Никога не ме оставяй

Глава осемнайсета

Работата ми като помощница ми допадна. Дори мога да кажа, че ме накара да проявя най-добрите страни на характера си. Понякога се случва така, че човекът не е роден за подобни занимания и тогава работата му се превръща в огромно изпитание за него. На първо време може и да се справя добре, но по-късно дългите часове, изпълнени с болка и отчаяние, си казват думата. Рано или късно настъпва мигът, в който някой от твоите донори разбира, че не може да се справи, макар, да речем, това да е едва втората ти експлантация и никой да не е очаквал усложнения. Когато донорът завърши ей така, съвсем неочаквано, не можеш да намериш утеха нито в думите на медицинския персонал, нито в писмото, в което пише, че без съмнение си сторил всичко по силите си и че високо ценят твоята добросъвестност. Известно време си извън релсите. Някои доста бързо се научават да се справят с това. Но други — като Лора например — така и не се научават до края.

Пък и самотата. Растеш заедно с всички около теб, сред много хора, не познаваш нищо друго и изведнъж — превръщаш се в помощник. Часове наред прекарваш зад волана съвсем сам, пътуваш из цялата страна, от център на център, от болница на болница, спиш по мотели, няма с кого да споделиш грижите си, няма с кого да се посмееш. Много рядко можеш да попаднеш на донор или помощник, когото познаваш от преди, но обикновено нямаш време да разговаряш с него. Винаги бързаш, а дори и да не бързаш, си твърде изморен, за да водиш нормален разговор. И скоро дългите часове на работа, непрекъснатите пътувания, сънят на пресекулки — всичко това прониква в същността ти, става част от самия теб и всеки го вижда по осанката ти, по погледа ти, по походката ти, по начина, по който говориш.

Не твърдя, че съм имунизирана от всичко това — просто се научих да живея с него. Докато при други помощници — самото им отношение към работата ги предава. Мнозина от тях просто теглят ярема и очакват деня, в който ще им наредят да спрат и ще ги направят донори. Впрочем никак не ми харесва начинът, по който се „свиват“ в мига, в който прекрачат прага на болницата. Не умеят да общуват с медицинския персонал, не се решават да говорят от името на донора, на когото помагат. Нищо чудно, че стават неуверени в собствените си сили и развиват склонност винаги да обвиняват себе си, когато нещата не вървят както трябва. Лично аз се стремя да не се обаждам за дребни неща, ала когато е необходимо — непременно правя така, че гласът ми да се чуе. Ако стане провал, аз, разбира се, се разстройвам, но все пак чувствам, че съм направила всичко по силите си и не губя трезвия си разум.

Започнах да откривам очарование дори в самотата. С това не искам да кажа, че няма да се радвам на възможността повече да общувам с хората след края на годината, когато вече няма да съм помощница. Но наистина ми харесва да седя в малкия си автомобил, да знам, че ме очакват два часа път в компанията единствено на безбрежното сиво небе и собствените ми мечтания. И ако в някое малко градче случайно ми останат няколко свободни минути, с удоволствие скитам по магазините и разглеждам витрините. В квартирата, където живея, имам четири настолни лампи, всички в различен цвят, но с един и същи дизайн — абажур, поставен върху сгъваема „шия“, която може да се извива във всички посоки. Понякога ходя по магазините и търся друга подобна лампа на витрината, не за да я купя, а просто да я сравня с моите у дома.

Друг път така се вглъбявам в себе си, че ако неочаквано срещна свой познат, преживявам нещо като шок, с който не мога веднага да се справя. Така стана например в онова ветровито утро, когато прекосявах паркинга пред станцията за обслужване и видях Лора зад волана на паркирания автомобил, която се взираше с празен поглед към шосето. Бях на известно разстояние от нея и за един миг се почувствах изкушена да продължа пътя си и да се направя, че не съм я забелязала, макар че не се бяхме виждали нито веднъж през седемте години след заминаването ни от Фермата. Знам, реакцията ми бе странна — та нали тя беше една от най-добрите ми приятелки? Както споменах и по-рано, струва ми се, че това можеше отчасти да се обясни с факта, че ми беше трудно толкова рязко да прекъсна мечтателното си настроение. Освен това си помислих, съдейки по вида на Лора в автомобила, по прегърбената й свита фигура, че тя е от онези помощници, за които току-що ви говорих и нещо вътре в мен ме караше да се въздържа от по-нататъшното изясняване на въпроса.

Но, разбира се, аз преодолях себе си. Докато вървях към колата й, спряла встрани от останалите автомобили, усещах как студеният вятър брули лицето ми. Лора носеше торбест син анорак, а косата — малко по-къса от преди — бе залепнала за челото й. Когато потропах на стъклото, тя не трепна и дори не се учуди да ме види след толкова много години. Сякаш седеше и чакаше — не точно мен, разбира се, — но пак някой от своето минало. И като ме видя, сякаш първата й мисъл беше: „Най-после!“ Защото в същия миг забелязах, че раменете й се разтресоха и се отпуснаха, сякаш бе въздъхнала дълбоко, а после мигом протегна ръка и отвори вратата.

Поговорихме си двайсетина минути: останах в колата до последния възможен момент. През по-голямата част от времето разговорът ни се въртеше около това, колко се е измъчила, колко объркана се чувства, какъв труден донор й се е паднал, колко мрази еди-коя си медицинска сестра и еди-кой си лекар. Чаках да се появи предишната Лора с ехидната си усмивка и обичайните си шегички, ала така и не я дочаках. Говорът й стана някак забързан и макар да се радваше, че ме вижда — така поне си мисля, — понякога създаваше впечатлението, че главното за нея е да излее насъбралата се в душата й горчивина, независимо кой е насреща й.

Съдейки по това, че дълго избягвахме да споменаваме за старото време, мога да кажа, че вероятно и двете сме съзирали някаква опасност в подобен разговор. Към края обаче все пак стана дума за Рут, която Лора бе срещнала в една от клиниките няколко години по-рано, когато Рут беше още помощничка. Започнах да й задавам въпроси, ала тъй като не можех да изкопча нищо интересно от устата на Лора, накрая възкликнах:

— Е, все за нещо трябва да сте говорили!

Лора тежко въздъхна.

— Нали знаеш как става — каза тя. — Аз бързах, Рут също. — После, като помълча, добави: — Пък и когато се разделихме във Фермата, не бяхме в цветущи отношения. Така че вероятно не сме били много радостни да се срещнем отново.

— Не знаех, че и вие сте развалили приятелството си.

Тя сви рамене.

— Ами да. Нали помниш каква беше тогава? А след твоето заминаване стана още по-лоша. Започна всички ни да учи на ум и разум. Ето защо се държах настрана от нея, това е. Не че сме се скарали, нищо подобно. Значи така и не си я виждала оттогава?

— Не. Може да ти се стори странно, но не съм я зървала нито веднъж.

— Наистина странно. Мислех, че често ще се срещаме. Ето, виждах Хана вече няколко пъти. И Майкъл Х. — Тя направи пауза, после продължи: — Някой ми беше казал, че Рут е изкарала много трудно първата операция. Слуховете са си слухове, но го чух от много места.

— Стигна и до моите уши — потвърдих аз. — Горката Рут.

Помълчахме малко, после Лора попита:

— Кати, вярно ли е, че вече ти позволяват сама да си избираш донорите?

Тя не зададе въпроса си с укорителния тон, с който понякога ме питат хората за това, ето защо аз кимнах с глава и отвърнах:

— Невинаги. Просто установих добри отношения с някои от донорите и понякога те сами ме търсят.

— Щом е така, защо не станеш помощничка на Рут? — предложи Лора.

Свих рамене.

— Мислила съм за това. Но не съм сигурна, че ще е правилно.

Лора ме погледна озадачено.

— Но вие бяхте толкова близки!

— Да, бяхме. Но с мен стана същото, както и с теб, Лора. Към края отношенията ни се влошиха.

— Права си, но това се е случило отдавна. Сега й е много тежко. Чух, че и с помощниците не се разбирала. Многократно са й ги сменяли.

— Нищо чудно — забелязах аз. — Представи си какво би било, ако ти станеш помощница на Рут.

Лора се засмя и за миг очите й станаха такива, че си помислих: „Какво ли пък ще снесе сега?“ Ала пламъчето в тях тутакси изгасна и лицето й възвърна умореното си изражение.

Поговорихме още малко за нейните трудности — тя ми разказваше за една медицинска сестра, която й имала зъб. После стана време да тръгвам и аз протегнах ръка към дръжката на вратата с думите, че при следващата си среща ще продължим разговора. Ала и двете ясно съзнавахме, че сме отминали нещо с мълчание и ми се струва, че и двете чувствахме: няма да е правилно да се разделим просто така, без да сме го споменали. Сега вече малко или много съм сигурна, че в онзи миг в главите ни се таеше една и съща мисъл. После Лора каза:

— Много чудно. Като си помисля, че там вече няма никого.

Отново се обърнах с лице към нея.

— Да, чувството е странно — отвърнах. — Все не мога да повярвам.

— Чудно — повтори Лора. — Какво ли значение би могло да има това сега? Но има.

— Разбирам те много добре.

Едва след тези фрази, с които намеквахме за закриването на Хейлшам, ние най-после се почувствахме близки в истинския смисъл на думата и в порив на близост се прегърнахме — не толкова да се утешим една друга, колкото заради Хейлшам, сякаш да потвърдим, че той продължава да живее в нашите спомени. После наистина стана време да тръгвам и аз изтичах към автомобила си.

Близо година преди нашата среща с Лора, до ушите ми бяха достигнали слуховете за закриването на Хейлшам. И донори, и помощници ме питаха за това, сякаш тъкмо аз трябваше да знам истината: „Нали си от Хейлшам? Ще го закриват ли, или не?“ Неща от този род. Веднъж, на излизане от клиниката в Сафълк, аз се сблъсках с Роджър К. — също от Хейлшам, една година по-млад от мен — и той ми каза, че това е абсолютната истина, че всеки момент трябва да бъде закрит. Съобщи ми, че планът е да продадат терена и сградите на някаква хотелска верига. Помня каква беше първата ми реакция. Попитах го:

— А какво ще стане с възпитаниците?

Роджър помисли, че имам предвид настоящите възпитаници — децата и юношите, които имаха нужда от настойници — и разтревожено започна да обяснява, че вероятно ще се наложи да ги преместят в други такива заведения из цяла Англия, които не биха и могли да се сравняват с Хейлшам. Но въпросът ми, разбира се, не се отнасяше до тях. Имах предвид нас — себе си и всички онези, с които бях израснала, донори и помощници, разпратени из цялата страна, далеч един от друг, ала все още свързани с невидими нишки с мястото, откъдето сме дошли.

Същата вечер, докато се опитвах да заспя в поредния мотел, дълго мислих за случилото се с мен няколко дни преди това. Бях в един крайморски град в северната част на Уелс. Цяла сутрин валеше като из ведро, но следобеда дъждът спря и се показа слънце. Отивах към колата си по един от дългите прави пътища покрай брега. Наоколо беше безлюдно, така че пред очите ми се точеше ненарушената от нечие присъствие редица от влажни калдъръмени плочи. Внезапно се появи малък фургон, спря на трийсетина крачки пред мен и от него излезе мъж, облечен като клоун. Отвори багажника и измъкна напълнени с хелий детски балончета, десетина, може би малко повече; известно време остана наведен, с балоните в едната си ръка, докато с другата се ровеше във фургона. Когато се приближих, видях, че върху всеки балон е нарисувано личице и стърчащи уши и че докато танцуваше във въздуха, цялата тази фамилия сякаш чакаше стопанина си.

Не след дълго клоунът се изправи, затвори багажника и тръгна напред, на няколко крачки пред мен: в едната си ръка държеше малък куфар, а в другата — балоните. Брегът бе дълъг и прав като конец и ми се стори, че цяла вечност вървя след непознатия. От време на време чувствах неудобство от този факт и дори си мислех, че клоунът може да се обърне назад и да ми каже нещо неприятно. Ала пътят ми бе тъкмо в тази посока, нямаше откъде другаде да мина и ние вървяхме все по-нататък и по-нататък по безлюдния мокър път, неизсъхнал още от сутрешния дъжд, а балоните през цялото време се блъскаха един в друг и ми се усмихваха от горе. От време на време зървах юмрука на мъжа, в който бе стиснал връвчиците на балоните, виждах как ги беше навил около дланта си, за да не ги изпусне, и усещах колко здраво ги стиска. Въпреки всичко се безпокоях, че може да изпусне някоя от връвчиците и балонът да литне нагоре и да се изгуби в дъждовните облаци.

Когато през онази нощ след разговора ни с Роджър лежах будна в кревата, пред очите ми отново се появиха същите балони. Представях си закриването на Хейлшам по следния начин: сякаш бе дошъл някой с ножица в ръце и бе прерязал връвчиците малко по-високо от юмрука на клоуна, където те се събираха. От този миг нататък вече нямаше нищо, което да държи балоните заедно. Когато ми разказа за случилото се с Хейлшам, Роджър забеляза, че не вижда в това нищо важно нито за себе си, нито за мен и може би в известен смисъл беше напълно прав. И все пак се натъжих от мисълта, че там вече няма да е както преди: че например настойниците като госпожица Джералдин няма вече да водят децата на Северното игрище.

След срещата си с Роджър аз месеци наред размишлявах за закриването на Хейлшам и за всичко, което следва от този факт. В главата ми започна да просветва, че много от нещата, които възнамерявах да правя на по-късен етап от живота си, трябва да се вършат в момента, иначе така и ще си останат несвършени. Не че се паникьосах, но ясно почувствах, че ликвидирането на Хейлшам размества много неща около нас. Ето защо думите на Лора, че трябва да стана помощничка на Рут, ми подействаха толкова силно, макар в началото да не проявих голямо въодушевление. Сякаш нещо вътре в мен го бе решило много отдавна и разговорът ми с Лора просто му бе дал тласък.

Направих първото си посещение в центъра по рехабилитация в Дувър, където беше Рут — съвременна сграда с бели фаянсови плочки по стените — само няколко седмици след срещата ми с Лора. Бяха изминали два месеца от първата операция на Рут, с която, както ми бе казала Лора, тя не се бе справила много добре. Когато отворих вратата на стаята й, видях я да седи по нощница на крайчеца на леглото си; като ме зърна, лицето й грейна, тя стана, за да ме прегърне, но трябваше веднага пак да седне. Каза, че изглеждам отлично и че прическата много ми отива. Аз й отвърнах със същото и мисля, че през последвалия половин час, когато разговаряхме, и на двете ни беше изключително приятно. Говорехме си за какво ли не — за Хейлшам, за Фермата, за заниманията ни след това — и ни се струваше, че можем да останем така цяла вечност. С една дума, началото бе обнадеждаващо — много по-добро, отколкото очаквах.

Въпреки това по време на първата си среща ние не споменахме и дума за това, как се бяхме разделили. Кой знае, ако бяхме засегнали темата веднага, може би всичко между нас щеше да се развие по друг начин. Ние просто я отминахме с мълчание и като поговорихме известно време, негласно се споразумяхме да смятаме, че между нас никога не се е случило подобно нещо.

Като за първа среща — да; допускам, че това е било добър подход, ала от мига, в който станах нейна официална помощница и започнахме редовно да се виждаме, усещането ми, че нещо не е както трябва, ставаше все по-силно. Посещавах я три-четири пъти в седмицата, носех й минерална вода и любимия й сладкиш и като че ли всичко трябваше да върви като по вода, но не стана точно така. Започвахме да говорим за нещо, макар и на съвсем неутрална тема, и внезапно, без всякаква видима причина, млъквахме. Или се насилвахме да поддържаме разговора, но колкото по-дълго продължаваше, толкова по-напрегнат и изкуствен ставаше той.

И тогава, когато един следобед вървях по коридора към стаята й, чух, че в душкабината срещу нейната врата има някого. Досетих се, че това трябва да е Рут и реших да вляза в стаята й и да я почакам; стоях до прозореца и се взирах в покривите на къщите в далечината. След около пет минути се появи Рут, загърната в хавлиената си кърпа. Честно казано, бях пристигнала близо час по-рано от обичайното и освен това мисля, че всички се чувстваме малко беззащитни, когато току-що сме излезли изпод душа без дрехи, наметнали само хавлиена кърпа върху тялото си. Но все пак бях поразена да видя тревогата, изписана на лицето й. Ще се опитам да го обясня по-добре. Аз, разбира се, предполагах, че ще бъде малко изненадана. Но работата е там, че когато се успокои и видя, че това съм аз, а не някой друг, последва секунда, а може би и повече, в която тя продължаваше да ме гледа, ако не със страх, то положително с известно подозрение. Сякаш дълго време бе очаквала да направя нещо лошо и сега мислеше, че моментът е настъпил.

В следващия миг това изражение изчезна от очите й и всичко продължи както обикновено, но тогава и двете бяхме разтърсени. Стана ми ясно, че Рут ми няма доверие и, доколкото разбирам, може би и самата тя го бе осъзнала тъкмо в онзи миг. Така или иначе, след тази среща атмосферата около нас се влоши още повече. Сякаш бяхме изпуснали нещо на свобода и не само че с това нищо не бяхме изяснили за себе си, а щем не щем объркахме нещата още повече. Стигна се дотам, че преди да се кача при нея, останах няколко минути в колата, за да се подготвя вътрешно за срещата си с нея. След едно от тези посещения, когато не си отворихме устата по време на дългите контролни процедури, а после седяхме, обгърнати в гробовно мълчание, за малко да докладвам, че няма да се справя и че по-добре би било да ме сменят като помощница на Рут. Но внезапно всичко пак се промени — този път заради лодката.

Един господ знае как става така. Понякога всичко започва с най-безобидна шега, друг път с някой слух. За броени дни той се разпространява от център в център из цялата страна и ето че всички донори до един започват да говорят за едно и също. Този път ставаше въпрос за някаква лодка. За първи път чух за нея от двама мои донори в Северен Уелс. Само след няколко дни и Рут заговори за нея. Много се зарадвах, че имаме тема за разговор и я заразпитвах.

— Има един донор на горния етаж — каза Рут. — Неговият помощник отишъл да я види. Твърди, че не е далеч от пътя, така че човек спокойно можел да се приближи. Била заседнала в блатата.

— Как е попаднала там?

— Откъде да знам? Може собственикът й да е решил да се отърве от нея. Или в отдавна отминали години, когато всичко наоколо е било залято с вода, тя се е озовала там и така си останала. Никой не знае. Казват, че била стара рибарска гемия. С кабина за двама, в която рибарите биха могли да се скрият от лошото време.

При следващите ми посещения тя всеки път намираше повод да заговори за лодката. А веднъж, когато ми спомена, че помощникът на някакъв донор от същия център го откарал да я види, аз казах:

— Нали знаеш, че не е много близко? Час — час и половина с кола.

— Но аз за нищо не те моля. Прекрасно знам, че помагаш и на други донори.

— Ясно ми е, че искаш. Искаш да видиш лодката, права ли съм, Рут?

— Ами да. Имам такова желание. Не правя нищо, само седя тук и… Ще ми е приятно да видя нещо различно.

— Какво мислиш — попитах я внимателно аз без следа от насмешка, — ако решим да изминем целия този път към блатата, няма ли да ни хрумне да посетим и Томи? Защото центърът, в който се намира, е съвсем близо до местонахождението на лодката.

Отначало лицето на Рут не изразяваше нищо.

— Е, бихме могли да помислим — отвърна тя; после се засмя. — Честна дума, Кати, нямах предвид само това, когато ти надувах главата за лодката. Наистина ми се ще да я видя. Толкова време се скитам от болница в болница, стоя затворена в стаята си. Тези неща сега означават много повече, отколкото преди. Добре де, няма да крия: знаех. Знаех, че Томи се намира в центъра в Кингсфийлд.

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш?

— Да — отвърна без всякакво колебание тя, като ме гледаше право в очите. — Искам. — После тихо добави: — Толкова отдавна не съм го виждала! Откакто напуснах Фермата.

И тогава най-после заговорихме за Томи. Не го обсъждахме задълбочено и аз не научих кой знае какво ново за него. Но ми се струва, че и на двете ни стана по-леко, когато престанахме да пазим мълчание относно неговата личност. Рут ми каза, че когато напуснала Фермата (това станало през есента, скоро след моето заминаване), двамата с Томи били всъщност разделени.

— И без това курсовете ни бяха на различни места — продължи тя, — така че нямаше особен смисъл да късаме по обичайните правила. Продължихме да се смятаме за двойка до самото ми заминаване.

Дотук и спряхме на тази тема.

Що се отнася до лодката, тогава не казах нито да, нито не. Ала две седмици по-късно Рут се върна на темата и плановете ни някак сами се оформиха, ставаха все по-определени и накрая изпратих по един познат съобщение на помощника на Томи, в което написах, че ако Томи няма нищо против, двете с Рут ще го посетим в Кингсфийлд в определен ден през идната седмица.

Глава деветнайсета

Още не ми се бе случвало да отида в Кингсфийлд и на няколко пъти спирахме колата, за да се ориентираме по картата, но въпреки старанията, които положихме, закъсняхме с няколко минути. В сравнение с останалите, този център не е оборудван много добре, при това разположението му не е удачно и ако не са асоциациите, които правя в ума си, сега Кингсфийлд нямаше да е място, което да ми се иска да посетя. Центърът беше построен настрани от главните пътища, беше неудобно да се стигне до него, а когато все пак се добереш дотам, не усещаш истинско спокойствие и тишина. Шосето зад оградата бе винаги оживено, а в теб оставаше впечатлението, че центърът не е преоборудван докрай. В много от стаите на донорите не може да се влезе с инвалидна количка, при това в някои е задушно, а в други винаги има течение. Баните са твърде малко и ако изобщо има такива, трудно се поддържат чисти, през зимата са студени, освен това са разположени твърде далеч от стаите. С една дума, Кингсфийлд отстъпва по много неща на центъра в Дувър, където бе настанена Рут; в дувърския център фаянсовите плочки по стените блестяха от чистота, а прозорците с двойни стъкла се затваряха плътно само с едно завъртане на дръжката.

По-късно, когато Кингсфийлд стана за мен познато и скъпо на сърцето ми място, зърнах в една от административните сгради черно-бяла фотография в рамка, направена преди реконструкцията, когато мястото е служело за къмпинг на най-обикновени семейства. Вероятно снимката бе направена в края на петдесетте или началото на шейсетте години и на нея се виждаше голям правоъгълен басейн, където се къпят безгрижни почиващи хора: деца и родители се плискат и прекарват времето си в забавления и игри. Пространството около басейна беше бетонирано, ала хората бяха разпънали шезлонги, тенти и огромни чадъри, които ги пазеха от слънцето. Когато видях фотографията за първи път, не можах да позная мястото, наричано сега от донорите „Площада“, където посетителите на центъра оставят автомобилите си. Басейнът, разбира се, отдавна е засипан с пръст и залят с бетон, но контурите му се забелязват доста добре и в единия му край — впрочем още един пример за недовършената работа, за която споменах — стърчаха металните перила на платформата за скокове. Още щом зърнах фотографията, веднага ми стана ясно какви са тези перила и защо са тук и оттогава, когато и да ги видя, неволно си представях плувец, който скача от това място и само след миг се разбива в бетона.

Може би никога нямаше да разпозная „Площада“ на тази снимка, ако не бяха белите казармени двуетажни постройки от трите страни на басейна, които се виждаха на заден план. Очевидно там са нощували почиващите и макар че вътре вероятно всичко е вече съвсем различно, външният вид на сградите бе останал почти непроменен. Според мен в известен смисъл „Площада“ сега играе същата роля, каквато и басейнът през отдавна отминалите години. Тук е главното място за общуване: донорите излизат да подишат чист въздух и да си побъбрят. На „Площада“ има няколко дървени пейки, но — особено в горещините или в дъждовно време — донорите предпочитат да се събират под навеса, в който преминава плоският покрив на сградата за отдих, разположена на отсрещната страна, зад старата платформа за скокове във вода.

Денят, в който откарах Рут в Кингсфийлд, беше мъглив и хладен и „Площада“ бе пуст, ако не смятаме няколкото фигури, които се мержелееха под навеса. Когато спрях колата в правоъгълника на бившия басейн (което тогава, разбира се, още не знаех), една от фигурите се отдели от останалите, тръгна към нас и аз видях, че това е Томи. Бе облякъл избеляла зелена куртка и изглеждаше напълнял за последните години.

Рут, която седеше до мен, внезапно се паникьоса:

— Какво да правим? Да излезем ли? Не, не, не бива. Да си останем тук.

Не знам какво възнамерявах да направя, но когато Рут изрече тези думи, аз, без да се замисля, излязох от автомобила. Рут остана вътре и тъкмо по тази причина, когато Томи се приближи, първо видя мен и мен прегърна първа. От него лъхаше на нещо медицинско, но не можах да разбера на какво точно. После, макар още да не си бяхме казали нищо, и двамата усетихме, че Рут ни гледа от колата и се дръпнахме един от друг.

В предното стъкло се отразяваше небето и затова Рут не се виждаше много добре. Ала на мен ми се стори, че лицето й е сериозно и застинало, сякаш гледа спектакъл, в който двамата с Томи сме актьори. В погледа й имаше нещо странно и аз се почувствах неудобно. Томи ме отмина и се приближи до колата, отвори задната врата, седна на седалката и аз видях през стъклото как се поздравиха, размениха си кратки изречения, после вежливо се целунаха по бузите.

През „Площада“ към нас се взираха останалите донори и макар погледите им да не бяха враждебни, внезапно почувствах желание да си тръгна колкото е възможно по-скоро. Но се насилих да не бързам да се върна в колата, за да могат Томи и Рут да останат за малко насаме.

Отначало криволичехме по виещите се тесни пътища, после излязохме на почти безлюдното шосе сред открита и скучна селска местност. Онова, което си спомням от пътуването ни към заседналата в блатата лодка, е, че за първи път от Бог знае колко време насам слабите лъчи на слънцето пробиха сивата пелена и като поглеждах от време на време към седящата до мен Рут, аз всеки път виждах на лицето й едва забележима кротка усмивка. Що се отнася до разговорите ни, помня, че в много отношения се държахме така, сякаш се виждаме често и няма нужда да обсъждаме неща, които нямат отношение към пряката ни работа. Попитах Томи дали е виждал лодката и той отвърна, че не я е виждал, но че много донори от неговия център я били видели. И той имал възможност да го направи, но не се възползвал от нея.

— Не, че не исках — обясни той и се наведе към нас от задната седалка. — Беше ми трудно, това е. Дори веднъж се наканих да тръгна с двама донори и помощниците им, но получих кръвоизлив и не можах. Това бе отдавна, напоследък нищо такова не ми се е случвало.

Продължихме пътя си по безлюдната местност и по едно време Рут се обърна към Томи и го загледа. Все още се усмихваше кротко и в огледалото за обратно виждане забелязах, че Томи се почувства неудобно. Той ту се взираше в страничното стъкло, ту пак се обръщаше към нея, после отново се заглеждаше навън. След малко, без да откъсва поглед от него, Рут започна да разказва някаква несвързана история за един от донорите в нейния център, за който никога не бяхме чували, като в същото време продължаваше да се взира в Томи и все тъй кротко да се усмихва. Дали поради факта, че ми омръзна да слушам разказа й, дали защото исках да извадя Томи от неловкото положение, аз я прекъснах:

— Рут, няма смисъл да ни запознаваш с всяка подробност от живота й.

Думите ми не изразяваха ни най-малка досада и нямаха за цел нещо определено. Ала внезапно, без да изчака Рут да млъкне и едва дочакал края на изречението ми, Томи се позасмя, по начин, по който не го бе правил никога преди. После каза:

— Тъкмо и аз щях да помоля за същото. Отдавна изгубих нишката на разказа.

Вторачих се в пътя пред себе си, защото ми бе трудно да схвана към кого от нас двете се бе обърнал — към Рут, или към мен. Така или иначе, Рут млъкна, бавно се върна на мястото си и се загледа напред. Не изглеждаше огорчена, ала вече не се усмихваше, а погледът й бе устремен някъде далече в небосклона пред нас. Но ще ви призная честно: не Рут бе тогава на първо място в ума ми. Сърцето ми пропусна един такт: нужно беше само Томи да се засмее и да изрази съгласие с мен и аз тутакси усетих онази близост, която винаги е съществувала между двама ни без оглед на изминалите години.

Видях къде трябваше да свием двайсетина минути след като тръгнахме от Кингсфийлд. Отбихме по виещия се път, допълнително стеснен от живия плет от двете страни, и спряхме до няколко чинара, растящи един до друг.

Тръгнахме пеша към гората, аз вървях най-отпред, но като стигнахме до мястото, където пътеката се разделяше на три, трябваше да спра и да извадя листчето с обяснения. Докато се мъчех да разчета почерка, усетих, че зад мен Томи и Рут мълчаливо ме чакат какво ще кажа, кой път ще избера — досущ като малки деца.

Навлязохме в гората и макар пътеката да не бе стръмна, забелязах, че Рут започна да диша все по-тежко. Съдейки по всичко, Томи не изпитваше трудности, въпреки че в походката му се долавяше леко накуцване. Стигнахме до ръждива ограда от бодлива тел, опната на разкривени колчета. Като я видя, Рут се вкамени.

— Какво пък е това! — възкликна тя с отчаян глас.

После се обърна към мен:

— Не си споменавала нищо подобно. Не си ми казала, че трябва да минавам през бодлива тел!

— Лесно ще се проврем под нея — отвърнах аз. — Само ще трябва леко да я придържаме нагоре.

Ала Рут се бе разстроила и не помръдваше от мястото си. И тъкмо тогава, докато раменете й ту се повдигаха, ту падаха от тежкото й дишане, Томи като че ли за първи път забеляза колко е отслабнала. Може и преди това да го е усещал, но е прогонвал тази мисъл от главата си. Ала сега той се загледа в нея. А после — макар че за него не бях напълно сигурна, че тъкмо това си е помислил — двамата си спомнихме как в колата се бяхме, така да се каже, опълчили срещу нея. Тогава съвсем импулсивно и двамата се втурнахме към нея от различни страни, аз я улових под ръка, Томи я подхвана под лакътя и внимателно я поведохме към оградата.

Пуснах я едва когато трябваше сама да се провра. После вдигнах телта колкото е възможно по-нависоко и двамата с Томи помогнахме на Рут да премине под нея. Не беше толкова трудно — всичко се дължеше малко или много на факта, че тя не бе уверена в силите си, но с наша помощ надмогна страха си. Като премина от другата страна, тя дори протегна ръка, за да ми помогне, докато държа телта за Томи. Той с лекота преодоля препятствието и Рут му каза:

— Трябва само да се наведеш добре. Понякога не съм много гъвкава.

Томи имаше леко смутен вид и аз се питах дали е заради онова, което ставаше в момента, или си бе спомнил как се отнесохме с Рут в колата. Той кимна към дърветата пред нас:

— Мисля, че е натам. Прав ли съм, Кат?

Отново се справих с листчето в ръката ми и ги поведох по-нататък. Вътре в гората цареше сумрак, а земята все повече заприличваше на блато.

— Надявам се, че няма да се заблудим — засмя се Рут зад мен, като се обръщаше към Томи, ала аз вече бях зърнала поляната отпред.

Дори сега, когато имам малко време да се върна назад в спомените си, аз разбирам защо бях толкова обезпокоена от случилото се в автомобила. Работата не беше толкова в това, че се бяхме нахвърлили на Рут, колкото във факта, че тя не ни отвърна със същото: в миналото бе немислимо да се държим по този начин, а Рут да не се защити. Когато го осъзнах, аз спрях, изчаках ги да се приближат и обгърнах раменете й с едната си ръка.

Жестът ми едва ли изглеждаше толкова сантиментален; по-скоро бе обичаен, за който и да е помощник на донор, тъй като походката й бе станала твърде несигурна и аз си помислих дали не бях надценила силите й, когато планирах това пътуване. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-трудно дишаше тя и когато тръгнах редом с нея, тя се облегна на мен. Но ето че отминахме и последните дървета, излязохме на поляната и видяхме лодката.

Всъщност това не бе поляна в истинския смисъл на думата: тук-там стърчаха дървета и когато и те изчезнаха, пред нас се разпростря блатото, докъдето ни стигаше погледът. Бледото небе изглеждаше огромно; то се отразяваше в локвите вода, които проблясваха тук и там. Преди време гората вероятно се е простирала чак дотук: от водата стърчаха мъртви дънери — призраци, а много от тях бяха сломени ниско над корена си. Зад тези стволове, на стотина метра по-навътре, осветена от анемичното слънце, ние я зърнахме. Лодката, заседнала в блатото.

— Ах! Същата, каквато ми я описваха! — възкликна Рут. — Колко е хубава!

Придвижихме се по-близо до лодката и в тишината, която ни обграждаше, доловихме пльокането на водата под обущата ни. Скоро усетих, че краката ми затъват в омекналата блатиста почва и викнах:

— Спрете! Дотук сме.

Рут и Томи, които вървяха след мен, не ми възразиха и аз видях, че той отново я бе хванал под ръка. По всичко личеше обаче, че й помага да върви и нищо повече. С широки крачки се добрах до най-близкия ствол, под който почвата беше по-твърда и се улових за него, за да запазя равновесие. Рут и Томи си избраха друг ствол, по-тънък и прогнил от моя, който стърчеше отляво малко зад мен. Те спряха, всеки се улови с едната си ръка за него и замряха. И тримата бяхме приковали поглед в лодката. Забелязахме, че боята й се лющеше, че дървените рамки на малката кабина се разпадаха. Някога лодката е била боядисана в небесносин цвят, ала сега изглеждаше почти бяла под небесния свод.

— И все пак не разбирам как се е озовала тук — казах аз, като повиших глас, за да ме чуят. Очаквах, че думите ми ще отекнат, ала те прозвучаха глухо, сякаш в обвита с дебели килими стая.

След малко дочух гласа на Томи зад мен:

— Може би и Хейлшам изглежда по същия начин. Не мислите ли?

— От къде на къде ще изглежда така? — Рут наистина бе озадачена. — Не би могъл да се превърне в блато само защото са го закрили.

— Не може, разбира се. Казах го, без да мисля. Но винаги така си представям Хейлшам в настоящия момент. Няма никаква логика. Честно казано, тук всичко прилича на картинката, която се появява в главата ми. Без лодката, разбира се. Много ще съм доволен, ако всичко в Хейлшам е като тук.

— Странно — обади се Рут. — Онзи ден сънувах същия сън. Сънувах, че съм в Стая 14. Знаех, че училището е закрито, но бях там, в Стая 14, гледах през прозореца и навън всичко беше потънало във вода. Приличаше на огромно езеро. А под прозорците плаваха боклуци — празни кутии от сок и други подобни неща. Ала не изпитах никаква тревога, никаква паника, всичко беше тихо и спокойно като тук. Чувствах, че нищо не ме застрашава, просто са закрили Хейлшам и толкова.

— Впрочем, Мег Б. пребиваваше известно време в нашия център — каза Томи. — За третата операция я изпратиха някъде на север. Нямам представа как е сега. Не са ли ви говорили за нея?

Аз поклатих глава и тъй като Рут не отговори, обърнах се към нея. В първия миг ми се стори, че тя продължава да съзерцава лодката, ала после видях, че се е загледала в сребристата следа, оставена в небето от отдалечаващия се самолет, който бавно се издигаше нагоре в небето. След малко тя каза:

— Говорили са ми други неща. Например за Криси. Че свършила по време на втората експлантация.

— И аз го чух — потвърди Томи. — Очевидно така е станало. Казаха ми съвсем същото. Безобразие. Едва на втората. Трябва да съм щастлив, че съм прескочил трапа.

— Струва ми се, че се случва много по-често, отколкото твърдят — каза Рут. — Тук е и помощницата ми, вероятно тя знае. Знае, но мълчи.

— Няма никакъв заговор за мълчание — възразих аз и пак се обърнах към лодката. — Случват се и такива неща. Много жалко за Криси, разбира се. Но това не е често явление. Сега са много внимателни.

— А пък аз съм сигурна, че се случва много по-често, отколкото признават — повтори Рут. — Затова между операциите ни местят другаде.

— Неотдавна срещнах Родни — спомних си аз. — Скоро след като Криси е завършила. Сблъскахме се в клиниката в Северен Уелс. Изглеждаше добре.

— Обзалагам се, че въпреки това му е било много мъчно за Криси — обади се Рут. После се обърна към Томи: — Виждаш ли? Половината ти казват, другата половина премълчават.

— Е, не умираше от мъка — не се съгласих с нея аз. — Да, вероятно е бил опечален. Но общо взето състоянието му беше добро. Сигурно година-две не се бяха виждали. Каза ми, че Криси би го приела спокойно. Кой ще знае, ако не той?

— Защо пък да знае? — възкликна Рут. — Как би могъл да разбере как се е чувствала Криси, какво е било желанието й? Не той е лежал на операционната маса, отчаяно вкопчен в живота! Така че, откъде би могъл да знае?

Това избухване ми напомни за предишната Рут и аз отново се обърнах към нея. Стори ми се — може пък това да е бил само отблясъкът в очите й, — че ме гледа твърдо, сурово.

— Лошо — намеси се Томи. — Да завършиш още на втората операция. Много лошо.

— Не мисля, че Родни го е приел като нещо неизбежно — продължи Рут. — Вероятно сте разговаряли само няколко минути. Какво би могла да разбереш за толкова кратко време?

— Да, така е — потвърди Томи. — Но Кат казва, че двамата отдавна са се разделили…

— Няма значение — прекъсна го Рут. — Дори в известна степен този факт може да утежни нещата още повече.

— Виждала съм мнозина в положението на Родни — казах аз. — Свикват, примиряват се.

— Откъде знаеш? — попита Рут. — Откъде би могла да го знаеш? Все още си само помощница.

— Помощниците виждат много неща. Не можеш дори да си представиш колко много.

— Тя не знае, нали, Томи? Не знае какво е това всъщност.

Известно време и двете се взирахме в Томи, но той мълчаливо гледаше към лодката. После каза:

— В моя център имаше едно момче. Ужасно се безпокоеше, че няма да издържи втората експлантация. Казваше, че го усеща с кожата си. Но всичко мина отлично. Има вече три операции, но е много добре.

Томи прикри с длан очите си от слънцето.

— От мен не излезе добър помощник. Дори не се научих да карам кола. Вероятно затова толкова бързо ме повикаха за първата операция. Така трябва да е, макар да твърдят, че едното нямало нищо общо с другото. Но нямам претенции. Бях лош помощник, но станах добър донор.

Помълчахме. После Рут се обади, този път със спокоен глас:

— Мисля, че се справях прилично като помощница. Но пет години ми бяха достатъчни. И аз бях като теб, Томи — напълно готова да стана донор. Усещах, че така трябва да бъде. Най-после, ние сме длъжни да станем донори, нали така?

Не бях сигурна дали чака отговор от мен. Нямах чувството, че намеква нещо и най-вероятно е произнесла тези думи по навик — непрекъснато чувам донорите да си говорят какво ли не. Когато отново се обърнах с лице към тях, Томи продължаваше да засенчва очите си с длан.

— Жалко, че не можем да се приближим до лодката — каза той. — Може пък да ни се удаде случай да дойдем още веднъж тук, когато е по-сухо.

— Радвам се, че я видях — кротко произнесе Рут. — Много е красива. Но вече ми се ще да си тръгваме. Тук духа вятър, стана ми студено.

— Поне й хвърлихме по едно око — каза Томи.

На връщане разговаряхме много по-непринудено, отколкото като отивахме към лодката. Рут и Томи обсъждаха условията в своите центрове — храната, хавлиите и други такива, — а аз почти непрекъснато участвах в разговора им, защото те ми задаваха въпроси относно условията в другите центрове. Походката на Рут сега бе малко по-сигурна, а когато наближихме оградата и аз повдигнах телта, тя се провря под нея, без да се бави.

Настанихме се в колата — Томи беше пак на задната седалка — и в началото обстановката беше превъзходна. Когато сега отново си припомням онзи отрязък от пътя, струва ми се, че между нас се настани и сянката на нещо недоизказано, но допускам, че само така ми се струва, като имам предвид какво стана малко по-късно.

А станалото много приличаше на повторение на стара случка. Отново излязохме на дългия, почти безлюден път и Рут направи някаква забележка относно крайпътната реклама, която тъкмо бяхме отминали. Вече не си спомням какво имаше на нея — беше просто един от онези огромни рекламни екрани край магистралите. Рут направи забележката сякаш на самата себе си, очевидно, без да има нещо специално предвид. Каза примерно следното:

— Боже мой, какво е това? Биха могли поне да се опитат да покажат нещо ново!

Ала Томи тутакси й възрази от задната седалка:

— На мен пък ми харесва. Виждал съм я и във вестниците. Мисля, че в рекламата има нещо.

Може би ми се е искало да върна отново онова усещане — че с Томи пак сме близки. Защото макар и отиването ни до лодката само по себе си да бе приятно преживяване, бях започнала да чувствам, че като оставим настрана прегръдката при първата ни среща и предишния епизод в колата, едва ли нещо друго ни свързваше истински. И стана така, че неочаквано и за самата мен изрекох:

— И на мен ми харесва. За да се направи подобно нещо, са нужни много по-големи усилия, отколкото ни се струва.

— Точно така — потвърди Томи. — Някой ми беше казал, че отнема седмици, за да сглобиш такова нещо. Дори месеци. Понякога хората се трудели и през нощта, разваляли го и го правели отново и отново, докато най-после се получи.

— Много е лесно да критикуваш от колата си — допълних аз.

— Най-лесното нещо на света — съгласи се Томи.

Без да каже нищо, Рут продължаваше да се взира напред в пустия път. После аз забелязах:

— Понеже говорим за плакатите — видях още един, когато тръгнахме от Кингсфийлд. Всеки момент ще минем покрай него — сега ще бъде откъм нашата страна.

— Какъв плакат? — попита Томи.

— Ще видиш. След малко ще се появи.

Погледнах към Рут, която седеше от едната ми страна. Очите й не ми се сториха сърдити, а бдителни. В тях дори се четеше някаква надежда, че плакатът, който очаквахме да се появи пред нас, ще се окаже безобиден. Нещо, което ще ни напомни за Хейлшам. Прочетох го по лицето й: върху него се сменяха изражение след изражение, но нито едно не се задържаше задълго. При това погледът й бе непрекъснато устремен напред.

Намалих скоростта и спрях автомобила на неравната, обрасла с трева отбивка край шосето.

— Защо спряхме, Кат? — попита Томи.

— Защото от тук се вижда най-добре. Ако се приближим, ще ни е твърде високо.

Чувах как Томи се размърда отзад, като се опитваше да се настани по-удобно, за да вижда добре. Рут седеше неподвижно и аз така и не разбрах дали изобщо вижда плаката от мястото си.

— Е, не е съвсем същият — забелязах след малко аз. — Но все пак прилича. Офис с отворено планиране, динамични служители, усмихнати лица.

Рут мълчеше, ала Томи се обади отзад:

— Ясно. Говориш за онзи офис, който бяхме отишли да видим.

— И не само за него — отвърнах аз. — Говоря и за рекламната фотография, която намерихме на пътя. Помниш ли, Рут?

— Мисля, че не — тихо отвърна тя.

— Хайде! Знаеш какво имам предвид. Списанието, което се търкаляше на пътя. До една локва. Беше ти много интересно. Не би могла да го забравиш, не се преструвай.

— Да, струва ми се, че имаше нещо такова.

Рут вече почти шептеше. Край нас профуча тежък камион, колата ни потрепери и за няколко секунди плакатът се скри от очите ни. Рут се наведе с надеждата камионът да го помете завинаги и когато рекламата отново блесна пред погледите ни, тя не повдигна глава.

— Странно е, като говорим за това сега — казах аз. — Нали помниш колко време все това беше в ума ти? Как някога ще работиш точно в такъв офис.

— Да, така беше, затова и тръгнахме на път тогава — потвърди Томи, сякаш си спомни всичко на мига. — Отидохме в Норфък да търсим твоето „възможно аз“. Жената, която работеше в офиса.

— Не ти ли се струва — обърнах се към Рут аз, — че трябваше повече да се задълбочиш в онази история? Да, ти беше първа. Ти бе първа от всички нас, така че можеше и да ти разрешат да направиш нещо такова. Можеше и да успееш. Не се ли замисли поне веднъж какво би станало, ако се беше опитала?

— Но как бих могла? — гласът на Рут едва се чуваше. — Просто имах такава мечта. Това е всичко.

— Поне да беше опитала. Какво ли не става! Ами ако ти бяха разрешили?

— Наистина, Рут — обади се и Томи. — Може и да си е струвало да направиш един опит. Нали все за това си мислеше? Според мен Кат има право.

— Не съм си мислила за това през цялото време, Томи. Във всеки случай не си спомням такова нещо.

— Не, Рут, Томи казва истината. Трябваше поне да опиташ. И сега, като видиш подобен афиш, щеше да си спомниш, че тъкмо това си искала навремето и че поне си изяснила за себе си…

— Как мислиш, бих могла да си изясня?

За първи път гласът на Рут прозвуча твърдо, ала след това тя въздъхна и отново сведе поглед. Томи каза:

— Често си ни казвала, че вероятно към теб са имали особено отношение. Може би си била права. Поне би могла да се заинтересуваш.

— Добре — отвърна Рут. — Казваш, да се заинтересувам. Но как би могло да стане това? Към кого трябваше да се обърна? Не можех нито да попитам, нито да си изясня каквото и да било.

— И все пак Томи има право — не отстъпвах аз. — Ако си смятала, че заслужаваш особено отношение, поне си могла да ги попиташ. Да потърсиш Мадам и да й зададеш някои въпроси.

Още щом го казах, още щом споменах за Мадам, осъзнах, че съм сгрешила. Рут вдигна поглед към мен и аз забелязах как очите й тържествуващо блеснаха. Виждала съм го понякога във филмите: единият герой насочва пистолет към другия и го кара да прави какво ли не, после внезапно става някаква грешка, двамата се сбиват и оръжието попада в ръцете на другия герой. И този, вторият, не повярвал докрай в късмета си, пронизва първия със сияещ поглед, който обещава всякакви видове отмъщение. Приблизително така ме погледна и Рут, и макар че аз не споменах и дума за отсрочка, бях произнесла думата „Мадам“ и тутакси ми стана ясно, че играта ще продължи на моята територия.

Рут забеляза, че изпаднах в паника и се обърна с лице към мен. Аз се готвех да приема нападението, мислех си, че каквото и да ми каже, нещата вече са други и времето, когато можеше да си прави с мен каквото си поиска, отдавна беше отминало. Казвах си всичко това наум и затова бях съвършено неподготвена да чуя онова, което тя ми заяви.

— Кати — започна Рут. — Не очаквам, че някога ще ми простиш. Дори си мисля, че не бива да го правиш. Но въпреки това те моля за прошка.

Останах толкова поразена, че успях само тихо да промълвя:

— За какво?

— За какво ли? Като начало, за това, че през цялото време те лъгах относно твоите желания. Помниш ли, когато ми каза, че понякога ти идва да легнеш, с когото и да е.

Томи отново се размърда на задната седалка, ала този път Рут се наведе напред и ме погледна в упор, сякаш в колата нямаше никой друг, освен нас двете.

— Забелязвах тревогата ти от този факт — продължи тя, — трябваше да ти обясня. Трябваше да споделя, че и с мен става същото. Сега, разбира се, вече го знаеш, но тогава и през ум не ти е минавало. Трябваше да ти го кажа. Че въпреки отношенията ми с Томи, понякога не можех да се въздържам и го правех и с други. Докато живеехме във Фермата съм била поне с още трима.

Докато ми говореше всичко това, тя не поглеждаше към Томи. Но не че не му обръщаше внимание — просто с всички сили се стремеше да ме накара да осъзная думите й и останалото нямаше значение за нея.

— На няколко пъти ми беше на устата да ти го кажа — продължи тя, — но не го направих. Дори тогава, в онези години добре съзнавах, че ще дойде време, когато ще го разбереш и ще ме укориш. Знаех го, но нищо не ти казах. Няма никаква причина да ми простиш, но все пак аз те моля за прошка, защото…

Изведнъж тя млъкна.

— Защо? — попитах аз.

Тя се засмя.

— За нищо, просто така. Ще ми се да получа твоето опрощение, но не разчитам на него. Така или иначе, това далеч не е всичко, а само една малка част. Главното е, че попречих на теб и Томи да бъдете заедно. — Гласът й отново се превърна почти в шепот: — Това е най-лошото, което някога съм правила.

Тя леко се извърна и за първи път погледна и Томи. После отново съсредоточи погледа си върху мен, ала сега имах усещането, че думите й са адресирани и към двама ни.

— Това е най-лошото нещо, което съм правила — повтори тя. — Дори не ви искам прошка. Господи, толкова пъти съм си го повтаряла, че сега не ми се вярва, че наистина го казвам. Трябваше вие двамата с Томи да се съберете. Нямам намерение да се правя, че не съм го разбрала веднага. Разбира се, че винаги съм го знаела, още откакто се помня. Но не ви давах да се съберете. Не държа да ми простите и не затова захванах този разговор. Искам да поправите грешката. Да поправите вредата, която ви причиних.

— Нещо не разбирам, Рут — обади се Томи. — Какво искаш да кажеш с това „да поправим вредата“?

Говореше с мек тон и в гласа му се усещаше детско любопитство. Мисля, че тъкмо това ме накара да заридая.

— Кати, чуй ме — каза Рут. — Двамата с Томи трябва да се опитате да получите отсрочка. Ако се явите двамата, имате шанс. Реален шанс.

Тя постави ръка на рамото ми, но аз рязко я отхвърлих и гневно погледнах Рут през сълзите си.

— Късно е. Изпуснахме момента.

— Не, Кати, не е късно, нищо не е изпуснато. Томи е претърпял само две операции. Но нима това променя нещо?

— Вече е твърде късно… — казах аз и се разридах с нова сила. — Глупаво е дори да си го помислим. Толкова глупаво, колкото да се размечтаем да работим в онзи офис. Влакът отдавна е заминал.

Ала Рут клатеше глава.

— Не, не е късно! Томи, кажи й.

Седях, наведена над волана, и изобщо не виждах Томи. Усетих озадаченото му мълчание, ала устата му не пророни и дума.

— Чуй ме — започна отново Рут. — И двамата ме чуйте. Трябвало е и тримата да дойдем тук, защото наистина исках да ви кажа онова, което казах. Но трябва и да ви дам нещо.

Докато говореше, тя се ровеше в джобовете на сакото си и измъкна оттам омачкано листче хартия.

— Томи, по-добре го вземи ти. Гледай да не го изгубиш. Защото Кати ще размисли.

Томи протегна ръка между облегалките на предните седалки и взе листчето.

— Благодаря ти, Рут — изрече той така, сякаш му бе дала шоколадче. След няколко секунди попита:

— Какво е това? Не разбирам.

— Адресът на Мадам. Помниш ли как двамата с Кати ме карахте да опитам. Ето, опитайте вие.

— Как го намери?

— Не беше толкова просто. Отне ми много време, рискувах доста. Но накрая го открих — за вас. Сега всичко е във ваши ръце, открийте я и направете опит.

Бях престанала да плача и включих двигателя.

— Достатъчно — казах аз. — Време е да откараме Томи обратно. След това имаме още много път.

— Помислете си, моля ви. Нали ще го направите?

— Сега искам само да се върна — заявих аз.

— Томи, нали ще запазиш адреса? В случай, че Кати промени решението си.

— Ще го запазя — обеща Томи. После промълви с много по-сериозен тон от преди:

— Благодаря ти, Рут.

— Така, видяхме лодката и край. Време е да се прибираме — казах аз. — До Дувър имаме два часа път, ако не и повече.

Отново излязох на шосето и, доколкото помня, почти не разговаряхме до Кингсфийлд. Когато спряхме на „Площада“, зърнахме неколцина донори, скупчили се под навеса. Обърнах колата и едва тогава пуснах Томи да излезе. Нито аз, нито Рут го прегърнахме, нито го целунахме за сбогом, но като тръгна към донорите, той се обърна на половината път и с широка усмивка ни помаха с ръка.

Може и да ви се стори странно, но на връщане към Дувър двете с Рут не си казахме абсолютно нищо за преживяванията ни през деня. Отчасти защото Рут беше много уморена — разговорът ни очевидно я бе оставил без сили. Но освен това, според мен, и двете чувствахме, че сериозните разговори бяха достатъчни за един ден и че няма да има никаква полза, ако се опитаме да ги продължим. Нямам представа какво е изпитвала Рут по обратния път към центъра, но лично аз, когато силата на преживяванията улегна, когато се стъмни и светлините по шосето пламнаха, състоянието ми никак не беше лошо. Сякаш нещо, което отдавна бе надвиснало над мен, си бе отишло и макар че не бих могла да твърдя, че всичко си бе дошло на мястото, с пълно право мога да кажа, че се бе появила светлина в тунела. Не че усещах някакъв подем или нещо от този род. Осъзнавах, че отношенията между нас тримата са доста деликатни и сложни и от това се чувствах напрегната, ала напрежението беше приятно.

Не говорехме дори за Томи. Само си казахме, че изглежда нормално и се опитахме да отгатнем колко ли килограма е прибавил към предишното си тегло. После продължихме пътя си, като мълчаливо се взирахме в пустото шосе пред нас.

Трябваше да минат няколко дни, преди да осъзная промените, настъпили след нашето пътуване. Цялата подозрителност, цялата недоизказаност между мен и Рут се беше стопила и двете сякаш си припомнихме всичко, което означавахме една за друга. И тъкмо това бе началото — лятото наближаваше, най-после здравето на Рут се стабилизира, аз пристигах привечер с минерална вода и сладкиш и двете сядахме една до друга до прозореца, наблюдавахме как слънцето се спуска зад покривите на къщите и разговаряхме за Хейлшам, за Фермата, за всичко, което ни идваше наум. Когато сега си спомням за Рут, на мен, разбира се, ми домъчнява, че вече я няма, но изпитвам и малко благодарност — благодарна съм за този последен период от нашия живот заедно.

Имаше обаче една тема, до която никога не се докосвахме и това бяха думите на Рут в колата онзи следобед. Наистина, от време на време ми правеше намеци. Казваше:

— И все пак, не си ли обмисляла въпроса да станеш помощница на Томи? Знаеш, че ако поискаш, можеш да го уредиш.

Скоро идеята да стана помощница на Томи замести всичко останало в разговорите ни. Отвръщах й, че мисля за това, но че дори на мен няма да ми е никак лесно да го уредя. След това обикновено сменяхме темата. Ала усещах, че Рут продължава да мисли по този въпрос, ето защо, когато я посетих за последен път, знаех какво иска да ми каже, макар че вече не можеше да произнесе нито дума.

Случи се три дни след втората й операция — бяха ме пуснали при нея рано сутринта. Беше сама в стаята: сякаш бяха решили, че са направили максималното за нея. По поведението на лекарите, координатора и сестрите ми бе станало ясно, че не очакват да се оправи. Тя лежеше в болничното легло, наоколо цареше сумрак и на мен ми беше достатъчно само да я погледна, за да уловя онова изражение, което неведнъж бях виждала по лицата на донорите. Сякаш бе заставила очите си да гледат навътре в тялото й, за да й помогнат да се справи по някакъв начин с неизброимите източници на болка в организма си — така може би става и с тревожния помощник, когато се лута между трима или четирима страдащи донори в различни части на страната. Формално, тя бе още в съзнание, ала не ми бе възможно да проникна в него, така че стоях безпомощна до металната рамка на леглото й. Като не знаех какво да правя, придърпах един стол, седнах, взех ръцете й в своите и нежно ги стисках всеки път, когато я връхлиташе болката и тя отвръщаше поглед от мен.

Останах до нея толкова, колкото ми разрешиха — три часа, може би и повече. И, както казах, през цялото време тя се бе оттеглила някъде навътре в себе си. Но един път — един-единствен път, — когато се гърчеше от болка, свиваше се в неестествени пози, които ме плашеха, и аз бях готова всеки миг да повикам сестрата, за да й даде още обезболяващи средства, за някакви си две-три секунди, не повече, тя ме погледна с пълното съзнание, че знае коя съм. Това бе едно от онези кратки просветления, които понякога се наблюдават у донорите в разгара на кошмарните им битки и през тези секунди тя просто ме гледаше и не казваше нищо, ала аз добре разбирах значението на този поглед. Тогава й казах:

— Да, Рут, ще го направя. Ще стана помощница на Томи, стига да мога.

Произнесох тези думи полугласно, защото знаех, че и да ги изкрещя, тя все едно няма да ги чуе. Но в този кратък промеждутък, когато се гледахме една друга в очите, тя, надявам се, е могла да прочете отговора по лицето ми толкова ясно, колкото и аз по нейното. Мигът отмина и Рут отново стана недостъпна. Струва ми се, че тя ме разбра, макар че, разбира се, никога няма да съм сигурна в това. А дори и да не ме бе разбрала, сега си мисля, че веднага, дори още преди аз да го знам, тя вече е знаела, че ще стана помощница на Томи и че двамата с него ще „направим опита“, за който говорехме тогава в колата.

Глава двайсета

Станах помощница на Томи близо година след нашето пътуване до лодката. Малко преди това му бяха направили третата операция и макар да се възстановяваше добре, нужна му беше дълга почивка и, както се оказа по-късно, никак не беше лошо да започнем този нов период от живота му заедно. Скоро свикнах с центъра в Кингсфийлд, дори го заобичах.

По-голямата част от донорите там след третата операция имат право на отделно помещение и на Томи дадоха една от най-просторните стаи с едно легло. По-късно някои си помислиха, че аз съм му го уредила, ала се лъжеха — на него просто му провървя, но така или иначе, трудно бе да се твърди, че стаята му е чак толкова хубава. По времето, когато тук е имало къмпинг, тя вероятно е служила за баня, защото единственият прозорец с матирано стъкло се намираше току под тавана. През него можеше да се погледне само ако се покатериш на стола и го отвориш, при това няма да видиш нищо, освен гъстия храсталак отпред. Стаята имаше формата на буквата „Г“ и в нея, освен задължителното легло, един стол и един шкаф бяха поставили и малък ученически чин с подвижен капак — ценен предмет, както ще стане ясно по-нататък.

Не бих искала да създам погрешно впечатление за периода, прекаран в Кингсфийлд. В много отношения той бе спокоен, почти идиличен. Обикновено идвах след обяда, качвах се в стаята и заварвах Томи да лежи на тесния креват, винаги облечен, защото не искаше да прилича „на пациент“. Сядах на стола и му четях книгата, която носех със себе си — примерно „Одисея“ или „Хиляда и една нощ“. Друг път двамата просто разговаряхме за старите времена или за нещо друго. Привечер той често задрямваше, а аз сядах на чина и пишех рапортите си. Бях поразена от факта колко леко ни беше и на двамата да общуваме един с друг, сякаш не бяха изминали толкова много години от времето, когато обитавахме Фермата.

Разбира се, не всичко бе като преди. Като начало ще кажа, че най-после между нас се появиха полови отношения. Не знам колко дълго преди да ги установим Томи бе размишлявал върху въпроса. Той все още се възстановяваше след операцията и вероятно това да не е било от първостепенна важност за него. Не исках нищо да му натрапвам, ала от друга страна ми се струваше, че ако протакаме твърде много, с течение на времето ще ни става все по-трудно да превърнем нашите отношения в естествена част от живота си. Освен това, доколкото помня, си мислех и друго: ако поемем по пътя, който ни бе предложила Рут и се опитаме да получим отсрочка, отсъствието на секс може сериозно да намали шансовете ни. Не защото бях убедена, че някой със сигурност ще ни попита за това. Безпокоеше ме фактът, че така или иначе, те ще го усетят, ще забележат липсата на интимност помежду ни.

Ето защо един ден реших да опитам, но така, че ако не желае, лесно да може да се откаже. Както обикновено, през деня той лежеше на леглото, забил поглед в тавана, а аз му четях на глас. След малко спрях, приближих се, седнах на ръба на кревата и мушнах ръка под тениската му. После ръката ми се плъзна надолу към мъжките му атрибути и макар да не се възбуди веднага, ми стана ясно, че се зарадва, че му е приятно. Не биваше да забравяме за шевовете от операцията му, но и по-късно, след всичките години на близост помежду ни, когато започвахме да правим секс, изпитвахме нужда от междинен етап. Ето защо тогава аз направих всичко с ръцете си, а той просто лежеше, без да се опитва да отвърне на ласките ми дори с думи — звуците нищо не изразяваха, — изглеждаше умиротворен и толкова.

Но дори онзи първи път във въздуха витаеше нещо и заедно с усещането, че поставяме някакво начало, че преминаваме към нещо ново в живота си, то даваше отпечатък на чувствата ни. Дълго време не исках да си го призная и дори когато го сторих, се стараех да убедя сама себе си, че то ще премине заедно с болките и неразположенията му. Имам предвид следното: още първия път, в поведението на Томи се четеше някаква тъга, сякаш искаше да каже: „Да, правим го и аз се радвам, че го правим. Колко жалко, че започнахме толкова късно!“

А и през последвалите дни, когато вече правехме истински секс и се чувствахме щастливи от това — дори тогава угнетяващото чувство не ни даваше мира. С всички сили се стараех да се защитя от него. Стараех се да се обичаме пълноценно, така че страстта да погълне всичко наоколо ни и да не остане нищо странично, за което да мислим. Ако той беше отгоре, аз повдигах коленете си високо, когато бяхме в друга поза, аз му говорех, правех всичко, което трябваше, за да потънем в страст и самозабрава, ала неприятното чувство така и не ме напускаше.

Може би от значение беше и болничната стая: дори в разгара на лятото слънчевата светлина, която проникваше през матираното стъкло на прозореца, беше тъжна като през есента. Може би така ми влияеха случайните звуци, които долитаха до нас, докато лежахме един до друг, и които идваха не от възпитаниците, спорещи отвън на тревата за романи и стихове, а от донорите, които се подпираха по стените на коридорите, запътили се по своите си работи. Може би защото понякога, дори когато се отпускахме след божествената наслада в обятията си, когато току-що изживяните мигове продължаваха да се носят в съзнанието ни, Томи ще каже нещо от рода на: „Преди с лекота го правех и два пъти един след друг. А ето сега не се получава.“ В такива случаи това чувство тутакси излизаше на преден план и трябваше да запушвам устата му с дланта си, за да можем тихо да си полежим един до друг. Сигурна съм, че и Томи изпитваше същото: след нещо подобно ние всеки път силно се притискахме в обятията си, сякаш всеки от нас търсеше спасение в другия от това угнетяващо усещане.

През първите няколко седмици ние не засягахме нито темата за Мадам, нито разговора ни с Рут в колата. Но самият факт, че станах негова помощница, ни напомняше, че не бива да се бавим много. За същото ни напомняха и рисунките му.

Цяла година си бях мислила за Томи и дори в деня, в който отидохме да видим лодката, исках да го попитам за животинките му. Продължава ли да ги рисува? Запазил ли е онези, които бе рисувал във Фермата? Но отдавнашната история, свързана с рисунките му, все ми пречеше да му задам този въпрос.

После, един следобед, може би месец след като му бях станала помощница, аз се качих при него и го заварих да седи на чина. Той прилежно рисуваше нещо и почти докосваше хартията с брадичката си. Преди да отворя вратата, аз почуках, той ме покани да вляза, но дори не се обърна към мен и не прекъсна заниманието си. Трябваше ми само един поглед, за да разбера: той рисуваше едно от своите въображаеми същества. Спрях се на вратата, защото не знаех дали да прекрача прага, или не, но накрая той вдигна глава, погледна ме и закри с ръка тетрадката си, която по нищо не се различаваше от черните бележници, които измолваше навремето от Кефърс. Влязох, заговорихме за нещо съвсем различно и след известно време той прибра тетрадката си, за която в този ден нито той, нито аз споменахме. В последвалите дни обаче често я виждах или на чина, или небрежно захвърлена до възглавницата му.

Веднъж, двамата седяхме в стаята на Томи, оставаха още няколко минути до началото на някаква процедура и аз забелязах нещо странно в поведението му. Той се държеше някак стеснително и сковано и аз си помислих, че може би има нужда от секс. Ала чух следното:

— Кат, искам да ми кажеш. Само че честно.

И извади черната тетрадка, сложи я на чина и ми показа три ескиза, на които бяха изобразени подобия на жаби с дълги опашки, сякаш все още в стадия на поповите лъжички. Това впечатление се създаваше, ако държиш тетрадката на разстояние. Но отблизо всяка рисунка се отличаваше с безбройните си детайли, като животните, които ми бе показал във Фермата.

— Направих тези две рисунки, като си представях, че жабата е от желязо — каза той. — Ето защо повърхността й блести на толкова много места. Тук пък я изрисувах, все едно е от гума. Виждаш ли? Сякаш е напръскана с мастилени петна. Сега искам да направя нормален вариант, истински красив, ала не мога да избера начина. Кат, кажи ми честно, какво мислиш?

Не помня какво му отговорих. Ала никога не ще забравя смесицата от чувства, които ме обзеха в онзи миг. Тутакси разбрах, че по този начин Томи поставя точка на всичко, случило се във Фермата по повод рисунките му и изпитах облекчение, благодарност, чист възторг. Същевременно ми стана ясно защо животните пак излязоха на дневен ред, разбирах какво би могло да се крие зад въпроса, който ми бе задал сякаш между другото. Най-малкото, което забелязвах, бе, че Томи ми казваше: нищо не съм забравил, макар да не сме засягали темата пряко; даваше ми да разбера, че не се е примирил и сериозно се е заел със своята част от подготвителните работи.

Но докато разглеждах странните му жаби, усетих и още нещо. Защото онова чувство отново присъстваше — отначало на заден план, едва забележимо, после по-осезаемо и впоследствие аз не престанах да размишлявам за него. Нищо не можех да направя със себе си: гледах страниците, а тази мисъл се въртеше ли, въртеше в главата ми, макар да ми се искаше да я уловя и да я запратя някъде надалеч. Работата беше в това, че сега рисунките на Томи не ми се видяха чак толкова свежи. Наистина, в много отношения жабите бяха същите като онези, които бях гледала във Фермата. Но определено липсваше нещо, рисунките изглеждаха някак измъчени, дори изкопирани. Така че, колкото да и се опитвах да прогоня това усещане, то се появяваше отново и отново — ах, колко сме закъснели, как сме пропуснали подходящото време, — и в настоящите ни мисли и планове виждах нещо нелепо, дори осъдително.

Сега, когато за кой ли път връщам лентата назад, имам чувството, че вероятно е имало и друга причина, поради която толкова дълго отлагахме да говорим открито за плановете си. Нито един от останалите донори в Кингсфийлд не беше чувал за отсрочки и тем подобни и ние усещахме леко смущение, сякаш имахме обща тайна, от която се срамувахме. Възможно е дори да сме се страхували от последствията, ако останалите донори научат за нея.

Но пак ще повторя: не ми се ще да описвам времето, прекарано в Кингсфийлд, в твърде мрачни краски. В общи линии, особено след като ме попита за мнението ми относно своите животни, то не бе помрачено от сянката на миналото и на нас ни беше наистина приятно и спокойно един с друг. И макар никога повече да не ми задаваше въпроси за въображаемите си животинки, той с удоволствие работеше над тях в мое присъствие и двамата често прекарвахме следобедите си така: аз седя на леглото, понякога му чета на глас, а Томи рисува на чина.

Мисля, че щяхме да сме щастливи, ако имахме възможност да разтеглим тези часове във времето и да прекарваме повече мигове в разговори, секс, четене на глас и рисуване. Ала наближаваше краят на лятото, Томи набираше сили, вероятността да получи известие за четвърта операция се увеличаваше с всеки изминал ден и ние разбирахме, че повече няма за кога да отлагаме.

Бях затрупана с работа, както никога преди, и цяла седмица не се бях появявала в Кингсфийлд. Когато една сутрин пристигнах в центъра, помня, че навън валеше като из ведро. В стаята на Томи цареше полумрак и се чуваше как от улука зад стъклото се плиска вода. Томи тъкмо се бе върнал от общата зала, където бе закусил заедно с останалите донори, и сега седеше на леглото с безучастен вид и не правеше нищо. Имах измъчен вид — от дълго време не успявах да се наспя през нощта — и буквално рухнах върху тясното легло, като го избутах до стената. Останах да лежа известно време така и щях да задремя, ако Томи през цялото време не ме гъделичкаше по стъпалата с палците на краката си. Най-после седнах до него и казах:

— Томи, вчера видях Мадам. Не, не говорих с нея, но я видях.

Той ме погледна, но продължи да мълчи.

— Видях я да върви по улицата и да влиза у дома си. Рут правилно е записала. Улица, номер — всичко съвпада.

И аз му разказах как предишния ден, тъй като и без това бях на южното крайбрежие, привечер се отбих в Литълхамптън и, както и предишните два пъти, минах по дългата крайморска улица покрай къщите, наредени в стройни редици и носещи имена като „Гребенът на вълната“, „Изглед към морето“ и стигнах до пейката до една телефонна будка. Както и предишните два пъти, аз седнах и зачаках, без да откъсвам поглед от отсрещната къща.

— Също като в детективски филм. Предните два пъти чаках там близо час — и нищо, абсолютно нищо. Този път нещо в мен ми подсказа, че чакането ми ще се увенчае с успех.

Бях толкова уморена, че заклюмах на пейката. Но като вдигнах глава, веднага я познах — вървеше по улицата в посока към мен.

— Сякаш беше призрак — казах аз. — Никак не се е променила. Може би в лицето бе поостаряла, но иначе — никаква разлика. Дори облеклото й бе същото. Същият елегантен сив костюм.

— Не е възможно да е онзи същият костюм.

— Не знам. Приличаше ми на него.

— Значи не се опита да поговориш с нея, така ли?

— Разбира се, че не, глупчо. Трябва да напредваме бавно, но славно. Не помниш ли, че никак не бе добра с нас?

Разказах му как бе минала покрай мен, без дори да ме погледне; за миг си помислих, че ще отмине и вратата, която наблюдавах, че Рут не ми е дала верен адрес. Но като стигна до къщата, Мадам рязко се обърна, взе пътеката на две-три крачки и се скри зад вратата.

Когато свърших, Томи известно време не каза нищо. После попита:

— Сигурна ли си, че няма да си навлечеш неприятности? Винаги се появяваш там, където не бива.

— А защо, мислиш, съм толкова уморена? По цели нощи не спя, за да успея да съм и тук, и там. Но поне я открихме.

Дъждът продължаваше да плющи зад прозореца. Томи се излегна на хълбок и сложи глава на рамото ми.

— Рут се погрижи за нас — тихо каза той. — Няма грешка.

— Да, прав си. Сега всичко зависи от двама ни.

— Е, какъв е планът, Кат? Ако изобщо имаме план.

— Да заминем при нея. Да отидем и да я попитаме. Идната седмица, когато те откарам на изследвания. Ще уредя да те пуснат за целия ден. На връщане ще се отбием в Литълхамптън.

Томи въздъхна и зарови лице в рамото ми. Човек отстрани би могъл да си помисли, че не е много въодушевен, ала аз знаех какво чувства. Дълго време бяхме обмисляли всичко — отсрочката, теорията му за Галерията и тем подобни — и сега неочаквано постигнахме нещо. Определено това малко ни плашеше.

— Ако успеем — каза накрая той. — Да предположим, че успеем. И тя ни даде три години — живейте си на воля. И тогава? Разбираш ли за какво говоря, Кат? Къде ще отидем? Не можем да останем тук, това е център за донори.

— Не знам, Томи. Може пък да ни върне обратно във Фермата, кой знае? Макар че е по-добре да отидем някъде другаде. Например в Бялата къща. Може пък да разполагат и с други места? Съвсем различни, като за нас с теб. Ще видим какво ще ни каже.

През следващите няколко минути останахме да лежим и да се вслушваме в дъжда. После започнах да го гъделичкам по стъпалата, както и той правеше с мен преди малко. Накрая Томи избута краката ми от леглото си.

— Ако наистина отидем — промълви той, — трябва да вземем решение относно животните. Да подберем най-добрите, които да вземем със себе си. Може би шест или седем на брой. Трябва добре да обмислим нещата.

— Добре — отвърнах аз; после станах и се протегнах. — Мисля, че трябва да вземем повече. Петнайсет, дори двайсет. Да, ще отидем и ще я попитаме. Няма да ни изяде, я! Ще отидем и ще поговорим с нея.

Глава двайсет и първа

Преди да заминем, въображението ми рисуваше следната картина: двамата с Томи стоим пред вратата на Мадам, набираме смелост да натиснем копчето на звънеца, после чакаме с премалели сърца. Но стана така, че въображаемите мъки ни бяха спестени.

В името на справедливостта трябва да кажа, че напълно заслужавахме мъничко късмет, тъй като през целия ден всичко ни вървеше наопаки. Закъсняхме цял час за изследванията — колата ми бе отказала. После стана объркване в клиниката и трябваше да повторим три изследвания. В резултат на това, Томи получи световъртеж и слабост и когато привечер най-после се отправихме към Литълхамптън, по пътя му прилошаваше и аз на няколко пъти спирах, за да излезе и подиша чист въздух.

Пристигнахме към шест часа. Оставих автомобила зад бинго залата, Томи измъкна от багажника чантата с тетрадките си и се отправихме към центъра на града. През целия ден времето се задържа хубаво, магазините вече затваряха, но пред пъбовете се тълпяха хора: жителите седяха на масите, разговаряха, пийваха. От разходката на Томи му стана по-добре и по едно време си спомни, че заради изследванията не беше обядвал и заяви, че иска да се подкрепи преди предстоящото изпитание. Започнахме да търсим място, където да си купим сандвичи за вкъщи, ала внезапно той толкова силно ме стисна за лакътя, че се изплаших, да не би да има пристъп. Но Томи тихичко прошепна в ухото ми:

— Ето я, Кат. Минава пред фризьорския салон.

Наистина беше тя. Вървеше по отсрещния тротоар, облечена в строг сив костюм, също като онези, които винаги е носела.

Ние я последвахме, като се държахме на разумно разстояние от нея, пресякохме пешеходната зона и тръгнахме по почти безлюдната главна улица. И двамата си спомнихме как в онзи, другия град следяхме една друга жена, защото я смятахме за „възможното аз“ на Рут. Ала този път всички бе много по-просто, защото скоро Мадам ни изведе на дългата крайбрежна улица, на която живееше.

Поради факта, че улицата бе съвършено права и залязващото слънце я осветяваше от край до край, решихме, че можем да изостанем, без да рискуваме да изгубим Мадам от погледа си. Фигурата й се смали и се превърна едва ли не в малка точка, ала през цялото време чувахме тракането на токчетата й, а глухите ритмични удари на чантата по крака на Томи сякаш бяха неговото ехо.

Дълго вървяхме след нея по улицата, застроена с еднакви къщи. После редицата от постройки свърши и на тяхно място се появиха изравнени тревисти площи, зад които надзъртаха покривите на павилионите долу на плажа. Макар да не виждахме морето, усещахме, че е съвсем наблизо по голямото небе, разкрило се пред нас, и по писъка на чайките.

Но край онази страна на улицата, по която вървяхме, къщите не преставаха да се редуват една след друга и след малко казах на Томи:

— Наближаваме. Виждаш ли онази пейка? Миналия път я чаках там. Тя живее отсреща.

До този миг Томи бе доста спокоен. Но сега нещо стана с него и той закрачи по-бързо, сякаш искаше да я догони. Между нас и Мадам нямаше жива душа, Томи непрекъснато скъсяваше разстоянието и трябваше да го дръпна за ръката, за да не бърза. През цялото време се страхувах, че Мадам ще се обърне и ще ни забележи, ала тя не се обърна и ето че вече влизаше в двора. Пред входа се спря и затърси ключовете в чантата си, а ние се приближихме, застанахме до оградата и се загледахме в нея. Тя не се обръщаше и на мен ми хрумна, че всъщност ни е видяла още в самото начало, но се преструва, че не ни забелязва. Помислих си, че Томи всеки миг ще викне нещо зад гърба й, което би било крайно неправилно. Ето защо, без изобщо да се замисля, побързах сама да я викна от улицата.

Вежливо казах:

— Извинете!

Ала тя се завъртя около оста си с такава скорост, сякаш съм я заловила на местопрестъплението. И когато ни погледна, в душата ми повя хлад, като онзи, който бях почувствала преди толкова много години, когато я бяхме причакали пред централната сграда в Хейлшам. Очите й бяха също толкова студени, колкото и тогава, а лицето й — може би дори още по-сурово. Не мога да твърдя, че веднага ни позна, но несъмнено още в първия миг й стана ясно кои сме, защото цялата се вцепени — сякаш двойка паяци се канеха да скочат върху нея.

После нещо в изражението на лицето й се промени. Не че стана по-меко, но отвращението сякаш отиде на втори план и тя внимателно се взря в нас, примижавайки на залязващото слънце.

— Мадам — започнах аз, като се наведох през портичката. — Не се страхувайте, не искахме да ви изплашим. Ние сме възпитаници на Хейлшам. Аз съм Кати Х., може би си спомняте за мен. А това е Томи Д. Не сме дошли да ви причиняваме неприятности.

Тя отстъпи няколко крачки назад, към нас.

— От Хейлшам — повтори Мадам и на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Ами това е изненада за мен. Ако нямате намерение да ми причините неприятности, за какво сте дошли тогава?

Внезапно Томи се намеси:

— Бихме искали да поговорим. Донесъл съм ви нещо — и той повдигна чантата. — Може би ще го вземете за Галерията. Ще ми се да си поговорим.

Мадам стоеше на мястото си, обляна от залеза, почти не помръдваше, само леко наклони глава на една страна, сякаш се заслуша в шумовете, долитащи от морския бряг. После отново се усмихна, ала този път не на нас, а на самата себе си.

— Ясно. Тогава да влезем. Да чуем какво имате да ми казвате.

Забелязах, че входната врата беше с цветни стъкла и когато Томи я затвори зад нас, в коридора, в който се озовахме, стана доста тъмно. Коридорът бе толкова тесен, че лактите ни се опираха в стените му. Мадам спря и застина с гръб към нас, сякаш отново се заслуша в някакъв звук. През рамото й видях, че коридорът се разделя на две: вляво имаше стълбище нагоре, а вдясно — още по-тесен проход към вътрешността на къщата.

Последвах примера на Мадам и се заслушах, ала вътре отначало беше съвсем тихо. После, сякаш някъде отгоре, се чу едва доловимо почукване.

Очевидно това означаваше нещо за Мадам: тя тутакси се извърна към нас и каза, като посочи към тъмния проход:

— Почакайте ме там. Сега ще сляза.

Заизкачва се по стълбите, но като забеляза нерешителността ни, надвеси се над перилата и отново посочи към прохода.

— Натам, натам — изкомандва ни тя и изчезна на горния етаж.

Двамата с Томи тръгнахме натам и попаднахме в една стая, която очевидно служеше за гостна. Създаваше се впечатление, че прислугата сякаш бе подготвила всичко за през нощта и си бе отишла: завесите бяха спуснати, а настолните лампи светеха. Миришеше на стари мебели, вероятно викториански. Камината бе закрита с плоча, а от мястото, където би трябвало да гори огън, в нас се взираше втъкана като върху гоблен странна птица, напомняща на сова. Томи ме докосна по рамото и посочи картината в рамка, висяща в ъгъла над малката кръгла масичка.

— Хейлшам — прошепна той.

Приближихме се, но аз не бях толкова сигурна. Виждах, че това е доста приятен акварел, ала настолната лампа с изкривен абажур под нея, по който се забелязваха следи от паяжина, не толкова осветяваше картината, колкото се отразяваше в мътното стъкло и изображението не можеше да се види много ясно.

— Зад Патешкото езеро — каза Томи.

— Не разбирам — прошепнах в отговор аз. — Тук не виждам никакво езеро. Това е просто селска местност.

— Ами езерото се пада зад гърба ти.

Гласът на Томи звучеше доста раздразнено, стана ми дори странно.

— Не може да не го помниш. Ако застанеш с гръб към езерото в най-отдалечената му част и с лице към Северното игрище…

Млъкнахме, защото някъде отвътре долетяха гласове. Отначало дочухме мъжки глас, който идваше като че ли от горния етаж. После ясно доловихме и гласа на Мадам, която слизаше по стълбите:

— Да, имате пълно право. Пълно право.

Помислихме, че Мадам ще влезе при нас, ала стъпките й отминаха вратата и се отдалечиха към задната част на къщата. Хрумна ми, че иска да приготви чай с кифлички и да го донесе на масичка за сервиране, ала тутакси отхвърлих подобна мисъл като напълно идиотска и си казах, че навярно Мадам бе забравила за нас и че всеки миг можеше да си спомни, да дойде и да ни изгони от дома си. От горния етаж долетя нисък дрезгав глас на мъж, но толкова глухо, сякаш от него ни деляха не един, а поне два етажа. Стъпките на Мадам се върнаха в коридора и тя викна на онзи горе:

— Вече ви обясних. Направете така, както ви казах и това е.

Двамата с Томи почакахме още малко. После задната стена на стаята се раздвижи и ни стана ясно, че това не е истинска стена, а двукрила плъзгаща се врата, която разделяше продълговатото помещение на две части. Мадам бе дръпнала двете крила, ала не напълно, и сега стоеше в отвора между тях и ни гледаше. Исках да видя какво има зад гърба й, но зад нея бе непрогледно тъмно. Помислих си, че може би чака някакво обяснение от нас относно причината за нашата поява, но накрая тя изрече:

— Твърдите, че имената ви са Кати Х. и Томи Д., нали не греша? И че преди години сте живели в Хейлшам?

Аз й отговорих, но ми беше невъзможно да разбера дали ни помни, или не. Тя не помръдваше от вратата, сякаш не се решаваше да влезе при нас. Ала Томи отново се обади:

— Няма да ви задържаме дълго. Но ни се ще да поговорим с вас за някои неща.

— Разбирам. Е, тогава заповядайте, седнете.

Тя постави ръце върху облегалките на двете еднакви кресла, които стояха пред нея. В жеста й имаше нещо странно — сякаш всъщност не ни канеше да седнем. В душата ми се породи подозрение, че ако я послушаме и седнем в креслата, тя пак ще си остане права зад нас и дори няма да отмести ръцете си от облегалките. Но още щом пристъпихме към нея, тя на свой ред също направи крачка напред и на мен ми се стори — макар че това може да е само плод на въображението ми, — че когато минаваше между двама ни, тя сякаш цялата се сви. Когато се обърнахме, за да седнем, Мадам вече беше до прозорците с тежките кадифени завеси и ни гледаше като учителка, застанала пред класа си. Поне моето впечатление в онзи миг беше такова. Както ми каза и Томи по-късно, той помислил, че тя всеки момент ще запее, а завесите зад нея ще се разтворят като на сцена и вместо улицата и равно окосената морава между къщата и морския бряг, пред очите ни ще се появят декори, подобни на онези в Хейлшам, и дори ще видим и хора, строен и готов да приглася на солистката. Когато по-късно Томи сподели мислите си с мен, ми стана забавно и аз видях Мадам отново — сплела пръсти пред гърдите си, изнесла лакти встрани, готова всеки миг да запее. Впрочем силно се съмнявах, че тъкмо в онзи миг на Томи му е хрумнало нещо подобно. Помня, че забелязах напрегнатостта му и се изплаших, да не би да изтърси нещо глупаво и неуместно. Затова, когато Мадам ни попита, при това съвсем доброжелателно, по каква работа я търсим, не се замислих дълго и заговорих първа.

Вероятно в началото съм звучала доста объркано, но после, когато осъзнах, че тя се вслушва в думите ми, аз се успокоих и започнах да се изразявам много по-ясно. Всъщност не седмица и две бях премисляла всичко, което се канех да й кажа. Правех това по време на дългото шофиране из страната и зад чашите кафе в станциите за обслужване. Тогава обяснението ми се струваше толкова трудно, че накрая постъпвах по следния начин: запомнях дословно ключовите думи, а после мислено рисувах в ума си схемата, по която да се придвижвам от точка на точка. Но сега, когато Мадам стоеше пред мен, онова, което бях подготвила, ми се струваше ненужно, дори неотговарящо на истината. Впрочем се получи нещо странно — и когато по-късно обсъждахме случилото се, Томи също се съгласи с мен: макар в Хейлшам да гледахме на Мадам като на враждебна личност, като на не свой човек, привнесен отвън, сега, без да проявява каквато и да е съпричастност към нашето положение нито с думи, нито с някакво действие, тя ни внушаваше доверие, чувствахме я много по-близка, отколкото новите ни познати, появили се в нашия живот през последните няколко години. Ето защо всичко, което бях назубрила, тутакси излетя от главата ми и двете заговорихме просто и откровено — почти по същия начин, по който разговаряхме с настойниците си в отдавна отминалите времена. Разказах й за слуховете относно отсрочките, валидни само за възпитаниците на Хейлшам, които се разпространяват сред донорите, като направих уговорката, че не разчитаме особено на това, защото сме наясно, че слуховете често са подвеждащи.

— Дори твърденията да са истина — добавих аз, — добре разбираме, че на вас вероятно ви е дошло до гуша от множеството двойки, които идват и ви заявяват, че истински се обичат. Ние с Томи никога нямаше да се решим да ви безпокоим, ако не бяхме напълно сигурни.

— Сигурни?

Това бе първата дума, която се отрони от устата й за толкова дълго време и от изненада ние леко се сепнахме.

— Твърдите, че сте сигурни? Сигурни сте, че се обичате? Но откъде бихте могли да го знаете? Любовта не е толкова просто нещо. Значи двамата сте влюбени един в друг. При това много силно, така ли? Нали това искате да ми кажете?

В тона й се четеше сарказъм, но за свое огромно учудване забелязах, че в очите й, които се отправяха ту към мен, ту към Томи, проблеснаха сълзи.

— И вие сте убедени, така ли? Че се обичате много силно. И затова сте дошли да молите за тази… отсрочка. Но защо? Защо при мен?

Ако с интонацията си тя ми бе дала да разбера, че смята това за пълен идиотизъм, вероятно щях да се почувствам смазана. Но нищо подобно не се четеше в нейните въпроси. Това бе по-скоро нещо като тест, чиито отговори й бяха добре известни; дори можеше да се каже, че тя неведнъж е водила такива разговори и с други двойки. Тъкмо това ме обнадежди. Ала Томи не можа да се стърпи и се намеси:

— Дойдохме при вас заради вашата Галерия. Струва ни се, че знаем причината за съществуването й.

— Моята Галерия?

Тя се облегна на перваза, като поразмърда завесите зад гърба си, и бавно въздъхна.

— Моята Галерия. Имате предвид моята колекция. Всички онези картини, стихове, всички ваши произведения, които събирах година след година. Струваше ми много труд, но аз вярвах в това, тогава всички вярвахме. И така, вие мислите, че знаете причината за нейното съществуване, причината за нашите занимания? Ами тогава ми я кажете, ще ми бъде много интересно да я чуя. Защото трябва да ви призная, че и аз си задавам същия въпрос.

Тя неочаквано прехвърли погледа си от Томи върху мен.

— Не отивам ли твърде далече?

— Не, не.

— Вероятно съм го направила — прошепна тя. — Извинете. Когато говоря на тази тема, често се забравям. Забравете онова, което чухте току-що. И така, младежо, вие искахте да ми кажете нещо за моята Галерия. Моля, слушам ви.

— Служи ви, за да можете да се ориентирате — отвърна Томи. — За да имате на какво да се опрете. Иначе откъде ще разберете дали онова, което твърдят двойките, е истина, или не?

Мадам отново спря погледа си върху мен, ала аз имах усещането, че тя се е вторачила в една точка върху ръката ми. Дори погледнах, за да проверя дали на ръкава ми няма мръсотия от някоя птичка или нещо подобно. След малко чух гласа й:

— И вие смятате, че тъкмо затова съм събирала плодовете на вашия труд. Затова съм попълвала моята Галерия, както сте я наричали всички. Когато научих, че наричате колекцията ми така, много се смях. Но с течение на времето и аз започнах да мисля за нея по същия начин. Моята Галерия. Обяснете ми, младежо. Как по-точно моята Галерия би могла да ни помогне да се ориентираме и да разберем дали вие наистина се обичате?

— Тя показва какви сме в действителност — отвърна Томи. — Защото…

— Но, разбира се! — прекъсна го Мадам. — Защото произведенията ви показват вашата същност! Нали това имахте предвид? Защото излагат на показ душите ви!

На това място тя отново се обърна към мен с думите:

— Не отивам ли твърде далече?

Вече ми бе задала същия въпрос и на мен отново ми се стори, че се е вторачила в ръкава ми. Ала лекото подозрение, възникнало в мен, когато чух въпроса й за първи път, сега се засили. Внимателно се взрях в Мадам, но тя като че ли усети любопитството ми и отново се обърна към Томи.

— Добре тогава — промълви тя. — Да продължим. И така, какво бяхте започнали да ми казвате?

— Работата е там, че навремето бях малко объркан — продължи Томи.

— Не, не, говорехте нещо за творчеството си. За това, че чрез изкуството художникът разголва душата си.

— А сега ще ви кажа следното — настояваше на своето Томи. — По онова време в главата ми бе такъв хаос, че не можех да се занимавам с никакво творчество. Не правех абсолютно нищо. Чак сега разбирам, че е трябвало да правя нещо, но тогава в главата ми беше пълна мъгла. Ето защо във вашата Галерия няма нищо от мен. Знам, че вината е моя и че най-вероятно отдавна съм изпуснал влака, но въпреки всичко ви нося едно-друго.

Той вдигна чантата от пода и започна да разкопчава ципа.

— Тук има мои скорошни рисунки, както и неща, които направих преди години. А що се отнася до Кат, сигурно при вас има много нейни работи. Бяхте ги избрали за Галерията си. Нали, Кат?

И двамата се взираха в мен известно време, после Мадам промълви едва-едва:

— Нещастни създания. Какво сме ви направили? Ние, с всички наши проекти, планове… — Тя замълча и отново ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. После спря погледа си върху мен и попита: — Струва ли си да продължаваме този разговор? Или стига толкова?

При тези й думи смътната мисъл, появила се в главата ми, започна да приема определена форма. „Не отивам ли твърде далече?“, а сега: „Струва ли си да продължаваме?“ Като поохладих чувствата си, аз осъзнах, че тя задава въпросите си не към мен и Томи, а към някой друг, който се намира зад нас, в тъмната половина на стаята.

Обърнах се бавно назад и се взрях в тъмнината. Не виждах нищо, но чух някакъв звук, механичен и удивително далечен: тъмната част на помещението бе много по-голяма, отколкото очаквах. От дълбините се появи нещо, започна да се приближава и един женски глас произнесе:

— Да, Мари-Клод. Ще продължим.

Взирах се в тъмнотата и чух как Мадам изсумтя и с едри крачки навлезе в неосветената половина. Чуха се още механични шумове и Мадам се появи, като буташе инвалиден стол, в който седеше някой. Тя отново премина между нас и отначало ми попречи да видя кой е в него. Но после го извърна към нас и се обърна към фигурата в него:

— По-добре вие поговорете с тях. Всъщност те са дошли при вас.

— И аз мисля така.

Фигурата в стола беше прегърбена и немощна и аз я познах по-скоро по гласа.

— Госпожица Емили — промълви едва чуто Томи.

— По-добре е вие да поговорите с тях — повтори Мадам, сякаш си измиваше ръцете, ала не помръдна от мястото си и продължи да ни гледа с блестящите си очи.

Глава двайсет и втора

— Мари-Клод има право — каза госпожица Емили. — Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете. Мари-Клод отдаде много сили за осъществяването на проекта ни. И когато всичко свърши по този начин, тя се разочарова. Що се отнася до мен, въпреки неуспехите ни, аз не изпитвам кой знае какво огорчение. Смятам, че онова, което постигнахме, заслужава уважение. Дори да вземем за пример вас двамата. Получи се добре. Сигурна съм, че бихте могли да ми разкажете доста неща, с които бих се гордяла. Как казахте, са ви имената? Не, не, почакайте. Ще се опитам сама да си спомня. Вие бяхте момчето с трудния характер. С труден характер и голямо сърце. Томи. Права ли съм? А вие сте, разбира се, Кати Х. От вас излезе отлична помощница. Чухме много хубави неща за вас. Виждате ли все нещо си спомням. Осмелявам се да твърдя, че си ви спомням всичките.

— И каква полза имате от това? Пък и те? — попита Мадам, пусна инвалидния стол, решително премина между нас с Томи и изчезна в тъмната половина на стаята — очевидно зае онова място, което преди малко заемаше госпожица Емили.

— Много се радваме отново да ви видим, госпожице — казах аз.

— Много мило от ваша страна. Познах ви, но вероятно на вас ви е било доста трудно. Впрочем неотдавна, Кати Х., аз минах покрай вас, когато вие седяхте на онази пейка и, разбира се, не ме познахте. Повече гледахте Джордж, който буташе количката ми — такъв един едър негър, не си ли спомняте? Вие го изгледахте внимателно, той вас — също. Аз мълчах и вие не разбрахте коя съм. Ала днес, при други обстоятелства, и на двете ни е по-лесно да се познаем. Струва ми се, че и двамата сте малко изненадани да ме видите в подобно състояние. Напоследък не съм много добре, но се надявам, че няма вечно да се ползвам от това приспособление. За съжаление, скъпи мои, днес няма да мога да разговарям с вас толкова дълго, колкото ми се иска, защото скоро ще дойдат да отнесат нощното ми шкафче. Прекрасна мебел. Джордж го обви в защитен материал, ала въпреки това настоях да го съпроводя до новото му местонахождение. Човек в нищо не може да е сигурен. Хората се отнасят доста грубо с предметите, товарят ги, както им падне, а после от фирмата заявяват, че всичко си е било така от самото начало. И преди ни се е случвало, затова този път настоявах да придружа работниците. Шкафчето е истинска прелест! Беше с мен в Хейлшам и съм твърдо решена да получа добра цена за него. Ето защо, когато пристигнат, ще се наложи да ви оставя. Но виждам, скъпи мои, че сте дошли по повелята на сърцето си. Трябва да ви призная, че наистина се радвам на нашата среща. И Мари-Клод се радва, макар че не си личи по лицето й. Нали така, мила моя? Прави се, че не е така, но аз знам по-добре. Трогната е от факта, че ни открихте. Но в момента е потисната, така че не й обръщайте внимание, възпитаници, недейте. А сега ще се опитам да отговоря на въпросите ви, доколкото мога. Много пъти съм чувала този слух. Още когато Хейлшам съществуваше, при нас идваха по две-три двойки на годината и се опитваха да се срещнат и поговорят с нас. Една двойка дори ни написа писмо. Според мен лесно ще открием онези, които са били готови да нарушат правилата — Хейлшам не е чак толкова забутано място. Както виждате, слухът съществува отдавна, не го чуваме за първи път.

Тя млъкна и аз казах:

— Бихме искали да знаем, госпожице, дали в слуха има нещо вярно, или не.

Тя продължаваше да мълчи и да ни гледа. После дълбоко въздъхна:

— Ако се намирахме в Хейлшам, щях да направя всичко по силите си, за да задуша подобни разговори още в зародиш. Но, разбира се, аз съм безсилна да повлияя на разпространението на слухове след заминаването на възпитаниците от Хейлшам. Така че стигнах до едно заключение — впрочем то се споделя и от Мари-Клод, нали така, скъпа? — че този слух не е измислен от един-единствен човек. Предполагам, че се е пораждал с всяко поколение възпитаници. Едва си се добрал до източника му, изкореняваш го, ала все не успяваш да попречиш на слуха да се появи по друго време, на друго място. Когато осъзнах този факт, престанах да се вълнувам. А Мари-Клод пък никога не се е вълнувала по този повод. Тя винаги е разсъждавала така: „Нека си вярват, щом са толкова глупави.“ Да, да, и не правете кисели физиономии. И вие си мислехте така в началото. След толкова години аз не дойдох до същото това заключение. Но започнах да си мисля, че не бива да се безпокоя. Нали не аз разпространявам подобни слухове? Двойките, които ще се разочароват, са много малко на брой, а останалите, така или иначе, няма да стигнат дотам, че да искат да ги проверят. За тях това е просто една мечта, тяхна фантазия. Нямат никаква вреда от нея. Признавам обаче, че това не се отнася до вас двамата. Вие се отнасяте напълно сериозно към този слух. Размишлявали сте. Наистина сте хранили надежди. Съжалявам за такива възпитаници като вас. Много ми е неприятно да ви разочаровам. Но какво да се прави!

Не ми се искаше да погледна към Томи. Бях удивително спокойна и макар думите на госпожица Емили да целяха да ни съкрушат, в тях съзирах нещо, което обещаваше да има продължение: тя не ни каза всичко, същността на нещата си оставаше все още скрита. Дори допусках, че послъгва. Затова попитах:

— Правилно ли ви разбрах, че няма отсрочки? И че вие нищо, ама нищичко не можете да направите?

Тя бавно поклати глава.

— Слухът няма никакви основания. Съжалявам много, повярвайте ми.

— А преди? — попита Томи. — Преди закриването на Хейлшам?

Госпожица Емили продължи да клати глава.

— Не, никога. Дори преди скандала с Морнингдейл — дори когато смятаха Хейлшам за пътеводен фар, за пример да се постигнат по-добри резултати, повече хуманизъм, — дори тогава не е имало нещо подобно. Трябва да сме съвсем наясно по този въпрос. Слухът е сладка илюзия и нищо повече. Господи! Нима вече идват за шкафчето?

На вратата се позвъни и по стъпалата се чуха стъпки — някой слизаше да отвори. После от тясното коридорче се разнесоха мъжки гласове и Мадам напусна тъмното пространство зад нас, прекоси стаята и излезе. Госпожица Емили се бе наклонила силно напред в инвалидния си стол и напрегнато слушаше. След малко каза:

— Не, не са те. Пак е онзи ужасен човек от фирмата, която се занимава с интериора. Мари-Клод ще се разправя с него, така че, скъпи мои, разполагаме с няколко минути. Има ли още нещо, за което искате да говорите с мен? Разбира се, това е строго забранено, Мари-Клод дори не биваше да ви пуска вътре в къщата. А аз трябваше да ви изгоня навън още в първия миг. Ала Мари-Клод вече не е същата радетелка за съблюдаване на правилата — впрочем и аз престанах да бъда такава. Ето защо, ако искате да останете още малко — моля!

— Ако това е само неверен слух, защо ви бяха нужни нашите работи? — попита Томи. — Или не е имало и Галерия?

— Галерия? Е, в този слух имаше зрънце истина. Галерията съществуваше и, може да се каже, че все още съществува. Сега тя се намира тук, в тази къща. Разбира се, трябваше да се отърва от част от нещата, за което съжалявам. Просто мястото беше недостатъчно. Но, както виждам, вие искате да разберете защо сме ги събирали.

— Не само това — тихо допълних аз. — Защо е било нужно изобщо да създаваме произведения на изкуството? Защо са ни учили, поощрявали, защо са ни карали да рисуваме, да лепим, да съчиняваме? Ако в бъдеще са ни очаквали само операции, а после смърт, защо са ни били всички тези уроци? Книгите, дискусиите?

— И защо е бил нужен Хейлшам изобщо? — долетя гласът на Мадам от коридора; тя отново прекоси гостната и се скри в тъмната част на помещението. — Това е същината на въпроса.

Госпожица Емили я проследи с поглед и се загледа там, някъде зад гърбовете ни. Искаше ми се да се обърна и да видя изражението на Мадам, но не го направих: чувствах, че почти като в Хейлшам ние трябваше да съсредоточим вниманието си само напред. След малко госпожица Емили каза:

— Наистина, защо ни е бил нужен Хейлшам? Напоследък Мари-Клод много иска да зададе този въпрос. Но не толкова отдавна, преди делото „Морнингдейл“, и през ум не й минаваше да попита нещо такова. Не й хрумваше дори на сън. Не ме гледайте така, Мари-Клод, прекрасно го знаете! В онези времена този въпрос можеше да бъде зададен от един-единствен човек на света — от мен. Много преди „Морнингдейл“ аз непрекъснато се питах същото. Така осигурявах спокойствието на всички вас, Мари-Клод. На всички — не само на настойниците, но и на възпитаниците. Грижи, въпроси — всичко поемах на собствения си гръб. И докато бях твърда, у вас не възникваше ни най-малко съмнение. Но сега, мило момче, вие ни зададохте някои от същите тези въпроси. Ще отговоря на най-простия от тях и може би това ще даде отговор и на останалите. Защо избирахме ваши произведения? Защо го правехме? Вие, Томи, казахте нещо много интересно, когато разговаряхме с Мари-Клод. Обяснихте го с факта, че изкуството показва истинската ви същност. Вашата душевност. Нали така се изразихте? Е, не сте далече от истината. Тъкмо затова правехме подбор на вашите работи — защото се надявахме, че те трябва да разголват душите ви. Или, по-точно казано, да докажат, че наистина имате душа.

Тя замълча и известно време двамата с Томи си разменяхме погледи. После попитах:

— Госпожице Емили, а защо е трябвало да го доказвате? Нима някои са смятали, че не е така?

На лицето й се появи лека усмивка.

— Трогната съм от вашето удивление, Кати. Макар и косвено, то показва, че добре сме си свършили работата. Имате пълно право да попитате: как е възможно да се съмняваме, че имате душа? Но, скъпа моя, трябва да ви кажа, че в онези години, когато тъкмо започвахме, не всички бяха готови да признаят, че същества като вас притежават душа. И макар оттогава да сме изминали дълъг път, дори сега хората не са на едно мнение по този въпрос. Вие, възпитаниците на Хейлшам, не знаете много неща, макар че отдавна сме ви пуснали по широкия свят. В този миг, немалко възпитаници из страната живеят в ужасни условия, които вие, израсналите в Хейлшам, дори не можете да си представите. А сега, когато ние излязохме от играта, положението дори се влоши.

Тя отново замълча и известно време внимателно се взираше в нас с присвити очи. После продължи:

— Ние поне се погрижихме, щото всички наши възпитаници да израснат в приятна обстановка. И за това да им бъдат спестени най-непоносимите от онези ужаси, които ги очакват, когато вече не са край нас. Успяхме да ви осигурим поне това. Но що се отнася до вашата мечта да се отсрочи… Никога не сме се радвали на привилегията да предоставяме такива отсрочки, дори когато бяхме на върха на славата си. Много съжалявам. Разбирам, че думите ми не ви радват ни най-малко. Но не падайте духом. Надявам се, че сте способни да оцените и малкото, което съумяхме да ви дадем. Вижте самите себе си! Вие живяхте добре, получихте образование, културни сте. Съжалявам, че не ви дадохме още повече, но трябва да разберете колко по-зле е било всичко в миналото. Когато с Мари-Клод положихме началото, в страната не съществуваше нищо подобно на Хейлшам. Ние бяхме първи — ние и Гленморган Хаус. Няколко години по-късно се появи и Сондърс Тръст. Заедно ние образувахме малка, но много активна група, която оспори цялата предишна система за подготовка на донори. Най-важното — ние показахме на света, че ако възпитаниците растат в хуманна и цивилизована среда, те могат да станат също толкова чувствителни и разумни, колкото и нормалните хора. Дотогава всички клонинги — или възпитаници, както предпочитахме да ви наричаме — съществуваха единствено като материал за медицински нужди. Повечето хора не виждаха във вас нищо повече в онези ранни следвоенни години. Някакви си там опитни зайчета в епруветки. Не беше ли така, Мари-Клод? Днес тя е нещо много мълчалива. Обикновено, когато захванем тази тема, не можеш да й затвориш устата. Вашето присъствие, скъпи мои, я лиши от дар слово. Това е добре. Връщам се към вашия въпрос, Томи: защо са ни били нужни вашите произведения? Подбирахме най-сполучливите от тях и уреждахме специални изложби. В края на седемдесетте години, когато влиянието ни достигна своя апогей, инициирахме важни мероприятия из цялата страна. Те бяха посетени от министри, епископи, различни знаменитости. Произнасяха се речи, отпускаха се големи суми. „Ето, виждате ли? Вижте тези произведения на изкуството! Как смеете да твърдите, че авторите им отстъпват по нещо на човешките същества?“, заявявахме ние. Да, тогава имахме поддръжка, бяхме на гребена на вълната.

Последваха няколко минути, в които госпожица Емили напомняше за събитията от онези години, споменаваше много имена, които нищо не ни говореха. По едно време дори ни се стори, че присъстваме на едно от сутрешните ни общи събрания, когато мисълта й се отплесваше нанякъде и ние нищо не разбирахме от думите й. Очевидно тя изпитваше удоволствие и на лицето й се появи ласкава усмивка. После внезапно излезе от това си състояние и заяви, вече с различен тон:

— Ала никога не сме губили чувство за реалност, нали така, Мари-Клод? За разлика от колегите ни от Сондърс Тръст. Дори в най-успешните за нас години отлично разбирахме колко тежка битка водим. И ето: отначало делото „Морнингдейл“, после още няколко събития и преди да успеем да мигнем с очи, целият ни огромен труд стана на пух и прах.

— Но защо — попитах аз — в началото хората са се отнасяли така с възпитаниците?

— От гледна точка на настоящето, Кати, вашето недоумение е напълно разбираемо. Но трябва да погледнете на този факт от висотата на историята. След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните въпроси. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникваха някакви спорове. Ала докато дойде време хората да започнат да се безпокоят за… възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше късно. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който вече е свикнал да гледа на рака като на лесноизличима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце. Ето защо се постараха да ви скрият по-далече и дълго време да полагат неимоверни усилия, за да ви отдалечат и от мислите си. И ако все пак се замисляха, опитваха се да се убедят, че не сте като другите. Че не сте хора и че съдбата ви не е толкова важна. Така стояха нещата преди възникването на нашето малко движение. Нали разбирате против какво се опълчихме? Задачата ни не беше по-лесна от тази да се намери квадратурата на кръга. Светът имаше нужда от нови и нови донори, от нови и нови експлантации. И докато сме в това положение, бариерите, които пречат да бъдете възприемани като пълноценни хора, не могат да изчезнат. Дълги години водехме тази борба и извоювахме доста подобрения в живота ви, макар, разбира се, вие да сте само избрана малка част от всички донори. Тогава последва скандалното дело „Морнингдейл“, случиха се и други събития и докато се опомним, обстановката рязко се промени. Вече никой не желаеше да бъде на ваша страна, да ви бъде спонсор, и нашето малко общество — Хейлшам, Гленморган, Сондърс Тръст, — всичко бе изтрито от лицето на земята.

— Какво е това дело „Морнингдейл“, госпожице Емили? — попитах аз. — Вече споменахте за него. Разкажете ни, ние не знаем нищо за него.

— Естествено, че не знаете. То не нашумя толкова много в широкия свят. Делото засягаше само един учен, Джеймс Морнингдейл, изключителен талант в своята област. Правеше изследванията си далече в Шотландия, като очевидно е разчитал, че там ще привлече по-малко внимание. Желанието му беше да предложи на хората да раждат деца с по-големи способности. Както интелектуални, така и физически. Имаше, разбира се, и други специалисти със сходни цели, ала Морнингдейл бе навлязъл по-дълбоко в своите изследвания от останалите и отдавна бе престъпил законните граници. Дейността му излезе на светло, беше забранена и като че ли с въпроса беше приключено. Приключено, да, но не и за нас. Ще повторя, че това дело не получи голям отзвук в обществото. Бедата е там обаче, че създаде определен климат. Засили страхът, който хората не са преставали да носят в душите си. Да се отглеждат донори за нуждите на медицината, такива като вас, това беше едно, но да се създаде поколение от изкуствени деца, които да заемат най-добрите места в обществената йерархия — съвсем друго. Деца, които далеч превъзхождат конкурентите си? О, не. Хората се стреснаха. Ужасени, се отвърнаха от идеята.

— Не разбирам, госпожице Емили, каква връзка има това с нас? — попитах аз. — Защо е трябвало да закрият Хейлшам заради този случай?

— И ние не виждахме явна връзка, Кати. Поне в началото. И сега често си мисля, че тъкмо там беше грешката ни. Ако тогава бяхме по-бдителни и не толкова погълнати от собствената си дейност, ако бяхме положили всички усилия още тогава, когато новината за Морнингдейл току-що се бе разчула, вероятно щяхме да предотвратим най-лошото. Е, Мари-Клод не е съгласна с мен. Тя смята, че така или иначе, закриването на Хейлшам е било неизбежно и може би има право. Морнингдейл бе само част от скандала. Имаше и друго. Например онзи ужасен телевизионен сериал. Натрупаха се различни обстоятелства и това промени хода на събитията. Но ако говорим сериозно, главната ни слабост се състоеше в следното: нашето малко движение никога не е било много силно, защото съществуването му зависеше от капризите на поддръжниците ни. Докато условията бяха благоприятни, докато корпорациите и политиците се надяваха да извлекат изгода, като ни помагат, ние се държахме на повърхността. Ала това винаги е изисквало усилия и когато след скандала с Морнингдейл условията се промениха, шансовете ни пропаднаха. Светът вече не желаеше да му се напомня за програмата, по която се отглеждат донори. Хората не желаеха повече да мислят за създания като вас, за условията, в които живеете. С други думи, скъпи мои, те отново пожелаха да ви скрият колкото е възможно по-далече. Там, където се намирахте преди появата на Мари-Клод и на други като мен и нея. А влиятелните личности, които с такава охота ни помагаха, сега, разбира се, се изпариха. За малко повече от година всичките ни спонсори, един по един, изчезнаха. Издържахме, колкото можем — две години повече от Гленморган. Но и ние, както знаете, трябваше накрая да закрием Хейлшам и от труда ни практически не остана и следа. Сега в страната не съществува подобно заведение. Има само огромни държавни „домове“ и дори в известна степен условията в тях да се подобряват в сравнение с миналото, така или иначе, скъпи мои, ако видите какво се върши в някои от тях, ще загубите съня си задълго. А двете с Мари-Клод се озовахме тук, в тази къща. Горе държим купища ваши произведения и те са единствените, които ни напомнят за нашата работа. Останаха ни и много дългове, което ни е още по-неприятно. И спомените ни — струва ми се за всички, без изключение. Както и съзнанието, че сме осигурили най-добрия възможен живот за същества като вас.

— Не се опитвайте да изкопчите благодарност от тяхна страна — прозвуча гласът на Мадам зад нас. — От къде на къде ще започнат да ни благодарят? Дошли са, за да получат още повече. Нима имат представа каква борба сме изнесли на гърба си заради тях, какво сме им дали през всичките тези години? Мислят си, че им е дошло от Господ. Нима са знаели нещо, преди да дойдат тук? А сега изпитват единствено разочарование, защото не сме им осигурили всичко, максимума.

Известно време мълчахме. После отгоре долетя шум и на вратата отново се позвъни. Мадам се появи от тъмнината и се отправи към коридора.

— Този път вече трябва да са те — предположи госпожица Емили. — Ще се приготвя. Но вие не бързайте да си тръгвате. Трябва да свалят шкафчето по стълбите. Мари-Клод ще гледа да не го повредят.

Двамата с Томи не можехме да повярваме, че това е краят. Продължавахме да седим на местата си, при това не виждахме кой ще помогне на госпожица Емили да стане от инвалидния стол. За миг ми хрумна, че може да се опита да стане и сама, ала тя не помръдваше — седеше както преди, приведена напред, и внимателно се вслушваше. После Томи каза:

— Значи наистина няма такова нещо. Нито отсрочки, нито каквото и да е друго.

— Томи — измърморих аз и го погледнах укоризнено.

Но госпожица Емили ласкаво промълви:

— Да, Томи. Няма такова нещо. Животът ви трябва да продължи по общите правила.

— Вие твърдите, госпожице, че всичко, с което сме се занимавали, всички часове и работата ни в клас, е било само за онова, което ни обяснихте, така ли? И за нищо друго? — попита Томи.

— Осъзнавам, че може да останете с впечатлението, че сте били пионки в нечия игра — каза госпожица Емили. — Да, възможно е да ви хрумне нещо подобно. Но трябва да се съгласите, че сте пионки, на които им е провървяло. Съществуваха определени условия, сега те липсват. В нашия свят понякога се случват и такива неща, какво да се прави! Мненията и чувствата на хората се мятат ту на една, ту на друга страна. Стана така, че израснахте в един определен момент от този процес.

— Твърдите, че това е една от тенденциите, които периодично идват и си отиват — намесих се аз. — Вероятно е така. Но за нас това е целият ни живот.

— Да, имате право. Но не забравяйте: на вас ви е било по-добре, отколкото на мнозина преди това. И кой знае какво ги очаква другите, които идват след вас. Много съжалявам, скъпи възпитаници, но сега трябва да ви оставя. Джордж! Джордж!

Ала не последва никаква реакция: в коридора бе доста шумно и очевидно Джордж не я чу. Внезапно Томи попита:

— И госпожица Люси напусна заради това, така ли?

Отначало ми се стори, че въпросът не достигна до ушите на госпожица Емили, чието внимание бе съсредоточено в онова, което ставаше в коридора. Тя се облегна назад в стола си и бавно го задвижи към вратата. Но в стаята имаше толкова много масички и столчета, че нямаше откъде да мине. Тъкмо се канех да скоча и да разчистя пътя й, когато тя внезапно спря.

— Люси Уейнрайт — повтори тя. — Да, да! Имахме малка неприятност с нея.

Тя замълча и отново обърна стола си така, че да бъде с лице към Томи.

— Да, една малка неприятност. Несходство в мненията. Но аз ще отговоря на въпроса ви, Томи. Разногласията ни с Люси Уейнрайт не бяха свързани с онова, което ви разказах току-що. Поне непряко. По-скоро ще се изразя така — това бяха наши вътрешни работи.

Помислих си, че с това иска да сложи точка на разговора и попитах:

— Госпожице Емили, ако нямате нищо против, бихме искали да знаем какво стана с госпожица Люси.

Госпожица Емили вдигна вежди.

— С Люси Уейнрайт? Толкова ли високо сте я ценили? Извинете ме, скъпи възпитаници, но пак се разсеях. Люси не беше дълго с нас и затова не заема централно място в спомените ни за Хейлшам. Работата не я направи щастлива. Но аз ви разбирам, вие израснахте с нея…

Тя се усмихна, сякаш си спомни нещо. В коридора Мадам ругаеше мъжете на висок глас, ала госпожица Емили като че ли бе изгубила интерес към тях и бе потънала в спомени. Накрая каза:

— Люси Уейнрайт е много симпатична особа. Просто, след като живя известно време с нас, й хрумнаха някои идеи. Реши, че не ви обясняваме достатъчно добре ситуацията. Не ви казваме какво ви очаква, откъде сте дошли, за какво сте нужни. Смяташе, че трябва да ви даваме по-пълна картина за тези неща. И че в противен случай ще постъпим като истински мошеници. Обмислихме предложението й и достигнахме до извода, че греши.

— Защо? — попита Томи. — Защо решихте така?

— Защо? Не се съмнявам, че тя ви желаеше само доброто. Виждам, че сте били много привързани към нея. Люси Уейнрайт притежаваше всички качества на първокласна настойница. Но идеите й бяха твърде теоретични. Бяхме работили доста време в Хейлшам и добре осъзнавахме кое ще има добър ефект и кое — не, какво е най-добре за възпитаниците в далечна перспектива, а не само за периода, когато пребивават в Хейлшам. Не бе голяма беда, че Люси Уейнрайт беше идеалистка. По-лошото беше, че не разбираше някои практически неща. Виждате ли, ние съумяхме да ви дадем нещичко, което и сега никой на света не може да ви го отнеме, и успяхме да го направим, преди всичко, защото ви осигурявахме закрила. Иначе Хейлшам нямаше да е Хейлшам. И, разбира се, това означаваше, че скривахме някои неща от вас, дори се е налагало да ви лъжем. Да, лъгали сме ви много, не се страхувам да използвам тази дума. Но през всичките тези години ние сме ви закриляли и сме ви осигурили безгрижно детство. Пак повтарям, Люси ви желаеше само доброто. Но ако я бяхме послушали, с нашия щастлив живот в Хейлшам щеше да е свършено. Погледнете се сега! Мога само да се гордея с вас. Устроили сте новия си живот върху основите, които сме ви дали ние, настойниците. Ако не ви закриляхме, нямаше да станете това, което сте. Часовете нямаше да са ви интересни, вие нямаше да се вглъбите така в изкуството, в словото. Ами ако знаехте какво ви чака? Щяхте да заявите, че всичко е безсмислено и как бихме могли да оспорим твърденията ви? Ето защо трябваше да се разделим с госпожица Люси Уейнрайт.

Мадам беше започнала да крещи на мъжете. Още не бе излязла извън кожата си, ала гласът й бе станал застрашително строг и мъжете, които до този миг се опитваха да й противоречат, се умълчаха.

— Добре, че останах тук, с вас — каза госпожица Емили. — Мари-Клод се справя в такива ситуации много по-добре от мен.

Не знам какво ме накара да кажа онова, което казах. Причината, може би, се криеше в това, че, както виждах, посещението ни беше към края си; може би ми бе любопитно да разбера какви са отношенията между госпожица Емили и Мадам. Така или иначе, аз сниших глас, кимнах по посока на вратата и произнесох:

— Мадам никога не ни е обичала. Тя се страхуваше от нас, както се страхува от паяци или други гадинки.

Бях готова да видя как госпожица Емили се разярява, ала това не бе толкова важно за мен. И наистина — тя рязко се обърна, сякаш я бях уцелила с книжно топче, и очите й блеснаха така, както в годините, прекарани в Хейлшам. Ала гласът, с който заговори, беше мек, а тонът — равен:

— Мари-Клод правеше всичко за вас. Тя работеше, работеше, работеше. Не се самозалъгвайте, мое дете, Мари-Клод е на ваша страна и винаги ще ви защитава. Дали се страхува от вас? Ние всички се страхуваме от вас. Докато бях в Хейлшам почти всеки ден ми се налагаше да се боря със страховете си. Понякога, когато ви гледах от прозореца на кабинета си, изпитвах такова отвращение… — Тя замълча, но очите й отново проблеснаха. — Бях изпълнена с решимост да не се поддавам на подобни настроения и да правя онова, което смятам за правилно. Борих се с това чувство и победих. А сега ви моля, помогнете ми да изляза от тук — Джордж ме чака с патериците.

Като я подкрепяхме от двете страни, ние внимателно я изведохме в коридора, където едър мъж в медицинска униформа трепна от изненада и побърза да подпъхне под мишниците й две патерици.

Входната врата беше отворена и аз с удивление видях, че навън не се беше стъмнило съвсем. Гласът на Мадам вече се носеше откъм улицата — сега тя разговаряше с мъжете много по-спокойно. Това бе промеждутъкът от време, в който двамата с Томи трябваше да излезем навън, ала Джордж се зае да облича госпожица Емили с палтото й, а тя стоеше неподвижно, опряла се на патериците, и ние не можехме да се промъкнем покрай нея, затова изчакахме. Освен това искахме да се сбогуваме с нея и може би, макар че не съм толкова сигурна, да й благодарим въпреки всичко. Ала вниманието й бе погълнато изцяло от шкафчето. Тя започна да дава някакви важни указания на мъжете отвън, после тръгна с Джордж, без да се обърне към нас.

Двамата с Томи постояхме още малко в коридора, без да знаем как да постъпим по-нататък. Когато най-после излязохме навън, всички лампи надолу по дългата улица бяха запалени, макар че небето все още светлееше. Двигателят на белия фургон, на който бяха натоварили шкафчето, работеше. Отзад видяхме голямо старо волво, а отпред, на мястото за пасажери, бе седнала госпожица Емили. До нея стоеше Мадам — тя се бе навела към прозореца и кимаше в отговор на някакви нейни нареждания; в същото време Джордж затвори багажника и се отправи към мястото на шофьора. После белият фургон потегли, следван от колата на госпожица Емили.

Мадам остана дълго да гледа след тях. После се обърна, за да влезе в къщата, но като ни зърна на тротоара, рязко спря, едва не отстъпи крачка назад.

— Ние тръгваме — казах аз. — Благодаря ви, че поговорихте с нас. Пожелайте всичко най-добро на госпожица Емили от наше име.

Мадам изучаващо ме гледаше във вечерния сумрак. После промълви:

— Кати Х., аз ви помня. Да, помня ви.

Тя замълча, но не откъсваше поглед от мен.

— Струва ми се, знам за какво си мислите в момента — забелязах накрая аз. — Мисля, че се досещам.

— Отлично! — отговори тя замислено, очите й също бяха замислени. — Чудесно. Можете да четете мисли. Е, кажете ми, какво си мисля?

— Мислите си за това, как веднъж, много отдавна, сте ме виждали в спалнята. Бях сама и слушах музика, бях си пуснала една касетка. Танцувах със затворени очи и вие ме видяхте.

— Чудесно. Вие сте истински телепат. Трябва да давате представления. Чак сега ви познах. Но наистина си спомням случая. И досега понякога си мисля за него.

— И аз. Колко странно.

— Разбирам.

С това бихме могли да сложим край на разговора. Бихме могли да се сбогуваме и да си тръгнем. Ала тя се приближи към нас, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Бяхте доста по-млада — забеляза тя. — Но наистина сте вие.

— Не ми отговаряйте, ако не искате — подхванах аз. — Но отдавна си блъскам главата над този въпрос. Позволявате ли ми да ви го задам?

— Четете мислите ми. Но аз не мога да прочета вашите.

— Работата е там, че в онзи ден бяхте… разстроена. Гледахте ме и когато го усетих и отворих очи, стори ми се, че плачете. Не ми се стори, а наистина плачехте. Гледахте ме и плачехте. Защо?

Изражението върху лицето на Мадам не се промени и тя продължаваше да се взира в мен.

— Плаках, защото когато влязох, вътре звучеше тази музика — отвърна накрая тя, но толкова тихо, сякаш се опасяваше, че съседите могат да я чуят. — Мислех, че някоя нехайна възпитаничка е забравила да изключи касетофона. Но като надникнах в спалнята, аз ви видях, съвсем сама, още невръстно момиче, да танцувате. Очите ви действително бяха затворени и вие бяхте някъде далече, далече, цялата погълната от мъка и копнеж. Танцът ви беше много прочувствен. Пък и музиката, самата песен. В текста имаше нещо — някаква дълбока печал.

— Песента — уточних аз — се нарича „Не ме оставяй“.

И тихичко я затананиках.

— „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“

Тя кимна с глава, сякаш се съгласяваше с мен.

— Да, същата песен. Оттогава съм я слушала два-три пъти. По радиото, по телевизията… И винаги си спомнях момичето, което танцуваше тогава съвсем самичко.

— Твърдите, че не можете да четете мисли — прекъснах я аз. — Но си мисля, че в онзи ден успяхте да прочетете моите. И затова вероятно сте се разплакали като сте ме видели. Защото, за каквото и да се говореше в песента, когато танцувах, аз имах своя собствена версия. Представях си, че става дума за жена, която току-що е научила, че не може да има деца. Но после тя все пак е родила и много се е радвала, затова силно го притиска към гърдите си, тъй като се страхува, че могат да я разделят от детето й и непрекъснато повтаря: „О, бебче, бебче, никога не ме оставяй“. В песента става дума за нещо съвсем различно, ала в онзи миг аз си представях тъкмо този сюжет. Вероятно сте прочели мислите ми и затова сте почувствали такава мъка. Тогава сякаш не я усещах, но сега си спомням случката с тъга.

Разговарях с Мадам, ала остро чувствах присъствието на Томи до себе си, тъканта на дрехата му, всичко в него. После Мадам каза:

— Много интересно. Но и тогава, както и сега, не можех да чета чужди мисли. Разплаках се по съвсем друга причина. Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си — по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги.

Тя се приближи на две-три крачки от нас.

— Онова, което ми казахте днес, също ме трогна.

Прехвърли погледа си към Томи, после отново го върна към мен.

— Нещастни създания — повтори тя почти шепнешком, после се обърна и влезе в къщата.

На връщане почти не споменахме за срещата си с госпожица Емили и Мадам. Разговаряхме за странични неща — на колко години са сега, как са обзавели къщата си и други такива.

Избирах най-глухите пътища, които ми бяха известни и където тъмнината се разсейваше единствено от светлината на фаровете ни. Много рядко срещахме други фарове и тогава ми се струваше, че в отсрещния автомобил също седи такава помощница като мен, която се връща отнякъде съвсем сама или със своя донор. Аз, разбира се, осъзнавах, че из страната пътуват и други хора, ала в онази вечер си представях, че всички тъмни второстепенни пътища съществуват единствено за такива като нас, докато ярките автостради с грамадни крайпътни знаци и първокласни кафенета са построени за всички останали. Не знаех дали и Томи си го мисли. Може би, защото по едно време забеляза:

— Чудни маршрути измисляш, Кат.

При тези си думи той се усмихна, но после отново потъна в размисъл. Малко по-късно, когато пътувахме по особено тъмен и пуст път, той каза:

— Според мен тъкмо госпожица Люси е имала право, а не госпожица Емили.

Не помня дали му отговорих. Ако съм го направила, вероятно не съм казала нещо кой знае колко дълбокомислено. Но тъкмо тогава нещо неясно ме разтревожи — не съм сигурна дали гласът му, или нещо друго. За миг извърнах поглед от виещия се път и го погледнах, ала той просто си седеше тихо, вторачил поглед в тъмнината пред себе си.

След няколко минути внезапно се обади:

— Кат, може ли да спреш? Извини ме, но трябва да изляза за малко.

Реших, че отново му е прилошало, веднага свърнах край пътя и спрях досами живия плет. Мястото бе изключително тъмно и дори при включени фарове аз се страхувах да не би като излезе от завоя, някой автомобил да се вреже в нас. Ето защо, когато Томи слезе от колата, аз останах зад волана. Освен това в начина, по който излезе, се чувстваше някаква целеустременост, която ме караше да мисля, че дори да не му е добре, той предпочита сам да се справи с това. Така че останах на мястото си — седях и размишлявах дали да не продължа да карам нагоре по склона. И тогава дочух първия вопъл.

В началото дори не ми хрумна, че това е той: реших, че в храстите се е скрил някакъв маниак. Вече излизах от колата, когато се разнесе вторият вик, след него — трети и чак тогава осъзнах, че това е Томи, ала от този факт безпокойството ми не намаля. За миг усетих, че ме обзема паника: не знаех къде се намира Томи, наоколо бе тъмно като в рог, а когато направих опит да тръгна към мястото, откъдето се чуваха виковете, краката ми се заплетоха в гъстите храсталаци. Но аз все пак намерих изход, прескочих крайпътната канавка и се натъкнах на някаква ограда. Успях да я прескоча и се приземих в меката кал.

Оттам местността се виждаше много по-добре. Намирах се в някаква нива, която стръмно се спускаше надолу, където проблясваха светлините на селце. Тук вятърът духаше със страшна сила и един порив така ме блъсна, че трябваше да се уловя за стълба на оградата. Макар и да нямаше пълнолуние, луната светеше доста ярко и някъде в началото на склона аз зърнах фигурата на Томи — той беснееше, крещеше, махаше с ръце, свити в юмруци, риташе във въздуха.

Понечих да се втурна към него, ала обувките ми затънаха в калта. И на него калта му пречеше — когато за пореден път ритна с крак, той се подхлъзна, падна и изчезна в тъмнината. Но потокът от несвързани ругатни не спря и тъкмо когато Томи се изправи отново на крака, аз успях да се добера до него. За миг луната освети лицето му, което бе окаляно и разкривено от ярост, после го улових за ръцете, които той не преставаше да размахва, и ги стиснах здраво. Опита се да се освободи, ала аз не отслабвах хватката си, докато накрая той млъкна и на мен ми стана ясно, че лудостта го напуска. Усетих, че и той ме бе прегърнал. Стори ми се, че останахме на върха на това поле цяла вечност; мълчахме и се държахме един за друг, а вятърът духаше ли, духаше, дърпаше дрехите ни и за миг се почувствах така, сякаш се бяхме вкопчили един в друг, за да не може бурният вятър да ни отнесе в тъмнината. Когато най-после се пуснахме, той промърмори:

— Прости ми, Кат. — После леко се усмихна и добави: — Добре, че наоколо няма крави. Щях да ги изплаша.

Виждах как с всички сили се опитваше да ме увери, че вече всичко е наред, ала дишаше все тъй тежко и краката му се подкосяваха. Побягнахме към автомобила, като се държахме един за друг, за да не се подхлъзнем.

— Миришеш на кравешки фъшкии — казах накрая аз.

— Господи, Кат, какво обяснение да дам? Ще трябва да се промъкнем през задния вход.

— Но нали трябва да се регистрираш?

— Боже мой! — възкликна той и отново се засмя.

Намерих някаква кърпа в колата и се поизчистихме на две на три. Докато търсех кърпа, измъкнах от багажника чантата с рисунките му и когато потеглихме отново, забелязах, че я е оставил при себе си в купето.

Известно време двамата почти не разговаряхме и чантата лежеше в скута му. Очаквах, че ще направи някаква реплика относно тетрадките си, не изключвах вероятността дори да изпадне в нов пристъп на ярост и чантата с рисунките да полети през прозореца навън. Но не — той внимателно държеше чантата с двете си ръце и се взираше в тъмния път, който пробягваше под колелата. След дълго мълчание каза:

— Кат, съжалявам много, че се държах по този начин. Наистина, Кат. Аз съм пълен идиот. — После попита: — За какво мислиш, Кат?

— Мислех си, че когато в Хейлшам се вбесяваше така — отвърнах аз, — ние не разбирахме причината за поведението ти. Не ни беше ясно как човек може да изпадне в подобно състояние. Но ето какво ми хрумна сега — просто предположение, нищо повече. Може би си се вбесявал, защото дълбоко в душата си винаги си знаел.

Томи се замисли над казаното, после поклати глава.

— Не, Кат, не си права. Това винаги е било нещо само мое. Идиотизъм в най-чист вид и нищо повече. — След малко се засмя и додаде: — Макар че предположението ти е твърде забавно. Може пък наистина да съм го знаел някъде дълбоко в себе си. Да съм усещал нещо, което вие, останалите, не сте усещали.

Глава двайсет и трета

Близо седмица след нашето пътуване всичко си вървеше постарому. Ала аз бях в очакване на промени и те не се забавиха: в началото на октомври някои дреболии започнаха да ми правят впечатление. На първо място, макар и да продължаваше да рисува своите животинки, Томи избягваше да го прави в мое присъствие. Не че се върнахме съвсем в началото, когато току-що му бях станала помощница и над нас все още тегнеха преживяванията ни във Фермата. Но сякаш той бе размислил и бе решил: ще рисува, когато е в настроение, но ако вляза в стаята, тутакси ще прекрати и ще си прибере тетрадката. Не се обидих. В известен смисъл решението му дори ни облекчи: тези същества, които се взират в нас, когато сме заедно, само биха усложнили положението.

Ала настъпиха и други промени, които не бяха толкова безобидни за мен. Не ме разбирайте погрешно — ние продължавахме да се чувстваме добре заедно в стаята му. Понякога дори правехме секс. Но не можех да не забележа, че у Томи се развива склонността да се отъждествява с останалите донори в центъра. Ако например си припомняхме думите или постъпките на някой от хейлшамските ни съученици, той изместваше така разговора ни, щото да спомене сегашните си приятели донори, които са се проявявали по подобен начин. Особено ми подейства един случай при поредното ми появяване в Кингсфийлд след доста продължително пътуване. Спрях на „Площада“ и излязох от колата си. Всичко изглеждаше примерно така, както тогава, когато двете с Рут дойдохме да вземем Томи, за да отидем да видим лодката. Беше намръщен есенен ден и наоколо нямаше никого, с изключение на групичката донори, скупчени под навеса на сградата са отдих. Сред тях зърнах и Томи. Той се бе облегнал на една подпора до стълбите и слушаше друг донор, който бе седнал на стъпалата, превит на две, и нещо разказваше. Приближих се на известно разстояние от тях, после спрях и зачаках под откритото сиво небе. Но макар да ме бе видял, Томи продължаваше да слуша разказа на приятеля си и накрая той, както и всички останали, избухна в смях. Дори и след това той продължи да слуша по-нататък и да се усмихва. После твърдеше, че ме бил подканил с жест да отида при тях, но дори да го е направил, постарал се е да бъде съвсем незабележимо. Забелязах само как Томи разсеяно ми се усмихна и отново съсредоточи вниманието си в разказа на донора. Разбирам, че го заварвах по средата на разговора и само след минута той, разбира се, дойде при мен и двамата се качихме в стаята му. Ала всичко бе съвсем различно от начина, по който това ставаше преди. И работата дори не е там, че ме бе накарал да го чакам на „Площада“. Ако беше само това, щях лесно да го преглътна. Важното беше друго: в този ден аз за първи път усетих в него нежелание да тръгне с мен, пък и горе, в стаята му, липсваше предишната топлота между нас.

Честно казано, хладните отношения помежду ни можеха да се свържат с мен, с моето собствено състояние. Защото докато стоях и ги наблюдавах как разговарят и се смеят, внезапно усетих нещо странно в душата си: нещо в начина, по който донорите се бяха разположили в полукръг, нещо в техните пози, сякаш принудено отпуснати, без значение дали са прави, или седнали, нещо в това, как демонстрират пред целия свят, че от общуването си един с друг получават неизмеримо удоволствие, ми напомни за малобройната ни компания в Хейлшам, когато се събирахме в павилиона. Повтарям: сравнението ми беше неприятно и вероятно това бе причината за обидата, която се стаи в душата ми тогава в стаята на Томи, а тя в никакъв случай не беше по-малка от обидата в неговата душа.

Всеки път, когато той твърдеше, че не мога да го разбера, защото все още не съм донор, усещах същата остра болка. Но ако не спомена разговора, който много скоро ще споделя с вас, подобни жегвания не бяха кой знае колко болезнени за мен. Той обикновено се изказваше полушеговито, почти нежно. А дори когато имаше предвид нещо по-сериозно, като тогава, когато ме помоли да не нося мръсното му бельо в пералнята, защото и сам можел да го занесе, между нас нямаше конфликти. Попитах го:

— Какво значение има кой носи бельото в пералнята? Така или иначе, пътят ми минава оттам.

Той поклати глава:

— Не, Кат, нека аз отговарям за моите неща. Ако и ти беше донор, щеше да ме разбереш.

Думите му ме жегнаха, разбира се, но все още бих могла да го понеса. Ала, както вече ви казах, между нас имаше един разговор, от който наистина ми стана болно.

Случи се приблизително седмица след като Томи получи известието за четвъртата експлантация. Не беше неочаквано за нас, вече много пъти го бяхме обсъждали. Нещо повече: най-задушевните ни разговори след пътуването ни до Литълхамптън бяха свързани с четвъртата операция, която му предстоеше. При известието за „четвъртата“, донорите реагират по най-различен начин. Някои непрекъснато говорят за нея, безсмислено и безкрайно. Други се ограничават с шегички, трети изобщо не искат да засягат темата. При това у донорите има странна склонност — те виждат в четвъртата експлантация повод за поздравления. Към донора, на който му „предстои четвърта“, се отнасят с особено уважение, дори и да не е извиквал големи симпатии преди. И лекарите, и сестрите не остават по-назад: когато донорът, готвещ се за четвърта, идва на изследвания, медиците го посрещат с усмивка, здрависват се с него. Що се отнася до нас с Томи, двамата говорехме за всичко — понякога шеговито, друг път сериозно и внимателно. Сравнявахме възможните подходи на донорите към събитието: кой от тях се държи разумно и кой — не толкова. Веднъж, когато лежахме един до друг във вечерния сумрак, той каза:

— Знаеш ли, Кат, защо се безпокоят за четвъртата? Защото не са сигурни, че наистина ще завършат. Ако бяха сигурни, щеше да им е по-леко. Но никога не се знае, нали?

Отдавна очаквах подобен обрат и се чудех как да отговоря. Ала ето че когато заговори за това, нищо не ми идваше наум. Успях само да кажа:

— Пълни глупости, Томи. Бръщолевене. Не си струва дори да мислиш за това.

Ала според мен Томи знаеше, че не разполагам с нищо, което да подкрепи думите ми и че дори лекарите нямат точен отговор на въпроса, който ми зададе. Вероятно и вие сте чували подобни разговори: че след четвъртата експлантация, дори операцията да е успешна в техническо отношение, дълбоко в себе си осъзнаваш, че от другата страна на тази разграничителна черта те очакват още експлантации, множество операции, все нови и нови, които ще следват една след друга, ала повече за теб няма да има нито помощници, нито рехабилитационни центрове, нито приятели, че ти остава само да гледаш как вадят органите ти един по един до самия ти край, до пълното изключване на организма ти. В общи линии, това ще е като филм на ужасите, така че през по-голямата част от времето медиците, помощниците, дори донорите обикновено избягват изобщо да мислят за това. Ала понякога някой донор все ще подхване темата, както направи и Томи в онази вечер, и сега съжалявам, че не поговорихме с него както трябва. Обявих думите му за пълна глупост и двамата се отказахме от неприятния разговор. Но поне знаех, че за страховете, които го раздират, той е намерил един-единствен отдушник, с когото да споделя, и това бях аз. Така или иначе, бях на мнение, че двамата не се справяме лошо с подготовката за четвъртата експлантация и тъкмо по тази причина онова, което ми каза по време на разходката ни из „Полето“, ме извади от релси.

Трябва да кажа, че центърът в Кингсфийлд е доста ощетен откъм територия. Очевидно единственото място за общуване е „Площада“, а малките участъци зад постройките изглеждат повече като пущинаци. Най-големият от тях, наричан от донорите „Полето“, представлява четириъгълник, целият обрасъл с треволяци и магарешки бодил, ограден с метална мрежа. Водеха се разговори относно превръщането му в приятна полянка, където донорите да се разхождат, но очевидно са останали само с добрите си намерения. Вярно е, че поради близостта на магистралата подобна морава едва ли би била място, където да намериш покой. Но така или иначе, когато донорите чувстват безпокойство, те най-често излизат тъкмо на „Полето“, където се провират между гъсталаците от коприва и къпинови храсти. Сутринта, за която ви разказвам, бе много мъглива и аз бях сигурна, че „Полето“ ще е пропито с влага, ала Томи настоятелно ме молеше да отидем и да се разходим. Нищо чудно, че бяхме само двамата, но вероятно той имаше нужда тъкмо от това. Като повървя няколко минути из тревите, Томи спря до оградата и се вторачи в непрогледната мъгла към шосето. После каза:

— Кат, моля те да ме разбереш правилно. Много мислих за това и стигнах до извода, че ми трябва друг помощник.

Нужни ми бяха няколко секунди, за да го разбера; не се удивих, очаквах подобно нещо. Въпреки всичко обаче се ядосах и не му отговорих.

— Не само защото скоро ме очаква четвърта операция — продължи той. — Не само заради това. Има и други неща, като например онези от миналата седмица. Когато имах неприятности с бъбреците. Очакват ме още много такива изпитания.

— Тъкмо затова те издирих. Тъкмо затова започнах да ти помагам. Заради онова, което тепърва ти предстои. И не забравяй, че Рут искаше така.

— Рут искаше друго за нас — възрази Томи. — Дори би била много недоволна, че ми помагаш в този последен стадий.

— Томи — произнесох аз с равен и тих глас, макар че, доколкото си спомням, ме беше обзела силна ярост. — Тъкмо аз трябва да ти помагам. Единствено аз. Ето защо те издирих.

— Не това искаше Рут за нас — повтори Томи. — Получи се съвсем различно. Не, Кат, не бива да ме виждаш такъв.

През цялото време той гледаше надолу, беше се опрял с длан на телената мрежа и когато спря да говори, човек можеше да си помисли, че се е заслушал в ръмженето на автомобилите някъде зад пелената от мъгла. И тъкмо тогава той го каза, като леко поклати глава:

— Рут щеше да ме разбере. Тя беше донор и щеше да ме разбере. Не твърдя, че тя би искала непременно да смени помощницата си. Ако и при нея обстоятелствата се бяха стекли по този начин, може би и до самия си край е щяла да приема помощ само от теб. Но щеше да ме разбере — да разбере защо искам да подредя нещата си по друг начин. Кат, понякога просто не забелязваш някои подробности. Не ги забелязваш, защото не си донор.

Когато той свърши, аз се обърнах и си тръгнах. Както вече казах, бях почти готова за този обрат, бях подготвена за мига, в който Томи ще пожелае да се откаже от помощта ми. Но онова, от което действително изпитах болка — след всички онези малки жегвания, след като ме бе оставил да го чакам на „Площада“ и други такива случаи, — бяха последните му думи, с които той за кой ли път ме разграничи и този път не просто от себе си и от останалите донори въобще, а от себе си и от Рут.

Но разговорът ни не прерасна в кавга. Тръгвайки си от „Полето“, не можех да направя нищо друго, освен да се кача в стаята му, където дойде и той след няколко минути. Бях се посъвзела, Томи също, и сега можехме вече да поговорим спокойно за всичко. Изгладихме отношенията си, без да се караме, макар и доста хладно, и дори се заловихме да обсъждаме как ще стане смяната на помощниците му от практична гледна точка. После, когато седяхме в сумрака един до друг на ръба на леглото му, той ми каза:

— Не искам пак да се караме, Кат. Но много ми се ще да те попитам нещо. Не се ли умори да си помощница? Всички ние, освен теб, много отдавна вече сме донори. Колко години се занимаваш все с това? Не изпитваш ли желание час по-скоро да получиш известие за експлантация?

Свих рамене.

— Нямам нищо против. Но нали е важно донорите да имат добри помощници? А аз смятам себе си за добра помощница.

— Толкова ли е важно? Няма да споря, много е приятно да имаш добър помощник. Но в крайна сметка има ли някакво значение? Все едно, от донора ще вземат всичко, което може да се вземе, и той ще завърши.

— Разбира се, че е важно. Тъкмо от помощника зависи до голяма степен какъв ще е животът на донора.

— Но всичките тези пътувания, вечното ти бързане. Самотата ти, изтощението, на което си подложена. Нали те виждам! Изискват се толкова усилия! Сигурно и на теб понякога ти се иска да ти позволят да сложиш край на всичко, нали, Кат? Не разбирам защо не поговориш с тях, не ги попиташ защо протакат толкова?

Не казах нищо и тогава той заяви:

— Просто те питам, нищо повече. Нека не се караме пак.

Опрях глава на рамото му.

— Добре, добре, няма да се караме. Може би и без това ми остава малко време. Но засега трябва да продължа. Ти не желаеш да ме виждаш около себе си, добре, но има други, които го искат.

— Да, вероятно си права, Кат. Ти действително си добра помощница. И от всички помощници аз щях да избера тъкмо теб, ако ти не беше ти.

Той се усмихна и ме прегърна с едната си ръка така, както си седяхме един до друг. После каза:

— Все ми се привижда една река, чиито води се носят бързо, бързо надолу. А двамина във водата, вкопчили се един в друг, се стискат с всичка сила и не искат да се изтърват; ала накрая трябва да се пуснат, диктува го течението на реката. Разделя ги и край. И ние сме като тях. Жалко, Кат, защото през целия си живот се обичахме. Но става така, че не можем да бъдем заедно до последния си дъх.

Спомних си как вечерта в откритото поле на връщане от Литълхамптън се бях вкопчила в него. Не знам дали и той си е помислил същото, или продължаваше да вижда неумолимата река, за която говореше. Така или иначе, ние още дълго останахме така, седнали на ръба на леглото, потънали в мислите си. Накрая му казах:

— Прости ми, че там долу ти се озъбих така. Ще поговоря с тях. Ще се постарая да ги накарам да ти предоставят една от най-добрите помощници.

— Жалко, Кат — повтори той.

И по моему повече не споменахме за това през онази сутрин.

Помня, че последвалите няколко седмици — последните, преди новата помощница да поеме грижите за Томи, преминаха учудващо безметежно. Вероятно двамата с Томи нарочно се стараехме да проявяваме повече доброта един към друг, но така или иначе, времето изтече в пълно спокойствие. Може би тогавашното ни състояние ще се стори на някого малко нереално, но самите ние тогава не виждахме нищо странно в него. Трябваше да поделям вниманието си между Томи и още двама донори в Северен Уелс, така че за Кингсфийлд ми оставаше по-малко време, отколкото бих искала, но все пак успявах да идвам по три-четири пъти в седмицата. Захладня, но все още беше сухо, често дори слънчево и ние прекарвахме цели часове в неговата стая, понякога правехме секс, но по-често просто разговаряхме или аз му четях на глас. Един-два пъти Томи дори извади тетрадката си и докато ме слушаше, нахвърляше нови идеи за своите животни.

Един ден отново дойдох при него и това бе последното ми посещение. В един декемврийски ден, в ободряващо студеното време, аз влязох в сградата малко след един по обяд. Докато се качвах към стаята му, някъде дълбоко в подсъзнанието си очаквах промяна, без да знам каква точно. Може би съм си мислела, че в чест на пристигането ми ще е украсил стаята си или нещо подобно. Но, разбира се, всичко си беше както преди — впрочем за мое голямо успокоение. Томи също изглеждаше както обикновено, но когато заговорихме, ни беше трудно да се преструваме, че това е просто поредното ми посещение. От друга страна, бяхме го обсъждали надълго и нашироко през изминалите седмици и сега ни се струваше, че не ни е останало да си кажем още кой знае колко важни неща. Не ни се искаше да захващаме сериозен разговор, за да не съжаляваме после, че не сме могли да го довършим. Ето защо посветихме деня на доста повърхностни занимания.

Ала по едно време, като се разходих безцелно из стаята му, аз го попитах:

— Томи, радваш ли се, че Рут завърши по-рано и не разбра онова, което разбрахме двамата с теб?

Той лежеше на кревата, загледан в тавана, и след малко каза:

— Странно, напоследък и аз си мисля същото. Когато става дума за нещо подобно, трябва да знаем едно за Рут: тя бе много по-различна от нас. От самото начало, дори още в детството си, двамата с теб се опитвахме да достигнем до изводи, до някаква истина. Нали си спомняш тайните ни разговори, Кат? Но Рут беше различна. Тя през цялото време искаше да вярва — така бе устроена. Затова да, смятам, че така е по-добре. — После добави: — Разбира се, онова, което разбрахме госпожица Емили и всичко останало, няма никакво отношение към Рут. Към края си тя желаеше за нас най-доброто. Наистина ни мислеше доброто.

Тъкмо тогава не ми се щеше да се разпростираме в разговори за Рут, затова побързах да се съглася с него. Но сега, когато имам време добре да размисля, не мога да изразя категорично мнение по този въпрос. От една страна ми се иска все пак да споделя с нея всичко, което научихме. Да, тя вероятно щеше да се огорчи, защото излиза така, че вредата, която ни е причинила, не би могла да се поправи толкова лесно, колкото се надяваше тя. И за да бъда съвсем искрена, ще кажа следното: може би това влияе, макар и съвсем мъничко, на желанието ми Рут да бе узнала всичко и чак тогава да завърши. Но мисля, че в много по-голяма степен тук важи нещо друго — не моята жажда за мъст, нито раздразнението ми. Защото, както каза и Томи, към края си тя ни желаеше само доброто и макар онзи ден в колата да бе заявила, че никога няма да й простя, тя грешеше. В душата си не тая гняв към нея и ако съжалявам, че не научи истината, причината се крие по-скоро във факта, че в самия си край тя се оказа съвсем отдалечена от мен и Томи. Сякаш помежду ни имаше разделителна линия — от едната страна бяхме двамата с Томи, а от другата беше Рут — и аз си дадох сметка, че ако можеше, след всичко чуто и разбрано, и тя щеше да изпитва същата печал като мен сега.

В този ден двамата с Томи не се сбогувахме с подобаващата тържественост. Когато стана време да тръгвам, Томи слезе долу с мен, което никога преди не бе правил, и двамата заедно прекосихме „Площада“ на път към автомобила ми. Дните бяха станали къси и слънцето вече се скриваше зад сградите. Както обикновено, под навеса се мержелееха неколцина фигури, но „Площада“ беше пуст. През цялото време Томи мълчеше, но накрая се усмихна и каза:

— Кат, тъкмо си спомних как в Хейлшам играех футбол. Имах си една тайна. Когато вкарвах гол, аз се завъртах ето така — той вдигна победоносно ръцете си — и тичах към своите. Не полудявах от възторг, нищо подобно, само тичах с вдигнати ръце. — Той остана известно време така, после свали ръцете си долу и се усмихна. — И знаеш ли, Кат? Когато тичах обратно, аз все си представях, че краката ми шляпат във вода. Не в дълбока вода, а така, най-много до глезените. Всеки път си го представях. Шляп, шляп, шляп. — Той отново вдигна ръце и пак ми се усмихна. — На никого не съм го казвал.

Аз също се засмях и отвърнах:

— Голямо си ми глупаче, Томи!

После се целунахме — съвсем бегло — и аз се качих в колата. Докато се обръщах и се настанявах, Томи остана да стои на мястото си. Остана там до края — виждах го в огледалото на автомобила. Най-после неопределено махна с ръка още веднъж и тръгна към навеса. После „Площада“ изчезна от полезрението ми.

Един мой донор, с когото разговарях преди няколко дни, ми се оплака, че спомените му, дори най-ценните от тях, избледняват удивително бързо. Но с мен не е така. Най-скъпите ми спомени, онези, които ценя най-много, си остават точно толкова ярки, колкото са били винаги. Изгубих Рут, после Томи, ала споменът ми за тях е жив.

Предполагам, че съм изгубила и Хейлшам. От време на време чувах как някой от възпитаниците се е опитвал да го открие — по-точно не самия Хейлшам, а мястото, където се намираше навремето. Понякога до ушите ми достигат най-различни слухове в какво са превърнали Хейлшам в днешни дни: в хотел, в училище, в развалини. Макар да пътувам много из страната, никога не съм се опитвала да го намеря. Не изпитвам особено желание да видя какво е станало с него.

Впрочем, макар че нито веднъж не тръгнах да го търся, понякога, докато пътувам, все ще ми се стори, че зървам една или друга част от него. Виждам в далечината постройка край някое игрище и се сепвам — това е нашият павилион! Или пък зървам на хоризонта редица тополи и до тях — клонест дъб и душата ми за миг се изпълва с увереност, че се приближавам към Южното игрище от отсрещната му страна. В една сива утрин, докато изминавах дълго разстояние в Глостършър, отминах закъсал автомобил край пътя и останах с впечатлението, че момичето пред него, което се взираше разсеяно в преминаващите коли, е онази същата Сузана С., която бе две години по-голяма от нас и която редовно дежуреше на Разпродажбите. Това ми се случва, когато го очаквам най-малко: пътувам си и си мисля за съвсем други неща. Така че вероятно дълбоко в подсъзнанието си аз не преставам да търся Хейлшам.

Но пак ще повторя: никога не съм тръгвала специално, с цел да го намеря, при това към края на годината вече няма да пътувам толкова много. Вероятността да зърна по пътя си Хейлшам е изключително малка и като се позамисля, така е може би по-добре. С Хейлшам нещата стоят по същия начин, както с Томи и Рут. Когато животът ми в центъра, където ще ме изпратят, стане по-спокоен, Хейлшам ще бъде с мен, грижливо скътан в спомените ми, и никой няма да може да ми го отнеме.

Само веднъж, близо две седмици след като узнах, че Томи е завършил, си позволих една волност: заминах в Норфък, макар да нямах никаква работа там. Отправих се на път без определена цел и дори не стигнах до брега. Може би просто съм искала да хвърля още един поглед на равното безлюдно поле и огромното сиво небе. В един момент осъзнах, че съм поела по път, по който никога не съм пътувала и близо половин час нямах представа къде се намирам, нито пък ми се искаше да знам. Равните ниви се редуваха покрай мен, те не се различаваха една от друга, не бяха белязани с някакъв отличителен знак, само от време на време от някоя бразда към небето ще изпърха ято птици, изплашени от ръмженето на двигателя. Най-после пред мен, току до самото шосе, се появиха няколко дървета и като се изравних с тях, спрях колата и излязох навън.

От пътя нататък се простираха обширни ливади. Разделяше ни ограда с две жици бодлива тел и аз видях, че единствено тя, както и неколцината дървета, извисяващи се над главата ми, са пречка за вятъра, носещ се с километри, необезпокояван от нищо. По протежение на цялата ограда, особено при долната жица, се бяха насъбрали всевъзможни летящи боклуци. Приличаха на остатъци, които вълните изхвърлят на морския бряг; очевидно вятърът ги бе гонил дълго време, докато накрая се бяха появили дърветата и двете жици тел. Горе, сред клоните, на вятъра плющяха раздърпани найлонови торбички. Тъкмо тогава за първи и последен път, докато стоях и гледах всички тези ненужни предмети, а вятърът, който духаше над пустите поля, брулеше лицето ми, аз си позволих да пофантазирам, защото това бе все пак Норфък, а бяха изминали едва две седмици, откакто бях изгубила Томи. Размишлявах за боклуците, за плющящите на вятъра дрипи от найлон, за „крайбрежната ивица“ от най-различни отпадъци, уловили се на телта и притворила очи, си представях, че тук е подхвърлено всичко, което съм изгубила, като се започне от детството ми и сега случайно съм се озовала на нужното ми място, така че ако имам търпение да почакам, на хоризонта отвъд полето ще се появи дребничка фигура, която ще започне постепенно да расте и накрая ще се окаже, че това е самият Томи, който ще ми помаха с ръка, може би дори ще ми викне нещо. Фантазиите ми не отидоха по-далече, защото не им разреших и макар че по страните ми се стичаха сълзи, аз не хлипах и в общи линии се владеех. Постоях още малко, после се обърнах към автомобила и седнах зад волана, за да потегля натам, където трябваше да бъда.