Непознати пътища

6

Адвокатът въртеше бизнеса си от кантората на втория стаж на една тухлена сграда на Мейн Стрийт, точно над „Старата градска таверна“. Барът не работеше в неделя следобед, но малките неонови надписи на „Ролинг Рок“ и „Пабст Блу Рибън“ светеха на витрината и оцветяваха дъждовните капки по прозореца в зелено и синьо.

Кантората на Хенри Кадински се помещаваше в две стаи в един зле осветен коридор, приютяващ още и фирма за недвижими имоти, и зъболекарски кабинет. Вратата на приемната стоеше отворена. Джоуи пристъпи вътре и рече:

— Ехо, има ли някой?

Вътрешната врата бе открехната и отвътре се чу:

— Заповядай, Джоуи.

Вътрешната стая беше по-голяма от приемната, но все пак бе доста скромна по размери. Книги по право бяха наредени по рафтовете на две от стените, а на третата бяха закачени накриво две дипломи. Над прозорците се спускаха щори от дървени летви и разкриваха хоризонтални ленти от дъждовния ден. Бяха от щорите, които не се произвеждаха вече поне от петдесет години.

В стаята имаше две еднакви махагонови бюра. Преди време Хенри Кадински делеше кабинет с баща си Лев — градският адвокат преди Хенри. Лев почина, когато Джоуи завършваше гимназията. Неизползвано, но добре излъскано, бюрото стоеше като паметник.

Хенри остави лулата си в голям кристален пепелник, изправи се и стисна ръката на Джоуи.

— Видях те на службата в църквата, но не исках да се натрапвам.

— Не забелязах… никого — отвърна той.

— Как си?

— Добре. Добре съм.

Двамата постояха, без да знаят какво да си кажат. Сетне Джоуи се настани в едно от големите кресла срещу бюрото.

Кадински седна в своето кресло и взе лулата си. Хенри минаваше петдесетте, беше слаб с изпъкнала адамова ябълка. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото и тази несъразмерност се подчертаваше от линията на косата, която се бе отдръпнала на петнайсетина сантиметра над веждите. Зад дебелите стъкла на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха добри.

— Намери ли ключа за къщата, където ти бях казал?

Джоуи кимна.

— Мястото май въобще не се е променило, нали? — попита Хенри.

— Не много. Всъщност — никак.

— През по-голямата част от живота си баща ти нямаше много пари за харчене, а когато най-накрая получи някакви, не знаеше какво да ги прави — рече адвокатът. — Дан направо побъркваше Пи Джей, защото не харчеше много от онова, което брат ти му пращаше.

Джоуи се размърда неспокойно на мястото си.

— Господин Кадински… не разбирам защо съм тук. Защо искахте да се видим?

— Пи Джей още ли не е разбрал за баща ви?

— Оставих няколко съобщения на телефонния му секретар в апартамента в Ню Йорк. Обаче той не живее там в истинския смисъл на думата. Само за около месец и нещо в годината.

Въпреки книгите и дипломите стаята не приличаше много-много на адвокатска кантора. Беше уютна, небрежно елегантна, но уютна. Отпуснат в стола си, на Хенри Кадински, изглежда, му беше удобно да бъде адвокат, също както на човек му е удобно да си седи по пижама.

— Понякога Пи Джей не прослушва съобщенията си по цяла седмица или дори повече — добави Джоуи.

— Странен начин да живееш — почти непрекъснато на път. Но на него май му харесва.

— Така преуспява.

— Което личи и от прекрасните му книги.

— Да.

— Много харесвам книгите му.

— Почти всички ги харесват.

— В тях има едно чудно усещане за свобода, такава… такава одухотвореност.

— Господин Кадински, времето е ужасно. Иска ми се да стигна в Скрантън колкото се може по-скоро. Трябва да хвана сутрешния полет.

— Да, разбира се — рече адвокатът и внезапно се превърна в самотен, дребничък мъж, който се бе надявал на приятелски разговор.

Докато адвокатът отваряше чекмеджето с документи и ровеше за нещо, Джоуи забеляза, че една от дипломите е от факултета по право в Харвард. Беше доста странно, че адвокатът на едно малко градче от въгледобивната провинция е завършил такъв университет.

Освен това не всички книги по лавиците бяха свързани с правото. Много от тях бяха философски Платон. Сократ. Аристотел. Кант. Августин. Шопенхауер. Хайдегер. Хобс и Франсис Бейкън.

Може би на Хенри Кадински не му стигаше да бъде провинциален адвокат, ала бе приел участта си с примирение, привлечен първоначално от баща си, а впоследствие оставил се на навика.

Понякога в пиянския унес Джоуи лесно забравяше, че не е единственият, чиито най-свидни мечти не са осъществени.

— Ето завещанието и последната воля на баща ти — рече Кадински, разтваряйки някаква папка на бюрото си.

— „Четене на завещание?“ — попита Джоуи, — Не трябва ли Пи Джей да присъства, не аз?

— Напротив. Пи Джей няма нищо общо. Баща ви е оставил всичко на теб.

Сърцето на Джоуи се сви болезнено от чувството за вина.

— Защо го е направил?

— Ти си му син. Защо да не го прави?

Джоуи реши да погледне адвоката в очите. В този ден, макар за пръв и последен път, искаше да бъде честен по този въпрос, да се държи с достойнство, както баща му би одобрил.

— И двамата сме наясно с отговора, господин Кадински. Аз разбих сърцето му. Разбих сърцето и на мама. Повече от две години тя боледува, ала аз дори не я посетих. Никога не подържах ръката и, нито утеших баща си. Не го посетих нито веднъж през последните двайсет години от живота му. Обадих се по телефона може би шест-седем пъти и нищо повече. През повечето време той дори не знаеше как да се свърже с мен, понеже не винаги му давах адреса и телефона си. Когато пък съобщавах телефона си, винаги държах включен телефонния секретар, за да не ми се налага да вдигам. Бях неблагодарен син, господин Кадински. Аз съм пияница, пълен боклук и неудачник и не заслужавам никакво наследство, колкото и малко да е то.

Изглежда, Хенри Кадински изпита съжаление да слуша как човек се самобичува толкова безжалостно:

— Сега не си пиян, Джоуи. И мъжът, който седи пред мен, не е лош по душа.

— До довечера ще бъда пиян, сър, бъдете сигурен — тихо отвърна Джоуи. — А ако не можете да прозрете истинската ми същност, значи не умеете да преценявате хората. Вие въобще не ме познавате и да знаете, че това е благословия.

Кадински постави лулата си в пепелника и рече:

— Е, баща ти не е бил злопаметен. Искаше всичко да остане на теб.

Като се изправи на крака, Джоуи рече:

— Не. Не мога да го приема. Не го искам — добави и тръгна към вратата.

— Почакай, моля те.

Джоуи спря и се обърна към адвоката:

— Времето е отвратително, а на мен ми предстои дълъг път през планините до Скрантън.

Все още отпуснат в креслото си, Хенри Кадински отново взе лулата си и попита:

— Къде живееш, Джоуи?

— Вие знаете. В Лас Вегас. Нали точно там ме открихте.

— Имам предвид къде в Лас Вегас?

— Защо питате?

— Защото съм адвокат. Животът ми минава в задаване на въпроси и е трудно да се освободя от навика. Ще ти се наложи да ме изтърпиш.

— Живея в каравана.

— В един от онези комплекси с обществени плувни басейни и тенискортове?

— Със стари каравани — без заобикалки отвърна Джоуи. — Ама наистина стари.

— Ами басейн? А тенискорт?

— По дяволите, няма дори трева.

— Как си изкарваш прехраната?

— Аз съм крупие на блекджак. Понякога и на рулетките.

— Постоянно ли работиш?

— Само когато имам нужда.

— Когато пиянството не ти пречи ли?

— Когато мога — поправи се Джоуи, сещайки се за обещанието, което си беше дал — да бъде честен. — Парите са добри, особено с бакшишите от играчите. Мога да поспестя нещо за… моментите, когато се налага да прекъсна работа. Оправям се.

— Но при твоята трудова характеристика, нали вечно се местиш, вече не си намираш лесно работа в новите лъскави казина.

— Рядко — съгласи се той.

— И всяка следваща работа е в по-западнало казино в сравнение с предишното.

— За човек, който преди малко бе толкова добре настроен, сега определено проявявате жестокост.

Хенри се изчерви:

— Извинявай, Джоуи, просто се опитвам да ти намекна, че не си в положение да обърнеш гръб на това наследство.

Той остана непреклонен:

— Не го заслужавам, не го искам, няма да го приема. Точка по въпроса. Освен това никой няма да купи старата къща, а и съм повече от убеден, че никой няма да иска да се премести да живее там.

Потупвайки документите в отворената папка, адвокатът каза:

— Стойността на къщата е несъществена. Прав си. Къщата и покъщнината обаче не са основното в това завещание, Джоуи. Има и повече от половин милион долара ликвидни авоари — имам документи за влоговете на баща ти.

Устата на Джоуи изведнъж пресъхна. Сърцето му заби силно. Адвокатската кантора изведнъж освободи скритата досега тъма, която започна да се надига около него.

— Това е невъзможно. Татко беше беден човек.

— Но брат ти отдавна забогатя. Вече около четиринайсет години всеки месец като по часовник изпраща на баща ти чек. По хиляда долара. Нали ти казах, че Пи Джей се сърдеше за това, че баща ти почти нищо не харчеше. Общо взето, Дан почти винаги просто влагаше парите и макар че банкерите наричат това чудото на влога — капиталът нарастваше.

Гласът на Джоуи затрепери:

— Парите не са мои. На Пи Джей са. Откъдето дошло, там и отишло.

— Но баща ви ги остави на теб. Всичките. Завещанието му е легален документ.

— Дайте ги на Пи Джей, когато се появи — настоя той и отново се отправи към вратата.

— Предполагам, че Пи Джей ще уважи желанието на баща ти. Ще каже, че ти трябва да вземеш парите.

— Няма да ги взема, няма — повиши тон Джоуи.

Кадински го настигна в приемната, дръпна го за ръката и го задържа с думите:

— Джоуи, не е толкова лесно.

— Напротив.

— Ако наистина не ги искаш, значи трябва да откажеш да изпълниш завещанието.

— Отказвам се. Вече се отказах. Не ги искам.

— Трябва да изготвим документ, да го подпишем, да го заверим нотариално.

Въпреки че денят беше студен, а и кантората беше в северното крило на сградата, Джоуи се изпоти.

— Колко време ще отнеме изготвянето на документите? — попита той.

— Ако дойдеш, утре следобед…

— Не — сърцето му биеше силно. — Не, сър, не оставам и една нощ тук. Отивам в Скрантън. Имам полет до Питсбърг на сутринта. Оттам — право във Вегас. Чак до Вегас. Пратете ми документите по пощата.

— Така може би е по-добре. Ще имаш възможност да помислиш и да промениш решението си.

Джоуи вече не откриваше топлота в очите на адвоката. Вместо нея долови лукавството на купувача на души, на нещо зло с очи, които на различна светлина блестяха със сярно-жьлт цвят също като на кучето, което го предизвика на верандата.

Джоуи изтръгна ръката си от Хенри, блъсна го настрана и паникьосан затича към вратата.

Зад гърба му Кадински извика:

— Джоуи, какво става с теб?

— Стой далеч от мен — изкрещя той.

Щом стигна до стълбището, спря толкова рязко, че за малко щеше да падне. Сграбчи парапета на извитите стълби.

В подножието на стръмното стълбище лежеше мъртвата блондинка, увита в мушама. Мушамата беше стегнала голите й гърди. Зърната се виждаха, но лицето — не.

Гадната й ръка се бе освободила от ужасното покривало. Макар и мъртва, жената умолително протегна ръка към него. Джоуи не понасяше гледката на обезобразената ръка, на кръвта, на дупката от пирон в деликатната длан. Ала най-много се ужасяваше, че жената може да проговори зад найлоновия си воал, че ще му каже неща, които той не би трябвало да научава, които не трябва да научава.

Джоуи се извърна от жената и се втренчи в стаята, от която беше излязъл.

— Джоуи?

Хенри Кадински стоеше точно пред него в оскъдно осветения коридор. Сенките сякаш се полепваха по него — с изключение на дебелите лещи на очилата му, които блестяха на жълтата светлина на лампата. Препречваше пътя му. Приближаваше се. Нетърпелив отново да предложи сделката си.

Като обезумял за чист въздух и освежаващ дъжд, Джоуи се извърна от Кадински и се върна на стълбището.

Блондинката още лежеше просната долу, протегна ръка, разтвори длан, молейки мълчаливо за нещо, може би за милост.

— Джоуи?

Гласът на адвоката. Току зад гърба му.

Джоуи се заспуска по стълбите, отначало нерешително, после по-бързо, сещайки се, че ще настъпи мъртвата, ако тя наистина е там, че ще трябва да я ритне, ако се опита да го сграбчи. Той взимаше по две стъпала наведнъж; без дори да се хваща за парапета. Тя все още лежеше там, осем стъпала по-надолу, шест, четири, протягаше се към него. Джоуи изпищя, щом достигна последното стъпало, и мъртвата жена изчезна. Тичешком прекоси освободеното от нея пространство, блъсна вратата и олюлявайки се, се изправи на тротоара пред „Старата градска таверна“.

Вдигна поглед към оцветения от неоновите надписи дъжд, толкова студен, че скоро можеше да се превърне в суграшица. За секунди Джоуи стана вир-вода, но не се чувстваше напълно чист.

В колата той затьршува под седалката на шофьора за малката бутилка.

Дъждът не можа да го очисти отвътре. Джоуи беше дишал въздуха на изкушението, беше го поглъщал. Уискито имаше голяма антисептична сила. Отвори бутилката и отпи голяма глътка. И още една.

Задави се и опитвайки се да си поеме дъх, затвори бутилката, уплашен, че ще я изпусне и ще разлее ценната течност.

Кадински не го последва в бурята, ала Джоуи не желаеше повече да се бави. Запали колата и се отдалечи от тротоара, разплиска водата от една огромна локва и потегли по Мейн Стрийт към края на града.

Не му се вярваше, че ще му бъде позволено да си замине. Нещо щеше да го спре. Колата щеше да се задави, да забуксува и после да откаже, да запали. На пресечката колите от насрещното щяха да се врежат в него, въпреки че сега улиците изглеждаха пусти. Мълния щеше да удари някой телефонен стълб и да го повали насред пътя. Нещо щеше да предотврати заминаването му от града. Джоуи се намираше в прегръдката на ужасно суеверие, от което не можеше да се отърси и което не можеше да обясни. Въпреки зловещите си предчувствия обаче той безпрепятствено достигна края на града и излезе от Ашървил. Мейн Стрийт се превърна в междуградско шосе. Гори и поля заместиха скупчените потискащи сгради на родния му град.

Все още треперещ от страх, Джоуи шофира близо два километра, преди да осъзнае колко странно бе реагирал на предложението да получи половин милион долара. Нямаше представа защо падналото сякаш от небето богатство го ужасява, не знаеше защо късметът, който имаше, лесно го убеждаваше, че душата му е в опасност.

В края на краищата, като знаеше как беше живял досега, осъзна, че така или иначе е прокълнат да се продьни в ада, ако адът въобще съществуваше. Джоуи стигна отбивката, край която се срещаха три шосета. Право напред се простираше щатската магистрала — блестяща черна панделка на фона на падналия сумрак. Отляво беше пътят за градчето Коъл Вали.

Онази неделна вечер преди двайсет години, когато пътуваше към колежа, Джоуи беше решил да завие по пътя за Коъл Вали, виещ се през планините, след което се сливаше със стария междущатски път, наричан от местните Блек Холоу, оттам щеше да продължи на запад до магистрала „Пенсилвания“. Винаги избираше този маршрут, защото беше най-кратък.

Но онази вечер по причини, които така и не успяваше да си припомни, подмина пътя за Коъл Вали. Тогава продължи по шосето и заобиколи Блек Холоу и магистралата „Пенсилвания“. Тъкмо по това шосе катастрофира и оттогава нататък всичко се обърка.

Онази нощ Джоуи караше десетгодишния си форд мустанг модел 65, който с помощта на баща си бе спасил и поправил, след като предишният му собственик го бе закарал на гробището за коли. Господи, как обичаше този автомобил. Единственото красиво нещо, което някога бе притежавал, и най-важното — което със собствените си ръце бе върнал към живот.

Припомняйки си мустанга, Джоуи докосна челото си. Белегът беше само три сантиметра дълъг и почти не се забелязваше, но лесно се напипваше. Спомни си ужасяващото поднасяне, завъртането на колата по мокрото шосе, сблъсъка с табелата, пръсването на стъклото. Спомни си кръвта.

Сега седеше край отбивката, втренчил се в пътя за Коъл Вали, и осъзна, че ако поеме по него, както трябваше да направи през онази зловеща нощ преди много време, най-накрая ще му се удаде възможност да промени нещата. Щеше да си върне живота.

Идеята беше странна, може би също като онова суеверие, че нещо няма да го пусне да си замине от Ашървил, ала този път Джоуи не грешеше. Беше прав. Не се съмняваше, че му е даден втори шанс, знаеше, че някаква висша сила се е задействала в октомврийския здрач, знаеше, че разкриването на причината за пропадналия му живот се крие някъде по онова планинско шосе и го знаеше, защото пътят към Коъл Вали беше затворен и разрушен още преди повече от деветнайсет години и все пак сега той го очакваше, също както през онази странна нощ. Шосето беше възстановено като с вълшебна пръчица.