Нерви

ПЪРВА ГЛАВА

КАКТО ПОВЕЧЕТО НЕЩА В ЖИВОТА НА ЖЕНИТЕ и решението на жена ми да се разведе с мен дойде внезапно. Или поне бе ми съобщено внезапно. Така както внезапно бе решила да се омъжи за мен, както внезапно сметна преди двайсет години — в уплахата си на неочаквано забременяла хлапачка, — че е още малка да ражда и да гледа деца, както няколко години по-късно внезапно се отказа от отчаяните си опити да излекува повредата, която съвсем неопитният ми студентски скалпел бе нанесъл върху женската й природа, и реши да си вземем и да отгледаме чуждо дете, така както... И т. н., и т. н. С две думи — така както бе протекъл целият ни двайсетгодишен семеен живот, живот на внезапни решения от нейна страна и на старания от моя да осигуря на тези решения реализация като на невнезапни. В този смисъл отношенията ми с моята Ани симпатично наподобяваха отношенията между мъж на години и с възможности и негова чувствително по-млада любовница. С тези минуси обаче, че с някакви особени възможности в материално отношение не съм бил никога, че жена ми не ми е любовница и освен Всичко друго ми е почти връстница. Както от всеки нормален мъж и от мен се искаше само едно, за да бъде животът ни щастлив — просто да свикна с жена си. И аз мисля, че в края на краищата бях успял да го постигна. Недоумявам обаче коя бе оная сила, която унищожи с един замах моите двайсетгодишни усилия. Прехвърлям през ума си какво ли не — като престъпник, който не знае за кое престъпление точно са го арестували внезапно — и с все по-нарастваща тревога достигам до онова, което тя каза преди няколко месеца насън и с което оттогава отне моя. Бе ме събудил викът й, а когато се опитах да я успокоя (очевидно имаше кошмари), тя се изправи, махайки отчаяно ръце срещу мен, сякаш се бранеше, и закрещя още по-силно с невиждащи, но широко отворени от ужас очи:

— Убиец!... Махай се!...

Не даваше да я докосна, след малко се поуспокои и заспа, свита на кълбо в другия край на широката спалня. През последните месеци забелязах въобще доста сериозна промяна в държането й. Избягва да говори и въобще да остава насаме с мен, задържа се вкъщи само когато и Владо си е у дома, все излиза рано и се връща късно... Започна и да спи в кабинета, имала спешна работа, а когато няколко пъти влизах нощем, я заварвах будна или заспала във фотьойла и куп фасове в пепелниците. В пепелниците — това означава, че е пушила не на бюрото си, а движейки се из кабинета. Отслабна, около очите й потъмня, движенията й станаха някак остри и несинхронизирани, а при моите нощни влизания в кабинета все се стряскаше й в погледа й имаше нещо от ужаса на онова бълнуване. Опитвах се да я накарам да си легне, съветвах я да не се преуморява, но тя отваряше прозореца и сядаше на бюрото, заявявайки ми, че съм длъжен да я оставя да си гледа работата и сама да си решава професионалните проблеми. Каква работа и какви толкова страшни професионални проблеми у една журналистка, занимаваща се с писмата на читателите на един столичен вестник?...

Та в една такава нощ тя внезапно ми заяви — почти по същия начин, по който например би ме уведомила за купуването на нови пердета за спалнята, — че е подала молба за развод. Истинските причини съм щял да ги науча от друго място (всъщност съм си ги бил знаел!), а за формулировката на делото ми предлагала, понеже сме интелигентни хора, взаимно съгласие поради несходство на характерите.

Като на човек, запознат донякъде с психологията,на мен ми е ясно, че истинските причини вероятно ще трябва да ги търся в най-тясна връзка с оня неин нощен кошмар, след който тя започна да се стряска, когато влизам в кабинета й по никое време. А това вече е достатъчно основание за прощаване със спокойния сън и на човек (как каза тя — убиец!) дори и с по-здрави нерви от моите.

Както и да е, за мен най-важното сега е да запазя самообладание и да успея не да й внуша — на моята жена никой не би могъл да й внуши нещо, най-малко пък аз, — а да й помогна незабелязано за самата нея да стигне до извода, че тия нейни кошмари са резултат на недоразумение, на прекалената й мнителност, подозрителност, чувствителност, изнервеност или не знам що. Най-сигурният начин да убедиш в нещо една собствена съпруга — и особено моята — е да направиш така, щото тя да смята, че сама е стигнала до същото. Изисква усилия, но е ефикасно. Както вече казах обаче, няколкото ми плахи опита за обяснение завършиха без особен успех. Все пак аз съм хирург, а не психолог или следовател криминалист и доколкото се справям с психологическите ребуси, го постигам само благодарение на общата си културица по въпроса, придобита повече в практиката, отколкото от теорията.

Като кажа следовател криминалист, вече ме побива някаква много специална тръпка. Особено след онова, което крещя жена ми насън. Известно е, че ако се хванеш по-сериозно за работа, не е невъзможно да внушиш на човек с по-разхлопани нерви, че е престъпник. Например убиец. И да го изкараш от релсите. Какво да говорим за човек с моите нерви!

Все пак, ако не друго, аз мога поне да изглеждам спокоен. Даже ако се запретна, не е изключено и да успея на свой ред да изкарам от релси те жена ми. с която след един час трябва да се явим в бракоразводната зала на делото по „взаимно съгласие“ и която в момента също като мен се приготвя, само че зад панелната стена, тъй като от един месец живеем в отделни стаи. Струва ли си обаче да се запрятам? Дългото ми съжителство с нея ме е научило ако не на друго, то поне на разумно въздържане от каквито и да е опити за логично изясняване на възникналите проблеми между нас. Неведнъж-след многобройните си абсурдни диалози с нея съм си мислел, че не ще да е случайно, дето през Средновековието толкова често са изгаряли жени като вещици. Изглежда, за идеолозите на Светата инквизиция тайните на женската душа не са били никакви тайни и дори и най-младшите и най-бездарните им научни сътрудници са знаели азбучната истина, че нито на този, нито на онзи свят съществува местенце, където дяволът би могъл да се чувствува по у дома си. Жалко, че моята Ани не е живяла по онова романтично време. За нейното изгаряне (за да е по-сигурно!) научните сътрудници щяха да изсекат с бригадирски ентусиазъм поне един Булонски лес, а името й щеше да влезе в учебниците по история с не по-малка слава от това на Жана Д’Арк, която бе направила луди две враждуващи помежду си армии.

Да, ако Ани беше човек като хората, щяхме да седнем, да изпушим по една цигара и докато си изпием кафето, всички спорни въпроси между нас щяха да престанат да бъдат такива. За съжаление подобен разговор с нея не може да се проведе. Не ентусиастите на Светата инквизиция и не мъжете от две враждуващи армии — ! тя е в състояние да направи луд и самия Господ Бог, ако той, воден от някаква наивна вяра в логика, разум или други подобни понятия, се реши да оспори някакво нейно становище или решение.

Така че обяснителен разговор, в смисъл защо, как така изведнъж, това ли е най-разумното решение, дай да се изясним и други подобни, би бил излишен, още повече че от години вече и почти сме изгубили навика да си говорим за друго, освен за сина, по неизбежност. И моята задача в случая щеше да бъде доста по-лека, ако не бе ме подгонил кошмарът на нейните нощни кошмари. Сигурен съм, че ако на моето място би бил мъж с по-малък семеен стаж (или поне с жена, различна от Ани), то той не би се поколебал да се запретне да изкара тази жена от релсите с надежда евентуално да научи нещо повече. Човек като мен обаче едва ли би се впуснал в такъв рискован експеримент. Опитът и особено личният — казват древните — е по-мъдър и от самото знание, а какво да говорим за човек като мен, при когото опитът и знанието в това отношение се допълват така хармонично? Който трупа познания, той трупа тъга — се казваше на едно място в онази-старата книга, а на езика на шахмата това означава, че трупащият познания се учи да предвижда нещата от живота с все повече ходове напред и постепенно да се отказва от все повече от тях. Крайната степен на този процес пък довежда до абсурдното осъзнаване на пълното безсмислие на по-нататъшния живот на индивида — нещо, на което впрочем се дължат голяма част от самоубийствата, особено сред духовно по-издигнати хора. Разбира се, аз съм твърде далеч от тая степен, живее ми се и още как, но разговор с Ани няма да проведа. Вече се познаваме толкова добре, че натрупаните познания и опит биха могли да ни спестят поне тъгата (най-меко казано) от обяснителен диалог. А що се отнася до възможността да науча нещо повече от нея във връзка с кошмарите й, то това може да стане със същия успех и ако си поговоря с нея сам, мислено. Резултатът ще бъде същият, а от психическа гледна точка ще бъде несравнимо по-здравословно, да не говорим, че вече ми е станало и почти навик. Вече не помня откога с нея си разговарям предимно по тоя начин и мисля, че това не е без връзка с факта, че инфарктът, който изтръшка сума мои връстници, все още не смее да ми пробута някой от пехливанските си номера, от време на време само ми се зъби отдалече, но аз се правя, че не го забелязвам.

— ЧЕСТИТА СВОБОДА! — бих могъл да подхвърля като начало през моя отворен портал, през хола и през нейната полуоткрехната врата.

— Благодаря, подобно — ще отвърне тя хапливо, а от бързината и точността на реакцията й ще може да се заключи, че е очаквала да й кажа точно това, точно сега и точно по този начин.

— Макар и малко в аванс — ще продължа, зарадван от успешното начало на. диалога, би могла пък и да не ми отговори. — След един час вече... Либерте шери! Впрочем готова ли си за посрещането й?

— Това не те засяга — ще отвърне тя след малка пауза, а това вече ще означава, че влиза във форма, защото отмерените до микрон паузи са нейното свръхбактериологическо оръжие, с което е успявала неведнъж и по удивително ефикасен начин да разложи вътрешно и неспасяемо психическото ми равновесие.

— Имам една молба — ще съобщя равно, предимството на дългата позиционна война пък е, че познаваш вече и инвентарните номера на оръжието на противника и можеш, ако не да го победиш, то поне да се съпротивляваш достойно и най-важното — от време на време да го вадиш от равновесие.

— Моля.

— Да побързаш с тоалета си, ако е възможно. Поне този път. Бракоразводното дело не е нито опера, нито театър, та да влезем за второто действие. Както впрочем е било винаги през мрачните и убийствени за теб двайсет години от нашия съвместен живот.

През моя портал, през хола, през нейната полуотворена врата и даже през панелната стена почти виждам победоносната иронична усмивка, с която ми отговаря, защото аз съм простакът на семейството:

— Това едва ли е имало някакво значение за теб. Ти най-често заспиваше в театъра.

Заспивах, разбира се. Това беше единственият нормален резултат от сбора на двете събираеми — това, което ми налагат ежедневно моите дежурства в болницата, и онова, което ми предлага родният оперен и театрален афиш. Да не говорим за оперетния... А; да — оперета, разбира се.

— Закъсненията ни нямаха значение само когато ходехме на оперета. Защото оперетата е като семейството.. В което и действие да влезеш, все едни и същи глупости ще чуеш. А колкото до заспиването...

Ще последва отново нейната микронно точна пауза с една бучица лед в гласа:

— Никой не те е карал да ме чакаш. Да си си ходила за първото действие.

Щях да си ходя, ако имахме две коли. Или поне две книжки. Мадам Ани обаче въобще не се и опита да изкара шофьорските курсове и с право. Къде-къде по-за предпочитане е да си имаш частен шофьор: хем си пиеш на гости уискито, хем после му удариш един сън, докато вечно бодрият и трезвен като празна спринцовка младеж до теб прибира към къщи колелатото подразделение на семейното гнездо. Ако мадам имаше книжка,, щях да й оставям въпросното колелато съоръжение и да отивам за началото на спектакъла. Но тъй като, първо, на театър, опера, концерт или каквото и да е тя не може (трябва да казвам вече — не можеше) да ходи освен с кола, и второ, тъй като в качеството си на неин мъж бях длъжен да споделям духовните й интереси и да водя културен живот, то аз неизбежно трябваше да се задоволявам с вечното второ действие на този културен живот. Апропо,, чувствувах се като онези мъже, които са вечно „втори“ в живота на жените. Имаше такова понятие в моята младост — всеки мъж биваше непременно втори, но затова пък единствен, сегашните млади и съвсем млади дами вече не страдат от подобен предразсъдък, доколкото имам впечатление, и слава богу. Защото да си втори е като да идеш за второто действие — с всички минуси и плюсове: от една страна, дали си влязъл — за второто или за петнайсетото ти е все едно, линията на сюжета е вече напреднала; от друга — не поемаш никаква отговорност, в смисъл че не се ангажираш с мнение за бъдещето на представлението;. и от трета страна — просто отчиташ бройка: още един спектакъл, напреднал си в културата значи... Иначе ходенето за второто действие си имаше и някои други предимства. Например постепенно започнах да установявам как у мен се развиват качества на литературен криминалист;. гледайки второто действие, аз започвах да гадая как ли се е развило първото. И накрая стигнах дотам, че ако пък гледах на някоя пиеса първото действие (макар и рядко, но се случваше), вече знаех как в общи линии ще се развие второто... Ако кажа част от всичките тия неща на Ани, тя ще отговори точно това, което и аз на нейно място — бих казал:

— Жалко, че не си развил тия способности, преди да се ожениш. Ако знаеше какво ще бъде второто действие...

— Мила моя! — ще се помъча да се придържам към нейния, всъщност въведен в семейството от мен хаплив тон. — Човек знае, че ще умре, и все пак живее, нали? Радва се, бори се за нещо... Просто забравя, че знае! Това е една от хитростите на природата. А бракът все пак е-къде-къде по-малкото зло от умирачката... —

— Разбира се. От него поне има измъкване. Повод за. празник.

— При това взаимен! — ще се опитам да поддържам високата топка. — Един от най-трогателно-взаимните-съпружески празници, не ти ли се струва?

— Като те гледам с какъв ентусиазъм се пудриш, имам всички основания да смятам, че за теб е по-голям.

— Не ме гледаш, а ме чуваш... — Усещам как, без да искам, малко съм снижил тона, изглежда, е неизбежно когато кажеш горчива истина. — Ние с теб от дълги години вече не се гледаме, само се чуваме... А от един месец — предимно през тази толкова комуникативна и така тясно свързваща ни стена, чиято компания ти предпочете пред моята. Добре ли си поминувате с нея, скъпа? Сигурно лесно намерихте общ език?...

От възвърнатото самочувствие, с което казвам последните думи, и от сериозната пауза оттатък се убеждавам в още една закономерност на човешките взаимоотношения:

очевидно на хомо сапиенс действува добре, когато успее да ухапе или въобще по някакъв начин да уязви находящия се до него (па макар и през стена) друг хомо сапиенс-Като активен представител на най-хуманната хуманитарна наука обаче аз съм длъжен да направя и не особено веселата констатация, че това е отглас на тъмен атавизъм от далечния животински стадий на човешката еволюция, поради което трябва да се засрамя малко и да отдам известно право на Жена ми да каже оттатък стената с разстроен глас:

— А задавал ли си си някога въпроса, кой е виновен за тая стена?

Задавал съм си го, скъпа, задавал съм си го. През безпросветно дългите дни и нощи на своите касапски дежурства по спешните травматологични кабинети на видните софийски и несофийски болници доктор Стефан Милев — не само е рязал меса, жили и кокали, но и си е задавал въпроси, въпроси, въпроси... Даже и такива, каквито дори твоята развинтена журналистическа фантазия не би могла не само да измисли, но и да допусне... Защото освен всичко друго никой не се среща с човешкото страдание така завидно интимно както наша милост, хирурзите. Само ние знаем колко силен, но и колко жалък може да бъде този, чието име звучало гордо. Мъдрият Солон бе казал на самодоволния и разплут от богатства цар Крез, че честитият едва след смъртта се познава — думи, които според литературата простакът цар си бе спомнил чак когато един друг самодоволен и разплут негов колега го качил самия него на кладата. Така че според скромното ми мнение, съставено въз основа на дългогодишен опит и лични наблюдения, човекът се познава едва когато го качиш на кладата. А това вече е достатъчен повод за въпроси без отговори, нали?... А ти, скъпа досегашна жено, ме питаш за някаква си стена. Човек, който си няма проблеми, си ги измисля. Не се развеждаш с мен заради стената, хайде изплюй камъчето, да знам какво знаеш, та и аз да съм наясно. Пък оттам насетне — добър е Господ — . Стени, клади или кладенци — всичко е от хората и за хората. Зависи какво билетче ти е изтеглило папагалчето и какво късметче ти се е паднало.

— Какво й е пък чак толкова на стената? — ще се опитам да пофилософствувам, за да не стане много мрачно. — Стена като стена! Като толкова други наоколо, в миналото, настоящето и бъдещето..

На Ани обаче моето ораторствуване въобще не й действа и докато тя преживява оттатък, аз мога да си пофилософствувам поне сам на тази тема.

Ами наистина — стена като стена. Все пак не е великата китайска, я. Не е даже и великата търновска, дето се изгражда сега под Царевец по точните спомени на останали до днес живи свидетели от Иван-Александрово време. Най-обикновена панелна стеница, която даже не е и носеща и която, ако си спомняш, в началото искахме да махнем по някакъв начин, за да направим жилището си малко по-модерно, по-широкО и по-непотискащо. Начин обаче не се намери, защото се оказа, че панелната стена, макар и да не е подпорна, или както още й казват — носеща, си е все пак панелна стена с подчертано изразени признаци на характер — сиреч аз като панелна стена може и да не върша много работа, ама я се опитай да ме ликвидираш!... Бая сечивца ще изхабиш, да не говорим за хвърлените на вятъра силици и надеждици да направиш животеца си малко по-непотискащичък. Та след като стената не се нави да я ликвидираме, подозирам, че предназначената за тази цел енергия започна да преминава в нейна власт, но тя като по-умна (младото поколение казва — по-печена) от нас не се юрна насреща ни с повече или по-малко тъпи длета, шила и чукове, а като начало само се усмихна. Усмихна се, да, с оная усмивка, с която Франкенщайн се усмихва над заспалата си жертва, преди да се заеме с обработката й. Елементарното въображение би помислило, че преди да пристъпи към действие, той зловещо се прозява, разкършва и протяга, че се разсънва, така да се каже, защото и децата знаят, че злите сили по светло спят, а се събуждат вечер, когато започва работният им трудов ден. Нашият Франкенщайн обаче няма нужда от разсънване, защото, както е известно от литературата по въпроса, а й от самата му наложила се в живия живот практика, той никога не заспива. Верен на псевдонима, който социолозите са му дали — Отчуждение, — той се е отчуждил дори и от такива прости човешки радости, каквато е например почивката. Той просто си стои край нас, най-често невидим за невинното ни невъоръжено зрение и непрекъснато се усмихва. Непрекъснато — та ако в някой миг случайно прогледнем за него, да го видим усмихнат и да не се уплашим. Поне да не се уплашим много, а и това не е малко. Понеже обаче да го видим ни се случва рядко, ние, макар и да знаем много добре за съществуването му, просто забравяме (или искаме да забравим), че го има. (Нещо, което го прави по-силен и по-съвършен от нас. Ние понякога го забравяме, но той нас, интересите и целите си — никога.) И само изучава — дълго и търпеливо — слабите ни местенца. И си съставя карта на тия местенца. Точно, педантично и методично. И в един красив момент започва да действува — когато например си вършим работата, когато се караме или когато си говорим колко се обичаме, когато посрещаме гостите си или когато ги изпращаме, когато спим или когато се любим, Как действува? Ами спомнете си го: гладък и празничен, облечен в купения от вас с връзки вносен или наш тапет (а може и с голям фототапет, тогава целият се превръща в една усмивка, като Фернандел), закичен с една-две картини, за които сте дали цяло състояние (претенциите му вече пораснаха и репродукции не търпи), декориран с един-два аплика или с нависени по него всевъзможни кичови сувенири от различни краища на страната или на планетата, увенчан с някое кристално или не огледало, подпрян от някой несъразмерно голям за жилището ни фикус, кактус или филодендрон, в някои случаи и скрит частично или изцяло зад някоя библиотека. Така или малко по-различно преоблечен като обикновена, редовна стена, нашият Франкенщайн, поставил вече едно-две кръстчета на персоналната ти антропологическа карта, стърчи с вечната си усмивка над твоя повече или по-малко нервен сън, а върху теб ляга неговата проекция във вид на хиляди черни кръстчета, възпроизвеждащи с абсолютна точност пресечните точки на мрежата, образувана от железните пръчки на неговото арматурно желязо. Може би отвън към теб пътуват чувствата на твоите приятели и любими, оценките на хората и обществото за денонощния ти съсипващ труд, пътуват мелодии и взривове, бебешки плач и предсмъртни стонове, човешки смях и ридание, тъжни спомени и радостни мечти. Може би. Но арматурната мрежа на незаспиващата стена до теб пропуска всички тия неща само доколкото могат да се проврат през безбройните черни кръстчета, което ще рече — пропуска ги разпънати всяко едно поотделно на тези безбройни кръстчета. Известно е, че едно нещо, разпънато на кръст, не е вече нещо, а в най-добрия случай — някакъв символ. Разпъни го обаче на безброй арматурни кръстчета и от него няма да остане плът и дух дори и за един символ. Но твоят съжител не се задоволява само с това. Когато някое от неизброимите му кръстчета съвпадне с отбелязано на твоята персонална карта кръстче, между двете кръстчета протича мигновено един Франкенщайнов лазерен лъч, в резултат на което на мястото, отбелязано върху теб, пламва малко огънче. А Франкенщайн, както е известно от литературата по въпроса и от практиката, е неуморим, ето защо огънчетата стават все повече и повече.. Докато накрая и ти, и картата ти се превърнете в една красива клада, а както е известно от историята, с кладата трудно се дружи. поне се заплаща скъпо. Франкенщайн продължава все така да се усмихва, а жена ти оттатък настоява да знае кой е виновен за стената. Да пита него!

ЗАЩОТО, АКО ПИТА МЕН, аз ще бъда на мнение, че всеки затворник си заслужава стената. И дори че всеки си я гради сам. Цял живот — тухла по тухла, което ще рече дума по дума, страх по страх, подлост по подлост, предателство по предателство — и спрямо другите, и по отношение на себе си. Някои смятат, че най-солидното градиво за тая стена са властта, постовете и парите, но аз мога без особен труд да им докажа, че за въпросната цел нищо друго не може да свърши работа така, както ежедневното общуване и разминаване върху шейсет, осемдесет или сто-и двайсет квадратни метра жилищна площ на двама души, които не са били родени един за друг. Такива хора приличат на съседи по килия, които цял живот пълзят покрай стената и блъскат по нея с надежда да осъществят някакъв контакт, но в крайна сметка опитът за диалог се свежда само до няколко неясни фрази от рода на: „Кой си? Как се казваш? Какво търсиш тук? Имаш ли някаква надежда?. .“Докато най-накрая се стигне до отчаяното предупреждение: „Не те познавам и ти не ме познаваш! Никога не сме се виждали, а ако някога сме се срещнали, било е случайно... Между нас няма нищо общо! Нищо общо...“

Добре че се сетих — да не забравим преди делото да припомним на нашите приятели свидетели най-важното, което трябва да кажат пред съда: че между нас няма нищо общо, че характерите ни са абсолютно несъвместими. Ако предварително са уговорили всичко, както трябва, с колегите си — адвокати на двете страни, — съдиите изслушват подобни свидетелски показания с голямо удоволствие, подканят те нетърпеливо с поглед да си изпееш песента по-бързо и дори забравят да те предупредят, че за лъжесвидетелство законът предвижда от толкова до толкова години. Не ми е ясно защо хората не могат да се развеждат, без да прибягват до тази съмнителна услуга, след която в повечето случаи приятелските общества се разпадат? Впрочем в нашия случай до разпадане едва ли ще се стигне, защото приятелско общество ние просто-нямаме. Някогашната ми внезапна женитба с Ани ме бе лишила от възможността да разбера навреме някои от най-важните черти на характера й, между които е и нейната почти пълна неконтактност. Една от първите й работи, след като се оженихме, бе да ме раздели по един или друг начин с почти всички мои приятели и от двата пола. Един много пиел, друг много говорел, трети я бил иронизирал, четвърти бил женкар и ги мъкнел в къщата ни всякакви (при това в ония все още идилични времена, когато не бяхме и чували за спина!), пети не ни мислел доброто и тъй нататък. , Постепенно в течение на двайсетгодишния ни семеен живот аз се убедих, че това е въпрос на-наследственост: в професорския дом на нейните родители, където, особено в началото, ходехме много често, — аз нито веднъж не видях гости, нито пък чух за някакви техни приятели. Те не общуват даже и с братята и сестрите си. Властната й майка, настъпила с тежкия си чехъл подвитата семейна опашка на иначе влиятелния „проф. д-р“, следи строго да не закъснее някое звено в хронологията на полагащите му се степени, звания и отличия, грижи се да не му липсва нищо вкъщи с пълното убеждение, че всички негови постижения и заслуги към българската медицина са всъщност нейни.

На жена ми не й се удаде да повтори напълно този модел и мисля, че това бе една от основните причини, които нарушиха ритмичната крачка на нервната и сърдечната й дейност още твърде рано. Макар и с голяма съпротива от нейна страна, макар и много по-рядко (и все по-рядко), аз продължавах да събирам вкъщи най-близките си приятели, но и загубих връзките си с много хора. Почти престанахме и да ходим семейно на гости, защото това задължава ти също да отговориш с покана. Не ми е ясно само едно — как жената на един днешен съвременен, контактен и делови мъж не може да разбере, че това е най-лесният и най-сигурен начин да го отчужди от себе си? Да не говорим, че той по неволя (защото и професионалната му реализация го задължава) тръгва да общува с приятелите си сам, извън къщи, и от един момент нататък вече не се и опитва да убеди все по-истеричната си съпруга, че не ходи по жени. Просто престава да се интересува какво си мисли тя, а след известен тренинг въобще и престава да я чува, съответно започва изобщо да избягва и да разговаря с нея. Ако е по-малодушен, може да си самовнуши и комплекс за вина — пройдоха с пройдоха!

Та ако бяхме живели напълно по нейния модел, сега нямаше да има и кой да ни разведе. Да не забравим обаче да им припомним, че...

— Припомни им го ти — ще отвърне тя сухо през стената, през хола и през полу отворени те врати. — Те са твои приятели.

Тогава волю-неволю ще се наложи да й припомня;

— Една от основните ти грешки беше, че никога не прие моите приятели и като свои. Докато не можеш да кажеш същото за мен. Аз приемах всички твои приятели и колеги, дори и такива, на които, ако от мен само зависеше, не бих казвал и добър ден. Особено на маниаците драскачи, които си представят, че от кафенетата оправят световната политика.

Никога не съм обичал особено журналистическото племе, въпреки че сред неговите представители могат да се срещнат и немалко достойни за уважение люде. Жена ми обаче, както винаги, ще се засегне първо лично и едва след това — професионално:

— За теб твоите приятели са стояли винаги над всичко. Ти за семейството си въобще не се грижиш, но за тях... За да си изпробват върху мен или по адрес на жените въобще бездарното медицинско остроумие... Аз не знам дали всички журналисти смятат, че са най-важната част на обществото, но от вашето докторско високомерие и цинична безпардонност и на умрелия може да му прилошее.

— Мадам, казвал съм ти хиляди пъти — ти си саможив човек. Просто ти се чудя как избра тая професия... — Тук ще започна леко да се изнервям, а не трябва. — Я ми кажи ти, дето се движиш сред толкова хора, можеш ли да ми посочиш поне една своя приятелка? Ама истинска! Приятелка на живот и смърт! Която да е готова да направи всичко за теб!...

— А ти можеш ли?

— Мога! Поне един-двама, мога!

— Жестоко се заблуждаваш! Те само те използуват! — ще отвърне тя ехидно, с непоклатима увереност в думите си, които освен от нея съм слушал многократно и от професоршата по отношение на колегите на мъжа й. — Да, използуват те! И приятелите ти, и мадамите ти! Понеже си способен, но си глупав! И в първия момент, в който вече няма да имат полза от теб, ще ти бият дузпата... Аз поне си спестявам излишни илюзии. И разочарования. Защото познавам хората много по-добре от теб. Ако и ти да им ровиш из карантията всеки ден...

С месарските определения на жена ми за моята професия съм свикнал, знам и че такова е отношението към нашата работа на повечето хора, които се изпълват с уважение към нея едва когато поемат към операционната маса, затова ще е по-добре да върна почти приятелския тон на разговора:

— Между другото с тоя твой характер не ти предвещавам много светло бъдеще след развода.

— Нима? — Жена ми също ще се мъчи да изглежда весела, но това няма да й се удава особено. Струва ми се, че вече се гримира.

— Ами никой няма да ти позволява да си отреагирваш върху него нервите, както това става с брачния партньор. Брачният партньор го върши по задължение и понеже вече му е станало навик, не му отдава толкова голямо значение.

— Подписвам с две ръце — ще заяви тя почти ентусиазирано. — но след развода нервите ми поне малко от малко ще се оправят.

— В какъв смисъл по-точно?

— Ако не друго, поне сама ще си бъда господар. Все пак съм длъжен да я предупредя, толкова години съм живял с нея, и ще се помъча да го кажа колкото може по-сериозно:

— Дали ще бъдеш на някого господар, не знам, но че самотата ще ти се отрази не особено благоприятно, в това съм абсолютно сигурен.

— Не бъди толкова сигурен.

— Все пак... На тия години, ... Без приятели... А тя вече ще е почти щастлива:

— Е, хубавото е, че поне теб няма да те мисля. Твоето светло бъдеще ти е в кърпа вързано... Като изкукуригаш съвсем, ще се ожениш както повечето твои колеги и приятели на старини за някоя своя внучка второкурсничка, която ще ти папа паричките с твоите студенти или асистенти, а след някоя и друга година ще ти тегли шута и ще те остави на улицата. Обаче не се притеснявай — има старчески домове с отлични условия. Организират се много интересни мероприятия, включително и сърдечни другарски погребения.

Винаги съм твърдял, че жените са по-жестоки — от нас, мъжете. Това съм установявал многократно и в дългогодишната си работа по спешните травматологични кабинети, където при вида на кървавите купища месо, каквото представляват някои от докарваните пациенти, ми се е налагало да свестявам многократно мъже от обслужващия помощен персонал и нито веднъж жени. Сигурно това кара някои да смятат, че жените са по-пригодни от мъжете за хирургическа работа. Може и да е така, не знам, но засега поне още не са го доказали. Имат време занапред, още повече като се има предвид, че хирургията (трябва да се разбира мъжката хирургия) съществува в почти днешния си вид още от времето на Ескулап, та и от преди него. Според скромното ми мнение обаче устойчивостта спрямо кървави гледки е само предпоставка, но в никакъв случай не и гаранция за хирургически способности. Една наша съседка беше нарязала любовника си на парчета, беше го напъхала сварен в буркани и така го бе изхвърлила малко по малко на боклука. Не знам дали най-добрият между мъжете хирурзи би могъл да повтори така хладнокръвно номера с бурканите, но гарантирам с главата си, че съседката не би могла да има нищо общо нито с професията на лекаря въобще, нито пък с хирургията конкретно.

Та и жена ми сега. Когато я предупреждавах за бъдещето й, старческият дом ми беше на устата, но не посмях да го спомена. Все пак, макар и да не сме още стари, ние с нея сме във възраст, в която шегите със старчески домове и гробища не са от най-подходящите. При това тя знае много добре какъв ужас изпитвам от подобна перспектива за края на живота си, тъй като неговата най-хубава част — детството и юношеството си, до казармата — съм прекарал в сиропиталище за сираци. Майка ми и баща ми са загинали в януарските бомбардировки над София през войната, когато аз съм бил двумесечно бебе. Били сме евакуирани в някакво село, но те се върнали да вземат още завивки и съдове. На жена ми съм разказвал с най-големи подробности какво представляваше животът в следвоенните сиропиталища за сираци и сега за сетен път се убеждавам, че никой не може да те халоса по най-слабото ти място така добре както най-близкия ти човек. Нали и в Библията е казано: „Кой ти извади окото? Брат ми. Затова е така дълбоко извадено...“ Тогава да доизчерпим темата.

— По тоя повод имаме две молби — ще кажа почти делово.

— Моля — ще отвърне тя кратко и безизразно, това ще означава, че е съсредоточила цялото си внимание върху сенките или аркансила.

— Ами първата е: когато се срещнем в старческия дом, да не вземеш да се направиш, че не ме познаваш. Аз дотогава ще се науча да играя табланет и „Не се сърди човече“ и понякога ще мога да ти правя компания. Ще има да си играем, да си играем... ще си прекарваме чудесно.

— О кей, имаш го от мен! — ще отвърне тя великодушно, но гласът й ще е спаднал с един тон. — Казвай втората молба.

— Втората е да побързаш все пак с пудренето. Нека поне на тоя спектакъл да пристигнем навреме. Да изконсумираме поне тоя път цялото удоволствие...

Не е в характера на жена ми да се съгласява с мен продължително време, затова бих се изненадал, ако не каже:

— А! Може би пък ще оставя цялото удоволствие за теб! Предполагам няма да ти липсвам особено.

Но и аз-не трябва да я разочаровам:

— Напротив.

— Нима! — Жена ми обича много тая дума, използува я винаги, когато не знае какво да отговори или когато просто иска да спечели време.

— Все пак ще бъде малко необичайно. За първи път — епизод от семейната комедия без теб.

— Е! — почти я виждам как повдига рамене и разперва щастливо ръце с четчиците и боичките си. — Ще трябва да свикваш. Оттук нататък...

— Ще ми бъде трудно.

Ето че отново ще съм успял да я изненадам. Тя няма да може да скрие, че е затруднена, ще е спряла рисуването и почти изцяло ще е обърната към вратата:

— Нима?

— И даже опасно за живота.

— Нима? — Гласът й ще долита още по-ясен, това ще означава, че е вече изцяло нащрек или на нокти, както обича самата тя да се изразява, защото знае — започна ли много да се съгласявам с нея, не е на добро.

За да не я мъча много, ще подхвърля небрежно, почти като въздишка:

— Ами като няма да има кой да ми вдига кръвното, ще започна да се наливам с кафета и току-виж съм си докарал някой инфаркт без време.

Човечеството все още не е изнамерило по-ефикасен начин за противодействие на една жена от безразличието към мерките, с които тя се опитва да го накаже. Ето защо като истинска жена, жена ми естествено няма да издържи:

— Ха! Ако има някой за спохождане от инфаркт, това съм само аз!... Защото ме превърна в развалина... А ти си здрав като бик! Белия бик — нали така те наричат твоите колежки, сестрички, асистентки, студентки, стажантки, вероятно и санитарки, не изключвам и до тях да си стигнал... Не дай си боже...

— Обикновено от тях започвам — отново ще се съглася с нея, а тя, разбрала грешката си с избухването, ще направи безуспешен опит да изглежда безразлична:

— Откъдето искаш започвай и където искаш свършвай, това е последното, което ме интересува.

Интересува я и още как, не разбирам само защо аз трябва да се чувствувам виновен. Сред повечето хора се е разпространила нелепата заблуда, че щом си преподавател във висше учебно заведение, то ти непременно си нещо като султан, който разполага с харем от неограничено количество млади, красиви и освободени от всякакви предразсъдъци девойки, които те даряват с най-изтънчените прелести на своята младост. Имам приятели и познати, които са ми казвали и направо, при това съвсем сериозно — хайде бе, пусни нещо насам, грехота е при тая многотия... Опитвам се да им внуша, че, първо, сега не е както в добрите стари времена на нашето студентстване, когато беше величайши срам за някоя студентка да се разбере, че има нещо си с някой си преподавател. Днес немалко студентки се хвалят, че имат нещо си с еди-кого си и без да имат, съчиняват си и сами си пускат легенди сред колежките, които се надпреварват да им завиждат, особено пък ако става дума за някоя по-знаменита личност. Без да принадлежа в числото на тези личности, аз съм слушал за самия себе си такива истории, които наистина могат да накарат човек да съжалява, че не са му се случили. Та представям си какво би станало, ако наистина нещо... Ще разберат и бабите в махалата... Опитите ми обаче да внуша всичко това на моите приятели си остават безплодни, мога да си представя колко от тях как ме мразят и как само чакат да разберат, че са ме изхвърлили от института заради женска история. По едно време даже бях започнал да ставам толкова мнителен, че спрях да взимам дипломантки, разговарях само с грозни студентки и почти престанах да ходя на приемния си час, а на изпит или на консултации никога не оставах в кабинета само с една студентка. После обаче ми мина, реших просто, че ако някой поиска да ми скрои нещо, моите предохранителни мерки няма да го спрат, и махнах с ръка на всичко. Да мислят и да говорят каквото искат, по-добре на хората в устата, отколкото в краката, както гласи народната мъдрост, освен това и да умреш, пак не можеш да угодиш на всички, които ти завиждат, защото пък според една източна мъдрост човек има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага... По-сложно е стоял винаги само въпросът с жена ми, която колкото и да не им е вярвала (поради най-често очевидната им нелепост) или поне да се е правила, че не я интересуват глупостите, които разни женски и мъжки гласове са й дрънкали по телефона, несъмнено е оставала на особено мнение, в смисъл че все пак не може да си няма крушка опашка, . И градивото на стената се е трупало — тухличка по тухличка.

Разбира се, никога не съм смятал, че не е имала трудни моменти. Сигурно не е лесно да си жена на мъж, около когото изкушенията според всеобщото мнение са, така да се каже, с лопата да ги ринеш. При това по зодиака съм близнак, а известно е, че близнаците са с изразена полигамност както в професионалната, така и в сексуалната си реализация. Като се прибави към това и че живея и се обличам спортно, става ясно, че уликите срещу мен се умножават. Ако бях пуснал корем като повечето мои връстници, ако не свалях от себе си връзката и костюма с повече или по-малко пенсионерска кройка като мнозина от колегите ми, които избиват селски комплекси, сигурно в очите на много хора щях да минавам за сериозен хирург, учен и преподавател. Аз обаче нямам такива амбиции и ако се мъча да поддържам спортната си форма, то е не за да се харесам на студентките си (както си мислят повечето, които ме познават, включително и жена ми), а просто защото на самия мен ми е добре така и защото още от младежките ми години, когато ентусиазирано защищавах на ринга спортната чест на едно провинциално дружество, спортът е станал неделима част от ежедневието ми и въобще от начина ми на живот, до такава степен, че понякога се улавям как без да искам, гледам на жена ми като на спаринг партньор, а на общуването си с нея като на безконечен боксов мач на професионалистки, които нижат рунд след рунд, ту-по-динамично, ту по-вяло, с дълго позиционно дебнене или внезапни нокдауни и аркади, предизвикани от кога правилни, кога нечисти удари с вътрешното на ръкавицата или пък под пояса, един абсурден, кошмарен боксов мач, в който целта е не да победиш, а само да издържиш до края, до оня рунд с неизвестна цифра, който ще бъде последен просто защото сърцето на единия от двамата няма да издържи и след който другият ще се срещне с голямата, с истинската самота, която може да се сравни само със самотата на бога, който е захвърлил в ада вечния си противник — сатаната, и изведнъж е разбрал с ужас, че всъщност част от смисъла на съществуванието му е бил именно в тази на пръв поглед безконечна и безсмислена борба с антипода. В тази борба той не толкова е побеждавал другия, колкото е доказвал себе си пред самия себе си, защото — осъзнато или не — положителният баланс на всяка успешна битка е високолихвен влог в швейцарската банка на личния му психически стабилитет. И колкото и да е ужасно, конкретната реализация на партньора е въпрос на чиста случайност, той просто е един от безбройните варианти на знаковите качества на антипода.

Например при по-друго стечение на обстоятелствата преди двайсет години този антипод можеше да съществува в моя живот и в образа на Неда.

Ако, разбира се, тогава, водена от безпогрешната си интуиция, жена ми не се бе появила в тоя мой живот точно навреме и ако няколко години след това благодарение на мен Неда не си бе отишла внезапно от белия свят, ненавършила и двайсет и три...

Виж ти. Досега не ми беше минавало през ум. Дали пък няма някаква връзка между кошмарите на жена ми и смъртта на Неда?

Глупости. Тя не може да знае нищо, аз съм се изнервил повече от нея. Историята с Неда си е лично моя работа, част от моя живот, в която никой няма право да се бърка. Каквото има за плащане, си го плащам сам. През всичките тия години оттогава. И ще го плащам през всичките, които ми остават. Особено пък ако наистина ми се наложи да завърша живота си така, както съм го започнал — като сирак.