Непознати пътища

12

Макар че гумите бяха зимни, поднесоха на няколко пъти по пътя за дома на Селест, ала Джоуи овладя колата и завърши благополучно пътешествието. Къщата на семейство Бейкър беше бяла със зелени первази и две тавански прозорчета.

Джоуи и Селест се затичаха по замръзналата поляна, избягвайки алеята отпред заради поледицата. Лампите на първия етаж светеха и красивите фигури на скрежа блестяха по прозорците; на верандата също светеше. Налагаше се да влязат предпазливо, понеже не знаеха дали Пи Джей вече не е вътре. Нямаше как да знаят кое от трите семейства е първо в списъка му за посещения.

Селест обаче беше паникьосана. Отключи набързо и се втурна в антрето, като викаше:

— Мамо! Татко! Къде сте? Мамо! Никой не отговори.

Джоуи знаеше, че не може да спре Селест, затова я последва, докато тя се втурваше в стаите, блъскайки вратите, викайки родителите си с нарастващ страх. На долния етаж имаше четири стаи, на горния — също, освен това имаше и две бани — къщата не беше палат, но беше хубав дом и навсякъде имаше книги. Накрая Селест провери и своята стая, но родителите и не бяха там.

— Хванал ги е — повтаряше като обезумяла тя.

— Не, не мисля. Огледай се — няма следи от насилие, Няма признаци, че се е водила борба. А не смятам, че те щяха да го последват доброволно, не и в тази буря.

— Тогава къде са?

— Ако им се е наложило неочаквано да отидат някъде, щяха ли да ти оставят бележка?

Без да отговаря, Селест се обърна, излетя в коридора и се затича надолу по стълбите към първия етаж.

Джоуи я настигна чак в кухнята, където тя вече четеше някаква бележка, закачена на коркова дъсчица до хладилника.

Селест.

Бев не се е върнала от църковната служба тази сутрин. Никой не знае къде е. Шерифът я търси. Отиваме в Ашървил при Фил и Силви. Загубили са ума и дума от притеснение. Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Каквото и да стане, ще се приберем у дома преди полунощ. Надявам се, че си изкарала добре у Линда. Заключи вратите. Не се притеснявай. Бев ще се върне. Бог няма да позволи нещо да й се случи. Обичам те, мама.

Селест обърна гръб на корковата дъска и се втренчи в стенния часовник — показваше девет и две.

— Слава Богу, че не може да се добере до тях — с облекчение въздъхна тя.

— Ръцете — внезапно се сети Джоуи. — Дай да ти видя ръцете.

Селест ги вдигна. Ужасяващите рани бяха избледнели до леки синини.

— Сигурно взимаме правилни решения — каза той и се разтрепери от облекчение. — Променяме съдбата. Поне твоята. Просто трябва да продължим в същия дух.

Вдигна поглед към нея и видя, че тя втренчено гледа нещо над рамото му. Сърцето му подскочи и той се обърна, вдигайки заплашително лоста срещу невидимата опасност.

— Не — побърза да го успокои Селест. — Просто видях телефона. Можем да се обадим за помощ. На шерифа. Нека да знаят къде е Бев и къде да търсят Пи Джей.

Телефонът беше стар модел с шайба. Джоуи не беше виждал такъв от доста време. Странно, но повече от всичко останало това го убеди, че се е върнал с двайсет години назад. Селест набра номер, ала веднага започна да натиска нервно вилката:

— Няма сигнал. — Заради вятъра, леда… линиите сигурно са прекъснати.

— Не, той е виновен. Прерязал е жиците.

Джоуи знаеше, че е права.

Селест тресна слушалката и излезе от кухнята.

— Хайде, можем да се справим по-добре и без лоста — подвикна му тя.

В кабинета Селест отиде до дъбовото бюро и от средното чекмедже извади ключ за шкафа с оръжията.

Две от стените бяха целите в рафтове, отрупани с книги. Джоуи прекара ръка по цветните им гърбове и тъжно рече:

— Едва тази нощ най-накрая осъзнах, че… когато ме накара да си замълча за убийството, Пи Джей открадна бъдещето ми.

Селест отвори витринката на шкафа с оръжията и попита:

— Какво значи това?

— Исках да стана писател. Винаги съм мечтаел за това. Но писателят се опитва да… поне ако е добър, винаги се опитва да разкрива истината. Как можех да стана писател, да търся истината, когато не можех дори да застана лице в лице с истината за брат си? Пи Джей ме остави без бъдеще, без посока в живота. И той стана писател.

Селест освободи една пушка от стойката й в шкафа и я сложи на бюрото:

— „Ремингтън“. Двайсети калибър с помпа. Хубава пушка. Я ми кажи нещо — как е успял да стане писател, след като става дума за истината? Та той е лъжец и измамник. Добър писател ли е?

— Всички казват така.

Момичето извади още една пушка и я сложи до другата на бюрото:

— И тази е „Ремингтън“. Татко е пристрастен към марката. Дванайсети калибър. Прикладът е от красиво орехово дърво, нали? Какво мислиш ти? Добър писател ли е той във вашето бъдеще?

— Преуспял е.

— Е, и? Това не значи непременно, че е добър.

— Спечели доста награди и винаги съм се преструвал, че го мисля за добър. Но… никога не съм го вярвал наистина.

Селест търсеше нещо из най-долното чекмедже в шкафа и приведена напред, решително каза:

— Значи тази нощ ще си върнеш бъдещето — и ти ще бъдеш добър.

В единия ъгъл на кабинета имаше метална кутия, голяма колкото куфарче. Тиктакаше и цъкаше.

— Какво е това? — полита Джоуи, сочейки кутията.

— Следи за повишаването на карбон-моноксида и на другите токсични газове, които подземните пожари освобождават. Има един и в мазето. Тази стая е достроявана, така че за нея трябваше отделен монитор.

— И алармата включва ли се?

— Аха. Ако има концентрация на газове. — Докато ровеше в чекмеджето, Селест откри две кутии с патрони. Извади и тях върху бюрото. — Всички къщи в града се снабдиха с такива устройства преди много време.

— Все едно да живееш върху бомба.

— Да. Но бомба със закъснител.

— Защо не се преместихте?

— Заради бюрокрацията. Непрестанното отлагане. Ако се изнесеш преди правителството да подготви документацията, къщата се обявява за изоставена и за обществена опасност и вече не са склонни да платят добри пари за нея. Налага се да си живеем тук, да ги чакаме, да поемем риска, ако искаме да ни се плати поне половината от стойността.

Отваряйки едната от кутиите, докато Селест отваряше другата, Джоуи полюбопитства:

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

— Ходя на стрелбището и на лов заедно с татко още от тринайсет годишна.

— Не ми приличаш на ловец — подхвърли той, докато зареждаше двайсеткалибровата пушка.

— Все се целех, така че да пропусна, никога не съм убила нищо.

— Баща ти не забеляза ли?

Най-смешното е, че без значение какъв е дивечът, татко също се цели, за да пропусне. Макар да не знае, че аз знам.

— Тогава какъв е смисълът?

Селест зареди пушката си и се усмихна:

— Той просто обича да е в гората, да се разхожда в свежото утро, харесва му ободряващият аромат на боровете, а и така има възможност да бъде с мен. Никога не го е казвал, но мисля, че е искал син. Мама е имала проблеми, не е можела да износи второ бебе. Затова винаги се опитвах да бъда по груба пред татко. И той ме мисли за истинска мъжкарана.

— Ти си направо невероятна!

Напъхвайки припряно патрони в джобовете на дъждобрана си, тя отвърна:

— Аз съм, каквато съм.

Необичайността на изказването и му напомни за останалите неразгадаеми неща, които му бе казала тази нощ. Джоуи улови погледа и и отново пропадна в онези неизмерими дълбочини, криещи прекалено много мъдрост за крехката и възраст. Селест беше най-интересното момиче, което някога бе срещал, и се надяваше тя също да види нещо привлекателно в него.

Джоуи тъпчеше резервни патрони в джобовете на дънковото си яке, когато тя го попита:

— Мислиш ли, че Бевърли е първата?

— Първата?

— Първата, която е убил?

— Надявам се… но не знам.

— Мисля, че е имало и други — мрачно заяви момичето.

— След онази нощ, след като избягах, съм убеден, че е имало и други. Явно затова живееше като номад. Писател — друг път. Харесвал му е животът на път, защото се е местел от една полицейска юрисдикция в друга. Мътните го взели, не бях го осъзнал, не исках да го осъзнавам, но това си е типично поведение за социопат — самотникът на пътя, аутсайдерът, непознат, където и да отиде, почти невидим. Много по-лесно се хваща такъв човек, ако труповете се появяват все на едно и също място. Най-умното, което направи Пи Джей, беше, че си избра професия на скиталец и стана известен, забогатя като пътуващ сериен убиец с репутация на писател, създаващ истории за любовта, смелостта и съчувствието.

— Е, да но това е в бъдещето, доколкото ме засяга. Може би е моето бъдеще, може би нашето бъдеще. А може би бъдещето е само едно. Не знам как стават тези неща и дали мисленето въобще ще помогне.

Устата на Джоуи се напълни с горчилка — сякаш вкусът на истината беше като вкуса на аспирина.

— Без значение дали бъдещето е само едно, или е множество от възможности, винаги ще се чувствам виновен за всички онези, които е убил след Бевърли, защото го оставих да се измъкне и не спрях тази лудост.

— И точно затова сега си тук с мен. За да промениш бъдещето. Не само за да спасиш мен, но и всички останали след мен… и за да спасиш себе си. Ала аз исках да кажа; че според мен той е убивал и преди Бевърли. Бил е прекалено хладнокръвен, Джоуи, да ти излезе с оная история за момичето, което се втурва под гумите на колата му на Пайн Ридж. Прекалено нагласено изглежда като за първа жертва. Когато си отворил багажника и си видял трупа, Ти Джей е нямало да бъде толкова спокоен, ако Бев е била първата. Начинът, по който те е убедил, Джоуи — та той е свикнал да слага мъртви жени в багажника и да захвърля труповете им, където никой няма да ги намери. Имал е много време да обмисли какво да прави, ако някой го спипа, преди да се отърве от някой труп.

Джоуи подозираше, че Селест е права, също както бе права, че телефонът не е прекъснат заради бурята.

Нищо чудно, че реагира така в кантората ка Хенри Кадински. Парите от завещанието на баща му идваха от Пи Джей. Бяха кървави пари, също като трийсетте сребърника на Юда. И парите на самия Сатана нямаше да бъдат по-мръсни. Джоуи зареди последния патрон в пушката си и каза:

— Да тръгваме.