Невинен

23.

Нат, 22 юни 2009 г.

– Представете се и кажете буква по буква фамилното си име.

Седнал зад ореховата маса на защитата, Санди Стърн прочиства гърлото си. От известно време има навик да го прави, преди и след като каже нещо. Тихото хриптене звучи обезпокоително.

– Розат К. Сабич. С-А-Б-И-Ч.

– Известен ли сте с друго име?

– Ръсти.

На свидетелската скамейка баща ми, с елегантен син костюм, стои изпънат като струна и абсолютно спокоен. На негово място щях да се побъркам, но през последните месеци татко изглежда вглъбен в себе си като мистичен философ. Сякаш вече не вярва във връзката между причина и следствие. Нещата просто се случват. Точка.

– Можем ли да ви наричаме Ръсти? – пита Стърн, като вдига галантно ръка.

След като баща ми се съгласява, той го помолва да разкаже на съдебните заседатели за работата си.

– През ноември миналата година бях избран в щатския върховен съд, но още не съм встъпил официално в длъжност.

– Бихте ли ни казали защо?

– Защото ми бяха предявени тези обвинения и реших, че е най-коректно да изчакам изхода от делото. Междувременно все още съм главен съдия в Щатския апелативен съд за Трети апелативен район на окръг Киндъл, макар че в момента съм в неплатен отпуск.

Стърн обяснява, че както апелативният, така и върховният съд са, както ги наричат юристите, апелативни инстанции, тоест занимават се главно с обжалвания.

– Разкажете ни, ако обичате, какво означава да си съдия на апелативна инстанция.

Татко описва служебните си задължения. Започва да обяснява, че при обжалване на криминални дела съдиите по принцип нямат право да отменят решението на съдебните заседатели. В другия край на залата Томи Молто се изправя и прави възражение.

Съдия Бейзъл И се замисля дълбоко, като бавно поклаща посивялата си глава. Съдия И идва от Уеър във вътрешността на щата и е назначен служебно от щатския върховен съд да председателства това дело, след като всички съдии от окръжния съд на Киндъл, чиито решения баща ми рутинно е проверявал в продължение на повече от десетилетие, си подадоха отвод. Той е тайвански емигрант и единайсетгодишен се е заселил в Уеър, градче с не повече от десет хиляди жители, когато родителите му купили местния китайски ресторант. Съдия И владее перфектно писмения английски, но все още говори със силен напевен акцент и от време на време пропуска свързващите елементи на езика – член, предлози, глаголът „съм“. Редовният му стенограф не е дошъл от другия край на щата и дразнещите прекъсвания от страна на Джени Тилдън, която постоянно го кара да повтаря по-ясно какво е казал преди малко, още повече го затормозяват.

Съдия И отсъжда в полза на баща ми, който, точно както се е опасявал Молто, ясно дава на съдебните заседатели да разберат, че окончателното решение за вината или невинността му е само тяхно.

– Много добре – казва Стърн.

Закашля се и се хваща за масата, за да се изправи. Санди има специално разрешение от съдия И да разпитва свидетелите седнал, ако желае. Един от феномените, които медицината не е в състояние да обясни, е, че белодробният рак, от който е болен, причинява артрит в едното коляно, и това го кара да куца. До него Марта, неговата дъщеря и партньорка в кантората, подхваща лакътя му, за да му помогне. Още от дете съм слушал за харизмата на Санди Стърн в съдебната зала. Както много неща в живота, това е нещо, което не се поддава на обяснение. Стърн е нисък – няма метър и седемдесет – и честно казано, доста трътлест. Можеш да минеш сто пъти покрай него на улицата и няма да го забележиш. В съдебната зала обаче той сякаш засиява. Дори и съсипан от рака, избира с педантична точност всяка своя дума, а движенията му сякаш те хипнотизират.

– Сега, Ръсти, бихте ли ни разказали повече за миналото си.

Под напътствията на Стърн баща ми разказва биографията си. Син на емигранти. Стипендиант в колежа. Следване в юридическия факултет, докато работил на две места.

– А след като завършихте право? – пита Стърн.

– Станах прокурор в окръг Киндъл.

– В службата, която сега е подчинена на господин Молто?

– Да. Господин Молто постъпи няколко години след мен.

– Възразявам – тихо казва Молто.

Не вдига поглед от бележника, в който записва нещо, но напрежението личи по брадичката му. Много добре разбира замисъла на баща ми и Стърн: искат да напомнят на съдебните заседатели, че татко и Молто имат стара вражда – макар че сигурно вече го знаят от вестниците, които ежедневно публикуват подробности от първото дело. Всеки ден съдебните заседатели се заклеват, че няма да вземат под внимание журналистическите писания, но според Марта и баща ѝ това винаги влияе в съдебната зала.

Съдия И казва:

– Достатъчно по тази тема, мисля.

Все още забил поглед в бележника, Томи кимва в знак, че е доволен. Томи Молто, със спаружено лице и физиономия на подлец, се оказва по-поносим, отколкото очаквах. Главният му заместник Джим Бранд е този, от когото ми се драйфа. През повечето време се държи като абсолютен гадняр, но най-отвратителен е, когато се появи твърде спокоен за съдебна зала.

– Стърн кара баща ми да разкаже за издигането си по йерархията в службата, която сега предявява обвинения срещу него, и как е стигнал до сегашната си длъжност. По заповед на председателстващия съдия не споменава нищо за предишния процес. Това е амнезията на съдебната зала, където всичко, нямащо отношение към разглеждания казус, се забравя.

– Женен ли сте, Ръсти?

– Бях. С Барбара се оженихме преди повече от двайсет и осем години.

– Деца?

– Имам син, Нат. Ето го там на първия ред.

Стърн ме поглежда с престорено любопитство, сякаш не каза къде да седна. Той е толкова добър актьор в съдебната зала, че понякога се надявам влошеното му здраве също да се окаже игра. За съжаление не е така.

В съда хората често ме викат настрана и питат как е Стърн, предполагайки, че би трябвало да сме близки с човек, който на два пъти е защитавал баща ми по обвинения за убийство. Казвам на всички едно и също. Стърн демонстрира невероятен кураж, но по отношение на истинското му здравословно състояние не знам почти нищо. Той пази личните си проблеми в тайна. Марта разсъждава философски, но и тя не иска да говори, въпреки че като деца на двама видни юристи веднага намерихме общ език. Баща и дъщеря Стърн са изключителни професионалисти. Единствената тема на разговорите ни са проблемите на баща ми, не техните.

Не е нужно обаче да си лекар, за да видиш, че състоянието на Санди е тежко. Миналата година ампутираха част от левия му бял дроб и имаше надежда, че ракът му няма да се разпространи. През последните четири-пет месеца обаче той премина поне през два отделни курса на химио и радиотерапия. Приятелят ми от училище Хал Марко, който в момента е стажант-хирург, предположи, че Стърн има метастази, и добави – с безумно спокойния тон, характерен и за колегите ми юристи, признак, че от хора вече са се превърнали в професионалисти – че сигурно не му остава повече от година живот. Не знам дали е прав, но едно е очевидно – след толкова терапии Стърн прилича на развалина. Постоянно кашля и не му достига въздух, но не от раковите образувания, а заради радиотерапията. Твърди, че започнал да възвръща апетита си, но в периода преди делото почти не се хранеше и за човек, който и в най-стройните си периоди е бил пухкав, сега изглежда видимо отслабнал. Не е сменил гардероба си и саката висят на тялото му като на закачалка. Когато се изправи, личи, че го прави с усилие. На всичкото отгоре от последния курс на химиотерапия цялото му тяло, включително лицето, е покрито с яркочервени обриви. Погледнат от мястото на съдебните заседатели, изглежда, сякаш на едната му страна има татуирана огромна фуксия. Възпалението е завзело бузата, заобиколило е окото му и образува през челото му нещо като стрелка, сочеща нагоре към голото му теме.

Съдия И позволи една отсрочка, но татко и Санди решиха да не искат втора, въпреки физическото състояние на адвоката. Умът му работи безотказно и ако мобилизира силите си, той ще издържи напрежението на процеса. Причината Санди да вземе това решение обаче е очевидна: сега или никога.

– Добре, Ръсти. Вие сте извикан като първи свидетел на защитата в това дело.

– Да, така е.

– Знаете, че според конституцията на Съединените щати имате право да не свидетелствате в дело срещу вас, нали?

– Да, знам.

– Но въпреки това решихте да го направите.

– Да.

– Бяхте в залата през цялото време, докато говориха свидетелите на обвинението, нали?

– Да.

– Чухте всички. Господин Харнасън. Доктор Страк, токсикологът. Доктор Горветич, компютърният специалист. Всичките четиринайсет души, които прокуратурата призова да свидетелстват.

– Да, чух всички.

– Значи разбирате, че ви обвиняват в убийство на съпругата ви Барбара Бърнстийн Сабич.

– Да.

– Вие ли го извършихте, Ръсти? Вие ли убихте госпожа Сабич?

– Не.

– Имате ли някаква роля за смъртта ѝ?

– Не.

Странният факт, че един съдия от върховния съд е изправен за втори път на съд по обвинения в убийство, и то от същия прокурор, е привлякъл журналисти откъде ли не. Хората се редят пред съдебната зала всяка сутрин, за да си намерят място, и два реда по средата са пълни с художници и репортери. Това извънредно внимание се отразява и на атмосферата в залата, където се чувства напрежение от присъствието на толкова много хора, следящи всяка изречена дума. Категоричното „не“ на баща ми увисва във въздуха, като че ли самата важност на тази дума я кара да звучи по-продължително от всяка друга. Привлякъл всички погледи върху себе си, Стърн се оглежда в голямата барокова зала и леко се отдръпва назад, сякаш е открил нещо, което неочаквано е отворило очите му за някаква велика истина.

– Нямам повече въпроси – казва той и се отпуска немощно на мястото си.

Делото срещу баща ми е единственото, което съм следил от самото начало до края. Процесът разкрива толкова много от живота му като прокурор и съдия, че въпреки мъчителното преживяване присъствието ми в съдебната зала се оказва изключително информативно. Най-сетне започвам да разбирам какво е правил през многото часове, когато отсъстваше от къщи и какво толкова го е привличало в работата. И макар че съдебната зала никога не е била подходящо място за мен, аз винаги съм се впечатлявал от малките ритуали и драми, особено онези, които са твърде банални, за да бъдат отразени по телевизията или на кино. Този момент, когато ролите се разменят, адвокатът си сяда, а прокурорът става от мястото си, напомня за времето между инингите в бейзбола, когато времето сякаш спира за миг. Стенографката престава да трака по клавишите на компютъра си. Съдебните заседатели се размърдват и почесват, хората от публиката се покашлят. Чува се шумолене на листа, докато адвокатите събират записките си.

По стечение на обстоятелствата делото срещу баща ми се гледа в една от четирите по-стари съдебни зали на Централната съдебна сграда, където на последния етаж се помещава и апелативният съд. Идва всеки ден да го съдят за убийство в сградата, където, поне на документи, той е най-старшият съдия, а съседната зала е тази, където преди малко повече от двайсет години го оправдаха. Тези стари помещения, в които вече седемдесет години се водят дела за тежки престъпления, са истински архитектурни шедьоври от една отминала епоха. Столовете на съдебните заседатели са оградени с парапет от странни дървени сфери. Такава преграда има и около свидетелската маса и масивната катедра, от която съдия И се извисява величествено над цялата зала. Местата за свидетелите и съдията са ограничени от червени мраморни колони, поддържащи навес от орехово дърво като над амвон и украсени с още дървени топки.

Под навеса баща ми спокойно чака началото на кръстосания разпит от Томи Молто. За първи път обръща ясните си сини очи към мен и за миг ги затваря. „Всичко ще бъде наред“ – сякаш иска да каже. Безумното космическо пътуване, на което заприлича животът ни след смъртта на мама, ще приключи и ние благополучно ще се спуснем с парашути на земята. Там или ще се върнем към някоя осакатена версия на живота, който сме водили преди, или ще ни споходи нов кошмар, в който ежеседмичните ни разговори до края на дните му ще се водят от двете страни на бронирано стъкло.

Когато един от родителите почине (всички казват така, тъй че не знам дали не звучи банално), когато загубиш майка си или баща си, животът се променя коренно. Сякаш един от полюсите на Земята, северният или южният, е изчезнал и никога няма да се възстанови.

Моят живот обаче наистина се промени. Сякаш твърде дълго съм бил дете и изведнъж, в един миг съм пораснал. Събрах се с Ана. Мама почина. А баща ми бе обвинен, че я е убил.

Понеже случилото се с родителите ми със сигурност беше много по-тежко за тях, отколкото за мен, би прозвучало грозно, ако кажа, че съм страдал. Но това е истината. Разбира се, внезапната загуба на майка ми беше най-тежкият удар. Но делото срещу татко ме изложи на предизвикателства, които малцина биха разбрали. Откакто се помня, татко винаги е бил публична личност и сянката му често тегнеше над мен. Когато отидох да следвам право, знаех, че ме чака още по-лошо, че ще стана известен като сина на Ръсти и ще влача неговите успехи и репутация след себе си като булка, която се чуди как да мине през въртяща се врата с дългия си шлейф. Сега обаче той е низвергнат, не е почитан, а е обект на омраза и подигравки. Когато видя снимката му в Интернет или по телевизията – или дори на корицата на някое списание – имам чувството, че гледам чужд човек. И, разбира се, никой не знае как да се държи с мен и какво да ми каже. Сигурно така се чувства човек, болен от СПИН – когато хората знаят, че не може да ги зарази, но въпреки това не могат да устоят на рефлекса да се пазят от него.

Най-лошото обаче е това, което се случва в главата ми, защото понякога сам не знам как се чувствам – или как трябва да се чувствам. Предполагам, че родителите са постоянно променящи се величини. Ние порастваме и мисленето ни се мени. В тази зала има само един въпрос – извършил ли го е или не? Но за мен вече толкова месеци нещата са много по-сложни. Опитвам се да разбера нещо, за което повечето деца си изграждат представа цял живот – а именно кой всъщност е моят баща? Определено не този, за когото съм го мислил. Това вече съм се досетил.

Този процес започна в деня на избора му с гневно думкане по вратата на Аниния апартамент. Дребна жена с полицейска значка в ръка.

– Полиция. Имате ли малко време да поговорим?

Като във филм. Дори знаех какво се очаква да кажа:

„Какво е станало?“ Но всъщност какво ме интересуваше? Тя влезе в апартамента, по-скоро се вмъкна неканена; ниска, трътлеста жена, с шапка под мишницата и рижа коса, вързана на опашка.

– Деби Диас. – Подаде ми малката си загрубяла ръка и се настани на една табуретка, покрита с парче старомоден плат, който Ана купи повече за майтап преди няколко седмици. – Познавам баща ви, откакто се помня. Бях пристав, когато той дойде в окръжния съд. Всъщност помня и вас.

– Мен?

– Да. На едно от неговите дела. В почивките влизахте и сядахте на неговото място на подиума. Всъщност от залата нямаше как да ви видят, но пък как се чуваше. Младежо, на това му викам аз думкане! Цяло чудо е как не счупихте чукчето.

Тя се усмихна на спомена и аз изведнъж се сетих за тази случка, включително мелодичното ехо, след като ударих с чукчето по дъбовото трупче.

– Тогава бях млада и стройна – добави Диас. – Тъкмо кандидатствах в полицията.

– Явно сте успели – отбелязах, просто защото не се сещах какво друго да кажа, но тя го прие за шега и се усмихна.

– Това исках. Това мислех, че искам. – Поклати глава, мислейки за младежката си заблуда. После изведнъж се вгледа в мен с обезпокоителна настойчивост. – Опитваме се да изясним обстоятелствата около смъртта на майка ви.

– Какво да изясните?

– Да получим отговори на някои въпроси. Знаете как е. Може цял месец нищо да не се случи, после за една седмица трябва да свършиш всичко. След произшествието колегите са разпитали надълго и нашироко баща ви, но никой не се е сетил за вас. Затова ми хрумна да мина и да си поприказваме.

Има хора, които никога не казват онова, което мислят, и детектив Диас със сигурност беше една от тях. За момент се запитах как ме намериха, но се сетих, че след като свърших стажа си в съда, оставих адреса, за да ми препращат пощата. Все пак по-добре, че идваше да говорим вкъщи, а не се появи в училището. Все още доста хора в учителския съвет помнеха подвизите ми като ученик в Ниърингската гимназия и не ме гледаха с добро око.

– Не разбирам за какво можем да си говорим – казах ѝ и тя махна пренебрежително, сякаш беше твърде дълго, твърде сложно, твърде специфично, за да ми обяснява.

– Седнете и ще разберете.

Както седеше на табуретката, посочи един стол. И това в собственото ми жилище. Осъзнах, че трябва да се обадя на татко или поне на Ана. Но тази мисъл изглеждаше безполезна пред лицето на детектив Диас, седнала пред мен. Въпреки дребния си ръст внушаваше респект, сякаш външността ѝ говореше: „Тук аз командвам. Не ми пречи.“

– Мама почина от инфаркт – отвърнах.

– Така е.

– Тогава какво? Кое не е ясно?

– Нат. Нали можем да си говорим на „ти“? Нат, някой е решил, че трябва да разпитаме и сина, за да затворим случая. Затова дойдох да те разпитам. Това е.

Взе едно списание, един брой на „Пийпъл“, който Ана бе оставила на масичката, и прелисти няколко страници.

– Оф, какво ме интересуват Брад и Анджи? – измърмори, преди да го захвърли. – Беше ли всичко точно между баща ти и майка ти, преди тя да почине?

Не успях да сдържа усмивката си. Това бе подходяща дума за отношенията между родителите ми – точни. Без излишни емоции.

– Нормално – отговорих.

– Имам предвид, че не са се карали помежду си или с теб. Нали?

– Нищо необичайно.

– Как е баща ти сега? Още ли е разстроен?

Беше извадила малък бележник и си записваше нещо.

– Татко ли? Никога не съм знаел как точно се чувства. Приема го стоически. Но мисля, че и двамата сме доста разстроени. Той почти се отказа от кампанията си. Ако ме беше попитал, щях да му кажа да се ангажира по-активно, за да не мисли за това.

– Излиза ли с някоя?

– По дяволите, не!

Мисълта, че баща ми може да ходи с друга жена, както намекваха някои малоумници в първите седмици след смъртта на мама, ме разстрои.

– Разбираш ли се с баща си? – попита Диас.

– Ами, да. Какво означават тези въпроси? Какво ви интересува баща ми? Да не би някой да иска да му създаде проблеми?

Когато бях във втори клас, съдиха татко за убийство. Като си спомня за това, винаги се учудвам колко дълго ми трябваше, за да разбера какво точно означава. Тогава ми обясниха, че татко се скарал лошо с колегите си, както аз се карах със съучениците си. Тези негови бивши приятели толкова се ядосали, че започнали да му въртят лоши номера. Тогава това обяснение ми се видя много логично – всъщност и сега го приемам за такова. Осъзнах обаче, че има и още нещо, ако ще само заради това, че всички възрастни, които познавах, се отнасяха към мен по-предпазливо, сякаш и мен подозираха в нещо. Така се държаха родителите на съучениците ми, учителите, възпитателите в училище, но най-осезаемо собствените ми родители, които трепереха над мен, като че ли се опасяваха да не прихвана някоя ужасна болест. Татко престана да ходи на работа. Един ден вкъщи нахълта цял отряд полицаи. Накрая разбрах – къде с питане, къде с подслушване, че с баща ми може да се случи нещо много лошо, че може да си отиде и никога да не се върне при нас. Обхвана ме паника. Мама също беше парализирана от паника. Изпратиха ме на летен лагер и там постоянно се страхувах. Играех бейзбол или се гонех с приятелите си, но през цялото време не ме напускаше мисълта, че вкъщи може би се случва нещо ужасно. Всяка нощ плачех като побъркан, докато не решиха да ме върнат. Когато се прибрах, онова непознато нещо, което наричаха „дело“, беше свършило. Всички знаеха, че татко не е направил нищо лошо, че лошите неща са ги правили бившите му приятели, точно както родителите ми казваха през цялото време. Но въпреки това нещо не беше наред. Татко не ходеше на работа. Родителите ми не се държаха нормално един към друг. Затова не се изненадах, когато мама каза, че двамата ще се изнесем. През цялото време съм знаел, че наближава бедствие.

– Мислиш ли, че баща ти трябва да има проблеми? – попита детектив Диас.

– Не, разбира се, че не.

– Ние не си измисляме – изтъкна тя. Още не бях седнал, затова пак ми посочи стола, този път с химикалката.

– За човек като баща ти, който е на белия свят от сътворението, всеки има изградено мнение. Някой може да му има зъб. Но такъв е животът, нали? Съдии, прокурори, полицаи, винаги са трън в нечие око. Баща ти обаче отива на избори. Това е основното. Някой е погледнал досието му и си е казал: „Трябва да изчистим това, преди да положи клетва. Да изясним всички въпроси.“

Накара ме да ѝ разкажа какво се е случило в деня, когато почина мама. Или по-скоро на другия ден.

– Това ли било? – попитах. – Това ли ви изглежда странно? Че е седял едно денонощие до тялото?

Тя вдигна ръка: „Нищо лично. Само си върша работата.“

– Не знам. Майка ми беше ирландка. Когато умря, роднините я сложиха в хола, запалиха свещи и стояха около нея цяла нощ. Тъй че сигурно не е странно. Никой не знае как ще реагира, когато загуби близък човек. Всеки го приема различно. Само че ако някой иска да мъти водата, може да каже: „Това е странно. Защо е тръгнал да подрежда?“ Знаеш какви са хората. „Какво толкова е чистил? Какво е искал да скрие?“

Кимнах. Имаше някаква логика, макар че тези въпроси не ми бяха минали през ума.

– Един от колегите е записал, че баща ти не е искал да се обади в полицията.

– Просто е изключил. Това е. Искам да кажа, че достатъчно добре познава процедурата, за да знае, че някой трябва да се обади в полицията.

– Така мисля и аз.

– Да, но ситуацията е била такава. Тези проблеми със сърцето ѝ бяха по наследство, но мама се поддържаше в добра форма, спортуваше. Губили ли сте близък човек толкова неочаквано? Сякаш изведнъж земята пропада под теб, сякаш политаш надолу. Не знаеш дали трябва да седнеш, или да стоиш прав. Не мислиш какво трябва да направиш. Просто имаш нужда първо да се опомниш.

– Забеляза ли нещо странно, когато влезе в къщата?

Дали съм забелязал нещо странно? Да, по дяволите, майка ми лежеше мъртва. Тая наистина ли си мислеше, че може да съм забелязал нещо друго? Татко беше събрал ръцете на мама върху завивките, а кожата ѝ бе придобила особен цвят, блед като вода, който не оставяше място за съмнение какво се е случило. Не знам на колко години човек си дава сметка, че родителите му ще напуснат този свят преди него. Но времето като че ли не беше засегнало мама. Ако един от тях трябваше да си отиде първи, по-логично изглеждаше да е баща ми, който е малко отпуснат и се оплаква от болки в гърба и холестерола си.

– Кога за последен път видяхте майка си жива?

– Предишната вечер. Вечеряхме у тях. Бяхме им на гости с приятелката ми.

– Как мина?

– За първи път се събирахме заедно. Всички изглеждаха малко нервни, което беше странно, защото тя познава родителите ми отпреди да станем гаджета. Но нали знаете, понякога е трудно да поставиш отношенията си с някого на нова основа. Пък и родителите ми може би са се опасявали да не остана сам и нещастен, затова тази среща беше важна за тях. Имате ли деца?

– О, да. Вече са големи, като теб.

Това прозвуча странно. Не мисля, че някой от родителите ми би казал, че съм „голям“. Всъщност и аз самият едва ли бих използвал тази дума.

– Синът ми работи във „Форд“ и вече има две деца, а дъщеря ми не е омъжена и не знам дали някога ще се задоми. Предполагам, че като майка си иска да се оправя сама в живота. Баща ѝ? Беше неудачник, но понякога съжалявам, че съм ѝ го повтаряла толкова често. Тя също избра полицията. Опитах се да я разубедя, но не иска да слуша.

Диас тръсна възмутено глава и това разсмя и двама ни. Но веднага след това заразпитва за състоянието на майка ми.

– Как ти се стори майка ти? Щастлива? Нещастна? Нещо направи ли ти впечатление?

– Майка ми… тя имаше биполярно разстройство. Лекуваше се, но понякога личи, че се измъчва. Личеше… – поправих се и се намръщих. – Струва ми се, че всичко изглеждаше нормално. Мама беше малко напрегната, бих казал, татко – по-мълчалив от обикновено, а приятелката ми – доста нервна.

– Казваш, че сте били на вечеря. Спомняш ли си какво ядохте?

– Какво сме яли?

Тя погледна бележника си.

– Да, шефовете се интересуват какво сте яли. – Сви рамене: „Не ме питай, аз само изпълнявам.“

Това беше последният път, когато видях майка си жива, затова спомените ми от вечерта се бяха запазили невероятно ясни. С лекота отговорих на детективката какво сме яли и кой е сготвил. Не разбирах за какво са тези въпроси, но нещо започна да ми подсказва, че не трябва да говоря повече.

– Кой наля виното на майка ти, когато бяхте на масата? Пак ли баща ти? – попита Диас.

Изгледах я подозрително.

– Опитвам се да задам всички въпроси, за които колегите ми могат да се сетят. Не искам пак да ти досаждам.

– Кой е наливал виното? – повторих въпроса, сякаш не си спомнях много добре. – Може и татко да е бил. Беше взел любимия си тирбушон със зайче, дето мама не го понасяше. Но не съм сигурен. Може и аз да съм ѝ налял.

Деби Диас зададе още един-два подобни въпроса и аз ѝ отговорих също толкова уклончиво. Сигурно разбра, че я мотая. Накрая прибра нещата си и тръгна към вратата. Отвори я, но изведнъж спря и щракна с пръсти.

– Чакай. Как се казва приятелката ти? Трябва да отида да поговоря и с нея.

Едва се сдържах да не се разсмея. Ега си детектива! Да стои в апартамента на човека, когото търси, и нищо да не подозира. Само поклатих глава, сякаш не знаех отговора. Диас ме изгледа строго. Вече никой нямаше нужда да се преструва.

– Е, това едва ли е тайна? – измърмори. – Не ме карай да я издирвам.

Казах ѝ да ми остави визитка и обещах да я предам на гаджето си.

Преди детективката да стигне до фоайето на сградата, вече говорех с татко по вътрешния му телефон. Беше гласувал веднага след отварянето на избирателните секции и бе отишъл на работа като в нормален работен ден, макар че и за двама ни вече нямаше нормални дни.

Прозвуча страшно радостен, когато чу гласа ми. Винаги се радва, когато му се обаждам. За няколко секунди не можах да кажа нищо. Всъщност до този момент не бях решил какво ще му кажа.

– Татко. Татко, страх ме е, че може да имаш проблеми.

24.

Томи, 22 юни 2009 г.

Томи Молто винаги бе изпитвал смесени чувства към Санди Стърн. Безспорно Санди беше способен адвокат. Ако си обущар и обичаш занаята си, несъмнено ще се възхищаваш от майстор, който прави обувки, здрави като стомана и удобни като кадифе. Санди беше маестро в съдебната зала. Аржентинец по произход, той бе дошъл през четирийсетте по време на размириците около Перон и сега, шейсет години по-късно, все още се държеше като южноамерикански аристократ, с леко загатване за акцент, което обогатяваше речта му като скъпа подправка – олио от трюфели или морска сол – и маниери на администратор в луксозен хотел. Напоследък се беше усъвършенствал още повече и „случайните“ му подмятания ен еспаньол винаги предразполагаха поне двама-трима от съдебните заседатели.

Трябваше обаче да го гледаш, за да разбереш за какво става дума. Защото изглеждаше толкова елегантен, толкова чист, че можеше да си позволи безнаказано доста повече неща от другите адвокати. Томи знаеше, че всички помии, които се бяха излели върху него при първия процес срещу Ръсти Сабич, намеците, че е манипулирал доказателства, са били идея на Санди, който през следващите години се държеше с него, сякаш нищо не се е случило – като че ли не той хвърли върху живота му петното, неизличено до днес.

Сега Санди се бореше с рака. Изглеждаше, че нещата не вървят добре за него. Беше загубил косата си и поне трийсетина килограма, а медикаментите буквално бяха изгорили лицето му. Само преди няколко минути, преди заседанието да се възобнови, Томи попита Санди как се чувства.

– Стабилно – отвърна адвокатът. – Държа се. След няколко седмици ще се знае повече. След последната терапия има някои подобрения. Ако не броим това, че приличам на петниста хиена – добави, като посочи лицето си.

– Ще се моля за теб – увери го Томи. Никога не казваше това, без да е искрен.

Не така обаче постъпваше Санди Стърн. Молиш се за душата му, а той ти забива нож в гърба. Подсъдимият никога не даваше показания пръв. Той винаги сядаше на свидетелското място накрая. Той бе най-голямата звезда на процеса и се появяваше в последната минута, за да могат показанията му да се нагодят според представените доказателства така, че да направи възможно най-добро впечатление на съдебните заседатели. Не че този ход много изненада Томи. Беше се досетил какво замисля Ръсти още щом чу предварителното решение на съдия И, което им беше съобщено при затворени врати, тайно от ушите на медиите: нищо от първото дело – нито новите резултати от ДНК теста на пробите от убийството на Каролин Полхимъс, нито нещо друго, свързано с процеса – да не се споменава в съдебната зала. Главният прокурор и Бранд прекараха две безсънни нощи в планиране на кръстосания разпит на Ръсти. Това напомняше за първите стъпки на Томи в прокуратурата преди трийсет години, когато водеше дела за разпространение на наркотици – толкова много, че не можеше да се подготви добре за никое от тях и панталоните му буквално залепваха за стола в съда. В редките случаи, когато някой подсъдим се съгласеше да свидетелства, първият въпрос, който му задаваха, беше да напомни на съда името си.

Застанал пред масата на защитата, докато се преструваше, че преглежда записките си, сякаш в тях имаше нещо смислено, Томи отново изпита хладнокръвието, което го съпътстваше през цялото това разследване. Никой не би определил главния прокурор като спокоен в съдебната зала, нито в това, нито в друго дело, но нощем, когато мислите за изминалия ден обикновено го изпълваха с всякакви тревоги, той успяваше да се отърси от тях и да спи непробудно до Доминга, вместо да става по няколко пъти, както имаше навик. Възможните последствия на този процес върху бъдещето и семейството му, върху бъдещото отношение на всички към него, бяха толкова важни, че той бе готов да ги приеме като Божията воля. По принцип Томи не вярваше, че Бог хаби времето си да се занимава с такива незначителни създания като него. Но защо иначе Ръсти отново излизаше на сцената, противно на всички вероятности, освен ако изходът от първия процес не нарушаваше по някакъв начин правилата на божествената справедливост?

Томи беше ентусиазиран и защото доказателствата на обвинението се оказаха по-добри, отколкото бе очаквал. От трийсетгодишната си практика той знаеше, че на този етап от делото човек зависи от собственото си представяне. Въпреки всички съмнения трябва да повярваш в успеха си, ако искаш да убедиш съдебните заседатели. А притеснения, разбира се, имаше. Още не знаеше какво е замислил Стърн, но имайки предвид богатия опит на адвоката, можеше да се очаква всичко.

Встъпителната пледоария на Санди преди две седмици беше скучна мантра с основен мотив „разумно съмнение“, в която адвокатът повтори думите „липса на доказателства“ не по-малко от осемнайсет пъти:

– Обвинението няма да представи самопризнания или пряк свидетел. Доказателствата ще се състоят изцяло от догадките на различни експерти. Ще чуете вещите лица на обвинението, а след това също толкова, ако не и по-квалифицирани специалисти от страна на защитата, които ще ви изтъкнат възможните грешки на своите колеги. Но дори експертите на обвинението, дами и господа, няма да могат да твърдят със сигурност, че госпожа Сабич е била убита, камо ли да докажат от кого.

Стърн изведнъж спря и се намръщи, сякаш едва сега осъзнаваше колко абсурдно е да обвиниш някого в убийство въз основа на такива слаби улики. Хвана се за парапета пред съдебните заседатели – заставайки по-близо до тях, отколкото някой съдия в окръга би позволил. Въпреки лятната жега Стърн носеше сако и жилетка, които висяха на него измачкани като – съвсем уместно сравнение – болничен халат. Нямаше нещо, което да е сполетяло Санди Стърн и да не го е използвал за своя изгода в съдебната зала. Самото му мислене бе насочено в тази посока, идваше му отвътре, точно както някои хората не могат да спрат да мислят за пари или за секс. Въпреки отвратителния си външен вид, като герой във филм за зомбита, той беше измислил как да го обърне в полза на клиента си – самото му присъствие създаваше впечатление, че е излязъл едва ли не от гроба, за да предотврати една жестока несправедливост. „Освободете Ръсти – сякаш искаше да каже, – за да си отида спокоен от този свят.“

Нямаше как да се разбере дали съдебните заседатели ще се хванат на тази въдица, но ако внимателно следяха всички доказателства на прокуратурата, трябваше да признаят, че обвинението има основания. След известно колебание Томи и Бранд призоваха сина на Ръсти, Нат, за първи свидетел. Това беше рисковано, особено след като съдия И бе разрешил, когато слезе от свидетелското място, Нат да остане в залата за подкрепа на баща си, въпреки, че след това щеше да свидетелства и за защитата. Все пак винаги беше сладко да извадиш доказателствата си от противниковата страна, а Нат изглеждаше честен младеж. Докато седеше в съдебната зала, по лицето му често се четеше съмнение. От свидетелското място Сабич младши каза каквото се очакваше от него – как баща му не искал да се обади в полицията след смъртта на Барбара и как предишната вечер Ръсти пекъл пържоли и ѝ наливал вино, което беше достатъчно добра възможност да ѝ сипе смъртоносна доза фенелзин.

След това обвинението призова Нени Страк. Тя се представи по-добре, отколкото преди това в кабинета на Томи, но на кръстосания разпит се отказа от почти всичките си твърдения. Въпреки това трябваше да използват нея. Ако призовяха друг токсиколог, тя щеше да стане свидетел на защитата, да обърка показанията на колегата си и да каже, че е споделила съмненията си пред прокурора. Бранд спаси положението с патолога, който заяви, че според него Барбара е умряла от отравяне с фенелзин. Доктор Ръсел имаше много да изтърпи и Марта Стърн не му спести нищо при кръстосания разпит. Тя изтъкна, че първоначално Ръсел е обявил естествена причина за смъртта и предвид посмъртното натрупване на медикаментите тази възможност все още не може да се изключи.

Обвинението постепенно успя да се измъкне от тази клопка. Личният фармаколог на Барбара застана на свидетелското място, за да заяви, че многократно я е предупреждавал за опасностите от фенелзина и храните, които трябва да избягва, когато приема това лекарство. Харнасън изглеждаше все така противен и чудат, но си беше научил ролята. В замяна на показанията си щеше да получи намаляване на присъдата от сто на петдесет години, но въпреки това той единствен в залата като че ли не си даваше сметка, че ще умре в затвора. Той бе първият свидетел на обвинението, разпитан лично от Стърн, а не от Марта, но изпълнението беше посредствено. Санди не обърна особено внимание на фактите, които Бранд вече бе признал по време на прекия разпит на свидетеля – че Харнасън е изпечен мошеник, че е нарушил гаранцията си и е избягал и че месеци наред бавно е тровил любовника си. Вместо това Стърн се съсредоточи срещу първото дело срещу Харнасън трийсет години по-рано, като го насърчаваше да роптае колко несправедливо са го изпратили в затвора и как с решението си Ръсти е съсипал живота му. Адвокатът обаче не постави под съмнение твърденията му, че Ръсти му е издал решението на апелативния съд и го е питал как се чувства човек, когато отрови някого.

След това Джордж Мейсън, действащият главен съдия в апелативния съд, надълго и нашироко обясни закона за съдилищата в доста голям ущърб за Сабич, макар че после при кръстосания разпит призна, че двамата са дългогодишни приятели, и потвърди високото си мнение за него като професионалист.

Обигран, но видимо неспокоен като свидетел, Дана Ман разказа, че се занимава само с бракоразводни дела и призна, че Ръсти на два пъти е ходил при него за консултация, последният – три седмици преди смъртта на Барбара.

Разпитът на свидетели завърши с най-добрите улики на обвинението: отпечатъците на Ръсти върху шишенцето с фенелзин, касовата бележка от покупките в деня преди смъртта на Барбара и накрая, показанията на Мило Горветич, компютърният специалист, който бе открил множество уличаващи доказателства в иззетия от полицията домашен компютър на Сабич.

След като обвинението приключи с разпита на свидетели, Марта изнесе кратка пледоария, в която заяви, че обвинението не е успяло да установи корпус деликти, тоест не е предоставило недвусмислени доказателства за вината на подсъдимия. Бейзъл И си запази правото за окончателно решение. Обикновено това бе знак, че съдията обмисля да определи изхода на делото, ако съдебните заседатели не постигнат единодушие, но Томи предположи, че просто такъв е И, сдържан и предпазлив като някои домашни котки.

Сега, докато Томи, застанал до масата на защитата, прелистваше бележника си, Джими Бранд, все още миришещ на афтършейв от сутрешното си бръснене, се приближи до него и прошепна:

– Ще попиташ ли за момичето?

Томи не хранеше особена надежда, но имаше чувството, че И не е прав. Той се приближи към подиума. Съдията беше зает с някакви книжа, но най-сетне вдигна очи и погледна прокурора.

– Господин съдия, може ли да обсъдим един въпрос, преди да започна?

Съдебните заседатели, вече трета седмица в съдебната зала, знаеха какво означава това и се размърдаха. От уважение към Стърн, който не можеше да стои дълго прав при съвещанията пред съдийската катедра, съдията опразни залата. Заседателите не обичаха тези влизания и излизания, особено когато се отнасяха с тях като с малки деца, които не трябва да чуват какво си приказват възрастните.

След като останаха насаме със защитата, Молто направи още една крачка към катедрата.

– Господин съдия, след като подсъдимият се е съгласил да свидетелства, бихте ли разрешили да го разпитаме за любовната връзка, която е имал предишната година?

Марта веднага възрази. Неочаквано за Томи в предварителните обсъждания съдия И бе изпълнил искането на защитата и забрани да се говори за извънбрачната връзка на Ръсти през пролетта на 2007 г. Марта Стърн твърдеше, че дори да бъдат приети съмнителните доказателства на обвинението, че Сабич е изневерявал – свидетелствата, че са го виждали в различни хотели, и тестът за венерически болести – действията, предполагащи такива подозрения, най-вече отклоняването на пари от заплатата на главния съдия, за да финансира срещите с любовницата си, са прекъснали петнайсет месеца преди смъртта на Барбара. При липса на доказателства, че Сабич се е виждал с друга жена по време на предполагаемото убийство на съпругата му, тези улики били несъществени за делото.

– Господин съдия, това доказва мотив – настоя Томи.

– Как?

– Защото може би е искал да бъде с тази жена.

– „Може би“ – поклати глава И. – Това, че съдия Сабич имал любовница преди години, не доказва, че е убиец, господин Молто. Ако това доказателство, много мъже убийци.

Сега Марта, с червени къдрици като на Шърли Темпъл и брокатено сако, се приближи от другата страна на катедрата, за да се противопостави на опитите на Томи да постави същия въпрос, който му бяха забранили да повдига в предварителното обсъждане.

– Ваша чест, това е неприемлива пристрастност. Целта е да се създаде впечатление, че съдия Сабич е имал любовница, което вие вече обявихте за несъществено в това дело. Освен това не е справедливо по отношение на обвиняемия, който се съгласи да свидетелства при условията, определени по-рано от съда.

– Господин съдия – намеси се Томи, – причината за вашето решение беше липсата на доказателства, че обвиняемият е излизал с тази жена, която и да е тя, около времето на убийството. Сега, след като той вече е на свидетелското място, нямаме ли право поне да го попитаме?

Съдията погледна към тавана и се почеса по брадичката.

– Сега – заяви след няколко секунди.

– Моля?

В пестеливостта си на думи съдия И често звучеше загадъчно.

– Попитайте сега. Не пред заседателите.

– Сега ли?

Томи неволно погледна към Ръсти, който изглеждаше не по-малко смаян от него.

– Нали искате да питате – изсумтя съдията. – Питайте.

Томи, който не очакваше такова разрешение, за момент загуби дар слово.

– Съдия Сабич – заговори след малко, – имахте ли извънбрачна любовна връзка през пролетта на 2007 година?

– Не, не, не! – прекъсна го и поклати глава по характерния си старомоден начин. Съдията беше леко топчест, с кръгло лице, очила и рядка коса, зализана върху темето. Както с Ръсти, Томи се знаеше с него от десетилетия. Всъщност едва ли някой можеше да твърди, че го познава, защото И бе твърде затворен. Беше израсъл в Уеър като аутсайдер, отбягван от всички, и не само защото изглеждаше и говореше твърде странно, а и защото бе един от онези вундеркинди, които никой не харесва дори да говорят перфектен английски. Никой не знаеше защо И е избрал да стане точно юрист, което беше може би единствената професия, с която всеки разумен човек би го посъветвал да не се занимава. Явно имаше някакви мотиви; всеки има. Прокуратурата в окръг Морган нямаше как да не го вземе на работа: той беше местно момче, а по резултати – първи по успех в целия университет – надминаваше всеки друг кандидат за тази работа през последните двайсет години. Въпреки всички очаквания И се справяше отлично като прокурор, макар че силата му беше в апелативните дела. Накрая прокуратурата направи всичко, за да го изпрати в съда, където Бейзъл И се беше целил от самото начало. Беше известен с това, че подремваше на съдебни съвещания, пиеше доста и играеше по цели нощи покер – един от онези мъже, които рядко се измъкват от контрола на жените си, но когато се случи, правят всичко, за да се възползват максимално.

Когато върховният съд назначи И за съдия по това дело, Бранд се въодушеви. От случаите, в които И сам определяше изхода на делото, решенията му удивително често бяха в полза на обвинението. Така Стърн се лишаваше от възможността да остави съдията, а не съдебните заседатели, да определи присъдата. С годините обаче Томи беше научил, че при един процес винаги има три страни, отстояващи интереса си – обвинение, защита и съд. И мотивите на съдията често нямаха нищо общо с проблема на процеса. Бейзъл И бе избран на чисто статистически принцип, защото беше съдията с най-малко отменени присъди от по-висша инстанция в целия щат – факт, с който много се гордееше. Този резултат обаче не беше случаен. Означаваше, че той никога не рискува. В криминалното право само обвиняемият има право на обжалване, затова съдия И щеше да отсъди в полза на обвинението само ако Томи представеше железни доказателства. Бейзъл И беше прокурор по душа. Ако признаеха Ръсти за виновен, присъдата му щеше да е доживотна. Но дотогава всички решения на съдия И щяха да са в полза на Сабич.

– По-добре аз задам въпроса, господин Молто. – Съдията се усмихна. Той беше добродушен човек. – Така ще по-бързо. Съдия Сабич, когато съпругата ви умря, имахте ли любовна, извънбрачна, интимна… – разпери ръце, за да покаже, че е ясно какво има предвид – … някаква връзка с друга жена?

Ръсти се беше обърнал към съдията.

– Не, господин съдия.

– Ами преди, да кажем, три месеца… някаква връзка?

– Не, господин съдия.

Бейзъл И кимна, като наведе почти цялото си тяло напред и даде знак на Молто за други въпроси.

Томи се беше оттеглил до масата на обвинението, където Бранд му прошепна:

– Попитай дали е възнамерявал да започне любовна връзка с друга жена.

Когато Томи зададе въпроса, съдия И поклати глава енергично:

– Не, не, господин Молто. Не и в Америка. Не можем осъдим някого за мислите му. – Погледна Ръсти. – Съдия Сабич, да сте говорили с друга жена за любовна връзка? Примерно до три месеца преди смъртта на съпругата ви?

– Не, господин съдия – отвърна без колебание Ръсти.

– Потвърждавам предишното си решение, господин Молто – обяви И.

Томи сви рамене и погледна Бранд, който изглеждаше, сякаш са му забили нож в гърба. Цялата тази работа накара главния прокурор да се замисли. Колкото и консервативен да изглеждаше И с ризата си от изкуствена коприна и старомодните пластмасови очила, нищо не гарантираше, че не е кръшкал. Тихата вода е най-дълбока. Когато става дума за секс, човек никога не знае.

– Доведете съдебните заседатели – нареди съдията на пристава.

Томи изведнъж почувства колебание.

– Как да се обръщам към него? – прошепна на Бранд. – Стърн го наричаше „Ръсти“.

– „Господин съдия“ – изсъска Бранд.

Беше прав, разбира се. Обръщението на малко име би възбудило подозренията за лична вендета.

Томи закопча сакото си. Както винаги, му беше малко тясно на корема.

– Съдия Сабич.

– Да, господин Молто.

От свидетелското място Ръсти кимна и въпреки всичко успя да се усмихне загадъчно, сякаш си спомняше добри моменти от дългогодишното им познанство. Това бе едва забележим, но добре преценен жест, от онези, които съдебните заседатели винаги забелязват. Томи изведнъж си спомни онова, за което от месеци се опитваше да не мисли. Той бе постъпил в прокуратурата година-две след Ръсти, но двамата се развиваха по толкова сходен начин, че след време можеха да се конкурират за едни и същи дела, за едни и същи повишения. Това не се случи. Приятелят на Томи Нико дела Гуардия беше главният съперник на Ръсти. Томи не успя да се издигне достатъчно бързо, за да му стане конкуренция. Очевидно беше, че той не може да се мери с Ръсти по знания и съобразителност. Всички го знаеха, спомни си сега Молто. Включително и той.

25.

Нат, 22 юни 2009 г.

Щом чувам, че Томи Молто иска да се консултира със съдия И, аз се промъквам до масата на защитата и прошепвам на Санди Стърн, че ще изляза за малко. Вглъбен в обсъжданията, Стърн все пак кимва. Измъквам се от залата, без да чуя какво иска Молто.

Няколко дни след посещението на Деби Диас в деня на изборите татко научи, че ще го съдят. В седмиците веднага след смъртта на мама той почти бе зарязал кампанията. Коул също намали парата за известно време, но към средата на октомври пусна нов предизборен клип с нападки. Татко отвърна със свои клипове, но единственото събитие, в което взе лично участие, беше телевизионен дебат в Съюза на жените избирателки.

В нощта на изборите все пак трябваше да направи парти, ако не за себе си, за всички от предизборния си екип. Аз се появих малко след 22:00, защото Рей Хорган ме беше помолил да отида, за да позирам на снимките с баща ми. Знаейки, че Рей ще е там, не настоявах, когато Ана ме помоли да тръгна сам.

Рей беше наел голяма зала в „Дулсимър“ и когато пристигнах, имаше двайсетина души, които държаха чинии, пълни с ордьоври, и зяпаха телевизия. Татко го нямаше и след малко ме насочиха към една съседна стая, където го заварих да разговаря угрижено с Хорган. Бяха само двамата и както очаквах, Рей се изнесе, когато ме видя. Татко бе разхлабил вратовръзката си и изглеждаше още по-разсеян и изморен отколкото през първите седмици, след като мама почина. Родителите ми никога не са се разбирали много добре, но, изглежда, че смъртта ѝ го беше потресла. Изгаряше го мъка, на каквато не бях подозирал, че е способен.

Прегърнах го и го поздравих. Бях твърде разтревожен от срещата с Деби Диас, затова не повдигнах темата веднага.

– Да – отговори той, след като го попитах дали е разбрал за какво става дума.

Даде ми знак да седна. Аз се настаних и взех парче сирене от едно плато на масичката между нас.

– Томи Молто смята да ме съди по обвинения, че съм убил майка ти.

Татко се взря в очите ми и задържа погледа си за известно време.

– Това са глупости, нали?

– Да, пълни глупости. Предполагам, че ще те призоват за свидетел. Видях се със Санди. Успял е да се добере до част от уликите им.

– Мен ли? Защо трябва аз да свидетелствам?

– Не си направил нищо лошо, Нат, но нека Санди да ти обясни по-добре. Не би трябвало да обсъждам уликите с тебе, но има няколко неща, които искам да чуеш от мен.

Баща ми стана и изключи телевизора, после отново седна на мекото кресло. Приличаше на старец, който се опитва да събере мислите си, на лицето му се изписа неувереност, брадичката му потреперваше. Аз също не се чувствах много по-добре. Знаех, че няма да успея да сдържа сълзите си. По някаква причина винаги съм се срамувал да плача пред баща си, защото знаем, че той никога няма да си позволи такова нещо.

– Сигурен съм, че ще излезе довечера по новините и утре във вестниците. Претърсиха къщата около шест, веднага след като затвориха избирателните секции. Санди още е в прокуратурата. – Татко поклати глава. – Хитър ход.

– Какво търсят?

– Не знам точно. Взеха компютъра ми, което е проблем, защото съдържа много вътрешна информация от съда. Санди вече говори няколко пъти с Джордж Мейсън.

Баща ми погледна тежките завеси, изработени от дебел брокат – грозна материя, която в нечие въображение беше символ на богатство. Осъзна, че леко се е отклонил от темата, и тръсна глава.

– Нат, когато говориш със Санди за делото, ще чуеш неща, които знам, че ще те разочароват.

– Какви неща?

Той събра ръцете си в скута. Винаги съм обичал да гледам ръцете на татко, големи и яки, груби, въпреки че не се занимава с физически труд.

– Миналата година излизах с една жена.

Отначало не разбирам много добре.

– Имаш предвид любовница? Имал си любовница?

„Излизах с една жена“ звучеше прекалено невинно.

– Да. – Личеше, че татко се опитва да бъде смел, стараеше се да ме гледа в очите.

– Мама знаеше ли?

– Не съм ѝ казвал.

– За Бога, татко!

– Съжалявам, Нат. Просто не мога да ти обясня.

– Не ми обяснявай тогава.

Сърцето ми биеше силно, лицето ми бе зачервено. „Защо съм толкова объркан?“ – запитах се.

– По дяволите, татко. Коя?

– Не е толкова важно. Беше доста по-млада от мен. Психологът ми сигурно ще каже, че съм търсил младостта си. Но всичко свърши много преди майка ти да почине.

– Познавам ли я?

Той енергично завъртя глава.

– Боже мой! – повторих.

Аз не съм от хората, които възприемат лесно. Изграждам възгледите си, каквито и да са те, само след продължителни размишления и сега осъзнах, че този проблем дълго ще ме измъчва. Знаех само, че това изобщо не ми харесва и трябва да се махна оттук. Изправих се и казах първото, което ми хрумна:

– За Бога, татко. Защо просто не си купи някоя шибана спортна кола?

Той ме погледна, но веднага отмести поглед. Изглеждаше, сякаш броеше до десет. Неодобрението на баща ми винаги ме е измъчвало. Той си мисли, че умее добре да прикрива емоциите си, но аз винаги забелязвам, когато челото му се набръчка дори съвсем леко и зениците му потъмнеят. И това изражение ми действа като плесница. Дори сега, когато знаех, че имам право да се ядосвам, думите, които бях изрекъл, ме накараха да се засрамя.

Накрая той каза тихо:

– Сигурно защото не обичам шибаните спортни коли.

Бях смачкал на топка една салфетка и сега я хвърлих върху масата.

– Още нещо, Нат.

Бях прекалено разстроен, за да отговоря.

– Не съм убил майка ти. Ще трябва да почакаш, докато разбереш какво става, но това обвинение е стара песен на нов глас. Опит за отмъщение от един неуравновесен човек, който не се научи да губи. – Баща ми е умерен човек, но сега си позволи да направи тази тежка квалификация за прокурора. – Но трябва да ти кажа това. Никога не съм убивал никого. Бог ми е свидетел, не съм убил майка ти. Не съм, Нат.

Сините му очи отново се втренчиха в моите.

Стоях надвесен над масата и единственото, което исках, беше да се махна. Затова само измънках:

– Знам.

И избягах.

Марта Стърн наднича през вратата. Има къдрава рижа коса, дълги, изящни обеци от цветно стъкло и вид на жена, която е била пълничка, но е отслабнала с цената на свирепи физически упражнения. През целия процес тя като че ли е зачислена да се грижи за мен, нещо средно между ангел пазител и гувернантка.

– Готови са. – Когато се приближавам до нея, хваща ръката ми. – Бейзъл И не промени решението си.

Свивам рамене. Както за много други неща, не съм сигурен дали да се радвам, че няма да се наложи да седя и да се преструвам, че ми е все едно, докато всички подробности около любовната афера на баща ми се разгласяват пред медиите, или предпочитам сам да водя кръстосания разпит. Казвам онова, което повтарям доста често, откакто започна тази глупост:

– Добре, хайде да се свършва с това.

Заемам мястото си на първия ред в момента, когато и съдебните заседатели влизат в залата. Томи Молто вече е застанал пред баща ми. Малко прилича на боксьор в нападателна позиция. До татко е прожекционният екран, на който прокурорът показва снимките на различни веществени доказателства.

– Продължавайте, господин Молто – казва съдия И, след като шестнайсетте съдебни заседатели (от тях четирима резервни) се настаняват на красивите дървени кресла.

– Съдия Сабич.

– Да, господин Молто.

Татко кимва леко, сякаш цял живот е знаел, че двамата ще се срещнат тук.

– При директния разпит господин Стърн ви попита дали сте чули показанията на свидетелите на обвинението.

– Спомням си.

– Бих искал да ви попитам повече за показанията, които чухте, и как ще ги разтълкувате.

– Разбира се – отговаря баща ми.

Като свидетел по делото аз не мога да бъде един от адвокатите на татко, но помагам за пренасянето на материалите до кантората на Стърн след заседанията. Вече не съм стажант и изчаквам, докато Ана излезе от работа и можем да се видим. Последните три вечери адвокатите на баща ми репетираха кръстосания му разпит в учебната съдебна зала на „Стърн и Стърн“. Рей Хорган играе ролята на прокурора, след което със Санди, Марта и специалистката по поведение в съдебна зала Мина Оберландър прегледаха записа и дадоха указания на татко. Основните съвети са да отговаря кратко и ясно, а когато не е съгласен с нещо, да се старае да звучи сговорчиво. При кръстосаните разпити, ако си обвиняем, трябва да се държиш така, сякаш нямаш какво да криеш.

– Чухте ли показанията на Джон Харнасън?

– Да, чух ги.

– А вярно ли е, господин съдия? Когато говорихте с господин Харнасън, казахте ли му, че ще загуби обжалването?

– Да, вярно е – отговаря татко с отчетливия, уверен тон, който е репетирал.

Знам за това от миналия ноември, но потвърждението на баща ми е нещо ново в съдебната зала и причинява раздвижване, включително сред съдебните заседатели, за мнозина от които съм сигурен, че Джон Харнасън изглежда твърде странна птица, за да му повярват. В другия край на залата Томи Молто не успява да скрие изненадата си и стиска устни. Използвайки Мел Туули като резервен свидетел, явно е очаквал да разобличи баща ми, когато той отрече за разговора с Харнасън.

– Чухте свидетелството на съдия Мейсън, че това е в нарушение на няколко правила за поведение на магистратите, нали?

– Да, чух.

– Не сте ли съгласен с него?

– Съгласен съм.

– Да водите личен разговор с подсъдим, докато се чака присъда, е недопустимо поведение, господин съдия. Съгласен ли сте?

– Да, така е.

– Трябвало е да присъства и представител на поверената ми служба, нали?

– Да.

– Като съдия в апелативния съд имате ли право да давате информация за решенията, преди да бъдат публикувани?

– Няма правило, категорично забраняващо това, господин Молто, но бих се разочаровал, ако мой колега направи такова нещо. Признавам, че това беше сериозна грешка от моя страна.

След като повтаря израза „сериозна грешка“, Молто кара баща ми да потвърди, че в апелативния съд се вземат строги предохранителни мерки, за да се предотврати изтичането на информация, и стажантите и другите служители са предупредени още при назначаването им никога да не издават предварително решенията.

– Кажете, господин съдия, от колко време сте в тази професия.

– Включително периода, когато бях съдия в окръжния съд?

– Да.

– Повече от двайсет години.

– По време на тези две десетилетия колко пъти сте съобщавали съдебни решения само на едната страна по дело?

– Никога не съм го правил, господин Молто.

– Значи това е сериозно нарушение не само на съдебните правила, а и на собствените ви професионални принципи.

– Сериозна грешка в преценката.

– Било е повече от грешка в преценката, господин съдия, не мислите ли? Било е нещо крайно недопустимо.

– Както казах, господин Молто, няма установено правило, но съм съгласен със съдия Мейсън, че беше неуместно да споделям с господин Харнасън тази информация. Тогава го приемах като обикновена формалност, защото знаех, че решението вече е взето. Не ми хрумна, че това може да подтикне господин Харнасън към бягство.

– Знаехте ли, че е под гаранция?

– Разбира се. Аз му я дадох.

– Точно това исках да чуя. – Дребен, набит, с похабено от времето лице, Томи се усмихва и се обръща към съдебните заседатели. – Знаели сте, че ще остане в затвора до края на живота си, ако присъдата му бъде потвърдена, нали?

– Естествено.

– Но не ви хрумна, че може да избяга?

– Той още не беше избягал, господин Молто.

– Да, но след като съдът беше взел решение, всичките му шансове пропаднаха, нали? На практика е така. Очаквахте, че върховният съд няма да преразгледа делото, нали? Казахте на Харнасън, че това е краят, нали?

– Да.

– И сега искате да ни убедите, че след като сте били прокурор в продължение на… колко години?

– Петнайсет.

– След като петнайсет години сте били прокурор и още двайсет съдия, не ви е хрумнало, че този човек може да е искал да разбере предварително решението на съда, за да знае дали да избяга или не?

– Изглеждаше много разстроен, господин Молто. Каза ми, както и преди, в съдебната зала, че не издържа вече да чака.

– Искате да кажете, че ви е измамил?

– Господин Харнасън каза, че е решил да избяга, след като е узнал за решението. Не отричам, че не трябваше да му го казвам, господин Молто. И не отричам, че едно от нещата, които правят грешката ми още по-сериозна, е фактът, че беше под гаранция. Но пак повтарям, тогава не ми хрумна, че може да избяга.

– Защото си мислехте за нещо друго?

– Може би.

– За какво си мислехте, господин съдия? Как да отровите жена си?

Това е изкуството на съдебната зала. Молто знае, че баща ми вероятно се е притеснявал, че са го видели с любовницата му. Но не може да го каже. Затова трябва да се задоволи с едно кратко:

– Не.

– Може ли да се каже, че сте направили услуга на господин Харнасън?

– Не знам какво може да се каже.

– Ами той е поискал от вас нещо нередно и вие сте го направили. Нали?

– Да.

– В замяна, господин съдия… в замяна вие сте го попитали как се чувства човек, когато отрови някого?

Умението на кръстосания разпит е да не задаваш въпроси, чиито отговори не знаеш. Както многократно ми е обяснявал татко, това не е съвсем точно. По-точно правилото е да не задаваш въпроси, чиито отговори не знаеш – ако отговорът има значение. В този случай Молто сигурно си мисли, че ще спечели и в двата случая. Ако баща ми отрече, прокурорът може да убеди съда във верността на думите на Харнасън, като отново накара баща ми да потвърди другите му показания.

– Нищо не съм му искал „в замяна“, господин Молто.

– Така ли? Твърдите, че сте нарушили всички тези правила, за да дадете на господин Харнасън информация, която той отчаяно е искал… и сте направили това, без да очаквате той да ви даде нещо в замяна?

– Направих го, защото ми стана жал за господин Харнасън и се почувствах виновен за това, че по времето, когато двамата с вас бяхме младши прокурори, го изпратих в затвора за престъпление, което според сегашните ми разбирания не заслужава такова строго наказание.

Хванат неподготвен, Томи се втренчва в баща ми. Осъзнава – както и всички други в залата – че татко цели да напомни на съдебните заседатели не само за миналите си спречквания с Молто, а и че понякога прокурорите отиват твърде далеч.

– Чухте ли показанията на господин Харнасън?

– Вече потвърдих.

В този отговор, малко рязък, за първи път проличава, че татко не се владее съвсем. Стърн се обляга назад и се втренчва в него – предупреждение да внимава.

– Нима твърдите, че ни е излъгал, когато твърдеше, че след като му издадохте решението на съда, сте го попитали как се чувства човек, когато отрови някого?

– Не помня разговора толкова точно, колкото господин Харнасън, но си спомням, че този въпрос беше зададен.

– Зададен от вас?

– Да, попитах го, защото исках…

– Извинете ме, господин съдия. Не съм ви питал какво сте искали. В колко съдебни дела сте участвали и сте наблюдавали като прокурор или съдия?

Баща ми се усмихва тъжно при мисълта на толкова отминали години.

– Един Господ знае. Хиляди.

– След толкова хиляди дела, господин съдия, сигурно знаете, че следва да отговаряте само на въпросите, които ви задавам, а не на тези, които ви се иска да ви задам. Нали?

– Възразявам – обажда се Стърн.

– Отхвърля се – отговаря И.

Ако разпитваше обикновен свидетел, Томи не би трябвало да си позволява такива жлъчни забележки. Но със съдия всичко е позволено.

– Да, знам, господин Молто.

– Въпросът ми беше следният: Попитахте ли господин Харнасън как се чувства човек, когато отрови някого?

Баща ми отговаря:

– Да.

Отговорът предизвиква в залата тихо мърморене, което като дете винаги съм мислил, че е евтин ефект във филмите за съдебни дела, най-интересното нещо след записите на баща ми от съдебната зала. Точка за Томи Молто.

Междувременно Бранд дава знак на Томи да отиде при него. Прошепва му нещо и главният прокурор кимва.

– Да, господин Бранд току-що ми напомни нещо. За да изясним нещата, господин Харнасън не беше заловен по времето, когато жена ви почина, нали?

– Мисля, че не.

– Бил е в неизвестност от близо година.

– Да.

– Значи по времето на смъртта на жена ви, господин съдия, не сте имали повод за сериозно притеснение, че господин Харнасън може да разкаже на полицията, че сте го попитали какво е да отровиш човек. Така ли е?

– Честно казано, господин Молто, не съм се замислял за тази част от разговора ни. Повече бях загрижен, че по невнимание съм станал причина Харнасън да избяга. – След секунда баща ми добавя: – Разговарях с господин Харнасън повече от петнайсет месеца, преди жена ми да почине.

– Преди да я отровите.

– Не съм я отровил, господин Молто.

– Да обсъдим още нещо, господин съдия. Четохте ли стенограмата от делото срещу господин Харнасън, когато гледахте обжалването му?

– Разбира се.

– Можем ли да кажем, че сте чели тази стенограма внимателно?

– Надявам се, че чета стенограмите внимателно преди всяко обжалване.

– Значи прочетохте как господин Харнасън е отровил любовника си с арсеник?

– Така твърдеше обвинението.

– Но това беше и което господин Харнасън ви каза по-късно, нали?

– Да, господин Молто. Мислех, че говорим за стенограмата.

Молто кимва:

– Приемам уточнението, господин съдия.

– Точно затова попитах господин Харнасън как се чувства човек, когато отрови някого. Защото ми призна, че го е извършил.

Молто се сепва, Стърн оставя химикалката си на масата. Останалата част от разговора с Харнасън, която засяга първия процес срещу баща ми, не може да се обсъжда заради забраната на съдия И. Татко си възвърна донякъде позицията срещу Молто, но виждам, че Стърн се опасява, че се доближава твърде много до опасната граница, която, ако бъде премината, има риск да освободи път за по-опасни въпроси. Молто се замисля за тази възможност, но предпочита да продължи по плана си.

– Едно нещо е сигурно, господин съдия, а именно че във въпросната стенограма подробно е описано кои вещества „Американ Медикал“, лабораторията, обслужваща полицията на окръг Киндъл, изследва в рутинните токсикологични тестове на кръвни проби при аутопсия. Спомняте ли си дали сте чели този списък?

– Би трябвало да съм го прочел, господин Молто.

– Оказва се, господин съдия, че арсеникът не е включен в рутинните токсикологични текстове. Вярно ли е това?

– Да, така е.

– И благодарение на това на господин Харнасън почти му се е разминало.

– Доколкото си спомням, първоначалното заключение на патолога е било, че господин Милан е умрял от естествена смърт.

– Такова е било и първоначалното заключение за смъртта на госпожа Сабич, нали?

– Да.

– Господин съдия, запознат ли сте с веществата, наречени МАО инхибитори.

– Този термин не ми беше известен, но вече съм запознат, господин Молто.

– А какво ще кажете за фенелзина? Познат ли ви е?

– Да, разбира се.

– Кога за първи път чухте за фенелзина?

– Фенелзинът е антидепресант, който жена ми вземаше от време на време. Няколко години ѝ го предписваха.

– Фенелзинът е МАО инхибитор, господин съдия. Знаете ли това?

– Сега вече знам.

– От доста време сте го знаели.

– Не бих казал.

– Господин съдия, чухте ли свидетеля на обвинението доктор Горветич.

– Да.

– Значи сигурно сте го чули, когато описваше резултатите от проверката на компютъра, иззет от дома ви. Спомняте ли си?

– Спомням си показанията му, а също обиска на дома ми и изземването на компютъра.

Татко се старае да не говори обидено, но нарочно натъртва, когато споменава за обиска.

– Спомняте ли си показанията на доктор Горветич, че в папката с резервните ви Интернет файлове, които той е прегледал назад до септември 2008 година, е имало два сайта, които сте посетили, посветени на фенелзина.

– Спомням си тези показания.

– Като погледнем страниците, които сте посетили, господин съдия…

Томи се обръща към стажанта на масата на обвинението и казва номера на поредното доказателство. На екрана зад баща ми се появява образ, Молто посочва с лазерна показалка и започва да чете:

– „Фенелзинът е инхибитор на моноаминооксидазата (МАО).“ Виждате ли това?

– Разбира се.

– Спомняте ли си да сте чели тази страница в края на септември 2008 година, господин съдия?

– Не си спомням, господин Молто, но разбирам мисълта ви.

– На страница 463 в стенограмата от делото „Харнасън“, която бе представена по-рано като веществено доказателство номер 47 и която току-що признахте, че сте прочели… та на тази страница се казва, че МАО инхибиторите не се изследват в токсикологичните тестове, които се правят рутинно на лица, починали внезапно. Така ли е?

– Да, така пише.

– Добре.

Сега Молто показва на екрана становищата на съдия Хамлин и съдия Мейсън по случая „Харнасън“, където също е отбелязано, че арсеникът, както и много други вещества, например МАО инхибиторите, не фигурират в тестовете при аутопсия.

– Чели ли сте становището на съдия Хамлин?

– Да, господин Молто. Няколко чернови.

– Значи трябва да знаете, господин съдия, че евентуално предозиране на фенелзин не би трябвало да бъде установено при рутинен токсикологичен тест. Точно както с арсеника, използван за убийството на любовника на господин Харнасън.

– Подвеждащо – възразява Стърн.

Съдия И поклаща глава, сякаш казва: „Чудо голямо“, но отсъжда:

– Приема се.

– Добре, нека да го кажа по следния начин, съдия Сабич: Не отровихте ли жена си с фенелзин, знаейки, че той няма да бъде засечен при рутинен токсикологичен тест, и надявайки се смъртта ѝ да бъде приписана на естествени причини?

– Не, господин Молто, не съм го направил.

Томи замълчава, прави няколко крачки напред-назад. Основният въпрос, както обичат да казват в по-старите съдебни становища, е повдигнат.

– Така, господин съдия. Сигурно чухте показанията на полицай Крилик, който е събрал съдържанието на аптечката на жена ви в деня след смъртта ѝ.

– Спомням си, че полицай Крилик ме попита дали може да вземе лекарствата, вместо да инвентаризира аптечката на място, и аз му разреших.

– Би било подозрително, ако бяхте отказали, нали, господин съдия?

– Казах му да прави каквото сметне за добре, господин Молто. Ако исках да попреча на някого да изследва шишенцата с медикаменти, сигурен съм, че щях да измисля основание, за да го накарам да ги опише на място, а не да му ги давам.

На масата на обвинението Джим Бранд докосва брадичката си и завърта пръстите си към Молто. Дава му знак да продължава. Баща ми току-що отбеляза точка.

– Да дойдем на основното, господин съдия. Това са важи отпечатъци, снети от шишенцето с фенелзин от аптечката на жена ви, нали?

Томи казва номера на доказателството и един стажант от прокуратурата пуска няколко диапозитива, на които се виждат златни отпечатъци на лъскав син фон. Гравирани със злато, те приличат на реликва от Ноевия ковчег.

– Така твърди доктор Дикърман.

– Господин съдия, всички чухме мнението му, че това са вашите отпечатъци, но искам сега пред съдебните заседатели… – Томи прави широк жест с ръка, посочвайки хората зад него – … искам да кажете дали признавате, че вашите отпечатъци са били върху фенелзина на жена ви.

– Аз редовно вземах лекарствата на Барбара от аптеката и често ги подреждах в шкафчето. Нямам основание да се съмнявам, че това са моите отпечатъци. Спомням си, господин Молто, че един ден през седмицата преди смъртта ѝ заварих Барбара да работи в градината. Ръцете ѝ бяха мръсни и тя ме помоли да ѝ покажа шишенцето, което бях купил, и после да го прибера в аптечката ѝ, но не си спомням дали е било това с фенелзина.

Молто се подсмихва едва забележимо, сякаш намира това обяснение за твърде удобно.

– Твърдите, че отпечатъците са останали от деня, когато сте показали шишенцето на жена си, така ли?

– Само казвам, че е възможно.

– Да поразсъждаваме по-задълбочено, господин съдия. – Томи се връща при масата на обвинението и взема въпросното шишенце, запечатано в найлоново пликче. – Това е веществено доказателство едно, шишенцето с фенелзин, което сте взели от аптеката четири дни преди смъртта на жена си. Казвате, че сте ѝ го показали. Така ли?

Томи хваща шишенцето и го показва на баща ми.

– Да. Ако е било фенелзинът, а не нещо друго.

– Държа шишенцето с десния палец и показалеца си, нали?

– Да.

– И десният ми палец сочи надолу към етикета.

– Да.

– Ако погледнем отново веществено доказателство едно А обаче, отпечатъците, проявени от доктор Дикърман, три от четирите отпечатъка, на десния ви палец, на десния ви показалец и на десния ви среден пръст – всички те сочат нагоре към етикета. Нали, господин съдия?

Баща ми поглежда диапозитива. Кимва и съдия И му напомня да потвърди с думи за протокола.

– Трябваше да бръкна в чантата, за да извадя шишенцето, господин Молто.

– Да, но отпечатъците са върху дъното на шишенцето.

– Може да се е обърнало в чантата.

– Всъщност, господин съдия, доктор Дикърман подробно обясни, че всички тези отпечатъци показват, че сте стиснали шишенцето здраво, за да можете да отвъртите капачката, която е защитена срещу случайно отваряне от деца. Чухте ли тези показания?

– Чух ги. Но може да съм го стиснал здраво и просто за да го извадя от чантата.

Молто отново се подсмихва. Баща ми се представя доста добре, сякаш не отчита факта, че върху шишенцето няма отпечатъци от майка ми.

– Да поговорим за аптеката, съдия Сабич. На 25 септември 2008 г., четири дни преди смъртта на жена ви, от аптеката са били купени десет хапчета фенелзин.

– Така показват доказателствата.

– И подписът върху разписката от кредитната карта, веществено доказателство 42, е ваш, нали?

На екрана до свидетеля се появява снимка на разписката, която при първоначалното представяне на доказателствата беше показана в найлоново пликче на съдебните заседатели. Баща ми не си прави труда да я погледне.

– Да.

– Вие сте купили фенелзина, нали, господин съдия?

– Нямам такъв спомен, господин Молто. Мога само да потвърдя, че това е моят подпис, и да кажа, че често минавах да взема лекарствата на път за вкъщи, ако Барбара ме помолеше за това. Аптеката е срещу спирката на автобуса, с който всеки ден ходех на работа.

Молто поглежда списъка на веществените си доказателства и казва следващия номер.

– Това е веществено доказателство 1В, една снимка. Полицай Крилик каза, че шишенцето с фенелзин, което се вижда тук, е в същото състояние, както когато той го е взел от дома ви. Чухте ли показанията му?

– Да.

– Вижда се, че в шишенцето има шест хапчета.

На снимката, направена от отвора на пластмасовото шишенце, се виждат шест таблетки, много напомнящи тъмнооранжевия ибупрофен, който често пия за главоболие. Трудно е да повярваш, че нещо с толкова безобиден вид може да бъде смъртоносно.

– Така е.

– Имате ли представа къде може да са четирите липсващи таблетки?

– Ако имате предвид дали аз съм извадил хапчетата, отговорът е „не“, господин Молто.

– Нали чухте показанията на доктор Страк, че четири хапчета фенелзин, взети наведнъж, могат да бъдат смъртоносна доза?

– Да, чух.

– Имате ли причина да не се съгласите с това твърдение?

– Разбирам, че четири хапчета могат да бъдат смъртоносна доза. Само че вие сам изтъкнахте, че съм взел лекарството на 25 септември. Едно хапче е препоръчаната дневна доза. Двайсет и пети, двайсет и шести, двайсет и седми, двайсет и осми – изброи баща ми, като вдигаше последователно пръстите на лявата си ръка.

– Значи твърдите, че жена ви е вземала фенелзин всеки ден преди смъртта си. Така ли?

– Не съм тук, за да твърдя нищо, господин Молто. Но според думите на доктор Страк, която е ваш експерт, дори една доза фенелзин може да бъде смъртоносна, ако влезе в реакция с определени храни или напитки.

– Значи смъртта на жена ви е нещастен случай?

– Господин Молто, жена ми беше жива, когато си легнах, и мъртва, когато се събудих. Както сам знаете, никой експерт не може да установи със сигурност дали Барбара е умряла от фенелзина. Никой не може да определи дали не е починала от високото си кръвно като баща си.

– Нека да допуснем, че е било нещастен случай, господин съдия.

– Допускайте каквото пожелаете, господин Молто. Аз съм тук, за да отговарям на въпросите ви.

Отговорът на татко отново прозвучава твърде жлъчно. Както аз, така и Томи – а сега и съдебните заседатели – всички знаем едно нещо за баща ми. След двайсет години като съдия той не е свикнал да отговаря на ничии въпроси. Тази лека арогантност помага на Молто, защото намеква, че колкото и да се опитва да го скрие, баща ми живее с чувството, че може да раздава собствено правосъдие.

– Споменахте, че когато фенелзинът се приема в комбинация с определени храни, може да се получи остра токсична реакция.

– Така знам.

– Като заговорихме за това, което знаете, съдия Сабич, изненадахте ли се, когато доктор Горветич разказа за опасната реакция на фенелзина с храни и напитки, съдържащи тирамин – червено вино, отлежало сирене, херинга и сухи колбаси? Изненадахте ли се да научите, че тази информация е широко достъпна в Интернет?

– Знаех, че едно от лекарствата, което Барбара приемаше, може да си взаимодейства с определени храни. Да, известно ми беше.

– Точно това имах предвид. Освен това от показанията на доктор Горветич знаем, че двете страници в Интернет, които сте преглеждали в края на септември, описват подробно тези взаимодействия, нали?

Молто кимва и двете страници с основната информация, отбелязана с жълт маркер, се появяват на екрана зад баща ми.

– Виждам какво има на страниците, господин Молто.

– Отричате ли да сте чели тези страници в края на септември миналата година?

– Не помня точно какво съм чел, господин Молто. Жена ми пиеше двайсетина различни медикамента и някои от тях бяха по-опасни от други. Имах навик да проверявам информацията в Интернет, след като вземех някое лекарство за Барбара, за да си припомням свойствата им и да ѝ помагам да следи режима си. Но ако ме питате дали съм посещавал тези Интернет сайтове от домашния си компютър в дните преди смъртта на Барбара…

– Точно това ви питам, господин съдия.

– Доколкото си спомням, не съм.

– Не сте ли?

Томи се изненадва. Аз също. Татко вече даде правдоподобно обяснение защо може да е посещавал въпросните сайтове. Няма смисъл да отрича. Стърн продължава да пише нещо в бележника си, но по стиснатите му устни личи, че не е доволен.

– Добре – казва Томи. Прави няколко крачки, погалва с ръка масата на обвинението, после пак се обръща към баща ми. – Но няма да отречете, че вечерта преди смъртта на жена ви вие сте купили червено вино, отлежало сирене, маринована херинга, кисело мляко и генуезки салам. Нали?

– Да, спомням си, че купих тези неща.

– Спомняте си – повтаря Томи: хитър адвокатски номер, показващ несъответствията в паметта на баща ми.

– Да. Трябваше да взема едно друго лекарство за жена ми и тя ме помоли да купя тези неща от магазина.

– Пазите ли списъка за пазаруване, който ви даде, господин съдия?

– Възразявам – казва Стърн, но татко отговаря:

– Не съм казал, че е имало списък, господин Молто. Жена ми ме помоли да купя бутилка от любимото ѝ червено вино, сирене, салам и пълнозърнести крекери, защото синът ни щеше да дойде на гости, а той обича тези неща. Също херинга, която тя обичаше, и кисело мляко за сос към зеленчуците, които вече беше приготвила.

Вярно е, че обожавам сирена и колбаси още от дете. Според семейните легенди, когато съм бил четири-петгодишен, не съм искал да ям нищо друго. Ще потвърдя това от свидетелското място, когато ме призоват по-късно през седмицата. Ясно си спомням как мама вадеше нещата едно по едно от целофановите опаковки и ги оглеждаше. Макар че не знам дали не съм си внушил заради желанието да помогна на баща ми, почти съм сигурен, че той я попита: „Това ли е всичко, което искаше?“ Ще кажа и това от свидетелското място. Не знам обаче дали мама му е поръчала точно тези неща, или просто му е казала да купи вино и нещо за предястие, или пък той сам е предложил да избере ордьоврите. И трите варианта са възможни, макар че доколкото познавах майка си, тя би назовала точно всеки продукт с марката, която предпочита, и дори на кой ред в супермаркета се намират.

– Кажете, господин съдия, кой определяше лечението за маниакалната депресия на жена ви? Кой определяше какви лекарства ще взема всеки ден?

– Тя сама. Ако имаше въпроси, се обаждаше на доктор Волман.

– Беше ли умна жена?

– Изключително интелигентна.

– Чухте ли показанията на доктор Волман, че многократно я е предупреждавал за опасностите от фенелзина и че трябва много да внимава какво яде?

– Да, чух ги.

– Всъщност доктор Волман каза, че често е предупреждавал и вас. Спомняте ли си да ви е казвал такова нещо?

Баща ми поглежда сводестия таван, поддържан от кръстосани резбовани орехови греди.

– Не много ясно, господин Молто, но да, спомням си.

Това е още един факт, който не е необходимо да признава. Чудя се дали съдебните заседатели ще оценят искреността му, или ще го сметнат за хитър ход на човек, добре познаващ съдебната практика.

– Нима твърдите, господин съдия, че ви е накарала да купите вино, сирене, салам и херинга въпреки ясното съзнание, че взема фенелзин? И нещо повече, пила е вино и е яла салам и сирене?

– Извинете, господин Молто, но не чух някой свидетел да казва, че жена ми е пила вино или е яла сирене. Аз със сигурност не си спомням такова нещо.

– Синът ви, господин съдия. Той каза, че жена ви е пила вино.

– Синът ми каза, че съм налял чаша вино на жена ми. Не съм видял Барбара да пие. С Нат излязохме на двора да печем пържолите, затова не съм видял кой какво е ял.

Томи замълчава. За първи път устремът му е спрян. Татко е прав. Но като се разровя в паметта си, ясно си спомням мама с чаша в ръка.

– Нека да си изясним нещо, господин съдия. Да допуснем, че жена ви е вземала фенелзин веднъж дневно, както предположихте. Виждате ли някаква логика да ви кара да купувате неща, които могат да я убият? Каква е логиката да иска херинга и кисело мляко например, от които, както сам казахте, не е смятала да се лишава?

– Карате ме да правя догадки, господин Молто, но съм сигурен, че Барбара е знаела как да „излъже“ лекарството, без да предизвика реакция. Вероятно е започнала да пийва по няколко глътки вино, да хапва по половин рибка и с годините е установила колко може да консумира, без да ѝ се отрази зле. Тя вземаше тези лекарства доста отдавна.

– Благодаря, господин съдия. – Молто се втренчва в баща ми и добавя с триумфален тон: – Но ако жена ви не е пила вино и не е яла салам, сирене, херинга или кисело мляко, тогава няма как да се е отровила по случайност.

Отговорът на татко се забавя само със секунда. Както аз, така и той осъзнава, че това е важен поврат в разпита.

– Господин Молто, карате ме да правя догадки за неща, които са се случили, докато не съм бил в стаята. Би било странно Барбара да яде и да пие тези неща в голямо количество. Не си спомням да го е направила. Но тя беше много развълнувана от посещението на сина ми и неговата приятелка. Смяташе, че двамата много си подхождат. Затова не бих се учудил и ако е загубила мярка. Нали затова се нарича нещастен случай.

– Не, господин съдия, не искам да правите догадки. Опитвам се да ви оборя с логиката на собствените ви показания.

– Възразявам – обажда се Стърн. – Предположение.

– Отхвърля се – казва съдията, давайки да се разбере, че баща ми сам се е оплел.

– Казахте ни, че е възможно жена ви да е вземала нормални дози фенелзин и да се е отровила по случайност, нали?

– Казах, че е възможно, съдейки по свидетелствата.

– Казахте, че жена ви е поръчала всички тези неща за ядене, които са опасни, ако вземате фенелзин.

– Да.

– След това казахте, че може би го е направила, защото не е имала намерение да яде от тези неща или е смятала да поеме само малко количество, което не би трябвало ѝ навреди.

– Само предположих, господин Молто. Това е една от многото възможности.

– Казахте ни, че не е яла или пила от тези неща, нали?

– Не, доколкото си спомням.

– Добре, господин съдия. Ако жена ви не е яла или пила нищо, съдържащо тирамин, тогава не би могла да се отрови по случайност. Нали?

– Възразявам – намесва се Стърн. – Обвинението иска експертно мнение от свидетел.

Съдия И се замисля и приема възражението. Това обаче няма значение. Татко сам се набута в капана и сега си понася последствията. Молто умело жонглира с привидно маловажни подробности, които през цялото време са ме притеснявали. Той замълчава за момент, докато слушателите му осмислят казаното досега, и разлиства бележките си.

– Така, господин съдия. Една от причините да обсъждаме какво може да е яла и пила жена ви, е фактът, че това не е могло да бъде установено по съдържанието на стомаха ѝ. Така ли е?

– Съгласен съм, господин Молто. Стомашното съдържимо не показа нищо.

– Не личи дали е яла сирене или пържола, нали?

– Не.

– Но по принцип, господин съдия, ако аутопсията беше направена през първите двайсет и четири часа след смъртта, сега можехме да имаме по-добра представа какво е яла предишната нощ, нали?

– Чух показанията на съдебния лекар, господин Молто, и без да давам лична оценка, ще ви напомня, че нашият експерт, доктор Уайкър от Лос Анджелис, не е напълно съгласен с него, особено по отношение на скоростта, с която саламът и херингата биха се разградили от стомашния сок.

– Добре, господин съдия, но и вие, и експертите трябва да се съгласите с едно. Двайсет и четирите часа, през които сте седели до трупа на жена си, без да уведомите никого за смъртта ѝ, са забавяне, което само би могло да затрудни установяването на това, какво е яла.

Баща ми мълчи. По движението на очите му личи, че се опитва да измисли как да се измъкне.

– Да, затруднява го.

Това също прави силно впечатление на съдебните заседатели. Отново точка за Молто.

– Нека сега да се върнем към нещо, което казахте преди малко, господин съдия. Казахте, че жена ви е била много въодушевена, че ще види сина ви и неговата приятелка.

– Да, така казах.

– Изглеждаше ли щастлива?

– Когато говорим за Барбара, „щастлива“ е относително понятие, господин Молто. Изглеждаше много доволна.

– Казали сте на полицаите, че жена ви не е изглеждала депресирана по време на вечерята или предишните дни. Вярно ли е?

– Да, така им казах.

– Наистина ли не беше депресирана?

– Такова беше впечатлението ми тогава.

– Но както каза доктор Волър, фенелзинът е като атомна бомба сред лекарствата и жена ви е следвало да го използва само в състояние на най-тежката си депресия.

– Да, чух тези показания.

– След повече от трийсет и пет години съвместен живот, господин съдия, може ли да се каже, че умеехте доста добре да разчитате настроенията ѝ?

– Много често тежките депресии бяха очевидни. Но е имало случаи, когато съм бъркал сериозно в преценките си за душевното ѝ състояние.

– Добре, господин съдия, значи фенелзинът е бил запазен само за най-черните ѝ дни. Но по време на вечерята вие не сте забелязали признаци, че е била в такова състояние, нали?

– Да.

– Нито предишните дни?

– Така е.

Аз вече дадох показания за това. Като си спомня онази нощ, дори бих определил настроението ѝ като приповдигнато. Изглеждаше обнадеждена.

– Значи, господин съдия, основавайки се на вашите наблюдения и показанията ви пред полицията – основавайки се на тях, не е имало видима причина жена ви да взема фенелзин всеки ден.

– Пак ще кажа, господин Молто, че оценките ми за емоционалното ѝ състояние невинаги са били точни.

– Когато отидохте да вземете фенелзина три дни по-рано, попитахте ли я дали се чувства депресирана?

– Не си спомням този разговор.

– Въпреки че отидохте да ѝ купите цяла атомна бомба?

– Не съм обърнал внимание какво вземам.

– Въпреки че отпечатъците ви са върху шишенцето?

– Било е машинално, господин Молто. Занасях лекарствата вкъщи и ги слагах в шкафчето.

– Въпреки че в края на септември сте чели в Интернет информация за лекарството, твърдите, че не сте забелязали кога сте го взели от аптеката?

– Възразявам – обажда се Стърн. – Въпросът вече беше зададен. Съдията отговори какво си спомня от претърсването.

Прекъсването, ако не друго, смущава ритъма на Молто, което е и причината Стърн да направи това възражение. Всички обаче знаят, че прокурорът е хванал баща ми натясно. Изглежда абсурдно. Казано накратко. Баща ми може да се оправдава колкото иска. Може да не е преценил душевното ѝ състояние. Имало е случаи, когато мама е била ядосана, но нямаше как да се разбере, докато гневът ѝ не избие на повърхността. И понеже аз също често ходех до аптеката, когато живеех с нашите, мога да потвърдя, че е напълно възможно да не е обърнал внимание кое от десетките лекарства е взел. Тези справки в Интернет обаче… това е лошо. Единственото оправдание, което може да се намери – и което съм сигурен, че Стърн ще каже в заключителната си пледоария – е, че би било странно съдия и бивш прокурор, планиращ убийство, да използва личния си компютър за тази цел. На което Молто ще отговори най-очевидното: Той не е подозирал, че ще го хванат. Очаквал е, че убийството ще мине за естествена смърт.

Това обаче са само словесните еквилибристики в съдебната зала, където милиони дребни детайли от ежедневието изведнъж се представят като доказателства за вина. Истината е, че баща ми, както и всеки друг човек, може да е забелязал фенелзина, да е проверил информацията в Интернет, за да си припомни опасностите, свързани с това лекарство, и след това просто да е забравил, в което няма нищо чудно особено при тези отношения между родителите ми. Хиляди проблеми се премълчаваха в ежедневното им общуване – във въздуха сякаш витаеха призраците на безброй неизказани неща. Освен това мама не обичаше да я разпитват за лекарствата ѝ. Милиони пъти съм я чувал да казва, че може сама да се грижи за себе си.

Съдия И отхвърля възражението и баща ми повтаря спокойно, че колкото и да напряга паметта си, не може да си спомни да е посещавал въпросните сайтове. Отговорът не се харесва на Томи.

– Кой друг живееше в къщата ви към края на септември 2008 година?

– Само двамата с жена ми.

– Да не би да твърдите, че тя е търсила информация за фенелзина на вашия компютър?

– Възможно е, ако е искала да провери нещо.

– Тя нямаше ли си собствен компютър?

– Имаше.

– Имаше ли навика да използва вашия?

– Не беше нещо обичайно. Но компютърът ми беше точно срещу спалнята и от време на време тя ми казваше и го използваше за кратки справки.

Не бях чувал такова нещо, но при мама всичко беше възможно. Ако зависеше от нея, сигурно би предпочела да има компютър, закачен на врата. Молто като че ли тъпче на едно място. Последните няколко въпроса звучат в полза на баща ми и Томи, който не умее много да прикрива чувствата си, явно го осъзнава. Не е трудно да разбереш защо Молто е толкова добър прокурор. Той е искрен. Може би малко наивен. Но създава впечатление на човек, който няма какво да крие.

– Нека да изясним това, господин съдия. Съгласен ли сте, че жена ви не е умряла случайно.

Понеже баща ми е инструктирал Санди да не крие нищо от мен, аз вече знам почти всичко, което чувам в съдебната зала. Татко не иска нищо да ме изненадва. Аз съм обмислил всичко, обсъждам много неща с Ана, когато има желание да ме слуша, дори от време на време си водя бележки. Но мисълта, че баща ти може да е убил майка ти, е по-непоносима от идеята, че родителите ти правят секс. Един вътрешен глас крещи в главата ти: „Това е абсурдно, човече!“ Затова никога не съм се замислял над тези неща толкова ясно, колкото ги виждам сега. Ако смъртта на мама не е случаен инцидент, значи сигурно не е вземала фенелзин всеки ден. А ако не е взимала фенелзин всеки ден, значи не е имала нужда от ново количество. Това означава – или поне така изглежда – че баща ми е този, който е искал хапчетата. И причината за това може да е само една.

– Господин Молто, пак повтарям, не съм патолог или токсиколог. Имам свои предположения и вие имате вашите. Знам със сигурност само това, че теорията ви е грешна. Не съм убил жена си.

– Значи още твърдите, че може да е било нещастен случай.

– Експертите казаха, че е възможно.

– Значи, ако жена ви е вземала по едно хапче всеки ден, това би означавало, че е отворила това шишенце четири пъти. Така ли е?

– Да, така е.

– Само че тя не е оставила свои отпечатъци върху него, господин съдия.

– Така твърди доктор Дикърман.

– Добре. В аптечката на жена ви е имало двайсет и едно шишенца с лекарства, които полицай Крилик е взел и инвентаризирал.

– Такива бяха неговите показания.

– Според доктор Дикърман върху седемнайсет от тези шишенца има отпечатъци от жена ви. Върху други две отпечатъците са размазани и не могат да се идентифицират, въпреки че има фрагменти, съвпадащи с тези на жена ви. Вярно ли е?

– Доколкото си спомням показанията, да.

– Съдия Сабич, докато работехте като прокурор и като съдия в окръжния и в апелативния съд, колко дела, в които за веществено доказателство са представяни пръстови отпечатъци, сте разглеждали?

– Стотици.

– Може ли да се каже, че с годините сте научили много за пръстовите отпечатъци.

– Трудно е да се оцени колко, но да, знам доста.

– В продължение на трийсет и пет години в едно или друго качество сте давали оценки за годността на различни отпечатъци като веществено доказателство. Нали?

– Така е.

– Можем ли да ви наречем специалист?

– Не съм специалист като доктор Дикърман.

– Никой не е – съгласява се Молто.

– Тогава попитайте него.

Може да е евтина шега, но съдебните заседатели си спомнят Дикърман и няколко от тях се засмиват с глас. От залата също се чува смях. Дори съдия И се подсмихва. Молто също харесва забележката. Поглежда баща ми и се заканва с пръст.

– Все пак, господин съдия, сигурно знаете, че някои хора оставят по-лесно отпечатъци върху гладки повърхности като тези шишенца. Нали?

– Знам, господин Молто, че това зависи от склонността на ръцете ви да се потят. Някои хора се потят повече от други. Но количеството пот, което един човек отделя, също варира.

– Все пак, господин съдия, съгласен ли сте, че човек, който е оставил отпечатъци върху деветнайсет… или седемнайсет други шишенца… съгласен ли сте, че ако този човек е пипал шишенцето с фенелзин четири пъти… – Молто вдига въпросното шишенце в запечатаното найлоново пликче – … би било странно, ако не остави никакви отпечатъци.

– Не мога да твърдя със сигурност, господин Молто. И честно казано, не чух и доктор Дикърман да казва такова нещо.

При показанията си преди това Дикърман разочарова до известна степен очакванията на Джим Бранд, който го разпитваше. След това в кантората Стърн и татко ми обясниха, че това често се случвало при експерта по отпечатъци. Приемал непредсказуемостта си като доказателство за своята гениалност.

– Между другото, доктор Дикърман ваш приятел ли е?

– Бих казал, че да. Точно както е и ваш приятел. И двамата го познаваме доста отдавна.

В опита си да намекне, че Дикърман може би се опитва да наклони везните в полза на баща ми, Молто си вкарва автогол.

– Добре, нека да кажем нещата ясно, господин съдия. В аптечката на жена ви има само две шишенца, за които можем да твърдим категорично, че не носят нейни отпечатъци. Така ли е?

– Така изглежда.

– Едното шишенце съдържа приспивателни, които сте купили в деня преди смъртта ѝ.

– Да.

– И това шишенце е пълно, нали?

– Да.

– Значи, ако не броим неразпечатаните приспивателни, единственото шишенце в аптечката на покойната ви съпруга, по което експертите твърдят със сигурност, че не се намират нейни отпечатъци… единственото такова шишенце, господин съдия, е това с фенелзина. Така ли е?

– Ясни отпечатъци от Барбара липсват върху шишенцето с фенелзина и както вече споменахте, върху три други.

– Незадоволителен отговор – обявява Молто, което означава, че според него баща ми се опитва да избегне въпроса.

Съдия И нарежда стенографката да прочете въпроса и отговора. После отсъжда:

– Отговорът може да остане, но съдия Сабич, само за едно от отворените шишенца експертите са установили със сигурност, че не носи отпечатъци от жена ви. Съгласен ли сте?

– Така е, ваша чест.

– Добре.

Съдия И кимва на Молто да продължава.

– В същото време единствените отпечатъци върху шишенцето с фенелзина са ваши, нали?

– Мои отпечатъци има върху това шишенце и още седем други, включително неразпечатаните приспивателни хапчета.

– Незадоволителен отговор.

– Приема се – отсъжда с мрачен тон съдия И. Баща ми няма да получи втори шанс да шикалкави.

– Ако съдим по отпечатъците, вие сте единственият, който е пипал фенелзина.

Вече смъмрен от съдията, татко отговаря по-внимателно:

– Ако съдим по отпечатъците, да.

– Много добре – отбелязва Томи.

Едва след като казва тези думи, осъзнава, че е прозвучало, сякаш имитира Стърн. Един от съдебните заседатели, чернокож на средна възраст, усеща това и се подсмихва. Това, което прави Томи, явно много му харесва. Молто се връща при масата на обвинението и разлиства бележника си – знак, че ще смени темата.

– Удобно ли е за почивка? – пита съдията.

Молто кимва. Съдия И удря с чукчето си и обявява четирийсет и пет минутна почивка. Зрителите веднага стават и започват да се суетят. Баща ми е знаменитост в окръг Киндъл вече няколко десетилетия, особено сред редовните посетители на съдебни дела. Както и да го наречем – жажда за зрелища или злорадство – но повечето от тях са дошли да видят падението на един титан, да се уверят, че властта разваля човека и затова е по-добре без нея. Не съм сигурен, че в залата има друг освен мен, който се надява татко да е невинен.

26.

Нат, 22 юни 2009 г.

Докато свидетелят е под клетва, никой няма право да говори с него за показанията му, дори защитникът му. Стърн и Марта кимват на баща ми от масата на защитата и Санди му показва стиснатия си юмрук като знак да се държи, но никой от двамата не се приближава до него. Става ми кофти от това. Сякаш всички в залата искат да се дистанцират от него. Затова ставам и го питам дали иска още вода. Той равнодушно свива рамене.

– Добре ли си? – питам го.

– Уморен съм, но още се държа. Той ме бие по всички фронтове.

Не би трябвало да коментирам това, а и какво мога да кажа? Опитвам се да го окуража със същата глупост, която крещеше от трибуните на училищните ми бейзболни мачове, когато отборът ми губеше с 12 на нула във втория ининг:

– Още нищо не е решено.

– Няма значение.

Той се усмихва леко. През последните няколко месеца е станал такъв мрачен фаталист, че ме плаши. Каквото и да се случи, баща ми никога няма да бъде същият, какъвто е бил преди, пък ако ще Зевс да изпрати мълния и да го освободи. Никога няма да си върне предишния живот. Той поставя ръката си на рамото ми за секунда и обявява:

– Отивам до тоалетната.

Разговорите ни през последните няколко месеца протичат горе-долу по този начин. Не съм спрял да разговарям с баща си, просто не си казваме нищо съществено, дори в сравнение с безсмислените ни дискусии преди. Сигурен съм, че е забелязал, но и законът не ни оставя много възможности. Като свидетел не мога да обсъждам с него уликите или хода на делото, а на този етап като че ли всичките му мисли са насочени към това, не че и аз имам други теми. Мълчанието ме устройва. Не знам дали баща ми е виновен. Една част от мен никога не би приела това, дори да е истина. Ала, от друга страна, интуицията ми подсказва, че смъртта на майка ми има нещо общо с тайната любовна връзка на татко. Ана, която не иска да обсъждаме това, защото не желае да става буфер между мен и баща ми, на няколко пъти ме пита какво основание имам да смятам така. Краткият отговор е, че защото познавах майка си. Както и да е, това, което подозирам, че баща ми най-много иска да чуе от мен, е да му кажа какво мисля за него и по-точно, дали още го обичам. Понякога ми иде да му оставя бележка: „Ще ти кажа, когато разбера.“

Винаги ми е било трудно да разбера баща си. Той като че ли нарочно се стреми да бъде тайнствен, но с годините това поведение все по-малко ми харесва. Аз, разбира се, го познавам по онзи безмилостен начин, по който децата познават родителите си – както може би човек успява да опознае урагана, ако застане в самото му око. Знам всичките му досадни навици, например как понякога млъква по средата на разговора, сякаш му е хрумнало нещо много по-важно от всеки друг в стаята; или замълчава, ако някой заговори за нещо малко по-лично, дори просто да се оплаква как кожата му се възпалява от вълнени платове; или надутото му държане, което винаги има към мен, сякаш бремето да е мой баща е съизмеримо с отговорността да държиш копчето за всички ядрени ракети на Америка. Но това дело, обвиненията, любовната афера, всичко това само потвърждава факта, че аз всъщност не познавам баща си.

Докато се опитвам да осмисля всичко това, често се мятам в крайности. Понякога се ужасявам при мисълта, че безкрайната тревога, която превръща баща ми в обезумяло зомби, ще го убие и така ще загубя и втория си родител в рамките на година. Друг път ме изпълва справедливо възмущение и си мисля, че заслужава всичко, което му се случва. Но най-вече ме е яд заради честите моменти, когато не съм сигурен, че ще мога да направя следващата крачка, когато колите на улицата сякаш са залепнали за асфалта, защото толкова много се промени и толкова внезапно, но вече не знам в какво да вярвам.

– Само още две неща, господин съдия – казва Молто след края на почивката.

– Каквото пожелаете, господин Молто.

Този път баща ми малко по-успешно симулира готовност за съдействие.

– Добре, господин съдия. Отговорете ми на следния въпрос. Имахте ли щастлив брак с госпожа Сабич?

– Бракът ни беше като много други. Имали сме и радостни, и трудни моменти.

– А около смъртта на жена ви? В радостен или в труден период бяхте?

– Разбирахме се, господин Молто, но не бяхме особено щастливи.

– Това, че сте се разбирали, означава ли, че не сте имали семейни скарвания?

– Не мога да твърдя, че изобщо не сме имали, господин Молто, но през последната седмица със сигурност не се бяхме карали сериозно.

– Все пак казахте, че не сте били щастливи. Имаше ли конкретна причина за това?

Баща ми се замисля по-дълго от обикновеното. Знам, че се колебае, защото седя само на няколко метра от него.

– Причините бяха комплексни, господин Молто.

– Какви например?

– Ами първото, че жена ми ненавиждаше предизборните кампании. Чувстваше се застрашена по начин, който не смятах за съвсем разумен.

– Държеше ли се налудничаво?

– Жаргонно казано, да.

– Беше ли ви дошло до гуша?

– Да.

– Това ли беше една от причините да отидете за консултация при Дана Ман три седмици преди смъртта ѝ?

– Предполагам.

– Вярно ли е, господин съдия, че обмисляхте да се разведете?

– Да.

– И не за първи път, нали?

– Не.

– Ходили сте при господин Ман през юли 2007 нали?

Това е деликатен танц между двете страни. Разговорите на татко с Ман са защитени от правото на тайна на клиента. Докато татко не споменава нищо за това, което са си говорили, Молто не може да го пита, защото ако защитата се позове на клиентското право на тайна, това би могло да доведе до прекратяване на делото. Татко обаче също трябва да внимава. Ако излъже за разговорите си с Ман или умишлено създаде грешно впечатление, законът задължава адвоката да се яви в съда и да го поправи. Когато Дана даваше показания, стана ясно, че той се ужасява от Молто и Джим Бранд, макар че стоя на свидетелското място само пет минути, колкото да потвърди за двете срещи с баща ми и сметките, които му е изпратил миналия септември и през юли тази година, платени с чекове.

– Всъщност, съдия Сабич, посещението ви при господин Ман през лятото на 2007 година е станало скоро след като сте попитали господин Харнасън какво е да отровиш някого. Нали?

– В рамките на около два месеца.

– Какво стана тогава, господин съдия? Защо не дадохте ход на развода си?

– Само го обмислях, господин Молто. Поисках съвет от господин Ман и реших да не се развеждам.

Доказателствата, които съдебните заседатели няма да видят, но които Санди и Марта ми показаха – тестове за венерически болести и свидетелски показания, че татко е бил виждан в различни хотели – подсказват, че вместо да се разведе, той се е решил да се вразуми, да прекъсне любовната си връзка и да остане с мама. Не събрах кураж да го попитам дали наистина е така. Издържах само един разговор на тази тема. Странното е, че никога не съм мислил, че родителите ми имат щастлив брак, и винаги съм очаквал един от двамата да поиска развод. Но това – баща ми да се вижда тайно в хотелски стаи по обяд с някоя трийсетгодишна? Изглеждаше ми извратено.

– След това, през септември 2008 година, отново сте отишли при господин Ман.

– Така е.

– Обмисляхте ли и тогава да отровите жена си, както и при първото си посещение при господин Ман след срещата ви с Харнасън?

Виждам как Марта сръгва баща си, но Стърн не помръдва. Предполагам, че зададеният въпрос е толкова абсурден, че не си струва труда да се повдига възражение. Когато подготвяше баща ми емоционално за кръстосания разпит, Марта му обясни, че като съдия ще изглежда по-добре, ако се защитава сам, а не се налага адвокатът му постоянно да се намесва. Това прави той и сега. Намръщва се леко и казва на Томи:

– Разбира се, че не.

– Бяхте ли по-твърдо решен да прекратите брака си този път, когато посетихте господин Ман през септември 2008 година?

– Не знам, господин Молто. Бях объркан. С Барбара бяхме женени от много дълго време.

– Да, но признавате, че сте получили съвет от господин Ман през юли 2007 година, нали?

– Да.

– Значи, господин съдия, бихме могли да заключим, че сте се върнали, защото сте били готов да послушате съвета и да поискате развод.

Молто се движи прецизно като фигурист, като умело избягва въпроса какво точно си е говорил татко с Дана.

– Предполагам, господин Молто, че за кратък период намерението ми да прекратя брака си е било по-твърдо, но след време се разколебах.

– Дали фактът, че предстояха избори за върховния съд, не беше основната причина за това?

– Със сигурност нямаше да поискам развод преди 4 ноември.

– Би направило лошо впечатление, нали?

– Повече ме притесняваше шумът, който щеше да се вдигне, докато след изборите проблемът щеше да бъде само мой и на семейството ми.

– Все пак избирателите нямаше да бъдат много доволни, ако бяха научили, че искате да разтрогнете брака си, нали?

– Предполагам.

– Но пък веднага бихте спечелили съчувствието им, ако внезапно овдовеете.

Баща ми не коментира. Просто свива рамене.

– Казахте ли на жена си, че смятате да поискате развод?

– Не.

– Защото…

– Защото не бях сигурен. Защото след срещата ми с господин Ман пак промених решението си. Защото жена ми беше твърде импулсивна. Щеше да се ядоса. Нямаше смисъл да обсъждаме въпроса, преди да взема окончателно решение.

– Значи нямахте намерение да говорите с нея за това, така ли?

– Никакво намерение. Би било изключително неприятно.

– Тогава можем ли да кажем, господин съдия, че смъртта ѝ ви спести скандала с нея и излагането пред избирателите?

Баща ми отново присвива очи и леко се мръщи, сякаш това е абсолютна глупост. Опитва се да покаже безразличие към клопката, в която сам се е набутал.

– Можете да го кажете, господин Молто, щом искате.

– Всъщност смъртта на госпожа Сабич е дошла в много удобен момент.

– Възразявам – провиква се Стърн.

– Достатъчно – казва тихо съдия И. – Продължете с другата тема.

– Много добре – повтаря Томи по-натъртено от предишния път и се връща при бележките си. Леко се излъчва. Знае, че се справя по-добре от очакваното. – Да поговорим пак за компютъра ви.

В нощта, когато баща ми научи, че ще му предявят обвинения – 4 ноември 2008 г.; дата, която никога няма да забравя; денят, когато би трябвало да е достигнал зенита на кариерата си – окръжната полиция претърси къщата ни в Ниъринг. Взеха двата компютъра и очевидно търсейки следи от фенелзин, прибраха всички дрехи на баща ми, всички кухненски прибори, чинии, чаши, всички отворени бутилки и кутии от хладилника и шкафовете, всичките му инструменти. Но това не беше всичко. При първоначалното претърсване откриха няколко кръпки пресен бетон, с който татко бе замазал някакви дупки в мазето (родителите ми постоянно се бореха с влагата). Донесоха пневматични чукове и разбиха стената. Извадиха нова заповед и разровиха целия двор, защото съседите им казали, че баща ми копал усилено малко преди смъртта на мама. Това беше истина, нали бе засадил рододендрона ѝ в деня преди вечерята с Ана. Не стига това, ами прокурорите отказаха да освободят каквото и да било от иззетите неща и в продължение на месеци оставиха баща ми без нито една дреха, без компютър и само с едно канче да си вари вода в кухнята.

Компютърът стана повод за ожесточени спорове, защото баща ми работеше много нощем и редовно вземаше вкъщи файлове от съда. На харддиска имаше десетки чернови на съдебни решения, много от тях – по обжалвания, в които окръжната прокуратура беше страна, а също много протоколи, свързани с вътрешния ред на апелативния съд, в които съдиите, така да се каже, сваляха гащите и споделяха откровени мнения за адвокати, дела, а понякога и един за друг. Съдиите побесняха, когато научиха, че всичко това е попаднало в ръцете на прокурорите.

Джордж Мейсън, който стана изпълняващ длъжността главен съдия, не искаше да се говори, че апелативният съд защитава баща ми, и сигурно би се опитал да успокои колегите си, ако не беше едно иначе доста забавно усложнение – нямаше съдия, който да разреши спора. Всички във върховния съд бяха отказали да гледат делото, а дори след като назначиха съдия, за обжалване и дума не можеше да става, защото апелативният съд бе една от страните. Накрая Молто и Джордж се споразумяха прокуратурата да направи копие на харддиска и да го изследват в присъствието на Мейсън или на човек, упълномощен от него, за да не отварят документи с вътрешна информация. Споразумяха се същото и за служебния компютър на татко.

След като анализираха файловете, предадоха двата компютъра на Джордж Мейсън и те останаха в кабинета му цял месец, до назначаването на Бейзъл И за съдия по делото. През този период разрешиха на баща ми да вземе от харддисковете онова, което му трябваше, за да завърши няколко текущи становища и да следва календара си, но само ако Джордж или негов представител следят и записват всеки клавиш, натиснат от него. Баща ми отиде веднъж, но това връщане във владенията, които доскоро беше управлявал, се оказа твърде унизително и той не повтори. След това прокурорите се съгласиха копирането на файлове от компютрите да се извършва от пълномощници, одобрени от съдия Мейсън и прокуратурата. За целта бях избран аз и по предложение на Джордж, Ана, която той познаваше и ѝ имаше доверие като бивша стажантка на татко. След като стана съдия по делото, Бейзъл И подкрепи прокуратурата и нареди двата компютъра да ѝ бъдат предадени. На служебния – както на този на майка ми – не намериха нищо важно. Домашният компютър на баща ми обаче се оказа златна мина за Молто и Бранд и те го представиха в съдебната зала опакован с розов найлон, в който стоеше откакто експертът на обвинението доктор Горветич го беше взел от апелативния съд през декември.

– И така, преди жена ви да почине, вие сте изтрили няколко имейла от домашния си компютър. Нали, съдия Сабич?

– Не съм трил нищо, господин Молто.

– Добре. – Томи кимва, сякаш е очаквал такъв отговор, и прави няколко крачки напред-назад като баща, който се кани да натупа непослушното си дете. – Вашият Интернет доставчик е „Клиър Каст“, нали?

– Да.

– Така, за да уточним нещата, когато някой ви изпрати електронно писмо, то първо се получава на сървъра на „Клиър Каст“. После вие го изтегляте на домашния си компютър чрез имейл програмата си. Така ли е?

– Не разбирам много от компютри, но звучи правдоподобно.

– Ще се върна към показанията на доктор Горветич. Вие сте настроили акаунта си в „Клиър Каст“ така, че имейлите ви да се трият от техния сървър трийсет дни след получаването им, нали?

– Не искам да ви разочаровам, господин Молто, но жена ми се грижеше за тези неща. Тя беше доктор по математика и разбираше много повече от компютри от мен.

– Добре, но няма да отречете, че сте изтегляли имейлите от сървъра на „Клиър Каст“ на домашния си компютър, за разлика от служебния. Нали?

– Ако разбирам добре, имате предвид, че от службата четях писмата си директно от сървъра на „Клиър Каст“, а вкъщи имейлите се изтегляха автоматично на домашния ми компютър и се съхраняваха там.

– Точно това имах предвид. И след трийсет дни това е било единственото място, където са се съхранявали.

– Не мога да оспоря това твърдение, но ми звучи правдоподобно.

– Триехте ли редовно имейлите от домашния си компютър?

– Не. Понякога изпращах документи от съда на личната ми сметка и не знаех кои ще ми потрябват, затова просто ги оставях да се натрупват.

– Между другото, съдия Сабич, казахте ни, че жена ви понякога е използвала домашния ви компютър.

– Казах, че понякога го използваше за кратки справки в Интернет, защото компютърът беше точно срещу спалнята.

– През почивката господин Бранд ми напомни нещо. На този компютър нямаше ли много поверителна информация от апелативния съд?

– Имаше. Затова в къщата имахме два компютъра, господин Молто. Барбара знаеше, че не трябва да гледа документите и имейлите ми. И не го е правила. Само кратки справки в Интернет.

– Разбирам. – Молто отново се подсмихва, сякаш обяснението му звучи прекалено наивно. – Добре, чухте показанията на доктор Горветич след анализа на файловете от компютъра ви. Според него от електронната поща на домашния ви компютър са били изтрити няколко писма и ако се съди по датите в регистъра, това е станало в деня преди смъртта на жена ви. Чухте ли тези показания?

– Да, чух ги.

– Освен това той твърди, че не са били просто изтрити, а за целта е била използвана програмата „Евидънс Ирейзър“, която заличава абсолютно всички следи на файловете от компютъра. Чухте и това?

– Да.

– И отричате да сте го направили?

– Да, отричам.

– Кой друг живееше в къщата освен вас, господин съдия?

– Жена ми.

– Но вие казахте, че с нея сте имали уговорка да не отваря електронната ви поща.

– Точно така.

– Нещо в показанията ви не се връзва, съдия Сабич.

– Господин Молто, наистина нещо не се връзва. Вие казвате, че съм изтрил тези писма толкова внимателно, че от тях да не остане никаква следа. В същото време не съм си дал труда да изтрия файловете от справката ми за фенелзина, да не говорим, че небрежно съм оставил отпечатъците си върху шишенцето. Наистина това звучи смехотворно.

Това словоизлияние не може да се определи точно като избухване, защото баща ми изрече тези думи с доста спокоен тон. И е прав. Противоречието в теориите на прокурора са обнадеждаващи. Всъщност баща ми за първи път успява да нанесе по-сериозен ответен удар. Томи се втренчва в него, после се обръща към съдия И:

– Незадоволителен отговор, ваша чест. Обвиняемият ще има възможност за заключително слово.

– Прочетете протокола, моля.

Стенографката започва да чете. Това усложнява положението на прокурора, защото съдебните заседатели отново ще чуят възраженията на баща ми. Накрая Бейзъл И поклаща глава:

– Това е отговор на въпроса ви, господин Молто. Друг път не питайте какво се връзва и какво – не. А вие, съдия Сабич… – обръща се към баща ми със същото търпение и уважение, както през целия процес, – моля без аргументи.

– Съжалявам, ваша чест.

Съдия И поклаща глава:

– На лош въпрос, лош отговор. Чухме много добри въпроси, но не и този.

– Съгласен съм, ваша чест – казва Молто.

– Добре. Всички са доволни.

Тази реплика посред дело за убийство се струва много смешна на присъстващите и залата се оглася от истеричен смях, а съдията, който извън съдебната зала е известен като голям чешит, се хили най-силно от всички.

– Добре – казва той, след като хората се поуспокояват.

– Съдия Сабич, имаше ли на домашния ви компютър имейли, които не сте искали никой да види? Тоест преди да бъдат изтрити.

– Както казах, имаше много поверителна информация от съда.

– Имам предвид лични писма.

– Някои.

– Какви по-точно?

Първото, за което ми хрумва, са писмата от любовницата му. Те също вероятно са били там, но има по-ясни свидетелства от друг източник.

– Първо, както сам заяви, господин Ман беше потвърдил за срещата ни с имейл.

– Знаете ли дали писмата от господин Ман са били на домашния ви компютър?

– Според показанията на вашите свидетели, не.

– Всъщност доктор Горветич успя да определи, че за изтриването на тези писма е бил използван „Евидънс Ирейзър“.

– Така твърди той.

– Съмнявате ли се в думите му?

– Мисля, че нашият експерт ще оспори заключението му, че е използвана заличаваща програма. Но очевидно писмото не е било там.

– И вие отричате да сте го изтрили?

– Не си спомням да съм трил писмата на господин Ман, но очевидно съм имал причина да го направя. Сигурен съм обаче, че не съм инсталирал и използвал никакъв заличаващ софтуер на компютъра си.

– Значи, ако не беше използван „Евидънс Ирейзър“, специалист, анализиращ файловете, би трябвало да разбере, че сте обмисляли да напуснете жена си. Нали?

Разбирам какво цели Томи. Ще обвини баща ми, че е почиствал уличаващи писма от компютъра си, в случай че властите разкрият фенелзиновото отравяне. Ако се стигне до това, татко със сигурност ще загази.

– Възможно е.

– Възможно е – повтаря Молто и отново се замисля за момент. – Така… на 29 септември, ако съдим по онова, което сте казали на полицията, вие сте се събудили и сте намерили жена си мъртва.

– Да.

– И в следващите близо двайсет и четири часа не сте се обадили на никого. Вярно ли е?

– Да.

– Не сте извикали „Бърза помощ“, за да се опитат да ѝ помогнат.

– Тя беше студена, господин Молто. Нямаше пулс.

– Направили сте това заключение сам и не сте се обадили на „Бърза помощ“, така ли?

– Да.

– Не сте се обадили на сина си и на никого от роднините и приятелите на жена си, за да им съобщите, че е починала.

– Тогава не.

– И според думите ви пред полицията сте седели цяло денонощие и сте мислили за жена си и за брака си. Прав ли съм?

– Малко подредих, за да изглежда добре, когато синът ми я види. Но да, през повечето време седях и мислих.

– И накрая, на практика едно денонощие след това, сте се обадили на сина си.

– Да.

– После, според неговите показания, сте се обадили на Натаниъл…

Потрепервам, когато чувам това име от устата на Молто.

– … и сте спорили с него дали да извикате полиция.

– Той не го нарече „спор“, а и аз не смятам, че сме спорили. Просто не ми беше хрумнало, че трябва да извикам полиция и честно казано, в този момент изобщо не исках да виждам чужди хора.

– Колко години сте били прокурор, съдия Сабич?

– Петнайсет.

– И въпреки това твърдите, че не ви е хрумнало, че при всеки случай на неизяснена смърт трябва да се вика полиция?

– Бях объркан, господин Молто. Не знаех какво да правя. Не бях свикнал да намирам жена си мъртва в леглото.

Няколко от съдебните заседатели се изкискват. Стърн се намръщва. Не му харесва татко да се прави на остроумен.

– Казвате, че жена ви имала проблеми със здравето. Но тя е била в отлична физическа форма, нали?

– Да, така беше. Но тренираше, защото знаеше, че има наследствена предразположеност. Баща ѝ почина едва навършил петдесет.

– Значи без помощта на квалифицирано лице не само преценихте, че жена ви е мъртва, ами и определихте причината за смъртта ѝ.

– Казвам ви какво си помислих. Обяснявам ви защо не ми хрумна да извикам полиция.

– Да не би случайно да го направихте, за да забавите аутопсията?

– Не.

– Или да дадете време на стомашния сок да разгради всички следи от храната, която сте ѝ дали, за да влезе в реакция с фенелзина, който сте сипали във виното ѝ?

– Не.

– Казвате, че сте подредили малко. Дали случайно това подреждане не е включвало измиване на чашата от вино, в която предишната вечер бяхте разтворили фенелзина?

– Не.

– Какво друго доказателство имаме освен вашата дума, че не сте измили чашата със следите от отровата, с която сте убили жена си?

– Твърдите, че лъжа, така ли, господин Молто?

– Кой друг може да потвърди, господин съдия, че не сте измили кухненския плот, върху който сте счукали хапчетата фенелзин, или инструмента, с който сте го направили?

Баща ми не си дават труд да отговори.

– Кой друг може да потвърди, че не сте изчакали двайсет и четири часа, за да скриете всяка улика, доказваща, че сте отровили жена си? Кой, съдия Сабич? Кой друг ще потвърди думите ви?

Томи стои само на няколко крачки от баща ми и се опитва да го победи с поглед.

– Разбирам, господин Молто. Имате само моята дума.

– Само вашата – повтаря Томи Молто и гледа в баща ми още няколко секунди, преди да се върне при масата на обвинението, където подрежда бележките си и сяда.

27.

Томи, 27 юни 2009 г.

На кафеникавата светлина в кабинета на главния прокурор, където денонощието като че ли се състоеше само от две фази, сумрак и тъмнина, няколко души от екипа на Томи го чакаха пред месинговата врата на асансьора, всеки – нетърпелив първи да стисне ръката на шефа си. Джим Бранд слезе първи, като буташе съдебната количка. Това возило от стоманена тел приличаше на кошница в супермаркет и се използваше всеки ден за пренасяне на документите по делото и домашния компютър на Ръсти до съдебната зала и обратно. Другите двама членове на прокурорския екип, детектив Рори Гислинг и стажантката Рута Вие, го последваха. След като всички влязоха през подсилената със стоманена обшивка врата на офиса, вътре гръмнаха ръкопляскания – много от служителите бяха присъствали на кръстосания разпит. След като прие първите поздравления, Томи продължи след количката към личния си кабинет в ъгъла. Сцената беше като от филмите за Римската империя, в които победителите влизат в някой укрепен град, предшествани от каруца с останките на предишния владетел.

Прокурорите се шегуваха, присмиваха се на Ръсти, че бил пушечно месо.

– Ти го въртеше като пиле на грил, шефе!

– Добре дошли в ресторанта на Томи! Опитайте нашия специалитет – съдийско печено.

Дори съдия И бе погледнал главния прокурор за момент, преди да разпусне заседанието, и му кимна кратко в знак на уважение. Ако трябваше да бъде искрен, Томи се чувстваше малко като в небрано лозе. Отдавна беше забелязал, че е от хората, които се чувстват неловко от собствения си успех. Това бе още една от срамните му малки тайни и единственото му успокоение през последните няколко години беше мисълта, че има още много такива като него. Когато късметът се усмихнеше на Томи Молто, той често изпитваше чувство за вина, дълбоко убеден, че не го заслужава. Чувстваше се недостоен дори за любовта на Доминга. Затова съвсем естествено, макар да съзнаваше, че нанася сериозни рани на Сабич, същата тревога започна да го измъчва.

Все пак не можеше да отрече, че нещата бяха потръгнали доста добре. Знаеше, че не трябва да преувеличава ролята си. Човек може да е блестящо подготвен, но кръстосаният разпит е като ходенето по въже – понякога стъпваш стабилно, но друг път можеш да паднеш и какво ще се случи, почти винаги зависи от случайността. До момента, когато Ръсти се опита да отбележи точка, като каза, че не бил видял Барбара да яде от храната, която очевидно я бе убила, Томи не си беше дал напълно сметка колко абсурдно е да се твърди, че тя е починала по случайно стечение на обстоятелствата. Това беше велик момент за него, но не единственият. Вярно, бе допуснал и няколко грешки, отваряйки вратата твърде широко, но винаги се случваха такива неща. В крайна сметка обаче аргументите на обвиненията бяха прозвучали като тържествени фанфари.

Дори тълпата репортери пред съда най-сетне изглеждаха впечатлени. Томи нямаше много фенове сред журналистите. Той винаги се притесняваше пред камерите и безкомпромисността, която му служеше добре в съдебната зала, не му помагаше в общуването с репортерите, които мразеха някой да се държи с тях като с врагове, каквито доста често бяха. При срещите си с тях Томи винаги имаше едно наум. Веднага щом назначиха Бейзъл И за съдия по делото, Стърн бе подал искане за засекретяване на резултатите от ДНК анализа на пробите от първия процес срещу Сабич. С ясното съзнание, че това решение, взето извън съдебната зала, няма да достигне до ушите на медиите, Бейзъл И не само не разреши представянето на резултатите от ДНК теста в съдебната зала (което Томи отдавна очакваше), ами изиска от прокуратурата да съобщи имената на всички, запознати с тях, и издаде заповед, забраняваща им да разгласяват тази информация до края на процеса. Съдията заяви, че ако резултатите се разчуят, ще има наказани за неизпълнение на съдебно разпореждане. Междувременно вестниците (несъмнено насърчавани от Стърн) всеки ден раздухваха теорията за отмъщение, подробно разказваха за първото дело, описваха как обвиненията са се сгромолясали и често споменаваха, че след това Томи е бил следствен в продължение на година, преди да се върне на работа. Молто, който отдавна бе престанал да се надява на справедливо отношение от медиите, не смееше да отговори друго, освен че след края на делото името му ще бъде изчистено. След представянето си днес обаче, особено след като ДНК резултатите станат публично достояние, Томи вече не се съмняваше, че всеки юрист или журналист ще одобри започването на този процес.

Докато с Бранд вървяха по коридора, няколко техни колеги продължаваха да се бутат около тях. Когато стигнаха до кабинета, Томи застана пред вратата. Допусна вътре само екипа по делото срещу Сабич. Прие още няколко поздравления, после плесна няколко пъти с ръце и призова всички да се връщат на работа. Хората от екипа му бяха достатъчно умни, за да не обявяват победа в разгара на процеса, и фактът, че толкова много от тях искаха да празнуват кръстосания разпит, издаваше съмненията им в успеха, резервите им, че всичко върви твърде добре, за да бъде истина. Мнозина от по-опитните юристи знаеха, че все още има голяма вероятност след произнасяне на присъдата да нямат повод за пиене на шампанско.

– Дългът зове – отбеляза Рори Гислинг, когато Молто остави телефона след кратък разговор с Доминга.

Томи отдели само няколко секунди на жена си. Едва проговорил и понякога доста нахален, Томазо често създаваше главоболия на майка си.

– Знаеш как е – отговори Томи и се умълча.

Четиримата се настаниха около голямото бюро. Джим и Томи оставиха палтата си и вдигнаха крака върху представителната мебел.

– Мисля, че И трябваше да ти позволи да разпиташ и за момичето – каза Рори.

– Бейзъл И никога няма да позволи да говорим за момичето – отговори Томи. – И мисля, че се досещам за причината.

– Защото не иска да рискува да отменят присъдата, която ще издаде – намеси се Бранд, повтаряйки обичайния рефрен, когато станеше дума за съдия И.

– Защото знае, че това просто не ни трябва. Когато се решава присъдата, в залата ще има дванайсет души. Това са хора с достатъчно жизнен опит. А какво е първото, което човек си помисля, когато чуе, че някой мъж на средна възраст изведнъж е решил да разтрогне дългогодишния си брак?

Рори се изсмя. Разбра намека му:

– Че си има любовница.

– Точно това ще кажат поне половината от съдебните заседатели. И честно казано, онова, което ще роди фантазията им, вероятно ще е много по-добро от всичко, което сме в състояние да докажем.

Бранд свали краката си от масата и се наведе напред.

– От какво се притесняваш тогава? – попита.

Джим беше единственият, който познаваше достатъчно добре шефа си, за да забележи безпокойството му. Томи се замисли за момент, но още не можеше да намери точната причина.

– Санди Стърн е майстор на контраатаките – отбеляза след малко. – Това е едно.

Стърн много добре знаеше, че всеки съдебен процес е война на очакванията, в която никой няма абсолютен контрол върху настроението в залата. Знаеше, че може да преживее една победа на обвинението, дори серия от победи, ако след това успее да отбележи своя. Всъщност сега ставаше ясно защо адвокатът бе решил клиентът му пръв да даде показания. Защото искаше да възстанови доверието в Ръсти, след като бъде изобличен. Томи дори подозираше, че Стърн искаше Ръсти да се представи неубедително на моменти, за да могат по-късно съдебните заседатели да изпитат чувство на вина, че са се усъмнили в него. Томи отдавна се беше отказал да гадае следващите ходове на Стърн в съдебната зала. Нямаше шанс да победи адвоката в неговата игра. Трябваше просто да играе своята. Да планира добре собствените си ходове.

– Само гледайте – измърмори. – Стърн винаги пази изненадите си за накрая.

– Ще се справим – окуражи го Бранд.

– Така е – съгласи се Томи. – Но знаеш, че след две седмици единственото, което съдебните заседатели ще си спомнят от днешния ден, ще е, че Ръсти е казал, че не е убил жена си. И че е бил сравнително убедителен. Че е бил спокоен през повечето време. И не се е опитвал да избягва въпросите.

– Прекалено много се оправдаваше – вметна Рори.

Рута, съдебната асистентка, само гледаше, но явно нямаше какво да каже. Беше двайсет и девет годишна трътлеста блондинка и с възхищение слушаше такива разговори.

– Да, малко прекали с оправданията – съгласи се Томи. – Но се справи добре. Даже много добре, като имаме предвид всичко, на което трябваше да отговаря. Но…

Той изведнъж замълча. Сега осъзна какво го тревожеше. Беше притиснал Сабич с въпросите си, но подсъдимият се държеше смайващо спокойно. По нищо в поведението му не личеше, че е убиец. Не че очакваше да му личи. Томи отдавна се беше отказал да умува какво не му е наред на Ръсти, но явно в психиката му има нещо дълбоко и сложно, някаква двойственост като при Джекил и Хайд. Каквото и да беше, той се държеше хладнокръвно. Гледаше опонента си в очите. Не изглеждаше гузен. Логиката беше на страната на обвинението. Но емоционалната атмосфера в съдебната зала бе нещо много по-сложно. Разбира се, имаше безумно много неща, които Ръсти обясняваше с чиста случайност – Харнасън, отпечатъците, закупуването на фенелзина, виното и сиренето, справките в Интернет. Но въпреки волята си Томи на два-три пъти потрепери от спокойния тон, с който подсъдимият обясняваше всичко. Сабич вероятно заслужаваше да му бъде посветена отделна глава в учебниците по психопатология, но след трийсет години като прокурор Томи имаше вграден детектор на лъжата, на който имаше по-голямо доверие, отколкото и на най-прецизните апарати. И някой от тези съдебни заседатели, може би повечето, със сигурност щеше да усети онова, което виждаше той. Дори Ръсти да беше единственият в залата, който вярваше в това, той някак бе успял да се убеди, че е невинен.

– Как ти се стори обяснението, че жена му сама е търсила информация за фенелзина на компютъра му? – попита Бранд. – Това е безумно. Сякаш, след като е вземала лекарството двайсет години, не е знаела всичко за него.

– Беше длъжен да го каже – отбеляза Рори.

Томи кимна:

– Така е. Иначе как щеше да обясни разходката си до супермаркета, за да изкупи всичко, което би могло да бъде смъртоносно за нея? Ако прочетеш тези сайтове, най-близкото до ума е да кажеш: „Не, не мила. Ще ядеш пържени картофки с авокадо.“ Или поне трябва да я предупредиш, че е опасно.

– Той я обвини, че е изтрила и имейлите му – възмущаваше се Бранд.

Рори поклати глава:

– Тук поне има някаква логика. Защо ще изтрива имейлите, а ще остави резервните файлове от справката в Интернет?

– Защото е забравил! – възкликна Бранд. – Защото е планирал да убие жена си, а това би направило дори човек като него малко нервен и разсеян. Тая песен я слушаме във всяко криминално дело. „Ако съм толкова хитър убиец, защо ще се оставя да ме хванат?“ Сгрешил е, това е. Пък и може да е бързал.

– За какво?

– Ами, да я разкара, преди да ѝ изтече срокът на годност. Той е извратен маниак – измърмори Бранд. – Явно е решил да позволи на майката да види за последен път детето си, преди да я изпрати в отвъдното. Искам да кажа, някакво перверзно разбиране за милосърдие.

Докато слушаше този разговор, Томи отново се замисли. Притесняваше го мнението на Бранд, че Ръсти е „извратен маниак“. Не че беше лошо да дават такива квалификации за подсъдимия – та как иначе да наречеш човек, който е планирал по такъв сложен начин да убие втора жена, след като му се е разминало за първата? Но истината беше, че в цялата съдебна зала никой не познаваше Ръсти Сабич по-добре от Томи. Нито адвокатът му, нито дори синът му. Бяха се запознали преди трийсет и пет години, когато Томи бе още студент и работеше по случая „Матузек“, дело за корупция срещу висш общински чиновник, в което Ръсти водеше обвинението под ръководството на Рей Хорган. Оттогава досега Томи наблюдаваше Сабич от всеки ъгъл – като стажант в съседния кабинет, като негов помощник за обвинението, като негов подчинен, беше го виждал на обвиняемата скамейка и на съдийския подиум. В първите години, особено преди раждането на Нат, дори бяха близки. Ръсти и бившият съученик на Томи Нико дела Гуардия редовно се виждаха на по чашка през уикендите и Томи често ходеше с тях. Заедно играеха на ротативки, неведнъж се напиваха. В деня след раждането на Натаниъл бяха отпразнували повода с три кубински пури, които Нико бе намерил отнякъде. С времето Томи започна да изпитва неприязън към Ръсти. С издигането си в йерархията за сметка на Нико Сабич стана надут и самовлюбен. И след делото за убийство на Каролин, когато се върна след почти едногодишното разследване срещу него, при всяка тяхна среща Томи виждаше в лицето на Ръсти само престорена любезност.

И все пак. Все пак. В тази професия Молто рядко си задаваше въпроса „защо“ или „как“. Виждаш как хората се променят: уважавани свещеници, които са помогнали на хиляди хора да отворят сърцата си за Бог, записват на касетки блудствата си с шестгодишни деца; милиардери, собственици на футболни отбори и търговски вериги, измамват някого за петнайсет бона заради самата тръпка; политици, славещи се като реформатори, започват да вземат подкупи, щом получат някой по-висок пост. Томи не се опитваше да разбере защо някои хора изневеряват на себе си. Не му плащаха за това. Неговата работа бе да събере доказателства, да ги представи пред дванайсет добри люде и да се захване със следващия случай. Но след три и половина десетилетия бе научил едно нещо за Ръсти Сабич: той не беше извратен маниак. Избухлив? И още как! Способен дотолкова да бъде обсебен от една жена, че тя да стане единственото нещо в живота му? Да, и това беше възможно. Би могъл да изпадне в ярост, да удуши и после да прикрие следите си. Имаше едно нещо, което Томи се опитваше да възпитава у себе си, откакто седеше в удобното кресло на главен прокурор – честност. И когато се изправи срещу Ръсти в съдебната зала, той се принуди отново да си зададе въпросите, които вече близо година отбягваше. Точно това го тревожеше сега. Толкова добре замислено убийство, планирано с месеци и извършено в рамките на цяла седмица, изобщо не беше в стила на човека, когото той толкова отдавна познаваше.

Томи осъзна, че никой не може да бъде по-жесток към него от самия Томасино Молто Трети. Той обичаше да се самоизтезава и сега също го правеше. Това бе неговото мъченичество. След минута, след час, отново щеше да стъпи здраво на краката си. Но нямаше смисъл да се съпротивлява срещу себе си. Това бе една от онези мисли, които човек се старае да избягва, но му се натрапват въпреки всичко – като мисълта за смъртта или как щеше да живее, ако нещо се случеше с Томазо. Сега, докато Бранд и Рори спореха, той се замисли над една идея, която не го беше спохождала от няколко месеца. Противоречеше на всички вероятности, на доказателствата, на здравата логика, но въпреки това той се запита: „Ами ако Ръсти наистина е невинен?“

28.

Нат, 22 юни 2009 г.

Връщаме се, както всяка вечер, в лъскавата кантора на „Стърн и Стърн“. Санди е от онези суетни мъже, които обичат да се обграждат със свидетелства за успеха си, и Марта, чиято небрежност изглежда като умишлено противопоставяне на баща ѝ, се шегува зад гърба му, че офисът прилича на луксозен ресторант – с тъмна дървена облицовка, лампиони от опушено стъкло, изпускащи бледа светлина, кожени тапицерии и кристални гарафи върху масите в заседателните зали. Освен това тук е стилно тихо в сравнение с повечето адвокатски кантори, където съм ходил, сякаш Санди е над ежедневните дразнители. Телефоните му не звънят, а само примигват, звукът на компютрите е изключен.

От тръгването ни от съда досега обаче около нас витае друга тишина. Стърн категорично не желае да обсъждаме каквото и да било, докато има опасност някой таен съюзник на Молто или познат на някой от съдебните заседатели да ни подслуша. Затова разговорите ни в сградата на съда се ограничават с ежедневни теми, за предпочитане неангажиращи, като спорта. Тази вечер обаче никой не проронваше дума. Макар че сградата „Ле Сюър“ е само на няколко пресечки, в последните дни Санди не може да ходи пеша и покани мен и татко в кадилака си, защото иска да обсъдим показанията ми в полза на защитата, които са насрочени за утре следобед. На излизане от съда адвокатът ни има навик да пуска по някоя и друга забележка към огромната тълпа репортери, които всяка вечер чакат представителите на защитата и обвинението на входа, но сега той се промъкна куцайки между тях, като измърмори само: „Без коментар.“

Дори в колата не говорихме почти нищо. Всички имаме нужда от време да се съвземем и да оценим какви поражения е нанесъл Молто. Татко гледаше през прозореца през цялото време и аз нямаше как да не направя асоциация с осъден, който пътува с полицейския автобус към затвора, минавайки по улици, на които никога вече няма да стъпи.

Когато се качваме, обичайната процедура след съдебните заседания се променя. Татко и Марта отиват някъде, а Стърн ме извиква в големия си кабинет и затваря вратата. Поръчва диетични напитки на една секретарка и двамата сядаме един до друг на две високи кафяви кожени кресла. Атмосферата в кабинета на Санди е като в музей, стените са пълни с пастелни скици на Стърн в съда, а върху масите са изложени много експонати от най-известните му дела в пластмасови кутии. Страх ме е дори да оставя чашата си, докато не ми посочва една коркова подложка.

Оказва се, че срещата ни има предимно дипломатичен характер. При първите ни разговори по случая, когато научих за уликите на обвинението, той се стараеше преди всичко да изтъква положителната страна на нещата, а именно, че Томи не е споменавал за смъртна присъда и се е съгласил да пуснат татко под гаранция. Най-често обаче, когато съм в кантората му, аз си говоря с Марта, докато се опитвам да ѝ помагам. Затова са решили, че е по-добре тя да ме разпитва, когато давам показанията си. Стърн иска да се увери, че нямам нищо против.

– Марта е страхотна – отговарям аз.

– Да, изглежда, че си падаш по нея. Сигурен съм, че ще направиш добро впечатление на съда. – Той отпива глътка от чашата си. – Е, кажи сега как са нещата от гледна точка на публиката. Какво мислиш за днешното заседание?

Сред многото професионални качества на Стърн е невероятната смелост, с която приема всяка критика. Сигурно иска да провери барометъра на емоционалното ми състояние, преди да свидетелствам.

– Мисля, че Молто се представи много добре.

– Аз също. – Стърн се покашля леко, както често прави, за да акцентира върху думите си. – С годините Томи е станал по-добър юрист, след като понамали парата в турбините си. Но това беше най-майсторското му представяне, което съм виждал.

Чудех се защо с Марта са решили да призоват татко като първи свидетел, затова му задавам този въпрос.

– Според Ана подсъдимият обикновено свидетелства последен.

– Така е. Но решихме, че сега е по-добре да променим процедурата.

– За да прецакате Томи ли? – Така бе предположила Ана.

– Признавам, че се надявах да заварим Томи неподготвен, но не това беше основната ми цел.

Той се заглежда в една точка, докато се опитва да прецени колко може да ми каже предвид на това, че утре пак ще давам показания. На светлината на настолната лампа между нас обривът на лицето му изглежда понамалял.

– Честно казано, Нат, исках да имаме време да се мобилизираме, ако днешният разпит на баща ти беше завършил с провал.

Само едно изречение, но колко много казваше.

– Означава ли това, че не сте искали изобщо да свидетелства?

Навремето Стърн обичаше да запали пура, докато размишлява. Сега по навик поглажда устните си с пръст.

– По принцип за обвиняемия е по-добре, ако свидетелства. Около седемдесет процента от оправдателните присъди се издават в случаи, когато подсъдимият дава показания пред съда. Съдебните заседатели искат да чуят какво има да каже по обвиненията, особено в случаи като нашия, когато обвиняемият е юрист, познава съдебните процедури и е свикнал да говори публично.

– Усещам, че има едно „но“.

Санди се усмихва. Имам чувството, че и баща, и дъщеря Стърн ме харесват. Знам, че ми съчувстват, отношение, което усещам от много хора напоследък. Мама е мъртва. Татко – подсъдим. Не мога да изброя колко хора ми казват, че няма да забравя този период до края на живота си – което изобщо не ми помага да го преживея по-лесно.

– В дела с толкова косвени доказателства може да бъде рисковано, ако позволиш на прокурора да представи заключителната си теза по време на кръстосания разпит. За съдебните заседатели е трудно да сглобят всички аргументи, затова не е хубаво да даваш на противника възможност да разкаже всичко това два пъти. Въпросът е много сложен, но в крайна сметка аз бях на мнение, че не трябва да свидетелства. Рискът беше твърде голям. Баща ти обаче настоя.

– Разочарован ли сте сега?

– О, не. Томи беше по-организиран, отколкото очаквах и през повечето време успя да запази концентрация, въпреки че баща ти се опита да го провокира. Отношенията им са доста странни, не мислиш ли? От десетилетия са врагове, но не можем да отдадем противопоставянето между тях само на омразата. Все пак всичко, което се случи днес, беше в рамките на очакваното. Баща ти получава отличен минус, а Томи – отличен плюс, но това е поносимо. Ако знаех, че ще се стигне до толкова малка разлика в резултата, щях да подкрепя решението на баща ти да свидетелства. Съдебните заседатели чуха от собствената му уста, че е невинен. Освен това през цялото време изглеждаше спокоен.

– Какво тогава ви притеснява?

В този момент телефонът иззвънява и Стърн се надига с усилие. Разговаря не повече от минути, но след като затваря, използва възможността да закачи палтото си зад вратата, докато минава оттам. Тъжно е да го гледаш толкова стопен, наполовина на човека, когото си спомням. Използва тиранти, за да държи панталоните си, които са му толкова широки, че е почти като клоун в тях. Едното му коляно е почти напълно парализирано от артрита и той се отпуска тежко на креслото, след като отново се добира до него. Но въпреки разсейването не е забравил въпроса ми.

– Когато обвиняемият дава показания, могат да се случат един куп неприятности. Едно от притесненията ми беше, че Молто ще направи искането, което изложи в самото начало на разпита. – Има предвид опита на Томи да си издейства разрешение да разпитва татко за любовната му връзка. – Бях почти сигурен, че съдия И няма да промени решението си, но винаги има риск. Много съдии биха приели аргументите на обвинението, че това е важно за случая.

Замислям се за тази перспектива. Стърн ми каза още в началото, че е изключително важно съдебните заседатели да видят, че подкрепям баща си, но самата мисъл, че може да се наложи да слушам за изневерите му, ме изпълва с ужас. Когато казвам това на Стърн, той се намръщва:

– Не мисля, че баща ти щеше да допусне такова нещо, Нат. Не сме говорили за това, но мисля, че беше решен да не отговаря на въпроси за тази млада жена, която и да е тя, дори съдия И да го накаже за неуважение към съда или да отмени показанията му. Няма нужда да ти казвам, че и двата варианта ще са катастрофални за нас.

Опитвам се да осмисля тази новина.

– Нещо те измъчва – отбелязва Стърн.

– Това е лудост. Да пропилее всичките си шансове заради тази жена. Тя не го заслужава.

– Така е. Затова подозирам, че го прави не толкова, за да защити жената, колкото заради теб.

Адвокатът е актьор. Съдебният процес е като грандиозен спектакъл, при който цялата зала е заредена с емоции и всяко изречено изречение може да бъде възприето от стотици различни ъгли. Стърн е от онези невероятни актьори, които като че ли играят лично за всеки зрител в залата. Мълчаливото му съчувствие е омагьосващо, но сега не може да ме заблуди.

– Не разбирам защо изобщо поиска да свидетелства, ако е бил готов да прецака всичко. Да не би да е решил, че няма шанс, ако не даде показания?

– Баща ти никога не ми казва съображенията си. Той чу съвета ми и взе решение. Но на мен тази тактика не ми се стори правилна.

– Какво тогава го е подтикнало?

Стърн ме поглежда с изражение, сякаш иска да ми подскаже, че думите не са достатъчни, за да изразят напълно чувствата му.

– Може би самотата, ако трябва да използвам една дума – отговаря той.

Това, разбира се, ме озадачава.

– Познавам баща ти от трийсет години и бих могъл да кажа, че сме близки. Но само в професионално отношение. Той споделя много малко неща за себе си. Поне с мен е така.

– Не сте единствен.

– Искам да кажа, че в момента разчитам единствено на моята лична преценка, а не на нещо, което той ми е казал. Все пак имаме интересни разговори. Бих казал, че шансовете му да оцелее са по-добри от моите.

Стърн се усмихва мрачно и посяга към въображаемата пура в устата си. С татко негласно сме се разбрали, че няма смисъл да питаме Санди за шансовете, които му дават лекарите. Ще разберем, че няма надежда, в момента, в който го видим отново да пуши.

– Но въпреки това ми се струва, че аз живея с по-голяма надежда от него – добавя той.

Кимвам:

– Понякога ми се струва, че мислите му са на друго място.

– Така е. Точно това имах предвид. Той не се интересуваше дали показанията му ще помогнат или ще навредят на защитата му. Искаше да разкаже точно какво се е случило. Всичко, което знае.

Реакцията ми на тези думи на Стърн изненадва дори мен:

– Той никога не казва нищо на никого.

Стърн отново се усмихва, тъжно, мъдро. Едно нещо е ясно: на Санди Стърн му доставя удоволствие да водим този разговор. Вероятно в последно време също като мен е прекарал много безсънни нощи, опитвайки се да разгадае мислите на баща ми.

– Не, Нат, той искаше да разкаже на теб, доколкото можеше.

– На мен ли?

– О, ни най-малко не се съмнявам, че излезе да свидетелства единствено за да ти вдъхне доверие в себе си.

– Аз му имам доверие.

Това в известен смисъл е лъжа. Цялата логика в това дело е срещу баща ми. Дори аз го съзнавам. Но мисълта, че баща ми може да е убиец, ми изглежда толкова абсурдна, че никога не бих се отказал от вярата си в него. Ако през годините не бях пропилял толкова много време за психиатри, сега сигурно щях да се посъветвам с някого. Но никой не може да отговори на въпросите, които ме измъчват. Дори ако баща ми е виновен, това няма да намали любовта ми към него. Просто наученото от него в живота ще отиде по дяволите. Това би означавало, че съм отгледан от един двуличник, че съм обичал маската, а не истинския човек.

– Той мисли, че не му вярваш достатъчно.

Свивам рамене:

– Имали сме трудни моменти.

– Разбира се.

Двамата замълчаваме.

– Мислите ли, че е виновен, господин Стърн?

Въпреки че многократно е настоявал да го наричам Санди, след една година работа в съда, където всеки адвокат е „господин“ или „госпожа“, а шефовете имат едно и също малко име – „Съдия“, просто не мога да му проговоря на „ти“. Стърн се замисля. Зная, че не е нито честно, нито уместно да питам такова нещо юрист, който подготвя защита. Очаквам, че Санди ще отклони въпроса, но този разговор вече е излязъл от границите на професионалното обсъждане. Санди е като баща, който разговаря със сина на свой добър приятел.

– В този занаят човек се научава да не вярва прекалено много на никого, но в първото дело бях абсолютно убеден в невинността на баща ти. Последните ДНК резултати бяха ужасен шок за мен, признавам, но все още има няколко възможни хипотези за невинността му.

– Какви например?

– Честно казано, Нат, пробата беше събрана по доста съмнителен начин, което и днес не може да се изясни.

Ана ми беше казала същото – че цялата работа е доста съмнителна.

– Но дори пробата да е истинска – добавя Стърн, – това би доказало единствено факта, че баща ти е бил любовник на убитата жена. Извинявай за прямотата, но доказателствата по делото бяха категорични, че той не е бил единственият, попадащ в тази категория, около времето на убийството. Едно логично предположение е, че някой е видял баща ти с нея през онази нощ и я е убил от ревност.

Веднъж Ана ми призна, че от дете се е интересувала от процеса срещу татко. Наскоро отново прегледа копието от протокола, съхранявано от Стърн, главно защото аз нямах куража да го прочета. След това ми сподели абсолютно същата теория, както Санди сега. Тогава прозвуча съвсем правдоподобно, но от устата на Стърн е още по-убедително.

– Дори да имам някакви съмнения, Нат, със сърцето си съм на страната на баща ти. Доказателствата по сегашното дело със сигурност не са нещо впечатляващо. Прокуратурата дори не може да докаже, че майка ти е умряла от отравяне. Ако не бяха резултатите от ДНК теста, щяхме да имаме сериозен шанс съдия И да прекрати делото поради липса на достатъчно доказателства. Пък и много малко от другите улики потвърждават онова, което твърдят Бранд и Молто.

– Той доста майсторски комбинира всичко.

– При косвени доказателства, както е в този случай, комбинирането може да послужи и на двете страни.

– Измъкни една тухличка и цялата конструкция ще се срути. А ние доста ще разклатим основата им.

– Мога ли да попитам как?

Стърн пак се усмихва, като човек, който обича тайнствеността.

– Ще ти кажа повече, след като дадеш показания.

– Има ли как да обясните тези неща с компютъра му? Звучи доста неблагоприятно за нас.

– Основателен въпрос – съгласява се той, вдига показалец. – Марта ще ти каже повече за това, но се надявахме и ти да помогнеш.

– Аз ли?

– Мислим да те разпитаме малко повече на компютърна тема. Разбираш ли от компютри.

– Горе-долу. Не съм специалист като Ана и някои други познати.

– Ами баща ти? Той разбира ли?

– Ако смятаме включването на компютъра за „разбиране“. По знания стои някъде между дилетант и некадърник.

Стърн се засмива с глас.

– Значи трудно си го представяш да инсталира заличаващ софтуер и да трие имейлите си?

Изсмях се при тази мисъл. Наистина, казвам това, защото ми се иска татко да е невинен. Но с убеждението, с което вярвам в гравитация, съм готов да твърдя, че той никога не би могъл да направи такова нещо сам.

– Мислех си да направим една демонстрация с компютъра на баща ти, за да докажем колко абсурдна е теорията на обвинението – отбелязва Стърн. – Това те прави най-подходящия свидетел по много причини.

– Както кажете – съгласявам се аз.

Стърн поглежда часовника си, златен „Картие“, който като че ли отразява цялата елегантност и пунктуалност на собственика си. Марта ме чака.

Ставам.

– Благодаря за разговора, господин Стърн.

– Санди – отново се опитва да ме поправи той.

29.

Нат, 22 юни 2009 г.

Когато излизам от срещата с Марта, татко ме чака – с навити ръкави, свалена вратовръзка и разкопчана яка. Оплаква се от безсъние и след дългия кръстосан разпит изглежда смачкан. Под очите му има синкави сенки, лицето му е изгубило цвета си. Да бъдеш едновременно отчаян и уплашен, това е може би най-лошата емоционална комбинация.

– Тежък ден – отбелязвам.

Той свива рамене. В последно време баща ми често изглежда изпаднал в апатия, като клошар.

– Утре ще се случи нещо важно, Нат – казва. Очаквам да обясни, но той замълчава за известно време, после се намръщва: – Още не мога да говоря за това. Съжалявам.

Изглежда безсилен, ограничен от правилата, сякаш единственото, което му остава, е да чака и да се надява. Сигурен съм, че това е причината умът му да е зациклил от месеци, търсейки решение в тази безизходица.

– Имаш ли нужда от нещо, татко? Нещо да ти донеса от къщи?

Той се втренчва в мен, докато асимилира въпроса.

– Някоя и друга вратовръзка ще ми дойде добре – отговаря, сякаш ме моли за сладолед, нещо, за което си е мечтал дълго време. – От три седмици сменям все същите две. Можеш ли да отидеш? Донеси ми четири-пет, моля те. Ще се зарадвам на виолетовата, която майка ти ми купи за Коледа.

Спомням си, че според мама това щяло да подобри обичайния му външен вид на вехтошар.

Едно от малкото полезни неща, които правя за баща си, е да ходя до къщата в Ниъринг и да му нося различни лични вещи. Около месец преди началото на процеса татко се премести на хотел в Сентър Сити, където ще остане до края на делото. Не искаше да губи време в пътуване преди и след дългите дни в съда. Но по-важното, беше му писнало от репортерите, които изскачаха от храстите всеки път, когато се появеше пред входната врата.

„Мирамар“, където е отседнал, няма нищо общо с морето въпреки името си и е от тези хотели, чието ръководство предпочита да сменя табелите и клиентелата си, вместо да прави ремонти. Мебелировката в колониален стил във фоайето изглежда, сякаш още помни посещението на Джордж Вашингтон, а в два от ъглите на стаята тапетите са увиснали като езици на уморени кучета. Тези неща като че ли не правят впечатление на баща ми, който се прибира само за да преспи, след като със Стърн приключат приготовленията за следващия ден. От време на време се шегува мрачно, че така свиквал с по-тесни помещения.

Истината е, че точно сега баща ми живее изцяло в своя вътрешен свят, вглъбен в делото. Когато не е в съдебната зала, обикновено се занимава със законови и фактологически справки в кантората на Стърн. Стъписващо е, защото изглежда, сякаш няма надежда за изхода на процеса, но може би това е единственият начин да се справи. Би било много по-добре, ако имаше приятели да го разсейват, но баща ми се оказва невероятно самотен човек. Обвиненията в убийство, още повече за втори път, не го правят много приятна компания, пък и без това той никога не е водил активен социален живот, защото майка ми имаше фобия от външния свят, но и недоволстваше, ако той отидеше някъде без нея. Дори бившите му колеги рядко се обаждат. Той беше доста затворен, когато работеше в съда, и единственият му истински приятел там, Джордж Мейсън, също като мен е свидетел и засега трябва да стои далеч от него. Идеята, която толкова ме възмути преди няколко месеца, че баща ми е излизал с жена, сега ми се струва добра, пък ако ще да е само за компания на вечеря или кино; но той изглежда абсолютно незаинтересован от нищо извън делото и предпочита да прекарва малкото си свободно време сам.

Срещите с мен и Ана като че ли също не са му приятни. Няколко вечери се опитахме да го разведрим, но всичко беше някак измъчено. Въпреки че тя му беше много близка като стажантка, в тези напрегнати моменти като че ли му е неудобно да говори пред нея и тримата скоро се умълчаваме. От време на време, когато Ана остане до късно на работа или се наложи да пътува, аз отивам да вечерям с него, което е позволено, стига да не обсъждаме делото. Татко много ми напомня за бившия ми съученик Майк Пипи, чиято съпруга го напусна, за да живее с шефа си, и е вманиачен на тема развод. След като половин час ругае Лий-Ан и адвокатите, Пипи внезапно предлага да говорим за нещо друго, но след малко отново се връща на темата, сякаш тя е логично продължение на разговори, привидно нямащи нищо общо с нея, като изложби на бродерии или последните астрономически теории за Плутон.

Татко се държи по подобен начин. Вероятно иска да анализира всяко изречение, казано в съда, но понеже не може да говори с мен за това, постоянно мърмори за душевното си състояние. Непрекъснато повтаря, че сегашното му преживяване било коренно различно от онова, което е изпитал преди двайсет години. Твърди, че тогава не можел да повярва, че това се случва, и искал да си върне предишния живот. Сега приема сътресението в битието си за нещо естествено. От време на време небрежно споменава и за затвора. Но дори да бъде оправдан, след края на делото резултатите от анализа на ДНК от предишния процес ще станат достояние на медиите. Специалистите могат да приемат аргументите за замърсяването на пробите или безразборните сексуални връзки на жертвата, но това едва ли ще намери място във вестникарските заглавия. Ако отново излезе на свобода, татко ще бъде отбягван от всеки, който го разпознае.

Сега, пред кабинета на Марта, аз го прегръщам, както правя всяка вечер, преди да си тръгна, и му обещавам, че утре ще му донеса вратовръзки. Малкият син приус, който Ана си купи преди два месеца, чака на улицата.

– Искаш ли да се разходим до Ниъринг? – питам я, след като я целувам. – Татко иска да му занеса вратовръзки.

Дали един убиец би носил вратовръзка, подарък от жертвата? Или баща ми е толкова досетлив да предвиди, че ще си задам този въпрос? От месеци се чувствам, сякаш живея в задимена стая, където въпросите ме обстрелват от всички страни, оставяйки в мъглата светли дири. През последния час мислих много над забележката на Стърн, че татко е застанал на свидетелското място, за да засили доверието ми към него. Знам, че той прави всичко възможно, за да не ме загуби. Двамата с мама винаги са се стремели толкова отчаяно да спечелят любовта ми, че това затормозяваше всички ни. Но особено сега, ако прекъсне връзката си мен, татко рискува да свърши като своя баща, който е умрял съвсем сам в един от онези тенекиени фургони на запад.

– Как е той? – пита Ана, след като изминаваме в мълчание няколко километра. Тя е свикнала с продължителното ми мълчание, особено след съдебните заседания.

– Добре – отговарям и поклащам глава, докато пътуваме през оживения център на града към Ниърингския мост.

На улицата някакъв куриер със заешки костюм кара велосипед с едно колело. Ушите му се поклащат с всяко завъртане на педалите. Предполагам, че това се има предвид, когато казват, че светът е сцена.

– Чете ли нещо? – питам Ана.

– Фрейн – отговаря тя. – Вече са го публикували.

Майкъл Фрейн пише рубрика с нестандартни наблюдения на различни събития, озаглавена „Ръководство за оцеляване“. Женен е за федерална съдийка и за да не пътува постоянно, търси местни истории, които могат да бъдат интересни за хората от западното до източното крайбрежие. Много е писал за баща ми и изглежда убеден, че татко е убиец, изплъзнал се от ръката на закона.

– Лошо ли е?

– „Като въздушна бомбардировка на малко село.“

– Не съм убеден, че беше чак такъв провал. Татко отбеляза няколко попадения. Освен това Санди замисля някакъв ход, за който не иска да говори, докато не дам показанията.

Все пак определението е красноречиво. „Въздушна бомбардировка.“ Спомням си разпита. С всяка изминала минута положението изглеждаше все по-трагично, баща ми – като прикования Прометей, от чийто черен дроб орелът откъсва парче по парче. Но разговорът ми със Санди ме остави с впечатление, че татко е преживял опасно пътуване със самолет, който по някакво чудо го е оставил жив на земята, уплашен, но невредим.

– Спомняш ли си дали мама пи вино онази вечер? – питам Ана, мислейки си за показанията на баща ми.

Отдавна съм нарушил забраната за обсъждане на делото с Ана. Трябва да споделям с някого, а вероятността тя да бъде призована да свидетелства е нищожна.

Деби Диас я издири два дни, след като разговаря с мен, но аз вече бях предупредил Ана, че детективката е хитра лисица. Двете с Диас се срещнали в кантората на Ана в присъствието на един от старшите партньори като неин адвокат. Когато полицайката я попитала кой какво е правил в нощта преди смъртта на майка ми, тя ѝ отговорила, че била твърде притеснена от първото си посещение в къщата като моя приятелка и нямала ясни спомени. През цялото време повтаряла: „не съм сигурна“, „може да не е вярно“, „не си спомням точно“. Диас се отказала по средата на разпита. Прокурорите записаха името на Ана в списъка със свидетелите си заедно с всички други разпитани от полицията по време на разследването, включително жената от химическото чистене, което баща ми ползваше. Това е стар трик, за да скрият действителните си свидетели. Затова Ана няма право да присъства в съдебната зала, но винаги се интересува какво е станало вътре.

Сега в отговор на моя въпрос тя ми напомня, че мама настоя татко да отвори хубавото вино, което ѝ бяхме донесли, и да налее по малко на всеки. Никой от двама ни не помни със сигурност дали е отпила от чашата си или от тази в кухнята.

– Ами ордьоврите? Спомняш ли си да е яла от тях?

– За бога, Нат, откъде да знам? Може би е взела от зеленчуците и соса. Спомням си, че баща ти ѝ подаде целия поднос, но ми се струва, че после го отнесе, когато двамата излязохте да печете месото. Не знам. – Ана се намръщва. – Ти как се чувстваш след всичко това?

Разпервам безпомощно ръце. Постоянно се учудвам колко натъжен и неспокоен се чувствам, когато оставя татко. Налага се да мобилизирам целия си кураж.

– Можеш да си представиш – измърморвам. – Чух всичко и трябва да призная, че тези типове, Молто и Бранд, са убедителни, защото всичко, което казват, изглежда логично. Но въпреки това не мога да приема, че това е истина.

– Защото е лъжа. – Ана винаги енергично защитава татко. – Това е невъзможно.

– Невъзможно ли? Е, не е в противоречие с физическите закони.

Ана ме поглежда със зелените си очи. Никога не успявам да я впечатля, когато се опитвам да философствам.

– Баща ти не е способен на такова нещо.

Замислям се над това за секунда.

– Знам, че си работила за него, но колкото и да сме близки, не мога да не призная, че баща ми е доста затворен човек. – С Ана често имаме такива спорове, когато аз давам израз на съмненията си, а тя ми помага да ги преодолея. – Спомням си, когато бях малък… сигурно съм бил на дванайсет, защото тъкмо си бяхме дошли от Детройт, а татко още работеше в окръжния съд… двамата отивахме някъде с колата. Едно от делата, които той водеше, беше доста нашумяло. Някаква жена беше убила съпруга си, свещеник в една от големите църкви. Оказа се, че мъжът бил гей. Тя нямала представа, а когато узнала, го убила, като отрязала члена му, докато спял. Умрял от загуба на кръв.

– Звучи ми логично – подсмихва се Ана. На момичетата това винаги им се струва по-смешно, отколкото на момчетата.

– На мен ми се струва болезнено – отговарям. – Както и да е, защитата нямаше голям избор, освен да се опита да докаже, че жената временно е загубила разсъдъка си. Призоваха много свидетели, които твърдяха, че не била способна на такова нещо. Попитах татко какво мисли. Винаги беше приятно да говорим за такива неща, защото знаех, че той не би обсъждал подобни въпроси с никой друг. „Мислиш ли, че не е била на себе си?“ – попитах го. Той отговори: „Нат, човек не може да знае какво ще се случи в този живот, на какво е способен някой.“ Не мога да кажа защо, но веднага ми хрумна, че има предвид онова, което му се беше случило две години по-рано.

– Не е казал, че е убил онази жена.

– Не знам какво искаше да каже. Беше доста странно. Като че ли ме предупреждаваше за нещо.

Спираме в началото на Ниърингския мост, където магистралата се събира в две ленти и в пиковите часове се образуват задръствания. Преди години имах приятел, който твърдеше, че разбира теорията на относителността и че всяко живо същество постоянно излъчва образа си. Ако намерим начин да изпреварим светлината, ще сме в състояние да се върнем във времето и да видим всеки момент от миналото като триизмерен ням филм. Често се питам какво съм готов да дам, за да го направя и да погледна какво се е случило в дома на родителите ми през трийсет и шестте часа, след като с Ана си тръгнахме онази вечер. От време на време се опитвам да си го представя, но единственото, което изниква пред очите ми, е сцената как той седи на леглото.

– Санди още мисли, че татко е невинен – съобщавам на Ана.

– Това е добре. Откъде знаеш?

– Попитах го. Подготвяхме се за моите показания и аз го попитах какво мисли. Разбира се, какво друго може да каже на сина на клиента си?

– Ако не му вярваш, не му казвай. Опитай се да отклониш въпроса. – Ана е действащ адвокат само от две години, но аз приемам съветите ѝ като абсолютната истина. – Ако хората, които познават доказателствата, още вярват на баща ти и ти трябва да му имаш доверие.

Свивам рамене:

– Санди мислеше същото и за ДНК пробите от първото дело.

Знам това от Рей Хорган, който, тогава ерген, беше излизал с жертвата. Ако баща ми е невинен, Хорган би трябвало да е логичният заподозрян, още повече че е свидетелствал срещу него. Татко сигурно се е досетил за това. Но не, те са се сдобрили и оттогава досега Рей е като послушно куче на баща ми, сякаш се опитва да се реваншира.

Пазя всички тези мисли за себе си. Давам си сметка, че само ще влоша нещата, ако спомена Рей или връзката му с Ана. Замислям се, че и баща ми е имал любовна афера по същото време. Заедно с другите глупости, които се въртят в главата ми, понякога се питам дали не съм разтълкувал погрешно фактите и всъщност точно Ана не е била любовницата му. Скоро обаче се опомням и осъзнавам, че ако беше така, сега нямаше да съм с нея, нямаше да пътуваме заедно към моста или закъдето и да било. Затова се опитвам да проумея какво се случва с мъжете на средна възраст. Очевидно мозъкът им сдава багажа заедно с кръста и простатата.

– Благодаря за помощта – казвам на Ана, когато спираме пред къщата на родителите ми.

В отговор тя бързо ме прегръща. Ана не за първи път ме придружава при тези кратки екскурзии. Съвсем се вкисвам, когато дойда тук – на предполагаемото местопрестъпление, където истината сякаш е зазидана някъде в стените. Щорите са спуснати срещу нежелани камери, а вътре мирише, сякаш само преди няколко часа някой е пържил нещо.

Делото се оказа предизвикателство за връзката ми с Ана. Всъщност през последните девет месеца ни беше трудно и понякога направо се учудвам защо още сме заедно. Аз редовно се затварям в себе си, не говоря по цяла вечер, а честите ни разговори за татко и процеса са повод за спорове. Тя почти винаги го защитава и това понякога ме ядосва.

Да не говорим за обичайните трудности в живота. В нейната кантора бизнесът все още е слаб, но партньорите продължават да я товарят с работа. Има периоди, в които не я виждам дни наред и разбирам, че е била вкъщи, само по отпечатъка от тялото ѝ на дюшека или защото си спомням, че съм се допрял до нея през нощта. Всичко това обаче ѝ харесва и тя постоянно ми повтаря, че благодарение на мен по-ясно осъзнава, че прави онова, което наистина иска. Да, това се вижда. Обожавам моментите, когато отивам да я взема и успея да я зърна, преди да ме забележи. Тя крачи през града толкова целеустремено, красива, умна и винаги държи всичко под контрол.

От друга страна, аз съм съвсем разконцентриран. Не знам дали ще имам работа утре. Все още преподавам по заместване, но не и по време на процеса. Все пак успях да взема някои решения за адвокатската си кариера, защото неочаквано се оказах доста богат – след смъртта на мама получих парите, оставени в наследство от баба ми и дядо ми.

Качваме се по стълбите и спираме пред спалнята на родителите ми, до вратата на малкия кабинет, където се намираше компютърът на баща ми, преди да бъде иззет по заповед на Томи Молто.

– Това беше много зле – казвам на Ана и кимвам към стаичката.

Както става доста често, изказването ми е прекалено неясно за нея. Налага се да разкажа за Интернет справките за фенелзина и изтритите имейли.

– Мислех, че Ханс и Франц ще свидетелстват, че не е имало изтрити имейли – отбелязва тя.

Ханс и Франц са прякорите, които измислихме на компютърните специалисти, наети от Стърн, за да оборят твърденията на доктор Горветич, експерта на обвинението. Двамата са млади поляци, единият е висок, другият – нисък, но и двамата с прически като бодли на таралеж. Говорят невъзможно бързо, макар че все още имат доста силен акцент, и понякога ми напомнят на близнаци, които единствени могат да се разберат един друг. Смятат доктор Горветич, който е техен бивш преподавател, за абсолютен некадърник и изпитват известно удоволствие да се подиграват със заключенията му, което очевидно не е много трудно. Въпреки това от откъслечните им забележки съм останал с впечатлението, че Горветич може би е прав за заличаващата програма, използвана за изтриване на имейлите.

Ана поклаща глава, докато ѝ разказвам всичко това, и заявява:

– Не вярвам на никакви резултати, които са излезли от офиса на Молто. Доказан факт е, че се е опитал да манипулира доказателствата за първия процес.

– Не вярвам, че ще направят такова нещо.

Тя се изсмива:

– Едно от малкото умни неща, които съм чула от бившата си свекърва, е: „Никога не се изненадвай, ако откриеш, че някой не се е променил.“

Влизаме в спалнята и започваме да ровим сред вратовръзките на баща ми. Има петдесетина, всичките – горе-долу еднакви, червени или сини, на дребни шарки или райета. Виолетовата, за която ме помоли той, изпъква като Рудолф Червеноносия елен. Сгъваме вратовръзките върху леглото и ги прибираме в пликчетата, които намерих на долния етаж.

– Искаш ли да чуеш нещо, което ще ти се стори адски шантаво? – питам Ана. Ето нещо характерно за моето гадже: никога не би отговорила отрицателно на въпрос от този род. – Когато с Палома бяхме още в гимназията, двамата се промъквахме у тях, когато вкъщи нямаше никого, и тя страшно се възбуждаше, когато го правехме в леглото на родителите ѝ.

Ана се усмихва и леко кимва. Явно не ѝ звучи никак зле.

– Е, сега ме отвращава, като си помисля – признавам аз, – но когато си на седемнайсет, ти се иска да правиш секс навсякъде. Разбира се, един ден дойдохме тук и на нея ѝ се прииска да го направим в това легло. Това вече ми дойде в повече. Изобщо не можах да го вдигна. Беше пълен провал.

– Това предложение ли беше? – пита Ана и веднага пристъпва към действие. Чувствам как малкият Нат се надига, но се отдръпвам.

– Ти си лошо, лошо момиче.

Тя се засмива и отново се приближава към мен.

– Не ме карай да настоявам.

Смъртта на майка ми прекрати един блажен период в живота ни, когато правехме секс постоянно, и даде начало на друг блажен период, когато правим секс през повечето време въпреки всичко. Сексът ни сплотява и ни помага да не мислим за нищо друго, а това ни дава сили. През януари и двамата хванахме грип и се наложи да останем три дни вкъщи. Бяхме доста зле – с висока температура и други неприятни симптоми – но на всеки няколко часа се събирахме и пак започвахме, с горещи тела, залепнали едно за друго като мокри найлони, а настървението и удоволствието изглеждаха неразделна част от трескавия делириум. Това състояние на транс сякаш още не ни е напуснало съвсем.

Каквито и нестандартни желания да има Ана, правенето на секс в леглото, където е умряла майка ми, е повече, отколкото мога да понеса. Все пак я дръпвам в коридора и отиваме в стаята, където съм спал в продължение на двайсет и пет години. Това легло е позната територия, поне що се отнася до секса. Тук получих първия си оргазъм в собствената си компания като тринайсетгодишен и тук за първи път спах с жена – с голямата сестра на Майк Пипи, тогава почти на двайсет. Става страхотно. Вече обмислям втори тур, когато Ана внезапно се изправя.

– Леле, колко съм гладна. Хайде да тръгваме.

Решаваме да хапнем суши. Има един хубав ресторант по пътя към града.

Вземаме вратовръзките и след няколко минути вече сме навън. В колата изведнъж тежестта на проблемите отново ме притиска. Това е при секса. Колкото и дълго да го правиш, след това пак трябва да се върнеш към реалността.

– Иска ми се да дойдеш на показанията ми – казвам на Ана. – Стърн може да помоли прокурорите, нали?

Тя се замисля за секунда, но поклаща глава:

– Идеята не е добра. Ако разкажеш какво е станало онази вечер, някой от прокурорската маса може да се сети и да ме попита какво си спомням.

Отначало Ана се опасяваше, че може да каже нещо, което ще влоши нещата за татко, и наистина почти всяка дума може да утежни положението му. Дори само дребната подробност, която си спомни тази вечер – че татко е налял вино на мама или ѝ е подал цял поднос с ордьоври, пълни с тирамин – ще бъде посрещната с фанфари от Вранд и Молто. Всички – Санди, Марта, баща ми, Ана и аз – се съгласихме, че ще е по-добре, ако тя остане един от онези свидетели, от които и двете страни по делото се боят, защото не се знае какво могат да кажат.

– Едно от нещата, които Санди ми каза тази вечер, беше, че първоначално не е искал татко да дава показания.

– Наистина ли?

– Страхувал се, че така ще помогне на Молто да представи по-достоверна история пред съдебните заседатели. Освен това имало известен риск съдия И да уважи искането на Молто и да му позволи да задава въпроси за любовната връзка на татко. Той отново се опита.

– Не може да бъде!

– Не исках да ги слушам. Още не мога да повярвам, че баща ми е постъпил така.

Тя се замисля. По принцип двамата се отнасяме по различен начин към този проблем, защото накратко, не става дума за нейния баща.

– Не мога да бъда на твое място – изрича след малко – и не ти го казвам за първи път, но рано или късно трябва да го приемеш.

Водили сме този разговор много пъти досега. Винаги достигаме до упоритото ми убеждение, че любовната афера на баща ми има нещо общо със смъртта на мама.

– Това просто е толкова глупава постъпка – измърморвам. – И толкова егоистична. Не мислиш ли?

– Прав си. Но ето какво мисля аз. Мъжът, когото срещнах и в когото се влюбих, онзи мъж…

– Суперстрахотен тип.

– Точно така. Онзи суперстрахотен човек беше стажант в щатския върховен съд. В институцията, за която по стечение на обстоятелствата се кандидатира баща му. И този суперстрахотен тип идваше на работа във върховния съд с марихуана в джобовете. Но аз се влюбих в него. Въпреки че ако го хванеха, щеше да избухне колосален скандал. Въпреки че щеше да изгуби работата си и разрешителното си. Въпреки че можеше да провали дори избора на баща си.

– Добре, стига. Тогава просто бях много объркан.

– Може и баща ти да е бил объркан. А също и момичето. Разбирам, че си разочарован от баща си. Но всички правим странни и необясними неща понякога и нараняваме хората, които мислим, че обичаме. Ако някой го прави постоянно, тогава с основание можеш да го мразиш, но всички хора имат моменти на слабост. Нали не искаш да ти разкажа за всички глупави неща, които съм правила в секса.

– В никакъв случай. – Две от тези истории ми бяха напълно достатъчни. Ана е търсила твърде дълго любовта и все на неподходящи места. – Все пак има разлика между глупостите, които правиш на млади години, и глупостите, които вършиш, когато остарееш, когато се очаква да си по-разумен.

– Звучи прекалено удобно оправдание, не мислиш ли?

– Не знам какво мисля – сопвам се аз.

Омръзва ми да споря. Светлинките, блещукащи върху моста, се замъгляват. Иде ми да заплача. Това се случва всеки ден, когато грижите ме надвият и съм готов да дам всичко, ако мога да пусна времето на бързи обороти и по-скоро да се прехвърля в някое по-сигурно бъдеще.

– Мразя това. Мразя тази шибана ситуация!

– Знам, миличък.

– Мразя всичко това!

– Знам.

– Хайде да се прибираме. Просто да се приберем вкъщи.

30.

Томи, 23 юни 2009 г.

Поредният ден в съда. Защитата явно се беше мобилизирала. Въпреки тежкия разпит вчера Ръсти изглеждаше спокоен, дори носеше нова вратовръзка – в ярковиолетово, сякаш отразяващо непоклатимия му боен дух. Марта и колегите ѝ в адвокатския екип си шушукаха, а Санди раздаваше нареждания от стола си като от кралски трон.

Марта се изправи до масата на защитата. Възрастта е благосклонна към някои хора и на нея явно ѝ се отразяваше добре. Когато започна работа с баща си, Марта Стърн беше като врящ чайник, шумна и винаги неспокойна. Брачният живот и майчинството обаче я бяха усмирили. Сега пак можеше да ти се нахвърли, но никога без причина. След раждането на последното си дете бе свалила петнайсетина килограма и успя да задържи теглото си. Макар и дъщеря на баща, който не се славеше с особено хубава външност, тя дори можеше да се нарече привлекателна. И бе дяволски добър адвокат. Нямаше актьорските качества на стареца, но беше достатъчно умна и последователна, наследила много от интуицията на Санди.

– Ще искаме да използваме компютъра на Ръсти – каза на Томи. – Може би днес следобеда.

Той махна великодушно, сякаш това не беше никакъв проблем за него, сякаш защитата и нейните подопечни само му досаждаха, но безобидно, като обикновени мухи. Когато Марта му обърна гръб, той записа в бележника си „Компютър???“ и го подчерта няколко пъти. Заради унищожителната сила на доказателствата, свързани с изтритите имейли и справките в Интернет, прокурорите сваляха компютъра на Ръсти всеки ден в съдебната зала, увит с розовия найлон, в който се съхраняваше, откакто го бяха взели от кабинета на съдия Мейсън през декември. Държаха го през цялото време на масата на обвинението, точно пред съдебните заседатели.

Бранд влетя в залата като товарен влак, следван по петите от стажантите Рори и Рута.

– Коя е тая, по дяволите? – прошепна, щом се приближи до масата на обвинението.

Томи нямаше представа кого има предвид.

– В коридора виси една мургава дебелана. Помислих, че може да си я видял – обясни Бранд.

Даде знак на Рори и ѝ нареди да разпита. Когато тя се отдалечи, Томи каза за компютъра.

– Да го пуснат ли искат? – попита Бранд.

– Марта каза „да го използваме“.

– Трябва да говорим с Горветич. Имам чувството, че ако го включим, това ще обърка всичко.

Томи поклати глава, че не е съгласен, но помощникът му настояваше на своето:

– Шефе, не може така. Дори само да натиснеш копчето за включване, това причинява промени в твърдия диск.

– Джими, това няма значение. Компютърът си е негов. И ние поискахме да се включи като доказателство. Съдия И никога нямаше да го допусне, ако бяхме използвали симулация. Ако искат да покажат на съдебните заседатели нещо на машината, ние не можем да забраним демонстрация с реално веществено доказателство.

– Какво ще демонстрират?

– Не ми казаха.

Гислинг се върна с визитна картичка в ръка и четиримата се скупчиха около масата. Роса Беланкес беше управител на отдел „Обслужване на клиенти“ в ниърингския клон на банка „Киндъл“.

– За какво е тук? – попита Бранд.

– Твърди, че са я извикали да свидетелства за документацията.

Това беше странно. Почти никое от банковите извлечения, които Рори бе събрала през есента, не беше включено като веществено доказателство, защото бяха свързани с любовната афера на Ръсти. Единственото изключение беше чекът, изпратен от Сабич на Прима Дана, адвоката по бракоразводни дела. Бранд погледна Томи. Главният прокурор се беше оказал прав. Стърн бе намислил нещо.

– Защо не я сплашим? – предложи Бранд. – Да ѝ кажем, че ако даде показания, ще наруши деветдесетдневната забрана за огласяване на информация.

– Джими!

Томи не успя да овладее гласа си и от другия край на залата Стърн, Марта и синът на Ръсти го изгледаха. Идеята на Бранд беше опасна и глупава. Първото, което Роса щеше да направи, бе да попита Стърн, който веднага щеше да се оплаче на съдията и да обвини прокуратурата във възпрепятстване. И не без основание. Даването на показания пред съда нямаше нищо общо с деветдесетдневната забрана.

С напредването на делото Бранд ставаше все по-нервен. Победата вече се виждаше и мисълта, че може и да спечелят дело, което в началото изглеждаше доста съмнително, тласкаше Джими към опасни мисли. Тук беше заложено бъдещето на Томи, неговата чест. Джими бе като самурай, който поставя интересите на господаря си над своите. От една страна, това беше трогателно. Най-голямата слабост на Бранд като юрист обаче бе импулсивността му. Затова сега Томи го изчака да се успокои.

– Съжалявам – измърмори Бранд, като повтори думата няколко пъти. – Просто не знам какво е намислил Стърн.

Приставът се провикна:

– Всички да станат!

Съдия И влезе през вратата зад подиума.

Томи потупа Бранд по ръката:

– Сега ще разберем.

31.

Нат, 23 юни 2009 г.

Баща ми взема виолетовата вратовръзка и си я слага, поглежда се в огледалото в мъжката тоалетна, после се обръща към мен.

– Идеално – казвам му аз.

– Отново благодаря, че си направи труда.

За секунда оставаме загледани един в друг и на лицето му се изписва мъка.

– Каква проклета каша! – измърморва.

– Гледа ли „Траперите“ снощи? – питам го.

Той изръмжава:

– Кога най-после ще започнат да играят като хората? – Това е вечният въпрос. Татко отново се поглежда в огледалото. – Добре, хайде да тръгваме.

Винаги уважаващ протокола, той изчаква, докато съдия И го подкани да заеме мястото си, преди да седне в резбованата кабинка срещу съдебните заседатели. Стърн, Марта и Мина, консултантката за подбор на заседатели, смятат, че са направили доста сполучлив избор. Искаха чернокожи от града и жители на предградията, които биха приели татко като сродна душа, и девет от първите дванайсет места са заети от мъже, спадащи към тази категория. Наблюдавам ги, за да видя как ще погледнат баща ми след тежкия разпит вчера. Така ще си проличи дали изпитват съчувствие към него. За моя радост двама чернокожи, жители на един и същи квартал в Норд Енд, се усмихват леко, докато той сяда.

Междувременно, използвайки масата за опора и малко помощ от Марта, Санди се изправя. Днес обривът му видимо е намалял.

– Така, Ръсти. Вчера, когато отговаряхте на въпросите на господин Молто, неколкократно изтъкнахте, че той ви кара да правите предположения за твърде много неща, най-вече за причината за смъртта на съпругата ви. Спомняте ли си тези въпроси?

– Възразявам – намесва се Молто.

Началото на този разговор не му харесва, но съдия И отхвърля възражението.

– Ръсти, знаете ли със сигурност как е умряла жена ви? – пита Стърн.

– Знам само, че не съм я убил. Това е всичко.

– Слушахте ли показанията на другите свидетели?

– Разбира се.

– Знаете, че според първоначалното становище на съдебния лекар тя е починала от естествена смърт.

– Да, знам.

– С господин Молто обсъждахте вероятността жена ви неволно да е взела свръхдоза фенелзин заради вълнението от срещата със сина ви и новата му приятелка.

– Спомням си.

– Също така обсъждахте възможността да е взела нормална доза фенелзин и да е починала по нещастно стечение на обстоятелствата от смъртоносното взаимодействие на медикамента с нещо от храната или напитките.

– Да, спомням си.

– Кажете, Ръсти, тъй като господин Молто така или иначе зададе този въпрос, смятате ли, че тези алтернативни теории за смъртта на жена ви – естествени причини, случайно предозиране или взаимодействие с храната – смятате ли, че противоречат на представените доказателства?

– Не мисля. Всички ми изглеждат възможни.

– Вие лично, основавайки се на доказателствата за смъртта на жена ви, имате ли някаква теория, която ви се струва най-правдоподобна?

– Възразявам – обажда се Молто. – Иска мнение, което свидетелят не е квалифициран да дава.

Съдията почуква с молива си по катедрата, докато мисли.

– Това теорията на защитата ли е? – пита след малко.

– Така поставено, ваша чест, да – отговаря Стърн. – Без да изключваме всички други възможности, това е теорията на защитата за причината за смъртта на госпожа Сабич.

Обвиняемите имат свобода да изказват хипотези за своята невинност, да тълкуват доказателствата по начин, който ги оневинява.

– Добре тогава – отсъжда съдия И. – Възражението е отхвърлено. Продължавайте.

– Спомняте ли си въпроса, Ръсти? – пита Стърн.

– Разбира се. – Баща ми се намества на стола и поглежда право към съдебните заседатели, нещо, което досега не е правил. – Мисля, че жена ми се е самоубила, като умишлено е взела свръхдоза фенелзин.

В съда смайването на хората в залата може да се измерва по шума. Някои твърдения предизвикват бръмчене като от кошер. В други случаи, както е сега, ефектът от отговора се изразява в абсолютната тишина, която следва. Всеки трябва да осмисли чутото. Но в мен думите на баща ми освобождават страх, дълго таен в най-тъмните кътчета на сърцето ми. Той се разпространява навън, през гърдите към белите дробове и крайниците ми и с чувство на неописуемо облекчение аз осъзнавам, че това е абсолютната истина.

– Защо не го казахте на полицията? – пита Санди.

– Тогава знаех само частица от това, което знам сега, господин Стърн.

– Така е – съгласява се адвокатът. Подпрян с една ръка на ъгъла на масата, той се завърта и прави една-две стъпки, без да се пуска. – Само че няма предсмъртна бележка, Ръсти.

– Така е. Мисля, че Барбара се е надявала, че смъртта ѝ ще бъде приписана на естествени причини.

– Точно каквото е било първото заключение на патолога.

– Възразявам – обажда се Молто.

Съдия И приема възражението, но леко се подсмихва, развеселен от умелия ход на Санди.

– Защо според вас госпожа Сабич е искала да скрие факта, че сама е сложила край на живота си?

– Мисля, че заради сина ни.

– Като казвате „сина ни“, онзи хубав младеж на първия ред ли имате предвид?

– Да.

Баща ми се усмихва за съдебните заседатели. Странно, но това внимание не ме кара да се почувствам неловко и дори се опитвам също да се усмихна.

– Защо според вас е искала синът ви да не узнае, че сама е сложила край на живота си?

– Нат е единственото ни дете. Той сам може да потвърди, че детството му не беше леко. Сега е голям и сам се справя в живота, но майка му винаги много се е грижила за него. Сигурен съм, че Барбара е искала да го предпази от страданието, което би изпитал, ако разбере, че се е самоубила по такъв начин.

Стърн не коментира, но кимва леко, сякаш разбира логиката на това твърдение. На мен също ми звучи правдоподобно. Според един от онези неизказани митове, битуващи във всяко семейство, аз съм наследил депресията на майка си. Логично е да не иска да разбера, че не е успяла да се пребори с този жесток дух. Това би поставило твърде мрачна перспектива пред мен.

– Кажете сега, Ръсти, доколкото ви е известно, жена ви правила ли е и други опити за самоубийство?

– Барбара страдаше от силна депресия и доктор Волман ме беше предупредил да внимавам. Знам за един опит, който Барбара е направила към края на осемдесетте, когато бяхме разделени.

– Възразявам – намесва се Молто. – Ако е станало, докато са били разделени, съдия Сабич не може да говори за това в качеството си на свидетел.

– Приема се – казва съдия И.

Стърн кимва в съгласие и добавя:

– Тогава ще призовем друг свидетел.

Молто отново се изправя:

– Не сме съгласни, ваша чест. Това не е въпрос. Това е театър.

– Това възражение ли беше, ваша чест, или театрална критика? – контрира Стърн.

Съдия И, който има добро чувство за хумор, се усмихва широко, показвайки дребните си зъби.

– Господа, успокойте се.

– Оттеглям въпроса – отстъпва Стърн.

По време на тази размяна на реплики татко ме поглежда. Сега разбирам защо ми се извиняваше вчера. Преместването ни в Детройт, когато бях на десет, не направи майка ми по-щастлива, както очакваше тя. Като повечето деца аз усещах, че се случва нещо много лошо. Често сънувах кошмари, събуждах се ужасен сред измачканите чаршафи и започвах да викам мама. Понякога идваше. Понякога ставах и тръгвах да я търся. Тя почти винаги седеше на тъмно в спалнята си, толкова вглъбена в себе си, че ѝ трябваха няколко секунди, докато ме забележи. Все по-често, когато се събудех, отивах да я търся. Една нощ не я намерих в спалнята. Обикалях къщата и я виках, докато не се сетих да проверя в банята. Тя беше там, в пълната с вода вана. Беше стъписващо. Вече бях отвикнал да виждам майка си гола. Но по-важното беше, че в едната ѝ ръка имаше малка лампа, включена с удължител в контакта в другия край на помещението.

Стори ми се, че съм стоял няколко минути, макар да съм сигурен, че са били само секунди, преди да ме погледне.

– Всичко е наред, Нат. Исках да почета.

– Не, не е наред.

– Всичко е наред. Исках да почета, Нат – повтори тя.

Заплаках отчаяно. Тя се изправи, както беше гола, и ме прегърна, но бях достатъчно съобразителен и веднага изтичах при телефона да се обадя на татко. След няколко дни ѝ поставиха диагноза биполярно разстройство. Връщането при татко, към семейството ни, към предишния ни живот започна тогава. Но споменът от онази случка винаги ме изпълваше с тревога, когато останех сам с нея, до края на живота ѝ.

– С жена ви обсъждали ли сте опита ѝ да се самоубие?

– Възразявам. Косвено твърдение – намесва се Молто.

– С жена ви обсъждали ли сте дали някога пак ще направи опит да се самоубие?

В другия край на залата Томи се намръщва. Но няма какво да каже. По някаква причина, която като студент така и не успях да разбера, онова, което майка ми е казала за миналото, е косвено твърдение, но което е говорила за бъдещето, не е.

– След като отново се събрахме към края на осемдесетте, тя многократно ме е уверявала, че никога повече няма да причини това на Нат. Знам, че е вярно, защото стотици пъти ми се е клела, че никога повече няма да допусне той да влезе в стаята и да я намери така.

– Нат живееше ли при вас преди две години, когато Барбара почина?

– Не.

– Това обещание на жена ви относно Нат подкрепя ли предположението ви, че би предпочела самоубийството ѝ да изглежда като естествена смърт?

– Да.

– Имате ли информация Барбара да е правила опит за самоубийство, докато живеехте заедно?

– Не.

– Значи нямахте наблюдения върху поведението, което би могла да прояви жена ви, ако реши да се самоубие?

– Не.

– Но ако по някакъв начин беше проличало, че има такова намерение, какво бихте направили?

– Възразявам. Догадки – обажда се Молто.

– Щяхте ли да се опитате да я спрете?

– Разбира се.

Вторият въпрос и отговорът следват много бързо един след друг, преди съдия И да вземе решение за първото възражение.

– Да не се записва, да не се записва – извиква той.

– Значи, Ръсти, ако Барбара е възнамерявала да се самоубие, тя е трябвало да скрие този факт от вас и сина ви?

– Господин съдия! – възкликва Молто.

От свидетелското място баща ми поглежда прокурора и отговаря:

– Да? – Веднага осъзнава грешката и смутено свежда очи. – Ох, извинете.

Бейзъл И се изкисква и в залата избухва смях. Тази забавна грешка разведрява леко мрачното настроение. След като смехът утихва, съдия И се заканва с пръст на Санди:

– Стига, господин Стърн. Съобразявайте се.

Стърн кимва – слаб опит да покаже някакво смирение, преди да продължи с въпросите:

– Знаете ли дали жена ви беше запозната със случая „Джон Харнасън“?

– Да, обсъждали сме го. Тя се заинтересува, защото беше прочела за делото във вестниците и защото ѝ разказах за срещата ми с господин Харнасън. Разбира се, в седмиците преди смъртта ѝ темата за господин Харнасън се раздуха по телевизията в предизборната кампания на съперника ми за върховния щатски съд. Жена ми се възмущаваше от тези клипове, затова съм сигурен, че ги е гледала.

– Госпожа Сабич чете ли съдебното решение по делото „Харнасън“?

– Да. Аз много рядко отменях решенията на предишната инстанция. Барбара не се интересуваше много от работата ми, но както казах, следеше случая и ме помоли да ѝ занеса копие от решението.

– И – за да припомним това, което вече се каза по въпроса – в това решение се споменава, че някои лекарства, включително МАО инхибиторите, не се изследват при рутинните токсикологични тестове.

– Да.

Стърн се прехвърля на други теми. Татко обяснява как през 1988 година с мама отново се събраха при условие, че тя започне да взема лекарства за биполярното си разстройство, и че точно по тази причина толкова често е ходил да взема хапчетата ѝ, и дори ги е подреждал в аптечката. Всичко това дава ясно обяснение за отпечатъците му върху шишенцето с фенелзина. После Стърн прошепва няколко думи на Марта и тя отива в другия край на залата да говори с Джим Бранд. Връща се с едно веществено доказателство в лъскавата найлонова опаковка.

– Така, Ръсти. Господин Молто ви попита за посещението ви при Дана Ман. Спомняте ли си?

– Разбира се.

– Жена ви познаваше ли се с господин Ман?

– Да. Дана и жена му Пола Кър ми бяха състуденти в юридическия факултет. Като семейни двойки често си ходехме на гости, особено в по-ранните години.

– Тя знаеше ли в какви дела специализира господин Ман?

– Разбира се. Само един пример. Преди пет-шест години, когато Дан беше председател на Асоциацията за семейно право, той ме помоли да изнеса реч пред тази организация. Пола и Барбара също дойдоха на официалния прием.

– При кръстосания разпит господин Молто ви попита за две ваши посещения при господин Ман. Доколкото си спомням, вие казахте, че втория път, когато сте били при него, на 4 септември 2008 година, за кратко сте обмисляли да поискате развод. Така ли беше?

– Да.

– И господин Ман ви е изпратил фактура за консултацията.

– По моя молба. Не исках да ползвам услугите му безплатно по редица причини.

– Не обичате да дължите услуга никому, така ли?

Баща ми се усмихва и кимва. Съдия И му напомня да отговори с думи за протокола.

– Представям на вниманието ви доказателство номер 22 на обвинението. Това ли е фактурата, която ви е изпратил през септември 2008 година?

Документът се показва на екрана.

– Да, това е.

– Адресирана е до вас, на домашния ви адрес в Ниъринг, нали?

– Да.

– Там ли я получихте? В дома си?

– Не. Получих копие по електронната поща. Бях помолил кореспонденцията да се извършва по имейла на личния ми адрес.

– Но вие сте платили фактурата, доказателство 22, нали?

– Да. Изтеглих два пъти пари от банкомат и купих паричен ордер от банката.

– Коя банка?

– Банка „Киндъл“ в Ниъринг.

– А това е паричният ви ордер, доказателство 23 на обвинението, нали?

– Да.

Ордерът се появява на екран. В графата за вида на платежния документ е посочен номерът на фактурата и пише „Консултация, 04.09.08“.

– Кажете пак, Ръсти. Защо изпратихте ордер, а не чек?

– За да не се налага да казвам на Барбара, че съм ходил при Дана Ман и защо.

– Много добре. – Стърн хвърля кратък поглед към Томи, за да му подскаже, че е забелязал вчерашния му опит за имитация. – И накрая, моля, погледнете доказателство 24 на обвинението, което също бе представено по време на свидетелските показания на господин Ман. Какво е това?

– Разписка за плащането.

– Тя също е адресирана до дома ви в Ниъринг. Там ли я получихте?

– Не. Получих я по имейла.

– Значи, Ръсти, всички тези документи – номера 22, 23 и 24 и двете потвърждения за записаните ви срещи – които сте получили по имейла, са били изтрити от личния ви компютър. Така ли е?

– Доктор Горветич твърди така.

– Вие ли изтрихте писмата?

– Би било логично аз да съм ги изтрил, господин Стърн, защото, както казах, не исках Барбара да разбере за посещенията ми при Дана, докато не реша окончателно, че искам развод. Но доколкото си спомням, не съм ги трил. И със сигурност никога не съм инсталирал заличаващ софтуер на компютъра си.

– Значи никога не сте обсъждали с госпожа Сабич посещенията си при господин Ман или намеренията си да поискате развод?

– Не.

Стърн се навежда и прошепва нещо на Марта. След това се обръща към съдията:

– Нямам повече въпроси.

Бейзъл И поглежда Молто, който скача като кукла на пружина.

– Господин съдия, във връзка с теорията ви, че жена ви се е самоубила, като е взела свръхдоза фенелзин. Бяха ли намерени нейни отпечатъци върху шишенцето с фенелзин в аптечката ѝ?

– Не.

– Чии отпечатъци бяха открити по шишенцето?

– Моите.

– Само вашите, нали?

– Точно така.

– Ами Интернет сайтовете с информация за фенелзина? От чий компютър бяха посетени в края на септември 2008 година?

– От моя.

– Компютърът на жена ви беше ли проверен от съдебен експерт?

– Така потвърди доктор Горветич.

– Има ли следи от извършени справки в Интернет относно фенелзина на нейния компютър?

– Не са открити такива.

– Сега за идеята, че жена ви може да е имала склонност към самоубийство. В продължение на двайсет години, от 1988 до 2008, тя не е правила такъв опит, нали?

– Доколкото знам, не.

– През септември 2008 година забелязахте ли някаква промяна в поведението на госпожа Сабич?

Татко поглежда Томи Молто. Не знам какво става, но това очевидно е моментът, който баща ми е чакал през цялото време.

– Да, господин Молто – отговаря той. – Забелязах значителна промяна.

Томи се дръпва, сякаш са му ударили плесница. Въпросът, който му се е струвал безобиден, се оказва скрита бомба. Молто поглежда Бранд, който под масата разтваря дланта си и прави леко движение надолу. Жестът му означава: „Сядай си. Не усложнявай още повече нещата.“

Точно това прави Томи. Казва: „Нямам повече въпроси“ – и съдия И разрешава на баща ми да се върне на мястото си. Татко закопчава сакото си и бавно слиза по трите стъпала на подиума. Има вид на горд воин, с изпънати рамене, вдигната глава, насочен напред поглед. Колкото и невъзможно да беше вчера, днес изведнъж изглежда, че сме спечелили.

32.

Нат, 23 юни 2009 г.

Съдия И казва на Санди, че може да призове следващия свидетел и Марта изтичва да извика Роса Беланкес – от отдела за клиенти в банката, където родителите ми държат спестяванията си.

Госпожа Беланкес е хубава жена около трийсетте, леко закръглена и наконтена за своите пет минути слава. Носи огърлица с кръстче и пръстен с миниатюрен диамант на безименния си пръст. Роса е олицетворение на Америка, добрата Америка. Емигрантка или дъщеря на емигранти, тя се е трудила яко и късметът ѝ се е усмихнал – сега има стабилна работа в банката, сравнително успешна кариера, малко спестявания, достатъчни за децата ѝ, които тя възпитава, както са възпитавали нея, да работят усърдно, да живеят достойно, да обичат Бог и ближния. Роса е добър човек и това личи още щом сяда на свидетелското място и се усмихва на Марта.

– Ако се върнем назад към датата 23 септември 2008 година, спомняте ли си да сте говорили с жена на име Барбара Сабич?

Правя бърза сметка. Двайсет и трети септември 2008 г. беше вторникът преди смъртта на майка ми.

– Да.

– Какво си говорихте с госпожа Сабич?

Джим Бранд, едър и як, облечен със сако от дебел вълнен плат посред лято, става и възразява:

– Косвено твърдение.

– Господин съдия – настоява Марта, – целта на въпроса не е за доказване на истината, а за да покажем информираност.

Съдия И кимва. Марта иска да каже, че целта на защитата не е да използва думите на майка ми за доказване, че нещо казано от нея е истина, а само да покаже, че ги е казала.

– Всеки въпрос поотделно – препоръчва съдията.

Има предвид, че ще преценява дали възражението за косвено твърдение е основателно за всеки въпрос, което е предимство за защитата, защото може да представи цялата информация пред съдебните заседатели, дори впоследствие съдията да постанови, че не е трябвало да я чуват.

– Най-напред – продължава Марта – госпожа Сабич носеше ли нещо?

– Госпожа Сабич носеше разписка от една адвокатска кантора.

– Моля да погледнете този документ, отбелязан като доказателство номер 24 за обвинението. Познат ли ви е?

Разписката от кантората на Дана Ман, която беше на екрана само преди няколко минути, отново се появява.

– Това беше разписката, която ми показа госпожа Сабич.

– Госпожа Сабич каза ли ви как я е получила?

– Възразявам. Косвено твърдение – обявява Бранд.

Марта го поглежда намръщено, но оттегля въпроса.

– Добре. Спомняте ли си как госпожа Сабич ви показа разписката?

– Извади я от един плик.

– Какъв плик?

– Стандартен.

– Спомняте ли си дали имаше марка?

– От „Питни Боус“, струва ми се.

– Видяхте ли някакъв адрес за обратна връзка на плика?

– Ето какво стана – обяснява госпожа Беланкес. – Тя ми даде плика и аз извадих разписката. Беше изпратена по пощата. Виждаше се ясно.

Бранд отново се изправя за възражение, но Молто го хваща за ръкава и той си сяда, без да каже нищо. Томи не иска да създаде впечатление, че прокуратурата крие нещо. За разлика от шефа си Бранд е склонен да се противопоставя дори срещу очевидни факти. В кантората на Прима Дана явно са объркали нещо и са изпратили разписката в дома на родителите ми. Мама, която обикновено се занимаваше с всички сметки, е отворила плика и е отишла в банката, за да разбере какво става.

– Разкажете ни, моля, какъв разговор проведохте с госпожа Сабич.

– На разписката има паричен ордер. – Госпожа Беланкес се завърта със стола и посочва екрана зад себе си. – Искаше да разбере дали това е нашият ордерен номер. Отговорих ѝ, че така изглежда, но трябва да проверя. Отидох да погледна в архива и после ѝ казах, че трябва да говоря с управителя на клона.

Марта взема найлоново пликче от масата на защитата и го занася на Бранд. Той го поглежда и се изправя.

– Господин съдия, този документ не ни е познат.

– Ваша чест, този документ беше предоставен на защитата от обвинението през ноември по време на предварителното разследване.

Това трябва да е вярно, защото детектив Гислинг дава знак на Бранд и кимва. Марта прошепва още нещо на Бранд, той махва с ръка и документът е приет за доказателство. Помощникът на Санди прожектира съответния диапозитив на екрана. Това е искане за паричния ордер. Документът ми е познат от есента. Тогава на фона на чека до една лаборатория за венерически заболявания не ми се стори важен.

– Представям ви доказателство номер едно на защитата. Какво е това, госпожо Беланкес?

– Това е документът, който взех от нашия архив. Резервно копие на наш паричен ордер.

– Казахте, че сте разговаряли с шефа си.

– Да.

– След този разговор говорихте ли пак с госпожа Сабич?

– Да, разбира се.

– Какво ѝ казахте?

– Казах я… – Беланкес облизва устните си и се извинява за грешката. – Казах ѝ какво е отговорил управителят.

– А то беше…

Бранд възразява, че това било косвено твърдение.

– Да го чуем все пак – отговаря съдия И.

– Ами съдията беше купил паричния ордер с пари в брой, които е имал в момента, и беше изтеглил триста долара допълнително от банкомат в клона. Това може да се определи по часа на тегленето. Затова на практика е било теглене от сметка. Не му бяхме взели такса за издаване на ордера, защото е наш клиент. Въпросът беше дали този ордер е документ за операция по сметка и каква информация можем да дадем на госпожа Сабич, защото и тя беше титуляр по същата сметка. Управителят каза, че след като сме издали на съпруга ѝ безплатен ордер, защото има сметка при нас и жена му е титуляр по същата сметка, тогава ордерът е документ за операция по сметката и тя има право да види каквото поиска. Аз казах всичко това на госпожа Сабич и ѝ дадох фактурата и ордера.

– Моля, погледнете доказателство 23 на обвинението. Това ли е ордерът, който показахте на госпожа Сабич?

Паричният ордер е издаден на името на „Ман и Рапини“, а в графата за основание на плащането пише: „Плащане – фактура 645332“.

– Да – отговаря госпожа Беланкес.

Марта казва, че няма повече въпроси. В залата настъпва тишина. Всеки съзнава, че току-що се е случило нещо – нещо много важно. Татко предположи, че мама се е самоубила, и ето една възможна причина. Защото е разбрала, че е ходил при Дана Ман, специалиста по бракоразводни дела, и обмисля да я напусне.

Джим Бранд не изглежда доволен. Прокурорите рядко се радват, когато се окаже, че защитата знае нещо, което те не знаят. Той остава още няколко секунди седнал, с изпънати крака, после подхвърля химикалката си, хваща я във въздуха и едва тогава става и тръгва към свидетелското място с изражението на кравар, канещ се да погне някое непослушно говедо.

– Това ли беше целият ви разговор с госпожа Сабич?

– О, не.

– Какво друго стана? – пита той, сякаш това е най-естественият въпрос на света и не може да си обясни защо Марта не го е задала.

Изкуството на съдебната зала, театралните импровизации и тънките методи за комуникация със съдебните заседатели продължават да ме удивляват. В отговор Марта се изправя, но оставя госпожа Беланкес да отговори:

– Ами, след като видя паричния ордер, госпожа Сабич попита дали има и други такива, как са били платени и така нататък. Показахме ѝ цял куп ордери, платежни нареждания, разписки за теглене и вносни бележки. Много операции. Така продължи няколко часа.

– Господин съдия – казва адвокатката. – Мисля, че това излиза от темата на директния разпит. Тук става дума за документите, които вие няколко пъти постановихте, че нямат връзка със случая.

– Имате ли още въпроси, господин Бранд? – пита съдията.

– Не.

Бранд успя да си върне част от изгубените позиции. Сега съдебните заседатели знаят, че има още нещо. Госпожа Беланкес си тръгва, потропвайки с високите си токчета, като леко се усмихва на Марта. Ароматът от силния ѝ парфюм остава известно време във въздуха, след като минава покрай мен пред първия ред.

Не съм сигурен дали зрителите до мен или съдебните заседатели осъзнават цялото значение на показанията на Роса Беланкес. Аз обаче се чувствам, сякаш сърцето ми изпомпва разтопено олово. Не би трябвало да се изненадвам. През цялото време си давам сметка, че мама е знаела. Въпреки това мисълта е непоносима, особено като знам съдържанието на ония документи, които няма да бъдат представени на съдебните заседатели. Представям си ясно сцената: бюрото на госпожа Беланкес в банката, имитациите на колониална мебелировка, сновящите насам-натам служители и клиенти – и мама, която изпиваше половин ксанакс, преди да излезе от къщи, която мразеше да я наблюдават и да се показва. Въпреки това тя седи пред любезната банкова чиновничка, която ѝ разкрива тайните на миналото: първо как татко е отишъл за консултация при Дана Ман, адвокат по бракоразводни дела, само няколко седмици по-рано, а също как петнайсет месеца преди това е отклонявал пари от заплатата си и ги е харчил за различни неща, включително паричен ордер за лаборатория, правеща изследвания за венерически болести. Тя веднага разбира, че ѝ е изневерявал, че я е лъгал непрестанно за десетки неща, включително и може би най-лошото, че ще остане неин съпруг. Налага се да приеме всичко това с каменно лице и разбито сърце пред очите на служителката, знаейки, че Роса Беланкес е забелязала венчалната халка на пръста ѝ и следователно моментът е още по-унизителен.

Неусетно се озовавам в коридора пред съдебната зала и плача. Вече е ясно как се е върнала вкъщи онзи вторник и рано или късно е прегледала електронната поща на баща ми, за да научи всичко друго, което не е знаела, за любовната му авантюра отпреди година. Дали са се карали през тази седмица преди смъртта ѝ? Дали са крещели и са чупили предмети, а пред мен и Ана са се престорили, че нищо не се е случило? Или мама е стаила всичко в себе си? Трябва да е било второто, мисля си. Когато им отидохме на гости за вечеря, тя е знаела вече от близо седмица, но е пазила всичко в тайна. Докато се е усмихвала и разговаряла с нас, мама е обмисляла какво да предприеме и, сигурен съм вече, планирала е собствената си смърт. Татко беше взел фенелзина два дни след посещението ѝ в банката.

Марта Стърн излиза да види какво става. С около една глава по-ниска от мен, тя поставя ръката си на рамото ми. Носи голяма огърлица от ковано злато, която не бях забелязал досега.

– Това е адски несправедливо – казвам ѝ.

Съмнявам се, че ме разбира, защото, докато не го казвам, самият аз не съм сигурен, че разбирам. От гледна точка на закона татко не е убил майка ми. Това обаче не променя станалото. Той заслужава оправдателна присъда, но някъде в сърцето ми обвиненията винаги ще стоят.

33.

Томи, 23 юни 2009 г.

Марта поиска почивка, за да подготви компютъра за следващия свидетел, и Бейзъл И не изглеждаше доволен. През последните два дни все повече започваше да личи, че търпението на съдията се изчерпва. Налагаше се да живее с един куфар дрехи на неколкостотин километра от къщи и в същото време се опитваше да движи всичките си висящи дела в Уеър по телефона. Когато се върнеше, щяха да му трябват няколко месеца, докато разчисти всички изостанали случаи. За да не губи един час за разопаковане и разпечатване сега, той нареди на защитата да приготви компютъра за сутринта на другия ден. След като разпуснеше съда, щеше да прекара останалата част от деня в телефонни разговори с кабинета си, опитвайки се да реши два спешни иска в съдебния му район.

Това беше добре. Томи и хората му се нуждаеха от почивка. Марта и Бранд се споразумяха техниците на прокуратурата да махнат найлоновата опаковка, а на заранта експертите на обвинението и защитата заедно да свалят печатите и да стартират машината в съда преди заседанието. След тази уговорка екипът на прокуратурата подкара количката с доказателствата си към отсрещната сграда. В асансьора Рори Гислинг започна да се извинява:

– Трябваше да се досетя.

– Стига глупости – опита се да я успокои Томи.

– Не, трябваше да го надуша, трябваше да попитам. Когато в банката събраха всички тези документи за части от секундата, трябваше да се досетя, че вече са го правили за някой друг.

– Ти си детектив, а не ясновидка.

Това, което защитата току-що доказа, не беше чак толкова лошо само по себе си. Барбара е знаела, че съпругът ѝ е смятал да я напусне – да не говорим за любовните му авантюри, за които съдебните заседатели никога нямаше да узнаят. И какво от това? Значи е знаела. Това отваряше милион вратички за обвинението. Барбара е вдигнала скандал на Ръсти и накрая той я е очистил. Или е заплашила, че ще каже на сина им. Или на медиите. Бог знаеше какво друго. Това беше съдебно дело; за ден-два щяха да измислят теория, обясняваща фактите.

Защитата обаче беше доказала нещо много по-важно: прокуратурата не знаеше всичко. Тези любезни господа в другия край на залата нямаха представа за съществуването на сериозно доказателство в дело, основаващо се на косвени улики. Това беше като да начертаеш карта на света и да пропуснеш половината Северна Америка. Прокурорите обвиняваха Ръсти, че е убил Барбара, а защитата бе излязла, за да каже: „Ето, те не виждат цялата картина. Барбара е научила лоши новини, затова тихо е сложила край на живота си.“

Четиримата – Бранд, Томи, Рори и Рута – седнаха в кабинета на главния прокурор. За да прикрие раздразнението си, Молто започна да преглежда бележките, оставени от секретарката му на бюрото, но единственото, което искаше сега, бе да помисли за делото и да оцени колко тежки са пораженията. Бранд излезе да си вземе нещо за пиене и се върна след няколко минути.

– Как може газираната вода от тази проклета машина да струва осемдесет и пет цента? – възнегодува той. – Някой трябва да поговори с поддръжката. Джоди я взема от магазина по двайсет цента. Ама че търговци. Чисти крадци.

Томи бръкна в джоба си и подаде на Бранд четвърт долар.

– Кажи на Джоди, че искам диетична кола с двойна доза лед и да задържи рестото.

– Докато чакаш да ти изпълни поръчката, Томи – вметна Рори, – ще се наложи да довършиш делото сам.

Джоди беше прокурор по времето, когато се запознаха с Бранд, и той бе лепнал снимката ѝ в речника до израза „костелив орех“.

– Не мога да накарам момчетата от поддръжката дори да боядисат стените и да оправят парното – оплака се Томи и четиримата се разсмяха.

След малко отново настъпи тишина.

– Значи Харнасън е съвпадение, така ли? – попита Бранд.

Опитваше се да се досети как Санди ще представи нещата в заключителната си реч.

– Вече го обясниха – отбеляза Рори. – Барбара е знаела за делото.

– Точно така – измърмори Томи. – Измислиха обяснение. Делото срещу Харнасън ѝ дава идеята, че може да се самоубие с медикамент, който ще изглежда като естествена причина и няма да лъсне в списъка на токсиколога. Така се пренася безболезнено на оня свят и в същото време спестява страданието на момчето. Точно това ще каже и той, този Нат. Колко се грижела за него майка му. Ще потвърди цялата теория.

Това беше лошо, осъзна Томи. Версията за самоубийство щеше да спаси Ръсти.

– Какво правят отпечатъците му върху шишенцето с фенелзина? – намеси се Бранд.

– Е, сега има да обяснява едно несъответствие вместо шест. Всичко друго може да се обясни. Ще кажат, че е ровила в компютъра му. Вече се досещаш, нали? Това искат да изкарат. Ще кажат, че е прочела имейлите му. Как ще поискаме от съдебните заседатели да го обявят за виновен, след като собственият ни експерт признава, че може да е пипала шишенцето с фенелзина, без да остави отпечатъци, а Ръсти винаги е вземал лекарствата ѝ от аптеката?

Бранд седеше и се взираше в стената. Томи така и не беше довършил обзавеждането на кабинета. Беше му се сторило твърде претенциозно да окичи стените със свои дипломи и снимки. Бе сложил само няколко на Доминга и Томазо, а също една стара фотография с майка си и баща си от дипломирането му в университета. Имаше обаче няколко петна на местата, откъдето преди четири години, когато Мюриъл Уин освобождаваше поста, бяха изкъртили парчета боя и мазилка. Въпреки честите обаждания службата по поддръжка още не ги беше замазала. Бранд гледаше втренчено едно от тези петна.

– Няма да загубим това проклето дело! – изсъска неочаквано.

– Нещата не вървят добре от самото начало – напомни му Томи.

– Много добре си върви. Не, няма да загубим.

– Хайде, Джими. Почини си една нощ. Размисли.

– Има слабо място – заяви Бранд, имайки предвид теорията на защитата.

– Може би не едно – съгласи се главният прокурор.

– Защо е заличила писмата от компютъра му? – попита Бранд. – Добре, прочела ги е. Но защо ги е изтрила?

– Разумен въпрос – призна Томи.

Щяха да умуват над много такива въпроси през следващото денонощие. Трябваше им време, за да влязат в крак. И трябваше да се признае, за да наваксат. Защото Санди и Марта мислеха върху тези въпроси и измисляха отговори от няколко месеца. За да се почувства по-добре, Бранд продължи да размишлява на глас:

– Ако е смятала да се самоубие тихомълком, без предсмъртна бележка и така нататък, защо е оставила следи, като е изтрила имейлите?

Рори първа се досети какво ще каже защитата:

– За да разбере Ръсти. Той е имал причина да пази тези писма. Може би е обичал да препрочита посланията на любовницата си. Каквато и да е причината, когато отвори пощата си, той ще види, че писмата са изтрити. Ще се досети, че Барбара ги е изтрила едно по едно. Така ще осъзнае, че жена му е разбрала всичко и е сложила край на живота си. Може би затова е направила справките за фенелзина от неговия компютър, за да му даде да разбере как го е направила. Но само той ще знае. Синът му и всички останали ще си мислят, че е починала от инфаркт. Но Ръсти до края на живота си ще се измъчва от вина.

Бранд гледаше Рори с леко отворена уста.

– Мамка му! – възкликна след няколко секунди и запрати празната кутия от безалкохолното в стената.

Там мазилката беше олющена, свидетелство за гневните изблици на Томи и подчинените му, оставено от юмруци и хвърлени предмети. Но Бранд се целеше по-точно. Кутията се удари в центъра на петното и падна в кошчето, поставено отдолу, за да улавя падащите от време на време боклуци.

Всички го изгледаха мълчаливо. Дали на сутринта към кошчето нямаше да полети и един друг предмет, запита се Томи. Папката с обвинението за това дело.

34.

Нат, 24 юни 2009 г.

Часът е седем и половина и улиците на Сентър Сити започват да се пълнят с обичайната утринна навалица от пешеходци и шофьори, които бързат да стигнат навреме на работа. Ана спира тихия приус до тротоара и ме оставя пред сградата „Ле Сюър“.

– Дано да мине добре – казва тя, като докосва ръката ми. – Изпрати ми съобщение, щом свърши.

Навеждам се да я прегърна и тръгвам. Още не съм се отказал от студентските си навици и смачквам хубавия си костюм под презрамките на раницата, която премятам на гърба си, преди да вляза в сградата.

Имахме трудна нощ. Ана се натъжи, когато чу за показанията на банкерката. Прие го тежко като мен. Постоянно повтаряше колко съжалявала, с което започна да ме дразни, защото имах чувството, че очаква да я утешавам. Може би беше попаднала в същия капан като мен – представяше си как мама слага масата за четиримата, знаейки, че това е краят на живота ѝ.

При тези вълнения вчера не бях в състояние да репетирам днешния разпит с Марта, затова днес тя е дошла рано на работа. С три деца вкъщи за нея и съпруга ѝ Соломон не е лесно, но когато започвам да ѝ благодаря, тя махва пренебрежително и ме завежда при кафемашината.

Като наблюдавах Марта в съда през последните седмици, осъзнах, че тя никога няма да има кариерата на баща си. Тя не му отстъпва по интелект, но няма същото обаяние. Марта е топъл и отзивчив човек, докато Санди печели от сдържаното си поведение, но това не изглежда да я притеснява. Тя е от хората, които се харесват такива каквито са и са доволни от живота си. Често ѝ казвам, че тя е моят идеал.

– Не ти ли беше странно, когато реши да станеш съдружник на баща си? – питам я сега, докато чакаме каната да се напълни с кафе. Този въпрос ми хрумна още преди няколко седмици, но в суматохата около делото нямах време да ѝ го задам.

Тя се засмива и признава, че всъщност не е имала голям избор. Преди години семейството преживяло тежка криза след смъртта на майка ѝ. Тя не говори за това, но съм почти сигурен, че Клара, майката на Марта и първа съпруга на Санди, се е самоубила – странна идея тази сутрин. Санди не бил на себе си и Марта станала партньорка на баща си, без да се замисля много.

– Сигурно това имат предвид хората, когато казват, че нещата се нареждат сами – добавя тя. – Работата с баща ми страшно ми хареса, а истината е, че ако мама не беше починала, може би никога нямаше да започна при него. Той е най-добрият адвокат, когото познавам, и в кантората ни цари хармония, каквато няма да намериш никъде другаде. Нито веднъж не сме повишавали тон, но ако го поканя вкъщи за вечеря, когато Хелън пътува, започвам да му крещя още преди да влезем през вратата. Той нарушава всяко правило, което имам за мъжете. Обичам баща си – добавя тя като нещо, което ѝ е хрумнало впоследствие, и се изчервява толкова бързо, че отначало не разбирам какво е станало.

Това е най-ясното признание, което съм чувал от някого, че Санди Стърн умира. Марта се втренчва в кафето.

– Още не съм се възстановила напълно след смъртта на мама – споделя тя. – А оттогава минаха близо двайсет години.

– Наистина ли? Аз чакам отново да заживея нормално.

– Това е нов вид нормално.

Ако е имало някаква професионална резервираност между мен и Марта, тя отдавна е изчезнала. Имаме твърде много общи неща. И двамата сме юристи. И двамата сме загубили майките си преждевременно и имаме в живота си тази фигура на бащата, велик юрист, толкова голям, че засенчва слънцето, но в момента изложен на смъртна опасност. Двамата, образно казано, вървим през това дело хванати за ръце и обзет от тези мисли, аз дори поставям ръка върху рамото ѝ, докато отиваме към кабинета. Тя ще бъде от хората, от които до края на живота си ще търся съвет.

Бързо преговаряме показанията ми. В по-голямата си част въпросите са безобидни, особено сравнени с вчерашните, но няма спор, че трябва да изрепетираме всичко.

– Каква е играта с компютъра? – питам аз.

– Ще направим малък експеримент. Идеята беше на баща ти. Твърди, че няма риск. Ще видим. Но искам да можеш да потвърдиш убедително пред съдебните заседатели, че не сме обсъждали това предварително. Затова само следвай инструкциите ми. Не е сложно.

Идеята е очевидна – да се покаже колко лесно ѝ е било на мама да използва компютъра.

Когато излизам до тоалетната преди началото на заседанието, почти се сблъсквам с татко. Вчера той странеше от мен и дори сега нямаме какво да си кажем.

– Прости ми, Нат.

Мама беше нисичка, затова за всички, включително за мен, беше изненада, когато пораснах няколко сантиметра по-висок от баща ми. Дълго време ми беше адски странно да го гледам отвисоко, дори с такава малка разлика. Той ме сграбчва за раменете и аз го прегръщам смутено, после всеки тръгва в своята посока.

Първият път, когато давах показания, беше истински ад. Никога не бях виждал съдебен процес, а ето ме изведнъж главен свидетел по дело, призован от обвинението да давам показания срещу баща си за убийство на майка ми. Седях като ударен по главата и отговарях колкото можех по-бързо. Съдия И постоянно ми напомняше да говоря по-високо. След като Бранд свърши, Марта ми зададе два въпроса, имащи за цел да се покаже, че когато спорехме дали да се обадим в полицията, татко е бил в състояние на шок. После каза на И, че си запазва правото за други въпроси, когато отново ме призоват в полза на защитата.

Сега, когато за втори път се качвам на стола под навеса от орехово дърво, вече е по-лесно. Сигурно ще сънувам тази съдебна зала до края на дните си, но по някакъв странен начин се чувствам уютно.

– Моля, представете се и кажете фамилното си име буква по буква за протокола.

– Натаниъл Сабич. С-А-Б-И-Ч.

– Същият Натаниъл Сабич, който свидетелства за обвинението?

– Да.

Една млада латиноамериканка от първия ред на съдебните заседатели се усмихва. Явно ме е харесала при първото ми свидетелстване.

– След като дадохте показания, сте присъствали на всички заседания по делото, нали?

– Да. Аз съм единственият роднина на баща ми и съдия И позволи да остана, за да го подкрепям.

– За да бъдем наясно, Нат, обсъждали ли сте доказателствата по делото или днешното си свидетелстване с баща си?

– Не. Е, той ми каза, че не го е извършил, и аз го уверих, че му вярвам, но иначе не сме обсъждали казаното от свидетелите или какво ще говоря аз.

Последните отговори, които леко се отклоняват от стандартната практика, са репетирани предварително с Марта. Тя се надяваше Бранд да възрази срещу думите ми, че съм казал на баща ми, че му вярвам, само за да наблегне на този факт пред съдебните заседатели, но Молто хваща ръката на колегата си малко преди той да скочи от стола. Според слуховете Молто също е бил луда глава на младини, но възрастта и отговорностите са поохладили кръвта му. Той знае, че съдебните заседатели са ме виждали всеки ден в залата и вече са си дали сметка на чия страна съм. Човекът на подсъдимата скамейка все пак е мой баща. На кого другиго да вярвам?

– Вие сте правоспособен адвокат, нали?

– Да.

– Значи разбирате последствията от това да сте под клетва.

– Разбира се.

– Нат, нека първо да ви попитам за случая „Джон Харнасън“. Обсъждали ли сте го някога с майка си?

– С майка ми ли?

– Присъствали ли сте, когато майка ви, сама или с баща ви, е говорила за случая?

Разказвам какво се случи на шейсетия рожден ден на татко, когато стана ясно, че мама е чела за случая „Харнасън“. След това Марта ме пита какво е купил баща ми вечерта преди смъртта на майка ми. Обяснявам, че от малък умирам за колбаси и сирене; че като всяка майка, мама обичаше да ме глези с любимите ми лакомства; че винаги изпращаше баща ми или мен за такива покупки, защото не обичаше да излиза от къщи и пазаруваше дори елементарни хранителни продукти по Интернет. После казвам на съдебните заседатели, че баща ми наистина винаги вземаше лекарствата на мама, качваше ги на горния етаж, когато отиваше да се преоблече, и много често ги подреждаше в аптечката. Чук, чук, чук. Баща ми обича да казва, че Санди работи като бижутер с малкото си чукче. Така прави и сега. Аз потвърждавам показанията на баща ми точка по точка.

Всичко върви спокойно и леко, докато не стигаме до опита на мама да се самоубие, когато бях на десет. Прокурорите вдигат врява, преди да успея да разкажа каквото и да било, и съдебните заседатели трябва да напуснат залата, което е абсурдно, защото всичко потвърждава казаното от татко вчера. Когато се връщат на местата си обаче, издържам само няколко въпроса, преди да изгубя контрол. Досега съм разказвал за тази случка само на четирима души – дори Ана я чу едва снощи – а днес седя пред репортерите на предния ред в тази огромна зала и описвам за вечерните новини как мама е превъртяла.

– Влязох в банята – казвам, след като се посъвземам, но веднага отново започвам да хлипам.

Опитвам се още два-три пъти, но не се получава.

– Мислите ли, че е искала да се самоубие с електрически ток? – пита Марта след няколко минути.

Успявам само да кимна.

Съдия И се намесва:

– Да се отбележи в протокола, че свидетелят кимна утвърдително. Мисля, че всичко разбрахме, госпожо Стърн.

С това прекратява обсъждането на тази тема и дава десетминутна почивка, за да се съвзема.

– Извинете ме – обръщам се към него и съдебните заседатели.

– Няма за какво да се извинявате – успокоява ме Бейзъл И.

Излизам и заставам сам в края на коридора. Заглеждам се през прозореца към булеварда. Истината е, че никога не ми е било лесно да говоря за мама. Аз я обичах, обичам я сега, винаги ще я обичам. Татко винаги се рееше в небесата, голям и светъл като луната, но гравитацията, която ме държеше стъпил на земята, бе майка ми, дори да изглежда, че цял живот съм се съпротивлявал срещу любовта ѝ. Съзнавах, че тя ме обича прекалено силно – че това излишество на обич не е добро за мен – и в резултат винаги съм се стремял да избягам от бремето на любовта и вниманието ѝ. Когато бях малък, тя постоянно ми шепнеше – още чувствам дъха ѝ върху кожата на врата ми и космите ми настръхват. Тя не искаше никой да чуе какво ми казва. В думите ѝ имаше едно скрито послание: само ние. Светът, това сме само ние. Казваше ми директно: „Ти си моят свят, малко момченце, ти си целият ми свят.“

Това, разбира се, ме караше да се вълнувам. Но тези думи носеха и нещо тягостно, мрачно. Още от малък се чувствах един вид отговорен за нея. Може би всички деца се чувстват така. Няма как да знам, защото бях само аз. Но осъзнавах, че съм много важен за нея. Аз бях нейният живот. Знаех, че мама се чувства пълноценна само когато е около мен, когато се грижи за мен, когато ми говори, когато мисли за мен. Това бе единственото време, когато беше в хармония със света.

Като се замисля сега, осъзнавам, че най-големият ми проблем като юноша беше мисълта как ще я напусна. Загледан в колите, профучаващи по шосе 843, изведнъж си давам сметка за нещо, което не ми е хрумвало досега. Аз обвинявам татко за смъртта ѝ, защото не искам да обвинявам себе си. Но винаги съм знаел, че напусна ли веднъж дома, нещо такова може да се случи. Знаех и въпреки това си тръгнах. Трябваше. Никой, най-малко майка ми, не е искал да жертвам живота си за нейния. Но въпреки това. Баща ми е постъпил като негодник. Но преди всичко трябва да простя на себе си. Едва тогава може би ще съм способен да простя и на него.

– Да разгледаме темата за компютрите – казва Марта, след като заседанието се възобновява. Компютърът на татко е поставен на маса в средата на залата и Марта го посочва.

– Нат, виждали ли сте баща ви да използва компютър?

– Разбира се.

– Къде?

– Вкъщи. Или когато го посещавах в съда.

– Колко често?

– Безброй пъти.

– Говорили ли сте с него за компютъра му?

– Често.

– Помагали ли сте му да използва компютъра си?

– Естествено. За хората на моята възраст това е нещо като услуга към родителите ни в замяна на това, че са ни учили да караме колело. Ние всички помагаме на родителите си за компютрите.

Съдебните заседатели са възхитени. Съдия И – също и аз все повече се убеждавам, че той е симпатяга.

– Може ли да се каже, че баща ви е компютърно грамотен?

– Ако това, че умее да включва и изключва компютъра, го прави компютърно грамотен, да. Иначе не особено.

От редовете на съдебните заседатели избухва смях. Всички в залата ми симпатизират, ставам любимец на публиката.

– Ами вие? Компютърно грамотен ли сте?

– В сравнение с баща ми, да. Знам доста повече от него.

– Ами майка ви?

– Тя беше компютърен гений. Имаше докторска степен по математика. Докато няколко приятели не завършиха информатика, тя разбираше от компютри повече, отколкото всеки друг мой познат. Дори специалисти понякога ѝ се обаждаха за консултации. Тя сякаш живееше в компютъра.

– Знаехте ли паролата за компютъра на баща ви?

– Мисля, че да. Татко използваше една и съща парола за всичко.

– И коя?

– Малкото му име. Розат. Само че в оригинал то се пише с ударение върху буквата „з“, затова на английски понякога го изписва Р, О, 3, X, А, Т. Това беше паролата на телефонния ни секретар, на алармената система, на банковата сметка. Навсякъде „Розхат“. Той правеше като всички други хора. Как може да имаш шестнайсет различни пароли и да ги помниш всичките?

– Обсъждали ли сте този факт – че баща ви има една парола за всичко – с майка ви?

– Безброй пъти.

– Спомняте ли си конкретно някой случай?

– Спомням си един път преди две години, бях на гости у нашите и татко получи нова кредитна карта по пощата. Трябваше да се обади в банката, за да му я активират, и там му поискаха паролата на сметката му. Тогава той закри слушалката и попита мама: „Каква ми е паролата?“ Тя завъртя очи, после се обърна към мен с такъв отчаян поглед, че едва не паднах от смях. Татко още не можеше да си спомни и тогава двамата с мама в един глас извикахме: „Розхат“. Той се удари по челото, а когато остави слушалката, тримата се напикахме да се смеем.

Насреща баща ми започва да се смее. Досега го виждах да се усмихва от време на време, но сега за първи път от началото на делото избухва в истински смях. Съдебните заседатели също се забавляват, затова се обръщам към тях:

– Извинете за израза.

– Добре, Нат – продължава Марта. – Кажете сега известно ли ви е, че ще ви накарам да направите демонстрация с компютъра на баща си?

– Да.

– Знаете ли какво ще ви помоля да демонстрирате?

– Не.

– Чухте свидетелските показания за заличаващия софтуер.

– Да.

– Инсталирали ли сте някога заличаваща програма?

– Не.

– Знаете ли баща ви някога да е инсталирал такава програма?

– Това е невъзможно.

Бранд възразява и съдията нарежда да заличат отговора ми.

– Съжалявам – казвам му аз.

Той вдига ръка в знак, че приема.

– Просто отговаряйте на въпросите.

– Сега, Нат – казва Марта, – ще ви помоля да слезете от свидетелското място и да включите компютъра на баща ви. После ще ви помоля да въведете паролата „Розхат“ и ако действа, да инсталирате заличаващия софтуер, споменат от обвинението, за да се уверим, че ще можете да го използвате.

– Възразявам – обажда се Бранд.

Съдебните заседатели отново трябва да излязат. Бранд изтъква, че това, че аз знам паролата, не означава, че и майка ми я е знаела. Освен това, дори аз да се затрудня с използването на заличаващата програма, това не доказва, че баща ми не би могъл да я използва.

Съдия И отсъжда в полза на Марта:

– Първо, нека да видим дали това е истинската парола, защото госпожа Сабич е знаела нея. И след като обвинението твърди, че съдията е използвал заличаващия софтуер, защитата има право да демонстрира как става това. Ако господин Сабич младши се затрудни с програмата, защитата не може да твърди, че това доказва неспособността на обвиняемия да я използва. Но биха могли да твърдят, че това е твърде сложно за неговите умения. Прокурорите могат да изкажат обратното твърдение. Хайде, поканете съдебните заседатели.

Те се връщат на местата си и аз заставам пред компютъра. Съдия И слиза от подиума, за да гледа и той; всички представители на обвинението също се скупчват около нас. Марта пита съдията дали може да обърне монитора към съдебните заседатели и той разрешава, въпреки че образът се прожектира и на големия екран до свидетелското място. Когато натискам копчето, машината започва да бръмчи и на монитора се появява подканване да въведа парола.

– Господин съдия, с ваше разрешение ще помоля господин Сабич да въведе буквите Р, О, 3, X, А, Т.

– Разрешавам.

Паролата е валидна, разбира се. Компютърът изпиуква по познатия начин и тогава за мое удивление на екрана се появява коледна картичка, адресирана до баща ми. Изведнъж осъзнавам колко тихо е станало в залата.

На картичката пише: „Сезонни поздравления, 2008 година“. По-надолу с анимирани букви ред по ред се появява надпис, който с всяка нова дума предизвиква все по-силно шушукане сред зрителите:

35.

Томи, 24 юни 2009 г.

В първия момент се почувства безсилен, както когато осъзнаеш, че някоя водопроводна тръба в стената на жилището ти се е спукала или събеседникът ти от другия край на линията е получил удар, докато говорите по телефона. Внезапно осъзнаваш, че нищо не можеш да направиш. Нормалният живот спира изведнъж.

Когато прочете посланието на екрана, Томи почувства буря от емоции около себе си. Съдебните заседатели, които вече се бяха навели, за да виждат по-добре компютъра, станаха от местата си, за да се приближат. Няколко репортери също се приближиха до въображаемата линия, разделяща публиката от съдебния състав. Това на свой ред привлече част от зрителите също да се скупчат напред. Приставите хукнаха да ги спрат, крещейки на всички да се върнат назад. Едва след като чу ударите от чукчето, Томи забеляза, че съдия И, който беше слязъл да наблюдава демонстрацията, се бе върнал на съдийската катедра.

– Всички да седнат – заповяда съдията. – Всички да седнат.

Отново удари с чукчето по дървеното трупче и повтори заповедта. Всички се отдръпнаха освен сина на Ръсти, който стоеше смаян по средата на съдебната зала, сам и безполезен като гол манекен на празна витрина. Марта му посочи свидетелското място. Съдията удари отново с чукчето, призовавайки за ред.

– Тишина, моля, тишина! – Суматохата продължаваше и съдия И, който рядко се изнервяше, заудря по-силно. – Тишина, или ще накарам пристава да ви отстрани от залата. Тишина!

Като училищна стая с палави ученици, хората най-после се успокоиха.

– Така – продължи съдията. – Господин Сабич, най-напред искам да слезете и да прочетете какво пише на компютъра. За да се запише в протокола. Разбрахте ли?

Нат се върна при масата и с монотонен глас заописва какво вижда на монитора:

– Има коледна картичка с черна рамка и някакви черни духчета, като от Хелоуин. Отгоре пише: „Сезонни поздравления, 2008 година“, а отдолу има стихче.

Той прочете текста.

– Добре – каза съдията. – Добре. Сега, госпожо Стърн, как искате да продължим?

След като се посъветва с баща си, Марта предложи кратка почивка.

– Добра идея – съгласи се съдията. – Адвокатите на обвинението и защитата, моля, в кабинета ми.

Четиримата излязоха и последваха съдията до края на вътрешния коридор, разделящ съдебните зали от съдийските кабинети. Стърн едва ходеше и Томи и Джим избързаха напред. Бранд не спираше да мърмори:

– Това е номер, това е номер.

За делото съдия И използваше кабинета на Малкълм Марш, който беше в отпуск да чете лекции по съдебна практика в Австралия. Съдия Марш беше и добър цигулар. Беше си уредил да свири с филхармония по случай шейсет и петия си рожден ден и беше украсил кабинета си с грамофонни плочи и поставени в рамки партитури с автографи. Съдия И съблече тогата си и даде знак на адвокатите да седнат, макар че той остана прав зад бюрото на Марш.

– Така, някой ще ми обясни ли какво става?

След дълго мълчание Марта заговори:

– Ваша чест, изглежда, че някой е оставил честитката на компютъра на съдия Сабич, преди да бъде иззет от прокуратурата, и посланието навежда на мисълта, че авторът му е нагласил така нещата, че нашият клиент да бъде набеден за убийство.

– Глупости! – възкликна Бранд.

– Моля ви, Бранд – скастри го съдия И, като се закани с пръст, и Джим започна да се извинява.

– Това е безумие – повтори няколко пъти.

– Какво да правим? – попита съдията.

След кратко обмисляне Марта отговори:

– Мисля, че трябва да изследваме компютъра. Да накараме експертите на двете страни заедно да проведат необходимите диагностични тестове, без да променят данните, и да ни кажат кога честитката е оставена на компютъра и дали е станало законно или не.

– Добре – съгласи се И.

Планът му хареса. Баща и дъщеря Стърн щяха да извикат спешно двамата си компютърни експерти, а прокурорите да призоват Горветич. Бранд и Марта излязоха, за да проведат необходимите обаждания. Марта позвъни на своите хора по мобилния, но се оказа, че Бранд няма номера на Горветич у себе си, затова отиде да го търси в прокуратурата. Междувременно съдия И нареди на пристава да отпрати съдебните заседатели и адвокатите се споразумяха да изчакат в канторите си становището на експертите. Компютърът щеше да остане в залата под зоркото око на съдебната охрана.

На излизане Стърн погледна Томи и го изпрати с една от загадъчните си усмивчици. Всъщност Санди изглеждаше по-добре, лицето му се бе позакръглило, а обривът вече почти не личеше. Точно навреме, помисли си Томи. Точно в най-подходящия момент, за да може да се усмихва самодоволно пред камерите след победата.

– Интересен случай – подметна Стърн.

В съдебната зала Томи, Рори и Рута се захванаха да товарят нещата си на количката. Бранд много държеше на последователността, в която се подреждат доказателствата, и тримата се мъчеха да си спомнят кое след кое трябва да бъде сложено според него. Никой не искаше Джими да изпусне нервите си, ако нещо не му хареса.

Мило Горветич дойде точно когато Томи се канеше да тръгва към прокуратурата. Компютърният специалист беше дребен на ръст, по-нисък от Молто или Стърн, с разрошена бяла коса и козя брадичка, пожълтяла от лулата му. Идеята да наемат него за вещо лице беше на Бранд, който бе карал компютърен курс при Горветич преди двайсетина години. Като първи играч от университетския отбор по футбол в класа Джими бе спечелил достатъчно симпатиите на професора, за да изкара „Добър“. Сега обаче Горветич бе в доста напреднала възраст. Пелтечеше и мисълта му не беше много ясна. Компютърните генийчета на Санди бяха намерили много пропуски в становището му и сега Томи не беше сигурен дали може да му има доверие. Той разказа на Горветич какво е станало и професорът се ококори. Томи се опасяваше, че експертът им няма да свърши нищо.

Заедно с двете жени главният прокурор пресече улицата. Завариха Бранд в кабинета му вбесен, вдигнал крака върху бюрото и с надъвкана пластмасова сламка в уста. Джими притежаваше много от физическите качества, за които Томи от години завиждаше на някои свои колеги. Едър, добре сложен и красив, той имаше излъчването на строг защитник на закона, което съдебните заседатели много харесваха в един прокурор. Томи обаче превъзхождаше колегата си в едно качество, не по-малко важно при един продължителен процес – запазваше ума си бистър. Джим имаше нужда от осем часа сън и когато не ги получеше, ставаше раздразнителен като малко дете. Вчера той има тежка нощ. Наложи се да работи с експертите, обмисляйки как да оборят новата теория на защитата за самоубийството. Целофановите опаковки от закуските, които бе взел от автомата в коридора, се търкаляха в кошчето сред розовите ивици от нарязания в машината за унищожаване на документи найлон от компютъра на Сабич.

– Не е ли прекалено удобно, мамка му? – замърмори Бранд. – Жертвата се връща от оня свят, за да обяви, че сама е натопила обвиняемия. Хайде стига, бе! Абсурд. Това е номер. Вчера казват, че е било самоубийство. Днес тя се появява и казва: „Да, аз го направих, за да го прецакам.“

Томи седна на стола до бюрото на колегата си. Имаше нова снимка на Джоди и децата и той я разгледа за няколко секунди.

– Страхотни мацки – отбеляза.

Джими се усмихна леко. Томи му съобщи, че Горветич е дошъл.

– Какво каза? – попита Бранд.

– Каза, че би трябвало да успеят да отворят програмния регистър и да видят кога е създаден обектът. Не разбрах много добре, но на теб трябва да ти е ясно. Под „обект“ честитката ли има предвид?

– Да. – Бранд се замисли за секунда, докато дъвчеше сламката. – В програмния регистър са записани датите на създаване на всички обекти.

– Добре де, но ние държим това нещо – компютъра на Ръсти – под ключ от ноември, нали?

– Горе-долу. Всъщност от декември. Стоя около месец при Джордж Мейсън в апелативния съд, докато определи какво можем да отваряме и какво – не. Нали помниш?

Томи си спомняше много добре. Тогава очакваше съдиите от апелативния съд да щурмуват прокуратурата. Когато започнеш да се месиш в делата им, съдиите стават агресивни.

– Добре, но ако честитката е истинска…

Бранд го прекъсна:

– Не е истинска.

– Добре. Добре, но да допуснем за момент, че е…

– Не е истинска! – настоя помощникът му.

Дишаше с разширени ноздри като разгневен бик. Не можеше да приеме факта, че началникът му дори за миг допуска такава възможност. Но това бе положението. Ако картичката беше фалшива, Сабич бе обречен; ако беше истинска, не им оставаше друго, освен да се откажат от обвиненията. Нещата бяха съвсем прости.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути. Малвърн, секретарката на Томи, го беше видяла да влиза. Сега почука на вратата и му съобщи, че жена му го търси по телефона. Доминга вероятно бе чула за „драматичния обрат“ в делото срещу Сабич.

– Кажи ми, ако Горветич се обади – заръча Томи на Бранд, преди да излезе.

Телефонът на Бранд иззвъня и той вдигна. Томи не успя да стигне до вратата.

– Горветич – каза Бранд зад гърба му.

Молто се обърна и колегата му даде знак да запази тишина. Томи наблюдаваше Джими. Тъмните очи на Бранд не помръдваха, лицето му бе застинало. Изглеждаше, сякаш е затаил дъх.

– Добре – каза след малко. – Разбирам.

Повтори тези думи няколко пъти. След малко остави слушалката и затвори очи.

– Какво е станало? – попита Молто.

– Приключили са първоначалното изследване.

– И какво?

– Обектът е бил създаден в деня преди смъртта на Барбара Сабич. – Джим замълча за секунда, за да си поеме дъх. – Истински е. – Изрита кошчето до бюрото си и боклуците се разхвърчаха. – Истински е, мамка му!

36.

Нат, 24 юни 2009 г.

След като съдия И освобождава адвокатите от кабинета си, с Марта, баща ми и Санди се връщаме в сградата „Ле Сюър“, в просторния кабинет на адвоката. Въпреки окаяния си вид Стърн едва сдържа въодушевлението си. Старият Санди обаче не изневерява на себе си. Лампичката на телефона му постоянно святка, репортерите се скъсват да го търсят, но той на всички казва, че засега защитата не коментира. След известно време се обажда на секретарката си и нарежда да не го свързва с никого.

– Всички задават един и същи въпрос – измърморва. – Дали очаквам Молто да снеме обвиненията.

– Ще го направи ли? – питам аз.

– От Томи може да се очаква всичко. А Бранд по-скоро ще го върже за стола му, отколкото да му позволи да се откаже.

– Молто няма да се предаде – казва Марта. – Когато се видят натясно, ще изфабрикуват някоя безумна теория как Ръсти сам е качил честитката на компютъра си.

– Ръсти не е пипал компютъра от малко преди обявяването на обвиненията – отбелязва Стърн.

Поглежда баща ми, който седи свит на едно кресло, слуша, но не казва нищо. През последния час и половина той изглежда най-шокиран и мълчалив от всички. На курса по психология, който посещавах преди години, ходихме на практика в една клиника, където имаше няколко пациенти, претърпели лоботомия през петдесетте години. След отстраняването на част от главния мозък очите им изглеждаха леко хлътнали в главата. Такъв вид има баща ми сега.

– Всяка теория от този сорт би ги поставила в неловко положение – изтъква Стърн.

– Само предполагам – казва Марта. – Репортерите вече приемат, че я е оставила Барбара.

– Кой друг би могъл? – съгласява се Санди.

През последните деветдесет минути аз си задавам само един въпрос. Отдавна съм се отказал да се опитвам да разбера родителите си – и баща ми, и майка ми. Как са се отнасяли един към друг, или в онази част от живота си, която никога не се е докосвала до моята, е нещо, което едва ли някога ще си обясня. Все едно да се опитваш да разбереш кои в действителност са актьорите извън ролите, които играят на сцената. Кое е част от сценария? Кое е преструвка? Ана твърди, че и нейните отношения с майка ѝ са същите.

Ала най-жестокото, което осъзнавам, когато се запитам дали е възможно майка ми да се е самоубила и да е нагласила нещата така, че обвиненията да паднат върху баща ми, е фактът, че това ми звучи напълно вероятно. Гневът на майка ми можеше да бъде смъртоносен и я променяше до неузнаваемост.

Всички части на пъзела се подреждат. Ето защо по шишенцето с фенелзина има само отпечатъци на баща ми. Ето защо го е изпратила за вино и сирене. Ето защо файловете от справката в Интернет за фенелзина не са били изтрити от компютъра му.

– Аз мисля… – започва Санди, но спира за момент, за да се изкашля, – мисля, че така уликите са много по-тежки. Разбира се, така се намесва и случаят „Харнасън“, за който Барбара е знаела доста.

– Уликите са тежки, ако бъдат открити – измърморва баща ми.

– Постави се на мястото на Томи Молто – настоява Стърн. – Мислиш ли, че при общото ви минало той ще отмине безучастно смъртта на втора жена, интимно свързана с теб? Барбара със сигурност е знаела, че Молто е твой заклет враг.

Татко поклаща глава. За разлика от адвокатите тази теория не му харесва.

– Защо не се е подписала лично? – пита той.

– Защото е очевидно.

– Освен това, ако е смятала да ме натопи, защо ме отървава по този начин?

Санди ме поглежда в този момент, не за да види реакцията ми, а като демонстрация.

– Като отново те поставя на подсъдимата скамейка, Ръсти, тя те наказва за изневерите. Но ако те изпрати в затвора до края на живота ти, би било твърде брутално, особено имайки предвид Нат.

Баща ми се замисля. Мисълта му очевидно тече по-бавно от обичайното.

– Това е номер – заявява след малко. – Ако го е направила Барбара, това е номер. Сигурно е нещо като невидимото мастило. Ако му се доверим като доказателство, със сигурност ще излезе нещо, което не сме очаквали…

– Е, Матеус и Ризард – казва Санди, който упорито нарича компютърните експерти Ханс и Франц с истинските им имена – би трябвало да разберат.

– Със сигурност не са по-добри от нея – упорства баща ми.

Татко винаги успокояваше мама, като я обсипваше с комплименти. За готвенето ѝ. За външния ѝ вид. Мисля, че в повечето случаи е бил искрен, макар че може би не му е било приятно постоянно да я хвали. В едно нещо обаче винаги е бил абсолютно уверен. „Барбара Бърнстийн е най-умният човек, когото познавам“ – обичаше да казва. Сега е сигурен, че тя ще надхитри всички специалисти, наети от съда. Всичко това би ме трогнало, ако не означаваше, че не е действала толкова добронамерено, колкото се опитва да изкара Стърн. Татко твърди, че тя не е искала просто да го сплаши. Тя си играе със съдбата му дори сега, от гроба.

След десетина минути секретарката на Санди обявява, че Ханс го търси по телефона. Експертите са приключили с анализа на компютъра и дори Горветич е съгласен, че честитката е оригинална. Оставена е следобеда преди смъртта на майка ми, само няколко минути преди с Ана да отидем вкъщи. Стърн информира съдията и той издава заповед адвокатите и прокурорите да се явят в съда, за да могат компютърните специалисти да докладват. Четиримата влизаме в гаража и се натъпкваме в кадилака на Санди за краткото пътуване.

– Кофти ден за Томи – отбелязва Марта. – Иска ми се да бях там, за да видя физиономията му, когато е чул от Горветич, че честитката е истинска.

И четиримата вече сме приели, че това ще бъде крайното заключение. Всички знаем, че татко няма достатъчно компютърни познания, за да изпълни този номер.

Когато влизаме, съдебната зала е като стая в изоставена къща. Всеки ден в продължение на седмици тук не можеше да се разминеш, но засега явно нито репортерите, нито любителите на съдебни дела, които се шляят по коридорите в търсене на безплатни забавления, са научили новината. Марта и Санди отиват да поговорят с Ханс и Франц, но влизането на съдия И ги прекъсва.

Професор Горветич е около метър и шейсет, с бели кичури, стърчащи от различни места по главата му, проскубана козя брадица и шкембе, твърде голямо, за да се побере в евтиното му спортно яке. Дошъл е по кецове, което отдавам на краткото време, което е имал, за да се приготви. Ханс и Франц също са неофициални. Матеус е по-възрастен и по-висок, но и двамата са стройни, атлетични и стилни, с развлечени ризи, маркови дънки и коси, стърчащи като бодли на таралеж. Адвокатите са се споразумели Горветич да представи становището пред съдията – все пак то е в ущърб на неговия клиент. Той застава до компютъра в средата на залата.

Честитката, обяснява компютърният експерт, е стандартен графичен файл, чието отваряне е асоциирано с настъпването на новата 2009 година. Това обяснява защо никой не е видял картичката – всички анализи на компютъра от страна на обвинението и защитата бяха проведени в началото на декември 2008 година.

Фактът, че посланието е трябвало да се отвори по време на новогодишните празници, е красноречив за мен, защото вкъщи този период винаги е бил странен. Мама беше еврейка и палеше свещи за Ханука, но това бе по-скоро акт на самосъхранение. Тя никога не е обичала религиозните празници, но най-много от всички мразеше Коледа. За татко пък Коледа беше един от малкото светли моменти в годината и винаги я чакаше с нетърпение. Може би най-лошото от гледна точка на майка ми бе фактът, че сърбите празнуват Коледа на 7 януари, което в нейните очи проточваше тези празници непоносимо дълго. Особено мразеше традиционната коледна вечеря, на която лудите сръбски братовчеди на баща ми редовно ни канеха, защото винаги приготвяха печено прасенце, вечерята често се падаше в дни, когато трябваше да ходя на училище, и накрая всички се напиваха със сливова ракия. Обикновено с татко си проговаряха отново чак през февруари.

– Анализирахме файловете от регистъра на компютъра и най-вече pst-файла, който съдържа календарните обекти – обяснява Горветич. – Датата на създаване на определен обект се съдържа в самия обект. Pst-файлът показва също дата, която отразява последното използване на календарната програма, дори само да е била стартирана. Въпросният обект има записана дата на създаване 28 септември 2008 година, в 17 часа и 37 минути. Затова на този етап мога да твърдя, че обектът е оригинален. За съжаление понеже файлът е бил отварян в съда тази сутрин, срещу което, ако знаех, бих се противопоставил, сега pst-файлът носи днешна дата. Ние обаче проверихме записките си и прегледахме резервните копия на файловете от твърдия диск и се оказва, че датата в pst-файла е била 30 октомври 2008 година, тоест няколко дни преди изземването на компютъра. Както споменах при показанията си, в регистъра има остатъчни файлове от използването на заличаващ софтуер, но те бяха идентифицирани при анализа на резервните копия от харддиска през декември.

Томи Молто се изправя:

– Господин съдия, може ли да попитам нещо?

Съдия И му махва.

– Възможно ли е някой да е използвал компютъра след октомври, да е върнал часовника назад и тогава да е добавил честитката?

Бранд явно знае, че това е невъзможно, и поглежда мрачно шефа си. Ханс и Франц също поклащат глави. Горветич обяснява:

– Програмата не работи така. За да се води правилна календарна статистика, часовникът не може да се връща назад в рамките на програмата.

Съдия И почуква с молива си по катедрата.

– Господин Молто – пита след малко, – какво ще правите?

Томи се изправя.

– Ваша чест, ако разрешите, бихме искали да помислим до утре.

– Добре – приема съдията. – Утре в девет за съвещание. Съдебните заседатели да бъдат готови.

И удря с чукчето.

Изправям се и изчаквам баща ми, за да излезем заедно. Въпреки че утре вероятно ще излезе на свобода, татко, вечната загадка за мен, не изглежда щастлив.

37.

Томи, 25 юни 2009 г.

„Естой ембарасада.“ Докато се качва към кабинета си от подземния гараж в четвъртък сутринта, тези думи и гордият тон, с който жена му ги беше изрекла, още звучат в ушите на Томи. „Естой ембарасада. Бременна съм“ – това му каза Доминга вчера, след като той излезе от кабинета на Бранд и вдигна телефона. Циклите ѝ често варираха и двамата с Томи бяха правили многократни опити в желанието си Томазо да не остане единственото им дете. Но като че ли все не се получаваше. Това не правеше Томи нещастен. Той вече бе постигнал невъобразимо щастие. Но сега тя беше ембарасада, от шест седмици носеше нов живот в себе си.

За него това беше доказателството, че има Бог. Някой би нарекъл чисто съвпадение факта, че той бе узнал за бременността на жена си в момента, когато научи, че дългото преследване на Ръсти Сабич отново се е провалило. Но имаше ли логика нещата просто да съвпадат така, радостните събития да идват точно навреме, за да уталожат мъката?

Вчера се прибра рано, сравнително спокоен, и отпразнува случая в компанията на съпругата и сина си, докато дойде време да си лягат. После се събуди около три часа и започна да размишлява. Седнал в тъмната къща, която скоро може би щеше да им отеснее, го връхлетяха нови съмнения, на които не беше обръщал внимание, докато перспективата за ново бебе оставаше неясна. Редно ли бе мъж на неговата възраст да има друго дете (момиче, надяваше се заради Доминга), което вероятно ще погребе баща си още ненавършило двайсет? Томи не знаеше. Той обичаше жена си, беше безумно влюбен в нея и всичко останало следваше естествено, неизбежно, дори ако животът му по нищо не приличаше на онова, което бе очаквал близо шейсет години по-рано. Какво друго оставаше, освен да следва сърцето си и да приеме онова, което предстои?

По отношение на Ръсти също смяташе, че е постъпил правилно. След близо едно денонощие на размишления Томи си даваше сметка, че прекъсването на делото сега щеше да бъде удобно за всички. Прокурорите бяха заблудени от жертвата. Никой не можеше да ги обвинява. Ръсти щеше да излезе на свобода, но причина за преживяното нямаше да бъде злонамереността на Томи, а бъркотията, която бе създал в собствената си къща. Ако се замислиш сериозно, Сабич би трябвало да е този, който трябваше да се извини. Не че някой го очакваше от него.

Проблемът беше Бранд, който започна да крои планове още щом излязоха от съда. Твърдеше, че дори честитката да е оригинална, нищо не доказва, че този, който я е създал в края на септември, не е Ръсти. Все пак беше на неговия компютър. Той бил планирал да убие Барбара, надявайки се, че смъртта ѝ ще се припише на естествени причини, но ако все пак го разкриели, бил подготвил и резервната версия за самоубийството.

Имайки предвид фактите, Джими можеше и да излезе прав. В крайна сметка, кой се самоубива, за да натопи другиго? Томи обаче от самото начало му беше обяснил нещо: Ръсти Сабич бе твърде умен и прекалено много се боеше от Молто, за да убие жена си, освен по начин, който на практика изключваше възможността да бъде осъден. Дори съдията да беше измислил целия този план, аргументите бяха в негова полза. Възможно ли бе да е оставил честитката, а да е забравил отпечатъците си върху шишенцето с фенелзин и остатъчните файлове от справката в Интернет? Томи и Бранд нямаха шанс. Ако се опитаха да обяснят новите доказателства, трябваше да надстроят още един етаж върху теорията си, при положение че вече бяха показали цялата ѝ конструкция на съдебните заседатели. Разбира се, ако можеха да докажат, че Ръсти вече се е измъкнал безнаказано от убийството на друга жена, съдът можеше и да повярва, че е способен на такъв сложен план за второ престъпление. Бейзъл И обаче нямаше да промени първоначалното си решение. Колкото до доказаните факти, Барбара, а не Ръсти беше компютърният специалист в семейството и спокойно би могла да остави поздравителната картичка през септември.

Ако прокурорите продължаваха да настояват на обвиненията, съдия И щеше да прекрати делото. Личеше вчера по изражението му. Можеха да опитат да го убедят да остави съдебните заседатели да се произнесат, с аргумента, че те имат право да решат на кой свидетел да вярват. Съдия И обаче щеше да прозре истинските им намерения. Работата не опираше до доверие. Уликите на прокуратурата не доказваха недвусмислено, че става дума за убийство, а не за самоубийство. Това беше нулево множество, както казват математиците – уликите не доказваха нищо.

Ето каква беше ситуацията. Ако сваляха обвинението сега, двамата с Бранд щяха да излязат като съвестни служители, които са си свършили работата, следвайки уликите. Ако настояваха, както искаше Джими, щяха да се проявят като обзети от лична вражда кръстоносци, неспособни да приемат истината.

Така, за пореден път премисляйки нещата, над които бе умувал през нощта, Томи влезе в мраморното фоайе на общинската сграда. Виждаше познати лица на хората, които обикновено идваха рано на работа. Никой не го заговаряше, което доказваше каква дълбока следа са оставили снощните късни новини. Голди, пиколото в асансьора, който изглеждаше старец още преди трийсет и пет години, когато Томи започваше тук, го качи на етажа на прокурорската служба.

Бранд го чакаше в края на дългия мрачен коридор. Щеше да бъде труден разговор и Молто съжали, че не е отделил малко повече време, за да измисли какво да каже на човека, който бе не само най-способният му служител, а и най-добрият му приятел. Когато разстоянието между тях се скъси на десетина метра, Бранд затанцува.

Твърде смаян, за да продължи, Томи се втренчи в Джим, който изпълняваше движения, подобни на онези, които футболистите правят, след като вкарат труден гол. Познаваше колегата си достатъчно добре, за да осъзнае, че Бранд, който бе играл доста футбол в колежа, е практикувал тези стъпки пред огледалото в банята, мечтаейки си някога да стане автор на такова майсторско попадение.

С това странно поклащане Джим постепенно се приближи и след малко Молто го чу и да пее, макар че едва ли би нарекъл това мелодия. Бранд повтаряше няколко думи всеки път, когато подскочеше от единия крак на другия.

– Ръс-ти. Пад-на. Ръс-ти. До-лу. Ръс-ти. В ка-па-на. Ръс-ти. В пан-де-ла.

Въпреки че сега между двамата имаше само няколко крачки, той изпя последната дума с разперени ръце и на висок глас като бродуейски актьор. Няколко секретарки, полицаи и прокурори се бяха показали, за да гледат изпълнението му.

– Хай-де наш-те! – провикна се един и в коридора избухна смях.

– Какво е станало? – попита Молто.

Бранд беше твърде въодушевен, за да говори. Ухилен до уши, той се приближи и стисна с една глава по-ниския си шеф в мечешка прегръдка. После заведе главния прокурор до кабинета му, където вече го чакаше Горветич, с вид на Едуард Г. Робинсън на стари години.

– Кажи му – извика Бранд. – Снощи на Мило му хрумна страхотна идея.

Горветич почеса козята си брадичка и измърмори:

– Всъщност идеята беше на Джим.

– О, не, напротив – възрази Бранд.

– Няма значение – прекъсна ги Томи. – Можете да си поделите Нобеловата награда. Каква е сензационната новина?

Горветич сви рамене:

– Спомняте ли си как, когато дойдох за първи път, съдиите от апелативния ви бяха притиснали?

Томи кимна:

– Да, не искаха да гледаме вътрешните съдебни документи от компютъра на Сабич.

– Точно така. Затова копирахме твърдия диск…

– Направихте копие.

– Да, точно копие. И върнахме компютъра на главния съдия.

– Мейсън.

– Съдия Мейсън. Е, с Джим си приказвахме снощи и решихме, че за да сме сигурни за коледната картичка, трябва да отворим копието от харддиска на Сабич, което направихме през ноември, веднага след изземването на компютъра. Така направихме. И познайте какво! Картичката я няма там.

Томи седна на голямото кресло и се втренчи в двамата. Първата му реакция беше да не повярва на Горветич. Старецът сигурно не е могъл да устои на увещанията на Бранд и беше допуснал сериозна грешка под натиска на бившия си студент.

– Мислех, че картичката е направена миналия септември, преди смъртта на Барбара – измърмори Молто.

– И аз така мислех. Така изглеждаше. Обаче не. Защото я няма на копието. Прехвърлена е на компютъра след първоначалното му изземване.

– Кога?

– Е, не знам. Защото сега на pst-файла е записана вчерашната дата.

– Защото защитата отвори файла в съда, когато включи компютъра – измърмори Бранд, давайки да се разбере, че Томи е сгрешил, като не се е вслушал в предупрежденията му.

– Точно така – потвърди Горветич. – Но честитката трябва да е била качена през месеца, когато компютърът е бил при съдия Мейсън. Машината беше запечатана и опакована херметично в кабинета на Мейсън още същия ден, когато съдия И заповяда да ни бъде върната.

Томи се замисли. Нещо го накара да си спомни вчерашните думи на Стърн: „Интересен случай.“

– Къде е копието.

– Копието от харддиска се пазеше на външен диск в хранилището ви за веществени доказателства. Джим ми направи копие снощи.

Това не се хареса на Томи:

– Хората на Санди присъстваха ли?

Бранд се сопна:

– Ако се притесняваш, че ще ни обвинят във фалшификация, когато го направихме, дадохме едно копие и на тях. Могат да го проверят. Честитката няма да я има.

Горветич обясни, че копието е направено със специална програма така, че след това да може да бъде прочетено само с този софтуер и е защитено срещу последващи промени.

– Мога да ти гарантирам, Томи – заяви Горветич. – Ръсти е намерил начин да качи коледната картичка.

Молто попита как би могъл да го направи. Горветич не знаеше точно, но след цяла нощ мислене вече имаше теория. Имало програма, наречена „Офис спай“, създадена от хакери и разпространяваща се в сайтовете за обмен, която позволявала да проникнеш в календара и да промениш данните на записаните там обекти. Можело да върнеш датата назад, да изтриваш данни, да заличаваш или да добавяш имена на хора, които са били на важна среща и така нататък. След записването на нов обект – в случая коледната картичка – в компютъра на Ръсти „Офис спай“ е трябвало да се изтрие от харддиска с помощта на заличаваща програма, а след това да се изтрие и този софтуер, за която цел трябвало да се въведат ръчно промени във файловете на регистъра. Горветич забелязал, че на копието липсвала не само картичката, а и някои остатъчни файлове от заличаващата програма в различни празни сектори на диска. Заключението му беше, че заличаващата програма е била инсталирана и изтрита два пъти – веднъж преди смъртта на Барбара и втори път след първото изземване на компютъра.

– Мислех, че Мейсън съхранява компютъра на абсолютно сигурно място.

– Така е. Или поне така си е мислел – отговори Горветич.

– Слушай, шефе. Ръсти беше главен съдия тринайсет години. Мислиш ли, че няма ключове за всяка стая. Трябваше да прегледаме проклетия харддиск повторно, след като си го взехме, но Мейсън твърдеше, че е водил дневник на всичко, което хората на Ръсти са гледали, и съдия И просто нареди да го запечатат, преди да ни го върнат. Нямаше как да спорим с него.

Томи се опита да си обясни отново всичко. Барбара не беше направила коледната картичка, защото е била мъртва, когато това е станало. И единственият, който можеше да спечели нещо от оставянето на честитката в календара, беше Ръсти Сабич. Дотук с глупостите, че Ръсти не разбирал от компютри.

Томи се изсмя с глас. Не от радост, а по-скоро от удивление.

– Леле, колко хубаво ще си поприказвам с оня арогантен дребен аржентинец – възкликна. – Леле!

Срещу него Бранд, който през цялото време стоеше прав, вдигна ръце:

– Не ти ли иде сега да затанцуваш?

38.

Нат, 25 юни 2009 г.

Точно както предвиждаше Марта, прокурорите се появяват на днешното заседание с нова теория за вината на баща ми. Джим Бранд става и заявява на съдия И, че според тях коледната картичка е фалшива.

– Ваша чест! – негодува Санди от стола си. Размахва ръце като анимационен герой в усилието си да стане. Марта му помага да се изправи. – Самият експерт на обвинението обяви вчера, че така нареченият „обект“ е оригинален.

– Това беше, преди да изследваме копието от харддиска – отговаря Бранд.

Извиква надутия дребосък Горветич да обоснове новото си заключение. Още преди професорът да свърши, Марта изважда мобилния си телефон и хуква навън да се обади на Ханс и Франц.

Търпението на съдия И очевидно се изчерпва. Започна да почуква с молива си още на средата на лекцията на Горветич.

– Хора, какво става тук? – възкликва накрая съдията. – Сабич младши трябва да свидетелства. Оставили сме съдебните заседатели да чакат на повикване. Това съдебно дело ли е, или какво?

– Ваша чест – казва Стърн. – Надявах се прокуратурата да оттегли обвиненията днес. Не мога да повярвам, че това се случва. Мога ли да попитам дали ще представят веществени доказателства в подкрепа на новата си теория за честитката?

– И още как – отговаря Бранд. – Това беше измама към съда.

Стърн тъжно поклаща глава:

– Защитата очевидно не може да продължи, докато не извършим собствено разследване, ваша чест.

Всички отиваме в кантората на Санди, за да изчакаме становището на Ханс и Франц, които разполагат със собствено копие от харддиска на баща ми. Междувременно се обаждам на Ана, за да ѝ кажа какво се случва. Тя през цялото време беше сигурна, че когато играта загрубее, Томи Молто ще прибегне до измама, и ето че подозренията ѝ се потвърждават.

– Вълкът кожата си мени, но не и нрава – казва ми по телефона.

Снощи тя също като Марта изказа предположението, че Молто ще измисли някаква нова теория, за да избегне прекратяване на делото.

След час Ханс и Франц се появяват в кантората издокарани по почти същия начин като вчера – с дизайнерски дънки и намазани с гел коси. Изглежда, че киснат по цяла нощ в клубовете, и сега имат вид, сякаш Марта ги е вдигнала от леглото.

– Дори спрелият часовник показва точно време два пъти дневно – казва Ханс, по-високият от двамата. – Горветич е прав.

– Картичката я няма на копието? – пита Марта.

Тя е свалила обувките си с високи токчета, вдигнала е босите си крака върху една от масичките в кабинета на баща си и едва не пада на земята. Аз изстенвам високо. Писна ми вече от тази неизвестност. Последен реагира баща ми, който се изхилва пронизително.

– Типично за Барбара – заявява той. Притиска носа си с пръсти и удивено поклаща глава. Идеята изглежда странна, но въпреки това осъзнавам, че може би има право. – Измислила е начин да направи номера така, че файлът да не излезе на копието.

– Възможно ли е това? – обръща се Марта към експертите. – Има ли начин да е използвала нещо като невидимо мастило, та картичката да не се запише на копието?

Ханс поклаща глава, но поглежда колегата си за потвърждение. Франц също енергично поклаща глава.

– Невъзможно – заявява той. – Този софтуер, „Евидънс туул кит“, е като швейцарски часовник. Има строг стандарт. Прави точно копие. Използван е хиляди пъти в хиляди случаи и нито веднъж не е дал дефект.

– Не познавате Барбара – измърморва баща ми.

– Господин съдия, и аз съм бил женен. Понякога и на мен ми се струва, че бившата ми жена владее свръхсила, особено когато иска да ми измъкне допълнителни пари. Още преди да е изхарчила предишния чек, тича в съда да иска още.

– Не познавате Барбара – повтаря баща ми.

– Господин съдия, изслушайте ме – настоява Франц. – За да го направи, трябва да е знаела с коя точно програма ще направим копията…

– Нали казахте, че има строг стандарт.

– Използва се в шейсет процента от пазара. Но не сто. Освен това е трябвало да проникне в алгоритмите. И да напише цяла програма, противодействаща на софтуера, която да се включва при стартиране и да не се запише на копието, нито на твърдия диск, който изследвахме вчера. Може да съберете всички компютърни гении от Силициевата долина и пак няма да се справят. Това е невъзможно.

Баща ми се вглежда във Франц с този замаян, безизразен поглед, който наблюдавам толкова често тия дни.

– Как тогава е била добавена картичката? – намесва се Марта.

Франц поглежда Ханс, който свива рамене:

– Трябва да е станало, докато компютърът е бил в кабинета на другия съдия.

– Съдия Мейсън? Защо? Защо не след това?

– Защото компютърът беше запечатан и херметично опакован до вчера. Видяхте го. Горветич дори ни накара да погледнем печатите, за да потвърдим, че са оригиналните. С него и Матеус лично ги свалихме в съдебната зала и свързахме компютъра към монитора.

– Не са ли могли да свалят опаковката и печатите и после пак да ги сложат?

Ханс и Франц се опитват да обяснят, че това няма как да стане, защото на печата се появява надпис „Нарушен“, когато го отлепиш. Санди ги прекъсва:

– Прокурорите обикновено не подправят доказателства в полза на тезата за невинност на обвиняемия. Ако картичката е фалшива, няма да постигнем много, ако се опитаме да убедим съдебните заседатели или съдията, че е подхвърлена от обвинението. Или трябва да използваме теорията на Ръсти, че това е дело на Барбара, или да намерим друго обяснение защо картичката не се е записала на копията, ако вече е била на харддиска.

– Това е невъзможно – убедено заявява Ханс.

– В такъв случай да видим дали ще можем да оборим онова, което прокурорите най-вероятно ще кажат.

През последните два дни Стърн започна да се подпира с бастун. С него се придвижва доста по-тромаво, отколкото в съдебната зала. Сега се дотътря до бюрото си и вдига телефона.

– На кого се обаждаш, татко? – пита Марта.

– На Джордж.

Джордж Мейсън, все още изпълняващ длъжността председател на апелативния съдия, в момента отсъства, но се обажда след двайсет минути. В началото явно разпитва Стърн за здравето му, защото Санди все повтаря: „да, всичко е според плана“ и „по-добре от очакваното“. След малко адвокатът пита дали може да включи телефона на високоговорител, за да могат всички от екипа да участват в разговора. Може би не трябва да слушам, но и през ум не ми минава да изляза. Аз съм един от малкото хора, заедно с Ана и татко, които са използвали компютъра, докато беше в кабинета на съдия Мейсън.

– Вече говорих с Томи Молто – казва съдията. – Както си спомняш, Санди, когато получихме компютъра, уговорката беше никой да няма достъп до него и аз да водя дневник за файловете, които се отварят. Том ме помоли да му дам копие и аз му го изпратих. Мога да пратя и на вас.

– Да, ако обичаш.

Мейсън и Стърн решават, че ще е по-смислено да разговарят, след като прегледаме дневника. Докато чакаме да се получи по имейла, Стърн и Марта питат компютърните ни специалисти как би могла да се запише коледната картичка на компютъра. Ханс и Франц вече обсъждаха този въпрос, обстрелвайки ни с неразбираеми компютърни термини, и, общо взето, са съгласни с Горветич, че за целта трябва да е използвана програмата „Офис спай“, която след това е била заличена.

– Колко време е било необходимо за това? – пита Стърн. – Да се инсталира програмата, да се добави обектът, после софтуерът да се изтрие и да се заличи от регистъра?

– Един час – отговаря Ханс, като поглежда колегата си.

– Е, аз може би ще успея да го свърша за четирийсет и пет минути, ако се упражнявам преди това – казва Франц. – Примерно, ако имам „Офис спай“ и обекта на флаш устройство, за да спестя малко време. И ако съм правил същата операция с друг компютър и знам къде точно да гледам, за да залича следите с „Евидънс Ирейзър“. Но неспециалист? Сигурно ще загуби два пъти повече време. Най-малко.

– Най-малко – повтаря Ханс. – По-скоро ще му отнеме няколко часа.

Когато най-накрая получаваме дневника, виждаме, че компютърът е използван общо четири пъти. Баща ми е ходил в кабинета на Джордж на 12 ноември, седмица след изборите. Това се оказа твърде унизително за татко и той се зарече повече да не го прави. Джордж е присъствал лично. Татко е стоял общо двайсет и три минути. Прехвърлил е четири файла на флаш памет – три съдебни становища и доклад от един от стажантите му – и е отворил календара, за да запише останалите си ангажименти до края на годината.

Аз съм ходил една седмица по-късно за още три становища и съм се върнал на следващия ден за четвърто, което не бях разбрал, че трябва да взема. И в двата случая съм използвал компютъра в присъствието на Райли, стажантка на Мейсън. Стоял съм двайсет и две минути първия път и шест минути втория.

Накрая, точно преди Деня на благодарността, компютърът е ползван от Ана, която трябваше да ме замести в последната минути. Баща ми спешно трябваше да види една по-ранна чернова на някакво становище, по което работеше вкъщи. Когато беше в по-оптимистично настроение, правеше планове за 2009 година и искаше да запише няколко ангажимента в календара си. Сутринта ме бяха извикали да водя няколко урока в гимназията и не исках да отказвам, но това щеше да продължи поне две седмици. По-рано Ана бе предложила да изпълнява поръчките на баща ми, защото така и така работеше в Сентър Сити, и съдия Мейсън я одобри с ентусиазъм. Според дневника тя е работила на компютъра около час, защото са ѝ се обадили от кантората и през повечето време е говорила по телефона.

– Райли през цялото време ли е била при нея? – пита Санди, когато отново се свързва със съдия Мейсън.

Мейсън извиква Райли Морган. Тя познава Ана от две години, защото началото на стажа ѝ се засече с края на нейния. Райли си спомня нещата почти по същия начин, по който Ана ми ги разказа тогава. Питър Бърглан, един от най-капризните негодници в кантората, ѝ се обадил по мобилния и на практика я накарал да участва в съвещание по телефона. Райли казва, че Ана станала от компютъра и седнала в другия край на стаята. Райли излязла, защото очевидно обсъждали поверителна информация, която не било редно да чува, но през следващите четирийсет минути на няколко пъти надникнала в кабинета, за да види дали Ана е свършила. Всеки път Ана седяла на стола далеч от компютъра. Накрая тя се показала, за да съобщи на Райли, че е свършила, и в нейно присъствие се върнала на компютъра, за да довърши прехвърлянето на файловете и да запише ангажиментите на татко в календара. В дневника на Мейсън е записано, че календарът е бил отворен за последно тогава.

– Това ли е всичко? – пита Джордж, след като Райли си тръгва.

Санди му благодари и затваря. В кабинета настъпва мълчание.

– Какво ще каже Молто? – измърморва Санди след малко. – Изглежда невъзможно някой да е бърникал в компютъра.

– Един час – измърморва Марта. Има предвид Ана.

– Един час не е достатъчно – казва Санди. – Ръсти или дори синът му биха могли да предвидят как ще се развие защитата, но Ана едва ли. В краен случай можем да изискаме информация за телефонните ѝ разговори и да разпитаме Питър Бърглан.

И аз мисля като него. Татко не разбира достатъчно от компютри дори за да пробва този трик. Аз също, честно да си призная, пък и знам, че не съм го направил. Ана, както казва Стърн, няма причина да рискува кариерата си. Никой от тримата не изглежда подходящ виновник.

Стърн накланя главата си към баща ми:

– Ръсти, ти имаше ли ключове от съда?

– Само за моя кабинет.

– Още ли са у теб?

– Никой не ми ги е искал.

– Ходил ли си там в извънработно време?

– Преди или след като си взех отпуск?

– След.

– Никога.

– А преди?

– Веднъж или два пъти, защото бях забравил да взема нещо, което ми трябваше за уикенда. Беше доста мъчително, да си призная. Имаше само един нощен пазач. Трябваше дълго да удрям по вратата, докато ме чуе. Единия път висях навън двайсет минути.

– В чий кабинет беше компютърът?

– На Джордж.

– Като изпълняващ длъжността главен съдия беше ли се преместил в твоя кабинет?

– Още не е, доколкото знам.

– Ами нощният пазач? Той дали е имал ключове за всички кабинети?

Татко се замисля за момент.

– Ами, имаше доста дебела връзка ключове. Дрънченето се чуваше отдалече. Освен това е имало случаи някой да се заключи пред кабинета си и да извика охраната, за да го пусне вътре. Но дали нощният пазач е имал ключ? Не знам.

– Такава ще бъде тяхната теза – намесва се Марта. – Нали? Съучастие от вътрешен човек. Може би Ръсти е довел компютърен спец посред нощ.

– Говорете с нощния пазач – предлага баща ми.

– Обзалагам се, че Томи вече говори с него – казва Марта. – Знаеш какво ще стане сега, Ръсти. Или ще обвинят пазача, че е най-добрият ти приятел, или ще намерят престъпление, за което не е казал, когато е кандидатствал за работа, и ще го заплашат със съдебно преследване, ако не признае, че те е пуснал при компютъра. Или ще намерят кога редовният пазач е бил в отпуск и Джим Бранд ще накара заместника да каже: „Е, не си спомням кой съдия, но един от тях идва една нощ.“ Ще сглобят цялата история.

– Рее ипса локвитур – измърморва Санди. „фактите говорят сами.“ – Никой друг освен Ръсти няма мотив да го направи. През ноември никой друг не би могъл да знае какви улики ще излязат или каква теза ще представи защитата. Дори още не сме разкрили всичко.

– Теорията е слаба – изтъква Марта. – Освен това ще се получи дело в делото. Всички тези свидетели… Съдия Мейсън и Райли. Нощният пазач. Нат и Ана. Отново Ръсти. Прокурорите трябва да се радват, ако накрая съдебните заседатели изобщо си спомнят за какво е делото.

Санди седи замислено. Неволно вдига ръка и опипва обрива си. Изглежда, че още го боли.

Всичко това е вярно – казва след малко. – Но не трябва да се успокояваме. Нещата все още не вървят добре за защитата.

След като чуваме тази оценка, всички поглеждаме баща ми, за да видим как ще реагира на това. Отпуснат на едно кресло, изтощен и блед от безсъние, той отдавна не следи разговора и сега се сепва, когато усеща, че цялото ни внимание е насочено към него. Усмихва ми се леко, малко глуповато, сетне свежда очи към ръцете си, събрани в скута му.

В 16:00 съдия И ни извиква при себе си. Иска да разбере какво става, за да може да насрочи следващото заседание. Няколко репортери са чули за тази среща и той се съгласява да я проведем открито. Няколко прокурори също са дошли от отсрещната сграда, за да се насладят на този, както очакват, приятен момент. Сядам на първата редица, само на няколко стъпки зад баща ми. Той седи, превит на две като смачкана празна чанта.

Бейзъл И е кратък:

– Какво става?

Стърн се приближава към подиума. За първи път се появява в съда с бастуна си.

– Ваша чест, експертите ни изследваха копието, направено през ноември, и са съгласни, че обектът го няма там. Ще им трябват поне двайсет и четири часа, за да разберат защо.

Бранд се изправя, за да отговори от името на обвинението:

– „Защо“? – повтаря със саркастичен тон. – С цялото ми уважение към господин Стърн, отговорът е очевиден. Това е опит за измама. Всичко е ясно. Този обект е бил записан на компютъра на съдия Сабич след конфискуването му през ноември и преди да бъде върнат на съхранение в прокуратурата по ваша заповед, ваша чест. Няма друго обяснение.

– Съдия И – отговаря Стърн, – нещата изобщо не са толкова ясни, колкото му се иска на господин Бранд. Нито съдия Сабич, нито пълномощниците му са имали достъп до машината за повече от петдесет и осем минути. Според нашите експерти такъв вид манипулация не би могла да се извърши за толкова кратко време дори от професионалисти, каквито тези хора не са.

– Това не е толкова сигурно, господин съдия. Ще трябва да го проверим – настоява Бранд.

По предпазливия му тон проличава, че Горветич му е дал оценка за по-дълго време на манипулацията, отколкото тази на Ханс и Франц. Прокурорите имат нужда от друга теория, но се оказва, че вече имат такава, точно както предполагаше Стърн.

– Освен това, ваша чест, подозираме, че съдия Сабич не е върнал ключовете си от сградата на съда – добавя Бранд.

– Съдия Сабич никога не имал ключове от кабинета на съдия Мейсън, където се е съхранявал компютърът – възразява Санди.

– Да не би да твърдите, че съдия Сабич никога не е влизал в съда в извънработно време? Или че не е познавал служители от охраната, които са имали ключове за всички кабинети?

Съдия И слуша тази размяна на реплики, като поглажда устните си с ръка. Моливът започва да играе между пръстите му. Той е като барометър за настроението му, като опашка на куче, но за разлика от нея показва кога не е доволен.

– Ваша чест – казва Стърн, – прокуратурата много бързо обвинява съдия Сабич, но без никакви доказателства.

– Кой друг би имал полза от тази манипулация? – пита Бранд.

– Господин съдия, признавам, че ми хрумна как преди двайсет години господин Молто призна и беше наказан дисциплинарно за това, че умишлено е манипулирал веществени доказателства.

Това е един от онези моменти в съда, когато губя всякаква представа какво става около мен. Санди не беше споменал нищо за това в кантората. Думите му карат Бранд да избухне. Той без друго е сприхав, но сега почервенява, вените на челото му изскачат, изправя се пред подиума и започва да крещи. При масата на обвинението Томи Молто също скача на крака.

– Господин съдия – изкрещява, но гласът му е заглушен от истерията на Бранд.

„Позор“ и „възмутително“ са двете думи, които се чуват многократно от устата на по-младия прокурор. Той извръща глава, за да изстреля няколко обидни думи към Стърн, сетне пак се обръща към съдията и продължава да крещи.

На съдия И накрая му писва.

– Стига, стига, стига! Достатъчно. Млъкнете всички! Седнете, моля. Седнете. – Изчаква няколко секунди, докато страстите се уталожат. – Вече дадох заповед да не се изнася нищо от делото преди двайсет години. Тогава си е за тогава. Това е едно. Второ, това дело е за убийството на госпожа Сабич, а не дали някой е манипулирал компютъра на съдията. Нека да ви кажа, дами и господа, какво мисля. Смятам, че нищо от тези неща не трябва да се допуска като доказателство. Ключове, шпионски софтуери и оценки колко часа са били нужни, за да се направи едно или друго нещо? Ще кажа на съдебните заседатели да не вземат предвид посланието, което се появи на екрана. И ще приключим това дело. Господин Сабич младши отново ще седне на свидетелското място утре сутринта. Мисля, че така ще е най-добре.

Бранд се изправя:

– Господин съдия. Господин съдия, моля да ме изслушате.

Бейзъл И му позволява да се приближи до подиума. Молто хваща Бранд за ръкава и му прошепва нещо. Сигурно да се успокои. Бранд заговаря доста по-спокойно:

– Господин съдия, разбирам, че съдът не е очаквал това развитие на нещата, но ви моля да помислите върху това, ваша чест. Помислете колко онеправдана е прокуратурата в случая. Защитата ще има възможност да твърди, че госпожа Сабич се е самоубила. Ще твърдят, че е ровила в компютъра на съпруга си. Дори ще намекнат, че се е опитала да го натопи. Ще кажат всичко това и тогава съдебните заседатели ще си спомнят за посланието, а в същото време доказателствата, че цялата тази теория е измислена, не се допускат в залата. Господин съдия, не можете да ни откажете тази възможност.

Съдия И отново потърква устните си. Дори аз разбирам логиката на Бранд.

– Господин съдия, ще го докажем бързо. Само няколко свидетели – настоява той.

Стърн, който никога не пропуска удобен случай, отговаря от стола си:

– Няколко свидетели за обвинението може би, но защитата ще бъде принудена да оспори тези твърдения. На практика ще се стигне до дело по непредявени обвинения за възпрепятстване на правосъдието.

– Какво ще кажете за това предложение? – обръща се съдия И към Бранд. – Предявявате обвинения срещу съдия Сабич за възпрепятстване на правосъдието. Ще подготвите процеса за по-късно.

Бейзъл И очевидно няма търпение да се прибере вкъщи и да прехвърли топката на някой друг.

– Господин съдия – възразява Бранд, – това би означавало да водим делото с вързани ръце.

– Добре – склонява съдията. – Ще си помисля до сутринта. Утре Сабич младши ще дава показания. След това ще обсъждаме другите доказателства. Но искам утре да гледаме това дело. Още не се знае кой какво доказва. Но ще имаме показания. Ясно ли е?

Всички адвокати кимват. Съдията удря с чукчето. Това е краят на днешните разисквания.

39.

Томи, 25 юни 2009 г.

Проблемът на Томи, ако можем да го наречем така, беше в прекалената му чувствителност. Колкото повече остаряваше, толкова повече си даваше сметка, че почти всеки човек си има слабо място. С времето понасяше по-леко обичайните нападки – жлъчни статии във вестниците, адвокати с остър език или граждански организации, обвиняващи го за всеки корумпиран полицай. Но все пак… Той също беше раним. И когато проникнеше през бронята на душата му, копието се забиваше твърде надълбоко.

Когато Стърн се изправи пред съдия и напомни на всички в залата, че Молто е признал за манипулиране на улики при първия процес срещу Ръсти, сърцето на прокурора почти спря. Признанията на Томи не бяха тайна за никого. Хората, които бяха в съдебните среди, знаеха за тях. Но всички разбираха, че е бил принуден да направи признания, за да си получи работата, и информацията не беше стигнала до пресата. И понеже журналистите тиражираха неща, които са писали преди, никъде в честите репортажи от сегашното дело срещу Ръсти медиите не споменаваха, че прокурорът е признал за някакви нередности. Томи бе работил цял живот в полза на обществото и справедливостта и не искаше да го запомнят като човек, който дори само веднъж е прекрачил границата. Първото, за което започна да си мисли, за да се успокои, бе Доминга. Той никога не беше говорил за това с жена си.

Веднага щом съдия И удари с чукчето за закриване на заседанието, около Томи се скупчиха репортери.

– Това е стара история – каза той – и съдия И току-що постанови, че няма нищо общо с настоящото дело. Не мога да коментирам, докато случаят не бъде приключен.

Наложи се да повтори тези думи няколко пъти и когато хиените се разотидоха да подготвят писанията си, помоли стажантката и Рори да закарат количката с уликите в отсрещната сграда. След това даде на Бранд знак да го последва в ъгъла на празното отделение за съдебните заседатели, където можеха да седнат и да поговорят. Не искаше да излиза на улицата сега, защото камерите дебнеха и репортерите щяха го нападнат, да завират микрофони пред устата му, за да го запишат как отрича, че е нарушил правилата при първия процес срещу Ръсти. Санди Стърн, който се приготвяше да си тръгва, го погледна, после закуцука с бастуна си към тях. Когато адвокатът се приближи на няколко крачки, Томи поклати глава:

– Спести ми глупостите.

– Том, изплъзна ми се, без да искам.

– Майната ти, Санди. И двамата знаем, че го направи нарочно.

За трийсет и няколко години като прокурор Томи бе говорил така на адвокат само няколко пъти. Стърн вдигна ръце, но Томи продължи да клати глава.

Когато Стърн се обърна да си ходи, Бранд изкрещя след него:

– Колкото и за велик да се мислиш, винаги ще си останеш нищожество!

Томи го дръпна за ръкава.

– Червеите на дъното на океана не са толкова долни – изсъска помощникът.

При все това на Стърн не можеше да му се отрече едно – той винаги измисляше нещо, за да спаси клиента си. Не искаше съдебните заседатели да прочетат в сутрешните вестници, че коледната картичка на компютъра на Ръсти е фалшива. Затова подхвърли на репортерите друга сензация: МОЛТО ПРИЗНАВА НАРУШЕНИЯ. Нищо чудно половината съдебни заседатели да решат, че картичката е била подхвърлена от прокуратурата.

– Трябва да пуснем информацията за ДНК – измърмори Бранд.

Томи се замисли за момент, но поклати глава. Така само щяха да предизвикат прекратяване на делото поради нарушения. Бейзъл И гореше от желание да се прибере вкъщи. Щеше да се възползва от всяка възможност да спре процеса. Пък и ако се стигнеше до разследване за изтичането на информация, Томи не смяташе да лъже, докато е под клетва, или да позволи на друг да го направи. Това би било добро отмъщение за Стърн и Сабич, но новината така или иначе щеше да се разчуе след една-две седмици. Ако я разпространяха сега, само щяха да влошат нещата.

– Ако съдия И не позволи да се използват доказателствата, че картичката е подхвърлена, ще трябва да обжалваме – отбеляза Бранд.

Обжалването поради нарушения беше рядкост, но все пак допустимо за прокуратурата при криминално дело, защото обвинението нямаше право да обжалва след оправдателна присъда. Бранд беше прав – трябваше да го направят, защото иначе нямаха голям шанс пред съдебните заседатели. И може би изправен пред тази опасност, Бейзъл И щеше да отстъпи. Като избегне апелативния съд, беше най-сигурният начин да запази рекорда си от неотменени присъди. Освен това нямаше да иска да държи съдебните заседатели – и себе си – в изчакване още две-три седмици, колкото отнемаше процедурата по обжалването.

– Как успя всичко да се прецака само за два дни? – недоумяваше Томи.

– Имаме доказателства, всичко ще се нареди. Рори изпрати двама от своите детективи да разпитат охраната на съда. Някой сигурно е видял нещо, чул е нещо, забелязали са Ръсти да се промъква. Когато намерим сигурен свидетел, ще се обадим на И.

Може би Джим беше прав. Но Томи започваше да се измъчва от чувство за срам. Той не беше манипулирал доказателства. Само бе изпуснал информация, която не трябваше да разгласява. И това беше нарушение. Сериозно нарушение. И Санди Стърн смяташе да го напомни на всички.

– Отивам до тоалетната – заяви.

В тоалетната завари Ръсти Сабич пред писоарите. Между белите инсталации нямаше прегради и Томи се втренчи в плочките пред себе си. Чуваше как се затруднява Ръсти, тънката струйка и бавните начални капки. В това отношение той все още беше младеж. Това преимущество го окуражи.

– Това беше подъл номер, Ръсти – отбеляза и повтори изказването на Бранд за червеите.

Ръсти не отговори. Молто почувства как другият мъж присвива рамене, за да прибере достойнството си в панталоните, после чу дърпането на ципа. След секунда зашуртя и водата. Когато Томи се обърна, Ръсти още бършеше ръцете си с кафява хартиена салфетка. Лицето на съдията беше безизразно, очите му – неподвижни.

– Да, подло беше, Томи. И честно казано, не е в стила на Санди. Но човекът е болен. Съжалявам. Не знаех, че смята да постъпи така. Ако ме беше попитал, нямаше да му позволя. Кълна се.

Извинението на Ръсти и признанието, че Стърн е прекалил, накараха Томи да се почувства по-зле. Онова, което го измъчваше най-много, бе какво ще види на лицата на другите прокурори и съдиите. Трябваше да направи изявление веднага щом приключи делото, може би да го огласи публично. Да каже: „Аз наруших правилата, това беше малко провинение, но понесох наказанието си и никога няма да забравя този урок.“ Така е в съда, разсъждаваше той. И двете страни получават тежки рани. Лекарите казваха, че е по-добре да си доктор, отколкото пациент, и несъмнено беше по-добре да си прокурор, отколкото обвиняем. Но това не означаваше, че не можеш да пострадаш. Трябваше да научи този урок още първия път, когато се замеси с този човек. Да се опиташ да разобличиш Ръсти, бе като да пълзиш през бодлива тел.

– Томи – заговори Сабич, – замислял ли си се някога, че може аз да не съм злодеят, за когото ме мислиш, и ти да не си толкова лош, колкото мисля аз?

– Само не ми се представяй за ангелче.

– Не съм ангелче. Но не съм и убиец. Барбара се е самоубила, Томи.

– Така твърдиш ти. Каролин също сама се е изнасилила и удушила.

– Това също не съм го извършил. Обвинявай истинския убиец.

– Не е ли жалко, Ръсти, че толкова жени умират около теб?

– Не съм убиец, Томи. Трябва да го знаеш. Някъде дълбоко в себе си го съзнаваш.

Томи започна да бърше ръцете си.

– Какво си тогава, Ръсти?

Сабич изсумтя и се изсмя иронично:

– Аз съм глупак, Томи. Допуснал съм много грешки и още дълго няма да мога да кажа коя е била най-голямата. Суетност. Похот. Горделивост да си помисля, че мога да променя онова, което не може. Не казвам, че не съм си го търсил. Но повярвай ми, тя се е самоубила.

– И го е нагласила така, че ти да излезеш виновен?

Ръсти сви рамене:

– Още не мога да си отговоря на този въпрос. Може би. Но по-скоро не.

– Какво предлагаш да направя аз, Ръсти? Да изпратя на съдебните заседатели благодарствена бележка и да ги отпратя?

Сабич погледна Томи за момент:

– Ще остане ли между нас?

– Щом искаш.

Ръсти погледна под вратичките на тоалетната, за да се увери, че няма никого, после пак се обърна към Молто:

– Хайде да приключим тази работа. В момента никой не знае какво ще излезе. Нещата са извън контрол. Аз се признавам виновен за възпрепятстване заради нелегалната намеса в компютъра. Другите обвинения отпадат.

Сабич се преструваше на невъзмутим. Но говореше сериозно. Сърцето на Томи подскочи.

– И се измъкваш за убийството?

– Не съм го извършил. Вземи онова, което можеш, Томи.

– Колко?

– Една година.

– Две – по навик започна да се пазари Томи.

Ръсти сви рамене:

– Две да бъдат.

– Ще говоря с Бранд.

Томи се втренчи в Сабич за секунда, опитвайки се да осмисли какво е станало току-що, но спря на вратата. Моментът беше необичаен, но двамата си стиснаха ръцете.

– Готов ли си? – попита Томи, след като седна до Бранд в нишата на съдебните заседатели.

Залата още не беше съвсем празна. Хората на Стърн бяха в коридора, но помощният персонал още влизаше и излизаше. Шепнешком Томи каза на колегата си за предложението на Сабич. Джим го погледна с черни очи, хладни като парчета лед.

– Какво каза?

Той повтори предложението.

– Не може да го направи – възкликна помощникът му.

– Може, ако му позволим.

Бранд почти никога не се колебаеше. Често изпускаше нервите си. Но рядко губеше дар слово. А сега като че ли не можеше да произнесе и дума.

– И ще се измъкне за убийството?

– Току-що ми каза нещо, което е съвършено вярно. Този процес е извън контрол. Никой не знае какво ще се случи в следващия момент.

– Ще се измъкне за две убийства?

– И без това има голям шанс да стане. Дори по-голям, отколкото по кое да е друго престъпление.

– Няма да го направиш, шефе. Не можеш. Този мръсник е двоен убиец.

– Да отидем в службата. Навън сигурно вече е чисто.

Беше горещ ден. Тази седмица слънцето печеше силно и както обикновено в този край на страната, лятото бе настъпило внезапно, сякаш някой го беше включил. Пролетта беше студена, с невиждани досега дъждове. Това бе хубавото на глобалното затопляне. Човек не знае къде ще се озове изведнъж. В продължение на един месец окръг Киндъл напомняше за амазонската джунгла.

Когато се качиха в службата, отделиха десетина минути, за да проверят съобщенията си. Томи го бяха търсили няколко репортери. По-късно през деня трябваше да се посъветва с Ян де Грация, пресговорителя на прокуратурата. Накрая отиде при Бранд в съседния кабинет.

Седнаха в двата края на помещението. Неотделима част от обзавеждането на заместник главния прокурор беше една футболна топка, подписана от някоя стара звезда на терена. Стоеше тук от незапомнени времена, още от Джон Уайт, главния заместник в годините, когато двамата с Ръсти бяха дошли като новобранци. На топката често ѝ се случваше да я подхвърлят из стаята в разгара на трудни обсъждания. Бранд, чиито ръце сякаш бяха създадени да я държат, обикновено пръв я докопваше, изпращаше я с идеална траектория към тавана и я подхващаше във въздуха, без дори да се помести. Молто я видя на бюрото, взе я и я подхвърли леко на колегата си, преди да седне. Като никога Бранд я изпусна. Изруга и се наведе да я вдигне.

– Знаеш, че обяснението за тази сделка може да бъде само едно – заяви Джим.

– За какво говориш?

– Говоря за предложението на Ръсти да признае за възпрепятстването. Означава, че наистина е убил жена си.

– Ами ако не я е убил, но наистина е манипулирал компютъра?

– Няма защо да манипулира компютъра, ако не я е убил – възрази Бранд.

Това беше традиционната логика на съда. Според закона човек, който е избягал, опитал се е да прикрие следи или е излъгал, е доказано виновен. Томи обаче не виждаше тази логика. От къде на къде човек, който е обвинен незаконно, трябва да следва правилата? Защо човек, който е виждал как съдебната машина се задъхва, трака, разваля се, да не вземе нещата в свои ръце, вместо да ѝ се доверява? Да излъжеш, за да отхвърлиш несправедливи обвинения, изглеждаше по-основателно, отколкото да лъжеш пред лицето на основателните. Така размишляваше Томи. Винаги бе мислил така.

Когато Молто обясни това на колегата си, Джим дори се замисли. Рядко беше да видиш Бранд толкова замислен. Но твърде много бе заложено на карта и никой не беше очаквал да се стигне дотук.

Бранд взе топката и я подхвърли няколко пъти. Беше му хрумнало нещо, личеше си.

– Мисля, че трябва да приемеш сделката – каза.

Томи не отговори. Хвана го малко страх, когато чу Бранд да го казва, но после осъзна, че колегата му е прав.

– Мисля, че трябва да приемем сделката – повтори Бранд. – И ще ти кажа защо.

– Защо?

– Защото го заслужаваш.

– Така ли?

– Да. Днес Санди изсипа много лайна върху главата ти. И това е само началото. Ако Ръсти бъде оправдан в това дело, ще те залеят с още помия, за да обяснят ДНК резултатите. Ще кажат: „Така е, защото Молто е подправил доказателствата.“

Томи кимна. Разбираше, че е така. Не можеше да си обясни защо не го е проумял досега. Може би защото не беше подправил доказателствата.

– Добре, но ако Сабич признае, че е манипулирал компютъра – върховен съдия, който открито признава, че е подправял доказателства – ако признае това, хората ще разберат какъв е. Ще знаят, че е убиец, който се е измъкнал от правосъдието. Два пъти. Могат да те критикуват, че си приел споразумението. Но съдия И почти със сигурност ще те подкрепи. Ще изнесе една от онези речи, които съдиите произнасят, когато са доволни, че са се отървали от трудно дело – ще обяснява колко мъдро решение сме взели и така нататък. В крайна сметка всички ще разберат, че си преследвал много хитра сврака и най-накрая си я вкарал в кафеза, където ѝ е мястото. Заслужаваш това признание.

– Не мога да си върша работата с единствената мисъл за онова, което заслужавам.

– Можеш да си вършиш работата, за да поддържаш вярата на обществото в правосъдната система. Със сигурност можеш. И трябва.

Бранд умело си играеше със суетността на шефа си.

– Ти заслужаваш това – повтори. – Приеми споразумението и ще се освободиш от това бреме. Ако решиш, може пак да се кандидатираш за главен прокурор догодина.

Ето и това. Томи се замисли за секунда. Никога не се беше замислял сериозно да се кандидатира, освен в мимолетните си фантазии. Каза на Бранд онова, което му беше казвал и преди – че ако изобщо се кандидатира, ще е за съдия.

– Имам дете на двайсет и един месеца – добави. – Трябва ми стабилна работа за петнайсет години.

– И още един мандат след това.

Томи се усмихна. Сърцето му се развесели. Животът му бе прекрасен. Беше работил здраво и защитаваше справедливостта. Никога не би признал, но това, което казваше Бранд, беше вярно. Той заслужаваше признание. Заслужаваше да стане известен като човек, който е следвал съвестта си.

– Да, и още един мандат след това – повтори.

40.

Нат, 26 юни 2009 г.

Нещо не е наред.

Когато влизам в кантората на Стърн в петък сутринта, татко и двамата адвокати са се затворили в кабинета на Санди и са забранили да ги прекъсват. След като чакам петнайсет минути сред помпозното обзавеждане в чакалнята, секретарката идва и ми предлага да отида до съда, където екипът на защитата скоро щял да се присъедини към мен.

Когато отивам там, прокурорите също още ги няма. Изпращам текстово съобщение на Ана: „Нещо не е наред. Санди болен????? Много странно.“

Марта най-сетне се появява, но минава през съдебната зала като бърз влак и веднага влиза в кабинета на съдия И. Когато отново излиза, спира при мен само за секунда.

– Говорим с прокурорите в коридора.

– Какво става? – питам аз.

Изражението ѝ е твърде объркано, за да ми подскаже нещо.

След няколко минути съдия И надниква в залата, за да види накъде вървят нещата. Без тога прилича на дете, което шпионира възрастните. Вижда ме и ми дава знак да се приближа.

– Кафе? – пита, когато излизам в задния коридор.

– Защо не?

Влизаме в кабинета, където започвам да разглеждам рамкираните партитури, закачени по стените. Едната е подписана от самия Вивалди.

– Трябва да изчакаме останалите – казва съдията, без да обяснява повече.

Аз съм под възбраната на свидетеля и не мога да задавам въпроси, още по-малко на съдията.

– Е, какво смяташ да правиш? – пита той, когато слага две чаши кафе на масичката. Извадил е едно от чекмеджетата на масивното бюро и сега качва краката си върху него. – Мислиш ли да станеш адвокат като баща си?

– Едва ли, господин съдия. Нямам нерви за това.

– О, да – съгласява се. – Това е изпитание за нервите. Много пияници. В съда много се пропиват.

– Да, това е притеснително. Но аз всъщност нямам необходимата нагласа. Не обичам да съм център на вниманието. Не, това не е за мен.

– Човек никога не знае. Ето аз. Как говоря? Всички ми викаха: „Тая работа не за теб.“ Всички се смееха, дори майка ми. А тя не знае и три думи английски.

– Как се случи тогава?

– Де да знам. Бях малък. Гледах „Пери Мейсън“ по телевизията. О, обожавам „Пери Мейсън“. В гимназията почнах работа в един вестник. Не репортер. Продавах вестници. Тукашния „Трибюн“. Искаха повече клиенти в щата. Та така чуках по вратите. Повечето хора – много любезни, но всичките мразят града. Не искат градски вестник. Но с мене всички бяха много любезни. „Е, Бейзъл, много си ни симпатичен, ама не харесваме вестника ти.“ Имаше само един. Едър мъж. Висок. Голям. С бяла коса. Побъркани, побъркани очи. Като ме видя, скокна навън, ще ме убие. „Марш от къщата ми! Жълтурите избиха приятелите ми. Вън!“ Опитвам се да му обясня. Японците са убили и моя дядо. Ама той не слуша. Не ще да слуша.

Връщам се вкъщи. Мама, татко, всички викат: „Хора като този. Няма да те чуят. Такива са.“ Но аз си мисля: „Не, аз мога да го убедя. Ако ме чуе, ще му обясня.“ Спомних си „Пери Мейсън“. Съдебните заседатели. Те слушат. Това им е работата. Да слушат. Е, хубаво, аз не говоря добре английски. Опитвал съм, опитвал. Пиша като професор. В училище съм пълен отличник по английски. Но когато заговоря, не става. Наистина. Сякаш изключвам. Но си казвам: „Хората могат да те разберат. Ако те чуят.“ Имаше един прокурор в града, Морис Луумис. Познавах го от ученик. Със сина му Майк бяхме приятели. Та така, след университета Морис ми казва: „Добре, Бейзъл. Ще ти дам шанс. Но ако загубиш, само ще пишеш изложения “ На първото дело ставам и казвам: „Не говоря добре английски. Много съжалявам. Говоря бавно, за да разбирате. Но делото не съм мен. Делото са свидетелите. Жертвата. Тях трябва да разберете.“ И съдебните заседатели всички кимат. Добре. И ето, на втори ден, на трети ден, всички разбраха. Всяка дума. И спечелих. Спечелих онова дело. Спечелих още девет едно след друго, преди да загубя. Понякога съдебните заседатели си шушукат: „Какво каза този?“ Но аз винаги им казвам: „Делото, това са свидетелите. Не съм аз. Не е адвокатът на защитата, въпреки че говори много по-добре. Свидетелите са важни. Доказателствата. Слушайте ги и решавайте.“ Заседателите винаги си мислят: „Този тип, той не крие нищо.“ И така все печелех. Тъй че не можеш да знаеш. Съдът е странна работа. Какво ще разберат заседателите, какво няма да разберат. Нали знаеш?

Засмивам се с глас. Голям сладур е този съдия И.

Говорим си малко за класическа музика. Съдия И разбира от това. Оказва се, че свири на обой в местния оркестър, където живее, и често използва обедната почивка, за да репетира. Има обой, който е преправен така, че звукът му да се чува само от няколко метра. Сега ми изпълнява едно парче от Вивалди в чест на партитурата на стената. Аз съм музикално неграмотен, макар че като повечето деца съм ходил няколко години на уроци по пиано, докато мама ми разреши да не си губя времето с това. Сериозната музика е някъде в плановете ми за далечното бъдеще.

Някой чука на вратата точно когато съдията се кани да започне второ произведение. Влиза Марта.

– Господин съдия, трябват ни още няколко минути. Баща ми иска да говори с Нат.

– С мен ли? – изненадвам се аз.

Тръгвам след нея по коридора към така наречения „кабинет на външния адвокат“. Помещението е не по-голямо от килер, няма прозорци, а единствената мебелировка са очукано бюро и два дървени стола. Санди седи на единия. Тази сутрин няма много добър вид. Обривът е понамалял, но той изглежда изтощен.

– Нат – заговаря, без да стане от стола. Отивам да се ръкувам с него и той ми махва да седна. – Нат, баща ти ме помоли да поговоря с теб. Сключихме споразумение с прокуратурата.

През цялото време, докато трае това дело, си казвам: „Никога няма да преживея по-голям шок.“ И после пак се случва нещо, което ме изкарва от релси.

– Знам, че си изненадан – продължава Стърн. – Обвиненията за убийство срещу баща ти ще паднат. А той ще се признае за виновен във връзка с една информация, която прокуратурата ще изнесе след няколко минути. За възпрепятстване на правосъдието. Доста преговаряхме с Бранд и Молто тази сутрин. Исках да ги убедя да го смекчат на неуважение към съда, което ще позволи на баща ти да запази пенсията си, но те настояват на углавно престъпление. Сделката е следната. Баща ти ще лежи две години, след което ще може да продължи живота си.

– Ще „лежи“? В затвора ли имаш предвид?

– Да. Споразумяхме се да е в щатския изправителен център. На облекчен режим. Няма да бъде далеч.

– Възпрепятстване? Какво е направил?

Стърн се усмихва:

– Е, това беше един от проблемите тази сутрин. Той ще се признае за виновен, че умишлено е възпрепятствал правосъдието в това дело. Но не спомена подробности. Подозирам, че има друг човек, когото иска да защити, но дори това не желае да признае. Молто не е доволен, но знае, че това споразумение е максимумът, който може да постигне. Затова се споразумяхме. Баща ти искаше аз да ти кажа.

Не се колебая нито за миг.

– Искам да говоря с баща си.

– Нат…

– Искам да говоря с него.

– Виж, Нат, когато започвах в този занаят, се заклех, че няма да позволя на невинен човек да се признае за виновен. Не удържах на думата си и една година. Защитавах един младеж. Добър момък. Беден. Беше израснал в най-мизерната част на Килъни, но в досието му нямаше ни един арест, а това говори много за човек с неговото минало. Само че една вечер бил в кола с няколко приятели, въртели бутилка уиски и изведнъж единият видял някакъв мъж, който ходел с майка му, но ѝ изневерявал с друга. Младежът имал пистолет в джоба си и без да се замисли, го извадил и застрелял човек през прозореца на колата. Клиентът ми нямаше нищо общо с убийството. Нищо. Но знаеш как стават тези неща. Убиецът твърдеше, че клиентът ми му помогнал да открие жертвата. Лъжеше, за да избегне смъртното наказание, което тогава все още се даваше доста често в щата. Така обвиниха клиента ми за убийство. Прокурорите имаха достатъчно здрав разум, за да осъзнаят, че е невинен. Но имаха свидетел. Затова предложиха на клиента ми пробация, ако признае по-леко престъпление. Младежът искаше да стане полицай. И щеше да бъде отличен защитник на реда. Обаче се призна за виновен. И животът му се разви по съвсем друг начин. Решението му очевидно беше правилно. Стана плочкаджия, сега има фирма, три деца, изучиха се в колеж. Единият му син е адвокат, малко по-голям от теб.

– Какво искаш да ми кажеш, Санди?

– Искам да кажа, че съм се научил да приемам преценката на клиента си за тези неща. Никой не знае по-добре от него кое си струва риска.

– Значи мислиш, че е невинен?

– Не знам, Нат. Той упорито настоява да се признае за виновен.

– Трябва да видя баща си.

Разбирам, че е с Марта в стаята на свидетелите през няколко врати по коридора, и Санди иска да говори с него преди мен. Помагам на адвоката да се изправи. Оставам сам в стаята само няколко минути, но сълзите ме надвиват още преди баща ми да влезе. Най-удивителното е, че тази сутрин изглежда по-добре от всеки друг път през последните месеци. По-самоуверен.

– Кажи ми истината – заговарям още щом го виждам.

Той се усмихва. Навежда се, прегръща ме, после сяда на стола на Стърн.

– Истината е – казва той, – че не съм убил майка ти. Никога не съм убивал никого. Но наистина се опитах да възпрепятствам правосъдието.

– Как? Не мога да повярвам, че е свързано с компютъра. Не вярвам.

– Нат, аз съм зрял човек. Знам какво съм направил.

– Ще загубиш всичко.

– Не и сина си, надявам се.

– Как ще преживяваш след това? Това е углавно престъпление, татко.

– Много добре знам.

– Ще се откажеш от съдийското място. От адвокатското разрешително. Дори няма да имаш пенсия.

– Ще се постарая да не търся милостиня от теб – усмихва се той. – Нат, това е компромис. Ще се призная за виновен за нещо, което наистина съм направил, и ще си излежа присъдата, вместо да рискувам да ме осъдят за нещо, за което съм абсолютно невинен. Нима това е лоша сделка? Когато съдия И допусне всички компютърни доказателства, такова решение ще бъде невъзможно. Време е да приключваме с това и да продължим да живеем. Ще трябва да ми простиш за всички глупости, които сторих през последните две години. Но аз ги допуснах и трябва да си понеса наказанието. Мога да го приема и ти също трябва да го приемеш.

Изправяме се едновременно и аз прегръщам баща си, като запелтечвам някакви глупости. Когато се разделяме, човекът, когото никога не съм виждал да се просълзи, също плаче.

Съдът се събира след няколко минути. Слухът за новото развитие на нещата се е разпространил и залата се напълва с любопитни зрители, прокурори и десетина репортери. Отначало нямам кураж да вляза. Стоя зад вратата и наблюдавам заседанието през прозорчето, през което приставите ми позволиха да гледам. Толкова страдание има в тази сграда; тя е като пропита с мъката на жертвите, обвиняемите и техните близки и понякога си мисля, че работещите тук имат специално отношение към хората като мен, които против волята си са попаднали в тази месомелачка, наречена правосъдна система. Един от тях, възрастен латиноамериканец, дори поставя ръка на рамото ми за секунда, когато заседанието започва и баща ми се изправя между Марта и Санди пред съдия И. Бранд и Молто са от другата страна на Стърн. Баща ми кимва и казва нещо. Прокурорите изваждат документи, вероятно някакъв официален договор за споразумението и новите обвинения. Съдията започва да разпитва баща ми. След няколко минути забелязвам Ана. Малко по-рано ѝ изпратих кратко съобщение: „Татко ще се признае за възпрепятстване, за да приключи делото.“ Сега тя крачи бързо през коридора на обувките си с високи токчета; с една ръка придържа деколтето си, защото официалното ѝ облекло не е подходящо за тичане.

– Не мога да повярвам – изстрелва тя.

Обяснявам ѝ, доколкото мога. После влизаме хванати под ръка в залата и тръгваме към предната скамейка, която все още е запазена за малобройните близки на баща ми. Съдия И ме поглежда за момент и на устните му се появява лека окуражителна усмивка. Сетне свежда очи към отворената книга пред себе си, съдържаща задължителните въпроси, които съдията трябва да зададе на обвиняемия при признаване на вина. Макар и с обичайния си силен акцент, Бейзъл И успява да прочете печатния текст без граматическите грешки, които прави, когато говори.

– Значи, съдия Сабич, вие се признавате за виновен по това обвинение, защото реално имате вина за споменатото нарушение.

– Да, ваша чест.

– Добре, господа прокурори. Моля изложете същността на нарушението.

Заговаря Джим Бранд. Той описва всички технически подробности, свързани с компютрите, как „обектът“, който сега е на харддиска на компютъра му, го няма на копията от началото на ноември 2008. Добавя, че нощният пазач на съда Алтъни Потс е готов да свидетелства, че една нощ през есента видял баща ми в сградата и той като че ли забързал, когато го забелязал.

– Хубаво – казва съдията и пак поглежда книгата. – Господин Стърн, защитата приема ли, че така изложените факти са достатъчно и недвусмислено доказателство за вината на съдия Сабич по представените обвинения?

– Да, ваша чест.

– Съдия Сабич, съгласен ли сте с господин Стърн?

– Да, съдия И.

– Добре. – Бейзъл И затваря книгата. Отново трябва да говори сам. – Съдията изказва благодарност на двете страни за успешното решение на това дело. Този казус е много, много сложен. Изходът, за който се споразумяха защитата и обвинението, е справедлив както за народа, така и за обвиняемия.

Съдия И кимва няколко пъти, сякаш да обърне внимание на репортерите, седнали в другия край на предния ред, върху мнението си.

– Добре – продължава той. – Съдът намира, че има достатъчно основания да приеме самопризнанието на обвиняемия Роз… – запъва се и измънква нещо като „Рози“ – … Сабич по обвинение 09-0872. Обвинение 08-2456 е оттеглено поради липса на достатъчно доказателства. Съдия Сабич, осъждам ви на лишаване от свобода за срок от две години. Присъдата ще бъде изпълнена от шерифската служба на окръг Киндъл. Делото е приключено.

След тези думи И удря с чукчето.

Татко стиска ръката на Санди и целува Марта по бузата, после се обръща към мен. Изведнъж се сепва. С малко закъснение осъзнавам, че причината за реакцията му е Ана. Тя за първи път идва в съда и появата ѝ е съвсем неочаквана. Също като мен през последните десет минути тя не е спряла да плаче. Гримът ѝ е размазан. Той ѝ се усмихва загадъчно, поглежда ме и кимва. След това се обръща и без да каже дума, поставя ръцете си зад гърба. Напълно готов е за този момент. Хрумва ми, че вероятно го е сънувал десетки пъти.

Мани, един полицай от шерифството, слага белезници на баща ми и му прошепва нещо, вероятно да попита дали не са твърде стегнати. После го повежда към страничната врата на залата, където има малка килия. Там татко ще изчака, докато дойде време да го закарат в затвора заедно с другите осъдени тази сутрин.

Той излиза от залата, без дори да се обърне.

41.

Томи, 4 август 2209 г.

Лятото беше в разгара си. В 17:00 Томи се присъедини към армията други бащи, подтичващи след децата си из детската площадка, за да отменят майките в часовете преди вечеря. Това несъмнено бе едно от любимите места на Томазо. Когато го доведяха, синът на Томи хукваше от една атракция към друга, докосваше малката въртележка, качваше се на катерушката. Като тичаше след него, бащата чувстваше раздразнението на двегодишното дете, че не може да направи всичко едновременно.

Доминга изпитваше повече затруднения с тази си бременност, отколкото когато носеше Томазо. Сутрин ѝ се гадеше, чувстваше постоянна умора и се оплакваше, че от жегата се подува като презрял плод. Вече към края на мандата си, Томи по-лесно се измъкваше от службата и се опитваше да се прибере вкъщи преди четири и половина, за да отмени жена си. Когато с Томазо се върнеха от детската площадка, често я намираха дълбоко заспала. Момченцето пропълзяваше по отпуснатото тяло на майка си и се опитваше да се промъкне между ръцете ѝ. Доминга се усмихваше насън и прегръщаше обичаното си дете.

Животът бе хубав. Томи беше почти на шейсет години, а живееше по-щастливо, отколкото когато и да било. Колкото първото дело срещу Сабич бе съсипало битието му с десетилетия напред, толкова второто беше издигнало престижа му. Обществеността бе реагирала горе-долу според очакванията на Бранд в нощта, когато решаваха за споразумението с Ръсти. Осъдителната присъда повиши доверието в Томи. Резултатите от ДНК теста от първото дело бяха отхвърлени като противоречиви заради съмненията в пробите, но в повечето случаи се изтъкваше сравнението с О’Джей Симпсън, който също се беше измъкнал от правосъдието заради немарлива лабораторна работа. Общото мнение, битуващо в редакторските коментари на вестниците, бе, че Молто се е справил максимално добре и е успял да изпрати в затвора човек, чиято присъда се е забавила твърде дълго. Дори през последните шест седмици пресата пропускаше думите „изпълняващ длъжността“ пред титлата му, което подсказваше, че ще бъде посрещнат добре, ако догодина реши да се кандидатира за окръжен прокурор.

Дори от няколко дни обмисляше тази възможност. Реши обаче, че е време да се наслаждава на късмета си. Той беше десет пъти по-щастлив от колегите си в прокуратурата, които се мъчеха да градят кариера, докато отглеждат децата си. Сега Томи можеше да облече съдийската тога – достойна длъжност, която щеше да му позволи да гледа как децата му растат и да участва активно в живота им. Преди две седмици обяви, че ще се кандидатира за върховен съдия, и предложи Бранд за свой наследник като окръжен прокурор. Рамон Берохас, бивш прокурор и сега член на общинския борд, щеше да бъде конкурент на Джим в първичните избори, но партията предпочиташе Бранд, главно заради подозренията, че Рамон ще използва поста за трамплин към кметския пост. Джим щеше доста да се напъне за кампанията през следващите шест месеца, но почти със сигурност щеше да спечели.

От другата страна на детската площадка стоеше някакъв мъж и гледаше към Томи. Беше старец с разсеян вид и невероятно бели крака, чиято кожа се виждаше между широките къси панталони и достигащите до коляното дебели чорапи. Това внимание не беше нещо необичайно. Томи бе популярна личност по телевизията. Хората понякога се заглеждаха в него, опитваха се да се сетят къде са го виждали и често го бъркаха с някой стар познат. Този човек обаче го гледаше по-съсредоточено от обичайните любопитни съседи с озадачени погледи. Когато децата, които гледаше, тръгнаха към Томазо, старецът се приближи до Томи и едва след като се ръкуваха, прокурорът позна Мило Горветич, компютърния експерт в делото срещу Сабич.

– Да имаш внуци, това е най-голямото щастие – отбеляза старецът, като кимна към двете момиченца, и двете с очила.

Внучките на Горветич отидоха при пързалката. Томазо ги последва и застана под стълбичката, но не смееше да се качи. Тази драма се разиграваше всеки ден. След малко Томазо винаги се разплакваше и баща му го качваше на пързалката. Горе момченцето се колебаеше известно време, докато събереше куража да се пусне, а Томи го поемаше долу.

– Той ми е син – каза Томи. – Малко се забавих с децата.

– Олеле! – възкликна Горветич.

Молто се засмя. Обичаше да се шегува, че ще поръча на Томазо фланелка с надпис: „Този дядка е баща ми.“

Обикновено, докато обясняваше това на другите родители, те вече се досещаха, че той е главният прокурор. От последващите разговори проличаваше, че повечето го приемат като влиятелен политик, който гледа дете от втория или третия си брак с някое младо гадже. Ето как никой не можеше да разбере чуждия живот.

– Хубаво момченце – отбеляза Горветич.

– Светлината на живота ми.

Оказа се, че малката дъщеря на професора живее в квартала на Томи, през една улица към реката. Преподавала физика и била омъжена за инженер. Горветич, който бе вдовец, често се грижел за момиченцата в този час, докато родителите им се приберат от работа.

– Е, готвите ли се за следващото дело? – попита старецът между другото.

– Още не – отвърна Томи.

По правило ролята на окръжния прокурор беше изцяло административна. Повечето от предшествениците на Томи никога не си показваха носа в съдебна зала и Молто вече се изкушаваше от идеята процесът срещу Сабич да бъде последният в живота му.

– Обяснимо е – отбеляза Горветич, – но трябва да ви призная, че не спирам да мисля за онова дело. Когато един процес приключи, човек смята, че всичко е решено окончателно, но в този случай изобщо не е така.

Понякога ставаше така, помисли си Томи. Две обикновени думи – виновен или невинен – трябваше да отразят една цяла вселена от заплетени факти.

– Предпочитаме да раздадем малко правосъдие, отколкото никакво – отговори той.

– За външен човек е смущаващо, но вие юристите сте достатъчно привикнали към тази мрачна действителност, че дори намирате в нея поводи за черен хумор.

– Хумор? Не мисля, че това дело ми беше много забавно.

– Е, значи това е разликата между вас и Бранд – отбеляза Горветич.

Томи гледаше през цялото време Томазо, който още стоеше в основата на стълбичката, въпреки че зад него се беше образувала опашка. Томи се опита да откопчи сина си от първата метална пречка, но детето се възпротиви и произнесе любимата си дума:

– Не.

След малко баща му все пак го убеди да пусне другите деца да се качат, но веднага щом минаха, Томазо отново се вкопчи в първата пречка като удавник за сламка. Томи застана зад него, за да го пази.

– Упорит е – засмя се Горветич.

– На баща си се е метнал. Удивително нещо са това гените. – Той се върна към предишната тема: – Та какво казвахте за Бранд?

– Направи ми впечатление една негова забележка, когато се видяхме на вечеря през седмицата след делото. Беше нещо като празненство. Мисля, че и вие бяхте поканен.

Томи си спомни. След цял месец почти денонощна работа по делото той не искаше да лиши семейството си още една нощ от своята компания. Обясни, че по това време жена му е била в първите месеци на бременността си. Горветич го поздрави с радостния повод, после продължи разказа си:

– Беше към края на вечерта. Стояхме на тротоара пред „Мачбук“. Бяхме си пийнали доста и аз споменах на Джим, че сигурно е смущаващо да си част от система, която понякога постига такива незадоволителни резултати. Джим се засмя и каза, че с времето започва да вижда все повече и повече извратена ирония в този случай – как някой, който е измислил съвършеното убийство, отива в затвора за нещо, което всъщност не е извършил.

– Какво имаше предвид? – сепна се Томи.

– Не знам. Попитах го, но той не ми каза. Мислех си, че вие ще разберете.

– Нямам представа за какво става дума.

– Дълго мислих за това. Когато Сабич се призна за виновен, бях сигурен, че е имал съучастник в манипулирането на файловете. Би било огромно постижение, ако човек с толкова ограничени познания по компютри сам свърши тази работа. Спомнете си, че дори не му е минало през ума, че справките в Интернет се записват в папката с резервните файлове.

– Да, така е.

– Почудих се дали Джим не е стигнал до извода, че съучастникът не е бил никакъв съучастник, а някой, който е действал изцяло на своя глава без знанието на Сабич.

Томи сви рамене. Нямаше представа за какво става дума. В деня, когато откриха, че поздравителната картичка я няма на копията от харддиска, бяха обмислили всички възможни обяснения. Заради опасенията, че защитата може да ги обвини в манипулация, бяха проверили много внимателно документацията за съхранение на веществените доказателства, за да са сигурни, че няма нарушение. През декември, когато съдия И беше наредил компютърът да им бъде върнат, Горветич и Орестес Мауро от персонала на прокуратурата бяха запечатали монитора, клавиатурата, копчето за включване на компютъра и дори мишката и вакуумирали в найлонова опаковка всички компоненти. В деня, когато Нат Сабич трябваше да даде показания, със съгласието на защитата опаковката бе разрязана в кабинета на Томи, но печатите бяха махнати едва в съдебната зала в присъствието на двама експерти на Сабич, които потвърдиха, че на никоя от лентите не е изписана думата „Нарушен“, която се появяваше със сини букви, ако са отлепвани.

Значи манипулацията с файловете можеше да е станала само в кабинета на Джордж Мейсън. Горветич провери дневника на Мейсън и смяташе, че никой не е имал достъп до компютъра достатъчно дълго, за да направи всички промени, особено заличаването от регистъра, за което дори той би изгубил доста време. Единственото възможно обяснение беше, че Сабич и някой неизвестен компютърджия, когото още не бяха разкрили, са се промъкнали в сградата на съда след края на работното време. Впоследствие обаче на Бранд явно му бе хрумнало друго.

– Бранд сигурно се е правил на интересен – измърмори Молто.

– Не е изключено. Или пък аз не съм разбрал добре. Доста бяхме пийнали и двамата.

– Възможно е. Трябва да го попитам.

– Или да се направите, че не знаете – махна небрежно Горветич.

Старецът винаги изглеждаше замислен и разсеян, но сега за секунди очите му проблеснаха. Прокурорът се почуди какво иска да каже, но внучките на Горветич се бяха отдалечили в другия край на детската площадка и той побърза да отиде при тях. И точно навреме, защото в този момент Томи чу писък, в който разпозна гласа на Томазо. Когато погледна, видя, че синът му се е качил по стълбата. Двегодишното момченце стоеше на върха на пързалката ужасено от собственото си постижение.

42.

Ръсти, 4 август 2009 г.

„Той не се бои от затвора.“ Така говорехме преди години, когато бях прокурор. Говорехме така за закоравелите престъпници – измамници, бандити, професионални крадци – които вършеха престъпления като начин на живот, и заплахата, че ще отидат зад решетките, не ги възпираше, защото или не се замисляха за бъдещето, или защото отдавна бяха приели честите отбивания през заведенията за лишаване от свобода за част от играта.

Напоследък все си мисля за тази сентенция, защото постоянно се опитвам да се успокоя, че в затвора не е чак толкова лошо. Вчера оцелях. Ще оцелея днес, после ще дойде утре. Нещата, които смяташ за най-важни – страхът от другите затворници и пословичните опасности под душовете – заемат определена част от мислите ти, но те нямат толкова голямо значение в сравнение с ежедневните подробности, които отвън си смятал за дреболии. Човек не осъзнава колко ценна е компанията на други човешки същества или топлината на слънчевите лъчи, докато не се лиши от тях. Не си дава сметка за истинското блаженство от свободата, докато най-баналните решения – кога да стане, къде да ходи, какво да облече – не започнат да му бъдат налагани от другиго. По ирония най-лошото в затвора се оказва най-очевидното – това, че не можеш да излезеш.

Понеже смятат за твърде рисковано да ме пуснат в общите помещения, аз съм затворен в административния арест, известен повече като изолатора. Често размишлявам дали нямаше да ми бъде по-добре при другите затворници, което поне щеше да ми даде възможност да работя осем часа на ден. Тук излежават присъди главно младежи, латиноамериканци и черни, хванати за разпространяване на наркотици и със сравнително къси престъпни досиета. Дали някой от тях ще реши да ме малтретира, мога само да гадая. Вече знам от надзирателите, които са местната информационна агенция, че има двама затворници, чиито присъди съм потвърдил, а по елементарната логика мога да предположа, че има и такива, чиито бащи или дядовци съм съдил преди години. Общо взето, приемам мнението на заместник-директора, който ме посъветва да подам молба за изолатора. Бил съм твърде известен и на някой депресиран и склонен към насилие младок можело да му се прииска да закачи такъв трофей на колана си.

Затова пребивавам в тясна килия, два на два, с циментови стени, ниска блиндирана врата, през която ми носят яденето, и една гола крушка на тавана. Има и прозорче, през което едва прониква дневна светлина. Тук вътре мога да запълвам времето си, както намеря за добре. На всеки ден-два прочитам по една книга. Стърн предложи да потърси издател за мемоарите ми, след като ме пуснат, и аз пиша по малко всеки ден, но сигурно ще изгоря ръкописа още щом изляза. Вестникът идва по пощата с два дни закъснение, като редките статии, свързани с щатските затвори, са грижливо изрязани с ножица. Започнах да уча испански и се упражнявам с двама надзиратели, които имат желание да се занимават с мен. И като човек, каращ спокойно старините си в края на деветнайсети век, чета писма. Пиша на Нат всеки ден и често си кореспондирам с няколко приятели, чиято преданост безкрайно ценя, най-вече Джордж Мейсън, Рей Хорган и един съсед от квартала. Има и още двайсетина откачени, главно жени, които ми писаха през последния месец, за да ме уверят, че вярват в невинността ми, и да споделят собственото си разочарование от правосъдната система, най-често от подкупния съдия, който гледал делото за развода им.

Когато с другите трима затворници от изолатора излезем за ежедневната едночасова разходка в двора, първоначално ми иде да ги разцелувам, но това желание бързо отминава. Роки Таранато е травестит, ХИВ-позитивен и постоянно върти номера в общото отделение. Другите двама, които ме наблюдават втренчено, докато тичам около двора, скачам и правя лицеви опори, са криминално ненормални. Мануел Родегас има лице като смачкан бръмбар. Висок е около метър и шейсет и главата му сякаш израства направо от раменете. Когато заговори, макар и смислено отначало, скоро започва да пелтечи неразбираемо. Харолд Кумбила е като чудовище от нечий кошмар – почти двуметрова камара месо. Осакатил един и почти е убил друг, докато е пребивавал в общото помещение на долните етажи. Той е твърде склонен към насилие, за да работи в изправителния център и е тук само благодарение на платено споразумение с Имиграционната служба, която държи няколко килии за нелегални имигранти, чакащи да бъдат депортирани, макар че в случая с Харолд това няма да стане скоро. За мое съжаление той е научил, че съм съдия, и постоянно ме пита за съвет по своя въпрос. Обясних му, че не разбирам от имиграционно право, но това ме спаси само за две седмици.

– Да, брато – каза ми преди няколко дни, – обаче можеш да почнеш да го учиш сега. Хайде бе, брат, за услугата, а?

Помолих надзирателите да го държат под око, макар че го правят и без да им казвам.

Нат идва да ме види веднъж седмично, носи ми един кош книги, които персоналът преглежда, и четиринайсетте долара, които имам право да изхарча всяка седмица в лавката. Давам почти всичките за сладки неща, защото, колкото и да спортувам, храната остава все така отвратителна. С Нат седим на едно малко боядисано подобие на маса за пикник. Тъй като съм при облекчен режим, имам право да докосвам ръката му за няколко секунди и да го прегръщам за добре дошъл и за довиждане. Имаме по един час всяка неделя. На първите две свиждания плака, но постепенно започнахме да се наслаждаваме на срещите си, при което той говори през повечето време, съобщава ми новини от света, разказва ми за работата си и за семейството, а също и последните вицове от Интернет. През голяма част от свиждането се смеем, макар че винаги има моменти на униние, когато говорим за „Траперите“ и поредния им провален мач.

Досега Нат е единственият ми посетител. По много причини би било непредпазливо, ако Ана дойде с него, но тя и без това се държи на дистанция, както през повечето време през последните две години. Освен това нямам голямо желание някой друг да ме вижда тук. В неделя, когато Нат дойде на свиждане, един надзирател на име Грег ме превежда през многобройните врати по коридорите, водещи буквално към светлината.

Затова сега съм страшно изненадан, когато вратата се отваря широко и Торес, надзирателят, който ми помага с ученето на испански, обявява:

– Су амиго1.

– Дръпва се встрани и Томи Молто се навежда, за да мине през ниската врата. Аз лежа и чета роман. Изправям се в леглото, но не знам какво да кажа. Том също мълчи. Застава на вратата и като че ли се чуди защо е тук.

– Ръсти – измънква той и ми подава ръка. – Хубави бакенбарди.

Откакто съм тук, си пуснах брада, главно защото бръсненето в тази тъмнина е рисковано занимание, а и ножчетата за еднократна употреба, които ни дават, като че ли нарочно са затъпени.

– Как я караш? – пита Молто.

Разпервам ръце:

– Кухнята не е много изискана, но поне има рум сървис.

Той се усмихва. Използвам тази шега в много от писмата си.

– Не съм дошъл да злорадствам, ако очакваш това – уточнява прокурорът. – Имаше среща на директори на затвори и прокурори от целия щат, та реших да мина.

– Странно място за срещи.

– Няма репортери.

– Аха.

– Управлението на затворите иска прокуратурата да одобри плана им за предсрочно освобождаване на някои затворници над шейсет и пет години.

– Защото вече не са толкова опасни ли?

– За икономии. Щатът не може да плаща за здравни грижи.

Усмихвам се. Какъв свят. Никой в системата на правосъдието не говори за цената на наказанието. Всеки си мисли, че моралът е безплатен.

– Може би Харнасън е направил по-добра сделка, отколкото си е мислел – отбелязвам аз.

Томи харесва шегата, но свива рамене:

– Мислех, че говори истината.

– Аз също. Горе-долу.

Томи кимва. Вратата на килията още е отворена и Торес чака отвън. За да се настани по-удобно, Томи се е облегнал на стената. Реших да не му казвам, че там се събира влага.

– Както и да е – продължава той, – някои хора смятат, че може и ти да си кандидат за предсрочно освобождаване.

– „Някои хора“? Някой друг освен близките ми?

– В прокуратурата има мнение, че си се признал за виновен за престъпление, което не си извършил.

– Звучи малоумно като всичките ви други теории за мен. Всичките бяха грешни и тази не прави изключение.

– Е, след като така и така съм тук, реших да мина да видя какво мислиш по въпроса. Може би съдбата ме изпрати да те попитам.

Той винаги си е падал малко мистик. Замислям се над думите му. Чудя се дали фактът, че все още изглежда склонен да се довери на думата ми, трябва да ми вдъхне надежда или да ме вбеси. Трудно е да отгатна какво мисли за мен. Вероятно нищо съществено. Това е неговият проблем.

– Вече чу какво мисля, Том. Впрочем откъде се появи тази нова теория?

– Вчера случайно срещнах Мило Горветич и той повтори нещо, което други хора говорят от доста време. Отначало не го разбрах много добре, но после се сетих и цяла нощ разсъждавах.

Томи се оглежда, после показва главата си в коридора и моли Торес да му донесе нещо за сядане. След малко надзирателят донася пластмасов сандък. Хрумва ми да предложа на Молто да се настани на металната тоалетна чиния, но той е твърде гнуслив, за да разбере шегата. Пък и едва ли ще му е много удобно.

– Значи цяла нощ си мислил за това, а? – напомням му последното, за което говореше.

– Притеснявам се заради сина си, Ръсти. Пък и след шест месеца ще имам още едно дете.

Поздравявам го.

– Това ме обнадеждава, Томи.

– Как така?

– Ами, значи на стари години още имам надежда. Ти вече се уреди. Може би, когато изляза, и на мен ще ми се случи нещо хубаво.

– Надявам се, Ръсти. Когато човек вярва, всичко е възможно, ако ми позволиш да се изразя така.

Не съм убеден, че това решение е подходящо за мен, но приемам съвета за добронамерен и благодаря на Томи. След това и двамата се умълчаваме.

– Както и да е – измърморва след малко той. – Ако ми кажат, че трябва да прекарам две години в някоя мръсна дупка, за да спася живота на децата си, бих го направил, без да се замислям.

– Това е похвално.

– Та и аз, ако знаех, че някой, когото обичам, е манипулирал файловете на онзи компютър, дори да не съм го искал от него, сигурно щях да поема кръста си и да се призная за виновен, за да се свърши всичко веднъж завинаги.

– Така е. Но в такъв случай ще съм невинен, а ти казах, че съм виновен.

– Така твърдиш ти.

– Не ти ли се струва малко иронично? Преди повече от двайсет години ти казах, че не съм убиец, и ти не ми повярва. Накрая намираш престъпление, което реално съм извършил, но когато си признавам, ти и това не искаш да приемеш.

Молто се усмихва:

– Знаеш ли какво? След като си такъв любител на истината, би ли ми обяснил как успя да вкараш онази картичка в компютъра? Ще си остане между нас. Давам ти дума, че никой няма да бъде подведен под отговорност. Каквото кажеш, няма да излезе от тази килия. Само ми кажи.

– Съжалявам, Том. Вече сключихме споразумение. Разбрахме се, че няма да се налага да отговарям на повече въпроси, ако приемеш самопризнанията ми. Нека така да си остане.

– Искаш ли да ти дам писмена гаранция? Имаш ли химикалка? Ще ти го напиша. Хайде, откъсни един лист от някоя от тези книги. – Молто посочва купчината върху единствената полица в килията. – „Аз, Томи Молто, главен прокурор на окръг Киндъл, обещавам, че няма да повдигам повече обвинения по нищо, имащо връзка с компютъра на Ръсти Сабич, и ще запазя всяка свързана информация в строга тайна.“ Мислиш ли, че не мога да спазя такова обещание?

– Може би. Но не това е проблемът.

– Хайде, Ръсти, ще остане между нас. Кажи ми какво стана? И няма повече да се занимавам с теб.

– Мислиш ли, че ще ми повярваш, Том?

– Не знам защо, но да. Не знам дали си социопат или не, но не бих се изненадал, ако все пак си казал истината. Поне както ти я разбираш.

– Правилно си разбрал. Добре, ето истината. Веднъж и завинаги. Само между нас двамата. – Ставам от леглото, за да погледна Молто в очите. – Аз наистина възпрепятствах правосъдието. Сега ме остави на мира.

– Това ли искаш?

– Да, това искам.

Молто отново поклаща глава и в този момент усеща мокрото петно на рамото си. Потърква го няколко пъти и когато отново ме поглежда, аз не успявам да сдържа усмивката си. Погледът му става суров. Отново съм отворил стара рана. Ръсти пак печели точка, Томи е изигран. Да, благодарение на мен той стана олицетворение на справедливостта в този град, но когато сме само двамата, все още аз съм този, който владее ситуацията.

– Майната ти, Ръсти!

Той става и изскача навън. После отново влиза за секунда, за да вземе сандъка.

43.

Томи, 5-6 август 2009 г.

Томи открай време се чудеше какво ще излезе от гениите на цифровата апаратура като Орестес Мауро, специалиста по веществени доказателства към прокуратурата. При дългогодишния си опит Молто трябваше да има някаква представа, но истината бе, че на младини не беше срещал момчета като Орестес. На хлапака му сечеше пипето и си вършеше работата, макар и по свой начин. Орестес обаче живееше като в компютърна игра. През цялото време ходеше със слушалките на айпода си в ушите и ги изваждаше само когато говореше с някого. Когато Томи го чуеше да говори за нещо в коридора, темата винаги беше или компютърни игри, или най-новият модел на конзолата му „ЕксБокс“. Гледаше на компютрите и софтуера като на един загадъчен свят, затова, каквато и задача да изпълняваше, тя оставаше на заден план след очарованието от откриването на все още нови чудесата. Орестес приемаше работата като досадна необходимост, само да не е твърде продължителна. Иначе бе любезен и добронамерен младеж… ако те забележеше.

Вечерта, когато Томи влезе в службата, Орестес стоеше на бюрото си наведен над няколко кашона и почукваше ритмично. Беше около седем часът. На връщане от Морисроу и щатския изправителен център трафикът беше твърде натоварен. Молто бе решил да мине по малките улички, за да се добере до дома си, но така пътят му го отведе до сградата на общината. Вече нямаше шанс да стигне навреме за вечеря с Доминга и Томазо, затова реши да се отбие да вземе документите от срещата си в апелативния съд тази сутрин. Утре заран можеше да поработи половин час върху тях и да остави жена си да поспи още малко.

Когато видя Орестес, Томи влезе в отдела за веществени доказателства – преустроено складово помещение зад товарния асансьор. Веществените доказателства, иззети със заповед на голямото жури, по закон оставаха на съхранение в прокуратурата, а не в полицията. Тук те се опаковаха и описваха. Когато видя прокурора, Орестес направи кръгом, малко в стила на Майкъл Джексън.

– Хей, шефче!

Младежът винаги викаше, когато имаше слушалки в ушите.

– Здрасти, О.

Томи посочи ушите му и Орестес извади едната слушалка. Прокурорът посочи и другото ухо. Младежът се подчини. Явно очакваше да чуе нещо важно.

– К’во ста’а?

– Делото „Сабич“ – отговори Томи.

Орестес изръмжа:

– Съдията ли, бе?

– Да, съдията.

– Ох, човече, тая работа е пълна каша.

Доста точна оценка, помисли си Томи. През целия път насам той си беше мислил за Ръсти. Да го види в онази килия бе доста смущаващо, но очевидно само за Томи, не и за Сабич. Прокурорът очакваше да завари затворника потиснат и умърлушен като повечето хора в изолатора, но не, Ръсти изглеждаше някак освободен. Беше си пуснал дълга коса и брада, по-бели, отколкото бе очаквал Томи, и така приличаше на корабокрушенец. Държеше се и точно така – като човек, който няма какво да губи. Сякаш казваше: „Случи ми се най-лошото. Сега нищо не можеш да ми направиш.“ Въпреки това Сабич не изневери на себе си. Сигурно не лъжеше, но говореше по типичния си начин, изключително предпазливо, дори внимателно подбираше думите, за да може да остане чист пред съвестта си, че е бил искрен, но в същото време да запази истината само за себе си. Така Томи се чувстваше в същата безизходица, както винаги в отношенията с Ръсти вече няколко десетилетия. Каква всъщност беше проклетата истина?

– Все още не мога да разбера как са успели да запишат онази честитка на компютъра.

– О, човек, и аз не мога. Знам само, че не съм бил аз – засмя се Орестес.

– И аз не бях. Но все си мисля, че пропускаме нещо. Мисля си, че Сабич прие споразумението, за да предпази синчето си. Според теб има ли такава вероятност?

– Добре. – Орестес прояви уникалното благоволение да изключи айпода си и седна на едно метално столче. – Никой не ме е питал, но си спомням оная голяма среща, когато се върнахте от съда, точно след като разбрахте, че картичката е фалшива. Горветич се кълнеше как никой, който е ходил в кабинета на съдия Мейсън – нито Сабич, нито синът му, нито бившата му стажантка – не е имал достатъчно време, за да качи картичката и да направи всички други манипулации. Спомняш ли си?

– Да.

– Тогава Джими Би извади теорията, че Сабич някак се е промъкнал в съда.

– Точно така.

– Ето какво мисля аз. Защо да не са го направили и тримата заедно? Да са измислили план как да качат картичката. Единият е прехвърлил файловете от флаш устройство, друг е задействал „Спай“, а третият е изтрил следите. Тримата заедно или дори само двама са имали достатъчно време.

Томи се удари по челото. Разбира се! Може би Орестес все пак имаше някакво бъдеще.

– Какво е станало според теб? – попита прокурорът.

Младежът се изсмя гръмогласно:

– Човече, откъде да знам? Компютрите са джунгла. Няма човек, който да знае всичко. Затова са толкова яки.

Томи се замисли за тази философия. Звучеше като от научнофантастичен роман. Според Орестес компютрите вече бяха като хората в това отношение, че никой не можеше да ги разбере напълно.

– Добре, ако трябваше ти да оставиш картичката, как щеше да го направиш?

– Аз ли? – Орестес отново се засмя. – Е, аз със сигурност щях да се справя и сам. Ама това съм аз.

Самоувереността на младежа беше леко смущаваща. Неговата работа бе така да нагласи системата, че да осуети евентуално манипулиране на веществените доказателства. Разбира се, Томи го попита какво иска да каже.

– Ами, ето какво стана. Онази нощ, дето с Джими Би разопаковахме машината…

– Мислех, че сте го направили сутринта, преди съдебното заседание.

– Хей, човече, от дванайсет до осем аз спя. – Той посочи с палец гърдите си. – Сутрин съм на училище. Трябва да се образовам. Да се развивам. – Удари по един от кашоните, за да наблегне на думите си. – Та значи, отидох в кабинета на Бранд, понеже компютърът беше на количката за каране в съда и заедно смъкнахме опаковката. Доста се изпотихме, ‘щото имаше три-четири найлона, а когато стигнахме до самата машина… опааа! Викам си: „Леле, тука има нещо гнило.“

– Защо така?

– Ами, лентата, с която беше запечатана машината, беше залепена върху копчето за пускане. Обаче то е леко вдлъбнато, тоест малко е навътре. Имаше малък процеп между лепенката и пластмасата, затова викам на Бранд: „Лоша работа, изложили сме се. Някой може да включи това бебче.“ А той: „Абсурд.“ Носех си един от инструментите… – от джобчето си Орестес извади малка отвертка като за винтчета на очила – … и го пъхнах отдолу. Бранд, човече, с него сме много гъсти, ама тогава за малко да ме удуши. Помисли си, че ще прецакам печата. Това беше в деня, когато се появи онова маце от банката, и Бранд вика: „Стой! Вече достатъчно се прецакахме!“ Не направих нищо, де. Само го постреснах. После Горветич и другите пичове свалиха лепенката без проблем. Обаче това искам да ти кажа. Ако исках да направя нещо на компютъра тогава, щях да го направя.

– Можеше да го включиш, така ли?

– Не го направих.

– Знам, че не си го направил. Но можеше, нали? Другите компоненти, клавиатурата, мониторът… те бяха запечатани, нали?

– Яко, човек. Обаче изходите на кутията не бяха. Можеше да включиш в тях всеки монитор или клавиатура с подходящи накрайници. Има милиони такива. Точно затова се притесних. Само че нищо не беше станало. Всичко беше стояло опаковано с месеци. Надписите си бяха там, както си трябва. Исках само да кажа, след като питаш, че е можело да се направи. Само аз не съм. Сабич и другите – те са го направили. Само не знам как. Такъв е животът, човек. Като не знаеш нещо, не знаеш. Точка.

Орестес се ухили широко и белите му зъби блеснаха под младежкия мъх, който минаваше за „мустак“. „Да, умно хлапе – отново си помисли Томи. – С годините тепърва ще разбере какво наистина не знае.“

Сутринта около единайсет, когато Томи се върна от среща в апелативния съд, Бранд местеше някакви папки на бюрото си. Темата на съвещанието не се различаваше много от разискванията в затвора миналия ден. Никой нямаше достатъчно пари. Затова кои разходи можеха да орежат?

Бранд си беше взел почивен ден вчера, за да се срещне с политическите консултанти. Противникът му Берохас имаше създадена организация и това бе преимущество за него. Бранд получаваше много помощ от партията, но тепърва трябваше да събира екип.

Молто го попита какво мисли за консултантите.

– Двете жени ми допадат. О’Банън и Майерс. Разбират си от работата. Познай чия кампания са организирали последно.

– На Сабич?

– Именно. – Бранд се засмя. – Но така е, парите не миришат.

– Между другото, вчера го видях.

– Кого?

– Ръсти.

Това накара Бранд да зареже преподреждането. Количката от делото срещу Сабич още беше в ъгъла на кабинета му, с папките и веществените доказателства. Когато водеше процес, прокурорът забравяше всичко във вселената – семейни поводи, новини, други неща – но свършеше ли, материалите отиваха да събират прах и никой не си мърдаше пръста да ги разчисти. В кабинетите на половината прокурори с месеци залежаваха дела. Когато накрая намереха време да изпратят нещата на склад, преживяването беше мъчително, като да се ровиш в спомените от стара любовна връзка; тези документи и шишенца, които някога изглеждаха съдбовни като парченца от Светия кръст, сега бяха абсолютно непотребни. След няколко месеца Томи нямаше да може да каже какво място повечето от тези предмети са заемали в сложния лабиринт от хипотези и заключения на обвинението. Сега само крайният изход имаше значение. Ръсти Сабич беше осъден престъпник.

– Бях в Морисроу – обясни Молто.

Разказа накратко за срещата. Освобождаването на затворниците щеше да бъде голям проблем за кампанията, но Бранд се заинтересува повече от Сабич.

– Отбил си се при него просто така? Без адвокат, без нищо?

– Като при стар приятел, така да се каже.

На Томи не му беше хрумнало, че Ръсти можеше да откаже да разговаря с него без присъствието на адвокат. На затворника явно също не му бе минало през ума. И двамата бяха прекалено заети с дългогодишното състезание между тях. Беше като спор за бивша жена.

– Как изглежда? – поинтересува се Бранд.

– По-добре, отколкото очаквах.

– По дяволите!

– Исках да го попитам на четири очи как са успели да бърникат в компютъра.

– Пак ли?

– Не ми каза. Мисля, че се опитва да защити сина си.

– Така си мисля и аз.

– Знам. Преди два дни случайно срещнах Горветич. Каза, че миналия месец сте се понапили и ти си казал, че според теб Ръсти се е признал за нещо, което не е извършил. Отначало не можех да проумея какво си имал предвид. После ми хрумна, че подозираш, че защитава сина си.

Бранд сви рамене:

– И аз не знам какво съм мислил. Бях се натряскал. Горветич също.

– Все още обаче не мога да разбера откъде ти хрумна, че Ръсти може да е защитавал сина си.

Бранд се нацупи и погледна бюрото си. Купчините документи бяха подредени като по конец, подравнени и с еднакви разстояния помежду като войнишки легла в казарма. Той взе няколко папки и се огледа за място, където да ги сложи.

– Просто предчувствие – отвърна след малко.

– Защо все пак?

Джими остави папките на един свободен ъгъл на бюрото, където очевидно не им беше мястото.

– Какво значение има, шефе? Ръсти е в пандиза, където трябва да бъде. Поне за известно време. От какво те е страх?

Страх. Точно това бе думата. Томи се беше събудил в три скован от страх. Опита се да се успокои, че това е просто обичайното безпокойство, което понякога го измъчваше, от неспособност или нежелание да приеме собствения си успех. Знаеше обаче, че трябва да разбере причината, ако иска да върне спокойствието си.

– Това, което ме плаши, Джими, е, че съм сигурен, че Ръсти не е записал картичката на компютъра си.

Бранд най-сетне седна на стола си.

– Защо мислиш така, Томи?

– Ами през последните дни направих няколко прости сметки. Това, което си казал на Горветич. Фактът, че си седял тук цяла нощ, след като сте разопаковали компютъра. И това, че Орестес ти е показал как да го включиш, без да скъсаш печата. Всичко това, след като се появи онази банкерка и делото изглеждаше обречено. Ти разбираш от компютри. Карал си курс при Горветич. Затова трябва да те попитам, Джим, след като все още нямаме разумно обяснение. Нали не си качил ти картичката?

– Как бих могъл да го направя? – попита Бранд. – Не бих могъл да пусна и да манипулирам компютъра, без в регистъра да се запише, че е бил включван, нали?

– Така е. Само че компютърът трябваше да бъде включен на другия ден в съда и в регистъра щеше да се запише тази дата и час.

Това вече привлече цялото внимание на Бранд. Той предпазливо погледна началника си.

– Много хитро – продължи Томи. – Създаваш защита, която обяснява всички доказателства, така че Стърн да изгради цялата си теория върху това. После изведнъж разбиваш на пух и прах всичките му аргументи и обвиняваш подсъдимия в измама. Гениално хрумване.

Бранд се втренчи някъде над бюрото си и дълго време остана с непроницаемо изражение. После на лицето му бавно се изписа усмивка, докато накрая се ухили на Молто по характерния си начин – гримаса на ирония, на непокорство и насмешка над безполезните усилия на закона.

– Наистина гениален план, ако беше истина – съгласи се той.

В Томи нещо се пречупи. Той седна на един стол в другия край на кабинета. Щеше да бъде достатъчно, ако Бранд му беше казал просто „не“. Междувременно Джим забеляза настроението на шефа си и усмивката му помръкна.

– Този тип уби жена си, шефе. Две жени. Той е виновен.

– Само не и за това, за което го осъдихме.

– Какво значение има?

– За мен голямо.

През всичките си години в тази служба Томи бе слушал един след друг главните прокурори да учат подчинените си как дългът на прокурора е да нанася безкомпромисни, но справедливи удари на престъпността. Някои бяха искрени; други намигваха или кимваха многозначително, когато го казваха, знаейки колко е трудно да водиш честна битка, да стоиш на открито, докато злосторниците се крият в храстите и те нападат в гръб. Преди да се роди Томазо, Томи навярно също бе пренебрегвал тези правила. Но когато имаш дете, залозите за бъдещето са други. Трябва да го научиш кое е правилно и кое – не. Без уговорки или изключения. Жестоката истина винаги ще бъде на улицата. Но ако един прокурор не съумее да очертае ясна граница и да не я прекрачва, каква надежда можеше да има тогава?

– Той призна пред съда, че е виновен – изтъкна Бранд.

– Би ли направил такова нещо, за да защитиш детето си? Той не го е направил, Джим, а синът му е единственият, който имаше мотив да опита такова нещо, за да го измъкне. Затова Ръсти се призна за виновен.

– Той е убиец.

– Знаеш ли? Вече не съм толкова сигурен и за това. Кажи ми какво е пречело на тази жена, която така или иначе само се мъчеше, да спре да се съпротивлява срещу демоните, които я тормозеха, и да сложи край на живота си, след като е научила за изневярата на съпруга си?

– Върху шишенцето с хапчетата имаше негови отпечатъци. Чел е информация за фенелзина в Интернет.

– Това ли са всичките ни доказателства? Нима искаш да ми кажеш, че нямаше да преразгледаме обвиненията, ако знаехме, че Барбара е ходила в банката?

– Не можехме да позволим пак да му се размине. Да не говорим пък за теб. Двайсет години Ръсти ти тежеше като камък на шията.

Томи не беше искал такава услуга. Стореното от Бранд не му помагаше. Но седнал в мрака, заслушан в дишането на жена си и откъслечните въздишки на малкия си син, следващи понякога удивителен ритъм, той разбра едно – ако Бранд бе извършил такова нещо, той го беше направил заради него.

– Това улеснява и тебе, Джим. Все пак ти ще се кандидатираш за окръжен прокурор догодина.

Откровен, но плах и смирен до този момент, помощникът се наведе напред и очите му проблеснаха гневно. С все сила стисна големите си юмруци.

– От години ти служа като слуга, Томи, защото съм ти задължен. Защото го заслужаваш. Ти се грижи за мен повече, отколкото собствените ми братя. Никога не съм поставял моите интереси пред твоите. Обичам те и ти го знаеш.

Да, Томи го знаеше. Бранд го обичаше. И той обичаше Бранд. Обичаше го, както войниците се научават да обичат другарите си по окоп, бдят един за друг и са сред малкото, които разбират страха и жестокостта на войната. Така двама души стават нещо като сиамски близнаци, свързани със сърцата си или с някой друг жизненоважен вътрешен орган. Бранд бе предан. Беше умен. Но той се държеше здраво за Томи и по свои подбуди. Защото имаше нужда от съвест.

– Виж какво – продължи Бранд. – Умът понякога ни играе номера. Събуждаш се посред нощ уморен и ядосан и изведнъж ти хрумва някоя шантава идея, най-вече защото можеш да я осъществиш, започваш да я обмисляш и тя сама се оформя в главата ти. Да ти кажа честно, първите три часа, след като ми хрумна, не можех да спра да се смея. Изглеждаше ми много забавна тогава.

Томи се замисли. Може би беше вярно. Не че имаше някаква полза.

– Няма да позволя този човек да лежи за нещо, което не е извършил, Джим.

– Ти си луд.

– Не, не съм. Ще се обадя на съдия И. Още днес ще подадем искане за отмяна на присъдата. Още утре Сабич ще е на свобода. Само трябва да измисля какви аргументи да използвам. И какво да правя с теб.

– С мен ли? – смая се Бранд. – С мен? Аз не съм направил нищо. Не съм лъжесвидетелствал. Не съм представил фалшиви доказателства. Дори не съм пипнал компютъра. Прочети стенограмите, Том. Единственото, което направих, беше да кажа на съда, че картичката е подхвърлена. И представих доказателства, за да го докажа и да предпазя съда от вземане на грешно решение. Какво престъпление е това?

Томи тъжно погледна колегата си. В последно време престъпленията го натъжаваха. Когато беше по-млад, го разгневяваха. Но сега знаеше, че те са неизбежна част от живота. Колелото се въртеше, хората набираха инерция и през повечето време се владееха. А когато не съумееха да обуздаят импулсите си, работата на Томи бе да се погрижи да получат наказанието си, но не защото стореното от тях беше невъобразимо (не и ако си дадеш сметка за човешката природа), а защото другите хора, онези, които всеки ден полагаха усилия да се сдържат, имаха нужда от предупреждение и по-важно, от увереност, че лошите винаги си получават заслуженото. Обикновените граждани трябваше да видят смисъл в своето въздържание.

– Не можеш да ме съдиш – заяви Бранд. – Пък и дори да го направиш, Том, много добре знаеш какво ще стане. Хората ще обвинят теб.

При тези думи сърцето на Томи се сви и той тихо изстена. Но преди да отговори, се замисли. Бранд реагираше по-бързо от него и беше имал няколко седмици за анализ на ситуацията. Как биха се развили нещата, ако се стигнеше до съд?

Щеше да се наложи да назначат специален прокурор. Аргументът, който Бранд изтъкна преди секунда – че той не е сторил нищо, с което да заблуди съда – нямаше да залъже никого. Манипулирането на доказателства в разгара на съдебен процес беше престъпление от един или друг вид.

Да се докаже това обаче бе съвсем друг въпрос. Сега в кабинета бяха само двамата. Дори версията на Томи за сегашния им разговор да бъде приета, Бранд не беше направил ясно самопризнание.

Най-важното обаче бе последното, което каза Бранд, майсторски завоалираната заплаха. Защото той беше прав. Ако Томи изстреляше този куршум, той със сигурност щеше да рикошира и да порази и него. Ако специалният прокурор все пак намереше доказателства, Бранд щеше да се измъкне, като каже, че е направил всичко със знанието и одобрението на шефа си. Ако Молто се обърнеше срещу него, Джим щеше да му го върне тъпкано. Ако Бранд излъжеше достатъчно добре, можеше не той, а Томи да отиде в затвора. Но дори да не се стигнеше дотам, главният прокурор щеше да преживее същия ад, както двайсет години по-рано. Хората щяха да повярват заради тогавашните му самопризнания за манипулиране на доказателства. Животът невинаги беше справедлив.

– Добре – бавно изрече Молто след още няколко минути размишление. – Ето какво ще направим. Ще кажа на съдия И, че сме открили нередности при съхраняването на доказателствата: компютърът е стоял разопакован в кабинета ти цялата нощ, преди да бъде включен в съдебната зала, и противно на тогавашното ни убеждение се е оказало, че машината не е била сигурно запечатана и е могла да бъде включена и манипулирана. Няма да казваме какво се е случило. Но понеже Сабич нямаше да се признае за виновен, ако знаеше, че не можем да докажем правилно съхранение на доказателствата, предлагаме отмяна на присъдата и оттегляме обвиненията. После ти напускаш службата, защото когато Ръсти отново излезе на свобода, яко ще се размирише, а вината за неправилното съхранение на компютъра е твоя. Ти ще поемеш отговорността за освобождаването на Сабич. Защото грешката е твоя, Джим.

– Това ще провали кандидатирането ми – отбеляза Бранд.

– Да, ще го провали.

– Сега трябва ли да ти благодаря?

– Би могъл. Когато помислиш за всичко, ще си ми благодарен.

– Не е честно.

Томи сви рамене:

– Животът не е справедлив, Джими. Поне понякога. – Изправи се. – Сега ще се обадя на Санди Стърн.

Поставен натясно и обиден, Бранд разсеяно чоплеше кожичките около ноктите си.

– Той още ли не е хвърлил топа?

– Доколкото разбирам, не. Дори разправят, че се подобрява. Това трябва да ни бъде за поука, Джими.

– Каква?

– Че винаги има надежда. Защото никога не знаеш какво ти е писано. – Томи погледна човека, когото бе смятал за най-добрия си приятел, и повтори: – Никога.

44.

Ана, 6-7 август 2009 г.

– Няма да повярваш – казва Нат, когато вдигам телефона си. – Няма да повярваш.

Всеки път, когато си помисля, че с Нат сме стигнали до върха на безумието, че по-лошо не може да стане, че най-сетне ще започнем да се връщаме към нормалния живот, изниква нещо ново.

– Току-що говорих със Санди. Ще освободят баща ми. Можеш ли да повярваш? Оттеглят всички обвинения.

– О, Нат!

– Можеш ли да повярваш? Някой от техниците на Молто забелязал, че компютърът не е съхраняван правилно в нощта, преди да го включа в съда. Така последователността на съхранение е нарушена и не могат да докажат престъпление.

– Не разбирам.

– И аз. Дори Санди не разбира. Съдия И обаче вече се е разпоредил. Санди не може да се свърже с баща ми, защото в изолатора нямат право на непланови телефонни разговори. Това ако не е бюрокрация! Стърн чака директорът на затвора да му се обади.

След секунда телефонът на Нат изпиуква и той затваря, за да говори с Марта.

Седя в малкия кабинет, с облекчение поглеждам снимката на Нат на бюрото ми и се радвам за него. После усещам някаква студенина в сърцето си. Макар че никога не съм го искала, жестоката истина е, че ми е по-лесно, когато Ръсти го няма, без тези объркани моменти заедно, когато и двамата едва се сдържаме и като че ли броим секундите, докато дойде време единият да си тръгне. След смъртта на Барбара почти не сме говорили, дори почти не сме се поглеждали. Единственото изключение беше, когато той се признаваше за виновен – когато вдигна очи и с удивление ме видя седнала до Нат. „Комплексно“ е слаба дума за това изражение. Копнеж. Неодобрение. Неразбиране. Всичко, което някога е чувствал към мен, беше събрано в него. После той се обърна и събра ръцете зад гърба си.

Седя на бюрото си близо четирийсет и пет минути, без да правя абсолютно нищо. Само чакам телефона. Когато иззвънява, разбирам, че баща и дъщеря Стърн най-накрая имат план. Ръсти ще бъде освободен от щатския изправителен център в три през нощта. Часът е избран по идея на Санди. Той не знае дали новината за освобождаването ще се разчуе, но е сигурен, че никоя от новинарските медии не може да си позволи да плаща толкова извънреден труд, за да изпрати репортери и фотографи посред нощ.

– Ще дойдеш ли? – пита Нат.

– Не е ли по-добре да бъдете само ти и баща ти?

– Не. Марта и Санди също ще дойдат. Ние сме единствените близки на татко сега. И ти трябва да дойдеш.

Започва дългото чакане. Мрачният, вечно замислен мъж, с когото живях близо година, изглежда коренно променен. Нат не може да си намери място. Постоянно крачи из апартамента, проверява в Интернет последните коментари за баща си, пуска телевизора, за да чете последните новини, изписвани в долната част на екрана по кабелните канали. Тълпа репортери са обсадили съда, когато съдия И излиза от кабинета си в пет и половина. Той не казва нищо, само се усмихва и помахва на камерите, развеселен както винаги от неочакваните обрати в живота, а оттам и в света на правораздавателната система. Всички коментатори използват думата „удивителни“, когато говорят за днешните събития. Цитират дословно изявлението на Стърн, в което той възхвалява честността на разследващия прокурор и съобщава, че очаква клиентът му да бъде освободен днес.

Около девет предлагам на Нат да отидем да купим нещо за ядене. Това го разсейва и той с голямо удоволствие се впуска да избира неща, които баща му обича. Отново вкъщи, решаваме да си легнем – поне да подремнем – и накрая се налага да тичаме, за да стигнем навреме до фамилната къща на Сабич, където сме се разбрали да се срещнем със Стърн, за да сме сигурни, че медиите още не са изпратили хрътките си. Ако всичко мине добре в затвора, Ръсти трябва да излезе около четири и тогава веднага го вземаме и заминаваме за вилата в Скейджън, преди репортерите да са се организирали. Изглежда странно за човек, който е лежал толкова месеци в изолатора, да иска да се усамоти в гората, но Ръсти бил обяснил на Стърн, че му стига самият факт, че ще може да слезе в града за вестници или да отиде на кино.

Адвокатите идват няколко минути след нас с джипа на Марта. С Нат се прегръщат на алеята пред къщата. Когато я пуска, той се навежда над колата и прегръща и Санди, но за по-кратко. Аз се познавам с баща и дъщеря Стърн отпреди няколко месеца, когато подготвяха защитата, но сега Нат отново ме представя. Ръкувам се със Санди. На светлината от уличните лампи той изглежда доста по-укрепнал от последния път, когато го виждах в съда. От грозния обрив, който покриваше голяма част от лицето му, сега е останало само леко зачервяване и той вече няма този вид на излязъл от концентрационен лагер. Нат, а може би дори и Санди, не знае дали това е само кратко подобрение или нещо по-продължително. Сигурно има значение, защото докато се извинява, че не може да стане, за да се ръкуваме, той споменава, че трябва да направи нещо за „това проклето коляно“, когато отново е в достатъчно добра форма, за да влезе в болница.

По пътя Нат затрупва Санди с въпроси за бъдещето на баща си. Дали Ръсти ще получи пенсия? Ще може ли да се върне в съда. От всички в колата като че ли единствено той не проумява очевидното. Освобождаването на баща му от затвора е само техническа подробност, която не променя положението. След като резултатите от ДНК анализа станаха публично достояние в края на юни, медиите често говорят за Ръсти като за хитър мошеник, извършил две убийства и майсторски манипулирал системата, която познава в детайли, за да му се размине с минимална присъда. Сега ще вдигнат врява, че се е измъкнал безнаказано.

Стърн обаче търпеливо обяснява на Нат, че баща му ще си върне пенсията, но положението му в съда е доста по-сложно.

– Присъдата е обявена за нищожна, Нат, и понеже баща ти беше отстранен от съда, след като се призна за виновен, сега трябва да го върнат. Той обаче открито призна, че е възпрепятствал правосъдието, и сега не може да си върне думите. Да не говорим за самопризнанията му по време на делото – за неправомерното издаване на информация за съдебно решение пред Харнасън. Етичната комисия няма как да пренебрегне тези неща. Ще трябва да поискат отстраняването му.

Иначе Нат, имайки предвид желанията на баща ти, мога да смятам изхода за успешен, ако успеем да изтъргуваме бързото му оттегляне от съда срещу споразумение с етичната комисия да не предприемат други – или поне не прекалено строги – мерки срещу него. Искам да уредим нещата така, че в крайна сметка да може отново да работи в системата на правосъдието.

За момент мисълта за трудностите, пред които се изправя Ръсти – без работа, с твърде малко приятели и почти напълно загубил уважение от обществото – ни потиска и всички се умълчаваме.

Стигаме до изправителния център около час по-рано и прекарваме времето в едно денонощно кафене, зареждаме се с кофеин, за да не заспим, и дълго разглеждаме снимките на Мартините деца на телефона ѝ. Най-сетне, в три без петнайсет, тръгваме към затвора през пустото градче. Изправителният център е построен на територията на единствения женски затвор със строг режим в щата. Състои се от няколко бараки като в казарма и тухлена административна сграда в центъра, на чийто последен етаж е изолаторът. Наоколо има плевни и две ниви със соя и царевица, толкова висока, че отделните растения приличат на грациозни танцьорки, когато вятърът поклаща листата им. Макар че самият изправителен център е с облекчен режим, заради съседната институция всичко е заградено с външна телена ограда с шипове на върха и висока вътрешна тухлена стена с караулни кулички през около двеста метра.

За да заблудят допълнително медиите, Стърн и директорът на затвора са се разбрали Ръсти да бъде освободен през товарния вход в западния край на лагера, откъдето постоянно минават хора. Спираме там на покрита с чакъл алея пред масивната стоманена врата.

В три без няколко минути чуваме гласове в тихата нощ, после едно от огромните крила на портата се открехва. Ръсти Сабич излиза на светлината от фаровете на Марта, като закрива очите си с хартиен плик. Носи същия син костюм, както в деня, когато го осъдиха, няма вратовръзка, а косата му е удивително дълга и това ме изненадва повече, отколкото бялата брада, за която Нат ми разказваше след последните им свиждания. Освен това доста е отслабнал. Нат се приближава към него и се прегръщат. Макар че стоим на пет-шест метра от тях, в тихата нощ ясно чуваме плача на двамата мъже.

След известно време се пускат, избърсват очите си и се приближават хванати за ръце към нас. Стърн се е изправил с помощта на бастуна си. Ръсти прегръща силно двамата си адвокати, после, за кратко, и мен. В радостта си не сме забелязали, че зад нас е спряла друга кола, и аз се разтревожвам, но Санди обяснява, че това е един бивш фотограф от „Трибюн“, Феликс Лагън, на когото той специално се бил обадил. Стърн искал снимката за архива си, но можел също да я изтъргува с някой от вестниците срещу публикуването на статия, представяща нещата от позицията на Ръсти. Адвокатите, Нат и бившият затворник се хващат за ръце и позират за няколко снимки. После Ръсти сяда на предната седалка в джипа на Марта, а Лагън отпрашва. Двигателят на колата вече работи, когато от затвора излиза още някой и изтичва към нас. Надзирател с униформа. Ръсти смъква стъклото си и се ръкува с него, разменят си няколко думи на испански. След това и ние потегляме през облака прах, вдигнат от колата на Лагън. Ръсти Сабич се прибира у дома.

Пътят на връщане изглежда по-кратък. Марта кара с над сто и двайсет. След като видя клиента си, Санди се отказа да публикува снимката му. Ръсти е толкова променен, че така никой няма да го познае, освен ако медиите не издебнат да го снимат пред къщата му.

Той е и доста мълчалив сега, гледа през прозореца, като леко изръмжава от време на време, сякаш казва: „О, да, забравил съм какво е да си на открито, как изглежда, как се чувстваш.“ Отваря плика, с който излезе от затвора. Вътре са личните му вещи. Изважда кредитните карти от портфейла и ги разглежда дълго, сякаш се мъчи да си спомни за какво служат. Изглежда приятно изненадан, че мобилният му телефон още работи, макар че след няколко секунди червената лампичка примигва предупредително – батерията е изтощена.

– Можеш ли да ми обясниш какво става? – пита, след като сме пътували известно време.

– Какво да ти обясня? – пита Стърн, към когото е адресиран въпросът.

– Защо Томи постъпи така?

– Вече ти казах какво ми обясни той, Ръсти. Компютърът не е съхраняван правилно през нощта, преди да го пуснем в съда. Това решава случая в наша полза. Не могат да го използват като доказателство.

– Сигурно има още нещо. Не мислиш ли? Защо му трябва на Томи да изнася тази информация на сегашния етап?

– Защото така изисква законът. Това не е онзи Томи, както едно време. Всеки в града може да ти го каже. Освен това какво друго може да има?

Ръсти не отговаря, но след минута разказва за посещението на Томи Молто при него в килията преди два дни. Томи му казал, че някои членове на екипа му смятали, че Ръсти се е признал за виновен за престъпление, което не е извършил. Дори известният с хладнокръвието си Санди Стърн не успява да скрие изненадата си.

– Извинявай – казва той, – аз съм само един прост адвокат, но може би щеше да е полезно, ако ни беше казал за това по-рано.

– Съжалявам, Санди. Знам, че звучи глупаво, но го приех като частен разговор.

– Аха.

Седнала точно зад Ръсти, Марта се удря по челото и поглежда към Нат. Аз съм на задната седалка и за да подкрепям любимия си, съм сложила ръка върху рамото му.

Той мълчаливо поклаща глава. Едва ли някой от нас някога ще разбере.

В четири и нещо стигаме до Ниъринг. Кварталът е спокоен. Когато спираме пред къщата, следват още прегръдки. С Нат прехвърляме покупките в колата на Ръсти в гаража и се отдръпваме, за да може да мине и да продължи към Скейджън. Вместо да запали обаче, тойотата се изкашля учтиво – малко като звука, който Санди има навик да издава от време на време – и замлъква окончателно. Акумулаторът е изтощен.

– Голяма организация, няма що – изръмжава Ръсти.

Предлагам му да вземе моята кола, но Нат ми напомня, че утре имам среща в Грийнуд. За няколко секунди петимата обсъждаме различни възможности. Марта бърза да закара баща си, за да не се изморява повече, но казва, че имала кабели вкъщи, а домът ѝ не е далеч. За да се отвори шкафът обаче, трябвало да се преместят два трийсеткилограмови чувала с тор, а за това е необходима мъжка сила. Ако тойотата не запали и след като ѝ пуснем ток, ще трябва да търсим кола под наем или някого, който да ни заеме своята.

Качвам се в колата си, за да закарам Нат, но той идва от моята страна и ми прошепва през отворения прозорец:

– Не го оставяй сам. Не сега.

Поглеждам го за момент и му връчвам ключовете. Нат сяда зад волана, но отново се подава навън и пак прошепва:

– Ще му приготвиш ли нещо за закуска? Моля те.

Ръсти вече е в къщата. Влизам след него, като влача две торби с продукти. Той е включил мобилния си телефон и гледа през пердетата на кухненското прозорче.

– Репортери? – питам аз.

– Не, не. Стори ми се, че у съседите свети. Семейство Грегориъс винаги имат резервна кола, която никой не използва.

Истината е, че изглежда по-добре, отколкото съм очаквала. По време на процеса и месеците преди това се беше променил за много кратко време. Дори Стърн изглеждаше по-малко съсипан от смъртоносната си болест. Ръсти бе отчаян и потиснат, жива развалина. Понякога, когато бяхме заедно, го виждах да поздравява познати на улицата. Все още си спомняше какво се очаква да говори в такива случаи. Подаваше ръката си в подходящия момент, но пак изглеждаше, сякаш се страхува да използва полагащото му се пространство на този свят. Не съм сигурна, че Нат го е забелязал. Той беше толкова зает да се помири с баща си и сякаш не осъзнаваше, че човекът, когото е познавал, вече почти го няма. Сега обаче той се върна. И не заради свободата. Веднага си давам сметка за това. Помага му мисълта, че е изтърпял наказанието си, че е платил цената.

– Нат предположи, че може да си гладен. Искаш ли нещо за закуска? – питам го аз.

Той се приближава и надниква в торбите.

– Има ли някакви плодове? Не съм подозирал, че първото, което ще ми се дояде след затвора, ще са ягоди.

Тъй като познава добре родителите си, Нат е купил боровинки и ягоди. Започвам да мия и да режа на чешмата. Ръсти застава зад мен.

– Барбара винаги е искала да ремонтираме кухнята. Обаче не можеше да си представи, че всеки ден тук ще се мотаят майстори.

Оглеждам се. Той е прав. Помещението е старомодно и тясно. Шкафовете от черешово дърво все още са хубави, но всичко друго изглежда овехтяло. Все пак е странно, че споменава Барбара. Както често става, призракът ѝ, който още витае в тази къща, сякаш ме завладява; чувствам страстната ѝ любов към сина ѝ и мрачните дълбини на нещастието ѝ. Тя беше от хората, които постоянно имат нужда от кураж, за да оцелеят.

– Не съм я убил – казва Ръсти.

Поглеждам го за момент. Седи при черешовата маса със старомодни орнаменти във формата на мида и ме гледа, за да види как ще реагирам.

– Знам – отговарям му. – Да не би да се опасяваше, че съм те подозирала?

Отговорът ми е искрен, но той няма представа колко месеца ми костваше, докато приема това си заключение. Проблемът ми, колкото и да не искам да оценявам улики, е в начина, по който е програмиран мозъкът ми. Съшивам доказателствата като вманиачена шивачка на юргани. Затова съм толкова подходяща за юрист. Аз съм способно момиче, което от малко се грижи за себе си и майка си. Свикнала съм да търся знаци и да ги тълкувам. Затова нямаше как да не се замисля за най-обезпокоителните неща, които знаех – че Ръсти е отишъл да се консултира с Прима Дана само няколко дни, след като му казах, че ще започна да излизам с Нат, или колко разгневен си тръгна от „Дулсимър“ онзи ден. Най-лошото, спомних си имейлите, по които бях разбрала, че Барбара е прочела писмата ми до Ръсти. Тя не се издаде с нищо в онази нощ, когато с Нат им отидохме на гости в Ниъринг, но често след това си представях какъв скандал е вдигнала на Ръсти, след като сме си тръгнали.

Никога обаче не съм си и помислила за убийство. С Ръсти отдавна бяхме скъсали, но през малкото ни месеци заедно достатъчно го бях опознала, за да съм сигурна, че не е убиец.

– На моменти – отговаря ми той сега.

– Затова ли си помисли, че аз съм манипулирала компютъра ти? Томи е прав, нали? Признал си се виновен за нещо, което не си извършил.

Имах тези подозрения и преди, но разговорът със Стърн в джипа ги затвърди.

Не се бях замисляла за това, докато той не го казва, и сега разбирам, че е прав. Не съм забравила, че Молто е подправил доказателствата по делото преди двайсет години, и ми става малко неудобно, че досега не съм обърнала внимание на този факт. Може би никога няма да разберем какво е накарало прокурора да промени решението си. Може би страхът, че злоупотребата ще бъде разкрита по някакъв начин.

– През юни единствените, които можех да допусна, че са го направили, бяхте вие с Нат – обяснява Ръсти. – Поотделно или двамата заедно. Експертите като че ли не се бяха сетили за втората възможност – двамата с общи усилия да сте успели да инсталирате картичката. Не исках делото да се проточи толкова дълго, че тази идея да хрумне на Томи и Горветич. Не можех обаче да си обясня защо някой от вас ще иска да направи такова нещо. Хрумнаха ми хиляди обяснения, кое от кое по-абсурдни. Едно от тях беше, че си ме подозирала и си се почувствала виновна, че си ме тласнала към убийство, защото съм се надявал така да се върнеш при мен.

Изсипвам последните боровинки в една купичка и за секунда оставам с гръб към него. Най-тежкият ми момент през последни две години беше, когато получих онези писма на компютъра си, а следващият – когато Нат ми се обади от съда, за да каже: „Тя е знаела. Мама е знаела.“ Банкерката току-що беше дала показания и той бе излязъл от съдебната зала, за да си поплаче. Едно от качествата, заради които най-много го обичам, е тази чувствителност. През изминалата година си дадох сметка, че цял живот съм чакала да срещна мъж, който не твърди, че е имунизиран срещу човешката мъка – за разлика от онази голяма симулантка, която имах за майка.

– Знаела ли е? – попитах тогава. – Какво е знаела?

От всичко, изговорено в съдебната зала, си давам сметка, че в нощта преди смъртта си Барбара се е преструвала заради Нат. И беше толкова убедителна, че на моменти дори се надявах, че съобщенията, които получих, са задействани по някакъв друг начин, например при изтриване на излишни файлове от компютъра на Ръсти, и Барбара е умряла, без да разбере нищо за връзката ни. Но когато Нат ми се обади от съда, ме обзе отчаяние. До този момент бях изпитвала толкова силно чувство за вина и тревога, та си мислех, че болката не може да бъде по-мъчителна и дълбока, но сега се почувствах, сякаш ме разпарят жива. Общо взето, животът ме е научил да се преструвам добре, особено когато страдам и искам да го скрия. Но невъзможността да разбера сама себе си понякога ме парализира. Защо толкова страстно желаех Ръсти? И най-голямата мистерия – защо изобщо не ми пукаше за Барбара? През последните няколко месеца неведнъж ме смразява мисълта за мъчителната болка, която съм ѝ причинила през последната седмица от живота ѝ. Защо не се бях замислила за нейните чувства, когато се хвърлих на съпруга ѝ? Коя бях аз? Все едно да се опитам да разбера защо навремето, още като ученичка, скочих от една десетметрова скала в река Киндъл и за малко да се пребия. Защо ми се струваше толкова забавно?

В моя защита мога да кажа само, че не предполагах за истинските проблеми на Барбара. Преди да станем любовници, Ръсти винаги я представяше като жена с труден характер, но не луда – както индийците говорят за пакистанците или гърците за турците, традиционни врагове, с които винаги са в гранични спорове. Тогава виждах това само като удобна възможност, шанс за себе си. Изобщо не се замислих какво ще ѝ причиня. И както всеки човек, който върши нещо нередно, и през ум не ми минаваше, че могат да ни разкрият.

Слагам плодовете на масата и му подавам вилица.

– Ти няма ли да хапнеш? – пита той.

– Нямам апетит. – Усмихвам се леко. – Ами ти?

– Какво аз?

– Все още ли искаше да се върна, след като Барбара почина?

– Не. Не бих казал. Тогава не.

Имам десетки оправдания за онова, което се случи между нас с Ръсти. Адвокатската професия изглеждаше нещо толкова примамливо, кариера, предопределена ми от съдбата. Исках да науча всичко, да правя всичко. Чувствах се като пред свещен храм. И знаех колко страст се таи в него. Имах чувството, че чувам как я възпира, като скърцане на спирачки. В глупостта си помислих, че връзката ни може да му помогне. Освен това съзнавах, че още не съм изпитала истинското блаженство да бъда с мъж, трябваше да пробвам още веднъж. В крайна сметка аз го използвах. Отчаяно се нуждаех някой като него, някой влиятелен мъж, да ме желае, сякаш така щях да получа всичко, което животът изливаше върху него, ако беше готов да го жертва за мен. Имаше някаква логика. Само това мога да кажа. Сърцето и умът могат да се смесят по някакъв тайнствен вътрешен начин. Тогава ми се виждаше логично, сега – не. Понякога ми се иска да се помоля на Бог: „Върни ме, върни ме там, за да разбера кое е било онова момиче преди две години.“ В крайна сметка, няма значение. Ще трябва да живея с чувството за вина до края на дните си.

– И на мен ми се стори така – отбелязвам. – Онази нощ, нощта, преди тя да умре? Стори ми се, че вече си го преживял. Това е още една причина да не вярвам, че си я убил. Просто не знаех как си се примирил толкова бързо.

– Защото осъзнах, че обичам сина си повече, отколкото обичам теб. Може би звучи твърде грубо…

– Не.

– Това ми помогна да мисля в перспектива. Не че правеше ситуацията по-малко ужасна. Тя все още е, предполагам.

Едва ли го казва, за да ме обвинява, но, разбира се, аз се чувствам достатъчно виновна.

– Ти си влюбена в него, нали? – пита Ръсти.

– Лудо. Безумно. Надявам се, че не ти е неприятно да го чуеш.

– Точно това исках да чуя.

Само при споменаването на Нат сърцето ми сякаш се свива и сълзите напират в очите ми.

– Той е най-добрият мъж на света. Умен и забавен. Но и страшно мил. Добричък.

Защо ми трябваше толкова време, докато осъзная от какво имам нужда? От човек, който копнее за любовта ми и може да ми даде същото в замяна.

– Много по-добър от мен е – отбелязва Ръсти.

И двамата знаем, че е вярно.

– Имал е по-добри родители – отбелязвам.

Той свежда очи.

– Още ли не подозира нищо?

Свивам рамене. Откъде можем да знаем какво е скрито в сърцето или в ума на някого? При положение, че сме загадка сами за себе си, как можем да разберем друг човек? Не можем.

– Едва ли – отговарям. – Хиляда пъти съм се канила да му кажа, но винаги се спирам.

– Мисля, че така е правилно. Това с нищо няма да помогне.

– Да, с нищо.

Няколко пъти ходих при психотерапевта си, но той няма с какво да ми помогне в този безумен филм, в който се вкарах след смъртта на Барбара, отчасти защото отначало ме съветваше да не се виждам с Нат. Има обаче нещо, за което с Денис сме на едно мнение, и то е, че ако Нат узнае, това ще бъде катастрофално – не само за нас, а и за него. И без това през последната година разбиранията му за света се преобърнаха. Не мога да го накарам да страда още само за да облекча собственото си чувство за вина. За мен тази връзка винаги ще бъде като въже, опънато над кратера на вулкан. Трябваше да мина по него сама.

Човек свиква с всичко. Ръсти е свикнал със затвора, сакатите се научават да живеят без крайници. Ако остана с Нат, настоящето ще победи миналото. Представям си ни с къща, деца, как едва нагласяваме работния си график, за да се приберем навреме или да вземем някое от децата от училищния мач; представям си как живеем в изцяло свой свят, опиянени от любов. Да, мога да си го представя. Но все още не знам как да го постигна. Все си мислех, че ако издържа до края на делото, значи ще успеем да продължим напред, и все още вярвам, че можем.

– Няма да ви се меся – казва Ръсти. – Вече не мога да живея тук. Поне засега. Може би след време ще събера смелост да се върна. – Замълчава за секунда. – Може ли да те попитам нещо много лично?

Тези думи ме плашат, но той добавя:

– Има ли надежда да дочакам внуци?

Само го поглеждам и се усмихвам.

– Палавници!

Навън вратата на гаража изтраква. Това е Нат. Двамата с Ръсти поглеждаме към прозореца. Ставаме. Аз бързо го прегръщам, но този път силно, с искреността и любовта, които човек винаги изпитва към онези, които е обичал.

После тръгвам към гаража, за да посрещна моя любим. Но преди да стигна до вратата, се обръщам.

– Знаеш ли, има още една причина да го обичам толкова.

– Каква е тя?

– По някои неща страшно прилича на теб.

Тойотата запалва. По дългия път на север акумулаторът ще се зареди. Нат дава на Ръсти кабелите за всеки случай. Двамата стоим на алеята и махаме за довиждане. Колата тръгва на задна, но спира. Ръсти слиза и с Нат отново се прегръщат. Мисля си, че едно от най-трудните неща в една връзка е отношението на партньора ти към родителите му. Знам това от брака си с Пол, който не разбираше по какъв тънък начин майка му се опитва да го контролира. Наблюдавала съм го още няколко пъти след това. То е все едно да гледаш как някой се опитва да се освободи от въжена примка. Мислиш си: „Не, не, разширявай отвътре, не тегли, така само я затягаш“, но клетникът, момчето, което обичаш или се надяваш да заобичаш, се оплита още повече. Радвам се за Ръсти и Нат, радвам се за тази нощ, но зная, че имат още океани да преплуват.

С Нат си тръгваме. Когато си влюбен в някого, той е твоят живот. Това е първият закон за съществуването. И поради това той е в състояние да променя теб и всичко, което знаеш. Сякаш си взел географска карта и си я обърнал с юга нагоре. Тя все още е вярна, все още можеш да отидеш на което място си поискаш, ориентирайки се по нея. Но имаш чувството, че се е променила коренно.

Аз си спомням, че съм била стажантка на бащата на Нат и съм била лудо влюбена в него. Спомням си, че познавам Ръсти много преди да се запозная със сина му. Но тогава Нат беше друг човек, бледа сянка пред човека, който сега е най-важен в живота ми, а основното значение на Ръсти в момента е свързано единствено с начините, по които може да повлияе на сина си. Нат е моят живот. След като Ръсти си тръгна, аз вече съм сто процента сигурна в това.

Двамата мълчим, всеки си мисли за своите неща. Това беше щура нощ.

– Трябва да ти кажа нещо – заговарям изведнъж, точно когато минаваме по Ниърингския мост.

Над хоризонта се вижда розово сияние, но сградите в Сентър Сити още блестят, величествено отразени във водата.

– Какво?

– Малко е неприятно, но искам да го чуеш сега. Става ли?

Поглеждам го и той кимва, лицето му е мрачно под буйните вежди.

– Когато се преместих при Дийд Уирклик след развода, работех в „Мастърстън Блъф“, пишех сценарии за реклами, а вечер ходех на лекции в колежа. Освен това ходех на курс по макроикономика в университета. Имах отличен по основи на икономиката и мислех, че съм достатъчно добра по математика, за да продължа. Преподавателят беше Гарт Морз. Името говори ли ти нещо? Беше икономически съветник на Клинтън и продължават да го канят за коментари по телевизията, защото говори много разбираемо и изглежда добре. Струваше ми се много яко да ходя на лекции при такъв човек. Обаче се оказа трудно, адски трудно, с уравнения, които иначе по-слабите студенти разбираха от първия път. Още се чувствах зле, че скъсахме с Пол, и трудно се концентрирах, пропуснах половината семестър и накрая получих една голяма двойка. Затова отидох да говоря с Морз. Бях в кабинета му десетина минути и тогава той ме поглежда с онзи многозначителен поглед, който постоянно виждаш във филмите, и ми казва: „Положението е сложно, трябва да го обсъдим на вечеря.“ Не бих казала, че се изненадах. Имаше славата на женкар. Мислеше си, че има уникална дарба. А Дийд ми вика: „Луда ли си, действай! Да не искаш цял живот да повтаряш годината в колежа?“ Той наистина беше доста красив мъж, възбуждащ, интересен, обаятелен. Но въпреки това… Жена му беше бременна. Не си спомням откъде знаех, може би го е споменал на лекции, но това доста ме притесняваше. Дийд обаче имаше право, трябваше да завърша и да продължа напред, а тогава, точно след провала на брака ми, нямаше да преживея втори провал. И така…

Нат натиска спирачките толкова рязко, че аз се свивам и когато се опомням, първата ми мисъл е за въздушната възглавница. Поглеждам през стъклото, за да видя какво сме блъснали. Спрели сме на банкета, точно в основата на моста.

– Добре ли си? – питам.

Той е разкопчал колана си, за да се наведе към мен и да ме погледне в очите.

– Защо ми разказваш това? Защо сега? Защо тази нощ?

Свивам рамене:

– Може би защото не съм си доспала.

– Обичаш ли ме? – пита той.

– Разбира се. Разбира се. Обичам те, сякаш никога не съм обичала друг.

И наистина е така. Той знае, че съм искрена. Сигурна съм, че знае.

– Мислиш ли, че и аз те обичам?

– Да.

– Обичам те – повтаря той. – Обичам те. Не искам да знам най-лошите неща, които си вършила. Знам, че си направила много грешки, преди да ме срещнеш. Аз също съм правил грешки, преди да те срещна. Но сега сме заедно. И това ни прави по-добри хора, отколкото сме били. Вярвам, че е така. Това е.

Навежда се и ме целува леко, поглежда ме още за секунда, след това проверява в огледалото и отново изкарва колата на пътя.

Когато е на двайсет, човек започва всяка нова връзка на чисто. Още се надяваш да срещнеш Единствения и всеки, с когото си била преди, изглежда като стъпало към целта, без особено значение. На трийсет и седем обаче – на трийсет и седем! – вече не е така. Вече си била на върха, вярвала си в нечия вечна любов, правила си най-страхотния секс, който си си представяла, че можеш да правиш – и незнайно защо пак сте скъсали, за да тръгнеш да търсиш следващия. Достигнала си до този, с когото си сега, след много експерименти. И двамата го знаете. Не можете да се преструвате, че миналото не се е случило. Но това е минало, както Содом и Гомор са лежали в пепел зад жената на Лот, която изобщо не е трябвало да се обръща. На тази възраст всеки влачи след себе си своето наследство, постъпки, хора, време, чиито последствия никога няма да се изличат напълно. Нат е имал Кат, която, знам, все още от време на време му изпраща имейли, за да го тормози. Така ще бъде за мен с Ръсти и спомена за случилото се между нас. Сега го разбирам. Той ще е призрак, който от време на време ще напомня за себе си. Но вече никой не се интересува от него. Това ще си остане моето щуро минало, но вече загърбено, миналото, което някак ме доведе до живота, който наистина, наистина искам да живея с Нат.

45.

Ръсти, 24 август 2009 г.

Бях вече юноша, когато осъзнах, че родителите ми изобщо не си подхождат. Бракът им бе уреден по традиционния начин. Той беше беден бежанец, а тя – задръстена стара мома (на двайсет и три) от имотно семейство, тоест притежаващо тристайния апартамент, в който мама живя до края на дните си. Сигурен съм, че в началото се е вълнувала много, докато той сигурно дори не се е преструвал, че я обича, и от ден на ден е ставал все по-намръщен.

Всеки петък след вечеря баща ми отиваше някъде. Честно казано, с нетърпение чаках този момент, защото тогава не се налагаше да спя заключен на пода в спалнята на майка ми, където се криехме обикновено от пиянските му бесове. Когато бях в гимназията, си мислех, че прекарва петъчните нощи в пиянство или игра на карти, което бяха обичайните му занимания, но след похожденията си рядко се прибираше у дома, а вместо това направо отиваше в хлебарницата и започваше да се подготвя за събота сутрин. Една петъчна вечер обаче майка предизвика малък пожар в кухнята. Най-много пострада тя – беше чувствителна и нервна по природа – а тълпата пожарникари, които нахлуха в къщата, я доведоха до състояние, в което можеше само да крещи, повтаряйки името на баща ми.

Най-напред отидох да го търся в кръчмата, където един от познатите му (той нямаше никого, когото да нарече приятел) се смили над мен и извика, когато излизах: „Хей, хлапе. Опитай в хотел „Дилейни“ на Уестърн.“ Когато казах, че търся Айвън Сабич, администраторът ме изгледа неодобрително с премрежени очи, но все пак изръмжа някакъв номер. В онези дни този хотел не беше от местата, където имаше телефон във всяка стая. Мога да кажа, че докато вървях по изтърканите до скъсване пътеки във вонящите на нафталин коридори, вече имах някакви подозрения какво ще заваря. Когато почуках, вратата се открехна и отвътре по комбинезон се показа жена, която познавах – Рут Плинк, вдовица, с десетина години по-стара от баща ми.

Не знам защо отвори тя. Може би защото татко е бил в клозета. Може би защото се е страхувал да не би администраторът да е дошъл да му иска пари.

– Кажете му, че къщата се запали – казах и си тръгнах.

Не знам какво точно почувствах – срам или гняв. Но най-вече смайване. Светът се беше променил, моят свят. След това всеки петък на вечеря кипях от гняв, докато слушах как баща ми си тананика – единственото време през седмицата, когато издаваше някакъв звук, наподобяващ дори бегло мелодия.

Разбира се, при срещите ми с Ана нито за момент не се бях замислил за Рут Плинк, надничаща през процепа на вратата. Спомних си тази случка едва когато се наложи да кажа на сина си, че съм имал любовница, но през последвалите месеците не спирам да мисля за това всеки път, когато забележа очевидното смущение на Нат в мое присъствие.

Това изражение виждам и сега, когато се появява на вратата ми. Снощи, когато се обадих да му съобщя, че съм готов да подпиша подготвеното от Санди споразумение, каза, че иска да ме види, но е дошъл по-рано, отколкото очаквах. Първите дни на есента донесоха непрестанни валежи. Той носи анцуг с качулка и тъмната му коса се развява от вятъра.

Радвам се искрено, че го виждам, макар че присъствието му леко ме смущава. Ние искаме най-доброто за нашите деца, но толкова много неща остават извън влиянието ни. Нат винаги изглежда нервен и разсеян, погледът му все шари наляво-надясно, а намръщеното му лице, давам си сметка, вече повече от шейсет години гледам в огледалото. Отварям вратата, прегръщаме се и той влиза, като се изтръсква от дъжда.

– Кафе?

– Може.

Той сяда до кухненската маса и се оглежда. Сигурно е трудно да се върне в къщата, където през последната година се случиха толкова много заредени с емоция моменти. Мълчанието се проточва и след малко той пита как е било в Скейджън.

– Добре. – Колебая се дали да разкажа повече, но по различни причини решавам, че е по-добре да не се впускам в подробности. – Видях се с Лорна Мърфи. Сещаш ли се, съседката?

Огромната вила на семейство Мърфи заема няколко парцела до нашата скромна барака.

– Така ли?

Въпреки случилото се през последните две години той изглежда по-скоро изненадан, отколкото притеснен.

– Писа ми миналата есен след смъртта на майка ти и оттогава сме си разменили няколко писма.

– Аха, нещо като психотерапия – отбелязва вечният шегаджия.

Всъщност в това има нещо вярно. Лорна загуби мъжа си Мат, едър предприемач в строителството, преди четири години. Стройна блондинка, с няколко пръста по-висока от мен, тя упорито вярваше в невинността ми. Може би защото вече беше достигнала до мисълта да си търси спътник в живота, така и не можа да промени отношението си към мен след повдигането на обвиненията. Пишеше ми всяка седмица в затвора, а на сутринта след освобождаването ми, докато карах към Скейджън, тя бе първият човек, на когото се обадих. Не знаех дали ще имам куража да ѝ предложа да се видим там, но и не се наложи. Щом разбра, че отивам, тя каза, че ще дойде. И на двамата ни беше време да си намерим някого.

Лорна е мило същество, кротка, добра, но сдържана. Подозирам, че тя не е моето бъдеще. Времето ще покаже. Но от нея научих едно. Ако не се влюбя в нея, ще се влюбя в друга. Пак ще ми се случи. Такава ми е природата.

– Мислех да те питам дали си ходил за риба, докато беше там.

– О, да, ходих. Излязох с лодката. Хванах две тлъсти бели риби. Да си оближеш пръстите.

– Сериозно? Искам някой уикенд да отидем заедно за риба.

– Дадено.

Кафето е готово. Наливам в две чаши и сядам до черешовата маса. Тя е тук отпреди раждането на Нат. Историята на семейството ни е изписана върху нея с петна и драскотини. За много от тях си спомням как са се появили – неуспели художествени начинания, нервни изблици, прекалено горещи тенджери.

Нат замислено се взира в една точка. Разбърквам кафето и го чакам да вземе своето.

– Как върви работата? – питам след известно време.

Той ще продължи да преподава в Ниъринг и през есента, но през зимния семестър ще води курс по юриспруденция в Ийстънския юридически институт на мястото на един от бившите си преподаватели, който е в отпуск. Доста време отдели, за да подготви лекциите. Освен това току-що завърши последната си статия – сравнение между модела на поведение в съдебната зала и най-новите невробиологични изследвания. Това ще бъде паметен труд.

– Татко – казва той, без ме поглежда, – искам да ми кажеш истината.

– Добре – отговарям, но се чувствам така, сякаш игла се забива в сърцето ми.

– За мама.

– Тя се самоуби, Нат.

Той затваря очи.

– Не официалната версия. Кажи ми какво стана в действителност.

– Това стана в действителност.

– Татко! – Постоянната му нервност отново се проявява, погледът му започва да шари. – Татко, едното от нещата, което най-много мразех в тази къща, беше това, че всеки имаше тайни. Мама имаше своите, ти твоите, а двамата имахте общи тайни, затова и аз трябваше да имам, а винаги съм искал всички просто да си споделяме, по дяволите! Разбираш ли?

Напълно го разбирам, но може би никога няма да променя този факт.

– Искам да ми кажеш какво в действителност се случи с мама. Какво знаеш ти?

– Нат, майка ти се самоуби. Не се залъгвам, че поведението ми не е изиграло роля за това, но не съм я убил аз.

– Татко, това ми е известно. Мислиш ли, че не го знам? Но аз съм ти син. Разбирам те. Мислих много за това. И знам две неща. Първо. Не си седял двайсет и четири часа след смъртта ѝ, за да овладееш скръбта си, защото, честно казано, това не ти е в характера. Ти винаги скриваш чувствата дълбоко в себе си. По-късно може да избухнат. Но ти продължаваш напред. Никога не спираш. Можел си да поплачеш, да се мръщиш, да клатиш глава, но по някое време щеше да вземеш телефона и да се обадиш. Седял си, защото си се опитвал да измислиш нещо. Това е едното, за което съм сигурен. А ето и второто. Гледах те, когато призна, че си възпрепятствал правосъдието. Ти беше спокоен. Когато каза, че си виновен, изглеждаше абсолютно искрен. Но тъй като знам, че не си правил нищо на компютъра – защото така си казал на Ана – това означава, че с каквото и да си излъгал или фалшифицирал, това е станало отдавна. Бих казал веднага след смъртта на мама. Така ли е?

Умно момче. Достоен син на майка си. Винаги е бил много, много умен. Успявам да се усмихна леко от гордост и кимвам.

– Искам да знам всичко – настоява той.

– Нат, майка ти си имаше своите странности. Каквото и да ти кажа, няма да промени нещата. Не се опитвам да се държа с теб като с дете. Питал съм се дали на твое място ще искам да знам нещата, които не съм ти казал, и реших, че не. Искам да обмислиш това за минутка.

Нат никога не се е ядосвал на никого толкова, колкото на мен. Да се сърди на майка си беше опасно. Аз съм по-сигурна мишена и начинът, по който съм го държал в заблуждение, или поне съм се опитвал, го вбесява. Но гневът, който помрачава лицето му и кара сините му очи да потъмнеят, разбира се, е наследен от Барбара.

– Добре – бързам да кажа. – Добре. Истината, Нат, е, че майка ти се самоуби. И аз не исках ти или някой друг да узнае. Не исках да се тревожиш и да носиш бремето, което потиска децата на самоубийци. Не исках да питаш защо или да разбереш за действията ми, с които съм я подтикнал към това.

– Любовната връзка?

– Да.

– Добре. Но как е умряла?

Вдигам ръка.

– Ще ти кажа. Ще ти кажа всичко.

Поемам си дъх. Дори на шейсет и две аз страдам от комплексите на емигрантското хлапе, което никой в училище не харесваше. Бях умен и като малък никой не смееше да се заяжда с мен в междучасията – отмъщавах си жестоко, когато ме предизвикваха. Но не бях готин – не бях от децата, с които всеки иска да си играе през уикенда, да ги кани на купони или да лудуват в коридора. Винаги съм бил сам и съм се страхувал от изолация. Макар че целият ми живот е минал в окръг Киндъл – тук съм се учил и работил повече от трийсет и пет години – аз нямам най-добър приятел, особено след като ревматоидният артрит принуди Дан Липранзър – детективът, с когото предпочитах да работя като прокурор – да се пресели в Аризона. Не казвам, че не си прекарвам добре и не се забавлявам в компанията на някои колеги, като Джордж Мейсън например, но с никого не съм особено близък. Понякога си мисля, че Ана е знаела това за мен и се е възползвала. Най-голямата ми надежда обаче е, че по някакъв начин винаги съм бил привързан към сина си. Това, разбира се, не е честно спрямо едно дете. Като резултат винаги съм се страхувал, че той ще ме отхвърли. Затова сега трябва да събера смелост.

– В деня, преди с Ана да дойдете на вечеря, работих в градината.

– Да, рододендрона.

– Посадих рододендрона на майка ти. Гърбът ме болеше зверски и тя ми донесе четири адвила, докато приготвяхме храната.

– Да, спомням си.

– Не ги взех. Бях разсеян, все пак за първи път ви виждах заедно с Ана. Забравих. Затова, след като си тръгнахте и аз се готвех да си лягам, майка ти ми донесе хапчетата горе. Сложи ги на нощното шкафче. Каза ми да ги взема, защото иначе на сутринта няма да мога да стана от леглото, и отиде в банята да ми донесе чаша вода. И не знам, Нат. Таблетките на фенелзина много приличат на ибупрофен. Същият размер. Същият цвят. Някой дори го каза по време на делото. Но колкото и да си приличат, имаше някаква разлика, много малка, но имаше. Никога не съм слагал хапчетата едно до друго, за да ги сравня, но тогава ги вдигнах и дълго време ги наблюдавах. Когато вдигнах очи, майка ти стоеше с чашата на вратата и знаеш ли, Нат, това беше уникален момент.

– Защо?

– Защото за момент, за няколко секунди, тя изглеждаше истински щастлива. Весела. Сияеща. Радваше се, че съм разбрал.

– Какво си разбрал?

Поглеждам сина си. Знанието е най-тежкото нещо за човека.

– Че се е опитала да те убие ли? – пита той след малко.

– Да.

– Мама се е опитала да те убие?

– Беше ходила в банката. Беше ровила в електронната ми поща. Знаеше всичко. Била е разярена.

– И е решила да те убие?

– Да.

– Мама е била убийца?

– Наречи го, както искаш.

Сега, когато чува за това, Нат губи дар слово. Почти чувам туптенето на сърцето му. Това е тежък момент и за двама ни.

– Боже мой! – възкликва синът ми след известно време. – Искаш да ми кажеш, че майка ми е била убийца. – Изсумтява и добавя с непоклатимата си логика: – Е, единият от двамата трябва да е такъв, нали?

Няколко секунди ми трябват, за да разбера какво иска да каже. Или аз лъжа, защото съм я убил, или това е истината.

– Така е – признавам.

Той се замисля, втренчва се в хладилника. Снимките от Коледа преди повече от година и половина още са там. Бебета, щастливи семейства.

– Мама е знаела за нея. Знаела е коя е любовницата ти.

– Както казах, беше ровила в имейла ми.

– Няма да те питам коя е…

– Добре. Защото няма да ти кажа.

– Но това сигурно страшно я е ядосало.

– Сигурен съм, че е била извън себе си от гняв. И не само заради себе си. Опитваше се да предпази и други хора.

– Значи е била нечия дъщеря. На някой от приятелите ти? Сигурно някоя, с която са били близки.

– Няма да ти кажа повече, Нат. Не мога да издавам чужди тайни.

– Дениз ли беше? Винаги съм подозирал, че имаш връзка с Дениз.

Дениз е братовчедка на Нат, с две години по-голяма от него, дъщеря на най-малкия чичо на Барбара. Страхотна млада жена, но тя също има немалко проблеми и сега отчаяно се опитва да спаси брака си с един щатски полицай заради двегодишния им син.

– Няма смисъл да разпитваш, Нат. Проявих се като пълен идиот. Това е всичко.

– Не ми казваш нищо ново, татко.

Точно в целта. Нат отново отмества поглед, докато се опитва да преодолее разочарованието. Подозирам какво си мисли: „Мама е била права.“ Без мен щеше да му бъде по-леко. Ако единият от двамата трябваше да се махне и той да остане само с един родител, по-добре щеше да е с Барбара. Точно до този извод беше достигнала и тя, най-вече за да не застрашавам щастливото бъдеще на Нат с Ана.

Синът ми въздъхва и най-сетне съблича якето си.

– Добре. Значи, погледнал си мама и си видял този луд пламък в очите ѝ.

– Не бих се изразил точно така. Но погледнах хапчетата, после нея и така няколко пъти. Беше един от онези странни моменти. Мисля, че казах нещо глупаво и банално като: „Това адвил ли е?“ А тя: „Нещо такова.“ Отново погледнах хапчетата. Нат, не знаех какво щях да направя. Изглеждаше, че нещо не е наред, но не знам дали щях да ги взема, или да я накарам да ми покаже шишенцето, но така и не се стигна дотам, защото тя се приближи, грабна ги от ръката ми и глътна и четирите. С едно движение. „Хубаво“ – каза и се нацупи, както имаше навик да прави. Помислих си, че е поредният ѝ каприз.

– Предпочела е да умре пред това да я разкриеш?

– Не знам. Никога няма да разбера. Може би си е дала сметка, че да ме гледа как се убивам няма да ѝ достави толкова удоволствие, колкото е очаквала. Сигурно е изпитвала цяло море от емоции, включително срам.

– Спасила те е от самата себе си.

Кимвам. Не знам дали е прав. Но ми се струва уместно един син да мисли така за майка си.

– Фенелзинът – добавя той. – Избрала е него само защото прилича на хапчета, които редовно взимаш.

– Вероятно. Сигурно е забелязала още преди години. Видяла е възможност. Но мисля, че основната ѝ цел е била да нареди така нещата, сякаш съм умрял от естествена смърт. Та никой да не се усъмни.

– Както се е опитал да направи Харнасън.

– Точно така. Сигурен съм, че ѝ е доставило допълнително удовлетворение да знае, че е почерпила идеята от едно от моите дела.

Нат се усмихва мрачно, израз на ненамаляващото му възхищение от майка му.

– Имала е обаче и резервен план – продължавам. – Ако случайно се открие свръхдозата фенелзин, е щяла да каже, че съм се самоубил. Затова се погрижи аз да изпълня рецептата и да хвана шишенцето, за да оставя отпечатъци. Затова ме изпрати в магазина да купя колбас, сирене и вино. Направила е справка за фенелзина и ефектите му от моя компютър. Застраховала се е.

Нат кимва. Всичко това му е известно.

– Добре, но как щеше да обясни мотива да се самоубиеш точно преди изборите? Ти беше на върха на професионалната си кариера, татко.

– За някои хора това може да бъде труден период, Нат. Освен това тази работа с развода, посещенията ми при Дана. Можеше да каже, че просто не ми е стигнал куражът.

– Нямаше ли да изглежда зле, ако изприказва всички тези неща, след като си умрял?

– Е, щеше да поплаче малко. Кой няма да повярва на скърбяща вдовица, която се опитва да опази репутацията на съпруга си, да не говорим за чувствителния ѝ син? Щеше да каже, че шишенцето с фенелзина е било на умивалника, когато ме е открила, а когато намерят само моите отпечатъци, това щеше да потвърди версията ѝ. Никой нямаше да задава излишни въпроси, особено с Томи Молто в прокуратурата. Можеха да обърнат цялата къща и нямаше да намерят нищо уличаващо – хаванче, стрит фенелзин, такива работи. Можеха да ме ексхумират. Нямаше да открият нищо, което да сочи, че не съм взел доброволно свръхдозата от лекарството. Защото, разбира се, точно това щеше да е причината за смъртта ми.

Нат замислено побутва чашата си. После, както отдавна вече очаквам, заплаква.

– Бога ми, татко! Тази детективска жилка… можеш да бъдеш като господин Спок. Точно това ти казах в началото. Не можех да си представя, че само си седял и си скърбял. Просто не е в твой стил. Ти винаги запазваш пълно самообладание. Сякаш си на хиляди километри от произшествието. Говориш за нея като за сериен убиец или за терорист, като за някого, чиято работа е била такава – да убива хора. Вместо за една ядосана, огорчена жена.

– Нат…

Само толкова успявам да изрека. Така е било винаги, когато ме ядоса, изричам само името му. Няма смисъл да му напомням, че сам искаше да чуе истината. Той отива при мивката и взема хартиена кърпичка, за да избърше очите си и да си издуха носа.

– Как разплете цялата тази мистерия, татко?

– Бавно. Затова ми трябваше цял ден.

– Аха.

Той отново сяда. Дава ми знак да продължа.

– Когато се събудих, чаршафите бяха мокри от потта ѝ. Беше мъртва. Отначало си помислих, че е получила инфаркт. Опитах с изкуствено дишане и тъкмо посягах към телефона на нощното шкафче, когато видях няколко листа под чашата, с която ми беше донесла вода за хапчетата.

– Какви листове?

– Извлеченията от банката. Разписката от кантората на Дана. Копия от чековете, с които си бях платил за консултацията и за кожно-венерическата клиника. Месечни баланси за оборота на сметката ми. Сложила ги е там, след като съм заспал.

– Защо?

– Като предсмъртна бележка. Искала е да разбера, че е знаела.

– Аха.

– Бях шокиран, разбира се. И не особено горд със себе си. Но осъзнах колко ядосана е била. И че явно не е било нещастен случай. После се сетих за хапчетата и осъзнах, че е глътнала онова, което беше приготвила за мен. Затова отидох в банята и отворих шкафчето. Шишенцето с фенелзина беше най-отпред. Взех го, отворих го и погледнах да се уверя, че това са същите хапчета. Ето как са се появили останалите отпечатъци.

После отидох на компютъра си, за да прочета за това лекарство. Нали знаеш какво става, когато вече си правил справка за някоя дума? „фенелзин“ излезе най-отгоре в списъка. Тогава разбрах, че е ползвала компютъра ми. Уплаших се, че е прочела пощата ми. Влязох в програмата и видях, че е изтрила онези писма.

– От любовницата ли? Много глупаво си постъпил, като си ги оставил, татко.

Свивам рамене:

– Не съм подозирал, че майка ти ще се рови в нещата ми така. Тя вдигаше скандал само да погледнех екрана на компютъра ѝ.

Истината е, че доброволно бях поел този риск, но не бях в състояние да изтрия онези писма, спомените от един период, за който все още понякога копнеех. Но не мога да кажа това на сина си.

– Защо ги е изтрила? Писмата на тази жена и онези до Дана?

– Заради теб.

– Заради мен ли?

– Така предполагам. Ако всичко беше станало по нейния план, ако смъртта ми беше приписана на естествени причини, ти все пак можеше да решиш да погледнеш пощата ми, не за да разследваш, а за да си спомниш за баща си, както някои хора обичат да гледат стари писма на починалите си близки. Като е прочистила кутията ми, тя е оставила паметта за баща ти неопетнена. Ако случайно се беше стигнало до разследване, изтриването на писмата пак щеше да послужи на целите ѝ.

– Защо?

– Защото така никой нямаше да може да оспори нейната версия за случилото се. Щеше да се наложи да признае, че е взела документите от банката и е научила за любовната ми връзка. Но щеше да каже, че не е знаела коя е жената. Щеше да стане ясно, че съм обмислял развод, но по необясними причини съм се отказал. Може би другата жена ме е отрязала, когато съм ѝ казал, че ще прекратя брака си. Така всичко щеше да сочи към самоубийство и разследването щеше да бъде прекратено.

Нат отново се замисля.

– Къде отидоха документите? Онези от нощното шкафче?

Засмивам се:

– Ти май си по-умен от Томи и Бранд. След като призовахме банкерката да свидетелства, че е дала на майка ти тези документи, очаквах прокурорите да попитат къде са се дянали копията. Те претърсиха къщата няколко пъти. Но всичко се случваше много бързо, пък и логично бе да си помислят, че тя сама ги е унищожила.

– Само че ти си ги унищожил, нали?

– Да. Накъсах ги на парченца и ги пуснах в тоалетната. Същия ден. След като разбрах какво е станало.

– И по този начин си възпрепятствал правосъдието.

– Да, по този начин. Показанията ми на делото не бяха пример за искреност. Премълчах доста неща, които трябваше да кажа, ако говорех цялата истина. Но това не е лъжесвидетелство. Не бих си помислил за такова нещо – така щях да плюя на цялата си кариера. В деня след смъртта на майка ти обаче аз унищожих доказателства. Заблудих полицията. А това е възпрепятстване на правосъдието.

– Защо го направи?

– Вече ти казах. Не исках да разбереш как е умряла майка ти и каква роля е имало моето глупаво поведение за това. След като прочетох за фенелзина, реших, че има голям шанс съдебният лекар да отдаде смъртта на сърдечен удар. Знаех, че Молто ще бъде най-големият ми проблем, затова щях да съм най-доволен, ако не бяхме намесили полицията и патолога, но ти поиска. От погребалното бюро сигурно също щяха да настояват, но все пак трябваше да опитам.

Нат се втренчва в чашата си, после мълчаливо става и си долива кафе. Слага си мляко и пак сяда в същата поза. Знам, че се опитва да прецени дали да ми повярва.

– Съжалявам, Нат. Съжалявам, че ти казвам всичко това. Иска ми се да можех да си направя други изводи. Но това е. Човек не може да предвиди какво ще се случи, ако нещата тръгнат зле.

– Защо не каза всичко в съда, татко?

– Не исках да чуеш това за майка си, Нат. Но най-големият проблем беше в това, че така щях да призная, че съм излъгал полицията и съм унищожил документите. Ако лъжеш за едно, значи лъжеш за всичко. Съдебните заседатели нямаше да проявят съчувствие към съдия, който е заблудил ченгетата. Казах максимална част от истината, Нат. И не излъгах.

Той ме поглежда. Продължава да си задава все същия въпрос.

– Аз оплесках всичко, Нат.

– Така е. – Той затваря очи за няколко секунди. – Какво ще правиш сега, татко? Със себе си?

– Санди ще ми даде да подпиша споразумението този следобед.

– Той как е?

Стискам юмрука си върху масата.

– Каква е сделката? – пита Нат.

– Ще си подам оставката от съда заради нарушението с Харнасън. Но ще запазя правото си на пенсия. Тя е деветдесет процента от средното за трите ми години с най-високо заплащане, така че ще бъда добре финансово. Майка ти също ми остави добро наследство. Между другото, вече се говори кой ще заеме мястото ми в апелативния съд. Познай кое име се споменава най-често.

– Ен Джи Коул?

– Томи Молто.

Нат се усмихва леко.

– Какво ще стане с етичната комисия? С разрешителното ти?

– Нищо. Ще си го запазя. Присъдата за възпрепятстване е нищожна. За процедурни нарушения не ти отнемат лиценза.

– Какво ще правиш след това?

– Говорих с отдела на служебните защитници в Скейджън. Винаги търсят допълнителна работна ръка. Хрумна ми, че може да е интересно, след като вече съм бил прокурор и съдия. Не знам дали ще остана за постоянно там, или ще се върна тук след време. Ще изчакам нещата да се поуталожат за година-две. Хората да позабравят подробностите.

Синът ми ме поглежда и пак се замисля. Очите му се навлажняват.

– Толкова ми се мъчно за мама. Помисли си само. Взела е онези хапчета с пълното съзнание какво си причинява. И вместо да отиде веднага в спешното отделение, взема приспивателно и ляга до теб, за да умре.

– Знам.

Нат отново издухва носа си, после става и тръгва към вратата. Оставам три стъпала над него, докато посяга към дръжката.

– Не ми се сърди, татко, но мисля, че не ми каза всичко.

Вдигам ръце, сякаш да кажа: „Какво повече искаш?“

Той ме поглежда за момент, после се качва и протяга ръце. Прегръщаме се силно.

– Обичам те, Нат – прошепвам в ухото му.

– И аз те обичам, татко.

– Поздрави Ана.

Той кимва и си тръгва. Гледам през кухненския прозорец, докато се отдалечава по алеята към малката кола на Ана. Тръгва си обременен с нашите мъки, моите и на Барбара, но ще се оправи. Той е добър човек. Ще го преживее. Ние му дадохме най-доброто, на което бяхме способни и двамата, макар че понякога сме се престаравали, както много родители от нашето поколение.

Това обаче не е единствената ми грешка. Допуснал съм много, но най-тежката може би е, че не приех неизбежността на промяната преди повече от двайсет години. Вместо да започна нов живот, аз се залъгвах, че мога да живея постарому. И си платих за това. Когато изпадна в най-мрачните си настроения, чувствам, че цената е била твърде висока, че съдбата ме е наказала несправедливо. Но през повечето време си мисля колко по-лошо би могло да бъде и осъзнавам, че съм извадил късмет. Нищо няма значение. Аз продължавам напред. Никога не съм се съмнявал в това.

Първите ми дни на свобода не бяха лесни. Не бях свикнал с толкова много хора около себе си и с толкова дразнители. Бях нервен, когато се виждах с Лорна, и през първата седмица не можех да спя добре. Но после се съвзех. Времето беше прекрасно, великолепни дни. Ставах преди нея и за да не я събудя, сядах навън по халат; гледах водата и чувствах цялото обаяние от живота, знаейки, че още имам шанс да направя нещо добро за себе си.

Сега влизам в хола, където полиците са украсени с гора от семейни снимки: родителите ми и тези на Барбара, всичките вече покойници; снимка от сватбата ни; с Барбара и Нат в различни етапи от израстването му. Един цял живот. Най-дълго се заглеждам в един портрет на Барбара, направен в Скейджън наскоро след раждането на Нат. Тя е много красива, усмихва се и лицето ѝ е измамно спокойно.

Често си мисля за последните часове на Барбара и също като сина ми се опитвам да вникна в чувствата ѝ. Сигурен съм, че добре е обмислила нещата. Когато онова послание се появи на компютъра по време на делото, аз се запитах дали преди да умре, се е надявала да ме заподозрат, че съм я убил, дали по някакъв начин ми е оставила картичката като последно отмъщение. Сега обаче съзнавам, че Нат е прав. Барбара е прекарала последните си мигове в пълно отчаяние, най-вече заради неспособността си да получи повече от мен. Провалените бракове са много по-сложни от успешните, но винаги се чува един рефрен: „Ти не ме обичаш достатъчно.“

В месеците преди делото мислех за Барбара доста повече, отколкото за Ана, която окончателно бях прежалил. Идвах да гледам снимките и скърбях за жена си, понякога ми липсваше, но по-често се опитвах да си я представя в най-лошата ѝ светлина. Иска ми се да можех да кажа, че съм ѝ дал най-доброто от себе си, но това не е така. След близо четири десетилетия все още нямам ясна представа какво съм искал от Барбара толкова дълбоко, толкова силно, че съм продължавал тази връзка противно на всяка логика. Каквото и да е било обаче, то остава в миналото.

Изправям се в хола. Опипвам джобовете на ризата си, на панталоните, за да се уверя, че всичко е там, че в известен смисъл аз самият все още съм тук. Да, това все още съм аз. След минута ще тръгна към Сентър Сити и кантората на Стърн, за да зачеркна съдебната си кариера в окончателното споразумение, крайният резултат от лудостта ми през последните години. Но това напълно ме устройва. Готов съм да видя какво още е писано да ми се случи.