Нищо друго, освен истината

22

В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.

Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.

След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.

Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие — живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред — хем не му се щеше, хем едновременно с това го теглеше натам.

А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли — източникът на пулсиращата червена светлина — със светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.

Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.

Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.

Вече стоеше на участъка си.

— Господине! — Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: — Съжалявам, но не можете…

— Аз живея тук — каза Харди. — Това е моята къща.

По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди — кухнята, спалните и банята — бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.

Отговорникът по произшествията — мъжът с бялата каска — му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придружава капитан Флорес. Говореха за улики и консервация на местопрестъплението и Харди осъзна, че поне засега е заподозрян в палеж.

Двамата с Флорес стояха насред кухнята и Харди се мъчеше да отговаря на въпросите на капитана. Но мислите му се отплесваха. Забеляза черния си чугунен тиган на печката, където го бе оставил. Погледна по зеещия към улицата коридор и видя, че външната врата все още виси на пантите си — навярно можеше да се опази. Щеше да я рендоса и да я боядиса повторно.

Под стъпките им хрущяха натрошени стъкла и отломки.

— Не. Не е възможно да е останал незагасен огън — заяви Харди на Флорес. — Не съм се прибирал от вчера сутринта. Не сме палили огън от месеци.

— Ами съвсем очевидно е, че огънят е започнал там, в лицевата част. Там минават ли газови тръби? Пушите ли?

Не и не.

Капитан Флорес бе миловиден младеж с провиснали мустаци. Последва Харди в предната, обгорена част на къщата и двамата спряха в някогашната дневна — от прашната розова зидария не бе останало почти нищо. Над главите им нямаше покрив и все още тук-там капеше вода. Харди въздъхна и попита:

— Какво прави човек в такива случаи?

Флорес присъстваше на подобни сцени всеки божи ден, но въпреки това му бе трудно.

— Имате ли застраховка?

— Да, но нямах това предвид.

— Зная.

— Някой го е предизвикал нарочно, нали? — обърна се Харди към него.

Капитанът вдигна рамене. И да имаше някакви подозрения, не би ги споделил с цивилен.

— Винаги се допуска. Затова си имаме следователи по палежите. — Посочи двама души, ровичкащи около вече несъществуващата веранда. — На този етап е още рано за подобно твърдение. Но ако знаете нещо, за което аз не съм осведомен, ще предам.

Харди мушна ръце дълбоко в джобовете си.

— Нищо не зная — отвърна, подразбирайки доста повече, а не само пожара.

Флорес почовърка с носа на обувката си обгарялото дюшеме и въздъхна.

— Сигурно ще ви стане неприятно, ако ви кажа, че някои хора имат подобна представа какви лудории трябва да се вършат в навечерието на Вси светии. — Замълча. — И друг път се е случвало.

Харди се позабави с отговора си, клатейки глава:

— Едва ли.

Сутрешната мъгла се бе сгъстила. Едно от първите неща, които Харди предприе, след като отговорникът по произшествията го спря, бе да помоли за връзка с дома на Глицки по радиостанцията на патрулната кола. А след това и със зет си Моузес Макгайър.

И ето, лейтенантът седеше върху капака на колата си, опрял крака на предната броня, приведен напред, с лакти на коленете, свел глава. Въпреки дългогодишната си работа в отдел „Убийства“ и ужасяващите гледки на местопрестъпленията, Глицки не можеше да понесе това зрелище.

Когато Ейб пристигна, Харди стоеше смълчан, затворен в себе си от потрес и ярост. Глицки полека-лека го отведе по-далеч от следователите по палежа, от самата къща — там, където последиците от пожара не си личаха толкова. Приятелят му започваше да се съвзема, закрачи напред-назад.

— Едно ще ти кажа: смятат, че са ме предупредили да се разкарам, така ли? Смятат, че вече няма да мм се пречкам ли? Тогава ще трябва да ме убият.

— За кого говориш?

— За онзи, който е направил това, Ейб.

— Смяташ, че е намек ли?

Харди кимна.

— Предупреждение. Сигурно заради историята с Бомонт. — Спря пред него. — Не мислиш ли?

Глицки премълча.

Харди повиши глас:

— А какво, по дяволите, се е случило според теб, Ейб? Може би пожарът се е подпалил сам?

Глицки срещна погледа му.

— Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? — Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.

— Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.

Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки — високопоставен полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика — вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.

Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.

Моузес най-сетне пристигна — пет минути след заминаването на Глицки — и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.

— Започвай да събираш новата си колекция — мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет — Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.

Харди го взе, повъртя го в ръка и го върна на Моузес с молба зет му да го пази у себе си.

След като още десет минути оглежда щетите, Харди се извини. До отварянето на „Шамрок“ имаше цели четири часа. Моузес се съгласи, че Харди трябва да отиде в затвора и да съобщи новината на Франи. А после и на децата. Моузес щеше да остане тук с Флорес и да се погрижи за първия подробен оглед. Радваше се, че може да помогне с нещо.

Но Харди не отиваше в затвора. Спря на първата бензиностанция и позвъни на домашния телефон на Фил Канета.

Отговори изморен, разтревожен женски глас.

— Ало? Фил?

Харди се представи на госпожа Канета и й съобщи, че работи с мъжа й. Можело ли да се свърже с него тази сутрин? Важно било.

— Не зная къде е Фил. Излезе снощи след вечеря и не се прибра. Винаги се обажда по телефона. Ако говорите с него…

Харди й обеща да накара Фил да й се обади и затвори намръщено. Неочаквано и неприятно. Канета бе излязъл от кабинета на Фримън, отишъл е някъде, вероятно във връзка с тяхното разследване, и не се е прибрал у дома!

Вятърът връхлетя телефонната будка и той се сгуши още повече в сакото си. Пусна още двайсет и пет цента и набра друг номер.

— Дано да е за добро.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда. Извинявай, че те събудих, но трябва да разбера къде отсяда Ал Валънс, когато е в града.

— Това ти трябвало, а? Ами аз кога да спя? Колко е часът между другото?

— Рано е, но имам страхотна новина за теб. Намини край къщата ми по някое време преди обяд.

— След като стана.

— Добре. И това стига. И тъй, Валънс!

Джеф се замисли за миг.

— Май в „Клифт“. Какво има? Нещо за Бомонтови ли?

— Добро попадение — отвърна Харди, — но напоследък май няма друго.

— Прав си, друго няма. — Гласът на репортера действително звучеше изтощено. — Колко е часът? — повторно попита той.

— Не зная, Джеф. Какво има, късно ли се прибра снощи?

— Всъщност поостанах още малко, след като ти си тръгна, поговорих с един колега все за същото, най-после се прибрах, вечерях, не можах да заспя и реших да посетя Деймън.

— В дома му ли?

— Аз съм благосклонен репортер, не забравяй. А той е нощна птица. И би ме приел. Като миналия път.

— И кога това?

— Късно, малко след полунощ. Струваше ми се, че за нищо на света няма да заспя, ако не чуя един-два отговора около тая история.

— И?

— И него го нямаше.

— И в колко си дойде?

— Аз си тръгнах в един, а той още не се беше прибрал.

— И все пак заспа.

— Но не ми стига. Ще го хвана днес… — Джеф въздъхна. — А това у вас… сигурно можеш да ми кажеш по телефона още сега, не мислиш ли?

Но на Харди не му се щеше, защото знаеше, че реалната гледка е къде по-въздействаща.

— Намини към къщи — отвърна. — Ще ти бъде интересно, обещавам ти.

Било нарушение на правилника, но служебната значка убедила администратора да съобщи на господин Харди от Областната прокуратура номера на апартамента на господин Валънс.

С асансьора се качи на петнайсетия етаж и по дългия коридор стигна до последната врата.

Харди чу някой да мънка: „Добре, добре, само секунда“ и се приготви за действие. Събра цялото си самообладание, за да не извади пистолета. Когато Валънс открехна вратата, той я подпря с рамо и настъпи.

— Какво, по… — Валънс беше по панталони и с обувки, но наметнат с белия хотелски халат и го загърна пред него.

Харди бързо затвори вратата след себе си.

— Извинете, че съм толкова настойчив, но се налага да поговорим.

— Кой, по дяволите?…

— Дизмъс Харди. Може би си спомняте. Вчера се видяхме бегло покрай господин Кери. Казахте, че не сте се обаждали на Рон Бомонт по телефона. Спомняте ли си поне нещичко?

Валънс отстъпваше, ала един стол го спря. Едва не падна, но се задържа.

— Да. Господин Харди. Спомням си.

Сграбчи хавлията си, която се бе разтворила. Започваше да се съвзема, опитвайки се да завърже колана, но все още видимо се пазеше от този луд, който нахълта в апартамента му.

— Още снощи ви звъннах, за да поправя тази неточност. Забравил бях, че всъщност се обадих на Рон. Под натиска на вчерашните събития временно ми се изпари от главата. Не сте ли получили съобщението ми?

— Не, не съм. Знаете ли защо? Защото телефонният ми секретар е изгорял в пожар заедно с цялата ми къща.

Валънс спря да бърника халата си.

— Искате да кажете, че домът ви се е подпалил, така ли?

— Не го е направил сам. Някой му е помогнал.

Валънс пое дълбоко дъх и заговори много предпазливо, все още видимо не на себе си от нахлуването на Харди, от присъствието му в стаята.

— Много съжалявам за тази вест.

— Да. Е, аз самият съм поразстроен от станалото.

Валънс приседна на облегалката на стола. Крадешком погледна часовника си, после вратата.

— Очаквате ли някого?

Нервно свиване на рамене.

— Деймън има официална закуска след час. По план трябва да го взема аз.

Но Харди поклати глава.

— Не и преди да изясним някои неща на четири очи. Брий Бомонт, пожарът и прочие.

Валънс се изопна и се нацупи.

— Но аз наистина не ви разбирам. Какво общо имат те с мен?

Внезапно на Харди съвсем му причерня пред очите. Измъкна пистолета от колана си, направи крачка към Валънс и го насочи към него.

— Какво общо имат с вас ли? Ще ви кажа. Разследвам убийството на Брий Бомонт и вие вчера ме излъгахте. Все по-близо съм до истината. Пожарът е нечие предупреждение към мен да стоя настрана и вие сте единственият, за когото се сещам, че би имал някакво основание. Какво ще кажете? Ясен ли съм?

Валънс разпери ръце, видимо ужасен.

— Аз не съм подпалил къщата ви, господин Харди. Текат последните дни на една политическа кампания, която ръководя почти година. Брий Бомонт няма нищо общо с дейността ми. Но Деймън Кери има. Не ви излъгах. — Още един безсмислен жест. — Моля ви, нямате нужда от пистолет. Онова, което вие наричате лъжа, беше просто грешка. Забравих за миг, нищо друго.

Но кръвта на Харди кипеше, а гласът му преливаше от сарказъм:

— О, да, забравили сте. Звънили сте на съпруга на една убита жена, която е работела за кампанията ви, и това обаждане напълно ви се е изпарило от главата! — сопна се той и вдигна пистолета за по-ясно. — Забравили сте значи? Не ви вярвам.

— Само за миг. Докато осъзная, че съм сбъркал, вие си бяхте тръгнали. Затова ви се обадих снощи.

— Обадили сте ми се снощи, така ли? Макар Брий Бомонт, както твърдите, да не е в центъра на вашето внимание, сте ми позвънили вкъщи посред нощ, за да коригирате една несъществена подробност?

Валънс преглътна.

— Което при всички случаи сте наясно, че не можете да докажете, защото телефонният ми секретар се е превърнал в шепа пепел. Това ли имате предвид?

Валънс сви рамене.

— Не, но аз…

— И като стана дума, господин Валънс, сигурно сте в състояние да ми обясните как сте намерили номера ми, след като го няма в указателя. — И в този миг Харди осъзна, че един от халосните патрони, които изстрелваше напосоки, най-после бе улучил целта. Валънс се озърна из стаята, сякаш се надяваше да намери някакъв отговор. Не забеляза такъв, а Харди го притисна: — Да не ви е помогнало някое от вашите момчета, работещи за кампанията? Същите, дето са наминали към къщи?

— Не!

— Не, така ли? Или са били други момчета?

— Не. Вие изопачавате думите ми. Нямам никакви момчета. Изобщо не се занимавам с подобни неща.

— И не сте ми се обаждали? Такава ли е новата ви версия?

— Не, обадих ви се. Признавам.

Харди бе приближил на трийсетина сантиметра до събеседника си. По лицето на Валънс струеше пот. Само това можеше да направи Харди, за да не го тръшне на стола и да не му дръпне един бой, докато не изтръгне истината от него.

Гневът му бе искрен. Направо трепереше от яд.

— Ако до пет секунди не ми отговорите, както очаквам, ще стрелям в лицето ви. — Вдигна пистолета. — Един смислен отговор. Веднага.

— Какво искате?

— Да разбера защо сте се обаждали на Рон и защо не ми казахте.

Валънс не загуби и секунда за измислици. Отдръпна се, изстрелвайки:

— Брий разполагаше с документи, които можеха да навредят на кампанията на Деймън. Някакъв доклад, който изцяло променяше становището й.

— Пак МТБЕ, а?

— Не, пак против него.

— Че каква е промяната тогава?

— Беше се фанатизирала. Решила, че всички добавки са излишни. Включително и етанолът.

— И това засяга Деймън Кери?

— Би могло да му навреди, ако излезе наяве, ако той го подеме. — Валънс вдигна длан: — Вижте, не мога… пред този пистолет…

— Няма да гръмне от само себе си. — Но все пак го наведе. — Значи Брий наврежда на Деймън Кери — поде той оттам, докъдето бяха стигнали.

Валънс разтреперано пое дъх.

— Деймън набира много точки от радиодискусиите, защото посланието му е съвсем ясно. Брий не разбираше, че повечето от хората не са учени.

— Искате да кажете, че не му е съобщила предварително ли? — Харди поотпусна пистолета. — И защо? Смятах, че е била негов консултант по тези въпроси.

— Както току-що ви обясних, тя смяташе, че това ще се отрази зле на кампанията му. — Макар пистолетът да бе наведен, Валънс не можеше да откъсне очи от него. — А после, когато тя умря…

— Беше убита.

— Добре, беше убита. Е, честно казано, исках да докопам доклада й, за да се отърва от него.

— И Кери изобщо да не го Валънс се подвоуми.

— Точно така.

— Защото не сте искали той да научи какво е мислела Брий?

Кимване.

— Тя се бе фанатизирала. Ставаше опасна.

— И трябваше да бъде отстранена?

Валънс не одобри израза.

— Трябваше да бъде укротена.

— И вие го направихте? Как?

— Убедих я да изчака да минат изборите и тогава да каже на Деймън. За никого нямаше да е от полза, ако той се провали на изборите, и я накарах да го проумее. Съгласи се да изчака. Чак след като тя… беше убита, съобразих, че Рон по недоглеждане може да извади доклада й на бял свят, без да знае за какво става дума, без да осъзнава значението му. И му позвъних да го попитам дали ще ми го даде. — Посочи пистолета. — Знаете, че нямате нужда от него. Казвам истината. Обаждането ми на Рон бе съвсем недвусмислено.

Плещите на Харди се приведоха. Възбудата му отзвучаваше и осъзна, че Валънс има право. Пъхна пистолета в колана си и отстъпи към бюрото, за да приседне на кранчето му.

— Едва ли е било чак толкова недвусмислено, щом ме излъгахте.

— Ако си спомняте, Кери беше при нас. Исках да го скрия от него, докато не минат изборите.

Харди поклати глава.

— Изобщо нямаше да му го покажете, нали?

— Може би — отвърна Валънс. — А може би някой ден щях да му го покажа. Но проблемът всъщност не беше в заключенията на Брий, а в голямото й влияние върху Деймън. Тоест всички производители са наясно, че може да се създаде формула на бензин с ниски емисии. И добавките стават ненужни. И какво от това? Освен ако Брий не почне да се прави на месия и Кери не подеме откритието й като свой нов лозунг…

— И ще изглежда като глупак или пионка, задето толкова време е подкрепял етанола.

Валънс кимна.

— Прекалено опростен отговор, но е близко до истината. Ако беше видял доклада и Брий му го бе обяснила, веднага щеше да го подхване и да го превърне в основа на кампанията си. Деймън е такъв. И ще обърка избирателите си, ще им заприлича на дърдорко и прочие, и прочие. Не можех да го допусна.

— Ами ако ви кажа, че това изглежда като основателна причина да я убиете? Ами ако е променила решението си и се е канела да му каже, а вие е трябвало да я спрете?

Валънс си имаше убедителен отговор:

— Тогава нямаше миналата седмица да се обаждам на Рон, за да пипна доклада, нали? Щях да претърся къщата и просто да го взема, след като я убия. — Крадешком погледна часовника си и заговори така, сякаш искаше позволение: — Вижте, наистина трябва да заведа Деймън на онази закуска. И наистина снощи ви оставих съобщение, че съм сбъркал, а не съм ви излъгал — че действително се обадих на Рон. А колкото до това, че си спомних да ви позвъня — стана, както сам казахте. Разбирах, че не е дребна работа да се обадиш на съпруга на убита жена. Вие сте адвокатът му. Не се изисква кой знае колко ум да предположа, че няма да махнете с ръка, ако сте сметнали, че лъжа.

На Харди му стана неприятно, че започваше донякъде да вярва в азбучните истини, които изричаше Валънс. Но имаше един последен въпрос.

— И как намерихте номера ми?

Нервна усмивка.

— Обадих се в офиса и помолих някой да го потърси. Като се прибрах тук, намерих съобщение.

— Толкова просто?

Валънс вдигна рамене.

— Казвам, че щом ми потрябва нещо, обикновено някой се погрижва на всяка цена да ми го осигури. А аз не питам как. Така стават нещата в политиката.

— Или не стават.

23

— Записано е, че е откарана при… — Униформеният сержант от рецепцията присви очи над дневника. — Глицки, отдел „Убийства“, съседния вход.

Харди се зачуди какво е това ново развитие на събитията, докато завиваше в непрогледната мъгла зад ъгъла към централния вход на Съдебната палата, Франи отведена при Глицки? Как се е случило и какво означава това?

Беше прибрал пистолета в багажника на колата и нямаше да има неприятности с детектора за метал на Палатата. Погледна си часовника и се изненада колко е рано все още, въпреки всичко случило се. Не бе напълно убеден, че постъпи правилно, като остави Валънс да отиде на ангажимента си за кампанията, но не допускаше, че тоя тип ще изчезне, поне не преди изборите. Ако изникне някое истинско закононарушение, извършено от Валънс, Харди щеше да осведоми Ейб, но засега имаше да мисли за по-важни неща.

За дома си, за жена си, за живота си.

Познатото фоайе на Палатата — в работните дни неизменно претъпкано с развълнувано простолюдие с кисели физиономии — бе празно в този ранен час и стъпките му кънтяха. Осъзна, че няма търпение да чака асансьора, и се изкачи по вътрешното стълбище до четвъртия етаж, а после по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“ — просторно помещение с петнайсет прилепени с предната си част едно към друго бюра и няколко квадратни колони до тавана, привидно издигнати където дойде.

В самия отдел не се виждаше жива душа, макар през зацапаните армирани прозорци да съзираше през мъглата как из външните коридори на затвора се движат призрачни фигури.

Вратата към кабинета на лейтенанта бе отворена. Вътре нямаше никой, но Харди забеляза, че водната чаша на Кери, която бе донесъл вчера, я нямаше — добър знак. Все пак почука.

— Има ли някой?

— Ехей! — Глицки изникна от вратата на една от стаите за разпити.

Преди да успее да си отвори устата, Франи се появи иззад гърба му. Двамата с Харди се прегърнаха насред стаята.

— Наложи се да й кажа — чу той гласа на Ейб. — Не знаех колко ще се забавиш там, а беше редно тя да научи.

Думите едва достигаха до съзнанието на приятеля му. Бе изцяло потънал в прегръдката им.

Но Глицки не спираше да говори, да обяснява:

— Докато карах насам, се сетих, че всеки божи ден докарвам тука свидетели от затвора, за да ги разпитам. И взех, че отидох да я изпиша като мой арестант. Неделя е и тука няма никой да ме пита защо съм я довел. Стори ми се добро хрумване.

— Страхотно хрумване — обади се Франи. — Освен това Ерин ще доведе децата.

— А аз отивам да купя нещо за хапване — каза Глицки. Вече си обличаше якето. — Ще си направим купон. — Посочи Харди с пръст. — Докато ме няма, оставям те на пост. Не й давай да избяга.

Останаха сами в стаята за разпити на отдел „Убийства“, седнали по диагонал до масата. Мъглата плътно се притискаше към прозорците, вятърът виеше.

А вътре не бе съвсем топло.

Първо бе ред на къщата, Харди направи преценка на щетите и какво ще се наложи да предприемат през следващите няколко седмици — все мрачни подробности. За Франи бе тежък удар, че след жадуваното излизане от затвора във вторник сутринта, тя пак няма да е в състояние да се върне към привичния си начин на живот.

— И все заради мен, нали?

На Харди му бе трудно да й отговори отрицателно. Според него едва ли каквото и да било, свързано със смъртта на Брий Бомонт, би засегнало живота им по какъвто и да е начин, ако Франи не се бе забъркала с Рон, не му бе обещала да пази тайната му.

— Направила си каквото трябва — колебливо й каза той. — Но поне стреснах някого, а това винаги е поучително.

— Става дума за много повече.

— Сигурно — призна той.

— Мислиш ли, че може да се случи още нещо? С теб?

Честно казано, Харди смяташе, че ако продължи все така настойчиво, както несъмнено възнамеряваше, обезателно щеше да се случи още нещо. Всъщност дори го искаше — ако няма действие, няма да има и грешка, от която той да се възползва.

А това, разбира се, криеше известни рискове, и то сериозни. Но в отговор само поклати глава.

— Ако се добера до нещо, ще съобщя на Ейб. Това е работа за професионалистите.

Франи още по-силно се вкопчи в ръката му.

— Можеш да го направиш още сега, Дизмъс.

— Не — възрази Харди остро. — Ако искам да опазя децата на Свети Рон…

— Ще ми се вече да не го наричаш така.

Харди смяташе, че има право да нарича Рон Бомонт както си иска. Махна с ръка да отхвърли неодобрението й.

— Работата е там, че правя всичко това, за да закрилям децата му, нали? Или поне би трябвало да вярвам, че е така.

— Какво значи „би трябвало да вярвам“?

Опита да се овладее, но усети как гласът му зазвучава все по-остро:

— До вторник изяснявам кой е убил Брий и животът на всички си влиза в релсите, нали? Но не и нашият. Нашият в момента е пълен хаос. — Разплака я, но не го бе грижа. — И знаеш ли кое е най-комичното, Франи? Аз дори не съм убеден, че не го е извършил Рон.

— Каква лудост! Той няма никакви причини да я убива.

Харди сграбчи жена си за раменете и я обърна към себе си.

— Чуй ме. Ами ако е решил, че съм си сам вкъщи и спя? И къщата изгаря заедно с мен. Не ти ли е идвало наум?

— Не! Изключено.

— Тогава къде е този кучи син?

— Не зная, Дизмъс, не зная. — Тя взе ръцете му в своите и ги стисна пред гърдите си. — Но между Рон и мен… няма нищо такова.

Харди се подвоуми. Макар да бе затънал до уши в историята, за него името на Рон Бомонт все още представляваше заплаха. И все пак трябваше да продължи.

— Знаеш ли, Фран, действително се опитвам да отвличам вниманието на Ейб, за да не предприеме официално разследване срещу него. Но все по-голяма е вероятността убиецът на Брий да е убил и инспектора на Ейб на около километър от дома на Рон.

— Това не означава, че…

Той стисна ръката й.

— А и да знаеш, че Рон очевидно е имал и няколко различни самоличности.

— Какви самоличности?

Харди й очерта в общи линии откритието на Глицки от предишната вечер, която сега му изглеждаше толкова далечна, сякаш бе изтекла година и половина.

На Франи й потрябва време да му отговори, след като той приключи.

— Навярно е смятал, че пак ще му се наложи някой ден да бяга с децата.

— Убеден съм, че му се ще така да мислят всички, и то може би е вярно, но доста нещо е понатрупал, спасявайки дечицата си.

— То е само от немай-къде, Дизмъс! Убедена съм. Пък и ти повярва, като се срещна с него, не помниш ли? Нито той, нито аз сме причина за ставащото.

Харди зацъка с език:

— Да бе, горкият, той е просто една жертва.

— Господи, ТИ СИ бил зъл — сопна се Франи.

— Понякога е от полза — отвърна той. — Искам само да вземеш предвид вероятността този тип да е един голям мошеник.

— Не е.

— Поради една или друга причина — осигуровка, кредитни карти, ти ще кажеш каква — убива Брий и те изтъква като свое алиби. Когато усеща, че ченгетата са по петите му, подмамва мен да ловя друг заподозрян в мътната вода и си осигурява няколко дни, за да се омете. Картинката ми изглежда доста правдоподобна.

Но тя поклати глава.

— Той не е убиецът. Само се чуй, Дизмъс. Едва ли е печелил време да избяга и едновременно с това се е навъртал наоколо, за да ме държи под око. Не може да е хем така, хем иначе. Смяташ, че между нас е имало нещо, нали? Затова вдигаш толкова шум, нали? Всъщност ти не вярваш не на друг, а на мен.

— По дяволите, та ти нито веднъж не отрече! Какво ще кажеш?

— Не си ме питал!

Харди се извърна и отиде при прозореца, при мъглата. Измина цяла вечност, преди да усети каквото и да било раздвижване. Боеше се да се обърне. Тя приближи и го прегърна изотзад.

— Той е чисто и просто един от татковците в училището на децата, сприятелихме се — ето какво се случи. И нищо друго. — Франи продължи да говори тихичко зад гърба му: — Зная, че ненавиждаш манталитета на жертва, Дизмъс. И на мен не ми харесва. Но понякога хората попадат в положение, за което не са виновни. Като нас сега. Просто трябва да продължиш да постъпваш правилно, не мислиш ли?

— Вече не зная кое е правилно.

— Знаеш, знаеш.

— Знам само, че ми идва да пребия извършителя.

— Не, в момента ти идва да пребиеш когото и да е. Не е задължително да е убиецът. Навярно си толкова наскърбен…

— Ами ако все пак е Рон? Значи е метнал и двама ни.

— И това ли е най-страшното? Че някой се е възползвал от добросърдечието ти?

— Не съм добросърдечен.

— Такъв си. Излагаш се на риск и се боиш, че някой ще провали усилията ти и накрая ще те изиграе. Но така или иначе, всичко ще свърши във вторник, нали? И да не откриеш извършителя.

Харди се обърна с лице към нея.

— И му помогнах да избяга.

— Или е избягал, или е подпалил къщата ни — едно от двете. Благодаря ти, Дизмъс. Не е той. — Тя вдигна ръка и го погали по лицето. — Преди всичко не искам да пострадаш. Не искам ние да пострадаме. — Гледаше го умоляващо. — Смяташ ли, че си в състояние да ме целунеш?

Франи, Ерин, Ед и децата приключваха с обеда си от китайска готова храна — само това бе успял да изнамери Глицки в неделя сутрин.

Първите мигове бяха жестоки — вълненията на децата, че най-после се виждат с майка си, а после и двойният удар при новината за пожара. След около час обаче Харди осъзна, че това си е обикновен семеен обяд, доколкото такъв е възможен в стаята за разпити на Отдел „Убийства“. Винсънт седеше в скута на Франи, Ребека безспир бъбреше за живота в училище. Всички до един крояха планове за по-нататък, за решаване на проблемите.

Накрая Харди стана и се запъти към кабинета на Глицки. Цяла сутрин с периферното си зрение долавяше движение в голямата зала — един инспектор се мотаеше тук в неделя, навярно пишеше доклади.

Спря пред вратата на Глицки. Лейтенантът седеше на бюрото си, приведен над някакви документи. Почука, Глицки вдигна очи и му махна да влиза.

— Бюджети — каза и остави молива на бюрото. — Процент на разходите. Процент на отрасловата производителност. Личен интеграционен коефициент. Попълвам ги от пет години и все още не съм наясно що е то личен интеграционен коефициент.

— Пиши осемдесет и седем — отвърна Харди. — Звучи добре за коефициент. — Седна срещу него. — Исках да ти благодаря, задето я доведе тук.

Глицки кимна.

— Съжалявам, че не успях да го направя по-рано. Нов работни дни тук е такава навалица, че все някой ще изплюе камъчето пред Шарън Прат, а тя пред Мариан Брон, която ще кипне и ще го отнесе към Ригби. Аз изхвърчавам, а това не ми се нрави.

— Е, нали го направи днес — искрено изрече Харди. — И исках да ти благодаря.

— Благодарностите ти се приемат. — Глицки се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си. — Що се отнася до останалите новини, ще се радваш да научиш, че наредих на Батавия и Коулман да изяснят алибито на всички за времето, когато е настъпила смъртта на Грифин. — Кратка пауза: — Както и за рано сутринта днес. Може да елиминират някого.

— Може да открият някого.

— Да, и това също. И проведох няколко телефонни разговора — ако Рон Бомонте използвал някоя от кредитните си карти, ще установим къде се намира.

— Или къде се е намирал.

— Горе-долу. Така или иначе, накрая отнесох чашата ти в лабораторията, но там нямаше никой. Ще отнеме ден-два.

— Затруднения с коефициента на производителност, а? — попита Харди.

Глицки поклати глава с комично възмущение.

— На нищо не съм те научил. Не е коефициент на производителност, а личен интеграционен коефициент, но да, навярно за това става дума. Както и да е, сметнах, че е време да хвърля поглед на местопрестъплението. Помислих си, че когато купонът оттатък приключи, ще поискаш да дойдеш с мен. — Погледна часовника си, направи извинителен жест и снижи глас: — И като стана дума…

Ключът от апартамента в надстройката все още бе у него, но нямаше как да го извади пред Глицки. Така че се наложи да звънят на домоуправителя Дейвид Глен.

Глен бе малко над четирийсетте, с интелигентна хубост. Русата коса на доста оплешивялата му глава бе подстригана с машинка на тонзура. Тялото му бе стегнато и добре очертано под шортите и тениската и той излъчваше спокойна и дружелюбна самоуверена вещина.

— Ще го пипнете ли, момчета? — попита, докато асансьорът ги носеше нагоре.

— Всеки момент — отвърна Глицки.

Това, изглежда, зарадва Глен.

— Значи все пак не е Рон?

— Не съм казал такова нещо — отговори Глицки.

— Да, четох, че бил той, но щом още търсите…

— Точно така — твърдо заяви Глицки. — Още търсим. Може и да се окаже Рон, когато привършим.

— Не, не мисля. Надявам се да не е той.

— Защо? — намеси се Харди.

Глен поклати глава.

— Ах, нали знаете.

— Не зная — престори се на ченге Харди. — Защо не ни кажете?

— Ами не общувам с повечето наематели в сградата. Паркират си колите долу, качват се с асансьора в апартаментите си и изобщо не ги виждам. Но ми се удаде да поопозная Рон, това е.

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха на малката площадка пред жилището на Бомонтови, макар днес гледката през единствения прозорец да се свеждаше до непрогледна, сивкава мъгла. Глен слезе с тях, извади един ключ от веригата, която носеше, и го пъхна в ключалката.

— Човек добива представа за хората, това е.

— А Рон?…

Ключът се превъртя, но Глен остана така за миг, размишлявайки над въпроса.

— Държи се чудесно с хлапетата си. Навярно затова.

— Чудесно ли? — попита Глицки. Харди си замълча, защото знаеше какво ще последва.

Глен сви рамене.

— Някой от вас има ли деца?

— И двамата имаме — обади се Харди.

— Добре, тогава ще ме разберете. Аз самият съм разведен, но имам две, а дори и най-добрите са в състояние да скъсат нервите дори и на светец, прав ли съм? — Изчака и си отговори сам: — Прав съм. Обаче Рон! Всеки ден ги водеше на училище, всеки ден ги прибираше. През почивните дни — на футбол и езда и един Господ знае на какво още и нито веднъж не го видях да избухне. Имам предвид, че аз вземам моите два пъти месечно и не спирам да ги навиквам. Няколко пъти заедно с Рон ги водихме всичките по парковете или нещо подобно и докато аз си късам косите — усмихна се заради плешивото си теме, — Рон е хладнокръвен. Неизменно.

— А как се е държал с жена си? — запита Глицки. — Носят се слухове, че не са се разбирали.

Кимване.

— Може би. Навярно са имали несъгласия, че кой ги няма? Но не си представям Рон да се кара. По-скоро би излязъл.

— Брий отнасяше ли се с пренебрежение към него, господин Глен? — поинтересува се Харди.

Домоуправителят се подвоуми.

— Не я познавах добре. Все беше на работа. Почти не я виждах. Понякога в асансьора… — И отново замълча.

— Какво? — Беше Глицки.

Глен вдигна рамене.

— Оставах с впечатлението, че прилича на разсеян гений, нали разбирате какво имам предвид? Реалността се намираше вътре в самата нея и при всичките си блестящи заложби, сякаш можеше да забрави на кой етаж живее. Понякога се случваше да стои във фоайето, като че ли се опитваше да реши на кой етаж да се качи. — Поклати глава. — Но много елегантна. Отнесена.

Харди надуши нещо.

— И с децата ли?

— Нямам представа. Май не съм я виждал да излиза с тях. Струва ми се, че водеше свой собствен живот.

Глицки настоя:

— И все пак сте останали с впечатлението, че те двамата с Рон са щастливи?

— Не зная дали бяха щастливи. Но като ги видеше човек заедно, изглеждаха… спокойни, да речем. — Сви рамене. — Нали разбирате — семейство. Спокойствие.

— Фил Канета ли? — По изражението на Глицки не си личеше да го познава. — Нищо не ми говори.

— Оня, когото изпрати от Централния участък, когато дойдох тук за пръв път — обясни Харди.

Но Глицки продължи объркано да клати глава.

— Само позвъних на дежурния. Казах им да изпратят някого, за да се уверят, че не си пострадал или по-скоро, че Рон Бомонт няма да пострада, ако се окаже вкъщи. Този Канета така ли ти каза — че е говорил с мен?

Харди се поколеба. Макар Глицки да му бе приятел, случаят бе по-особен.

— Не съвсем. Просто аз така предположих.

— И сте влезли заедно вътре! — На Глицки това изобщо не му хареса. — И как по-точно стана?

— Вратата беше отворена.

— Отворена ли?

Харди направи гримаса.

— Така ли, иначе ли. Понякога си прекалено педантичен. Не са ли ти го казвали досега?

Ако Харди си мислеше, че ще отвлече вниманието на Глицки, грешеше.

— Вратата беше ли отворена?

— Не беше заключена — вдигна рамене Харди. — Почуках, завъртях бравата и тя се отвори. Влязох.

— Влезе ли? Канета беше ли пристигнал?

— Не. Той дойде по-късно. Но ако имаш предвид дали разполагах с достатъчно време да оставя лъжливи улики или да открадна каквото съм искал — да, но не направих нито едното, нито другото. Ще трябва просто да ми повярваш. А сега да поговорим за друго, какво ще кажеш?

Глицки въздъхна тежко.

— Някой ден, като ги свършиш пак такива, няма да съм в състояние да ти помогна, знаеш ли?

Харди се сдържа да не прихне.

— И аз все за това се безпокоя. Но ти искаше да дойдеш тук днес и ето ни вътре съвсем законно, благодарение на твоите пълномощия. Какво искаше да видиш?

Вече бяха надникнали през балкона и стояха насред непреградената кухня, където Глицки небрежно отваряше чекмеджета, шкафове, хладилника.

— Както обикновено — разсеяно му отвърна той. — Всичко.

Започнаха от края, от детската. Тя си бе все същата, както при първия оглед на Харди.

По коридора наближиха спалнята. Глицки пристъпи две крачки и спря толкова внезапно, че Харди едва не го настъпи.

— Какво? — попита.

— Ти ще ми кажеш.

Харди хвърли поглед из стаята. Беше почти квадратна и доста голяма, навярно около шест метра широка. Отляво полуотворена врата водеше към баня със сини плочки. А до нея покрай стената бе разположен дълъг дрешник стри плъзгащи се, облицовани врати. На отсрещната стена два високи прозореца се извисяваха над огромно легло, спретнато застлано с одеяла, а не с юргани или кувертюри, а отдясно на Харди имаше нощно шкафче. Скрин от тъмно дърво с няколко снимки на Рон, на Рон и децата, на Брий с децата. Нито една на Рон и Брий.

На дясната стена висяха ловни гравюри над кът за гимнастика: велоергометър и щанги. А до тях едва открехната врата водеше към друга баня. И накрая там, където стояха, имаше удобно наглед кожено кресло и също такъв диван, още една настолна лампа, маса с крака във формата на лъвски лапи, която, изглежда, служеше за писалище, с медна лампа, голям зелен бележник и кораб в бутилка.

— Харесва ми — обади се Харди. — Бих живял в такава стая.

— Нима не усещаш?

Харди помълча една-две секунди.

— Нищо не усещам, Ейб, освен че стаята е страхотна. И аз искам такава.

— Там е работата — отвърна Глицки. — Всеки мъж иска да има такава стая. И знаеш ли защо? Това е мъжка стая.

Отиде до дрешника и дръпна една от облицованите врати. Харди вървеше на крачка зад него и се озова пред няколко костюма, палта, ризи, окачалка за вратовръзки. На пода спретнато стояха подредени десетина и повече чифта обувки — официални, спортни, сандали, чехли. Глицки кимна, сякаш бе открил, каквото очакваше.

Отиде до другия край на дрешника и плъзна вратата. Там бе далеч по-празно. Лейтенантът отместваше няколкото окачени неща.

— Две рокли, три поли и четири пуловера. — После приклекна, пресегна се към пода, взе да изброява: — Три и половина чифта дамски обувки, да не споменавам още три рокли на пода. Как, по дяволите, Карл е пропуснал това?

— Може първо да е открил нещо, което да е привлякло вниманието му и заради което да са го убили.

Глицки се изправи бавно, с изкривено лице и ръка на кръста.

— Как човек доживява до такава възраст?

— Упорито отказвайки да умре.

Глицки се подсмихна.

— Това е то с приказки да си изкарваш хляба. Банята?

— Не, благодаря, току-що ходих.

Усмивката се стопи също толкова тайнствено, както се бе появила.

— Ти си непоправим — заяви Ейб и отвори вратата докрай. В сравнение с просторната спалня банята изглеждаше съвсем като удобно килерче — два на два и половина метра с отварящ се нагоре прозорец над облицована в синьо мивка, окачалка за кърпи с една оранжева кърпа на нея, тоалетна чиния с вдигнато седалище. „Показателно — помисли си Харди, — че няма вана, а само стъклена кабинка с душ.“

Харди се протегна и отвори аптечката, която се оказа почти празна: шишенца „Тайленол“, лейкопласт, ножчета за бръснене.

— Много двойки имат отделни бани.

— Обаче щастливите не спят в отделни спални — отвърна Глицки. — Правил съм проучвания, фактът е безспорен.

Лейтенантът отново пое из къщата, а Харди вървеше подире му. Прекосиха стаята на Рон и спряха пред скрина. Глицки го отвори и резултатът като цяло бе същия — съвсем малко дамско бельо в две от чекмеджетата. Но останалите четири бяха пълни, дори претъпкани с дрехи на Рон: дънки, дреболии, блузи поло и тениски, пуловери, чорапи и бельо. Глицки затвори последното чекмедже и се изправи.

— Знаеш ли — каза, — можеш да направиш стотици снимки на тази стая, а се обзалагам, че екипът по местопрестъпленията е направил точно така, но няма да намериш и помен от улика.

— Аз също не намирам. Живели са в отделни стаи и какво от това?

— И това според теб не е доказателство за семеен конфликт?

Харди вдигна рамене.

— Но не означава, че я е убил той. Пък и Франи каза, че са имали неприятности.

— Не ми напомняй. Но пък се чудя — продължи Глицки — как ли е успяла да забременее?

Отрупан с книжа до бюрото на Брий, Глицки преглеждаше всичките й папки, лист по лист: купчини пропагандни материали относно — както допусна Харди — всички възможни аспекти на въпроса за добавките. Правни доклади, изрезки от вестници, административни извадки от всевъзможни институти и организации, тревожни сигнали от медиите. За МТБЕ, етанола, новите формули на бензина. Диапазонът им варираше от копия на факсове до четирицветни реклами, от късчета хартия до диплянки.

— Забавно четиво — отбеляза Глицки. Той ги прехвърляше бързо и според Харди обръщаше внимание единствено на личните неща в личните папки на Брий, трупайки в безреден куп трудовете й зад гърба си на бюрото от дясната му страна. Харди вдигна известен шум, който би могъл да мине за молба за позволение, получи в отговор едно изсумтяване, грабна, колкото можа, и излезе в коридора, където сгъна документите и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

После се върна в стаята на Брий.

По-нататъшно доказателство, че Рон и Брий наистина са живеели поотделно. Леглото й бе по-малко, персон и половина. Покрито бе с ярка капитонирана покривка на цветя и възглавници с волани в тон с нея. Дори и сега, месец след смъртта й, във въздуха се долавяше лек женски мирис на парфюм и пудра. Банята й бе облицована в бледо розово-оранжево и бе три пъти по-голяма от тази на Рон, с огромна вана и тоалетка за гримиране — толкова женска, колкото на Рон бе мъжка.

Върна се в стаята й и застана пред лавиците с книги — вградени полици от пода до тавана, покриващи половината отсрещна стена. Навярно не би следвало да се изненадва след чутото от Деймън Кери за грозното пате Брий, но цялата долна полица бе пълна с евтини любовни романи с меки корици. Над нея половин полица заемаха бестселъри с меки корици, а после на два рафта бяха наредени романи с твърди подвързии, почти всичките от съвременни авторки. Тони Морисън, Джойс Каръл Оутс, Барбара Кингсолвър, Лори Колуин, Ейми Тан…

„Учен с добър вкус към литературата“, помисли си Харди. И една изненада — събраните съчинения на Тони Хилърман.

Значи Чий и Лийпхорн също имаха свое място в съзнанието й. Може би те са разпалили идеализма, който я бе водил така непреодолимо през последните няколко месеца от живота й.

На най-горната полица обаче, в края на поредица книги за пътешествия, до най-новото издание на „Какво да очаквате, когато сте в очакване“, стоеше нещо, което веднага разпозна и което всъщност търсеше. Свали обемистия том и го отнесе до малкото кресло за четене до леглото.

Албумът й от колежа. „Випуск 1981“ на висшето училище „Линкълн“ в Еванстън, Илинойс.

Обичайните автографи: „На най-умното момиче в света“, „Без теб химията щеше да ме довърши“, „Кой има нужда от момчета, щом има ум?“, „Да живеят лабораторните плъхове!“

А после и от един преподавател — точно каквото му трябваше на Харди: „На Брий Брунета, най-добрата от всичките ми студенти!“

Прелисти набързо снимките на абсолвентите и я намери: Брий Брунета. Без моминската й фамилия изобщо нямаше да открие, а още по-малко да познае пленителната Брий Бомонт на скучната официална снимка с тога и шапка.

Брий Брунета на седемнайсет години е била малко пълничка, с тъмна, занемарена коса, с бретон над очите, с чифт нескопосани очила. „Наистина е грозно пате“, помисли си Харди. До леглото имаше неотдавнашна снимка на Брий с децата и той се загледа в усмихнатото лице и лъскавата руса коса, в скулите, в съвършените устни — двата образа бяха несъпоставими.

Прелисти набързо тома до края. Брий е била дейна и наглед всестранно развита студентка — член на кръжока за дискусии, на научния клуб, на клуба по шах. Свирела е на кларнет в оркестъра и е била „художествен“ редактор на студентския вестник. Била е избрана за най-умното момиче.

Харди случайно забеляза още една подробност, един от онези жестоки колежански мигове, които оставят у юношата белег за цял живот. Била е избрана „за най-малко вероятно гадже на Скот Лепин“, най-известното момче, най-хубавото момче и с най-блестящо бъдеще. Което и от хлапетата да е измислило подобен конкурс, сигурно е сметнало хрумването си за страхотно. Харди предположи, че Брий едва ли е мислела така.

Отзад в мека папка имаше няколко сгънати писма и тъкмо отваряше едното, когато чу забързаните стъпки на Глицки да приближават по коридора. Сгъна писмата и ги натика при останалите книжа във вътрешния си джоб. После затвори тома и Глицки изникна на вратата. Очите му гледаха отнесено.

— Току-що ми позвъниха. Трябва да тръгвам — каза той.

— Имаш ли нещо против да остана още малко? — попита Харди.

— Да бе, колко му е. Само да заключиш, като си тръгваш. — Лейтенантът поклати глава. — Ела на себе си, Диз. Махаме се оттук. И няма да спорим, съгласен ли си? Нито да подхвърляме някоя от умните си забележки. — Въздъхна тежко. — Някой току-що е застрелял още един полицай.

24

Двамата следователи по палежа все още бяха в къщата, когато Харди пристигна. Паркира на не съвсем позволено място, приближи към някогашната морава и спря, за да привлече вниманието им. Бяха се свили на мястото, където преди се намираше лицевият еркерен прозорец.

— Как сте, момчета?

Погледнаха го без особен интерес, тихичко се посъветваха нещо и единият се изправи и скочи върху основата на верандата.

— Приятелят ви предаде да ви съобщим, че отива на работа. Иначе ние ще поостанем тук още малко.

— Какво ще рече малко?

Безизразен поглед.

— Часове, не минути.

Водеше безсмислен разговор, но трябваше да измъкне поне някаква информация.

— Намерихте ли нещо? — При тези думи следователят по палежите разпери безпомощно ръце, но Харди го прекъсна. — Не бива да ми казвате нищо, нали? Бих могъл да го направя и аз, така ли? Да подпаля собствената си къща.

— Хората го правят непрекъснато.

Харди знаеше, че е вярно. Човекът си гледаше работата и всъщност защитаваше интересите му.

— Добре — успя да изрече меко той. — Но се чудех дали не мога да вляза отзад и да си взема някои неща: дрехи, тоалетни принадлежности и прочие. Да прослушам телефонния секретар.

Въпреки казаното пред Валънс, Харди не мислеше, че телефонът му в кухнята е изгорял. Докато караше насам, му хрумна, че сигурно ще е добре да чуе какво е записано на лентата.

Но този следовател, независимо от приятелите му в полицията, съвсем справедливо го смяташе за заподозрян. Остана напълно делови.

— Не, господине. Боя се, че не може. Бездруго няма ток. Не зная дали капитанът ви е изяснил, но къщата остава на разположение на отдела по палежите, докато не я освободим.

Нямаше да спечели нищо, ако настроеше човека против себе си, макар че изразходва доста висок коефициент от силите си, за да се сдържи. Насили се да се усмихне търпеливо.

— Да, разбирам. Но ми се ще все пак да планирам някои неща. По ваша преценка колко ще трае?

Сигурно бе сломил инспектора, защото за миг му се стори, че усеща едва доловимо омекване.

— Най-вероятно ще приключим по някое време утре сутринта. — Помълча. — Може би по времето, когато вашият приятел, репортерът списва рубриката си.

Не, осъзна Харди. В крайна сметка не ставаше дума за омекване. А беше начин да му съобщи, че Джеф Елиът е бил тук — поредното нежелано прекъсване на работата им. Джеф навярно ги бе докарал до полуда.

— Ако приключим до здрачаване, ще оградим с дъски за през нощта. Утре някой ще дойде да ви пусне… — Гонеше го.

Нищо повече не можеше да се направи.

Седнал на служебния си стол точно до прозореца към улицата зад тезгяха в „Литъл Шамрок“, Моузес Макгайър се наслаждаваше на неделното си уиски. Не допускаше никой от сервитьорите да пийне или да приседне дори за миг, докато са на работа. Бе твърдо убеден, че на сервитьорите професионалисти им се плаща да стоят прави в очакване на клиентите — така им засвидетелстваха уважение. Ако искат да седнат, той ги канеше да дойдат отзад зад тезгяха за кратка почивка, но с известен риск за работното си място, ала щом се намират отпред — ще стоят прави. Обаче откъдето и да го погледнеш, през работно време трябва да са трезви.

Самият Макгайър обаче като собственик можеше да си прави каквото иска. Когато двамата с Харди спореха колко несправедливо прилага той правилата, Моузес обикновено избухваше:

— Аз съм благороден кръчмар, а не някой проклет робовладелец. — И тъй като притежаваше три четвърти от заведението, думата му беше закон.

Внимателно наточи наливна бира на Харди и след като пяната образува съвършена яка, я донесе на бара. Харди вече я бе снишил с три-четири сантиметра. Беше малко след два и нямаше изгледи мъглата да се разнесе, във всеки случай не днес, а може би и до Коледа. Дърветата в края на парка „Голдън Гейт“ на около трийсетина метра оттатък булевард „Линкълн“ едва-едва се съзираха.

Още трима посетители тихичко си седяха в най-стария бар в Сан Франциско. На един диван в полутъмния далечен край видимо изтерзана млада двойка изглежда дискретно правеше секс. Бяха си поръчали два коктейла с уиски — най-засуканото питие, което пуританът Макгайър разрешаваше да се сервира в „Шамрок“. В мъничката странична ниша самотен, мълчалив мъж, надхвърлил трийсетте, с бръсната глава и яке в защитен цвят, мяташе стрелички по мишена и пиеше от халба смесица от уиски, бира и сурови яйца за протеини.

Преди година Моузес бе попаднал на пуснати наскоро записи, направени през трийсетте: Стефан Грапели, цигулка и Джанго Райнхарт, китара суингираха до умопомрачение заедно с квинтета на „Горещия френски джаз клуб“ — и щом настъпеше затишие като днес, ги въртеше на автоматичния грамофон.

Макгайър плъзна чашата си по влажния кръг, образувал се на бара.

— Както знаеш, винаги ще сте добре дошли, ако се преместите у нас. Всички.

— Благодаря ти, Моуз, но Ерин вече прибра децата. Нейната къща е по-голяма.

Зет му повъртя чашата си още малко.

— А кога излиза Франи?

Озова се на хлъзгава почва. Не можеше да му каже, че Рон е освободил Франи от даденото обещание, без да разкрие, че е говорил с него. А това на свой ред щеше да ги изведе на поле, минирано с тайни, от които Харди не биваше да издава нито една.

Пък и самият той все още не знаеше дали вярва на някои от тях след всичко случило се.

Така че си пиеше бирата, печелейки време.

— Обзалагам се, че Шарън Прат ще я пусне във вторник сутринта. Подложена е на прекалено големи политически нападки.

— Защо във вторник?

Харди пообясни нещичко за разликата между постановлението за незачитане на съдия и призовката за обида на разширения състав от съдебни заседатели. Две различни животни с еднакви названия. За щастие Моузес като че ли остана удовлетворен. Но завъртя чашата си още няколко пъти, а Харди го познаваше добре — може и да бе повярвал на последното му обяснение, но имаше още нещо, за което изпитваше потребност да поговорят.

— А ти какво мислиш? — подкани го Харди.

— Не зная как да се изразя.

— Просто го кажи и толкова.

Моузес изпи уискито, остави чашата и погледна зет си в очите.

— Добре. Как, по дяволите, стана толкова бързо тая работа?

На Харди добре подбраната фраза, която Макгайър се бе опитал да скалъпи, се стори малко забавна. Дребните радости в живота му бяха толкова оскъдни, че практически се изкиска.

Изражението на Макгайър придоби обичайната си мрачност — ирландската му избухливост кипваше и при най-леко дразнение.

— Не се майтапя.

Харди съобрази, че братът на Франи, изглежда, е на три уискита, а не на две. „Е — помисли си Харди, — и за него последните няколко дни бяха напрегнати.“

— Не го приех като шега, Моуз. Истината е, че ми се доплака и затова се разсмях. Чуваш ли какво ти говоря?

Моузес отпи и кимна — извиняваше се.

— Имам предвид, че единия ден води децата на училище и пече курабии, а на следващия, бам! — удари с длан по тезгяха, — като гръм от ясно небе попада в затвора, а къщата й изгаря. Как стават такива гадости?

Какво можеше да му отговори Харди? Че Франи е предприела поредица от тайни стъпки? Че изобщо не е „като гръм от ясно небе“.

И не само Франи. И той самият ги бе предприел тия ситни стъпчици, отдалечаващи го от близостта им. Нещо повече — той усещаше как се разклащат основите на брака им, първите пробиви сред поредицата от фалове. Бяха допуснали нещата помежду им да се променят покрай напрежението по отглеждане на децата — общуването им се пропукваше, животът на всеки сякаш протичаше на различни планети.

Ето откъде тръгваше лошото, довело ги дотук, но точно сега нямаше да вади всичко това наяве. Вдигна чашата си и се разправи с още два-три сантиметра от бирата си.

— Не зная, Моузес. Не зная.

Макгайър се приведе над бара.

— Кажи ми, че не спи с него — прошепна той.

— Казва, че не е така. — Харди улови погледа му. — Не би го направила.

— Така е — побърза да се съгласи Моузес, но си пролича, че изпитва облекчение. Е, поне брат й вярваше. — Първо на теб щеше да каже, преди да се е случило каквото и да е, дори само да си го е помислила. Такава е тя.

— Добре. — Обсъждането на този проблем нямаше нито да влоши, нито до подобри нещата. Само щеше да включи и други хора в дискусията, а Харди не го искаше дори и с Моузес. Те двамата с Франи може и да имаха сериозни разногласия, но бяха единодушни по въпроса, който ги отчуждаваше от съвременния свят — вярваха, че личният им живот си е тяхна лична работа.

— Ами къщата ви?… — попита Моузес. — Тая сутрин ти каза, че и пожарът е свързан с онази история.

— Свързан е с въпроса кой е убил Брий, Моузес. А не с мен и Франи.

— Има ли изгледи да откриеш кой е? Кой го е извършил?

— Нямам представа дали имам изгледи, но някой явно смята така. Струва ми се, че подпалването на къщата ми е предупреждение да стоя настрана.

Моузес отпи глътка уиски и бавно остави чашата.

— Освен ако не е мислел, който и да е той, че си си у дома, а в такъв случай не е само предупреждение.

Харди размисли за миг.

— Не. Съмнявам се. Не представлявам чак такава заплаха. — Разтърси глава, стреснат от тази мисъл. — Не смятам — повтори повече на себе си, отколкото за пред Моузес.

— Е, няма нужда да си го мислиш, за да се окаже вярно. На твое място щях да го прибавя към останалата каша.

— Кое по-точно?

— Че някой се опитва да те убие.

При тази ведра забележка, вратата се отвори с трясък и смесена сюрия от шестима човека нахлу вътре, спорейки за футбол и викайки да й донесат бира. Моузес вдигна извинително рамене към Харди, поздрави дошлите и се упъти към кранчето.

Това послужи като сигнал за Харди, че зет му не иска да губи повече време за философстване с роднината си. Моузес имаше право — трябваше да изясни още сума неща. Бе уязвим и не биваше да си позволява да се отпуска.

И тъй, без план и без конкретна цел, Харди остави недопити две трети от бирата си. Бе паркирал на ъгъла на Трето Авеню и си запробива път през мъглата, привел гръб срещу вятъра. Като седна зад волана, се подвоуми, преди да завърти ключа, после се подсмихна, когато запали мотора. Видя ли? Няма бомба. Наду парното докрай, потегли, стигна до ъгъла и зави надясно. Нямаше представа накъде е тръгнал.

Знаеше само, че мястото му не е в „Литъл Шамрок“. Трябваше да работи. Времето изтичаше стремглаво. Не можеше да се прибере у дома — там сега се разпореждаше отдел „Палежи“. Оставаха му децата, Франи. Но днес вече се видя с тях. Стига толкова засега.

Къде, за Бога, бе Рон Бомонт? А Фил Канета?

С какво разполагаше? С какво би могъл да работи?

Единственото, което бегло му дойде наум, бе да се заеме с книжата си — вечния спътник и последното убежище на всеки адвокат. В кантората си имаше копия на страниците от папката на Карл Грифин, бележките, които си бе водил при последната си среща с Канета, материалите, задигнати от кабинета на Брий, писмата от университетския й албум. „В определен смисъл — разсъждаваше той — поне част от всичко това може да ме заинтересува.“

Дейвид Фримън бе убеден, че адвокатите трябва да работят денонощно. Бе наредил да направят бани на всеки от трите етажа в сградата му, така че колегите му да не се оправдават с неубедителното извинение след целонощна работа, че е трябвало да отскочат до вкъщи, за да се освежат и да се приготвят за съда.

След двайсет и пет минути Харди вече бе в кантората си — изкъпан, избръснат, преоблечен в ризата, която бе скътал в кантонерката си преди няколко месеца.

След като се настани на бюрото, прослуша четирите съобщения, получени от снощи, надявайки се да стане чудо и поне едно от тях да се окаже от Канета или дори от Рон Бомонт. Ако Ал Валънс му е оставил съобщение, което Харди не бе в състояние да получи у дома, то може би единият или и двамата, с които искаше да разговаря, също са опитали да се свържат или пък след това са позвънили тук, в кантората му.

Но де такъв късмет!

Три от обажданията бяха на клиенти, в различна степен почувствали се изоставени, а последното бе от Джеф Елиът. Когато му се обади, на самия журналист му пареше под краката заради пожара в къщата на Харди, ала все пак отдели миг, за да изрази съболезнование по повод загубата на адвоката.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Диз? Имаш ли къде да отседнеш?

— Да, Джеф, имаме покрив над главата. Благодаря ти все пак.

Но репортерът незабавно се върна на сензационната новина:

— И смяташ, че е палеж?

— Бих се обзаложил. Всъщност не бих изключил замесените с МТБЕ — „Отмъстителите на Валдес“ и всичките ония тиквеници.

— Ако е вярно — Джеф преливаше от ентусиазъм, — това е гигантски прелом за статията ми.

— Тъкмо към това се стремя — сухо му отвърна Харди. — Да пожертвам къщата си заради една хубава статия. Току-виж спечелиш „Пулицър“, ще се радвам за теб. Ще си направим купон в новата ми къща.

Елиът се извини:

— Нямах предвид това, Диз. — Помълча. — Но нали искаш да се докопаме до злосторниците, да им натрием носа?

— Ти откъде знаеш?

— Обзалагам се, че е така. Казвам просто, че може би сме напипали истинската взаимовръзка.

— Между кого и кого?

— Мисля, че точно с това разполагам, Диз. Искаш ли да чуеш?

— Казвай.

— Добре. След като ти си тръгна вчера, аз се захванах с онова, което ми каза — оня тип от „Калоко“…

— Джим Пиърс.

— Да, точно така, Пиърс. Той ти е споменал, че СКО издържа онези кретени, нали?

— Да.

— Е, ами ако е вярно? Къде е връзката тогава? Така че се разрових в купчината, която ти показах вчера — в дебелата папка — и разбрах, че материалите, подкрепящи етанола, в по-голямата си част произлизат от една организация, наречена „фюълс Мениджмънт Консорциум“ — за по-кратко ФМК. Седалището й е тук, в града. Позната ли ти е?

— Не, обаче допреди няколко дни това небе основната ми грижа. Мислех, че ФМК произвеждат цистерни и уплътнители, тежко оборудване.

— Същото съкращение, но компанията е друга.

— Добре. Продължавай.

— И тъй, ФМК издава печатни материали в полза на етанола и против МТБЕ. Със стотици. Понякога е трудно, едва ли не невъзможно да разбереш източника на изданията, защото ги закупуват посредници — публикуват се чрез синдикати като основни новини в ежедневниците, също и в индустриалните издания — „Хелт Индъстри Нюзлетър“, „Инвайънментал Хелт Мънтли“ и прочие. Така че досега не съобразявах, че източникът им е един и същ.

— Но се досети.

— Да. Освен това, ако от други източници изникне още нещо за МТБЕ, ние получаваме новите данни, преди мастилото в доклада на Агенцията за опазване на околната среда да е изсъхнало.

— Цял съм слух.

— Добре. И тъй, преди няколко месеца ние в „Кроникъл“ решихме да подготвим обширно изследване за опасностите от МТБЕ. Материалът се пускаше четири последователни дни на първа страница. Множество ужасяващи факти: ракови тумори, малформации у новородените и все в тоя дух. Дори и непрофесионалист като теб може да си го спомни.

— Смътно.

— Е, Кери тъкмо бе спечелил на предизборното събрание за определяне на кандидат и ние внезапно получаваме тази новина и я пускаме. Както и да е, репортерката, написала статията, случайно се оказа моя позната — Шери Уиър. Миналата вечер се появи в редакцията покрай отравянето на водата, тъкмо докато размислях над нашия разговор с теб. И тя ми каза, че ФМК е бил основният източник за статията й — впечатляващ производител на пропагандни материали. И вчера, като чула за водохранилището, Шери първо пътем се отбила в офиса на ФМК в сградата на „Ембаркадеро“. Да, знаела, че е неделя следобед, че сигурно не работят, но все пак да опита. И какво, мислиш, намерила?

— Заредено атомно оръжие!

— Наистина нямало никой, но в коридора били подготвени за продажба печатните материали за деня, опаковани и надписани за разпространяване и до един за отравянето на водата — това второ пришествие за Сан Франциско, къси съобщения за опасността при замърсяване с МТБЕ и прочие все в този дух. Както и да е, тя измъкнала няколко от купчината и ги донесла, за да ги използва за статията си. — Пауза — Схвана ли?

— Май не.

Гласът на Джеф се снижи до развълнуван, но ликуващ шепот:

— Те са били написани и отпечатани още преди отравянето.

На Харди му потрябва малко време, за да осъзнае думите му. Ако е вярно, дейността на екотерористите бе свързана с ФМК, но не обезателно със СКО и със сигурност не и с Валънс или Кери. За какво би могло да му послужи?

Но Джеф мислеше, че има готов отговор:

— Защото ФМК се ръководи от един тип на име Бакстър Торн…

— А той работи за СКО — досети се Харди.

— Много си умен, макар и не толкова бърз. Навремето, като го интервюирала, Шери не успяла да изкопчи от Торн признание кой му плаща. Той нарича себе си консултант по обществени въпроси. Според думите му е представител на всевъзможни групировки за опазване на околната среда и на други клиенти, но твърди, че сключените с него договори имали поверителен характер. Тя го питала по-специално за някои от тези активистки групировки и той признава, че им е давал някои съвети.

— Съвети. Добре казано.

— И аз така си помислих. Но следва нещо още по-хубаво. Обадих се на един приятел, мой колега от Синсинати, от „Сентинел“…

— Ти си се преуморил, Джеф.

— Всъщност, като нищо да спечеля „Пулицър“. А и ти не седиш със скръстени ръце. Оказа се, че в Синсинати знаят това-онова за Бакстър Торн. Е, не че чак всички са наясно, но моят приятел знае — Торн от години е момчето за мръсната работа на Елис Джаксън.

— А той кои е?

— Ето това ще ти хареса: Джаксън е главен изпълнителен директор на „Спейдър Круч Охайо“.

Харди усети как по гръбнака му премина тръпка и знаеше, че тя не е предизвикана от студа навън, процеждащ се през прозорците на кантората му.

Джеф продължи:

— Така че навярно спипахме СКО да плаща за мръсни номера в Сан Франциско. Налучкахме човека, който би могъл да налее МТБЕ във водата, да убие Брий Бомонт…

— Да подпали къщата ми — безизразно добави Харди.

— Да, и това — съгласи се Джеф. — Но не сме наясно и трябва да разберем как е станало така, че ако сме на вярна следа, Бакстър Торн се е разтревожил от теб.

— Някой му е казал.

— И аз така смятам. Обаче кой?

Харди напрегна мозъка си, мъчейки се да сдържи интуитивната си реакция за втори път през този ден, че навярно е Валънс. Но възможно бе да идва от още по-високо — не изключваше указанието да е дошло от самия Деймън Кери, макар че Джеф Елиът не би приел подобно предположение.

Но защо да спира до Кери? Връзката със СКО можеше да бъде дори Фил Канета — за ченгетата, работещи като волнонаемна охрана по договор, се знаеше, че също предлагат мускулите си, че помагат в мръсната работа. Запита се дали Канета не е вършил същото за СКО? Или за Бакстър Торн?

— Наистина нямам никаква представа, Джеф — отговори му Харди, — освен че би ми се искало да остана за малко насаме с тоя тип Торн.

— Между другото, говори ли тази сутрин с Ал Валънс? — попита Джеф. — В „Клифт“? След като ме събуди заради него?

— Не ти ли разказах?

Чу как Джеф въздъхна.

— Не. Струва ми се, че пропусна.

И внезапно сутрешните сведения се вързаха с току-що чутото от Джеф. Докладът на Брий. Тя променила отношението си към етанола и Валънс опитал — според него успешно — да я удържи да не казва на Кери. Кой повече и от Кери би имал полза от мълчанието й? СКО. А СКО — това е агентът им Бакстър Торн.

Ами ако усилията на Валънс да принуждава Брий да мълчи са се провалили? Ако на някой му е било необходимо да й затвори устата?

На все същия Валънс.

Може би. Но не искаше да навежда Джеф Елиът на тази мисъл. Имаше си свой план и смяташе, че вече, ей Богу, се е сдобил с правото да се стреми към изпълнението му.

— Мислех, че ме е излъгал — кротко забеляза Харди, — и затова исках да поговоря с него.

— И излъгал ли те е?

— По-скоро недоразумение. Изясних го. — Пауза за промяна на темата. — А ти свърза ли се с Кери?

— Днес е на ред — обеща Джеф. — Ако успея да стигна до това.

— Какво би могло да те спре?

— Единият от проблемите с ежедневната рубрика е, че тя трябва да се напише. До вторник Кери ще е неуловим. Утре ще се занимавам с Торн.

— И как ще се добереш до него?

Харди се обзалагаше, че очите на Джеф вече не са изморени — бе надушил следа.

— Класическата примамка, а после обръщам нещата на сто и осемдесет градуса. Обадих се във ФМК, че искам интервю във връзка с отравянето на водата, за което той ще пожелае да говори. А озова ли се веднъж при него, ще му задам коренно различни въпроси. — Смени тона: — Струва ми се, че сме съвсем близо до целта, Диз, наистина.

— Надявам се — отговори Харди, — но ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Не ходи сам.

След като затвориха, Харди незабавно се обади на пейджъра на Глицки. Джеф Елиът може и да го възненавиди за това, но от гледна точка на Харди случаят вече беше за полицията и толкова.

Всъщност дори и без убийството на Брий Бомонт може да се приведат убедителни доводи, че пожарът в къщата на Харди, ако е подпален от същите хора, които са излели МТБЕ във водата, е опит за убийство и следователно е от компетенцията на Глицки. Макар пулгаският Храм на водата да е в района на Сан Матео, той е градска собственост и Глицки можеше да изтъкне правото си на поне още едно пълномощие: да разследва смъртта на убития вчера турист на средна възраст.

А сега, след новите сведения, които Харди бе в състояние да му осигури след разговора си с Джеф Елиът, разследването току-виж стигнало до Бакстър Торн и навярно пак до Брий.

Докато чакаше обаждането на Глицки, стана, протегна се, заобиколи бюрото, за да помята стрелички. Но вместо това, отиде до прозореца, погледна надолу към Сътър Стрийт, после се върна на стола си и придърпа колекцията си от книжа към себе си.

След като вече търсеше нещо конкретно — доказателства за връзка между ФМК и убийството на Брий, — смяташе, че вероятността да го забележи е по-голяма.

Но телефонът иззвъня.

— Да.

— Вземи си сложи телефон в колата, пейджър, какво да е. Звъних из целия град да те намеря.

— В кантората съм. И ти се обадих, не помниш ли?

— Аха, ама не допусках, че ще работиш в неделя и не те търсих там.

Харди се направи, че не забелязва недоброжелателността му. Ейб бе ходил на местопрестъплението на едно убийство и бе прекарал там последните няколко часа. Напълно разбираемо, че е кисел.

— Добре де, ето, че се чухме. Интересно ли ти е защо те търся? Ще ти стане.

— На теб ще ти е по-интересно защо ти звъня. — Тонът на Глицки изобщо не омекваше.

— Защо? — попита Харди.

— За застреляния полицай.

Внезапно го осени. Имаше само една причина на Глицки да му е необходимо двамата да говорят по този въпрос. Сърцето му моментално се сви.

— Фил Канета.

Гласът на приятеля му прозвуча сурово:

— Ти си първият, на когото го казвам.

— Къде си?

Лейтенантът му обясни.

25

Харди се намираше на детелината на Мюр, в самото сърце на „Гарнизона“. Много пъти досега бе карал през градската гора и тя се бе запечатала в паметта му ведра и прекрасна — двупосочен път с надвиснали над него клонаци, виещи се от обширното евкалиптово море.

Но днес, в късния следобед, сякаш иззад всеки клон дебнеше заплаха. Заради гъстата мъгла имаше видимост на не повече от петнайсет метра. Креташе с двайсетина километра в час, вперил присвити очи в нищото. Покрай платното нямаше бордюри и осветление и на два пъти усети, че гумите му излизат от асфалта.

Най-сетне зърна няколко паркирани коли и още повече намали скоростта. Заради мъглата местопрестъплението се очертаваше със застиналата отчетливост на офорт — контурите на три патрулни коли, два фургона, дори няколко новинарски бусчета, инспекторските коли без отличителни белези. Спря зад тях, вдигна ципа на якето си и се опита да различи Глицки в кръжащата групичка призрачни фигури.

Лейтенантът стоеше до задната врата на един от фургоните и докато приближаваше, Харди позна придружаващия го — Джон Страут, върлинестият, говорещ провлечено следовател по смъртните случаи на града и окръга. Глицки го забеляза, едва когато приближи.

— Джон, познаваш Дизмъс Харди.

— Разбира се. — Страут бе работил с Харди и бе свидетел по няколко от делата му. Странно изглеждаше обстоятелството, че Харди, сега адвокат защитник, се намира на местопрестъплението на този етап от разследването, но Страут се бе нагледал на какво ли не и почти нищо не можеше да го изненада.

— Как си, Диз? — Протегна ръка и Харди я пое.

— Немного добре — призна си Харди. — Имах тежък ден.

Страут, както обикновено, бе лаконичен:

— Ще ми се да можех да кажа същото за тукашната ни жертва. Неговият ден е траял само няколко часа. Струва ми се, че ако имах избор, бих предпочел да е тежък, а не кратък.

— Да — раздвижи се Глицки. — Тази сутрин къщата на Харди се подпали.

— И то не сама — остро добави Харди.

Страут долови, че между двамата става нещо.

— Има ли някаква връзка между нея и това тук?

Глицки хвърли поглед на Харди да си затваря устата и заяви, че не било изключено, имало известна вероятност, но са били пътя дотук, за да се заемат най-напред с Фил Канета. Не искал да прави прибързани заключения.

Харди схвана внушението на Глицки — връзката между убийството на Канета и на Брий, да не говорим за пожара в къщата на адвоката — няма да се превръща в предмет на обществени дискусии. Поне засега. На пръв поглед дори не ставаше ясно, че Глицки открито, официално прави паралел между това убийство и онова на Грифин.

— А какво става тук? — попита Харди.

Страут свали крак от бронята на фургона, погледна през улицата, каза: „Май вече привършват“ и се запъти натам. Харди и Глицки го последваха.

И четирите врати на колата бяха отворени. Страут заобиколи откъм вратата на шофьора, но Глицки докосна ръката на Харди и двамата останаха на асфалта, откъм другата врата. При всички случаи вътрешността на колата се виждаше достатъчно ясно и бе също толкова ясно, че лейтенантът иска разговорът им да си остане на четири очи.

Но още първият поглед към Канета донесе нова лоша вест. Беше облечен както миналата вечер при Фримън — последния път, когато Харди го видя. Вече нямаше как да се преструва, че отношенията му с Канета нямат връзка с разследването на Глицки, а това, на свой ред, щеше да доведе до по-нататъшни разкрития — до едно крайно неприятни.

Тялото му се бе свлякло на облегалката, леко наклонено наляво. Страут заговори с професионалния си провлечен изговор, който бе усвоил, когато докладваше неоспорими факти от свидетелската скамейка. Днес обаче безпристрастният му тон се стори на Харди обезпокоителен.

— Ако вдигнете дясната ръка, ще видите — и им показа, — че вкочаняването вече е почти отзвучало, че вторият куршум…

— Вторият куршум ли? — тихичко попита Харди.

Глицки кимна мрачно.

— Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.

Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:

— … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…

Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:

— Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?

— И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.

— Но защо някой би…

— Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана — не бих го нарекъл сполучливо хрумване.

— Това ги свързва — съгласи се Харди.

Кимване.

— И не е само това — според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.

Страут продължаваше:

— … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.

— И кой го е намерил?

— Двама бягащи за здраве.

— А Страут казва, че…

— Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.

Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:

— Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. — Вдигна ръка, за да възпре отговора на приятеля си. — Но тъй като обичам всичко да е изпипано, наредих на Коулман и Батавия да установят алибито на всичките ти герои: Пиърс, Валънс, дори и на Кери. Става дума за часовете между два и четири сутринта, но познай какво ще ти кажа?

— Не всички са си били в леглата.

Устните на Глицки се извиха нагоре, но това не бе усмивка.

— Подобни прозрения са причината да сме приятели до ден-днешен. Може и да са били, но не успяхме да се свържем с нито един от тях. Пиърс го нямало вкъщи. Жена му каза, че от рано сутринта бил на яхтата си. Установихме и дневния ред на Кери, но той не го спазва — той и Валънс не са присъствали на първата си закуска. Предполагам, че два дни преди изборите е с по-гъвкаво разписание. Валънс…

Харди трябваше да се намеси:

— Валънс е бил у Кери до полунощ. После Кери е напуснал дома си.

— Откъде знаеш?

— От Джеф Елиът.

— И къде е отишъл?

— Един Господ знае. Но живее на около пет преки оттук. И като стана дума, Пиърс също не е кой знае колко далеч и все надолу по склона.

Глицки помълча секунда-две.

— Виждам, че си готов с домашното си. Откъде знаеш всичко това?… Господи, дори и една частица?

— Имам основания. Тази сутрин говорих с Валънс…

— Кога? Половината сутрин прекарахме заедно.

— Сигурно през другата половина. — Знаеше, че Глицки няма да го остави намира, и продължи: — Във връзка с къщата ми.

— Валънс има нещо общо с къщата ти?

Страут свърши монолога си, изправи се и погледна над покрива на колата.

— Това момче седи на студа от доста време, Ейб. Имаш ли още работа тук?

Глицки насочи вниманието си към следователя.

— Аз нямам, Джон — отвърна му. — Ако огледът е приключил, можеш да му сложиш етикет и да го пъхнеш в чувала.

Страут хвърли последен поглед на тялото на Фил Канета в колата и съчувствено зацъка. Отново се изправи.

— Повикванията за оглед. Мразя ги, знаеш ли? Не могат с нищо да помогнат, нали? Това не е просто безстопанствено тяло, което има нещо да ти каже.

Нямаше какво да му отговорят. Всички в такива случаи изпитваха същото в по-голяма или по-малка степен.

Глицки лекичко потупа Страут по рамото, докато последният минаваше край тях. После самият той се върна няколко крачки към мястото, където шефът на екипа за огледа се съвещаваше с двама от хората си. Харди го чу да им казва:

— Ако е останало достатъчно олово, накарайте балистичната експертиза да го сравни с куршума, който е убил Грифин. Бас държа, че е от същия пистолет.

Последва кратко обсъждане, след което лейтенантът се върна при Харди.

— Валънс. Тази сутрин. Джеф Елиът. Обзалагам се, че си смятал, че ще се разсея.

— И през ум не ми е минавало — възрази Харди. — Зная, че трябва да поговорим, но да отидем другаде, а?

С ръце в джобовете, Глицки огледа унилата околност. Тялото бе положено на носилка, а влекачът със запален двигател бе готов да повдигне колата на Канета, за да я откара на полицейския паркинг.

Привел рамене, лейтенантът още веднъж потръпна от студ и каза:

— Страхотно повикване, няма що!

В една от някогашните стаи на братята си по коридора, водещ към кухнята, Орел Глицки се бе проснал на пода, гледаше телевизия и си пишеше домашните. Рита седеше на дивана при него и четеше, а испанската й радиостанция работеше тихичко на масата близо до нея.

Глицки, следван по петите от Харди, се отби при домочадието си — даваше им да разберат, че вече се е прибрал, че съжалява, задето го е нямало, кажи-речи, цял ден, че се радва, че са добре. Рита вдигна поглед от книгата си и му каза, че е претоплила мексиканска царевична питка за закуска и сигурно тя е още топла във фурната. Макар да не откъсна и за миг очи от телевизора, синът му кимна.

— Добре. Кога си тръгна дядо ти?

Свиване на рамене.

— Не зная.

— Малко след дванайсет — обади се Рита. — След като пристигнах аз.

Не се и опитваха да скрият поне малко недоволството си, задето Глицки работи в неделя, след като вчера бе зарязал Орел на дядо му.

— Е… добре ли прекарахте деня? Забавлявахте ли се?

Рита само го изгледа.

— Орел?

Момчето вдигна рамене.

— Не особено.

Глицки постоя още миг на вратата, после въздъхна тежко и пое по коридора.

— Радвам се, че се поинтересувах — промърмори той.

Деляха ги само няколко крачки от кухнята, където двамата затвориха вратата, за да се изолират от нахлуващия шум. Глицки издърпа един стол и го яхна наопаки.

— Да не мислят, че се натискам да работя през почивните дни? Или смятат, че посещаването на местопрестъпленията съвпада с представата ми за удоволствие?

Харди го остави да се ядосва, защото нямаше какво да му отговори. Понякога на хората им се налага да работят — гадно, но какво да се прави. Собствените му деца не бяха разбрали защо не можа да отиде с тях на празника преди Вси Светии миналата вечер. Сега бе ред на Ейб да се сблъска със същото.

Той грабна една от кухненските кърпи, отвори фурната и измъкна плоската тава с остатъците от питката. Харди взе чинии от шкафа, нареди ги на масата и се зае да си сервира.

— Едно не разбирам — заговори той. — Как могат да седят, да четат и да учат, и едновременно с това да слушат музика и да гледат телевизия. Аз не бих могъл да се съсредоточа при целия този шум.

Глицки седна както си му е ред и придърпа тавата към себе си.

— Не разбираш, защото си прехвърлил четирийсет. Сега тия работи ги учат в училище. Няколко програми едновременно. Ставаш по-всестранно развита личност. — Сипа си едно парче в чинията и взе да го човърка. — Това е една от причините светът днес да е по-добър, отколкото по времето, когато ние бяхме деца. — Набоде си една хапка и я мушна в устата си. — И така, сам ли ще почнеш или предпочиташ да ти задавам въпроси?

Мракът захлопна града като в капан.

Час по-късно Харди се озова на изпотъпканата кал зад къщата си. Тук, по-близо до океана, мъглата започваше да се превръща в хубавичък ръмеж. Застанал на резкия, леден вятър, той се смая колко допринася влагата за и бездруго значителните удоволствия на тази вечер.

Все още отвън, изкачил задната стълба, той превъртя ключа в бравата на задната врата и за негово учудване, тя се отвори. Очакваше охраната на отдел „Палежи“ да е сменила със свои бравите на всички изходи, но макар здраво да бяха заковали парадния вход и да бяха поставили из имота табели с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, мерките им, изглежда, се изчерпваха с това.

И тъй, ето го вътре. Взе джобно фенерче от най-долната полица на етажерката с инструменти и мина в кухнята. Все още нямаше нужда от фенерче: пространството и ъглите му бяха станали втора природа. Огледа се: лампичката на стенния телефон бе изгаснала и хладилникът не светна, когато го отвори. Спретнато сгънатите плътни пазарски торби от кафява хартия си стояха на обичайното място в най-долното чекмедже на кухненския шкаф. Грабна най-горната.

В спалнята си рискува и запали фенерчето за кратко. Тропическите му рибки — седемнайсет на брой, — които бе събирал и отглеждал въпреки всевъзможните промени над двайсет години, плуваха с коремчетата нагоре на повърхността на аквариума.

По лицето му премина тик. Угаси фенерчето и прекоси стаята. Телефонният секретар се намираше на малко нощно шкафче. Изключи щепсела му от стената, откачи джака му от телефона и го сложи на дъното на хартиената торба в ъгъла на леглото. Следващ по ред бе скринът — върху секретаря нахвърля вътре бельо и два пуловера. От дрешника взе топло яке, официално сако, няколко ризи — всичко миришеше на пушек. И пълна смяна дрехи за жена си. За след като я измъкне.

Част от него се съпротивляваше срещу необходимостта да предприеме следващата стъпка, но се налагаше. Остави всичко на леглото, мина през кухнята в обгарялата лицева част на къщата и застана насред някогашната си дневна.

Веднъж представляваше ищец, пострадал от тежки обгаряния при производствена злополука. Спомни си как при подготовката си експертът, на когото възложи случая, определи различните степени на обгаряния: първа — слънчево изгаряне, втора — мехури и най-тежката — трета степен, причиняваща непоправимо увреждане на кожата и ужасно обезобразяване.

Но в момента изпитваше нещо още по-тежко: изгаряне четвърта степен на самата му същност, овъглило цели кътчета в душата му.

След известно време се раздвижи отново — върна се през кухнята в спалнята да вземе оставените там неща. Вдигна торбата за хартиените й дръжки, а дрехите за закачалките им. Грижливо върна фенерчето на полицата с инструментите, а после излезе навън в ужасната, отвратителна нощ.

Харди остави торбата с дрехите в колата, но отнесе телефонния секретар в кантората си, включи го в щепсела и установи, че Ал Валънс не лъже поне по този въпрос. Неговото обаждане бе първото — точно както твърдеше.

От второто се вцепени.

Не съобщаваше името си, но адвокатът го разпозна незабавно:

Харди едва не се разсмя на глас — дребни неудобства, няма що!

— Да бе, няма проблеми — обади се Харди, после изключи секретаря, облегна се на стола си и се опита да събере мислите си.

Но неразборията беше пълна. Тъкмо днес бе изгоряла къщата му, беше убит Канета. Тичаше още от зори, а му оставаше само един ден да установи поне някаква полезна истина. Хвърли поглед към мишената си на стената срещу бюрото. Не си спомняше да ги е мятал, но трите му изработени по поръчка стрелички безразборно стърчаха по дъската.

Насили се да стане, заобиколи бюрото, запали ярката горна светлина в помещението. Стреличките му служеха като броеница и той ги изтръгна от мишената, върна се на линията, която бе очертал на пода на два и половина метра, обърна сее лице и запрати първата. Шейсет точки — добро начало.

Хвърли втората, после третата. Отиде до мишената, извади ги и пак се върна на линията.

Ако Рон не е напуснал града, какво означава това?

При добронамерено тълкуване трябваше да се хване за думите му. Проявил е предпазливост, нервност, мания за преследване — напълно обяснимо. Искаше да е наблизо в случай че — което вече не изглеждаше много вероятно, — Харди съумее да разкрие убиеца на Брий. Ако стане така, той и децата му могат да се върнат към нормалния си живот. А след всичко, сполетяло останалите участници в драмата, Рон имаше основание да се безпокои.

Но докато мяташе стреличките си, в съзнанието му си пробиваше път доста по-зловеща интерпретация и му бе трудно да я удържи. Рон все още е някъде наоколо. Достатъчно наблизо, за да подпали дома на Харди. Достатъчно близо, за да убие Канета.

Поне да беше оставил някакъв телефонен номер. Това със сигурност не криеше опасност. Тогава би могъл да отговори на някои от въпросите, тълпящи се в съзнанието на Харди. Каква например бе истината за брака на Рон и Брий? За отделните спални, за изневярата? Рон може и да е „чудесен баща“, но не е бил и такъв съпруг. Те не са били щастливата двойка, за каквато са се представяли. Ако не друго, то Брий е имала връзка с Деймън Кери. И очевидно е забременяла от него. Макар Харди да чувстваше, че не бива да изключва Канета или дори Пиърс.

А ако бащата е всеки друг, освен Рон, това е мотив за убийство. Мотив Рон да я убие.

И на всичко отгоре, ако Брий постоянно му е изневерявала, това би могло да означава… че Рон…

Харди се опита да пропъди тази мисъл, но повече не можеше да я прогонва. Разбира се, че водеше към Франи. Макар днес най-после да му бе казала, че не, не е било така. Всъщност това ли каза? А как по-точно е било? Не я бе подложил на кръстосан разпит. Нямаше кураж.

И защо да е такъв глупак, че да й вярва, каквото и да стане?

Думите на Фримън от миналата вечер още кънтяха в ушите му и не му даваха мира: Харди и Глицки вярвали, че Карл Грифин е отишъл на среща с информатор, само защото е казал така. А всъщност е направил друго. Грифин всъщност е излъгал. Шефа си. И то поради далеч по-незначителна причина от Франи.

„Нищо друго, освен истината“ е благородно понятие за пред съда, но Харди знаеше от дългогодишния си опит на юрист, че дори и там с него систематично се злоупотребява. А в живота нещата стоят още по-зле.

Но сам се спря, преди да стигне твърде далеч по този път. Франи не беше просто някой си. Беше майка на децата му, съпругата, която бе обещал да обича, да почита и да уважава. А ако тези три понятия не включват и доверие, фундаментална вяра в нейната честност и в личността й, той бе загубен при всички положения.

Франи му бе дала ясно да разбере, че Рон я е привличал, но е останала вярна на мъжа си. Рон й е бил добър приятел, но тя не е допуснала нищо повече. Харди просто нямаше друг избор, освен да й вярва, да приеме думите й на доверие. Тя му бе казала истината.

И това бе единствената истина, въз основа на която той би могъл да си позволи да действа. А другото би означавало да предаде и двама им.

26

Беше неделя вечер и Глицки не си бе седял достатъчно у дома през почивните дни. И имаше чувството, че скоро това така и няма да му се удаде.

През годините той много рядко бе вършил услуги на работното си място. Преди три години се бе изказал в защита на Пол Гатас по едно от десетките подобни дела между колеги, които се завеждаха сред и срещу служители в Съдебната палата. Гатас, лаборант, чийто майчин език бе тагалогския6, бе направил изказване пред своя колежка и тя бе изтълкувала думите му като сексуален тормоз. Двамата обсъждали мястото на прободна рана, Гатас се позапънал над названието и накрая използвал думата „цици“, а не „гърди“.

По това време Глицки се намираше в лабораторията — чакаше резултатите от друг случай — и бе единственият свидетел, чул цялата разправия, включително и последвалото унизително извинение на Гатас.

Жената изпищя:

— Няма какво да ми пикаеш върху краката ми и да ме уверяваш, че вали дъжд! — И избяга от помещението.

Преди изказването на Гатас в лабораторията цареше професионална и неутрална атмосфера. Но жената се чувствала обидена до такава степен, че не била в състояние да идва на работа цели десет дни. После завела дело, което, както се оказа, не й било за пръв път. Искането й било Пол Гатас — служител от десет години и баща на четири деца — да бъде уволнен. Изисквала и пълно заплащане за дните, в които не е била на работа. Настоявала за шестмесечна нетрудоспособност, защото толкова според нея й било необходимо, за да преодолее нанесената й емоционална травма.

Глицки бе работил многократно с Гатас. Английският на лаборанта бе много лош, но затова пък той бе изключително опитен работник. И тъй, осъзнавайки веднага, че нагазва в несигурна почва, Глицки се бе застъпил за него пред съда и — въпреки неблагоприятните обстоятелства в една обстановка, където, щом си обвинен, значи си виновен — Гатас бе оправдан.

Така че Пол с радост придружи Ейб в Палатата в седем вечерта тази неделя. Лейтенантът го остави долу в лабораторията и се качи в кабинета си. Сверяването на пръстовите отпечатъци на Деймън Кери с всички останали, открити в апартамента на Брий, щеше да отнеме доста време на Гатас, а Глицки го чакаше куп собствена работа.

Дългият списък от сведения, които Харди му бе изброил малко по-рано, бе изключително обезпокоителен, и то най-вече защото Глицки не знаеше за нито едно от тях. А би трябвало, след като е шеф на отдел „Убийства“, да не говорим пък, че е най-добрият приятел на адвоката. Батавия и Коулман безусловно имаха мозъци в главите си, а все пак, между тях да си остане, някак не бяха сполучили да открият поне някаква опорна точка в това разследване.

Изкушаваше се да арестува Харди, задето не го бе запознал поне с общите положения, задето не спомена какво е открил, с какво се е занимавал. Например, че е работил с Канета. Че е направил връзка с убийството на Грифин. Че днес сутринта е разговарял с Валънс, след като нито един от инспекторите на Глицки не е успял да намери ръководителя на кампанията. А ето сега се появява и Бакстър Торн, който вероятно стои зад изливането на МТБЕ в резервоара „Кристалните извори“, като междувременно може би във връзка с това е убил човек в района на Глицки.

Но Глицки осъзна, че Харди май е предубеден по един въпрос и този въпрос е Рон Бомонт. В разследването на убийства бе общоизвестно, че съпругът е извършителят, и въпреки цялата дейност по работата на Брий за петролната промишленост, Рон все още изглеждаше крайно подозрителен на лейтенанта. Бе избягал от местопрестъплението, бе използвал множество самоличности. Ако се съди по спалните в жилището им, той и Брий напоследък едва ли са имал и интимен живот, а след като тя е била бременна, налице бе доста сериозен мотив.

Глицки мразеше да угажда на Областната прокуратура, но не можеше повече да изключва Рон като заподозрян. От негова гледна точка — всъщност най-подходящият заподозрян.

Внезапно се изпъна на стола, стигнал до неприятното осъзнаване, че приятелят му все още крие нещо от него — иначе Рон също щеше да фигурира в кратичкия списък на Харди. Би следвало да е включен. Следователно Харди знаеше повече и не го издаваше. Не го направи, дори когато се преструваше, че разголва душата си преди няколко часа, докато замисляха да се срещнат отново тук, след като Харди си събере вещите.

Сега Глицки се печеше на бавен огън, мислейки си, че за Бога, приятел или не, ще трябва да арестува това двулично копеле, когато Харди в края на краищата се веене тук. Взе да набира кантората на адвоката от телефона на бюрото си, за да му тегли едно конско, ако е там, но чу стъпки по коридора и остави слушалката.

След минута инспектор Лион Тимс, специалистът от огледа на местопрестъплението по убийството на Канета, застана на вратата.

— Помоли меда побързам с балистичната експертиза, Ейб. Можеш ли да повярваш — в лабораторията има някой.

— Пол Гатас — отвърна Ейб. — Докарах го тук от тях. За отпечатъците.

— Отпечатъци ли? — Въпреки възхваляваното им наличие в книгите и филмите, Тимс знаеше, че в реалния живот отпечатъците рядко са фактор в работата на полицията. Но само сви рамене — щом лейтенантът иска да свери отпечатъците, моля. — Той направи балистичната експертиза вместо мен. Тоя човек струва колкото цял екип лаборанти.

Приятна новина за човека, чието работно място бе спасил, но вниманието на Глицки бе насочено другаде.

— И какво откри?

Тимс кимна.

— Стрелял е един и същи човек. С пистолета на Грифин.

Няма съмнение.

Когато пристигна, Харди се зарадва — без да се изненада, — че предположението на Глицки за пистолета на Грифин се е оказало правилно. Но изобщо не се зарадва, когато приятелят му стана, затвори вратата на кабинета си и го попита какви сведения за Рон Бомонт укрива.

— Какво искаш да кажеш? — Само че опитът му за отвличане на вниманието стигна дотам, докъдето Харди и предполагаше — тоест доникъде.

Глицки бе кацнал на ъгъла на бюрото си, надвиснал на няма и метър над мястото, където Харди седеше на твърдия стол, притиснат до стената на кабинета. Точно това бе необходимо на Глицки — в тази позиция адвокатът се чувстваше неловко.

— Какво искам да кажа ли? — повтори лейтенантът настръхнало. — Да видим дали ще успея да ти обясня. Ти знаеш местонахождението и почти целия живот на всички, които поне донякъде са замесени в смъртта на Брий Бомонт. Ти откри, че и смъртта на Карл Грифин вероятно е свързана с нея. А днес Канета превърна това правдоподобно предположение в несъмнено. Разполагаме с четирима-петима заподозрени и нито един от тях няма приемливо алиби, ноти, изглежда, не изпитваш и капка подозрение към човека, който, струва ми се, е най-вероятният извършител. Ако проследим резултата, това ще се окаже Рон. — Глицки бе скръстил ръце с професионален израз на лицето и това изобщо не бе преструвка. Очите му гледаха непреклонно. Не се канеше да чупи фъстъците от чекмеджето в бюрото си за кратък философски разговор.

Харди пое въздух, задържа го и го изпусна рязко.

— Няма да ти допадне.

— Не съм и очаквал. — Глицки изчака още известно време.

— Забърках се в тази история заради децата му.

Очите на лейтенанта, до момента безизразни, се присвиха. Ноздрите му се разшириха, а белегът на устните му побеля. Пое дъх един-два пъти, а когато най-после заговори, гласът му прозвуча ужасяващо овладяно:

— Виждал ли си го? Негов адвокат ли си?

Харди знаеше, че всеки опит за увъртане само щеше допълнително да вбеси Ейб.

— Срещнах се с него веднъж. В петък вечерта, преди нещата да се заплетат окончателно.

— И къде?

— В хотел „Хилтън“ на летището.

— Значи е имал намерение да напусне града? Заминал ли е?

— Не. Нито едното, нито другото. Но бе готов да го стори, ако се наложи. Това беше.

— Това било. Прекрасно. И ти неизвестно защо реши, че няма нужда да ме запознаеш с нито едно от тези събития.

— Не. Не съм вземал подобни решения. Тогава ти не издирваше специално Рон.

— Сега обаче го търся. Къде е?

— Не зная.

— Айде бе!

Харди сви рамене.

— Не те лъжа. Никога не съм те лъгал, Ейб. Просто изпуснах онова, което нямаше нужда да знаеш.

— Е, много ти благодаря. — Глицки направи възмутена физиономия, а гласът му се извиси негодуващо: — Ама кой си ти, че да решаваш? Ами аз за какво съм, да не би това да ми е някакво си хоби, с което да се залавям или да зарязвам, когато ми скимне, а не работа, а? Случайно да ти е идвало наум, Диз? Не си ли се замислял поне веднъж?

Но Харди нямаше намерение да се моли за милост или за прошка. Бе сторил каквото му диктуваше сърцето. Вярваше, че може да се защити.

— Виж, Рон ми се обади миналата вечер. Обаждането му още си стои записано на телефонния секретар в кантората ми. Заповядай да го чуеш по всяко време, когато поискаш. Не зная къде е, нито как да се добера до него и самият аз се вбесявам.

— Но това не е твоя работа, Диз.

— Не се самозалъгвай, Ейб. За мен то е много повече от работа. Първо, става дума за жена ми, после за къщата ми, а след това съм наред може би и аз, моя живот. Смяташ ли, че щях да рискувам всичко това, ако имах и най-малкото съмнение в Рон? Не мислиш ли, че щях да ти го предам? Господи, та аз пръв щях да дотичам.

— Не и ако ти е клиент.

Харди снижи глас.

— Той не е забъркан, Ейб. Знаеш го открай време. Ако се впуснеш в тази посока, ще сбъркаш адреса.

— Да, но на ментова ми е работата — да проверявам във всички посоки. Ако изскочи нещо, аз го подхващам и то може да ме наведе на друго.

— А може и да не те наведе. — Харди се приведе напред на стола си. — Няма време, Ейб.

Глицки го изгледа свирепо с още неотзвучала ярост. След няколко секунди се изправи, отиде до вратата, отвори я и излезе.

Стоеше със скръстени ръце до прозорците на отдел „Убийства“ и през черната мъгла гледаше към затвора оттатък пътя. Харди излезе от кабинета му и застана зад приятеля си.

— Ще ти кажа всичко, което мога — обади се той иззад гърба му, — но има неща, които не мога.

Глицки не се обърна.

— В положението на Рон има нещо, което прави опасно официалното му въвличане в съдебно дирене. Ако попадне в правораздавателната система, ще пострадат децата му. Ето защо Франи не биваше да го издава. Ето за какво не можеше да говори тя. Чу какво каза домоуправителят в жилището му, Ейб. Човекът е добър баща. Като теб и мен, нали?

Пак не последва отговор, но Харди забеляза, че раменете на Глицки се повдигнаха и смъкнаха. Слушаше го.

— Зная, зная. Защо не съм ти казал по-рано, нали? Защо съм работил с Канета? Не знам. Не знаех. Опитвах се да проумея нещата. И равносметката е, че Рон не е убил Брий.

Лейтенантът най-после леко се извърна и отрони:

— Освен ако я е убил.

— Не е.

Глицки стоеше неподвижен като статуя.

И двамата доловиха стъпки, приближаващи бързо по коридора. Харди се обърна, точно когато един възбуден азиатец изникна на вратата. Бе леко задъхан и за няколкото крачки до тях се помъчи да се съвземе.

— Едни от последните, които аз опитва, Ейб. Прощавай. Обаче съвпадат.

— Съвпаднали са?

— Да. Също като на чаша, все едно кого са.

— С отпечатъци от жилището в надстройката ли?

Гатас кимаше ли, кимаше.

— Сигурен напълно.

— Кери? — обади се Харди.

Гатас погледна него, после Глицки за позволение. Лейтенантът кимна.

— Така изглежда.

— Какво това? — попита Гатас. — Сам Деймън Кери?

Глицки кимна.

— Ако си сигурен за отпечатъците по чашата, значи е бил в дома на Брий Бомонт, а каза, че не е ходил там.

— О, сигурен напълно.

— Значи е Кери.

— Ах, мамка му — възкликна Гатас. — Съвсем мамка му.

— Взе ми думите от устата, Пол — почти се усмихна Глицки. — Чудесна работа свърши. И благодаря, че дойде тази вечер. Много ни помогна. Да те откарам ли у вас?

— Не. Звънил на моя жена. Десет минути, тя тук. — Кимна и излезе.

Отново се възцари тишина. Харди изчакваше. Глицки смучеше бузата си отвътре.

— Навярно точно в момента си спомняш, че аз донесох чашата — обади се Харди.

27

Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше — просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.

Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.

— Имаш ли представа колко е часът?

Жена му, както обикновено, представляваше великолепна гледка. Особено в момента, поруменяла от студа и от лекото усилие да дойде на яхтата. По косата й се бяха събрали ситни капчици и осветени отзад, те се превръщаха в ореол.

— Навярно около девет — отвърна й безизразно.

— Какво чакаш тук?

— Тебе — да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.

— Пак се отбиха от полицията.

— Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?

— Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.

— И са дошли да разпитват мен ли?

— Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.

Той най-после погледна жена си в очите.

— Е, аз не съм свързан с Брий. — Отпи глътка от канчето.

— Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?

Продължаваше да я гледа.

— Ето тук — отвърна. — Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.

— От снощи ли си тук?

Джим кимна.

— Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?

Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:

— Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?

С пурата си той посочи към водата:

— Бях в открито море.

— В тази мъгла?

Пиърс вдигна рамене.

— Водя опасен живот. Какво значение има? А ти какво прави цял ден?

— До обяд си останах вкъщи и чаках да се прибереш. После обядвах с майка си и брат си. После беше приемът за библиотеката — вечерята на спонсорите.

Джим Пиърс се плесна по челото с мним ужас.

— Тази вечер ли беше? И аз съм го изтървал? — Хвърли й невиждащ поглед. — Добре си се забавлявала без мен!

— Всички се чудеха защо те няма. Казаха, че им липсваш.

— Не се и съмнявам. Те на мен също.

Тя скръсти ръце и се облегна с гръб на парапета.

— Не разбирам защо си толкова жесток, Джим. Не усетих кога започна това.

Той помълча един миг, внимателно вдигна канчето и бавно отпи.

— О, мисля, че би могла да се досетиш. Човек се ожесточава, ако го отблъскват прекалено дълго. Някои хора, като се ожесточат, си го изкарват с жестокост.

— Никога не съм те отблъсквала.

Опит за отривисто изсмиване. „Не — помисли си той, — само дето направи така, че вече бе невъзможно да ти се моля.“ Но каза:

— Права си. Аз съм виновен.

Задълго се възцари мъртва тишина.

От една шамандура в канала при устието на яхтклуба се разнесе плътен звън, почти незабавно последван от отчаяния вопъл на сирената за мъгла. Джим Пиърс хвърли пурата си в залива и се пресегна да изключи телевизора.

Жена му като че ли очакваше той да каже нещо, така че й направи тази услуга:

— Няма значение. Нищо няма значение.

— Не бива да го правиш! — едва не изпищя Валънс. Бе измъкнал Деймън Кери на покрива на поредния проклет хотел, в който бяха отседнали след поредната проклета беседа на кандидата. — Не бива да го правиш два дни преди изборите! Отблъскваш хората, не разбираш ли? А не можеш хем да ги отблъскваш, хем да спечелиш.

— Аз съм верен на себе си — отвърна Кери. — Досега не съм губил на избори, а винаги съм оставал верен на себе си.

— Да, Деймън, обаче досега не си се кандидатирал за губернатор Това не ти е длъжността градски съветник, а висок пост и затова съм нает, забрави ли? Такава ми е работата. Да преча на кандидатите да бъдат верни на себе си, особено четирийсет и осем часа преди изборите. Ето какво ще ти кажа: щом искаш да бъдеш верен на себе си, направи го в сряда. — Пристъпи няколко крачки и изруга.

Кери се приближи откъм гърба му.

— Не отблъсквам електората си. Опитвам се да въздействам на хората, да им кажа истината. Те откликват на думите ми.

— Не — отсече Валънс. Обърна се, изпълнен с презрение към политическото правило, че високият винаги печели. Кери го надвишаваше с над десет сантиметра и при такава близост Валънс бе принуден да го гледа изотдолу. Но все едно, щеше да каже своето — дали изотдолу, дали отвисоко, или отстрани — и на Кери ще му се наложи да го изслуша. — Не, не и не. Чуй ме внимателно. Твоята работа не е да въздействаш на хората, нито да им казваш истината, нито да оставаш верен на себе си. Опитваш се да спечелиш изборите. Ето какво се опитваш да постигнеш в момента. А ти цял ден закъсняваш, пропускаш срещи, отклоняваш се от сценария…

— Сценарий няма. Има…

— Не, Деймън. На този етап от значение е единствено сценарият. Повтаряй, повтаряй, повтаряй. Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се. И не се спирай на едно място, не пропускай нито една възможност да повтаряш, да повтаряш и пак да повтаряш.

— Само дето тази сутрин изтървахме една, нали, Ал? И защо? Защото ти закъсня да ме вземеш.

— Ти се успа, Деймън.

— Аз завися от теб, Ал. Изтощен съм и се разболявам. А ти? Задължението на ръководителя на кампанията е да води кандидата там, където е необходимо. Това му е работата. А не да му пречи да остава верен на себе си. — Допря ръка до челото си. — Наистина се разболявам — добави. — От седмици съм болен.

Валънс се озова на ръба на покрива. Под краката си долавяше прозирното сияние на светещия в мъглата град. Изпадаше в подобно положение при почти всички избори, в чиято подготовка бе участвал — ученически дрязги през последния етап на кампанията.

Деймън Кери несъмнено се чувстваше зле и Валънс всъщност не го винеше. Темпото бе изтощително, натискът — неотслабващ. Валънс можеше и да е в правото си да се чувства обезсърчен и разтревожен, но бе дошло време да успокои топката за доброто на изборите.

— Деймън — заговори той спокойно, — остава ни само още един ден и той ще започне рано. Защо не се прибереш у дома да си починеш добре през нощта, стига да можеш? Вече му се вижда краят. Все още можем да се измъкнем.

— Не са само изборите — поклати глава Кери. — Ти не знаеш, Ал.

— Нищо подобно, Деймън, зная, и още как. И зная, че пак става дума за изборите.

Но Кери бе на друга вълна.

— А аз зная само, че ако не бях поел по този път, Брий щеше да е жива. Ако тя не беше… — гласът му заглъхна.

Но вече стотици пъти бяха разисквали този въпрос, най-често късно нощем, когато защитните сили на Кери рухваха. Валънс добродушно сложи ръка на рамото на кандидата.

— Но тя все пак е мъртва. — Леко го потупа по рамото, за да изрази съчувствието си. — Нека те приберем вкъщи, за да си починеш поне малко. Утре сутринта нещата ще изглеждат по-добре.

Торн седеше до кухненската маса в апартамента си по средата на склона на Ноб Хил и слагаше последните щрихи в меморандума, който щеше да отпечата утре, относно помощите в размер на 10 800 000 долара, вложени от петролните компании в тазгодишните политически кампании в страната. В меморандума той отбелязваше, че Деймън Кери не бе приел и цент от подобни източници. Торн смяташе, че ако новинарското изявление се разпрати рано на следващия ден, със сигурност ще се появи във вестниците във вторник, и то навярно преди повечето хора да отидат да гласуват, и дори би могло да запълни някои от късните новини утре вечер по телевизията.

Убеден бе, че и най-дребното нещо ще бъде от полза, особено в светлината на несекващия скандал с отравянето на водата с МТБЕ, който за негово удоволствие бе в устата на всички. Противопоставянето на Кери срещу крупните производители на петрол щеше да свърши добра работа, и то по всяка вероятност точно в деня на изборите.

Той прочете коректурите на окончателния вариант, после прибра книжата в куфарчето си, отвори една студена бира и я наля в изстудена чаша. Отиде в дневната и включи телевизора.

Късните вечерни новини не излъгаха очакванията му.

Започнаха с продължението на репортажа за пулгаския Храм на водата. Районният отдел по водите бе взел проби от питейната вода в града и бе установил, че съдържанието на МТБЕ е по-ниско от нормите на Агенцията за опазване на околната среда, така че практически било „безопасно“. Но все пак се „забелязвало“ наличие на веществото и жителите бяха посъветвани да „проявяват предпазливост“.

Торн се подсмихна на израза и на истеричния отклик на зрителите, който гласността в медиите несъмнено бе осигурила. МТБЕ бе опасно вещество, така е — токсично, колкото таблетка аспирин в басейн с олимпийски размери, — от петдесет-шейсет литра във водохранилище с размерите на „Кристалните извори“ нямаше да се разболее никой, във всеки случай не веднага. Въпреки това обаче над трийсет души бяха потърсили медицинска помощ в спешните отделения из целия град, след като бяха пили вода вчера и днес сутринта.

Интервютата, взети от пешеходци, сочеха, че почти всички бяха доловили „особен вкус“ във водата, мирис на терпентин. Торн сметна за необходимо да изпие някоя и друга чаша през деня и не усети нищо.

Показаха хубавичък клип с няколко десетки умрели пъстърви, плуващи недалеч от мястото на отравянето. Засичането на този рибен пасаж — където концентрацията на МТБЕ е няколко милиона пъти по-голяма, отколкото при помпената станция за питейната вода на града — си бе чист късмет, но Торн го намери за особено задоволително. То създаваше впечатлението, че е било замърсено цялото водохранилище.

Кери пусна няколко доста хапливи остроти, призоваващи за незабавен мораториум върху употребата на МТБЕ, на което откликнаха един от сенаторите на щата и кметът, Бог да го благослови, който дори отиде още по-далеч от тях:

— Нямаме основание да търпим и секунда повече това опасно и неразтворимо токсично вещество в бензина си, след като съществуват безопасни за околната среда и икономични заместители, съвсем леснодостъпни — имам предвид етанола.

Опонентът на Кери, напротив, се изказа от района на Ориндж Каунти и на Торн му заприлича на идиот:

— Тази ужасна криза е предизвикана от МТБЕ толкова, колкото и от оръжията, с които убиват хора. Хора убиват други хора и пак хора — престъпници — са отровили водоизточниците на Сан Франциско. Бензин без всякакви добавки би довел до същия резултат, а никой не се обявява за забраната на бензина.

Полицията не разполагаше с улики за самоличността на извършителите, нито за местонахождението на щабквартирата на „Съюза за чиста планета“, поел отговорността за акцията, макар че, ако ги открият, щели да им предявят обвинение в убийството на петдесет и три годишен мъж…

Торн изключи звука, облегна се и с наслада отпи от бирата. Като цяло, трябваше да смята чутото за шумен триумф. Никакъв „Съюз за чиста планета“, разбира се, не съществуваше. Неговите членове се бяха пръснали по четирите краища на света. Животът бе хубав.

Но при новопоявилия се на екрана образ — къщата — усмивката му угасна и той грабна дистанционното, за да увеличи звука.

— … определиха, че пожарът е причинен умишлено.

Сериозният водещ кимаше мъдро.

— А най-интересното в този случай, Карън, е, че в тази къща живее Франи Харди, нали? Жената, която все още е в затвора, защото отказва да свидетелства относно съпруга на Брий Бомонт, специалистката по бензинови добавки, убита преди около месец.

— Точно така, Бил. — Камерата се насочи към Карън. — Не е за вярване, че няма каквато и да било връзка между убийството на Брий Бомонт, отравянето на Пулгаския храм с МТБЕ и палежа на къщата.

Торн отново изключи звука, вече определено намусен. Снощи той бе едновременно пийнал и превъзбуден, а гъстата мъгла му служеше за идеално прикритие. Освен това се чувстваше като бог след успешно проведената акция на водохранилището.

Кога най-после ще се научи, че колкото и да ти се иска, колкото и да се наслаждаваш на всеки миг, не бива да вършиш нещата със собствените си ръце? Трябва да наемаш специалисти да се погрижат за операцията. Така е най-безопасно. Иначе самият ти си човека, когото засичат, на когото се налага да импровизира, който по всяка вероятност оставя веществени улики на местопрестъплението.

Седеше навъсен, размишлявайки над възможността този път сам да се е разкрил, дори да се е показал замесен в убийството на Брий Бомонт, макар и за миг да не бе възнамерявал подобно нещо. Помъчи се да си припомни дали е знаел, че съпругата на Харди е проклетата жена, попаднала в затвора.

А последният проблем, навярно най-големият проблем, когато сам оплескаш нещата, е, че понякога ти се налага да ги оправяш собственоръчно.

28

В неделната нощ Харди все още седеше в отдел „Убийства“ с Глицки. След няколко часа щяха изненадващо да посетят Деймън Кери в дома му след последната му публична изява за деня.

Междувременно по молба на Харди Глицки повторно доведе Франи от килията й. Това бе последната възможност да пробутат този номер преди началото на работната седмица, а всяка секундичка, която жена му можеше да прекара извън стените на затвора, бе същински подарък.

И тримата все още се преструваха, че във вторник тя ще бъде на свобода, но ако не друг, то поне Харди съзнаваше, че сигурно няма да е толкова просто.

Ако Скот Рандъл не им съдейства, ако Шарън Прат не омекне под нарастващата критика в пресата, ако Франи изнамери още някаква причина да не разкрива тайната на Рон — ако например Рон просто откаже да я освободи от даденото обещание, — всяко от изброените неща можеше и щеше да удължи кошмара.

И при всички случаи Харди трябваше да поиска назначаване на заседание за отмяна на обвинението в неуважение. А беше повече от сигурен, че то бая ще го поизпоти.

Цели два часа Глицки постоянно звънеше на диспечера, за да изясни местонахождението на Деймън Кери, даваше сведения за събитията от деня на репортера, отговарящ за сензационните полицейски новини — с една дума, организираше коефициента на полезност. Харди и Франи седяха сами в стаята за разпити до отдела, със спуснати щори и залостена със стол врата.

Харди се извини, за да се отбие до колата си и да си вземе пистолета. Нямаше намерение да се движи невъоръжен, докато историята не приключи. Знаеше, че Глицки ще възрази — така може да се забърка в голяма неприятност, да рани някого и накрая току-виж самият той се изправил пред съда. Но Харди се утешаваше със старата поговорка: „По-добре да те изтезават дванайсетима, отколкото шестима да ти носят ковчега“.

После двамата се качиха в колата на Глицки и паркираха срещу дома на Кери. Възнамеряваха да изчакат, докато лимузината му си тръгне и кандидатът остане сам. Но лимузината едва-що бе спряла и една възниска набита фигура се запъти през улицата към тях.

— Това е Валънс — обади се Харди.

Глицки се раздвижи да отвори вратата с изваден пистолет.

— Стой намясто — нареди лейтенантът. — Веднага. Полиция.

— Полиция ли? Боже Господи! Какво правите тук?

Харди отвори вратата откъм своето място и излезе, но остана зад колата. Напипа пистолета на кръста си, скрит под сакото.

— Ей! — Валънс държеше ръцете си вдигнати нагоре. Мъглата най-после се бе пораздигнала и гласовете кънтяха като звън на кристал. — Идвах да проверя какви сте. Двама мъже в тъмна кола посред нощ — нали разбирате?

— Естествено — отвърна Глицки. — Обаче точно в момента аз съм лейтенант Глицки и съм шеф на отдел „Убийства“. Бих искал да разменя някоя и друга дума с господин Кери.

— Изключено — Валънс категорично поклати глава. — Човекът цял ден тича по предизборни срещи. Утре му предстоят още двайсет изяви. Не е на разположение.

Глицки си позволи една оскъдна усмивка. Заговори с обикновен тон:

— Не ви питам — и пое към лимузината.

Но Валънс не се даваше толкова лесно. Препречи пътя на лейтенанта.

— Имате ли заповед? Настоявам да ми покажете заповед.

Харди се изненада. Никога не бе виждал Глицки така търпелив и отделящ време любезно да отговаря на човек, който отказва да му се махне от пътя.

— Нямам нужда от заповед, за да разговарям с него на улицата, което и се надявам да сторя. — Спря и опита друг подход: — Господин Валънс, нима се опитвате да ми подскажете, че господин Кери не желае да съдейства на полицейско разследване за убийството на един от неговите консултанти? Навярно е по-добре да се посъветвате с него.

Валънс вирна брадичка.

— Ей, не ми минават тия. Съсипахме се да ви съдействаме всеки път, щом някой пристигнеше да ни разпитва. Отговаряхме на въпросите ви до посиняване. Обаче в момента е късна нощ и вашето си е чист тормоз. Държа да зная какви пари на републиканците стоят зад действията ви.

— Отместете се, ако обичате — изръмжа Глицки.

Валънс размаха пръст.

— Казвам ви, че правите грешка, лейтенанте. След два дни Деймън ще бъде избран и аз ще ви взема значката, чувате ли?

Глицки спря, хвърли поглед на Харди, а после се извърна към ръководителя на кампанията.

— Ето какъв избор има Кери. Може да говори с мен, а може и да откаже. — Замълча. — Чуйте ме, Валънс, дошъл съм тук посред нощ, за да му спестя неловкото положение. Никой не знае за посещението ми. Не желая да му придавам публичност. Но ако се наложи, ще го направя. Разбирате ли?

Едва сега Валънс се поукроти.

— Значи се налага да присъства и адвокат? За какво всъщност става дума?

Глицки вдигна ръка и потърка очи.

— Винаги може да повика адвокат, но засега няма да го арестуваме. Ако реши да повика адвоката си, ще почакаме. Ако откаже да разговаря с нас, изобщо няма да се учудя да прочета за това в утрешния вестник, но оставяме на него да вземе решение.

— Кучи син такъв! Кой стои зад тази история?

Глицки пристъпи още една крачка.

— Подбирате думите си крайно необмислено и на ваше място аз не бих продължил в този дух. А сега, що се отнася до това кой стои зад тази работа — аз самият. Това е работа на полицията. Няма политически подбуди. Разследвам убийство.

— Но от тогава мина почти месец. Защо е това бързане тази вечер?

— Бързането е, защото снощи е станало още едно убийство. На полицай.

Валънс присви очи.

— Свързан с Брий ли?

— Ето едно от нещата, които искам да изясня. Трябва да разберете, господин Валънс, че когато убият полицейски служител, останалите ченгета стават малко сприхави. И с мен е така в момента, така че не ме тормозете. Аз действително се старая да държа случая в сянка. Ако не беше така, досега да съм събрал бая навалица, не смятате ли?

Глицки изчака тази простичка истина да проникне в съзнанието на Валънс.

— А сега ще се съгласи ли господин Кери да поговорим, да или не?

Валънс се подвоуми няколко мига. А после му метна още един ядосан поглед, извърна се и закрачи към лимузината.

Щом влязоха в къщата и Валънс позна Харди, последва нов продължителен изблик. Нали не е полицай, какво, по дяволите, търси тук? Та този човек бе нахълтал в хотелската стая на Валънс същата сутрин и го бе заплашвал с пистолет.

— Подадохте ли оплакване в хотела? А в полицията? Настоявате ли сега да предявите иск? — Глицки задаваше въпросите кротко, но те сложиха точка на проблема.

— Между другото, ще записвам разговора ни — заяви лейтенантът, колкото е възможно по-непринудено, без да оставя каквато и да било перспектива за спор. Разположи портативния си касетофон на масата и вдигна ръка, за да изпревари всякакви евентуални възражения от страна на Валънс.

Започна със стандартното въведение, удостовери самоличността на присъстващите, накара Кери да потвърди, че говори по своя воля, че не е арестуван и че не настоява за присъствието на адвоката си.

— Но защо е тук този човек? — попита Валънс, сочейки Харди, без да се отказва от спорната точка.

— Той ще съдейства за разговора ни — отвърна Глицки. — А вие, господин Валънс, сте тук благодарение на моето любезно разрешение. Не се намесвайте. — Оплакването на ръководителя на кампанията бе справедливо — нямаше законно основание за присъствието на Харди, но Валънс пък нямаше думата. Какво би могъл да предприеме? Да уведоми медиите и обществеността, че кандидатът му е заподозрян в убийство ли? Не, двамата с Кери бяха принудени да съдействат на полицията и доколкото зависеше от Глицки, нямаха друг избор, освен да търпят присъствието на Харди.

Само че Глицки имаше причина за това и тя незабавно излезе наяве.

— Господин Кери — започна той, — убеден съм, че си спомняте вчерашния си разговор с господин Харди във фоайето на „Св. Франциск“. Един доста продължителен разговор за Брий Бомонт, така ли е?

— Смятах, че е адвокат, но да, спомням си.

На челото си кандидатът държеше мокра кърпа. Той почти се бе излегнал на дивана и бе качил крака си, обут в дълъг чорап, на масичката пред себе си. Макар изобщо да не бе топло — нито навън, нито вътре в къщата, — кожата му лъщеше, сякаш леко изпотена. Глицки си помисли, че навярно Кери има температура и ако е така, толкова по-добре.

— Е, причината да доведа господин Харди тук и изобщо да провеждаме сегашния си разговор, честно казано, е свързана с онази ваша среща.

Колкото и да бе изморен и трескав, Кери леко се раздвижи, събирайки запасите си от енергия.

— Добре — обади се той.

Глицки кимна.

— Спомняте ли си да сте му казвали, че никога не сте ходили в апартамента на Брий Бомонт?

— Това бях аз! — избухна Валънс, прекъсвайки го, и повторно посочи Харди. — Ето защо звънях на този човек миналата вечер. Вече му разказах всичко. Просто бях забравил. И ето защо той нахълта в хотела ми…

— Господин Валънс, моля ви! — Глицки го смрази с поглед. — Е, господин Кери?

Кандидатът вече бе седнал нормално. Попи челото си с кърпата.

— Да, така му казах.

— И все още ли държите на думите си? Че никога не сте посещавали жилището на Брий?

Кери кръстоса крака и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, открили сте някой, който ме е виждал там? Който ме е заснел? Навярно присъстващия тук господин Харди?

— Деймън, замълчи! — отново се намеси Валънс.

Но Кери изглеждаше едва ли не развеселен. На лицето му се появи шеговито изражение.

— Всичко е наред, Ал. Няма нищо. Лейтенантът обеща да държи случая в сянка, вярно ли е, лейтенанте? След като не съм убил Брий. На магнетофона е записана честната ви дума.

— Стига да успея — отвърна Глицки.

— Да, ходих там.

Глицки и Харди се спогледаха.

— Защо тогава сте казали на господин Харди обратното?

— Какво значение има, лейтенанте? Нима е престъпление? Можеше да е репортер, който се опитва да хвърли кал върху мен и Брий. Възможно е да е на страната на опонента ми и да се опитва да ме очерни, да представи нещата така, сякаш съм имал любовна връзка с омъжена майка на две деца. — Вдигна рамене. — Каза ми, че е адвокат на Рон, а аз съм убеден, че я е убил Рон. И господинът работи по делото. Ето защо го излъгах. Най-лесно беше да го излъжа.

— Убеден сте, че я е убил Рон?

— Да.

— Защо?

Свиване на рамене.

— Тя бе основният му източник на парични средства, но възнамеряваше да промени това положение. А той е открил, че губи този източник.

— Откъде знаете?

— За първите две ми каза тя самата. А последното заподозрях сам. — Междувременно Кери се бе преместил напред на дивана. Признаците на умора се бяха изпарили. Леко приведен, с лакти, опрени на коленете, смачкал кърпата в дясната си ръка, той напомняше на Харди за човек, увлечен да наблюдава последните мигове на изключително оспорван футболен мач. — Честно казано, изненадан съм, че на вас, полицаите, ви отне толкова време да се доберете до него. Ако се съди по този наш разговор, все още не сте го сторили, нали?

— Той има алиби за времето на убийството — спокойно отвърна Глицки, а характерната липса на усмивка му придаде печално изражение. — Ние все още сме възпрепятствани от физическия закон, според който човек не може да бъде на две места едновременно. Но като стана дума, къде бяхте вие в сутринта на убийството й?

Кери на практика прихна.

— Това е смехотворно.

— Това е простичък въпрос.

— Да, така е, но все пак си остава смехотворен. Намеквате, че съм заподозрян в убийството на тази жена ли?

Ала Глицки умееше да води разпит, а първото правило е да не отговаряш на въпроси, а да ги задаваш.

— Питам къде сте били вие, когато е била убита. Съвсем простичък въпрос.

— Добре. Ето ви и простичкия отговор. Дори не бих могъл да ви кажа на коя дата бе убита Брий, лейтенанте. Заварвате ме в разгара на предизборна кампания на стойност трийсет милиона долара за губернатор на най-пренаселения щат в страната. За последните шест и повече месеца съм имал между десет и трийсет изяви всеки божи ден.

Глицки кимна.

— За протокола сте казали, че през онази сутрин сте били вкъщи, тук. Сам. Спомняте ли си?

— Аз го казах — вметна Валънс. — Така казах на инспекторите ви. Господи, и то поне пет пъти. Деймън все трябва да спи поне от време на време. Снимахме реклами, които трябваше да излязат на следващата седмица. В деня на смъртта й му се налагаше да лети за Сан Диего по обяд и се успа.

— Вижте — Кери бе почервенял. — Убийството на Брий беше ужасна трагедия и от все сърце бих желал да не се бе случило. Освен това се надявам да откриете убиеца. Но ми се иска градът да разполага с по-компетентна полиция, която да не се хваща за сламката и да не ме безпокои в предпоследния ден от кампанията ми.

Валънс схвана намека му и се изправи.

— Това е то. Ще се обадя на кмета. Той ще сложи край на тази история. — И се обърна направо към Глицки. — Няма да ви се наложи да изчакате до изборите, лейтенанте. Може да изгубите значката си още тази нощ.

Харди се пресегна към магнетофона, изключи го и заговори, преди Глицки да успее да отвърне:

— Прекрасно хрумване, Валънс. Давайте. А пък аз ще позвъня на Джеф Елиът и тогава ще видим докъде ще стигнем.

— Вие познавате ли Джеф? — обади се Кери, целият слух.

— Приятели сме — отговори Харди. — Идвал е тук миналата вечер, но вас ви е нямало. Какво ще кажете?

— Стига толкова! — извиси глас Глицки. Вдигна касетофона и го включи наново, а после прошепна сред възцарилата се тишина. — Аз водя разпита. Аз ще задавам въпросите. Господин Кери, ще ви отнема още пет минути, а после ще си отида заедно с господин Харди. Признахте, че сте били в жилището на Брий Бомонт. Какво правихте там?

Кандидатът възмутено тръсна глава.

— Посетих я. Тя бе един от консултантите ми, а освен това бяхме приятели.

— Само двамата ли бяхте?

— Да. Това престъпление ли е?

Глицки внезапно смени курса:

— Какво правихте вчера след полунощ?

Кери се отпусна на облегалката. Повторно попи челото си с кърпата.

— Снощи ли? Какво общо има снощи с всичко останало?

— Снощи на пет пресечки оттук бе убит полицай.

Кери хвърли поглед към Валънс.

— Няма да се спрат пред нищо — каза му. После отново се обърна към Глицки: — Сигурно съм убил и него. Не ми стига предизборната кампания за губернатор. Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге. Сигурно имам непоносимост към скуката. — Въздъхна. — Снощи излязох да се разходя.

— Да се разходите ли?

— Точно така. Приключих към… към колко, Ал, към единайсет и половина ли? Чувствах се превъзбуден. От отравянето с МТБЕ. От смъртта на Брий. Та дори и от тук присъстващия господин Харди. Реших да се разходя, за да се поразтоваря от напрежението.

— Притежавате ли пистолет, господин Кери?

— Естествено — отвърна домакинът. — Мазето ми е претъпкано с „Узи“-та и полуавтоматични пушки. Особено си падам по „АК–47“. Когато не избивам жени и полицаи, се преобличам като пощенски служител и изръсвам закусвалните „Макдоналдс“ тук и там. — Насили се и стана. — Както отбелязахте, това бе доброволен разговор. Ще ви бъда благодарен да получа утре екземпляр от този запис в щаба си. И ви уверявам, че ще се обадя на кмета, а вие двамата правете каквото искате.

Вече се бе озовал в средата на стаята, когато Глицки — куче, не пускащо захапания кокал, — изрече зад гърба му:

— Притежавате ли пистолет, господин Кери? Не ми отговорихте.

Кандидатът спря и бавно се извърна. Отговори с премерен тон:

— Имам деветмилиметров „Глок“ за самозащита в спалнята си. Не съм застрелял колегата ви с него. Честна дума.

Глицки се усмихна и кротко го нападна:

— Откъде знаете, че е бил застрелян?

Кери се вцепени. Погледът му, за миг обладан от страх, се метна към Валънс. Съвзе се и обърна очи към Глицки.

— Ако се съди по въпросите ви за пистолети, предположението ми е напълно разумно. А сега, лека нощ, лейтенанте.

Докато караха към центъра, и двамата мъже не отрониха нито дума първите няколко пресечки. Спряха на светофара на „Гиъри“ и Харди се извърна на седалката до шофьора.

— Не бяхме подготвени. Не бих казал, че мина добре.

Глицки го изгледа.

— Не зная. Той няма алиби. Притежава пистолет. Забеляза ли, че каза „няколко убийства“?

— Кога?

— Почакай. — Глицки зачовърка касетофона си, пренави лентата за минута и натисна копчето. И отново се чу гласът на Кери: „Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге“. — Изключи го. — „Няколко“ — поде той — не означава две. Две — това са Брий и Канета. Никой не знае, че и Грифин спада към тях.

— Но той не каза „и няколко от тях да са ченгета“ или „няколко ченгета“.

— Не, не каза — призна Ейб. — Съзнавам, че говореше саркастично. И все пак… ще бъде поучително, ако наистина се обади на кмета. — Замълча. — Има много по-бързи реакции, отколкото предполагах. Възможно е дори да гласувам за него.

— Допускайки, че не е убил никого.

— Дори и тогава. — Глицки изглеждаше развеселен. — На човек не му се иска да подценява ума на чиновниците, за които е гласувал.

— Не зная — каза Харди. — Президентът ни има ум в главата си.

— Да, само дето го използва не по предназначение.

Светофарът светна зелено и те потеглиха.

— Едно ще ти кажа — изкоментира Харди. — Ако е в дъното дори на едно от убийствата, значи е голям куражлия.

— Струва ми се, че току-що станахме свидетели на това — отвърна Ейб. — Не е мека Мария. Не остана ли с впечатление, че досега не е разговарял с полицаи, че все Валънс ги е поемал?

— Сто процента.

— А ето ти още малко евтина психология: според мен Кери е точно от хората, на които Грифин в крайна сметка би връчил пистолета си. Направо си го представям как моли Карл да се повози в патрулната кола. „О, ето какво било да си ченге. Имаш ли нещо против да ти подържа пистолета за малко? А той зареден ли е?“

— Или пък — възрази Харди — си е носел „Глок“-а и го е заставил.

— Да, или пък така.

— Грифин просто се отбива в дома му. Чука на вратата.

— Не зная. Трудно ми е да си го представя.

— Знаем ли къде е бил, когато са пречукали Грифин?

— Беше в деня на погребението на Брий. Бил е в града. Валънс твърди, че се разболял от смъртта на Брий. Отменил всичките си ангажименти, но присъствал на погребението.

Отново настъпи тишина. След няколко пресечки Харди пак погледна Глицки.

— Господи! — възкликна.

— Интересно, нали? — подхвърли лейтенантът.

Двете коли стояха паркирани една до друга в подземния градски гараж под Съдебната палата. Един пазач се опитваше да се стопли в будчицата до задната врата, която всъщност бе централен вход. Но иначе, като изключим Глицки и Харди, гаражът бе празен — съвсем обичайно за неделна нощ. Глицки помоли пазача да запали осветлението и след миг тъмният и мрачен гараж светна като изложбена зала.

Жълта лента за означаване на местопрестъпления висеше на пътни конуси и изолираше мястото, където се намираха колите на Грифин и Канета, от съседните автосервизи и места за паркиране на градските автомобили.

Всички врати и багажниците на двете коли бяха отворени. Под колата вдясно — тъмносиня люмина — някой от екипа за оглед бе написал с печатни букви с тебешир: „КАНЕТА“. Колата над надписа „ГРИФИН“ бе сив, среден по големина шевролет, с дребни повреди по каросерията и с множество години на гърба си.

Но в момента, докато стъпките им кънтяха из гаража, те все още мислеха за Кери.

— Значи смяташ, че значката ти наистина е застрашена?

— Задето съм разпитвал основателно заподозрян ли?

— Ще го обявят за политическа акция.

Глицки изсумтя.

— Те не подкрепят повечето от действията ми, но все ми се струва, че няма да ме погнат за това. Тук до голяма степен съществува правдоподобна причина. Всъщност утре ще поискам съдебно разпореждане за „Глок“-а. Ще проверя дали се намира там, където твърди той, и какво бихме могли да научим от това оръжие. — Посочи двете коли пред тях. — Възможно е този „Глок“ да е прекарал известно време в някоя от тях, да издаде нещо за неприятностите им.

Бяха стигнали до колата на Канета От лявата им страна. Глицки измъкна гумени ръкавици от джоба на якето си, подаде един чифт на Харди, надяна своя и се наведе над зиналия багажник.

— Какво търсим? — приближи Харди зад гърба му.

— Не би трябвало да има каквото и да било — отвърна Глицки. — На теория всичко би трябвало да е пакетирано и с етикети в лабораторията, а ако са приключили — прибрано в кутии в камерата.

И багажникът наистина изглеждаше напълно прочистен. Все пак двамата поровиха във вдлъбнатините за резервни гуми, под килимчето, под тонколоните — навсякъде.

Глицки мина откъм страната на шофьора, а Харди — от другата. Макар предната седалка да бе почистена, по килимчето все още личеше кръвта на Канета. Под козирките нямаше нищо. Жабката бе празна. Отзад нещата стояха по същия начин.

Глицки не проронваше дума и макар Харди все още да не бе наясно защо правят всичко това, остана с него през цялото време. При колата на Грифин пак започнаха от багажника. В своя автомобил Карл бе оставил малко повече свидетелства за живота и работата си — петна от напитки, изгаряния от цигари, — но той очевидно бе обработен от екип професионалисти.

Поне докато не стигнаха до задните врати. По задната седалка и килимчето под нея личаха същите, привични им вече, петна и миризми и Харди се канеше да се изправи, когато Глицки му махна.

— Последното. — И двамата вдигнаха задната седалка.

Харди подсвирна.

Глицки се загледа втренчено за миг.

— Не пипай — каза той. — Да вървим.

Върнаха се при будката на пазача, Глицки вдигна телефонната слушалка и набра няколко цифри.

— Свържете ме с Оперативния отдел — нареди лейтенантът на диспечера. — Лион Тимс ли е на дежурство? Добре. Обадете се на пейджъра му. Да, госпожо, още сега. Предайте му да ми се обади.

Глицки й издиктува номера и почакаха минута-две. Телефонът иззвъня.

— Лион, Ейб е. Намирам се в гаража и случайно вдигнах задната седалка в колата на Карл Грифин. Да. Аха. Е, пропуснали са я. Аха. Зная. Аз също.

Извъртя с досада очи пред Харди.

— Слушай сега, работата е там, че ако си забелязал, изоставаме с това разследване. Точно така. Лион, чуй ме. За да сме наясно, очаквам всичките тези ненужни хартийки, книжни кърпички, пържени картофки, захарни фунийки, презервативи, монети, куршуми, връзки за обувки, капачки, фишове за тото, лотарийни билети до сутринта да бъдат проверени, пакетирани, описани и качени в лабораторията до шушка. Започнете веднага. Аха. Точно така. Зная. Не ме е грижа.

Харди не бе уверен, че е в състояние да остане буден, докато кара през града към дома на Ерин. Сградата на Фримън бе по-близо, а и имаше още работа там.

И ето го, седнал на дивана в кантората си, той се мъчеше да държи очите си отворени. Адвокатските му бележници лежаха до него и той бе нахвърлял искането, което щеше да предяви пред съда — всъщност пред Мариан Брон — за анулиране на призовката за неуважение към съда. Погледна часовника си — почти един.

Прочете още един ред, едва не задряма и стреснат се събуди.

На ниската масичка пред него, притиснати с пистолета му, лежаха всички книжа, които бе събрал през последните четири дни. Щеше да ги изчете едно по едно, след като свърши с искането. Отново взе да задрямва.

Пистолетът. Напоследък се мъмреше сам, задето бе допуснал да заспи с пистолета на видно място до себе си, и този път нямаше да го позволи.

Краката не му се подчиняваха, раменете му бяха изтръпнали, а в устата му горчеше, но се застави да отиде до бюрото, да отвори чекмеджето, да прибере пистолета и да заключи.

Пътят до ключа на лампата при вратата и после до дивана му се стори като цял километър по нанагорнище, но най-сетне го преодоля, зави се с якето си, катурна се на една страна и заспа, преди да разбере какво става.

29

Привидно това бе закуска в частния апартамент на кмета в сградата на общината, но никой от присъстващите, с изключение на един, изглежда нямаше кой знае какъв апетит. Подносът със сладки кифлички си стоеше непокътнат в средата на дългата правоъгълна маса.

В седем и десет самият кмет — Ричард Уошингтън — още не се бе появил. Но всички останали се бяха събрали и пиха кафе в седем — в часа, който негова светлост бе определил за това неотложно заседание.

Скот Рандъл за пръв път попадаше в седалището на кмета и съвсем характерно за него, макар да бе много по-млад от всички останали в стаята, не се впечатли. „Напълно е възможно — помисли си, — някой ден и аз самият в крайна сметка да се озова тук.“ Щеше да боядиса стените в друг цвят — такъв, който по-определено, но все пак изискано, да намеква за власт. В светлокафяво може би.

Стоеше сам до огромния бюфет под огледало в натруфена рамка в най-далечния ъгъл на стаята. Дояждаше втората си скарида — първата бе изгълтал надве, натри — и сега отпиваше от кафето си и наблюдаваше останалите гости. Шарън Прат, неговата началничка, бе потънала в напрегнат разговор с Дан Ригби, шефа на полицията, и Питър Струлър — следователя на самия Рандъл от Областната прокуратура.

Присъствието на Мариан Брон бе изненада за Рандъл — съдиите от Върховния съд често обичаха да се преструват, че стоят над политическите дрязги. Но тя очевидно бе дошла по заповед на кмета, макар че изискано пренебрегваше всички останали и видимо се чувстваше нещастна. Когато Рандъл пристигна, тя вече седеше на масата и с молив в ръка демонстративно нанасяше бележки в някаква дебела, черна папка.

Икономът на кмета също се казваше Ричард. Скот Рандъл сподави усмивката си, спомняйки си, че еднаквите им имена бяха довели до неизбежните прякори „Големия Дик“ и „Малкия Дик“7 на кмета и иконома му. Малкият Дик бъбреше с двама от служителите, които Рандъл позна, но имената им му убягваха.

Най-после — Рандъл погледна часовника си: 7 и 13 — кметът Уошингтън връхлетя в стаята. Решителен, претоварен, раздразнен, той говореше високо на жена на средна възраст, която се мъкнеше по петите му и непрестанно драскаше нещо в стенографски бележник. Над костюма си Уошингтън бе облякъл палто от камилска вълна. Бе доста висок и плещест. Неправилен нос, капиляри по лицето, буйна, рошава и посивяла грива. На влизане в стаята продължи да крачи забързано, докато не стигна до мястото си начело на масата и там се закова, сякаш изненадан, че е спрял точно тук.

— Добре — едва ли не ревна той, оглеждайки стаята. — Всички ли дойдоха? Да почваме.

Малкият Дик изникна зад него и му помогна да си свали палтото — машинално действие, което кметът изобщо не забеляза. Докато седне на стола си, жената му бе наляла кафето, бе сложила в него — както забеляза Рандъл — три бучки захар и сметана и бе изчезнала.

Уошингтън сръбна от чашата, преглътна, изчака за миг една от служителките да престане да мърда на стола си. След още миг Мариан Брон вдигна очи, остави молива си и затвори папката.

Кметът й кимна, огледа седналите на масата и спря поглед върху младежа откъм края.

— Ти си Рандъл — изрече той и го посочи с дебелия си пръст.

— Да, сър.

— На колко си години, синко?

Рандъл леко се наежи от високомерното му снизхождение, но какво можеше да направи?

— На трийсет и три, сър.

— Женен ли си? Деца имаш ли?

— Не. Нито едното, нито другото.

Уошингтън го подържа на горещия стол и изглеждаше доволен, че той ще се попържи там известно време. Повторно сръбна от кафето си.

— Някой ще ми подаде ли кифличките? Благодаря. — Грабна напосоки от купчинката, отхапа, задъвка. — Знаеш защо сме се събрали. — Това не беше въпрос.

Рандъл преглътна мъчително.

— Предполагам, че заради случая с Франи Харди.

— Точно така.

След това официално потвърждение на повода, поради който бе свикана срещата, Мариан Брон заговори:

— Извини ме, Ричард, но при това положение аз не мога да остана тук. Не бива да обсъждам дело на своя съдебен състав — и понечи да се изправи.

Кметът обаче не се впечатли.

— Така или иначе, защо не вземеш да поостанеш, Мариан, в случай че втората половина на разговора засегне бюджета на съда за следващата година? Той може би ще е достоен за твоето внимание. — Отправи й свиреп поглед, а тя в края на краищата отстъпи пред него и се намести на стола си.

Ричард Уошингтън отпи още една голяма глътка кафе и внимателно постави чашката на порцелановата чинийка. Цареше гробна тишина.

Гневният изблик дойде неочаквано, което го направи още по-внушителен. Внезапно кметът с все сила стовари длан по масата. Порцеланът задрънча и кафето се разля. Всички до един подскочиха на местата си.

— Имате ли поне някаква представа за размера на неприятностите, които причинихте, господин Рандъл? — избухна той. — Поне някаква представа?

На находчивия Рандъл му потрябва всичко на всичко частица от секундата да се съвземе.

— Случаят е част от разследването, което аз…

Уошингтън отново го прекъсна:

— Смятате, че всички действаме в безвъздушно пространство ли? Е, нека ви изясня…

— При цялото ми уважение, сър… — намеси се Прат.

Кметът обаче, изглежда, не се израдва и на областния прокурор.

— Какво, Шарън? — сопна се той, извърнат с лице към нея.

— Работата не е там, че възникнаха политически неприятности. Случаят е юридически. Господин Рандъл е постъпил правилно.

Уошингтън за миг претегли думите й. Гласът му, възвърнал обичайната си интонация, прозвуча още по-страховито:

— Онова, което е направил — което всъщност е направила Мариан, може и да не е незаконно, но не бих стигнал дотам да го наричам правилно.

Прат запази ведростта, която идва единствено от съзнанието за собствената правота.

— Жената отказа да съдейства на разширения състав от съдебни заседатели, Ричард. Държа се агресивно и неуважително.

— Била е притеснена как да прибере навреме децата си от училище. Като че ли медиите са единодушни по този въпрос, а същото писа вчера и Джеф Елиът. А ето че и къщата й изгоря. Някой от вас случайно да е забелязал?

— Едното няма връзка с другото — отвърна Прат. — А ти как смяташ, Ричард?

— Аз смятам, че отгоре ми се стоварва целият обстрел, задето допускам продължаването на подобна пародия в града си. Хора, искам жената да бъде освободена. Още днес.

Последва колективно ахване, след което на масата настъпи тишина.

— Не мога да направя такова нещо, Ричард — твърдо изрече Брон. — Първата присъда за незачитане изтича тази вечер и тя трябва да я излежи. Присъстващият тук господин Рандъл може да я призове утре сутринта пред съдебните заседатели първа и по-нататъшното й задържане ще зависи от самата нея, ако тя реши да отговаря, или от господин Рандъл, ако реши да не говори.

Кметът не си направи труда да прикрие сарказма си:

— Благодаря ти, твоя светлост, но нека ти бъде ясно, че не ми допада да се задържа невинна гражданка в затвора, само защото лично й имаш зъб.

Рандъл най-после възвърна способността си да говори.

— Жената не е невинна, ваша светлост. Тя знае нещо.

— Тя знае нещо — закима Уошингтън, а ъгълчетата на устните му потрепнаха. — Радвам се, че повдигнахте този въпрос, господин Рандъл. Господин Ригби — рязко се извъртя той, — до този момент има ли обвинен или подведен под отговорност за убийството на Брий Бомонт?

— Не, сър.

— Значи тази Харди знае нещо за някого си, но ние не знаем какво и не знаем има ли то нещо общо с убийството?

Никой не отговори. Уошингтън свирепо изгледа седналите около масата.

— И въпреки това тя лежи в затвора. — Той негодуващо разтърси буйната си грива. — Свиках тази среща, за да запозная всички ви със своите чувства по повод случилото се. Ще дам гласност на тези силни чувства на тазсутрешната пресконференция и исках благосклонно да ви предупредя да внимавате. Мариан — и ти също, Шарън, — едва ли някой уважава повече от мен правораздавателния процес. Но ми е трудно да повярвам, че тази жена умишлено крие развръзката към това убийство. Така че вашето е чисто и просто дребнавост. — Той повторно посочи Рандъл. — А що се отнася до теб, синко, на това му викаме самонадеяни амбиции. А те не са качество, достойно за уважение. Ако не се беше опитал да заобиколиш полицейското ведомство, нямаше да се озовем в такова положение. Господин Ригби!

— Да, сър. — От изражението му се разбираше, че е наясно какво ще последва. Шефът на полицията е заложник на кмета — той го назначава, на него се отчита. А Ригби се бе озовал в небрано лозе.

— Очевидно сте се опитвали да правите мили очи на госпожа Прат, та нейният страх и ненавист към полицията да не пречат прекалено много на ежедневните дела във ведомството ви. Намеренията ви са похвални. Но си имаме отдел „Убийства“ и не го ръководи нито тук присъстващият господин Струлър, нито госпожа Прат. Ако Глицки не ви харесва, назначете си нов шеф на „Убийства“. Но полицейският отдел разследва убийства и вие трябва да поддържате хората си. Ясно ли е?

Толкова, що се отнася до Ригби. Но Уошингтън още не бе приключил.

— Шарън, Мариан, вие и двете сте на изборни длъжности. Аз съм дилетант по правните въпроси, но постъпката ви създава впечатление за непростима безочливост и обществеността, както изглежда, реагира зле точно на такова поведение. Не би било лошо да помислите върху това.

Харди отвори очи и за втори път от толкова дни му потрябва малко време да осъзнае къде се намира.

На долния етаж, във фоайето на Фримъновата сграда, постави да се вари кафе и влезе да си вземе душ. След десет минути вече бе в кантората си, облечен в тъмносивите си дрехи, и пиеше кафе от огромна чаша.

Мъглата не се бе вдигнала. Прекара известно време в телефонен разговор с Ерин, каза й къде е, поговори с децата, които се държаха мило и дори загрижено. Добре ли е той? Липсвал им. Той и мама щели да останат при тях, така че всички щели да бъдат заедно при баба и дядо след два дни, нали? Двамата с Франи наистина, наистина, наистина им липсвали.

Вярваше им.

След като затвори, се върна на дивана и седна. Официалното му писмо от снощи бе готово да го напечатат долу и той го остави на подранилите служители да го наберат на компютър, а после се качи, вземайки стъпалата по две наведнъж, за да се захване с очакващата го работа.

Ксерокопията на страниците от бележника на Грифин.

По време на смъртта си Грифин е работел над няколко убийства. Откъслеци от всяко от тях бяха пръснати по всички страници — имена, дати, адреси. Свързваха ги стрелки. Удивителни. Телефонни номера.

При предходното прелистване на страниците, щом се натъкнеше на име, което не се срещаше в други списъци, свързани с Брий Бомонт, Харди допускаше, че то е от друг случай. Досадно и неакуратно, но му бяха необходими критерии за елиминиране, а тези му изглеждаха достатъчно разумни.

Тази сутрин обаче реши да прегледа всичко отначало. Нещата се бяха променили. Искаше да разбере дали Деймън Кери е имал връзка с Бакстър Торн, за която Грифин да е бил наясно. Последния път, когато преглеждаше страниците, дори още не бе чувал за Торн и ФМК. Пък и за много други неща.

Карл е бил застрелян в понеделник на пети октомври. Брий е умряла предишния вторник, на двайсет и девети септември, затова ще започне оттам. Карл, ако не друго, поне е имал навика да вписва датите с известна последователност.

Изглежда на третия ден от разследването си, „01.10.“, той се е бъхтил с обичайните начални действия да разпитва хората, които живеят в сградата на покойната. Внезапно името Д. Тлин (или нещо подобно, записано с нечетливи драскулки) изскочи пред очите му.

Харди предполагаше, че това е свидетел от азиатски произход от един друг случай на Грифин, и изобщо не бе размишлявал над името, но сега неочаквано си спомни за домакина от сградата на Брий и провери собствените си бележки в своя жълт тефтер. Дейвид Глен. Д. Тлин. Приличат си.

Но написаното отдолу изобщо не се разчиташе. Имаше едно „Б“ или „Р“, а после „805“. Час? „НМТ!!!“

След това на нов ред. „Херит., в. и ч.!!!“. И телефонен номер.

Тези проклети удивителни — те очевидно означаваха нещо важно, само че Харди дори под страх от смъртно наказание не можеше да измисли какво се крие зад НМТ. В. и ч. можеше да означава единствено вторник и четвъртък, но пък за какво ставаше дума?

Погледна часовника си. Все още бе много рано, нямаше осем, но той стана, отиде до бюрото си и позвъни на номера, записан след „Херит., в. и ч.!!!“

Отговори му женски глас със силен азиатски акцент и Харди едва не затвори, разочарован, че изобщо си губи времето. В края на краищата тази бележка сигурно се отнасяше за някой от другите случаи на Грифин. Но изслуша записаното съобщение: „Много ви благодарим, че се обаждате в ателието за химическо чистене «Херитидж». Работното ни време е от понеделник до петък, от осем и трийсет до шест. Моля оставете съобщение и позвънете отново“.

— И случаят се изясни напълно — промърмори Харди, докато затваряше. — Сега вече знаем къде Грифин си е носил прането. — Върна се на дивана при бележника.

Така или иначе, на 01.10. инспекторът очевидно е прекарал част от деня в разпити на екипите от огледа на местопрестъплението и съдебните медици. Харди възприе драскулките като имената на Страут, Тимс, Глицки. А още по-надолу — пак влудяващите три удивителни: „тък. пране“, „р. петна!!!“

Поклати глава, развеселен от прозаичната истина. Пак пране.

В петък Грифин е проверявал алибита. Очевидно е говорил с Пиърс — „ДжП“ и навярно с жена му — „КП“.

„Проверка на часовете?“. Видимо се отнасяше за алибито на Пиърс.

През почивните дни е прекъснал работата си.

След това в понеделник пак е проверявал алибита, този път на Кери. Тук Харди провери в собствения си бележник за потвърждение. „ЮЗА 1140, СД“. „Югозападните авиолинии“ за Сан Диего около обяд. Съвпада. Но какво е правил Кери преди да го вземат и да го закарат на летището? От бележките на Грифин не личеше нищо.

Няколко реда по-надолу на същата страница и очевидно все още под Кери имаше още един номер: „902“. Ако това бе дата, тя се отнасяше за цял месец по-рано, ето защо Харди допусна, че сигурно е час. А ако е час, той почти съответства на часа, в който е умряла Брий.

И така, какво бе открил Грифин за местонахождението на Кери в девет часа? И защо с такава точност?

„Сигурно е било телефонно обаждане — заключи Харди, — но къде са телефонните записи?“ Прелисти няколкото страници, но бе убеден, че отдавна щеше да ги е забелязал, ако имаше такива — и наистина нямаше.

Няколко минути си поблъска главата над евентуалните възможности, после отново стана, отиде до бюрото и вдигна телефона.

— Глицки, „Убийства“.

— Харди, веселяк, учен, шампион по потис…

— Какво? — изръмжа Глицки.

— Предполагам, че Кери е звънял на Брий или обратното в сутринта на смъртта й.

— Умник.

— Какво имаш предвид?

— Кери има и домашен, и клетъчен телефон. Вече проверих. Тази сутрин поисках спешни разпечатки и за двата, за да проверя дали наистина се е успал, както твърди. Чакам факса.

— Ами Грифин? Под задната седалка нямаше ли телефонни разпечатки?

— Още не е ясно. Отбих се в гаража, преди да дойда.

Досега дори не са разчистили колата, да не говорим за описа на нещата.

— Но Грифин сигурно е получил записите, нали? Не постъпвате ли така?

— Надявам се, че е така — отвърна Глицки, — макар че не бих си заложил ранчото.

— И къде са те тогава?

— Ако ги е събрал, ще са при нещата, които са у теб.

— Аха. Виж дали ще се сетиш къде са.

Глицки въздъхна.

— Бюрото му е разчистено, Диз. Всичко е отнесено някъде. Предполагам, че материалите, свързани с неговите случаи, са при новия екип.

— Може би са в една от торбите от багажника, вече с етикети?

— Тогава сигурно са долу в камерата с уликите. — Повторна въздишка. — Смяташ, че има някаква връзка с телефона на Кери ли?

— Ще умра от кеф, ако има. — Харди се подвоуми. — Кандидатът наистина почва да ми харесва.

— Още снощи ти казах: може дори да гласувам за него.

— Нямах това предвид.

— Така е — съгласи се Глицки. — Разбрах какво имаш предвид.

След като затвори, Харди се върна на дивана при бележките си. Беше стигнал до последния пълен ден от живота на Грифин и под „неделя“ откри каквото се бе надявал: „Бокс Т., Ембарк. 2,10/5, 830. Бърн или Браун. $!!-??“

Предишния път допусна, че става дума за пощенска кутия в някой от небостъргачите по „Ембаркадеро“. Сега обаче видя бележката в нова светлина. Не беше „Бокс Т.“. Беше „Бакс. Т.“.

Бакстър Торн. Сега вече Харди съобрази, че бележката се отнася за среща в осем и половина сутринта в офиса на Торн на „Ембаркадеро“.

Взря се в нечетливата бележка. Ето го най-после Торн, свързан с Брий в разследването на Грифин. Дали инспекторът наистина е ходил да разпитва Торн в утрото на смъртта си? Дали не са излезли за кратка разходка с кола?

Внезапно му се наби в съзнанието една подробност. Изпъна гръб и погледна часовника си. Най-после бе станало осем, дори малко повече. Джеф Елиът му бе казал, че първата му работа тази сутрин е да си уреди среща с Торн и на нея възнамерява да му пусне въдицата, после рязко да смени курса и да го притисне до стената.

Харди полушеговито бе предупредил Джеф да вземе мерки и да не ходи сам. Сега вече не му бе до шеги.

Позвъни в дома на Джеф и никой не отговори. На личния телефон на репортера в „Кроникъл“ остави съобщение, а после провери в телефонната централа. Не, господин Елиът още го нямало. Господинът ще остави ли бележка?

Харди мигом грабна якето си. На вратата се закова, после се върна при бюрото.

След трийсет секунди, въоръжен, хвърчеше надолу по стъпалата и само за миг се спря на рецепцията.

— Дейвид дойде ли вече?

Филис отговори с обичайния си леден тон:

— Все още не. От сутринта не съм се чувала с него.

— В съда ли е?

Зорките й очи се впиха в него.

— Нямам представа, господин Харди. Не ми се е обаждал.

— Ох, да бе. — Харди си помисли колко е тъжно, че някой ден със сигурност ще убие Филис. — Май вече ми казахте.

— Два пъти.

— Така е. — Но не се сдържа: — Значи да разбирам, че го няма?

Макар от кантората му до „Ембаркадеро“ да имаше петнайсет-двайсет преки, нямаше смисъл да се качва на колата. Сутрешното задръстване и паркирането, след като пристигне, щяха да му отнемат повече време, отколкото ако отиде пеш.

Ето защо дишаше тежко от ускореното ходене. Освен това му бе студено заради мъглата и усещаше болезнено стържене в стомаха си — от вчера на обяд, от онези няколко хапки вкусна изстинала царевична питка, не бе слагал нищо в уста.

В справочника „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ бе вписан на двайсет и втория етаж и асансьорът го откара там за секунди. Офисът изобщо не изглеждаше плашещ. Изобилие от стъкла — тия тук хвърчаха в облаците. Модерни мебели, преградени работни места, писклива музика в стил „ню ейдж“. Суетенето и жуженето на натоварено работно място.

— С какво мога да ви помогна? — Жената на рецепцията бе съвсем млада, може би дори под двайсет, и се усмихваше сърдечно.

Харди й отвърна със същото и си пофантазира какво би било, ако някой с ведро присъствие, за разлика от Филис, посреща посетителите на работното му място.

— Тук ли е господин Торн?

— Съжалявам, но точно в момента има среща. Все пак бих могла да предам името ви. Имате ли определен час?

— Не, нямам. Бихте ли ми казали дали случайно при него не е Джеф Елиът? Репортер от „Кроникъл“?

Тя сведе очи, хапейки устна — очевидно бе, че иска да постъпи правилно, а не знаеше дали следва да му дава подобни сведения. Харди й се усмихна, каза й името си.

— Аз съм приятел на господин Елиът. Със сигурност ще му хареса, че съм тук.

Навън бе студено заради натежалия от мъгла вятър, но в просторния ъглов кабинет на Бакстър Торн цареше направо арктически студ. Изпълнителният директор на ФМК в никакъв случай не бе едър човек, а зад обширното си, изискано бюро изглеждаше съсухрено, заядливо, злонамерено джудже.

Настанен в инвалидната си количка, Джеф Елиът само извърна глава, когато съобщиха за пристигането на Харди. Торн кимна на милата администраторка и тя безшумно се оттегли, като затвори вратата зад себе си. Не си размениха каквито и да било любезности.

От атмосферата в помещението си пролича, че въдицата е била налапана и рязката смяна на курса току-що е започнала.

— Единствено от любезност, макар да започвам да се чудя искам ли изобщо да ви я оказвам, поканих вашия познат. А сега какво, господин Елиът?

— Нима не познавате господин Харди?

Торн хвърли поглед по посока на Харди, после се обърна към Елиът.

— Никога досега не съм го виждал.

Харди бе впечатлен от гласа му — плътен, тих, добре поставен.

Елиът поклати глава.

— Друго ви попитах. Попитах дали познавате господин Харди.

— Длъжен ли съм?

— Вие май не сте в състояние да отговорите на въпроса ми, господин Торн. Защо ли?

В душата си Харди бе убеден, че Торн по някакъв начин стои зад подпалването на къщата му и едва се пребори с порива да извади пистолета си и незабавно да прекрати тази игра на котка и мишка. Но реши да остави Джеф първо да поразиграе картите известно време. Ако не друго, репортерът, изглежда, вече бе успял да изкара Торн от кожата му.

Джуджето хвърли поглед към страничния прозорец, където се кълбеше мъглата. На Харди за миг му се стори, че се намират в самолет. Вятърът стенеше — всъщност виеше — почти като жив.

Торн отново обърна очи към Елиът.

— Не познавам господин Харди.

— А името му не ви ли е познато?

— Не зная. Доста често срещана фамилия. Възможно е да съм го чувал.

Елиът като че ли наблюдаваше събеседника си за някаква издайническа реакция, но и да е имало такава, Харди не я забеляза.

— В момента съпругата му е в затвора заради отказа си да даде свидетелски показания пред разширения състав от съдебни заседатели за смъртта на Брий Бомонт. Чували ли сте за нея? За Брий Бомонт?

Този път лицето на Торн изрази раздразнението му.

— Какво значи това? Игра на „Двайсет въпроса“? Кого познавам? Питахте ме за официалните изявления в пресата относно отравянето на водата. Казах ви, че можете да проверите материалите ми. Изявленията не са наши. Не са подготвени тук.

— Моя колежка ги е намерила в коридора в неделя, опаковани за разпращане.

Торн вдигна рамене.

— И какво от това? Не съм ги писал аз. Не съм ги оставил аз там. Очевидно някой се опитва да ни изкара недобронамерени, свързани с онази групировка, както опитаха и с господин Кери през почивните дни. Това са тенденциозни действия, съгласен съм, те не са ми в стила. — Разочарован от човечеството, той поклати глава. — Ако това е решаващата ви улика, господин Елиът… е, тук не се крие сензационна новина.

Разпери ръце и направи опит да се усмихне студено.

— Моите клиенти са добри хора, господин Елиът. Не са терористи. Загрижени са да извадят наяве безкрайните лъжи, които петролните компании пробутват на неосведомената общественост, лъжите, замърсявали години наред въздуха ни и заплашващи да…

— А Елис Джаксън? Каква е връзката ви с него?

Предоставил според представите си приемливо опровержение, Торн леко омекна, а гласът му прозвуча едва ли не добродушно:

— Какво ви интересува?

— Ваш клиент ли е?

Тъжно поклати глава.

— Вече ви казах, че не разполагам със свободата да разкривам самоличността на клиентите си. Разбира се, познавах се с Елис Джаксън, когато работех за СКО. — Последва нова сносна усмивка. — Когато за последен път се отбих при него, в това нямаше нищо престъпно. Той е голяма личност. И тъй, ако сте…

— Не съвсем — за пръв път заговори Харди. — Така и не отговорихте на въпроса на Джеф дали сте познавали Брий Бомонт. Сержант Грифин разпитва ли ви след смъртта й?

— Да, струва ми се така се казваше.

— Тогава как е възможно да не сте чували за нея?

— Не съм твърдял подобно нещо. Естествено знам коя е. През последните десет години името й бе най-шумното и най-често срещаното в тази област. Тя прояви изключително голяма смелост, като премина на противниковата страна и се изправи срещу Голиат. — Торн замълча за по-голям ефект, после добави сухо: — И те, разбира се, я убиха заради това.

— Петролните компании ли?

— Нима се съмнявате?

Харди изсумтя разярено:

— Не мисля така.

Но Торн си остана вбесяващо невъзмутим.

— Всъщност аз не мога да ви внушавам какво да мислите, господин Харди. Но ако смятате, че заради големите петролни компании не загиват хора, че не биват убивани хора, попълнете проучванията си. Следите ли последните събития в Нигерия? Съществуват буквално милиони примери. И то ако оставим настрана повечето наши войни, като се почне чак от Втората световна война и се стигне до Кувейт. За петрол и пазари.

Дребният, кротък, властен човек се изправи зад бюрото си.

— А сега наистина се боя, че времето ми се изчерпа. Надявам се, че сами ще намерите обратния път. О, господин Елиът — ухилване, — сигурно знаете, че законите за клевета са доста сурови в този щат. Това е единственият начин моите клиенти да се борят с безскрупулни врагове. И твърде напористо търсят юридическо удовлетворение за изпълнени с измислици новинарски репортажи.

Навън, докато Харди тикаше инвалидната количка на Джеф, сладуранката на рецепцията им пожела приятна сутрин и леко махна на Харди.

30

Франи седеше върху масата в адвокатската стая на затвора и клатеше крака. Приличаше на ученичка, а впечатлението се подсилваше от обстоятелството, че бе вързала косата си на две опашки. Гледката на затворническия й комбинезон все още шокираше Харди. Но след двете й вчерашни посещения в отдел „Убийства“ му бе по-лесно да приеме затворническото облекло. „Скоро — каза си — всичко това ще остане зад гърба ни. Днес е последният й пълен ден тук.“ Молеше се да е така.

Преди всичко обаче стоеше въпросът за бележката на Рон.

А както и с всичко останало, и тук нещата не вървяха гладко.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Не си уверена, че ще се справиш добре с това? Да разкажеш за Рон?

Лицето й придоби упоритото изражение, което Харди не обичаше да вижда. Насили се да говори със спокоен тон:

— Франи, чуй ме. По времето, когато нещата пак стигнат до съдебните заседатели, вече няма да има значение. Дотогава той ще е изчезнал, ако вече не го е направил.

— Не. — Тя поклати глава. — Не мисля. Той не иска да мести децата, да започва отначало на друго място. Ще чака. Точно както сам заяви.

— Но и в двата случая Рон те освободи от дадената дума. — Харди не искаше да я притиска прекалено, мъчейки се да я убеди, но усещаше, че се налага да спечели съгласието й. Ако се стигне дотам, утре Франи ще бъде принудена да разкрие тайната на Рон.

Тази мисъл изобщо не й допадаше. Но тя кимна.

— Омерзително ми е да угаждам на онзи мръсник Скот Рандъл. Освен това от всичките ти думи личи, че Рон вече съвсем не е най-заподозрения.

— Не е, и аз така мисля — призна Харди. — Обаче, докато някой друг не им падне сам в ръчичките, те ще се преструват, че е той.

— Но все пак аз ще решавам, нали?

— Какво имаш предвид?

— Че ти си на път да разкриеш убиеца. Ейб също. Може би е въпрос на ден-два… — Беше спряла да си клати краката. Седеше със скръстени ръце и сведени очи. — Искам да кажа, че ако продължа да мълча, Рон може би ще има още мъничко време да си поеме дъх.

Харди седеше нехайно на един от дървените столове, наредени около масата. Успя само да запази позата си. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му, наложи си да говори с безизразен глас:

— Рон не иска от теб да го правиш, Франи. И не разбирам защо ти искаш да го направиш.

Тя вдигна изтерзаните си очи.

— Не става дума за искане, Дизмъс. Изобщо не искам да върша подобно нещо. Но зная какво са изтърпели Макс и Касандра, а още щом отворя уста, с техния свят е свършено, не разбираш ли? Ако съм в състояние да осигуря на теб и на Ейб повече време, за да ги спасите…

Но Харди разтърси глава.

— Няма да стане така, Франи. Дори и да не проговориш във вторник, твоето приятелче господин Рандъл ще възбуди съдебно преследване срещу Рон — ето какво ще стане.

— Защо? Все още няма никакви улики, нали? Както нямаше и миналата седмица!

Харди се съгласи.

— Почти. Но това няма значение. Стигат, колкото за пред съдебните заседатели. Дори самото бягство на Рон е достатъчно, фалшивите кредитни карти, лъжливите самоличности, съзнанието за вина. А щом го подведат под отговорност, с него и децата е свършено. Ще го въвлекат в правораздавателната система и от двама им превес ще има системата. Независимо как ще постъпиш ти. Ето я добрата новина, Франи. Не зависи от теб.

— Значи твърдиш, че трябва да кажа.

— Твърдя, че няма да постигнеш нищо, ако не кажеш. — Внезапно кипна. — Господи, Франи! Нали така ще се измъкнеш оттук! Какво искаш?

— Какво искам ли? — викна му тя в отговор. — Да се прибера в дома си, който вече не съществува. — Ядосано разтърси глава, за да възпре напиращите сълзи. — И да съм в състояние да прегърна децата ни.

Харди закопня да протегне ръце към нея, да й каже, че всичко е наред, че при тях двамата нещата вървят добре. Но не беше сигурен, че е така. Не му убягна, че той самият не бе споменат сред онези, които тя иска да прегърне.

— Можеш да го направиш, Франи — изрече спокойно. — У Ерин. Можем всички да отидем там. За възстановяване. — И колебливо допълни: — На къщата и на нас самите.

— Не — поклати глава тя.

Стомахът му се сви на топка, но трябваше да попита:

— Какво не?

— Така говориш, но не съм сигурна, че наистина го искаш. Както и онова, което то означава.

— И какво е то?

Тук Франи замълча, пое дълбоко дъх, изпусна го.

— Отново да сме всичко един за друг.

— Но ние сме…

Тя вдигна ръка да го спре.

— Дизмъс, спомни си как беше отначало. Спомняш ли си? И тогава работеше пак така усилено. Водеше разследванията и процесите си и се грижеше за кариерата си. Но най-важното бяхме ти и аз, помниш ли? И ти всеки ден се прибираше колкото се може по-рано, а аз стоях на верандата с Беката и Винсънт и заедно те чакахме. И те се затичваха да те посрещнат, прегръщаха краката ти, щастливи, че татко отново си е у дома. Ти също бе щастлив, че отново сте заедно. Помниш ли? А после ти и аз се прибирахме да ги нахраним, да ги сложим да спят, а после да си говорим и да се смеем и в края на краищата да се любим много по-често, отколкото обратното. Така ли беше? Не си го измислям, нали?

— Да — отвърна тихо той. — Да, така беше.

— И какво се случи?

По това време той вече бе седнал нормално на стола, приведен напред. С лакти на коленете и събрани длани. С превити рамене.

— Не зная, Франи. Всички сме много заети. Определено никой не го е грижа кога се прибирам. Вече дори не ми казвате здрасти, като вляза. Толкова си затънала в „детските работи“, че винаги си грохнала, а ако не става дума за децата, не ти е интересно. Вече не излизаме никъде. Имаме ли изобщо общ живот? — Вдигна поглед към нея. — Приемам предизвикателството ти, Франи. Е, да, вината е най-вече моя за всичко, което казваш. Но тази улица е с две платна.

— И твърдиш, че наистина искаш да се върнеш към всичко това?

Той размисли за миг.

— Не, във всеки случай не към живота ни, какъвто беше допреди седмица. А към нещо по-хубаво, по-близко до някогашния. Но все така с теб и децата.

След продължително мълчание Франи се смъкна от масата и отиде до вратата, където чакаше пазачът. За миг Харди се уплаши, че тя просто ще помоли да я отведат. Но жена му се обърна с лице към него.

— Най-добре ще е — заяви тя — да не ми се налага да говоря.

И почука на пазача.

Глицки го нямаше в кабинета му. И изобщо в „Убийства“ нямаше никой, което бе малко странно в десет часа сутринта в понеделник. Харди се настани на едно от следователските бюра и отвори куфарчето си.

Смяташе, че тази сутрин много добре се е справил с бележките на Грифин, а сега ще извади своите и ще отдели малко време да прехвърли записките си за откритията на Канета. Спря, още преди да е започнал.

Осъзна.

Мари Демпси. Канета му бе казал за откритието си, че тя е била секретарка на онзи застрахователен агент Тилтън. Че тя всъщност е напуснала в резултат на решението, взето от застрахователя да задържи изплащането на застраховка „Живот“ за Брий, докато не бъде доказано, че Рон не е замесен в смъртта й.

И тъй, ето я тази жена, останала без работа в застрахователната компания, да звъни два — не беше ли три — пъти на Рон Бомонт в течение само на два дни. Тя не му звънеше, за да го преведе през процедурата на иска за изплащане. Струваше му се, че са минали седмици, макар всъщност да бяха само няколко дни, а вниманието на Харди бе съсредоточено върху Франи, докато бе слушал обажданията в надстройката, но си спомняше, че остана с впечатлението, че Мари звъни по личен повод, а не по работа.

Пресегна се към телефона на бюрото и набра „Информация“.

— Говори Петиция. В кой град, моля?

— Да. В Сан Франциско. Ако обичате, телефонния номер на Мари Демпси.

— Бихте ли го повторили буква по буква, господине?

Той го повтори, а търпението му бе на изчерпване.

Демпси в края на краищата не беше като Албъкърк, що се отнася до правописа. Но Петиция най-после записа.

— Не намирам никаква Мари Демпси, господине. Знаете ли на коя улица живее?

— Не. Ами ако опитате просто с инициалите?

— С „М.“ ли?

Харди изскърца със зъби.

— Да, точно така.

— Открих десет, не, единайсет М. Демпси.

— Добре — отвърна той. — Ще запиша всичките.

— Съжалявам, господине. Имам право да диктувам само два номера наведнъж.

— Моля ви, Петиция, много е важно. Може би от това зависи животът на много хора. Не се шегувам. Не можете ли все пак да ми ги дадете?

— Съжалявам, господине. Наистина нямам право да давам подобни сведения. Бихте ли искали да говорите с някого от началниците?

— Вашият началник има ли право да ми издиктува и единайсетте номера?

— Не, господине. Едва ли. Ако имате достъп до телефонен справочник, там ще са изредени всичките.

— Да, ами, виждате ли, нямам подръка телефонен указател и тъкмо затова ви позвъних.

— Е — весело и ведро се отзова Петиция, — нека ви продиктувам първия номер. Той е…

Харди бързо го записа, а после се оказа, че слуша записан на лента глас, който му съобщаваше, че след като получи номера, телефонната компания би могла да му го набере направо за такса в размер на трийсет и пет цента. Да пусне една монета, ако…

Той тръшна слушалката. Глицки стоеше на вратата и сочеше телефона.

— Това е градска собственост — заяви лейтенантът. — Ако я строшиш, ще си я платиш.

— Да ти се намира телефонен указател? — попита го Харди.

— Съмнявам се. Когато ти потрябва, по-лесно ще намериш ченге, отколкото указател. Знаеш ли колко убийства имаме за почивните дни на Вси светии?

— Като броим и Канета ли?

— Да, и него.

— Три?

— Повече.

— Двеста и шейсет?

— Седем. Обикновено на седмица са средно по едно и половина. Не ми останаха инспектори.

Харди кимна, озъртайки се.

— А това обяснява и загадъчното ти изчезване от кабинета ти цяла сутрин. Помислих, че може би си се изморил и си решил да си дадеш малко почивка.

— Не — лаконично отвърна Глицки. — Първото да, но причината е друга.

В кабинета си обаче Глицки все пак намери телефонен указател отпреди три години и в него фигурираха единайсет М. Демпси. Срещу първото име стоеше същият номер, който му бе продиктувала Петиция, и Харди прие това като добро знамение.

Той преписваше, а Глицки говореше, претупвайки купчината новопостъпили документи.

— Та ако Кери се е обадил на кмета, както заяви, аз поне не съм чул, макар че, както вече си забелязал, не се навъртах около телефона.

Харди вдигна очи.

— Той няма да се обади на кмета. Така само би засилил шумотевицата около себе си. А той чисто и просто иска това — а като казвам „това“, имам предвид „теб“ — да се разкара.

— Смяташ ли, че снощи го оставих с впечатлението, че ще се разкарам? Че ме е стреснал?

— Ако си му създал такова впечатление, то наистина е било недоловимо. Какво има?

Глицки се взираше в страница от факс. Подържа я известно време.

— Господин Кери, господин Кери — подаде я на Харди. — От „АТТ Безжична“ за сутринта на двайсет и девети септември. Ето разговор, започнал в седем и десет и продължил двайсет и две минути. Някой му се е обадил.

— В деня, когато се е успал ли?

— Така твърди той.

— Може пък да е имал предвид, че е спал чак до седем, а ние просто да сме сметнали, че говори за по-късен час.

— Така ще да е — саркастично отвърна Глицки. Отново се зае да разпръсва документи по бюрото си. — Да си записал някъде номера на Брий?

Оказа се, че Харди случайно го има в куфарчето си. На Кери се бяха обадили от същия номер.

— Току-виж в крайна сметка не гласувам за него — изрече Глицки.

Харди се облегна и скръсти ръце.

— Значи първата им работа сутринта е била да се спречкат…

Глицки изопна рамене и щракна с пръсти, истински развълнуван.

— Той е бащата. Казала му е, че е бременна. Щяла е да го изнудва.

„Добре“, помисли си Харди. Няма да се наложи да нарушава клетвата си за мълчание, дадена на Джеф Елиът. Глицки сам бе стигнал до този извод.

— Разумно предположение — кротко се обади адвокатът.

— Изчакал е да се увери, че Рон е отвел децата на училище, поразходил се е…

Но Харди поклати глава.

— Защо не? — попита лейтенантът.

— Не. Не собственоръчно. Обадил се е на Торн. А Торн — на някого от хората си.

Глицки погледна факса.

— Във всеки случай не от собствения си клетъчен телефон.

— По дяволите — изрече Харди. — Защо винаги е заплетено?

— Това е едно от основните правила. Но защо смяташ, че ако Кери се бе обадил на Торн, щеше да е по-просто?

— Копелето е много ловко, Ейб. — И му разказа за дипляните, отпечатани преди отравянето с МТБЕ, за обясненията на Торн по случая.

Глицки се наслаждаваше на разказа му. Целият в слух, седеше облегнат на стола си със събрани пред устните длани. Щом Харди свърши, той заговори:

— Значи тези терористи, които са се опитали да хвърлят вината върху Торн, по някакъв начин са допуснали, че колежката на Джеф Елиът ще се отбие случайно в неделя следобед и ще намери листовките в коридора? — Глицки едва не се усмихна. — И това ако не са локуми, наречи ме циник.

— И ние си помислихме същото. Джеф и аз. — Харди се придвижи напред, опря ръце на бюрото помежду им и заговори настойчиво: — Ейб, ако свържеш Торн с шайката, изляла МТБЕ, ще спечелиш.

— Така де. Бе как не ми дойде на ума!

— Бас държа, че ти е дошло. Но виж как ще е най-добре. Торн е авторът на тези листовки, навярно ги е написал в апартамента си. Така че издействай заповед и накарай някого да претърси жилището му. Ако намериш някакви книжа или компютърен файл, ще изясниш поне едно от убийствата, а може би две или три.

Глицки наведе глава на една страна, цял слух.

— Слушам те. Какво ще рече две или три?

— Говорил е с Грифин в сутринта на убийството. Грифиновото.

— Кой? Торн ли?

Кимване.

— Сигурен ли си?

Харди му обясни как е разчел бележките на Грифин, че срещата с Торн е била един от последните записи на пети октомври, в осем и половина сутринта.

— Било е същия ден, Ейб, не се съмнявай. И ето нещо, което ще ти хареса: Елиът смята, че Торн чрез СКО по някакъв начин субсидира благородния кандидат за губернатор Деймън Кери.

— Как?

— Никой не знае, но ако наистина има такова нещо, то свързва калташките номера с Деймън Кери, който толкова ни се хареса снощи, а още повече тази сутрин.

Глицки все още седеше облегнат и размишляваше.

— Торн е изтрил компютърните си файлове, Диз. Ако не веднага, то със сигурност сега, след разговора си с теб и Елиът.

— Добре. Но все пак в кофите за боклук може и да се намери разпечатка.

— Зная, зная. — Глицки се приведе напред и взе да размества книжата по бюрото си. Изрече почти на себе си: — Обаче нямам свободни следователи.

Най-после отвори бюрото си и извади лист, в който Харди разпозна непопълнена бланка за заповеди. Взе химикалка от средното чекмедже на писалището си.

— Добре — промълви, докато пишеше. — Разполагаме с листовките. Със записките на Грифин от последния му ден. Така. Я ми помогни малко. Какво още търсим?

Харди помисли за миг.

— Уликата, свързваща го с Кери. Валънс. Разписки, разпечатки от телефонните разговори на Торн, каквото и да е.

— Ще са ми нужни много сериозни веществени доказателства, за да проникна по-близо до Кери. Необходимо ми е повече от един телефонен разговор, за който той е забравил.

— Може би да вземеш ДНК от него и да я сравниш с бебето на Брий?

— Ако не го изберат, ще са нужни месец и половина, а ако го изберат — няма да стане никога. Пък дори и той да е бащата, никой не е дал показания за присъствието му в жилището на Брий през онази сутрин. — Белегът върху устните на Ейб изпъкна. Поклати безизходно глава: — Дори и за обикновен простосмъртен, да не говорим за нашия обичан политик, изобщо няма повод за обвинение.

— Дори и за подвеждане под отговорност — съгласи се Харди.

— Добре тогава — обади се стратегът у Глицки. — Заемаме се с Торн и изстискваме всичко от тази възможност. Ти си говорил с него. Сещаш ли се за още нещо, свързано с него?

— Моята къща.

Лейтенантът пресрещна погледа на Харди и мрачно поклати глава. За успокоение на приятеля си се престори, че вписва и това.

— Ще проверя в отдела по пожарите. Друго?

Харди почовърка мозъка си, но така и не измисли нищо.

— Нищо, Ейб. — Въздъхна. — О, само дето открих къде Карл Грифин си е давал прането.

— Майтап ли си правиш? — намръщи се Глицки. — През целия си живот Карл не е стъпвал в химическо чистене.

След като Глицки отиде да се опита да издейства подпис за заповедта си, Харди преписа останалите телефонни номера срещу имената „М. Демпси“, после се облегна замислено. На излизане Глицки бе затворил вратата и в тясната кабинка Харди имаше възможност да поработи, без да се разсейва, а определено се нуждаеше от съсредоточаване.

Като че ли всеки получен отговор повдигаше нов въпрос. Колко хубаво, помисли си, че Глицки бе открил сутрешния продължителен разговор на Брий с Кери в деня на смъртта й. Но нещо в тази информация не му даваше мира, ето и сега. Върху копията му от Грифиновите бележки бе отбелязан часът „9:02“. Или това бе негово предположение и то го бе отвело право при разпечатките от телефонните разговори на Кери и към лъжата му.

Обаче обаждането не е било в девет и две. Било е в седем и десет.

Тогава какво означава „902“?

А ето и химическо чистене „Херитидж“, пералнята на Грифин. Харди придърпа телефона върху бюрото на Глицки и се свърза с жена, която говореше английски толкова зле, че той се задоволи само с адреса, както се надяваше, на ателието, благодари й любезно и затвори. Тази сутрин нямаше повече сили за несвързани разговори чрез това чудо на съвременните комуникации — телефона. Трябваше да намери време, да се отбие малко по-късно в пералнята — кога? кога? — и да провери с какво се занимават там и защо Грифин я е вписал в бележките си.

Пълна каша.

Погледна часовника си. Вече минаваше единайсет.

А днес бе последният ден за приключване, Франи му каза, че най-добре да не й се налага да признава, а единственият начин да го постигне бе, ако Харди осигури някои отговори преди повторния й разпит утре пред съдебните заседатели.

Внезапно, ей така, от само себе си, с освободения си и възприемчив ум той изведнъж разбра какво точно бе имала предвид Франи с последната си загадъчна, предизвикателна забележка. Харди й бе казал, че ще я слуша. Че ще вършат всичко заедно. Че ще се опита да обръща повече внимание на нейната работа, на грижите й. А тя го изслуша и се запъти към вратата, казвайки му: добре, само това е истински важно за мен.

Решавай или се откажи.

31

— Разрешете, ваша светлост!

Мариан Брон вдигна поглед от бюрото в кабинета си. Тя носеше очила, половинки в метални рамки под едва удържаната си посивяла грива и изобщо не си даде труда да скрие неудоволствието си както задето й пречат, така и от личността на посетителя.

— Не може. В обедна почивка съм. Ще се върна в залата след четирийсет и пет минути, адвокате. Говорете със секретаря ми.

Харди не помръдна. Поемаше риск, но усещаше, че няма друг избор.

— Ваша светлост, моля ви. Случаят не търпи отлагане.

Тя се намръщи още повече. Възмутителната безочливост и мъмренето на кмета, наглостта на областния прокурор и политическите й преструвки — и всичко това преди да е изпила сутрешното си кафе — все още дълбоко я наскърбяваха. Да не говорим за евентуалните правни последици, на които се бе изложила, допускайки да я принуди да остане до края на срещата. Беше извършила сериозно етично нарушение в случая с Франи Харди и можеше само да се надява, че то няма да й се върне тъпкано.

И ето го сега съпруга на онази проклета жена, несъмнено стремящ се към още една среща ex parte8. Е, той поне стоеше доста под нея в социалната йерархия. Можеше безнаказано да го сдъвче и изплюе и навярно след това щеше да се почувства малко по-добре. Щом всички се мъчеха да я приклещят, за да наруши постановлението си, тя щеше да ги елиминира един по един, като започне с този адвокат, който си пъха носа, където не му е работа.

— Не търпи отлагане, господин Харди. Напълно сте прав. Какво искате? И да не съм чула никакво хленчене за положението, до което жена ви сама се докара. — Тя демонстративно погледна часовника на китката си. — Разполагате с три минути и започвам да броя.

На Харди му се искаше да удуши Мариан Брон намясто. Ако не друго, копнееше поне да й разясни потресаващите неприятности, на които бе подложила цялото му семейство. Но нито с едното, нито с другото щеше да постигне целта, за която бе дошъл тук тази сутрин. Трябваше да се придържа към безпристрастен, юридически тон и нищо повече.

Бързо приближи, сложи куфарчето си на стола пред бюрото й и го отвори.

— Донесъл съм ви — започна той — писмено разпореждане за разглеждане делото на съпругата ми. Бих ви помолил да издадете алтернативно разпореждане за утре сутринта.

Брон си остана намусена, но дрезгаво се изсмя.

— Шегувате ли се? За какво сте дошли при мен с този документ? Ако сте подготвили основания за анулиране на обвинението в незачитане, подайте искането си до съда по установения ред.

— Ваша светлост…

Съдия Брон не го изслуша.

— Дори да приемем, че имате някакви основания за подобно разпореждане, нима очаквате Областната прокуратура да ви отговори до утре сутринта? Какво се надявате да постигнете?

— Да отменя обвинението в незачитане пред разширения състав.

Съдията забарабани с молива си по плота на писалището. Огледа го над очилата си.

— Възхищавам се на хладнокръвието ви, господин Харди, макар че не мога да кажа същото за съпругата ви.

На Харди му се наложи едва ли не да си прехапе езика, но нямаше да допусне да го въвлекат в спор за Франи.

— Всъщност не засягам обидата на съдията, ваша светлост. Никой не я оспорва. А само призовката на съдебните заседатели.

— Е, това е рядка и приятна проява на здрав разум.

Тя придърпа листа хартия към себе си, бързо го прегледа и повтори първоначалния си отказ:

— Не пишете, че тя ще проговори и не пишете защо отказва да го направи. Казвате само, че ще бъде добре да я освободят. Този документ засяга Областната прокуратура. Те вземат такива решения, а не аз. — И избута листа към него. Отпращаше го.

Ала той не помръдна. Брон му хвърли кръвнишки поглед и още веднъж побутна документа.

— Ще изгубя търпение, ако вие не…

— Нямам доверие на Областната прокуратура — прекъсна я Харди. — Не мога да го занеса там.

Брон присви очи.

Харди побърза да продължи:

— Ако съдя по досегашния си опит, тази институция ще заеме подходящо становище в канцеларията си, а в протоколите то внезапно ще се окаже променено. В този случай те извършиха процедурно нарушение пред разширения състав…

— Това е сериозно обвинение. По какъв начин?

— Ваша светлост, при цялото ми уважение, вие знаете не по-зле от мен. Разширеният състав от съдебни заседатели е оръдие на обвинителя. Но то не би следвало да се превръща в сляпо.

— Тоест?

— Тоест Скот Рандъл се опитва да превърне цялата работа в шумен процес и използва жена ми за тази цел. Колко пъти срещнахте името му във вестниците през почивните дни?

— Не го споменаваха с добро.

— Че какво го интересува? След шест месеца всичко ще бъде забравено, освен името му. — Харди се изненада, че Брон го оставя да спори дори и толкова — навярно бе засегнал някаква чувствителна струна в душата й. Тя знаеше, че ръководството на Областната прокуратура си поставя предимно политически, а не правни задачи. Като съдия, тя самата несъмнено се бе натъквала на примери за безчестни и мръснишки номера. Харди разработи нова вариация на същата тема. — Ваша светлост, на всички нас ни се иска Областната прокуратура да постъпи правилно. Но дори да са убедени, че няма да стигнат доникъде с Рон Бомонт, в Палатата има хора, които ще оставят жена ми в затвора, само за да докажат, че могат.

— Като изключим схващането ми, че Рон Бомонт по всяка вероятност ще бъде подведен под отговорност.

— И да го подведат, няма да се намерят достатъчно улики за образуване на процес.

Определеното от Брон време вече изтичаше.

— Е, такава е правораздавателната система, господин Харди. Свиквайте.

— Системата се пропуква, ваша светлост. Ако ще държат жена ми в затвора, поне ги накарайте да го направят открито.

Брон опря лакти на бюрото.

— Знаете ли, господин Харди, тази сутрин самият кмет се опита да заобиколи съдебната процедура. До гуша ми дойде от хора, които не спират пътьом да се занимават с това. — Тя изпъна рамене и за последен път побутна листа към него. — Написали сте речта си — отнесете я в Областната прокуратура. Трите ви минути изтекоха.

Харди си бе подготвил един последен ход, но не искаше да го използва, освен ако няма друг избор. Само че сега се налагаше. Все пак поемаше огромен риск. Ако не сполучеше, последиците щяха да са катастрофални за благонадеждността му, за цялата му кариера.

— Ами ако доведа Бомонт на изслушването?

Брон го изгледа втрещено.

— Чух, че бил избягал.

Харди ловко се възползва от думите й.

— Скот Рандъл не разполага с нищо, ваша светлост. Затвори жена ми, за да спаси доброто си име. Ако се стигне до дело, оставете го да действа на открито заседание, стига да е в състояние.

— Твърдите, че Рон Бомонт ще даде показания на изслушването утре, така ли?

Харди кимна. Сърцето му се бе качило в гърлото.

— Ако не се яви в съдебната зала, няма да има изслушване.

Видя как умът й се бори с чутото. Брон бе избухлива и той й бе лично ядосан за онова, което бе сторила на Франи. Но като повечето съдии от Върховния съд, тя се гордееше с непоклатимата си безпристрастност. В момента Харди разчиташе на това нейно качество.

Обществена тайна бе, че точно това ръководство на Областната прокуратура систематично допуска процедурни нарушения при заседанията на разширения състав от съдебни заседатели. В края на краищата заради безочието и грандоманията на Скот Рандъл самата Брон преди малко бе притисната и унизително нахокана от кмета.

Тя мрачно се взря над очилата си със стиснати до краен предел устни.

— Искам да разберете, че ако не бях толкова ядосана на съпругата ви, нямаше да ви разреша това изслушване. Но не бива да допускам личните ми чувства да се намесват, а ако не ви позволя това изслушване, няма да съм сигурна, че те не са си казали думата.

Придърпа листа към себе си и ядосано се подписа най-отдолу. Харди протегна ръка, но тя задържа искането още един миг.

— Ако утре вляза в съдебната зала и Рон Бомонт го няма, няма да получите дори и три минути.

В „При Лу Гърка“ имаше китайски вариант на паелята като специалитет на деня. Резени октопод (вероятно гума), наденица, може би пиле (трудно бе да се разбере) и някакво червено вещество — всичко това разбъркано в ориз със соев сос. Тъй като специалитетът винаги бе — единственото блюдо в менюто за деня, Харди си го поръча. В кабинета на Глицки го връхлетя пристъп на вълчи глад и той с радост би си поръчал някакъв вариант на кълцана шунка с подправки, стига само да му предложат. Навярно щеше да е по-прилична от паелята, която, налагаше се да признае, не бе цвете.

Но я изяде почти всичката, седнал в едно от сепаретата до прозореца, който в сутерена на „При Лу“ започваше от равнището на тротоара. Така и така, можеше да яде и кълцана гума, защото храната не го интересуваше.

Нещо далеч по-завладяващо привличаше вниманието му: любовните писма на Джим Пиърс до Брий Бомонт, които тя бе запазила в университетския си албум. Бяха десетина, сравнително късички — по половин страничка или малко по-дълги — и болезнено, по юношески страстни. Любителска поезия, от която потръпна:

Три от тях бяха написани върху бланки на „Калоко“. Нито едно нямаше дата, макар хартията да бе пожълтяла, което наведе Харди на заключението, че последните са писани преди няколко години.

„Значи Дейвид Фримън отново излезе прав“, помисли си Харди с благоговение, оставяйки последното писмо. И нищо чудно. Пиърс може и да е женен за първокласна хубавица, както и президентът Кенеди, но това не бе гаранция, че няма извънбрачни връзки. „Такава е човешката природа — бе казал Фримън. — Мъжете искат да имат много жени. Жените искат най-блестящия мъж.“

Точно когато усещаше, че най-после се добират до връзката между смъртта на Брий и Кери и Торн, Харди нямаше нужда от това усложнение. Бе в състояние да разбере отричането на Пиърс, особено в присъствието на жена му. А ако се съди по овехтелите писма, връзката им навярно е приключила преди години, възможно е още преди и двамата да са били женени. Но откритието бе нежелано: опитваше се да намали списъка на заподозрените, а не да го разшири. А ако Пиърс и Брий някога са били любовници — въпросът вече бе предрешен, — това обстоятелство отново вписваше петролния магнат в пейзажа или поне в периферията му.

— Как си днес, Диз?

Лу Гърка самолично се надвеси над масата, откъсвайки Харди от вглъбеността му. Адвокатът се усмихна и посочи почти празната си чиния.

— Май по-добре от всякога, Лу.

Собственикът показа сума ти зъби изпод дебелите си, посивели мустаци.

— Тая сутрин всички това разправят. Току-виж ни стане навик. — Вмъкна се в сепарето на отсрещната страна. Тъмните му очи престанаха да се усмихват. — Ей, подочух това-онова. За теб, за жена ти, за къщата. Добре ли си?

Харди сви рамене.

— Карам я някак, Лу.

— Ако ти трябва нещо, да ми кажеш. — Притеснено прокара ръка по мустаците си. Подвоуми се за миг, после кимна. — Хубаво тогава. — Протегна ръка и Харди я пое. — Късмет. Днеска аз черпя.

Харди му благодари и поразен от неочакваната му любезност, го проследи сочи, докато Лу не започна да си бъбри с друга маса. За двайсет и няколко години подобни общувания между тях се брояха на пръсти и съвсем не бе наясно какво бе предизвикало този разговор.

Общата им принадлежност към човешката раса ли?

Тази мисъл внезапно прикова вниманието му. Най-неочаквано се оказа, че поривът към доброта все още съществува на света. Не само у него, не само у Франи. Върна се към Рон Бомонт — ако е невинен, а на Харди вече му се искаше да вярва, че е така, той живееше в адски кошмар — като него и като Франи.

И жена му бе права. „Най-добре“, беше казала тя. Възможности имаше безброй, но най-добре ще е, ако не й се наложи да говори. А за да се избегне това, те до един зависеха от него. От неговата преценка и ловкост, така е. Но всъщност още повече от неговата човечност — тя лежеше в основата на всичко.

Пак се зае с писмата на Пиърс и с учудване установи, че няма намерение да ги използва за каквото и да било. Поне не днес. Нямаше време. Засега знаеше всичко необходимо за Пиърс. Действал е по принуда. Обичал е Брий. Възможно е дори да я е убил — поради ревност, отказ или поради собственото си отчаяние.

Но от сегашната му гледна точка пътят към истината не минаваше през Пиърс. Трябваше да избере най-вярната посока, а това го върна към Карл Грифин, загинал в търсене на същото.

32

Ателието за химическо чистене „Херитидж“ ръководеше дейността си от една кантора на последния етаж с прозорци към мръсна, влажна и — днес — ветровита уличка в китайския квартал. Харди зави от „Грант“ по тясна пряка. Някакво ручейче течеше по тесен и плитък циментов улей, който разделяше пътя на две. Премина край няколко боклукчийски кофи, от които се носеше силна воня на зеле, развалено месо и урина. Трупчето на мъничко кафяво паленце лежеше жалостиво до една от постройките. Харди не се сдържа — приведе се над него, за да се увери, че не може да го спаси. После насъбра вестници, уви го с тях и го положи в една от кофите.

Погледна адреса и се изкачи по тъмни стълбища. Ако му се наложеше да носи ризите си на пране, едва ли би се спрял точно на тази пералня. Но щом се озова в помещението, остана изненадан. Макар и далеч от супермодерната антисептична суетня на седалището на ФМК, „Херитидж“ бе добре осветена, подобаващо обзаведена, на две бюра имаше компютри.

А най-голямата изненада беше, че това не е пералня.

Хилав наглед възрастен китаец с бифокални очила и колосана риза без яка вдигна очи и стана иззад едно от четирите бюра, още щом вратата се отвори. Говореше на приличен английски, макар и с акцент.

— Аз съм господин Ли. С какво мога да ви помогна?

Харди му подаде визитната си картичка.

— Помагам в разследването за смъртта на полицейски служител и бих ви помолил да ми отделите няколко минути.

Господин Ли хвърли още един поглед на визитната картичка.

— От полицията ли сте?

— Не. — Човекът се намръщи и Харди побърза да продължи: — Но ми се струва, че е възможно полицаят да е идвал тук и да е разпитвал някого във връзка със смъртта на една жена.

Китаецът пресметна наум.

— Значи стават двама умрели?

— Всъщност трима или повече. — Помълча, за да му даде време да осмисли думите му. — Работя за полицията. — Не беше съвсем вярно и вече се готвеше да каже на господин Ли, че ще позвъни на Ейб да уреди нещата, но забеляза как китаецът кима в знак на съгласие. — Инспекторът се е казвал Карл Грифин.

Повторно намръщване. Този път по-силно.

— Едър господин, нали? Не съвсем чист. Мъртъв ли е?

У Харди пламна искрица надежда.

— Да. Бил е убит преди няколко седмици. Надявам се да разбера за какво ви е разпитвал.

Продължавайки да кима, господин Ли махна на Харди да го следва и го заведе при бюрото, от което току-що бе станал. Старецът натрака нещо на клавиатурата, кимна и посочи екрана.

— „Бродуей“, 2006. Наши клиенти.

— Цялата сграда ли чистите?

— Не. Там според мен има двайсет и три, двайсет и четири апартамента на различни наематели. Имаме договор с домоуправителя за общите площи, а много от обитателите с радост се ползват от услугите ни.

— И Брий Бомонт е била една от тях?

— Да. — Господин Ли хвърли кратък поглед на Харди и се реши да направи личен коментар. — Много тъжно, че с нея е станало така.

— Да, прав сте — отвърна адвокатът. Цялата история тънеше в тъга. Замълча пред наплива на това чувство. — И какво е разписанието ви за чистене там? Предполагам, че ходите във вторник и четвъртък, така ли?

— Да.

— Значи чистите жилищата два пъти седмично?

— Не. Общо взето чистим веднъж. Половината апартаменти през единия ден, другата половина — през другия.

— И кога сте чистили у Брий?

— В четвъртък. Всеки четвъртък.

Харди разбра причината за посещението на Грифин. Ако „Херитидж“ бяха ходили във вторник, вероятно час-два след смъртта на Брий, преди да пристигне екипът за оглед на местопрестъплението, навярно можеха да се открият следи от улики сред средствата за чистене, в торбичките на прахосмукачките и прочие. Но очевидно не бе станало така.

Все пак искаше да се увери.

— Значи не сте били в апартамента й в деня на смъртта й?

— Не. За това ни пита сержант Грифин.

— А попита ли ви дали някой от вашия персонал не е срещнал непознат? Да е забелязал нещо особено?

— Да, естествено. — Господин Ли се облегна на стола със скръстени ръце. — Но вие сте ходили там, нали? Значи сте наясно. Сградата не е съвсем обикновен блок с апартаменти. На всеки етаж има само по два, а в надстройката — един-единствен.

Харди си припомни. На дванайсетия етаж на Брий имаше просто площадка и прозорец. Обитателите всъщност не ходеха по коридорите и не се шляеха из заключеното фоайе.

— Значи във вашето оборудване не е било открито нищо. Когато пристигнахте там в четвъртък, огледът на местопрестъплението беше вече приключил, нали?

Китаецът поклати глава.

— Нямам представа. Но инспектор Грифин… един момент.

Собственикът отвори чекмеджето и се порови известно време, намери каквото търсеше, измъкна го и го подаде на Харди.

Беше смачкан лист хартия. Пулсът на Харди се ускори, щом разбра какво би могло да е това: лист, откъснат от бележника на Грифин. Зачете вече познатите му драскулки: „10.01. Получено от химическо чистене «Херитидж». Мъжки часовник от злато и платина «Мовадо», сериен номер 81–84–9880/8367685. Номер на уликата: 981113248. К. Грифин, СФПУ, значка 1123.“

— Откъде го взехте? — попита Харди. — Къде е часовникът?

Господин Ли красноречиво вдигна рамене.

— Когато инспекторът дойде тук, каза, че часовникът все още му бил нужен. Трябвало да пазя разписката. Ако никой не го потърсел, можел в крайна сметка да остане за нас.

— Но преди всичко — как получихте разписката?

— Инспекторът я дал на моя контрольор от сградата. Намерили го, докато чистели.

— Когато вашите хора са чистили там ли? В четвъртък ли?

Ли помисли за миг.

— Да. Датата върху разписката е първи октомври, виждате ли? В четвъртък.

— И оттогава никой не го е потърсил? Не е съобщил, че го е загубил?

— Не — отговори старецът. — Поне не на моите хора.

Харди не се изненада от чутото. Ако часовникът е паднал по невнимание, например при сбиване на местопрестъплението, щеше да е върхът на глупостта да се върнеш обратно и да го търсиш. Но се случваха и по-странни неща.

„Разбира се — осъзна Харди, — часовникът може да е на Рон. При настъпилите след смъртта на Брий промени в живота му, нищо чудно да не е забелязал липсата му. Но Грифин щеше направо да го попита. Нали?“

Вместо това го е включил към уликите, регистрирал го е под номер към делото „Бомонт“. Работата бе там, че Харди вече беше научил списъка на уликите наизуст, ала нито в хранилището, нито другаде фигурираше какъвто и да било часовник.

Попита може ли да получи копие от разписката. Когато се върна с копието, господин Ли го подаде на Харди и му се усмихна съчувствено.

— Съжалявам, че не мога да помогна с нищо повече, но дори не знаех за смъртта на сержант Грифин.

Не го гонеше, но очевидно смяташе, че това разследване няма нищо общо със самия него и с персонала му. Беше му отнело доста от работното време.

Харди не можеше да се отърси от усещането, че тук се крие нещо повече. Би следвало да е така. Преди да дойде, повторно бе огледал бележките и видя, че Грифин бе поставил до името на химическото чистене влудяващите си удивителни.

Но вече вървяха към изхода. Харди си спомни думите „тък. пране“ и се спря на вратата.

— Господин Ли, един последен въпрос. Перете ли каквито и да е дрехи? Да кажем, ако някой ваш клиент остави купчина дрехи до пералнята си — ще ги изперете ли вместо него? Ще ги изсушите ли?

Собственикът помисли и поклати глава.

— Понякога чистим завеси и тапицерии, но не перем. Общо взето не перем дрехи.

— А как стоят нещата със завесите и мебелите на Брий? Вземали ли сте ги за химическо чистене? Имаше ли по тях петна, които се налага да почистите?

— Не. Това щеше да бъде специална поръчка, а ние със сержант Грифин проверихме, когато той ни посети тук. Още веднъж, много съжалявам за известието за смъртта му.

Скот Рандъл научи клюката от един стажант в Областната прокуратура, който на свой ред я бе чул от член на екипа на инспектор Лион Тимс, злополучно събирал и описвал цяла нощ намереното под задната седалка в колата на Грифин.

Макар Глицки да бе предупредил Тимс и хората му да не обсъждат евентуалната връзка между убийствата на Брий Бомонт, Карл Грифин и Фил Канета, по необяснима природна загадка, мълвата се бе разчула.

В момента Рандъл присъстваше на спешно свикано в обедно време стратегическо заседание с шефката си и следователя Питър Струлър. Тъкмо се бяха настанили в „Булевардът“ — невероятно изискан ресторант, разположен достатъчно далеч от постоянните заведения на редовите служители в Съдебната палата.

Прат, все още раздразнена от мъмренето на кмета, бе склонна да пренебрегне клюката, обаче Рандъл се нуждаеше от нейната подкрепа за по-нататъшните си действия и нямаше да се остави току-така.

— Според мен ще трябва да допуснем, че е истина, Шарън. Звучи правдоподобно. Изглежда вярно, нали?

Питър Струлър бе сериозен следовател вече петнайсет години и заговори с увереността на врял и кипял професионалист:

— Вярно е — отзова се той. — Всички предполагаха, че Грифин е бил пречукан покрай някаква разправия за наркотици, но той се занимаваше със случая „Бомонт“. Балистичните анализи потвърждават, че Канета са го гръмнали със същия пистолет.

Прат за миг застина с отворена уста.

— Потвърдено ли е? Сигурен ли си?

Струлър кимна.

— Още щом Скот ми каза какво е чул, хукнах към лабораторията и попитах няколко от момчетата. Със същия пистолет.

— Със същия пистолет. — Прат се опитваше да нагоди сведението към своите представи.

— Със същия пистолет, с който е убит Грифин — повторно обясни Рандъл.

— Но каква е връзката между Канета и случая „Бомонт“?

— Е, може ли точно ти да питаш? — Рандъл се опита да овладее безочливата си усмивка, но не му се удаде напълно. Приведе се над масичката. — Нали познаваш оная Франи Харди, дето толкова я оплаквахме тази заран? Горката нещастна женица!

Прат присви очи.

— Да.

— Е, та старият ни познайник, съпругът й. Затънал е до гуша в тая каша. Канета е работел за него срещу заплащане.

— За него ли? Какво искаш да кажеш?

— Харди е използвал значката на Канета, за да може сам да получи сведенията, които му трябват — включи се Струлър.

— За какво?

— Все за същото. За всичко възможно — направи широк жест Рандъл.

— Но защо?

— Навярно ще отговори, че иска да помогне на жена си да излезе от затвора, но не на нас тия. Въпреки настояванията на кмета, тя няма да излезе, докато не я пуснем ние, а аз не съм особено склонен да я пусна. — Рандъл хвърли заговорнически поглед на Струлър. — Имам своя теория за причината, поради която Харди се е намесил, и Питър я намира за сполучлива.

Прат отпи от газираната вода и кимна внимателно.

— Продължавай.

— Нали Харди е най-добрия приятел на Глицки? Онзи ден го чу тоя наш лейтенант в кабинета ни да разправя колко добра приятелка му била онази Франи, какъв страхотен човек била. Грижила се за децата му след смъртта на жена му. Дрън-дрън. Е, питай Мариан Брон каква душичка е госпожа Харди.

Прат нетърпеливо махна с ръка.

— Та каква е теорията ти, Скот?

— Добре, слушай. Всички сме на едно мнение — Рон е извършителят, нали?

Струлър бе още по-категоричен и от Рандъл.

— Несъмнено. — Обърна се към Прат и й го повтори, да не би тя да не е наясно: — Чиста застрахователна измама, Шарън. Брий е имала огромна застраховка. Издържала е Рон, но е решила да го изхвърли на улицата.

— Защо? — попита Прат.

Струлър продължи:

— Имал си е едно маце…

— Жена — побърза да го поправи Прат. Разговаряха за няколко свързани убийства, но някои неща не бива да се толерират дори и за миг.

По лицето на следователя се изписа схватливост и той продължи, запазвайки това изражение:

— Имало е и друга жена…

— Франи Харди ли?

— Не. Не смятаме, че е тя. Така или иначе, разполагаме с четирима свидетели от сградата, които твърдят, че са виждали Рон с друга жена — все една и съща — през деня, когато Брий е била на работа. Минавали са през фоайето, хванати за ръка и май са сядали на пейката отпред.

— И коя е тя?

— Не знаем. Но все пак ще я открием. Както и да е, работата е там, че Брий е научила.

— Откъде знаете?

— Това е само логична догадка — намеси се Рандъл. — Възможно е да не е научила. Без значение е. Но ще видиш, че всичко пасва. — Кимна на Струлър да продължи.

— В края на краищата всичко е свършило с това, че Брий си е намерила приятел, надула е корема и се е канела да се омъжи за него.

— Чухме, че бил Деймън Кери — зашепна Скот Рандъл. Наслади се на смаяното изражение на шефката си. „Нищо не може да се сравни — помисли си — с голямата изненада.“ А и за Франи Харди утре си бе запазил една-две.

— Деймън Кери! — Очите на Прат заблестяха от възбуда.

— Такива клюки се носят — каза Струлър.

— Много ловко са го установили — обади се и Скот.

— Кое? Кой?

— Харди и Глицки. Знаели са, че няма как Кери да не е замесен…

Прат вдигна ръка.

— Боя се, че избързвате. По какъв начин Кери…

— Защо, мислиш, кметът иска от нас да спрем точно в момента? Кметът е демократ. А кандидатът за губернатор с най-добри изгледи също е демократ.

— Да, добре. Обаче Деймън…

Скот Рандъл продължи с бомбастичните си приказки:

— Кери е въртял любов с омъжена жена, Шарън. По време на кампанията си. Направил й е извънбрачно бебе. — Той поклати глава. — Не, не, не. Това не бива да излиза наяве.

Областната прокурорка все още не разбираше.

— Добре де, ами лейтенант Глицки? Той пък какво общо има?

За Скот Рандъл нямаше нищо по-лесно от този въпрос.

— Харди — взе да обяснява — е адвокат на Рон Бомонт, нали? Рон се е отнесъл към него по този проблем — знаел е, че Брий ще го разкара. И че ако стане така, ще загуби два милиона долара.

— Два милиона ли? — Прат не бе и чувала за тази цифра.

— Хубав, значителен мотив, нали? — усмихна се Рандъл.

— При това не може да се каже, че Харди изкарва добри пари — отново подхвърли Струлър. — От няколко години не е имал свястно дело. Само скалъпва писмени защити. А жена му не ходи на работа и децата му учат в частно училище. Парите са му проблем, имай го предвид.

— Ако още малко продължиш в тази насока, Шарън — добави Рандъл, — спокойно можеш да се обзаложиш, че вчера сам е подпалил къщата си, за да получи пари в брой.

— Значи според вас — започна да схваща Прат-Харди и Рон Бомонт са скроили заговор да убият съпругата на Рон?

— А жената на Харди са използвали за алиби — кимна Рандъл и цъфна в усмивка.

— А каква е ролята на Глицки?

Струлър и Рандъл си размениха погледи и следователят се нагърби с отговора:

— Колко печели Глицки — седемдесет, седемдесет и пет годишно? Той е шеф на „Убийства“, а Харди му е приятел, така че включват и него в далаверата и по този начин Рон със сигурност никога няма да бъде арестуван. Глицки изобщо няма да насочи разследването към него. Толкова. Край на случая.

— А след това — поде Рандъл — попритисват Кери за връзката му с Брий и той се принуждава да се обърне към кмета, който, на свой ред, ни нарежда да освободим Франи по политически причини и прочие, и прочие, та цялата работа да се покрие.

— Кучи син! — възкликна Прат.

— Точно така. — Донесоха мартинито на Рандъл, той извади маслинката и доволно я задъвка. — Всички части на пъзела съвпадат, Шарън. А междувременно Бомонт убива още двама — и двамата са ченгета, които схващат каква е работата.

На Прат картинката й допадна, но тя повдигна едно възражение:

— Освен ако Канета не е работел за Харди…

Но Скот имаше готов отговор и на него:

— Канета е трябвало да извади кирливите ризи на Кери и Пиърс, оня тип от „Калоко“. Класически адвокатски фъшкии за мътене на водата, ще ме извините за израза. Тая работа я е свършило някое друго конте. И тук Канета е налетял на нещо, дошъл му е акълът в главата и се е опитал да се включи в далаверата.

— И Рон е бил принуден да го убие. — Струлър отпи от бирата си.

— И накрая, но не на последно място — обади се Рандъл, — Глицки издава заповед никой да не обелва дума за Канета, Грифин или за когото и да било. Той, цитирам, води свое собствено разследване и следователно Рон Бомонт, изглежда, е изпаднал от него.

— Господи! — разпали се Прат. — Ако е вярно…

— Това ще бъде делото на десетилетието — довърши Рандъл.

— Вярно е — отсече Струлър. — Всичко пасва.

За кратко настъпи тишина, докато келнерът им сервира салатите. Прат почовърка из своята за миг, после остави вилицата си.

— Добре, още едно възражение. Щом е било толкова хитро замислено, защо тая Харди се остави да я пъхнат в затвора?

— За един милион долара — отвърна Струлър — и аз ще полежа четири дни там, когато кажеш.

Но Рандъл отговори сериозно:

— Тъпанарска грешка, която престъпниците допускат под път и над път. Беше нервна, а Брон я вбеси.

Отговорът му не задоволи Прат.

— А тайната, която отказва да разкрие?

— Няма никаква тайна — трезво отвърна Рандъл. — Била е прекалено самоуверена и е импровизирала. Хитрата сврака хлътна с двата крака с твърдението, че е знаела за разногласията на Рон и Брий, но нямала представа на какво са се дължали. В онзи момент въпросът ми изглеждаше съвсем безобиден. Тя не разбра накъде бия, а когато схвана, вече беше прекалено късно.

— Значи тя…

— Според моите предвиждания утре тя ще отрече да е имало тайна. Или пък ще си измисли някоя.

— А направи ли го, ще потвърди нашата теория — вметна Струлър.

— Точно такъв е моят замисъл — радостно заключи Рандъл.

— А междувременно протежето на Глицки се превърна в сериен убиец на полицаи. — Гласът на Прат прозвуча твърдо: — Господа, трябва да натрием носа на тези хора.

От една ледена телефонна будка на „Грант“ Харди провери какви съобщения са постъпили в кантората му и научи, че екипът от отдел „Пожари“ се е обадил и повече или по-малко настойчиво е пожелал да поговори с него. Същото са поискали и трима от клиентите му.

И накрая се изненада от връхлетялото го облекчение, когато разбра, че Дейвид Фримън най-после се е прибрал. Все така пеш, той стигна от китайския квартал до Сътър Стрийт и зданието на Фримън за десет минути.

Когато Харди отвори вратата, старият му, свадлив — и все пак очевидно недосегаем за куршумите — хазаин усилено пишеше в един жълт бележник на бюрото си.

— Отдели ми минутка от скъпоценното си време — започна той. Беше възмутил Филис, отхвърляйки думите й: „Не желае да го безпокоят“ с едно: „О, добре. Тогава ще го оставя намира“.

Не се извърна нито веднъж, докато подминаваше бюрото й, чукаше на вратата на Фримън и я отваряше.

Очите издаваха стареца. Всъщност не бе толкова ядосан, колкото изглеждаше, ако се съди по гласа му, макар че все пак придърпа бланка за почасово заплащаме, вписа нещо в нея и изръмжа:

— Скъпоценно едва ли е точната дума. А времето ми тук се заплаща, Диз. Ако в момента поискаш съдействието ми, това ще ти струва пари.

— Рано или късно с всичко е така.

Харди затвори вратата. Косата на Фримън бе придобила прическа а ла Айнщайн, а и целият той бе пременен с обичайното си шивашко великолепие: угаснала пура в устата, изкривена вратовръзка, разкопчана смачкана риза, а сакото на лъскавия му кафяв костюм бе набрано на раменете.

— Фил Канета е убит — мрачно произнесе Харди. — Чу ли?

Възрастният човек остави молива.

— Мярнах нещо във вестника тази заран…

Харди вече бе пристъпил няколко крачки в просторния ъглов кабинет, когато вратата се отвори зад гърба му: беше Филис.

— Простете, господин Фримън. Предадох на господин Харди, че не искате да ви… но той прехвърча край мен и…

Фримън вдигна ръка.

— Всичко е наред, мила. Неотложна работа.

Тя постоя още миг, за да доведе до съвършенство своето неодобрително изражение, макар Харди изобщо да не смяташе, че то се нуждае от каквато и да е обработка. После Филис издаде подходящия за накърненото й честолюбие звук и се оттегли.

— „Мила“ ли? — попита адвокатът. — Ти я наричаш „мила“?

— Тя си е мила — отвърна Фримън. — Справя се с цялата тукашна сган. Досега да съм загинал без нея.

Харди поклати глава.

— Трябва да излизаш по-често. — Стигна до бюрото на Фримън, придърпа един стол, тръшна куфарчето си на него и го отвори. И поде така, сякаш бяха разговаряли цяла сутрин:

— Прав беше за Грифин. Че е трябвало да започнем с него.

— Стори ми се, че говорим за Канета.

— И за двамата.

Фримън повдигна едната си вежда — още един въпрос — и Харди седна, за да му разкаже за потвърждението на балистичната експертиза: и двамата са били застреляни с един и същ пистолет, а останалото възрастният човек и сам знаеше.

— Изглежда, че е станало само няколко часа, след като си тръгна оттук — добави в заключение.

— Къде са го открили?

— В „Гарнизона“.

— В статията не се споменаваше нищо за Грифин. Нито пък за Брий Бомонт.

— Глицки иска засега да не се разчува. Деймън Кери без всякакво съмнение е замесен и както се казва, ще настъпят политически усложнения. — Фримън не отговори и Харди продължи да изброява фактите така, както му бяха известни.

Когато привърши, Фримън седеше облегнат със скръстени ръце, с провисналата на врата му вехта вратовръзка, със затворени очи. Гърдите му се повдигнаха и хлътнаха няколко пъти. Бавно вдигна глава и примига по посока на Харди.

— И докъде си стигнал?

Харди се пресегна и взе от куфарчето си подредените и подчертани копия от бележките на Грифин.

— Грифин е открил нещо. Убеден съм, че то е тук. — Подаде страниците над бюрото. — Подчертаното с жълто.

Шефът му вдигна черните си очички със злобна ирония.

— Добре, че ми каза.

Погледа известно време, прелисти няколко странички назад, кимна, върна се отново на предишната и повторно вдигна очи.

— Значи Грифин е елиминирал Рон?

Харди също се приведе напред.

— Къде го видя?

Фримън търпеливо се зае да повтаря:

— Ето първия запис. „Р. в 805, НМТ“ с удивителни. „Р“ ще да е Рон, не смяташ ли? „805“ е времето, когато е тръгнал с децата за училището им, прекалено рано за убийството. „НМТ“ е „не може да е той“. Вече си наясно с това, нали?

— Да — произнесе Харди, чувствайки се като последния глупак. „НМТ“, помисли си. „Не може да е той“. Точно както „ЩПП“ означаваше „Ще позвъня пак“. Но досега първото не му бе хрумвало.

— Да — повтори. — Рон не си е бил у дома.

— Добре — кимна Фримън. — Предполагам, че е пресметнал правилно времето. А това „Херит“ какво е?

— Оттам идвам. Това е службата за почистване, която е чистела сградата, където е живеела Брий. — Приведе се над бюрото. — Във вторник и четвъртък, както е написано. Почистили са жилището й в четвъртък, тоест два дни след огледа на екипа. Между другото там не е записано, но Грифин е намерил часовник на местопрестъплението и го е вписал към уликите.

— Кога?

— В четвъртък. В „Херитидж“ са го намерили и са го дали на Грифин.

— А екипът във вторник не го е забелязал, така ли?

— Нямам представа — отвърна Харди. — Навярно не. Глицки би казал, че са претоварени и зле платени. Така или иначе, изчезнал е.

Фримън кимаше разсеяно, без да откъсва очи от страничката.

— Както и да е, както и да е. Ето пак. Това пране на тъкани. „Р. петна“. Дали Рон?… Какво е било? Сперма ли?

— Не зная. Не мисля че тя и Рон са спели заедно.

Сега вече Фримън вдигна очи.

— Имали са отделни спални — продължи Харди. — За Брий няма съмнение, а навярно и що се отнася до Рон — и двамата са имали сексуални връзки с други хора.

— Очарователно — отзова се Фримън. — Съвременен брак. Значи си прегледал резултатите от аутопсията. Има ли някакви доказателства за изнасилване през онази сутрин? За сексуален контакт?

— Не.

— Хм. Редки петна?

Харди поклати глава.

— Екипът щеше да ги открие.

— Да бе, онези компетентни специалисти. — Фримън размисли за миг, после посочи куфарчето. — Да имаш копие от полицейския доклад?

Харди му подаде друга папка и седна, докато Фримън я прелистваше, за да намери нужната му страница.

— Носела е тъмносиня памучна пола и светлосин пуловер. Чорапогащник. Черни обувки с нисък ток. Ах, ето го тук.

— Какво?

— Онова, което си очаквал — кръв и кал, но има също и петно от ръжда на лявото й бедро и по ръба на пуловера. Ръжда.

— Нали е паднала от балкона — възрази Харди. — Парапетът е от ковано желязо.

— Ето, видя ли? — Фримън, доволен от себе си, пак се облегна назад.

— Тогава защо пише „пране на тъкани“? Това означава, че в лабораторията не са намерили нищо по платовете, нали? Но са открили кръв, кал, ръжда…

— Може да е някакъв перилен или почистващ препарат. А може би просто означава, че по завесите, килимите и тапицерията не е имало нищо, което си е чистата истина. Всичките тези тъкани са били почистени.

— Възможно е. — Харди все пак не се успокои. Проклетите удивителни на Грифин стояха навсякъде около „Херитидж“ и по тази бележка и едва ли бяха без всякакво значение.

Но Фримън изобщо не си губеше платеното време. За своя радост бе отгатнал тайната на „р.“-то и продължи нататък с телефонното обаждане в девет и две минути.

И Харди му съобщи най-новите сведения за телефонния разговор на Брий с Кери. Когато свърши, Фримън изглеждаше озадачен.

— Но ти каза, че обаждането не е било в девет и две минути.

— Не. Било е по-рано — разговорът им е започнал в седем и десет.

— Тогава какво означава девет-нула-две?

— Не зная. Тъкмо това имам предвид, Дейвид, че Грифин го е записал, но аз не го разбирам. Смятах, че е час, който ще ни отведе към Кери, и така и стана, но пък времето не съвпада.

— Значи не е време.

— Не си прав — виж назад. Така той записва часовете, и то навсякъде. Осем и пет, единайсет и четирийсет и пет, а ето сега и девет и две.

Фримън помисли още малко, после махна с ръка.

— Добре, да го оставим и да вървим нататък. Какво означава „Бакс. Т.“ в осем и половина?

— Последният, който е видял Грифин жив, доколкото знаем. Може би и най-последният. — Харди се залови да му разказва за Торн и Елиът и за разрешителното, което щеше да издейства Глицки, за да потърси печатни материали. — Струва ми се, че ако Ейб открие улики за което и да било от трите комюникета, можем да спрем разследването.

Фримън избарабани с пръсти.

— Че тогава защо ние двамата с теб се занимаваме с това? — И преди Харди да успее да отговори, барабаненето секна. — Канета случайно да е работил за този Торн?

— Доколкото зная, не. Понякога за Джим Пиърс.

— В качеството на какъв?

— Като охрана на хотелски приеми или нещо подобно.

— Но не и при Торн, така ли?

— Не зная. Едва вчера свързах Торн с цялата тази история, така че не съм го питал.

Фримън пое в тази посока.

— Е, помисли. Нима и производителите на етанол не са давали приеми тук? Искам да кажа, че това е градът за приеми на САЩ. И те до един имат нужда от охрана, така ли е? Ако Канета е бил едно от стотиците ченгета, наемани срещу заплащане… — Сви рамене. Беше очевидно. — А ти сигурен ли си, че Торн е бил обвързан и с Кери?

— Да, чрез СКО, и то доста.

Старецът си бръкна в ухото с пръст.

— Добре, и тъй, кое е последното — „Бърн или Браун“, а после доларовият знак?

Харди се отпусна назад.

— Тъкмо затова, работодателю мой, дойдох при теб. Макар че я почакай, я да видя. — За десети път се взря в драскулките. — Моминското име на Брий е Брунета. Така че би могло да означава „Брун“. Какво ще кажеш? — Подаде му страниците.

— Възможно е — отвърна Фримън. — Може Торн да я е изнудвал за нещо в миналото й, когато се е казвала Брунета. Във всеки случай Грифин, изглежда, е открил някаква парична връзка и сигурно затова е звънил на Торн.

Харди си спомни за кашона с документи на „Калоко“ в кухнята на Глицки. За таланта на Рон — а току-виж всъщност на Брий — да трупа състояние или поне значителни кредитни лимити. Дали Торн не се е опитал да държи Брий в ръцете си и следователно в ръцете на Валънс и Кери чрез заплахата, че ще разкрие финансовите й измами? Или — още по-добре, — че по същия начин ще съсипе името й в очите на Кери?

Най-после се отпусна назад, Фримън го наблюдаваше съсредоточено.

— Ти смяташ, че Торн е подпалил и къщата ти, нали?

Старецът за пръв път споменаваше за инцидента и както навярно бе възнамерявал, това завари Харди малко неподготвен.

— Както би се изразил ти, мисля, че е възможно.

Фримън кимна дълбокомислено.

— И когато тази сутрин отиде при него, пак ли се беше презастраховал? Зная, че това предполага адвокати, оръжие или пари, но всъщност на пистолетите не им е там мястото.

За миг по лицето на Харди се мярна вяла усмивка. Дейвид наистина е ужасен. Забелязва абсолютно всичко.

— Сметнах, че може би ще имам нужда от някаква защита.

Но Фримън не се шегуваше.

— Аз пък не мисля така. Мисля, че ако не те беше приел, в момента щеше да лежи с куршум в тялото.

Неканена, усмивката отново се мярна по лицето на по-младия.

Старецът размаха пръст.

— Чуй ме, Диз. Имаш всички основания да ненавиждаш този човек, но ще го накаже законът, а не ти. Вече си оставил нещата там, където им е мястото — в ръцете на Глицки. Не допускай да те убият. Вече има прекалено много убити. И двама от тях са имали пистолети и са знаели как да си служат с тях. Това говори ли ти нещо?

Харди кимна.

— Не са стреляли достатъчно бързо.

Фримън отново с нищо не показа, че му е забавно. Погледна часовника си, а после написа нещо.

— Трийсет минути при двеста на час прави сто долара. Ще ти ги прибавя към наема.

Вече горе, в кабинета си, Харди позвъни по безплатния телефон на „Мовадо“ и продиктува серийния номер на една любезна служителка. Тя можа само да му каже, че съдейки по номера, часовникът е бил продаден през последните пет години в Сан Франциско на „Бижутерската борса“. Името на купувача не е било записано.

33

Канцелариите на Главното пожарно управление на Голдън Гейт Авеню не приличаха кой знае колко на Съдебната палата. Тук обширното фоайе бе отворено за хората, без предимството на метални детектори и полицейска охрана на входа. Никъде не се виждаха сновящите насам-нататък тълпи от неудовлетворени съмнителни личности, характерни за Съдебната палата и преките около нея. Напротив, мраморните стени с имената на героично загиналите служители сякаш блестяха от гордост. Добре облечени делови хора влизаха в сградата и целенасочено се запътваха към асансьорите, които незабавно ги отнесяха към целта им.

Така че Харди не усети жегването на страха, когато влезе в кабинета на петия етаж с надпис „Разследване на палежи“.

След като остави Фримън, той се качи в кабинета си и почти половин час отговаря на телефонни обаждания. Позвъни на Бил Тилтън, застрахователния агент, и се престори, че е евентуален работодател на Мари Демпси. Била му изпратила кратки сведения за себе си по факса, но не можел да разчете ясно телефонния й номер и адреса й. Тилтън, нехайно нарушавайки всички разпоредби за конфиденциалност, му даде необходимата информация.

При следващото обаждане една секретарка в отдела по палежи му съобщи, че там искат да разговарят с него възможно най-скоро. Ако намерел време, можел да се отбие в главното управление още същия следобед, инспекторите щели да го чакат. Той си определи среща с тях за един и половина, допускайки, че бързат да му предадат собствения му имот.

Първото усещане, че нещо не е наред, го осени, когато секретарката го насочи не към следователските кабинети зад гърба й, а в една тясна, празна стая с издраскана метална маса в средата и четири дървени стола покрай едната стена.

В достатъчно подобни помещения се бе озовавал и незабавно се досети за предназначението му: беше стая за разпити.

Не му се наложи да чака дълго за потвърждение. Дори не седна. Пристъпи до един прозорец и погледна надолу и на запад. Виждаха се една-две пресечки и Харди внезапно усети ледената тръпка на мрачно предчувствие.

Бързо се извърна с намерението да излезе и да покани желаещите да разговарят с него на свой терен, в „Солариума“, Фримън го бе посъветвал да остави полицейската работа на Глицки и този съвет бе добър, но Харди знаеше повече от Глицки и имаше неотменим краен срок. Трябваше да свърши още толкова неща — не можеше да си позволи да го задържат тук. Но щом вдигна очи, разбра, че в скоро време няма да отиде никъде. Трима мъже стояха на вратата.

— Господин Харди?

— Как сте?

— Седнете, моля!

Любезни като погребални агенти.

Последният на влизане затвори вратата.

Веднага го позна. Не бе дружелюбният капитан Флорес, а онзи опак и кисел човек от вчера следобед. Представи се като сержант Уилкс без малко име. И с папка под мишница взе да командва парада.

— Партньорът ми сержант Лопес — изрече той, сочейки як млад каубой с дънково яке, — а това е сержант Предо.

Предо, опрян с рамо на стената отсреща, се усмихна хладно, дъвчейки клечка за зъби.

— Римува се с „Бордо“.

— Сержант Предо — добави Уилкс — също работи в отдел „Палежи“. Той е един от полицаите ни. Сержант Лопес и аз самият сме към отдела по пожарите.

— Добре.

Въздухът в помещението вече тегнеше от враждебност. Харди, твърдо решен да не допринася за нея, ако е възможно, си придаде спокоен вид.

— И какво открихте?

Уилкс разигра същинско представление с разтварянето на папката. От гледна точка на Харди в качеството му на адвокат в нея нямаше кой знае какво: чертеж на къщата, някоя и друга страница с бележки и вероятно официален доклад. Ала Уилкс бавно и мълчаливо я разлистваше, а останалите чакаха. Най-накрая сметна, че подходящият миг е настъпил.

— Разполагаме с неоспорими признаци на катализатор на петролна основа, вероятно бензин, върху предната веранда. Разполагаме и с множество технически подробности в подкрепа на нашето заключение, но всъщност в основата си определяме случая като умишлен палеж. Както от размерите на обгарянията, така и от телефонното обаждане за пожара, можем с голяма точност да установим началото му към три и половина сутринта в неделя.

Фактите не изненадаха Харди, но последвалият въпрос, макар също толкова очакван при създалите се обстоятелства, прозвуча неприятно. Лопес приближи до Уилкс, сякаш се сдържаше, и заговори:

— Разбрахме, че през онази нощ не сте спали в дома си. Вярно ли е?

Харди местеше поглед от единия към другия. Беше решил да кима и да отговаря със спокоен тон.

— Точно така. Не съм ли го споменал пред капитан Флорес? Нощувах с децата при роднини.

— Защо?

— Моля?

— Защо сте били у роднини?

— Защото там бяха децата ми. Беше в нощта срещу Вси светии — отвърна Харди. — Те останаха у баба си и дядо си, а аз исках да съм при тях.

— Женен ли сте? Съпругата ви беше ли там?

— Да, женен съм — спокойно отговори адвокатът, — но съпругата ми я нямаше.

— Имате семейни проблеми ли? — попита Лопес.

— Съпругата на господин Харди е в затвора — произнесе Предо, но това като че ли не предизвика учудване у колегите му.

Харди помълча.

— Това е дълга история.

— Разполагаме с достатъчно време — лицемерно се усмихна Уилкс.

— Радвам се за вас, но изглежда аз не разполагам — възрази Харди.

Предо пристъпи една крачка.

— Често ли оставате да нощувате у роднините си?

Това вече бе натиск и адвокатът изпъна рамене, облегна се и скръсти ръце.

— Не вярвам на очите си — едва не прихна той, но се възпря. — Нима не сте разговаряли с роднините ми? Те ще ви кажат, че спах там. За Бога, не съм подпалил собствената си къща!

— Те бяха ли будни в три и половина?

— Да — твърдо отсече Харди. — Всички стояхме будни и дрънкахме небивалици около лагерния огън.

— Странно се изразявате — обади се Уилкс.

— О, да — отзова се Харди. — Много убедително. — Приведе се напред. — Вижте, момчета, смятах, че ме викате, за да споделите с мен поверителни сведения за хода на работата си и дори да ми върнете къщата, за да се захвана с възстановяването й.

— Имате ли застраховка? — попита Уилкс.

— Да, сър — въздъхна отегчено адвокатът. — Слава Богу, имам застраховка.

— Възстановителна или за покриване на щетите? — вметна Предо.

Харди отново се подсмихна едва-едва.

— Знаете ли, сигурно ще се изненадате, но напоследък не съм поглеждал застрахователната полица. Изобщо нямам представа. — Поклати глава. — Това е смешно. Ако ще продължаваме все в този дух, предлагам да си определим нова среща и ще си доведа адвокат.

— Смятате, че се нуждаете от адвокат, така ли? — попита Лопес.

Харди направи опит да се усмихне ледено.

— Ще ви издам нещо, сержанте. Всеки се нуждае от адвокат. — Бутна стола си и се изправи в отбранителна поза срещу Предо. — Арестуван ли съм? Сериозно ли смятате да ми отправите подобно обвинение, защото ако е така, ще се възползвам от парите, които ще ми донесе съдебният процес за незаконен арест.

— Странно, че повдигате този въпрос. — Предо обърна един стол и го възседна. Премести клечката за зъби в другото ъгълче на устата си. — Май сте я позакъсали с парите?

— Че кой не е? — озъби му се Харди. — Какво ви става бе, хора? Изгоря ми къщата. Разполагам с поне двама надеждни свидетели, които ще се закълнат, че не съм припарвал до нея, и знаете ли какво? Наистина не съм.

— Като стана дума за това, ето какво изясняваме — отвърна Предо.

— Ами късмет тогава. А също и да намерите поне някакви улики, което, момчета, между другото е една от традиционните стъпки при криминално разследване.

— Прекалено е самоуверен, нали? — попита Лопес.

— Доста. — Харди вече бе разбрал каквото му бе необходимо. Не разполагаха с никакви основания и никакви улики, а той си имаше друга работа. — И тъй, сержант Предо, арестуван ли съм? — Тримата мъже поведоха мълчалив разговор с очи помежду си. Харди ги прекъсна: — Сержант Уилкс, кога ще си получа къщата?

— Още не е решено.

— Е — озъби се Харди, — когато престанете да си губите времето и решите, знаете къде да ме намерите. — Застана за миг до вратата, изчаквайки: — Приемам мълчанието ви за отрицателен отговор. Значи днес е бил щастливият ви ден.

Жилището на Мари Демпси се намираше на улица „Църковна“, на около пресечка от „Ханс Шпекман“ — автентична немска бирария, която Харди смяташе за равностойна на „Шрьодер“ в центъра, която пък, на свой ред, се славеше като най-добрия немски ресторант в града. Кварталът притежаваше някакво дружелюбно очарование, независимо от съкрушителния превес на паважа и мазилката, липсата на дървета, морави и храсти. Навярно поради големината на сградите или пък поради тролея, минаващ на всеки половин час.

Днес обаче един влажен и тъмен облак все още притискаше земята и настроението на Харди бе в пълна хармония с него.

Жилището се намираше на втория етаж в квадратна, сива двуетажна къща близнак с вътрешна стълба. От опита си в хотел „Хилтън“ на летището Харди сметна, че едва ли има изгледи Рон да отвори при почукване или позвъняване. Ето защо най-накрая реши да не звъни по многобройните телефонни номера на „М. Демпси“ в града, а сам да намери адреса. Не искаше за нищо на света да предупреди Рон, че ще се отбие при него.

Изкачи стълбите, застана до вратата и се заслуша. Едва-едва се долавяше как мъжки глас си тананика тихичко. Усещаше се движение, чуваха се стъпки.

Натисна звънеца, изчака само миг и отново позвъни. Стъпките секнаха. Концертът също. Онзи вътре бе самичък. Харди щеше много да се изненада, ако там има и деца. Изчака още малко и почука.

Слезе няколко стъпала, като вдигна колкото се може повече шум, после се върна дебнешком на площадката и зачака. След около две минути дръжката на бравата се завъртя и Харди силно удари вратата с рамо. Усети решителна съпротива и се озова вътре, надвесен над мъжа, когото бе съборил на земята.

— Здрасти, Рон. Как си?

— Здравейте, господин Харди — отвърна онзи, докато правеше опит да се надигне.

— Наричай ме Дизмъс, ако обичаш. След всичко, което преживяхме заедно, според мен вече трябва да си говорим на малки имена.

Рон се изправи на крака и се усмихна нервно.

— Дадено, Дизмъс. — Изпусна дълга въздишка. — Може и да не ми повярваш, но се радвам да те видя.

— Аз пък още повече — безцеремонно отвърна Харди. — Къде са децата?

— Отидоха за малко до магазина.

— С Мари ли?

След известно време Рон вдигна сдържано рамене и отново се опита да се усмихне подкупващо.

— Бива си те — призна той.

— И аз съм имал славни времена — не скри Харди. Затвори вратата и когато повторно се обърна към Рон, бе извадил пистолета си — този път доволен, че го е взел, — и го държеше така, че Рон да го вижда.

— Не ти трябват подобни неща.

— Възможно е — отвърна адвокатът. — Но може пък и да ми потрябват. Така че реших за всеки случай да съм подготвен.

Нямаше никакво съмнение, че пистолетът бе привлякъл вниманието на Рон. Не откъсваше очи от него.

— И какво ще правиш сега?

— Не аз, а ние. — Намираха се в неголямо антре. Харди махна към дневната, която се виждаше зад тях. — Сега ще почакаме малко и се моли децата ти да се приберат навреме заедно с Мари, иначе двамата ще трябва да отскочим до центъра.

— И какво ще правим там?

— Ще кажем на един служител от Областната прокуратура на име Скот Рандъл всичко, което той би искал да научи.

Рон седна на нисък кожен диван. Харди, все още задъхан, остана прав.

— Бях разбрал — поде Рон, — че ще изчакаш до утре. И тогава Франи е свободна да каже каквото и да е, всичко. А аз ще замина с децата.

— Аха — процеди Харди. — Така беше.

— Но?

— Но тя вече не е убедена, че ще може да го направи.

— Защо? Нали аз…

Адвокатът повиши глас:

— Не е заради теб, по дяволите! Не защото си й забранил или позволил каквото и да е. Заради нея самата. — Разтърси глава да сдържи нахлулите чувства и да овладее гласа си: — Според нея, още щом им разкаже за твоето положение, децата ти ще пострадат. Ще трябва да се преместят и да започнат пак отначало.

— Но то няма да е по вина на Франи.

Харди все още се дразнеше, че този човек говори толкова фамилиарно за жена му, но в момента не можеше да направи нищо. Той самият имаше известна вина за това.

— Не — отвърна, — но още щом те подведат под отговорност, което ще стане утре, неизбежно ще се случи тъкмо така.

— И какъв е нейният проблем?

Харди внезапно се почувства глупаво с пистолета в ръка. Напъха го обратно в колана си така, че да не се вижда под сакото му, пристъпи до едно кресло и приседна на крайчеца му по диагонал срещу Рон.

— Тя не го смята за проблем. Иска да спечели още няколко часа, лежейки в затвора, да ми даде още няколко часа… — Харди замълча.

— За да откриеш кой е убил Брий ли?

Адвокатът се приведе напред и се взря студено в него.

— Да — отговори. — Да открия кой е убил сестра ти.

Рон не се издаде веднага. Придаде си учудено изражение, сякаш действително не разбираше думите на Харди.

— Искаш да кажеш жена ми Брий.

— Точно Брий имам предвид — отвърна Харди. — Но тя не ти е била жена. Била ти е сестра.

34

За трети път, откакто Глицки и Батавия бяха пристигнали в апартамента на Торн, трамваят задрънча навън и за миг на лейтенанта му се стори, че има истинско земетресение. Пък и кондукторът не си поплюваше с прословутите камбанки.

Зън, зън, зън, зън, зън!

Работното място на Торн представляваше бюро в дневната, до прозореца към улицата. Глицки бе преровил купчина компютърни разпечатки и оттласна въртящия се стол назад, готов да хукне към вратата, ако вещите около него започнат да падат.

— Не е за вярване, че хората плащат, за да живеят в подобни условия.

На кушетката зад него Хорхе Батавия търпеливо вземаше поредната принтирана страница от куфар, който бе сложил на масичката. Огледа я бързо и я остави на купчината вече прегледани документи до себе си.

— Това е „ню ейдж“ терапия — обади се той. — Трябва на всеки петнайсет минути да се питаш дали къщата ти няма да се събори. — Сержантът отстрани още една страница. — Ако по четири пъти на час ти се струва, че ей сега ще умреш, използваш всяка минута докрай. Така обогатяваш жизнения си опит.

Разтърсването спря едновременно с последния силен звън.

— Хубава теория. — Глицки отново придърпа стола си и се зае със своята купчина хартия.

На писалището имаше и компютър, но лейтенантът не посмя дори да го включи. Смяташе, че има голяма вероятност апаратът да крие някаква клопка, затова позвъни в Палатата и нареди някой от компютърните специалисти да дойде да му извади шнуровете, а после да го отнесе за оглед.

Не е катода нямаше какво да търси. Торн бе изпълнил чудовищно количество хартия и Глицки и Батавия се ровеха в разпечатките му вече почти час.

Батавия и Коулман се бяха отбили в отдела, след като Глицки се върна с току-що подписаното разрешително. Помоли Хорхе да го придружи при претърсване на жилището на Торн, а Коулман замина да разпита Джим Пиърс какво е правил през съботната нощ.

Докато Глицки и Харди си мислеха, че кръгът около Деймън Кери се затваря — вероятно чрез някой от агентите на Бакстър Торн, — Коулман и Батавия бяха придвижили Пиърс по в началото на своя списък от евентуални заподозрени. И то най-вече защото един преглед на бизнес календара, който им бе предоставил, беше разкрил второ съмнително алиби — пролука от два часа след погребението на Брий, когато бе обядвал сам в претъпкана китайска закусвалня. Точно тогава някой бе убил Грифин и вероятността това да е бил Пиърс ставаше стопроцентова. И възбуди любопитство у следователите.

Но Глицки си имаше свой зъб на Торн. Както бе изтъкнал Харди, дори и от най-беглата връзка с неделното отравяне на Пулгаския водоем на господин Торн щеше да му се стъжни животът. Ако пък намереха каквато и да било следа, отвеждаща към Брий Бомонт, щеше да стане още по-лошо.

Двамата с Батавия вече бяха прегледали кухнята, кошчетата за боклук и кофите. В спалнята нямаше нищо, както в чекмеджетата на скрина и на нощното шкафче, така и залепено под тях, нито пъхнато между дюшека и пружината.

Глицки отиде при писалището с компютъра, докато Батавия преглеждаше дрешника в спалнята, където намери обувки, окачени дрехи и куфар, пълен с рекламни материали. Занесе го в дневната, но засега не бяха открили абсолютно нищо: нито ръкописни чернови, нито откъси от изобличителните вестникарски комюникета, нито окончателни копия, нито коректури, нито разпечатани или преснети обяви.

Останалите документи бяха също толкова отчайващи. Сметките и чековете му не разкриваха нищо необикновено — телефон, ток, наем, плащания с кредитна карта. Ако наемаше извършители, не държеше списъците им тук. Нямаше никакви случайни улики. Очевидно не притежаваше пистолет.

Когато около Коледа успееше да освободи един-двама инспектори, Глицки възнамеряваше да претърси по същия начин офиса на ФМК, макар да смяташе, че най-голямата му надежда се крие в неочакван обиск в апартамента на Торн.

Но може би грешеше.

След няколко минути чу Батавия да шава зад гърба му.

— Е, такъв ни бил късметът. — Лейтенантът се извърна и видя как сержантът прибира в куфара огромната купчина брошури, писма и други материали. — До един са по-отдавнашни. Седмици, дори месеци. Няма нищо за Пулгас.

Затвори куфара и се изправи.

— Ще продължа огледа.

Глицки чу как в бравата на външната врата се завъртя ключ. Оттласна стола и се изправи, когато в антрето се появи нисък, добре облечен мъж. Носеше шапка с малко перо, ръкавици, палто от туид. Зад него стоеше домоуправителят, който бе отключил на Ейб, а след това очевидно бе позвънил на Торн на работното му място.

На влизане в гостната докараният мъж се взря в Глицки с безжизнено изражение, извърна лице към Батавия. Гласът му прозвуча напълно безстрастно:

— Какво означава това нечувано нахълтване?

— Вие сте господин Торн, предполагам? — Разрешителното се намираше в джоба на Глицки. Той го извади и го подаде на дошлия, който хвърли надменен поглед на документа и не го прочете. Лейтенантът вдигна рамене и с няколко думи се представи и обясни най-общо положението. — Боя се — заключи той, — че ще бъда принуден да ви помоля да напуснете жилището, докато трае обискът.

Торн дори не трепна.

— Не, сър. Отказвам. Повиках адвоката си, той ще пристигне всеки момент и ще сложи край на това. — Съблече палтото си, окачи го на закачалката в антрето, възнамерявайки да остане.

— Няма да може, сър. — Всички козове бяха в ръцете на Глицки и той го знаеше. — Този обиск е законен и се извършва във връзка с разследване за убийство…

— Бакстър! — намеси се домоуправителят, пристъпващ от крак на крак на все още отворената врата. — Ако тук всичко е наред, аз…

— Разбира се, Даниъл. — Торн му благодари любезно и човекът излезе от антрето, затваряйки вратата. Но заподозреният не загуби нишката на разговора. Върна се при Глицки и тихо попита: — Какво убийство?

— На Джеймс Алън Еспиноза от Пескадеро.

— Никога не съм го чувал.

— Станал е жертва на онзиденшното нападение на „Съюза за чиста планета“ в пулгаския Храм на водата.

— Пак ли същото! — Този път Торн си позволи да говори с потискан гняв в гласа. Изви очи към небето.

— Същото ли? — попита Глицки.

Торн не обърна внимание на въпроса му.

— И смятате, че аз имам нещо общо с него ли? На какво основание?

— Напълно оправдано, господин Торн — отвърна Глицки. — Разрешителното е подписано от съдия. Друго не ви е необходимо да знаете. И няма да ви оставя в апартамента, докато не приключим с обиска. От мен да мине, ще донесем стол и ще ви позволим да останете в антрето. Заедно с адвоката ви, когато той пристигне. Но никой няма да пипа нищо тук, докато не приключим. Разбрахте ли ме?

Двамата стояха на около половин метър един от друг. Отново задрънча трамваят, докато Батавия взе два стола от кухнята и ги отнесе през дневната в антрето. После откачи палтото на Торн, както му бе наредил Глицки.

— Ей, ама какво, за Бога!… — Домакинът за пръв път повиши глас.

Глицки скочи от стола като изстрелян и нареди с авторитетен, та чак дрезгав глас:

— Останете на мястото си. Хорхе, погрижи се да изпълнява. А междувременно вземи портмонето му и провери документите му.

— Няма да…

— Ще, ще, и още как — отвърна Батавия.

Глицки пое палтото от сержанта и го вдигна към лицето си. Бе надушил силна миризма, докато Торн го събличаше и закачаше. Когато лейтенантът и Хорхе влязоха в апартамента, там не миришеше така, а внезапно с влизането на Торн замириса на бензин.

Докато пребъркваше джобовете един по един, ръката му напипа нещо, което приличаше на талисманче. Извади го внимателно и нещата тутакси се подредиха. Ако не друго, то бе точно копие, но Глицки можеше да се закълне, че е оригинал — едно от ръчно изработените слончета от венецианско стъкло, което за последен път бе видял да се клатушка по полицата над камината в дневната на Харди.

Сержант Коулман не успяваше да се добере до Джим Пиърс, чието търпение съвсем се бе изчерпало. Коулмановото също. Накараха го да чака почти половин час, а след като най-после го поканиха в кабинета на вицепрезидента, секретарката на Пиърс му заяви, че следващата среща е след десет минути.

Пиърс седеше зад бюрото си. Разсеян. Никакво ръкуване. Документи чакат за подпис, трябва да се вземат решения. Вдигна очи към Коулман. Инспекторът, каза му, можел да говори, но най-добре да говорел по-бързо. Тези непрекъснати нахлувания минавали всички граници на допустимото и вече приличали на чиновнически тормоз. Ако продължавало така, последствията щели да бъдат неизбежни.

Демонстрацията на мускули оказа въздействие върху младичкия инспектор. Ъгловият кабинет беше просторен, разкошен, застрашителен. Прозорци и гледки, намиращи се достатъчно високо, за да надмогнат мъглата. Коулман се въртеше на свръхмодерния дървен стол — всъщност приличащ повече на табуретка с ръчки, отколкото на предмет, върху или в който човек би си избрал да седне.

На сержанта му мина през ума, че в действителност това може би е специален стол, поставен пред бюрото на Пиърс за нежелани посетители, та те да не се чувстват твърде удобно. И да е сигурно, че скоро ще поискат да си тръгнат.

Инспекторите по убийствата не са особено почтителни хора. Повечето от тях с очите си са виждали всичко, и то поне по два пъти, а Коулман не правеше изключение. Но докато седеше в кабинета на Пиърс, стори му се почти невъзможно да си представи как на човека, който царува тук, ще му се наложи да прибегне до убийство. Всъщност на сержанта не му се вярваше да е така, но искаше поне да уточни фактите, та ако не друго, то да не му се налага отново да се настани на същото място.

— Разбрах, че досега сте ни сътрудничили, сър, и сме ви благодарни за сътрудничеството…

— Е, хубав начин да проявите благодарността си, няма що. Нима все още има нещо, за което да не сте ме питали?

— Опитахме се да се свържем с вас вчера, сър, в събота вечерта.

— Зная. — Пиърс взе писалка, подписа нещо, върна писалката на мястото й, духна подписа и сложи документа настрана. И незабавно се зае да чете следващия. Без да вдига поглед. — Жена ми ми каза, че сте наминали. Отново. Този път май за полицай?

— Да, за сержант Канета.

— Името ми е познато. Откъде ли?…

— На няколко мероприятия е бил охрана на „Калоко“.

Пиърс най-сетне престана да шава.

— Точно така. Него ли са убили?

— Да, сър.

Новината, изглежда, развълнува Пиърс. Той въздъхна дълбоко, сви устни, а по челото му се появиха бръчки.

— Съжалявам, инспекторе. Простете ми грубостта. В момента съм под напрежение, но така е всеки ден и това не ме оправдава. Разбирам какво ви е, когато ваш колега е… — Изпъна гръб. — Добре. Продължавайте. Какво искате да научите?

— Къде сте били в събота през нощта?

Независимо от поднесеното извинение, раздразнението му избиваше на повърхността.

— Мога ли да ви попитам защо това е толкова важно? Какво ви каза жена ми?

Коулман не отговори.

И Пиърс схвана, макар това да не го зарадва особено. Въздъхна повторно.

— Бях си у дома до ранната сутрин, навярно до зазоряване. После отидох на яхтата си в яхтклуба.

— Но през нощта сте били вкъщи?

— Да, нали току-що ви казах.

— Сам ли?

Пиърс кимна.

— Какво чудно има, инспекторе? Жена ми отиде на прием, на който не исках да присъствам.

— Жена ви отби ли се при вас, когато се прибра?

Вицепрезидентът се изсмя късо.

— Какво ви каза тя? — И добави печално: — Съмнявам се. Прекарах нощта в кабинета си. — Сержантът срещна погледа на Пиърс. — Скарахме се за приема, на който не исках да отида. Чух я, като се прибра, но ми се щеше да разбера дали ще дойде да ми се извини. А след като не дойде… ами, ядосах се.

— И спахте в кабинета си?

— Не кой знае колко. Бях много ядосан и цяла нощ не можах да мигна. Гледах телевизия.

— Помните ли програмата?

— О, не зная. Май някакъв спорт. Безсъдържателни глупости. Всичко, което даваха. От време на време задрямвах.

— Случайно да знаете коя телевизионна компания ви обслужва? — попита Коулман.

— Не — отговори Пиърс. — Нямам представа, съжалявам. Вие знаете ли вашата?

— Имате ли нещо против да проверя?

— Не зная, аз… — В това време лицето на Пиърс леко се разведри, не че усмивката му озари помещението. — О, разбирам. Да, естествено. Всичко, което ви е необходимо.

Коулман с облекчение се измъкна от адския стол.

— Благодаря, че ми отделихте време, сър. Надявам се да не ви безпокоим повече.

Пиърс доста дълго остана неподвижен, после поклати недоверчиво глава.

— Преди да си тръгнете, инспекторе, може би ще сте в състояние да ми отговорите на един въпрос.

— Стига да мога.

— Добре. Имали каквато и да било причина да убивам сержант Канета? Тъй като, доколкото разбрах, там е работата. Да, работил е като охрана за „Калоко“. Къде? Каква е била работата му по-точно? И после какво? Та аз дори не го познавам. Съмнявам се, че бих могъл да го различа сред някое множество. — Замълча, простря ръце, призовавайки за проява на здрав разум. — Просто не разбирам. Свързан ли е с мен по някакъв друг начин?

Коулман го изслуша. Наистина не можеше да го вини, че е ядосан и разстроен, но нямаше да издаде и дума от онова, което шефът му бе заръчал да пази в тайна.

— Рутинно разследване — отговори сержантът. — Нищо повече. Благодаря, че ми отделихте време.

— Случайно съвпадение — твърдеше Бакстър Торн пред Глицки. — Такива слончета се намират навсякъде. Можете да си купите в който и да е хубав магазин за подаръци. Този ми е талисман. Нося го със себе си от години.

Нов въпрос, нов простичък отговор.

— Както вече ви казах, Дизмъс Харди, струва ми се, е името на господина, който дойде в кабинета ми тази сутрин и ми отправи няколко заплахи. — Глицки все още не бе позволил на Торн да влезе в апартамента както се полага. Той седеше на един от столовете в антрето, а лейтенантът се бе надвесил над него. — Като изключим това, едва ли зная нещо друго за него. — Торн си остана напълно невъзмутим, продължаваше да отговаря на следващите въпроси на Глицки с влудяващо спокоен глас: — Пълнех си резервоара, лейтенанте, и се боя, че извърших непростимия грях да го препълня. Разлях бензин по палтото си.

Глицки вече бе склонен високо да оцени изврътливостта на това копеле, когато телефонът иззвъня. Батавия вдигна слушалката, послуша известно време и я подаде на Глицки:

— За теб е. Винс.

Лейтенантът нареди на Торн да остане на мястото си и отиде до бюрото.

— Най-после Пиърс излезе съвсем чист — започна Коулман и продължи да разказва какво е научил в „Калоко“: че Пиърс пак има сносно, макар и не идеално алиби. После сниши гласа си до шепот: — Така чуваш ли ме?

— Едва-едва.

— Достатъчно е. Тук има хора.

— Добре.

— И значи, пиша си аз доклада за Пиърс на бюрото и кой, мислиш, се отбива? Тъкмо си тръгна около пет. Ранцети.

Глицки се намръщи. Джери Ранцети работеше в службата за управление и контрол — отдел, който обикновено се нарича „Кадри“. Щом Ранцети е наминал към „Убийства“, значи е по следите на някое лошо ченге, а тази новина не се нравеше на Глицки. Екипът на „Убийства“ бе малък — трийсет мъже и една жена — и Ейб усещаше, че лично би поръчителствал за почтеността на всеки от тях.

— Предполагам, че не е било светска визита.

— Е, престори се, че е така. Пък аз се престорих, че му вярвам. И изведнъж вика: „О, да, може и да има нещо, може пък да съм подочул нещичко, може и да му кажа едно-друго.“

— Може би — отговори Глицки. — За кого става дума?

Коулман замълча, а гласът му, когато заговори отново, едва се долавяше:

— Затова ти позвъних, Ейб. За кого души ли? За теб.

35

— Кога разбра за нас? — попита Рон.

— Хрумна ми, още когато видях спалните ви, но всъщност не го осъзнах докрай, докато не съобразих, че вероятно имаш сексуална връзка с Мари. Брий е имала любовна връзка. Ти — също. Но все пак сте изглеждали щастлива двойка, добре ви е било заедно. Доволни сте били. Не се връзваше. Единственото, което не разбирам, е защо сте си дали целия този труд. Защо тя просто не си е останала леля Брий?

— По онова време подобно положение ни налагаше да се обясняваме надълго и нашироко с всеки срещнат. А никой не разпитва мъж с деца и втора съпруга. Обаче мъж, децата му и неговата сестра? Това е друга работа — съчетанието е чудновато и на всеки би могло да се стори необичайно, а ние не можехме да го допуснем. Трябва да ме разбереш: издирват ме за отвличане на деца, може би дори за детска порнография. Сериозна каша. По петите ми са. Трябваше да изглеждаме точно като най-обикновена двойка. Не просто като, а точно като. И дълго време успявахме.

— Като се изключат връзките ви.

Рон поклати глава.

— Е, да, налагаше се да пазим връзките си в тайна. Но тъй като в същността си всички любовни отношения на женените са такива, нещата бяха наред.

— Значи ти и Мари. Откога сте заедно?

— От няколко години.

— И тя го приема? Не те ли натиска да се ожените?

Той се облегна на дивана и кръстоса крака.

— Не. Да ти кажа ли, обсъждали сме на няколко пъти развода ми с Брий. Но това беше преди Брий да умре. Оттогава тя според мен чака да мине достатъчно време. Да изтече траурът — добави той неловко. — Така че за брак още не е ставало дума.

— Искаш да кажеш, че тя не е знаела за Брий ли?

— И все още не знае. Никой не знае.

Харди, на свой ред, се облегна, печелейки време да осъзнае чутото.

— А децата?

Рон Бомонт поклати отрицателно глава.

— Бяха на две и три годинки, когато се преместихме тук. Може и да са чували, че леля им се казва Брий, но не си спомняха. Така че в скоро време тя стана за тях просто Брий, втората им майка. А животът им бе далеч по-хубав, отколкото преди.

— Ами Даун?

Рон застана нащрек. Внезапно се озова на самото крайче на дивана, а цялото му тяло издаваше готовност да скочи при тази заплаха за децата му, та дори да се нахвърли върху мъж с пистолет.

— Какво Даун?

— Това те питам.

Остана приведен напред, напрегнат, с вкопчени една в друга ръце. Харди го изчака. Полека-лека думите на Рон потекоха:

— Никога не съм срещал човек като нея, дори далечно нейно подобие. Бях в предпоследния си курс в Уисконсин. Срещах я из всички библиотеки — работеше по магистърската си дисертация. По социология.

— И тя ли бе студентка?

Рон се изсмя.

— Не. Макар според мен да беше умна. Не, сигурен съм, че беше умна. Страхотно умна. Прекалено умна.

— Какво искаш да кажеш?

Рон пое въздух и тежко го издиша.

— Не изпитваше нищо или — не е съвсем така — по-скоро решаваше кои чувства са разумно оправдани, а останалите изобщо не признаваше. За нищо на света не би заложила на по-слабите си емоции.

— И кои бяха те?

— О, нали разбираш. Обичайните, които пречат на всички ни, но особено на жените. Поне така смяташе Даун. Любовта, потребността, състраданието. Всичко, което се превръщаше в спънка да получи исканото.

— Тоест?

Рон вдигна рамене.

— Всъщност е много просто. Обичайното. Парите, властта, вълненията.

Харди едва не прихна пред подобна нелепица.

— И тя възприемаше всичко това като специализация по социология, така ли?

Рон поклати глава.

— Не. Започнала е като стриптийзьорка. По времето, когато се запознахме — той замълча, — се представяше за актриса. — Въздъхна. — Сега, като се замисля, у нея ме е привлякло онова усещане за… навярно трябва да го нарека опасност. — И отново замълча.

— Продължавай — подтикна го Харди. — Имаш предвид физическа опасност ли?

Последва повторно безсмислено изсмиване.

— Да, дори и това вероятно. Или поне така ми се е струвало — на мен, безгрижното момче от тесногръдия Илинойс. Беше четири години по-голяма от мен и наистина нямаше никакви предразсъдъци, що се отнася до плътските неща. По онова време ми се струваше, че съм умрял и съм отишъл на небето. Имам предвид, че се сблъсках с един напълно неконвенционално освободен дух в невероятно тяло и тя ме обичаше и, разбира се, и двамата се чувствахме непобедими и безсмъртни. Нищо не бе в състояние да ни досегне. Събирахме се и се смесвахме с други двойки, пробвахме всевъзможни дроги, мотаехме се по места, в които днес не бих си и помислил да стъпя.

Замълча, сякаш едва ли не молеше за позволение от Харди да продължи.

— Като се озърна назад сега, изглежда ми невъзможно, сякаш съм бил друг човек.

— Кога беше това? — попита Харди. — Преди двайсет години ли?

— Горе-долу толкова.

— Наистина си бил друг човек — кимна адвокатът. Рон сякаш се поуспокои донякъде и продължи:

— Като че ли най-много съжалявам, че и двамата ми родители починаха по онова време, в самото начало на връзката ми с Даун.

— И колко трая тази начална фаза?

— Пет години или малко повече.

— Те разбраха ли изобщо с какво се занимава тя?

— О, не. Минаваше за студентка — като мен. Но най-вече татко сякаш проникваше в душата й и разбираше каква е. Опита се да ми каже, но аз не желаех да слушам каквато и да било критика от безнадеждно задръстения си баща. Имам предвид, че той си вадеше хляба със застраховки. Членуваше в „Ротари клуб“ и в обществото „Свето име Господне“. Какво, по дяволите, можеше да ми каже?

— Нищо, освен всичко — сериозно отговори Харди.

Забележката му имаше ефект.

— Точно така. Но аз участвах в сексуалната революция, а той и хабер си нямаше. Смятах дори, че ме ревнува. — И отново прозвуча все същият характерен неискрен смях. — Така че зарязах тях, а не нея. А после татко умря.

А след две години и мама. — Сведе очи към ръцете си.

— Значи сте били женени пет години?

— Все още не. Бяхме свободни. Нямахме нужда от някакъв си къс хартия.

— И с какво се занимавахте тогава? И ти ли стана актьор?

— Не. — Рон се замисли за момент. — До ден-днешен не зная защо. От детинщина навярно. Щеше да ми дойде много да се чукам пред камерата. Сякаш някъде дълбоко в съзнанието ми се бе загнездило усещането, че някой ден ще надрасна всичко това. Не исках то да остане записано където и да било.

— Разумно от твоя страна.

— Да. Но всъщност не го бях планирал. Не вярвам да съм бил чак толкова добродетелен. Просто така стана.

— А с какво се занимаваше?

Въпросът, изглежда, го обърка.

— Ако трябва да съм откровен, почти с нищо. Даун изкарваше, макар и нередовно, бая пари, а аз бях завършил счетоводство, така че се разпореждах с парите. Имахме достатъчно, за да живеем, а най-важното бе, че не искахме да се обвързваме с постоянна работа. Трябваше да живеем.

— И какво се промени?

— Навярно аз. — Харди не искаше да си признае, но у Рон Бомонт имаше нещо обаятелно, скромно. Както казваха всичките му познати, беше страхотен. — Не че поумнях — сподели той откровено. — Просто пораснах. Вероятно се обади буржоазното ми възпитание, знам ли, но осъзнах, че трябва да сложим точка на бохемския живот и да продължим нататък. Честно казано, средата ни взе да остарява, да не говорим за нас самите.

И тъй, тя забременя. Ние забременяхме. И реши да направи аборт. Разрази се огромен скандал. Тя обаче бе решила. И го направи. А аз се изнесох. — Рон въздъхна. — И точно тогава тя според мен за пръв път не можа да се справи с… чувствата си. Беше на трийсет и една. Биологичният й часовник тиктакаше застрашително. Цялата история направо я съсипа. Смая се, че не успява да ги овладее с разума си, но фактът си бе факт.

— И пак се събрахте?

Рон кимна.

— Оженихме се. Започнах работа като касиер в една банка. Роди се Касандра. А година по-късно и Макс. Тя не го понесе.

— Кое?

— Ненавиждаше всичко това. Бебетата. Плачовете, преповиването, памперсите, безсънието. Но най-вече досадата да си по цял ден с тях. Ненавиждаше и работата ми. Омразно й бе да нямаме пари. Но знаеш ли кое е най-смешното?

— Кое?

Лицето му се разведри.

— Аз ги обожавах. Обичах ги. Сякаш някой просто щракна копчето и внезапно видях всичко в друга светлина. Те ни придаваха смисъл. Затова сме дошли на този свят. Поне аз несъмнено съм се родил заради тях.

На Харди му бе невероятно да го слуша. Рон описваше собствените му чувства след раждането на сина му Майкъл, умрял още невръстен. След тази трагедия Харди се бе озовал сред ледена и мрачна пустиня и смяташе, че никога няма да се измъкне от нея.

Но десетина години по-късно появата на Ребека и Винсънт бе разпалила пламъчето, което бе сияло няколко години. По-късно обаче то бе помръкнало и на Харди му се струваше, че на негово място не са останали нито светлина, нито топлина, а само пепел покрива всичко недоизгоряло. Питаше се дали под целия пласт е останало поне някакво живо въгленче и ако е така, има ли начин отново да се раздуха пламъка на живота. „Щом всичко това приключи — обеща си той, — пак ще опитам.“

— А после какво стана? — попита адвокатът.

— Каквото се очаква в подобно положение — отвърна Рон. — Скандали, още по-бурни скандали, и пак скандали. Тя искаше да се върне към предишната си работа и двамата се карахме.

— Пак ли да танцува разсъблечена?

Рон сви рамене.

— Твърдеше, че не умеела друго. Казвах й да научи нещо, вече е майка, трябва да помисли за децата. Нима иска да израснат в подобна среда?

— А тя какво отговаряше?

— Казваше, че нищо й нямало на средата. Плащали добре и давали високи осигуровки. — Извъртя раздразнено очи. — Бил съм колеблив. Станал съм консервативен. Егоист. Изброй каквото още ти дойде наум.

— И тя тръгна ли пак на работа?

— Не веднага. Поне за известно време.

— Защо?

— Ще ми се да вярвам, че заради силната ми воля. — Изсмя се студено. — Не се предавах. Но тя наистина не можеше да си стои у дома, а аз не наемах целодневна бавачка, така че се редувахме. Голяма грешка от моя страна, както се оказа.

— Защо?

— Защото тя излезе добрата работеща майка, а аз — едва ли не безработен татко. Съдилищата предпочитат майките като опекуни, а когато бащата няма истинска работа… — сви рамене, — отпиши го.

— Значи е тръгнала на работа? — Харди искаше да знае какво се е случило.

Рон кимна.

— Някаква канцеларска работа, която, естествено, бе невероятно досадна и не се заплащаше както тя бе свикнала. Искаше да напусне, обаче аз продължавах да настоявам за истинско семейство. — Въздъхна. — Както и да е, изкарахме още две години, без аз да работя — ужасна, ужасна грешка, — но най-накрая трябваше да си потърся работа. — Погледът му помрачня. Пак се премести на самия край на дивана и стисна ръце така, че кокалчетата му побеляха. — И точно тогава тя е започнала да продава децата.

Мари и децата най-после се прибраха, което, честно казано, донесе огромно облекчение на Харди. Доверието в Рон Бомонт и неговата преливаща от идеализъм, мелодраматизъм и дори героизъм съдба се бе разраснало като тумор в душата му през последните дни. И ако той се окажеше злокачествен сега, когато вече бе започнал да го приема за доброкачествен, щеше да изглежда като непоносимо жестока шега.

Известно време обясняваха на скептично настроената Мари присъствието и ролята на Харди. Но Рон и децата — всъщност Касандра — й го представиха в изгодна светлина. Харди е на тяхна страна. Може да му се доверяват безусловно. За Касандра той бе герой. Видимо се зарадва, че го вижда отново, и то най-вече защото тъкмо тя го бе убедила да им помогне. Той й каза, че доста е напреднал. Щял да й докладва окончателно утре. На нея това й допадна.

Що се отнася до останалото, те си бяха все същите добре възпитани деца от хотела, макар Харди да изпита задоволство, когато Рон бе принуден да им нареди да спрат с разправиите чий ред е да избере филма за видеото. В крайна сметка, бяха си най-обикновени деца. Също като неговите. Това все така му носеше облекчение.

Мари — хубава, наглед самоуверена, но всъщност любезна жена, наближаваща трийсетте — си придаваше храбър вид, но тук Рон нямаше думата, особено в присъствието на непознат. Нищо че този непознат бе представен като техен спасител.

Ала след като децата отидоха да гледат телевизия, Рон и Мари разопаковаха продуктите с отработената сръчност на отдавнашна двойка. Щом свършиха, Мари отвори по една бира за всеки и каза, че ако им потрябва, ще бъде при децата.

Харди я възпря. Говореше спокойно, но тонът му не измами никого:

— Значи през почивните дни сте били тук?

Мари погледна Рон.

— Излязохме едва сега.

— А вчера? А онзи ден?

— Какво означава това? — попита Рон.

Харди вдигна длан да го възпре.

— Мари, всички ли си седяхте у дома през почивните дни?

Тя прямо отвърна на погледа му.

— Да. Рон пристигна по обяд в събота и се настанявахме. А в неделя времето беше ужасно, нали си спомняте? Останахме си вкъщи, играхме разни игри и гледахме видео.

— А в събота през нощта?

— Какво? Дали сме излизали ли? Че от къде на къде?

— Беше нощта преди Вси светии.

Тя въздъхна тежко и хвърли поглед на Рон.

— Опитахме се да ги развеселим тук, ловихме с уста окачени ябълки, оставихме ги да погледат страхотии по телевизията.

— И после Макс сънува кошмари — добави Рон. — Половината нощ не можахме да подвием крак.

Мари скръсти ръце, подразнена от кръстосания разпит на Харди.

— Рон ми каза, че утре ще може да се прибере у дома. Вече започнахме да се шегуваме по този повод. Това ли искахте да разберете?

— Да — отвърна Харди.

Мари кимна и по лицето й отново се изписа тревога. Обърна се към Рон:

— Ако ви потрябва нещо, просто ме викни.

Преди да излезе и да затвори вратата на кухнята зад себе си, каза на Харди, че й било приятно да се запознаят.

Той не й повярва докрай.

Макар да бе склонен да повярва на думите й за събота вечерта. А ако Рон е бил тук заедно с нея, значи не е стрелял навън по Фил Канета.

Но Рон се наежи от въпросите му.

— Защо е всичко това?

— За да докажа — сухо отвърна Харди, — че не си убил Брий, което е грижа на повече хора, отколкото би ти се харесало. Между другото, да притежаваш часовник „Мовадо“? Нали се сещаш — уникална изработка с малка точка на дванайсет?

На Рон му бе писнало до смърт от въпроси.

— Между другото, не смяташ ли, че прекаляваш? — Харди не отговори, изчаквайки да се доизкаже докрай, да рухне. — Явно не — изрече той най-сетне.

— А инспектор Грифин питал ли те е за същото? За часовник „Мовадо“?

— Не. Защо?

— Няма значение — махна с ръка Харди. — А сега ми разкажи за погребението на Брий — как прекара деня?

— Господи, не разбирам…

— Рон — неумолимо го прекъсна Харди, — бъди така добър.

По лицето на събеседника му пролича, че е разстроен, но пък лицето на Харди издаваше очевидна решимост.

— Какво те интересува?

— Искам да зная какво си правил, какво правиха децата, къде сте ходили?

Последва подробен разказ. В осем часа Рон и отец Бърнардин организирали закуска за придружаващите ковчега — четирима от татковците на други членове на училищния футболен отбор — в жилището на пастора на „Св. Катерина“, а децата, разбира се, не пуснал на училище, за да останат с него. Опелото било в десет. В единайсет и петнайсет, придружен от Мари, децата, свещеника, татковците и още неколцина познати от ограничения светски кръг на Рон и Брий, потеглил за Колма, където я погребали.

Както Кери, така и Пиърс присъствали на опелото. Но нито единият, нито другият дошли на погребението.

Край гроба имало кратка молитва, а после Рон завел Мари, Бърнардин и децата на обяд в „Клиф Хаус“. Откарал Макс и Касандра в „Меривейл“ около два, по времето, когато е било открито тялото на Карл Грифин.

Нямаше повече място за съмнения. Рон не е застрелял Карл Грифин и значи не е използвал същия пистолет, за да ликвидира Канета. И най-накрая бе почти сигурно, че не е убил собствената си сестра. Както и не бе преставал да се кълне, както вярваше Франи, както се надяваше Харди, Рон Бомонт бе невинен.

От плещите на адвоката се стовари огромно бреме.

Харди се огорчи, като осъзна, че би могъл да го научи още в петък през нощта, най-късно в събота вечер, стига само Рон да не бе изпитал потребност да офейка. Но нямаше от какво да се оплаква. Всъщност Рон му бе позвънил в събота, опитал се бе да му съдейства. Нямал е представа какво преживява Харди. На адвоката му оставаше само да изкопчи отговори на останалите си въпроси, докато все още бе възможно.

Наложи си да говори с безразличен тон и започна:

— Разкажи ми за отношенията на Брий с Деймън Кери.

— Добрал си се до него, а? Не се учудвам. — Рон се облегна и надигна бирата си.

— Смяташ ли, че той я е убил?

Рон бе разсъждавал много по въпроса и сега пак се замисли.

— Тук се сблъсквам с чисто стратегически проблем — как би могъл?

— Не е толкова трудно. Пристига в жилището ви, след като сте тръгнали с децата за училище. Знаеш ли, те са говорили по телефона онази сутрин? Кери и Брий.

— Зная.

Харди се изненада.

— А знаеш ли за какво?

— Не. Не конкретно. Сигурно просто са си говорили. Непрекъснато си звъняха. Обаче виж какво, на него му предстоят избори за губернатор. Едва ли просто ще ходи по улиците и ще убива хора.

— Може да е паркирал в подземния гараж…

Рон поклати глава.

— Ами ако някой го види долу или в асансьора? Пък и защо?

— Била е бременна.

— Изключено. Те се обичаха. Мислеха да се женят. Оттам и разногласията ни с Брий. — Рон нервно въртеше бутилката по масичката. — За мен настъпиха лоши времена — изрече най-сетне. — Бездруго се разстроих много, когато взе да се появява по вестниците във връзка с Кери.

— И защо по-точно?

— Брий не е често срещано име. Ако Даун се натъкне на него…

— И как? Тя не е ли в Уисконсин?

— А защо не? Тя чете вестници. Новините от Калифорния се предават навсякъде.

— Смятах, че ненавижда децата.

— Когато бяха бебета. Но след като разбра каква изгода може да има от тях… — Гласът му пресекна. — Тя, естествено, се бори като лъвица за правото си на техен опекун. Смяташе ги за своя собственост.

— А след като получи съдебното решение? След като ти… — на Харди все още му беше трудно да го приеме — ги взе? Мисля, че Брий е била първият човек, при когото ще ги потърси.

— Точно така. Но съдебното решение не ни дойде като гръм от ясно небе. Двамата с Брий имахме месеци, за да се подготвим. Когато пристигнахме тук, в Калифорния, вече се наричах Рон Бомонт, наскоро овдовял. Около година живях с децата в един апартамент в Оукланд, спотаен в сянка.

— С какво се занимаваше? Искам да кажа — с какво си изкарваше хляба?

— С каквото и сега. Счетоводна работа на компютър.

— Значи сте останали в Оукланд, докато следователите са престанали да додяват на Брий?

— Точно така. После двамата с нея започнахме да „ходим“, организирахме сватба в тесен кръг.

— И никой ли не ви позна?

— Не и като брат на Брий. Откакто заминах да уча в колеж, живеехме отделно. По онова време Брий беше около четиринайсетгодишна. А докато аз живеех в Расин, тя пристигна да следва тук. Нито един от приятелите й дори и не подозираше за моето съществуване, не че тя имаше кой знае колко приятели. — Той сви рамене. — Идеално положение.

— Но и страхотно рисковано.

Рон отново повдигна рамене.

— Рискувай, за да спечелиш. Това бе най-добрият избор. За нищо на света не бих върнал децата при Даун. — Той се помъчи да обясни по-ясно: — Виж, тя наистина не намираше нищо лошо в онова, което искаше да прави, което вършеше. Обществото чисто и просто е прекалено пуританско. Сексът е нещо естествено. Ако някои хора са твърде задръстени, то си е тяхна работа.

— Но не и що се отнася до децата. Никой не го смята за нормално при децата.

Рон като че ли се обърка. Ако Харди не е наясно с това…

— Е, сам провери. Някои правят по десет милиона снимки годишно.

Възцари се кратко мълчание. И двамата взеха бутилките си.

— Както и да е — продължи Рон, — да се върнем на темата. Да предположим, че Даун види Брий във вестниците, обезателно ще схване. Същото име, същата дейност. Малко да се разрови и ще открие, че предишната й фамилия е била не Бомонт, а Брунета — моята. С мен е свършено. С децата също. — Въздъхна. — Тъй че, да, наистина се карахме по този въпрос.

— И какво казваше тя? Какво казваше Брий?

— Не бих го нарекъл „казваше“ — отговори Рон. — Трудно ми е да ти обясня, но като че ли най-неочаквано тя просто… порасна.

— Грозното патенце — обади се Харди.

— Точно така. Не че не беше невероятно щедра сестра — и то само за доброто на децата. Нито дума не ми е споменавала за другите си мъже, макар аз да знаех за тях. Приличаше на мълчаливо споразумение помежду ни, че не би могла да започне сериозна връзка, защото има задължение преди всичко — махна към вътрешността на жилището — към хлапетата оттатък. С тях се бе нагърбила.

— Но защо изобщо се е съгласила на такава стъпка? Имам предвид, че е крайно необичайно…

— Все заради същото. И да съм смятал, че са ме възпитавали традиционно, поне бях скъсал с това възпитание на около двайсет. А Брий беше на двайсет и осем. Бе защитила доктората си и имаше новата си работа, но всъщност нямаше никакъв опит в реалния живот. И този замисъл внезапно й предложи някаква цел. Нямаше никакъв живот навън, а и обичаше децата. Така спасяваше живота им. Нали знаеш, когато човек е млад, смята, че разполага с безкрайно много време. Взема решения за цял живот все едно си избира чифт обувки.

Отново настъпи мълчание. И двамата бяха наясно за какво става дума.

— И какво стана? — попита най-накрая Харди. — Защо започна объркването?

По лицето на Рон отсреща се изписа истинска мъка.

— Поради най-естественото нещо на света — мрачно се отзова той. — Тя се влюби. Искаше да има свой живот, свое семейство. — Подвоуми се, но продължи: — А аз не й давах. Не исках да променям своя. Побеснях, като разбрах, че е бременна.

— От Кери.

Рон кимна.

— Канеше се да му каже. Така и не разбрах дали му е казала. Още един повод за разправии помежду ни.

— Един момент. Нали документите ви за самоличност са били наред, защо просто не сте се престорили, че се развеждате и тя да се ожени за Кери?

Рон поклати отрицателно глава.

— За бъдещия губернатор? Изключено. За всеки друг — да, но ако станеше първа дама на Калифорния, хората щяха да умрат от любопитство каква е била в миналото. И всичко щеше да излезе наяве.

— И какво й предлагаше ти? Какво бе решението според теб?

— Не зная. Мислех, че ще можем да се разделим без проблеми и да изчакаме една-две години. Да се отдалечим един от друг. Само да беше почакала…

— Но тя вече е била бременна. Чакала е достатъчно, не мислиш ли?

За чест на Рон, той се срамуваше от станалото.

— Тя направо ме навика. Кога щяла да живее свой живот? Как било възможно да съм такъв егоист след всичко, което била направила за мен и децата? — Пресрещна погледа на Харди. — И разбира се, имаше право.

Най-сетне стигнаха до същината на проблема.

Първоначално Рон от смайване не повярва на ушите си, че Харди изобщо го моли за подобно нещо. Очевидно било, че е невъзможно. Не можел да го направи. Стана, прекоси кухнята, отиде до умивалника и наплиска лицето си, а после се избърса с кърпата за чинии. За миг остана опрян на дланите си. Харди заговори на гърба му:

— Поканата не подлежи на пазарлъци, Рон. Трябва да се явиш.

Рон се извърна.

— Как е възможно да ме молиш за подобно нещо?

— Защото това е единственият начин.

— Изключено. Ще ме арестуват. Не бива да го допускам. Нали тъкмо за да го избегна, прибягнах до какво ли не.

— Рон, изслушай ме. — Харди се изправи с изопнато лице. — Няма да те разпитва разширеният състав от съдебни заседатели. Разискванията няма да са при закрити врати. Никой от обвинителите няма да е в състояние да те притиска. А освен това на мен ми е необходимо да присъстваш там. Заради Франи.

— Не разбирам защо.

— Простият отговор е защото, ако ти не седиш в съдебната зала, изслушване няма да има. Обещах на съдията.

— Но така…

Харди вдигна ръка и отсече:

— Чуй ме, Рон. Истинският отговор е, че трябва да си там, за да й кажеш, че може да говори. Всъщност не мисля, че ще се стигне дотам, но ако все пак се наложи.

По лицето на Рон се изписа вътрешната му борба.

— Но нали й написах бележка, че…

— Зная какво й написа — озъби се Харди. — Няма да свърши работа, нали ти казах. Тя си е изработила собствена представа за печелене на време и никой, освен теб, няма да промени решението й. — Сниши глас: — Дължиш й го, Рон. Знаеш, че е така. По дяволите, дължиш го на мен.

Рон повторно закрачи из кухнята. Помещението бе прекалено тясно. При прозореца спря, погледа навън в мрака почти минута, което изглеждаше прекалено дълго. Най-накрая се обърна.

— Знаеш ли кой е убил Брий?

— Зная, че не си ти. Мога да докажа, че не си ти.

— Чувал съм, че човек не може да докаже отрицание.

И Харди бе чувал същото. Но със съдействието на Глицки бе в състояние да предостави убедителен довод, че един и същ човек е убил Грифин, Канета и Брий. Следователно…

— Сигурно е вярно — отговори. — Само че понякога, ако човек си наеме достатъчно добър адвокат, може да създаде подобно впечатление.

Но Рон не се отказа от предизвикателния си тон:

— И това ще си ти, така ли?

Внезапно на Харди му дойде до гуша — Мари, Рон и децата можеха да се правят, че разиграват пиеса, която ще свърши утре, но ставащото не беше пиеса и Харди бе убеден до дъното на душата си, че тя няма да свърши, докато самият той не я приключи. Крайчетата на устните му се повдигнаха, макар това да бе по-скоро гримаса, отколкото усмивка.

— Точно така, приятелю, ще бъда аз.

Рон стоеше до прозореца. Харди различи навън кутийките по склоновете на Туин Пийкс. С почуда установи, че все още е светло. Мъглата се бе приповдигнала като нисък похлупак — опушен и мръсен.

— Рон!

Отново се възцари продължително мълчание.

— Нямам друг избор, нали?

— Боя се, че не.

Загледа се през прозореца, после се обърна и приближи до кухненската маса. Отпусна се тежко на мястото си, отново завъртя бутилката с бира, вдигна очи към Харди.

— Ще дойда.

Харди се взря в него.

— Сигурен ли си?

Рон объркано разтърси глава. Вече не се колебаеше. Бе взел решение.

— Да, сигурен съм. — Вдигна поглед и опита да се усмихне. Харди го бе приклещил и бе нанесъл удара си. Щеше да дойде. Естествено. Налагаше се. Нямаше друг избор.

Адвокатът въздъхна с видимо облекчение.

— Добре тогава. Ще те взема оттук в осем и половина. Как ти се струва?

— Става — отзова се Рон. — В осем и половина. Прекрасно. Ще бъда готов.

— Идеално. — Харди за втори път въздъхна победоносно. Протегна ръка през масата. — Извинявай, че беше толкова трудно, но ще свършим работа, повярвай ми. И благодаря за днешното ти съдействие.

Разговорът им бе приключен. Рон повторно разтърси ръката на Харди. Щом стигнаха до външната врата, адвокатът спря.

— О, още една дреболия. Мога ли за секунда да поговоря насаме с Касандра?

Лицето на Рон се помрачи. Но адвокатът, очаквал неодобрителна реакция, пусна една мъжка усмивка и сложи ръка на рамото му.

— Тя е мой приятел, не забравяй. Нали тя ме забърка в цялата тази история с всички вас? Няма да е справедливо, ако не я посветим в замисъла си, не смяташ ли?

Чакаха на площадката пред апартамента.

Рон, Мари и децата вземаха нещата на игра и Харди превърна личната им тайна с Касандра в част от играта. Татко й е казал, че може да се довери на господин Харди, нали? Ако иска още веднъж да се увери, могат да го повикат тук, навън, и да го попитат, но пък има опасност Макс да чуе.

Налагало се да поговори с нея насаме тук, навън, на площадката, защото татко й не искал Макс да се разстрои, че пуска само нея да пренощува при Ребека Харди.

Очичките й заблестяха от вълнение.

— При Ребека ли ще нощувам? Много обичам.

И Макс щели да поканят, но татко й казал на Харди, че братчето й трябвало да се наспи добре след снощните кошмари. Винсънт щял да го преживее тежко, но щял да разбере.

Не. Нямало защо да се връща в апартамента. Ребека имала още една четка за зъби. Щяла да й даде някоя от пижамките си. Щяло да бъде страхотно.

Но трябвало бързичко да стигнат до колата на господин Харди. Налагало се да изчезнат, преди Макс да е разбрал. Иначе ще трябва тя да остане тук и да се лиши от гостуването.

Спря след пет пресечки и наля десетина литра, а Касандра чакаше в колата. Още на бензиностанцията, без да откъсва очи от нея, пусна двайсет и пет цента в телефонния апарат.

Гласът на Мари пресекваше от тревога, но пък и той не й даде време да говори.

— В осем и половина ще чакам долу, както се уговорихме с Рон. Касандра е добре.

Досега не бе виждал Ерин Кокран толкова вбесена и си помисли, че в сравнение със съпруга й Ед, когато той се прибра след работа у дома, гневът й изглежда безобиден като ланшния сняг. Но загрижеността за разбиранията на околните вече не му влизаше в работата. Караше я на интуиция и навивка, а ако хората, които обича, не приемат действията му, ще трябва да се примирят. Не разполагаше с време.

— Взех я назаем — обясни. — Само за една нощ.

— Това не е шега, Дизмъс.

— Не го смятам за шега. Съзнавам, че е изключително сериозно.

Тя направо го грабна за яката и от задния двор го завлече в къщата. Децата, забравили за всичко на света, бяха изцяло погълнати от приспособлението, което си бяха измайсторили от огромен кашон, въжета, няколко пластмасови стола и едно одеяло. Ерин им хвърли едно око, за да се убеди, че не обръщат внимание на възрастните. И пак впи поглед в Харди.

— Не мога да повярвам, че молиш мен и Ед да участваме в подобно нещо.

— Няма друг начин, Ерин.

— Направо не вярвам на ушите си. Ами ако полицията…

— Рон няма да се обади в полицията — прекъсна я Харди. — Пак се канеше да бяга, а аз имам нужда от него утре, за да освободя Франи. — Погледна към децата. — Касандра е моята гаранция, че ще дойде.

— Но ти не можеш…

— Ерин! — Не особено грубо сложи длани на раменете й. Сам се изненада от резкия си тон. Но нямаше какво да се прави. — Ерин, чуй ме! Стореното — сторено. Само още една нощ.

Свали ръце. Устните на Ерин трепереха, тя се мъчеше да се овладее, не бе в състояние да говори.

— Трябва да вървя — добави той.

36

Харди седеше приведен на ниския тапициран стол до балкона в надстройката. Завесите бяха дръпнати и като вдигнеше глава, виждаше далеч наляво от себе си как залезът лее оранжева светлина в пурпурното море. Най-неочаквано между облачната покривка и земята видимостта се бе възстановила. Струваше му се, че в северния край на залива може дори да различи отделните коли по Ричмъндския мост.

Какво направи? Какво направи?

Ето каква мисъл го връхлетя.

Налагаше ли се да взема Касандра? В края на краищата Рон се бе съгласил да се срещнат утре сутринта и да го придружи на разпита. И щеше да го направи — нали обеща. Харди успя да го убеди, че се налага. Беше уредено.

Освен ако…

Освен ако Рон не го излъга. Беше приел твърде внезапно и с прекалена лекота. Да, решил беше, но не да изчака още един ден и да отиде в съда, за да изясни бъркотията. Напротив, Харди изобщо не се съмняваше, че в уречения час Рон с децата си вече ще е изчезнал безследно.

Ами ако греши?

Сърцето му се сви и го обля пот. Стискаше ръце пред себе си — единственият начин да избегне треперенето им.

Скочи от стола и застана неподвижно, опитвайки се за пореден път да си представи сборичкването, състояло се тук. Но обстановката не издаваше нищо. Отиде до френските прозорци, отключи, отвори и излезе навън.

Все същото. Саксиите с хилави храсти. Масичката и столовете си стояха, както и при първото му посещение. Пристъпи три крачки по хлъзгавите плочки и се озова до грубия парапет от ковано желязо.

Опита здравината му и го намери за устойчив. Не се изкуши да се облегне на него, но все пак — с длани на парапета — му се прищя да надникне долу в правоъгълника на покритата градина. Усещането за височина го хипнотизира. Прикова го така секунди наред, но замайването го принуди да се изправи.

Отстъпи, потръпвайки, смаян от първичната мощ на подтика да скочиш: смъртта изглеждаше лесна — страховито привлекателна възможност в миг на слабост.

Или на податливост.

Парапетът бе влажен от трийсетчасовата непроницаема мъгла и той понечи да изтрие длани в сакото си. Нейде долу забуча сирена за мъгла и Харди внезапно се спря.

Ръждиви петна. Почистване на тъкани.

Обърна дланите си нагоре. Слънцето току-що бе залязло и здрачът настъпваше бързо, но естествената светлина все още бе достатъчна, за да различи едва доловимите бразди.

Още дълго стоя неподвижен. Ключът за балконската лампа се намираше зад гърба му. Обърна се и я запали. Ръждата по ръцете му не беше тъмна, но се забелязваше с лекота.

Отново приближи до парапета, но този път приклекнал, та горната му част да се озове на равнището на очите. Там, където бе стоял, влагата, естествено, бе изтрита, но освен това му се стори, че различава къде дланите му са избърсали ръждата. Замахна силно с ръкава на сакото си и гладката и здрава тъкан се закачи на две места, а когато го отдръпна, парапетът бе оставил ръждива ивица по него.

Но по-важното бе, че по самия метал личаха следи от допира. Горният слой ръжда бе изтрит. Едва доловимо, но несъмнено.

Което навеждаше на също толкова несъмнен и смайващ извод. А ако тялото на Брий е било хвърлено през този парапет и триенето е било достатъчно, за да остави петна от ръжда по дрехите й, дори някой некадърен и преуморен следовател, оглеждащ местопрестъплението, щеше незабавно да съзре две неща. Първото — щеше да се забелязва, ако не и да бие на очи, петно по парапета, където ръждата е била изтрита.

„А второто — помисли си Харди, — щеше да е още по-подчертано.“ Собственият му костюм от изкуствена тъкан се бе закачил на две места, когато бръсна парапета. Брий е била облечена с памучни и вълнени дрехи и те щяха целите да са разнищени от грубия парапет от ковано желязо.

Мозъкът му работеше на бързи обороти, докато той стоеше и гледаше запалващите се светлини в града под краката му. Нямаше защо да влиза и да преглежда която и да било от папките в куфарчето си. Помнеше почти всичко наизуст.

Един от най-озадачаващите аспекти за екипа по огледа на местопрестъплението бе невъзможността да представи дори и конче от веществена улика, за да свърже някой заподозрян със станалото в тази стая, на този балкон. И сега Харди разбираше защо е така.

Почистване на тъкани.

Никакви следи от тъкан по парапета.

Дейвид Глен, домоуправителят, го помнеше и заяви, че ще го пусне да влезе, но трябвало да свършат бързо. Налагало му се да продължи заниманията си. Приятелите му щели да дойдат всеки момент на карти и за понеделнишките футболни мачове през нощта и ако храната не бъдела сервирана, удоволствието отивало по дяволите.

Така че влязоха в чистата, ярко осветена кухня, където Глен продължи да подрежда студени закуски и сирена, хляб, туршии и подправки. Харди, който вече напълно се бе отказал от мисълта, че някога пак ще започне да се храни редовно, стоеше до плота и се опитваше да не обръща внимание на яденетата.

— Не съм сигурен — изрече Глен. Адвокатът го бе попитал колко души живеят в сградата и дали Глен ги познава до един. — Само две семейства, Бомонтови и Махмутови от четвъртия, имат деца. Да кажем като цяло, четирийсет, плюс-минус.

— Постоянни наематели ли?

— Ами — Глен огледа една маслина и я лапна. — Собственици. Още преди ви казах. Изобщо не съм виждал някои от тях.

— Никога ли?

Глен се замисли.

— Ами някои, май да. Мога да ги подмина на улицата.

— И как така?

— Много просто. Сградата е предназначена да пази неприкосновеността на личния живот. Паркираш си колата в подземния гараж. С асансьора се качваш до жилището си. В някои от апартаментите никога няма хора. Ако питате мен, там не живее никой, но чековете пристигат редовно. Два принадлежат на компании. Нали разбирате, наемат ги за директорите си, когато пристигат в града. — Навярно забеляза как Харди гледа храната. — Ей, да не сте гладен? Искате ли да хапнете?

— Благодаря, няма нужда. Случайно да знаете кои са компаниите?

— Да. Само две са. „Стандард Уеърхаузинг“. Май са от Финикс. И някакви руснаци. Разправят, че търгували с диаманти. Честно казано, изобщо не се вясват.

— А освен тях, колко от апартаментите нямат постоянни наематели?

Домакинът сдъвка още една маслина.

— Не съм задълбавал много-много. Може би два или три.

— Единият от тях да не би да е 902?

Глен спря да дъвче, престана да се суети с храната и насочи цялото си внимание към Харди.

— Пак ли за Брий?

Адвокатът кимна.

— Балконът на 902 под нейния ли е?

Леко кимване.

— Аха. Всички апартаменти с двойка гледат към задната страна. Рита Браунинг.

— И каква е тя? Познавате ли я?

— Хабер си нямам. — Поклати глава. — И тя е от онези.

Последният, с когото Харди искаше да се срещне, бе Глицки.

И ето го и него, с плик от кафява хартия — в „Солариума“ го доведе един от младите колеги на Фримън. Освен Харди и Фримън, още двама души се трудеха на масата над призовките за изслушването при съдия Брон на следващата сутрин.

Фримън си подсвиркваше весело, беззвучно, досадно, но нито една от трудолюбивите пчелички не последва примера му. Не работеха извънредно по собствено желание, Фримън бе чукал по вратите на канторите, бе прекъснал заниманията им и ги бе подбрал. И бяха още в самото начало — след като обработеха призовките, щяха да ги връчват до късно през нощта.

— Трябва да поговорим — каза лейтенантът.

Харди махна извинително на хората, които работеха заради него.

— Прощавайте. Пет минутки.

Глицки не бе толкова убеден. Изправи се лице в лице с раздразнените им погледи и спокойно заяви:

— Може и повече.

Докато се влачеха нагоре по стълбите, до ушите им долитаха недоволните коментари на младите сътрудници. Харди затвори вратата на кабинета си и запали лампите.

Глицки не загуби нито миг.

— Разработват ни.

Докато лейтенантът обясняваше, адвокатът тежко се отпусна на дивана. Книжата му и материалите по разследването все още лежаха пръснати по масичката, но сега му се сториха някак несъществени — остарели и неуместни.

Подобно на него самия.

— Доколкото успях да разбера — заключи Глицки, — новата теория на Областната прокуратура е, че ние с теб служим за прикритие на Рон Бомонт. Ти си негов адвокат, аз — твой приятел. И тримата ще изкараме луди пари от застраховката на Брий.

— Голям майтап ще падне — мрачно се обади Харди, — когато това стане.

— И аз така мисля. — Глицки също не се усмихваше. — Чух, че си я закъсал с наличните. Никак не бих се учудил, ако сам си подпалил къщата си. Как ти се струва?

— Просто като временна пречка, за да не се съсредоточа върху Брий. — Чутото му донесе поне малко облекчение — разбра защо следователите по палежите го бяха въртели на шиш днес следобед. Някой им го бе посочил като подпалвач и сега вече знаеше кой е той. — Този Скот Рандъл представлява заплаха, Ейб. Само стой и гледай как ще се сдушат с Прат и отиде, та се не видя.

— Абе гледам аз. Но ме карат да си мисля, че ще трябва да разкрия информацията за връзката между убийствата на Грифин и Канета с Брий Бомонт.

— И защо?

— За да докажа, че…

— Ти опитваш ли се да откриеш убиеца? С какво разполагат срещу тебе? С какво биха могли да разполагат?

— Не съм арестувал Бомонт.

— Знаеш ли къде се намира той?

— Не.

Харди едва не прихна.

— Ето, виждаш ли? Напълно основателна причина.

— Да, обаче се залавят за привидното. Те ми подхвърлят, че Рон е очевидният заподозрян, а аз не го търся. Прикривам го.

— Вместо това търсиш фактите. Какво ще кажеш? Нали уж така се работи?

— Зная, зная. — Глицки изпусна дълбока въздишка. — Прав си.

— Недостатъчно често — отвърна адвокатът, — но от време на време съм прав и случаят е точно такъв. — Макар че това си беше чиста фукня.

Всъщност положението бе по-лошо, отколкото подозираше Глицки. Дали има човек — бил той Рандъл, Прат или служителите от Вътрешните работи, — който би повярвал, че Харди е знаел за местонахождението на Рон Бомонт и не е споделил с приятеля си, лейтенанта? Едва ли.

И друго, ако сега кажеше на Глицки къде се намира Рон — а нямаше никакво намерение, — как би трябвало да постъпи приятелят му? Да се превърне в съучастник във федерално престъпление за отвличане ли? Да арестува Харди ли? Или — дори ако Харди успееше някак да изхитрува с фактите около Касандра — трябваше ли Глицки да вкара Рон в правораздавателната система и да се стигне точно до резултата, който Харди на такава висока цена се стремеше да избегне?

Не можеше да му каже. В никакъв случай.

Но ако не му кажеше, Глицки ставаше уязвим за обвиненията, които му предявяваха Рандъл и Прат, а те можеха да му струват работата, благонадеждността, честта.

— Какво? — попита Глицки.

— Нищо. Не зная. Просто едно хрумване. — Харди се престори, че рови из страниците по масичката пред него. — Ето — каза, — ето тук. Погребението на Брий.

— И какво за него?

Ловко извъртайки, ненавиждайки се за онова, което му се налагаше да извърши, адвокатът се зае да въведе Глицки в проблема. Уж току-що му бе хрумнало, каза, че в края на краищата Рон може би разполага с алиби за времето, когато е загинал Грифин. Може би свещеникът в… как се казваше църквата? „Света Катерина“ ли беше? Може би е прекарал деня с Рон или поне по-голямата му част, поемайки грижата за стотиците подробности?

Нима Ейб не си спомня? Когато съпругата му Фло почина, той още рано сутринта отиде в синагогата. Проверил ли е изобщо някой какво е правил Рон в деня на погребението на Брий? Нали тя в крайна сметка му е била сестра?

— Какво искаш да кажеш с това „сестра“?

Харди усети как лицето му пребледнява.

— „Сестра“ ли казах? Имах предвид „съпруга“. Погребението на съпругата му. Работата е там, че ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така? Ако установиш това, натрий носа на Рандъл, че не прикриваш никого. Защо не престане да ти се пречка и не те остави да си гледаш работата?

Както седеше на ъгълчето на бюрото, Глицки незабавно взе решение и придърпа телефона.

— Номерът записан ли е там? На „Св. Катерина“?

Беше записан и когато пет минути по-късно остави слушалката, лейтенантът едва не се усмихваше, а побелелият белег върху устните му изпъкваше.

— Всичко би трябвало да става ето толкова лесно. Свещеникът е бил с Рон през целия ден. С децата. И още няколко души.

— Така изглежда. — Харди изигра задоволство, като се облегна на дивана и също се ухили. — Страхотно.

— Ако не страхотно, то поне добре. — Глицки не губеше нито секунда. — А това ни отвежда при Бакстър Торн, който, както ти сам изтъкна, е невероятно хлъзгав…

Прекъсна го чукане на вратата. Харди стана да отвори. В коридора стоеше Дейвид Фримън с ръце в джобовете.

— Петте минути изтекоха — натърти той.

— Още една — обади се Глицки.

Фримън го погледна, кимна и се обърна към Харди.

— Ако оттатък не остане никой, докато се наканиш да се върнеш, не обвинявай мен.

— Ей сега отивам. Обещавам.

Фримън вдигна рамене — беше опитал — и пое надолу по стълбите. Харди се изви към Ейб.

— Чу ли?

— Добре де. — Лейтенантът подаде на приятеля си книжната торба, която носеше. — Още материал за частната ти колекция. Снимки от колата на Грифин, от задната седалка и от описаното преди това. Инвентаризирани са само тъй наречените съществени материали, но можеш да огледаш снимките. Канета. Два записа от срещи, които може да ти потрябват.

И друго — Кери има „Глок“. Намира се там, където ни каза, и с него не е стреляно, откакто е бил чистен за последен път — според мен отпреди година, а вероятно нито веднъж. Разбира се, не му се е налагало да стреля с него, ако го е насочил достатъчно убедително.

И накрая, зная, че те чакат долу, но ето и съкратената версия на Торн. Ще ти се прииска да я чуеш, повярвай ми. — Когато приключи с идиотската, но напълно недоказуема информация за бензина и едно от слончетата на Харди в джоба на палтото на Торн, адвокатът попита дали са открили каквито и да е доказателства за връзките му със СКО, отравянето с МТБЕ или някакви други терористични акции.

Отговорът бе отрицателен, но утре Глицки щеше да издейства повторно разрешение и щеше да прати два екипа от следователи и компютърни специалисти както в апартамента, така и в офиса на ФМК. Щяло да бъде цялостно претърсване, с разпечатка от телефонните разговори и данни за изтрити дискети — с екипи от експерти.

— Откъде ще ги вземеш? — попита го Харди. — Мислех, че имаш още седем убийства и никакви служители.

— Прехвърлям още хора — простичко отговори лейтенантът. Поеха към стълбището. — Отработвам нов начин за управление, наречен „Прави каквото нареди шефът и виж дали животът ти няма да се оправи“.

— Допада ми.

— И на мен. Мисля, че ще даде резултати. А в случай, че не даде, винаги можем да се обърнем към ФБР.

Оказа се, че никой в „Солариума“ не си е тръгнал за вкъщи, макар завръщането на Харди да не стана повод за най-топлия прием, на който някога се е радвал. Все пак момчетата довършиха работата си, напуснаха кантората и се пръснаха да разнасят лошите новини на Кери, Валънс, Пиърс, Торн, Дейвид Глен. На всички, за които Харди се бе сетил.

Освен това, след дълги спорове, Харди и Фримън решиха да връчат призовки както на Рандъл, така и на Прат. Ще бъдат принудени да се явят пред съдия Брон за разпита на Харди и тежко им и горко тогава!

Не бе сигурен, че ще призове всички тези хора като свидетели, та дори и по-голямата част от тях. Но искаше да си запази изходи, а обратите в този случай вече го бяха изненадвали достатъчно често. За нищо на света нямаше да допусне неприятни изненади в съда.

Подобна стратегия обаче криеше и известни опасности. Подобен разширен обсег представляваше злоупотреба с авторитета на призовката и Харди можеше да си докара дори порицание от щатската адвокатска колегия, обвинение в незачитане, насочено към самия него, но той вече отхвърляше подобни съображения. Ако стратегията му се провали, незачитането щеше да му бъде последна грижа.

И най-сетне към девет и нещо дори и Фримън си събра чукалата и си тръгна, оставяйки го сам в кантората му на горния етаж с разпилените отпреде му страници, със скован от важността на взетото решение, от неосъществимостта на набелязаното разум.

„Ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така?“

Собствените му думи, отправени към Глицки, не му даваха мира. Преди да ги изрече, беше ги използвал да убеди сам себе си и им вярваше безусловно. Толкова бе логично, че нямаше как да не е вярно: Грифин е разследвал убийството на Брий и е бил убит. Както и Канета. Следователно всички те бяха свързани по някакъв начин.

Ами ако не бяха?

Ами ако Карл Грифин, ровичкайки се по обичая си в живота на другите, се е натъкнал на неприятна истина за последния човек, който според записките му го е видял жив — Бакстър Торн? Ами ако Фил Канета, натъквайки се на тандема Торн-Валънс, след като си бе тръгнал от Харди и Фримън в събота през нощта, е хукнал сам да гони славата — да отведе убиеца на полицай на всичките ония чиновничета в отдел „Убийства“? И го е подценил?

Торн.

Опасен, решителен, ненатрапчиво самоуверен човек на действието, вече въоръжен с пистолета на Грифин, с повишена възбудимост от подпалването на къщата му. Или пък е станало, когато след убийството на Канета се е почувствал направо непобедим?

Но тогава, разбира се, оставаше Брий. И съвсем друг убиец.

Гостите на Дейвид Глен започваха да пристигат. Каза, че искал да помогне на Харди за 902, но не можел току-така да го пусне в апартамент на наемател. За такова нещо можели да го уволнят. Защо Харди не доведял лейтенанта или не донесял разрешение, както миналия път?

Но ето че пак — осъзна мъчително адвокатът — не можеше да се обърне към Глицки. И причината бе по-лична, по-непреодолима, от всичко, на което вероятно би се натъкнал.

Причината бе Франи.

Ако Рита Браунинг — невидимата Рита Браунинг — бе още една от самоличностите в кредитните карти на Рон Бомонт, ако в края на краищата Грифин е открил часовника „Мовадо“ в 902, а не в апартамента на Брий…

Не биваше да допуска Глицки да се добере до Рон. Можеше да мине и без арест, и без полицейски разпит. Защото ако Рон продължи да отрича каквото и да било свое участие в убийството — а почти нямаше съмнение, че той точно така ще направи, — Франи все така ще му вярва. И дори по-лошо: тя ще вярва и че правораздавателната система е предала Рон. Приятелят й я бе предал.

Съпругът й също.

И ако все пак Рон е убил Брий, Глицки изобщо не можеше да му помогне — неговото участие бе изключено.

Рон ще трябва да го заяви сам. Пред Франи. Пред целия съд.

Трябваше да тръгва, да види децата, да се увери, че Касандра е на сигурно място. Отпуснат, почти излегнат на дивана, вдигна дясната си ръка пред очите, за да се предпази от осветлението. Лявата му ръка напипа снимките, които Глицки му бе оставил — ясни фотоси в едър план на предметите под задната седалка в колата на Карл Грифин. А после идваха и документите: докладът от аутопсията на Канета, неговата кола. Разговори, разпити.

Насили се да стане, отнесе материалите на бюрото си и отиде в края на коридора да наплиска лицето си. Когато се върна, постоя един миг в нерешителност: изобщо не бе в състояние да анализира каквато и да е част от тях. Какъв смисъл имаше да се захваща?

Но сам знаеше, че го изкушава дяволът.

Ето защо започна, но след бърз оглед осъзна, че в момента не бе подготвен да схване каквото и да е от снимките на боклуците, обвивките от храна и чипс, намерени под седалката в колата на Грифин. Щеше да опита пак утре сутрин, но не очакваше нищо. Вместо това се зае със записите и постави една от микрокасетите в портативния си магнетофон.

Изслуша разбираемо подразнения, но в крайна сметка приел да съдейства Джим Пиърс, който разговаряше в кабинета си с Тайлър Коулман — за пореден път. Следваха Глицки, Харди, Кери и Валънс от снощи.

Осъзна, че този случай — а може би случаи? — навярно е влязъл под кожата и на Глицки. Лейтенантът спешно бе поискал копия от всичко, което бе връчил на Харди, и бе висял на главата на хората си, докато не се увери, че всичко е изпълнено.

И най-вече от аутопсията на Канета. Моргата се пукаше по шевовете от трупове, но следователят по смъртните случаи бе започнал с Канета. Адвокатът мрачно съобрази, че това може би в крайна сметка не се дължи на влиянието на Глицки, а е последна проява на почит към полицай, загинал при изпълнение на служебните си задължения.

Занимаваше се с материалите вече час и ефектът от наплискването със студена вода отдавна се бе изпарил. И в момента пред очите му се намираше протоколът от аутопсията на Фил Канета. Входни рани, изходни рани. Обля го нова вълна от преумора и той затвори очи, за да се предпази от нея.

И от още една мъчителна истина: ако не бе наел Канета, човекът щеше да е жив. Образът му изплува пред очите на адвоката: само преди два дни Канета се наслаждаваше до немай-къде на сандвича си с мортадела, на пурата си в събота вечерта в кантората на Фримън. Сержантът бе толкова жизнен — изцяло отдаден на вкусовете си, подвластен на любовни бури, спъвани от задълженията му, съвсем като Харди, а ето че за един само ден се бе превърнал в прах.

Дрехи. Барутни обгаряния. Редом с медицинските и химични анализи на съставките от захари, скорбяла и въглероди, някой от службата за разследване на смъртните случаи — може би по искане на Глицки — бе записал в полето на достъпен за непрофесионалисти език стомашното съдържание на Канета. Храна на ченге. Последният му бургер с кафе и десерт: шоколад, телешко, картофи, бадеми, хляб, туршия. Харди го прегледа и продължи със съдържанието на алкохол и никотин в кръвта…

Притвори очи и отново видя лицето на Канета на пейката на площад „Уошингтън“ със светнали от спомена за Брий Бомонт очи, с простичката наслада от вкусния сандвич.

Стига, стига, стига.

Прелисти напосоки оставащата купчина, която сякаш нямаше край. Кабинетът като че ли се сви и той пак затвори очи — само за миг. Стресна се, осъзнал, че навярно е задрямал. Ала не биваше да спира. Все още не знаеше…

Франи все така в затвора…

Обърна нова страница, мъчейки се да се съсредоточи. Нямаше смисъл. Едва различаваше буквите, а онези, които успяваше да различи, съставяха думи, чието значение му убягваше.