Невинен

1.

Ръсти, 19 март 2007 г., осемнайсет месеца по-рано

Седнал зад ореховата катедра, издигната на четири метра над адвокатския подиум, удрям с чукчето и обявявам изслушването на последното дело за сутринта:

– „Народът срещу Джон Харнасън“. По петнайсет минути за всяка от страните.

Величествената зала в апелативния съд, с червено-кафяви колони, крепящи тавана, декориран с позлатени орнаменти в стил рококо, е почти празна. Единствените наблюдатели са съдебният репортер на „Трибюн“ Моли Синг и няколко млади прокурори, привлечени от трудния казус и рядката поява на шефа им Томи Молто в съдебна зала като обвинител от името на държавата. Опитен стар воин, Молто чака своя ред зад една полирана орехова маса пред съдийското място. От другата страна подсъдимият Джон Харнасън, обвинен, че е отровил своя съквартирант и любовник, очаква да чуе как други решават съдбата му. Адвокатът му Мел Туули излиза на подиума. До отсрещната стена стоят и слушат няколко стажанти от съда, сред тях – Ана Востик, старшата ми стажантка, която в петък напуска. По мое кимване Ана ще включва лампичките на адвокатския подиум – червена, жълта и зелена, имащи същата функция, както при светофара.

– На вниманието на уважаемия съд – започва Мел, използвайки този старомоден поздрав на адвокатите към апелативните съдии.

Въпреки килограмите си Мел упорито носи тесни костюми на фини райета, удобни колкото найлоново черво на кренвирш – направо свят да ти се завие – и една и съща проскубана перука, с която изглежда, сякаш е одрал пудел. Усмихва се, сякаш той, аз и другите двама съдии, с които разглеждаме молбата за обжалване, Марвина Хамлин и Джордж Мейсън, сме най-добри приятели. Никога не съм обичал Мел, истински питон в това гнездо на змии, което нарича себе си адвокатска колегия.

– Първо, ако позволите – продължава Мел, – бих искал да пожелая на главен съдия Сабич честит рожден ден.

Днес ставам на шейсет, което може да бъде само повод за съжаление. Мел сигурно е научил новината от клюкарската колонка на втора страница в днешния „Трибюн“, ежедневен източник на интриги и слухове. Колонката обикновено завършва с честитки за различни известни личности и местни знаменитости и тази сутрин аз съм един от тях: „Ръсти Сабич, председател на Щатския апелативен съд на Трети апелативен окръг и кандидат за Щатския върховен съд, на 60 години.“ При вида на тези думи сякаш получих куршум в главата.

– Надявах се никой да не забележи, господин Туули.

Всички в залата се засмиват. По някаква причина, когато си съдия, и най-тъпата ти шега се посреща като гениално умотворение. Подканвам Туули да продължава.

Работата на апелативния съд, казано накратко, е да се грижи всеки обжалващ да получи справедлив процес във върховния съд. Нашата дейност олицетворява правосъдието в американски стил, разделено по равно между богатите, които обикновено обжалват скъпи граждански дела, и бедните, които най-често се опитват да се отърват от продължителен престой в затвора. Тъй като щатският върховен съд, закъдето съм се запътил, много рядко си дава труда да провери нещо, в девет от десет случая апелативният съд има последната дума.

Казусът днес е ясен: дали прокуратурата е представила достатъчно доказателства, за да обоснове осъдителната присъда на съдебните заседатели срещу Харнасън? Апелативният съд рядко отменя решения на това основание; правилото е, че присъдата на съдебните заседатели остава, освен ако крещящо не се разминава със здравия разум. Този случай обаче е доста ясен. Рикардо Милан, съквартирант и бизнес партньор на Харнасън в една туристическа фирма, умрял на трийсет и девет години от тайнствено прогресираща болест, която съдебният лекар определил като недиагностицирана чревна инфекция или паразитно заболяване. С това проблемът щял да приключи, ако не била упоритостта на Рикардовата майка, която няколко пъти идвала чак от Пуерто Рико. Дала всичките си спестявания, за да наеме частен детектив и токсиколог, които убедили полицията да ексхумира трупа. Изследването на косми показало смъртоносни количества арсеник.

Страхливците използват отрова. Не нож, не пистолет. Няма го Ницшевият момент, когато заставаш лице в лице с жертвата и чувстваш първичната възбуда от това, че налагаш волята си. Това е убийство повече за измамници, отколкото за насилници. Напълно е възможно съдебните заседатели да са осъдили Харнасън единствено заради външния му вид. Изглежда ми смътно познат, но сигурно съм видял снимката му във вестника, защото няма как да не запомниш толкова странен тип. Носи крещящ оранжев костюм. Ноктите на ръката му, с която трескаво си записва нещо в един бележник, са толкова дълги, че са започнали да се завиват като на китайски император. Косата му е изпъстрена с рижи кичури. Всъщност по цялата му глава има твърде много рижи косми. С рунтави вежди и провиснали червеникави мустаци прилича на бобър. Такива чешити винаги са ме озадачавали. Дали търсят внимание, или просто мислят, че всички останали сме твърде скучни?

Ако се абстрахираме от външния му вид, доказателствата, че Харнасън е убил Рикардо, са съмнителни. Според сигнали на съседи Харнасън бил забелязан да размахва кухненски нож на улицата и да се кара на любовника си, че му изневерявал с по-млад мъж. Обвинението изтъкваше също факта, че обвиняемият подал жалба в съда, за да предотврати ексхумацията на покойника, като твърдял, че майката на Рики била побъркана и щяла да го натовари с разходите за второ погребение. Може би единственото сериозно доказателство са намерените от криминалистите микроследи от отрова за мравки с арсенов оксид в бараката зад къщата, която Харнасън получил в наследство от майка си. Продуктът не се произвежда поне от десет години, което дава основание на защитата да твърди, че микроскопичните частици са останали от времето на майката, а истинският извършител вероятно е купил по-ефикасна за целите му форма на арсеновия оксид по Интернет. Въпреки че арсеникът е класическо средство за убийство, в наши дни смъртните случаи от отравяне с него са рядкост, затова не се изследва в рутинните тестове при аутопсия. Ето как съдебният лекар го е пропуснал като вероятна причина за смъртта.

В крайна сметка доказателствата са толкова равномерно разпределени, че като главен съдия по делото реших да пусна Харнасън под гаранция, докато чака гледането на обжалването си. Това не се случва често, след като някой вече е признат за виновен, но ми се стори несправедливо човекът да лежи в затвора при толкова неясен казус, преди да се произнесем окончателно.

Именно това мое разпореждане е причината за днешната поява на Томи Молто. Молто има богат опит в апелативното право, но като главен прокурор напоследък рядко му се случва да участва в дела. Заел се е с този случай, защото явно прокуратурата вижда в гаранцията на Харнасън знак, че присъдата може да бъде отменена. Присъствието на Молто има за цел да подчертае, че обвинението твърдо стои зад доказателствата си. Щом така иска, нямам нищо против. Когато Томи излиза на подиума, започвам да го разпитвам:

– Господин Молто, поправете ме, ако греша, но като чета материалите по делото, не виждам никакво доказателство господин Харнасън да е знаел, че арсеникът не се изследва в рутинните токсикологични тестове и така смъртта на господин Милан може да се представи като настъпила по естествени причини. Резултатите от аутопсията не се разгласяват, нали?

– Наистина, ваша чест, не се публикуват в пресата, макар че не са и държавна тайна.

– Тайна или не, няма доказателства, че Харнасън е знаел за това, нали?

– Точно така, господин съдия – отговаря той.

Една от силните страни на Томи е неизменната му учтивост и прямота, макар че сега не успява да скрие съвсем неодобрението си в отговор на моя разпит. Двамата имаме сложни отношения. Преди двайсет и една години Молто беше младши обвинител в едно дело, което разделя живота ми ясно като непрекъсната линия по средата на шосе, когато ме съдиха и оправдаха за убийството на друг прокурор.

– Освен това, господин Молто, дори нямате доказателства как господин Харнасън е отровил господин Милан, нали? Няколко от техните приятели са свидетелствали, че всъщност господин Милан е готвил в къщата.

– Да, но господин Харнасън обикновено е наливал напитките.

– Да, но според химика, призован от защитата, арсеникът е твърде горчив, за да остане незабелязан дори в мартини или чаша вино. Обвинението не е оспорило този факт, нали?

– Така е, ваша чест. Но тези мъже са се хранили заедно през повечето време. Това дава на Харнасън достатъчно възможности да извърши престъплението, за което са го осъдили съдебните заседатели.

Напоследък в съда хората обсъждат колко променен изглежда Томи, след като се ожени (за първи път на такава напреднала възраст) и получи дълго жадувания си пост. Тази благосклонност на съдбата обаче не компенсира особено физическия му недъг. Лицето му изглежда похабено от години, състарено. Малкото останала му коса е съвсем бяла, а под очите има торбички като пакетчета чай. Все пак не може да се отрече, че е променен. Свалил е килограми и вече си купува костюми, които не му стоят, сякаш е спал с тях. Често лицето му издава вътрешно спокойствие. Понякога дори е весел. Но не сега. Не и в мое присъствие. Дори след толкова години той ме смята за заклет враг, а съдейки по изражението му, докато се връща на мястото си, приема днешните ми съмнения като още едно доказателство за това.

След края на изслушването с двамата ми колеги се оттегляме в един кабинет зад съдебната зала, за да обсъдим сутрешните дела, да решим какво ще отсъдим по всяко от тях и кой от тримата кое официално становище ще напише. Помещението е обзаведено елегантно, като в луксозен клуб, та дори до кристалния полилей. Около голямата маса чипъндейл има достатъчно кожени кресла с високи облегалки за всичките осемнайсет съдии в съда при редките случаи, когато заседаваме заедно – ан блок, както се казва – за решаването на някой сложен казус.

– Потвърждаване – казва Марвина Хамлин, когато стигаме до случая „Харнасън“, сякаш няма смисъл да обсъждаме.

Марвина е борбена чернокожа с всички основания да бъде такава. Израснала е в гето, родила е сина си, когато била на шестнайсет, и въпреки това завършила образованието си, започнала работа като стажантка в адвокатска кантора и е станала дипломиран юрист – при това добър. Водила е защитата на два случая пред мен, когато гледах наказателни дела навремето. От друга страна, след като съм работил с нея вече цяло десетилетие, знам, че няма да промени мнението си. Последният чужд съвет, в който се е вслушала, е, когато навремето майка ѝ я е посъветвала да се оправя сама в живота.

– Кой друг може да го е извършил? – аргументира се тя.

– Секретарката ли ти носи кафето сутрин, Марвина? – питам я аз.

– Сама си го взимам.

– Знаеш какво имам предвид. Какво е доказателството, че извършителят не е друг?

– Прокуратурата не е длъжна да провери всичко. Ние също не сме.

Права е, но амбициран от тази размяна на реплики, аз заявявам, че съм за отмяна на присъдата. Двамата се обръщаме към Джордж Мейсън, чието решение ще наклони везните. Изключително възпитан, родом от Вирджиния, той е запазил следи от мекия си роден акцент и има буйна бяла коса, с каквато човек обикновено си представя един съдия. Джордж е най-добрият ми приятел в съда и ще заеме мястото ми на председател, ако, както се очаква, спечеля първичните избори през февруари и после общите през ноември и се преместя в щатския върховен съд.

– Мисля, че е на границата, но съм за потвърждаване на присъдата.

– Джордж! – възмущавам се аз.

С него сме се хващали за гушите още при първата му поява преди трийсет години като новоизлюпен служебен защитник в съдебната зала, където аз бях водещ обвинител. Първите стъпки в кариерата винаги са важни и като съдия Джордж по-често от мен застава на страната на защитата. Не и сега.

– Признавам, че щях да гласувам против, ако тепърва го съдеха – добавя той, – но това е обжалване и не се наемам да подменям преценката на съдебните заседатели.

Тази малка закачка е отправена към мен. Никога не бих го признал открито, но имам чувството, че появата на Молто и значението, което прокуратурата отдава на този случай, са наклонили съвсем малко везните за решението на двамата ми колеги. Е, важното е, че загубих. Това също е част от професията, да приемаш несъвършенствата на закона. Помолвам Марвина да напише становище. Все още малко разгорещена, тя излиза и с Джордж оставаме сами.

– Сложен казус – отбелязва той.

Основно правило е, че както добрите съпрузи, които забравят кавгите си, преди да си легнат, съдите оставят противоречията си в заседателната зала. Свивам рамене, но той вижда, че още не съм се примирил.

– Защо не напишеш особено мнение? – предлага той. – Обещавам, че отново ще обмисля нещата, след като видя всичко на хартия.

Рядко пиша особено мнение, защото една от основните ми отговорности е да осигуря единодушие на съда, но решавам да послушам съвета му и тръгвам към кабинета си, за да натоваря помощниците си с тази задача. Като председател на апелативния съд работните ми помещения заемат площ колкото малка къща. От голямото преддверие, където седят главният ми секретар и съдебните писари, се влиза в два по-малки кабинета за стажантите. От другата страна е моят кабинет, десет на десет метра и етаж и половина висок, с ламперия от лакирано дъбово дърво, която му придава мрачната атмосфера на стар замък.

Когато отварям вратата на голямото помещение, заварвам четирийсетина души, които в един глас изкрещяват:

– Изненадааа!

Наистина съм изненадан, но по-скоро неприятно. Преструвам се на трогнат и започвам да обикалям стаята, здрависвайки се с хора, чиито поздравления предвид на дългогодишното им присъствие в живота ми и сегашното ми настроение са ми приятни колкото възпоменания върху надгробни плочи.

Тук са синът ми Нат, двайсет и осем годишен, твърде хилав, но невероятно красив с буйната си черна коса; Барбара, с която сме женени от трийсет и шест години; и петнайсет от останалите седемнайсет апелативни съдии. Джордж Мейсън също е сред тях, прегръща ме – един жест от миналото, когато все още не бяхме толкова близки – и ми подарява кутия от името на колегите ми.

Тук са и някои висши служители от администрацията на съда и няколко приятели, които още са практикуващи юристи. Бившият ми адвокат Санди Стърн, закръглен и як, но страдащ от хронична кашлица, със своята дъщеря и партньорка Марта, а също човекът, който преди повече от двайсет и пет години беше мой подчинен, бившият прокурор Реймънд Хорган. В рамките на година Рей се превърна от мой приятел във враг и после отново в приятел, като свидетелства срещу мен на делото, а след оправдаването ми задейства процеса по назначаването ми за главен прокурор. Като организатор на кампанията ми за избиране във върховния съд Реймънд отново играе важна роля в живота ми. Той чертае стратегията и събира пари от големите фирми, а оперативните подробности е оставил на две истински вълчици, на трийсет и една и на трийсет и три, които са отдадени на работата си с настървението на наемни убийци.

Повечето от гостите са или са били адвокати по наказателни дела, лъчезарни хора. Атмосферата е сърдечна и весела. Нат учи право и ще се дипломира през юни. След като получи лиценз да практикува, ще отиде на стаж в щатския върховен съд, където и аз съм бил стажант. Нат винаги е бил свит и двамата с Барбара по навик от време на време се навъртаме около него, сякаш да го предпазим от нещо. Моите двама стажанти, които вършат работа, подобна на тази, която той ще има, а именно да ми помагат в писането на становища и правенето на справки, днес са си избрали по-скромна роля – като келнери. Тъй като Барбара винаги се чувства неловко във външния свят, особено на големи събирания, Ана Востик, старшата ми стажантка, се проявява като домакиня – раздава пластмасови чашки с шампанско, които гостите след няколко минути вдигат и запяват: „Честит рожден ден“. Всички ревват ентусиазирано, когато се оказва, че белите ми дробове са все още достатъчно силни, за да изгася на един дъх цяла гора от свещи върху тортата от моркови, приготвена от Ана.

В поканата е казано без подаръци, но Джордж е намерил отнякъде картичка, на която пише: „Поздравления, човече, вече си на шейсет и знаеш какво означава това.“ Отвътре е написано: „Време е да свалиш бойната униформа!“, а Джордж е добавил собственоръчно: „Сега знаеш защо съдиите носят тоги.“ Връчва ми кутия, в която има черна съдийска тога със златни еполети. Този кич предизвиква смях, когато навличам дрехата.

След десетина минути компанията започва да се разотива.

– Новини – прошепва Рей Хорган с глас, едва доловим дори за горски елф.

На червендалестото му лице се изписва хитра усмивка, но темата за изборната ми кампания е забранена на територията на официално държавно учреждение, а като председател на съда аз съм длъжен да давам и личен пример. Съгласявам се да се отбия в кабинета му след половин час.

След като всички други си тръгват, с Нат, Барбара и членовете на екипа ми събираме пластмасовите чинии и чаши. Благодаря им на всички.

– Ана беше страхотна – отбелязва Барбара. После, в един от онези изблици на искреност, които шантавата ми жена никога няма да разбере, че не са уместни, добавя: – Идеята за партито беше изцяло нейна.

Барбара обожава стажантката ми и съжалява, че е малко старичка за Нат, който наскоро се раздели с дългогодишната си приятелка. Аз също похвалвам кулинарните умения на Ана, чиито сладкиши са знаменити в целия апелативен съд. Окуражена от присъствието на семейството ми, при което жестът ѝ може да мине като невинен, тя се приближава и ме прегръща. Аз я потупвам приятелски.

– Честит рожден ден, господин съдия – казва тя. – Страхотен сте!

След тези думи изчезва, докато аз се опитвам да се опомня от изненадващото усещане при близостта на тялото ѝ и да запазя спокойно изражение.

Със сина ми и съпругата ми обсъждаме плановете за вечерта. Барбара, както може да се очаква, предпочита да вечеряме вкъщи, а не на ресторант. След това си тръгват. Миризмите на торта и шампанско остават тъжно да витаят в тихата стая. След шейсет години аз пак съм сам със себе си.

Никога не съм бил, както казват за някого, безгрижен човек. Знам, че съм имал доста късмет в живота. Обичам сина си. Обичам работата си. Изкачих се до висините на общественото уважение, след това пропаднах в ямата на позора и скандала. Имам брак, който преживя сътресение, невъобразимо за повечето хора, но сега нещата вървят горе-долу спокойно, макар и не съвсем гладко. Аз обаче съм израснал в семейство на свита, безхарактерна майка и баща, който не се срамуваше да се показва като абсолютен негодник. Не съм имал щастливо детство и затова изглежда съвсем естествено, че и на старини не изпитвам удовлетворение от живота.

Дори за човек, чието настроение обикновено варира между мрачно и песимистично, днес не ми е леко. Краят се приближава с всеки изминал ден, но всички усещаме предупредителни сигнали. Четирийсетте се стовариха върху главата ми като един тон тухли – настъпването на средната възраст. Сега, на шейсет, много ясно съзнавам, че завесата вече се вдига за последното действие. Няма как да не забележиш симптомите: хапчета против висок холестерол, хапчета за простата. И четири обезболяващи след хранене всяка вечер, защото, след като съм седял цял ден, поради естеството на работата ми кръстът започва да ме стяга.

Мисълта за упадъка ме кара да се страхувам за бъдещето и особено за кампанията ми за върховния съд. След дванайсет месеца, когато положа клетва, ще съм достигнал на върха, до който може да ме изведе амбицията. Знам, че пак ще има едно натрапчиво вътрешно гласче, което ще нашепва: „Не е достатъчно. Още не.“ Толкова съм направил, толкова съм постигнал. Но дълбоко в душата си пак няма да намеря онова щастие, което вече шест десетилетия ми убягва.

2.

Томи Молто, 30 септември 2008 г.

Томасино Молто Трети, главен прокурор на окръг Киндъл, седеше зад бюрото си – голямо и масивно като кадилак от шейсетте, и се чудеше колко се е променил, когато главният му заместник Джим Бранд почука леко на вратата.

– Тежки мисли, а? – попита Бранд.

Томи се усмихна. Опита се да прикрие чувствата си, което за прям човек като него изискваше голямо усилие. Въпросът колко много се е променил през последните две години се натрапваше в мислите му като капки от пробит покрив. Говореше се, че в него била настъпила драстична промяна, хората се шегуваха, че криел дух във вълшебна лампа. Вече във втория си мандат като главен прокурор, Томи се беше научил да разпознава ласкателствата. Питаше се колко може да се промени един човек. Дали наистина е станал друг? Или просто сега се проявява истинската му същност?

– Обади се едно ченге от Ниъринг – каза помощникът му, след като влезе. – Намерили са Барбара Сабич мъртва в леглото ѝ. Става дума за съпругата на главния съдия.

Томи обичаше Джим Бранд. Той беше добър юрист и предан служител, каквито рядко се срещаха в днешно време. Въпреки това Молто не искаше да признае, че има специален интерес към Ръсти Сабич. А че имаше, това беше очевидно. Двайсет години след като неуспешно бе водил обвинението срещу него за убийството на тяхна колежка, Молто още потръпваше, когато чуеше името на главния съдия, сякаш през тялото му преминаваше електрически ток. Той обаче не приемаше намеците, че изпитва неприязън срещу Сабич. Личната вражда бе признак на непочтен човек, който не може да приеме истината, особено горчивата истина. Томи не мразеше Ръсти Сабич. Всеки съдебен процес бе като бой с кучета, а Ръсти и неговото куче бяха победили.

– Е? – попита Томи. – Ще изпратим ли цветя от името на службата?

Бранд – висок и як, със снежнобяла колосана риза – се усмихна, показвайки два реда съвършени зъби. Обаче Томи говореше искрено. Винаги се получаваше така – воден от вътрешната си логика, толкова ясна и непогрешима, той казваше нещо, което другите вземаха за сарказъм.

– Не. Има нещо странно – отговори Бранд. – Точно затова се обади лейтенантът. Не може да си обясни случилото се. Жената ритва камбаната, а съпругът дори не се обажда на 911. Сякаш някой му е дал правомощия на съдебен лекар.

Томи даде знак на заместника си за повече подробности. Според Бранд в продължение на близо двайсет и четири часа съдията не бил уведомил никого, дори сина си. Вместо това подредил покойницата като погребален агент, сякаш поклонението пред тленните ѝ останки ще се извърши в самата спалня. Сабич обяснявал поведението си с шока и скръбта. Искал всичко да бъде идеално, преди да съобщи новината на когото и да било. Томи бе склонен да го разбере. Преди двайсет и два месеца, на петдесет и седем годишна възраст, след цял живот, в който несподеленият копнеж му се беше струвал естествен като дишането, той се бе влюбил в Доминга Кортина, стеснителна, но красива съдебна администраторка. Любовта не беше нещо ново за Томи. През целия му живот на всеки две-три години някъде – в службата, в черквата, в блока му – се появяваше някоя жена, която предизвикваше у него възхищение и желание, преминаващи през него като влакова композиция. Както винаги интересът бе само от едната страна и това, че Доминга извръщаше очи винаги когато Томи се появеше наблизо, изглеждаше съвсем обяснимо, предвид факта, че тя бе едва на трийсет и една. Една от приятелките ѝ обаче беше забелязала страстните му погледи и му прошепна, че трябва да я покани да излязат. Девет седмици по-късно се ожениха. Единайсет месеца след това се роди Томазо. Ако Доминга умреше, цялата земя щеше да се свие като гаснеща звезда, цялата материя щеше да се събере в един атом. Томи мислеше, че за него нещата са фундаментално различни в едно отношение: той бе изпитал огромно щастие след дълго чакане и на възраст, когато повечето хора, които са черпили с пълни шепи от радостите на живота, вече са изгубили надежда, че ще получат още.

– След трийсет и пет години брак – измърмори Томи. – Боже Господи! Какви ли не странни неща правят хората. А този определено е странен чешит.

– Така се говори – съгласи се Бранд.

Джим не познаваше Сабич. За него главният съдия беше недосегаема личност. Бранд не си спомняше времето, когато Ръсти крачеше от коридорите на прокуратурата намръщен, сякаш се сърдеше на всички, но най-вече на себе си. Бранд беше на четирийсет и две. На четирийсет и две вече си възрастен човек. Достатъчно възрастен, за да се кандидатираш за президент или главен прокурор. Но това бе друго поколение. Онова, което за Томи бе животът, за заместника му беше история.

– Ченгето е надушило нещо – отбеляза Бранд.

– Ченгетата винаги са подозрителни. Според тях дори в най-добрия човек се крие престъпник.

– Какво е станало според него? – попита Молто. – Има ли следи от насилие?

– Ще изчакат аутопсията, но няма следи от кръв или нещо такова. Няма синини.

– Е, и какво?

– Ами, не знам, шефе. Но двайсет и четири часа… Можеш да прикриеш доста неща за това време. Някое вещество в кръвта може да се разгради.

– Кое например?

– По дяволите, Том, това са само предположения. Но ченгетата смятат, че трябва да направим нещо. Затова идвам да те питам.

Всеки път, когато се сетеше за процеса срещу Сабич преди двайсет и две години, в Томи се надигаше буря от емоции. Заместник главният прокурор Каролин Полхимъс, приятелка на Томи и една от онези жени, които събуждаха в него страстен копнеж, бе намерена удушена в апартамента си. В разгара на изборната борба за главен прокурор между титуляря Рей Хорган и дългогодишния приятел на Томи Нико дела Гуардия разследването на убийството беше напрегнато от самото начало. Рей натовари със случая Ръсти, главния си заместник, който на никого не беше споменал, че е имал с Каролин тайна връзка, която е приключила злополучно преди няколко месеца. Ръсти протакаше разследването и удобно пропусна да събере множество доказателства – разпечатки за телефонни разговори, анализи на пръстови отпечатъци – които сочеха право към него.

Вината на Сабич изглеждаше толкова очевидна, че повдигнаха обвинения срещу него веднага след избирането на Нико. В съдебната зала обаче усилията им се провалиха. Изчезнаха улики, а полицейският патолог, който бе открил кръв от групата на Ръсти в пробите от сперма, събрани от Каролин, беше забравил, че фалопиевите ѝ тръби са били вързани, и не можа да обясни защо освен това е използвала и обикновен спермициден препарат. Стърн разчовърка всяка дупка във фасадата на обвинението и обвини за всеки пропуск – липсващите доказателства, възможното замърсяване на пробите – Томи, че искал да натопи Сабич. Тази тактика проработи. Ръсти се измъкна, Нико бе отзован от избирателите, а Сабич стана главен прокурор.

През следващите години Томи се опитваше да прецени обективно дали може Ръсти да е бил невинен. Теоретично, да. Това бе и официалното му становище. „Нищо не се знае“ – това повтаряше всеки път, когато обсъждаше случая с някого. Съдията беше освободен. Точка. Томи не знаеше как е възникнала вселената, какво се е случило с Джими Хофа или защо „Траперите“ губеха година след година. Нямаше представа и кой е убил Каролин Полхимъс.

Сърцето му обаче не се вслушваше в гласа на логиката. Сякаш на него като с въглен в праисторическа пещера бе написано: „Сабич го направи.“ След една година разследване най-накрая се доказа, че Томи не е извършил нещата, в които го бяха обвинили в съдебната зала. Не че не беше допуснал и грешки. Бе издал поверителна информация на Нико по време на кампанията, но има ли безгрешен прокурор? Томи обаче не беше укрил доказателства, не беше подтикнал никого към лъжесвидетелстване. Той бе невинен и понеже знаеше, че е невинен, логиката подсказваше, че Сабич е виновен. Томи обаче пазеше истината само за себе си, не я споделяше дори с Доминга, която почти никога не го разпитваше за работата му.

– Не мога да се замесвам в случая – каза Молто на Бранд. – Имаме минало.

Бранд сви рамене. Беше едър мъж, бивш играч в отбора по американски футбол в университета. Това – преди двайсет години. Имаше голяма глава с малко останала коса. Сега бавно я поклати.

– Не можеш да се отказваш от разследване всеки път, когато някой се появи с второ провинение. Искаш ли да прегледам архивите и да ти покажа колко дела си водил срещу обвиняеми, които вече са попадали в системата?

– Някой от тях да се е кандидатирал за върховен съдия? Ръсти е голяма акула, Джими.

– Само казвам.

– Да видим резултатите от аутопсията. Но дотогава няма да правим нищо. Не искам любопитни ченгета да душат около задника на Ръсти. И не желая тази служба да се замесва по никакъв начин. Без заповеди за обиск и други подобни, освен ако не излезе нещо съществено. Което няма да стане. Можем да си мислим всичко за Ръсти Сабич. Но той е много умен човек. Кажи на ченгетата в Ниъринг да си играят другаде, докато получим доклада на съдебния лекар. Това е.

На Бранд този отговор не му хареса, личеше си. Но като бивш морски пехотинец беше научен да се подчинява. Тръгна си с неизказаната ругатня, която винаги се загатваше в думите му, когато изречеше:

– Както решиш, шефе.

Когато остана сам, Томи се замисли за Барбара Сабич. На млади години беше секси маце, със ситни тъмни къдрици, тяло трепач и надменно изражение, сякаш никой мъж не можеше да я има. През последните две десетилетия Томи почти не я беше виждал. Тя нямаше отговорностите на съпруга си и вероятно умишлено отбягваше Молто. По време на процеса срещу мъжа ѝ преди толкова години всеки ден идваше в съдебната зала и изгаряше Томи със свиреп поглед всеки път, когато той я погледнеше. „Защо си толкова сигурна?“ – искаше му се да я попита. Сега бе отнесла отговора в гроба. Както от времето, когато беше хорист в черквата, Томи отправи молитва за мъртвите: „Приеми, всемогъщи Боже, душата на Барбара Сабич във вечната ти прегръдка.“ Тя беше еврейка, спомни си Молто, и сигурно не ѝ пукаше за молитвите му, пък и още преди обвиненията срещу Ръсти не се интересуваше от Томи. Отново започна да го изпълва обидата, която цял живот бе чувствал, когато се сблъскаше с това презрение, и той се опита да потисне чувствата си – още един навик. Въпреки това се молеше за нея. Точно тези черти на характера му Доминга бе доловила и те я спечелиха. Тя познаваше добротата на Томи повече от всяко друго човешко същество освен майка му, която бе починала преди пет години.

Представяйки си младата си жена, леко закръглена, но на подходящите места, Томи изпита копнеж. Започна да се възбужда. Не беше грях, помисли си, да желаеш собствената си жена. Навярно някога Ръсти също бе желал Барбара по този начин. Но вече я нямаше. „Приеми я, Господи“ – помисли си. После отново се огледа и за пореден път се запита дали наистина толкова се е променил.

3.

Ръсти, 19 март 2007 г.

Щатският апелативен съд за Трети апелативен район се помещава в седемдесетгодишния Централен съд, сграда с червени тухлени стени и бели колони, която през 80-те години бе преустроена със средства, отпуснати за борба с престъпността. Повечето пари бяха изхарчени за ремонт на съдебните зали за криминални дела на долните етажи, но сериозна сума отиде и за създаването на нов дом за апелативния съд на последния етаж. Милиони долари бяха инвестирани с надеждата, че този район, встрани от Сентър Сити и международното шосе, ще се съживи, но адвокатите отпътуват със скъпите си коли веднага след края на съдебните заседания и малко търговци са склонни да рискуват в квартал, където повечето дневни посетители са обвинени за престъпни деяния. Бетонният площад между сградата и Общината отсреща, безлично творение на обществената архитектура, се е наложил като място за протестни демонстрации.

На около двеста метра пред вратата на съда, отивайки на среща с Реймънд, за да разбера новините около изборната ми кампания, чувам някой да ме вика и се обръщам. Зад мен стои Джон Харнасън, със сламена шапка, изпод която червената му коса стърчи на кичури като на клоун. Давам си сметка, че ме е чакал да изляза.

– Е, господин съдия. Как се развива моят проблем?

– Господин Харнасън, двамата с вас не би трябвало да си говорим, особено докато вашето дело още се разглежда.

Съдията не може да говори с никоя от страните без присъствието на другата.

Харнасън докосва устните си с дългия нокът на един от дебелите си пръсти.

– Няма да говоря за това, господин съдия. Исках само да се присъединя към поздравленията за рождения ви ден и да ви благодаря лично за гаранцията. Мел ми каза, че се иска адски кураж, за да вземеш такова решение. Не че не е основателно. Но никой не получава поздравления, задето е пуснал осъден убиец от ареста. Разбира се, вие от личен опит знаете какво е да си там.

През дългата си практика съм се научил да не показвам реакция при такива намеци. На този етап от живота ми могат да минат месеци, без никой да загатне за обвиненията и делото срещу мен. Понечвам да обърна гръб на Харнасън, но той вдига ръката си с тези странно дълги нокти.

– Интересно ми е дали ме помните, господин съдия. Аз съм малко като тъмно петно във вашия живот.

– Срещали ли сме се?

– Бях адвокат, ваша чест. Преди много години. Докато не решихте да ме съдите.

Прекарал съм близо петнайсет години в прокуратурата, дванайсет от тях като обикновен прокурор и две като назначен от съда главен прокурор, какъвто сега е Томи Молто, преди да ме изберат за съдия. Дори тогава нямаше как да запомня всяко дело, което съм водил, а пък сега – абсурд. Навремето обаче сме съдили много малко юристи. Не закачахме също свещеници, лекари и крупни бизнесмени. Наказанията тогава бяха запазени главно за бедните.

– Тогава не се казвах Джон – добавя Харнасън. – Това беше баща ми. Аз се подвизавах като Дж. Робърт.

– Дж. Робърт Харнасън.

Името прозвучава като заклинание и аз неволно изпускам тихо възклицание. Нищо чудно, че Харнасън ми изглеждаше познат.

– Сетихте ли се?

Изглежда доволен, че съм си спомнил толкова бързо, макар че едва ли се чувства много щастлив. Харнасън беше изпаднал адвокат, който обикаляше бедните квартали, за да си търси клиенти, но в крайна сметка бе избрал една доста често срещана стратегия, за да подобри материалното си състояние. Уреждаше искове за обезщетения, но вместо да изплаща сумите, които застрахователите даваха за клиентите му, ги задържаше, докато не се наложеше да заглуши многократните оплаквания на един от тях с пари, дължими на друг. Стотици други адвокати в района на Трите града извършваха същото нарушение – бъркаха във фондовете на клиентите си, за да плащат наемите, данъците или образованието на децата си. Най-тежките случаи довеждаха до лишаване от право да практикуват и Харнасън вероятно щеше да се отърве само с това, ако не беше един малък факт – имаше дълго досие за непристойно поведение на публични места като член на нелегалното гей общество в онези години, когато баровете редовно ставаха мишена на полицейски акции и арести.

Адвокатът му, покойният вече Торстен Скоглънд, темерут с финландско потекло, не ми спести откровеното си мнение, когато дойде да оспорва решението ми да обвиня Харнасън в углавно престъпление.

– Съдите го, защото е обратен.

– Е, и какво? – отговорих.

Често си спомням този разговор – дори да бях забравил човека, когото засягаше – защото в момента, в който казах тези думи, някакъв вътрешен глас предупредително ми прошепна да внимавам. Една от жестоките истини на моята професия като прокурор и съдия е, че в името на закона съм правил неща, за които по-късно съм съжалявал.

– Преобърнахте живота ми, господин съдия.

В тона му не се долавя някаква неприязън, но затворът беше сурово място за един гей в онези дни. Много сурово. Спомням си го като хубав младеж, малко женствен, с пригладена назад рижа коса, нервен, но доста по-хладнокръвен от чудака, с когото разговарям сега.

– Това не ми звучи като благодарност, господин Харнасън.

– Не. Нямам намерение да ви благодаря. Но аз съм реалист. Наистина. Преди двайсет години ролите ни можеха да бъдат разменени. Два пъти съм кандидатствал в прокуратурата и за малко не ме взеха. Можех да съм един от онези, които ви съдиха заради сексуалната ви връзка. Всъщност това беше истинската причина да ви обвинят, нали? Ако не ме лъже паметта, не са имали други доказателства, освен че и вие сте гребали от кацата с меда.

Фактите са ясни. Разбирам мисълта му: той потъна, аз изплувах. И още не може да разбере защо.

– Господин Харнасън, този разговор е безсмислен. И неуместен.

Понечвам да се обърна, но той отново ме спира с ръка.

– Нямам лоши намерения, господин съдия. Исках само да ви поздравя. И да ви благодаря. Животът ми за втори път е във вашите ръце. И този път се проявявате по-добре, поне засега. – Усмихва се на шегата, но лицето му бързо помръква. – Имам ли шанс, господин съдия?

Въпросът му прозвучава жално, като от устата на бедно сираче.

– Джон…

Нещо ме кара да замълча. „Джон?“ Нещо във факта, че с Харнасън сме се срещали преди няколко десетилетия, и вредата, която съм нанесъл в живота му, ме кара да смекча тона. Може би затова несъзнателно използвах малкото му име.

– Както виждате – добавям, – правосъдието не е съвсем глухо за вашата кауза. Случаят още не е решен.

– Значи има надежда, а?

Поклащам глава, за да му покажа, че нямам намерение да обсъждам повече въпроса, но той все пак ми благодари, като се покланя угоднически.

– Честит рожден ден! – извиква, след като се обръщам и се отдалечавам с чувство на вина.

След леко обезпокоителното обсъждане на изборната ми кампания с Реймънд се връщам в сградата на съда. Минава пет – магическият час, в който държавните служители изчезват като изсмукани от прахосмукачка. Ана, най-прилежната стажантка, която съм имал, е още тук, труди се сама. Влиза след мен в кабинета ми, където подвързаните с кожа деловодни папки, имащи предимно орнаментална функция в днешния компютърен век, залежават по полиците редом със снимките и другите сувенири от семейството и кариерата ми.

– Приготви ли си нещата? – питам я аз.

Ще отпразнуваме последния ден на Ана при мен в петък с вечеря в нейна чест, както правя за всеки напускащ ме служител. Ана ще отиде в кантората на Рей Хорган. Ще получава по-голяма от моята заплата и най-после ще навлезе в истинския живот. През последните дванайсет години е работила като санитарка, авторка на реклами, маркетингов мениджър, завърши право и сега навлиза в адвокатската кариера. Както Нат, Ана е от поколението, което често изглежда закотвено на едно място по иронично стечение на обстоятелствата. На практика всичко, в което човек вярва, може да се окаже една смешна илюзия. Тогава те се надсмиват над себе си. И спират на едно място.

– Може да се каже – отвръща ми тя. Изведнъж лицето ѝ грейва. – Приготвила съм ви картичка.

– След всичко друго, което направи? – изненадвам се аз, но приемам плика.

„Само на ШЕЙСЕТ!“ – пише отпред. Има снимка на страстна блондинка с прилепнала по тялото ѝ фланела. „Човек никога не е твърде стар.“ Отзад: „Да не ти пука. Радвай се на живота!“ Отдолу е добавила: „С обич, Ана.“

„Да не ти пука.“ Де да беше толкова лесно. Дали си въобразявам, или мацето отпред малко прилича на нея?

– Сладка е – признавам.

– Стори ми се идеална за случая. Нямаше как да не я купя.

Вглеждаме се мълчаливо един в друг за няколко секунди.

– Хайде, отивай да работиш – казвам ѝ след малко.

Уви, тя е много сладка, зеленоока блондинка, с румено лице и добра физика. Хубавичка е и макар да не е умопомрачителна красавица, е много привлекателна. Небрежно повдига правата си пола, разголвайки още малко от бедрото си, фръцва леко закръгленото си, но изящно оформено задниче, и ме поглежда, за да види какъв ефект е постигнала. Махвам ѝ с ръка да излиза.

Ана работи за мен от близо две години и половина, по-дълго от всеки друг стажант, който съм имал. Освен опитен юрист с очевиден талант за тази професия тя е лъчезарна и енергична. Държи се открито почти с всеки и е изключително забавна, което доставя огромно удоволствие на всички, но най-вече на нея. На всичкото отгоре е и невероятно мила. Тъй като компютърните ѝ познания надминават тези на повечето ни специалисти, често жертва обедната си почивка, за да оправя проблеми по системата. Пече сладкиши за колегите си, помни всички рождени дни и подробности за семействата. С други думи, човек, обичащ да доставя радост на другите, затова е любимка на всички в цялата сграда.

Чуждото щастие обаче ѝ носи повече радост, отколкото личният ѝ живот. Любовта е особено голям проблем. Ана е изпълнена с копнеж… и отчаяние. Домъкнала е в службата цял куп книги за самоусъвършенстване и често ги разменя с Джойс, съдебния ми пристав – „Намери любовта, за която копнееш“, „Как да разберем дали сме достатъчно обичани?“. Когато седне да чете в почивката, жизнерадостната маска сякаш пада от лицето ѝ.

Дългият престой на Ана при мен, който се удължи, след като наследничката ѝ на този пост, Кумари Бата, неочаквано забременя и остана на легло, неминуемо доведе до известно сближаване между нас. От известно време, когато два-три пъти седмично оставаме след работно време да довършваме различни административни формалности, тя си позволява да споделя подробности за емоционалните си несгоди.

– Излизам с доста мъже, но се опитвам да не приемам нищо твърде насериозно, за да не се залъгвам с излишни надежди – каза ми веднъж. – В известно отношение има ефект. Вече не ми остана никаква надежда. – Усмихна се по характерния си начин на тази тъжна ирония. – Знаете ли, бях омъжена за една наносекунда, когато бях на двайсет и две, и след като всичко свърши, окончателно се отказах от мисълта, че мога да срещна идеалния човек. Мислех, че съм твърде млада. Но мъжете като че ли никога не порастват! Сега съм на трийсет и четири. Последният, с когото излизах, беше на четирийсет. А беше още момче. Дете! Не се беше научил да си прибира дрехите в гардероба. Аз имам нужда от мъж, от зрял мъж.

Всичко това изглеждаше невинно допреди няколко месеца, когато започнах да усещам, че зрелият мъж, когото имаше предвид, бях аз.

– Защо е толкова трудно да си намериш кой да те изчука? – попита ме една декемврийска вечер, след като ми беше разказала за разочарованието си от поредната първа среща.

– Едва ли е толкова трудно – отбелязах, след като преодолях първоначалното си стъписване.

– За мене е. Мъжете, които харесвам, все не искат да спят с мен – заяви, като тръсна дългата си до раменете изрусена на кичури коса. – Знаете ли, иде ми да кажа: „Майната му.“ Готова съм да пробвам всичко. Е, не съвсем всичко. Без джуджета, коне и други такива. Но може би трябва да отида на някое от онези места, които никога не ми е минавало през ума да посетя. Или ми е минавало, но съм отхвърляла идеята като абсурдна. Защото, докато се опитвам да правя онова, което се смята за „нормално“, не постигам особено добри резултати. Може би трябва да съм лоша. Вие сте били лош, нали, господин съдия? – попита неочаквано, като ме фиксира с тъмнозелените си очи като с радар.

– Всички сме били лоши някога – отговорих тихо.

Това бе повратната точка. Сега флиртовете ѝ, когато останем сами, са невъздържани и директни – евтини игри на думи, намигвания, само дето не си е закачила табела „За продан“. Преди няколко вечери внезапно се изправи и постави ръка върху гърдите си, докато оправяше блузата си, като стоеше с профил към мен.

– Мислите ли, че имам прекалено големи гърди?

Загледах я твърде дълго, преди да отговоря с най-безучастния си възможен тон, че изглежда нормално.

Основанията ми да търпя всичко това са две. Първо, на трийсет и четири Ана е малко старичка за стажантка в съда и отдавна е минала периода, в който бих могъл да отдам поведението ѝ на пубертета. Второ, няма да е тук за дълго. Кумари, вече майка, започна работа миналата седмица и Ана остана още няколко дни, за да я обучи. За мен заминаването на Ана ще е едновременно истинска трагедия и сериозно облекчение.

Но тъй като се надявам времето да реши проблема, единственото, което не съм направил досега, е това, което е най-близо до ума в такива случаи – да поговоря сериозно с нея и да ѝ кажа „не“. Спокойно. Приятелски. Отдавайки дължимото на всичките ѝ ласкателства. Не, няма начин. На няколко пъти се подготвям за този разговор, но нещо ме спира. Първо, рискувам да се поставя в много неловко положение. Хуморът на Ана, който би могъл да се нарече „мъжки“ в днешното време на еманципирани жени, често е доста провокативен. Опасявам се да не каже, че е било шега, от онези, дето хората често си правят в наши дни, давайки да се разбере, че имат предвид точно обратното. По-жестоката истина е, че не бързам да прекъсвам изворчето на жизненост, което блика от сексуалната разюзданост, макар и полу на шега, на една хубава жена, повече от два пъти по-млада от мен.

През цялото време обаче знам, че няма да се възползвам. Не зная в какъв процент от случаите привличането между един мъж и една жена се ограничава само с флирт, без да преминават границата между въображаемото и реалното, но предполагам, че в повечето. След двайсет и шест години брак съм имал само една любовна афера, без да броя пиянското натискане в едно комби, когато бях на обучение към Националната гвардия, и онова безумно, импулсивно гмуркане в необузданата страст, довело до изправянето ми на подсъдимата скамейка с обвинения в убийство. Ако това не е благочестив живот, не знам кое е.

Поработвам половин час в кабинета си и Ана отново надниква през вратата.

– Закъснявате – напомня ми тя. Права е, трябва да бързам за вечерята по случай рождения ми ден.

– По дяволите. Пак се улисах.

Тя ми дава флаш устройството с черновите на съдебни решения, които подготвя всяка вечер, а аз преглеждам, след като се прибера вкъщи, и ми помага да облека палтото си, като го оправя на раменете.

– Отново честит рожден ден, господин съдия – добавя, като поставя пръст върху средното копче. – Нека всичките ви желания да се сбъднат.

Поглежда ме в очите и се изправя на пръсти. Моментът е от онези, в които всичко е пределно ясно и от самото начало знаеш какво ще се случи. Устните ѝ докосват моите, макар и само за миг. Както винаги не правя нищо, за да я спра. Цялото ми тяло пламва, но не проронвам нито дума, дори не ѝ казвам „довиждане”, просто излизам.

4.

Томи Молто, 3 октомври 2008 г.

Джим Бранд почука на вратата, но остана на прага, изчаквайки главният прокурор да му даде знак. През първия си кратък мандат в прокуратурата през 2006 г. Томи чувстваше липса на уважение. След повече от трийсет години в тази служба той имаше толкова затвърдена репутация на обрулен ветеран, работещ от осем сутринта до десет вечерта всеки Божи ден, че на другите прокурори изглежда им беше трудно да се отнасят към него с почитта, подобаваща на високия му пост. Като негов главен заместник Бранд бе променил това. Уважението му и предаността към Молто бяха очевидни и дребните официални жестове като чукането на вратата като че ли му идваха отвътре. В резултат сега повечето прокурори се обръщаха към Томи с „шефе“.

– Новини за Ръсти Сабич – обяви Бранд. – Получихме предварителен доклад от съдебния лекар.

– И?

– Изглежда интересно. Готов ли си?

Уместен въпрос. Готов ли беше Томи? Нов сблъсък с Ръсти Сабич можеше да го съсипе. Според общото мнение и слуховете, които се носеха из съда като флуорни молекули в чешмяната вода от река Киндъл, случаят „Сабич“ беше грешка на Нико. Томи бе участвал, но не беше отговорен за вземането на окончателните решения – прибързани, но непредизвикани от лична злоба. Това тълкуване беше удобно за всички. След като го отзоваха от поста главен прокурор, Нико се премести във Флорида и натрупа милиони долари от дела, свързани с тютюневия бизнес. Притежаваше остров на архипелага Кийс и канеше Томи, а сега и Доминга поне два пъти годишно.

Колкото до Томи и Сабич, след корабокрушението и двамата се бяха добрали до брега и се бяха върнали към нормалния живот. Всъщност в качеството си на главен прокурор, Ръсти бе този, който върна Томи на работа, мълчаливо признание, че всички обвинения в опит за злепоставяне са били част от адвокатската игра. Когато се срещнеха, както често се случваше, двамата бяха сдържано любезни един към друг, и не само защото служебните им задължения го налагаха, а и може би и понеже бяха преживели заедно едно и също нещастие. Бяха като двама братя, които никога няма да се разбират добре, но са травмирани и оформени като характери в една и съща среда.

– Причина за смъртта е инфаркт в резултат от аритмия и възможна реакция на свръхчувствителност – каза Бранд.

– Кое му е интересното?

– Ами това, което е казал Сабич. Че имала болно сърце и високо кръвно. Така е казал на ченгетата. Откъде може да е знаел?

– Стига, Джим. Може да е наследствено.

– Така твърди и той. Баща ѝ умрял по същия начин. Но можеше аортата ѝ да се пръсне. Можеше да получи инсулт. Но не – „сърдечен инфаркт“, казва той.

– Дай да видя.

Молто протегна ръка, за да вземе листа с доклада, но му хрумна, че не е зле да затвори вратата преди това. От прага надникна в тъмното преддверие, където работеха двете му секретарки. Трябваше да направи нещо за този кабинет, помисли си, както му се случваше неведнъж тия дни. Прокуратурата се помещаваше в мрачната сграда на Общината, където осветлението беше с цвета на стар шеллак. Така го помнеше още от началото на трийсетиналетната си кариера и така със сигурност е било още поне четвърт век преди това. Това място беше ужасно – с кабели в пластмасови предпазни маркучи, проточващи се по коридорите като избягали от месарницата кренвирши и прозорци с раздрънкани стъкла, които все още бяха единственият начин за разхлаждане.

След като се върна на стола си, Томи прочете бележките от аутопсията. Пишеше го черно на бяло: „Инфаркт, дължащ се на свръхчувствителност.“ Имала високо кръвно, слабо сърце по наследство и умряла в съня си, вероятно с висока температура вследствие от грип. Съдебният лекар предлагаше заключение „Естествена смърт“, съответстващо на здравословното ѝ състояние. Томи поклати глава.

– Тази жена имаше завидна фигура – отбеляза Бранд. – Спортуваше всеки ден. Изглеждаше наполовина на годините си.

– Джими, готов съм да се обзаложа на десет долара, че е спортувала всеки ден, защото никой от рода ѝ не е доживял шейсет и пет. Не можеш да излъжеш гените. Какво казва кръвното изследване?

– Ами направили са имунотест. Рутинна токсикология.

– Открили ли са нещо?

– Много неща. Дамата е имала цяла ракла с лекарства. Но не са открили нищо, което да не ѝ е било предписано от лекар. Всяка вечер гълтала приспивателни, цял куп хапчета за маниакална депресия.

Молто изгледа изпитателно главния си заместник.

– И тези хапчета могат да причинят инфаркт?

– Не, ако се вземат според предписанията. Поне не често. Концентрацията им трудно може да се измери след настъпването на смъртта.

– Медицинските данни са ясни. Ако не е умряла по естествени причини, за което вероятността е едно на петдесет, може неволно да е предозирала някое лекарство.

Бранд стисна устни. Нямаше какво да възрази, но явно не беше доволен.

– Добре, но защо е седял двайсет и четири часа, без да направи нещо? – не се отказваше той.

Добрият прокурор, както добрия полицай, понякога може да разкрие престъпление само по един факт. Може би Бранд беше прав. Но нямаше доказателства.

– Няма какво да се разследва – настоя Томи. – Още повече срещу човек, който след малко повече от три месеца ще седи във върховния съд и ще гласува за или против всяка присъда, която тази служба успее да прокара. Ако Ръсти Сабич реши да ни вгорчи живота, ще има десет години на разположение.

Докато спореше със заместника си, Томи бавно си даде сметка за ситуацията. За Бранд Ръсти Сабич беше господин Никой. Предпазливостта на Томи се дължеше на общото му минало със съдията. За да получи пак работата си преди две десетилетия, когато Ръсти беше главен прокурор, Молто трябваше да признае, че е нарушил правилата за боравене с веществени доказателства по случая „Сабич“. Наказанието му беше минимално – да се откаже от претенции за неизплатени възнаграждения през годината, когато беше свален от поста, докато течеше разследването срещу него.

С времето обаче признанието на Томи за грешката му започна да му тежи като камък на врата. Повече от половината съдии във Върховния съд на окръг Киндъл сега бяха бивши главни прокурори, негови колеги. Знаеха добре всичките му качества – надежден, опитен и предвидим, макар и не особено умен – и с готовност го назначиха временно на длъжността, когато новоизбраният главен прокурор Моузес Апълби се оттегли с нелечим тумор в мозъка само десет дни след като бе положил клетва. Централният комитет на Демократичната работническо-селска партия, където мръсните тайни се помнеха, обаче се противопостави срещу назначаването му на този пост – и дори на избирането му за съдия, длъжност, към която Томи всъщност се стремеше, защото даваше по-дълготрайна сигурност за млад човек със семейство. Гласоподавателите не разбираха тънката разлика, а всичко можеше да се провали, ако противникът му в изборите извадеше признанията на Томи и ги представеше като доказателство за вина. Може би, ако си осигуреше подкрепата на мрачна сила като Ръсти, щеше да преодолее този проблем. Все пак това черно петно в биографията му бе известно само на неколцина посветени. Бранд сигурно беше прав. Ако докажеше, че Сабич е от лошите, може би щеше да изчисти името си. Дори всички да научеха цялата истина, никой нямаше да се интересува дали Томи е нарушил няколко процедури.

Вероятността да успее обаче бе малка и не си струваше да рискува. Сегашната му работа години наред му се беше струвала като поредната напразна надежда и Томи изпитваше тиха гордост, че я върши добре. Освен това сега имаше възможност да възстанови окончателно репутацията си след обвиненията около процеса срещу Ръсти и когато след две години изберяха нов главен прокурор, можеше да си тръгне с гордо вдигната глава и да си намери добре платена работа в отдела за вътрешно разследване на някоя корпорация. Това никога нямаше да стане, ако хората си мислеха, че е използвал служебното си положение, за да преследва лична вендета.

– Джими, ще ти кажа направо. Не мога пак да се забърквам с Ръсти Сабич. Имам дете на една годинка. Други мъже на моята възраст вече мислят за пенсиониране. Трябва да се погрижа за бъдещето си. Не мога да си позволя пак да се окалям.

Томи често размишляваше над съдбата си. Не смяташе да се бута напред или да се подмазва, само и само да получи залък от онова, което досега е пропуснал. Не беше толкова самовлюбен, че да се стреми винаги да бъде на печалба.

Изражението на Бранд обаче казваше: „Това не е Томи Молто.“ Какво бе видял досега – личен интерес, предпазливост. Това не беше прокурорът, когото познаваше. Сърцето на Томи се сви пред разочарованието на Бранд.

– Мамка му – изръмжа Молто. – Какво искаш от мен?

– Остави ме да се поровя. На своя глава. Обещавам да внимавам. Но нека да проверя дали наистина няма нищо.

– Ако изтече информация, Джими, особено преди изборите, и не излезе нищо, можеш просто да ми напишеш некролога. Разбираш ли? Играеш си с живота ми.

– Ще мълча като гроб.

Бранд вдигна голямата си ръка и постави пръсти върху устните си.

– Мамка му – изруга отново Томи.

5.

Ръсти, 19 март 2007 г.

Когато слизам от автобуса в Ниъринг, бивше фериботно пристанище, превърнало се в предградие малко преди да се нанеса тук през 1977 г., минавам през аптеката да взема лекарствата на Барбара. Няколко месеца след края на процеса срещу мен преди двайсет и една години, по причини, разбираеми само за нас, с Барбара се разделихме. Може би щяхме и да се разведем, ако след един неуспешен опит за самоубийство не ѝ бяха поставили диагноза биполярно разстройство. За мен това бе достатъчен повод да преосмисля живота си. След процеса, след месеците на потъване все по-надолу и по-надолу, без изгледи скоро да достигна дъното, след нощите на мълчаливи обвинения към колеги и приятели, които са ме предали или не са направили достатъчно, за да ми помогнат – след като преодолях всичко това, исках да си върна само онова, което съм имал, преди всичко да започне: предишния си живот. Нямах сили да го преживея отново, ако истината излезе наяве. Или да гледам как синът ми, едно ранимо дете, става жертва на тази трагедия. Нат и Барбара се върнаха от Детройт, където тя преподаваше математика в щатския университет „Уейн“, но само при едно условие – Барбара да спазва строг медикаментозен режим.

Настроението ѝ все още е нестабилно. Когато нещата вървяха добре, особено през първите няколко години, след като се прибраха вкъщи с Нат, ми се струваше много по-малко своенравна и дори ми беше приятно да живеем заедно. Вече нямаше желание или енергия за онези двайсет и четири часови компютърни сесии, когато преследваше някоя мъглява математическа теория като задъхано куче, решено да гони някоя лисица до дупката ѝ. В днешни дни говори за себе си като за лабораторна мишка и с готовност гълта всичко, което психофармакологът ѝ предпише, за да се стабилизира. И в най-добрите си дни трябва да взема поне една шепа хапчета: тегретол, серокел, ламиктал, топамакс. Когато я прихванат лудите, бърка по-дълбоко в шкафа с лекарствата за трициклични препарати, като асендин и тофранил, от които става сънлива и изглежда, сякаш някой е пробил с бургия зениците ѝ, което налага да се разхожда из къщата с черни очила. В най-лошите моменти прибягва към фенелзин, силен антидепресант, който заедно с лекаря са установили, че я връща към нормалното психично състояние и това оправдава риска от множеството странични ефекти. На този етап има рецепти за петнайсет-двайсет лекарства, включително приспивателните, които взема всяка вечер, и медикаментите за хипертонията и проявяващите се от време на време аритмии. Поръчва си нови доставки по Интернет и аз отивам да ѝ ги взимам по два-три пъти седмично.

Вечеря по случай рождения ден вкъщи е безсмислено занимание. Жена ми е добра готвачка и е изпекла на скара три пържолки, всяка колкото дланта на великана Пол Бъниън, но някак и тримата сме изразходвали запасите си от добро настроение на празненството в службата. Нат, който преди няколко години изглеждаше, сякаш никога няма да напусне бащиния си дом, напоследък идва все по-неохотно и сега мълчи почти през цялата вечер. От самото начало личи, че основната ни цел е да се нахраним, да кажем, че сме вечеряли заедно в този паметен ден, и да се върнем всеки в своя вътрешен свят на знаци и символи, в който имаме навика да се вглъбяваме. Нат ще се прибере вкъщи да чете за утрешния учебен ден, Барбара ще се уедини в кабинета си и в Интернет, а аз, рожденик или не, ‘ще редактирам чернови на съдебни становища.

Междувременно, както често се случва в моето семейство, се старая да поддържам някакъв разговор. Срещата ми с Харнасън, ако не друго, е отзвук от нещо минало толкова отдавна, че ми се струва уместно да разкажа за нея.

– Отровителят ли? – пита Барбара, когато споменавам името.

Тя рядко слуша, когато говоря за работата си, но човек никога не знае какво може да знае Барбара Бърнстийн Сабич. На този етап тя е като страховита двойничка, макар и доста по-стилна, на моята леко чалната майка, чиято мания на стари години, след като татко я напусна, бе да организира мислите си върху стотици бели картончета, които трупаше на купчини върху старата маса в столовата. Страдаща от силна агорафобия, тя успяваше да излезе от апартамента ни, като редовно се обаждаше на линиите за слушатели в различни радиопредавания.

Жена ми също мрази да излиза. Компютърна маниачка по наследство, тя кисне в нета по четири до шест часа дневно, задоволявайки всяко свое любопитство – рецепти, нашите инвестиции в ценни книжа, последните математически статии, вестници, покупки и няколко игри. Нищо в истинския живот не я зарежда толкова с енергия, колкото ровенето в света на информацията.

– Оказва се, че навремето съм водил обвинението срещу него – обясних аз. – Беше адвокат, който неправомерно използваше парите на клиентите си. Гей.

– Какво иска от теб? – пита Барбара.

Свивам рамене, но все пак разказвам историята. Осъзнавам нещо, което назрява вътре в мен от часове, но не искам да го призная дори пред съпругата си и сина си: чувствам вина, че съм изпратил в затвора някого само заради тогавашните си предразсъдъци, от които сега се срамувам. И в тази светлина си давам сметка какво Харнасън плахо се опитваше да ми каже: ако не го бях обвинил несправедливо, ако не го бях лишил от професията му и изправил на стената на позора, животът му щеше да протече другояче – той щеше да има достатъчно самоуважение и самообладание, за да не посегне на партньора си. Аз съм го тласнал по наклонената плоскост. Замислям се върху моралната страна и замълчавам.

– Сега ще си дадеш отвод, нали? – пита Нат.

След колежа синът ни живее вкъщи и рядко се намесва в същността на разговорите ни. Обикновено влиза в ролята на страничен коментатор и ни прекъсва само със забележки от рода на: „Браво, татко“ или „Кажи как се чувстваш, мамо“, навярно целящи да запазят деликатния баланс между нас. От доста време се опасявам, че стремежът да посредничи между родителите си е едно от нещата, които ненужно утежняват живота на Нат. Напоследък обаче той активно участва в обсъждането на правни въпроси, давайки ми рядка възможност да надникна в острия ум на мрачния ми и затворен в себе си син.

– Няма как – отговарям. – Вече гласувах. Единственият шанс за отмяна на присъдата, и то не много голям, е Джордж Мейсън. А той не изглежда склонен да гласува в полза на Харнасън.

Другият проблем беше, че ако реша да си дам отвод сега, колегите ми ще заподозрат, че го правя заради кампанията си, че се опитвам да скрия факта, че съм гласувал за отмяна на осъдителна присъда за убийство, което действие рядко се харесва на избирателите.

– Значи си имал напрегнат следобед – отбелязва Барбара.

– И не е само това – добавям. Спомням си целувката на Ана и от страх да не се изчервя, бързо започвам да разказвам за срещата си с Реймънд. – Коул предложил да се откаже от първичните избори.

Става дума за Н. Дж. Коул, гениален юрист и суетен глупак, който навремето ме вкара в апелативния съд. Ен Джей е единствената опозиция, която очаквам на предварителните избори през февруари. С подкрепата на партията аз съм сигурен, че ще победя Коул, но това ще ми коства много време и пари през идната година. Тъй като досега републиканците никога не са издигали кандидат в този еднопартиен град, когато Ен Джей се оттегли, това автоматично би означавало, че съм избран за този, както дори медиите го наричат, „бял мъжки пост“ в щатския върховен съд, в контраст с другите две места в окръг Киндъл, които традиционно се заемат от жена и чернокож.

– Страхотно! – възкликва жена ми. – Какъв хубав подарък за рождения ти ден.

– Звучи твърде хубаво, за да е вярно. Готов е да се откаже само ако подкрепя повторното му избиране за главен съдия.

– Е, и какво?

– Не мога да причиня това на Джордж. Или на съда.

Когато влязох за първи път в съда, той се бе превърнал в старчески дом за бивши партийни деятели, които често изглеждаха склонни да вземат грешни решения. Сега, след дванайсет години като главен съдия, под мое ръководство Щатският апелативен съд на Трети апелативен район може да се похвали с колектив от изтъкнати юристи, чиито решения от време на време влизат в учебниците по право и често се цитират в съдебни зали из цялата страна. Коул, с глупавия си егоцентризъм, за нула време ще унищожи всичко, което съм постигнал.

– Джордж разбира от политика – отбелязва Барбара. – Освен това ти е приятел.

– Това, което Джордж разбира, е, че заслужава да бъде председател на апелативния съд. Ако помогна на Коул за този пост, всички съдии с право ще ме обвинят, че им забивам нож в гърба.

Синът ми е слушал лекции на Коул в Ийстънския юридически университет, където Ен Джей е уважаван преподавател, и е достигнал до очевидното заключение.

– Коул е абсолютно откачен – заявява Нат.

– Моля те – смъмря го Барбара, която все още предпочита благоприличието на семейната маса.

Ен Джей, човек напълно лишен от финес, оттегли предложението си със заплаха. Ако не се съглася, той щял да смени лагера и на общите избори през ноември 2008 да се кандидатира за републиканците. Така шансовете му няма да се увеличат, но натискът върху мен ще се засили и много ще пострадам заради отказа да го направя главен съдия.

– Значи кампанията остава, така ли? – пита Барбара, малко възмутена, след като обяснявам всичко това.

– Ако Коул не блъфира. Може да реши, че не си струва да хаби толкова време и пари.

Тя поклаща глава:

– Той е зъл човек. Води се от омразата.

От далечната дистанция, от която наблюдава моя свят, Барбара вижда всичко съвсем ясно, като сокол, реещ се в небето. Знам, че е права, и слагам край на разговора по тази тема.

Барбара е донесла останалото от морковената торта на Ана, но ние все още се възстановяваме от глюкозния шок, който почти получихме, когато я ядохме в службата. Затова разчистваме масата и измиваме чиниите. Със сина ми убиваме още двайсет минути да гледаме как „Траперите“ провалят поредния мач. Единственото време, което прекарвах с баща си извън семейната пекарна, където работех от шестгодишна възраст, бяха онези един-два пъти седмично, когато ми позволяваше да седна до него на дивана, докато пиеше бира и гледаше бейзбол – игра, от която, макар и чужденец в тази страна, беше необяснимо запленен. Редките му коментари тогава ми се струваха по-ценни от злато. Добър играч в гимназията, Нат напълно изгуби интерес към бейзбола още през първата си година в университета. Но сякаш наследил нещо от поколенията, почти винаги сяда за няколко минути да погледаме заедно.

Извън възмутените коментари за некадърния ни местен отбор и обсъждането на някои правни теми рядко говоря с Нат, за разлика от Барбара, която досажда на сина ни с ежедневни въпроси – разговор, който той ограничава в рамките на една минута. Все пак се чувствам длъжен да се поинтересувам как вървят нещата, макар да знам, че ще ми отговори уклончиво.

– Какво става със статията ти?

Нат, който иска да стане преподавател по право, ще публикува в юридическото списание на „Ийстън“ статия за психолингвистиката и общуването със съдебните заседатели. Чел съм вече два пъти черновите му, но не мога да твърдя, че разбирам дори малко от написаното.

– Почти е готова. Излиза този месец.

– Чудесно.

Той кимва няколко пъти, сякаш да ме откаже от задаването на други въпроси.

– Може ли да отида на вилата през уикенда? – пита след малко, имайки предвид бараката в Скейджън. – Искам да прегледам още веднъж черновата на спокойствие.

Не ми е работа да питам, но съм почти сигурен, че Нат ще отиде с любимия си другар – себе си.

След още няколко некадърни паса на „Траперите“ на него му писва да гледа. Пожелава лека нощ на майка си, която седи зомбирана пред компютъра и не му отговаря. Затварям вратата след него и отивам да взема куфарчето си. С Барбара влизаме в нормалния си ритъм. В къщата е абсолютно тихо, не се чува нито телевизор, нито бръмченето на миялната. Тишината означава липса на всякакъв контакт. Барбара е вглъбена в своя свят, аз – в моя. Дори космическите вълни не смущават спокойствието ни. Това е, което съм избрал, което още вярвам, че искам.

В малкия ми кабинет на долния етаж свалям файловете на компютъра си и подготвям съдебните становища.

После проверявам електронната си поща и намирам няколко честитки за рождения ми ден. Около единайсет се качвам в спалнята и виждам, че Барбара изненадващо още е будна, чакала ме е. Все пак днес е рожденият ми ден. Явно имам още един подарък.

Предполагам, че сексът при двойките с дълготрайна връзка е доста по-разнообразен – и следователно по-интересен – отколкото при срещите за една нощ. Чувам от някои приятели на наша възраст, че сексуалните им взаимоотношения са вече минало. С Барбара обаче поддържаме активен полов живот, може би в стремеж да компенсираме другите недостатъци на брака ни. Жена ми винаги е изглеждала страхотно, още е възхитителна сега, когато повечето ѝ връстнички са похабени от годините. Още на младини, през шейсетте, тя не правеше опити да скрие умножаващите се бели косми в ситните ѝ естествени къдрици и въпреки признаците на възрастта не използва почти никакъв грим. Въпреки това още е красива, с правилни черти. Тренира по два часа пет дни седмично на уредите в мазето ни, което е полезно както срещу наследствените ѝ проблеми със сърцето и кръвното налягане, така и за стройната ѝ фигура. Винаги съм изпитвал типичната мъжка гордост от компанията на красива жена, когато влизам с нея някъде, и харесвам да я гледам в леглото, където все още правим секс по два-три пъти седмично. Спомняме си. Сливаме се. Често е прозаично, но повечето неща в живота са така – със семейството около масата, с приятели в бара.

Тази вечер обаче случаят не е такъв. Неправилно съм разтълкувал причините да ме изчака будна. Чертите ѝ стават по-сурови, когато е разстроена – стиснатите зъби, погледът… и сега лицето ѝ е като стоманена маска.

Задавам винаги опасния въпрос:

– Какво има?

Тя се размърдва под завивките.

– Мисля, че трябваше първо да ме попиташ – измърморва. Не разбирам какво има предвид, докато не добавя: – За Коул.

Аз съм втрещен.

– Коул ли?

– Мислиш ли, че това не засяга и мен? Без дори да се поинтересуваш какво мисля, вземаш решение да водиш неколкомесечна предизборна кампания. Как ще ходя сега до магазина след тренировка с разрошена коса и миришеща на пот?

Истината е, че Барбара пазарува повечето неща по Интернет, но решавам да не се впускам в този спор. Просто я питам защо да не може.

– Защото съпругът ми няма да е доволен. Особено ако някой напъха микрофон пред лицето ми. Или ме снима.

– Никой няма да те снима, Барбара.

– Ако показват изборните клипове по телевизията, всички ще ме гледат. Жена на кандидат за върховен съдия? Това е като министерска съпруга. Достатъчно ми е сега, когато си главен съдия. Но този път ще се наложи наистина да се правя на палячо.

Няма начин да разсея параноята ѝ, опитвам се от десетилетия. Удивлява ме твърдението, че ще трябва да се прави на палячо. В разговорите си рядко обсъждаме условията за запазване на брака ни. Основната причина и за двама ни беше Нат. Освен това имах възможност да възстановя живота си, без да се съобразявам много с Барбара. Но понеже приемам това положение на нещата като естествено, рядко се замислям как се чувства тя – безволева марионетка, поддържана изкуствено от медикаменти.

– Съжалявам. Права си. Трябваше да те попитам.

– Изобщо не ти е минало през ума.

– Току-що се извиних, Барбара.

– Не. Независимо какво мисля аз, нямаше да ти мине през ума да оставиш Ен Джей да стане главен съдия.

– Барбара, не мога при вземането на професионални решения да се съобразявам дали жена ми е… – търся подходяща дума: „душевноболна“, „побъркана“, „шизофреничка“ – … твърде стеснителна, за да се показва на обществени места. Ако стане главен съдия, Ен Джей ще нанесе огромна вреда на съда. Аз пренебрегвам собствения си интерес, когато вземам това решение. Не мога да се съобразявам с твоя.

– Защото си Ръсти Примерния. Свети Ръсти. Винаги трябва да се бориш за онова, което искаш. До гуша ми дойде.

„Ти си луда“ – иде ми да кажа. Но се сдържам. Винаги се сдържам. Сега ще започне да ми опява, а аз само ще слушам и ще си повтарям наум като мантра: „Тя е луда, тя е луда, тя е луда.“

Така става и този път. Тя се разпалва все повече. Сядам на един стол и не казвам нищо, освен да споменавам от време на време името ѝ. Тя става от леглото и започва да крачи напред-назад като боксьор на ринга, със стиснати юмруци, но вместо крошета ме засипва с обиди. Мисълта ми е блокирала, седя скован и вглъбен в себе си. След време отивам при аптечката и изваждам селазина. Показвам на Барбара хапчето и изчаквам да го вземе, преди да навлезе в последната, най-разрушителна фаза на излиянията си, в която ще унищожи нещо повече или по-малко ценно за мен. Виждал съм как счупва кристалните тежести за книги, подарък от адвокатската колегия по случай избирането ми за главен съдия, как прогаря панталоните на фрака ми със запалката на барбекюто и как изхвърля в тоалетната две кубински пури, подарени ми от съдия Дойл. Тази вечер Барбара намира кутията, която получих от Джордж, изважда тогата и пред мен отрязва еполетите с ножицата.

– Барбара! – изкрещявам, но не правя опит да я спра.

Викът ми и нейното деяние я накарват да се обуздае малко. Тя взема таблетката от нощното шкафче и я гълта. След половин час ще я замае и ще спи до утре следобед. Не очаквам извинения. След ден-два ще бъдем отново там, откъдето сме започнали. Дистанцирани. Предпазливи. Мълчаливи. Ще имаме няколко спокойни месеца преди следващия пристъп.

Връщам се на дивана в кабинета си. Отзад има възглавница, чаршаф и одеяло за такива случаи. Изстъпленията на Барбара винаги ме разтърсват, защото рано или късно се връщам мислено към престъплението преди двайсет и една години и се чудя каква лудост ме е накарала да реша, че можем да живеем нормално.

Държа бутилка уиски в кухнята. Когато станах адвокат, не употребявах алкохол. Сега, на тази възраст, пия твърде много. Не се напивам, но рядко си лягам, без да обърна някоя чашка като приспивателно. Отивам в тоалетната и там спирам. В определени периоди на годината луната свети директно през прозорчето на банята. Заставам във вълшебната светлина и споменът за физическата близост с Ана се връща, натрапчив като мелодията на любима песен. Спомням си забележката на жена ми колко трудно си позволявам нещата, които желая, и почти неохотно се потапям не просто в усещането, във фантазията как с младата ми стажантка се прегръщаме, а и в блаженството и въодушевлението, че съм се освободил от оковите, с които съм ограничавал живота си десетилетия наред.

Оставам замечтан, докато постепенно се връщам към действителността, докато умът ми надделява над чувствата и ме подлага на кръстосан разпит като в съдебна зала. Декларацията за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието – но не и че могат да го намерят. В Африка има деца, които умират от глад. В Америка има хора, които копаят канали. Аз имам влиятелна, смислена професия, любящ син, храня се по три пъти на ден и живея в къща с климатик. Какво ми дава право да искам още?

Връщам се в кухнята да си налея още едно, после си постилам на дивана. Алкохолът си свършва работата и аз се унасям. Така свършва денят на шейсетия ми юбилей, със спомена за докосването от Анините устни върху моите и този вечен въпрос, който ме измъчва. Мога ли някога да бъда щастлив? Трябва ли да отида в гроба, без да съм се опитал да разбера?

Ролята на стажанта в екипа на действащ съдия е уникална в съвременното правораздаване, защото това е част от обучението. При мен идват умни, но неопитни младежи и в продължение на две години аз ги уча да вникват в логиката на закона. Преди трийсет и пет години самият аз бях стажант при председателя на щатския върховен съд Филип Голдънстийн. Като повечето стажанти аз още се прекланям пред наставника си. Фил Голдънстийн беше един от онези хора, които търсят призвание в служба на обществото заради страстната си вяра в човечността, убеждението, че във всяка душа има искрица добро и работата на политиците и съдиите е просто да ѝ помогнат да се изяви. Това бе сантиментален начин на мислене от друга епоха и ако трябва да съм честен, лично аз никога не съм го споделял. При все това стажът ми беше едно прекрасно преживяване, защото Фил стана първият, който ми разкри величието на правото. Аз виждах закона като палат от светлина, чиито лъчи щяха да заличат зловещия мрак от дома на родителите ми. Това, че са ме приели в този храм, означаваше, че душата ми се е извисила над тясната дупка, в която винаги ме е било страх, че съм осъден да гния.

Не съм сигурен, че успявам да следвам светлия пример на ментора си в обучението на моите стажанти. Баща ми никога не ми е служил като пример за грижовност и авторитет и аз вероятно твърде често се затварям в себе си и изглеждам надут и самомнителен. Но стажантите на един съдия са неговите наследници в правото и аз се чувствам особено привързан към мнозина от тях. Седмината бивши стажанти, които идват на изпращането на Ана в петък вечерта, са сред любимците ми. Всичките са добри юристи. С тях и останалите служители от екипа, общо петнайсет души, заемаме една маса в тъмния заден салон на „Мачбук“. Пийваме си и се шегуваме с Ана, която се тюхка заради постоянните си диети, самотния си живот, неспособността да откаже окончателно цигарите и начина, по който и най-официалните дрехи, които облече, ѝ стоят като спортно облекло. Някой ѝ е купил домашни чехли за службата.

След края на празненството Ана ме закарва обратно в съда, както сме планирали. Ще си взема куфарчето, тя ще прибере останалите си вещи и ще ме остави на автобуса за Ниъринг. Оказва се, че всеки е купил за другия скромен подарък. Сядам на стария диван, чиято смачкана кожена тапицерия напомня малко за моето лице, и отварям кутийката. Вътре има миниатюрна везна на правосъдието с гравиран надпис: „На съдията с любов и вечна признателност, Ана.“

– Прекрасно е – казвам, когато тя сяда до мен, за да отвори скромния пакет, получен от мен.

Дистанцираност. Близост. Това не са просто метафори. Когато вървим по улицата, ние се държим по-близо до хората, с които сме свързани по някакъв начин. В последните месеци от стажа на Ана професионалната дистанция между нас се стопи. Когато се качим в асансьора, тя винаги се набутва точно пред мен. „Опа“ – казва, ако отърка задничето си в мен, после поглежда над рамото си и се засмива. Сега седи притиснала бедрото си до моето, рамото си – на по-малко от един ангстрьом разстояние. Когато вижда подаръка ми – комплект химикалки за бюрото ѝ и бележка с цитат в стила на Фил Голдънстийн, гласящ нещо от рода, че я чакат велики дела – тя се просълзява.

– Вие означавате толкова много за мен, господин съдия…

Така, сякаш в това няма нищо нередно, обляга главата си на гърдите ми и аз, какво да правя, я прегръщам. Не казваме нищо, нито дума, но и не помръдваме, ръката ми притиска здраво рамото и нежната ѝ коса, ухаеща на шампоан, опряна точно над сърцето ми. Няма нужда да дискутираме вътрешния си дебат. Влечението е очевидно. Но опасностите и безсмислеността също са ясни. Седим притиснати един до друг и всеки се опитва да прецени кое ще му донесе по-голяма вреда – ако продължим или ако се отдръпнем. Все още нямам представа какво ще се случи. В този момент обаче научавам едно нещо – че месеци наред съм се залъгвал. Защото през цялото време съм искал това.

Така седя и мисля: „Ще стане ли, наистина ли ще се случи? Как ще стане, как може да не стане, как?“ Чувствам се като в момента, когато председателят на съдебните заседатели се изправя с присъдата в ръка. Животът ти ще се промени. Животът ти ще се преобърне. Чакането, преди да чуеш присъдата, се проточва цяла вечност.

Когато си представях този момент преди, се бях зарекъл, че първата стъпка ще бъде само нейна. Че няма да я подтикна по никакъв начин. Затова сега я държа притисната до мен, но не правя нищо повече. Близостта на стегнатото ѝ тяло, разбира се, ме възбужда, но аз просто чакам, а времето лети ли, лети. Минават може би двайсетина минути, докато най-после тя вдига лицето си и усещам топлия ѝ дъх върху кожата на врата си. Сега тя чака. Спокойно. Чувствам я. Вътрешният глас не ми нашепва: „Не“ или „Чакай“. Казва ми: „Никога.“ Ако не сега, няма да стане никога. Никога друг път няма да вкуся от най-фундаменталното вълнение в живота.

Затова обръщам лицето си към нея. Устните ни се допират, езиците ни се преплитат. Аз изстенвам високо, а тя прошепва:

– Ръсти. О, Ръсти!

С дланта си усещам нежната ѝ гърда, която съм си представял стотици пъти. Тя се отдръпва, за да ме погледне, и аз я гледам, красива, ведра, безгрижна. Тогава изрича думи, които въздигат душата ми. Тази дръзка, красива млада жена казва:

– Целуни ме пак.

После тя ме закарва на автобуса и малко преди автогарата свива в една уличка, за да се целунем за сбогом.

„Аз ли съм това? – крещи вътрешният ми глас. – Главен съдия Сабич се натиска като седемнайсетгодишен хлапак по тъмните ъгли.“

– Кога ще се видим пак? – пита тя.

– О, Ана.

– Моля те. Нека да не е само за един път. Ще се чувствам като курва.

Знам, че никога няма да имаме по-щастливи моменти от тези, които току-що преживяхме. Ще бъдем по-умели, но никога толкова вдъхновени.

– Всички любовни връзки завършват зле – казвам аз. Може да се каже, че съм живо доказателство за това. Съден за убийство. – И двамата трябва много добре да премислим всичко.

– Вече мислихме достатъчно – възразява тя. – Виждах те как мислиш всеки път, когато ме поглеждаше през последните месеци. Моля те. Ако ще да е само за да си говорим.

И двамата знаем, че „само говоренето“ ще става между половите актове, но кимвам и отново я целувам силно. Слизам. Колата ѝ, старо субару, потегля с приглушеното кашляне на развален заглушител. Бавно тръгвам към автобуса. „Как? – крещи вътрешният ми глас. – Как може да го правиш отново?“ Как е възможно човек да повтаря същата грешка, която е провалила живота му? С пълното съзнание, че това може да доведе до нова катастрофа. На всяка стъпка си задавам тези въпроси. Отговорът обаче винаги е един и същи. Заради онова, което беше между тогава и сега. Заради времето, което не заслужава да бъде наречено „живот“.

6.

Томи, 13 октомври 2008 г.

Джим Бранд беше кандидатствал в прокуратурата веднага след дипломирането си от юридическия факултет в програма за нощно обучение и получи официален отказ. Той обаче дойде лично да моли за интервю и Томи, който случайно минаваше през приемната, го хареса. Именно Томи пробута Бранд през комисията за назначаване, научи го да пише изложения, уреди го да участва в няколко емблематични дела. И Бранд доказа, че го бива. Той имаше вродени инстинкти за съдебната зала, предусещаше кога му готвят удар под кръста. Адвокатите на защитата се оплакваха от острия му език, но така говореха и за Томи.

За разлика от повечето хора обаче Джим Бранд никога не забравяше кой му е помогнал. За него Томи беше като по-голям брат. Двамата си бяха кумували. Дори сега поне веднъж месечно Томи и Бранд излизаха да обядват заедно, както за да поговорят на лични теми, така и да обсъдят актуални служебни проблеми, които все оставаха на заден план в лавината от спешни дела. Обикновено хапваха набързо сандвичи наблизо, но днес Бранд бе оставил съобщение на секретарката на Томи, че ще го чака долу. Джим тъкмо излизаше с мерцедеса си от бетонния гараж на Общината, когато Томи се появи на улицата.

– Накъде? – попита, след като се настани на дясната седалка.

Бранд обожаваше тази кола, Е класа, която бе купил евтино след тримесечно ровене из обявите в Интернет. С момичетата я лъскаха всяка неделя и беше намерил препарат за почистване на кожа, от която мирише на нов автомобил. Колата бе толкова безупречно чиста, че Томи се страхуваше дори да кръстоса краката си от страх да не остави следи от обувките си по тапицерията. Може би най-щастливият ден на Бранд дойде, когато една вечер някакъв беззъб скитник се приближи и изпелтечи:

– Ей, пич, т’ва е еба си возилото.

Бранд обичаше да повтаря този комплимент с повод и без повод.

– Мислех си за „Джаколоне“ – отвърна той на въпроса на Томи.

– О, Боже!

В „Джаколоне“ сервираха цял телешки котлет в италианска питка и го заливаха със сос маринара. Като млад прокурор Томи имаш навик да ходи с детективите, с които работеше по някое дело, когато съдебните заседатели се съберяха на съвещание, но на тази възраст такъв сандвич му стигаше за цяла седмица.

– Ще се чувствам като боа, която се опитва да глътне цял кон.

– Поне ще се насладиш на обяда – отговори Бранд, което подсказа на Томи, че се е случило нещо.

„Джаколоне“ не беше далеч от университета и вечно гладните студенти бяха помогнали за закрепване на бизнеса в годините, когато за да влезеш в квартала, трябваше да имаш младежко безстрашие или въоръжена охрана. Тогава тук беше размирно място. Игрището отсреща бе буренясал празен парцел, с лилави бодили, избуяващи сред купчини нелегално изсипан през нощта боклук – стари автомобилни джанти и парчета бетон със стърчащи ръждясали арматури. Сега наоколо имаше кокетни къщички и Тони Джаколоне, трето поколение ресторантьор, бе направил немислимото, добавяйки и салати към голямото меню, висящо над касата. Университетската болница, чиято модернистична архитектура наподобяваше купчина детски кубчета, изсипани на пода, се беше разраснала като някое от раковите образувания, които се лекуваха вътре.

Зад ресторантчето на Джаколоне имаше няколко бетонни маси за пикник. След като взеха сандвичите си, всеки дебел колкото тухла, Бранд и Томи тръгнаха натам. Пред тях изскочи мургаво човече, наподобяващо Буда с костюм.

– Здрасти – поздрави Бранд. – Шефе, помниш Марко Канту, нали? Марко, познаваш прокурора.

– Здрасти, Том.

Канту навря ръката си в дланта на Томи. Когато работеше в полицията, Марко бе известен като Канту Мардата, достатъчно интелигентен, но пословично мързелив, един от онези полицаи, които бяха живо доказателство, че в патрулните коли не трябва да се слагат климатици, защото през лятото нищо не можеше да го накара да слезе от автомобила, дори ако се налагаше да предотврати убийство. По някое време обаче се беше взел в ръце. Толкова бяха спомените на Томи. След двайсет години стаж в полицията Канту си беше вдигнал шапката и беше тръгнал да търси по-изгодно поприще.

– ВИП охрана в „Грешам“ – отвърна дребосъкът на въпроса на Томи какво работи сега.

„Грешам“ беше класически хотел с прекрасно фоайе и мраморни колони, издигащи се като високи секвои. Томи ходеше от време на време за срещи на адвокатската колегия, но за да си позволиш нощувка, трябваше да имаш заплата на висш ръководен кадър в корпорация.

– Сигурно не е лесно – отбеляза Молто – да убеждаваш подпийнали бизнесмени, че е време да стават от бара.

– Всъщност имам четирима подчинени, които се грижат за това – отвърна Марко. – Аз само слушам по радиостанцията.

Извади устройството от джоба си и го показа. Тримата се засмяха.

– Ами известните личности? – попита Бранд, който се увличаше по звездите. – Сигурно виждаш доста.

– О, да. Има.

Марко разказа за един деветнайсетгодишен рокпевец, който след като обикалял баровете цяла нощ и към три се върнал порядъчно почерпен в хотела, решил да се съблече чисто гол насред главното фоайе.

– Не знаех какво да правя по-напред – призна Марко. – Дали да го крия от папараците, или да надуя отоплението на максимум, за да не настине. Малък нехранимайко.

– Сигурно идват и местни знаменитости – продължи Бранд. – Нали ми разправяше как редовно си срещал председателя на апелативния съд по-миналата пролет.

– Така е. Всеки път се разхождаше с една бамбина.

Бранд погледна Томи с черните си очи. Молто веднага разбра за какво са тук.

– На каква възраст? – попита той.

– Пълнолетна. Не мога да преценя точно. Около трийсетте. Хубавичка, с добри балкони. Първо го видях просто да седи във фоайето. Малко ме озадачи. Един главен съдия сигурно е адски зает. Отидох да си побъбрим, но очите му все шареха насам-натам. Търсеше някого. Наведох се да си оправя крачола и какво да видя? Онова маце дава на заден към асансьора.

След две-три седмици обикалях един от етажите. Трябваше да проверя азиатски бизнесмен, който бързаше за полет, а не вдигаше телефона за събуждане. Асансьорът се отваря и хоп, двамцата тъкмо се разделят и се забиват в двата срещуположни ъгъла. Пак съдията и мацето. Тя буквално си натъпка блузата обратно в полата, а старчето гледаше така, сякаш всеки момент ще си изпусне мехура. След още някоя и друга седмица пак го видях да влиза във фоайето. Когато ме забеляза, направи пирует като балерина и хоп – обратно навън през въртящата се врата. Мацето обаче беше на рецепцията.

– По кое време ставаше това? – попита Томи, като предпазливо огледа седящите наоколо.

На съседната маса имаше лекари с бели престилки и слушалки в предните джобчета. Шегуваха се, смееха се и не обръщаха внимание на прокурора.

– Два пъти по обяд. Последния път точно след работно време.

– Съдията е използвал обедната почивка, а?

– Така изглежда.

Томи бавно обмисли току-що наученото. Не се изненадваше, че Ръсти води двойствен живот, че едновременно се кандидатира за върховния съд и има любовна афера. Някои хора бяха твърде самонадеяни. Да изневеряваш на жена си беше непонятно за Томи, буквално извън обхвата на желанията му? Защо? Какво можеше да бъде по-ценно от любовта на собствената ти съпруга? В обобщение цялата тази история потвърждаваше мнението му, че Ръсти Сабич е задник.

– Мисля, че съм ходил в този хотел на приеми на адвокатската колегия – отбеляза Томи.

– Да. Там ги правят.

– Залите винаги са пълни, денем и нощем.

– Когато има прием, да. Точно в момента посещаемостта не е много голяма.

– Добре. Но може да има много причини съдията и онази млада жена да посещават хотела. Случайно да си виждал книгата на гостите, Марко? Може ли да се провери дали съдията се е регистрирал?

– Да. Но както казах, жената беше на рецепцията.

– Значи ли това, че той не се е регистрирал?

– Не, не е.

Томи погледна Бранд, който изглеждаше доволен от развоя на нещата, и лакомо захапа сандвича си. Дори на тази възраст Джими вечно беше гладен. Молто имаше да му казва много неща, но не пред Марко. Поговориха за университетския футболен отбор и след малко Канту събра хартийката с малкото остатъци от сандвича му. Преди да тръгне, постави ръце върху дебелите си бедра и отбеляза:

– Знаеш ли, никога не съм харесвал начина, по който Ръсти те злепостави на процеса. Затова не беше проблем да ви разкажа тази историйка.

– Благодарен съм ти – каза Томи, макар че умът му работеше бързо. Досети се, че Канту просто се опитва да замаскира личната си омраза към Сабич.

– Само че хотелът… – продължи Марко. – „Личната тайна на гостите ни преди всичко.“ Голямата работа! Сякаш сме швейцарска банка или кой знае какво. Така че, ако се разчуе, аз не съм ви казал. Ако ви трябва документация, пратете някой детектив и аз ще поискам разрешение от шефа ми, колкото да поиска от своя шеф. Голяма тъпотия, но знаете как става.

– Ясно.

Марко си тръгна.

Томи хвърли остатъците от сандвича си и махна на Бранд да се отправят към колата. Джим беше спрял мерцедеса отсреща на забранено място, където можеше да го наблюдава. Когато се качиха, той взе картончето с надпис „ГРАДСКА ПОЛИЦИЯ ОКРЪГ КИНДЪЛ – СЛУЖЕБНО ПОСЕЩЕНИЕ“ и го пъхна обратно под сенника.

– Нали знаеш, че този тип не вършеше никаква работа като полицай? – попита Томи.

– Пълен боклук, бих казал – съгласи се Бранд. – Само боклук може да се оплаква.

– Освен това има зъб на Ръсти.

– Така излиза. Първия път, когато говорихме, Марко изпусна, че като съдия в наказателния съд Сабич го отстранил от дело заради укриване на факти.

– Добре. Значи Канту Мардата може би вижда повече, отколкото има да се види.

– Може би да, може би не. Но ако е прав, ето ти мотив за „адиос госпожа съдия“.

– Както и да го наречеш, това е било преди година и половина. И не е добър мотив за убийство. Да си чувал за развод?

– При моята тия не минават. Ще ме спука от бой. – Джоди, и тя бивша прокурорка, беше борбена натура. – Може би Ръсти е решил, че един развод ще навреди на кампанията му.

– Можеше да изчака шест седмици.

– Може да не се е сдържал. Може би младата дама е бременна и започва да ѝ личи.

– Прекалено много „може би“, Джими.

Излязоха на „Медисън“, точно срещу главния вход на университетската болница. На ъгъла няколко души чакаха светофара, лекари, пациенти, работници, поне ако се съдеше по външния им вид, и всеки един от тях говореше по мобилен телефон. Къде отиде реалният свят?

– Шефе – прекъсна мислите му Бранд, – това сигурно няма да качи Ръсти на електрическия стол. Но ти ми каза да ти донеса нещо. Ето, това е нещо. Имаме човек, съден за убийство. Сега жена му умира внезапно и той по необяснима причина оставя трупа да изстива цяло денонощие. Освен това се оказва, че е имал малка заигравка. Може да е решил проблема по лесния начин. Не знам. Но трябва да проверим. Това искам да кажа. Работата ни е да проверим.

Томи погледна широкия булевард, засенчен от короните на старите дървета от двете страни. Щеше да му бъде сто пъти по-лесно, ако ставаше дума за друг човек.

– Всъщност как стигна до тази информация? – поинтересува се той. – Кой те насочи към Марко?

– Един от полицаите в Ниъринг играе билярд с Канту всеки вторник вечер.

На Томи това не му хареса.

– Надявам се да са говорили тихо. Не искам половината ченгета в Ниъринг да разпитват всеки срещнат за улики срещу Ръсти Сабич.

Бранд обеща да пипа деликатно. Единственото, което успокояваше Томи засега, бе, че скандалът още не беше изтекъл в медиите. Той попита Бранд какво смята да прави.

– Мисля, че е време да поискаме информацията за банковите преводи и телефонните му разговори – отговори по-младият прокурор. – Да видим дали наистина има тайнствено момиче и дали още се срещат. Можем да наложим деветдесетдневна забрана за разгласяване на информация. Така Ръсти няма да научи, докато не минат изборите.

Според местната версия на Закона за борба с тероризма прокурорите имат право да изискват документация и да налагат деветдесетдневна забрана за разгласяване на информацията за това. Това обаче беше само блед вариант на практиката, съществуваща във ФБР – те можеха да държат нещата в тайна завинаги, въпреки цялата врява, която вдигаха местните адвокати.

Томи изръмжа и цитира Макиавели, италианец, който е разбирал от тези работи:

– Ако стреляш по краля, по-добре да го убиеш.

Бранд обаче поклати голата си глава:

– Да приемем най-лошото, шефе. Да предположим, че няма престъпление. Ръсти ще се вбеси, може от време на време да ни върти гадни номерца, но няма шанс да подаде жалба. Ще бъде във върховния съд, кариерата му – непокътната и няма да иска да раздухва слуховете, че докато жена му още е била жива, той си е имал любовница. Просто ще те мрази малко повече, отколкото те мрази сега.

– Чудесно.

– Трябва да си вършим работата, шефе. Имаме информация.

– Ненадеждна информация.

– Ненадеждна или не, трябва да я проверим. Да не би да искаш някое ченге от Ниъринг да подшушне на пресата, че са имали улики срещу новия върховен съдия, а ти не си направил нищо, защото не си искал големият лош Ръсти отново да те нашляпа? Това също не е много добър вариант.

Бранд беше прав. Трябваше да си свършат работата. Но беше опасно. Иронията бе, че човек си мисли, че сам управлява живота си. Загребваш с веслото, за да насочиш лодката, но течението те понася в бързеите. Ти само се носиш с вълните и се молиш да не попаднеш на скала или водовъртеж.

Томи изчака да се върнат в прокуратурата, преди да даде на Бранд разрешение да действа.

7.

Ръсти, март-април 2007 г.

Четири дни, след като станахме любовници, с Ана отново се срещаме в хотел „Грешам“. В нейния апартамент не става. Съквартирантът ѝ Стайлс може да се прибере неочаквано. Освен това блокът ѝ в Ийст Банк се намира само на две пресечки от щатския върховен съд, където Нат вече работи по няколко часа седмично.

С няколко тайни имейла се разбрахме, че тя ще плати стаята със своята кредитна карта. Най-важното е да не се набиваме на очи. Седя във фоайето, като се преструвам, че чакам някого. Когато служителят на рецепцията се обръща, Ана ме поглежда. Пъхва ръка под сакото си и докосва гърдите си.

След като месеци наред си гледал една жена само с очите на фантазията, една част от теб все още не може да повярва, че това голо тяло в ръцете ти наистина е тя. Всъщност в известен смисъл не е. Талията ѝ се оказва по-тънка, отколкото съм си я представял, а бедрата – малко по-пълни. Все пак вълнението, че съм надскочил фантазиите си, е огромно, усещането е невероятно, сякаш си се промъкнал между решетките в зоологическата градина и лудуваш с дивите животни. „Най-сетне – мисля си, когато я докосвам. – Най-сетне.“

След това, докато тя подпъхва блузата под полата си, отбелязвам:

– Е, наистина се случи.

Усмивката ѝ е блажена, невинна. Когато се радва на нещо, Ана е толкова стеснителна.

– Ти не искаше, нали? Чувствах, че се колебаеш всеки път, когато влезех в стаята. И се отказваше.

– Не исках. Но сега съм тук.

– Аз обмислям всяко нещо само веднъж – казва тя. – И после решавам. Това е дарба. Преди около три месеца разбрах, че искам да спя с теб.

– Ти си като амазонките. Винаги получаваш мъжа, когото искаш.

Тя се усмихва и сякаш усмивката ѝ озарява целия свят.

– Да, като амазонка съм.

В кабинета си, на срещите покрай предизборната кампания, докато вървя по улицата или се возя с автобуса, аз извършвам дейностите от нормалния живот, но в мислите си съм на друго място. Постоянно мисля за Ана, натрапчиво в главата ми се връщат спомени от плахите стъпки, които сме предприели през изминалите месеци, преди да станем любовници, все още замаян от преодоляването на тясната рамка, ограничаваща моето съществуване. Когато съм вкъщи, не ми се спи, не само защото не бързам да легна до Барбара, а и защото през последната седмица съм се заредил с повече енергия, отколкото за десетилетия. И понеже невидимата преграда, зад която толкова години съм гледал от безопасно разстояние всяка друга жена освен собствената си, вече я няма, възбудата ме обхваща в присъствието на почти всяка представителка на нежния пол.

В същото време постоянно съзнавам, че това, което върша, е безумие. Влиятелен мъж на средна възраст, красива млада жена. Сценарият получава нула за оригиналност и е обект на всеобщо презрение, включително моето. Първата ми любовна афера – преди повече от двайсет години – толкова ме изкара от равновесие, че започнах да ходя на психиатър. Сега обаче и през ум не ми минава да потърся специалист, защото нямам нужда друг да ме убеждава, че това е безумно, егоистично, нихилистично и най-важното от всичко „ично“ – нереалистично. Трябва да спра.

За Ана последствията далеч не са толкова катастрофални. Наистина, това би било злепоставящо начало на кариерата ѝ, но едва ли някой ще я обвинява. Тя няма съпруга, на която се е клела във вечна вярност, няма важни обществени отговорности. В съда фактът, че сме се въздържали, докато тя напусне, може да спаси работата ми, но Н.Дж. Коул моментално ще стане фаворит в надпреварата.

И това ще е най-малката цена. Гневът на Барбара е смъртоносен и на този етап от заболяването ѝ може да я направи опасна за самата себе си. Най-лошото обаче ще бъде да погледна Нат и погледа му, лишен от всякакъв респект.

Нещо, което съм осъзнал още от първата ми връзка, е, че нося твърде много товар от мрачния, нерадостен дом, в който съм отрасъл. Дотогава наивно се изживявах като един Джо Колидж или Бивър Кливър, човек, успял да превъзпита себе си, син на садистичен баща и нехаеща майка, в по-добър от средното ниво нормален американец. В някои отношения все още копнея да служа за образец, пример за рядка безупречност. Съзнанието, че не съм такъв обаче, ме преследва. Никой не е безупречен. Аз обаче се измъчвам от това повече от другите. Грехът има този ефект. Означава да се приема такъв какъвто съм.

Ана е като много хора, които познавам от следването, не твърде начетена, но с изключително остър ум, толкова умела в чисто адвокатското упражнение да комбинираш фактите със закона, че да я наблюдаваш, е почти толкова вълнуващо, както да гледаш голям спортист на трасето за надбягвания. Сега, когато вече нямаме професионални отношения, способностите ѝ ме привличат на някакво по-първично ниво. Разговорите ни обаче включват твърде малко любовни обяснения и нежни думи. Общуването ни е като между юристи, почти винаги като дебат, полу на шега, но не и без противопоставяне. Обсъждаме истината, която трябва да бъде ясна и на двама ни от самото начало. Това не може да завърши добре. Тя ще срещне по-подходящ мъж. Или ще ни разкрият и моят живот отново ще се превърне в димящи развалини. И в двата случая нямаме бъдеще заедно.

– Защо? – пита тя, когато го споменавам между другото през втория ни следобед заедно.

– Не мога да изоставя Барбара. Първо, синът ми никога няма да ми прости. Освен това не е честно.

Разказвам малко за миналото си, дори описвам купищата лекарства в аптечката на Барбара, за да се обоснова. Жена ми е съсипан човек. И аз я приех отново с пълното съзнание за това.

На лицето на Ана се изписват тъга и обида. Изчервява се.

– Ана, ти го знаеше. Няма как да не си го разбирала.

– Не знам какво съм знаела. Просто исках да съм с теб.

По румените ѝ бузи потичат сълзи.

– Ето това е проблемът – казвам аз. – Коренната разлика между нас двамата.

– Възрастта ли имаш предвид? Ти си мъж. Аз съм жена. Възрастта не ме интересува.

– А трябва. Ти отиваш там, откъдето аз се връщам. Забелязала ли си, че мъжете на моята възраст оплешивяват? И от ушите им порастват косми. Коремът им се отпуска. Какво мислиш за това?

Тя се намръщва:

– Хормони?

– Не, какво би казал Дарвин? Защо трябва старите мъже да изглеждат различно от младите? За да могат плодовитите млади жени да видят с кого трябва да се чифтосват. За да не може някой стар динозавър като мен да мине за двайсет години по-млад.

– Ти не си динозавър. И аз не съм празноглава красавица.

Обидена, тя отмята завивките и с цялата грация на голото си тяло отива при бюрото, за да запали цигара. Никога не съм я виждал да пуши и съм малко изненадан, че е взела стая за пушачи. Аз ги отказах отдавна, но и сега свързвам миризмата на горяща цигара със сляпо удоволствие.

– Какво си мислиш? – пита тя. – Че това е само временно увлечение?

– Така ще излезе накрая. Глупава грешка, от която трябва да се поучиш.

– Сега не ми казвай, че съм млада.

– Никой от двамата нямаше да е тук, ако не беше млада. Нямаше да се харесваме толкова.

Приближавам се зад нея и обгръщам с две ръце гърдите ѝ. Външността ѝ е страхотна, качество, което Ана много харесва в себе си и се старае да запази – маникюри и педикюри, фризьори, масаж на лицето, „текуща поддръжка“, както обича да казва. Гърдите ѝ са безупречни, едри, идеално оформени, с големи, щръкнали тъмни зърна. Най-много се опиянявам от съкровените ѝ части, където някак ми се струва, че е съсредоточена младостта ѝ. Там се обезкосмява, „бразилска кола маска“, както бил терминът. За мен това е нещо непознато и докосването на гладката кожа възпламенява страстта ми като удар от мълния. Аз я боготворя, изпивам я, бавно я изследвам, докато тя стене от удоволствие и шепнешком ми дава напътствия.

В тази удивителна въртележка животът продължава. Аз си върша работата, пиша становища, издавам заповеди, срещам се с юридически групи и комисии, водя постоянната бюрократична война в съда, но Ана, в различни съблазнителни пози, постоянно се бори за вниманието ми. Преминаването на Коул към противниковата партия, което стана една седмица след рождения ми ден, за момента намали натиска върху предизборната ми кампания, макар че Реймънд продължава да организира срещи за набиране на средства.

С Ана се чуваме по няколко пъти на ден. Обаждам ѝ се само от служебния телефон, за да не проличи в разпечатките от разговорите ми по мобилния, които редовно се получават вкъщи. Когато остана сам в кабинета си, набирам личния ѝ телефон в кантората или пък тя ми звъни на вътрешния. Разговорите ни винаги са тихи и кратки, странна смесица от банални обяснения и страстни откровения: „Гърнър ми натресе тоя скапан бюрократичен случай. Трябва да работя през уикенда.“ „Липсваш ми.“ „Не мога без теб.“

Един ден по телефона Ана ме пита:

– Какво стана с Харнасън?

Последното, което трябваше да свърши като моя стажантка, бе да напише черновата на становището ми по това дело и сега се интересува как върви, както и за други случаи, по които е работила. Почти съм забравил за Харнасън, както и за много други неща в живота си, но щом затварям, извиквам Кумари. В отговор на моето особено мнение Джордж любезно е упражнил правото, което има всеки съдия в тази сграда – изпратил е твърдото становище на Марвина и моето възражение на всичките ни колеги и е разпитал дали според тях казусът се нуждае от съвместно разглеждане, в който случай всичките осемнайсет съдии ще се съберем, за да вземем решение. Неколцина колеги от страх да не засегнат началника си са избрали тактичния подход изобщо да не дадат отговор. Поставям срок една седмица и крайният резултат не е в моя полза – тринайсет срещу пет гласа за потвърждаване на присъдата. Това е гаранция, че и върховният съд няма да иска да гледа делото, по логиката, че осемнайсет съдии не могат да сбъркат. Доволна от победата, Марвина предлага да преработи още веднъж становището. След по-малко от месец Джон Харнасън ще се върне в затвора.

Мисля за Барбара почти колкото и за Ана. Вкъщи никой не подозира нищо. Нощите преди всяка следваща среща с Ана инспектирам голото си туловище в огледалото на ярката светлина в банята. Колко съм стар, дебел, отпуснат… Подрязвам срамните си косми с машинка за обезкосмяване на ноздрите. Може би трябва да се опасявам, че Барбара ще забележи, но тя не обръща внимание дори когато съм се подстригал или порязал при бръснене. След трийсет и шест години брак жена ми е привързана повече към моето присъствие, отколкото към външността ми.

Когато имах връзка с Каролин преди няколко десетилетия, бях изключително разсеян. Но Ана ме кара да се държа много по-внимателно и търпеливо с Барбара. Бягството към удоволствията е изпразнило огромния склад от горчивина, която дълго съм таил. Е, не казвам, че е лесно да живея с измамата. Тя ме преследва навсякъде вкъщи. Изхвърлянето на боклука или правенето на секс, което не мога да прекратя съвсем, сякаш ги извършва друг човек, фалшът не е само по отношение на миналото или ежедневието ми. Лъжата засяга най-съкровената ми същност, онова, което в действителност съм.

Невъзможното ми желание да бъда верен на две жени едновременно многократно ме довежда до върховете на абсурда. Например настоявам да връщам на Ана в брой парите, които е плащала за хотелските стаи. Тя ми се изсмива – заплатата ѝ е по-голяма от моята и с повишение от 400 процента над предишното ѝ възнаграждение като стажантка тя се чувства, сякаш гази в пари – но старомодната ми кавалерска чест, ако може да се нарече така, е засегната при мисълта, че мога да спя с жена, двайсет и шест години по-млада от мен, и да я карам на всичкото отгоре да плаща.

Намирането на пари се оказва по-трудно, отколкото очаквах. Барбара е ковчежникът вкъщи и като професионален математик за нея числата са есенцията на живота. Може веднага да ти каже каква е била сметката ни за електричество миналия юни. Макар някои от разходките до банкомата да могат да се оправдаят със загуби на покер от колегите ми, набавянето на неколкостотин допълнителни долара всяка седмица изглежда невъзможно, докато, сякаш по Божието милосърдие, щатските власти не решават да изплатят една дълго отлагана индексация върху възнагражденията на съдиите. Спирам директното превеждане на парите по сметката ми на 17 април и вместо това занасям лично чека в банката, където внасям обичайната си заплата, а надбавката изтеглям в брой. Това са забавени плащания за две години и половина назад или близо четири хиляди долара.

– Добре, че никой не знае – казвам на Ана, докато се излежаваме в леглото един ранен следобед. Виждаме се по два-три пъти седмично на обяд или след работа, когато мога се оправдая, че съм на мероприятие около кампанията. – Защото иначе милиони хора щяха да ни повтарят, че сме луди.

– Защо да съм луда? Заради разликата във възрастта ли?

– Не, това е нормална лудост. Или аномалия. Имам предвид факта, че последната жена, с която имах незаконна връзка, беше убита.

Това привлича вниманието ѝ. Зелените ѝ очи замират, цигарата стърчи неподвижно в пръстите ѝ.

– Трябва ли да се страхувам, че ще ме убиеш?

– Някои хора биха го посочили като закономерност.

Тя не помръдва.

– Не съм го извършил – уверявам я.

Може би не подозира, но това е най-интимното нещо, което ѝ казвам. Две десетилетия съм приел като принцип да не убеждавам в невинността си никого, дори най-близките си приятели. Ако имат подозрения, въпреки че ме познават добре, няма да ги разсея с увещанията си.

– Знаеш ли, знам много за този случай – казва тя. – Затова реших да стана юрист. Четях за процеса всеки ден във вестниците.

– На колко години си била? На десет?

– На тринайсет.

– Тринайсет. – Сърцето ми се свива. Осъзнавам, че никога няма да свикна с колосалната си глупост. – И за това, че си станала адвокатка, ли съм виновен? Сега с основание могат да ме обвиняват, че съм те развратил.

Тя ме удря с възглавницата.

– Е, кой мислиш, че го е направил?

Поклащам глава, без да ѝ отговоря.

– Не знаеш? Или не искаш да чуеш отговора? Аз имам теория. Искаш ли да я чуеш?

– Стига повече на тази тема.

– Въпреки че току-що ми каза, че съм в смъртна опасност?

– Хайде да се обличаме – настоявам, без да крия, че не желая да говорим повече за това.

– Извинявай. Не исках да те ядосам.

– Не обичам да говоря за този случай. Ветераните не обичат да говорят за войната. Те просто се опитват да забравят. При мен е същото. Макар че има някои неща, които не мога да си обясня.

– Какви?

– Защо си тук? Въпреки че знаеш опасното ми минало.

Тя вече е облякла бельото си, но сега сваля сутиена и с жест на стриптийзьорка го хвърля към стената.

– Любовта те кара да правиш глупости – отговаря, като се отпуска в обятията ми.

Вече закъсняваме, но това безгрижно поведение отново възбужда страстта ми и двамата пак започваме. След това тя казва:

– Не мога да повярвам, че си способен на убийство. Просто не мога.

– Благодаря – прошепвам. – Радвам се, че не те е разколебало.

Тя свива рамене:

– Може би точно обратното.

Поглеждам я изненадано.

– Ами, ти все още си легенда – обяснява тя. – Не само за юристите. Защо мислиш, че никой разумен човек не иска да ти бъде конкуренция в изборите за върховния съд?

Върховният съд. Сърцето ми прескача няколко пъти. Междувременно тя се извръща, замисля се за нещо.

– Знаеш ли – заговаря след малко, – понякога човек прави неща, които не разбира съвсем. Просто трябва да ги направи. Разумни или неразумни, няма значение.

Този разговор за пореден път възбужда един въпрос, който постоянно си задавам. Каква лудост кара една млада жена, иначе талантлива и умна, да ходи с мъж, два пъти по-стар от нея, още повече – женен? Не си правя илюзията, че щеше да бъде привлечена от мен, ако всеки адвокат, съдия и подлизурко не ме нарича „господин главен съдия“ всеки път, когато вляза в съда. Но какво е за нея да спи с главен съдия? Сигурно има тръпка. Това го разбирам. Но едва ли някога ще разбера скритите празнини в душата ѝ, които се надява да запълня. Дали аз съм това, което иска да стане в професията? Дали съм бащата, който е искала да има? Или мъжът, за когото копнее в мечтите си? Не знам – вероятно не знае и тя. Чувствам само, че има нужда да бъде винаги до мен, сякаш онова, което търси, може да се предаде чрез контакта между телата ни.

Ето какво бях забравил – болката. Бях забравил, че тайната любовна връзка е мъчение. Заради фалша вкъщи. Заради страха, че ще бъдем разкрити. Заради страданието, което ще дойде, когато настъпи неизбежният край. Заради мъчителното чакане до следващата ни среща. Заради това, че мога да бъда истински себе си само през няколкото часа веднъж на два-три дни в хотелската стая, когато тези благословени моменти, най-близки до истинското блаженство от всичко, което сме изпитвали, сякаш осмислят цялото страдание.

Рядко спя през цялата нощ и обикновено ставам към три-четири, за да се разсъня с чаша бренди. Казвам на Барбара, че съм загрижен заради нещата в съда и кампанията. Седя в мрака и се пазаря сам със себе си. Ще се видя с Ана само още два пъти. После ще престанем. Защото денят, в който ще се откажа от нея, ще е този, в който ще приема, че никога повече няма да се видим. С други думи, ще приема, че започвам да умирам.

Въпреки обичайните предпазни мерки започвам някак да пренебрегвам опасностите. Те са навсякъде, но когато те видят два пъти, после четири, после пет, част от тръпката се губи. Един ден, когато с Ана сме в „Грешам“, Марко Канту, бивше ченге, което познавам от времето му в полицията, ме вижда да седя във фоайето и идва да ме поздрави. Сега бил началник на хотелската охрана. Нещо в начина, по който му обяснявам, че чакам един приятел да ходим на обяд, прозвучава неубедително дори за мен. Затова за малко не получавам инфаркт, когато седмица по-късно, докато слизаме надолу, вратата на асансьора се отваря и Марко, с фигурата на сумист джудже, се появява пред нас. Положението е неловко – с Ана все още се целуваме и прегръщаме, когато асансьорът спира, и Канту със сигурност ни е видял.

– Господин съдия! Много се засичаме напоследък.

Не го запознавам с Ана и чувствам как погледът му минава през мен. Следващата седмица го виждам, когато влизам в хотела, и давам кръгом през вратата, за да изчакам, докато излезе от фоайето.

– Време е да сменим местопрестъплението – казвам на Ана, когато се затваряме в стаята. – Марко е бил дълги години на улицата. Беше много мързелив, но имаше добър нюх.

Тя вече е съблечена. Сложила си е пухкав хотелски халат, но стегнат отпред не с шнура му, а с червена сатенена панделка, вързана като за подарък.

– Така ли го приемаш? Като престъпление?

– Не може нещо толкова хубаво да бъде правилно – отвръщам аз.

Слагам сакото си на стола, сядам на леглото, започвам да събувам обувките си и тогава осъзнавам, че думите ми са прозвучали твърде грубо. Тя ме гледа.

– Не можеш ли поне за момент да си представиш да бъдем истински заедно?

– Ана…

И двамата знаем, че е близо до истината. Досега не съм прекарвал цяла нощ с нея. В петъка на третата седмица казах на Барбара, че отивам на служебна сбирка, но се осмелих да остана само до един и половина, въпреки че когато излизах, Ана ме умоляваше да остана. Тя често споменава колко хубаво ще бъде, ако се измъкнем за някой уикенд, да се събудим един до друг, да се разхождаме сред природата. Аз обаче не си го представям. Страшно я обичам, но за мен любовта ни е заключена в пределите на хотелската стая, където можем да свалим дрехите и да опитваме различни неща, които отчаяно желаем.

– Сериозно. Никога ли не би се оженил за мен?

– Вече съм женен.

– Оф! Не. Ако Барбара я нямаше, имам предвид. Ако умре. Или избяга?

Защо първата ми реакция винаги е да отричам?

– Прекалено съм беден, за да имам толкова хубава и млада съпруга.

– Без ласкателства.

– Ана, всички ще ми се подиграват.

– Затова ли било? Защото щели да ти се смеят?

– И с основание. Да си вземеш жена, която може да ти бъде дъщеря, е игра с огъня.

– Това е повече мой проблем, не мислиш ли? Ако искам да те бутам в количка на церемонията за дипломирането…

– И да ми сменяш памперсите?

– Няма значение. Защо да не мога сама да направя избор?

– Защото човек обикновено съжалява, ако е взел решение само заради ползите. Рано или късно започва да съжалява.

Тя се извръща. Тези разговори винаги я разплакват. Днес сме в стая, която е почти изцяло заета от огромно двойно легло. Прозорецът гледа към отдушника, от който се чува тракане от кухнята.

– Ана, има мъж, който ще е готов да умре, за да се ожени за теб.

– Още не се е появил. И не ми говори за другите мъже. Не искам утешителна награда.

– Няма да те лъжа, Ана. Не мога. Лъжа навсякъде другаде. Поне на теб трябва да кажа истината. Това е нереално. Или предлагаш да си сменя предизборния лозунг? „Гласувайте за Сабич. Той винаги задоволява подчинените си.“

Тя се изсмива. За късмет чувството ѝ за хумор никога не я напуска. Все още обаче стои с гръб към мен.

– Ана, бих се оженил за теб, ако бях на четирийсет. Сега съм на шейсет.

– Стига си ми повтарял, че съм млада.

– Казвам ти, че аз съм стар.

– И двете са еднакво гадни. Виж какво, това, че си тук, не е случайност. Чукаш ме, а после ме убеждаваш, че не можеш да приемеш това сериозно.

Обръщам я към себе си. Леко се навеждам, за да изравня очите си с нейните.

– Наистина ли мислиш така? Това, което каза току-що? Че не приемам нещата сериозно? Рискувах всичко, за да бъда с теб. Кариерата си. Брака си. Уважението на сина си.

Тя се дръпва, завърта се рязко, за да ме погледне, зелените ѝ очи горят.

– Обичаш ли ме, Ръсти?

За първи път се престрашава да попита, но аз през цялото време очаквах този въпрос.

– Да – отвръщам.

Звучи почти като истина.

Тя избърсва очите си. Лицето ѝ грейва.

След последната среща с Марко Канту местата, на които се срещаме, се определят от прищевките на сайта www.hotelrooms.com, където няколко хотела в града предлагат резервации в последната минута на ниски цени. Ана прави резервациите и ми изпраща адреса по имейла, после отива десет минути преди крайния срок за регистрация и ми праща номера на стаята на съобщение по мобилния. Тръгваме си поединично в интервал от десет минути.

Така, когато излизам от „Ренесанс“ един прекрасен пролетен ден, с ясно небе и ухание на цветя, изведнъж чувам смътно познат глас:

– Господин съдия.

Обръщам се и виждам Харнасън. Ужасен момент. Осъзнавам, че ме е проследил дотук преди два часа и ме е чакал през цялото време като послушно куче, вързано за уличен стълб. Какво знае? Колко пъти ме е проследявал?

Както доста често става напоследък, едва не ми прилошава при мисълта за колосалната ми глупост.

– Да си представим, че сме се срещнали случайно – казва той с лека ирония, по която разбирам, че предположението ми е правилно.

Моля се сърцето ми да се успокои и в същото време се питам какво ли е видял. Той знае, че посещавам различни хотели по обяд и понякога се задържам твърде дълго за едно нормално хранене. Но едва ли е видял повече. Ако ме е следил, няма как да е забелязал, че Ана идва десет минути преди мен.

– Да си представим – отговарям след малко.

Харнасън не би се спрял пред изнудване и очаквам да ме заплаши. Нищо няма да постигне. Аз не мога да направя нищо по случая с обжалването му. Но вместо това червендалестото му лице изведнъж помръква.

– Не издържам повече, господин съдия. Това неведение. Когато получих гаранцията, се обнадеждих, но това не е свобода. Чувствам се, сякаш всеки момент под мен ще се отвори дупка и ще пропадна.

– Решението няма да се бави много – отговарям и му обръщам гръб.

Той ме сграбчва за ръката.

– Моля ви, господин съдия. Каква е разликата? Ако вече е решено, какво може да навреди, ако ми кажете? Ужасно е, господин съдия! Просто искам да знам.

Не може. Това е правилният отговор. Но ароматът на Ана все още е полепнал по кожата ми и блаженото чувство на изтощение, идващо от слабините ми, се разпространява по цялото ми тяло. Кой съм аз, че да се преструвам на толкова принципен? Или, по-важно, да му откажа състраданието, което му дължа отпреди трийсет години?

– Приготви се за лоши новини, Джон.

– Ох! – Въздишката се изтръгва дълбоко от гърдите му. – Няма ли надежда?

– Не. Няма какво повече да се направи. Съжалявам.

– Ох! – повтаря той. – Не исках да се връщам там. Прекалено съм стар.

Застанал насред улицата, сред тълпата от хора, мнозина от които – електронно телепортирани във въображаемия си свят чрез мобилни телефони и миникомпютри, в мен се сблъскват противоречиви чувства. Съчувствам на Харнасън, но и съм ядосан, че ме следи и за начина, по който ми измъкна информацията. Трябва да очертая границата, за да предотвратя по-нататъшни своеволия. Но най-вече в момента съм малко раздразнен заради жалното му хленчене. Като прокурор винаги съм уважавал мъжете, които приемат съдбата си, без да им мигне окото, които живеят според максимата: „Не извършвай престъплението, ако не си готов за наказанието.“

– Джон, нека погледнем нещата в очите. Извършил си го, нали?

Той е готов с отговора:

– Вие също, господин съдия. А сте на свобода.

„Не“ – иде ми да кажа, нарушавайки дългогодишните си принципи.

– Бях оправдан. И напълно заслужено.

– Аз също заслужавах да бъда оправдан.

Харнасън изважда кърпичка и издухва носа си. Вече не се опитва да се сдържи, плаче като малко дете. Някои от хората, които минават покрай нас, за да влязат в хотела, се обръщат, но той не се притеснява. Той е такъв какъвто е.

– Но не, защото не си го извършил – уточнявам аз. – Какво изпитваше, Джон? През целия този месец, когато знаеше, че убиваш един човек?

Не знам какво искам да постигна, като го разпитвам така. Предполагам, че истинските въпроси са: Къде е границата? Как можеш да спреш? След като се чукам със стажантката си и изневерявам на жена си, след като съм захвърлил всичко постигнато през живота си на вятъра, къде е мярката?

– Толкова ли е важно да знаете, господин съдия?

– Да.

– Трудно беше. Мразех го. Искаше да ме изостави. Аз бях стар, а той – не. Издържах го финансово и отначало ми беше благодарен. Но после му омръзнах. Прекалено съм стар, за да си намеря друг, друг като него. Разбирате ме, нали?

Отново се чудя дали знае за Ана. Кимам.

– Но отначало не осъзнавах какво правя – продължава Харнасън. – Обмислих го добре. Признавам. Ходих в библиотеката, прочетох някои неща. Има един случай пред апелативния съд. Знаете ли за него? От Пенсилвания. Там се казва, че арсеникът не се изследва в съдебните тестове. – Изсмива се мрачно. – На прокурорите дори не им хрумна, че съм бил адвокат.

– Къде слагаше арсеника? В напитките ли?

– Правех сладкиши.

Харнасън се изкисква за сметка на обвинението. Прокурорите са историци, които се опитват да възстановят миналото с всички трудности, свързани с този процес. Никога не успяват да изяснят цялата истина, защото свидетелите са предубедени или се колебаят, или грешат, или, както е в този случай, следователите не са задали подходящите въпроси, или не са успели да сглобят онова, което вече знаят.

– Всички, които свидетелстваха, че никога не съм готвил, казваха истината – продължава Харнасън. – Когато Рики беше вкъщи, кухнята бе негова. Аз обаче печах сладкиши. А Рики обичаше сладко. Първите няколко пъти си казвах, че го правя само за забавление, да видя дали ще забележи, или да опитам дали мога да извърша онова, за което бях чел. Бях го направил може би четири-пет пъти и още си мислех, че не го правя наистина, че ще спра. Много пъти съм си го повтарял. – Измъчените му очи започнаха да блуждаят. – Само че не спрях. Някъде на седмия-осмия ден осъзнах, че няма да спра. Аз го мразех. Мразех себе си. Щях да го направя. Ами вие, господин съдия. Как се почувствахте, когато убихте онази прокурорка? Престъпление от страст?

– Не съм го направил.

– Разбирам. – Той ме поглежда хладно. Чувства се излъган, изигран. – Вие сте по-добър човек от мен.

– Не бих казал такова нещо, Джон. Може би се владея по-добре. Никой не е добър сам за себе си. Всички се нуждаем от помощ. Аз съм получил повече от теб.

– Кой ви помага сега? – пита той.

Обръща червеното си лице към хотела. Ето ни сега, двама грешници. Чувствам се унижен от собствената си предвидимост.

Твърде много истина изрекох в този разговор, за да излъжа сега. Просто поклащам глава и му обръщам гръб.

8.

Томи, 17 октомври 2008 г.

Рори Гислинг бе дъщеря на полицай Шейн Гислинг – сержант детектив в мъчителния край на кариерата си. Като малка Рори имаше всички ценни качества – умна, красива, енергична. Шейн искаше онова, което бащите искаха за дъщерите си в онези дни – да се научи да си изкарва прехраната и да се омъжи за достатъчно имотен човек, че да не се налага да го прави. Изобщо не си я представяше в полицията, сред мръсотията. Рори завърши счетоводство с пълен отличен, взе държавния си изпит от първия път и получи летящ старт в една от големите счетоводни фирми. Всичко вървеше добре, само дето през цялото време имаше чувството, че излежава присъда. След четири години заряза работата и кандидатства в академията, без да каже на родителите си. Според слуховете баща ѝ си изплакал очите, когато научил новината.

След две години в патрула Рори постъпи в отдел „Финансови престъпления“ и там се превърна в звезда. Когато влезе заедно с Джим Бранд, Томи малко се разочарова, че от последната им среща преди няколко години доста е напълняла. Като човек, който винаги се е притеснявал от фигурата си и полагаше огромни усилия, за да изглежда поне малко стегнат, той не можеше да разбере как жена като Рори, която навремето можеше да причини катастрофа с външността си, е допуснала да се отпусне така и да натрупа двайсетина килограма на най-неподходящите места. Ненавършила петдесетте, тя все още беше русокоса, хубавичка и добре облечена, което може би означаваше, че се е опитала да се пребори със затлъстяването, но не е успяла, вероятно мразеше огледала и малко се тревожеше какво мисли за нея съпругът ѝ Фил, лейтенант в пътната полиция.

– Каква е добрата новина? – попита Томи.

С Бранд бяха решили, че Рори е най-подходящият човек от полицията, който да изиска документите. Имаше достатъчно висок чин, за да я натоварят със задачата, без да искат разрешение от началниците ѝ, и беше достатъчно умна, за да свърши сама работата. Освен това бе сред малкото полицаи, които се гордееха, че умеят да пазят тайна.

– Не знам – отговори тя. – Нямам представа какво сте знаели отначало.

Погледна изпитателно прокурора, докато с Бранд се настаняваха на дървените столове пред бюрото. Томи беше инструктирал заместника си да не казва нищо за разследването и Рори, типично за ченге, мразеше да работи на сляпо. Полицаите обичаха да знаят всичко, главно защото това е едно от основните удоволствия на професията – чувството, че имаш информация за всеки. При различните ченгета беше различно, на едни информацията им носеше чувство за превъзходство, на други – просто удовлетворение.

– С вас е като с федералните – оплака се Рори. – „Действай и не питай.“

Нищо лично срещу Рори, но Томи знаеше, че единственият начин да попречи слухът, че Ръсти се разследва за убийство, да плъзне по улиците, беше да не се доверява на никого.

– Знаеш кого разследваме, нали? – попита Томи, сякаш самото име обясняваше всичко.

– Когато те накарат да изискаш четири документа на името на един и същи човек, да, досещаш се. Изглежда, че съдията се заиграва извън брачното ложе. Последния път, когато четох закона, правенето на секс не беше престъпление. Дори да си кандидат за върховния съд. Освен това пипате прекалено внимателно, за да е лично отмъщение и да го злепоставите пред пресата. Значи има нещо по-сериозно. Така ли е?

Бранд погледна Томи, който не каза нищо. Мислеше върху току-що изреченото от Рори. Документите, които беше взела, явно потвърждаваха твърденията на Канту, че Ръсти е имал незаконна връзка.

– Само едно ще попитам – настоя тя. – За момче ли говорим, или за момиче?

Томи се намръщи.

– Жена – каза след малко.

– Мамка му! – измърмори Рори, която явно очакваше да излезе нещо по-пикантно.

– Чухме, че е много по-млада от него – намеси се Бранд. – Как ти звучи това?

– Не е същото.

– Знаеш ли защо се чука с жена, трийсет години по-млада от него?

– Защото е късметлия – отговори тя със злобна усмивка.

Мислеше си, че Бранд ѝ се подиграва, но той говореше сериозно:

– Защото всеки друг на неговата възраст щеше да се въздържи. Съмнявам се, че ще свалиш много мацета в Интернет, ако запишеш в профила си: „Съден за убийство на любовница.“

– Това привлича някои жени.

– Защо не съм срещал такива? – измърмори той.

– Дали не е някоя от службата? – намеси се Томи. – Рори, как разбра, че има любовница? Какво излезе от разпечатките?

– Не много. Взехме номера на банковата му сметка от счетоводството на съда. Това е най-доброто, което намерихме, разпечатката от сметката.

Томи попита дали банката е получила ограничителната заповед, забраняваща да съобщават на клиента, че са дали такава информация. Рори му хвърли поглед, който казваше: „Ти за вчерашна ли ме мислиш?!“ Отвори папката, която носеше. Урокът започна. Тя извади копия от разпечатките.

Документите показваха, че миналия април Ръсти е спрял автоматичното превеждане на заплатата му в банката. Това беше станало точно когато индексацията на заплатите на щатските съдии най-после влезе в сила след повече от двегодишно забавяне заради някакво дело, повдигнато от една организация за защита правата на данъкоплатците. Вместо да си получава възнагражденията по електронен път, той отиваше лично в банката на всеки две седмици, осребряваше чека със заплатата си и внасяше на сметката абсолютно същата сума, която беше получавал преди индексирането. Останалото вземаше в брой, включително първия път – четири бона надбавка със задна дата.

Отначало Томи не разбра.

– Означава, че му трябват кинти, за които половинката му не знае – обясни Рори.

От време на време говореше като баща си, с жаргон и лоша граматика, сякаш съжаляваше, че е получила такова добро образование.

Бранд посочи Молто:

– Казах ти. Мацето си го бива.

– Не, аз ти казах – възрази Томи. – Само не виждам как реши, че пачките са за пичка. Може да си пада по коне.

– Или кокаин – добави Рори. – Така си помислих отначало, защото можех само да гадая. – Хвърли на Томи още един мръсен поглед. Нямаше да му се размине лесно.

– За повечето мангизи, разбира се, не мога да кажа къде са отишли. Но имам доста добро предположение. От време на време ходел в банката, теглел пари и като додавал кеш от джоба си, купувал банкови чекове.

– Добра находка.

– Чист късмет. От банката ми изтърсиха чековете заедно с разпечатките. Нямаше да се сетя да попитам. При тези закони за банковата тайна обикновено доста трябва да се изпотиш, докато получиш каквото ти се полага. Те обаче ми сервираха всичко в пакет за по-малко от двайсет и четири часа. Може би деветдесетдневната забрана ги е стреснала. Съмнявам се, че в Ниъринг са виждали много такива.

Тя показа първия осребрен чек, с дата 14 май 2007 г., за 250 долара. Бенефициентът беше фирма на име ЛИЗППП.

– Какво означава това? – попита Томи.

– „Лаборатория за изследване на заболявания, предавани по полов път“.

– Леле.

– Да, „леле“.

– Къде си е накалял моркова? – измърмори Томи.

– Мога да ти разкажа много теории – отговори Рори.

– Коя от коя по-забавни. За първата вече се досети. Може да си е забравил гумичката. Може с мацето да са искали да го правят на голо и да са отишли и двамата да се тестват. Ако пък е занесъл нещо вкъщи, е трябвало да убеди жена си, че го е прихванал от тоалетната чиния.

– Можем ли да изискваме резултатите? – обърна се Томи към Бранд.

– Само чрез федералните. По Закона за борба с тероризма те имат право да вземат медицинските резултати на всеки без негово знание. Но щатското събрание анулира този текст в местната версия на закона.

Ако научат, федералните веднага щяха да откраднат случая. Главен съдия. Върховен съд. Те винаги търсеха сензация. Томи обаче нямаше нужда от тях. Самият факт, че Ръсти се е изследвал, доказваше, че е имал извънбрачен контакт.

Томи погледна Бранд:

– Може би момичето на Ръсти е професионалистка?

Бранд кимна. Това също беше възможно.

– Може да е наемал елитни компаньонки – предположи той.

Рори обаче не беше съгласна, защото ходенето по проститутки обикновено е навик, а Ръсти бе започнал да внася цялата си заплата, включително надбавките, на 15 юни миналата година.

– Как е обяснил на жена си? – попита Бранд.

– Казал ѝ е, че индексацията най-после е влязла в сила.

Бранд кимна. Томи също.

– Може парите да са му трябвали да издържа някое момиче, но се е наложило да прекъснат – добави полицайката. – Поне временно.

– Защо временно?

– Ето чек номер две.

Чекът с дата 12 септември, само отпреди месец, беше за 800 долара с бенефициент Дана Ман. В графата за основанието за издаване пишеше: „04.09.08, консултация“. Прима Дана, както беше известен още, бе водещ адвокат по бракоразводни дела, работещ за най-богатите от богатите. Славата го беше направила надут мръсник, по-скоро хитър, отколкото умен, чието основно умение бе да проявява съчувствие към мъката на клиентите си, но някои го уважаваха и заради тактичността и професионалните му качества. Ръсти явно беше един от тях.

– Какво е твоето предположение? – попита Томи.

– Имаш предвид за какво е искал да се консултира?

– Не само.

Томи обясни. Прима Дана постоянно имаше обжалвания в апелативния съд. Ако Ръсти беше решил да остане с Барбара и да не стане клиент на адвоката, можеше просто да си плати консултацията и посещението му да остане в тайна. Така нямаше да се наложи да си дава отвод по всички бъдещи дела на Дана, което би било ясен знак, че обмисля развод.

– Едно дело за развод би било голям проблем по време на кампания – вметна Бранд.

– Особено ако има друга жена – добави Томи.

– Можем ли да изискаме архива на Прима Дана? – попита Рори.

Томи и Бранд едновременно поклатиха глави.

– Само счетоводните документи – отговори главният прокурор. – Никога няма да ни каже какво са обсъждали. Това е тайната на клиента. Не че има голямо значение. Колко други дела освен за развод е водил Прима Дана през последните десет години?

Бранд отиде при компютъра на Томи. Той бе от хората, които познават компютрите, сякаш са израснали между микрочипове, и умееше да изважда купища информация с натискането само на няколко клавиша. За същото време Томи едва успяваше да отвори електронната си поща.

– „Основна специалност – семейно право“ – прочете Бранд от уебсайта на Прима Дана.

Ръсти беше подписал още един чек за Прима Дана през юли 2007 г. на подобно основание. Изглежда, че съдията за известно време бе обмислял развод. Първата му консултация беше приблизително по времето, когато бе развратничил с младото си гадже.

– Как си обясняваш всичко това? – обърна се Томи към Рори.

Тя сви рамене:

– Не си нося машината на времето. Може да са много неща, но съм сигурна, че е имал любовница. Другото са само догадки. Всички знаем как става в такива случаи. Тя му казва да отреже половинката си, иначе изворчето ще пресъхне. Той отказва, разделят се, но през септември му идва друг акъл. Тъкмо се престрашава за развод. И изведнъж… – добави Рори с драматичен тон – … благоверната му съпруга много удобно ритва камбанката.

Погледна Томи, после Бранд. Разбира се, че се беше досетила. Разбира се. На това момиче му сечеше умът. Второто посещение на Ръсти при Прима Дана беше по-малко от три седмици преди смъртта на Барбара.

– Нищо – предупреди Томи. – Дори на Фил.

Тя направи бърз жест пред устните си, сякаш ги заключва и хвърля ключето.

Томи се замисли. Можеше да има много други обяснения, но това беше достатъчно добро.

– Знаем ли кое е момичето? – попита той.

Рори замълча за момент, преди да отговори:

– Мислех, че батковците знаят.

– Нямаме идея – отвърна Томи.

Рори също не знаеше. Архивите за обажданията от стационарните телефони на Ръсти толкова назад във времето бяха изтрити, а разпечатката от мобилния показваше, че е звънял по няколко пъти дневно, но главно вкъщи, на сина си или до кварталната аптека.

Рори се усмихна:

– Можем да изискаме разпечатка от служебния му телефон в съда. Но в този случай ограничителната заповед за деветдесетдневно неразгласяване на информация трябва да се подпише от главния съдия. Освен това данните за разговорите отпреди повече от година и половина ще бъдат изтрити, както при другите телефони.

– Електронната поща? – попита Бранд.

– В наши дни всеки Интернет доставчик почиства сървъра си на трийсет дни. Това не означава, че не може да има писма, запазени на твърдия му диск. Сигурно ще е много интересно да надникнем в домашния му компютър. Или в служебния.

– Засега няма да го правим – заяви Томи. – Поне не преди изборите. И докато не съберем повече улики.

Томи благодари на Рори за свършената работа.

– Оставам ли по случая? – попита тя от вратата, имайки предвид дали тя ще е арестуващият полицай, ако се стигне до задържане.

– Оставаш. Не искаме никой друг. Ще ти се обадим.

Бранд и Томи останаха сами. Отвън се чуваха звън на телефони и гласове.

– Тук има нещо, шефе. Този тест за венерически болести – хората с щастливо семейство не си правят такива. Освен това е ясно, че е обмислял развод няколко месеца, преди тя да почине.

– Може Барбара да е имала любовник – замислено измърмори Томи. – Може надбавката към заплатата да му е трябвала, за да плаща на частен детектив и да се е срещал в хотела с него. А частният детектив да е млада жена, което е адски добро прикритие за човек с такава професия. Може би се е изследвал, за да провери дали жена му не му е лепнала някоя зараза. След време решава, че не може да ѝ прости, и затова отива да се консултира с Прима Дана.

Бранд избухна в смях:

– Да знаеш, сбъркал си си мястото. Можеше да бъдеш убийствен адвокат, шефе. Имаш талант.

– Но не и достатъчно самообладание. Виж какво, Джими. Според съдебния лекар Барбара е умряла от естествена смърт.

– Защото лошият съдия е чакал двайсет и четири часа, докато онова, което наистина я е убило, се разгради в стомаха ѝ. – Бранд застана пред бюрото на началника си. – Трябва да излезем на открито, шефе.

Беше подготвил цял списък с нещата, които трябваше да направят. Да изземат компютрите на Ръсти. Да разпитат свидетели, за да установят какви са били отношенията му с Барбара, и да възстановят минута по минута събитията от нощта преди нейната смърт. Да говорят със сина на Сабич.

– Още не – отговори Томи. – Ако излезе в медиите, Ръсти ще изгуби изборите. Изгуби ли изборите, автоматично подпомагаме защитата му, каквито и доказателства да представим. Много добре знаеш тая песен: „Прокурор, искащ да си отмъсти за стара вражда, попречва на Сабич да влезе във върховния съд.“ Да не прибързваме. Искам да избегна това.

– Във върховния имат десетгодишни мандати – изтъкна Бранд.

– Не и ако си осъден за убийство.

– Ами ако не успеем? Ако сме близо, но не достатъчно? На съдията отново ще му се размине и на всичкото отгоре ще бъде там, за да ни подлива вода.

Томи очакваше това предложение от Бранд: Нека да разгласим нещата и да измъкнем Ръсти на светло. Като не можем да раздадем цялото правосъдие, поне да го направим частично. Когато положението станеше напечено, Бранд бе склонен да прави компромиси. Томи си даваше сметка, че навремето може би също е бил такъв, и то без извиненията, които имаше по-младият му колега. Бащата на заместник главния прокурор беше умрял от инфаркт на бюрото си, когато Бранд бил на осем. Били пет деца. Майка му се борела с живота, работела като секретарка, но семейството водело странно съществувание – обитавали хубава къща в покрайнините, изплащана от застраховката на бащата, в град, където нямали достатъчно пари, за да живеят. Бранд ходил в училище, където всички имали повече от него – по-хубави дрехи, по-скъпи ваканции, коли, храна. Сега той си падаше по луксозна кулинария – с Джоди всеки месец се събираха с други три двойки и експериментираха с рецепти от телевизионното предаване „Железния готвач“. Преди няколко години Томи го беше попитал на какво се дължи този интерес към храната.

– На глада – отговори той.

Не ставаше дума за нормалното хранене в днешни дни, осъзна Томи. Семейството на Бранд бе мизерствало в общност, чиито членове дори не са имали представа какво означава недоимък. Затворен в този омагьосан кръг, той бе израснал с чувството, че никой в къщата няма време за него. Майка му винаги изглеждала заета с близнаците, пет години по-малки от Джим. Двамата му по-големи братя полагали огромни усилия да издържат семейството.

В гимназията Бранд постоянно имал проблеми – бягал от час, посещавал игрални заведения, където започнал да играе покер още на петнайсет. Щели да го изключат, ако не бил футболът. Бранд бил терминатор на игрището. Четирима-петима съотборници, излезли извън строя при тренировките, и още два пъти по толкова противникови играчи трябвало да се откажат да играят до края на сезона. Играел с хъс и не пропускал голова ситуация. Казали му, че не е достатъчно едър да играе като лайнбакър в Първа дивизия, но си променили мнението, когато влязъл в университета. Справил се със следването по същия начин, както тук, след като Томи му даде шанс – благодарение на силната си воля. Точно затова Бранд обичаше началника си – Молто беше единственият човек, който правеше нещо за него, без да очаква нищо в замяна. Когато положението станеше напечено обаче, особено в съдебната зала, гладното, пренебрегнато хлапе, което не обичаше да играе по правилата, защото бяха създадени от хора, които не се вълнуваха от такива като него, отново се проявяваше. Рано или късно разумът надделяваше, Бранд винаги се опомняше, но понякога имаше нужда някой хубаво да го смъмри. Това направи Томи сега.

– Не – отсече той достатъчно раздразнено, за да се разбере, че не харесва идеята за открито разследване.

Беше си взел достатъчна поука от първото дело срещу Сабич. Работата на прокурора е да разследва убийства, не да решава изхода от избори. Трябваше само да си свърши работата. Да събере доказателства. Да подготви обвинение. Да го внесе в съда. Страничните последствия не го засягаха.

– Няма начин. Не искам нищо да се разчува, докато не минат изборите.

Това не се хареса на Бранд.

– Освен това… – започна той.

При Джими винаги имаше едно „освен това“. Той се замисли, преди да погледне пак началника си.

– Има още един начин, по който можем да действаме – продължи. – Да пробием дупка в защитата, ако използват версията за лична вендета.

– И как?

– Ако докажем, че преди двайсет години наистина е извършил убийство и се е измъкнал. Главният прокурор не търси отмъщение, а справедливост. Пробите от кръв и сперма от онова разследване още се пазят във фризера на полицейския патолог, нали?

Томи знаеше накъде бие, защото самият той също се замисляше за този вариант от време на време през последното десетилетие. Изследването на ДНК щеше да даде окончателен отговор за вината или невинността на Сабич за убийството на Каролин Полхимъс. Разбира се, досега нямаше основателен повод да поиска такъв тест.

– Още не – отговори той.

– Можем да поискаме заповед за неразгласяване. Ще кажем, че е част от по-мащабно разследване.

– Ако вземеш пробите от фризера на централното управление, особено със заповед за неразгласяване, за два часа всяко ченге в града ще научи. А след пет минути – и всички репортери. Когато му дойде времето, може да има начин да ги получим и без съдебна заповед.

Бранд го погледна изпитателно. За първи път виждаше Томи да издава съкровените си мисли. Едва сега даваше да се разбере колко е размишлявал за Ръсти през последните години. И за ДНК пробите.

– Още не – повтори. – След изборите можем да проверим всичко.

Бранд се намръщи.

– Още не – за трети път каза Молто.

9.

Ръсти, май 2007 г.

Какво е добрият секс? Трябва ли да е продължителен? Или нестандартен? Необходими ли са акробатични номера? Или е достатъчно да бъде енергичен. По всички стандарти сеансите ми с Ана не са най-великите в живота ми – тази титла ще бъде завинаги запазена за Каролин Полхимъс, за която сексът всеки път беше безсрамно завладяване на все по-високи висини на плътското удоволствие и разюздаността.

Ана е от поколението, за много представители на което сексът е преди всичко забавление. Когато почуквам на вратата на стаята, десет минути след като се е настанила, често заварвам някоя изненада: медицинска сестра на петнайсетсантиметрови токчета. Тялото ѝ, увито с целофан. Розова стрелка, минаваща между гърдите ѝ и сочеща между краката ѝ. Панделката като за подарък, с която беше стегнала халата върху голото си тяло. Хуморът ѝ обаче понякога издава безгрижие, което аз не споделям.

Разбира се, тя е по-опитна от мен. Ана е четвъртата жена, с която съм спал през последните четирийсет години. Тя не ми казва „бройката“ си, както се изразява, но от това, което споменава, се досещам, че е имало много преди мен. Затова започвам да се притеснявам, когато се оказва, че трудно достига оргазъм. При всичкото ми уважение към Толстой, смея да твърдя, че всички мъже свършват по един и същи начин, но всяка жена има различен оргазъм – и този на Ана често ми убягва. Понякога и аз имам проблеми и това ме кара да се обадя на доктора за малкото синьо хапче, което често ми е предлагал.

Все пак въпреки моментите, когато ласките ни могат да влязат във видео ръководство за начинаещи, при всяка наша среща ние се любим с безкрайна, божествена нежност. Докосвам я, сякаш държа свещена реликва – с обожание, убеден, че страстта и благодарността ми струят през самата ми кожа. И имаме онова, което винаги е необходимо за едно страхотно правене на любов – в най-прекрасните ни моменти нищо друго не съществува. Срамът и опасенията ми, делата, които ме тормозят, грижите ми със съда и кампанията – всичко това изчезва. Тя е единственото нещо във вселената. Изпадам в блажено, съвършено забвение.

Колкото и да настоява Ана, че не трябва да обръщаме внимание на възрастта, разликата се проявява постоянно, особено в пропастта в общуването. Аз никога не съм пипал айпод и не знам дали, когато тя казва, че нещо е „убийствено“, това означава, че е хубаво или че е лошо. Тя няма никаква представа за света, в който съм израснал, не помни убийството на Кенеди и управлението на Айзенхауер – да не говорим за шейсетте. Великото сливане на любовта, чувството, че двамата сме едно, понякога ни убягва.

Освен това говоря прекалено често за Нат. Не мога да устоя на изкушението да поискам съвета ѝ като от човек, който е много по-близък до неговия начин на живот.

– Прекалено се тревожиш за него – казва ми тя, докато лежим прегърнати след секс. Скоро от обслужване по стаите ще почукат на вратата. – Познавам много негови състуденти от „Ийстън“ и всички казват, че е гениален. Един от онези студенти, които вземат думата в клас веднъж месечно, но тогава казват нещо, за което дори преподавателят не се е сетил.

– Не му е лесно. Нещо става с Нат.

Когато обичаш децата си и превръщаш тяхното щастие основна цел на живота си, понякога е тежко да гледаш, че и те не са по-щастливи от теб. Натаниъл Сабич беше добро дете в най-общия смисъл. Учеше се добре, рядко имаше конфликти с мен и майка си. Детството му обаче беше необикновено трудно. Като малък бе палаво момче, все не го свърташе на едно място и когато му четях приказка, винаги бързаше да разбере какво става накрая. Когато поотрасна, стана ясно, че двигателят на хаотичното му движение е някаква тревога, която той скрива все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си.

Всеки психолог измисляше нови теории за причината. Че бил единствено дете на родители, които също са единствени деца, и бил израснал в парник от родителско внимание, което му дошло в повече. Влияние имала и травмата от процеса срещу мен, и то в момент, когато, колкото и да се преструвахме, нямаше начин да скрием факта, че бракът ни се държи само на една тънка нишка.

Най-много ме притеснява обяснението, че моята вина е най-малка: наследил е депресивното разстройство от майка си. Когато стана юноша, виждах как го обхваща познатото ми мрачно настроение, със същото намръщено изражение и отчужденост. Преминали сме през всички проблеми, за които се сетиш. Оценки в диапазона от отличен плюс до слаб. Наркотици. Може би най-срамният ден в живота ми бе този, когато преди десет години старият ми приятел детектив Дан Липранзър се появи неочаквано в кабинета ми.

– Колегите от „Наркотици“ са хванали един сополанко от гимназията в Ниъринг, който твърди, че купувал дрога от сина на някакъв съдия.

Плюсът на тази история бе, че ни даде възможност да притиснем Нат отново да се подложи на психотерапия. Когато започна да гълта серотонинови инхибитори малко преди да завърши колежа, той сякаш изпълзя от тъмна пещера. Записа магистратура по философия и най-накрая напусна бащиния дом. После неочаквано се прехвърли да учи право. Синът ни ни създаваше толкова много тревоги, че двамата с Барбара се изненадахме, когато най-накрая заживя самостоятелно, но може би просто бяхме разочаровани, че оставаме сами.

– Ти почувства ли се щастлив, когато той реши да учи право? – пита Ана.

– В известно отношение бях облекчен. Нямах нищо против да учи и философия. За мен това беше похвално начинание. Но не знаех какво ще прави после. Не че правото беше много по-добре. Говори, че иска да става преподавател, но ще му бъде трудно веднага след стажа, пък не изглежда да има други идеи.

– Може да стане манекен. Знаеш, че синът ти е красавец, нали?

Нат има късмета да прилича на майка си, макар че истината, която като че ли само аз знам, е, че тези пронизителни сини очи и замисленото, тайнствено изражение ги е взел от баща си. Хубавата външност на Нат привлича жените като лампа нощни пеперуди, но той винаги трудно създава нови връзки и сега се намира в поредния период на изолация след катастрофалната раздяла с Кат, с която ходиха през последните четири години.

– Предложиха му работа. Някой от една модна агенция го видял на улицата. Но той винаги е мразил да му правят комплименти за външния му вид. Не иска да го оценяват по това. Освен това има по-добър начин да натрупа лесни пари.

– Какъв?

– Всички на вашата възраст можете да станете безумно богати.

– Как?

– Като се научите да махате татуировки.

Ана се разсмива, както само тя умее да се смее; сякаш смехът е единственото нещо в живота. Тресе се от смях и се киска. Разговорът за Нат обаче я е впечатлил и след няколко минути тя се повдига на лакът и ме поглежда.

– Искал ли си някога да имаш дъщеря?

Поглеждам я и се замислям.

– Мисля, че това е забележка, която Нат в студентските си години би нарекъл „умишлено провокативна“.

– Имаш предвид неуместна?

– Мисля, че такъв смисъл влагаше.

– Да не си поставяме излишни ограничения – отбелязва тя, като кимва към стените на стаята. – Искал… ли… си дъщеря?

– Исках още деца. Барбара си измисляше всякакви оправдания. Никога нямало да обича друго дете повече от Нат. Неща от този род. Сега, като се върна назад, мисля, че е знаела за заболяването си.

– Да, но искал ли си дъщеря?

– Син вече имах.

– Значи, да?

Опитвам се да си спомня желанията си от онези години. Да, исках деца, да бъда баща, да се представя по-добре от моя – това бе най-силното ми желание.

– Предполагам – отговарям сега.

Тя се изправя, бавно оставя халатът да се свлече от раменете ѝ и ме поглежда с копнеж, както през последните дни на стажа си в моя кабинет.

– Така и си мислех – казва и ляга до мен.

Да оставя Ана сама, когато се виждаме нощем, е все така трудно. Тя ме умолява да не си тръгвам и използва всякакви хитрини. Тази вечер се облича неохотно и когато се приближаваме към вратата, опира двете си ръце на касата и завърта задничето си към мен като танцьорка на стълб.

– Не мога да мина.

– Това ми е целта.

Тя продължава да се фръцка. Притискам се до нея и се включвам в танца, докато се възбуждам. Внезапно вдигам полата ѝ, дръпвам гащичките ѝ и ѝ го вкарвам. Без гумичка – твърде дръзка постъпка. Още от първата ни среща Ана носеше презервативи в чантичката си.

– О, Боже! Ръсти!

Никой от двамата обаче не спира. Тя стои подпряна с ръце на касата. Цялото отчаяние и лудост на връзката ни като че ли се концентрират в този миг. И когато най-после се отдръпвам, това изглежда най-истинският ни момент.

После, малко разтреперани, се обличаме смутени.

– Не можеш да ми устоиш – прошепва ми тя, преди да изляза.

Вината е командос, който се промъква незабелязано и саботира всичко. След този кратък момент на блаженство аз съм обзет от постоянен страх. Едва не заплаквам една нощ, когато прочитам закодирания ѝ имейл. „Имам гости“ – гласи той, използвайки евфемизма за менструация. Но след това едно съкращение кара сърцето ми да се свива всеки път, когато си помисля за него. ЗППП. Какво ще стане, ако Ана, която е имала доста полови контакти, е прихванала нещо, което сега аз ще разнеса? Непрекъснато си представям лицето на Барбара, когато се прибере вкъщи от гинеколога.

Знам, че страхът ми е безпочвен, но съмненията се забиват като пирони в мозъка ми. Грижите ми са толкова много, че просто не мога да понеса още едно непотвърдено опасение. Затова един ден в службата пускам търсене на термина ЗППП в Интернет и намирам каквото ми трябва. Обаждам се от автомат на автогарата и се обръщам така, че никой да не може да ме подслушва.

Младата жена от другата страна е търпелива, състрадателна. Обяснява ми каква е процедурата и казва, че мога да платя с кредитна карта. Инициалите, които ще се появят на разписката, изглеждат безобидно, но такива подробности никога не убягват от вниманието на Барбара. Тя винаги пита, когато види необясним разход.

Мълчанието ми е красноречиво. Учтивата млада жена добавя:

– А ако предпочитате, можете да платите с банков превод или чек.

Казва ми код, който ще замества името ми в цялата документация на лабораторията.

Купувам чека на следващия ден, когато отивам в банката да внеса заплатата си.

– Да ви запиша ли като платец – пита касиерката.

– Не – смутено побързвам да отговоря.

Оттам директно отивам в кабинета на тринайсетия етаж в един небостъргач в Сентър Сити, където са ми казали да оставя чека. Колебая се пред вратата. Надниквам вътре, после отстъпвам назад и отново поглеждам адреса на листчето в джоба ми. Пак влизам и администраторката, рускиня на средна възраст, ме поглежда надменно и пита със силен акцент:

– Пари ли ми носите?

Схващам смисъла на всичко това. Дори някой да ме е проследил, няма да знае за какво внасям парите. Жената взема чека ми, хвърля го безцеремонно в едно чекмедже и продължава да работи. Каква ли сган от изневеряващи е видяла? Десетки гейове. Майка с две малки деца, която се е чукала със съседа, останал си вкъщи за няколко дни, докато търси работа. И вероятно много мъже като мен, посивели, застаряващи, раздирани от страх заради евтината курва, с която са се забавлявали. Слабостта и лудостта на другите ѝ носят пари.

Самият тест не е нищо особено. Отивам в една лаборатория срещу Университетската болница и казвам номера си. Жената, която ми взема кръв, е сериозна. Все пак всеки пациент е потенциална опасност за нея. Предупреждава ме, че от иглата може да ме заболи.

След четири дни друга чиновничка ми казва, че съм чист. Съобщавам на Ана при следващата ни среща. Колебаех се дали да ѝ кажа, но решавам, че научните доказателства тежат повече от честната дума.

– Не съм се притеснявала – отговаря тя. Поглежда ме изпод гъстите си вежди. – Ами ти?

Седя на леглото. Обяд е и от коридора чувам как момчето, зареждащо минибаровете, чука по вратите и пита дали може да влезе – добро прикритие за частен детектив, мисля си в сегашното ми неспокойно състояние.

– Така ми олекна.

Понеже не мога да обещая, че няма да правя секс с Барбара, осъзнавам, че нямам право да изисквам вярност от Ана. Нямам представа дали излиза с други мъже, но рядко получавам отговори на кратките имейли, които се осмелявам да ѝ пращам през почивните дни. Странно, но не ревнувам. Често си представям момента, когато ще ми каже, че прекратява, че е получила каквото е могла от тази връзка и иска да продължи с нормалния си живот.

– В момента нямам друг освен теб, Ръсти.

„В момента“ – мисля си.

– И винаги правя безопасен секс. Съжалявам, че така се паникьосах, но никога не бих направила аборт.

– Не трябваше да го правя.

– Страхотно беше – прошепва тя и сяда до мен. – Може винаги така да го правим, след като знаем вече. Ще си слагам спирала.

– Ами какво ще стане, ако спиш с някой друг.

– Нали ти казах. Винаги правя безопасен секс. Всъщност…

– Какво?

– Не е нужно да спя с друг. Ако обещаеш, че ще помислиш за развод с Барбара.

Въздъхвам:

– Ана, да не говорим за това сега. Ако имаме два часа заедно, не можем да прекарваме половината време в спорове.

Сега вече я засегнах. Винаги познавам, когато Ана се ядоса. По-силната ѝ половина, онази, която е ангажирана в жестоката механика на закона, взема връх и лицето ѝ се вкаменява.

Засрамен, аз се просвам на леглото и скривам лицето си под възглавницата. Ана ще се успокои след малко и ще легне до мен. Но засега съм сам и си задавам въпроса, който тя постоянно повдига. Бих ли се оженил за нея, ако по някаква ирония на съдбата това стане възможно? Тя е страшно забавна, красива, аз я обожавам, ценя я повече от всичко. Но вече не съм на трийсет и четири. Съмнявам се, че мога да се върна при нея от другата страна на моста, който вече съм пресякъл.

Изведнъж ми хрумва нещо друго, като решение на математическа задача, която досега не съм могъл да реша. Допуснал съм грешка. Адска грешка. Ана може би не е подходящата алтернатива. Но това не означава, че не съм имал такава. Преди двайсет години си мислех, че избирам най-добрата от всички злини, но съм сгрешил. Да, сгреших. Можех да направя друго, да намеря някоя друга. По-лошо. Трябваше да намеря друга. Не трябваше да се връщам при Барбара. Не трябваше да разменям своето щастие за това на Нат. Това беше най-неправилният избор и за трима ни. Така Нат бе заключен в тъмница на безмълвно страдание. Барбара остана да се сблъсква ежедневно с неща, които всеки нормален човек би предпочел да забрави. Сърцето ми сега е като претоварен кораб, килнат на една страна от най-лекия бриз и потъващ в морето, през което би трябвало да плава. И единственият виновник за това съм аз.

Когато се връщам в кабинета си, намирам на бюрото спешно съобщение от Джордж Мейсън. Всъщност три. Животът в апелативния съд тече като на забавен каданс. Дори така наречените спешни казуси се разрешават за един-два дни, не за един час. Когато вдигам глава, Джордж стои на вратата. Слязъл е лично с надеждата, че съм се върнал. Той е по риза и постоянно поглажда раираната си вратовръзка, сякаш иска да се успокои.

– Какво? – питам аз.

Джордж затваря вратата зад себе си.

– Обявихме решението по случая „Харнасън“ в понеделник – казва той.

– Да, видях.

– Като отивах на обяд днес, случайно срещнах Грин Брийсън. Изпратила съобщение на Мел Туули да уреди явяването на Харнасън. След като не се обадил, позвънила на Мел и той признал, че клиентът му вероятно е офейкал. От полицията отишли да го търсят тази сутрин. Харнасън го няма от две седмици.

– Нарушил е гаранцията? Избягал е?

Харнасън отишъл на един кораб казино и с кредитната си карта купил жетони за двайсет и пет хиляди долара, които веднага осребрил и така събрал пари за бягството си. С две седмици преднина може би вече беше извън страната.

– Медиите още не знаят – казва Джордж. – Но скоро ще научат. Искам да си подготвен, когато започнат да се обаждат репортери. Коул ще се опита да хвърли вината върху теб.

Обикновените хора нямат представа какво правят съдиите във върховния съд, но ще разберат, че съм пуснал осъден убиец, който сега ще остане на свобода завинаги, още един кошмар в нощите ни. Коул ще използва името на Харнасън като оръжие срещу мен. За момент ми минава през ума, че може би аз лично съм дал на негодника тази възможност.

Не тази мисъл обаче ме смразява, след като Джордж излиза и ме оставя сам зад бюрото ми. През всичките седем седмици, откакто се виждам с Ана, предчувствам наближаващо бедствие. Просто досега не осъзнавах какво. Рискувах да нараня най-близките си хора. Онова, което ме ужасява, е, че съм участвал в сериозно нарушение на закона. Харнасън добре ме изигра. С подходящ прокурор – а Томи Молто определено е такъв – мога да отида в затвора.

Трябва ми адвокат. Прекалено съм шокиран и парализиран от самообвинения, за да взема решение сам. Има само едно решение: Санди Стърн, който ме защитаваше преди двайсет и една години.

– О, господин съдия – казва Вондра, личната асистентка на Санди. – Излезе да се поразходи на слънце, но със сигурност ще се радва да ви чуе. Чакайте да видя дали е наоколо.

След няколко минути се обажда:

– Ръсти.

Гласът му е дрезгав и слаб, обезпокоително слаб. Когато питам какво му има, той отговаря:

– Тежък ларингит.

След това връща топката на мен. Не си губя времето с излишни любезности.

– Санди, имам нужда от помощ. Срам ме е да ти призная, но направих голяма глупост.

Очаквам укори. Стърн има всички основания: „След като ти дадох нов шанс, нов живот.“

– Ах, Ръсти – казва задъхано. – Затова обичам тази професия.

Лекарят на Стърн му е наредил да не говори две седмици и съответно да не ходи в кантората. Предпочитам да го изчакам, вместо да искам съвет от друг, на когото да имам частица по-малко доверие. След четирийсет и осем часа малко се окопитвам. Новината за бягството на Харнасън се разчу. Полицията е проверила всички следи и не е намерила никакви улики къде може да е отишъл. Коул гръмогласно ме обвинява в грешна преценка, но новината е забутана в съобщение на края на новинарската страница в местния вестник, защото до общите избори има много време. По ирония Коул щеше да има много по-голяма полза, ако беше останал за първичните.

Нямам представа как ще се развие тази каша с Харнасън, ако Санди ме посъветва да си призная пред съда и да успокоя съвестта си. Едно нещо обаче съм решил със сигурност: трябва да спра да се виждам с Ана. За втори път заплашен да проваля живота си, не съм готов да поема друг риск.

Три дни по-късно идвам рано във фоайето на хотел „Дулсимър“, за да я пресрещна, преди да се качи в стаята. От ранната ми поява тя разбира, че нещо не е наред, но аз я издърпвам зад една колона и прошепвам:

– Трябва да престанем, Ана.

Тя се намръщва.

– Хайде да се качим горе – настоява нетърпеливо.

Знам, че ако ѝ откажа, няма да се въздържи и ще направи скандал.

Тя заплаква горчиво още щом затваряме вратата, и все още с шлифера, който носи заради дъжда, сяда на едно кресло.

– Опитвала съм се да си го представя – заговаря тя. – Много пъти съм се опитвала да си представя този момент. Да си представя как ще се почувствам, когато кажеш това. Просто не можех. Не можех и сега не мога да повярвам.

Предварително съм решил да не обяснявам за Харнасън. Не съм ѝ споменал нищо за онази случка и колкото и парадоксално да звучи, не се съмнявам, че същата жена, която възбуди незаконните ми страсти, ще бъде възмутена от крещящото ми нарушение на съдийската етика. Затова казвам просто:

– Време е. Знам, че е време. Ще става само по-лошо.

– Ръсти.

– Така е, Ана. Знаеш го.

За моя изненада тя кимва. Самата тя се е опитвала да се примири. От осем седмици. Това ще е крайната продължителност на моето бягство от здравия разум.

– Прегърни ме – моли тя.

Притискам я до себе си и оставаме така дълго време до самата врата. Това е мястото, от което винаги започваме. Нямаме нужда от напомняне. Телата се движат сами. Бързо свършваме, знаейки може би, че имаме твърде малко откраднато време.

Отново облечени, на вратата, тя ме прегръща.

– Трябва ли да престанем да се виждаме?

– Не – отговарям аз. – Но нека да изчакаме известно време.

След като си тръгва, лягам на кревата. Оставам така дълго, дълго време. Повече от час. Остатъкът от живота ми, мрачен и обречен, започна.

Бих могъл да кажа, че загубата не се преживява, но това не е вярно. Продължавам живота си като сакат, който чувства фантомната болка от ампутирания крайник. Сърцето ми се къса от копнеж, а умът ми повтаря с може би най-тъжния си глас, че това ще мине. Никога повече, мисля си. Проклятието ме е застигнало. Никога повече.

След седмица става по-добре. Тя ми липсва. Страдам за нея. Но съм си върнал част от спокойствието. Тя беше толкова недостижима – толкова млада, като гражданка на друга епоха – че загубата не е чак толкова мъчителна. Освен това, каквото и да се случи с Харнасън, тази част от историята никога няма да бъде разказана. Барбара няма да узнае. Нат няма да научи. Най-лошото е избягнато.

Постоянно се чудя едно нещо. Ана ли е това, което ми липсва? Или е любовта.

Две седмици след последната ни среща в „Дулсимър“ Ана идва в кабинета ми. Чувам гласа ѝ от бюрото си, където работя. Казва на секретарката, че идвала в съда да донесе някакви документи и решила да се отбие. Вижда ме през вратата и лицето ѝ грейва, влиза неканена в стаята – като всичките ми бивши стажанти, когато дойдат да ме поздравят.

Изглежда весела, шегува се с Джойс, че и двете носят едни и същи боти. Това, докато затворя вратата. Тогава сяда и закрива лицето си с ръце.

Сърцето ми се разтуптява. Тя е толкова красива. Носи елегантно сиво костюмче, допира на чиято материя познавам, сякаш я галя в момента.

– Срещнах един човек – казва тихо, когато вдига очи към мен. – Съсед ми е. Виждала съм го сто пъти, но чак преди десет дни се заговорихме.

– Адвокат ли е? – питам шепнешком.

– Не – поклаща решително глава, сякаш иска да наблегне, че никога не би направила такава глупост. – Бизнесмен е. Занимава се с инвестиции. Разведен. Малко по-възрастен от мен, харесва ми. Снощи спах с него.

Успявам да запазя непроницаемо изражение.

– Беше ужасно – продължава тя. – Мразех се. Казвам си, че в живота на всеки има хора като теб и мен, хора, които не могат да останат завинаги, но са безкрайно важни в определен момент. Че ако си водил открит и честен живот, ще има такива хора. Не мислиш ли?

Имам приятели, които вярват, че всички връзки наистина влизат в тази категория – добри, но само за известно време. Все пак кимвам.

– Опитвам всичко, Ръсти.

– И двамата имаме нужда от време.

Тя тръсва красивата си коса. Подстрига я през последните две седмици и сега е станала леко чуплива.

– През цялото време чакам да се обадиш и да кажеш, че отново ме желаеш.

– Винаги ще те желая – отговарям. – Но никога няма да ме чуеш да го кажа.

Тя се усмихва леко на търсената абсурдност в тази забележка.

– Защо си толкова упорит?

– Защото стигнах до логичното заключение. Това не може да завърши щастливо. Започвам да приемам истината.

– Истината? Коя истина, Ръсти?

– Че нямам право на втори живот. Никой няма. Аз съм направил своя избор. Би било неуважение към живота, който съм живял, ако го захвърля сега. И трябва да покажа малко благодарност към силата, която ми помогна да мина по най-тънкия лед и да оцелея. Казвал съм ти вече много пъти, Барбара не бива да узнае. Просто не може.

Ана ме поглежда строго, изражение, което съм виждал няколко пъти и пред което ще треперят стотици свидетели, разпитвани от нея през идните десетилетия.

– Обичаш ли Барбара?

Уместен въпрос. Странно, но сега за първи път го задава.

– Колко часа имаш на разположение? – питам аз.

– Мога да те слушам цял живот, ако искаш.

Усмихвам се леко:

– Не съм най-щастливият съпруг на света.

– Защо не я напуснеш тогава?

– Бих могъл.

Никога досега не съм казвал това пред никого.

– Но не заради по-млада жена? С твоя бивша стажантка. Защото те е страх какво ще кажат хората.

Не отговарям. Вече съм ѝ обяснил всичко. Тя продължава да ме гледа с тези хладни, безчувствени очи.

– Заради изборите е, нали? – казва след малко. – Избираш върховния съд пред мен.

Веднага си помислям: „Трябва да излъжа.“

– Да – отговарям.

Тя изсумтява саркастично, после отново се втренчва в мен и започва да ме изучава. Сега ме вижда такъв, какъвто съм – с всичките ми слабости, с цялата ми суетност. Излъгах я, но тя усеща истината.

Все пак така постигам едно нещо.

Връзката ни окончателно приключва.

Отношенията ми със Санди Стърн са много приятелски и доста особени. Той е единственият адвокат, от чиито дела си давам отвод, когато дойде в апелативния съд. Дори бившите ми стажанти започват да се появяват в съдебната ми зала пет години след като стажът им изтече. Със Стърн не сме близки приятели. Всъщност две години след делото срещу мен изобщо не си говорехме. Отидох чак когато чувството за благодарност надделя над всичките ми други емоции. Сега взаимно се уважаваме и от време на време обядваме заедно. Аз обаче не знам нищо за личния му свят. Въпреки това ролята му в живота ми е толкова епохална, че не мога да се преструвам, че това е просто един адвокат като всички останали. Защитата, която подготви за процеса ми, беше майсторска; всяка дума, която изрече в залата, бе смислена като нота от Моцарт. Дължа му живота си.

В кантората му си говорим за децата и внуците му. Малката му дъщеря Кейт има три деца. Преди две години се развела, но после пак се омъжила. Синът му Питър се преместил в Сан Франциско с приятелката си, колежка лекарка. Естествено, най-добре е уредила живота си Марта, голямата му дъщеря, която работи с него. Преди дванайсет години се омъжи за Соломон, един фирмен консултант, има от него три деца и живее много пълноценен живот.

Санди изглежда незасегнат от годините, само леко се е закръглил, но това почти не личи благодарение на шития му по мярка костюм. Едно предимство да изглеждаш по-стар на млади години е, че на стари ще имаш вид, сякаш времето не ти влияе.

– Изглежда, че си се възстановил от ларингита – отговарям аз.

– Не съвсем, Ръсти. Правиха ми бронхоскопия в деня, преди да дойдеш. В края на седмицата ще ме оперират от рак на белия дроб.

Това ме натъжава – както заради него, така и заради мен. Проклетите му пури. Винаги има някоя в устата, а когато се замисли дълбоко, Стърн забравя, че не бива да вдишва. Бълва дим от носа си като дракон.

– О, Санди!

– Казаха ми, че имам късмет, че още може да се оперира. Може да бъде и по-лошо. Ще ми махнат единия бял дроб, после ще чакаме.

Питам как го приема жена му Хелън, за която се ожени, след като предишната му съпруга почина. Хелън е храбра и с чувство за хумор. Както винаги тя е до него.

– Е, стига толкова за мен – шеговито казва той.

Чудя се дали, ако съм обречен, ако дните ми са преброени, бих се съгласил да вляза в съдебната зала. За Стърн тя е трибуна на най-великите му дела.

Разказвам му накратко какво се случва с мен, като се ограничавам само с онова, което трябва наистина да знае: как имах любовница, как Харнасън ме проследи, хвана ме неподготвен и сега се разкайвам за постъпката си – гневен, унизен, виновен. На лицето на Стърн се изписва замислено изражение, чертите му за момент се раздвижват, докато умът му анализира сложните превратности на живота.

През двете седмици, докато чаках Санди, нямам голям напредък в опитите да подредя мислите си по сложния казус с Харнасън. Имам нужда от съвета на Стърн за онова, което би било най-законосъобразно и морално да сторя. Трябва ли да кажа истината на колегите си съдии и полицията? И какво ще се случи с мен, ако го направя? Докато слуша, той несъзнателно посяга към пурата, но спира. Разтърква слепоочията си и се замисля. Не бърза да говори.

– При такъв казус, Ръсти, с такъв човек… – Стърн не завършва изречението, но по начина, по който говори, личи, че напълно съзнава странностите на Харнасън. – Организирал е много хитро бягството си и предполагам, че също толкова внимателно е планирал и къде да се скрие. Съмнявам се, че ще го открият. Ако го хванат, тогава, разбира се… – Махва с ръка. – Ще бъде проблем. Възможно е от благодарност да не те издаде, но това не трябва да ни успокоява. От гледна точка на наказателното право казусът изглежда доста труден. Той е престъпник с две присъди, като за първото му изпращане в затвора заслугата е твоя. Не е много надежден свидетел. Дори ако Молто измисли някакво въображаемо престъпление. Ако Харнасън е единственият свидетел на обвинението – а трудно могат да извадят друг – нямат много шансове.

От дисциплинарна гледна точка пред Съдебната комисия, нещата вече са други. За разлика от наказателното дело там ще те накарат да свидетелстваш и колкото и объркан да си бил, и двамата знаем, че поведението ти е в нарушение с няколко закона за съдебната власт. Докато има вероятност за повдигане на криминални обвинения – а такава винаги има, когато Томи Молто е в прокуратурата – не трябва да казваш нищо на колегите си. Рядко водя протокол от срещите си с клиенти, но в този случай ще резюмирам разговора ни, в случай че ти потрябва писмено доказателство, че аз съм те посъветвал това.

Говори небрежно, но, разбира се, има предвид вероятността да не е между живите, когато се наложи да обяснявам мълчанието си.

На слизане с асансьора се опитвам да осмисля оценката на Стърн, която в повечето отношения съвпада с моята. Изглежда, че има голяма вероятност да ми се размине. Харнасън е изчезнал завинаги. Барбара и Нат няма да узнаят за Ана. Аз ще вляза във върховния съд и ще забравя за тази мимолетна лудост. Ще получа каквото съм искал, макар и не много заслужено, и след като съм рискувал всичко, може да се радвам на живота си повече, отколкото ако всичко това не се беше случвало. Логиката изглежда желязна, но не ме успокоява много. Чувствам неприятна празнина в корема си.

Излизам през въртящата се врата на ярката дневна светлина, първия истински топъл ден от лятото. Тротоарите са пълни с хора, излезли за обяд или на пазар, с пакети под мишница. На улицата работници запълват дупки, отворили се през зимата, и миризмата на разтопен асфалт е леко опияняваща. Дърветата в градинката отсреща са се раззеленили и вятърът носи силна миризма от реката. Животът изглежда чист. Пътят ми е ясен. Така изведнъж върху мен се стоварва истината и краката ми едва не се подкосяват.

Аз съм влюбен в Ана. Какво мога да направя?

10.

Томи, 23 октомври 2008 г.

Томи Молто не обичаше затвора. Сградата беше триетажна, но мрачна като средновековна тъмница дори през деня, защото през 1906 г. са осуетявали бягствата, като са правили прозорците широки само по петнайсет сантиметра. Имаше нещо обезпокоително и в звука, в тревожните въздишки на три хиляди лишени от свобода. Да не говорим пък за миризмата. Въпреки най-строгите хигиенни мерки, при толкова хиляди мъже на толкова малка площ и с по едно стоманено клекало на всеки двама, помещенията бяха изпълнени с воня на гнило и застояло. Това не беше курорт. Пък и никой не е възнамерявал да бъде. Все пак човек би могъл да очаква, че след трийсет години посещения за разпит на свидетели или натиск над обвиняеми Томи би трябвало да е свикнал. Стомахът му обаче все още се свиваше. Една от причините бе съзнанието за онова, което той правеше. Томи обичаше да гледа на работата си като на стремеж за разграничаване на доброто от лошото, за въздаване на справедливост, фактът, че крайният резултат бе вкарването на някого в затвор със строг режим, където оцеляването му не е много сигурно, го караше да осъзнае жестоката действителност.

– Какво ще приказваме с този тип? – попита Томи, докато с Бранд чакаха на портала.

В девет вечерта Бранд го посети вкъщи. Томазо тъкмо беше заспал, а Доминга чистеше в кухнята. Къщата още миришеше на подправки и пелени. Това бяха най-ценните часове от деня на Томи, когато чувстваше ритъма на семейството си, блажения ред сред хаоса на останалата част от живота му. Бранд не би извикал шефа си да дойде с него, ако нямаше нещо наистина неотложно, затова Томи отново облече костюма си, преди да тръгне. Той беше главен прокурор. Където и да отидеше, трябваше да изглежда подобаващо. Оказа се добра идея, защото когато научиха, че е дошъл, директорът и няколко други от ръководството на затвора довтасаха от вкъщи, за да му стиснат ръката и да си побъбрят. Току-що си бяха тръгнали и Томи най-после можеше да чуе каква е причината за това посещение.

– Мел Туули каза, че си струва да се разходиш. Наистина си струва. Открил е нещо, което главният прокурор трябва да чуе лично. В девет вечерта, когато наоколо няма ни един репортер – това е най-подходящият момент.

– Джими, имам жена и дете.

– Аз имам жена и две деца – възрази Бранд.

Усмихна се. Забавляваше го начинът, по който Томи понякога се държеше, сякаш той лично бе измислил семейството. Бранд имаше голямо доверие на Мел Туули, защото Мел работеше в един офис с един от братята му.

– Добре, казвай – измърмори Томи. – Този тип, отровителят… как се казваше? Харнасън?

Началникът на апелативния сектор в прокуратурата Грин Брийсън едва ли не на колене бе помолил Томи да води обвинението. Той си спомняше това, както и че беше спечелил, въпреки особеното мнение на Сабич. Другите подробности за това дело отпреди осемнайсет месеца обаче му се бяха изпарили от главата.

– Да. Година и половина беше в неизвестност.

– Спомням си – каза Томи. – Това е човекът, когото Ръсти Сабич пусна под гаранция.

Н. Дж. Коул призоваваше Ръсти да се откаже от изборите заради това решение, но след смъртта на Барбара от благоприличие се наложи да престане с тази кампания. За Молто това донесе облекчение. Коул раздухваше факта, че обвинението се беше противопоставило на освобождаването на Харнасън, а Томи не искаше службата му да бъде между чука и наковалнята.

– Хванали са Харнасън вчера в Коулвил, градче на около петстотин километра на юг, отвъд щатската граница, население – двайсет хиляди. Това бил новият дом на Харнасън. Направил си адвокатска кантора и практикувал под името Торстън Скоглънд.

– Мръсник – измърмори Молто. Спомни си покойния Торстън, един достоен човек.

– Да, работел като адвокат. Освен това, забележи, припечелвал допълнително като клоун на детски забави. Можеш ли да повярваш? Изкарвал повече пари като клоун, отколкото като юрист, което само по себе си е показателно. Всичко вървяло добре, докато любовта към чашката не го надвила. Хванали го да кара пиян. Резултатът от сравняването на пръстовите му отпечатъци пристигнал от ФБР два часа по-късно. Харнасън явно си е мислил, че още е като в доброто старо време, когато за това нещо отиваха седмици. Тъкмо си стягал багажа да бяга, когато местният шериф дошъл със спецотряда си.

Мел Туули поискал екстрадиране и шерифът на Коулвил лично закарал Харнасън в Тройния град. В района му не залавяли всеки ден осъдени, нарушили гаранцията си. Шерифът щеше да разказва за Харнасън до края на живота си. Още не бяха закарали арестувания в съда и медиите нямаха представа, че е заловен, но сигурно щеше да се разчуе. Новината беше добра за Томи. Когато Коул възобнови кампанията си, прокурорът нямаше само да вдига ръце, когато го попитат защо освободеният от Сабич маниак още е на свобода.

Томи и Бранд минаха през двете автоматично отварящи се решетки, разделът между пленничеството и свободата, и един надзирател на име Съливан ги заведе до стаите за свиждания. Съливан почука на една бяла врата и Туули излезе в тесния коридор. Мел, обикновено изтупан по последна мода, носеше ежедневни дрехи. Явно беше работил нещо в градината си, когато бяха докарали Харнасън. Под добре оформените му нокти и по дънките му имаше следи от пръст. В бързината бе забравил и перуката си. Всъщност без нея Туули изглеждаше по-добре, но Томи реши да му спести мнението си.

Адвокатът посрещна главния прокурор с обичайните ласкателства и благодарности, че е отделил от ценното си време толкова късно вечерта.

– За мен е удоволствие, Мел – измърмори Томи. – Каква е интригата?

– Това е само предположение – зашепна Мел.

В затвора човек никога не знае кой за кого работи. Някои служители бяха подкупени от мафията, други бяха информатори на пресата. Туули се приближи максимално, сякаш искаше да го целуне.

– Но ако попитате господин Харнасън защо е решил да избяга, той ще ви отговори, че е знаел предварително решението на апелативния съд.

– Откъде го е научил?

– Това е най-интересното. Главният съдия му го е казал.

Томи се почувства, сякаш са го ударили с дъска по главата. Не можеше да повярва. Ръсти беше изключително стриктен съдия.

– Сабич ли?

– Същият.

– Защо?

– Нещата са доста сложни. По-добре да чуете сам. Задава се голям скандал. Най-малкото, с тази информация можете да го отстраните от кампанията за върховния съд. Най-малкото. Можете да го съдите също за помагачество и подстрекателство. Също за незачитане на закона. За нарушение на правилника на съда, който сам председателства.

Като всеки друг Мел мислеше, че Томи е готов да се хване за всяка сламка, само и само отново да изправи Ръсти в съдебната зала. Прокурорът се изсмя:

– С Харнасън като единствен свидетел? Твърденията на осъден убиец срещу думата на председателя на апелативния съд? И аз като прокурор?

Нещо по-лошо: при агресивната кампания на Коул всички щяха да смятат Томи за марионетка на Ен Джей.

Мел имаше дебели бузи с белези от акне.

– Има още един свидетел – каза тихо той. – Разказал е за разговора на някого.

– На кого?

Туули се усмихна накриво. Мускулите от дясната половина от лицето му не работеха.

– В момента съм обвързан с клиентската тайна.

Ама че компания, помисли си Томи. Изпаднал убиец и продажен адвокат. Туули сигурно също имаше пръст в тази каша и бе помогнал на Харнасън да офейка. Но Мел си беше Мел. Беше се погрижил клиентът му да забрави за тази част от приключението и щеше да излезе чист. Знаеше как да заблуди съдебните заседатели. Правеше го вече четирийсет години.

– Да чуем какво има да ни каже клиентът ти – измърмори Томи. – Не предлагаме никакво споразумение. Ако приказката му ни хареса, тогава ще преговаряме. Наречи го предложение, ако искаш. Хипотетично. Както решиш, за да не можем да го използваме срещу него.

След няколко секунди насаме с клиента си Туули извика Бранд и Молто в стаята. Беше тясна, върху белите стени на места личаха тъмни петна. Молто предпочиташе да не разсъждава как тези следи от подметки са се озовали там. Колкото до затворника, Джордж Харнасън не изглеждаше много добре. Беше обръснал мустаците си и оставил косата си да порасне с естествения ѝ сивкав цвят; изглеждаше напълнял. Седеше с яркооранжева затворническа униформа, с белезници на ръцете и окови на краката, заключени с верига за метална халка на пода. Бялото петно от часовника му още личеше между рижавите косми на ръката му. Оглеждаше се неспокойно, като постоянно въртеше главата си. В ареста беше едва от няколко часа, но вече бе развил рефлекса да пази гърба си. „Няма нужда от мъчения и заплахи – помисли си Томи. – Достатъчно е да оставят терористите от „Ал Кайда“ за една нощ в затвора на окръг Киндъл. На сутринта вече ще знаем къде е Осама.“

Томи реши да разпита лично Харнасън. Попита го кога е започнал да планира бягството си.

– Когато разбрах, че ще загубя обжалването. Не можех да си представя да се върна в затвора. Бях започнал да си мисля, че ще спечелим. Така мислеше и Мел.

Туули не посмя да погледне Томи. Спечелването на апелативно дело беше рядкост. Туули бе подготвял клиента си да даде допълнително десет бона за молбата към върховния съд на щата.

– Как разбра, че ще те върнат в затвора? – попита Молто.

– Мел не ви ли каза?

– Искам да го чуя от теб.

Харнасън сведе очи към месестите си ръце.

– Ами с този човек се познаваме открай време. Сабич имам предвид. Професионално, може да се каже. – Той прокара ръка между себе си и Молто, който поклати глава предупредително: прекалено близко. – И след като ме пусна под гаранция, започнах да се чудя. Помислих си, че може би се разкайва, задето ме прати в затвора преди години. А има за какво да съжалява, Бог ми е свидетел.

Томи и Бранд нямаха представа за тази част от историята и Харнасън разказа за първата си среща с Ръсти преди години. Томи още си спомняше акциите срещу гейовете, които Рей Хорган правеше винаги преди избори в мъжката тоалетна на градската библиотека и в различни барове, като пълнеше цели автобуси с арестанти пред камерите на медиите. „Времената се менят“ – помисли си. Томи още нямаше твърда позиция за браковете и осиновяването на деца от хомосексуални двойки, но Бог нямаше да създаде цяла общност от хора на земята, ако нямаше някаква специална цел. Сега нямаше нищо против тях, но в онези времена сигурно и той би постъпил с Харнасън, както бе направил Ръсти.

Без да бъде сигурен дали Сабич го е познал, Харнасън импулсивно решил да му се обади и да му благодари за гаранцията. Томи се замисли за момент как щеше да се отрази посещението на Харнасън на Сабич, след като съдията бе гласувал за отмяна на присъдата.

– Мел много ми се кара за това – продължи затворникът. – Последното, което исках, бе Сабич да си подаде отвод от делото. Но когато се срещнахме, видях нещо странно.

– Тоест?

– Съпричастност. Нещо такова… – Харнасън се замисли и завъртя пълното си червендалесто лице няколко пъти, докато избере подходящ начин да изрази мислите си. – Като сродна душа.

Томи разбра. Юристи. Развратници. И убийци. Харнасън започваше да му харесва.

Бранд седеше до шефа си, водеше си бележки и от време на време внимателно се вглеждаше в Харнасън, сякаш се опитваше да го прецени. Затворникът говореше с наведена глава, сякаш спомените му тежаха; през повечето време се виждаха само прошарената коса и голото петно на темето му. Томи разбираше проблема. Харнасън беше благодарен на Сабич за подкрепата. Не искаше да го натопява.

– Сабич каза нещо, което не разбрах добре. Изслушаха защитата ми. Имах надежда, но вече не издържах да живея в неведение, да чакам решението – продължи Харнасън. – Понякога човек не може повече. Затова си помислих: „Е, след като веднъж сме говорили, може би ще ми каже какво ще стане.“ Затова го проследих. Изчаках да излезе на обяд и тръгнах след него.

Първия път Ръсти отишъл в „Гранд Атенеум“. Интересно, че не беше в хотел „Грешам“, където Марко Канту получаваше заплата, без да прави нищо. Явно Ръсти бе решил да смени мястото, защото не е искал да вижда повече Марко, докато се забавлява с младата си любовница. Харнасън обаче не знаеше за Марко и теста за венерически болести. Затова досега разказът му звучеше правдоподобно.

– Сабич виждаше ли се с някого?

– Предполагам. – Харнасън се усмихна. – Макар че не съм я виждал. Отиде право към асансьора. Нямаше го дълго време. Толкова дълго, че се отказах да чакам. Валеше като из ведро. Затова следващата седмица отново го проследих. Същата работа, само че в друг хотел. Качи се с асансьора и не се появи адски дълго време. – Харнасън бе забравил името на хотела, но ако се съдеше по местоположението, трябва да беше „Ренесанс“. – Чаках го над три часа. Накрая се появи. Леко подскачаше, докато ходеше. Щом го видях, разбрах, че е бил с жена.

– Имаше ли някой с него?

– Не. Но когато ме погледна… какво изражение! Ококорен, сякаш са го хванали в крачка. Не ядосан. Предполагам, че затова се съгласи да говорим. Опита се да ме прати по дяволите. Аз обаче го попитах. Да ми каже от милосърдие. Да или не, оставам или излизам? И той ми каза. Да се готвя за лоши новини. Нямало какво повече да се направи. Разплаках се като момиченце.

– И през цялото време стояхте на улицата, така ли? Ти и главният съдия. И съдията ти каза, че няма да отменят присъдата?

Звучеше безумно. По обяд на Маркет Стрийт сигурно ги бяха видели сто души, а Ръсти издава съдебна тайна? Опитен юрист – Санди Стърн, ако още е жив – би направил Харнасън на пух и прах, но теорията за гузната съвест на Сабич звучеше логично. Ако Харнасън си измисляше, нямаше толкова да се запъва и да заеква, както сега. Затворниците често разказваха такива истории, прекалено странни, за да са измислица.

– Каза ли на Мел за това? – попита Томи.

Осъденият погледна адвоката си, който му даде знак да продължава. Харнасън му се бил обадил същия ден.

Четиримата поседяха мълчаливо няколко минути. Томи се замисли над току-що наученото. Туули беше прав. С това можеха да потопят кораба на Ръсти Сабич. Най-хубавото бе, че Томи изобщо нямаше нужда да се замесва. Ако това, което разказваше Харнасън, бе вярно, Сабич не беше извършил престъпление. Томи щеше просто да подаде информацията на Етичната комисия в съда. Оттам щяха да поговорят с Ръсти и в крайна сметка той вероятно щеше да се оттегли тихо, да си вземе пенсията и да започне адвокатска практика, вместо да се подложи на публично гледане на случая, при което историята с младото маце в хотела имаше опасност да лъсне.

Томи погледна Джим да види дали се сеща за друго. Бранд попита Харнасън дали си спомня целия разговор със съдията.

– Интересуваше ме повече основната информация – отговори затворникът, като леко се усмихна. – Иначе бяха общи приказки.

– Все пак разкажи.

Харнасън се замисли. Сякаш се опитваше да предвиди как ще го засегне това, което ще каже.

– Ами, аз продължавам да се вайкам, а той ми казва нещо от рода: „Хайде, стига глупости. Ти го уби, нали?“

– Така ли беше наистина? – попита Бранд.

Мел го прекъсна – не искаше Харнасън да си признае, но Томи обеща, че няма да използват този разговор за нови обвинения. Бранд отново попита дали Харнасън е убил Рики.

– Да – кимна Харнасън след ново замисляне. – Аз го убих. Така казах на Сабич. И добавих: „Но на вас ви се размина.“ Той ме поглежда и казва: „Разликата е в това, че аз не бях виновен.“

Молто се намеси:

– Така ли ти каза? Говорехте за онова нещо преди двайсет години, нали?

– Точно така. Той каза, че не го е извършил. Гледаше ме в очите.

– Повярва ли му?

Харнасън се замисли, преди да отговори:

– Да, мисля, че му повярвах.

Томи за миг се почувства дезориентиран, но не пропусна основното в този разговор. Харнасън много добре знаеше какво искат да чуят прокурорите, но не смяташе да им го каже. Този човек изглеждаше един от онези редки престъпници, които имат някакви принципи. Абсурд беше да казва истината.

– Друго? – попита Бранд.

Харнасън се опита да се почеше по ухото, но осъзна, че белезниците му пречат да го достигне.

– Попитах го с кого е бил в хотела.

– Отговори ли ти на този въпрос?

– Просто ми обърна гръб. Това беше краят на разговора.

– Не е отрекъл, така ли? – настоя Бранд. – Просто си тръгна?

– Да.

– Нещо друго? Нещо друго да сте си казали?

– Горе-долу това беше всичко.

– Не горе-долу. Искам всичко. Спомняш ли си още нещо?

Харнасън се опита да си припомни. Намръщи се:

– Ами това е малко странно. Когато му казах, че съм убил Рики, той ме попита как се чувства човек, когато отрови някого.

От начина, по който Туули подскочи, пролича, че не е знаел досега. Бранд запази самообладание и дори не потрепна, но седнал до него, Томи усети, че пулсът му се ускори.

– Попитал те е как се чувства човек, когато отрови някого? – повтори Джими.

– Да. Как се чувстваш? Ден след ден? Какво е усещането?

– Защо ще те пита такова нещо?

– Сигурно му е било любопитно. Бяхме стигнали до откровения. Отговорих му: „Вие знаете какво е да убиеш някого“, а той отговори, че не го е извършил.

Бранд накара Харнасън да разкаже това още няколко пъти, опитваше се да изясни последователността на разговора, настояваше за повече подробности. След това двамата прокурори си тръгнаха, като обещаха на Туули да преценят случая и да му се обадят. Не разговаряха, докато не се отдалечиха на една пресечка от затвора. Това беше странен квартал, сградите бяха изрисувани със символите на различни банди, а самите бандити често се навъртаха около затвора, сякаш самото им присъствие успокояваше приятелите им зад решетките. Уличните хулигани сигурно биха потормозили главния прокурор за забавление, ако го познаеха, затова двамата с Бранд бързо отидоха до паркинга зад сградата на Общината. На една спирка някаква дебелана слушаше малък касетофон и играеше аеробика, сам-сама в единайсет посред нощ, сякаш си беше вкъщи, гола пред огледалото.

– Така. Знаеш ли какво си мисля – заговори Бранд.

– Да, знам.

– Мисля си, че главният съдия е издал информацията за делото точно по тази причина. Защото е имал готина млада любовница и вече е обмислял да даде вечен покой на старата си половинка. Защото никой, който се кандидатира за върховния съд, не иска скандално дело за развод в разгара на кампанията, особено след като самият той е вкарал кренвирша в грешната франзела. Затова решава да направи малко проучване, да обмисли различни възможности.

Томи поклати глава. Това звучеше като сценарий за детективски филм. Прекалено очевидно.

– Теорията ти би била добра, ако имахме доказателства, че Барбара е умряла от предозиране на някое лекарство, а не от инфаркт.

– Може би има, но не сме ги намерили – изтъкна Бранд.

Томи го изгледа. Това беше най-сериозната грешка за един прокурор – да се надява на доказателства, които не съществуват. Полицаите и свидетелите можеха да разберат погрешно желанието ти и мечтите ти да се сбъднат. Томи виждаше дъха си във въздуха. Все още не беше настроен за есента и си бе забравил палтото. Студът обаче не беше единственото, което го притесняваше. Все още разсъждаваше над чутото от Харнасън – твърдението на Ръсти, че не е убил Каролин. Томи имаше едно предположение, но то можеше да е проблем за теорията на Бранд. Сабич или беше убиец, или не. Или беше убил и двете жени, или нито една от тях. Това главният прокурор знаеше от личен опит.

– Това за първото убийство още ме тревожи – сподели Томи.

– Сабич е излъгал – заяви Бранд. – Това, че е нарушил закона за едно нещо, не означава, че ще се признае за виновен в убийство. Освен това тази работа може да се провери лесно.

Отново говореше за ДНК теста.

– Още не – отсече Томи. Все още бе твърде рано. – Но я пак ми напомни. Как е успял да се измъкне този откачен?

– Кой откачен? Пълни сме с такива.

– Харнасън. Отровил е приятеля си с арсеник, нали така?

– Да. Но в наши дни тази отрова рядко се използва. И трудно се намира, затова не я изследват при нормалната токсикология.

Томи спря. Бранд направи още една крачка напред.

– Какво мислиш? – попита.

– Сабич е чел делото, нали? Знаел е, че арсеникът не фигурира в стандартните тестове.

– Да, има го е в материалите за обжалването.

„Внимателно – рече си Томи. – Внимателно.“ Това беше минно поле. Той го знаеше и пак се отклоняваше от сигурния път.

– Пълна масспектрометрия на кръвта на Барбара, какво мислиш? – предложи Бранд.

– Говори с токсиколога.

– Пълен анализ, трябва да го направим – настоя Бранд. – Задължително. Странно поведение след смъртта на съпругата. Тайна любовна връзка. Интересувал се е как се чувства човек, когато отрови някого. Това е част от работата ни, шефе. Трябва да го направим.

Звучеше разумно. Томи обаче все още се тревожеше – заради затвора, заради Харнасън, един от ония странни типове, и заради обезпокоителната идея, че отново се е захванал да разобличава Сабич.

С Джим обсъдиха как да изискат масспектрометричното изследване, без да се разчуе. После се разделиха. Томи се качи при колата си на третия етаж в покрития паркинг. В този късен час гаражът беше опасно място, по-опасно от улиците. Преди няколко години тук бяха нападнали един съдия, но все още нямаше охрана. Местата, където през деня имаше паркирани коли, тънеха в мрак и Томи вървеше в прохода по средата. Тази зловеща обстановка обаче събуди нещо в него, една идея, в която сега освен опасността започна да усеща и тръпката.

„Ами ако наистина го е направил? – внезапно си помисли той. – Ако Ръсти наистина я е убил?“

11.

Ръсти, 2 септември 2008 г.

Вътрешният телефон в кабинета ми звъни и когато чувам гласа ѝ, коленете ми се подкосяват. Шест месеца са минали от последната ни среща, когато се отби да обядва със секретарката ми, и една година от деня, в който скъсахме окончателно.

– О – казва, – не очаквах да те намеря. Мислех, че си някъде навън покрай кампанията.

– Разочарована ли си?

Тя се разсмива по характерния си начин, като човек, който черпи с пълни шепи удоволствията на живота.

– Ана се обажда – казва след малко.

– Знам.

Винаги ще позная гласа ѝ, но няма нужда да усложняваме допълнително нещата.

– Трябва да те видя. Днес, ако може.

– Важно ли е?

– За мен, да.

– Добре ли си?

– Да, защо?

– Звучиш малко странно.

– Ще е по-добре, ако се видим лично.

– Къде искаш да се срещнем?

– Де да знам? На някое тихо място. В „Дулсимър“? „Сити Вю“? Или както там го наричат.

Оставям слушалката, но гласът ѝ още звучи в ушите ми. Така и не успях да преживея Ана. Болката. Копнежът. Миналия юли, скоро след посещението ми при Санди Стърн, няколко дни наред бях убеден, че съм готов да се откажа от всичко и да отида да моля Ана пак да ме приеме. Ходих при Дана Ман, стар приятел, който е адвокат по бракоразводни дела на каймака на местното общество. Не смятах да му казвам за Ана, споменах само, че искам да разтрогна брака си и да се консултирам как може да стане с възможно най-малко шум, стига Барбара да е съгласна. Майсторлъкът на Дана обаче е да показва слабите неща във всеки план и след няколко въпроса той ми очертава пълната картина.

– Може би не очакваш политически съвет от мен – каза той, – но ако не искаш скандал в разгара на кампанията, по-добре не прави нищо.

– Нещастен съм. Докато не започнах да излизам с тази жена, не осъзнавах колко съм отчаян. Но сега не съм сигурен, че мога да оставя нещата така, без да направя нищо. Точно поради тази причина преди се чувствах по-добре.

– „Основният белег на отчаянието е това, че не го осъзнаваш“ – цитира Дана.

– Кой го е казал?

– Киркегор. – Дана се изсмя на учуденото ми изражение. Познавам го от университета, а тогава не цитираше велики философи. – Миналата година имах един клиент, професор в университета, та той ме научи. Аналогична ситуация.

– Какво направи той?

– Напусна университета. Ходеше с една от студентките си.

– Какво му струваше това?

– Соленичко му излезе. Университетските власти сериозно го натиснаха. Принудиха го да върне всичките ѝ стипендии. После го изпратиха една година в неплатен отпуск.

– Щастлив ли е въпреки това?

– Засега мисля, че да. Наскоро му се роди дете.

– На нашата възраст?

Не можех да повярвам. Разказът на Дана някак ме убеди, че всичко това е невъзможно. Не можех да искам по такъв начин да излъжа природата. Не ми се мислеше как ще се отрази разводът на Барбара, какво страдание ще ѝ причини. Преди да си тръгна, казах на Дана да не ме чака втори път.

Има обаче тихи нощи, докато Барбара спи, когато се измъчвам от копнеж и угризения. Така и не събрах смелост да изтрия от компютъра си имейлите на Ана. Повечето бяха съобщения къде ще се срещнем следващия път. Пазя ги в отделна папка, озаглавена „Съдебни дела“, която от време на време отварям в притихналата къща, сякаш е ковчеже със съкровище. Не чета самите писма. Би било твърде мъчително, пък и те не съдържат кой знае какво. Вместо това просто гледам колонката с името ѝ до края на страницата, чета датите и заглавията. Повечето са с надслов „Днес“ или „Утре“. Седя потънал в спомени и мечти за един друг живот.

Сега, след обаждането на Ана, мисля за неспокойния ѝ тон. Причината може да е всякаква, дори професионален проблем. Долових обаче напрежение, което може да означава само, че е нещо лично. Какво ще направя, ако каже, че не може да живее, ако не се съберем пак? Как ще постъпя, ако през цялото време се е чувствала, както се чувствам аз? „Дулсимър“ беше мястото на последната ни среща. Щеше ли да го избере, ако причината за срещата не е емоционална? Поглеждам се отстрани, сякаш душата ми се издига и надниква в жадуващото ми сърце. Как може един неосъществен копнеж да бъде единствената смислена емоция в живота ми? Но това е истината. Осъзнавам, че не мога да ѝ откажа, както не можах да я спра, когато приближи лицето си към мен, докато седеше на дивана в кабинета ми. Ако пожелае да скочи в пропастта, ще я последвам. Ще зарежа всичко, което имам. Гледам снимките, подредени на бюрото ми – Нат на различна възраст, Барбара, винаги красива. Няма смисъл да разсъждавам над онова, което се каня да сторя. Възможните ходове са толкова много и толкова сложни, че дори гросмайстор или компютър не биха могли да предвидят всички. Едно нещо обаче ще направя. Ще се опитам най-сетне да си осигуря живота, който искам. И най-накрая ще бъда смел.

12.

Томи, 27 октомври 2008 г.

Патолози, токсиколози – тези типове не бяха като останалите хора. Но какво да очакваш от някого, който е заобиколен от мъртъвци? Томи предполагаше, че част от тръпката е в мисълта, че тях вече ги няма, а ти си още тук. Можеше да ги разбере.

Токсиколожката, която дойде с Бранд, изглеждаше нормално. Нени Страк. Беше червенокосо миньонче, с кафяви очи, около трийсетте и достатъчно привлекателна, за да носи къса пола. Работеше в Медицинския факултет към университета и от време на време изпълняваше поръчки на прокуратурата. Бранд бе отишъл първо при полицейския патолог, за да свършат работата по-бързо, и той веднага прехвърли задачата на Американската медицинска служба, лаборатория от Охайо, която правеше изследванията на половината правозащитни агенции в страната. Томи се опасяваше, че тези действия ще хвърлят искрата, когато пробите от кръвта на Барбара бъдат изискани от моргата, но никой не забеляза.

– Е? – обърна се Молто към двамата.

– Накратко или подробно? – попита Бранд.

– Отначало кратката версия.

Бранд даде знак на Страк, която държеше тънка папка в скута си.

– Кръвната проба от сърцето съдържа смъртоносно количество от антидепресанта фенелзин – каза тя.

Бранд седеше с наведена глава, може би за да скрие усмивката си. Всъщност поводът не беше никак забавен.

– Не е ли умряла от естествена смърт? – попита Томи. Даде си сметка, че гласът му прозвуча твърде остро.

– Не – отговори Страк, – но не е моя работа да давам мнение за причината за смъртта. Симптомите, които са описани – аритмия, възможна реакция на свръхчувствителност – обикновено са характерни за предозиране с този препарат.

Доктор Страк разказа по-подробно за фенелзина, който се използвал за лечение на атипична депресия, често в съчетание с други медикаменти. Действал, като потискал действието на ензима моноаминоксидаза, или МАО, който разграждал различни вещества, влияещи на поведението. Ефектът на фенелзина върху мозъка често водел до подобряване на емоционалното състояние, но ограничаването на ензима в другите части на организма можело да има смъртоносен ефект, особено при поглъщане на храна или лекарства, съдържащи веществото тирамин.

– Има цял поменик от неща, които не трябва да консумирате, ако сте на лечение с фенелзин – продължи Страк. – Червено вино. Сирене. Бира. Кисело мляко. Мариновано месо и риба. Сухи колбаси. Всичко това увеличава токсичността на препарата.

– Откъде е взела лекарството?

– Било е в аптечката ѝ. Ако не го бяха открили при претърсването, в лабораторията никога нямаше да го идентифицират.

Доктор Страк обясни как се извършва масспектрометричното изследване на кръвна проба. Най-напред се получава палитра от разноцветни ивици. Премахват се всички ивици, отговарящи на стотината вещества, изследвани в рутинния токсикологичен тест, защото вече са проверени. Малкото останали цветове могат да се дължат на хиляди различни съединения. Затова специалистите от лабораторията бяха сравнили получената картина с инвентарния списък от аптечката на Барбара и почти веднага бяха установили наличието на фенелзин.

– Възможно ли е да е случайно предозиране? – попита Молто.

– Ако се съди само по кръвните проби, изглежда малко вероятно. Концентрацията е четири пъти над допустимата доза. Ако наистина има предозиране, можем да предположим, че е забравила и е взела второ хапче. Но четворна доза? Малко е вероятно. Пациентите, които вземат това лекарство, обикновено са предупредени за опасните ефекти.

– Значи не е случайно, така ли?

– От пръв поглед бих казала, че не, но съществува така нареченият ефект на „посмъртно натрупване“, при който след смъртта някои антидепресанти се концентрират в сърцето, което увеличава количеството им в сърдечната кръв. Това важи най-вече за трицикличните съединения. В научната литература няма данни дали се случва и при инхибиторите на МАО. Нито аз, нито някой друг знае дали това става с фенелзина. Ако по време на аутопсията знаехме, че ще изследваме за това вещество, щяхме да вземем проба и от бедрената артерия, защото толкова далеч от сърцето няма посмъртно натрупване, но вземането на такива проби не е рутинна практика в този окръг, а сега очевидно няма как да го направим. Затова никой токсиколог не би могъл да каже със сигурност дали високото съдържание на фенелзин в кръвта ѝ означава, че е погълната смъртоносна доза от лекарството, или то просто се е натрупало в сърцето след смъртта.

Бранд никога не би го казал, но Томи осъзна, че ако беше позволил на Джим да води разследването като за убийство от самото начало, сега може би щяха да имат тези отговори. Потънал в мисли, Молто несъзнателно изпусна тежка въздишка. Понякога, когато седеше вечер с Томазо, той размишляваше кои от решенията му през изминалия ден ще му създават главоболия след някоя и друга година. Винаги си лягаше с мисълта: „Човек прави всичко, което е по възможностите му.“ Грешките бяха част от работата, особено когато си на ръководен пост. Можеш само да се надяваш да са по-малки.

Той отново погледна доктор Страк:

– Значи това натрупване може да означава, че не е взела свръхдоза, така ли? Може да е взела едно хапче и тайно да се е почерпила с някоя по-голяма пица.

– Възможно е.

– Ами самоубийство? Това не е ли едно от лекарствата, които утежняват депресията в мания за самоубийство?

– Има такива данни в литературата.

– Няма предсмъртна бележка – намеси се Бранд. – Полицията не е намерила бележка.

Томи вдигна ръка. Не искаше да спорят за това точно сега.

– Значи може да е самоубийство. Може да е убийство. А може да е случайност. Това ли искате да ми кажете? – попита той токсиколожката.

– Ако предположим, че фенелзинът е причинил смъртта. Патологът трябва да каже със сигурност.

Тази доктор Страк изглеждаше нормално, но Томи вече имаше предчувствие за нея. Достатъчно често я бяха измъчвали на кръстосани разпити, за да откаже да се яви в съдебната зала. Беше си мислил, че науката е изследване на неизвестното, но учените като Страк предпочитаха неизвестното да си остане такова. Ето това Томи не можеше да си го обясни.

Седнал до Страк, Бранд беше лесен за разчитане. Притиснал брадичка до гърдите си, той правеше физиономии, сякаш едва се сдържа да не повърне. Докторката го беше предала – бе омекнала пред могъщия главен прокурор. Джим нямаше да я доведе, ако при предишния им разговор не беше изказала по-категорично мнение. Ако разследването случайно влезеше в съдебна зала, трябваше да ѝ инжектират нещо за кураж или да търсят друго вещо лице.

– Ами времето? – попита Бранд. – Ако след смъртта е минало едно денонощие, как ще се отрази това върху вероятността фенелзинът да бъде открит при аутопсията?

Доктор Страк докосна лицето си, докато обмисляше отговора. Носеше венчална халка с диамантче колкото троха, сякаш казваше: „Омъжих се за гаджето си от училище, когато нямахме нищо друго освен една голяма любов.“ С това спечели до известна степен симпатията на Томи.

– Вероятно ще се отрази – отговори тя. – Колкото по-скоро след смъртта се извърши аутопсията, толкова по-лесно е да се изключи посмъртното натрупване. Разбира се, анализът на стомашното съдържание е още по-сложен, защото стомашната киселина продължава да разгражда всичко, което е там. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да откриеш хапчето или какво е яла, включително продукти, съдържащи тирамин. Но и по този въпрос патологът ще ви отговори по-подробно.

Бранд се намеси:

– Добре, но ако някой я е нахранил хубаво със сирене и ѝ е дал две хапчета, а после я е оставил да изстива двайсет и четири часа, това би затруднило доказването на фенелзиново отравяне.

– Теоретично, да.

Томи претегли всички факти в ума си.

– А ние сме пропуснали всичко това в началото, защото…

– Защото инхибиторите на МАО не се изследват в рутинните токсикологични тестове.

– Кои от лекарствата в аптечката на Барбара Сабич, или поне онези с доказана токсичност, не се изследват в рутинния тест? – попита Бранд.

Доктор Страк погледна в папката си, преди да отговори:

– Това е единственото. Приспивателните, успокоителните, антидепресантите… всички се проверяват. Въз основа на медицинския ѝ картон фенелзинът не би направил впечатление. Ако не е имало токсични нива на нищо друго, никой не би се усъмнил.

Молто зададе още няколко въпроса и след минути дребната лекарка си тръгна.

– Шибана малка страхливка – изсумтя Бранд, когато затвори вратата след нея.

– Добре, че разбрахме навреме – успокои го Молто. – Прегледа ли стенограмите от делото „Харнасън“?

Бранд кимна. Туули беше споменал фенелзина и бе разпитал доктор Страк в съда. Мел се беше опитал да докаже, че дори опитен токсиколог не знае всички лекарства, които се изследват в рутинните тестове, пък какво остава за горкия Харнасън. Кръстосаният разпит, включително частта за фенелзина, беше описан в искането за обжалването на Харнасън пред апелативния съд. Значи Ръсти е знаел. Това без проблем щяха да го докажат.

По време на разговора с токсиколожката Томи чувстваше как адреналинът му постепенно се повишава. Сега седеше в голямото си кресло и се опитваше да се успокои, да помисли по-внимателно.

– Това е сериозно, Джими – заговори след известно време, – но който и токсиколог да призовем, няма как да докажем причината за смъртта.

Бранд имаше други аргументи. Любовницата. Посещението при Прима Дана. Разговорът с Харнасън за това как се чувства човек, когато отрови някого. Чакането двайсет и четири часа, докато трупът изстине, за да могат фенелзинът и всичко останало да се разградят.

– Няма как да го осъдим за убийство, Джими. Трябва да докажем недвусмислено, че я умъртвил умишлено.

От самото начало Томи беше предвидил проблем. Ако предположиш, че достатъчно умен и опитен като Ръсти Сабич е извършил такова нещо, трябва да очакваш да се е застраховал срещу всичко. Мисълта, че Сабич може да е убил Барбара и въпреки това да му се размине, тежеше на Томи като камък.

Бранд не се отказваше:

– Нека да изискам документацията от аптеката с деветдесетдневна забрана за разгласяване. Да видим дали Ръсти изобщо е купувал фенелзин.

Томи му махна с ръка да действа.

– Много сме близо – настоя Бранд, като показа палеца и показалеца си, доближени на милиметър един от друг.

Главният прокурор поклати глава и се усмихна тъжно.

13.

Ана, 2 септември 2008 г.

През целия си живот като че ли съм имала талант да правя катастрофални гафове – грешки, които ме връщат с години назад във времето. На два пъти започвах да градя кариера – веднъж в рекламата, после, след като завърших бизнес администрация, в маркетинга – която не ми подхождаше, и винаги съм се влюбвала в неподходящите мъже. На двайсет и две се омъжих за един, който просто не беше достатъчно интересен – останахме заедно точно седемдесет и два дни – но съм правила и много по-тежки грешки, особено в две безумни любовни връзки с женени мъже, въпреки че изходът беше ясен от самото начало като написан на пещерата на древен оракул.

Като всеки друг бях склонна да обвинявам за своите провали родителите си – баща, който ни напусна, когато бях на шест, и оттогава е пращал само по някоя картичка за Коледа, и майка, която, макар да ме обичаше, като че ли винаги е очаквала аз да се грижа за нея, а не обратното. Едва на осем, трябваше да навивам будилника и да я вдигам сутрин за работа. Някак си в мен се затвърди убеждението, че трябва да пробвам всичко, което тя не одобрява.

Пред онова, което съм решила да направя сега обаче, и най-големите авантюри от миналото ми бледнеят. След като прекъсвам разговора с Ръсти, поглеждам телефона в ръката си и се запитвам колко опасна и луда съм всъщност.

Един от преподавателите ми в юридическия факултет обичаше да казва, че повечето проблеми на света започват с недвижима собственост, което в моя случай със сигурност е в сила. Миналия юни реших да си купя апартамент. Хареса ми идеята най-после да имам собствено жилище, но от момента, когато подписах договора, цялата планета сякаш бе обхваната от икономическа паника. След една седмица съквартирантът ми, който се беше съгласил да му прехвърля договора за наем на сегашния ми апартамент, беше съкратен и реши да се премести да живее с любовника си. В службата плъзнаха слухове за спад в приходите и освобождаване на сътрудници и дори на партньори. Вече си представях как към Коледа вече съм безработна, но за сметка на това често посещавам съда, защото несъмнено ще се наложи да се защитавам в дело за просрочване на ипотека, принудително извеждане от жилище и банкрут.

Точно след Четвърти юли изпращам куп имейли и обявявам апартамента си за пренаемане навсякъде, където ми хрумне, включително, с помощта на съпругата на един млад партньор във фирмата, на уебсайта на върховния съд. Жилището е на по-малко от две пресечки от сградата на съда, идеално за някой нов стажант. Същия следобед получавам следния имейл:

Имах известни колебания за това, но отчаянието има своя собствена логика, пък и не можах да измисля извинение да му откажа. Дойде около единайсет в неделя по дънки и фланелка, около десетина сантиметра по-висок от баща си, строен и потресаващо красив, с буйна черна коса, дълбоки сини очи и симпатична набола брада. Обиколи апартамента, като все повтаряше колко бил хубав, макар че сигурно щеше да го каже и ако от тавана висяха прилепи. Накрая седнахме да пием кафе на балкончето, където му показах подходящия ъгъл, за да види най-хубавата гледка към Сентър Сити и реката.

– Супер – обяви той. Събу обувките си, вдигна краката си на парапета и размърда босите си пръсти.

Винаги съм харесвала Нат, с когото се познавах от посещенията му при баща му. Той е от онези страхотни мъже, които понякога не смееш да погледнеш от страх да не зинеш от потрес, но е прекалено тромав и плах, за да го нарека готин. Той е наивен по очарователен начин. В живота срещаме твърде много хора, които изглеждат истински искрени за разлика от онези, които само се преструват.

Беше страхотен ден, свеж въздух полъхваше от реката и ние започнахме непринуден разговор, което не е много лесно с Нат. Той говори като запис, пуснат на бавна скорост, сякаш всичко, което казва, най-напред минава през кратка проверка някъде в мозъка му, преди да излезе през устата. Това може да затрудни дори човек като мен, свикнал да води основната част на разговора.

Двамата сме учили в един университет и обменихме разни клюки.

– Като малък съм си мислил да стана психиатър – каза той, – защото съм се виждал с твърде много от тях, но винаги съм смятал, че всеки човек е повече или по-малко затворен в себе си, и никога не съм бил убеден, че можеш да вникнеш в истинските мисли на някого. Може би затова започнах да уча философия, но правото е някак си по-престижно.

Това описание ме накара да се засмея. Когато му казах колко се гордее баща му от постиженията му в университета, той ме погледна като извънземна.

– Кой може да знае какво мисли баща ми? – попита след кратко мълчание. – С мен никога не е говорил за тези неща – за учението, за дипломирането, за стажа ми – въпреки че винаги съм вървял по неговите стъпки. Сякаш се бои, че ще изпусне нещо, което не иска да чуя.

Сведох очи към чашата си и попитах:

– Как е сега баща ти?

– Доста объркан заради изборите. Коул го обвинява за онзи Харнасън, който избяга от града, след като татко го пусна под гаранция, и той просто не е на себе си.

Нат повтори някои от съветите, които баща му бе получил от Рей Хорган. Изведнъж спря и попита дали познавам Рей. Погледнах го изненадано, защото отначало си помислих, че се шегува.

– Аз работя при Рей – казах след няколко секунди.

– Какъв съм глупак. – Нат се удари по челото. – Изненадвам се, че не си се виждала с татко в последно време. Той обикновено поддържа връзка с бившите си стажанти, а винаги е говорил за теб, сякаш си най-сладкото нещо след „Поп-тартс“.

– Така ли? Наистина? – Дори сега комплиментът накара сърцето ми да затупти по-силно. – Сигурно защото работя толкова много, че почти не се виждам с хора.

Това ни наведе на дълъг разговор за живота на млад сътрудник в адвокатска кантора. Казах му истината. Става дума или за много съмнителна сделка – човек работи, за да изплаща студентските си заеми или началните вноски за жилището си – или за сляпа надежда, защото си мислиш, че адвокатската професия е нещо много вълнуващо… само да успееш да се добереш до интересното. А аз още не съм стигнала до него.

– Най-големият проблем е – споделих пред Нат, – че без да осъзнаваш, ставаш зависим от парите.

– Като си купиш апартамент? – попита ме той със сладката лека усмивка, която вече няколко пъти бях видяла.

– Да. Или като вземеш под наем хубаво жилище само за себе си.

И двамата се засмяхме, но скоро вече нямаше какво повече да си кажем. Когато влязохме, аз го попитах с какво друго би могъл да се занимава.

– Като студент работих в гимназията в Ниъринг – отвърна той. – Мога да се върна там. Много искам да преподавам право, но за да те вземат на някое свястно място, трябва да имаш публикации. Имам една статия, но трябват още. Тази години смятах да напиша обзор за правните аспекти на невробиологията, но скъсах с приятелката си точно преди да го завърша и все още съм толкова разстроен, че не мога да се концентрирам върху писането, когато се прибера вкъщи. Може да го довърша догодина, докато преподавам в гимназията.

– Съжалявам, че така е станало.

– О, разбирам, че така беше най-добре за мен, но още ми е трудно да го приема. До вчера си бил част от нечий живот, а в един момент трябва да ѝ върнеш ключа и дори кучето ѝ вече не иска да се изпикае върху крака ти.

Разсмях се силно, макар че много добре съзнавах колко тъга има в тази история.

– И аз съм минала през това – въздъхнах след малко. – Всъщност и сега съм в такъв период.

Не можех да го погледна в очите, затова тръгнах към вратата.

– Всъщност обикновено не съм толкова приказлив – отбеляза той, когато застана на прага. – Сигурно те чувствам по-близка, отколкото осъзнавам.

Нямах представа какво да отговоря на такава странна забележка, затова постояхме мълчаливо още няколко секунди. След като го изпратих, сърцето ми туптеше силно, сякаш щеше да се пръсне. Нат бе възкресил спомените за баща му. След като скъсахме с Ръсти, се опитвах да не мисля за него, но когато все пак се сетех, изпитвах ужасно самосъжаление – че съм била толкова луда, слаба и глупава, че да искам нещо, което очевидно не бих могла да имам. Денис, психиатърът, при когото ходя, нарича любовта „единственото законно прието психично заболяване“. Мисля обаче, че точно затова тя е толкова прекрасна, а също и опасна – защото те прави толкова различен. Според някои от книгите, които чета, любовта е всъщност стремеж към промяна. Все още не съм много убедена в това.

След два часа получих имейл от Нат. Пишеше, че е взел решение, а именно, че няма да наеме апартамента.

Прочетох имейла няколко пъти, особено в частта за кафето. „Дали този младеж не се опитва да те сваля?“ – запитах се. Около половин час мислих, докато съчиня подходящ отговор.

Щом натиснах бутона за изпращане, ме осени една истина, която рядко приемам – чувствам се самотна. Направила съм толкова много промени през последното десетилетие, че загубих връзка с повечето си приятели, особено сега, когато повечето имат семейство и деца. Радвам се за тях, но те вече са улегнали хора и не се интересуват много от околния свят. Не можеш да изливаш душата си пред някого, когато не срещаш съпричастност. Имам приятелки, които още не са омъжени, но в деветдесет процента от случаите разговорите ни започват да се въртят около мъже, което точно сега не ми понася много. През годината и няколкото месеца, докато се опитвах да преживея раздялата с Ръсти, аз се изолирах в работата си. Повечето вечери през уикенда прекарвам пред телевизора и чиния диетичен полуфабрикат.

И така, десетина дни след срещата с Нат ми се обади младеж на име Мика Корфинг. Караше стаж при съдия Томпкинс, получил имейла на Нат и само въз основа на неговата препоръка нае апартамента. Когато писах на Нат да му благодаря, той ми отговори със следното писмо:

Започвах да се чувствам като неблагодарница, затова приех да се видим съвсем за малко в „Уолис“. Осъзнавах, че трябва да направя всичко, за да го охладя. Когато излизах за срещата в събота, помолих Митра Билингс, нашата секретарка, която щеше да напише черновата на изложението вместо мен, да се обади след двайсет минути и да се престори, че някой от партньорите иска да ме види.

„Уолис“ е закусвалня на самообслужване с няколко маси. През седмицата е претъпкано. Клиентите и служителите крещят с цяло гърло, ръждясалото прозорче на шублера дрънчи като пневматичен чук, а Уоли, емигрант някъде от района източно от Париж, не спира да крещи на хората на опашката: „Затфори врата, затфори врата!“ В събота обаче човек може да чуе дори отегчения глас на касиера: „Следващият!“ Нат вече беше там. На масата имаше две кафета, едното със сметана и две пакетчета захар отстрани, както имам навика да го пия – добър ход. Мобилният му телефон също беше на масата и аз го попитах дали очаква обаждане.

– Да, от теб – отговори той. – Очаквах да се откажеш в последния момент.

Точно попадение. Аз се намръщих:

– Нямаше как, не знам номера ти.

– Хитър ход от моя страна. И така, ако мога да попитам… за какво са тия фасони?

Седнах и се опитах да измисля разумно оправдание:

– Ами, струва ми се малко странно да се виждаме така. След като съм работила за баща ти и така нататък…

Прозвуча абсурдно дори на мен.

– Мислех си, че има друга причина – отбеляза Нат. – Примерно ревнив приятел, който иска да си стоиш само вкъщи.

– Не – засмях се аз. – В момента нямам връзка. Може да се каже, че сега си почивам от мъжете.

– Заради скъсването с предишното ти гадже ли? Какво се случи?

Затаих дъх и след малко поклатих глава:

– Не мога да говоря за това, Нат. Раната е прекалено прясна. Чувствам се неловко. Но трябва да съм наясно със себе си и с това, което искам, преди пак да се обвържа. Не съм оставала сама толкова дълго време от ученическите си години. Но сега се чувствам по-непорочна. Само дето вибраторът започва леко да ми омръзва.

Предполагам, че това беше опит да отклоня евентуалните въпроси за сломеното ми сърце, но още докато изричах тези думи, останах шокирана, че такова нещо може да излезе от моята уста. Добре, че и двамата еднакво си падахме по циничните шеги, и Нат се разкикоти. Смехът като че ли извираше от някакво скрито място дълбоко в душата му.

– Тази почивка от мъже… по препоръка на психиатъра ли е?

Така беше, разбира се, и в крайна сметка отново заприказвахме за различни видове психотерапия. Той бе преминал през много сеанси, но в крайна сметка се беше отказал, защото го хванало страх, че ще се превърне в един от онези хора, които живеят единствено за да разговарят с психоаналитика си. До този момент не бях обсъждала с никого посещенията си при Денис и дори останах малко разочарована, когато Митра ми се обади. Почувствах се ужасно глупаво, защото дори още не бяхме поръчали обяд. Започнах да се извинявам, но все пак станах да си тръгвам.

– Кога се местиш? – попита той.

– В неделя, на 3 август. За първи път в живота си наемам фирма. Толкова често съм ангажирала приятелите си, че сега ме беше срам да ги помоля. Само ще трябва да внимавам за чупливите неща. Досадно е, но ще се справя.

– Мога да ти помогна. Силен съм като вол – каза Нат с престорен акцент. – Евтино ще ти взема.

– Не мога да те моля за това.

– Защо?

Размърдах устни, докато търсех подходящи думи, но той ме прекъсна:

– Добре, нека да си изясним нещата. Оставаме само приятели, съгласна? Ти си почиваш от мъже, пък аз и без това съм прекалено млад за тебе. Ти си падаш по по-възрастни, нали?

– Да, по чичковци. Явно си личи.

– Хубаво. Така няма да ми е кофти, че си ме отрязала. Кажи сега кога да дойда за преместването.

Отказах се да настоявам, че нямам нужда от помощ, особено за новия ми телевизор, който се страхувах да поверя на хамалите. Нещо, което осъзнах при двете срещи с Нат, бе, че съм зажадняла за мъжка компания. Винаги съм имала близки приятели мъже, с които имахме общи интереси – спорт, мръсни вицове, страшни филми. Когато минах трийсетте и почти всичките ми познати вече си имаха половинки, поддържането на обикновено приятелство с представители на другия пол стана изключително трудно. Съпругите ставаха ревниви и осъществяваха строг контрол. В това отношение нямаше как да не приема предложението на Нат. Особено след като научих, че съквартирантът му ще му заеме джипа си.

И така, в събота, 2 август, Нат спря пред нас. Денят беше ужасен за местене, почти 40 градуса. Слънцето напичаше, сякаш искаше да те овъгли, а въздухът сякаш полепваше по кожата. Цяла нощ бях опаковала вещите си. Веднъж започнала, просто работех машинално и след като натрупах всичко в антрето, осъзнах, че съм приготвила прекалено много неща за едно товарене.

До обяд вече бяхме направили един курс до новата ми квартира. Намира се на шестия етаж на една стара сграда край реката, с много старомодни гипсови орнаменти на тавана и много дъбова и евкалиптова дървения, включително рамките на прозорците, които никога не са боядисвани. Продаваше се евтино заради просрочена ипотека и не бях предвидила, че банката е спряла тока. Нямаше климатик и с Нат станахме вир-вода. Тениската му беше мокра от пот, а аз изглеждах още по-лошо със седемдесетдоларовата си фризура, полепнала по лицето.

Решихме Нат да се върне за останалите кашони, а аз да изляза да купя нещо за обяд. Докато се ориентирам в новия квартал, изгубих повече време, отколкото очаквах, и когато се върнах, той вече стоеше пред вратата на апартамента ми – гол до кръста, докато изстискваше фланелката си. Изглеждаше адски секси – строен, с релефни мускули – и аз почувствах гъделичкане в долната част на тялото си. Извърнах се, преди да забележи, че го зяпам.

– Хайде на масата! – обявих, като му показах плика с храната.

– Дано да не лапам пак въздух като последния път.

Сръгах го укорително. Нямаше маса и докато умувах къде можем да седнем, той посочи един от последните кашони, които беше качил. Вътре имаше с години събирани снимки, твърде ценни, за да ги изхвърля, но твърде смущаващи, за да ги излагам на показ.

– Без да искам, се загледах – каза Нат и извади една, на която бях на не повече от пет, заедно с мама и татко.

Снимката беше от Коледа и снегът пред малката ни къща бе натрупан на висока купчина. С филцова шапка и палто, татко изглеждаше доста елегантен. Аз носех плисирана поличка и плетена вълнена шапка, а до нас мама се усмихваше. Въпреки това и тримата изглеждахме недоволни, сякаш всички знаехме, че позираме така само за снимката.

– Това е една от малкото снимки, на които сме заедно – казах на Нат. – Леля ми я беше скрила. След като татко ни напусна, мама събра всички семейни снимки и го изряза от тях. Буквално. С ножицата. Така и не можах да я разбера. Той кръшкаше, но от малкото, което съм подочула през годините, и тя не е оставала по-назад. Така и не разбрах със сигурност. Странна работа.

– Зная как е. Мисля, че баща ми е имал любовница, когато съм бил малък. Свързано е по някакъв начин с процеса срещу него, но нито той, нито мама говорят за това, тъй че нямам представа какво точно е станало.

Никой от двамата като че ли не се сещаше какво друго да каже. Нат пак надникна в кашона и извади друга снимка – от сватбата ми.

– Леле!

Истината, която дълго не съм искала да призная, е, че изглеждах страхотно през онзи ден, затова сърце не ми даваше да изхвърля снимката.

– Тази снимка буквално е единственото хубаво нещо, което е останало от брака ми – споделих. – Сигурно ще кажеш, че за човек като мен, без деца и без много пари, не би трябвало да е толкова важно. Но не, важно е. Когато създаваш семейство, това ти вдъхва такава надежда. А след като всичко отиде по дяволите, дълго време не можеш да се окопитиш.

Той извади следващата снимка и се вцепени.

– Стига, бе! Това Сторм ли е?

На снимката известният рокаджия, облякъл кожено яке с метални капси, е прегърнал мен и най-добрата ми приятелка Дийд Уирклик, тогава четиринайсетгодишни. Бях спечелила награда от една местна радиостанция – два билета за концерт и възможност да се видим със Сторм зад кулисите – и естествено взех Дийд. Когато се запознах с нея във втори клас, имах чувството, че съм срещнала своята сестра близначка. Нейният баща също беше офейкал и двете като че ли се разбирахме без думи.

Тя бе лудетина и измисляше какви ли не пакости. Много често вършехме белите заедно – веднъж се промъкнахме в директорския кабинет и пуснахме вътре един много гръмогласен щурец, който издирваха с дни, докато го хванат – но учителите рядко ме наказваха, защото бях най-добрата ученичка в класа. Започнахме да пием алкохол на единайсет, крадяхме джин и водка от запасите на майка ѝ, а за да не забележи, доливахме вода, докато течността в бутилките добиеше вкус на току-що източена от чешмата.

В гимназията двете станахме бесни метълки, с лакирани в черно нокти и бели сенки под очите, и беше повече от ясно, че ще създаваме само неприятности. Тя си хващаше за гаджета все смотаняци и асоциални типове с рокерски татуировки и вечно лапнали цигара, които винаги се държаха ужасно с нея. Към края на гимназията забременя от един и роди Джеси.

Нат попита дали още се виждам с нея. Отговорих му, че приятелството ни е завършило зле.

– Преместих се при нея след развода, но това беше пълен провал. Трябваше да върша цялата домакинска работа, включително да приготвям обяд на Джеси. Дийд ме мразеше, защото, въпреки че животът ми не беше розов, пак се справях по-добре от нея, а пък на мен ми писна да ѝ давам на заем пари, които никога нямаше да си получа обратно, и да се грижа за Джеси, едно непоносимо капризно и плачливо момиченце. В крайна сметка това остана един черен епизод, за който предпочитам да не говоря.

Нат отново погледна снимката и реши да смени темата. Попита какви са ми впечатленията от Сторм.

– Ако трябва да съм искрена, бях толкова нервна, че ако не беше снимката, изобщо нямаше да си спомням, че се е случило.

– Сторм е голям пич. Гледал съм го три пъти. Само това правехме в колежа – ходехме по концерти и се друсахме. За разлика от сега, когато ходя на работа и се друсам.

Той беше в настроение да говори, но аз го изгледах строго:

– Нат, нали не ходиш във върховния съд с джойнт в джоба си?

Той ме изгледа виновно и измърмори, че преживявал тежък период.

– Нат, ако те хванат, ще те съдят. Баща ти е прекалено влиятелен, за да си затворят очите. Ще ти отнемат лиценза да практикуваш право и няма да те пуснат да припариш до учебно заведение.

Поученията ми го смутиха и разговорът отново замря. Седяхме на пода и се хранехме мълчаливо. В ъгъла до стената, на която се облягахме, се оказа най-студеното място в апартамента. Нат седеше умислен. Беше ми казал, че бившите му гаджета го намирали твърде мрачен и затворен. Едва сега ми стана ясно какво са имали предвид.

– Хей – опитах се да го разсея, – всички правим глупости понякога. Ето виж мен. Аз съм световна шампионка по гафове.

Той ме погледна в очите за секунда.

– Добре, разкажи ми за твоята неуспешна връзка.

– О, Нат. Не мога.

Той задържа погледа си върху мен за секунда, после сви рамене и мълчаливо започна да дъвче сандвича си. Видях колко лесно можеш да загубиш връзка с него, особено когато е в настроение да се самосъжалява.

– Добре, но без въпроси – измърморих след малко. Затворих очи, за да измисля най-безопасния начин да му разкажа. Усетих как се обърна да ме погледне. – След като престанах да работя за баща ти, започнах да се виждам с много по-възрастен от мене мъж. Преуспял, известен, човек, когото познавах и уважавах. Беше страхотно. Но и истинска лудост. Той беше женен и не смяташе да напусне съпругата си.

– Рей, нали? Рей Хорган. Затова ме изгледа така, когато споменах името му в апартамента ти.

Отворих широко очи и го погледнах втренчено. Когато поискам, мога да изглеждам строга.

– Добре, добре – измънка той. – Без въпроси. Както се казва в съда? „Оттеглям въпроса.“ Извинявай.

Разказах му останалото с няколко думи: че е бил страхотен човек и винаги ми е повтарял, че тази връзка е лудост, докато накрая скъсахме. Когато замълчах, от съседния апартамент се чуваше телевизор.

– Сега сигурно ще тръгнеш да търсиш любовните ми писма по кашоните – добавих след малко.

– Хей, нали сама каза, че понякога всички вършим глупости.

После ми разказа надълго и нашироко за любовната си афера с майката на един от най-близките си приятели през последната година в гимназията. Приех го като жест към мен и това ме трогна.

– Ти си добър човек, Нат.

– Старая се – отвърна кратко той.

Седяхме облегнали глави на стената и той разказваше тихо за приключенията си с онази жена. Лицата ни не бяха много далеч едно от друго. Нат ме гледаше в очите и погледът му бе красноречив. Чувствах се страшно самотна, изпълнена с копнеж, и можех да направя нещо изключително, невероятно глупаво, както винаги съм правила. Но човек все някога трябва да се поучи от грешките си. Затова само разроших косата му с ръка и се изправих.

Това очевидно го разочарова. Каза, че скоро трябва да тръгва, и плахо предложи да ме закара до нас. Отказах. По-късно, когато се прибрах, му изпратих писмо с благодарности и обещание да го поканя на купона по случай новата ми квартира.

Не ми отговори цели два дни, а когато видях името му в електронната си поща и прочетох темата на писмото, нещо трепна в гърдите ми и осъзнах, че пак съм загазила.

Беше толкова трогателно, дори се просълзих. Но нямаше смисъл. Въпреки това дълго се колебах и му изпратих отговора чак вечерта на другия ден.

Не бях сигурна дали изобщо ще ми отговори, но на другия ден получих ново писмо, макар и прощално.

Не отговорих. Нямаше какво повече да се каже. Същата нощ обаче той ми изпрати друго писмо.

14.

Томи, 29 октомври 2008 г.

– Знам, че си намерил нещо – каза Томи на Бранд, когато се срещнаха пред Централния районен съд.

Джими излизаше от съдебна зала, носеше елегантен вълнен костюм, по-луксозен от всичко, което повечето прокурори можеха да си позволят. Понякога Молто му казваше, че във вените му сигурно тече италианска кръв. Делото, по което сега водеше обвинението, бе за тройно убийство с една от жертвите – племенничка на филмовата звезда Уонда Пак. Красива и тъжна, Уонда всеки ден седеше в съдебната зала с цяла банда роднини. Тъй като очакваше това развитие на нещата, Бранд бе предпочел лично да се заеме, вместо да остави случая на някой по-неопитен прокурор. Джими не отричаше, че обича да се гледа по телевизията. Съдът бе разпуснат за обедна почивка и той излезе по сако, за да се види с шефа си. Времето беше студено. Духаше пронизващ вятър, а в небето се носеха парцаливи, зловещи облаци.

– Как така? – попита Бранд.

– Как какво?

– Как така разбра, че съм намерил нещо?

– Защото иначе нямаше да ме караш да се мотая на улицата по обяд посред съдебно дело.

– Може да съм решил, че трябва да спортуваш. Може да ми харесва как се клатушкаш по тротоара като разгонен гълъб. – Бранд изпъчи корема си и направи няколко крачки, имитирайки шефа си.

Джими изглеждаше прекалено весел. Това не предвещаваше нищо добро. Томи му даде знак да влязат, но трябваше да изчакат Рори Гислинг, която се появи след малко, опакована с дебело палто и шарен шал. Носеше хартиен плик под мишница.

Влязоха в съда и се качиха да потърсят място, където да поговорят. Съдебната зала на съдия Уолак беше отворена и тримата се скупчиха в края на една тапицирана с плюш скамейка, Рори – между двамата прокурори.

– Покажи му – каза ѝ Бранд.

Тя извади няколко листа и подаде един от тях на главния прокурор. Бяха разписки за купуване на фенелзин на 25 септември миналата година, подписани от Ръсти Сабич. Бранд се хилеше като дете на Коледа.

– Може ли? – попита Томи и взе останалите листове от Рори.

– Той изпълнява всички рецепти – отбеляза, след като ги разгледа. – Така изглежда.

– Осемдесет-деветдесет процента – съгласи се Рори.

– Е, и какво от това?

– Ами, взел е фенелзина – възкликна Бранд.

– Е, и?

– Покажи му разписките от деня преди смъртта на жена му – обърна се младият прокурор към Рори.

Тя издърпа няколко листа от ръката на Томи. Ръсти беше подписал разписката за получаване на нова доза от приспивателните на Барбара на 28 септември.

– Не търсим ли свръхдоза фенелзин? – попита Молто.

– Погледни касовата бележка от супермаркета – настоя Бранд. – Тук, на последната страница. Обърни внимание какви неща е купил.

Имаше само съкращения, но Томи бързо ги разкодира: бутилка червено вино „Риоха“, маринована херинга, генуезки салам, отлежал кашкавал и кофичка пълномаслено кисело мляко. След още няколко секунди всичко му се изясни.

– Това са нещата, които реагират с лекарството, нали? Дето съдържат онова, как му беше името?

– Тирамин. Има го във всичките. – Бранд поклати глава. – Купил е от всички забранени храни. С това количество можеш да направиш и нормална доза фенелзин смъртоносна. А пък с четворна доза – сто процента. Хубава прощална вечеря е организирал господин съдията.

Томи отново погледна касовата бележка. Часът на покупката беше 17:32.

– Направили са си коктейл.

– Какво? – изненада се Бранд. – Откъде разбра?

– Отишъл е в магазина преди вечеря. Купил е бутилка вино и ордьоври. Правили са си коктейл, Джим.

– Ами киселото мляко?

– За сос.

– Какво?

– За по-здравословно сметановият сос може да се направи с кисело мляко – обясни Томи. – А като заговорихме за сметана, имайки предвид здравословните проблеми на баща ти, би трябвало да знаеш тези неща. Чувал ли си някога за холестерол?

Томи изрече думата буква по буква и Бранд пренебрежително махна с ръка. Рори добави няколко мъдри думи за своя баща, на когото току-що бяха поставили байпас. Бранд се престори, че не е чул, и продължи по случая:

– В ръцете ни е, нали? Доказателствата са тук.

Томи почувства изпитателните погледи на заместника си и детективката върху себе си. Бранд отдавна бе убеден, но това не е важно. Решението зависеше само от Томи. Рисковете бяха за него, той трябваше да бъде доволен от уликите. А още не беше. Списъкът с покупките на Ръсти изглеждаше достатъчно доказателство за вина, но тук трябваше нещо повече от улики, които всеки адвокат на защитата би нарекъл случайни.

– Приближаваме се – тихо отговори Томи.

– Шефе! – възнегодува Бранд.

Започна да изрежда всички доказателства и Томи му даде знак да говори по-тихо. Последното, което им трябваше сега, бе някой репортер да го чуе.

– Джими, вие двамата открихте удивителни неща. Но това са косвени доказателства. Няма нужда да ти казвам какви аргументи ще извади Санди Стърн – а съм деветдесет процента сигурен, че Ръсти ще наеме него – за да отхвърли обвиненията: „Кой не е ходил да пазарува в кварталния магазин, кой не е изпълнявал рецепта в аптеката, дами и господа?“ – Томи имитира акцента на адвоката по-успешно, отколкото беше очаквал. – Виждали сме как Стърн убеждава заседателите, че бялото е черно. Пък и още не сме разрешили основния проблем. На кръстосания разпит собствената ни експертка ще признае, че има още петнайсетина възможни причини за смъртта освен убийство. Слаби са. Доказателствата ни са слаби. Трябва ни нещо повече.

– Къде, по дяволите, да намеря нещо повече? – възмути се Бранд. Точно това бе основният въпрос, разбира се. – Какво ще кажеш за ДНК? – попита след малко.

В последно време Томи доста мислеше за това, един-два пъти се беше събуждал посред нощ, но си даваше сметка, че ДНК не е отговор. Не искаше да влиза в подробности пред Рори, затова отговори, както повтаряше от няколко седмици:

– Рано е.

Бранд погледна часовника си. Трябваше да се връща в съда. Изправи се.

– Няма да се откажа, шефе!

Томи се изсмя:

– О, не съм си го и помислял.

15.

Ана, 2 септември 2008 г.

След като бракът ми се провали и се преместих при Дийд, един въпрос започна да ме измъчва. Лежах по цял час сутрин и се питах: „Била ли съм изобщо влюбена в Пол?“ Мислех си, че го обичам, но вече се съмнявах. Но как бих могла да допусна такава жестока грешка? Как бих могла да разбера истината?

След всеки следващ мъж, след всяка следваща връзка тези въпроси отново ме мъчеха и ме оставяха с чувството, че нещо ми липсва. Някои мъже ме пленяваха, други – Ръсти най-много от всички – направо ме обсебваха, възбуждаха у мен мъчителен копнеж. Но възможно ли беше нещо толкова измъчено да се превърне в истинска любов? Можеше ли да доведе до това? Чаках деня, в който ще разбера, че наистина съм влюбена, както някои хора чакат Второто пришествие.

През първите седмици на август бях в постоянно мрачно настроение, но не исках да допусна, че може да е заради Нат. След време признах пред себе си, че страдам по него, или по-точно, за шанса, който бях видяла в него, възможността да имам нещо различно, което и за двама ни изглеждаше ново и полезно. Тази мисъл ме шокира повече, отколкото бях очаквала. Събуди у мен много неподозирани емоции към Ръсти, най-вече гняв. Късно нощем имаше моменти, когато не разбирах собствените си разсъждения. Какво табу нарушавах, чии чувства се опитвах да щадя? Ако бащата не ме искаше, защо да не ходя със сина? Нямаше ли така да е по-добре за всички? Когато отново се замислех за това на заранта, имах чувството, че всичко, което съм постигнала през последните петнайсет месеца, се срива под мен.

Все пак ми се струваше, че съм на път да преодолея болката. Като че ли вече бях изпратила и това разочарование в килера при другите. И така до тази сутрин, когато отидох във върховния съд да помагам на Майлс Крицлър в едно безсмислено обжалване на важен клиент. Майлс представяше устните си аргументи според правилата, но съдиите не бяха доволни, че им губи времето. Седяха и гледаха с онова отегчено изражение, сякаш казваха: „Хайде, свършвай най-после.“ Червената му лампичка щеше да светне всеки момент. Точно тогава някой се промъкна покрай нас и подаде някакъв документи на съдия Гуинари. Погледнах и кого да видя? Нат вече се обръщаше към мен, толкова строен, чаровен и невъзможно красив, с тези тъжни морскосини очи. Уплаших се, че горкият младеж ще заплаче, и ако го стореше, щях да се разрева и аз.

Когато се върнах в кантората, на телефонния секретар ме чакаше съобщение от него:

– Когато си тръгна от работа около шест, отивам направо пред апартамента ти. Ще позвъня и ако не си вкъщи, ще седя пред вратата, докато се прибереш. Затова, ако пак решиш да потискаш чувствата си и не желаеш да се видиш с мен, по-добре иди да спиш у някоя приятелка, защото ще те чакам цяла нощ. Този път ще трябва да ми кажеш „не“ в очите. И ако наистина те познавам толкова, колкото си мисля, това няма да стане.

В този момент разбрах, че въпреки колебанието и нежеланието, въпреки че постоянно си повтарях: „Не, това е лудост“, въпреки предупрежденията за неизбежна опасност, въпреки всичко това, моето сърце през цялото време е имало свой план и сега трябваше да го изпълня. Както се казва в песента, готова съм на всичко за любов. Това беше по-силна и по-дълбока истина за мен от всички предупреждения и поуки, с които толкова се стараех да се съобразявам. Винаги съм го съзнавала.

Последните няколко месеца, през които живях у Дийд, излизах с един полицай на име Ланс Корли, посещаващ същия вечерен курс по икономика, на който ходех, за да завърша колежа. Беше сладур, едър и красив мъж, и когато идваше, отделяше голямо внимание на Джеси. Той също имаше дъщеря, с която не се виждаше много често. Забелязах, че Дийд си падна по него още от самото начало и с времето това започна да се задълбочава. Беше ми абсолютно ясна. По няколко пъти на ден ме питаше кога го очаквам да дойде. В крайна сметка Ланс реши да пробва да се събере отново с бившата си съпруга, най-вече защото Джеси го беше накарала да осъзнае колко му липсва собствената му дъщеря.

Когато обясних всичко това на Дийд, тя ме обвини, че лъжа и че нарочно не каня Ланс в апартамента, защото не искам да се влюби в нея. Положението стана толкова лошо, че накрая помолих Ланс да се обади и да обясни всичко. Оказа се голяма грешка. Това, че Ланс научи за чувствата ѝ, я унизи и я вбеси.

Последната сутрин, която прекарах в апартамента ѝ, се събудих в шест часа и видях Дийд, застанала до леглото ми с ножица в ръце, насочена към мен. Изглеждаше съсипана, цялата се тресеше, сякаш в гърдите ѝ имаше мотор, лицето ѝ бе подпухнало от плач, носът ѝ течеше. Скочих от леглото и закрещях. Ударих я, наругах я и взех ножицата. Тя се свлече в ъгъла на стаята като купчина мръсни дрехи.

Сега изслушах гласовото съобщение на Нат още няколко пъти, после взех телефона и позвъних на Ръсти. Помолих го да се видим да поговорим, макар че нямах представа какво ще му кажа. Любовта обаче ни кара да правим безумни неща. Имам една приятелка, която се разведе и се омъжи за брата на бившия си съпруг. Чувала съм за един адвокат от Манхатън, старши партньор в кантората, където работел, който на петдесет години се влюбил в едно от куриерчетата на фирмата. Сменил си пола, за да могат да бъдат заедно, и това дори проработило за известно време. Любовта е всемогъща. Тя следва свои закони, има своя реалност. Когато любовта се намеси, предпазливостта и здравият разум остават на заден план. Ако обичаш някого достатъчно силно, осъзнаваш, че той е човекът в живота ти, и се опитваш да го спечелиш.

През онзи последен ден у Дийд, докато събирах багажа си, тя не спря да плаче и да ме уверява:

– Нямаше да го направя. Нямаше да го направя. Само се опитвах да си представя как ще се почувствам, но нямаше да го направя.

Повтори го хиляда пъти и накрая съвсем ми писна. Затворих последния си сак и го преметнах на гърба си.

– Точно това ти беше грешката.

Това бяха последните думи, които ѝ казах.

16.

Ръсти, 2 септември 2008 г.

Когато пристигам в „Дулсимър“, Ана вече е там. Нервно поклаща една висока чаша, пълна с газирана течност, но пак е много красива. Частната адвокатска практика ѝ е помогнала да поддържа по-добра фигура, да си направи по-хубава прическа и да си купи по-елегантни дрехи. Сядам до нея.

– Подстригала ли си се?

– Така свършвам по-бързо с тоалета си. Имам повече време за работа. – Засмива се. – Изповедта на една скъпо платена робиня.

– Много ти отива.

Комплиментът ми я накарва да замълчи за секунда.

– Благодаря – отговаря след малко.

– Какво пиеш?

– Газирана вода. Имам още малко работа в кантората.

Сърцето ми се свива: ще се върне на работа. Не казвам нищо. Тя премества чантичката си на свободното място между нас.

– Ръсти, не знам как да ти го кажа. Затова може би да давам направо. Ще се опитам да ти обясня. Аз излизам с Нат. Тоест още не съм започнала, но ще го направя. Днес имаме среща. Не знам какво ще излезе, но нещата вече са сериозни. Доста сериозни.

– С моя Нат ли? – изпелтечвам. За момент всичко вътре в мен сякаш изтръпва. После ме обхваща гняв. Изпълва сърцето ми. – Това е лудост.

Зелените очи на Ана се насълзяват.

– Ръсти, не мога да ти опиша колко се опитвах да го избягна.

– Ох, за бога! Какво ще ми кажеш сега? Че е съдба? Че така било писано? Ти си голям човек. Можеш сама да избираш.

– Ръсти, мисля, че го обичам. И той е влюбен в мен.

– Боже мой!

Ана се разплаква, допира студената чаша до бузата си.

– Виж какво, Ана, знам, че искаш да ми го върнеш. Знам, че си разочарована от мен. Знам, че както на война, в любовта всичко е позволено. Чувал съм всякакви глупости в този дух. Но това е невъзможно. Трябва да спреш.

– О, Ръсти – изхлипва тя. – Ръсти, аз направих всичко, както трябва. Бях толкова добра. Искам да ме разбереш. Направих всичко, за да не допусна това да се случи.

Искам да помисля. Но мащабите на това са невъобразими. Ръцете ми треперят от гняв.

– Той знае ли за нас?

– Разбира се, че не. Никога няма да узнае. Никога. Ръсти, знам, че е безумно, знам, че е трудно, но трябва да опитам. Наистина трябва. Не знам дали ще се справя, не знам дали ще го приемеш, но трябва да опитам. Знам, че трябва.

Отдръпвам се назад. Все още ми е трудно да дишам.

– Знаеш ли колко пъти те желаех и се спирах? Насилвах се да спра. А сега какво? Ще трябва да те гледам как се разхождаш в къщата ми. Това е извратено. Как можа да ми го причиниш? Да го причиниш на него? Боже мой!

– Ръсти, ти не ме искаш.

– Не ми казвай какво искам аз. – Толкова съм ядосан, че ми иде да я ударя. – Знам какво си намислила, Ана. Не ми се прави на невинна. Притискаш ме по най-подлия начин. Какъв избор ми оставяш? Да се отърва от Барбара сега, в този момент. Това ли искаш? Да се освободя от нея, иначе напълно ще унищожиш семейството ми?

– Ръсти, не. Не става дума за теб. Става дума за него. Това искам да ти обясня. Правя го заради него. Ръсти, Ръсти… – Тя замълчава за момент. – Ръсти, никога досега не съм се чувствала така… не съм се чувствала така с никого. Добре, може да съм луда. Защото без това между нас нямаше да се случи. Но сега е различно, Ръсти. Наистина. Ръсти, моля те, остави ни да бъдем щастливи.

– Иди си го начукай! Ти си луда, Ана. Изобщо не знаеш какво искам аз. Не знаеш какво искаш ти. Да, наистина си луда.

Хвърлям няколко банкноти на масата и чувам отчаяния ѝ зов зад гърба си, когато изскачам от хотела. Крача гневно по улицата, обхванат от най-старата, най-примитивна ярост. Минавам няколко пресечки. Сетне изведнъж спирам.

Защото едно е ясно. Колкото и да съм ядосан, трябва да направя нещо. Трябва. Не знам какво. Ще мисля, ще мисля и пак нищо няма да е наред. Трябва да направя нещо. Но какво? Мистерията е необятна, колкото самия Бог.

Какво да направя?

17.

Нат, 2 септември 2008 г.

Всички ние минаваме през живота като хора, пътуващи с колите си по магистрала. Всеки е затворен в своето пространство и отива към своята цел, слуша музика, каквато харесва, или любимата си радиостанция, говори по телефона или просто се опитва да не се пречка на другите. Но от време на време човек е готов да спре и да качи някой пътник. Защо ли?

Все още не знам кога точно хлътнах по Ана. Хареса ми още щом я срещнах за първи път, докато работеше при татко, но тогава ходех с Кат, а когато скъсах с нея, мама започна да досажда, като на два-три пъти попита дали Ана е прекалено възрастна за мен. Това ме отблъсна окончателно. После един летен ден видях името на Ана в обявата за апартамента ѝ и си казах: „Защо пък да не проверя?“ Докато седяхме на балкона, с удивление установих колко е страхотна, умна и красива, забавна и съблазнителна. Отначало чувствата ни не бяха взаимни.

Пробвах дали ще излезе нещо. И тя каза „не“. Любезно и внимателно. Но „не“.

Оттогава мина около месец. Сега съм на работа и още съм объркан заради Ана. Все пак не съм чак толкова объркан, защото няма как да бъда по-объркан от това, което бях първите две седмици. Когато работата се обърка, мога да стигна до положение, от което просто няма измъкване. Попадам в дупка и оставам там. Самонавивам се. Тъпча на едно място. И плача. Абсолютно неприсъщо за един мъж. Ставам от бюрото си в съда, отивам в тоалетната, затварям се в някоя кабинка и плача. Така около четири пъти на ден. После си поставям ограничение. Един път сутрин и един следобед. После – само веднъж в работно време. И веднъж вкъщи. Не знам защо, но сега изглеждаше по-зле, отколкото след скъсването ми с Палома и Кат. Съзнавах, че възприемам тази авантюра като Идеалната връзка само защото не се осъществи. Това е един платоничен идеал. Влюбен съм до уши, макар да знам, че е повече в идеята за любовта, отколкото в нещо друго. Но може би точно затова е по-лошо. Реално или не. Надеждата е нещо удивително. Тя е може би най-важното нещо в живота. С надежда можеш да продължиш напред. Без нея си загубен.

Все в това настроение, влизам в съдебната зала, за да занеса едно становище, което стажантът, работещ по делото, Макс Хандли, забрави в кабинета на съдията. И я виждам там. В продължение на цял месец по няколко пъти на ден ми се привижда на улицата, но това е само за момент, преди да си дам сметка: „Не, не е тя, не.“ Сега обаче, въпреки че я виждам в гръб, въпреки че си е променила прическата, въпреки че не виждам лицето ѝ, аз съм сигурен, че това е Ана. Седи на скамейката на защитата и води записки с бясна скорост, докато един старши партньор от кантората ѝ произнася пледоария, която, за да бъдем честни, отегчава до смърт върховните съдии. Когато я виждам, се заковавам на място толкова рязко, че половината съдии на подиума, копнеещи за нещо, което да ги разсее, се втренчват в мен. Възбуждам се!

Промъквам се до съдия Гуинари и му подавам становището. Опитвам се да измисля как да се измъкна, без да повторя същото глупаво изпълнение. С поглед напред, изпънати рамене. Само че, разбира се, аз съм толкова сломен и закопнял, че не мога да се сдържа да не погледна пак. И тогава, когато се обръщам, виждам, слава на Бога – виждам, да, има Бог и аз винаги съм вярвал в него – че ме е забелязала. Адвокатът каканиже монотонно. Но Ана е спряла да пише. Не прави нищо, само ме гледа. Не мига. Не може да отмести очи. И аз виждам всичко – то е там, в този поглед. Тя е изгаряла през цялото време, точно както и аз. И е готова да се предаде. Каквато и да беше причината да ми откаже, вече не може да каже „не“. Тя се предава. Отдава. На любовта. Като във филмите! Като във филмите от четирийсетте! Това е предопределеност. Съдба. Карма.

Измъквам се от залата, качвам се в кабинета и се обаждам от мобилния си. Оставям ѝ гласово съобщение, в което казвам, че след работа ще отида направо пред тях и ще седя там цяла нощ, ако трябва, докато дойде и ми каже в очите какво иска.

Така и правя.

Когато тя се прибира, седя на единственото стъпало пред блока ѝ. Наистина бях готов да седя цяла нощ, но всъщност не са минали и петнайсет минути. Тя сяда до мен и поставя ръка върху моята, обляга глава на рамото ми и заплаква, и двамата плачем. После влизаме. Толкова е просто. Можете да вярвате на един бивш студент по философия. Ето това е нещото, което всяко човешко същество копнее да каже: „Това е най-щастливият момент в живота ми.“

18.

Томи, 31 октомври 2008 г.

В „Макграт Хол“ се помещава главното управление на полицията от 1921 година насам. Масивната сграда от червен пясъчник прилича на средновековна крепост, с каменни арки, масивни дъбови порти и назъбени бойници на покрива.

Бранд, все още в съда, беше изпратил съобщение да го чака в дванайсет и половина пред сградата на прокуратурата. Мерцедесът отби до тротоара и отново потегли, толкова бързо, че отстрани изглеждаше като бягство след обир. Бранд караше на зигзаг между другите коли, сякаш го преследваха. Томи получи обаждане от ФБР и докато говореше, Бранд мина през главния портал и паркира зад централата на полицията.

– Какво правим тук? – попита Томи.

– Не знам. Не съм сигурен, но в деня, когато Ръсти се е обадил да съобщи за смъртта на Барбара, ченгетата от Ниъринг са изсипали шишенцата от аптечката ѝ в найлонов плик, вместо да направят инвентаризация на място.

Затова в сряда накарах Рори да ги прати тук да видим дали Дикърман ще намери нещо интересно.

– Браво. Добра идея.

– Идеята беше на Рори.

– Това не я прави по-малко добра. Какво е открила?

– Много трудни въпроси задаваш. Мо ми изпрати съобщение, че има интересни резултати. Не би казал „интересни“, ако нямаше нищо, но не разбрах какво точно, защото цял ден бях в съда. Не исках да остава нищо на хартия. Оттук информацията щеше да изтече за половин минута.

– Също разумна идея – отбеляза Молто.

Бранд обясни, че е трябвало да дойдат в полицейската централа, защото Мо е претърпял операция на тазобедрената става миналата седмица и не можел да излиза. Джим беше сметнал, че ще е най-добре и Томи да присъства, за да зададе каквито въпроси му хрумнат. Тази идея също беше добра.

Завариха една от асистентките на Мо да държи отворена вратата на един авариен изход в подземието. Носеше хартиена магьосническа шапка и проскубана черна перука.

– Магия или лакомство? – попита тя.

– Да, да – измърмори Бранд. – Само за това си мислех.

Тримата навлязоха по тъмните коридори в царството на Мо Дикърман. Мо, известен още с прякора Бога на отпечатъците, беше на седемдесет и две, най-възрастният служител в Обединената полицейска служба на окръг Киндъл и без съмнение най-уважаваният. Той бе най-добрият експерт по пръстови отпечатъци в Средния запад, автор на авторитетни монографии за няколко метода, и често изнасяше лекции в полицейски училища по целия свят. Сега, след като криминалистиката бе станала хит по телевизията, ден не минаваше, без Мо, ококорен зад големите си очила с черни рамки, да се появи в някое полицейско шоу. В управление, раздирано, както в повечето градски полицейски служби, от интриги и нерядко от скандали, Мо беше може би единственият символ на непоклатим авторитет.

Не се минаваше и без конфликти. Прякорът „Бог на отпечатъците“ не изразяваше само възхищение. Мо гледаше на своето мнение като на свещено писание и не търпеше никаква намеса, докато говореше. Ако някой допуснеше грешката да го прекъсне, той просто го изчакваше да се изкаже, след което започваше от самото начало. Беше труден свидетел в съдебната зала, където отказваше да приеме дори очевидни заключения. Началството никак не го обичаше, защото си бе издействал сегашното си професионално положение със заплахи, че ще напусне, ако лабораторията в подземието на „Макграт Хол“ не бъде екипирана с последната научна апаратура – пари, които иначе можеха да се изхарчат за бронирани жилетки и добавки за извънреден труд.

Мо докуцука на патерици, за да посрещне гостите.

– Готов ли си за туист? – попита го Бранд.

Едрият нюйоркчанин, в чиято буйна коса едва сега започваха да личат повече бели косми, се приведе и направи няколко движения наляво и надясно. Бранд му благодари, че е откликнал на молбата им, и Дикърман ги поведе през лабораторията, мрачно помещение, разделено на работни кабинки, задръстени с купища кашони, между които се открояваха няколко свободни места със скъпоценните апарати на Мо.

Той спря пред любимата си играчка за момента – вакуумен изпарител на метални частици. Шефовете му се дърпаха няколко години, преди да му го купят, защото се страхуваха как ще обяснят на общинския съвет и обществеността за какво им е притрябвала машина, която проявява пръстови отпечатъци, като буквално ги позлатява.

Когато Томи беше редови прокурор, пръстовите отпечатъци бяха просто следи от пот, които се проявяваха с нинхидрин и други прахчета. Ако отпечатъкът засъхнеше, вече нямаше начин да се снеме. През осемдесетте години обаче специалистите като Мо бяха измислили начин да уловят аминокиселините, оставени от кожата на заподозрения. В последно време, ако експертите успееха да проявят пръстов отпечатък, много често можеха да извлекат от него и ДНК.

Металният изпарител на Мо представляваше хоризонтална стоманена камера с размери метър на шейсет сантиметра. Всичко, което се намираше вътре, струваше цяло състояние – изпарителни панички от молибден; система от ротационни и дифузионни помпи, които създаваха вакуум за по-малко от две минути; замразяващ криосушител, ускоряващ отстраняването на излишната влага; и компютър, който управляваше целия процес.

След като обектът на изследване бъде поставен в камерата, в изпитателните панички се слагаха няколко милиграма злато. Помпите образуваха вакуум, златните частички се изпаряваха в силното течение, преминаващо през паничките, и се отлагаха върху отпечатъка. След това се изпаряваше цинк, който благодарение на химическите си свойства се отлагаше в браздите между отпечатъците от кожните гънки на пръстите. Прецизните снимки от получените в резултат златни отпечатъци винаги смайваха съдебните заседатели.

Мо, типично за него, настоя да обясни процеса от самото начало, макар че Томи и Бранд бяха слушали тази песен вече няколко пъти. Вчера Дикърман беше сложил в камерата шишенцето с фенелзин, което Ръсти бе взел от аптеката. Беше получил четири ясни отпечатъка, един отгоре и три отдолу. Черното пластмасово шишенце, сега покрито със злато, беше в запечатано найлоново пликче на една масичка до апарата.

– От кого са? – попита Томи.

Мо вдигна предупредително пръст. Щеше да отговори, когато му дойде времето.

– Сравнихме ги с отпечатъците на покойната. Не без проблеми, разбира се. Говоря с хората на патолога от двайсет години, но те продължават да вземат отпечатъците на труповете, сякаш бършат прах. Не топват пръстите върху хартията, а ги влачат. – Дикърман показа десетте картончета, които лаборантите бяха подготвили при аутопсията. – Нямам нищо свястно от средния пръст и кутрето на дясната ръка.

Мо посочи размазаните мастилени следи и разочаровано поклати глава.

– Както и да е, мога категорично да твърдя, че четирите отпечатъка върху шишенцето не са оставени от никой от осемте пръста на госпожа Сабич, на които имам ясни снимки.

– Значи все пак може да са от Барбара? – намеси се Бранд.

– Този тук не – отговори Мо, като посочи най-големия отпечатък на долната снимка, – защото очевидно е от палец. Но при първоначалния анализ нямаше как да определя със сигурност дали останалите не са от средния пръст или дори кутрето на Барбара.

– А сега? – попита Томи.

Бранд се дръпна зад Дикърман, погледна шефа си и завъртя очи. Нямаха шанс да съкратят лекцията на Мо.

– Следващата стъпка бе да проверя дали мога да открия от кого са отпечатъците. Предположих, че имате подозрения, но Джим и Рори не искаха да споменават имена. Затова пуснах отпечатъците през АФИС – продължи Мо, имайки предвид автоматизираната компютърна система, съдържаща данни за всички отпечатъци, снети в страната през последните няколко десетилетия. – И получих съвпадения за два от тях.

Мо показа две снимки. Първата съдържаше пръстовите отпечатъци, които Ръсти Сабич бе дал при, постъпването си на работа в прокуратурата преди двайсет и пет години. Втората беше с отпечатъците, взети при изправянето му на съд.

– И четирите отпечатъка върху шишенцето са негови – обяви Мо, като докосна снимките, сякаш бяха свещени реликви. – Винаги съм харесвал Ръсти – добави, сякаш говореше за покойник.

Джим се усмихна самодоволно. Знаеше си от самото начало. Томи официално трябваше да му го признае.

– Откъде сме сигурни, че Сабич просто не е извадил шишенцето от плика, за да го подаде на жена си? – попита главният прокурор.

Бранд веднага му отговори. Беше взел документите, които Рори донесе миналия ден в съдебната зала.

– Рецептата е за десет хапчета. Според описа на лекарствата обаче тук е имало само шест. – Взе найлоновото пликче с шишенцето и показа шестте оранжеви таблетки на дъното. – Значи някой е извадил останалите четири, а доколкото разбирам сега, единствените отпечатъци върху шишенцето са от съдията.

– Възможно ли е да е пипала шишенцето, без да остави отпечатъци?

Дикърман се усмихна:

– Знаеш отговора, Том. Възможно е. Но вакуумно металното проявяване е най-чувствителният метод за откриване на отпечатъци. И ако следваме логиката на Джим, госпожа Сабич би трябвало да е пипала шишенцето четири пъти, без да остави отпечатъци. Получихме и другите лекарства от аптечката ѝ. От деветте шишенца, които съм изследвал досега, на осем има отпечатъци. На деветото са размазани.

– Възможно ли е да са нейни?

– Да. Има запазени фрагменти, които можем да сравняваме, но, изглежда, че и друг го е пипал, което би затруднило изследването на ДНК.

– На защитата ще ѝ бъде трудно да докаже, че Барбара е пипала фенелзина, ако отпечатъците ѝ са върху всички други шишенца – отбеляза Бранд.

Двамата прокурори тръгнаха към задния вход, през който бяха влезли. Томи не искаше да среща никого от познатите си полицаи на горния етаж, които щяха да се чудят какво е накарало главния прокурор да слезе при тях от мястото си сред боговете. На вратата Бранд спря, за да благодари на Дикърман и да обсъдят следващите стъпки в разследването, а Томи излезе на пронизващия вятър, за да помисли върху току-що наученото. Сивото небе, което щеше да тегне над окръг Киндъл през идните шест месеца, сякаш Тройният град е попаднал под оловен похлупак, все по-безмилостно ги затискаше.

„Пак го направи. – Тези думи, тази мисъл, отекнаха в главата на Томи като ниски тонове на пиано. – Ръсти пак го направи.“ Този мръсник отново бе убил човек. Не се беше поучил от предишната си грешка. Застанал на студа, Томи изпитваше толкова много емоции, че му беше трудно да ги определи всичките. Изпитваше гняв, разбира се. Гневът лесно го обхващаше, макар че напоследък ставаше по-рядко. Въпреки това чувството беше до болка познато, както при пожарникар, който се кани да влезе в горяща къща. Имаше и желание за отмъщение. Толкова дълго беше чакал. И най-сетне Ръсти отново бе показал истинското си лице. След като всичко се докажеше в съда, какво щяха да кажат хората на Томи – хората, които с десетилетия са го смятали за мошеник, избрал лесния път, по който тръгва не един лош полицай?

Обаче сред всичките тези предсказуеми реакции най-странното бе едно нещо, което Томи внезапно разбра. Ако не можеше да има Доминга, какво би направил той? Щеше ли да убие? Няма нищо, което един човек да желае повече в живота си от любовта. Вятърът се засили и го прониза като с нож. Но той разбра. Ръсти сигурно е обичал онази жена.

19.

Ана, 24-25 септември 2008 г.

Обичам Нат. Наистина съм влюбена в него. Необратимо. Всеотдайно. Толкова често преди съм си мислила, че това е истинската любов, но сега всяка сутрин се удивлявам от неземното чудо. Двамата сме неразделни от деня, когато се видяхме във върховния съд, и оттогава всяка нощ сме заедно, освен веднъж, когато трябваше да пътувам до Хюстън. Кризата, която удари жестоко адвокатската професия и в някои мрачни моменти ме кара да се притеснявам за работата си, сега е добре дошла, защото повечето дни мога да си тръгна от работа в пет. Готвим заедно. Любим се. И с часове си приказваме. Всичко, което Нат казва, ме радва. Или ме трогва. Или ме разсмива. Заспиваме едва към два-три часа и на заранта едва ставам от леглото за работа. От вратата го поглеждам строго и казвам:

– Не можем да продължаваме така. Тази вечер трябва да поспим.

– Добре – отвръща той.

Цял ден копнея отново да го видя и целият блажено безсънен цикъл се повтаря.

Нат се нанесе при мен в края на първата седмица, без нито веднъж да обсъждаме въпроса къде ще живее. Той ще остане с мен. Случи се точно както всички са ми казвали досега: „Когато се случи, ще разбереш.“

Понеже това му е работата, Денис попита дали една от причините не е чистата невъзможност на ситуацията, дали съм се отдала на любовта само защото знам, че не бива и е опасно. Не мога да му отговоря. Но съм щастлива. И Нат също е щастлив.

По отношение на Ръсти нямах определен план, просто реших, че трябва да му кажа. Когато се видяхме в „Дулсимър“, той побесня. Това не ме изненада, но не защото целта ми е била такава, както ме обвиняваше той, а защото винаги съм подозирала, че зад наглед спокойния му характер се крие агресия. С времето обаче и двамата ще свикнем с това странно развитие на нещата. И двамата имаме нещо общо. Обичаме Нат.

Междувременно реших да стоя далеч от Ръсти, което не е толкова лесно, колкото се надявах. Барбара се обажда на Нат всеки ден. Той обикновено вдига телефона и се старае да не ѝ издава много. Разговорите им обикновено са кратки и банални – специални оферти в местния супермаркет, новини за семейството и кампанията, въпроси как върви търсенето на работа и жилище. Последното означава, че рано или късно ще трябва да ѝ каже за мен. Обясни ми, че нямало как да се избегне, защото майка му още се надявала, че той ще се върне вкъщи. Въпреки това го помолих да почака.

– Защо?

– Бога ми, Нат, не ти ли се струва твърде прибързано да ѝ казваш, че сме гаджета и живеем заедно? Ще прозвучи безумно. Защото не ѝ кажеш, че имаш съквартирант?

– Познаваш майка ми. „Кой е този съквартирант? Какво работи? От какво семейство е? Какво е завършил? Каква музика слуша? Има ли си приятелка?“ Няма да ми се размине толкова лесно.

Накрая се съгласих да ѝ каже. Настоях да съм близо до него, за да чуя целия разговор, но когато той призна, че се чувства като „влюбено зомби“, зарових главата си под една от възглавниците на дивана, за да не се разсмея.

– Възхитена е – каза, след като затвори. – Страшно се зарадва. Иска да отидем на вечеря.

– О, не! Моля те, Нат.

По намръщеното му лице пролича, че нежеланието ми да се видя с техните започва да му се струва подозрително.

– Нали ги познаваш.

– Ще бъде неловко, Нат. Сега, след като се виждаме толкова отскоро. Не мислиш ли, че преди това трябва да се виждаме с по-нормални хора? Не съм готова за това.

– Мисля, че това трябва да се реши веднъж завинаги. Тя ще ме разпитва всеки ден. Само гледай.

И наистина. Нат се опитваше да отлага, като използваше за оправдания неговата и моята работа. Но ден след ден аз започвам все повече да разбирам странната симбиоза между Нат и майка му. Барбара витае над живота му като взискателен дух без реално земно присъствие и той се чувства длъжен да задоволи очакванията ѝ. Тя иска да ни види заедно, но ѝ е трудно да излезе от вкъщи. Затова ние трябва да отидем при нея.

– Можеш просто да ѝ откажеш – отбелязах миналата седмица.

Той се усмихна:

– Опитай ти.

И наистина, следващата вечер ми подаде телефона си.

– Иска да говори с теб.

Мамка му! Разговорът беше кратък. Барбара бърбореше колко било вълнуващо, колко се радвали двамата с Ръсти, че с Нат значим толкова много един за друг. Защо не сме отидели някоя вечер да споделим щастието си с тях? Като много други умни хора с проблеми Барбара е майстор, когато иска да те притисне. Най-лесното беше да се съглася за следващата неделя.

– Това не мога да го разбера – измърмори Нат. – Ти си готина мацка. Госпожица Отворена. Мама от година и половина ми натяква да те поканя на среща. Ти си първото ми гадже, което одобрява. Намираше Кат за странна, а Палома ми влияела лошо.

– Да, но как мислиш, че ще го приеме баща ти, Нат? Няма ли да му се види малко странно?

– Мама казва, че го приема и много се радва.

– Говорил ли си с него за това?

– Няма да има проблем. Можеш да ми вярваш. Няма да има нищо против.

Аз обаче не мога да си представя как по друг начин радостта на Барбара за нас с Нат или перспективата да ни види заедно могат да се отразят на Ръсти, освен да го извадят от релси. И точно както се опасявах, днес, когато отварям служебната си поща, виждам два имейла от него. Когато ги отварям, се оказва нещо странно – това са известия за получени стари писма, които съм му писала през май 2007 г., преди шестнайсет месеца.

Отначало не разбирам, но скоро ми става ясно. По време на връзката ни с Ръсти аз бях тази, която резервираше хотелските стаи, защото той не можеше да използва кредитната си карта. Препращах му потвърждението за резервацията, за да знае къде ще се видим, и той не ми връщаше отговор. Често му изпращах съобщенията на серии: първоначалното потвърждение, напомнянето същата сутрин и накрая имейл с номера на стаята, след като вече съм се настанила. Понеже получавах уведомления, че писмата са прочетени, бях забелязала, че отваря само последното – на миникомпютъра си, докато пътува към мястото на срещата. Нямаше възможност да чете останалите, докато около него има други хора.

Днешните съобщения са известия, че е отворил два от тези стари имейли, които са стояли в пощата му повече от година. Отначало ми хрумва, че може да е някаква извратена психологическа атака, напомняне какво сме били един за друг в не толкова далечното минало. След един час обаче осъзнавам, че Ръсти може би изобщо не подозира, че получавам известия, когато отвори някое от писмата ми. Когато отвориш имейл, за който подателят е задал изискване за обратно известие, на екрана ти се появява малък прозорец, предупреждаващ, че ще бъде изпратено такова съобщение. Отдолу има и квадратче с надпис: „Не показвай повече това предупреждение за този подател.“ Предполагам, че е маркирал тази опция още преди време. Към края на деня решавам, че това може би е положителен знак. Ръсти най-после е решил да направи онова, което трябваше да стори още преди шестнайсет месеца – да изтрие писмата ми. Знак, че е решил да продължи напред, да ни остави с Нат да живеем живота си.

На другата сутрин в десет има още три. Тогава обаче осъзнавам, че нямаше да получавам известия, ако той просто триеше писмата ми. Смисълът на съобщението е да разбереш, че получателят е прочел имейла ти. Смутена, дори разтревожена, си представям как Ръсти си припомня тези подробности. С мисълта, че най-добрият начин да му спестя това мъчение, е, като му се обадя, вдигам телефона и набирам вътрешния му номер. След няколко позвънявания вдига секретарката му, Пат.

– Ана! – възкликва изненадано. – Как си? Отдавна не си се отбивала.

След една минута любезности казвам, че имам неясноти по едно дело и искам да се посъветвам със съдията.

– О, той от сутринта е в съдебна зала, скъпа. Качи се преди повече от час. Делата са едно след друго. Очаквам го чак към дванайсет и половина.

Запазвам самообладание, колкото да ѝ кажа, че в такъв случай ще поискам информацията от Уилтън, колегата ми стажант, но когато затварям, съм толкова уплашена и объркана, че продължавам да стискам несъзнателно слушалката. Опитвам се да си втълпя, че си правя грешни изводи, че сигурно има друго обяснение. Отново поглеждам известията за прочетените писма на екрана, но и трите са изпратени от пощата на Ръсти преди по-малко от половин час, а според Пат той от сутринта е в съдебната зала, където няма как да ползва компютър.

Изведнъж ме осенява ужасно прозрение. Катастрофата, която очаквах толкова време, ни застига сега. Някой друг чете писмата му. Някой друг систематично преглежда уликите за връзката ни с Ръсти. Хотелите. Датите. За секунда допускам най-лошото и се запитвам дали не е Нат. Снощи обаче той се държеше съвсем нормално, нежен и любящ. Той е прекалено чистосърдечен, за да крие такова разкритие. Доколкото го познавам, просто щеше да ме напусне.

Облекчението ми обаче не трае дълго. Осъзнавам отговора с абсолютна сигурност и сърцето ми сякаш се вкаменява. Има само един човек, който е достатъчно обигран, за да проникне в електронната поща на Ръсти, и има достатъчно време, за да проведе такова подробно проучване.

Тя знае.

Барбара знае.

20.

Томи, 31 октомври 2008 г.

След срещата с Дикърман в „Макграт Хол“ Томи и Бранд мълчаливо отидоха до мерцедеса.

– Трябва да изземем домашния му компютър – каза Бранд. – Това е единственият ни шанс да намерим любовницата. Искам да издам заповед за обиск още днес. И трябва спешно да разпитаме сина му за това, какво е имало между майка му и баща му.

– Това е подъл удар, Джими. Така ще загуби изборите.

– И какво от това? Ние само си вършим работата.

– Не, по дяволите!

Томи замълча, за да се успокои. Бранд беше свършил страхотна работа. Беше се оказал прав там, където той грешеше. Нямаше право да му се сърди, че иска да ускори нещата.

– Знам, че според теб този човек е зъл, побъркан, агресивен сериен убиец, който седи на трона си от дясната страна на Господ, и те разбирам, но помисли. Помисли. Ако провалим избора на Ръсти за върховния съд, само ще подпомогнем защитата му.

– Тия глупости за отмъстителния прокурор ли? Вече ти казах как ще се справим с това.

Имаше предвид ДНК теста, да изследват пробите от сперма от първото дело.

– Да, време е да се заемем с това – каза Томи.

– Мислех, че искаш първо да вземем съдебна заповед.

– Няма нужда от съдебна заповед.

Бранд погледна изпитателно шефа си, после запали двигателя и бавно подкара мерцедеса. На улицата до главната дирекция на полицията две майки водеха шест деца към училище след обедното междучасие. Всичките бяха маскирани за Хелоуин. Две от момченцата носеха костюми, вратовръзки и маски на Барак Обама.

Томи се замисли за онова, което смяташе да разкаже на Бранд. За времето, когато се върна да живее с майка си, за да се грижи за нея през последната година на живота ѝ. Звуците, които тя издаваше – обикновено кашлянето от емфизема – често го будеха нощем и той ставаше от походното легло в столовата, за да ѝ помогне. След като тя се успокоеше, Томи се замисляше за всичко провалено в живота му, може би за да убеди себе си, че може да преживее и тази загуба. Размишляваше за стотици обиди и удари, които бе понесъл, и така понякога си спомняше за процеса срещу Сабич. Знаеше, че изследването на ДНК ще задоволи всички, независимо дали бяха затворили Ръсти, или, както сега, му се беше разминало. Затова често се изкушаваше да си представя как би могло да се направи. Когато дойдеше новият ден обаче, все се отказваше. Любопитството може да те погуби. Адам, Ева, ябълката. На човек не му е писано да научи някои неща. Сега обаче трябваше да разбере. Най-сетне. За последен път Томи проигра плана в главата си, после го разказа с подробности на Бранд.

В този щат, както в повечето други, имаше закон за създаване на ДНК архив. Биологичните проби, събрани в разследвания, където имаше подозрения за сексуално насилие, се изследваха и картотекираха. Ръсти беше съден за убийство, не за изнасилване, но според теорията на прокуратурата имаше вероятност Каролин да е била насилена. На това основание щатската полиция можеше без съдебна заповед или друго официално разрешение да вземе пробите от кръв и сперма от първия процес срещу Ръсти и да ги изследва още утре. Разбира се, ченгетата бяха твърде заети да тестват уликите, събрани от сегашни престъпления, за да се занимават с разследвания, замразени преди две десетилетия. Законът обаче не предвиждаше давност, затова Ръсти нямаше законови основания да очаква правото му на лична тайна да бъде спазено по отношение на старите проби. Ако резултатите се окажеха уличаващи, можеше да протестира пред съда, но нищо нямаше да постигне с това. За да избягнат подозренията, Бранд щеше да накара хората от лабораторията да изпратят на щатската полиция всички проби отпреди 1988 година с обяснението, че искат да изследват най-напред най-старите, докато не са се разпаднали съвсем. Идеята страшно се хареса на Бранд.

– Можем да го направим още сега – заяви той. – Утре. Ще имаме резултатите до няколко дни. – Замисли се за момент. – Страхотно! И ако докажем, че е виновен, можем да изземем всичките му файлове, нали? Заповед за конфискуване на компютъра му. Разпити. Нали? До края на седмицата ще можем да пристъпим към действие. Ръцете ни ще са развързани, нали? Нищо не могат да ни кажат. Страхотно. Страхотно!

Бранд прегърна с едната си ръка Молто, докато караше, и го разтърси.

– Не се радвай толкова, Джими – тихо каза Томи. – Има и лоша новина.

Заместникът му се отдръпна. Няколко нощи подред Томи бе размишлявал върху този проблем.

– Джими, имам една лоша и една още по-лоша новина. Ако пробите не съвпаднат, всичко се проваля. Проваля се. Случаят отива на кино.

Бранд погледна шефа си, без да издава какво мисли, но като че ли вече разбираше.

– Уликите са прекалено слаби, Джими. Особено при това минало. Преди да хукнем към лабораторията, искам да знаеш, че играем на всичко или нищо.

– Мамка му – изръмжа Бранд и отново започна да изброява всички улики.

Томи го прекъсна:

– Джими, ти беше прав през цялото време. Той е престъпник. Но ако на практика докажем, че е невинен за първото убийство, няма да можем да го обвиним сега. Ще ни обявят за отмъстителни нищожества, опитващи се да оспорят една истина, която не им харесва. Всички в съдебната зала и извън нея ще тръбят за моята фикс идея. Уликите ни са нищожни и ако сами извадим факта, че е бил несправедливо обвинен от същия прокурор, в комбинация с кандидатурата му за върховния съд и това, че целият свят освен самия Бог ще свидетелстват в негова полза, той ще стане недосегаем. Затова трябва още сега да разберем какво показват пробите от ДНК. Защото ако го оправдават за първото убийство, това ще провали всичките ни усилия.

Бранд се втренчи напред. С навлизането в Сентър Сити движението се беше засилило. Днес окръг Киндъл беше като на карнавал. Служителите от околните офиси бяха излезли да обядват с всякакви костюми. По тротоара със сандвичи в ръце вървяха петима мъже, всеки облечен като различен член на групата „Вилидж Пийпъл“.

– Как ще представи резултатите от ДНК като доказателство? – попита Бранд. – Дори тестът да докаже, че преди двайсет години е бил невинен, какво от това? Добре, сбъркали сме. Мотивите на прокуратурата не са важни за делото.

– Да, но мотивите на обвиняемия са. Да не би да предпочиташ да водим процес само с косвени доказателства? Мислиш, че ще пропусне да изтъкне, че веднъж вече сме го обвинили несправедливо за убийство? Това не доказва ли, че при тези обстоятелства сега по-трудно би се решил на такова нещо?

– По дяволите, с този откачен не можеш да си сигурен. Може би го улеснява. Този човек много добре познава съдебната система. Може би си мисли, че ще ни е страх да го разследваме точно заради първото дело. Може би си мисли, че анализът на ДНК ще го оневини този път.

– И с право – измърмори Томи.

На един светофар двамата се погледнаха в очите, докато Бранд не сведе своите към часовника си. Изруга, защото закъсняваше. Молто се изкуши да му предложи да паркира мерцедеса вместо него, но точно сега на Джим не му беше до шеги.

– Ще докажем вината му за първото убийство – заяви. – Залагам петдесетачка, че ще го докажем.

– Това е по-лошата новина – отбеляза Томи. – Най-доброто, което може да ни се случи, е да си намерим оправдание да не се занимаваме повече с този случай. Лошото е, ако се окаже, че Ръсти е виновен за убийството преди двайсет години. Защото, ако е така, това ще ни задължи да го съдим. Не можем да позволим да влезе във върховния съд, ако знаем, че е двоен убиец. Просто не можем.

– Това казвам и аз. Но тогава всички ще ни разберат. Ще се убедят, че не гоним духове.

– Да, но ще загубим. Това е най-най-лошата новина. Ще възбудим дело, което ще е обречено от самото начало. Защото данните от ДНК няма да бъдат допуснати в съдебна зала. Няма как да стане. Това е еднопосочна улица. Той вече е оправдан. Не можем да използваме стари доказателства срещу него. Нямаме основание, освен ако не възобновим първия процес, а това никой съдия няма да разреши. Пък и около пробата вече ще има толкова неясноти, че осем от десет съдии така или иначе няма да я допуснат. Ако ДНК тестът е в полза на защитата, влиза като доказателство. Ако е в полза на обвинението, не минава. Затова дори с ДНК оставаме със същите слаби доказателства. Трябва само да стискаме палци и да се молим да не ни обвинят в правонарушение, защото се опитваме да докажем убийство с недостатъчно улики.

– Не – заяви Бранд, като разтърси силно глава. – Няма да стане. Ти просто си се обезкуражил, шефе. Това е нормално.

– Не, Джими. Ти вече го каза. Този човек е умен. Много умен. Най-лошото е, че ако наистина я е убил, всичко е много добре премислено. Измислил е как да го направи и пак да излезе чист. И ще успее.

Бяха стигнали пред съда. Бранд най-сетне погледна Томи в очите и измърмори:

– Да, това наистина е лошо.

21.

Нат, 28 септември 2008 г.

Човек не може да смята, че има връзка, докато не започне да забелязва странностите на партньора си – примерно моите дълги мълчания, след като съм се виждал с родителите си, или нейните избухвания, ако дори само спомена името на Рей Хорган, дъртакът, с когото е имала любовна връзка. Понякога доста време трябва да мине, докато опознаеш потайностите на лудостта, стаена във всеки човек. Аз излизах с Кат близо година и понякога се опасявах, че е прекалено нормална за мен, докато една сутрин не започна да се оплаква от коляното си. Когато я попитах как е пострадала, тя отговори съвсем сериозно:

– От удар с боздуган, когато бях кръстоносец в един от предишните ми животи.

В такъв момент става много важно как твоите странности ще се комбинират с нейните. Ще успеете ли въпреки тях да се приемате сериозно един друг и да живеете в хармония?

Животът ми с Ана е истински рай, но едно нещо винаги я изкарва от нерви – моите родители. Мисля си, че начинът, по който мама има навик да се натрапва, изнервя Ана също както мен, а и явно се опасява от отношението на баща ми, убедена е, че никога няма да я приеме като нещо повече от негова подчинена. Чудя се дали това не е отчасти и заради авантюрата ѝ с Рей. Може би подозира, че татко знае, и се срамува, защото е сигурна, че е очаквал от нея да бъде по-разумна от Хорган, към когото, изглежда, вече не храни никаква симпатия.

Затова Ана почти изпадна в истерия, когато настоях да кажа за нас на мама, която не спираше да ме разпитва къде ще отида да живея в края на месеца. Сериозно се уплаших, че ще се наложи полицията да ме спасява, след като ѝ съобщя, че сме поканени на вечеря. Накрая мама, която може да бъде много убедителна, поиска да говори с Ана и я принуди да се съгласи, както принуждава мен; но дори след като прие поканата, моята любима изглеждаше невероятно напрегната.

Прибрах се от училището миналия четвъртък вечерта, само няколко дни преди срещата с родителите ми, и я заварих вкъщи да плаче в тъмното с пакет цигари до нея и поне осем фаса в пепелника. В цялата сграда пушенето е забранено.

– Какво има? – попитах, но тя не отговори.

Седеше като вцепенена пред масата в кухнята. Когато седнах на стола до нея, тя посегна с две ръце към моите.

– Обичам те. Много те обичам – прошепна, като почти се задави.

– И аз те обичам. Какво е станало?

Тя ме погледна отчаяно; остана загледана в мен дълго време, с насълзени зелени очи, блестящи като скъпоценни камъни.

– Толкова искам да запазим това, което имаме – промълви след малко. – Готова съм на всичко, за да не го загубим.

– Няма да го загубим – уверих я, но това не помогна много.

През следващите два дни като че ли се успокои, но днес, докато се готвим да отидем у нашите, отново е в криза.

Когато пресичаме по Ниърингския мост, Ана казва:

– Лошо ми е.

За висящата конструкция се знае, че играе при силен вятър, но днес е прекрасен ден, все още по-скоро летен, отколкото есенен, и залязващото слънце е позлатило водната повърхност. Едва стигнали до отсрещния бряг, Ана отбива новата си тойота в близката горичка и изскача навън. Настигам я точно навреме, за да я придържам, докато повръща в една ръждясала кофа за боклук.

Питам я дали не е яла нещо развалено, макар да знам, че не е това причината.

– Всичко е заради това скапано гости, Нат!

– Можем да се обадим, че няма да отидем. Ще им кажем, че си болна.

Тя още стиска ръба на кофата, но поклаща глава:

– Не, нека да свършваме с тази работа. Да се свършва веднъж завинаги.

Когато се почувства достатъчно добре, че да направи няколко крачки, отиваме до една очукана маса за пикник със скърцаща пейка, изцапана с цветен спрей и курешки.

– Ох, отврат! – възкликва Ана.

– Какво?

– Оповръщала съм си косата.

Оглежда русите кичури с видимо отвращение.

Донасям от колата една полупразна бутилка вода и две стари салфетки и се опитвам да я почистя.

– Можеш да им кажеш, че си ме качил на магистралата.

Уверявам я, че изглежда страхотно. Това не е вярно. Пребледняла е, а косата ѝ изглежда, сякаш в нея са се надбягвали гризачи. Не правя опити да я успокоявам или да я питам каква е причината.

Моли ме аз да карам, което означава, че тя ще държи сладкишите. Изчаквам да се поуспокои и ѝ подавам чинията. Ана предложи да приготви десерта и изпече четири различни специалитета, от любимия вид на всеки от нас, надписани с имената ни върху глазурата. Татко ще получи от морковената торта, която обожава, а за мама има кекс от соево брашно с пълнеж от боровинки. Ана хваща чинията с две ръце върху скута си и закрепва кофичката сладолед, която е купила за добавка към сладкишите, между краката си.

– Може ли да те помоля за нещо – казва, когато се каня да запаля. – Не ме оставяй сама с никого от двамата. Става ли? Не съм в настроение за разговори на четири очи. Просто ме извикай да се кача да видя стаята ти или нещо подобно. Някакъв повод да се махна. Става ли?

– Добре.

Всъщност тя вече няколко пъти ме помоли за това.

След малко спираме пред къщата, в която съм израсъл. В последно време всеки път, когато дойда, ми изглежда различна – по-малка, старомодна, като че ли излязла от приказка. Сградата наистина е странна, което може да се очаква, след като мама я е избирала – неизмазана и с безумно стръмен покрив, някак в контраст с множеството цветя, които още цъфтят в гърнета и саксии отпред. През цялото ми детство мама не спираше да повтаря колко искала да се върне да живее в града, но когато татко го предложи преди две години, тя внезапно си промени мнението. Фактът, че все още са тук, показва вечната безизходица между тях. Тя винаги печели. Татко ненавижда това положение.

Майка ми се показва на вратата още преди да стъпим на верандата. Носи съвсем малко грим и един от онези анцузи с подплата, с които се облича, когато не излиза от къщи. Прегръща ме, после взема чинията от Ана и започва да се възхищава на сладкишите, като междувременно набързо я целува по бузата. Когато влизаме в къщата, почва да се извинява. С татко цял ден били работили в градината и затова закъснели.

– Изпратих баща ти до магазина, Нат. Няма да се бави. Хайде, влизайте. Ана, искаш ли нещо за пиене?

Казах на Ана, че майка ми обича червено вино, и тя е донесла една скъпа бутилка, но мама решава да я запази за вечеря. Засега двамата с Ана вземаме по една бира от хладилника.

Настроенията на майка ми са толкова непредсказуеми, че преди да дойда, често се обаждам на татко да го питам за обстановката, сякаш е метеоролог. „Лош ден – предупреждава ме понякога той. – Вкисната като ланшна туршия.“ Но рядко я виждам толкова превъзбудена, колкото тази вечер. Суети се в кухнята. Тази хиперактивност не е характерна за нея.

Ана не е идвала преди. Майка ми не допуска в къщата чужди хора. Развеждам Ана из дневната и салона, разказвам ѝ за покойните си вече баби и дядовци, за братовчедите си, показвам ѝ снимките им и изтърпявам няколко закачки заради фотографиите от детските ми години. След известно време се връщаме при мама в кухнята.

– Не съм се престаравала – казва тя за вечерята, – точно както обещах. Пържоли. Царевица. Салата. Сладкишите на Ана. Може би с малко сладолед.

Усмихва се дяволито, като маниачка на тема холестерол, която си е наумила една вечер да бъде непослушна.

С Ана се заемаме със салатата. Отлична готвачка, Ана тъкмо прави заливката със зехтин и лимонов сок, когато татко влиза с няколко найлонови плика с оранжевата емблема на „Мегадръгс“. Стоварва ги на кухненския плот, подава ръка на Ана, после бързо ме прегръща.

– Никога не съм си представял, че ще стане така – заявява, като ни поглежда изпитателно. – Твърде логично изглежда.

Всички се засмиваме, после мама показва на татко какво е опекла Ана. Той отчупва парченце глазура от нейния кекс. Двете викват в един глас.

– Хей, това е за мен – негодува майка ми.

– Твоето име е най-дългото – изтъква татко.

Той накуцва, докато се движи из кухнята. Питам го как е гърбът му.

– В момента зле – отговаря той. – Цял следобед съм копал дупка за новия рододендрон на майка ти.

– Ето – намесва се тя. – Вземи едно хапче и стига си се оплаквал. Малко тренировка ще ти е от полза. Извън кампанията и няколкото сета с Джордж Мейсън, от седмици не си спортувал.

Баща ми играе два пъти седмично хандбол със съдия Мейсън и сега изглежда малко по-отпуснат от обикновено. Поставя хапчетата, които майка ми му подава, на плота, после влиза за малко в салона и се връща с чаша вино за нея.

– Нали не си забравил ордьоврите? – пита тя, докато той си взема бира от хладилника.

– Може да съм стар, но не чак толкова – отговаря той, тъпа шега, която слушам още от дете.

Купил е отлежал кашкавал и генуезки салам, любимите ни деликатеси, макар че мама не може да яде много от тях. Тя обожава маринованата херинга, която е взел, но ще хапне само една-две рибки, защото солта е вредна за кръвното ѝ. Затова татко е донесъл и кисело мляко и го смесва с малко лучена супа, за да направи сос, докато ние с Ана вадим от хладилника морковите, целината и разни други продукти.

Докато приготвяме яденето, мама разпитва Ана за работата, сетне, ей така, между другото, за семейството ѝ.

– Единствено дете съм – отговаря тя.

– Също като Нат. Това може би е важна обща черта.

Ана реже лук за салатата и очите ѝ се насълзяват. Тя се шегува по този повод:

– Не съм имала лошо детство.

Тримата се разсмиваме гръмогласно. Сега, след като чаканият ден най-после дойде, тя се справя блестящо. Разбирам я. Всяка пролет в продължение на безброй години съм си мислел, че никога няма да си спомня как се удря бейзболна топка, и всеки път се удивлявах, когато усетех сблъсъка и чуех звъна на бухалката.

Ана избягва по-нататъшните въпроси, като пита татко как върви кампанията. Докато реже салам, той отбелязва:

– Доста се разстроих, когато чух за Харнасън.

Мама се обръща от плота и поглежда татко:

– Това не трябваше да се допуска. Никога.

Хвърлям предупредителен поглед на Ана. Трябваше да ѝ кажа по-рано да не засяга тази тема.

– Това скоро ще свърши, Барбара – казва татко.

– Не достатъчно скоро. Заради тази глупост баща ти от месеци не може да спи спокойно, Нат.

Тази роля ѝ харесва – да поучава татко. Той се извръща, не рискува да спори повече. Мислех си, че безсънните нощи на татко са минало. От дете помня такива периоди, когато ставаше посред нощ и крачеше из къщата. Понякога го чувах и дори се чувствах по-спокоен, когато знаех, че е буден, че гони нощните призраци и демони, от които се страхувах. Като слушам сега, като ги наблюдавам, чувствам, че напрежението в къщата е променено по някакъв едва доловим начин. Кампанията като че ли е изкарала на бял свят тихия конфликт между родителите ми.

Свикнал с критиките на майка ми, татко ѝ подава подноса с ордьоврите, които с него и Ана вече почти сме унищожили. После изважда пържолите от хладилника и започва да ги ръси с подправки. Казва, че има нужда от още чесън на прах, и слиза в мазето да донесе.

– Момчетата готвят. Какво ще кажеш? – пита баща ми, когато е готов да сложи яденето на огъня.

– Мамо, може ли Ана да разгледа горе, докато сме навън? Исках да ѝ покажа стаята си.

– Както искаш, Ана. Заповядай. Нат не ми позволява да изхвърля нищо. Не искаш ли случайно няколко бейзболни купи за новия си апартамент?

Отново всички се засмиваме. Трудно е да се каже дали този смях е от нерви, или е истинско веселие, но той не е нещо характерно за дома, в който съм израснал. Когато никой не я гледа, Ана ме поглежда от стълбите и завърта очи. Излизам с татко на верандата. Слънцето залязва над реката в ярък спектакъл от цветове и във въздуха вече се чувства малко есенна хладина.

С татко си играем с копчетата, докато запалим скарата, после се втренчваме в пламъците, сякаш изпълняваме религиозен ритуал. Когато бях малък, мама ме обграждаше с грижи, които като че ли правеха думите излишни, затова никога не съм изпитвал нужда да разговарям с татко. Никога не съм споделял толкова много, колкото с Ана, а това би трябвало да означава нещо, струва ми се. Разбира се, с баща ми си говорим, но обикновено съвсем делово, освен ако не е за правни проблеми или за „Траперите“, двете теми, които вълнуват и двама ни. По принцип общуването ми с татко произтича естествено от факта, че сме заедно, че дишаме един и същи въздух – както сега, когато стоим пред скарата и разменяме по някоя и друга забележка за пламъците или за начина, по който цвърчи месото.

През третата си година в гимназията си дадох сметка, че не обичам особено бейзбола като спорт. По това време бях централен нападател в отбора на Ниъринг, макар че бях сигурен, че ще бъда изместен от един нахъсан първокурсник, Джоузи Хигинс, който за разлика от мен нямаше проблеми с ударите и беше по-бърз на терена. По-късно той развихри таланта си в Уисконсинския щатски университет, където стана звезда. Онова, което неочаквано осъзнах, бе, че от шестгодишен гледах бейзбол и всяко лято излизах на терена, само и само да има за какво да говоря с баща си. Не че много се подразних от този факт, просто, след като веднъж го бях разбрал, вече не исках да продължавам така. Когато напусках отбора, треньорът не се опита да ме убеждава – явно се радваше, че не се налага да изнася поучения за доброто на отбора. Всички, включително баща ми, си мислеха, че съм се отказал, защото не желая да седя вечно на резервната скамейка, и това напълно ме устройваше.

След известно време при скарата той ме пита какво ще правя от следващата седмица, след като стажът ми изтече. Казвам му, че съм решил отново да преподавам, докато завърша статията си, по която наскоро съм отбелязал известен напредък. Той кимва, сякаш одобрява плана ми.

– Ами по принцип? – пита, докато се мести наляво и надясно, за да избегне дима.

– Много съм щастлив, татко.

Когато се обръщам, виждам, че ме гледа замислено, заобиколен от облаци дим. Давам си сметка, че отдавна не съм отговарял по този начин на родителите си. С години съм отбягвал въпросите им за това как се чувствам с лаконичното „добре“.

За да скрия смущението си от татко, отпивам голяма глътка бира и поглеждам дворчето, където играех като дете. Навремето ми изглеждаше необятно като прерията. Сега насред малкото свободно пространство стърчи новият рододендрон на мама, около метър висок, с лъскави листа и заобиколен със свежа пръст, прекопана от баща ми. Нещата се променят и понякога за по-добро. Радвам се, че дойдохме с Ана; радвам се, че осъзнах колко си подхождаме, че я ухажвах и я накарах да се влюби в мен; радвам се, че е тук до мен, с другите хора, които обичам. Това е един от тези моменти, които се надявам, че винаги ще помня: денят, в който бях безкрайно щастлив.

22.

Томи, 4 ноември 2008 г.

През годините прокуратурата беше разработила свой особен протокол. Шефът не мърдаше от работното си място. Идваше всяка сутрин с куфарче под мишница и по цял ден не излизаше от кабинета си освен за обяд. Това беше израз на авторитет. Ако някой искаше да говори с него, идваше на крака. Въпреки това ръководството насърчаваше свободното поведение в службата. По коридорите можеха да се видят мъже, застанали на двайсет метра един от друг, да си подхвърлят бейзболна топка, докато обсъждат някое дело. Служителите можеха да псуват на висок глас, колкото си искат. Прокурорите можеха да ругаят съдиите, полицаите да говорят цинизми. В своя бастион главният прокурор спазваше официално поведение, което не отразяваше ежедневието в службата.

Затова Томи често се чувстваше като в затвор. Когато искаше да общува с някого, трябваше да използва телефона или интеркома. Повече от трийсет години бе скитал из тези коридори, бе влизал от кабинет в кабинет, за да обсъжда дела или да клюкарства с колегите. Сега му оставаше само мъчителното чакане. От рано тази сутрин Бранд беше на среща в полицейската лаборатория, където щяха да му съобщят резултатите от ДНК теста на пробата от сперма от процеса срещу Сабич преди двайсет години. Томи излиза шест пъти от кабинета си да проверява дали главният му заместник се е върнал.

За момента фактът, че този резултат ще предопредели по-нататъшните му действия към лошото или към по-лошото, нямаше голямо значение. Не го интересуваше и неочакваната идея, хрумнала на Бранд, отново да се кандидатира за главен прокурор на изборите следващата година след осъждането на Ръсти. Истината беше, че ако наистина отстраняха Сабич и се освободеше съдийско място, Томи вероятно щеше да предаде щафетата на Бранд. Но винаги, когато Джими заговореше за това, главният прокурор го караше да замълчи. В политиката нямаше място за емоции. Онова, което Томи Молто наистина желаеше, бе същото, което с десетилетия се опитваше да отстоява като прокурор. Справедливост. Истината дали нещо е добро или е лошо.

Затова, ако преди двайсет години бяха обвинили невинен човек, той пръв щеше да се извини на Ръсти. А ако беше другото, ако Ръсти бе убил Каролин, тогава… тогава какво? Отговорът го осени мигновено. Това щеше да бъде като брака му. Като срещата му с Доминга. Като раждането на Томазо. Единственото петно в кариерата му щеше да се изчисти. Но най-важното – Томи щеше да знае. Чувството за вина, която още го измъчваше от онова време, че толкова глупаво се бе разприказвал пред Нико, щеше да изчезне. Щеше да получи потвърждение за правотата си в собствените си очи. На петдесет и девет щеше да се почувства прероден. Само Бог можеше да го преобрази толкова радикално. Томи го знаеше. Затова отдели няколко минути за благодарствена молитва.

След малко Бранд почука на вратата на външния кабинет и бързо влезе. Носеше куфарчето си и тъкмо събличаше палтото си. Изненада се, когато видя Томи в кабинета на помощниците си. Господарят – в помещението на прислугата. Погледна го за няколко секунди. После се усмихна. Отбеляза, че Томи като че ли винаги умее да предвиди какво ще каже някой.

– Той е – обяви Бранд.