Неприлично предложение

30

Когато разпозна печата, Майкъл Кениън със свити устни разгъна бележката. Текстът беше кратък и ясен:

— По дяволите! — изсъска Майкъл, след като прочете бележката. Смачка я и яростно я захвърли. — Проклетият Абърдар!

Пратеникът любезно попита:

— Това ли е отговорът ви, милорд?

Гневът на Майкъл бързо премина. Той потопи перото в мастилницата, после написа:

Изчака да засъхне мастилото, запечата бележката, а после я подаде на пратеника. Мъжът се поклони и излезе.

Майкъл безизразно се вторачи в стената, изпитвайки вътрешното напрежение, което винаги го обземаше преди битка. Денят за уреждане на сметките беше дошъл. Дълбоко в душата си знаеше, че няма да избяга от това противопоставяне.

Погледна купчината документи върху бюрото, после я избута встрани. Беше му невъзможно да се съсредоточи върху датите за получаване на новото оборудване. Надигна се уморено, взе шапката си и излезе от кабинета. Когато мина покрай бюрото на Мадок, което се намираше точно пред вратата му, той каза:

— Тръгвам си. Има ли нещо, което искаш да обсъдим?

Мадок се облегна назад в масивния стол и сплете пръсти пред корема си.

— Не, всичко е наред.

Кениън леко кимна, въздъхна от облекчение и напусна.

Мадок се престори, че се връща към работата си, но всъщност се замисли за интересния малък епизод с пратеника на Абърдар. Изчака да минат десет, минути, надигна се и видя Кениън да се отдалечава. После влезе в кантората на господаря си — тази, която беше негова през последните четири години. И след като нямаше никакви други работници, не си направи труда да прикрие ожесточението си.

Много документи се пазеха в кабинета на Кениън, така че никой нямаше да го заподозре, ако го види вътре. Няколко пъти това се бе оказало голямо удобство.

След ругатнята на Кениън се бе чуло шумолене от смачкване и хвърляне на хартия. Мадок огледа пода и бързо намери направената на топка бележка в ъгъла на стаята. След като я приглади, прочете съдържанието й веднъж, после още веднъж и не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е лесно, съвсем лесно. Определено Господ беше на негова страна.

Както обикновено Никълъс беше прав — много интересни неща можеха да се правят, докато се къпеш. Когато приключиха, Клер беше съвършено чиста и мъркаше като коте. После двамата дремнаха няколко часа, а когато се надигнаха, си поделиха закуската. След като приключиха с храненето, тя нежно го целуна.

— Ще се видим след сбирката. От този тип творци ли си, които не обичат да показват творбите си по време на работа или тази вечер ще ми позволиш да чуя композирането ти?

— Предпочитам да изчакам, докато я довърша. — За миг втренченият му поглед се задържа върху нея. После нежно я потупа по гърба. — Ако не побързаш, ще закъснееш.

След като постави бонето си, тя излезе и се запъти към конюшнята, където я чакаше каретата с кончето. Стигна почти до главния вход, когато си спомни, че възнамеряваше да занесе няколко книги на Оуен. Щяха да минат седмици, преди той да може да се върне на работа, и искаше добре да използва времето си. И макар след сватбата да му беше изпратила няколко тома, вероятно вече ги беше прочел.

Тя спря каретата пред къщата и върза юздите за една от гранитните колони. Когато влезе вътре, се насочи направо към библиотеката. Нямаше й следа от Никълъс — вероятно вече беше се оттеглил в стаята за музика.

Клер избра книгите и понечи да излезе, когато ярка светлина от бюрото на Никълъс проблесна в очите й. Любопитна, тя се приближи да погледне и установи, че слънчевите лъчи се отразяваха върху късчето кварц, премесен със сребро. Вдигна минерала в ръка и го преобърна. Значи това беше известният образец от сребърната жила, който беше открит с такъв риск и от когото в края на краищата се нуждаеха. След всичко, което се беше случило през последните две седмици, не бе успяла да го види. Е, от него ставаше подходящо преспапие.

Тъкмо го поставяше обратно върху бюрото, когато видя бележката, затисната от камъка. Листът не бе прегънат и ясно се виждаше четливият почерк:

Страх изпълни душата й. Не… мили Боже, не… Захвърляйки книгите на бюрото, тя грабна бележката. Когато я прочете отново, се разтрепери от гняв. Проклетият Никълъс! След като се закле, че няма да направи нищо необмислено, той отиде направо в бърлогата на лъва. Един официален дуел щеше да изисква секунданти, затова Никълъс вероятно иска само да разговаря, но как можеше да бъде толкова наивен и да повярва на лорд Майкъл след всичко, което им се случи? И как тя можа да бъде толкова доверчива, за да повярва на Никълъс?

Едва предната нощ й бе споменал, че циганите изкусно лъжат, когато е необходимо, и очевидно беше усвоил това умение. Вероятно е изпратил бележка на лорд Майкъл, преди да се любят, и е получил отговор преди вечерята. Проклетият, коварен, наивен…

Обидите се редуваха в съзнанието й, докато тичаше отново към конюшнята. Като видя главния коняр, се задъха:

— Лорд Абърдар излезе ли?

— Преди около пет минути, милостива госпожо.

— Оседлай ми коня — нареди тя. Но когато си спомни, че Ронда я няма, бързо добави: — Някой кротък кон. И постави обикновено седло, а не това за дами.

Той огледа с недоумение модерната й рокля, но покорно се подчини. Разярена, тя крачеше пред конюшнята, едва способна да осъзнае, че никога преди това в живота си не беше изпадала в такава ярост — страстта, която Никълъс беше развихрил в душата й, беше изчезнала по необясним начин. Разбира се, никога през живота си не бе изпитвала и такъв страх. Всяка минута от този следобед, прекарана с Никълъс, изплува в съзнанието й. Чак сега установи, че той беше необикновено напрегнат — дори й беше казал сбогом, в случай че нещо непредвидено се случи. При тази мисъл стомахът и се сви на топка.

За миг си помисли да вземе със себе си и коняря, но след момент на размисъл реши да не го прави. Това не беше конфликт, който можеше да се разреши между въоръжени подчинени, както между наемни банди на средновековни рицари. Една жена имаше по-голям шанс да прекрати жестокостта между двама мъже. Те бяха възпитани английски джентълмени и тя щеше да използва докрай този факт.

Конярят изведе оседланата дореста кобила и Клер се метна на седлото. Полата й се набра около коленете, разголи глезените й, но благоприличието беше последното нещо, което можеше да я обезпокои. Спомняйки си за каретата и кончето с вързани юзди пред къщата, тя каза:

— Моля те, прибери каретата, която е пред къщата. Няма да ми трябва.

После излезе от конюшнята и препусна. Благодари на Бога, че през последните седмици бе яздила толкова много, а после благодари на Никълъс, че всички коне бяха толкова добре обучени.

Карбач беше малка порутена крепост, която се намираше на едно пасище между Абърдар и Брин. Преди години там се е намирал стражевия пост на главния замък Абърдар. Нямаше да й отнеме много време да стигне до мястото.

Кога ще стигне достатъчно близо, за да може да чуе изстрел?

Докато препускаше по пътеката, се молеше с най-пламенната молитва в своя живот.

Карбач се издигаше на върха на един хълм, от който се разкриваше красивата гледка на цялата долина. През вековете дървета бяха избуяли, камъните бяха ограбени, за да ги използват за нещо друго, оставяйки руини и срутени стени в центъра на слънчевото пасбище. За децата това бе прекрасно място за игри на криеница, а за възрастните предлагаше усамотение.

Никълъс се взираше напрегнато в дърветата, но не се изненада, когато видя Майкъл вече да го чака на поляната, облегнат на една от ниските стени с ръце, скръстени пред гърдите. Спокойната му поза не съответстваше на напрегнатото му лице.

Когато Никълъс слезе от коня си, Майкъл изръмжа:

— Закъсняваш.

— Както разбирам, часовникът ти продължава да избързва. — Никълъс върза юздите на коня си на един клон. — Никога ли не ти е минавала мисълта да закъснееш дори с една минута?

— Не ми губи времето с блудкави спомени. По дяволите, защо ме извика тук?

Без да бърза, Никълъс си проправи път през камъните, дръжката на камшика леко удряше бедрата му под наметалото. И въпреки че реши да не взима пистолет за тази среща, не искаше да остане напълно невъоръжен. Спря се само на петнадесет крачки от Майкъл.

— Поради няколко причини. Най-важната е да разбера защо ме мразиш. И тъй като не се държиш така с Люсиен и Рафи, предположих, че имаш нещо лично срещу мен.

През стиснати устни Майкъл процеди:

— Правилно си предположил.

Когато не последва обяснение, Никълъс каза насърчително:

— Единственият мотив, които ми идва наум, е наистина лошите ми навици и непримиримост. Младостта ни кара да се съревноваваме и доста чест сме заставали един срещу друг. Обикновено тези сблъсъци са били много полезни за мен. Никога не съм се сърдил, когато губех, но аз мразя да губя. Това ли е проблемът — печеля много често и от години не съм губил?

— Не ставай смешен — изсъска Майкъл. — Ученическите съревнования нямат нищо общо с това.

Никълъс не се ядоса — винаги е било много трудно да накараш Майкъл да се разкрие.

— Какъв смъртен грях съм извършил, че не можеш да ми го кажеш?

Мускулите около челюстта на Майкъл изпъкнаха.

— Веднъж вече ти казах, смъртта е разрешението. Аз… аз нямам друг избор, освен да те убия.

А той наистина не го искаше, затова Никълъс трябваше да разбере какво го измъчва.

— Не съм дошъл тук да умра, Майкъл, макар че, ако трябва да се бия, ще го направя. — Постави ръка на хълбока и надигна наметалото си, за да разкрие камшика, ако Майкъл не го е забелязал. — Но преди да го направя, трябва да разбера дали си отговорен за опитите да ме убиеш. — За кратко у него припламна гняв, но Никълъс бързо успя да го потисне. — Това, което не мога да ти простя е, че животът на Клер беше изложен на опасност. Именно затова те питам дали ти стоиш зад всичко това. Толкова ли си полудял, че да убиеш невинна жена, за да стигнеш до мен?

— Нямам представа за какво говориш!

— Един ден, след като се върна в Пенрийт, яздех с Клер и група деца, когато куршум леко рани моя кон. Клер беше сигурна, че ти си стрелял, но аз реших, че това е бракониер. Много си добър, за да пропуснеш.

— Прав си — ако исках да те застрелям в гръб, вече щях да съм го направил. — Майкъл се намръщи. — Трябва да е някой от другите ти врагове.

— Не мога да се сетя за никой друг, който иска да ме убие, така че не обърнах внимание на този изстрел. — Гласът на Никълъс стана остър. — Обаче не мога да си обясня за петимата мъже, които ни устроиха засада, когато бяхме в странноприемницата в планината с Клер. През нощта запалиха постройката, а после ни изчакаха с пушки, готови за стрелба, ако се опитаме да избягаме.

Очите на Майкъл се разшириха от искрена изненада.

— И сте се измъкнали невредими?

— Да, но не и с твоя помощ. — Никълъс бръкна в джоба си, извади сребърната кутийка за карти, после я хвърли през поляната. Майкъл инстинктивно посегна под наметалото. Движението потвърди подозрението на Никълъс, че другият мъж беше дошъл въоръжен.

Когато забеляза, че Никълъс не хвърля нищо опасно, Майкъл рязко смени движението и улови предмета с една ръка. Разпознал сребърната си кутийка, той попита:

— Откъде си взел кутийката ми за карти? — Вдигна глава, а очите му блестяха от гняв. — Отново ли си влизал в моя собственост?

— Намерихме я пред странноприемницата, където устроиха засадата ни — отвърна Никълъс. — В съда това може да е достатъчно, за да те окачат на бесилото. И въпреки доказателството все още не мога да повярвам, че може да си станал толкова страхлив и ще наемеш бандити да ти помагат. — Споменът за куршума, който за малко не улучи Клер и ужаса при бягството наруши хладнокръвието на Никълъс. — Е? Какво ще кажеш в защита?

— Не трябва да ти отговарям, Абърдар, но смятам, че правилно си преценил. Дадох най-доброто от себе си, за да счупя врата ти в Лондон и бях планирал да те предизвикам отново, но този път на истински дуел. Но нямам нищо общо с тези засади. — Майкъл вдигна кутийката. — Не успях да я открия няколко дена. Не знаех къде е точно, защото често забравям да я взема. — Той пусна кутийката в джоба си. — Такова доказателство за моето коварство. Очевидно имаш повече врагове, отколкото предполагаш.

Като видя, че другият мъж не го разбира, Никълъс заговори вече с нетърпение:

— Не се прави на глупак, не разбираш ли какво означава това? Ако откровено ми казваш истината, значи някой се опитва да ме убие, за да може да обвини теб. Би трябвало да те разтревожи.

Майкъл погледна уплашено.

— Не е разумно.

— Имаш ли по-добра идея?

Тишината беше нарушена от тропот на копита. Никълъс се извърна и видя Клер да галопира между дърветата с развети коси и поли и със страх, изписан върху лицето и. Тя се отпусна, когато видя, че той е добре, но погледът й стана загрижен, когато се премести върху Майкъл. Леко развеселен, Никълъс изрече:

— Предполагам, че си спомняш Клер от Лондон.

Майкъл се намръщи.

— Не можеш ли да контролираш съпругата си, Абърдар?

— Лесно е да го кажеш, когато никога не си бил женен — сухо отвърна Никълъс. — Но той е прав, Клер. Твоята намеса не е нито необходима, нито желана.

Намръщена, сякаш й двамата бяха вироглави ученици, тя слезе от коня, като разкри толкова много от краката си, че на Никълъс му се прииска да метне наметалото си върху нея.

— Мъжете винаги казват така, когато вършат глупости. Надявам се, че докато съм тук, няма да се убиете.

— Не мисля, че убийството е неизбежно — каза Никълъс. — Интересната загадка е кой се опитва да ни убие. Майкъл твърди, че не е замесен нито в случайната стрелба, нито в нападението на странноприемницата.

— И ти му вярваш? — Клер скептично изви вежди. — Ако не е лорд Майкъл, тогава кой е?

Друг глас се разнесе от далечината.

— Сега ще разберете, лейди Абърдар. — И тримата се извърнаха и видяха Джордж Мадок да се измъква зад една стена с очи като лед и с пушка в ръцете, готова за стрелба. Като извърна поглед към Клер, той каза: — Не бях планувал да бъдеш тук, но не мога да кажа, че ще ме обезпокои това, да те убия заедно с другите. Винаги си създавала ужасни главоболия.

Майкъл направи рязко движение, но Мадок извърна цевта към него.

— Не се опитвай да направиш нещо, Кениън, или ще стрелям.

Мадок кимна от задоволство, когато Майкъл замръзна.

— Бих искал да те видя да изпълняваш заповеди, вместо да даваш такива. — Вдигнете високо ръце и тримата. Не знаете ли, че Най Уилкинс е бил снайперист в армията? Има безпогрешен прицел. Продължава да поддържа контакти с някои от старите си приятели. Изненадах се, когато разбрах, че си успял да се измъкнеш, Абърдар — по-умен си, отколкото си мислех. Разбира се, циганите са известни с хитростта си.

Когато Клер и другите вдигнаха ръце, Уилкинс се приближи и насочи пушката си към Никълъс. Миньорът беше висок и слаб, приличаше на Майкъл и Клер предположи, че именно него са видели през нощта, когато подпалиха странноприемницата.

Очите на Майкъл се превърнаха в малки процепи.

— Предполагам, че ти си откраднал кутийката ми за карти от кабинета.

— Аха, точно както днес намерих бележката на Абърдар. — Светлите очи на Мадок блестяха от злоба. — Никога не си гледал на мен като на сериозна опасност, нали? За теб бях само един ниско платен служител. Вероятно си мислиш, че не знам как да използвам това оръжие, но съм дяволски добър в стрелбата. Добих умения в стрелба по време на лов из твоето имение, докато ти гонеше французите. За малко да убия Абърдар, но дори снайперист от армията щеше да има проблеми. — Той дрезгаво се засмя. — По-умен съм от вас и много по-упорит и сега мината ще бъде моя.

— Кое? — попита Майкъл.

— Рудникът. Работих и се потих дълги години и от всяка гледна точка мината трябва да ми принадлежи. — Очите му заблестяха от чувството за справедливост. — Благодарение на мен е толкова печеливша. Дори след като ти изпращах правдоподобна сума, твърде много пари оставаха за мен. А ти беше много глупав, за да разбереш, че аз те мамя.

— Грешиш. — Нетрепващият поглед на Майкъл беше като на тигър, готов за нападение. — Знаех, че присвояваш незаконно, просто не беше важно за мен да разкрия подробностите, докато не разреша другите проблеми, причинени от управлението ти.

Злобно изражение се изписа върху лицето на Мадок. Клер се напрегна, чудейки се дали беше уместно Майкъл да се опитва да го провокира.

Вероятно мислейки същото, Никълъс се обади с хладнокръвен глас:

— Всичко е много интересно, но какво е моето място тук? Ние се сблъскахме само за кратко, когато посетих мината, но едва ли това е достатъчно, за да си набележиш мен и Клер и да искаш да ни убиеш.

— Презирам ви и двамата. И макар да си опетнен с циганска кръв, ти си граф. И каква е тази набожна кучка, освен едно селско момиче, което може да си вдига краката. Никой от вас няма моята интелигентност и амбиция и въпреки тона без всякакви усилия тънете в разкош — процеди Мадок през стиснати зъби. — Но си прав, че не те мразя толкова, колкото Кениън. Ето защо реших да те убия бързо, като оставя доказателство, че Кениън е отговорен за това.

Той се усмихна с грозна усмивка.

— Очаквах с нетърпение да видя как лорд Майкъл Кениън ще се опитва да се оправдава за убийството ти. Казват, че обесването е било болезнено, но не и толкова, колкото може да бъде унижението пред обществото. Ти толкова упорито се опитваше да се докажеш, а всичко щеше да свърши на ешафода.

От напрегнатостта върху лицето на Майкъл Клер предположи, че той го разбира много добре, но когато отговори, гласът му беше ироничен:

— Съжалявам, че ще трябва да те лиша от забавлението ти.

Мадок сви рамене.

— Всеки интелигентен човек трябва да действа гъвкаво. След като се провалих в убийството на Абърдар и обвинението срещу теб, сега просто ще застрелям и двамата. И тъй като омразата ти към Абърдар е известна на всички, ще си помислят, че сте стреляли един срещу друг и нейно превзето благородие е попаднала под кръстосания огън. Жалко, но никой не може да очаква нещо повече от един циганин и един напълно полудял войник.

Изражението му беше раздразнително.

— И когато нещата се успокоят, много добре ще подправя последните ви желания и неочаквано отникъде ще се появят новите ви завещания. Като награда за моята „вярна служба“ ще ми оставите мината, Брин Минор и пет хиляди паунда. Наясно съм, че ако поискам цялото ви наследство, това ще направи семействата ви подозрителни. Не, ще се задоволя с мината, имението и малко пари. След смъртта на двама ви ще бъда най-силният мъж в долината.

Беше много горд от умния си план и Клер се чудеше дали има някакъв начин да го използва срещу него. Силното желание да се хвали го бе накарало да разкрие тайната си схема — един умен мъж би ги застрелял веднага. А той правеше грешка като обвиняваше Майкъл — подценяваше противниците си.

Извърна поглед към Уилкинс и слабата й надежда изчезна. Каквато й да беше слабостта на Мадок, Уилкинс нямаше вид на мъж, който щеше да бъде отклонен от смъртоносната си цел. Ужас започна да я обхваща. Вярваше в отвъдния живот, а в този момент душата й беше в добро състояние. И въпреки че не се страхуваше от смъртта, все още не искаше да умира — не й когато с Никълъс току-що се бяха открили един за друг.

— Благодаря, че ми отговори на въпроса — изрече Никълъс с подигравателна любезност. — Не бих искал да умра в невежество. — Той извърна очи към Майкъл. — Трябваше да действаш по-бързо, Майкъл. Сега пропусна шанса си да ме убиеш.

Може би беше само предчувствие, но Клер усети, че двамата мъже си предадоха някакво мълчаливо съобщение. Сърцето й биеше лудо, макар Никълъс и Майкъл да бяха силни, те не бяха въоръжени. Какво можеха да направят срещу двама въоръжени мъже, когато са с голи ръце?

Прозрението я връхлетя с безпощадна яснота — нямаше никакъв спор, че не трябва да чакат да ги убият. Никълъс и Майкъл го бяха разбрали от самото начало. Всеки момент щяха да се опитат да убият нападателите заради увереността си, че ще постъпят по-добре, отколкото, ако не направят нищо и че ще постъпят по-достойно, ако умрат в бой.

Умът й трескаво започна да препуска. Бяха трима срещу двама въоръжени с пушки. Веднага след като оръжието им бъде отнето, щеше да започне ръкопашен бой и ако станеше така, тя би заложила всичко за падналите ангели.

И тъй като беше жена, въоръжените мъже й обръщаха по-малко внимание. Беше най-близо до Уилкинс; ако нападне снайпериста, щеше да му трябва време, за да извърне оръжието си към нея и в последвалото безредие можеше да осигури на Никълъс и Майкъл критичните секунди, от които се нуждаеха.

Злорадият глас на Мадок прекъсна мислите й.

— Кажете си молитвите, ако мислите, че това ще ви направи подобри. Уилкинс, заеми се с Абърдар и съпругата му. Кениън е мой.

Преди Клер да задейства недомисления си план, Никълъс се обади:

— Изчакайте. Не се съмнявам, че ме смятате за сантиментален глупак, но бих искал да целуна съпругата си за сбогом.

Мадок се вторачи с интерес в Клер, сякаш я виждаше за първи път.

— Разбирам, превърнала си се в доста сексапилна малка блудница. Казват, че по душа всички дъщери на проповедници са разпуснати жени — и ти трябва да си такава, за да разтвориш краката си на циганин. Уилкинс, не я убивай още. Можем да се позабавляваме, след като приключим с двамата мъже. — Той кимна на Никълъс. — Давай, целуни я. Направи го добре, за да я разпалиш за нас.

Дива ярост заблестя в очите на Никълъс. Сърцето на Клер почти спря; ако сега нападнеше Мадок, щеше да се обрече на смърт. Прехапа устната си, за да не извика и с очи отчаяно го молеше да изчака.

Разтреперан, той си пое въздух и успя да овладее яростта си, после се приближи до нея:

— Обичам те, Клер. Трябваше да ти го казвам по-често. — Думите му толкова я сепнаха, че почти не чу какво й прошепна като се наведе да я целуне. — Когато те бутна на земята, претърколи се зад някой камък, после бягай.

Мислите им работеха в една и съща насока. След като дойде да я целуне, вече беше по-близо до Уилкинс и прегръдката им можеше да му даде възможност да ги залиса, точно това обмисляше и тя. И понеже знаеше, че едно леко нейно движение можеше да осуети плана му, тя кимна в съгласие, макар да не възнамеряваше да бяга. На глас изрече:

— Обичам те, Никълъс. Ако не отидеш в рая, ще дойда при теб, където и да си. — Гласът й трепереше. — „Можеш ли да запалиш свещичка за мен, ако се проваля.“

Видя непоносимата болка, изписана върху лицето му и знаеше, че изражението му отразява като огледало нейните чувства. Какъвто й план да бе подготвила в ума си, ако късметът беше против тях, можеше това да е последната им целувка.

Прегърнаха се бурно, жаждата за живот пламна в телата им. Изглеждаше й невъзможно, че след минута може да е мъртва с разкъсано и облято с кръв тяло. И Никълъс…

Пръстите й се впиха в раменете му. Насили се да отпусне прегръдката, за да е готова, щом Никълъс я избута, да не го повлече.

И въпреки отчаяния си копнеж, усети жадния интерес на въоръжените мъже. Разсеяността им даде възможност на дебнещия Майкъл. Той се хвърли на една страна, далеч от пушката на Мадок.

В същия миг Никълъс блъсна Клер и изкрещи:

— Сега!

Когато падна на земята, той скочи в противоположната посока към Уилкинс.

Неприятно изненадан, въоръженият мъж загуби няколко ценни секунди, докато се опитваше да се прицели в жертвата си. Но преди да успее, камшикът сякаш от магия се появи в ръката на Никълъс и той ожесточено замахна.

Дивият му скок го приближи достатъчно близо, за да увие ремъка около пушката на Уилкинс. Камшикът наведе цевта надолу и отклони прицела на миньора. Освирепял, Уилкинс задърпа оръжието си, опитваше се да го освободи, така че да стреля.

Клер забеляза, че Майкъл беше въоръжен — имаше пистолет. Той и Мадок се прицелиха един в друг, стреляха едновременно и изстрелите отекнаха в гората.

Викът на Мадок бе последван от тихо шуртене на кръв, когато куршумът прониза гърлото му. Майкъл падна и се претърколи на земята. И макар Клер да не успя да види рана, предположи, че е бил улучен, вероятно смъртоносно.

Но нямаше време да се интересува от Майкъл, защото ожесточената схватка между Никълъс и Уилкинс продължаваше. Никълъс се опитваше да издърпа пушката, а въоръженият мъж решително я стискаше. Клер се изправи на крака и се хвърли към двамата мъже.

И изведнъж ремъкът рязко се разхлаби и Никълъс загуби равновесие. Залитна назад и падна на едно коляно. Уилкинс отстъпи, далеч от замаха на камшика, прицели се, зловещи искри блестяха в очите му. Никълъс се опита да отскочи, но заради неудобната си поза стана невъзможно да се отмести достатъчно бързо и да избегне изстрела на Уилкинс.

Обхваната от неудържим страх, Клер се хвърли напред в отчаян опит да спре куршума. Дланта й отклони цевта в мига, в който изстрелът избухна с оглушителна сила: Ударът скова лявата й страна, извъртя я и тя се строполи на влажната трева. Остана неподвижна, твърде уплашена, за да се помръдне.

Никълъс изкрещя:

— Клер!

С отчаяно изражение върху лицето си той се строполи на колене и повдигна тялото й в скута си.

Клер погледна над рамото му и видя, че ругаейки, Уилкинс презареди с невероятна бързина. Когато въоръженият мъж вдигна отново пушката, тя се опита да предупреди Никълъс за опасността, но не успя да проговори. Отново се чу изстрел, този път по-слаб, по-остър от този на пушката. Яркочервена кръв бликна върху гърдите на Уилкинс, той се извъртя и падна, а оръжието му се отметна във въздуха, преди да падне на земята.

Клер извърна глава и видя Майкъл да лежи по корем, пистолетът бе здраво стиснат в ръцете, блед дим се извиваше нагоре от цевта. Той не само бе жив, но спаси живота на Никълъс, учудено си помисли тя. Наистина Господ помагаше по най-невероятни начини. Бе замаяна, не можеше съвсем ясно да проумее, че само за няколко секунди в престрелката бяха повалени двама мъже. Когато Никълъс разкъса левия й ръкав, болка я прониза и тя изстена. След бърз оглед, успокоен той каза:

— Куршумът е засегнал горната част от ръката ти. Може дяволски да боли, но не е минал през костта. Ще се оправиш, Клер. Дори кървенето не е много силно. — Той издърпа шалчето си и здраво го върза над раната.

Вцепенението й започна да намалява. Както каза на Никълъс, ръката я болеше ужасно — всеки, който е говорил „само за леко одраскване“ никога не е изпитвал това — и то болеше много повече от счупен глезен.

Тя внимателно се надигна и Никълъс я издърпа, за да може да се облегне на стената. След като я закрепи, той отчаяно процеди:

— По дяволите, защо постъпи толкова глупаво? Можеха да те убият.

Тя нервно се усмихна.

— Защо не направи нищо да се защитиш, когато Уилкинс зареди отново?

— Знаех, че Майкъл ще се погрижи за него… — гласът му рязко стихна.

— Рискува живота си заради мен, любов моя. Не можех ли да направя същото и аз за теб? — прошепна Клер с нежна усмивка.

Лицето му се сгърчи, опитвайки се да контролира обърканите си емоции.

Преди Никълъс да успее да проговори, Майкъл извика:

— Лейди Абърдар добре ли е?

Никълъс дълбоко си пое дъх и се успокои.

— Да, благодаря ти. — Той докосна косата на Клер с леко треперещи пръсти.

— Изправи се и се отдалечи от съпругата си, Абърдар — дрезгаво изрече Майкъл. — Време е да разрешим това, което ни събра тук, а не искам да я наранявам.

Гласът на другия мъж изтръгна Никълъс от вцепенението му. Той вдигна поглед и изведнъж застана нащрек.

Майкъл стоеше изправен, озарен от залязващото слънце и с пистолет, стиснат в ръце.

А цевта беше насочена право в сърцето на Никълъс.