Несвяст

Пролог

Днес стана нещо интересно. Умрях. Колко ужасно, биха казали някои. Каква трагедия. Тя бе толкова млада. Целият живот бе пред нея. Във вестника ще пишат колко ярко съм горяла и колко млада съм си отишла. Погребението ще бъде скромно… неколцина хлипащи приятели, още толкова подсмърчащи роднини и съседи. Как само ще се стараят да утешат бедния ми съпруг Грей. Ще обещават да бъдат винаги подръка при отглеждането на нашата дъщеричка без мене. Колко печално, ще повтарят те. Какво си е мислила тая?

Но с времето тази печал ще избледнее, животът на всички ще се върне към нормалния ритъм и аз ще се превърна в спомен, който мъничко ги натъжава, който им напомня за това колко бързо свършва всичко, но и такъв, който извиква на лицата им усмивка. Защото имаше и добри времена. Толкова много прекрасни моменти, когато пиехме прекалено, смеехме се като обезумели, наобиколили скара с огромни пържоли.

Те ми липсват и аз си спомням всички много добре, но не по същия начин. Защото животът ми с тях бе като опушено стъкло, внимателно изградена лъжа. И макар аз да ги познавам до един и дори да обичам част от тях, никой не познава истински мене. Те знаят само онова, което пожелах да споделя с тях, и дори част от него бе също измислица. Ще ги помня така, както се помни един хубав филм. Красиви сцени и реплики ще изникват в съзнанието и ще ме разчувстват за пореден път. Но в крайна сметка ще ми е ясно, че прекараното с тях време е плод на въображението, мимолетно като страница от роман.

Сега съм застанала върху носа на товарен кораб. Той се носи в нощта с изненадваща за размерите му скорост, хвърля настрани огромни пенести езици, докато пори високите вълни. Водната повърхност наоколо е черна. Лицето ми е мокро от пръски и така обветрено, че вече изтръпва. Само преди седмица изпитвах такъв ужас от вода, че през ум не би ми минало да я доближа дотолкова, та да ме намокри. Но днес имам много други страхове, а с този трябва да се справя.

Мъжът от рула вече на два пъти маха към мене, показва ми с широко, загребващо движение на ръката, че трябва да се прибирам вътре. Аз пък вдигам своята в отговор, за да му кажа, че всичко е наред. Тук изпитвам физическа болка, а точно това е, от което имам нужда. Но по-важно е друго: носът на този кораб е най-отдалечената точка от живота, който загърбих. Разстоянието трябва да стане още по-голямо, за да се прибера и може би да поспя малко.

Усещам във врата си горещия дъх на моя преследвач. За него никога няма да се превърна просто в спомен. Винаги ще остана цел, нещо, което аха-аха ще докопа. Познавам неговия неутолим копнеж, неговото търпение и неумолимост. Сърцето му бие веднъж на всеки мои десет удара. Толкова съм уморена. Питам се сега тук, изправена над ледените води, дали преследването ще види своя край тази нощ и кой от двама ни ще умре, наистина ще умре, когато това стане.

Стоя на носа и се държа здраво за рейлинга1. Повтарям си, че смъртта е лесен изход. Винаги достъпен. Трябва само малко да се наведа напред, да пусна рейлинга и ще полетя в мрачната пропаст. Но няма да го направя. Не и днес. Всекиму е мил животът, нали така? Дори за най-окаяните между нас, за ония, чийто дъх не струва пукната пара. И все пак мисълта за тази възможност, достъпна и лесноосъществима, си е една утеха.

Най-накрая студът и вятърът ми идват много. Обръщам се, за да тръгна към миниатюрната каюта, и го виждам: кръгло бяло око на прожектор, а под него — зелената и червена навигационни светлинки. Корабът е твърде далеч, за да се чуе шумът от двигателя му. Само този светлинен триъгълник подскача в мрака. Искам да дам знак на капитана, но той вече не се вижда при руля. Понечвам да се изкатеря горе и да го предупредя, но не знам дали има смисъл. Поколебавам се за миг и решавам, че за мен ще е най-добре да си намеря някакво скривалище. Ако той ме е открил, никой не е в състояние да ми помогне. Установявам, че не съм изненадана, изобщо не ме учудва обстоятелството, че ме е намерил. Очаквах това.

В гърдите си долавям познатото туп-туп, когато поглеждам надолу с мисъл за черното изкушение. Би било върховно предизвикателство да му отнема единственото нещо, което така жадува, последно средство да му покажа, че животът ми принадлежи единствено и само на мен. Но споменът за едно мъничко обло личице с дълбоки кафяви очи, оградено от руси къдри и с толкова мила усмивка ме задържа върху палубата. Тя не знае, че мама е умряла днес. Надявам се да не й се наложи да жали за мене, да порасне съсипана и опустошена от моята ранна кончина. Затова трябва да остана жива. За да мога един ден — дай Боже скорошен — да се върна при нея, да й обясня защо съм й дала точно това име, да я взема в обятията си и да стана майката, която винаги съм мечтала да бъда.

Но най-напред трябва да се боря и да победя. Не знам колко сили за борба са ми останали, но ще се боря. Не толкова за покрусената, обезсърчена жена, в която съм превърната, колкото за моята дъщеря Виктория.

1

Моята майка ме кръщава Офелия с мисълта, че по този начин проявява литературен вкус. Не си дава сметка за това, че всъщност демонстрира влечение към трагичното. От друга страна обаче, изобщо не съм убедена, че тя схваща самата концепция на трагедията, както родените в охолство не съзнават, че са богати и дори не допускат съществуването на друг вид живот. За нея името звучи красиво, напомня й за някакво цвете, знае, че е от някаква известна история (пиеса или роман, не би могла да каже). Извадила съм късмет все пак, тъй като алтернативата й била Полита или Джипси Роуз2. Офелия съдържа поне някакво внушение за достойнство.

С тези мисли бутам количката в местния супер сред купища лъснали зелени ябълки, хрупкави салати, тлъсти портокали и здрави, матовочервени чушки. До болка познатият мъж от щанда за меса ми маха с ръка и ме дарява с нещо, което — сигурна съм — смята за пленителна усмивка, но тя само кара кожата ми да настръхне. Всеки момент очаквам да чуя „Здрасти, сладурано“ или „Здравей, съкровище“. Все се питам какво ли има у мене, което го кара да проявява подобен ентусиазъм. В никакъв случай не съм открита или сговорчива личност. Разбира се, не мога си позволи да бъда и прекалено резервирана. Поглеждам отражението си в лъскавата метална повърхност на витрината, за да се убедя, че то е сдържано и хладно, без да бъде отблъскващо. Образът ми е изкривен и насечен от разнообразните дефекти по ламарината.

— Здрасти, скъпа — обажда се той с изискан жест и лек поклон.

Аз се усмихвам хладно, по-скоро леко повдигам крайчеца на устните си. Той грейва в усмивка.

Превърнала съм се в оня тип жени, който би притеснил силно собствената ми майка. През повечето време връзвам в силно дръпната назад конска опашка току-що измитата си, все още влажна руса коса. Простотата на тази „прическа“ ме привлича много. Нося прости, удобни дрехи — панталони от груб плат и голяма за ръста ми бяла блуза, под дебело моряшко яке. Нищо особено, ако не смятаме обувките и чантата, които струват колкото две заплати на майка ми. Тя непременно би забелязала подобно нещо. Не би се зарадвала. По-скоро щеше да се огорчи и разлюти. Не разбирам защо трябва да се хабят толкова емоции. Това е само един факт. Ясен и прост, каквито са всички факти. Е, повечето. Но все още я виждам в спомените си, виждам мекия прасковен тен на лицето, високите скули, дълбоките кафяви очи. Същите като на дъщеря ми.

— Ани! Здравей!

Пак съм при плодовете, макар да не си давам сметка за това какво ме е върнало там. В ръка държа лъскава зряла мандарина. Сигурно съм се вторачила в нея, сякаш е магическа сфера от кристал — опитвам се да прозра в бъдещето. Вдигам поглед към съседката си Ела Сингър, която ме наблюдава загрижено и донякъде развеселено. Не знам от колко време трае това или от колко време аз самата съм се вторачила в мандарината. Ние сме нещо повече от съседки — приятелки сме. Всички в квартала ми викат Ани, даже и Грей — един Господ знае защо.

— Къде беше? — пита ме тя.

— Извинявай — отвръщам с усмивка и бързо тръсване на глава. — Малко се бях отнесла.

— Да не ти е зле?

— Не. Нищо подобно.

Тя кимва и сама избира няколко мандарини.

— Къде е Вики?

Всички жени от квартала, учителките и майките на нейните приятелки я наричат Вики. Аз не ги поправям, но всеки път потръпвам вътрешно, когато чуя това име. То не е нейното. Нарекла съм я Виктория, защото това има определено значение за мен, а надявам се — след време — да има и за нея. Вярно, нарекох я така в един период на голяма самоувереност. Но Грей ме разбра и прие. В ония дни и двамата се радвахме на отлично самочувствие. Аз продължавам да се стремя към него, макар че напоследък, поради причини, които не мога да обясня, то започва да ми изневерява.

— У мащехата на Грей е. На плуване при баба — казвам аз и пускам плода в прозрачно пликче. Мандарината издава свеж, приятен аромат. Плодовете са на ръба на презряването. Имам усещането, че всеки миг ще се пръснат от сокове и сладост. Някаква старица се промъква край нас, отпусната тежко върху алуминиева конструкция за опора при ходене. От невидими тонколони се носи обезобразена, тенекиена версия на „Не стой толкова близо до мен“ от „Полис“.

— Това е добре — отсъжда Ела. — Значи можем да седнем за по едно капучино.

Поглеждам часовника си, все едно се питам дали ще успея да вместя и това мероприятие в бездруго претоварената си програма, макар и за двете да е ясно, че нямам какво друго да правя, а Виктория ще се забави още дълги часове с нейното плуване, после любимия обяд и игри със съседските деца. Те са до едно по-големи момчета, но тя ги върти на пръста си като някаква кралица. А те я боготворят заради това.

— Като едното нищо — казвам аз и приятелката ми се засмива.

— Великолепно. Ще те изчакам в кафето, докато свършиш. — Има предвид онова малко местенце на плажа, където винаги отиваме.

— До скоро.

Тя тръгва. Много харесвам Ела. Толкова е открита, блага и добронамерена, така доверчива и неизменно сърдечна. Кара ме да се чувствам като някаква коравосърдечна кучка. Усмихвам се и махвам леко с ръка. Сърцето ми играе. Сигурно кофеинът му е дошъл много за днес и сега протестира пред перспективата за още. Може би ще трябва да се задоволя с един билков чай.

На път за касата виждам някакво намусено момиче на петнайсетина години, застанало до майка си. Толкова е кльощаво, че кокалите му ще пробият джинсите. Устните й са влажни и лъскави от розова помада. Притиска мобифон към ухото си и гризе нокътя на десния си палец.

— Веднага престани с това, Тейлър — обажда се майката и дърпа пръста от устата й. Двете се споглеждат като гангстери от враждуващи банди. Питам се дали ние с Виктория ще стигнем до подобен момент, до този проклет сблъсък на поколенията. Не знам защо, но не го вярвам. Постоянно се страхувам, че ще ми бъде отнет луксът да се разправям с дъщеря си — тийнейджърка.

Отивам да прехвърля покупките в колата. Виждам Ела да се измъква от паркинга и ми показва с пръсти: пет минути. Отива до тях да остави продуктите, преди да се срещнем на плажа, а и аз ще направя същото — двете живеем съвсем наблизо. Така ще предотвратим възможността пилето да се размирише, сладоледът да протече — все банални безпокойства, които ценя високо заради тяхната простота и относителна безопасност. Но когато захлопвам багажника, отново го усещам.

Все едно слънцето внезапно пропада зад плътен облак и небосклонът почернява отведнъж. Само че нищо такова не се е случило. Във Флорида цари ясен, хладен за сезона ден. Паркингът е претъпкан с коли на майки и детегледачки с отрочета на всякаква възраст, разпуснати от училище за великденска ваканция. Чувам смехове, писък на чайка. Усещам соления аромат откъм Мексиканския залив. Но вътрешно потръпвам — по вените ми тече ледено мастило.

Вмъквам се в спортната си кола, вкопчвам пръсти във волана и правя опит да се успокоя. Подобни пристъпи на паника съм имала вече. Обикновено протичат бързо, също като кратките летни бури в нашия район. През последните няколко дни обаче зачестяват, изненадват ме със своята свирепа неотвратимост. Грей ги нарича фалшива тревога, но за мене са по-скоро нещо като система за ранно предизвестяване.

Сегашният е по-дълбок, по-силен и тъмен, отколкото съм свикнала. Истински ме е страх, потя се и побледнявам. Дишането ми е затруднено и аз хвърлям уплашени погледи към огледалата за обратно виждане. Нищо необичайно. От този контраст ми се вие свят и даже се нервирам: денят навън си е все така ясен, а хората из паркинга си живеят от нищо необезпокоявани.

След известно време потеглям, все още разтреперана, и поемам много внимателно по късия път към дома. Минавам през бариерата за живеещи в селището и махам с ръка на охраната, бавно дефилирам покрай абсурдно пищни фасади, кротнали под короните на високи палми, с покриви от извити керемиди и оформени като делфини, фламинго или миниатюрни копия на самите къщи, ярко боядисани пощенски кутии. Последни модели скъпи коли се мъдрят върху павирани алеи.

Докато паркирам в моята, съседката полива цветята си и ми махва приятелски с ръка. Отговарям на поздрава, докато отварям гаражната врата с помощта на дистанционното върху вътрешното огледало за обратно виждане. С мисълта за евентуален безсмислен разговор, затварям вратата зад гърба си, преди да изляза от колата. Изключвам двигателя и оставам известно време неподвижна. Сърцето ми се успокоява. В безопасност съм, казвам си аз. Тази къща е сигурна. Треперенето също започва да отслабва. Дишането ми се нормализира. Натискам един бутон върху контролното табло и чувам телефонен сигнал.

— Набери баба — казвам аз.

— Набирам баба — отговаря автоматът лаконично. Виктория умира за този номер. Всеки път се кикоти като побъркана, когато го чуе.

Само след едно позвъняване се обажда равен мъжки глас:

— Ало?

— Ани е на телефона — казвам с ясното съзнание, че думите ми излизат неравномерно от устата. Това не му убягва. Следва пауза. Той никога нищо не пропуска.

— Здрасти, Ани. — Неизменно спокойният глас на моя свекър Дру. Представям си го разположен зад дъбовото бюро на своя домашен кабинет, окичен с всичките му дипломи и военни отличия, както и със снимки на колеги от специалните части на военноморските сили — странни, зърнести образи на млади мъже, чийто вид е прекалено щастлив, за да се върже с оръжията в ръцете им. — В басейна са.

— Всичко наред ли е? — питам аз и сама се мразя заради глупавия въпрос.

— Всичко при нас е наред — отговаря той с твърда увереност. Тя ме успокоява в същата степен, в която ненавиждам собствените си прояви на слабост пред него.

— А при тебе как са нещата? — пита той след кратка пауза. Опитвам се да не обърна внимание на леката пренебрежителна нотка.

— Добре — отвръщам твърде бързо аз. Налага се да повторя по-бавно и безгрижно, за да замажа нещата. — Всичко е наред. Не ги притеснявай. Ще мина към два да я взема.

Затварям, преди да е попитал още нещо, и започвам да разтоварвам покупките. Докато ги подреждам из кухнята, пускам телевизора. От екрана ме поглежда печално кльощава блондинка. Надписът под образа й гласи: Трупът на жената е открит в централната част на Флорида — шести поред за последните пет години. Гъгнив мъжки глас зад кадър нарежда с тежък местен акцент за липсата на улики и сходството в отделните случаи. Бързо изключвам апарата — само това ми липсва в момента.

Правя опит да се освободя от обзелото ме безпокойство и да се захвана с работите си за деня: среща с Ела за по кафе, няколко дребни задачи, а след това да прибера Виктория от къщата на Дру и Вивиан. Докато стигна до тази последна фаза и видя моето момиченце, черното чувство ме е почти изоставило. Но не съвсем. Мъкне се подпре ми като някакво привидение.

— Всичко наред ли е, скъпа? — пита ме Вивиан, докато поемам детето на ръце. (Тя е голяма вече за това, глезиш я, Ани, все ми повтаря Грей.) Виктория отпуска цялата тежест на умората си връз мене, облъхва ме с неописуемо приятна смесица от аромати на лосион против слънце, хлор и бебешки шампоан.

Изпробвам една измъчена усмивка с думите:

— Фалшива тревога. — Всички сме наясно с този жаргон.

— Сигурна ли си? — пак пита тя.

Забелязвам, че е уморена, а под очите й личат сиви, подути полумесеци. Изражението й е смесица от загриженост и обич. Предизвиква у мен желание да се разридая в обятията й. Няма да е за първи път.

Зад гърба й се вижда Заливът, чиито талази мият неохотно брега. Цялата задна стена на къщата е от стъкло. Плувният басейн отвън сякаш се простира до океана, но това е само внимателно създадена илюзия. В това семейство сме царе на този номер.

— Мами се тревожи — шепне Виктория в шията ми. — Не се тревожи, мами.

Тя ме стисва с ръчички. Аз отвръщам на прегръдката.

— Не се тревожа, скъпа — успокоявам я аз. — Просто съм поизморена.

Знам, че не ми вярва. Трудно се лъже дете. И не бива да се опитва.

— Обади ли се на Грей? — пита Вивиан с чупка във веждите. Ухае на лимоново дръвче. Хваща ме за ръка и леко я стисва.

Опитвам се да изобразя нещо като безгрижна, самоосъдителна усмивка и казвам.

— Нямаше защо.

Тя ме поглежда скептично, обаче не казва нищо повече, само ме целува леко по бузата, след това Виктория, за да ни обгърне и двете с огромните си ръце. Докато се спускам по алеята за автомобили, забелязвам Дру да гледа подпре ни от горния етаж.

Същия следобед, докато Виктория спи в стаята си, аз съм се разположила на верандата, вперила взор в океана, и обмислям начините, по които мога да умра.

Грей се прибира късно и дъщеря ни вече е потънала в дълбок сън. Седя върху кожен диван, който не е избран от мен и не ми харесва особено, загледана в играта на пламъците от нашата камина, когато отваря входната врата. За един кратък миг той е просто сянка във фоайето — би могло да е всеки друг. Но ето че пристъпя в светлината и вече е моят съпруг, който изглежда напрегнат и уморен. Не знае, че го наблюдавам. Когато ме вижда, той се усмихва и веднага добива не толкова измъчен вид.

— Здрасти — обаждам се аз и се изправям, за да го приближа.

— Здрасти.

Прегръдката му е крепка и аз потъвам в нея. Притискам се с все сила. У него няма и помен от мекота. Мускулите му са корави и ясно изразени. В неговите обятия се чувствам като в сигурен пристан. Несгодите от деня са забравени.

— Искаш ли да пийнеш? — питам го аз и се дръпвам назад.

Той ме задържа още малко, мъчи се да улови погледа ми, а сетне ме пуска.

— Ти какво пиеш? — иска да знае той.

— Водка с лед.

— Добре звучи.

Отивам до барчето, което денем гледа към задната веранда. Вечер виждам единствено отражението си в тъмните му стъкла, докато пълня ниска квадратна чаша с лед и наливам отгоре му водка от фризера. Това е друга характеристика на къщата, за която не съм отговорна аз: този фрашкан догоре с алкохол бар, до който рядко се докосваме. Това място — крайно екстравагантен сватбен подарък от свекъра, изцяло обзаведено от Вивиан — е пълно с неща, които нямат нищо общо с мене. Нито пък с Грей. Не е лесно да си напълно благодарен за подобен подарък, а е категорично изключено да се оплакваш от някои подробности в него, дето не ти допадат. Имам усещането, че живеем в образцов дом, където всичко блести, всичко е идеално, обаче е все малко изместено от онова, което бихме избрали сами.

Връщам се при него, подавам му чашата и двамата сядаме редом. Аз простирам крака в скута му и поемам собствената си чаша от масичката. Ледът в нея се е стопил. Водката е разредена и блудкава. Изпивам я каквато е — мързи ме да ставам за друга.

Оставила съм една от стъклените врати отворена и сега вътре нахлува студен за сезона, солен въздух, който бързо се затопля от пламъците на камината. Забелязвам отправения му натам поглед. Иска да каже, че вратата трябва да бъде затворена и заключена, но мълчи. Виждам дълбокия кръстовиден белег между дясното му око и слепоочието. Давам си сметка за това, че напоследък не забелязвам белезите му. Отначало ме притесняваха, караха ме да го усещам чужд и суров. Питах се какво ли би могло да остави толкова много следи само върху един човек. Но вече знам отговора. И познавам неговото сърце.

— Случи се отново — обаждам се аз, след като сме седели така известно време, загледани в пламъците. Думите ми прозвучават някак мелодраматично, дори преди да съм добавила: — По-зле от всякога.

Той почти не реагира, но аз виждам как един мускул изпъква за миг под черната сянка от набола брада. Вторачен в огъня, той затваря и отваря очи, бавно въздиша. Картината ни е позната.

Отпуска длан върху ръката ми, обръща поглед към лицето. Не мога да видя цвета на очите му в полумрака, но знам, че са стоманеносиви, каквито са от деня на рождението му и заради което е кръстен така3.

— Той е мъртъв — проговаря мъжът ми. — Отдавна.

Винаги се държи много внимателно с мене, все едно колко пъти преживяваме това. Аз подвивам нозе под себе си и се сгушвам в свивката на ръката му.

— Откъде си толкова сигурен? — питам аз. Питала съм го същото поне сто пъти, само за да чуя отново отговора:

— Защото го убих, Ани. — Обхваща лицето ми в длани и го обръща към своето, за да се убедя сама колко непоколебима е неговата увереност. — Видях го да умира.

И сега се разплаквам, защото знам, че той вярва в думите си. А и на мене така ми се ще да повярвам.

— Искаш ли отново да започнеш хапчетата?

Хич даже не искам. Той се навежда напред, за да остави чашата си върху масата. Аз отново се сгушвам в него, а той ме прегръща и оставя да плача и плача, докато отново се почувствам добре. Никога не може да се предвиди колко време е нужно за това. Но неговото търпение е неизчерпаемо.

2

Спускам се по тясна ръждива стълба и забързвам в дълъг коридор, като се опирам с ръце о стените. Осветлението е мъждиво и примигващо. Мъча се да не забравя, че номерът на моята каюта е май 203. На борда има още петима мъже, освен капитана, но не виждам никого от тях.

Стигам до вратата на каютата, туткам се известно време с бравата и най-накрая влизам в миниатюрното си убежище. В противоположния на вратата край се вижда тясна койка. Под нея има чекмедже, в което съм прибрала нещата си. Коленича пред него, издърпвам го и след като отварям ципа на чантата, започвам да ровя вътре. Намирам каквото търся: деветмилиметров „Глок“, черен и хладен. Проверявам пълнителя, изваждам от чантата резервен и го пъхам в джоба на палтото. Глокът потъва зад колана на джинсите. Упражнявала съм движенията за изваждането му оттам и заемане на позиция поне милион пъти. Ръката ми ще знае какво да стори, дори ако мозъкът е изключен. Рефлекси. По същия начин обучават военните. Съпругът ми, който е бил и в известен смисъл още си е такъв, лично ме обучи.

Преценявам възможностите. За пореден път самоубийството взема връх заради своята лекота и окончателност. Атаката идва на второ място, като обиколен път към първия краен резултат. На трето е спотайването и изчакването. Нека се поизпоти. Нека се сблъска с наетите за охраната ми мъже, а сетне да ме открие на борда на този кораб, да намери мястото, където го чакам с пистолет в ръка.

Бумтежът в гърдите ми е спрял и сега се ослушвам за звуци от започнала битка, но не долавям нищо друго, освен далечния ритъм на корабната машина. Изобщо не ме е страх или пък страхът до такава степен се е превърнал в неразделна част от мене, че ми прилича на покой.

3

Баща ми е майстор на татуировки и патологичен лъжец. Последната му черта е май единствената, на чиято устойчивост мога да разчитам — почти всяка произнесена от него дума е лъжа. Просто не може да се справи с това.

— Как си, тате? — ще попитам аз.

— Великолепно — ще каже той. — Събирам багажа.

— Закъде? — ще попитам пак малко скептично.

— Утре тръгвам на плаване из Средиземноморието.

Или пък:

— Казвал ли съм ти, че служих в Специалните части?

— Така ли? — подхващам играта аз, но слушам с половин ухо. — Кога?

— Във Виетнам.

— О! Разкажи ми.

— Не мога. Прекалено болезнено е — по-добре да го забравя.

И така си я караме. Вече не се и притеснявам особено много, отчасти защото той никога не лъже за важни неща. Само за глупости. Също като хълцавица: изригва от него невикана, нечакана, неустоима. Аз обикновено му играя по гайдата, защото при всичките му лъжи у него има нещо истинско. Макар да е пълна нула като баща, той ме обича и — убедена съм в това — винаги ме е обичал.

Когато вдига телефона, чувам равномерен шум. Това е жуженето на иглата за татуиране. Ателието му „Боди Арт“ е разположено на улица „Грейт Джоунс“ и макар да не е нещо повече от една дупка — петдесет квадратни метра, — там идват хора от цял свят заради неговото изкуство. Рокзвезди, супермодели и даже (така се говори) бунтовни млади представители на саудитския кралски двор. Той ми разправя всичко това от години, но аз, разбира се, не мога да му вярвам. Най-накрая ми изпрати една изрезка от „Вилидж Войс“ с посветена на него статия и от нея разбрах, че в този случай говори истината. Какво ще кажете, а?

— Всичко наред ли е? — пита той снишил глас, когато разбира, че съм аз.

— Екстра — отвръщам. — Екстра я караме.

Той замълчава за миг и аз усещам, че е доловил лъжата. Знаем си и кътните зъби. Чувам диханието му, докато обмисля какво да ми каже. Спомням си не едно или две подобни тежки мълчания по линията за далечна връзка — от едната страна аз, отчаяна до немай-къде, а от другата той, без желание да ми помогне. Накрая проговарям:

— Кажи ми го пак, тате.

— О, миличка — отвръща той с лека въздишка, — стига вече. Мислех, че си надживяла всичко това.

Аз въздишам на свой ред и чувам Виктория да бъбри с куклите си в другата стая.

— Толкова си хубава — казва на една. — Отвън, но и отвътре. Ти си умна и силна. — Имитира мене и това ме кара да се усмихна.

— Опи, чуваш ли ме?

Баща ми винаги е намирал пълното ми име идиотско. Нарича ме „О“ или „Опи“, а понякога „Оп“. Сякаш и трите не са още по-идиотски. Мисля, че ги използва, за да дразни майка ми. И наистина я дразнеше невероятно много. Но глупавите прякори си останаха в употреба. Поне между двама ни.

— Кажи ми го само веднъж — обаждам се аз, като се мъча да прогоня истерията от гласа си.

Затварям очи и си представям лицето на моя баща, кафяво и набръчкано от хилядите часове, прекарани върху неговия Харли Дейвидсън. На младини е носил черната си коса като гъста, дълга до под раменете грива. Никога не съм виждала цялото лице на тате, скрито под гъста, черна брада. Когато го видях за последен път, преди доста години вече, и брадата, и косата бяха преполовили пътя към сиво-бялото. Вечно носи джинси и тениска, а на краката — ботуши. В гласа му се долавят следите, оставени от безброй цигари и тонове уиски.

— Бяхте деца и двамата, когато пристигнахте тук. Ти и той — започва тате, защото знае, че именно от това място искам да започне. Не ми хареса от самото начало. Имаше нещо не наред в погледа. — Той ръмжи ядосано. — Хич не ми харесваше, дето все около него се въртеше. Това ме караше да ревнувам. Макар да не си признаваше, знаех, че си в голяма беда. И аз те предадох, дете, още съжалявам за това.

Аз само слушам и си спомням.

— Трябваше да му видя сметката още тогава. Или пък да извикам полиция, или нещо друго. Но аз нищо не сторих. Това е най-големият ми грях като баща. А се мъчех да ти бъда приятел.

Моят баща има множество грехове като баща, а главни сред тях са лъжата и склонността да ме изоставя. Опитите му да ми бъде приятел не заемат първо място в личния ми списък на неща, заради които трябва да съжалява, но аз не му казвам това.

— Оставих те да се криеш известно време при мене. Представа нямах за това колко на зле са отишли нещата. Наистина.

Чувам накъсан вой от сирена. Някой влиза в ателието и се закашля. Долавям как баща ми захлупва микрофона с шепа и се обръща към някого с думите:

— Не можеш ли изчака една минута, мама му стара?

— Никога не си правил подобна татуировка — напомням му аз. — Нито преди, нито след това.

— Вярно е — отвръща бързо той. — Направих на онова копеле татуировка, каквато няма друга по света. Негов проект, мое изпълнение.

— Не може да се повтори — обаждам се аз.

Отвръща ми с презрително сумтене:

— Не и от когото и да било в бранша. А пък аз ги знам до един. Това е произведение на изкуството, което исках да запазя за тебе, но ти не прояви никакъв интерес.

Това е вярно. Никога не съм се интересувала от татуировки. Животът е сам по себе си суров — оставя предостатъчно белези. За какъв бяс доброволно да се подлагам на иглата? Пиърсингът е друго от нещата, които съм успяла да избягна. Не обичам хора, които намират удоволствие в болката.

— Разкажи ми за татуировката.

Той въздъхва, преди да продължи, сякаш съжалява, задето ми е уйдисал на акъла.

— Никога не бях виждал подобно нещо и това отчасти ме мотивира да я направя. Великолепен проект. Бурно море, вълни се разбиват в щръкнали като зъби на акула канари, множество сенки и полутонове, цял куп скрити образи, даже и очертанията на момичешко лице. На твоето лице, Опи.

Така научих.

Не е нужно да я описва. Виждам я съвършено отчетливо в съзнанието си. Този образ ме спохожда често в съня ми, а понякога и наяве.

— И когато видя рисунката, няма начин да е грешка?

Тишина.

— Не, моето момиче. Не може да се сбърка. Той е мъртъв, Опи.

— Викай ми Ани.

Знам, че ненавижда името Ани дори повече, отколкото Офелия. Мисли го за много обикновено. Но не е по-обикновено от неговото собствено: Теди Марч. Всичко живо му вика Мечо4. Както и да е, бих дала мило и драго да бъда обикновена.

— Мъртъв е, Ани. И никога повече няма да ти навреди. Нито на тебе, нито другиму. Той не можа да те убие тогава. Ти се бори и победи.

Харесвам звученето на тези думи. Искам те да попият в съзнанието ми и да се превърнат в моя истина. Патологичен лъжец или не, но притежава верен усет за нещата, който всеки път ме успокоява.

— Недей принася собствения си живот в жертва заради него — продължава той. — Нараняваш себе си, а също и Виктория. Както и оня твой съпруг. Стегни се, дете.

Това е моят малък ритуал, неща, които трябва да чуя, за да се успокоя. През последните няколко години с всичко това в главата единствено те са в състояние да ми вдъхнат кураж, да ме убедят, че е безопасно да се живее моят живот. Но този път нищо не върши работа. Нямам представа защо. Все едно виждам знаци, които никой друг не е в състояние да забележи: както кучето търчи в кръг, когато някакви неуловими вибрации го предупреждават за предстоящо земетресение. Все си повтарям, че това не е истина, че всичко е само в моята глава. Най-неподходящото за тях място, разбира се. Може би наистина трябва да се обърна пак към лекар.

Есперанса, нашата прислужница и детегледачка, изпразва съдомиялната. Вади чинии, чаши и сребърни прибори, за да ги подреди по местата им с присъщата си деловитост. Пуснала е телевизора и от екрана отново се взира печалният образ на мъртвата вече жена. Нищо ли друго нямат за показване тия идиоти? Съзнавам, че съм се вторачила в лицето на мъртвата, в чорлавата коса, в изпъкналите ключици, в уморените очи. Нещо в изражението от тази стара снимка — може би още от училище — показва, че тя сякаш е наясно с предстоящата насилствена смърт. Знае, че осакатеното й тяло ще бъде открито във водата. Внушава усещане за мрачна безнадеждност.

— Ужасно, нали? — обажда се Есперанса, когато забелязва, че гледам към екрана. Почуква с пръст слепоочието си. — Болни хора.

Кимвам.

— Ужасно е наистина. — Отделям с усилие поглед от телевизора и напускам кухнята. Докато се изкачвам по стълбите, чувам Есперанса да си тананика.

На горния етаж Виктория играе щастлива в стаята си. Това ще продължи известно време, преди да й омръзне и да почувства нужда от моята компания или внимание. Засега е изцяло потънала в света, който е създала сама за себе си и двете кукли Изабел и Клод. Нейните бебчета, както сама ги нарича.

От моята спалня продължавам да чувам шепота й по интеркома, който все още държа непрекъснато включен. Звукът на нейното дишане нощем е най-приятната приспивна песен за мене. Питам се кога ли ще ме накара да махна микрофона от стаята й. На колко ли години трябва да стане, за да не иска повече да слушам всяко нейно дихание? Мами, ще каже тя, заеми се със собствения си живот.

Когато бях на шестнайсет, с мама напуснахме апартамента в общинските жилища на Долен Източен Манхатън, за да се забием в една каравана във Флорида, та да е по-близо мама до някакъв мъж, с когото се бе залюбила. Преди това връзката им беше установена посредством няколкомесечна оживена кореспонденция с дебели писма, написани с червено мастило, и подправена с три-четири телефонни разговора за наша сметка, по време на които майка ми гука в слушалката и я държи по толкова интимен начин, че очаквам всеки миг да я засмуче. След няколко сърцераздирателни разговора и горещи обещания ние си събираме оскъдния багажец, за да го натоварим отзад на купения за седемстотин долара шевролет и да отпрашим на юг, където ни чака новият живот.

— Във Флорида ще живеем много по-добре — уверява ме мама с авторитетен глас. — Парите ще ни стигат за повече неща. А и е толкова красиво по ония места.

Аз гледам как се изнизват покрай колата каменни и тухлени сгради и се питам къде ли може да бъде по-красиво, отколкото в Ню Йорк. Вярно, тук може да бъде студено и опасно — страховито място в своята самота, независимо от многолюдните тълпи. Но тази грандиозна архитектура, уличният шум, енергията, излъчвана от милионите хора, събрани тук, за да изживеят живота си. Никога не можеш да сбъркаш това място с някое друго — собственият му сърдечен ритъм е абсолютно уникален. Единствен в целия свят. Като си помисли човек за големите красавици в историята — Клеопатра, Мона Лиза, Ава Гарднър, — никоя от тях не е хубава по оня евтин, стандартен начин, който минава за прелестен в наши дни. Тяхната красота струи отвътре навън посредством собствената им индивидуалност, която би стояла грозно, нахлузена върху другиго. Ако не знаеш как да я гледаш, как да я търсиш в тесни улички и потайни местенца, в пакостливата атмосфера, в пулсиращия нощен живот, можеш лесно да се почувстваш смазан от Ню Йорк, отблъснат от неговите миризми и звуци, може дори да те прогони неговата самонадеяна надутост. Но загубилият ще бъдеш ти.

Очаквах баща ми да се опъне по-силно, когато мама реши да тръгне заедно с мен. Но той сякаш се съгласи с нея, че за мене така би било по-добре. Започнала бях да имам неприятности в училище заради нахалство, мързел и отсъствия. Градът предлага прекалено много изкушения за едно лишено от родителски надзор момиче. Но така или иначе, моите нужди винаги заемат последно място сред съображенията при което и да било взето от родителите ми решение. Единствен житейски стимул за мама е мъжкото внимание. Баща ми не е в състояние да обича нищо така много, както собственото си изкуство. Аз се вмествам някъде помежду всичко това. Не твърдя, че не са ме обичали.

— Не се коси, моето момиче — успокоява ме татко, докато аз ридая на гърдите му. — Флорида е на една ръка разстояние. Аз ще прескачам, ти ще идваш — няма страшно.

Но той нито един път не дойде да ме види във Флорида. Срещнахме се отново чак след две години, когато избягах. Но май изпреварвам събитията.

И така ние се нанасяме в оная каравана, а мама започва работа като сервитьорка в едно заведение съвсем наблизо. И слава Богу, защото престарелият шевролет загря на три пъти по пътя до Флорида, а тук умря окончателно.

— Е, всяко зло за добро — отсъжда мама с присъщия й извратен оптимизъм, когато колата изпуфтя за последно и се отправи към един по-добър свят. — Поне всичко ни е наблизо. При спешен случай можем да вземем такси. А до Франк ще ходя с автобуса. Междувременно пестим разходи за бензин и застраховка. И освен всичко останало, така е по-добре за околната среда.

Не бих пожелала никому — освен ако не е непоправим оптимист — да се забърква с моята майка. Нищо не се получава при нея. Никога. И ако зад всичките й неудачи се крие някаква рационална причина, аз не съумях да я съзра.

Да вземем мъжа, заради когото се довлякохме във Флорида. Приличен човек с благ характер, който се държи съвсем нормално с мен по време на посещенията. Само че има един проблем: очаква изпълнение на смъртна присъда заради изнасилване и убийство в щатския затвор на Флорида. Мама се „запознава“ с него в хода на инициирана от църквата епистоларна кампания. Целта била да се разпростре Словото Божие над изгубените души в смъртните килии, да се „спасят“ те, преди да се изправят пред лицето на земното възмездие за стореното от тях. Мама очевидно е приела идеята малко прекалено присърце.

Никога няма да забравя нашия първи август във Флорида. През ум не ми е минавало, че е възможно някъде да стане толкова горещо. Влажността на въздуха се усеща като мокра марля върху кожата. Пропълзява в белите дробове и ги раздува. Диви гръмотевични бури вилнеят часове наред и поройни дъждове превръщат в пълноводна река улицата пред нашия паркинг. А пред тукашните хлебарки нюйоркските приличат на калинки. Единствената положителна черта на Флорида в моите очи е гледката на пълната луна, виснала над бавно полюляващи се палми, както и уханието на портокалов цвят, което се носи понякога из въздуха. Общо взето обаче — пъклена дупка. Ненавиждах я, както ненавиждах собствената си майка, задето ме е довлякла на подобно място.

Онази Флорида, в която живеем днес с Грей и Виктория, е друго нещо. Това е Флорида на богатите, на лъскавите лимузини и дворцоподобни жилища, на изгледи към океана и бели плажни ивици, на маргарити и Джими Бъфет5. Това е Флорида на централните климатици, на памучните екипи за голф, на закритите клубове и седемнайсетметровите яхти.

Откровено казано, ненавиждам и тази Флорида със същата сила. Толкова е фалшива, толкова претенциозна и парвенюшка, така горда със силиконовите бюстове и перхидроловоруси коси на кукленските си красавици.

Дайте ми на мене бетон и уличен шум до Бога безспир, дайте ми жълти таксита и будки за хотдог, дайте ми сакати бездомници, които се щурат върху импровизирани колички из станциите на метрото, вдигнали купичките за подаяния с достойнство и самочувствие.

Мисля си за всичко това, седнала на пода до леглото и бърникам навътре към моя тайник. Държа в него неща, които биха обезсърчили както Грей, така и моя доктор. Те просто не биха разбрали. Опипвам трескаво и отначало нищо не намирам. Да не ги е открил Грей? — мисля си аз уплашена. Може да ги е преместил, за да разбере колко време ще мине, преди да ги потърся за пореден път. Но ето че най-накрая усещам с облекчение хладната, гладка повърхност на едно от тях.

— Мами. — Виктория шепне в бебешкия микрофон. Аз я чувам, но тя не може да ме чуе и знае добре това. — Мами — обажда се тя с по-висок глас. — Ела в стаята ми. Има някакъв особен човек на нашия плаж.

Още не е млъкнала, а аз вече летя. Коридорът сякаш се издължава под стъпките ми, докато отивам при нея. Но когато най-сетне влитам през вратата в стаята й, на плажа няма никакъв човек. Виждат се само унилото сиво-черно небе и зеленикавата повърхност на океана.

Живеем близо до ръба на дълга плажна ивица, точно пред защитен от държавата природен резерват. Недалеч от нашата са разположени още пет други къщи, три от които остават празни през по-голямата част от годината. Използват се през уикенди, както и зиме. Така че на практика си живеем сами с белите и сини чапли, дивите папагали и морски костенурки, които мътят на брега. Тишината се нарушава единствено от звуците на залива и чайките. През сезона по плажа се разхождат хора, но малцина стигат чак до нас, доколкото всички барове, ресторанти и хотели са на два километра оттук.

— Къде е, Виктория? — питам високо аз, докато влизам в стаята и бързам към прозореца.

Тя отново се е заиграла с куклите. Организирали са си следобеден чай. Детето вдига очи от играта и ме гледа изпитателно в лицето, понеже не може да си обясни остротата на тона ми. Мъча се да държа страха далеч от него и сигурно успявам. Тя приближава прозореца и се гуши у мене.

— Няма го — казва безгрижно дъщерята и се връща при куклите, сяда при своите бебчета.

— Какво правеше? — питам аз, а очите ми трескаво шарят из високите треви и дивия овес, които разделят нашия парцел от плажа. Нищо не се вижда, но си представям как някой пълзи скришом към къщата. Няма да го видим, преди да излезе чак при басейна. Напоследък сме поизоставили мерките за сигурност, подлъгани от фалшиво усещане за безопасност. Аз поне не биваше да се забравям.

— Наблюдаваше — съобщава Виктория, а на мене сърцето ми изстива.

— Къщата ли, Виктория?

Тя ме поглежда с вирната глава и казва:

— Не. Птиците. Гледаше птиците.

Виктория започва да пълни с невидим чай въображаеми мънички чашки. Есперанса продължава да си тананика в кухнята. Плажът е пуст. Слънцето наднича иззад облаците и позлатява всичко наоколо. Решавам да се обадя на психиатъра си.

4

Няколко месеца след като с мама сме вече във Флорида и аз съм се установила с неохота в новото училище, тя започва да се държи някак странно. Обичайните й маниакални еуфории и унили депресии са заместени от постоянно равнодушие, което при нея изглежда необикновено и в известна степен свръхестествено.

Първоначално промените са едва забележими. Най-напред установих, че е престанала да се гримира. Тя е красива жена с елегантна фигура и копринена руса коса. Също като косата, веждите и миглите й са бебешко руси, така че остават невидими без намесата на аркансил и гримьорски молив. Без грим изглежда уморена, изхабена. Цял живот се е отнасяла с изключително внимание към външния си вид.

„Красотата е власт“, обича да ми повтаря тя, макар нито един път да не е демонстрирала действието на тази власт.

Една събота сутрин седим двете в кухнята. Аз ям овесени ядки и гледам анимационни филми по малкия черно-бял телевизор, който държим върху кухненския плот, а тя се стяга за дневна смяна в ресторанта. Древният климатик се бори със сетни сили срещу августовската жега, но въпреки това усещам капки пот да се стичат по челото и горната ми устна.

Поглеждам към мама, облегната на плота. Пие кафе, преметнала чанта през рамо. Погледът й е празен, вторачен в нищото, някъде много надалеч оттук.

— Мами, няма ли да си „сложиш лицето“? — питам аз, като преднамерено имитирам собствената й интонация, с която всеки път изрича тази фраза.

— Не — отвръща тя безучастно. — Вече не слагам грим.

— И защо?

— Защото е вулгарно. Франк смята, че с него приличам на пачавра.

Повдига ми се от тези думи, макар по онова време да не знам защо.

— Така ли каза?

Тя кимва.

— Казва, че не може да заспи нощем при мисълта за това, как аз се шляя насам-натам в такъв вид, а на мъжете им текат лиги с надеждата, че могат да ме имат за жълти стотинки. Казва, че трябва да показвам лицето си такова, каквото го е Бог създал. И е прав.

Не знам какво да отговоря. Но дори тогава, на шестнайсет — почти седемнайсет — разбирам, че има нещо толкова гнило в цялата работа, че човек не знае откъде да я подхване.

— Мами — казвам аз, — това са бабини деветини.

— Мери си приказките, Офелия — сопва се тя и вперва гневен поглед в мене. — Не съм те възпитавала да ги дрънкаш такива. Когато Франк се прибере у дома, няма да позволи подобно нещо.

Тя отново насочва поглед през прозореца, сякаш очаква някого от много далеч.

— Мами, Франк ще се прибере при електрическия стол. Не у дома.

Тя отново ме поглежда и казва злобно:

— Не говори такива неща.

— Но това е истината, мами, и ти я знаеш.

— Офелия, ти въобще не чуваш какви ги дрънкаш. — Повишава глас. — Има нови доказателства. Те по безспорен начин установяват, че Франк не може да е извършил онова, в което го обвиняват. Той е невинен. Бог не ще позволи един невинен да загине заради престъпления, които не е извършил. — Гласът й е вече писклив, а очите — налети със сълзи. Тя захвърля празната чаша върху плота и излиза без дума повече.

Обсъждали сме това вече сто пъти. Аз и моят психоаналитик. Този първи момент, когато установих, че с мама става нещо нередно, нещо ужасно лошо.

— Как се почувствахте след нейното излизане онази сутрин?

— Стана ми зле. Уплаших се.

— Защо?

— Защото тя бе… друга. А и не исках Франк да „се прибира у дома“. Приемах го като един етап, който трябва да бъде изминат от нея, етап, който ще свърши зле като всички останали, а накрая ще се върнем в Ню Йорк.

— Страх ли ви беше от него?

Този въпрос изглежда малко глупав.

— Той бе осъден за изнасилване и убийство — отвръщам аз бавно.

Лекарят кима почтително, обаче не казва нищо. Чака ме да продължа. Когато не го правя, сам се обажда:

— Майка ви го е смятала за невинен. Това невъзможно ли е? Мнозина са осъдени за престъпления, които не са извършили. — Той казва това, за да продължим разговора, да ме насърчи при защитаването на собствената позиция. Но аз се чувствам повече подразнена, отколкото улеснена.

— Да, мама го смяташе за невинен — казвам аз. Не мога да забравя онези идиотски посещения, при които поставят длани един срещу друг върху стъклената преграда, докато някой от пазачите не им кресне да престанат. Спомням си как ме гледа и разпитва за училище. Помня онези спокойни очи и тих глас. Нещо у него събужда желание да хукна презглава накъдето ми очи видят. — В погледа му има смърт. Дори когато се усмихва, в него нещо липсва. И всички тези промени у мама. Щом й оказва подобно влияние иззад решетките, какво ли би станало, ако наистина дойде да живее с нас?

Лекарят замълчава за момент.

— Какво смятате, че бихте могла да предприемете в онзи момент, за да промените хода на последвалите събития? — пита той най-накрая.

Това е въпросът. Имаше нещо през оная сутрин в караваната. Убедена съм, че това е бил последния момент, в който е имало възможност събитията да се пренасочат. Да бях само догонила мама и настоятелно поискала да ми обясни за какво говори. Ако й бях казала, че ми призлява, че умирам от страх, че Франк е виновен и не може, никога не бива да заживява с нас, може би щеше да ме послуша. Споделям това с психоаналитика.

— Мислите ли, че наистина би дала ухо, Ани?

— Сигурно никога няма да узная.

Той оставя казаното да витае из въздуха. Чували сме го и двамата поне сто пъти. Но неизвестно защо то никога не излиза с лекота от устата ми.

— Какво точно направихте тогава?

— Довърших си овесените ядки и догледах филмчетата. Казах си, че тя е побъркана, че е идиот. И пропъдих мисълта за това от главата си.

— Бива ли ви в това отношение?

— Да гоня нежелани мисли? Уха!

Кабинетът му е неудобен. Плюшената кушетка е мека и евтина. Тя по-скоро ме кара да се чувствам нащрек, отколкото да предразполага. Климатичната инсталация се престарава и е доста студено. Върхът на носа ми е премръзнал, макар слънцето навън да прилича на разтопено, а обилната му светлина да се отразява от меката зеленина на океана.

Не съм легнала върху кушетката, а седя кръстосала крака в единия й край. При първия сеанс ми каза, че мога да се излегна, ако от това ще се чувствам по-спокойна, но аз отвърнах, че няма да е така. Той се е разположил насреща ми в огромно кресло, което запълва без усилие, а помежду ни има ниска масичка с цветни албуми отгоре: на Пикасо, Рембранд, Реноар. Положени са сериозни усилия помещението да прилича на дневна, а не на лекарски кабинет. Всичко тук е изкуствено: масата, полиците за книги, бюрото — всичко е направено от евтин талашит, покрит с фурнир. Всичко е от типа „направи си сам“, дето пристига в кашон под формата на купчина плоскости и торбичка с болтове и гайки, както и с приложено указание за сглобяване. Има вид на временно, а това не успокоява особено. Струва ми се, че би следвало да е направено от солиден дъб — тежко и непреходно. Отвън би трябвало да бушува типичен за есента в Нова Англия ден с пожълтяващи листа и лек намек за предстоящ сняг. А той самият трябва да носи пуловер. Кафяв.

Не си води бележки и никога не записва разговора ни. По този пункт останах непреклонна. Не искам да оставям материална следа от собствените си мисли където и да било. Той е съгласен. Казва, че ще постъпим така, както аз намеря за добре. Но винаги се питам дали не сяда да надраска на бърза ръка всичко веднага след излизането ми. Защото неизменно помни дословно всеки наш разговор.

Макар да споделям с него много неща, запазвам доста други в тайна. Посещавам го от дъжд на вятър вече над година, след като ми е препоръчан от Вивиан (Приятел е на Марта. Марта ли? Е, не я ли помниш Марта? Дето събираше дарения миналия август? Както и да е. Чух, че е невероятен.) По време на сеансите разкривам истината по отношение на чувствата си, но променям имената на всички участници в моята история. Има много неща около мен, които той няма да научи никога.

— Ани — обажда се сега докторът, — защо се връщаме към това?

Разтърквам очи с всичка сила, сякаш по този начин съм в състояние да прогоня цялото натрупано напрежение.

— Защото го усещам.

Вдигам поглед към неговите благи, топли очи. Харесвам външния му вид, даже и без кафяв пуловер: възрастен мъж със сиво-бяла коса, с толкова загоряло и набръчкано лице, че прилича на стара ръкавица за бейзбол… но не в лошия смисъл. Носи подобни на моите панталони, риза от фина тъкан и плетени сандали. Не прилича много на психиатър, а повече на любимия ти вуйчо или на приятен съсед, с когото обичаш да си побъбриш край пощенската кутия.

— Вие не го усещате, Ани — казва той с тих, но твърд глас. — Мислите си, че е така, но то не е. Трябва много да внимавате с езика, на който разговаряте със себе си. Назовете случая с името му. Епизод, панически пристъп, или нещо друго. Не си въобразявайте, че ви обзема психическо усещане за присъствието на един мъртвец.

Кимвам. Знам, че има право.

— Защо ми е толкова трудно? — питам аз. — Толкова реално изглежда. И много по-зле от когато и да било досега.

— Коя дата сме днес? — пита той.

Аз се замислям и отговарям. Разбирам накъде бие и поклащам глава.

— Не е това.

— Сигурна ли сте?

Сега не казвам нищо, защото не съм сигурна, разбира се. Не съм сигурна нито в това, нито в каквото и да било друго нещо. Може и да е прав.

— Но аз не помня.

— Някаква част от вас си спомня. Макар съзнанието да не допуска някои събития, споменът за тях е жив вътре в него. Той напира да излезе на повърхността, да бъде разбран, приет и освободен. За тази цел прибягва до всякакви способи. Когато сте достатъчно силна, за да се изправите лице в лице срещу тях, всички спомени ще се върнат. Сега сте по-силна от мига, в който се запознахме, Ани. Може би е настъпил часът да видим някои от тези демони. Може би именно поради тази причина чувството е толкова силно именно сега.

Като го гледам си мисля, че може и така да е. Може би наистина съм в състояние да надникна в онези мрачни кътчета вътре в мене, да се опълча срещу онова, което е притаено там, ида го победя.

— Той е мъртъв, Ани. Но докато не се справите със спомена за нещата, които ви е причинил, за вас той ще продължава да живее. Никога няма да се освободите от него.

Това звучи като слабо ехо от думите на моя баща, както и на Грей. С мозъка си разбирам, че са прави. Но сърцето и кръвта ми говорят друго, също като африканската почва на газелата или килимът от борови иглички — на горското мишле. Аз съм плячката. Знам мястото си в хранителната верига и трябва да бъда постоянно нащрек за всяка нова миризма, за всяка сянка.

5

Клекнала съм в ъгъла на каютата. Край вратата. Когато тя се отвори с трясък, аз ще остана зад нея. Дишането ми се е забавило, а краката болят от положението, което съм заела кой знае откога. Чувам буботенето на машината. То не е променено и започвам да се питам да не би пък всичко да си е наред. Възможно е дори да не е имало никакъв друг кораб в далечината, казвам си аз. Може да е игра на нощта и звездите, на собственото ми параноично въображение или пък комбинация от всичко това. Тъкмо съм почти готова да приема подобна възможност, когато на вратата се чука силно. Така се уплашвам, че подскачам цяла и удрям болезнено глава в стената отзад.

— Ани — обажда се приглушен мъжки глас. — Вътре ли си?

Разпознавам австралийския акцент на един от наетите да ми помогнат мъже. Отварям му. Погледът му моментално пада върху пистолета, затъкнат в панталона ми. Кимва одобрително.

— Някаква лодка ни следва — казва той.

Погледът на светлите му очи е проницателен, а мускулите яки. Мъча се да се сетя как се казва. Всичките имат такива едни ръбести имена, дето звучат като удар в ченето. Дакс май беше. Точно така, Дакс.

— Може да са рибари, бракониери и даже пирати. Поздравихме ги, но не отговарят.

Очите му обхождат помещението. Проверява бравата, люка и видимо намира каютата за сигурна, доколкото може да бъде. Все така прави. Всичките го правят. Постоянно проверяват периметъра за евентуална слаба страна. Това ми се нрави.

— Загаси лампата и заключи. Когато се уверя, че си в безопасност, ще дойда да те взема.

— Добре — отвръщам аз с усилие гласът ми да прозвучи също така твърдо и уверено като неговия.

Той излиза, хвърлил съчувствен поглед през рамо, и аз заключвам вратата след него. Тя изглежда крехка като картонена. Гася и отново клякам зад нея.

6

В деня след сеанса се чувствам по-добре. Би могло да е от остатъчното действие на хапчето, което Грей ме накара да изпия снощи, за да заспя по-лесно. Както и да е. Важното е, че сега, седнала с него в залятата от слънчеви лъчи кухня, за да пием кафе, аз съм свободна от лошото предчувствие.

— Помогна ли ти посещението при доктор Браун? — пита Грей.

Споменаването на това име от неговата уста е някак обезкуражаващо. Правя всичко възможно да разделям двете половини от собственото си Аз. Тук съм Ани, съпруга на Грей и майка на Виктория. Там съм психически пострадала, преследвана от травмите на своето минало. Не желая тези две половини да се допират.

— Да, всичко е наред — отвръщам аз с възможно най-безгрижен вид. — Той смята, че е във връзка с този период от годината.

Грей слага ръка върху рамото ми. Заминава от града за няколко дни. Нямам представа къде отива или кога ще се върне. Това е част от съвместния ни живот.

— Вивиан може да дойде тук, или пък вие двете да отидете у тях? — предлага мъжът ми, като се мъчи да не звучи загрижено и да не покаже тревога в очите си.

— Не, не. Няма нужда. Наистина. Ако потрябва, ще й се обадя.

Обичам Вивиан, мащехата на Грей, но не мога да понасям начина, по който ме гледа понякога: все едно съм скъпоценна и крехка дрънкулка в ръцете на едва проходило дете. Всеки момент мога да бъда изпусната и разбита на хиляди парченца. Дали пък не ме мисли за лоша майка? Дали се тревожи за Виктория? Предпочитам да не задавам въпроси, чиито отговори не ща да чуя.

Обсъждаме с Грей някои дреболии от ежедневието: за безобразния градинар, който обаче е прекалено приятен като човек, за да го изхвърлим, за водопроводните тръби, които издават странен шум при пускане на топлата вода, и не е ли време да извикам водопроводчик, за това, че новата учителка в забавачката изглежда симпатична. После Грей се надига за тръгване. Прегръща ме здраво. Аз се притискам силно към него и го целувам в устата. Не казвам: „И да внимаваш.“ Нито: „Звънни като пристигнеш.“ „Обичам те“ са моите думи. А сетне добавям:

— До скоро.

И той тръгва.

— Хич не ми се ходи на забавачка днес, мами — обажда се Виктория от детската седалка зад гърба ми. Караме по крайморското шосе. Подготвителното училище е само на десетина минути път от дома. Стара плантаторска къща, преустроена в забавачка, където късметлии момиченца и момченца пеят, играят и рисуват, учат букви и числа.

— Не ти ли се ходи?

— Не — отвръща лаконично тя. Гледа ме в огледалцето за обратно виждане с най-невинен вид и добавя: — Може да имаш нужда от мене днес.

Сърцето ми се свива. Наистина съм лоша майка. Четиригодишната ми дъщеричка е доловила моето състояние и се пита дали може да ме остави сама, или не.

— Защо казваш такова нещо, Виктория?

Виждам я в огледалото да свива рамене. Попипва с пръсти апликациите върху розовата си раничка.

— Де да знам — казва тя, като провлачва думите по оня неописуемо сладък неин начин. — Есперанса каза, че ще прави курабии днес — може да й помагам.

— Така ли? — казвам аз с облекчение. — И мислиш, че аз не бих могла да се справя?

— Можеш, но когато ти помагаш, сладките загарят отдолу и вкусът им е неприятен.

Аз съм отвратителна готвачка. Това е известно на всеки, който ме познава.

— Е, тогава ще те изчакаме да се прибереш и после ще се правят курабийки.

Тя се усмихва широко и започва енергично да кима с глава.

— Добре.

Въпросът е уреден. Оставям я пред къщата, където бъбря известно време с други майки. Преди да се върна в колата, хвърлям поглед през прозореца, за да видя как Виктория навлича червена роба, преди да започне рисуване с пръсти. Усещам познато парване под лъжичката. Винаги става така, когато я оставям някъде. Дори в това прекрасно, малко училище.

Когато се прибирам, Есперанса я няма. Сигурно е по задачи или е отишла да купи забравеното от мен оня ден — всеки път пропускам по нещо, дори когато си нося списък. Усещам аромата на прочутото й чили6 откъм пръстения гювеч, значи най-вероятно е отскочила до мексиканския магазин за пресни тортили7. Вземам недопитата чаша кафе и тръгвам към горния етаж. Набирам кода на вратата за кабинета на Грей и се вмъквам вътре.

Тук цари полумрак — външните решетести капаци не са отворени. Крайно мъжко помещение: всичко е в кожа и дъб. Шкафовете за книги се издигат до тавана, огромен глобус се мъдри върху стойката си в един ъгъл, самурайски меч виси на стената. Гледам го и си мисля колко нехарактерно е за Грей да провеси подобно нещо. Отново личи ръката на Дру. Единственият принос на Грей към този интериор е снимката на двете ни с Виктория, поставена върху бюрото.

Потъвам в огромното кожено кресло и включвам компютъра. Вторачила съм се в огромния дисплей, докато той изпълнява целия си предварителен репертоар от образи и звуци. След като е заредил, въвеждам собствената си парола и влизам в Интернет.

Докторът ме помоли да посветя известно време на усилието да изровя от паметта си заключени в нея неща, да изследвам огромните бели полета, свързани с миналото ми. Решила съм да сторя това веднага след като направя едно последно нещо, за да се уверя, че всичко е наред.

Въвеждам името му в мощна търсачка, за която плащаме допълнително, и през следващите два часа чета за извършените от него престъпления, преследването му и настигналата го в крайна сметка смърт. След това отварям съставеното от Грей досие по случая и чета записките, които са правени в хода на едно разследване, продължило две години и в рамките на пет щата. Разглеждам снимки от местопрестъпления, попивам кървища и ужасии, запечатани върху тях. Когато приключвам, обзема ме усещане за облекчение. Премествам се върху кожения диван, където се просвам в цял ръст, затварям очи и започвам да дишам дълбоко и равномерно. Но колкото по-силно се стремя към своите спомени, толкова по-дълбоко в съзнанието ми потъват те. Това ме дразни и обърква и решавам да потичам малко навън.

7

Тичам по плажа, минавам край пусти зимни жилища, които приличат повече на пълноценни хотели, отколкото на частни къщи. Небосклонът е станал от бледосин сивкав, а в далечината се чуват трясъци от приближаваща гръмотевична буря. Събиращите се кълбести облаци са като меки хълмове от бяло и черно на сребърния фон на небето. Те са красиви и застрашителни. Усилвам темпото. Искам да усетя болка и крайна умора. Искам да се свлека на земята, когато свърша, да ме заболи главата от изтощение.

Отминавам последната къща и навлизам в природния резерват. Плажната ивица напред е пуста, на изток се виждат обрасли с див овес пространства, полюшват се високи треви, извисяват се палми от всякакъв вид. През няколко стъпки малки табели предупреждават минаващите да се придържат към бреговата ивица и да не нагазват в прилежащите треви, защото там гнездят птици и костенурки, а територията им е под закрила на държавата. Направо не е за вярване, че е възможно да съществува толкова усамотено местенце в днешна Флорида с цялото й интензивно строителство, с пръкналите се, сякаш изникващи изпод земята жилищни комплекси. Местните жители се майтапят, че строителният кран е новият символ на щата. Високо ценя усамотението, в което живеем, и се питам с тревога колко ли още ще продължи. След малко спирам, изтощена и без дъх, за да свърна назад. Забавям малко темпото в търсене на оня ритъм, който ще ми позволи да изтичам цялото разстояние до дома.

Заливът обикновено представлява сравнително спокойна водна повърхност. Топлите му, мързеливи вълни са разочарование за всеки, очаквал да чуе характерния за атлантическите брегове рев. Днес обаче те са високи и могъщи, водите им имат зловещия цвят на оръжейна стомана. Небето се смрачава все повече и ми става ясно, че може да не изпреваря бурята. Не е особено разумно да се превърнеш в единственото стърчащо нещо върху самотен плаж, когато затрещят мълнии. Мисля си, че е все още прекалено рано и твърде прохладно за този тип време. Отново засилвам темпото, макар мускулите ми да възразяват.

Вятърът се засилва, а пред себе си съзирам нещо, което не забелязах да лежи там на отиване. Все още е далеч отпред, безформена тъмна маса, легнала наполовина във водите на океана. Чувал със смет може би. Или струпани водорасли. Някоя умряла, по-голяма риба. Нещо ме кара да забавя ход и да заобиколя предмета. Но няма откъде, а гръмотевичният тътен е приближил съвсем. Облаците се озаряват от мълнии. Продължавам напред.

Тревите и дивият овес вече танцуват и свирят под напора на вятъра. Нещото, което току-що съм забелязала пред себе си, помръдва. Може да е от вятъра, но знае ли човек. Независимо от заплахата на бурята, отново забавям крачка.

Мъча се да остана колкото е възможно по-далеч от предмета, докато минавам край него. Не спирам да го разгледам, както би направила Виктория. Тя никога не пропуска да върне обратно в морето всяко изхвърлено от него същество и плаче неутешимо в случаите, когато е закъсняла да го спаси. Аз нямам вече сърце за това. Всички ние сме изхвърлени на брега, бъхтим се, лутаме се, търсим пътя към дома. Всеки за себе си — това е моят лозунг напоследък.

Сърцето ми подскача, когато установявам, че нещото е обърнат с гръб към мен човек. Черните му дрехи са подгизнали. Целият е омотан във водорасли. Виждам щръкнала върху пясъка едната му, мъртвешки бледа ръка. Спирам и се оглеждам. Никъде не се вижда жива душа. Небето е вече почти черно, бурята е съвсем близо. Знам, че трябва да продължа на бегом. Да се прибера бързо, да извикам помощ по телефона. Но аз забавям крачка до ходом и приближавам човека. Спомням си, че сякаш помръдна преди малко. Но може да е било от вятъра, който опъва дрехите му. И все пак си казвам: Ами ако е жив? Мога да го спася.

— Е-хей! — подвиквам високо към човека, който е най-вероятно изхвърлен от вълните труп. Не изпитвам страха, който би трябвало да ме завладее. Само някакво неудържимо любопитство. — Чувате ли ме?

И в този момент долавям страховито стенание, глухо и басово. На няколко километра оттук тъничка бяла мълния разцепва небосклона. Приближавам се, без да мисля, хващам го за рамото и го обръщам възнак. И виждам лицето му — лицето, което винаги виждам, бледо и ужасяващо, с дълбок белег на бузата, със зейнала уста и втренчен поглед.

От дълбочината на гръдния му кош се долавя хъхрене:

— Ти ми принадлежиш.

Събуждам се върху дивана, а отвън вилнее следобедна буря. Дъжд се лее като из ведро. Гърдите ми се надигат тревожно. Цялата съм в пот.

— Госпожо Ани! — Есперанса чука на вратата. Ставам да й отворя. Когато го сторвам, тя забива поглед в краката си, сякаш нещо я притеснява. Тя е младееща жена на четирийсет и няколко, с красиво лице и млечнокафеникава кожа, а очите й, кафяви и дълбоки, са от онези, в които мъжете така лесно се давят. Поглежда ме загрижено. И по-рано е ставала свидетел на събуждането ми след подобен сън. Аз би трябвало да съм притеснената. Сигурно съм извикала и това я е довело пред вратата. Не знам и не питам. И двете се правим, че нищо не е станало.

— След половин час трябва да приберете госпожица Виктория — съобщава кротко тя.

Кимвам и поглеждам часовника си. Преглъщам ядните слова: Да не мислиш, че съм забравила дъщеря си? Тя много я обича и добре се грижи за всички ни, докато аз се излежавам върху дивана. Никога не изразявам пред нея друго чувство, освен благодарност.

— Благодаря, Есперанса.

Не може да бъде: унесла съм се, както клеча зад вратата. До такава степен съм изтощена. Нямам представа преди колко време идва Дакс, за да ми каже за онази лодка. Може да е станало преди броени минути, а може преди часове. През илюминатора виждам, че слънцето още не е изгряло, а върху нощния небосклон няма и намек за някакъв светлик.

Нозете и стъпалата ми са изтръпнали и цели в онези особени тръпки, които предизвиква дългото оставане в подобна поза. Изправям се с мъка и се раздвижвам. Докато описвам малки кръгове в тясната каюта, за да възстановя нормалното кръвообращение в крайниците си, започва да ме обзема все по-силна тревога. Нещо не е наред. Правя още няколко нервни обиколки, преди да разбера какво ме притеснява. Не чувам машината. Корабът е спрял.

Не знам защо е така, но изведнъж се усещам като хваната в капан лисица. Заключена съм в миниатюрната кутийка на моята каюта. Когато ме открие, няма да има накъде да бягам. Сякаш е предвидил този ход, тази стъпка от вечния ни танц. Но за първи път, откак се познаваме, не ще позволя да ме водят, да ме въртят както си искат. Тази нощ аз ще водя.

Открехвам съвсем мъничко вратата и надниквам в пустия коридор. Чувам корабния генератор да заглъхва и всичко потъва в абсолютна тъмнина. Направо съм като сляпа. Изваждам пистолета и тръгвам по коридора с опрян в стената гръб. Насочвам се към трапа, който извежда на палубата.

8

След ранен и до немай-къде здравословен обяд от риба, макарони и сирене плюс малко броколи, които никой не докосва, Есперанса, Виктория и аз се залавяме с приготвянето на шоколадови курабийки. По-точно Есперанса и Виктория се занимават с това, докато аз наблюдавам с благоговение, чучнала край бара, който отделя кухнята от дневната. Все не мога да се нарадвам на разнообразните, най-обикновени неща, които прави щерка ми. Например да пуска миксера, стъпила на високото си столче. Тя е толкова важна малка личност — да не повярваш, че е излязла от собственото ми тяло.

— Май ванилията не е достатъчно — опитвам се да помогна с нещо аз.

— О, мами — въздиша Виктория.

Крия усмивка в чашата билков чай. Решила съм: никакъв кофеин повече. Определено не се нуждая от допълнителни стимулатори.

Слънцето залязва, за да обагри в пурпур целия хоризонт. Пропъдила съм съня колкото може по-надалеч, за да остана при дъщеря си. Когато сладките са готови, трите ги изяждаме още топли. Запалила съм огън в камината на верандата и двете помагаме на Есперанса да упражнява английския си, докато слънцето отправя последен поклон към света. Застудява и трите се прибираме.

— Кога си идва татко? — пита Виктория, докато се изкачваме да я къпя.

— Скоро.

— Колко скоро? — не е доволна от отговора ми тя.

— Скоро — повтарям и слагам длан върху главицата й.

Тя кимва с малко печален вид. Яд ме е, че не мога да й кажа повече. Нищо не знам, а и да знаех, нямаше как да й съобщя къде ходи нейният баща.

Докато я насапунисам и оставя да си играе във ваната, тя е забравила за бедния Грей. Цялото й внимание е погълнато от разигралата се между господин Жабок и господин Паток драма — двамата са се обзаложили за това, кой плува по-бързо. Аз насърчавам с възгласи господин Паток, когато в банята се появява Есперанса.

— Търсят ви по телефона, госпожо Ани — казва тя, като заема мястото ми край ваната.

— Кой?

Тя свива рамене с притеснен вид. Видимо търси нужните думи, но накрая се предава и казва:

— No se. Pero pienso que es importante.

— Казва, че не знае, но мисли, че е важно — превежда моята малка лингвистка.

Отивам при телефона. Сърцето ми бие силно, докато крача по коридора към спалнята. Всеки път се плаша, когато телефонът звъни в отсъствие на Грей. Все чакам онова обаждане. Все си повтарям, уж че ако нещо наистина се случи, те ще пристигнат лично.

— Ало.

— Ани.

Баща ми е. Гласът му е напрегнат. Не би трябвало да ми звъни. Всъщност и аз не би трябвало да звъня на него. Но от време на време, както стана онзи ден, не устоявам на изкушението. През последните години ставаме малко нещо небрежни. Това е част от прекалено високото самочувствие, което се мъча да култивирам.

— Откъде се обаждаш?

— От един приятел.

— Какво е станало?

— Днес един тип идва в ателието да пита за Офелия. Каза, че е ченге, но не беше. Плешив дебелак, който направи цял театър с огромния си пистолет в кобур под мишницата.

— Е? — Цялата работа е в това, че не знам лъже ли или не.

— Сериозно — обажда се той в настъпилото мълчание. — Не се майтапя.

— Какво му каза?

— Казах, че дъщеря ми е починала преди повече от пет години.

— Добре. — Това е единствената дума, която съм в състояние да изцедя. Цялото ми тяло е напрегнато. Стиснала съм слушалката като луда.

— Той не ми повярва. Не беше дошъл само да подпитва. Явно знаеше нещо. Опита да се държи приятелски с мене. Каза, че имало голяма награда за всяко сведение около теб. Аз му се нахвърлих като някой откачен, започнах да се тюхкам и вайкам заради безвременната ти смърт, да хленча как така си позволява подобни номера с бедния старец. И той се омете на бърза ръка.

— Но не бе полицай, казваш.

— В никакъв случай. Ченгетата винаги си личат. Даже и лошите. Те до един са убедени, че законът е винаги на тяхна страна. Тоя беше прекалено мърляв даже за градско ченге.

— Добре — пак казвам аз, защото не знам какво друго да сторя.

— Внимавай — отвръща татко и затваря.

Оставам за миг така, със слушалка в ръка. Не знам какво да мисля за чутото от баща ми. Офелия е мъртва от толкова отдавна. Толкова дълго е вече мъртва, че не допускам някой друг, освен мене самата, да си спомня за нея. Оставям слушалката, за да я вдигна отново и да набера номер.

— Ало? — обажда се Дру.

— Можеш ли да се отбиеш по-късно? Ани е.

— Разбира се — отвръща той след миг колебание. — Има ли нещо?

— Не съм сигурна.

Дру винаги ме гледа така, сякаш съм нежелан посетител, който се мъчи да му измъкне пари за някаква благотворителна цел, в която не вярва. Жената, чието отражение виждам в погледа му, решително не ми допада. Тя не заслужава доверие. А може и да си въобразявам, както би рекъл моят доктор.

Седнал е край масата в трапезарията, а шишето бира почти се губи в огромната му лапа. Веждите остават смръщени, докато му разказвам чутото от баща си. Той е по-яка, по-масивна версия на Грей. Очите му имат същия буреносен оттенък, но без помен от мъдростта и добротата на синовните.

— Може някой просто да изпробва почвата — отсъжда той и свива рамене. Дръпва яко от бирата и оставя шишето върху масата. — За съжаление обстоятелствата около смъртта на Офелия не биха издържали никоя по-сериозна проверка. Не сме очаквали някой да разпитва.

Това име, произнесено от неговата уста, ме кара да настръхна. Мразя го. Ненавиждам начина, по който отеква между стените на къщата.

— Може и да има неколцина, които не са я забравили — промълвява той, след като аз не реагирам. Спира поглед върху мене и аз едва не се огъвам под неговата тежест. Чувам звука от телевизора в стаята на Есперанса. Гледа серия от любимите си латиноамерикански поредици. Познавам по стакатото на испанския и мелодраматичната музика. Aye, Dios!8, възкликва тя от време на време. Толкова е лоша па тая!

Вятърът огъва палмите отвън, вие през листата им. Ще ми се да не бях викала Дру.

— Ще пратя някого да провери — обажда се той.

Давам си сметка, че всъщност не участвам в разговора, макар той надали го забелязва.

— Благодаря.

— А междувременно — продължава свекър ми, след като пресушава бирата си, — отваряй си очите на четири. Алармената система да е включена. Никакви отворени врати или прозорци. Никакви обаждания до бащата на Офелия или другиго от нейното минало. Проявила си непредпазливост, като си се обадила. Може би именно това е накарало някого да започне да я търси.

— Добре — отвръщам гузно аз. Знам, че е прав.

Дру се надига да си ходи.

— Нещо ново около Грей? — питам аз.

— Липсата на новини е най-добрата новина — отвръща той и ме потупва по рамото в крайно необичаен за него израз на симпатия. Дали пък отношенията ни са взели да се оправят?

В един бурен ден пристига синът на Франк. Бурен, та се къса. Една от онези бури, които нахлуват откъм вътрешността и превръщат яркия ден в полумрак, все едно някой е дръпнал плътна завеса пред прозореца. Нахлува вятър и обръща листата на дърветата с бялото нагоре. Атмосферното налягане се покачва, а небосклонът започва да трещи. Ние сме сами — мама и аз. Тя е изкарала сутрешна смяна, а аз съм била само половин ден на училище заради някаква учителска конференция. Седим на нейното легло и гледаме „Както върви светът“9 по мъничкия черно-бял телевизор, който сме си донесли от кухнята. Ядем пържени филийки. Това е ритуал, който изпълняваме от незапомнени времена. И даже от по-отдавна. Дори сега включвам понякога телевизора посред бял ден, за да изчезна за малко с гузно чувство и си припомня какво беше да си седя така притисната до мама, да усещам парфюма й, да държа в своята бялата й ръка.

Чувам потропването по вратата преди нея.

— Не почука ли някой? — обаждам се аз.

— Ами — отвръща тя отнесено, залепила очи върху екрана. — Кой би могъл…

Следва още едно почукване.

— Бе май чука някой — отново се обаждам аз.

— Иди виж тогава — казва мама, като ме тупва по задника. — Цяла сутрин съм на крак.

Отивам до вратата и поглеждам през прозорчето. Той стои изправен отвън, листа и дъжд се вихрят около него, косата му е разчорлена. Преметнал голяма чанта през рамо. Облечен е в износено меко яке, джинси и тениска. Нещо в лицето, в цялата му осанка кара сърцето ми да трепне. Никога не съм виждала по-красив мъж. Чертите му са гладки и безупречни, като излети от стъкло. Имам усещането, че всеки миг може да се обърне и видя чифт криле на гърба му. Вдига ръка, за да почука отново, но в този миг ме вижда в прозорчето.

— Франк ми каза да дойда — надвиква бурята той. Очите му са толкова тъмни, че чак чернеят, когато му има същия мастиленочерен цвят и се откроява ярко върху белотата на лицето.

— Защо? — питам аз.

В излъчването му има нещо плашещо. Така е при истинската красота: плаши и омайва едновременно. Не искам да го пусна вътре. Ще ми се да затисна вратата с цялата си тежест и го оставя отвън.

— Каза да се запозная с Карла. — Той намества тежката чанта. Ръката му е с ясно очертана мускулатура и дълги пръсти.

Разглеждам тънката ивица на устните и квадратната челюст.

— Това е майка ми.

Той поглежда в краката си, а сетне нагоре към мен. Усещам тежестта на този поглед.

— Няма къде другаде да отида.

Мама вече е до мене.

— Пусни го — казва ми тя, но не посяга към вратата сама да го стори.

— Кой е той?

— Момчето на Франк — отвръща тя с овчи поглед, който насочва после към него.

— Знаеше ли, че идва?

— Знаех, че може да дойде — отвръща тя, като извръща лице към мен, но без да отделя очи от момъка, сякаш не е в състояние да ги отлепи.

— И? — питам аз с присвит на топка стомах.

— И сега може да поостане малко при нас.

— Къде? — питам. — Нямаме място за него.

Тя кимва към кушетката. Тя е тясна и нечиста, неудобна даже за седене, камо ли да се спи отгоре й.

— Там. Само няколко дни. Не се безпокой. Няма да му дам твоята стая.

— Ей — чува се отвън, — тука здравата вали.

— Е, какво ще кажеш? — пита мама.

Аз пак надничам към него през прозорчето. Още в този момент нещо дълбоко вътре в мене ми казва да не отварям, но го правя. Той вкарва бурята със себе си. Цели реки текат от него върху пода, мирише на дъжд. Много е висок. По-висок, отколкото изглеждаше отвън на дъжда. Не му се налага да се наведе при влизане, ама почти. Пуска торбата на пода и тя тупва долу с тежък удар.

Мама му пържи филия, след това още една. Гледам как ги лапа, сякаш не е хапвал нищо от два дни. Вратът му е дебел, а раменете — широки и мощни. Загражда чинията със свободната ръка и час по час вдига тревожен поглед, сякаш се опасява да не дойде някой и му задигне храната.

— Остават ми само шест месеца до пълнолетие — съобщава с тон, сякаш детството и юношеството му са нещо като тъмничен затвор. Но той не прилича на момче, както го определя майка ми. Наближавайки осемнайсет, бе по-скоро мъж според мен. Излъчването му е някак хищническо, гладно и опитно.

Аз седя в ъгъла нацупена, ядосана, но го наблюдавам със скрит интерес. От изражението на лицето на майка ми, пълно с готовност да бъде полезна, ми се повдига. Така се държи тя към мъжете.

— И тогава ще се запиша при Специалните — заявява той. — Никой после не може да се ебава с мене.

— Не думай! В морската пехота? — кудкудяка мама и върти на пръст един кичур коса. — Пък Франк нищо да не ми каже.

— Колко време смяташ да останеш тук? — питам аз с неприкрито раздразнение.

Той свива рамене и хвърля гузен поглед към майка ми. Толкова е фалшиво всичко. Къде са й очите на тая?

Тя го потупва по рамото и ми хвърля предупредителен поглед.

— Можеш да останеш колкото е нужно, Мартин.

— Казвам се Марлоу — бързо контрира той с ядосан глас. Показва си зъбите за миг, открива грозната си страна. Сетне омеква и пуска сладка усмивка към мама: — Викайте ми Марлоу, моля.

— Разбира се, миличък — съгласява се тя и пак го потупва. — Марлоу. Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Да, моля — отвръща той, а сетне мести поглед върху мене.

Спомените ми за пристигането на Марлоу са като стари снимки с кафеникави тонове. В съзнанието ми изникват странни, като увеличени е лупа детайли: кожички в основата на мамините нокти, почервенели от постоянно гризане, подвито навътре ъгълче от яката на ризата й. Помня драматичните гласове от телевизора в другото помещение. Но всичко това все едно е станало пак по телевизията, зад дебела стъклена преграда. Нямам чувството да съм участвала лично, а съм по-скоро безпомощен наблюдател, който гледа мълчаливо развоя на събитията. Този е един от моментите, които разчепкваме надълго и широко с моя психоаналитик.

— Опитайте да си спомните — казва доктор Браун. — Вие сте дете. Възрастният е майка ви. Вие не разполагате с власт. Майката носи отговорност за довеждането на тези мъже, на приятеля си и неговия син, във вашия живот.

— Аз отворих вратата.

— Ако не го бяхте сторила вие, тя щеше да го направи.

Има право. Мама не бе умна жена. Нито интелигентна, нито интуитивна. Живее в собствения си малък свят.

На другата вечер се насилвам да отида на коктейл у Ела. Независимо от положените усилия да се изолирам от останалите и да добия неприветлив вид, някаква възрастна жена, облечена изцяло в бяло, се домъква и ме пита какво правя. Има вид като да са я покрили цялата с шеллак, така неподвижни и застинали са отделните й части — плътта, накъдрената коса, лицевите мускули. Толкова е слаба, че костиците на китките й прозират.

— Домакиня и майка съм — осведомявам я аз, но без извинителния тон, с който толкова много жени съобщават същото. Не пояснявам, че съм от тези домакини, които не отделят особено много време за чистене и готвене. И че през повечето дни дъщеря ми е на предучилищно. Животът ми се състои от огромни отрязъци свободно време, в течение на които изчаквам Виктория да приключи с поредния ангажимент от своята натоварена програма. Това състояние крие опасности — трябва да си потърся някаква работа. Дяволът винаги намира за свободните ръце какво да правят. Това повтаря мама, изпаднала в някое от своите състояния на дълбока религиозност. Или в моя случай: на бездейния ум.

— Това е прекрасно — отсъжда непознатата с фалшива или искрена усмивка на лице. — Това е най-важната от всички професии в живота.

Всичко по нея е изпипано до съвършенство: ноктите са красиво изрязани и лакирани, устните — внимателно очертани и напомадени, веждите — изписани в дъги. На ръката й блести огромен диамант. Тя е изискано небрежна в ленената си пола и бяла блуза, с кожени сандали на нозе.

Разговорът ни не върви, главно заради моето неучастие в него, и тя отминава, като взема чашата си с някакво извинение. Дошла съм сама, защото обещах на Грей, че ще дойда, та да „изляза от къщи и видя свят“, различен от Виктория, но бих предпочела да съм си у дома и да гледам за сто и първи път „Невероятните“ на DVD.

Облегната съм върху парапета на плувния басейн и гледам по протежението му, което се губи във водите на залива. Не виждам вода заради внимателно изградената осветителна система на имението, но долавям солената й миризма. Съзнанието ми е препълнено с мисли, които се мъча да пропъдя — черните дупки, сънят, Грей, мъжът, който разпитва за Офелия. Не трябваше да идвам. Даже в най-доброто си настроение не ставам за коктейли. За мене са мъчителни повечето неща, които развличат останалите хора.

Погледът ми попада върху някакво момиче, което е застанало наблизо. То се е облегнало като мен върху парапета и явно е потънало в размисъл. Изглежда усеща погледа ми, защото се обръща рязко към мен. Познавам я, но не мога да си спомня откъде. Обхваща ме толкова силно желание да си спомня коя е, че сърцето ми забива по-често. Тя е хубава и прекалено слаба. Облечена е в джинси и тениска, а на краката си е обула износени маратонки. Видът й е доста неуместен за парти на Ела — прекалено млада и лишена от богаташки вид. Дали не е новата прислужница, от която Ела все се оплаква? Гледаме се втренчено, без някоя от двете да отклони поглед. Най-накрая тя се усмихва. Но това не е дружелюбна усмивка. Съзирам в нея смесица от злоба и съжаление. Нещо вътре в мен се преобръща и бързо поглеждам встрани.

— Казвали са ти сигурно и друг път, че не си особено общителна? — Ела ме е доближила откъм гърба. Аз трепвам леко и тя се засмива. Потупва ме по рамото. — Много си напрегната.

— Кое е това момиче? — питам аз и отново поглеждам към непознатата, но от нея няма и помен.

— Кое? — пита Ела и проследява погледа ми.

Обхождам с очи всички присъстващи, но не я виждам сред добре облечените гости на Ела.

— Беше по джинси и тениска. Хубавка и много слаба. — Продължавам да я търся с поглед. Всъщност ужасно ми се ще да я зърна пак.

— Ако я видя, ще я изхвърля начаса — заявява Ела с подправена ревност в гласа.

— Да не е новата ти прислужница? — питам аз с надежда.

— Не, днес има почивен ден.

Забелязвам, че вниманието на събеседницата ми преминава от степен на любопитство към загриженост.

— Ти добре ли си? — обажда се тя след малко.

— Да — отвръщам с бодра и фалшива усмивка. — Стори ми се позната.

Тя ме потупва по рамото и отвръща на усмивката.

— Кога се прибира Грей? Хич те няма без него на подобни мероприятия.

— В края на идната седмица — отвръщам вяло, като продължавам да гледам през рамото й.

— Никога не съм предполагала, че един застрахователен шеф трябва да пътува толкова много — казва тя. Аз се вслушвам по-внимателно, дебна за нотки на скептицизъм в гласа, но тонът й си остава обичайният, а изразът на лицето — открит и дружелюбен.

— Трябва да оцени на място рисковите фактори при една мащабна инвестиционна програма на някакъв клиент — казвам аз, сякаш с това обяснявам всичко.

Тя кимва и отвръща:

— И все пак. Твърде често те оставя сама.

Не гледа в мене. Очите й са обърнати навън в нощта. Не мога да преценя дали влага нещо в този разговор, или просто си приказва.

— Намерил кой да критикува — заяждам я аз усмихната, с желание да разведря обстановката. — Тебе те няма толкова често, колкото и него.

— Така е. Но аз заминавам по важни задачи. На пазар в Ню Йорк. За отдих в Големия каньон. На слънчеви бани във Фиджи.

— Мда — отзовавам се аз.

Тя се засмива.

— Къде е този път?

— Кливлънд — отвръщам.

— Че какво важно може да има в Кливлънд? — пита Ела.

Аз й отправям пълна с извинение усмивка. Смеем се и двете. Питам се доколко щеше да й е смешно, ако знаеше с каква лекота ми се отдава да лъжа.

— Да ти налея ли нова? — пита тя с поглед върху чашата ми, след като и двете сме помълчали една минута, взрени в нощта. — Мисля, че наистина имаш нужда, момиче.

— Не, благодаря — казвам аз. — Смятам да се изнижа оттук и се прибера пеша покрай плажа.

Тя знае, че е безсмислено да ме уговаря да остана за още едно питие. Има право. На такива места хич ме няма без Грей. Не умея да се държа на тия петъчни коктейли. Не мога да водя празни разговори, да общувам със съседи и непознати, да правя каквото се прави по такива места. В главата ми е пълно с прекалено много неща, за да се забавлявам.

Макар да знам, че не бива, че подобни действия никак не се вписват в препоръката на Дру за затягане на дисциплината, след като си казваме „лека нощ“, аз се измъквам през задната врата и вървя по павираната алея с палми от двете страни и приглушено осветление, която извежда на плажа. Хвърлям последен поглед към партито на Ела, но от онова момиче няма и следа.

Марлоу спи на кушетката. Краката му висят от нейния край, а звуците от дълбокото му дишане пълнят цялото помещение. Това трае вече не броени дни, както мама обеща, а цели седмици, без какъвто и да било признак, че има намерение да си тръгне. Аз го мразя и съм запленена от него в еднаква степен. Не е ходил на училище, но твърди, че се явил на изпити като частен ученик. Прекарва времето си в писане и рисуване в цял куп опърпани тетрадки. Неизвестно как, винаги разполага с пари, купува продукти и дребни подаръци за мама. На няколко пъти готви, с което я кара направо да се подмокри от умиление. Непрекъснато разправя за неговите свински котлети или Rice-a-Roni10, като да е някакво превъплъщение на Джулия Чайлд11. Пленена е от неговото внимание и външен вид. А че аз готвя пет дни седмично (през останалите два ядем пица или сандвичи) от не знам кога си, това въобще не се брои. Бясна съм и се оплаквам на глас.

— Ти просто ревнуваш — казва мама и ме потупва по рамото. — Толкова е сладък. А точно сега ние сме всичко, което той има. Опитай се да бъдеш мила.

Господи, колко е жалка. За мъж е готова на всичко — даже и за недорасъл, — стига да й окаже мъничко внимание. А у него няма нищо сладко, ако ме питат мене. Панаирджийските номера, които разиграва заради майка ми, не минават пред мен, а и той не си дава труд да ми ги върти. За мене пази крадливи погледи — пълни със заплаха или желание, не мога да определя. Но тези очи, тези погледи не ми дават да заспя вечер, карат ме да мисля за него, да се вслушвам в дишането му.

Живея в състояние на постоянна възбуда — тревожа се за мама, страх ме е от възможността оня убиец да се домъкне и заживее с нас, мразя сина му, който се въргаля върху нашата кушетка, и да, тая известно възхищение към Марлоу.

Неговото присъствие събужда нещо в тялото ми, нещо вълнуващо и непознато. В негова близост се задъхвам, ставам непохватна и склонна към емоционални сривове и истеричен кикот. Мразя се заради това, но нещата започват да изпадат от ръцете ми, щом се появи наоколо. Полускритата усмивка ми казва, че той е напълно наясно с влиянието си върху мен.

Вечер нашият паркинг се изпълва с разнообразни шумове. Жабешко крякане се състезава с гласове и музика откъм телевизорите. Съседите се надвикват и карат, а в по-късните часове се сбиват пияни, тряскат врати. Понякога лежа будна нощем и се чудя защо съм изпратена на подобно заточение. Знам вече достатъчно, за да си дам сметка, че не принадлежа към обществото на тези бедни и гневни хора, към техния мизерен начин на живот. Но това съзнание не стига, за да ме измъкне оттук.

— Вземи ме, татко — моля го аз по време на един от седмичните ни телефонни разговори. Неделя вечер е. Мама работи до късно. Стиснала съм слушалката в длан и стоя с гръб към Марлоу, чието присъствие в караваната е постоянно и неотвратимо като проблема с хлебарките. Той е постоянно тук. Гледа. Слуша.

— Стой си там, Опи — казва спокойно моят баща. — Всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Добре — отвръщам аз смазана, но с надеждата, че той замисля някакъв грандиозен план за моето спасение, за който не може да говори по телефона.

Още съм достатъчно глупава да се надявам, че някой ден ще се появи и ще поиска родителски права над мене. Тогава не разбирам, че макар да ме обича, моят баща не е направен от материал за бащи. Той не притежава силата, себеотрицанието, които се изискват от един истински родител. Никой от двамата ги няма. Но мама поне ме иска край себе си, макар само през част от времето.

Разговорът приключва и аз се оттеглям в моята дупка, за да плача върху възглавницата.

— Няма да те вземе, да знаеш.

Обръщам се стресната, за да съзра Марлоу, запълнил тясната рамка на вратата. Облегнал се е на нея с ръце в джобовете на избелелите си, мръсни джинси. Не се усмихва. Изражението му е сурово.

— Искам да кажа, че съжалявам за това — допълва той, вперил поглед отначало в краката си, а сетне в мен. — Виждам, че се надяваш. Но той няма да дойде. — Гласът му е гърлен и дрезгав. Изговорът е особен, не точно южняшки. Така говорят бедняците във Флорида, обяснила ми е мама. Цялото им семейство е родено и израсло в това огромно блато, наречено щат.

— Я млъквай — сопвам се аз. — Ти пък какво разбираш?

Гласът ми потрепва, защото думите са подействали като удар в слънчевия сплит и от болка не мога да си поема дъх. Дълбоко в сърцето се опасявам, че може да е прав. И го мразя заради това.

— Ако щеше да идва, досега да е дошъл. Пари си има, нали? И време. Откак съм тук, не те е потърсил ни един път. Все ти му се обаждаш. Откога го чакаш да се появи?

— Млък! — Думата излита от устата ми като гневен крясък, изблик на ярост. Скачам от леглото и се стрелвам покрай него, като го блъсвам с две ръце, за да изхвърча навън, в мрака на нощта.

Тичам тромаво и плача, докато усещам болка отстрани и спирам в края на паркинга. Допирам с длан грапавата кора на порасналото там древно дърво и се мъча да си поема дъх. Дебелият балдахин от дървесни корони ме пази. Килимът от паднали, гниещи листа е влажен и вонящ. По-нататък се простира гъстак от всякакви палми, папрати, кипариси и бор, през който протича бърз поток. Известно ми е, че там гъмжи от змии, плъхове, както и всякакви насекоми и отровни паяци. Нещо в мене ме тласка да потъна в леса и да се оставя да ме погълне. Той изглежда див и съвсем малко свикнал с човешко присъствие, каквито са много части на Флорида. Сякаш само дебне да спрем за миг с нашето копане, подрязване, чистене, за да нахлуе с пищната си зеленина и да залее смехотворните ни човешки творения, да си върне законните права върху тази земя. Свличам се сред дебелите корени на дървото и заплаквам, опряла буза до неговата грапава кора, без да обръщам внимание на проникващата през джинсите ми влага или на пируващите с моята кръв комари.

— Ревът няма да ти помогне да се измъкнеш от тоя кенеф.

Проследил ме е.

— Ако искаш да избягаш от това място и от този живот — той прави широк жест с ръка към паркинга отзад, — ще се наложи да го направиш сама.

Аз го гледам от долу нагоре и бърша очи с ръкава на ризата си. Той ме доближава, докато ходилата ни почти се опират. Протяга ми ръка.

Дървото, върху което съм се облегнала, е типично за Флорида и започва живота си като паразит — семето му се вкоренява в кората на друго дърво. Отначало расте бавно, като се включва в хранителната система на неволния си домакин. С течение на времето укрепва сили и принуждава другото дърво да се бори за слънце, въздух и вода с навлека убиец. В крайна сметка другото дърво загива. Но удушвачът — не. До този момент той е успял да пусне собствени корени, да изгради собствена хранителна система и да се превърне в пълноценно дърво, заело мястото на изпития и изяден съперник.

Хващам Марлоу за ръка, оставям пръстите ми да се вплетат в неговите, давам му да ме вдигне от земята.

9

Прибирам се от Ела по плажа. Виждам светлините на собствената си къща отпред, на не повече от триста-четиристотин метра. Виждам, че стаята на Виктория свети и се усмихвам при мисълта за това, как на Есперанса винаги се удава да я прати в леглото без много приказки. Аз обикновено се виждам в края на операцията легнала на пода до леглото, увлечена в безкраен разговор с нея, докато цветният силует от нощната й лампа кръжи по стените и тавана.

— Не се ли умори, Виктория? — ще попитам аз.

— Не, мами. Не съм — ще каже тя, за да потъне в сън няколко минути по-късно.

Проблемът се състои в това, че аз обичам тези минути и нямам нищо против да седя с нея, докато заспи. А тя го знае. Нося я на ръце и я приспивам, откак се е родила. Все разправят, че не бива да се прави това, защото щяло да им се превърне в навик и ще трябва да го правите и когато вече не ви се ще, че никога нямало да се научат на „самодисциплина“. Но аз знам, че ще настъпи ден, когато ще плача за тези моменти. И си мисля, че ако човек не може да отдели половин час за приспиване на детето си, ако приеме, че за него е по-добре да се съдира от рев всяка вечер, та да се научи кой командва тук, май би било по-добре за такъв изобщо да няма деца. Тъкмо си мисля за това, когато дочувам:

— Офелия.

Аз спирам стресната и рязко се обръщам назад, за да съзра пустия плаж. Погледът ми бързо го обхожда. Тревата и дивият овес шумолят тихичко под напора на вечерния бриз, също както в онзи мой сън. Няма никого — нито пред мен, нито отзад. Сърцето ми се качва в гърлото. Гласът е нисък, мъжки, прилича повече на ръмжене. Поемам дълбоко дъх и затичвам.

— Офелия. — Спирам и отново се обръщам. Като изключим баща ми, никой не ме е наричал с това име от години. Даже Дру го произнася с известно дистанциране, все едно говори за някого, напуснал този свят много отдавна. В сегашния ми живот никой друг не го знае.

И в този момент го съзирам: висока, набита фигура на мъж, който се надига от тревата. Нищо не мога да различа — нито лицето, нито цвета на дрехата му. Той е само една черна сянка, която излиза от друга черна сянка като някакъв облак дим. Стоим така известно време. Целият свят е погрознял и изкривен.

Съзнанието ми се мъчи да оцени ситуацията. Реално ли е всичко това? Или е нов сън? Ужасяващата ничия земя между истинското и въображаемото?

Решавам да размисля по въпроса по-късно, а сега се впускам в бесен спринт към дома. Даже не поглеждам назад, за да разбера дали ме гони. В главата ми има само една мисъл: час по-скоро да се прибера при Виктория.

С парещи от напрежение бели дробове изкачвам дървените стъпала към задната ни порта, за да прелетя през нея като изстреляна. Сега спирам и се обръщам. Виждам черната сянка да се приближава, но е изостанала доста, мълчалива и ефимерна. Няма закъде да бърза. Толкова е сигурен, че не си дава никакъв зор.

— Офелия — чувам донесено от вятъра това име. Сякаш идва отникъде. Започвам да се мотая с ключовете при задната врата. Пръстите ми са станали непослушни под действието на адреналина. Обръщам поглед назад, но не го виждам. Най-накрая успявам да отключа, блъсвам вратата зад себе си и я заключвам трескаво. Активирам алармената система с треперещи пръсти. Понечвам да спусна щорите за ураган, но в този миг усещам присъствието на Есперанса и насочвам поглед към нея.

— Госпожа Ани, какво е станало? — Лицето й е изкривено от тревога. Сигурно е чула трясването на вратата. Прибира полите на халата около пижамата си, гледа ме, а после наднича през стъклените прозорчета на вратата към плажа.

— Има някого там. На брега — казвам аз със страховит шепот. Изключвам външното осветление и започвам да се взирам в мрака. Есперанса ме наблюдава със смесица от страх и жалост в погледа.

— Госпожа Ани — обажда се тя предпазливо, — сигурна ли сте?

— Сигурна съм, Есперанса — отвръщам аз, макар сега, в закътания уют на къщата, вече да не съм. Всичко бледнее, като да не се е случвало никога. Въпросът е там, че не мога да бъда сигурна, предвид онова, което е ставало с мен.

Тя отново гледа навън. И очите й се разширяват. Дръпва се от вратата и ме поглежда с невярващ израз.

— Има някого.

Виждам фигурата в края на пътеката ни към плажа. Стои си там. Ужасяващ пристъп на страх се бори с чувството на облекчение, родено от факта, че всичко е истинско — въображението ми не си прави шеги с мен.

— Заключено ли е навсякъде? — питам я аз. Обзета съм от внезапна увереност. Знам какво трябва да правя. Земните заплахи могат да бъдат държани надалеч с помощта на ключалки и други технически средства… поне за известно време.

Тя кимва енергично, без да отделя очи от фигурата.

— Сигурна ли си?

Кимва отново. След това се обажда:

— Ще ида да проверя.

Изчезва забързано и я чувам да проверява брави и прозорци. Отивам в кухнята, като следя фигурата през прозореца и набирам телефона на Дру, а кръвта бие неуморно в ушите ми. Разказвам случилото се.

— Там ли е още? — пита рязко Дру.

— Да. И Есперанса го видя. — Струва ми се, че непременно трябва да добавя това за по-голяма достоверност.

— В никакъв случай не звъни в полицията. Идвам веднага. — Той затваря.

Оставам все така вперила поглед навън и отпускам слушалката върху вилката.

Есперанса се връща с мобифон в ръка.

— Обадих се на полицията — съобщава тя и поглежда навън. Сърцето ми спира. Понечвам да й кажа, че не е трябвало да го прави, но се спирам. Би изглеждало подозрително. Ще трябва да се преструвам.

Гледам нашия посетител. Толкова е неподвижен. Излъчва някакво несломимо спокойствие — хищникът е така уверен в сигурната си плячка, че не иска да бърза. Когато долавям далечния вой на сирените, той просто потъва в мрака, който го е родил. Изчезва.

Днес се навършват пет години от мнимата му смърт. Докторът е прав: макар да не помня нищо от случилото се в онази нощ, скритото в дълбоките гънки на паметта се събужда за живот с редовността на годишните времена. Страховит ужас и непреодолим копнеж битуват рамо до рамо в мен. Случвало ми се е и по-рано. Но не така.

Клинично болните от депресия, както и лицата с функционални психически увреждания, непрекъснато играят нещо като „обича ме — не ме обича“ със своите лекарства. Имам нужда от тях, нямам нужда. Имам-нямам. След като си ги вземал известно време и химическият баланс на мозъка се с пооправил донякъде, непременно ти попада някоя статия, посветена на опасността, която създава продължителната употреба точно на твоето лекарство, и ти започваш да си мислиш, че всеки път, когато не си бил в състояние да се измъкнеш от леглото седмици наред, причината се е крила в собствения ти мързел. Започваш да си внушаваш, че когато не вземаш лекарството, умът ти е по-услужлив и продуктивен. И така пропускаш една доза или две. А сетне ги спираш изцяло. За пореден път.

Разбира се, има хора, които не се нуждаят от продължително медикаментозно лечение. Трябва им, колкото да преодолеят някакъв тежък период — смърт на любимо същество, развод или нервен срив. Възможно е някой безотговорен лекар да предпише медикаменти при най-обикновена потиснатост, която лесно се преодолява посредством насочвано самовглъбяване. Когато хора от втората група спрат да вземат лекарството си, не е голяма работа. Но за някои други нещата изобщо не стоят така. Не знам аз в коя категория попадам. Но знам следното: ако Есперанса не бе видяла мъжа, когото видях аз, по никакъв начин не можех да бъда сигурна в това, видяла ли съм го, или не съм.

В моя живот има периоди, през които в резултат от натрупани травми съм се откъсвала от реалността и съм изчезвала — в буквален и преносен смисъл. Ходила съм при цял куп лекари и съм получавала най-различни диагнози за тези състояния: един ги определя като „фуги“, друг — като „психосоматични затъмнения“. Според един доктор съм била бисексуална. Никоя диагноза не се припокрива с която и да било от останалите, нито пък пасва съвсем точно към параметрите на моите „пристъпи“ и за мене не е много ясно какво ми има в клиничен смисъл.

Сънувала съм сънища, които не се различават от действителността, и съм преживявала действителни случки, които много наподобяват сънища. Озовавала съм се в автобуси, без да знам накъде са се насочили, виждала съм се седнала върху градинска пейка в непознати градове, без да имам и най-малка представа как съм стигнала дотам. Огромни късове от моя живот са загубени някъде. Черни дупки в съзнанието ми поглъщат много месеци и дори години. Не ми се е случвало подобно нещо, откак се роди Виктория, но аз знам, че тези „пристъпи“ постоянно ме дебнат в мрака, също като лешояди, които кръжат над окуцял койот в прерията.

Гледам как полицаите по плажа търсят с фенерчетата си мъжа или поне следи от този, който ме преследва на път за вкъщи. Седя върху дивана с Виктория в скута. Тя се е свила на малко кълбо и смуче ухото на любимото си мече, полузаспала вече, след като я разбудиха воят на сирените и тропотът на мъже из къщата. Стискам я здраво. Тя е моята котва към този свят. Ела седи върху друг диван с изнервен вид и си гризе ноктите.

— Не вярвам на очите си — проговаря тя. — Изглеждаш толкова спокойна.

Обаждането на Есперанса има за резултат пристигането на три полицейски коли с униформени плюс двама цивилни полицаи, които привличат вниманието на всичко живо наоколо. Селището е мирно и тихо — рядко се случва нещо в него. Това телефонно повикване разнообразява вечерта на всички. Повечето съседи се обаждат по телефона или пристигат лично да се уверят, че всичко е наред. Ела поверява на съпруга си задължението да забавлява последните гости на коктейла, докато тя идва, за да остане при нас.

— Най-вероятно е някой безобиден скитник — казвам аз уж безгрижно.

Дру ми хвърля бърз поглед от креслото, в което се е разположил. Той е напрегнат и не го крие особено успешно с тези побелели от стискане на облегалката кокалчета на пръстите. Вивиан стои зад него, вторачена със загрижена физиономия в нощта.

— Казах ти да не викаш шибаните полицаи — съска зло в ухото ми той при пристигането си. Взел ме е в обятията си, така че всички присъстващи си мислят, че ме прегръща. Мирише на пури. — Къде ти беше акълът?

— Есперанса се е обадила.

Той сумти презрително.

— И на двама ви казах да си наемете нелегално пребиваваща слугиня. Те не викат полиция.

Той ме пуска и поглежда неодобрително, с което ми напомня колко много ми е противен. Дру е подобен на планина мъж, студен и далечен като Еверест и горе-долу толкова леснодостъпен. Даже да се качиш чак там, нямаш търпение да се разкараш.

— Ани — обажда се Ела и ме гледа сериозно. — Някой те е преследвал до вас. Това не е шега работа.

Един от цивилните влиза през вратата, която води към басейна. Вече по няколко пъти съм споделила с полицаите, че не бих могла да разпозная мъжа, че не съм забелязала друг път да ме следят, че не съм се забъркала в любовна история с някое старо гадже или случаен сваляч. Аз си имам, разбира се, моя теория, само че тя не е от естество да бъде споделяна.

— Ако трябва да бъдем честни, госпожо Пауърс, не можем да направим кой знае какво — обажда се полицаят, като затваря вратата подпре си. Неизвестно поради каква причина той ми допада. Излъчва спокойствие и има вид на внимателен човек, наблюдателен и лишен от склонност към прибързване.

— Видях следи от стъпки от плажа насам. По-малките стигат до къщата. Те ще трябва да са вашите. По-големите спират в края на двора ви. Технически погледнато, който и да ви е последвал, не е стъпил в собствеността ви. А дори да го бе сторил, пак нямаше да вземем отпечатъци и да започнем да издирваме производителя на обувките, освен ако…

— Освен ако не ме беше убил — допълвам аз, усетила погледа на Дру върху себе си. Дали това именно не би разнообразило неговата вечер?

Ченгето се прокашля и прокарва загоряла ръка през посивялата си коса.

— Точно така. Всъщност изобщо нямаше да се появя тук, само че напоследък нещо зачестиха взломовете из околността. В нормалния случай пристигат униформени, за да съставят доклад.

— Това е великолепно — отсъжда Ела. — Направо е страхотия. — Тя владее начина на изразяване, характерен за разглезените богаташи, само че не в неговата отблъскваща форма. Просто звучи наивно. — И как ще заспи тя тази нощ?

Поглеждам я. Иска ми се да й кажа, че не съм спала от години.

— Тази къща разполага с добра алармена инсталация — отвръща мъжът. — Дръжте всичко заключено, а можете да си помислите и за куче.

— Куче? — повтаря Ела. — Това ли я съветвате да направи?

Хвърлям пълен с извинение поглед към полицая.

Дру запазва мълчание. Вивиан идва и присяда до мен, като полага длан върху бедрото ми. Търся в израза на лицето й признаци за осъждане или укор. Но откривам единствено съчувствие и загриженост. Както и сянка от нещо друго, което не мога точно да определя.

— Госпожо Пауърс — започва ченгето. Всички ме гледат. Задал ми е някакъв въпрос, който аз, потънала в мисли, не съм чула. — Сигурна ли сте?

— Съжалявам — отвръщам аз и разтърквам носа си със свободната ръка. — За какво да съм сигурна?

Той изчаква малко.

— Че нямате представа кой би могъл да ви преследва?

— Да, разбира се.

От погледа му разбирам, че не ми вярва. Хрумнало му е нещо. Поглежда Дру, после пак мене. Гърбът ми се сковава от напрегнатата атмосфера в стаята.

— Добре — казва Ела, като се надига. — Каза, че е сигурна. Ако не можете да направите нищо повече, бихте могли да си тръгнете и да я оставите да си почине малко.

Полицаят й хвърля ядосан поглед, а аз се взирам във Виктория, която, независимо от всичките приказки, е успяла да се унесе в сън. Вслушвам се в нейното дълбоко, успокояващо дишане.

Мъжът оставя визитка върху масичката за кафе и отново поглежда към Дру.

— Ако имате нужда от нещо през нощта, госпожо Пауърс, позвънете ми. Аз съм дежурен до сутринта.

— Благодаря — отвръщам аз. — Много сте отзивчив. Наистина.

Той ме гледа несигурно. Ако съм прозвучала саркастично, не съм имала подобно намерение.

След като полицаите си отиват, аз отнасям заспалата си дъщеря в леглото и убеждавам Ела да си върви у тях.

— Обади ли се на Грей? — пита тя, докато чакаме на предната веранда съпругът й да я вземе.

— Да — лъжа уверено аз.

— Идва ли си?

— Каза, че ще се опита — отвръщам аз и свивам рамене.

Отговорите ми май не й харесват, но тя се въздържа от коментар. Прегръща ме и силно ме притиска към себе си.

— Ако нещо стане, веднага се обади. Сериозно ти говоря. Веднага.

— Добре — обещавам аз.

Гледам я как се спуска по стълбите, докато колата на мъжа й спира отдолу. Той махва през прозореца, но не излиза от нея. Винаги се държи резервирано, хвърля ми странни погледи. Май не ме харесва много-много и не знам защо. Може би долавя, че и аз крия много неща. Може би не му вдъхвам доверие. Колкото и да се мъча да се прикривам, явно не успявам докрай.

Не мога да накарам Дру да си тръгне. Вивиан иска да си върви, а той настоява да прекара нощта върху дивана. Хич не му пука за мен, но се безпокои заради Виктория. Сто на сто щяха да се опитат да я вземат със себе си, ако допуснеха, макар за миг, че бих могла да се съглася.

— Няма нужда, Дру. — Все едно говоря на шапката си.

— Това е удоволствие за него — обажда се Вивиан, докато мята чанта през рамо. — Дай на старо куче да се намира на работа. А не искате ли вие с Виктория и Есперанса да пренощувате у нас?

— Не. Тук сме си добре — казвам аз.

Тя ме прегръща.

— Не оставяй Дру да ти се качва на главата — шепне тя. — Той се безпокои за теб, нищо, че се държи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Кимвам и си мисля кой ли има полза от такова безпокойство. Тя си тръгва, а аз оставам за малко на вратата с ръка върху топката. Усещам погледа на Дру върху врата си.

— Може цялата работа да се окаже буря в чаша вода.

Обръщам се с лице към него. Както е седнал, виждам само очертанията на тялото му. Нищо от лицето.

— Той ли е бил, Дру? — питам аз. Къщата въздъхва при включване на климатика и хладната му струя близва врата ми.

Дру кръстосва ръце пред гърдите си.

— Той е мъртъв и това ти е известно.

— Кой тогава? Кой знае това име?

— Някой се ебава с тебе, момиче. Ще разберем кой. Не се притеснявай. — Думите му са доброжелателни, но тонът не е. Той не приближава, нито застава на светло.

— Добре — отвръщам аз.

— Върви да поспиш.

В полумрака на спалнята коленича и бъркам в моя тайник. Ровя известно време, докато напипам онова, което търся — малка облечена в кадифе кутийка. Отварям я. Вътре има златно колие, оформено като половинка от сърце. В скривалището си държа и други, по-практични неща, като например деветмилиметров „Глок“ с муниции за него, канадски паспорт с моя снимка и неизвестно чие име и двайсет хиляди долара, разпределени в четири спретнати пачки по пет. Има и малка черна тетрадка, в която съм записала важна информация. Например номера и PIN-кода на банкова сметка, в която държа известна сума, както и координатите на един мъж, обещал ми още преди много време, че ще ми помогне да изчезна при необходимост. Възможно е завинаги.

10

Още не е пукнала зората, когато чувам Грей да влиза на долния етаж. Прекарала съм нощта в нещо като бдение, вперила поглед през прозореца в очакване неясната сянка отново да се надигне сред тревата. Но нищо такова не се случва. Някаква двойка се появява, за да поплува в океана и си тръгва обратно в нощта със сплетени ръце. В четири часа пробягва младеж или момиче с момчешка структура — не може да се каже в мрака. Виждам подскачащата фигура да преминава край къщата, за да се върне след двайсетина минути. Би трябвало да изпитам известно облекчение от това присъствие, но баналните прояви на всекидневието ме разочароват.

Долавям приглушените звуци от разговора на Грей с баща му. Представям си как Дру му разказва случилото се снощи, почти долавям авторитетния глас, виждам пренебрежителния израз на очите му. После се чуват стъпките на Грей, който взема по две стъпала на един път. Той спира пред вратата и я отваря предпазливо, в очакване да ме завари заспала.

— Какво има? — пита Грей, след като ме вижда седнала до прозореца. Видът му ме успокоява и дразни едновременно. Нещо в него в момента или може би събитията от вечерта, а също така съвпадението на тази ужасна годишнина с годишнината от деня на нашето запознанство ме връща към мига, в който го видях за първи път.

— Той се върна — отвръщам аз. Не знам дали наистина го вярвам. Вслушвам се в оставената от думите ми следа в пространството. Грей влиза в спалнята, затваря вратата зад гърба си и пали лампата. Чувам отварянето и затварянето на входната врата. Спортната кола на Дру се пробужда и потегля от алеята.

— Ани — мълви Грей тихичко.

— Този път е по-различно. Не мога да го обясня, но не е същото.

Той присяда върху леглото. Виждам синина под дясното му око. Долната устна е разцепена и подута. Не му трябват повече белези. Тялото му е цялото в следи от наранявания. Пробивано, разкъсвано и никога незаздравяващо напълно. В това отношение си приличаме. Кожата ми е безупречна, обаче съзнанието е накълцано като неговата кожа.

Разказвам му случката на плажа. Той слуша с прикован върху лицето ми поглед. Почуква с крак по пода. Винаги прави така, когато е съсредоточен върху нечий разказ или когато взема решение. Млъквам, а той остава за известно време смълчан, сякаш търси подходящите думи. Задава няколко въпроса. Видяла ли съм лицето му? В какво бил облечен? Духаше ли много?

— Дру каза ли ти за обаждането на баща ми? — питам аз, когато Грей се надига и тръгва към балконската врата. Гледа към плажа. Облаците са се пръснали и над него се лее призрачна лунна светлина.

Кимва.

— Може би именно това те плаши, Ани. Може би това прави нещата по-различни сега. — Протяга ръка към мен и аз заставам до него пред вратата. Сочи ми прозореца.

— Виж колко много светлина. Виж онази двойка, дето се разхожда по пясъка.

Там има младо момиче в джинси и пуловер, хванало за ръка висок и строен младеж. Те вървят бавно, полюшвайки ръце.

— При толкова силна светлина би следвало да забележиш някаква характерна особеност.

— Там имаше някого — отвръщам бързо аз. — Есперанса също го видя. Полицаите откриха следи от стъпки.

— Не се съмнявам, че е имало някого. Но той не е бил Марлоу Гиъри. — Обръща се към мен и докосва лицето ми. — Не е ли възможно да си видяла някого, да си се уплашила силно, а съзнанието ти да свърши останалото?

Не отговарям веднага. Сетне промълвявам:

— Той ме нарече Офелия.

Грей се отдалечава и просва в цял ръст върху леглото с дълбока въздишка. Аз оставам при вратата и го гледам.

Не е красив. Не и в класическия смисъл на тази дума. Но в осанката му има нещо, което кара жените да забравят за външния вид. По-стар е от мен с дванайсет години. Около него сякаш съществува твърда обвивка, която не си сигурен дали искаш да разчупиш. Не съществува никаква причина да се влюбвам в него. Всъщност обстоятелствата на запознанството ни не благоприятстваха началото на интимна връзка. При първата среща той ми закопча белезници и ме хвърли отзад в колата си. Не знаеше какво да прави с мене, а не можеше да ме остави така, както ме намери. Поне това ми каза по-късно. Аз бях почти умряла от глад и смахната от мъка и страх. Всеки друг на негово място би ме оставил да си троша главата. Би могъл да ме предаде на полицията или да ме остави в някоя болница, но той не го направи.

— Обикнах те, преди да го разбера — каза ми той един път.

— Тогава защо ми сложи белезници?

— Обичах те, но ти нямах доверие. Не можеш да се довериш на пребито куче. Не и преди то да ти се довери.

— Това сравнение не е особено ласкателно. — Макар сигурно точно на такова да съм приличала: на зверски пребито куче, което не може да различи протегната за ласка ръка от тази за удар.

Той ме докосва по своя особен начин, за да смекчи казаното. Дланта му нежно гали тила ми, за да премине през челюстта и да остане върху бузата.

— Извинявай.

Не съществуваше никаква причина за нас двамата да оставаме заедно или дори да се виждаме, след като ми осигури помощта, от която имах нужда, и направи така, че Офелия да изчезне напълно. Влюбих се в него, защото бе първият нормален човек в живота ми. Първият, който ми даде някаква сигурност. Защото идваше всеки ден, дори когато отказвах да му говоря, когато го нагрубявах и гонех. Когато го мразех. Той неизменно се връщаше.

Мъча се да си спомня това сега, докато наблюдавам как се надигат и отпускат гърдите му. Настанявам се отново върху стола. След малко се питам дали пък не е заспал. Понякога се връща толкова изтощен, че заспива посред някоя караница или докато се любим. Гледам да не се засягам в подобни случаи.

— Ани — обажда се най-накрая той с въздишка. Изправя се и идва при мен, за да коленичи. Взема ръцете ми в своите и ги докосва за миг с устни. После добавя: — Каквото и да се случва в момента, кълна ти се за следното: Марлоу Гиъри е мъртъв.

В течение на часовете бдение през тази нощ аз си внуших, че Марлоу не е умрял в онази нощ, че Грей ме е лъгал през всичките тези години. Измислих поне пет различни начина, по които би могъл да оцелее. Изкривеното ми въображение изплете цяла мрежа наоколо и аз бях напълно сигурна. Но сега, когато Грей е до мен, съм повече склонна да приема, че съзнанието ми си прави шеги. Отново. Може би Дру има право. Може би наистина някой знае тайната ми и се опитва да ме тормози. А може би, както казва Грей, просто съм се натъкнала на някакъв непознат, докато въображението ми е свършило всичко останало.

— Добре ли си сега? — пита той, след като аз не проговарям. Докосвам лицето му с пръсти, опипвам внимателно нараненото око, разцепената устна. Около устата му личат дълбоки бръчки, но те не го състаряват. Правят изражението му по-мъдро. Обичам го. Наистина. И знам, че той също ме обича. Виждам го в бурните глъбини на очите му. Моето първо убежище.

— Той ме нарече Офелия — повтарям аз.

— Сигурна ли си?

Вече не съм. Бях потънала в дълбок размисъл. Духаше силен вятър. Може би трябва отново да вземам лекарства, да преодолея плътната мъгла, която се спуска над живота ми, да преборя тази духовна летаргия. Поне ще знам кое е реално. Това не е малко, нали?

— Не знам.

— Ще разберем какво е станало — казва той. — Ще научим кой е ходил при баща ти. Кой е бил на плажа. — Той потупва матрака. — А междувременно не прави глупости.

Гледам го с празен поглед.

— Не допускаш ли, че мога да знам какво криеш отдолу?

Изпитвам срам. Мълча.

— Знам, че така се чувстваш по-сигурна. Само не загубвай самообладание.

Отпускам се на пода до него и го оставям да ме прегърне. Искам да си припомня какво е усещането. Не искам да го забравя, когато си отида.

11

— Ясно ми е какво сте намислили вие двамата — съска мама. Издебнала ме е в тоалетната и шепне право в ухото ми. — Виждам как се гледате.

В гласа й има отрова. Това е ревност. Виждала съм този израз и по-рано.

— Нямам представа за какво говориш — отвръщам аз, докато разглеждам зъбите си в огледалото над умивалника с гръб към нея. Тя ме е сграбчила за ръката и ме е привлякла към себе си.

— Това си е чисто кръвосмешение — казва тя, а дъхът й пари ухото ми. — Той ще ти бъде брат.

Мама и Франк възнамеряват да се венчаят в затвора. Отвратителна история. Само при мисълта за това ми се гади. Така силно ме е стиснала, че очите ми се насълзяват. Но по-скоро ще я оставя да ми изтръгне ръката от рамото, отколкото да се разрева пред нея. Примигвам често и извръщам лице встрани.

— Не знам какво имаш предвид — повтарям аз.

Очите й са се превърнали в две черни дупки, от които струи омраза. Когато се ядоса, красивото й лице се изкривява в страховита гримаса с оголени жълти зъби и сбърчени вежди. Долавям аромата на кафе от дъха й, както и на белина от сервитьорската униформа.

— Няма да позволя на дъщеря си да се превърне в курва — заявява тя.

Дори в този момент ми е ясно, че тя пет пари не дава за моята чест или морал. Не се опасява от това, че шестнайсетгодишната й дъщеря е хлътнала до уши по някакъв, който явно има сериозен проблем. Просто не може да понася, когато някой обръща внимание на мене, а не на нея. Това я кара да се чувства остаряла.

Полагам неимоверни усилия да оставя лицето си безизразно, а тялото — покорно в ръцете й, докато тя изсипва връз мен няколко цитата от Библията. Никога не съумява да ги предаде точно, дъвче ги и прави да звучат тъпо. Като не среща реакция, пуска ме и се оттегля с израз на отвращение върху лицето.

— Който сее вятър, жъне бури — заявява тя с висок глас, докато се отдалечава. Чувам я да фучи и трещи из караваната, а накрая изхвръква от нея с неубедителен шум от затръшнатата врата, която е прекалено лека, за да издаде нещо по-внушително.

Всички жънем бури, не е ли така?

Узряла съм за него. Толкова много са празнотите в мен, които той би могъл да запълни, че е цяло чудо, дето не съм изчезнала изцяло.

— Тя ревнува, Офелия — промълвява приближилият се зад гърба ми Марлоу. Разтапям се, когато чуя името си от неговите уста. Отношението ми търпи непрекъснати метаморфози. Ненавиждам го, обичам го, отново го намразвам, когато стигаме до „Хамлет“ в часовете по литература. Но когато Марлоу го произнася, то отново се ражда за живот: О-фе-е-ли-я. О-то е късо и остро. Е-то е протяжно и меко, сякаш го гали с език. Крайната сричка излиза като дихание.

Виждам отражението на лицето му до своето в огледалото. Гали раменете ми, а сетне ме прегръща изотзад. Крия поглед от неговия. Никога не съм обичала да ме гледат как плача. Противно ми е чувството за уязвимост.

— Мразя я — обаждам се аз. И го мисля, но по начин не по-различен от оня, по който всяко момиче на моите години ненавижда своята майка.

Когато вдигам поглед от ръцете си, той продължава да ме наблюдава в огледалото с някакво криво подобие на усмивка върху лицето. Разбирам, че моят насочен срещу мама гняв му харесва и това ме успокоява.

— Ще ми се да е мъртва — обаждам се аз, а от тези думи се чувствам крайно неудобно. Но когато виждам усмивката му, душата ми се изпълва с чувство на облекчение.

Когато гневът на юношеството бушува в установени от родителско присъствие граници, той се нажежава до бяло, но прегаря бързо. Когато такива граници няма, изпепелява всичко по пътя си.

Няколко дни след изпълнението си в тоалетната мама ме принуждава да я придружа при избирането на сватбената й рокля. Отиваме с автобус до огромен склад за дрехи втора употреба и започваме да се ровим из купища рокли, достигнали различна степен на опустошение. Една е лекьосана с червено вино, на друга е отпрана подплатата. Този ден мама е в прекрасно настроение. Изпълнена е с момичешко въодушевление. Дори и да си спомня, че само преди два-три дни ми е насинила ръката и ме е нарекла курва, обвинила ме е в кръвосмесителни апетити спрямо бъдещия доведен брат, с нищо не го показва. Днес иска да бъде щастлива — не й се мисли за мен.

Какво ще кажеш за тази, Офелия? О, виж я само! На Франк страшно ще му хареса.

Седнала съм в опърпаната пробна и я гледам как се върти пред огледалото, цяла отдадена на фантастичните представи за бъдещо щастие. Видът й носи следи от преживяното, но тя е все още красива жена. Косата не е вече така блестяща, а кожата е доста суха и с бръчки покрай устата и очите. Но тя притежава от онази истинска хубост, която става по-зряла с годините, а не напуска човек едновременно с младостта. Докато я наблюдавам този ден, аз си мисля, че би могла да има когото си пожелае, да се превърне в каквото си поиска, а ето я сега тук — върти се пред огледалото в чужда сватбена рокля, готова да се омъжи за един осъден на смърт убиец. Сякаш още преди да се роди, добрият Господ я е белязал с надпис „Ритни ме отзад!“. И всеки срещнат по-късно, всяко житейско обстоятелство не пропускат да се подчинят на инструкцията свише.

— Защо ме гледаш така? — пита мама.

Аз излизам от транса, в който съм изпаднала, и се поглеждам в огледалото, свъсена и мълчалива.

— Мами — започвам аз, — наистина ли ще го направиш?

Тя сяда върху стола до моя. Потърква чело с пръсти.

— Защо не се радваш заради мене, Офелия? — пита ме тя шепнешком. — Искам само да водим нормален живот. Не го ли заслужаваме?

Тя изважда от чантичката си книжна салфетка, за да попие сълзите, които не съм забелязала.

— Мами — повтарям аз. Тя изглежда така посърнала й състарена. Изпълнена от печал.

— Моля те, Офелия — отвръща мама, като пуска салфетката в скута си и ме хваща за ръцете. — Много те моля. Аз го обичам.

Обичала го. Колко тъжно. Франк Едуард Гиъри, любимият на моята майка, е осъден на смърт заради убийствата на три жени във Флорида през периода март 1979 до август 1981 година. Заподозрян е в още няколко убийства, но следствието не успява да се добере до улики и доказателства, с които да го свърже убедително с тях. Всичките му жертви са руси и красиви миньонки. И трите оставят впечатление за една крехкост, която заплашва да ги начупи на мънички парченца всеки миг. До една приличат поразително на майка ми.

— Какво й казахте вие? — настоява психоаналитикът, макар да сме обсъждали този епизод не един път. Той е сред онези, които натрапчиво присъстват в спомените ми. Като някаква следа по пътя към мига, от който няма връщане назад.

— Казах й, че много се радвам за нея. Че ще се опитам да стана по-голям оптимист.

— Но не сте изпитвала нищо подобно.

— Не — отвръщам лаконично аз. — В никакъв случай.

— Защо й казахте това в такъв случай?

— Нямам представа.

Той започва да разглежда пръстите на ръцете си. Това не е подходящ отговор за неговия кабинет. Не ми се иска да го обсъждам или трябва да си помисля — стават. Но нямам представа е симптом за провал.

След малко добавям:

— Наистина исках тя да бъде щастлива. И нямах желание отново да ми заразправя за ония нови доказателства, заради които щели да го освободят. За това, че Бог не би допуснал да загине един човек заради престъпления, които не е извършил. Не ми се слуша за нейните молитви и за частния детектив, когото е наела, докато ядем пържени филийки или остатъците от храна, които мъкне от ресторанта. Не исках да навлиза в нейния фантастичен свят. Господи! Може би аз също исках да бъда малко щастлива.

Той мълчи, оставил думите да витаят из помещението, докато се върнат отново към слуха ми.

— Това е добре, Ани — промълвява най-накрая психоаналитикът. — Това наистина е добре.

Пробуждам се от звука на думите му в ушите си. Напоследък сънувам сеансите от онова време, потъвам в необикновена смесица от едновремешни събития и провеждани при него разговори. Не знам защо става така. Той сигурно би казал, че подсъзнанието ми се престарава.

Грей спи дълбоко до мене. Ще спи до обяд — толкова е уморен. Трудно е да се каже кога е спал за последно в легло и дори кога изобщо е спал. Навличам тихо джинсите и пуловера си, за да изляза в коридора. Не е отронила ни звук, но аз знам, че дъщеря ми е будна. Винаги ме очаква сутрин — това си е нашето време.

Обикновено отиваме до плажа. Започнахме да го правим, още когато проходи и аз я оставям да отива толкова надалеч, колкото я държат краката. Оставям я да бяга от мен, за да усети вкуса на свободата. На плажа тя е в безопасност. Не може да изчезне нито за миг от моя поглед, всяко падане е върху меко и може да прибере всяко нещо, което намери. Прозоречните рамки и лавици в нейната стая са затрупани със съкровища: изсушени парчета корал, мидени черупки от всякакъв вид и размер, блестящи, шарени камъчета.

Днес вали като из ведро, а след снощи плажът изобщо не ми изглежда безопасен. Минавам през коридора и се вмъквам в стаята й. Виждам короната на косите й, виждам лекото движение на завивката. Старая се да остана незабелязана, в случай че все пак още не се е събудила. Ако е така, няма да я тревожа. Но когато я доближавам, тя рязко отмята завивката и подскача.

— Бум! — крясва моята дъщеря, цяла засияла от удоволствие.

Аз се преструвам на стресната, а след това я поемам в обятията си и я засипвам с целувки.

— Бр-р-р-р — пръхтя аз в шията й, а тя се залива от безсилен кикот. — Тихо, тате спи.

— Той върна ли се?

Измъква се от прегръдката ми и литва като светкавица по коридора. Не мога да се състезавам с Грей. Той е суперродител. Аз съм само домашна вещ, която бърше повърнато, изгаря курабии или разресва сплъстени коси. Той е неизчерпаем източник на забавления, всякога готов за борба, игра на криеница или четене на приказки. Не мога да я настигна и предотвратя скока й върху леглото, където се друсва с цялата си тежест върху гърдите на Грей. Той се събужда със стенание. Дъщеря ни се свира под завивката, полудяла от удоволствие.

След няколко минути, през които успява да изтормози сънения още Грей, едва успявам да я увещая да му отпусне още малко сън, докато тя закуси с мене долу. Днес само пресните вафли вършат работа. Сядаме в единия край на масата и ядем намазани с фъстъчено масло и конфитюр топли вафли. Навън дъждът е спрял и оловносивите облаци са се разкъсали, за да надникне през тях ведро синьо небе. Вятърът вилнее с все сила. Погледът ми е прикован в мястото, където бе застанал снощи моят гост, и слушам с половин ухо брътвежа й за момиченцето, което не й дало от червената си боя по време на рисуване и момченцето, което всеки път си носи одеяло от къщи. Събитията от снощи видимо не са оставили никакви следи в съзнанието на Виктория.

Опаковаме се здравата и излизаме. Златното слънце е надникнало отгоре и плажът става отново гостоприемен. От края на двора ни тя хуква към водата в очакване да я подгоня. Но някакво златно сияние от пясъка привлича погледа ми. Навеждам се и вземам предмета. Той представлява златно колие — половин сърчице.

Виждала съм такива момичета в училище — онези момичета с копринени коси и тела на жени, чиито приятели карат лъскави спортни коли, водят ги до училище, купуват им рози за Свети Валентин, а те самите носят подобни колиета. Сега ми е ясно колко банални са те, колко евтини и безвкусни. Тогава обаче винаги, когато съзирах подобно украшение около шията на такова момиче, нещо ме бодваше отвътре. Нещо като завист, ама не съвсем. По-скоро тъжно любопитство. Какво ли е да носиш подобно украшение, да се чувстваш част от нещо цяло, а не да просиш внимание и благоволение. Бе по-скоро болка, усещане за вътрешна празнота.

След онази вечер при дървото-паразит в края на нашия паркинг аз се влюбих в Марлоу по начин, който е възможен само веднъж в живота. В мен се разпали могъщ пожар. Сега ме е срам от изпепеляващата сила на онази любов. И нещо повече: срамувам се от яркостта, от силата на спомена за нея. До ден-днешен, когато барометърът спадне, а навън се разрази лятна буря, аз неизменно си спомням онова бурно лято, когато той се намести в моя живот, докато навън валеше като из ведро всеки божи ден. Спомням си какво значи да обичаш без ограничения, без разум и сметка. Когато пораснем, се научаваме да не обичаме така. Но като почти деца не познаваме друг начин на обичане. Падането е толкова сладко, че не допуска никаква мисъл за това къде и как ще се приземим.

Понякога не мога да си спомня какво съм закусвала, но споменът за времето с Марлоу е жив във всяка клетка от тялото ми, макар да съм се опитвала да го забравя. Независимо от целия ужас на онова, което последва. Толкова много неща съм забравила, но това не. Спомням си как в един момент прозрях, че това не може да трае дълго, също като летните бури, които превръщат улиците в порои, но които са толкова кратки, независимо от гръмотевиците, вихъра и светкавиците си.

Поглъщам всеки миг с ненаситността на ослепяващ, решила да попия всеки нюанс, всеки цвят, всеки оттенък, всяка подробност: уханието му на сапун и дим, остротата на четината му под моите устни. Начинът, по който стихията блъска тънките стени на нашата каравана, по който дъждът барабани, докато ние сме в безопасност вътре, а мама е на работа или на посещение при Франк.

Имам рожден ден. Ставам на седемнайсет. Преди да тръгне за работа, мама прави палачинки и забучва свещ в купчината им. Двамата с Марлоу ме поздравяват с песен. Мама ми подарява една блуза, която съм си харесала много отдавна, мъничка, блеснала в розово кутийка за гримове с шишенце лак за нокти в нея, червило, петнайсет долара и картичка с надпис: На моята красива дъщеря. Мисля, че отгоре имаше образ на принцеса от приказките. Тя е много мила през този ден, истинска любяща майка. Спомням си това, помня, че се чувствах направо неудобно от толкова внимание.

Тя излиза след закуска, като ме прегръща и целува преди това, обещава да донесе пица за вечеря, както и истинска торта.

— Какво ще си пожелаеш за рождения ден, Офелия? — пита ме той, когато оставаме насаме и аз раздигам чиниите от масата. Този въпрос, както и сериозният тон, с който е зададен, ме карат да застана нащрек. Има някакъв особен, грозен привкус. Вече съм се научила да го разпознавам и се боя от него. Не защото ме е нагрубил по какъвто и да било повод, а защото усещам, че се усамотява в някакво място, където не мога да го последвам. Погледът му опустява, тялото се отпуска. В състояние е да изчезва така за дълги часове, а сетне се завръща при мен, като пробуден от сън. Прекалено наивна съм, за да разбера, че това не е нормално. Поне така си го обяснявам.

— Да бъда с тебе — отвръщам аз, защото знам, че именно това иска да чуе. Спомням си златното сияние на слънцето през оня ден, което направи жилището ни да изглежда по-малко окаяно от обикновено.

— Завинаги ли? — пита той с протегната ръка. Аз я поемам, а той ме привлича върху скута си. Притиска ме здраво, заровил лице в шията ми. Аз го обгръщам с ръце.

— Завинаги — шепна едва чуто и вдъхвам неговото ухание. И го вярвам с всяка клетка на тялото си, както само едно момиче на тези години, превърнало цялото си същество в приказка е в състояние да го направи.

Той ме пуска и вади от джоба си малка черна кутийка. Аз мигом я грабвам с щастлив писък, който го кара да се усмихне. Отварям я и половинката златно сърчице блясва насреща ми. Той разтваря яката на ризата, за да ми покаже втората половинка около собствената си шия.

— Ти си моя — казва той, докато закопчава колието около врата ми. Тези думи прозвучават толкова странно за слуха — пронизват го като ледена висулка. Но когато се извръщам да го погледна, той се усмихва. Никой не ми е казвал подобно нещо до този момент. Действа ми като наркотик — не ми стига.

Разказвам това на моя психоаналитик. С никого не съм го споделяла преди. Срам ме е от начина, по който го обичах, от нещата, които си позволявах да правя, за да запазя тази любов. Също като мама. Дори по-лошо.

Докторът ми казва с познатия успокояващ глас:

— Не чувствата към определено лице ни правят влюбени в него, Ани, а това, как то ни кара да се почувстваме. За първи път в живота вие сте се превърнала в център на нечие внимание, едничък обект на нечия любов. Не да дебнете искрица истина да заблести сред купищата бащини лъжи, не да жадувате майчината любов да ви издигне над нуждата от мъжко внимание. Вие сте най-главното. Или поне той ви е накарал да се почувствате така.

Долавям правотата на казаното, но го приемам като клиничен поглед върху любовта. Нима не е нещо повече? Не е ли нещо по-съществено от образа на двама души, които си държат взаимно огледало? Задавам този въпрос.

— Да, при една здрава връзка има много повече. Има взаимопомощ, уважение, привличане, страст. Има възхищение към другия, към неговия характер и личностни черти. — Сетне докторът пита: — Какво точно обичахте у него? Разкажете ми.

Но когато се опитвам да намеря отговор на този въпрос, образът му ми се изплъзва, скрива се нейде из гънките на моята памет. Зрялата жена, която го е надживяла, не може да си спомни какво точно е обичало момиченцето, каквото е била.

Евтиното украшение блещука в ръката ми. Спомням си как неугледното бижу ме накара за известно време и за първи път в живота си да се почувствам обичана. Чувам и ехото от един глас — глас, който чух снощи на плажа: Когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма, нашата връзка, Офелия. Ще оставя моята огърлица на някое място, където ще я намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл да те прибера.

— Какво има, мами? — Виктория се е върнала и ме наблюдава с несигурен израз на лицето. Аз витая някъде. Успяла съм да тикна украшението в джоба си.

— Нищо, миличка — отвръщам аз, отпуснала длан върху главата й.

— Изглеждаш уплашена — казва детето. Толкова е мъничка, а косата й се развява в златен вихър от вятъра.

— Не съм уплашена — казвам с пресилена усмивка. — Искаш ли да се надбягваме?

И тя хуква с писък. Гоня я до водата, като я оставям да стигне преди мене. Когато я улавям, вдигам телцето й във въздуха и правя с него широк кръг. Сетне я притискам към себе си и я оставям върху пясъка. Тя отново побягва. През цялото време се преструвам, че не си давам сметка за едно нещо: времето ми изтича.

12

Вървя по коридора и си мисля за дъщеря си. Тя е моят щит, тя е моят меч. Всичките ми действия до момента, а и оттук нататък са подчинени на идеята да я предпазя, за да мога да се върна при нея. Полагам усилия да се овладея, независимо от адреналиновия пристъп. Страхът винаги ме поставя в неблагоприятно положение. Прави ме бавна и непохватна. Сторила съм един куп грешки под натиска на страха.

След като машината не работи, корабът започва да се клатушка в открито море и ми става лошо. Спирам в основата на трапа, който води към откритата палуба. Чувам шума на вятъра, както и ударите на вълните по бордовете. Напрягам слух да доловя звуци от човешки глас, но няма нищо. Нищо, освен накъсаното ми дишане в собствените ми уши.

Започвам да се изкачвам по стълбата, притиснала гръб към стената. Дланта ми е до такава степен изпотена, че ме е страх да не изпусна пистолета. Стискам го здраво, когато излизам на палубата. Студ и силна миризма на сол ме удрят в лицето. Морската повърхност е напълно черна. Палубата е пуста от носа до кърмата. Светлините на мостика са угаснали, както и всички останали.

Изведнъж оставам като парализирана. Не мога да се върна в каютата, но не мога и да се движа тук, на открито. Не знам какво да старя. Затварям за миг очи и се мъча да овладея дишането си. Водата ме вика — усещам страховитата мощ на привличането й.

13

Детектив Рей Харисън не блести с нищо. Поне от пръв поглед. Той е от хората, които остават незабелязани в кварталния супер и които не привличат с абсолютно нищо погледа. Среден на ръст, той ще отвори вратата пред вас, вие ще му благодарите и никога повече няма да си спомните за него. Но докато го гледам от прозореца на втория етаж как приближава къщата, сърцето ми забучава като парна машина. Златното украшение в джоба на джинсите направо ги прогаря. Слизам да го посрещна, преди Есперанса да ме е изпреварила.

Спомням си го от снощи: изглеждаше симпатичен. Любезен и лишен от притворство. Хареса ми. Но в същото време у него има нещо, което никак не ми допада, и за което си мисля, докато му отварям. Подозрение. Днес той е като вълк, застанал на прага ми.

— Здравейте, детектив Харисън — проговарям аз с най-добрата си фалшива усмивка, изобразена върху лицето. — Да не ни следите? — Застанала съм на прага и внимавам да не го предразположа нито с дума, нито с жест.

Той се усмихва с присвити очи. Забелязвам няколко неща около него: часовникът му е стар и монтиран към гъвкава метална гривна, дъхът му намирисва на лук, а ноктите са изгризани.

— Всичко наред ли е наоколо след нашето оттегляне снощи? — пита той.

— Да — отвръщам с кратък смях и махване на ръка. — Мисля си, че Есперанса малко прекали с това извикване на полицията.

Той продължава да кима с внимателен поглед, насочен покрай мене към вътрешността на къщата.

— Вие май също бяхте позагубила ума и дума — отбелязва той.

Ума и дума, повтарям наум аз. Звучи ми някак не на място. Непрофесионално и малко пренебрежително.

— Само за момента — заявявам аз. — Днес, на слънчева светлина, цялата работа ми се вижда малко глупава, ако трябва да кажа истината. Даже се притеснявам в известна степен заради разкарването на всички ви. Почти ми се ще да бе имало истинска причина за пристигането на толкова народ. — Много приказвам.

— Нали за това сме назначени — казва детективът.

Настава неловка тишина.

— Би било прекрасно все пак — подхваща отново той, — ако мога да ви задам още няколко въпроса.

— Относно?

— Мога ли да вляза?

Хванала съм се здраво за вратата и чувам шума на собствената си кръв.

— Не виждам какво още бихме могли да обсъждаме. Разказах всичко, което стана снощи.

— Само за минутка, госпожо Пауърс. — Досега лековат и приятелски, тонът му става малко по-сериозен. Престанал е да се усмихва и кима с глава. Фиксира ме с поглед.

Давам му път да мине, макар да съзнавам, че правя грешка. Не ми се ще да си помисли, че скривам нещо. Усмихвам се отново и му предлагам чаша вода, която той отказва. Докато го водя към дневната, изучава обстановката с внимателен поглед.

— Ако не е прекалено нахално да попитам, с какво се занимавате вие и вашият съпруг? — пита той, докато се настанява удобно върху дивана.

Няма и следа от онова, с което ми се е харесал снощи. Не усещам изобщо любезността и съчувствието, които ми се стори, че долових тогава. Сега очите му са присвити и наблюдателни. Излъчват досадно самодоволство.

Имам усещането, че не бива да лъжа, но го правя. По силата на навика.

— Аз съм майка и домакиня, а Грей — застрахователен инспектор.

Ъгълчетата на устните му се повдигат нагоре.

— Това обаче не е истина, нали, Ани? Мога ли да ви наричам Ани?

Не отговарям. Само го наблюдавам.

— Вашият съпруг и баща му са собственици на компания. Казва се „Пауърс и Пауърс“. Нали така?

Свивам рамене.

— В интерес на собствената ни сигурност е никой наоколо да не знае това.

— Разбирам. Трябва да се внимава.

— Какво общо има всичко това с нашия въпрос, детектив? — питам аз. Останала съм права под арката, която води към дневната. Опряна на стената, съм обхванала тялото си с ръце.

— Би могло да се окаже, че има. Възможно е този досадник от снощи да е свързан по някакъв начин с работата на вашия съпруг. — Изважда малко тефтерче и започва да прелиства страниците му. — Те се определят сами като „съветници по сигурността“, но са нещо повече от това, нали?

— Това е приватизирана военна организация — чува се гласът на Грей. Току-що е станал, но не му личи. Целият е внимание.

Детективът е видимо изненадан — очаквал е да съм отново сама. Бързо се изправя и подава ръка.

— Детектив Рей Харисън — представя се той. — Снощи бях дежурен на 911.

Грей се накланя към него и се здрависва с характерни отривисти движения.

— Благодаря ви, че сте се погрижил — казва той със спокоен, равномерен тон.

Съпругът ми измерва детектива с безизразен, оценяващ поглед и гостът сякаш потръпва. Гледа покрай Грей, като че ли е съзрял нещо интересно върху стената зад него. Настава напрегнато мълчание. Грей не задава въпроси. Мълчи и наблюдава детектив Хари сън.

Най-накрая той се прокашля и казва:

— Когато научих естеството на вашия бизнес, веднага си зададох въпроса, дали не може да има връзка между него и притеснителя на вашата съпруга.

Сега полицаят гледа към вратата. Не е седнал отново на дивана. Стои прав, с ръце в джобовете. Полюлява се от пети на пръсти и после обратно. Изразът на самодоволен котарак е напуснал лицето му. Страхливец, казвам си аз. От типа грубияни, които тормозят някое хилаво детенце на игрището, а сетне разтварят ръце и се блещят невинни, когато се появи учителят.

— Силно се съмнявам в съществуването на подобна връзка — казва Грей. — Повечето ми дела са извън страната. А в малко вероятния случай да бъде подхваната лична вендета срещу ми, мога да ви гарантирам, че проблемите ще бъдат значително по-сериозни от това, някой да се навърта край къщата.

Двамата мъже се състезават известно време в гледане втренчено един към друг, докато гостът ни се отказва и насочва поглед към мен.

— Просто предположение — казва той. Явно има още много неща за казване, но вече е изгубил желание за приказки. — Простете за безпокойството.

Харисън поема към вратата и Грей го следва.

— Само още едно нещо — обажда се той, когато Грей му отваря вратата. — Видях, че госпожа Пауърс е родена в Оклахома, а пък аз мога да се закълна, че долавям нюйоркски акцент в нейния говор.

Видял, къде е видял? Да не би да ме е проверявал след снощи? Да се е ровил в шофьорското ми досие или другаде?

— Родена съм в Оклахома, но още като бях дете цялото ни семейство се пресели в Ню Йорк.

Ако продължи да разпитва по-упорито, всички тия лъжи няма да издържат дълго. Но той само се усмихва и ми хвърля продължителен поглед.

— Ще водим случая като опит за незаконно проникване — казва той докато излиза на стълбите. — Може да научим нещо повече около самоличността на снощния посетител. Приятен ден.

Грей ме е хванал за ръка. Стиска я здраво, докато гледа след колата на детектива.

В деня, когато започна да подозира, че не съм онази, за която се представям, детектив Рей Харисън е доста объркан. Той не е корумпиран или поне не напълно. Както и не е особено почтен. Вземал е неправилни решения, движил се е по непозволени пътища, спускал се е в опасна близост до скалистото дъно. Всичко това личи от пръв поглед. Кара последен модел форд, никога не закъснява с вноската по ипотеката си, никога не взема болнични. А дългове има. И то много. На практика е затънал до шия. Ляга и става с мисълта за тях. Не може да погледне жена си в очите. От всичко това му става лошо. Повръща кръв заради язвата си. А дългът му е от такова естество, че няма кой да му помогне. Не става дума за пари, които има да дава на някоя банка или търговец. Детективът има проблем с комара. И по-точно с навика си да губи често, и то големи суми. В деня преди Есперанса да го извика по телефона, той е получил по пощата снимка, на която се вижда съпругата му да вкарва деветмесечната им дъщеричка в колата си на един търговски паркинг. На гърба пише: „Къде са ми парите?“

В такъв неуютен ъгъл е притиснат детективът, когато му хрумва, че нещо около моята история не е съвсем наред. Започва да души по малко наоколо. Не особено упорито, а по-скоро по навик. Първата лампичка светва, когато установява наличието на абсолютно празно банково досие. Втората се запалва от издадената едва преди пет години шофьорска книжка. И накрая свидетелството за раждане от Оклахома, след като той така ясно долавя нюйоркския ми акцент.

Детектив Харисън има набито око по отношение на нещата и тяхната стойност: къщата ни край брега, пръстенът на ръката ми, тайната, която укривам. Преценява едно-друго и решава да заложи, както е свикнал да прави от години.

Докато двамата с Грей наблюдаваме оттеглянето му, аз нямам и най-малка представа за всичко това. Посещението му е просто поредната зла поличба.

14

Когато се опитвам да си представя Марлоу от времето на нашата младост, не постигам особено голям успех. Паметта ми изневерява, пробутва ми някакви избелели и неясни образи. Виждам белотата на кожата му, черните очи, формата на ръката, но като цяло образът е мъгляв и потрепва, все едно го наблюдавам през дебел слой вода.

Забравила съм го. Това се дължи отчасти на празните петна в съзнанието ми. Огромни късове информация са заключени някъде вътре в мен. Но за друга част е виновен сам той. Защото като всички мошеници, и Марлоу има хамелеонски нрав. Той винаги е такъв, какъвто е нужно в момента, за да ме държи под контрол: любвеобилен или дистанциран, нежен или жесток. А може и никога да не съм се доближавала до истинската му същност. Може докторът да е прав относно естеството на любовта. На неговата поне.

Първоначално на Марлоу не му се говори много-много за баща му. Ако повдигна този въпрос, той бързо променя темата. Или пък говори за него с неясни фрази в минало време, също като за някакъв далечен роднина, когото помни от ранното детство. Прави понякога рядък коментар от рода на: Баща ми обичаше миризмата на портокалов цвят. И баща ми имаше такава червена шапка. Баща ми донесе бейзболна бухалка за петия ми рожден ден. Спомените му го спохождат ярки и двуизмерни. Когато за първи път повдигам въпроса, той реагира много особено. Говорехме си в леглото, споделяйки задигната от чантата на майка ми цигара.

— Ти не знаеше ли какво прави? — питам аз. Дръпвам леко, за да не се закашлям, и му подавам цигарата.

— Не, разбира се. Бях още дете.

— Как е можело да не знаеш? — настоявам аз, загледана в кожичките на ноктите си, оглозгани и сухи като тези на мама. — Не си бил чак толкова малък.

Той не отговаря и аз го поглеждам най-накрая. Странна работа. Облегнал се е на стената, забравил е цигарата между пръстите си. Погледът му е празен, отправен наникъде. Сякаш спи с отворени очи.

— Марлоу.

Вземам цигарата от ръката му и я пускам в консервата от безалкохолно, която използваме вместо пепелник. Цигарата угасва с остро съскане. Разтърсвам го за раменете с мисълта, че сигурно ме будалка нещо. Само че той пада бавно на една страна върху леглото и полага глава редом със старото мече, което имам откак се помня. Остава в това положение близо час, докато аз го увещавам и моля, крещя и плача, галя го и го разтърсвам. Вече се готвя да позвъня на 911, когато той идва на себе си, изтощен и отпаднал.

— Какво стана? — пита ме той, стреснат от зачервените очи и уплашената ми физиономия. Сякаш се пробужда от дълбок сън, протяга се и се прозява. Разтърква очи с юмрук.

— Ти се отнесе нанякъде — отвръщам аз, щастлива да чуя отново гласа му.

— А — казва той и свива рамене. — Случва ми се от време на време. Нещо като пристъп.

— Много се уплаших. Ама наистина.

— Няма нищо — отрязва ме Марлоу и аз не настоявам повече.

Малко по малко безрадостната картинка на живота му с Франк започва да се очертава. Двамата ходят на църква, на пазар и разходка с някаква потрошена, черна кола, която никога не е напълно в ред. Франк Гиъри е овдовял и печален хубавец, самотен, но с добра работа и красива къща. Марлоу от своя страна е красив тийнейджър, който расте без майка. Двамата заедно са неустоима примамка за определен тип жени.

— Имаше нещо повече от външния им вид — разправя Марлоу. — Не бе само цветът на косите или очите, не става дума единствено за физиката им. Те приличат на кучета, които търсят къде да захапят. Баща ми все попадаше на такива, които заслужават да бъдат наказани по някакъв начин.

В известен смисъл издирваше жени, които сами търсят него по свой начин. Разпознаваше ги без усилие. След известно време и аз се научих на това. Започнах преди него да усещам коя ще ни придружи у дома.

А жените са все от един дол дренки: прехвърлили четирийсетте, бивши хубавици, които стареят бързо, прекалено слаби, непознали брака, жадни за нещата, споходили техни близки и приятелки с относителна лекота. Но при тях не се получава. Един бие, друг забърсва съседката, трети попада в затвора за подправяне на чекове. Всичките до една имат зад гърба си дълъг списък от провали, насилие и зависимост. Сервитьорки и танцьорки по бикини, продавачки в денонощни магазини или камериерки в мотел. Франк Гиъри търпеливо изслушва печалните им истории, оставя ги да си поплачат на рамото му, може би сам пуска някоя сълза от мъка по покойната съпруга, както и за самия себе си и трудното му бащинство.

Според Марлоу прелъстяването не трае повече от час-два. И ако не си тръгнат още преди вечеря, гостенките го правят на другата заран в багажника на собствената им кола. Повече са от три. С положителност — спомня си Марлоу. Но не знае колко повече. Твърди, че по онова време нямал представа какво точно става. Никога не е ставал свидетел на нещо, което да го стресне или уплаши, чак до деня, в който се появява полицията, за да прибере неговия баща. Все още се чудя как е могъл да не знае. Какво си е мислел за тия жени, които пренощуват у тях, а после не ги вижда никога отново. Но предпочитам да не настоявам много-много.

В течение на годините — от ареста на Франк до появяването му пред нашия праг — той се мести от роднина при роднина, за да го вкарат най-накрая в програма за приемни родители. Никога не ми е хрумвало да се запитам защо не успява никъде да се задържи, защо никъде не остава по-дълго от два-три месеца. Приемам, че просто така става, след като майка ти е починала, а баща ти — в затвора. През годините в Ню Йорк имах възможност да се запозная с достатъчно на брой сираци, за да се убедя колко е трудно за тях да намерят семейство, в което да ги искат и обичат и доколко е невъзможно, да си намериш истински дом и родители.

— Никой не иска син на осъден насилник и убиец да се навърта в близост до собствените му деца — казва ми той един път. — Даже и да си го приел като член на семейството.

Но аз подозирам, че не е само това. Има някаква смущаваща тишина около Марлоу, някаква изострена предпазливост, която ме смущаваше още тогава. Тези странности ме плашат, но и силно интригуват. Неговата загадъчност е неустоима.

Казва, че през първите дни след ареста не вярвал на нито дума от обвиненията срещу баща му. Но с течение на времето и освободен от влиянието на Франк, започнал да си спомня разни неща. Един път намерил цяла колекция дамски портмонета в килера. Друг път — женска обувка. Представлявала евтин сандал със счупен ток. Една ранна утрин забелязал баща си да товари някакъв завит в бяла материя вързоп в багажника на колата. Стари дрехи за благотворителни цели — обяснил той на сина.

— Тия неща започнаха да спохождат съзнанието ми като кошмарни видения — споделя Марлоу с мен. — Лежа в нечие чуждо легло, самотен и уплашен, а в главата ми напират неща от ранното детство. Може да съм бил прекалено малък, за да ги проумея тогава, а може би е трябвало да ме отделят от него, за да разбера що за човек е. Де да знам.

Започва да си задава въпроси, свързани с майката, която уж ги била напуснала, оставила ги на произвола на съдбата. Макар Франк да се определя като вдовец, сам казва на Марлоу, че майката избягала една нощ с някакъв механик. Той още носи нейна снимка в портфейла си. Захабена и омекнала от годините. Тя е блондинка с деликатни черти в рокля на цветя. Застанала е под някакво дърво, а наоколо й капят листа. Загледана е в нещо, което остава извън кадър. Не се разделя с тази снимка никога, макар веднъж баща му да го набил заради този навик.

Едва по-късно си давам сметка за това, че той говори за всички тези неща без сянка от някакво чувство, сякаш вътре в него има буца лед. В моите представи тази трагедия крие много романтика. Наподобява намерена от мен ранена птица. Залъгвам се с мечтата, че съм в състояние да го излекувам и да му даря покой.

Междувременно майка ми се залъгва със собствените си фантазии. На всеки шест седмици взема автобуса за Щатския затвор на Флорида, където прекарва определеното й време със своя годеник, разделена от него чрез бронирана стъклена стена. Тя нито един път не е целунала, прегърнала или дори докоснала мъжа, за когото възнамерява да се венчае. И навярно никога няма да го стори… Разнася това обстоятелство наоколо като някакъв орден за храброст.

— С решетки и въоръжена охрана не можеш да разделиш сърцата, които се обичат. Не можеш да попречиш да се изпълни волята Божия — обича да повтаря тя.

Цялото си свободно време използва за лобиране в полза на идеята да се проведе нов процес над Франк. Пише писма, свързва се с Центъра за граждански права, който е специализиран в безплатно обжалване на смъртни присъди. Наетият от нея частен детектив й казва, че арестувалият Франк полицай е прословут със своята склонност към насилие и подхвърляне на доказателства, както и че съвсем неотдавна една присъда над арестувано от него лице е била отменена именно на такова основание. Това, изглежда, й дава надежда наред с обстоятелството, че Франк не признава нито едно от престъпленията, заради които е осъден, неизменно твърди, че е невинен, даже пред лицето на уличаващ го очевидец.

Изглежда, когато трошката му се разваля веднъж, той е принуден да пренесе на гръб опасния си товар по някакъв второстепенен път на Флорида. Било тъмно и той не вижда самотната жена, която го наблюдава от прозореца на разположена малко навътре от пътя къща. Може да не е забелязал дори самата къща, докато е минавал край нея с вързопа на рамо на път към намираща се в същата местност карстова бездна, известна на местното население под названието „Литъл Блу“.

— Това е някаква старица — заявява мама. — Било е тъмно. Откъде изобщо знае какво точно е видяла? Франк не е единственият мъж в цяла Флорида, който има такава кола.

Свидетелката почива от удар след произнасяне на присъдата. Майка ми тълкува това обстоятелство като наказание заради стореното на Франк зло.

— Сам Господ Бог я порази, задето съсипа един човешки живот — казва тя с непоколебима увереност.

Дори безспорните веществени доказателства не са в състояние да убедят моята майка: кръвта и русите коси от багажника на колата, портмоне на жена с шофьорската й книжка вътре, обгорели частично в някаква ръждива тенекия, открита в задния двор на Франк, намерените из цялата къща отпечатъци на две от жените, в чието убийство го обвиняват.

— Ченгетата постоянно подхвърлят улики по този начин — заявява тя. — А пък този, дето го арестува? Той е мръсник. Били са под силен обществен натиск. Нужно им е жертвено агне и Франк просто им изглежда подходящ за тази роля.

Преставам да се разправям с нея, но когато ме праща до пощата с писма за губернатора, правозащитни организации и всякакви други активисти, аз ги хвърлям на боклука. Дори да не вярвам особено много в Бога по онова време, всяка нощ се моля Франк да пукне на електрическия стол, преди да е нанизал брачна халка върху пръста на моята майка под погледите на въоръжени тъмничари в затворническия параклис, или да се видя в отвратителната розова рокля, която мама ми купи, за да се явя там като нейна шаферка.

15

Очите ми са стиснати здраво и аз съм цялата скована от страх, когато някой измъква пистолета от ръката ми. Поглеждам изведнъж, за да съзра Дакс.

— Какво точно ти убягна от моите нареждания? — интересува се той с остър шепот. Хваща ме за рамото и ме побутва към кърмата.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Трябва да се измъкнем от този кораб.

Едва сега забелязвам, че дрехите му са целите в кръв. Когато се обръща с лице към мен, виждам кръв и по него.

— Да напуснем кораба? И къде ще отидем? — Поглеждам към яростните вълни. Само чернота.

— Има острови наблизо. Ей там — казва той с простряна над нищото ръка.

Не ги виждам. Търся с поглед другия кораб, чиито светлини бях засякла, но от него няма и помен, или пък е спрял машината и клечи наблизо с угасени светлини. Нямам представа какво става наоколо, но съм като парализирана от страх и не съм в състояние да мисля за нищо друго. Спирам на място, като принуждавам и него да спре.

— Къде са останалите?

Той не ми отговаря. Спуска се по стълба на кърмата, за да стъпи върху тясна платформа, към която е привързана лодка. Тя се мята във всички посоки като механичен бизон, а на мене ми става лошо само като я гледам.

— Майтапиш се сигурно — обаждам се аз откъм горния край на стълбата. — Искаш да се убием и двамата ли?

Той вдига поглед към мен и протяга ръка.

— Всички други на кораба са мъртви — казва мъжът. — Твърде много подценихме противника. Или тръгваш с мен, или загиваш тук още тази нощ.

— Нищо не разбирам — опъвам се аз. Съзнанието ми е потънало в мъгла. Цялата ситуация ми изглежда като сън, напълно лишена от реалност.

— Мъртви — повтаря Дакс с висок глас, който ме кара да подскоча. — Не дишат. Ама хич. И няма шанс да го сторят отново.

Думите му са като удар с юмрук в челюстта. Олюлявам се под техния напор. Мъртви са останалите четирима добре обучени, бивши военни като Грей мъже. Поглеждам назад към притъмнелия кораб, където няма ни движение, ни звук. Кораб-призрак. Паника започва да залива съзнанието ми.

— Кой го направи? — чувам гласа си.

Дакс започва да се изкачва към мен.

— Не знам — отвръща той, без да ме поглежда. — Пристигна цял отбор. Добре подготвен. Взеха ме за умрял и ме оставиха там, където си лежах. — Вятърът се засилва и той напряга глас, за да го чуя. Водните талази се блъскат в бордовете, лодката удря кърмата. — Реших, че следваща поред си ти. Очаквах да те няма или да те открия убита. Лодката, с която пристигнаха, я няма.

— Ами тогава да запалим отново нашия двигател. — Тия води сигурно са пълни с акули. Онази лодчица ми прилича на чинийка за ордьовър. Изведнъж мисълта за смъртта в тези черни води ми се вижда по-малко привлекателна отпреди.

Дакс е отново до мене и прокарва озадачено пръсти през косите си.

— Двигателят е мъртъв — казва лаконично той. — Който го е сторил, е лишил кораба от възможността да се движи. Оставили са те тук. Което ме навежда на мисълта, че или ще се върнат, или са минирали корпуса и той ще литне във въздуха по някое време. Така че да се омитаме оттук. Начаса.

— Няма — заявявам аз.

Дакс ми хвърля тежък поглед. Някога е бил хубав мъж, но очите му ми разказват за нещата, които е направил и видял. Кожата му е набръчкана и обветрена. Устата представлява тънка ивица. Уста, която не познава усмивка. Отново ме хваща за рамото. Дали пък няма да ме завлече насила в лодката?

— Искам си пистолета — казвам аз, докато се опъвам.

Той присвива очи към мене и след кратко колебание изважда оръжието от колана си и ми го подава.

— Да вървим — повтаря той и ме дърпа към стълбата.

— Ти върви — отвръщам. — Аз не мога. Всичко трябва да свърши, и то тази нощ. По един или друг начин. Не мога да я карам все така. Ще се кача в онази лодка — и после какво? Ще висим на някакъв остров, докато се разсъмне? Или ще плаваме, докато свършим бензина? Та да заприличаме на мюре.

— Вече нямаме връзка над час. Преди да се случи което и да било от тези неща, тук ще пристигне втори екип, за да ни помогне. — Вече крещи от озлобление, а не само за да го чувам. Погледът му шари по хоризонта, сякаш очаква вече да съзре светлините на втори кораб.

— Когато се появят, отведи ги обратно — обаждам се аз. Гласът ми е спокоен и равен, но изобщо не се чувствам така.

— Не се прави на идиот — отвръща той и ме стиска по-здраво. В погледа му прочитам загриженост и малко презрение. — Толкова не си в час, че нямаш и най-малка представа срещу кого си изправена.

— Ти работиш за мен, нали така? — питам аз и той кимва утвърдително. — Тогава се смятай за уволнен.

Той поклаща глава, но отпуска хватката си и не прави опит да ме спре, когато хуквам към мостика. Преди да вляза вътре, чувам шума от двигателя на малката лодка. Обръщам се, за да видя как бялото петно потъва в мрака на нощта. Сърцето ми се свива. Питам се колко ли е голяма сторената от мене току-що грешка и какво ли ще ми струва.

16

Когато се ражда Виктория, аз съм потресена от вида й. Толкова мъничко вързопче, а главицата й се губи в шапката за новородено. Изобщо не прилича на онези гласовити бебета, които гръмко заявяват пред целия свят намеренията си да останат в него задълго. Тя е толкова тихичка и кротка, почти като някакъв външен и неутрален наблюдател. Поглеждам в дълбоките й кафяви очи, но не съм сигурна в онова, което съзирам там. Тя изглежда уморена и донякъде поразена. Може би дори разочарована. Сякаш не може да реши да остане ли тук, или не. Дишането й е едва чуто, мъничките крайници са толкова крехки. Имам усещането, че може да изчезне всеки миг. На няколко пъти в продължение на тази първа нощ ставам от леглото, за да надникна в нейното кошче. Искам да проверя не дали още диша, а дали изобщо е там.

Виктория винаги проявява по-голяма склонност да остане под грижите на Грей, макар да изглежда още по-миниатюрна върху огромния му гръден кош. Виждам я как изпуска едва чута въздишка и съвсем лекичко повдига ъгълчетата на устата си. Понякога, докато я преобличам, а тя вперва в лицето ми тези свои наблюдателни очи, почти мога да се закълна, че чувам мислите й: Сигурна ли си, че знаеш какво правиш на това място? Достатъчно опитна ли си за онова, с което си се заела? В ръцете на Грей е съвсем кротка, сякаш разбира, че е в пълна безопасност на това място, в обятията на тези огромни и можещи ръце. При мен не е дотам убедена.

Често сънувам, че ми я вземат. Малкото сън през тези първи безредни седмици е накъсан от кошмари. Сънувам как пристигат сестрите в родилната зала и ми я вземат, докато аз крещя обезумяла от безпомощност подир тях. Сънувам как я завеждам за първи преглед при педиатъра, а там не ми позволяват да остана с нея, като се позовават на очевидната ми липса на квалификация. Събуждам се останала без дъх, обзета от чувство за срам и безсилна ярост, което ме изгаря като жарава.

Когато започвам да излизам с нея от къщата, непрекъснато се страхувам, че ще я забравя някъде, ще я зарежа без да ща — я в супера, я в банката. Представям си с най-живописни подробности как се подхлъзвам и изпускам дръжката на детската количка, за да я гледам безпомощно да се устремява срещу уличния трафик. С две думи, през повечето време се чувствам напълно безполезна.

— Всяка млада майка страда след първото раждане от подобни страхове — ще ми каже моят психоаналитик. — Това е нормална реакция срещу рязката житейска промяна и неимоверното нарастване на кръга от отговорности. Виктория е изцяло зависима от вас във връзка със самото си оцеляване на този свят. Съзнанието за това няма как да не ви се отрази особено тежко. От друга страна, не разполагате с подходящ образец за подражание. Макар собствената ви майка да е правила всичко наопаки — вие сте оживяла, все пак.

— На косъм — отвръщам аз. Всеки път ме обхваща детинско озлобление, когато той пропусне да осъди напълно и безапелационно личността на моята майка. Особено в контекста на разговор, чийто обект е Виктория.

— Добре — казва той с нотка на разбиране в гласа, — нека бъде така. Разберете обаче следното: обстоятелството, че собствената ви майка не ви е дарила достатъчно любов, не означава, че самата вие започвате на чисто, с любовен дефицит по отношение на Виктория.

Не схващам особено добре връзката и това явно проличава от израза на лицето ми.

— Искам да кажа, че не е необходимо вие да се чувствате отговорна спрямо детето си във връзка с онова, което майка ви е пропуснала да дари на своето момиченце. Това няма да ви направи по-добра майка. Детето се нуждае от цялостно изградена и здрава във всяко отношение майка. Такава, която да бъде в известна степен ясно разграничена от него самото. Иначе, когато раздялата започне да настъпва по силата на естествените закони, тя ще добие усещането, че ви ограбва с нещо. Ще разбере, че нуждата ви от нейното физическо и духовно присъствие е прекалено голяма. Всичко това ще й насади усещане за болка и вина, ще затрудни емоционалното й развитие. Сега разбирате ли?

Издавам очакваните звуци, които означават положителен отговор, но все пак не проумявам как е възможно една майка да обича детето си прекалено много. Само на мъж може да хрумне подобна дивотия.

Следобедът след посещението на детектива, докато Виктория е все още на забавачка, а Грей се занимава с нещата, които обикновено прави в кризисни моменти, аз отнасям спестяванията си в едно от шкафчетата, давани под наем в чакалнята на една от автогарите на града.

Тя е малка и мърлява, разположена само на една пряка от полицейския участък. Някакъв бездомник отпива от завито в кафява хартия шише и ме наблюдава от пейката, на която се е излегнал. Усещам погледа му върху врата си, докато намествам чантата в шкафчето и прибирам ключето с оранжева капачка върху облата част. Чувствайки се подозрителна и в известна степен глупава, си задавам въпроса, кое добронамерено или заслужаващо уважение съображение може да накара един нормален човек да скрие най-ценните си притежания в заключено шкафче на някаква автогара. Скитникът не сваля поглед от мен, докато напускам чакалнята и се отправям към колата си. Той е сух, мръсен и носи карирана риза в бяло и червено, джинси и разпарцалосани стари маратонки.

Не го съдя. Един път аз самата се оказах полегнала върху някаква пейка, неумита, лишена от каквато и да било представа за местонахождението си. Питам се дали този мъж, също като мене, е душевноболен. Но той не ми изглежда уплашен или разтревожен. Има вид на уютно разположил се и лишен от тежки грижи. Питам се какво ли си мисли за мене и моята задача, изпълнявана с толкова видимо чувство на вина. Но предполагам, че и той не прави опит да ме съди.

На връщане спирам на една бензиностанция. Следващото по подозрителност нещо след шкафчетата под наем са телефонните автомати по бензиностанциите. Може би защото неизменно ги свързвам с всичките отчаяни разговори, проведени от мен с моя баща именно от подобни апарати. Видът им ме кара да си представям потърсили на такова място убежище от проливен дъжд, избягали от дома тийнейджъри, огънали се най-накрая пред отчаянието и страха, за да се обадят у дома и да повикат родителите на помощ. Или пък за неверни съпрузи, които бързат да се обадят скришом на незаконните си партньори. Единствено подобни осъдителни обстоятелства биха могли да накарат човек да се свре в миниатюрна метална кутийка, за да допре устни и ухо до нечиста телефонна слушалка.

Купувам фонокарта с пари в брой и се насочвам към автомата. Набирам номера, който помня наизуст.

— Оставете съобщение — предупреждава безизразен мъжки глас. — Без имена или номера. Ако не ви познавам, не би трябвало да ме търсите.

Този глас извиква в съзнанието ми спомен за огряна от слънце обща стая, ухание на приготвяна за много хора храна из въздуха, весели звуци от намален телевизор, по който излъчват някаква игра. Ние самите играем на карти по пижами, както правим всеки ден от месец насам, привлечени един към друг най-вече от обстоятелството, че сме единствените двама пациенти, които имат някаква връзка с реалността. Всички останали само се лигавят наоколо с празен поглед, за да нададат по някой писък от време на време, или да извикат високо нечие име.

Той се казва Оскар или поне така твърди. Съобщава още, че е в депресия и има склонност към самоубийство. Споделя намерението си да се метне от Веразано12, но говори за това прекалено дълго и ченгетата го изпреварват: пристигат и го прибират, едва успял да прекрачи парапета.

— Нека да изчезнат достатъчно на брой хора и светът вече няма да изглежда истински. Нищо няма значение.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнат“? — питам го аз, но не съм сигурна, че искам да науча отговора.

Той се прокашля и хвърля поглед наоколо. Напомня ми с нещо известната снимка на Алберт Айнщайн, макар и много по-млад, с щръкнала като на безумен във всички посоки коса и ясни, светли очи.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много са хората, които желаят или имат нужда да си отидат от този свят.

Също като мене, казвам си аз, вторачила поглед в картите.

— Вярно?

— Обръщат се към мене — шепне той, след като се накланя напред. Потупва се по гърдите и допълва: — Аз уреждам подробностите.

— Разбирам — отговарям възпитано аз.

— Да — повишава глас той, обзет от внезапно негодувание. Отпуска ръка и виждам картите му. — Ти не ми вярваш, само защото съм на това място. — Обгръща с жест помещението, посочва апатичните зомбита, вперили празни погледи в различни посоки.

— Е, мога да ти кажа следното — продължава той, след като не проговарям: — Човек трябва да бъде някой или поне да познава някого, за да го допуснат тук. Това място не е за когото и да било.

Запазвам мълчание, като си спомням, че Грей ме осведоми за познанството на своя баща с главния лекар на тази скъпа частна болница, предназначена за привилегировани. Това е място най-вече за бивши военни, предимно от специалните части. Мъже с травмирана психика от преживяното.

— Което ме навежда на следния въпрос, драга госпожичке: коя си ти, да те вземат мътните?

— Аз съм никой.

Той изсумтява.

— До един сме такива.

— Дама купа — обаждам се аз. — И вземам.

Видяла съм, че има купи, когато без да ще показа картите си. И двамата мамим, а това ни прави равни.

Сега произнасям единствената кодова дума, съобщена от Оскар преди години при изписването му от болницата.

— Може и никога да не ти потрябва — казва той. — Може ние двамата повече да не се видим. Но за всеки случай.

— Изчезвам — произнасям думата аз и затварям.

Струва ми се абсолютно невероятно да ме помни и познае след толкова години, но нямам друга алтернатива, освен да следвам получените тогава инструкции. А може да е луд, също като мене, и това обаждане ще остане без каквито и да било последици. Но както и да е, докато потеглям от бензиностанцията, главата ми започва да се върти, а стомахът се свива на топка. Завива ми се свят, когато се надвесвам над ръба на моя живот и поглеждам надолу. Остава само да се прекатуря и да изчезна.

17

Всичко, което последва, се случва с такава бързина, че аз оставам с впечатлението за светкавично източващ се пейзаж край прозореца на бърз влак. Ако щете вярвайте, но мама успява да издейства втори процес за Франк. Младият и напорист адвокат от организацията за безплатна защита на осъдени на смърт гори от нетърпение да завоюва име в средите на гилдията и подобен процес е направо дюшеш за него. След няколко телефонни разговора, редица писма с изрезки от вестници и събраните от частния детектив на мама данни, адвокатът приема да сезира съда с искане за нов процес.

Изправен пред доказателствата за професионалната нечистоплътност на провелия следствието срещу Франк полицай и показанията на очния лекар на покойната свидетелка, според които тя не е била в състояние да различи много нещо през онази нощ, съдията приема, че са налице достатъчно нови аргументи за насрочване на втори процес.

Един ден се прибирам у дома, за да заваря майка си изправена на стълбата пред нашата каравана в обкръжението на десетки репортери. Те се носят около нея като мушици край електрическа крушка и буквално я заливат с въпроси. Тя е красива и с царствена осанка — никой не би допуснал, че е само сервитьорка с девети клас образование. Говори с апломба на човек, врял и кипял в дебрите на правораздавателната система, със самоувереността на убедена в правотата си жена. Застанала зад тълпата, аз слушам мама да грачи за своя кръстоносен поход, за своята вяра и пълна убеденост в невинността на Франк Гиъри. Свят ми се завива, когато разбирам от всичките приказки, че новият процес ще започне само след месец.

Пробивам си път през множеството и отблъсквам ръката на мама, която се опитва да ме представи на репортерите. Оставам глуха за въпросите им, зададени с крещене.

— Какво ти става? — пита недоволно майка ми, след като влиза след мен в караваната. — Сега всяка жива душа ни гледа под лупа. Трябва да окажем подкрепа на Франк.

Аз оставам безмълвна. Имам усещането, че главата и гръдният ми кош ще се пръснат всяка секунда под напора на обзелите ме недоверие и гняв. Как е възможно да се случи подобно нещо?

— Нали ти казах, Офелия — триумфира тя. — Казах ти, че Бог не би допуснал да загине невинен човек. — Държи се така, сякаш вече са го оправдали и всеки момент ще се домъкне у дома.

В отчаянието си изстрелвам на един дъх всичко, което съм научила от Марлоу за портмонетата и дамската обувка със счупено токче. Тя се усмихва презрително, изправя рамене и издава брадичка напред.

— Показанията на Марлоу са извадени от доказателствата по делото. И знаеш ли защо, Офелия? Защото е патологичен лъжец, също като твоя баща. Детски психолог е направил съдебна експертиза, съгласно която не може да се вярва на казаното от Марлоу. Никоя жива душа не е виждала тези портмонета или обувка.

— Мамо! — крещя аз. — Той е насилник и хладнокръвен убиец. Ще убие и тебе!

Удря ме така, че свитки ми излизат. Оставам като зашеметена, с пламнало лице и бръмнала глава. Очите ми се наливат със сълзи. Майка ми прави стъпка назад, затваря очи и разтрива чело с пръстите на двете си ръце.

— Офелия, кълна ти се — мълви тя с тежка въздишка, — ти събуждаш най-лошите страни у мене.

Оставям я да вика подпре ми и прекосявам улицата към разположения точно срещу нашия паркинг телефонен автомат. Сигурна съм, че сега вече няма как баща ми да не дойде и да ме прибере.

— Искам да говоря с баща си — уведомявам аз жената, която приема телефонните обаждания в ателието му. Мисля, че се казва Тауни.

— Офелия, миличка — отвръща тя с напрегнат глас. — Няма го. — Нещо в интонацията й кара гърлото ми да пресъхне.

— Къде е отишъл? — питам аз, като се мъча да не оставям гласът ми да трепери. — Кога ще се върне?

— Ми аз мислех, че ти е казал, миличка.

— Какво да ми е казал? — Гласът ми се пречупва и повече не мога да сдържам риданията, които се надигат в гърлото ми. Следва продължителна пауза, докато се овладея, стиснала телефонната слушалка в ръка.

— Ми той си купи нов Харлей — съобщава жената с тих глас. — Тръгна към Калифорния и не знаем кога ще се прибере. Може след месец, може и повече.

Веднага се сещам за казаното от Марлоу: Той няма да те прибере.

— Нямам никаква връзка с него — продължава онази. — Но ако се обади случайно, ще му съобщя, че си го търсила.

Затварям без дума повече. Подпирам се на стената на будката, за да не падна. Имам усещането, че някой е пробил голяма дупка точно през средата ми и сега в нея свисти леден вятър. Не знам колко време оставам на това място, за да лея горещи, гневни сълзи.

18

Дру и Вивиан са у дома, когато се връщам. Пият с Грей кафе, а видът им е сериозен и угрижен. Всички извръщат погледи към мене при влизането ми през вратата откъм гаража. Малкият кухненски телевизор е включен с намален звук. Отново съзирам лицето на убитата жена. Толкова е тъжна на подбраната за случая фотография. Не можаха ли да изровят някоя по-свястна? Не знам защо тази ме притеснява, но определено го прави.

— Какво става тук? — обаждам се с престорен смях. — Интервенция? — Сигурно са разбрали какво съм сторила. Проверявам каната с длан, за да видя дали е още топла. Наливам си кафе. Когато се обръщам към тях, погледът ми е прикован към черната повърхност на течността.

— Безпокоим се за тебе, Ани — казва Вивиан. — Изглеждаш толкова… уплашена.

— Нищо ми няма — уверявам я аз и вдигам поглед към тях.

— Къде беше досега? — пита Грей, като става и се приближава до мен.

— Навън. Карах. Размишлявах. — Обзета съм от раздразнение и гняв. Писнало ми е да се отнасят към мен като към душевноболна. Минали са повече от четири години от последния пристъп. Знам какво ги притеснява: обезпокоени са от последното затъмнение, понеже не съм имала подобно, откак се роди Виктория. Но аз не съм отговорна за нищо пред тези хора.

Грей ме прегръща и гневът ми се уталожва начаса, а мястото му заема чувството за вина, предизвикано от току-що изречената лъжа. Обзета съм от внезапна несигурност във връзка с планираното бягство, което замислям като отговор на отправените ми в моя свят заплахи. Изражението на лицата им ми напомня за това, че те могат да са реални, но могат да бъдат и напълно измислени.

— Чудехме се дали да не вземем Виктория при нас за уикенда, Ани — обажда се Вивиан от мястото си край масата. Тя е едра, силна жена, но посвоему красива и женствена, с изискан и спретнат, стоманеносив кок, безупречна кожа и квадратни, розови нокти. Облича се неизменно в коприна и памук. — Така ще можете да останете за малко насаме с Грей.

Нищо не казвам, но раздразнението и гневът ми се връщат. Непрекъснато ми се намеква, че имам нужда да остана свободна от присъствието на Виктория. Или идеята е тя да остане без мене, без лудата си майка? Ако възразя, ще изглеждам себична, разстроена, или и двете заедно.

— Само за довечера и утре вечер — успокоява ме Вивиан. — Ще я заведем на училище в понеделник заран, а ти ще си я прибереш следобеда.

Дру не обелва дума. Пие си кафето и гледа през прозореца. Той никога не отваря уста, освен при крайна необходимост. Оставя Вивиан да говори за двамата. Грей разправя, че истинската му майка не била силна като Вивиан, че воденият от Дру начин на живот й бил неприятен, че много страдала. Прекарала известно време по болници, макар спомените на Грей да са мъгляви. Допускам, че онова, което наистина помни, му причинява повече болка, отколкото е склонен да признае.

Разказвал ми е как й носел чаши с вода и някакви сини хапчета, докато тя лежала безмълвна в спалнята със спуснати завеси. Нощем плачела, когато си мислела, че синът й е вече заспал. Следвали дълги отсъствия, по време на които оставали само двамата с бащата. Майка ти се нуждае от почивка, сине. Не е добре.

Виждала съм снимки на тази майка, слаба и нещастна на вид, сгушена като мъниче под покровителствената ръка на Дру. На някои от по-старите снимки се вижда момиченце, малко херувимче като Виктория. Това е сестрата на Грей, починала преди неговото раждане. Нещастен случай, за който Дру никога не говори. Удавила се по някакъв начин… в басейн, вана или в морето — Грей не знае. Темата е съвършено табу. Никога не се обсъжда между двамата, откакто познавам сина и бащата. Мисълта за удавеното дете, обвеяното в забрава момиченце, чието име не знам, ме кара да потръпна. Ненавиждам водата.

— Искам да останем за малко сами — шепне в ухото ми Грей. Отново поглеждам Дру, който продължава да зяпа през прозореца, сякаш няма нищо общо с цялата работа. Но за мене е ясно: идеята е негова. Вивиан и Грей са само войници. Имало е и други такива разговори — за красивата къща, в която никога не съм имала желание да живея, за чудесното подготвително училище, до което — по мое мнение — Виктория още не е дорасла, за луксозните семейни ваканции, които не мога да понасям.

Чувствам се като в капан. Нямам друг избор, освен да приема. Не ми е оставена възможност да кажа „не“, да посоча, че точно в този момент не ми се ще да оставам без дъщеря си, та макар и само за две денонощия. Бих изглеждала опака и неразбрана при така стеклите се обстоятелства.

— И за нас е важно, Ани — продължава Вивиан.

Това е другият им номер: извъртат нещата по такъв начин, че все едно им правя голяма услуга, все едно ако откажа, ще проявя неблагодарност към тях след всичко, което са направили за мен. Измъквам се от прегръдката на Грей под претекст, че ми трябва сметана от хладилника.

— Нямам нищо против, Вивиан — казвам аз. — Разбира се, че нямам.

Известно ми е, че те обожават моята дъщеря, а Виктория се радва на всяка прекарана с тях минута. Тя ще бъде възхитена и дори няма да погледне втори път назад към двама ни с Грей. Без дума повече, вземам чашата и поемам нагоре да й приготвя багажа. Усещам погледите на тримата, забити в гърба ми, докато излизам.

След малко Грей ме настига по стълбата.

— Защо правите това? — питам го аз, след като сме влезли в стаята на Виктория, а той затваря вратата. Отвсякъде ни се усмихват щастливи кукли и плюшени животинки. Стените са сини, а на тавана са нарисувани облаци и звезди. Стаята е претъпкана с играчки от всякакъв вид, има мъничка маса с четири столчета, купища игри и книги. Това е любимата ми стая, мястото, което сама съм създала за моята щерка.

— Честно ли? — пита той, докато се разполага върху леглото на Виктория, сяда на покривката, която представлява истински взрив от жълти, розови и оранжеви цветя. — Много съм обезпокоен. Искам да я отведат за известно време, докато се ориентирам в събитията. Не си ли съгласна с мен?

Кимвам намусено и сядам до него.

— А и думите ми са напълно искрени. — Той отпуска длан върху бедрото ми и нежно го притиска. — От месеци не сме оставали сами. Искам да бъда известно време с теб.

— Имаме си домашна прислужница — отговарям аз. — Разполагаме с колкото си искаме свободно време.

Оставям го да ме привлече към себе си. Отпускам се цялата върху него. Не обичам да взема страната на Дру и Вивиан срещу мен. Всички те са такива едни силни, самоуверени. А аз съм нещо като сламка, повлечена от техния поток.

— Винаги правиш каквото той поиска — заявявам аз и Грей настръхва. Това е стара разпра, чувствително място за двама ни. Споменаването му е покана за кавга.

— Не е така — отвръща той сурово. — И ти много добре знаеш, че не е.

— Вярно е — настоявам аз и той ме пуска.

— Тук не става дума за баща ми.

В гласа му долавям познатите гневни тонове — винаги се появяват, когато се караме заради Дру.

— Чия е идеята? — питам аз. — Да се отведе Виктория за известно време, та да имаш възможност да се ориентираш в събитията?

Грей отива до една лавица и взема стъклена топка с падащи вътре в нея снежинки. Вдига я срещу светлината. Вътре личи силуетът на Ню Йорк отпреди 11 септември. Фигурата му е масивна и ъгловата, извисява се като мрачна кула на фона на палаво оцветените плюшени мечета и кукли. Мълчанието е неговият отговор.

Съвместната работа на Грей и неговия баща е нещо като примирие, като спиране на огъня. След тревожно юношество и много сблъсъци в хода на зрелите години, двамата най-накрая стигат до зелена светлина в своите отношения. Мисля, че това се харесва на Грей — той не желае връщане към състоянието на война. Разбирам го, но не го приемам с удоволствие. Непрекъснато се разправяме по този повод, но без следа от положителен резултат.

— Знаеш добре, че не съм луда — заявявам аз ни в клин, ни в ръкав, след като и двамата сме мълчали няколко минути, всеки потънал в собствените си яростни мисли. Изпитвам вътрешна нужда да направя подобна декларация.

— Знам го — съгласява се тихо той и отново присяда до мен. По лицето му познавам, че се връща във времето на някои мои отвратителни състояния. Понякога си мисля, че тези спомени не му позволяват да съзре колко напред съм отишла в сравнение с ония времена. Безпокои ме мисълта, че в неговите очи може да си остана завинаги побърканото момиче, което е намерил и спасил. Може би вътрешно иска точно това.

— Според доктора днес съм по-силна от когато и да било.

— Така е — отвръща Грей. — Тук не става дума за душевното ти здраве. Съществуват някои реални заплахи, които трябва да преценим. В компанията на баща ми Виктория се намира в по-голяма безопасност, отколкото при Есперанса, нали така?

Има право и аз го знам. Но защо тази логика ме дразни?

Защо всяка фибра от моето тяло потръпва от негодувание при мисълта да бъда разделена от дъщеря си точно в този момент? Но аз приемам. Къде ще вървя.

Двамата с Грей приготвяме розовото куфарче на Виктория и отиваме да я вземем от училище заедно с Вивиан и Дру. Тя остава възхитена, което можеше да се очаква. Все едно отива в Дисниленд. Целува небрежно и двама ни, след което се настанява отзад в спортната кола на дядо си. Виждам мъничката й ръка да маха за довиждане от задното стъкло. И те изчезват. Едва овладявам порива да хукна след тях.

— Защо просто не казахте „не“? — пита психоаналитикът ми същия следобед.

— Защото те имат право — аз съм уплашена.

Проблемът се състои в това, че не мога да му разкрия истината във връзка с неканения посетител, разговора на моя баща с един непознат, за полицая и неговите въпроси. Много неща не знае за мене моят доктор, не знае, че някога съм била друг човек. Че онзи човек допусна някои съдбоносни грешки. Той си мисли за мен като за Ани Пауърс, в миналото Ани Фаулър. Убеден е, че съпругът ми работи в застраховането. Знае за моите кошмари, затъмнения, познава клиничната ми анамнеза и е наясно с решението ми да спра хапчетата. Знае също така, че съм добре и в стабилно състояние след раждането на Виктория. Познава една история от моето минало, в която имената са променени, за да бъдат защитени виновните, между тях и аз. Но няма никаква представа за известни особено важни подробности, както и за естеството на някои съвсем реални заплахи от настоящето. Допускам, че той си дава сметка за някои неща, за това, че ми помага само дотолкова, доколкото му позволявам.

— Даже и така да е. Имате право да кажете онова, което мислите, Ани. Дори когато други хора могат с пълно основание да поискат нещо, вие не сте длъжна да се съобразявате с тях.

Знам, че е прав и му го казвам. Сетне добавям:

— Както и да е, те вече я отведоха.

— Трябва да го имате предвид при следващ случай. Можете да откажете, дори когато мотивите изглеждат неразумни за всеки един от тях. Поради някои травмиращи житейски обстоятелства ви се е случвало да се откъсвате от действителността и през тези периоди не сте била в състояние да стигате до правилни оценки и да вземате адекватни решения. Но вече изтекоха близо пет години от последния подобен случай. Вникнала сте в корените на своето заболяване и съумявате да го надмогвате даже без лекарства. Същността ви не се определя от онези житейски епизоди. Не позволявайте на съпруга си и останалите да правят грешка, като приемат обратното.

Има право, разбира се, макар да не знае много неща. Същностните истини, свързани с живота ни, понякога битуват отделно от събитията на всекидневието. Той смята, че Грей ме е намерил на някаква автобусна спирка, закарал ме е в пристъп на човеколюбивост в болница и по силата на невероятни обстоятелства се е влюбил в мен, докато ме е посещавал по време на моето възстановяване. Всичко това не е много далеч от истината, но не е и пълната истина.

— Грей се влюбва във вас, докато сте болна и душевно нестабилна — напомня ми докторът.

— Значи може би не иска да ме вижда силна?

— Мислите ли, че това е възможно, Ани?

— Не знам.

Хората като Грей се чувстват в свои води, най-вече, когато има някаква криза за оправяне. Точно от такива имате нужда, когато наоколо всичко се руши и събаря. Но когато нещата са относително нормални, не се ли чувства той мъничко не на място? Мисля си за нашето семейство и всички неща, които трябва да скриваме, всичките наши тайни.

Флорида лежи върху лабиринт от варовикови проходи, система от сухи и влажни пещери и тунели. Прилича на пчелна пита и това се нарича карстова топография. Тя е покрита с тънък слой кварцов пясък, а е създадена в резултат от продължило милиони години въздействие на водите върху варовиковите скали. Това е цял един свят, населен от същества, които не могат да живеят на повърхността. Понякога си мисля за всички тези потайни местенца на Флорида, за техния влажен мрак, за смълчаните проходи и си казвам: тук ми е мястото.

Повечето от нас не живеят в сегашно време. Съществуваме в някакви обиталища на духа, където съжалението и недоволството от миналото съжителстват със страховете ни за бъдещето. Понякога изобщо не си даваме сметка за онова, което протича около нас — до такава степен сме затънали в тези пътешествия из времето. Преди да се роди Виктория, можех да прекарвам по цели дни в опити да се ориентирам в нещата, които са ме сполетели, в лабиринта от допуснати грешки. Тънех в соса на собствения си гняв и самопрезрение, систематизирах начините, по които съм била предадена от моите майка и баща, създавах ролята си на жертва и я играех като за „Оскар“.

Майчинството промени всичко това. Виктория ми даде първоначален тласък. Тя ме принуди да съсредоточа вниманието си върху нейните нужди, да живея съобразно с наложената от нея програма. Когато играя с нея, когато я храня и преобличам, когато просто я наблюдавам, всичко свързано с минало и бъдеще губи значение. Знам, че тази наша близост ще продължи само ограничено време, че в рамките на един кратък период тя ще се отдалечи от мен, за да заживее собствен живот. Не искам да пропилявам и една секунда в размисли за онова, което може да стане, което ще стане. Любовта те кара да усетиш момента. Същото прави и смъртният страх.

Аз съм напълно тук и сега, докато изкачвам стъпалата към мостика. Влитам вътре, за да съзра мъртвото тяло на капитана, който ми бе махал с ръка съвсем неотдавна. Между очите му зее дупка от куршум, а върху лицето е изписан израз на пълна безметежност. Прескачам го, за да стигна до контролните уреди и почти губя равновесие. Подът е целият омазан в кръв. Още едно тяло е простряно край вратата. Отбелязвам си тези обстоятелства, но нямам време да осъзная целия ужас на ситуацията.

Впервам поглед в прекъсвачите и бутоните пред себе си. Никога не съм стъпвала на мостика на подобен кораб. Нямам представа как се пуска машината му или пък какво трябва да се направи след това. Отвън няма нищо друго, освен катраненочерна тъмнина. Цари пронизващ студ — дъхът ми белее в мрака, — но аз съм цялата в пот поради стреса. Започвам да въртя копчета и да натискам бутони както ми падне, но след няколко безплодни минути се отказвам. Отпускам се върху капитанското кресло и започвам да попивам обстановката — мъртвата нощ, безжизнения кораб, бездиханните тела наоколо, отсъствието на едничкия човек, който би могъл да ми помогне. Отпратен от мене самата. Мисълта ми трескаво преценява моите ограничени възможности. Наистина ли отпратих Дакс, понеже искам да се изправя срещу врага? Или защото ми се ще да се предам? Не зная. Но знам, че трябва да поема отговорността за този момент на отчаяние. Поне отчасти. Аз нося не по-малка вина от когото и да било във връзка с начина, по който се разви животът ми.

Пръстите ми опипват златното украшение на шията. Усещам острите ръбове на разрязаното сърце. След като изоставих семейството си, аз го окачих за първи път от пет години насам. Сторих го, за да призная правотата му: аз му принадлежа. И това ще остане така до момента, в който се изтръгна от тази зависимост.

Погълната съм от тишината. Никога не съм усещала подобно нещо. Затварям очи и се моля на Бога, в чието съществуване не съм убедена. И в този момент долавям далечното бръмчене на двигател от бързоходна лодка. Надежда и ужас се сблъскват пред входа на съзнанието ми. Или пристига помощ, или предстои моята последна схватка. Само времето ще покаже.

19

Около седмица след като се разчува новината за успеха, постигнат от моята майка в нейната кампания за извоюване на нов процес над Франк, някаква жена се появява пред нашата каравана, за да говори с нея. Тя чука силно по вратата и аз отварям с очакване хазяинът да поиска закъснелия наем — до болка познат сценарий. Но вместо него пред прага съзирам дребна женица с воднисти очи и потръпваща цепка вместо устни.

— Дошла съм да видя Карла Марч — обажда се тя. — Гласът й е боязлив, почти дрезгав шепот. Но в него се усеща решителност. В държането й долавям безпогрешно присъствието на твърд дух.

— На работа е — отговарям аз. — Ще се прибере след няколко часа.

— Ще почакам — заявява посетителката и преди да реагирам по какъвто и да било начин, се настанява на един от белите пластмасови столове, които държим отпред. Мама си мислеше, че вечер ще седим на тях двете. Само че влажността и комарите ни принудиха да се крием вътре под закрилата на климатика. Непознатата сяда с решителен вид, стиска чантичка в скута си, изправя рамене назад и вперва поглед в посоката, от която е дошла.

— Искам да кажа, поне четири часа. Може би повече — добавям аз с мисълта, че сигурно не е разбрала.

— Няма значение, млада госпожице — заявява решително непознатата, като изважда от чантичката си библия и не поглежда към мен. Ръцете й са покрити с парченца суха, напукана кожа, а ноктите и кожичките им са целите изръфани. Кожата е сбръчкана, а под очите личат дълбоки сенки на умора. И все пак, независимо от окаяния външен вид — пола от щампован на цветя памучен плат с провиснала подплата, бяла, закопчана догоре блуза също от памук, пожълтяла по яката и маншетите, бели обувки, боядисани, с цел да се скрият цепките и охлузените места по кожата им, — тя внушава усещане за гордост и праведност. Притеснява ме и аз не желая присъствието й тук.

— Какво искате? — питам я.

Тя ме поглежда и отговаря отчетливо:

— Искам да говоря с вашата майка и няма да помръдна от това място, преди да съм го сторила. — Интонацията й не приканва към следваща реплика.

Влизам вътре и гледам телевизия, занимавам се с домакинска работа, започвам да приготвям вечерята. През цялото това време жената седи отвън, чете и кима едва-едва с глава, сякаш се съгласява с някакъв невидим събеседник. Опитвам се да се обадя на мама, но киселият германец, дето му работи, не й дава да припари до телефона.

— Не може — излайва той насреща ми и трясва слушалката.

Следобедът прелива във вечер, а онази жена не помръдва от мястото си. Най-накрая се надига, когато майка ми приближава с бавна стъпка и цигара в ръка. Тя е потънала в мисли. Погледът и е забит в земята. Не забелязва жената, чак докато застава пред самата врата, където пуска фаса на земята и го размазва с пета.

— Вие ли сте Карла Марч? — чувам гласа на непознатата.

Отварям вратата, за да съзра жената, застанала пред майка ми, вдигнала нещо към лицето й.

— Коя сте вие? — отвръща с остър въпрос мама. — Какво искате? — Видът й е уморен. Личи си, че е изкарала тежък ден.

— Казвам се Джанет Паркър — отвръща посетителката като изправя рамене. — Това е снимка на дъщеря ми Мелиса.

Лицето на майка ми побелява.

— Трябва да си тръгнете още сега — промълвява тихо тя, а очите й започват да шарят наоколо. Мъчи се да разбере дали някой не ги наблюдава. — Нямате право да идвате тук.

Джанет Паркър нито се отстранява от пътя на мама, нито отпуска вдигнатата към очите й ръка. Най-накрая майка ми въздъхва ядно и грабва снимката. Забелязвам, че ръката й потръпва, докато присвива очи срещу образа в отслабващата светлина на вечерта.

— Дъщеря ми бе добър човек, който загина по ужасяващ начин — проговаря Джанет Паркър така, сякаш е упражнявала репликата хиляди пъти. — Тя не заслужаваше такава участ.

Мама прави опит да се промъкне покрай нея, но жената не позволява, като я стисва здраво за китката.

— Уби я Франк Гиъри — заявява посетителката с глас, който се извисява до потрепващ писък. — Той я преби и удуши, докато в същото време я изнасилваше. — Жената замълчава за момент в опит да се овладее. Продължава с дрезгав глас: — А след това захвърли тялото й в една карстова дупка.

Отново замълчава, докато цялото й тяло започва видимо да се олюлява. Мама е като хипнотизирана от тази жена. Не отлепя от нея погледа на широко отворените си очи. Джанет Паркър въздъхва дълбоко, на пресекулки. Този път гласът й заглъхва в ридание:

— И тя остава самичка там цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода.

Мама изпуска снимката на земята и се мъчи да освободи китката си от хватката на непознатата.

— И вие имате дъщеря — проплаква жената, като насочва показалеца си към мен. — Вижте я. Млада и хубава, с цял един живот пред себе си.

Аз оставам зяпнала, докато мама ме блъсва навътре в караваната и заема мястото ми на входа.

— Едничката ми утеха досега бе мисълта, че той ще умре заради стореното — продължава Джанет Паркър с по-спокоен глас. — Че ще се пържи в ада.

Тя вече не повишава тон и не ридае, но гласът й ме кара да се чувствам крайно неловко. Ще ми се да сведа очи, но не съм в състояние да отделя поглед от нея.

— Франк Гиъри е погрешно осъден невинен човек — заявява мама. Гласът й прозвучава жалко и глупаво. Убедеността му избледнява пред бездната омраза и мъка на онази жена. — Съжалявам заради вашата загуба, но Франк не е убил дъщеря ви.

Жената свежда глава и въздиша дълбоко.

— Намериха портмонето й в неговия дом — едва промълвява тя, а лицето й е зачервено и цяло в сълзи, които не си дава труд да избърше.

— Подхвърлено е било от полицията — отвръща мама. — Съжалявам.

И захлопва вратата пред лицето й. Другата жена се хвърля отгоре й. Започва да удря с юмруците на двете си ръце.

— Той я уби. Той уби малкото ми момиченце. Моето малко момиченце! — Гласът й достига мощта и височината на зверски рев. Тя не престава, дори когато наоколо се събира любопитна тълпа.

Мама се заключва в стаята, а аз оставам парализирана в кухнята, заслушана в страховития лай на жената отвън. Той не престава, дори когато полицията пристига и я отвежда насила. Никога не можах да забравя звуците на този глас. През всичките години след това той остава да кънти в съзнанието ми като безответен зов на отчаяние и безпределна мъка. Тогава ме смразява — зная, че е поличба.

Когато я отвеждат, майка ми се появява отново.

— Господи — казва тя с груб смях. — Ама че побъркана кучка.

Излиза, за да се върне след малко с връзка от шест кутии бира, купена в денонощния отвъд улицата. Отваря една от тях и се разполага пред телевизора, който не е включен. Остава смълчана пред мъртвия екран. След няколко минути бирата е изпита. Тя става и си взема нова кутия. Няма такова нещо като една бира, когато става дума за моята майка.

Аз я оставям насаме с бирата и затварям вратата на стаята зад гърба си. Чувам я да се препъва от караваната навън и знам, че отива за още бира. Мама обича да пие. Това й е слабост, с която се бори непрекъснато. Щом му отпусне края, животът на двете ни се превръща в ад.

Знам какво предстои. Ще пие до безсъзнание. Утре ще бъде махмурлия и особено зла. В течение на няколко дни ще се измъчва, а сетне ще започне да лочи при всяка възможност. В крайна сметка ще се озовем там, където бяхме, преди да открие Исус и да изтрезнее последния път — ще се мъкне у дома неизвестно откъде, побесняла или изпаднала в сълзливо умиление, потънала в нездрава пот, или пък ще създава впечатление, че горе-долу в съзнание, преди да се строполи на пода или върху тоалетната. След това ще я уволнят. Ясно виждам как започваме да се плъзгаме по широките първи кръгове на низходящата спирала.

Няколко седмици след това мама и Франк се венчават, застанали от двете страни на бронирана стъклена преграда. За да направи нещата още по-грозни и непоносими за всички, Франк кара Марлоу да застане до мама вместо него, да нахлузи пръстен на ръката й, да я целуне целомъдрено по бузата. Моят приятел се превръща в доведен брат пред собствените ми очи. Гледам ужасена как майка ми и нейният нов съпруг прилепят тела към стъклената преграда, преди тъмничарите да го отведат със сила.

През целия път на връщане с автобуса мама хлипа в бедняшката и къса булчинска рокличка, скрита под шлифера. Лицето на Марлоу има изражение, в което не мога да вникна. Опитвам се да взема ръката му в своята, без мама да забележи. Той ме отблъсква безсърдечно. Оттеглям се сама в дъното на автобуса, изтръпнала и празна. След известно време мама заспива и Марлоу идва при мен. Хваща ме за ръка и отпуска глава върху рамото ми.

— Съжалявам — обажда се той. — Всичко ще се оправи.

Спомням си за моя баща и неговата фалшива самоувереност, за начина, по който ни напусна без излишни приказки. Спомням си думите на мама, според които Марлоу е същият лъжец като баща ми. В автобуса смърди на фасове и бълвоч. Облягам глава на прозореца и гледам отминаващите портокалови градини.

С тази сватба пред прага на електрическия стол и перспективата на започващия след седмица втори процес съдбата ми в училище става съвсем незавидна. Аз и преди това си бях госпожица Никоя. Летях под обхвата на радарите. Учех се добре, но не дотам, че да привлека нечие внимание. Не бях грозна, нито пък достатъчно секси, така че никой не ме забелязваше. С наближаването на процеса обаче хората започнаха да смесват нещата и да ме гледат като дъщеря на Франк. Някой ми пуска умряла птичка в шкафчето, друг ме препъва в коридора, трети ме замеря със спагети в стола. Аз хлипам в тоалетната и се мъча да измия соса от косите си.

И ето че един ден, когато си мисля, че няма накъде нещата да станат по-зле, съдът оправдава Франк. Бог чу горещите молби на мама. Съпругът й е на път да се прибере у дома.

20

Когато се връщам, в къщата цари атмосфера на пустота. Няма да има обедни преговори (Изяж три парчета броколи, Виктория, и след това можем да помислим за десерт.), никакви приключения в банята (Продължава гонката между господин Паток и господин Жабок), няма мигове на упоителна тишина, малко преди тя да се унесе в следобеден сън. Всички отрадни ритуали на деня са отменени.

Докато си наливам чаша кафе — не че много ми е изтрябвал допълнителен кофеин, — чувам Есперанса да трополи из пералното помещение. Викам я по име, но тя не отговаря. Решавам да я изчакам и по-късно да съобщя, че е свободна през останалата част от деня. Освен това хич не ми се остава съвсем сама в тази къща, която никога не прилича на дом в отсъствието на Виктория.

Грей е заминал в офисите на „Пауърс и Пауърс“ само преди три четвърти час. За какво — един Бог знае. Лично аз съм влизала в тях само два-три пъти. Мястото не е особено голямо и представлява просторно помещение, разделено на работни кутийки, плюс няколко зали за конференции, оборудвани с дълги дървени маси, въртящи се столове, огромни монитори и специална екипировка по последната дума на техниката. Прилича на който и да било офис, откъдето се ръководи какъвто и да било бизнес — антисептичен, безличен, с аромат на лошо кафе и прегорени в микровълнова печка пуканки. Централният принтер е задръстен, някой трябва да смени гигантската бутилка над охладителя за вода, край компютърните дисплеи се мъдрят снимки на деца и съпруги.

Работата на Грей не е чак такава „мисия невъзможна“, каквато изглежда на пръв поглед. След края на Студената война подобни фирми започват да се появяват в света на военните, за да играят роля, по принцип отредена на армията. „Пауърс и Пауърс“ се определят сами като частни консултанти по проблемите на сигурността, както отбеляза детектив Харисън, и това е самата истина. Но, от друга страна, те изпращат свои сътрудници със задача да помогнат при задушаване на революцията в Сиера Леоне, при уталожване на кризисните процеси в остатъчна Югославия или за изграждане на различни структури в Косово. Подобни приватизирани военни компании предоставят специализирани услуги, свързвани винаги по-рано с представата за държавната армейска машина. Когато работят заедно с признати и установени държавни апарати, те могат да се окажат особено ефикасни. Когато обаче действат на своя глава — а такива случаи има повече от достатъчно, за да бъдат оправдани хорските тревоги, — тези компании, разполагащи с елита на паравоенния потенциал из цял свят, могат да оказват определен дестабилизиращ ефект върху признатите и установени държавни администрации.

„Пауърс и Пауърс“ държат на служба малко по-малко от хиляда бивши служещи в специалните части, както и в органите на полиция, ЦРУ и ФБР. Услугите им варират от преговори за освобождаване на заложници до екстремни действия, от военна подготовка и тактически операции до лична охрана и фирмена сигурност. За тези услуги им плащат правителства, частни фирми и отделни лица. Дейността им предизвиква крайно противоречиви отзиви, поради което Дру и Грей предпочитат да не се приказва много-много за нея. Малцина от познатите ни знаят с какво именно се занимава компанията. Това остава неизвестно даже за останалите сънаематели на офиссградата. Дори аз не съм в течение на конкретните операции в който и да било даден момент. Установила съм, че това не ме притеснява. Изглежда се чувствам по-уютно от останалите хора в атмосфера, изтъкана от тайни и лъжи.

Като използвам отсъствието на Грей, отивам до близкото интернет кафе на плажа. Поръчвам си кафе с мляко и влизам в един акаунт, който съм създала преди много време. Сред купищата безполезни реклами откривам съобщение от Оскар. То гласи следното: „Какво има, Ани?“

Изненадана съм от това, че ме помни, макар да го бе обещал. И малко ме е страх. Нещо в мене таи надеждата той да е вече излязъл от бизнеса.

Оставам за миг неподвижна, не мога да реша какво да отговоря. Оглеждам се и виждам някакво момиче по хавлия, чиито отворени краища разкриват горната част на бикини. Тя е бледоруса и загоряла. Отпива от кутия калорична напитка и броди из Мрежата. Възрастен мъж с риза без ръкави, шорти и джапанки я наблюдава над ръба на чаша кафе. Личи си надеждата да му излезе късметът. Няма.

„Имам основания да приема, че миналото ме догонва — пиша аз. — Трябва ми схема за бягство.“

Изпращам съобщението и чакам, докато отпивам от кафето си. То е слабо и пенесто. Изпитвам нужда от едно нюйоркско кафе. Кафе, което да те фрасне като боксьор в носа. Над главата ми е монтиран включен на CNN телевизор. На екрана показват фотографии на убитата жена, а надписът гласи: „Подражателско убийство?“ Звукът е намален, а през екрана пробягват оградени в карета бели надписи:

Отклонявам погледа си, а сърцето ми започва оглушително и бързо да тупти в ушите. Не искам да гледам повече.

Проверявам пощата. В нея вече има съобщение.

„Преминавам към режим на постоянна готовност — пише в него. — Започни да разпространяваш слуха, че имаш ново хоби. Искаш да се запишеш в курсове за леководолази. Когато си убедена, че подготовката ти е завършена, знаеш какво да сториш. Не прибързвай. Действай професионално.“

Допивам кафето и обмислям прочетеното. Седнала в кафенето, с поглед върху стареца сваляч, добивам усещане за нещо нереално, все едно съм отново завладяна от ония мои сънища. Казвам си, че още нищо не е направено. Все още съм в нормалния свят. Все още съм Ани Пауърс.

След малко излизам от кафенето и се насочвам към колата. Изпитвам ужасна болка зад дясното око. Докато пъхам ключа във вратата, забелязвам момичето от партито на Ела. Застанала е до входа на кафенето, но аз не я видях, когато излизах. Облегнала се е върху каменната стена с още по-размъкнат вид, но хубава като безстопанствено пале. Тръгвам към нея, а тя започва бързо да се отдалечава. Следвам я.

— Ей — провиквам се аз. Нямам представа нито защо го правя, нито пък какво ще й кажа, ако я спра. Отчаяно искам да науча името й. Тя свършва наляво и изчезва от погледа ми, а аз почти се затичвам. Когато стигам до ъгъла, нея я няма. Оглеждам внимателно улицата. Ни помен от момичето. Сърцето ми кънти така, сякаш току-що съм приключила маратонска дистанция. В гърдите ми напира познат страх. Връщам се при колата, влизам вътре и се заключвам. Дишането ми е затруднено, а пред очите трептят бели кръгове. Обзета съм от истинска и всеобхватна паника. Опитвам се да се успокоя посредством контролирано дишане, както ме е учил моят психоаналитик. Запалвам колата и включвам климатичната инсталация. Тя блъвва отначало горещ, а миг по-късно леден въздух. Започвам да се успокоявам. Виждам лицето си в огледалото за обратно гледане. То представлява гротескна маска на страха.

— Какво ти става? — питам се на глас. — Я се стегни.

След известно време, когато съм се успокоила и овладяла в известна степен вътрешния трепет, подкарвам към къщи. Болката зад окото се е изострила донемайкъде.

Заварвам Грей край кухненската маса.

— Къде беше? — пита ме той с престорено небрежен глас.

Сигурна съм, че е забелязал липсата на вещите под кревата. Усещам притеснението му заради мен и нещата, които съм в състояние да сторя. Онова, което най-много харесвам у него, е способността му винаги да ми осигурява свобода, да ми оставя простор за съмнение.

— До магазина — отвръщам аз, като пускам върху плота пазарски найлонов плик с неща, от които нямам нужда — шампоани, лакове за нокти и други подобни. Той се изправя и се приближава до мен. Хвърля бърз поглед върху плика и аз знам, че не мога да го заблудя с безцелните си покупки. Хваща ме за ръка.

— Седни за малко — обажда се Грей, като сочи един стол.

Докато сядам, той плъзва върху масичката пред мен долнокачествено цветно изображение от принтер. Мъжът на него е с надупчена кожа на месесто лице, счупен нос и мъртъв, гаден поглед.

— Познаваш ли го? — пита Грей.

Болката в главата ми е вече толкова силна, че започва да ми се гади. Черна пелена се спуска над съзнанието ми.

Разтривам глава с пръсти.

— Не — отвръщам.

— Сигурна ли си?

Поглеждам отново, но не мога да фокусирам погледа си.

— Мисля, че не.

Той се настанява до мен и вперил поглед в образа, потупва с пръсти хартията.

— Отидох в офиса и се обадих на баща ти по една от специалните линии. Той ми описа неотдавнашния си посетител. Оказа се, че е оставил име и телефон. Името, разбира се, е измислено. Номерът е на пейджър. Името обаче, Бъди Браун, е едно от цял списък, използван от някой си Саймън Бригс. Той е ловец на глави. Не от ония, дето издирват нарушили условията на гаранцията заподозрени, а по-скоро нещо като частен детектив, но от безскрупулните. Такъв се наема, когато издирваш някого, без да се интересуваш в какво състояние ще ти го доставят. Списъкът на криминалните му изяви е дълъг и колоритен.

— Защо ще търси Офелия? — питам аз. Пронизалите стъклото на прозореца слънчеви лъчи са прекалено ярки и аз засланям очи с длан.

— Това именно трябва да установим — отвръща Грей. — Работата е там, че той май работи за другиго.

Взирам се в образа и отново затварям очи, за да ги разтрия.

— Какво ти е? — пита Грей след минутка. — Изглеждаш пребледняла. — Отпуска длан върху ръката ми.

— Просто главоболие. — Усещам погледа му, но отказвам да го срещна.

— Може да си го виждала, но да не си спомняш.

— Не — отвръщам аз, като отказвам да призная, че това е не само възможно, а и твърде вероятно, предвид първоначалната ми реакция на това лице. Отпускам глава в дланите си. Много ми идва. След миг ще се увия в пашкула на болката за дълги часове.

— Де да знам — признавам най-накрая.

Оставям Грей да ме заведе горе. Настанява ме в леглото и спуска щорите. Чувам го да търси хапчетата ми против мигрена в банята, да налива вода в чаша. Когато се връща при мен, аз сядам в леглото и гълтам лекарството. Много е добър в грижите по мен.

Този следобед на детектив Харисън най-подир му излиза късметът. В резултат от няколко телефонни разговора със служители в архивите на Оклахома, където е родена Ани Фаулър, по факса пристига копие от нейния смъртен акт. Загинала е заедно с невръстния си син при пътна катастрофа, само на двайсет и една годишна възраст.

— Цяла трагедия — споделя чиновничката, с която разговаря по телефона. — Ходеше на училище със собствения ми син.

— Това е ужасно — отзовава се детективът с усилие да не позволи на обзелата го радост да се прокрадне в гласа му. — Бихте ли ми казали как изглеждаше тя?

— Рижа коса и лунички, сладко миньонче, най-много метър и петдесет и пет, леко закръгленка. Прекрасно момиче. Наистина симпатична. — Това няма много общо с онази Ани Фаулър, която му е известна.

— Аз самият съм роден в малко градче — споделя детективът, макар това да не е точно така. По такъв начин предразполага хората, кара ги да се разприказват. — Знам колко тежко преживяват всички подобна трагедия.

— Точно така. Точно така — съгласна е служителката. Гласът е изпълнен с горест. — Родителите й не можаха да се оправят. — След малко добавя: — Защо се интересувате всъщност?

— Не мога да ви кажа много, госпожо — отвръща той, като имитира нейния вежлив тон. — Но имам известни основания да допусна, че някой се е възползвал от личните й данни, за да създаде нова самоличност. — В паузата долавя дълбока въздишка. — Имало ли е някакви запитвания във вашата служба по повод нейни лични документи, след като е загинала?

Имало е всъщност. Броени месеци след смъртта на Ани Фаулър в службата пристига някакъв младеж, който заявява, че е бил осиновен и е възможно Ани да е негова кръвна сестра.

— Той остана поразен, когато му съобщих за смъртта й. Но аз познавам родителите. Щях непременно да зная, ако са давали някога бебе за осиновяване. Няма начин. Както и да е, той поиска копия от кръщелното и смъртния акт. Нямах представа за какво са му, но това са общодостъпни документи.

— Спомняте ли си името му?

— Не, в никакъв случай. Но е възможно някъде да е записано. Да ви се обадя ли, ако го открия?

— Ще ви бъда признателен.

Този следобед детектив Харисън още не знае, че истинската Ани Фаулър загива само няколко месеца преди Офелия Марч да бъде убита при автомобилна катастрофа в Ню Мексико. Той не знае коя съм аз, нито какво скривам. Знае обаче коя не съм. Знае също, както това е известно на всеки комарджия миг преди да загуби всичко, че е на път да удари най-голямата печалба в своя живот.

21

По време на онази тягостна първа вечеря, която провеждаме четиримата след пристигането на Франк у дома, мама се суети, Марлоу е вперил поглед в масата, а аз съм вцепенена от страх, докато новодошлият си сипва в чинията и яде с видима наслада.

— Е, сега вече сме истинско семейство — оповестява майка ми, настанена до Франк край миниатюрната ламинирана маса в нашата каравана.

— Точно така — съгласява се Франк, като потупва ръката на мама. Тя му се умилква като домашна котка.

Аз съм така потисната, че дори нямам сили да я подиграя заради това. Единственото, което успявам да сторя, е да се взирам в ръцете му и си спомням изпълнения с мъка вой на Джанет Паркър. Нито за секунда не съм допускала, че Франк е невинен. Оправдателната му присъда се основава върху лошото професионално досие на разследващия полицай, който имал навика да подхвърля улики, както и върху показанията на очния лекар, за когото прокурорът заявява, че е подкупен. Франк извади невероятен късмет. А ръцете, които са отнели живота на неустановен брой жени в хода на годините, сега сипват картофено пюре в собствената ми чиния.

Франк е висок и мълчалив мъж с присвити сини очи и дълги пръсти. Русата му коса побелява, а тънките устни се губят в месестите черти на лицето. Говори тихо, с дрезгав глас, почти шепот. Оставям го да ме наблюдава, докато се храня.

— Метнала си се на майка си, момиче — нарушава най-накрая мълчанието той. Думите му прозвучават като предупреждение и аз усещам как космите по ръцете ми настръхват. Мама ми отправя отровен поглед. Казвам си, че трябва да бъда по-ниска от тревата.

Пред караваната са се събрали неколцина протестиращи — близки на негови жертви. Те скандират невисоко, но настоятелно: „Убиец! Убиец! Убиец!“. Всички се правим, че не чуваме.

— До края на седмицата се изнасяме оттук — съобщава Франк, като става и се изправя до прозореца. С вампирските си пръсти отдръпва пердето и тежко въздъхва с устремен навън поглед. Скандирането се усилва.

Спомням си, че в оня момент ми мина мисълта за това, че ако е невинен, няма начин да запази такова спокойствие. Щеше да възнегодува срещу извършваната спрямо него несправедливост. Но той е само леко раздразнен, може би отвратен, сякаш презира тяхната мъка и гняв. Това са емоции, които не разбира. Обръща се и забелязва моя втренчен поглед. Очите му са безизразни, празни, очертани от тъмни кръгове. Навеждам ме на мисълта за ямата, в която е спуснал тялото на Мелиса Паркър. В този поглед не може да се прочете абсолютно нищо.

Щатът изплаща на Франк известно обезщетение. Около десет хиляди долара. Той ги използва заедно с още малкото пари, които има, за първоначална вноска при покупката на конеферма, разположена по средата на нищото — Флорида. Удържа на думата си и седмица след излизането му от затвора всички вече живеем на това място. Случва се толкова бързо, че нямам време да протестирам. От караваната вземаме единствено дрехите си. Всичко останало е осъдено от него да бъде изоставено като непотребен боклук.

Новата ни къща е разположена върху осемдесет декара земя, на цял километър от пътя. Напълно изолирани сме от съседите, оградени с портокалова горичка на изток и малка мандра на запад. До най-близкия град е половин час път с кола.

Докато караме по дългата алея за коли, за първи път ми минава през ума, че тук мога да си крещя, докато ми окапе главата, и никой няма да разбере.

Събуждам се първата сутрин в новата си стая. Слънцето зад прозореца блести върху росната трева. Долавям шум от приглушено потропване на конски копита. Животните обикалят отреденото им пространство, пръхтят и цвилят в умърлушен хор. Би било най-прекрасното местенце за живеене, ако го нямаше умопомрачителният страх от мъжа, който спи в едно легло с майка ми.

Намесата на Франк в нашия живот прилича на снежна пелена: всичко побелява и потъва в мълчание. Включително майка ми, която е станала крехка като замръзнала и му играе безропотно по гайдата. Бъхти се в ранчото като някаква ратайкиня, готви и чисти по начин, останал напълно непознат за мен до момента. Едва обелва някоя дума с мене, колкото да ми възложи някаква задача. Докосва ме само когато сключим ръце за молитва преди хранене.

Що се отнася до мене, аз съм като на автопилот. Навличам торбести, безлични дрехи, за да не привличам погледа на Франк. Ходя в новото си училище денем, а привечер се заемам с отредената ми във фермата работа. Всяка вечер повтарям безуспешните опити да се свържа по телефона с баща си. Желанието ми да се карам с мама е парализирано от страха пред Франк. Той сякаш обладава някаква пакостна енергия, която парализира волята на всеки един от нас.

Надявала се бях двамата с Марлоу да сме издухали, преди Франк да се настани под един покрив с нас. Но моят приятел забравя обещанията си. Присъствието на баща му го променя коренно. Той става също така неестествен като него. Няма и помен от страстта, която твърди, че питае към мен, ако изключим мрачните погледи, които ми хвърля, когато е сигурен, че никой не вижда. Аз го преследвам, опитвам се да открадна някой миг насаме. Но той ме отбягва, докато една нощ се събуждам от неговото присъствие в стаята.

Сядам в леглото, а сърцето ми се преизпълва с надежда.

— Марлоу.

Той не отговаря.

— Какво ти е? — питам го аз, докато той остава неподвижен в ъгъла. След един продължителен момент надеждата ми повяхва, а на нейно място разцъфва черното цвете на страха. Питам се колко ли време стои така и ме гледа и главно — защо?

— Той няма как да узнае, че помежду ни е имало нещо — обажда се най-накрая Марлоу и пристъпва напред в кръга светлина, където мога да го виждам.

— Мислех, че ще се махнем — отвръщам аз. Старая се да говоря с равен и безизразен глас. Не искам да му дам възможност да проникне в моя свят, да разбере колко съм уплашена, колко съм тъжна и колко много се нуждая от него.

— Не можем — отвръща лаконично той. — Ще ни открие. А когато го стори, ще те убие. Нямам право да обичам каквото и да било.

Прекалено отчаяна съм, за да доловя ненормалното в тези думи. Разбирам единствено, че и той ме предава, както всички останали досега.

— Но ти ми обеща — проплаквам аз с детински глас, който звучи жалко дори в собствените ми уши.

— Това беше преди — отвръща лаконично той. — През ум не ми е минавало, че ще го пуснат.

Вече съм виждала как Марлоу следва баща си по петите и чака с кучешки поглед най-малкия знак на внимание.

— Ти не искаш да го оставиш — обвинявам го аз.

— Нищо не разбираш — отвръща Марлоу и присяда до мен на кревата. — Никой не може да го остави.

Той бе изглеждал толкова силен, толкова по-мъдър от когото и да било сред моите познати. А сега виждам само едно уплашено хлапе. Същото като мен.

— След седем месеца навършваш осемнайсет — промълвява той немощно. — Тогава ще можеш да си излезеш законно. Аз ще стана на толкова след месец и отивам в морската пехота. Там няма как да ме докопа.

Чувство за безнадеждност ме залива цялата и аз заравям разплакано лице във възглавницата. Той не прави опит да ме утеши. Седи си край мене, докато аз роня безутешни сълзи. Мисля си, че няма край натрупаната в мен мъка. Мисля си, че няма да ми стигнат сълзите, за да я изплача цялата.

И ето че чувам следното:

— Може би има един начин, Офелия. Питам се обаче дали ще намериш достатъчно сили.

Нещо в гласа му ме кара да настръхна, макар и донякъде обнадеждена.

— Какво имаш предвид? — питам аз все още с лице във възглавницата.

— Това е единственият начин — казва той, като се притиска към мен. Разтрива гърба ми с длан. За първи път ме докосва от седмици насам. Аз се изправям и се отпускам в обятията му, оставям го да ме прегърне. Толкова е приятно усещането отново да бъдеш близо до него, близо до някого.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — повтарям аз.

Той се надвесва отгоре ми и ме целува. Тялото ми пламва от желание. Той се пъхва под завивките и започва да го опипва. Мама допуска грешка в това отношение. Никога не съм спала с Марлоу. Още съм девствена. Само се натискаме като луди. Сега виждам какво дете съм всъщност. Колко съм жадна за ласка. Нуждая се просто от физическа близост с някого. Тя ми заменя плътската любов. След няколко минути, докато съм още разгорещена и искаща, обзета от нужда, той се отдръпва.

— Няма да стане — казва Марлоу. — Още не си готова за това. Много си млада.

Той става от леглото и се връща при прозореца.

— На този ден след един месец вече няма да ме има — казва той.

— Не съм толкова млада — заявявам. Свивам се на кълбо, обхванала коленете с ръце. — Не ме оставяй сама.

Той се връща при леглото. Вдигам пръст и проследявам с него очертанията на устните му.

— Всичко бих сторила.

— Кажи го — настоява той.

— Аз ти принадлежа.

— Ани!

Събуждам се, за да усетя, че Грей ме разтърсва за раменете.

— Нищо няма. Събуди се.

Плувнала съм в пот. Сърцето ми бие като лудо. За щастие, болката в главата е поутихнала. Но се чувствам така изцедена, като да съм пробягала току-що сто километра.

— Какво стана? — питам напълно дезориентирана аз. Не мога да кажа даже нощ ли е, или ден.

— Сънуваше кошмар — отвръща той. Маха няколко мокри кичура коси от очите ми. — Какво точно сънува?

Мъча се да прогоня мъглата от съзнанието си, да задържа избледняващите образи от моя сън, които вече го напускат. Дръпвам се от Грей и паля лампата.

— Мисля, че започвам да си спомням — казвам аз.

Той ме гледа със смесица от страх и надежда в очите.

— Какво по-точно? Какво си спомняш?

— Не знам — отвръщам след известна пауза. Вече не ми се ще да споделя с него видяното в съня. Не искам да кажа какво си мисля, че може да съм направила.

— Кажи.

Затварям очи и се отпускам върху него.

— Грей, не си ли се питал какво би било да си женен за нормална жена?

Той се засмива.

— Бих умрял от скука.

— Сериозно говоря.

— Ти си нормална — отвръща той и се отдръпва малко, за да може да вижда лицето ми. — Нищо ти няма.

Чудя се как може да каже такова нещо и дали наистина си вярва. Усещам, че не мога да издържа на погледа му. Затова се отпускам отново върху него, та да не се налага да отклонявам очи.

— Тя не бива никога да узнае коя съм била и какво съм сторила — казвам аз със свряно в рамото му лице. — Не мога да позволя на Офелия да я докосне. Знаеш това, Грей.

— Офелия никога не е била проблем.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — отвръща той. — Да, знам.

22

Когато хората си мислят за Флорида, те виждат в своето въображение портокали и розови фламинго, палмови дървета, плажове и синьо-зелен океан. Мислят си за Дисниленд и освежителни коктейли. Флорида е леконравна и натруфена, преизпълнена с кич на всяка крачка, тъкмо място за семейна ваканция. Всичко това го има, разбира се. Но тя крие варварско сърце, кипяща среда, която може лесно да избухне, ако не са желязото и бетонът, които ги държат в яка клетка. Тук има множество незасегнати от цивилизацията места: сенчести горички, дълбоки каверни в скалиста почва, стотици километри подземни проходи и пещери, огромни площи блата. Има части от Флорида, които светкавично възстановяват първоначалния си вид, стига да им се даде възможност. Техните мръсни, влажни пръсти ще се протегнат и ще ни стиснат в зловонен юмрук. Точно така се чувствам, когато мисля за своя живот.

Вървя из мола с Ела. Който и да ни погледне, ще си рече: ето ти две жени с много време и пари за прахосване. Хората ще си кажат, че нямаме друга грижа, освен тази да мамим мъжете си при всяка възможност, или да търсим нови лечения за болни от функционално разстройство на вниманието деца. Докато изучавам една безобразно скъпа ръчна чанта от витрината на „Гучи“, в ухото ми гръмва изстрел. Подушвам изгорял барут. Виждам гръдният кош на Франк Гиъри да се разкъсва, а сам той да пада по стълбището назад. Чувам мама да пищи. Не знам откъде пристигат тези кървави образи. Не знам дали не сънувам.

— Виждаш ми се нещо завеяна — обажда се Ела, когато сядаме за по кафе в ресторантската част. — Всичко наред ли е?

— Да — отговарям безгрижно. В съзнанието ми се е загнездил образът на Саймън Бригс. Той е главоболието, от което не мога да се отърва. Лицето му, тлъсто и грозно, ми е познато, без да го разпознавам. Толкова други неща не мога да си спомня — хора и събития се сипят между пръстите ми като ситен пясък. — Просто напоследък… не спя добре.

— Ами, най-вероятно — произнася тежката си присъда тя, — още си уплашена от кошмара на онази среща на плажа. И аз на твое място нямаше да мигна.

Уплашена. Пак тази дума.

— Навярно е така — съгласявам се безучастно аз.

И двете отпиваме от кафето.

Замълчавам за малко и казвам:

— Ще взема да изкарам един леководолазен курс.

Тя ме поглежда над ръба на чашката.

— Мислех, че те е страх от водата.

— Така е — признавам аз, като отпивам нова глътка от черната, нагарчаща течност. — Но дъщеря ми расте. Искам да й покажа, че страховете трябва да се надмогват.

Тя кимва предпазливо. Много е дипломатична. Никога не бърза да съди. Харесвам това й качество.

— Може би е по-добре да започнеш с уроци по плуване — подхвърля деликатно тя. — В басейн, нали разбираш?

— Огнено кръщение — отвръщам аз с усмивка.

Тя ми хвърля неуверен поглед.

— Добре, добре — бърза да успокои топката Ела.

— Ами — казвам аз като оставям с лек звън чашката си върху линийката, — тренировките започват именно в плувен басейн.

— Това е добре — отвръща тя весело. — Знаеш ли какво? Гордея се с тебе. Това е страхотно.

Телефонът й звънва и Ела го поднася към ухото си с извинителна усмивка към мен. По тона на гласа й познавам, че е съпругът. Гласът омеква. Извръща глава от мен. Аз гледам хората наоколо, мисля си за Грей, който се мъчи да установи кой ли ме издирва. Мисля си за Виктория, която е при баба и дядо. Броя часовете, които остават, докато отида да я взема от училище утре. Убивам времето. Би следвало да се прибера у дома и се отдам на медитация. Да разбера кой е тоя Саймън Бригс и каква е ролята му в моя живот. Но ми се струва, че някаква част от съзнанието ми не допуска това. Така поне смята моят психиатър.

— Трябва да поемам — казва Ела и захлопва мобифона. Изглежда напрегната.

— Станало ли е нещо? — питам нежно аз.

— Да — отвръща тя с изкуствен смях и леко махване на ръка. И двете сме лъжкини. Надявам се за нейно добро да лъже за по-малко ужасни неща от мен.

— Ами пантофите ти?

— Ще почакат засега — отвръща тя. — Идваш ли?

Поклащам бързо глава, допивам кафето и се изправям.

— Искам да купя някои неща за Виктория.

— Добре — казва Ела и пъха чантата си под мишница. — Жалко.

Махам й за довиждане.

— Не се безпокой за това.

Изглежда пребледняла и с леко зачервени очи. Тя никога не говори за съпруга си или за техните отношения, освен в най-широк контекст. Толкова е зает. Толкова много пътува. Много се грижи за мен. В негово присъствие изглежда напрегната и неспокойна.

Понякога срещите ни биват прекъсвани от неочаквани обаждания, като това сега. Акълът ми стига да не любопитствам. Предпочитам да не накърнявам хорските фасади. Така ограничавам донякъде възможността те да започнат да ровят около моята.

Тя хуква към паркинга, а аз гледам подпре й, докато се загубва напълно от погледа ми. Ще ми се да бях по-добра приятелка на Ела, но не съм.

Когато се обръщам, за да си взема чантата и пазарската торба, срещу себе си виждам детектив Рей Харисън. Стомахът ми се преобръща, когато съзирам израза на очите му. Те са гладни.

— Дайте да си поговорим, Ани.

— Следите ли ме? — питам аз. Гласът ми неволно скача с цяла октава и някаква жена от съседна маса се извръща да ме погледне.

— Не правете сцени — казва той с усмивка. — Не можете да си го позволите.

Усмихвам се в отговор и го оставям да ме хване под ръка. Вдигам торбите от пода и двамата се насочваме към изхода.

— Тази чанта, дето сте си я купила. Тя струва повече от домакинския бюджет на жена ми за цял месец.

В гласа му се долавя някаква смесица от смайване и укор. Аз замълчавам.

— Пазарът на военни наемници сигурно процъфтява.

Има предвид бизнеса на Дру и Грей, макар те самите да не използват подобни термини във връзка с него. И наистина, след 11 септември бизнесът, както той се изразява, цъфти.

— Една от най-големите трудности, свързани с полицейската професия, е това да гледаш как престъпниците живеят много по-добре от теб.

Вървим двамата между редиците паркирани коли. Не знам накъде сме тръгнали и най-накрая спирам. Нямам намерение да отида в пустата част на паркинга с този човек, полицай или не.

— Какво искате? — питам аз.

Той се оглежда. Наоколо гъмжи от народ. Хора щъкат насам-натам. Бутат детски и пазарски колички. Влизат и излизат с новите си коли. Той пуска ръката ми и, като пъха ръце в джобовете си, започва да се люлее на пръсти и пети. Не съм сигурна дали си дава сметка за това, но този навик го прави да изглежда по-млад и невинен.

Продължава с фалшивата си усмивка. Минувачите биха си казали, че сме просто двама съседи, случайно сблъскали се в мола, които сега си бъбрят най-приятелски. Усещам, че интересът му към мен не е професионален, не е законен. Ако беше така, отдавна да ми е нахлузил белезниците и подкарал към участъка със служебната си кола. Тези разсъждения не ми повдигат особено много духа.

— Искам да кажа, че целият ми живот преминава в тежък труд в името на семейството, данъците и старините. За всяка ваканция, за всеки нов уред или ремонт сме принудени да планираме и пестим, разбирате ли? И изведнъж, не щеш ли, влизам в гаража на някакъв престъпник, а вътре — джип за сто хиляди. Или пък виждам в къщурката му плосък екран и аудиосистема, които струват колкото годишната такса на детето ми в частно училище. И си казвам: Ето ти тук един, който не дава пет пари ни за закона, ни за човешкия живот, и пак си живурка като принца от приказките. Казвам ви, мога да пукна понякога заради подобни работи. Наистина.

Има нещо сълзливо в това иначе справедливо негодувание. Започвам да проумявам гледната му точка, но казаното не звучи някак си искрено.

— Какво искате? — повтарям въпроса си аз.

— Нека ви кажа едно-друго за Ани Фаулър. Тя е родена в малко градче в Оклахома, където прекарва целия си кратък живот до деня, в който става жертва заедно с детенцето си на някакъв пиян шофьор. Това се случва преди няколко години. Тя била добро момиче, хубаво и сладко. Спазвала всички правила, което не попречва на някакъв долен задник да я смете от лицето на земята, без капка уважение към нещо или някого. Ето, това имам предвид. То е, което ме съсипва, разбирате ли?

Сърцето ми подскача в гърлото, а стомахът се преобръща.

— А след това — продължава оня — над нея се извършва ново посегателство от страна на втора личност, също така лишена от уважение към живи и мъртви. Някой открадва самоличността на убитата. Някой, който има основание да се безпокои във връзка с миналото си, открадва номера на нейната социална осигуровка, за да започне нов живот. От какво ли бяга този човек, питам се аз? Или от кого? Трябва да е нещо доста опасно, каквото и да е то.

— Правите някаква грешка — уведомявам го аз. — Нямам и най-малка представа за какво говорите.

Той изважда слънчеви очила от джоба на ризата и си ги слага.

— Госпожо Пауърс — започва той със същата неискрена усмивка. Имам усещането, че всеки миг тя ще му разполови лицето. — Мога ли да ви наричам Ани? Ани, виждате ми се малко пребледняла. Няма да ви задържам. Сигурно искате да се приберете час по-скоро при семейството си.

Той се извръща и си тръгва. После спира и се връща назад. Мога да се обзаложа, че е изиграл стотици пъти тази сцена в своето въображение.

— Знаете ли, Ани, всеки от нас има свой таен живот, нещо за себе си, което не би искал да споделя. Това ми е ясно. Ей Богу. Въпросът се състои в това, каква е цената на тази тайна? Колко сме готови да платим, за да си остане тя вовеки закопана? Ще ви оставя да поразмислите върху този въпрос.

И ме зарязва, загледана подпре му. Не се обръща назад, а просто влиза в паркирания наблизо джип и отпрашва навън.

Един загубен в морето кораб може да не бъде открит никога. Ако машината му заглъхне и той изпадне в дрейф, може да продължи да се носи години наред из морските простори, без да достигне суша или да бъде мернат от друг кораб, или от въздуха. Дори да се наемат специалисти в търсенето на изчезнали кораби, които знаят къде и кога се е загубил съдът, дори те да познават характера и посоките на вълни и течения в района, дори тогава могат никога да не открият изчезналото корито. Повечето хора не проумяват една проста истина: световният океан е толкова огромен, че нещо така солидно построено е в състояние да изчезне в него без следа, да си плава насам-натам, без да се мерне никога повече пред човешки очи. Така огромен е този наш свят. Изчезват всякакви неща, изчезват завинаги, просто защото има толкова много място за тях. Така е и с хората.

Идеята да напуснеш кожата си и да продължиш нататък в друга е чужда на повечето хора, вижда им се присъща на фантастиката. Но тя може да бъде осъществена сравнително лесно. Шофьорска книжка, паспорт и дори удостоверение за номер на социална застраховка могат да се придобият срещу акт за раждане. Той, от своя страна, се включва в масата от обществено достъпни архиви и може да се получи срещу попълнен формуляр-заявление и квитанция за платена такса от всяка местна служба по гражданско състояние. С този документ се получават множество други, които са необходими за поставяне началото на един нов живот. Трябва само да се лети под обхвата на радара. Най-добре е такъв човек да не се хваща на работа и да не бъде спиран от полицията заради превишена скорост. И ако се държи на безопасно разстояние от стари познати, той може да си се носи по вълните житейски, без да бъде открит. Също като изчезнал в морето кораб. Толкова голям е светът.

Офелия Марч умира в една суха и прохладна нощ в Ню Мексико. С един откраднат черен форд мустанг модел 67 двамата с Марлоу Гиъри се хвърлят от ръба на магистралата в бездънната долина на Рио Гранде под нея. Приемат я за мъртва, макар тяло да не е открито. Поне така пише в официалния протокол за инцидента.

Само че Офелия не е в мустанга. Тя лежи упоена и с белезници в друга кола, паркирана край градския площад на Санта Фе, точно под кулата на прочутата катедрала „Свети Франциск“. Около два часа след избухването на мустанга в пламъци, някакъв мъж, изподран и мръсен, вонящ на опърлено, сяда зад кормилото на тази втора кола и я откарва в неизвестна посока. Офелия Марч е мъртва. Ани Фаулър е току-що родена отново.

Мисля си за онази нощ, застанала на паркинга в мола, с пазарски торби в краката. Повдига ми се от страх. Но не мъждука ли също така пламъче на облекчение в моята душа? Не се ли радвам донякъде, че Офелия още живее и може да плати по един или друг начин за стореното от нея?

Мнозина са убедени в това, че Офелия е станала жертва на Марлоу и е негова пленница до самия край. Но аз знам, че истината е по-сложна. Усещам онези черни пръсти да ме ръчкат. От Офелия ме е точно толкова страх, колкото и от Марлоу.

Едничкото нещо, което ми харесва в офиса на Грей, е фактът, че е пълен с книги. Огромни, дебели томове, подвързани в кожа и с позлатени ръбове, съчинения за войната и военната теория, енциклопедии за световната история, класически творби, поезия. Но това не е библиотека, събрана след цял живот четене. Всички тези книги са купени за показ. Изразяват идеята на Дру за онова, което следва да покрива лавиците в кабинета на един военен. В неговия кабинет има подобна колекция. Повечето томове не са отваряни никога, никога страниците им не са виждали светлина, не са били галени от човешки пръсти. Те са също така здраво опаковани и девствени, каквито са католическите монахини.

Оглеждам кориците: Сун Тцу13, Макиавели, Толстой, Шекспир, Байрон, Шели. Всеки случайно попаднал в кабинета на моя съпруг би казал, че той е голям читател. Но не е. Ако му се случи понякога да отвори книга, мигом заспива.

Свита на кълбо върху тапицирания с кожа диван, аз разказвам на Грей за срещата си с детектив Харисън. Лицето на съпруга ми е силно загрижено.

— Той нищо не знае — заключава Грей, след като свършвам. — Ако знаеше, щеше да използва името ти.

— Но знае, че не съм Ани Фаулър.

Грей кимва утвърдително.

— Интересът му е незаконен. Не те е заговорил в качеството си на полицай. Не те е прибрал за разпит. Той е корумпиран. И това е добре. Ще му платим и ще се омете.

Грей седи зад бюрото си, сваля и слага капачката на някаква писалка и леко завърта стола си от една страна на друга. Аз нищо не казвам. Не мисля, че ще се отървем толкова лесно.

— Както и да е — продължава Грей, — не съществува никаква връзка между Ани Фаулър и Офелия Марч. Нищо няма помежду им. Може да рови кокалите на Ани Фаулър, докато се разпаднат на прах, но това няма да го приближи нито на йота до Офелия Марч.

Питам се кого ли иска да убеди.

— Следователно става дума за съвпадение, при което един разпитва за Офелия в Ню Йорк, а някакво ченге във Флорида рови около Ани Фаулър. Докато трети ме проследява на плажа.

Нищо не мога да прочета по израза на лицето му. Но именно той е, който не вярва в съвпадения.

— Не виждам връзка — заявява най-накрая Грей. Питам се дали посредством това отричане се мъчи да не забележи онова, което е току под носовете ни? Не е в негов стил. — Наистина не виждам.

Но връзка винаги има. Не е ли така? Понякога е скрита дълбоко под повърхността, също като системата от пещери и тунели под Флорида, които кънтят влажни и мрачни под стъпките ни.

Един следобед се прибирам от училище, за да заваря майка си потънала в сълзи в нейната стая. Заставам на прага и я наблюдавам. В този ден вятърът духа откъм конюшните, така че въздухът в къщата съвсем леко ухае на прясна тор. Тя изглежда толкова мъничка, така крехка, просната там, върху белите чаршафи, под белия дървен кръст на стената. Помещението е оскъдно и просто обзаведено, също като останалите стаи в тази къща. Тук има само легло, две шкафчета и гардероб — всичките направени от чам.

— Ние ползваме онова, с което разполагаме. — Това е неизменната мантра14 на Франк, който е върл противник на всичко излишно, на всяка украса. — Така е пожелал сам Бог да бъде.

Приятно ми е да установя, че тя живее в същото отчаяние, както и аз. Не че й желая да бъде нещастна. Облекчава ме мисълта, че изобщо е в състояние да усети каквото и да било. Държи се като зомби през всичкото време, откак сме тук, и непрекъснато слабее. С всеки изминал ден изглежда малко по-слаба, загубила още мъничко от останалата й незначителна руменина. Имам усещането, че Франк я изцежда постепенно и някой ден тя ще се срине в купчинка пепел пред очите ми.

Усещам миризма на алкохол да се смесва с тази на конските фъшкии. Гледам я, докато усети присъствието ми. Скача като на пружина.

— А, Офелия. Изкара ми акъла.

Камионетката на Франк не е пред къщата, значи го няма. Отивам до нея и присядам върху леглото. Тя ме привлича към себе си. Прегръща ме отзад и така си лежим двете както някога, когато бях малка и още не знаех колко са много начините, по които може да се провали една майка. Усещам миризмата на алкохол в дъха й.

— Какво има, мами? — питам я аз. — Защо плачеш?

Тя не отговаря веднага. След малко промълвява:

— Офелия, той е така… студен. Мисля, че направих огромна грешка, като позволих да ни докара на това място.

Аз скачам начаса и обръщам лице към нейното.

— Ами да си вървим тогава.

Тя върти очи нагоре и цупи устни в надменна гримаса.

— И къде да си вървим, Офелия?

— Където ни видят очите.

Тя сяда в леглото и обгръща колене.

— Той не може да бъде с мен, разбираш ли?

— Мами — започвам аз, а лицето ми почервенява от негодувание и притеснение. Хич не ми се слуша за сексуалните й проблеми с Франк Гиъри. Искам само нещастието да й даде сили и желание за действие. Но тя седи апатична като крава край пътя: независимо от това, колко нежелано или опасно може да бъде мястото, ще си стои там като вкопана, докато не дойде някой с остен и я прогони. Познавам тази нейна черта.

— Той не може, разбираш ли, да се представи — продължава тя, сякаш мисли на глас и все едно че изобщо ме няма в стаята. — Нещо не е наред при него. Ама хич, хич не е наред.

— Да си вървим, мами — повтарям аз, като я хващам за ръцете. — Можем да се върнем в Ню Йорк.

Тя въздъхва тежко.

— Нямаме нито кола, нито пари. Как да си тръгнем?

Аз само я гледам.

— Как да си тръгнем, Офелия? — пита отново тя.

Проумявам, че въпросът не е риторичен: тя наистина ме пита как да си тръгнем оттук. Очаква от мене аз да я спася. Мразя я в този момент заради нейната слабост, заради глупостта й. Мразя я заради това че е прехвърлила всичките си права върху Франк Гиъри и сега сме в капана на тази конеферма, по средата на нищото, лишени от кола и пари, с чиято помощ да избягаме. Мразя и баща си, задето изчезна и ме остави самичка да се изправя лице в лице с тази участ. Усещам в гърдите ми да се надига ярост и си обещавам никога, никога да не оставам така безпомощна като моята майка.

— Офелия — обажда се тя и закрива очи с длан, — не ме гледай така.

Оставям я без дума повече. Тя вика подпре ми, но аз долавям шума от камионетката на Франк пред къщата. Миг след това в банята потича вода и аз разбирам, че си мие зъбите, за да не се усеща миризмата на алкохол. Вероятно е попаднала на тайния запас уиски, който Франк държи в хамбара. В дъното на това помещение винаги има две-три бутилки под купчина конски покривала. На два пъти сварвам там Франк пиян до безсъзнание, с почти изпразнена бутилка край него и пълен с фасове пепелник отпред. Доста опасно поведение в условията на сух като барут плевник.

Същата вечер попадам на Марлоу, който седи на прага пред хамбара и пуши цигара. Не сме говорили от онази нощ в стаята ми, когато той предложи такива немислими неща. От тогава се избягваме взаимно. Прошепнатото в ухото ми онази нощ ме привлича и плаши едновременно. Неговият осемнайсети рожден ден е само след седмица и той ще си отиде, за да ме остави тук сам-сама.

Сядам до него, а той ми предлага да си дръпна, което и правя.

— Днес се запозна с някаква — промълвява той, като изпуска дим. — Някаква жена в магазина. Няма да чакаме дълго.

Взирам се в издължените му черти, падналата над очите коса, ръката, обхванала едното свито коляно.

— Заговори я и започна да флиртува по оня начин — допълва той, след като аз не казвам нищо.

Трудно ми е да си представя Франк да „флиртува“ с когото и да било — той е сив и скован като бичме. Въздухът е застоял и влажен. Усещам капка да се стича по гръбнака ми.

— То е като апетита. Надига се вътре в него и нищо не може да го спре. Той не е в състояние да го контролира.

На устните му се появява странна полуусмивка, докато гаси цигарата и започва да върти фаса между палеца и показалеца си, така че множество мънички кафяви трошици се сипят върху коляното му. Остра миризма на катран пълни ноздрите ми.

— Отначало ще я кара по-кротко, но нещата скоро ще загрубеят. Няма да чакаш дълго: майка ти ще бъде следващата.

Обзема ме особен страх, от който вратът и целите ми пръсти засърбяват. От мястото си виждам цялата къща. Прозорецът на мама свети.

— Не — казвам аз, но това е по-скоро молитва, отколкото отрицание. Макар никога да не съм ставала свидетел на какъвто и да било намек за насилие в поведението на Франк, аз усещам истината в думите на Марлоу. Не след дълго ще започнат да стават ужасни неща. Усещам го като присъствие на електричество в атмосферата.

— А след нея си ти. — Гласът му е сведен до шепот. Очите ме гледат през спуснатите пред тях кичури коса.

Присвивам силно колене към гърдите си и оставам в това положение.

— Защо според теб държи майка ти в подобна изолация? Не я пуска даже до магазина. Никой наоколо не подозира съществуването й.

Ако изобщо е забелязал, че през цялото време съм промълвила една-единствена дума, явно не му пука за това. Рисувам кръгове в прахта пред себе си.

— Когато спреш да ходиш на училище, ще минат седмици, преди да пратят някого да провери какво става. Тогава той ще им каже, че майка ти го е напуснала и те е взела със себе си. Ще каже, че няма представа къде сте отишли.

— Баща ми ще дойде да ме търси — възразявам неуверено аз.

— Евентуално — казва той и свива рамене. — Може би. Но каква полза от това за тебе? Вече ще си умряла.

Едно от нещата, които харесвам на това ранчо, е небето нощем. През ум не ми е минавало, че може да има толкова много звезди. Гледам ги сега и си мисля колко хубаво би било да съм толкова нависоко и надалеч, колкото са те.

— Разбирате ли как ви е манипулирал? — пита докторът. — Как е използвал страха, вашата откъснатост от родителите, за да изплете мрежа около вас?

Аз кимвам и гриза ноктите си, нещо — което правя само когато говорим за миналото ми.

— Била сте на седемнайсет. Буквално захвърлена от бащата, изоставена от майката в емоционално отношение, убедена, че живеете под един покрив със сериен изнасилвач и убиец, който е на път да захване занаята на нова сметка и който може дори да убие вас самата. Била сте уплашена и лесно уязвима.

Кимам с неохота. Офелия е уплашена, но в същото време отчаяна, жадна за любов и внимание.

— Какво сте можела да направите в оня момент и не сте направила? — иска да знае психиатърът.

Все това правим двамата с него: преживяме миналото. Измисляме алтернативи за Офелия и ги отстрелваме като наредени празни бутилки. Докторът е на мнение, че съм крайно взискателна към нея. Той я смята за дете. Но не знае всичко, както и аз впрочем. Питам се дали не съм прекалено великодушна.

— Бих могла да отида в полицията.

Той кимва бавно и предпазливо.

— В очите на закона пастрокът е невинен. Не разполагате с никакви улики за това, че е сторил или се готви да стори нещо лошо. Какво мислите, че би могла да направи полицията?

Погледът ми изучава всичко наоколо, само не и него: дипломите по стените, пейзажа през прозореца, стъкленото преспапие върху бюрото, чиито полирани плоскости улавят слънчевата светлина и я отразяват върху стената във всички цветове на дъгата.

— Де да знам.

Той въздъхва и се размърдва върху креслото си. Зад гърба му, отвъд прозореца, слънцето бушува в цветна оргия — пурпур, оранжево, розово — върху повърхността на плавателния канал.

— И какво направихте?

— Не си спомням.

Той вдига ръка и започва да разтрива брадичката си. Триенето на грубата му кожа върху наболата четина по лицето предизвиква неприятен звук. Той ме наблюдава внимателно, сякаш много сериозно обмисля думите си, преди да ги произнесе.

— Не сте откровена с мен, Ани.

— Не помня — бързам да възразя аз. — Знаете това.

— Започвам да добивам усещането, че има много неща, които не споделяте. А това се отразява върху степента, в която мога да ви помогна.

Поклащам едва забележимо глава и свивам устни. Настъпва момент, дори не момент, а милисекунда, в течение на която допускам възможността да му разкрия всичко. Но мигът отминава в мълчание.

Той поглежда часовника си и става. Това означава, че сеансът е приключил.

— Не мога да помогна, ако отказвате да погледнете истината в очите. Разбирате ли?

— Разбирам — отвръщам аз, като също ставам и се отправям към вратата. Май отношенията ни отиват към своя край. Той не знае за Офелия. Не знае дори името й. Крила съм го от него. Дали не си мисли, че идвам при него за разтуха с измислената си история, колкото да загубя време и пари?

— Ще си видим ли идната седмица?

— Да. Идната седмица — казвам аз и кимвам. На прага спирам и се извръщам към него. Той е добър човек и опитен лекар. Знам, че е дал всичко от себе си, за да ми помогне. — Казах ли ви, че започнах леководолазен курс?

— Мислех, че ви е страх от водата — отвръща той с изненадана усмивка.

— Вие сте този, който непрестанно ми говори за необходимостта да се изправя срещу страховете си. Реших, че това е подходяща първа стъпка.

— Помага ли?

— Твърде рано е да се каже.

— Пазете се, Ани — казва той. Същото повтаря след всеки сеанс, но сега се мъча да доловя нещо повече от обикновено, някаква нотка на сбогуване.

Коридорът пред кабинета на доктора остава пуст, докато чакам да дойде асансьорът. Чувам електронните бипвания, когато кабината приближава с по един етаж към мен. Никога не срещам жива душа в този коридор. Никой не влиза и не излиза през останалите врати в него. Това обстоятелство не ми е изглеждало необичайно, но днес изглежда. Тишината е пълна, сякаш зад тези врати наистина няма абсолютно никого.

Вероятно досега не съм го забелязвала, защото всеки път напускам кабинета на доктора дълбоко потънала в собствените си мисли, но сега, докато тече вечността, през която асансьорът приближава, съм изпълнена с напрежение. Спрял е два етажа по-долу и не се издига повече. Изчаквам още малко, а сетне решавам да сляза до него пеша, но когато натискам дръжката на вратата към стълбището, тя се оказва заключена. Ясно е, че нямам друг избор, освен да дочакам мудния асансьор.

И сега чувам нещо. Не знам какво точно. Би могло да е вик или шум от паднал предмет. След това се разнасят ядосани гласове, само по няколко думи, а сетне всичко стихва, сякаш не е било, и аз не съм убедена, че съм чула каквото и да е. И тогава тръгвам назад към вратата на доктора.

Разбира се, асансьорът се възползва от това, за да пристигне. Чувам вратите да се отварят и затварят зад мен, влизам в чакалнята и леко почуквам по вратата на кабинета. Никой не отговаря, но аз знам, че е вътре — надали има втори изход. Дали пък не е в тоалетната? Долепвам ухо до вратата, изчаквам секунда, но отвътре не се чува нищо. Отново чукам. Вратата се открехва лекичко и аз й помагам несъзнателно.

— Докторе — обаждам се аз, — какво става?

Трябва ми малко време, за да осъзная разкрилата се пред очите ми картина. Докторът е рухнал върху бюрото си, а неговата повърхност е покрита с кръв, която капе по пода откъм едната страна. Върху прозоречното стъкло личи следата от артериален излив — грозна, призрачна арка на фона на залязващото слънце.

— Докторе — мълвя аз, като го приближавам. Гласът ми сякаш пристига откъм дъното на дълбок тунел. — Пол?

Приближавам тялото, като с мъка удържам порива да хукна в обратната посока. Докосвам шията му с длан. Няма пулс. Кожата е още топла, но той е мъртъв.

Опитвам да си поема дъх, но бронхите ми са парализирани от страх. Желанието да побягна става неудържимо, но в този миг виждам, че вратата на тоалетната е открехната и в нея свети. Струва ми се, че долавям някакво движение отвъд, но не съм сигурна.

Мозъкът ми е спрял. Адреналинът кипи и тялото ми поема контрол над нещата. Насочвам се към изхода, като не отделям поглед от светлия правоъгълник край вратата на банята. Не мисля нито за бедния доктор и неговия ужасяващ край, нито за оня, който би могъл още да се крие в банята. Мисля само за това, че трябва да се измъкна час по-скоро от кабинета. Няма как да помогна на убития и не мога да си позволя нова среща с полицията.

Движа се заднешком, с приковани към вратата на тоалетната очи. Тя започва да се отваря. Оставам като парализирана. Не мога да побягна. Само гледам как тя се отваря. Лицето й е бледо и сурово. Лицето на младата жена, която срещнах на партито у Ела. Цялата в кръв. В ръката си държи нож, а гърдите се надигат и отпускат под напора на тежко дишане. Гледаме се известно време. И тогава я познавам. Това е Офелия.

23

Вече е почти тъмно, когато се събуждам в колата си на паркинга пред сградата на доктора. Слънцето е изчезнало под линията на хоризонта, небосклонът е станал синьо-черен. Периферното ми зрение е почти парализирано от непоносима мигрена. Напрягам сили, за да се ориентирам, да отделя реалното от фантазията. Отново виждам лицето й, пропитите с кръв дрехи. Виждам моя доктор, проснат върху бюрото, от което по пода капе кръв.

Не съм обладана от ужаса, който би бил обясним в подобна ситуация. Чувствам се поразена, изтръпнала. Поглеждам часовника си. Изтекли са едва четирийсет минути от края на сеанса, което изглежда невероятно, предвид произтеклите от тогава събития. Върху жакета ми има голямо петно кръв, което е все още влажно, макар бързо да съхне. Измъквам се от дрехата и я смачквам на топка. Не искам да виждам кръвта. След това оставеният върху таблото клетъчен телефон започва да звъни. Включвам го.

— Здрасти, Ани.

Веднага разпознавам гласа. Детектив Харисън. Замълчавам.

— Чудех се, дали времето ви е стигнало за обмисляне на нещата.

— Защо ми причинявате това? — питам аз. Гласът ми прозвучава истерично дори в собствените ми уши. Цяла треперя, когато пъхам ключа в контакта. — Вие ли го извършихте?

Оттатък настава тишина, сякаш полицаят се мъчи да прецени думите и интонацията ми.

— Какво се е случило, Ани? — пита той. Звучи обяснимо загрижено. — Къде сте?

— Защо правите всичко това? — повтарям аз. Харисън трябва да е. Сторил го е по някакъв начин. Знае всичко за мен и иска да ме докара до лудост. — За пари ли? Ще получите колкото поискате.

— По-спокойно — обажда се той. Гласът му е кротък и увещаващ. Изглежда има опит в общуване с истерици. — Какво се е случило?

Нещо в този глас ми припомня какво точно съм харесала у неговия притежател през онази първа вечер. Макар да се опитва да съсипе живота ми, той е готов да отложи това за момента и отново бъде полицай, за да ми помогне. На път съм да разкажа за доктора, но понеже не съм сто процента сигурна, че е мъртъв, нито че не съм го убила именно аз, решавам да си затрая. Думите ми биха признали, че съм душевноболна или убийца, а може би двете заедно.

— Какво е станало, Ани? — пита с по-твърд глас той.

Но този глас е вече изтънял и далечен. Затварям апарата и го хвърлям върху седалката до себе си. Потеглям от паркинга и се насочвам към дома.

Пътят върху тясна дига, който води към нашето островче, не е особено натоварен тази вечер. Спирам за момент, грабвам жакета от седалката и като изтичвам до парапета, го запращам надолу. Гледам известно време как се плацика върху водната повърхност, а сетне тичам обратно в колата и потеглям. Твърде бързо. Видът на притаена край ограничителен знак патрулна кола ме кара да намаля скоростта до позволената.

Махвам с ръка на охраната, когато влизам през бариерата в нашето селище. Прозорци блестят в светлина, премигват телевизионни екрани, а на улицата все още играят деца, макар да се е стъмнило съвсем. Всичко е толкова спокойно, така нормално. Не ми е мястото тук. Никога не е било.

Паркирам колата в алеята и тръгвам към къщата, макар да ми се ще да затичам. Влязла вътре, чувам Грей да приготвя вечеря в кухнята.

— Закъсняваш — подвиква той с усмивка в гласа, когато ме чува да влизам.

Върху масата горят свещи, а в огромна тенджера на печката къкрят омари. Когато ме поглежда, усмивката му посърва, а лицето пребледнява. Краката ми се подгъват, когато протяга ръце към мен, и аз потъвам в обятията му.

— Какво е станало? — пита той. Уплашеното му лице показва колко зле изглеждам. — Какво е станало, по дяволите?

Събуждам се внезапно от шума на конете. Те са неспокойни, възбудени и шумни. За трети път ги чувам да се държат така, откак сме пристигнали. Първия път забелязаха пантера в имението на един съсед, а втория така и не разбрахме каква е причината за безпокойството на животните. Измъквам се изпод завивките и приближавам прозореца. Вратите на хамбара са отворени, камионетката на Франк работи на място със зейнал като хищна паст багажник.

Дръпвам се настрани и надничам иззад пердето. Не знам колко време съм стояла така, но накрая Франк се показва от тъмната вътрешност на хамбара. На ръце носи някакъв омотан в конски покривала вързоп. Огънат е цял под тежестта на товара, който пуска тромаво в багажника. Захлопва внимателно капака и поглежда към къщата. Има вид на човек, поразен от страхотна загуба. Сетне сяда зад волана и изчезва от погледа ми.

Стоя като вкаменена на мястото си. Цялото ми тяло трепери. Спомням си всичко, което ми е разказвал Марлоу. Някаква част от съзнанието ми не е повярвала… колекция дамски чантички, обувката, скорошните прокоби за „апетита“ на Франк, който не може да се сдържа още дълго време.

Сега виждам Марлоу да излиза от хамбара. Носи чувал за боклук. Затваря вратите и ги заключва. След това се обръща и вдига глава към моя прозорец. Може да е усетил погледа ми. Сигурна съм, че не може да ме види на мястото, което съм заела. Но нещо в израза на лицето му ми подсказва, че знае. Знае къде съм.

Скачам обратно в леглото, завивам се презглава и затварям очи. Контролирам дишането си. Внимавам да бъде дълбоко и равномерно. След малко чувам стълбите да скърцат под тежестта на Марлоу. Дръжката на вратата ми започва да се завърта. Мъча се с все сили да овладея треперенето на тялото си, да потисна порива да закрещя, когато вратата се открехва съвсем леко. Миговете се точат един подир друг, докато чакам да влезе или да произнесе името ми. Но това не става. След малко го чувам да си тръгва обратно по стълбите надолу.

Когато решавам, че е безопасно, хуквам към стаята на мама. Сигурна съм, че ще заваря празно легло. Но когато влетявам в стаята, тя спи като пън, неусетила нищо от ужасните събития. Мисля си да я събудя, да й разкажа какво съм видяла, но не го правя. Връщам се в собственото си легло и се просвам там с широко отворени очи, заслушана в звуците на нощта. Франк се прибира едва призори.

24

Няколко часа по-късно двамата с Грей се връщаме в кабинета на доктора. Разказала съм всичко, което се е случило. Обсъдили сме хиляди пъти всяка подробност. Накарал ме е да се изкъпя и докато аз трия до болезнено червено кожата си под горещата струя на душа, Грей унищожава дрехите ми. Питам се защо го прави: дали наистина допуска възможността аз да съм убила доктора? Не задавам въпроси.

Оставяме колата на вече празния паркинг. Очаквам да заварим куп полицейски коли, линейки, както и автомобили на медиите. Очаквам да видя инспектор Харисън. Вместо всичко това заварвам море от асфалт, проснато чак до плавателния канал. Високите улични лампи хвърлят призрачна, жълтеникава светлина, когато Грей паркира колата. Стомахът ми се бунтува. Няколко прозореца на офиссградата все още светят. Нощен дежурен седи на рецепцията и чете евтин роман.

— Изчакай тук — казва Грей с ръка върху бедрото ми.

— Не — отвръщам аз и освобождавам предпазния колан. — Идвам с тебе.

Той не се опитва да спори, изчаква да изляза от колата и ме прегръща през рамо. Приближаваме сградата. Пропъдила съм мигрената с помощта на лекарство, но тя ме дебне като някакъв хищник в мрака.

— Всичко е наред — успокоява ме Грей.

Пазачът с вид на остарял булдог поглежда с досада към нас над ръба на книгата си. Очите му са безизразни, а тънките устни се губят в месесто лице.

— Имах час при лекар — съобщавам аз. — Забравих си горе телефона.

— Ще се наложи да изчакате до утре — отвръща онзи. — Сградата е затворена.

— За мене е много важно — настоявам аз.

— Съжалявам.

Стодоларовата банкнота, предложена от Грей, променя нещата. От вида му личи, че би отстъпил и за петдесет. Той кимва безразлично и се надига от стола, който проскърцва с облекчение. Смита от повърхността на бюрото огромна връзка ключове и вземаме асансьора за седмия етаж.

— Повреден ли беше този асансьор? — питам аз.

— Не, доколкото ми е известно.

Цяла съм в пот, а напрежението ми нараства с всеки метър, който ни приближавало седмия етаж. Грей е въоръжен и ръката му почива върху дръжката на скрития под сакото пистолет. Сега е във върхова форма — спокоен и хладнокръвен. Когато слизаме на етажа, коридорът е пуст. Свети само аварийната лампа.

Завеждам ги пред вратата на доктора, която е затворена и заключена. Нещо става, но не знам точно какво. Пазачът не усеща напрежението ни.

— Сигурна ли сте, че е тук? — пита той, докато отключва вратата и я отваря широко. В този момент разбирам, че табелката с името на лекаря липсва от вратата. Чакалнята е празна. Няма столове, няма маси със списания отгоре им. Прекосяваме помещението към кабинета. Той също е празен. Бюрото, етажерките за книги, вазата от Мурано15 върху масичка край прозореца, евтината и неудобна мебелировка — всичко е изчезнало. Грей обхожда стаята, прокарва пръсти по прозоречната рамка. Погледът му оглежда пространството. Веждите се сбърчват, а сетне погледът се спира върху мен.

Отивам до банята и отварям вратата. Виждам собственото си отражение в огледалото насреща. Изглеждам измъчена и уплашена.

— На седмия етаж ли сме? — питам аз. Оглеждам се за пореден път: свалени са даже електрическите ключове и осветителните тела. Нищо в това помещение не може да го свърже с кабинета, който посещавам толкова години вече. Търся по стените по-светли петна на местата, където знам, че висяха дипломи и снимки, но не откривам нищо. Върху стъклото на прозореца няма и помен от кръв.

— Да, госпожо — отвръща пазачът, като ми хвърля подозрителен поглед. — Мислех, че ви е известно нещо, което аз не знам. Защото този етаж е празен от месеци насам. Чака ремонт. Някаква агенция за търговия с недвижими имоти щяла да се нанася.

Не знам какво да кажа. Премигвам често, за да пропъдя сълзите на объркване и унижение, засланям лице с длан, та никой от двамата да не види израза му. Срамувам се и ме е страх с еднаква сила.

— Сигурна ли сте, че именно тази сграда търсите? — опитва се да бъде любезен пазачът.

Кимвам мълком, понеже нямам доверие на гласа си.

— Имате ли указател за наемателите долу? — намесва се Грей.

— Мисля, че да — отвръща пазачът. Сега изглежда неуверен, пристъпя от крак на крак, избягва да срещне погледа на Грей. Виждала съм подобно държане и преди. Нещо като объркване и притеснение обзема хората, когато се изправят пред човек, който явно не е с всичкия си.

Държи се на дистанция, докато вървим по коридора към асансьора. Съзнанието ми преценява различните алтернативи: сбъркан етаж, офис или сграда. Докторът е мъртъв. Някой е отнесъл тялото и почистил всичко останало. Или пък, както красноречиво се изрази Дру, някой се ебава с мене. От лицето на Грей не личи да обсъжда същите възможности като мен. Стиснал ме е за ръка така, сякаш го е страх да не търтя нанякъде.

Долу на партера пазачът връчва на Грей указателя на сградата. Забелязвам, че страниците са чисто нови. Името д-р Пол Браун липсва върху тях.

— Този указател има вид на съвсем нов — отбелязва Грей. — Кога е печатан?

Пазачът свива рамене.

— Новичък изглежда — съгласява се той, като наднича над рамото на Грей. — Може да се е преместил. Де да знам.

— Вие лично познавате ли го? — намесвам се аз. — Доктор Браун?

Той поклаща глава.

— Само че аз съм винаги нощна смяна. Пристигам по време, когато повечето кабинети са вече заключени. Всъщност никого не познавам от работещите в тази сграда.

Мъжът ме гледа вече със съжаление. Взема листче от чекмеджето и надрасква отгоре му име и номер.

— Някой да е изнасял нещо от тук през последните няколко часа? — питам аз, като полагам неимоверно усилие да не допусна истерични нотки в гласа си. Налагам върху лицето си маска на пълно спокойствие. Научила съм се в подобни моменти да скривам под спокойна повърхност бушуващите недра. Животните винаги прикриват своя страх или болест — природата не допуска безнаказани прояви на слабост.

— Не, не. Нищо подобно не е ставало тази вечер — отвръща мъжът, като ми подава листчето. — Това е номерът на дневния портиер. Той трябва да знае повече.

Грей му благодари и ние си тръгваме. Мълчим по пътя до колата — никой от двамата не знае какво да каже. Сядаме и продължаваме да мълчим известно време. Разглеждам таблото, понеже няма накъде другаде да насоча поглед. Не мога да се насиля да погледна Грей в очите.

— Не съм го измислила този доктор — обаждам се най-накрая аз. — Нито пък случилото се при него днес.

— Знам — отвръща Грей малко прибързано. Навярно иска да ме успокои. Отпуска длан върху бедрото ми. Когато намирам сили да срещна погледа му, съзирам в него любов. Това кара мускулите по гърба ми да се отпуснат, а дишането — да се успокои.

— Видях я — казвам аз, спомнила си този образ и цяла потръпваща. — Видях Офелия.

Тревогата вече се е настанила във всяка гънка от лицето му.

— Видяла си някого — отвръща той. — В ужаса на момента въображението ти си прави шеги с теб.

— Виждала съм я и преди това на едно парти и на улицата. Само че тогава не можах да я позная.

Той мести ръка от крака върху рамото ми и леко ме стиска.

— Какво говориш, Ани? Ти самата си Офелия. Тя не е някаква различна личност.

— Знам — сопвам се аз.

— Какви ги говориш тогава?

Поемам дълбоко дъх.

— Нищо, не знам.

— Нямаше прах по рамката на прозореца — отбелязва той, като променя темата. Не иска да говорим за Офелия. Иска да боравим с факти, с емпирични дадености, а не с духове и халюцинации. — Ако помещението е било празно седмици наред, щеше да има прах.

— Така ли? — възкликвам аз, усетила надеждата да разхлабва малко скобата около гърдите ми. — Какво ще рече това?

— Би могло да означава, че там е станало нещо днес, а след това някой е изнесъл мебелите и е почистил основно. — Грей издиша шумно. Дали вярва на думите си, или ги казва, за да ме успокои? Не знам и не питам.

Както и да е, сещам се какво мисли той. Иска да му позволя да се срещне с доктора. Но аз никога не съм допускала това. Не искам сегашният ми щастлив домашен живот да се докосва по какъвто и да било начин до кошмара на миналото ми. А може би точно в това се състои цялата ми глупост: да повярвам, че е възможно да разделя отделните си части, да предпазя личността, която съм днес, от пагубното влияние на онази, която съм била… особено предвид обстоятелството, че сегашната ми личност е измислена, създадена, с цел да избягам от собственото си сърце, от миналото и делата си.

Ти ми принадлежиш. Но не гласа на Марлоу чувам сега. Този е на Офелия.

25

Те стоят на пътя в дъжд и пек, в буря и гръм, вдигнали плакати с образи на своите дъщери, сестри, майки и скандират: „Убиец! Убиец! Убиец!“ Внимават да остават в чертите на общинския път. В повечето случаи не са склонни към насилие. Независимо от това, полицията би могла да разпръсне групата, наречена „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, но не го прави. Жителите на нашия нов град не проявяват особена симпатия към Франк. Нито пък полицията.

Виждам ги, когато тръгвам за училище сутрин, и обикновено когато се прибирам привечер. Те изглежда действат на смени, едни и същи десет или петнайсет души, които заемат местата си на пътя, точно срещу нашата ферма. На два пъти виждам Джанет Паркър, която изглежда още по-изпита и сбръчкана, отколкото бе онзи път пред караваната. Мъката и болката я изяждат и тя постепенно изчезва. Всеки път, когато я видя, си спомням за дъщерята, пусната от Франк в мътната вода.

Тук е и някакъв мъж, баща на една от жертвите на Франк, който има вид като да е пъхнал пръст в електрически контакт всеки път, когато го съзре. Внезапно се превръща от отпуснат и уморен човечец в напрегнато от омраза и гняв желязно тяло. Той започва да крещи и да сипе мръсотии.

Сутринта, след като бях наблюдавала Франк да товари неидентифицирания предмет в колата си, Гневният Мъж (както бях започнала да го наричам в мислите си) направи опит да ни замери с камък, но останалите от групата го възпряха. Той припадна в ръцете на някаква жена.

— Тези хора трябва да се махнат — казва мама същата сутрин, подразнена от тяхната скръб и страдание. Тя ме кара на училище, а редом е седнал Марлоу. — Франк дори го няма в колата. Защо им е да хвърлят камъни по нас?

— Иска да отмъсти — обажда се Марлоу. Всички впиваме поглед в огледалцето за обратно гледане.

— Иска да отмъсти на неподходящи хора — заявява майка ми. Дори да си спомня за признатото пред мен относно Франк, с нищо не го показва. Даже не съм си направила труда да й кажа какво съм видяла през нощта, защото няма да повярва и най-вероятно моментално ще го изпее пред Франк. Страхът се е притаил в мен като огромен камък, чиято тежест не ми позволява да ходя изправена. Спомням си я в употребяваната булчинска рокля да пърха наоколо като някаква Пепеляшка, с убеждението, че никой не забелязва опърпания подгъв или дупките от цигари — историята на нейния живот.

През целия този ден аз минавам от час в час, без да участвам, без да чувам какво ми се говори. Имам усещането, че съм напуснала рамките на нормалния живот, че условията, при които съществувам, до такава степен ме отделят от всички останали, че вече съм лишена от средства за общуване с този свят. Може би тогава именно започва процесът на отчуждение или алиенация, както го наричат. Нищо вече не ми изглежда истинско. Навсякъде се стеле мъгла. Тази промяна трябва да е била очевидна, тъй като мнозина от онези, които ме тормозят заради Франк, започват да ме избягват. Учителят ми по обществени науки ме кара да остана след часовете и ме разпитва за домашните условия. Всичко наред ли е? Признавам, че не те познавам достатъчно добре, Офелия, но напоследък наистина не приличаш на себе си. Обажда се на майка ми — сам ми го казва, — за да я информира относно катастрофалния спад в оценките ми, но тя не реагира. Учителят ти по английски от предишното училище съобщава, че си била изключително талантлива в съчиненията, че си прочела невероятно много за момиче на твоята възраст. Тук не ставаме свидетели на нищо подобно, Офелия. Можем ли да ти помогнем по някакъв начин? Той е видимо загрижен, та сърце не ми дава да му кажа, че никой не го е еня нито за мен, нито за оценките ми.

Това е друг от моментите, за които често си мисля. Този учител ми подаваше приятелска ръка и ако я бях поела, може би животът ми не би продължил да следва смъртоносната крива на своето развитие. Но вече съм отишла твърде далеч, прекалено много съм се отчуждила от света, за да съм в състояние да разпозная щастливата възможност за избавление, когато я съзра.

Когато слизам от автобуса този следобед, аз прекосявам незабавно пътя, за да не се натъкна на протестиращите. Трябва да призная, че обикновено не ме закачат. Вероятно са разпознали нещастната жертва в мое лице, изоставена безпомощна на същия произвол, от който са пострадали те самите. Неизменно ми хвърлят по някой изпълнен със съжаление или подозрение поглед, когато тръгвам или се връщам от училище. Днес виждам Джанет Паркър, която гледа насам. Тя бавно вдига към устните си чашка кафе. Отклонявам поглед от нея и съзирам застаналия редом Марлоу. Сякаш шепне нещо в ухото й. Бързо се извръщам и, забила поглед пред себе си, поемам по дългата отсечка до входа на къщата.

Грей Пуърс16 не е от хората, които грешат често. С подобно име изглежда просто невъзможно да се окаже неправ в което и да било отношение. Отива му да се прокрадва в телефонни кабини, да блести в геройски доспехи, да спасява човечеството — това фактически не е много далеч от онова, което в действителност върши. Но що се отнася до детектив Харисън, допуска грешка. Грей го преценява като незначителен селски полицай, корумпиран и не особено умен, който дебне да удари голямата печалба. А сам винаги казва, че няма по-голяма грешка в едно сражение от тази, да подцениш своя противник. И си е точно така.

Правя се на ни лук яла, ни лук мирисала, макар главата ми да бръмчи от последните събития. Изигравам цял театър за Виктория, която се устремява към мен, забелязала, че я чакам край колата след училище. Притискам я силно, докато започва да се усуква в обятията ми и да се кикоти високо:

— Мами, ще ме смачкаш на пихтия!

В колата разправя надълго и широко за принцеси и замъци, страхотни образи от рисувани филми, бургери и пържени картофи, както и за огромното й легло в дома на Дру и Вивиан. Като я слушам, започвам да забравям мрачните образи на Саймън Бригс, мъжа от плажа или заклания психоаналитик. Искам да участвам в радостта на своята щерка. Но не мога. Сигурна съм, че тя долавя това, защото ентусиазмът й стихва и тя спира повествованието.

Вероятно по същото време, докато возя Виктория към къщи, детектив Харисън прави онези асоциации, до които Грей е убеден, че не може да достигне. Има нещо, което може да свърже Ани Фаулър с Офелия Марч. И то трябва да е съвсем очевидно, след като е самият Грей. Статиите, в които се ровех, за да търся път към черните полета на своето съзнание, са горе-долу същите, с които се запознава Харисън в процеса на разучаване на личността Грей Пауърс. Естествено, има цял куп материали, свързани с военната кариера на Грей като високо декориран офицер от Специалните части на Морската пехота, а също и такива, посветени на „Пауърс и Паурс“, както и на дейността на подобни фирми по принцип. Но с малко упоритост детективът попада и на следната статия:

Полицаят би могъл да мине метър и тази статия, но не и снимката на самата Офелия, която мигом разпознава. И вече не му е трудно да научи всичко за моето грозно минало.

Може би причината е изчезването (смъртта? убийството?) на моя (въображаем?) психоаналитик или обстоятелството, че усещам дъха на Харисън върху врата си. А може би се крие, както твърди моят доктор, в това, че вече съм готова да се изправя лице в лице срещу обстоятелства, останали дълбоко заровени в моето подсъзнание. Каквато и да е причината, отделните проблясъци, които съм имала, подобните на сънувани образи започват да се навързват едни с друг. Празнотите започват да се изпълват.

То не е толкова драматично, колкото съм си представяла, това завръщане на моето отдавна забравено минало. Очаквах да бъда сразена, да легна в постелята абсолютно безпомощна и омаломощена, докато спомените минават през съзнанието ми като подивели коне. Но то повече прилича на отново гледан черно-бял филм на ужасите, видян за първи път в детските години: образите са познати, но прекалено зърнести и лишени от сила, за да бъдат истински плашещи.

След като слагам Виктория да си легне първата вечер, започвам да си спомням. Затъквам небесносините завивки под телцето й, а после оставам край нея, докато се унесе в безметежен сън, гледам нежното движение на гърдите, докато диша. Когато се надигам безшумно и понечвам да изляза, чувам сънен гласец: „Искам си бебето.“ Откривам Клод на пода и го полагам редом с нея, но тя вече спи дълбоко. Докато напускам стаята, чувам гласа на Джанет Паркър, който кънти с непреодолима сила в ушите ми. Стигнала собствената си стая, съзнанието ми е отнесено далеч назад, в места, останали недосегаеми за мен цяла вечност.

Виждам Марлоу да излиза от къщи същата вечер. Нахлузил е слушалки на главата си и изчезва между дърветата. Както обикновено, Франк го няма, а мама е изпаднала във вцепенение пред телевизора. Не си ли задаваш въпроса къде ходи Франк нощем? — пита Марлоу. — Ходи на лов. Проследявам го без усилие. Виждам масивната му фигура да напредва бързо между дърветата. Във въздуха долавям лютивия дим от цигарата му.

Върви страшно дълго и страшно бързо. Вече не ми се вярва, че ще успея да го следвам. Докато реши да спре, аз съм останала без дъх и цяла плувнала в пот. Комарите си устройват истински пир по врата и глезените ми.

Стига до някакво поточе и нагазва в него. През дърветата съзирам каравана, поставена върху бетонни блокчета, ръждиво съоръжение, подобно на онова, в което самите ние живяхме с мама. Отваря вратата и хлътва вътре. Забелязвам светлина. Стоя в тъмното и не знам да продължа ли, или да се връщам назад. Понечвам да приближа караваната, когато той се появява отново. Връща се край поточето и кляка на брега. Вперва поглед във водата, сякаш се наслаждава на собственото си отражение. Приближавам го.

Отначало си мисля, че ми се подиграва. Смее ми се заради това че съм го проследила. Чак когато идвам съвсем близо, разбирам, че плаче. При това цялото му тяло трепери. Не зная какво да правя. Стоя и го наблюдавам не знам колко време. Слушам хлипането му, а над главите ни на три пъти буха бухал, три жабока огласят с крякането си околността.

— Марлоу — тихо го викам най-подир.

Той не трепва при звука от моя глас и аз си мисля, че може би не ме чува, понеже тътенът от музиката на някой състав го заглушава напълно.

— Трябва да се измъкнем оттук — обажда се той със задавен до шепот глас. — Всичко започва отначало. И ти видя. Сигурен съм в това.

Изпитвам силно желание да хукна надалеч от него, макар никой да не ме е карал насила да го следвам до това място. Или пък съм просто шаран, а той, рибарят, си играе с мене както си ще, придръпва и отпуска кордата, докато аз, глупава и наивна, дори не усещам забитата в бузата кука?

— Ти му помогна — отвръщам аз. Обърнатият към мен гръб не потрепва. — Коя бе тя?

Сега той се изправя, пристъпва към мен и ме хваща за раменете.

— Има ли някакво значение коя е? — съска той. — Сега ясно ли ти е?

В този момент прозрях в него. Видях кой е. Затова не мога да простя на Офелия. Тя бе наясно.

— Готова съм — казвам аз.

Лицето му се променя отново. Бяло е като отрязък от луната.

— Сигурна ли си?

— Да. — И бях.

Той ме въвежда в караваната. Там има кухня и малка тоалетна. Тя не действа. Няма ток или вода. Осветлението е на акумулатори. Разпознавам завивките, чиниите и тенджерите от старата ни каравана. Масата е цяла затрупана с книги и тетрадки на Марлоу.

— Що за място е това?

— Открих го по време на една разходка, още като пристигнахме. Изоставено и скапано. Непрекъснато го поправям. Понякога преспивам. Тук може да се живее, нали разбираш. Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара. Той не го знае. Никой не го знае.

Хваща ме за ръка и ме води към леглото, като изключва малките пластмасови лампи, докато вървим. Вече не виждам лицето му. Благодарна съм за това, че тъмнината е така пълна. Чувам единствено неговия глас, усещам само топлината на тялото му до моето. Обсъждаме онова, което предстои да направим. Не звучи реално. Всичко това е някакъв сън.

Когато идвам на себе си, седнала върху ръба на леглото, дъщеря ми продължава да спи в другия край на коридора. Изтекъл е цял час. Чувствам се съсипана и слаба. Не съм сигурна дали искам да си спомня забравените неща. Но вече знам, че спомените ще се върнат неотвратими като телата на мъртвите при Страшния съд.

26

В музиката фугата е действие, при което различни тонове се съчетават, с цел да развият обща тема. Гласовете се преплитат едни в други, всеки допълва останалите, за да създадат заедно многопластова, но единна част от цялата композиция. В психологията същият термин се свързва с разпадане на личността, пристъпи на амнезия или объркване, обща потиснатост и обикновено е следствие от дълбока емоционална или психическа травма. Не съм надарена в никаква степен в музикално отношение, но познавам до болка фугата. Поне така казват.

Но това не е никаква фуга, това най-последно бягство от самата себе си. За първи път в живота знам с положителност коя съм и какво трябва да сторя. Това е целенасочено бягство, с цел да предпазя дъщеря си от ефекта на сторени от мен самата грешки, да я предпазя от жената, която съм била. Ако не успея да го направя, по-добре да кара нататък без мене.

Корабът е започнал да се клати страховито и аз съм се вкопчила в парапета край стената, докато се връщам назад в каютата. Вятърът вие с незнайна сила и аз си мисля за Дакс и малката му лодка: дали ще оцелее в огромния океан, ако реши да се върне за мене. В стомаха ми бушува истинска революция и едва се сдържам да не повърна, докато влизам в каютата и затварям вратата зад себе си. Отново клякам в тясното триъгълно пространство, което ще се образува при отваряне на вратата. Слушам воя на вятъра и грохота на разбунтуваните вълни.

Не след дълго дочувам бумтене на мощен двигател, а после стъпки по палубата отгоре. Изваждам пистолета от колана и неговата тежест в дланта ме успокоява. Обзета съм от всепоглъщащо усещане за облекчение, нещо като еуфорията, която ме залива след края на мигренен пристъп, когато настъпва онази чудотворна лекота, заела мястото на непоносимата болка. Не е лошо да си отново Офелия и се изправиш пред нещата, които Ани в никакъв случай не би могла да понесе. Спомените са се върнали по местата си. Знам всичко. Не че съм горда от това знание, но поне съм отново цяла.

Грей е този, който ми дава името Ани Фаулър. Някой от компанията му се погрижи за документите ми — шофьорска книжка, паспорт, социална карта, — та да мога да се подвизавам по света под чуждо име. Но аз направих от Ани нещо, което Офелия винаги е мечтала да бъде: съпруга и майка с голяма къща и хубаво дете, със съпруг, който я обожава — човек съвършено различен от собствената й майка. Миналото на Ани не е белязано от срам или съжаление, тя не е преследвана от спомена за неща, които е сторила, или за такива, които са сторени на нея самата. Превърнах се в Ани — богата и облагодетелствана, зависима от Грей като опора, зависима от Виктория като смисъл в живота. Също като всички останали, и аз изоставям Офелия, оставям я да изгори в бушуващите пламъци.

Докато тежките стъпки приближават, аз се радвам на нейното завръщане. Тя е толкова много неща, които Ани не може да бъде. Тя е темпераментна, докато Ани е уравновесена. Офелия е изпълнена с ярост, докато Ани е вцепенена от страх. И за разлика от Ани, любящата съпруга и грижовна майка, принцесата на богатските квартали, Офелия Марч е студена като камък убийца.

Вече отварят вратите с ритник. Повече от един човек има в коридора и проверяват каютите една по една. Не знам колцина са, нито колко каюти има още преди моята. Но съм готова.

Когато ритват моята врата и тя литва към стената, аз изчаквам да се затвори отново, преди да открия огън. Мъжете са двама. И двамата носят маски, очила, предпазни жилетки. Улучвам единия в рамото и той надава вик на ужасяваща болка. Вторият получава куршум в жилетката и ударът го запраща в стената. Излитам от помещението, но в коридора ме изненадват още двама. Те на бърза ръка ме обезоръжават и връзват ръцете ми. На главата нахлузват тежка качулка. Всичко става с такава бързина, че се намирам в пълен мрак, преди да осъзная какво точно ме е сполетяло. Чувам тъп удар и в мозъка ми блясват светкавици. Преди да загубя съзнание, имам достатъчно време, за да помисля дали в случващото се има нещо повече от онова, което съм очаквала. Виждам образа на дъщеря си, а после нищо.

Да се отнеме живот не е голяма философия. Или поне не е толкова трудно, колкото може да си помисли човек. Ще се намерят хора, според които не съм била на себе си, загубила съм била връзка с действителността и самата себе си в нощта, когато стигам до това заключение. Но не съм много сигурна, че е точно така. В спомените си го правя с желание. Разбира се, аз само оставям вратата отворена. Но и това е напълно достатъчно, нали?

Не си спомням да съм усетила нищо особено по-малко от седмица след онази нощ в гората, докато вървя към тези врати, за да ги оставя широко отворени. Вървя като сомнамбул.

Марлоу ми е казал да изчакам цялата къща да утихне и да отида при входната врата в полунощ. Не се плаша нито от дългия път, нито от поставената ми задача. И когато оставям вратата отворена, преди да отида край оградата, където трябва да изчакам Марлоу, не изпитвам нито възбуда, нито страх — нищо. Само празнота. Даже когато една черна лека кола ме отминава със загасени светлини, бавна и смъртоносна като акула в тъмни води, аз просто приемам това обстоятелство за сведение.

Всички светлини във и около къщата са загасени, а над цялата околност тежи плътният покров на мълчанието. Даже лекият шум от моите стъпки го осквернява. Конете започват да се възбуждат в боксовете си. Чувам ги да се раздвижват и пръхтят шумно. Марлоу не се вижда никакъв. Черната кола, марка „Линкълн“, собственост на един от протестиращите, е паркирана край хамбара, а изстиващият й двигател издава едва чуто пукане.

Нещо в този звук ме връща към реалността на онова, което се готвим да извършим. Имам усещането, че току-що са ме събудили от дълбок сън. В този миг съзирам неравна оранжева светлина в прозорците, които са били тъмни миг по-рано. Миризма на горящо дърво започва да пълни въздуха. Втурвам се към къщата с натежали и неумели, също като направени от глина крака, а тя си остава все така далечна и недостижима. Когато влетявам през входната врата, въздухът вече е натежал от пушек.

— Мами! — крещя аз, като се хващам за парапета и скачам нагоре по стълбите. Затулвам с длан устата и носа си, но димът е коварен, люти ми в очите, задавя гърлото. Докато стигна горната площадка, вече се давя в кашлица, а главата ми олеква.

Намирам майка си сама в леглото, потънала в мъртвешки сън, безучастна към онова, което става наоколо. Не знам какво съм си мислила по повод нейната по-нататъшна съдба, но нямам никакво намерение да я оставя да умре тук. Разтърсвам я, но не успявам да я събудя. Най-подир я свличам от леглото, за да се стовари отгоре ми с цялата си тежест.

— Какво става? — мърмори тя.

— Пожар! — крещя аз и се мъча да я помъкна към изхода. — Къде е Франк?

Но тя не ме чува.

— Офелия — фъфли моята майка, — остави ме да спя.

Измъквам я в коридора, където през пушека съзирам две тръгнали по стълбището фигури. Едната е висока и слаба, а другата — значително по-ниска, но затова пък с пушка в ръце. По-високият е Франк, може би тръгнал за майка ми. Къде се е губил досега, представа нямам. Спрял е посред стълбите и се е извърнал назад към другия. Приближавам и го разпознавам. Има нещо диво в изражението на Джанет Паркър, отчаяно и толкова печално. Хич не я интересува какво се случва с нея — казвам си аз. Тялото й е напрегнато, сякаш е мобилизирала енергията на всеки негов мускул, та да задържи пушката насочена.

— Правите грешка, госпожо — обажда се Франк с увещаващ глас. Вдигнал е ръка, сякаш да улови с нея очаквания куршум. Погледът му попада върху нас.

Сцената отрезвява майка ми в известна степен.

— Какво става? — пита тя, омагьосана от алкохола и напълно лишена от сили. — Какво става тук, Франк?

— Оставете жена ми и нейната дъщеря да напуснат къщата — обажда се той. — Те нямат нищо общо с цялата работа.

Остър звук се разнася зад гърба ни. Посипва се стъкло. Мама изписква тихичко.

— Нека си вървят — повтаря Франк. — Те нямат абсолютно нищо общо с каквото и да било.

Джанет Паркър кимва към нас, без да ни вижда, и аз помъквам мама надолу по стълбите.

— Какво правиш ти? — крясва майка ми, докато минаваме покрай Франк. Протяга ръце към него и той я прегръща, а сетне я отблъсква и заповядва:

— Върви!

В този момент проумявам, че те наистина се обичат и тази мисъл ме поразява като гръм. Винаги са били за мене двама болни, увредени хора, сключили налудничав съюз. През ум не ми е минавала възможността наистина да изпитват нещо един към друг.

— Едничката ми утеха бе мисълта, че той ще умре заради стореното — крещи Джанет Паркър, когато стигаме до края на стълбите. Същото каза и при караваната първия път.

— Не съм убил детето ви, госпожо. Никого не съм убивал. Кълна ви се. — Толкова искрен звучи. Почти му вярвам.

— Франк — крещи мама, докато я мъкна навън и надалеч от къщата. Пламъците вече излитат от покрива, а в този миг прозорецът на собствената ми стая избухва и посипва земята отдолу със стъклен дъжд. Стоя като закопана и не вярвам на очите си. Къщата гори. Къде е Марлоу?

Майка ми се изтръгва от мене и побягва. Подгонвам я, но тя успява да се шмугне обратно в къщата, преди да я настигна. Чувам я да пищи, страховит вой на протест, и заставам зад нея точно в момента, когато гръдният кош на Франк се пръсва, разкъсан от куршума на Джанет Паркър. Той се завърта около себе си, сякаш е променил първоначалното решение да си тръгне от нея. Сетне пада тежко в цял ръст и се плъзва по стъпалата като талпа.

Поглеждам нагоре към Джанет Паркър и за пръв път я виждам да се усмихва. Захапва дулото и натиска спусъка. Пред очите ми лумва пурпурен облак.

Мама вие през цялото време, докато я тегля надалеч от тялото на Франк и през вратата навън. Избухват още два прозореца от втория етаж. Тя се тръшва на земята, обляна в сълзи, а пожарът бушува все по-яростно. Стоя изправена до нея, светът сякаш е пуснал на воля целия си запас от звуци, а почвата се изплъзва изпод краката ми, завива ми се свят. Разкъсват ме чувства на съжаление и страх. Какво направихме? Господи, какво направихме?! Видяното променя нещо в мен, също като единствен червен чорап в бяло пране. Целият ми живот придобива нова окраска.

И сега го виждам, застанал до хамбара, просто още една сянка в мрака, облизвана от оранжевите отблясъци на пламъците. Може би плаче, може би се смее. Не знам. Не мога да видя лицето му. Това е особеното при Марлоу: човек никога не може да види лицето му. Отивам към него, все едно ме е викал. Той е режисирал действията на всички ни. Ние до един изпълняваме съвършено своите роли. В това е неговият талант.

Сядам в линкълна и го гледам как се настанява зад кормилото. Хвърля поглед към мен, докато пали двигателя, но не промълвява и дума през цялата дълга алея към пътя. Майка ми дори не вдига глава от земята — така и не разбира, че съм си тръгнала.

— Да не ти е зле? — Това е Грей, застанал на прага на стаята.

Аз седя върху ръба на леглото в тъмното и се взирам към стената, сякаш спомените ми се прожектират върху нея.

— Нищо ми няма. Просто съм уморена.

Не искам да споделям спомените с него. И аз не знам защо.

— Виж какво — обажда се той. — Ще разберем какво точно се случва и ще сложим един път завинаги край на тази работа.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще се срещна с Харисън, ще разбера какво иска и ще му го дам.

Идва да седне до мен и хваща ръцете ми в своите. Казаното от него ме изненадва. Звучи като акт на отчаяние. Никак не му отива. „Винаги действай от позиция на силата.“ Това е неговото неизменно мото, откакто го познавам. А сега сякаш вдига бяло знаме.

— Кой е ходил при баща ти, кой е бил онзи от плажа, какво се е случило с лекаря ти… това са все неизвестни. Може би имаш право. Може всичко това да са елементи от една и съща игра. Не знам. Но Харисън представлява заплаха, с която можем да се преборим. Плащаме — и чупката. Кой знае? Може и всичко останало да ни се махне от главата.

Усещам полъх на надежда: пишем чек и всичко приключва. Аз си продължавам като Ани Пауърс, а Офелия се връща в мрака, където й е мястото. Може пък да се окаже толкова лесно.

— Добре — съгласявам се аз.

— Скоро ще се върна — обещава Грей, целува ме по устните, а аз протягам ръце и се притискам силно към него. Той излиза и стъпките му се чуват надолу по стълбите, а после гледам как колата му тръгва по алеята. Скачам енергично и грабвам моите ключове.

— Излизам за минутка — казвам на Есперанса, докато минавам край дневната на път за гаража. — И Грей е навън.

— Вече е късно — отбелязва тя.

— Няма да се бавя. Виктория спи.

Не чувам какво мърмори, докато излизам. В края на нашата улица виждам стоповете на Грей, който завива наляво. Следвам го. И аз не знам защо.

27

— Повечето време го нямаше — казва Грей за своя баща. — А когато си е у дома, по-добре да го няма. Навъсен и мълчалив, вперил поглед в телевизора, или пък сърдит на майка ми заради нещо, което е купила или направила в негово отсъствие. А аз кръжа наоколо — жадувам и ме е страх от неговото внимание. От време на време получавам потупване по гърба или пък ходим да хвърляме топка, или строим къща в клоните на някое дърво — неща, които бащи и синове могат да опитат да правят заедно. Но никога не се получава като хората. Все се прибираме с усещането, че сме се провалили по някакъв трудноопределим критерий. Просто няма връзка помежду ни. Никаква.

Той често пъти ми разправя подобни неща, дори когато мисли, че не го чувам или че не ми пука. Седи в стаята ми в Психиатричната болница на Ню Джърси, където ме е настанил под името Ани Фаулър, и приказва. Аз се взирам в пространството и не реагирам. Не че съм изпаднала в пълна апатия, но сякаш нямам желание за живот. Не говоря, почти не ям и през цялото време гледам през прозореца как падат листата на дърветата, а отгоре минават облаци. Нямам представа защо си губи времето в приказки пред мене, една непозната. Какво иска той? Защо просто не ме зареже тук?

— Мама пък бе толкова печална. През цялото време. Сега си давам сметка, че е била клинично болна. Депресия. Но в ония времена бе просто лишена от подкрепа, както и от съзнанието за това, че се нуждае от лечение. Така и не се оправи след загубата на дъщерята, моята сестра, която не познавам. Мисля, че и баща ми не можа да се оправи. Сигурно така се случва с всички деца на семейство, което е загубило друго дете. Не можеш да намериш точното си място.

Той говори и говори часове наред, сякаш цял живот е трупал думи в съзнанието си, за да ги излее необезпокояван пред гарантиран мълчаливец като мен. Може би в известен смисъл и аз съм за него първи сигурен пристан, някой, който не може да го съди заради греховете му или загубата на вяра.

— След гимназията постъпих във флота. Всички бяха доволни и горди с мен. А пък аз исках просто да им избягам. Мислех си, че точно това трябва да сторя. Нали и баща ми го бе направил навремето. Представа нямах с какво точно се захващам. Ни най-малка. Може би приличам повече на мама, отколкото на баща си. Не бях замесен с подходяща мая за нещата, които ми предстояха.

Установявам, че го слушам внимателно, макар по онова време да го ненавиждам. Метър и осемдесет мускулна маса, белези и тежък поглед. Намирам го грозен, с недодялани устни и чело. Издава остра миризма на сапун, а понякога и на алкохол. Не мога да реша спасил ли ме е този човек, или ме е унищожил напълно. Уби Марлоу, моята първа любов. Измъкна ме от лапите на един убиец, доведе ме в болницата и идва при мен всеки ден, носи книги и списания, бонбони и дребни подаръци, които образуват непипнати все по-голяма купчина в шкафа до банята.

Разказва ми как след края на първата война в Залива бил освободен с почести и отличия от военноморските „Тюлени“17. Напуска бесен и лишен от илюзии по отношение на военните и самото правителство. Бесен на баща си, който го е насочил към чужда на природата му кариера, бесен и на себе си, защото не умее нищо друго на този свят. Мести се от Флорида в Ню Йорк, пие прекалено много, свършва по някоя и друга работа, дето не е много за приказки, но пасва на квалификацията му.

— Виждал съм и съм вършил някои наистина гнусни неща — признава той. — Те нямаха никакво значение или смисъл. Никога от злото не може да произтече добро, поне доколкото аз знам. Гадеше ми се от всичко още тогава. Представа нямах какво ще правя през остатъка от живота си. Колко дълго бих издържал натрупания върху мене товар.

Приемам да бъда настанена в болница, както и да ми сменят името, понеже не виждам никакъв друг изход. Това — или затвор. Нямам къде другаде да отида. Знам, че не мога да очаквам помощ от родителите си. Но най-вече искам да се освободя един път завинаги от Офелия и нещата, които е извършила, доколкото ги помня поне. В това отношение си приличаме с Грей. И двамата искаме да се справим с едно минало, което си е изглеждало съвсем наред някога, но изпъква като чудовищна грешка в светлината на съвремието.

— Когато те намерих, помислих, че може ти да се окажеш онази, която превръща всичко погрешно в правилно — казва той една вечер, около месец след постъпването ми в болницата. — Реших, че ако се справя при тебе, това би оправдало в известен смисъл досегашните ми грешки.

— Глупости — отвръщам аз за първи път. Не искам да бъда негова индулгенция. Не желая да ставам онази, която ще му оправя бакиите. — Така не става в живота. Той не е кантар.

— Не е ли? — пита моят гост, като се изправя в стола, върху който се е отпуснал от сума време. — Тогава как се оправяме след всяка своя грешка?

— Не се оправяме — казвам аз и го поглеждам в лицето също за първи път.

Той се обляга назад и се засмива безрадостно.

— Значи линеем, изпълнени от съжаления чак до самата си смърт?

— Сигурно това и заслужаваме — казвам аз и отново го загърбвам.

Той изчаква малко и казва:

— Надявам се да грешиш.

Старая се да карам достатъчно далеч от Грей, за да не ме забележи, и не чак толкова, че да го загубя от очи. Задачата не е толкова лесна, колкото изглежда. Хората като Грей инстинктивно усещат, когато ги следят. Може би защото най-често те самите са преследвачите. За да можеш, трябва да си го правил. И, разбира се, ако забележи колата ми в огледалцето, веднага ще усети, че е моята. Нямам представа как бих обяснила поведението си, след като сама не знам защо правя всичко това.

Той кара бързо, излиза от нашия път и се включва в магистралата. Не спира при полицейския участък. Тръгнал е към града, което ми се струва странно. През ум не ми е минавало да го питам откъде знае адреса на Харисън. Той си има начини.

— Попаднах в някакъв бар една вечер. Викат му „Центъра на Бейрут“. Знаеш ли го? — пита веднъж Грей в болницата. Нашите отношения са доста по-приятелски от по-рано, обаче аз замълчавам. Почти винаги го правя и ми се струва, че той не се засяга от това. Знае, че го слушам.

— Истинска бърлога, най-долната дупка, която можеш да си представиш — кочина. Често пиех там. Свирам се в някой ъгъл и така се наливам, че едва се добирам после до апартамента си на Първо авеню. Не го правех всяка вечер — само когато не мога да заспя и всичко ми дойде до гуша. Мама почина от мозъчен удар малко след уволнението ми. Обвинявах баща си за това. Почти за всичко обвинявах него. Понякога гневът ми причиняваше физическа болка. Изпитвала ли си подобно нещо?

Да, изпитвала съм, и то през по-голямата част от живота си. Но не го казвам. Тази вечер е донесъл цветя, Маргаритки, ако не се лъжа, както и кутия с шоколадови понички. Всичко това стои недокоснато върху масичка край леглото.

— Както и да е, седя си аз в моя ъгъл онази вечер, захапал здравата вече, когато някакъв стар рокер, цял в татуировки и валма сиви коси, придърпва стол към моята маса.

Чувам Грей да се размърдва на мястото си.

— Казвам му, че не ми трябва компания, а той вика, че и той не търсел такава. Търсел дъщеря си. Някакъв общ приятел му казал, че аз мога да помогна.

Обръщам се да погледна Грей. Седи върху същия стол, който използва вече от месец насам. Вдигнал е крака на прозоречната рамка, а главата му е отпусната назад така, сякаш говори на тавана. Носи джинси и черен пуловер, а краката му са обути в армейски боти. Якето му, износена памучна дреха, се търкаля край долния край на леглото. На шията личи дълбок белег, ръцете му са огромни и корави като речни камъни.

Имам усещането, че го виждам за първи път тази вечер. Отвън вали и ледените снежинки блещукат под светлината на уличните лампи, докосват стъклото на прозореца като студени пръсти. Виждам очертанията на могъщата му челюст, пълните устни, дебелите змии на мускулите по врата и раменете. Той откъсва поглед от тавана и ме фиксира със спокойни, сиви очи. Има нещо призрачно в този поглед.

Усеща, че е завладял вниманието ми и продължава:

— Възрастното копеле започва така: „Провалих се пред нея като баща по всички линии. Оставих я на вълците, така да се каже. Ако и сега не успея, нищо няма да ми остане в този живот. Разполагам с известна сума, ако вие имате нужното време и желание за работа. Нашият приятел разправя, че имате дарбата да намирате хора, които не искат да бъдат открити.“

— Това е баща ми — обаждам се аз, без да мога да повярвам.

— Казвам, че разполагам с време и искам да се заема с работата — продължава Грей. — Поръчва ми да се разправя с Марлоу Гиъри и да се погрижа за теб, каквото и да е имал предвид.

— Плати ли?

— В началото да, но не след дълго се сприятелихме и задачата стана за мене нещо повече от рутина.

— Знам. Искал си да изкупиш вината за предишните си грехове.

Той свива рамене.

— Донякъде е така.

Виждам колата на Грей да напуска магистралата преди изходите за центъра и да навлиза в бедняшките предградия. Следвам го по улиците на квартал, където уличните лампи са изпотрошени с камъни, а по входове и кръстовища се навъртат съмнителни фигури. Къщите са тъмни, но в прозорците мигат синкави светлинки от телевизионни екрани. Аз се държа на една пресечка зад него и го следвам по-скоро по инстинкт. Накъде е тръгнал? Хващам се на бас, че Харисън не може да живее тук.

Жилищният квартал отстъпва място на изоставен индустриален. Наоколо стърчат складове с виснали на пантите или липсващи порти. Магистралата минава сега над главите ни. Той завива и спира пред някакъв подлез. Спирам и аз. Виждам колата му през храсталаците на един празен участък. И двамата чакаме.

В този момент звъни телефонът ми. Виждам името на детектив Харисън, изписано върху дисплея. Гледам надписа и се питам за какъв бяс звъни на мене, след като ще се среща с Грей. Не отговарям. След миг чувам сигнал, който означава, че ми е оставил съобщение. Без да изпускам колата на Грей от очи, го прочитам: „Ето ти още поводи за размисъл — пише там. — Доколко познаваш съпруга си всъщност?“

Докато се гуша в тъмното и наблюдавам колата на Грей, край нея спира безшумно бяла камионетка.

Уместен въпрос, казвам си аз.

Прекарала съм в болницата повече от два месеца, когато, въз основа на някакви непонятни за мен критерии, решават, че мога да бъда изписана. Ако лекуващите ме доктори имаха някаква представа за това, коя съм аз в действителност, или за обстоятелството, че ме издирват в три щата, не го показват абсолютно с нищо. Скоро след това научавам, че съм настанена в това частно заведение по нареждане на Дру — то е собственост на негов познат.

Сутринта, в която Грей ме взема оттам, все още не си спомням много от сполетелите ме неща. Нощта на бягството ни с Марлоу е сведена до черна мъгла, низ от неясни образи. Смътно помня, че потърсих баща си за помощ. Всичко останало е като черна дупка, която ме разединява на дребни частици, щом се опитам да мисля по-упорито за тези събития. Лекарите заявяват, че съм получила амнезия, тъй като нищо по-добро не им идва наум. Като причина за нея сочат дълбока травма, оставена от ужасното ми детство и инцидента с убийството на моя пастрок. Обясняват ми, че съм оставила собственото Аз там, в миналото, преди да се кача в черната кола с Марлоу, и Офелия е престанала да съществува, за да освободи мястото си на едно друго момиче.

И коя съм аз сега? Този въпрос си задавам, докато Грей мъкне на рамо пълната с купени за мен неща торба през автоматичната бариера на паркинга. Ани Фаулър или Офелия Марч, или може би някоя съвършено различна от тях? Две и половина години от моя живот са отписани.

Сядам в черния шевролет и обгръщам тялото си с ръце. Треперя от студ. От страх. Когато напуснах ранчото на Франк Гиъри, бях на седемнайсет, почти осемнайсет. При излизането ми от болницата с Грей до двайсет и първия рожден ден остават три месеца.

Грей пуска отоплението и двамата оставаме известно време неподвижни и безмълвни. Уплашена съм. Не знам нито коя съм, нито какво ще правя занапред. Но не мога да си позволя да покажа своята слабост.

— Познавам една жена — започва Грей, — приятелка на баща ми. Ще те заведа при нея и тя ще ти помогне да се справиш с новите обстоятелства. Съгласна ли си?

— Къде е това?

— Флорида.

Погледът му е отправен напред, не към мене. Виждам едно мускулче да подскача върху челюстта му. Цяла се сгърчвам при мисълта, че ме изоставя. Спасил ме е и повече няма нужда от мен, за да се чувства по-добре. В някакъв момент по време на нашите срещи съм престанала да го мразя и съм видяла в него човека, който той е: първото добро същество в моя живот. А сега го губя.

Няколко седмици преди това Грей ми дава писмо от моя баща. Това ще бъде последната ни връзка за много време напред. Офелия е мъртва. Няма да има никакви телефонни обаждания или срещи. Тоест, почти както докато бе жива. Баща ми описва как Грей ни издирвал двамата с Марлоу в течение на две години, как дал всичко от себе си, за да ме открие.

Седнала в колата с Грей, аз се моля това да е истина. Само че не мога да измисля нито една причина, поради която да е така. Аз съм само едно объркано до немай-къде момиче, което не е в състояние да предложи нищо никому.

— Къде отиваш? — питам го, загледана във върховете на пръстите си, цяла настръхнала в очакване на отговора.

— Идвам с теб — казва той бързо, вперил поглед напред. Сетне добавя тихо: — Ако ме искаш.

Цяло море на облекчение ме залива. Вдигам поглед към него и той също извръща глава.

— Това усмивка ли е? — пита ме с тих смях.

— Може би — отвръщам аз, като я оставям да завземе цялото ми лице. Чак ме заболява от нея — толкова е продължителна.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш преди — отбелязва той и докосва бузата ми с пръсти. Допирът е изненадващо нежен. Поставям длан върху неговата и двамата оставаме така близо минута. В този миг той е най-красивият мъж, когото съм срещала някога.

— Какво ще правиш там? — питам аз.

— Баща ми има компания, която прави известно добро на този свят. Винаги ще се намери място за мене там.

Не мога да скрия изненадата си.

— Но нали каза, че не се разбирате?

Той кимва замислено. Ясно ми е, че не е стигнал лесно до това решение.

— Имали сме много тежки моменти — може да ги имаме и занапред, — но правим, каквото можем. Той се притече на помощ в нужда. На мен. И на теб.

По радиото Дейвид Боуи и Бинг Кросби редят тъжното коледно повествование за малкия барабанчик.

— Изглежда най-важно сега е да загърбя цялата тази омраза — казва неочаквано Грей, като се приближава до мен. — За да направя място за тебе — за нас двамата. Защото, я ме виж, четирийсетакът е на една ръка разстояние, а нямам ни дете, ни коте.

Целува ме и топлотата, любовта му се разстилат като мехлем по цялото ми тяло.

— Трябва да ти кажа нещо, Грей.

— Какво? — пита той, като отмята косите от лицето ми.

— Мисля, че съм бременна.

Би следвало да избухнат като шрапнел, но, колкото и да е странно, думите ми лягат мирно помежду ни. Той се взира в очите ми. Не мога да прочета мислите му. Тези сиви очи никога не издават нещо, което той не иска.

През прозореца се виждат купища мръсни коли из паркинга, целите в сняг и сол. Мисля си, че ще ме намрази заради любовта ми към Марлоу Гиъри, заради това дете в утробата ми, независимо от всичко, което е сторил за мен.

— Не съм била с никого другиго — казвам аз. Мразя гласа си заради нотките плач в него, мразя себе си заради сълзите, които извират някъде от самата ми същност. Затварям очи в последвалата тишина, а страните ми горят от срам. Усещам дланта му върху рамото си. Обръщам се към него, а той се надвесва над мен и ме целува отново. Протягам ръце, притискам се към него. Знам, че бих се удавила, ако го няма.

— Остави ме да се грижа за теб — казва той.

Това звучи като молба, като молитва дори. Кимам със скрито в рамото му лице. Не знам какво да кажа. Сетне той се отдръпва и пали колата. За момент има вид на донякъде объркан, притеснен сякаш от изобилието на емоции.

— Няма да я махна — обаждам се аз и обгръщам корема си с ръце. — Не зная пола на моето дете, но устата ми не би го нарекла „то“.

Виждам, че тялото му се напряга.

— През ум не би ми минало да искам подобно нещо — отвръща той. — Никога. — Почти шепне. Оставя кормилото и ме хваща за раменете.

— Чуй ме сега — започва той с такова чувство, че аз изхлипвам. — Ще се грижа за теб. — Винаги е бил толкова сдържан, така невъзмутим, че сега едва мога да позная седналия до мене мъж.

— Ще създам дом за тебе и това бебе. — Поглежда корема ми. — Каквото и да ми струва това. Каквото и да ми струва.

Караме два дена подред, за да пристигнем най-накрая в дома на Вивиан, разположен на плажа. По онова време те с Дру са още гаджета и двете живеем сами. Грей си взема апартамент под наем недалеч от нас. Иска да ми остави време да свикна със себе си, да свикна с него.

— Ще излизаме известно време заедно. Като всички нормални хора.

Вивиан ме приема в дома си и се отнася с мен като към собствена дъщеря. Готви ми и остава до късно, за да слуша приказките ми. Дарява ме с внимание, както никой друг не го е правил в моя живот. Докато вземам приемни изпити и започвам занятия в местния колеж, коремът ми набъбва. Излизам редовно с Грей. Най-щастливото време от живота ми.

Предполагам, че мнозина на мое място биха прекратили бременността. Но на мен дори и през ум не ми минава подобна възможност. Нито за секунда не съм приемала Виктория като дете на Марлоу Гиъри. Тя винаги е била моя и само моя.

Виждам Грей да излиза от колата с черна торба в ръка. Оставя я на земята и се обляга на автомобила. Имам усещането, че съм загубила и последната капка влага от тялото си. Масивен мъжага се подава от камионетката и бавно приближава Грей. Облечен е в дълъг черен шлифер, чиито поли се развяват зад него от вятъра. Огромната му глава е като циментирана към могъщи рамене. Размерите му са приблизително като на двоен хладилник.

Ръкуват се отривисто. Дори от това разстояние и въпреки мрака аз го познавам. Това е Саймън Бригс — мъжът, който издирва Офелия. Разменят по някоя дума. Виждам Грей да клати глава. Бригс вдига длани. По стойката му познавам, че Грей не е доволен. Най-накрая му подава торбата. Разменят още по някоя дума. След това Саймън Бригс се обръща и отива към камионетката.

Когато посяга да отвори вратата, виждам Грей да изважда от джоба пистолет. Ахвам приглушено и стискам волана с все сила. След единичен, безшумен изстрел главата на Бригс избухва в размазан червен облак и той рухва на земята. Грей приближава тялото, стреля още един път, вдига торбата и се връща спокойно при колата си. Потегля така бавно, сякаш току-що е спрял за пакет цигари и сега продължава към къщи.

Оставам известно време в същото положение, за да осмисля видяното. Мъча се да намеря отговор на въпроса, защо му е на Грей да убива Саймън Бригс на това забравено от Бога място и стигам до единственото смислено решение: Грей си е уредил среща, за да купи мълчанието му, но е решил, че всъщност Бригс е по-безопасен мъртъв, отколкото богат. Не би споделил с мен решението си, не би ме направил съучастница. Изпитвам нещо като облекчение, но това чувство не е пълно. Потръпващите ръце не спират да ме подсещат: Доколко познаваш съпруга си всъщност?

Двамата с Грей се женим, преди да се роди Виктория. Мисля, че се влюбих в него на оня болничен паркинг, когато разбрах, че ме приема такава, каквато съм. Той познава Офелия Марч и я обича. Знам, че ще се грижи за мене, че при Грей ще бъда в безопасност. Може и да не е точно любов, но минава за такава. Името му е изписано в удостоверението за раждане на Виктория. Той е неин баща във всеки и всякакъв смисъл на думата. Никой друг на тази земя — нито Дру, нито Вивиан — не знае, че тя е дъщеря на Марлоу Гиъри. Двамата сме решили, че така е най-добре за всички, включително за Виктория, която също няма да узнае. Но ще излъжа, ако кажа, че в цялата работа не усещам нещо като предателство.

Вероятно поради това по време на бременността ме спохождат ужасяващи кошмари, когато съм изцяло обладана от страха, че Марлоу се е върнал за мен и дъщеря си. Заради бебето не вземам лекарствата, които се предписват в подобни случаи, така че оставам на произвола на обърканите хормони и химикали в мозъка си. Имам периоди на забрава, както и страхотни мигрени. Един път се озовавам в автобус на компанията „Грей Хаунд“ за Ню Йорк, без да имам и най-малка представа как съм попаднала в него. Една от моите фуги, както ги определят докторите, един от опитите да избягам от себе си. Къде е тръгнала Офелия — питам се аз, докато слизам от автобуса във Валдоста, щат Джорджия, за да позвъня на Грей. Знае ли тя нещо, което Ани Фаулър — не след дълго Пауърс — е забравила?

След като слизам от автобуса, сядам в някакво заведение да чакам Грей. Само бели с мене. Нямам представа защо ме обича. По пътя назад към Флорида аз го питам в шевролета:

— Защо правиш всичко това? Защо всеки път идваш да ме прибереш?

— Много съм добър в кризисни ситуации — отговаря със смях той. — Освен това не съм те гонил две години из цялата страна, за да те оставя да ми се измъкнеш точно сега.

Това ми напомня за думите на баща ми за нещата, които не знам, за дългите месеци, през които Грей преследва двама ни с Марлоу. Никога не съм питала за всичко това. Главно защото не съм сигурна, че искам да науча истината. И ето че тази вечер, седмица преди сватбата и пети месец бременна, внезапно пожелавам да науча.

— Казваш, че първоначално баща ми ти е платил, но после сте станали приятели и ти не си приемал повече пари.

Той свива рамене.

— От един момент нататък вече не работех за него. Издирвах теб.

— Защо?

Той само гледа пред себе си и аз започвам да се питам дали изобщо ще отговори. Съставила съм си известна представа за положението от няколко вестникарски статии, които имах сили да прочета.

— За първи път попаднах на следите ви в Амарильо, Тексас — промълвява най-накрая Грей. — Предния ден бе извършен обир на магазин за алкохол на няколко километра източно от това място. Продавачката била измъчвана и в крайна сметка убита. Чух за инцидента по радиото. Помислих си, че може да е Марлоу Гиъри. Това бе неговият почерк: мъчение, убийство, грабеж. Кървавата му диря прекосява няколко щата и оставя деветнайсет млади жени мъртви.

Ще ми се да му кажа, че това не е вярно, макар да съм го прочела във вестниците. Не мисля, че бих могла мълчаливо да приема всички тези убийства. Най-вероятно не съм била напълно сигурна в авторството им.

— Няколко седмици преди това едно момче, служител в магазин, когото Марлоу приема за убито, съобщава, че те е видяло. Момчето е тежко ранено, лишено от възможност да помогне на жената, която Марлоу изтезава, и само слуша писъците й с мисълта, че и на него не му остава много. Каза, че си била като на друга планета, седяла си настрани, поклащала си се напред-назад и си гризяла ноктите си. После Гиъри те извел навън. Вървяла си с него като малко дете.

Закривам лице с длани. Ненавиждам този образ — слаба, изцяло под влиянието на един убиец — също като мама.

— До този момент не можех да бъда сигурен. Майка ти каза, че си тръгнала с Марлоу по своя воля. Но баща ти бе споделил друго: потърсила си го в състояние на криза, не си приличала на себе си, била си като омагьосана. Това звучи логично днес, след като знаем в какво състояние си се намирала.

— Но ми е стигнал акълът да отида при татко.

Той свива рамене.

— Подсъзнателно си се надявала да те спаси.

— Винаги съм се надявала на това — отвръщам аз със смях.

— Е, позабавил се е, но в края на краищата е проумял истината повече или по-малко.

— По-малко.

— Както и да е, в Амарильо, след като изръшках всички долнопробни мотели, забелязах кола, наподобяваща онази, в която бяха забелязали Марлоу за последен път. Зачаках. След няколко часа Гиъри се качи в колата и замина нанякъде. Би трябвало веднага да алармирам ченгетата, или пък сам да го задържа, но в оня миг мислех единствено за теб. Сигурно съм бил обладан от идея фикс, неспособен да разсъждавам логично.

Грей ми разказва как ме открил в ъгъла на някаква хотелска стая, трепереща и люлееща тяло напред-назад. Телевизорът бил включен и аз съм гледала в него с немигащи очи. Ръцете ми били целите в синини, устната — цепната. Била съм кожа и кости. Първоначално не бил сигурен, че именно аз съм момичето, чиято снимка носи в джоба си.

— Вдигнах те на крака и те подбутвах към вратата, когато Гиъри се появи.

Разправя ми за схватката помежду им, след която цялата стая била помляна.

— Марлоу ме остави в безсъзнание с помощта на една тежка нощна лампа, която стовари върху главата ми. Когато се окопитих, от двама ви нямаше и помен. Чак след година ви открих отново. В Ню Мексико.

— Пропускаш нещо.

— Не.

— Мога да го понеса.

Той въздъхва и казва с неохота:

— Ти ме простреля. В рамото. Сигурно си искала да ме убиеш, но нямаше сили да насочиш правилно оръжието.

Мисля си за звездообразния белег на неговото рамо. Стискам очи и се мъча с все сила да си припомня този момент. Нищо.

— Не помня — казвам аз и поглеждам през прозореца. Би трябвало да изпитвам вина по този повод, но не мога да свържа случая със себе си. Жал ми е, че са го простреляли, но не изпитвам вина. — Съжалявам.

— Знам — отвръща той. — Няма нищо. Не си била ти.

Отпуска длан върху бедрото ми. Аз слагам своята отгоре. След три дни се оженихме на плажа пред къщата на Вивиан. Спомням си фигурата на Дру, изправен отстрани като митично чудовище. Кой би го осъдил? Та аз съм се опитала да застрелям сина му.

28

Изпускам Грей, понеже оставам прекалено дълго изтръпнала в колата. Не знам какво да сторя: да го гоня, или направо да се прибирам? Неволно карам към мястото, където лежи бездиханното тяло на Саймън Бригс. В пристъп на безпросветна глупост излизам от колата и го приближавам. Ушите ми звънят непоносимо.

Тъмна локва кръв се процежда изпод трупа. Моторът на колата му продължава да бръмчи. И сега в съзнанието ми блясва като светкавица споменът за това, къде съм виждала този човек. Облягам се върху камионетката, за да запазя равновесие. Пореден скапан мотел нейде из Запада. Току-що излязла изпод душа, аз съм се завила в едно от маломерните и тънки хотелски пешкирчета. Той седи на кревата, захапал дебела пура. Мърляво копеле, с лекета по дрехите и черно под ноктите. От дупката на едното му ухо е протекла малко ушна кал. Убедена съм, че смърди, но вонята от пурата скрива това.

— Нямам нищо против теб — съобщава той, сякаш продължава прекъснат за миг разговор. — Той ми трябва. Помогни ми — и ще ти дам десет на сто от наградата. Освен това ще си затворя очите, докато се измъкнеш.

И това е всичко, което си спомням. Паметта ми потъва в черен облак. Помогнала ли съм? Как съм се измъкнала? Гледам мъртвото му тяло. Покоят на смъртта не може да се сбърка. Здравият разум в мене крещи да се махам веднага от това място. Но нещо по-силно от него ме кара да надникна в кабината на камионетката. Отгоре ми фучи трафикът. Шумът от гумите е като постоянен шепот. Вратата откъм шофьора зее отворена. Върху седалката на пътника виждам кутия евтини пури, червена запалка във форма на голо женско тяло, празна кутия от диетично безалкохолно и недояден сандвич със сирене. Вътрешността на кабината вони на лук, фасове и немито тяло. Светът ще стане несъмнено по-чист в отсъствието на Саймън Бригс.

Посред целия боклучарник съзирам дебел плик от груба хартия. Много ми се иска да го прибера, но не смея да пипам нищо в колата. Протягам ръка и го хващам за ръбчето с върховете на пръстите си, без да докосвам нищо друго. Докато го вдигам внимателно, струпаните отгоре му боклуци се сриват на пода.

Пликът е тежък, но аз не губя време в разглеждане, а бързам с него към колата. Влизам вътре, пъхам плячката под седалката до моята и изчезвам от това място. Когато се включвам в магистралата на път за дома, започвам да се питам защо Грей си тръгна, без да претърси камионетката. Знае, че Саймън Бригс ме издирва, че детектив Харисън е по петите ми, но въпреки това оставя всичко там, за да го намери полицията. Нещо не се връзва.

Телефонът ми звънва. Отново е Харисън. Този път отговарям.

— Какво искате, детектив? Пари ли? Кажете какво ви трябва и ще го получите, за да ме оставите на мира.

— За пари ставаше дума вчера. Сега вече не знам.

Карам прекалено бързо. Сменям лентата без мигач и една тойота отзад надава възмутен рев. Вдигам ръка за извинение.

— Клетъчните телефони убиват — съобщава детективът. — Знаеш ли, че докато караш със слушалка в ръка, си също толкова опасна, колкото и пияна?

Отказвам се да говоря. Той явно е от ония типове, които няма да кажат нищо по същество, преди да настъпи избраният от тях самите момент, независимо от това, колко реплики са изцедили от събеседника. Той следва сценарий — моето участие не е наложително.

— Да се срещнем — предлага Харисън.

— Сериозно — дразня се вече аз. — Знаеш ли какво? Я да вървиш на майната си!

— Не, не, ти върви на майната си, Офелия! — Произнася името натъртено, с вълчи хъс в гласа.

Стомахът ми се преобръща.

— Ти да не си откачил? — питам аз. — Имаш ли поне малка представа с кого разговаряш? Или изнудваш толкова много хора, та си загубил връзка с реалността?

Той въобще не ми обръща внимание. Само казва къде ще ме чака. Някакъв паркинг за почивка на трийсет километра от мястото, където се намирам. Нямам намерение да отивам там. Да не съм луда!

— Трябва да се прибирам. Отсъствието ми не може да остане незабелязано. Имам семейство, детектив.

Той надава гаден смях.

— Искам да ти кажа следното: нищо си нямаш ти, освен ако аз не реша.

И затваря. Стискам онемелия телефон в ръка. Паника и отчаяние пробиват болезнена дупка в сърцето ми. Звъня на Грей, но той не отговаря. Не му оставям съобщение. След още няколко километра, през които обмислям възможностите си, излизам от магистралата, минавам отдолу и поемам в обратна посока. Ще се срещна с него, казвам си. Ще му дам каквото поиска. И той ще си тръгне. Точно както казва Грей. А защо не отиде при него, ами застреля Саймън Бригс, един Господ знае. Сега не ми е до това. Трябва да приключа и да се прибера.

Доколкото ми е известно, майка ми продължава да живее в ранчото на Франк Гиъри, разположено в централната част на Флорида. Мисли ме за мъртва. От баща си знам, че обвинява мен за всичко, което е сполетяло нея и Франк. Превърнала е фермата в пансион за жени, които са влюбени в осъдени на смърт. Помага им в организиране на кампании с искане за нов процес, настоява за преоценка на веществени доказателства с помощта на нови технологии, утешава ги, когато настъпи най-лошото. Има си даже уебсайт: www.freetheinnocent.org.

Преди години я видях в телевизионно шоу: защитаваше се срещу група близки на загинали жертви. Изглежда остаряла и похабена. От хубостта й няма и помен. Нищо не изпитах, когато я видях, освен лека неприязън при мисълта, че е отделила толкова време и енергия на една кауза без да дари, макар мъничка частица от чувствата си, на своята собствена дъщеря. Носи снимка на Франк, инкрустирана в медальон на шията.

— Той бе невинен и загина заради дела, които не е извършил — не спира да повтаря тази старица. Прави някакво неестествено движение с цялото тяло. Видът й е жалък, внушава чувство за несигурност. Даже другите участници в предаването — приятелка на осъден на смърт, адвокат и съпруга на погрешно осъден и екзекутиран мъж — се дръпват с желание да се разграничат от нея.

Самото шоу е от онези евтини боклуци, чиято едничка цел е посредством сензация да разединят духовете. В противоположния край на студиото са събрани близки на пострадали — майка на изнасилено и убито момиче, съпруг на постигната от подобна участ жена, сестра на младеж, станал жертва на сериен убиец. Нещата започват своя ход цивилизовано, за да преминат неизбежно в плачове и взаимни обвинения. Публиката свирка и подвиква насърчително.

Най-накрая стигат до мен и Марлоу. Гледам с изострено внимание, макар да съзнавам, че не трябва. Просто нямам сили да изключа телевизора.

— Мислите ли, че става дума за генетика? Или просто е придобито? — обръща се към майка ми водещият със зле прикрито отвращение. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си с убиеца Марлоу Гиъри?

— Смятам, че Марлоу Гиъри е също така невинен във връзка с приписваните му престъпления, какъвто бе и неговият баща — заявява старицата, като вири брадичка и мига неестествено. — Той не е изправян пред съд. Съден бе и осъден от медиите.

— Доказателствата са повече от достатъчни — отбелязва водещият, посивял мъж с изсечени като върху камък черти.

— Доказателствата често заблуждават — заявява майка ми, вперила взор право в камерата. — Всички знаем това.

Около година след смъртта на Франк, с помощта на новата ДНК технология, бе доказано без сянка от съмнение, че той е убил поне три от жените, заради които е осъден първоначално — дъщерята на Джанет Паркър, местна сервитьорка на име Лорън Митър и Сади Аткинс, камериерка в мотел. Техните близки не престават нито за миг да искат осъждането на Франк и в крайна сметка успяват. Това е слаба утеха, но все пак по-добра от нищо. Питам се как ли би се почувствала Джанет Паркър. Тя няма нужда от нови технологии, за да се убеди във вината на Франк. Собственото й тяло съзнава истината и това знание го погубва.

Често съм си задавала въпроса за останалите — общо тринайсет на брой. Жени, които изчезват в радиус от трийсет километра около дома на Гиъри, без да бъдат открити труповете им. Какво е станало с тях? Всички ли загиват от ръката на Франк?

— Не отговорихте на въпроса ми — обажда се водещият, когато публиката се поуспокоява. — Как бихте обяснили съучастничеството на дъщеря си?

— Не мога да говоря лошо за умрелите. Но моят доведен син бе добро, много добро момче. Познавам неговата нежност и мекота. Офелия бе много объркано момиче, дебелоглава и опърничава.

— Какво искате да кажете с това? — пита с невярващи очи водещият.

— Ако е сторил нещо нередно, то ще е станало под нейното зловредно влияние — отвръща майка ми и отново блещи широко отворени очи право в камерата.

Смаяна съм от дълбоката несправедливост на тези думи, от непостижимо изкривения свят, в който тя живее. Въпреки всичко образът и гласът й ми действат успокояващо. Ние обичаме родителите си толкова много, дори когато ги ненавиждаме, дори когато ни измъчват и изоставят. Така силно ни се иска да ни обичат. Само да познаваха те мощта, с която разполагат.

Предаването е закрито от един-единствен мъж в студиото, представител на организация за утеха на пострадалите от насилие, както и на техните близки. Той е дребен човечец, крехък на вид, с руси коси и блещукащи като скъпоценни камъни зелени очи. Гласът му леко ромоли, докато обяснява как пострадалите трябва да загърбят своите страхове, вместо да се загръщат с тях. Прилаганите от неговата организация техники в тази насока били „на експериментално равнище, но въпреки това много ефикасни“.

— Когато сами пострадаме от насилие или загубим близък в резултат от престъпление, нашият светоглед се променя. Отваря се огромна дупка в начина ни на живот, в нас самите и оттук нататък ни се струва, че всяко чудовище, всяко зло неминуемо ще влязат безпрепятствено при нас през нея. Сблъсъкът със страха, породен от насилието срещу вас или ваш близък, е най-тежко предизвикателство. Но ако не го погледнете в очите, ако не го преборите, той ще ви изяде клетка по клетка, също като най-злокачествен рак.

Човечецът не се разпростира върху естеството на споменатите техники, но съобщава уебсайт на организацията си: www.facethefear.com. Записвам трескаво, но когато след малко влизам в страницата, тя се оказва празна.

Дни наред съм обзета от ярост и мъка. Майчините ми думи ме изяждат вътрешно. Не мога нито да ям, нито да спя. Не мога да пропъдя от съзнанието си нейния образ, изпосталял и безсилен, който ме обвинява за деянията на Марлоу. Още няколко пъти влизам в онази страница, но тя си остава неизменно празна.

Не знам защо си мисля точно за това, докато отбивам към уреченото място.

Въздухът е зареден с опасно напрежение. Поемам по страничен път и магистралата изчезва от огледалцето за обратно гледане. Виждам колата на Харисън, паркирана до тоалетните, в най-отдалечения край на паркинга. Питам се дали може да се измисли по-самотно и зловещо място от празен паркинг нощем.

Спирам на известно разстояние от колата му. Няма да изляза навън. Няма да отида при него. Ще остана вътре при заключени врати. Ако иска да говори, нека сам дойде при мен. Седя и чакам да ми звънне по телефона. Минава минута, сетне пет. Накрая откривам номера му в телефона си и звъня аз. Обажда се гласовата поща:

— Здравейте, свързали сте се с Рей. — Гласът е ясен и звънлив като на запевчик. — Оставете съобщение и ще ви се обадя при първа възможност.

Мнението ми за детектив Харисън не е високо, а сега пада още. Тормози ме в очакване да види как ще реагирам. Вече не издържам. Закарвам колата до неговата. Той седи вътре и пуши. Когато спирам до него, той се обръща и отваря прозореца.

— Не бях сигурен доколко си уплашена — казва той. — Сега имам представа.

— Спести ми увертюрата — отвръщам аз. — Давай по същество. — От миризмата на цигарения дим ми се допушва, макар да не съм го правила от години.

Дарява ми една безгрижна усмивка. Вероятно я е упражнявал упорито. Разбирам, че цялото това фалшиво излъчване е специално отработено, целящо да предразполага хората, да ги накара да се отпуснат. Да вземем телефонният му секретар например: гласът е приятелски, обезоръжаващ, а не сух и делови, та да уплаши по-свитите.

— Четох някъде, че си гледала, докато Марлоу Гиъри убива онези момичета. Свидетели казват, че си наблюдавала най-безучастно. Какво изпитва човек в подобен момент?

Не му отговарям. Предпочитам да преглътна удара мълчешком. Искам да премине към същината. Най-вероятно знае всичко.

— Как се понасяш сама? — иска да узнае той.

Господи, колко го ненавиждам! Ще ми се да бе той, а не Саймън Бригс, легнал в локва кръв върху бетона. А най-добре — редом с него. Мразя начина, по който гневът се отразява върху тялото: пресъхналата уста, потръпващите ръце.

— Твърде самоуверен си за продажно ченге — отбелязвам аз.

Тай криви лице в подигравателна гримаса.

— Айде бе!

Разтривам очи с юмруци, но без полза — болката в главата ми се засилва.

— Значи скачаш от постелята на Марлоу Гиъри в кревата на Грей Пауърс. От убиец — при полицай, или какъвто се пада той там. Всъщност не се различават кой знае колко, нали? Просто убиват с различни подбуди и различен тип ближни. Питам се какво следва да се мисли за теб в тази връзка.

Но аз не го слушам. Гледам младото момиче, което ни приближава. Тя е мършава и бледа като самата смърт. Косата й е мръсна и виси на фъндъци. Ръцете са целите в синини. Пристъпва бавно, почти като в унес, но погледът й е прикован право в мен. Харисън проследява моя и бръква във вътрешния си джоб.

— Какво гледаш? — пита той.

Знам, че не може да я види. Тя клати неодобрително глава насреща ми. Мисли ме за слаба и глупава. Ако зависеше от нея, детектив Харисън да е вече умрял.

— Започвам да се тревожа за теб, Офелия. Безпокоя се за психическата ти стабилност.

Ушите ми пак пищят. Затварям очи, а когато поглеждам отново, нея я няма.

— Имам пари — обаждам се аз. — Много. Кажи колко искаш.

— Вече не става въпрос за пари — отвръща оня с театрална въздишка. — Поне не за твоите пари. Да го кажем така: Офелия Марч не е забравена. Не е забравена и не й е простено. А имаш ли представа колцина са враговете на съпруга ти? Колко души на тази земя биха желали да го видят в калта? Знаеш ли с какво се занимават и какво са извършили до този момент „Пауърс и Пауърс“?

Нямам никаква представа за какво говори, а освен това главата ми ще се пръсне всеки миг. Усещам погледа му върху себе си и когато срещам очите му, с изненада виждам мъжа от първата вечер. Онзи, който ми допадна.

— Знаеш ли какво? — продължава той. — Струва ми се, че ти нямаш представа за какво ти говоря. Наистина нямаш. Защото когато те погледна в очите, не виждам онази, за която чета във вестниците. Какво е станало с теб? Защо си допуснала животът ти да се обърка чак дотам?

Затварям очи и отпускам глава назад. Твърдата опора на седалката под тила ми действа успокояващо. Дарена ми е секунда отмора.

Двамата продължаваме да седим в колите си. Говорим през отворените прозорци.

— Намерил се кой да дава акъл — обаждам се аз. — Я се виж. Корумпиран тип. И на тебе не ти отива особено.

Той свива рамене.

— И аз имам какво да крия. Също като теб.

— Ами да си помогнем взаимно: аз ти давам каквото ти трябва за едно ново начало, а ти оставяш мен и семейството ми на мира.

Казаното прозвучава хладнокръвно и благоразумно, също както би искал Грей в подобна ситуация. Освен това се чувствам значително по-спокойна отпреди. Наблюдавам Офелия: застанала е точно откъм другия прозорец на Харисън. Виждам дъха й да образува мътно петно върху стъклото. Той гледа напред, без да я забелязва.

— Нека помислим — промълвяла детективът. Видът му става неочаквано уморен и тъжен, сякаш се е заел със задача, за чието изпълнение няма вече ни сили, нито желание. Вдига юмрук към очите си и здраво ги търка. Не знае какво да стори, казвам си аз. От една страна, иска да се представи като добро ченге, като герой. Не е съумял да унищожи тази си половина. Болно му е да бъде продажен, да върши толкова очевадно неправилни неща. Затова и произнася самоуверената си реч на паркинга пред мола — за да вдъхне увереност сам на себе си.

Офелия се обръща и отдалечава, стопява се също като в мъгла. Долавям смеха й. Главоболието и звънът в ушите отслабват.

— Посещавах психиатър — уведомявам го аз.

— Така ли? — отзовава се той и ме поглежда. — Това е добре. Имаш нужда.

— Той изчезна.

— Какво искаш да кажеш?

— Кабинетът му и всичко вътре го нямаше, когато отидох там за последен път. — Изпускам епизода с кървавото убийство — нямам желание да преживявам всичко това отново.

Той накланя глава и ме гледа изпитателно.

— Защо ми го казваш?

— Питам се дали не можеш да изясниш едно обстоятелство: имало ли го е въобще? И ако да, същият ли е, за когото ми се представя?

Поглежда ме с нещо като загриженост в израза. Пита се доколко луда мога да се окажа.

— Как се казва? — пита детективът с неочаквано мек тон. Детектив Харисън е твърде сложна личност.

— Доктор Пол Браун.

Записва си в малък бележник, който измъква от жабката. Пита за адреса и аз му го давам.

— Ще проверя — обещава той. — А междувременно, убедена ли си, че домът ти е сигурно място?

— Какво искаш да кажеш? — Спомням си въпроса му в гласовата ми поща: Доколко познаваш съпруга си всъщност?

Отново онази вълча усмивка.

— Понякога хората, които най-малко познаваме, спят в леглата ни.

— Сигурно имаш предвид жена си — сопвам се аз. — Тя какво знае за теб? Едва ли е много — мога да се обзаложа.

Това не му харесва. Видимо попадението е твърде близо до десетката. Лицето му помръква и става онова, което ме плаши. Пали колата с думите:

— Ще се обадя.

— Чакай — бързо казвам аз, съжалила за неуместния сарказъм. — Кой друг ме издирва?

Той вдига стъклото и потегля, като ме оставя да гледам сама стоповете му, докато се включва в магистралата и изчезва. Питам се дали се опитва да ме изнерви, да си мисля, че и други ме преследват, че мъжът ми не е онзи, за когото се представя, та да ме направи по-податлива към изнудване. Или просто си е садист. Или пък казва истината. Търся Офелия в мрака, но тя си е отишла.

Връщам се у дома. Есперанса си е легнала. Надничам в спалнята на Виктория. Тя също спи дълбоко, прегърнала Клод през шията. Цветната рибка от нощната й лампа танцува из стаята. Грей не се е завърнал от смъртоносната си мисия. Чудя се къде може да бъде и какво ще ми каже, когато се прибере у дома. Минава ми през ума да се обадя на баща си, но това би било безразсъдно и безсмислено. Отивам в спалнята и зачаквам… Грей, Марлоу или Офелия — който дойде пръв.

Докато чакам, спомените отново подхващат своя парад. Не мога да ги спра. Лежа възнак, омаломощена от могъществото на техния безпощаден марш. Статиите съобщават, че съм гледала безучастно как Марлоу изтезава невинни момичета, че съм стояла наблизо, без да сторя каквото и да било, когато ги е убивал… продавачки от супери, от бензиностанции, камериерки в мотели. Всичко това е истина, но не цялата.

Пътуваме нощем, като открадваме по някоя кола на всеки два-три дни от паркинги пред заведения или край пътя. Избираме стари бракми с празни кутии от безалкохолно по пода, пластмасов Исус на таблото, снимки на малчугани, втъкнати в уплътнителя на предното стъкло, и купища фасове в пепелника. Всяка следваща кола има собствен дъх: на цигари или бълвоч, на евтин парфюм или секс. Докато Марлоу кара, аз ровя из жабката, за да разбера чий ден сме съсипали днес, дали имат застраховка и могат ли да си позволят друга кола.

Към края на втората седмица малкото ни пари са на привършване. Дни наред не слагаме в уста друго, освен евтини боклуци от крайпътни автомати. Изгладнелите ни тела искат белтъчини. Аз съм отчаяна — последните две нощи сме прекарали в колата. Ако изобщо успея да заспя, сънувам кошмари, пълни с образа на мама, трясък на изстрели и мирис на горящо дърво. През останалото време се намирам в някаква мъгла от изтощение, глад и страх. Това е кошмар — казвам си. — Това не може да се случва наистина.

В състояние на полусън съм, когато спираме пред някаква бензиностанция. Часовникът от таблото показва два през нощта. Знам, че вече нямаме никакви пари. Мисля, че спира за тоалетна. Но той изважда от торбата пистолет.

— Трябват ни пари — казва Марлоу.

Аз съм вторачила поглед в оръжието. То изглежда съвсем намясто в неговата ръка.

— И какво ще направиш? — питам го със смях. — Да не искаш да ограбиш бензиностанцията?

Той присвива очи.

— Ние сме бегълци — отвръща той с твърд глас. — Издирват ни за убийство. Един обир няма да влоши нещата.

Имам усещането, че ми е зашил неочакван шамар.

— Но ние не сме убивали никого — възразявам аз. — Джанет Паркър уби баща ти.

— Ти я пусна в къщата, Офелия — възразява той с мръснишка усмивка. — Това те прави съучастница.

Поклащам глава.

— Не може да бъде.

— Може, може — отвръща той и вади нещо от торбата. Подава ми го. Вестник от Флорида. Едно тлъсто заглавие гласи: Бегълци, издирвани за разпит във връзка с убийството на Франк Гиъри.

— Не може да бъде — повтарям аз като курдисана. Реалността на положението ни, на стореното от мен, започва бавно да прониква в съзнанието ми. Марлоу понечва да излезе от колата, но аз го хващам за ръка. — Да идем при татко в Ню Йорк. Той ще ни помогне. Няма защо да правим това.

— Няма как да стигнем до Ню Йорк — отвръща той, като се освобождава от хватката ми. — Нямаме бензин. Как си ги представяш нещата?

— Да откраднем друга кола.

Той прави широк жест към празния паркинг край бензиностанцията.

— Да виждаш някъде друга кола? Още километър — и ще виснем като паяци край пътя.

Давам воля на напиращите в гърдите ми ридания.

— Направих каквото ми нареди! — крещя аз през сълзи. — Видях те да говориш с нея. Всичко сте замислили двамата! Аз направих само онова, което ти ми нареди!

Става ми по-леко, когато ридая и крещя, освобождавам се от напрежението на своя гняв. На страха.

Марлоу притихва в отговор. Гласът му спада до дрезгав шепот, а лицето му е сега толкова близо до моето, че усещам острия му дъх.

— Заради тебе го сторих, Офелия, за да те отърва от Франк — шепти той. — Нали искаше да те спася, да те измъкна от това място? Е, направих го. Всичко сторено е заради тебе, малка, неблагодарна кучка такава.

Косата му е вързана на конска опашка, но няколко дебели кичура са се измъкнали от ластика. Тъмните кръгове под очите го правят да прилича на вампир. Извръщам се от него, а в стомаха ми се е свила топка на страх, срам и вина.

— Искаш ли да отида в затвора? Искаш ли ти да отидеш в затвора?

— Не — едва промълвявам аз, а всичкият ми гняв се изпарява.

— Тогава напълни резервоара, сядай зад волана и дръж затворена шибаната си уста. Двигателят да работи.

Той излиза от колата и се отправя към постройката. Прекарвам колата до колонката и правя каквото ми е наредено, като се стремя да не гледам към къщичката. Не искам да го виждам насочил пистолет към когото и да било. Не искам да виждам страха, изписан върху лицето на този невинен. И не искам да съм човекът, който чака отвън, докато той прави всичко това. Резервоарът е пълен и аз сядам зад волана. Веднага чувам мелодията на „Нова година“ от U2 по радиото. Припявам под острите лъчи на лампите, които безмилостно осветяват цялата грозота на положението. Почти съм готова да включа на скорост и да офейкам. Още един от миговете, в които постъпването ми по различен начин би осуетило по-нататъшното падане в бездната. Все още съм аз в оня миг, още съм Офелия. Мога да я спася. Но не го правя.

Никога не съм се замисляла защо Марлоу не си направи труда да скрие лицето си или защо не отчита факта, че аз съм като на длан в колата, под светлините на бензиностанцията. Когато отекват изстрелите, вибрациите от тях преминават през всичките ми кости. Седя си така, вкопчила пръсти във волана, и усещам как последната надежда за живота ми изтича от тялото. Дори в този миг бих могла да избягам, да отида в полицията, да направя признания. Но аз излизам от колата и минавам през стъклените врати на бензиностанцията.

Марлоу е отвъд плота: прибира парите от касата. Виждам единствено темето й, а също дългите руси коси, които попиват бързо растящата локва кръв върху белотата на линолеума.

— Какво стана?

— Връщай се в колата — отвръща той с равен глас и без да ме поглежда. — Веднага.

Правя каквото ми се казва. Дълго седя зад волана. Повече от час. Най-накрая той се появява с торби храна — шоколадови вафли, сладкиши, консерви. Когато ме избутва върху мястото на пътника и сяда пред кормилото, той ми подава шоколад, от любимите ми, с една от онези негови усмивки, които неизменно ме омайват.

— Извинявай задето ти повиших тон — казва мило той и ме целува нежно по бузата. Аз се притискам към него, към моята житейска опора, макар цялото ми същество да негодува: Какво стори той тук? — Знам, че те е страх. И аз се страхувам. Да отидем при баща ти.

— Какво направи, Марлоу? — успявам най-сетне да прошепна в ухото му. Тялото му се напряга и той бързо се дръпва от мен.

— Каквото и да съм направил, направено е за тебе — заявява той и пали колата.

Пропаднала съм в дълбока дупка, в пропаст с хлъзгави стени, и няма никакъв начин да се измъкна от мрака, който ме е обгърнал. Това е моментът, в който страхът ми от него взема връх над любовта, когато онази част от моята личност, която все още иска да оцелее, започва да го ненавижда. Но тогава съм прекалено объркана, за да се ориентирам във всичко това.

— Никой няма да те обича така, както го правя аз — уверява ме мрачно, когато излиза на магистралата.

Нямам представа колко са още жените и момичетата. В паметта ми има само проблясъци… крещящо алено червило, тюркоазена баретка, татуирано цвете, зле нанесен лъскав лак за нокти. Долавям нервен кикот, вик на ужасна болка. Това е останало в съзнанието ми.

Когато Грей се прибира, аз съм излязла на балкона, за да чуя звуците на Залива, с усилие да си спомня още неща. Той излиза при мен и сяда. За един миг минало и настояще се смесват в съзнанието ми.

— Мисля, че с проблемите ни е приключено — казва той. Не прави опит да ме докосне или погледне в очите. Той е само една тъмна фигура край мен, която е вторачила поглед в мрака над океана.

— Какво стана? — питам и очаквам със страх отговора.

Той не го произнася веднага.

— Да го кажем така: взех необходимите мерки.

— Грей.

— Имай ми доверие.

Мисля си за разговора с Харисън на паркинга и за това колко уморен и обезкуражен изглеждаше той. Може би ме е съжалявал. Може би е решил да вземе каквото му дава Грей и да се откаже. А може да има и съвършено други планове, кой го знае?

— Каза ли ти Харисън дали не ме търсят и други?

Той се смъква на място и вдига крака върху парапета.

— Никой друг не те търси.

— Той каза друго.

— Кога?

Въздъхвам с ясното съзнание, че това няма да го зарадва.

— Видях го тази вечер. Обади се и поиска среща. Отидох.

— Това е било глупаво, Ани.

Седим в мълчание. Ще ми се да му кажа, че съм станала свидетел на убийството на Саймън Бригс. Но не го правя. Страх ме е. Страх ме е от това, че го извърши той. Че стисна ръката на жертвата. Страх ме е от възможността да не го е сторил, да съм си въобразила цялата работа. Изведнъж потръпвам, макар нощният въздух да е приятно мек и леко влажен. Връщам се в спалнята. Грей ме следва, хваща ме за раменете и ме обръща към себе си.

— Всичко е наред — казва той. — Имай ми вяра. Всяка заплаха е неутрализирана.

Такива фрази използва, когато е уплашен, такива безизразни военни клишета: заплахата е неутрализирана; проблемът е разрешен. Но когато го поглеждам, не виждам и следа от страх. Погледът е празен и спокоен, устата — разтеглена в тънка, права линия. В сумрака на стаята белезите му изглеждат по-тъмни и грозни.

— Ами Бригс? — питам аз. Надявам се да каже някаква част от истина, нещо, което да ми върне опората. Искам да чуя, че е убил Бригс. Но той не го прави.

— Няма да създава проблеми — уведомява ме равнодушно Грей.

Думите му ме бодват с тънки иглици страх. Отивам към леглото.

Той не прави опит да ме последва. Спомням си думите му, според които Бригс работи за другиго. Дори да го е убил, не би ли продължил този друг с издирванията си, а самата смърт на дебелака не би ли се оказала за него доказателство за това, че е приближил целта? Изведнъж се сещам за плика под седалката в колата си. Така и не погледнах в него.

— За какво си мислиш, Ани? — пита Грей. — Къде се срещнахте?

— На един паркинг край магистралата. Каза ми следното: „Офелия не е забравена. Не е забравена и не й е простено.“

— Греши. Всичко свърши.

— Ами оня, дето ме проследи на плажа? А колието, което намерих на брега?

— Ти сама каза, че не си много сигурна в чутото и видяното. Би могъл да е всеки, включително Бригс, който се мъчи да те изнерви. А що се отнася до колието, такива има сигурно милион.

Дали е толкова лесно да се обясни всичко?

— Повярвай ми, Ани. Всичко е наред. — Той ме целува нежно по устните и ме взема в крепките си обятия. Усещам облекчението му, любовта му към мен. Познавам съпруга си и хич не ми пука какво дрънка Хари сън.

Толкова силно желая да повярвам на Грей, че в края на краищата започвам да го правя. Когато ме пуска и поглежда в очите, лицето му застава на фокус, а стаята добива отново вида си на спалня, а не на място, в което ще спя, докато издъхна. Не ме интересува убил ли е Грей Бригс, или не. Знам, че никога няма да ми каже, ако го е сторил. За миг си позволявам да повярвам, че Харисън няма до се завърти отново наоколо, че оня от плажа е бил Бригс или някой тийнейджър зевзек. Утре ще заведа Виктория на плажа, а след това — на училище, както всеки друг ден. След седмица всичко това ще бъде отдавна забравено минало, също като споменът за колата, с която си се разминал на косъм, за да останеш щастлив от късмета, който е спасил живота ти.

Ръцете на Грей започват да опипват тялото ми и аз оживявам. Чувството за облекчение в комбинация със силата на неговото тяло и топлината на кожата му до моята събуждат остър вътрешен глад. Устните му са върху шията ми, а след това върху ключицата, докато смъква ризата ми и се заема с джинсите. Аз събличам неговите дрехи, а той ме побутва нежно към леглото. Когато прониква в мене, Грей ме обгръща с две ръце, за да усетя изцяло плътния допир на тялото му до моето. Не спира да шепне името ми, бавно и нежно, също като някаква мантра. Ани, Ани, Ани. Някъде под пелената на желанието се надига друго, да чуя истинското си име. Ще ми се да ме нарече Офелия. Макар да се любя със собствения си съпруг, изведнъж ме обзема усещане за пълна самота.

По-късно, малко преди да се унесе в сън, чувам шепота му:

— Не мога да те загубя, Ани. Остани с мен.

Не знам защо казва това. Дали усеща, че Ани се разпада и потъва в небитието? Питам го какво иска да каже, но той вече спи.

Затварям очи. Когато ги отварям, Офелия седи в кресло до камината и се смее.

Има няколко въпроса, които си задавам периодически през последните години: Можеш ли да се промениш и да започнеш отначало? Ако си извършила немислими неща, можеш ли да ги захвърлиш настрани като неподходящи дрехи, да се промениш изцяло и да заживееш като някой друг? Какво мислиш за облекчението от възмездието, възродителната сила на изкуплението, мехлема на опрощението? Мислех, че съм свободна. Мислех, че съм сложила ново начало с раждането на дъщеря си. В майчинството, в отрицанието на собственото Аз, станах нов човек. Грозните страни на моя живот бяха забравени в буквалния смисъл на думата. Затъмненията, странните бягства, всичко свърши с появата на това същество. Вече не можех да бъда онова, което бях. Трябва да се превърна в стойностна личност, способна да закриля и да се грижи за мъничкия живот, който ми е поверен.

Но сигурно е трябвало да очаквам връщането на Офелия. Докторът винаги ме е предупреждавал за това. Човек не може да се крие вечно от самия себе си. Според лекаря ужасните мигрени и кошмари показват, че подсъзнанието се стреми с все сила да потисне спомени, с които съзнанието не е в състояние да се справи. Но в крайна сметка сянката иска да излезе наяве и ще направи необходимото, за да бъде призната.

Следващите няколко дни протичат гладко и аз започвам да се самозаблуждавам, че всичко е застанало на мястото си. Ходя на плажа с Виктория, водя я на училище и я прибирам оттам, гледаме заедно видео вечер. Дру и Вивиан са заминали за кратко, така че не кръжат като лешояди над личния ми живот — Дру с неговите мрачни, подозрителни погледи и Вивиан със загрижения си майчински израз на лицето. Ние сме малко, щастливо семейство: аз, Виктория, Грей и дори Есперанса, без която никой от нас не може да си представи живота. Даже когато се разправяме с Грей по въпроса дали Виктория не е прекалено глезена, прекалено обгрижвана (тя е, разбира се, но какво от това?), то е божествено със своята нормалност. На мене свят ми се вие от чувство за облекчение. От детектив Харисън ни вест, ни кост. Офелия я няма, Марлоу — също… никакви мрачни фигури по плажа. Няма бледи, крехки наглед девойки, които да ме спохождат нощем.

Но те не са забравени. Не, това не може да стане никога. Затова продължавам леководолазните тренировки, както съм обещала на моя инструктор спасител (така го наричам в ума си). За всеки случай. Само като предпазна мярка.

Водата ме ужасява със своя оловен покой и задушаваща тежест. Щом нагазя в плитката част на басейна, и ме обзема паника, сякаш очаквам всеки миг стихията да се надигне и да ме налапа цяла в своята безпределна тишина. Колкото по-ярко е слънцето и съответно по-бистра и синя водата, толкова по-зле. Тогава добива особено предателски вид: така мамеща, така освежаваща наглед. Човек забравя колко зловеща и смъртоносна може да бъде, с каква лекота може да те прехвърли в другия свят. Когато гледам Виктория да цепи водата на басейна в къщата на Вивиан или на океана, аз й завиждам заради увереността и пълната хармония със стихията, макар едва да удържам вика на ужас при всяко нейно изчезване под повърхността за повече от две секунди.

— Не се бой, мами — вика тя, когато се появи, за да си поеме въздух. Усеща страха ми, макар никога да не съм споменавала за него и да полагам огромни усилия да потисна състоянието си. По някакъв начин усеща.

Невинаги ме е било страх. Спомням си ходенето на плажа с татко, когато бях малка, на шест или седем. Мама остава на брега и ни маха в червените си бикини. Спомням си, че съм изгълтала десетки литри солена вода, стомахът ми хваща кора от сол. Очите смъдят. Но аз обожавам океана. Обожавам да бъда при него с моя татко, да чувам кънтящия му смях. Дори теченията са голям кеф. Тези броени секунди под пенестата повърхност на океана, облекчението от възобновения допир на ходилата с пясъчното дъно, поемането на въздух, усещането на досег с пясъчните потоци, които течението прокарва между пръстите на краката, опитите му да изтръгне отново дъното изпод тях. Когато и двамата подгизнем напълно, тичаме назад при мама. Кожата ми е накокошинена, макар слънцето да препича здравата. А мама чака с пешкир в ръце, плътно ме завива в него и започва да подсушава косите ми. Спомням си за водата оттогава като за приятел, място, в което човек се чувства уютно и се забавлява. Навярно Джанет Паркър ме накара да се ужасявам от нея с образите, които извика във въображението ми. Те се почувстваха там удобно и се загнездиха завинаги. След като чух онези думи, никога повече не помислих за плуване. Каква мощ обладава тази жена! Сякаш ме прокълна и промени за цял живот.

Избраният от мене инструктор проявява безкрайно търпение. Тя е симпатично, рижо създание, което според мен е свикнало да работи с деца. Говори ми с умалителни, мами ме във водата с разнообразен набор клишета, хваща ме за ръка, когато реши, че е нужно. Екипировката, жироскопът, регулаторът и бутилките по някакъв начин успокояват, независимо от теглото и необичайността на допира с тях. Все едно съм взела частица от сушата със себе си. След като само за две тренировки се научих да контролирам положението на тялото си и дишам равномерно, вече мога да плувам без усилие в дълбокия край на басейна. Прилича на летене. Все още ме е страх, но започвам да овладявам това унизително чувство.

— Трябва да се гордееш със себе си — казва ми тя след приключване на теорията и практическата подготовка. — Повечето хора, които се страхуват, никога не постигат това, което ти успя. Готова си да продължиш в открито море за получаване на разряд.

Аз й благодаря и казвам, че ще продължа с друг инструктор, стар мой приятел. Тя ме уведомява, че винаги съм добре дошла, ако почувствам нужда от опреснителни часове в басейн. Стискаме си ръцете, а аз си мисля какво ли ще каже на следователя, ако взема да загина.

„Толкова я беше страх от водата — чувам нейния глас. — Винаги готова да изпадне в паника.“

Всеки знае, че паниката убива. Особено на двайсет и пет метра дълбочина.

След последната тренировка в басейна съзирам колата на детектив Харисън паркирана до моята. Виждам, че е мръсна, цяла в кал отдолу, сякаш е карал из нивите. Вътрешностите ми се преобръщат от разочарование и страх. Бях започнала да се надявам, че повече няма да му видим очите. Приближавам прозореца на колата. Той го смъква и през отвора навън започват да се стелят валма дим.

— Здрасти, Ани.

Не отговарям на поздрава. Той взема някаква фотография от седалката до себе си и ми я подава.

— Познаваш ли го?

Саймън Бригс. Лицето му е бледо, очите — затворени. Мъртъв. Сещам се за плика, който продължавам да мъкна в колата си. Не го отварям, с цел да поддържам фалшивото усещане за сигурност, което ме залъгва през последните дни.

— Не — отвръщам аз.

Той ми хвърля кос поглед, а чертите му се изкривяват в нещо като ленива усмивка. Знае, че лъжа. Но аз не знам откъде.

— Добре — съгласява се уж той. — Ами този?

Показва нова снимка. Това е полицейски портрет на мъж на средна възраст с приятни сиви коси и мустаци. С благ израз на лицето. Това е човекът, който ми е известен като доктор Пол Браун.

— Твоят доктор, нали?

Кимам.

— Истинското му име е Пол Брауард. Издирват го в три щата… Ню Йорк, Калифорния и Флорида. Застрахователни измами, престъпления по служба и нерегламентирано упражняване на професия. Лицензът му е отнет заради сексуална злоупотреба с пациент.

Трябва ми време, за да осмисля чутото. Двамата с полицая се гледаме право в очите, но накрая аз свеждам поглед.

— За какво говорим? — обаждам се аз.

— Трупът му е открит от рибари в езерата на север оттук. Вчера. Или поне части от него. Достатъчни за идентификация обаче.

Обзема му чувство на срам и печал. Не вярвах, че той е наистина мъртъв. Внушила си бях, че всичко от онази така далечна вечер е плод на моето въображение. Какъвто и да е бил този човек, той ми помагаше. В никакъв случай не бих му пожелала подобна смърт. И ето го главният въпрос:

Офелия ли го уби? Аз ли? Грей унищожи окървавените ми дрехи оттогава. Поглеждам ръцете си. Нямат вид на способни на подобно деяние.

— Сигурно знаеш за какво става дума, Ани.

Решила съм да не реагирам на неговите провокационни заявления.

— Значи така — обажда се той отново, след като аз зъб не обелвам. — Разполагам с два трупа и една жена с фалшива самоличност, която е свързана и с двата. Питам се какво е онова нещо около теб, което принуждава хората да се явяват пред очите на света мъртви?

— Не познавам другия — казвам аз, като соча с очи първата снимка.

— Защо тогава снимката ти е в неговата кола?

И защо Грей се ръкува с него, а след това му пръсна главата? Защо остави колата там, та да бъде открита от полицията? Твърде много въпроси без подходящи отговори.

— Нямам представа. — Иска ми се да го оставя тук сам, да седна в колата и да се омета от това място. Но нещо ме задържа. Не знам защо, но детектив Харисън ми се вижда единственият човек, с когото съм напълно наясно. Изпитвам нужда да му разкажа всичко, да му покажа плика, да го попитам какво още знае за моя доктор. Но, разбира се, не мога да сторя нито едно от тези неща.

Вместо това изтърсвам:

— Съпругът ми ви плати, нали?

— Да — отговаря той и свива рамене. — Но аз все пак трябва да свърша някаква работа.

— Какво ви кара да мислите, че няма да съобщя за вас на Вътрешния отдел или на друго подходящо място?

Той ме поглежда със съжаление.

— Както аз виждам нещата, Ани, хванали сме се един другиго за гушите. А си ме стиснала лекичко, а съм те стиснал двойно по-здраво. Това изравнява шансовете ни.

Има право.

— Виж сега — започва той и видът му изведнъж става искрен и загрижен, — мисля, че си го загазила здравата, и при това не само с властите. Може би полицията ти е най-малкият проблем.

Сърцето ми започва да бумти. Знам, че е така. Още при оня първи пристъп на паника на паркинга пред магазина разбрах, че Ани Пауърс няма да я бъде още дълго на тази земя.

— Такива като Бригс са само наемници. Той е мъртъв, но неговото място моментално ще заеме някой друг. Някой издирва Офелия Марч и то не е защото една непозната ней леля й е завещала цялото си състояние.

— И ти знаеш кой е този някой? — Приближавам неволно и опирам лакът върху рамката на прозорчето.

— Не — отвръща той и поклаща глава.

— Но нали каза…

— Излъгах. Исках да те уплаша.

И аз си тръгвам. Отивам при колата. Той смъква стъклото от другата страна.

— Започни със следния въпрос — вика подпре ми: — Кой те изпрати при онзи доктор? Как попадна на него? Който те е изпратил там, е силно подозрителен.

Не му отговарям. Влизам в колата и запалвам двигателя.

— Толкова ли си загубена, та не усещаш, когато някой иска да ти помогне?

— За колко?

— Всяко нещо си има цена, Ани. Нашият свят е материален. Ти бе следвало да знаеш това по-добре от всеки друг.

Затварям вратата и потеглям. Преди да напусна паркинга, обръщам глава назад. Детективът ми сочи с пръст очите си, а после мене самата. Не те изпускам от поглед — казва ми той. Вероятно не цели да ме успокои по този начин, но, колкото и да е странно, именно това прави.

29

Когато двете с Виктория се изтърсваме неканени в дома на Вивиан същия следобед, забелязвам нещо в израза на лицето й, което не съм виждала никога преди. Случва се в мига, когато погледите ни се срещат през дебелото стъкло на входната й врата. То трае само миг и при едно по-различно състояние на духа, изобщо не бих го забелязала. Това е страх. Вивиан е най-храбрата жена, която ми се е случвало да познавам, и като виждам сега това лице, сърцето ми отива в петите.

— Каква изненада — казва тя с широка и топла усмивка, докато отваря вратата пред нас. Но вече е късно. Тайната е споделена. Влизам вътре с Виктория на ръце. Тя мигом протяга ръчички към баба и аз я предавам за мечешка прегръдка, последвана начаса от чуруликане относно събитията на деня. Вивиан прави всички необходими за случая забележки и възклицания, докато трите се придвижваме към кухнята. Аз си наливам чаша вода, а Вивиан приготвя препечен сандвич със сирене, който реже на малки кубчета, защото така го харесва Виктория. Поглеждам през дебелите двойни стъкла към сините води на безкрайния басейн, обзета от черни мисли, докато двете най-важни жени в моя живот си бъбрят безгрижно като чифт австралийски папагалчета.

След закуската Виктория се уединява в професионално обзаведената специално за нея стая за игра, а Вивиан сяда насреща ми край масата. Опира се с кръстосани ръце върху масата и чака. Разказвам й всичко.

Когато приключвам, вдигам поглед и виждам, че тя е обронила глава. След малко я вдига и аз виждам очите й пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам, Ани.

Аз се надвесвам към нея.

— Защо, Вивиан? За какво съжаляваш?

— О, Господи — казва тя. Оня израз е отново върху лицето й, но сега се задържа. — Нямаше труп, Ани. Никакъв. Трупът на Марлоу Гиъри така и не бе открит.

— Нямаше труп — повтарям като електронна играчка аз.

— Тогава изглеждаше толкова убедително, Ани. Той трябваше да загине. Не би могъл да оцелее. Но всички мислехме, че няма да се оправиш, ако разбереш, че тяло не е намерено.

Разглеждам лицето на Вивиан, очарователните бръчици около молещите очи, меката плът на бузите, поруменели сега от притеснение. Станала е изведнъж непозната и чужда — тази жена, която обикнах повече от собствената си майка. В известен смисъл не й се сърдя, задето ме е лъгала през всичките тези години. Мога да разбера мотивите й. Мога дори да приема, че го е сторила за мое добро. Но въпреки това ме е яд. Обгръщам здраво тялото си с ръце, за да неутрализирам внезапното присвиване на стомаха. Гледам цветята върху масата: нежнорозови и бели лалета, свели грациозно главици над ръба на вазата. Не искам да си спомням времената, когато споделях страха си от това, че Марлоу Гиъри може да е останал жив. Не искам да си спомням колко пъти Дру, тя, Грей и баща ми са ме лъгали по този въпрос, отнасяли са се с мен като към малоумна, повтаряли са без умора историята за този измислен труп.

— Защо ми го казваш едва сега, Вивиан? — питам аз, когато смятам, че вече мога да се доверя на гласа си. — Какво се е променило?

Тя май не ме чува. Продължава да говори.

— Ти бе обладана от ужас пред този човек. Знаех, че си в опасност. Мислех си, че с течение на времето всичко ще се подреди от само себе си. Но по-късно започнах да се питам дали някаква част в теб, може би онази, която не иска да помни много-много, не е все още свързана с него. Лекарят трябваше да ти помогне.

— Доктор Браун ли? Той е знаел коя съм? Познавал е миналото ми?

Тя отклонява поглед и мълчи.

— Ти ме заведе при него — казвам аз и си спомням първия сеанс. Спомням си как тя ме кара дотам и чака, докато приключим. — Каза, че бил помогнал на някаква твоя приятелка.

— Знам — отвръща Вивиан. — Това ми наредиха да ти кажа.

— Кой?

— Той знаеше всичко за теб и трябваше да ти помогне да се справиш с положението по свой собствен начин и в рамките на определен от самата тебе срок.

Той всеки път разбираше, когато лъжа или скривам нещо от него. В чакалнята нито един път не видях друг пациент. Никога не си водеше бележки, но паметта не му изневери нито един път. Сега си спомням всичко това. Защо не ми е направило впечатление по-рано?

— Кой ти нареди да ми кажеш така? — настоявам аз, когато разбирам, че не иска да отговори.

— Когато се позакрепна, поисках от Грей да ти каже, че тялото на Марлоу не е открито. Мислех си, че трябва да го знаеш. Но той отказа. Искаше да те предпази. Винаги го е искал и ти знаеш това, нали?

Тя хваща ръката ми и здраво я стиска, отправя ми напрегнат поглед, от който изпитвам неудобство. Изпитвам страх. Но не се дръпвам от нея.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Вивиан? — Навеждам се към нея и на свой ред стискам ръката й. — Обясни ми.

Очите й се насочват към нещо зад гърба ми. Обръщам се и виждам Дру да стои на прага. Прилича на буреносен облак. Свъсени вежди, мрачен поглед, зачервен врат.

— Не трябваше да го правиш, Вив — казва той остро.

Тя се изправя в стола си, изпъчва гърди насреща му, вирва брадичка.

— Крайно време е. Беше наша грешка. Трябва да го знае.

— Изобщо не трябва — възразява Дру. — Гиъри е мъртъв. С труп или без труп. Никой не го е ни чувал, ни виждал оттогава — обръща се към мене той, а веждите му се изпъват в една обща, гневна черта.

Те си разменят погледи. Виждам, че спорът помежду им е стар. Толкова пъти са чували острите си реплики по същия повод, че сега нямат нужда от думи. Вивиан искаше да ми каже още неща, но присъствието на Дру слага край на тази възможност.

— Никой не е чувал и за Офелия Марч през тези години, но ето, тя седи тук.

И двамата обръщат погледи към мене. Вивиан е така тъжна. Не мога да разгадая израза на Дру.

— Коя е тая Офелия? — намесва се Виктория. Гледа ме с широко отворени очи.

— Никоя, миличка — отвръщам аз и протягам длан да я помилвам. — Героиня от една книга. — Ставам и вдигам дъщеря си на ръце. Трябва да е влязла, докато разговаряме. Не е ясно кога е станало това и какво е успяла да чуе. Всичките ми въпроси ще останат сега без отговор. Това няма значение всъщност — те лъжат и двамата.

Грабвам дрешката на Виктория и чантата й от масата. Вивиан и Дру понечват да ме спрат, но се отказват. Няма да правят сцена пред внучката си, я. Добре че поне нея уважават в достатъчна степен.

— Отиваме ли си? — пита детето.

— Да — отвръщам аз. Виждам, че изучава лицето ми, понеже не може да усети нищо от интонацията. Поглеждам я с усмивка, на която тя неуверено отговаря. Излизам без повече приказки, спускам се по стълбите и отивам при колата. Виктория крещи назад:

— Чао, бабо! Чао, дядо!

Те двамата стоят пред прага и махат с дървени ръце на дъщеря ми.

— Ядосаха ли те? — пита тя, докато я настанявам в детската седалка. Адреналинът ме прави непохватна и свръхсъсредоточена — цялото ми внимание е концентрирано върху закопчаването на предпазните колани около дъщеря ми. След като не отговарям, тя повтаря въпроса. Не искам да я лъжа, но и не ми се ще да отговарям цял ден на въпроси след това. Без да промълвя дума, аз я целувам по бузката и разрошвам косите й. Затварям вратата откъм нея и се насочвам към шофьорското място, като през цялото време усещам върху себе си погледите на Вивиан и Дру.

— Ти си луда — заявява Виктория, когато излизаме от алеята на пътя. — Учителката казва, че няма нищо лошо в това, но човек трябва непрекъснато да споделя чувствата си, мами.

— Това е добър съвет, Виктория. Само че понякога нещата се оказват по-сложни.

Тя кимва със сериозен израз на разбиране, а аз се питам що за урок съм й дала в конкретния случай. Не ще е добър, в това съм сигурна.

Докато карам, гневът ми се уталожва и адреналинът слиза до поносими равнища. Изчезването на Дру и Вивиан от огледалцето ме облекчава. Грей ми е разправял, че преди всяка операция хората изпитват невероятно напрежение, което обаче мигом изчезва, щом гръмне първият изстрел. Всички притеснения относно това, дали ще останеш жив и здрав, изчезват и остава единствено действието. Днес най-после разбирам какво точно е имал предвид.

Грей ни чака у дома. Когато влизаме в къщата, той скача от дивана. Виктория тича към него и той я вдига, за да я прегърне горещо. Тя се кикоти по уникалния неин начин, който кара сърцето ми да се свие.

— Как е моето момиче? — пита я той.

— Мама се ядоса страшно на баба и дядо — отвръща тя най-сериозно.

— Няма нищо. Понякога ни ядосват хора, които обичаме — отвръща той, като я оставя на пода и поглежда към мен. От погледа му разбирам, че вече е говорил с Дру и Вивиан.

— Знаеш ли какво? Горе Есперанса има една изненада за теб.

Виктория не чака втора покана. Гледам как се втурва по стълбите. Мъничките й обувки трополят по дъските.

Гледаме се известно време. Нищо не мога да прочета върху лицето му.

— Защо уби Саймън Бригс? — обаждам се аз след цяла вечност. Слънцето залязва и в стаята притъмнява. Чувам шума от прибоя. Чувам смеха на Виктория горе. В кухнята ври зрял боб.

Той мръщи вежди и отваря уста, за да отрече. Спирам го с ръка.

— Проследихте. Видях с очите си.

Грей извръща глава и въздъхва дълбоко.

— Защото не можах да разбера за кого работи — отвръща най-накрая той. — Открих леговището му. Предложих му пари в замяна на информация за работодателя му, както и за това, да отиде при него — който и да е той — и да му заяви, че не може да те открие, че си мъртва и така нататък. След като му дадох парите, той ме излъга: каза, че работи за полицията. Тогава го убих. Надявах се да дам по този начин ясен знак на господаря му. — Грей свива рамене.

— Как разбра, че лъже?

— Разбрах.

— Жив ли е той, Грей. Марлоу. Жив ли е?

Не ми отговаря, само ме фиксира с поглед. Усещам, че иска да протегне ръце към мен, но помежду ни се издига висока, непроницаема стена.

— Жив ли е? — питам отново.

Най-накрая промълвява:

— Не знам, Ани. Наистина не знам.

Изчаквам думите да потънат в съзнанието ми. Колкото и да е странно, чутото ме успокоява. Действа ми добре да чуя от неговите уста нещо, което съм знаела през цялото време. Усещам се по-силна, по-сигурна при мисълта, че не съм чак толкоз откачена, че инстинктите ми не са ме подвели напълно.

— Какво стана с доктор Браун? Кой бе той?

— Познат на баща ми. Военен психиатър, който се занимава с изпаднали в стрес в резултат от военни и паравоенни операции пациенти. Смятахме, че ще ти бъде от полза.

Не споделям наученото от детектив Харисън. Още не съм сигурна. Той може да намери обяснение за всяка моя дума. Не зная на кого да вярвам. За Харисън не може да се каже, че е света вода ненапита.

— Какво стана с него?

— Не знам, Ани. Това е самата истина.

Самата истина. Интересна фраза. Човек я казва тогава, когато всяка друга излязла от устата му би прозвучала като лъжа.

И тогава я виждам. Застанала е отвън, с опрени върху стъклото длани. Истинска като мен самата, което не означава чак толкова много. Виждам я най-сетне такава, каквато е: едно момиче, излъгано и предадено от всички, които обича. Вечно очакващо спасението, което така и не идва.

— Ани? — обажда се Грей.

— Не ме наричай така. Това не е моето име.

По-късно завивам Виктория в леглото и лягам до нея. С едната ръка е прегърнала Клод, а с другата стиска моята. Тя е сънена, клепачите й натежават. Попивам нежните очертания на профила й, меката руменина на кожата, прокарвам пръсти през коприната на косите й. Понякога си мисля, че майчинството се състои в един безкрайно дълъг процес на сбогуване в миниатюрни порции. От мига, когато се отделят от тялото ти, те не спират този процес. Първо пълзят, после ходят на четири крака, след това крачат и накрая побягват. А тази вечер е дори по-зле. Аз наистина се сбогувам. Тя няма представа за това, разбира се.

— Още ли си ядосана? — обажда се неочаквано Виктория и се обръща, за да потърси очите ми.

Поклащам глава.

— Не. Всичко е наред. Понякога възрастните се карат.

Тя кимва едва-едва и се усмихва през сън. Отговорът ми я задоволява. Винаги е била много разумно дете, винаги проявява разбиране не като за възрастта си.

— Обичам те, миличка — казвам аз. — Повече от всичко на света. — Много е важно за нея да знае това.

— И аз те обичам, мами.

Гледам как се отпускат чертите на любимото лице, как се уравновесява дишането й. Когато съм сигурна, че е заспала, се измъквам от леглото и бързо напускам стаята. Ако се задържа още малко, не бих събрала сили, за да направя онова, което знам, че трябва да сторя.

Заварвам Грей да ме чака в коридора. Прекъснали сме разговор, който трябва да бъде приключен още сега. Следвам го в спалнята и затварям вратата зад гърба си. Разказвам му всичко: връщането на паметта, приготовленията, които съм направила с помощта на моя приятел Оскар.

— Ани — казва той накрая, — чуваш ли се какво приказваш? Запознала си се с този човек в лудницата!

— Това му е професията. Върши подобни неща за компании като твоята. Помага на хора да изчезнат, снабдява ги с нова самоличност, инсценира тяхната смърт.

Грей ме поглежда скептично.

— Но е откачен, така ли?

— Не повече от мен самата — казвам аз предизвикателно. — Имаше тежък период. Депресия. Риск на професията.

Грей се отпуска в креслото си край прозореца. Аз сядам върху леглото. Оставям му време да осмисли чутото.

— Добре, дай да помислим логично — обажда се най-накрая той, като вдига очи към мен. — Какво ще се постигне по този начин? От гледна точка на Виктория? Наистина ли искаш да й причиниш всичко това?

— Не разбираш ли, Грей? Той ме е намерил. Не зная как, но го е направил. Може Саймън Бригс да е работил за него. Кой знае? Сега искам да загина по мой сценарий, с надеждата да се върна един ден при детето си. Или да стане по неговия — и край. Пито — платено. Той печели.

— Не мога да позволя това. Знаеш много добре.

— Той ще чака. И ще дочака първата секунда, в която отпуснем гарда.

— Прекалено високо мнение имаш за него. — Грей се изправя и започва да мери стаята с крачки. — Раздула си образа му в своето съзнание до размери, които са му напълно чужди. Дори не сме сигурни, че е жив. Това е ненормално, Ани.

— Ако не е той, значи е някой друг, който знае за Офелия. Не мога да изложа Виктория на такава опасност. Време е, Грей. Винаги сме смятали, че именно това трябва да сторим, ако миналото ни догони.

— Така бе преди — казва той с лице, по-тъжно от когато и да било. Отпуска се тежко върху леглото. — Преди да имаме дом и семейство, дъщеря — цял един съвместно изграден живот. Не мога да те загубя, Ани.

Аз коленича пред него.

— Точно затова ме пусни да вървя, Грей. Остави ме да умра, за да станем отново семейство.

Той отново въздъхва дълбоко и затваря за миг очи. Очаквам да скочи и да ми докара вода през девет дерета, за да докаже, че това е най-тъпото нещо, което може да измисли човек, че е откачено, безотговорно и дори абсолютно ненужно. Но Грей ме изненадва.

— Добре — казва той. — Но ще го направим, както аз знам. Мои хора ще ти помогнат да изчезнеш. Мои хора ще чакат от другата страна, за да те настанят на сигурно място и ще те закрилят. Ще пратим Виктория при Вивиан и в нейно отсъствие ще организираме всичко. Ако нещата протекат добре, няма защо тя въобще да научава. Когато бъдеш в безопасност, когато проблемът е неутрализиран, ще намерим начин да се завърнеш.

Той също се отпуска на пода срещу мен, за да ме вземе в крепките си обятия.

— Съгласна ли си?

Звучи толкова лесно, сякаш го замисля да протече в рамките на броени седмици. Но не казвам това. Радвам се, че не ме спира.

— Съгласна.

30

Застанала съм на ръба на карстовия отвор и гледам надолу в мрачните глъбини. Черно е като катран и също толкова гостоприемно. Сърцето ми боботи като дизел в гърдите и се мъчи да изскочи през устата. Всички нервни окончания сърбят, направо съм се поболяла от ужас. Всяка моя фибра изгаря от копнеж да драсне нанякъде, но вече не мога да направя такова нещо. Единствено желанието да защитя моята дъщеря ми дава сили да продължа, да облека непромокаемия костюм, който подава инструкторът. Той вдига бутилката на гърба ми и краката ми почти се подгъват под нейната тежест. Животът на Ани Пауърс свършва. Все едно земята се е разтворила, за да я погълне без следа.

Мундщукът е в устата ми, маската — пред лицето. Чувам гласа на Джанет Паркър в главата си: И тя остава самичка там, цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода. Винаги съм носила тези страдалчески вопли в душата си, но чак когато сама се сдобих с дъщеря, успях да вникна в цялата дълбочина на този кошмар.

— Готова ли си, Офелия?

Вдигам ръка към шията си и опипвам ръба на половинката сърце.

— Готова съм.

Той изглежда притеснен, сякаш долавя страха ми, болката ми. Може би са изписани върху лицето. Може би ги долавя в дишането ми.

Спускам се във водата и потъвам под повърхността. Тя ме очаква — Офелия, така млада и крехка, рее се във водното пространство като някакъв ангел. Кожата й е сива, дългите коси потръпват под напора на течението. Тя е очарована да ме види, поема ме в скована прегръдка. И ето че съм отново едно цяло.

Аз съм Ани. Аз съм Офелия. Аз съм Джанет Паркър и дъщеря й Мелиса. Аз съм мъртва и скърбяща. Аз съм майка и дъщеря. Чернотата ме поглъща.