Несвяст

31

Днес се случи нещо непоправимо. Умрях. Ужасна злополука. Нещо стана накриво по време на изпита ми за разряд. Поддаваше се на паника — ще си спомни моята инструкторка. — Страхуваше се от вода. Не бе подготвена за гмуркане от такъв характер.

Ела ще се върне към разговора ни пред мола, когато се шегувах по повод бойното си кръщение. Тя ще изпита за миг неоправдано чувство за вина с мисълта, че би могла да ми попречи в това начинание.

Няма да открият нито моето тяло, нито това на инструктора. Ще намерят дрехите, ключовете и портмонето ми в непромокаема торба върху задната седалка на колата, оставена недалеч от дупката, в която сме се спуснали. До нея е паркиран стар додж, регистриран на името Блейк Уудс от град Одеса във Флорида. Той е пълен с куп повредени принадлежности за гмуркане: скъсани неопрени, бутилки с дефектни кранове, подлежащи на ремонт регулатори. Но самият Блейк Уудс не съществува. Адресът върху шофьорската му книжка е фалшив, инструкторският лиценз е също плод на престъпна фантазия.

В крайна сметка, след като спасителните групи се уморят да бродят безполезно из просторните пещери, тесни проходи и слепи коридори, ще излезе на бял свят един плавник. Той е последен писък на модата, чисто нов и съвсем досущ като един от онези, които съм купила неотдавна от местен специализиран магазин. Скоро след това издирването на телата ще бъде преустановено.

Поради какви подбуди някой, който се ужасява от вода, би почнал да се занимава с подводно плуване? Кой е мъжът, представил се за неин инструктор? Защо ще я води в карстов лабиринт, след като целта е да получи сертификат за гмуркане в открито море? Ще има множество въпроси, но твърде малко отговори. Но такива неща се случват непрекъснато във Флорида и то с много по-опитни от мене хора. Хора, които се спускат във водните пещери, за да не се появят никога повече. Сред всички мислими хобита това е най-смъртоносното. Не е за начинаещи. Подозрително, ще отсъди полицията. И напълно безсмислено. Толкова тъжно. Защо, Ани?

Лежа в непрогледен мрак, кръвта нагарча в устата ми с вкус на метал и си мисля дали след всичките мними умирания, този път съм пукнала наистина. Може би това е смъртта: продължително скиталчество в мрака, вечен процес на отсейване на сън от реалност в хода на земните ти дела. Питам се мъртва ли съм, или жива, кой от животите ми е истинският. Като Офелия? Или като Ани?

Опитвам се да помръдна и веднага повръщам. Тялото ми се сгърчва от това и след малко пресъхва, кръв и жлъч изгарят гърлото ми. Лежа върху мокър метал. Замръзвам. Започвам да треперя като тръстика. С оглед на болката и гаденето следва да съм жива. Допускам, че смъртта има не дотам физиологически измерения.

Мракът наоколо е абсолютен. Няма искрица, няма светлик. Не мога да съзра ръката пред лицето си. Звуците от дишането ми отекват в метални повърхности над и около мене. Няма местенце по тялото, което да не ме боли, сякаш ме е прегазил валяк. Опитвам да се осъзная, да се сетя какво е станало с мен, как съм попаднала на това място. И си спомням кораба. Сещам се за Дакс, който отплава в малката си лодка. Спомням си мъжете, които загинаха, за да ме спасят, мъже, чиито съпруги познавам от банкети и церемонии по награждаване, все служители на „Пауърс и Пауърс“. Спомням си качулката и удара по главата.

Тъкмо съм се примирила с пълната тъмнина, когато в очите ми блясва остра, бяла светлина. Тя ме оставя също толкова сляпа, колкото и тъмницата преди миг. Може би е Господ, казвам си. Но нещо ми говори, че надали заслужавам лична аудиенция. Най-вероятно Той е изпратил някой от прислугата да се оправя с мене.

— Офелия Марч — реве глас, който сякаш прелива от всички страни. Болката, която ми причинява в ушите, е сравнима с тази от светлината за очите ми. Заемам позиция на ембрион, скривам глава с ръце.

— Къде е той, Офелия?

Гласът ми е напълно изгубен, но съумявам да издам някакво гърлено мучене на болка и мъка.

— Къде е Марлоу Гиъри?

Отначало си мисля, че не съм чула добре. След това въпросът прогърмява отново.

Разбирам с нарастващ ужас, че съм допуснала огромна грешка. Започва да ми просветва още на кораба, когато ми нахлузват качулката. Но чак сега си давам ясна сметка за това, колко здраво съм се прецакала. Сменила съм кожата си и съм оставила собствената си дъщеря с най-дълбоко убеждение — или поне страх, — че Марлоу Гиъри се е върнал за мен. Оставих Ани да умре, за да устроя една последна среща между него и Офелия. А сега внезапно и с кристална яснота разбирам, че не Марлоу е този, който ме преследва. И никога не е бил.

Ани смята, че Марлоу Гиъри е мъртъв и заровен в необозначена яма някъде из Мексико в отредено за сиромаси, Джон Доуовци18 и починали, но никому ненужни затворници гробище. Представя си го изтегнат в прост чамов ковчег, под стотици килограми пръст и си живее спокойно. Вярва на всички лъжи, с които я гощават околните, понеже иска да им вярва. Но Офелия Марч е от стара коза яре. През цялото време тя го е преследвала. Сега най-после разбирам това. При всички тези необясними събуждания в автобуси и влакове, тръгнали неизвестно закъде, тя се е домогвала до него.

32

Детектив Харисън се чувства като смъртно болен, комуто са съобщили за фатална грешка в диагнозата. Чак свят му се вие от чувството на облекчение. След като Грей изплаща дълговете му, а сам той се записва в анонимна група за лечение на хазартна зависимост, полицаят е като новороден. Край на телефонните заплахи, край на писмата със снимки на жената и детето му. Язвата престава да кърви.

Ако само преди година някой му бе казал, че ще се запише в програма за анонимна терапия, би го праснал в муцуната. Но изповедите пред непознати в покоя на една разположена недалеч от плажа църква наистина го пречистват. Тук има възможност да изкаже на глас сторените от него неща (по-голямата част) и да слуша други, които са вършили много, много по-лоши, които са стигали до дъното, за да се ударят толкова лошо, че едва имат сили да продължат. Тук не е самотен. И дори не е най-лошият от цялата пасмина.

За пръв път от месеци е отново в състояние да люби жена си. Вече не усеща онази ужасяваща топка от вина и страх, която се стаява в гърдите всеки път, когато погледне невръстната си дъщеричка Емили. А на първо място, отново си спомня какво е да си полицай, добър полицай — едничкото нещо, което истински е желал да бъде. Нахвърля се върху работата с устрема на новопокръстен. И той наистина се чувства като такъв — изцяло подновен.

Наслаждава се на еуфорията, която изпитва човек, съумял да се откъсне от злокобните последици на собствените си дела. И ако все още го влече към комара, ако продължава да изпитва дълбоко вълнение при звуците на хазартна игра, каквато и да било — по радиото, по телевизията в участъка, — ако засега не намира сили да заличи номера на агента в паметта на клетъчния телефон, той си казва, че тия работи не стават за един ден.

Междувременно го спохожда най-значимият случай в полицейската му кариера и цялото му внимание е насочено натам. Той го разглежда като възможност за изкупление на по-раншните служебни грехове. Две отвратителни убийства, свързани с една жена, която се представя под фалшива самоличност. Разбира се, това обстоятелство трябва да се запази в тайна, също като неговото споразумение с Грей. Ето защо детектив Харисън си скъсва подметките от тичане, за да открие друга връзка между Саймън Бригс и Пол Браун. Убеден е, че ще намери такава. Той е като пуснато по гореща следа гонче.

А после аз умирам. Когато научава новината, извикан да разследва мястото на инцидента, той едва успява да прикрие усмивката си. Не че ме е мразил или желал злото, тъкмо напротив. Независимо от всичко той ме харесва в известен смисъл. И въпреки това детектив Харисън не жали за мен, докато се занимава с този случай. Той си знае защо.

Както се полага на едно добро ченге, каквото иска да бъде, Харисън добросъвестно проучва оградения около карстовата дупка периметър. Изследва и намерените в колата ми предмети. Но когато открива дебелия плик, който съм прибрала от камионетката на Бригс, той, неизвестно защо, не го включва в списъка на откритите на мястото на инцидента вещи. Прибира го във вътрешния джоб на сакото си, за да го пъхне малко по-късно под седалката на собствената си кола, като внимава никой да не забележи.

Подробно разпитва опечаленото ми семейство и приятелите.

— Не мога да си представя защо го направи — хлипа в негово присъствие Ела, седнала край кухненската маса. — Та тя се ужасяваше от водата. Ще ми се да я бях разубедила. Но не исках да й се меся.

Детектив Харисън я потупва окуражаващо по рамото с мисълта, че дори в това състояние, тя си остава една много привлекателна жена.

— Беше ми приятелка, разбирате ли? Моя приятелка. Това значи много в нашия ужасен свят. Много.

— Съжалявам, госпожо Сингър. Наистина съжалявам.

— Дали ще открият тялото й? — пита тя, като бърше очи. Трудно й е да говори заради риданията. — Не бих го понесла, ако не я открият.

— Не знам, госпожо. Не е лесно да се каже при тези пещери. Водолазите не са намерили още нищо.

— Не ви ли се струва понякога, че освен болки и разочарование, друго няма? — пита го тя. — Не ви ли изглежда така понякога?

— Какво имате предвид? — пита внимателно Харисън, като си мисли, че жената пред него е прекалено красива и богата, за да си позволи толкова нещастен вид.

— Имам предвид живота, детектив. Понякога е толкова суров.

И в този момент загубва контрол над себе си, кръстосва ръце върху масата и като отпуска глава върху тях, избухва в неудържими ридания. Моята бедна, скъпа приятелка. Той седи до нея с длан върху гърба й. Виждал го е толкова пъти преди. Не се чувства чоглаво или притеснен. Съчувства й. Остава там, докато тя се овладее малко.

Мъката на Ела, самообвиненията й, всичко това е понятно и съвършено искрено според полицейския детектив Харисън. Той го усеща с кожата си. Моят съпруг, от друга страна, изобщо не оставя същото впечатление, макар да изглежда уморен и изцеден, когато в дните след инцидента бива посетен от детектива.

— Защо ще се спуска точно на това място, след като я е страх от водата? — пита го той. — Всички — приятелката й, инструкторката — казват, че е изпитвала ужас от водата. Гмуркането изглежда твърде странно хоби при човек, който не смее да нагази дори в плитката страна на басейна.

Грей клати глава.

— Ани бе твърдоглав човек. Навила си бе на пръста, че трябва да надмогне страха в името на Виктория. Не искаше детето да я види как се огъва пред някакъв ирационален страх. А след като един път е решила нещо, няма никакъв начин то да й се избие от главата.

Детективът кимва с разбиране. Целият разпит е един малък цирк, разбира се, тъй като и двамата са наясно по въпроса за възможностите на полицая — той е с вързани ръце. Но за това не се говори и всеки от двамата съвестно изиграва своята роля.

Харисън обикаля къщата, колкото да се каже, че го е сторил, броди из тъмните стаи с Грей зад гърба си, без да знае какво точно търси.

— Къде е дъщеря ви? — пита той на излизане.

Грей пуска въздишка и трие очи с юмрук.

— Пратих я с баба и дядо й. Те са на морска обиколка из Карибите. Не искам да я наранявам с нещата тук. Още не съм намислил как да й кажа.

Това изглежда разумна постъпка. Но детектив Харисън има усет към лъжата. Грей Пауърс е човек, който трябва да скрива много неща, и напрежението от това усилие му личи. Но това не е мъж, който жали покойната си съпруга. Загубата на обичано същество оставя човека изпразнен, с кух и замаян поглед, който много трудно се имитира. Жалеещите могат да ридаят неудържимо като Ела, да крещят от ярост, или да потънат дълбоко в себе си. Изобщо, докато се мъчат да вникнат в смисъла на смъртта, те реагират по най-разнообразни, непредвидими начини. Но според мнението на детектив Харисън Грей няма този напълно объркан, замаян вид, на който е бил толкова пъти свидетел.

— Тук нямаше ли икономка? — пита детективът, застанал на изхода.

— Дадох й малко почивка, докато Виктория отсъства.

— Бих искал да говоря с нея.

— Няма проблем — приема с готовност Грей. Изчезва за малко и се връща с адрес и телефон, написани на малко листче. — Живее при сестра си.

На раздяла двамата мъже се изправят един срещу друг.

— Съжалявам за вашата загуба, господин Пауърс — казва детективът с нещо като усмивка на лицето и едва доловим сарказъм в гласа. Но ако Грей изобщо ги е забелязал, с нищо не показва това.

— Благодаря ви — отвръща той и затваря вратата.

— Къде си се дянала, Офелия? От кого бягаш? — пита на глас Харисън, докато колата му напуска ограденото селище, в което живях и аз, и се възхищава на къщите наоколо, за които може само да мечтае. Гледа дечица със скъпи велосипеди. Гледа лъснатите туловища на последни модели от най-скъпи европейски и американски марки. Усеща слаб гъдел, който не иска да признае. Съсредоточава цялото си внимание върху друга мисъл: той нито за една секунда не е повярвал, че съм мъртва. Напротив, твърдо убеден е в обратното. Ако още играеше на пари, готов е да заложи живота си за това твърдение.

33

Цяла съм болка. В мен няма нищо друго, освен агонията на моето тяло и съзнание. Не мога да кажа колко пъти преминавам от пълен мрак към ослепяваща светлина, от абсолютна тишина към гърмящия глас, който пита, а аз не мога да отговоря. Може да съм прекарала на това място часове, а може и денонощия. В момента е тъмно и това ме облекчава донякъде, макар тялото ми да е вкочанено от двата пръста ледена вода, в която лежа. Размърдвам се от неудобство. Челюстите ми са стиснати.

Открива се светъл правоъгълник и някакъв мъж, дребен и слаб, влиза през врата, за чието съществуване не съм подозирала. Стъпките му отекват в металната кутия. Той спира на сантиметър от тялото ми. Не мога да видя лицето му. Отново настава светлина. Не така остра, както преди, но все пак силна, от която затварям очи, после ги отварям като цепки, преди да ги стисна отново. Правя го няколко пъти и попривиквам със светлината. Лицето е далечно познато, ъгловато и набраздено. Очите са малки и воднисти, устните — сухи и стиснати. Но не е Марлоу.

— На това може да се сложи край. Може да свърши — обръща се той към стената. Не иска да гледа към мене — било от жалост, било от отвращение. Мъча се да стана и така силно ми се завива свят, че почти загубвам съзнание.

— Само ми кажи къде е той, Офелия. — Гласът е спокоен и уморен.

А аз съм напълно объркана. Не мога да си представя от къде на къде ще си мисли, че знам каквото и да било за Марлоу Гиъри. Но не мога да го кажа. Думите просто не излизат от гърлото ми. Той остава там не зная колко дълго, втренчил поглед в стената. Очаквам да ме ритне или нещо такова, но не го прави. Просто си стои.

— Не знам — успявам да се обадя най-накрая. — Кълна се. Нямам представа къде може да бъде.

Гласът ми само малко се различава от грака на безпомощна гарга.

Той разтрива слепоочията си с израз на безкрайна умора. Опитвам се да запомня това лице.

— Ани Фаулър може и да не знае — казва тихо той, — но Офелия Марч знае много добре. Очите му са като от кремък. — Много добре.

— Не е така — възразявам аз. — Не е. Нищо не помня. — Полагам усилия да не захлипам пред него, но не успявам. Трескаво преравям върналите се напоследък спомени. Дали не е възможно някъде из техните гънки, сред потрошената и разбъркана моя психика, да се крие истината за това, къде е бил Марлоу през всичките тези години? Старая се, но истината бяга от мен, изплъзва се. Ако мога да я пипна, бих го сторила. На всяка цена.

— Не искам да ти причинявам повече болка, Офелия — обажда се мъжът.

— Ами недейте тогава — отвръщам аз, мотивирана главно от отчаяние.

Цялото му тяло се напряга. Той се отпуска на колене в ледената вода и приближава зачервено като евтин бонбон от гняв лице до моето. Усещам мириса на дъха му, докато шепне свирепо:

— Кажи ми онова, което искам да знам, Офелия.

Сега го разпознавам. Това е Гневният мъж — един от ония, които дебнеха пред къщата ни. Същият, който се опита да ни уцели с камък в колата. Не знам какво да мисля при това откритие. Мъча се да стана, да избягам от него, макар разумът ми да повелява просто да поставя тази информация в едно от многото празни места в съзнанието си. Нямам сили за това. Обгръща ме мрак.

Когато идвам отново на себе си, Гневният мъж го няма. Светлините не са угасени. Сядам с усилие и се оглеждам. Няма нищо за гледане, освен железни стени и една оставена върху краката ми снимка. Вземам я. Тя е на Виктория, на моето бебче, на моето малко момиченце. Очите й са затворени, лицето — призрачно бледо. Русите й коси са разпилени наоколо като хвърлено от ореол сияние. Устата е залепена с тиксо, а ръцете — вързани. Изглежда невъзможно мъничка и крехка.

Всяка рационална мисъл, останала до момента в съзнанието ми, сега го напуска и аз започвам да пищя. Това е гърлен рев, който се надига от някакъв скрит първичен център вътре в мен. Той съществува самостоятелно, извън мене. Чувала съм го стотици пъти по-рано, в кошмарите си, свързани с Джанет Паркър. Надигам се и приближавам вратата. Блъскам по нея.

Гласът отново забумтява от говорителите, които сега виждам окачени под тавана:

— Да започнем отначало. Къде е Марлоу Гиъри.

След като жена му и детето си легнат, Рей Харисън заживява друг живот. Когато са около него, той е съсредоточен, здраво свързан със земята заради своята любов към тях. Но щом двете заспят, цялото му същество е обзето от някакво нетърпение, почти усеща сърбеж по ръцете и краката си. Това е нещо, което не би могъл да обясни, дори и да иска. А той не ще.

Мълчанието на среднощната къща, както го определя Сара — приглушените светлини в кухнята, едва чутото жужене на бебешкия интерком, телевизорът, намален дотолкова, че почти не го чува, — прави възможно единението му с една вътрешна празнота, едно място, което трябва да бъде запълнено. Това са часовете, когато за първи път започва да се обажда на агента си по залаганията, за да му възлага чудовищни суми в игри, които без съмнение ще му осигурят големия удар. През тези часове той стои като залепен за телевизора — винаги с онова чувство на нетърпеливо очакване, — докато куотърбекът с контузено коляно прави невъзможен спринт, несъмнено печелившият кон се спъва и губи, боксьорът с навехнат лакът прави фантастичен нокаут. В цялата работа има нещо лично. Съвсем определено понякога. Сякаш неведоми космически сили заговорничат срещу му на най-високо равнище, с едничката цел да го прецакат.

През толкова много нощи понечва да събуди Сара и да й разкаже какво е сторил с живота на всички им. Но когато я вижда да спи така безметежно, така сладко, сам губи кураж и се пъха под завивките до нея. Доверието й в него е тотално. Тя не е от ония съпруги, дето въртят в участъка да проверят наистина ли мъжът им работи извънредно, или сверяват работния график от фиша за заплатата с бележките, които сами си водят за служебните отсъствия на благоверния. Оставила му е да се оправя изцяло със семейните финанси, сам да решава всички практически въпроси. Дори не проверява банковите сметки чрез компютъра. На такава жена не й трябва контрол над съпруга. Тя има нужда от бебе и дом, както и от мъж, комуто да вярва. Той бе осигурявал всичко това без усилие и с готовност.

А след това за малко да я съсипе напълно, без тя да има представа за опасността. Всеки път, когато се сеща за това, по тялото му преминава тръпка, а лицето пламва от срам. Измъква се на косъм от тотален житейски срив. Бе толкова близо до него, че усети отминаването му като струя от експрес на перон в метрото.

Изпитва някакво извратено чувство на благодарност заради Ани Пауърс. Ако не се бе появила тя, би могъл да предполага с пълно основание, че днес нямаше да е жив, или щеше да е загубил единствените същества на този свят, на които държи. И ето че сега използва тези часове, онова ужасяващо нетърпение, за работа върху своя случай. Иска да разбере какво е станало със загадъчната жена, която, макар и без да иска това, му спаси живота.

До кухнята си е организирал малък кабинет. В помещението, предназначено за отделна готварница. Там има миниатюрно бюро, скърцащ стол и гола крушка на тавана, която пали и гаси с помощта на шнур. Разполага със стар компютър, който е бавен и шумен, но все още осигурява достъп до Интернет посредством телефонната линия.

Вечерта след разговора с Грей, когато Сара и Емили отдавна спят, той се запознава със съдържанието на плика, взет от моята кола. Моментално разбира, че е принадлежал на Саймън Бригс. Почеркът не подлежи на объркване: разкривен и усукан като на дете, на умствено изостанало и изключително тъпо дете. Виждал го е вече на не едно място. С полегналите си О-та и тлъсти А-та писането му е лесно разпознаваемо, все едно копира от някакъв шаблон. Освен всичко друго, пликът смърди на евтини пури — воня, с която са пропити всички вещи на покойния.

Пликът съдържа разпечатки от статии, които самият Харисън вече е прочел в Интернет. Те са старателно подредени хронологически, като най-отгоре се мъдрят сведенията за пожара и убийството в конефермата. Следват статии, посветени на дългото ни бягство из страната, престъпленията, в които е заподозрян Марлоу и евентуалната ни смърт.

Има и снимки, правени от осигурителни камери в магазини и бензиностанции. Някои от тях са отвратителни, други са зърнести и мътни, а образите отгоре им не могат да се разпознаят. И на много от тях личи изтерзана и съсипана на вид млада жена. Харисън трудно свързва това лице с образа, който има в главата си. Един кадър го потриса особено дълбоко. Двамата с Марлоу разговаряме край тялото на убита жена. То е обезобразено по нечовешки начин. Вглежда се в лицето ми и вижда нещо познато, нещо, което помни от лицето на Сара, когато го гледа. Израз на най-чиста и дълбока любов, която е в състояние да стане свидетел на всеки крах и да излезе от него неопетнена.

34

Продължавам да лежа във водата, но вече не ми е студено.

— Чувството на романтична любов е зле насочено — казва ми докторът. Той седи скръстил крака в металната ми стая. Гласът отеква, тенекиен и влажен, от нейните стени и тавана. — Човешките същества обичат да чуват от любимия онова, което сами мислят за себе си. Ако си дълбоко убедена, че не чиниш пукната пара, естествено е да обичаш човека, който се отнася към теб по съответния начин. Именно затова си обичала толкова дълбоко Марлоу.

— Защото мисля, че нищо не струвам ли?

— А не мислеше ли? Не те ли учеха точно на това твоите родители с думи и дела? Ако не лишена от стойност, то поне от каквото и да било внимание?

— Но той не се е отнасял към мен като към парцал.

— Не и от началото. Те никога не го правят от самото начало. Малцина се ненавиждат до такава степен или така открито, че да приемат подобно отношение от първия ден. Ако те бе нагрубявал от самото начало, ти щеше да го напуснеш и той би се лишил от възможността да установи над теб контрола, който е съумял да изгради в крайна сметка. Това е номерът на всеки насилник. Издига те на пиедестал, за да може сетне да те стъпче в земята парче по парче.

Аз се съгласявам, макар това да не отговаря съвсем на истината. Но вече съм научила, че понякога истината въобще не прилича на такава. Жестоко бях съдила майка си заради нейната любов към един убиец, мразила я бях заради тази слабост, заради това че е готова да плати най-висока цена за късче долнопробно подобие на любов. Но Офелия прави същото.

— Когато човек загуби напълно контакт с преценката за собствената си стойност, със собствената си идентичност, узурпаторът го убеждава, че той единствен на света е в състояние да обича подобна отрепка. Любовта, дарена от него в началото, е висота, която помниш и към която непрекъснато се стремиш с упованието на наркоман. Тя никога повече не идва. Но вече е късно — налапала си въдицата.

— Той ме обичаше — заявявам аз с жалко упорство.

Докторът бавно поклаща глава.

— Офелия, той е психопат. Те не могат да обичат.

— Нищо чудно, че са ти отнели лиценза. — Думите ми рикошират към мен — ядни и пълни с омраза. — Ти си само един тъп знахар. — Истината може да ни докара до такива грозни изстъпления.

Той се усмихва приятно и тихо цъка с език.

— Овладей се.

— Съжалявам — казвам аз.

Вдига ръка.

— Добре. Намираш се под известен стрес. Разбирам това.

— Не мога да му кажа онова, което иска да узнае.

— Не можеш, или не искаш?

— Не знам къде е той — писвам аз с една октава по-високо.

— Напротив, знаеш. Отговорът е някъде вътре в теб.

Събуждам се внезапно. Докторът, моят мъртъв лекар, не е при мене в стаята. Аз съм сама, стиснала в шепа изпомачканата и скъсана снимка на дъщеря си. Изглежда съм драскала по хартията в опит да се добера до нея и да я спася. Изглаждам я с пръсти, доколкото това е възможно.

— Виктория — произнасям високо името й аз, колкото да го чуя. Аз й причиних всичко това. Нещата, от които най-много се боим, в крайна сметка се стоварват отгоре ни — това е природен закон. Полюлявам се със снимката в ръце, мразя Марлоу Гиъри, мразя Гневния мъж, а най-силно мразя себе си.

Разбира се, докторът от съня ми е прав. Марлоу бе психопат и убиец, също като баща си. И също така, разбира се, никога не ме е обичал. Но това не пречи аз да го обичам, да му се отдам по начин, който е достъпен единствено за нагрубявани и пренебрегвани тийнейджърки, щастливи да загинат като девственици на жертвения олтар. Той ме манипулира и използва, но аз го приемам с благоговение. Всеки път, когато убие, а аз остана бездейна край него, една част от мене умира, за да остана накрая безжизнен труп.

И сега, макар да изглежда странно, тук се чувствам като възкръснала. Питам се къде ли се е скитала Офелия. Какво знае тя, което е останало неизвестно за Ани. Подозирам, че е ходила да го търси. Спомням си думите на Вивиан от последната ни среща: Ти бе обсебена от него. Част от тебе, може би онази част, която не помни особено много, е все още привързана към него.

Въпросът е: Защо? Дали не се опитва да се върне при Марлоу? Да бъде отново с него? Нима е до такава степен отчаяно, глупаво, безнадеждно влюбена? Не зная отговора на този въпрос. Но в едно съм сигурна: Офелия знае къде се намира той. Трябва само да я накарам да сподели с мен.

— Чувате ли ме? — крещя аз в празното пространство.

Тишината се нарушава от тихо жужене, но то идва от флуоресцентната лампа над главата ми. Съска и пращи почти непрекъснато. Изключили са прожектора, с който ме заслепяваха — виждам го в по-далечния ъгъл на помещението. Радвам се, че се отказаха от този технически прийом. В противоположния ъгъл се мъдри наблюдателна камера. Под обектива й примигва червена светлинка.

— Къде е дъщеря ми? — крещя още по-високо аз с устремен право в камерата поглед. Отново тишина, след която долавям бръмчене на говорител.

— Не искам да й причинявам зло, Офелия — обажда се Гневният мъж е накъсан от електронни смущения глас, който звучи като от едновремешна презокеанска линия. — Знам какво е да загубиш дете. Не го пожелавам никому. Дори на тебе.

— Не я наранявайте — обаждам се бързо аз, а гръдният ми кош се стяга. — Ще го намеря.

Шумотевицата от говорителя изпълва цялото помещение.

Трябваше да поискам да я чуя, преди да се съглася, но отчаянието ми е твърде голямо, за да се сещам за подобни трикове.

— Ще си спомниш ли? — пита гласът. — Ще ме заведеш ли при него?

— Ще направя всичко, което поискате — отвръщам аз с глас като на пребита, каквато съм. — Само не я наранявайте. Не причинявайте зло на моето момиченце.

Давам си сметка за това, че отново плача. Дотолкова съм забравила срама, че даже не бърша сълзите си.

35

Когато пристигаме двамата с Марлоу в ателието на баща ми в Ню Йорк, аз приличам на хваната в паяжина муха, омотана и упоена, без следа от мисъл за бягство в главата. Дори не моля за помощ. Все още сме в началото на нашето бягство, минали са едва три седмици от събитията в ранчото и властите не са съвсем наясно с нещата. На този етап сме все още само бегълци. Това, разбира се, остава непонятно за мен в оня момент. Аз смятам, че сме издирвани като съучастници на Джанет Паркър в убийство, както и в качеството ни на подпалвачи. Дълбоко в себе си все още отказвам да приема реалността на случилото се в бензиностанцията. Всъщност то напълно е напуснало моето съзнание и памет. Сънувам кървав ореол от коси върху бял линолеум и се будя с натежало сърце.

Баща ми не задава въпроси. Пуска ни да спим в стаята, която е била моя при отдавнашните ми гостувания. Тя представлява малко, спартански обзаведено помещение в дъното на апартамента му, над ателието за татуиране. Покривката на леглото е розова, а тази на креслото е съшита от множество разноцветни парчета. Решетката пред радиатора е все така розова, каквато съм я боядисала аз на дванайсет години. Тук е и парцалената кукла с коса от червена прежда, облечена в черна тениска на „Ангели от преизподнята“19. Правила ми я е някаква стара приятелка на татко. Както и може да се очаква, нарекла съм я Харлей.

— На вашите години и аз избягах от къщи — казва баща ми, докато ни води нагоре към стаята. Току-що сме се появили в ателието. Той не показва изненада от срещата. Не знам кога се е върнал от пътуването, нито дали изобщо е заминавал. И не питам. — Оттогава се грижа сам за себе си.

Казва го с някакво несигурно чувство на гордост, което предизвиква разочарование у мен. Искам да е ядосан, да ми се накара, да ми помогне в намирането на спасение от тази насочена надолу спирала, в чийто водовъртеж усещам, че съм увлечена. Но начаса разбирам, че такова нещо няма да има.

Марлоу и баща ми са като две топки, които отскачат една от друга при допир. След първото ръкостискане, което прилича на примирие след тежка схватка, повече не се поглеждат един друг. Марлоу стърчи цяла глава над баща ми. Татко изглежда крехък и спаружен редом с него. Още едно разочарование: в моите представи той е бил винаги едър мъж, могъщ и силен. А сега ясно личи, че изобщо не може да се мери с Марлоу — нито физически, нито в което и да било друго отношение.

Ако правилно помня, прекарваме там три денонощия. Те се сливат в едно в моите спомени. Двамата с Марлоу не правим почти нищо друго, освен да ядем и спим в полумрака на задната стая — до такава степен сме изморени и изтощени. Аз срещам определени трудности при опитите да разгранича състоянието на сън от будното. Беглите спомени за разговори с баща ми много наподобяват сънища: разпитва за времето във Флорида… казва, че знае за опитите ми да се свържа с него… съжалява, че бил заминал. Приказваме за татуировката, която се съгласи да направи на Марлоу. Суети се нерешително около мен, сякаш не може да реши как именно да постъпи в този критичен момент от живота ми. Аз имам остра нужда от помощ, но той е глух за безмълвния ми зов.

На четвъртата сутрин чувам тихо драскане по вратата, преди да я видя леко открехната. Баща ми ме вика с ръка. Едва разсъмва. Слънцето процежда първите си лъчи през процепите на спуснатите щори.

— Опи — шепне той.

Измъквам се изпод ръката на Марлоу и следвам баща си по коридора към неговата дневна. По средата на помещението се мъдри огромна маса, заобиколена от сгъваеми метални столове. Така вони на фасове, че ме заболява носът. Край вратата има малък и мръсен кухненски бокс. Миниатюрната мивка е пълна с мръсни съдове, а плотът около нея е претъпкан с празни бирени бутилки.

Баща ми се обляга върху рамката на един от прозорците. Над рамото му виждам кафявите покриви на ниски съседни постройки отвъд улицата. Някой си е направил там малка градинка, в която е подредил платнени столове и слънчобран на ивици. Чувам шума от ранното улично движение под прозорците. Баща ми изглежда по-стар от образа в моите представи, тежките дни в живота му са оставили дълбоки следи върху това лице. Прегърбил се е, а под очите му личат дълбоки сенки.

Аз сядам върху масата и оставам там, изпълнена от копнеж да се хвърля в обятията му. Но моят баща не е по нежностите. Най-много да ме потупа по гърба или да подложи буза за целувка. Това е всичко, поне що се отнася до мен.

— Майка ти се обажда, Опи.

Забивам поглед в краката си и забелязвам, че лакът по ноктите ми се е излющил.

— И ти изпя, че съм тук.

Той поклаща глава.

— Не.

— А тя какво каза?

Той въздъхва.

— За пожара. За убийството на съпруга й. Зле е тя, Опи. А вие двамата сте в голяма беда. Защо не ми ги каза тия неща?

Аз свивам рамене и разглеждам коленете си. Те са ожулени и мръсни, костеливи и непривлекателни.

— Какво общо има това с тебе?

Той прави знак с глава към спалнята ни.

— Не ми харесва това момче, Опи. Има нещо в него, дето не е наред.

Гласът му стига до мен приглушен и гъгнив, все едно имам памук в ушите. Не му отговарям. Не мога. Знам, че Марлоу ни чува. Не мога да обясня как, но чувствам това. Цялото ми тяло е напрегнато от надежда и страх. Ето го моментът, който очаквам цял живот: сега баща ми ще направи решителната крачка и ще ме спаси.

— Трябва да ми кажеш едно нещо. — Той се приближава до мен и нежно повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите.

— Добре — отвръщам аз. — Какво?

Питам се как ли ще го направи, по какъв начин ще ме измъкне от Марлоу. Дали пък вече не е се е обадил в полицията и те не чакат отвън? Сама не мога да повярвам колко силно желая да е именно така. Колкото и да съм влюбена в Марлоу, дваж повече ме е страх от него, от стореното от него и от още по-лошото, което предстои. Всичко това се таи едновременно в мен, парализира ме от страх. Аз съм едно момиче, изпаднало в крайна нужда от помощ.

— Трябва да ми кажеш, че всичко е наред — мълви той тихо. — Че няма никакви проблеми.

Обръщам сега поглед назад към оня момент и се опитвам да не мразя своя баща. Не е само неговата слабост, която намирам за жалка и осъдителна, но също зле прикритото желание да се измъкне от цялата тази каша. Той иска от мен да облекча собствената му съвест.

Давам му онова, което иска, защото съм добила голям опит в това отношение.

— Всичко е наред — казвам аз с фалшива усмивка и бързо кимване с глава. — Ще си намерим някое местенце на запад. Аз ще се дипломирам и ще започна работа. Скоро ще навърша осемнайсет — ставам голяма. По-голяма, отколкото си би ти, когато си започнал самостоятелен живот.

Камък му пада от сърцето — вижда се с просто око. Отпуска ръка край тялото си и въздъхва. Усмихва ми се едва-едва. Не му се налага да бъде баща, да заема твърда позиция, да излезе напред и да предприеме трудните стъпки, за които аз нямам сили. А и не би знаял как стават тия неща.

Сяда до мен върху масата. Изважда бала пари. Дебело, плътно руло, пристегнато с гумено пръстенче.

— Тук са близо хиляда долара — казва той тихо. Кимва към спалнята. — За тебе са. Не за него. Това е неприкосновеният ти резерв. Ако нещата не потръгнат, с тяхна помощ ще се върнеш у дома.

Не знам за кой точно дом говори. В оня миг съзнавам, че единственият мой дом е при Марлоу. Вземам парите. Те натежават в дланта ми. Сърцето също натежава.

— Въпрос на време е полицията да се изтърси тук — съобщава той с шепот. Погледът му е забит в пода. — Вероятно няма да е днес, но не ще се забавят много.

— Да си вървим ли?

— Ако не искате да ви върнат във Флорида.

Не мога да се доверя на гласа си, а в гърдите ми се надува като балон отчаянието.

— Нали даваш дума, че си добре? — мълви той след продължителна тишина.

Събирам сили да го погледна в очите и казвам:

— Кълна се.

Той ме потупва нежно по гърба, целува ме по челото и бърза да излезе от стаята. Чувам стъпките на обутите му в тежки ботуши нозе надолу по стълбите. Оставам за момент така, все още таяща слаба надежда да чуя забързания му тропот назад, или пък шумно нахлуване на полицията, но нищо подобно не се случва, а звукът от стъпките става все по-далечен и слаб, докато приключва със захлопване на вратата към улицата.

— Казах ти, че никога няма да те прибере. — Обръщам се и виждам застаналия отзад Марлоу. Изражението му е смесица от триумф и съжаление. Отпуска ръка върху рамото ми. Плътта ми се смразява от този допир.

Започнатата върху лявата половина на гърдите му татуировка се простира към рамото. Тя е намазана с антибиотик, линиите са подути, видимата част от кожата е силно зачервена. Сигурно боли, но той с нищо не го показва.

Подавам му парите и той ги прибира в джоба си. Това е така естествено, че никой не помисля за друга възможност. Допирам буза до здравото му рамо, така че да вижда лицето ми. Той ме гали по врата и тила. Обхващам с ръце тънкия му, здрав кръст.

— Никой друг не ти трябва, Офелия — казва той. — Ти принадлежиш на мене.

36

Независимо от обстоятелството, че Саймън Бригс е заел разнебитената стая в мотел „Съншайн“ едва четирийсет и осем часа преди своята смърт, помещението представлява същата смрадлива бърлога, каквато е и колата му. По-малко от денонощие е изтекло от предполагаемата ми смърт, а детектив Харисън вече стои посред стая номер 206 и я оглежда внимателно. Върху чергата на пода са пръснати като цветя из поляна мазни опаковки от готова храна, от леглото зеят две празни кутии от пица, върху перваза на прозореца са строени като войници в крива редица празни консерви от бира. Върху захвърлено край тоалетната чиния списание се търкалят бонбонени хартийки.

Детектив Харисън ненавижда мръсотията и самата мисъл за Бригс буди у него желание да се изкъпе. Но независимо от цялата си мърлявщина, дебелият демонстрира завиден професионализъм: колекцията му от вестникарски материали на тема Офелия Марч. Ани Пауърс е събрана най-старателно. Няма и помен от телефонен разговор, който да издаде връзката с неговия работодател. Сред купищата останали боклуци Харисън открива опаковка от клетъчен телефон, но самият апарат не може да бъде намерен нито тук, нито в колата на Бригс, нито из дрехите на масивното му тяло. Или го е захвърлил някъде, казва си Харисън, или някой го е задигнал. Бригс вероятно не е знаел, че съобразно новия федерален закон полицията може да изиска записите на водените от телефона, чийто сериен номер стои върху опаковката, разговори. Това на свой ред е много сложен процес, който би отнел седмици. А детектив Харисън знае, инстинктивно усеща, че не разполага със седмици, нито дори с дни, ако наистина е загрижен за моята съдба.

Нахлузва ръкавици и започва да изучава съдържанието на кошчето край вратата. Усеща върху врата си внимателния поглед на жената, която оглавява групата за първоначален оглед и която сигурно се пита до каква степен този полицай ще й съсипе района.

— Дишай спокойно, Клер — проговаря той, без да се обръща, — ще внимавам много.

— Дреме ми — отвръща тя. — Ако насереш мястото, толкова по-зле за тебе. Случаят си е твой.

Той не й обръща внимание и продължава да се занимава с боклука. Близо до дъното открива свито на топка парче хартия. Вниманието му е привлечено от качеството й — плътна и лъскава. Той внимателно я разгръща и приглажда върху пода. На листа има някаква драсканица, нещо като човешка фигура с пушка в ръце, а около нея — безредни черти, сякаш някой се е опитвал да разпише писалка. Надраскан е и телефонен номер, който Бригс се е опитал да заличи с маркер, но цифрите продължават да се четат. В горната част на листа е отпечатана в синьо шапка, „Помощ в Мъка“, а под нея уебсайт адрес: www.facethefear.com.

— Намери ли нещо? — интересува се Клер.

— Пореден боклук — отвръща той, като отново смачква листа на топче.

— Обикновено на това попада човек в подобни кошчета — казва тя и се засмива на собствената си шега. Харисън също се усмихва, макар изобщо да не му е до смях.

Когато жената отмества поглед от него, той пъха топчето хартия в джоба си, след което още известно време се преструва, че оглежда празните консервени кутии.

След като приключва със стаята и оставя експертите да си вършат работата, детектив Харисън насочва вниманието си към изгарящата от желание да бъде от полза семейна двойка млади индийци, които притежават и управляват мотела. Мъжът е слаб като вейка, с дебели стъкла на очилата, огромен нос и миниатюрна долна челюст. Жена му представлява рядка гледка, издокарана в нещо като скъсен вариант на розово-златно сари, спуснато над сини джинси. Това е по-скоро опит за налагане на мода, отколкото стремеж към традиционното облекло, казва си полицаят. С огромните си, подобни на бадеми и украсени с дълги мигли очи, както и с приятните за окото телесни очертания като на пясъчен часовник, тя кара детектива на няколко пъти да хвърля крадешком поглед към нея — с най-голямото, подобаващо за случая уважение, разбира се. Макар и винаги верен на съпругата си, Харисън има око за красотата и си позволява да й се наслаждава от разстояние.

Съпругът дарява Харисън с широка, глуповата усмивка. Жената смръщва вежди. Тя е неспокойна, притеснена от присъствието на полицията. Мъжът се държи така, сякаш това е най-вълнуващото и приятно нещо, което му се е случвало от месеци насам. Заведението им е бъкано с техника, всички свързани с дейността им данни се запаметяват от компютър, наблюдателни камери са монтирани на най-невероятни места. Бригс се регистрира под името Бъди Браун около 48 часа преди да открият мъртвото му тяло. Плаща в брой и се легитимира с шофьорска книжка от Ню Йорк, която собственикът прилежно сканира в компютърната памет. Не се е обаждал по телефона, нито е използвал Интернет от стаята си.

Двойката върти индийски ресторант към хотелската част. Въздухът е наситен с аромат на къри и печено месо, който кара стомаха на полицая да зароптае, когато се настанява в офиса зад рецепцията, за да се заеме с преглед на записите от камерата, наблюдаваща коридора пред стая 206. Възникналите въпроси са значително повече на брой от отговорите на тях. Мъжът се придвижва като войник, предпазливо и уверено. Явно си дава сметка за наличието на камери, защото постоянно държи лицето си извърнато встрани от техните обективи. Не му се налага да се мотае с ключалката, тъй като разполага с магнитна карта, която му осигурява лесен и мигновен достъп до стаята. Бави се в нея не повече от десет минути и излиза, както е и влязъл — с празни ръце.

Макар тези записи да не струват пукната пара в съдебна зала, Харисън разпознава безпогрешно Грей по осанката и походката, по заплашителната мускулатура на раменете и врата. Мъжете обръщат по-голямо внимание на чуждите мъжки фигури, отколкото биха признали — по такъв начин определят собственото си място в глутницата. Харисън е запомнил тези рамене, както и споходилата го мисъл за това, че няма да е особено приятно да се види изправен срещу командваните от тях юмруци.

Според автоматично въведеното върху записа време, Грей се появява в мотела по-малко от час след предполагаемия момент на убийство, като носи магнитната карта от стаята в джоба си.

— Открихте ли нещо? — интересува се младият собственик, изникнал зад гърба на детектива.

— Остави го на мира — скастря го съпругата, кацнала върху висок стол зад рецепцията. — Остави го да си свърши работата, та да се изметат всичките оттук.

Мъжът не й обръща внимание и продължава да стърчи с онази широка усмивка върху лицето си. Явно продължава да намира цялата работа за изключително забавна, независимо от факта, че присъствието на глутница полицаи в сградата, както и на колите им върху паркинга може и да не се окаже силно стимулиращ бизнеса фактор. В днешно време всеки си мисли, че живее в телевизионно риалити шоу. Хората не умеят веднага да различат действителните събития от онова, което се случва по телевизията. Харисън е забелязал през последните години, че престъпленията, дори най-варварските сред тях, както и процесът на разкриването им са станали „шик“. За този хотелиер обстоятелството, че негов клиент е застрелян, не представлява трагичен инцидент, който да го плаши. То е крайно интересен феномен, за който ще съобщи по имейла на приятелите си, ще го обсъжда до късно през нощта с жена си.

— Може би — отвръща Харисън. — Има ли начин да получа копие от този запис — между 9:10 и 9:30?

Младият мъж кимва енергично.

— Ще ви го прехвърля върху преносима памет. Само я включвате към вашия компютър — и готово. Можете да ми я върнете, след като прехвърлите данните върху вашия твърд диск. Става ли?

— Великолепно — отвръща детективът, без да има и най-малка представа каква е тая преносима памет. — Много добре. Благодаря ви.

— А какво открихте? — пита индиецът, докато, все още ухилен, кълве като кокошка по клавиатурата. — Сигурно нямате право да ми кажете. Добре, не казвайте. Сигурно е страхотен кеф да си детектив. И аз исках да стана, ама нашите не дадоха. Не преставам да си мисля за това — през цялото време. Обаче Миранда, жена ми, споделя мнението на родителите ми…

Той кара нататък, но Харисън не го слуша. Мисли си за Грей, който влиза в стаята на Бригс веднага след убийството му. Какво може да се направи с това? Този въпрос се върти неумолимо из главата му. Къде би могло да се използва най-пълноценно? Може ли да помогне на кариерата ми? Колко би платил Грей Пауърс за него? После идва на себе си и се изчервява от срам. Така мисли предишният Харисън. Сега става дума за мене, да се помогне на Ани Пауърс или каквото й е там името. Но ако й помогне, като в същото време помогне на себе си, нима няма да е по-добре?

Не знам колко време изтече след престоя ни при моя баща, преди да срещна Саймън Бригс. Може би половин година, а може и повече. Всички дни и месеци от онова време са едно цяло и аз не разполагам с критерии, по които да ги разгранича. Сега си давам сметка, че съм станала жертва на пълен психически срив и макар днес голяма част от спомените ми да са възстановени, много подробности от всекидневието така и ще си останат изгубени. Не мога да кажа, че съжалявам. Имало е явно някои моменти на просветление, които сега възкръсват с болезнена яснота.

Вечерта на първата ми среща с Бригс седим с Марлоу в някакво заведение за хранене. И двамата периодично променяме външния си вид. Косата ми е боядисана в ужасяващо черно. При моята бледа кожа приличам на вампир. Марлоу е обръснал косите си и е завъдил козя брадица с мустаци. И той прилича на таласъм. Човек би казал, че в този вид не би следвало да се показваме пред хора. По филмите виждаме как убиецът се храни в някое крайпътно заведение, а над главата му е окачен плакат за издирване със собствената му снимка, докато телевизорът отсреща час по час го показва в най-различни пози. Някой открива приликата и започва гонитба. В реалния свят обаче хората са като слепци — всеки живурка в собствената си мъничка действителност. Много рядко забелязват какво става наоколо, а когато случайно го сторят, обикновено не вярват на очите си.

Марлоу отива до тоалетната и докато го чакам, забила поглед в дъното на чашката си за кафе, някакъв тип минава съвсем близо до мен и пуска върху масата салфетка. Обръщам се и виждам масивна, тежка фигура на мъж с гола глава, който тъкмо напуска заведението.

Разгръщам салфетката. Върху нея е написано:

Смачквам салфетката и я пускам на пода, а в тялото ми нахлува адреналин.

— Какво има? — пита Марлоу, когато отново заема мястото срещу ми.

Поклащам глава.

— Нищо. Уморена съм.

— Ти винаги си уморена — отбелязва той.

— Може да е от компанията — сопвам се аз и веднага съжалявам за казаното. Той ме поглежда с изненада. После приближава лицето си до моето над масата.

— Много внимавай! — Гласът му е скован и заплашителен. Цял куп жестоко убити жени са зад гърба ни, сякаш казва той, и много лесно можеш да станеш една от тях.

Отивам в тоалетната и се поглеждам в огледалото. Помещението е мръсно, по плочестия под се търкалят боклуци, надписи красят стените, вони на урина. Не мога да се позная с тая черна коса над бяла кожа. Видът ми е плашещ.

Как да обясня действията си? Как да обясня връзката с Марлоу Гиъри, когото обичам и ненавиждам, от когото ме е страх и с когото съм неразривно свързана? Не мога да го направя. Нито тогава, нито сега. Спасявай си кожата, докато още можеш.

Когато излизам, Марлоу е напуснал вече ресторанта. Знам, че ме чака в колата. Дотолкова е сигурен в мене. На бара седят двама униформени полицаи. Нямаше ги там, когато влязох в тоалетната, но ето че сега си седят най-спокойно и пият кафе от порцеланови чаши. Радиостанциите им бърборят нещо. От коланите висят огромни револвери. Ризите им са издути от бронежилетките под тях. Мисля, че бяхме в Пенсилвания по онова време. Помня, че униформите бяха кафяви: тънки ризи, тъмни якета и панталони. Единият се засмива на нещо казано от другаря му.

Всичко наоколо се изкривява и забавя ход, докато ги приближавам. Спасявай си кожата, докато още можеш. Представям си как отивам право при тях и се предавам. Марлоу ще има време да се измъкне. Ще им кажа, че ме е зарязал на това място и те ще ме арестуват. Ще ме закарат в участъка с колата си. Може би ще се обадят на баща ми. И той ще ме прибере. Най-накрая ще му кажа, че никак не съм добре и той ще ме вземе. Този път ще го направи. Няма накъде.

Но аз не спирам. Минавам точно покрай двамата, а те не ми обръщат внимание. Излизам в студената нощ. Марлоу ме чака край вратата. Вмъквам се в колата, задигнат кадилак. Отоплението работи.

— Ченгетата са невероятно тъпи същества — казва Марлоу със смях, докато се измъкваме от паркинга.

Спасявай си кожата, докато още можеш.

Аз съм предавала себе си толкова много пъти, давала съм всичко за късче подобие на любов. Никога не съм била лоялна спрямо Офелия. Заключила съм я в дълбоко скрито в мене ковчеже, лишена от светлина и въздух, попречила съм й да порасне. Пренебрегвала съм я. Убивала съм я. Сторила съм всичко това, понеже съм си позволила да я съдя и съм я намерила негодна за нищо. Сред всички сторили зло на Офелия, аз съм най-гадната. Но сега трябва да я възкреся и да й отдам дължимото, като сторя добро чрез нея и спася собствената си дъщеря.

Иронията в тази ситуация не ми убягва, докато крача бързо по мокрия бетон, минавам край светналите прозорци на стария Тауър Рекърдс20. Лъскави обложки на албуми, осветени отвътре, показват образите на прекалено мършави, преднамерено небрежни попзвезди и хвърлят жълтеникава светлина в краката ми. Хората, които продават и купуват плочи, живеят в различен от моя свят. Техните съдби са ми чужди. Чакам в дъжда на един ъгъл, а край мене профучават коли и таксита. Гледам ателието на баща си отсреща и най-многото, което успявам да сторя, е да не хукна през уличното движение натам. Ателието е затворено, обаче в прозореца над него блещука синкавата светлинка на телевизора.

Ню Йорк. Как съм попаднала тук? Истината е, че нямам ни най-малка представа. Започвам да се съмнявам в автентичността на спомените си за карстовата пещера, кораба и човека на име Дакс, металната стая и Гневния мъж. Но снимката на Виктория в джоба и колието с разполовено сърце ме карат да мисля, че поне част от тях отразяват действителността.

Събуждам се в един от крайградските влакове, който тъкмо навлиза в Централна гара. Облечена съм в дрехи, които никога не съм виждала преди. Нося дълъг черен шлифер. Кожени ботуши. Хората наоколо бъбрят по клетъчни телефони, взират се в миниатюрни екрани, пъхнали слушалки в ушите си. Гледам отражението си в стъклото на прозореца, виждам косите си стегнати в конска опашка на тила. Под очите имам тъмни кръгове. Цялото тяло ме боли.

На гарата ме повлича тълпа, устремена решително по свои задачи. Виждам редица телефонни автомати и се питам кому бих могла да позвъня. Страшно ми се иска да се обадя на Грей или Вивиан, но не мога да го направя. Залогът е огромен, а аз не знам на кого мога да се доверя.

Движението спира и аз прекосявам улицата. Влизам във входа и натискам звънеца на татко. Правя го неколкократно, за да покажа колко е спешен случаят. Най-накрая чувам тежките ботуши по стълбите.

— Изчакай малко, преди да заревеш — лае баща ми отвътре. — Ти ли си, Френч? Ей сега ще ти разбия мутрата.

Някакъв старец, лошо копие на моя баща, се появява на вратата. Трябва ми секунда време, за да осъзная, че наистина е той. Познава ме и се олюлява. Протяга ръка към стената и затваря очи.

— Татко — обаждам се аз с дрезгав и несигурен глас.

Той изглежда ужасно, дрипав и преуморен. Дрехите му висят като на закачалка. Явно не прекалява с честотата на смяната им. Той пристъпва към мен и ме взема в мечешка прегръдка. Никога не го е правил. Никога. Макар да е странна тази прегръдка, тя като че ли компенсира всичките му провали като баща. Вдишвам миризмата на алкохол и цигари. Минали са почти седем години от последната ни среща.

— Не биваше да идваш тук — казва той. — Предполага се, че си мъртва, Офелия. За кой ли път.

37

— Мисля, че тук ще умра.

Марлоу го казва делово и без сянка от чувство. Сякаш това изобщо не го засяга. Мисълта за смъртта му е нещо, с което не мога да се справя. Тя ме изпълва с истинска буря от надежди и ужас. Намираме се някъде между Таос и Санта Фе. От пътя съзираме стара черква от кирпич, която белее като морски фар. Той е спрял без обяснения, излиза от колата и се насочва към нея. Следвам го и вдишвам аромата на хвойна и градински чай, който изпълва въздуха.

Сградата е тъмна, тежките врати от дърво и ковано желязо са заключени. Надничам през стъклото и съзирам огънчета на оброчни свещи да мъждукат като светулки. Той ляга върху тревистата ивица отсам оградата и аз присядам до него. Отпуска глава върху скръстените си ръце и въздъхва дълбоко. Пустинният въздух е хладен, небето над нас е изпъстрено със звезди. Аз съм градско чедо — не съм и подозирала за съществуването на толкова много звезди.

— Ако стане очевидно, че ще ни заловят, ще умра.

Оставям тези думи да висят във въздуха известно време.

— Ще се самоубиеш ли? — питам най-накрая.

Той поклаща глава, извърнал към мене тия тъмни очи, които вече не мога да понасям. Щом ги погледна, и чувам писъци, виждам потоци от кръв.

— Не — казва той. — Ще направя така, че да изглежда като да съм убит. Всички ще ме мислят за мъртъв, но аз ще бъда жив и ще се крия.

Казаното звучи тогава детински, нещо като хлапашка фантазия. Но ние сме си хлапаци. Това е, което забравям винаги. В моите мисли Марлоу е титан, колосален източник на енергия и мощ, комуто съм се отдала изцяло, поради всяка възможна причина човек да стори подобно нещо. Но всъщност той няма още двайсет и една.

Отпуска длан върху бедрото ми.

— Ще трябва да се държа далеч от тебе известно време. Може би няколко години. При липса на труп, те ще те наблюдават постоянно. Ще чакат да дойдеш при мен, или пък аз да дойда при теб. Но когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма. Това е нашата връзка.

— Къде ще отидеш? — питам аз, за да му угодя, понеже знам колко бързо озверява, ако не го сторя.

Той свива рамене.

— Не мога да ти кажа. Те ще те измъчват, за да се докопат до мен. А ти си слаба. Ще се огънеш.

Тогава се разплаквам. Крия лице в сгъвката на лакътя си, за да не види, но няма как да овладея потръпването на раменете си.

— Не се тревожи, Офелия — обажда се той, като сяда и ме обгръща с ръце. Гласът му е нежен и мил. — Ще се върна за тебе. Обещавам.

Но не заради това се оказах жертва на съкрушителната печал, която се таи в гърдите ми. В този момент аз разбирам, че никога няма да се освободя от него. Че докато съм жива, той ще остане под кожата ми, в кошмарите ми, винаги близо до мен.

— Когато дойде време да се съберем пак, ще оставя колието на място, където да го намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл за тебе. Това ще е нашият знак.

Той се забавлява с цялата работа, с драматизма на положението, кара ме да плача. Всичко това дава храна на фантазиите му относно нас и онова, което става с нас. По онова време аз съм разстроена и объркана също като него, играя своята роля в неговите фантазии, представям се като жертва.

Седим мълчаливи известно време. Сълзите ми са пресъхнали и сега се вслушвам във воя на някакъв койот в далечината. И тогава:

— Искам да знаеш едно нещо, Офелия. Трябва да го кажа някому. — Гласът му е станал плътен и чужд.

— Какво?

Той се взира мълчаливо в безкрайната равна пустош около нас толкова продължително, че вече не чакам отговор. И не настоявам, защото вътрешно треперя пред евентуалните му думи.

— Тези жени — започва той с особен смях и поклащане на глава. — Те нямат абсолютно никакво значение. За никого.

— Кои? — питам аз, макар раменете да ме болят нетърпимо от напрежение, а юмруците ми са свити така, че дланите започват да кървят под натиска на ноктите.

— Жените, дето ги мъкнеше баща ми у дома. Повечето от тях бяха зарязани даже от родителите си. Никой не ги е жалил. Никой.

Сещам се за Джанет Паркър, която вие пред прага ни.

— Това не е вярно — възразявам аз.

— Вярно е — сопва се той и се озъбва насреща ми като някакъв пес, какъвто всъщност е.

Не възразявам. Само слушам, докато ми разправя как самите те отчаяно търсели изход от своя окаян живот, търсели наказанието, което отлично съзнавали, че заслужават. Как смъртта била милостиня за тях, как светът отделял много повече внимание на липсата им, отколкото на предишното им присъствие.

— Марлоу — промълвявам аз, когато той най-после млъква. Старая се да говоря тихо, както му харесва на него. — Какви ги дрънкаш?

Нощта сякаш се е разтегнала. Секундите се превръщат в часове, огласявани от вой на койоти.

— Баща ми не е убивал онези жени — казва той, а думите му избухват над нас, подемат вихрен танец и се устремяват към небесата. Кожата му е мъртвешки бледа, очите — празни черни дупки, като на евтина маска. — Не и всичките.

— Кой тогава? — питам аз, макар отговорът да ми е известен.

— Той я уби пред очите ми — продължава Марлоу, без да ми обръща внимание. — Не съм ти го казвал, но тя не ни напусна, не е избягала. Един път загори кекса, дето го приготвяше за закуска. Прасна я с такава сила, че тя падна и си разби главата в ъгъла на кухненския плот. Рухна върху пода толкова тежко, с така неестествено извит врат, че бе ясно като бял ден: докосна земята вече мъртва.

Той замълчава, а аз се вслушвам в дишането му, което става изведнъж тежко, макар лицето да си е все така безизразно, а очите — сухи.

— Не изглеждаше истинско. По-скоро като нещо, което гледам по телевизията. Майка ми бе глупава и слаба. Все се навърташе около баща ми, стъпваше като върху яйчени черупки. Но аз си я обичах и не исках да умре.

Не смея да шукна.

— След това излъгах, за да го отърва от затвора. Когато хората, при които работеше, изпратиха полицията, той каза, че е избягала. Изтеглила малко пари от банката и откраднала кола. Те му повярваха. Повярваха и на мене, когато казах, че съм я видял да излиза през нощта. Казах, че последните й думи били: Марлоу, миличък, бягай в леглото, отивам да ти купя мляко за закуска.

Край нас се чува някакъв шум. Живо същество следва пътя си по спечената пръст на пустинята. Нещо мъничко.

— Никога не съм му простил това. След известно време домъква някаква у дома. Русо чудовище, трепереща и ненужна торба кокали. — Той надава неприятен смях, без да отлепя поглед от онази невидима точка в далечината. — Естествено, че няма да го оставя да я замени с това чучело. Аз не мога да имам друга майка — той няма да има нова курва.

Продължава да ми разказва без сянка от чувство за жените, които е убил, като се стреми да се покаже в светлината на жертва — малкото момченце, лишено от майчина ласка, което иска да отмъсти. Но аз слушам с половин ухо. Цялата съм изпълнена от писъци на болка.

Франк, изпълнен от чувство за вина, прикрива следите и в крайна сметка поема вината за извършеното от сина му. Защото толкова много го обичал, както пояснява Марлоу. Няма как да разбера дали казва истината, пък и какво значение има. Аз не съм вече на онова място. При звука на този глас, душата ми литва нагоре към звездите и се зарейва високо над нашите тела. Поглеждам надолу, за да видя двама души, седнали върху тревата край бяла църквица: единият разправя спокойно за убийства, а другата желае смъртта.

Следвам баща си нагоре по стълбите и влизам в жилището му. Абсолютно същото е като последния път. Само че още по-овехтяло и мръсно. Нищо общо няма с готината, уютна, бохемска бърлога на застаряващ ерген, каквато бе някога. Сега прилича на съсипан апартамент, обитаван от старец, който не знае как да се грижи за себе си. Щастливите мудни са забравено минало, а сам той не е изградил нищо трайно — дом или семейство.

Виждам, че е добавил към обстановката люлеещ се стол и голям телевизор върху подставка от хром и стъкло. Голямата маса е избутана в края на стаята, за да даде простор на тези допълнения. Край креслото се вижда запотена бира, а върху екрана — серия от „Спасители на плажа“. Всички светлини са загасени. Той седи самотен в тази стая и гледа телевизия.

Свива рамене, когато забелязва погледа ми, насочен към телевизора.

— Излизах навремето с нея — съобщава той, като има предвид изрусената жена от екрана.

— Татко — казвам аз и поклащам глава.

Това май е едничката дума, която мога да произнеса. Той сяда в люлеещия се стол и се вторачва с празен поглед в телевизора. Заставам пред него.

— Стига вече лъжи, татко. Обичам те, но ти бе наистина отвратителен баща.

Тялото му провисва под тежестта на моите думи и май започва да плаче. Само че аз нямам време да го утешавам. — Трябва да ми помогнеш. Искам да се покажеш като добър дядо, ако не си успял да бъдеш добър баща.

Изваждам снимката от джоба си и му я показвам.

— О, Господи! — възкликва той.

— Марлоу Гиъри е още жив. Някой го търси и този някой е отвлякъл Виктория, за да ме принуди да го заведа при него. Иначе ще причинят зло на детето. — Докато думите се ронят от устата ми, сама разбирам колко шантаво звучат. Изпитвам внезапна жал към Виктория: да й имаш спасителния отряд — остарял лъжец и откачена майка.

Всичко се излива от устата ми като летен порой: всичко случило се от появата на онази фигура на плажа.

— Някъде вътре в мене знам къде се крие той. Просто не мога да се добера до тази информация.

— Опи — отзовава се нежно той, — не се обиждай, ама да не би да си се побъркала?

Обмислям отговора си.

— Не знам, татко. Никак не съм сигурна.

Той ме гледа изпод вежди и пита:

— Какво трябва да направя?

38

По-малко от седмица след изчезването ми в малък параклис край плажа протича заупокойна служба. Съседи, приятели и колеги се събират в тясното пространство. Денят е жарък и климатичната инсталация не може да се справи със задачата си. Хората се потят, веят си с каквото имат подръка, ронят сълзи при словоизлиянието на Грей, който обяснява колко ме обича, как съм променила целия му живот и съм направила от него един по-добър човек. Казва, че съм оставила всичко добро от себе си в лицето на дъщеричката ни Виктория.

Детектив Харисън стои най-отзад и наблюдава тълпата. Подозрително му се струва отсъствието на Дру, Вивиан и Виктория. Ама че цирк, казва си той. Никой не би направил заупокойна служба за човек, който още се води изчезнал, освен ако не иска да убеди другиго в самата смърт. За останалите Грей изглежда съсипан от непоносима мъка, но детектив Харисън вижда човек, понесъл бремето на колосална лъжа.

Някаква жена седи на първия ред и ридае. Разпознава я даже в гръб. Това е Ела, красиво гримирана в своята скръб, със събрани в идеален кок коси, с безупречно семпла рокля и идеален маникюр.

След службата Харисън остава в сянката на дърветата, за да наблюдава разотиващите се опечалени. Търси някого, който е самичък, някой, чието място не е тук. Установява, че повечето мъже са колеги на Грей, всички с вид на военни, добре сложени и потайни, вечно нащрек за обкръжаващата ги обстановка. Разпознава съседи в лицето на някои от по-възрастните — виждал ги е в нощта на първото си идване у нас. Не съзира обаче никого, който да събуди по-особен интерес.

— Не биваше да идвате — казва му Ела, която го е забелязала и приближава. — Вие не й бяхте приятел.

Дъхът й мирише леко на алкохол. Той я поглежда и преценява наум: тя е неадекватна и май едва се държи на краката си. Очите й са зачервени.

— Има ли кой да ви закара? — пита внимателно полицаят.

— Никой от тия тук не й бе приятел — изтърсва тя ни в клин, ни в ръкав на висок глас. Хората се обръщат към тях на път към колите си. — През живота си не съм видяла ни един от тях.

Той слага ръка върху рамото й.

— Нека ви закарам у дома, госпожо Сингър.

— Имам си кола — заявява тя опърничаво.

— Ще я приберете по-късно — настоява детективът.

Тя изненадващо не почва да се разправя.

— И кои са тия хора? — доразвива мисълта си Ела, отпусната цяла върху ръката му, докато я води към колата.

— Къде е дъщеричката? Къде са Дру и Вивиан. Питах Грей. Каза, че не било моя работа. — Млъква за момент и клати глава. — Нещо тук не е наред.

Той й отваря вратата и Ела се вмъква вътре с известно усилие. Харисън влиза откъм другата страна, запалва колата и се нарежда за излизане от паркинга. Синьото небе посивява, натежали тъмни облаци прииждат откъм морето.

— Убили са я, нали? — обажда се тя, като гледа през страничния прозорец навън.

— От къде на къде ви хрумна подобно нещо?

Тя свива рамене.

— Мъжът на плажа онази нощ. След тази среща тя стана съвършено различна. Не приличаше — де да знам и аз — на себе си. Може би се страхуваше от нещо. Не знам.

— Разказвала ли ви е някога за миналото си? — пита той, докато кара към нашето селище. При пропуска се е образувала опашка от коли, които отиват у нас за помена. Ела посочва тяхната улица и поклаща глава.

— Не, не е. Знам, че Ани е израснала в централната част на Флорида и двамата й родители са починали. Няма други близки, освен Виктория и Грей. Никога не говореше за миналото си. Имах чувството, че не й е приятно да я питат и затова никога не съм го правила.

Сърце не му дава да й каже, че Ани дори не е нейното истинско име.

— Как се разбираше със свекъра и свекървата? — пита детективът.

— Обичаше Вивиан. Но с Дру… там нещо не беше в ред, ако ме питат мене.

— Така ли?

— Той я мразеше или поне тя бе на това мнение. Смяташе я недостойна за Грей. Но тя и по този въпрос не говореше много-много. И аз не настоявах.

— За какво си говорехте тогава?

Тя изчаква малко.

— За патъци — казва Ела и избухва в кратък, истеричен смях, който прераства в ридание. Той се опасява да не излезе от релси, но приятелката ми се оправя сравнително бързо. След малко Ела обърсва сълзите, като внимава да не размаже аркансила от миглите си. — Аз съм много лоша приятелка, нали? Нищо не знам за Ани.

Той спира в алеята им.

— Приемала сте я каквато е в момента, госпожо Сингър. Ние знаем за хората само онова, което те ни позволяват да узнаем. Вие сте зачитали нейната лична сфера и сте прекарали добри времена заедно с нея. Според мен това ви прави прекрасен приятел. Наистина го мисля.

Тя изважда салфетка от чантичката и си бърше носа.

— Благодаря — казва Ела и кимва. — Тя стори същото за мен.

Остават така за малко в алейката, а вятърът люлее високите палми, които шушукат помежду си, споделят всичко, което са видели и което няма да кажат никому. Притъмнялото небе е готово да се разцепи.

— Ами оная нощ на плажа? — обажда се Ела, като се навежда напред и поглежда небето. Харисън отново си отбелязва колко е красива с тези нейни тънки черти и царствено издължена шия.

— Какво за нея?

— По време на партито тя реши, че е видяла някакво момиче, което познавала. Облечено в джинси и тениска.

— Коя е била тя?

Ела бързо свива рамене.

— Нямам представа. Познавах абсолютно всички присъстващи, включително прислугата, която е идвала и при други случаи преди това. Тя изглеждаше доста разстроена от това и си тръгна почти веднага.

— И какво мислите по въпроса?

— Мисля, че нито една жива душа в къщата ми онази вечер не е изглеждала по описания от нея начин, никой там не бе по-млад от четирийсет и с положителност не е бил облечен в джинси и тениска.

Той си спомня вечерта на оня паркинг. Спомня си погледа ми, който следи нещо зад гърба му, сякаш наблюдавам някого. Видял е страх върху лицето ми тогава, и то толкова истински, че е посегнал за пистолета си.

— Мислите, че Ани си я е въобразила? — Тя има вид на изненадана, все едно че тази мисъл не й е минавала през главата. Сетне промълвява: — Не знам. Помня израза на лицето й. Изглеждаше като обезумяла. И сигурно бе в известен смисъл. — Ела се усмихва нервно и прокарва длан по брадичката си. — Не знам за какво ви ги разправям тия неща. Те с нищо не ви помагат, нали?

— Трябваше да ми ги кажете — отвръща Харисън. — Човек не знае иззад кой храст ще изскочи заекът. — След малко добавя: — Споменавала ли е нещо за лекар пред вас?

Тя поклаща глава.

— Какъв лекар?

— Ами за една организация, наречена „Помощ в мъка“?

Тя вдига вежди и мисли известно време.

— Не — отвръща най-накрая и започва да разтрива слепоочията си. Случвало му се е да види фолксвагени по-малки от камъка на пръстена й. — Никога не е споменавала подобно нещо.

— Имала ли сте понякога усещането, че иска да избяга нанякъде? На много хора им се случва. Способна ли бе на подобно нещо според вас?

Тя поклаща глава енергично и без колебание.

— В никакъв случай. Не и без Виктория. Тя боготвореше това момиченце. — После добавя: — И вие не го допускате, нали? Че просто се е чупила?

— Искам да обхвана всички хипотези. При липса на труп, сме длъжни да проследим всички възможни варианти.

— Е, това не е никакъв вариант. Тя не би тръгнала без дъщеря си.

— Добре — казва той, като я дарява с усмивката, от която има нужда според него. — Много ми помогнахте. Много, наистина.

Тя го поглежда с благодарност.

— Значи това е разследване на убийство. Появявате се на заупокойната служба и прочее. Също като по телевизията.

— Просто се опитвам да си свърша работата докрай — отговаря уклончиво той.

Ела кимва, понечва да каже още нещо, но се сепва, благодари му за докарването и хуква към входа на къщата, защото в този момент дъждът руква като из ведро. Той я наблюдава докато затвори вратата зад себе си.

Харисън продължава по улицата и паркира недалеч от нашата къща. Докато наблюдава влизащите и излизащи опечалени, той си мисли за мен, за Марлоу Гиъри и за всички неведоми пътища на любовта. Преминалият в градушка дъжд принуждава хората да търчат от колите към къщата и обратно, прикрили глави с дреха или чанта, а той си мисли за това, че ако иска да разбере какво е станало с Ани Пауърс, ще трябва да се върне в миналото, за да предвиди бъдещето.

Разказвам на баща си как съм хлътнала в онази дупка, следвана от своя „инструктор“, за да плувам през проходи и тунели цяла вечност, преди да изляза от друга. Там ме очаква с джип гранд чероки някакъв мъж, чието лице едва-едва се вижда и чието име няма да науча никога. Измъквам се от неопрена, избърсвам тялото си и обличам дрехите, които ми е донесъл този мъж. Проверявам съдържанието на торбата, която е взета от наетото шкафче с помощта на ключето, предадено лично от мене на Грей. Лягам отзад в колата и прекарвам така часове наред, загризана от червейчето на съмнението. Понякога задремвам, колкото да се събудя от някоя дупка по пътя или от мисълта, че съм зарязала дъщеря си, а само след няколко часа всичките ми близки и познати ще научат, че съм се удавила при тренировка.

Привечер се качвам на борда на търговски кораб в пристанището на Маями. Той ще отплава за Мексико, където трябва да остана, докато Грей дойде да ме вземе.

— Които и да са били — казва баща ми, — открили са те доста бързичко.

— Така е — съгласявам се аз.

Не мога да остана на едно място. Кръстосвам малкото помещение надлъж и шир, а цялото ми тяло е на възли и буци от болката, която няма да спре, преди да се добера до Виктория. Всяка майка познава тази телесна болка, която настъпва и при най-слабия плач на детето й. Всяка мускулна нишка, всяко нервно окончание стенат, преди да си утешила и успокоила разплаканото дете. Същото усещам и сега, само че подсилено от някакво мрачно отчаяние.

— Тук има нещо нередно — казва баща ми.

Не мога да сторя нищо друго, освен да го фиксирам с втренчен поглед, да гледам сиво-бялото му лице, раздърпаната брада, дълбоките бръчки около очите, които изглеждат потънали в остарялата физиономия. Дългите сиви коси, прихванати отзад, изглеждат сухи и чупливи. Питам се дали не е болен, но не мога да задам този въпрос сега — не искам да зная отговора.

— Имам предвид — продължава той, — кой знаеше къде отиваш? Кой знаеше за оня кораб?

— Никой… освен Грей и хората от неговата фирма, натоварени със задачата да ме охраняват до местоназначението.

— По какъв начин тогава онзи човек… дето му викаш „Гневния мъж“… как успя да те открие той насред океана?

Не знам.

— Може би са ме наблюдавали и следили.

— Възможно е — съгласява се татко, наклонил глава на една страна. Май иска да каже още нещо, но се отказва.

Въобще не съм се замисляла по въпроса как ме е намерил Гневният мъж. Даже не се изненадах, когато видях втория кораб през онази нощ. Сякаш го бях очаквала — толкова бях уверена, че Марлоу е дошъл за мене.

— Трябва ми компютър — обръщам се аз към баща си.

— Има в ателието.

Води ме долу и аз сядам пред дисплея, за да сърфирам в Мрежата в опит да се домогна до самоличността на Гневния мъж. Откривам Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри и започвам да се ровя из базата данни. В същото време имам усещането, че в главата ми тиктака невидим часовник. Обръч пристяга гръдния ми кош. Питам си къде ли е сега Гневният мъж и дали имат възможност да наблюдават действията ми. От Грей знам колко е напреднала техниката в наши дни. Те могат да са на няколко пресечки и дори на километри оттук и въпреки това да ни слушат и гледат, все едно са в стаята. Изглежда странно, че ми дават подобна свобода, но, от друга страна, са ме вързали със стоманена верига право за сърцето. Ще правя каквото поискат — няма къде да вървя.

Но защо ме оставиха точно на това място? Положително им е било ясно, че ще отида при баща си. Дали не се крие нещо зад това?

Търся познатия ми образ с надеждата да открия прикрепено към него име. Но попадам единствено на статии, които съм прочела вече стотици, хиляди пъти. Взирам се в екрана и едва удържам порива да грабна машината и да я тресна в пода, да заподскачам отгоре й с писъци на гняв и отчаяние.

Появява се баща ми с голяма книга в ръце, която оставя върху плота пред мен. Дисплеят я озарява с призрачна, синкава светлина. Книгата е отгърната на снимка с размери 20х25 и показва татуировката на Марлоу. Видът й предизвиква ледена тръпка по цялото ми тяло. Виждала съм този образ безброй пъти в сънищата си, в мрачните си мечтания. Но видът му сега, върху тази снимка, ми напомня, че той все пак е просто човек, кости и плът, а не чудовище от моите кошмари. Той е истински и вероятно още жив.

Взирам се в тъмните очертания на татуировката. Виждам разбунен океан да блъска черни зъбери. Съзирам собственото си лице, скрито в цялата композиция. Върху една от скалите е гравирана вълча муцуна. Над всичко се реят две птици. Красиво и подробно е като в сънищата ми. В тях обаче океанът се движи, а птиците надават печален писък. Върху страницата всичко е плоско и мъртво. Нещо като карта на болно съзнание.

— Защо ми го показваш? — питам аз.

— Погледни внимателно — отвръща той, като почуква с показалец изображението.

След миг го виждам. Ако не се взре внимателно човек, не би забелязал. В линиите, които оформят скалистите зъбери, има скрити други очертания: плевникът в ранчото на Франк.

39

Дълбоко в дивите и блатисти вътрешности на Флорида, посред пищна, тъмна зеленина и застинали над гъмжащи от живот водни повърхности, живее дивата орхидея. В течение на последните сто години любители, учени и бракониери нахлузват високи ботуши и грабят това деликатно растение с камиони, за да го разпратят из най-далечните кътчета на света. Сега то се среща толкова рядко в диво състояние, че защитниците на околната среда се борят със зъби и нокти да опазят намалялата популация, а търсенето му стига небивали висоти. Най-легендарен представител на вида е призрачната орхидея. Снежнобял, с деликатно завити на фунийки венчелистчета, лишеният от листа паразит никога не докосва повърхността, а се рее над нея като призрак, откъдето идва и названието му. Историята на Флорида е записала имената на хора, които са лъгали и крали, сражавали се и загивали в името на призрачната орхидея, която цъфти само един път в годината.

Тази идея винаги е допадала на детектив Хари сън, мисълта за хора, които рискуват живота си в името на недълговечния обект на своята страст. Понякога той сам се причислява към обществото на тези мъже. На фона от лъжи, в зловонното блато на убийци и грабители, той издирва свежото бяло създание, което е чисто, извисено над мръсотията и смуче живот от въздуха.

Също като ловците на диви орхидеи, той е готов да предприеме нерадостното пътешествие през мрака и сенките към целта, която по-слабо мотивираните не биха и помислили да преследват. Той е в състояние да седи пред компютъра, докато го заболят очите и главата. Може да се обади без резултат на сто места, да измине хиляда километра, да приказва с десетки навъсени и неприятни портиери, но никога няма да се откаже от целта. Просто през ум не му минава възможността да не открие онова, към което се е устремил.

Вечерта след моята заупокойна служба и разговора с Ела той се чувства като ловец. Останал е сам пред бюрото си в участъка. Всички други детективи са се прибрали по домовете. Някъде звъни телефон, другаде се чува радио, което дъни хип-хоп дивотии. Някой вдига тежести в салона на горния етаж — чува силния тътен при отпускането им върху пода.

Не разполага с кой знае какво. Уебсайт адрес, името на убит психоаналитик, работил без разрешение, грижливо подредена колекция вестникарски изрезки на също така убит ловец на глави, изчезнала жена с фалшива самоличност, която по една случайност се оказва бивша приятелка (заложница, според някои) на един сериен убиец. И, разбира се, нейният съпруг, бивш военен и сегашен собственик на тясно свързана с делата на военните компания, който поради някаква причина се появява в хотела на Саймън Бригс час след неговото убийство.

Обадил се е на жена си Сара да не го чака и да заключи къщата за през нощта, защото ще се прибере утре заран. След това зарежда търсачката и започва своята продължителна и самотна експедиция в дирене на призрачната орхидея.

Той обича Интернет, обича начина, по който може да се проследи дадена информация до другия край на света, до най-скритата миша дупка, при което търсенето те завежда из места, за чието съществуване не си подозирал.

Започва с www.facethefear.com. Няма кой знае какво. Само бяла страница с надпис: Никое друго чувство не лишава разсъдъка от цялата му мощ до степен, каквато постига страхът. След като кликва върху надписа, излиза друга страница, върху която се виждат мъж, прегърнал ридаеща жена, и друг надпис: Може би сте загубили някого в резултат от насилническо действие или сам сте станали жертва на такова. Ив двата случая целият ви свят е променен, а в живота ви е отворена, дълбока празнота. През нея прониква най-зловредният и безмилостен звяр: СТРАХЪТ. По-зъл от всеки престъпник, по-злокобен от делата на който и да било убиец, страхът ще ви отнеме всичко, което е останало от живота. Само един път извежда от омагьосаната гора и вие трябва да го поемете. Трябва да се опълчите срещу онова, от което ви е страх най-много. Ние ще ви покажем как.

Даден е номер за връзка и той е изненада вижда, че кодът е местен. Търси адрес, но не намира такъв и бързо съобразява, че номерът е на клетъчен апарат. Набира го от собствения си мобилен телефон, чийто номер не се появява върху дисплея на търсения абонат и още преди да е чул сигнал свободно, се разнася мъжки глас: Поздравяваме ви. Направихте първата стъпка. Оставете името и телефонния си номер и ние ще ви потърсим. Ако не сте готов да сторите това, значи сте се обадили преждевременно.

— Здравейте — започва детективът, като се мъчи да говори с треперлив и несигурен глас. — Казвам се Рей и бих желал да науча нещо повече относно вашата програма. — Затваря, а в стомаха му остава някакво неприятно усещане.

След като търси още информация за тази организация и не намира нищо, изпраща имейл до приятел във ФБР, за да научи дали те не разполагат с нещо повече относно „Помощ в мъка“. Следват още часове с кафета, напрежение на очите, схванат врат, бродене из виртуални коридори, отваряне на въображаеми врати, търсене на хора, които не искат да бъдат намерени. Към полунощ неговата представа за търсача на дива орхидея става по-малко привлекателна, не така романтична.

Спомня си мислите, които го спохождат по време на заупокойната ми служба. Че трябва да се върне в миналото, ако иска да предугади бъдещето. Въвежда името Франк Гиъри. Докато проследява старите статии относно процеса, присъдата, кръстоносния поход на майка ми, новия процес и освобождаването, след това убийството, извършено от Джанет Паркър, той си мисли що за кошмар е бил този мой живот.

Оттук отива към следващи съдебноследствени действия, извършени въз основа на нови, свързани с ДНК технологии, посредством които се доказва без сянка от съмнение авторството на Франк в три убийства, заради които е бил осъден първоначално.

В статията се казва, че пак въз основа на ДНК анализи може да се установи, че Марлоу Гиъри е съучастник или дори извършител на няколко от останалите убийства. Почеркът на извършените от него престъпления по време на федералното му издирване съвпада с този при убийствата, приписвани на неговия баща.

Попада на цитат от Алан Паркър, съпруг на Джанет Паркър и баща на Мелиса:

Харисън чете по-нататък, че именно Алан Паркър е основател на организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“. Тя също настоява за преразглеждане на доказателствата въз основа на новите технологии.

Звънът на телефона го стряска. Събаря празната чаша за кафе, когато протяга ръка към слушалката. Тя тупва на пода с тъп звук, но не се счупва. Върху синкавия дисплей примигва надпис: „Непознат абонат“.

Харисън се обажда:

— Ало.

Но в слушалката няма друго, освен статични смущения.

— Ало — повтаря полицаят. Сърцето му забива по-бързо. Не е намислил какво да каже, ако се обадят хората от „Помощ в мъка“.

— Харисън — чува се плътен мъжки глас. — Майк се обажда. Едва сега видях имейла ти.

Харисън изпитва огромно облекчение. Поглежда часовника и вижда, че е почти един през нощта.

— Останал си до късно — отбелязва той.

— Както обикновено. Ама и ти май?

— Да — отвръща детективът и разтърква очи. Разменят си незначителни любезности, интересуват се за жените и децата. После:

— Та викаш… „Помощ в мъка“, значи? Прозвуча ми познато и се поразрових малко. Регистрирани се в щат Флорида. Адресът обаче е П.К.21

— Кои са основателите? — пита Харисън, като записва номера на кутията.

Чува Майк да чука по клавишите на компютъра.

— Някой си Алан Паркър. Основал е организацията преди близо пет години. Регистрирани са като консултанти при траурни случаи. Няма заведени оплаквания във връзка с дейността им. Нямат и печалби. Не са под ничие наблюдение… официално.

— Какво ще рече официално?

— Ами преди две-три години в южната част на Калифорния е регистриран инцидент. Някакъв мъж, който бил осъден заради това че като футболен треньор на едно училище блудствал с две момчета и лежал шест години по този повод, бил убит в дома си. Жестоко убит, кастриран, с разбита глава… прекалена работа.

— И полицията се заинтересувала от близките на пострадалите — отгатва Харисън.

— Точно така. Само че не откриват никакви улики по отношение на когото и да било от тях. Така че няма осъдени. Става ясно все пак, че един от бащите се е свързал с „Помощ в мъка“ и това е станало около половин година преди излизането на убития от затвора. Казал, че има нужда от консултация, за да преодолее яростта и страха във връзка с безопасността на детето си. Това е всичко.

— Значи…

— Смущаващо в цялата работа е обстоятелството, че проникването в дома на убития е извършено като по военен учебник, а самият той бил вързан и приведен в безпомощно състояние по начин, прилаган също от военните. И така, имаме това професионално проникване и обезвреждане на жертвата, последвани от жестока разправа над нея. Много странна работа. — Майк млъква и Харисън го чува да дъвче нещо. Дъвченето продължава по-дълго, отколкото детективът би приел за възпитано.

— Не разбирам. Смяташ, че „Помощ в мъка“ са свързани по някакъв начин с военните ли? — пита най-накрая полицаят.

— Хм — мучи Майк все още с пълна уста. — Извинявай, цял ден не съм хапвал. Алан Паркър е бивш тюлен от морската пехота. Една от дъщерите му е станала жертва на сериен убиец на име Франк Гиъри. Двамата с жена му създават организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, след като самият Франк е пуснат на свобода в резултат от — както смятат мнозина — издевателство над правосъдието. По-късно Джанет Паркър откача и застрелва Франк Гиъри в собствената му къща.

Харисън почти усеща миризмата на дивеча.

Организацията се саморазпуска, но Алан Паркър продължава да мобилизира общественото мнение с искане за преразглеждане на събраните улики. В края на краищата става ясно, че е възможно Марлоу, синът на Франк Гиъри, да е убил дъщерята на Алан Паркър. Самият той се загубва за известно време от общественото пространство, за да се появи по-късно отново.

Като вземат предвид военното минало и извършеното от жена му убийство, във ФБР допускат възможността тази организация да се занимава със саморазправа. Проведено е рутинно разследване и понеже не се стига до нищо положително, то е наскоро след това прекратено.

Детектив Харисън си пробива път през последните гъсталаци дива растителност и излиза на открито, където ярки слънчеви лъчи проникват през балдахина на дървесни корони. Осветена от тях, призрачната орхидея се рее във въздуха, бяла и потръпваща, след толкова дълго очакване.

Виждам момиче, което лежи под цяло поле от звезди. Тя лежи и мечтае да се издигне високо над земята, също като взрив отпреди милиони години, да стане бяла и недосегаема като тях. До нея лежи млад мъж. Той е самата красота, чертите му са изящно изрязани, тялото — като дялано от мрамор. Очите са като черни дупки — нищо не убягва от вниманието им. Те са любовници, да. Тя го обича. Но всъщност му е пленница. С него я свързва онази страховита пустота, която усеща в себе си, болезненият страх, че няма да намери друго убежище на този свят. А това е достатъчно.

Двамата напускат безопасността на църковния двор, качват се в крадената кола и поемат по безлюдния нощен път, който се вие в планините. Тя отпуска уморена глава върху страничното стъкло и слуша песента на двигателя, свистенето на гуми по асфалта, радиото, от което се носят звуците на „Крейзи“ от Патси Клайн: Луда съм за твоята любов.

Забелязва нещо в далечината: далеч отзад се появяват като оранжеви очи фаровете на друга кола. Вижда ги в страничното огледало. Ако и той ги е забелязал, с нищо не показва да е притеснен. Но това е така, защото не знае онова, което е известно на нея. Не знае за мъжа, който пусна салфетката върху тяхната маса.

Спасявай си кожата, докато още можеш.

След последните грозни признания, които си пробиват път като червейчета към съзнанието й, тя разбира, загубила всяка надежда, че може. И го прави по безпомощния начин, който все още е в нейна власт — не казва нищо.

Не помня да съм стреляла по Грей. Този спомен, слава Богу, още не ме е споходил. Не помня нищо и за Тексас. Помня обаче втората си среща с Бригс, макар по онова време да не знам това име.

Пореден гаден хотел край поредна магистрала. Все още в Ню Мексико. Излизам от банята и го виждам да седи върху ръба на леглото с пура в устата. Марлоу е излязъл преди час. Къде ходи и какво прави, нямам никаква представа. Знае, че ще го чакам.

— Не си му казала за бележката — обажда се той, като пуска към тавана концентрични кръгове зловонен дим. — Това ме изненадва. И радва.

Стоя пред вратата и се питам истински ли е този човек, или въображаем. Вече съм имала „посещения“ от мама, татко, както и от едно момиче, убито от Марлоу. То носеше барета с ивица миниатюрни розови цветчета, залепена по периферията. Ясно личи, че много си я харесва. Час по час попипва баретата с надежда да привлече вниманието на околните върху нея. Но моето внимание е привлечено от зейнала върху гърлото й дълбока рана. Пита ме, кървяща и стенеща върху леглото, как съм могла да му позволя да направи подобно нещо. Но когато затварям очи и ги отварям отново, от нея няма следа. Оттогава преставам да се доверявам на сетивата си, когато става дума за чуждо присъствие в стаята ми.

— Един човек ми плати цял куп пари, за да открия Гиъри преди полицията — съобщава той, втренчил поглед в стената пред себе си. — И ще ми дадат още по-голям, когато му го предам.

Той се извръща и поглежда към мен. Веждите му са гъсти, очите са поставени дълбоко и приличат на две пещери под надвесена скала. Носът представлява сплескана маса от плът и хрущял. Устните са розови като бонбон, а миглите — дълги, като на момиче. Ще ми се да отклоня поглед от него, но той остава прикован върху издупченото му от едра шарка лице.

— Работата е там, че ми трябва жив. И за да бъда откровен: аз съм професионалист, но не съм бияч. Искам чиста работа — не кървава пихтия. Той е едър мъж, по-силен от мен и в по-добра форма. — Дебелакът се тупва по шкембето и леко се закашля за илюстрация на казаното. — Трябва да го изненадам или заловя в съня му. Тук можеш да ми помогнеш, ако решиш. Аз пък ще ти помогна да вземеш това решение.

Той измъква огромен пистолет и го отпуска нежно в скута си.

— Ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Ще ти дам част от печалбата и ще улесня измъкването ти. Ще го направиш ли? — пита той и леко накланя глава. — Аз ще пипна Гиъри така или иначе. А тебе ще предам на полицията. Ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Той запраща огромен облак дим към мен, а след това започва да ме разглежда така, сякаш ме вижда за първи път.

— Бе ти какво си решила да правиш? Да не си се побъркала? Май ти хлопа дъската, Офелия. Затова искам да ти помогна. Никой не иска да ти навреди — достатъчно си си навредила сама.

Аз се увивам по-плътно в пешкира и се притискам към стената, без да зная какво да отговоря.

— Ще чакам и наблюдавам — казва той, като се надига с въздишка от леглото, след което откачва табелката с надпис „Не ме безпокойте“ от дръжката на вратата и я оставя върху масата. — От теб искам единствено да отключиш вратата и да закачиш тази табелка отвън, когато той заспи. След това влизаш в банята и лягаш във ваната. Когато е безопасно да излезеш, аз ще ти почукам по вратата. — Със свободната си ръка измъква дебела пачка пари. — Ще ти дам това и ще те оставя на някоя автогара.

— Защо мислите, че ще го направя? — обаждам се аз най-накрая. — Кой ще ми попречи да му кажа всичко, а после да окача табелката, та той вас да изненада?

— Тя можела да говори — отбелязва мъжът с лека усмивка. Дръпва яко от пурата. — Ти го ненавиждаш, Офелия. Прочетох го върху лицето ти в ресторанта. Мислиш си, че го обичаш, но добре знаеш колко зъл е той, както и че някой ден ще дойде твоят ред. И твоето тяло ще бъде открито в някой мотел като толкова много други.

Тръпки ме побиват.

— Или пък полицаите ще ви спипат в един момент. Или някой администратор, дето още не е успял да се надруса като хората, ще ви познае и ще позвъни където трябва. А мисля, че и друг е по петите ви.

— Кой?

— Нямам представа, но още някой ви дебне. Не знам нито кой е, нито какво иска. Пък и няма значение. Казвам ти следното: крайно време е. Ако не ми помогнеш, този, който ще дойде след мен, няма да ти остави никакъв шанс.

Сега вече трепери цялото ми тяло.

— Облечи си нещо — съветва ме той, докато излиза. — Ще вземеш да настинеш. — Преди да изчезне, обръща глава назад и добавя: — Господи, дете, къде са гледали родителите ти?

— Всичко при нея ще бъде наред — казва баща ми, като ме връща в действителността. В интонацията му има нещо тържествено. Нещо неуместно.

Обръщам се към него. Той кара бързо по широка магистрала към частно летище, където някакъв собственик на малък самолет му бил задължен. В един момент спира, за да проведе кратък разговор с ателието, от който не разбирам ни дума, а сетне продължаваме нататък. Никога не съм подозирала, че има кола. Звучи невероятно, обаче тя е съвсем приличен линкълн, при това последен модел. Много неща не знам за баща си очевидно.

— Познавам там един човек, карахме заедно като деца — обяснява ми той, докато се готвим за път. — Той пое правия път, нали разбираш, захвана се за работа и днес е вече от голямото добрутро — занимава се с мащабно строителство. Казал ми е, че когато и да имам нужда от самолет, денем или през нощта, той е на мое разположение.

— Доста голяма услуга — отбелязвам аз скептично.

— Не е нещо особено в сравнение с онова, което аз сторих за него. Можеш да ми вярваш.

— Спести ми подробностите. — Нямам настроение да изслушам някоя от шантавите му истории. Даже не съм напълно убедена, че ще намерим самолет на онова летище, ако има летище, разбира се. Но друга алтернатива няма. В стомаха ми се вихрят киселини. Образът на Виктория, вързана и със запушена уста, не напуска съзнанието ми.

Поглеждам към баща си, който едва се удържа да не започне своята история, но волята му надделява. Облягам глава на стъклото и гледам дърветата, които прелитат край нас. Мисля за другите коли по това шосе, завиждам им заради обичайните задачи — поели за нощна смяна, или на връщане от работа, на път за някое парти, или на връщане от среща. Аз никога няма да водя подобен живот. Никога. Даже като Ани всекидневието ми е изтъкано от лъжи. Човек може да се скрие от делата си, може да ги навре в миша дупка, да ги махне от всекидневието, но те остават винаги до него. Това ми е вече ясно, макар и със закъснение. Няма как да се отървеш от демоните. Те подскачат и вият, трополят и свиркат, докато им обърнеш внимание. В края на краищата трябва да застанеш с открито лице срещу им. Те го изискват.

Напускаме магистралата, за да поемем по тъмен второразреден път. Съзирам летище с хангари и подредени в стройни редици самолетчета. В далечината се вижда невисока кула, както и редица светлини, които според мен очертават пистата. Наистина има летище.

— Каза, че една от портите ще бъде отворена — съобщава баща ми.

И тя е отворена.

— Откъде разбра, че не съм мъртва? — питам го аз, докато колата минава през портата. Не знам защо именно тогава ми дойде в главата този въпрос. Има толкова много други проблеми за обсъждане. Отпред се появява фигура на човек, който крачи между един малък самолет и някакъв хангар.

— Грей прати да ме известят. Някакъв хлапак. Той ми предаде бележка, в която всичко бе обяснено. Сигурно се е опасявал да не взема да ровя.

Грей обича да си връзва гащите отвсякъде. Ще ми се да е сега до мене, но, от друга страна, напълно справедливо е да съм сама. Баща ми спира колата и двамата чакаме известно време в мрака. Мъжът при самолета застива на място и поглежда към нас.

Татко устремява поглед право напред, а после тежко въздъхва. И двамата знаем, че няма да дойде с мен. Не ми е ясна причината за това, но той просто не може да продължи нататък. А винаги е правил само онова, за което има сили. Маже би това е така при всички нас. Може би само когато става дума за родител, този недостатък причинява подобна болка.

— Виж какво, дъще — започва той, но не продължава. Моля се да не се впусне в някоя тирада за това, как се е провалил в бащинството и колко му е мъчно по този повод. Нямам нито време, нито сърце за това. Седим си така, докато той явно събира кураж да каже още нещо.

— Може да стане и по друг начин, промълвява най-накрая той. — Що да не извикаме ченгетата?

— Дъщеря ми е в ръцете им.

— Офелия… — пак започва и спира той. Каквото и да е имал наум, отказва се да го произнесе. — Знам. Имаш право. Върви при момиченцето си. Но внимавай.

Гледам лицето му, потрепващото върху челюстта мускулче, издутата на слепоочието вена. Както обикновено, не мога да вникна в бурята, която се вихри зад това чело.

— Обичам те, Опи. Винаги съм те обичал — казва той, без да ме поглежда.

— Знам, татко. — И наистина знам. Знам го.

Няма сбогуване, няма просълзени прегръдки, няма слова на мъдрост и окуражаване. Излизам от колата и след четвърт час съм във въздуха. SR–20 ме връща към ранчото на Франк, откъдето започна всичко.

Седя отзад в кабината, стегната с колан, със слушалки на глава. Пилотът, късо подстриган масивен мъжага с най-нежната кожа, която ми се е случвало да видя у представител на противния пол, ме е поздравил и дал инструкции за безопасност, обаче след това зъб не обелва по време на полета. Не проявява интерес нито към мен самата, нито към моята задача. Плаща му се, за да свърши определена работа, а не да разпитва. Забелязвам, че избягва да погледне лицето ми, сякаш за да не може да го идентифицира по-късно.

Шумът от двигателите хипнотизира, действа успокояващо със своята монотонност. Докато машината се понася по пистата, за да се издигне почти веднага, аз си мисля за Виктория.

Родих я по естествен път, без упойка. Исках да присъствам при първия й досег със света, да я почувствам, докато излиза от мене. Тези непоносими, пулсиращи болки, миговете на отдих… те ме отведоха в непозната земя, приобщиха ме, стенеща и потна, към света на майчинството. Почувствах дъщеря си да минава през моето тяло и да започва своя живот. Очите ни се срещат, когато я полагам върху гърдите си, и ние се разпознаваме. Познавахме се толкова от отдавна.

Не бях виждала Грей да плаче. Но той го направи, когато за първи път я взе на ръце. В този момент тя стана негова дъщеря. Фактът, че в жилите й тече кръвта на Марлоу, не е притеснявал никога нито него, нито мен. Тя е наша. Нещо повече: тя принадлежи на себе си. Виждам нейната чистота, нейната невинност, всичките възможности пред нея. Характерът й ще се оформи в условията на нашето семейство, а не по силата на нечестивите гени на Марлоу и неговия баща. Заклевам се, че никога няма да допусна тя да изпита зловредното им влияние, нито това на Офелия с нейното минало.

— Как ще я наречеш? — пита Грей.

— Искам да се казва Виктория — отвръщам аз, тъй като часът на нейното раждане е победа за всички ни. Сега имам чувството, че Офелия, Марлоу, Франк и майка ми са далечно, далечно минало. Аз съм Ани Пауърс, съпруга на Грей, и, което е по-важно, майка на Виктория. Откъснала съм се от грозното минало, забравила съм го в пряк и преносен смисъл.

— Виктория — повтаря той с широка усмивка. — Той е омагьосан от нея, взира се в мъничкото лице. — Съвършена е.

Сяда до мен с дъщеричката ни на ръце.

— Виктория — отново го произнася Грей. И това е нейното име.

Мъча се да възстановя чувствата си от онзи ден, силата, която черпя от съзнанието, че съм майка на Виктория, сигурността, която усещам в сърцето си, за това, че ще съумея да я предпазя от влиянието на всички сторени от мен в миналото злини. Но онова чувство го няма. Докато самолетът излита и светът остава под краката ми все по-малък и по-малък, аз си мисля, че жизненият ми път е бил винаги такъв — грозен и плашещ лабиринт. Без значение колко бързо и упорито бягам, независимо от това, колко силно желая да се скрия в някоя ниша, в крайна сметка всички пътища водят натам, откъдето съм тръгнала.

40

Сара е прочела някаква дивотия и решава, че не бива да ядат червено месо. И така в дома на Харисън започва да се готви китайско сирене, ориз и пилешко, риба и зеленчуци. Но каквато и да е приготвената храна, тя неизменно се изхитря да има вкус единствено на соев сос. Цялата къща вони на соев сос. Детективът никога не се оплаква от готвенето на жена си. Изяжда прилежно каквото му поднесат и я засипва с комплименти. Оценява факта, че изобщо се занимава с това, че държи да е сготвила нещо за него, когато се прибира у дома, че повечето пъти го изчаква, за да се нахранят заедно, освен ако не е станало прекалено късно.

Макар да е предупредил по телефона, че ще закъснее и казва да не го чака, когато прекрачва прага на входната врата, Харисън я сварва върху дивана в дневната. Покрита с одеяло, тя гледа късен филм с намален звук. Брад Пит и Анджелина Джоли съсипват цяла къща на екрана, като се стрелят един друг с огромни пистолети. Вижда русата корона от косите на Сара, докато затваря вратата зад гърба си и реактивира алармената система.

Тя бързо сяда с уплашен вид, сякаш е прекъснал дрямката й.

— Какво правиш тук? — пита той.

— Ходих до бебето — отвръща тя с прозявка. Вдига дълги, грациозни ръце, за да се протегне. — Реших да погледам малко и да те изчакам.

Той присяда до нея. Взема я в обятията си и усеща сънената топлина на нейното тяло. Ухае на ягоди, сигурно от шампоана.

— Приготвила съм ти пилешко със зеленчуци по китайски. Да го претопля ли?

Усеща някакво потреперване в гласа й.

— Недей, благодаря — отвръща Харисън, — ядох вече. Огромен, мазен хамбургер, от който капе стопена тлъстина с много кетчуп и майонеза. — Той показва с ръце колко е голям хамбургерът и добавя: — Също и пържени картофи. Пак много мазни.

Тя бърчи нос и пръхти с погнуса.

— Само да знаеш какво има вътре — казва тя, като го потупва по бузата.

— Да, но ще си умра щастлив — отвръща Харисън и сваля сакото.

В този момент ги съзира. Върху масичката край дивана се мъдри купчина банкови извлечения. Видът им кара стомаха му да се преобърне. Поглежда я и вижда, че следи израза на лицето му.

— Знаеш ли, че никога не съм се сещала дори за тия неща? — казва тя с лек смях. Потрива слепоочието си, след което обгръща тялото си с ръце. Прехапва устни, сякаш ще заплаче всеки миг. — Гледах едно предаване по телевизията. Някакъв специалист разправяше, че жените били поставени в неблагоприятно положение при брак, понеже нямали представа от финансовото състояние на семейството. Това ми се стори нормално, обаче в същия миг осъзнах, че нямам и най-малка представа за състоянието на банковата ни сметка.

Тя въздъхва дълбоко.

— И си казах: вече имам дъщеря, не искам да я срамя с една майка, която дори не знае как да плати сметките си онлайн. Ако с теб се случи нещо, ще се видя в небрано лозе. А ти си ченге, сам знаеш. Възможно е да ти се случи нещо.

Той не отделя поглед от лицето й. Гледа тези очи, широко отворени и насълзени.

— Сара…

— Толкова млади се оженихме — прекъсва го тя бързо. Аз дойдох при теб буквално от къщата на родителите си. Винаги някой се е грижил за мене, Рей. Но сега се появява едно същество, което очаква аз да се грижа за него.

Той понечва да заговори, но тя го спира с ръка.

— Не проумявам тези огромни тегления от спестовната ни сметка. И после тази вноска — добавя тя, като вдига купчинката. Той забелязва почерка й, както и някои отбелязани с маркер места. Хартийките потрепват в ръката й. Чува по бебешкия интерком как дъщеричката му сумти и се върти в съня си. — Ще ми обясниш ли всичко това, Рей?

В ума му се прескачат стотици лъжи, стотици начини да извърти така нещата, че тя да се почувства неудобно, задето си е позволила да го нападне по този начин. Такава му е професията в края на краищата, в това е най-добър: посредством хамелеонска промяна на собствената си личност да убеди другия, да го предразположи, да го накара да повярва в онова, което той иска. Но сърце не му дава да се оплита в нови тайни, в нови лъжи. И докато седи пред нея в техния уютен дом, докато й разправя всички лоши неща, които е вършил, една скрита част от неговата същност се радва безмерно. Радва се за това, че най-накрая тя научава цялата истина за него.

Самолетът изглежда се приземява в пълна тъмнина, ако изключим една съвсем тъничка ивица лампички, която, надявам се, маркира земята. Полетът бе доста бурен и аз не знам колко още би могъл да издържи стомахът ми на тия подскачания и внезапни пропадания. Малката машина се мята насам-натам така бясно, че за мен най-логичният изход би бил едно сгромолясване надолу. Но какво ще стане с Виктория тогава? Старая се да не мисля за това, докато машината се спуска, а аз забивам до кръв нокти в дланите си. Но приземяването се оказва неочаквано гладко.

— Казаха, че някой ще ви посрещне — чувам гласа на пилота в слушалките. — Някой трябва да чака.

— Кой? — питам аз. — Кой чака?

Виждам, че мъжът свива рамене. Не се обръща назад. Отново ми минава през ума, че не иска да вижда лицето ми, или пък не иска аз да видя неговото. Както и да е, лично аз не бих го разпознала.

— Не знам — отговаря той с интонация, която не предразполага към по-нататъшни въпроси.

Машината застива, аз му благодаря и излизам във влажната нощ на Флорида. Палмите се люлеят, а комарите ме нападат в мига, щом свалям якето, от което нямам никаква нужда по тия места. Усещам първите капки пот по челото си.

В далечината съзирам стройна мъжка фигура, изправена до лека кола. Нейните фарове са единственият източник на светлина, ако изключим немощния светлик от малката контролна кула. Там не се вижда жива душа.

След като нямам друга алтернатива, се приближавам до колата и виждам изправен до нея Гневния мъж.

— Знаете ли кой съм аз? — пита той, когато приближавам.

Поклащам глава. Ситуацията добива сюрреалистични измерения. — Помня ви, но не зная как се казвате.

— Казвам се Алан Паркър и съм баща на Мелиса, съпруг на Джанет.

Думите ме удрят като камъни. Би трябвало тази новина да хвърли обилна светлина върху произтичащото вътре в мен, но не става така.

— Някога, много отдавна — продължава той, — двамата с Джанет мислехме, че Франк Гиъри е убил нашата Мелиса.

Облечен е с черни панталони и риза от плътна материя, върху която носи яке. Доста е топло за подобни одеяния, но той не изглежда да се чувства неудобно. Напротив, свил се е леко, сякаш умира от студ. А наистина ли потръпва едва-едва? Изглежда някак неуместен точно в този миг.

— Омразата бе основният двигател на живота ни в течение на дълги години. Тя ни съсипа. — Той кашля хрипливо, сетне изважда пакет червено марлборо и пали цигара със скъпа запалка. Поема дълбоко дима. Има вид на заклет пушач, мършав и блед.

— Работата е там, че аз бях ужасен баща. Все ме нямаше, а когато бях у дома, все едно че пак ме нямаше. Кажи-речи не съм прегръщал дъщеря си, или пък не съм й казвал, че я обичам, през всичките години, докато бе жива. Осигурявах й бита, разбира се, покрив над главата, красиви неща, колеж. Тези работи ги умея. Смятах, че с това се изчерпват задълженията на един баща. Истината е, че не й отдавах почти нищо от себе си, преди да настъпи моментът, в който ни я отнеха. Но аз се превърнах в главния отмъстител при кръстоносния поход срещу Франк Гиъри. Мелиса е останала навярно силно изненадана от моята стръв. Сигурно е умряла с мисълта, че не я обичам.

Не знам какво да му кажа. Нямам представа защо ми разправя всичко това, нито какво изобщо правим тук. Но продължавам да слушам, тъй като нямам друг избор и понеже си мисля, че докато той говори, дъщеричката ми ще бъде в безопасност. Цялото ми същество изгаря от желание да побягна надалеч оттук.

— Разбира се — продължава той, — за Джанет бе неизмеримо по-трудно. Това са отношения между майка и дъщеря — трудно се вниква в тях. Аз бях изпълнен с гняв, изгарях от желание за мъст. Кръвта ми бе сякаш заменена с ракетно гориво. Но когато Мелиса умря, с нея си отиде и Джанет. Ей така. Продължаваше да съществува в пространството, но всъщност не живя нито един ден след гибелта на Мелиса. Не биваше да ме изненадва онова, което стори. Но не го очаквах. Не мислех, че е способна на подобно нещо.

Внезапно го разтърсва такъв пристъп на кашлица, че е направо неудобно да гледа човек. Измъква книжни салфетки от джоба си и ги притиска към устата, докато се успокоява. Когато ги дръпва, виждам, че са целите в кръв. В съзнанието ми нахлуват спомени за нощта, когато Джанет Паркър застреля Франк, а сетне и себе си. Чувам изстрелите, усещам мириса на пушек. Не съм си задавала въпроса, кой подпали къщата, но няма кой друг да е бил, освен Марлоу. Предполагам, че плановете му са включвали и смъртта на моята майка. Не е допускал, че ще се втурна вътре и ще я измъкна. Мисля си за това, докато Алън Паркър се успокоява и заговаря отново:

— Макар да жалех за Джанет, в същото време бях щастлив. Знам какво удовлетворение е изпитала, когато е дръпнала спусъка. Сигурен съм, че е умряла в мир със себе си и света.

Виждам печалната му усмивка и си спомням изражението на Джанет Паркър в онази нощ — сякаш е освободена от огромно бреме. Не му казвам това. Не знам дали му е известно обстоятелството, че съм станала свидетел на всичко и не съм сигурна как би му се отразила подобна новина.

— Само че Франк Гиъри не е убил Мелиса — казвам аз наслуки.

Той поклаща глава.

— Няма как да е. Издействах ексхумиране на тялото на Мелиса, когато той спечели първия кръг от преразглеждането на уликите. ДНК пробите показаха сходство с тези на Франк Гиъри, но не и пълна идентичност. Следователно може да се стигне до заключението, че пръст тук има Марлоу Гиъри.

Над главите ни блясва светкавица, а в далечината се чува гръм, но все още не вали. На всеки две-три минути целият небосклон се осветява, за да потъне миг по-късно в пълен мрак, все едно някой го включва и изключва с прекъсвач.

— За да бъда откровен — продължава мъжът, — трябва да призная, че отдавна подозирах нещо подобно. Доста убийци съм видял през живота си — в Корея, във Виетнам, — така че мога да ги разпознавам. На процеса Марлоу бе също толкова мъртъв отвътре, колкото и баща му. Както се казва, ябълката не пада далеч от корена си.

В този момент проумявам нещо. Светкавиците започват сякаш да разпарят собствената ми памет, извикват за живот сцени, които са тънали години наред в пълен мрак.

— Бригс е работел за вас — казвам аз. — Вие сте го изпратили да издири Марлоу, докато бягахме.

Той кимва.

— Не бях сигурен, че Марлоу е свързан със смъртта на Мелиса. Но знам, че използва Джанет за убийството на собствения си баща. И когато научих, че е започнал да убива други хора, да отвлича нечии дъщери, реших, че трябва да го спра. Бях обладан от гняв. Той бе по-силен от мен. Но не исках да го съдят и пратят в затвора. Не ми трябва подобна справедливост. Искам той да страда. Искам да умре в мъки, както стана с жертвите му. Освен това познавах достатъчно хора, готови да помогнат за целта — военните ги бива да издирват убийци.

— Защо не го направихте сам?

— След смъртта на Джанет започнах да храча кръв. Болестта на гнева и страха не може да се носи вечно. В един момент тя казва тежката си дума. В моя случай — рак.

Още от същата ужасяваща кашлица. Мразя го, отвращава ме и ме привлича едновременно.

— След като двамата с Марлоу „загинахте“ в онази катастрофа, аз имах прозрение. Разбрах, че гневът — моят и този на Джанет — ни е отнел всичко. Бихме могли да прекараме още някоя година заедно, дори да се докоснем отново до щастието, стига да бяхме отвърнали лице от страха, мъката и нашата ненавист към Франк Гиъри. Но ние не направихме това, а допуснахме пробитият от него отвор в нашите души да ни погълне като черна дупка. Позволихме му да унищожи и трима ни.

Гледа ме така, сякаш иска да се увери, че го слушам. Каквото и да е видял върху лицето ми, то кара ъгълчетата на устните му да се завият леко нагоре.

— Реших да се боря срещу рака и живея заради Джанет и Мелиса, вместо да загина заради тях. Докато водех тази война, разбрах, че гневът, насочен срещу Франк и Марлоу Гиъри, е всъщност обърнат против мене самия заради това че не бях добър съпруг и баща. Ако бях такъв, докато те бяха живели, може би нямаше да съжалявам толкова дълбоко, когато ги загубих.

Прави ми впечатление неговото спокойствие. В мен бушуват толкова много чувства и адреналин, че не мога да остана на едно място, кърша ръце, пристъпвам от крак на крак, приближавам се до своя събеседник и се отдалечавам от него. А той стои като истукан. Държи ръце в джобовете си, вперил поглед в някаква невидима точка далеч от нас. Цял е един дрезгав глас, който разказва историята си.

— Когато настъпи поредната ремисия, основах организацията „Помощ в мъка“ със съдействието на неколцина приятели, за да помогна на други жертви и близки на жертви.

Въздъхвам дълбоко и се обаждам:

— Аз посетих вашата уебстраница, след като научих за организацията от телевизията.

Той кимва.

— Страницата установи твоя имейл адрес. Бе въпрос само на няколко дни, докато стигнем до Грей Пауърс. Още няколко — и се добрахме до теб. Един бегъл контакт доказа, че си Офелия Марч.

Гледам бледото му лице и си мисля за това, колко болен е той. Погледът му е някак далечен. Стъпил е вече върху един непознат път.

— Естествено, започнах да се питам, щом Офелия е жива, защо да не е жив Марлоу? И ако е жив, къде се намира?

— Но нали сте се отказали от своята мъст — прекъсвам го аз, като се опирам върху капака на колата му. Чувствам известна слабост и световъртеж. Обзелата ме допреди малко френетична енергия ме напуска.

Той се усмихва едва-едва.

— Винаги съм те помнил, Офелия. Ти бе най-печално изглеждащото дете, което е попадало пред погледа ми. Спомням си как влизаше и излизаше от ранчото с кръгове под очите, свити рамене и обронена глава. Живееше в гнездо на змии и аз се питах коя ли от тях първа ще те стисне за гушата, преди да те погълне цяла. Трябваше да предвидя, че ще е Марлоу.

Не знам какво да отговоря.

— Мъжът, когото познаваш като доктор Браун, смяташе, че някъде в подсъзнанието ти е скрита информация за местонахождението на Марлоу Гиъри. Убеден бе, че твоите бели петна, опитите да избягаш от живота на Ани Пауърс са всъщност стремеж да се върнеш при него. Убеден бе също така, че си пред прага на мига, в който спомените ще се върнат при теб. Затова инсценира някои неща, с цел да ускори този процес.

— Чакайте — прекъсвам го аз. — Искате да кажете, че доктор Браун е работел за вас? Значи срещата на плажа, колието… всичко това са негови идеи? За да помогна при издирването на Марлоу, та да реализирате своята мъст?

— Тук не става дума само за мен и моите желания.

— А за какво?

— За двама ни. Искам да ти помогна. Споделих тези неща с доктора и той ги е използвал, за да манипулира съзнанието ми.

Това не е кой знае какво на фона на всичко останало, обаче усещам лицето си да почервенява от гняв. Все по-често установявам, че това чувство ме притеснява. Офелия крещи и чупи, ридае и се тръшка. Но Ани Пауърс остава винаги мъртвешки спокойна.

— Но при доктор Браун ме заведе Вививан — казвам аз. Спомням си още думите на Грей, който каза, че Браун е стар познат на Дру. Внезапно ми прилошава при мисълта за това, как се напасват нещата едно към друго.

Паркър ме гледа съчувствено. За момент ми се струва, че ще протегне ръка към мен, но аз правя стъпка назад.

— Те смятаха, че ти помагат, Офелия. Мислеха, че те улесняват да се справиш със страховете в името на Виктория.

Отначало мисля, че има предвид и мъжа ми. Но това някак не се връзва с Грей. Той е прекалено праволинеен. Твърде много ме обича. Не мога да си го представя като участник в подобна схема. И ако беше, защо му е да убива Бригс?

— Грей не е знаел за това — отбелязвам аз. — Той също се опасяваше, че Марлоу или някой друг от миналото ми се е върнал за мене. Затова и уби Бригс.

Паркър кимва бавно с тъжен израз на лицето.

— Имаш право — той не би участвал в подобен заговор. Не би те предал, не би ти причинил толкова болка. Може би дори, поради огромната му любов, някаква част от съзнанието му не иска ти да си спомниш.

— Кои са те тогава? Кои са ония, дето си мислят, че ми помагат? — почти пищя аз. Оставам смаяна от този изблик. Той също. Сякаш не е очаквал, че казаното е в състояние да ме огорчи. Вдига успокоително ръка.

— Твоите свекър и свекърва, Дру и Вивиан. Наш представител се свърза с Вивиан и я уведоми за опита ти да ни откриеш. Двамата с Дру приеха да сътрудничат за изпълнение на нашия план, целящ да те изправи срещу твоето минало.

Спомням си как Вивиан ме заведе при доктор Браун, изписания върху лицето й страх, когато й разказах за случващото се с мен. Боря се срещу тези спомени, мъча се да я оправдая, да я извадя от ролята на лъжкиня и манипулаторка, каквато би трябвало да бъде, за да извърши всичко това. Опитвам да си наложа представата, че я познавам много добре и мотивите й не могат да бъдат други, освен най-благородни. Искала е да ми помогне. Дано да е така в края на краищата.

— Това не може да бъде — заявявам аз и поемам дълбоко въздух. Тук нещо не е наред. — Не биха се съгласили да се причини каквото и да било зло на Виктория. По-скоро биха умрели. — Няма сила, която да ме разубеди по този въпрос.

— Сигурно е така — отвръща той с лека усмивка. — Те не биха могли да знаят докъде сме готови да стигнем, за да осъществим своите цели. Пък и никой от нас не би могъл.

Сега ми се вижда изпразнен, опустошен и аз разбирам, че Алан Паркър е човек, чиито гняв и мъка са заместени от неистов стремеж към мъст, с който не е в състояние да се справи, макар да би желал. Усещам, че ще избухна в ридания.

— Те и двамата бяха убедени, че си напълно безпомощна, дотолкова опустошена от всичко, което ти се е случило в живота, че никога повече няма да можеш да се възстановиш. Съгласиха се с този план, с цел да ти помогнат. Всъщност да помогнат на Виктория, за да има тя силна и здрава майка. Не е ли ирония на съдбата фактът, че сега ти помагаш на тях?

Усещам, че адреналинът отново кара сърцето ми да забие по-силно.

— Какво имате предвид?

— Сега всичко е в твои ръце, Офелия.

— Не разбирам — казвам аз и се доближавам до него. Интонацията ми е по-скоро умолителна. — Къде се намираме? Къде е дъщеря ми?

Никога не съм се чувствала толкова уплашена, нито толкова отчаяна, колкото в този миг, но той само прави крачка встрани от колата. Разбирам, че ще ме остави сама.

— Ключовете са на таблото. В жабката има пистолет. В края на пътя завиваш надясно. След като тръгнеш, ние ще знаем във всеки един миг къде се намираш.

Обръща гръб. Насочва се към дърветата, които ограждат летището.

— Трябва да бъдеш силна, Офелия. Повече от когато и да било. Заради себе си, за дъщеря си, заради мен.

— Изобщо не ви трябва моята помощ. Винаги сте знаели къде е Марлоу. Защо правите всичко това?

Виждам го да долепя салфетките към устата си, да прегъва рамене от кашлицата. Спрялото в гърлото ми ридание излита на свобода.

Какво искате от мен? Какво трябва да сторя, та да получа дъщеря си?

В този момент угасва светлинката на кулата. Вдигам поглед и маркировката на пистата също угасва. Самолетът го няма. Навярно е прибран в хангара, понеже не съм го чула да излита. Единствено фаровете на колата остават да светят.

— Кажете! — крещя аз в мрака. Но Гневният мъж си е отишъл. Сама съм. Пространството наоколо е станало плътно от тишината. Обзета от пълно отчаяние, сядам в колата и потеглям. Излизам на пътя и да, той има право: знам къде отивам. Ранчото е на по-малко от петнайсет километра от това място.

— Няма ги — заявява Есперанса иззад вратата на нашата къща. Тя е блокирала малкия отвор, който е открехнала, и наднича през него към детектив Хари сън.

— Искам да знам къде са, Есперанса — отвръща той твърдо. — Не съм дошъл на гости.

Тя го гледа с празен поглед и отваря малко по-широко. Поклаща глава и сякаш се готви да заплаче.

— Госпожица Виктория е при нейната абуела22. Господин Грей, той излезе ен ла ноче23. Нищо. Не казва нищо. Госпожа Ани… тя… — И се разплаква. — Никого няма.

— Пусни ме да вляза, Есперанса — казва детективът по-меко, като й хвърля съчувствен поглед. Той е изваден от раздела „Аз-съм-един-добър-човек-който-иска-само-да-ти-помогне“. Това свършва работа: тя отваря вратата и се отмества от входа. Започва бързо да говори, а сълзите се стичат по лицето й още по-бързо.

— Господин Грей, той се обажда оня ден и казва, госпожица Виктория си идва у дома. Дали мога да дойда. Аз идвам, но госпожица Виктория я няма — нарежда Есперанса.

Той я хваща за лакътя и води до софата, където остава прав край нея, докато жената се успокоява малко и вдига поглед към него.

— Все чакаме и чакаме. Посред нощ някой звъни и господин Грей излиза. Казва ми да си вървя у дома и не се тревожа. Но той бе много уплашен. — Посочва лицето си, за да покаже, че го е прочела в изражението му. — И аз седя. Чакам да се приберат.

— Кога стана това? — пита полицаят.

— Две вечери чакам вече.

— И нищо друго не е ставало?

— Не — отвръща тя и поклаща глава. — Нищо. Обадих се на господин Дру. Никой не отговаря. Никой не ме потърси след това.

Той отива при телефона и преглежда списъка на приетите обаждания.

— По този телефон ли се обадиха?

Тя клати глава.

— По мобилния.

Харисън има усещането, че стиска шепа пясък — колкото по-здрава е хватката му, толкова по-бързо се сипе той навън. Отчаянието му е още по-силно заради обещанията, които е дал на жена си. Не й пука за парите, казва тя. Приема неговата зависимост. Онова, което не разбира и не е сигурна дали ще може да преглътне, са лъжите, изнудването, тайните, които е пазил.

— Защо, Рей? Защо не сподели с мене? Щяхме да поискаме пари от родителите ми, да вземем заем. Как можа да паднеш толкова ниско? Това не си ти.

Но тя греши по този въпрос. Това именно е той. Част от неговата личност наистина се принизи дотам. Парите и онова, което според него биха му осигурили — не непременно имущество, но свобода, лек живот и известна власт, дето все не му достига в този живот, — завладяват въображението му. Затова посяга на незначителните им спестявания с надеждата да ги увеличи, затова изнудва Грей Пауърс не само за нужната за покриване на дълговете сума, но и за още сто хиляди отгоре. И Пауърс плаща, без зъб да обели, понеже обича жена си, понеже иска да я защити.

— Трябва да оправиш нещата, Рей — казва му Сара.

— Как? Как да ги оправя? — не разбира той. Протяга ръка към нея, но тя се отдръпва. Свива се във вградения кухненски бокс и остава там, обгърнала тяло с ръце.

— Можеш да започнеш с това, да му върнеш парите, които са останали, а след това да започнеш да изплащаш на части другите.

Тази идея го изпълва с ужас. Не може да понесе мисълта, че спестовната им сметка ще се изпразни отново, че ще заживеят от заплата до заплата. Че ще се притеснява всеки път, когато се скапе колата или протече хладилникът. Не е сигурен, че може да направи подобно нещо.

— Сара… — започва той, но няма сили да продължи.

— Намери начин да оправиш нещата, Рей. — Тя не отправя заплахи и не поставя ултиматуми, не го моли да си тръгне от къщата. Но Харисън чува онова, което не е облечено в думи: Намери начин да оправиш нещата, Рей, или никога повече няма да те погледна по онзи начин.

Сигурно е видяла отчаянието, изписано върху лицето му, защото се приближава до него и го докосва с длан. Той не може да я погледне в очите.

— Всеки прави грешки, Рей — проговаря тя с тих и нежен глас. Чувал я е да говори на бебето по същия начин. — Всеки се препъва понякога. Онова, което правиш в такъв момент, определя дали ще запазиш или ще съсипеш целия си живот. Точно онова, което правиш след падането, определя стойността ти като личност.

Той излиза от стаята. Сара го вика тихичко, но той не спира. Излиза на задната веранда и поглежда небето. Не иска да остане в една стая с нея. Не иска тя да види сълзите му.

— Какво става тук? — Гласът на Ела го връща към действителността. Тя стои на прага с малко гневен вид. Изглежда самоуверена и силна в сините си джинси, черна риза и маратонки. Не е наконтена и гримирана, както обикновено. Той я гледа втренчено и се мъчи да установи защо му се вижда толкова различна. Ела му връща смръщен поглед и отива при Есперанса.

— Къде е Грей? — пита тя и я хваща за раменете.

— Няма го — отвръща жената и започва отново да реве. Ела я прегръща. — Не знам къде са.

Приятелката ми поглежда Харисън.

— Този какво търси тук?

— Това не е ваша работа, госпожо Сингър. Вървете си у дома — отвръща полицаят.

Тя го поглежда мрачно, пуска Есперанса и отива да завре лице в неговото.

— Не ми казвайте какво да правя. Първо Ани изчезва. После Дру и Вивиан се измитат с Виктория. Следва заупокойна служба — доста прибързана, ако питат мене. Жената я няма едва от две седмици. А сега и Грей изчезва. Някой трябва да ми обясни какво става тук. Точно моя работа е. Всички те са ми приятели.

— Вървете си у дома — повтаря той, като отива до вратата и я държи отворена. Вижда как бузите и шията й се зачервяват, но Ела стои като вкопана.

— Мога да ви вкарам в кабинета му на горния етаж — обажда се тя след малко. — Възможно е там да намерите отговор на някои от въпросите, които ви вълнуват.

Той си спомня вратата с кодирана брава от първото посещение.

— Нима знаете кода? — пита Харисън, без следа от опит да скрие недоверието си.

Тя кимва.

— Офелия се изпусна един път.

— Изпусна се? — повтаря той с присвити очи. — Нещо не ми се вярва.

— Тя е малко небрежна пред приятелите си — отвръща Ела и свива рамене.

Той не вярва много-много, но няма никакво време.

— И какъв е той?

— Ще ви го съобщя, ако ми кажете какво става.

Детективът въздъхва и завърта очи нагоре.

— Никак не й помагате, като ме бавите по този начин, нали си давате сметка за това?

— Кажете.

И той й казва. Разказва всичко, което му е известно. Започва от фалшивата ми самоличност и Марлоу Гиъри, за да завърши с Алан Паркър и „Помощ в мъка“.

— Мислите, че е жива?

— Да. И освен това има нужда от помощ. Само че не знам как да й я осигуря.

Ела му кимва. Той изглежда опечален от нещо.

— Кодът е VICTORY, като вместо V се въвежда 5, а вместо О — нула.

Той хуква по стълбите към кабинета с Ела по петите и бързо въвежда кода. Вратата се отваря. Помещението е тъмно. Той влиза вътре и в същия миг си дава сметка за нещо, от което стомахът му се преобръща.

— Нарекохте я Офелия — казва той и поглежда назад.

— Съжалявам, детектив Харисън, нямам нищо против вас лично. Трябваше да си приберете парите и да кротувате.

Тя държи нещо в ръка, което той не разпознава до мига, в който електродите се забиват в тялото му и десетки хиляди волта го разтрисат до последната клетка. Страховит крясък излита от гърлото му и Харисън почти не си дава сметка, че е от неговото. Помещението се завърта наоколо, а болката се блъска в стените на черепа, за да не позволи никаква мисъл да се оформи там. Преди да падне черната пелена, той си спомня как жена му идва при него на верандата и го прегръща през кръста, докато хлипа. Спомня си обзелото го смесено чувство: ужасен срам, благодарност за нейната любов и силна надежда, че може отново да я заслужи.

— Ще се справиш с това, Рей — казва тя и стиска ръката му. — Знам, че ще се справиш.

Спирам пред старата порта, която затваря достъпа до автомобилната алея към къщата в старото ранчо. Станала съм на парцал, изпотена от страх и бързане да направя онова, което Паркър иска от мен… макар дори да не знам какво точно е то. Когато изключвам двигателя, тишината на нощта ме поглъща изцяло. Фермата представлява един огромен океан от черен мрак и в течение на продължителен миг си мисля, че няма да събера сили да вляза вътре. Но трябва да го сторя, разбира се. Дъщеря ми има нужда от мен. Тази мисъл ме отлепя от колата и тика към заключената порта.

Катинарът е ръждив и сякаш отдавна излязъл от употреба. Това не може да е така. Сигурна съм. Вземам един камък и започвам да блъскам с него отгоре му, за да го направя на парчета, както става във филмите. Но този не ще да се счупи. Налага се да изоставя колата и да се провра зад портата, която е в състояние да спре достъпа на превозни средства, но не и на нежелани пешеходци.

От мисълта за предстоящия дълъг преход в тъмнината на нощта ми призлява. Спомням си за пистолета и се връщам да го взема. Отварям жабката и съзирам револвер калибър 0,38. Идеално оръжие. Ще свърши работа. С натежала от револвера ръка се чувствам малко по-добре. Не като уплашено от мрака момиченце. Усещам се такава, каквато трябва да бъда: жена, решена на всичко, за да спаси своето дете, или да загине.

Промушвам се зад вратата и поемам към фермата. Когато вървях по този път преди, бях на седемнайсет години, без нищо за губене на този свят. Какво не бих дала сега поне за частица от своето тогавашно невежество.

Докато крача в тъмното, спомените нахлуват един през друг в главата ми. Виждам колата на Джанет Паркър да се плъзва покрай мен. Чувам пукането на изстиващия двигател, когато отново я съзирам малко по-късно. Усещам миризмата на пушек, чувам трясъка на изстрелите. Виждам ореол от руси коси, когато за първи път разбирам, че Марлоу е убиец. Чувам словата на неговата изповед под небето на Ню Мексико. Внезапно се сещам за Грей.

Никога повече не виждам Бригс след направеното от него предложение в хотелската стая — или поне не помня такова нещо. Не мисля, че разполагам с времето, необходимо за да извърша поисканото. Май беше ден или два, преди Грей да ни догони. Спомням си единствено масивна фигура в очертанията на вратата в поредния мърляв мотел. Виждала съм го и преди. Само това мога да осъзная. Поради някаква неизвестна причина видът му предизвиква усещане за дълбоко облекчение, което се слива със страха. Той влиза в стаята, а в ръка държи спринцовка.

— Няма да те нараня — обажда се той, като забива иглата под кожата на ръката ми. Даже не трепвам. — Баща ти ме изпрати за теб. Това е успокоително — добавя фигурата, а аз вече летя из пространството. — Не мога да те оставя отново да гръмнеш по мене, нали?

Следващият ми спомен е от задната седалка на неговата кола. Окована съм. Той влетява през шофьорската врата… Виждам шпила на катедралата „Свети Франциск“, преди отново да загубя съзнание.

За онази нощ знам единствено версията на Грей. Върнал се в мотела и зачакал Марлоу. Изненадал го така, както бе планирал Бригс. Надделял в единоборство и успял да го завърже. Имал намерение да откара колата в другия край на града и да я остави пред полицейския участък с пленника вътре, след което да се обади по телефона, когато сме вече достатъчно далеч.

Грешката му — погледнато от сегашна дата — е двустранна: не използва успокоителното, понеже му се струва, че вързаният е в безсъзнание, и не го слага в багажника, а на задната седалка. Марлоу се съвзема по време на движение, освобождава ръцете си и се нахвърля върху Грей. Борбата приключва с изстрел в лицето на Марлоу, а Грей успява да се изтърколи от колата, миг преди тя да рухне в бездната на Рио Гранде.

Чувала съм тази история милион пъти. Карала съм Грей да я разправя отново и отново, докато заприличва на приказка от детството ми. Наближава краят на моя преход и започвам да виждам покрива на къщата. Питам се каква част от историята отговаря на истината. Нямам представа. След разговора ми с Алан Паркър всичко изглежда съмнително.

Излизам в откритото пространство, където се намират къщата, хамбарът и откритите участъци за конете, за да остана смаяна от състоянието на имота. Всичко е порутено до степен, каквато не съм очаквала. Представях си го ремонтиран от жените, които го обитават, докато провеждат своята кампания за освобождаване на осъдените на смърт съпрузи, синове или любовници. А виждам два от прозорците на втория етаж да зеят без рамки, докато на покрива има огромна дупка. Входната врата виси на пантите, верандата е хлътнала. В далечината жалее бухал. Към злокобния му глас се присъединява жабешки хор. Хамбарът е невредим, но всичко има вид на изоставено от години.

Усещам вътрешно напрежение. Тъмнината наоколо ме ужасява. Как се озовах на това място? Наистина ли се случва всичко това? Не е ли Алан Паркър част от въображението ми? Обзета от отчаяние, започвам да крещя:

— Марлоу!

Повтарям и повтарям това име, а виковете ми потъват в плътната, влажна атмосфера наоколо. Всички песни на нощта секват, цялата вселена се заслушва в моя зов, в отчаяния писък на изоставено животно. Отпускам се на колене.

Разбирам, че го няма. Никой не би могъл да живее тук, в това мъртвило, дори и той. Отчаянието ми е така пълно, че ме съсипва физически. Докосвам чело до земята.

И така, коленичила на това място, аз най-накрая събирам миналото с настоящето. Спомням си. Изправям се на крака. Знам къде е Марлоу. Алан Паркър е прав. Винаги съм го знаела. Той наистина има нужда от мен в този случай, защото аз съм единственото живо същество на тази земя, което знае къде би могъл да е той през всичките тези години. Марлоу не ме преследва, а ме очаква, и то именно там, където знам, че ще бъде.

Тръгвам напред. Зная добре пътя, докато напредвам през избуяли храсти, без да се интересувам от притаени змии или от комарите, които пробиват кожата ми и жужат в ушите. Бих се затичала, стига да мога, но напредвам бавно, блъскам встрани клони и стъпвам накриво с риск да изкълча глезените си. Минават сякаш часове, преди да чуя ромола на поточето пред себе си. Заставам на брега и виждам караваната. Прозорчето свети.

„Стига да има човек провизии, може и цял живот да изкара“ — каза ми Марлоу преди цяла една вечност. През ум не ми е минавало, че мога отново да се озова на това място. Не и по този начин.

Викам го по име от брега. Гласът ми изпълва цялата нощ. Тишината е единственият отговор. Понечвам да извикам отново, когато той се появява измежду дърветата зад караваната.

Макар да не е нещо повече от сянка в мрака, веднага го познавам. Приближава се до мен, като се подпира на бастун и тежко влачи дясната си страна. Напредва бавно, сякаш всяка крачка му причинява болка. Когато идва по-близо, забелязвам, че е страхотно обезобразен. Лявата половина на лицето му е огромен белег. Отвратена, правя крачка назад, докато той приближава. Очите му са същите черни дупки, в които съм пропадала не един път.

Цялото ми тяло е напрегнато докрай, всеки мускул — опънат, всеки нерв — наелектризиран. Гледам го и не мога да повярвам, че е той, че е истински, че е стъпил върху същата тази земя, върху която стоя аз. Години наред е бил призрак, обитаващ всяко тъмно кътче на душата ми. Сегашната му реалност, материалната му същност отнема от него всяка предишна власт.

— Офелия — промълвява той. Гласът му е изменен, но пак долавям музиката на произнесеното: О-фе-е-ли-я. — Ти се завърна у дома.

Спомням си времето, когато бях убедена, че единственият ми дом е свързан с него. Колко тъжна, колко нещастна трябва да съм била тогава. Сега знам къде е моят истински дом. Имам си Грей и Виктория. И ще направя всичко, което мога, за да се върна при тях.

— Не съм — отвръщам аз, неспособна да отделя поглед от това обезобразено лице. То дори няма вид на човешка плът, а по-скоро на стопен восък. Карикатурно копие на познатия ми образ. Но колкото и да е чудно, отново усещам притегателната му сила, спомням си как жадувах неговата любов.

— Как оцеля? — питам го аз. — Как успя да се добереш до това място?

Нещо страховито е станало с устата му. Тя е изкривена в постоянна, зловеща усмивка.

— Там, в Ню Мексико, ме намери почти мъртъв край пътя някакъв човек. С огнестрелна рана в лицето, но все пак съумял да се измъкна от колата, преди тя да падне в Рио Гранде. — Изглежда говоренето му причинява болка. — Откараха ме в болницата и ме лекуваха като Джон Доу. Неподлежащ на разпознаване, аз се правех и на нищо непомнещ. Когато се поокопитих, звъннах на майка ти. Тя дойде да ме прибере и се грижеше за мен, докато почина миналата година.

Наляга ме изненадваща мъка при тази новина. Дълбоко в сърцето си съм се надявала да я заваря жива и в добро здраве, неспряла да се бори за живота на осъдените. Вероятно всяко пренебрегнато дете жадува за някаква отплата, някоя закъсняла родителска ласка, една прегръдка, които така и не получава. А вън от това има и ревност, завист заради положените спрямо Марлоу грижи, отказани на самата мене.

— Как умря?

— Катастрофа с кола — свива рамене той. — Пиянска история. За щастие, остави ми достатъчно провизии, за да оцелея.

Поразена съм от факта, че изобщо не му пука за нея. Не знам защо се изненадвам чак толкова. Доктор Браун ми каза един път: „Той е психопат. Такива като него не обичат, Ани. Не са способни на това.“

Няма как да разбера дали е прав. Най-вероятно я е убил, както е сторил с толкова много други. А може и да е жива. Знам ли? Не ми е до това в този момент.

Чувам затрудненото му дишане, усещам тежкия поглед. Поглеждам го в лицето, а то дори не прилича на човешко. Безизразна муцуна на хищник. Правя още една стъпка назад. Минава ми през ума, че може и да не е чак толкова осакатен, че може това да е новият му номер за омайване на хората: след като е загубил хубостта си, сега ги омагьосва чрез съчувствие. Представям си го като обитател на всичко наоколо, как обикаля празните стаи, как скита между дърветата. Втриса ме.

— Кой се грижи за тебе сега? — Не знам защо задавам този въпрос. Но той съществува тук, в този изоставен имот, в тази пустиня на моите спомени. Чудя се дали все пак някой отново не му помага, дори в този вид, дали все още е в състояние да подвежда хората, да ги кара да му играят по гайдата.

— Оправям се — отвръща той. — Сега, след като си се върнала у дома, ще стане значително по-лесно, Офелия. Толкова ми липсваше.

Думите му прозвучават кухо, като лишени от смисъл, многократно репетирани реплики. Не вярвам изобщо да се е сещал за мене, освен в мигове на крайна нужда. Аз бях тази, която бе луда по него. Аз мислех денонощно за него, кроях планове да се върна. Той е моята болест, също като рака на Алан Паркър.

— Толкова ми липсваше — повтаря той.

Мисли, че съм се върнала при него. Дланта ми стиска оръжието. Пот се стича по гърба ми, кръвта шуми в ушите ми. Отново съм ужасена от него, сякаш е в състояние да ме задържи по някакъв начин, сякаш пак мога да се оплета като муха в паяжина, слаба и безпомощна да се откъсна от влиянието му.

— Не — казвам аз, вторачена в тези мъртви очи. — Не и не.

— Ти ми принадлежиш, Офелия — казва той тихо и се приближава с протегната ръка.

Толкова дълго е траяло това. От деня, в който го видях за първи път — или бягам от него, или се стремя към него. Допуснах да овладее и сърцето, и ума ми. Обичах го лудо и живях в ужас при мисълта за завръщането му. И го ненавиждах. Спомням си думите на Бригс: Ти го ненавиждаш, Офелия. Прочетох го върху лицето ти в ресторанта. Мислиш си, че го обичаш, но добре знаеш колко зъл е той, както и че някой ден ще дойде твоят ред. И твоето тяло ще бъде открито в някой мотел, като толкова много други.

Марлоу Гиъри ме уби, а аз бях негов доброволен съучастник. Грей откри моето тяло в оня хотел на Ню Мексико и ме върна към живот. Сега задачата ми е да се превърна отново в едно цяло, да се излекувам от миналото и да стана майката, която заслужава Виктория, жената, която аз самата заслужавам да бъда.

Идва ми наум, че той е неин баща, че именно защото сме били заедно, нея я има на този свят. Един съюз, който ме е правил толкова слаба, ражда друг, който ми дава невъобразими сили. Необикновена истина, почти смешна. Светът има чувство за хумор. Но това си е негова шега, която не буди смях у мене. Той няма право да узнае за нея. Той няма нищо общо с нея.

— Ти ми принадлежиш, Офелия.

— Вече не. — Разбирам, че нямам нищо повече за казване. Не изпитвам никакво съжаление, не ми пука от това, че е осакатен и без оръжие. Правя точно онова, заради което съм дошла, което Офелия се е мъчила да стори толкова години. Измъквам пистолета от колана си и стрелям. Виждам тялото му да се гърчи под ударите на куршумите. Стрелям до последния патрон. Когато заглъхва и сетният изстрел, той е проснат на земята, с разперени ръце и крака. Приближавам трупа и се взирам в отворените очи. От устата му се лее кървава река. Стоя и го наблюдавам не знам колко време, докато се убедя, че най-накрая е мъртъв.

Спомням си всички убити от него момичета. Виждам сърчицата, които носят на шиите си, лакираните им нокти, миниполичките и евтините татуировки. Чувам писъците им, воплите за мама. Тогава не можех да им помогна. И сега не мога. Само едно малко момиченце мога да спася. Само на един вопъл мога да откликна. Остра болка поразява врата ми, за да премине в главата. Огромна, ярка звезда блясва в съзнанието ми, преди да го загубя.

41

Когато откриват детектив Харисън, всички са поразени. Толкова почтен човек, така много заслужил пред обществото, съпруг и баща, прекрасен полицай. Кой би повярвал, че ще се хване с някаква долнопробна проститутка от покрайнините и след като се надруса здравата с хероин, ще загуби съзнание в колата си, където го намират колегите му след анонимно обаждане по телефона.

Какъв ужас, повтарят всички. Приказва се, че жена му го изритала от къщи. Трябва да е получил нервен пристъп — никога преди с него не се е случвало нещо подобно. Никаква дрога — приятелите му са категорични по този въпрос. Даже и с алкохола не е много на ти, добавят те. Чува се оттук-оттам нещичко за комар. Има доста озадачаващи трансакции по спестовната му сметка. Колко тъжно.

Той негодува и беснее, когато го арестуват и подлагат на обичайната за всеки правонарушител процедура. Приятелите му полицаи не могат да го погледнат в очите. Той им разказва всичко: за дълговете от комар, за моята фалшива самоличност, наученото за „Помощ в мъка“ и Алан Паркър, за това, как го изработва Ела Сингър в нашата къща. Това е постановка, реве побеснял той, целяща да му попречи в разследването. Но думите звучат като брътвеж на побъркан. Никой не му обръща внимание. Смахнал се е човекът — споделят другите ченгета по съблекални и кафета след работа, — сигурно е от хазарта и заради жена му.

Съдията е благосклонен към него: задължителна терапия и общественополезен труд. Когато идва на себе си, признава наркотичната си зависимост по съвета на защитника от Доброволната организация за взаимопомощ на служителите на реда. Признава и комарджийските проблеми. Настаняват го в така наречената „Ферма“ — крайградска клиника, в която се лекуват полицаи в подобно на неговото положение. Пуснат е в неплатен отпуск до регистриране на положителен резултат от лечението. Защитникът му го успокоява с твърдението, че няма начин да го уволнят, тъй като наркоманията в полицейските среди се разглежда като професионално заболяване, което подлежи на лечение, а не на наказание. Но за всички е ясно — край с неговата кариера.

Харисън обаче открива с изненада, че е напълно в състояние да понесе всичко това. Седмиците на унизително лечение от зависимост, която съществува единствено в хорското въображение, безкрайните дни и нощи, през които разсъждава върху грешките в своя живот, довели до загубването на единствената работа на тоя свят, с която би искал да се занимава. И когато се върти без сън в тясното и неудобно легло нощем, лишен от близостта на любимата жена и детето си, измъчван от мисли за това, колко зле ги е прецакал, той все пак знае, че ще преодолее всичко, което му се случва, понеже Сара му вярва. Тя го поглежда в очите и разбира, че казва истината. И вярва, че все пак, по един или друг начин, заедно те ще оправят нещата някой ден.

42

Усещам допира на малко топло телце до себе си, долавям познатото ухание на бебешки шампоан. Не отварям очи. Страх ме е да не се окаже сън. Тя се върти и леко покашля, а душата ми се изпълва с надежда.

— Мами, още ли спиш?

Отварям очи и се виждам в залята от слънчева светлина стая. Светлината е така ярка, че нищо не мога да различа. Отново затварям очи, а сетне ги отварям едва-едва, докато привикнат. Виждам отпуснатия в някакво кресло Грей, който гледа през прозореца. Долавям ритмичното бипкане на кардиограф.

— Мами.

— Мами спи, Виктория — обажда се Грей, изнервен и тъжен.

— Не спи — възразява детето ядосано. — Очите й са отворени.

Той ни поглежда, а после скача внезапно и се приближава до леглото.

— Ани — казва Грей и полага длан върху челото ми. Той въздъхва дълбоко и аз успявам да видя сълзи в очите му, преди да ги закрие засрамен с длан. Усещам тежест в белите дробове, боли ме главата, но никога в живота си не съм била по-щастлива при вида на други двама души.

— Той е мъртъв — опитвам се да кажа на Грей, но гърлото ми е сухо и болезнено. — Няма го вече.

Той поклаща глава с объркан вид, сякаш не разбира за какво му говоря. Целува ме по челото.

— Опитай се да се отпуснеш — прошепва Грей.

— Мами, много дълго време спа — намесва се Виктория. — Цели дни.

Гледам съвършеното й личице — очите, извитите като на купидон устнички, млечнобялата кожа, коприненото злато на косата — и вдигам ръка да я погаля. Вълни на облекчение преминават през тялото ми. Тя е в безопасност.

— Всичко наред ли е, Виктория? — питам аз, когато най-накрая намирам сили да се отдръпна от нея. Търся по лицето й следи от насилие или стрес. Но тя изглежда прекрасно — поздрава и щастлива от всякога.

— Какво стана? — обръщам се аз към Грей. — Как я върна?

Но в този миг стаята се изпълва с лекари и медицински сестри. Грей взема Виктория и двамата застават до прозореца, докато ме опипват и мачкат.

— Как се чувствате, Ани? — интересува се лекарка с любезни азиатски черти. Тя е миниатюрна и красива, с леко гримирано лице.

— Тежи ми на гърдите — оплаквам се аз.

— Това е от вдишания дим — обяснява тя, като допира стетоскопа до гръдния ми кош. — Дишайте дълбоко, ако обичате.

— Какъв дим? — питам аз, след като съм вдишала и издишала с мъка.

— От пожара — отвръща лекарката с длан върху рамото ми. — Опасявам се, че трябва да мине известно време, преди да установим със сигурност дали пораженията върху дробовете ви са с постоянен или временен характер.

— Нищо не помня — казвам аз с поглед към Грей, който ми се усмихва. В израза на лицето му има нещо необичайно, някакво притеснение и загриженост. Познавам този израз и ми става чоглаво.

— Ще се справите. Няма място за притеснения — казва лекарката и ме потупва. — Няма закъде да бързате. Първо трябва да се оправите.

Следващите няколко часа преминават в суматохата на прегледи и изследвания. Разбирам, че съм се нагълтала с дим от някакъв пожар. Но аз не помня пожар. Когото и да попитам, получавам глупави, уклончиви отговори. Най-накрая ми дават нещо, за да се „отпусна“. Заспивам. Когато се събуждам отново, отвън е тъмно. Немощна лампа мъждее наблизо и в нейната светлина съзирам Грей, който дреме на стол край леглото ми. Протягам ръка към него и той се стряска от допира й, а сетне се привежда над мен и я стиска здраво.

Разказвам му всичко, което се случи, макар да ме боли от приказките. За убитите на кораба мъже, за Дакс и отвличането ми, за полета до Флорида, за Гневния мъж и конфронтацията с Марлоу. Той слуша мълчаливо и ме гледа. Изчаква да се изприказвам, без да ме прекъсва.

— Къде е Виктория? — питам внезапно аз. — Нищо не разбирам. Как успя да я върнеш?

— Ани — започва Грей, отпуснал ръка върху главата ми.

Но аз вече го прекъсвам с нов въпрос:

— Кога разбра, че я няма?

— Ани…

— Как е тя? — питам аз, докато се изправям с усилие. — Наистина ли е добре? Не вярвам той да й е сторил нещо лошо. Как са Вивиан и Дру?

— Всички са добре — отвръща той, като се премества от стола върху ръба на леглото ми. Нежно ме връща назад върху възглавницата.

— Сигурно много си се притеснил — обаждам се аз, като гледам сенките под очите му, дълбоките бръчки по лицето. — Толкова съжалявам.

— Моля те, Ани — прекъсва ме Грей с тон, който ме кара да млъкна на секундата. — Трябва да ме изслушаш.

Сграбчвам ръба на чаршафа и установявам изведнъж, че цялото ми тяло е напрегнато, сякаш се готвя за скок. Изражението на Грей — свъсени вежди, стиснати устни, бягащи от моите очи — ми казва, че нещо не е наред. Не смея дори да помисля какво именно.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виктория никога не е отсъствала, Ани, никога не е била в опасност. Пратих я на плаване с Дру и Вивиан. През цялото време бе с тях.

— Не може да бъде — отвръщам аз със свито сърце. Адски искам да ме разбере и да ми повярва. — Слушай, те и двамата са вътре в играта. Те са помагали на Алан Паркър с идеята, че помагат на мен. Но Паркър отиде прекалено далеч и аз трябваше да я спася, като го заведа при Марлоу.

Грей разтърква очи с двете си ръце, преди да ги отпусне върху раменете ми и да ме погледне в очите.

— Не, Ани. Нищо подобно не се е случвало.

— Напротив — възразявам вече ядосана. — Точно това се случи. Дру и Вивиан не са ти казали, понеже са наясно, че никога не би подхванал такава игра.

Той клати бавно глава, без да отделя поглед от моя.

— Не, мила — нежно казва той.

— Как тогава загинаха всички онези мъже на кораба? Ами Дакс — този, дето искаше да ме спаси, — с него какво стана?

Той клати отново глава, сякаш не намира думи. В гърдите ми се надига нещо като паника. Чувам някой да се смее в коридора и внезапно долавям монотонните звуци на един куп машини, предназначени да наблюдават и контролират живота в човешкото тяло. Някъде откъм пода се носят тенекиените звуци от голям джазов оркестър. Дишането ми е затруднено.

— Но аз ги видях.

Той хваща ръката ми и си играе с нея, върти пръстена.

— Ти така и не стигна до кораба в Маями. Изчезна след гмуркането и не се появи при човека, който трябваше да те отведе на борда.

Чувам думите му и не мога да повярвам на ушите си. Той ме мисли за луда.

— А и никога не съм имал служител на име Дакс, Ани.

Сърдечният монитор забързва: 107, 108, 109. Протягам ръце, за да види синините от борбата ми на оня кораб.

— Откъде са тези синини?

Той нежно разтрива ръцете ми.

— Не знам, мила. Нямам представа какво се е случило с теб. Но ти не се появи на кораба, който те очакваше. Аз се побърках да те търся от мига, в който си се измъкнала от придружителите си. Най-накрая ми се обадиха от участъка, в чийто район попада ранчото на Франк Гиъри. Открили те в безсъзнание от погълнатия пушек в плевнята. Всичко наоколо горяло. Имотът е изоставен от години. Местните жители го мислят за обитаван от духове. Някакви деца забелязали дима и повикали полицията.

— Пожар.

— Ти си го подпалила.

— Не може да бъде. Аз убих Марлоу Гиъри. А после…

После — какво? Нищо не помня. Спомням си бяла светкавица пред очите, докато пред мене изтича кръвта на Марлоу.

— Намериха ли труп? — питам аз. — Той бе обезобразен, ранен. Движеше се с бастун.

— Не, Ани. Сама си била. Нямало е никакъв труп.

— Но той не бе в ранчото — бързам да се намеся аз. — Беше в една каравана далеч оттам, в гората. Никой на този свят не знае за съществуването й, освен мен. Точно затова им бях нужна, не разбираш ли?

Грей изглежда съкрушен. Хваща ръката ми.

— Няма нищо, Ани.

— Сигурно Алан Паркър е уредил да махнат тялото — казвам аз. И сега разбирам, видяла уплашения израз на Грей, че думите ми звучат като брътвеж на побъркана.

— Ти не ми вярваш — отбелязвам отчаяна аз.

Грей отпуска длан върху главата ми, роши косите ми, гали ме по врата. Приближава лице до моето.

— Вярвам, че ти го вярваш — шепне той. Аз се вкопчвам в него, притискам глава към тялото му.

— Баща ми — започвам отново, но вече без всякаква надежда. — Той отгатна къде може да се крие Марлоу.

Притиска ме по-силно.

— Баща ти каза, че някой е влязъл с взлом в ателието и е ровил в старите му албуми с татуировки. Намерил един от тях, разгърнат на татуировката, която правил на Марлоу. Оставен бил върху бюрото. Веднага ми се обади.

— Не може да бъде. — Отдръпвам се от Грей и го принуждавам да ме погледне в очите. — Той ми помогна да стигна до Флорида. Негов приятел има частен самолет.

Грей не казва нищо. Само обронва глава. А аз започвам да хлипам.

— Защо постъпваш така с мен? — питам аз. Внезапно ме обхваща слабост. Завива ми се свят. Гърдите и гърлото ми се свиват от болка при всяко ридание. Грей протяга ръце и аз се притискам към него.

— Всичко ще се оправи, Ани — казва той, а думите му се вият около мен като змии. — Всичко ще се оправи.

Психически срив, казват докторите, предизвикан от завърналите се спомени — реакция на желанието за съединяване на двете части — светлата и тъмната — в единното цяло на личността и може би на жаждата за отмъщение над човека, който е опропастил юношеството и целия ми живот. Всичко е фантазия на болното ми съзнание, което се стреми да намери своето равновесие. Къде съм била през седмиците на моето отсъствие? Как съм се добрала до фермата по средата на Флорида? Никой не знае.

Новата ми лекарка — симпатична блондинка с пухкави устни и лек британски акцент — смята, че цялата работа е започнала в мига, когато съм видяла майка си по телевизията и съм научила за „Помощ в мъка“. Нещо във връзка с тяхната препоръка човек да се изправи срещу страховете си ме е подтикнало към изработването на този сложен сценарий, по който мога да сторя именно това — да избягам от създадения от мене фалшив живот, за да подгоня мъжа, когото винаги съм смятала за свой преследвач, да се изправя лице в лице с него и да го убия. Тази фантазия е дремела в мен като резервен вариант — като скритите в матрака на леглото неща, като координатите на Оскар. Лекарката смята, че онова последно убийство, извършено недалеч от ранчото на Франк и така широко отразено в медиите, е станало причина за отключване на целия процес. А когато съм научила от Вивиан, че тялото на Марлоу не е открито, съм решила да действам.

— Смъртта на Ани Пауърс слага начало на едно пътешествие и на една схватка, в хода на които трябва да си пробиете път с бой до Марлоу, да го убиете, за да спасите дъщеря си — казва тя със своя спокоен, разсъдителен глас. — Вярвала сте, че само по този начин можете да върнете Офелия към живот, да я отървете от Марлоу, което никой друг не е в състояние да стори. И едва след като се справите с това, можете да спасите дъщеря си.

Тя е толкова въодушевена от собствената си теория. Личи си от начина, по който се привежда напред и се взира в лицето ми със своите светли, издължени очи.

— Вие нито за миг не сте повярвали в неговата смърт. Хората не могат, не им е присъщо да вярват в подобно нещо при липсата на труп. Именно затова съществуват погребенията: за да се убедим, че смъртта наистина е дошла, че човекът си е заминал завинаги. Инстинктът ни казва, че той не може да умре, не може в един момент да е тук, при нас, а в следващия да е изчезнал окончателно. Вашите близки ви убеждават в неща, които противоречат на инстинкта ви. Когато научавате за лъжите им, вие се убеждавате, че през цялото време сте били права. Някогашните заплахи на Марлоу са живи в подсъзнанието ви. Ето тук се крие спусъкът, който слага начало на цялата история.

Не се разправям с нея. Известно ми е, че от това само изглеждам още по-луда.

— Допускам, че макар този епизод да е силно травмиращ за вас, все пак се чувствате по-добре, отколкото когато и да било през последните години. Права ли съм?

Права е. Мръсотията, докарана от Марлоу в моя живот, е почистена. Може и да съм го пуснала в къщата на майка си, оставила съм го да съсипе абсолютно всичко, но накрая се изправих и го победих. Той е най-накрая мъртъв.

— Интересно е обаче обстоятелството — разсъждава тя гласно, — че когато се изправяте насреща му, той е обезобразен и болен. Това изглежда изразява започналото отслабване на неговото влияние върху вас. Остава ви само да нанесете финалния удар.

Аз кимам мъдро.

— Мисля, че сте права.

Ако тя долавя нотка неискреност в гласа ми, не го показва. Драска нещо в бележника си. Личи, че намира моя случай за особено интересен.

Колко лесно се обяснява всичко, все пак. Саймън Бригс: хищник, който по някакъв начин установява, че Офелия е жива. Не работи по ничия поръчка, но има остра нужда от пари. Изнудва ни, защото е наясно с необходимостта да крием самоличността ми. Кой го убива? Разбира се, ние знаем, че е Грей. От гледна точка на полицията обаче това би могъл да свърши който и да било от враговете му, както и някой недоволен клиент. Когато човек води живот като неговия, няма начин да стигне до друг край, освен с куршум в мозъка до някакъв изоставен паркинг.

Ами бедничкия доктор Браун? Властите са по петите на този практикуващ без разрешително шарлатанин. Чакат го огромни глоби и затвор. Обира си крушите на бърза ръка. Правил го е и по-рано. А видяното от мен? Е, не може да ми се вярва, нали така? А кой ли го е убил? Някой разлютен пациент… какво ли не са в състояние да направят подобни хора.

Непознатият на плажа може да е бил Бригс, който подготвя почвата, като ме разстройва психически. А може да съм си въобразила. Видяла съм някакъв случаен непознат, а въображението ми е свършило останалото. Колието, за което твърдя, че съм намерила. Другата половина, която пазя от толкова години, също липсва от кадифената си торбичка в матрака. Това кара лекарката и всички останали да мислят, че нищо не съм намерила на плажа.

— За вас това е символ — обяснява лекарката, — при това важен. Вие сте разполовена от Марлоу, разделена от истинската ви същност. Убедена, че сте намерила другата половина от колието, вие тръгвате по пътя към заветната цел — вашата цялост. — Лекарката ми е изключително доволна от своята версия.

Само че майка ми наистина е загинала при автомобилна катастрофа в пияно състояние преди година. В моите фантазии за това ме уведомява Марлоу. Но аз трябва да съм го чула отнякъде, може да съм прочела в Интернет и, неспособна да го асимилирам, съм го затаила дълбоко в своето подсъзнание. А в хода на последния ми пристъп тази информация изплува на повърхността заедно с всички останали спомени.

И най-накрая, „Помощ в мъка“. Какво да кажем за тях? Просто специализирана консултантска организация, известна с използването на някои оспорвани методи, като хипноза, самовглъбяване, както и връщане на пострадалия на местопрестъплението, негови посещения при насилника му в затвора, присъствие по време на екзекуция, но във всички случаи — непричастна към отвличания, мъчения, убийства и пр. И да, наистина до неотдавна тя е ръководена от Алан Паркър, баща на Мелиса и съпруг на Джанет. Но той живее в провинцията и се бори с рака на белите дробове. Състоянието му не позволява да пътува. Още една информация, на която съм попаднала кой знае как и съм притаила за по-сетнешна употреба в коронното сред всички останали мои „затъмнения“.

Добрата новина след всичко това е обстоятелството, че моята нова лекарка не ме смята за наистина душевноболна — в смисъл за постоянно. Не намира да страдам от химически дисбаланс — нещо, което се лекува с хапове до края на живота. Убедена е, че страдам от посттравматичен стрес, който е започнал с убийството на Франк Гиъри, чийто неволен свидетел ставам. Ужасите, които виждам в продължение на прекараното с Марлоу време, задълбочават травмата. Възприемането на фалшива самоличност и опитите да се отърва от Офелия само влошават нещата. Лекарката е убедена, че ако се бях предала на полицията, изтърпяла каквото наказание ми отредят и се бях подложила на терапия, щях да продължа занапред като Офелия Марч при значително по-малко терзания.

Съгласна съм, разбира се. Приемам безапелационно всяка нейна дума. Правя всичко необходимо, за да оцелея в живота такъв, какъвто е. Приспособявам се, както съм правила винаги.

Понеже съм така послушна, пускат ме у дома, при семейството ми. Няма да ми повдигат обвинение заради палежа на плевнята в имота на Франк Гиъри. Технически погледнато, тя ми принадлежи. Това е и една от причините, поради които съм я подпалила, както смята моята нова лекарка. Понеже олицетворява последната ми връзка с Франк и Марлоу Гиъри.

— Огънят е пречистваща стихия — пояснява тя. И е права: аз много се радвам за това, че ранчото днес представлява купчини пепел. Дано някой го изравни напълно и построи мол отгоре му.

Дала съм съгласие общината да продаде мястото за своя сметка. В замяна на това няма да се повдигат никакви обвинения срещу мен. Чиста работа.

От друга страна, Офелия Марч няма да бъде преследвана за съучастничество в деянията на Марлоу Гиъри. Тъй като кръстосахме толкова много щати, а Марлоу изкла сума ти свят, случаят е от федерална юрисдикция. Сега-засега, никому във ФБР не е дошло на ума да се занимава с мен. Приемат ме като жертва, а не като съучастник. Всички ме съжаляват, никой не ме обвинява за нищо. Името на Офелия още не се е появило във вестникарските заглавия. Благодарна съм за това, но се опасявам, че е временно.

Благодарение връзките на Дру и Грей кражбата на чужда самоличност също минава метър, така че всичко изглежда безупречно.

Връщам се към спокойните, празни дни на обичайното си съществуване. Ела идва да ме вижда всеки ден, след като Виктория отиде на училище. Разказвам й всичко. Тя ме слуша по начин, който остава недостъпен за Грей. Той изпитва известно нетърпение, необходимост да оправя нещата и да ги държи под контрол, да успокоява, особено когато е убеден, че става дума за събития, протичащи единствено в моето съзнание. Не от това имам нужда. Аз се нуждая от някого, който да слуша с дълбокото разбиране, че онова, което разправям, е от огромно значение за мен. Независимо дали се случва само в главата ми, или не. Ела изглежда разбира това. Тя е търпелив и заинтригуван слушател. Също като моята лекарка.

— Ани ли да ти викам, или Офелия? — иска да знае тя днес, докато пием кафе. Излегнали сме се върху ярки плажни кърпи, проснати върху широки и удобни шезлонги. Въздухът е топъл, усеща се лек бриз. Чайки грачат над ленивите вълни — бият се за нещо, която една от тях е успяла да отмъкне от някакъв боклук. Вече три седмици съм си у дома.

— Мисля, че Ани е по-добре, все пак — отвръщам аз. Обмислила съм го, разбира се. — Решила съм да се прекръстя на Ани Офелия Пауърс. Вече не съм онази, но тя все още е част от мене.

Ела кимва с разбиране.

— Знаеш ли какво, Ани? — обажда се тя с усмивка. — Изглеждаш добре. Много по-добре от когато и да било. По-солидна и съсредоточена.

— Цяла — уточнявам аз.

— Да.

Марлоу Гиъри е мъртъв. Аз го застрелях и видях живота да изтича от жилите му. Най-накрая спасих Офелия. Тя е в безопасност. Има си дом и близки, които я обичат. Не говоря за това. Няма смисъл.

Седим мълчаливи известно време и пием кафе. Чувам новото момиче на име Бриджит да изпуска чаша в кухнята. Става на сол върху плочите. Грей я нае след напускането на Есперанса. Тя е хладна, докато Есперанса бе жарка, кльощава, за разлика от нея, кротка в сравнение с експанзивната си предшественичка. Не че е лоша, просто е различна. Исках да се обадя на Есперанса, но тя явно се е върнала в Мексико да се грижи за умиращата си майка, а там няма телефон. Обещала е на Грей да се върне, след като майка й почине. Опасявам се, че е напуснала заради мене. Много липсва на двете ни с Виктория. Но поради отсъствието й ние ставаме някак по-близки.

Отивам да проверя дали Бриджит е добре. Нищо й няма. Само е изпълнена със съжаление за стореното. Опитвам се да я успокоя и отново съжалявам за Есперанса.

Когато се връщам, Ела чете вестник.

— Знаеш ли какво стана с оня полицай, дето идва тук първата вечер? — пита ме тя.

— Рей Харисън ли?

— Да.

Не ми е известно дали тя знае за това, как ни изнудваше и се питам дали е редно да говоря по този въпрос. От известно време не се бях сещала за него. Сега си мисля за последната ни среща край басейна, където вземах уроци по гмуркане. Спомням си как разговорът ни ме отведе до Вивиан, която пък ми съобщи за неоткритото тяло на Марлоу. Тя твърди, че никога не е споменавала дума за доктор Браун, както и че въобще не е използвала подобни загадъчни фрази, като „така ме накараха да казвам“. И тя била заблудена от него, както всички останали. Излишно е да споменавам, че отношенията ни са охладнели. Тя се чувства неудобно в мое присъствие. Поддържаме привидно добри отношения заради Виктория. Дру ме е отсвирил напълно.

— Какво за него?

Тя ми подава вестника и аз прочитам за пропадналото ченге, за курвата, хероина, комара и мистериозната вноска по спестовната му сметка.

Поглеждам Ела, а тя ме е наблюдавала. Бърчи вежди, когато погледите ни се срещат.

— Шантава работа, а? — обажда се тя, а в очите й виждам странни пламъчета, сякаш сензационната статия й доставя особено удоволствие.

— Да — отвръщам аз, като сгъвам вестника и се облягам назад със затворени очи. Усещам ласката на слънцето върху лицето си. Обзема ме тревога. Нещо в прочетеното току-що не е наред. Но точно сега не мога да се разправям с проблемите на Рей Харисън. — Шантава.

43

Започвам да установявам, че никога не оставам сама. Или Грей е при мене, или Ела, или Бриджит. Не ме оставят насаме даже с Виктория, освен сутрин, докато я водя на училище. Не че ми висят над главата, но в къщата постоянно има по някого и винаги някой е с мен, когато излизам за едно или друго. Като знам какво мислят за мене, не мога да им се сърдя. Ще потърпя известно време, но рано или късно ще ми писне. Засега давам най-доброто от себе си, понеже искам да остана при семейството си, а не да ме заключат в някоя гумена стая на майната си.

— Мами — обажда се Виктория в колата на път за училище тази сутрин.

— Да, Виктория.

— По-добре ли си? — Тя гледа отражението ми в огледалцето за обратно виждане. Леко е смръщена.

— Да — отвръщам аз. — Много по-добре.

Виждам я да се усмихва и насочвам отново поглед към пътя отпред. Сетне чувам:

— Не искам повече да оставам при баба и дядо.

Това звучи странно и аз отново поглеждам в огледалцето, за да видя, че веждите й са пак смръщени.

— Защо, скъпа?

— Просто не ща. Искам да си стоя при тебе и тате. Ти не трябваше да заминаваш, а те не трябваше да ме водят с тях. — Виждам, че го е обмисляла. Сърцето ми леко се свива.

Усмихвам й се и решавам да не питам повече.

— Никъде няма да заминавам и ти не трябва да ходиш никъде, щом не ти се ходи. Нали?

— Да — казва тя, но усмивката й не се завръща.

През останалата част от пътя я наблюдавам в огледалото и се питам дали пък да не задълбая малко въпроса. Но докато стигнем училището, тя си е пак предишната Виктория, оживена и бъбрива, чурулика за предстоящата изява в „Покажи и кажи“24. Домъкнала е Клод и Изабел. Не се съмнявам, че ще пожъне колосален успех.

След като оставям Виктория, не се прибирам направо. Противна ми е мисълта да прекарам остатъка от деня около Бриджит, която, между нас казано, е още по-некадърна готвачка и домакиня, отколкото съм аз. Започвам да си мисля, че е оперативен работник от службата на мъжа ми, чиято главна задача е да ме държи под око.

Намирам се в интернет кафето край плажа. Поръчвам си кафе с мляко и като се свирам в най-отдалечения ъгъл, започвам да сърфирам из Мрежата с помощта на един от лаптопите. Опитвам се да намеря потвърждение на някои от нещата, които се случиха с мен. Но, както се оказва, не е нужно да ми вярват околните. Аз знам какво се е случило. Знам, че не съм луда. Знам, че срещнах Марлоу и го премахнах от този свят. Това знание ме излекува и би следвало да съм напълно доволна. Какво са сторили Алан Паркър и „Помощ в мъка“, за да потулят нещата, не е моя работа. Направих опит да се свържа с баща си и да поговорим за онази нощ, но без успех. Започвам да се тревожа за него.

Пръстите ми висят над клавишите. Искам да измисля начин да се свържа с Алан Паркър, с други лица, потърсили услугите на неговата организация, както и с баща си, в отсъствие на Грей. Край тоалетните има телефонен автомат. В края на краищата не правя нищо от намисленото. Май ме наблюдават. Всички са толкова доволни от моя „напредък“. Не е сега моментът да разлайвам кучетата. Трябва да съм у дома при детето си.

— Не ви оставят сама, нали? — Обръщам се и виждам млада жена, седнала на масата зад мен. Има бебе, което спи безметежно в количката си. Пепеляворусата коса на жената е събрана отзад в стегната конска опашка. Лицето й е бледо до сивота. Под очите личат тъмни кръгове на умора. Не я познавам.

— Моля?

— От сума време се мъча да ви сваря някъде насаме — казва тя.

— Познаваме ли се?

— Не, вие не ме познавате, госпожо Пауърс. Казвам се Сара Харисън. Съпруга на Рей Харисън.

Поглеждам я в лицето и се мъча да установя какво може да иска. Дали няма да последва нов опит за изнудване? Една отчаяна жена има нужда от пари? Не, не е това. Нещо в израза на лицето й ми го казва. Очите са широко отворени и откровени. В нея се чувства сила и присъствие на духа.

Няма престъпен вид. Уплашена е, току поглежда към вратата, а сетне към бебето. То много прилича на Рей Харисън и единствено розовата дрешка ми подсказва, че е момиченце. Спомням си времената, когато и Виктория бе така мъничка и крехка. Не мога да се удържа и докосвам патешкия пух по главичката. Бебето въздъхва, но не се събужда.

— Трябва да поговоря с вас — казва Сара.

Извръщам се настрани. Ако някой ни гледа, нека си мисли, че просто се любувам на детето. Забивам поглед в компютъра.

— Какво мога да сторя за вас, госпожо Харисън?

— Чухте ли какво стана с моя съпруг?

Кимвам.

— Съжалявам — казвам аз. И наистина съжалявам за всички тях, а най-вече за това невинно момиченце.

— Онова, което му се случи, стана, защото искаше да ви помогне.

— Не разбирам — казвам аз. Давам си сметка, че звуча дистанцирано и хладно. Но в този момент не мога да си позволя друго отношение. Тя изглежда така неустрашима, докато споделя последните събития в живота на своя съпруг, вестникарската версия плюс всичко онова, което той е установил в хода на разследването си.

— Смятат, че е имал нервен припадък, свързан със слабостта му към хазарта. Никой не му вярва за „Помощ в мъка“, нито за нападението с електрошок, извършено над него. Мислят го за луд.

— Ако всичко това е истина, върху тялото му трябва да има следи от електрошока.

— Има следи — отвръща тя. — Но никой не вярва в произхода им. Вашата приятелка Ела Сингър е разпитвана само за да се отбие номерът. — Тя млъква и се засмива горчиво. — Тя и съпругът й били възмутени. Тя била помогнала с всички сили в разследването, а ето какво получавала за награда. А съпругът видимо играе голф с кмета. — Думите й са натежали от обида.

Спомням си пламъчетата в погледа на Ела, когато ми подава оня вестник. Нищо не ми е казала за обвиненията срещу нея самата, разбира се. И във вестника нищо не пише за тях. Ако я запитам направо, сигурно ще ми каже, че е искала да ми спести тревогите — и без това си имам достатъчно свои. И може да е права. Трудно ми е да си представя Ела с електрошок в ръка, но май не е невъзможно.

— Да приемем за миг, че ви вярвам — започвам аз. — Какво мога да направя в случая?

— Вие май не разбирате — казва жената. — Аз не ви моля за помощ. Сама се опитвам да ви помогна. Те искат да ви накарат да свикнете с мисълта, че сте луда. А вие не сте. Моят съпруг ви стори зло и сега осъзнава това. Иска да поправи грешката си. И аз го искам.

— Добре — отвръщам аз. — Може би е истина. Но с какво бихте могла да ми помогнете, Сара?

Бебето отново въздъхва тихичко. Виждам малкото розово вързопче с ъгълчето на окото си.

— Може би с нищо. Исках само да знаете, че живеете в змийско гнездо. Съпругът ви, най-добрата ви приятелка, а също така свекърът и свекървата — лъжат до един. На практика ви държат като затворник. Макар и в златна килия.

Замълчавам и отпивам от кафето с надеждата тя да не види, че ръката ми трепери.

— Има едно интересно нещо, което е открил моят съпруг и заради което е отишъл оня път в дома ви. Той научава, че „Помощ в мъка“ са клиенти на „Пауърс и Пауърс“.

Аз продължавам да мълча и тя отново заговаря:

— Приятел на Рей работи във ФБР. Той го е снабдил със списък на клиентите. Поради обясними причини властите държат непрестанно под око тези приватизирани военни компании. Нека ви попитам следното: що за услуги би могла да предоставя една военна организация на друга, която е създадена, с цел да помага на хората при мъка?

Уместен въпрос. Дотолкова уместен, че не ми се ще да отговарям на него. Допивам кафето си.

— Ако всичко това е истина, Сара, значи се излагате на голям риск. Трябва да мислите за бебето си.

— Аз точно за него мисля — отвръща остро тя. — Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Мъжът ми е направил доста грешки и част от тях са свързани с вас. Но се опита да поправи нещата и плаща голяма цена — кариерата, репутацията си. Ние не сме в състояние да направим кой знае какво по въпроса. Но и двамата сме на мнение, че ви дължим истината. Моят съвет е такъв: вземете дъщеря си и се махайте час по-скоро от това семейство. Бягайте. С всички сили.

Аз се изправям. Не искам да чуя нищо повече. Вдигам сака и го мятам през рамо.

— Нали имате достъп до компютъра на мъжа си. Открийте списъка на клиентите и ще разберете дали ви казвам истината, или не.

Оставям пари върху масата — бакшиш за обслужване, което не съм получила. И се отправям към изхода.

— Ако не искате да го сторите заради себе си, Ани, направете го заради дъщеря си.

Излизам, без да се обръщам назад.

В условията на карстова топография съществува едно явление, което се нарича „изчезваща река“. В определени точки водата пропада през мънички отвори във варовиковото дъно и по незнайни канали достига до подземни пещери. Там тече като всяка река, понякога се слива с други, но всичко това става в пълен мрак и дълбоко под повърхността на земята. И най-накрая, сякаш отникъде, водата се процежда отново през камъка, за да се появи над земята, понякога на стотици километри от мястото на пропадането.

В тези подземни условия процъфтява животът на хиляди пригодили се към влагата и мрака същества — паяци и мушици, стоножки и гущери. В хода на еволюцията те са загубили очите си, а кожата им е станала прозрачна. Дори най-малка доза светлина е смъртоносна за тях.

Офелия се спусна под земната повърхност, за да се покаже отново като Ани. Техните жизнени потоци се сляха, само за да потънат отново в мрак. Мислех си, че ще изляза на светло един път завинаги. Но може би е истина, че вече не мога да различавам светлината от мрака. Вероятно съм напълно приспособена към живота си такъв, какъвто е сега.

Карам известно време без определена цел, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. Дробовете ми не са се оправили след поглъщането на дима и сега ми е трудно да си поема дълбоко въздух. Карам край плажа, после свървам из улиците на нашето малко и старомодно океанско градче, наблюдавам туристи с ужасяващи слънчеви изгаряния, тийнейджъри с излети, идеални тела, да се суетят наоколо боси и по бански, загорели пенсионери с безгрижен вид и бастуни. След малко се успокоявам, но думите на Сара Харисън продължават да кънтят в ушите ми. Искам да се прибера. Да се престоря, че никога не съм я срещала. Мъча се да си внуша, че и тя е продукт на изкривеното ми съзнание, поредна моя фантазия. Но не става. Казаното за собствената й дъщеря отеква в съзнанието ми: Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Тази простичка истина боде. Усещам, че отново се отказвам от себе си. Този път в името на дъщеря си.

44

За тази вечер сме планирали гостуване у Дру и Вивиан. Перспективата ме изнервя и притеснява. Не се чувствам уютно в компанията на Вивиан, откакто съм се върнала. С Дру не разговарям изобщо. Вечерята у тях е последното нещо, което бих искала да ми се случи. Но Грей ме убеждава, че това е необходимо за всички завръщане към нормалното, отправна точка, от която ще продължим напред като едно семейство. Не че го мразя заради тая работа, ама почти.

На два пъти съм го сгризала за нещо, докато се приготвяме, и сега ме избягва. Виктория е раздразнителна и леко лигава, може би заради моето настроение, което всеки път се оказва заразително по отношение на нея. А може да си има собствени причини. Не иска да тръгва, както ми е и казала, мрънка за пица и видео. Питам я защо на иска, след като съм я нагласила в новия тоалет, купен след срещата ми със Сара — искам да имам някакво оправдание в очите на Бриджит за това, че не съм се прибрала веднага.

— Винаги си обичала да ходиш у баба — започвам аз, докато закопчавам твърдите копчета на гърба на розовата рокля, която носи над розов чорапогащник. Тя придържа косата си, за да ме улесни.

— Не, не обичам — заявява Виктория заинатена. — Предпочитам пица и видео.

Виждам опечалено увисналите ъгълчета на устните й в огледалото насреща. Нежно я извръщам, за да застанем лице в лице. У нея няма и следа от Марлоу — лицето й е досущ моето.

— Какво има, Виктория? — питам аз почти шепнешком.

Тя забива поглед в краката си.

— Нищо. — Прилепя се до мен и ме прегръща с мънички ръчици през шията. Аз също я прегръщам и се готвя да попитам отново, обаче в същия миг на прага се появява Грей.

— Как може да се уреди човек с такава прегръдка? — пита той и детето се хвърля към него със светнало лице. Няма и помен от предишната печал. Той я подхвърля във въздуха и силно я прегръща. Двамата се усмихваме един на друг над главата й, а тя се кикоти от удоволствие. Грей я оставя на пода.

— Всички ли са готови? Татко се обажда току-що. Вивиан е сложила месото на скарата.

Може и да забелязва, че двете с Виктория преставаме да се усмихваме, но не дава вид.

Гади ми се от целия фарс. Все едно че Сара Харисън седи насреща ми край дългата стъклена маса, около която сме се събрали за вечеря. Огромно оранжево слънце се спуска към хоризонта на синьо-розовия небосклон над залива. Ядем филе миньон с печени картофи и огромни кочани царевица. Дру и Грей пият бира, а ние с Вивиан — бяло вино. Виктория пие млякото си от пластмасова чаша с нарисувано отгоре й котенце. Всеки страничен наблюдател би умрял от завист — богато и щастливо семейство се наслаждава на съвместна вечеря в луксозния си дом с изглед към океана.

— Ани — започва Дру, като нарушава тягостната тишина, настанала след размяната на няколко общи приказки и мнения за вида на детето, — изглеждаш добре.

Усмихва ми се по начин, който не ми е познат досега. Видът му е доволен и милостив — кралят се радва на своите благоверни поданици. Благодаря му, защото май точно това се очаква да сторя при дадените обстоятелства.

— Радвам се да го видя — продължава той. — Благословени сме да се съберем така, като едно семейство. Дълъг бе пътят до щастието… за всички ни.

— Така е — обажда се Вивиан, забила поглед в чинията. — Истинска благословия. — После вдига очи към мен и ме хваща за ръка. Имам желание да я отблъсна, но не го правя. Усмихвам й се, а сетне и към Виктория, която седи до мен и внимателно наблюдава цялата сцена.

— Трябва да призная — кара нататък Дру с малко по-силен и ведър глас, — че когато за първи път се появи сред нас, реших, че не си подходяща за сина ми. Опасявах се от това, че не си добре и че Грей ще се опита да те спаси по начин, който не можа да използва при собствената си майка.

Думите му падат като юмруци върху масата — отчетливо и тежко. Всеки спира по средата онова, с което се е заел, за да го погледне. Чашата на Вивиан застива току пред устата й, моята вилица увисва над един домат. Никога не съм го чувала да говори така. Тази откровеност ме кара да се изчервя.

— Татко — обажда се намръщен Грей, като се навежда напред на стола си. Отправя многозначителен поглед към Виктория и забелязвам напрежението в раменете и горната част на ръцете му.

— Остави ме да се изкажа — срязва го Дру и вдига ръка.

Сега виждам, че е пиян. Четири бутилки е люснал, само откак сме тук, а сигурно пие доста отпреди това. Станал е непривично разпуснат и бъбрив.

Грей ме поглежда с неудобство, но се обляга назад, все още напрегнат, все още пълен с очакване. Не че го е страх да се опъне на баща си. Просто и най-малката препирня при тях винаги прераства в колосален скандал и той предпочита да си затрае.

— Но ти не си като майката на Грей — заявява Дру. — Ти, Ани, показа дух, какъвто не съм подозирал у тебе. Ти ощастливи моя син и се прояви като много добра майка.

Преди година бих са подмокрила от благодарност при подобно изявление. Сега просто ми се ще да му забия един юмрук право в равните бели зъби. Думите на Сара Харисън се блъскат в главата ми, а сърцето бие все по-често. Полагам сериозно усилие да овладея напиращите към лицето ми чувства.

Вивиан се изправя рязко, като едва не събаря стола си. Усетила е наближаващата буря.

— Виктория, ела да идем горе при кукленската ти къщичка — казва тя и се насочва към вратата. Очаквам детето да се втурне след нея, както всеки път, но тя остава на мястото си като зазидана.

— Не ща — заявява Виктория намусено. Хваща ме за ръка и добавя: — Тук искам да остана.

— Виктория — повтаря баба й толкова остро, че чак аз подскачам. — Да вървим.

Нещо се преобръща в мен.

— Няма да й говориш по този начин — чувам гласа си. — Никога.

Сега всички погледи се отправят към мен, сякаш съм марионетка, която неочаквано е направила движение по собствена воля.

— Не искам да играя тия игри с тебе, бабо — казва Виктория. — Не ми харесват.

Поглеждам дъщеря си с мисълта колко по-силна, по-корава е от мене още на тия години.

— Какви игри, Виктория? — питам аз. Тя не отговаря, но впива поглед в очите на баба си. Върху лицето на Вивиан личи предупреждение, а върху това на детето — уплаха. В гърдите ми се надига гняв и аз заставам между тях.

— Какви игри? — повтарям въпроса аз.

Същия следобед влизам в компютъра на Грей. И откривам, че Сара Харисън ми е казала истината относно връзките на „Пауърс и Пауърс“ с „Помощ в мъка“. И от този момент нататък възбуденият ми мозък се мъчи като бесен да подреди отделните частици на всичко онова, което ме сполетя. Този поглед, разменен между Вивиан и детето, като че ли дава последен тласък на процеса.

— Какво става тук? — пита Грей. Той отново се е привел напред, сякаш готов да стане от мястото си.

Виктория поклаща глава и упорито забива поглед в коленете си. Пялото й телце е напрегнато. Пуснала е ръката ми и впила пръстите си в облегалките на стола. Аз я прегръщам през раменцата и шепна в ухото й:

— Няма да ходиш никъде, щом не искаш, миличка.

Виждам как се отпуска цялата.

Всички замълчават за момент.

— Снимката — обаждам се спокойно аз, внезапно проумяла. — Ти си я вързала и снимала така. Казала си, че е игра.

Виктория ме поглежда изненадано, а после избухва в сълзи.

— Не прави лошо на мама! — писва тя неочаквано, вперила поглед в Дру. Върху лицето й е изписан такъв срах, че сърцето ми се свива. Тя ме хваща за ръка и започва да се примъква в скута ми. — Не съм й казала аз. Не съм аз!

Тя е цяла върху мен, хлипа и се притиска към тялото ми по начин, който помня от дните на прохождането й. Аз я прегръщам здраво и заравям лице в косите й.

— Никой няма нищо да ми стори, Виктория — шепна в ухото й.

Грей е вече на крака, вперил яростен поглед в баща си.

— Татко — казва той, — какво си направил?

Дру диша шумно, сякаш за да се успокои.

— Направих онова, което бе нужно, за да можем отново да се съберем ето така, като едно семейство.

Грей блъсва масата с такава сила, че една чаша пада и се разбива върху пода. По краката ни плисва вино. Никой не се навежда да прибере парчетата и да почисти. Всички сме като замръзнали. Лицето на Грей е алено. На шията му пулсира вена. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

— Какви ги приказваш, татко? — изревава той.

Дру също почервенява, но не казва нищо.

— Кажи ми, по дяволите!

Дру вдига шишето с бира и отпива дълга глътка. Ясно е, че не намира за необходимо да отговори на сина си.

— „Помощ в мъка“ е клиент на „Пауърс и Пауърс“ — казвам му аз най-накрая. Иска ми се да избухна като него, да грабна скъпия порцелан от масата и да го запокитя в стената, само за да го видя на парчета, но дъщеря ми се е вкопчила истерично в мен. Имам усещането, че заради нея съм длъжна да запазя самообладание. — Днес проверих в компютъра ти. Има ги в списъка на клиентите.

Грей ме поглежда и отново се обръща към баща си. Виждам, че не знае на кого да вярва.

Всички погледи са съсредоточени сега върху Дру, който продължава да мълчи, изпъчил гърди и надул бузи. Паметник на самодоволната арогантност, на безусловната непогрешимост.

— Е, и какво? — пита той. — Какво от това?

Лицето на Грей се отпуска. Целият гняв се оттича от него. Спомням си това лице отпреди много години, когато в болницата ми разправя за баща си, колко безпомощен се чувства, изправен срещу неговата воля, срещу свързаните с него бащини намерения. Как през целия си живот се опитва да се хареса на един човек, който никога и от нищо не е доволен. Отдавна не сме разговаряли за това, погълнати от поредната ми драма. Виждам, че нищо не се е променило. Може би Грей, също като мен, е водил фалшив живот в името на нещо, което е приемал като по-висша цел. Може би изобщо не му се е връщало тук, за да започва работа при баща си, може да го е направил единствено в името на съвместното ни благо.

— Цялото си детство пропиля в опити да спасиш майка си — отбелязва Дру, като хваща ножа и вилицата, за да се заеме със стека. — Не исках да прекараш зрялата си възраст в опити да спасиш другиго, който на всичко отгоре не подлежи на спасяване. Не исках още едно дете от кръга на моите отговорности да расте с нестабилна психически майка. Направихме онова, което бе нужно. Ние помогнахме на Ани, но в крайна сметка тя трябваше да се спаси сама. Вярно е, че методите ни бяха нетрадиционни. Но така трябваше да бъде и Ани го знае.

Той е спокоен, делови, все едно говори за нещо съвсем далечно от нас, за някоя рискована операция или съмнителна инвестиция, която се оказва много изгодна в дългосрочен план. Но той говори за мене, за моя живот, за моята дъщеря. И двамата с Грей гледаме как Дру се храни. Виктория още плаче тихичко в обятията ми. Вивиан стои до масата, отпуснала ръце върху стола си. Слънцето се е спуснало под хоризонта и над океана виси оранжево-синьо сияние. Толкова красиво място за живеене и толкова грозен живот.

— Ти бе обсебена, Ани — обажда се тихо Вивиан. — Той щеше винаги да те преследва.

Но никой не й обръща внимание.

Наблюдавам съпруга си и виждам как се мъчи да осъзнае чутото, спомня си разказаното от мен, за което заяви, че е фантазия.

— Значи Алан Паркър, „Помощ в мъка“, всичко, което й е разказал той, е истина? — Грей не крещи вече. Гласът му е пълен с печал.

Дру внимателно отрязва ново парче месо, за да го сложи в устата си. Започва бавно да дъвче. Двамата с Грей го наблюдаваме, смаяни от неговото спокойствие, от това безразличие, с което посреща целия наш гняв и негодувание.

— Вижте какво — проговаря най-сетне той, като оставя сребърните прибори в чинията със звън, — Алан Паркър заведе Ани там, където бе необходимо, а тя свърши останалото. Не е ли така, момиче?

Погледът на Грей се прехвърля от мене върху баща му и обратно.

— Да не искаш да ми кажеш, че той наистина е бил там? Марлоу Гиъри? И тя го е убила? — Гласът му е зареден със заплаха. Юмруците са свити край тялото. — Това не може да бъде! Няма начин!

Широка усмивка бавно разцъфва върху лицето на Дру. Тя е почти мила, само че така и не засяга погледа му. Прилича на чудовище във вечерния сумрак. Дръпвам се инстинктивно назад.

— Ти какво ще кажеш, Ани? — пита ме Дру с гнусно намигане, все едно правим заедно някаква мръснишка шега. — Мъртъв ли е вече Марлоу Гиъри? Най-накрая?

И сега проумявам, че двамата с него наистина сме в един отбор. Защото само Дру и аз разбираме необходимостта аз да бъда онази, която убива Марлоу Гиъри. Нито един разказ за неговата кончина, никакви статии или материали по Интернет не биха ме убедили, че е мъртъв. Аз трябваше да го убия и да наблюдавам как умира. Само така можех да се освободя истински от него.

Цялото ми желание да се ядосам изчезва и отново потъвам в познатото състояние на претръпване, което ми позволява да преживея толкова много ужас. Гневът и страхът ме напускат и усещам с благодарност завладяващата ме празнота. Само че не мога да понасям повече вида на Дру и Вивиан. Изправям се, прегърнала Виктория и тръгвам към вратата. Много са въпросите, останали без отговор, но не искам да чувам тези отговори от тях двамата.

— Ани, моля те, опитай се да разбереш — обажда се Вивиан. Отново виждам оня страх, изписан върху лицето й, но мен вече ме няма.

— Трябва да знам какво си направил, татко — чувам зад гърба си гласа на Грей, който се опитва да бъде спокоен. — Трябва да ми кажеш истината.

— Тури му пепел, синко — отвръща Дру с безизразен като бетонна стена тон. Аз съм във фоайето и слушам, като полюшвам детето на ръце. То е притихнало.

— Не мога.

— Напротив — възразява Дру. — Ако мислиш доброто на семейството си, можеш — и още как. Жена ти не е добре. Според мен изобщо не е в състояние да се грижи за това дете. А всички знаем, че ти не си негов биологичен баща. Какво ще стане с това момиче, ако майка му завърши заключена в някоя тапицирана стая някъде си?

— Това какво е? — пита Грей. — Нещо като заплаха ли?

Никой друг не би трябвало да знае, че Виктория е дете на Марлоу. Само ние двамата, с Грей. И баща ми. Краката ми омекват. Налага се да пусна Виктория върху мраморния под на Дру и Вивиан и коленича до нея. Поглеждам я в лицето. Ако е чула, с нищо не го показва. Обляга се на мен и търка очи с юмручета.

— Можем ли да си вървим вече? — пита тя.

— Отиваме си. Да изчакаме само татко.

— Добре — съгласява се тя. — Но не може ли по-бързо? Не искам да оставаме у тях.

— И аз.

Чувам гласа на Дру да бумти оттатък:

— Не съм длъжен да ти казвам с какви връзки разполагам, какви хора познавам. Работата ти, домът ти, жената и дори детето са твои, само защото аз позволих да станат такива. Едно-две обаждания по телефона — и всичко това отива по дяволите.

— Дру… — чувам пълния с молба глас на Вивиан.

— Какво си направил?

Чувам как нещо пада на земята и се счупва. Двете с Виктория се притискаме една към друга. Иска ми се да отида в колата, но не мога да изоставя Грей. Свиваме се под писъка на бурята.

— Направих онова, което бе нужно, за да станем отново едно семейство, за да има Виктория здрава майка, а ти да не прахосаш остатъка от живота си в опити да спасяваш човек, който не може да бъде спасен. Не разбираш ли?

Не чувам отговора на Грей. Но схващам гледната точка на Дру. В известен смисъл аз съм точно толкова болна, колкото е и той.

— Всичко започваше отначало — казва Дру. — Тези притъпи на паника, които я обземаха, преди да роди. Винаги започва по този начин, а следващата й стъпка е да изчезне с някой автобус един бог знае в каква посока. Ами ако някой път тръгне с детето? Или още по-лошо: вземе да я зареже някъде? Едно е, когато представлява заплаха само за себе си…

— Ти си ненормален, татко — прекъсва го Грей с презрение в гласа. — Нямаш право да използваш хората, да ги манипулираш, за да се превърнат в онова, което ти смяташ, че трябва да бъдат. Номерът ти не мина при мама. Няма да мине при мене и моето семейство. Аз се върнах с надеждата да станем едно семейство, да се научим да се обичаме и да се приемаме един друг с всичките си недостатъци и различия. Но това явно не може да стане, нали?

— Аз те обичам, синко — казва Дру с внезапно отслабнал и опечален глас.

— Ти дори не знаеш какво означава това, татко. И никога не си го знаел.

Чувам приближаващите тежки стъпки на Грей. Той се навежда и ми помага да се изправя, поема Виктория в ръце. Тя се отпуска върху гърдите му като парцалена кукла.

— Отиваме ли си?

Грей ме гледа с развълнувани очи.

— Съжалявам, Ани. Толкова съжалявам.

— Да се махаме оттук — отвръщам аз и го хващам за ръка. Не ми се приказва повече. Искам да се махна от тази къща завинаги.

— Трябваше да ти повярвам.

— Нямаше причина да ми вярваш, Грей — отвръщам аз и го дърпам към вратата.

— Не е така. Просто не исках да ти повярвам.

— Грей — казвам аз, когато излизаме и тръгваме към колата. — Всичко е наред. Можеш да ми вярваш от сега нататък.

45

Обикалям стаите на нашата къща, заслушана в ехото от живота, който сме водили в нея. Прозорците са отворени, въздухът е наситен с влага. Чувам шума на океана, долавям соления му аромат. Ако нещо ще ми липсва занапред, то е близостта на водната шир, пясъкът по краката, писъкът на чайки във въздуха, звънът на окачените на верандата китайски дрънкулки под напора на бриза. Но Ню Йорк също има своята особена красота. И по свой начин е в по-голяма степен мой дом, отколкото това място някога е било, независимо от цялата си красота.

Малкото мебели, които вземаме, са вече на път да бъдат разтоварени в безобразно скъпото жилище, разположено в характерна за Ню Йорк сграда от кафяви тухли откъм източния край на площад „Томпкин“. Кварталът не е много изискан — дума да няма. Нищо общо с тукашното луксозно селище и шикозната къща. Но жилището си е наше, наш избор, по нашите възможности, наш дом. Всичко друго остава зад гърба ни…

Минавам от стая в стая, за да се уверя, че оставяме всичко в ред, че не сме забравили нещо, което ще ни трябва. Изпитвам известна носталгия, за която нямам обяснение. Грей и Виктория са отишли да свършат едно-друго… да закрият банковите сметки, да й купят собствено куфарче за пътуването утре.

След като съм обиколила цялата къща, заставам пред стъклените врати на долния етаж, които гледат към залива, и в този миг усещам нечие присъствие зад гърба си. Завъртам се на пети и виждам в дневната детектив Харисън.

— Беше отворено — казва той с извинителна нотка в гласа.

Изглежда отслабнал и блед, но много самоуверен. Изпълнена съм с чувство на благодарност към него и жена му и сега се радвам да го видя. Ще ми се да го прегърна, но не го правя. Усмихвам се с надеждата да не изглеждам студена и дистанцирана.

— Кафе? — питам го аз.

— С удоволствие.

Наливам му чашка, но самата аз се въздържам. Вече потръпвам от изпитото до момента и предчувствам настъпващото главоболие. Сядам на дивана, а той остава прав.

— Как е семейството? — питам.

— Добре сме — отвръща той. — И вярвам, че ще станем по-добре. Имам си собствена табела: „Рей Харисън — частен детектив“. И дори съумях да намеря двама-трима души, които нямат нищо против с делата им да се заеме наркоман с криминално досие. — Той се засмива леко и това размива в известна степен тежката горчивина, оставена от думите му.

— Както и да е, дошъл съм, за да ти донеса това — продължава той. Приближава се и ми подава сгънат лист хартия. Разгъвам го и виждам чек на стойност сумата, с която ни изнуди.

Опитвам се да му го върна.

— Задръж го. Ще ни платиш, когато си стъпиш на краката.

Той вдига ръка.

— Не. Така трябва да бъде. Обещал съм на жена си.

Кимам с разбиране и оставям чека до себе си. Мълчим неловко известно време — никой от двама ни не знае какво да каже. Отношенията ни са толкова шантави — не оставят място за светски разговор.

— Има някои неща, които бих могъл да споделя — обажда се Харисън. Поклаща се напред-назад с ръце в джобовете. — Но може би това не е нужно. Сигурно искаш да продължиш живота си, без да се обръщаш назад.

Не съм говорила с Дру или Вивиан от вечерта, когато напуснахме дома им. Грей поиска от баща си да изкупи неговия дял от фирмата и Дру прие. Отказа обаче да каже каквото и да било по повод отношенията си с „Помощ в мъка“, откъде знае кой е бащата на Виктория, както и да даде някакво обяснение за случилото се с мен. Грей се опитва да стигне до истината по свои пътища, но неизменно опира в стена. Решаваме, че е най-добре — в наш собствен, както и на детето интерес, да приемем това неведение.

— Мислех, че няма да науча истината до края на живота си — започва детективът, — но оня ден в офиса ми се яви един човек.

— Кой?

— Стара твоя приятелка — отвръща той с крива усмивка. — Моя не е, разбира се. Но тя ми разказа всичко.

— Ела ли? — питам нетърпеливо аз. — Къде е тя? Капаците за ураган са затворени. Няма я от седмици. Нито се обажда, нито пише. Ще се наложи да си тръгнем, без да се сбогуваме.

Той поклаща загадъчно глава.

— Не знам какви са плановете й. Но съм сигурен, че ще ти се обади, Ани. В някой от близките дни.

Докато изважда друга хартия от джоба си, за да ми я подаде, главоболието ме напада. Този път е снимка… размазана, черно-бяла снимка надве момчета във военни униформи, прегърнати през раменете… едното се усмихва, а другото не. Отнема ми секунда да разбера кого виждам, като в първия миг приемам единия младеж за Грей. Но сетне разпознавам и двамата: Дру Пауърс и Алан Паркър — по-млади, по-слаби, почти неприличащи на мъжете, в които са се превърнали. В ъгълчето личи надпис: Река Басак, 1967, Виетнам.

— Нищо не разбирам — казвам аз, а подът се размърдва под мен. — Какво означава това?

— Двамата са били „тюлени“ във Виетнам. Познават се открай време.

Попивам бавно това сведение и виждам как всичко се подрежда. Но главата ме боли страшно и ми е трудно да се концентрирам.

— Имам си теория — обажда се Харисън. — Искаш ли да я чуеш?

Не искам, но кимвам утвърдително.

— Мисля, че преди години, когато Алан Паркър е решил да отмъсти заради дъщеря си, той е потърсил съдействието на старата си дружка Дру. По това време „Пауърс и Пауърс“ е вече преуспяваща в своето поприще фирма. Направих някои проучвания и стигам до извода, че Дру е дал на Паркър един от хората си, който се заема със задачата да издири Марлоу Гиъри. Мъжът се казва Саймън Бригс. По-късно, когато Паркър основава „Помощ в мъка“, „Пауърс и Пауърс“ му осигуряват живата сила, необходима за въздаване на извънсъдебно правосъдие.

Обмислям чутото. Нищо чудно да са близки. Виждам ги и двамата: арогантни, груби мъже, които си въобразяват, че делата им са мотивирани от любов към техните деца, без да разбират, че любовта няма нищо общо с властването над хората.

— Тогава срещата на баща ми с Грей и тяхната уговорка за мен е плод на случайността, така ли? Или не?

Харисън обронва за миг глава. Изглежда обмисля дали да каже онова, което иска. След това започва:

— Баща ти, Теди Марч, известен още като Мечето, е служил в същия взвод. Във Виетнам.

Избухвам в смях.

— А стига бе! Баща ми!?

Но веднага се сещам за всичките му приказки по повод Виетнам. Историите за „тюлени“, които винаги съм приемала като лъжа. Така и не му повярвах.

Детектив Харисън изважда нова снимка. На нея виждам баща си, Дру и някакви други мъже в лодка, която плава в мътна река посред джунглата. Всички са сериозни, напрегнати, нащрек. Баща ми е още момче с едва набола брада и цигара, виснала от устните. Той е жилест и мускулест, с тъмни очи и квадратна брадичка. Дру прилича на по-масивен и не така привлекателен вариант на съпруга ми — млад булдог с мръсен поглед и свъсени вежди.

— Тия мъже, тия бащи, всички те търсят своите деца — казва Харисън, като поглежда към стъклените врати. — Дъщерята на Алан Паркър е убита от Франк Гиъри, синът на Дру се е отчуждил и го няма от години, дъщерята на Теди е пленница на Марлоу Гиъри. Обединява ги общата задача да се представят като добри бащи по едничкия начин, който им е познат.

Обмислям всичко това — сложните комбинации, непочтеността и измамите, които са необходими, за да се проведе всичко случило се.

— Интересно е, че и двете, ти и Мелиса, ставате жертва на двамата Гиъри. Странно съвпадение. Карма, може би.

Това е нашата карма, нашата връзка. Думите на Марлоу отново звучат в главата ми.

Харисън продължава:

— Единственото, което не е запланувано, е влюбването на Грей в тебе.

— Не може да бъде — заявявам аз, макар подсъзнателно да си давам сметка за това, че може, и още как. — Прекалено много са променливите в това сложно уравнение, твърде много съвпадения. И моят баща ли е потърсил помощ от Дру? Така ли е попаднал на Грей? Използвали са мен, за да подмамят Грей, понеже са знаели, че няма да устои на предизвикателството да спаси едно беззащитно момиче?

— Пол Броард — твоят доктор Браун — е разполагал с огромен опит в манипулиране на човешката психика. Би следвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Чувствата ми — безредна смесица от гняв, недоверие и страх — изглежда си пробиват път върху лицето ми, защото из един път Харисън започва да съжалява за идването си. Той поглежда към вратата и вдига ръце.

— Съжалявам, Ани. Знаеш ли какво? Това е само теория. Смуча си я от пръстите.

— Ами Бригс? — питам бързо аз, като продължавам да обмислям чутото, да търся слаби места в неговата теория.

— Той е отдавнашен служител на „Паурс и Пауърс“. Това поне го знам със сигурност. Но изглежда Грей не го е знаел. Като не успял да разбере за кого работи, той го застрелял, за да бъдеш в безопасност.

Чувствам се изтощена, главата ми кънти от болка, а в ушите ми нещо непрекъснато звъни. Опитвам се да осъзная какво означава всичко това, да приема, че сме били пионки в ръцете на тези мъже — на моя баща включително, — и то още отпреди двамата с Грей да се срещнем. От тези мисли ме втриса и започвам да усещам, че всяко чувство ме напуска. Благодарна съм за това.

— Що се отнася до мен, аз започвам да им преча — казва Харисън. — И те ми съсипват живота.

Сещам се за казаното от Сара Харисън по повод нападението над мъжа й, извършено от Ела с помощта на електрошок. Не знам какво да мисля за това. Исках да питам самата Ела, но тя изчезна от хоризонта. Коя е тя, тази жена, дето я мислех за приятелка? Трудно ми е да дишам. Всеки път след натравянето с дим ме заболяват дробовете, когато се развълнувам. Опитвам се да забавя дишането си. Харисън изглежда долавя мъките ми.

— Виж какво — обажда се той и прави крачка към стъклената врата, — може би си извадила късмет в този случай, Ани. Караш нататък, разбираш ли? Моят живот е съсипан. Но ти… ти прогони своите демони и победи. Можеш да си тръгнеш заедно със семейството си и да започнеш на чисто.

Аз се засмивам. Смехът ми, остър и горчив, прозвучава грозно в стаята.

— Искаш да кажеш, просто да забравя? Мисля, че за всички ни е ясно докъде водят подобни отрицания.

— Не говоря за отричане на фактите, Ани. А за едно ново рождение.

Изправям се и отивам до прага на стъклената врата. Гледам как вълните ближат брега. Поемам солен въздух и се питам дали детективът е прав.

— Възможно ли е? — питам аз. — Възможно ли е всичко това да се заличи и да се започне отначало? От една нова Ани? Или миналото ще се мъкне незабелязано подпре ми, докато някой ден, когато най-малко очаквам, ще се стовари внезапно отгоре ми?

Чувам гласа си да отеква в празното помещение. Харисън не отговаря.

Продължавам да наблюдавам брега. Потъвам в мисли, а след това установявам, че главоболието ми отслабва.

— Може и да е възможно — отговарям сама на въпроса си. — Ани?

Обръщам се и виждам Грей. Застанал е зад мен със странно изражение на лицето — нещо средно между загриженост и лека насмешка. Сами сме.

— С кого говориш? — пита той.

Главоболието си е отишло, но на мястото му нахлува паника. Минавам край него и той се опитва да ме задържи, но аз се изплъзвам. Вдигам три листчета от дивана — два касови бона от супера и една бебешка снимка на Виктория. Няма чек, няма стари снимки от Виетнам.

Оглеждам помещението още един път в очакване детектив Харисън да се появи от кухнята с чаша кафе в ръка. Но не. Смачквам хартиите и ги натъпквам в джоба си. Отивам до прозореца, за да видя, че колата на Грей е блокирала алеята. Нямам сили да го попитам дали не е видял друга кола на идване.

— Ани — обажда се отново Грей и се доближава до мен. Сега тонът му е настоятелен: — С кого говориш?