Нобелова лекция по литература

6

В отделни периоди от време в различни страни и разгорещено, и сърдито, и изящно се е водил спор за това дали изкуството и художникът трябва да живеят сами, за себе си, или са длъжни вечно да помнят за своя дълг пред обществото и да му служат, макар и непредубедено. За мен не са възможни два отговора, но нямам намерение да прибягвам до десетки доводи. Едно от най-блестящите изказвания на тази тема е Нобеловата реч на Албер Камю и аз с радост се присъединявам към нейните изводи, още повече че руската литература от десетилетия е имала тази склонност да не се любува прекалено на себе си и да не лети прекалено безгрижно, и аз не се срамувам да продължа, доколкото мога, тази традиция. Много отдавна руската литература е възпитала у нас чувството, че писателят може и е длъжен да направи много за своя народ.

Няма да погазваме правото на художника да изразява изключително собствените си преживявания и самонаблюдения, пренебрегвайки всичко, което се случва в останалия извън него свят, но ни е позволено да го помолим, да го призовем и да насочим вниманието му. Нали само отчасти той развива сам своята дарба, голяма част от която заедно с отговорността за свободната му воля е заложена в него от мига на раждането му? Да допуснем, че художникът не е длъжник пред никого за нищо, но е нетърпимо болно да виждаме как той, отдалечавайки се в света, сътворен от него, или в пространствата на субективните капризи, може да отдаде реалния свят в ръцете не само на користни, но и на нищожни и безумни хора.

Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства — алчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия. Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята. Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата — нищо. Бесовете, на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо. Младежта — в онази възраст, когато тя няма друг опит освен сексуалния, когато не е изпитала на собствения си гръб страданията и не е достигнала до собствените си прозрения — възторжено върви по опорочения руски път на XIX век, а й се струва, че открива нещо ново. Новопоявилите се хунвейбини приемат като чудесен образец собствената си деградация, довела ги до нищожно съществуване. Пренебрежително неразбиране на извечната човешка същност, наивна увереност на лишените от опит: ще прогоним тези хищни, алчни потисници и управници, а следващите (ние!), принудени да сложат настрана гранатите и автоматите, ще бъдат справедливи и изпълнени със съчувствие. Ще имат да вземат!… А който е поживял и има опит, който може да възрази на тази младеж, не смее да го направи, дори й угодничи, само и само да не изглежда «консерватор»; и това отново е подражание на руските прояви от XIX век, които Достоевски нарича «робуване на прогресивните идейчици».

Духът на Мюнхен въобще не е останал в миналото, защото не е само кратък епизод; дори бих се осмелил да кажа, че този дух преобладава през XX век. Уплашеният цивилизован свят, стъписан от нашествието на внезапно възроденото озъбено варварство, не намери какво да му противопостави освен отстъпките и усмивките. Духът на Мюнхен е болест на волята на сполучилите хора, той е ежедневно състояние на онези, които с цената на всичко се стремят да утолят само жаждата си за благоденствие и приемат материалната обезпеченост като главна цел на земното си битие. Такива хора, а те са мнозинството в днешния свят, избират позицията на пасивността и отстъпките, за да продължат колкото се може по-дълго привичния си живот и да отложат преминаването на границата на суровите изпитания поне днес, а утре току-виж бурята отмине… (Но това никога не става! Само отплатата за страхливостта е още по-жестока. Мъжеството и преодоляването на препятствието идват единствено тогава, когато сме готови на жертви.)

Грози ни гибел още и затова, че не позволяват на физически стеснения свят да се слее и духовно, пречат на молекулите на знанието и съчувствието свободно да прескачат от едната му половина в другата. Най-голямата опасност се крие в пресичането на информационния поток, свързващ различните части на планетата. Съвременната наука знае, че това води до ентропия, до всеобща разруха; прави призрачни международните подписи и договори: вътре в оглушалата зона не представлява особена трудност да се тълкува така, както там е угодно, всеки договор, а още по-просто е да се забрави, сякаш никога не е съществувал (това е разбрал прекрасно Оруел); в тази оглушала зона живеят сякаш не жители на Земята, а марсиански експедиционен корпус; там нищо не знаят за останалите части на планетата и са готови да ги потъпчат със святата увереност, че «освобождават».

Преди четвърт век се ражда, за да изпълни великите надежди на човечеството, Организацията на Обединените Нации. Но, уви! — в безнравствения свят и тя израсна безнравствена. Това не е организация на Обединените Нации, а Организация на Правителствата, където се намират на една плоскост и свободно избраните, и насилствено наложените, и взелите с оръжие властта. С користно пристрастие повечето от членките на ООН ревниво се грижат за свободата на едни народи и пренебрежително се отнасят към свободата на други. С угодническо гласуване тя отхвърля разглеждането на частни жалби, изпълнени със стонове, викове и молби на отделни малки хора, просто хора, прекалено малки буболечки за такава велика организация. Дори най-добрият документ за двадесет и пет годишното си съществуване — Декларацията за правата на човека — ООН не си направи труда да представи като задължително условие за членство пред държавните власти, осъждайки по този начин малките хора да се подчиняват на волята на неизбраните от тях правителства.

А изглеждаше, че обликът на съвременния свят изцяло е в ръцете на учените, от които зависят всички технически стъпки на човечеството; изглеждаше, че именно от световното сътрудничество между учените, а не от политиците би трябвало да зависи в каква посока да върви светът; още повече че примерът на отделния човек показва колко много биха постигнали всички заедно. Но не! Учените не направиха паметен опит да станат важна самостоятелно действаща сила на човечеството. Провеждането на десетки конгреси показа, че те се отдръпват от чуждите страдания; по-уютно е да се остане само в границите на науката. Същият онзи дух на Мюнхен е разперил и над тях крилата си.

Какви са мястото и ролята на писателя в този жесток, динамичен, взривоопасен свят, на границата на неговите десет варианта за гибел? Нали ние въобще не изстрелваме ракети, не треперим дори над последното, което ни е останало, и въобще предизвикваме само презрение у онези, които уважават единствено материалната сила. Не е ли естествено и ние да отстъпим, да загубим вяра в непоколебимото добро, в единната правда и само като странични наблюдатели да разкриваме пред света горчивите си наблюдения за това, колко безнадеждно изкривено е лицето на човечеството, колко дребнави са станали хората и колко трудно е на самотните, изтънчени, красиви души да живеят сред тях?

Но и бягството е немислимо за нас. Станали веднъж слуги на словото, вече е невъзможно да се отклоним: писателят не е безстрастен съдия на съотечествениците и съвременниците си, той е неразделна част от цялото зло, извършено от неговата родина или народ. И ако танковете на родината му са залели с кръв асфалта на чужда столица, нейните тъмнокафяви петна завинаги са оставили следите си върху лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили спящия доверчив приятел, върху дланите на писателя са останали синини от онова въже. И ако неговите млади съграждани безцеремонно подчертават превъзходството на разврата пред скромния труд, стават наркомани или отвличат самолети, това зловоние се смесва с дъха на писателя.

Ще намерим ли в себе си дързост да заявим, че не сме отговорни за язвите на днешния свят?