Никога не ме оставяй

Глава десета

Понякога пътувам по дългото, виещо се шосе през блатисти местности или покрай набраздени поля, небето над мен е голямо, сиво и в разстояние на километри не се променя, а аз се улавям, че мисля за съчинението си, което трябваше да пиша по времето, когато се преместихме във Фермата. През последното ни лято в Хейлшам настойниците непрекъснато говореха за тези наши съчинения и се стараеха да помогнат на всеки един от нас да си избере тема, която да разработва година, дори две. Но по някаква причина — може би поради особения тон, с който настойниците ни говореха за това — никой не вярваше истински в значимостта на тези съчинения и те не бяха тема на нашите разговори. Преди да отида и да заявя на госпожица Емили, че ще работя върху викторианския роман, помня, че изобщо не бях обмислила решението си и очевидно тя го знаеше. Но не каза нищо, само ме погледна с характерния си изпитателен поглед.

Ала като се преселихме във Фермата, съчиненията ни придобиха нов смисъл. В първите дни, пък и по-късно, всеки един от нас се хвана за своето съчинение — последната ни задача в Хейлшам, — сякаш това бе прощалният подарък от нашите настойници. После лека-полека започнахме да забравяме за тях, но като цяло те много ни помогнаха да свикнем с новата обстановка.

Когато сега се връщам в мислите си назад, припомням си моето съчинение до най-малката подробност; понякога ми се струва, че бих могла да имам различен подход към темата, да избера други произведения и други автори, върху които да се съсредоточа. Случвало се е да си пия кафето в центъра за обслужване, да гледам шосето през големите прозорци и ни в клин, ни в ръкав в главата ми да изплува съчинението ми. Изведнъж ми става хубаво и аз за кой ли път започвам да го превъртам в ума си отново и отново… Неотдавна дори ми хрумна дали да не се върна към тази разработка, когато преустановя работа и разполагам с повече свободно време. Но все си казвам, че би било несериозно, че в мислите си просто се връщам с копнеж към отминалите дни и нищо повече. За съчинението си мисля така, както за някоя от игрите, в които бях добра в юношеството си или за всички умни неща, които сега си мисля, че бих могла да направя в младостта си. Общо взето, като за моя фантазия. Но пак ще повторя, че през първите дни във Фермата нещата стояха по съвсем различен начин.

От всички възпитаници, които онова лято напуснаха Хейлшам, във Фермата попаднаха осем души. Другите бяха настанени или в Белия дом на уелските възвишения, или във Фермата с тополите в Дорсет. Тогава още не знаехме, че тези места нямат нищо общо с Хейлшам. Когато се нанесохме във Фермата, очаквахме, че това ще е един друг Хейлшам, само че за по-големи възпитаници, и сега ми се струва, че известно време след преместването си продължавахме да гледаме на новото място по този начин. Разбира се, мислехме съвсем малко за бъдещия си живот извън Фермата, за това кой я управлява и как се вмества тя в големия свят. Тези въпроси не ни занимаваха.

Настаниха ни на място, което преди е било истинска ферма, но вече години наред не действаше като такава. Около старата къща имаше хамбари, дворни постройки, конюшни, оборудвани за живеене. Имаше и други сгради, по-голямата част от които бяха доста встрани и които всъщност щяха да се срутят всеки миг, така че не ставаха за ползване; ние обаче се чувствахме отговорни по някакъв начин за тях — главно заради Кефърс. Така наричаха намусения старец, който се появяваше два-три пъти в седмицата с калния си фургон по своите си стопански дела. Не обичаше много да разговаря с нас и по начина, по който ходеше навсякъде, въздишаше и с отвращение клатеше глава, се съдеше, че според него не си мърдаме и пръста за поддръжката на това място. Ние нямахме представа какво още иска от нас. Когато пристигнахме тук, той не показа списък на задълженията ни, а онези, които бяха дошли във Фермата преди нас — „ветераните“, както ги наричаше Хана, — вече бяха направили график на дежурствата, към който добросъвестно се придържахме. При това едва ли бяхме способни на нещо кой знае какво, освен да съобщаваме за течовете и да обираме водата по подовете.

В старата фермерска къща — главната сграда във Фермата — имаше няколко камини, които можехме да палим с дървата, складирани в бараките. Тя разполагаше и с големи като сандъци калорифери, ала неудобството беше, че работеха с газ, а Кефърс докарваше бутилки с газ само когато ставаше нетърпимо студено. Непрекъснато го молехме да ни остави няколко в случай на нужда, ала той мрачно клатеше глава, сякаш беше сигурен, че ще горим газта напразно и че дори можем да предизвикаме пожар. Помня дългите месеци, в които зъзнехме от студ. Обличахме по два, че и по три пуловера, а джинсите ни ставаха като тенекия от ниските температури. Друг път с дни не сваляхме гумените ботуши от краката си и оставяхме по пода следи от кал и влага. Видял това, Кефърс отново заклати глава, ала когато го попитахме как иначе да се движим из къщата, той не ни отговори.

Картината, която ви рисувам сега, може да ви се стори доста непривлекателна, но никой от нас не се притесняваше от неудобствата — от тях Фермата придобиваше дори още по-голяма прелест. Наистина, ако бъда честна докрай, трябва да призная, че в началото настойниците много ни липсваха. В първите месеци някои от нас се опитваха да си внушат, че Кефърс ни е нещо като настойник, ала той не искаше и да знае за подобно нещо. Гледаше на възпитаниците, които отиваха да го поздравят при пристигането на фургона му, като на ненормални. Но преди да ни преместят тук, много пъти ни бяха говорили за това: че след Хейлшам вече няма да имаме настойници и че ще трябва сами да се грижим един за друг. Трябва да призная, че в Хейлшам ни бяха подготвили добре в това отношение.

Повечето от възпитаниците, с които дружах в Хейлшам, онова лято се оказаха във Фермата. Синтия Е., която в стаята за творчество ме бе нарекла „пълноправна наследница“ на Рут и срещу чието присъствие нямаше да имам нищо против, бе заминала с компанията си в Дорсет. Чух, че Хари, с когото за малко да станем гаджета, отишъл в Уелс. Но всички от нашата компания останахме заедно. И си казвахме, че ако много ни се прииска да видим някого от останалите, нищо не ни пречи да му отидем на гости. Въпреки многото ни часове с госпожица Емили, ние нямахме реална представа за разстоянията между отделните географски точки, нито за това дали е лесно, или трудно да се придвижим от едно място до друго. Говорехме си как „ветераните“ биха могли да ни вземат със себе си донякъде по време на своите пътувания, мечтаехме на глас как по-късно сами ще се научим да шофираме и ще посещаваме познатите си, когато ни се иска.

На практика, разбира се, особено в първите месеци, ние рядко излизахме извън пределите на Фермата. Дори не се разхождахме из околностите, нито се скитахме по улиците на най-близкото село. Мисля, че това не се дължеше на страха ни. Знаехме, че никой няма да ни спре, ако спазим отбелязаните в дневника на Кефърс ден и час, когато ще се върнем. В онова първо лято често виждахме „ветераните“ да грабват чанти и раници и с плашещо безгрижие да се отправят нанякъде за ден-два. Изумено ги гледахме и си мислехме: нима следващото лято и ние ще се държим по същия начин? Всъщност така и стана, ала през първите дни това ни се струваше невъзможно. Не забравяйте, че никога не бяхме излизали извън територията на Хейлшам и сега бяхме съвършено объркани. Ако тогава някой ми бе казал, че много скоро не само ще свикна да предприемам далечни пътувания, но и че ще започна да се уча сама да карам автомобил, щях да го помисля за луд.

Дори Рут изглеждаше уплашена в онзи слънчев ден, когато микробусът ни свали пред фермерската къща, заобиколи малкото езеро и изчезна нагоре по склона. Виждахме далечните възвишения, които ни напомняха за хълмовете около Хейлшам, но ни се струваха странно разкривени — сякаш гледахме нарисувания портрет на наш приятел, на който той хем приличаше на себе си, хем не бе същият и от лицето, което виждахме нарисувано върху листа, ни побиваха тръпки. Но все пак беше лято и Фермата изглеждаше по-приветлива, а не както щяхме да я видим няколко месеца по-късно със замръзналите локви в двора, с неравните сиви и корави от студа буци пръст, по които трябваше да ходим. Мястото ни се стори красиво и уютно, и накъдето и да се обърнехме, се простираха площи, покрити с буйна неокосена трева. Всички ние, осем на брой, се бяхме скупчили пред входа и наблюдавахме как Кефърс влиза и излиза от къщата, като чакахме да ни заговори. Но той не го направи, до ушите ни долитаха само странни ядни реплики по адрес на онези, които вече живееха тук. Само веднъж, когато тръгна да вземе нещо от фургона си, той хвърли мрачен поглед към нас, после се върна в голямата къща и затръшна вратата зад себе си.

Малко по-късно „ветераните“, които се бяха развеселили от жалкия ни вид, излязоха и се заеха с нас (както щяхме да сторим и ние следващото лято). Сега разбирам, че те добре се постараха и ни помогнаха да се настаним на новото място. Въпреки всичко през първите няколко седмици не се чувствахме на себе си и бяхме доволни, че поне сме заедно. Не се разделяхме по цял ден и през по-голямата му част се тълпяхме пред голямата фермерска къща като безмозъчни същества, които не знаят с какво да се заловят.

Първоначалното ни боязливо смущение сега ми се струва доста забавно: началото бе съвършено различно от последвалите две години, които прекарахме във Фермата. Ако някой сега заговори за Фермата пред мен, моментално в паметта ми изникват безгрижните дни, когато ходехме от стая в стая, когато ленивите следобеди неусетно се превръщаха във вечери, а вечерите — в нощи. Спомням си купчината стари книги с меки корици, чиито страници се бяха накъдрили от прелистване, сякаш наистина бяха излезли от морските дълбини. Помня как ги четях, лежаща по корем на тревата в топлите дни, като непрекъснато отмахвах падащата върху лицето ми коса — бях я пуснала да израсне дълга. Помня как се събуждах в стаята си току под покрива на Черния хамбар от гласовете на момичетата в двора, които от сутринта се захващаха да спорят за поезия и философия, помня дългите зими, закуските в кухнята, изпълнена с изпарения, накъсаните разговори на масата за Кафка и Пикасо. На закуска неизменно обсъждахме такива неща — в никакъв случай кой с кого е прекарал нощта или защо Лари и Хелън вече не си говорят.

И все пак в душата ми остава усещането, че първият ден на нашето пристигане, когато се тълпяхме пред голямата къща, не бе толкова несъвместим с цялостния период на пребиваването ни във Фермата. Защото вероятно не бяхме го преодолели толкова добре, колкото си мислехме. Защото някъде дълбоко в нас бе останала частица от онова усещане: страхът пред заобикалящия ни свят и, колкото и да се презирахме за това, неспособността ни да оставим другите да си отидат завинаги.

„Ветераните“, които, разбира се, не знаеха нищо от историята на взаимоотношенията между Томи и Рут, ги смятаха за стара двойка и това сякаш доставяше безкрайно удоволствие на Рут. В първите седмици след пристигането ни тя искаше да се покаже пред всички: ту ще прегърне Томи с едната си ръка през раменете, ту ще го притисне в ъгъла и ще го целуне, когато стаята е пълна с хора. Ако в Хейлшам подобно поведение беше в рамките на обичайното, във Фермата то ни се струваше детинско. Двойките при „ветераните“ никога не се държаха по този начин пред чужди хора — бяха сдържани като майката и бащата в нормалното семейство.

Бях забелязала нещо у тези двойки — нещо, което Рут, въпреки вниманието, което им отделяше, така и не видя: каква голяма част от маниерите си бяха усвоили от телевизионните предавания. За първи път си направих такова заключение от наблюденията си върху Сузи и Грег — може би най-възрастните възпитаници във Фермата, които се смятаха за нещо като „отговорници“ на всички останали. Когато Грег се впускаше в обичайните си разсъждения за Пруст или за когото и да е друг, Сузи се усмихваше на останалите, въртеше очи и възторжено, но едва чуто мълвеше:

— Всемогъщи боже!

По отношение на телевизионните предавания в Хейлшам ни бяха наложени доста строги ограничения и тогава във Фермата, въпреки че можехме да гледаме телевизия по цял ден без прекъсване, ние не се заседявахме твърде пред телевизионния екран. Много рядко сядах да гледам нещо — в Къщата имаше стар телевизор и друг — в Черния хамбар. Така че възклицанието „Всемогъщи Боже!“ бе заимствано от американски сериал — един от онези, в които невидимата публика се кикоти по повод на всичко, което казват или вършат персонажите. В него имаше една дебелана, съседка на главните герои, която се държеше точно като Сузи: когато мъжът й започваше много да говори, зрителите само чакаха тя да завърти очи и да възкликне: „Всемогъщи боже!“, и се заливаха от смях. Забелязала този факт, започнах да обръщам внимание и на останалото, което двойките „ветерани“ биха могли да копират от телевизионните предавания: наблюдавах жестовете им, начина, по който седяха един до друг на дивана, дори споровете им, след които се втурваха навън и затръшваха вратата.

Но аз искам да ви кажа нещо друго: Рут много бързо осъзна, че до голяма степен се държи с Томи по начин, който не се харесва във Фермата и започна да променя поведението си пред другите. Особено добре съм запомнила един жест, който бе заимствала от „ветераните“. В Хейлшам всяка раздяла между двама души, макар и за няколко минути, ставаше повод за бурни прегръдки и милувки. Докато във Фермата това ставаше почти безмълвно, да не говорим за нежности и други такива. Вместо това лекичко удряш партньора си с обратната страна на дланта си някъде над лакътя, сякаш искаш да привлечеш вниманието му. Обикновено го правеше момичето миг преди раздялата. С приближаването на зимата този обичай изчезна, ала когато пристигнахме, той бе на мода и скоро Рут започна да прави същото, когато се разделяха с Томи. Трябва да ви кажа, че отначало Томи нямаше представа какво означава и често се обръщаше към нея с въпроса: „Какво?“, така че тя трябваше да му хвърля ядосани погледи, сякаш бяха на сцената и той бе забравил репликите си. Мисля, че Рут най-после му бе обяснила кое какво означава и има-няма седмица вече и двамата започнаха да повтарят жестовете по-правилно, така, както ги виждаха у „ветераните“. Макар че по телевизията не бях забелязала подобен начин за прощаване, нямаше как да не допусна, че го бяха заимствали тъкмо оттам, при това бях сигурна, че Рут не се и досеща за това. Ето защо, когато четях „Даниел Деронда“3 на тревата, а Рут дойде и ме ядоса, реших, че е крайно време да й го кажа.

Есента приближаваше и бе започнало да се захлажда. „Ветераните“ прекарваха все повече време в помещенията и се връщаха към онези неща, с които се бяха занимавали преди настъпването на лятото. Но ние, които скоро бяхме пристигнали от Хейлшам, продължавахме да седим в неокосената трева с желанието да продължим до безкрайност единственото занимание, което имахме по онова време. В онзи ден обаче на поляната бяха останали само трима-четирима души като мен с книга в ръка и тъй като си бях намерила наистина спокойно кътче за четене, със сигурност мога да кажа, че никой не чу разговора ни.

Лежах върху парче стар брезент и четях, ще повторя пак „Даниел Деронда“, когато Рут се приближи и седна до мен. Разгледа корицата на книгата ми и кимна с глава сама на себе си. После, след около минута, започна да ми разказва сюжета, което не бе неочаквано за мен. До този момент бях в отлично настроение и се радвах да я видя, ала с това си действие тя дълбоко ме подразни. И преди бе постъпвала така — и с мен, и с други пред собствените ми очи. На първо място, аз се дразнех на простосърдечния и небрежен тон, който придаваше на гласа си, сякаш искрено вярваше, че ти помага и ти можеш само да си й благодарен. Трябва да кажа, че още тогава бях започнала да се досещам какво стои зад това. В първите месеци след преместването ни във Фермата не знам защо смятахме, че количеството на прочетените книги е нещо като „показател“ дали се справяш добре на новото място. Странна представа за нещата, но беше тъкмо така — ние, пристигналите неотдавна от Хейлшам възпитаници, бяхме останали с такова впечатление. Нарочно обвивахме в мъгла тази наша представа — всъщност това напомняше много за начина, по който разговаряхме за секс в Хейлшам. Разхождаш се из Фермата и даваш на всички да разберат, че си попрочела доста неща, кимаш разбиращо с глава, когато става дума за „Война и мир“, например, а наоколо цари такова настроение, че никой няма да те проверява дали не хвърляш прах в очите на хората около теб. Не забравяйте, че след преместването ни дълго време не се разделяхме един от друг и че би било невъзможно някой да прочете „Война и мир“ незабелязано от другите. Но, както и по въпроса за секса, действаше неписаното правило, според което допускахме, че съществува някакво друго, тайнствено измерение, където се пренасяхме, за да четем всички тези книги.

Беше нещо като игра, в която малко или много участваше всеки от нас. Ала Рут навлезе по-навътре в играта и изпревари всички останали. Която и книга да захванеше някой, тя се държеше така, сякаш вече я бе чела и само на нея й хрумваше да демонстрира своята начетеност по най-добрия начин — да започне да ти преразказва съдържанието на книгата, преди да си я дочел. Ето защо, когато започна да прави същото и с „Даниел Деронда“, макар романът да не ми харесваше кой знае колко, аз го затворих и без каквато и да е предварителна подготовка й заявих:

— Рут, исках да те попитам нещо. Защо всеки път, когато се разделяш с Томи, го докосваш по ръката ето така? Нали разбираш?

Естествено, тя ми отвърна, че не разбира за какво говоря и аз търпеливо й обясних. Рут ме изслуша и сви рамене.

— Не съм обърнала внимание. Вероятно съм го видяла някъде.

Няколко месеца по-рано това би ми било достатъчно като отговор или пък изобщо нямаше да започна да я разпитвам. Ала в онзи ден не можах да се сдържа и й казах, че е от телевизионен сериал.

— Не си струва да подражаваш на персонажите. Ако си мислиш, че така правят навън, в нормалния живот, дълбоко се лъжеш.

Забелязах, че Рут бе започнала да се сърди, но не знаеше как да се защити. Тя извърна поглед встрани и отново сви рамене.

— И какво от това? — отвърна тя. — Много важно. Мнозина се прощават по този начин.

— Имаш предвид Криси и Родни.

Още щом го казах, разбрах, че съм направила голяма грешка. До този миг държах Рут притисната в ъгъла, но с произнасянето на двете имена я бях освободила. Също като при шахмата — осъзнаваш, че грешиш в мига, в който си преместил дадена фигура, но още не знаеш до какво бедствие може да доведе пропускът ти. Очите на Рут блеснаха и тя заговори вече със съвършено различен тон:

— Аха, ето какво безпокои малката ни бедна Кати. Рут не й обръща достатъчно внимание. Рут има по-големи приятели и сега малката й сестричка няма с кого да си играе…

— Престани. Във всеки случай в истинските семейства не правят така. Дори не можеш да си ги представиш.

— А нашата Кати е голям специалист по истинските семейства. Извинявай много. Но нали не съм се излъгала? Продължаваш да си го мислиш, нали? Според теб, ние от Хейлшам трябва да се държим един за друг, да си живеем отделно от другите и нямаме право да се сприятеляваме с останалите, така ли?

— Никога не съм казвала подобно нещо. Говоря за Криси и Родни. Изглежда много глупаво отстрани — да копираш поведението им.

— Но съм права, нали? Права ли съм? — продължаваше Рут. — Разстроена си, защото съм направила крачка напред, завързала съм нови приятелства. Някои от „ветераните“ не знаят дори името ти и вината не е тяхна. Ти не разговаряш с никого, освен с възпитаниците на Хейлшам. Но от къде на къде трябва да продължавам да те водя за ръка? Тук сме вече близо два месеца.

Аз не се улових на въдицата й — знаех си своето.

— Не говоря за себе си, нито за Хейлшам, а за това, че непрекъснато поставяш Томи в неудобно положение. Видях, че само тази седмица го направи няколко пъти. Тръгваш си без предупреждение и го зарязваш съвсем сам. Не е честно! Двамата с Томи сте двойка! Което означава, че преди всичко трябва да мислиш за него.

— Имаш право, Кати, ние наистина сме двойка. И тъй като сама реши да засегнеш темата, едно ще ти кажа. Говорихме с Томи и се разбрахме, че ако понякога няма желание да се занимава с Криси и Родни — така да бъде. Ако не се чувства готов за нещо, няма да го принуждавам да го прави. Но се разбрахме и за още нещо: той няма да ме дърпа назад. Точно така. Но трябва да ти призная, че съм трогната от загрижеността ти. — После добави, вече с друг тон: — Впрочем малко ще се поправя. Мисля, че и ти не закъсня много да се сприятелиш с някои от „ветераните“.

Тя ме погледна изучаващо и се разсмя, сякаш ми казваше: „Но двете сме все още приятелки, нали?“

Ала аз не видях нищо смешно в последната й забележка. Вдигнах книгата си и безмълвно се отдалечих.

Глава единайсета

Трябва да ви обясня защо се разтревожих толкова от думите на Рут. Онези първи месеци на престоя ни във Фермата бяха странен период от нашата дружба. Карахме се за какви ли не дреболии! Ала в същото време бяхме откровени помежду си, както никога преди. Сещам се най-вече за разговорите ни на четири очи, които провеждахме обикновено преди лягане в моята стая под самия покрив на Черния хамбар. Можете да ги наречете и отглас от разговорите ни преди звънеца за лягане в Хейлшам. Така или иначе, колкото и да се бяхме карали през деня с Рут, когато настъпеше вечерта, ние сядахме една до друга върху моя дюшек, посръбвахме горещ чай и споделяхме най-интимните си преживявания, свързани с живота ни на новото място. Преди това нищо подобно не ни се бе случвало. Тези излияния, пък и приятелството ни като цяло, по онова време бяха възможни благодарение на факта, че всяка една от нас знаеше: ще се отнесе внимателно и уважително към казаното, няма да излъже доверието на другата и няма да използва чутото като оръжие дори ако след това се скараме. Между двете ни съществуваше ясно, макар и мълчаливо съгласие по този въпрос и до разговора ни, който започна по повод „Даниел Деронда“, нито една от нас не бе дори намекнала, че би могла да го наруши. Ето защо, когато Рут произнесе думите относно отношенията ми с някои от „ветераните“, аз не само се разсърдих, а ги приех като предателство. Защото ми стана съвършено ясно за какво намеква: за едно мое признание по време на вечерните ни разговори във връзка със секса.

Както вероятно сами си представяте, сексът във Фермата коренно се различаваше от този в Хейлшам. Беше станал доста по-непосредствен — да го кажа така: някак „по-зрял“. Никой не клюкарстваше и не се кикотеше по повод на това кой с кого и кога. Ако неочаквано станеше ясно, че между момиче и момче е имало нещо, никой не се впускаше в догадки дали ще станат постоянна двойка, или не. И ако те се превръщаха в нова двойка, никой не си позволяваше да говори за това като за нещо кой знае какво. Всички го приемаха спокойно, само че, когато се споменеше името на единия, неминуемо се споменаваше и името на другия: „Криси и Родни“, „Рут и Томи“. Ако някой искаше да започне сексуални отношения с теб, той го проявяваше доста по-непосредствено. Момчето просто идваше при теб и те питаше не би ли искала „за разнообразие“ да пренощуваш в неговата стая или нещо от този род, нищо особено. Понякога това означаваше, че иска двамата да сте двойка, друг път интересът му траеше само една нощ.

Пак ще повторя, че атмосферата, която цареше във Фермата, бе характерна за възрастни хора. Но сега ми се струва, че сексът във Фермата бе и малко по-функционален. Може би тъкмо поради факта, че му бяха спестени всякакви клюки и всякаква тайнственост. А може би и поради студа.

Помня, че докато пребивавахме във Фермата, ние се занимавахме със секс в адската тъмнина на мразовитите спални, под тонове одеяла. Много често те дори не бяха одеяла, а най-различни неща, попаднали ни под ръка, които използвахме за завивки: стари завеси, дори парчета от килими. Понякога беше толкова студено, че си навличахме всевъзможни дрехи, а когато правиш секс в такъв вид, струва ти се, че те е налегнала планина от спални завивки и през по-голямата част от времето сама не си наясно дали го правиш с някое момче, или с целия този товар от дрехи.

Но онова, което искам да ви кажа, е, че през първите месеци във Фермата аз на няколко пъти се събирах за по една нощ ту с едно, ту с друго момче. Не че имах някакъв замисъл. Планът ми по-скоро бе следният: не бързай, внимателно се огледай и едва тогава, може би, ще откриеш човека, с когото ще станете двойка. Дотогава не го бях открила и като наблюдавах останалите двойки, най-вече Рут и Томи, изпитвах любопитство и нямах нищо против и аз да бъда като тях. Пак повтарям, такъв бе моят план, но докато продължавах да срещам любители на секс само за една нощ, аз се тревожех не на шега. Така че една вечер, когато Рут беше в стаята ми, реших да споделя безпокойството си с нея.

В много отношения разговорът ни бе един от обичайните ни вечерни излияния. Седяхме си една до друга върху моя дюшек с чаши чай в ръце, леко привели глави, за да не се ударим в гредите. Обсъждахме момчетата във Фермата и кое би ми подхождало най-много. Рут бе на висота: говореше с ободряващ тон, шегуваше се, проявяваше и такт, и ум. Ето защо реших да й разкажа за мимолетните си похождения. Обясних й, че отначало вършех всичко без истинско желание и че макар и да не можехме да имаме деца от близостта си с момчета, сексът, както ни бе предупредила и госпожица Емили, сексът по странен начин бе подействал на чувствата ми. После казах:

— Рут, искам да те питам нещо. Случвало ли ти се е да чувстваш, че трябва непременно да го направиш? Едва ли не с когото и да е?

Рут сви рамене.

— Имам си Томи. Ако ми е толкова нужно, обръщам се към него.

— Да, разбира се. Сигурно само аз се чувствам така. Вероятно нещо в мен не е съвсем наред. Защото понякога усещам, че ако не го направя, ще умра.

— Това е доста странно, Кати.

Тя ме изгледа толкова загрижено, че аз се разтревожих още повече.

— Значи никога не ти се е случвало?

Тя отново сви рамене.

— Чак дотам, че да ми е все едно с кого — не. Думите ти ми звучат доста странно. Може би с времето ще отшуми.

— Понякога дълго време не го чувствам. И внезапно усещането се появява отново. Ето как се получи първият път: той започна да ме натиска и аз просто исках да престане. После ни в клин, ни в ръкав, почувствах желание. Нямах изход — трябваше да го направя и това е.

Рут поклати глава.

— Наистина странно, много странно. Но мисля, че е нещо временно. Може би е поради различната храна, която ни дават тук.

Тя не ми помогна кой знае колко, но прояви разбиране и след онази вечер ми стана по-леко на душата. Ето защо намекът й в края на напрегнатия ни разговор на тревата ме изкара от равновесие. Макар че никой, разбира се, не можеше да чуе забележката й, в начина, по който я направи, имаше нещо нередно. През първите месеци във Фермата приятелството ни се съхраняваше главно, защото за мен тогава съществуваха две различни същества с името Рут. Едното непрекъснато се стремеше да направи впечатление на „ветераните“ и да ме игнорира — както мен, така и Томи, пък и всеки друг, който според нея й пречи да се развихри. Това същество не ми доставяше никаква радост, придаваше си важности, проявяваше притворство всеки Божи ден, колчем направеше прословутия прощален жест с докосването на лакътя. Ала другата Рут, подгънала крака върху леглото ми, хванала с две ръце димящата чаша чай, с която разговарях в таванската си стая току под стряхата — това беше Рут от Хейлшам и каквото и да се случеше през деня, аз бих могла да продължа разговора ни оттам, където го бяхме прекъснали предишната вечер. До онзи разговор на тревата и двете съблюдавахме негласното съглашение между нас, че има две същества с името Рут, че те съществуват независимо едно от друго, че мога да имам пълно доверие на онова, пред което правя своите признания. Ето защо, думите й относно приятелството ми „с някои ветерани“ ме разтревожиха толкова много. Ето защо си грабнах книгата и се отдалечих мълчешком.

Но когато сега си мисля за това, разбирам и гледната точка на Рут. Става ми ясно, например, как може да се е почувствала тогава — вероятно е погледнала на мен като на страната, която първа е нарушила съглашението помежду ни и в отговор на това си е показала рогата. Това изобщо не ми бе хрумвало, но сега вече допускам, че подобно обяснение на случилото се би могло да е напълно възможно. Защото тъкмо преди да изрече забележката си, аз с неудоволствие говорех за модния начин да се прощава с приятелите си, който бе копирала отнякъде. Сега ми е трудно да го обясня, но между нас определено е съществувало някакво съгласие по отношение на това, как може да се държи с „ветераните“. Вярно е, че тя често блъфираше и правеше какви ли не намеци за неща, за които знаех, че са далеч от истината. Повтарям, понякога тя се стараеше да направи впечатление на „ветераните“ за наша сметка. Но ми се струва, че някъде дълбоко в себе си Рут си е мислела, че го прави от името на всички нас. И моята задача като нейна най-близка приятелка се състоеше в това мълчаливо да я подкрепям, сякаш се намира на сцена, а аз седя на първия ред. Тя се стремеше да бъде още някоя и вероятно е живяла под по-голямо напрежение от нас: пак ще повторя, че донякъде тя се чувстваше отговорна за всички ни. Ако това е така, възможно е да е приела думите ми за прощалния жест като измяна и съвсем справедливо да е отправила ответния си удар срещу мен. Както вече казах, това обяснение ми хрумна наскоро, а тогава не се и опитвах да погледна на нещата по-общо и да видя собственото си място в тях. Според мен по онова време недооценявах усилията на Рут да се доразвие, да порасне, да остави Хейлшам зад гърба си. Сега си мисля за тези неща и си спомням, че тя ми го бе споменала, когато й помагах в центъра по рехабилитация в Дувър. Седяхме в стаята й, любувахме се на залеза както обикновено, пиехме минерална вода, ядяхме сладкиши и аз й казах, че в едностайната си квартира още пазя сандъчето с голяма част от старата си сбирка, която бях оформила в Хейлшам. А после съвсем простичко, без да искам да й припомня нещо и без да имам нещо особено предвид, додадох:

— След Хейлшам твоята колекция изчезна, нали?

Седнала в кревата, Рут дълго мълча, плочките на стената зад гърба й отразяваха лъчите на залеза. После каза:

— Помниш ли, че преди да заминем оттам, настойниците ни непрекъснато ни повтаряха, че можем да вземем и колекциите си със себе си? Аз извадих всичките си неща от сандъчето и ги прибрах в пътната чанта. Мислех си, че във Фермата ще си намеря подходящо дървено сандъче. Но като пристигнахме, забелязах, че никой от „ветераните“ няма колекция. Значи идеята бе само наша, значи това не бе нормално. Вероятно на всички ни е направило впечатление, не само на мен, но вие не споменахте за това, нали така? И тогава реших, че не ми трябва никакво сандъче. Така предметите си останаха месеци наред в чантата, а после изхвърлих всичко.

Взрях се в нея.

— Изхвърлила си колекцията си на боклука?

Рут поклати глава и следващите няколко секунди сякаш си припомняше един по един всички предмети от своята сбирка. Накрая каза:

— Напъхах ги в чувал за смет, ала не можах да ги изхвърля с боклука. Затова помолих Кефърс, като си тръгва да вземе и чувала и да го откара в магазина. Знаех за съществуването на благотворителни магазини, бях се интересувала преди това. Кефърс поразтършува из предметите, не разбра какви са точно, пък и как би могъл да разбере, усмихна се и заяви, че никой магазин няма да приеме такива неща. Казах му, че има не лоши работи, някои дори си струват. Той видя, че ми е мъчно и промени тона си. Отвърна: „Добре, госпожичке, така да бъде, ще ги откарам в Оксфам.“4 После, сякаш е направил огромно усилие над себе си, каза: „Сега, като се порових из чувала, видях, че в него наистина има някои хубави предмети.“ Думите му не прозвучаха много убедително. Сигурно е изхвърлил чувала по пътя. Но поне не го видях.

Тя се усмихна.

— Ти не беше като мен. Спомням си. Не се срамуваше от колекцията си и я запази. Сега съжалявам, че не направих като теб.

Искам да кажа, че всички се стараехме да се приспособим към новия живот и според мен всички извършихме по нещо, за което после съжалявахме. Забележката на Рут ме огорчи сериозно, ала сега е трудно да съдим и нея, и когото и да било друг за поведението им през първите месеци на престоя ни във Фермата.

С идването на есента, аз почувствах, че постепенно се приспособявам към условията и че започвам да обръщам внимание на неща, които преди са ми убягвали. Забелязах например странното отношение към онези, които си бяха заминали наскоро. „Ветераните“ ни разказваха всякакви забавни случки за обитателите на Белия дом и Фермата с тополите, които са виждали, когато са ходели там, ала никога не споменаваха за бившите си съквартиранти и близки приятели, напуснали Фермата малко преди да пристигнем ние.

Забелязах и още нещо — беше ми ясно, че двете неща са взаимносвързани, — мълчанието, което витаеше около онези, които тръгваха „на курс“ и за които дори ние, новите, знаехме, че там ги учат да помагат на донорите. За няколкото дни, през които ги нямаше, практически никой не споменаваше за тях, а след завръщането им никой не ги разпитваше за нищо. Допускам, че вероятно те са споделяли с най-близките си приятели, ала не бе прието да завързват разговори за тези свои пътувания пред повече хора. Спомням си, че една сутрин през запотените стъкла на кухненските прозорци зърнах двамина от „ветераните“, които тръгваха на курс, и си помислих, че вероятно през пролетта или лятото те ще заминат завинаги и ние ще избягваме да споменаваме имената им.

Не твърдя, че за заминалите не можеше да се говори абсолютно нищо. Ако беше нужно да бъдат споменати, споменаваха ги — в голямата им част, разбира се, косвено, във връзка с някой предмет или с някоя дейност. При ремонта на водосточната тръба, например, можеха да възникнат маса разговори на тема „как я е поправял Майк“. В близост до Черния хамбар имаше пън, който наричаха „пъна на Дейв“, тъй като в продължение на три години, няколко седмици преди нашето пристигане във Фермата, той обичал да седи, да чете и пише на него, понякога дори в дъждовно и мразовито време. Ала най-впечатляващата личност бе може би Стийв. Никой от нашата компания не разбра кой знае колко за личността му, с изключение на факта, че е обичал да разглежда порносписания.

От време на време ние във Фермата можехме да се натъкнем на някое от тях, паднало зад дивана или забутано сред купчината стари вестници. Това бе списание от така нареченото „меко порно“, макар че в онези години не правехме разлика между тях. Никога преди не бяхме виждали подобно нещо и не знаехме как да реагираме. Ако някое от списанията попаднеше в ръцете на „ветераните“, те със смях го прелистваха и после с досада го захвърляха настрана и, като ги гледахме, ние започнахме да постъпваме по същия начин. Когато преди няколко години двете с Рут си спомнихме за това, тя каза, че във Фермата се разнасяли десетки порносписания.

— Никой не си признаваше, че са му интересни — забеляза тя. — Нали помниш как постъпвахме? Ако в стаята се появеше някое от тези списания, всички се правеха, че им е адски скучно. Излезеш за половин час и като се върнеш, що да видиш — списанието изчезнало.

Впрочем затова и започнах да ви го разказвам — за всяко списание от този род във Фермата казваха, че е от „колекцията на Стийв“. Според битуващото мнение друг източник не би могло и да има. Повтарям, че повече нищо не знаехме за Стийв. Ала още тогава виждахме и смешното в подобно поведение, така че, когато някой посочваше някое списание и казваше: „Вижте, вижте! От колекцията на Стийв!“, в гласа му се четеше ирония.

Тези списания вбесяваха стария Кефърс. Говореха, че е религиозен и е категорично не само против порното, а и против секса изобщо. Понякога излизаше извън кожата си от гняв: страните под сивите му бакенбарди ставаха на червени петна, той започваше шумно да обикаля по всички помещения, втурваше се в стаите, без да чука на вратите, рошен да изземе всички „списания на Стийв“ до едно. Как ли само не се опитвахме да намерим нещо смешно в поведението му и да му се присмеем, ала когато беше в подобно настроение, той наистина ни плашеше. Внезапно прекъсваше обичайното си мърморене и около него увисваше тишина, която ни ужасяваше.

Помня, че веднъж Кефърс събра шест-седем списания от стаите и се отправи към автомобила си с тях. Двете с Лора го гледахме отгоре, от прозореца на моята спалня, и Лора каза нещо, което ме разсмя. После видях как той отваря вратата на фургончето си и понеже трябваше да премести нещо вътре с двете си ръце, остави списанията върху купчината тухли до котелното помещение (няколко месеца преди това някои от „ветераните“ искаха да направят барбекю на това място). Наведен, скрил главата и раменете си в отвора, Кефърс ровеше ли, ровеше вътре във фургона и нещо ми подсказа, че въпреки яростта, която демонстрира само преди минута, съвсем е забравил за списанията. И наистина, няколко минути по-късно той се изправи, настани се зад волана, затръшна вратата и потегли.

Когато показах на Лора забравените от него списания, тя каза:

— Няма да останат дълго там. Ще трябва отново да ги събира от стаите.

Но когато след около половин час минавах покрай котелното, видях, че списанията са си все още там. Хрумна ми да ги отнеса в спалнята си, но после реших, че ако ги открият у мен, подигравките им няма да имат край; нямаше как да обясня на останалите за какво са ми потрябвали. Ето защо ги грабнах и ги отнесох в котелното.

Котелното помещение представляваше бивш хамбар, пристроен към фермерската къща, натъпкан със стари косачки, вили и други непотребни сечива, които, според Кефърс, нямаше да се разгорят толкова лесно, ако котелът внезапно избухне. Вътре имаше стар тезгях и аз поставих списанията върху него, поразчистих натуриите и сама се настаних отгоре. В котелното беше полутъмно, но зад гърба ми имаше отдавна немит прозорец и като отворих първото списание, видях, че фотографиите се виждат добре.

В списанието имаше много снимки на момичета с широко разтворени крака или с щръкнали нагоре задници. Трябва да призная, че когато ми се бе случвало преди да разглеждам подобни картинки, понякога съм изпитвала възбуда, макар че никога не ми бе хрумвало да правя това с някое момиче. Ала в онзи ден се интересувах от съвсем друго нещо. Прелиствах страниците бързо, за да не се разсейвам от сексуалните пози. Честно казано, дори не забелязвах разголените тела, защото вниманието ми бе съсредоточено върху лицата на момичетата. Не пропусках дори по-дребните фотоматериали, поместени встрани, които представляваха реклами на видеофилми и други такива, и преди да отгърна следващата страница, внимателно се взирах в лицето на всеки модел.

Когато разгръщах вече последното списание, усетих, че зад вратата на котелното има някой. Бях я оставила отворена, защото първо — тя винаги си стоеше така, а второ, за да ми е по-светло; докато разглеждах списанията вече два пъти вдигах глава, тъй като все ми се счуваше някакъв шум. Ала в отвора на вратата не се виждаше никого и аз продължавах да разгръщам страниците. Сега обаче нямаше никакво съмнение, че не съм сама, оставих списанието и шумно въздъхнах — така, че да ме чуят.

Очаквах да доловя нечий кикот или двама-трима души да се втурнат в котелното и да ме направят за смях. Ала нищо подобно не се случи. Ето защо аз се обадих, като придадох на гласа си нотка на досада.

— Ето че си имам и компания. Кой е този срамежливец?

До ушите ми долетя сподавен смях и на прага се появи Томи.

— Здрасти, Кат — смутено поздрави той.

— Влез де, влез. Ела при мен.

Той несигурно пристъпи напред, направи няколко крачки и спря. Погледна към бойлера и каза:

— Не мислех, че харесваш такива неща.

— Нима на момичетата не им е разрешено да погледат?

Аз продължавах да разлиствам списанието, а той мълчеше. След секунди проговори:

— Не съм те шпионирал. Просто видях през прозореца на стаята ми как дойде и взе забравените от Кефърс списания.

— После ще ти дам да ги разгледаш.

Той неловко се усмихна.

— Най-обикновена еротика. Мисля, че вече съм ги гледал.

Той отново се усмихна, но когато вдигнах очи и го погледнах, оказа се, че е много сериозен. Попита ме:

— Нещо специално ли търсиш?

— Не те разбирам. Просто разглеждам неприлични фотографии.

— За да се възбудиш?

— Може и така да се каже.

Оставих списанието настрана и се заех да разлиствам следващото. Долових шума от приближаващи се стъпки и вдигнах очи към него, когато той беше вече съвсем до мен. Размаха неспокойно ръце във въздуха, сякаш аз извършвах сложна операция, а той искаше да ми помогне.

— Кат, не така… Ако искаш да се възбудиш, трябва да разглеждаш по друг начин — внимателно, без да бързаш. Така нищо няма да стане.

— А ти откъде знаеш как е при момичетата? Сигурно си ги разглеждал в компанията на Рут. Извинявай, не съобразих веднага.

— Кат, какво търсиш?

Отминах въпроса му. Бях почти към края и исках да свърша по-бързо. Но той добави:

— За втори път те виждам да го правиш.

Сега вече аз все пак откъснах очи от списанието и го погледнах.

— Томи, какво става? Да не би Кефърс да те е записал за член на нравствената полиция?

— Не съм те шпионирал, Кат. Но случайно те видях миналата седмица, когато се бяхме събрали у Чарли. Там имаше едно списание и ти помисли, че всички са излезли и че си останала сама. Но аз се върнах да си взема пуловера, вратата на Клер бе отворена, така че се виждаше и стаята на Чарли. Ти пак разлистваше списание.

— И какво от това? Всеки иска да погледа.

— Ти не го разглеждаше, с цел да се възбудиш. Още тогава ми стана ясно. Както и сега. Лицето ти е различно. Миналата седмица на лицето ти бе изписано странно изражение. То беше тъжно и малко изплашено.

Скочих от тезгяха, събрах списанията и му ги натиках в ръцете.

— Дръж. Дай ги на Рут. Може да й потрябват.

Отминах го и излязох от хамбара. Знаех, че се е разочаровал от моята потайност, ала в онзи момент още не бях обмислила нещата добре и не бях готова да откровенича, с когото и да е. Но нямах нищо против, че ме бе последвал в котелното. Дори тъкмо обратното — почувствах, че съм закриляна, обзе ме спокойствие. После му обясних всичко, но това стана много по-късно, бяха изминали няколко месеца и ние се намирахме в Норфък.

Глава дванайсета

Искам да ви разкажа за пътуването из Норфък и за всичко, което се случи в онзи ден, но ще трябва да се върна малко назад, за да ви опиша цялата ситуация, така че да разберете причините за това пътуване.

Първата ни зима във Фермата приближаваше към своя край и всички вече чувствахме, че малко или много свикваме с обстановката. Независимо от някои дребни свади, двете с Рут не изоставихме навика си да завършваме деня с разговори на чаша чай в моята стая и една вечер, докато си бъбрехме за това-онова, внезапно Рут заяви:

— Вероятно и до теб е стигнало какво говорят Криси и Родни.

Аз й отговорих отрицателно и тя се усмихна.

— По-скоро мисля, че ме разиграват. Това е техният начин да се шегуват. Щом не си чула, добре.

Започнах да я разпитвам, защото виждах, че много й се иска да измъкна нещо от нея. Най-после Рут заговори тихо:

— Помниш ли миналата седмица, когато Криси и Родни заминаха? Отишли в един град на име Кромър по северното крайбрежие на Норфък.

— Но какво са правили там?

— Според мен са гостували на някои познати, които са живели тук преди. Но не това е важното. Работата е там, че в Кромър видели един… човек. Работел в модерен офис с отворено планиране. Ами… те смятат, че този човек е „възможното аз“. За мен.

Макар че на повечето от нас мисълта за „възможното аз“ ни бе хрумвала още в Хейлшам, ние чувствахме, че няма защо да говорим на тази тема, така че не го правехме, макар да ни интригуваше и едновременно с това да ни тревожеше. Дори във Фермата не засягахме въпроса. Разговорите за „възможното аз“ бяха по-деликатни, от който и да е друг разговор, дори от този за секса. В същото време се усещаше, че всички се вълнуват от темата — някои дори биваха обсебени от нея, — но по правило тя възникваше обикновено в изключително сериозни разговори и спорове за светове, съвършено различни от нашия, като например този на Джеймс Джойс.

Главното съображение, върху което се основаваше теорията за „възможното аз“, бе доста просто и не пораждаше особени разногласия. Ставаше дума примерно за следното: тъй като всеки от нас бе копие, направено в някакъв момент от нормален човек, някъде в широкия свят вероятно съществуваше и самият оригинал. В такъв случай съществуваше и вероятността, поне на теория, да откриеш своя оригинал. Затова, ако някой от нас излезеше навън, той навсякъде — и по улиците, и в търговските центрове, и в крайпътните закусвални — внимателно се оглеждаше и търсеше някакво сходство с околните в желанието си да открие „възможното аз“ за себе си и своите приятели.

Но по-нататък мненията ни се различаваха. Като начало спорехме на кого трябва да обръщаме внимание по време на нашите търсения. Според някои твоето „възможно аз“ би могло да се открие в човек, който е двайсет-трийсет години по-възрастен от теб, а това означава в някого, който би могъл да ти е нормален родител. Ала други от нас смятаха, че това е твърде сантиментално. От къде на къде между нас и нашите оригинали трябва да съществува „естествена“ възрастова разлика от едно поколение? Ами ако са копирали старци или деца? Нима има някакво значение? Възраженията ни обаче бяха, че със сигурност са използвани хора в разцвета на силите си — в „нормална родителска“ възраст. И тук всички усещахме, че навлизаме в територия, в която не желаем да стъпваме, и спорът замираше.

Имаше и още един въпрос: защо изобщо трябваше да открием оригиналите си? Голямата идея се състоеше в това, че като ги открием, ние можем да надникнем в бъдещето си. Не, разбира се, никой не си въобразяваше, че ако примерно си копиран от железничар, в крайна сметка и ти ще работиш в железниците. Не мислехме толкова примитивно. Но всички ние в по-малка или по-голяма степен вярвахме, че като видиш чие копие си, можеш да получиш някаква представа за дълбочината на собствената си същност и дори за онова, което те чака занапред.

Според някои обаче цялата тази загриженост относно нашето „възможно аз“ бе пълна глупост. Оригиналът, твърдяха те, няма никакво значение, той е само техническо средство, за да бъдем възпроизведени ние, и нищо повече. Какъв ще бъде животът ни зависи единствено от нас самите. Рут неизменно се причисляваше към този лагер, пък и аз клонях натам. Така или иначе, колчем чуехме, че се говори за „възможното аз“, независимо кого се имаше предвид, и двете изпитвахме страшно любопитство.

Доколкото си спомням, интересът към „възможното аз“ се проявяваше на интервали. По цели седмици не се споменаваше за него, друг път някой уж видял някого, после изведнъж и друг, и трети… Като правило не можехме да разчитаме на повече, освен на един съвсем бегъл поглед: я някое лице в отминаващия автомобил, я нещо друго от този род. Ала понякога ставаше въпрос и за по-сериозни наблюдения, като например в случая, за който ми разказа Рут в моята стая.

По думите й, Криси и Родни се разхождали в крайморския град, в който току-що пристигнали, и се разделили за известно време. Когато се срещнали отново, Родни възбудено споделил с Криси, че когато скитал из малките улички, пресечки на главната, той обърнал особено внимание на някакъв офис с отворено планиране и остъклена стена. Вътре имало доста служители — някои работели на бюрата, други крачели из помещението и весело разговаряли. Тъкмо там той зърнал „възможното аз“ за Рут.

— Още щом се върнаха, Криси дойде да ми каже новината. Накара Родни да опише всичко от игла до конец, той доста се постара, но нищо не може да се твърди със сигурност. След това на няколко пъти ми предлагаха да ме откарат там, но не знам. Не съм сигурна дали си струва да предприема това пътуване.

Не си спомням как точно реагирах на нейните думи тогава, но като цяло се отнесох доста скептично към въпроса. Честно казано, мислех си, че Криси и Родни са си измислили всичко това. Не че искам да кажа нещо лошо за тях двамата — би било несправедливо. В общи линии, те доста ми харесваха. Но фактът си е факт: отношението им към нас, новопристигналите, и особено към Рут, бе доста сложно.

Криси бе високо момиче и когато се изправеше, беше направо красива, ала сякаш не го разбираше и непрекъснато се прегърбваше, за да изглежда като всички останали. Тъкмо поради тази причина, тя често приличаше по-скоро на Злата вещица, отколкото на кинозвезда, още повече, че имаше неприятния навик да мушка пръста си в теб, когато искаше да ти каже нещо. Никога не носеше джинси, а само дълги поли и очите й бяха малки, сякаш вдълбани в лицето й. Тя бе от онези „ветерани“, които с искрена радост ни посрещнаха през първото ни лято във Фермата и още от самото начало много ми хареса и аз се стараех да се вслушвам в съветите й. Но с всяка изминала седмица започвах да гледам на нея все по-критично. Постоянните й напомняния, че сме пристигнали от Хейлшам, сякаш с това можеше да се обясни почти всичко, което говорим и вършим, ми се струваха доста странни. При това тя непрекъснато ни разпитваше за Хейлшам — дори за най-дребните подробности, както правят и донорите, на които помагам сега — и макар да задаваше въпросите си сякаш между другото, ние усещахме, че интересът й съвсем не е случаен, че зад него се крие нещо. Забелязвах също така, че често се опитваше да ни разделя: ту ще отведе едната на една страна, когато неколцина от нас са се заели да вършат нещо заедно, ту ще покани двамина да се присъединят към друга група, като оставят собствената си компания в небрано лозе — ей такива неща.

Където е Криси, там ще видиш и гаджето й Родни. Опъваше косата си и я връзваше на опашка като рок музикант от седемдесетте години и се впускаше в пространни разсъждения за прераждането. В общи линии, той ми харесваше, ала бе доста силно повлиян от Криси. За каквото и да спорехме, предварително ни бе ясно, че той ще вземе нейната страна и щом Криси казваше нещо, дори не толкова забавно, той започваше да се кикоти и да тръска глава, сякаш бе най-смешното нещо, което е чувал някога.

Е, може би не бях много справедлива в описанието си на тази двойка. Не много отдавна, когато разговаряхме с Томи, оценката му за тях беше доста ласкава. Но аз искам само да обясня защо се отнасях с недоверие към думите на Рут, че някой бил видял нейното „възможно аз“. Пак ще повторя: отначало не им повярвах и реших, че Криси замисля нещо.

Другата причина, поради която се съмнявах в думите им, бе картината, която Криси и Родни бяха обрисували: жена, работеща в елегантен офис с отворено планиране. Струваше ми се, че това описание много напомня за „мечтата за бъдещето“, която всички знаехме, че по онова време Рут таеше в душата си.

Доколкото си спомням, през онази зима главно ние, новопристигналите, обсъждахме „мечтите си за бъдещето“, макар че и някои от „ветераните“ вземаха участие в нашите разговори. Когато започвахме подобен разговор, по-възрастните от тях, особено онези, които бяха тръгнали вече на подготвителни курсове, тихо въздъхваха и излизаха от стаята, но отначало ние дори не забелязвахме реакцията им. Не разбирам много добре какво сме имали предвид като сме захващали тази тема. Бяхме наясно, че не е възможно да мислим за това, като за нещо сериозно, но пък и не приемахме мечтите си за чиста фантазия. Струва ми се, че това ни даваше възможност, при положение че Хейлшам бе останал далеч зад нас, макар да бяха изминали само няколко месеца от пребиваването ни на новото място — преди да започнем да разговаряме за работата си като помощници на донорите, преди да тръгнем на шофьорски курсове, преди всички тези неща, — от време на време да забравяме кои сме всъщност, какво са ни говорили настойниците, какво бяхме чули от устата на госпожица Люси в онзи дъждовен ден, както и всички теории, които бяхме обсъждали помежду си през онези години. Разбира се, това не можеше да продължава вечно, но повтарям, че през няколкото месеца във Фермата ние успяхме да си извоюваме отсрочка, по време на която животът ни понякога ни се струваше безграничен, живот, без каквито и да е ограничения. Когато сега си го припомням, струва ми се, че бяхме прекарали много часове, седнали след закуска в изпълнената с изпарения кухня или скупчени около гаснещото в полунощ огнище, погълнати от планове за бъдещето.

Ала никой от нас не летеше твърде нависоко. Не помня някой да е мечтал да стане кинозвезда или нещо подобно. Обикновено обсъждахме задълженията на пощальона или фермера. Мнозина желаеха да станат шофьори и да карат определена марка автомобили и често, когато ставаше дума за това, „ветераните“ започваха да сравняват различните живописни маршрути, по които са пътували, любимите си крайпътни кафенета, сложните разклонения по магистралите — неща от този род. Сега, разбира се, мога да разказвам много по тази тема. Ала тогава само мълчах и слушах. Друг път, когато станеше късно, аз затварях очи и се облягах на дивана — или на рамото на младежа, ако вечерта се вместваше в краткия период, в който официално „принадлежах на някого“ — и през сън скитах по пътищата, плод на моето въображение.

Но нека се върна на това, с което започнах, и да ви кажа, че в тези разговори най-високо летеше Рут — особено в присъствието на някой „ветеран“. Още в началото на зимата тя бе започнала да рисува в мечтите си отворено планирани офиси, но след деня, в който двете с нея отидохме в селото, „мечтата й за бъдещето“ придоби нови измерения.

Бяха настъпили силни студове и ние се мъчехме с газовите печки. По цели дни се щурахме около тях, опитвахме се да запалим газта, щракахме ли, щракахме, но тя все не пламваше и накрая махахме с ръка и на печките, и на стаите, които трябваше да се затоплят. Кефърс се отказа да се занимава с тях и заяви, че това е наше задължение, но после, когато се застуди не на шега, все пак ни връчи плик с пари и написа на листче какъв вид гориво е нужно за печките ни. Двете с Рут изявихме желание да отидем за горивото, така че в една мразовита утрин се отправихме към селото. Когато стигнахме до онова място, където от двете страни на пътя се издигаше гъст жив плет, а земята бе осеяна със замръзнали говежди изпражнения, Рут поизостана, после внезапно спря.

Не го усетих навреме и когато след няколко секунди се обърнах назад, видях, че е сложила ръка на устата си и се е вторачила в земята с поглед, втренчен в нещо досами краката й. Приближих се до нея, като реших, че това е някакво нещастно същество, умряло от студ, но се оказа, че е цветно списание — не от „колекцията на Стийв“, а весело издание с лъскави корици, от онези, които хората получават безплатно заедно с пощата си. Беше широко отворено на ярка реклама и макар хартията да се бе намокрила и посмачкала в единия край, всичко се виждаше съвсем ясно: прекрасен модерен офис с отворено планиране, в който три четвърти от служителите весело разговаряха помежду си. Помещението, хората — всичко изглеждаше блестящо. Рут не преставаше да я гледа, а когато забеляза, че съм до нея, каза:

— Струва си човек да работи на такова място!

След миг се опомни — може би дори се разсърди, че съм я уловила в такъв момент — и продължи напред, но този път с по-бърза крачка.

Няколко дни по-късно обаче, когато с няколко приятелки седяхме около камината във фермерската къща, Рут заговори в какъв офис би искала да работи и аз моментално разбрах какво точно има предвид. Тя не изпусна нито една подробност — разказа за растенията, за лъскавото обзавеждане, за въртящите се столове на колелца — и всичко бе тъй живо и ярко, че останалите я слушаха със затаен дъх и никой не смееше да шавне. Аз внимателно я гледах, ала на нея изглежда не й хрумваше, че мога да свържа двете неща — твърде вероятно бе да е забравила къде е видяла картинката. Дори твърдеше, че служителите в офиса трябвало да бъдат „динамични, целеустремени“ и аз ясно си спомних, че тъкмо тези думи изпъкваха в горната част на фотографията: „Вие сте динамични? Целеустремени?“ — нещо такова. Разбира се, мълчах като риба. Дори, докато я слушах, без да искам започнах да си представям, че това е напълно възможно: може би в един прекрасен ден всички ще се озовем на някое място и заедно ще започнем нов живот.

Около камината, разбира се, бяха Криси и Родни: те жадно поглъщаха всяка нейна дума. След онази вечер Криси непрекъснато се опитваше да въвлече Рут в поредния разговор на тази тема. Да речем, седят си двете в ъгъла, аз минавам наблизо и чувам, че Криси я пита: „А ти сигурна ли си, че ако работите в подобно учреждение всички заедно, няма да се разсейвате?“ Само и само отново да напомни на Рут за офиса.

Що се отнася до Криси — а това се отнася до мнозина от „ветераните“, — трябва да ви кажа, че въпреки своето покровителствено отношение към нас след пристигането ни във Фермата, тя изпитваше някакъв свещен трепет от факта, че идваме от Хейлшам. Не го разбрах веднага. Да вземем за пример разказа на Рут за онзи офис: Криси никога не би си и помислила да работи в офис, при това в такъв, какъвто бе описала Рут. Ала поради самия факт, че Рут идва от Хейлшам, идеята изведнъж й се стори напълно осъществима. Ето как гледаше Криси на всичко това и на мен ми се струва, че някои изказвания, направени от Рут, караше нея и останалите да си мислят, че по някакъв тайнствен начин ние от Хейлшам съществуваме по силата на някакви особени правила. Никога не бях чувала от устата на Рут откровена лъжа в присъствието на „ветераните“; просто тя не отричаше нещата, които другите намекваха. Имаше случаи, когато можех да я залея със студена вода; но дори понякога да се смущаваше от погледа ми, който улавяше по средата на някой свой разказ за нещо си, Рут все едно бе сигурна, че за нищо на света няма да я издам. И аз, разбира се, не я издавах.

Ето в каква атмосфера Криси и Родни заявиха, че са зърнали нейното „възможно аз“ и сега вероятно вече ви е ясно защо се отнесох с недоверие към думите им. Не ми се искаше Рут да отпътува с тях за Норфък, макар и сама да не знаех защо. И когато се изясни, че тя твърдо е решила да тръгне, аз й заявих, че ще й правя компания. В началото тя не прояви възторг от предложението ми, дори ми намекна, че няма да вземе дори Томи със себе си. Но накрая всички потеглихме на път: Криси, Родни, Рут, Томи и аз.

Глава тринайсета

Родни, който имаше шофьорска книжка, се бе уговорил с една ферма в Мечли, на няколко километра надолу по пътя, да наеме автомобил за един ден. Той редовно го правеше, но този път уговорката със собственика се провали в деня преди отпътуването. Въпреки това нещата лесно се уредиха — Родни отиде в съседната ферма и ангажира друг автомобил, — но интересното бе състоянието, в което изпадна Рут през времето, когато пътуването ни бе поставено под въпрос.

До последния миг тя даваше да се разбере, че гледа на цялата история като на някаква шега и че се е съгласила да пътува само и единствено заради Криси, за да й достави удоволствие. Говореше, че не се възползваме достатъчно от свободата си след напускането на Хейлшам и че много отдавна е искала да посетим Норфък и „да намерим всичко, което сме изгубили“. В общи линии, тя по всякакъв начин се стараеше да демонстрира, че не се отнася сериозно към идеята да открие своето „възможно аз“.

Помня, че в деня преди заминаването ни двете с Рут отидохме да се поразходим и след това влязохме в кухнята на Голямата къща, където Фиона и още няколко „ветерани“ приготвяха огромно количество задушено. И тогава, без да прекъсва работата си, Фиона ни осведоми, че няма да могат да ни дадат автомобил: от близката ферма изпратили някакво момче да ни предупреди за отказа. Рут стоеше пред мен и затова не можех да видя лицето й, но усетих, че цялата се вкамени. После безмълвно се обърна и се втурна навън, като едва не се блъсна в мен. Тогава зърнах за миг лицето й и разбрах, че е много разстроена. Фиона започна да се вайка и да говори неща от рода на:

— Ох, нямах представа…

Но аз я прекъснах:

— Не, Рут не е огорчена заради това. Причината е друга, нещо, което се случи преди малко.

Не беше най-удачното обяснение, ала в онзи миг не можах да измисля нищо по-добро.

Както вече казах, проблемът с транспорта бе разрешен и рано на другата сутрин, още по тъмно, ние петимата се настанихме в раздрънкания, но съвсем приличен роувър. Криси седна отпред до Родни, а ние тримата — на задната седалка. Разпределението на местата по този начин ни се струваше напълно естествено и никой не се замисли особено по въпроса. Ала само след няколко минути, когато излязохме от тесните лъкатушещи черни пътища и Родни натисна газта по шосето, Рут, която седеше между мен и Томи, се наклони напред, облегна ръце на гърба на предните седалки и започна да си говори с двамината „ветерани“. Двамата с Томи, които седяхме от двете й страни, не чувахме думите й, а тъй като тя се бе настанила между двама ни, не можехме и да разговаряме помежду си, дори не се виждахме един друг. В редките случаи, когато тя се облягаше назад, аз се опитвах да завържа разговор между нас тримата, ала Рут не го поддържаше и след известно време отново се навеждаше и мушваше глава между предните седалки.

След около час, когато небето просветна, спряхме да се поразтъпчем и да дадем възможност на Родни да „пусне една вода“. Бяхме спрели до голяма безлюдна нива, така че прескочихме крайпътната канавка и започнахме да разтриваме ръцете си, за да се стоплим, и наблюдавахме как от устата ни излиза пара в мразовитата утрин. По едно време Рут се отдели от нас и се загледа в изгряващото слънце. Отидох при нея и й предложих да си разменим местата: щом иска да си говори само с „ветераните“, така ще има възможност да разговаря с Криси, а ние двамата с Томи също можем да завържем разговор, за да съкратим дългия път. Едва бях свършила, когато Рут внезапно ми прошепна:

— Тъкмо сега ли ти хрумна да създаваш проблеми? Не мога да те разбера! Защо трябва винаги да ми пречиш?

Тя рязко ме дръпна, за да се обърна и двете да застанем с гръб към останалите, за да не разберат, че спорим. Тъкмо този й жест, а не думите й, ме накараха да погледна всичко през нейните очи: видях, че Рут полага неимоверни усилия, за да постави в правилна светлина пред Криси и Родни не само себе си, а и нас, докато в това време се появявам аз и с един замах слагам кръст на усилията й, като разигравам тази глупава сцена. Нещата ми се изясниха, аз я докоснах по рамото и се върнах при другите. И когато седнахме в автомобила, погрижих се всички да заемем предишните си места. Ала през по-голямата част от пътуването ни Рут мълчеше, облегната назад, и дори когато Криси и Родни ни викаха нещо от предните седалки, тя отговаряше вяло, като използваше само едносрични думи.

Но още щом влязохме в крайморския град, настроението ни видимо се повиши. Беше обедно време и ние оставихме роувъра на паркинга до игрището за миниголф, където се вееха множество флагчета. Денят бе слънчев и мразовит и онова, което си спомням, е, че през първия час на нашето пребиваване там ни обзе такъв телешки възторг от предоставилата ни се свобода, че почти забравихме за истинската цел на пътуването си. По едно време Родни не се сдържа, размаха ръце и нададе радостен вик; той вървеше най-отпред по пътя, който се катереше нагоре по хълма и минаваше покрай близките къщи и магазини, подредени в спретнати редици, и по това, как небето над главите ни се уголемява, ние разбрахме, че се приближаваме до морето.

Когато стигнахме до морето, оказа се, че пътят продължава по ръба на отвесна скала. Първото ни впечатление беше, че не е възможно да се спуснем до пясъчния бряг, но като се надвесихме над перилата, видяхме виещите се пътеки, които отвеждаха по стръмния скалист склон до самата вода.

Бяхме огладнели, затова влязохме в малкото кафене на върха на канарата, откъдето започваше и една от пътечките. Вътре имаше само две бузести жени в престилки — те работеха там. Бяха седнали на една маса с цигара в ръка, но като ни видяха, скочиха и влязоха в кухнята, така че ние останахме сами.

Избрахме си най-отдалечената от входа маса, която бе и най-близо до морето, и когато седнахме, ни се стори, че сякаш висим във въздуха над водата. Тогава нямаше с какво да го сравня, ала сега разбирам, че кафенето е било съвсем малко — в него имаше само три-четири малки маси. Единият прозорец бе оставен отворен — вероятно за проветрение от миризмата на пържено — и от време на време през него полъхваше вятър и разклащаше обявите с изгодни предложения за почивка. Едната от тях, окачена в ъгъла, бе изписана с цветни флумастери, а буквата „О“ в думата „Погледни!“, която стоеше най-отгоре, бе изрисувана като втренчено човешко око. Сега толкова често виждам подобни неща, че дори не им обръщам внимание, но тогава ми беше за първи път и аз с възхищение разглеждах надписа, после улових и погледа на Рут, разбрах, че тя също е възхитена и двете прихнахме да се смеем. Това бе приятен момент, изпълнен с топлота, и ми се стори, че цялото напрежение, възникнало между двете ни в автомобила, е останало далече зад нас. По-късно ми стана ясно, че това е бил последният подобен момент за цялото ни пътуване.

Откакто бяхме пристигнали в града, никой не бе обелил и дума за „възможното аз“ и аз чаках да седнем на масата, за да обсъдим въпроса както трябва. Но още щом се заловихме за сандвичите, Родни заговори за техния с Криси общ приятел Мартин, който предишната година напуснал Фермата и сега живеел някъде тук. Криси с въодушевление откликна и двамата се надпреварваха да си спомнят за всичките глупави шеги, които е пускал този техен Мартин. Ние не бяхме в течение на нещата, ала Криси и Родни се заливаха от смях. Разменяха си весели погледи и макар да си даваха вид, че сякаш го правят заради нас, беше очевидно, че са се отдали на спомените заради собственото си удоволствие. Сега ми се струва, че вероятно забраната да се говори за вече заминалите от Фермата хора им е пречела да разговарят дори насаме за приятеля си и, попаднали на ново място, те са се освободили от ограниченията, наложени им във Фермата.

От вежливост аз се смеех заедно с тях. Томи като че ли не разбираше и онова, което схващах аз, и неувереният смях, който издаваше, винаги малко закъсняваше. Но затова пък Рут се кискаше през цялото време, смееше се на всяка случка с Мартин, която чуеше от устата им, и кимаше разбиращо. Един път, когато Криси каза нещо съвсем неразбираемо, като например: „А с джинсите му, нали помниш?“, Рут започна да рита от смях и махна с ръка в наша посока, с една дума: „Разкажи им, на тях, на тях, за да ги развеселиш!“ Изтърпях го, но когато Криси и Родни започнаха да се питат дали да посетят Мартин в апартамента му, или не, ги попитах — може би доста хладно:

— С какво по-точно се занимава тук? Как така си има апартамент?

Последва мълчание, после Рут въздъхна с досада. Криси се наклони през стола си към мен и тихо и търпеливо, като на малко дете, ми обясни:

— Той помага на донорите. Какво друго мислиш, че може да прави тук? Вече е пълноправен помощник.

Всички се поразмърдаха на местата си, после аз казах:

— Тъкмо за това и говоря. Не можем просто така да се появим при него.

Криси въздъхна.

— Да допуснем, че си права — отвърна тя. — При това не ни е разрешено да посещаваме помощниците. Ако говорим сериозно. Със сигурност не е препоръчително да го правим.

Родни се усмихна и добави:

— По никакъв начин не е препоръчително. Не можем просто така да се появим при него.

— Никак не би било хубаво — потвърди Криси и неодобрително поклати глава.

Тук в разговора се намеси и Рут:

— Кати никак не обича да се държи недобре. Така че по-добре да не ходим при него.

Томи гледаше към Рут, очевидно объркан чия страна взема тя, а и аз, да си призная, също не я разбирах. За миг ми хрумна, че не иска да се отклоняваме от целта на пътуването си и затова ме подкрепя, макар и неохотно; усмихнах й се, ала тя не ми отвърна. Неочаквано Томи попита:

— Родни, а къде си видял „възможното аз“ за Рут?

— М-м…

Сега, когато бяхме вече в града, интересът на Родни към „възможното аз“ бе угаснал и аз забелязах, че по лицето на Рут премина безпокойство. Накрая Родни каза:

— В една от пресечките на главната улица, някъде към края й. Всъщност днес може и да почиват.

Тъй като всички мълчаха, той добави:

— Нали и те имат почивни дни, напълно разбираемо е. Не работят непрекъснато.

Като чух думите му, аз се изплаших, че сме направили голяма грешка: всички знаеха, че „ветераните“ често използват разговорите за „възможното аз“ като предлог за пътувания и всъщност нямат нищо сериозно предвид. Според мен Рут, която определено се разтревожи, си мислеше същото, ала накрая тихо се засмя, сякаш Родни се бе пошегувал.

После Криси каза, но вече с друг тон на гласа:

— Впрочем, Рут, възможно е след някоя и друга година да дойдем отново тук, за да навестим теб. Ще работиш в елегантен офис. И никой няма да се възпротиви, че сме дошли да те видим.

— Да — побърза да се съгласи Рут. — Спокойно можете да ми дойдете на гости.

— Според мен — заяви Родни — не съществуват никакви правила относно посещенията на хора, работещи в офиси. — Той внезапно се засмя. — Макар че откъде бихме могли да знаем? Нищо подобно не ни се е случвало.

— Всичко ще е наред — увери го Рут. — Сигурно ще ви разрешат. Ще можете да идвате и да се виждаме. Но без Томи, разбира се.

— Защо без мен? — възмути се Томи.

— Защото двамата и без това ще бъдем заедно, глупаче — отвърна Рут. — Ще те взема със себе си.

Всички се разсмяхме, но Томи отново малко позакъсня.

— В Уелс чух за едно момиче — започна Криси. — Също от Хейлшам, но няколко години по-голямо от вас. Казват, че работела в магазин за дрехи. В моден магазин.

Ние измърморихме нещо одобрително и се размечтахме с поглед, вперен в облаците.

— Хейлшам си е Хейлшам — произнесе накрая Родни и поклати глава, сякаш се учудваше на нещо.

— Има и още един случай, нали? — обърна се Криси към Рут. — Момчето, за което ни разказа наскоро. Който напуснал Хейлшам две години преди вас. А сега работел като пазач в парка.

Рут със сериозно изражение на лицето кимаше с глава. Казах си, че трябва да дам знак с очи на Томи, но той ме изпревари и заговори, преди да успея да се обърна към него.

— За кого става дума? — озадачено попита той.

— Знаеш за кого, Томи — бързо отвърнах аз.

Беше твърде рисковано да го сритам под масата или да предам многозначителност на гласа си. Криси щеше тутакси да се усети. Ето защо му отговорих с малко уморен тон, сякаш Томи ни е омръзнал със своята разсеяност. Но той все още не разбираше.

— За някой наш познат ли?

— Томи, престани вече — посъветвах го аз. — Трябва да отидеш да си прегледаш мозъка.

Той не каза нищо. Криси се обади:

— Знам какъв късмет е да попаднеш във Фермата. Но някои са били по-щастливи — вие, например, които сте живели в Хейлшам. Вижте какво… — тя се наведе и заговори тихо: — Има нещо, за което искам да поискам съвет от вас. Работата е там, че във Фермата не може да стане. Всеки те дебне.

Огледа всички около масата и спря погледа си върху Рут. Внезапно Родни също се напрегна и се наклони напред. Нещо ми подсказа, че идва най-важното, онова, заради което Криси и Родни бяха замислили цялото пътуване.

— Когато двамата с Родни бяхме в Уелс — продължи тя. — Тогава ни разказаха за момичето в магазина за дрехи. Вече бяхме подочули нещичко за възпитаниците на Хейлшам. Говореше се, че в миналото при някои особени обстоятелства на възпитаниците на Хейлшам са давали отсрочка. Само на тях, на никой друг. Можели да помолят да отложат операциите с три или дори четири години. Никак не било просто да го постигнеш, но понякога се съгласявали. Ако успееш да ги убедиш. Ако решат, че сте достойни.

Криси млъкна и ни огледа — заради драматичния ефект, а вероятно и за да провери дали знаем нещо за това. Двамата с Томи със сигурност сме имали озадачен вид, докато Рут прие едно от онези изражения, по които нищо не можеше да се разбере.

— Казват, че ако момичето и момчето се обичат истински и могат да го докажат, ръководителите на Хейлшам им помагали в това. Правели така, че да прекарат известно време заедно и чак тогава да станат донори.

Атмосферата около масата се промени, във въздуха се появи странно трептене.

— Разказаха ни го в Уелс, в Белия дом — продължаваше Криси. — Чули били за една двойка от Хейлшам, на момчето му оставали още няколко седмици и щял да стане помощник на донорите. Двамата се обърнали към някого там, обяснили му всичко и той им дал три години отсрочка. Позволили им цели три години да живеят заедно в Белия дом, не ги пращали на подготвителни курсове, не ги занимавали с нищо друго. Три години само те двамата, защото успели да докажат, че се обичат истински.

В същия миг забелязах, че Рут много авторитетно кима с глава. Криси и Родни също го забелязаха и я загледаха като хипнотизирани. Получих нещо като видение: Криси и Родни във Фермата месеци наред говорят на тази тема. Видях как отначало я подемат колебливо, подхващат разговор, после свиват рамене и го прекратяват, отново го възобновяват, не могат да се откажат от темата задълго. Видях как двамата се заиграват с идеята да поговорят и с нас на тази тема, как избират изразните си средства, как обмислят какво точно да ни кажат. Отново погледнах към Криси и Родни, които седяха пред мен и се вглеждаха в Рут, опитах се да прочета нещо по лицата им. Криси хем се страхуваше, хем таеше надежда. Родни бе на ръба на нервна криза, сякаш сам не си вярваше и очакваше всеки миг да изтърси нещо необмислено.

И преди бях чувала за подобни отсрочки. През изминалите няколко седмици слушах все повече и повече за това във Фермата. „Ветераните“ разговаряха само помежду си и когато някой от нас се приближеше, неловко млъкваха. Ала аз бях чула достатъчно, за да знам за какво става въпрос и бях сигурна, че се отнасяше за възпитаниците на Хейлшам. Но едва сега, когато седяхме в кафенето на морския бряг, наистина разбрах какво значение са имали тези разговори за някои от „ветераните“.

— Вероятно все нещо знаете по въпроса — изрече Криси с треперещ глас. — Може би са ви известни някои правила и други такива.

Двамата с Родни спираха поглед на всеки един от нас поотделно, после отново се вгледаха в Рут. Тя въздъхна:

— Да, разбира се, споменаха ни нещо такова. Но — сви рамене тя — съвсем малко. Никога не сме говорили сериозно за това… Изобщо, струва ми се, че трябва да тръгваме.

— Към кого трябва да се обърнем? — внезапно попита Родни. — Не ви ли обясниха към кого да се обърнете с… вашата… молба?

Рут отново сви рамене.

— Нали ви казах, че не сме го разисквали сериозно.

Тя инстинктивно потърси с поглед, нашата с Томи подкрепа, което се оказа грешка, защото Томи попита:

— Честно казано, нямам представа за какво говорите. За какви правила става въпрос?

Рут му хвърли изпепеляващ поглед и аз побързах да кажа:

— Нали помниш, Томи? Всички онези разговори, които водехме в Хейлшам?

Томи поклати глава и отсече:

— Не, не помня.

Този път аз, пък и Рут забелязахме, че в отговора му нямаше каквото и да е забавяне.

— Не си спомням в Хейлшам да е имало нещо такова.

Рут извърна поглед от него.

— Трябва да имате предвид — каза тя на Криси, — че макар и да е бил в Хейлшам, Томи не прилича на останалите тамошни възпитаници. Не го приемаха никъде, вечно му се присмиваха. Затова няма смисъл да го питате за тези неща. А сега аз все пак искам да открия жената, за която ми разказа Родни.

В същия миг в очите на Томи се появи нещо, което ме накара да затая дъх. Отдавна не бях виждала това изражение. Това беше онзи негов поглед, който можеше да преобърне масите в класните стаи и от който всички бягаха и се барикадираха. После отново прие обичайния си вид, погледна през прозореца нагоре към небето и дълбоко въздъхна.

„Ветераните“ не забелязаха нищо, защото като свърши да говори, Рут скочи и започна да си облича палтото. Всички едновременно отдръпнахме столовете си от масата и се изправихме — настъпи леко объркване. Още от самото начало бях получила разпореждане аз да се занимавам с разплащането, така че тръгнах към касата. В това време останалите се отправиха към изхода и докато чаках да ми върнат рестото, аз ги видях през мътните стъкла на един от прозорците мълчаливо да пристъпват от крак на крак и огрени от слънцето, да се взират в морето.

Глава четиринайсета

Когато излязох навън, ми стана ясно, че нищо не е останало от възбудата, която ни бе обзела при пристигането ни в града. Тръгнахме мълчешком. Родни вървеше най-отпред и ни водеше по малките странични улички, където слънцето почти не проникваше, а тротоарите бяха толкова тесни, че често трябваше да се движим в редица по един. Беше цяло облекчение да излезем на главната улица, където поради шума лошото ни настроение не бе тъй очевидно. Когато стигнахме до светофара и тръгнахме по осветения от слънцето тротоар, аз видях, че Криси и Родни обсъждат нещо и се замислих доколко напрегнатата атмосфера между нас се дължеше на факта, че ние, според нея, пазим някаква важна тайна от Хейлшам и доколко — на пренебрежителното изказване на Рут по адрес на Томи.

После, когато пресякохме главната улица, Криси обяви, че двамата с Родни искат да отидат и да купят поздравителни картички за рожден ден. Рут се слиса, ала Криси си знаеше своето.

— Стараем се да ги купуваме в големи количества. Така ни излизат най-евтино. И ако се случи някой да има рожден ден, винаги имаме поздравителна картичка под ръка.

Тя посочи входа на магазина „Улсуърт“.

— Тук продават доста прилични картички, при това евтино.

Родни кимаше с глава и на мен ми се стори, че усмивката му е мъничко насмешлива. Той каза:

— После ще се окаже, че имаме цял куп еднакви картички, но пък можем да ги допълним със свои рисунки. Да ги персонализираме.

Двамата „ветерани“ бяха застанали по средата на тротоара и майките с бебешките колички трябваше да ги заобикалят, за да преминат, а те стояха и чакаха да чуят нашите възражения. Видях, че Рут се вбеси, ала без подкрепата на Родни все едно не можеше да се направи кой знае колко по въпроса.

Й така, ние влязохме в „Улсуърт“ и вътре ми стана малко по-весело. Този магазин и сега ми харесва: просторен, с множество рафтове, претъпкани с пъстри пластмасови играчки, поздравителни картички, разнообразна козметика, сигурно имаше и кабинка за моментални снимки. Ако ми се случи да отида в града и имам поне една свободна минута, неминуемо влизам в някое такова място, където бих могла просто да разглеждам за свое собствено удоволствие, без да купувам, и където никой няма да ми направи забележка.

Така или иначе, ние влязохме и бързо се разпръснахме по различните щандове. Родни спря на входа до големия рафт с картички, Томи хлътна във вътрешността на магазина и по-късно го видях под огромен афиш на някаква поп група да се рови в касетите с музика. Когато след десетина минути се озовах в най-отдалечения край на магазина, ми се счу гласът на Рут и се насочих натам. Вече бях свърнала в пътеката между рафтовете — онези с плюшените играчки и големите кутии с пъзели, — когато отсреща зърнах Рут и Криси да разговарят. Поколебах се: не ми се искаше да ги прекъсвам, но беше време да си тръгваме, пък и вече ми бе омръзнало да скитам из магазина. Ето защо останах на мястото си, престорих се, че разглеждам някакъв пъзел и зачаках да ме забележат.

В един момент ми стана ясно, че двете отново обсъждат онзи слух. Криси й шептеше нещо от рода на:

— Но всичките години, които си прекарала там, и нищо да не чуеш — просто поразително! Как не си се заинтересувала към кого да се обърнеш и други такива неща.

— Ти не разбираш — отвръщаше й Рут. — Ако живееше в Хейлшам, и ти нямаше да се интересуваш. Никога не сме придавали голямо значение на това. Според мен през цялото време сме били наясно, че ако има нещо такова, нужно е само да се свържем с Хейлшам.

В същия миг Рут ме забеляза и млъкна. Когато оставих кутията с пъзела и се обърнах към тях, и двете ме гледаха с неприязън. Ала в същото време имаха такъв вид, сякаш съм ги заварила на местопрестъплението и смутено отстъпиха една от друга.

— Трябва да тръгваме — заявих аз, като се преструвах, че не съм чула нищо.

Но Рут не се остави да бъде измамена. Когато минаваше покрай мен, свирепо ме погледна.

Така че, когато, водени от Родни, ние тръгнахме да търсим офиса, в който месец по-рано бе видял „възможното аз“ за Рут, настроението ни беше още по-лошо от преди. Родни пък непрекъснато бъркаше улиците, от което не ни ставаше по-весело. Поне четири пъти уверено свиваше в някоя пресечка на главната, ние тръгвахме след него, ала скоро магазините и офисите свършваха и се налагаше да се връщаме. По едно време Родни започна да се държи отбранително и стана ясно, че е готов да се предаде. Тогава внезапно открихме онова, което търсехме.

За пореден път се връщахме обратно към главната улица, когато Родни неочаквано спря. После мълчаливо посочи офиса отсреща.

Да, беше същият. Не точно като на рекламната фотография в списанието, което намерихме на пътя, но нещо много подобно. Стъклената витрина започваше почти от тротоара, така че всеки минувач можеше да види просторното помещение с отворено планиране, в което десетте работни маси бяха нахвърляни във формата на буквата „Г“. В големи саксии растяха палми, оборудването блестеше, а върху бюрата изящно се извиваха поставките на настолните лампи. Служителите се движеха от бюро на бюро, опираха се на леките прегради, бъбреха, шегуваха се, а някои бяха доближили столовете си на колелца един до друг, пиеха кафе и си хапваха сандвичи.

— Гледайте! — възкликна Томи. — Сега са в обедна почивка, а никой не излиза навън. Разбирам ги много добре.

Ние не откъсвахме поглед от този елегантен, уютен, затворен в себе си свят. Извърнах очи към Рут и забелязах, че погледът й неспокойно се спираше от лице на лице.

— Да, Род, забележително — обади се Криси. — И така, на кого си се спрял?

Думите й прозвучаха почти саркастично, сякаш бе сигурна, че цялата история ще се окаже празна работа. Ала Родни тихо отвърна с треперещ от вълнение глас:

— Ето я. Там, в ъгъла. В синия костюм. Разговаря с пълната жена в червено.

Сходството не беше очевидно, но колкото повече гледахме, толкова повече се убеждавахме, че Родни има някакво основание за твърдението си. Тя беше петдесетгодишна жена с добре запазена фигура. Косата й бе по-тъмна от тази на Рут — вероятно я боядисваше — и беше опъната на тила й на опашка, както обикновено правеше и Рут. Тя се смееше на думите на приятелката си в червената рокля и в лицето й, особено когато преставаше да се смее и отмяташе главата си назад, се забелязваше не просто лека прилика с Рут, а нещо много повече.

Ние дълго я гледахме, без да промълвим и дума. После внезапно осъзнахме, че двете жени в другия край на помещението ни бяха забелязали. Едната вдигна ръка и неуверено ни помаха. Това развали магията, ние си плюхме на петите и с панически кикот хукнахме да бягаме.

Спряхме се чак на другия край на улицата и възбудено заговорихме един през друг. Само Рут мълчеше и не отваряше уста. В онези минути бе трудно да разгадаеш изражението на лицето й: на него бе изписано не точно разочарование, ала не беше и въодушевление. Полуусмивката й би могла да се появи върху лицето на майка в едно най-обикновено семейство, която обмисля ситуацията, докато в същото време децата й вдигат врява и скачат около нея с желанието да чуят: „Да, имате разрешението ми.“ В общи линии, ние се надпреварвахме кой пръв да сподели впечатленията си с останалите и за моя радост честно мога да кажа, както и останалите, че жената, която бяхме видели, бе напълно реална кандидатура. Истината беше, че всички почувствахме облекчение, защото, без самите да го осъзнаваме напълно, докато търсехме въпросния офис, бяхме готови да преживеем и разочарование. Ала сега можехме спокойно да се върнем във Фермата, Рут имаше пълно право да се вдъхнови от видяното, а ние с чиста съвест можехме да я подкрепим. Пък и животът, който жената очевидно водеше в офиса, толкова много наподобяваше разказите на Рут! Независимо от всичко случило се помежду ни през деня, дълбоко в себе си никой от нас не искаше Рут да се завърне във Фермата обезверена и в онзи миг чистосърдечно смятахме, че нищо такова не може да се случи. И съм сигурна, че всичко би било наред, ако бяхме сложили точка на цялата история още тогава.

Но Рут предложи:

— Хайде да поседнем за малко ей там, на онази стена. Когато забравят за нас, можем да се върнем и пак да надникнем.

Ние нямахме нищо против, ала когато вървяхме към ниската стена, ограждаща малкия паркинг, Криси възкликна малко по-възторжено, отколкото бе нужно:

— Дори да не я видим повече, всички споделяме мнението, че тя е твоето „възможно аз“, нали така? А офисът е истинска прелест! Нямам думи.

— Нека изчакаме няколко минути — отвърна Рут. — После ще се върнем.

Аз не седнах на стената, защото бе влажна и мазилката се ронеше и защото ми се струваше, че всеки миг може да се появи някой и да ни се развика, че не е разрешено да се сяда на нея. Но Рут изобщо не се замисли и я възседна, както се обяздва кон. Още си спомням онези десет-петнайсет минути, които прекарахме там. Никой не говори за „възможното аз“. Правим се, че просто така си прекарваме свободното време и че ни доставя удоволствие да изкараме един безгрижен ден, като се любуваме на красивия пейзаж. За да покаже колко му е приятно да е тук, Родни дори изпълнява кратък номер: качва се върху стената, размахва ръце встрани, за да балансира по-добре, после нарочно се прекатурва на земята. Томи пуска шеги по адрес на минувачите и ние дружно се кикотим, макар шегите му да не са много смешни. Само Рут мълчи, седнала върху стената в центъра на компанията, сякаш обяздила кон. Почти не помръдва, а усмивката не слиза от лицето й. Вятърът роши косите й, яркото зимно слънце заслепява очите й и аз не мога да разбера — усмихва ли се на нашите идиотщини, или само примижава на ярката светлина. Това е картината, която се е запазила в паметта ми от онзи ден, когато чакахме до малкия паркинг. Предполагам, всички сме чакали Рут да каже, че е време да се върнем и погледнем още веднъж. Но тя така и не го направи, защото се случи следното.

Томи, който също като Родни ходеше върху стената, внезапно скочи на земята и замръзна на място. После каза:

— Ето я, идва. Самата тя.

Ние тутакси престанахме да се правим на шутове и се вторачихме в жената, която се приближаваше към нас. Бе облякла кремаво палто и все не успяваше да закопчее чантата си в движение. Нещо не беше наред със закопчалката и от време на време тя забавяше крачка и опитваше пак. Ние като в транс я следяхме с поглед, докато минаваше по отсрещния тротоар. Когато вече завиваше зад ъгъла към главната улица, Рут скочи на крака.

— Да отидем да видим къде отива.

Ние се отърсихме от вцепенението си и тръгнахме след нея. Наложи се дори Криси да ни помоли да вървим по-бавно, за да не си помисли някой, че сме банда, която преследва горката жена. Последвахме я по главната улица, като се движехме на разумно разстояние от нея, кикотехме се, заобикаляхме минувачите, разделяхме се и отново се срещахме. Вероятно е било два часа, магазините бяха отворени и тротоарите гъмжаха от народ. Понякога жената изчезваше от погледа ни, но пак се появяваше — спираше пред витрините да погледа, после влизаше вътре, а когато отново тръгваше, си проправяше път през майките с бебешки колички и през възрастните минувачи.

После жената свърна от главната улица в една от крайбрежните улички. Криси се разтревожи, че в по-тихите места може да ни забележи, ала Рут продължи напред и ние я последвахме.

Накрая попаднахме в една тясна уличка, където магазините бяха рядкост — останалите постройки бяха жилищни сгради. Наложи ни се отново да се движим в колона по един, а когато по едно време насреща ни се появи камион, ние се притиснахме с гръб към стената на къщата, за да го пропуснем да мине. Скоро по безлюдната улица вървяхме само тя и ние, така че ако се огледаше, неминуемо щеше да ни види. Ала тя вървеше на десет-петнайсет крачки пред нас, без да се оглежда, после хлътна в една врата, над която висеше надпис: „Ателието на Портуей“.

По-късно неведнъж съм посещавала „Ателието на Портуей“. Преди няколко години се смени собственикът и сега там продават всевъзможни предмети на изкуството — гърнета, чинии, керамични фигури на животни. Но по онова време ателието заемаше две просторни бели стаи с картини по стените, красиво разположени, с достатъчно широки пространства около всяка една от тях. Впрочем, дървеният надпис все още си виси над вратата. Така или иначе, след като Родни ни обърна внимание на факта, че вероятно изглеждаме твърде подозрителни в тихата уличка, решихме да влезем вътре и да се престорим, че искаме да разгледаме картините.

Влязохме и видяхме, че жената, от която се интересувахме, разговаря с доста по-възрастна от нея жена с посивяла коса — очевидно главното действащо лице в това място. Бяха седнали една срещу друга до малкото бюро до входа и освен тях в ателието нямаше никой друг. Никоя от двете не ни обърна особено внимание и ние се съсредоточихме, като се преструвахме, че сме погълнати от платната по стените.

Всъщност, колкото и да бях заета с мисълта за „възможното аз“ за Рут, започнах наистина да се наслаждавам на картините и на спокойствието, което цареше в салона. Струваше ми се, че се бяхме отдалечили на стотици километри от главната улица. Стените и таванът имаха жълтеникав оттенък, тук-там бяха окачени риболовни мрежи и проядени от времето парчета от лодки. В картините, които бяха нарисувани с маслени бои в наситени сини и зелени тонове, също преобладаваше морската тематика. Може би всички ние се чувствахме уморени — нали бяхме тръгнали от Фермата още по тъмно? — защото забелязах, че и другите бяха изпаднали в същото дремливо състояние като мен. Бяхме се разпръснали из цялото помещение, разглеждахме картина след картина и само от време на време тихичко си подвиквахме един на друг:

— Ела тук! Виж това!

В същото време жената с посивялата коса и „възможното аз“ не спираха да си говорят, не много високо, но всичко се чуваше, тъй като в помещението гласовете сякаш ехтяха и изпълваха цялото пространство. Двете обсъждаха някакъв мъж, техен познат, който не можел да намери общ език с децата си. Ние ги слушахме, понякога поглеждахме към тях и малко по малко нещо започна да се променя. Не само за мен, а и за другите — усещах го. Ако всичко бе свършило в мига, в който я бяхме зърнали през остъклената стена на офиса, или дори ако я бяхме загубили от погледа си, когато я следвахме из целия град, щяхме да имаме пълно право да се върнем във Фермата развълнувани и победоносни. Ала сега, в ателието, жената се намираше твърде близо до нас, много по-близо, отколкото бихме желали. И колкото повече стояхме и слушахме, толкова по-малко тя ни напомняше на Рут. Това усещане растеше в нас, можехме почти да го докоснем и аз бях сигурна, че Рут, която се преструваше, че е погълната от една картина в другия край на залата, изпитваше същото. Вероятно това бе причината, поради която тъй дълго останахме в ателието: искахме да отложим мига, в който щяхме да споделим това си усещане един с друг.

После внезапно жената стана и си тръгна, а ние стояхме ли, стояхме, като се стараехме да не се поглеждаме в очите. Дори не ни хрумваше да продължим да я следваме, секундите отминаваха една след друга и ние сякаш мълчаливо се съгласихме един с друг, че нещата вече са съвършено различни.

Най-после сивокосата дама стана от мястото си и каза на Томи, който стоеше най-близо до нея:

— Това е особено красива работа. Любимата ми.

Томи се обърна към нея и се засмя. Аз побързах да му се притека на помощ, а в това време дамата попита:

— Студенти ли сте? Изкуство ли изучавате?

— Не точно студенти — отвърнах аз преди още Томи да е успял да си отвори устата. — Просто се интересуваме.

Сивокосата дама лъчезарно се усмихна и започна да разказва за художника, чието платно гледахме: по какъв начин е свързана с него, какъв творчески път е изминал.

Думите й поне ни извадиха от вцепенението и ние я наобиколихме и се заслушахме в тях, както се скупчвахме в Хейлшам, за да чуем съветите на настойника. Забелязала интереса ни, сивокосата дама се въодушеви, а ние закимахме с глава и изказвахме възхищението си, докато тя ни информираше къде е рисувал картините си, в кои часове на деня е предпочитал да работи и как понякога дори е минавал без предварителни скици. После, когато разказът й наближи своя естествен край, ние въздъхнахме, благодарихме й и излязохме.

Тъй като улицата бе твърде тясна, известно време не можехме да обсъдим подробно случилото се и аз мисля, че този факт ни радваше. Вървяхме един след друг, а Родни, който бе начело на редицата, театрално размахваше ръце, сякаш първоначалният възторг още не го бе напуснал. Ала не беше много убедителен и когато излязохме на по-широка улица, ние забавихме крачка и спряхме.

Отново се озовахме на ръба на скалата. И ако надникнехме през перилата, пак можехме да видим същите зигзагообразни пътеки, които се спускаха до самия бряг, само че този път в ниското зърнахме черен път с търговски павилиони, които бяха закрити и зазимени.

Известно време просто гледахме надолу, а вятърът брулеше лицата ни. Родни продължаваше да важничи, стараеше се да бъде весел — можеше да се помисли, че твърдо е решил нищо да не разваля такъв забележителен излет. Показваше на Криси нещо навътре в морето — далеч, досами хоризонта. Ала Криси се извърна и каза:

— Значи така — всички сме на едно мнение, нали? Това не е Рут.

Тя се засмя и докосна Рут по рамото.

— Много съжалявам. Както, разбира се и всички ние. Но няма защо да се сърдим на Родни. Замисълът не бе чак толкова глупав. Ще се съгласите, че когато я видяхме през витрината, усещането ни беше…

Тя млъкна, после отново докосна Рут по рамото. Рут не каза нищо, но леко сви рамене, сякаш искаше да отхвърли ръката на Криси. Тя се бе загледала в далечината — по-скоро в небето, отколкото в морето. Видях, че е разстроена, но на другите, които не я познаваха толкова добре, би могло да им се стори, че просто се е замислила.

— Извинявай, Рут — обади се Родни и също я потупа по рамото. Ала съдейки по усмивката му, той нито за миг не се съмняваше, че няма за какво да бъде укорен. Така иска извинение човек, който се е опитал да ти направи услуга, от която по някакъв начин не си успял да се възползваш.

Помня, че като ги наблюдавах двамата с Криси, аз си мислех: но какво толкова, всичко е наред. Те по свой начин са добри и се стараят да ободрят Рут. В същото време обаче, макар тъкмо те двамата да се обръщаха към Рут, докато ние с Томи мълчахме, аз се чувствах огорчена заради приятелката си. Защото съчувствието си е съчувствие, но подозирах, че дълбоко в душата си и двамата изпитваха облекчение. Облекчение от това, че нещата се бяха развили именно така, а не по друг начин — сега можеха да утешават Рут, а не завистливо да наблюдават главозамайващия полет на надеждите й. Облекчение от факта, че са ликвидирали мисълта, която ги вълнуваше, която ги измъчваше и плашеше — мисълта, че ние от Хейлшам се радваме на възможности, забранени за тях. Помня, че тогава си помислих колко много те двамата, Криси и Родни, се различават от нас тримата.

После Томи каза:

— Не разбирам каква е разликата. Нали искахме да се забавляваме?

— Ти, Томи, може и да си се забавлявал — хладно отвърна Рут, като продължаваше да съзерцава пространството пред себе си. — Ако търсехме да открием твоето „възможно аз“, щеше да си на друго мнение.

— Нямаше — възрази Томи. — Според мен това няма никакво значение. Дори да го откриеш, имам предвид своя модел, този, от който си била копирана, не виждам какво би се променило.

— Колко дълбокомислено! Какво щяхме да правим без теб, Томи? — язвително откликна Рут.

— А според мен Томи има право — обадих се аз. — Би било глупаво да предполагаме, че животът ти ще протече по същия начин, както този на твоя оригинал. Съгласна съм с Томи. Ние просто се забавлявахме. Не бива да го приемаме толкова на сериозно.

При тези си думи аз също протегнах ръка и докоснах Рут по рамото. Искаше ми се тя да усети разликата между моя допир и този на Криси и Родни, затова съвсем съзнателно избрах същото място. Очаквах някаква реакция, някакъв сигнал, че от мен и Томи тя възприема знаците на съпреживяване не по начина, по който ги приема от „ветераните“. Но от нейна страна не последва никакъв отклик — дори не помръдна, както бе сторила при допира на Криси.

Чувах, че някъде зад мен Родни крачи насам-натам, с което намеква, че му е студено от този вятър.

— Какво ще кажете да отидем у Мартин? — предложи той. — Живее ей там, съвсем наблизо, до онези къщи.

Внезапно Рут въздъхна и се обърна към нас.

— Честно казано, от самото начало знаех, че това е глупост.

— Разбира се — радостно потвърди Томи. — Просто се забавлявахме.

Рут раздразнено го погледна.

— Томи, бъди така добър да престанеш с твоето „Просто се забавлявахме“. Вече втръсна на всички.

После се обърна към Криси и Родни и каза:

— Не исках да казвам на никого, когато го чух за първи път от вас. Но трябва да разберете нещо много просто: това е безнадеждна работа. Те никога, ама никога не избират такива жени за модели. Помислете си само: от къде на къде такава жена би се съгласила да я копират? Всички го разбираме, но не искаме да си го признаем. Не, ние не сме моделирани от този вид…

— Рут! — решително я прекъснах аз. — Рут, престани.

Ала тя продължаваше:

— Всички го знаем. Ние сме копирани от измета на обществото. От наркомани, проститутки, пияници, скитници. Може би дори от затворници, само да не са психопати. Ето от кого сме произлезли. Щом го разбираме, защо да не го кажем на глас? От жена като тази? Хайде де! Да, Томи, ти имаш право. Ние просто се забавлявахме. Приятно е да си въобразиш, че си някой важен човек. А възрастната жена в ателието, нейната приятелка — за какви ни взе? За студенти, които изучават изкуство? Мислите ли, че изобщо щеше да ни заговори, ако знаеше какви сме всъщност? Щеше ли да ни отговори, ако я бяхме попитали: „Извинете, моля, случайно да знаете дали приятелката ви не е била клонирана?“ Направо щеше да ни изхвърли на улицата! Ясно ни е като бял ден, защо тогава да мълчим? Искате да търсите своето „възможно аз“, и то напълно сериозно? Ами търсете го в помийната яма. В отходния канал. В боклукчийските кофи, откъдето сме произлезли всички ние.

— Рут.

Гласът на Родни бе твърд и в него се четеше предупреждение.

— Стига толкова. Да забравим и да отидем у Мартин. Днес той има почивен ден. Забавен е, ще ти хареса.

Криси прегърна Рут с една ръка.

— Наистина, Рут, хайде да отидем.

Рут се изправи и Родни тръгна.

— Вие вървете — обадих се тихо аз. — Аз няма да дойда.

Рут се обърна и ме погледна.

— Ето на. Сега кой е разстроен, а?

— Не съм разстроена. Просто понякога говориш такива неща, че кожата ти да настръхне.

— Ето кой се е разстроил! Горката Кати! Не обича истината, и туй то!

— Не е там работата. Не искам да ходя на гости у помощник. Не бива да ги посещаваме, при това дори не го познавам.

Рут сви рамене и двете с Криси се спогледаха.

— Какво пък — каза тя. — Не виждам никаква причина да ходим все заедно. Ако малката госпожичка не желае да дойде с нас, да не идва. Да си поседи самичка.

Тя се наведе към Криси и произнесе с театрален шепот:

— Така е най-добре, когато Кати не е в настроение. Оставяме я сама и постепенно всичко идва на мястото си.

— В четири бъди при автомобила — обърна се към мен Родни. — Иначе ще се наложи да се прибираш на автостоп. — Замълча и се усмихна. — Е, хайде, Кати, не се цупи. Тръгвай с нас.

— Не, вие вървете. Аз не искам.

Родни сви рамене и се отправи към дома на Мартин. Рут и Криси го последваха, ала Томи не помръдна от мястото си. Едва когато Рут отправи изумен поглед към него, той каза:

— Ще остана с Кат. Ако ще се разделяме, аз оставам при Кат.

Рут го изгледа с негодувание, обърна се и тръгна. Криси и Родни го погледнаха объркано, после продължиха по пътя си.

Глава петнайсета

Ние с Томи се облакътихме на перилата и се загледахме в пейзажа, докато останалите не се скриха зад ъгъла.

— Празни приказки — обади се накрая той.

Млъкна, после додаде:

— Човек говори така, когато се съжалява. Приказки. Никога не съм чувал настойниците ни да говорят така.

Аз тръгнах в посока, противоположна на онази, в която бяха тръгнали другите и нямах нищо против, когато усетих, че Томи върви до мен.

— Не се огорчавай — продължаваше той. — Напоследък Рут все така се държи. Изпуска парата. Дори твърдението им да отговаря на истината, дори да има поне мъничко истина в него, ние правилно й казахме: има ли някакво значение? Оригиналите, от които сме клонирани, които и да са те, нямат никакво отношение към нас. Затова няма смисъл да се огорчаваш, Кат.

— Добре — отвърнах аз и нарочно го побутнах с рамо. — Добре, добре.

Стори ми се — макар да не бях напълно сигурна в това, — че вървим към центъра на града. Мъчех се да сменя темата на разговор, ала Томи ме изпревари:

— Помниш ли магазина, в който бяхме сутринта? Докато вие скитахте между щандовете, аз търсих нещо. Нещо за теб.

— Подарък? — изненадано го погледнах аз. — Не съм сигурна, че Рут би го одобрила. Не и ако за нея не купиш по-скъп подарък, отколкото за мен.

— Нещо като подарък. Но не успях да намеря. Нямах намерение да ти казвам, но сега ми се предоставя още една възможност да опитам. Ще трябва да ми помогнеш обаче, аз не умея да пазарувам.

— Не разбирам много добре. Искаш да ми направиш подарък, но аз трябва да ти помогна да го избереш?…

— Не, не, знам какво търся. Просто…

Той се засмя и сви рамене.

— Добре, какво пък толкова! Ще ти кажа. В магазина видях един щанд, отрупан с плочи и касети с всякаква музика. Започнах да търся онази, която ти загуби. Помниш ли, Кат? Но забравих как се казваше.

— Моята касета? Томи, нямах представа, че знаеш за нея!

— Знам. Рут ми каза. Каза не само на мен, а молеше всички да я потърсят, твърдеше, че си много разстроена. Опитах се да я намеря. Не съм ти казвал, но търсих къде ли не. Досетих се, че има места, където ти няма да можеш да провериш. В спалните на момчетата, например. Помня, че изгубих сума ти време, но уви!

Погледнах го и почувствах, че от лошото ми настроение не е останала и следа.

— Много мило от твоя страна, Томи. Не знаех за това.

— Исках да ти помогна, ала нищо не излезе. И когато накрая разбрах, че касетата няма да се намери, си казах: някой ден ще отида в Норфък и няма как да не я открия там.

— Норфък, загубеният край на Англия — промълвих аз и се огледах. — Ето че сме тук!

Томи също се огледа и двамата спряхме. Уличката, в която бяхме навлезли, бе тясна, но не толкова, колкото другата, на която се намираше ателието. Известно време театрално се озъртахме на всички страни, после започнахме да се смеем.

— Може пък идеята да не е била толкова глупава? — каза Томи. — В „Улсуърт“ имаше много касети и аз си помислих, че бих могъл да открия и твоята. Но изглежда и там я няма.

— Как така „изглежда“? Искаш да кажеш, че дори не си ги разгледал както трябва?

— Разгледах ги, разгледах ги. Но работата е там, че… Обидно ми е да го призная, Кат, но не мога да си спомня заглавието й. Когато бяхме в Хейлшам, аз претърсвах сандъчетата на момчетата, какво ли не правех, а ето че сега не мога да си го спомня. Джулия Бриджис или нещо такова…

— Джулия Бриджуотър. „След залеза“.

Томи поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Точно това го няма сред касетите.

Засмях се и шеговито го ударих по рамото. Той ме погледна въпросително и аз казах:

— Томи, тя не би могла да е в „Улсуърт“! Там продават най-новите хитове. А Джуди Бриджуотър е допотопно стара. Появи се съвсем случайно на една от Разпродажбите. Сега няма как да я намериш в „Улсуърт“, глупчо!

— Нали ти казах, че не ме бива да пазарувам. Имаше толкова много касети, че си помислих…

— Да, много, но не всичко, Томи. Добре де, няма нищо. Трогната съм. Идеята ти е била страхотна. Нали се намираме в Норфък?!

Когато продължихме по пътя си, Томи колебливо заговори:

— Виж, вероятно си наясно защо трябваше да ти го кажа. Исках да те изненадам, но не стана. Дори да се бях сетил за заглавието, нямах представа къде да търся. А сега, когато знаеш всичко, ще ми помогнеш, нали? Хайде да я потърсим заедно!

— Томи, какви ги говориш?

Исках въпросът ми да прозвучи укорително, но ме напуши смях.

— Остава ни повече от час. Имаме реална възможност да я открием.

— Томи, ти си истинско идиотче! Нима наистина вярваш във всички тези глупости за загубените неща, които можеш да откриеш в Норфък?

— Не, не че вярвам, но тъй и тъй сме тук, защо да не се поровим? Сигурно ще ти е приятно да я намериш. Нищо не губим.

— Добре. Ти си наистина идиотче, но нека бъде както казваш.

Той безпомощно разпери ръце.

— В такъв случай, накъде да тръгнем, Кат? Много съм зле с пазаруването, наистина.

— Можем да потърсим в магазин за употребявани вещи — предложих аз, като се позамислих. — Където продават дрехи, стари книги. Може би има и кутии с плочи и касети.

— Добре. Но къде са тези магазини?

И сега, когато си спомня за онзи миг — стоим двамата с Томи насред тясната уличка и се каним да тръгнем на разузнаване, — аз усещам как на душата ми става топло, топло. И изведнъж всичко наоколо се променя и става прекрасно: пред себе си имаме цял свободен час и няма по-приятен начин да го прекараме от онова, което предлага Томи. С мъка потисках глупавия си кикот, както и желанието си да подскачам по тротоара като малко дете. Не много отдавна, когато се грижех за Томи в центъра по рехабилитация, му припомних пътуването ни до Норфък и той отвърна, че чувствал абсолютно същото. В мига, в който решихме да тръгнем да търсим касетата, всички облаци изчезнаха някъде и край нас цареше само веселие и смях.

Отначало влизахме не там, където трябва: в антикварни книжарници или в магазини, където продаваха стари прахосмукачки и не предлагаха никаква музика. След известно време Томи реши, че и аз разбирам от пазаруване колкото него и заяви, че ще ме води той. По някаква чиста случайност тутакси откри улицата, на която почти един до друг имаше четири магазина от онези, които ни бяха нужни. По витрините бяха окачени рокли, дамски чанти, детски годишници, а още като влязохме вътре, ни обгърна сладникавата миризма на нещо спарено. Имаше купища книги в смачкани меки подвързии, прашни кутии, натъпкани с картички и всякакви джунджурии. Единият магазин предлагаше всичко хипарско, другият — военни медали и фотографии на войници в пустинята. Но във всеки от тях някъде отзад имаше по една-две големи картонени кутии с дългосвирещи плочи и аудиокасети. Ние се ровехме в тях и, честно казано, след минути бяхме почти забравили за Джули Бриджуотър. Изпитвахме удоволствие от факта, че двамата заедно разглеждаме всички тези неща; ту се разделяхме и всеки преравяше някой ъгъл, ту отново се събирахме, понякога се надпреварвахме кой ще открие по-интересни неща в една и съща кутия, покрита с прах в ъгъла, огряна от заблудил се слънчев лъч.

А после, разбира се, я открих. Бързо прехвърлях касетите, като мислех за нещо съвсем друго, и изведнъж — ето я! — между пръстите си зърнах същата картинка, позната ми до болка от толкова много години: Джуди, цигарата й, кокетния поглед, който е отправила към бармана, размитите палми на заден план.

Не възкликнах, както бих направила, ако попаднех на нещо любопитно. Останах безмълвна и неподвижно се взирах в пластмасовата кутийка, не знаех радвам ли се, или не. За миг дори ми се стори, че трябва да има някаква грешка. Касетката бе отличен повод за предишното ни веселие, ала сега, когато я открих, имах нужда да поспра. Може би това бе причината за моето мълчание; известно време не издавах звук, хрумна ми дори да се престоря, че не съм я видяла. Но ето я! — в касетата имаше нещо неуловимо, което ме смущаваше, сякаш отдавна съм пораснала и не би трябвало да се вълнувам толкова от Джули Бриджуотър. Стигна се дотам, че изпуснах следващата касета да падне отгоре й. Ала тя продължаваше да се взира в мен с тясната си страна и накрая трябваше да викна Томи.

— Същата ли е?

Във въпроса му се долови искрено недоверие и причината за това бе по-скоро сдържаността ми. Взех кутийката в двете си ръце и внезапно ме обзе дълбоко задоволство — усетих и още нещо, по-сложно, което застрашаваше да ме разплаче. Ала аз се стегнах и само подръпнах Томи за ръкава.

— Да, същата е — отвърнах му и за първи път се усмихнах тържествуващо. — Не вярвам на очите си! Наистина я открихме!

— Ама съвсем същата ли е? Онази, която изгуби?

Въртях кутийката в ръцете си и си спомнях всички подробности — оформлението й от вътрешната страна, заглавията на песните, всяка дреболия.

— Не виждам никаква разлика — отвърнах аз. — Но нали знаеш, Томи, може би съществуват много касети като тази, с хиляди, при това на най-различни места.

Сега вече и аз на свой ред забелязах, че Томи сякаш не беше в голям възторг.

— Томи, като че ли не се радваш много — упрекнах го аз, макар и с шеговит глас.

— Радвам се, Кат, дори много. Просто… ами, мъчно ми е, че не аз я открих. — Усмихна се и продължи: — След като я изгуби, много пъти съм си представял как я намирам и ти я нося. Виждах лицето ти, чувах думите ти, такива неща.

Гласът му звучеше по-меко от обикновено, а погледът му бе прикован в касетката, която държах в ръце. И внезапно ясно осъзнах, че в магазина сме само двамата, ако не смятаме стареца зад щанда до входа, потънал до уши в бумагите си. Ние стояхме на нещо като платформа в задната част на магазина, където цареше тишина и полумрак — по всяка вероятност старецът бе махнал с ръка на стоката, която бе складирана в тази част на помещението. За няколко секунди Томи сякаш изпадна във вцепенение и на мен ми се стори, че отново превърта в ума си своите фантазии: как бих го погледнала, какво бих му казала, когато ми връща изгубената от мен касетка. После грабна кутийката от ръцете ми.

— Поне мога да ти я купя — ухили се той и преди да успея да го спра, слезе от платформата и тръгна към касата.

Докато старецът търсеше касетата, която отговаряше на обложката, аз се поразходих още малко в дъното на магазина. Все още съжалявах, че успяхме да я открием толкова бързо, и едва когато се върнахме във Фермата и аз останах сама в стаята си, оцених истински факта, че отново притежавам тази касета и тази песен. Но дори тогава чувствата ми се дължаха повече на тъгата по отминалото и сега, колчем извадя касетката и я погледна, тя пробужда в душата ми възпоминания и за онзи ден в Норфък, и за годините, прекарани в Хейлшам, при това с еднаква сила.

Когато излязохме от магазина, много ми се искаше да върна онова до глупост безгрижно настроение, с което бяхме влезли. Пуснах няколко шегички, ала Томи не реагира — беше се замислил.

Тесният път, по който вървяхме, стръмно се изкачваше нагоре и след стотина крачки, на самия ръб на скалата, видяхме нещо като наблюдателен пункт със скамейки, откъдето можехме да съзерцаваме морето. През лятото това сигурно бе прекрасно място, където семействата биха могли да поседят и да похапнат на чист въздух. Макар да духаше студен вятър, ние се отправихме нататък, ала малко преди да стигнем до площадката, Томи забави крачка и каза:

— Криси и Родни са обсебени от идеята. Нали се сещаш? За отлагането на донорството за двойки, които истински се обичат. Сигурни са, че знаем за това, но в Хейлшам никой нищо не ни е казал. Поне аз не съм чувал такова нещо, а ти, Кат? Не, тези приказки просто започнаха да се разпространяват сред „ветераните“ напоследък. А на хора като Рут това им трябва — те се радват да раздуят нещата още повече.

Внимателно го погледнах, ала беше невъзможно да разбера дали това бяха добродушни закачки от страна на влюбения Томи, или израз на дълбокото му възмущение. Същевременно ми бе ясно, че има наум и още нещо, което няма връзка с Рут, затова не изразих отношението си, а просто изчаквах. Накрая той спря и започна да побутва с върха на обувката си смачканата картонена чаша на земята.

— Знаеш ли, Кат — започна той. — От известно време обмислям нещо. Според мен ние сме прави, че в Хейлшам никой не е споменавал за такова нещо. Но там имаше много неща, в които по онова време не виждахме смисъл. Затова си казах: ако това е истина, ако този слух се основава на нещо, бихме могли да си обясним почти всичко. Да получим отговор на въпросите, над които си блъскахме главите.

— Какво имаш предвид? Какво бихме могли да си обясним?

— Например Галерията.

Томи сниши глас и се наклони към мен, сякаш още бяхме в Хейлшам и обсъждахме нещо на опашката в столовата или край езерото.

— Така и не успяхме да разберем защо ни бе всъщност тази Галерия. Защо Мадам прибираше най-добрите ни работи? Но сега ми се струва, че вече знам. Нали си спомняш как всички спорехме за жетоните? Трябва ли, или не трябва да заплащаме с тях за предметите, които Мадам взема със себе си? Помниш ли как Рой Дж. отиде да говори за това с госпожица Емили? Тя би трябвало да му е обяснила нещо, да се е изтървала и да е издала тайната. Ето за какво се замислих.

Наблизо минаваха две жени с кучета на каишки и двамата с Томи — макар че това бе пълна идиотщина от наша страна — млъкнахме и изчакахме, докато отминат. След малко попитах:

— За какво, Томи? За каква тайна говориш?

— Рой Дж. попита госпожица Емили защо Мадам прибира работите ни. Помниш ли какво ни каза, че му е отговорила?

— Струва ми се, после ни обясни, че това е привилегия и че трябва да се гордеем…

— Да, но имаше и още нещо.

Тук Томи сниши гласа си до шепот:

— Беше му казала и друго — по-скоро то се беше прокраднало случайно в отговора й. Не помниш ли, Кат? Казала му, че чрез рисунките, стиховете и другите работи се проявява нашата душевност. Заявила, че те показват какви сме отвътре.

Когато произнесе тези думи, аз внезапно се засмях, тъй като си спомних една от рисунките на Лора, която изобразяваше червата й. Въпреки това усетих погнуса.

— Да — отвърнах. — Помня. Но защо си се заловил с това?

— Ето какво си мисля — започна бавно Томи. — Да допуснем, че „ветераните“ са прави в предположенията си. Да допуснем, че възпитаниците на Хейлшам наистина се радват на подобна привилегия. Да си представим, че двама души заявяват, че се обичат и молят да им се отпусне повече време да бъдат заедно. Тогава, нали разбираш, Кат, трябва да има някакъв начин да се прецени дали двамата говорят истината, или не. Защото някои биха могли да заявят, че се обичат чисто и просто за да отложат времето за донорство. Виждаш ли колко е трудно да се разбере? Може пък двойката наистина да си мисли, че това помежду им е любов, а то да е всъщност само секс и нищо повече. Или просто увлечение. Разбираш ли за какво говоря, Кат? Наистина е много трудно да се отсъди правилно и грешките вероятно не могат напълно да се изключат. Но главното е: който и да е онзи, който решава, дали Мадам, или някой друг, трябва да се опре на нещо.

Бавно кимнах с глава.

— Ето защо са им били нужни нашите работи…

— Може би. Мадам разполага с Галерията, където има какво ли не, сътворено от възпитаниците още от ранното им детство. Нека си представим следното: двамата души отиват и започват да говорят за любовта си. Тогава съдниците могат да отворят техните работи от години назад. Намират ги и гледат: подхождат ли си тези двамата? Съответстват ли си? И не забравяй, Кат, че онова, с което разполагат, издава нашата душевност. Така може да се прецени дали те наистина са любовна двойка, или това между тях е просто увлечение.

Отново закрачих бавно по пътеката, без да виждам къде стъпвам. Томи тръгна до мен в очакване на отговора ми.

— Не знам — казах най-после аз. — Разбира се, думите ти обясняват онова, което госпожица Емили е отговорила на Рой. Вероятно обясняват и факта защо настойниците ни през цялото време са смятали рисуването и тем подобни неща за толкова важни за нас.

— Точно така. И ето защо… — Томи въздъхна и продължи сякаш пряко сили. — Ето защо госпожица Люси е трябвало да признае, че не е била права, когато ми е казала, че това няма кой знае какво значение. Тогава й е дожаляло за мен. Но дълбоко в душата си е знаела, че всъщност има значение. Предимството на възпитаниците на Хейлшам се състои в това, че те имат ето този специален шанс. Но ако в Галерията на Мадам няма нищо твое, може да се каже, че си запратил шанса си по дяволите.

Едва след тези му думи на мен ми стана ясно накъде бие и ме побиха тръпки. Спрях и се обърнах към него, но преди да успея да отворя уста, Томи се усмихна.

— Ако това наистина е така, значи съм профукал шанса си.

— Томи, имало ли е поне един случай, при който някоя от твоите работи да е отишла в Галерията? Помисли си, може би много отдавна, когато си бил още дете?

Но той поклати глава преди още да съм довършила въпроса си:

— Нали знаеш? Що се отнася до творчеството, винаги съм бил кръгла нула. Пък и онзи разговор с госпожица Люси. Знам, че ми е мислила доброто. Станало й е мъчно и е искала да ми помогне. Но ако теорията ми е вярна…

— Това е само теория, Томи — отвърнах аз. — Сам знаеш колко струват твоите теории.

Исках да поразведря атмосферата, ала не успявах да намеря верния тон и беше очевидно, че продължавам да обмислям твърдението му.

— Вероятно имат и други начини да преценят — казах след малко аз. — Може би изкуството е само един от тях.

Томи отново поклати глава.

— Какви начини? Кажи ми поне един. Мадам не ни познаваше лично. Не ни помнеше един по един. Освен това е твърде вероятно да не го решава сама. Трябва да има някой по-висшестоящ, чийто крак изобщо не е стъпвал в Хейлшам. Дълго време мислих за това, Кат. Всичко съвпада. Ето защо придаваха такова значение на Галерията, ето защо настойниците настояваха толкова много да рисуваме и да съчиняваме стихове. Е, Кат, какво ще кажеш?

Ала тъкмо в този миг се бях поразсеяла. Спомних си как слушах касетата, която току-що открихме, сама в спалнята; как се въртях, притиснала възглавницата до гърдите си, и как Мадам със сълзи на очите ме наблюдаваше през открехнатата врата. Дори този епизод, за който навремето не намирах никакво обяснение, също имаше своето логично място в теорията на Томи. Тогава си представях, че в ръцете си държа бебе, ала Мадам, разбира се, не го е знаела. Сигурно е помислила, че танцувам с въображаемия си възлюбен. Ако Томи е прав, ако Мадам е била толкова тясно свързана с нас само за да помогне за решаването на въпроса за отсрочката на влюбените, реакцията й е напълно обяснима: независимо от обичайната й студенина към нас, подобна сцена би могла дълбоко да я разстрои. Всичко това премина през главата ми и аз за малко да разкажа на Томи за тази случка, но се сдържах, защото не ми се щеше да се съглася с теорията му.

— Не знам, все още размишлявам над онова, което чух — казах аз. — Впрочем трябва да тръгваме. Ще ни отнеме време да намерим паркинга с роувъра.

Тръгнахме назад по същия път, но и двамата знаехме, че е още рано и затова не бързахме.

— Томи — обадих се след малко аз. — Говорили ли сте с Рут за това?

Той поклати глава и продължи да върви. Накрая каза:

— Работата е там, че Рут вярва само на онова, което чуе от „ветераните“. Харесва й да се прави, че знае много, повече, отколкото всъщност й е известно. Но им вярва, наистина им вярва. И рано или късно ще поиска да задвижи нещата.

— Искаш да кажеш, че ще…

— Да. Ще поиска да кандидатства. Но още не й е дошло наум. Не го е обмислила така, както направихме двамата с теб.

— Не си ли я посветил в теорията си относно Галерията?

Той отново поклати глава, без да каже и дума.

— Ако й изложиш всичко това — казах аз — и тя се съгласи с теорията ти… Сигурно ще се вбеси.

Съдейки по вида му, Томи имаше нещо наум, но мълчеше. Едва когато отново поехме по тесните улички, той проговори и тонът му ми се стори някак глуповат.

— Всъщност, Кат… — започна той. — Заел съм се с нещо. Така, за всеки случай. Не съм казал още на никого, дори на Рут. Само пробвам.

И тогава аз за първи път чух за животните, които рисува и които съществуват само във въображението му. Когато започна да описва рисунките си (видях ги чак след няколко седмици), при всичкото си желание не можах да проявя голямо въодушевление. Признавам, че разказът му ми навя отдавнашни спомени за онзи слон в тревата, с който започнаха неприятностите на Томи в Хейлшам. Той ми обясни, че се е вдъхновил от стара детска книжка, която намерил във Фермата зад някакъв диван с откъсната задна корица. После убедил Кефърс да му даде една от своите малки черни тетрадки, в които записваше цифрите и оттогава Томи бе нарисувал десетина въображаеми същества.

— Цялата работа е там, че ги правя твърде малки. Ама съвсем мънички. В Хейлшам никога не ми е хрумвало подобно нещо. Може би тъкмо това е била грешката ми. Ако ги рисуваш като дребосъчета, а нямаш друг избор, защото страниците са ей толкова големи, всичко се променя. Сякаш внезапно оживяват. После трябва да нарисуваш всичко до най-малки подробности. Представяш си как ще се защитават, как ще си доставят всичко, което им е необходимо. Да ти призная, Кат, това няма нищо общо с работите ми в Хейлшам.

Той започна да описва своите любимци, ала на мен ми беше трудно да се съсредоточа в думите му; колкото повече се разпалваше, толкова по-неловко се чувствах. Искаше ми се да му кажа: „Томи, какво ти става, пак ли искаш да станеш за смях? Въображаеми животни? Ела на себе си!“ Но не го направих. Само го гледах внимателно и повтарях:

— Звучи добре. Дори много добре.

По едно време той каза:

— Пак ще ти повторя, Кат: Рут не знае нищо за тези животни.

И когато произнесе тези думи, той сякаш си спомни за всичко останало, спомни си защо изобщо бе захванал разговора за своите рисунки и лицето му посърна. Продължихме пътя си мълчаливо, а когато излязохме на главната улица, аз заявих:

— Дори в теорията ти да има нещо вярно, още много трябва да се изясни. Например, как една двойка би могла да кандидатства за отсрочка? Какво трябва да направи? Не съм виждала подобни бланки и заявления.

— И аз съм мислил за това.

Гласът му бе станал тих и сериозен.

— Виждам само един изход: да открием Мадам.

Замислих се над думите му и казах:

— Никак няма да е лесно. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нея. Дори името и фамилията й. И нали помниш как се държеше? Беше й неприятно да се приближи до нас. Дори да успеем да я издирим, силно се съмнявам, че би могла да ни помогне кой знае колко.

Томи въздъхна.

— Знам. Е, имаме още време. Няма защо да бързаме.

Докато вървяхме към паркинга, небето се навъси и времето доста се застуди. Нашите още не се виждаха и двамата с Томи се скрихме на завет до колата и се загледахме в игрището за миниголф. То беше пусто и флагчетата се вееха на вятъра. Не ми се щеше да продължим говорим за Галерията, за Мадам и за други подобни неща, затова измъкнах касетката с песните на Джуди Бриджуотър от кутийката и започнах да я разглеждам.

— Благодаря ти, че ми я купи — казах аз.

Томи се усмихна.

— Ако бях отишъл при кутията с касетите, докато ти разглеждаше плочите, щях да я намеря аз, а не ти. Горкият Томи, пак не му провървя.

— Не виждам никаква разлика. Идеята да я потърсим бе изцяло твоя. Съвсем бях забравила за „загубения край на Англия“. След изказването на Рут настроението ми съвсем се развали. Така де! Джули Бриджуотър. Старата ми дружка. Сякаш не бяхме се разделяли нито за миг с нея. Интересно, кой ли ми я открадна навремето?

Отправихме взор нагоре по улицата да видим дали другите идват.

— Знаеш ли — каза Томи, — когато Рут ми разказа за изгубената касетка и аз видях в какво състояние си…

— Недей, Томи. Отдавна ми е минало. Не мисля да го обсъждам с нея, когато се появи.

— Не, имах друго предвид.

Той се отдръпна от колата, обърна се и ритна с крак предната гума, сякаш да я провери.

— Когато Рут ми каза онова, което ми каза, разбрах защо разглеждаше онези порнографски списания. Добре де, „разбрах“ не е точната дума. Имах си версия. Моя си теория. Поредната. Просто като чух думите на Рут, нещо в мозъка ми прещрака.

Знаех, че ме гледа, но аз бях вперила очи пред себе си и мълчах.

— И все пак, Кат, не съм напълно искрен с теб — продължи след малко той. — Дори Рут да е била права, макар и да не мисля така, защо търсиш своето „възможно аз“ в такива списания? Защо мислиш, че си била копирана от някое от онези момичета?

Свих рамене, без да го погледна.

— Не твърдя, че съм го правила с някакво намерение. Просто разглеждах и толкова.

В очите ми се появиха сълзи, които се постарах да скрия. Ала гласът ми ме издаде — трепна, когато заявих:

— Ако това толкова те безпокои, обещавам да не го правя повече.

Не знам дали Томи видя сълзите ми. Така или иначе, когато се приближи и ме прегърна през раменете, вече се контролирах. И преди го беше правил, така че в жеста му нямаше нищо особено или ново. При това се почувствах по-добре и дори се усмихнах. Тогава той ме пусна, ала двамата останахме така, почти докосвахме раменете си, опрели гръб в роувъра.

— Добре, няма смисъл, съгласна съм — казах аз. — Но нали всички се държим по този начин? Всички се интересуваме от нашите оригинали. Сам се попитай защо днес пристигнахме в този град. Не само аз, всички го правим.

— Нали знаеш, Кат, че на никого не съм споменал за това? Как съм те видял в котелното помещение. Нито на Рут, нито на когото и да е друг. И все пак, не мога да си го обясня. Защо го направи?

— Добре, Томи, ще ти кажа. Може и да не ти се изясни съвсем, но ще ти кажа. Просто от време на време, когато ми се прииска да правя секс, усещам желанието си твърде силно. Понякога то така ме завладява, че ми става дори страшно. Струва ми се, че и със стария Кефърс бих могла да го направя, толкова непреодолимо е то. Та затова… Това е единствената причина, поради която бях с Хю. И с Оливър. Не беше сериозно. Дори не ми бяха особено симпатични. Не разбирам какво означава това, а после, когато отмине, става ми страшно и толкова. Тогава започнах да си мисля: сигурно има защо да усещам такова желание. Трябва да е свързано с произхода ми. — Млъкнах, но Томи не каза нищо и аз продължих: — Реших, че ако намеря фотографията й в някое от онези списания, всичко ще ми се изясни. Нямах намерение да тръгна да я търся, нищо подобно. Просто това щеше да е поне някакво обяснение за моята същност.

— И с мен се случва — каза Томи. — Понякога така ми се ще, че… И вероятно всеки ще каже същото, ако сложи ръка на сърцето си. Не, Кат, според мен не се различаваш от останалите. Поне аз много често…

Той не се доизказа и се засмя, но аз не се засмях.

— Не говоря за това — възразих аз. — Знам, виждала съм как е при останалите. Да, появява се желание, но то не ги кара да правят странни неща. Не постъпват като мен, не ходят при хора като Хю…

Сигурно пак съм се разплакала, защото отново усетих ръката на Томи около раменете си. Ала колкото и да бях разстроена, не забравях къде се намираме и си казах, че ако внезапно се появи Рут или някой от компанията, че ако дори ни видят в това положение, няма да си създадат лъжливо впечатление за нашите отношения. Продължавахме да стоим един до друг, облегнати на автомобила, и те щяха да видят, че съм разстроена от нещо и че Томи ме успокоява — нищо повече. После го чух да казва:

— Не мисля, че това е чак толкова лошо, Кат. Ако откриеш някого, с когото наистина ти се иска да бъдеш, всичко ще е от добре, по-добре. Нали си спомняш думите на настойниците ни? Ако си с истинския човек, ще ти е наистина много приятно.

Помръднах рамото си, за да накарам Томи да си свали ръката, после дълбоко въздъхнах:

— Добре, да не говорим повече за това. Всъщност аз се справям доста добре с настроенията си. Затова — край, да го забравим.

— И все пак, Кат, глупаво е да разглеждаш онези списания.

— Така е, Томи, съгласна съм. Стига толкова. Вече съм добре.

Не помня за какво още говорехме, докато чакахме останалите. Така или иначе, не е било нещо сериозно и дори да са усетили нещо във въздуха, те не ни зададоха никакви въпроси. И тримата бяха в приповдигнато настроение, особено Рут, която полагаше всички усилия, за да замаже неприятната сцена, която направи, когато тръгваха у Мартин. Приближи се до мен, помилва ме с длан по бузата, каза нещо шеговито, а после, когато се настанихме в роувъра, правеше всичко възможно да поддържа доброто настроение. Двете с Криси намираха всичко у Мартин забавно и се радваха на възможността спокойно да го споделят сега, когато не са вече в апартамента му. Родни не одобряваше поведението им и аз забелязах, че целта на разговорите им бе по-скоро да го подразнят. При това атмосферата бе напълно приятелска. Забелязах още, че ако сутринта Рут не изпускаше възможност да ни остави двамата с Томи в неведение относно смисъла на тази или онази шега, или забележка, които си разменяше с „ветераните“, то сега, по пътя обратно към Фермата, всеки път, когато говореха за нещо, тя се обръщаше към мен и подробно ми го обясняваше. Честно казано, по едно време ми додея: имах усещането, че всичко, което се говореше в колата, имаше за цел да стигне до моите уши — и до ушите на Томи, разбира се. Но все пак ми беше приятно, че Рут се старае така заради мен. Аз, както и Томи разбирахме, че тя съжалява за своето поведение и по този начин ни дава да го разберем. Беше се настанила, както и сутринта, между мен и Томи, ала сега почти през цялото време разговаряше с мен, понякога се обръщаше и към него, стискаше го за ръката или го даряваше с бърза целувка. Общо взето, атмосферата беше приятна и никой не споменаваше нито „възможното аз“ за Рут, нито нещо от този род. А аз мълчах относно касетката, която Томи ми бе купил. Знаех, че рано или късно Рут ще разбере, но не ми се искаше това да стане тъкмо сега. Когато се прибирахме във Фермата в онзи ден, а тъмата се спускаше над дългия пуст път, и тримата се чувствахме близки и аз не желаех да допусна нещо, което би разрушило този покой.

Глава шестнайсета

Колкото и да е странно, след като се върнахме от Норфък, почти не разговаряхме за нашето пътуване. Стигна се дотам, че в един момент започнаха да се разпространяват какви ли не слухове за целта му. Но и тогава ние продължавахме да мълчим и накрая хората загубиха интерес към темата.

Дори сега не знам защо се държахме по този начин. Мисля си, че по-скоро изчаквахме Рут да проговори първа, защото смятахме, че само тя има право да реши какво да каже и какво — не. Ала по една или друга причина — може би се бе смутила от обрата на нещата, свързани с нейното „възможно аз“, може би просто й харесваше да обгръща личността си в тайнственост, — тя изобщо не засягаше въпроса. Избягвахме разговорите за пътуването ни дори помежду си.

Тъкмо тази атмосфера на тайнственост ме улесни в усилията ми да запазя в тайна факта, че Томи ми бе купил касетката с Джули Бриджуотър. Не че я криех някъде дълбоко сред останалите си вещи. През цялото време тя стоеше сред другите касетки от колекцията ми в една от малките купчинки до дъската за гладене. Ала непрекъснато следях, да не би да се появи най-отгоре на купчината. Понякога много ми се щеше да разкажа всичко на Рут, за да можем после да седнем и да си говорим за Хейлшам под звуците на тези песни. Но времето минаваше, а аз все не й казвах, пътуването ни до Норфък се отдалечаваше все повече във времето и накрая започнах да се чувствам така, сякаш пазя някаква срамна тайна. После, разбира се, но много по-късно, тя все пак зърна касетката и аз си казах, че по-добре да я бе видяла още в началото, но какво да се прави, такъв ми бил късметът.

С идването на пролетта все повече „ветерани“ започнаха да заминават на курс за помощници и макар да тръгваха, без да вдигат излишен шум, следвайки обичайната практика, вече нямаше как да отминем без внимание забележимото намаляване на броя на обитателите във Фермата. Не мога точно да определя какви чувства ни вълнуваха по този повод. Струва ми се, че до известна степен им завиждахме, че си тръгват. Имахме усещането, че там, където отиват, ги чака по-голям и по-вълнуващ свят. Ала от друга страна заминаването им все по-силно ни смущаваше и тревожеше.

После, струва ми се беше през април, ние се сбогувахме и с Алис Ф. — първата от възпитаниците на Хейлшам, която напускаше Фермата; тя скоро бе последвана от Гордън К. И двамата бяха заявили желанието си да започнат курса и си тръгнаха с бодра усмивка, ала след заминаването им атмосферата във Фермата завинаги се промени.

Върволицата от заминаващи изглежда повлия на мнозина „ветерани“, а вероятно като пряк резултат от нея бе и последвалата вълна слухове от рода на онези, за които Криси и Родни ни бяха говорили в Норфък. Говореше се за двойки от бивши възпитаници в други части на страната, които били получили отсрочка, защото успели да докажат, че истински се обичат, макар че вече ставаше дума за хора, които нямаха никакво отношение към Хейлшам. А ние, петимата, които бяхме ходили в Норфък, отново се държахме встрани от такива разговори; дори Криси и Родни, които преди бяха в центъра на подобни приказки, сега смутено извръщаха поглед всеки път, когато до ушите им достигаше този слух.

„Норфъкският ефект“ имаше въздействие дори върху нас двамата с Томи. Още щом се върнахме, аз си мислех, че ще се възползваме и от най-малката възможност да оставаме насаме, за да обменяме мисли относно неговата теория за Галерията. Но по някаква неизвестна причина — свързана не само с него, а и с мен — не стана така. Единствено изключение правеше онази сутрин, когато той ми показа рисунките на въображаемите си животни в курника за гъски.

Хамбарът, който наричахме „курник за гъски“, се намираше в най-забутания край на Фермата и тъй като покривът му и без това течеше, а вратата бе измъкната от пантите, не го използвахме — само от време на време някоя двойка ще се уедини там, когато времето позволяваше. През онази пролет аз се бях пристрастила към дългите самотни разходки и помня, че по време на една от тях, докато минавах покрай курника, чух Томи да ме вика. Обърнах се и го зърнах — той смутено стоеше бос върху оформеното малко островче, заобиколено отвсякъде с кални локви, и се опираше с ръка на стената на курника.

— Къде са ботушите ти, Томи? — попитах го аз.

Той носеше обичайното си облекло — дебело яке и джинси. Само ботушите не бяха на краката му.

— Ами… аз рисувам тук…

Той се засмя и ми показа малка черна тетрадка от онези, които Кефърс винаги носеше със себе си. От пътуването ни в Норфък бяха изминали повече от два месеца, но още щом я зърнах, разбрах за какво ми говори. Ала все пак изчаках и той ми предложи:

— Ако искаш, Кат, ще ти ги покажа.

Той ме повика да вляза в курника и също заподскача натам по каменистата земя. Очаквах, че вътре ще е тъмно, ала слънцето светеше през прозореца на покрива. Покрай една от стените бяха наредени непотребните мебели, които през последната година бяха стоварили там: счупени маси, стари хладилници и други подобни неща. В средата на пода имаше двуместен диван, чийто пълнеж се показваше изпод черната изкуствена дамаска и когато го зърнах, аз се досетих, че вероятно Томи сам го бе измъкнал от купчината, за да седи на него, докато рисува. До него се търкаляха гумените му ботуши, от кончовете им стърчаха чорапите му.

Томи се настани на дивана и се хвана за големия пръст на крака.

— Извинявай, че съм бос. Събух се, и аз не знам защо. Сега пък се оказа, че съм се порязал. Е, Кат, ще погледнеш ли? Рут ги видя миналата седмица и оттогава искам да ти ги покажа и на теб. Само Рут ги е виждала, никой друг. Ето.

И тогава аз се запознах с неговите животни. Когато в Норфък ми разказваше за тях, аз си представях рисунки в умален вид, каквито правехме като деца. И сега бях изненадана от детайлното изображение на всяка една от тях. Не можеше да се разбере веднага, че това са живи същества.

Първото впечатление беше подобно на това, когато за първи път отвориш кутията на радиоприемник: тесни каналчета и жички, които се преплитат в сухожилия, миниатюрни „болтчета и винтчета“, изрисувани старателно до маниакалност, и едва когато разгърне следващата страница, човек можеше да види, че рисунката представлява, да речем, птица или нещо подобно на броненосец.

— Това е втората ми тетрадка. Първата не бива да я показвам на никого. В началото не се получаваше така, както трябва.

В същото време той навличаше чорапите на краката си, облегнат на дивана, и се опитваше да говори с равнодушен и небрежен тон, ала аз знаех, че начинът, по който ще реагирам, е много важен за него. Все пак не можех веднага да изкажа възхищение от работата му. Това вероятно се дължеше отчасти на тревогата ми да не би отново да си навлече неприятности заради усилията, които полагаше в областта на изкуството. Ала онова, което гледах, бе толкова далеч от всичко, на което ни бяха учили в Хейлшам, че не знаех какво да кажа.

— Боже мой, Томи, каква вглъбеност ти е била нужна! — възкликнах накрая аз. — Чудя се как си могъл да видиш всички мънички подробности на оскъдната светлина тук вътре.

После, когато отгърнах на следващата страница, добавих, тъй като вероятно не си давах сметка как биха прозвучали думите ми, изказани на глас:

— Интересно, какво ли би казала Мадам, ако ги види.

Тонът ми бе шеговит и Томи ми отвърна с усмивка, ала във въздуха увисна нещо ново, което не бях забелязала преди. Продължавах да разлиствам тетрадката, която бе изрисувана до четвъртината, и не вдигах поглед към Томи, защото съжалявах, че съм споменала за Мадам. Накрая до ушите ми долетя следното:

— Още много трябва да се постарая, за да ги покажа на нея.

Не знаех дали да възприема думите му като сигнал да похваля рисунките му; междувременно в душата ми се появи искрена симпатия към тези въображаеми същества.

При цялото изобилие от детайли, сякаш изработени от метал, във всяко едно от тях се криеше някаква нежност, дори крехкост. Спомних си какво ми бе казал тогава в Норфък: когато ги е рисувал, се е тревожил как ще се защитават, как ще успяват да си доставят необходимото и като ги гледах сега, аз също се разтревожих. Но въпреки това, незнайно защо, похвалните думи присядаха в гърлото ми. После Томи каза:

— Не започнах да ги рисувам само по тази причина. Просто ми харесваше да го правя. Започвам да се съмнявам, Кат: да продължавам ли да пазя работата си в тайна, или не? Нека пък да се разбере, какво страшно има! Ето, Хана и досега се занимава с акварелите си, мнозина от „ветераните“ също работят върху нещо. Не че ще тръгна да ги показвам насам-натам, не. Но си мисля, струва ли си да ги пазя в тайна?

Най-после можах да вдигна поглед към него и да кажа нещо повече или по-малко убедително:

— Прав си, Томи, не си струва. Рисунките ти са хубави. Наистина. Пълна глупост е да се криеш тук.

Той не отвърна нищо, но се усмихна, сякаш си припомни някаква шега и на мен ми стана ясно, че съм го направила щастлив. После, доколкото си спомням, не си казахме нищо интересно. Той нахлузи ботушите си и двамата излязохме от курника. Повтарям: това бе единственият път през цялата пролет, когато двамата с Томи пряко се докоснахме до неговата теория.

Лятото дойде, стана една година, откакто се бяхме появили във Фермата. Микробусът докара нова група възпитаници, точно както бе докарал и нас предишната година, само че сега не всички идваха от Хейлшам. Почувствахме облекчение: според мен всички се притеснявахме, че появата на още от нашите възпитаници ще усложни обстановката. От друга страна, фактът, че не пристигнаха още възпитаници на Хейлшам засили усещането ми, че годините, прекарани там, са останали далеч зад нас, че връзките с миналото ни отслабват. Не стига, че Хана и още неколцина от нашите непрекъснато говореха колко скоро ще последват стъпките на Алис, ами и други, като например Лора, си хванаха гаджета, които не бяха дошли от Хейлшам, и бе напълно възможно съвсем скоро въобще да забравим, че някога сме били в една компания.

Пък и преструвките на Рут, че е забравила всичко, що се отнася до Хейлшам. Добре де, това се проявяваше най-вече в дреболиите, ала те ме дразнеха все повече и повече. Веднъж например бяхме останали на масата в кухнята след дългата закуска: Рут, аз и неколцина „ветерани“. Един от тях разправяше, че ако ядеш сирене на вечеря, няма да можеш да спиш добре и аз се обърнах към Рут горе-долу така:

— Помниш ли, че госпожица Джералдин непрекъснато ни предупреждаваше за същото?

Бях направила забележката между другото и очаквах Рут само да се усмихне или да кимне с глава. Ала тя сметна за необходимо да се вторачи в мен с неразбиращ поглед и едва когато се обърнах към „ветераните“ с пояснението, че госпожица Джералдин е една от настойниците ни, Рут смръщи чело и кимна, сякаш чак сега си го е спомнила.

Първия път не обърнах голямо внимание на реакцията й. Но на следващия дълбоко се възмутих: бяхме седнали под полуразрушения навес на бившата автобусна спирка. Вбесих се, защото едно е да играеш игрички пред „ветераните“, а съвсем друго, когато сме само двете и обсъждаме сериозни въпроси. По време на разговора забелязах по някакъв повод, че в Хейлшам най-краткият път през треволяците до езерото минаваше през забранена за нас територия. И когато Рут направи удивена физиономия, прекъснах фразата си по средата и я укорих:

— Рут, не би могла да го забравиш. Престани да се правиш на дръж ми шапката!

Ако не бях й направила забележка толкова рязко, ако, да речем, го бях отминала със смях и бях продължила, Рут щеше да почувства колко нелепо се държи, също щеше да се засмее и толкова. Ала след като я нападнах по такъв начин, тя свирепо се вторачи в мен и каза:

— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.

Беше станало доста късно, лятното слънце залязваше, в изоставената спирка беше кално и мокро след неотдавнашната буря и аз нямах никакво желание да й обяснявам защо това все пак има значение. И макар да не се разпрострях върху темата, макар че продължих прекъснатия разговор, доверието между нас се изпари и това едва ли щеше да ни помогне да се справим с трудностите, с които се бяхме сблъскали.

Но за да обясня за какво си говорехме онази вечер, трябва да се върна малко назад. По-точно — няколко седмици преди това, в началото на лятото. Известно време имах връзка с един от „ветераните“ на име Лени — секс, нищо повече. Но внезапно той реши да започне подготвителен курс и замина. Това ме изкара от релси и Рут се държа на висота: спокойно, без да се суети, тя се грижеше за мен, винаги беше готова да ме ободри, когато попаднех в мрачно настроение. Непрекъснато ми правеше дребни услуги: ту ще ми приготви сандвич, ту ще ме смени, когато дойде редът ми да чистя.

После — десетина дни след заминаването на Лени — двете останахме до полунощ в моята спалня под покрива, бъбрехме, пиехме чай и когато заговорихме за Лени, Рут ме докара до луд смях. В общи линии, момчето си го биваше, но колчем се впусках в описания за интимните ни отношения, имах чувството, че всичко, свързано с него, е много смешно и ние не преставахме да се кикотим. По едно време Рут прекара пръст по касетите с музика, скупчени до дъската за гладене. Направи го разсеяно, като продължи да се смее, ала по-късно у мен възникна подозрението, че това не е било никак случайно, че е забелязала касетката, и то много преди разговора ни — възможно беше дори добре да я е разгледала за по-голяма сигурност, — а после е дочакала удобния момент, за да се направи, че тъкмо сега я е „открива“. Години по-късно внимателно й намекнах за това, но останах с впечатлението, че тя не разбра за какво говоря, така че може и да съм сгрешила. Така или иначе, ние се забивахме от смях по повод на всяка една подробност, казана от мен по адрес на горкия Лени, и внезапно всичко изчезна, сякаш някой бе измъкнал щепсела от контакта: Рут се е излегнала на хълбок върху килима, вглежда се на слабата светлина в купчината касетки и само след миг — в ръцете й лежи Джули Бриджуотър. Последва мълчание, което ми се стори цяла вечност, и тя промълви:

— И отдавна ли е у теб?

Като се стараех да подбирам по-неутрални изрази, аз й разказах как двамата с Томи сме открили касетката в Норфък, докато тя е била на гости с останалите. Рут продължаваше да я разглежда, после изрече:

— Значи Томи ти я намери.

— Не. Сама си я намерих. Аз първа я зърнах.

— Не си ми казала нищо. Нито пък той — сви рамене тя. — Или не съм ви разбрала добре?

— Приказките за Норфък се оказаха самата истина — забелязах аз. — Помниш ли как го наричахме? „Загубеният край на Англия“.

Хрумна ми, че Рут ще се престори, че и това е забравила, ала тя дълбокомислено кимна с глава.

— Съжалявам, че тогава не се сетих — каза тя. — Можех да си потърся червения шал.

Засмяхме се и неловкостта между нас сякаш изчезна. Ала в реакцията на Рут — как тя не продължи да говори по въпроса, а остави касетката на мястото й — имаше нещо, което ме караше да мисля: не, това не е краят.

Не мога да кажа дали Рут нарочно насочи разговора в посоката, отговаряща на последното й разкритие, или достигнахме до темата, независимо от него и едва по-късно тя съобрази как би могла да го използва. Така или иначе, ние продължихме да обсъждаме Лени и главно начина, по който прави секс и отново се запревивахме от смях. И тук аз, тъй като бях почувствала облекчение от факта, че тя най-после видя касетката и не направи сцена по този повод, проявих небрежност. Стана така, че не след дълго прехвърлихме разговора си върху Томи. В началото му се присмивахме съвсем добродушно, едва ли не изразявайки своята обич към него. Но после започнахме да се подиграваме и на животните, които рисуваше.

Пак ще повторя, че така и не разбрах дали Рут нарочно бе изместила темата на разговора. Честно казано, не мога да се закълна, че тъкмо тя първа спомена за рисунките му. А когато се смеехме, аз не й отстъпвах, кикотех се наравно с нея и се присмивах на факта, че едно от съществата изглежда така, сякаш е нахлузило гащета, а друго прилича на размазан таралеж. Мисля, че в онзи момент непременно трябваше да спомена колко ми харесват рисунките му, да похваля Томи, че е постигнал много. Но не го направих. Отчасти заради касетката; а, ако сложа ръка на сърцето си, може би и поради факта, че бях доволна от пренебрежителното отношение на Рут към творчеството на Томи, като имам предвид всичко, свързано с него. Доколкото си спомням, накрая, когато се разделяхме с пожелания за лека нощ, ние чувствахме особена близост помежду си. Преди да си тръгне, тя ме помилва по бузата и каза:

— Браво, Кати! Никога не униваш.

Така че изобщо не бях подготвена за онова, което се случи на гробището няколко дни по-късно. През онова лято Рут бе открила много приятна малка църква близо до Фермата, зад която всичко бе прораснало с трева, а сред треволяците надничаха плесенясалите от времето разкривени надгробни камъни на старо селско гробище. Както казах, земята бе покрита с буйно израснали плевели, но наоколо бе тихо и спокойно и Рут сядаше на скамейката до оградата в дъното на църковния двор под една голяма върба и потъваше в четене. Не бях във възторг от новия й навик: помнех как предишното лято всички сядахме да четем сред треволяците в двора на Фермата. Въпреки това обаче, ако ми се случеше да се разхождам в тази посока и знаех, че Рут би могла да чете на онова място, краката сами ме понасяха през малката дървена портичка и по-нататък, по тревясалата пътека през гробовете. В онзи ден времето беше топло и тихо, аз замислено вървях по пътеката, четях надписите по надгробните камъни и внезапно под върбата зърнах не само Рут, но и Томи.

Тя седеше на скамейката, а Томи се бе изправил, вдигнал крак върху покритата с ръжда странична облегалка, говореше с Рут и едновременно с това правеше някакво упражнение за разтягане на мускулите. Нямаха вид на хора, погълнати от сериозен разговор и аз без колебание се приближих до тях. Вероятно трябваше да се досетя от начина, по който ме поздравиха, но със сигурност те не показаха открито отношението си. Умирах от нетърпение да им разкажа последната клюка за един от новопристигналите и затова не спирах да говоря, а те само кимаха с глава и от време на време ми задаваха по някой въпрос. Не се досетих веднага, че нещо става между тях и когато ги попитах, тонът ми бе по-скоро шеговит:

— Да не би да съм ви попречила?

Рут отговори:

— Томи ми излага гениалната си теория. Твърди, че ти вече я знаеш. При това много отдавна. Сега се е смилил и над мен.

Томи си пое дъх да каже нещо, ала Рут с насмешка ми прошепна:

— Сподели с мен великата си тайна за Галерията!

Двамата ме гледаха съсредоточено, сякаш аз бях главното действащо лице и всеки миг щях да реша какво ще стане по-нататък.

— Теорията му не е чак толкова глупава — отвърнах. — Твърде е възможно и да е вярна, не знам. Ти какво мислиш, Рут?

— Трябваше с ченгел да вадя думите от устата на това сладко момченце. Не ти се щеше да ми кажеш, нали, сладурче? Наложи се хубавичко да го притисна, за да разбера какво се крие зад цялото това изкуство.

— Не го правя само заради това — мрачно възрази Томи и продължи с упражненията си. — Само казах, че ако предположенията ми за Галерията са верни, бих могъл да опитам. Бих могъл да им представя своите животни…

— Томи, сладурче, не се проявявай в такава идиотска светлина пред нашата приятелка! Пред мен — може. Но не се излагай пред скъпата ни Кати.

— Не разбирам какво ти е толкова смешно — отвърна Томи. — Теория като теория, нито по-добра, нито по-лоша, от която и да е друга.

— Никой няма да се смее на теорията ти, скъпи мой. Теорията ти може и да приемат. Но да си фантазираш, че би могъл да повлияеш на Мадам със своите зверчета…

Рут се усмихна и поклати глава. Томи мълчаливо продължаваше да упражнява мускулите си. Исках да му помогна и се опитвах да подбера такива думи, които биха могли да го ободрят, но пък и да не ядосат Рут още повече. И в същия миг Рут каза нещо. Думите й ме накараха да се почувствам изключително зле, ала тогава още и не подозирах до какви последствия могат да доведат в бъдеще. Тя каза следното:

— Не само аз имам такова мнение, сладурче. Кати също смята животинките ти за пълна щуротия.

Първото ми желание бе да го отрека, после — да се изсмея. Ала тонът, с който Рут произнесе тези думи, бе твърде уверен, а пък и тримата се познавахме достатъчно добре, за да може Томи да се усъмни: зад тях се криеше нещо. Ето защо не промълвих и дума, а в главата ми нахлуваха спомени от отминали разговори и накрая с ужас си спомних онази вечер, в която до късна доба си бъбрехме в моята стая. Рут произнесе:

— Докато хората си мислят, че рисуваш тези животинки за забавление, всичко ще е наред. Но не бива да се издаваш, че гледаш сериозно на тях. Много те моля.

Томи свали крака си от скамейката и въпросително ме погледна. Внезапно ми заприлича на дете, без каквато и да е защитна маска и аз видях, че дълбоко в душата му се събират тъмни и тревожни облаци.

— Виж, Томи — продължаваше Рут, — разбери нещо много просто. Ако двете с Кати от душа сме се посмели, това няма кой знае какво значение. Защото това сме ние. Но, за бога, не посвещавай останалите в тази тайна.

След това многократно обмислях ситуацията. Все си мисля, че трябваше да намеря какво да кажа. Можех просто да заявя, че Рут не говори истината, ала Томи едва ли щеше да повярва. А ако бях опитала да обясня нещата така, както си бяха, непременно щях да се объркам. Но нещо трябваше да се направи. Бих могла да хвърля ръкавица на Рут и да заявя, че изкривява същността на нещата: да, смях се заедно с нея, ала не по начина, който ми приписва сега. Бих могла дори да се приближа към Томи и да го прегърна пред очите на Рут. Но това ми хрумна години по-късно и, разбира се, подобен вариант ми се стори доста нереален, като имам предвид характера си и отношенията между нас тримата. И все пак не думите, които биха ни объркали още повече, а тъкмо такъв изход би бил единственият възможен.

Ала аз не казах нищо, не направих нищо. Отчасти защото от номера на Рут бях останала без думи. Помня, че внезапно върху плещите ми се стовари огромен товар и аз изпаднах във вцепенение пред лицето на цялата тази идиотска бъркотия. Сякаш ми бяха задали математическа задача, а умореният ми мозък отказваше да ми служи и, макар да знаех, че задачата има решение, все не успявах да го видя ясно и да го представя пред останалите. Нещо в мен поддаде и се счупи. Някакъв глас ми говореше: „Добре, нека си мисли и най-лошото за мен. Нека, нека!“ И сякаш в погледа ми той прочете потвърждение на думите на Рут. Сякаш лицето ми му говореше: „Да, права е, какво очакваше?“ И досега ясно си спомням изражението на Томи: първоначалното негодувание отстъпи място на дълбокото му удивление, сякаш бях рядък вид пеперуда, кацнала на стобора.

Не се страхувах, че ще се разплача, че ще се вбеся или че ще направя нещо още по-лошо. Въпреки всичко реших да се обърна и да си тръгна. Но още същия ден осъзнах, че съм направила голяма грешка. Но ще ви кажа само едно: най-много се боях да не би някой от тях да ме изпревари и да си тръгне пръв, а аз да остана насаме с другия. Не знам защо, ала изобщо не обмислях варианта, че двамата биха могли да си тръгнат заедно, така че исках първа да си отида аз. Обърнах се и се отдалечих по същия път, по който бях дошла — покрай надгробните камъни и през дървената портичка и за няколко минути душата ми истински тържествуваше; че сега двамата са останали насаме и страдат напълно заслужено.

Глава седемнайсета

Вече казах, че много по-късно, когато бях напуснала Фермата, осъзнах колко важен бе за нас краткият сблъсък в селското гробище. Вярно е — тогава бях огорчена. Но и през ум не ми минаваше, че спречкването ни ще е толкова различно от останалите ни краткотрайни сръдни навремето. Никога не съм мислила, че жизнените ни пътища, толкова тясно преплетени дотогава, могат да се разделят заради нещо подобно.

Очевидно всичко се дължеше на факта, че в онези години силите, които ни дърпаха на различни страни, бяха твърде мощни и че те бяха достатъчни, за да се разделим. Ако го бяхме разбрали още тогава — кой знае? — може би щяхме да се вкопчим един в друг и да не го разрешим.

По онова време все повече възпитаници заминаваха на курс за помощници и сред нас, които бяхме пристигнали от Хейлшам, нарастваше усещането, че това е естественият ни път. Съчиненията ни все още не бяха готови, но ние прекрасно разбирахме, че не са ни нужни, за да заминем на курс. В началото на пребиваването ни във Фермата дори не можехме да си представим, че бихме могли да оставим съчиненията си недописани. Ала колкото повече Хейлшам се отдалечаваше във времето, толкова по-маловажна ни се струваше тази дейност. Тогава мислех — и вероятно съм била права, — че ако за нас съчинението нямаше такава тежест, усещането за нашата единност като възпитаници на Хейлшам също щеше да загуби своята значимост. Ето защо известно време съзнателно се опитвах да поддържам в себе си и у другите желанието да чета и да си водя бележки. Ала нямаше никакви причини да се надяваме, че някога отново ще видим нашите настойници, хората заминаваха един след друг и скоро почувствахме, че сме загубили битката.

Така или иначе, след разговора ни на гробището аз полагах всички усилия да го забравя колкото е възможно по-скоро. Държах се с Рут и Томи така, сякаш нищо особено не се бе случило, а и те се отнасяха към мен по същия начин. Ала между нас неизбежно присъстваше нещо ново и то не само между мен и тях двамата. Макар да си оставаха двойка, както преди, и да не се отказваха от характерния жест — да се докосват по ръката при раздяла, — познавах ги достатъчно добре, за да забележа, че доста са се отдалечили един от друг.

Разбира се, чувствах се неудобно от този факт, особено заради рисунките на Томи. Но вече не ми се струваше толкова просто да отида при него, да му поискам извинение и да му обясня как стоят нещата в действителност. Няколко години, дори само шест месеца по-рано все още бих могла да постъпя по този начин. Двамата с Томи щяхме да си поговорим и почти съм сигурна, че всичко между нас щеше да се оправи. Но през втората година на пребиваването ни във Фермата нещо се промени. Може би вина за това имаха отношенията ми с Лени, не знам. Но така или иначе, на мен ми ставаше все по-трудно да разговарям с Томи. На пръв поглед нещата между нас вървяха както преди, ала нито аз, нито той се докосвахме до теми като неговите животинки или случилото се на гробището.

Ето как стояха нещата малко преди разговора ни в будката на старата автобусна спирка, когато Рут ме вбеси, защото се направи, че не помни обраслия с ревен двор в Хейлшам. Пак ще повторя — за нищо на света не бих избухнала по този начин, ако това не се бе случило по време на толкова сериозен разговор. Да, главното бе вече останало зад нас, ала дори и така, при все че се бяхме поотпуснали и си бъбрехме на по-безобидни теми, цялото ни поведение бе подчинено на старанието ни да намерим правилния път в тогавашната ситуация и подобна преструвка за нещо толкова дребно, бе съвършено неуместна.

Събитията се развиха по следния начин. Въпреки че върху отношенията между мен и Томи бе паднала сянка, двете с Рут продължавахме да дружим (поне аз така мислех), затова реших, че е дошло време спокойно да обсъдим случилото се на селското гробище. Беше поредният летен ден с обичайните за сезона кратки превалявания с гръмотевици и ние, щем не щем, останахме в хамбара, макар там също да беше влажно. Така че, когато надвечер небето се проясни и лумна в злато от красивия залез, предложих на Рут да излезем и да подишаме чист въздух. Преди известно време бях открила една пътечка, която се виеше по стръмното било на хълма в края на долината и там, където излизаше на пътя, имаше стара будка за чакащите пътници. Автобусната линия отдавна вече не съществуваше, бяха прибрали дори пътния знак, а на задната стена на будката бе останала само рамката за разписанието на автобусите, което в миналото е висяло зад стъклена преграда. Самата будка — доста изящна дървена барака, непреградена отпред, откъдето се виждаше полето, простиращо се към долината — все още стоеше на мястото си, дори пейката вътре в нея бе цяла и непокътната. Тъкмо там се настанихме двете онази вечер, вдишвахме свежия въздух и се любувахме на красивия залез, който гледахме през плетеницата от греди над главите си. После аз казах нещо от рода на:

— Знаеш ли, Рут, все пак трябва да се опитаме да разберем какво ни се случи онзи ден.

Казах го с помирителен тон и Рут реагира много добре. Веднага забеляза, че е глупаво трима души да се карат за подобни дреболии. Припомни си и други наши разговори и двете се посмяхме. Но не ми се искаше да спрем дотук и казах с най-дружелюбния тон, на който бях способна:

— Знаеш ли, Рут, имам чувството, че откакто с Томи станахте двойка, понякога не виждате нещата реално, както би ги видял човек отстрани. Не често, но и това се е случвало.

Тя кимна с глава.

— Да, вероятно си права.

— По никакъв начин не желая да се намесвам, но ми се струва, че в последно време Томи е доста разстроен. Заради… е, заради някои неща, които казваш или правиш.

Страхувах се, че Рут ще се разсърди, ала тя въздъхна и отново кимна с глава. Помълча малко, после каза:

— Имаш право. Много си мисля за това.

— В такъв случай напразно обръщам вниманието ти на този факт. Трябваше да знам, че и ти виждаш какво става. Всъщност не е моя работа.

— Не, Кати, твоя е. Ти си една от нас, как да не е? Права си, че нещата между нас се пообъркаха. Разбирам за какво говориш. За животните му. Не беше хубаво. Вече му се извиних.

— Радвам се, че сте си поговорили. Не знаех.

Междувременно Рут чоплеше тресчици от пейката и изглеждаше напълно погълната от заниманието си. След миг обаче тя каза:

— Виж, Кати, добре е, че започнахме да говорим за Томи. Исках да ти споделя нещо, но не знаех кога и как. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се разсърдиш.

Погледнах я.

— Ще се опитам, стига да не заговориш отново за онези тениски.

— Не, сериозно. Обещай да не се сърдиш. Защото наистина трябва да ти го кажа. Няма да си простя, ако пак си замълча.

— Добре, казвай.

— Кати, отдавна си го мисля. Не си глупава и вероятно се досещаш, че двамата с Томи няма да сме заедно за вечни времена. Това не е трагедия. В началото се чувствахме много добре един с друг. Дали ще бъде така и за в бъдеще? Не знам. А сега пък и тези слухове за отсрочване на донорството за двойките, които докажат, нали разбираш… че наистина се обичат. Та ето какво искам да ти кажа, Кати. Напълно е в реда на нещата да се замислиш: какво ще стане, ако двамата с Томи решим да се разделим? Не сме намислили нищо подобно, разбери ме правилно. Искам да кажа, че е напълно нормално да си зададеш този въпрос. В такъв случай, Кати, трябва да си дадеш сметка, че Томи не гледа на теб по този начин. Той има много, ама много хубаво отношение към теб, истински те уважава. Но аз знам, че не те вижда в качеството на… е, на свое гадже. Освен това… — Рут млъкна, после издаде лека въздишка. — Нали го знаеш Томи? Понякога е страшно придирчив.

Вторачих се в нея.

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че ще разбереш какво имам предвид. Томи не харесва момичета, които… Ами които често сменят момчетата. Нали се сещаш, вкусът му е друг. Съжалявам, Кати, но нямаше да е добре, ако си бях замълчала.

Аз се замислих, после казах:

— Винаги е полезно да знаеш подобни неща.

Рут ме докосна по ръката.

— Знаех си, че ще ме разбереш правилно. Но той много те цени, не бива да го забравяш. Помни го винаги.

Щеше ми се да сменя темата, ала в главата ми бе пусто. Изглежда Рут го разбра, защото се протегна и изпълни нещо като прозявка, после каза:

— Ще взема да се науча да карам кола и ще ви отведа, теб и Томи, на някое диво място. Да речем, в Дартмур. Тримата. Може да вземем Лора и Хана със себе си. Иска ми се да видя блатата и други интересни места.

През последвалите няколко минути ние се размечтахме как ще тръгнем на някое такова пътешествие, ако вземе шофьорска книжка. Попитах я къде ще нощуваме, а Рут отговори, че може да вземем под наем някоя голяма палатка. Напомних й, че по онези места духат свирепи ветрове и през нощта могат да издухат палатката ни. Говорехме шеговито. Но на това място аз си спомних, че в Хейлшам, още когато бяхме в долните класове, веднъж отидохме на пикник край езерото с госпожица Джералдин. Госпожицата изпрати Джеймс Б. в централната сграда за сладкиша, който бяхме изпекли заедно, но докато го носеше, силният порив на вятъра издуха горния пласт на бисквитите и го разнесе върху ревена, който растеше наоколо. Рут забеляза, че като че ли си спомня, но доста смътно и аз, за да събудя спомените в душата й, казах:

— После си имаше неприятности, защото стана видно, че е минал през треволяците от ревен.

И тъкмо тогава Рут ме погледна и попита:

— Но защо? Кое правило бе нарушил?

Цялата работа бе в това, как го произнесе — тонът й бе толкова фалшив, че ако наоколо имаше някой страничен човек, дори той щеше да го усети. Аз раздразнено въздъхнах:

— Рут, престани да се правиш на глупачка! Как би могла да забравиш? Нали ни забраняваха да минаваме оттам?!

Може би гласът ми е бил твърде рязък. Но така или иначе, Рут си знаеше своето — продължаваше да се прави, че нищо не помни и това ме подразни още повече. И тъкмо тогава тя забеляза:

— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.

Струва ми се, че след този изблик продължихме да си говорим с приблизително същия приятелски тон и не след дълго се отправихме в сумрака надолу по пътеката, която водеше към Фермата. Ала атмосферата така и не се проясни до края и ние се разделихме до Черния хамбар, като пропуснахме да направим обичайните си жестове на прощаване — докосванията по ръцете и раменете.

Скоро след това аз взех решение и като го взех, престанах да се колебая. Една сутрин станах и заявих на Кефърс, че искам да отида на курсове за помощници. Всичко се оказа удивително просто. Той прекосяваше двора с някаква тръба в ръка, а ботушите му бяха целите в кал. Мърмореше си нещо под носа, а аз се приближих и го уведомих за желанието си. Той ме изгледа така, сякаш съм го обезпокоила за някаква дреболия, сякаш съм поискала още дърва за огрев. После измърмори нещо от рода, че трябва да отида следобед и да попълня документите. Толкова просто беше.

Разбира се, това отне още известно време, ала нещата се бяха задвижили и аз започнах да гледам на всичко — на Фермата, на обитателите й — с други очи. Вече се чувствах една от заминаващите и скоро всички го знаеха. Може би Рут е предполагала, че ще прекарваме дълги часове в разговори за моето бъдеще, може би си е мислила, че от нея ще зависи моето окончателно решение. Ала аз се държах на разстояние и от нея, и от Томи. Никога повече не проведохме някой от нашите поверителни разговори във Фермата и времето да се простим настъпи съвършено неочаквано.