Никога не ме оставяй

Глава първа

Името ми е Кати Х. На трийсет и една съм и повече от единайсет години помагам на донори. Това е доста дълго време, но ми казаха, че ще поработя още осем месеца — до края на годината. Тогава ще имам общо дванайсет години стаж. Сега си давам сметка, че вероятно ме държат толкова дълго не защото смятат, че съм постигнала фантастични успехи. Имали сме отлични помощници, които само две-три години по-късно са преустановявали работа. От друга страна, познавах един, който остана на поста си цели четиринайсет години, макар да не ставаше за нищо. Не че се хваля, но съм сигурна, че са доволни от работата ми, а и самата аз съм доволна като цяло от себе си. В по-голямата си част донорите ми се чувстваха много по-добре от очакваното. Те се възстановяваха бързо и при изписването им почти никой не бе вписван в графата „Възбудени“ дори след третата експлантация. Да, вероятно сте прави — сега вече се хваля. Но това означава толкова много за мен — да чувствам, че върша добре работата си, особено онази част от нея, с която помагам на донора да бъде вписан в графата „Спокойни“. Развих някакъв вътрешен усет по отношение на тях. Разбирам кога трябва да ги ободря, да поседя при тях, и кога е по-добре да ги оставя насаме със себе си; кога да ги изслушам търпеливо и кога просто да махна с ръка и да им заявя, че е време да сменят грамофонната плоча.

Така или иначе, мисля, че не се отличавам кой знае колко от останалите. Познавам помощници, които все още работят и изпълняват задълженията си не по-зле от мен, но не са ценени толкова високо. Ако някой ми завижда, ще го разбера — живея в едностаен апартамент, разполагам с автомобил, но най-вече имам право сама да избирам донорите, за които да се грижа. При това съм възпитаничка на Хейлшам и понякога само този факт е достатъчен, за да ме гледат накриво. Тази пък Кати Х., шушукат си те, може да си избере, когото си иска — така и прави: избира си все възпитаници на Хейлшам или на някое друго реномирано заведение. Блазе й. Наслушала съм се на подобни твърдения, сигурно и вие сте ги чували; вероятно хората имат своите причини да говорят. От друга страна, не съм първата, която е имала право да избира донорите си и според мен далеч не съм последната. Така или иначе, заслужила съм си го — работила съм с донори откъде ли не. Не бива да забравяте, че когато напусна, ще съм събрала цели дванайсет години трудов стаж на това място и само през последните шест съм имала право сама да избирам на кого да помагам.

Според мен постъпват правилно. Та нали помощниците не са машини? При всеки донор даваш всичко от себе си, а това е доста мъчително. Запасът от търпение и енергия накрая се изчерпва. Ето защо, когато имам избор, посочвам все мои хора и това е напълно естествено. Нима бих могла да се задържа толкова дълго на работа, без да общувам с донорите, без да им съчувствам от начало до край? И, най-после, ако нямах право да избирам, нямаше да мога след толкова много години отново да се сближа с Томи и Рут.

Но с течение на времето донорите, които познавам от преди, стават все по-малко, така че не използвам правото си на избор толкова често. Както вече казах, ако не установя добра духовна връзка с донора си, нещата доста се усложняват, ала въпреки всичко работата много ще ми липсва, когато в края на годината сложа точка и прекратя ангажиментите си.

Впрочем, Рут беше третият или четвъртият донор, когото можех да избера. Тя вече бе имала прикрепена към нея помощница и добре си спомням, че трябваше доста да се боря, за да предадат Рут в моите ръце. Но накрая успях, и още щом я видях отново — в центъра по рехабилитация в Дувър, — онова, което ни разделяше дотогава, не че изчезна съвсем, но избледня пред другото — факта, че бяхме израснали заедно в Хейлшам, че бяхме преживели такива неща, които никой друг не бе преживял. Мисля, че тъкмо от онзи миг аз започнах да избирам донорите, на които да помагам, измежду хората от моето минало и най-вече от Хейлшам.

През онези години понякога ми се искаше да забравя за Хейлшам, щеше ми се да си повтарям, че не бива непрекъснато да се взирам назад. Но неизменно идваше мигът, в който преставах да се съпротивлявам. Това е свързано с един донор, за когото се грижех през третата година от работата си като помощница. По-точно с неговата реакция, когато му съобщих, че съм от Хейлшам. Тъкмо бе излязъл от третата експлантация — състоянието му бе тежко и той сигурно е знаел, че няма да я преживее. Едва дишаше, но намери сили да ме погледне и да каже:

— Хейлшам. Вероятно е било прекрасно.

На сутринта, когато разговарях с него, за да го разсея, и го попитах къде е израснал, той назова някакво място в Дорсет и покритото му с петна лице се изкриви в непозната дотогава гримаса. Ах, как не му се щеше да си спомня за детството си! Предпочиташе да слуша спомените ми за Хейлшам.

Така че в продължение на пет или шест дни аз му разказвах за всичко, което искаше да узнае и макар да лежеше целият сгърчен в леглото, на лицето му се появяваше кротка усмивка. Разпитваше ме за какво ли не, до най-малките подробности. Питаше ме за настойниците ни, за личните ни кутии с колекции, които бяхме скътали под креватите си, за игрите на футбол и раундърс1, за пътеката около централната сграда, която отвеждаше до тайните местенца в двора, за езерото, в което плаваха патици, за храната ни, за изгледа, разкриващ се в мъгливите утрини през прозорците на стаите за творчество. Понякога ме караше да му повтарям разказани вече неща отново и отново: питаше ме за чутото от него предишния ден така, сякаш никога не съм го споменавала.

— А имахте ли си павилион?2… А кой беше любимият ви настойник?…

Отначало отдавах това на медикаментите, които приемаше, но после разбрах, че мисълта му е доста ясна. Той не само искаше да слуша за Хейлшам, но и да си го спомни, сякаш там бе преминало неговото собствено детство. Знаеше, че краят му наближава, затова настояваше да му опиша всяка подробност — през деня искаше да усвои всичко както трябва, за да може да изтрие разликата между моите и своите спомени по време на безсънните нощи и изнурителните мъки, когато обезболяващите средства не бяха в състояние да му помогнат. Тогава разбрах, осъзнах наистина дълбоко, колко ни е провървяло — на Томи, на Рут, на мен и на останалите от Хейлшам.

Онова, с което понякога се срещам и разминавам по пътя, продължава да ми напомня за Хейлшам. Да речем полята, над които се стеле мъгла. Или когато слизам от възвишението, аз зървам в далечината ъгъла на масивната сграда. Друг път погледът ми ще падне на тополовата горичка на хълма и аз ще се запитам: „Нима е тук? Открих го! Ама наистина — това е Хейлшам!“ После внезапно осъзнавам истината — не, има някаква грешка, това е невъзможно! — и продължавам по пътя си, а мислите ми се залавят за нещо друго. Най-често привличат погледа ми павилионите — виждам ги навсякъде. В отдалечения край на спортното игрище — малка бяла стандартна постройка, а прозорците й са високо, високо, почти под самите керемиди. Мисля си колко много такива постройки издигнаха през петдесетте и шейсетте години — вероятно тогава се е появила и нашата. Когато видя такъв павилион, аз го гледам ли гледам, докато мога, и се страхувам, че някой път бих могла дори да причиня автомобилна катастрофа, но въпреки всичко продължавам да го гледам. Наскоро пътят ми преминаваше през пуста местност в Устършир, а на игрището за крикет се издигаше павилион, който дотолкова напомняше на нашия, че обърнах и се върнах малко назад, за да го погледам на воля.

Обичахме си павилиона — може би заради това, че ни напомняше за скъпите малки семейни къщички на картинките в детските книжки. Спомням си, че в началните класове молехме настойниците си да не провеждаме поредния час както обикновено, а да се съберем в павилиона. А като поотраснахме — тогава бяхме на дванайсет-тринайсет — павилионът се превърна в място, където можехме да се усамотим с най-добрите си приятели, по-далеч от останалите.

В павилиона спокойно се побираха две компании, при това, без да си пречат, а през лятото на верандата се разполагаше и трета. Макар че на всекиго му се щеше да постигне идеалното положение: да заеме целия павилион с приятелите и приятелките си и тъкмо поради тази причина често се карахме и правехме най-различни щуротии. Настойниците ни непрекъснато ни напомняха, че подобни въпроси трябва да се решават по цивилизован начин, но на практика се получаваше така, че за да се завоюва привилегията да ползва павилиона самостоятелно, в твоята компания трябваше да има доста силни личности. Самата аз не бях от страхливките, но ако питате мен по каква причина толкова често печелехме и заемахме павилиона самостоятелно, ще ви кажа, че това се дължеше главно на Рут.

Обикновено се настанявахме на столовете и скамейките — бяхме пет момичета, а с Джени Б. ставахме шест — и развързвахме езиците си. Само там, насаме, можехме да водим подобни разговори: споделяхме всичките си вълнения и грижи, задушевните ни беседи завършваха с бурен кикот или с яростни кавги. Това беше преди всичко начин да се поотпуснем, да освободим напрежението си сред приятелите.

В онзи ден, който си спомням сега, ние се бяхме качили по столове и скамейки и зяпахме през прозорците, разположени току под тавана. Оттам виждахме добре Северното игрище, където десет-дванайсет момчета от нашия втори горен курс, както и от трети горен, се канеха да играят футбол. Слънцето ярко светеше, но рано сутринта вероятно бе валял дъжд, защото отлично помня блясъка на окаляната и мокра трева на игрището.

Някоя от нас забеляза, че не бива да ги наблюдаваме толкова явно, ала нито една глава не се отмести от прозорците. После Рут каза:

— Той не подозира нищо. Ама нищичко!

Като чух думите й, аз я стрелнах с поглед — исках да видя дали на лицето й не е изписано неодобрение по повод на това, как момчетата се канеха да постъпят с Томи. Но само след миг Рут се усмихна и каза:

— Идиот!

Тогава разбрах, че плановете на момчетата бяха тъй далеч от Рут и цялата ни момичешка компания, че тук изобщо не ставаше въпрос за нечие одобрение или неодобрение. Бяхме се събрали на прозорците, не за да се порадваме на новото унижение на Томи, а просто защото бяхме чули какво кроят и изгаряхме от любопитство какво ли ще излезе от всичко това. Според мен по онова време момчешките работи не ни занимаваха чак толкова много. В общи линии, те бяха чужди на Рут и момичетата, а и на мен.

Или може би греша? Може би още тогава, щом зърнах Томи да тича по игрището в израз на радост, че отново го включват в играта и че пак ще демонстрира високата си класа, съм усетила сладка болка? Помня добре, че забелязах синята му тениска, която си бе купил миналия месец на някаква разпродажба и с която толкова се гордееше. Тогава си помислих: „Ама наистина трябва да е глупак, щом я е облякъл за играта. Горката фланелка! На какво ли ще заприлича в края на мача?“ А на глас изрекох, без да се обръщам към някого специално:

— Томи си е облякъл онази тениска. Любимата му.

Като че ли никой не ме чу: всички се смееха, вперили поглед в Лора, нашия главен клоун, която в момента имитираше Томи и неговите гримаси — как тича, крещи, играе. Останалите момчета обикаляха из игрището, разминаваха се с нарочно нехайни движения, докато Томи се напъваше не на шега и тичаше с все сила. Казах, вече по-високо:

— Ще съжалява, ако скъса тениската си.

Този път Рут ме чу, но реши, че и на мен ми се е прищяло да издевателствам над него, вяло се усмихна и промълви нещо заядливо под носа си.

По едно време момчетата престанаха да си подават топката и се скупчиха на калната трева, като дишаха спокойно в очакване на разбора на играта по отбори. Капитаните излязоха напред — и двамата бяха от трети горен курс, макар на всички да бе ясно, че Томи играе по-добре и от двамата. Хвърлиха ези — тура, за да определят кой ще започне пръв и капитанът, на когото бе провървяло, вдигна поглед към момчетата си.

— Вижте го — каза момичето зад мен. — Колко е сигурен, че ще го изберат! Само го погледнете!

В него наистина имаше нещо смешно, което караше околните да си мислят: да, ако наистина е такъв идиот, значи заслужава онова, което ще стане сега. Останалите момчета даваха вид, че не им пука от избора на капитана, че им е все едно кои ще са поред. Някои тихо разговаряха помежду си, други завързваха връзките на обувките си, трети бяха вперили очи в омацаните си с кал крака. Ала Томи с такова въодушевление гледаше момчето от по-горния курс, сякаш вече го бяха извикали по име.

През цялото време, докато траеше разпределението на играчите, Лора не преставаше да гримасничи — имитираше всяка промяна в изражението на Томи: радостната възбуда в началото, тревогата и озадачеността, когато избраха първите четирима, а той така и не чу името си и най-накрая, когато осъзна накъде вървят нещата — неистовата болка и отчаянието. Впрочем наблюдавах Томи, без да обръщам глава към Лора. По смеха и окуражителните реплики, които си подхвърляха момичетата, аз се досещах с какво е заета в момента. После, когато Томи остана сам и момчетата започнаха да се подхилват, до ушите ми долетя гласът на Рут:

— Започваме. Внимание. Седем, шест, пет…

Тя не успя да стигне до нулата. Томи се разплака, а останалите играчи започнаха да се смеят с цяло гърло и се затичаха към Южното игрище. Не знам защо, но Томи се втурна след тях — или инстинктът му бе подсказал да ги догони и да си разчисти сметките, или бе изпаднал в панически ужас от факта, че ще остане сам на игрището. Така или иначе, той внезапно спря. Загледа се със зачервено лице след тях. После чухме воплите му — безсмислена смесица от мръсни ругатни и заплахи.

Вече познавахме изблиците на Томи, така че скочихме на пода и се разпръснахме из павилиона. Имахме намерение да си говорим за нещо друго, ала през всичкото време продължавахме да чуваме гласа на Томи и макар отначало да вдигахме рамене и да се стараехме да не обръщаме внимание на виковете му, в края на краищата — вероятно бяха изминали цели десет минути от мига, в който се махнахме от прозорците — ние отново се покатерихме на пейките.

Навън отдавна не се виждаха никакви момчета и воплите на Томи сега летяха във всички посоки, не само в една. Той буйстваше, замахваше с юмруци, проклинаше небето, вятъра, най-близкия стълб на оградата. Лора предположи, че вероятно репетира сцена от Шекспирова пиеса. Друго момиче забеляза, че при всеки свой вик Томи повдига крак нагоре и встрани „като пес, който ходи по малка нужда“. Аз също обърнах внимание на това негово движение, но преди всичко в очите ми се наби фактът, че всеки път, когато сваляше крака си и тропнеше на земята, наоколо се разлетяваха пръски кал. Отново се сетих за скъпоценната му тениска, ала той бе твърде далеч, така че не можех да видя дали е пострадала много.

— И все пак постъпиха доста жестоко с него — обади се Рут. — Да го измамят така. Макар че сам си е виновен. Ако се беше научил да се владее, щяха да го оставят на мира.

— Нямаше да го оставят — възрази Хана. — И Греъм К. е обидчив като него, но тъкмо затова с него се отнасят с изключително внимание. Издевателстват над Томи, защото е мързеливец.

Всички заговориха един през друг за това, как Томи дори не се опитва да се прояви като творец и как не бе показал нищо на Пролетното изложение. Мисля, че в този момент всички тайно желаехме от централната сграда да се появи някой настойник и да прибере Томи. И макар да не вземахме пряко участие в поредния заговор срещу него, все пак наблюдавахме случващото се с известно злорадство и сега ни беше малко съвестно. Ала настойникът така и не се появи и ние продължихме да си обясняваме една на друга защо Томи сам си е виновен. А когато Рут погледна часовника си и макар да имаше още време, заяви, че трябва да се върнем в главния корпус, никой не се възпротиви.

Когато излязохме от павилиона, Томи още буйстваше. Централната сграда се намираше вляво, а Томи беше точно пред нас, така че нямаше нужда да се приближаваме до него. При това той гледаше някъде встрани и по всичко личеше, че не забелязва нищо наоколо си. Въпреки това аз се отделих от групата, която вървеше покрай игрището, и отидох при него. Знаех, че постъпката ми ще ги учуди, ала това не ме смути, макар че Рут ме викаше да се върна при тях.

Очевидно Томи не бе свикнал някой да му обръща внимание в такива минути. Когато се приближих, той се вторачи в мен, остана така известно време, после продължи да буйства. Сякаш наистина репетираше пиеса на Шекспир, а аз се появих на сцената в средата на монолога. Дори когато казах: „Томи, виж на какво е заприличала хубавата ти тениска. Цялата си я оплескал“, той сякаш не ме чу.

Ето защо протегнах ръка и го докоснах по лакътя. Той направи нещо и момичетата помислиха, че е нарочно, но аз си знам, че не беше. Не беше спрял да размахва ръце и откъде да знае, че ще го докосна? Както и да е, замахна, за да го пусна, и ме удари по бузата. Никак не ме заболя, но извиках, а повечето от момичетата също нададоха вик.

Тогава Томи сякаш осъзна какво става — видя мен, видя и другите момичета, погледна се отстрани, разбра каква картинка представлява по средата на игрището, размахващ ръце на всички страни, и ме погледна доста глуповато.

— Томи — казах строго аз. — Цялата ти фланелка е в кал.

— И какво от това? — измърмори той, но в същото време погледна надолу, видя калните петна по себе си и едва не зарева с глас. После на лицето му се появи удивление от факта, че на мен ми е известно колко много държи на тениската си.

— Няма страшно — прекъснах мълчанието му аз, което застрашаваше да стане доста мъчително за него. — Ще се изпере. Ако ти не можеш, дай я на госпожица Джоуди.

Ала той продължаваше да изучава фланелката си, после сърдито отвърна:

— Теб какво те интересува?

Стори ми се, че тутакси съжали за думите си и ме погледна покорно, сконфузено — човек можеше да си помисли, че очаква да му кажа нещо успокоително. Ала на мен ми бе омръзнало да го успокоявам, още повече че ни гледаха не само момичетата, а кой знае още колко любопитни очи от прозорците на централната сграда. Така че свих рамене, обърнах се и се отправих към приятелките си.

Когато продължихме по пътя си, Рут ме прегърна през рамо.

— Поне го накара да млъкне — каза тя. — А ти как си, добре ли си? Ама че звяр!

Глава втора

Всичко това е вече минало и някъде мога и да сгреша; но добре помня, че случката с Томи в онзи ден за мен бе част от цял етап, през който преминавах тогава — непрекъснато ме избиваше да преодолявам трудности, — и малко или много бях успяла да забравя за случилото се, когато няколко дни по-късно Томи ме заговори.

Не знам как е било там, където сте израснали вие, но ние в Хейлшам почти всяка седмица преминавахме през медицински преглед — обикновено в Кабинет номер 18 на най-горния етаж. Провеждаше го една строга медицинска сестра на име Триша, но ние я наричахме „Птицечовката“. В онази слънчева сутрин една група момчета и момичета се качваше по централната стълба към нейните владения, а друга — тъкмо преминала през зоркото й око — слизаше. Цялото стълбище ехтеше от гласове и аз се качвах нагоре, забила очи в краката си, за да не настъпя някого от редицата деца пред мен. И внезапно чух някой да ме вика:

— Кат!

Томи, който беше в групата на слизащите, бе застанал по средата на стълбището, усмихнат до уши, и усмивката му тутакси ме ядоса. Така можехме да се усмихваме няколко години по-рано, когато срещнем някой приятен за нас човек. Но вече бяхме на тринайсет и никое момче не можеше да си позволи такова поведение към момиче пред очите на всички. Искаше ми се да го накарам да се засрами с въпроса: „Томи, на колко си години?“, ала се въздържах и вместо това казах:

— Томи, пречиш на хората. Аз също.

Той се огледа и видя, че редицата зад него наистина бе спряла да се движи. Отначало се смути, но след миг се притисна до стената откъм моята страна, за да пропусне слизащите. После каза:

— Знаеш ли, Кат, търсих те къде ли не. Исках да ти се извиня. Честна дума! Моля те да ми простиш. Не исках да те ударя. И на сън не ми е хрумвало да ударя момиче, но дори и да ми се случи, това в никакъв случай няма да си ти. Извини ме, от сърце те моля!

— Добре, всичко е наред. Стана случайно. Няма значение.

Кимнах с глава и продължих нагоре по стъпалата. Но Томи радостно възкликна:

— Фланелката ми е като нова! Всичко се изпра.

— Радвам се за теб.

— А теб не те ли заболя? Когато те ударих де.

— Как да не ме заболя! Черепът ми изтрещя. Получих сътресение и други такива. Сега Птицечовката ще го види. Ако се добера до кабинета й де.

— Кат, питам те сериозно. Наистина ли не ми се сърдиш? Много, ама много съжалявам. Честна дума.

Най-после му се усмихнах и вече сериозно му казах:

— Томи, стана случайно и всичко е забравено. Не изпитвам никаква омраза към теб.

Той все още изглеждаше неуверен, ала някакви момчета от горния курс го сръгаха в гърба, за да го накарат да се раздвижи и да продължи надолу. Той бързо ми се усмихна, леко ме потупа по рамото и се вля в потока. Когато продължих да се изкачвам по стъпалата, до ушите ми долетя пак неговият вик:

— Всичко хубаво, Кат!

Томи, мислех си аз, ме постави в доста неловко положение, но никой не започна да ме дразни или да разнася сплетни по мой адрес. Трябва да призная, че ако не се бяхме срещнали на стъпалата, в последвалите няколко седмици нямаше да се заинтересувам толкова от проблемите на Томи. Така ми се струва.

Сама станах свидетелка на някои неща, ала за повечето от случките само чувах. Когато някой заговореше на тази тема, аз го разпитвах до най-малките подробности, за да си представя всичко съвсем точно. Томи имал нови изблици — прекатурил две маси и всичко от повърхността им се разпиляло по пода, а момчетата се втурнали в коридора, за да се спасят от него, залостили вратата и го оставили сам в класната стая. Друг път, по време на футболен мач, господин Кристофър трябвало да го държи за ръката, за да не се нахвърли на Реджи Д. А на състезанието по бягане на втория горен курс забелязах, че Томи бе единствен, който тича сам, а не в двойка. Беше бърз и с лекота се отдели на десет-петнайсет крачки пред останалите — може би по този начин искаше да потули факта, че никой не желаеше да бяга заедно с него. И на всичко отгоре почти всеки ден се разнасяха слухове за издевателствата и присмеха над личността му. Много от тях бяха обичайните момчешки шеги — ту ще му пъхнат нещо в завивките, ту ще му сложат червей в яденето, но други излизаха извън рамките на нормалното: веднъж например почистиха клозетната чиния с четката му за зъби и му я върнаха с изпражненията по космите. Поради факта, че той беше едър и силен — а според мен и поради характера му, — никой не смееше да го нападне открито, но издевателства като тези, които описах току-що, се случваха в продължение на поне два месеца. Очаквах, че рано или късно някой ще каже: „Стига толкова! Стигнахме твърде далеч!“, ала нещата продължаваха все по същия начин и никой нищо не казваше.

Веднъж сама заговорих на тази тема — това стана в спалнята, когато загасиха лампите. В горните класове вече спяхме в малки стаи за по шест души, така че компанията ни се ширеше самостоятелно в една от тях без странични хора и след звънеца за лягане наставаше времето за най-задушевните разговори, които провеждахме в тъмнината. На друго място, дори в павилиона, и през ум не ни минаваше да си говорим за такива неща. И ето че една вечер заговорих за Томи. Не се разпростирах надълго и нашироко, само в общи линии напомних на момичетата какви ги вършат с него и добавих, че не постъпват много справедливо. Когато свърших, в стаята цареше странно мълчание и аз разбрах, че всички очакват реакцията на Рут. Винаги ставаше така в трудни или неловки моменти. Търпеливо чаках, докато най-после откъм леглото на Рут се чу въздишка и тя каза:

— Отчасти си права, Кати. Не е хубаво така. Но ако Томи иска издевателствата да спрат, трябва да промени собственото си поведение. Не представи нищо на Пролетния панаир. А нима мислиш, че е подготвил нещо за идния, който е само след месец? Едва ли.

На това място трябва да ви разкажа за нашите хейлшамски Панаири. Четири пъти в годината — пролет, лято, есен, зима — организираме голяма изложба-базар, където представяме всичко, което сме сътворили през последните три месеца. Това са и картини, и рисунки, и керамични изделия, и най-различни „скулптури“, направени от материали, които по онова време се считаха за модерни: като да речем консервени кутии или тапи от шишета, залепени върху парчета картон. За всяко представено произведение ни заплащаха с жетони (настойниците решаваха колко струва шедьовърът ти), а после, в деня на Панаира, всеки пристигаше с жетоните си и „купуваше“ онова, което си хареса. По правило можехме да „купуваме“ само от връстниците си, но независимо от това изборът бе доста голям, защото за три месеца можеше да се направи какво ли не.

Когато сега обръщам поглед назад, аз разбирам защо тези Панаири са били толкова важни за нас. На първо място, те бяха единствената ни възможност, освен Разпродажбата (а Разпродажбата бе нещо съвсем различно и за нея ще ви разкажа по-късно) да си направиш колекция от лично твои предмети. Ако ти се прииска да украсиш стената до леглото си или да разнасяш някой предмет в чантата си от стая в стая и винаги да си го поставяш на масата, където си седнал, можеш да „закупиш“ нещата, които ти харесват по време на Панаира. Но сега виждам и другото, по-дълбоко въздействие на този Панаир върху нас. Защото ако поради желанието си да притежаваш нещо ценно, ти зависиш от другите, това неминуемо влияе на отношенията ти с тези хора. Томи е типичен пример за това. „Творческите“ ти постижения до голяма степен се определяха от отношението към теб в Хейлшам, от това, доколко те обичаха и уважаваха в училището.

По-късно двете с Рут често обсъждахме тази тема в центъра по рехабилитация в Дувър, където й помагах да се възстанови.

— Впрочем тъкмо затова Хейлшам беше единствен по рода си — заяви един ден тя. — Защото там ни приучаваха взаимно да ценим работата си.

— Да — съгласих се аз. — Но когато понякога се сещам за тези Панаири, откривам доста странни неща в тях. Да вземем например стихотворенията. Разрешаваха ни да ги представяме на Панаира наравно с рисунките и картините и ето какво ме учудва: всички споделяхме мнението, че това е прекрасно, че има някакъв смисъл.

— А не беше ли така? Поезията е нещо много важно.

— Но нали стихчетата са били плод на нечие творчество. На деветгодишни деца, съчиняващи глупави рими с безброй правописни грешки. А ние, вместо да окачим над креватите си нещо наистина красиво, похарчвахме скъпоценните си жетони за тетрадки, изписани с несръчни строфи. Ако някой толкова ги е харесвал, защо просто не си ги е преписвал? Но не, нали помниш как ставаше всичко? Панаирът започва и ние стоим и се разкъсваме между стиховете на Сузи К. и жирафите на Джаки.

— Да, спомням си — засмя се Рут. — Жирафите бяха красиви. Обикновено си купувах по един на всеки Панаир.

Водехме този разговор в една приятна лятна вечер, седнали на балкона на болничната й стая. Бяха изминали няколко месеца от първата й операция и сега, когато най-тежкото бе зад гърба й, планирах вечерните си посещения така, че да можем да си поседим половин — един час и да се любуваме на слънцето, залязващо зад покривите. Над тях стърчаха безброй антени и сателитни чинии, а понякога далеч на хоризонта проблясваше ивицата на морето. Носех минерална вода и бисквити и двете седяхме и разговаряхме за всичко, което ни хрумне. Центърът, в който лежеше Рут, бе един от любимите ми и нямах нищо против и аз да поостана в него за известно време. Стаите не бяха големи, но затова пък разполагаха с всичко необходимо и бяха доста уютни. Повърхностите в тях — стените, подовете — бяха облицовани с лъскави бели плочки, поддържани от персонала в такъв блясък, че като влезеш вътре имаш усещането, че си попаднал в огледална стая. Разбира се, не можеше да видиш отражението си в тях, но бе напълно възможно да си го представиш. Вдигнеш ръка или донорът сяда на леглото си — и ти тутакси усещаш бледото като призрак движение в плочките около себе си. При това в стаята на Рут имаше огромни плъзгащи се прозорци и тя спокойно можеше да си лежи и да гледа навън. Дори нямаше нужда да повдига глава от възглавницата си, за да наблюдава голяма част от небето, а когато времето беше хубаво, можеше на воля да диша чист въздух, седнала на балкона. Харесваше ми да седя с нея, харесваха ми нашите недотам свързани разговори — за Хейлшам, за Фермата и за всичко, което ни дойде наум.

— Искам да кажа — продължих аз, — че на възрастта, на която бяхме тогава, единайсетгодишни хлапета, стиховете ни не ни интересуваха чак толкова много. Помниш ли Кристи? Славеше се като поетеса и всички я уважаваха. Дори ти, Рут, не си позволяваше да й говориш отвисоко. Защото всички я смятахме за много веща в тази област. При това не ценяхме поезията и изобщо не разбирахме от стихове. Малко е странно.

Ала Рут не ме разбра, а може би не искаше да ме разбере. Възможно е да е била настроена да ни вижда по-различни, а не такива, каквито бяхме в действителност. Вероятно бе усетила накъде може да ни отведе този разговор и бе решила да не поема в тази посока. Така или иначе, тя дълбоко въздъхна и каза:

— Да, всички харесвахме стиховете на Кристи. Интересно, какво бихме казали за тях сега. С удоволствие бих ги прочела отново заедно с теб, за да сравним впечатленията си.

После се засмя.

— И досега пазя стиховете на Питър Б. Вярно е, че те са от по-късните години — бяхме в четвърти горен курс. Вероятно са ми харесвали, иначе защо ще ги купя? Чиста истерия и глупост. Твърде сериозно е гледал на себе си. Но Кристи е съвсем различно нещо, помня, че наистина пишеше много добре. Колко странно! По-късно тя захвърли поезията и се зае с живопис, ала не беше толкова добра.

Но бих искала да се върна към Томи. Мисля, че мнението, изказано от Рут в спалнята след последния звънец — за това, как Томи сам си е виновен за неприятностите си, по онова време съвпадаше с това на мнозинството в Хейлшам. Ала чак когато свърши и аз, лежаща в тъмнината, се замислих над думите й, се сетих, че подобни разсъждения за него като за момче, което не си дава много труд в училище, съществуваха още в началния курс. И когато разбрах, че Томи е бил подложен на същите изпитания години наред, а не някакви си седмици и месеци, в душата си усетих хлад.

Не беше минало много време, откакто двамата с него бяхме разговаряли за това и разказът на Томи за началото на неговите неприятности потвърдиха мислите, до които достигнах през онази вечер. Той сподели, че всичко е започнало в часа по изобразително изкуство при госпожица Джералдин. Томи твърдеше, че дотогава много обичал живописта. Но в онзи час Томи нарисувал един акварел, на който изобразил слон сред високи треви — всичко започнало от тази рисунка. Той твърдеше, че е искал да се пошегува. Подробно го разпитах за този епизод и според мен случилото се е съвсем в реда на нещата за възрастта, на която е бил тогава: правиш нещо, без да знаеш защо, просто го правиш и толкова. Правиш го, защото искаш да разсмееш околните, да ги подразниш, да привлечеш вниманието им към собствената си личност. А когато трябва да обясниш постъпката си, не можеш, тя дори ти се струва напълно безсмислена. Случвало се е на всеки. Томи не го разказа по този начин, но аз съм сигурна, че е станало точно така.

В общи линии, той нарисувал слона съвсем по детински. Цялата работа му отнела не повече от двайсет минути и акварелът наистина предизвикал смях, макар и не по начина, по който очаквал. Независимо от всичко, постъпката му едва ли щяла да има някакви последствия, ако не била станала в часа на госпожица Джералдин.

В това откривам зла ирония на съдбата, защото нима не е вярно, че госпожица Джералдин бе любимата настойничка на всички деца на възрастта на Томи? Кротка, спокойна, винаги готова да те утеши, ако е нужно, дори ако си сторил нещо не съвсем както трябва или ако някой друг настойник ти се е скарал. Когато се налагаше самата тя да се скара на свой възпитаник, после дни наред му отделяше специално внимание, сякаш му бе задължена с нещо. Но на Томи не му провървяло, че в онзи ден часът по изкуство се е водил от нея, а не, да речем, от господин Робърт или от госпожица Емили, нашата главна настойница, които често вземаха тези часове. Ако беше някой от тях, щеше да му направи забележка, Томи щеше да се усмихне и най-лошото, което биха помислили останалите за него, щеше да е, че се е пошегувал неудачно. Те дори щяха да решат, че е голям шегаджия. Ала госпожица Джералдин си е госпожица Джералдин. Реагира по свой собствен начин: докато гледала акварела, тя се стараела по всякакъв начин да изрази участие и разбиране. И тъй като вероятно се е страхувала, че съучениците му могат да му се присмеят, тя попресилила нещата и, открила в рисунката нещо достойно за похвала, го показала на целия клас. Което породило недоброжелателството на учениците.

— Излязохме от класната стая — спомняше си Томи — и тогава за първи път дочух подобни приказки. Не им пукаше, че ги чувам какво говорят за мен.

Струва ми се, че още преди случката с акварела у Томи се е появило усещането, че няма да се справи, че рисунките му са прекалено незрели и детски за възрастта му в сравнение с тези на връстниците му и той се е стараел, както може, да прикрие неумението си, като нарочно е рисувал картините си, както би ги нарисувало малко дете. Но след случката с нарисувания слон това е станало ясно на всички и те с нетърпение са очаквали да видят какво ще изобрази следващия път. Съдейки по всичко, той не се е предал изведнъж, но за каквото и да се заловеше впоследствие, неминуемо предизвикваше насмешките и издевателствата на съучениците си. Колкото повече се стараеше, толкова по-гръмко му се присмиваха. Така че скоро Томи се върна към предишния начин на самозащита — нарочно започна да рисува детински картинки, с което искаше да покаже, че плюе на всички. Проблемът се задълбочи.

Отначало му се присмиваха само на картините, но и това му бе напълно достатъчно, защото в долния курс часовете по рисуване бяха много. После стана още по-лошо.

Не го включваха в игрите, в столовата момчетата не искаха да сядат на една маса с него, преструваха се, че не чуват, когато вечер ги заговореше в спалнята. В началото това ставаше от време на време. Случвало се е цял месец да го оставят на мира и той да реши, че всичко вече е зад гърба му, ала после или той, или някой от враговете му — например Артър Х. — правеше нещо, което даваше нов тласък на издевателствата.

Не мога точно да определя времето, когато той започна да изпада в силна ярост. Помня, че Томи винаги, дори в предучилищната си възраст, се отличаваше с буйния си нрав, но пък той сподели с мен, че се разгневявал само когато сериозно го наранят. Така или иначе, с изблиците си той настройваше всички против себе си, провокираше ги и по времето, за което разказвам — през лятото, когато бяхме на тринайсет и тъкмо бяхме завършили втория горен курс, — издевателствата достигнаха своя апогей.

После внезапно престанаха — разбира се, не за един ден, но доста бързо. Както вече сте разбрали, аз внимателно наблюдавах случващото се, така че забелязах промяната по-рано от останалите. Настъпи период — продължил месец, дори повече, — през който продължаваха редовно да дразнят Томи, ала той не се гневеше както преди. Понякога забелязвах, че той — аха! — и ще избухне, но така или иначе, успяваше да се сдържи; друг път мълчаливо свиваше рамене или се правеше, че нищо не забелязва. В началото тези му реакции обезкуражаваха момчетата и те едва ли не се обиждаха, сякаш ги е подвел. После малко по малко им втръсна и издевателствата изгубиха злобата си. Накрая забелязах, че вече повече от седмица нищо не се бе случило.

Само по себе си това още не означаваше кой знае какво, но аз виждах и други промени. Малки, като например това: той прекосява двора в компанията на Александър Дж. и Питър Н., и тримата заедно вървят към игрището и непринудено разговарят. Тонът, с който произнасяха името му, се промени — не много, но все пак… В края на голямата промяна нашата компания седеше на тревата до Южното игрище, където момчетата играеха футбол, както обикновено. Докато разговарях с момичетата, аз наблюдавах Томи, който бе в центъра на играта. По едно време някой го спъна и той падна, но тутакси стана, взе топката и я постави така, че когато я ритне, да премине през наказателното поле. Играчите, които се готвеха за удара, се зазяпаха и в този миг Артър Х., едно от момчетата, които най-много го измъчваха (той стоеше на няколко крачки зад него), започна да го имитира как стои до топката с ръце на кръста. Внимателно наблюдавах случващото се и забелязах, че като че ли никой не подкрепи Артър. Сигурно всички го виждаха, тъй като бяха съсредоточили поглед върху Томи, който всеки миг щеше да запрати топката през наказателната линия, а Артър беше точно зад гърба му, ала никой не прояви интерес към номерата му. Томи запокити топката в центъра на игрището, играта продължи, а Артър не се опита да повтори шегата си.

Това ме зарадва, но ме и заинтригува: меко казано, Томи все още не се бе проявил в областта на „творчеството“. Видях, че прекратяването на гневните изблици от негова страна много му е помогнало, ала все не ми се удаваше да открия първопричината за подобряването на отношението към него. Нещо в самия Томи се бе променило — държеше се по различен начин, когато разговаряше с някого, гледаше го в очите по своя прям и добронамерен начин. А това на свой ред бе променило отношението на околните към него. Но как е станало всичко — нямах никаква представа.

Заинтригувах се и реших да го поразпитам и ако ми се удаде случай, да поговоря с него на четири очи. И случаят скоро ми се предостави: чаках на опашката за закуска и пред себе си зърнах няколко човека. Колкото и да е странно, най-доброто място за разговор на четири очи в Хейлшам беше на опашката в столовата. Това отчасти се дължеше на акустиката в големия салон: сред общата врява, която се блъскаше във високия таван и ехтеше в огромното пространство, за да си кажем нещо, трябваше да застанем много близо един до друг и да шепнем, а ако и съседите ни са заети със собствения си разговор, имаше голяма вероятност никой да не подслуша думите ти. Така или иначе, нямаше много варианти. „Тихите“ местенца много често ни подвеждаха: все се оказваше, че някой е минал наблизо и е подочул нещичко. А ако поведението ти дава повод да се мисли, че търсиш място за конфиденциален разговор, за броени минути този факт ставаше известен на всички и тогава — не разчитай на уединение!

Така че, когато зърнах Томи, аз му махнах с ръка. Правилата забраняваха да се пререждаме на опашката, но да минем по-назад — моля, заповядайте. Той се приближи с доволна усмивка и известно време ние чакахме реда си мълчешком, без да си казваме нищо особено — не защото чувствахме неловкост, а защото чакахме да спадне интересът, който Томи бе възбудил със своето преместване отзад. После аз се обадих:

— Напоследък си по-весел. Изглежда нещата при теб вървят добре.

— Всичко забелязваш, Кат — отвърна той без следа от ирония. — Да, всичко върви нормално. Всичко е наред.

— Какво е станало? Да не би да си се обърнал към Господ?

— Към Господ ли? — Томи се обърка за миг, после се усмихна. — Аха, разбирам. Говориш за… намекваш, че вече не се ядосвам толкова.

— Да, но не само за това. Общо взето доста си се променил. Наблюдавам те. Затова питам.

Томи сви рамене.

— Сигурно съм пораснал. И аз, пък и останалите. Не ни е интересно да повтаряме все едни и същи неща. Втръсна ни.

Мълчаливо го гледах, докато накрая той се усмихна и каза:

— Интересно момиче си ти, Кат. Ако искаш да знаеш, случи се нещо. Ако искаш, мога да ти разкажа.

— Слушам те, казвай.

— Добре, но нека си остане между нас двамата, нали? Преди два месеца имах разговор с госпожица Люси. След това се почувствах много по-добре. Трудно е за обяснение. Тя ми каза това-онова и ми стана по-добре.

— Какво ти каза?

— Ами… може да ти се стори странно. Отначало и на мен ми се стори странно. Каза ми, че ако не искам да се занимавам с творчество и не ме тегли към творческа работа, няма нищо лошо. Било напълно нормално, така ми каза.

— Наистина ли?

Томи кимна с глава, но аз се обърнах на другата страна.

— Не ставай глупак, Томи. Не съм от онези, на които можеш да говориш каквото ти хрумне.

Наистина се разсърдих: нима не съм заслужила доверието му, а той така да ме лъже! — ето какво си помислих. Видях една позната отзад на опашката и отидох при нея, като оставих Томи сам. Разбирах, че е обезкуражен и потиснат, но след месеците, в които преживявах заедно с него, аз се чувствах предадена и ми беше все едно какво изпитва той. През цялото време, докато се придвижвахме напред, разговарях колкото е възможно по-непринудено с приятелката си (като че ли беше Матилда) и се стараех да не поглеждам към него.

Ала когато тръгнах с чинията си към масата, Томи се приближи зад гърба ми и изстреля в ухото ми:

— Кат, ако мислиш, че те лъжа, дълбоко грешиш. Стана точно така. Ако ми разрешиш, ще ти разкажа всичко.

— Не говори глупости, Томи.

— Кат, всичко ще ти разкажа. След закуската ще бъда край езерото. Ако дойдеш, ще чуеш цялата история.

Аз го погледнах укоризнено и си тръгнах, без да му отговоря, но като че ли бях започнала да допускам вероятността, че ми е казал истината за госпожица Люси. И когато се настанихме с приятелките ми на масата, започнах да се чудя как да се измъкна и да отида при езерото, без да привлека вниманието на момичетата.

Глава трета

Езерото се намираше на юг от главния корпус. За да стигна до него, трябваше да изляза през задната врата и да тръгна по тясната извита пътека, да си провирам път през гъстата папрат, която преграждаше пътеката дори в ранна есен. Или пък, ако наоколо нямаше настойници, да отрежа през буренака. Така или иначе, край езерото винаги бе толкова спокойно, че чак те унасяше: патици, тръстика, блатни треволяци. Но не беше много удобно за тайни разговори — опашката в столовата беше сто пъти по-подходяща за тази цел. На първо място, езерото се виждаше отлично от централната сграда. Освен това нямаше никакъв начин да разберем как се разпространяват звуците по водната повърхност. Ако някой искаше да подслушва, трябваше само да се прокрадне по отсрещната пътека и да се скрие в шубраците от тази страна на езерото. Но нали самата аз прекъснах Томи, когато разговаряхме на опашката в столовата, така че нямаше как сега да капризнича. Въпреки че беше октомври, при това средата на месеца, денят беше слънчев и аз реших да се престоря, че уж съм се разхождала наоколо и съм се натъкнала на Томи съвършено случайно.

Може би защото се бях настроила да се държа по този начин — макар да нямах понятие дали някой ни гледа, или не, — тъкмо се канех да седна, когато го зърнах на един голям плосък камък близо до водата. Помня, че не бяхме в униформи — значи е било петък или през почивните дни. Сега не мога да кажа точно с какво бе облечен Томи — вероятно е носил някоя от изтърканите си спортни фланелки, които обличаше дори в хладно време. А аз бях с кафявото спортно горнище с цип отпред, което си бях „купила“ на Разпродажбата в първи горен курс. Заобиколих камъка, застанах с гръб към водата и с лице към сградата, за да видя дали по прозорците няма да започнат да се появяват любопитни лица. Няколко минути разговаряхме за глупости, сякаш на опашката за закуска нищо не се бе случило. Не знам за кого бе предназначено това — за Томи или за евентуалните зрители, — но държането ми бе най-обикновено и по едно време щях дори да го подмина, сякаш продължавах разходката си. Но на лицето на Томи се появи едва ли не отчаяние и аз тутакси съжалих за поведението си: получаваше се така, сякаш искам да го дразня, макар и през ум да не ми минаваше да го правя. Тогава го попитах, сякаш току-що ми е хрумнало:

— Между впрочем, за какво бе започнал да говориш? Нещо за госпожица Люси.

— А, да… — Томи погледна през мен към езерото, като се правеше, че и той съвсем е забравил за разговора ни. — Госпожица Люси. Имахме работа.

С пълно право смятаха госпожица Люси за настойничката с най-големи интереси в областта на спорта в Хейлшам, макар че ако се съдеше по външния й вид, едва ли някой би могъл да го предположи. С набитото си телосложение, тя напомняше с нещо на булдог, черните й коси растяха някак нагоре и никога не можеха да закрият ушите й, нито късата й тлъста шия.

При това беше доста силна и тренирана и дори в горните класове малцина от нас — включително момчетата — можеха да мерят сили с нея по бързо бягане. Тя великолепно играеше хокей на трева, а на футболното игрище не отстъпваше и на най-големите момчета. Спомням си, че веднъж, когато бе повела топката към противниковата врата, Джеймс Б. се опита да я спре с крак, но сам полетя и се строполи на тревата. Когато още бяхме в началните класове, тя се държеше с нас съвършено различно от госпожица Джералдин, която ни утешаваше в трудни моменти. Тя разговаряше съвсем малко с нас. Едва като пораснахме, започнахме да ценим пестеливата й енергична реч.

— Тъкмо спомена за разговора си с госпожица Люси — напомних му аз. — Казала ти, че ако не желаеш да се занимаваш с творчество, не било голяма беда.

— Да, нещо в този дух. Каза ми да не се безпокоя. Кой ли не злослови вече по мой адрес. Това стана преди два месеца. Може би малко по-отдавна.

Забелязах, че няколко момчета от долните класове се появиха на един от най-горните прозорци и се вторачиха в нас. Но аз оставих преструвките и приклекнах срещу седящия на камъка Томи.

— Томи, това звучи доста странно. Сигурен ли си, че си разбрал правилно думите й?

— Разбира се — отвърна той и внезапно понижи глас: — Повтори ми го няколко пъти. Бяхме в нейния кабинет и тя произнесе цяла реч по въпроса.

Томи ми обясни, че когато го помолила след часа по изкуство да отиде в кабинета й, той си помислил, че за пореден път ще му чете конско за необходимостта от упорития труд в училище. Неведнъж настойниците, в това число и госпожица Емили, му бяха чели лекции на тази тема. Но когато Томи и госпожица Люси тръгнали от централната сграда към оранжерията (там живееха настойниците ни), той почувствал, че разговорът им няма да протече по обичайния начин. После, когато седнал в удобното кресло (госпожица Люси останала да стои права до прозореца), тя го помолила да сподели с нея онова, което според него се случва напоследък в живота му. Томи заговорил, ала тя внезапно го прекъснала. Казала му, че, така и така, познавала много възпитаници, на които творчеството с години не се е удавало. Живопис, рисуване, поезия — дълго време творческите занимания по тези предмети вървяли едва-едва. И после, в един прекрасен ден, внезапно талантът им разцъфвал. Напълно е възможно, казала на Томи тя, и с него да стане същото. Томи и преди бил чувал подобни неща, ала госпожица Люси говорила с такъв тон, че го накарала да се заслуша в думите й.

— Стана ми ясно — каза той, — че иска да ми каже нещо. Нещо друго.

И наистина, скоро тя започнала да говори доста странни неща, които Томи не разбрал веднага. Но тя настоявала на своето и малко по малко той започнал да схваща мисълта й. Ако Томи се старае истински, казала тя, но все пак не успява да сътвори нещо наистина ценно, това не е трагедия и не бива да се безпокои. Никой — било то настойник или ученик — не бива да го наказва, да го притеснява и да го измъчва за безплодните му усилия. Той не е виновен за нищо. А когато Томи възразил с думите, че ако госпожица Люси мисли така, това е добре, но че все пак останалите смятат, че тъкмо той е виновен, тя въздъхнала и се загледала през прозореца. После заявила:

— Може би това няма да ти помогне кой знае колко, но трябва да знаеш следното: в Хейлшам има поне един човек, който мисли по различен начин. И според този човек ти си добър ученик и въпреки незавидните си резултати с нищо не си по-лош от останалите.

— Може да е искала да те обърка? — предположих аз. — Може пък по този хитър начин да е искала да ти постави някакъв капан?

— В никакъв случай. Работата е там…

И внезапно, за първи път от началото на нашия разговор, той се обезпокои, че някой може да ни подслушва и обърна глава към сградата на училището. Момчетата от долните класове бяха изгубили интерес към нас и се бяха махнали от прозореца; няколко наши връстнички се бяха запътили към павилиона, но все още бяха доста далеч. Томи отново се обърна към мен — вече почти шепнеше:

— Работата е там, че когато ми говореше тези неща, цялата се тресеше.

— Как така се е тресяла?

— Ей така. От яд. Ясно видях. Дълбоко в себе си тя бе обхваната от гняв.

— Заради какво?

— Не знам. Но не заради мен и това е най-важното! — Той се усмихна, после отново стана сериозен. — Нямам представа на кого е била сърдита. Но наистина беше много разгневена.

Краката ми изтръпнаха и аз се изправих.

— Всичко това е много странно, Томи.

— А най-интересното е, че този разговор ми помогна. Дори много. Днес ти ми каза, че имаш усещането, че нещата при мен се оправят. Права си и всичко е заради госпожица Люси. След разговора ни аз се замислих над думите й и осъзнах, че тя е напълно права. Аз не съм виновен за нищо. А това променя всичко. А ако усетя, че всеки миг мога да избухна, било добре да се срещнем някъде с нея, или просто да я гледам, докато седя в час. Тя, разбира се, щяла да си мълчи за нашия разговор, само леко щяла да кимне с глава. Но и това ми е достатъчно. Нали ме попита какво е станало с мен? Сега вече знаеш. Виж какво, Кат, обещай ми, че няма да кажеш на никого, нали?

Кимнах с глава, но попитах:

— Тя ли поиска да го пазиш в тайна?

— Не, не, нищо не е искала от мен. Но ти трябва да мълчиш като риба. Обещай ми.

— Добре де, обещавам.

Момичетата, които отиваха към павилиона, ме видяха, замахаха с ръка и завикаха. Аз също им махнах и казах на Томи:

— Тръгвам. Хайде да го обсъдим по-късно.

Ала Томи сякаш не ме чу и продължи:

— Имаше и още нещо. Тя ми говореше, но аз нищичко не разбирах. Исках да попитам теб. Заяви ми, че не ни учат достатъчно, нещо такова.

— Не ни учат достатъчно ли? Значи тя мисли, че трябва да се занимаваме още повече?

— Не, като че ли не това имаше наум. Говореше… е… за нас като цяло. За това, какво ще излезе от нас. За донорството и други такива.

— Но нали вече ни го обясниха?! — учудих се аз. — Не разбирам какво е искала да каже. Че има неща, които все още пазят в тайна от нас?

Томи се позамисли и поклати глава.

— Според мен не. Просто тя мисли, че трябва да учим още повече, това е всичко. Каза ми, че би искала сама да поговори на някои теми с нас.

— На какви по-точно?

— Не знам, Кат. Може и да съм я разбрал погрешно. Може изобщо да не е имала това предвид, а нещо, свързано с нулевите ми творчески резултати. Да ти кажа честно, всичко ми е като в мъгла.

Томи ме гледаше така, сякаш очакваше някакво обяснение от мен. Аз се замислих за миг, после казах:

— Томи, опитай се да си спомниш. Ти си споделял с нея, тя се е ядосвала…

— Да, имаше сърдит вид. Не викаше, но се тресеше от яд.

— Добре, да допуснем, че е била сърдита. И най-случайно гневът я е връхлетял тъкмо когато е захванала новия разговор? Затова, че не ни обясняват достатъчно за донорството и други такива неща?

— Така ми се стори.

— Помисли си добре, Томи. Откъде й е хрумнало да се занимава с теб? Разговаряла е за теб, за трудностите ти, свързани с творческите ти занимания. После изведнъж сменя темата. Не е логично! И какво общо има донорството? Какво отношение има то към твоите проблеми?

— Не знам, вероятно има някаква връзка. Може би едното някак я е навело на другото. Кат, струва ми се, че доста се притесни по повод нашия разговор.

Засмях се, защото беше прав: бях свъсила вежди и бях потънала в собствените си мисли. Те се щураха в най-различни посоки. Разказът на Томи за разговора му с госпожица Люси ме накара да си спомня за някои неща, за някои малки случки с участието на госпожица Люси, които навремето ме бяха озадачили.

— Просто… — замълчах и въздъхнах. — Не мога да дам смислено обяснение дори на самата себе си. Думите ти ми напомнят за разни неща, и то все загадъчни. Често си мисля за тях. Например защо Мадам идва и ни обира най-хубавите картини? За какво са й нужни?

— За Галерията.

— Но каква е тази Галерия? Пристига ни в клин, ни в ръкав и отмъква най-хубавите ни работи. Трябва да е натрупала цяла планина. Веднъж попитах госпожица Джералдин откога е така и тя ми отговори, че Мадам има този навик от самото основаване на Хейлшам. Каква ще да е тази Галерия? Защо тя изведнъж е решила да събере работите ни в Галерия?

— Може би ги продава. Извън училището с всичко се търгува.

Аз поклатих глава.

— Не, не ги продава. Трябва да има някаква връзка с онова, което ти е казала госпожица Люси. С нас, с онова, което ни предстои в живота, с донорството. Не съм много сигурна, но ми се струва, че нещата са свързани, макар да не се сещам по какъв начин. Добре, Томи, аз тръгвам. Хайде засега да не казваме на никого за това.

— Разбира се. Нито за госпожица Люси.

— Но нали ще ми съобщиш, ако отново те заговори за нещо?

Томи кимна с глава, после отново се огледа.

— Тръгвай, Кат, защото някой може да ни чуе.

Би могло да се каже, че израснахме с Галерията, за която си спомнихме с Томи. Всички говореха за нея като за нещо напълно реално, макар никой от нас да не бе съвсем сигурен в нейното съществуване. Вече не си спомням кога и от кого чух за нея за първи път и навярно в това отношение съм една от многото. Във всеки случай не от настойниците — те никога не говореха за Галерията и всички се подчинявахме на едно неписано правило: никога да не споменаваме за нея в тяхно присъствие.

Сега си мисля, че представата за Галерията в Хейлшам се предаваше от поколение на поколение. Помня, че бях едва на пет-шест години и двете с Аманда С. бяхме седнали на малките столчета. Ръцете ни лепнеха от пластилина. Не мога точно да кажа дали в стаята имаше и други деца, не си спомням и кой учител водеше часа. Знам само едно: Аманда С., която беше с една година по-голяма от мен, видя какво лепя и възкликна:

— Ах, Кати, каква прелест! Много е хубаво! Да знаеш — ще го вземат за Галерията!

Вероятно вече съм била чувала за Галерията. Спомням си колко бях развълнувана и горда от думите й, помня и друго — само миг след това си помислих: „Да бе, глупости, още никой от нас не е достоен за Галерията.“

Ние растяхме и често споменавахме Галерията в разговорите си. Ако някой искаше да похвали нечия работа, казваше:

— Страхотно! Само е за Галерията!

Когато станахме достатъчно големи, за да разбираме от ирония, при вида на някакво смехотворно и неумело произведение, ние се подигравахме така:

— Ама че шедьовър! Тутакси да се изпрати в Галерията!

Но дали наистина вярвахме в съществуването на Галерията? Днес не съм убедена в това. Както вече казах, никога не споменавахме за нея пред настойниците си и сега ми се струва, че съблюдавахме това правило дотолкова, доколкото то произтичаше от самите настойници. Спомням си една случка, когато бяхме единайсетгодишни. Седми клас, слънчева зимна утрин. Тъкмо сме свършили часа с господин Роджър и някои от нас са останали да си побъбрят с него. Седим на масите, не помня темата на разговора ни, но както винаги господин Роджър ни разсмива от все сърце. И внезапно Каръл Х. произнесе през смях:

— Това е просто бисер! Направо плаче да бъде поставено в Галерията!

Тя мигом закри уста с дланта си. Настроението в класната стая си остана все тъй весело, ала всички, включително и господин Роджър, разбрахме, че Каръл бе допуснала грешка. Не беше кой знае каква катастрофа, като това от езика ти да се изплъзне някоя груба дума или пък прякорът на настойника в присъствието му. Господин Роджър снизходително се усмихна, сякаш искаше да каже: „Нищо де. Ще се направим, че не сме я чули“, и ние продължихме в същия дух.

Ако Галерията си оставаше забулена в мъгла за нас, то посещенията на Мадам, която обираше най-добрите ни работи, бяха напълно осезаеми — тя пристигаше два, а понякога три или дори четири пъти в годината. Наричахме я „Мадам“, защото бе или французойка, или белгийка (въпросът беше спорен) и настойниците неизменно се обръщаха така към нея. Тя беше висока слаба жена с късо подстригана коса, очевидно доста млада, макар тогава да не я смятахме за такава. Всеки път, когато идваше, носеше елегантен сив костюм и за разлика от градинарите и шофьорите, които ни докарваха продукти и други неща, практически от всички останали, които бяха извън училището, тя не разговаряше с нас и с хладното си поведение ни държеше на разстояние от себе си. Дълго време я смятахме за високомерна, ала една вечер, когато бяхме осемгодишни, Рут изказа друго предположение.

— Страхува се от нас — заяви тя.

В стаята беше тъмно и ние лежахме на леглата си. В долните класове спяхме по петнайсет в стая и затова още не водехме онези дълги задушевни разговори, в които се потапяхме в по-късна възраст. Но леглата на повечето момичета от нашата „компания“ бяха едно до друго и още тогава започнахме да привикваме с разговорите до късно вечерта.

— Как така се страхува? — попита едно от момичетата. — От къде на къде ще се страхува от нас? Какво можем да й направим?

— Не знам — отвърна Рут. — Не знам, но ви казвам, че се страхува. Мислех, че е просто надута, но не, Мадам се бои от нас, вече съм съвсем сигурна.

Дни наред спорехме по въпроса. Повечето момичета не бяха съгласни с Рут, но това само затвърди решимостта й да докаже правотата си. И най-накрая, за да проверим теорията й, ние измислихме план, който трябваше да приведем в действие при следващото идване на Мадам в Хейлшам.

Макар никой да не обявяваше посещенията й предварително, всеки път ставаше напълно очевидно, че я очакват. Подготовката започваше много преди тя да дойде. Настойниците преглеждаха всичките ни работи — картини, рисунки, керамични изделия, разкази, стихове. Това продължаваше около две седмици, и в резултат в залата за билярд отделяха по пет-шест неща от всяка година на обучение и от долните, и от горните класове. През това време билярдната се заключваше, но ако някой се изкачеше по ниската ограда до прозореца, можеше да види как купчината от предмети в салона нараства с всеки изминал ден. Щом настойниците започваха да подреждат всичко по масите и рафтовете и билярдната заприличваше на миниатюрен Панаир, разбирахме, че само след ден-два ще се появи и Мадам.

Ала през есента, за която ви разказвам, трябваше да знаем не само деня, но и точното време на нейното пристигане, защото много често Мадам оставаше в училището само час-два. Така че, когато видяхме, че залата за билярд акуратно се подрежда, ние решихме да дежурим и да я наблюдаваме непрекъснато.

Местоположението ни облекчаваше изпълнението на задачата. Хейлшам бе разположен в низина и поляните плавно пълзяха от училището нагоре във всички посоки. Това означаваше, че от всяка класна стая в централната сграда — дори от прозорците на павилиона — имаше изглед към дългото тясно шосе, което минаваше през полето и слизаше до портала на училището. Пък и от портала до сградата имаше прилично разстояние и всеки автомобил трябваше да мине по чакълестата алея покрай храсталаците и цветните лехи, за да спре пред парадния вход. Не бяха редки случаите, когато по цял ден не зървахме нито един автомобил да минава по шосето, а онези, които се появяваха от време на време, бяха или фургони, или камиони, които караха градинарите ни и останалия приходящ персонал и снабдяваха Хейлшам с всичко необходимо. Леката кола беше рядкост и колчем се появеше в далечината, възбуждаше сред учениците истинска паника.

Денят, в който зърнахме колата на Мадам да се приближава по шосето, беше слънчев, но ветровит, а по небето лазеха буреносни облаци. Ние седяхме на втория етаж в стаята на девети клас, чиито прозорци бяха разположени в предната част на сградата, когато внезапно учениците зашушукаха; горкият господин Франк, който се опитваше да ни учи на правопис, изобщо не разбра какво става.

Планът, който бяхме разработили, за да проверим теорията на Рут, беше много прост. Ние, шестте момичета, трябваше да направим засада и в подходящия момент всички заедно да наобиколим Мадам. При това да се държим съвсем прилично, да се приближим към нея и тутакси да я отминем, и ако съблюдаваме времето точно до минута, можехме да я хванем неподготвена и, както твърдеше Рут, да видим дали наистина се страхува от нас.

Главната ни задача беше да уловим Мадам за краткото време, през което щеше да е в Хейлшам. Когато часът на господин Франк свърши, ние видяхме през прозореца как спира колата си на площадката точно пред сградата. Бързо се посъветвахме в коридора, слязохме по стъпалата с останалите ученици и започнахме да се навъртаме във вестибюла до главния вход. Не откъсвахме поглед от вратата и огряната от слънцето площадка пред нея: виждахме Мадам да седи зад волана и да рови в чантата си. Най-после слезе от автомобила и тръгна в посока към нас. Беше облечена в обичайния си сив костюм и здраво стискаше чантата си с две ръце. Рут ни даде знак, ние се престорихме, че искаме да се поразходим, всички вкупом се изсипахме през вратата навън и, сякаш изпаднали в унес, тръгнахме право към нея. Чак когато тя застана като вкаменена, всяка от нас промълви:

— Извинете ме, госпожице — и я отмина отдясно или отляво.

Никога няма да забравя странната промяна, която настъпи в нея. До този миг целият ни план бе, ако не шега, то просто наша собствена работа, която не засягаше никого. Не се бяхме замислили върху ролята, която играеше в него Мадам или някой друг. До последния момент това бе доста лекомислен замисъл от наша страна, примесен с известно количество дързост. Не може да се каже, че Мадам се държа по изключително странен начин: тя просто замръзна и ни изчака да я отминем. Не извика, дори спря да диша. Но тъй като всички ние напрегнато очаквахме нещо да се случи, реакцията й ни подейства изумително. Когато Мадам спря, аз бързо я погледнах в очите и мисля, че останалите направиха същото. И досега виждам едва забележимото потръпване, което тя тутакси потисна — признак за реален страх да не би случайно да се докосне до някоя от нас. И макар всички да я отминахме, всяка една от нас го усети: сякаш за миг слънцето се скри и ни обвя хлад. Рут беше права: Мадам наистина се страхуваше от нас. Не така, както някои се страхуват от паяци, например. Освен това и ние не бяхме подготвени. Докато обмисляхме плана, изобщо не си зададохме въпроса как ли ще се почувстваме самите ние в тази роля. В ролята на паяците.

Когато прекосихме площадката и стъпихме на тревата, бяхме вече съвършено различни. Хана всеки миг щеше да се разплаче. Дори Рут бе потресена. После една от нас, мисля, че беше Лора, каза:

— Щом не ни обича, защо са й нашите работи? Защо просто не ни остави на мира? Кой изобщо я е канил тук?

Никой не й отговори и ние влязохме в павилиона — повече не споменахме за случилото се.

Сега ми е ясно, че тогава бяхме във възрастта, в която вече поназнайвахме нещичко за себе си — кои сме, по какво се различавахме от настойниците си, от хората извън Хейлшам, — но все още не знаехме смисъла на всичко това. Сигурна съм, че и вие сте преживели нещо подобно в своето детство. Сходството не е външно, не е в подробностите, това е сходство вътрешно, сходство на чувствата, които сте изпитали. Защото независимо колко са те подготвяли настойниците, колко разговори са провеждали с теб, колко видеофилми са ти показвали, колко са те предупреждавали, до съзнанието ти едва ли е достигнало кой знае колко, когато си на осем като нас и когато градинарите и шофьорите непрекъснато се шегуват с теб и те наричат „златенце“.

Ала все пак нещо остава някъде дълбоко в съзнанието ти. Натрупва се и когато настъпи подобен момент, той не идва неочаквано за теб. Пет-шест години нещо в главата ти тихо нашепва: „Някога, може би много скоро, ще разбереш какво е това.“ И ти чакаш, без дори да си даваш сметка очакваш мига, в който ще ти стане ясно, че наистина си различен от останалите, че там, навън, съществуват хора, които подобно на Мадам не изпитват ненавист към теб и не ти желаят злото, но въпреки всичко потръпват при мисълта за теб — за това, как и защо си се появил на този свят — и се боят да не би случайно да се докоснат до ръката ти. Мигът, в който за първи път се сблъскаш с такъв човек и го погледнеш със собствените си очи, е отрезвяващ. Това е като да преминеш покрай огледалото, покрай което си минавал всеки ден, и внезапно да зърнеш в него нещо странно, нещо тревожно.

Глава четвърта

Към края на годината ще престана да работя като помощничка и макар да съм получила доста от тази си дейност, трябва да призная, че се радвам на възможността да си почина — да спра, да се замисля, да си припомня това-онова. Вероятно двете неща са свързани по някакъв начин помежду си — предстоящата промяна в моя живот и потребността да подредя спомените си от отдавна отминалите години. На първо време ми се ще да се ориентирам в случилото се между мен, Томи и Рут, след като пораснахме и напуснахме Хейлшам. Но вече съм наясно, че причините за по-късните случки се коренят в годините, прекарани в Хейлшам, ето защо в началото ми се ще да се поровя по-обстойно в най-първите си спомени. Да вземем например нашето любопитство по отношение на Мадам. На пръв поглед това бе детска измишльотина и нищо повече. Но ако погледна по-навътре в нещата, ще видя, че това бе началото на процес, който с течение на годините продължи да се развива и развива, докато накрая не се превърна във фактор, определящ нашия живот.

От онзи ден нататък самото споменаване на Мадам се превърна за нас ако не в табу, то в доста рядко събитие. Скоро това правило излезе извън рамките на малката ни компания и се разпространи сред всички наши връстници. Не че любопитството ни по отношение на нея намаля; но повечето от нас почувстваха, че ако се опитаме да копаем по-надълбоко, ще навлезем в територия, която все още е забранена за нас — ще започнем да си задаваме въпроси: какво прави с нашите работи, Галерията наистина ли съществува и други от този род.

Впрочем и темата за Галерията се появяваше все по-рядко в разговорите ни, така че няколко години по-късно, когато край езерото Томи ми разказа за разговора си с госпожица Люси, нещо в паметта ми се обади. Но едва по-късно, когато го оставих да седи на камъка и побързах да настигна приятелките си на игрището, си спомних какво точно е то.

Това бяха думите, които веднъж госпожица Люси произнесе в часа. Бях ги запомнила, защото ме заинтригуваха и защото това бе един от редките случаи, в които някой задаваше въпрос на настойник, свързан пряко с Галерията.

В разгара на нашия разговор се случи нещо, което по-късно нарекохме „жетонни дебати“. Когато пораснахме, двамата с Томи си спомнихме веднъж за тях и в началото не стигнахме до единодушие по въпроса на каква възраст сме били по онова време. Аз твърдях, че сме били десетгодишни, а той настояваше, че сме били по-големи, но накрая призна, че правата съм аз. В общи линии, аз съм сигурна, че не бях сгрешила: тогава бяхме в долния курс, четвърти клас, и епизодът с Мадам бе вече зад гърба ни, ала до разговора ни край езерото щяха да изминат още цели три години.

Според мен „жетонните дебати“ бяха в резултат на факта, че с възрастта у нас се засилваше чувството за собственост. Както вече споменах, дълго време смятахме, че ако вземат работата ти в билярдната — още повече, ако я вземе Мадам, — това е върхът на щастието. Но когато навършихме девет години, започнахме да изпитваме двойствени чувства. Панаирите с жетонната си система, която заменяше стоково-паричните отношения между нас, развиха навика да поставяме цена на всичко, което създавахме. Започнахме да се интересуваме от тениски с рисунки и надписи, за да украсяваме стените над леглата си, да придаваме индивидуалност на бюрата си. И, разбира се, много се грижехме за нашите „колекции“.

Аз не знам дали и вие сте събирали разни неща и сте си правили „колекции“ там, където сте израснали. Когато срещнеш възпитаници на Хейлшам, рано или късно те се отдават на носталгични възпоминания за своите „колекции“. В онези времена ние гледахме на тази подробност като на нещо, което се разбира само по себе си. Всеки от нас държеше под леглото си личен дървен сандък със своите съкровища, придобити на Разпродажбите и Панаирите. Мога да си спомня само един-двама, които не се интересуваха с такава страст от колекциите, за разлика от останалите, които най-прилежно се грижеха за собствените си сбирки: оставяха някои неща на показ, а други кътаха най-дълбоко.

И когато наближихме десетгодишната си възраст, започнахме да се разкъсваме от вътрешни противоречия: чувствахме, че когато Мадам ни оказва честта да взема нашите творби, всъщност ни отнема най-ценните стоки. Това усещане достигна своята критична точка в „жетонните дебати“.

Започна се това, че някои възпитаници, главно сред момчетата, недоволстваха: защо не им дават жетони в замяна на нещата, които Мадам отнася в Галерията? Мнозина бяха съгласни с тях, други се възмутиха, заспориха помежду си и накрая Рой Дж. (с една година по-голям от нас, от когото Мадам бе взела вече не едно и две неща) реши да поговори с госпожица Емили.

Госпожица Емили, нашата главна настойница, бе по-възрастна от останалите. Беше средна на ръст, но поради осанката си изглеждаше по-висока: винаги вървеше с изправен гръб и вдигната глава. Уж опъваше сивеещата си коса отзад на тила, но около главата й винаги се рееха кичури от нея. Самата аз не бих понесла подобно нещо, ала госпожица Емили не обръщаше никакво внимание на непослушните си коси. Надвечер тя придобиваше доста странен вид: около лицето й се виеха вълма от коси, които не смяташе за нужно да отмахне, докато разговаря с теб тихо и кротко, както винаги. Ние всички доста се бояхме от нея и се отнасяхме по съвсем различен начин, а не както с останалите настойници. При това смятахме госпожица Емили за справедлива и уважавахме решенията й; дори когато бяхме в долния курс, ние сякаш усещахме, че тъкмо нейното присъствие, макар да внушава малко страх, ни кара да се чувстваме недосегаеми в Хейлшам.

Нужна беше доста смелост, за да се обърнеш към нея, а да отправиш някакво искане, както се канеше да направи Рой, си беше истинско самоубийство. Ала тя не го изгони най-позорно, както всички очаквахме, и в последвалите дни тръгнаха слухове за разговори и дори спорове между настойниците по повод нашите жетони. Накрая обявиха, че ще се дават жетони, но не много, защото Мадам оказвала „висока чест“ на автора, като избирала неговите работи. Решението не удовлетвори напълно нито единия, нито другия лагер и недоволството си остана.

Ето в каква атмосфера Поли Т. зададе на госпожица Люси своя въпрос. Седяхме в библиотеката около голямата дъбова маса. Помня, че в камината гореше цепеница, а ние четяхме някаква пиеса на глас. Част от една реплика в пиесата даде повод на Лора да се пошегува с жетоните и всички, в това число и госпожица Люси, прихнахме да се смеем. После госпожица Люси каза, че тъй като в Хейлшам само за това и говорят, тя предлага да прекъснем четенето на пиесата и през останалата част от часа да разменим мнения по този въпрос. Тъкмо с това се занимавахме, когато Поли най-неочаквано попита:

— Госпожице, а защо все пак Мадам взема нашите работи?

Всички млъкнахме. Госпожица Люси рядко се ядосваше, но когато се ядосаше, да не си край нея. За миг си помислихме, че Поли яко е загазила. Но после видяхме, че госпожица Люси изобщо не се ядоса, а дълбоко се замисли. От една страна се подразних от факта, че Поли толкова глупаво наруши неписаното правило, но от друга се развълнувах: как ли ще й отговори госпожица Люси? Разбира се, не само аз изпитвах смесени чувства: почти всички устремихме нетърпеливи погледи в госпожицата, като преди това изпепелихме с очи горката Поли, което вероятно бе доста жестоко по отношение на нея. След паузата, която ни се стори много дълга, госпожица Люси каза:

— Днес мога да ви дам само един отговор: има сериозна причина да го прави. Много сериозна причина. Но ако се опитам да ви я обясня тъкмо сега, едва ли ще я разберете. Надявам се, че когато му дойде времето, ще получите обяснение.

Престанахме с въпросите. Бяхме объркани и в стаята се възцари тишина — макар да ни се искаше да чуем повече, с още по-голяма сила желаехме да променим темата на разговор. Ето защо след няколко минути с облекчение възобновихме спора за жетоните, ала между нас вече се чувстваше известна принуденост. Думите на госпожица Люси доста ме заинтригуваха и после няколко дни не излизаха от ума ми. Ето защо, когато разговаряхме с Томи край езерото и той ми разказа за госпожица Люси, за това как е казала, че „не ни учат достатъчно“ на някои неща, в паметта ми изплува епизодът в библиотеката, както и някои подобни на него случки.

Така и така заговорих за жетоните, ще ви разкажа и за Разпродажбите, за които вече споменах. Разпродажбите бяха важни за нас, защото ни предоставяха възможност да получаваме предмети, изработени извън училището. Томи, например, придоби тениската си на една Разпродажба. Дрехите ни, играчките и още какво ли не, изработени не от нас, а от други хора — всичко идваше именно от Разпродажбите.

Веднъж месечно, на дългото шосе, което се виждаше от прозорците на класните ни стаи, се появяваше бял фургон и всички усещахме трескавото вълнение, което се възцаряваше из цялата сграда, по цялата територия на училището. В мига, в който фургонът паркираше до главния корпус, тълпата вече го очакваше — съставена главно от по-малките, защото когато си на дванайсет или тринайсет години, не е хубаво да проявяваш нетърпението си пред всички. Но, честно казано, никой не оставаше равнодушен при появата му.

Сега, след толкова много години, подобна възбуда ми се струва нелепа, защото Разпродажбите по-скоро ни носеха разочарование. Обикновено във фургона нямаше нищо интересно и ние харчехме жетоните си, за да заменим вече износените и счупените си вещи с нови. Според мен цялата работа се състоеше в това, че в миналото всеки от нас откриваше на Разпродажбата нещо много лично, нещо, което впоследствие му ставаше скъпо и любимо: я блузка или часовниче, я някакви особени ножици, които не използваше за нищо, но които държеше под леглото си и с които се хвалеше пред останалите. Всички имахме подобни придобивки, така че колкото и да се правехме на безразлични, без да щем се поддавахме на светлите надежди и дълбокото вълнение.

Всеки си имаше своята основателна причина да се стреми да присъства при разтоварването на фургона. Ако си от долния курс, ти се влачиш като опашка след двамината мъже в работни комбинезони, които отнасяха в склада големите картонени кутии и им додяваш с любопитството си какво има в тях.

— Всякакви съкровища, златенце — обикновено отговаряха те.

Ти продължаваш с въпросите:

— Някакво чудо невиждано или какво?

Те ти отвръщаха:

— Да, златенце, точно така. Чудо невиждано! — а думите им биваха последвани от възторжени викове.

Капаците на много от кутиите бяха отместени, така че да се вижда съдържанието им, и понякога, макар да не бе редно, мъжете ни разрешаваха да бръкнем с ръка и да извадим някой предмет, за да го огледаме по-добре. Ето защо до деня на Разпродажбата, която щеше да се състои примерно след седмица, сред възпитаниците се разпространяваха всякакви слухове: ту за изключително интересен анцуг, ту за някаква касета с музика и понякога, когато няколко възпитаници желаеха да придобият една и съща вещ, между тях възникваше напрежение.

Разпродажбата бе пълна противоположност на Панаира, по време на който цареше атмосфера на благоприличие. В столовата, където се провеждаше Разпродажбата, неизменно беше тясно и шумно. Ала блъсканицата и шумът също бяха нещо като развлечение и като цяло обстановката на Разпродажбите беше доста дружелюбна. Само от време на време, както вече казах, избухваше разправия за някоя вещ, за която се бяха уловили няколко ръце и всяка я теглеше към себе си. Понякога схватката завършваше с бой. В такива случаи дежурните от горния курс заплашваха, че ще закрият мероприятието, а на следващата сутрин ни чакаше строго мъмрене от страна на госпожица Емили.

Денят ни в Хейлшам неизменно започваше с общо събрание, което обикновено беше много кратко — прочитаха ни няколко съобщения, после някой от възпитаниците можеше да изрецитира стихотворение. По правило госпожица Емили не говореше много. Тя стоеше на сцената в салона с изправен гръб, кимаше с глава на всяка дума, която чуваше, и от време на време хвърляше строг поглед към шушукащите си деца. Ала когато на Разпродажбата предишния ден се е случило нещо, събранието протичаше по съвършено различен начин. Тя ни заповядваше да седнем на пода (по време на общите събрания обикновено стояхме прави) и нямаше нито съобщения, нито стихотворения, просто госпожица Емили ни гълчеше без почивка в продължение на двайсет-трийсет минути, та дори и повече. Рядко повишаваше глас, но в такива случаи в него се усещаше стоманена нотка и никой от нас, дори най-големите ученици, не смееше да гъкне.

Наистина чувствахме колективна вина пред нея, разбирахме, че сме я подвели, ала колкото и да се стараехме, не съумявахме да вземем забележките й на сериозно. Това отчасти се дължеше на начина, по който говореше. Употребяваше изрази като „недостойни привилегии“ и „злоупотреба с възможностите“ — това са двете фрази, за които ние с Рут си спомнихме, когато разговаряхме в болничната стая в Дувър за отминалите години. Като общо смисълът ни беше ясен: ние в Хейлшам се намираме в особено положение и, следователно, с подобно лошо поведение не оправдаваме надеждите. Но останалото бе за нас пълен мрак. Ту ще се втурне напред с пълна пара, ту внезапно рязко ще спре и ще попита:

— Какво е това? Какво е това? Кой може да ни попречи?

След което ще затвори очи и ще свъси вежди, сякаш се мъчи да реши загадката. И макар да седяхме смутени и озадачени, ние напрягахме всички сили, за да й помогнем да си отговори на въпроса, който не й дава покой. После можеше да продължи с лека въздишка, което означаваше, че ни е простила, но също така можеше да последва и взрив:

— Не, аз няма да се дам! Никога! Нито аз, нито Хейлшам!

Когато двете с Рут си спомняхме тези дълги тиради, тя сподели с мен, че винаги се е удивлявала: как така в час всичко й се разбира, а тук — нито дума! Когато казах на Рут, че съм виждала как главната настойница се движи като на сън из Хейлшам и разговаря сама със себе си, тя се възмути:

— Престани! Това не е възможно! Нима Хейлшам щеше да стане това, което е, ако директорката е била чалната? Не, в никакъв случай! Умът на госпожица Емили беше остър като бръснач.

Не й възразих. Да, госпожица Емили можеше да бъде изключително проницателна. Ако например се намираш на някое забранено за възпитаниците място, било то в централната сграда или някъде другаде на територията на Хейлшам, винаги имаше къде да се скриеш при появата на някой от настойниците. Съществуваха безброй подходящи места както в помещенията, така и навън: вградени шкафове, ниши, храсталаци, жив плет. Но ако случайно се приближи госпожица Емили, сърцето ти отиваше в петите, защото тя неизменно щеше да те открие, където и да се криеш. Подсказваше й го шестото чувство. Ако, да кажем, си се скатала в шкафа, плътно си затворила вратата и седиш, без да шавнеш, по някое време неизменно ще доловиш стъпките й, които спират пред шкафа, и ще чуеш гласа й:

— Така. Излизай оттам.

Тъкмо това се случи веднъж и със Силвия С. на площадката на третия етаж, когато госпожица Емили бе обхваната от гневен пристъп. Макар че за разлика, да речем, от госпожица Люси, тя никога нямаше да ти се разкрещи, гневът й беше много по-страшен.

Ще присвие очи и ще започне гневно да си шепне, сякаш обсъжда със свой невидим колега какво най-безмилостно наказание да ти наложи. От една страна, на теб много ти се иска да чуеш какво си говори, от друга — не искаш да доловиш и дума от приказките й. Впрочем госпожица Емили никога не налагаше жестоки наказания на възпитаниците си. Почти никога не ни оставяше в класната стая след часовете, не ни даваше допълнителни задачи, не ни лишаваше от привилегиите ни. Но самата мисъл, че си й паднала в очите беше толкова непоносима, че ти се искаше тутакси да сториш нещо, за да изкупиш вината си.

Ала що се отнася до госпожица Емили, тя бе непредсказуема. Мисля, че тогава Силвия си го получи, но когато веднъж спря Лора, която тичаше през буренаците като луда, госпожица Емили само забеляза:

— Тук не бива, момиче. Прибирай се.

И отмина.

Веднъж се изплаших, че здравата ще си изпатя. Много обичах тясната пътека, която обикаляше главния корпус изотзад. Тя следваше всички изпъкналости и вдлъбнатини на стените; вървиш, отместваш клоните и драките встрани, промъкваш се под двете обвити с бръшлян арки и минаваш през ръждясалата портичка. По пътя можеш да надничаш в прозорците, край които минаваш. Според мен пътеката ми харесваше толкова много, освен всичко друго, и защото никога не съм била наясно дали ни е разрешено да се разхождаме по нея, или не. По време на часовете — не, разбира се, но в почивните дни или вечер? — нямах никаква представа. Така или иначе, по нея рядко минаваше някой и вероятно съм изпитвала допълнително удоволствие и от факта, че тук се чувствам насаме със себе си.

И ето че веднъж вървях по пътеката в късен слънчев следобед. Струва ми се, че тогава бях в трети горен клас. Както обикновено, аз се заглеждах през прозорците на опустелите класни стаи и внезапно в една от тях зърнах госпожица Емили. Беше съвсем сама и бавно се разхождаше напред-назад, тихо си говореше нещо, сочеше с пръст, като адресираше репликите си към невидимите слушатели. Реших, че се упражнява за часа или пък за общото събрание и исках да се шмугна в храсталака, преди да ме е видяла, ала в същия миг тя се обърна и се взря в мен. После, сякаш нищо не е станало, госпожицата се обърна на другата страна и се вторачи във въображаемия си възпитаник. Отминах по пътеката нататък и на следващия ден се страхувах да се срещна с нея. Но когато ме видя, тя нищо не ми каза.

Но сега ми се ще да ви разкажа за друго. Иска ми се да уточня нещо за отношенията ни с Рут — за това, как се запознахме и се сприятелихме, как дружахме като деца. Защото напоследък все по-често, когато през деня прекосявам с автомобила безкрайните поля или когато седя с чаша кафе до широкия прозорец в станцията за обслужване, аз се хващам, че отново си мисля за нея.

Не станахме приятелки в ранното си детство. Когато бях на пет-шест години, аз си играех с Хана и Лора, но с нея — не. От онези години съм запазила един-единствен спомен за Рут, и то доста неясен.

Играя си на пясъка. Около мен има и други деца, тесничко ни е и започваме да се дразним една друга. Намираме се на открито, грее ни слънце, така че най-вероятно сме си играли на пясъка в детския кът или пък сме се били събрали на пясъка върху пистата за дълъг скок на Северното игрище. Така или иначе, на мен ми е горещо, жадна съм и ми е страшно неприятно, че наоколо има толкова много деца. После виждам Рут — и тя стои на пясъка, но малко встрани от другите. Много е ядосана на двете момичета зад мен за нещо, което очевидно се е случило по-рано, и сега стои и ги гледа с негодувание. Според мен двете с Рут по онова време сме се познавали съвсем бегло, но вероятно вече е била успяла да ми направи впечатление: спомням си, че удвоих усилията си в играта на пясъка, защото се страхувах, че може да обърне гнева си срещу мен. Не й казах и дума, но с всички сили се стараех да й дам да разбере, че нямам никакво отношение към двете момичета и че нямам нищо общо с онова, което я е разсърдило.

Това е всичко, което си спомням за нея от онези ранни години. Бяхме връстнички и вероятно сме се виждали доста често, но ако изключим срещата ни на детската площадка, между нас не възникна приятелство чак докато станахме на седем и влязохме в един и същи клас.

Ние, по-малките, се събирахме главно на едното от двете игрища — на Южното; в единия му край, там, където растяха тополите, веднъж Рут дойде при мен, огледа ме и ме попита:

— Искаш ли да пояздиш коня ми?

В същия момент аз се бях увлякла в игра с две-три други деца, но беше съвсем ясно, че Рут се обърна само към мен. Това предизвика неописуем възторг в душата ми, но преди да се съглася, аз се престорих, че обмислям предложението й.

— Как се казва?

Рут направи крачка към мен.

— Моят най-добър жребец — отвърна тя — се нарича Гръм. Но няма да ти го дам, защото ще паднеш, толкова е буен. Ако искаш, можеш да вземеш Врания, само че без камшика. Ще вземеш от някой друг.

Тя изрече още няколко прякора, които вече съм забравила, после попита:

— Ти имаш ли си коне?

Преди да отговоря, аз я погледнах и мозъкът ми усилено заработи.

— Не. Нямам си коне.

— Нито един?

— Нито един.

— Добре, така да е. Вземи Врания и ако ти хареса, ще ти го подаря. Само че без камшика. И ако ще тръгваш, направи го незабавно.

Така или иначе, приятелките ми се бяха отвърнали от мен и отново се бяха задълбочили в играта с пясъка. Ето защо аз свих рамене и я последвах.

На игрището имаше много деца, някои доста по-големи от нас, но Рут вървеше през тълпата целеустремено и през цялото време ме изпреварваше с една-две крачки. Когато се приближихме до телената мрежа около градината, тя се обърна и каза:

— Ще пояздим тук. Хайде, качвай се на Врания.

Взех от ръцете й невидимите поводи и двете започнахме да „яздим“ напред-назад покрай стобора, като преминавахме от тръс в галоп и обратно. Постъпих правилно, като реших да кажа на Рут, че нямам собствени коне, защото след Врания тя ми даде да опитам всичките й коне един по един, като в същото време ме напътстваше на висок глас с кого как да се отнасям, защото всяко животно си имало особености.

— Нали ти казах! Когато възседнеш Нарцис, ще изправиш гръб! Изправи, още, още! Не се прегъвай като кука, той не обича така!

Очевидно не бях съвсем лош изпълнител, защото към края тя ми разреши да пояздя дори Гръм, нейния любимец.

Не мога да кажа колко време прекарахме с конете й — според мен доста, през което двете се бяхме съсредоточили в играта си и не забелязвахме нищо наоколо. Ала внезапно Рут я прекрати, без каквато и да е видима причина, като заяви, че нарочно уморявам конете и че е време да ги отведа в конюшнята. Тя посочи към стобора и аз започнах да отвеждам кон след кон в „обора“. Рут се сърдеше все повече и повече, кореше ме, че каквото и да направя, все го върша неправилно. После ме попита:

— Харесваш ли госпожица Джералдин?

Тук аз вероятно за първи път съм се замислила истински дали настойницата ми харесва, или не.

— Разбира се, че ми харесва.

— Не, искам да знам дали истински ти харесва. Ама много! Повече от останалите?

— Да, повече от останалите.

Рут не откъсваше погледа си от мен. Накрая каза:

— Добре. Тогава те приемам в тайната й охрана.

Тръгнахме към централната сграда и аз чаках Рут да ми обясни за какво става въпрос, но тя мълчеше. Само няколко дни по-късно нещата ми се изясниха.

Глава пета

Не мога да кажа точно колко време продължи тази измишльотина с „тайната охрана“. Когато двете с Рут засегнахме темата в центъра по рехабилитация в Дувър, тя заяви, че цялата работа е продължила само две-три седмици, ала най-вероятно грешеше. Очевидно тази история я е смущавала и затова бе съкратила времетраенето й в паметта си. Мисля, че нещата продължиха цели девет месеца, може би година — по онова време бяхме седем-осемгодишни.

Не знам дали Рут сама бе измислила „тайната охрана“, но не се съмнявах, че тъкмо тя бе тарторът. Броят на участниците беше между шестима и деветима души: Рут непрекъснато изключваше или приемаше някого. Ние смятахме госпожица Джералдин за най-добрата настойница в Хейлшам и й правехме какви ли не подаръци: помня, че й поднесохме сухи цветя, залепени върху голям лист хартия. Но главното, заради което се бяхме обединили, беше да я защитаваме.

По времето, когато ме включиха в „охраната“, Рут и останалите отдавна бяха наясно с факта, че съществува заговор за отвличането на госпожица Джералдин. Кой стои зад него, никой не можеше да каже със сигурност. Подозирахме ту някой от по-големите момчета, ту някой наш връстник. По едно време смятахме, че мозъкът на заговора е госпожица Ейлийн — настойницата, която не обичахме твърде много. Не знаехме кога ще направят опит да отвлекат госпожица Джералдин, ала в едно бяхме напълно убедени: гората играеше главна роля в него.

Говоря за гората, покриваща хълма, който се издигаше зад главния корпус. Всъщност ние виждахме само тъмната назъбена ивица на дърветата, но аз не бях единствената от връстниците си, която денонощно усещаше тяхното присъствие. В най-лошия случай ни се струваше, че гората хвърля сянка върху всички сгради в училищния комплекс; трябваше само да се обърнеш или да се приближиш до прозореца и непременно щеше да видиш как дървесата се люшкат в далечината. Най-спокойно бе в предната част на корпуса: гората не се виждаше от прозорците. Но дори и там не можехме да се избавим от усещането си за нея.

За гората се носеха всевъзможни страшни легенди. Веднъж, скоро след като ни бяха преместили в Хейлшам, някакво момче се скарало с другарите си и избягало. След два дни открили трупа му в гората, завързан за едно дърво с отсечени стъпала и китки на ръцете. Според друг слух в гората бродел духът на момиче. Тя била възпитаничка на Хейлшам и веднъж се прехвърлила през стобора, за да види какво има навън. Случило се много преди да заживеем в Хейлшам, когато настойниците били много по-строги, дори жестоки; тя поискала да се върне обратно, ала не я пуснали. Обикаляла около оградата, молела се, но така и не й разрешили. Накрая тръгнала нанякъде, нещо станало и тя умряла. Но призракът й непрестанно бродел из гората и гледал умолително и жално към Хейлшам.

Настойниците ни убеждаваха, че тази история е пълна небивалица. Но по-големите възпитаници твърдяха, че като били на нашата възраст и на тях им казвали същото и че с течение на времето и на нас, както и на тях, ще ни съобщят ужасяващата истина.

Гората най-силно обхващаше въображението ни през нощта, в тъмнината на спалнята, когато се мъчехме да заспим. При повея на вятъра долавяхме шума на клоните и от разговорите на тази тема ни ставаше още по-зле. Помня, че една вечер, когато всички се ядосахме на Мардж К. заради постъпката й през деня, ние решихме да я накажем: измъкнахме я от завивките, притиснахме лицето й в стъклото на прозореца и я накарахме да гледа към гората. В началото тя стискаше очи, ала ние извихме ръцете й и насила вдигнахме клепачите й. Тя зърна тъмния силует на гората отсреща на фона на огряното от луната небе и това й бе напълно достатъчно — през останалата част от нощта не престана да ридае от ужас.

Не твърдя, че в онези години и в онази възраст всяка минута сме се измъчвали от мисълта за гората. Понякога не се сещах за нея в продължение на седмици, а друг път в пристъп на смелост си мислех: „Как е било възможно да повярвам на подобна глупост?!“ Ала впоследствие става някаква дреболия — да речем, отново чуеш някоя от тези истории, прочетеш страшен откъс в книгата си или просто нечии думи ти напомнят за гората — и ти отново заживяваш в сянката на ужаса. Затова нямаше нищо чудно във факта, че тъкмо гората играеше главна роля в заговора за похищението на госпожица Джералдин.

Но, ако говорим сериозно, не си спомням да сме предприемали кой знае какви практически мерки, за да защитим госпожица Джералдин. Нашата работа по-скоро се ограничаваше в търсенето на улики против заговорниците. Защото ни се струваше, че тъкмо по този начин ще избегнем пряката опасност.

Откривахме повечето „улики“, като следяхме предполагаемите злосторници. Една сутрин видяхме от прозореца на класната стая на третия етаж госпожица Ейлийн и господин Роджър да разговарят с госпожица Джералдин. След известно време госпожица Джералдин се сбогува с тях и се отправи към оранжерията, но ние продължихме да наблюдаваме и видяхме, че докато проследяваха с очи отдалечаващата се госпожица Джералдин, госпожица Ейлийн и господин Роджър наклониха главите си един към друг и нещо си казаха.

— Сега пък господин Роджър — въздъхна тогава Рут и поклати глава. — Кой би могъл да предположи?

Ето как съставяхме списъка на онези, които по наши сведения участваха в заговора — и настойници, и възпитаници, които смятахме за наши заклети врагове. При това ми се струваше, че през цялото време усещахме несигурност в нашите умозаключения и неслучайно избягвахме прекия сблъсък с набедените заподозрени. Понякога след разгорещени спорове решавахме, че този или онзи възпитаник е един от заговорниците, но после винаги изникваше някаква причина да не излезем открито срещу него, „докато не съберем всички улики“. Бяхме единодушни, че госпожица Джералдин не бива да чуе и думичка от нашите умозаключения: нямаше смисъл да я безпокоим напразно.

Най-лесното нещо би било да кажем, че измислицата с „тайната охрана“ се задържа дори след като пораснахме достатъчно единствено благодарение на Рут. Да, „охраната“ означаваше много за нея. Тя „бе разбрала за заговора“ доста по-рано от останалите, от което бе спечелила огромен авторитет и намекваше, че главните улики са се появили още преди да включи в охраната такива като мен, че съществуват сведения, които все още не може да сподели дори с нас и така тя бе в състояние да оправдае едва ли не всяко свое решение, взето от името или по повод на нашия кръжец. Ако например пожелаеше да изключи някого от групата ни, но усещаше съпротива от наша страна, тя просто намекваше, че някакъв факт й е известен „доста отдавна“. Несъмнено на Рут много й се искаше охраната да съществува колкото е възможно по-дълго време. Но, честно казано, всеки, когото тя допускаше по-близо до себе си, се стараеше по свой собствен начин да поддържа тази измислица и да й продължава живота. За да илюстрирам думите си, ще ви разкажа какво се случи след кавгата ни по повод играта на шах.

Смятах Рут за майстор в областта на шахмата и се надявах да научи и мен на тази игра. Имах си причина за това: когато минавахме покрай възпитаниците, които седяха пред шахматните дъски край прозорците или на затревения склон, Рут често се спираше да погледа, а после, когато продължавахме пътя си, ми говореше за някакъв си тънък ход, който тя, за разлика от останалите, била забелязала.

— Потресаваща тъпотия — мърмореше тя и клатеше глава.

Беше ми наистина любопитно и скоро започнах да си мечтая сама да се потопя в света на тази заплетена игра. Така че, когато зърнах шахматните фигури на Разпродажбата, реших да си ги купя, макар че струваха куп жетони — та нали разчитах на помощта на Рут?

Ала няколко дни по-късно, колчем заговарях за шах, тя въздишаше или се правеше, че все има някаква неотложна работа. Най-после в един дъждовен ден аз я притиснах до стената, поставихме шахматната дъска в билярдната, но играта, която ми показа, беше някаква съмнителна разновидност на дамата. Шахматът се отличавал по това, каза ми тя, че фигурите се местели по квадратчетата, следвайки буквата „Г“ (вероятно си бе спомнила как се мести конят). Не й повярвах и бях дълбоко разочарована, но не го показах и в продължение на няколко минути й играх по свирката: местехме фигурите си по буквата „Г“ и си ги бутахме една след друга. Продължихме така, докато тя не заяви, че съм преместила някаква фигура неправилно, по права линия, за да й взема нещо.

След тази нейна забележка аз станах, събрах фигурите в кутията, обърнах се и си тръгнах. Нито тогава, нито по-късно споменах, че не знае да играе, защото при цялото си разочарование усещах, че няма смисъл. Всъщност мисля, че и така й дадох да разбере онова, което трябваше.

След ден-два влязох в Класна стая 20 на последния етаж, където господин Джордж преподаваше поезия. Не си спомням дали това стана преди, или след часа, дали в стаята имаше много възпитаници, или не. Помня само, че държах няколко книги в ръце и че Рут и неколцината възпитаници, към които се запътих, седяха на масите, целите облени в слънчеви лъчи, и си говореха.

По това как наведоха глави един към друг, аз се досетих, че обсъждат „тайната охрана“ и макар че само преди ден-два, както ви казах, с Рут се бяхме сдърпали, аз без ни най-малко колебание се отправих право към тях. И едва когато се приближих до групата, нещо — вероятно погледите, които се размениха — внезапно ми подсказа как ще свърши всичко. Това е като в мига, преди да си цопнал в локвата: виждаш я, ала нищо не можеш да направиш и цопваш. Стана ми обидно още преди да млъкнат и да ме изгледат по странен начин, още преди Рут да каже:

— А, ти ли си, Кати? Здрасти. Извинявай, но трябва да обсъдим един въпрос. След минута свършваме. Ще почакаш, нали?

Не я дочаках да довърши изречението си, обърнах се и ги отминах, като се сърдех повече на себе си, отколкото на тях. Не си спомням дали заплаках, или не, но бях страшно обидена. В течение на няколко дни, колчем зървах „тайната охрана“ да се съвещава по ъглите или да прекосява поляната, страните ми пламваха.

Два дни след преживяното унижение в Класна стая 20, когато слизах по стълбите в централната сграда, ме настигна Мойра Б. Излязохме заедно от корпуса, като си бъбрехме за това-онова. Вероятно нещата се бяха променили доста: на двора двайсетина души се разхождаха по групички и разговаряха. Погледът ми тутакси се стрелна в отсрещния край на двора, където с гръб към нас стояха Рут и още три момичета от „тайната охрана“ и внимателно наблюдаваха нещо на Южното игрище. Опитах се да разбера какво ги е заинтригувало толкова много, когато внезапно усетих, че и Мойра се взира натам. В същия миг си спомних, че и тя беше част от охраната и че само преди месец я бяха изключили от състава й. Обърках се: стоим си ние една до друга, свързани с неотдавнашно общо унижение, и може да се каже, че се сблъскваме лице в лице с това унижение. Вероятно Мойра е изпитвала нещо подобно; така или иначе, тъкмо тя наруши мълчанието помежду ни:

— Тази измишльотина с „тайната охрана“ е страшна тъпотия, не мислиш ли? Как могат да вярват още в нея? Детинщини.

Дори и сега се удивлявам на емоциите, които ме грабнаха при тези нейни думи. Яростно се обърнах към Мойра и й заявих:

— Какво знаеш пък ти! Нищо, изключиха те толкова отдавна! Нямаш представа какво открихме, иначе нямаше да посмееш да изречеш подобна глупост!

Но Мойра не се даваше лесно.

— Ти говориш глупости. Поредната измишльотина на Рут, това е всичко.

— За твое сведение, със собствените си уши чух как го обсъждаха! Че се канят да отвлекат госпожица Джералдин в гората във фургона, с който разнасят млякото! Със собствените си уши и Рут няма нищо общо с това!

Мойра ме погледна, думите ми я бяха разколебали.

— Сама ли го чу? Къде? Кога?

— Много ясно чух разговора им, долових всяка дума и те не заподозряха абсолютно нищо. Там, край езерото. Мислеха си, че са сам-самички. Казвам ти го само за да ти докажа, че нищо не знаеш!

Тръгнах рязко напред, като я избутах с рамото си, и докато прекосявах двора, където се разхождаха толкова много хора, отново се загледах към Рут и нейната компания, които все така не сваляха поглед от Южното игрище и дори не подозираха какво се бе случило току-що между Мойра и мен. Почувствах, че обидата ми премина и на нейно място в душата ми се настани дълбоката досада, предизвикана от Мойра.

Дори сега, когато пътувам по дългия сив път и мислите безцелно се реят в главата ми, понякога се улавям, че отново връщам лентата назад. Защо ли се ядосах толкова много на Мойра Б., с която всъщност би трябвало да се съюзя? Според мен в онзи ден Мойра ми бе предложила заедно с нея да пресека някаква граница, ала аз не бях още готова за това. Струва ми се, почувствах, че отвъд тази граница ме очаква нещо сурово и мрачно, нещо, което не бих пожелала нито на себе си, нито на някого другиго.

Друг път обаче си мисля, че не постъпих правилно, че всичко е било само между мен и Рут и се е дължало на верността, която изпитвах към нашето приятелство в онези дни. Вероятно тъкмо поради тази причина никога не споменах за случилото се между Мойра и мен дори когато се грижех за Рут в центъра в Дувър, макар че понякога наистина ми се искаше да го направя.

Историята с госпожица Джералдин ми напомня нещо, което стана три години по-късно, много след като „тайната охрана“ се бе разпуснала.

Седяхме в Класна стая 5 на първия етаж в задната част на корпуса и очаквахме началото на часа. Пета стая беше най-малката в сградата и в нея често ставаше задушно, особено в зимни утрини като онази, когато стъклата на прозорците се запотяваха от горещите радиатори. Може и да преувеличавам, но добре си спомням, че ако в стаята влезеше целият клас, трябваше буквално да си седим по главите.

В същата онази сутрин, Рут сложи стола си до масата, на която се бях настанила аз, а до мен се бяха сместили, седнали или прави, още три момичета от нашата група. Струва ми се, че тъкмо когато се преместих, за да направя място на някоя от тях, зърнах кутията за моливи.

Още е пред очите ми. Тя беше лъскава като лачена пантофка, тъмнокафява на червени точки, заобиколени с кръгчета. Затваряше се с цип, в чийто край висеше пухкаво топче. Надигнах се от мястото си, а когато отново седнах, за малко да се настаня върху кутията и Рут бързо я издърпа изпод мен. Но аз я видях, което впрочем бе и нейната цел. Възкликнах:

— Леле! Откъде я имаш? От Разпродажбата ли?

В класната стая беше шумно, ала момичетата, които седяха близо до нас, ме чуха и възхитено се взряха в красивата вещ. Няколко секунди Рут не каза нищо — тя внимателно се вглеждаше в лицата на момичетата. После изрече предварително обмислените думи:

— Да приемем, че е оттам. Да приемем, че я имам от Разпродажбата — и се усмихна многозначително.

Отговорът може да ви се стори доста безобиден, ала аз го възприех така, сякаш Рут внезапно бе замахнала с ръка и ме бе ударила. Известно време ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. Добре разбирах какво означават думите и усмивката й: кутията й бе подарък от госпожица Джералдин.

Нямаше никаква грешка, защото това се готвеше повече от седмица. Когато желаеше да намекне, че е получила някакъв, макар и незначителен знак на внимание от страна на госпожица Джералдин, Рут пускаше в ход особената си усмивчица, особения си глас, понякога добавяше и един особен жест — поставяше показалеца или дланта на устата си и театрално шептеше. Госпожица Джералдин й била разрешила в делничен ден да пусне в билярдната касетата с музика, макар да нямаше още четири часа; по време на разходката госпожица Джералдин заповядала на всички да мълчат, но Рут се приближила до нея и я заговорила, след което на всички било разрешено да говорят. Непрекъснато се случвало нещо подобно, но Рут никога не говореше за тези неща направо, а само със заобикалки, като допълваше казаното с усмивка и интригуващо изражение на лицето.

Разбира се, настойниците не биваше да си имат любими възпитаници, ала те все пак имаха своите малки предпочитания, които не излизаха извън рамките на общоприетото и голяма част от нещата, за които Рут намекваше, също не напускаха тези рамки. Въпреки това, макар и да не казвах нищо, в подобни случаи вътре в мен нещо яростно се бунтуваше. Естествено, никога не ставаше ясно дали тя говори истината, или не, но тъй като всъщност не казваше нищо особено, а само правеше намеци, беше невъзможно да го разберем. Ето защо не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря, да захапя устни и да се надявам, че обидата ми скоро ще премине.

Понякога един от тези моменти предвещаваше в каква посока ще поеме разговорът ни и аз успявах да се стегна вътрешно. Но дори тогава ударът бе осезаем и после няколко минути не бях в състояние да се съсредоточа. А в онова зимно утро в Класна стая 5 всичко се случи съвършено неочаквано. Когато зърнах пенала, дори за миг не ми хрумна, че може да й е подарък от някой настойник. Ето защо, след като чух думите на Рут, както винаги не успях да се справя с наплива на чувства в душата ми. Гледах я, без да се опитвам да скрия яда си. Усетила опасността, тя отчетливо ми прошепна:

— Никому нито дума!

После пак се усмихна. Ала аз нямах сили да й отвърна с усмивка и продължих да я гледам все така възмутено. Но за щастие в това време влезе настойникът и часът започна.

На възрастта, на която бях тогава, още нямах навика да мисля за нещо с часове. Сега вече го правя, но причината е в естеството на работата ми и във факта, че дълго време пътувам сама през пустите поля. Не приличах, да речем, на Лора, която въпреки шутовските си наклонности можеше по цели дни, дори седмици, да страда заради някоя дреболия, заради някоя дума, която някой й е подхвърлил мимоходом. Но След онази сутрин влизах в Класна стая 5 като в сън. Изключвах по средата на разговорите и целият урок можеше да премине покрай ушите ми. Бях твърдо решена този път да не оставя постъпката на Рут без последствия, ала дълго време не предприемах нищо съществено — само разигравах във въображението си сцени, в които я разобличавах, притисках я до стената и я заставях да признае, че всичко е било измислено от самата нея. Веднъж дори стигнах толкова далеч, че си представих как за лъжата й чува самата госпожица Джералдин и й прави огромен скандал пред очите на всички.

Дните минаваха и най-после започнах да разсъждавам върху случилото се с повече логика. Ако пеналът не е подарък от госпожица Джералдин, откъде се е взел тогава? Разбира се, Рут би могла да го получи от някой възпитаник, но подобна вероятност бе пренебрежимо малка. Ако той е принадлежал преди това на някого, дори собственикът му да е бил с няколко години по-голям от нас, подобна умопомрачителна вещ не би могла да остане незабелязана. Ако Рут знаеше, че пеналът е принадлежал на някого в Хейлшам, тя нямаше да започне тази игра, едва ли би посмяла. Най-вероятно го бе купила на някоя Разпродажба. Разбира се, и това бе рисковано. Но ако — както ставаше понякога, макар да не бе разрешено — бе дочула за пенала преди Разпродажбата и се бе договорила с някого от дежурните старши възпитаници да го купи, сега имаше всички основания да разчита, че нищо няма да излезе наяве.

Да, ама не. На всяка Разпродажба покупките и имената на купувачите се записваха в специален дневник. Макар че достъпът до тези дневници бе доста труден (след всяка Разпродажба дежурните ги отнасяха в кабинета на госпожица Емили), не бяха пък и свръхсекретни. Ако на следващата Разпродажба се завъртя около дежурния, нямаше да има проблем да надникна в дневника.

В главата ми назряваше план и като поразмислих няколко дни върху подробностите му, реших, че въобще не е задължително да го осъществя стъпка по стъпка. Ако догадката ми, че кутията за моливи е била купена на някоя Разпродажба, бих могла да блъфирам и така да разбера истината.

Тогава се състоя разговорът ми с Рут под стряхата. Денят беше мъглив и пръскаше дъжд. Двете бяхме излезли от спалните помещения и вървяхме нанякъде — може би към павилиона, не си спомням точно. Така или иначе, двете прекосявахме двора и внезапно дъждът се засили, а понеже за никъде не бързахме, ние се скрихме под корниза на централната сграда встрани от входа.

Стояхме там, от мъглата се появяваха възпитаници, втурваха се вътре в корпуса, защото дъждът продължаваше да се усилва. Колкото по-дълго стояхме, толкова повече се напрягах, защото ми беше ясно: това е възможността, която очаквах толкова време. Сигурна съм, Рут също усещаше, че назрява разговор помежду ни. Накрая реших: край, няма да чакам повече!

— Във вторник на Разпродажбата прелистих дневника — започнах аз. — Нали се сещаш? Дневника, в който се вписват покупките.

— Че за какво си го разлиствала! — изстреля въпроса си Рут. — За какво ти е притрябвал изведнъж?

— Просто така. Кристофър С. беше дежурен и двамата си побъбрихме. Той ми харесва най-много от големите момчета. Двамата си говорехме, а аз разлиствах дневника — ей така, от нямане какво да правя.

Забелязах, че Рут тутакси се досети защо започнах този разговор. Ала продължи с безразличен тон:

— Вероятно е доста скучно четиво.

— О, не, беше ми много интересно. Там е вписано всичко: кой какво е купил.

Докато произнасях тези думи, бях вперила поглед в дъжда. После преместих очи върху Рут и внезапно сякаш ме удари ток. Не знаех какво мога да очаквам; цял месец бях мислила и фантазирала, но не се и опитвах да си представя какво би могло да се получи в действителност. Видях, че Рут е потресена, унищожена; за миг тя напълно се лиши от дар слово и ми се стори, че всеки миг ще се разплаче. Внезапно ми се стори, че поведението ми е дивашко. Всички тези замисли, кроежи, които имаха една-единствена цел — да разстроят най-добрата ми приятелка! Е, поизлъгала малко — какво толкова? Нима понякога не си мечтаехме някой от настойниците ни да наруши правилата заради нас и да ни достави удоволствие? Неочаквано да ни прегърне, да ни напише тайно писмо, да ни подари нещо? Рут чисто и просто бе отишла малко по-далеч в своите безобидни мечти, но дори не бе споменала името на госпожица Джералдин.

Сега и аз се почувствах ужасно, напълно се обърках. Ала докато стояхме под корниза и гледахме мъглата и дъжда, аз все не успявах да измисля начин да поправя белята, която бях направила. Мисля, че промърморих нещо като:

— Впрочем ти си права, не видях нищо особено.

Думите ми увиснаха във въздуха. Няколко секунди по-късно Рут излезе под дъжда.

Глава шеста

Мисля, че ако Рут ми се бе разсърдила по някакъв начин, щеше да ми олекне. Но изглежда тя просто се предаде и клюмна. Сякаш чувстваше дълбок срам, сякаш бе твърде съсипана, за да ми се разсърди или да ми го върне. След разговора ни под корниза очаквах, че като я срещна, тя поне ще ми се муси, но не — Рут се държеше много вежливо, макар и не толкова сърдечно. Мислех си — може би се страхува от мен, защото мога да разкажа на всички (пеналът, разбира се, не се появи повече) — и ми се искаше да я успокоя. Но тъй като не бяхме обсъждали темата открито, не знаех как да се приближа до нея, как да започна разговора.

Междувременно използвах всяка възможност, за да дам на всеки да разбере, че според мен Рут заема особено място в сърцето на госпожица Джералдин. Веднъж например момичетата от нашата компания много искаха през междучасието да поиграят раундърс, за да се поупражняват: възпитаниците от горния клас (с една година по-големи от нас) ни бяха поканили да играем срещу тях. Но пак валеше дъжд и нямахме почти никакви шансове да ни разрешат. Тогава обърнах внимание на приятелките си, че госпожица Джералдин също е дежурна. Казах:

— Ако Рут отиде и помоли госпожица Джералдин, тя може и да ни разреши.

Доколкото си спомням, предложението ми не получи поддръжка от никого; по-скоро никой не го чу, тъй като всички говорехме в един глас. Но важното беше друго — произнесох репликата, докато стоях до Рут, и видях, че й стана приятно.

Друг път неколцина от възпитаниците излизаха от класната стая заедно с госпожица Джералдин и стана така, че първа зад нея до вратата се приближих аз. Забавих крачка, за да дам възможност на Рут да върви до нея, а не аз. Направих го много спокойно, без всякаква показност, сякаш това бе най-естественото нещо на света, най-обикновена постъпка, която при всички случаи щеше да се хареса на госпожица Джералдин — постъпих като всеки друг, който случайно се оказва между двама най-близки приятели. Спомням си, че в началото Рут ме погледна въпросително, но после бързо ми кимна с глава и отмина.

Очевидно подобни дреболии бяха по вкуса на Рут, но всичко това бе още твърде далеч от случилото се между нас двете под корниза в онзи мъглив ден и усещането, че никога няма да мога да оправя нещата между нас растеше в душата ми. Една вечер седях на пейката пред павилиона, блъсках си главата да намеря изход от положението и смесицата от чувства — разкаяние и безсилие едновременно — бе толкова тежка и непоносима, че не можах да сдържа сълзите си. Нямах представа какво щеше да стане, ако отношенията между нас не се бяха променили, а бяха останали все тъй напрегнати. Може би накрая щяхме да забравим за случилото се; може би щяхме да се отдалечим една от друга. В реалния живот обаче като гръм от ясно небе ми се предостави случай да загладя нещата.

Имахме час по изобразително изкуство при господин Роджър и по едно време той излезе от стаята по някаква работа. Ето защо ние се скупчихме около молбертите, бъбрехме и си показвахме една на друга рисунките си. По едно време едно от момичетата на име Мидж А. дойде при нас и най-добродушно попита Рут:

— Къде ти е кутията за моливи? Истинска прелест е!

Рут се напрегна цялата и стрелна поглед наоколо, за да види кой е до нея. Освен обичайната ни компания там бяха може би още две-три момичета — останалите бяха далеч от нас. На нито една жива душа не бях казала за дневника, ала Рут нямаше откъде да го знае. Когато отговори на Мидж, тонът й бе по-мек от обикновено:

— Не я нося. Държа я в сандъчето под леглото си.

— Наистина е много красива. Откъде я имаш?

Мидж питаше, без каквато и да е задна умисъл и това бе очевидно. Но почти всички, които се намираха в Класна стая 5, когато Рут за първи път показа пенала, сега я бяха наобиколили и следяха разговора и аз забелязах, че Рут се колебае. Едва след това, когато разигравах в ума си всичко отново и отново, аз оцених великолепния шанс, който ми се бе предоставил. Ала тогава не мислех. Просто взех и се намесих, преди Мидж или някое друго момиче да забележи странното смущение на Рут:

— Не можем да ти кажем.

Рут, Мидж и останалите ме погледнаха удивено. Ала въпреки това аз продължих, като се обърнах само към Мидж:

— Съществуват много сериозни причини, поради които не можем да ти кажем.

Мидж сви рамене.

— Имате си тайни…

— Една голяма тайна — отвърнах аз и се усмихнах, като й дадох да разбере, че не бих искала да я обидя.

Останалите кимнаха с глава в моя подкрепа, а Рут се загледа с невиждащ поглед и даде вид, че в същия миг се е замислила за нещо съвсем странично. Мидж отново сви рамене и, доколкото си спомням, всичко свърши дотук. Тя или си тръгна, или заговори на друга тема.

По същата причина, поради която не можех открито да се извиня пред Рут за разговора ни за дневника, където се вписваха покупките, сега тя не можеше да ми благодари за помощта, която й бях оказала при въпроса, зададен от Мидж. Но поведението й през последвалите дни и дори седмици ми даде да разбера колко е благоразположена към мен. Тъй като неотдавна самата аз бях в подобно положение, сега забелязвах признаците на желание от нейна страна да направи нещо хубаво за мен, да ме зарадва с нещо. Усещането беше много приятно и помня, че дори на два-три пъти ми хрумна: колко хубаво би било още дълго време да не успее да намери възможност да ми благодари и така топлината между нас да няма край. Ала все пак такава възможност й се предостави — примерно месец след случая с Мидж, когато изгубих любимата си касета.

Точно такава касета, каквато придобих много по-късно — до неотдавна я пусках в автомобила си, когато пътувах през откритото поле, а навън валеше дъжд. Ала касетофонът в колата ми започна нещо да ръмжи и да прескача и се боя, че би могъл да повреди касетата. А обикновено нямам време да я слушам вкъщи. И все пак това е една от най-скъпите на сърцето ми вещи, които притежавам. Може би към края на годината, когато ще спра да работя като помощничка, ще мога да я слушам по-често.

Подбрани са песни под общото название „След залеза“, изпълнявани от Джули Бриджуотър. Касетата, с която разполагам в момента, не е тази, която имах в Хейлшам — онази я загубих, — и сега ползвам друга със същата музика; открихме я с Томи в Норфък преди години. Но за това — по-късно. Сега ще ви разкажа за първата касета, за онази, която изчезна.

Преди да продължа, трябва да обясня каква беше тогава представата ни за Норфък. Тя просъществува години наред и мисля, че дори по едно време започнахме едва ли не да се шегуваме с нея, а всичко започна в един учебен час, когато бяхме още съвсем малки.

С графствата в Англия ни запознаваше самата госпожица Емили. Тя окачваше голяма географска карта върху черната дъска, до нея поставяше триножник и ако говореше например за Оксфордшър, върху триножника прикрепваше огромен календар с фотографии от различни кътчета на графството. Госпожица Емили притежаваше богата колекция от цветни календари и ние изучавахме по-голямата част от графствата по тях. Показваше ни някое място на картата, после се обръщаше към триножника и отгръщаше календара на съответната картинка. Пред очите ни се появяваше ту малко селце, през което лъкатушеше рекичка, ту бял паметник на върха на някое възвишение, ту стара църква сред полето; ако ставаше дума за морското крайбрежие, тя ни показваше плажове, претъпкани с почиващи, скали с накацали по тях чайки. Според мен целта й беше да получим представа за големия свят, който ни заобикаля, и е доста странно, че сега, когато вече съм навъртяла толкова километри с автомобила си като помощничка, представата ми за тези или онези графства до голяма степен е оформена от картинките, които ни бе показвала госпожица Емили. Ето например пътувам из Дърбишър и внезапно пред погледа ми се появява същият онзи площад в центъра на градчето с кръчмата в стил „Тюдор“ и с военния мемориал в средата, които ни показваше и госпожица Емили навремето — тъкмо тогава и чух за първи път за Дърбишър.

Но сега се интересувам от друго: в колекцията с календарите на госпожица Емили имаше празно място. Нямаше нито една илюстрация на Норфък. Беше провела няколко такива часа с нас и аз все очаквах идния час да ни покаже изгледи от Норфък. Но не, всеки път ставаше едно и също. Тя местеше показалката по картата и ни съобщаваше, сякаш добавяше към вече казаното:

— А тук се намира графство Норфък. Много приятно място.

Но ето че веднъж точно тогава тя се замисли — вероятно не бе решила какво да ни покаже вместо картинки. После се опомни и отново придвижи показалката си върху въпросната точка на картата.

— Виждате, че тук е най-източната част на сушата, в която се плиска морето и откъдето не минават никакви пътища към където и да е. Когато хората се придвижват на север или на юг — и вдигна показалката нагоре, после надолу, — те заобикалят тази част. Ето защо Норфък е тих край, мирен и спокоен. Но и загубен в известен смисъл на думата.

Загубен край. Така наричаше тя Норфък и с това започна всичко. Защото на четвъртия етаж в Хейлшам също си имахме такъв „загубен край“ — място, където складираха забравените или изгубените вещи. Ако си изгубил или намерил някоя вещ, трябваше да се качиш на четвъртия етаж. Някой — вече не си спомням кой точно — след часа каза, че госпожица Емили наричала Норфък „загубен край“, защото тъкмо там можело да се открие имуществото, изгубено от хората, населяващи тази страна. Неговите думи прилегнаха много точно на Норфък и с течение на времето се превърнаха в неоспорим факт за всички мои връстници.

Не много отдавна, двамата с Томи си припомняхме случки от миналото и той каза, че всъщност никога не сме вярвали истински в това, че го бяхме приели като шега още в самото начало. Но аз съм сигурна, че тъкмо тук той грешеше. Наистина, когато бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, Норфък се беше превърнал в постоянен обект на шеги за нас. Но доколкото си спомням (впрочем и Рут се съгласи с мен), в началото съвсем буквално вярвахме в съществуването на Норфък: смятахме, че подобно на Хейлшам, където пристигаха камиони, пълни с продукти и стоки за Разпродажбите, така и до Норфък пътуваха камиони (но в далеч по-голям мащаб), натоварени с всичко, което е било изгубено или захвърлено из полята и влаковете на Англия. Фактът, че никога не бяхме виждали изображения от Норфък, придаваше на това графство още по-голяма загадъчност.

Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.

Мисля, че Рут имаше право. Норфък се бе превърнал в истинска утеха за нас, а това означаваше много повече, отколкото тогава си представяхме — затова и когато пораснахме, продължихме да говорим за Норфък, макар и с шеговит тон. Неслучайно години по-късно, когато двамата с Томи намерихме в един крайморски град в Норфък екземпляр на същата касета, която бях изгубила в Хейлшам, не го приехме само като нещо забавно, и толкова. Дълбоко в себе си и двамата усетихме някакъв тласък, почувствахме, че желанието ни отново да повярваме в онова, което бе тъй близо до сърцата ни в миналото, оживя.

Но аз се канех да ви разкажа за касетата със записите на Джуди Бриджуотър, озаглавена „След залеза“.

Първоначално е била дългосвиреща плоча (издадена през 1956 година), но до мен, разбира се, достигна касетата, а картинката на обложката вероятно е представлявала умалено копие на корицата на плочата. Джуди Бриджуотър бе облечена в пурпурна рокля от атлаз, която по тогавашната мода оставяше раменете й непокрити и тъй като тя седи зад плота на бар, вижда се само горната част на тялото й. Фонът напомня за Южна Америка: палми, мургави келнери в бели смокинги. Джуди е фотографирана от мястото на евентуалния барман, който може би й поднася коктейл. Тя гледа с дружелюбен и умерено съблазнителен поглед — ако флиртува, прави го съвсем леко и безобидно, като с човек, когото познава от години. И още една подробност: Джуди е опряла лакти на плота, а в ръката си държи димяща цигара. Тъкмо заради цигарата обгърнах касетата с такава тайнственост, още щом я купих на една от Разпродажбите.

Не знам как е било там при вас, но в Хейлшам настойниците ни се отнасяха с особена строгост към всичко, свързано с пушенето на цигари. Сигурна съм, че много биха се зарадвали, ако можеха да скрият, че на света съществува нещо такова като пушенето, но понеже подобна възможност не съществуваше, те ни четяха „конско“ всеки път, когато разговорите ни засягаха темата. Ако, да речем, ни показваха портрета на известен писател или политик, на който той държи цигара, тутакси прекъсваха часа. Дори се носеше слух, че в библиотеката ни липсват някои книги от литературната класика — като например романите за Шерлок Холмс, — защото главните герои в тях пушат твърде много, а ако в някое илюстровано издание или списание имаше скъсани страници, говореше се, че вероятно на тях е бил изобразен човек с цигара или лула в ръката. В часовете често ни показваха зловещи картинки, които показваха какво се случва с вътрешните органи на пушача. Ето защо въпросът, който Мардж К. зададе веднъж на госпожица Люси, предизвика толкова дълбок потрес.

След играта на раундърс си почивахме на тревата и госпожица Люси провеждаше с нас обичайната беседа против тютюнопушенето, когато най-неочаквано Мардж я попита дали някога е припалвала цигара. Госпожица Люси мълча известно време, после каза:

— Бих била радостна да можех да ти дам отрицателен отговор. Но, честно казано, и аз съм пушила на младини. Приблизително две години.

Можете да си представите какъв шок предизвикаха нейните думи. Докато госпожица Люси бавеше отговора си, ние с възмущение гледахме Мардж, която бе посмяла да зададе такъв груб въпрос — все едно да я бе попитала дали не се е нахвърляла на някого с брадва в ръка. След случая, ние многократно превръщахме живота на Мардж в истинско страдание; вече ви разказах за онази вечер, когато притиснахме лицето й в стъклото на прозореца и я накарахме да гледа към гората. Ала в първия миг след признанието на госпожица Люси всички се объркахме, и то толкова много, че забравихме за съществуването на Мардж. Гледахме госпожица Люси с ужасени погледи и чакахме какво ще последва.

Когато тя най-после заговори, претегляше много внимателно всяка своя дума.

— Постъпих лошо, когато започнах да пуша. Тютюнопушенето ми навреди и аз го оставих. Но ми се ще всички вие, без изключение, да разберете, че да пушиш цигари е много, много по-вредно за вас, отколкото за мен.

Замълча. По-късно някой каза, че се била замечтала, ала на мен, както и на Рут ни беше ясно: тя усилено мислеше как да продължи. Най-после изрече:

— Това вече ви е известно. Вие сте възпитаници. Вие сте… особен случай. Ето защо за вас е много по-важно, отколкото за мен, да се грижите за здравето си и да поддържате тялото си в ред.

Тя отново замълча и ни погледна странно. Когато по-късно обсъждахме случилото се, някой каза, че вероятно много й се е искало да чуе въпроса: „Защо? Защо да е по-важно за нас?“ Ала никой не го зададе. Често си спомням за онзи ден и в светлината на случилото се по-късно, вече съм сигурна, че ако бе чула този въпрос, госпожица Люси щеше да ни каже цялата истина. Нужен беше един-единствен въпрос от наша страна.

И така, защо замълчахме? Струва ми се, защото на възрастта, на която бяхме тогава (девет-десетгодишни), вече знаехме достатъчно и се страхувахме да засегнем темата. Трудно ми е да си спомня, какво точно ни е било известно и какво — не. Безусловно знаехме, макар това знание да бе твърде повърхностно, че се отличаваме от настойниците ни и от нормалните хора извън училището; вероятно дори сме знаели, че в бъдеще всички ще станем донори. Ала не разбирахме истинския смисъл на това и ако избягвахме разговорите на дадени теми, това бе по-скоро, защото те ни смущаваха. Освен всичко останало, ни беше тежко да виждаме неудобството, което изпитваха нашите настойници, когато по някакъв начин докосвахме темата. Промяната, която забелязвахме в себе си, ни разстройваше. Подозирам, че тъкмо поради тази причина не продължихме да разпитваме госпожица Люси и после, след играта на раундърс, ние не наказахме толкова жестоко Мардж К. за въпросите й.

Сега вече ви е ясно защо бях обгърнала касетата с такава тайнственост. Дори обърнах картинката наопаки, така че едва когато се отвореше пластмасовата калъфка, можеше да се види Джуди с нейната цигара. Но касетата означаваше толкова много за мен не заради цигарата в ръката на Джуди Бриджуотър и дори не заради нейното пеене — това бе типично естрадно изпълнение за времето си, песните й бяха от онези, които можеха да се чуят в някой коктейлбар и които никой от нас в Хейлшам не харесваше. Касетката ми бе станала скъпа на сърцето заради една определена песен — третата поред, — която носеше заглавието „Не си отивай“.

Песента беше бавна, за през нощта, американска и на едно място в нея се пееше така: „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Тогава бях на единайсет и не бях слушала музика много често, но тази песен ме пронизваше цялата. Винаги държах касетата превъртяна от началото на песента, за да я пускам при всеки удобен случай.

Но не ми се предоставяха много такива случаи: оставаха още няколко години до появата на възпроизвеждащи устройства на Разпродажбите ни. Големият касетофон бе поставен в салона за билярд, ала там винаги имаше много хора и почти никога не пусках касетата си. В стаята за творчество също имаше магнетофон, ала и там бе шумно като в билярдната. Така че единственото място, където можех да слушам на спокойствие, си оставаше нашата спалня.

По онова време обитавахме по-малки спални с по шест легла в отделни къщички и на полицата над радиатора ни имаше портативен касетофон. Ето къде ходех (обикновено през деня, когато в спалнята ни нямаше никого), за да слушам любимата си песен, която пусках много пъти поред.

Какво бе особеното в тази песен? Всъщност никога не се заслушвах в текста; просто чаках онова място, в което се пееше: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Представях си жена, на която са съобщили, че не може да има деца, а тя цял живот е мечтала да си роди. После става някакво чудо, тя си ражда бебе, притиска го към гърдите си, върви и си пее: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“ Пее отчасти поради факта, че е щастлива, но и защото много се страхува от нещо, което би могло да се случи — да не би детето да се разболее или да й го отнемат по някакъв начин. Още тогава осъзнавах, че тълкуването ми не е правилно, че то противоречи на останалата част от текста. Но това не беше важно за мен. В песента се пееше за онова, което току-що ви казах и аз не пропусках нито една възможност да я слушам сама отново и отново.

Тук трябва да ви разкажа за едно странно събитие, което се случи по същото време. То имаше много силно въздействие върху мен и макар че разбрах истинския му смисъл години по-късно, струва ми се, че още тогава почувствах, че в него има определен смисъл, и то много, много дълбок.

В един слънчев следобед аз влязох в спалнята, за да си взема нещо. Добре си спомням ярката светлина, защото завесите на прозорците не бяха издърпани докрай встрани и в широките осветени пространства във въздуха плаваха прашинки. Нямах намерение да пускам касетата, но като видях, че в стаята няма никого, почувствах внезапно желание да чуя песента, извадих касетата от сандъчето си и я сложих в касетофона.

Оказа се, че момичето, което го е ползвало последно, е увеличило звука и тъкмо поради тази причина не чух шума от стъпки зад гърба ми и не усетих навреме, че някой ме наблюдава. А може и да съм се увлякла твърде много. Бавно се полюшвах в такт с мелодията, като притисках към гърдите си въображаемото дете. За да довърша картината, ще уточня, че вместо бебе бях гушнала възглавницата: движех се с нея в бавен танц и, затворила очи, тихо пригласях на песента всеки път, когато звучаха думите:

„О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“

Песента бе на привършване, когато нещо ми подсказа, че не съм сама. Отворих очи и на вратата видях Мадам.

Застинах поразена на мястото си. После, само след миг, се почувствах обезпокоена по особен начин: забелязах нещо странно в цялата ситуация. Вратата беше леко открехната — не ни разрешаваха да затваряме плътно вратите на спалните си, освен когато спим — и Мадам дори не бе прекрачила прага, а стоеше в коридора. Беше притихнала, навела глава на една страна, за да ме вижда по-добре. Кое бе странното? Тя плачеше. Вероятно бях доловила хлипането й, докато слушах песента, и се бях сепнала.

Макар да не ни беше настойница, тя бе възрастна жена и, както сега ми се струва, очаквах да каже или да направи нещо, може би да ме изгони от стаята. Тогава щях да знам как да се държа. Но тя продължаваше да стои, не преставаше да хлипа, а в очите й, които ме наблюдаваха през тесния процеп на вратата, имаше същото онова изражение, с което ни гледаше винаги — някаква гнусливост, едва ли не отвращение. Ала този път в погледа й имаше и още нещо, което не разбирах.

Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, не знаех какво да очаквам. Може би тя ще влезе в стаята, ще се разкрещи, дори ще ме удари — нямах никаква представа. Ала тя се извърна от мен и в следващия миг долових шума от отдалечаващи се стъпки. Внезапно осъзнах, че вече звучи следващата песен, аз изключих касетофона и седнах на най-близкото легло. В същия миг зърнах Мадам, която с бързи крачки се отдалечаваше от къщата ни в посока на централния корпус. Не се оглеждаше, но по прегърбената й походка аз се досетих, че продължава да хлипа.

След няколко минути се върнах при приятелките си, но не им казах нищо за случилото се. Едно от момичетата забеляза, че нещо не е наред и ме попита какво е станало, но аз само свих рамене. Не че се срамувах да споделя с тях, но се чувствах малко като тогава, когато дебнехме Мадам да излезе от колата си пред входа на централната сграда. Моето най-голямо желание беше да превърна случилото се в нещо, което никога не се бе случвало и ми се струваше, че като мълча и не казвам нищо, правя добра услуга и на себе си, и на останалите.

След около две години обаче признах всичко на Томи. Това стана скоро след разговора ни край езерото, когато той сподели с мен какво му бе казала госпожица Люси — в онези дни, когато, както ми се струва сега, ние бяхме започнали да се замисляме за самите себе си, да си задаваме въпроси и да споделяме мислите си един с друг (което продължи не една или две години). Като чу разказа ми за Мадам, застанала на вратата на спалнята, Томи ми предложи едно доста простичко обяснение. Тогава, разбира се, ние вече знаехме онова, което не ни бе известно по-рано: че никой от нас няма да може да има деца. Допускам, че като малка смътно съм доловила този факт и затова съм дала подобно тълкувание на песента. Но на възрастта, на която бяхме тогава, не е имало откъде да разберем истината. А по времето, когато двамата с Томи започнахме да обсъждаме тези теми, както вече ви казах, всичко ни бяха обяснили. Впрочем никой от нас не беше особено огорчен от чутото; спомням си, че някои дори се зарадваха, че ще могат да правят секс, без да се боят за последствията — макар че повечето от нас трябваше още доста да почакат, докато им дойде време за секс. Така или иначе, когато разказах всичко на Томи, той каза:

— Изглежда, Мадам не е чак толкова лоша жена, въпреки че се гнуси от нас. Като те е видяла да танцуваш, притиснала възглавницата до гърдите си, сигурно си е помислила: „Какво нещастие! Това момиче никога няма да има деца.“ И е заплакала.

— О, Томи, не си прав! — възпротивих се аз. — Откъде е можела да знае, че възприемам песента тъкмо по този начин? Как е разбрала, че съм гледала на възглавницата като на бебе? Нали не съм го споделяла с никого?

Томи се замисли, а после отвърна, макар и с шеговита нотка в гласа:

— Може би Мадам чете мислите ни. Тя е по-различна от останалите. Може пък да умее да наднича в главите ни. Не бих се учудил ни най-малко.

Макар и да се кикотехме, от думите му и двамата се почувствахме някак странно и повече не засегнахме тази тема.

Касетката изчезна месец-два след инцидента с Мадам. Тогава не направих връзка между двете събития, а и сега не виждам причина, поради която да свържа двете случки. Една вечер преди лягане, докато чаках момичетата да се върнат от банята, аз се ровех в сандъчето под леглото си. Колкото и да е странно, главната мисъл, която се появи в главата ми, когато видях, че касетката я няма, беше: не бива да показвам паниката си пред останалите. Помня, че продължих да я търся, но нарочно затананиках някаква мелодия под носа си. По-късно, колкото и да размишлявах, не можех да си обясня нещата докрай: бях заобиколена от най-добрите си приятелки, но все пак не ми се щеше те да разберат колко съм огорчена от изчезването на касетката.

Струва ми се, че моята потайност имаше отношение към значимостта, която отдавах на тази вещ. Много е възможно всички в Хейлшам да са имали своите малки тайни — лични малки скривалища, направени от нищото, тайни места, където са се усамотявали със своите страхове и желания. Ала самата потребност от уединение тогава ни се е струвала в някаква степен срамна, нещо като предателство.

Та като се уверих, че касетката наистина липсва, започнах уж съвсем незаинтересувано да разпитвам всички в спалнята дали не са я виждали. Впрочем не бях загубила надежда да я открия: оставаше незначителната възможност да съм я оставила в билярдната или някой да я е взел и на сутринта да ми я върне.

Касетата обаче не се появи нито на сутринта, нито по-късно и аз до ден-днешен нямам ни най-малка представа къде се е дянала. Според мен в Хейлшам ставаха доста повече дребни кражби, отколкото ние — или настойниците ни — бяхме готови да признаем. Но сега аз ви разказвам всичко това, за да ви насоча към Рут и нейната реакция. Трябва да ви напомня, че касетката ми изчезна близо месец след като в стаята за творчество Мидж се бе заинтересувала от кутията за моливи на Рут и аз се бях втурнала на помощ на приятелката си. Както вече ви казах, оттогава Рут все търсеше повод да направи нещо хубаво за мен в знак на благодарност и изчезването на касетата й предостави удобен случай да го направи. Едва след като изгубих касетката, отношенията ни отново се нормализираха — за първи път от онова дъждовно утро, когато под корниза на централната сграда аз й бях казала за дневника, където се вписваха всички покупки на Разпродажбите.

Вечерта, когато открих липсата, разпитвах всички за нея — в това число и Рут, разбира се. Сега, като обръщам поглед назад, се досещам, че тя тутакси осъзна колко дълбоко ме е засегнало изчезването на касетката и колко е важна тя за мен, независимо от факта, че не вдигнах много шум. Ето защо Рут небрежно поклати глава в отговор и продължи да върши онова, което правеше до момента. Ала на другата сутрин, когато излизах от банята, чух я да пита Хана, сякаш между другото, дали е сигурна, че не е виждала касетката ми.

Бяха изминали една или две седмици и аз отдавна се бях примирила с мисълта, че касетката ми е изчезнала, когато по време на голямото междучасие Рут неочаквано дойде при мен. Беше един от наистина хубавите пролетни дни, аз седях на тревата и разговарях с две момичета от по-горните класове. Когато Рут се приближи и ми предложи да се поразходим, аз тутакси разбрах, че това не е случайно. Оставих по-големите момичета и двете тръгнахме към отдалечения край на Северното игрище, после се изкачихме по склона на хълма и стигнахме до оградата, откъдето се откриваше красив изглед към зелената морава в двора, където се разхождаха възпитаниците на Хейлшам. Горе духаше силен вятър — помня, че доста се учудих, защото долу на тревата вятърът не се чувстваше. Стояхме на хълма и се любувахме на изгледа, после тя протегна ръката си към мен, а в нея държеше малко пакетче. Когато го взех, аз усетих, че вътре има касетка и сърцето ми силно заби. Ала Рут тутакси каза:

— Не, Кати, не е онази, която загуби. Опитах се да я намеря, но уви!

— Да — отвърнах аз. — Сигурно е тръгнала за Норфък.

Засмяхме се. После разочаровано извадих касетката от пакетчето и никак не бях сигурна, че докато я разглеждах, разочарованието не се беше изписало на лицето ми.

Названието на касетката беше „Двайсет класически танцови мелодии“. Когато по-късно я чух, оказа се, че това са салонни танци, изпълнени от оркестър. Тъй като касетата ми бе подарък, аз, разбира се, не можех да знам какво съдържа, но ми беше ясно, че няма да има нищо общо с Джули Бриджуотър. Ала тутакси осъзнах, че Рут не би могла да го знае, че по мнението на Рут, която все едно не разбира нищо от музика, тази касетка няма да е с нищо по-лоша от изчезналата. Веднага усетих как разочарованието ми се изпари и на неговото място се настани истинско щастие. В Хейлшам не бяхме свикнали на нежности, на прегръдки. Но аз с дълбока благодарност й стиснах ръцете. Тя каза:

— Видях я на последната Разпродажба. Помислих си, че вероятно ще ти хареса.

Отговорих, че наистина ми харесва, и то много.

До ден-днешен пазя тази касетка. Не я слушам много често, защото самата музика няма нищо общо с онова мое усещане. Тя е нещо като брошка или пръстен за мен, а особено сега, когато Рут вече я няма, касетката е една от най-скъпите на сърцето ми вещи.

Глава седма

Сега искам да премина към последните ни години в Хейлшам. Говоря за времето, когато бяхме на по тринайсет, четиринайсет и петнайсет години — на шестнайсет ни преместиха на друго място. В спомените ми животът в Хейлшам се разделя на две части: тази последна част и всичко онова, което се е случило преди нея. Ранните години, за които ви разказвам, сякаш се сливат в някакъв златен период и когато си спомням нещо от онова време — дори и най-незначителната подробност, — аз усещам как вътре в мен се разпалва някакъв огън. Ала през последните години всичко бе съвсем различно. Не казвам, че сме били нещастни — запазила съм куп скъпи спомени оттогава, — но през по-късните години бяхме по-сериозни и в някакъв смисъл по-мрачни. Може би сега паметта ми изневерява, аз нещо преувеличавам, но съм останала с впечатлението, че всичко около мен се промени твърде бързо, сякаш денят внезапно премина в нощ.

Разговорът ни с Томи край езерото: сега ми се струва, че тъкмо той изигра ролята на разделителна линия между ранните и късните ни години в Хейлшам. Не може да се каже, че веднага след него започнаха да се случват някои много значими неща — и все пак, поне за мен, това бе преломен момент в живота ни. Без съмнение, започнах да гледам на всичко по съвсем различен начин. Ако по-рано странях от всичко смущаващо и тревожно, то сега започнах все по-често да задавам въпроси — ако не на глас, то поне в душата си.

Много е важно например, че този разговор промени мнението ми за госпожица Люси. Където и да я срещнех, аз внимателно се вглеждах в нея и не само от любопитство, а и защото в личността й виждах най-вероятния източник на пътеводните за нас нишки. Ето как стана така, че в последвалите година-две отбелязвах някои нейни необичайни думи и постъпки, на които никой от връстниците ми не обръщаше внимание.

Спомням си например един час по английски език, който се проведе няколко седмици след нашия разговор с Томи. Той започна с някакви стихове, после разговорът ни се прехвърли на военнопленниците от Втората световна война, които държаха в лагери. Едно от момчетата попита дали по телените огради на лагерите са пускали електрически ток и тогава още някой добави, че вероятно животът тогава е бил чиста лудост — всеки миг човек би могъл да прекрати съществуването си само ако се докосне до оградата. Въпросът му прозвуча съвсем сериозно, но на останалите той се стори необикновено забавен. Всички се разсмяха и заговориха в един глас и тогава Лора — колко типично за нея! — се качи на стола си и истерично започна да имитира човек, който протяга ръка, докосва телената мрежа и токът го убива. Няколко минути класът бе неукротим: всички крещяха един през друг и се правеха, че се хващат за оголени проводници.

През цялото време наблюдавах госпожица Люси и забелязах как буквално за миг лицето й, което бе обърнато към класа, доби твърде странно изражение. После (не откъсвах поглед от нея) тя дойде на себе си, усмихна се и каза:

— При нас в Хейлшам не пускат ток по оградата и това е много хубаво. Защото понякога се случват и ужасни неща.

Тя произнесе тези думи доста тихо и тъй като класът продължаваше да шуми, можем да смятаме, че те потънаха в общата глъч. Ала аз ги чух съвсем ясно. „Понякога се случват и ужасни неща.“ Какво се случва? Къде? Но никой не реагира на казаното и ние се върнахме към стиховете.

Имаше и други подобни епизоди и скоро започнах да си мисля, че госпожица Люси се различава много от останалите настойници. Възможно е дори още тогава да съм започнала да долавям причините за нейното смущение и недоволство. Но мисля, че отидох твърде далеч; по онова време аз по-скоро само отбелязвах странното й поведение, без да имам представа докъде можеше да доведе то. И ако сега тези епизоди ми се струват изпълнени със смисъл и се подреждат в стройна система, това вероятно се дължи на факта, че ги гледам в светлината на по-късните събития и най-вече на онова, което стана в павилиона, докато се криехме от проливния дъжд.

По онова време бяхме вече петнайсетгодишни и това бе последната ни година в Хейлшам. Преобличахме се в павилиона за игра на раундърс. За момчетата бе настъпил период на „увлечение“ по тази игра, защото докато играехме, на тях им се предоставяше възможност да флиртуват с нас; така че в павилиона се бяха събрали трийсет, че и повече възпитаници. Докато се преобличахме, заваля силно и ние се скупчихме на верандата — защитена от навеса пред павилиона — в очакване дъждът да спре. Ала той продължаваше да се лее като из ведро и когато всички излязохме на верандата, стана ни тясно, започнахме да се блъскаме и да буйстваме. Помня, че Лора ми показа своя запазен начин презрително да се изсекне, когато искаше да се отърве от някое момче.

От настойниците присъстваше единствено госпожица Люси. Стоеше до перилата и погледът й се рееше в дъжда, някъде далеч зад игрището. Както винаги, внимателно я наблюдавах и дори докато се смеехме с Лора, хвърлях по някой поглед към нея. Помня, че позата й ми се стори доста странна: протегнала шия напред, наострила уши като приклекнал на земята хищник, който се готви да нападне жертвата си. По едно време тя се надвеси силно зад перилата и капките от корниза прелетяха съвсем близо покрай челото й, но по всичко личеше, че й е все едно. Казах си, че в това няма нищо особено — просто й се ще дъждът да спре по-скоро — и отново се заслушах в Лора. Ала няколко минути по-късно, когато госпожица Люси съвсем ми бе излязла от ума и аз се кикотех за нещо, внезапно усетих, че всички около мен утихнаха и тогава дочух гласа на госпожица Люси.

Тя стоеше на същото място, ала сега се бе обърнала с лице към нас, беше отвърнала очи от дъждовното небе и бе опряла гръб в перилата.

— Моля за извинение, но ще трябва да се намеся — каза госпожица Люси и аз видях, че тя говори на двете момчета, седнали точно пред нея. В гласа й нямаше нищо особено, но беше доста силен, сякаш искаше да обяви нещо на всички присъстващи и ние млъкнахме. — Трябва да те прекъсна, Питър. Не мога повече да те слушам и да мълча.

Тя вдигна поглед към останалите и си пое дълбоко въздух.

— Чуйте и вие, защото онова, което ще кажа, има отношение към всички вас. Време е да го научите.

Тя ни гледаше, а ние бяхме целите в очакване. После някой каза, че му се е сторило, че тя се кани строго да ни смъмри; други бяха помислили, че иска да ни съобщи някое ново правило в играта на раундърс. Ала аз знаех, още преди да заговори, че ни очаква нещо много по-важно.

— Извинете ме, деца, за това, че дочух разговора ви. Но вие бяхте толкова близо до мен, че не можех нищо да направя. Питър, може би ще повториш онова, което току-що каза на Гордън?

Питър Дж. очевидно се смути и се опита да придаде на лицето си изражение на оскърбена невинност. Ала госпожица Люси се обърна още веднъж към него, този път с много по-мек тон:

— Питър, моля те, повтори пред всички онова, което каза.

Питър сви рамене.

— Тъкмо се чудехме какво би станало, ако станем актьори. Какъв би бил животът ни.

— Да — потвърди госпожица Люси. — И ти каза на Гордън, че би заминал за Америка, защото там ще имаш повече възможности.

Питър Дж. отново сви рамене и тихо изрече:

— Да, госпожице Люси.

Ала госпожица Люси започна да мести поглед от човек на човек, като не пропусна никого от събралите се на верандата.

— Знам, че си нямал нищо лошо предвид. Но тъй като през по-голямата част от времето до ушите ми долитат подобни разговори, ще ви кажа, че напразно ви разрешават да ги водите.

От корниза падаха капки на рамото й, ала тя сякаш не ги забелязваше.

— И тъй като никой друг не желае да изясни нещата — продължаваше тя, — ще трябва да го направя аз. Както ми се струва, проблемът е следният: уж ви обясняват нещо, но не съвсем. Казват ви това-онова, ала никой от вас не се и досеща каква е истината и аз се осмелявам да твърдя, че има хора, които са напълно доволни от това положение. Но аз не съм. Ако искаме вие да изживеете живота си достойно, трябва да запомните, и то добре: нито един от вас няма да замине за Америка, нито един от вас няма да стане кинозвезда. И нито един от вас няма да работи в супер маркет — скоро бях дочула няколко деца да си споделят и такива планове. Предварително се знае как ще протече животът ви. Ще пораснете, но още преди да станете съвсем възрастни, дори преди да достигнете средна възраст, ще започнат да вземат вътрешните ви органи и да ги присаждат на нуждаещите се. Тъкмо заради това сте се появили на белия свят — да станете донори. Създадени сте по различен начин, не като актьорите, които участват във филмите на вашите видеокасети; различавате се дори от мен. Отглеждат ви за точно определена цел и съдбата ви е предопределена. Затова няма смисъл да водите такива разговори. Не след дълго ще напуснете Хейлшам и денят, когато ще вземат първия орган от вас, не е толкова далеч. Не го забравяйте. Ако искате да изживеете живота си достойно, трябва да сте наясно кои сте и какво ви очаква занапред — всички без изключение.

Тя замълча, но на мен ми се струваше, че вътре в себе си продължава да води този разговор: известно време погледът й блуждаеше, преминаваше от лице на лице, сякаш в мислите си продължаваше да ни обяснява нещо. Когато отново се обърна с лице към игрището, всички въздъхнахме с облекчение.

— Сега вече всичко е наред — каза тя, въпреки че дъждът продължаваше да се излива като из ведро. — Да тръгваме. Може би слънцето ще се появи всеки миг.

Мисля, че това бе всичко, което ни каза тогава. Преди няколко години, когато в центъра в Дувър двете с Рут си спомнихме за случая, тя започна да ме убеждава, че госпожица Люси тогава ни е казала още много неща — как до първата експлантация на наш орган най-напред ще работим като помощници, запознала ни с обичайния ред на операциите, с центровете по рехабилитация и така нататък, — ала аз съм сигурна, че Рут греши. Когато започна да говори, госпожица Люси по всяка вероятност е имала намерение да ни обясни всичко това, ала, видяла озадачените ни и тревожни лица, тя просто не се е решила да го направи.

Не мога точно да ви опиша как ни подействаха думите, които се изтръгнаха от устата на госпожица Люси. Слухът за тях се разпространи със светкавична бързина, ала засегна повече самата госпожица, отколкото онова, което се бе опитала да ни разясни. Някои решиха, че за миг е загубила разума си, други — че е говорила по заръка на госпожица Емили и разни други настойници; имаше и такива от присъстващите в павилиона в онзи ден, които дори смятаха, че по този начин госпожица Люси е искала да ни наругае за шума и бъркотията на верандата. Повтарям, че на думите й се обърна съвсем незначително внимание. Ако някой изобщо си ги спомняше, обичайната му реакция беше:

— И какво от това? Сякаш не си го знаехме.

Но нали тъкмо за това бе говорила и госпожица Люси? „Уж ви обясняват нещо, но не съвсем.“ Преди няколко години, когато двамата с Томи за кой ли път си спомняхме за миналото, аз му напомних за този неин израз „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“ и той излезе с нещо като теория по въпроса.

Томи предположи, че всички настойници в Хейлшам, от първия до последния, много внимателно са избирали момента за всяко свое съобщение и всеки път се получавало така, че ние не сме се чувствали дорасли да възприемем новата информация. Но, разбира се, тя се е складирала някъде в нас, така че малко по-късно се е оказвала на нужните места в главите ни.

Лично аз не смятам, че настойниците ни са били способни да замислят подобен хитър план — и все пак възможно е в разсъжденията на Томи да има капка истина. Не ме напуска усещането, че, макар и смътно, винаги съм знаела за донорството и експлантациите дори когато съм била още шест — седемгодишна. Интересното е, че когато поотраснахме и настойниците започнаха да ни разказват за това, думите им не ни изненадаха ни най-малко. Сякаш наистина сме го знаели предварително.

Сега си спомням, че когато настойниците ни за първи път ни заговориха за половия живот, те всеки път се стремяха да обединят тези разговори с темата за донорството. На възрастта, на която бяхме тогава — тринайсетгодишни, — ние усещахме и вълнение, и безпокойство по отношение на секса и всичко останало, разбира се, отиваше на втори план. С други думи, човек може да си помисли, че по този начин на настойниците ни се бе удала възможността незабелязано да ни вкарат в съзнанието маса важни сведения за нашето бъдеще.

Честно казано, в съвместяването на тези две теми има известна логика. Ако, да речем, настойникът ни говори за инфекциите, които се разпространяват по полов път и които на всяка цена трябва да избягваме, той, разбира се, тутакси ще спомене колко важно е това особено за нас. И оттук се откриваше пряк път към темата за донорството.

После следваше онази история — как няма да можем да си имаме деца. Самата госпожица Емили ни четеше много лекции на тема секс; спомням си, че веднъж ни донесе от кабинета по биология цял човешки скелет, за да ни демонстрира как става всичко. Изумени до дъното на душата си, ние наблюдавахме как тя извива скелета, поставя го в различни пози и сочи с показалката си разни места в човешкото тяло без ни най-малко смущение. Показа ни действието от начало до край, кое къде влиза и всички негови варианти, сякаш ни предаваше урок по география. После внезапно, оставила скелета в неприлична поза върху катедрата, захвана разговор за това, колко е важно за нас правилно да си избираме с кого да правим секс. Не само заради инфекциите, но и защото сексът, както се изрази тя, „непредсказуемо въздейства върху емоциите“. Трябвало да сме много внимателни в половите си отношения извън Хейлшам, и особено що се отнася до отношения, които завързваме с външни хора, а не с възпитаници на нашето училище, тъй като сексът във външния свят може да означава най-различни неща: хората навън дори се убиват един друг заради сексуалния си партньор. И макар да знаем, че никой от нас не ще може да има деца, в света на обикновените хора трябва да се държим така, както се държат те, да спазваме общите правила и да се отнасяме към секса като към нещо специално.

Лекцията на госпожица Емили бе типичен пример за казаното от мен. Като съсредоточим вниманието си върху секса, можем да пропуснем нещо важно. Предполагам, че тъкмо това обяснява израза „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“.

Мисля, че постепенно започнахме да усвояваме доста неща и никак не бе случайно, че примерно на тази възраст отношението ни към всичко, свързано с донорството и експлантациите, коренно се промени. Дотогава, както вече казах, ние се стараехме всячески да избягваме темата; още като навлизахме в тази територия, ние се сепвахме и жестоко наказвахме всеки идиот, който не внимаваше — като например Мардж, когато зададе въпроса си за тютюнопушенето. Но, пак повтарям, като навършихме тринайсет, положението започна да се променя. Наистина, както и преди, ние не разговаряхме открито за донорството: пречеха ни същите смътни опасения. Но затова пък започнахме да се шегуваме на тази тема, както се шегувахме и в разговорите си за секса. Като си спомням сега за това, аз виждам, че забраната върху откритото обсъждане на темата за донорството по онова време беше не по-малко строга, отколкото преди това. Ала вече не само разрешаваха, но и дори поощряваха всевъзможните шеговити намеци за онова, което ни очакваше.

Хубав пример в това отношение са събитията, след като Томи си нарани лакътя. Струва ми се, че стана малко преди разговора ни край езерото; съдейки по всичко, периодът, в който Томи все се дразнеше и буйстваше, не беше още свършил.

Раната не бе толкова сериозна и макар да го бяха изпратили при Птицечовката, той се върна много скоро с пластир на лакътя. Никой не му обърна особено внимание, докато ден-два по-късно Томи не отлепи пластира и не видяхме какво има под него — нещо средно между новопоявила се плът и открита рана. Тук-там кожата вече беше зараснала, но имаше участъци, на които се виждаше нещо меко и червено. Това стана по средата на обяда и всички се скупчиха около него и завикаха:

— Ох, какъв ужас! Бррр!

После Кристофър Х., една година по-голям от нас, изрече със съвършено сериозно изражение на лицето:

— Жалко, че е точно на това място. Ако беше малко по-нагоре или малко по-надолу, нямаше да има нищо страшно.

Томи се разтревожи — по онова време Кристофър се ползваше с неговото уважение — и го попита какво има предвид. Известно време Кристофър продължи да дъвче, после небрежно подхвърли:

— Нима не знаеш? Когато си нараниш самия лакът, той може да се разкопчее и нещо да изпадне отвътре. Само трябва да си свиеш бързо ръката — и готово. Не точно това място, а целия лакът — иначе може да се разтвори като цип на чанта. Мислех, че знаеш.

Томи започна да се оплаква, че Птицечовката не му е споменала нищо такова, но Кристофър сви рамене.

— Била е сигурна, че знаеш. Всички го знаят.

Неколцината момчета около него подигравателно закимаха с глава. Някой се обади:

— Трябва да държиш ръката си съвсем права. Не я свивай, опасно е.

На другия ден видях, че Томи ходи с неестествено изпружена напред ръка, а на лицето му бе изписана тревога. Всички му се смееха, аз се ядосвах, но трябва да призная, че той наистина представляваше много забавна картинка. В края на часовете, когато излизахме от стаята за творчество, той ме спря в коридора.

— Кат, може ли за минутка?

Може би бяха минали близо две седмици от деня, в който се бях приближила до него на игрището и му бях напомнила за тениската му, така че на всички бе известно, че между нас съществуват по-специални отношения. Въпреки това с молбата си да поговорим насаме, отправена към мен пред очите на другите, той ме постави в твърде неловко положение. Аз се смутих и това вероятно бе причината, поради която не проявих достатъчно готовност да му помогна.

— Не че се страхувам толкова, не си го и помисляй — започна той, като ме отведе настрана. — Просто не искам да рискувам излишно, това е. Не бива да гледаме през пръсти на здравето си. Затова се нуждая от помощта ти, Кат.

Безпокояло го, обясни ми той, онова, което би могло да му се случи по време на сън. Можел, без да иска да свие ръката си в лакътя.

— По цели нощи сънувам как се бия с римски легионери.

След като го поразпитах, аз разбрах, че мнозина са ходили при него — те не били наоколо в трапезарията предишния ден — и всички повторили предупреждението, което му бе отправил Кристофър Х. Някои дори проявили творчество и поразкрасили шегата: разказали на Томи за някакъв възпитаник, който веднъж заспал с подобна рана, а когато се събудил, цялата му ръка от китката до рамото била оголена до кост като на скелет — кожата се била изсулила като дългите ръкавици, които видяхме в „Моята прекрасна лейди“.

Томи ме молеше да му помогна да си сложи шина, която ще държи ръката му опъната и през нощта.

— Нямам вяра на никого, освен на теб — заяви ми той и ми показа широката линийка, която се канеше да използва за целта. — Може нарочно да я закрепят така, че да се развърже, докато спя.

Той ме гледаше със съвършено невинен поглед и аз се чудех какво да му кажа. Част от мен много искаше да му обясня какво става и ми се струваше, осъзнавах, че ако постъпя по друг начин, ще излъжа доверието, което се бе породило между двама ни след епизода с тениската. Ако му завържа линийката, щях да стана един от главните автори на подигравките към него. И до ден-днешен ме е срам, че тогава не му казах истината в очите. Но трябва да имате предвид факта, че по онова време бях още малка и че не бих могла да взема решение за броените секунди, с които разполагах. Когато те молят за нещо с такъв безпомощен глас, много е трудно да откажеш.

Не исках да го огорчавам — това вероятно изигра главната роля. Какво забелязах: при цялото си безпокойство за лакътя си, Томи бе истински трогнат от съчувствието, което, както си мислеше, проявяваха към него. Разбира се, добре осъзнавах, че рано или късно ще разбере истината, ала в онзи момент не можех да му я кажа. Само успях да попитам:

— Птицечовката ли те накара да си направиш шина?

— Не. Но само си представи как би реагирала, ако лакътят ми изпадне.

И досега ми е съвестно за случилото се. Обещах да му помогна да закрепи линийката (в Класна стая 14 половин час преди звънеца за лягане) и го гледах как се отдалечава — благодарен и успокоен.

Случи се така, че не изпълних обещанието си: Томи научи истината. Вечерта около осем часа, когато слизах по главната стълба, от първия етаж се разнесе кикот и сърцето ми примря. Тутакси разбрах, че се смеят на Томи. Спрях се на площадката на втория етаж, надвесих се над перилата и в същия миг Томи побягна от билярдната навън, като шумно трополеше с обувките си по пода. Помня, че си помислих: „Добре поне, че не крещи.“ И наистина, той мълчешком влезе в гардеробната, мълчешком се облече и излезе от централната сграда. През това време смехът откъм салона за билярд, чиято врата бе отворена, не секваше, не секваха и възгласите:

— Ако избухнеш, лакътят ти със сигурност ще изпадне!

Помислих си да го последвам в нощта навън и да го настигна, преди да е влязъл в спалнята си, ала си спомних как му бях обещала да прикрепя линийката за ръката му като предпазна шина за през нощта и не помръднах от мястото си. Само си повтарях: „Добре, че се сдържа. Добре, че не се вбеси.“

Малко се отклоних от темата. Затова реших да ви разкажа за случая — защото представата ни за „отворения цип“ и за нещата, които ще „се изсипят“ оттам се превърна в повод за шеги относно донорството. Представяхме си следната картинка: назрява моментът, ти разкопчаваш ципа в някоя част на тялото си, оттам в ръката ти се изсипва я бъбрек, я нещо друго, и ти го даряваш. Само по себе си в това нямаше нищо кой знае колко смешно, по-скоро шегата служеше да развали нечий апетит в столовата. Например, дръпнеш ципа си и изсипеш в нечия чиния някой свой орган — нещо от този род. Помня, че веднъж Гари Б., който имаше вълчи апетит, си взе трета порция пудинг и насядалите буквално около цялата маса „дръпнаха циповете си“ и започнаха да изсипват в чинията му какво ли не от себе си, докато той продължаваше най-невъзмутимо да се тъпче.

Томи не обичаше възпитаниците да се шегуват с „дърпането на циповете“, но времето, когато се вбесяваше, бе отминало и никой повече не свързваше тази шега с неговата личност. Тя бе просто повод да се посмеем, начин да развалим нечий апетит, както и косвено признание, че сме готови за онова, което ни предстои в живота. Тъкмо към тази мисъл бих искала да се върна. В онзи период ние бяхме престанали да се сепваме, когато се разискваше темата за донорството, както правехме година-две по-рано, но пък и нямахме голямо желание да мислим за него и да го обсъждаме. Всички тези шеги с „дърпането на ципа“ идват да покажат как се справяхме с проблема на тринайсетгодишна възраст.

Така че две години по-късно госпожица Люси бе съвсем близо до истината, когато сподели с нас, че „уж ви обясняват нещо, но не съвсем“. Имаше и друго: сега разбирам, че след тези нейни думи отношението ни към темата за донорството чувствително се промени. Шегите ни по този повод станаха по-редки и ние наистина сериозно се замислихме по въпроса. Отново избягвахме темата, но вече всичко беше по-различно от преди. Не се сдържахме поради смущение или неловкост, а поради други причини — трезво осъзнавахме реалността и това ни носеше горест и печал.

— Странното е — каза ми Томи, когато преди няколко години отново се бяхме отдали на спомени, — че никой от нас не се замисли какво й е струвало всичко това на госпожица Люси. Не се обезпокоихме от факта, че заради онова, което ни каза, е могла да си навлече неприятности. Били сме големи егоисти.

— Не бива да се обвиняваме — възразих аз. — Учеха ни да мислим един за друг, а не за настойниците. Дори не ни хрумваше, че между тях би могло да съществуват разногласия.

— Всъщност не бяхме много малки — каза Томи. — На нашата възраст е трябвало да мислим повече. Но не го правехме. Дори след това, нали помниш как я бе заварила в класната стая?

Тутакси се досетих за какво говори — за сутринта на последния септември, който прекарахме в Хейлшам, когато, без да искам я зърнах в Класна стая 22. Сега съм склонна да се съглася с Томи: след видяното онази сутрин би трябвало да ни стане ясно колко обезпокоена е била госпожица Люси. Ала наистина — нито веднъж не се опитахме да се поставим на нейно място, и през ум не ни минаваше да кажем или да направим нещо в нейна подкрепа.

Глава осма

Тогава мнозина от нас навършиха шестнайсет. Онази сутрин слънцето грееше ослепително, след часовете в централния корпус ние слязохме на двора, но аз си спомних, че съм забравила нещо в класната стая. Върнах се обратно на третия етаж и тъкмо там стана срещата ми с госпожица Люси.

В онези дни си имах една тайна игра. Когато оставах сама, аз се спирах и се оглеждах за някаква гледка — да речем през прозореца или през открехнатата врата на част от класната стая — каквото и да е, само да няма никакви хора. Поне за няколко секунди си представях, че наоколо не гъмжи от възпитаници и че Хейлшам е тих и спокоен дом, обитаван само от мен и от още пет-шест души. За да се получи пълна илюзия, трябваше да се унеса и да се отдалеча от действителността, да се изключа от околните шумове и гласове. Нужно беше търпение: ако, да речем, гледаш моравата през прозореца, с часове можеш да стоиш, докато дочакаш онзи единствен миг, в който по нея няма да премине жива душа. Така че, онази сутрин, след като взех забравената от мен вещ от класната стая и излязох обратно на площадката на третия етаж, аз се залових да играя тази моя игра.

Застанах неподвижно до прозореца и се загледах в онази част от двора, където аз самата се намирах преди малко. Приятелките ми ги нямаше, дворът постепенно се опразваше, аз чаках магията да се получи и внезапно чух зад гърба си съскане, сякаш газ или пара излизаше под силно налягане от много малък отвор.

Десет секунди съскане, после тишина, след това пак съскане. Не се разтревожих много, но тъй като около мен нямаше жива душа, реших да проверя откъде идва шумът.

Пресякох площадката на стълбището в посока на свистенето и тръгнах по коридора покрай вратата на стаята, откъдето тъкмо бях излязла — Стая 22, предпоследната поред. Вратата беше открехната и когато се приближих, свистенето отвътре се разнесе с нова сила. Предпазливо бутнах вратата, без да знам какво мога да очаквам, и за мое огромно учудване в стаята видях госпожица Люси.

Стая 22 рядко се използва за провеждане на часове, защото беше съвсем малка и дори в слънчев ден като онзи в нея цареше полумрак. Понякога настойниците ни я заемаха, за да проверяват писмените ни работи или да четат. В онази сутрин стаята бе още по-тъмна заради спуснатите до долу щори. Две маси бяха поставени една до друга, за да сместят повече възпитаници, ала тук нямаше никой друг, освен госпожица Люси, която седеше в дъното на стаята. На масата пред нея бяха разхвърляни няколко листа тъмна лъскава хартия. Напълно погълната от работата си, тя се бе навела над тях и, опряла и двете си ръце на масата, със сила драскаше с молив върху хартията. Под дебелите черни линии се виждаха прилежно изписаните на ръка сини редове. Стоях и я наблюдавах как борави с молива — по такъв начин ние правехме щрихи в час по изобразително изкуство, ала нейните движения бяха яростни и изпълнени със злост, сякаш искаше да пробие хартията. Тогава в един и същи миг аз осъзнах две неща: че странният звук излизаше изпод молива й и че „тъмната лъскава хартия“ до неотдавна е била бяла, прилежно изписана от някого.

Тя дотолкова бе потънала в работата си, че не усети присъствието ми веднага. Най-после вдигна глава, трепна и аз забелязах, че лицето й е зачервено, но по него нямаше следи от сълзи. Наблюдаваше ме известно време, после остави молива на масата.

— Добро утро, млада госпожице — поздрави ме тя с дълбока въздишка. — С какво мога да ти помогна?

Мисля, че аз извърнах поглед, за да не гледам нито нея, нито листата на масата. Не помня колко време съм говорила и дали съм обяснявала за странния звук и за безпокойството си, че може да има изтичане на газ. Така или иначе, разговор не се получи: тя не се зарадва на срещата ни, нито пък аз. Струва ми се, че измърморих някакво извинение и излязох, а вътре в мен имаше борба: желанието ми госпожица Люси да ме извика да се върна се бореше с нежеланието ми да го стори. Тя не ме повика обратно и сега си спомням, че когато слизах по стълбите, изгарях от срам и възмущение. Най-голямото ми желание бе това никога да не се беше случвало, макар че ако случайно ме попитаха защо бях толкова разстроена, не бих могла да отговоря. Пак ще повторя: чувствах дълбок срам, в същото време душата ми бе изпълнена с негодувание, ала негодуванието ми бе причинено не толкова от госпожица Люси, колкото от някой друг. Бях напълно объркана и вероятно заради това дълго пазех в тайна преживяното от мен.

След онази сутрин вече бях напълно убедена: нещо, свързано с госпожица Люси, нещо ужасно е на път да се случи и оттогава сетивата ми бяха непрекъснато нащрек. Ала дните си течаха и нищо не се случваше. Тогава не знаех, че само няколко седмици след срещата ни в Стая 22 е станало нещо наистина важно — нещо между госпожица Люси и Томи, от което той бе дълбоко огорчен и объркан. Времето, в което двамата с Томи бързахме да си споделим всичко, което ни се случваше, бе отминало, а тъкмо през онова лято бяха станали някои неща, които не ни позволяваха да разговаряме толкова свободно помежду си.

Тъкмо поради тази причина дълго време не знаех нищо. После щях да се изям от яд, че не съм се досетила — не бях потърсила Томи, нито го бях разпитала. Ала по онова време, както вече ви казах, ставаха най-различни неща между Томи и Рут и не само това, така че отдавах всички промени, които забелязвах, на този факт.

Не искам да кажа, че през онова лято Томи съвсем се беше скапал, но понякога наистина се тревожех, че отново ще се превърне в обидчивото и уязвимо момче, което познавахме преди години. Веднъж например ние, момичетата, тръгнахме от павилиона към спалните помещения, а пред нас вървеше Томи с още две момчета. Разделяха ни само няколко крачки и момчетата, в това число и Томи, бяха видимо в отлично настроение — смееха се и се блъскаха един друг. Очевидно Лора, която вървеше до мен, взе пример от тях и също реши да се пошегува. Най-вероятно малко по-рано Томи бе седял на земята и на тениската около кръста му бе полепнала голяма буца кал. Той не го знаеше, другарите му също не я бяха забелязали, иначе нямаше да изтърват случая да му се присмеят. А Лора винаги и навсякъде си е била Лора. Извика нещо от рода на:

— Томи! На гърба си имаш кал! Какво си направил?

Тонът й бе приятелски и ако още някой бе пуснал нещо такова в допълнение, шегата нямаше да излезе извън рамките на обикновените подигравки, толкова чести между съученици. Затова се удивихме много, когато Томи застина, рязко се обърна назад и загледа Лора като гръмоносен облак. Ние също спряхме, момчетата и те бяха в недоумение и през последвалите няколко секунди ми се струваше, че за първи път от много години насам Томи бе на път да се срине. Но той остана така миг-два, после рязко се втурна напред, а ние се спогледахме и свихме рамене.

Същото се получи и когато му показах календара на Патриша С. Патриша беше с две години по-малка от нас, но рисувателните й способности бяха обект на всеобщо възхищение и на Разпродажбите нейните произведения се разграбваха като топъл хляб. За календара, който успях да придобия на последната Разпродажба, се говореше седмици преди това, ето защо се гордеех много с него. Той нямаше нищо общо с календарите, на които страниците се прехвърляха и по които госпожица Емили ни преподаваше за графствата в Англия. Календарът на Патриша бе доста по-малък като формат, един такъв хубав и дебел, и за всеки месец тя бе нарисувала с молив по някоя великолепна сценка от живота ни в Хейлшам. Съжалявам, че не го запазих — преди всичко заради това, че на няколко картинки, например за месеците юни и септември, се разпознаваха лицата на определени настойници и възпитаници. Календарът, както и някои други неща, изчезна при отпътуването ми от Фермата, когато на главата си имах други грижи и не си мислех какво да взема със себе си и какво да оставя — но и за това ще стане дума. Засега най-важното е, че тогава успях да придобия календара на Патриша, което беше отлично попадение, че страшно се гордеех с него и тъкмо по тази причина исках да го покажа на Томи.

Засякох го в късния следобед да стои окъпан от лъчите на залязващото слънце под един чинар до Южното игрище.

Календарът беше в чантата ми — бях го взела в часа по музика, за да се изфукам с него, — така че отидох при Томи.

Той гледаше футболния мач между учениците от долните класове на съседното игрище и в онзи миг на лицето му бе изписано задоволство, дори бих казала, безбрежно спокойствие. Когато ме видя, той се усмихна и минута-две си бъбрихме за какво ли не. Но аз не издържах и му се похвалих:

— Виж с какво се сдобих!

Дори не се опитах да говоря с по-безразличен тон, струва ми се, че тържествуващо извиках:

— Там-та-рам! — сякаш зазвучаха фанфари.

Когато го взе в ръцете си, Томи все още се усмихваше, ала когато започна да го прелиства, аз почувствах, че той внезапно се затвори в себе си.

— Патриша е толкова… — започнах аз, но тутакси усетих, че гласът ми се променя. — Толкова е умна…

Но Томи вече ми връщаше календара. После мълчешком ме отмина и се отправи към централната сграда.

Този случай би трябвало да ме накара да се замисля. Ако бях напрегнала съвсем мъничко мозъчните си клетки, щях да се досетя, че настроенията, в които изпадаше напоследък, са свързани с госпожица Люси и със собствените му неуспехи в творческите му изяви. Но пак ще повторя, че по онова време наоколо се случваха какви ли не неща и мислите ми не бяха съсредоточени в тази плоскост. Доколкото си спомням, тогава смятах, че старите проблеми са отминали заедно с младенческите ни години и сега може да ни занимават единствено онези големи и мрачни въпроси, които хвърляха сянка върху нашето бъдеще.

Но какво всъщност ставаше около нас? На първо място, Рут и Томи сериозно се скараха. Бяха заедно вече половин година и през този период нищо не криеха един от друг, ходеха прегърнати през кръста и така нататък. Но не правеха зрелища и затова останалите ги уважаваха като двойка. Някои други, като например Силвия Б. и Роджър Д., понякога се държаха отвратително и за да дойдат на себе си, трябваше хорово да издаваме звуци, все едно повръщаме. Ала Рут и Томи не си позволяваха нищо неприятно за околните и ако понякога си разменяха нежности, беше очевидно, че го правят заради самите себе си, а не заради публиката.

Като си помисля сега, трябва да заявя, че бяхме доста объркани по повод всичко, свързано със секса. Но иначе не можеше и да бъде — тъкмо бяхме навършили шестнайсет години. Но, както ясно виждам сега, самите настойници също бяха доста объркани. От една страна, имахме, да речем, разговори с госпожица Емили за това, как не бива да се срамуваме от телата си, колко „сериозно трябва да се отнасяме към плътските си потребности“, какъв „скъпоценен дар“ е сексът, когато и двете страни истински желаят тази близост. Ала щом се стигнеше до действия, оказваше се, че установените от настойниците правила ни предлагат много малко възможности. След девет вечерта момичетата не можеха да влизат в спалните на момчетата и обратно. Вечер класните стаи бяха за нас забранена територия, както и участъците зад складовете и павилиона. А нямаше много желаещи да го правят на тревата дори когато времето беше хубаво: после почти винаги установявахме, че от централната сграда ни наблюдават любопитни очи, въоръжени с бинокъл; хората от публиката дори си подаваха бинокъла от ръка на ръка. Общо взето, въпреки всички разговори за скъпоценния дар, оставахме с впечатлението, че ако настойниците ни хванат да го правим, неминуемо ще пострадаме.

Впечатлението си е впечатление, но единственият реален случай, който ми бе известен, бе този с Джени С. и Роб Д., когато ги прекъснали по средата на акта в Стая 14. Това станало след обяда и те го правели върху една от масите в класната стая, когато ненадейно влязъл господин Джак да вземе нещо. По думите на Джени настойникът станал червен като рак, обърнал се и излетял като куршум обратно навън; така или иначе, появата му ги прекъснала, те спрели, наметнали някакви дрехи и господин Джак отново се втурнал в стаята, като се престорил, че влиза за първи път и че е шокиран да ги завари там.

— На мен ми е съвършено ясно с какво се занимавате и никак не го одобрявам — отсякъл той и наредил и двамата да се явят в кабинета на госпожица Емили.

Но когато отишли при нея, оказало се, че тя много бърза за някакво съвещание и че няма време да разговаря с тях.

— Мисля, разбирате, че не е трябвало да го правите и се надявам, че това няма да се повтори — казала тя и бързо излязла в коридора с папките под мишница.

Що се отнася до еднополовия секс — той ни объркваше още повече. Не знам защо, но ние го наричахме „универсален секс“; ако харесваш някого от собствения си пол, наричаха те „универсален“. Не знам как е било там, където вие сте израснали, но ние в Хейлшам гледахме накриво на всяка проява на хомосексуализъм — особено момчетата. Понякога постъпваха много жестоко. Причината, каза ми Рут, била следната: мнозина били пробвали този вид секс един с друг още като малки, а после, осъзнали какво са извършили, започвали да нервничат и ставали направо нетърпими. Не знам дали бе права, или не, но добре си спомням, че ако някой разбереше, че го наричат „универсален“, следваше жестоко сбиване.

Когато обсъждахме тези неща — а по онова време подобни разговори нямаха край, — често спорехме по въпроса дали настойниците ни желаят ние да се занимаваме със секс. Някои твърдяха, че искат, само че все сме избирали лоши моменти за това. Хана ни разви теорията, че задачата им била да ни подготвят за половия живот, защото в противен случай нямало да станем добри донори. Твърдеше, че ако се лишаваме от секс, бъбреците ни и панкреасът нямало да се развиват нормално. Някой друг добави: не бива да забравяме, че настойниците ни са „нормални“ хора. И затова се отнасят към подобни занимания тъй странно; за тях сексът е начин човек да се сдобие с деца и макар с разума си да разбираха добре, че ние не можем да имаме деца, все пак се чувстваха зле, тъй като някъде дълбоко в себе си те таяха опасението, че всичко ще свърши с нечие забременяване.

Анет Б. имаше друга теория: настойниците ни не можели да се примирят със секса между възпитаниците си, тъй като самите те искали да вършат това с нас. Особено господин Крис, заяви тя: не сме ли забелязали как гледа момичетата? Лора тутакси отвърна, че самата Анет иска да прави секс с господин Крис, затова говори така. Изпокапахме от смях, защото при мисълта да правим секс с господин Крис ни се гадеше и това ни се струваше невъзможно.

Мисля, че Рут се доближаваше най-много до истината.

— Те ни говорят за половия живот, който ще водим след като напуснем Хейлшам — каза тя. — Тяхното желание е всичко да стане както трябва, да сме с човека, когото наистина харесваме, и да не се заразим от някоя болест. Но става дума не за сега, а за по-късно, когато заминем оттук. Не искат да го правим в Хейлшам: защо да им създаваме излишни проблеми?

Струва ми се обаче, че много повече говорехме за секс, отколкото се занимавахме с него. Милвахме се и се прегръщахме на воля; имаше двойки, които намекваха, че правят истински секс. Но сега си мисля, че нещата доста се преувеличаваха. Ако всички, които твърдяха, че са опитни любовници, действително бяха такива, в Хейлшам нямаше да може да се мине от пъхтящи двойки.

Помня, че между нас съществуваше тайно съглашение да не се разпитваме една друга относно опита ни в областта на секса. Ако например обсъждаме някое момиче и Хана извърти театрално очи и възкликне: „Девственица!“, с което иска да каже: „Ние, разбира се, не сме, но тя е, така че какво бихме могли да очакваме от нея“, беше напълно неуместно да я попитаме: „А с кого ти изгуби своята девственост? Кога? Къде?“ В никакъв случай! Ние просто ще кимнем разбиращо с глава и толкова. Човек би помислил, че съществува някакъв паралелен свят, където всички ние се пренасяме и правим секс там.

Мисля, че още тогава забелязвах: подобни твърдения никак не си пасваха едно с друго. Въпреки всичко, с приближаването на лятото аз чувствах все по-осезателно, че съм „бялата врана“ в компанията. В известен смисъл сексът замести темата за „творчеството“, която ни вълнуваше в предишните години. Сякаш ако все още не си го изпитала, трябва да го направиш, и то незабавно. При това двете ми най-добри приятелки вече наистина го бяха изпитали. Лора — с Роб Д., макар че никога не станаха двойка. А Рут — с Томи.

И въпреки всичко протаках ли, протаках, като си повтарях наум съвета на госпожица Емили: „Ако не срещнете човека, с когото наистина искате да споделите това преживяване, не го правете!“ Ала през пролетта на същата онази година аз все пак започнах да се замислям с кого бих могла поне да пробвам. Не само от любопитство, но и защото смятах за необходимо да се запозная с половия живот, за което като за първи път трябва да избера такова момче, към което не изпитвам кой знае какви чувства. Едва след това, ако някой ми стане особено скъп на сърцето, ще имам повече шансове да направя всичко, както си му е редът. Ако госпожица Емили е права, мислех си аз, и сексът означава толкова много за двама души, не би било редно да се впускам в подобно приключение без никакъв опит, щом като е толкова важно всичко да премине добре.

Така че изборът ми падна на Хари К. и причините за това бяха няколко. На първо място, вероятно съм знаела, че няма да му е за първи път — правил го е с Шарън Д. Второ, макар да не си падах много по него, той не предизвикваше и отвращение у мен. При това Хари беше тих и скромен, така че, разсъждавах аз, едва ли би тръбил наляво и надясно, ако не ме бива в това. И накрая, на няколко пъти бе споменавал, че няма нищо против да ми предаде някой и друг урок по секс. Разбира се, по онова време момчетата се шегуваха с всичко, ала аз вече умеех да различавам сериозното предложение от обичайните закачки.

Така че се спрях на Хари, но реших да изчакам още два месеца, за да се подготвя физически за преживяването. Госпожица Емили ни казваше, че ако влагата не е достатъчна, ще е болезнено и накрая нищо няма да се получи, а това бе единственото нещо, което сериозно ме безпокоеше. Не че там долу ще ме разпорят, ще ме разчекнат, с което често се шегувахме с момичетата и от което доста от нас тайно се бояха. Ако влагата е достатъчна, мислех, че няма да има проблеми и много често сама се занимавах с това, за да придобия повече увереност.

Осъзнавам, на някого може и да му се стори, че съм го превърнала в „идея фикс“; впрочем в книгите по няколко пъти препрочитах онези места, в които се говореше за секс, като се стремях да извлека нещо полезно от написаното. Но за съжаление в Хейлшам разполагахме със съвсем малко книги от този род. Деветнайсети век бе широко представен с произведенията на Томас Харди, които бяха напълно безполезни в това отношение. В книгите на някои съвременни автори, като да речем Една О‘Брайън и Маргарет Драбъл, понякога се срещаше и секс, но никога не се казваше как се прави: изглежда авторите са смятали, че читателят знае всичко за него и че не му трябват подробности. Ето защо книгите обикновено носеха разочарование, а и с видеофилмите не беше по-добре. Две години по-рано в билярдната бяха поставили видеокасетофон и до онази пролет се беше събрала прилична колекция от филми. В много от тях имаше секс, но често кадрите прекъсваха тъкмо там — показваха или само лицето, или врата, или гърба на актьора. А ако случайно се появеше някой полезен епизод, нямах възможност да го гледам внимателно, защото обикновено не бях сама, в салона винаги имаше още двайсетина души. Изработихме си система: по желание връщахме записа назад до началото на интересуващата ни сцена — например, когато американецът в „Голямото бягство“ скача на мотоциклета си над бодливата тел. Тогава започваха да викат: „Превърти! Превърти!“, и накрая някой грабваше дистанционното и натискаше бутона за превъртане на лентата — понякога гледахме едни и същи кадри по три-четири пъти. Но самата аз не се осмелявах да поискам да превъртят някоя сексуална сцена.

Протаках изпълнението на решението си седмица след седмица, за да се подготвя, но когато дойде лятото, си казах, че няма за кога повече да отлагам. Дори почувствах някаква увереност в себе си и започнах да подмятам намеци на Хари. Всичко вървеше гладко и по план, но внезапно Рут и Томи се скараха и настъпи пълна бъркотия.

Глава девета

Ето какво стана: няколко дни след раздялата им седяхме с момичетата в стаята за творчество и рисувахме натюрморт. Помня, че беше страшно задушно, не ни помагаше дори вентилаторът, който работеше зад нас. Рисувахме с въглен върху дъски на коленете си, защото някой бе задигнал стативите. До мен седеше Синтия. Бъбрехме си и се оплаквахме от жегата. После разговорът ни неусетно премина върху момчетата и тя, без да вдига поглед от рисунката, каза:

— Що се отнася до Томи, знаех си, че историята между него и Рут няма да продължи дълго. Мисля, че сега си в правото си да я наследиш.

Каза го някак между другото. Ала Синтия притежаваше проницателност, а фактът, че не принадлежеше към нашата компания, придаде още по-голяма тежест на забележката й. Искам да кажа, че тя произнесе на глас онова, което всеки един, далеч от компанията ни, си мислеше. С Томи дружахме от години, още преди възпитаниците да се разделят по двойки. Ето защо бе напълно възможно отстрани да изглеждам като „пълноправна наследница“ на Рут. Но по никакъв начин аз не реагирах на забележката на Синтия и тя не продължи да обсъжда темата.

Ден-два по-късно, когато двете с Хана излизахме от павилиона, внезапно тя ме сръга в ребрата и метна поглед към група момчета, които се бяха събрали отсреща, на Северното игрище.

— Виж — каза тихо тя. — Томи. Седи сам-самичък.

Аз свих рамене, сякаш й казвах: „И какво от това?“ Толкова. Ала по-късно се улових, че мисля за този епизод. Какво имаше предвид Хана? Че без Рут Томи изглежда отхвърлен и нещастен? Само това ли? Не, тук се криеше и нещо друго — познавах Хана доста добре. Тя така ме бе сръгала с лакътя си и бе снишила глас, че беше ясно като бял ден: тя също ме смяташе за „пълноправна наследница“ — най-вероятно мнозина бяха на това мнение.

Както вече казах, доста се смутих, тъй като до този момент се бях съсредоточила върху плана, свързан с Хари. Сега съм напълно сигурна, че ако не беше историята с „пълноправната наследница“, първият мъж в живота ми щеше да е Хари. Бях подготвила всичко, оставаше само да дръпна спусъка. И досега смятам, че Хари бе добър избор за целта. Струва ми се, че той щеше да е нежен и тактичен, че щеше да разбере от какво имам нужда.

Бях го зърнала бегло преди две години в центъра по рехабилитация в Уилтшър. Бяха го докарали след експлантация. Не бях в много добро настроение, тъй като предишната нощ донорът ми бе свършил. Никой не обвиняваше мен — причината бе в небрежно извършената операция, — но все пак се чувствах зле. Бях изкарала голяма част от нощта на крак, работа имах достатъчно много, както става в подобни случаи, а на сутринта слязох в приемното отделение и тъкмо се канех да тръгвам, когато неочаквано се появи Хари. Докараха го на количка — после разбрах, че не е било поради неспособността му да се придвижва сам, а поради неговата слабост — и почти съм сигурна, че когато отидох да го поздравя, той не ме позна. Според мен нямах право да претендирам за специално място в неговата памет. Като изключим онзи опит да се сближим, двамата с него почти не общувахме. Ако изобщо ме помнеше, за него вероятно съм си останала една глупачка, която веднъж се е приближила до него, попитала го е иска ли да правят секс, а после си е взела думите обратно. Трябва да е бил доста зрял за възрастта си: не ми се разсърди, не разтръби наляво и надясно, че само дразня момчетата и други неща от този род. Така че, когато видях да го карат с количката, в душата ми се породи чувство на благодарност и съжалих, че не съм негова помощница. Огледах се, но онзи, който беше негов помощник, не се виждаше наоколо. Санитарите бързаха да закарат Хари в болничната стая и нямахме време да поговорим. Само го поздравих, пожелах му по-бързо да се възстанови и той уморено се усмихна. Когато споменах за Хейлшам, вдигна палец нагоре, ала аз разбрах, че не ме позна. Ако се бяхме срещнали по-късно, когато щеше да е преодолял слабостта си и нямаше да е натъпкан до козирката с медикаменти, може би щеше да се постарае да си спомни за мен.

Но сега говоря за по-ранен период — за това, как раздялата между Томи и Рут провали плановете ми. Като връщам лентата назад, става ми мъчно за Хари. След неизброимите намеци, които му правех цяла седмица, изведнъж му заявих нещо съвсем различно. Мислех, че е ужасно запален по идеята да прави секс с мен и че няма толкова лесно да се отърва от него. Помня, че всеки път, щом го зърнех, набързо му прошепвах нещо и бягах, без да дочакам отговор. Доста по-късно, когато вече бях започнала да се замислям за това, ми хрумна, че може би не е искал да прави нищо с мен. Напълно е възможно да се е зарадвал, че съм го оставила на мира, защото само като се появеше в коридора или някъде наоколо, аз тутакси се приближавах до него и започвах шепнешком да му обяснявам защо тъкмо в този ден не бих могла да правя секс с него. Вероятно му се е струвало, че съм твърде глупава и ако не бе толкова тактичен и сдържан, тутакси щях да стана за смях пред всички. Така или иначе, процесът на моето отдалечаване от Хари продължи две седмици, а после дойде и молбата на Рут.

През онова лято в Хейлшам се появи странна мода, която изчезна с появата на хладните есенни дни: да се редуваме да слушаме музика на тревата. От миналите Разпродажби у нас започнаха да се появяват уокмени и по онова време вече разполагахме с цели шест на брой. Луднахме по идеята неколцина от нас да седят на поляната около някой портативен касетофон на батерии и да си предават наушниците от човек на човек. Съгласна съм, че това бе доста глуповат начин да слушаме музика, но усещането бе наистина приятно. Послушаш двайсетина секунди, сваляш си слушалките и ги предаваш на следващия до теб. И мине не мине време, когато една и съща касета се е завъртяла вече няколко пъти подред, и имаш чувството, че си слушал всички парчета едно след друго. Както вече казах, модата просъществува само онова лято: излезеш навън през голямото междучасие и виждаш пред себе си на тревата в двора няколко компании, събрани около касетофоните. Настойниците ни не бяха във възторг и твърдяха, че така се предавали ушни инфекции, ала не ни пречеха. Колчем си спомням за онова лято в Хейлшам, пред очите ми тутакси изникват компаниите, наобиколили уокмените на тревата в топлите следобеди. Някой от присъстващите учудено ще попита: „Какво слушаме?“, и ако чутото го удовлетвори, ще заеме мястото си в кръга и ще зачака реда си. Почти винаги цареше дружелюбна атмосфера — не си спомням случай, в който на някого да му е било отказано да послуша със слушалките.

Така прекарвах времето си с още няколко момичета, когато до нас се приближи Рут и ме помоли да поговорим. Веднага разбрах, че става дума за нещо сериозно, мълчешком се отделих от компанията и Рут ме поведе към нашата спалня. Настаних се на едно легло до прозореца — одеялото се бе нагряло от слънцето, — а тя седна на моето легло отсреща до стената. Във въздуха летеше огромна муха и ние весело си поиграхме на „тенис“ с нея, като размахвахме ръце и отпъждахме с длани безмозъчното същество от мен към нея и обратно. Най-после мухата излетя през прозореца и Рут каза:

— Искам отново да се сближа с Томи. Ще ми помогнеш ли, Кати? — После попита: — Какво ти е?

— Нищо. Просто съм малко изненадана след всичко, което се случи. Разбира се, че ще ти помогна.

— Не съм казала на никой друг, че искам да се сдобрим с Томи. Дори на Хана. Само на теб мога да се доверя.

— Какво трябва да направя?

— Поговори му. Винаги си знаела как да подхождаш с него. Теб ще те послуша. Няма да си помисли, че ми правиш реклама.

Останахме известно време седнали на креватите и си клатехме краката. Най-после аз казах:

— Направи добре като се обърна тъкмо към мен. Вероятно за мен ще е най-лесно да поговоря с Томи и всичко останало.

— Искам да започнем всичко отначало. Струва ми се, че сега двамата сме квит: извършихме доста глупости и се наранихме взаимно. Достатъчно! Пък и онази Марта Х., каква мръсница само — нямам думи! Може би той го направи, за да ми се присмее. Ако е така, можеш да му кажеш, че е успял и че сега сме вече наравно. Стига толкова — да забравим всичко и да започнем от нулата. Ще можеш да го убедиш, Кати, сигурна съм. Ще намериш най-добрия подход към него. Ако пък и сега не се вразуми, значи няма смисъл да продължавам да се занимавам с него.

Свих рамене.

— Винаги сме намирали общ език с Томи. Права си.

— Така е. При това той много те уважава. Знам го, защото често ми говори за теб. Че си момиче с характер, че държиш на думата си. Заяви ми, че в труден момент предпочита да има работа с теб, вместо с което и да е момче. — Тя се засмя. — Ще се съгласиш, че това наистина е голям комплимент. А ето че сега никой, освен теб не би могъл да ни помогне. Двамата с Томи сме създадени един за друг и той ще те послуша. Нали ще ни помогнеш, Кати?

Замълчах, после попитах:

— Рут, а ти сериозно ли се отнасяш към Томи? Искам да кажа, ако успея да го убедя и вие отново се съберете, няма ли да продължиш да го измъчваш?

Рут с досада въздъхна:

— Разбира се, че съм сериозна, как иначе? Не сме деца. Остава ни съвсем малко време в Хейлшам. Край на игрите.

— Добре. Ще поговоря с него. Имаш право: скоро ще отпътуваме оттук и няма за кога да губим времето си с глупости.

Помня, че след това поседяхме в спалнята още известно време, побъбрихме си. Рут непрекъснато повтаряше едно и също: държал се идиотски, били родени един за друг, сега вече всичко щяло да бъде по съвсем различен начин — нямало да афишират чувствата си пред другите, щели по-добре да избират мястото и времето за секс. Говорихме си буквално за всичко и тя непрекъснато искаше съвети от мен. После в един миг аз се загледах през прозореца в отсрещните възвишения и трепнах, защото Рут, оказала се внезапно до мен, ме прегърна през раменете.

— Кати, знаех си, че можем да разчитаме на теб — каза тя. — Томи беше прав. В труден момент ти си незаменима.

Задълженията ми следваха едно след друго и едва няколко дни по-късно ми се удаде възможност да поговоря с Томи. В обедната почивка го зърнах да се упражнява с топката в единия край на Южното игрище. Малко преди това, той риташе с други две момчета, но сега беше останал сам и жонглираше с топката. Приближих се и седнах на тревата зад него, като опрях гръб на стълба на оградата. Не бе изминало много, откакто му бях показала календара на Патриша, а той мълчаливо бе подминал нататък по пътя си: помня, че в онзи момент не бяхме напълно наясно с отношенията си. Томи продължаваше да подритва топката съсредоточено и намусено — коляно, стъпало, глава, стъпало, — а аз седях, късах тревичките и зяпах гората отсреща, от която толкова много се страхувахме като деца. Най-после реших да наруша мълчанието:

— Томи, хайде да поговорим — казах аз. — Трябва да ти кажа нещо.

Още щом ме чу, той остави топката да се търкаля, дойде и седна до мен. Беше съвсем в неговия стил: трябваше само да види, че искам да говоря с него и мрачното изражение на лицето му отстъпваше място на благодарното въодушевление, което ми напомняше за отношенията ни като малки, когато настойницата, скарала ни се за нещо, тутакси смекчаваше тона си. Беше се задъхал и макар да знаех, че това е в резултат на играта, дишането му усилваше впечатлението, че се радва на появата ми. Всъщност, още преди да си кажем каквото и да е, аз се ядосах. На думите ми: „Томи, виждам, че напоследък не изглеждаш много щастлив“, той отвърна: „Какво искаш да кажеш? Всичко е наред. За какво говориш?“ После на лицето му грейна усмивка, последвана от гръмкия му смях. Това ме довърши. Години по-късно, когато реагираше по подобен начин, аз само се усмихвах. Ала тогава реакциите му направо ме вбесяваха. Ако например кажеше: „Тъй и тъй, много съм огорчен…“, лицето му се удължаваше и той правеше тъжна физиономия, за да подкрепи твърдението си. В това нямаше никаква ирония. Просто смяташе, че трябва да подсили думите си със съответното изражение. А тогава, на игрището, за да ми докаже, че с него всичко е наред, той прие доволен и предоволен вид. Повтарям, че по-късно тази му черта дори ми харесваше, ала през последното лято в Хейлшам тя само ми доказваше какво дете е още и колко лесно биха могли да го манипулират. Още не познавах добре света, който ни очакваше извън пределите на Хейлшам, но предчувствах, че там ще трябва да използваме целия си ум и когато Томи се държеше по този начин, ме обземаше панически ужас. Дотогава нищо не му бях казвала — не знаех как да му го обясня така, че да ме разбере, — ала в онзи ден избухнах:

— Томи, смехът ти е просто идиотски! Ако по някаква причина наистина трябва да се престориш на щастлив, поне не се смей по този начин! Повярвай ми и престани с този твой смях! Разбра ли? Томи, време е да пораснеш! И моля ти се, ела най-после на себе си! Напоследък светът около теб се разпадна на парчета и двамата знаем защо!

Том ме погледна озадачено и когато се убеди, че съм свършила, отвърна:

— Да, права си. Разпадна се. Но като че ли не те разбирам, Кат. Защо твърдиш, че и двамата знаем причината? Не можеш да я знаеш, защото на никого не съм я казвал.

— Е, не съм наясно с подробностите, но кой не знае, че се разделихте с Рут.

Томи продължи да ме гледа озадачено. После отново се разсмя, но този път искрено.

— Сега те разбрах — промърмори той и млъкна, за да поразмисли. — Честно казано, Кат — продължи след паузата той, — не това ме безпокои. Тревожи ме нещо съвсем друго. Съвсем различно. Не преставам да мисля за това. Свързано е с госпожица Люси.

И той ми разказа за случилото се между него и госпожица Люси в началото на лятото. По-късно, когато имах възможност спокойно да обмисля казаното от него, пресметнах, че това трябва да е станало само няколко дни след като бях заварила госпожица Люси в Стая 22 да драска яростно върху листата пред себе си. Пак ще повторя, че ми идва да се изям, като си помисля, че не се досетих, че не го разпитах по-рано.

Това станало привечер, в така нареченото „мъртво време“, когато часовете са свършили, а до вечерята трябваше да почакаме. Томи зърнал госпожица Люси да излиза от централната сграда, понесла куп нагледни материали за уроците и сандъчета за картотеката. Останал с впечатление, че всеки миг може да изпусне нещо и се втурнал да й помогне.

— Даде ми някои от нещата, които носеше и каза да ги отнеса в нейния кабинет. Товарът бе голям дори за двама ни и на два пъти все нещо изпадаше от ръцете ми. Когато наближихме оранжерията, тя внезапно спря и аз си помислих, че и тя е изтървала нещо. Но не, госпожица Люси просто ме гледаше, ето така, право в очите, и то много сериозно. После заяви: „Трябва да си поговорим, и то сериозно.“ Аз отвърнах: „Добре“, а после влязохме в оранжерията и оставихме всичко в нейния кабинет. Тя ми каза: „Седни“, и аз седнах в същото кресло, в което се бях настанил и предишния път. Нали помниш, беше отдавна и аз ти бях разказал за разговора ни. Веднага ми стана ясно, че и тя си спомня за тогавашния ни разговор, защото започна така, сякаш продължаваше нещо, което бяхме започнали вчера. Никакво обяснение, абсолютно нищо, примерно така: „Томи, тогава аз не ти казах цялата истина. Отдавна трябваше да ти я кажа.“ После поиска да забравя за всичко, което бе говорила преди. Започна да твърди, че когато ми казала да не се безпокоя за творческите си неуспехи, ми направила лоша услуга. Прави били другите настойници, а не тя, и че съм нямал никакво оправдание за това, че нищо не излизало от творческите ми напъни, пълен боклук…

— Почакай, Томи. Така ли ти го каза направо? „Боклук“?

— Е, може да не е използвала тази дума, но каза нещо подобно. Че резултатите ми били нулеви, че съм претърпял пълен провал. Общо взето — боклук. Заяви, че много съжалявала, че тогава ме объркала и че ако не била тя, може би съм щял да постигна нещо досега.

— А ти какво й отвърна?

— Не знаех какво да кажа. Накрая тя сама ме попита: „Томи, какво мислиш за това?“ Отговорих й, че не знам, но да не се безпокои, защото и в двата случая не си струва да го прави, тъй като с мен всичко е наред. А тя: не, не е наред. Творчеството ми било пълен боклук и отчасти тя била виновна за това. Питам я: „Има ли някакво значение? Вече се чувствам добре, никой не ми се подиграва.“ Но тя клати ли, клати глава и говори: „Има значение. Не ти дадох правилен съвет.“ Тогава ми хрумна, че има предвид бъдещето — когато заминем оттук. И й казах: „Не се тревожете за мен, госпожице, всичко ще бъде наред. Ще се справя. Когато настъпи часът да стана донор, ще постъпя така, както е редно.“ Тя ме изслуша и започна отново да клати яростно глава, дори се уплаших, че може да й се завие свят. После продължи: „Повярвай ми, Томи. Твоето творчество е нещо много важно. И то не само като показател, а заради самия теб. От него ще получиш много. За самия себе си.“

— Чакай, чакай. Какво означава „показател“?

— Нямам представа. Но тя употреби точно тази дума, добре си спомням. Каза така: „Творчеството ти е важно, и то не само като показател.“ Кой я знае какво е имала предвид. Но аз се поинтересувах. Питам я: „Не ми стана съвсем ясно. Какво отношение има това към Мадам и Галерията й?“ Тя въздъхна дълбоко и отвърна: „Галерията на Мадам ли? Да, тя е много важна. Сега вече разбирам. Означава много повече, отколкото съм мислела.“ После продължи: „Знаеш ли, Томи, има много неща, които не разбираш, а аз не мога да ти ги обясня. Свързани са с Хейлшам, с положението ти в големия свят и така нататък. Може би ще дойде време, когато ти сам ще се опиташ да намериш отговор на тези въпроси. От тях няма да ти стане по-леко, не се и надявай на това, но ако пожелаеш, ако наистина поискаш, може и да разбереш нещичко.“ И отново заклати глава, но вече по-кротко, и каза: „Но от къде на къде трябва да си различен? Възпитаниците живеят тук, после си заминават и не намират никакви отговори. Защо ти трябва да си различен от другите?“ Не разбирах за какво говори и само повтарях: „Да, да, не се тревожете за мен, госпожице.“ Тя мълча, мълча, после внезапно се изправи, наведе се над мен и ме прегърна. Не сексуално. По-скоро както възрастен гушка малко дете. Притихнах, доколкото мога. Тя отстъпи крачка назад и ми каза, че не е бивало да ме настройва по този начин. Но още не било късно и ако започна веднага, щял съм да наваксам. Помня, че нищо не й отговорих, но тя продължаваше да ме гледа и аз си помислих, че вероятно пак ще ме прегърне. Ала тя само каза: „Постарай се, Томи. Направи го заради мен.“ Аз й обещах да се постарая, защото исках да си тръгна час по-скоро. Мисля, че от думите й и от прегръдката се бях изчервил като рак. Нали разбираш, вече не сме малки и е доста странно.

Разказът на Томи така ме увлече, че съвсем забравих за какво бях дошла при него. Ала думите му „вече не сме малки“ ме върнаха в действителността.

— Виж какво, Томи — казах аз, — хайде да го обсъдим по-късно. Ти ми разказа толкова интересни неща и аз разбирам как се чувстваш. Но така или иначе, трябва да се стегнеш. Това лято заминаваме оттук. Трябва да дойдеш на себе си и има нещо, което би могъл да поправиш още сега. Рут ми каза, че е готова да забрави всичко и да ти даде още една възможност. Мисля, че това е добре. Не я изпускай.

Той мълча известно време, после отвърна:

— Не знам, Кат. Толкова неща трябва да премисля.

— Виж, Томи. Страшно ти провървя. Не кой да е, а тъкмо Рут те ухажва. Когато си тръгнем оттук и ти си с нея, няма да ти е мъчно за нищо. Тя е най-добрата от всички, дръж се за нея и всичко ще е наред. Каза ми, че иска да започнете отначало. Гледай да не пропуснеш случая.

Чаках да разбера какво ще ми отговори, ала Томи мълчеше и отново ме обзе паника. Наведох се и казах:

— Виж какво, глупако, разбери, че друга такава възможност няма да имаш! Остава ни още малко време да сме заедно!

За моя изненада той отговори спокойно и уравновесено — с течение на годините Томи щеше все по-често да проявява тази черта от характера си.

— Знам, Кат. Тъкмо затова не желая да се хвърлям във връзката ни с главата напред. Трябва много добре да обмисляме действията си. — Той въздъхна и ме погледна в очите. — Имаш право, Кат. Много скоро вече няма да сме тук. Край на играта. Затова трябва добре да си помислим.

Съвсем неочаквано аз се разстроих — седя, не знам какво да кажа и късам ли, късам тревичките наоколо. Усещам, че Томи ме гледа, но не вдигам очи. Кой знае колко време щеше да продължи това, ако не ни бяха попречили. Не си спомням — момчетата ли се бяха върнали да продължат играта си на игрището, някаква компания ли ни бе забелязала и се настани до нас. Така или иначе, задушевният ни разговор привърши и аз си тръгнах с мисълта, че не съм изпълнила мисията си и че по някакъв начин съм излъгала доверието на Рут.

Така и не успях да разбера как бяха подействали думите ми на Томи, тъй като на следващия ден пристигна новина. Беше късна утрин и имахме час по култура. Трябваше да играем ролята на различни хора, с които по-късно щяхме да си имаме работа: сервитьори, полицаи и други такива. Упражненията ни възбуждаха и едновременно с това ни тревожеха, така че и без новината бяхме доста напрегнати. Часът свършва, ние се каним да тръгваме и тъкмо в този момент в стаята се втурва Шарлот Ф. и тутакси всички научаваме, че госпожица Люси си е заминала от Хейлшам. Господин Крис, който водеше часа и навярно вече знаеше новината, с виновно изражение на лицето отстъпи назад, преди да го наобиколим и да го отрупаме с въпросите си. Отначало предположихме, че Шарлот може би повтаря нечий слух, ала колкото повече ни говореше, толкова по-ясно ни ставаше, че това е самата истина. По думите й същата сутрин другата група от горния курс отишла в Стая 12, където госпожица Люси трябвало да води урок по музика. Ала вместо нея, възпитаниците видели при тях да влиза госпожица Емили, която им съобщила, че госпожица Люси е заета в момента и че тя ще я замести. Двайсетина минути всичко в класа било наред. После внезапно, едва ли не по средата на изречението си, госпожица Емили прекъснала урока за Бетховен и обявила, че госпожица Люси е напуснала Хейлшам завинаги. Часът свършил няколко минути по-рано от обикновено — внезапно госпожица Емили със загрижен вид бързо излязла от класната стая, — така че новината започнала да се разпространява из Хейлшам със скоростта на светлината.

Втурнах се да търся Томи — исках първа да му разкажа за случилото се. Но като изскочих на двора, разбрах, че съм закъсняла. Томи бе застанал до група момчета, слушаше и кимаше с глава. Момчетата бяха възбудени и доста оживени, но в очите на Томи се четеше празнота. Същата вечер Томи и Рут отново се събраха и няколко дни по-късно Рут ми благодари за това, колко „добре съм се справила със задачата“. Отвърнах й, че вероятно заслугата не е била моя, ала Рут не ми повярва. Оттогава е записала името ми в златните страници на своите спомени. Ето как стояха нещата през последната седмица на живота ни в Хейлшам.