Нерви

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

КОГАТО РАЗБРАХ, ЧЕ Е УБИЛ НЕДА, не се прибрах вкъщи цяла седмица. Взех някаква командировка от редакцията и заминах в Родопите.

Всъщност научих го случайно. От години вече бях сигурна кой е бащата на нашия Владо, но за майката само подозирах и когато във връзка с едно разследване най-сетне получих достъп до документацията отпреди двайсет години на оня родилен дом, в който той тогава беше разпределен, се залових за работа. Исках само да разбера коя е майката, а за свой най-голям ужас узнах и как е умряла.

Животът ми със Стефан беше общо взето, лишен от любов, но и с това се свиква. Отначало се утешавах с максимата, че винаги единият обича и заради другия, после като всички останали просто се примирих, още повече че трябваше да се грижим и за детето, което не се интересува дали си го родила или не, а просто има нужда от майка. Всъщност от неговия син аз получих — макар и в друга форма — оная любов, която не получих от самия него, и това беше моята голяма и решаваща компенсация. Стигаше ми донякъде. И до някое време. Сега Владо е вече голям и няма нужда от мен, баща му, както по всичко изглежда, е убил майка му, а аз съм просто излишна.

През последните години чувството, че съм излишна, се засилваше у мен все повече, но се утешавах с факта, че то тормози всички майки, когато децата им излязат от училищната възраст и станат самостоятелни. Но и с него постепенно свиквах така, както се бях научила да свиквам с много други неща. Опитвах се да хитрувам и да се боря все още за някакво малко местенце в живота на Владо-осигурявах му безплатни карти за кинолектории, за тенискортовете, намирах му дънки, спортни ризки и маратонки, обзаведох го с видео и цял австрийски скиорски екип, а когато се изнесе при каратистката си, всеки ден оставях вкъщи пълна тенджера с ядене или по една голяма тава с баница, кекс, баклава или някакъв друг сладкиш. Отначало се ядосвах, че каратистката не си правеше труда поне да измие после съдовете, но и с това свикнах. Радвах се, че поне ги намирам празни, което означаваше-употребени. Малко по-трудно ми беше да възприема ролята си на перачка и на нейните парцалки. даже първия път ги зафучих през прозореца с погнуса и яд, но и това преглътнах. Слязох пред блока, събрах й гащичките и блузките и ги пуснах в пералнята с дрехите на Владо. Оставях му ги в един найлонов плик, изгладени и надиплени, понякога прибавях и малко пари — от благодарност, че не са ме забравили. Стигаше ми когато някой път случайно се засечем вкъщи, да вдигне палец и да каже:

— Нямаш грешка, маме!

Вероятно още в следващия миг ме отписваше от съзнанието си, защото диалогът ни свършваше дотук и никога не ме е попитал как живея, имам ли нужда от нещо, но всъщност кой ли син е питал майка си за такива работи... От години вече претръпнах към страха — дали ще разбере, че не е мой син, даже много пъти обмислях как сама да му кажа, за да не го научи от другите, но не ми стигнаха силите. Винаги ме спираше надеждата, че може пък никой да не му каже, и ужасът от угризението след това, че съм го направила сама. Така и досега не съм сигурна дали знае или не. Ако го е научил, значи е успял да го скрие от мен много умело. В едно обаче съм сигурна — дори и да знае, че е осиновен, едва ли подозира, че Стефан му е истинският баща. Самият Стефан не би рискувал да му каже, защото това създава предпоставка за разкриване на тайната около смъртта на майка му.

Истината за тази смърт ме изхвърли като взривна вълна на някакъв бряг, където нямах никакви ориентири, но където въпреки зашеметяването си знаех съвсем ясно, че отсреща, там, където е Стефан, за мен място няма. По неизбежност живеех и все още живея под един покрив с него, но и на това трябва да се сложи край. Бях го приела с всички черти на характера му, с цялото му безразличие към мен, понякога даже момчешките му хитрувания ме забавляваха. В случая с Неда обаче става дума за нещо съвсем друго, доста различно от текущите, по-мимолетни или по-дълготрайни любовни истории. Започнах да се страхувам да оставам вкъщи насаме с него. Чуех ли стъпките му пред кабинета, ме обземаше ужас, като осъден, когото идват да отведат на разстрел. Един ден даже попитах Владо не може ли да ми уреди да тренирам при тях карате, но той се изсмя и само ми каза да му посоча този, който трябва да загуби някаква част от тялото си, дори ако това трябва да е и главата. Опитах се да го убедя, че говоря сериозно, обосновах се с това, че днес всеки трябва да може да се защити от ненадейно нападение, но той заяви, че няма да позволи разни простаци и простачки да ми трошат пилешките костици по прашните тренировъчни салони. Попитах го — ами неговата каратистка, той отвърна, че е глупачка, и разговорът приключи без никакъв резултат. Повече не го закачих, защото е твърдоглав като баща си, и по едно време започнах да мисля за някакво оръжие, което да държа скрито до себе си. Отхвърлих обаче и тази мисъл, защото Стефан е силен като диво животно — за да се защитя от него, би трябвало да се въоръжа поне с картечница.

Хиляди пъти прехвърлях през ума си всички подробности от доказателствата, които бях събрала, бог ми е свидетел, че го правех с цел да го оправдая, да намеря пукнатина в хипотезата си, но всички улики са срещу него. Може би допускам някаква грешка, о, как бих искала да е така, но фактите са си факти, а колкото пъти се канех да го заговоря на тази тема, винаги се отказвах. Той не е човек, с когото можеш да седнеш и да проведеш нормален човешки разговор. А ако наистина е убиец и разбере, че аз знам това, сигурно няма да се поколебае да ме изпрати при Неда да си правим компания. Затова просто реших да се разведа, за да регламентирам разделянето си с него, без да пробудя подозрителността му. По едно време даже се надявах, че това може да го стресне и да го накара да поеме инициативата за някакво оправяне на нещата между нас, тогава може би щяха да се създадат условия за изясняване и на историята с Неда. Той обаче никак не ми изглежда на стреснат. Ако не се лъжа, приготвя се оттатък доста бодро и старателно, все пак доктор Милев е известен хирург, не може да се появи в съда как да е, нали пак заради хорското мнение ми предложи да ме закара с колата, която все още е семейна. Жалко, че по пътя няма някой голям мост — да му извия волана внезапно и да рипнем заедно долу. Да, най-страшното е, че между нас отдавна вече няма никакви мостове, нито за хвърляне, нито за минаване. Предварително знам как ще завърши евентуален опит за изясняване на нещата, защото и аз не съм лесна и хич няма да му цепя басма.

Ако например го запитам каква е съдбата на момичето, с което ходеше, преди внезапно да се ожени за мен, той веднага ще разбере, че нещичко знам или подозирам, и ще се измъкне с неангажиращата го част от истината:

— Доколкото знам, умряла е при раждане.

— Умряла е, „доколкото знаеш“, или е умряла в ръцете ти, когато още работеше в гинекологията? И — „при раждане“ или при раждането на нашия каратист? — ще уточня, за да разбере, че въпросите ми са съвсем конкретни и изискват съвсем конкретен отговор. Това вече ще го стресне и понеже е достатъчно интелигентен, ще се измъкне хитро:

— Както виждам, ти знаеш повече от мен, така че може би трябва не ти мен, а аз теб да питам. Виждаш ми се доста добре информирана по отношение на историята на нашето семейство.

Ще му кажа, че не знам повече от него, в най-добрия случай — почти колкото него, затова настоявам да чуя истината от неговите уста, след това имам и други въпроси, но той ще ми зададе логичния въпрос — е, и какво като е умряла в ръцете му? През него са минали хиляди хора, едни са оживели, други не, Божа работа, дето се вика, медицината не е всесилна. Случило се да живее в района на оня родилен дом, паднала се при него. Те са били само двамата с колегата му, следователно шансът да се случи в негово дежурство е бил петдесет на сто.

— Много добре знаеш, че е дошла специално да роди при теб. — ще го атакувам аз, но това няма да го затрудни особено, защото дори и така да е, какво нередно има в това? Всички търсят за операция или раждане познат лекар. Аз обаче веднага ще му нанеса следващия удар: — И когато тя умря, ти реши да вземеш детето й като спомен от голямата си студентска любов. Улесняващо обстоятелство — точно тогава ние с теб вече бяхме решили да си вземем и отгледаме едно дете. Тя била сираче, а детето го родила извънбрачно, или както тогава се казваше — незаконно. Така ли беше? И на тази атака ще ми се отговори с опит за измъкване, като ми се припомни, че запазването на родителската тайна в подобни случаи е много строго професионално задължение на лекаря, дори и когато се отнася до неговото собствено семейство. Та това би трябвало да ми е известно, нали преди да стана журналистка и защитничка на общественото мнение и право, аз все пак съм получила медицинско образование.. С тези неща би трябвало да съм наясно. Но понеже, за жалост, съм наясно с повече неща, отколкото той предполага, ще го помоля да ми отговори на въпроса, кой направи аутопсията на момичето, за да установи и документира причината за смъртта й.

— Откъде да знам? Има си хора за тая работа.

— Кои са тези хора? Ти трябва да ги знаеш! Имена! Колеги са ти били!

— Оттогава са изтекли двайсет години.

— И не си спомняш точно кой?

Ще ми бъде припомнено, че през моргата са минали много хора, но тогава вече, решена на всичко, аз ще направя същественото уточнение: да, но един от тях преди двайсет години слезе една нощ там, за да изкара цяло дежурство от чуждо име с цел да заличи следите си. И след като припомня, че аутопсията е и контролен акт, ще попитам как се нарича действието, при което престъпникът разследва сам собственото си деяние, и след като собственоръчно е написал заключението, фалшифицира пак със собствената си ръчица и подписа на този, който в действителност и по закон би трябвало да го направи?

След такова директно и конкретно обвинение той трябва или да извади скалпела, за да ме боцне в съответната артерийка, или да спечели време за съобразяване и осмисляне на чутото, чрез ироничната констатация, че, както се вижда, журналистическата ми карта е свършила добра работа. Ако имам късмет да избере второто, ще трябва, приемайки неговия тон, да призная, че да — в интерес на истината доста съм се потрудила. И тогава, понеже най-доброто средство за измъкване от неудобния отговор е не само промяната на темата, но и преминаването в настъпление, ще ми бъде отправен въпрос: а как трябва да се нарече деянието, при което човекът, до когото спиш всяка нощ, точи ножа в кухнята, но не за да ти отреже хляб, а за да ти пререже гърлото? Ей така, както си спиш доверчиво до него.. И след тази сърцераздирателна констатация ще бъда уверена, но впрочем жертвата е в ръцете ми — бих могла вече да извикам и милицията, може даже и по телефона, той обещава да бъде кротък. Ще трябва обаче да го уведомя, че засега предпочитам да питам аз, а не милицията, от тях не вярвам да узная много. Нямат обичай да разказват публично това, което са научили, още по-малко пък — на журналисти — А ако се опита да ме заплаши, че може би ще предпочете да говори пред тях, а не пред мен, ще трябва да му припомня, че все пак аз може и да не го предам, а при тях прошка няма. Стефан обаче не е от тия, дето се плашат така лесно, и понеже докато си говорим общи неща, вече ще е измислил някаква версия, ще се опита да я лансира с чувство не само на превъзходство, но и на снизходително съжаление към мен, за да звучи по-убедително:

— Ами. , Как да ти кажа?... Там в съответния отдел работят несъмнено хора с логическо мислене. И ако им обясня например, че точно тогава се е наложило да заместя колегата, но така, че началниците да не разберат, защото от неговите запои вече им е било дошло до гуша и са търсели и най-малкия повод да му намерят цаката, може да ми повярват. Виж, на теб не бих се наел да го обяснявам. — А ако възразя, в смисъл че аз също съм лекар и макар да съм практикувала съвсем малко, някои неща от професията са ми ясни и бих могла да го разбера, той ще ми обясни почти презрително, че аз съм толкова лекар, колкото и криминалист, че съм любител, който разсъждава в абсолютни категории, а така отсъждат или много младите и неопитните, или...

— Или глупавите — ще му помогна услужливо, но той ще предпочете да ми каже същото в своя стил:

— А, не съм казал, че си глупава, от друга страна, пък и не си вече съвсем млада, така че недоумението си остава за мен. Може би — просто неопитна.

— Добре де — няма да му остана длъжна и аз, — ти като по-опитен не допусна ли, че всички тия неща рано или късно ще излязат наяве?

— Кои неща? — ще продължи той да се прави на ударен, но аз веднага ще го върна към действителността, като му припомня учтиво, че говорим за убитото от него момиче и за нейното дете, което сега е наше. — В такъв случай — ще вдигне назидателно пръст той — трябваше да уточниш, че говорим за твои предположения. Неоснователни, недоказани и недоказуеми, мога да те уверя в това.

— Как?

— Какво как?

— Как ще ме увериш в тяхната неоснователност?

— А! — ще вдигне отново пръст той. — Извинявай, но мисля, че ти си тази, която трябва да доказва. Ти обвиняваш, ти трябва да представиш и солидни доказателства. Ако не се лъжа, това е основен закон в правото.

Да, ще има известни основания да го каже, а аз привидно ще отстъпя, за да го подмамя да си признае най-напред по-малката вина:

— Добре де, да допуснем, че обвиненията ми са основателни само наполовина. — Не си я убил, но си взел нейното дете. Защо не ми го каза още тогава? — Както винаги той ще избяга от прекия отговор:

— Щом сме в сферата на допускането, да те запитам и аз. Ако наистина беше нейното дете и ти бе узнала това, щеше ли да го приемеш? Да го отгледаш с любов?

— Значи признаваш, че... ще се опитам отново да го подмамя аз, а той ще отсече категорично:

— Нищо не съм признавал, защото няма нищо за признаване. Аз човек не съм убивал, а за тайната на осиновяването мисля, че се разбрахме.

Тогава вече ще бъда принудена да го притисна отново по главния въпрос:

— А за онова дежурство в моргата? За него какво обяснение ще дадеш?

— Понеже още не е доизмислил версията си във всичките й детайли, тук той ще се затрудни почти нескрито: — За онова дежурство в моргата... всякакво обяснение би изглеждало, най-меко казано, съмнително. , Въпреки че такива замествания и подписвания на протоколи от чуждо име в нашата практика стават често. — И признал ми все пак, че донякъде и аз съм медицинско лице, ще потърси подкрепа и от мен: — Ти самата знаеш това много добре!

— Да! — ще мина в решително настъпление аз и ще започна ожесточено да събарям кулите на неговата крепост една по една, като първо ще се заловя за тази, която ми е най-сигурна. — За жалост в цялата тая работа повечето неща са все съмнителни.. , Съмнително е, дето тя е пожелала да роди точно при теб. Съмнително е, дето е предала душата си на бога точно под твоя нож... Съмнително е, дето точно тая вечер твоя колега го е хванал поредният запой... Слава богу, че поне едно нещо в тая бъркотия е несъмнено. Бащинството на каратиста.

— Да е жива журналистическата ти карта! — ще извика той ентусиазирано, за да прикрие смущението си. — Ти успя да стигнеш и до бащата!

— Представи си, още преди двайсет години — ще го уведомя съвсем делово и почти приятелски. — Преди даже да имам и карта... Но не бях сигурна. Окончателно го разбрах напоследък. Не ти ли се струва, скъпи, че нашият каратист вече и в тялото, и в лицето е едно почти точно копие на онзи смотан, но хубав, мъжествен и обещаващ медик третокурсник, подир когото се обръщаха почти всички мои колежки и за когото аз най-неочаквано и скоропостижно се омъжих?

Но Стефан няма да е Стефан, ако не избяга и тук от прекия отговор:

— Просто не мога да повярвам, че такава опитна журналистка като теб не разполага и по този въпрос с документи, а се осланя само на предположения и външна прилика. Нямаш ли нещо... Например писма от нея, в които тя да ти е разкрила истината за нашите отношения, да те е уведомила, че е бременна от мен, да ти е казала, че ти не си за мен и че трябва да ме оставиш на нея, и т. н., и т. н. Би звучало достоверно, макар и банално.

Ще му припомня, че има един документ, който се нарича наследственост. Казват, че била модерна наука, свързана много тясно с медицината, би трябвало да е чувал за нея... Със същия хаплив тон той ще ми отвърне, че чува за нея за първи път, но и от книгите, и от практиката знае (подразбира се — би трябвало да го знам и аз!), че много често хората, независимо дали са деца или възрастни, започват да приличат на тези, с които живеят, да не говорим колко често явление е това пък специално при децата. Подражавайки с мимики, жестове и начин на мислене на хората, при които растат, те започват да придобиват и някои от техните външни черти. Като му обърна внимание, че говоря не за „някой външни черти“, а за почти пълно копие, ще го уведомя, че започнах да откривам това още когато Владо беше съвсем малко дете. Сравнявах го с неговите детски снимки, а от нея е взел само очите, не му ли се струва? Струва му се, че не съм добре с нервите — това ще бъде отговорът му, с който той отново ще се опита да избяга от конкретния отговор, защото днес всичко може да се обясни с нервите... Нерви ли?... Та тук става дума за една погубена любов, за един пожертван живот на младо момиче!... И за какво? За да остави едни очи... Вместо пошли писма, до които неговата елементарна фантазийка едва може да стигне... Не те ли стряскат нощем тия очи? — би трябвало да му изкрещя. — Не ти ли говореха нещо през всичките тия двайсет години? Не те ли питаха нещо?... Но той може да ме смачка само с едно изречение:

— Ако очите на каратиста бяха наистина нейните, те биха могли да ме питат само едно: защо съм ги заменил с теб!

След което ще ме уведоми сухо, че ако това ме задоволява, можем да смятаме разговора за приключен, защото закъсняваме за делото. За да не се издам, че съм смачкана, ще трябва да му кажа с възможно най-приятелския тон да не рухва толкова бързо, защото, както вижда, знам някои неща по-добре от милицията. Да запази силиците си, защото имам още въпроси. От удобната поза на ядосан човек той ще ми препоръча да си ги задавам сама и да си отговарям сама, защото, както вижда, го правя по-добре от самия него. Въпрос на интелигентност — ще му отговоря сериозно и ще го уведомя, че знаех, че връзката им продължи и след като я замени с мен, но стисках зъби и просто чаках естественото й изконсумиране, защото друго поглъщаше тогава всичките ми мисли и сили: баните, лекарите, билките, йогистките упражнения... Всичките онези нечовешки усилия да поправя грешката на самонадеяния третокурсник. Поне едната.

— Да... — ще се направи той на дълбоко замислен. — На мъжете им е слаб ангелът, все ще има една или друга, тая поне не е някоя шантонерка, твърдата любовница на собствения мъж е за предпочитане пред случайните връзки... А пък после ти изведнъж се зарадва, че тази ужасна връзка внезапно приключи. Чрез някакво щастливо обстоятелство се бе поправила поне отчасти другата грешка — нашият някогашен, според теб, непростим компромис... А щастливото обстоятелство в случая се е проявило под формата на нейната смърт.

Как да му обясня, че нейната смърт не е поправила нищо? Че тя е само част от страшната лихва на нашия наистина непростим компромис и че тая лихва расте... Расте... В геометрична прогресия... „После“ съм се била зарадвала! После той чисто и просто донесе вкъщи нейните очи!... В интерес на истината не ги познах веднага, отначало само се чудех — къде съм ги виждала?... Но си виках: така ми се струва, свят широк, очи всякакви. Докато един ден от някаква негова книга изпадна снимката й.

— Не си ли каза пак — ще подхвърли той иронично — свят широк, очи всякакви? Не знаеш ли, че ако Събереш десет души, поне на двама очите, устата, носовете или ушите ще си приличат!

— Не, драги — ще му отвърна. — Тези не приличат на никои други. Тези питат. И аз те питам: защо я уби?... Мисля, че всичко друго съм ти простила или поне се опитах... Това с нашето дете... Така или иначе станало е Неволно. Но тази смърт...

— Ти просто не можеш да ми простиш „откритието“ си, че детето е мое и нейно! — ще прехвърли отново топката към мен той. — Затова драматизираш, а не че...

Да, никак не ми беше леко и с това откритие, признавам си... Ако нямаш нищо против, вече обичах това дете като свое.. Но в сравнение със сега наистина би могло да се каже, че тогава съм драматизирала.

— Главата си залагам и че си била решила незабавно да се разведеш с мен.

— Реших да я намеря... Да бъдем наясно.

— Така кълбото започна да се разплита. И постепенно ти стана ясно всичко.

— Там е работата, че не всичко.

— И кое възелче на кълбото остана неразвързано?

— Защо бе, човече божи? — ми иде да изкрещя отново. — Защо уби майката на детето си? Това момиче дойде да роди при теб — да те накаже или пък за кураж, няма значение. И как не е могло да види, че под бялата престилка се крие не ангел спасител, а вампир...

— Слушам те и ти се чудя на ума — ще каже той със самообладание, на което наистина може да се завиди. — Убийства, протоколи, морга, вампири... Защо бе, джанъм, е трябвало да я убивам? Не е ли могло чисто и просто да се разведа с теб, щом съм такъв безнравствен тип, и да се оженя за нея ? — Ще му отговоря кратко, че не е могло, а ако сметне, че не страдам от липса на самочувствие, и запита конкретно защо не е могло, ще му обясня, че защото тя нямаше татенце, което да му осигури почти веднага след завършването на Медицинската академия аспирантурката, после и хабилитацийката... Дори да беше живо, едно обикновено татенце трудно би могло да спретне подобна кариерка на златното си зетче, па макар то да би имало и гениални заложбици... — Значи ясно! — ще заключи той с широк ироничен жест. — От тебе кариерката, от нея рожбата и вечното мълчание, а от внучката второкурсничка — шута към старческия дом. Ако, разбира се, преди това ти не ми теглиш шута към затвора.

Ще му обясня, че шута към затвора може да си го тегли само той, защото е въпрос на съвест и на морал, при това ще има две смекчаващи вината обстоятелства. Първо, че се е предал сам, след като се е разкаял, и второ, че са минали двайсет години, нещо като давност. А може даже да се отърве и само с условна присъда.. А той ще констатира, че моята загриженост е просто трогателна, но ще ме посъветва най-горещо в първия миг, в който събера всички доказателства, че е убиец, да се обадя в милицията. Това ще ме успокои, защото се виждало, че желанието ми да го пратя зад решетките е наистина голямо, сега само съм предполагала, а това ме измъчвало. Ще се опитам да го убедя, че ме измъчва съвестта ми, а не желанието ми да го пратя в затвора, но това ще предизвика само гръмък смях:

— Охо! Намесва се и твоята съвест? Тя пък какво общо има с моето „престъпление“?

Как да му обясня, че престъплението не е само негово? Нали ще разпери щастливо ръце и като ме увери, че от това няма нищо по-лесно и по-достойно, ще ми препоръча в такъв случай да тичкам в милицията и да се предам от наше име... Не че не бих го направила, но за такива като мен няма параграф в закона. За моя случай няма нито наказание, нито прошка, това е най-страшното. Да кажем, че го разбере, тогава ще ми зададе съвсем логичния въпрос: а щом съм толкова нравствена, защо преди двайсет и няколко години, когато неочаквано и скоропостижно се омъжих за него, съвестта не ми е попречила? След като ми е била известна голямата му любов с онова момиче, за което сега толкова съм се разкахърила? И след като съм била повече от сигурна, че се жени за мен само заради кариерата си? След като, с две думи, ми е било ясно, че това е сделка? Бих могла, разбира се, да му отговоря, че това именно не мога да простя на себе си така, както на двама ни — нейната смърт, но той в никакъв случай няма да пропусне случая да отбележи, че не носи никаква отговорност затова, че моята нравственост има двайсетгодишен инкубационен период.

Да, но за разлика от него-аз поне пред себе си бях честна. Защото наистина го обичах. Бях се побъркала по него още от първи курс. Още тогава стана ясно, че е най-умен от всички момчета, а непохватността и срамежливостта му в отношенията с момичетата възбуждаше още повече апетитите и интереса към него. Не дружеше и с колегите ни и никой не знаеше за него нищо — кой е, откъде е, от какво семейство, научих само, че живее на общежитие, в първи блок на Четвърти километър. Започнах да ходя там, при една колежка във втори блок, с надежда да науча нещо повече или евентуално да вляза в по-близки отношения с него. но той и там не общуваше с никого. Разбира се, можех да направя опит да го сваля и в академията, но там щеше да бъде под зорките очи на целия курс, в който ориентирането по двойки все повече набираше скоростта на брауново движение и всичко беше ясно на всички. Към мен още на бригадата се бяха юрнали разни градски и селски хитреци, чието число се утрои, когато разбраха чия щерка съм. И не можех, пренебрегнала всички тях, да си позволя риска да направя по отношение на него някаква безрезултатна маневра, която ще бъде забелязана от целия курс. В аудиториите все гледах да сядам по-близо до него с надеждата, че ще ме забележи, кроях си наум най-различни ситуации, в които аз изведнъж му ставам необходима, помагам му нещо или пък го спасявам от някаква смъртоносна опасност... Какво може да се очаква от момиченце, което е израснало под опеката на такъв сюзерен като майка ми? Ако бях малко по-отракана, щях да направя една сбирка на вилата и след като всички се напият, да си го отмъкна в моята таванска стаичка и да го вкарам в пътя. А аз — мечтателка! Започнах да си рева насаме и даже по малко да го мразя, загдето въобще не ми обръщаше внимание. Изчела купища блудкави любовни романи, започнах да му пиша писма, които след това изгарях... — А когато във втори курс започна да се облича модерно и изпъкна още повече сред останалите момчета, направо щях да се побъркам. Всички колежки си точеха зъбите, а няколко даже се опитаха да скалъпят някакви истории, че уж имали нещо с него. Не, никоя не бе имала нищо, лъжите на всички се хванаха, добре само че не направих глупостта да изпия два-три флакона сънотворно. Тъкмо бях решила вече да предприема някаква решителна стъпка, например да започна да го издебвам така, че да сядам все до него, пък каквото ще да става, долетя сигурна информация, че ходел с някаква археоложка. Две момичета от нашите са били на терен в съседното мазе, където той живееше, на гърба на Ректората, до Докторската градина. Това беше в края на втори курс, никога не съм била по-близо до флаконите оттогава, а почти цялата юнска сесия ми пропадна. Същото лято разбрах и откъде има пари за дънки и други модерни дрехи, които малцина от нас можеха да си позволят да носят. Веднъж, като разхождах кучето си из Бояна, го видях да мъкне бетон на някаква постройка. Бях така шокирана, че в първия момент трябваше да се хвана за една ограда. Първото чувство, което изпитах, когато го видях гол, по оръфани къси панталони и гумени галоши, с шапка от вестник на главата, целия омърлян и изпотен, беше гняв. Гняв, защото смятах, че за един умен човек такава работа е унизителна, поне майка ми ме беше възпитала така. За нея тия, които работеха по нашата или по околните вили, бяха всички лумпени или престъпници, някакви почти безсловесни скотове, с които е обидно даже да разговаряш. Бях чувала, че и някои студенти ходят и вършат тежка физическа работа, но най-малко бях допускала подобно нещо за Стефан. И все пак там, на строежа, той беше хубав. Не ме видя и това ми даде възможност да го разгледам — тялото му беше страшно красиво, с широки атлетически рамене, мускулесто и изпечено от слънцето, излъчващо сила. Още не бях прегръщала мъж, но сигурно съм изпитала подсъзнателно желание да го сграбча — така както е потънал в пот и цимент — Да, сигурно тогава моето девствено съзнание, виждайки го за първи път съблечен, го е пожелало като мъж, защото дълго след това, когато исках да ми бъде хубаво в леглото с него, си го представях все с окъсаните къси панталони, с гумените галоши и с книжната шапка, омърлян с цимент от главата до петите. Казах му го веднъж, а той се засмя:

— Ела в неделя с мен в Драгалевци, пък като свърши м плочата, докато другите ядат и пият, може да ти се случи и наистина...

Работеше по постройките даже и през аспирантските си години, защото стипендията му беше малка, аз не изкарвах много, а нашите не можеха да ни помагат кой знае колко, професорската заплата на баща ми едвам им стигаше на самите тях. Отначало аз държах това в тайна от майка ми, но той, особено след като му казах какво е отношението й към въпроса, не пропускаше случай да я ядосва, разправяйки разни бетонджийски истории и издигайки бай Марко и момчетата му почти в култ. „На бетонджия ли налетяхме, господи. — повтаряше майка ми по цял ден, особено пред чужди хора, — за какъв грях си ни наказал, какво зло сме ти сторили. — , За тоя ли дивак съм отглеждала малкото си цветенце... Ама и тя, дивачка, хак й е, като не ме слуша... Нека тегли сега!...“

Усмихвах се на брътвежите й, защото си ми беше много добре с бетонджията, никога не са ми липсвали пари, даже може да се каже, че тогава сме били по-богати, отколкото сега. Стефан идваше вечер, хвърляше една шепа пари и казваше:

— Употреби ги както намериш за добре!

На другия ден тръгвах по магазините и до обяд вече ги нямаше, но след ден-два той пак донасяше.

Най-странното беше, че докато не се знаеше нищо за него или само се пускаха разни лъжливи слухове, аз не се реших да го щурмувам. Когато обаче разбрах със сигурност за археоложката, в първия момент ме обхвана отчаяние, а след това — паника, че вече съм го изпуснала завинаги. Завинаги ли, казах си една сутрин, и усетих как у мен се пробужда някакъв бяс, какъвто дотогава не бях изпитвала. В тоя живот нищо не е завинаги, припомних си разсъжденията на някаква героиня от романчетата, и го проследих. Видях къде живее и че на път за мазето си минава през двора на Народната библиотека. Започнах да чета там, по-точно да вися по пейките наоколо, и само след няколко седмици той беше мой, оказа се при това, че историята с археоложката беше свършила отдавна, а информацията на моите колежки е била с много задна дата.

Да, обичах го, а ако в онзи бяс да го отнема на археоложката е имало нещо безнравствено и ако нося някаква, макар и косвена вина за нейната смърт, то кой може да отрече, че платих и надплатих твърде скъпо... Не той или Неда — и господ не би могъл да ме съди. Закъде повече...

— Успокой се... — ще каже сигурно той, ако е останала поне малко съвест у него. — Всичко е от нерви... Тровим си нервите с глупости...

— Не, не е от нервите. От лъжите е всичко. Живеем с лъжи, умираме с лъжи, децата ни се раждат с лъжи и умират от нашите лъжи... Не мога повече така.. Не мога. — Оправдай се! — искам да му извикам. — Докажи ми, че не си я убил, а че аз съм една глупава, мнителна жена... Това искам, а не да те пращам зад решетките...

Ако обаче изведнъж омекна така, той ще се опита да го използува и сигурно ще ми предложи да се откажем от развода или както още се казва в такива случаи — да се опитаме да започнем отново. Преживяхме и изстрадахме толкова неща. а преживяното и изстраданото сближава хората... Е, да, ще му отговоря, но ние и по тая точка не ставаме за нищо. Защото през тези двайсет години сме се радвали и страдали поотделно. И за различни неща. А ако се опита да ми забележи, че през тия двайсет години сме живели в общ дом, с общи грижи и тревоги, с общи безсънни нощи, ще трябва да му припомня, че има нещо вярно, само че в общия ни дом той страдаше за своята студентска любов, а аз за нашето неродено дете; че той се радваше на своето дете, а аз — на чуждото; че в неговите безсънни нощи се мяркаше кошмарът на извършеното престъпление, а в моите — на безсмисления живот с него, който си бях купила на възможно най-високата цена... Както се вижда, не сме живели в общ дом..

— Ако обуздаеш малко болезнената си фантазия, светът ще ти се види малко по-друг! — ще се опита да ме увери той. — Всяко нещо ще си дойде на мястото. — А ако му кажа, че всяко нещо ще си дойде на мястото само ако светът може да се върне двайсет години назад, това със сигурност ще му даде възможност да изпробва за пореден път остроумието си: — Да, ти не би се омъжила за мен, защото щеше да бъде нечестно спрямо нея, въпреки че с нея нещата бяха свършили. Щеше обаче да бъде нечестно главно спрямо самата теб, защото знаеше, че правим сделка. Не би направила и аборт, въобще за нищо на света не би направила какъвто и да е компромис, защото компромисът, както виждаме сега, се плаща с лихва, която през годините не намалява, а напротив — расте в геометрична прогресия. Баща ти щеше да осигури моята кариера на някой мухльо, по адрес на когото ти нямаше да изпитваш угризения, но за сметка на това щеше цял живот да си мислиш за мен.. Да изброявам ли още? — Аз сигурно ще му припомня само, че в края на краищата неговият компромис е и по-голям, и по-непростим, но той отново ще се измъкне за моя сметка: — Така или иначе резултатът от сделката е два трупа: едно неродено бебе и една любима. Не звучи утешително, трябва да се признае.

Тогава ще го попитам искрено дали знае коя е главната му тактическа грешка, той със сигурност ще ми отговори, че това се пита денем и нощем, а аз ще му отвърна, че знам, че се пита, нищо че се мъчи да продава фасони, и затова ще му я кажа. Грешката му е, че не се разведе с мен веднага след като стъпи здраво на краката си в академията. Вече можеше да се оправя и без татенцето. Щеше да се ожени за тая, която обича, тя нямаше да умре, щяха да си отгледат детето, а над нашия проклет живот нямаше двайсет години да тегне една непоправима вина и една непоносима лъжа... Нямаше да страдам повече отсега, сигурна съм... Може би за зла участ наистина да са надделели някакви скрупули от морален характер, в смисъл че не му е било лесно да ме захвърли след онова, което ми бе причинил, но гордостта му така или иначе няма да му позволи да си го признае, най-много да ми викне, че за нейната смърт нито аз, нито той носи някаква вина, да си го запиша някъде и да престана да преживявам.. Да, самотни в своето страдание, но единни в невинността за чуждото — при липса на по-добро и това би могло да бъде нещо, само че дали той се чувствува виновен, в случая е по-малко съществено. Важното е, че аз се чувствувам.

— Затова ли реши да се разведеш? — ще попита той, а аз ще му отговоря уточняващо:

— И затова.

— Окончателното ти решение е от тази година, откакто разбра, че съм... вампир?

— Да.

— И присъдата не подлежи на обжалване?

— До евентуално опровергаване на обвинението — не..

— А ако след нейното изпълнение се убедиш сама в несъстоятелността на обвинението?

— Ще запаля една свещ в „Александър Невски“, защото ще започна да вярвам в чудеса, ще падна в нозете ти и ще те моля за прошка.

— Жалко. Толкова излишен труд, който при добро желание би могъл да бъде спестен.

— Знаеш ли кое внася известно колебание в убеждението ми, че си убиец? — ще го изненадам, а той ще извика:

— Просто невероятно! Ти и колебания! Бързо казвай кое е това нещо! Подушвам сензация!

— Това, че аз все още съм жива. Просто ти се чудя, скъпи, как досега не си помислил и мен да ме... Не, не може да не си го желаел! Освен че съм неудобният съучастник, толкова пъти съм те докарвала до бяс. И с твоите наклонности и спортна форма в това отношение...

— В интерес на истината — ще влезе веднага в моя тон той — щях да те. , Но ти ме изпревари с тоя развод. Пресече ми всякакъв път за действие. Знаеш, че имам лекарство, което предизвиква много внезапен, много безотказен и много естествен инфаркт. Достатъчни са само три капки в кафето... ,

КАФЕ — това е идея! Какво ли ще стане, ако изведнъж застана на вратата му и го попитам не иска ли да направя по едно кафе? Това в края на краищата не ангажира никого с нищо, кафе се предлага и на чужд човек, това с капките са си мои измишльотини, пък и нямам никакъв мотив да го тровя, сигурно достатъчно съм му отровила живота. По-скоро-той би имал мотив, ако по някакъв начин разбере, че знам как е умряла Неда. Всичко се случва, току-виж сме седнали като двама препатили самотници и като никога си поговорим човешки, — Все пак хора сме, не сме чудовища, нищо че често съм го наричала така, било в мислите си, било в разправиите ни. Ще му кажа съвсем приятелски, че отдавна знам, че Владо е техен син, но съм го-приела, от дума на дума може да стигнем и до смъртта на Неда и например да излезе наяве някакъв спасителен детайл, от който ще стане ясно, че не я е убил... Тогава всичко ще бъде много просто, животът ни ще си потече постарому, тъкмо вече сме си свикнали. Ще изчезне кошмарът на старческия дом, ще си остареем заедно, ще оженим Владо, ще друсаме внучета каратистчета и дори от време на време ще носим заедно цветя на гроба на Неда.

Глупости. Подобен разговор между нас не би могъл да се състои никога, та ако ще и цяла цистерна кафе да — изпием. Знаем си се и двамата много добре, а той трябва да отговаря за смъртта на майката на детето си. Следователно по-добре ще е да го запитам кога смята да се предаде в милицията, защото ако не го направи сам, то аз с абсолютна сигурност ще го сторя в момента, в който излезе решението за нашия развод.

Ще го кажа така неумолимо, че ще прогоня от него всякакво по-нататъшно желание за перчене и ще го накарам да извика почти отчаяно:

— Кажи им! Ако искаш, и във вестника си напиши, че си живяла цял живот с вампир!

— Е, защо пък чак вампир! — ще го коригирам великодушно. — Те тия са човешки работи. Хората ги вършат. С други хора. Даже когато става на операционната маса, не се и нарича убийство. Просто си виновен за нейната смърт, ако тая формулировка ти харесва повече.

И тогава той, съсипан от войната, която двайсет години е водил със себе си заради това, което е извършил, и от почти едночасовия финал на тази война с мен, изразходвал всичките си сили и почувствувал нужда да се изповяда, за да му олекне най-сетне, ще наведе глава и ще изхрипти признанието си чрез удобната формула, която великодушно съм предложила:

— Да, виновен съм.

Тогава защо да водим целия тоя разговор? Защо да се подлагаме излишно на това безсмислено мъчение? Познаваме си се толкова добре. А аз и така си знам, че е виновен.

Следователно няма никакъв смисъл и да предлагам кафе. По-добре да побързам с гримирането, защото, ако закъснея и не ме вземе с колата, ще трябва да вися за такси.