Нобелова лекция по литература

1

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч — и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение — под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Но можем ли да обхванем цялата тази светлина? Кой би се осмелил да каже, че е вникнал в Изкуството и е обхванал всичките му страни? А може би някой някога го е разбирал и ни го е обяснявал през миналите векове, но ние не сме могли да го запаметим; чули сме, но сме пренебрегнали и отхвърлили чутото веднага, както винаги бързайки да сменим и най-доброто, само и само да звучи като ново! И когато отново ни кажат забравеното, ние вече и не помним, че някога ушите ни са го чули.

Един художник вижда себе си като творец на независим духовен свят и се нагърбва да го сътвори, да го насели с хора, носейки отговорност за този свят, но не може да издържи, защото такъв товар е непосилен за смъртния гений; както и въобще човекът, обявил себе си за център на битието, не е успял да създаде уравновесена духовна система. И ако опитите са осъдени на неуспех, обикновено търсят причините в извечната дисхармония на света, в сложността на съвременната разкъсвана душа или в неспособността на публиката да го разбере; друг творец познава висшата сила и радостно работи като малък калфа под небето Божие, макар да е още по-голяма неговата отговорност за всичко написано или нарисувано за възприемчивите души. Затова не от него е създаден този свят, не от него се насочва; художникът не се съмнява в първичността му; просто само притежава дарбата по-остро от останалите да усеща хармонията на света, красотата и безобразието на човешкия принос и по-точно да го предава на хората; именно поради тази причина и в неуспехите, и на дъното на живота — сред нищетата, болестите и затвора, не го напуска усещането за устойчивостта на хармонията.

Цялата ирационалност на изкуството обаче, неговите ослепителни лъкатушения, непредсказуеми открития и потресаващо въздействие върху умовете на хората са прекалено вълшебни, за да бъдат изчерпани от светоусещането на художника, от замисъла му или от работата на неговите недостойни пръсти.

Археолозите не могат да открият такива ранни стадии в човешкото развитие, които да са били лишени от присъствието на изкуството. Още в ранното утро на човечеството ние сме го получили от Ръцете, които не сме успели да разгледаме; както не сме успели и да попитаме защо ни е този дар; какво да правим с него.

И са правили грешки, и ще грешат всички, които предсказват, че изкуството ще се разложи, ще изживее формите си и ще умре. Ще умрем ние, а то ще остане. И още: ще разберем ли до гибелта си всичките му страни и предназначение?

Не всичко може да се назове; друго ни мами отвъд думите. Изкуството открива дори пред измъчената мрачна душа светлината на висшия духовен опит. Чрез изкуството понякога ни спохождат смътно и кратко такива озарения, които не е в състояние да роди и най-надареният ум.

Това прилича на малкото огледалце от приказките: погледнеш в него и видиш за миг не себе си, а Недостъпното, до което не можеш нито да се приближиш, нито да се докоснеш. И само душата трепери…