Нищо друго, освен истината

14

Събота сутрин в празна къща.

През изминалите няколко години Харди постепенно започна да не се чувства добре у дома, но през последните месеци това състояние като че ли се превърна в хронично. Хлапетата непрекъснато му се пречкаха в краката, а Франи и приятелките й разговаряха предимно за децата. Детски разправии, възпитание. Детски спортове, игри, училище, домашни, уроци, храни, които не искат да ядат, домашни любимци, за които не се грижат. Децата, децата, децата…

Винаги щом му зададяха въпроса право в очите, той неизменно отговаряше, че обича децата си, а и така му се струваше. Но ако се наложи да повтори всичко отначало — честно казано, съмняваше се.

На първо време те с Франи изчетоха всички възможни книги как бракът да се нагоди към промените, настъпващи с увеличаване на семейството. Оттогава Харди все се питаше защо никой не е написал правдивата книга, наречена „Деца ли? В никакъв случай!“

Защото накрая стигна до извода, че семейството не просто променя нещата — то слага край на предишното ти съществуване. Може да пристъпиш към него, смятайки, че запазваш най-същностното от предишния си живот и просто допълваш богатството и разнообразието му. Но след няколко години вече водиш изцяло нов живот и сякаш и единият, и другият всъщност не са твои.

Накрая прие като безусловен факта, че раят — това е да се успиш в събота и да се събудиш в празна, тиха къща. И може би тя да си остане такава.

А сега, когато това внезапно му се случи, не бе толкова убеден.

Слънцето светеше в очите му. Прикрити с ръка, после хвърли бегъл поглед през прозорците на спалнята. Къде се намира все пак? Спомни си, че е заспал облечен, строполявайки се на леглото. Пистолетът лежеше на нощното шкафче, където часовникът показваше осем и двайсет. Навярно е изглеждал като зомби на колела. Изобщо нямаше спомен да е карал към къщи, къде е паркирал и как си е влязъл.

Господи, каква тишина наистина.

Ставите му изпукаха — насили се да седне в леглото, видя пистолета и се пресегна за него.

Стана и отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, като през цялото време се мъчеше да се събуди. Прекоси стаите, отиде до външната врата, която бе заключил, после по дългия коридор се върна в кухнята. Къщата изглеждаше куха, сякаш й бяха изтръгнали душата. „Децата — осъзна Харди. — Франи.“

Убедително откритие — същинско откровение. Застанал до яката, грубо издялана маса в добре обзаведената и красива кухня в това прекрасно утро на циганското лято, той изпитваше единствено спотаен ужас, проникващо надълбоко безпокойство.

Такава бе другата възможност.

Чакаше го обаче работа, а вчерашният ден му служеше като напомняне, че моторът няма да работи без гориво. Почернелият му, вехт чугунен тиган си стоеше на мястото на задния котлон. Каквото и да готвеше в него, никога не залепваше за дъното му. Почистваше го само със сол и го бършеше с парцал. Откак за пръв път го сложи на огъня, тиганът не беше виждал препарати и вода и дъното му бе заприличало на гладък черен седеф.

Запали газта под него, поръси го с тънък пласт сол от солницата, после отиде при хладилника. Грабна две яйца. Очевидно в четвъртък Франи е мариновала филе миньон за вечеря, когато я е прекъснало заседанието на разширения състав. Харди взе едно парче от керамичната купа, пусна го в тигана, а после счупи по едно яйце от двете му страни.

До кутията за хляб имаше плик с ферментирало тесто и той си отряза около една трета от него, сряза го в средата, намаза едната му страна със зехтин и го сложи до цвъртящото филе.

Докато всичко се пържеше от едната страна, постави на огъня кафеник с кафе, после обърна хляба и месото, разстла яйцата върху запържената страна, промуши жълтъците, изключи котлона и отиде да си вземе душ.

Когато потегли по улицата, денят се оказа невъобразимо ведър, топъл, уханен. Почувства се обнадежден и мотивиран, съвсем различен от събуждането, когато не можеше да измисли поне един ход, а после, неспособен да се съсредоточи, загуби десет минути, докато намери колата си.

Но карайки автоматично, знаеше, че каквото и да прави, първо трябва да се отбие у Ерин, да се покаже там и да види Винсънт и Ребека, за да се увери, че им е добре при баба. А това посещение му донесе награда, както и обичайните препирни за надмощие.

Миналата вечер Ед и Ерин ги бяха завели в Планетариума и те му разказваха за всичко научено, за страхотния начин, по който се появява нощното небе. Винсънт не вярваше, че това е оптична илюзия. Убеден бе, че това е истинското нощно небе.

— Така беше. Самото небе беше, татко. Просто отвориха покрива и видяхме и луната и звездите, и всичко друго. — И стрелна с поглед Ребека буквоядката, приканвайки я да му възрази.

Но Харди ги прекъсна:

— И аз съм го виждал, Вин. Наистина е самото небе. И на мен ми хареса. — Предупредителен поглед към момичето да си мълчи. Нека брат й да си вярва.

Най-сетне стигна и до нея.

— И тъй, Бек, ти какво видя?

Дъщеря му, винаги готова да се поперчи с някой факт, вече не я бе грижа за установяване на истината за нощното небе. Баща й бе проявил деликатност към Винсънт и й бе дал думата, а само това имаше значение.

— А най-важно е какво е това луна, Вин.

— Не зная, обаче около Юп…

— Да, точно така. На една от луните около Юпитер има атмосфера и вода и всичко необходимо за живот.

— А топлина?

— Вътре, татко. Разтопено ядро и вулкани. Както е на километър и половина под океана тук, на Земята. Къде е топлината там? Вътре. Разбираш ли?

— Страхотно, обзалагам се, че там ще може да се живее.

— Със сигурност. Дори ни показаха какво може да расте, сякаш бяхме там. Част от тях…

— Знаеш ли на мен какво най ми хареса? — И Винсънт трябваше да каже нещо.

— Беката още не е свършила, Вин. Само една…

— Тя никога няма да свърши. Ще приказва, докато си тръгнеш.

Харди измисли ново име за своята книга, препоръчваща да нямате деца: „Несвършващата препратка“. Но въздъхна.

— Бек, вече си накрая, нали?

Тя обаче, изглежда, бе истински щастлива, че татко й е при нея или пък не искаше нищо друго, освен да го зарадва, което и стана. Подвоуми се само миг и се усмихна:

— Нека той да продължи.

— Добре, Вин, и кое според теб беше най-хубавото?

Момченцето така се развълнува от късмета си — да прекъсне сестра си и да му се размине! — та на Харди за миг му се стори, че е забравило какво се кани да каже. Случваше се непрекъснато и Винсънт неизменно се разплакваше. Но най-неочаквано това се оказа сутрин на чудесата. Детето си спомни:

— Как можеш да видиш някоя звезда, ако тя не се вижда?

Подразбираше се, че Харди не трябва да схване.

Винсънт опита другояче:

— Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?

— Кое?

— Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.

Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.

По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.

И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.

Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.

Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки — „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, — но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.

Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно — помисли си, — че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“

Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си гараж! Единственото му предназначение е функционално, а градските печалбари от години не ги е грижа за подобни разходи.

На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън — същи печен адвокат — би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.

Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер — по-тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.

Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.

Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.

Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.

Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.

Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.

— Аз го направих.

Харди се помъчи да прикрие смайването си.

— Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?

Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.

— Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. — Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: — Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.

— Разумно — отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:

— Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.

Харди кимна.

— Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.

— Бил си ченге? — Канета го изгледа с други очи.

— Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.

Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:

— Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?

— Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.

— И смяташ, че можеш да им помогнеш?

— Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.

На Канета това му хареса и той се усмихна.

— Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.

Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.

Но трябваше да доведе работата докрай.

— Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?

— Така.

— Защото подозират Рон?

Повторно кимване.

— Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.

Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно — възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.

— Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?

Харди кимна.

— На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на Рон. Какво ли е имало в папките, за които говори единият от тях?

— Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. — Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.

— Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон — а по лични причини бих предпочел да не е той, — това е другият храст, под който трябва да търсим заек.

— Валънс и Джим Пиърс ли?

— Да. Какво има?

Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.

— Нищо особено, просто малко познавах Пиърс — нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.

— И?

Вдигна рамене.

— Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.

Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.

— А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?

Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.

— Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент — каза той. — Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.

Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза — със служебната си значка.

— Добре, има още един обадил се с фамилия — тази Сасака със загадъчната уговорка.

Внезапна мисъл осени Канета.

— Рон се е познавал с доста жени, нали?

Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.

— Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?

— По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.

— И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?

— Не, нищо такова. — На Канета очевидно работата не му допадаше. — Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.

— Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?

Той кимна мрачно.

— О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. — Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: — Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.

Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:

— Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.

Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:

— Имаш предвид лично ли?

Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.

— Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. — Помълча, но реши да продължи: — Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.

— Пияна ли беше?

— Може би. — С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.

— Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.

Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.

Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.

И все пак бе обезпокоително.

И това не беше краят.

— Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.

— За какво?

Сви рамене.

— Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ — вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика — за всичко.

Настъпи тишина.

— Разказвал ли си на Грифин за това?

— На кого?

— На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.

Поглед изкосо.

— Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! — По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.

Харди си убиваше времето, пиейки вода.

— Женен ли си, Фил?

— От единайсет години — спокойно отвърна той. — Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…

Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.

— Но ти си се срещал с нея, с Брий?

— Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — А после я убиват през моето дежурство.

15

Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал — на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.

Всичко това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.

Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му оставаше друго, освен да натисне звънеца. Отговори му приятен, добре поставен женски контраалт:

— Да. Кой е?

Харди се представи. Каза, че отново става дума за случая „Брий Бомонт“. Че съжалява. Не й изясни каква е неговата роля, защото всъщност не играеше никаква.

Тя се поколеба, после го помоли да почака. За миг си помисли, че е извадил късмет и сложи ръка на облата дръжка, изчаквайки да щракне при отварянето. Вместо това от домофона рязко се разнесе раздразнен мъжки глас:

— Кой е, по дяволите? Вече разговарях с вас пет-шест пъти. Разпита ме разширеният състав. Кога най-после ще ме оставите намира? Кълна се в Бога, че се опитвам да ви помагам, но този път се изкушавам да поискам съдебно разпореждане. Направо е смешно.

Но вратата щракна и Харди отвори.

Въпреки внушителността на къщата си и дори въпреки раздразнения си тон, Джим Пиърс се оказа приятен човек. Отвори външната врата още преди Харди да стигне до средата на алеята.

— Да не би в днешно време да сменят следователите всеки пет минути? Нищо чудно, че не стигате доникъде.

Харди присви очи от ярката слънчева светлина. Пиърс бе облечен с бяло поло с цветен монограм отляво на гърдите, с износени, но изгладени панталони в цвят каки и мокасини с ресни на бос крак.

— Тъкмо гледам мача. „Нотр Дам“ и сборния на Щатите. Ирландците ги правят на пух и прах. Обичате ли футбола?

— Харесвах „Нотр Дам“, когато Парседжан им беше треньор — каза Харди. Изкачваше се по стълбите към верандата, а Пиърс вече излизаше от тъмната вътрешност на къщата. — Редно е да ви уведомя, че не съм от полицията.

Пиърс спря и се извърна назад.

— Кари май спомена, че е заради Брий… О, няма значение. — Беше негов ред да присвие очи. Харди остана навън, очертан в рамката на портала. — И така, какво мога да направя за вас? За какво става дума?

Харди се представи като адвокат, нает от Рон, съпруга на Брий.

— Звънили сте му миналата седмица.

Изблик на изненада:

— Наистина ли?

— Да, сър, така ми се струва.

Изразът на учудване се задържа на лицето му, докато той видимо се опитваше да си спомни.

— Добре тогава, сигурно съм се обаждал. Казал ли съм за какво го търся?

— Помолили сте го да ви позвъни. Нещо за книжата на Брий. Той обаждал ли ви се е?

Този път на Пиърс не му се наложи да размисля:

— Не.

— Може ли да ви попитам какво сте искали?

Образът на приятен човек полека-лека взе да избледнява. Започваше да му писва да отбива въпроси за Брий.

— Едно от задълженията ми обхваща връзките с обществеността — заяви той. — Струва ми се, че е отнесла доста материали със себе си, след като напусна. Ще ни е от полза да си ги получим обратно.

— А защо не я помолихте приживе?

— Помолих я. Тя не бе много предразположена към компанията, след като напусна. Помислих си, че може би Рон ще бъде малко по… отстъпчив.

Пиърс постепенно се бе отдръпнал назад към портала и сега стоеше на около половин метър от Харди с ръка на вратата и по всичко си личеше, че се кани да се сбогува.

Но нещо го възпря.

— А имате ли нещо против аз да ви питам нещо?

— Моля.

— Какво правите като адвокат на Рон? Нали полицията не го подозира?

— В момента изключват един по един заподозрените, а той е сред тях. Може би ще открия нещо, с което да го измъкна.

— Значи не мислите, че той е убил Брий?

Нещо в тона му накара Харди да наостри уши. Той вдигна глава.

— А вие така ли смятате?

— Не. Не съм казал подобно нещо.

— Интересно. Прозвуча ми точно така.

— Не. — И отново въздъхна, този път с очевидна умора. — Господи, кога ще свърши всичко това? Не зная кой е убил Брий. Бездруго все още не мога да повярвам, че някой я е убил, че умишлено е сложил край на живота й.

Харди внезапно забеляза бледността на Пиърс под зачервените му страни — от безсъние, от седене в затворени помещения. Затъмнената къща. И той като Канета съобрази, че Пиърс е в своеобразен траур. Още един, съсипан от смъртта на Брий.

Тази жена определено бе оставила празнина след себе си.

— Господин Пиърс, а според вашите догадки защо е била убита?

Безучастен поглед — вниманието му вече не бе съсредоточено върху Харди.

— Не зная.

— Съзнавам, че не можете да ми разкажете какво сте говорили пред съдебните заседатели…

Пиърс като че неочаквано осъзна, че все още се намират на портала.

— Извинете. Колко невъзпитано да ви държа навън! Заповядайте, влезте.

Харди за миг спря вътре, за да свикнат очите му. Сега, след като го покани да влезе, Пиърс като че ли не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Махна към огромна купа на една маса до вратата.

— Вземете си бонбони, ако искате. „Бадемови скалички“. Най-хубавите.

Харди благодари и си взе два, белейки златистата им обвивка, докато Пиърс го водеше през фоайето. Думите му не се отнасяха само за „Бадемовите скалички“ — „най-хубавото“, изглежда, бе подразбиращ се лайтмотив за къщата. Тържествени всекидневни, уникални мебели, тавани на три метра височина. Отминаха витата стълба. Телевизорът бръмчеше в малка стая и Пиърс надникна вътре.

— Тече почивката — каза и продължи пътя си.

Последната врата вдясно ги отведе в модерна кухня, където една жена седеше до плот насред стаята. Беше с гръб към тях, зачетена в някакво списание, но при влизането им се поизвърна.

— Извини ме, Кари. Господин Харди, съпругата ми. — И й обясни: — В последна сметка се оказа, че не е от полицията. Адвокат е на господин Бомонт.

Тя стана от стола и му протегна хладната си, уверена ръка. Кимна с царствената си глава и задържа ръката на Харди малко по-дълго от приетото. Госпожа Пиърс не бе дете, не бе отскорошна трофейна съпруга — изглеждаше на около четирийсет, — но Харди тутакси реши, че тя не просто е много привлекателна, а е едва ли не обезпокоително красива. Широко разположени, поразително сини очи грабваха вниманието върху лицето й на северноиталианска богиня. Прецени, че е облечена с шито по поръчка ежедневно облекло за хиляда долара, което подчертаваше изящната й талия. Тъмната й коса бе строго опъната назад и изтъкваше изваяните й черти. Златни обеци с опростена форма висяха от сякаш скулптурните й уши, а широко златно колие красеше безукорното й, гладко и златисто деколте над дълбокото и опасно улейче на гърдите.

— Да не са обвинили господин Бомонт? — попита тя с мелодичния си глас, а мила бръчица помрачи идеалното й чело.

— Не още. — Харди се надяваше, че не се запъва. — Опитвам се да го предотвратя. Тъкмо питах съпруга ви защо смята, че Брий Бомонт е била убита.

— Защото беше неин наставник още от самото начало, ето защо — отговори простичко Кари Пиърс. — Работеха заедно непрекъснато и хората, естествено, клюкарстваха. Хората обикновено са завистливи и не им се вярва, че мъж и жена, които работят заедно, могат да бъдат само приятели, без да… — За миг на лицето й се изписа отвращение. — Имам предвид, че човечеството в крайна сметка изобщо не е променило отношението си към секса.

Харди си помисли, че за Кари Пиърс е добра защитна окраска да вярва в това. Съмняваше се, че се е случило някой мъж да я погледне и да не помисли за секс. Но ако искаше да придобие чувство за цената си като личност извън този контекст, за нея бе по-добре да вярва, че съществува и друго.

— Работата е там — поде Пиърс, — че явно някой — може би мой колега — е казал на полицията, че съм се вбесил, задето Брий напусна „Калоко“, и то така внезапно.

— А вие вбесихте ли се?

Пиърс погледна жена си, после кимна.

— Да, ужасно. Чувствах се предаден, уязвен. Но като човек.

— Все пак напускането й, преминаването на противниковата страна в битката около тази бензинова добавка, за която непрекъснато слушам, е просто бизнес.

По лицето на Пиърс се изписа развеселена търпеливост.

— И смятате, че ние, големите лоши петролни компании, сме се обединили и сме решили да я убием, задето е променила философските си възгледи?

Самият Харди се видя принуден да се усмихне.

— Всъщност, изречено на висок глас, не звучи много правдоподобно.

— Пълен абсурд — намеси се Кари. — Независимо какво слушате по радиото, убийството изобщо не спада към бизнес методите на „Калоко“. Нито пък на „Седемте сестри“.

— „Седемте сестри“ ли?

Пиърс разясни:

— Така ни наричат — дъщерните фирми на „Стандард Ойл“, след като антимонополният закон я разтури. Но никоя от „сестрите“ няма каквито и да е причини да убива Брий или когото и да било. Честно казано, не се нуждаем от подобно нещо.

— Дори и заради три милиарда долара ли? — хрисимо попита Харди.

Лицето на Пиърс прие търпеливо изражение, каквото по предположение на Харди придобиваше на обществени места.

— И що за цифра е това — тези три милиарда долара? Откъде са се взели?

— За толкова съм чувал. Това не ели годишният приход от бензиновата добавка, за която всички се карат?

— МТБЕ ли?

— Същата.

Пиърс кимна.

— Звучи приемливо. Три милиарда.

Придърпа един стол, седна и махна на Харди също да се настани. Което той и направи. Кари се извини и отиде до главния плот да налее още кафе.

Харди се помъчи да не я следи с поглед, но не беше лесно. Откъсна очи и отново ги насочи към Пиърс.

— Мисълта ми е, че това са много пари. И ако Брий е подела кампания против това вещество…

Но Пиърс поклати глава.

— Не. — Вдигна ръка и взе да изрежда на пръсти: — Първо, Брий изобщо нямаше такава власт. Пишеше докладните ни, беше добър и убедителен оратор, но и самият Иисус Христос да слезе и да заяви, че МТБЕ е дяволско творение, няма чисто и просто да го премахнат. То невероятно прочисти въздуха. То дава резултати, господин Харди. Управлението за опазване на околната среда го обожава. Господи, та те дори направиха употребата му задължителна — и дума не може да става за обявяването му за противозаконно. Няма да го премахнат, само защото някаква жена твърди, че имало странични ефекти, което между другото изобщо не е доказано. Второ, и това винаги се приема много трудно, но три милиарда не са чак толкова много пари.

Харди бе принуден да възрази:

— Три милиарда? Става дума за три милиарда долара.

Пиърс кимна.

— Всичко е относително. В бензина се добавят единайсет процента. И преди всичко добавката се използва само в Калифорния, при това само през половината година. Така че сам сметнете. Три милиарда представляват около десет процента от половината приходи от калифорнийския бензин. Това е капка в морето.

Кари се върна със сребърен поднос с кафеник, порцеланови чашки и чинийки, захар и сметана.

— Това е най-трудното в работата на Джим, господин Харди. Да накара хората да разберат, че не става дума само за пари. Смятат, че щом печелим, със сигурност сме престъпници. Но Джим нае Брий за добро дело — да открие как да се произвежда по-добър продукт, по-добър за всички. Изглежда никой не разбира това. А преоборудването на рафинериите също струва милиарди…

Пиърс се пресегна и я потупа по ръката.

— Кари иска да каже, че въпросът е сложен. Вярно е, че изхарчихме милиарди за разработването на МТБЕ и известно време всички бяха във възторг от него. Като че ли даваше резултати. Сега възникнаха някои проблеми и ние ги проучваме. Работата е там, че сме длъжни да пречистваме горивата и ако се окаже, че се налага да разработим някакъв нов очистител, ще го сторим, дори да ни струва милиарди, а толкова и ще струва, защото всичко струва милиарди. Това е цената, за да те допуснат в този отбор.

Отпи глътка от кафето си.

— Но другият въпрос е, господин Харди, че съмненията на Брий не са основание за която и да било петролна компания да предприема някакви действия, какво остава пък да я убива. И в общи линии това и казах на полицията.

Харди взе своята чашка и отпи. Повечето от думите на Пиърс изглеждаха логични, стига предварително да приемеш, че три милиарда долара не са много пари, но малко му приличаше на изхвърляне.

— Веднъж пресметнах колко време ти трябва да броиш до милиард — подхвърли той. — Ако не правиш нищо друго. По едно число на половин секунда дванайсет часа дневно. Искате ли да отгатнете?

Пиърс вдигна рамене.

— Нямам представа. Седмица ли?

Харди поклати глава.

— Трийсет и две години, плюс-минус няколко месеца.

Пиърс се засмя.

— Я стига!

— Един милиард е действително голяма цифра — отвърна — Харди.

— Така ли е наистина? — попита Кари.

Харди кимна.

— Така е. Според мен на хората, изглежда, затова им е трудно да повярват, че три милиарда не са много пари. И затова е възможно Брий да е убита заради тях.

— Тя бе само един човек, господин Харди — каза Пиърс.

— Хитлер също. Ако го бяха убили, може би щяхме да избегнем Втората световна война. — Той вдигна рамене. — Вижте, не казвам, че не ви вярвам. Опитвам се да изтълкувам онова, което непрекъснато слушам по радиото — че петролните компании са имали причина да я убият.

Пиърс остана невъзмутим, като че ли бе слушал всичко това и преди, а навярно така си и беше.

— Заповядайте, проучвайте, господин Харди, но ще ви отнеме много време. — Отпи глътка кафе. Харди имаше чувството, че печели време. После явно стигна до някакво решение и въздъхна: — Знаете ли какъв е източникът на всички тези глупости по радиото?

— Не. Смятах го за нещо като вълна от недоволство…

Пиърс поклати глава.

— Нищо подобно. Това е добре обезпечена групировка еко терористи. Не се смейте, сами се наричат така. Екотерористи.

— И?

— И изглежда, дружно работят за избирането на Деймън Кери, тъй като той е знаменосецът на борещите се против МТБЕ.

— Добре. — Харди не разбираше накъде клони.

— Е, по времето, когато ни напусна, Брий беше направо омагьосана от Деймън Кери. Дори и повече, макар да не бива да го казвам след всичко, което ми се наложи да изтърпя, що се отнася до това. — Хвърли поглед към съпругата си, чието прекрасно лице повторно издаде отвращението й към тази тема. После отново отправи поглед към Харди: — Имам предвид, че ако не друго, то те са хора, приемащи използването на сила и необходимостта от насилие. Възможно е Брий да ги е засегнала по някакъв начин, като е минала на тяхна страна да е заплашила каузата им или нещо такова.

— Имате предвид, че Кери…

— Не, не, не, не лично. Говоря за някой, който стои зад него. Възможно е. Всъщност не зная. Не обичам да соча хората с пръст, но… — Гласът му заглъхна.

Харди си спомни забележките на Канета за Ал Валънс, който също бе оставил съобщение на Рон Бомонт. Въпросът се налагаше сам:

— Казахте, че тази групировка… от терористи… разполага с много средства. Откъде получават пари?

— Много просто — от СКО — едва не извика Кари.

— Не знаем със сигурност — сопна й се Пиърс.

— Знаем, и още как!

Съпругът и съпругата се изгледаха свирепо.

— Кой? — попита Харди.

Симулирайки нежелание, Пиърс въздъхна дълбоко.

— „Спейдър Круч Охайо“.

— Петролното сдружение ли? — попита Харди.

Пиърс кимна.

— Царевица. Етанол — другата добавка. Това е огромна компания, както сам казахте, яко субсидирана от правителството. Имат паричен интерес МТБЕ да бъде забранен.

— Та те да печелят трите милиарда долара ли? — запита Харди.

Кари поруменя.

— Човек убиват за това.

Пиърс завъртя глава:

— Не ми се вярва. Но според мен почти няма съмнение, че те са източникът на въпросните средства.

На Харди му потрябва известно време да осмисли информацията.

— Казахте ли на полицията?

— Какво по-точно да кажа? — Пиърс се изправи. Бе отделил няколко минути на адвоката — което му струваше почти колкото половин работен ден — и краят на беседата бе настъпил. — Питаха ме за подозренията ми. Казах им, че съм чул за икономическите мотиви и честно казано, набързо ги разкарах. Горката Брий не е била убита по такива причини.

Харди разбра, че подобни думи от устата на действащ вицепрезидент на петролна компания обслужват само собствените му егоистични интереси. Което не означаваше, че не са верни. „Все пак — помисли си, — това са три милиарда долара.“

И тримата бавно поеха към външната врата. Кари го хвана под ръка, водейки го през сумрачната къща.

— Ако ви потрябва още нещо, Джим и аз с удоволствие ще помогнем, но ние наистина не знаем нищо повече от това, което ви казахме.

Озоваха се във фоайето и Пиърс тръгна към вратата.

— След като така и така настъпихме това змийско гнездо, господин Харди, ако сте убеден, че Бомонт е невинен, все пак поровете се из кампанията на Кери. Средствата, историята с екотерористите. Може и да изскочи нещо. — Въпреки това тонът му бе скептичен.

Харди спря и премига от внезапната слънчева светлина, нахлула през отворената врата. Пиърс за втори път уж между другото загатваше, че Рон е замесен в убийството.

— Но лично вие все пак смятате, че го е извършил Рон, нали?

Пиърс се усмихна, печелейки време.

— Струва ми се, че това обикновено става по лични причини, нека да ги наречем така. Ако Брий е започнала връзка с някого от хората на Кери и Рон е научил… — Гласът му пресекна. — Е, и това така или иначе е мотив.

Харди искаше да каже: „Трите милиарда долара също“, но вместо това просто благодари на двойката, задето му отделиха време, даде и визитната си картичка и пое по дългия път към паркинга.

16

Идеята му хрумна покрай сандвича от „Молинари“ на сержант Канета. Въпреки всичките му сутрешни пътешествия, Франи нито за миг не излизаше от съзнанието му. Сега, докато караше към центъра, за да я посети в затвора, хрумна му, че съвсем не е речено тя през цялото време да се чувства там като в ада.

Тъй като при него това често даваше резултати, той си помисли, че малко вкусна храна може временно да поразведри за Франи мястото, подобно ни повече, ни по-малко на чистилище — същите условия като в ада, но всъщност знаеш, че все някой ден ще свърши.

Затова спря и накупи същинско пиршество от вкуснотии в деликатесния магазин „Дейвид“: пушена сьомга, кроасани, топено сирене, кълцан пилешки дроб, пастърма, чеснови сухарчета, туршия и дори три бутилки крем сода, която бе най-любимото й безалкохолно питие.

Само колкото да го отрежат грубо на влизане. Да не би да се е побъркал? — искаше да знае дежурният сержант. Не е ли разбрал досега? На посетителите е забранено да носят каквото и да било на затворниците — във всяко парче кекс може да има ножче за бръснене или оръжие, а във всяко питие да е разтворен наркотик.

Така че макар и с неохота, Харди остави торбата на рецепцията. С добри намерения е постлан…

Пристъпвайки една крачка в стаята за свиждания, Франи се извърна от пазача и го видя да седи до масата и да й се усмихва. Той разпери ръце.

— Съжалявам, но дойдох с празни ръце — каза й той — Купих ти най-любимите ти яденета, честна дума, но не ми позволиха да внеса нищо. — С безпомощно изражение повтори, че съжалява.

На стъпалата на синагогата двамата се спряха, примижавайки на ярката слънчева светлина.

— Знаеш, че обичам момчето, Ейбрахам. Не е заради това. А заради теб.

Ейб въздъхна дълбоко.

— Какво заради мен? Знаеш, че нямах намерение да ходя в града в почивния ден на Рита. Там им трябвам.

Нат изви очи, за да отхвърли извинението му.

— Там винаги им трябваш. Синът ти има нужда от теб тук. Ами ако кажа не, трябва да се върна в храма, тогава какво ще правиш?

— Не зная. Навярно ще взема Орел със себе си.

— При престъпниците!? Прекрасно решение, няма що! По-добре да го взема с мен тук.

— Стига да няма тренировки по футбол.

— О, да, така де. Те са къде по-важни от ходене в храма на шабат.

— Ама той те чака, татко, казах му, че ще го вземеш. Ако не можеш, добре, но ми кажи още сега, става ли?

Внезапно ведрото му изражение в синагогата изчезна и го замени рядък изблик на гняв. В гласа на Нат зазвучаха остри нотки:

— За теб вече всичко е сега, Ейбрахам. Може би се питаш защо?

Ейб също повиши глас:

— Не. Няма нужда да се питам, татко. Искаш да знаеш защо, така ли? Защото всичко е нагоре с краката. Всичко е трябвало да се свърши преди пет минути и така се изнизва съботата — заради всичко, което е трябвало да се свърши в петък… — Ейб обузда надигащата се сприхавост. — Не зная — каза той. — Не зная. Не исках да ти викам.

Нат се пресегна и сложи ръка на рамото на сина си. Ейб бе наследил ръста на майка си Ема и разбира се, характера й. Извисяваше се над своя старец евреин, който сви рамене:

— И преди са ми викали, Ейбрахам. Не ме тревожат крясъците. А се безпокоя за момчето ти. Времето минава и то ще си иде, а ти така и няма да забележиш.

Глицки обеща на баща си да се прибере вкъщи, за да вечеря с него и Орел.

Въпреки това разправията им го тормозеше, докато караше към Съдебната палата. Тя все още му бе в главата, когато влезе в продълговатото фоайе на Областната прокуратура — летище за Въздушните линии на хвърчащите тъпанари.

За какво ли им е притрябвал все пак? В събота следобед?

Политиците си въобразяват, че стига само да го помамят с пръст, и той ще дотърчи с изплезен език. А сега доказва, че имат право, защото ето го тук. Трябваше просто да каже: „Не, имам други планове, не мога да дойда да беседваме за Рон Бомонт.“ Но вече бе твърде късно.

Скот Рандъл седеше в кабинета на Шарън Прат заедно с Нейна светлост, следователя на Областната прокуратура Питър Струлър, шефа на полицията Дан Ригби и предшественика на Ейб в „Убийства“ капитан Франк Батист, който сега бе заместник-началник. И — о, Боже! — атмосферата май се нажежава? Четирима от петимата в стаята — с изключение на Батист — вече приятелски обсъждаха нещо, но тутакси млъкнаха, щом сянката на Глицки изникна в рамката на вратата.

— Ах, лейтенант Глицки. — Прат седеше върху бюрото си и направо плесна с ръце, сякаш изненадана, че Ейб се е отбил.

Глицки забеляза, че Батист си е намерил удобно неутрално ъгълче и запаметява десена на плочките по тавана. Беше добро момче и движенията му подсказаха много на Ейб. Не той командваше парада тук, което означаваше, че шефът му е бил повикан, за да обезвреди Ейб, за да е сигурно, че „Убийства“ ще схванат посланието, каквото и да е то.

Ригби и Рандъл седяха в двата края на дивана и преглеждаха някакви книжа, пръснати по масичката пред тях.

— Ах, госпожо Прат. — Неспособен да се сдържи, Глицки безшумно сключи длани. Понякога имитирането не е най-искрената форма на ласкателството. Понякога то означава, че долавяш преструвката и показваш на преструваната, че е гаднярка.

Застана до вратата и зае възможно най-нехайната поза „свободно“. Кимна на мъжете, но без да се усмихва.

— Здравейте, момчета.

За миг настъпи неловкост, размениха се погледи, а Ригби очевидно чакаше знак, че е време да започнат. Прокашля се.

— Става дума за случая „Бомонт“. А сега и тази вестникарска шумотевица за жената в затвора.

Глицки кимна.

— Франи. Казва се Франи Харди.

— Да, разбира се, че беше Франи. — Началникът погледна Прат, прие някакво тайно послание, прокашля се и отново заговори: — На път сме да вземем решение да обявим Рон, съпруга, за повсеместно издирване и искахме първо да го съгласуваме с теб, да се възползваме от вашите данни.

— Искахме да сме сигурни, че няма да подминем вашето звено, Ейб — добави Прат.

Глицки мигновено фиксира Батист и двамата за частица от секундата установиха собствена връзка без думи. После лейтенантът скръсти ръце, облегна мощното си тяло на страничната рамка на вратата.

— Искрено оценявам загрижеността ти, Шарън, благодаря. А това повсеместно издирване? То ще бъде в светлината на новите улики, които е открил следовател Струлър, така ли?

— Трябва ни за разпит — заговори Скот Рандъл, — нищо повече. Искаме да му зададем някои въпроси.

— Нямате нужда от мен, за да разговаряте с него. — Глицки отметна тялото си назад до краен предел. — Нямате нужда от мен за обявяване на повсеместно издирване. Но умирам от любопитство какво възнамерявате да правите, ако го намерите след такава хайка. — Той изгледа Струлър, после Рандъл. В другия край на стаята Батист вдигна ръка към устните си и придърпа ъгълчетата им надолу.

— Какво искате да кажете? — попита Струлър. — Докарваме го и…

— Тоест, арестувате го?

Хванат натясно, Струлър погледна Рандъл, после Прат. Кимна.

— Да.

— Без улики ли? И дори без шанс да мине през предварителна процедура, а после да се образува дело, камо ли пък то да бъде спечелено? Искате да си докарате съдебен процес за незаконен арест или какво?

Ригби се прокашля повторно насред думите му.

— Стига, Ейб, не ми се вярва да няма улики.

Глицки се обърна към него.

— Така ли? И да има, аз не съм видял никакви.

— Човекът е изчезнал — обади се Рандъл.

Глицки вдигна рамене.

— Е, и? Да не ви е за пръв път?

— Убийството е станало в неговото жилище — намеси се Прат. — Няма данни да е някой друг. Може да е имала връзка и да му е казала, че го напуска. По метода ни изключването остава Рон.

Глицки я измери с невярващ поглед и се запита не за пръв път дали прокурор номер едно на града и областта е прокарала поне едно възражение и дали е спечелила поне едно съдебно дело. Струваше му се изключено.

— Ако искаш да вкараш това пред състав от съдебни заседатели, без да предизвикаш никакво съмнение, Шарън, имаш одобрението ми.

Ригби — и той политиканстващо същество — се опита да успокои топката:

— Работата е там, Ейб, че за пред хората ще трябва да напредваме по този случай.

Но Прат не можеше да не се намеси:

— Обадиха ми се множество граждани, плюс че отзвукът от задържането на онази жена в затвора е много лош. — Прат бе направила едва ли не кариера от несъобразяване със законовите разпоредби. А сега, изглежда, й бе трудно да се примири с факта, че политическите й проблеми няма да изчезнат, ако наруши още някоя и друга. — Тази сутрин ми се обади кметът, разбираш ли?

Глицки отново вдигна рамене.

— Говори за това със съдия Брон.

— Кметът е говорил и с нея.

— И? — Макар че Глицки знаеше отговора: нямаше да са тук, ако Брон бе отстъпила.

Рандъл пусна в ход най-същественото в теорията си:

— Ако задържим Бомонт, Ейб, ще пренасочим общественото мнение от Франи към Рон. Той ще е виновникът за положението й.

Най-после изплюха камъчето. Тия хора наистина падаха от Марс.

— Ако не ме лъже паметта — каза Глицки, — май ти я постави в това положение, нали, Скот?

Но младият обвинител отхвърли думите му с едно махване на ръка.

— Имах пълно право да го направя, а и съдия Брон имаше всички основания за това. Просто сме подложени на силна политическа атака…

— И искате да пожертвате Рон Бомонт. Пак старата песен. — Глицки обхвана стаята с поглед. — Тези неща не стават така, момчета. — Поклати глава. Обърна се към Ригби и зададе недвусмисления си въпрос: — Шефе, какво искате от мен?

По това време Ригби седеше на самото крайче на дивана. Вдигна злощастен поглед.

— С какво разполагате, Ейб?

— С бележките на Грифин — общо взето нищо особено. Аз обаче имам един по-хубав въпрос. — Обърна се към Прат: — Шарън, кой по-точно те притиска да хванеш Бомонт?

Персоналът на летището — Струлър, Прат, Рандъл — като че ли отново си предаде някакво негласно съобщение. На Глицки започна малко да му писва от глупашката им тайнственост, но опитът го бе научил, че ако остави нещата да следват своя ход, може да го отведат до нещо.

Прат се спусна от бюрото си, заобиколи го, отвори някакво чекмедже, после го затвори.

— Е, „Калоко“, естествено, ще се радват случаят да приключи колкото се може по-бързо. Както сигурно знаеш, медиите яко ги притискат.

— А те са твои дарители, нали? — От реакцията на Прат Глицки разбра, че въпросът му е улучил право в целта. В края на краищата не се занимаваше току-тъй с разследвания цели двайсет и пет години.

Но Прат не избухна. Леко присви очи. Лицето й придоби насмешливото си изражение.

— Те бяха дарители и на съперника ми, лейтенанте.

— А стига избраният, който и да е той, да им прави услуги, щом поискат, те не спират поддръжката си, нали? И в какво се състои услугата в този случай? Да се намери изкупителна жертва и да се овеси на показ ли?

— Дръжте се прилично, лейтенанте — изджафка Ригби.

Но Батист най-после направи няколко крачки към групичката им. От години се занимаваше с убийства и внезапно бе доловил, че тук нещо намирисва.

— При цялото ми уважение, сър, въпросът на Ейб беше основателен. Ако „Калоко“ се опитват да влияят на разследването, това увеличава вероятността да са забъркани.

— Пълна нелепост! — избухна този път Прат.

И Рандъл скочи на крака да подкрепи шефката си.

— Направо смехотворно. Не можете да отправяте подобно безпочвено обвинение, капитане. „Калоко“ ни сътрудничат от все сърце и…

— Не съм отправял никакво обвинение — сопна му се Батист. — Казвам само, че в случая лейтенантът е в правото си да зададе този въпрос. Имате ли нещо пред вид за „Калоко“?

— Нямаме нищо. Те дойдоха и ни дадоха кашон с документи — разпалено се намеси Струлър. — И ние заключихме, че Рон е замесен.

Всички в стаята задълго застинаха неподвижно. Накрая Скот Рандъл едва чуто прошепна „По дяволите“. Дори политиканът Ригби — намиращ се там, за да принуди Глицки към служебна отстъпчивост — се намръщи. В тази бездна от мълчание Батист хвърли екливо камъче:

— Какви документи?

И Глицки го подхвана:

— Не съм виждал никакви документи.

— Те не са включени в първоначалното разследване. — Прат се хвърли да запушва пробойната с пръст, ала водата я заливаше отвред. — От „Калоко“ дойдоха при нас доброволно.

— С какво по-точно? И кога? — Внезапно Глицки изпита радост, че е дошъл тук през този прекрасен съботен следобед. Но трябваше да й даде да се разбере, щом тя не се предаваше.

Прат отново седна върху бюрото с извинителна усмивчица.

— Госпожа Бомонт е била ценен работник и две седмици след убийството й, след като не се намери заподозрян, „Калоко“ се обадиха в кабинета ми и предложиха всичките си папки, свързани с нея.

— И естествено — поде Глицки с преливащ от сарказъм глас, — тъй като са свързани с убийството, вие незабавно осведомихте отдела ми, за да преценим всички сведения.

— Вече бяхте зарязали случая — обади се Рандъл.

Глицки постоя още миг до вратата. Отдавна бе заел изправена стойка. Това тук не бе просто политиканстване, а сериозен пробив в правната етика. Служебно възпрепятстване на правосъдието от страна на Областната прокуратура. На Глицки чак не му се вярваше. Но знаеше как ще постъпи.

— До един час очаквам кашона с цялото му съдържание да бъде на бюрото ми.

Глицки не бе получил кашона от Областната прокуратура по времето, когато Дизмъс Харди се появи в кабинета му, минути след като се бе разделил с жена си в затвора.

— Работиш в събота! — възкликна той от вратата.

Глицки, приведен над купчини книжа, му хвърли недоброжелателен поглед.

— Само не започвай пак. Моля те.

— Добре. Между другото, изобщо не започвам — Харди тръсна една книжна торба на бюрото пред себе си, — а сметнах, че щом така и така съм тук, да видя дали и ти не си дошъл и да ти дам остатъците.

— Днес ми е ден за остатъци. — Глицки придърпа торбата към себе си. — Какво е това? — Не че лицето му светна — Харди мислеше, че това едва ли е възможно, но изражението му достави удоволствие на адвоката. — Това пушена сьомга ли е? Кажи ми, че е пушена сьомга.

— Любимата ти. Щеше да е повече, но сержантът на рецепцията в затвора изяде почти половин кило.

Глицки разкъса торбата и нареди съдържанието й върху кафявата хартия.

— Занесъл си това в затвора!

— На практика отговорът е не, макар че там ме обичат, личи им. Но вътре не допускат храна, така че го задържаха на рецепцията, докато се видя с Франи. Може ли да вляза?

— Откога искаш разрешение?

Харди сви рамене, придвижвайки се напред.

— Нов курс на поведение. Първо се пита. Изпробвам го. — Седна на дървения стол срещу бюрото на Глицки. — Докато ядеш — започна той, — да ти разкажа вица за трите джуджета.

Глицки извъртя очи. Шегите на Харди бяха едно безкрайно мъчение.

— Не се ли чудиш защо са три? — Но устата на Ейб бе пълна и той дъвчеше щастливо. — Та значи, стоят си те пред сградата на рекордите „Гинес“ и първото разправя, че имало най-малките ръчички на света и щяло да ги покаже на работещите там, за да влезе в книгата на рекордите. След няколко минути излиза страшно развълнувано…

— Добре — прекъсна го Глицки между две хапки: — Второто има най-малки крачета, третото — пишка. Та къде е кулминацията?

Харди бе свикнал с постоянните избързвания на Глицки.

— Третото джудже излиза и изглежда потиснато, а приятелите му го питат какво има — неговата пишка ли е най-малката или какво?

— Казвай де! — И отново хапка сьомга и залък кроасан.

— Човечето поклаща глава, оглежда приятелите си и пита: „Кой, по дяволите е Ейб Глицки?“

С напълно очаквана реакция — тоест никаква, — Глицки се облегна назад.

— Преди малко имах приятно преживяване. Искаш ли да ти разкажа?

Очерта събитията от неотдавнашната си среща с Прат и останалите, задържането на документите на „Калоко“.

Към края на разказа му Харди се дръпна, едва ли не шокиран.

— Искаш да кажеш, че и Дан Ригби се е забъркал в това? Съзнаваш ли, че можеш успешно да смачкаш фасона на Прат и ведомството й? Всъщност познавам един местен адвокат, който с радост ще ти помогне. Да те повишат в шеф.

Глицки направи гримаса.

— Не искам да ставам шеф, понякога дори не ми се ще да съм завеждащ на „Убийства“. Искам пак да стана обикновено ченге. Да ловя лошите.

— И тук можеш да го правиш. Какво според теб ще се окаже в кашона?

— Каквото, такова. — Скоро щеше да разбере. — Представяш ли си какво нахалство? И на никого от тях не му е минало през ума, че изобщо нямат право да разполагат с тези улики. Щом е пристигнало при тях, значи е тяхно, а какво трябва да предприемат по закон, няма никакво значение.

— По-добре внимавай — поде Харди, — заприличваш на адвокат. — Избута стола си назад с около сантиметър. — Значи това те е довело тук днес?

Глицки кимна.

— Горе-долу.

— А аз си мислех, че двамата ти и инспектори — докато са проверявали разследването на Карл Грифин, както ти предложи най-добрият ти приятел — може да са се натъкнали на нещо.

— Ами след като заговори за това… — Глицки смачка кафявата хартиена торба и я хвърли в кошчето. Книжата, които преглеждаше преди идването на Харди, изглеждаха натрупани безразборно, но той взе да подбира някои от тях, сякаш ги бе подредил по някакъв начин. — Ето копия от някои бележки на Грифин. Работил е по сградата, в която е живяла Брий. Няма признаци да е постигнал нещо при свидетелите, но такъв си беше Карл — не записваше всичко докрай. — Хвърли поглед на Харди, вдигна рамене. — Ама знае ли човек?

Глицки взе друга сортирана купчинка листове.

— Местопрестъплението. Нищо. Никакво стъкло, съвпадащо с намереното в главата й.

— А какво е било то?

Прелистване на страниците.

— Версията е, че е оловен кристал от чаша за вино или шампанско. Бомонтови не са разполагали с нищо подобно.

Харди бе забил нос в бележките на Грифин.

— Ето пак Джим Пиърс. Деймън Кори. Ал Валънс. Как Грифин се е добрал до тези хора?

— Благодарение на скърбящия съпруг, твоя приятел Рон. Искал да помогне в издирване на убиеца.

— И той смята, че някой от тия?…

Но Глицки поклати глава:

— Просто е дал няколко имена на Карл, Диз. На хората, с които се е движела Брий. — Мълчание — Защо каза: „пак Джим Пиърс“?

— Какво?

— Каза: „Ето пак Джим Пиърс“.

Харди се усмихна.

— Не съм бил аз. Някой друг го е казал. — И добави по-меко: — Щеше да е екстра, ако неволните грешки на езика от време на време ти минаваха покрай ушите. Така или иначе, просто посетих него — Пиърс — преди няколко часа. Ще се зарадваш, като чуеш, че инспекторите ти вече са ходили там.

Кимване.

— Само са пораздрусали златната му клетка. Алибито му е сносно.

— Всичко на всичко сносно?

— Бил е на път за работа. Тръгнал от къщи в единайсет, четирийсет минути по-късно е бил в офиса си на „Ембаркадеро“.

— Четирийсет минути! Аз го взех само за петнайсет.

— Днес е събота. Опитай през седмицата, при най-натовареното сутрешно движение. Коулман и Батавия го направиха снощи и им отне час. А той наистина е бил на бюрото си след четирийсет минути. — Глицки вдигна рамене.

— Добре де, както знаем, всичко е възможно, но никой не го е забелязал наблизо до жилището й. На момчетата ми е казал, че не я е виждал от четири месеца. Те проверяват, но засега чуват все същото. Никакви контакти.

— А Деймън Кери?

Този път Глицки присви устни.

— Той е кандидат за губернатор, Диз. Според мен едва ли.

— Според мен също, но поне не е ли бил наблизо?

Глицки кимна.

— Бил е в града и се е снимал за телевизията.

— Виждал ли се е с нея?

— Понякога. Често.

— Спали ли са заедно?

Думите му предизвикаха едва ли не усмивка, което бе рядкост при Глицки.

— Странно се изразяваш. Да кажем просто, че за омъжена жена е прекарвала много време с него, но Кери, изглежда, не е чак толкова сензационна тема, та репортерите денонощно да му ходят по петите. Хората му — цитирам — негодуват срещу подобно заключение. Тя му е била технически съветник по въпросите на околната среда. Такава е версията.

— По ведомост ли?

— Още един доброволец, поел опасно задължение, а тъкмо поради това е велика тази страна. — Той вдигна длан. — Зная, обаче Грифин така и не е стигнал до него, а четири дни преди изборите и без всякакви веществени доказателства не можеш просто да му изпратиш двама следователи да го въртят на шиш.

— Защо не? Аз бих пратил.

На Глицки това изявление му допадна.

— Не се и съмнявам, затова и не работиш вече за града ни. Не, трябва да направиш каквото направихме ние: молиш го да дойде и да даде изявление и той, разбира се, обещава пълно сътрудничество. Веднага щом намери свободна минутка, което ще е някъде по Коледа, ще ни даде предимство. — Уморена въздишка.

— Знаеш ли, Диз, ние с теб може и да имаме основателни причини да се надяваме, че не го е извършил Рон, но все пак нищо чудно да е той. Наистина. Изглежда много по-вероятно от Кери или Пиърс, що се отнася до това, и то дори преди да сме видели какво съдържа тайнственият кашон.

Харди не искаше мислите на Глицки да поемат в тази насока. Разтърси глава.

— Не смятам. Харесва ми, че Кери е на изборна вълна, напрегнат е до крайност, а въпросната дама се натъква на нещо, което ще извади кампанията му от релсите. Той не разполага с време да премисли и предприема първото, което му хрумва, и накрая тя е мъртва. Ах, пардон! Изглежда ми напълно смислено.

— И е ходил в дома й?

— Възможно е. Открихте ли отпечатъците му?

— Какви отпечатъци, моля ти се! — Пръстовите отпечатъци бяха от полза при сверката им с вече познати престъпници, но ако човек никога не е извършвал престъпление, отпечатъците му ги няма в база данни. — Снехме отпечатъци от вратата за балкона и от някои съдове в кухнята. На Рон и децата, които нямаше нужда да сверяваме, защото ги знаем кои са. Освен това имаме около дванайсет-петнайсет неидентифицирани. Може да са на други деца, на семейни приятели, на кого ли не. Но не са на познати ни престъпници.

— Все пак може да е Деймън Кери.

— Възможно е никога да не разберем, а дори и той да е, какво от това?

— Значи е бил на местопрестъплението.

Глицки извъртя очи, търпението му към любителската следователска дейност бе на изчерпване.

— Защо да не се озове на местопрестъплението по някакъв повод през последните няколко месеца? Познавали са се. И да е отишъл у тях, какво от това? Виж какво ще ти кажа — продължи лейтенантът, — ти се заемаш с Кери, вземаш обувките му, намираш парченца от оловно стъкло по тях. После откриваш някой, който го е виждал в жилището на Брий, а още по-добре, ако докаже, че са се чукали или са престанали да се чукат, все едно какво… — Гласът му стихна, той вдигна очи. — Неприятно ми е да ти го кажа, Диз, но колкото повече размишлявам…

— Тогава недей — вдигна ръка Харди.

17

Пулгаският Храм на водата е разположен в тиха и живописна местност сред ниски полегати хълмове на около трийсетина километра от Сан Франциско. Над бистро езеро се извисяват в полукръг високи бели йонийски колони и образуват изящна постройка, която увековечава спомена за завършването на едно от най-известните (или най-неизвестните) технически постижения в историята на Калифорния — проекта „Хеч Хечи“. Това чудо на архитектурата и градоустройството каптира изобилните води и топящи се снегове от планинската верига Сиера Невада при националния парк „Йосемити“ и ги отвежда на около триста километра, предимно под земята, до една падина, някогашно светилище на индианците.

Това някога свято място сега е водохранилището „Кристалните извори“ — източникът за питейна вода на Сан Франциско и всъщност една от главните причини естествено пустинният Сан Франциско да се превърне в една от големите столици, а не да си остане старомоден туристически обект с прекрасни гледки и отвратително време.

Осеяният със скулптури парк край храма е любимо място за пикник и в този ясен, топъл следобед той представляваше типична за циганското лято гледка: разстлани по тревата одеяла с храна и напитки, лодки в прозрачните води на езерото, деца, кучета, двойки, шепа колоездачи и четящи самотници. От време на време патрулна шерифска кола от окръг Сан Матео обикаляше паркинга, но е местността нямаше редовна охрана. Никога не е имало нужда от такава.

Паркингът бе почти препълнен и невзрачната „Чеви Камаро“, която зави откъм главния път, трябваше да спре в северния му край на почти триста метра от храма.

От предните врати слязоха двама мъже на средна възраст, а от задните — две жени. Всички случайни очевидци биха се съгласили, че са прекалено топло облечени за този ден — жените с шалове на главата, мъжете с ниско нахлупени шапки, — но слизайки от колата, те не привлякоха ничие внимание. Без да разменят и дума, те се струпаха до багажника, после двамата мъже и едната жена поеха към храма с голяма кошница за пикник. Другата жена се върна в колата, настани се на шофьорската седалка и отвори прозореца.

От мястото, където паркираха, тримата носачи не чуваха нищо, освен чуруликането на птиците и обичайните шумове от пикника, но щом се приближиха, постепенно започнаха да долавят глух тътен, който полека-лека стана съвсем ясен.

— Някой от вас скачал ли е тук като дете? — попита първият мъж. Не очакваше да му отговорят, бърбореше от напрежение и никой от двамата му придружители не отрони и дума. Така или иначе, разказът му бе заглушен от водата, шуртяща през входните тръби в храма, но той не спря да говори: — Когато растях, да ви кажа, това бе начинът да докажеш мъжествеността си. Познавах едно момче, което си счупи крака и едва не се удави, но аз се спуснах на половината път към езерото.

Той имаше предвид някогашния популярен сред юношите на полуострова на Сан Франциско обичай за спускане. Години наред мъжкарчетата със замъглено от тестостерона съзнание идваха тук с други момчета или с приятелките си най-вече по здрач, прескачаха ниската стена на храма и се хвърляха от четири и половина метра в разпенената, леденостудена вода, прииждаща с хиляди литри в секунда в кръгъл, покрит с плочки басейн. Потокът подхващаше хлапетата — или пък ги притискаше и не ги пускаше повече, — издигаше ги и ги изхвърляше през петнайсетметровия подводен тунел в канала, водещ към резервоара.

В наши дни заради редките удавяния щатът бе покрил басейна с широка стоманена решетка и скачането в него вече не съществуваше като възможност.

Щом тримата заговорници стигнаха до ниския — зид, жената — тя безспорно бе водачът им — се озърна назад да се увери, че колата им се е изтеглила и ги чака запалена, за да ги измъкне оттук. На площадката заедно с тях имаше млада двойка — момчето бе прегърнало момичето с една ръка и двамата изглеждаха хипнотизирани от стремителния поток на водата и едва ли щяха да помръднат оттам поне още пет минута.

Самотен мъж над петдесетте по шорти и туристически обувки изкачваше ниските стъпала към храма, а зад него семейство от четирима души ставаха от одеялото и като че ли се канеха да дойдат насам.

Мъжът с късите панталон и туристическите обувки улови погледа й и тя прекалено бързо — и глупаво — отмести очи. Грешка, грешка, грейка. Продължаваше да я гледа. Беше привлякла вниманието му — непростим грях. Той като че ли забеляза кошницата за пикник на земята до краката й. Намръщи чело, навярно при неправдоподобното наличие на кошницата там, а може би заради донейде странното трио с шалове и нахлупени шапки, със сака и дебели панталони.

Тя хвърли още един мигновен поглед на семейството зад гърба си. Да, и те идваха насам, към храма.

Видя, че колата им вече е на място и ги чака. Не можеше да се бави повече, дори я да станеше опасно. Бяха обмислили и подобна случайност. Бяха подготвени.

Рязко кимна на двамата си партньори, сочейки им самотния турист на средна възраст. На заговорническите си сбирки бяха решили, ако съдбата ги постави в подобно положение, изцяло да се възползват от него. Това щеше още повече да изтъкне деянието им. Общественият отзвук винаги бе къде по-задоволителен, ако има ранени или убити. Такава възможност превръщаше играта в далеч по-значима. А и тръпката ставаше по-голяма.

Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си — сгромолясващата се вода и грохота — цялото завладяващо зрелище. Но тук той повторно вдигна очи и видя кошницата за пикник на още по-необичайно място. Понечи да вдигне ръка, да заговори така, че тя да го чуе:

— Ей, какво?…

Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.

И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.

А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.

Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.

— … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…

Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:

— Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.

Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…

Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:

— Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.

Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.

Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.

Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.

Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро — според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.

— Ей — каза нисичкият човек на групичка репортери, — чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.

Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.

Разбира се, около него все още имаше охрана — четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.

Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие — в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, — но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за вършене на подобни неща.

След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си — особено за защитата на околната среда, — а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това — повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, — го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.

Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм — нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.

Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.

Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:

— Това ли е Деймън Кери?

Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.

— Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.

Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше:

— Аз не съм репортер. — Обърна се с лице към Кери зад кадифения шнур и още малко повиши глас: — Адвокат съм на Рон Бомонт. Съпругът на Брий Бомонт.

— И да сте английската кралица, все ми е тая. Казах — никакви интервюта и вие няма…

Но Кери скочи на крака.

— Не, не, всичко е наред. — Усмивка на политик, разперена ръка. — Всичко е наред — повтори той на охранителите. — Ще поговоря с този човек. — А после се обърна към Харди иззад шнура: — Здравейте. Аз съм Деймън Кери. Какво мога да направя за вас?

— Не съм съвсем наясно. Опитвам се да измъкна клиента си, преди да са решили да го арестуват. Щом чух, че сте тук, реших да си опитам късмета и да видя дали ще поговорите с мен. Днес навярно ми е щастлив ден.

Кери хвърли поглед през рамото на Харди, вероятно с надеждата Валънс да дойде и да го изведе оттук. Но той бе зает и очите на Кери пак се върнаха към Харди.

— За какво искате да говорим? — попита го с лека усмивка.

Харди се изкуши хапливо да му съобщи, че го е гледал по телевизията и иска да знае кой го подстригва. Имаше един-единствен въпрос, поради който да се намира тук, и Кери би трябвало да знае какъв е. Махна над шнура, който ги разделяше, към канапето, от което Кери току-що бе станал.

— Искате ли пак да седнем?

Успокоявайки за трети път пазителите си, че всичко е наред, кандидатът отмести шнура и пусна Харди при себе си, после го последва до канапето и двамата седнаха. Кери си придаде заинтересован вид и около минута двамата обсъждаха познатия въпрос за малкото име на Харди — че Дизмъс бил добрият разбойник на Голгота и светецът покровител на убийците.

— Но аз дойдох тук — заключи Харди, — защото може би вие ще ми дадете по-добра представа за Брий. Говори се, че сте били близък с нея и се питам дали някога е споменавала за свои врагове, или че се бои за живота си?

Кери се пресегна за чашата с вода и бързо отпи.

— Честно казано, не. Смъртта й сама по себе си ме потресе, но щом чух, че някой я е убил… — Поклати глава. — Стори ми се невъзможно. Едва ли някой би могъл да я мрази, особено като човек. Тя бе най-милото същество на света.

— Значи според вас това е свързано с… какво? С тази бензинова добавка ли?

Кери отново поклати глава.

— Не зная. Може да е обир. Оказала се е на неподходящо място в неподходящия момент. — Умълча се за миг. Когато заговори отново, Харди остана с впечатление за по-голяма прямота. — Наистина не мога да си представя, макар че след днешния случай понякога ми се струва, че вече не съм в състояние да си обясня каквото и да било. Какъв трябва да е човек, за да отрови питейната вода? Каква изкривена логика движи тези хора? Щом са могли да сторят това… — Гласът му заглъхна. — А съпругът й? Вашият клиент? Той няма ли някакви предположения? Май четох, че изчезнал?

— Знае само, че не го е извършил той. Пък и аз самият мисля така. А вие?

Кери хвърли поглед на охранявания си периметър, после пак на Харди:

— Предполагам, че не биха го заподозрели, ако няма улики, нали?

— Непрекъснато стават такива неща. Познавате ли Рон?

— Не. Не сме се запознавали лично.

Харди се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Допусках, че сте ходили у тях на приеми.

— Не. Брий ми беше консултант и приятел — дори много добър приятел, — но не смесваше работата и семейството. Не познавам дори децата й. Все пак вие разбирате, че не отправям никакви обвинения към съпруга й. Сигурно и той е съсипан от станалото.

Харди се приведе напред, опрял лакти на коленете си.

— Той наистина не я е убил.

Настойчивостта му като че ли стресна Кери.

— Добре, добре.

— Но все пак някой я е убил, господин Кери. Моля ви, необходима ми е поне някаква представа каква е била тя навън, а не със съпруга и семейството си. Казвате, че не е имала врагове, че е нямало по-мил човек от нея, но зная, че „Калоко“ например не са били във възторг от напускането й. А може би и някой друг. Някой я е убил. Трябва да разбера кой е той. В състояние ли сте да ми помогнете?

Кери реагира изненадващо. Изобщо не се озърна дали няма да му се притекат на помощ. Вместо това погледът му за миг се обърна навътре, после се облегна на канапето, а Харди си помисли: „Мили Боже, и този ли!“

Не отговори веднага — очевидно Харди го бе сварил неподготвен, задавайки му неочаквани въпроси. Кери навярно бе очаквал въпроси за мотивите и вероятностите, каквито самият Харди имаше намерение да зададе.

Но беше ясно, че каквото и да каже Кери, искаше да бъде разбран правилно. Най-сетне отново се приведе напред, вкопчил длани пред себе си, но този път по-непринудено, далеч по-спокойно. За пръв път погледна Харди в очите.

— Била е грозното патенце.

Това като че ли противоречеше на всичко, чуто от Харди досега — за красотата на Брий, за обаянието, ума й, убедителността й. Изражението му навярно издаде объркването му, защото Кери побърза да обясни:

— Имам предвид, че ако искате да знаете каква беше, трябва да почнете от това.

— От кое по-точно?

Кери си пое дъх, поразмисли за миг.

— Обстоятелството, че докато е растяла, е била задръстенячка — умница в една възраст, когато не искаш да си интелигентен, ако си момиче. А тя е била истинска умница — с очила и шантава прическа, без всякакъв шик и с онова чувство на обърканост — един вид „Какво всъщност става наоколо ми…“ — сподавено завърши той.

— Нима я познавате от дете? — попита Харди.

Озари го една наистина искрена усмивка.

— Не, не, нямах това предвид. Срещнах я — запознах се с нея — само преди няколко месеца, но двамата се опознахме много добре. — Настъпи мълчание и Харди предпочете да не го нарушава. Кери говореше, а той тъкмо това искаше. Щеше да продължи. И след като въздъхна, Кери наистина продължи: — Както и да е, оттам започва всичко. Не е била много харесвана. Не е имала приятели, нито светски контакти. Само учене и химия.

— Но е била много хубава. Сигурно се е срещала с момчета. В университета.

— Не — отвърна Кери. — Момчетата не я смятали за хубава, колкото и странно да ви се струва. Каза ми, че не е имала нито едно гадже. Ходела на училищните забави с брат си, толкова било лошо положението й. — Искаше Харди да го разбере: — Помните ли онези филми, когато действително невзрачни момичета накрая си свалят очилата и се превръщат в най-големите красавици в града? Е, същото е станало и с Брий, само дето нейният филм свършил, когато вече била надхвърлила двайсетте и дотолкова била свикнала да е невзрачна и пренебрегвана от мъжете, че просто не можела да се види от друг ъгъл. А освен това умът й все така я превръщал в чудовищна заплаха за много от тях.

„А освен това — помисли си Харди, — е била женена, което значи, че не се е пласирала. Или напротив?“

Но Кери, явно все още в плен на спомените си за нея, продължи:

— Проблемът е там, че — и това навярно изглежда чудновато или непоследователно, защото тя бе толкова умна, — че представата й за самата себе си според мен действително е забавила порастването й, превръщането й във възрастен човек… Опитвам се да намеря точната дума. Беше просто много наивна, изолирана, бих казал. Изобщо не бе наясно с каквото и да било в живота, с изключение на науката си, което се е превърнало в нейна работа. Имам предвид, докато не… — Тук Кери наистина се затрудни.

— Докато не сте се появили вие? — подсказа Харди.

Кери вдигна рамене — признаваше.

— Започнало е, преди да се срещнем. Беше подготвена за това.

— За кое?

— За промяната, за прелома. Е, всъщност въпросът не е там.

— Добре. А къде е? — Харди мимоходом долови суетене в помещението, изблик на весел смях от шумни двойки, събиращи масите една до друга. Следобедното питие след покупките в един свят, различен от техния с Франи. Отново насочи вниманието си към кандидата за губернатор, с когото като че ли бе постигнал непосредственост в общуването. То му се струваше едва ли не фантасмагорично, но щеше да го поддържа, ако е възможно. — В какво тогава се е състоял големият прелом?

— Всъщност отнасяше се за целия й живот. — Той се втренчи в Харди с дълбокомислено изражение. — Може да ви прозвучи самонадеяно… — Отново замълча, а Харди изчака. — Не че е пораснала внезапно, а по-скоро е осъзнала, че вече е голяма. Че е красив лебед. Че може да лети.

— Добре. — Харди изобщо не разбираше каквото и да е, но щеше да си го изяснява по-късно. — Но този прелом е станал публично, нали, на някакво радиопредаване? И е свързан с вас?

Кери сви рамене.

— Не зная доколко е свързан с мен. Но дискусията ни като че ли набеляза някаква промяна. Тя осъзна, че целите ни са еднакви, а са ни издигнали две различни сили. Всъщност издигнали са нея. Озлоби се срещу работодателите си и не мога да кажа, че я обвинявам.

— Срещу Джим Пиърс ли? — Беше само предположение, но ако се съди по реакцията на Кери, правилно.

Кандидатът за губернатор кимна.

— Той е човекът, който пръв е оценил възможностите й — имам предвид в политически план. Той я подготвил за говорител, но както ви казах, тя беше наивна. Повярвала на становището му, защото повярвала в него. Бил петролен магнат, но и той се интересувал от света, също като нея. Ха! Но същевременно представлявал и идеалът й за баща. Обикнал я още когато била грозно патенце и това имало голямо емоционално значение.

— Обичал ли? Току-що казахте, че я е обичал.

— Нямам представа. Всъщност я скапвал от работа, възнаграждавал я щедро, задето правела каквото искал той, галел я по главичката, когато постигала сполуки, и й заръчвал да не се безпокои, ако чуе или си помисли нещо друго. Тя искала да го радва и изобщо не се оглеждала наоколо си. — Кери се подвоуми. — Струва ми се, че аз бях просто катализаторът. В края на краищата, и без мен щеше да стане така. Тя бе съзряла за това. Беше станала възрастен човек.

— И е започнала да се среща с вас.

При тези думи Кери внезапно осъзна къде се намира, какво всъщност прави, а то бе да разговаря с адвокат за убийство. Общественият му образ — винаги открит и обаятелен — особено разстройваше Харди, изглеждаше му като завеса, спусната помежду им.

— Не по начина, по който предполагате, господин Харди. В края на краищата, тя бе омъжена.

— Но вие не сте женен.

Кери го удостои с кандидатската си усмивка, сети се да погледне часовника си, реши, че подкреплението няма да му се притече на помощ, а той ще отиде при тях.

— Е, да. Никога не съм се женил. Досега не съм срещнал подходящо момиче. — Плесна се по коленете и стана. — Беше ми много приятно да говоря с вас, но трябва да се върна при ръководителя на кампанията си и по следите на днешното отравяне на водата. — Намръщи се. — Ужасно, направо ужасно. — А после усмивката се върна на лицето му, пак разпери ръка. — И да не забравите да гласувате. Внимавайте.

И се запъти към свитата си от охранители, а Харди пак седна на канапето, наблюдавайки как групичката се събира около Кери, докато се спуска към централното фоайе.

Щом изчезнаха от очите му, Харди се пресегна и със салфетката за коктейли, предвидливо осигурена от хотелския персонал, вдигна водната чаша, от която бе пил Кери. Изля останалата вода в каната и пъхна чашата в джоба на найлоновото си яке. „Ти внимавай“, помисли си.

Но крайно доволен от себе си заради чашата с пръстовите отпечатъци, той внезапно осъзна, че е забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.

— Извинете ме, господин Кери.

Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново им каза, че всичко е наред. Той бе кандидат за губернатор, предстояха избори и се налагаше да разговаря с хората.

— Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.

Кери пусна наглед искрена усмивка.

— Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.

Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?

— Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица — питали сте нещо за папките на Брий?

Усмивката на Валънс потрепна за секунда.

— Едва ли съм бил аз — отвърна. Погледна Кери: — Да сме се обаждали на Рон?

— Не, доколкото си спомням.

— Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък — там някъде?

Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.

— Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.

Харди се разкая най-искрено:

— Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. — И добави с широка усмивка: — Господин Кери, още веднъж ви благодаря.

Кери му махна с ръка:

— Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.

— По дяволите — гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. — Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?

Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:

— Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон — ето ти нещо прекрасно, — за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.

— Но откъде тоя Харди знае…

Торн имаше прелестна логика:

— Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.

— Но как?

— Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.

— И е търсил доклада ли?

— Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.

— Добре, добре. Но се безпокоя.

— Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.

18

Вечерта бе ясна и топла, без мъгла и Харди усети, че е надушил следа. Хората се изплъзваха и лъжеха, а в това бе неговата сила.

Щеше му се да разполага и с отпечатъците на Ал Валънс. Нямаше обяснение защо Валънс излъга, че не се е обаждал на Рон. Все пак оставаше му ловко отмъкнатата водна чаша на Деймън Кери и той я сложи на бюрото на Ейб Глицки с тайнствена бележка, че тя съдържа съдбовни улики по случая „Брий Бомонт“ и трябва да бъде сравнена с отпечатъците, открити в дома на убитата.

Харди добави, че ако Глицки не го стори, само ще съжалява — изявление, на което Ейб щеше да се зарадва. В писъмцето се споменаваше също, че Кери отрича да е ходил когато и да било в жилището й, а това е нов обрат.

Все още бе рано — Харди имаше време преди уговорената за седем среща с Канета в кантората си. Можеше да отскочи да се види с Рон и възпитаните му деца, да се срещне с него по-рано от уговореното, да ги поразведри всичките.

Освен това изпълни цяла страничка в адвокатския си бележник с въпроси, на които Рон бе в състояние да му отговори, свързани предимно с имената, които Канета бе записал от телефонния секретар.

Коя е Мари? А Коджий Сасака? А Тилтън? Какво искат всичките? Ами Валънс, Кери и Пиърс? Рон познавали ги добре? А Брий познавала ли ги е?

И по-тежкия въпрос: допускал ли е или знаел ли е Рон, че Брий има връзка с друг мъж? Ако е така, то с кого? А за бременността й? Той и тя искали ли са детето? Как е минала последната им сутрин? Тя притеснявала ли се е за нещо? Доколко Рон е бил в течение на професионалния й живот, ако изобщо е бил? Знае ли над какво е работела в момента?

И най-важното: как Рон ще обясни обстоятелството, че от всички мъже, с които Харди разговаря — Пиърс, Кери, дори Канета, — собственият й съпруг изглежда най-малко разстроен от смъртта й?

Карайки на юг по безплатната магистрала към хотела, където се криеха Рон и децата, Харди без малко да си внуши, че е постигнал известен напредък. Рон щеше да отговори на въпросите му, може би ще научи повечко за МТБЕ и етанола и за днешното отравяне на резервоара, което, разсъждаваше той, е свързано с убийството на Брий. Нещата действително започваха да се проясняват.

— Господин Брустър е напуснал.

— Напуснал ли? — повтори Харди, сякаш това бе израз на чужд език, който не разбираше.

Администраторката беше миловидна, млада жена, пъргава и експедитивна.

— Да, господине. — Тя натисна няколко клавиша на компютъра си: — Рано тази сутрин.

— Сигурна пи сте? — И с извинителна усмивка: — Простете. Просто имахме уговорена среща и съм малко изненадан.

Тя натисна още няколко клавиша и забелязала явната му загриженост, видимо омекна:

— Да не сте сбъркали деня?

Харди кимна:

— Така ще да е.

И тъй, все още бе рано и разполагаше с два свободни часа.

Рон Бомонт започваше да му напомня неколцина клиенти от предишните години: бяха склонни да лъжат и да изчезнат, ако не бъдат задържани. Това го влудяваше, но същевременно подобно поведение бе и доста предсказуемо сред заподозрените и не биваше непременно да приема, че са виновни за каквото и да било. Просто бяха изплашени, объркани, заблудени. С изключение на ония, които в действителност бяха виновни и се укриваха.

Докато караше покрай нос Кендълстик, Харди с цялото си същество се опитваше да се придържа към разумния довод, че Рон трябва да закриля децата си. Нещо повече, щом Харди бе успял да го засече в този хотел, то други с доста по-неблагожелатени намерения — следователите от Областната прокуратура например — биха могли да постигнат същия успех. А и Рон не му бе обещавал, че ще се навърта тук за по-продължителни консултации.

Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.

Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време — в събота привечер — действително имаше свободно място до бордюра.

Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.

А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.

Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.

Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже — Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно — трите милиарда долара.

Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин — навик, който винаги се оказваше поучителен.

Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.

И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла страна на Пета улица едва ли не празна — това е все едно да ти се яви ангел небесен. Току-що навалял сняг или сутрешен плаж без следи от нечии стъпки — направо закопняваш да нагазиш. Отби и спря точно срещу сградата на „Кроникъл“.

Същинско знамение.

Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.

Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад — Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, — младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.

Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.

Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.

Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.

— Големият Диз — усмихна се той. — Как си? — После се сети и внезапно стана сериозен: — Как я кара Франи?

Харди направи гримаса. Какво да му каже?

Джеф възмутено поклати глава.

— Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.

— Струва си да се обмисли.

— Значи си чул обаждането ми у вас?

— Не. Цял ден не съм се прибирал.

Думите му изненадаха Джеф.

— Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.

Харди се усмихна вяло.

— Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.

Джеф го изгледа въпросително.

— Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?

— Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“

Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.

— Очаквах да го кажеш — усмихна се журналистът.

— Освен това — продължи Харди, — сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.

— Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.

— Ядец! — Харди щракна с пръсти. — Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. — Замисли се за миг. — За Деймън Кери. За Ал Валънс.

Джеф се ухили.

— Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.

Харди разпери ръце в знак на безсилие.

— Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.

Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.

— А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?

— Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.

— Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?

Харди поклати глава.

— Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.

— И не е по петите на Рон?

Настъпи мълчание.

— Не е Рон.

Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.

— И кой е според теб? Подозираш ли някого?

Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?

Джеф поклати глава.

— Това ще му се отрази крайно отрицателно, Диз.

— Навярно. Но ми се ще да науча повечко за ония двамата — за Брий и кандидата.

Приготвяйки се да му отговори, Джеф се облегна назад в инвалидната си количка зад бюрото. Подръпна мустаците си, почеса се по брадата, бръсна с ръка ризата си отпред.

— Нямаме бърза работа — подкачи го Харди и го озари с многообещаваща усмивка. — Само дето на Франи й дойде нанагорно, задето спазва обещанието си.

Най-сетне репортерът въздъхна.

— Знаеш ли, проблемът е във взаимосвързаностите — поде той. — Ти не свързваш нещата. — Но Джеф все още не бе готов да изплюе камъчето. Немирната усмивка от младостта му се мярна бегло на лицето му, докато се привеждаше напред, събрал длани на бюрото пред себе си. — Нали си спомняш разговорите ни „не за печат“? Това ще е един от тях — поверителен и личен.

— Съгласен съм. Разбрах. — Харди започна да се чувства като католически свещеник в изповедалня. Още няколко дни като последните и ще е научил всички тайни на хората, а не ще може да каже ни една от тях. Но ако за познанието трябва да се плаща, той е готов.

Неуспешният пазарлък на Ева. Можеше само да се надява, че за него той няма да се окаже толкова злополучен, колкото за нея.

— И така, това е поверително, само за твоите уши — подчерта Джеф. — Ако не помага пряко на Франи, казаното си остава тук.

— Дадено. — Харди стана и двамата се ръкуваха над бюрото. — И тъй, какви са взаимосвързаностите? — попита той.

— Ти сам току-що ги назова, Франи е в затвора. Кери има свое кътче в съзнанието ми — изборите, днешното отравяне на водата. Досега не ги свързвах. — Очите му заблестяха от заинтересованост. — Но те са свързани помежду си, нали? И все с Брий.

— Така смятам и аз.

Джеф зашава в количката, реши се и кимна.

— Споменах ли вече, че „не е за печат“?

Харди умираше да разбере какво знае Джеф, но не биваше в никакъв случай да показва любопитството си. Усмихна се нехайно.

— Един-два пъти.

Зачака.

— Кери всъщност е добро момче, особено за политик. Бил съм няколко пъти с него в пресцентрове, след някой банкет, неофициално — съвсем както сега с теб — той е свестен. А и играе почтено с нас.

— С нас ли?

— С репортерите, медиите и така нататък.

— Добре. И?

— Така. Та човек като него, а понякога и като мен, открива някакъв факт и един вид неофициално решава да не го прави обществено достояние.

Харди вдигна вежди.

— Извинявай. Стори ми се, току-що те чух да казваш, че медиите могат да проявяват известна сдържаност.

Джеф потвърди с кисела физиономия.

— Говоря лично за себе си. Не че се фукам с това, но се случва. Понякога. — Пред скептичния поглед на Харди журналистът широко разпери ръце. — Добре де, рядко. Работата е там, че Кери не е женен и може да се среща, с когото си поиска. Както е правил и нашият президент, това си е негова лична работа. Не е за новините.

— Но Брий е била омъжена.

— А може пък да не са правили нищо, да го наречем, плътско. Може тя просто да е прекарвала доста време с него, и то само заради кампанията и работата.

Харди се приведе напред.

— Но ти знаеш нещо друго?

— Дали съм ги засякъл на местопрестъплението ли? Не. Но съм сигурен. Според мен те са се обичали.

На Харди му потрябва малко време да осъзнае думите му, макар в крайна сметка да подозираше подобно нещо. Но Джеф продължи:

— Живеели са само на пет-шест преки един от друг, и двамата на „Бродуей“, както знаеш.

— Не, не знаех за него. Само за нея.

— Е, Кери също. Къщата му е оная трийсетстайна колибка точно на ъгъла с „Бейкър“. Ако я видиш, няма как да не я запомниш, а ти си я виждал. — Джеф като че ли изпитваше едва ли не облекчение, че може да разкрие тайната си. Щом е обещал да не я печата, най-добре бе да я сподели с някого, който на свой ред не биваше да я издава. — Както и да е, преди няколко месеца натисках Деймън за интервю — както казах, пътищата ни се преплитат — и той ми предложи да се срещнем у тях след няколко часа, щял да намери нещичко и за мен. Щял да се върне от Чико или от някъде си, щял да бъде сам, тоест без Валънс. Само че като отидох у тях, кой, мислиш, ми отвори вратата — Брий Бомонт.

— Облечена ли?

Джеф се изкиска.

— Ама че мръсно подсъзнание имаш. Да речем, че беше облечена като за вкъщи. Като за вкъщи и много, много привлекателна. — Замълча, припомняйки си, после въздъхна. — Много. В зелена копринена блуза с дълбоко деколте, ленени панталони, боса. Определено си спомням, че бе забравила да си облече бельо над кръста. Повярвай ми, такова нещо не се забравя, особено при нея, дори и да не си опитен репортер като мен, схващащ всички подробности.

Харди искаше да го накара да продължи:

— Та да чуем колко е била хубава.

— Доста повече от хубава, Диз. Във всеки случай на масичката имаше бутилка шампанско в кофичка, а иначе къщата бе празна. Така че попитай ме дали не се чувствах като навлек? Аз това!

— И какво се оказа?

— Очевидно е имала намерение да го изненада за добре дошъл след дългия път. И тъй, той изниква десетина минути след мен, отваря вратата и казва нещо като „Здрасти, Брий, колко хубаво, че си тук. Е, та какво става с проклетите бензинови добавки?“. Кажи ми, че съм гениален, но веднага схванах какво се крие зад това.

— Ти си гениален.

Джеф кимна.

— Все някой трябва да бъде. Както и да е, бяха двойка и аз го разбрах, а те разбраха, че съм разбрал. И им казах, че ще си трая.

— Извини ме за любопитството, но защо го направи?

Той поклати глава, сякаш това си оставаше загадка и за самия него.

— Не зная, Диз. Човекът ми допадаше. Допадаше ми политиката му. За тях това бе много важно. — Той открито погледна Харди в очите. — Абе просто така реших. Срам ме е да го призная, но бих направил същото дори и за теб.

— Няма да ти се наложи — отвърна Харди. — Не съм спал с Брий. Но не се ли изкуши да разкажеш на полицаите след убийството й?

— Защо? Не съм чул да подозират Деймън.

Харди го изгледа въпросително.

— Ако не друго, Джеф, тя е убита и ти знаеш, че той й е бил любовник. Това сигурно е от значение за разследването. Може би дори е съдбоносно.

— Но също е от значение за кампанията на Деймън, може би дори е съдбоносно. Не я е убил той, Диз. Няма начин. Освен това искам да го изберат и със сигурност не бива да казвам на ченгетата каквото знам. Навярно, ако някой от инспекторите бе дошъл и бе навързал нещата, ако ме бе попитал направо… Не зная, току-виж се бях изкушил. Но никой не ме попита. Никой.

— Но както сам казваш, Джеф, всичко е взаимосвързано. Би следвало да е. — За да подчертае думите си, Харди тупна по бюрото. — И тъй, наградата ти днес е въпросът кой замърси водата? Какво представлява „Съюзът за чиста планета“?

Джеф отново зашава в инвалидната си количка, вдигна ръка към изморените си очи и ги потърка. Хвърли поглед на часовника си и внезапно видя, че навън е паднал кафеникав здрач.

— Кога ли ще се науча да не работя в почивните дни? Защо съм тук в събота?

Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.

— Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.

Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.

— „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. — Вдигна очи. — А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?

— Свързани ли са помежду си?

— Да кажем така — обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.

— И какво ги ръководи?

— Е, това е спорен въпрос. — Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети — повечето бяха в сферата на дребните хулиганства — вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.

„Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.

— Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.

Господи, дали са му да разбере.

Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.

— Но ако те интересува моето мнение — завърши Джеф, — точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.

— Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?

— Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.

Харди се облегна, кръстоса крака.

— И ти си събрал всички тези материали в една папка.

— Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.

— И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.

Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.

— Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.

Харди посочи папката.

— Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?

На Джеф не му бе необходимо да проверява.

— Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.

— Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.

Джеф кимна.

— Но това значи, че… — Замълча, защото го бе осенило хрумване. — Защо тогава ще…

— Цял ден си повтарям една мантра — отвърна Харди. — Опитай и ти.

— И каква е тя?

— Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.

19

Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ — прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.

Харди чукна един път на отворената врата.

По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:

— Тъкмо си мислех за теб. Как си?

— Бил съм и по-добре. — Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: — Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…

— Какво?

— Тази вечер. Вси светии.

Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.

— Забравил си. И децата ти са разстроени.

Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.

— Какво, по дяволите, правя?… — Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. — След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.

Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.

— И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? — Барабаненето се ускори. — Искаш ли да знаеш?

Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.

— Естествено.

— Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?

Фримън кимна повторно.

— Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.

Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито — такива.

Той бе парий на деветдесетте — последователно, логично, обременено с факти, получило класическа подготовка човешко същество. Дори по-лошо: поради някакъв наследствен недостатък бе предопределен да предпочита по-скоро справедливостта пред милосърдието. Неговият свят в Сан Франциско извън професията му бе чувствителен, съсредоточен върху децата и политически коректен и разбира се, радостта на децата в навечерието на Вси светии бе къде по-важна от цялата работа, която се налагаше да свърши.

Просто ще трябва да го превъзмогне.

Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел — а той я усещаше и като своя — бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.

Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е работа. Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот — неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.

И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е движещата сила, скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?

И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?

Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.

— Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?

Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън — тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, — но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.

Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.

Кимна на Фримън.

— И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.

Във фоайето се чу рязко позвъняване.

— Сигурно е Канета — каза Харди. — За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.

— Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.

— Бил Тилтън всъщност го има в указателя.

Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.

— Не беше трудно — заяви той. — Беше ми по силите.

— Явно вече си се справил, Фил. — Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.

Но Канета май си имаше собствена мотивация.

— Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.

— Браво — похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. — И той обади ли ти се?

— Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек — говорим за две големи суми, — докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.

Харди премълча, но осъзна, че Канета очаква от него да каже нещо.

— Предавам се.

Подържа го още миг в напрежение и после се усмихна.

— Секретарката му напуснала заради този случай. Мари не вярвала, че Тилтън е способен да постъпи толкова долно с Рон, който бил най-милият…

— Мари? — Харди неочаквано схвана.

Канета пак се усмихна.

— И аз така реагирах. А Тилтън продължи: „Да, Мари Демпси“.

— Същата Мари от телефонния секретар ли?

— Така излезе. — Канета направо сияеше от детинска гордост. — Мари е… била му е секретарка… на Тилтън.

Харди кимна със задоволство. Това е добре. Ще зачеркне две от имената. Застрахователни вълнения.

— Знаеш ли, Фил, страхотно си се справил. Ако искаш, ще те похваля пред Глицки.

— Не. Майната му на Глицки и на чиновниците. Не искам да постъпвам при тях, обаче нямам нищо против да им натрия носовете. — Внезапно Канета посочи Фримън, който бе несвойствено мълчалив, и пурата му.

— Случайно да имате още една?

Фримън кимна, каза, че да, имал, стана и се стопи в тъмното фоайе.

— Сигурен ли си, че е готин? — попита Канета.

„Готин“ бе последната дума, която би хрумнала на Харди, за да окачестви Фримън, но разбра какво има предвид Канета.

— Той е най-умният тип на тоя свят, Фил.

Канета хвърли поглед през рамо.

— Сигурно и най-грозният.

Харди, снишавайки глас, не се сдържа и се усмихна.

— Е, не можем всички да сме идеални. Но ти гарантирам, че можеш да му имаш доверие. Няма да се целуваш с него я.

Канета целият потръпна.

— Ще се опитам да се сдържа. На бас, че ще успея.

— Какво ще успеете? — Още един от многобройните таланти на Фримън — способността да изниква изневиделица. Носеше цяла стиска пури, бутилка червено вино и чаши — винаги държеше такива запаси в кабинета си. Остави пурите на масата. — Заповядайте, сержант. Трябваше веднага да ви предложа. Изпуснах ли нещо? — Нареди чашите и понечи да ги напълни.

Но Харди го спря с ръка.

— Не ми наливай, Дейвид. Работя.

Канета постъпи по същия начин.

Фримън сви рамене. И той работеше, но беше събота вечер. Можеше да изпие чаша вино, цяла бутилка, дявол да го вземе, — а мозъкът му пак щеше да си действа изрядно, слава тебе, Господи, дори може би малко по-добре от сега. Същото се отнасяше за Харди и Канета, но Дейвид отдавна бе усвоил, че няма смисъл да внушаваш каквото и да било на родените след войната. Те работят. Работата е сериозно нещо. Не бива да се смесва с удоволствието, иначе току-виж… какво? Ще умрат ли? Божичко, нищо чудно, че грохваха до един.

Но си пийваше и слушаше как Канета продължи да разказва какво е открил. „Е, поне ще запали една от пурите ми — мислеше си Фримън, — макар че и това, разбира се, ще го довърши.“ Сержантът четеше от бележника си със спиралата.

— Коджий Сасака има салон за масажи. „В нашите ръце“. Така се казва. Поразпитах този-онзи в участъка. Законен е. Никакви възражения, никакви оплаквания. Тя прави масажи, колкото и да не ви се вярва. Както и да е, затова е търсила Рон.

Прелисти страниците си.

— Толкова. Тилтън, Мари и Коджий, нали? А ти пое Пиърс, нали така?

— И Валънс, както се оказа. — Харди го осведоми най-подробно за беседите си в хотела и завърши с любопитната измишльотина на Валънс за обаждането му на Рон.

— Но Валънс наистина му е звънил.

Харди се съгласи.

— Стига само някой да не се представя дяволски добре за него.

— Тогава защо ще лъже?

Въпросът увисна във въздуха, докато Фримън гълташе виното си. Той най-сетне заговори:

— На това трябва да наблегнете — каза простичко. — Имаше ли нещо конкретно в посланието му, или само съобщаваше името си?

— Не. Някакъв доклад — отвърна Харди. — Екземплярът на Брий за нещо, по което е работила.

— По което е работила и за което Рон е знаел — добави Канета. — Все си мисля, че за това става дума. Разбрал е, че е важно или ценно и се е върнал да го вземе.

Харди не искаше сержантът да си тръгне, настървен срещу Рон Бомонт.

— Според мен няма да е лесно да намерим Рон, Фил — каза той.

— Ако се е върнал — възрази Канета, — значи все още е някъде наблизо, прав ли съм?

— Ако се е върнал.

— Това казвам и аз. Ако. А ако го намеря…

— Първо ще ми съобщиш. Преди да предприемеш каквото и да било.

Кимване.

— Непременно.

Канета си тръгна. Каза на Фримън и Харди, че смята да, провери дали няма да камери Валънс тази нощ и да изясни лъжата му пред Харди. Канета познавал хотелите в града като петте си пръста — в съботна вечер като тази, три дни преди изборите, Кери вероятно ще има пет различни прояви в различни зали в центъра. Едва ли ще е много трудно да открие кандидата. А ръководителят на кампанията му ще го придружава и ще е лесно да го заговори. Работата на „Убийства“ може да я върши и дете.

Междувременно двамата адвокати записаха вече познатите имена на всички разследвани и купчинка жълти странички от бележниците им лежаха пръснати на масата: Валънс и Кери, Пиърс, Рон Бомонт. Дори Франи и Карл Грифин. Според замисъла на Фримън с неговата любов към контекста, както сам го наричаше, трябваше да впишат връзките под всяко име и да видят дали ще могат да съединят отделните точки.

— Добре — поде Харди, — представи си, че не знаеш нищо. Откъде би започнал?

Фримън изобщо не се подвоуми:

— От Грифин.

Усмивка трепна в ъгълчетата на устните на Харди.

— Какво смешно има?

— Само дето все не улучвам. Аз щях да го оставя последен.

Фримън захапа отдавна изгасналата си пура.

— Той е бил първият, стигнал до яслата, нали? Това стига.

„Ето защо — помисли си Харди, — е толкова ценен Фримън.“

Неговият принос винаги включваше и трета гледна точка към уликите, вадеше наяве и други мишени.

— Добре де, обаче Глицки ме уверява, че Грифин не е работил по случая „Бомонт“ през сутринта, когато е бил убит.

— Случаят не е бил негов или не е работел по него?

— Не, разследвал е убийството, но е имал и други. Бил е на мястото по едно от тях.

— Глицки откъде знае?

— Грифин му казал, преди да излезе и да го пречукат.

— Казал му е — изсмя се Фримън.

— Защо да лъже?

Възрастният мъж присви очи иззад масата.

— Ще се престоря, че не си ми задал този въпрос, и то само защото си работил цял ден и си уморен и претоварен. А знаем ли какви са били другите му случаи?

И все така — брънка по брънка. Подробностите около смъртта на Грифин — време и място, — които евентуално да са в разрез с останалите, възложени му случаи. Лъжата на Валънс за доклада на Брий. Харди се почувства неловко, когато Фримън без всякаква чужда помощ свърза Брий с Деймън Кери. Също и с Пиърс.

— Допускай най-лошото, Диз. И животът няма да те разочарова чак толкова. Че Брий е спала с всички наред, може би с доста мъже. Това ни дава повече материал за работа.

Харди искаше да избегне допускането на най-лошото, що се отнася до жените и тайните им дела. Започваше да му пари под краката.

Насили се да се съсредоточи пак над обсъждането и чу Фримън да пита за Джим Пиърс:

— Да допуснем, че и той е спал с Брий.

Но на Харди му бе трудно да разисква тази тема, след като същия ден се бе запознал със зашеметяващата Кари Пиърс.

— Жена му е красавица от световна класа, Дейвид. Не мога да си го представя.

Фримън извади прогизналата пура от устата си.

— Да ти кажа ли, Диз, и Джаки Кенеди не бе съвсем за изхвърляне. Знаеш ли каква е главната разлика между мъжете и жените, що се отнася до секса?

— Инструментът ли?

— Не, умнико. Мъжете искат да имат колкото е възможно повече жени. Жените искат възможно най-блестящия мъж. Фундаментална истина.

Харди кимна.

— Ще си го запиша, като се прибера. Но сме изтървали още едно име, на което, струва ми се, ще се зарадваш.

— Кое е то?

— Канета.

На Харди толкова рядко му се удаваше да смае Фримън като сега, че успееше ли, изпитваше неизмеримо удоволствие. Очите на стареца чак се присвиха от любопитство:

— И каква е неговата роля според теб?

— Мисля си дали не ме лъже. Струва ми се, че е прекалено замесен, и то не отскоро.

Удовлетворено кимване.

— Знаеш ли, тъкмо да си помисля, че ставаш лековерен, и…

— Само предположение — призна Харди. — Но е патрулирал съвсем близо до дома й, бил е охрана на приеми, в които са участвали както Пиърс, така и Брий, спестил й е призовка за шофиране в пияно състояние…

Рунтавите вежди на Фримън подскочиха нагоре.

— Това вече е нещо.

— И още как. Освен това на няколко пъти са разговаряли на тротоара.

— Няколко ли? — Пауза. — И все на тротоара?

— Така твърди той. Но държи да повярвам, че наистина е бил луд по нея. И може би е така. Не зная.

— И си му възложил да намери убиеца й.

— Или да отклони вниманието ми от него.

Фримън се облегна назад, измъкна пурата от устата си, огледа я критично и отново я пъхна обратно.

— Прекрасно — каза. — Ако ти потрябвам, знаеш, че съм тук.

Харди кимна.

— Оценявам помощта ти, Дейвид. Но да не забравяме, че който и да го е извършил, не се шегува.

Презрително махване с ръка.

— Не се бил шегувал, дрън-дрън. Хиляди пъти съм ти казвал, че куршум не ме лови.

— Хиляди пъти съм ти повтарял, че не ми се нрави, когато го казваш.

— Което не означава, че не е вярно — измърмори Фримън.

20

И отново навън.

Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.

Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.

Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.

Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.

Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи по гърба на мъжа.

Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.

Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се — но в такт с противното барабанене — от истинска болка.

Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а — на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си — жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…

Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.

Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час — все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития — нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.

Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.

Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил — няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.

Напоследък Кари все му пилеше на главата — защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?

„Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ — идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил романтичен, каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.

Ето го сега в огледалото в банята. Помисли си, че за месеци нещо се е състарил с десет години, макар никой, изглежда, да не забелязваше. Приближи се, удари се силно по бузите, но нищо не усети. Вяло подръпна пениса си. Нищо.

Всеки от тях си имаше собствен сейф — на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.

Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.

В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета — дръжката и цевта — с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака веднъж, а после го завъртя.

Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?

Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си — да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.

Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.

Ейб Глицки имаше нелека вечер.

От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това — пълнолуние.

Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.

Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега — като вълнуващ намек за новото хилядолетие — бензиново отравяне на водоизточника.

И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.

Това го изнервяше.

Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.

Още щом Орел излезе некостюмиран — поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, — той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.

Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше и стана направо опасно, когато на външната врата, както и очакваше, се позвъни.

Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека — тука няма да получат никакви бонбони — и ще отминат.

Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.

Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.

Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.

— Ейбрахам, всичко наред ли е?

— Просто отивам да отворя.

— Толкова шумно!

„Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер — да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове — та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.

Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.

Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.

Навън стоеше Дизмъс Харди.

— Шега или почерпка4 — каза. — Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.

— … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.

Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.

— Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?

Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.

— Вкъщи няма никакъв алкохол.

Харди го посочи с пръст и заскача около него.

— Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.

— Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.

Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.

— Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?

— Вероятно — отвърна Глицки. — Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.

Харди поклати глава и се върна при бюфета.

— Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.

При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:

— Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, ти пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.

— Защото има специфичен привкус.

— Шунката също. Всъщност много повече.

— Да, обаче подправките й са кофти.

Глицки вдигна рамене.

— Това е манджа номер едно на Хаваите.

— Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои5 ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?

Но Глицки не се даваше.

— Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.

Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:

— Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и — чуйте само! — водораслите се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. — Той спря очи на Глицки. — Да не си мръднал?

— Не съм го измислил аз. — Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. — Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?

Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна — с равиоли. Канеше се да ги смеси — отваряше консервите.

— Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?

Глицки отиде да погледне.

Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.

Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.

Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й — установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител — впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката — Рон Бомонт.

Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.

(Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)

Но ревизорът се бе натъкнал на още нещо, и то крайно обезпокоително. Електронната магистрала си бе създала своя версия на документите и картата на Брий Бомонт бе послужила само като по-нататъшна гаранция за откриване на друга сметка в „Мелън Банк“. Тази сметка с лимит от сто и петдесет хиляди долара показваше редовни покупки в Сан Франциско, за които бе плащано ежемесечно. Месечните сметки са били изпращани на някой си Роналд Брустър до пощенска кутия. А никой в „Калоко“ не бил и чувал за Рон Брустър.

Харди стигна до този пасаж и сърцето му се сви. Вдигна поглед.

— „Калоко“ не са ли опитали да закрият втората сметка, сметката на Брустър?

Глицки седеше мълчаливо със скръстени ръце в очакване на този въпрос. Поклати глава:

— Виж на страница трета. „Мелън“ е използвала сметката от „Калоко“ само като гаранция, за да открие своя сметка. Що се отнася до „Мелън“, Рон Брустър е бил страхотен клиент, плащал редовно цели пет години. По никой начин няма да закрият сметката. Освен това за сметката при тях не са използвани парите от „Калоко“. Тъй че Рон разполага със сто и петдесет хиляди доларов кредит. — Глицки се приведе напред, опрял лакти на масата. — Ще забележиш също, че сметката в „Мелън“ не включва Брий като упълномощена, а само Рон. И познай какво още? Подписът на Рон Брустър напълно съвпада с почерка на Рон Бомонт. Имаме си работа с ловък факир, Диз, укриващ се с фалшиво удостоверение за самоличност.

Дори за Харди, запознат с преднамерения предлог за двуличието на Рон, бе трудно да запази неутралитет, изправен пред подобно обстоятелство. А си помисли, че за Глицки това е направо невъзможно.

Което се оказа вярно.

— Първата ми работа утре сутринта ще е да пусна Коулман и Батавия по петите му.

— Те работят ли в неделя?

— И сега работят. — И го изгледа: — Да не искаш да кажеш, че това не насочва вниманието ти върху Рон?

— Не — съгласи се Харди. — Признавам, че започва да изглежда малко несигурен.

Ако Глицки умееше да се усмихва, то в момента на лицето му бе изписана усмивка.

— Малко несигурен, добре казано. При всички случаи по-несигурен от подписано самопризнание за убийство, но не много повече. И това не е всичко. Виж на страница пета.

Харди бързо прехвърли страниците, спря поглед на сведението и докато го разучаваше, Глицки продължи увлекателния си коментар:

— Електронната връзка, достъпна за „Калоко“, открива още четири сметки, свързани с „Мелън“. — Харди прочете имената: Рон Блак, Рон Блейк, Рон Бърнс, Рон Бланда. — Човекът си има кредит от един милион долара. Пет фалшиви самоличности. Повярвай, че разполага с паспорти и за петте.

Нямаше какво да възрази.

— Изобщо не бих се изненадал. И знаеш, че не обичам да повтарям, но…

Сега вече Глицки се усмихна.

— Това не означава, че е убиец. Но едно ще ти кажа: не означава и че е бойскаут.

Харди бе принуден да се съгласи.

— Прав си. Но все пак защо ще убива жена си заради това? Имаш ли някаква версия?

Очевидно Глицки все още нямаше сигурна почва под краката си. Белегът през устните му побледня, докато мислеше.

— Сигурно не е знаела за сметките. Като е открила, че той ги използва за допълнителна гаранция от „Калоко“, избухнала е, скарали са се и той е изгубил самообладание.

— Значи е било чисто и просто караница? — Не че преследваше личните си цели, но имаше забележка: — Предумишлените убийства не стават така. Обикновено. Най-много да излезе непредумишлено убийство, може би дори самозащита, което изобщо не е престъпление.

— Не ме е грижа как му викат адвокатите. Стига да пипна типа, който е убил Брий.

— Сигурно. — В настъпилото продължително мълчание Харди долавяше равномерното дишане на бащата на Ейб от всекидневната. — Сигурно — повтори. — Ами онзи, който е убил Карл Грифин?

При тези думи Глицки внезапно замръзна.

— Кой?

— Ти си в „Убийства“. Ти ще ми кажеш.

— Искаш да кажеш, че Брий и Карл са свързани ли?

Харди сдържано сви рамене.

— А ти твърдиш, че не са ли? Изглежда обратното, освен ако нямаш заподозрян за Карл. — Това прозвуча като въпрос.

Глицки се позабави, преди да отговори:

— Нямаме нищо за Карл. Казах ти вече. Щеше да разговаря с един от информаторите си в Западното предградие, който очевидно го е взел на мушка.

— И какво? — Харди преливаше от сарказъм. — Помолил е доносника да му подържи пистолета за малко, докато си приказват, и той случайно е гръмнал? Така ли е станало?

— Нищо чудно — отвърна Глицки язвително. Но имаше нещо в думите на Харди и лейтенантът навярно за пръв път забеляза това. — Седял е в колата си, Диз. Дори и Карл не бе чак толкова тъп.

— Добре. И какво според теб се е случило? Спомняш ли си къде са открили колата?

Кимване.

— В една задънена уличка, казва се „Рейклиф Теръс“, точно до „Дивисадеро“.

„Е — помисли си Харди, — зачеркни това хрумване.“ „Дивисадеро“ минаваше точно през центъра на Западното предградие, така че Грифин е бил наистина, където е трябвало да бъде. Но за да е изчерпателен, все пак зададе следващия си въпрос:

— Коя е пресечната улица?

Глицки не помнеше наизуст и само след миг те разстлаха карта на масата помежду си. Възцари се мъртва тишина. „Рейклиф Теръс“ наистина бе точно до „Дивисадеро“ и върху картата тя изглеждаше доста близо до гетото, но за познавачите на града в икономическо отношение тя бе толкова далеч от бедняшките жилища в Западното предградие, че със същия успех можеше да се намира и в Бевърли Хилс.

Пресечната улица се оказа „Тихоокеанска“ — по името на тази артерия бяха наречени и „Тихоокеанските възвишения“ — един от най-аристократичните квартали на Сан Франциско. И още по-красноречиво — тя бе на една пряка от „Бродуей“.

Харди още миг остана наведен над картата, за да се увери. Болезнено осъзна собствената си некадърност, защото хрумването принадлежеше на Дейвид Фримън — забележката му, че Грифин е бил първият, стигнал до яслата. Това дърто врънкало никога ли не греши?

Харди се изправи, отиде до хладилника и взе една химикалка с магнит от вратата. Върна се при картата и отбеляза едно кръстче. Й още едно. Замисли се за миг и озарен от още едно хрумване, надраска трето.

— Брий Бомонт — каза и посочи с върха на химикалката първото кръстче на две преки от „Рейклиф Теръс“. — „Бродуей“ и „Стайнър“. Деймън Кери, „Бродуей“ и „Бейкър“. — На четири преки западно от Брий и на една пряка от „Рейклиф“. Постави писеца на третото кръстче. — Джим Пиърс. „Дивисадеро“ и „Норт Пойнт“. — Десет преки на север.

Глицки мълчете намръщен. Най-после сложи пръст върху първото кръстче на Харди.

— И Рон Бомонт.

Харди бе принуден да потвърди нежелания факт. Но не към това клонеше и след миг се увери, че ще убеди и Глицки.

— Представяш ли си Грифин да се появи с информатора си тук? Аз не. Как си представяш доносника да се остави да го закарат толкова далеч от „махалата“?

Глицки поклати глава.

— Прав си. Не е станало така. Там не е възможно.

Харди подхвана тази мисъл:

— Бил е някой, от когото Грифин не се е боял, навярно дори му е имал доверие.

— И то толкова, че да му даде пистолета си ли? — Бе свил юмрук над кръстчетата на Харди и го повдигна леко, после бавно го отпусна с огромно самообладание. — По дяволите — каза. — По дяволите, Карл.

За Глицки това бе неистово избухване. Вдигна очи и се видя, че бялото им се е наляло с кръв.

— Да беше друг, бих ти отвърнал с „изключено“. Но Карл? Трябва да ти отговоря с „може би“. — Прокара дланта на едната си ръка върху горната страна на другата. — Господи, Диз, как така никой нищо не е видял?

Но не това всъщност искаше да разбере Глицки и Харди реши да го пощади. Имаше си свои проблеми при тази нова информация — знаеше, че съществува още едно кръстче, което не бе отбелязал на картата.

Фил Канета имаше собствено оръжие. На Грифин не му се е наложило доброволно да предаде пистолета си — ситуация, която Глицки бе сметнал за несъстоятелна. Канета може просто да е скочил на мястото до шофьора в колата на Грифин, да е извадил своя пистолет и ловко да е свършил останалото. Взел е пистолета на Грифин, принудил го е да кара до усамотена и тиха сляпа уличка. И го е ликвидирал.

Но пък, колкото повече обмисляше такава възможност, си даваше сметка, че ако някой от останалите заподозрени от него е притежавал оръжие, с лекота би сторил същото.

Положителният резултат бе че накара Глицки да мисли, и то не единствено за Рон. Не бе сигурно, естествено, нито пък доказано, но Харди внезапно прие поразителната вероятност, че убийството на Грифин всъщност е свързано с Брий.

— Кога е бил убит? — попита. — Имам предвид Карл.

Глицки все още не бе свикнал докрай с новината и Харди не го винеше. Ако наистина се бе случило така, значи отдел „Убийства“ бе допуснал нечувано недоглеждаме. Глицки отново седеше до масата. Сви шепи пред устата си и духна в тях.

— Станало е в понеделник. Някой докладвал за трупа в ранния следобед, около два и половина. Съдебните медици приеха, че смъртта е настъпила час, час и половина преди това.

— Значи по обяд.

Глицки направи гримаса.

— Не е обядвал. Само малко шоколад.

Когато Харди си тръгваше, синът на Ейб, Орел тъкмо се прибираше от обиколката по къщите, стига да приемем, че бе правил точно това. Последните двайсет минути Глицки прекара на телефона, предавайки съобщения на инспекторите си да дойдат в Съдебната палата на следващия ден, заедно с екипа за оглед на местопрестъплението, за да проверят още веднъж колата на Грифин, като се вземе под внимание новото развитие на случая. Доколкото познаваше Ейб, а Харди го познаваше добре, той щеше да продължи нататък със съдебните медици, всевъзможните лаборатории и така нататък. Не изпитваше никаква потребност да му се мотае в краката. Вече минаваше десет и бе грохнал.

Но все още не можеше да се прибере — на всяка цена трябваше да мине през Ерин и поне да целуне децата за лека нощ. И ето го седнал в дневната на Кокранови, а синът му Винсънт спи, положил главичка на скута му. Ребека се бе свила от другата му страна, все още будна — някой ден Харди щеше да направи експеримент колко дни наред дъщеря му може да мине без всякакъв сън, но засега бе доволен от спокойното й телце, сгушено до него. Поне ще знае, че все пак се е отбил вечерта преди Вси светии.

И двете деца бяха излезли, увити в чаршафите на Ерин като призраци. Богатите костюми, които Франи бе изработила за тях — Пепеляшка за Беката и Прасчо за Винсънт, — се бяха забутали някъде в безумието на последните няколко дни.

Но поне бяха изживели празничната си вечер. Събраните бонбони вече лежаха подредени на купчинки върху килимчето. Вълшебницата Ерин се беше справила с всичко и Харди бе повече от благодарен.

Освен това бе приготвила цял шейкър коктейли „Манхатън“ — денят бе тежък за всички и през последните двайсет минути те пиеха по едно питие преди лягане и се осведомяваха за напредъка на Харди, завършил с потенциално разтърсващото откритие за смъртта на Карл Грифин.

Ерин обаче имаше ясно съзнание за степенуването на задачите си по важност — този обрат на събитията може и да е очарователен, но не я интересуваше, ако не засяга Франи и възстановяването на нормалния живот на цялото семейство.

— Този полицай е убит, преди да забъркат и Франи, нали, Дизмъс?

— Около две седмици преди това.

— Ами тогава как е възможно… — Хвърли поглед на Беката, която попиваше всяка дума: — … как може да я държат там?

Харди схвана мисълта й, но каква полза?

— Тя е там заради разправия със съдията, Ерин. До това се свежда проблемът. Допускам, че както и да се развие разследването, ще я пуснат във вторник сутринта. — Думите му прозвучаха непринудено, но таяха смътен страх, че може да се окажат неверни. След изчезването на Рон всякакви предвиждания отпадаха.

— Но тя е добре, нали, татко? — Ето, видя ли? Колкото и да е притихнала, Беката изобщо не заспива.

Прегърна я и я потупа.

— Напълно, Бек. Всъщност ще видя дали… искате ли да си поприказвате с нея?

— О, татко, много!

Харди нежно премести главичката на Винсънт на дивана. Хрумна му внезапно, но може пък и да стане.

— Да опитаме.

Набра затвора и поиска рецепцията, внимателно напомняйки на дежурния за деликатесите, с които ги бе снабдил същия ден — да, човекът бил чул. Какво можел да направи за господин Харди?

Можел да позволи на жена му в административния изолатор да позвъни по телефона и да поговори една минутка с децата си. И след кратко колебание дежурният отвърна, че ще види какво може да направи.

Пет минути по-късно телефонът на Кокранови иззвъня. Харди нервно вдигна слушалката:

— Франи?

Щом чу гласа й, осъзна, че е трябвало да я посети тази вечер, когато минаваше оттам на път за Джеф Елиът. И двайсет пъти на ден да ходеше на свиждане, пак щеше да е малко. Трябва да зареже тази псевдополицейска дейност. Вече я движи Глицки и тя ще си върви от само себе си.

— Как я караш?

Чу я да си поема дъх и разбра, че събира сили да отговори.

— Добре — отвърна с такава престорена бодрост, че му призля.

Беката не бе в състояние да се сдържа и от вълнение теглеше крачола му, кабела, каквото й попадне подръка. Сметна, че не му е сега времето да й се кара.

— Слушай, тук има един човек, който иска да говори с теб.

— Добре, но после пак се обади, моля те.

Харди подаде слушалката на Бек и застана до нея, изслушвайки подробностите от последните два дни, въпросите, които й се е наложило да изтърпи в училище, кога ще се прибере мама, какво правят с нея в затвора — всички съкровени мисли и тревоги на дъщеря си, за които Харди не бе намерил време.

Винсънт се събуди и отпаднало се опря на него, смучейки палеца си, макар че се бе отказал от този навик преди шест месеца.

— Мама ли се обажда? Трябва да говоря с мама — прекалено сънен бе, за да се разплаче, но нещата вървяха натам.

И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин — трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.

Никакви критики към Харди — нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.

Беше степенувал нещата неправилно — усещаше го с всички фибри на тялото си.

Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина — не само на близките му.

Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.

Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.

— Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?

— Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.

— Така е, зная.

— Ами тогава?

Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.

Чуваше я как диша.

— Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?

— Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.

— Да не би пак да се е изплашил за децата?

— Но защо не ми е оставил някаква бележка?

— Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.

— Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.

Настъпи мълчание.

— Дизмъс!

— Слушам те.

— Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.

И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.

— Добре.

Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:

— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.

— Разбира се — отзова се той с преднамерена двусмисленост. — Ще се видим утре, нали? Рано-рано.

— Би било чудесно. Дизмъс?

— Да.

Изчакваше я.

— Обичам те — каза тя.

Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.

— И аз.

Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.

След десет секунди Харди вече спеше.

21

Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.

Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.

Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.

Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.

— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.

Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.

— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.

Торн кимна с разбиране.

— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.

— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…

— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?

Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.

— Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.

Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.

— Какво има в нея? — попита Валънс.

Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.

— Ти ще ми кажеш.

Валънс подуши.

— Алкохол е.

Пак усмивка, този път сияйна.

— Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.

— Искаш да изпия това нещо?

— Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.

Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:

— О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?

— Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.

Торн добродушно го потупа по коляното.

— Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?

— Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?

Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.

— Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?

Валънс усети, че се поотпуска.

— И моите впечатления са същите.

— Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, естествената добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.

Но Валънс не бе сигурен.

— Стига Деймън да се навие.

Лицето на Торн се помрачи.

— И защо да не приеме?

— Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.

— Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.

— Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено открито, не мислиш ли?

— Понякога има нужда от откритост — гласът му бе мек като пух, а тонът — твърд като кама.

Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.

Понякога обаче, както днес, умират хора.

— Съгласен съм — каза Валънс. — Понякога откритостта е полезна. Как смяташ, да питам ли Деймън, да го прослушам как ще го приеме? Ако той поеме, ще действаме и ние.

— Добре — меко отвърна Торн, — след като нямаме друг изход. — Наливаше от самолетните порции водка в чашата си. Добави кубче лед, а отгоре наля оранжада, намести се удобно на мястото си и отпи голяма глътка. — А сега за тоя Харди. Направих някои проучвания. Оказа се, че може да създаде известни проблеми.

Само това му липсваше на Валънс в момента. Седна на самото крайче на дивана.

— Как така?

Със сдържан по обичая си глас Торн очерта какво е научил за Франи, за разширения състав от съдебни заседатели, за Рон Бомонт, разказа едно-друго от живота на Харди, който бил от адвокатите, дето си пъхат носа навсякъде и невинаги се гнусят от черна работа.

— Можем само да предполагаме — заключи той, — че след като е въртял Кери на шиш, значи е направил връзката — в буквалния смисъл на думата — между смъртта на Брий и бензиновите добавки, което за нас е лоша новина. Ще ми се да засечем къде е Рон. — Въздъхна. — Боя се, че трябваше да действаме по-бързо. Аз съм виновен, така е. Трябваше да проникна в компютъра й и да изтрия онази проклетия, вместо да…

Но Валънс клатеше глава. Не искаше отново да се впуска в обсъждания с Торн за неговото „вместо да“.

— Не — прекъсна го, — пак щеше да й остане копие, а навярно и дискета. Точно това се опитах да получа от нея, да я забавя, докато минат изборите.

— Заповядай, Ал. Благодаря ти, че се отби.

Докато влизаше, той обхвана с поглед невероятния апартамент. Не бе идвал преди и внушителността на жилището го порази, макар че не би следвало да се изненадва — всичко, свързано с Брий Бомонт, правеше впечатление. Бе убеден, че до голяма степен е неподатлив на неустоимата й физическа привлекателност, но не бе дотам глупав, че да я отрича.

Тя бе приятелка на Деймън и следователно фактор в кампанията, който трябва да бъде държан под контрол, така че се опитваше да не гледа на нея като на жена. Не го бе грижа, че е жена. Месеше се в кампанията и в работата му и не му харесваше — точка по въпроса.

Но за пръв път оставаше насаме с нея. Докато тя го водеше през богаташката гостна към кътчето за сядане близо до балкона, той подсъзнателно си даваше сметка за изисканото обзавеждане, произведенията на изкуството, за панорамната гледка през прозорците.

Но непосредствено пред очите му се разкриваше още по-хубава гледка. Не можеше да откъсне очи от идеалното дупе на Брий, което тя бе натъпкала в чифт фирмени дънки. Досега не я бе виждал по дънки. Нито по тениска без нищо отдолу. Нито пък боса. Русата й коса падаше тежко до средата на гърба. Помисли си, че може да обхване талията й с шепи.

И всичко това по някакъв начин пробуди смътен гняв, защото тя можеше колкото си иска да си ходи ето така пред него, но пропастта помежду им бе толкова бездънна, че в буквалния смисъл на думата бе немислимо той да реагира по какъвто и да било начин. Тя стоеше толкова над него, че той изобщо не съществуваше за нея. А това направо го изкарваше от кожата му.

Докато вървяха, тя поведе разговор за незначителни неща:

— Извини ме, че съм в този вид. Цял следобед не съм ставала от компютъра и загубих представа за времето.

Слушаше я с половин ухо, все така впил очи в нея, когато тя внезапно се обърна — дали улови накъде бе насочен погледът му? — и посочи един от ниските, тапицирани столове.

— Както и да е, нека просто ти благодаря, че намина. Не исках да те безпокоя, но не зная какво да правя. Щеше ми се да се посъветвам с теб, преди да обременявам Деймън с каквото и да било.

— Ще направя каквото мога — неуверено отвърна Валънс. Беше висок почти един и осемдесет — горе-долу колкото Брий — и тежеше близо деветдесет килограма. Имаше кестенява коса, хвърляше тромава сянка, бялата му риза бе зле колосана и сакото му бе провиснало. Езикът не му се подчиняваше. — Благодарен съм ти, че си се сетила за мен.

Навярно усетила как той реагира на присъствието й, тя постоя неловко за миг, а после му посочи един от столовете.

— Искаш ли да седнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене? Разполагам буквално с всичко.

— Да, бих изпил една бира, благодаря.

Отново се взря в нея, но се насили да отклони поглед към балкона и града отвъд. Тя се върна само след секунда с бутилка чуждестранна бира, с изстудена чаша за пилзенска бира и пластмасова бутилка минерална вода.

Валънс любезно й благодари.

— Хубаво жилище — отбеляза, докато си наливаше.

Тя отвинтваше капачката на минералната вода, но спря, а лицето й се натъжи.

— Да. Макар че, боя се, много скоро ще ни се наложи да го напуснем. Но не бива да се оплаквам — беше много удобно, повече, отколкото предполагахме, че… — Замълча. — Поддръжката му е твърде скъпа. А освен това ние с Рон — съпруга ми… е, наясно си.

— Той вкъщи ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Отиде с децата… както и да е, няма значение. Не са у дома в момента.

Валънс отпи голяма глътка и се опита да зададе въпроса си предпазливо. Нямаше да му е от полза, ако му проличи каквото и да било.

— За него ли става дума?

Запитването му като че ли я изненада.

— Не. Абсолютно нищо, свързано с него.

Той изчакваше.

Тя се загледа над рамото му, разсеяно поднасяйки бутилката към устните си.

— Напоследък доста се вглеждах в себе си, Ал. А правих и много проучвания.

— Да.

Тя отметна кичур от лицето си.

— Знаеш ли, откакто Деймън ме накара да се усъмня в предположенията си относно моята работа за петролната индустрия, да се огледам във всички посоки, както би се изразил той, беше истинско… предполагам, че ти би го нарекъл образование.

Валънс кимна.

— Което е странно, при положение, че ме смятат за експерт по тези въпроси.

Той вдигна рамене и се опита да се усмихне.

— Е, осъзнала си заблудата си, нищо повече.

Но Брий тръсна глава.

— Не зная какво всъщност осъзнах. Струва ми се, че освен дето се почувствах уязвена, съм била и подведена от хора, на които съм имала доверие, и ядосана на себе си за собствената си глупост — имам предвид, Ал, че не съм глупава, всичко друго да, само не и глупава.

— Така е — отвърна Валънс, стараейки се да говори безгрижно, — не и глупава е добре казано.

Тя пренебрегна лекомислената му забележка. Раздразнено отметна кичур коса.

— И нещо повече, Деймън отново ме върна към подтика да се захвана с всичко това… имам предвид работата си… преди всичко.

— Което ще рече?

Тя помълча.

— Ще ти прозвучи глупаво.

Валънс поклати глава.

— Не, нали се разбрахме, че не си глупава. И защо започна работа преди всичко?

— Исках да върша добро. — Брий въздъхна шумно. — Добре, ето така. Казах го.

— Добре. — „Голяма работа“, помисли си той. — И тъй, искала си да правиш добро.

— И го правех. С МТБЕ направих онова, което си бях поставила за цел. Знаеш ли каква работа върши това вещество за прочистване на въздуха, Ал? Почти напълно ликвидира токсичните газове. Ако отидеш в Пасадена през август, вече ще можеш да видиш планините. И дори ей там — посочи Брий към прозореца. — Всичко се вижда! То направи въздуха по-чист, разбираш ли? Съзнаваш ли какво невероятно постижение е това?

Беше се разпалила и трябваше да стане и да се раздвижи, за да се разтовари поне донякъде. Отвори балконската врата и в помещението нахлу струя студен въздух. Това изглежда я поуспокои за миг и тя пак се обърна с лице към него.

— Както и да е, въпреки сегашните лоши отзиви за него в пресата, въпросът е там, че то наистина действаше, а аз имах принос за него, и то какъв! Агенцията за опазване на природата се възхити, всички се възхитиха. Можеш ли да разбереш до каква степен вложих себе си в разработката му? Как не исках дори да погледна появилите се оплаквания? Не бях в състояние да ги погледна.

— Всеки би те разбрал — кимна Ал, макар самият той да не бе съвсем сигурен, че я разбира. — Естествено е.

— Така е — съгласи се тя. — Напълно е естествено. — Въздъхна и пак седна на стола срещу него, а коленете им почти се докосваха. — Както и да е, по-късно прозрях какво съм вършела, благодарение на Деймън.

— И правилно си постъпила.

— Е, до известна степен.

Валънс вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Че навярно съм била ядосана. Бяха ме изиграли като глупачка и не исках това да се случи повторно. Осъзнах, че Деймън изглежда възнамерява да лансира етанола, макар всъщност да не го прави директно, пък и не съм сигурна, че наистина иска да продължава в тази насока.

За Валънс това бе възможно най-лошата новина. Кандидатът не бе учен — нямаше нужда да знае подробностите. Трябваше да знае единствено, че МТБЕ замърсява подпочвените води, а етанолът — не. Следователно етанолът е за предпочитане. Но не биваше да издава безпокойството си. Вместо това се позабави, отпивайки от бирата, после се усмихна.

— Е, Брий, както сама казваш, никога не е включвал етанола в предизборната си платформа.

— Обаче всъщност за това става дума. И ти го знаеш, Ал.

— И толкова ли е лошо?

— Е, не е страхотно гориво. Производството му е скъпо, не е икономично…

Принуди се да я прекъсне:

— Но не представлява опасност за подпочвените води и пречиства бензина, нали?

Брий се намръщи. Двоумеше се.

— Какво? Кажи ми!

— Не се нуждаем нито от едното, нито от другото. Цялото производство на добавки в основата си е просто едно голямо, алчно мошеничество. Петролните компании, както е известно, трупат милиарди от МТБЕ. Но това не е всичко. Чувал ли си за СКО, петролното сдружение?

Валънс усети, че му се завива свят.

— Разбира се.

— Е, те пък изкарват милиарди и милиарди от дотациите за етанола. Не могат да печелят от него, но някак са убедили правителството, че е от национален интерес производството му да продължи.

— Може и така да е. Може би…

Но тя го прекъсна:

— Не. Не, не е, Ал. Знаеш ли, че добивът му изисква по-голям разходна енергия, отколкото той произвежда като гориво?

— Едва ли, Брий. Как е възможно?

— Извличането на горивото, стойността на превоза, складирането, рафинирането и тъй нататък.

— Добре, но…

— Нищо не е добре. И тъй като горивната му енергия е по-малка от тази на бензина, това означава, че на километър се харчи повече, което засяга всички шофьори. Освен това — продължи Брий, обзета от дълбоко възмущение, — съзнаваш ли, че всеки долар от печалбите на СКО от етанола струва трийсет долара на американския данъкоплатец? И при това изцяло изпускам научната страна. Говоря единствено за гнусния бизнес. Направо ужасно.

Валънс нямаше какво да й отговори. Не знаеше дали всичко това наистина е вярно, а и не му пукаше, но тя очевидно си вярваше и като нищо щеше да го съобщи на Деймън. Ето къде бе проблемът. Ето на какво трябваше да попречи.

Заговори, владеейки гласа си:

— Но, Брий, почти всеки бизнес…

— Само че Деймън не се е ангажирал с всички видове бизнес. А с този. И етанолът не е най-лошото.

Той зачака, стаил дъх. Какво можеше да е по-лошо от вече установеното от нея?

— И какво е най-лошото? — попита.

Тя се приведе напред и очите й фанатично се впиха в неговите.

— Нямаме нужда нито от едното, нито от другото.

— От кое по-точно?

— Нито от МТБЕ, нито от етанол и изобщо от никакви добавки. Агенцията за опазване на природата ги е узаконила, но цялата история е мошеничество. Цялата, разбираш ли? — От гняв гласът й се извиси с няколко децибела.

— Аз… боя се, че не разбирам — успя да измънка той.

— Да, да. Зная, че не ти е ясно. Как иначе? Никой не разбира. Почакай малко.

И ненадейно скочи, едва ли не затича, и изчезна в някакъв коридор срещу кухнята. А след миг се появи отново с голяма купчина книжа в ръце.

— Виж — започна без предисловие, — не очаквам от теб да проумееш научните термини, но нека се опитам да ти обясня.

Той слуша, както му се стори, цяла вечност как тя изброява основните пунктове от доклада, над който бе работила миналия месец и половина. Той съдържаше множество данни — диаграми, уравнения, сравнителни анализи на скоростта на горене, емисии, икономичност на бензините — и постепенно дори Ал Валънс започна да осъзнава какво бе натрупала Брий.

Съставен от патентни заявления, съдебни преписи, лични бележки, административни резюмета и експертни данни на десетки инженери по двигателите, докладът на Брий изчерпателно излагаше една тревожна истина: петролните компании бяха открили способ за такава формула на бензина, че той да изгаря напълно без прибавяне на окислители, без каквито и да било добавки.

— Ето, виждаш ли, Ал, точно това ти казах. Цялата история с добавките е чисто мошеничество. Деймън трябва да го научи. Длъжна съм да му кажа.

Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:

— Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.

Но Брий имаше готов отговор:

— Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените — пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.

Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. — Погледна го с надежда. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Естествено. Естествено, че разбирам.

Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.

— Но сбърках.

— Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…

— Точно така.

— Но ако не…

Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:

— Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е малко сложна.

— Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?

— Да.

— Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…

— Какво?

— Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…

— Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.

Той сви рамене. Не биваше да настоява.

— Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.

Ала тя бе непреклонна.

— Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.

— След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.

— Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.

Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.

Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.

Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.

Не. Не става.

От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.

Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.

— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.

Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.

Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.

— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.

Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.

— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?

— Нямаше го, когато му звънях.

— Да, така е, така е.

Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.