Неприлично предложение

11

Тъй като знаеше колко е изтощена Клер, Никълъс обви ръка около кръста й, докато въжето ги издигаше със скърцане към повърхността. След като я пренесе през наводнената мина, не искаше да я загуби в последния етап от пътуването им. Тя уморено се облегна върху рамото му, очевидно доволна от подкрепата.

Горе той скочи на твърдата земя и помогна на Клер да слезе. Студеният вятър пронизваше през мокрите дрехи.

Хю чакаше неспокойно до входа. Лицето му светна, когато видя Оуен, който се изкачи след Никълъс и Клер.

— Радвам се, че сте в безопасност, господин Морис. Проклето място.

Оуен потупа момчето по рамото.

— Мините не са толкова лоши, Хю, макар да не са по вкуса на всеки човек.

— Заклевам се в Исус Христос, че няма да сляза отново долу — каза момчето с тържествен глас. Думите му прозвучаха като обет, а не като богохулство.

Докато говореше, ремъчният скрипец издигна на повърхността още няколко души. Единият от тях, висок и слаб мъж с червено лице, изрева:

— Чух това, Хю младши, и да не съм го чул пак. За да спреш да хленчиш, веднага ще те сваля отново в мината.

Малкото личице на детето пребледня от ужас. Разтреперано, но решително, то заяви:

— Не, татко, няма да сляза.

— Аз съм твой баща и ще правиш, каквото ти кажа — изръмжа мъжът. Като пристъпи напред, той се протегна към ръката на Хю.

Момчето изпищя, побягна и се скри зад Оуен.

— Моля ви, господин Морис, не му позволявайте да ме свали долу.

Оуен меко каза:

— Момчето за малко да се удави, Уилкинс. Нуждае се от топла храна и легло, а не отново да бъде спуснато в рудника.

— Това не е твоя работа, Морис. — Уилкинс наново се опита да хване детето, като политна при рязкото движение.

Лицето на Оуен помръкна и доби хладно изражение.

— Пиян си. Остави момчето на мира, докато изтрезнееш.

Миньорът избухна като барут, размаха костеливи юмруци и закрещя:

— Не ми казвай какво да правя със сина си, лицемерно методистко чудовище.

Оуен ловко отскочи встрани. После, с видимо задоволство, повали нападателя си с добре премерен удар в челюстта. Докато Уилкинс лежеше зашеметен на земята, Оуен коленичи до детето.

— Ще дойдеш у дома за чаша чай, Хю — нежно каза той. — Татко ти е в лошо настроение днес.

Никълъс потрепери от нещастното изражение върху лицето на момчето, напомнящо му за собственото му детство. Начинът, по който Оуен разговаряше с Хю, накара Никълъс да се замисли за преподобния Морган.

Не успял още да се отърси от спомените, той се извърна и видя Уилкинс да залита към тях, стиснал в ръката си миньорската кирка с къса дръжка. С лице, изкривено от ярост, той вдигна кирката и замахна към Оуен.

Никълъс пристъпи напред и изтръгна кирката от нападателя, изви ръката му с такава сила, че Уилкинс отново се свлече на земята. Без да спира да крещи, миньорът се мъчеше да се изправи на крака.

Никълъс изрита мъжа в корема и отново го просна по гръб. После взе кирката и опря острието на тежкия метален инструмент в гърлото на Уилкинс. Миньорът миришеше на евтино уиски. Сега не беше способен да уплаши и дете.

— Имам едно предложение за теб — студено изрече Никълъс. — Момчето е упорито, рудникът не му харесва, така че очевидно няма да слезе заради теб. Мога ли да го взема, да кажем, за двадесет гвинеи? Толкова то ще спечели за цяла година работа и няма да се налага да даваш пари за храна и дрехи.

Уилкинс замига объркано, после изръмжа:

— По дяволите, кой си ти?

— Аз съм Абърдар.

Лицето на Уилкинс се изкриви от гняв. И макар да беше в опасно положение, той изсъска:

— Нима циганинът предпочита малки момчета? Затова ли съпругата ти не остана при теб?

Никълъс стисна конвулсивно дръжката на кирката и с усилие потисна желанието си да прониже с острието гърлото на мъжа.

— Не ми отговори дали ще приемеш парите за сина си — изрече той, когато възвърна самообладанието си. — Двадесет гвинеи, Уилкинс. Помисли колко уиски можеш да си купиш с тези пари.

Споменаването на парите накара миньора да замълчи. След кратко обмисляне той отвърна:

— Ако искаш копелето, можеш да го получиш за двадесет и пет гвинеи. Господ знае, че той не струва и пет пари. Не прави нищо освен да хленчи, да се оплаква и да иска още храна.

Никълъс хвърли поглед към насъбралите се около тях миньори, които мълчаливо наблюдаваха сцената.

— Всички сте свидетели на факта, че господин Уилкинс доброволно се отказа от правата си върху своя син Хю за сумата от двадесет и пет гвинеи.

Много от случайните свидетели кимнаха. Израженията им показваха отвращение към мъжа, който щеше да продаде собствения си син.

Никълъс вдигна кирката и Уилкинс успя тежко да се вдигне на крака.

— Кажи къде да те намеря. Ще ти изпратя парите тази вечер. Моят управител ще ти даде да подпишеш разписка за момчето.

След като Уилкинс кимна, Никълъс хвърли встрани кирката и каза с кадифен глас:

— Сега, като си станал, искаш ли да изсипеш още клевети по адрес за личния ми живот? Не съм въоръжен — можем да обсъдим изявленията ти като мъже.

Макар миньорът да имаше физическо преимущество пред Никълъс, той извърна поглед встрани. Шепнешком, така че само Никълъс да може да го чуе, промърмори:

— Дразни когото си искаш, циганско чудовище.

Отегчен от хулите на Уилкинс, Никълъс се извърна и попита Оуен:

— Ако плащам разноските за Хю, ще се грижиш ли за него заедно със собствените си деца? Ако нямаш възможност, познаваш ли друго подходящо семейство?

— С Марджед ще го вземем. — Оуен пусна момчето. — Би ли искал да дойдеш с мен, Хю? Не забравяй, че ще трябва да ходиш на училище.

Сълзи изпълниха очите на детето. То кимна, после отново зарови лице във врата на Оуен.

Докато Оуен потупваше Хю по гърба, Никълъс скептично разсъждаваше за силата на парите. Само за двадесет и пет гвинеи детето можеше да има съвършено нов живот. Разбира се, благородническата кръв беше по-скъпа — Никълъс бе струвал на стария граф четири пъти повече. Няма съмнение, че цената щеше да бъде по-висока, ако нямаше покварата на циганския произход и живот.

Той се извърна с безизразно лице. Какво значение имаше това, след като Хю щеше да отиде при хора, които щяха да се отнасят мило с него.

По време на скандала Клер наблюдаваше мълчаливо, а сините й очи се взираха проницателно в него. Когато Никълъс хвърли поглед към нея, тя каза:

— Все още има надежда за вас, милорд.

— Не получавай грешна представа за моята филантропия — изсъска той. — Действах абсолютно извратено.

Тя се усмихна.

— Господ прощава, вече си обвързан с едно добро дело. Защо пък да не бъдеш изгонен позорно от обществото на „Развратниците и измамниците“ заради това?

— Не могат да ме изгонят, учредител съм на организацията — отвърна той. — Върви си облечи сухите дрехи, преди да си измръзнала до смърт. Нуждаеш се също от баня — покрита си с толкова прах, че приличаш на коминочистач.

— И ти, милорд. — Продължавайки да се усмихва, тя се отправи към малката барака, където беше оставила дрехите си.

Никълъс, Оуен и Хю влязоха в другата барака. Макар Оуен обикновено да работеше до късно, наводнението бе объркало нормалния им работен ден, затова реши да заведе Хю вкъщи по-рано.

Когато облече собствените си дрехи, Никълъс тихичко попита:

— Сигурен ли си, че Марджед няма да има нищо против да заведеш детето у вас?

— Разбира се — увери го Оуен. — Хю е лъчезарно дете, с добър характер и Марджед много пъти е казвала, че би искала да е наше дете. Откакто Уилкинс не води момчето на неделно училище, тя го учеше на азбуката и числата, когато имаше възможност. А и го хранеше. Бедното дете винаги е гладно.

Докато разговаряха, Хю свали мократа си парцалива риза, като разголи кокалестия си гръб, обсипан с дълбоки белези. Никълъс се намръщи, когато видя зарасналите рани.

— Изкушавам се да изляза и да откъсна главата на Уилкинс. Или би искал ти да го направиш с почести?

— Не ме изкушавай — измърмори Оуен. — Ще е по-добре засега да оставим Уилкинс на мира, за да се съгласи да ни даде момчето. Бил е няколко години в армията и само търси поводи за сбиване. Няма смисъл да си създаваме още по-голям враг. Освен това — продължи той набожно — нашият Господ е против насилието.

Никълъс се захили и облече фрака си.

— И чувам това от мъж, който повали Уилкинс със сръчността на професионален боксьор?

— Понякога трябва да бъдеш по-твърд с невярващите — отвърна Оуен с блясък в очите. — Дори Исус е дал воля на гнева си и е прогонил търговците от храма.

Хю се приближи и доверчиво хвана Оуен за ръка. Никълъс отново си помисли за преподобния Морган. Да купи момчето от жестокия му баща, беше едно от добрите му хрумвания.

Когато тримата напуснаха бараката, Никълъс видя изнесеното от галерията тяло на Бодвил, което беше положено до колибата на пазача. Заедно с миньорите го оглеждаше и един огромен мускулест мъж със скъпи дрехи и безспорно властно излъчване. Оуен измърмори:

— Това е Мадок.

Никълъс вече се беше досетил. Макар че искаше да се срещне с управителя, би предпочел да го направи при други обстоятелства. Той се огледа за Клер и видя, че е излязла от малката барака, облечена в момчешките си дрехи за езда. Имайки предвид струпаните хора наоколо, нямаше да е трудно да се приближи до нея, да вземат конете и да напуснат незабелязано.

Късметът не беше на тяхна страна. Когато Мадок извърна поглед от жертвата, очите му попаднаха на Клер.

— Какво правиш тук, малка размирнице? — изсъска той. — Казах ти да държиш набожния си задник далеч от рудника!

Още една глава трябваше да се откъсне, но Никълъс беше дошъл в мината да огледа, а не да започва война. Преди Клер да успее да отговори, той пристъпи напред и смирено каза:

— Мен ще трябва да обвиниш. Аз помолих госпожица Морган да ме доведе тук.

Мадок се извърна.

— Кой си ти по дяволите?

— Граф Абърдар.

За миг управителят се смути. Но след малко гневът му се възвърна.

— Влезли сте в чужда собственост, лорд Абърдар. Махайте се от рудника и стойте надалеч.

— Минната компания е взела под наем рудника, но тази земя е на фамилията Дейвис — каза Никълъс с привидно спокойствие. — Не забравяй, че все още я притежавам. Нека да запазим добрите обноски.

С видими усилия Мадок обузда гнева си.

— Извинявам се за грубостта си. — Очите му изведнъж се присвиха. — Нима сте слизал вече в мината?

— Да. Незабравимо преживяване — отвърна Никълъс със смекчен глас.

Мадок се извърна и се вторачи в струпаните работници.

— Кой е отговорен за това?

Предполагайки, че ако Оуен си признае делото, щеше моментално да бъде уволнен, Никълъс хвърли към приятеля си предупредителен поглед, после каза:

— Вината отново е моя. Създадох впечатление, че имам вашето разрешение. Работниците ти бяха много учтиви.

Управникът очевидно беше на ръба на избухване.

— Не ме интересува дали си граф, или собственик на тази земя — изръмжа той. — Нямаш право да се промъкваш зад гърба ми и да лъжеш моите работници. Смятам да се изправя срещу теб в съда.

— Давай тогава — доволно отвърна Никълъс. — Бих се срещнал с теб и в затвора, и съм задължен да го направя. Но старият ми приятел лорд Майкъл Кениън все още е собственик на мината, нали? Възнамерявам да му се обадя веднага. Няма да одобри такава неучтивост в своята собственост.

Безпокойството на Мадок пролича в острия му отговор.

— Давай тогава. Милордът ми даде пълна власт над мината и нито веднъж не е критикувал действията ми.

— Сигурен съм, че се чувства много добре с такъв добросъвестен управител — каза Никълъс с ирония. Той хвърли поглед към Клер, която мълчаливо извеждаше конете. — Ще тръгваме ли, госпожице Морган? Видях всичко необходимо.

Тя кимна и те възседнаха конете. Никълъс усещаше пронизващия втренчен поглед на Мадок в гърба си, докато яздеха до оградата. Ако погледите можеха да убиват, щеше вече да е мъртъв.

Когато се отдалечиха достатъчно от мината, той промърмори:

— Спечелих си двама врагове, а още дори не е време за чай. Свършихме добра работа този ден.

— Това не е шега — остро каза Клер. — Най Уилкинс е тип, който може да се напие някоя вечер и да реши да подпали конюшнята ти, за да си отмъсти за унижението.

— А Мадок е още по-лош. Разбирам защо да го молиш за подобрения на мината, е чиста загуба на време. Доста опасен мъж.

Тя го погледна с изненада.

— Винаги съм мислела така, но смятах, че преценката ми се дължи на омразата ми към мината.

— Мадок е кавгаджия, тиранин на дребно, който ще се бори до смърт да запази влиянието си — каза Никълъс замислено. — И преди съм виждал подобни типове. Учудвам се, че Майкъл е наел такъв човек. При това е доволен от неговото управление. Започвам да се питам какво е правил Майкъл през последните няколко години. Не може да е мъртъв, иначе щях да разбера, но определено е занемарил живота си.

— Хората се променят с годините.

— Вярно е. Но бих се изненадал, ако Майкъл се е променил толкова, че да е безразличен към всичко. Винаги се е грижел усърдно за делата си. Често полагаше повече грижи, отколкото е необходимо. — Никълъс лениво потупа коня си по врата, а мислите му летяха към миналото. — Когато отида в Лондон, ще попитам приятеля ни Люсиен къде е Майкъл и какво прави. Люсиен знае всичко за всеки.

Спомняйки си, че Марджед бе споменала това име, Клер каза:

— Люсиен е другият ти приятел от „падналите ангели“, нали?

Никълъс я погледна с удивление.

— Мили Боже, нима старият ни прякор е стигнал и до Уелс?

— Страхувам се, че да. Откъде получихте това прозвище?

— Четиримата — Люсиен, Рафаел, Майкъл и аз — станахме приятели в Итън — обясни той. — В Лондон често се движехме заедно. Модното общество обичаше прякорите и някои ни нарекоха паднали ангели, защото бяхме млади и малко диви, което е типично за младите, а и двама от нашата група носеха имената на архангели. Разбира се, това не означава нищо.

— Историята, която аз чух е, че всички сте били красиви като ангели и немирни като дяволи — сериозно каза тя.

Той се захили.

— Мълвата е прекрасно нещо — много по-интересна от самата истина. Не бяхме свещи, но не сме и престъпвали общоприетите норми, не сме разорили семействата си или провалили живота на някоя млада дама. — Той се замисли. — Но не мога да гарантирам за това какво са правили другите през последните четири години.

Долавяйки скръб в гласа му, тя каза:

— Вероятно с нетърпение очакваш да се срещнеш отново с приятелите си.

— Така е. Майкъл може да не е вече на този свят, но Люсиен заема важен пост в британското правителство, а Рафи развива активна дейност в Камарата на лордовете, така че почти сигурно в момента са в Лондон. — Той хвърли поглед към нея. — Ще тръгнем вдругиден.

Челюстта на Клер увисна.

— Наистина ли ще ме заведеш в Лондон?

— Разбира се. Казах ти го в деня, в който пристигна в Абърдар — заедно с хрумването си да те изнудя.

— Но ти бе пиян. Помислих, че си променил решението си.

— Как иначе ще можеш да си купиш подходящо облекло? Въпреки че начинът, по който тази стара риза ти стои, е доста предизвикателен. Облякла ли си нещо под нея?

Ръцете й неволно издърпаха юздите и понито й спря. И тъй като той не спираше да я обърква, трябваше да се научи да не позволява на емоциите си да пречат поне на ездата, помисли си тя с неудоволствие.

— Не можех да облека сухите си дрехи върху мокрото бельо.

— Добро решение, но въпреки практичните ти причини смятам, че ще измръзнеш. — Той свали фрака си за езда и го наметна върху раменете й. — Макар да е против принципите ми да насърчавам жените да носят повече дрехи, по-добре го облечи.

Тя се опита да му върне фрака.

— Сега пък ти ще замръзнеш.

— Прекарал съм твърде много нощи под звездите, за да се притеснявам от студа.

Тя се предаде и загърна фрака около гърдите си. Той беше пропит с телесната топлина на Никълъс и излъчваше слабия мускусен аромат, който можеше да разпознае навсякъде. Чувстваше се така, сякаш ръцете му бяха обвити около нея.

Щеше да е интересно да види Лондон, но пътуването със сигурност щеше да прекрати странната близост, която непрекъснато нарастваше между тях. В метрополията той щеше да се срещне с приятелите и вероятно със старите си любовници и нямаше да има време за нея. Едва ли щеше дори да си спомня за присъствието и. Животът й щеше да стане много по-лесен.

Наистина бе благодарна за предоставилата й се възможност.

Останалата част от деня премина в обикновени занимания. Клер дълго се кисна в коритото, за да премахне миризмата и въглищния прах от тялото и от косата си. После, макар да продължаваше да потръпва при спомена за преживяната опасност в мината, тя обсъди с Уилямс преустройството на къщата. Днес слугите щяха да работят по изчистването и пренареждането на трапезарията и тя очакваше чудесни резултати. С Уилямс планираха кои стаи да бъдат почистени по време на отсъствието й. После направиха списък на всичко, което трябваше да се купи в Лондон.

След вечерята, превъзходно приготвена от госпожа Хауел, Клер и Никълъс се преместиха в библиотеката. Той се зае с кореспонденцията и сметките и работеше така съсредоточено, че промени представата й за репутацията му на нехранимайко.

Клер се възползва от възможността да прегледа библиотеката, която беше далеч по-богата от най-смелите й мечти. Ако с Никълъс запазеха приятелските си отношения, когато изминеха трите месеца, може би той щеше да й позволи от време на време да взима някоя книга.

Тя вдигна поглед и се вгледа в профила му, докато той се мръщеше над някакъв документ. Както винаги, той я учудваше: омайно красив, толкова аристократ, колкото и циганин, непредсказуем, но и интелигентен. Бяха различни като деня и нощта и затова не трябваше да остават приятели. Вероятно трите месеца след това нелепо предизвикателство щяха да приключат с нещастие и този, който щеше да страда, нямаше да бъде графът демон.

Като се обвиняваше строго, че никой не я беше карал да идва в Абърдар, тя се върна към лавиците с книги. Колекцията беше добре подредена, имаше литература на половин дузина езици. Някои книги бяха на уелски.

Имаше и други раздели, посветени на историята, географията и естествознанието. Бащата на Клер понякога бе взимал на заем богословски томове — макар старият граф да възприемаше задължението си да остане в англиканската църква, той притежаваше и реформистки възгледи. Вероятно затова беше избрал да предаде внука си в ръцете на методистки проповедник.

В средата на секцията се намираше една огромна библия с дебела кожена подвързия и позлатени вдлъбнати орнаменти. Досещайки се, че това е семейната библия на фамилията Дейвис, Клер издърпа тома от лавицата и го постави на масата. Започна разсеяно да прелиства, като търсеше някои от любимите си цитати.

В началото имаше схема на родословното дърво и тя осъзна, че проследява различните почерци и мастила, които грижливо са отбелязвали рождените дни, датите на смъртта и женитбите. Бледо петно, вероятно от сълза, бе зацапало една смъртна дата. Към избелял, около вековен надпис за рождението на Уилям Леулайн Дейвис с разкривен от вълнение почерк бе прибавено: „Най-накрая син!“. Бебето бе пораснало и бе станало прапрадядо на Никълъс.

Но след като проучи схемата тя разбра защо старият граф толкова силно е желаел наследник. Семейството не е било плодовито и Никълъс нямаше близки роднини по мъжка линия. Ако държеше на решението си да не се ожени отново, графската титла Абърдар вероятно щеше да умре с него.

Тя прелисти страницата и разгледа последните записки. Двата брака на стария граф и на тримата му синове бяха вписани собственоръчно с властния му почерк. Макар и тримата му синове да бяха женени, нямаше никакви рождени дати под имената им.

Устните й трепнаха, когато погледна забележката до името на Кенрик. В контраст с мастилото, използвано навсякъде другаде, женитбата на Кенрик с „Марта, фамилия неизвестна“ и рождената дата на „Никълъс Кенрик Дейвис“ бяха вписани с молив. Беше явно доказателство за това, колко неохотно старият граф е приел своя наследник. Ако само бе показал една десета от топлината, с която Оуен се бе отнесъл към Хю, който дори не беше негова собствена кръв!

Замислена и натъжена за пораженията на времето и на страстите, тя обърна следващата страница. Оттам изпаднаха няколко прегънати листа. Тя им хвърли бегъл поглед, после ги огледа по-отблизо и измърмори:

— Странно.

Не възнамеряваше да безпокои Никълъс, но той се облегна назад в стола си и се протегна лениво.

— Какво е толкова странно, Кларисима?

— Нищо важно. — Отиде до бюрото му и постави двата документа под светлината на газовата лампа. — Тези два документа са нотариално заверени в енорийските регистри копия, които декларират брака на родителите ти и твоето раждане. И двата са износени и зацапани, сякаш дълго време са били носени в джоб. — Тя посочи към другите два. — Тези документи са също дубликати, макар да са копирани доста лошо. Странното е, че нямат законова сила, защото не са били заверени при нотариус. И все пак са прегънати и изцапани както оригиналите. Предполагам, че дядото ти е направил копията, но не мога да разбера за какво е щял да ги използва или как са станали толкова износени.

Никълъс вдигна едно от незаверените копия. Ръката му рязко трепна, а въздухът запращя и се наелектризира от напрежение.

Клер вдигна поглед и видя, че той се взира в документа със същите яростни мълнии в погледа, които беше видяла, когато бе раздрал портрета на съпругата си. Тя затаи дъх, чудейки се какво можеше да причини такъв гняв.

Никълъс вдигна другото копие и със злоба смачка двата листа в юмрука си. После стана от стола, прекоси стаята и хвърли документите в огъня. Пламъкът се извиси, после отново се притаи сред тлеещите червени въглища.

Клер разтреперана попита:

— Какво не е наред, Никълъс?

Той се взираше в огъня, където листата бавно се превръщаха в пепел.

— Нищо, което да те засяга.

— Причината за гнева ти може би не ме засяга, но не и самата ярост — тихо каза тя. — Не трябва ли добрата любовница да те насърчава да говориш за това, което те безпокои?

— Може би любовницата трябва да попита, но това не означава, че аз ще й отговоря — просъска той. Вероятно съжалил за резкия си тон, добави по-сдържано: — Добрите ти намерения са надлежно отбелязани в паметта ми.

Реши, че предпочита изблиците на бяс и капризите на Никълъс пред лицемерната му маска. Като потисна една въздишка, тя постави обратно другите документи и библията по местата им на лавицата. Той не й обърна внимание, лицето му бе като каменно, докато разпалваше огъня с ръжена.

— Утре е неделя и ще ходя на черковна служба, така че ще си лягам. Лека нощ.

Никълъс вдигна поглед:

— Жалко, че не мога да използвам целувка за края на деня — каза той с крехък хумор. — Недалновидно беше да получа полагаемата ми се част в мината.

Гневът му беше овладян, излъчваше само самота и тъга. Бог знае защо документите толкова го засегнаха, но Клер не можеше да понесе гледката на такава скръб върху лицето му. Със смелост, която беше немислима преди четири дена, тя прекоси стаята, постави длани върху раменете му и каза срамежливо:

— Получил си твоята целувка, но аз мога да те целуна, нали?

Погледът му се прикова в нея, черните му очи бяха присвити.

— Можеш да ме целуваш когато пожелаеш, Кларисима — каза той с дрезгав глас.

Почувства как мускулите му се напрягат, но стоеше неподвижен, изчакваше тя да поеме инициативата. Като се повдигна на пръсти, Клер докосна устните му със своите.

Ръцете му я обгърнаха с явно желание.

— О, Господи, толкова ми е добре.

Устните им се сляха жадно и пламенно. Той пое инициативата и макар да бе планирала кротка прегръдка за лека нощ, тя напълно се отдаде на омайното усещане.

Когато се целуваха в мината, бе тъмно и от близостта им я предпазваше това, че не можеше да го погледне в очите. Объркана от пронизващия му поглед, тя затвори клепачи само за да открие, че без обезпокояващата я гледка се разпалваха другите й сетива. Ромоленето на дъжда върху прозореца, влажната кадифена грубост на езика му. Ароматът на дим и сапун, тялото на Никълъс; дъхът му. Потропването на бучки въглища в решетката на камината; плъзгането на силната му топла длан върху плата на дрехата й сякаш изгаряше гърба й. Скърцането на отваряща се врата.

Уплахата се превърна в усещане за опасност, тя се дръпна и погледна над рамото му. До вратата стоеше една от новите домашни прислужници, Тигуин Елайъс, млад член на методистката черква с висок морал и необуздан език.

Двете жени безмълвно се втренчиха една в друга. Лицето на Тигуин разкриваше, че отказва да повярва на очите си.

Този поглед нарани Клер и я прониза чувството за греховност. Това, което правеше, бе грешно и нищо не можеше да го смекчи.

След миг домашната прислужница се отърси от вцепенението, извъртя се и затвори вратата след себе си.

Изцяло погълнат от желание към Клер, Никълъс не забеляза страничната сцена.

— Ако можеш да си поемеш дъх — промърмори той, като галеше с ръка бедрата й — мога ли да те убедя за нова целувка?

Тя вдигна поглед, разкъсвана от безмилостното душевно колебание между това, което изпитваше в прегръдката му и това, което видя в очите на Тигуин. Клер се задъха:

— Не. Не, трябва да вървя.

Той вдигна ръка, за да я спре, но тя го отблъсна и напусна стаята, без да забелязва нищо около себе си.

Ако само си беше тръгнала преди десет минути.