябва да свършите тази работа.

— Госпожице Карафийлд, разводът ми беше много мъчителен и не желая…

— Миналата седмица Алън написа завещание и ви посочи за изпълнител. Искам веднага да се отърва от вещите му. Това е ваше задължение.

Алън бе живял в апартамента на Пепър Карафийлд, намиращ се в богаташки квартал на Фламинго Роуд. Бетонната сграда беше петнайсететажна и имаше прозорци със златисти стъкла. Заобиколена от пустеещи земи, постройката изглеждаше по-висока, отколкото беше в действителност. И тъй като наоколо нямаше нищо друго, приличаше на паметник — най-голямата и претенциозна надгробна плоча в света. Отпред имаше грижливо гледани тревни площи и цветни лехи, но вятърът бе довял няколко бодливи тръни от обраслите с шубраци пясъчни площи в съседство.

Пред сградата бяха спрели две полицейски коли и микробусът на моргата. Ченгетата бяха във фоайето. На лилавото канапе до асансьора седеше млада жена, а зад бюрото до входа — мъж в сив панталон и синьо сако, който беше и пазач, и портиер. Мраморният под, кристалните полилеи, персийският килим, старинните канапета и кресла и месинговите врати на асансьора усилено се опитваха да създадат стилна и изискана обстановка, но нещо не им достигаше.

Джорджа се обърна към портиера, за да се представи, но младата жена стана и каза:

— Госпожо Рукоф, аз съм Пепър Карафийлд. Всъщност предполагам, че сега използвате моминското си име.

— Монатела — отговори Джорджа.

Досущ сградата, в която живееше, и Пепър се опитваше да изглежда стилна, но усилията й бяха по-безуспешни и от онези на декораторите, които бяха работили върху интериора. Русите й коси бяха къси и небрежно разрошени — стил, предпочитан от проститутките, вероятно защото, когато прекарваш работния си ден в различни легла, тази прическа изисква по-малко грижи. Тъмночервената й копринена блуза може би беше „Холстън“, но имаше твърде много разкопчани копчета и разкриваше дръзка част от цепката между гърдите й. Сивият й панталон беше добре ушит, но твърде тесен. Пепър носеше инкрустиран с диаманти часовник „Картие“, но ефектът беше съсипан от множеството пръстени с искрящи скъпоценни камъни.

— Не мога да стоя горе в апартамента — каза Пепър и направи знак на Джорджа да седне на канапето. — Няма да се върна, докато не откарат трупа. Може да разговаряме тук, но тихо, за да не ни чуе пазачът. Но ако направите сцена, ще стана и ще се махна. Ясно ли ви е? Хората тук не знаят как си изкарвам прехраната и смятам да не научават. Не работя на улицата, а съм само на повикване.

Синьо-зелените очи на Пепър бяха безизразни.

Джорджа я изгледа студено.

— Ако мислите, че се чувствам пренебрегната и страдаща съпруга, жестоко се лъжете, госпожице Карафийлд. Всичко, което някога съм изпитвала към Алън, е изчезнало. Макар да знам, че е мъртъв, не чувствам нищо. Не се гордея с това. Навремето го обичах и създадохме прекрасно дете. Би трябвало да чувствам нещо, но се срамувам, че не е така. И определено няма да направя сцена.

— Чудесно. — Пепър беше толкова доволна и вглъбена в себе си и проблемите си, че не обърна внимание на семейната трагедия, която Джорджа описа. — Тук живеят много хора от висшата класа. Когато чуят, че приятелят ми се е самоубил, дълго време ще се държат резервирано. Тези хора не обичат неприятните сцени. А ако разберат как си изкарвам прехраната… няма начин да продължа да живея тук. Ще трябва да се преместя, а никак не ми се иска да го правя. Тук много ми харесва.

Джорджа погледна демонстративно отрупаните й с диаманти ръце, дълбоко изрязаното деколте и алчните й очи и каза:

— За каква смятате, че ви мислят? За богата наследница?

За нейна изненада, без да долови иронията, Пепър отговори:

— Да. Откъде знаете? Платих в брой апартамента и ги заблудих, че семейството ми е богато.

Джорджа не си направи труда да й обясни, че богатите наследници не плащат в брой апартаментите си.

— Може ли да поговорим за Алън? — попита тя. — Какво се случи? И през ум не ми е минавало, че е склонен към самоубийство.

Пепър погледна към портиера, за да се увери, че не е напуснал поста си до вратата и не се е приближил към тях, и отговори:

— И аз мислех така. Той беше толкова… мъжествен. Затова поисках да се премести в жилището ми. Да се грижи за мен. Да бъде мениджър на бизнеса ми. Алън беше стабилен. Но преди няколко месеца започна да се държи малко странно, а напоследък направо ме плашеше. Замислих се дали да не си намеря някой друг да се грижи за мен. Но не очаквах, че ще ми погоди такъв мръсен номер, като се самоубие. Но човек никога не знае какво може да му се случи, нали?

— Някои хора нямат чувство за отговорност. — Джорджа видя, че Пепър присви очи, но преди проститутката да каже нещо, побърза да добави: — Да разбирам ли, че Алън ви е бил сводник?

Пепър се намръщи.

— Вижте какво, не се нуждая от сводник. На курвите им трябват сводници. Аз не съм курва. Курвите правят свирки за петдесет долара, чукат по десетина мъже на ден, цял живот страдат от венерически болести и накрая завършват разорени. Аз не съм такава, сестро. Аз съм компаньонка на заможни джентълмени. Името ми е в списъците на одобрените компаньонки в най-луксозните хотели и миналата година изкарах двеста хиляди долара. Какво ще кажете? Направила съм инвестиции. Курвите нямат инвестиции, мила. Алън не ми беше сводник, а мениджър. Управляваше финансите ми. И парите на две мои приятелки. Аз го уредих да се занимава с това, защото преди да започне да става странен, Алън беше най-добрият.

Изумена от самозаблудата на тази жена, Джорджа попита:

— И Алън получаваше хонорар за мениджърските си услуги?

— Не. Това беше едно от най-хубавите неща в споразумението ни с него. Той още беше крупие и така си изкарваше парите. Единственото, което искаше за труда си, беше безплатно чукане. Не познавам мъж, който се нуждае от толкова много секс. Алън беше ненаситен. Всъщност през последните два месеца той беше обсебен от страст. И с вас ли беше така, скъпа?

Отвратена от внезапното интимничене, Джорджа се опита да я накара да млъкне, но Пепър не искаше да си затвори устата.

— През последните няколко седмици Алън беше постоянно възбуден и аз се замислих дали да не го разкарам. В манията му имаше нещо ненормално. Правеше го отново и отново, докато вече не можеше да го вдигне, после ме караше да гледам порнофилми.

Джорджа изведнъж се ядоса, че Алън я бе посочил за изпълнител на завещанието му, принуждавайки я да стане свидетел на моралното падение през последната година от живота му. Ядоса се и защото трябваше да намери начин да обясни смъртта му на Марси, която и без това имаше психични проблеми. Но Джорджа не можеше да се ядосва на Пепър Карафийлд. Само беше отвратена, защото дори Алън заслужаваше малко тъга и уважение от страна на любовницата, с която бе живял. Но Пепър не се трогваше от нищо.

Вратите на асансьора се отвориха и от кабината излязоха униформени полицаи и служители на моргата, които бутаха количка с труп, сложен в непрозрачен найлонов чувал.

Джорджа и Пепър станаха.

Един от детективите се приближи до Пепър и й зададе няколко последни въпроса.

Никой не попита нищо Джорджа, която изведнъж се вцепени и се втренчи в чувала, където беше бившият й съпруг.

Служителите на моргата продължиха да бутат количката. Колелата скърцаха.

Джорджа не откъсваше очи от трупа.

Още не изпитваше скръб, но я обзе силна вълна на меланхолия и дълбока тъга заради всички онези неща, които можеше да бъдат съвсем различни.

— Да се качим горе — предложи Пепър.

Тя настоя да опише необикновения сексуален глад на Алън. През последните два месеца сексът явно го беше обсебил.

Джорджа не искаше да слуша това, но да накара проститутката да млъкне, беше по-трудно, отколкото да издържи на бръщолевенето й.

През последните седмици дните на Алън били посветени на преследване на еротични наслади, макар че този факт прозвуча по-скоро като трескаво отчаяние, отколкото като удоволствие. Той си взимал отпуск, за да прекарва дълги и лудешки часове в леглото с Пепър или с другите две проститутки, за чиито „кариери“ се грижел, и нямало поза и перверзия, която да не е изпробвал. Алън започнал да се интересува от възбуждащи средства, уреди и дрехи, пръстени за пенис, обувки с шпори, вибратори, мехлеми, съдържащи кокаин, белезници…

На Джорджа й се догади.

— Моля ви, престанете. Какъв е смисълът? Човекът е мъртъв, за Бога.

Пепър сви рамене.

— Мислех, че ще искате да знаете. Той хвърляше много пари за… тази обсебеност от секса. След като сте изпълнител на завещанието, смятах, че ще искате да знаете.

Джорджа седна на тъмносиньото кожено кресло до лакираната черна маса и набързо прегледа завещанието на Алън Артър Рукоф на светлината на модерната лампа от лъскава стомана с формата на конус. Най-изненадващото беше, че Алън бе завещал всичко, което притежаваше, на Марси, чието бащинство беше готов да отрече.

Пепър се настани на черен лакиран стол с бяла тапицерия, поставен до остъклената стена.

— Не мисля, че е оставил много пари. Той харчеше без задръжки. Но има кола и бижута.

Джорджа забеляза, че завещанието е заверено при нотариуса едва преди четири дни и потрепери.

— Алън трябва да е обмислял самоубийство, инак нямаше да завери завещанието.

Пепър сви рамене.

— Сигурно.

— Но вие не съзряхте ли опасността? Не видяхте ли, че е изпаднал в беда?

— Вече ви казах, че от два месеца Алън се държеше странно.

— Да, но през последните няколко дни трябва да е имало видима промяна, нещо различно от предишната странност. Не се ли запитахте за това, когато Алън ви каза, че е написал завещание? Нямаше ли в държанието му нещо, което да ви притесни?

Пепър нетърпеливо стана.

— Не съм психолог, скъпа. Нещата му са в спалнята. Ако искате да дадете дрехите му на благотворителни организации, ще им се обадя. Но може да вземете личните му вещи. Ще ви покажа къде са.

На Джорджа й се догади от моралното падение, до което бе стигнал Алън, но изпита и угризения заради смъртта му. Можеше ли да направи нещо, за да го спаси? Оставяйки всичко на Марси и определяйки Джорджа за изпълнител на завещанието му, в последните си дни той, изглежда, бе изпитвал нужда от тях и макар да беше жалък и недостатъчен, жестът му я трогна. Тя се опита да си спомни как бе прозвучал гласът му преди Коледа, когато за последен път говори с него. Спомни си само студенина, арогантност и егоизъм, но вероятно имаше други, по-трудно доловими нюанси, които би трябвало да чуе — безпокойство, обърканост, самота и страх.

Размишлявайки върху всички тези неща, Джорджа тръгна след Пепър и влезе в спалнята. Никак не й беше приятно да рови из вещите на Алън, но трябваше да изпълни това задължение.

Проститутката бутна вратата и спря на прага.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че проклетите ченгета не са почистили.

Преди да осъзнае, че там е банята, където Алън се бе самоубил, Джорджа погледна през открехнатата врата. Всичко беше изпръскано с кръв. На стената зад тоалетната имаше петна, засъхнали в зловещи очертания, сякаш душевното състояние на Алън и смисълът на смъртта му трябваше да бъдат разчетени от някой проницателен психолог.

— Прострелял се е два пъти — каза Пепър, описвайки подробности, които Джорджа не искаше да чува. — Първо в пениса. Странно, нали? Сетне е пъхнал дулото в устата си и отново е натиснал спусъка.

Джорджа долови стипчивия мирис на кръв.

— Проклетите ченгета трябваше да изчистят поне най-големите петна — заяви Пепър, сякаш полицаите трябваше да бъдат въоръжени не само с пистолети, но и с четки и сапун. — Чистачката ще дойде чак в понеделник. И няма да иска да се занимава с тази гадост.

Джорджа отстъпи назад.

— Хей — рече Пепър. — Добре ли сте?

На Джорджа й се догади. Тя стисна зъби, излезе в коридора и се облегна на една от вратите.

— Да не би още да ви пука за него, скъпа? — попита Пепър.

— Не — тихо отговори Джорджа.

Проститутката се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, за да я утеши.

— И още как. Господи, много съжалявам. — Пепър излъчваше лицемерно съчувствие и Джорджа се запита дали тази жена е способна да изпитва истински чувства, които да не се коренят в лични интереси. — Казахте, че вече не го обичате. Но трябваше да се досетя, че не е така.

Джорджа изпита желание да изкрещи: „Тъпа кучко, не го обичам, но той все пак е човешко същество, за Бога. Как може да си толкова безчувствена? Какво ти има? Липсва ли ти нещо?“

— Добре съм. Всичко е наред. Къде са нещата му? Искам да ги прегледам и да се махна оттук.

Пепър я заведе в спалнята.

— Най-долното чекмедже на шкафа, лявата страна на гардероба и половината дрешник бяха негови. Ще ви помогна — каза Пепър и издърпа чекмеджето.

За Джорджа стаята изведнъж стана странна и нереална като сън. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Тръгна към първото от трите неща, които я изпълниха със страх. Книги. На нощното шкафче имаше пет-шест книги. Джорджа видя думата „луна“ на кориците на две от тях. Тя ги разгледа с треперещи ръце и установи, че всичките бяха на същата тема.

— Какво има? — попита Пепър.

Джорджа се приближи до тоалетката, където имаше глобус с размерите на баскетболна топка. От него се подаваше кабел. Джорджа щракна електрическия ключ и глобусът светна. Но това не беше земното кълбо, а луната с всичките й геологични характеристики — кратери, хребети и равнини с имената им.

Третото нещо, което я уплаши, беше телескопът пред прозореца. Уредът с нищо не се различаваше от останалите любителски телескопи, но на Джорджа й се стори зловещ, опасен и дори предизвикващ необясними асоциации.

— Това са нещата на Алън — каза Пепър.

— Откога е започнал да се интересува от астрономия?

— През последните два месеца.

Приликите между състоянието на Алън и Марси разтревожиха Джорджа. Необяснимият страх на Марси от лекари. Ненаситният сексуален глад на Алън. Това бяха различни психични проблеми, но имаха еднакъв елемент на обсебеност. Марси явно бе излекувана от фобията си. Но на Алън не му бе провървяло. Нямаше кой да му помогне и той явно бе паднал духом и се бе прострелял в гениталиите, които бяха започнали да го контролират, а после в главата. Джорджа потрепери. Съвпадението, че баща и дъщеря бяха сразени едновременно от психични проблеми, беше твърде странно, за да е случайно. Но още по-странна беше другата им обсебеност — интересът към луната. Алън не бе виждал Марси от шест месеца, а последният им разговор по телефона беше през септември — седмици, преди луната да го заинтригува. Те не поддържаха връзка, чрез която интересът да се предаде от единия на другия. Влечението явно бе възникнало спонтанно във всеки от тях.

Джорджа си спомни обезпокоения от луната сън на Марси и попита:

— Знаете ли дали Алън е сънувал нещо необикновено? Например луната?

— Да. Той сънуваше луната, но когато се събудеше, не си спомняше подробности. Мисля, че сънищата започнаха… в края на октомври. Защо? Какво има?

— Сънищата… Кошмари ли бяха?

Пепър поклати глава.

— Не съвсем. Чувах го да говори насън. Понякога сякаш беше уплашен, но много пъти се усмихваше.

Кръвта на Джорджа се смрази. Тя се обърна и погледна светещия глобус. „Какво става, по дяволите? — запита се Джорджа. — Един и същ сън? Как е възможно? Защо?“

— Добре ли сте? — попита Пепър.

Нещо бе подтикнало Алън към самоубийството.

А какво би могло да се случи с Марси?

8.Събота, единайсети януари

1.Неделя, дванайсети януари

Въздухът беше гъст и горещ като разтопено желязо.

В кошмара си Доминик не можеше да си поеме дъх и усещаше огромен натиск. Той се задушаваше и умираше.

Зрението му беше замъглено. После двама мъже се приближиха до него. Бяха в бяло защитно облекло с шлемове с тъмни стъкла като на астронавти. Единият застана вдясно от Доминик и започна трескаво да маха от ръцете му иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. Другият стоеше вляво и ругаеше показанията на електрокардиографа. Единият разкопча ремъците и изтръгна електродите, които свързваха Доминик с електрокардиографа, а другият му помогна да стане. Двамата допряха чаша до устните му, но Доминик не беше в състояние да погълне нищо, затова те наведоха назад главата му, отвориха устата му и изляха в гърлото му някаква отвратителна течност.

Мъжете разговаряха с помощта на радиопредаватели, вградени в шлемовете, но се навеждаха толкова близо, че той ясно чуваше гласовете им.

— Колко от задържаните са отровили? — попита единият.

— Още никой не знае — отговори другият. — Изглежда, най-малко шестима.

— Но кой е искал да ги отрови?

— Познай от един път.

— Проклетият полковник Фолкърк.

— Но никога няма да го докажем, ако не разобличим копелето.

В съня на Доминик се появи друга сцена. Мъжете го държаха и бутаха лицето му в мивката. Този път той разбираше какво му говорят. Настояваха да повърне. Проклетият полковник Фолкърк го беше отровил и мъжете го накараха да изпие някаква противна противоотрова, за да се прочисти от токсините, които го убиваха. Но колкото и да му беше лошо, Доминик не можеше да повърне. Той се давеше и потеше и стомахът му се бъркаше, но не можеше да изхвърли отровата.

— Трябва ни стомашна помпа — каза единият мъж.

— Нямаме такова нещо — отговори другият.

Те продължиха да натискат Доминик, който едва дишаше. Изведнъж през тялото му преминаха вълни на гадене и той най-после успя да повърне.

Сцената отново се смени. Доминик пак лежеше в легло. Нямаше абсолютно никакви сили, но, слава Богу, можеше да диша. Мъжете в защитни облекла го бяха измили и отново го бяха завързали с ремъци. Единият му инжектира нещо, което трябваше да премахне остатъчния ефект на отровата. Другият го свърза със системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа.

— Фолкърк е идиот. Можем да потулим нещата, ако ни даде възможност.

— Той се страхува, че блокажът на паметта ще се разруши и някои от тях ще си спомнят какво са видели.

— Е, може би има право. Но ако убие всичките, как ще обясни смъртта им? Това ще привлече вниманието на репортерите и тогава всичко ще се разкрие. Единственото разумно решение е промиването на мозъците им.

— Не е нужно да ме убеждаваш. Кажи го на Фолкърк.

Силуетите избледняха и гласовете заглъхнаха и Доминик започна да сънува друг кошмар. Вече не чувстваше немощ и не му беше лошо, но страхът му изведнъж прерасна в ужас. Той хукна да бяга, но движенията му бяха като на забавен каданс. Доминик не знаеше от какво бяга, но беше сигурен, че го преследва нещо страшно и нечовешко. Усещаше го все по-близо и накрая разбра, че няма да му се изплъзне и ще трябва да се изправи пред него, затова спря, обърна се и изненадано извика:

— Луната!

Доминик се събуди от собствения си вик. Беше на пода в стая номер двайсет и размахваше ръце и крака. Доминик стана, седна на леглото и погледна часовника. Беше три и седем минути сутринта.

Треперейки, избърса в чаршафите изпотените си ръце.

Стая номер двайсет наистина му оказваше въздействие. Неприятните вибрации там стимулираха паметта му и правеха кошмарите по-образни и детайлни отвсякога.

Сънищата се различаваха от предишните, защото не бяха фантазии, а поглед в миналото. И всъщност не бяха сънища, а по-скоро забранените спомени, скрити в подсъзнанието му.

Доминик наистина беше затворен в тази стая и упоен и мозъкът му бе промит. И по време на това изпитание някой на име полковник Фолкърк го бе отровил, за да не каже какво е видял.

„Фолкърк е имал право — помисли той. — С течение на времето преградите в паметта ни ще рухнат и ще си спомним истината. Той трябваше да убие всички ни.“

В неделя сутринта Ърни купи дъски от един приятел в Елко и до обяд тримата с Нед и Доминик заковаха счупените прозорци на грила.

Ърни не искаше да вика стъклар, защото мислеше, че явлението от предишната вечер може да се повтори. Докато не разберяха каква е причината за тътена, свистенето и вибрациите, нямаше смисъл да поставят нови стъкла. И ресторантът щеше да бъде затворен за клиенти.

Мотел „Спокойствие“ също щеше да бъде затворен. Ърни не желаеше работата да отвлича вниманието му от решимостта да помогне на Доминик и останалите да разнищят загадката на „изтичането на токсични вещества“. До края на деня щяха да си заминат и последните гости и мотелът щеше да бъде на разположение само на Ърни, Фей, Доминик и на другите жертви, които — щом се свържеха с тях — можеше да дойдат в Елко Каунти, за да участват в разследването. Известно време мотел „Спокойствие“ щеше да бъде казарма, където щяха да бъдат настанени войници, докато завършеше войната с неизвестния враг.

След като заковаха прозорците, всички се качиха в микробуса и Фей ги закара до мястото край магистралата, към което Ърни и Санди изпитваха странно влечение. Петимата застанаха край предпазния парапет и се загледаха на юг, опитвайки се да постигнат духовна връзка с природата, която да хвърли светлина върху миналото.

Фей много искаше да почувства нещо, особено към това място, но не усещаше нищо. Това означаваше, че хората, които бяха промили мозъка й, я контролираха напълно.

Нед и Доминик бяха по-развълнувани от нея. Фей забеляза, че Ърни и Санди получават някакви загадъчни послания от панорамата пред тях. Санди се усмихваше блажено, но лицето на Ърни беше бледо и изпито, а очите — напрегнати — същото изражение, каквото се изписваше на лицето му, когато наближеше нощта.

— Хайде да се приближим — предложи Санди. — Да отидем там.

Петимата се прехвърлиха през предпазния парапет и се спуснаха по стръмния склон. На някои места равнината беше скалиста, песъчлива и обрасла с трънливи храсти, а другаде имаше малки тучни ливади, защото в този район се сливаха пустинята от юг и планинските пасбища от север.

— Ето, тук е — каза Ърни, след като извървяха около двеста метра.

— Да. Тук е — усмихна се Санди.

Петимата се разпръснаха и започнаха да се разхождат. Тук-там имаше преспи сняг. Тези следи от зимата и липсата на зелена трева бяха единствените неща, които отличаваха терена от вида му по миналото лято. След една-две минути Нед каза, че усеща необяснима връзка с това място, но не се чувства спокоен. Страхът му стана толкова силен, че изразявайки изненада и смущение от реакцията си, той се обърна и се отдалечи. Санди забърза след него. Доминик Корвези призна, че мястото му влияе по странен начин и изпитва необяснимо страхопочитание и чувство за предстоящо прозрение. Само Фей не чувстваше нищо.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита Доминик.

Небето бе посивяло.

Вятърът се усили. Фей потрепери.

Тя се надяваше, че един ден ще се срещне с онези, които бяха промили мозъка й. Фей искаше да ги погледне в очите и да ги попита защо не уважават достойнството на другите човешки същества. Тя знаеше, че е била манипулирана и никога вече няма да се чувства сигурна.

Раздвижени от вятъра, сухите треви зашумоляха. Заледените клонки изтракаха като скелети на малки животни, които отдавна бяха умрели, но внезапно бяха възкръснали.

Петимата се върнаха в мотела и влязоха в апартамента на семейство Блок. Ърни, Санди и Нед седнаха около масата в кухнята, а Фей направи кафе и горещ шоколад.

Доминик се настани на високо столче до телефона на стената, разтвори регистъра на мотела и започна да се обажда на хората, които се бяха записали да нощуват там в петък, шести юли.

Освен него и Джинджър Вайс, на страницата имаше още осем имена. Единият от гостите, Джералд Салко от Монтерей, Калифорния, беше наел две стаи — за себе си и съпругата си и за двете си дъщери. Той бе написал адрес, но не и телефонен номер. Доминик се опита да го научи от „Справки“, но му отговориха, че на този адрес няма записан телефон.

Разочарован, той се залови да издирва Калвин Шаркъл, шофьорът на камион, редовен посетител на мотел „Спокойствие“. Шаркъл живееше в Евънстън, Илинойс, предградие на Чикаго. Доминик набра номера, но му казаха, че телефонът е прекъснат и не е регистриран друг номер.

— Трябва да проверим по-скорошните му регистрации — каза Ърни. — Може да се е преместил в друг град.

Третия път на Доминик му провървя. Набра номера на Алън Рукоф в Лас Вегас и когато чу женски глас, попита:

— Госпожа Рукоф?

Жената се поколеба.

— Бях госпожа Рукоф. След развода името ми е Монатела.

— А, да, разбирам. Казвам се Доминик Корвези. Обаждам се от мотел „Спокойствие“ в Елко Каунти. Вие, бившият ви съпруг и дъщеря ви сте прекарали тук няколко дни по миналото лято, нали?

— Да.

— Госпожице Монатела, някой от вас тримата има ли проблеми? Нещо обезпокоително и странно?

— Това някаква извратена шега ли е? Очевидно знаете какво се случи с Алън.

— Моля ви, госпожице Монатела, повярвайте ми. Не знам какво се е случило с бившия ви съпруг. Но знам, че има голяма вероятност някой от вас или и тримата да страдате от необясними психични проблеми, да сънувате страшни и повтарящи се кошмари, които не си спомняте и някои от тях да са свързани с луната.

Тя ахна два пъти от изненада и не можа да отговори, защото й беше трудно да преглътне сълзите.

— Госпожице Монатела, не знам какво се е случило с вас и семейството ви, но най-лошото свърши. Може би предстоят още неща, но… поне вече не сте сама.

На около четири хиляди километра източно от Елко Каунти, в Манхатън, в неделя следобед, Джак Туист продължаваше да раздава пари.

Откакто вечерта се върна от обира на бронираната кола в Кънектикът, той караше из Ню Йорк и търсеше хора, които се нуждаеха и заслужаваха финансова помощ. До пет часа сутринта Джак още не бе успял да се отърве от всичките пари в багажника на колата. Капнал от умора и емоционално изтощен, той се прибра в апартамента си на Пето Авеню, легна и мигновено заспа.

Джак отново сънува безлюдната магистрала в дивата пустош и непознатия с шлем с тъмно стъкло, който го гонеше. Лунната светлина изведнъж стана кървавочервена и той се стресна и се събуди. Беше един часът в неделя следобед. Джак се запита какво може да означава тази кървавочервена луна.

Той се изкъпа, избръсна се, облече се и набързо закуси с портокал и суха кифла.

Джак отвори дрешника в спалнята, махна двойната стена и прегледа съдържанието на скривалището. Бижутата от удара през октомври бяха успешно продадени, а повечето пари от обира в склада на мафията в началото на декември бяха превърнати в чекове и изпратени на сметките му в три швейцарски банки. Джак имаше само сто двайсет и пет хиляди долара в брой.

Той прехвърли по-голямата част от банкнотите в дипломатическо куфарче. В тайника останаха двайсет и пет хиляди — достатъчно пари, след като Джак вече не се занимаваше с престъпна дейност и нямаше да попада в ситуации, изискващи бързо бягство от щата или от страната.

Той смяташе да раздаде значителна част от придобитото по незаконен начин богатство, но не и да остане без пукнат грош. Това можеше и да е хубаво за душата му, но щеше да е лошо за бъдещето му и несъмнено глупаво. Джак имаше и единайсет сейфа в различни банки в Ню Йорк, които съдържаха четвърт милион долара. Сметките му в швейцарските банки възлизаха на четири милиона. Общата сума беше много по-голяма, отколкото му трябваше. През следващите една-две седмици Джак смяташе да се раздели с половината си състояние и тогава щеше да реши какво иска да прави с бъдещето си.

В три и половина следобед той взе куфарчето и тръгна из града. Лицата на непознатите, които в продължение на осем години му се бяха стрували враждебни, сега приличаха на оживели портрети, изпълнени с обещание и зашеметяващи възможности.

Кухнята на семейство Блок ухаеше на кафе и горещ шоколад, а когато Фей започна да пече кифлички, се разнесе аромат на канела и тесто.

Доминик продължи да издирва хората, които в онази загадъчна юлска нощ се бяха регистрирали в мотел „Спокойствие“.

Той се свърза с Джим Гестрън, фотограф, който през онова лято бе пътувал из Западните щати и бе правил снимки по поръчка на „Сънсет“ и други списания. Отначало Гестрън се държа любезно, но като чу историята на Доминик, охладня. Ако мозъкът на фотографа беше промит, извършителите бяха успели да заличат всичко от паметта му. Гестрън нямаше кошмари и проблеми. Разказът на Доминик за промиване на мозъци, сомнамбулизъм, никтофобия, обсебеност от луната, самоубийства и паранормални явления го порази като бръщолевене на човек със сериозно психично заболяване. Гестрън му каза мнението си и затвори.

Доминик се обади на Хариет Белът от Сакраменто, която също нямаше проблеми. Тя беше петдесетгодишна, неомъжена учителка и бе започнала да проявява интерес към Дивия Запад, когато на млади години се записала в Женския армейски корпус в Аризона. Всяко лято пътувала по старите маршрути на фургоните с първите заселници, посещавала места, където навремето имало фортове и индиански селища и обикновено спяла в малката си каравана, но понякога си позволявала мотелска стая. Когато Доминик заговори за фантастични неща като паранормални явления, Хариет Белът също затвори.

— Сега по-добре ли се чувстваш, Фей? — попита Ърни. — Ти не си единствената, чиито спомени са старателно заличени.

— Съвсем не се чувствам по-добре. Предпочитам да страдам от проблеми като теб или Доминик, отколкото да не чувствам нищо. Имам усещането, че са изрязали и изхвърлили част от мен.

„Може би Фей има право — помисли Доминик. — Вероятно кошмарите, фобиите и ужасите наистина са нещо по-добро, отколкото да усещаш абсолютна празнота в съзнанието си, все едно да носиш част от смъртта до края на живота си.“

Когато в четири и половина в неделя следобед Доминик Корвези се обади в пасторското жилище в „Сейнт Бернадет“ и потърси Брендън Кронин, отец Висажик беше в кабинета си и обсъждаше годишния пролетен фестивал с представителите на организацията „Рицарите на Колумб“.

Отец Майкъл Джерано прекъсна съвещанието с новината, че се обажда „братовчедът“ на Стефан Висажик от Елко, Невада. Брендън Кронин бе заминал преди няколко часа със самолет за Рино. Съобщението на Майкъл заинтригува отец Висажик, който мигновено напусна обсъждането, без да казва на посетителите си, че в живота на свещениците в енорията става нещо необикновено.

Стефан забърза към кухнята и грабна телефонната слушалка. Доминик Корвези, писател с вкус към фантастиката, и Стефан Висажик, свещеник, проявяващ интерес към мистериите и мистицизма, изпитваха все по-силно вълнение и ставаха все по-словоохотливи, докато разговаряха. Стефан разказа за проблемите и приключенията на Брендън — загубата на вярата, чудодейното излекуване и странните сънища, а Доминик сподели историите си за паранормални явления, сомнамбулизъм, никтофобия, обсебване от луната и самоубийства.

Накрая отец Висажик не устоя и попита:

— Господин Корвези, съзирате ли някаква причина стар, невеж, набожен наивник като мен да се надява, че онова, което става с Брендън, има божествен произход?

— Откровено казано, отче, въпреки чудодейното излекуване на онзи полицай и на момиченцето, за което споменахте, не смятам, че това е дело на Божията ръка. В тази странна история има твърде много следи от човешка намеса и заговор, за да подкрепят тълкуванието, което вие искате да й придадете.

Стефан въздъхна.

— Е, предполагам, че е така. Но аз още вярвам, че Брендън е призован в Невада от нещо, което ще го върне в Божиите ръце. Няма да се откажа от тази вероятност.

Писателят тихо се засмя.

— Отче, съдейки по онова, което ми казахте, подозирам, че никога няма да се откажете от вероятността да спасите някоя душа. Предполагам, че хвърляте доста усилия и упорство в този си стремеж. Все едно сте ковач, който с пот на челото изковава спасението на човешките души. Моля ви, приемете думите ми като комплимент.

Стефан също се засмя.

— Как другояче бих могъл да ги приема? Ковач на вярата. Да, тази представа ми харесва.

— Очаквам с нетърпение пристигането на отец Кронин. Ако е като вас, много ще се радваме, че е на наша страна.

— И аз съм на ваша страна. Ако мога да помогна с нещо на разследването, моля ви, обадете ми се. Има ли вероятност тези странни явления да включват Божия намеса, не искам да стоя встрани и да пропусна събитията.

Следващите в списъка на гостите на мотела бяха Брус и Джанет Кейбъл от Филаделфия. Нито един от двамата нямаше проблеми, но и двамата изразиха по-голяма готовност да изслушат Доминик. Накрая обаче те не проявиха интерес към разказа му.

Последното име беше Торнтън Уейнрайт. Той бе записал адрес и телефонен номер в Ню Йорк. Доминик го набра. Обади се някоя госпожа Нийл Карполи, която каза, че номерът е неин от четиринайсет години и не познава Уейнрайт. Доминик я попита дали живее на Лексингтън Авеню — адресът, записан в регистъра на мотела — и тя се засмя.

— Не, господине, не живея там, макар че много би ми се искало. Вашият господин Уейнрайт е излъгал. В онзи квартал няма жилищни блокове. Знам това, защото работех на Лексингтън Авеню. Адресът ми е в Блумингдейл.

— Фалшиво име и адрес? — изненада се Санди. — Какво означава това? Дали наистина този човек е бил гост на мотела онази нощ? Или някой е добавил името в регистъра, за да ни обърка? Или има някаква друга причина?

Джак Туист имаше осем комплекта с фалшиви карти за самоличност, шофьорски книжки, свидетелства за раждане, карти за социално осигуряване, кредитни карти и паспорти, издадени на различни имена, сред които „Торнтън Уейнрайт“, и ги използваше, когато планираше и извършваше обирите. Но в неделя следобед той работеше анонимно, раздавайки други сто хиляди долара на изумени хора в Манхатън. Най-големият подарък от петнайсет хиляди долара получиха двойка младоженци — млад моряк и невестата му. Очуканият им стар плимут се беше повредил в Сентръл Парк Уест, близо до статуята на Симон Боливар.

— Купете си нова кола — каза Джак и пъхна парите в ръцете им. — И ако сте умни, не казвайте на никого за това, особено на медиите. Ще привлечете към себе си вниманието на данъчната служба. Не е необходимо да знаете името ми, нито да ми благодарите. Само се обичайте и бъдете добри един към друг, защото никой не знае колко време ни остава на този свят.

За по-малко от час Джак раздаде всичките сто хиляди долара, които бе извадил от тайника в дрешника в спалнята си. Той разполагаше с много свободно време, затова купи букет кораловочервени рози и потегли към Уестчестър Каунти, където преди две седмици бе погребана Джени. Джак реши, че единственото подходящо място за покой за нея е извън града, където има обширни зелени, тревисти склонове и сенчести дървета през лятото и огромни, тихи, заснежени пространства през зимата.

Той пристигна в гробището малко преди здрачаване. Джак седна в снега и без да обръща внимание на студа и влагата, започна да говори на Джени, както бе правил, докато тя беше в кома. Разказа й за обира на бронираната кола и как е раздал парите. Когато се смрачи, пазачът на гробището обиколи парка и предупреди неколцината закъснели посетители, че след малко ще затвори портите. Джак стана и за последен път погледна името на Джени, изписано с бронзови букви върху надгробната плоча.

— Аз се променям, Джени, и още не знам защо. Чувството е приятно и… странно. — Онова, което после каза, го изненада. — Ще се случи нещо голямо, Джени. Не знам какво, но с мен ще стане нещо. И много бих искал да сме заедно, Джени.

Небето над Невада помръкна от черни, буреносни облаци. Доминик отиде на летището в Елко, за да посрещне Джинджър Вайс.

Доктор Вайс беше четвъртият пътник, който слезе от самолета. Тя беше дребна и много красива. Вятърът развя сребристорусите й коси.

Доминик забърза към нея и Джинджър спря и остави на земята пътническите си чанти. Двамата се поколебаха и се вторачиха един в друг със странна смесица от изумление, вълнение, радост и страх. После, с импулсивност, която ги изненада, те се хвърлиха в обятията си, сякаш бяха стари и близки приятели, които не се бяха виждали отдавна. Джинджър и Доминик се притиснаха един в друг. Сърцата им биеха като обезумели.

„Какво става тук, по дяволите?“ — запита се Доминик.

Но той беше твърде развълнуван, за да анализира ситуацията. В момента Доминик можеше само да чувства, но не и да разсъждава.

Най-после двамата се откъснаха от прегръдките си, но не бяха в състояние да говорят. Джинджър се опита да каже нещо, но гласът й потрепери, а Доминик не можеше да пророни дума. Той взе чантите й и двамата тръгнаха към паркинга.

— Какво беше това? — попита тя, когато се качиха в колата.

Още разтреперан, но без да се чувства неудобно от дръзката прегръдка, с която я бе посрещнал, Доминик се прокашля и отговори:

— Не знам. Но мисля, че двамата с теб сме преживели нещо потресаващо, което е създало необикновена и силна връзка между нас, но не сме съзнавали за нея, докато не се видяхме в плът и кръв.

— Снимката ти на корицата на книгата ми оказа много странно въздействие, но съвсем не беше като това. Сега, като те видях, имах чувството, че… сме се познавали цял живот. И по-точно, че се познаваме много добре, сякаш споделяме някаква страховита тайна, която целият свят иска да научи, но я знаем само ние двамата. Не звучи ли налудничаво?

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Ти изрази с думи онова, което чувствах.

— Ти си се запознал с някои от другите. Същото ли беше, когато ги видя?

— Не. Мигновено почувствах… сърдечност към тях, усещане за съпричастност, но не толкова силно, както когато видях теб. Всички сме преживели нещо необикновено, което е свързало живота и бъдещето ни. Но явно двамата с теб сме преживели нещо още по-странно и въздействащо. По дяволите.

Двамата седяха половин час в колата и разговаряха.

Джинджър му разказа за пристъпите си на пориомания, за сеансите под хипноза с Пабло Джаксън, за метода на контролиране на съзнанието, наречен „блокажът Азраел“, за убийството на илюзиониста и как самата тя се е разминала на косъм от смъртта.

Макар че Джинджър не търсеше нито съчувствие за страданията си, нито похвала за държанието си по време на изпитанията, уважението и възхищението на Доминик нарастваха с всяка изминала минута. Джинджър беше висока само метър петдесет и пет и тежеше петдесет килограма, но физическото й присъствие беше по-внушително, отколкото на човек, два пъти по-едър от нея.

Доминик й разказа за събитията през последните двайсет и четири часа и когато чу за съня му предишната нощ и за спомените, появили се в паметта му, Джинджър видимо се успокои. В съня на Доминик имаше доказателство за теорията на Пабло Джаксън, че пристъпите на пориомания не са предизвикани от психично разстройство, а се събуждат при вида на предмети, свързани със затворничеството им в мотела по миналото лято. Черните ръкавици и каската с тъмното стъкло я бяха ужасили, защото подсъзнателно й бяха напомнили за хората в защитно облекло, които бе видяла, докато промиваха мозъка й. Каналът на мивката я хвърли в паника, защото Джинджър явно беше една от „задържаните“, отровени от полковник Фолкърк, а после принудена да повърне токсините. И явно многократно бяха преглеждали очите й, за да проверят дълбочината на предизвикания от психотропните вещества унес и затова при вида на офталмоскопа в кабинета на Джордж Ханаби Джинджър изпадна в ужас и избяга. Ето защо, тя изпита облекчение от това неопровержимо доказателство, че пристъпите й не са симптом на лудост, а отчаян, но рационален опит да избегне потиснатите спомени, които специалистите по контролиране на съзнанието й бяха забранили да си спомня.

— А месинговите копчета на палтото на мъжа, който уби Пабло? И на униформата на полицая? Защо копчетата ме ужасиха и предизвикаха пристъп на пориомания? — попита Джинджър.

— Знаем, че в потулването на инцидента са участвали военни. Униформите им имат месингови копчета, макар и не с изправен на задните си крака лъв. Мисля, че са орли. Копчетата на палтото на убиеца и на полицая вероятно са приличали на копчетата на униформите на онези, които са ни затворили в мотела.

— Да, но ти каза, че са били в защитно облекло, а не в униформи.

— Може би в определен момент са решили да махнат защитните облекла.

Джинджър кимна:

— Сигурно е било така. Тогава остава само едно. Лампите зад къщата на Нюбъри Стрийт в деня, когато убиха Пабло. Разказах ти за тях. Бяха от черно ковано желязо с кехлибарени стъкла. Светлината на крушките им трепкаше като пламък на газ. В тях нямаше нищо особено, но въпреки това ме хвърлиха в паника.

— Лампите в стаите на мотел „Спокойствие“ имат кехлибарени стъкла.

— Да ме вземат дяволите. Оказва се, че всеки пристъп на пориомания е бил предизвикан от нещо от онези дни, докато са промивали мозъка ми.

Доминик се поколеба, сетне бръкна в джоба на ризата си, извади моменталната снимка и й я даде.

Джинджър пребледня и потрепери, когато видя безизразните си очи на снимката.

Доминик й даде няколко минути, за да се съвземе от шока.

— Това е безумие — каза тя. — Какво може да ни се е случило, че да оправдае тази заплетена и рискована конспирация? Какво толкова важно сме видели?

— Ще разберем — обеща Доминик.

— Мислиш ли, че ще ни позволят? Те убиха Пабло. Няма ли да направят необходимото, за да ни попречат да разкрием истината?

— Според мен конспираторите са разделени на две групи. От едната страна са коравосърдечните и неотстъпчивите като полковник Фолкърк и хората му, а другите, по-свестните, са представени от човека, който ни е изпратил снимките, и двамата мъже в защитно облекло в съня ми снощи. Лошите са искали да ни убият още от самото начало, за да потулят историята. Но по-свестните са предпочели да заличат спомените ни и да използват методи за контролиране на съзнанието, за да продължим да живеем. И мисля, че вторите са надделели, защото са постигнали своето.

— Убиецът на Пабло трябва да е бил от първите.

— Да. Той сигурно работи за Фолкърк. Полковникът явно още иска да убие всеки, който изложи на риск запазването на тайната. И това означава, че никой от нас не е в безопасност. Мисля, че другата група още се опитва да ни защити, затова имаме шанс. Но при всички случаи не можем да свием рамене и да се приберем вкъщи само защото врагът е силен.

— Разбира се. Не можем — съгласи се Джинджър и огледа паркинга. — Те сигурно знаят, че се събираме в мотела, имаме проблясъци на спомени и нещата се усложняват. Мислиш ли, че в момента ни наблюдават?

— Вероятно. Но не забелязах някой да ме следи, докато идвах към летището.

— Не е било необходимо да те следят. Знаели са къде отиваш и кого ще посрещнеш.

— Дали не се самозаблуждаваме? И сме само буболечки върху дланта на великан, който може да ни смачка, когато поиска?

— Може би. Но, кълна се в Бога, може поне здравата да го ухапем, преди да ни смачка.

Джинджър говореше непоколебимо и убедително, но думите й прозвучаха забавно в контекста на метафората. Макар че беше възхитен от решителността й пред незначителния шанс за успех, Доминик не можа да не се засмее.

Тя също се засмя.

Докато я гледаше как се смее, той за отново бе поразен от красотата й. Джинджър наистина се различаваше от другите жени.

Доминик пое дълбоко въздух и попита:

— Е, да те заведа ли при останалите?

— Да, разбира се. Изгарям от нетърпение да се запозная с тях. Другите буболечки на дланта на великана.

До настъпването на нощта оставаше по-малко от половин час и сенките по планинските равнини се удължиха, а сивкавата светлина на здрача придаваше странен вид на високите треви, скалните образувания и туфите изсъхнали кафяви тръни.

Преди да я закара в мотела, Доминик Корвези заведе Джинджър на „особеното“ място, което се намираше на двеста метра южно от магистрала 80. Заледените треви изглеждаха лъскави и черни.

Писателят застана на разстояние от нея. Той й бе казал, че не иска да влияе на реакцията й към това място.

Джинджър бавно се разходи насам-натам и изведнъж усети вибрации. Обзе я странно безпокойство. Тя отстъпи назад от най-тъмните сенки, сякаш там дебнеше нещо враждебно. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Безпокойството й бързо прерасна в страх и тя почувства, че дишането й се учести.

— Тя е в мен. Тя е в мен.

Джинджър се обърна по посока на гласа, който се чу зад нея. Но там нямаше никого, само сухи треви и тънка ивица сняг, която блестеше сред сенките.

Изведнъж тя осъзна, че е чула гласа на Доминик. Той произнесе нещо, което й бе казал в онази юлска нощ, когато може би двамата пак бяха стояли на това място. Думите му бяха откъслеци от забравен спомен, ехо от миналото.

Неочаквано я обзе неистов страх. Пейзажът около нея сякаш въплъщаваше някаква безименна, но чудовищна заплаха. Джинджър забърза към магистралата.

— Какво има? — попита Доминик и тръгна към нея.

Тя не можа да отговори, защото страхът бе парализирал устата и гърлото й. Доминик извика името й и Джинджър побягна.

Тя беше в състояние да говори, едва когато седна в колата и Доминик заключи вратите. Разтреперана, Джинджър му разказа за необяснимата заплаха, която бе почувствала на онова място и за спомена за настойчивия му глас.

— „Тя е в мен“ — замислено повтори той. — Сигурна ли си, че това съм ти казал в онази нощ?

— Да — треперейки отговори тя.

— „Тя е в мен.“ Какво ли може да означава това?

— Не знам, но ме плаши до смърт.

— И мен — след кратко колебание призна Доминик.

След като се запозна с другите, Джинджър Вайс имаше чувството, че са се събрали на семеен празник. Въпреки проблемите, които имаха, всички бяха в добро настроение и черпеха сили един от друг. Шестимата приготвиха заедно вечеря и Джинджър усети, че връзката й с тези хора се засилва и укрепва с всяка изминала минута.

Тъй като беше готвач професионалист, Нед Сарвър приготви основното ястие — пилешко бяло месо в сос от зеленчуци, подправки и крем-сос със сметана. Отначало Нед й се стори навъсен и недружелюбен, но Джинджър скоро промени мнението си. Мълчанието понякога беше признак на уравновесено его, което не се нуждае от постоянно ласкателство, и случаят с Нед беше именно такъв. Пък и Джинджър забеляза, че Нед много обича съпругата си Санди и това й хареса. Любовта му беше очевидна във всяка дума и поглед към Санди. Джинджър уважаваше мъже, които обичат съпругите си.

Санди, единствената от тях, която чувстваше само благотворно въздействие от странното им изпитание, беше изключително мила и доволна от промените в нея. Двете с Джинджър приготвиха салата и докато работеха, между тях се зароди почти сестринска обич и привързаност.

Фей Блок направи десерта — шоколадов кейк с пълнеж от бананов крем. Джинджър хареса Фей, която й напомняше за Рита Ханаби. Изисканата светска дама се различаваше от Фей в много отношения, но и двете бяха делови, отговорни и решителни и имаха добри сърца.

Ърни Блок и Доминик Корвези наредиха чиниите и приборите на масата. Отначало Ърни й се стори намръщен и заплашителен, но после Джинджър разбра, че той е мил и добър човек. Ърни предизвикваше най-силно съчувствие заради страха си от мрака, който сякаш го превръщаше в дете, въпреки ръста и възрастта му.

От петимата само Доминик Корвези пораждаше чувства, които Джинджър не можеше да разбере. Тя съзнаваше, че между тях има особена връзка, която се дължи на забравените спомени от преживяното заедно. Но Джинджър изпитваше и сексуално влечение към Доминик. Това я изненада, защото дотогава бе чувствала подобно желание само към мъже, с които се бе срещала поне няколко седмици и бе опознала. Тя овладя емоциите си и се опита да си внуши, че Доминик не изпитва същото влечение към нея, което очевидно не беше вярно.

По време на вечерята шестимата продължиха да обсъждат необикновените си проблеми.

Също като Доминик, и Джинджър не си спомняше за изтичане на токсични вещества по миналото лято, но семейство Блок и Сарвър имаха ясен спомен за такъв инцидент. Нямаше съмнение, че магистрала 80 е била затворена и е било обявено извънредно положение, свързано със заплаха за околната среда. Но предишната вечер Доминик бе убедил Ърни и Фей, че спомените им за евакуация в планинското ранчо на Елрой и Нанси Джеймисън, са фалшиви и четиримата сигурно са били задържани в мотела. Според семейство Блок, Джеймисън не бяха споменали да имат кошмари или странни проблеми, затова промиването на мозъците им явно е било успешно, но въпреки това си заслужаваше да разговарят с тях. Нед и Санди с нежелание признаха, че спомените им за престой в караваната по време на кризата са твърде повърхностни и крехки, за да бъдат реални, а по-скоро са били завързани с ремъци за леглата в мотела и упоени и мозъците им са били промити като на всички останали.

— Но защо не са ни внушили еднакви спомени? — попита Фей.

— Може би фалшивите спомени на вас, местните жители, са свързани предимно с изтичането на токсични вещества на магистралата. Това е било необходимо, защото сетне познатите ви са щели да ви питат къде сте били по време на инцидента и вие е трябвало да знаете какво говорите — отговори Джинджър. — Но Доминик и аз живеем далеч и едва ли някога ще дойдем пак тук и ще срещнем някой, който ще знае, че сме били в зоната на карантината, затова не са си направили труда да включат произшествието във фалшивите ни спомени.

— Но нямаше ли да е по-безопасно и лесно, ако ви бяха накарали да запомните и изтичането на токсични вещества? — попита Санди.

— Откакто Пабло Джаксън ми помогна да разбера, че някой фалшифицирал паметта ми, прочетох много неща за промиването на мозъци — отговори Джинджър. — Мисля, че е много по-лесно да имплантират спомени, които са изцяло фалшиви, отколкото да ги преплетат с реалност, каквато е замърсяването на околната среда и затварянето на магистралата. Вероятно създаването на фалшиви спомени, съдържащи реални събития, продължава по-дълго, а те не са имали достатъчно време, за да направят това с всички нас. Ето защо са свършили докрай работата само с вас, местните жители.

— Струва ми се, че това е истината — рече Ърни и останалите се съгласиха с него.

— Но дали наистина е имало изтичане на токсини или това е било измислица, която да им даде оправдание да затворят магистралата и да ни задържат в мотела, за да не кажем какво сме видели в петък вечерта? — попита Фей.

— Предполагам, че наистина е имало някакво замърсяване на околната среда — отговори Джинджър. — В кошмара на Доминик, който по-скоро е спомен, а не сън, мъжете са в защитно облекло. Когато са влезли в заразената зона, те може да са били в такива облекла заради репортерите и свидетелите. Но щом са дошли тук, не е било необходимо да запазят облеклата, освен ако не е било крайно наложително.

Ърни неспокойно погледна към прозореца, сякаш бе забелязал, че част от мрака се процежда през щорите, прокашля се и попита:

— Е, какво мислиш, че е било, Джинджър? Нали си лекар. Не ти ли прилича на химично или биологично заразяване? В историята, която са дали на медиите, пишеше, че става дума за химични вещества, пренасяни за изпитателния полигон „Шенкфийлд“.

Джинджър бе мислила по този въпрос, много преди Ърни да й го зададе. Химично или биологично заразяване? Тя бе стигнала до отговор, който силно я обезпокои.

— Облеклото, предназначено за химична зараза, не трябва да е херметическо. Необходимо е само да покрият човека от главата до петите, за да предпазят кожата от съприкосновение с киселините или токсините и да му сложат респиратор като на водолазите и маска, за да не диша отровните изпарения. Облеклото обикновено е от лек, плътен материал, а шлемът от пластмаса. Но Доминик описва тежък и солиден костюм с външен пласт от дебел винил, ръкавици, съединени с ръкавите и твърд шлем, херметически затворен на врата. Това несъмнено е облекло, предназначено да предпазва от опасна биологична зараза, от микроорганизми.

Никой не каза нищо. Всички се замислиха върху тази обезпокоителна новина.

После Нед отпи голяма глътка от бирата си и рече:

— Тогава трябва да сме били заразени с нещо.

— Някакъв вирус, който са разработили като биологично оръжие — добави Фей.

— Щом са го транспортирали за „Шенкфийлд“, това трябва да е било — каза Ърни. — Някаква гадост.

— Но въпреки всичко сме оцелели — рече Санди.

— Защото са имали възможност мигновено да ни поставят под карантина и да ни лекуват — каза Джинджър. — Не вярвам да са възнамерявали да експериментират с генетично модифициран вирус — нов и смъртоносен микроорганизъм, който са могли да използват като биологично оръжие, освен ако не са разработили и ефективна противоотрова. Ето защо, те са разполагали с нов антибиотик или серум, за да се предпазят от точно такъв инцидент. Ако са ни заразили, те са ни и излекували.

— Звучи правдоподобно, нали? — отбеляза Ърни. — Може би частите на ребуса се подреждат.

— Това все още не обяснява какво ни се е случило в онзи петък вечерта и какво сме видели — каза Доминик. — И защо грилът се разтресе. И какво строши прозорците.

— Не обяснява и другите странни неща — добави Фей. — Например хартиените луни, които са се въртели около Доминик в къщата на Ломак. Нито твърденията на отец Висажик, че младият му помощник извършва чудеса.

Те се вторачиха един в друг. Всеки очакваше някой да предложи обяснение, което да свърже биологичното заразяване с онези паранормални явления, но никой нямаше отговор.

На по-малко от петстотин километра западно от „Спокойствие“, в друг мотел в Рино, Брендън Кронин си бе легнал и бе угасил лампите.

Но сънят не идваше. След като пристигна в мотела и вечеря, той говори по телефона с отец Висажик, който му каза за обаждането на Доминик Корвези. Брендън се развълнува от новината, че не е единственият, въвлечен в тази мистерия. И мисълта за предстоящата среща с другите не му позволяваше да заспи.

Той лежа буден около час. Мислите му се върнаха към странното сияние, което преди две нощи бе изпълнило стаята му в пасторското жилище, когато неочаквано явлението се повтори. Този път нямаше видим източник на светлина. Блясъкът беше над Брендън и от всички страни, сякаш молекулите на въздуха бяха придобили способността да светят. Светлината беше бледа и млечнобяла като на луната и с всяка изминала секунда ставаше по-ярка.

Сиянието се различаваше от успокояващата златиста светлина, която се явяваше в повтарящия се сън и като преди две нощи, и го изпълни с противоречиви чувства — ужас и възторг, страх и трескаво вълнение.

Млечнобялата светлина стана кървавочервена.

„Тя е в мен — помисли Брендън, питайки се какво означава това. — В мен.“ Мисълта отекна в съзнанието му и изведнъж кръвта му се смрази от страх.

Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Той се вцепени. Кръговете се появиха на дланите му. Пулсираха.

2.Понеделник, тринайсети януари

Сутринта всички се събраха на закуска в кухнята на Ърни и Фей и Доминик научи, че изминалата нощ е била изпитание за повечето от тях.

— Като действаме заедно, за да стигнем до истината, ние упражняваме постоянен натиск върху блокажа на паметта, който са ни имплантирали — каза той. — И бариерата започва да се руши по-бързо.

През нощта Доминик, Джинджър, Ърни и Нед бяха сънували изключително образни кошмари, които много си приличаха и несъмнено бяха фрагменти от забравените спомени. Беше им се присънило, че са завързани с ремъци за леглата в мотела и за тях се грижат хора в защитно облекло. Но сънят на Санди беше приятен, макар че му липсваше яснотата и детайлността на кошмарите на другите. Фей беше единствената, която не бе сънувала нищо.

Нед беше много обезпокоен от кошмара си и заяви, че двамата със Санди временно ще се преместят от караваната край Беоуейв в стая в мотел „Спокойствие“.

— Събудих се посред нощ и дълго не можах да заспя. И докато лежах, започнах да мисля колко сме самотни в караваната. Наоколо има само дива пустош… Може би онзи полковник Фолкърк ще реши да ни убие, както отначало е смятал да направи. И ако дойде, не искам двамата със Санди да бъдем сами там.

Доминик изпита съчувствие към него, защото онези мрачни и образни кошмари бяха нещо ново за Нед. През последните няколко седмици Доминик, Джинджър и Ърни се бяха научили да се справят до известна степен с ужасните сънища, но Нед още беше беззащитен и силно потресен.

Но, разбира се, той имаше право да се страхува от Фолкърк. Колкото повече се приближаваха до разкриването на конспирацията и разбулването на истината, толкова по-голяма беше вероятността да станат жертви на нападение. Но Доминик не смяташе, че полковникът ще пристъпи към действие, докато всички потърпевши не се съберат в мотел „Спокойствие“. И тогава трябваше да бъдат подготвени за неприятности.

Нед Сарвър побутваше храната в чинията си и разказваше за виденията, обезпокоили съня му. Отначало той бе сънувал, че е държан в плен от мъже в защитно облекло. Но после те се появили в лабораторни престилки и във военни униформи — доказателство, че опасността от биологично заразяване е преминала. Единият от униформените мъже бил полковник Фолкърк и Нед го описа подробно — около петдесетгодишен, с черни коси, прошарени на слепоочията, светлосиви очи, досущ кръгове от лъскава стомана, нос като човка и тънки устни.

Ърни потвърди, че това е човекът, който се е появил и в неговия кошмар. Изумителното съвпадение показваше, че образът на Фолкърк не е плод на въображението, а спомен за реален човек, когото Ърни и Нед са видели по миналото лято.

— И в моя кошмар друг военен се обърна към Фолкърк на малкото му име — добави Ърни. — Лийланд. Полковник Лийланд Фолкърк.

— Вероятно базата му е в „Шенкфийлд“ — каза Джинджър.

— После ще се опитаме да разберем дали е така — рече Доминик.

Преградите в паметта им действително се рушаха. Тази перспектива повдигна духа на Доминик.

Джинджър също им разказа кошмара си. В съня й тя не беше единствената, чийто мозък промиваха в стая номер пет на мотел „Спокойствие“, където се бе настанила по миналото лято и сега.

— В ъгъла имаше сгъваемо легло. Там лежеше червенокоса жена на около четирийсет години. Бяха я свързали със система за интравенозно поддържане на живота и с електрокардиограф. Очите й бяха безизразни.

Доминик също бе сънувал сгъваемо легло. От двете страни имаше система за интравенозно поддържане на живота и електрокардиограф. Там лежеше млад мъж на двайсетина години с бледо лице, рошави мустаци и изцъклени очи.

— Какво означава това? — попита Фей Блок. — Толкова много хора ли са имали за промиване на мозъците, че са напълнили всичките двайсет стаи?

— Но в регистъра пише, че са били заети само единайсет стаи — отбеляза Санди.

— По магистралата сигурно са минавали хора, които също са видели какво се е случило. Военните са ги спрели и са ги довели тук. Ето защо, имената им не са в регистъра — каза Джинджър.

— Колко ли са били? — зачуди се Фей.

— Вероятно никога няма да разберем със сигурност — отговори Доминик. — Ние всъщност не ги познаваме. Само сме били в едни и същи стаи с тях, докато сме били упоени. Може да си спомним лицата на онези, които сме видели, но имената и адресите им не са ни известни.

Но поне програмираните спомени се разсейваха и истината прозираше. Доминик беше благодарен и на това. С течение на времето щяха да разберат цялата истина — ако, разбира се, преди това полковник Фолкърк не изкараше срещу тях тежката артилерия.

В понеделник сутринта, докато групата в мотел „Спокойствие“ закусваше, Джак Туист вървеше към трезора си в „Ситибанк“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Банковата чиновничка, привлекателна млада жена, го наричаше „господин Фарнам“, защото това беше фалшивата самоличност, под която той бе наел сейфа.

Джак остана сам, отвори сейфа и стъписан се вторачи в съдържанието. Вътре имаше нещо, което не бе слагал там. Но това беше невъзможно, защото само Джак знаеше за съществуването на сейфа и притежаваше единствения ключ.

Двайсет и петте хиляди долара бяха непокътнати. Сутринта Джак бе тръгнал да изтегли сто шейсет и пет хиляди от единайсетте нюйоркски банки, в които държеше парите си, с намерението да ги раздаде. Той преброи банкнотите с треперещи ръце и установи, че нито една не липсва.

Но това съвсем не го успокои. Наличието на другия предмет там показваше, че фалшивата му самоличност е разкрита, личната му неприкосновеност нарушена и свободата му — изложена на риск. Някой знаеше кой всъщност е „Грегъри Фарнам“ и предметът, оставен в сейфа, беше дръзко известие, че старателно изграденото му прикритие е разобличено.

В сейфа имаше пощенска картичка. На гърба не бе написано нищо, но наличието й беше достатъчно. Снимка на мотел „Спокойствие“.

По миналото лято, след обира на имението на Аврил Макалистър в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, и след доходното посещение в Рино, Джак нае кола и потегли на изток, като пренощува в мотел „Спокойствие“, който се намираше край магистрала 80. Оттогава той не бе мислил за онова място, но го позна, веднага щом го видя.

Кой можеше да знае, че Джак е отсядал в онзи мотел? Не беше Бранч Полард. Джак не му бе разказал за Рино, нито за намерението си да се върне в Ню Йорк. Не беше и третият участник в обира на Макалистър, мъжът на име Сол Финроу от Лос Анджелис, защото Джак не го беше виждал, откакто разделиха плячката от неуспешния удар.

В същия миг Джак осъзна, че най-малко три от фалшивите му самоличности са разкрити. Той бе наел сейфа под името „Фарнам“, но се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ като „Торнтън Уейнрайт“. И единственият начин, по който някой би свързал тези две имена, беше като направеше асоциация между Джак и „Филип Делон“ — самоличността, под която живееше в апартамента на Пето Авеню. Ето защо и това име беше разкрито.

Исусе!

Джак се замисли, опитвайки се да реши кой може да е врагът му. Не беше полицията, нито ФБР или други законни власти, защото те щяха да го арестуват, след като бяха събрали толкова много доказателства. Не можеше да са и хората, с които бе извършил ударите, защото Джак внимаваше да не замесва съучастниците си в престъпленията в личния си живот. Никой от тях не знаеше къде живее Джак и когато подготвяха удар, изискващи уменията му да планира и специалните му знания, те можеха да се свържат с него само чрез сложна поредица от съобщения по пощата или система от телефонни номера с псевдоними, на които отговаряха телефонни секретари. Джак беше убеден в ефективността на тези предпазни мерки. Пък и ако до сейфа се бе добрал престъпник, парите нямаше да са непокътнати.

„Кой ме преследва?“ — запита се той.

Джак се замисли за обира в склада на мафията, който на трети декември бе извършил с Морт Герш и Томи Сънг. Дали не го преследваше мафията? Когато искаха да намерят някого, онези типове имаха повече връзки, източници и постоянство от ФБР. И по всяка вероятност мафията не би взела двайсет и петте хиляди долара и не би оставила зловеща бележка, че искат нещо повече от парите, които е откраднал от тях. Също така в стила на мафията би било да остави нещо изнервящо като пощенска картичка, защото онези главорези обичаха да накарат жертвата им да се поизпоти, преди да натиснат спусъка.

От друга страна, дори ако мафията го бе проследила и по някакъв начин бе разровила престъпната му кариера, за да разбере кого друг е ограбил, те не биха си направили труда да намерят картичка от мотел „Спокойствие“ само за да го уплашат до смърт. Ако искаха да му изпратят предупреждение в сейфа, щяха да оставят снимка на склада, който Джак бе ограбил в Ню Джърси.

Не, не беше мафията. Но кой тогава, по дяволите?

Тясната стаичка изведнъж му се стори още по-малка. Джак изпита чувство за клаустрофобия и уязвимост. Нямаше къде да избяга и да се скрие в банката. Той натъпка двайсет и петте хиляди в джобовете си. Вече нямаше намерение да ги раздава. Това бяха парите за бягството му. Джак сложи картичката в портфейла си, затвори сейфа и натисна звънеца, за да повика банковата чиновничка.

След две минути той отново беше навън, поемаше дълбоко въздух и оглеждаше минувачите по Пето Авеню, търсейки някой, който би могъл да го следи, но не видя съмнителни типове.

За миг Джак застана неподвижно сред потока от хора, които минаваха покрай него. Изведнъж изпита желание да се махне от града и щата, колкото е възможно по-бързо и да избяга в неизвестна посока, където нямаше да го намерят. Които и да бяха „те“. Но въпреки това Джак не беше сигурен дали бягството е необходимо. По време на подготовката му за командос в специалните сили го бяха научили да не пристъпва към действие, докато не разбере защо го прави и какво смята да постигне. Пък и любопитството надделя над страха от безименния му враг. Джак трябваше да знае с кого има работа, как бяха разкрили фалшивите му самоличности и какво искаха от него.

Той нае такси и отиде на ъгъла на Уол Стрийт и Уилям Стрийт, в сърцето на финансовия район, където имаше сейфове в други банки. От всяка взе по двайсет и пет хиляди долара и картичка от мотел „Спокойствие“.

Той реши да спре, защото в джобовете на палтото му вече имаше сто двайсет и пет хиляди долара — достатъчно опасна сума за носене в брой — и защото вече знаеше без всякакво съмнение, че и другите му фалшиви самоличности и тайни сейфове са разкрити. Джак имаше достатъчно пари, с които да пътува, и не се притесняваше, че ще остави в банките сто и петдесет хиляди долара. Първо, той имаше четири милиона в швейцарските си сметки и второ, разпространителят на картичките едва ли щеше да вземе парите, защото това явно не беше намерението му.

Джак се замисли за онзи мотел в Невада и започна да осъзнава, че във времето, прекарано там, има нещо странно. Той бе останал три дни, почивайки си и наслаждавайки се на тишината и красотата на природата. Но сега за пръв път му се стори, че не би направил такова нещо. Нямаше причина да стои толкова дълго. Тогава в багажника на колата му имаше твърде много пари. Пък и вече две седмици бе отсъствал от Ню Йорк — и далеч от Джени. Джак би трябвало да се прибере направо вкъщи от Рино. Сега, когато беше принуден да разсъждава по този въпрос, в тридневния му престой в мотел „Спокойствие“ нямаше логика.

Той взе друго такси до апартамента си на Пето Авеню и пристигна там малко след единайсет. После веднага се обади на „Ейлийт Флайтс“, компания, която даваше под наем малки реактивни самолети, и с облекчение научи, че има свободен „Лиър“.

Джак извади двайсет и петте хиляди долара от тайника в дрешника в спалнята. Заедно с парите, които изтегли от сейфовете, сега той разполагаше със сто и петдесет хиляди оперативен капитал — достатъчно, за да се справи с всяка извънредна ситуация, която би възникнала.

Джак набързо събра багажа си в три пътнически чанти. Сложи малко дрехи и остави повече място за други неща — два пистолета „Смит и Уесън“, модел 19 „Комбат Магнум“, трийсет и два милиметров „Берета“, модел 70, пригоден за заглушител, картечен пистолет „Узи“, настроен на автоматична стрелба, и огромно количество боеприпаси.

Чувството за вина, което отскоро измъчваше Джак, го бе преобразило през последните четирийсет и осем часа, но не го бе завладяло в такава степен, че да го направи неспособен да употреби насилие срещу преследвачите му. Решението му да стане порядъчен гражданин не пречеше на инстинкта му за самосъхранение. И като се имаше предвид миналото му, нямаше по-добре подготвен човек за оцеляване от Джак Туист.

Освен това след осем години на отчуждение и самота той бе започнал да се връща към обществото и да храни надежда за нормален живот. Джак нямаше намерение да позволи на никого да унищожи последния му шанс да бъде щастлив.

Той сложи в една от чантите и преносимия компютър със системата за проникване и интервенция ИСИП, който преди две нощи в Кънектикът бе използвал, за да отвори сложната електронна ключалка на бронираната кола.

Джак реши, че ще му трябва и полицейски универсален уред за отключване на всякакви секретни ключалки. Взе и „Стар Трон МК 202А“, малък прибор за нощно виждане, който можеше да се монтира на пушка. И няколко други неща.

Джак нае частен самолет за пътуването си, защото нямаше да го карат да минава през охраната на летището и никой нямаше да преглежда багажа му.

Той излезе от апартамента си и взе такси до „Ла Гуардия“.

Самолетът щеше да го закара в Солт Лейк Сити, Юта, най-близкото голямо летище, откъдето можеше да се отправи към Елко. От „Ейлийт Флайтс“ му бяха казали, че в Рино се очаква силна снежна виелица, която може да ги принуди да затворят летището, но в Солт Лейк Сити нямаше такава опасност. „Ейлийт Флайтс“ вече уреждаше за Джак самолет от Юта до Елко. Той пресметна, че ще пристигне малко преди свечеряване.

Това го устройваше, защото Джак се нуждаеше от мрак за онова, което планираше.

Картичките, оставени в сейфовете му, означаваха, че в Невада има хора, които са научили всичко за престъпния му живот. Картичките сякаш намекваха, че той може да се добере до онези хора чрез мотел „Спокойствие“. Картичките бяха покана. Или призовка. Но и в двата случая Джак не можеше да ги пренебрегне.

Той не знаеше, че го проследиха до „Ла Гуардия“, защото не си направи труда да провери дали има преследвачи. Ако телефонът в апартамента му се подслушваше, те знаеха, че Джак ще пристигне на летището в момента, в който се бе обадил на „Ейлийт Флайтс“. Той искаше да ги види, без те да го забележат, защото тогава щяха да бъдат непредпазливи, и щом пристигнеше в Елко, да се отърве от тях и да изчезне.

В понеделник сутринта, след като закусиха, Доминик и Джинджър отидоха в Елко, в редакцията на „Сентинел“, единственият местен вестник. Елко беше най-големият град в окръга и имаше население около десет хиляди души, затова редакцията на вестника не се помещаваше в небостъргач с блестящи стъкла, а в скромна едноетажна сграда на тиха улица.

Като повечето вестници, и „Сентинел“ осигуряваше достъп до предишните си броеве на всеки, който искаше да провери нещо, макар че разрешението се даваше по лична преценка на служителите.

Въпреки финансовия успех на първия си роман, Доминик още се чувстваше неудобно да се представи като писател. За него това звучеше претенциозно и лицемерно, макар да разбираше, че смущението му е остатък от дните му на крайно стеснителен, саможив, свит в черупката си охлюв.

Секретарката Бренда Хенерлинг не позна името му, но когато Доминик спомена заглавието на романа, който издателство „Рандъм Хаус“ наскоро бе пуснало по книжарниците, възкликна:

— Но това е романът на месеца. Вие ли сте го написали? Сериозно?

Тя добави, че е поръчала книгата по пощата и току-що я е получила и много се радва да се запознае с истински писател. Ентусиазмът й само засили смущението на Доминик.

— Най-важното е добре разказаната история, а не кой я е написал — рече той.

Старите броеве на „Сентинел“ се намираха в малка стая без прозорци. Някои бяха заснети на микрофилми, а останалите — наредени на купчини в шест високи шкафа. Стените и таванът бяха боядисани в светлосиво, а неоновото осветление хвърляше студени отблясъци. Доминик изпита странното чувство, че се намират в подводница, дълбоко под повърхността на океана.

Бренда Хенерлинг им обясни системата на каталога и излезе.

— Толкова съм вглъбена в проблемите ни и все забравям, че си известен писател — каза Джинджър.

— И аз — отговори Доминик. — Но не съм известен.

— Скоро ще бъдеш. Жалко, че ни се случват толкова много неща и ти нямаш възможност да се радваш на публикуването на първия ти роман.

Той сви рамене.

— На всички ни е трудно. Ти трябваше временно да зарежеш кариерата си в медицината.

— Да, но сега знам, че ще мога да се върна към медицината, след като разнищим тази история — заяви Джинджър, сякаш нямаше съмнение, че ще удържат победа над враговете им. Доминик разбра, че убедеността и решителността са неотменни черти от характера й. — Но това е първата ти книга.

Доминик още не се беше съвзел от смущението, което изпита, когато секретарката се отнесе с него като със знаменитост. Забележката на Джинджър го накара да се изчерви. Но това не беше реакция на смущение, а се дължеше на удоволствието, което изпита, като чу, че Джинджър е загрижена за него, защото никоя друга жена не го бе вълнувала толкова силно, колкото нея.

Той извади броевете на „Сентинел“ от по миналото лято, започващи от събота, седми юли.

Макар че събитието, на което бяха станали свидетели — евентуалното замърсяване на околната среда и затварянето на магистрала 80 — се бе случило в петък вечерта, на шести юли, в съботния брой нямаше репортаж за изтичане на токсични вещества. Отпечатването на „Сентинел“ явно приключваше рано, а в неделя вестникът не излизаше.

Но на първите страници на броевете от понеделник и вторник имаше огромни заглавия:

За Доминик и Джинджър беше странно да четат за тези събития, случили се в дните, за които не си спомняха нищо, освен че са почивали в мотел „Спокойствие“. Докато преглеждаше информацията за кризата, Доминик все повече се убеждаваше, че теорията на Джинджър е правилна. Специалистите по контролиране на съзнанието явно са се нуждаели от още една-две седмици, за да имплантират заплетената история за изтичането на токсини в паметта на жителите на Елко Каунти и на хората, минаващи оттам. Но не бе имало начин да затворят магистралата и да изолират района за толкова дълго време.

Сагата продължаваше в броя от сряда, единайсети юли:

„Сентинел“ се състоеше от шестнайсет до трийсет и две страници. В онези юлски дни повечето пространство на вестника беше отделено за репортажи за кризата с токсичните вещества, защото събитието бе привлякло интереса на журналисти от цялата страна. Преглеждайки това изобилие от материали, Доминик и Джинджър намериха много неща, свързани с разследването им, които щяха да им помогнат да планират следващия си ход.

Степента на сигурност, наложена от военните, показваше, че не са се спрели пред нищо, за да потулят инцидента. Макар че не бяха упълномощени да го правят, след произшествието военните от „Шенкфийлд“ бяха барикадирали магистралата и бяха затворили петнайсеткилометров участък. Те дори не бяха уведомили шерифа на Елко Каунти или властите в Невада, преди да наложат карантината. Това беше поразително нарушение на стандартната процедура. По време на блокадата шерифът и полицаите все по-настоятелно се оплакваха, че военните не им позволяват да вземат участие в справянето с възникналата криза и узурпират правомощията им. Полицията не беше включена в охраната на карантинната зона, нито им бяха поискали съвет как да постъпят, в случай че ветрове или други фактори разпространят нервнопаралитичния газ извън границите на опасния район. Явно военните се бяха доверили само на своите хора, за да запазят тайната за онова, което всъщност се бе случило.

— Е, поне не трябва да се тревожим, че всички власти са се съюзили срещу нас — каза Джинджър. — Полицията явно не е замесена в тази история. Единственият ни е противник е…

— Армията на Съединените американски щати — довърши мисълта й Доминик и се засмя на несъзнателния елемент на черен хумор в преценката й за врага.

Джинджър също се засмя огорчено.

— Ние срещу армията. Макар полицията да е вън от играта, силите са достатъчно неравностойни, нали?

Според „Сентинел“ военните поддържали едноличен и железен контрол на барикадите по магистралата, затворили тринайсет километра от междуградския път, минаващ в посока север-юг и непрекъснато патрулирали с хеликоптери. Очевидно са били необходими много войници, за да охраняват радиус от сто и трийсет километра, но въпреки разходите и трудностите, военните били твърдо решени да не допускат никого в опасната зона. Хеликоптерите обикаляли денонощно и осветявали района с прожектори. Носели се слухове, че нощем екипи от войници, екипирани с инфрачервени прибори за нощно виждане, също патрулирали, търсейки нарушители, които може да са се промъкнали в охраняемия периметър.

— Нервнопаралитичните газове са едни от най-смъртоносните вещества — каза Джинджър. — Но дори при това положение засилените мерки за сигурност изглеждат крайни. Не съм специалист по бойни химични вещества, но не вярвам, че който и да е нервнопаралитичен газ би представлявал заплаха от такова голямо разстояние от точката на изтичане. Според военните става дума само за един контейнер с газ, а не за огромно количество или цистерна, както си спомнят Ърни и Фей. Пък и щом изтече във въздуха, газът се разсейва. Ето защо, докато се разпространи на няколко километра, газът ще бъде разреден до такава степен, че не би застрашил никого.

— Това подкрепя версията за биологично заразяване.

— Може би. Но още е рано да се каже със сигурност. Инцидентът е много по-сериозен, отколкото историята за изтичането на нервнопаралитичен газ.

Един наблюдателен репортер бе забелязал, че освен ранга и стандартните отличителни знаци, на униформите на много от военните, участвали в операцията по налагането на карантина, има странна емблема — черен кръг с изумруденозелена звезда в средата. Символът се различавал от този на хората от „Шенкфийлд“. Сред онези, които имали емблеми със звезди, преобладавали офицерите. Когато ги попитали, военните идентифицирали офицерите със зелени звезди като командоси на малко известна, свръхелитна рота от специалните сили.

Според Доминик това означаваше, че до известна степен хората на ОСРВК са избрани заради способността и готовността да си държат устата затворени.

Говорителят на армията бе отказал да съобщи на репортерите къде е разположена ротата на ОСРВК, нито какъв е броят й.

А командосите от ОСРВК не пожелали да говорят с представителите на медиите.

— Глупости — каза Джинджър. — Излиза, че екипът на ОСРВК случайно е бил наблизо в дивата пустош, точно когато е възникнала кризата. Твърде зле скалъпена история.

Доминик се намръщи.

— Но според репортажите, макар че барикадите на магистралата са били издигнати от хората в „Шенкфийлд“, екипът на ОСРВК е поел нещата в свои ръце след около половин час. Ето защо, те не са били случайно там. Единственият начин да пристигнат толкова бързо е, ако са летели със самолет и са били тръгнали, преди инцидентът да стане.

— Точно така.

— Според теб те са знаели предварително, че ще има изтичане на токсични вещества?

Джинджър въздъхна.

— Готова съм да приема, че екипът на ОСРВК може да е бил в една от военните бази наблизо, да речем, в западната част на Юта или в Южен Айдахо. Но дори това не е достатъчно близо, за да съответства на сценария на военните. Дори да са зарязали всичко и да са излетели веднага, щом са чули за изтичането, те не биха могли да застанат на барикадите за един час. Няма начин. Да, предупредили са ги, че в западния край на Елко Каунти ще стане нещо. Но предупреждението е било отправено не преди няколко дни, а може би само преди един-два часа.

— Това означава, че изтичането на токсини не е инцидент. Всъщност може би изобщо не е имало изтичане, нито химично или биологично заразяване. Тогава защо, по дяволите, са били в защитни облекла?

Доминик се отчая от сложния лабиринт на загадката, който се заплиташе още повече. Той изпита непреодолимо желание да накъса вестниците, сякаш така щеше да раздроби лъжите на военните и някъде сред конфетите да намери истината.

— Единствената причина, поради която военните са извикали ротата на ОСРВК, за да подсилят карантината, е била, защото хората, патрулиращи в зоната, са видели нещо свръхсекретно. Военните не са имали доверие на обикновените войници, без право на достъп до секретна информация, и затова са използвали екипа на ОСРВК — каза Джинджър.

— Имали са им доверие, че ще си държат устата затворени.

— Да. Но ако е било само изтичане на токсини, хората на ОСРВК не са били необходими. Какво биха видели, освен може би преобърната цистерна и пробит контейнер, от който изтича газ или течност?

Двамата отново насочиха вниманието си към вестниците пред тях и намериха още информация. Военните явно бяха получили предупреждение, че в онази гореща юлски нощ в западната част на Елко Каунти е възникнал някакъв необикновен и зрелищен проблем. Доминик и Джинджър ясно си спомниха, че половин час преди да настъпи пълен мрак грил „Спокойствие“ се бе изпълнил със странен шум и бе разтърсен от вибрации. Слънцето залязваше късно, затова неприятностите трябва да бяха започнали около осем и петнайсет вечерта. Спомените им се губеха след този момент. Освен това в една от статиите в „Сентинел“ пишеше, че барикадите на магистралата са издигнати в осем.

— Искаш да кажеш, че военните са затворили магистралата пет-десет минути, преди да стане инцидентът с изтичането на токсини? — попита Джинджър.

— Да. Освен ако не грешим за часа на залеза.

Те прегледаха рубриката за времето на шести юли. Очакваха се горещини с температура трийсет и четири градуса. Влажност — между двайсет и двайсет и пет процента. Ясно небе. Слаб вятър. А слънцето залязваше в седем трийсет и една минута.

— По тези места здрачът продължава само петнайсетина минути — отбеляза Доминик. — Смятам, че в седем четирийсет и пет вече е било тъмно. Дори да грешим, ако мислим, че неприятностите са започнали половин час или петнайсет минути след падането на мрака, военните пак са издигнали барикадите преди това.

— Оказва се, че са знаели какво ще стане.

— Но не са могли да го предотвратят.

— Това означава, че е било някакъв процес, поредица от събития, които те са започнали и не са били в състояние да контролират.

— Може би. А може би не. Възможно е военните да не са били виновни за случилото се. Докато не научим повече, няма смисъл да си губим времето в догадки.

Джинджър прелисти броя от единайсети юни и ахна от изненада, като видя снимка на мъж във военна униформа. Макар че през изминалата нощ полковник Лийланд Фолкърк не се бе появил в сънищата им, двамата го познаха веднага, защото Ърни и Нед го бяха описали много добре. Черни коси, прошарени на слепоочията, странни, сякаш прозрачни очи, нос като човка, тънки устни и четвъртито, грубо изсечено лице.

Под снимката пишеше:

Доминик би се засмял на иронията в думите му, но надменното изражение на Фолкърк смрази кръвта му. Корвези мигновено позна лицето му, но не само от описанията на Ърни и Нед, а защото го бе виждал и преди, по миналото лято. Нещо повече, жестокостта в ястребовото изражение и в хищническите очи беше изумителна. Беше ясно, че този човек винаги получава каквото иска. Перспективата да попаднат в ръцете му, беше ужасяваща.

— Какви зли очи — каза Джинджър.

Доминик не можеше да откъсне поглед от снимката.

— Да.

Четвъртитото, грубо изсеченото лице и студените, светлосиви очи на полковник Фолкърк бяха толкова поразителни, че сякаш бяха живи и отвръщаха на изпитателните погледи на Доминик и Джинджър.

Докато Доминик и Джинджър разглеждаха броевете на „Сентинел“, Ърни и Фей Блок се опитваха да се свържат по телефона с хората, които се бяха регистрирали в мотела на шести юли по миналото лято.

Ърни изпрати телеграма на Джералд Салко, който бе наел две стаи за семейството си. Телефонният номер на Салко не беше вписан в указателя на Монтерей, Калифорния. През това време Фей провери ден по ден миналогодишната книга за гости, търсейки последната регистрация на Калвин Шаркъл, шофьорът на камион. Доминик се бе опитал да му се обади, но посоченият от Калвин телефон беше прекъснат. Фей се надяваше да намери друг адрес и телефон.

Ърни си спомни колко много вечери бяха работили заедно, мечтали, тревожили или щастливо планирали бъдещето в различни къщи по всички краища на света. Колко му бе провървяло, че се ожени за Фей. Животът ги бе направил неразделни, сякаш бяха едно същество. Ако полковник Фолкърк или други хора прибегнеха до убийство, за да сложат край на разследването им и с Фей се случеше нещо, Ърни се надяваше, че ще умре заедно с нея.

Фей установи, че Калвин Шаркъл се е регистрирал пет пъти предишната година. Адресът и телефонът в Евънстън, Илинойс, бяха същите, които бе записал и на шести юли по миналата година. Явно не се беше преместил. Но винаги, когато наберяха посочения номер, им отговаряха, че телефонът е прекъснат, а в Евънстън няма друг номер на това име.

За всеки случай Фей се обади на „Справки“ в Чикаго, а Ърни провери във всички предградия, но никъде нямаше регистриран телефон на името на Калвин Шаркъл. Той или бе напуснал околностите на Чикаго, или бе потънал вдън земя.

Нед и Санди Сарвър вече приготвяха вечерята в кухнята на горния етаж на апартамента на семейство Блок. Довечера щяха да пристигнат Брендън Кронин от Чикаго и Джорджа Монатела с момиченцето си от Лас Вегас и Нед не искаше да оставя готвенето за последната минута. Вчера, когато шестимата обединиха сили да приготвят и сервират вечерята, Джинджър Вайс отбеляза, че все едно са се събрали на семеен празник. И наистина, всички чувстваха необикновена близост, макар че се познаваха бегло. Вдъхновени от идеята, че укрепването на странната им привързаност и приятелство може да им даде сили да се изправят пред онова, което им предстои, Нед и Санди бяха решили да приготвят истинско угощение — пуйка, пълнена с орехи, миди, пържени картофи, варена царевица, моркови с подправки, салата от чушки, пай с тиква и курабии.

Докато режеха зеленчуците, Нед от време на време се питаше дали не приготвят последната вечеря на обречените. Но всеки път, когато му хрумнеше тази мрачна мисъл, той я прогонваше, като поглеждаше Санди. Тя почти непрекъснато се усмихваше, а понякога тихо тананикаше. Не, събитието, което бе довело до тази драстична и прекрасна промяна в нея, не можеше да кулминира в смъртта им. Нямаше за какво да се притесняват.

След като три часа преглеждаха старите броеве на „Сентинел“, Джинджър и Доминик обядваха в ресторант на Айдахо Стрийт и в два и половина се върнаха в мотел „Спокойствие“, Фей и Ърни още бяха в рецепцията, която се бе изпълнила с апетитни ухания, разнасящи се от кухнята в апартамента на горния етаж.

— Вечерята ще е в осем — рече Ърни, — но подозирам, че ароматът ще ни подлуди и ще влезем с взлом в кухнята преди това.

— Научихте ли нещо от „Сентинел“? — попита Фей.

Преди Джинджър да успее да им разкаже какво са открили, външната врата се отвори и заедно със студения вятър, вътре влезе възпълничък мъж. Той бе слязъл набързо от колата си, без да си направи труда да си сложи палто. Макар че не беше с расо и бяла якичка, а със сив панталон, тъмносин пуловер и светлосиня жилетка, никой не се усъмни в самоличността му. Това беше младият свещеник с кестеняви коси, зелени очи и овално лице от моменталната снимка, която неизвестният кореспондент бе изпратил на Доминик.

— Отец Кронин — каза Джинджър, която изведнъж изпита силно привличане към него.

Също като с Доминик Корвези, почувства, че с Брендън Кронин са преживели нещо още по-потресаващо, отколкото със семействата Блок и Сарвър. Всички бяха станали свидетели на събитието, но после бе имало още едно, което бяха преживели само някои от тях. Макар че беше ужасно неприлично да поздрави по този начин мъж, който беше непознат, при това свещеник, Джинджър се втурна към отец Кронин и го прегърна.

Но не беше необходимо да се извинява, защото той явно изпита същото. Без да се колебае, Брендън я притисна в обятията си и за миг двамата се вкопчиха един в друг, сякаш не бяха непознати, а брат и сестра, които се виждат след дълга раздяла.

— Отец Кронин — рече Доминик и също го прегърна.

— Не е нужно да ме наричате „отче“. В момента нито искам, нито заслужавам да бъда свещеник. Викайте ми Брендън.

Ърни повика Нед и Санди. Брендън се ръкува с Ърни и прегърна Фей. Явно чувстваше привързаност към тях, макар и не онзи силен и емоционален магнетизъм, който го привлече към Доминик и Джинджър. Нед и Санди слязоха и Брендън ги поздрави като Ърни и Фей.

— Имам чувството, че съм… сред семейството си — каза Брендън. — И вие изпитвате същото, нали? Сякаш сме споделили най-важния момент в живота си и… сме преживели нещо, което ни различава от другите.

Въпреки настояванията, че не заслужава честта да бъде свещеник, Брендън Кронин излъчваше одухотвореност. Овалното му лице, искрящите очи и широката, сърдечна усмивка внушаваха радост. Той говореше със заразителен ентусиазъм, който повдигна духа на Джинджър.

— Чувствата, които изпитвам, ме уверяват, че постъпих правилно, като дойдох тук — каза Брендън. — Съдбата ми е отредила да бъда с вас. Тук ще се случи нещо, което ще ни преобрази. Усещате ли го?

Гласът му изпълни Джинджър с приятно вълнение.

— Всички ние сме призовани да дойдем на това място — продължи Брендън.

— Погледнете — каза Доминик и вдигна ръцете си, за да им покаже червените кръгове от възпалена плът, появили се на дланите му.

Изненадан, Брендън също вдигна ръце и видя странните белези. Двамата се спогледаха и изведнъж въздухът се зареди с непозната, свръхестествена енергия.

— Призовани сме — повтори Брендън.

Джинджър затаи дъх в очакване. Погледна Ърни, който застана зад Фей и сложи ръце на раменете й. Израженията им бяха напрегнати. Нед и Санди се държаха за ръце. Очите им бяха широко отворени.

Джинджър усети, че кожата й настръхна и помисли: „Нещо ще се случи.“

В същия миг лампите в помещението блеснаха по-ярко. Стаята се изпълни с млечнобяла светлина, която сякаш като по магия се появи от молекулите на въздуха. Сиянието трептеше от всички страни, но най-силно над главите им. Джинджър си спомни, че светлината е същата като в съня й за луната. Тя се завъртя в кръг, не за да потърси източника, а с надеждата да си спомни съня и после случилото се през онова лято.

Санди протегна ръка, сякаш да улови шепа от приказната светлина. Нед се усмихна колебливо. Фей също. А на грубо изсеченото лице на Ърни се изписа изражение на детинска почуда.

— Луната — каза Ърни.

— Луната — като ехо повтори Доминик.

В един вълнуващ миг Джинджър имаше чувството, че ще си спомни всичко. Прозрението настойчиво се опитваше да пробие преградата в паметта й.

После светлината стана кървавочервена и учудването и радостта й се превърнаха в страх. Джинджър вече не търсеше прозрение, а се страхуваше от спомена.

Препъвайки се, отстъпи назад и се блъсна във вратата. Санди Сарвър се вкопчи в Нед, чиято усмивка помръкна и отстъпи място на изумление. Фей и Ърни бяха опрели гърбове в тезгяха.

Тъмночервеното сияние изпълни като течност стаята. Изумителното зрително явление бе съпроводено от звук. Джинджър подскочи от изненада, когато въздухът потрепери от силен тътен, който започна ритмично да се повтаря по три пъти. Звукът приличаше на ударите на огромно сърце.

ТУП-ТУП-ТУП… ТУП-ТУП-ТУП… ТУП-ТУП-ТУП…

Джинджър веднага се досети, че това е странният звук, за който отец Висажик бе споменал в телефонния си разговор с Доминик.

Но тя знаеше, че го бе чувала и преди. Явлението — лунната светлина, кървавочервеното сияние и шумът — беше част от нещо, което се бе случило по миналото лято.

Рамките на прозорците и стените се разтресоха. Кървавочервеното сияние и светлината на лампите започнаха да пулсират в ритъм с тътена.

Джинджър отново бе завладяна от чувството, че е на път да си спомни нещо потресаващо. С всеки удар и пулс светлина отдавна забравените спомени напираха в съзнанието й.

Но в същото време нарастваше и страхът да си спомни. Обляха я вълни на ужас. „Блокажът Азраел“ вършеше работата си. Вместо да си спомни, Джинджър щеше да изпадне в кома, както по време на сеансите с Пабло Джаксън. Симптомите започнаха да се появяват. Тя си поемаше въздух трудно и се разтрепери от ужас от предчувствие за смъртна опасност. Светът около нея избледня и зрението й се замъгли.

Бягай или ще умреш.

Джинджър се обърна с гръб към феноменалното явление и се хвана с две ръце за рамката на вратата, сякаш искаше да се вкопчи в разсъдъка си и да прогони черната вълна, която заплашваше да я залее. Тя погледна отчаяно огромните равнини на Невада и мрачното зимно небе, опитвайки да се изолира от невероятната светлина и звука, които я тласкаха към пристъп на пориомания. Ужасът и паниката й се засилиха толкова много, че бягството в омразната пориомания й се стори за предпочитане. Но Джинджър продължи да се държи за рамката на вратата, да трепери и да диша учестено, ужасена не толкова от странното явление зад нея, колкото от забравените събития през онова лято, на които случващото се в момента беше само неясно ехо. Най-после червената светлина избледня и в стаята настъпи тишина.

Джинджър се почувства добре. Вече нямаше опасност да получи пристъп на пориомания.

За пръв път успя да се овладее. Може би изпитанията през последните няколко месеца я бяха направили по-твърда. И присъствието й на това място, където се криеха отговорите на загадката, й бе вдъхнало смелост да устои. А може би черпеше сили от новото си „семейство“. Каквито и да бяха причините, Джинджър бе убедена, че щом веднъж е превъзмогнала пристъпа, ще й бъде по-лесно да се справи с бъдещите атаки. Бариерата пред спомените й се рушеше. А страхът й да разбере какво се бе случило на шести юли по миналото лято беше много по-слаб от опасенията да не научи нищо.

Тя се обърна към останалите.

Залитайки, Брендън Кронин се приближи до канапето и седна, като видимо трепереше. Кръговете на дланите му бяха изчезнали.

— Тази ли светлина изпълва понякога стаята ти нощем? — попита Ърни.

— Да — призна свещеникът. — Два пъти.

— Но ти каза, че светлината е прекрасна — рече Фей.

— Да. Донякъде. Но когато стане червена… ме плаши до смърт. Отначало обаче… ме въодушевява и изпълва със странна радост.

Зловещата кървавочервена светлина и страшният, ритмичен тътен бяха предизвикали такъв ужас, че Джинджър забрави за приказното млечнобяло сияние, което ги предшестваше и я бе изпълнило с почуда.

Доминик избърса дланите си в ризата, сякаш изчезналите кръгове бяха оставили нежелани остатъци върху ръцете му и каза:

— Събитията тази вечер имаха и хубави, и лоши страни. Ние жадуваме да си спомним какво се е случило с нас, но в същото време това… ни плаши.

— Плаши ни до смърт — съгласи се Ърни.

Джинджър забеляза, че Санди Сарвър, която дотогава бе възприемала загадката само в благоприятна светлина, се бе намръщила.

Джорджа Монатела отиде на погребението на бившия си съпруг Алън Рукоф. Слънчевите лъчи проникваха между разпръснатите тук-там оловносиви облаци. Свещеникът завърши молитвата и гробарите спуснаха ковчега в ямата.

Освен Джорджа и Пол Рукоф, бащата на Алън, на погребението бяха дошли малко хора. Дори родителите на Джорджа не присъстваха. С егоизма си Алън си бе осигурил раздяла с живота, съпътствана с малко тъга. Пол Рукоф, който в някои отношения приличаше на сина си, винаги бе обвинявал за всичко Джорджа и се държеше хладно с нея. Изражението му беше непроницаемо. И сега, когато единственото му дете бе погребано, Пол пак й обърна гръб. Джорджа знаеше, че ще се срещнат отново само ако твърдоглавието и гневът му евентуално надделеят над желанието да види внучката си.

Джорджа кара километър и половина, после спря и се разрида. Не плачеше нито за страданията на Алън, нито, че го е загубила, а за рухването на мечтите, с които бе започнала връзката им, за изпепелените надежди за обич, семейство, приятелство и взаимност. Тя не желаеше смъртта му. Но сега, когато Алън беше мъртъв, Джорджа знаеше, че ще бъде по-лесно да започне отначало, както мислеше да направи. Тази мисъл не я накара да се почувства жестока или да изпита вина, а само я натъжи.

Предишната вечер Джорджа бе казала на Марси, че баща й е починал. Но не спомена, че се е самоубил. Отначало смяташе да й съобщи новината в присъствието на доктор Къвърли. Но срещата с психолога трябваше да бъде отменена, защото Джорджа и Марси щяха да отидат със самолет в Елко, за да се присъединят към Доминик Корвези, Джинджър Вайс и другите. Марси понесе вестта за смъртта на Алън изненадващо добре. Плака, но нито неудържимо, нито много. На седем години, тя беше достатъчно голяма, за да разбере какво е смърт, но още твърде малка, за да проумее жестоката й необратимост. Освен това, изоставяйки дъщеря си, Алън несъзнателно й бе направил услуга. В известен смисъл, за нея той беше мъртъв от една година и тя го бе прежалила.

И още нещо помогна на Марси да превъзмогне скръбта. Обсебеността й да колекционира изображения на луната. Само час след като научи за смъртта на баща си, тя вече оцветяваше образите на луната. В събота и неделя Марси бе преобразила петдесет от стотиците нарисувани на ръка луни в огненочервени кълба.

Обсебеността й би обезпокоила Джорджа, дори ако не знаеше, че още двама души, страдащи от същото влечение, са се самоубили. Луната още не се бе превърнала във фокус в живота на детето. Но Джорджа разбираше, че ако обсебеността прогресира, Марси ще полудее.

Безпокойството й беше толкова силно, че бързо избърса сълзите и потегли към къщата на родителите си, където чакаше дъщеря й.

Момиченцето седеше до масата в кухнята и оцветяваше в тъмночервено поредната луна в албума си. Вдигна глава, когато Джорджа влезе, усмихна се едва-едва и отново се залови със заниманието си.

Пит се мръщеше. От време на време той измисляше стратегии, с които да привлече вниманието на внучката си към нещо не толкова странно, колкото оцветяването на луните, но опитите му бяха безуспешни.

Джорджа отиде в спалнята на родителите си, за да се преоблече и майка й я хвана натясно там.

— Кога ще вземеш онзи албум от Марси? Или аз да го направя?

— Майко, вече ти казах. Доктор Къвърли смята, че ако й вземем албума, обсебеността й ще се засили.

— Но в това няма логика.

— Ако направим въпрос от колекцията на този ранен етап, ние ще подчертаем значението на луната и…

— Глупости. Къвърли има ли деца?

— Не знам, мамо.

— Обзалагам се, че няма, инак нямаше да ти дава такива тъпи съвети.

Джорджа беше само по сутиен и бикини и се почувства уязвима. Ситуацията й напомни за времената, когато майка й я наблюдаваше, докато се обличаше за среща. Мери така и не одобри никое от момчетата, с които Джорджа излизаше. Всъщност Джорджа се омъжи за Алън отчасти защото Мери не го хареса. Бракът й беше нещо като бунт. Това беше глупаво и Джорджа плати висока цена. Но Мери с нейната задушаваща и властна обич я бе подтикнала да го стори.

Джорджа грабна джинсите и фланелката си и бързо се облече.

— Марси дори не иска да каже защо колекционира луните — продължи Мери.

— И тя не знае защо. Прави го импулсивно. Необяснима обсебеност. Причината е дълбоко вкоренена в подсъзнанието й. Ако изобщо има причина.

— Трябва да й вземеш албума.

— По-нататък, мамо. Всичко по реда си.

— Ако зависеше от мен, щях да го направя веднага.

Джорджа беше приготвила багажа. Сега, когато беше време да тръгва, Мери се възползваше от възможността да й натяква.

Марси и Джорджа се настаниха на задната седалка, а Пит седна зад волана. По пътя за летището детето мълчаливо прелистваше албума.

Мери изпитваше съмнения към заминаването за Елко и не се поколеба да ги изрази. Не било ли опасно? И защо изобщо отивали там? Дори ако някои хора в Елко страдали от проблеми като на Марси, защо всички щели да нощуват в един мотел?

— Онзи Корвези ме притеснява — каза Пит, докато спираше на червен светофар. — Не искам да се забъркваш с такива като него.

— Какво искаш да кажеш? Ти дори не го познаваш.

— Той е писател. Знаеш ги какви са. Четох, че Норман Мейлър провесил съпругата си през прозореца, като я държал за петите. А Хемингуей непрекъснато е участвал в юмручни схватки.

— Хемингуей е мъртъв, татко.

— Виждаш ли? Вечно се е биел, бил е пиян и е взимал наркотици. Писателите са ексцентрична шайка. Не ми харесва, че ще си имаш работа с писател.

— Това пътуване е голяма грешка — отсече Мери.

Натякванията им нямаха край.

На летището, когато си взимаха довиждане, те й казаха, че я обичат. Джорджа им отвърна със същото и най-странното беше, че всички говореха истината. Човешките същества, изглежда, бяха генетично задължени да извървяват земния си път, обединени в семейства, и тази потребност беше особено силна в Джорджа.

Докато самолетът летеше на северозапад, тя се впусна в неприсъщи за нея момичешки фантазии. В мотел „Спокойствие“ Джорджа може би щеше да се запознае с някой мъж, който се различаваше от останалите и с когото да сподели новото начало. Спомни си нежния, но уверен глас на Доминик Корвези и го включи във фантазиите си. Ако той беше човекът за нея, какво ли щеше да каже баща й, когато научеше, че дъщеря му ще се омъжва за един от онези ексцентрични, вечно пияни писатели, които провесват съпругите си през прозореца?

Но Джинджър прогони тази фантазия, скоро след като самолетът се приземи, защото бързо разбра, че сърцето на Корвези принадлежи на друга.

В четири и трийсет, половин час преди залез слънце, небето беше забулено от тъмни облаци и планините на хоризонта бяха обагрени в пурпурночервено. От запад духаше пронизващ, студен вятър.

На летището ги чакаха Доминик Корвези и Джинджър Вайс и веднага щом ги видя, Джорджа изпита странното, но окуражаващо чувство, че е сред близки роднини.

Дори Марси се оживи и излезе от състоянието си на транс, когато видя писателя и лекарката. Тя се усмихна и отговори на въпросите им с повече ентусиазъм, отколкото проявяваше напоследък. Марси предложи да им покаже албума си и се изкикоти, когато Корвези я взе на ръце, за да я пренесе до паркинга.

„Не сбъркахме, че дойдохме — помисли Джорджа. — Слава Богу, постъпихме правилно.“

— Може и да не си спомняш, но в онзи петък вечерта през юли ти оказа първа помощ на Марси, Джинджър — каза Джорджа.

Джинджър примигна.

— Всъщност бях забравила. Марси ли беше онова дете? Но, да, разбира се.

— Спряхме на осем километра западно от мотела. Гледката на юг беше прекрасна и искахме да си направим снимки.

— И в този миг минах аз. Ти нагласяше фотоапарата, а съпругът ти и Марси се бяха качили на предпазния парапет.

— Не исках да застават толкова близо до насипа. Но Алън настоя, че това е най-хубавото място за снимка. Наумеше ли си нещо, нямаше смисъл да се спори с него.

Но преди Джорджа да натисне копчето на фотоапарата, Марси се подхлъзна и падна назад, като се претърколи в десетметровия насип. Джорджа изпищя, хвърли фотоапарата, прескочи предпазния парапет и се спусна към дъщеря си. Щом стигна до нея, тя чу, че някой вика: „Не я местете! Аз съм лекар!“ Гласът беше на Джинджър Вайс, която бързо слезе по насипа. Марси лежеше неподвижно, но не беше в безсъзнание, а само зашеметена. Джинджър я прегледа и установи, че не си е ударила главата. Марси започна да плаче, защото левият й крак беше прегънат под странен ъгъл и Джорджа беше сигурна, че е счупен. Но Джинджър я успокои. Накрая се оказа, че Марси се е отървала само с няколко драскотини и охлузвания, защото склонът не беше каменист и бе обрасъл с трева.

— Бях възхитена от теб — добави Джорджа.

— От мен? — изненада се Джинджър. — Но аз не направих нищо особено. Само прегледах Марси.

— Ти си млада, красива и женствена и в същото време — лекарка. Способна, делова и съобразителна. А аз винаги съм мислила, че съм родена за сервитьорка и нищо повече, но срещата ни запали огън в мен. После, когато Алън ни напусна, не се отчаях. Сетих се за теб и реших да постигна нещо повече. В известен смисъл, ти промени живота ми.

Двете сложиха пътническите чанти в багажника на колата и Джинджър даде ключовете на Доминик.

— Поласкана съм, Джорджа. Но ти ми приписваш твърде голяма заслуга. Ти сама си променила живота си.

— Но ти беше примерът, който ми бе необходим.

Джинджър се почувства неудобно.

— Мили Боже! Досега никой не ми беше казвал, че съм пример в живота му. О, миличка, наистина преувеличаваш.

— Не й обръщай внимание — каза Доминик на Джорджа. — Тя наистина е най-добрият пример за подражание, който съм виждал.

В този миг Джорджа се увери, че сърцето на Доминик принадлежи на Джинджър. Джорджа трябваше да прогони писателя от романтичните си фантазии. Погледнеше ли Джинджър, в очите му блясваха искри на желание и силна привързаност. Същият израз се четеше и в очите на лекарката. Но най-странното беше, че Джинджър и Доминик явно не съзнаваха силата на чувствата си един към друг.

Потеглиха към мотел „Спокойствие“, който се намираше на петдесет километра на запад. На изток се стъмняваше. Доминик и Джинджър разказаха на Джорджа какво се бе случило преди пристигането й. Безпокойството й нарасна. Докато пътуваха през дивата пустош и покрай назъбените, черни планини под тъмночервеното небе, Джорджа се запита дали това място ще бъде прагът на новото начало… или подстъпът към гроба.

Самолетът „Лиър“ се приземи в Солт Лейк Сити, Юта, и Джак Туист бързо се прехвърли на „Чесна Турбо Скайлейн РГ“, пилотиран от учтив, но необщителен мъж с големи мустаци. Те пристигнаха в Елко, Невада, в четири петдесет и три следобед.

Джак взе такси, помоли да го закарат в местната агенция за коли под наем и взе джип „Чероки“.

Той не си направи труда да търси преследвачи, докато пътуваха към агенцията. Противниците му явно разполагаха с големи ресурси и колкото и усилено да се опитваше да им се изплъзне, имаха достатъчно хора и възможности да го проследят навсякъде.

Джак подкара джипа, като този път непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но не забеляза съмнителни превозни средства.

Отиде до супермаркета, който бе видял, докато пътуваше с таксито, спря на тъмния паркинг, слезе от джипа и огледа улицата.

Не забеляза никого.

Но това не означаваше, че преследвачите му не са някъде там.

Джак влезе в супермаркета и купи карта на окръга, фенерче, прясно мляко, два пакета осолено и изсушено говеждо месо, кутия с понички с шоколад и нещо с етикет „шунков пастет“.

Той излезе от магазина и отново огледа тъмната улица, но не видя нищо подозрително.

Джак се приближи до джипа, отвори една от чантите и извади раница, пистолет „Берета“, пълнител, кутия с патрони трийсет и втори калибър и заглушител. Сложи покупките в раницата, монтира заглушителя на пистолета и пъхна пълнителя в ръкохватката. Сетне натъпка патроните в джобовете на коженото си яке и затвори задната врата на джипа.

Джак седна зад волана и сложи беретата на седалката до себе си. После запали фенерчето и разучи картата на Елко Каунти. Накрая угаси фенерчето и прибра картата. Беше готов да посрещне врага.

През следващите пет минути кара из Елко, прилагайки всеки номер, който знаеше, за да открие евентуални преследвачи, но не забеляза никого.

Джак спря в края на задънена улица и извади от раницата уред за засичане на проследяващи устройства. Приемникът беше с размера на два пакета цигари, имаше телескопична антена и приемаше всички радиочестоти на ултракъси вълни. Ако към джипа беше прикрепен предавател, докато Джак бе пазарувал в супермаркета, приемникът щеше да улови сигналите и да започне да пиука пронизително. Джак насочи антената към джипа и бавно го обиколи.

Нямаше проследяващо устройство.

Той прибра уреда, седна отново зад волана и се замисли. Не го следяха и не го подслушваха. Имаше ли логика в това? Когато бяха оставили пощенските картички от мотел „Спокойствие“, противниците му сигурно вече са били наясно, че Джак веднага ще отиде в Невада. Те несъмнено знаеха, че е потенциално опасен и едва ли щяха да му позволят да заговорничи срещу тях на собствената им територия.

Джак се намръщи и включи двигателя.

Докато пътуваше със самолета, той бе обмислил положението и бе стигнал до няколко извода за самоличността и намеренията на враговете си. Но сега реши, че онова, което става в действителност, е много по-странно от теориите му.

Фактът, че никой не го наблюдава, го озадачи.

Необяснимото винаги го смущаваше.

Щом не можеше да проумее ситуацията, той явно пропускаше нещо важно. А това означаваше, че може да му пръснат черепа, когато най-малко очаква.

Предпазливо и бдително, Джак потегли на север по шосе номер 51. След малко зави на запад и мина по няколко черни пътища, приближавайки се крадешком и по заобиколен маршрут към мотел „Спокойствие“. Когато облаците се дръпнаха от луната, той угаси фаровете и продължи да кара, воден единствено от светлината й. Очите му скоро се приспособиха към мрака.

Джипът изкатери поредното възвишение и Джак видя мотел „Спокойствие“ — самотна група светлини в огромната дива пустош, на около два километра на югозапад. Джак не искаше да известява присъствието си, затова щеше да продължи пеша.

Остави беретата в джипа и взе картечния пистолет „Узи“, макар че още не очакваше неприятности. Противниците му — които и да бяха — не го бяха примамили да измине целия този път само за да го убият. Можеха да го очистят в Ню Йорк, ако това беше единственото им желание. Но за всеки случай Джак се подготви да окаже съпротива.

Той взе раницата с провизиите, самонасочващ се микрофон и прибора за нощно виждане „Стар Трон“. После си сложи ръкавици и скиорска шапка.

Вървенето го освежи. Нощта беше студена и вятърът — приятен.

Джак очакваше, че ще се наложи да се крие в дивата пустош, веднага щом пристигне в Невада, затова се бе облякъл подходящо — наполеонки, джинси, пуловер, кожено яке с дебела подплата и високи туристически обувки. Членовете на екипажа на самолета „Лиър“ се изненадаха, като го видяха, но се държаха с него както подобава, защото дори един грозен, кривоглед човек като него, облечен като обикновен работник, предизвикваше уважение, след като можеше да си позволи да наеме частен самолет.

Хълмовете, голата земя, скалите, и високите, сухи треви бяха осветени от луната и имаха неясен, млечнобял оттенък, но когато облак закриеше небесното светило, се възцаряваше непрогледен мрак.

Най-после Джак стигна до удобна наблюдателна позиция на южния склон на хълм, намиращ се само на около петстотин метра зад мотел „Спокойствие“, седна и сложи до себе си картечния пистолет и раницата.

Приборът за нощно виждане увеличаваше осемдесет и пет хиляди пъти наличната светлина. Джак го взе и се съсредоточи върху мотела. Задната част се виждаше ясно и той реши, че няма наблюдатели.

Джак прибра прибора за нощно виждане в раницата и извади самонасочващия се микрофон, който приличаше на футуристична пушка. Усилвателят долавяше разговор от четиристотин-петстотин метра и много по-отдалеч, ако атмосферните условия бяха добри. Джак си сложи слушалките, насочи микрофона към прозореца със спуснатите завеси на втория етаж и веднага чу развълнувани гласове. Но до него достигаха само откъслечни думи, защото стаята беше затворена, а навън духаше силен вятър.

Джак грабна картечния пистолет и другите си неща и се приближи на сто метра до сградата. И когато този път насочи микрофона към прозореца, той чу всяка дума, произнесена зад стъклата и завесите. Джак различи шест, а може би и повече гласове. Хората там вечеряха и правеха комплименти на готвача, мъж на име Нед, и на помощничката му Санди за пуйката с пълнеж от орехи и другите ястия.

„Това явно не е обикновена вечеря, а истинско угощение“ — със завист помисли Джак.

Той бе ял на борда на самолета „Лиър“, но оттогава не бе хапвал нищо. Вероятно щеше да подслушва още няколко часа, за да реши кои са хората в мотела и дали са му врагове. Но Джак беше гладен, затова подпря микрофона на няколко камъка и извади оскъдните си хранителни запаси, които се оказаха отвратителни, особено шунковият пастет.

Скоро той чу достатъчно от разговора и разбра, че хората в мотела не са му противници. По един или друг начин те бяха привлечени или призовани там, както бе станало и с него. Докато слушаше, му се стори, че гласовете са познати. Джак изпита чувството, че мястото му е при онези хора, сякаш те бяха семейството му.

Жена на име Джинджър и мъж на име Доминик започнаха да разказват на другите за статиите, които са прочели в местния вестник „Сентинел“. Докато слушаше за изтичането на токсични вещества, барикадите на магистралата и отлично обучените командоси от ОСРВК, Джак усети, че апетитът му намалява. Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи! По дяволите! Той беше чувал за тях, макар че ротите бяха сформирани, след като се уволни от специалните сили. Онези типове бяха фанатици и не се страхуваха от нищо. Принуден да избира между бързо и безболезнено самоубийство или ръкопашен бой с някой от ОСРВК, на обикновения човек се препоръчваше да си пръсне черепа и да си спести болката. Джак осъзна, че се е забъркал в нещо много по-голямо и опасно от отмъщение на мафиоти или другите хипотетични вероятности, които бе обмислял по време на полета от Ню Йорк.

Макар в теориите му да имаше множество празни места, той започна да проумява, че хората в мотела са се събрали, за да разберат какво им се бе случило по миналото лято, когато и Джак бе отседнал там. Те бяха отбелязали голям напредък в разследването си и той изтръпна, като ги чу как открито обсъждат наученото. Хората в мотела бяха много наивни и мислеха, че затворените врати и прозорците с дръпнати завеси осигуряват изолираност. Джак изпита желание да извика: „Хей, млъкнете, за Бога! Щом аз ви чувам, и те могат да ви чуят.“

ОСРВК. Догади му се от тази новина. Хората в мотела продължиха да бъбрят, разкривайки стратегията си на врага и накрая Джак махна слушалките, грабна нещата си и забърза в мрака към „Спокойствие“.

Доминик и Джинджър изчакаха, докато всички се съберат да вечерят, за да разкажат какво са прочели във вестника в Елко. Докато се хранеха, двамата обясниха, че военните са затворили магистралата няколко минути преди изтичането на токсични вещества в онази петъчна вечер. Това означаваше, че най-малко час по-рано от „Шенкфийлд“ са били изпратени хеликоптери, пълни с войници. Явно военните предварително са знаели, че „инцидентът“ ще се случи.

— Но тогава защо не са го предотвратили? — попита Джорджа Монатела.

— Очевидно не са могли — отговори Доминик.

— Може би цистерната е била нападната от терористи и военното разузнаване е научило за това малко преди инцидентът да се случи — предположи Ърни.

— Може би — неуверено каза Доминик. — Но ако е било така, те би трябвало да оповестят случая в медиите. Ето защо, трябва да е било нещо друго, съдържащо свръхсекретна информация от такова значение, че са могли да имат доверие само на командосите от ОСРВК.

Брендън Кронин се хранеше с най-голям апетит от всички, но този факт не намаляваше одухотвореността му. Той преглътна хапката, която дъвчеше, и рече:

— Това обяснява защо когато инцидентът се е случил, на онези петнайсет километра от магистралата не е имало стотици хора, както би се очаквало в този час. Ако са блокирали пътя преди събитието, военните са имали време да не допуснат превозните средства в опасната зона, преди нещо да се случи.

— Но някои хора са останали там, видели са твърде много, били са задържани и мозъците им са били промити заедно с нас, които вече сме били в мотела — каза Доминик.

Другите се включиха в дискусията и стигнаха до същите хипотези и въпроси без отговори, които бяха хрумнали и на Доминик и Джинджър, докато четяха „Сентинел“.

Накрая Доминик им каза за важното откритие, което бяха направили с Джинджър. След като прегледаха броевете от седмицата на кризата, Джинджър бе изказала предположението, че може да попаднат на нещо в другите репортажи, които на пръв поглед нямат нищо общо с инцидента. Двамата извадиха още броеве от шкафовете и скоро намериха онова, за което се надяваха. Имаше едно място, което по всяка вероятност бе свързано със затварянето на магистрала 80.

— Тъндър Хил — каза Доминик. — Мислим, че оттам са дошли неприятностите ни. Базата „Шенкфийлд“ е служила само за отклоняване на вниманието от истинския източник на кризата. Тъндър Хил.

Фей и Ърни изненадано вдигнаха глави.

— Тъндър Хил е на двайсетина километра на североизток оттук, в планините. Военните имат база там. Склад. В онези хълмове има създадени от природата варовикови пещери, където съхраняват копия от служебни документи и други важни материали, за да не ги изгубят, в случай че другите бази в страната бъдат унищожени от някакво бедствие… например ядрена война — обясни Фей.

— Складът съществува от двайсет и няколко години — добави Ърни. — Според слуховете там не съхраняват само документи. Някои хора смятат, че има и огромни запаси от храна, лекарства, оръжия и амуниции. И в това има логика. Ако избухне война, военните няма да искат всичките им оръжия и запаси да са в обикновени бази, защото първо те ще бъдат бомбардирани. Армията със сигурност има резервни хранилища и предполагам, че Тъндър Хил е едно от тях.

— Тогава там може да става всичко — неспокойно каза Джорджа Монатела.

— Да, всичко — съгласи се Нед Сарвър.

— А възможно ли е мястото да не е само склад? — попита Санди, — а да извършват някакви експерименти?

— Какви експерименти? — обади се Брендън.

Санди сви рамене.

— Всякакви.

— Възможно е — каза Доминик, защото тази мисъл вече му бе хрумнала.

— Но ако на магистралата не е имало изтичане на токсични вещества и ако в Тъндър Хил нещо се е прецакало, как е могло да ни окаже въздействие, като сме се намирали на двайсетина километра оттам? — рече Джинджър.

Никой не можа да предложи отговор. Марси, която се занимаваше с колекцията си и не бе казала нищо по време на вечерята, остави вилицата си и попита:

— Защо се казва Тъндър Хил?

— Мога да отговоря на този въпрос, миличка — рече Фей. — Тъндър Хил всъщност е една от четирите огромни долини между планините, дълга ивица високопланинско пасбище. Заобиколена е от множество високи върхове и по време на буря се превръща в нещо като фуния за звука. Преди стотици години индианците са я нарекли Тъндър Хил8, защото тътенът отеква между върховете и се разпространява надолу по планинските склонове. Шумът се стича в онази долина по много странен начин, сякаш гръмотевиците не идват от небето, а от земята около теб.

— Брей — тихо възкликна Марси. — Сигурно ще се напишкам от страх.

— Марси! — сгълча я Джорджа, а останалите избухнаха в смях.

— Ами, да — продължи детето. — Веднъж баба и дядо дойдоха на вечеря и имаше буря. Една светкавица удари дървото в двора ни и се чу силен гръм. И аз се напишках. Стана ми много неудобно.

Всички се засмяха отново.

— Това беше преди повече от две години — рече Джорджа. — Сега си голяма.

— Още не сте ни казали защо смятате, че Тъндър Хил е мястото, а не „Шенкфийлд“. Какво прочетохте във вестниците? — попита Ърни.

— В броя на „Сентинел“ от петък, тринайсети юли, седмица след затварянето на магистрала 80 и три дни след отварянето й, имаше репортаж за двама местни фермери — Норвил Бруст и Джейк Дирксън, които имали неприятности с Дирекцията за регулация на земята. Спорът е необикновен. Правителството притежава половината Невада — не само пустините, но и голяма част от най-хубавите пасбища, някои от които са дадени под аренда на животновъди, за да отглеждат добитъка си. Фермерите се оплаквали, че Дирекцията запазва хубавите земи и правителството трябва да продаде ливадите на частници, и наемът е твърде висок. Но Бруст и Дирксън имали други възражения. От много години те ползвали земите около военния склад на Тъндър Хил. Бруст имал осемстотин акра на запад и юг, а Дирксън — седемстотин от източната страна. И неочаквано в събота сутринта, на седми юли, въпреки че арендата изтичала след четири години, Дирекцията взела петстотин акра от Бруст и триста акра от Дирксън и по молба на военните тези осемстотин акра били включени в границите на Тъндър Хил.

— Това е станало на другата сутрин след изтичането на токсични вещества и затварянето на магистралата — отбеляза Фей.

— В събота сутринта Бруст и Дирксън отишли да видят стадата си — продължи Доминик. — И двамата установили, че добитъкът им е изгонен от по-голямата част на пасбището и около новия периметър на военния склад има ограда от бодлива тел.

— Хората от Дирекцията казали на Бруст и Дирксън, че прекъсват едностранно договорите с тях, без да им дадат компенсация. Но фермерите получили официално предизвестие чак в сряда, което е много необичайно. Обикновено съобщението за прекратяването на договора за аренда пристига шейсет дни по-рано — добави Джинджър.

— Всичко законно ли е било? — попита Брендън Кронин.

— Точно в това се състои проблемът да имаш работа с правителството — отговори Ърни. — Те решават кое е законно и кое не. Все едно играеш покер с Господ.

— Местните хора ненавиждат Дирекцията за регулация на земята — каза Фей. — Смятат ги за шайка своеволни бюрократи.

— И ние стигнахме до този извод, докато четяхме „Сентинел“ — рече Доминик. — Джинджър и аз щяхме да помислим, че всичко това е случайно. Но начинът, по който правителството се е отнесло с Бруст и Дирксън, след като е взело земите им, е толкова необичаен, че привлече подозренията ни. Фермерите наели адвокати и в „Сентинел“ започнаха да се появяват репортажи за прекратяването на договорите им. Дирекцията неочаквано променила решението си и в края на краищата им предложила компенсация.

— Но това не е присъщо за Дирекцията за регулация на земята — заяви Ърни. — Винаги те карат да се влачиш по съдилищата, надявайки се, че ще се изтощиш и ще се откажеш.

— И колко са платили на Бруст и Дирксън? — попита Фей.

— Сумата не е спомената, но явно е била достатъчно голяма, защото двамата фермери са я приели веднага — отговори Джинджър.

— Тогава Дирекцията е купила мълчанието им — отбеляза Джорджа.

— Мисля, че военните са действали тайно чрез Дирекцията за регулация на земята — рече Доминик. — Осъзнали са, че колкото по-дълго историята е в новините, толкова по-голям шанс има някой да се запита дали няма връзка между кризата на магистралата в онази петъчна нощ и необичайното отнемане на земите още на другата сутрин, макар двете събития да са се случили на разстояние двайсетина километра.

— Изненадана съм, че никой не е направил връзката — каза Джорджа. — Щом ти и Джинджър сте я разбрали много по-късно, защо никой не се е досетил още тогава?

— Първо, Доминик и аз имаме огромното предимство на дистанцията на времето — отговори Джинджър. — Ние знаем, че в дните на кризата са станали много повече неща, отколкото хората са подозирали тогава. Ето защо, ние целенасочено търсехме връзка. Но в онзи юли целият шум за изтичане на токсини е отвлякъл вниманието от Тъндър Хил. Пък и не е имало нищо необичайно в споровете на двама фермери с Дирекцията за регулация на земята. Затова никой не е свързал случая с карантината на магистралата. Всъщност, когато Дирекцията е направила онова абсолютно нехарактерно за нея предложение на Бруст и Дирксън, уводната статия в „Сентинел“ хвали разкаянието на правителството и предрича нова епоха на разума.

— Но тогава за пръв и последен път Дирекцията се е отнесла сравнително добре с фермери — каза Доминик. — Ето защо, това не е било нова политика, а само еднократна реакция по време на криза. И случайните съвпадения са твърде много, за да не са свързани.

— Освен това — добави Джинджър, — след като се усъмнихме, ние започнахме да мислим, че ако проблемът онази вечер наистина е бил свързан с „Шенкфийлд“, тогава не е било необходимо военните да използват командосите от ОСРВК за осигуряване на охраната. Войниците в „Шенкфийлд“ са имали пълен достъп до всички въпроси, свързани с базата и едва ли са щели да видят нещо, кой знае колко секретно във възникналата ситуация. Единствената причина да извикат ОСРВК е била, че кризата е включвала информация, до която войниците в базата не са имали достъп.

— Затова, ако има отговор на проблемите ни, по всяка вероятност ще ги намерим в склада на Тъндър Хил — заяви Брендън.

— Може би историята с изтичането на токсини изобщо не е вярна — предположи Доминик. — Вероятно кризата не е свързана с „Шенкфийлд“. Ако истинският източник на проблема е бил Тъндър Хил, останалото е било само прах, който са хвърлили в очите на хората.

— Да, звучи логично — съгласи се Ърни, който се бе нахранил и бе подредил приборите си в чинията. Това беше доказателство, че още не се бе разделил с военната дисциплина и ред. — Вижте какво, служил съм във военноморското разузнаване, затова говоря от личен опит и ви казвам, че тази работа в „Шенкфийлд“ наистина мирише на сложна история за потулване на някаква тайна.

Нед се намръщи и рече:

— Не разбирам някои неща. Карантинната зона не е била от Тъндър Хил дотук. Има огромна територия, която не е била изолирана. Как тогава последиците от инцидента в Тъндър Хил са прескочили това разстояние и са се отразили на нас, без да причинят поражения другаде?

— Логичен въпрос — каза Доминик. — И аз не мога да си го обясня.

— И още нещо. На военния склад не му трябва голяма площ, нали? Чувал съм, че се намира под земята. В склона на хълма има две огромни противобомбени врати, път, водещ към тях и може би постове и това е всичко. Тристате акра около входа са достатъчни. Защо са взели още земя? — добави Нед.

Доминик сви рамене.

— Нямам представа. Но каквото и да се е случило на шести юли, е предизвикало спешни акции от страна на военните. Първо, временна карантина тук, докато се справят с нас, свидетелите, и второ, незабавно разширяване на охраняемата зона около склада в планините. Имам чувството, че… ако искаме да разберем какво става с нас, трябва да научим с какво се занимават в Тъндър Хил.

Всички се умълчаха. Бяха приключили с вечерята, но никой не бе готов за десерта. Марси рисуваше кръгове с лъжицата си в мазнината от пуйката в чинията си. Никой не стана да прибере мръсните съдове и прибори, защото не искаше да пропусне нещо от дискусията. Бяха стигнали до кулминационната точка в дилемата си. Какъв ход да предприемат срещу такива силни противници като американското правителство и военните? Как да проникнат през желязната стена от тайнственост, издигната в името на националната сигурност и укрепена с пълната власт на държавата и закона?

— Разполагаме с достатъчно информация, за да направим изявление в медиите и да осведомим обществеността — предложи Джорджа Монатела. — Смъртта на Зебедая Ломак и Алън и убийството на Пабло Джаксън. Еднаквите ви кошмари. Моменталните снимки. Медиите обожават такива сензации. Ако светът научи какво се е случило с нас, пресата и обществеността ще бъдат на наша страна. Няма да бъдем сами.

— Няма да стане — възрази Ърни. — Натискът ще сплоти военните. Те ще съчинят още по-объркана и неразбираема история за прикритие. Военните не се огъват пред обществения натиск, както правят политиците. От друга страна, докато ни гледат как се мъчим да търсим обяснение, те ще имат излишно самочувствие и това може да ни даде време да намерим слабите им места.

— Но нека да не забравяме, че полковник Фолкърк е искал да ни убият, вместо да промиват мозъците ни. Нямаме причина да смятаме, че той е омекнал. Другите явно са надделели, но ако се опитаме да направим публично изявление, Фолкърк може да убеди шефовете си, че крайното решение е наложително — предупреди ги Джинджър.

— Но дори да е опасно, може би трябва да направим публично изявление — каза Санди. — Джорджа има право. Няма начин да проникнем в склада на Тъндър Хил, за да видим какво правят там. Базата сигурно се охранява строго, пък и има противобомбени врати срещу ядрени атаки.

— Съгласен съм с Ърни — рече Доминик. — Ще трябва да чакаме и да търсим слабите им места, докато измислим как да действаме.

— Струва ми се, че нямат слаби места — отбеляза Санди.

— Запазването на тайната става все по-невъзможно, откакто са промили мозъците ни и са ни пуснали да си вървим — каза Джинджър. — Всеки път, когато някой от нас си спомни нещо, в историята им за прикритие зейва дупка.

— Да — съгласи се Нед, — но мисля, че те са в по-изгодна позиция от нас да запушват пролуките, които ние отваряме.

— Хайде да зарежем проклетото негативно мислене — предложи Ърни.

— Имаш право — усмихна се Брендън. — Не трябва да гледаме негативно, защото съдбата ни е предопределила да победим.

Гласът му отново беше наситен със странно спокойствие и увереност, произлизащи от убедеността, че непременно ще научат каква е причината за необикновената им съдба. Но в такива моменти тонът и държанието на свещеника не успокояваха Доминик, а неизвестно защо, предизвикваха в него страх и безпокойство.

— Колко човека има в Тъндър Хил? — попита Джорджа.

Преди Доминик или Джинджър да отговорят, цитирайки информацията, която бяха прочели в „Сентинел“, вратата се отвори и на прага застана непознат мъж — около четирийсетгодишен, слаб, строен, неотстъпчив на вид, чернокос, смугъл и с кривогледо ляво око. Макар че вратата на първия етаж беше заключена и стълбите скърцаха, непознатият се бе появил безшумно, сякаш не беше човешко същество, а ектоплазма.

— Млъкнете, за Бога — каза той. — Ако мислите, че можете спокойно да заговорничите тук, жестоко се лъжете.

На трийсет километра югозападно от мотел „Спокойствие“, във военния изпитателен полигон „Шенкфийлд“, всички сгради — лабораториите, административните канцеларии, командният център, кафенетата, спортните съоръжения и жилищата — се намираха под земята. По време на знойните лета и мразовитите зими в пустинята беше по-лесно и икономично да се поддържа необходимата температура и влажност в подземните нива, отколкото в небостъргачи, издигнати в негостоприемната дива пустош на Невада. Но най-важните съображения бяха честите изпитания на химични и понякога дори на биологични оръжия. Експериментите се извършваха, за да се изучи ефектът на слънчевата светлина, вятъра и другите природни фактори върху начина на разпространение и мощта на онези смъртоносни газове, прахове и свръхбързо разсейващи се мъгли. Ако съоръженията бяха над земята, всяка неочаквана промяна в посоката на вятъра щеше да зарази членовете на персонала и по неволя да ги превърне в опитни мишки.

Колкото и да бяха погълнати в работа или спортна дейност, служителите в „Шенкфийлд“ нито за миг не забравяха, че са под земята, защото в помещенията нямаше прозорци и вътре постоянно отекваше бръмченето на климатичната инсталация.

Полковник Лийланд Фолкърк седеше зад металното бюро във временно определения му кабинет и нетърпеливо и загрижено чакаше телефонът да иззвъни. „Господи, колко мразя това място!“ — помисли той.

Непрекъснатото бръмчене и съскане на системата за осигуряване на кислород му причиняваше главоболие. От пристигането си в събота той гълташе аспирин все едно ядеше бонбони. Фолкърк извади още две таблетки от шишенцето. Напълни чаша леденостудена вода от термоса на бюрото, но не я използва, за да преглътне хапчетата, а ги сложи в устата си и ги сдъвка.

Аспиринът беше горчив и отвратителен и Фолкърк едва не се задави.

Но не посегна към водата.

Нито изплю аспирина.

Упорстваше.

Самотното, нещастно детство, изпълнено с несигурност и болка и последвано от още по-окаян пубертет, бе научило Лийланд Фолкърк, че животът е тежък, жесток и крайно несправедлив и само глупаците вярват в надеждата или избавлението, и единствено най-коравите оцеляват. От ранна възраст той полагаше усилия да върши неща, които са емоционално, душевно и физически болезнени, защото бе решил, че самоналожената болка ще го направи по-издръжлив и не толкова уязвим. Фолкърк каляваше волята си с предизвикателства, които варираха от дъвчене на таблетки аспирин до сериозни изпитания като екскурзиите, които наричаше „дълги и мъчителни пътувания на отчаяно оцеляване“. Тези експедиции продължаваха две седмици или по-дълго и го изправяха лице в лице със смъртта. Той скачаше с парашут в гората или в джунглата, далеч от най-близкия пост, без храна и само с дрехите на гърба си. Не носеше нито компас, нито кибрит. Единствените му оръжия бяха двете му ръце и онова, което можеше да прави с тях. Целта беше да стигне жив до цивилизацията. Фолкърк бе прекарал много отпуски, подлагайки се на това самоналожено страдание, което смяташе, че си заслужава, защото се връщаше по-твърд и самостоятелен, отколкото беше в началото на всяко приключение.

Лийланд сдъвка аспирина и прахът превърна слюнката му в кисела паста.

— Звънни, да те вземат дяволите — викна Фолкърк на телефона, защото се надяваше да чуе вест, която да го измъкне от тази дупка под земята.

В Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи полковникът се занимаваше повече с полева работа, отколкото с административна дейност, както беше във всички други подразделения на армията. Базата на Фолкърк беше в Гранд Джънкшън, а не в „Шенкфийлд“. Но той прекарваше малко време зад бюрото, дори когато беше в Колорадо. Лийланд обичаше физическите изисквания на професията си, затова ниските тавани и стаите без прозорци в „Шенкфийлд“ го потискаха, все едно се намираше в ковчег под земята.

Ако не беше зает с тази мисия, той можеше временно да е настанен в склада на Тъндър Хил. Хранилището също беше под земята, но пещерите там бяха огромни и с високи тавани.

Но имаше две причини, поради които Фолкърк трябваше да държи хората си настрана от Тъндър Хил. Първо, той не искаше да привлича внимание към онова място заради тайната, която се пазеше там. На хълмовете край пътя, водещ към Тъндър Хил, живееха фермери. Ако забележеха командосите на ОСРВК да влизат във военния склад, щяха да се замислят за това. Местните жители не трябваше да започват да си задават въпроси за Тъндър Хил. По миналото лято Фолкърк бе използвал „Шенкфийлд“ като заблуда за отклоняване на вниманието от подземния военен склад. И сега, когато назряваше нова криза, той отново щеше да стои в „Шенкфийлд“, за да бъде в позиция да разпространи същата информация на медиите и обществеността, както бе направил тогава. А втората причина, поради която бе установил щаба си в „Шенкфийлд“, беше, защото изпитваше подозрения към всички в Тъндър Хил. Нямаше доверие на никого и не се чувстваше в безопасност там. Те можеше да… са се променили.

Кашата от разтопения аспирин остана в устата му толкова дълго, че Фолкърк свикна със стипчивия вкус. Вече не му се гадеше, затова сега можеше да пийне вода. Той пресуши чашата на четири глътки.

Лийланд Фолкърк изведнъж се запита дали не е прекрачил границата между конструктивната употреба на болката и удоволствието от нея. И веднага щом си зададе този въпрос, разбра отговора. Да, до известна степен Фолкърк бе станал мазохист. Преди години. Той беше много дисциплиниран мазохист и извличаше полза от болката, която сам си причиняваше, и я контролираше. Отначало Лийланд се подлагаше на страдания само за да стане по-издръжлив. Но постепенно болката започна да му доставя удоволствие.

В съзнанието му се появи възмутителен образ — как след едно десетилетие ще бъде шейсетгодишен перверзен тип, който всяка сутрин ще пъха бамбукови трески под ноктите си за развлечение. Гротескната представа беше мрачна, но и забавна и Фолкърк се засмя.

Допреди година Лийланд не бе способен на самокритични анализи от подобно естество. Но вече не беше така. Напоследък той не само забелязваше, но и се забавляваше с чертите, които откриваше в себе си. Но, от друга страна, съзнаваше, че трябва да промени някои от аспектите на манталитета и навиците си. Лийланд разбра, че може да стане по-добър и удовлетворен човек, без да загуби издръжливостта си. Това беше странен начин на мислене за него, но той знаеше каква е причината. След всичко, което му се случи и видя по миналото лято, и като имаше предвид какво става в момента в Тъндър Хил, Фолкърк не можеше да продължава да живее както преди.

Телефонът иззвъня. Той грабна слушалката. Надяваше се, че има новини за ситуацията в Чикаго. Но се обади Хендерсън от Монтерей, Калифорния, за да докладва, че операцията в къщата на Салко върви гладко.

По миналото лято Джералд Салко, съпругата и двете му дъщери бяха наели две стаи в мотел „Спокойствие“. В неподходящата нощ. И напоследък при всички членове на семейството се наблюдаваше рушене на блокажа на паметта.

Специалистите по промиване на мозъци от ЦРУ, които обикновено се използваха само за тайни мисии в чужбина, бяха наети за работата в мотела в онази юлска нощ и бяха обещали безпроблемно да потиснат спомените на свидетелите. Сега обаче те бяха притеснени от броя на обектите, чиито прегради в паметта се разпадаха. Преживяването на свидетелите беше толкова силно и потресаващо, че не можеше да се потисне лесно. Забранените спомени притежаваха митична сила и упражняваха безмилостен натиск върху блокажа на паметта. Специалистите по контролиране на съзнанието твърдяха, че още един тридневен сеанс с обектите ще гарантира доживотното им мълчание.

Всъщност ФБР и ЦРУ, действайки съвместно, в момента незаконно държаха в изолация семейство Салко в Монтерей и ги бяха подложили на друга сложна програма за потискане на спомените и промяна. Макар Кори Хендерсън, агентът на ФБР, който се обади по телефона, да твърдеше, че всичко е наред, за Лийланд каузата беше изгубена. Тайната не можеше да бъде запазена.

Пък и бяха замесени твърде много агенции — ФБР, ЦРУ, рота на ОСРВК и други. А това означаваше твърде много вождове и малко индианци.

Но Лийланд беше добър войник. Отговаряше ли за военния аспект на някоя операция, той изпълняваше мисията си, дори да беше безнадеждна.

— Кога ще доведете свидетелите от мотела? — попита Хендерсън.

„Свидетели“ беше думата, която употребяваха за всички, чиито мозъци бяха промити в онзи юли. Лийланд я смяташе за подходяща. Освен основното й значение, думата имаше и мистични, и религиозни нюанси. Той си спомни как като дете го заведоха в църквата на поклонниците на Петдесетница, където десетки религиозни фанатици се гърчеха на пода, а изпадналият в екстаз проповедник им крещеше да станат „свидетели на чудото Господне“. Е, онова, което свидетелите в мотел „Спокойствие“ бяха видели, беше също толкова парализиращо, изумително, ужасяващо и всяващо страхопочитание.

— Готови сме да запечатаме мотела след предизвестие от половин час — отговори Фолкърк. — Но няма да издам заповед, докато някой не оправи бъркотията в Чикаго с Калвин Шаркъл. И докато не знам със сигурност какво става в Илинойс.

— Какъв провал! Защо се допусна ситуацията с Шаркъл да се влоши толкова много? Той трябваше да бъде заловен и подложен на програмата за потискане на спомените преди няколко дни, както направихме тук със семейство Салко.

— Вината не е моя. Вашето Бюро има задачата да наблюдава свидетелите. Аз само идвам и почиствам след вас.

Хендерсън въздъхна.

— Не се опитвах да прехвърля вината върху вас, полковник. Но не можете да обвините и нас, по дяволите. Бедата е там, че дори когато извършваме визуално наблюдение на всеки свидетел четири дни в месеца и прослушваме само около половината от записите на телефонните им разговори, ни трябват двайсет и пет агенти. А ние имаме само двайсет. Пък и проклетият случай е толкова строго засекретен, че само трима от двайсетте знаят защо трябва да наблюдаваме свидетелите. А добрият агент не обича да го държат в неведение. Има чувството, че не му вярват. Това го прави немарлив. И така възникват ситуациите като с Шаркъл. Преградата в паметта започва да се руши и никой не забелязва, докато не се стигне до кризисно положение. Защо решихме, че можем да поддържаме такава сложна заблуда за неограничен период от време? Истинско безумие. Ще ви кажа какъв беше проблемът ни. Ние повярвахме, че специалистите по промиване на мозъци от ЦРУ ще си свършат работата, както обещаха. Това беше грешката ни, полковник.

— Винаги съм казвал, че има много по-лесно решение — напомни му Лийланд.

— Да ги убием ли? Да ликвидираме трийсет и един наши съграждани само защото са били на неподходящото място в неподходящ момент?

— Не го предложих сериозно. Исках да кажа, че след като бяхме лишени от възможността да прибегнем до варварство, не можехме да запазим тайната и не биваше да се опитваме да го правим.

Мълчанието от другия край на линията показа, че Хендерсън не вярва на думите на Фолкърк.

— Довечера ще проведем ли операцията в мотела?

— Ако положението в Чикаго се изясни и разбера какво става там, довечера ще действаме. Но има въпроси, които чакат отговор. Онези странни… психични явления. Какво ли означават? И двамата имаме идеи, нали? И сме уплашени до смърт. Не, няма да атакувам мотела и да изложа на риск хората си, докато не разбера каква е ситуацията — отговори Лийланд и затвори.

Искаше му се да вярва, че онова, което става горе в планината, ще доведе до по-добро бъдеще, отколкото човечеството заслужава. Но дълбоко в душата си Фолкърк се опасяваше, че това ще бъде краят на света.

Когато Джак влезе в хола и заговори на групата, някои ахнаха от изненада и понечиха да станат, блъскайки се в масата в нетърпението си да се обърнат да го видят. Други подскочиха от столовете си, сякаш помислиха, че той е изпратен да ги убие. Джак бе оставил на долния етаж картечния пистолет, за да не предизвика паника, но неочакваната му поява пак ги изплаши. Това беше хубаво. Те се нуждаеха от стъписване, за да бъдат по-предпазливи. Само момиченцето не реагира на пристигането му.

— Всичко е наред. Успокойте се. Седнете — каза Джак. — Аз съм един от вас. В онази юлска нощ се регистрирах в мотела като Торнтън Уейнрайт. Вероятно сте ме търсили под това име. Но то е фалшиво. После ще ви разкажа всичко. А сега…

Изведнъж всички развълнувано започнаха да му задават въпроси.

— Откъде се взе?

— Уплаши ни до смърт.

— Как разбра…

— Кажи ни, ако…

— Тук не е мястото да обсъждаме тези неща — надвика ги Джак. — Може да ни чуят, за Бога. Щом аз мога да подслушвам всяка ваша дума, същото могат да правят и хората, срещу които заговорничите.

Всички се вторачиха в него, стреснати от твърдението му, че изолацията им е илюзия.

— Искаш да кажеш, че стаите се подслушват? — попита едър, набит мъж с прошарена, късо подстригана коса. — Трудно ми е да го повярвам, защото съм ги претърсвал и не намерих нищо. И аз имам опит в тези неща.

— Ти трябва да си Ърни — рече Джак, говорейки със строг, студен тон, за да ги държи нащрек, да ги накара да проумеят посланието му и незабавно да разберат, че е задължително да мерят приказките си и да не забравят този урок. — Чух те да споменаваш, че си служил в морската пехота, Ърни. Господи, колко време е минало оттогава? Обзалагам се, че най-малко десет години. Нещата се промениха, човече. Не си ли чул за техническата революция? По дяволите, не е необходимо да идват тук и да поставят подслушвателни устройства. Самонасочващите се микрофони са страхотно усъвършенствани. А може и само да монтират всеобхватен предавател към техния телефон и да наберат номера ти. Знаеш ли какво е всеобхватен предавател, Ърни? Достатъчно е само едно обаждане, за да остане включен телефонът ти, независимо че слушалката е затворена. Всеобхватният предавател се активира с телефонно позвъняване, при което с помощта на ултразвук, с неуловим за човешкото ухо тон се включва прекъсвач и микрофонът в слушалката ти. Ти не чуваш звън и не разбираш, че ти се обаждат и линията ти е отворена. Но те подслушват какво става във всяка твоя стая, където имаш дериват, защото връзката остава, докато не бъде изключен прекъсвачът.

Джак грабна телефонната слушалка и им я показа, като нарочно ги изгледа презрително.

— Ето го подслушвателното ти устройство. Сам си го инсталирал. Можеш да се обзаложиш на каквото искаш, че напоследък са чули много неща. Ако продължавате така, сами ще прережете гърлата си и ще спестите на всички много неприятности — добави той.

Язвителното му държане оказа въздействие. Всички останаха стъписани.

— А сега, кажете ми дали тук има стая без прозорци, където да проведем военен съвет? Няма значение дали има телефон. Ще го изключим.

Привлекателна жена на средна възраст, очевидно съпругата на Ърни, която Джак бегло си спомняше от по миналото лято, се замисли за миг и каза:

— Ресторантът.

— Ресторантът ви няма прозорци? — учуди се Джак.

— Бяха… счупени — отговори Ърни. — Заковали сме дъски.

— Тогава да отидем там. Ще разработим стратегията си, после ще се върнем да хапнем от онзи пай с тиква, за който ви чух да говорите. Аз ядох някакви скапани боклуци, докато вие тук се угощавахте.

Джак безшумно слезе по стълбите, убеден, че останалите ще го последват.

Първите пет минути Ърни изпита неприязън към кривогледото копеле, но сетне, макар и неволно, омразата му постепенно се превърна в уважение.

Ърни се възхити на предпазливостта и безшумността, с които новодошлият се появи в мотел „Спокойствие“. Той не пристигна като другите. Дори носеше картечен пистолет.

Но Ърни още беше жегнат от критиката му. Всъщност беше толкова ядосан, че не спря да вземе палтото си, както направиха другите, а хукна след непознатия.

— Виж какво, защо се правиш на голям умник? Можеше да ни убедиш в правотата си, без да се държиш толкова подигравателно, по дяволите.

— Да, но нямаше да стане толкова бързо — отговори новодошлият.

Ърни отвори уста да добави още нещо, но в същия миг осъзна, че е навън в мрака. На половината път между мотела и грила. Белите му дробове сякаш престанаха да функционират. Ърни не можеше да си поеме въздух и издаде окаяно стенание.

За негова изненада непознатият веднага го хвана под ръка, без никаква следа от презрението, което бе демонстрирал преди малко.

— Хайде, Ърни. Още малко. Облегни се на мен и ще успееш.

Ядосан на себе си, че е допуснал кучият син да го види немощен, безсилен, унижен и завладян от детински страх, Ърни дръпна ръката си.

— Виж какво — рече новодошлият, — докато подслушвах, чух за проблема ти, Ърни. Не те съжалявам и не намирам, че състоянието ти е забавно. Ако страхът ти от мрака има нещо общо със ситуацията, в която сме се озовали, вината не е твоя. Виновни са копелетата, които са объркали съзнанието ни. Ние се нуждаем един от друг, ако искаме да останем живи след тези премеждия. Облегни се на мен. Позволи ми да ти помогна да стигнеш до ресторанта, където ще запалим лампите. Хайде.

Ърни се задушаваше. Сякаш привлечен от магнетична сила, той се обърна и погледна на югоизток към ужасяващата тъма в дивата пустош. И изведнъж осъзна, че не се страхува от самия мрак, а от нещо, което е било там в нощта на шести юли по миналото лято. Той гледаше към онова място край магистралата, където бяха ходили предишния ден, за да общуват със земята, търсейки улики. Онова странно място.

Фей се бе приближила до тях. Ърни не се дръпна, когато тя го хвана за ръката. Кривогледият мъж отново се опита да му помогне, но Ърни още беше ядосан и го отблъсна.

— Добре, добре — рече непознатият. — Много си твърдоглав и ще ти трябва време да излекуваш наранената си гордост. Щом искаш да си упорито магаре, хубаво, сърди ми се. Само гневът ти те накара да изминеш толкова голямо разстояние в мрака. Със сигурност не беше опитът ти на морски пехотинец. Затова, продължавай да ми се ядосваш и може би ще успееш да стигнеш до ресторанта.

Ърни знаеше, че кривогледият мъж хитро го предизвиква и съвсем не е жесток към него. „Мрази ме — казваше непознатият, — и ще се страхуваш по-малко от мрака. Съсредоточи гнева си върху мен, Ърни, и пристъпвай крачка след крачка.“ Ако не се боеше до смърт от нощта, Ърни би се разсмял, че го увещават по този начин. Но той се вкопчи в гнева си и тръгна към грила. Влезе вътре и въздъхна с облекчение, когато лампите светнаха.

— Тук е много студено — каза Фей и пусна парното.

Ърни седна с гръб към вратата и започна да се съвзема. Останалите също дойдоха. Кривогледият сновеше от прозорец на прозорец и проверяваше закованите дъски. И в този миг Ърни осъзна, че вече не го мрази, а започва да го харесва.

Новодошлият изключи телефоните, после каза на Брендън и Джинджър да доближат три маси и да наредят столове за всички.

Ърни го наблюдаваше с неподправено любопитство.

Непознатият изпрати Нед и Доминик да донесат още дъски и да затиснат остъклената врата, която не се беше строшила по време на странното явление в събота. После отиде да разгледа склада и каза на Санди да включи грамофона-автомат.

— Когато има музика, подслушването е по-трудно.

Всички се подчиняваха безпрекословно на заповедите му.

Изведнъж Ърни разбра защо кривогледият привлича интереса му. Мъжът разсъждаваше бързо, действаше прецизно и притежаваше талант да командва. Всичко това показваше, че е бил командос от специалните сили, при това адски добър.

„По дяволите. Той е обаятелен, защото прилича на мен. Ама че съм загубен!“ — помисли Ърни и се засмя.

Непознатият се върна и се усмихна доволно, когато видя, че всички са седнали около масата, после се приближи до Ърни и попита:

— Не се сърдиш, нали?

— Не, по дяволите. И… много ти благодаря.

Новодошлият седна начело на масата и каза:

— Казвам се Джак Туист и също като вас не знам какво става, по дяволите. Цялата тази история ме плаши до смърт, но трябва да ви кажа, че за пръв път от осем години наистина съм на страната на справедливостта и се чувствам един от добрите. И, мили Боже, нямате представа колко много се нуждаех от това!

Лейтенант Том Хорнър, адютантът на полковник Фолкърк, имаше огромни ръце, но беше забележително сръчен. Той извади малък касетофон, сложи го на бюрото и го включи.

Лентата съдържаше записи на подслушаните разговори в мотел „Спокойствие“. В началото свидетелите говореха за откритието си, че източникът на неприятностите им не е „Шенкфийлд“, а Тъндър Хил. Лийланд слушаше изумен, защото не бе очаквал, че разследването им ще се насочи в правилната посока толкова бързо. Умните им разсъждения го разтревожиха и ядосаха.

„Млъкнете, за Бога. Ако мислите, че можете спокойно да заговорничите тук, жестоко се лъжете.“

— Това е Туист — каза лейтенант Хорнър. — Знаехме, че ще дойде тук. Туист е опасен. Предполагахме, че ще е по-предпазлив от другите, но не очаквахме да действа като на война.

Доколкото знаеха, блокажът на паметта на Джак Туист не беше сериозно увреден. Той не страдаше от пристъпи на пориомания, сомнамбулизъм, фобии или обсебеност. Следователно единственото, което би могло да го мотивира внезапно да пристигне в Елко, беше послание, изпратено от същия предател, снабдил с моменталните снимки Корвези и семейство Блок.

Лийланд Фолкърк беше бесен, че някой, участващ в потулването на тайната, вероятно човек от Тъндър Хил, саботира операцията. Той бе научил това едва в събота вечерта, когато Доминик Корвези и семейство Блок седнаха в кухнята и започнаха да обсъждат странните моментални снимки, които бяха получили. Лийланд мигновено нареди разследване и строга проверка на всеки във военния склад, но нещата вървяха много по-бавно, отколкото очакваше.

— Има и по-лошо — рече Хорнър.

Фолкърк чу как Туист разказва на останалите за самонасочващите се микрофони и всеобхватните предаватели. Стъписани, те отидоха в грила, за да обсъждат стратегията си, без да ги подслушват.

— Сега са в ресторанта — добави Хорнър и изключи касетофона. — Прекъснаха телефоните. Говорих с наблюдателните постове, които сме разположили на магистрала 80. Видели са, че свидетелите отиват в грила, но не са могли да ги подслушат със самонасочващ се микрофон.

— Няма да им провърви. Туист знае какво прави.

— И сега, когато са се досетили за Тъндър Хил, трябва да ги хванем колкото е възможно по-скоро.

— Чакам новини от Чикаго.

— Шаркъл още ли се е барикадирал в къщата си?

— Да. Искам да знам дали блокажът на паметта му се е разрушил напълно. Ако е така и той каже на някого какво е видял по миналото лято, операцията ще се провали. И тогава би било грешка да заловим свидетелите в мотела. Ще трябва да прибегнем до друг план.

Марси заспа в скута на майка си, още докато Джак Туист се представяше.

И Джорджа беше уморена, но театралната поява на Туист беше ефективна противоотрова срещу приспивното въздействие на вечерята. Тя се разсъни и с нетърпение се приготви да чуе какво ще сподели той за премеждията си.

Джак им разказа накратко за пленничеството си в Централна Америка, с което бе приключила кариерата му в специалните сили. Той говореше така, сякаш преживяванията му бяха скучни и досадни, но Джорджа разбра, че е изпитал жестоки страдания. Съдейки по деловия му тон, тя остана с убеждението, че Джак е сигурен в представата за себе си и във физическите и интелектуалните си способности и не е необходимо да се изтъква, нито да слуша хвалбите на другите.

Но когато заговори за покойната си съпруга Джени, той не можа да прикрие чувствата си. Под привидната му невъзмутимост се долови искрена тъга и обич. Духовното единство между Джак и Джени сигурно е било изключително, защото само една необикновена и вълшебна връзка можеше да гарантира неуморната му всеотдайност, докато съпругата му е била в кома. Джорджа се опита да си представи какво би представлявал подобен брак, после осъзна, че колкото и приказен да е бил съюзът им, Джак не би се посветил толкова безрезервно на болната Джени, ако не беше истински мъж. Връзката им е била специална, защото и Джак не беше като другите мъже. Това прозрение засили интереса й към него и историята му.

Той спомена бегло и уклончиво начините, по които бе финансирал дългия престой на Джени в санаториума. Само даде да се разбере, че се е занимавал с незаконна дейност и не се гордее с това, но онзи период в живота му е приключил.

— Поне не съм убивал невинни минувачи, слава Богу. Но не искам да знаете подробности, които биха ви направили съучастници пост фактум.

Общото им, забравено изпитание му бе оказало въздействие. Но както и при Санди, загадъчните събития в онази юлска нощ бяха предизвикали само благоприятни промени в него.

— Намекваш, че си бил крадец професионалист — рече Ърни Блок и след като Джак Туист не отговори, добави: — Струва ми се, че си бил принуден да разкриеш престъпния си живот на хората, които са промили мозъците ни. Сейфовете, където са се появили пощенските картички, са били на фалшивите имена, които си използвал и когато си извършвал обирите. Следователно от юли по миналата година военните и правителството трябва да са знаели за нелегалната ти дейност.

Мълчанието на Джак беше потвърждение, че наистина е бил крадец.

— Да. След като са заличили спомените ти за случилото се преди осемнайсет месеца, те са те пуснали на свобода и са те оставили да продължиш със заниманията си — добави Ърни. — Защо са го сторили, по дяволите? Разбирам, ако военните и правителството са нарушили законите, за да скрият какво се е случило на Тъндър Хил, ако е имало заплаха за националната сигурност. Но инак би се очаквало да ги спазват, нали? Затова, защо не са информирали поне анонимно нюйоркската полиция или не са уредили нещата така, че да бъдеш заловен на местопрестъплението?

— Защото от самото начало не са били сигурни дали блокажът на паметта ще издържи — каза Джорджа. — Наблюдавали са ни или поне от време на време са ни проверявали, за да бъдат сигурни, че не се нуждаем от опреснителен курс по забравяне. Случилото се с Джинджър и Пабло Джаксън потвърждава, че ни наблюдават. И ако решат, че е необходимо да хванат Джак или някой друг от нас и да го подложат на още един сеанс със специалистите по контролиране на съзнанието, те ще искат да го спипат, без да полагат усилия. Много по-лесно би било да отвлекат Джак от апартамента или от колата му, отколкото да го освободят от затвора.

— Мили Боже, мисля, че позна. Да, точно така — усмихна се Джак. — Тайната, която крият, е толкова важна, че са ме оставили да върша престъпления.

Джинджър Вайс поклати глава.

— Може да са ти внушили изкуствено чувството за вина и да са предизвикали промяната в теб.

— Не — възрази Джак. — Щом не са имали време да включат историята за изтичането на токсини във фалшивите спомени на всички, те не са могли и да ме насочат към правия път. Пък и… Трудно ми е да го обясня, но откакто дойдох тук, усещам, че започнах да изпитвам чувство за вина и намерих пътя към обществото, защото по миналото лято ни се е случило нещо изключително важно. Това ме е накарало да преосмисля премеждията си и да разбера, че никое от преживяванията ми не е толкова неприятно, за да оправдае опропастяването на целия ми живот.

— Да! — възкликна Санди. — И аз имам същото чувство. Адът, който преживях като дете, няма значение след случилото се в онази юлска нощ.

Всички се умълчаха, опитвайки се да си представят какво толкова разтърсващо са преживели, че дори най-болезнените удари на живота изглеждат незначителни.

Джак зададе много въпроси на останалите, за да запълни празнотите в онова, което знаеше за изпитанията им и да си състави пълна представа за откритията им досега. После ги насочи към обсъждане на стратегията им, формулирайки задачите за другия ден.

Джорджа отново бе заинтригувана от водаческите му умения. Всички се съгласиха единодушно да поемат мисиите, които Джак смяташе, че трябва да бъдат изпълнени. Никой нямаше чувството, че е командван или манипулиран. Още когато се появи в апартамента на семейство Блок, Джак доказа, че може да поеме контрола в момент на кризисна ситуация. Обаятелната му личност караше хората да му се подчиняват. Бързината, с която всички приемаха предложенията му, беше доказателство, че тактиката му е правилна.

Джорджа осъзна, че Джак привлича интереса й поради същите причина както и Джинджър. Тя виждаше в него човека, който се опитваше да стане след развода и мъжа, какъвто Алън не беше.

Последният проблем, който групата обсъди, беше опасността от атака на хората на Фолкърк. Сега, когато съществуваше реална вероятност блокажът на паметта им да се разпадне, те представляваха по-голяма заплаха за враговете си, отколкото преди осемнайсет месеца. На другия ден щяха да се разделят на групи, за да изпълнят различни задачи, но тази вечер, ако останеха заедно в мотела, щяха да бъдат лесна плячка. Ето защо решиха двама-трима да отидат в Елко и да прекарат половината нощ, обикаляйки из града. Ако мотел „Спокойствие“ беше под наблюдение, враговете им веднага щяха да разберат, че няма да могат да хванат всички наведнъж. В четири сутринта втора група щеше да се срещне с първия екип в Елко и да ги смени, за да могат да се върнат в мотела и да поспят.

— Аз ще тръгна с първата група — каза Джак. — Само ще докарам джипа си от хълмовете, където го оставих. Кой ще дойде с мен?

— Аз — веднага отговори Джорджа, после се сети за дъщеря си. — Ако, разбира се, някой вземе Марси в стаята си.

— Няма проблем — рече Фей. — Тя може да спи при Ърни и мен.

Брендън Кронин също изяви желание да се включи в първата група. Реакцията на свещеника предизвика в Джорджа странно чувство — недоволство, което по-късно тя идентифицира като разочарование.

Вторият екип се състоеше само от Нед и Санди. Двете групи се уговориха да се срещнат в четири сутринта пред магазин „Арко“ в Елко.

— Е, да тръгваме — предложи Джак.

— Чакайте малко — каза Джинджър. — Откакто кръговете се появиха на ръцете на Доминик и мотелът се изпълни с онзи странен шум и сияние, обмислям всичко, което успяхме да научим, опитвайки се да си обясня тези необикновени явления. И стигнах до някои предположения.

Всички изразиха желание да чуят теорията й.

— Колкото и различни да са сънищата ни, свързва ги един елемент — луната — започна да обяснява Джинджър. — Оказа се, че другите ни сънища — защитни облекла, игли на системи за интравенозно поддържане на живота и легла с ремъци — се основават на реални преживявания и заплахи. Всъщност това са спомени, опитващи се да проникнат в съзнанието ни под формата на сънища. Ето защо, луната също е играла голяма роля в случилото се с нас и е спомен, който се стреми да изплава на повърхността. Обсебеността на Марси е прераснала в интерес към тъмночервена луна. А Джак ни каза, че преди две нощи обикновената лунна светлина в кошмара му се е превърнала в кървавочервен блясък. Никой от останалите още не е сънувал червена луна, но смятам, че този образ също е спомен. С други думи, в нощта на шести юли сме видели нещо, което е направило луната червена. А призрачната светлина, която понякога изпълва стаята на Брендън, е странно пресъздаване на случилото се с истинската луна в онази юлска нощ. Мисля, че призрачната светлина е послание, изпратено да събуди спомените ни.

— Послание — повтори Джак. — Да. Но кой го изпраща, по дяволите? Откъде идва светлината? Какъв е източникът й?

— Имам известна представа — отговори Джинджър. — Но всичко по реда си. Първо, нека да помислим какво би могло да направи луната червена.

Джорджа и останалите отначало слушаха с интерес, а после с нарастваща тревога, докато Джинджър крачеше из помещението и описваше в общи линии едно обезпокоително обяснение.

Джинджър Вайс вярваше в науката. За нея вселената се ръководеше от правилата на логиката и разума и за всяка загадка имаше научно обяснение. Но за разлика от мнозина учени тя не смяташе, че буйното въображение е пречка за логиката и разума. В противен случай Джинджър нямаше да измисли теорията, която разказа на останалите в ресторант „Спокойствие“.

Хипотезата й беше странна и Джинджър нервно очакваше реакцията на другите.

— Хората, които са се занимавали с нас, през първите един-два дни на затворничеството ни, са били в защитно облекло, предназначено за биологичен риск. Сигурно са били разтревожени, че сме се заразили с нещо. Ето защо, може би сме видели тъмночервен облак от биологична зараза. И когато е минал над главите ни, облакът е оцветил в червено луната.

— И всички сме били заразени с някаква инфекциозна болест — предположи Джорджа.

— Може би затова вчера на онова особено място край магистралата, аз си спомних, че Доминик извика: „Тя е в мен. Тя е в мен.“ Логично е да изкрещи така, ако в онази нощ червеният облак го е обвил и Доминик е осъзнал, че вдишва заразата. А Брендън ни каза, че е изрекъл същите думи снощи в Рино, когато стаята му се е изпълнила с призрачната червена светлина.

— Бактерия? Микроорганизъм? Но тогава защо не сме болни? — попита Брендън.

— Защото веднага са ни излекували — отговори Доминик. — Вчера, преди ти да дойдеш, говорихме по този въпрос. Но, Джинджър, сиянието, което днес следобед изпълни рецепцията, беше твърде ярко, за да е лунна светлина, процеждаща се през червен облак.

— Знам — каза Джинджър. — Идеята ми не обяснява всичко. Например кръговете на дланите ти. Затова може би не е правилна. Но, от друга страна, хипотезата ми обяснява някои неща и ако разсъждаваме достатъчно дълго и задълбочено, ще намерим отговор и на другите загадки. Освен това теорията ми има едно предимство.

— Какво?

— Теорията може да обясни защо Брендън е излекувал двама човека в Чикаго. И въртящите се луни в къщата на Зебедая Ломак. И странното явление тук, в грила, в събота вечерта, когато Доминик се опитваше да си спомни какво се е случило по миналото лято. Както и какъв е източникът на призрачната светлина. Дотук теорията е съвсем прозаична. Червен облак на зараза. Не е трудно за вярване. Но сега… трябва да дадете воля на въображението си заедно с мен. Нека да предположим, че чудодейното излекуване и явлението в рецепцията имат някакъв загадъчен външен източник. Отец Висажик смята, че този външен източник е Господ. Ние, останалите, не мислим, че източникът има божествен произход. Нямаме представа какъв е, но всички предполагаме, че е външна сила, нещо, което ни привлича или се опитва да стигне до нас с послание, или ни заплашва. Но ако тези чудеса имат вътрешен източник? Да допуснем, че Брендън и Доминик притежават някакви способности, които се дължат на случилото се в нощта на червената луна. Ами ако става дума за телекинеза — способността да преместваш предмети, без да ги докосваш? Това би обяснило въртящите се хартиени луни и опустошението в грила.

Всички погледнаха изумено Доминик и Брендън, но никой не беше по-стъписан от самите тях. Те се бяха вторачили потресени в Джинджър.

— Но това е абсурдно! — каза Доминик. — Аз не съм екстрасенс, нито магьосник.

— И аз — рече Брендън.

Джинджър поклати глава.

— Това е несъзнателно. Силата е във вас, но вие не съзнавате това. Замислете се. Първият път, когато Брендън е упражнил лечителските си умения и кръговете са се появили на дланите му, е било, докато е сресвал косите на момиченцето в болницата. Той бил завладян от силно състрадание към нея и изпълнен с отчаяние и гняв, че не може да й помогне. Може би тези чувства са освободили дарбата в него, макар че не го е съзнавал, защото придобиването й е част от онова, което са го принудили да забрави. Втория път Брендън се е оказал в необикновена криза, която може да е задействала тези способности. А сега нека да разсъждаваме върху преживяванията на Доминик. Първото е в Рино, в къщата на Ломак. Докато се е разхождал из стаите, Доминик се е разстроил толкова много от задълбочаващата се загадка, че е изпитал желание да откъсне от стените плакатите с луната. И така е станало. Доминик наистина ги е откъснал от стените, но не с ръцете си, а с помощта на способността си. И не забравяйте, че плакатите са паднали на пода, едва когато той е извикал: „Престанете! Спрете!“ Самият Доминик е спрял явлението.

Брендън, Доминик и още един-двама от присъстващите изглеждаха скептично настроени, но Джинджър завладя въображението на Санди Сарвър.

— Да, има логика! Замислете се какво стана тук в събота вечерта. Доминик се опитваше да си спомни какво ни се е случило в онази юлска нощ и изведнъж се разнесе онзи странен шум и тътен и всичко се разтресе. Може би Доминик несъзнателно е използвал способността си, за да пресъздаде ефекта от случилото се тогава.

— А странната светлина? — попита Доминик. — Твърдиш, че Брендън и аз я произвеждаме по някакъв начин?

— Да — отговори Джинджър. — Пирокинеза. Способността спонтанно да произвеждаш топлина или огън само със силата на мисълта си.

— Но онова не беше огън, а светлина — рече Доминик.

— Тогава е фотокинеза. Мисля, че когато се срещнахте, ти и Брендън подсъзнателно разпознахте силата един в друг. Някъде дълбоко в паметта ви се е пробудил споменът за случилото се в онази юлска нощ, онова, което сте били принудени да забравите. И двамата сте искали да взривите бариерата пред спомените. И затова несъзнателно сте създали онази странна светлина, която всъщност е била пресъздаване на промяната на луната от бяла в червена в нощта на шести юли. Подсъзнанието ви се опитваше да изтласка спомена през преградата в паметта.

— Чакай малко — каза Ърни Блок и поклати глава. — Загубих нишката на мисълта ти. Ти започна с предположението, че луната е станала червена от минаващ облак от биологична зараза. После заговори за необикновените способности на Доминик и Брендън, в резултат на случилото се с нас. Къде е връзката? Какво общо има между биологичната зараза и всички тези паранормални явления?

Джинджър пое дълбоко въздух, защото бе стигнала до същината на теорията си, до най-невероятната част.

— Може да сме били заразени с някакъв вирус или бактерия, която като страничен ефект предизвиква драстични химични, генетични или хормонални промени в гостоприемника и дори преобразява мозъка. И след като се излекува от инфекцията, е възможно гостоприемникът да придобие свръхестествени способности.

Израженията, изписани на лицата на останалите, бяха различни. Но никой не мислеше Джинджър за луда или с твърде развихрено въображение, а по-скоро бяха смаяни от сложната последователност в логиката й.

— Мили Боже — възкликна Доминик. — Съмнявам се дали това е правилният отговор, но със сигурност е най-хубавата и стройно изградена теория, която съм чувал. Какъв сюжет за роман! Генетично създаден вирус, който като неочакван страничен ефект предизвиква принудителна еволюция на човешкия мозък, завършваща с придобиване на паранормални способности. За пръв път от няколко седмици изпитвам непреодолимо желание да хукна към пишещата машина. Джинджър, ако се измъкнем живи от тази бъркотия, ще трябва да ти дам част от хонорара си за книгата, която със сигурност ще се роди от хипотезата ти.

— Но защо това да не е правилният отговор? — попита Джорджа Монатела. — Защо да е само страхотен сюжет за роман?

— Първо — отговори Джак Туист, — ако беше истина и сме били заразени с един и същ вирус, тогава всички щяхме да имаме паранормални способности, нали?

— Може би не всички сме били заразени — рече Джинджър. — Или вирусът е подействал различно.

— Или този определен страничен ефект не се е проявил във всеки, който е бил заразен — предположи Фей.

— Логично — отбеляза Джинджър и отново започна да крачи из помещението, но този път не от нервно напрежение, а от вълнение.

Нед Сарвър прокара пръсти през оределите си коси и попита:

— Искаш да кажеш, че военните са знаели за страничния ефект? И че е можело да предизвика тези промени в някои от нас?

— Нямам представа — отговори Джинджър. — Може би са знаели, а може би не.

— Мисля, че не са знаели — каза Ърни. — Трудно е да се повярва, че нашите военни умишлено ще ни заразят с биологично оръжие, за да експериментират въздействието му. Но дори такава жестокост да е възможна, те не биха ни инфектирали с вирус, който може да ни преобрази така, както Джинджър описва. Защото, приятели мои, хората с необикновени способности ще бъдат нов вид, по-висши човешки същества. Свръхестествената дарба би означавала военна, икономическа и политическа власт. Затова, ако е знаело, че разполага с вирус, предизвикващ такива способности, правителството не би заразило група обикновени хора като нас. Никога. Тази благословия ще бъде запазена за управляващите, за елита. Съгласен съм с Доминик. Теорията за червения облак от зараза е интересна, но малко вероятна. Ако наистина сме били заразени с такова нещо, правителството не е знаело за страничния ефект.

Всички погледнаха Брендън и Доминик със смесица от страхопочитание, безпокойство, учудване, уважение и боязън. Свещеникът и писателят трепнаха от въодушевяващата, но същевременно страшна мисъл, че може би притежават потенциал на свръхчовешка сила, който завинаги ще ги разграничи от останалите хора.

— Не — каза Доминик и стана, за да възрази, но отново седна, сякаш мислеше, че краката няма да го издържат. — Не, не. Не си права, Джинджър. Аз не съм супермен или магьосник. Не съм проклет… урод. Бих го почувствал. Сигурен съм.

— Предполагах, че по някакъв начин съм бил способът за излекуването на Емелийн и Уинтън — каза Брендън. — Смятах, че някаква сила действа чрез мен. Никога не съм мислил, че съм действителният лечител. Вижте какво, нали решихме, че историята с изтичането на токсични вещества е измислица и случилото се с нас не е инцидент и не се дължи нито на химично, нито на биологично заразяване, а е нещо съвсем различно.

Джак, Джорджа, Фей и Нед заговориха в един глас.

— Чакайте малко — надвика ги Джинджър. — Няма смисъл да обсъждаме това, защото не можем да докажем дали е имало вирус или не. Но може би ще успеем да докажем другото.

— Какво имаш предвид? — попита Санди.

— Може би ще успеем да докажем, че Доминик и Брендън притежават необикновени способности.

— Как? — попита Корвези.

— Ще направим експеримент — отговори Джинджър.

Доминик беше абсолютно убеден, че няма да излезе нищо и само ще си загубят времето. Идеята му се струваше безсмислена.

Но, от друга страна, се страхуваше, че ще стане нещо и доказателството за способностите му ще го осъди до края на живота си да бъде различен от другите. Ако притежаваше свръхестествени умения, всички щяха да го гледат с почуда и страх. Това щеше да пречи на взаимоотношенията му с приятелите и с жените, а останалите, вероятно повечето, щяха да му завиждат или дори мразят.

Тази несправедливост го измъчваше. През по-голямата част на трийсет и петте си години той беше стеснителен и саможив, обречен на невзрачно съществуване от плахостта си. После се бе променил и докато през октомври не започна сомнамбулизмът, всичко беше наред. И сега този кратък и прекрасен период на нормалност можеше да свърши. Ако експериментът докажеше, че по някакъв начин е придобил паранормални способности, Доминик отново щеше да бъде изолиран — не от чувството си за малоценност като преди, а от неловкото съзнание за превъзходството си.

Той се молеше на Бога експериментът да се провали.

Двамата с Брендън Кронин седнаха един срещу друг в двата противоположни края на дългата маса, а останалите се наредиха на няколко крачки зад тях, за да не ги разсейват.

На масата пред Доминик имаше солница, а пред Брендън — пиперница. Двамата трябваше да преместят предметите, без да ги докосват.

Брендън гледаше съсредоточено пиперницата. Той бе отрекъл, че в чудотворното излекуване на Емелийн и Уинтън и в призрачната светлина има Божия намеса. Но по изражението му личеше, че всъщност се надява да е така. Свещеникът явно искаше да възвърне вярата си в Господ.

Доминик също се вторачи в солницата и се опита да прогони от съзнанието си всички други мисли, освен твърдото намерение да я премести. Макар че не желаеше да притежава тази необикновена дарба, трябваше да направи опит да я демонстрира, защото искаше да разбере дали хипотезата на Джинджър е вярна.

— Щом способността ти се появява спонтанно и зрелищно в моменти на напрежение, ти може да се научиш да я извикваш, да я контролираш и използваш — бе казала тя.

Солницата не помръдваше.

Доминик съсредоточи вниманието си, докато стъкленият предмет остана единственото нещо във вселената. Той насочи мислите си към солницата, внушавайки й да се премести и осъзна, че е стиснал зъби и е свил пръсти в юмруци.

Нищо.

Доминик смени тактиката. Той се отпусна и се вторачи изпитателно в предмета, опитвайки се да добие подробна представа за размера, формата и структурата. Вероятно трябваше да изпита съпричастност към солницата. „Съпричастност“ му се стори подходяща дума, макар че в случая се отнасяше за неодушевен и неорганичен предмет. Може би по този начин Доминик щеше да внуши на солницата да помръдне. Наведе се към нея, за да разгледа по-добре простотата на функционалния й дизайн.

Нищо. Солницата приличаше на митичен сфинкс, обречен вечно да стои на мястото си.

Но, разбира се, като всички други форми на материята във вселената, и солницата не беше неподвижна. В края на краищата тя се състоеше от милиарди непрестанно движещи се атоми.

Доминик изведнъж почувства прилив на сила и най-после солницата помръдна. Той се бе вглъбил толкова силно в този обикновен предмет, че усети присъствието на хората около себе си, едва когато всички ахнаха и възкликнаха в един глас. Солницата литна нагоре, предизвиквайки законите на земното притегляне, и застана неподвижно над масата.

Пиперницата също се издигна във въздуха. Брендън я гледаше с широко отворени очи, сетне погледна Доминик. В очите на свещеника се четяха няколко чувства — почуда, изумление, озадаченост, страх и емоционално потвърждение на силната връзка, съществуваща между Доминик и него заради необикновените способности, които двамата притежаваха.

Доминик установи, че не е необходимо да полага усилия, за да държи солницата във въздуха. Всъщност му беше трудно да повярва, че тази магия се дължи именно на него. Той нямаше усещането, че притежава или упражнява контрол над предмета. Доминик не чувстваше, че в него приижда някаква сила. Очевидно телекинетичните му способности действаха автоматично, също като дишането и ударите на сърцето.

Брендън вдигна ръце. Червените кръгове пламтяха на дланите му.

Доминик погледна ръцете си и видя същите неразгадаеми белези.

Какво означаваха кръговете?

— Невероятно — задъхано каза Джинджър. — Показахте ни вертикално движение. А можете ли да преместите предметите хоризонтално?

— Можете ли да вдигнете нещо по-тежко? — попита Санди.

— А можете ли да създадете червената светлина? — добави Ърни.

Доминик си помисли леко да завърти солницата и предметът мигновено започна да се върти във въздуха. След секунда и пиперницата направи същото. По металните им капачки пробягваха отблясъци отразена светлина.

Изведнъж двата предмета се понесоха един срещу друг, макар Доминик да нямаше чувството, че съзнателно направлява движението на солницата. Той стигна до извода, че предложението на Джинджър е било прието от подсъзнанието му, което сега използва психична енергия, за да изпълни задачата, без да чака Доминик да извърши съзнателно усилие.

Солницата и пиперницата спряха на разстояние петнайсет сантиметра една от друга и започнаха да се въртят малко по-бързо отпреди, хвърляйки отблясъци от отразена светлина. После се завъртяха една около друга в съвършено синхронизирани орбити. Но това продължи само няколко секунди. Неочаквано двата предмета започнаха да кръжат много по-бързо, извършвайки сложни параболични движения.

Всички в стаята се засмяха и изръкопляскаха. Доминик погледна Джинджър. Лицето й сияеше от неподправен възторг, който я правеше още по-красива. Ърни Блок и Джак Туист с изумление наблюдаваха въздушната акробатика. Двамата приличаха на деца, които за пръв път в живота си виждат фойерверки. Смеейки се, Фей протегна ръце към солницата и пиперницата, сякаш се опитваше да усети чудодейното силово поле, в което се въртят. Нед също се смееше, но Санди плачеше. Отначало Доминик се стресна, като я видя, но после разбра, че и тя се усмихва, а сълзите й са от радост.

— Не е ли прекрасно? — възкликна Санди. — Каквото и да означава, това е чудесно. Каква свобода… Разчупване на всякакви окови…

Доминик знаеше какво точно чувства тя, защото изпитваше същото. За миг забрави опасенията си, че необикновените му способности завинаги ще го отчуждят от хората, които не притежават таланта му. Изпълни го възторжено чувство за превъзходство. Той се замисли какъв гигантски скок е това в човешката еволюция и откъсване от оковите на човешката ограниченост. Всички усетиха, че светът ще се промени необратимо.

— Направете нещо друго — предложи Джинджър.

— Да — подкрепи я Санди. — Покажете ни още нещо.

И в следващия миг солниците и пиперниците от другите маси полетяха във въздуха и също започнаха да се въртят.

Доминик още не проумяваше как прави тези неща. Той не полагаше никакви усилия. Просто мислите му се превръщаха в реалност, сякаш желанията можеха да се сбъдват. Доминик видя, че и Брендън е озадачен като него.

— Мили Боже, толкова съм развълнувана, че ще се пръсна! — заяви Джинджър.

Солниците и пиперниците кръжаха една около друга, като леко свистяха и разпръскваха искри отразена светлина.

Изведнъж столовете се вдигнаха във въздуха, но не контролирано и игриво като солниците и пиперниците, а с такава сила и скорост, че с оглушителен трясък се блъснаха в тавана. Столовете останаха там и започнаха да вибрират, досущ ято огромни прилепи, размахващи крила. Повечето солници и пиперници продължиха да се въртят лудешки във въздуха, но някои бяха повалени от устремилите се нагоре столове. После още няколко излетяха от орбитите си и стремглаво се спуснаха към пода. Едната удари Ърни по рамото и той извика от болка.

Доминик и Брендън бяха изгубили контрол над движещите се предмети. И тъй като не знаеха как са го установили, нямаха представа и как да си го възвърнат.

Празничното настроение се превърна в паника. Всички се хвърлиха на пода, за да се скрият под масите. Шумът събуди Марси. Джорджа я измъкна от сепарето, където я бе сложила да спи и двете се скриха под най-близката маса.

Само Брендън и Доминик не помръднаха.

Корвези имаше чувството, че психичната сила е експлозив, прикрепен към ръката му.

Още три-четири солници и пиперници загубиха инерция и като куршуми се стрелнаха към пода. Десетината вибриращи стола започнаха да подскачат по-агресивно и от тях се разпръснаха трески.

Доминик не знаеше дали да се скрие, или да се опита да възвърне контрол. Погледна Брендън, който също се бе вцепенил.

Една от лампите на тавана се счупи, а останалите три лудешки се залюляха на веригите си.

Блъскащите се столове издълбаха дупки в тавана.

Пред Доминик падна солница, която се заби в масата като малък метеорит. Стъклото беше дебело и не се строши, но се напука на три-четири места, разпръсквайки сол.

Доминик си спомни за въртележката от хартиени луни в къщата на Ломак, вдигна ръце, сви пръсти в юмруци и извика:

— Престанете! Веднага спрете!

Столовете престанаха да вибрират, а солниците и пиперниците застанаха неподвижно във въздуха. В ресторанта настъпи пълна тишина. Времето сякаш спря.

После столовете, солниците и пиперниците паднаха на пода и върху масите. Когато най-после всичко се успокои, Доминик и Брендън нямаха нито една драскотина.

Ърни още масажираше рамото си, където го бе ударила една от солниците, но не беше сериозно ранен. Никой друг не беше засегнат от движещите се предмети, но всички бяха потресени.

Доминик видя как го гледат останалите. Предпазливо. Точно както предполагаше. Точно както се опасяваше, че ще го гледат. По дяволите.

Джинджър изглеждаше единствената, която не беше отблъсната от дарбата му. Тя го прегърна ентусиазирано и каза:

— Най-важното е, че притежаваш силата. Постепенно ще се научиш да я използваш и това е чудесно.

— Не съм толкова сигурен — рече Доминик, поглеждайки счупените столове и лампи.

Джак Туист изтръскваше сол и прахоляк от мазилка от раменете си. Джорджа още успокояваше уплашеното си дете. Фей и Санди вадеха тресчици от косите си, а Нед разглеждаше оголените жици, висящи от тавана.

— Джинджър, дори когато използвах силата, аз не знаех как го правя — добави Доминик. — И когато излезе извън контрол, нямах представа как да я спра.

— Но ти я спря, Доминик.

— Може би следващия път няма да успея. — Доминик осъзна, че трепери. — Погледни тази бъркотия. Господи, някой може да бъде сериозно ранен. Или убит.

— Следващия път ще бъде по-добре.

— Той ще започне да мисли другояче, Джинджър — каза Брендън. — Дай му време. Аз съм сигурен, че ще опитам отново. След няколко дни, когато съм имал време да обмисля нещата. Ще отида някъде на открито, далеч от хората, където никой освен мен няма да бъде наранен, и ще опитам отново. Мисля, че ще бъде трудно да контролирам… енергията. Ще ми бъде необходимо много време, вероятно години. Но аз ще я изучавам и ще практикувам. Смятам, че Доминик ще направи същото. Той ще осъзнае това, след като размисли няколко минути.

Доминик поклати глава.

— Не. Не искам да бъда различен от другите хора.

— Но ти вече си различен — каза Брендън.

— Това е адски фаталистично.

Кронин се усмихна.

— Макар че временно съм загубил вярата си в Бога, аз още съм свещеник и вярвам в предопределението и съдбата. Но ние, свещениците, сме умни, затова може и да сме фаталисти и в същото време да вярваме в свободната воля. И двете са част от вярата.

За Брендън психическият ефект от случилото се беше съвсем различен от страха, който бе обзел Доминик. Докато говореше, свещеникът се повдигаше на пръсти и беше толкова развълнуван и възторжен, че сякаш всеки миг щеше да полети.

Доминик не разбираше приповдигнатото му настроение и реши да смени темата на разговора.

— Е, Джинджър, доказахме половината от налудничавата ти теория, но поне отхвърлихме другата половина.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато отново видях червените кръгове на дланите ми, реших, че паранормалната ми способност не е страничен ефект от странна вирусна инфекция. Осъзнах, че източникът й е нещо друго, още по-необикновено, но нямам представа какво.

— Така ли реши или си сигурен? — попита Джинджър.

— Сигурен съм. Дълбоко в душата си го знам.

— Аз също — щастливо заяви Брендън. — Ти имаше право, Джинджър, когато предположи, че Доминик и аз притежаваме тази дарба. И силата е в мен от онази юлска нощ по миналото лято. Но не беше права за начина, по който сме придобили този дар. И аз имам чувството, че биологичната зараза не е обяснението. Нямам представа какъв е отговорът, но можем да отхвърлим тази част от теорията ти.

Едва тогава Доминик разбра защо Брендън е в приповдигнато настроение, въпреки потресаващото представление, в което двамата току-що бяха участвали. Макар да отричаше Божията намеса, дълбоко в душата си свещеникът бе съхранил надеждата, че чудодейното излекуване на момиченцето и полицая и призрачната светлина имат божествен произход. Брендън беше потиснат от недопустимата светска мисъл, че този дар може да не му е даден от Бога, а да е страничен ефект от някаква необикновена зараза, създаден от човешка ръка вирус. И сега свещеникът с облекчение отхвърли тази вероятност. Въодушевлението и доброто му настроение произлизаха от факта, че поне за него Божията намеса е приемливо, макар и малко вероятно обяснение.

Доминик искаше също да намери смелост и сила в мисълта, че неприятностите им са част от Божия замисъл. Но в момента вярваше единствено в опасността и смъртта. Промените от по миналото лято насам бяха незначителни и смешни в сравнение с промените, които започваха да стават тази вечер, след откритието на нежеланата дарба. Доминик имаше чувството, че силата е жива в него и е нещо като паразит, който с течение на времето ще погълне всичко и след като приеме самоличността му, ще се разхожда по света в тялото му, маскиран като човешко същество.

Не, тази мисъл беше безумна.

Но въпреки това той беше разтревожен и уплашен.

Доминик огледа хората около себе си. Някои го погледнаха в очите и после бързо се извърнаха, все едно той беше опасен човек. Други — най-вече Джак Туист, Ърни и Джорджа — посрещнаха смело погледа му, но не можаха да прикрият безпокойството и дори страха, с който го гледаха сега. Само Джинджър и Брендън не бяха променили отношението си към него.

— Е, да си лягаме — наруши мълчанието Джак. — Утре имаме много работа.

— Утре ще разгадаем още мистерии — каза Джинджър. — Бележим напредък всеки ден.

— Утре ще бъде ден на велико прозрение — заяви Брендън. — Чувствам го.

„Утре може всички да сме мъртви — помисли Доминик. — Или да ни се иска да сме мъртви.“

Полковник Лийланд Фолкърк още бе измъчван от непоносимо главоболие. С помощта на новооткрития си талант за самоанализ, придобит постепенно след емоционалното и интелектуалното му въвличане в потресаващите събития по миналото лято, той, от една страна, се радваше, че аспиринът не му е оказал въздействие. Фолкърк заякваше и укрепваше от главоболието като от всяка друга болка и извличаше перверзна сила и енергия от безмилостното пулсиране в челото и слепоочията си.

Лейтенант Хорнър бе излязъл. Лийланд остана сам във временния си кабинет без прозорци под полигона в „Шенкфийлд“, но вече не чакаше обаждането от Чикаго. Оттам се бяха свързали с него, след като Хорнър си тръгна, и новините бяха лоши.

Къщата на Калвин Шаркъл в Евънстън още беше обсадена и тази несигурна ситуация вероятно нямаше да приключи през следващите дванайсет часа. Ако беше възможно, полковникът не искаше отново да изпраща хората си да затворят магистрала 80 и да наложат карантина на мотел „Спокойствие“, докато не се увереше, че Шаркъл няма да се добере нито до властите в Илинойс, нито до медиите. Чакането изнервяше Фолкърк особено сега, когато свидетелите в мотела се бяха съсредоточили върху Тъндър Хил и планираха ходовете си извън обсега на самонасочващите се микрофони и всеобхватни предаватели. Той можеше да чака, но само още един ден. Но ако опасната засада в Илинойс продължеше до залез слънце на другия ден, Фолкърк щеше да издаде заповед да нападнат мотел „Спокойствие“, въпреки рисковете.

Другата новина от Чикаго беше, че оперативните работници дискретно бяха разследвали Емелийн Холбърг и Уинтън Толк и бяха намерили основания да смятат, че съвременната наука не може да даде задоволително обяснение на изумителното им излекуване. А проверката на действията на отец Стефан Висажик на Коледа — посещенията му при семейства Холбърг и Толк и в полицейската лаборатория, за да се консултира с експерт по балистика — потвърждаваха, че според свещеника помощникът му Брендън Кронин е факторът за невероятните излекувания.

Лийланд разбра за дарбата на Кронин едва предишния ден, в неделя, когато чу телефонния разговор между Доминик Корвези в мотел „Спокойствие“ и отец Висажик в Чикаго. Този разговор би го шокирал, ако събитията в събота вечерта не го бяха подготвили за неочакваното.

В събота вечерта, когато Корвези пристигна в мотела, Лийланд и хората му подслушаха първите разговори между семейство Блок и писателя. И отначало не повярваха на ушите си. Странният разказ за снимките на луната, оживели в къщата на Зебедая Ломак в Рино, прозвуча като плод на твърде буйно въображение, което вече не прави разлика между фантазия и реалност.

После Корвези се бе опитал да пресъздаде минутите, преди да започнат неприятностите в нощта на шести юли. И онова, което се случи, беше потресаващо. Потвърди го както екипът, наблюдаващ мотела от южната страна на магистралата, така и всеобхватният предавател в слушалката на обществения телефон в грила. Всичко в ресторанта бе започнало да се тресе и се бе разнесъл странен тътен. Сетне заведението се бе изпълнило със загадъчно електронно свистене и вибрации, кулминирали в строшаване на стъклата на прозорците.

Тези явления изненадаха неприятно Лийланд и всички участници в потулването на тайната, особено учените, които изпаднаха в ужас. А информацията за лечителските способности на Кронин на другия ден засили още повече вълнението им. Отначало това развитие на нещата изглеждаше необяснимо. Но след известен размисъл Фолкърк стигна до извод, от който кръвта му се смрази. Учените бяха стигнали до подобни заключения. Някои от тях бяха уплашени колкото Лийланд.

Изведнъж никой не знаеше какво да очаква. Сега можеше да се случи всичко.

„Смятахме, че в онази нощ сме овладели положението — мрачно помисли Фолкърк. — Но вероятно нещата са били ескалирали извън контрола ни, още преди да пристигнем на сцената.“

Единствената утеха беше, че засега само Корвези и свещеникът, изглежда, бяха… заразени. Може би „заразени“ не беше най-подходящата дума, а по-скоро „обладани“. А може би изобщо не съществуваше дума за онова, което бе станало с тях, защото това не се беше случвало на никой друг в историята на човечеството.

Дори ако обсадата на къщата на Шаркъл свършеше утре и вероятността от медийно изобличаване бъдеше елиминирана, Фолкърк нямаше да може уверено да нанесе удар върху групата в мотела. Можеше да се окаже по-трудно да хванат и да затворят Корвези и Кронин, отколкото по миналото лято. Ако Корвези и Кронин вече не бяха същите и се бяха превърнали в нещо друго, справянето с тях можеше да се окаже невъзможно.

Главоболието на Лийланд се засили.

„Черпи сили от болката — помисли той и стана от стола зад бюрото. — Правиш го от години, тъпо копеле, затова можеш да черпиш сили още ден-два, докато оправиш тази бъркотия или умреш.“

Фолкърк излезе от кабинета без прозорци, тръгна по коридора и влезе в комуникационния център, където бяха лейтенант Хорнър и сержант Фикс.

— Кажи на хората да си лягат — рече Лийланд. — За тази вечер приключихме. Ще рискувам още един ден, за да видя дали проблемът в къщата на Шаркъл ще се реши.

— Тъкмо щях да дойда при теб — каза Хорнър. — В мотела има ново развитие. Те най-после излязоха от сградата. Туист докара джипа си. Той, Джорджа Монатела и свещеникът се качиха и потеглиха към Елко.

— Къде отиват по това време, по дяволите?

Полковникът се притесни, че тримата може да му се изплъзнат.

Хорнър посочи Фикс, който си бе сложил слушалки и подслушваше какво става в мотел „Спокойствие“.

— Съдейки по онова, което чухме, другите ще си лягат. Туист, Монатела и Кронин излизат, за да не ги хванем всички заедно с един удар. Тази идея трябва да е била на Туист.

— По дяволите. — Масажирайки пулсиращите си слепоочия с върха на пръстите си, Фолкърк въздъхна. — Добре. И без това няма да атакуваме тази нощ.

— А утре? Ами ако през целия ден са разделени на групи?

— Ще следим всичките.

Дотогава Лийланд не смяташе за необходимо следенето на всички свидетели, където и да отидат, защото знаеше, че накрая всички ще се съберат в мотела, улеснявайки го да се справи с тях. Но сега, ако се разпръснеха, когато дойдеше време да ги заловят, той трябваше да знае къде са по всяко време на денонощието.

— Възможно е да забележат преследвачите — отбеляза Хорнър. — В тези огромни открити пространства не е лесно да си дискретен.

— Знам — каза Фолкърк. — Нека да ни видят. Може би това ще ги изкара от равновесие, докато стане късно. Ако се уплашат, може да се съберат, за да се отбраняват и да улеснят задачата ни.

— Ще бъде трудно, ако се наложи да ги хванем на друго място, освен в мотела — разтревожено каза Хорнър.

— Ако не можем да ги хванем, ще ги убием — заяви Лийланд, придърпа стол и седна. — А сега да уточним детайлите по следенето, за да разположим постовете преди зазоряване.

3.Вторник, четиринайсети януари

В седем и половина във вторник сутринта, в отговор на телефонно обаждане на Брендън Кронин късно през нощта, отец Висажик се приготви за пътуване до Евънстън, до последния известен адрес на Калвин Шаркъл, шофьорът на камион, който се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ на шести юли по миналото лято, но чийто телефон бе прекъснат. В светлината на невероятните събития от предишната вечер в Невада всички се бяха съгласили, че на всяка цена трябва да се свържат с другите жертви, с които дотогава не бяха установили контакт. Стефан закопча палтото си и сложи шапката си.

— Може би трябва да знам повече за цялата ситуация и какво, за Бога, става с Брендън, в случай че… нещо ще случи с теб — каза отец Джерано, който седеше и закусваше.

— Нищо няма да ми се случи. Господ не ми е позволил пет десетилетия да изучавам движещите сили на света, за да ме убие точно сега, когато мога най-добре да служа на църквата.

Майкъл поклати глава.

— Винаги си бил толкова…

— Сигурен във вярата си? Разбира се. Разчитай на Господ и Той никога няма да те изостави, Майкъл.

— Всъщност щях да кажа, че си твърдоглав — усмихна се отец Джерано.

— Каква наглост от страна на един помощник на пастора! — рече Стефан, увивайки дебел, бял шал около врата си. — От теб се иска да бъдеш смирен, покорен, издръжлив, жизнен и да благоговееш пред пастора си.

Майкъл се ухили.

— Да, но ако пасторът е станал суетен от хвалбите на енориашите си…

Телефонът иззвъня.

— Ако е за мен, излязъл съм — каза отец Висажик, сложи си ръкавици, но не можа да стигне до вратата, защото Майкъл му подаде слушалката.

— Обажда се Уинтън Толк, полицаят, чийто живот Брендън спаси. Струва ми се, че е изпаднал в истерия. Иска да говори с Брендън.

Стефан взе слушалката и се представи.

Гласът на полицая беше уплашен и настойчив.

— Отче, трябва незабавно да говоря с Брендън Кронин. Случаят не търпи отлагане.

— Боя се, че той замина. Защо? Какво има? Мога ли да ти помогна?

— Случи се нещо странно. Не го разбирам, но е свързано с Брендън.

— Сигурен съм, че мога да ти помогна. Къде си, Уинтън?

— Дежурен съм. Смяната ми скоро ще свърши. Имаше наръгване с нож и стрелба. Ужас. И после… Искам Брендън да дойде тук и да ми го обясни. Веднага.

Отец Висажик успя да изтръгне адреса от Толк, хукна навън и подкара колата си твърде бързо. След половин час той пристигна на улица с еднакви, шестетажни, тухлени жилищни сгради. Стефан не можа да паркира пред къщата, чийто адрес му бяха казали, защото по-голямата част от пространството беше заета от полицейски коли. Радиопредавателите им изпълваха студения въздух с металически хор от диспечерски кодове и жаргон. Две ченгета наблюдаваха превозните средства, за да предотвратят евентуален вандализъм. В отговор на въпроса на отец Висажик, те му казаха, че действието се развива на третия етаж в апартамент 3-Б на семейство Мендоса.

Стефан влезе в апартамента и видя бежово канапе, опръскано с кръв. На светложълтата стена бе описана дъга от капки кръв. Там явно някой бе прострелян с куршуми голям калибър, които бяха минали през тялото му. В мазилката зееха четири дупки от куршуми. Абажурът на лампата, масичката за кафе, лавицата с книги и част от килима също бяха изпръскани с кръв.

Холът и кухнята бяха пълни с детективи, униформени полицаи и лаборанти. Държанието им озадачи отец Висажик. Те очевидно си бяха свършили работата, но никой не си тръгваше. Служителите на реда стояха на групи по двама-трима и тихо разговаряха, сякаш бяха на погребение или в църква.

Работеше само един детектив. Той седеше до масата, задаваше въпроси на жена от латиноамерикански произход с лице на Мадона и записваше отговорите й в тефтерче. Стефан чу, че детективът я нарече госпожа Мендоса. Тя се опитваше да сътрудничи, но беше разсеяна и често поглеждаше към мъж на нейните години, вероятно съпругът й, който държеше дете в ръцете си и крачеше напред-назад. Детето беше симпатично момченце на около шест години. Господин Мендоса непрекъснато му говореше и милваше гъстите му коси. Този човек очевидно едва не бе загубил сина си в инцидента в апартамента и искаше да го притиска в прегръдките си, за да се увери, че най-лошото всъщност не се е случило.

Един от полицаите забеляза Стефан и попита:

— Отец Висажик?

Гласът му беше тих, но при споменаването на името на Стефан, всички млъкнаха. Отец Висажик не си спомняше да е виждал изражения като тези, които се появиха на лицата на присъстващите. Сякаш всички го очакваха да каже едно-единствено изречение, което ще хвърли светлина върху загадката на битието и кратко и ясно ще обясни смисъла на живота.

„Какво става тук, за Бога?“ — неспокойно се запита Стефан.

— Насам, отче — каза полицаят.

Отец Висажик махна ръкавиците си и го последва. Останалите се дръпнаха, за да им сторят път. Двамата влязоха в безупречно чиста спалня, където седеше Уинтън Толк.

— Отец Висажик е тук — рече придружителят на Стефан и излезе.

Толк бе сложил лакти на коленете си и бе закрил с ръце лицето си и не вдигна глава.

Полицаят до него стана и се представи като Пол Армс, партньорът на Толк.

— Мисля, че е по-добре да го чуете от Уинтън — каза Армс. — Ще ви оставя насаме.

Той излезе и затвори вратата.

Отец Висажик придърпа стол и седна срещу Толк, за да го гледа в очите.

— Какво се е случило, Уинтън?

Толк вдигна глава и Стефан се изуми, като видя изражението му. Пасторът мислеше, че полицаят е разстроен от случилото се в хола. Но лицето му показа, че Уинтън е въодушевен и изпълнен с вълнение, което едва сдържа. В същото време, изглежда, изпитваше страх и беше силно обезпокоен от нещо, което не му позволяваше да се отдаде изцяло на емоциите си.

— Какъв е Брендън Кронин, отче? — Гласът на Толк трепереше като на човек, който преживява или голяма радост, или ужас.

Отец Висажик се поколеба, сетне реши да каже истината:

— Той е свещеник.

Ченгето поклати глава.

— Казаха ми друго.

Стефан въздъхна и кимна, после обясни как Брендън е загубил вярата си в Бога и му разказа за нетрадиционната терапия, включваща седмица в патрулна полицейска кола.

— Не ви казахме, че е свещеник, за да не се държите по различен начин с него… и защото искахме да му спестим неудобството.

— Свещеник, загубил вярата си в Бога? — озадачено попита Уинтън.

— С течение на времето ще си я възвърне.

— Как ме излекува Брендън, когато ме простреляха? Как извърши онова… чудо? Как?

— Защо реши, че е чудо?

— Бях прострелян два пъти в гърдите от упор. След три дни ме изписаха от болницата. Три дни! А след десет бях готов да се върна на работа, но ме накараха да остана вкъщи още две седмици. Лекарите непрекъснато говореха за тежкото ми състояние и за необикновеното излекуване. Започнах да мисля, че те се опитват да обяснят възстановяването ми не на мен, а на себе си. Но още смятах, че съм извадил невероятен късмет. Преди седмица се върнах на работа и тогава… се случи нещо друго. — Толк разкопча ризата си и вдигна фланелката, за да покаже гърдите си. — Белезите.

Отец Висажик потрепери и се вторачи в гърдите му. Входните рани от куршумите бяха зараснали. Бяха останали белезникави петна. Хирургичните шевове се виждаха само ако се вгледаш отблизо. Нямаше подпухване и зачервяване. Кожата беше гладка.

— Виждал съм рани от куршуми — продължи Уинтън. Страхът още потискаше вълнението му. — Кожата е загрубяла, набръчкана и удебелена. Грозна картина. Човек не може да бъде прострелян с два патрона трийсет и осми калибър в гърдите и след три седмици да изглежда така.

— Кога за последен път ходи на лекар? Той видя ли това?

Полицаят закопча ризата си с треперещи ръце.

— Преди седмица ходих при доктор Сонърфорд. Тогава раните още бяха на гърдите ми. Белезите изчезнаха през последните четири дни. Кълна се, отче, че ако стоя достатъчно дълго пред огледалото, ще ги видя как зарастват. Напоследък мисля за посещението ти в болницата на Коледа. Струва ми се, че държанието ти беше странно. Спомням си въпросите, които зададе за Брендън и се запитах… Искам да знам дали Брендън е излекувал и някой друг.

— Да. Но… не мога да кажа кого. Но ти не се обади за това, Уинтън. Не беше, за да покажеш на Брендън, че раните ти са заздравели. Гласът ти беше настойчив, дори граничеше с паника. И защо са всички тези полицаи тук? Какво се е случило?

Толк се усмихна едва-едва, после на лицето му се изписа страх. Гласът му беше развълнуван.

— Пол и аз патрулирахме с колата. Обадиха се и ни казаха този адрес. Заварихме тук шестнайсетгодишно дрогирано момче. Беше обезумял. Същински звяр. Проклетият наркотик унищожава мозъчните клетки. После, когато всичко свърши, разбрахме, че името му е Ернесто, синът на сестрата на госпожа Мендоса. Преди седмица дошъл да живее тук, защото родителите му вдигнали ръце от него. Семейство Мендоса… са добри хора. Виждаш колко е чист и подреден апартаментът им.

Стефан кимна.

— Опитали се да вкарат в пътя племенника си. Но това е адски трудно, почти невъзможно. Сърцето ти се къса, като го гледаш, отче. Ернесто е арестуван шест пъти. Две от нарушенията му са доста сериозни. Когато дойдохме тук, той се бе съблякъл гол и крещеше като луд. Очите му бяха изхвръкнали от очните ябълки, сякаш налягането в мозъка всеки момент щеше да пръсне черепа му. Ернесто бе хванал Хектор, момченцето, което вероятно си видял, когато си влязъл. Държеше го на дивана и бе опрял нож в гърлото му. Господин Мендоса беше обезумял. Искаше да се хвърли върху Ернесто и да му вземе ножа, но се страхуваше, че младежът ще пререже гърлото на Хектор. Ернесто крещеше и не искаше да чуе какво му говорим. Извадихме пистолетите си, защото не можеш да се приближиш до дрогирал се откаченяк с нож и да се ръкуваш. Но нямахме намерение да стреляме. Хектор плачеше и Ернесто можеше да го убие, ако направехме погрешен ход. Затова се опитахме да го вразумим и убедим да пусне детето. И сетне изведнъж Ернесто преряза гърлото му… Дълбоко… — Уинтън потрепери. — После вдигна ножа над главата си и ние го простреляхме. Не знам колко пъти. Тялото му политна назад и той падна върху Хектор. Детето държеше ръка на раната в гърлото си. Кръвта шуртеше между пръстите му. Очите му започнаха да се изцъклят…

Полицаят пое дълбоко въздух и отново потрепери.

Сърцето на Стефан учести ударите си, но не заради кървавата драма, която Толк описваше. Отец Висажик разбра накъде води разказът на полицая и изгаряше от нетърпение да чуе подробности за чудото.

— За такава рана няма първа помощ, отче — с разтреперан глас продължи Уинтън. — Прерязани артерии и вени. На врата. Кръвта извира като гейзер. Колкото и да натискаш, не можеш да запушиш сънната артерия. Не. Коленичих на пода и видях, че Хектор бързо умира. Той е толкова малък, отче. Знаех, че е безполезно, но сложих ръце на врата му, сякаш да задържа живота в него. Бях възмутен, ядосан и уплашен, защото не беше справедливо едно толкова малко момче да умре… И тогава…

— Раната заздравя — прошепна Стефан.

— Да, отче. Заздравя. Хектор беше облян в собствената си кръв и го деляха няколко секунди от смъртта, но оздравя. Дори не разбрах какво става. Не усетих нищо. Но после осъзнах, че се случва нещо невероятно. Кръвта спря да шурти през пръстите ми и детето затвори очи. Помислих, че е умряло и… изкрещях: „Не! Господи, не!“ Вдигнах ръце от шията му и видях, че… раната се е затворила. Още беше прясна и страшна, но плътта се бе сраснала и бе останал само яркочервен белег.

Едрият чернокож полицай спря да говори, защото очите му се замъглиха от сълзи. Той отново бе завладян от силни чувства. Ако изпитваше тъга, Уинтън вероятно щеше да я потисне. Но той явно чувстваше нещо много по-силно — радост. Тялото му се разтърси от ридания.

Отец Висажик протегна ръце. Уинтън ги стисна и продължи да разказва:

— Партньорът ми Пол видя всичко. И семейство Мендоса. И двамата други униформени полицаи, които пристигнаха точно след като застреляхме Ернесто. Сетне погледнах червената резка на гърлото на Хектор. И неизвестно как разбрах, че трябва отново да сложа ръце на раната и да желая силно детето да оживее. Мислите ми трескаво препускаха в главата ми и аз направих връзката между Брендън и мен в магазина за сандвичи. Затова сложих ръце на гърлото на момченцето. След минута Хектор отвори очи и ми се усмихна. Трябваше да видиш усмивката му. Махнах ръцете си и белегът бе избледнял. Детето стана и попита за майка си и тогава… не издържах и се разридах. — Уинтън млъкна и пое въздух. — Госпожа Мендоса заведе Хектор в банята, съблече го и го изкъпа. През това време мълвата се разпространи и тук започнаха да пристигат все повече ченгета от участъка. Слава Богу, че репортерите още не са довтасали.

Известно време двамата мълчаха, сетне Стефан попита:

— А опита ли се да съживиш Ернесто?

— Да. Въпреки онова, което той направи, аз сложих ръце на раните му. Но при него нямаше ефект, отче. Може би, защото Ернесто вече беше мъртъв. Хектор умираше, но с Ернесто беше свършено.

— Забеляза ли някакви странни белези на дланите си? Червени кръгове от подпухнала плът?

— Не. Какво би означавало това?

— Не знам. Но кръговете се появяват на дланите на Брендън, когато… стават тези неща.

— Да не би отец Кронин да е… светец?

Отец Висажик се усмихна.

— Той е добър човек. Но не е светец.

— Тогава как ме излекува?

— Не знам. Но съм убеден, че има Божия намеса.

— Но как Брендън ми е предал способността да лекувам?

— Не знам. Ако наистина ти я е предал. Може би дарбата не е твоя, а Господ действа чрез Брендън и теб.

Уинтън най-после пусна ръцете на Стефан и се вторачи в дланите си.

— Не. Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.

Отец Висажик вдигна вежди в недоумение.

— Какво?

Толк се намръщи.

— Не знам. Всичко това е ново за мен. Странно. Но усещам… нещо повече. Ще му трябва време да се развие. Какъв е отец Кронин и какво направи с мен?

— Уинтън, прогони мисълта, че това е нещо лошо и опасно. Случилото се е чудо. Замисли се за Хектор, детето, което си спасил. Спомни си как животът се е върнал в малкото му телце. Ние сме участници в божествена мистерия и няма да разберем значението й, докато Господ не ни позволи — каза Стефан и поиска да види Хектор.

— Още не съм готов да изляза и да се изправя пред тълпата, макар че повечето са ми колеги. Ще остана тук. Ще се върнеш ли?

— Имам неотложна работа. Но ще ти се обадя. Бъди сигурен! И ако се нуждаеш от мен, потърси ме в „Сейнт Бернадет“.

Полицаите и лаборантите още мълчаха. Отец Висажик се приближи до малкия Хектор, който седеше на коленете на майка си и щастливо ядеше шоколадов десерт.

Момченцето беше дребно за възрастта си и имаше изящни черти. Очите му бяха ясни и будни — доказателство, че не е пострадало от мозъчно увреждане, въпреки загубата на много кръв. Но още по-изумителен беше фактът, че изтеклата кръв явно се бе възстановила. Оздравяването му беше още по-невероятно от излекуването на Уинтън. Силата в ръцете на Толк беше по-голяма от тази на Брендън.

Стефан се наведе и Хектор му се усмихна.

— Как се чувстваш, момчето ми?

— Добре — срамежливо отговори детето.

— Спомняш ли си какво ти се случи?

Хектор облиза шоколада от устните си и поклати глава. Отец Висажик погледна госпожа Мендоса.

— Наистина ли не си спомня…

— Не — прекъсна го тя. — Господ е взел спомена му, отче.

— Католичка ли сте?

— Да, отче — отговори госпожа Мендоса и се прекръсти със свободната си ръка.

— Повикайте отец Найло и му обяснете какво се е случило. Кажете му, че се е наложило да тръгна, но после ще разговарям с него. Предайте му, че имам да му казвам много неща и това, което вижда тук, не е всичко.

Господин Мендоса забърза към телефона.

— Направихте ли снимки на прерязаното гърло на момченцето? — обърна се Стефан към един от детективите.

— Да. Обичайната процедура — отговори детективът, после нервно се засмя. — Но какви ги говоря? В случая няма нищо обичайно.

— Бих искал да имате доказателства, че това наистина е станало. Защото мисля, че белегът скоро ще изчезне. Може ли да докосна гърлото ти, Хектор?

Детето кимна.

Отец Висажик докосна с треперещи пръсти зачервената тъкан. Пулсът в сънната артерия беше силен и сърцето на Стефан подскочи, когато почувства чудото на живота. Смъртта бе претърпяла поражение и отец Висажик вярваше, че е бил привилегирован да стане свидетел на изпълнението на обещанието, коренящо се в съществуването на църквата — смъртта няма да пребъде и ще ти бъде даден вечен живот. В очите му бликнаха сълзи.

— Какво означават тези неща, отче? — попита един от полицаите. — Чух ви да казвате на госпожа Мендоса, че това не е всичко. Какво става?

Отец Висажик се обърна към присъстващите и в лицата им видя копнеж да вярват — не точно в католицизма или християнството, а в нещо по-голямо, хубаво и чисто от човешката раса, силно стремление за духовно извисяване.

— Какво означава всичко това, отче? — повтори друг полицай.

— Нещо става — отговори Стефан. — Тук и другаде. Нещо велико и прекрасно. Не мога да ви кажа какво точно означава оздравяването на детето, но мисля, че станахме свидетели на Божия намеса. Погледнете Хектор и си спомнете обещанието на Господ. „И смърт не ще има вече; нито ще има вече жалене, ни плач, ни болка: защото тези неща преминаха.“9 Дълбоко в душата си вярвам в това. А сега, трябва да тръгвам. Имам неотложна работа.

За негова изненада, макар че обяснението му беше мъгляво, полицаите му направиха път да мине и не го задържаха, вероятно защото чудото с Хектор не беше неясно, а факт, който бяха видели с очите си. Но докато отец Висажик вървеше, някои протегнаха ръце да го докоснат — не от религиозно чувство, а от емоционална съпричастност. Той също изпита желание да ги докосне, за да сподели чувството си за човешка общност и убедеността си, че са предопределени за величава съдба.

В Бостън беше десет часът сутринта. Александър Кристофсън, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати, посланик във Великобритания и директор на ЦРУ, четеше сутрешния вестник, когато се обади брат му Филип, продавач на антики в Гринич, Кънектикът. В продължение на пет минути двамата бъбриха за дребни неща.

— О, между другото, сутринта говорих с Диана — каза Филип. — Спомняш ли си я?

— Да — отговори Алекс. — Как е тя?

— Ами, има си грижи. Твърде са досадни, за да ги обсъждаме. Каза да ти предам поздрави.

После Филип смени темата, препоръчвайки на Алекс две нови книги.

Диана беше парола, която означаваше, че Джинджър Вайс се е обадила на Филип и иска да разговаря с Алекс. Когато Кристофсън я видя на погребението на Пабло, сребристорусите й коси предизвикаха асоциации с Диана, богинята на луната.

Александър каза на съпругата си, че смята да отиде в търговския център.

— Искам да се отбия в книжарницата и да взема две книги, които Филип ми препоръча.

Той наистина отиде в търговския център, но преди да купи книгите, намери телефон и използвайки кредитната си карта, се обади на Филип, за да научи номера, който Джинджър Вайс бе оставила.

— Тя каза, че номерът е на обществен телефон в Елко, Невада — рече Филип.

Джинджър Вайс отговори на петото позвъняване.

— Съжалявам. Бях в колата пред телефонната будка, защото е много студено.

— Какво правите в Невада? — попита Алекс.

— Ако съм ви разбрала правилно на погребението на Пабло, вие всъщност не искате да отговарям на такива въпроси.

— Точно така. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Какво желаете да ме питате?

Тя му обясни, колкото можа по-накратко, че е намерила други хора, които страдат от блокиране на паметта и имат различни фалшиви спомени за един и същ период от време. Тъй като Кристофсън беше специалист по промиване на мозъци, Джинджър искаше да знае дали имплантирането на фалшиви спомени, съдържащи мигове на реалност, е по-трудно от присаждането на изцяло фалшиви спомени. Александър потвърди предположенията й.

— И ние така решихме — продължи тя. — Но е хубаво да чуя, че и вие сте на същото мнение. Това показва, че сме на правилния път. Има и още нещо. Искам информация. Трябва да знаем колкото е възможно повече за полковник Лийланд Фолкърк, офицер в една от елитните военни роти на ОСРВК. Също така…

— Чакайте малко — прекъсна я Кристофсън, нервно поглеждайки към посетителите на търговския център, сякаш беше под наблюдение или набелязана мишена за елиминиране. — На гробището казах, че мога да ви помогна само със съвет или с познания за методите за контролиране на съзнанието. Но ви предупредих, че няма да търся информация. Обясних ви каква е ситуацията с мен.

— Но макар да сте се оттеглили от години, сигурно познавате някои хора в…

— Не ме ли чухте, докторе? Няма да се включа активно в проблемите ви. Не мога да си го позволя. Ще загубя твърде много.

— Не се тревожете, че ще попаднете на нещо необикновено или строго поверително. Не очакваме това — каза Джинджър, сякаш не го чу. — Детайлите в служебното досие на Фолкърк може да ни помогнат да разберем що за човек е той и да добием представа какво да очакваме от него.

— Моля ви, аз…

— Освен това искам да знам какво представлява военният склад на Тъндър Хил в Елко.

— Не.

— Предполага се, че е подземно хранилище. Но аз знам, че напоследък не е само това.

— Няма да го направя, докторе.

— Полковник Лийланд Фолкърк и военния склад на Тъндър Хил. Не искам много. Само каквото намерите. Говорете със старите си приятели, които още са в играта. После докладвайте или на доктор Джордж Ханаби в Бостън, или на отец Стефан Висажик в Чикаго. — Джинджър му каза телефонните им номера. — Аз ще се свържа с тях и те няма да споменат името ви, когато ми кажат какво сте им съобщили. Така няма да ми се обаждате директно и ще останете чист.

Кристофсън се опита да контролира треперещите си ръце, но не успя.

— Докторе, съжалявам, че ви предложих макар и малка помощ. Аз съм възрастен човек, който се страхува да умре.

— Освен това се притеснявате за греховете, които може да сте извършили в името на дълга. И вероятно искате да направите нещо, за да изкупите някои от онези грехове, независимо дали се реални или въображаеми. Ето, това ще бъде нещо като изкупление, господин Кристофсън.

— Не. Ако ви разпитват, запомнете, че съм отказал.

— Много ще ми помогнете, ако ми съобщите нещо до шест-седем часа. Знам, че времето е малко. Но пак повтарям — искам само основна информация, онова, което не е в засекретените досиета.

— Сбогом, докторе.

— Очаквам с нетърпение да ви чуя отново.

— Няма да ме чуете.

— Чао — каза Джинджър и затвори.

— Господи!

Тя беше привлекателна, очарователна и интелигентна жена. Но абсолютната й убеденост, че винаги ще постигне своето, беше черта, която Алекс понякога харесваше в мъжете, не в жените. Джинджър Вайс го разочарова. Този път тя нямаше да получи онова, което искаше.

Но… въпреки това Александър Кристофсън записа телефонните номера на Ханаби и Висажик, които Вайс му каза.

Доминик и Ърни тръгнаха рано във вторник сутринта, за да разузнаят поне част от периметъра на военния склад на Тъндър Хил. Те потеглиха с новия джип „Чероки“ на Джак Туист. Джак спеше в мотела. Беше си легнал само преди няколко часа, след като почти цяла нощ шофира из Елко заедно с Брендън Кронин и Джорджа Монатела. Джипът беше по-маневрен от пикапа „Додж“ на мотела и тъй като пътят към Тъндър Хил можеше да е заледен и се очакваше да вали още сняг, те се нуждаеха от надежден транспорт.

Небето предвещаваше буря. Над равнините, хълмовете и планинските върхове бяха надвиснали гъсти, черни облаци. Метереологичната прогноза предвиждаше първата виелица за годината и трийсет и пет сантиметра сняг по високите места. Но още не бе паднала нито една снежинка.

Но заплахата на настъпващата зима не предизвикваше мрачни чувства в Доминик и Ърни. Те бяха в добро настроение, защото най-после бяха пристъпили към действие. Освен това между тях съществуваше чудесното приятелство, което свързва двама мъже, отправили се на приключение — риболов или футбол в парка. Или разузнавателна мисия да проучат отбранителния периметър на военната база.

Отличното им настроение се дължеше и на неочакваното спокойствие през изминалата нощ. За пръв път от няколко седмици сънят на Доминик не бе обезпокоен от кошмари или сомнамбулизъм. Той сънува само помещение, изпълнено със златиста светлина, очевидно същото като в сънищата на Брендън. А вместо да лежи буден и уплашен от мрака навън, Ърни бе заспал веднага. Останалите също казаха, че нощта е била най-спокойната напоследък. Според Джинджър най-лошите им кошмари не бяха свързани със загадъчните събития, на които бяха станали свидетели в нощта на шести юли, а с последвалото промиване на мозъците им. Ето защо, сега, когато имаха представа какво бяха изстрадали в ръцете на специалистите по контролиране на съзнанието, подсъзнателното напрежение, дължащо се на онези преживявания, бе намаляло драстично, премахвайки източника на кошмарите.

А Доминик имаше и лична причина да се чувства добре. Сутринта никой не го погледна предпазливо или със страхопочитание заради телекинетичните му способности. Отначало той беше озадачен от бързото им приспособяване към новопридобития му талант, но после осъзна какви мисли може би преминават през главите им. След като преживяванията им по миналото лято бяха еднакви, беше логично и те да притежават странната дарба, която рано или късно щеше да се прояви. Другите явно мислеха, че развитието на паранормалните им способности е по-бавно, отколкото при него. Но ако установяха, че не притежават силата, щяха да издигнат емоционални, интелектуални и психологически стени между тях и Доминик и да го изолират, както той се опасяваше. Но поне за момента останалите се държаха така, сякаш не ги разделяше бездна, и Доминик беше благодарен за това.

Тананикайки тихо, Ърни караше на север по двулентовото шосе, виещо се нагоре по хълмовете, а Доминик с интерес разглеждаше терена. Наклонът ставаше все по-стръмен и скалист. Сякаш да се предпази от по-студения въздух, земята се бе покрила с повече трева, храсти и дървета — високи борове, кедри, трепетлики и тук-там смърчове и ели.

Само след пет километра стигнаха до ивица, засипана със сняг. Но шосето беше разчистено. Джипът бързо измина петнайсет километра. Покрай пътя имаше няколко чакълени алеи, водещи към усамотени къщи и ферми, намиращи се на източния склон. Накрая се озоваха пред отклонението за военния склад на Тъндър Хил.

Ърни намали, но не пое натам.

— Отдавна не съм идвал тук. Направили са промени. По-рано мястото не изглеждаше толкова страховито.

От дясната страна на шосето имаше знак за склада, а на четири-пет метра след него пътят беше блокиран от дълги метални шипове, забити в асфалта и предназначени да спукат гумите на всяко превозно средство, което се осмели да продължи по-нататък, и да го спрат. На пет-шест метра зад шиповете имаше масивна стоманена порта, боядисана в червено и увенчана с остри железа. В портата беше вградена бетонна будка за пазач. Черната метална врата би устояла на изстрели от базука.

Джипът бавно мина покрай отклонението за Тъндър Хил.

— Прилича на вътрешен телефон — каза Ърни, посочвайки ниския стълб в началото на алеята. — Но, изглежда, има и камера, свързана с монитор. Пазачът одобрява посетителя, спуска шиповете и отваря портата. Но сигурно има и насочени картечници, които ще те очистят, ако пазачът реши, че са го измамили, след като вече е отворил.

От двете страни на входа имаше стоманена мрежа с бодлива тел отгоре, висока два метра и половина, която изчезваше в гората. Доминик забеляза бяла табела с червени букви, която предупреждаваше:

Хубавото му настроение се изпари. Той мислеше, че охраната по периметъра на военния склад ще е минимална. В края на краищата същинският вход за Тъндър Хил беше през дебелите два-три метра противобомбени врати, вградени в склона на хълма. Тази бариера изглеждаше толкова непревземаема, че нямаше смисъл да инсталират максимални мерки за сигурност по външния периметър на територията. Но явно тайната, която криеха там, беше толкова важна, че не се бяха доверили дори на противобомбените врати и подземните пещери.

— Шиповете на пътя са отскоро — добави Ърни. — И преди две години портата не беше толкова яка. Оградата винаги е била тук, но по-рано по нея не минаваше електрически ток.

— Няма начин да погледнем отвътре.

Макар че никой не го бе споменал, за да не изглежда глупак в очите на другия, всеки се надяваше, че ще стигнат до противобомбените порти на хранилището и ще огледат земите, които военните бяха отнели от фермерите Бруст и Дирксън. А може би дори да им провърви да попаднат на още някое парче от ребуса, който се бяха заловили да подреждат. Доминик не хранеше надежди, че ще проникнат в подземията. Но влизането на територията на Тъндър Хил и разузнаването там не изглеждаха неосъществима мечта.

Той се запита дали телекинетичните му способности може да помогнат да преодолеят укрепленията на склада, но веднага отхвърли тази мисъл. Едва ли щеше да може да използва дарбата си, докато не започнеше да я контролира. Тази вътрешна сила го плашеше. Доминик усещаше, че способностите му могат да причинят огромни разрушения и смърт, ако не съумее да ги овладее, и не искаше отново да рискува, освен ако не беше крайно наложително.

— Е, и без това смятаме да влезем през официалния вход. Хайде, да разгледаме още от оградата — каза Ърни, настъпи педала за газта, погледна в огледалото за обратно виждане и добави. — О, между другото, следят ни.

Доминик се стресна и също погледна в огледалото. На стотина метра зад тях имаше пикап с двойно по-широки гуми от обикновените. На покрива бяха монтирани прожектори, а отпред имаше гребло за сняг. Доминик беше убеден, че хората, които живееха в планината, имаха подобни пикапи, но този приличаше на военен. Стъклата бяха тъмни и шофьорът и пътниците не се виждаха.

— Сигурен ли си, че ни следят? Кога се появиха? — попита той.

— Забелязах ги на около осемстотин метра, след като тръгнахме от мотела — отговори Ърни. — Щом намалим или увеличим скоростта, те правят същото.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности?

— Да. Ако те поискат.

— Вярвам ти.

Пътят стана по-стръмен, а тъмнопепелявото небе сякаш надвисна още по-близо над земята. Дърветата от двете страни на шосето се сгъстиха. Пикапът ги следваше неотлъчно.

Госпожа Холбърг, майката на Емили, отвори вратата.

— Съжалявам, че идвам, без да ви се обадя предварително, но се случи нещо изключително странно и трябва да разбера дали Емелийн… — започна отец Висажик и млъкна по средата на изречението, защото видя, че госпожа Холбърг е силно обезпокоена. Очите й бяха широко отворени от изумление и страх.

— Слава Богу, че сте вие, отче. Помня ви от болницата. Но как разбрахте, че трябва да дойдете? Още не сме се обадили на никого.

— Защо? Какво се е случило?

Вместо да отговори, тя го хвана под ръка, затвори вратата и го поведе нагоре по стълбите. Господин Холбърг и една от сестрите на Емелийн стояха в коридора на втория етаж и се бяха вторачили в нещо, което, изглежда, ги привличаше и едновременно отблъскваше. От стаята, пред която бяха застанали, се чуваше тупкане, дрънчене и мелодичен момичешки смях.

— Слава Богу, че сте тук, отче — каза господин Холбърг. — Не знаехме какво да правим. Не смеехме да повикаме помощ, за да не станем за смях. Но сега, след като дойдохте, съм по-спокоен.

Стефан предпазливо погледна през отворената врата и видя детска стая, пълна с плюшени мечета, големи плакати на младежки идоли, закачалка с колекция от причудливи шапки, ролкови кънки, касетофон и флейта. Другата сестра на Емелийн стоеше втрещена. Лицето й беше бледо. Емелийн изглеждаше още по-добре, отколкото в болницата на Коледа. Бе прегърнала една от възглавниците и се смееше на невероятните си изпълнения, които бяха хипнотизирали и уплашили останалите членове на семейството.

Отец Висажик влезе в стаята. Емелийн се изкикоти на лудориите на две малки плюшени мечета, които танцуваха във въздуха. Движенията им бяха прецизни и отмерени като на истински балетисти.

Но мечетата не бяха единствените неодушевени предмети, оживели като по магия. Ролковите кънки препускаха насам-натам. Шапките се люлееха на закачалката. Играчките на лавицата подскачаха.

— Емелийн? — попита Стефан.

Момиченцето го погледна.

— Приятелят на Дундьо. Здравейте, отче. Не е ли страхотно?

— Ти ли го правиш, Емелийн?

— Аз? — искрено се учуди тя. — Не. Не съм аз.

Но отец Висажик забеляза, че танцуващите във въздуха мечета започнаха да се движат хаотично, когато Емелийн отклони вниманието си от тях. Играчките не паднаха на пода, но объркаха посоката и се сблъскаха. Движенията им станаха тромави.

Освен това Стефан видя, че предишните явления не са били безобидни. На пода се бе счупила керамична лампа. Един от плакатите беше скъсан. Огледалото на тоалетката беше напукано.

— Отначало беше малко страшно — каза Емелийн, която проследи погледа му. — Но после всичко се успокои и стана… забавно.

Докато Емелийн говореше, флейтата излетя от калъфа и застана във въздуха на няколко сантиметра от мечетата. Момиченцето я видя и се обърна към нея. Щом я погледна, от флейтата се разнесе приятна мелодия.

— Това е „Песента на Ани“! — развълнувано извика Емелийн, подскачайки на леглото. — По-рано я свирех.

— Ти я свириш и сега — рече отец Висажик.

— О, не. Кокалчетата ми се схванаха и преди година спрях да свиря на флейта. Сега съм излекувана, но още не мога да свиря.

— Но ти не използваш ръцете си, за да свириш, Емелийн.

— Мислите, че свиря аз?

Детето го погледна учудено, отклонявайки вниманието си от музикалния инструмент, и флейтата издаде няколко фалшиви звуци и млъкна. Още стоеше във въздуха, но лудешки се клатеше. Емили отново се съсредоточи върху инструмента и флейтата започна да свири мелодично.

— Аз? — изумено повтори момиченцето и погледна сестрите и родителите си. — Аз!

Стефан разбра какви чувства я вълнуват и преглътна с усилие. Преди месец Емелийн беше почти парализирана, не можеше да се облича и не очакваше нищо, освен влошаване на състоянието си, болка и накрая смърт. А сега тя беше не само излекувана, но и притежаваше зрелищна дарба.

Отец Висажик искаше да й каже, че по някакъв начин тази способност несъзнателно й е предадена от Брендън, нейният Дундьо, но сетне щеше да се наложи да обясни откъде Кронин притежава дарбата си, а не можеше да го направи. Пък и нямаше време дори да им каже какво знае със сигурност. Беше девет и петнайсет. Вече трябваше да е в Евънстън. Времето беше от критично значение, защото Стефан започваше да подозира, че ще вземе самолет за Невада. Онова, което ставаше в Елко Каунти, несъмнено беше по-невероятно от случващото се в Чикаго и той реши да вземе участие в събитията.

Емелийн погледна реещите се във въздуха плюшени мечета, които мигновено възобновиха танца си.

Отец Висажик се замисли върху думите на Уинтън Толк. „Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.“ Полицаят не знаеше какви способности притежава освен лечителските, но Стефан подозираше, че на Уинтън му предстоят изненади, подобни на онези, които бяха развълнували семейство Холбърг.

— Отче, ще го направите ли? — попита господин Холбърг.

— Моля ви, искаме да го сторите колкото е възможно по-скоро. Незабавно. Може ли да започнете веднага? — добави госпожа Холбърг.

— Съжалявам, но… какво искате да направя? — озадачено попита отец Висажик.

— Да прогоните злите духове, разбира се — отговори господин Холбърг.

Стефан се вторачи недоверчиво в тях и едва тогава разбра защо се бяха разтревожили и се успокоиха, когато го видяха.

— Не е необходимо да прогонвам зли духове — засмя се той. — Това не е дело на Сатаната. О, съвсем не!

С периферното си зрение отец Висажик съзря движение на пода. Едно от плюшените мечета мина покрай него, клатушкайки се на малките си крачета.

Уинтън Толк бе казал, че ще му трябва време, докато научи какви сили притежава и започне да ги контролира. Или той грешеше, или задачата беше много по-лесна за Емелийн, отколкото за него. Децата бяха много по-възприемчиви от възрастните.

Родителите и другата сестра на Емелийн предпазливо влязоха в стаята.

Стефан разбираше опасенията им. Всичко изглеждаше наред. Силата беше добра. Но ситуацията беше толкова невероятна и силно въздействаща на примитивно ниво, че дори непоколебим оптимист като отец Висажик изпита страх.

След като разговаря по телефона с Александър Кристофсън, Джинджър отиде с Фей в ранчото на Елрой и Нанси Джеймисън в Лимой Вали, което се намираше на трийсет километра от Елко. Двете искаха да ги посетят, не за да им разкажат какво е случило на шести юли вечерта по миналото лято, а да проверят дали семейство Джеймисън имат проблеми като на Джинджър, Ърни или Доминик. Ако Елрой и Нанси страдаха от нещо, Джинджър и Фей щяха да ги заведат при останалите в мотела, за да се поддържат един друг и да ги включат в търсенето на истината.

Но ако промиването на мозъците им беше успешно, те нямаше да кажат нищо на семейство Джеймисън, за да не ги изложат на риск. Пък и ако с Елрой и Нанси всичко беше наред, нямаше смисъл да ги убеждават, че са заличили спомените им. Времето беше скъпоценно и с всеки изминал час опасността за хората в мотел „Спокойствие“ се увеличаваше. Джак смяташе, че враговете им скоро ще ги нападнат.

Пътуването беше кратко. Живописната Лимой Вали се намираше в подножието на планината Руби. Долината беше осеяна с ферми, където отглеждаха пшеница, ечемик и картофи. Между нивите и планината имаше тучни пасища. Там беше и ранчото на семейство Джеймисън. В миналото те притежаваха стотици акри, на които отглеждаха добитък, но постепенно бяха разпродали почти цялата си земя и се бяха отказали от животновъдството. Сега те бяха на шейсет и няколко години и притежаваха петдесет акра в подножието на хълмовете и само три коня и десетина кокошки.

— Мисля, че някой ни следи — каза Фей, завивайки по пътя, водещ към планината.

Джинджър погледна в страничното огледало. На стотина метра зад тях се движеше плимут без опознавателни знаци.

— Как разбра?

— Карат след нас, откакто излязохме от града.

— Може да е случайно.

След около осемстотин метра стигнаха до дългата алея, водеща към ранчото на семейство Джеймисън. От двете страни растяха високи борове. Фей пое по алеята и намали, за да види какво ще направи другата кола. Плимутът спря пред пътя за ранчото на Джеймисън.

— Кафяво-зелен. Автомобилът явно е правителствен — отбеляза Фей.

— Много са дръзки, а?

— Ако са ни подслушвали със самонасочващи се микрофони, както каза Джак, и чрез телефоните, може да са решили, че няма смисъл да са предпазливи с нас.

— А може би се готвят да ни задържат. Вероятно следят всеки от нас и чакат заповед да ни хванат едновременно.

Сенките под преплетените клони на боровете бяха тъмни като нощен мрак.

Докато се движеха по двулентовото шосе, минаващо през голямата, покрита със сняг поляна и водещо към масивните, противобомбени врати, полковник Фолкърк мислеше за катастрофата, която би последвала, ако тайната на Тъндър Хил се разкриеше.

Политическото сътресение щеше да бъде безпрецедентно. В потулването на истината бяха замесени множество конкуриращи се правителствени институции — ФБР, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, армията, военновъздушните сили и други. Фактът, че тези организации можеха да работят заедно без засечка и изтичане на информация в продължение на осемнайсет месеца, беше доказателство за степента на потенциалната опасност. Но ако тайната излезеше наяве, скандалът щеше да разклати вярата на американския народ в управниците му. Разбира се, истината знаеха малцина — не повече от шест човека във ФБР и още по-малко в ЦРУ — и повечето участници в конспирацията не подозираха какво всъщност крият. Ето защо, нямаше изтичане на информация. Но шефовете на тези организации — директорите на ФБР и на ЦРУ и главнокомандващият армията — знаеха всичко. И началникът на генералния щаб. И държавният секретар. И президентът, и най-близките му съветници, и вицепрезидентът. И множество видни личности щяха да изпаднат в немилост, ако историята се разчуеше.

Политическият срив щеше да бъде само малка част от катастрофата. ГИПК — мозъчен тръст, състоящ се от физици, биолози, антрополози, социолози, теолози, икономисти и други учени — бе обмислил задълбочено такава криза, години преди да възникне ситуацията в Невада. ГИПК бяха написали строго секретен доклад от хиляда двеста и двайсет страници за изводите си. Документът представляваше обезпокоително четиво. Лийланд го знаеше наизуст, защото беше представителят на военните в ГИПК и бе помогнал в написването на няколко мнения и заключителния текст. Членовете на ГИПК бяха единодушни, че светът никога вече няма да бъде същият, ако се случи такова събитие. Всички общества и култури щяха драстично да се променят, а смъртните случаи през първите две години щяха да наброяват милиони.

Лейтенант Хорнър, който караше военната кола, удари спирачки на пет-шест метра от гигантските противобомбени врати, вградени в стръмния склон на хълма. Той не изчака огромните бариери да се вдигнат, защото не отиваше направо в Тъндър Хил. Хорнър зави надясно и влезе в малък паркинг, където имаше три микробуса, четири джипа, един ландроувър и още няколко превозни средства.

Двойните противобомбени врати бяха високи три, широки два метра и половина и толкова дебели, че се отваряха бавно и издавайки грохот, който се чуваше на километър и половина и се усещаше във въздуха и в земята поне на половината от това разстояние. Когато пред тях спреше камион, натоварен с амуниции, оръжия или припаси, вратите се отместваха за пет минути. Отварянето им за един-единствен човек беше немислимо, затова на десетина метра вдясно от главния вход имаше малка врата.

Нямаше по-добро подземие от Тъндър Хил, където да бъде скрита тайната от шести юли. Военният склад беше непревземаема крепост.

Фолкърк и лейтенант Хорнър забързаха към малката стоманена врата, която имаше електронна ключалка, отваряща се само ако се наберяха правилните четири цифри. Кодът се сменяше на всеки две седмици и посветените трябваше да го запаметят. Лийланд натисна кода и вратата се плъзна встрани.

Двамата влязоха в ярко осветен, бетонен тунел, дълъг четири метра и с диаметър три метра. Проходът завиваше наляво. В дъното имаше друга врата, която се отваряше, едва когато първата се затвореше. Фолкърк докосна копчето на топлинния сензор до входа на тунела и външната врата се затвори зад него и лейтенант Хорнър.

В същия миг се включиха две видеокамери, монтирани на тавана в двата противоположни края на тунела. Камерите проследиха двамата мъже, които се приближиха до вътрешната врата.

Полковникът и лейтенантът не бяха следени от човешки очи, защото системата действаше изцяло с помощта на компютъра „Бдителност“ като предпазна мярка срещу вероятността предател в Тъндър Хил да отвори базата на вражески сили. „Бдителност“ не беше свързан с главния компютър, нито с външния свят, затова беше неуязвим за саботьори, които биха поискали да поемат контрола над склада с помощта на модем или на други електронни устройства.

Пазачът по периметъра на оградата бе уведомил „Бдителност“, че полковник Лийланд Фолкърк и лейтенант Томас Хорнър ще дойдат. И сега, докато те се приближаваха към вътрешната врата под зоркия поглед на обективите на двете видеокамери, компютърът бързо сравни лицата им със запаметените в базата данни холографични образи. Беше невъзможно да излъжеш „Бдителност“ с грим или прилика с вече одобрен посетител. Ако Фолкърк или Хорнър бяха неканени гости, „Бдителност“ щеше да вдигне тревога и в същото време да напълни входния тунел с упойващ газ.

На стената до вратата беше монтирано квадратно стъкло с размери трийсет на трийсет сантиметра. Лийланд вдигна дясната си ръка, после се поколеба и долепи до него дланта на лявата. Стъклото светна и се чу приглушено бръмчене. „Бдителност“ сканира отпечатъците му и ги сравни с онези във файловете си.

— Все едно влизаме в рая — подхвърли Хорнър.

— Тук се влиза още по-трудно — отговори Фолкърк.

Светлината зад млечнобялото стъкло угасна и Лийланд махна ръката си. Вътрешната врата се отвори.

Двамата влязоха в огромен, създаден от природата тунел, модернизиран от човешки ръце. Скалният свод чезнеше в мрака. Лампите бяха окачени на метално скеле и създаваха илюзията, че таванът е само на шест-седем метра. Тунелът беше широк осемнайсет метра и водеше сто и двайсет метра навътре в планината. Тук-там скалните стени бяха запазили естествените си контури, но другаде носеха отпечатъка на взривове с динамит, пневматични чукове и други инструменти, използвани за разширяване на по-тесните участъци. По бетонния под можеха да минават камиони, които разтоварваха стоката си пред огромните асансьори в дълбините на подземния склад.

От другата страна на вратата, през която Лийланд и Хорнър влязоха, седеше пазач. Като се имаше предвид отдалечеността на Тъндър Хил, свръхмодерните охранителни системи и усърдността, с която „Бдителност“ проверяваше всеки посетител, Фолкърк смяташе, че един пост е достатъчен.

Пазачът явно беше на същото мнение, защото не бе подготвен за неприятности. Револверът му беше в кобура. Мъжът ядеше шоколадов десерт и с нежелание вдигна глава от книгата, която четеше.

Беше облечен с палто, защото отворените пространства в склада не се отопляваха. Парно имаше само в жилищните помещения и работните кабинети. Енергията се осигуряваше от малка хидроелектрическа централа, която използваше водите на подземна река, и от два резервни генератора. Пазачът козирува и рече:

— Полковник Фолкърк, лейтенант Хорнър, можете да се срещнете с доктор Бенел. Знаете как да го намерите, нали?

— Разбира се — отговори Фолкърк.

На три метра вляво, на светлината на флуоресцентните лампи, блестяха лъскави стоманени, противобомбени врати. Лийланд и Томас завиха надясно и тръгнаха към асансьорите.

Военният склад на Тъндър Хил имаше хидравлични товарни асансьори, които наред с другите неща, можеха да пренасят самолети. Освен снаряжението и материалите на стойност два и половина милиарда долара — дълбоко замразена суха храна, лекарства, преносими полеви лазарети, дрехи, одеяла, палатки, пистолети, пушки, минохвъргачки, артилерия, амуниции, военни превозни средства като джипове и бронирани коли за личния състав и двайсет ядрени бомби — в огромния склад имаше и множество полезни летателни апарати. На първо място бяха хеликоптерите — трийсет „Блекхоук“, двайсет „Бел Кинг-Кобра“, осем англо-френски „Пума“ и три големи „Медевак“. В Тъндър Хил не се съхраняваха обикновени летателни средства. Там имаше и дванайсет вертикално излитащи реактивни самолети „Хариър“, които не се нуждаеха от писта. По време на сериозна криза — например ядрен удар или сухопътно нападение на вражески войски — хеликоптерите и самолетите можеше да бъдат транспортирани на най-горното ниво, изкарани през масивните противобомбени врати и изпратени в небето.

Но настоящата криза не включваше война и не изискваше пускането на летателните апарати, затова полковникът и лейтенантът подминаха огромните товарни асансьори и се качиха на един по-малък, който се спусна към недрата на Тъндър Хил.

На третото, най-долното, ниво бяха складирани медицинските запаси, храната, оръжията и амунициите, а на второто — превозните средства, самолетите и хеликоптерите. Там живееше и работеше и персоналът.

Фолкърк и Хорнър слязоха на второто, средното, ниво и се озоваха в осветено, кръгло помещение със скални стени, стотина метра в диаметър. Служителите го наричаха Пъпа и това наистина беше центърът на Тъндър Хил. От Пъпа се отваряха четири други пещери и още подземни помещения. В най-голямото се намираха самолетите, джиповете и бронираните коли за персонала.

Три от четирите пещери нямаха врати, защото на това ниво не съществуваше сериозна опасност от пожар или експлозия. Но четвъртата имаше врати, защото там беше тайната от шести юли, която Фолкърк и мнозина други бяха заговорничили да скрият. Той спря и се вторачи в портите, високи осем и широки двайсет метра. Вратите не бяха стоманени, а дървени, защото нямаше време и трябваше да се реагира бързо на извънредната ситуация. Лийланд потрепери, като си представи какво има зад тях.

— Още ти се изправят косите, а? — попита лейтенант Хорнър.

— Искаш да кажеш, че ти се чувстваш спокоен?

— Съвсем не, по дяволите.

В огромните порти беше вградена много по-малка врата, осигуряваща достъп на учените. На входа стоеше въоръжен пазач, който пускаше само онези със съответните пропуски. Дейността в онова забранено помещение нямаше нищо общо с основните функции на склада и на деветдесет процента от членовете на персонала не се позволяваше да влизат там. Те не знаеха какво има в онази пещера.

По периферията на Пъпа имаше сгради, датиращи от първите месеци на изграждането на склада в началото на шейсетте години. Постройките бяха служили за кабинети на инженери, пазачи и военни, участващи в тайния проект. С течение на годините бе построен цял подземен град — жилищни помещения, кафенета, спортни салони, лаборатории, машинни цехове, автосервизи и компютърни зали. Сега сградите се ползваха от военни и правителствени служители, които работеха по една-две години в Тъндър Хил. Вътре имаше отопление, осветление, телефони, кухни, бани и всякакви удобства. Сградите бяха направени от метални панели, покрити със синкав, бял или сив емайл и имаха малки прозорци и тесни стоманени врати.

Фолкърк тръгна към кабинета на доктор Майлс Бенел. Лейтенант Хорнър послушно го последва.

По миналото лято Майлс Бенел, когото Лийланд ненавиждаше, бе дошъл в Тъндър Хил, за да оглави научното разследване на събитията в онази съдбовна юлска нощ и оттогава бе излизал от склада само три пъти и нито веднъж за повече от две седмици. Бенел беше обсебен от задачата си. Дори нещо по-лошо от обсебен.

Фолкърк погледна хората, минаващи покрай него и се запита що за човек трябва да е онзи, който би изявил доброволно желание да работи в продължение на седмици и месеци под земята. Вярно, плащаха им трийсетпроцентни премии върху заплатите, но според Лийланд компенсацията не беше достатъчна. Складът беше по-малко потискащ от тесните дупки без прозорци в „Шенкфийлд“, но не много.

Фолкърк предположи, че го измъчва клаустрофобия. Когато се намираше под земята, имаше чувството, че е погребан жив. Като доказан мазохист, Лийланд би трябвало да се радва на това тягостно усещане, но този вид болка не му доставяше удоволствие.

Доктор Майлс Бенел изглеждаше болен. Като всеки в Тъндър Хил, и той беше блед от липсата на слънчева светлина. Къдравите му черни коси и брада подчертаваха бледността му. На яркото флуоресцентно осветление Бенел приличаше на призрак. Той поздрави сдържано Фолкърк и Хорнър и не понечи да се ръкува с нито един от тях.

Това се понрави на полковника. Той не беше приятел на Бенел. Ръкуването би било чисто лицемерие. Пък и Лийланд се страхуваше, че Майлс Бенел вече не е… човешко същество. И ако тази налудничава, параноична вероятност беше истина, Фолкърк не искаше да има физически контакт с него.

— Доктор Бенел — хладно каза Лийланд, използвайки твърдия тон и леденостуденото държание, които винаги предизвикваха разтреперване и подчинение, — работата ви по това нарушение на правилата за сигурност е или престъпно некомпетентна, или вие сте предателят, когото търсим. Този път ще намерим кучия син, който е изпратил онези моментални снимки и е подсказал на Джак Туист да дойде в Елко Каунти, и ще го накажем толкова жестоко, че ще му се иска да се е родил муха и да е прекарал остатъка от живота си в конюшня, ближейки конски фъшкии.

— Полковник — невъзмутимо се усмихна Майлс Бенел, — демонстрирахте завидно актьорско майсторство, но съвсем не беше необходимо. И аз изгарям от нетърпение да разбера откъде изтича информация и да запуша дупката.

Лийланд изпита желание да го удари. Това беше една от причините, поради които мразеше Бенел. Копелето не се плашеше от нищо.

Калвин Шаркъл живееше на О’Банън Лейн в приятен, дребнобуржоазен квартал в Евънстън. Отец Висажик трябваше да спре два пъти на бензиностанции, за да попита как да намери адреса. Когато стигна до ъгъла на О’Банън Лейн и Скот Авеню, на две пресечки от къщата на Шаркъл, той беше върнат от полицаи, които стояха пред барикада, направена от две патрулни коли и една линейка. Имаше и телевизионни екипи с малки камери.

Стефан веднага разбра, че неприятностите на О’Банън Лейн не са случайни. В къщата на Шаркъл ставаше нещо.

Въпреки ниската температура от минус четири градуса и силния вятър, пред полицейската барикада се бе събрала тълпа от стотина човека. Отец Висажик трябваше да обиколи с изнервящо бавна скорост две пресечки, докато намери място за паркиране.

Стефан се присъедини към тълпата и установи, че зяпачите са дружелюбни и развълнувани. Всъщност те бяха обикновени хора, с изключение на нездравия им интерес към трагедията, развиваща се пред очите им, сякаш гледаха футболен мач.

Минута след като се присъедини към тълпата и започна да задава въпроси, Стефан разбра, че това наистина е трагедия.

— Господи, човече, не гледаш ли проклетата телевизия? — попита мъж с червендалесто лице, мустаци, карирано ловджийско яке и шапка за бейзбол. Той не се въздържаше в приказките си, защото не знаеше, че разговаря със свещеник. — Там е Шаркъл. Той е опасен психопат. От вчера се е затворил в къщата си. Вече застреля двама от съседите си и едно ченге и взе двама заложници, по дяволите. Ако питаш мен, те имат шанс колкото шибана котка на състезание на добермани.

Във вторник сутринта Паркър Фейн отиде със самолет до Монтерей. Пътуването продължи час и трийсет и пет минути, но му се стори много по-кратко, защото се оказа, че една красива млада жена знае името му, харесва картините му и е в настроение да бъде запленена от чара му.

В Монтерей той нае форд, боядисан в отвратително зелено, което беше обида за изтънчения му нюх към цветовете.

Колата се движеше сравнително бързо на равните участъци, но с мъка изкачваше хълмовете. Но след половин час Паркър намери адреса, който Доминик му бе казал, на Джералд Салко, мъжът, отседнал в мотел „Спокойствие“ със съпругата и двете си дъщери в нощта на шести юли по миналото лято. Къщата беше построена в Южняшки стил от периода преди войната за независимост с Англия, който се отличаваше от архитектурата, характерна за калифорнийското крайбрежие, и се намираше в двор с площ два декара, под сянката на огромни борове.

Паркър подкара по великолепната алея за коли и спря пред широките, оградени с цветя стъпала, водещи към голямата веранда с колони. Завесите на прозорците бяха дръпнати и къщата изглеждаше необитаема.

Той слезе от форда, бързо изкачи стъпалата и прекоси верандата, като потрепери от студ. Обичайната за тези места утринна мъгла още се стелеше между стволовете на дърветата. Зимата в Северна Калифорния беше по-студена, отколкото в Лагуна Бийч и с допълнителната влага и хлад на мъглата съвсем не беше по вкуса на Паркър. Но той се бе подготвил и бе облякъл дебел кадифен панталон, зелена риза и пуловер и морскосин шинел със сержантски нашивки на единия ръкав — причудлив екип, като се имаха предвид и оранжевите му маратонки. Паркър натисна звънеца, огледа се и реши, че може би понякога се облича твърде ексцентрично дори за художник.

Той позвъни шест пъти, като правеше паузи по половин минута, но никой не отвори.

Предишната вечер в единайсет му се бе обадил човек на име Джак Туист. Непознатият твърдеше, че има съобщение от Доминик. Паркър работеше върху нова и вълнуваща картина, която бе започнал в три следобед. Джак Туист му каза да отиде до определен обществен телефон в Лагуна Бийч и да чака да го потърсят след двайсет минути. Колкото и да бе увлечен в картината, Паркър я заряза и забърза към телефона. И без колебание се съгласи да отиде в Монтерей. Всъщност Фейн се бе заловил да рисува, за да не мисли за Доминик и за събитията в Елко Каунти, защото искаше да бъде точно там и да участва в разкриването на загадката. Когато Туист му разказа за демонстрацията на паранормалните способности на Доминик и на свещеника — летящи солници и столове, дори трета световна война не можеше да попречи на Паркър да отиде в Монтерей. И сега той нямаше намерение да претърпи поражение. Фейн щеше да намери семейство Салко, където и да бяха, и реши да започне със съседите.

Качи се във форда, включи на скорост и отново погледна къщата. Отначало му се стори, че забеляза движение на един от прозорците на първия етаж. Завесата сякаш помръдна. Паркър се вторачи в прозореца, сетне помисли, че движението е било игра на мъглата и светлосенките. Подкара по алеята за коли и излезе на улицата. Беше доволен, че отново играе ролята на шпионин.

Ърни и Доминик спряха в края на черния път. Пикапът с тъмните стъкла спря на двеста метра зад тях. С прожекторите на покрива превозното средство приличаше на огромно насекомо, застанало нащрек и готово да хукне към дупката си, ако види флакон „Райд“. От пикапа не слезе никой.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — попита Доминик, когато двамата с Ърни излязоха от джипа.

— Ако са искали неприятности, вече да са ги създали.

Те извадиха ловните карабини „Уинчестър“ и „Спрингфийлд“. Може би хората в пикапа нямаше да пристъпят към действие, като видеха, че мишените им имат намерение да окажат съпротива.

Вятърът се усили. Доминик се зарадва на зимните дрехи, които си бе купил от Рино, но му се искаше да има скиорски екип като на Ърни. И ботуши. По-късно през деня Джинджър и Фей щяха да отидат в спортния магазин в Елко и да купят нещата, които бяха необходими за операцията довечера, включително подходящи дрехи за Доминик и останалите.

Двамата с Ърни тръгнаха надолу по склона, за да разгледат периметъра на Тъндър Хил. Високата ограда от стоманена мрежа и бодлива тел завиваше на изток и продължаваше надолу към долината. Снегът там беше дълбок двайсет сантиметра. Двамата изминаха двеста метра и видяха огромните стоманени противобомбени порти в хълма.

Доминик не забеляза охрана или кучета. В снега от другата страна на оградата нямаше стъпки. Това означаваше, че никой не патрулира по периметъра на Тъндър Хил.

— Служителите на такова място не биха проявили немарливост — каза Ърни. — Затова, щом няма патрули, електронната охрана от другата страна на оградата трябва да е страхотна.

Доминик често поглеждаше към пътя, защото се притесняваше, че хората в пикапа може да направят нещо на джипа. И когато отново погледна, видя мъж в черни дрехи. Силуетът му се открояваше на белия сняг. Мъжът не се въртеше край джипа и, изглежда, не проявяваше интерес към превозното средство, но беше слязъл няколко метра надолу по склона, стоеше неподвижно на около сто и осемдесет метра от Доминик и Ърни и ги наблюдаваше.

Ърни също го забеляза. Той пъхна под мишница ловната карабина „Уинчестър“ и вдигна бинокъла, който носеше на ремък около врата си.

— Военен е. Поне такава изглежда униформата му. Само ни наблюдава.

— Човек би предположил, че ще са по-дискретни.

— В тези открити пространства не може да следиш никого дискретно. Пък и той иска да видим какво носи, за да разберем, че ловните ни карабини не го притесняват.

— Какво носи?

— Универсална картечница „МАГ“ на белгийската фирма „ФН“. Чудесно оръжие. Изстрелва шестстотин куршума в минута.

Ако предишната вечер бе гледал телевизия, отец Висажик щеше да чуе за Калвин Шаркъл, защото от двайсет и четири часа този човек се бе превърнал в най-сензационната новина. Но Стефан бе престанал да гледа телевизия преди години, защото реши, че безпощадното й отразяване на всяка история в черно-бели образи е поквара за интелекта, а злорадото й съсредоточаване върху мрачните аспекти на живота и отчаянието са морално отблъскващи. Можеше да прочете за трагедията и на първите страници на „Трибюн“ и „Сън-Таймс“, но бе излязъл от дома си толкова бързо, че не му остана време да прегледа вестниците. И сега отец Висажик си съставяше цялостна представа за историята от откъслечната информация, която чу от хората пред полицейската барикада на О’Банън Лейн.

От няколко месеца Калвин Шаркъл се държал… странно. Бил ерген и живеел сам. Обикновено бил весел и приятен и всички го харесвали. Но после изведнъж станал навъсен, сприхав и мрачен. Казал на съседите си, че има „Лоши предчувствия за някои неща“. Смятал, че ще се случи „нещо важно и ужасно“. Калвин четял книги за оцеляване и за Армагедон — последната битка между доброто и злото. И бил измъчван от образни кошмари.

На първи декември Шаркъл се отказал от шофирането, продал камиона си и казал на съседи и приятели, че краят е неизбежен. Искал да продаде и къщата си, да купи усамотено парче земя в планината и да започне отшелнически живот. „Но няма време — обяснил той на сестра си Нан Гилкрайст. — Затова само ще подготвя тази къща за обсадата.“ Калвин не знаел какво ще се случи и не разбирал откъде произлизат страховете му, макар да споделил, че не се притеснява от ядрена война, руско нападение, икономически срив или нещо друго, което тревожи повечето маниаци на тема оцеляване. „Не знам какво… но ще се случи нещо странно и ужасно.“

Госпожа Гилкрайст го накарала да отиде на лекар. Докторът заявил, че Калвин е здрав и страда само от свързан с работата стрес. Но след Коледа раздразнителността на Шаркъл се превърнала в мълчалива подозрителност. В първата седмица на януари той изключил телефона си, като обяснил: „Никой не знае как ще ни завладеят, когато дойдат. Може да го направят по телефона.“ Калвин не можел или не искал да каже кои са „те“.

Дотогава обаче никой не го смятал за опасен. Бил спокоен и добросърдечен през целия си живот. Въпреки ексцентричното му държание напоследък, нямало причина да смятат, че Калвин ще прояви насилие.

После, предишната сутрин в осем и половина, Шаркъл отишъл при семейство Уилкърсън, негови приятели, които живеели на отсрещната страна на улицата. Бил близък с тях, но от известно време се държал настрана. Едуард Уилкърсън разказал на репортерите какви били думите му. „Вижте какво, не искам да бъда егоист. Аз съм подготвен, но вие сте беззащитни. Затова, когато те дойдат, ела със семейството си да се скриеш при мен.“ Когато Уилкърсън попитал кои са „те“, Калвин отговорил: „Не знам как изглеждат, нито как се наричат. Но те ще ни сторят нещо лошо. Може би ще ни превърнат в зомбита.“ Шаркъл уверил Едуард, че има много оръжия и амуниции и е превърнал в крепост къщата си.

Разтревожен от приказките за оръжия, Уилкърсън шеговито отклонил предложението на Калвин и след като го изпратил, се обадил на сестра му. Нан Гилкрайст пристигнала в десет и половина със съпруга си и казала на обезпокоения Едуард, че ще убеди Калвин да постъпи в болница, за да му направят изследвания. Но след като тя и господин Гилкрайст отишли в къщата на Калвин, Уилкърсън решил, че може да им трябват подкрепления и заедно със съседа си Франк Крелки също тръгнали натам.

Калвин отворил вратата. Бил обезумял и почти изпаднал в истерия и въоръжен с полуавтоматична пушка дванайсети калибър. Шаркъл обвинил съседите си, че вече са се превърнали в зомбита. „Променили сте се — изкрещял на Едуард и Франк. — О, Господи, трябваше да го забележа. Трябваше да се досетя. Кога престанахте да бъдете човешки същества? Мили Боже, дошли сте да ни завладеете с един удар.“ После надал вой на ужас и открил огън. Първият куршум уцелил Крелки в гърлото и го обезглавил. Уилкърсън хукнал да бяга, бил улучен в краката, паднал, претърколил се и се престорил на умрял — номер, който спасил живота му.

И сега Франк бил в моргата, а Едуард — в болницата. Състоянието му било достатъчно добро, за да разговаря с репортери.

Отец Висажик чу цялата тази история от устата на един млад мъж, който изгаряше от нетърпение да му разкаже всичко. Мъжът се казваше Роджър Хастъруик, безработен барман. В очите му имаше обезпокоителен блясък, който може би се дължеше на пиянство, употреба на наркотици, безсъние, психопатия или и четирите заедно, но информацията му беше подробна и очевидно точна.

— И ченгетата затвориха улицата, евакуираха хората от къщите им и се опитаха да преговарят с Шаркъл. Но той няма телефон, а когато използваха мегафон, не им отговори. Ченгетата предполагат, че сестра му и зет му са живи там, вътре. Те са заложници, затова никой не иска да действа прибързано.

— Умно — мрачно отбеляза Стефан и изведнъж му стана много студено.

— Да, умно — нетърпеливо каза Роджър Хастъруик, давайки да се разбере, че предпочита да не го прекъсват. — Накрая, когато остана половин час до мръкване, решиха да доведат момчетата от специалните сили, за да го изкарат навън и може би да спасят сестрата и зетя. Изстреляха гранати със сълзотворен газ, но когато влязоха в къщата, здравата загазиха. Хитрата лисица Шаркъл трябва да е работил седмици наред върху къщата си, поставяйки капани. Ченгетата започнаха да падат, препъвайки се в тънките жици, които той бе опънал навсякъде. Единият си удари главата. Не умря, но сигурно е получил сериозно увреждане. После Калвин откри огън по тях. И той имаше противогаз и ги дебнеше като хищник. Копелето се беше подготвило. Шаркъл очисти едно ченге, рани друго, сетне отиде в мазето и се заключи. Никой не можа да влезе след него, защото вратата не е обикновена, а стоманена. И не само това. От вътрешната страна на прозорците има тежки метални капаци. Ченгетата се изнесоха бързо оттам и решиха да чакат. Сутринта пустият му Шаркъл открехна един от металните капаци и изкрещя нещо налудничаво, после го затвори и оттогава не се е случило нищо. Искрено се надявам Калвин скоро да направи нещо, защото е студено и започвам да се отегчавам.

— Какво изкрещя Калвин? — попита Стефан.

— Ами, той каза…

Роджър Хастъруик млъкна, защото разбра, че някаква новина, която се предава от уста на уста, е развълнувала всички. Хората тръгнаха на юг по Скот Авеню. Някои вървяха бързо, други бягаха. Уплашен от мисълта, че ще изпусне поредното кръвопролитие, Хастъруик сграбчи като обезумял един човек с петна на лицето и ушанка и попита:

— Какво става?

— Един тип там има микробус с радио — отговори мъжът, опитвайки се да се отскубне от Роджър. — Настроил го е на честотата на ченгетата от специалните сили. Те се готвят да очистят проклетия Шаркъл!

Човекът хукна и Хастъруик забърза след него.

Отец Висажик се вторачи за миг в отминаващата тълпа, сетне погледна десетината зяпачи, които бяха останали, и полицаите на барикадата. Стефан предчувстваше, че ще има още убийства и смърт. Трябваше да направи нещо, за да ги предотврати, но не можеше да разсъждава трезво, защото беше скован от страх. Дотогава виждаше само положителната страна на загадката. Чудодейното излекуване и другите явления предизвикаха в него единствено радост и очакване за Божия поява. Но сега Стефан съзря тъмната половина на мистерията и остана потресен.

Накрая, надявайки се, че няма да го помислят за поредния дявол в кръвожадната тълпа, отец Висажик забърза след Роджър Хастъруик и другите. Хората се бяха събрали на една пресечка от О’Банън Лейн около микробус, металносив шевролет с рисунка на калифорнийски плаж от едната страна. Собственикът, огромен мъж с дълга брада, седеше зад волана. Той беше отворил вратите и бе усилил звука на радиото с полицейските честоти, за да могат всички да чуят какво си говорят ченгетата.

След минута-две се изясниха основните линии на плана им за атака. Екипът на специалните сили бе влязъл в къщата и бе стигнал до първия етаж. Командосите щяха да използват малък, прецизно оформен пластичен експлозив, за да изкъртят вътрешната стоманена врата на мазето. В същото време друга група щеше да взриви с подобен експлозив външната врата на мазето. Двата екипа щяха да атакуват и да заловят Калвин Шаркъл. Тази стратегия беше ужасно опасна за командосите, но шефовете решиха, че ще бъде още по-рисковано, ако обсадата продължи.

Докато слушаше гласовете им, отец Висажик изведнъж осъзна, че трябва да спре атаката, защото кръвопролитието ще бъде невъобразимо. Трябваше да намери начин да мине през барикадата и да разговаря с Калвин Шаркъл. Стефан се обърна и хукна към обсадената къща. Не беше сигурен какво ще каже, за да изтръгне Шаркъл от параноята. Може би: „Ти не си сам, Калвин.“ Все щеше да измисли нещо.

Внезапното му отдалечаване от микробуса очевидно накара другите да решат, че на барикадата става нещо. Отец Висажик беше преполовил разстоянието до къщата на Шаркъл, когато по-младите и бързи зяпачи започнаха да го изпреварват, като развълнувано крещяха. Тълпата отново побягна по Скот Авеню. Чуха се клаксони, свирене на спирачки и трясъци. Хората се блъскаха и Стефан падна на колене на асфалта. Никой не спря да му помогне. Той стана и продължи да бяга. Въздухът сякаш се сгъсти от животинското безумие и жаждата за кървави зрелища. Отец Висажик се ужаси от държанието на събратята си и с разтуптяно сърце си помисли: „Сигурно е така в ада. Непрестанно тичаш сред обезумяла и бръщолевеща нечленоразделно тълпа.“

Когато Стефан стигна до барикадата, повечето хора вече бяха там. Те се бяха струпали пред полицейските коли и линейката и протягаха вратове, за да видят какво става в къщата на Шаркъл. Отец Висажик отчаяно се опитваше да си проправи път и да се добере до полицаите, за да разговаря с тях. Той блъскаше другите и им повтаряше, че е свещеник, но никой не му обръщаше внимание. Шапката падна от главата му, но Стефан не си направи труда да я вземе, не се отказа и най-после мина през развълнуваното множество.

Полицаите сърдито заповядаха на тълпата да се дръпне назад, заплашиха с арести, извадиха палките и спуснаха стъклата на шлемовете си. Отец Висажик беше готов да лъже, да им каже всичко, което би ги накарало да забавят атаката, да ги заблуди, че е свещеникът на Шаркъл и знае как да го убеди да се предаде. Разбира се, той нямаше представа как да стори това, но поне можеше да спечели време, да разговаря с Калвин и да измисли нещо.

— Аз съм свещеник! — извика Стефан, но ченгетата гневно го блъснаха назад. Не бяха в настроение да го изслушат.

След миг въздухът се разтърси от две малки експлозии. Всички ахнаха едновременно и застинаха по местата си, защото знаеха какво са чули — екипът на специалните сили взривяваше стоманените врати на мазето. Последва трета експлозия — силен и разрушителен взрив, който разтърси асфалта, оглуши хората, отекна в костите и зъбите им и разпръсна в небето парчета от тухли и трески от къщата на Шаркъл. Тълпата отново извика в един глас. И този път, вместо да напират към барикадата, хората уплашено се дръпнаха назад, изведнъж осъзнавайки, че смъртта може да не е само интересен за гледане спорт, но и дейност, в която всички участват.

— Той е имал бомба! — извика един от полицаите на барикадата. — Господи, Шаркъл е имал бомба!

Линейката запали сигналните си светлини и се отправи към къщата на Шаркъл.

Треперейки от ужас, отец Висажик хукна след нея, но едно от ченгетата го спря и каза:

— Хей, изчезвай оттук.

— Аз съм свещеник. Някой може да се нуждае от утеха и последно причастие.

— Не ме интересува, дори да си папата, отче. Още не сме сигурни дали Шаркъл е мъртъв.

Стефан се подчини, макар силната експлозия да не оставяше съмнение, че Калвин е, мъртъв. И сестра му. И зет му. И повечето членове на екипа на специалните сили. Колко ли бяха жертвите? Пет? Шест? Десет?

Изпаднал в шок и движейки се безцелно из тълпата, отец Висажик видя Роджър Хастъруик, безработния барман със странния блясък в очите. Стефан сложи ръка на рамото му и попита:

— Какво е извикал Шаркъл сутринта на полицаите?

Хастъруик примига учудено.

— Какво?

— Преди да се разделим, ти ми каза, че сутринта Калвин открехнал металния капак на един от прозорците в мазето и извикал нещо много странно. Какви бяха думите му?

— А, да. Той изкрещя нещо много шантаво.

Хастъруик се намръщи, докато се опитваше да си спомни точните думи на Шаркъл. Когато се сети, той се ухили и ги повтори пред Стефан.

Отец Висажик не се засмя. Убедеността му, че Калвин Шаркъл не е бил луд, се засилваше с всяка изминала секунда. Озадачен, объркан и уплашен от огромното напрежение, предизвикано от промиването на мозъка му и от рухването на преградите в паметта му, но не и луд. Роджър Хастъруик и всички останали мислеха, че твърденията на Шаркъл са налудничави фантазии на болно съзнание. Но Стефан имаше предимство пред другите. Той изтълкува думите на Калвин в контекста на събитията в мотел „Спокойствие“, чудотворните излекувания и телекинетични явления и се запита дали в твърденията на горкия, уплашен човек има зрънце истина. Косите му се изправиха от страх и той потрепери.

Хастъруик видя реакцията му и каза:

— Хей, не ги взимай навътре, за Бога. Нали не мислиш, че онова, което Калвин каза, е истина? Той беше побъркан. Не забравяй, че сам се взриви.

Отец Висажик хукна към колата на енорията.

Още преди да отиде в Евънстън и да разбере за трагедията в къщата на Калвин Шаркъл, Стефан очакваше, че преди денят да свърши, ще лети за Невада. Събитията в апартамента на семейство Мендоса и в дома на Холбърг бяха разпалили любопитството му и копнежът му нямаше да бъде утолен, докато не се включеше в действията на обезпокоената група в Елко Каунти.

Онова, което Стефан научи от Роджър Хастъруик, превърна силното му желание да отиде в Невада в изгаряща потребност. Ако дори половината от думите на Шаркъл бяха истина, отец Висажик трябваше на всяка цена да отиде в Невада, не само да стане свидетел на чудото, но и да направи каквото може, за да защити хората, събрали се в мотел „Спокойствие“. През целия си живот той беше спасител на объркани свещеници и пастир, който връщаше заблудените души в лоното на вярата. Този път обаче Стефан може би беше призван да спаси и човешко съзнание и живот. Заплахата, за която Калвин Шаркъл бе говорил, застрашаваше тялото, ума и духа.

Отец Висажик включи на скорост и потегли.

Реши да не се връща в пасторското си жилище, за да събере багажа си. Нямаше време. Отец Висажик щеше да отиде направо на летище „О’Хеър“ и да се качи на първия самолет за Невада.

„Мили Боже — помисли Стефан. — Какво ни изпрати? Най-големият дар, за който сме се молили? Или напаст, пред която Библейските чуми бледнеят?“

Джинджър и Фей прекараха почти цялата сутрин с Елрой и Нанси Джеймисън. Джинджър излъга, че е дъщеря на стара приятелка на Фей, иска да живее на запад поради неуточнени здравословни причини и се интересува от Елко Каунти. Семейство Джеймисън бяха любители на местната история и изгаряха от нетърпение да разкажат за околността, особено за красотата на долина Лимой.

Джинджър и Фей търсеха преки или косвени доказателства, че Елрой и Нанси страдат от последиците на рухващ блокаж на паметта, но не откриха нищо. Джеймисън бяха щастливи и спокойни. Промиването на мозъците им явно беше успешно като при Фей и фалшивите им спомени бяха дълбоко вкоренени. Завеждането им в мотел „Спокойствие“ щеше да ги изложи на риск и беше безсмислено.

— Добри хора — каза Джинджър, докато се връщаха.

— Да. Можеш да разчиташ на тях. Бих искала да са заедно с нас в момента. Но, от друга страна, се радвам, че не се налага да ги забъркваме в тази история.

Двете се умълчаха и Джинджър реши, че Фей мисли за същото като нея. И двете се питаха дали правителствената кола още стои пред отклонението на пътя за ранчото на Джеймисън и дали хората в нея ще се задоволят само да ги следят. Ърни и Доминик се бяха въоръжили за експедицията около военния склад на Тъндър Хил. Но като се имаше предвид безобидното естество на задачата на Фей и Джинджър, никой не бе помислил, че може да ги грози опасност. Джинджър, подобно на множество привлекателни жени, живеещи сами в голям град, знаеше да борави с пистолет, а Фей бе съпруга на морски пехотинец и беше почти специалист в тази област, но знанията и уменията им бяха безполезни, ако нямаха оръжия.

След като изминаха около петстотин метра, Фей спря под сенките на боровете.

— Вероятно се държа мелодраматично и тези неща няма да ни послужат, ако онези типове насочат пистолети към главите ни.

Тя разкопча палтото си, извади два готварски ножа и ги сложи на седалката между себе си и Джинджър.

— Откъде ги взе? — изненада се Джинджър.

— Затова настоях да избърша съдовете след закуската. Взех ножовете, докато Нанси разтребваше масата. Не можех да поискам оръжие. Това би означавало да въвлечем Нанси и Елрой в цялата бъркотия, а вече беше ясно, че не трябва да го правим. После, когато всичко свърши, може да им кажа. — Фей взе единия нож. — Остър е. Ако онези типове се опитат да ни вкарат насила в колата им, скрий го и изчакай удобна възможност да наръгаш някого от тях.

— Ясно — каза Джинджър, засмя се и поклати глава. — Надявам се, че един ден ще имаш възможността да се запознаеш с Рита Ханаби.

— Приятелката ти в Бостън?

— Да. Мисля, че двете много си приличате.

— Аз и една изискана, светска дама? — недоверчиво попита Фей. — Не мога да си представя какво общо би могло да има между нас.

— Ами, първо, и двете умеете да запазвате хладнокръвие, каквото и да се случи.

— Когато си съпруга на морски пехотинец, или се научаваш да бъдеш като него, или се побъркваш.

— И двете с Рита на външен вид изглеждате много женствени, нежни и зависими, но всъщност сте корави и непреклонни.

— И ти си такава, миличка — усмихна се Фей и потегли.

Кафяво-зелената правителствена кола още беше на пътя. Вътре имаше двама мъже, които погледнаха безучастно Джинджър. Тя им махна, но те не реагираха.

Фей продължи да кара.

Плимутът тръгна след тях.

Майлс Бенел се бе прегърбил на големия стол зад металното, сиво бюро и изглеждаше отегчен. Той стана и започна да крачи насам-натам, докато отговаряше на въпросите с безразличен и от време на време ироничен тон, но не се суетеше и не се ядосваше, както би направил всеки в дадените обстоятелства.

Полковник Лийланд Фолкърк го мразеше.

Лийланд седеше до очукана маса в ъгъла на помещението и бавно прелистваше личните досиета на цивилните учени, които извършваха изследвания и експерименти в пещерата с огромните дървени врати, където се пазеше тайната от шести юли. Надяваше се да стесни кръга на вероятните предатели, като се опитваше да реши кои от тях може да са били в Ню Йорк, когато на Доминик Корвези в Лагуна Бийч бяха изпратени двете бележки и моменталните снимки. Фолкърк бе казал на военната охрана на Тъндър Хил да свърши тази работа в неделя и те признаха, че са прегледали всичко, но не са открили следи, водещи към изтичането на информацията. Но като се имаха предвид провалите им дотогава — включително два саботажа на детектори на лъжата, Лийланд не им вярваше повече, отколкото на Бенел и на другите учени. Затова реши сам да се залови с разследването.

Но веднага се натъкна на проблеми. Първо, през последните осемнайсет месеца адски много цивилни лица бяха въвлечени в конспирацията. Трийсет и седем мъже и жени, представящи широк спектър от научни дисциплини, имаха както достъп до свръхсекретна информация, така и специализирани познания, за да участват в програмата, която Бенел бе измислил. Заедно с него ставаха трийсет и осем. Беше истинско чудо, че толкова много хора, на които им липсва военна дисциплина, могат да пазят тайна толкова дълго.

Нещо по-лошо, само Бенел и още седмина работеха върху изследването през цялото време и всъщност живееха в Тъндър Хил. Останалите трийсет имаха семейства и университетски длъжности, които не можеха да оставят дълго време, затова идваха и си заминаваха, както им позволяваше графикът и понякога оставаха няколко дни или седмици, но рядко месеци. Ето защо, беше много трудно да се установи дали и кога някой от тях е бил в Ню Йорк.

И нещо още по-лошо. От осемте членове на постоянно работещия екип трима бяха ходили в Ню Йорк през декември, включително доктор Майлс Бенел. Или с други думи, в момента списъкът на заподозрените наброяваше най-малко трийсет и трима, при това само от постоянния научен персонал.

Освен тях, Фолкърк се съмняваше и в цялата охрана на военния склад, макар че майор Фугата и лейтенант Хелмс, шефът на охраната и дясната му ръка, бяха единствените, които знаеха какво става в забранената пещера. В неделя, когато започна да разпитва учените, Фугата установи, че детекторът на лъжата е повреден и не дава надеждни показания. Предишния ден, когато от „Шенкфийлд“ изпратиха друг детектор, се оказа, че и той не работи. Фугата каза, че вторият детектор е бил повреден, когато е пристигнал, но това бяха глупости.

Някой от участниците в проекта бе видял докладите, че преградите в паметта на свидетелите се рушат. Този човек бе решил да се възползва от възможността и бе подсказал идеи на някои от тях, изпращайки им загадъчни бележки и моментални снимки, откраднати от досиетата им. Копелето едва не се бе измъкнало безнаказано и сега, когато положението стана напечено, бе повредило детекторите на лъжата.

Лийланд вдигна глава и погледна Майлс Бенел, който стоеше до малкия прозорец.

— Докторе, нека да се възползвам от проницателността и ума ви на учен.

— Разбира се, полковник.

— Всички, които работят с вас, знаят за поверителния доклад на ГИПК, който бе написан преди седем години. И са наясно с ужасните последици, ако съобщим публично за откритията ни. Тогава защо някои от тях са проявили безотговорност и са подронили сигурността на проекта?

В тона на доктор Бенел прозвуча искрено желание да помогне, но Фолкърк долови язвителност и презрение.

— Някои не са съгласни с изводите на ГИПК и мислят, че ако оповестим публично откритията, няма да стане катастрофа. Те смятат, че ГИПК греши и е твърде елитарна във възгледите си.

— Е, аз пък мисля, че ГИПК има право. А ти, лейтенант Хорнър?

Хорнър седеше до вратата.

— Съгласен съм с теб, полковник. Ако ще съобщаваме новината, хората трябва да бъдат подготвени бавно, може би десетина години.

Лийланд кимна.

— Имам лошо, но реалистично мнение за събратята ми, докторе, и знам колко трудно повечето ще се оправят в новия свят, който ще настъпи след оповестяването на откритията. Хаос. Политически и социален катаклизъм. Точно както пише в доклада на ГИПК.

Бенел сви рамене.

— Имате право на мнение.

Но полковникът разбра, че тонът му загатва: „Макар да си невеж, арогантен и тесногръд.“

— А вие, докторе? — попита Фолкърк. — Мислите ли, че ГИПК има право?

— Защо питате мен, полковник? — уклончиво отговори Бенел. — Аз не съм изпратил онези бележки и моментални снимки на Корвези и семейство Блок.

— Тогава подкрепяте инициативата ми всички учени, които участват в проекта, да бъдат разпитани с помощта на психотропни вещества? Дори да поправим детектора на лъжата, отговорите няма да са толкова достоверни, колкото, ако употребим натриев пентотал и някои други съединения?

Бенел се намръщи.

— Ами, има хора, които силно биха възразили, полковник. Учените тук са страхотно интелигентни. Интелектуалният им живот е на първо място за тях и те не биха рискували да приемат вещества, които може, като страничен ефект, да се отразят, макар и минимално, пагубно на умствените им способности.

— Психотропните вещества нямат такъв ефект. Те са безвредни.

— Но може би има изключения. Някои от учените ще имат морални възражения са употребят психотропни вещества поради каквато и да е причина, дори да си заслужава.

— Докторе, ще настоявам всички в Тъндър Хил да бъдат подложени на разпит с помощта на психотропни вещества. Ще искам разрешение от генерал Алварадо.

Генерал Алварадо беше командирът на военния склад в Тъндър Хил, книжен червей, който бе изкарал кариерата си, лежейки по гръб. Лийланд не харесваше и него.

— Ако генералът одобри тази идея и ако тогава някой от хората ви откажат, ще ги притисна и ще ги пречупя — продължи Фолкърк. — И вас също, ако откажете. Разбирате ли?

— О, напълно — невъзмутимо отговори Бенел.

Ядосан, полковникът отмести настрана останалите лични досиета.

— По този начин става много бавно. Трябва да намеря предателя бързо, до един месец. По-добре да поправим детектора на лъжата. Между другото, докторе, какво мислите за развитието на историята с Кронин и Корвези? Онези невероятни излекувания и другите странни явления? Как бихте ги изтълкували?

Най-сетне Бенел показа силни и неподправени чувства.

— Сигурен съм, че тези неща ви плашат до смърт, полковник. Но може би има друго, не толкова апокалиптично обяснение от онова, което ви е обсебило. Страхът е единствената ви реакция, докато аз мисля, че това вероятно е най-великият момент в историята на човечеството. Какъвто и да е случаят, на всяка цена трябва да говорим с Кронин и Корвези. Да им разкажем всичко и да поискаме съдействието им, за да разберем как точно са получили тези чудесни способности. Не можем да ги елиминираме или отново да промием мозъците им, без да сме научили всички отговори.

— Ако им кажем истината и после отново изтрием спомените им, тайната ще бъде разкрита.

— Може би. И в такъв случай… трябва да кажем на обществеността. По дяволите, полковник, именно заради новото развитие на нещата, изследването на Кронин и Корвези става по-важно от всичко друго, включително укриването на тайната. Пък и трябва да им дадем шанс да развият необикновените си способности. Всъщност кога ще ги хванете?

— Най-късно днес следобед.

— Тогава да очакваме ли, че ще ги доведете довечера?

— Да. — Фолкърк стана, взе палтото си, приближи се до вратата и спря. — Докторе, как ще разберете дали Кронин и Корвези са се променили или не? Вие мислите, че няма реална вероятност от… обладаване. Но ако грешите и те вече не са човешки същества, и ако не искат да знаете истината, как ще я разберете? Те очевидно ще заблудят детектора на лъжата и всички серуми на истината, с които разполагаме.

— Да, това наистина е озадачаващо. — Бенел стана, пъхна ръце в джобовете на лабораторната си престилка и започна енергично да крачи из помещението. — Мили Боже, страхотно предизвикателство, нали? Работим по въпроса, откакто в неделя научихме за новопридобитите им способности. Имахме успехи, провали и разочарования, но сега смятаме, че можем да се справим с проблема. Разработихме надеждни медицински и психологични тестове, с които прецизно ще определим дали са заразени и още са… човешки същества. Мисля, че страховете ви са напълно неоснователни. Отначало смятахме, че инфекцията… обладаването представлява опасност. Но преди година разбрахме, че сме сгрешили. Те може да са човешки същества и пак да притежават тези свръхестествени способности.

— Не съм съгласен. Страховете ми са основателни. И ако Корвези, Кронин и другите са се променили и ако мислите, че ще разберете истината от тях, жестоко се лъжете. Ако са се променили, те ще са толкова по-висши от вас, че да ви излъжат, ще бъде детска игра.

— Ако не сте чули какво сме…

— И още нещо, докторе. Може би това ще ви помогне да оцените позицията ми, към която засега не проявявате разбиране. Не съзнавате ли, че се налага да бъда подозрителен и да се страхувам от нещо повече, отколкото само от хората в мотел „Спокойствие“? Откакто научихме за необикновените им способности и за паранормалните явления, аз се боя и от вас.

Бенел се втрещи.

— От мен?

— Вие работите тук с материала, докторе. Влизате в онази пещера почти всеки ден и от осемнайсет месеца правите лабораторни изследвания. Щом Корвези и Кронин са се променили за няколко часа по време на контакта, защо да не се съмнявам, че и с вас не е станало същото?

За миг Бенел беше твърде стъписан, за да говори, после каза:

— Но това е съвсем различно. Изследванията тук са извършени пост фактум. Само в първите часове е съществувала вероятност от зараза…

— Откъде сте толкова сигурен?

— Но в тези лабораторни условия и предпазни мерки…

— Имаме работа с неизвестността, докторе. Не можем да предвидим всички проблеми, които може да възникнат. Това е същината на неизвестността. Човек не може да вземе предпазни мерки срещу нещо, което не може да предвиди.

Бенел поклати глава.

— Не, не, не. О, не.

— Ако мислите, че прекалявам със загрижеността си само за да ви ядосам, тогава се запитайте защо лейтенант Хорнър седи нащрек по време на дългия ни разговор. Той е специалист по детекторите на лъжата и можеше да поправя уреда, докато разговаряме. Но аз не искам да бъда сам в една стая с вас, докторе. За нищо на света.

Бенел примигна учудено.

— Искате да кажете, защото може по някакъв начин да съм…

Лийланд кимна.

— Защото, ако сте се променили, вероятно ще можете да промените и мен чрез някакъв процес, който дори не мога да си представя. И докато сме сами, може да се възползвате от възможността и да ме нападнете, заразите, да ми отнемете човешкия дух и да влеете нещо друго. — Фолкърк потрепери. — По дяволите, не знам как да се изразя по-добре, но и двамата знаем какво имам предвид.

— Дори се питахме дали двамата ще сме достатъчни, за да бъдем в безопасност — обади се лейтенант Хорнър. Гласът му прогърмя в помещението с нисък таван и глухо отекна в металните стени. — Не откъсвам поглед от вас, докторе. Може и да не сте забелязали, но ръката ми винаги е близо до револвера.

Бенел беше твърде изумен, за да каже нещо.

— Докторе — добави Лийланд, — може да мислите, че съм подозрително копеле, което бърза да натисне спусъка, невеж, ксенофоб и фашист. Но аз съм определен да отговарям за цялата тази история и не само за да крия тайната от гражданите, но и да ги пазя. И съм длъжен да мисля най-лошото и после да действам така, че все едно неизбежно ще се случи.

— Господи! — възкликна Бенел. — И двамата сте абсолютно откачени параноици!

— Очаквах, че ще реагирате така, независимо дали още сте нормален член на човешката раса или не — каза Фолкърк, после се обърна към Хорнър. — Хайде. Да вървим. Трябва да поправиш детектора на лъжата.

— Чакайте. Моля ви — извика Бенел.

Лийланд погледна бледия мъж с черна брада.

— Добре, полковник. Добре. Може би разбирам защо трябва да сте подозрителни и защо това е част от работата ви, макар да е безумно. Но няма начин аз или някой от хората ми да… сме завладени от нещо. Сигурен съм. Но ще убиете ли мен и всички останали от екипа ми, ако решите, че сме обладани?

— Без колебание — заяви Фолкърк.

— Но ако аз и хората ми сме могли да се променим — а това е невъзможно, тогава не съзнавате ли, че и целият персонал в Тъндър Хил може да се е променил? Не само хората, които знаят какво има в онази пещера, а всички — военни и цивилни, включително генерал Алварадо?

— Да, съзнавам това.

— И сте готов да убиете всички в базата?

— Да.

— Господи!

— Ако сте решили да избягате, по-добре се откажете. Преди осемнайсет месеца, предвиждайки тази вероятност, тайно наредих да инсталират специална програма в охранителната система „Бдителност“. По моя заповед „Бдителност“ може да направи невъзможно излизането от Тъндър Хил без специален код. И, разбира се, аз съм единственият, който го знае.

Позата на Бенел беше въплъщение на искрено възмущение и справедлив гняв.

— Искате да кажете, че сте ни превърнали в затворници заради някаква погрешно изтълкувана… — Ученият млъкна, защото изведнъж разбра истината. — Божичко, вие нямаше да ми го кажете, ако вече не сте активирали новата програма на „Бдителност“.

— Точно така. Когато влизах, аз се идентифицирах не с дясната, а с лявата си ръка. Това беше сигналът за „Бдителност“ да започне изпълнението на новата заповед. Никой освен мен и лейтенант Хорнър не може да напусне Тъндър Хил, докато аз не реша, че е безопасно.

Лийланд Фолкърк излезе. Беше доволен от себе си, колкото бе възможно при дадените обстоятелства. След осемнайсет месеца полковникът най-после бе разклатил вбесяващото спокойствие на Майлс Бенел.

Ако бе решил да направи още едно разкритие, Фолкърк можеше да накара учения да падне на колене. Но Лийланд трябваше да запази за себе си тази тайна. Вече бе измислил план да убие всички и всичко в Тъндър Хил, ако преценеше, че са заразени и само се представят за човешки същества. Фолкърк разполагаше с метод да превърне базата в разтопена лава и да погребе там чумата. Проблемът беше, че трябваше да убие и себе си заедно с останалите. Но той беше готов за тази саможертва.

След като спа само пет часа и половина, Джорджа се изкъпа, облече се и тръгна към кухнята в апартамента на семейство Блок. Марси седеше на масата с Джак Туист. Джорджа спря на прага, встрани от вратата, без да я видят.

В четири и четирийсет сутринта, след като Джорджа, Джак и Брендън се бяха срещнали с втория екип и се бяха върнали в мотела, Джак спа на пода в хола на семейство Блок, за да не бъде Марси сама, когато Фей и Ърни излязат. Джорджа искаше да пренесат детето при нея, но Джак настоя, че ще събудят всички, а сънят им е необходим.

— Но Марси спи отдавна и скоро ще стане и ще те събуди — възрази Джорджа.

— По-добре да събуди мен, отколкото теб. Пък и аз не се нуждая от много сън.

— Ти си добър човек, Джак.

— Да, аз съм светец — подигравателно отговори той.

— Ти си най-свестният човек, когото познавам — настоя тя.

Джорджа бе стигнала до това твърдо убеждение, докато обикаляха с джипа по улиците на Елко. Джак беше умен, проницателен, мил, добър слушател и имаше чувство за хумор. В един и половина сутринта Брендън заяви, че е капнал от умора и заспа на задната седалка. Отначало на Джорджа не й бе станало приятно, че свещеникът поиска да тръгне с тях. После обаче осъзна, че чувствата й нямат нищо общо с Брендън, а са резултат от желанието й да бъде сама с Джак. Беше очарована от него и му разказа за себе си повече, отколкото възнамеряваше. През седемте години брак Джорджа не бе разговаряла толкова сериозно с Алън, колкото сега с Джак Туист, когото познаваше едва от около дванайсет часа.

Докато крадешком наблюдаваше Джак и Марси, тя видя още едно хубаво качество в него. Той можеше да говори спокойно с деца, без да показва снизходителност или отегчение — нещо, което малцина възрастни умееха. Джак се шегуваше с Марси, питаше я кои са любимите й песни, ястия и филми и й помагаше да оцветява луните в албума. Но детето беше в по-дълбок и страшен унес от предишния ден. Марси не отговаряше на въпросите на Джак и възнаграждаваше вниманието му само с примигване или озадачен поглед. Но той не се отчайваше. Джорджа осъзна, че след като осем години бе говорил на съпругата си, която бе изпаднала в кома, Джак няма лесно да изгуби търпение. Тя стоя няколко минути в сенките, като се раздвояваше между удоволствието да наблюдава Джак Туист и агонията да гледа как дъщеря й изпада в състояние, подобно на аутизъм.

— Добро утро — каза Джак, който вдигна глава и забеляза Джорджа. — Добре ли спа? Откога стоиш там?

— Отскоро — отговори тя и влезе в кухнята.

— Марси, кажи добро утро на майка си.

Но детето не отмести поглед от луната, която оцветяваше.

Джорджа видя съчувствие и загриженост в очите на Джак.

Тя се приближи до Марси, сложи пръст под брадичката й и вдигна главата й. Момиченцето обърна внимание на майка си, но само за миг. Погледът й беше ужасяващо безизразен. Сетне веднага се залови с рисунката на луната, като драскаше ожесточено с последния червен молив, който й бе останал.

Джак стана и се приближи до хладилника.

— Гладна ли си, Джорджа? Аз умирам от глад. Марси вече яде. Но аз те чакам да закусим заедно. Искаш ли яйца с бекон и препечена филия? А може да направя омлет със сирене, подправки, малко лук и зелени чушки.

— Умееш и да готвиш.

— Е, не съм печелил награди, но поне ястието става за ядене и понякога дори можеш да разбереш какво е, като го сложа в чинията ти.

— Ще хапна, каквото ти ще ядеш.

Джорджа не беше в състояние да откъсне очи от Марси и апетитът й изчезна.

Джак извади от хладилника кутия прясно мляко, яйца, сирене, зелена чушка и малка глава лук и занесе всичко на плота до мивката.

Джорджа се приближи до него и тихо попита:

— Марси наистина ли закуси?

— Да — прошепна той. — Овесени ядки. Препечена филия с конфитюр и фъстъчено масло. Трябваше да й помогна малко, това е всичко.

Джорджа се опита да не мисли за онова, което Доминик й бе разказал за Зебедая Ломак и за връзката със самоубийството на Алън. Но щом двама възрастни мъже не бяха успели да се справят с нездравата си обсебеност от видяното на шести юли и от последвалото промиване на мозъците, какъв шанс имаше едно дете?

— Хей, хей — тихо каза Джак и я прегърна. — Не плачи, Джорджа. Това няма да помогне. Марси ще се оправи. Обещавам. Слушай, сутринта другите казаха, че са прекарали страхотна нощ. Не са имали кошмари. Доминик не е ходил насън. А Ърни вече не се страхува толкова много от мрака. И знаеш ли защо? Защото се събрахме тук като семейство и близостта между нас руши преградите в паметта ни и освобождава напрежението. Да, вярно, тази сутрин Марси не е добре, но това не означава, че всичко е свършило за нея. Тя ще се оправи. Сигурен съм.

Джорджа не очакваше прегръдката, но много й се зарадва. Господи, колко й беше приятно! Тя се облегна на Джак и почувства, че в тялото й се вливат свежи сили. Джорджа изпита усещането, че е закриляна и защитена. Спомни си какво си мислеше предишния ден, докато пътуваше в самолета. „Човешките същества не са създадени да живеят и да се борят в самота. Присъща им е потребността да дават и да получават приятелство, привързаност и обич.“ И в момента и Джорджа, и Джак изпитваха точно тези чувства и това им вдъхна надежда и решителност.

— Омлет със сирене, подправки, лук и зелена чушка — прошепна той. Устните му нежно докоснаха ухото й. — Как ти се струва?

— Много вкусно — отговори тя и с нежелание се освободи от обятията му.

— Ще има и още една подправка. Колкото и да внимавам, винаги пускам парченца от черупките на яйцата.

— О, точно това е тайната на хубавия омлет. Така ги правят в най-изисканите ресторанти.

Двамата се заловиха да приготвят закуската. Марси седеше на масата, оцветяваше рисунките и монотонно и ритмично повтаряше думата „луната“.

В Монтерей, Калифорния, Паркър Фейн едва се отърва от съседката на семейство Салко, жена на име Еси Кроу. Къщата й беше прекрасна и имаше изящни сводове, прозорци със златисти стъкла и разцъфнали цветя в огромни керамични саксии на верандата. Щом видя къщата и градината, Паркър се приготви за среща с очарователни и изискани хора. Но когато Еси Кроу отвори вратата, той разбра, че му предстоят неприятности. Щом разбра, че Фейн иска информация за семейство Салко, тя го сграбчи за ръкава, помъкна го вътре и затвори вратата. Онези, които искаха информация, обикновено също можеха да предложат нещо в замяна, а Еси Кроу живееше от клюки.

Приличаше на птица — охранена чайка. Припкаше бързо, държеше главата си леко наклонена на една страна и имаше малки, кръгли, светещи, птичи очи.

Еси Кроу10 го заведе в хола и му предложи кафе. Паркър отказа, но тя настоя. Той възрази, че не иска да я притеснява. Еси обаче донесе кафе и маслени курабии.

Тя се разочарова, когато разбра, че Фейн не знае никакви клюки за семейство Салко. Но след като той не им беше приятел, Еси Кроу се разприказва без задръжки. Дори не беше необходимо да й задава въпроси, за да научи повече, отколкото искаше да знае. Дона Салко, съпругата на Джералд, била безочлива, твърде руса и престорено сладникава и се обличала безвкусно. Била толкова слаба, че сигурно имала проблеми с алкохола и живеела на течна диета. Джералд бил вторият й съпруг и макар да били женени от осемнайсет години, Еси Кроу не мислеше, че бракът им ще бъде траен. Съседката описа шестнайсетгодишните им близначки като толкова необуздани, невъздържани, безнравствени и разпуснати, че Паркър си представи глутници от млади мъже, които душат като кучета около къщата на семейство Салко и търсят разгонени кучки. Джералд бил собственик на три печеливши магазина — един антикварен и две художествени галерии. Но Еси не проумяваше как е възможно му да носят печалба, след като Джералд е пияница, развратник и тъпанар, който няма нюх към бизнеса.

Фейн изпи само две глътки кафе и не докосна маслените курабии, защото ентусиазмът за злобни клюки на Еси преминаваше границите на допустимия интерес и навлизаше в територията на извратеното любопитство и това го накара да се почувства неудобно.

Но той научи и някои полезни неща. Семейство Салко неочаквано заминали на ваканция — седмица във винарските региони Напа и Сонома — и толкова отчаяно искали да избягат от напрежението на разнообразните им начинания, че дори не казали името на хотела, в който ще отседнат. Явно се нуждаели от почивка от деловите си партньори.

— Джералд ми се обади в неделя и ми каза, че заминават и ще се върнат в понеделник, на дванайсети — добави Еси. — Както обикновено, ме помоли да наглеждам къщата им. Те често отсъстват и е много досадно да очакват от теб да дебнеш за крадци и един Господ знае още какво. Аз имам собствен живот, който, разбира се, съвсем не ги засяга.

— Не разговаряхте ли лично с някого от тях?

— Не. Предполагам, че бързаха да заминат.

— Видяхте ли ги да тръгват?

— Не. Ами… погледнах няколко пъти, но явно съм ги изпуснала.

— А близначките заминаха ли с тях? Не трябва ли да са на училище?

— Сегашните училища са твърде прогресивни. Пътуването се смята за образователно занимание като учебните часове. Чували ли сте такова…

— Как звучеше гласът на господин Салко, когато говорихте по телефона?

— Ами… както обикновено. Какво имате предвид?

— Беше ли напрегнат? Нервен?

Еси Кроу стисна тънките си устни, наклони глава на една страна и светещите й като на птица очи блеснаха в очакване на вероятността от скандално разкритие.

— Ами, да, сега, като го споменахте, гласът му наистина звучеше странно. На няколко пъти преплете език, но вероятно е бил пиян. Мислите ли, че… се е наложило да отиде в клиника, за да се лекува?

Паркър бе чул достатъчно. Изправи се и тръгна, но Еси застана на прага, опитвайки се да го задържи, като го накара да се почувства виновен, че не е изпил кафето си и не е изял нито една курабия. Предложи му чай, щрудел и кифлички с бадеми. Явно имаше готови запаси, в случай че някой се отбие да обменят клюки. С помощта на непреклонната си воля, която го бе направила велик художник, Фейн успя да се добере до външната врата и да излезе от къщата.

Еси Кроу вървя с него чак до взетата под наем кола. Малкият, отровнозелен форд му се видя като ролс-ройс, защото предлагаше спасение от Еси Кроу. Докато се отдалечаваше от къщата й, Паркър изрецитира на глас подходящ стих от Коулридж:

Той кара половин час и събира смелост да направи онова, което трябваше да бъде сторено. Най-сетне Паркър се върна при къщата на семейство Салко и спря в сенките на огромните борове в началото на алеята за коли. Отново се приближи до главния вход и настойчиво натисна звънеца в продължение на три минути. Ако вътре имаше някой и не искаше да посреща гости, този човек трябваше да реагира от чисто отчаяние на безмилостния звън. Но никой не отвори.

Фейн тръгна покрай верандата, небрежно поглеждайки към прозорците, но завесите бяха спуснати. Очакваше да види издайническа електрическа жичка на алармена система на стъклата, но не забеляза следи от електронна охрана.

Паркър заобиколи западната част на къщата и се опита да отвори два от прозорците, но безуспешно.

В задния двор имаше храсти, цветя, барче и скъпи градински мебели.

Фейн счупи с лакът част от стъклото на френските прозорци, отвори ги, влезе вътре и застана неподвижно. Къщата беше тиха.

Той мина покрай камината и масата за билярд и се вцепени, когато забеляза на стената детектор за движение. Паркър се приготви да избяга, но си спомни, че ако устройството работи, трябва да свети малка червена лампа. Крушката беше там, но не светеше. Когато бяха заминали, семейство Салко явно не бяха активирали алармената система.

Кухнята беше просторна и модерно обзаведена. По-нататък имаше трапезария. Паркър реши да рискува и да запали лампите.

Отново застана неподвижно и се заслуша.

Нищо. Къщата беше тиха като гробница.

Брендън Кронин стана късно, изкъпа се, влезе в кухнята на семейство Блок и видя малката Марси, която оцветяваше луни и си мърмореше нещо странно. Той се замисли как бе излекувал Емелийн Холбърг и се запита дали не може да помогне и на Марси да се отърве от психическото си обсебване. Но не смееше да опита. Първо трябваше да се научи да контролира таланта си, защото инак можеше да нанесе непоправими увреждания на момиченцето.

Джак и Джорджа ядяха омлет и препечени филии и го поздравиха сърдечно. Джорджа искаше да приготви закуска и за него, но Брендън отказа и пожела само кафе — силно и без захар и сметана.

Докато се хранеха, Джак разглеждаше четирите пистолета, които бяха сложени на масата до чинията му. Два от тях бяха на Ърни, а другите — на Джак. Никой не каза нищо за тях, защото всички знаеха, че в момента врагът може би ги подслушва.

Оръжията изнервяха Брендън. Вероятно защото знаеше, че до края на деня може да се наложи да ги използват.

Характерният оптимизъм го бе напуснал, предимно защото през нощта не бе сънувал нищо. От няколко седмици Брендън за пръв път спа непробудно, но за него това не беше подобрение. За разлика от другите, той сънуваше хубави сънища и този факт му вдъхваше надежда. Но тази нощ не сънува нищо и беше нервен.

— Мислех, че ще вали сняг — каза Брендън.

— Скоро ще завали — отговори Джак.

Небето приличаше на огромна плоча от тъмносив гранит.

Нед и Санди Сарвър бяха отишли в Елко и след като се срещнаха с Джак, Джорджа и Брендън, обикаляха града до седем и половина сутринта. Върнаха се в мотела в осем, закусиха набързо и легнаха да поспят, преди да се заловят със задачите за деня.

Нед се събуди след два часа, но не стана от леглото, а се загледа в Санди. Любовта му към нея беше като дълбока и спокойна, голяма река, която можеше да ги отнесе към по-хубави места и времена отвъд тревогите на този свят.

Понякога Нед се безпокоеше, че никога няма да намери думи да изрази чувствата си към нея. Когато се опиташе да го направи, той или започваше да пелтечи, или се чуваше да произнася безнадеждно несвързани изречения. Нед умееше да поправя всичко и да лекува човешки души, но би заменил таланта си със способността да измисли едно безупречно изречение, с което да изрази чувствата си към Санди.

Докато я наблюдаваше, осъзна, че тя вече се е събудила, и попита:

— Правиш се на заспала, а?

Санди отвори очи и се усмихна.

— Както ме гледаше, се уплаших, че ще ме изядеш, затова се престорих на заспала.

— Да, наистина изглеждаш много апетитна.

Тя отметна завивките и протегна ръце към него. Двамата скоро се унесоха в познатия плавен ритъм на любенето, на който бяха станали толкова чувствено вещи през последната година на сексуалното пробуждане на Санди.

После легнаха един до друг и се хванаха за ръце.

— О, Нед, сигурно съм най-щастливата жена на света. Откакто те срещнах, ти непрекъснато ме закриляш и правиш всичко за мен. Всъщност съм толкова обезумяла от щастие, че ако Господ реши да умра в този миг, не бих възразила.

— Не говори така — сгълча я той, надигна се на лакът и се наведе над нея. — Тези приказки не ми харесват. Карат ме да се чувствам… суеверен. В каквато каша сме се забъркали, твърде възможно е някой от нас да умре. Затова, не искам да предизвикваш съдбата.

— Нед, но ти изобщо не си суеверен.

— Да, но този път не е така. Не искам да говориш, че нямаш нищо против да умреш. Разбра ли? Дори не си го помисляй.

Той я прегърна и я притисна до себе си, изпитвайки желание да усети пулса на живот в нея, и след миг сърцата им започнаха да бият в синхрон.

Паркър Фейн търсеше в къщата на семейство Салко две неща, с които би изпълнил задължението си към Доминик. Първо, той се надяваше да намери доказателство, че те наистина са заминали за Напа и Сонома — брошура или тефтерче с адреса и телефонния номер на хотела, в който са отседнали. Но Паркър очакваше по-скоро да види второто — преобърнати мебели, петна от кръв или друго свидетелство, че Салко са били отвлечени.

Разбира се, Доминик го бе помолил само да отиде там и да разговаря с тях. Той щеше да се притесни, ако разбереше, че Паркър е прибягнал до тези незаконни мерки, когато не е намерил семейство Салко. Но Фейн никога не вършеше нищо наполовина и дори се забавляваше, макар че сърцето му биеше като обезумяло и в гърлото му бе заседнала буца.

След хола имаше библиотека, а по-нататък — малка стая с пиано, музикални стативи, столчета, две калъфки за кларинети и реквизит за балет. Близначките очевидно обичаха музиката и танците.

Паркър не забеляза нищо нередно на първия етаж, затова бавно изкачи стълбите и спря на площадката.

Тишина.

Ръцете му станаха лепкави от потта.

Той не разбираше защо бе свил пръсти в юмруци. Може би инстинктивно. Вероятно трябваше да обърне внимание на по-примитивните си възприятия. Но ако някой бе искал да му устрои засада, на първия етаж имаше много места, идеални за целта, но стаите там бяха необитаеми.

Паркър продължи да върви нагоре и когато стигна до коридора, най-после чу нещо — пиукане, което се разнасяше от всички стаи. За миг помисли, че в края на краищата алармената система се е включила, но звукът трябваше да бъде много по-силен. Пиукането беше тихо и ритмично.

Фейн намери електрическия ключ и запали лампите в коридора, после отново застана неподвижно и се ослуша, но не чу нищо друго, освен странното пиукане. Звукът беше познат, но той не можеше да си спомни къде го е чувал.

Любопитството надделя над страха. Тази характерна черта беше същината на творчеството и ако не я притежаваше, Паркър никога нямаше да стане добър художник. Той се огледа и предпазливо тръгна надясно към единия от източниците на пиукането.

В дъното на коридора се чуха две различни по ритъм пиукания, разнасящи се от тъмна стая. Вратата беше открехната. Паркър я отвори. Нищо не връхлетя върху него от мрака. Пиукането се усили. Той видя, че през завесите на прозореца на отсрещната стена се процежда бледосива светлина. Освен това в ъгъла от страната на вратата имаше два източника на странна, мека, зелена светлина.

Паркър се промъкна напред, запали лампата и видя близначките Салко. За миг му се стори, че са мъртви. Те лежаха по гръб на голямото легло, без да помръдват. Очите им бяха отворени, а завивките — дръпнати до брадичките им. Сетне Паркър осъзна, че пиукането идва от мониторите на енцефалографа и електрокардиографа, с които бяха свързани двете момичета, видя системите за интравенозно поддържане на живота и иглите, забити в ръцете им, и разбра, че не са умрели, а са в процес на промиване на мозъците.

Но кои бяха похитителите и инквизиторите им? Толкова ли бяха сигурни в ефективността на психотропните вещества и другите си методи, че бяха оставили близначките сами и бяха отишли да ядат хамбургери и пържени картофи в „Макдоналдс“? Нямаше ли опасност някой от семейство Салко да се свести, да скъса тръбичките на системата за интравенозно поддържане на живота, да стане и да избяга?

Паркър се приближи до едното момиче и погледна безизразните й очи. Тя не го виждаше. Той размаха ръка, но момичето не реагира.

Фейн забеляза, че на главите им има слушалки, свързани с касетофон, сложен на възглавницата. Наведе се, вдигна едната слушалка и чу тих, мелодичен и много успокояващ женски глас:

Хипнотичният ритъм на женския глас уплаши Паркър.

Очевидно някои от членовете на семейство Салко си бяха спомнили какво са преживели в мотел „Спокойствие“ по миналото лято. Ето защо онези спомени трябваше отново да бъдат потиснати. И за да се покрие периодът от време на сегашното промиване на мозъците им, трябваше да бъдат имплантирани нови фалшиви спомени — процес, включващ непрекъснато повторение на записа, който несъмнено съдържаше слухови послания към подсъзнанието.

В събота и неделя Доминик бе обяснил по телефона някои от тези неща на Паркър. Но художникът проумя жестокостта на конспирацията, едва когато чу омайващия, коварен шепот в ухото на момичето.

Паркър заобиколи леглото и се вторачи в другата близначка. Очите й гледаха безизразно, а клепачите мигаха рязко и бързо. Запита се дали няма да им причини физическо или психично увреждане, ако изтръгне от ръцете им иглите на системата за интравенозно поддържане на живота и жичките на другите уреди и ги изведе от къщата, преди да се върнат похитителите им. Или беше по-добре да намери телефон и да извика полицията…

Паркър не разбра откога го наблюдават, но изведнъж осъзна, че не е сам в стаята с близначките. Той подскочи като ужилен и хукна към вратата, през която бяха влезли двама мъже. Те бяха в черни панталони, бели ризи с навити ръкави, с разкопчани яки и вратовръзки с разхлабени възли и кривнати на една страна. На прага застана трети мъж — в костюм и с очила. Сигурно бяха правителствени агенти, защото никой друг не би си направил труда да си облече официални дрехи, докато се занимава с дейност от такова съмнително естество.

— Ти пък кой си, по дяволите? — попита единият.

Паркър не се опита да ги заблуди, не заяви глупаво правата си на гражданин на Съединените щати и не пророни дума. Хукна към завесите, надявайки се, че ще го предпазят от сериозни наранявания и ще избяга, преди мъжете да разберат какво става. Те ахнаха от изненада, защото очевидно мислеха, че са го хванали натясно. Паркър мина през завесите с неудържимата мощ на локомотив.

Разнесе се трясък и звън от счупени стъкла, ключалката поддаде и френските прозорци се отвориха.

Фейн се озова на балкона на втория етаж и падна върху масата и шезлонгите, но веднага стана, прехвърли се през парапета и скочи, като се молеше на Бога да не се приземи в някой храст с големи, остри бодли, които да го кастрират. Тупна на тревата и охлузи рамото си, но не счупи кости. Претърколи се, изправи се и побягна.

Изведнъж листата на храстите пред очите му се разлюляха и се накъсаха. Отначало Паркър не разбра какво става, но когато кората на дървото отпред се разпръсна на парчета, осъзна, че стрелят по него. Той не чу изстрели. Явно онези типове използваха заглушители. Фейн започна да криволичи между растенията, стигна до живия плет, прехвърли се и продължи да бяга.

Те бяха готови да го убият, за да не каже какво е видял в къщата на Салко. И в момента вероятно вече преместваха другаде или убиваха членовете на семейството. Ако Паркър намереше телефон и се обадеше на полицията и ако убийците бяха агенти на американското правителство, на чия страна щяха да бъдат ченгетата? И на кого щяха да повярват? На един ексцентричен и чудато облечен художник с разрошена коса и брада? Или на трима издокарани мъже от ФБР, които щяха да кажат, че са били в къщата на Салко на законна акция и Паркър Фейн е бил престъпникът, когото са се опитвали да арестуват. Ако поискаха да го задържат, полицията щеше ли да им сътрудничи?

Господи!

Той заряза форда и хукна надолу по склона на скалистото дере на тесен поток, шмугна се в храстите, изкачи се от другата страна, мина през два двора и излезе на улицата. Едва тогава забави крачка, за да не привлича внимание към себе си, но продължи да се отдалечава от къщата на Салко.

Паркър вече знаеше какво да направи. Ужасът, на който току-що бе станал свидетел, му изясни напълно тежкото положение на Доминик. Паркър съзнаваше, че приятелят му е в опасност и е въвлечен в конспирация с грандиозни пропорции, но едва сега изпита на гърба си риска. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде в Елко Каунти. Доминик Корвези беше най-добрият му приятел. Фейн трябваше да сподели неприятностите му и да му помогне да се справи със ситуацията. Паркър можеше да се върне в Лагуна Бийч и да продължи работата върху картината. Но ако избереше този ход на действие, той вече никога нямаше да се харесва. А това щеше да бъде непоносимо, защото Паркър беше много себелюбив.

Трябваше да намери транспорт до летището в Монтерей, да вземе самолет до Сан Франциско и оттам да се отправи на изток към Невада. Хората в къщата на Салко едва ли щяха да го търсят на летището. Те не знаеха кой е и вероятно щяха да решат, че е местен жител. Разбира се, след един-два часа агентите щяха да разберат, че е наел форда на летището, но дотогава той щеше да е излетял за Сан Франциско.

Паркър продължи да върви. На една тиха улица видя млад мъж, който чистеше стар плимут. Фейн се приближи до него и попита:

— Колата ми се повреди, а трябва да отида на летището. Много бързам. Би ли ме закарал срещу петдесет долара?

Младежът умееше да шофира, при това бързо. Когато останаха живи след третия остър завой, Паркър разбра, че е в добри ръце и най-после малко се отпусна.

На летището си купи билет за едно от останалите две места в самолета за Сан Франциско, който тръгваше след десет минути. Когато излетяха, единствената му тревога беше дали ще успее да стигне до Рино, без да го проследят.

Джак Туист обиколи апартамента на семейство Блок, като се взираше през прозорците и оглеждаше пейзажа навън, търсейки вражески постове. Най-малко един екип наблюдаваше мотела и грила и колкото и добре да се бяха скрили, той имаше устройство, което щеше да му покаже местоположението им.

Джак бе донесъл уред, който беше известен сред военните като „топлинен анализатор“. Устройството приличаше на тънка, футуристична, лъскава пушка от филмите, но вместо цев имаше окуляр с диаметър пет сантиметра. Използвайки го като телескоп, човек виждаше едновременно две неща — увеличено изображение на терена и местоположението на източниците на топлина. Растенията, животните и нагретите от слънцето скали излъчваха топлина, но благодарение на специален микрочип, компютърът на топлинния анализатор показваше само топлината на живи същества, по-големи от двайсет и пет килограма — животни и хора.

Джак дълго оглежда земята на север от мотела, после на запад и на юг.

Марси бе оцветила и последната луна в албума си и стоеше до него. Може би бе започнала да го харесва, защото той няколко часа бе разговарял с нея, въпреки че тя не реагира. А може би се страхуваше от нещо и се чувстваше в по-голяма безопасност до него. Джак не можеше да направи нищо друго, освен тихо да й говори, докато Марси го придружаваше.

Джорджа също вървеше с тях и макар да не задаваше въпроси, го разсейваше много повече от дъщеря си. Тя беше поразително красива жена, но по-важното беше, че Джак я харесваше като човек. Струваше му се, че и тя го харесва. Е, сигурно той не я привличаше като мъж. Какво би намерила една жена в него? Джак беше престъпник и не беше красавец, да не говорим за кривогледото му око. Но поне можеше да бъдат приятели и това беше хубаво.

Той най-после съзря онова, което търсеше — точки на телесна топлина в студените, безплодни равнини. Дигиталният сензор отчете два източника на топлина, намиращи се на около шейсет и пет метра южно от мотела. Тази информация бе последвана от цифри, показващи размера на източниците и Джак разбра, че това са двама човека. Той изключи функцията за анализиране на топлината, използвайки уреда като обикновен телескоп, огледа района, забеляза двама души в камуфлажно облекло и каза:

— Бинго.

Джорджа не го попита какво е видял, защото бе научила добре урока, който Джак им бе предал предишната вечер — всичко, казано в апартамента, отива право в електронните подслушватели на врага.

Двамата наблюдатели лежаха на земята. Единият имаше бинокъл, но в момента не го използваше, затова не знаеше, че Джак го гледа.

Той се премести до прозорците в източната страна и огледа района, но не видя никого. Наблюдаваха ги само от юг, защото оттам се виждаше предната част на мотела и единственият път, водещ към него.

Противниците подценяваха Джак. Те знаеха биографията му и бяха наясно, че го бива, но не съзнаваха колко е добър.

В един и четирийсет започнаха да падат първите снежинки.

В два часа Доминик и Ърни се върнаха от разузнаването на периметъра на военния склад в Тъндър Хил.

— Виж какво, Ърни — рече Джак. — Когато виелицата се разбушува, някои от шофьорите по магистралата може да видят колите отпред и да потърсят подслон, макар да сме угасили знака и лампите. По-добре да преместим превозните средства отзад.

Всъщност Джак бе убеден, че врагът ги подслушва и искаше да скрият колите от погледа на наблюдателите. И по-късно, когато започнеше снежната буря, всички от мотела щяха тайно да се измъкнат през задната врата и да поемат на път с джипа и пикапа.

Ърни разбра целта му и двамата с Доминик отново излязоха, за да преместят отзад превозните средства.

Нед и Санди бяха направили сандвичи за вечеря.

Сега само оставаше да чакат Фей и Джинджър.

Снегът се засили. Дневната светлина помръкна. В два и четирийсет видимостта намаля на около петдесет метра. Наблюдателите в камуфлажно облекло вероятно прибираха екипировката си и се преместваха по-близо до мотела.

Джак все по-често поглеждаше часовника си, защото знаеше, че времето лети.

Лейтенант Хорнър поправяше умишлено повредения детектор на лъжата, а Фолкърк хокаше шефа на охраната и помощника му, майор Фугата и лейтенант Хелмс, уведомявайки ги, че са в списъка на вероятните предатели. Лийланд си създаде двама врагове, но това нямаше значение. Той не искаше да го харесват, а да го уважават и да се страхуват от него.

Фолкърк още не беше свършил да се кара на Фугата и Хелмс, когато пристигна генерал Алварадо. Той беше дебел шопар с голям търбух, пръсти като кренвирши и увиснала брадичка. Алварадо нахлу гневно в кабинета на охраната. Лицето му беше зачервено, защото току-що бе чул лошата новина от доктор Майлс Бенел.

— Вярно ли е, полковник Фолкърк? Наистина ли сте поели контрола върху „Бдителност“ и сте направили затворници тук?

Строго, но с тон, който не можеше да се изтълкува като неуважение, Лийланд го информира, че е упълномощен да задейства секретната програма в компютъра на охраната и да я активира по своя преценка. Алварадо поиска да знае кой го е упълномощил за това.

— Генерал Максуел Риденауър, началникът на генералния щаб на армията — отговори Фолкърк.

Алварадо отлично знаеше кой е Риденауър, но не повярва, че наставникът на полковника по този въпрос е самият началник на генералния щаб на армията.

— Защо не му се обадите и не го попитате? — предложи Лийланд, извади от портфейла си визитна картичка и я даде на Алварадо. — Това е номерът на генерал Риденауър.

— Имам номера му — презрително каза Алварадо.

— Това не е служебният, а домашният му номер, който не е вписан в указателя. Ако не е в щаба, той би искал да му се обадите вкъщи. В края на краищата въпросът е адски сериозен, сър.

Лицето на Алварадо стана аленочервено. Грабна визитката между палеца и показалеца си, сякаш беше нещо гадно, излезе и се върна след петнайсет минути. Вече не беше зачервен, а пребледнял.

— Добре, полковник, имате пълномощията, за които твърдите. И така… предполагам, че сега вие сте командир на Тъндър Хил.

— Съвсем не, сър — възрази Фолкърк. — Вие още сте главнокомандващият.

— Но щом съм затворник…

— Сър, вашите заповеди имат предимство, стига да не противоречат на пълномощията ми да гарантирам, че нито един опасен човек или същество няма да избяга от Тъндър Хил — прекъсна го Лийланд.

Алварадо учудено поклати глава.

— Според Майлс Бенел вие имате налудничавата идея, че всички ние сме… чудовища.

Генералът употреби най-мелодраматичната дума, за която се сети, с намерението да омаловажи мнението на Фолкърк.

— Сър, както знаете, един или двама човека в тази база се опитаха да върнат в мотел „Спокойствие“ някои от свидетелите, очевидно, надявайки се, че те ще си спомнят онова, което бяха накарани да забравят, ще предизвикат медийна сензация и това ще ни принуди да разкрием тайната. Предателите може би имат добри намерения и сигурно са от екипа на Бенел. Те искат само обществеността да бъде информирана. Но е твърде вероятно да имат и други, по-тъмни мотиви.

— Чудовища — намусено повтори Алварадо.

Когато детекторът на лъжата беше поправен, Лийланд заповяда на Фугата и Хелмс да разпитат всички в Тъндър Хил, които знаят за тайната, скрита там от осемнайсет месеца.

— И ако отново се провалите — предупреди ги той, — ще ви откъсна главите.

Ако те отново не успееха да намерят човека, който бе изпратил моменталните снимки на свидетелите, Фолкърк щеше да приеме това като доказателство, че промяната се е разпространила широко сред персонала на Тъндър Хил и е резултат от необикновена и ужасяваща зараза. Провалът щеше да им коства главите.

В един и четирийсет и пет Фолкърк и Хорнър се върнаха в „Шенкфийлд“, оставяйки целия персонал на военния склад заключен в недрата на земята. Щом влезе в подземната база, полковникът получи още няколко лоши новини — всички благодарение на Фостър Полничев, шефът на чикагския клон на ФБР.

Първо, Калвин Шаркъл беше мъртъв. Това би трябвало да е добра новина, но заедно със себе си кучият син бе убил сестра си, зет си и целия екип на специалните сили. Обсадата на къщата му бе станала национална новина заради изключителното насилие, с което бе приключила. Жадните за кръвопролития репортери щяха да останат съсредоточени върху О’Банън Лейн, докато безкрайното преповтаряне на историята не я лишеше от сензационността й. Нещо по-лошо, в налудничавите брътвежи на Шаркъл имаше достатъчно истина, която да заведе някой проницателен журналист в Невада, в мотел „Спокойствие“ и дори на Тъндър Хил.

Но най-лошото беше, че Фостър Полничев докладва: „Тук става нещо… свръхестествено.“ Наръгването с нож и стрелбата в апартамента на семейство Мендоса бяха предизвикали такова вълнение сред полицаите в града, че преди няколко часа репортерите от вестниците и телевизионните екипи бяха обсадили жилищната сграда. Очевидно Уинтън Толк, полицаят, чийто живот бе спасен от Брендън Кронин, бе съживил наръгано с нож дете.

Не беше за вярване, но Брендън Кронин бе предал изумителните си способности на Толк. Но какво друго бе предал на чернокожото ченге? Уинтън Толк можеше да притежава само приказна нова сила… или нещо тъмно и опасно, живо и нечовешко.

В края на краищата осъществяваше се най-лошият сценарий. На Лийланд му се догади, докато слушаше разказа.

Според Полничев Толк не давал интервюта на медиите и се бил усамотил в къщата си, пред която се била събрала още една тълпа репортери. Но рано или късно Толк щеше да се съгласи да говори пред журналистите и щеше да спомене Брендън Кронин, а оттам те щяха да направят връзката с момичето Холбърг.

Тя беше поредният кошмар. След като бе научил новината за неподозираните лечителски способности на Толк, Полничев бе отишъл в дома на Холбърг, за да разбере дали след чудодейното си оздравяване и Емелийн е придобила необикновената дарба. Онова, което бе видял там, не подлежеше на описание и той незабавно бе изолирал семейството от медиите и обществеността, преди тайната да бъде разкрита. Петимата Холбърг бяха настанени в тайна квартира на ФБР под зорките погледи на шестима агенти, на които беше казано само, че трябва да се страхуват и същевременно да пазят това семейство и никой да не остава сам с тях. Ако направеха нещо заплашително или странно, Холбърг трябваше мигновено да бъдат убити.

— Но аз смятам, че това вече е безсмислено — добави Полничев. — Мисля, че загубихме контрол над ситуацията. Историята се разпространи и няма надежда да овладеем положението. Затова е най-добре да направим изявление пред медиите.

— Да не си се побъркал? — попита Фолкърк.

— Щом се е стигнало дотам, че трябва да убиваме хора като например семейство Холбърг и Толк и свидетелите в Невада, за да запазим тайната, тогава цената е твърде висока.

Лийланд се ядоса.

— Забравил си какъв е залогът. Господи, ние вече не се опитваме само да скрием новината от обществеността. Това сега е почти без значение. Сега се опитваме да предпазим човешкия вид от изчезване. Ако направим изявление пред медиите и после решим да прибегнем до насилие, за да ограничим инфекцията, проклетите политици и всички милозливи люде ще ни засипят с критики и ще се намесят, и преди да се усетиш, ще сме загубили войната!

— Но според мен съществуват доказателства, че опасността не е толкова голяма. Разбира се, казах на хората ми да смятат семейство Холбърг за заплаха, но всъщност не смятам, че те са опасни. Малката Емелийн е много симпатична, а не… чудовище. Не знам как силата е попаднала в Кронин, нито как той я е предал на момиченцето, но съм готов да заложа живота си, че дарбата е единственото нещо в детето. И във всеки от свидетелите. Само да можеше да видиш Емелийн, полковник! Тя е истинска наслада за очите. Всички доказателства водят към извода, че трябва да гледаме на случващото се като на най-великото събитие в историята на човечеството.

— Естествено, така искат да мислим враговете ни — студено отбеляза Фолкърк. — Ако сме убедени, че примирението и капитулацията са най-голямата благословия, ще бъдем завладени, без да окажем съпротива.

— Но, полковник, ако са заразени и вече не са човешки същества, Кронин, Корвези, Толк и Емелийн нямаше да показват дарбата си, вършейки чудеса в лечението и телекинезата. Те биха пазили в тайна изумителните си способности, за да заразят незабелязано колкото е възможно повече хора.

Лийланд остана невъзмутим от този довод.

— Не знаем точно как действа механизмът. Може би след като се зарази, човек се предава на паразита и става роб. Или гостоприемникът и паразитът взаимно се поддържат. А вероятно гостоприемникът дори не знае, че паразитът е в него. И това би обяснило защо Емелийн Холбърг и другите нямат представа откъде идват способностите им. Но при всички случаи заразеният вече не е човешко същество. И не може да му се има доверие. А сега, незабавно изолирайте и семейство Толк.

— Вече ти казах, че журналистите са обсадили къщата на Толк. Ако отида там с агенти и арестувам семейство Толк, всичко ще се разчуе. Но макар че вече не вярвам в потулването на тайната, няма да извърша саботаж. Знам си задълженията.

— Поставил ли си поне агенти да наблюдават къщата?

— Да.

— А семейство Мендоса? Ако Толк е заразил момчето, както Кронин очевидно е заразил него…

— Наблюдаваме семейство Мендоса — прекъсна го Полничев. — И пак ти казвам, няма да пристъпя към дръзки действия заради репортерите.

Единственият проблем беше отец Стефан Висажик. Свещеникът бе ходил в апартамента на Мендоса и после при Холбърг, преди Полничев да разбере какво става в двете жилища. По-късно агент на ФБР бе видял Висажик на барикадите около къщата на Шаркъл в Евънстън в момента, когато Шаркъл бе взривил бомбата. Но никой не знаеше къде е отишъл свещеникът. Преди шест часа го бяха изпуснали.

— Очевидно той сглобява парчетата на ребуса. Това е още една причина да разкрием тайната и да направим изявление пред медиите, преди да бъдем разобличени — настоя Полничев.

Лийланд Фолкърк изведнъж усети, че всичко се разпада и излиза от контрол. Дишането му се затрудни. Той бе посветил живота си на философията и принципите на постоянния, железен контрол във всичко. Най-важното беше контролът. Човек трябваше да се научи да упражнява непоколебим контрол върху желанията и низшите си инстинкти, инак рискуваше да бъде погубен от един или друг порок — алкохол, наркотици и секс. Лийланд бе научил поне това от свръхрелигиозните си родители, които бяха започнали да му внушават този урок, преди да бъде достатъчно голям, за да разбере какво му говорят. Човек трябваше да контролира и интелектуалните си процеси и да полага усилия да разчита на логиката и разума, защото на човешката природа бе присъщо да се увлича в суеверия и схеми на поведение, основаващи се на ирационални предположения. Това беше урок, който Фолкърк бе научил въпреки родителите си, докато ходеше с тях на литургиите в църквата на Петдесетница и потресен и уплашен ги гледаше как се хвърлят на пода, крещят и се мятат, изпаднали в религиозен екстаз при вида на Божия дух, както твърдяха, макар че всъщност това беше истеричен фанатизъм. Човек трябваше да контролира и страха си, инак щеше да загуби разсъдъка си. Лийланд се бе научил да овладява страха от родителите си, които редовно го биеха и наказваха, твърдейки, че е за доброто му, защото дяволът в него трябва да бъде изгонен. Един от начините да контролираш страха беше, като се подлагаш на болка и увеличаваш поносимостта си, защото нищо не може да те уплаши, ако си сигурен, че ще издържиш. Контрол. Лийланд Фолкърк контролираше себе си, живота си, хората си и всяка заповед, която получаваше. Но сега усещаше, че контролът върху тази ситуация бързо се изплъзва от ръцете му и за пръв път от четирийсет години изпадаше в паника.

— Полничев, ще затворя, но ти остани на мястото си. Хората ми ще уредят конференция по телефона между теб, шефа ти, Риденауър и връзката ни в Белия дом. Ще постигнем споразумение за твърда политика и кой е най-добрият начин да я осъществим. Проклет да съм, ако ви оставя да се огънете. Ще запазим контрола. Ще ликвидираме заразените хора, ако е необходимо, макар някои от тях да са симпатични момиченца и свещеници, и ще си спасим задниците. Кълна се в Бога, че ще го направим!

Зелено-кафявата кола проследи Фей и Джинджър до отклонението от магистрала 80. Джинджър беше убедена, че ще завият след тях, но плимутът спря пред черния път, на триста метра от мотел „Спокойствие“ и остана там.

Доминик и Ърни излязоха да им помогнат да разтоварят покупките, които бяха донесли от Елко — скиорски екипи и маски, ботуши и дебели ръкавици за всички, две полуавтоматични ловни карабини, дванайсети калибър, боеприпаси, раници, фенерчета, два компаса, малка ацетиленова горелка с две бутилки газ и някои други неща.

Ърни прегърна Фей, а Доминик — Джинджър.

— Разтревожих се за теб — едновременно казаха двамата мъже.

Ърни и Фей се целунаха. След кратко колебание Доминик се наведе и също целуна Джинджър.

Десетте членове на семейството от мотел „Спокойствие“ се събраха да се хранят. Джак, Ърни, Доминик, Нед и Фей донесоха пушките и пистолетите.

Джинджър забеляза, че Брендън гледа оръжията със смесица от удоволствие и страх и не изглежда толкова оптимистично настроен, колкото предишния ден, когато откриването на изумителната му дарба го бе въодушевило.

— Снощи не сънувах нищо — обясни той, когато тя го попита каква е причината за мрачното му настроение. — Нямаше златиста светлина, нито глас, който ме вика. Знаеш ли, Джинджър, непрекъснато си повтарях, че не вярвам Господ да ме е призовал тук. Но дълбоко в душата си се надявах да е така. Отец Висажик има право. В мен винаги е имало вяра в Бога. И напоследък си я възвръщам. Отново се нуждая от Него. Но сега… щом не сънувам златистата светлина… Господ може би ме е изоставил.

— Не. Грешиш — каза Джинджър и хвана ръката му, за да го успокои и накара да се почувства по-добре. — Ако вярваш, Господ никога не те изоставя. Той винаги прощава и ни обича. Нали така казваш на енориашите?

Брендън се усмихна едва-едва.

— Говориш така, сякаш си учила в семинария.

— Сънят вероятно е бил спомен, който се е опитвал да преодолее преградата в паметта ти. Но ако наистина Господ те е призовал тук, сънят вече не ти се явява, защото… си пристигнал. Ти дойде тук, както Той искаше, затова вече не е необходимо да ти изпраща съня. Разбираш ли?

Лицето на свещеника леко засия.

Всички седнаха около масата.

Изумена, Джинджър забеляза, че състоянието на Марси се е влошило. Детето беше навело глава, отпуснало ръце на коленете си и шепнеше:

— Луната, луната, луната…

Марси се опитваше да си спомни какво се бе случило на шести юли, но не можеше, и това я измъчваше.

— Тя ще се оправи — обърна се Джинджър към Джорджа и в същия миг разбра колко безсъдържателно и глупаво е твърдението й, но не можа да измисли какво друго да каже.

— Да — съгласи се Джорджа, която възприе думите й като окуражителни. — Трябва да се оправи.

Джак и Нед отново подпряха с дъски вратата и я затиснаха с една от масите, за да не могат да ги подслушват.

Фей и Джинджър разказаха набързо за посещението си в ранчото на Джеймисън и че са били проследени от двама мъже в плимут. Ърни и Доминик също бяха проследени.

Новините обезпокоиха Джак.

— Щом не се крият, това означава, че се готвят отново да ни хванат.

— Може би трябва да застана на пост, за да гледам дали не се промъкват насам — каза Нед.

Джак одобри предложението му. Нед се приближи до вратата и се вторачи през тясната пролука между дъските, оглеждайки паркинга.

Доминик и Ърни обясниха какво са видели по време на обиколката покрай оградата на военния склад на Тъндър Хил.

Джак слушаше внимателно и зададе няколко въпроса, чиято цел Джинджър не можа да разбере. Имало ли оголени жици, преплетени в оградата от стоманена мрежа? Как изглеждали стълбовете на оградата?

— Имаше ли кучета или патрули?

— Не — отговори Доминик. — Не видяхме стъпки в снега.

— Ще минем през оградата — заяви Джак. — Но най-трудното ще бъде да влезем в самия склад.

— Ще влизаме там? — учуди се Доминик.

— Няма да стане — възрази Ърни.

— Щом няма постове и кучета, периметърът и главният вход се охраняват от електронни системи — обясни Джак. — Разбира се, на вратата на склада ще има пазач. Но той ще е свикнал толкова много със зависимостта си от компютрите, видеокамерите и другите устройства, че няма да е нащрек. Ето защо, вероятно ще успеем да го изненадаме. Но щом влезем, не знам докъде ще можем да стигнем и какво ще видим, преди да ни хванат.

— Но откъде си толкова сигурен, че… — започна Джинджър.

— От осем години работата ми е да влизам и излизам от места, охранявани със свръхмодерни технически средства. Правителството ме е обучило, затова съм наясно с всичките им номера. — Джак намигна с кривогледото си око. — Пък и аз знам едно-друго.

— Но ти каза, че там ще ни хванат — рече Джорджа.

— Да.

— Тогава какъв е смисълът да влизаме?

Джак бе планирал всичко и Джорджа слушаше с нарастващо възхищение към нюха му за стратегия.

Джак изреди детайлите на плана си, сякаш предварително бе решил, че останалите членове на групата ще се съгласят да направят каквото им каже, независимо от съществуващия риск. Той прибягна до всеки номер на убеждаване, който знаеше, но не защото не искаше да обмисля алтернативи или промени в стратегията си, а защото нямаше време да анализира други ходове на действие. Разумът и инстинктът му подсказваха, че трябва да бърза.

Според плана му до един час всички, с изключение на Доминик, Нед и Джак, щяха да се качат в джипа „Чероки“ и по заобиколен маршрут да отидат в Елко и там да се разделят на групи. Ърни, Фей и Джинджър щяха да поемат на север, към Туин Фолс, Айдахо, и после към Покатело. Оттам щяха да се качат на самолет за Бостън и да отседнат при семейство Ханаби. Веднага щом пристигнеха, трябваше да разкажат на хирурга и на съпругата му всичко, което бяха научили. После, след един-два часа, Джинджър щеше да събере колегите си в болница „Мемориъл“ и да им обясни какво е било сторено на мнозина невинни граждани по миналото лято. В това време Джордж и Рита Ханаби щяха да се свържат с влиятелни приятели и да уредят срещи, на които Джинджър и семейство Блок да разкажат историята си. Едва тогава Джинджър, Фей и Ърни щяха да направят изявление пред медиите. И накрая щяха да отидат в полицията, за да съобщят, че преди осем дни Пабло Джаксън не е бил убит от обикновен крадец.

— Номерът е историята да се разпространи сред влиятелни хора, защото ако, не дай Боже, претърпите „нещастен случай“, преди да сте убедили медиите да подкрепят каузата ви, трябва да има множество известни личности, които ще поискат да знаят кой ви е убил и защо. Ти си особено ценна за нас, Джинджър, заради познанствата ти в един от най-големите градове в страната. Ако съумееш да ги развълнуваш с разказа си, ще ни създадеш внушителна група адвокати. Само не забравяй, че когато отидеш в Бостън, трябва да действаш бързо, преди конспираторите да са разбрали къде си и да са решили да те заловят или да ти пръснат черепа.

Вятърът навън изведнъж се усили и започна да свисти по дъските и прозорците. Това беше хубаво, защото, ако се разразеше силна буря, видимостта щеше да намалее още и да имат по-добра възможност да се измъкнат незабелязано от мотела.

— Останалите четирима — продължи Джак с тон, намекващ, че тези ходове не са предложения, а необходимост, — Брендън, Санди, Джорджа и Марси, ще отидат в местното представителство за коли под наем и ще купят още един джип с парите, които ще ви дам, преди да тръгнете. После ще поемете на изток към Солт Лейк Сити, Юта. Снегът, разбира се, ще ви забави, но би трябвало да стигнете дотам и да вземете самолет, веднага щом виелицата утихне и да бъдете в Чикаго в четвъртък следобед или вечерта. Брендън веднага ще се свърже с отец Висажик, за когото ни разказа. Той трябва да използва връзките си, за да уреди незабавна среща с главата на чикагската епархия.

— Епископ Ричард О’Калахан — каза Брендън. — Но не знам дали отец Висажик ще може незабавно да уреди среща с него.

— Трябва да го направи — настоя Джак. — Много е важно да действаш бързо, Брендън. Враговете скоро ще те забележат, щом пристигнеш в Чикаго. На срещата с епископ О’Калахан ти, Джорджа и Санди ще обясните какво се е случило в Елко Каунти. А ти, Брендън, ще демонстрираш телекинетичните си способности. Искам да смаеш и уплашиш О’Калахан. Убеди го, че е свидетел на най-голямото събитие след раждането на Исус.

— Наистина е така.

Макар че цяла сутрин беше потиснат, Брендън сякаш се окуражи от авторитетния тон и вълнението на Джак.

Вятърът навън се усили толкова много, че дъските на прозорците и вратата започнаха да тракат.

Джак не искаше времето да се разваля твърде бързо, защото, ако смятаха да ги нападнат през следващите няколко часа, враговете им можеше да ускорят атаката, за да избегнат виелицата, която щеше да усложни нещата.

— И така, Брендън — продължи Джак, — убеди епископ О’Калахан и го накарай бързо да уреди срещи с кмета, градските съветници и видни социални и финансови личности. Може да имаш на разположение само двайсет и четири часа, за да разпространиш историята си, после животът ти ще бъде в опасност. Колкото по-бързо я разпространиш, толкова по-малка ще бъде опасността за теб. Но, при всички случаи, не рискувай повече от дванайсет часа, за да създадеш мрежа от влиятелни защитници и да ги помолиш да организират пресконференция. Само си представи! Подкрепят те най-знатните граждани на града, репортерите се чудят какво става и ти демонстрираш телекинетичните си способности, като вдигнеш във въздуха стол и го накараш бавно да прелети над главите им.

Брендън се засмя.

— Това със сигурност ще бъде убедително доказателство. Тайната ще бъде разкрита. Ще бъдат принудени да признаят всичко.

— Дано — каза Джак, — защото, докато вие изпълнявате задачите си, Доминик, Нед и аз ще бъдем в Тъндър Хил. Може да ни арестуват и единственият ни шанс да излезем оттам ще бъде, ако вие разпространите историята.

— Това не ми харесва — заяви Джорджа. — Защо е необходимо вие тримата да отивате в Тъндър Хил? Преди петнайсет минути ти зададох същия въпрос, а ти още не си ми отговорил. Щом направим публично изявление, военните и другите правителствени агенции, замесени в потулването на тайната, ще трябва да дадат обяснение. Те ще трябва да ни кажат какво се е случило по миналото лято и с какво се занимават в Тъндър Хил.

Джак пое дълбоко въздух, защото това беше онази част от плана, срещу която можеше да има възражения, особено от страна на Нед и Доминик.

— Съжалявам, Джорджа, но разсъжденията ти са наивни. Ако всички се разделим на групи и разкажем историите си, ще има голям натиск върху правителството и военните да кажат истината, но те ще протакат и месеци наред ще разпространяват противоречиви версии. Това ще им даде възможност да спечелят време, докато съчинят убедителна лъжа, с която да обяснят всичко, без да разкрият нищо. За да ускорите нещата, вие ще кажете на света, че трима ваши приятели са задържани насила в планината. Елементът на драма със заложници и представянето на правителството в ролята на терорист, ще бъде важен елемент, който вероятно няма да позволи на военните да протакат повече от ден-два.

Джак видя, че думите му стъписаха всички. Ърни и Фей го гледаха със смесица от изумление и тъга, сякаш вече беше мъртъв или обезумял.

На лицето на Джорджа се изписа страх.

— Не, не може да се жертвате…

— Ако вие, останалите, си свършите добре работата, няма да се жертваме — побърза да я прекъсне Джак. — Вие ще ни измъкнете от Тъндър Хил с помощта на публичните протести, които ще предизвикате. Ето защо е много важно всички да изпълните прецизно задачите си.

— Ами, ако влезете в склада и успеете да видите нещо, което обяснява какво се е случило с нас в онази юлска нощ? — попита Джорджа. — Ако направите няколко снимки и се измъкнете живи? В такъв случай ще се опитате да избягате. Не искаш да кажеш, че драмата със заложниците е задължителна, нали?

— Не, разбира се, не — отговори Джак.

Но той лъжеше. Макар да имаше съвсем малка вероятност да влязат във военния склад, Джак знаеше, че едва ли ще се измъкнат незабелязано. Още по-малък беше шансът да намерят нещо, което веднага би обяснило на какво са станали свидетели по миналото лято. Първо, те нямаха представа какво търсят. Можеше да го подминат, без да разберат, че са го видели. Освен това, ако в Тъндър Хил извършваха опасни експерименти, които се бяха изплъзнали от контрол в онази юлска нощ, отговорът на загадката можеше да е записан в документи, микрофилми или лабораторни доклади. Дори да получеха достъп до тях, Джак, Доминик и Нед нямаше да имат време да ги разгледат, за да намерят нещо, което ще хвърли светлина върху преживяванията им. Джак не сподели всичко това с останалите. Той не можеше да допусне обсъждането на плана да се превърне в спор за потенциалния риск и други възможности за избор.

— И ако категорично настояваш да влезете там, защо не може ние, останалите, да бъдем колкото е възможно по-близо до вас? — продължи Джорджа. — Може да отидем само до Елко, в редакцията на „Сентинел“ и Брендън ще демонстрира способностите си пред местните репортери. Ще разобличим конспираторите тук, вместо да ходим чак до Чикаго и Бостън.

— Не. — Джак беше трогнат, но и разстроен от загрижеността й за него. — Националните медии няма бързо да обърнат внимание на репортаж във вестник в малък град за грандиозна правителствена конспирация и за човек с телекинетични способности. Ще го приемат като поредната фантасмагория за снежния човек или летящи чинии. Враговете ни ще ви намерят, много преди националните медии да изпратят представител да провери достоверността на разказа. Трябва да отидете в Чикаго и Бостън. Планът, който очертах, е най-голямата ни надежда.

Джорджа прегърби рамене. На лицето й се изписа пораженско изражение.

— Доминик, ще дойдеш ли с мен? — попита Джак.

— Да. — Корвези беше сериозен човек, на когото можеше да се разчита, макар че вероятно не се възприемаше като такъв. Той се усмихна иронично и попита: — Но би ли ми казал защо ми се падна тази чест, Джак?

— Разбира се. Ърни още не е преодолял напълно никтофобията си, затова не е готов за нощна атака в Тъндър Хил. Оставате ти и Нед. И откровено казано, Доминик, няма да навреди на каузата ни, ако единият от заложниците е писател, при това известен. Този факт ще добави още малко сензационност, каквато медиите обожават.

Джинджър Вайс се намръщи.

— Ти си голям стратег, Джак, но си и женомразец. Запланувал си само мъже за експедицията в Тъндър Хил. Мисля, че тримата, които трябва да отидат, са ти, Доминик и аз.

— Но…

— Изслушай ме — прекъсна го Джинджър и стана, привличайки вниманието на всички. Тя съсредоточи интелекта и волята си върху Джак, защото методите й на убеждение приличаха на неговите. — Нед и Санди може да отидат в Чикаго. Така Брендън ще разчита на двама възрастни, които да подкрепят историята му. Джорджа и Марси може да заминат с Фей и Ърни при семейство Ханаби в Бостън. Аз ще им дам бележка. Джордж и Рита ще им повярват и ще им осигурят публика. Бележката ще бъде гаранция, че ще ги изслушат. Нещо повече, за десет минути Рита ще разбере, че двете с Фей си приличат като сестри и ще направи всичко за нея. Присъствието ми там не е наложително. Тук ще съм по-необходима. Първо, проникването в Тъндър Хил ще бъде опасно. Доминик или ти може да бъдете ранени и да се нуждаете от спешна медицинска помощ. Не сме сигурни дали Доминик има лечителските способности на Брендън. И дори да ги притежава, може да не е в състояние да ги контролира, затова ще им трябва лекар. И второ, медиите ще ни обърнат по-голямо внимание, ако освен известен писател като Доминик, сред заложниците има и жена. Джак, ти се нуждаеш от мен, по дяволите!

— Имаш право — каза той, стъписвайки я с бързото си съгласие. В думите й имаше логика, пък и нямаше смисъл да губят време да ги обсъждат. — Нед, ти ще отидеш със Санди и Брендън в Чикаго.

— Нямам нищо против да дойда с теб в Тъндър Хил, щом мислиш, че така ще е най-добре — рече Нед.

— Знам — отговори Джак. — Мислех, че така ще е най-добре, но сега смятам Джорджа, ти и Марси заедно с Ърни и Фей да отидете в Бостън. И ако скоро не се измъкнем оттук, въпросът кой къде ще отиде може да няма значение, защото ще бъдем в ръцете на хората, които по миналото лято са ни упоили.

Ърни стана и отмести дъските от вратата. Светът зад стъклото представляваше вихрушка от вятър и сняг.

— Чудесно — каза Джак. — Хубаво прикритие.

Всички излязоха. Видимостта бе намаляла. Зелено-кафявият правителствен плимут бе изчезнал. Това предизвика безпокойството на Джак. Предпочиташе преследвачите да са на открито, където да ги вижда.

Конференцията по телефона не протече така, както очакваше полковник Лийланд Фолкърк. Той искаше да постигне съгласие по въпроса, че свидетелите в мотела трябва незабавно да бъдат заловени и отведени в Тъндър Хил. Фолкърк очакваше, че двамата с генерал Риденауър ще съумеят да убедят другите в реалността на заплахата от разпространение на инфекцията и да получи разрешение да убие всички от групата в „Спокойствие“. Но щом вдигна телефонната слушалка, нищо не стана така, както искаше. Положението се влошаваше с всяка изминала минута.

Емил Фоксуърт, директорът на федералното бюро за разследване, съобщи още една неприятна новина. Членовете на екипа, който променяше спомените на семейство Салко в Монтерей, Калифорния, бяха посетени от нагъл натрапник — мъж с рошава коса и брада. Те бяха помислили, че са го хванали натясно, но той бе избягал по зрелищен начин. Четиримата членове на семейство Салко веднага бяха преместени в тайна квартира, където специалистите по контролиране на съзнанието продължиха да заличават спомените им. Проверката на регистрационния номер на колата на непознатия бе показала, че е наета на местното летище. Оказа се, че човекът не е крадец, а Паркър Фейн, приятелят на Корвези.

— Проследихме Фейн до самолета за Сан Франциско, но на летището го изпуснахме. Нямаме представа къде е, нито какво е намислил.

Фостър Полничев, шефът на чикагския клон на ФБР, вече смяташе, че запазването на тайната е невъзможно и новината за бягството на Фейн затвърди мнението му. Фоксуърт и Джеймс Хъртън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност, се съгласиха с него.

Нещо повече, много хитро и изкусно Фостър Полничев убеди останалите, че ефектът от събитията на шести юли ще бъде благоприятен за човечеството, като се аргументира с чудотворните лечителски способности на Кронин и Толк и телекинетичната дарба на Корвези и Емелийн Холбърг.

— Доктор Бенел и повечето членове на екипа му са на мнение, че няма и никога не е имало заплаха. Минаха осемнайсет месеца и те са сигурни в това. Доводите им са много убедителни.

Лийланд се опита да ги накара да разберат, че Бенел и хората му може да са заразени и следователно, ненадеждни, и вече не може да се вярва на никого от Тъндър Хил. Но Фолкърк беше военен командир, а не оратор, и в надпреварата с Фостър Полничев осъзна, че говори като бръщолевещ несвързано параноик.

Лийланд не получи голяма подкрепа и от единствения източник, на който разчиташе — генерал Риденауър. Отначало началникът на генералния щаб на армията се държа безпристрастно, изслушваше всяко мнение и играеше ролята на посредник, защото постът му беше нещо средно между политическо назначение и военен от кариерата. Но скоро стана ясно, че Риденауър е съгласен повече с Полничев, Фоксуърт и Хъртън, отколкото с Фолкърк.

— Разбирам инстинктите ви в тази ситуация, полковник, и им се възхищавам — каза генерал Риденауър, — но мисля, че проблемът излезе извън границите на пълномощията ви. Случаят изисква включването не само на военни, но и на невропатолози, биолози, философи и други учени. Едва тогава може да предприемем нещо. Ако, разбира се, бъде открито доказателство за непосредствена заплаха, ще променя решението си. Ще подкрепя залавянето на свидетелите от мотела, ще заповядам карантина на Тъндър Хил за неопределен период от време и ще взема мерките, които вие препоръчвате. Но засега, щом няма сериозна и очевидна заплаха, смятам, че трябва да действаме предпазливо и да запазим тайната.

— Моите уважения — каза Лийланд, като едва сдържаше гнева си, — но заплахата ми се струва и сериозна, и очевидна. Мисля, че няма време за невропатолози, философи и безгръбначни, съмнителни, безмозъчни политици.

Тази откровена оценка предизвика бурната реакция на Фоксуърт и Хъртън, чиито назначения бяха политически. Те се развикаха и Лийланд изгуби обичайното си хладнокръвие и също се разкрещя. В миг конференцията се изроди в шумна кавга, която завърши едва когато Риденауър упражни контрол. Той бързо наложи съгласие да не се пристъпва към действие срещу свидетелите и да не се взимат мерки нито да се укрепва, нито да се разкрива тайната.

— Ще поискам спешна среща с президента, веднага щом приключим това обсъждане — каза Риденауър. — След двайсет и четири или най-малко четирийсет и осем часа ще се опитаме да представим план, който ще удовлетвори всички.

„Това е невъзможно“ — мрачно помисли Фолкърк и затвори телефона. Злополучната конференция бе завършила с неочакваното му унижение. Той кипеше от гняв. Лейтенант Хорнър не трябваше да разбира, че нещата са се обърнали срещу Лийланд. Хорнър не биваше да има причина да подозира, че операцията, която Фолкърк ще предприеме, е в абсолютно противоречие със заповедите на генерал Риденауър.

Полковникът щеше да нареди магистрала 80 да бъде затворена под претекст, че има изтичане на токсични вещества, за да изолира мотел „Спокойствие“. После щеше да задържи свидетелите и да ги закара в Тъндър Хил. И когато всички бъдеха под земята, затворени зад масивните противобомбени врати, Лийланд щеше да ликвидира тях — и себе си — с помощта на двете петмегатонни ядрени бомби, които се съхраняваха във военния склад. Взривът щеше да унищожи всичко и всички в хълма, да ги превърне в пепел и да елиминира първоизточника на ужасната зараза — гнездото на врага. Разбира се, щяха да останат други потенциални източници на зараза — семействата Толк и Холбърг и всички останали свидетели, чиито прегради в паметта не бяха започнали да се рушат. Но Фолкърк беше убеден, че след като предприемеше смелата акция да елиминира най-големия и първичен източник на инфекцията, Риденауър ще бъде засрамен от примера му на саможертва и ще събере мъжество да направи необходимото, за да довърши работата и да изтрие всяка следа от заразата от лицето на земята.

Лийланд Фолкърк се разтрепери — но не от страх, а от гордост. Той бе избран да води и да спечели най-голямата битка на всички времена и да спаси не един народ, а целия свят от безпрецедентна заплаха в историята на човечеството. Фолкърк знаеше, че е способен да извърши саможертвата, която се изискваше. Той не се страхуваше. Лийланд се запита какво ще почувства в секундата, в която умира. През тялото му премина тръпка, като си представи как ще изпита най-силната въобразима болка — жестока и пронизваща, но в същото време краткотрайна. Нямаше съмнение, че Фолкърк щеше да издържи.

Сега вече беше абсолютно спокоен.

Лийланд предвкуси приятното очакване на предстоящата болка. Мимолетната ядрена агония щеше да бъде интензивна и неподправена. Издръжливостта щеше да му осигури наградата да бъде в рая, където фанатично набожните му родители, които виждаха дявола в него, се кълняха, че той няма да отиде.

Доминик Корвези се вторачи в снежната виелица и спомените започнаха да нахлуват в съзнанието му.

Зад него се разнесе мелодичен звън на строшени стъкла от счупване на прозорци. Отпред бяха светлините на паркинга, а по-нататък — мракът на знойното лято. Отвсякъде се чуваше тътен и земята се тресеше от вибрации от загадъчен източник.

Сърцето му биеше като обезумяло. Дъхът му секна. В гърлото му заседна буца. Той изскочи от грила, огледа се и после вдигна глава към небето…

— Какво има? — попита Джинджър.

Доминик осъзна, че залита, но не защото е заледено, а заради спомена, който се изплъзна от блокираната му памет.

— Видях… Сякаш отново бях тук… в онази юлска нощ…

Той отново се вгледа в падащия сняг и…

Тътенът беше толкова силен, че го оглуши, а вибрациите отекнаха в костите и зъбите му. Доминик погледна нощното небе и видя… самолет, който летеше само на неколкостотин метра над земята. В мрака проблясваха червени и бели светлини. Пилотската кабина светеше. Съдейки по скоростта и силното свистене на двигателите, той реши, че това е изтребител. Появи се още един. Самолетът прелетя ниско и се издигна към звездите, които бяха осеели ясното черно небе. Но тътенът и вибрациите се засилиха, макар че двата реактивни самолета се отдалечиха. Затова, търсейки източника на звука, Доминик се обърна и извика от ужас, когато трети самолет се стрелна на не повече от десетина метра над грила. В долната част на едното крило имаше отличителни знаци — серийният номер и американското знаме. Доминик се хвърли на земята, защото беше убеден, че изтребителят се разбива и ще го обсипят отломки и вероятно дъжд от запалено гориво…

— Доминик!

Той осъзна, че е легнал в снега и се притиска до земята, преживявайки отново ужаса, който бе изпитал в нощта на шести юли, когато помисли, че самолетът ще падне върху него.

— Какво има, Доминик? — попита Санди Сарвър, която бе коленичила до него и сложила ръка на рамото му.

Джинджър приклекна от другата му страна.

— Добре ли си, Доминик?

Той се изправи.

— Преградата в паметта ми се руши.

Доминик отново погледна към небето, надявайки се, че ще си спомни още нещо, но видя само сипещ се върху лицето му сняг и чу свистенето на вятъра. Другите го гледаха с интерес.

— Спомних си реактивни военни изтребители… Отначало два… Прелетяха на неколкостотин метра над главата ми… И после трети… Мина толкова ниско, че едва не отнесе покрива на грила.

— Самолети! — възкликна Марси.

Всички я погледнаха изненадано, защото освен „луната“, това беше първата дума, която бе произнесла от предишната вечер. Майка й я бе прегърнала, за да я пази от студения вятър и снега. Момиченцето гледаше към небето и в отговор на думите на Доминик сякаш търсеше следи от самолетите, прелетели в онази юлска нощ.

— Самолети — рече Ърни. — Не… не си спомням такова нещо.

— Самолети! Самолети! — извика Марси и посочи към небето.

Доминик осъзна, че прави същото. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нищо повече.

Останалите нямаха спомен за онова, което той описа, и трепетното им очакване се превърна в отчаяние.

Марси наведе глава, пъхна палец в устата си, засмука го жадно и отново се затвори в себе си.

— Да вървим — каза Джак. — Трябва да се измъкнем оттук, по дяволите.

Те забързаха към мотела, за да се облекат и въоръжат за предстоящото пътуване и битки. Доминик Корвези ги последва. Грохотът на реактивните двигатели още отекваше в ушите му.