Нощен патрул

ПРОЛОГ

Ескалаторът пълзеше бавно, с усилие. Стара станция, какво да се прави. Затова пък вятърът духаше с всички сили в бетонния тунел — разрошваше косите, смъкваше качулките, нахлуваше под шлиферите, буташе надолу.

Вятърът не искаше Егор да се качи.

Вятърът го молеше да се върне.

Колкото и да бе чудно, изглежда, никой наоколо не забелязваше вятъра. Хората бяха малко — към полунощ станцията се изпразваше. Няколко човека се движеха срещу него, на стъпалата около Егор също нямаше почти никой — един отпред, двама или трима отзад. И това бяха всички.

Като се изключеше вятърът.

Егор мушна ръце в джобовете, обърна се. Вече от две минути — откакто бе слязъл от метрото — не го изоставяше усещането, че някой го наблюдава. Кой знае защо, това изобщо не беше страшно, а по-скоро омайващо, рязко като убождане.

В самото начало на ескалатора стоеше висок мъж в униформа. Не милиционер, а военен. След него — жена със сънено момченце, хванало я за ръката. Още един мъж — млад, с яркооранжево яке и CD-плеър. Той сякаш също спеше в движение.

Нищо подозрително. Дори за момче, което се прибира вкъщи прекалено късно. Егор отново погледна нагоре към милиционера, облегнал се на блестящия парапет и вяло наблюдаващ дали сред малобройните пътници няма лесна плячка.

Нищо страшно.

Вятърът блъсна Егор за последен път и утихна, сякаш се примири, разбрал, че е безполезно да се бори. Момчето погледна назад още веднъж и претича през пропадащите под краката му стъпала. Трябваше да побърза. Не знаеше защо, но трябваше. Отново почувства убождане, безсмислено и тревожно, побиха го тръпки.

Всичко е заради вятъра.

Егор изскочи през полуотворените врати и пронизващият студ се нахвърли върху него с нова сила. Косата му, още мокра след басейна — сешоарът пак не работеше — моментално се вледени. Без да спира, Егор нахлузи качулката си още по-ниско, претича покрай будките и изскочи в подлеза. Горе имаше значително повече хора, но тревогата не отминаваше. Той дори се обърна, без да забавя крачка, но никой не вървеше след него. Жената и момчето крачеха към трамвайната спирка, мъжът със CD-плеъра бе спрял до една от лавките и оглеждаше бутилките, а военният още не беше излязъл от станцията на метрото.

Момчето вървеше през подлеза и ускоряваше крачка все повече и повече. Отнякъде се носеше музика — тиха, едва доловима, но изключително приятна. Изящни извивки на флейта, шепот на струните на китара, звън на ксилофон. Музиката го викаше, музиката го караше да бърза. Егор се, отдръпна, за да направи път на бързо крачеща срещу него компания, задмина леко залитащ пиян, развеселен мъж. Вятърът сякаш бе издухал от главата на Егор всички мисли, той вече почти бягаше.

Музиката го викаше.

В нея вече се вплитаха думи… засега неразбираеми, прекалено тихи, но толкова примамливи! Егор изскочи от подлеза и спря, за да поеме глътка студен въздух. Към спирката тъкмо се приближаваше тролей. Момчето си помисли, че може да пропътува разстоянието до следващата спирка, почти до вкъщи…

Тръгна към тролея бавно, сякаш краката му внезапно се бяха вкаменили. Тролеят изчака няколко секунди, после крилата на вратите му се съединиха и той потегли от спирката. Егор тъпо гледаше подире му, а музиката ставаше все по-силна, изпълваше целия свят — от полуокръжността на многоетажния хотел до виждащата се недалеч „кутия на крачета“ — неговия блок. Музиката го приканваше да върви пеша. По ярко осветения проспект, където все още крачеха доста хора. Само пет минути до входа на блока.

А до музиката — още по-малко…

Егор бе успял да измине сто метра, когато хотелът престана да го прикрива от вятъра. Леденият поток го ужили в лицето и почти заглуши викащата го мелодия. Момчето се олюля и спря на място. Очарованието се разсея, затова пък отново се върна усещането за чуждия поглед, сега в още по-голяма степен смесено със страх. Той се обърна — към спирката отново се приближаваше тролей. А в светлината на фенерите се мярна яркооранжево яке. Мъжът, който се беше качил заедно с него на ескалатора, вървеше подире му. Все така с полузатворени очи, но изненадващо бързо и целеустремено, сякаш го виждаше.

Момчето побягна.

Музиката зазвуча с нова сила, промъквайки се през завесата на вятъра. Егор вече можеше да различи думите… Можеше, но не искаше.

Сега най-правилно би било да тръгне по проспекта, покрай затворените, но ярко осветени магазини, заедно с окъснелите минувачи, пред погледите на шофьорите на профучаващите коли.

Но Егор свърна в прохода, водещ към един от дворовете. Музиката го зовеше нататък.

Там беше почти съвсем тъмно и само до стената помръдваха две сенки. Егор ги виждаше като през мъгла, сякаш осветени отдолу с мъртвешки синя светлина. Юноша и девойка, облечени съвсем леко, като че ли температурата не бе минус двайсет градуса.

Музиката изгърмя за последен път — пронизващо и тържествено. И замлъкна. Момчето усети как тялото му омеква. Целият беше в пот, едва се държеше на краката си, искаше му се да седне на хлъзгавия, покрит със заледена кал тротоар.

— Сладък е… — тихо промълви девойката. Лицето й бе слабо, бузите — хлътнали, кожата — бледа. Само очите й изглеждаха живи — черни, огромни, примамващи.

— Нали ще ми оставиш… мъничко… — каза юношата. Усмихна се. Приличаха си като брат и сестра — не в лицето, а в нещо неуловимо, общо за двамата, метнато отгоре им като прашна полупрозрачна тюлена тъкан.

— На теб? — момичето за миг откъсна поглед от Егор. Вцепенението му леко намаля, но за сметка на това го обзе страх. Той отвори уста, но срещна погледа на юношата и не можа да закрещи. Сякаш го обгърна пласт студена гума.

— Да! Дръж го!

Девойката се изсмя подигравателно. Премести погледа си върху Егор и издаде устните си напред, сякаш за въздушна целувка. Тихо произнесе вече познатите думи, същите думи, които се смесваха с примамващата музика.

— Ела тук… ела при мен…

Егор стоеше неподвижно. Нямаше сили да избяга, въпреки целия ужас, въпреки надигащия се и засядащ в гърлото му вик. Но поне все още можеше просто да стои на краката си.

По улицата премина жена с две едри овчарски кучета на каишка. Движенията им бяха забавени, сякаш вървяха под водата или му се присънваха в някакъв кошмар. Егор видя как кучетата се хвърлиха към прохода и в душата му пламна безумна надежда. Овчарките заръмжаха, но някак несигурно, хем с омраза, хем уплашено. Жената спря за миг и подозрително надникна в прохода. Егор срещна погледа й — равнодушен, сякаш наблюдаваше празно място.

— Тръгвайте! — Тя дръпна ремъците и кучетата с охота отстъпиха към нея.

Юношата тихо се засмя.

Жената ускори крачка и изчезна от полезрението им.

— Не идва! — капризно възкликна момичето. — Виж само, той не идва!

— По-силно — отсече юношата. Намръщи се. — Трябва да се научиш.

— Ела! Ела при мен! — настойчиво изрече девойката. Егор стоеше само на два метра, но за нея сякаш беше важно той сам да измине това разстояние.

И Егор осъзна, че вече няма сили да се съпротивлява. Погледът на момичето го държеше, прилепваше го към невидимата гумена опаковка, думите го викаха и той не можеше да направи нищо, за да им се противопостави. Знаеше, че не бива, но все пак пристъпи. Момичето се усмихна — белите й зъби блеснаха. Каза:

— Свали шала.

Той вече не можеше да се съпротивява. С треперещи ръце махна качулката си и измъкна шала, без да го размотава. Пристъпи към примамващите го черни очи.

Нещо ставаше с лицето на девойката. Долната й челюст беше увиснала, зъбите се размърдаха и се изкривиха. Проблеснаха дълги, вече нечовешки резци.

Егор направи още една крачка напред.

ГЛАВА 1

Нощта започваше зле.

Събудих се, когато едва бе започнало да се стъмва. Лежах, гледах как последните отблясъци на светлината се стопяват в процепите на щорите и размишлявах. Пета нощ от началото на лова — и никакъв резултат. Едва ли и днес щеше да ми провърви.

В апартамента беше студено, парното бе съвсем слабо. Единствената причина, поради която обичам зимата, е, че бързо се стъмва и по улиците има малко хора. Ако не беше така… отдавна да съм плюл на всичко и да съм заминал от Москва нанякъде — за Ялта или Сочи. Именно на Черно море, а не на далечните острови в чуждите топли океани — обичам наоколо да звучи родна реч…

Глупави мечти, разбира се.

Още ми е рано за почивка в топлите страни.

Не съм я заслужил.

Телефонът сякаш бе чакал да се събудя — зачурулика настойчиво и отвратително. Напипах слушалката и я долепих до ухото си, без да казвам нито дума.

— Антоне, отговори!

Мълчах. Гласът на Лариса беше делови и съсредоточен, но вече поуморен. Явно не беше спала през целия ден.

— Антоне, да те свържа ли с шефа?

— Няма нужда — измънках аз.

— Аха. Събуди ли се?

— Да.

— Днес си както обикновено.

— Случило ли се е нещо ново?

— Не, нищо. Имаш ли какво да закусиш?

— Ще намеря.

— Добре. Успех.

Пожеланието беше вяло, изречено с отегчение. Лариса не вярваше в мен. Шефът също — със сигурност.

— Благодаря — казах на сигнала „заето“ в слушалката. Станах и се отбих в тоалетната и банята. Тъкмо бях започнал да изстисквам пастата за зъби, когато съобразих, че бързам и оставих четката на ръба на мивката.

В кухнята беше съвсем тъмно, но аз, разбира се, не запалих лампата. Отворих хладилника — отвъртяната крушка беше замръзнала сред продуктите. Погледнах тенджерата, захлупена с гевгир. В него лежеше къс почти размразено месо. Махнах гевгира, поднесох тенджерата към устните си и отпих.

Ако някой си мисли, че свинската кръв е вкусна, греши.

Върнах на мястото й тенджерата с остатъка от изтеклата в нея кръв и отидох в банята. Мъждивата светлина на синята лампа едва-едва разпръскваше мрака. Дълго, с ожесточение мих зъбите си, после не издържах, отидох пак в кухнята и отпих от ледената водка, извадена от камерата на хладилника. Сега в корема ми стана не просто топло, а направо горещо. Чудесен букет от усещания — студ по зъбите и горещина в корема.

— Дано на теб самия… — започнах да нареждам по адрес на шефа, но навреме се осъзнах. Нищо чудно да усещаше дори неоформени проклятия. Отидох в стаята и се заех да събирам разхвърляните навсякъде дрехи. Намерих панталоните си под леглото, чорапите бяха на перваза на прозореца, ризата ми, кой знае защо, беше окачена върху маската Чхоен1. Древният корейски цар ме гледаше с неодобрение. — Пази по-добре — измърморих аз и в този момент телефонът отново изврещя. Заподскачах из стаята и намерих слушалката

— Антоне, искаше да ми кажеш нещо ли? — поинтересува се невидимият събеседник.

— Съвсем не — отвърнах мрачно.

— Хайде, хайде. Добави „щастлив съм да ви служа, ваше благородие“.

— Не съм щастлив. И нищо не може да се направи по въпроса… ваше благородие.

Шефът помълча малко.

— Антоне, все пак те моля да се отнесеш сериозно към възникналата ситуация. Става ли? Във всеки случай утре чакам отчета ти. И… пожелавам ти успех.

Не може да се каже, че се засрамих, но раздразнението ми все пак поутихна. Мушнах клетъчния телефон в джоба на якето и отворих гардероба в коридора. Известно време размишлявах с какво да завърша екипировката си. Имах няколко нови хита, подарени ми от приятели през последната седмица. И все пак се спрях на обичайния комплект, достатъчно универсален и компактен.

Взех и мини CD-плеър. Нямаше да имам нужда от слуха си, а скуката е безмилостен враг.

Преди да изляза, дълго разглеждах стълбището през шпионката. Навън нямаше никой.

Така започна поредната нощ.

Обикалях с метрото шест часа, като сменях влаковете и маршрутите без никаква система. От време на време задрямвах, за да позволя на съзнанието си да си отдъхне и на чувствата ми — да се разкрепостят. Нищо подозрително. Е, видях някои интересни неща, но всичките случаи бяха обикновени, работа за новаци. Едва към единайсет, когато хората в метрото намаляха, ситуацията се промени.

Седях със затворени очи и вече за трети път тази вечер слушах петата симфония на Манфредини. Минидискът в плеъра беше абсолютно безумен: съставена лично от мен компилация, в която италианци от средновековието и Бах се редуваха с „Алиса“, Ричи Блекмор и „Пикник“.

Винаги е интересно да се види коя мелодия с какво събитие ще съвпадне. Днес ми излезе късметът с Манфредини.

Изтръпнах, през цялото ми тяло премина спазъм. Дори изсъсках нещо, отворих очи и огледах вагона.

Видях девойката веднага.

Много мила, съвсем млада. С елегантно кожено палто, дамска чанта и книга в ръка.

И с такъв черен вихър над главата, какъвто не бях виждал от цели три години!

Вероятно погледът ми е бил безумен. Момичето го усети, погледна ме и веднага се извърна.

По-добре да беше погледнала нагоре!

Разбира се, тя така или иначе нямаше дарбата да види фунията. Най-много да усещаше леко безпокойство. И само съвсем смътно, с крайчеца на окото, би могла да долови някакво движение над главата си — сякаш кръжат мушички, сякаш в горещ ден въздухът над асфалта потрепва…

Нищо нямаше да види. Нищичко. И щеше да живее още ден или два, докато се подхлъзне на леда, и то така, че да си удари главата смъртоносно. Или докато се озове под гумите на някоя кола. Или докато се натъкне в подлеза на ножа на бандит, който няма никаква представа защо убива тази девойка. И хората щяха да разправят: „Тъй млада беше, толкова още имаше да живее, така я обичаха всички…“

Да. Разбира се. Вярвам го: прекалено добро и красиво е лицето й, върху него е изписана умора, но не и озлобление. С подобно момиче се чувстваш не такъв, какъвто си в действителност. Опитваш се да бъдеш по-добър, а това те потиска. С такива предпочитат да дружат, едва-едва да флиртуват, да споделят откровения. В такива рядко се влюбват, но за сметка на това всички ги обичат.

Всички освен един, който е платил на Тъмен маг.

Черната фуния всъщност е обичайно явление. Ако се бях загледал, щях да открия още пет или шест, увиснали над пътниците. Но всички те бяха сплескани и бледи и едва се въртяха. Резултат от най-обикновено, непрофесионално проклятие. Някой е подхвърлил след някого: „Да пукнеш дано, мръснико!“ Друг се е изразил по-меко: „Бял ден да не видиш!“ И от Тъмната страна се е прострял малък смерч, прогонващ късмета, изсмукващ силата.

Но най-обикновеното проклятие, дилетантско и неоформено, действа час или два, максимум денонощие. И последствията, макар и неприятни, не са смъртоносни. Докато черната фуния над момичето беше пълноценна, стабилизирана, изработена от опитен маг. Без самата тя да го знае, девойката вече беше мъртва.

Машинално посегнах към джоба си, после съобразих къде се намирам и се намръщих. Защо клетъчните телефони не работят в метрото? Нима техните притежатели не пътуват и под земята?

Сега се разкъсвах между основната задача, която трябваше да изпълня, макар и без надежди за успех, и обречената девойка. Не знаех дали все още е възможно да й се помогне, но бях длъжен да проследя създателя на фунията…

И в същия миг усетих втори удар. Този път — съвсем различен. Без спазми и болка, само гърлото ми пресъхна, венците ми изтръпнаха, кръвта запулсира в слепоочията ми, а върховете на пръстите ме засърбяха.

Да!

Но защо в най-неподходящия момент?

Изправих се — влакът вече забавяше ход пред станцията. Подминах девойката и почувствах погледа й. Тя ме наблюдаваше. Страхуваше се. Очевидно черната фуния, макар и недоловима за сетивата, будеше в нея безпокойство, караше я да се вглежда в околните.

Може би именно поради това все още бе жива?

Стараейки се да не поглеждам към нея, бръкнах в джоба си. Напипах амулета — студено жило, издялано от оникс. Изчаках още секунда в опит да открия някаква алтернатива.

Не, нямах друг изход.

Стиснах амулета в ръка. Първо почувствах бодежи по пръстите си, после камъкът се затопли и започна да отдава натрупаната енергия. Усещането не беше илюзорно, но тази топлина не може да се измери с термометър. Струваше ми се, че стискам въглен от лагерен огън… въглен, покрит със студена пепел, но нажежен в сърцевината си.

След като изчерпах амулета докрай, хвърлих поглед към момичето. Черната фуния трепкаше, леко извита в посока към мен. Вихърът беше толкова мощен, че притежаваше наченки на интелект.

Нанесох удара си.

Ако във вагона — какъв ти вагон, в целия влак — имаше поне още един Различен, той би видял ослепително избухване, пронизващо с еднаква лекота и метала, и бетона…

Никога досега не бях атакувал вихър с толкова сложна структура. И никога не бях използвал амулет с толкова мощен заряд.

Ефектът беше напълно неочакван. Слабите проклятия, висящи над главите на останалите хора, бяха тотално пометени. Възрастната жена, уморено потриваща челото си, смаяно погледна дланта си: изведнъж беше изчезнала жестоката й мигрена. Младежът, вперил празен поглед през прозореца, потрепна, лицето му се отпусна — от очите му изчезна дълбоката тъга.

Черният вихър над девойката отлетя на пет метра встрани, дори наполовина изскочи от вагона. Но запази структурата си и на зигзаг заплува обратно към момичето.

Ето това е сила!

Ето това е целеустременост!

Казват — наистина, лично аз не съм го виждал — че отхвърленият дори на два-три метра вихър губи ориентация и се лепва за най-близкия човек. Това също е лошо, но чуждото проклятие действа далече по-слабо и новата жертва има всички шансове да се спаси.

А този вихър се носеше обратно, като вярно куче към попаднал в беда собственик!

Влакът спираше. Хвърлих последен поглед към вихъра — той отново увисна над девойката, дори ускори въртенето си… И аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Тук до мен, на станцията, беше целта на моите едноседмични скитания из Москва. Не можех да я подмина и да проследя момичето. Шефът щеше да ме изяде жив… може би дори не образно казано…

Когато вратите със свистене се отвориха, погледнах за последен път девойката и припряно запомних аурата й. Нямах големи шансове да я намеря отново в огромния град. И все пак бях длъжен да опитам.

Но не сега.

Изскочих от вагона и се огледах. Шефът беше абсолютно прав, не ми достигаше опит в работата в полеви условия. Обаче неговият метод за обучение изобщо не ми харесваше.

Как да намеря целта, по дяволите?

С обичайното си зрение виждах хората и нито един от тях не изглеждаше подозрително. Тук все още бе пълно с народ — все пак това е „Курска-околовръстна“, оттук минават и пристигащите от гарата пътници, и разотиващите се търговци, и хората, бързащи да се прекачат във влаковете за жилищните комплекси… С притворени очи можех да наблюдавам доста по-интересна картинка: аурите, посърнали, както обикновено се случваше вечер. Сред тях с яркочервено петно пламтеше нечия злоба, в крещящооранжево светеше двойка, явно бързаща да се добере до леглото, с размити сиво-кафяви ивици се проточваха разпадащите се аури на пияните.

И никаква следа от това, което търсех. Само пресъхналото гърло, изтръпналите венци, лудо туптящото сърце. Вкус на кръв върху устните. Нарастваща възбуда.

Всичките признаци бяха косвени и в същото време прекалено явни, за да бъдат пренебрегнати.

Кой ли е? Кой?

Влакът зад гърба ми потегли. Усещането за близост до целта не отслабваше, значи засега бяхме близо един от друг. Показа се насрещната композиция. И почувствах как целта потрепна, придвижи се към пристигащия влак.

Напред!

Прекосих перона, провирайки се между зяпащите пътепоказателите новопристигнали пътници и се придвижих към задната част на композицията. Усещането на целта започна да отслабва. Затичах се към първия вагон… да… приближавах се…

Като в детската игра „студено-горещо“.

Хората влизаха във вагоните. Бягах покрай композицията, чувствайки как устата ми се пълни с лепкава слюнка, зъбите започват да ме болят, пръстите ми се свиват в спазъм… В слушалките ми гърмеше музика.

Ох, колко подходяща за момента бе песента. Удивително подходяща…

Това не беше на добро.

Скочих вътре през затварящата се врата и застинах, вслушвайки се в себе си. Познал ли бях или не? Продължавах да не виждам целта…

Познал бях.

Влакът се понесе по околовръстната линия, а моите разбунтували се инстинкти крещяха: „Тук е! До теб!“

Може би бях познал и вагона?

След като разгледах скришом спътниците си, се отказах от тази надежда. Тук нямаше никой, способен да предизвика интерес.

Какво пък, ще чакаме…

На станция „Проспект на Мира“ усетих, че целта се отдалечава. Изскочих от вагона, насочих се към следващия влак. Наблизо беше, някъде съвсем наблизо…

На радиалната станция усещането на целта стана почти мъчително. Вече разглеждах няколко кандидатури: две девойки, младеж и момче. Всички те бяха потенциални кандидати, но кой точно от тях търсех?

Моята четворка се качи в един и същ вагон. Това вече беше късмет. Влязох след тях и зачаках.

Едното от момичетата слезе на станция „Рижска“.

Усещането на целта не отслабна.

Младежът слезе на „Алексеевска“.

Прекрасно. Девойката или момчето? Кой от тях?

Позволих си да ги разгледам крадешком. Девойката беше пълничка, с розови бузи и внимателно четеше „Московски комсомолец“. Не изразяваше никакво вълнение. Съвсем различно бе при момчето — то беше слабо и крехко и стоеше при вратата, прокарвайки пръсти по стъклото.

Според мен девойката бе значително по-… апетитна. Две към едно, че е тя.

Но, общо взето, всичко тук зависеше от това кой от какъв пол е.

Вече започвах да чувам Зова. Засега още без думи, просто като нежна, протяжна мелодия. Веднага престанах да възприемам звука от слушалките — Зовът с лекота бе припокрил музиката.

Нито момчето, нито девойката показваха някакво безпокойство. Или имаха много висок праг на поносимост, или тъкмо обратното — веднага се бяха поддали.

Влакът се приближи към „ВДНХ“4. Момчето махна ръка от стъклото, излезе на перона и бързо закрачи към стария изход. Девойката остана.

По дяволите!

Двамата още бяха съвсем близо и не можех да разбера кого от тях усещам!

И в този момент мелодията на Зова изви ликуващо, в нея започна да се промъква и реч.

Това беше жена!

Изскочих през затварящите се врати и бързо тръгнах след момчето.

Прекрасно. Ловът се приближаваше към своя край.

Само че как възнамерявах да успея с разредения амулет? Нямах никаква представа…

От вагона излязоха съвсем малко хора, на ескалатора се качихме само четирима. Най-отпред момчето, след него — жена с детенце, после аз, а подире ми — доста уморен възрастен полковник. Аурата на военния беше красива, ярка, цялата изтъкана от блестящи стоманеносиви и сини багри. Дори си помислих, подигравателно и уморено, че мога да го повикам на помощ. Такива все още вярват в понятието „офицерска чест“.

Само че ползата от стария полковник щеше да е по-малка от мухобойка в лов на слонове.

Изхвърлих глупавите мисли от главата си и отново погледнах момчето. Със затворени очи — сканирах аурата.

Резултатът беше обезкуражаващ.

Заобикаляше го преливащо се, полупрозрачно сияние. От време на време се оцветяваше в червено, на моменти в него се наливаше плътнозелено, понякога избухваше в тъмносиньо.

Рядко срещан случай. Неоформена съдба. Неясен потенциал. Момчето можеше да израсне като голям негодник, а можеше и да се окаже нищожество, празен човек, каквито всъщност са повечето на света. Всичко беше пред него, както се казва. Подобни аури са обичайни за децата до две-тригодишна възраст, но при по-големите се срещат изключително рядко.

Сега беше ясно защо Зовът е насочен именно към него. Деликатес, няма спор.

Усетих как устата ми се пълни със слюнка.

Прекалено дълго продължи всичко това, прекалено дълго… Гледах момчето — тънкото вратле под шала му — и проклинах шефа, традициите, ритуалите — всичко, от което се състоеше работата ми. Венците ми тръпнеха, гърлото ми бе пресъхнало.

Кръвта има горчиво-солен вкус, но само тя може да утоли тази жажда.

По дяволите!

Момчето скочи от ескалатора, претича през фоайето, скри се зад стъклените врати. За миг ми олекна. Забавих крачка и излязох подире му, като с крайчеца на окото си фиксирах движението му: то се вмъкна в подлеза. Вече бягаше, нещо го теглеше, привличаше го към Зова.

По-бързо!

Притичах до една от лавките, хвърлих на продавача две монети и казах, като се стараех да не показвам зъбите си:

— За шест, с халка.

Пъпчивият младеж със забавени движения — и той самият, изглежда, си пийваше по време на работа, за да се подгрее — ми подаде четвъртлитрова бутилчица. Честно ме предупреди:

— Водката не е много добра. Не е отрова, разбира се, „Дороховска“ е, но все пак…

— Здравето е по-скъпо — отсякох аз. Водката явно беше менте, но в момента това ме устройваше. С едната си ръка дръпнах халката и махнах капачето на бутилчицата, а с другата извадих клетъчния телефон и позвъних. Очите на продавача се опулиха. Отпих в движение — водката вонеше като газ, а на вкус беше още по-отвратителна, откровено менте, сигурно зад ъгъла ги бутилираха — и се затичах към подлеза.

— Слушам.

Това вече не беше Лариса. През нощта обикновено дежуреше Павел.

— Антон е. При хотел „Космос“ съм. Някъде наоколо е, в дворовете. Следвам го.

— Бригада? — в гласа му се появи интерес.

— Да. Вече разредих амулета.

— Какво се случи?

Някакъв клошар, облегнал се на стената в средата на подлеза, протегна ръка, сякаш се надяваше, че ще му дам наченатата бутилчица. Претичах покрай него.

— Това е друга история… По-бързо, Павел!

— Момчетата вече тръгнаха.

Изведнъж почувствах как нажежена игла пронизва челюстите ми. Ах ти, гадино…

— Паша, не отговарям за себе си — казах бързо и прекъснах връзката. И спрях пред милиционерски наряд.

Винаги така става!

— Сержант Камински — изрече с бързината на скоропоговорка младият милиционер. — Документите ви…

Интересно, какво възнамеряваха да ми лепнат? Пиянство на обществено място? Най-вероятно.

Бръкнах в джоба си и докоснах амулета. Топлеше съвсем леко. Но тук не ми трябваше кой знае колко.

— Няма ме — казах аз.

Двата чифта очи, оглеждащи ме в пред вкусване на плячката, опустяха, лишени и от последната искра разум.

— Няма ви тук — повториха в хор двамата.

Не разполагах с време да ги програмирам. Подхвърлих първото, което ми хрумна:

— Купете си водка и си почивайте. Незабавно. Ходом марш!

Очевидно заповедта попадна на подходяща почва. Хванати за ръце, като дечица на разходка, милиционерите рязко тръгнаха през подлеза към будките. Почувствах се леко смутен, когато си представих последствията от заповедта ми, но нямах време да оправям положението.

Изскочих от подлеза, абсолютно сигурен, че вече съм закъснял. Не, колкото и да беше странно, момчето не се беше отдалечило много. Стоеше, едва поклащайки се, на стотина метра. Това се казва способност за съпротива! Зовът звучеше с такава сила, че изглеждаше странно защо малцината минувачи не са започнали да танцуват и защо тролеите не свръщат встрани от проспекта и не се изскубват към прохода, към сладката си съдба…

Момчето се огледа. Изглежда ме видя. И бързо тръгна напред.

Край, пречупи се.

Аз поех след него, трескаво чудейки се какво да правя. Струваше си да дочакам бригадата — щеше да пътува не повече от десет минути.

Но някак си нямаше да е добре за момчето.

Състраданието е опасно нещо. За втори път през този ден му се поддавах. Първо в метрото, когато изхарчих заряда на амулета при безуспешния опит да отблъсна черния вихър. А после отново, когато тръгнах след момчето.

Преди много години чух фраза, с която никак не исках да се съглася. Не се бях съгласил и до настоящия момент, макар че толкова пъти се бях убеждавал в правотата й.

„Общото и личното благо рядко съвпадат…“

Да, разбирам. Това е истина.

Но навярно има такива истини, които са по-лоши от лъжите.

Затичах се към Зова. Със сигурност не го чувах по същия начин, по който звучеше за момчето. За него призивът беше примамваща, омагьосваща мелодия, лишаваща го от воля и сили. За мен, обратно — тревожен камбанен звън, каращ кръвта ми да кипи.

Каращ кръвта ми да кипи…

Тялото ми, измъчвано от мен самия цяла седмица, се бунтуваше. Искаше ми се да пия: не вода — аз съм способен без никаква вреда за здравето да утоля жаждата си с мръсния градски сняг; не и алкохол — шишенцето с долнокачествената водка ми беше под ръка и също не можеше да ми навреди. Исках кръв.

И то не свинска, не кравешка, а именно човешка. Проклет да бъде този лов…

„Длъжен си да преминеш през това — бе казал шефът. — Пет години в отдела за анализи е прекалено много, не намираш ли?“ Не знам, може и да беше прекалено много, но ми харесваше. В края на краищата самият шеф вече повече от сто години не се занимаваше с оперативна работа.

Претичах покрай светещите витрини, в които бяха наредени съдове от фалшив порцелан, пълни с бутафорна храна. Край мен, по проспекта, се носеха коли и крачеха редки минувачи. Това също беше фалшиво, илюзия, една от страните на единствения достъпен за хората свят. Добре, че не бях човек.

Без да спирам да тичам, призовах Сумрака.

Светът въздъхна и се разтвори. Сякаш в гърба ме удариха прожекторите на летище, извайвайки дълга тънка сянка. Сянката се извиваше и придобиваше обем, сянката привличаше към себе си — към пространството, където изобщо нямаше сенки. Сянката се откъсваше от мръсния асфалт, надигаше се, пружинираше, сякаш бе стълб от тежък дим. Сянката бягаше пред мен…

Затичах се още по-бързо, пробих сивия силует и влязох в Сумрака. Цветовете на света избледняха, а колите по проспекта сякаш забавиха движението си, заседнаха.

Приближавах се към целта си.

Когато се шмугнах в прохода, вече бях готов да видя развръзката. Неподвижното, опустошено, изпразнено тяло на момчето и изчезващите вампири.

Обаче успях.

Момчето стоеше пред девойката-вампирка, която вече бе извадила дългите си резци, и бавно смъкваше шала си. В момента едва ли се страхуваше — Зовът тотално зашеметява съзнанието. По-скоро си мечтаеше за допира на острите блестящи зъби.

Наблизо стоеше юноша-вампир. Веднага почувствах, че той е водещ в двойката: именно той инициираше девойката, именно той я подготвяше за кръвта. И най-отвратителното беше, че той имаше московски регистрационен белег. Ама че говедо!

Затова пък шансовете ми за успех нараснаха…

Вампирите се обърнаха към мен, но бяха объркани — още не разбираха какво става. Момчето беше в техния сумрак, аз не можех, не би трябвало да го виждам… както и тях самите.

После лицето на младежа започна да се успокоява, той дори се усмихна — дружелюбно и спокойно.

— Здрасти…

Прие ме за един от своите. И нямаше защо да бъде обвиняван за грешката си: сега аз наистина бях един от тях. Почти. Седмицата подготовка не беше отишла напразно: не само бях започнал да ги чувствам… но и самият аз почти бях преминал към Тъмната страна.

— Нощен патрул — промълвих. Протегнах напред ръка със стиснатия в нея амулет. Той беше разреден, но това не е толкова лесно да се усети от разстояние. — Излезте от Сумрака!

Сигурно младежът би се подчинил. С надеждата, че не знам за простиращата се след него кървава следа, и че ще му се удаде да постигне делото да бъде квалифицирано като „опит за неразрешено взаимодействие с човек“. Но девойката нямаше неговите задръжки и не беше способна да съобрази каквото и да било.

— Ааа!!! — Тя се хвърли върху мен с провлечен стон. Добре поне, че не впи зъби в момчето: в момента беше невменяема, като наркоман в абстинентна криза, на когото са измъкнали току-що забитата във вената спринцовка; като нимфоманка, от която са се отдръпнали миг преди оргазма.

За човек скокът беше прекалено бърз, никой не би могъл да го отблъсне.

Но аз бях в един и същ слой на реалността с вампирката. Вдигнах бързо ръка и плиснах водката от наченатата бутилчица право в изкривеното от трансформацията лице.

Защо ли на вампирите алкохолът им се отразява толкова зле?

Заплашителният вопъл премина в тънък писък. Вампирката започна да се върти на място, удряйки се с ръце по лицето, от което на пластове се смъкваха кожа и сурово месо. А вампирът се извърна и хукна да бяга.

Всичко се развиваше дори прекалено лесно. Регистрираният вампир не е случаен гост, с когото се налага да се сражаваш като равен с равен. Запратих бутилчицата към вампирката, след което протегнах ръка и улових послушно развилата се нишка на регистрационния белег. Вампирът се хвана за гърлото и захърка.

— Излез от Сумрака! — изкрещях аз.

Изглежда, той разбра, че работите са тръгнали съвсем на зле. Хвърли се към мен, опитвайки се да намали натиска на нишката, като в движение удължи зъбите си и се трансформира.

Ако амулетът беше зареден напълно, щях просто да го зашеметя.

А в така създалата се ситуация се налагаше да го убия.

Белегът — слабо сияещ небесносин печат върху гърдите на вампира — изхрущя, когато изпратих беззвучната заповед. Енергията, заложена от някой значително по-способен от мен, нахлу в мъртвото тяло. Вампирът все още тичаше. Той беше сит, силен и чуждите животи все още подхранваха мъртвата плът. Но не беше възможно да се противопостави на удар с такава сила: кожата започна да изсъхва и заприлича на пергамент, обвил костите, от очните кухини потече слуз. После гръбначният стълб се пречупи и гърчещите се останки рухнаха в краката ми.

Обърнах се — имаше вероятност вампирката вече да е успяла да се реанимира. Ала се оказа, че няма никаква опасност. Девойката тичаше през двора с огромни скокове. Така и не беше излязла от Сумрака и единствено аз можех да видя това разтърсващо зрелище. И кучетата, естествено. Някъде встрани истерично лаеше дребен помияр, скован хем от омраза, хем от страх — всички тези чувства, които кучешкият род отколе изпитва към живите мъртъвци.

Нямах сили да преследвам вампирката. Пресегнах се и свалих отпечатък от аурата й — изсушена, сива, утихнала. Ще я намерим. Сега вече няма как да избяга.

А къде ли беше момчето?

След излизането от създадения от вампирите сумрак, той можеше или да е изгубил съзнание, или да е изпаднал във вцепенение. Обаче него вече го нямаше в прохода. Не беше възможно да е претичал покрай мен… Изскочих от прохода в двора и наистина го видях. То тичаше едва ли не по-бързо от вампирката. Браво! Чудесно. Не се нуждаеше от помощ. Лошо бе, че видя случилото се, но кой би повярвал на малко момче? А на сутринта всичко вече щеше да е избледняло в паметта му, да се е изгладило, да се е превърнало в нереален кошмар.

Или все пак дали да догоня хлапето?

— Антоне!

Откъм проспекта тичаха Игор и Гарик, нашият неразделен дует оперативни работници.

— Момичето избяга! — извиках аз.

Гарик в движение изрита изсъхналия труп на вампира, вдигайки в мразовития въздух облак прахоляк. Изкрещя:

— Дай отпечатъка!

Изпратих му образа на бягащата вампирка. Гарик се намръщи и увеличи скоростта си. Оперативните работници се отдалечиха, увлечени от преследването. Игор подхвърли в движение:

— Заеми се с боклука!

Кимнах, сякаш се нуждаеха от отговор, и излязох от своя сумрак. Светът разцъфна. Силуетите на оперативните работници се стопиха; дори снегът, лежащ в човешката реалност, спря да се мачка под невидимите крака.

Въздъхнах и тръгнах към паркираното на банкета сиво волво. На задната седалка лежаха обикновен комплект инструменти, здрав найлонов чувал, лопата и метла. За пет минути изгребах почти безтегловните останки от вампира и скрих чувала в багажника. От малка пряспа, оставена от немарлив чистач, взех мръсен сняг, разхвърлях го из прохода, и го изпотъпках, смесвайки остатъците от тялото с мръсотията. Няма да има човешко погребение за теб, нали не си човек…

Ето че приключих.

Върнах се при колата, седнах зад волана, разкопчах якето. Беше ми хубаво. Даже доста. Старшият вампир бе мъртъв, момчетата щяха да хванат приятелката му, хлапето бе живо.

Представях си как щеше да се зарадва шефът!

ГЛАВА 2

— Пълен кич!

Опитах се да кажа нещо, но следващата реплика, рязка като шамар, ми затвори устата.

— Безвкусица!

— Но…

— Поне осъзнаваш ли самият ти грешките си?

Натискът на шефа малко отслабна и аз рискувах да вдигна поглед от пода. Предпазливо казах:

— Май да…

Обичам да идвам в този кабинет. В душата ми се пробужда нещо детско при вида на всички тези забавни нещица, които се пазят по рафтовете зад бронираното стъкло, закачени са на стените, небрежно са захвърлени върху масата, сред компютърните дискети и деловите книжа. Зад всеки предмет — от древното японско ветрило до откъснатото парче метал със закрепен за него елен, емблема на автомобилен завод — се крие някаква история. Когато шефът е в настроение, от него може да се чуе много, много увлекателен разказ.

Само че рядко го заварвам в такова състояние.

— Добре. — Той спря да се разхожда из кабинета, седна в коженото кресло, запали цигара. — Тогава докладвай.

Гласът му стана делови, в пълно съответствие с външността му. Наглед той беше към четирийсетгодишен и принадлежеше към онзи тесен кръг бизнесмени от средна ръка, на които правителството обича да възлага надежди.

— Какво да докладвам? — попитах, рискувайки да получа нова нелицеприятна оценка.

— Грешките. Твоите грешки.

Така значи… Добре.

— Първата ми грешка, Борис Игнатиевич — започнах аз с най-невинен вид, — беше, че разбрах неправилно задачата.

— Нима? — поинтересува се шефът.

— Да, аз предполагах, че целта ми е да проследя вампира, започнал активен лов в Москва. Да го проследя и… ъъъ… да го обезвредя.

— Така, така — насърчи ме шефът.

— Всъщност основната цел на задачата беше да провери доколко съм годен за оперативна работа, за действия в полеви условия. Изхождайки от неправилната оценка на задачата, а именно: следвайки принципа „разделяй и защитавай“…

Шефът въздъхна, кимна няколко пъти. Някой, който не го познава добре, би решил, че се е засрамил.

— А ти по някакъв начин наруши ли този принцип?

— Не. И поради това провалих изпълнението на задачата.

— Как го провали?

— Първо… — погледнах накриво препарираната бяла полярна сова, сложена зад стъклото на рафта. Помръднала ли беше с глава или не? — Първо похарчих заряда на амулета в безуспешен опит да неутрализирам черната фуния…

Борис Игнатиевич се намръщи. Приглади косите си.

— Добре, с това и ще започнем. Изучих образа и ако не си го поукрасил…

Поклатих възмутено глава.

— Вярвам ти. Та ето какво, подобна фуния е невъзможно да бъде премахната с амулет. Помниш ли класификацията?

По дяволите! Защо не прегледах старите конспекти?

— Сигурен съм, че не я помниш. Но това няма значение, тази фуния е извън ска̀лата. Изобщо не би успял да се справиш с нея… — Шефът се наведе през масата и с тайнствен шепот изрече: — И знаеш ли…

Слушах го внимателно.

— И аз не бих успял, Антоне.

Признанието беше неочаквано и аз не знаех какво да кажа. Убеждението, че шефът може абсолютно всичко, не бе изричано с думи от никого, но беше разпространено сред всички сътрудници на офиса.

— Антоне, фуния с подобна сила… може да бъде махната само от създателя й.

— Трябва да я намерим… — неуверено казах аз. — Жалко за момичето…

— Не е в нея работата. Не само в нея.

— Защо? — изтърсих аз и бързо се поправих: — Трябва да спрем Тъмния маг?

Шефът въздъхна.

— Възможно е да има лиценз. Възможно е да е имал право да направи проклятието… Работата не е дори в мага. Черна фуния с такава сила… помниш ли как зимата падна онзи самолет?

Потреперих. Това не беше поради наше недоглеждане, а до голяма степен пропуск в законите: пилотът, на когото бяха направили проклятие, не се беше справил с управлението и лайнерът се бе стоварил върху жилищен квартал. Което беше струвало живота на стотина абсолютно невинни хора…

— Такива фунии не са способни да работят избирателно. Девойката е обречена, но върху нея няма да падне тухла от покрива. По-скоро къщата й ще се взриви, ще започне епидемия, върху Москва случайно ще хвърлят атомна бомба. Ето къде е бедата, Антоне.

Шефът внезапно се извърна и хвърли изпепеляващ поглед на совата. Тя побърза да свали криле, блясъкът в стъклените й очи угасна.

— Борис Игнатиевич… — с ужас казах аз. — Аз съм виновен…

— Разбира се, че си ти. Спасява те само едно, Антоне — шефът се изкашля. — Поддавайки се на състраданието, ти си постъпил абсолютно правилно. Амулетът не би могъл да прогони напълно вихъра, но временно е отложил пробива на инферното. Сега разполагаме с денонощие… може би с две. Винаги съм смятал, че делата, които са необмислени, но добри, носят повече полза от онези, които са обмислени, но жестоки. Ако не беше използвал амулета, вече половин Москва щеше да е в развалини.

— И какво ще правим?

— Ще търсим момичето. Ще я охраняваме… доколкото е по силите ни. Ще успеем да дестабилизираме вихъра още един-два пъти. А междувременно ще ни се наложи да намерим мага, направил проклятието, и да го принудим да махне фунията.

Закимах.

— Всички ще участват в търсенето — небрежно изрече шефът. — Прекъснах отпуските на момчетата, сутринта Иля и Семьон ще се върнат от Цейлон, към обед ще пристигнат и останалите. Времето в Европа е лошо, помолих колегите от европейското бюро за помощ, но докато разпръснат облаците…

— Сутринта? — погледнах часовника си. — Още едно денонощие.

— Не следващата, а тази сутрин — отвърна шефът, игнорирайки обедното слънце зад прозореца. — Ти също ще участваш в издирванията. Може пък отново да ти провърви… Ще продължим ли с разбора на грешките ти?

— Струва ли си да си губим времето? — плахо попитах аз.

— Не бой се, няма да го изгубим. — Шефът се изправи, отиде при рафтовете, свали препарираната сова и я сложи върху масата. Отблизо стана ясно, че това наистина е препарирана птица, в нея имаше не повече живот, отколкото в кожена яка… — Да преминем към самите вампири и жертвата им.

— Изпуснах вампирката. И момчетата не я догониха — виновно потвърдих аз.

— Тук нямам никакви претенции. Ти и така си се сражавал достойно. Относно жертвата…

— Да, момчето запази паметта си. Но той така си плю на петите…

— Антоне! Осъзнай се! Момчето са го уловили със зова от няколко километра разстояние! Той би трябвало да влезе в прохода като безпомощна кукла! А когато сумракът изчезне — да припадне! Антоне, ако след всичко случило се той е запазил способност да се движи, значи в него има великолепен магически потенциал!

Шефът млъкна.

— Аз съм глупак.

— Не. Но наистина доста дълго се заседя в лабораторията. Антоне, това момче потенциално е по-силно от мен!

— Е, чак…

— Хайде без подмазване…

Телефонът на масата звънна. Очевидно беше нещо спешно — малко хора знаеха прекия номер на шефа. Аз например не го знаех.

— Млък! — нареди шефът на абсолютно невинния апарат и той утихна. — Антоне, хлапето трябва да се намери. Избягалата вампирка не е опасна сама по себе си. Или момчетата ще я догонят, или ще я хване обикновен патрул. Но ако тя изсмуче кръвта на момчето… или още по-лошо — ако го инициира… Ти не знаеш какво е пълноценният вампир. Съвременните са като комари в сравнение с някой от класата на Носферат. А и той не беше от най-добрите, макар да се стараеше… Така че момчето трябва да бъде намерено, изследвано и — по възможност — прието в Патрула. Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.

— Това заповед ли е?

— Лицензът — мрачно каза шефът. — Имам право да давам такива заповеди, както разбираш.

— Знам — тихо казах аз. — С какво да започна? С кого, по-точно.

— Както ти е удобно. Все пак с девойката. Но опитай да намериш и момчето.

— Да тръгвам ли?

— Наспи се.

— Наспах се прекрасно, Борис Игнатиевич…

— Не мисля. Препоръчвам ти още поне час.

Нищо не можех да разбера. Станал бях в единайсет и веднага се втурнах към офиса, чувствах се абсолютно бодър и изпълнен със сила.

— Ето ти помощник — шефът чукна с пръст совата. Птицата разпери крила и закряска възмутено.

Преглътнах и се осмелих да го попитам:

— Кой е това? Или какво е?

— Защо ти е да знаеш? — попита шефът, вглеждайки се в очите на совата.

— За да реша искам ли да работя с нея!

Совата ме погледна и засъска като разярена котка.

— Поставяш неправилно въпроса — поклати глава шефът. — Дали тя ще се съгласи да работи с теб, ето къде е въпросът.

Совата отново закряска.

— Да — каза шефът, обръщайки се вече не към мен, а към птицата, — за много неща си права. Но кой молеше за ново обжалване?

Птицата застина.

— Обещавам ти, че ще ходатайствам. И този път имаш шансове.

— Борис Игнатиевич, моето мнение… — започнах аз.

— Извинявай, Антоне, но то не ме вълнува… — Шефът протегна ръка, совата тромаво пристъпи със своите покрити с меки пера крака и се качи върху дланта му. — Изобщо не разбираш какъв късмет имаш.

Премълчах. А шефът се приближи към прозореца, отвори го и протегна ръка. Совата заразмахва бързо криле и пропадна надолу. Хубава препарирана сова!

— Накъде тръгна… то?

— Към апартамента ти. Ще работите в екип… — Шефът потри горната част на носа си. — Да! Имай предвид, тя се казва Олга.

— Совата?

— Совата. Ще я храниш, ще се грижиш за нея — всичко ще бъде наред. А сега… поспи още малко и ставай. Можеш да не идваш в офиса — изчакай Олга и се хващай за работа. Например, провери околовръстната линия на метрото…

— Как така да поспя още… — започнах аз. Но светът около мен вече помръкваше, избледняваше, разтапяше се. Ъгълчето на възглавницата болезнено се беше впило в бузата ми.

Лежах в леглото си.

Главата ми тежеше, сякаш имах пясък в очите. Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше.

— Ааа… — изстенах хрипливо и се обърнах по гръб. Заради тежките завеси не можех да разбера дали навън е нощ или вече отдавна е ден. Погледнах косо часовника: светещите цифри показваха осем.

Шефът ме удостояваше за първи път с аудиенция по време на сън.

Това е неприятно, при това най-вече за шефа, комуто се е наложило да прониква в съзнанието ми.

Очевидно наистина сме зле с времето, щом той е сметнал за необходимо да проведе инструктаж в света на сънищата. Но гледай ти… каква реалност! Не очаквах. Разборът на задачата, тази глупава сова…

Потрепнах — някой почука от външната страна на стъклото. Слабо и многократно, сякаш като с нокти. Дочу се приглушено тракане.

Честно казано, какво друго можех да очаквам?

Скочих на крака, с глупав вид оправих гащетата си и се втурнах към прозореца. Цялата тази гадост, която погълнах, готвейки се за лова, все още действаше и различавах ясно очертанията на предметите.

Рязко дръпнах пердето. Вдигнах щорите.

Совата стоеше на перваза. Леко бе присвила очи — все пак вече се беше съмнало и бе прекалено светло за нея. От улицата, разбира се, е трудно да се разбере що за птица се е настанила на прозореца на десетия етаж. Виж, ако съседите надникнеха, щяха доста да се учудят. Полярна сова в центъра на Москва!

— Това пък какво е… — тихо казах аз.

Искаше ми се да се изразя по-цветисто. Но ме отучиха от този навик в самото начало на работата ми в Патрула. По-точно — сам се отучих. Като видиш един-два пъти Тъмен смерч над човека, когото си наругал, веднага започваш да си държиш езика зад зъбите.

Совата ме гледаше. Чакаше.

А птиците наоколо бяха полудели. Ято врабци, накацали на поотдалечено дърво, бяха застинали и чуруликаха. Враните бяха по-смели. Накацали бяха на съседския балкон и на по-близките дървета. И крякаха, без да спират, като от време на време излитаха и кръжаха около прозореца. Инстинктите им подсказваха да очакват всевъзможни бъдещи неприятности от такъв неочакван съсед.

Но совата не реагираше. Тя би плюла и на врабците, и на враните. Стига да можеше, разбира се.

— Каква пък си ти? — промърморих аз, докато отварях прозореца, безмилостно откъсвайки залепените рамки. Хубав номер ми изигра шефа с този партньор… с тази партньорка…

С едно замахване на крилете тя се вмъкна в стаята, кацна на гардероба, затвори очи. Сякаш си живееше тук открай време. Може би бе измръзнала по пътя? Не, нали е полярна…

Заех се със затварянето на прозореца, като размишлявах трескаво какво да правя сега: как да общувам с нея, с какво да я храня? И как ли това пернато създание би могло да ми помогне?

— Олга ли се казваш? — попитах, след като приключих с прозореца. От процепа продължаваше да духа, но оставих решаването на проблема за по-късно. — Ей, птицо!

Совата отвори леко едното си око. Игнорираше ме по същия начин, по който се държеше със суетящите се врабци.

С всеки изминал миг се чувствах все по-нелепо. Първо — имах партньор, с когото бе невъзможно да се общува. И второ — та нали това беше жена!

Пък макар и сова.

Може би трябваше да си намъкна панталоните? Стоях само по едни омачкани гащета, небръснат, сънен…

Чувствайки се като последен идиот, събрах дрехите си и изскочих от стаята, фразата, която подхвърлих на совата на излизане — „Извинете, само за минутка…“ — беше достоен финален щрих към портрета ми.

Ако тази птичка наистина бе това, за което я мислех, не бях направил особено добро впечатление.

Повече от всичко исках да взема душ, но не можех да си позволя такава загуба на време. Ограничих се с избръсване и обливане на болящата ме глава със студена вода на чешмата. На полицата, сред шампоаните и дезодорантите, намерих и одеколон — обикновено не го използвам.

— Олга? — извиках, надниквайки в коридора.

Совата беше в кухнята, върху хладилника. Приличаше на мъртво плашило, сложено там за забавление. Почти като на стелажа при шефа.

— Жива ли си? — попитах аз.

Едното кехлибареножълто око ме погледна мрачно.

— Добре — разперих ръце аз. — Нека да започнем отначало. Разбирам, че не съм ти направил добро впечатление. И, да ти кажа честно, при мен това е хронично.

Совата ме слушаше внимателно.

— Не знам коя си ти — преместих табуретката и седнах пред хладилника. — А и ти не можеш да ми кажеш. Но аз самият ще ти се представя. Казвам се Антон. Преди пет години се установи, че съм Различен.

Звукът, който издаде совата, приличаше най-много на сподавен смях.

— Да — съгласих се аз. — Само преди пет години. Така се случи. Имах доста висока бариера на отхвърляне. Не исках да видя света на Сумрака. И не го виждах. Докато шефът не попадна на мен.

Изглежда, на совата й стана интересно.

— Водел практическо занятие. Инструктирал оперативни работници как да разкриват Различни. И се натъкнал на мен… — Усмихнах се при спомена за случилото се. — Проби бариерата ми, естествено. А по-нататък всичко беше лесно… Преминах адаптационен курс, започнах работа в отдела за анализи. Без особени промени в живота ми. Станах Различен, но сякаш не забелязвах това. Шефът се мръщеше, но си мълчеше. Вършех си работата добре… а той нямаше право да се намесва в останалото. Но преди седмица в града се появи вампир-маниак. И ето че ми беше поръчано да го обезвредя. Уж защото всички оперативни работници били заети. А всъщност — за да направя бойното си кръщение. Може би така е правилно. Но нали за седмица загинаха още трима души. Професионалист би хванал тази двойка за денонощие.

Много исках да знам какво мисли по този въпрос Олга. Но совата не издаде нито звук.

— Та кое е по-важно за запазване на баланса? — все пак попитах аз. — Повишаването на моята оперативна квалификация или животът на трима, абсолютно невинни хора?

Совата мълчеше.

— Не можах да почувствам вампирите по обичайните начини — продължих аз. — Наложи се да се вкарам в резонанс. Не пих човешка кръв. Задоволих се със свинска. И всички онези препарати… естествено, ти ги знаеш…

След като споменах за препаратите, станах, отворих шкафа над печката, извадих стъклен буркан с плътно завита капачка. От кафявия прах на буци беше останало съвсем малко на дъното, нямаше смисъл да го връщам на домакина. Изсипах праха в мивката и пуснах водата — из кухнята се разнесе остър упойващ аромат. Изплакнах буркана и го хвърлих в кошчето за боклук.

— За малко да се пречупя — отбелязах. — По най-обикновения начин. Вчера сутринта, когато се връщах от лов… срещнах във входа едно момиче, съседка. Дори не рискувах да се здрависаме, зъбите ми вече се бяха подали. И тази нощ, когато усетих Зова, насочен към момчето… едва не се присъединих към вампирите.

Совата ме гледаше в очите.

— Мислиш ли, че шефът ме назначи точно за това?

Препарирана птица. Топка от пера, натъпкана с памук.

— За да ги погледна в очите?

В антрето се разнесе звън. Въздъхнах и разперих ръце: какво да се прави, сама си е виновна, всеки друг събеседник би бил по-добър от тази толкова скучна птица. Отидох до вратата, като по пътя запалих лампата, и отворих.

На прага стоеше вампир.

— Влизай — казах аз. — Влизай, Костя.

Той постоя нерешително на вратата, но все пак влезе. Приглади косите си — забелязах, че дланите му са потни и очите му шарят насам-натам.

Костя е само на седемнайсет. Той е вампир по рождение — обикновен, нормален градски вампир. Много неприятна ситуация — родители-вампири; в такива условия за детето няма почти никакви шансове да израсне като нормален човек.

— Донесох дисковете — измънка Костя. — Ето.

Взех купчината дискове, дори без да се учудя, че са толкова много. Обикновено се налагаше дълго да досаждам на момчето, докато ми върне дискове, които му бях дал: той е дяволски разсеян.

— Всичките ли ги прослуша? — попитах. — Записа ли ги?

— Ъхъ… Е, ще си тръгвам…

— Почакай — хванах го за рамото и го вкарах в стаята. — Какво има?

Той мълчеше.

— Вече си в течение, нали? — попитах аз, досещайки се.

— Ние сме много малко, Антоне. — Костя ме погледна в очите. — Когато някой си отиде, веднага усещаме.

— Така. Събуй се, да вървим в кухнята. Ще поговорим сериозно.

Костя не възрази. А аз трескаво съобразявах какво да правя. Преди пет години, когато станах Различен и светът ми показа сумрачната си страна, ме очакваха множество смайващи открития. Но това, че над мен живее семейство вампири, се оказа едно от най-шокиращите.

Помня го, сякаш беше вчера. Връщах се от занятия — най-обикновени, които ме караха да си припомням за неотдавна завършения институт. Ние, разпределени в три двойки, лекторът, жегата, от която белите престилки прилепваха към тялото — бяхме наели аудитория в медицинския институт. Вървях си към къщи и се забавлявах по пътя, като ту влизах в Сумрака — за кратко, все още не бях придобил опит, — ту започвах да сондирам минувачите. И вече във входа попаднах на съседите.

Страшно мили хора. Веднъж помолих да ми заемат бормашината, а бащата на Костя, Генадий, строител по професия, просто дойде при мен и като на шега ми помогна да се справя с бетонните стени, показвайки нагледно, че интелигенцията не може без пролетариата…

И изведнъж видях, че те съвсем не са хора.

Това беше страшно. Сиво-кафява аура, потискаща тежест. Застинах, гледайки ги ужасено. Полина, майката на Костя, леко промени лицето си, момчето замря и се извърна. А главата на семейството се приближи към мен, с всяка крачка навлизайки все повече в Сумрака — с тази грациозна походка, с която са дарени само вампирите, едновременно хем живеещи, хем мъртви. За тях сумракът е нормална среда за обитаване.

— Здравей, Антоне — каза той.

Светът наоколо беше сив и мъртъв. Не бях забелязал как и самият аз съм се гмурнал в Сумрака след него.

— Така си и знаех, че някой ден ще преминеш през бариерата — каза той. — Всичко е наред.

Отстъпих крачка назад — и лицето на Генадий потрепна.

— Всичко е нормално — каза той. Разтвори ризата си и аз видях регистрационния печат — небесносин отпечатък върху сивата кожа. — Всички ние сме регистрирани! Полина! Костя!

Жена му също премина в Сумрака, разкопча блузата си. Хлапакът стоеше неподвижно, наложи се баща му да го погледне сурово, за да покаже и той печата.

— Длъжен съм да проверя — прошепнах. Движенията на ръцете ми бяха неумели, на два пъти се обърквах и започвах отначало. Генадий търпеливо чакаше. Накрая печатът откликна. Постоянна регистрация, нарушения на режима не са установени…

— Всичко ли е наред? — попита Генадий. — Можем ли да тръгваме?

— Аз…

— Няма нищо. Ние знаехме, че някой ден ще станеш Различен.

— Вървете — казах. Не по устава, но в момента не ми беше до правила.

— Да… — Преди да излезе от Сумрака, Генадий се задържа за миг. — Бях ти на гости… Антоне, връщам ти поканата да се отбиеш…

Всичко беше правилно.

Те си тръгнаха, а аз седнах на пейката, до приличаща се на слънцето бабичка. Запалих цигара, опитвайки се да подредя мислите си. Бабата ме погледна и рече:

— Добри хора, нали, Аркашка?

Тя през цялото време бъркаше името ми. Оставаха й най-много два-три месеца живот, сега го виждах ясно.

— Не съвсем… — казах аз. Изпуших три цигари, после се помъкнах към къщи. Постоях до вратата, наблюдавайки как гасне сивата ивица на „вампирската пътечка“ на прага. Точно този ден ме бяха научили да я виждам…

Тормозих се до вечерта. Прелиствах конспектите — за целта се налагаше да преминавам в Сумрака. За обикновения свят тези тетрадки са абсолютно празни. Искаше ми се да позвъня на наставника на групата или на самия шеф — той носеше лична отговорност за мен. Но усещах, че съм длъжен сам да взема решение.

Когато съвсем се стъмни, не издържах. Качих се на горния етаж и позвъних. Отвори ми Костя, потрепери като ме видя. В реалността той, както и цялото му семейство, изглеждаше съвсем обикновен…

— Извикай вашите — помолих го.

— Защо? — измърмори той.

— Искам да ви поканя на чай.

Генадий се появи зад гърба на сина си, появи се отникъде — той беше значително по-способен от мен, новоизпечения последовател на Светлината.

— Сигурен ли си, Антоне? — със съмнение попита той. — Това изобщо не е необходимо. Всичко е наред.

— Сигурен съм.

Той помълча. Сви рамене:

— Ще дойдем утре. Ако ни поканиш. Не се горещи.

Към полунощ бях безумно щастлив, че са отказали. Към три през нощта се опитах да заспя, успокоен, знаейки, че за тях няма и няма да има достъп до моя дом.

На разсъмване, така и не успял да мигна, стоях на прозореца и гледах града. Вампирите са малко. Много малко. В радиус от два-три километра няма нито един освен съседите ми.

Какво ли е да си отхвърлен? Да си наказан не за престъпление, а заради потенциалната възможност да го извършиш? А как ли ще им е да живеят — е, нека да не е „да живеят“, тук трябва друга дума — до своя надзирател?

Когато се връщах от занятия, купих торта за чая.

А ето че сега Костя, студент във физическия факултет на МГУ5, имал нещастието да се роди жив мъртвец, седеше до мен и движеше безцелно лъжичката из захарницата, сякаш не се решаваше да загребе. Откъде тази стеснителност…

Отначало той наминаваше почти всеки ден. Аз бях негова пълна противоположност, бях на Светлата страна. Но го пусках в дома си, от мен можеше да не се крие. Можеше просто да си побъбрим или да се гмурне в Сумрака и да се похвали с новопоявилите се възможности. „Антоне, успях да се трансформирам!“ „А на мен резците започнаха да ми растат, ррр!“

И най-странното бе, че всичко това беше нормално. Кикотех се, наблюдавайки опитите на вампирчето да се превърне в прилеп: това е задача за висш вампир, какъвто той не беше и — дано Светлината да даде — никога нямаше да стане. Само понякога го смъмрях: „Костя… ето това никога не трябва да правиш. Разбираш ли?“ И това също беше нормално.

— Костя, аз си вършех работата.

— Напразно.

— Те нарушаваха закона. Разбираш ли? Не нашия закон, забележи. Не само Светлите са приели този закон, а всички Различни. Този младеж…

— Аз го познавах — неочаквано каза Костя. — Беше веселяк…

По дяволите…

— Той мъчи ли се?

— Не — поклатих глава аз. — Печатът убива моментално.

Костя потрепери, за миг погледна косо гърдите си. Ако се премине в Сумрака, печатът се вижда и през дрехите, а ако не се премине, изобщо не може да бъде открит. Изглежда, Костя не беше преминал. Но откъде да знам как вампирите усещат печата?

— Какво можех да направя? — попитах. — Той убиваше. Убиваше съвсем невинни хора. Абсолютно беззащитни пред него. Инициираше момичето… грубо, насилствено, не беше задължително тя да стане вампир. Вчера те едва не убиха малко момче. Просто така. Не от глад.

— Ти знаеш ли какво представлява нашият глад? — попита Костя след кратка пауза.

Той растеше. Направо пред очите ми…

— Да. Вчера… почти станах вампир.

За миг настъпи тишина.

— Знам. Аз усещах… надявах се.

Дявол и пъкъл! Аз провеждах свой лов. А срещу мен също са провеждали лов. По-точно — дебнели са в засада, очаквайки, че ловецът ще се превърне в звяр.

— Не — казах. — Извинявай.

— Да, той беше виновен — упорито каза Костя. — Но защо трябваше да го убиваш? Редно беше да бъде съден. Трибунал, адвокат, обвинение, както си е редно.

— Редно е да не намесваме хората в нашите дела! — извиках аз. И за първи път Костя не реагира на този тон.

— Ти прекалено дълго си бил човек!

— И изобщо не съжалявам за това!

— Защо го уби?

— Иначе той щеше да убие мен!

— Щеше да те инициира!

— Още по-лошо!

Костя млъкна. Остави чая, изправи се. Напълно обикновен, нагличък юноша и при това с болезнено висок морал. Само дето беше вампир.

— Тръгвам…

— Почакай — пристъпих към хладилника. — Вземи, дадоха ми го, но не се наложи да я използвам.

Измъкнах сложените сред бутилките минерална вода „Буржоми“ двестаграмови банки с донорска кръв.

— Няма нужда.

— Костя, нали знам, че това ви е постоянен проблем. На мен тези неща не ми трябват. Вземи ги.

— Искаш да ме купиш ли?

Започвах да се ядосвам.

— Защо ми трябва да те подкупвам! Глупаво е да я изхвърлям, това е всичко! Това е кръв! Хората са я дарявали, за да помогнат на някого!

И тогава Костя изведнъж се усмихна. Протегна ръка, взе една от банките, отвори я, измъквайки тенекиената капачка умело и с лекота. Поднесе банката към устните си. Пак се усмихна и отпи.

Никога не бях виждал как се хранят. Не се и бях опитвал да видя.

— Престани — казах. — Не се дръж като палячо.

Устните на Костя бяха в кръв, а по бузата му се стичаше тънка струя. Но не течеше както би трябвало, а кожата му я попиваше.

— Неприятен ли ти е начинът, по който се храним?

— Да.

— Значи и самият аз съм ти неприятен? Всички ние?

Поклатих глава. Никога не бяхме засягали този въпрос. Така беше по-добре.

— Костя… за да живееш, ти се нуждаеш от кръв. И поне понякога тази кръв трябва да е човешка.

— Ние изобщо не живеем.

— Имам предвид по-общия смисъл. За да се движиш, мислиш, говориш, мечтаеш…

— Какво разбираш ти от мечтите на вампирите?

— Момче, на света живеят множество хора, които постоянно се нуждаят от преливане на кръв. Те са не по-малко от вас. А има и извънредни случаи. Затова съществува донорство, затова то е почтено занимание и се поощрява… Не се усмихвай. Знам какви са заслугите ви в развитието на медицината и в пропагандирането на донорството. Костя, ако за живота на някого… за съществуването му е нужна кръв — това все още не е беда. И къде ще отиде кръвта — във вените или в стомаха — също не е чак толкова важно. Въпросът е как ще се сдобиеш с нея.

— Думи — изфуча Костя. Стори ми се, че за миг отиде в Сумрака и веднага се върна обратно. Растеше, растеше хлапето. И в него започваше да се появява истинска сила. — Вчера ти показа истинското си отношение към нас.

— Не си прав…

— Стига… — Той остави банката, после размисли и я наведе над мивката. — Не ни трябват твоите…

Зад гърбовете ни се разнесе възклицание. Обърнах се — совата, за която бях успял съвсем да забравя, беше обърнала глава към Костя и бе разперила криле.

Никога по-рано не бях виждал такова изражение на лицето му.

— А… — каза той. — А…

Совата прибра крилете си и притвори очи.

— Олга, ние разговаряме! — извиках аз. — Дай ни минутка…

Птицата не реагира. А Костя местеше поглед от мен към совата и обратно. После седна и сложи ръце на коленете си.

— Какво ти става? — попитах.

— Мога ли да си тръгвам?

Той не бе просто изненадан или изплашен, беше шокиран.

— Тръгвай. Само че вземи всичко…

Костя започна бързо да събира бутилчиците и да ги набутва по джобовете си.

— Вземи торба, тъпчо! Ако срещнеш някого във входа?

Вампирът послушно сложи банките в торбичка с надпис „Да възродим руската култура!“ Поглеждайки косо совата, излезе в коридора и побърза да се обуе.

— Наминавай — казах. — Аз не съм ти враг. Докато не преминеш границата, не съм враг.

Той кимна и излетя като куршум от апартамента. Свих рамене и затворих вратата. Върнах се в кухнята и погледнах совата.

— Е? Какво стана?

В кехлибареножълтите очи не можеше да се прочете нищо. Плеснах с ръце:

— Как ще работим? А? Как ще си сътрудничим? Имаш ли някакво средство за комуникация? Откривам се, чуваш ли? Пряк разговор!

Не преминах изцяло в Сумрака, насочих се натам само мислено. Не си струва човек да се доверява чак толкова на непознат, но едва ли шефът ми е дал партньорка, в която не е сигурен.

Никакъв отговор. Дори и да можеше да общува телепатично, Олга не възнамеряваше да го прави.

— Какво да предприемем? Трябва да търсим онова момиче. Ще приемеш ли изображение?

Отговор не последва. Въздъхнах и хвърлих към птицата случайно избрано късче от паметта си.

Совата разпери криле и прелетя до рамото ми.

— Така, значи? Чуваме? А не благоволяваме да отговорим. Добре, както искаш. А аз какво да правя?

Отново игра на мълчанка.

Впрочем знаех какво да правя. Друг беше въпросът, че нямах никакви шансове за успех.

— И как ще обикалям улиците с теб на рамото?

Подигравателен, именно подигравателен поглед. И птицата върху рамото ми отиде в Сумрака.

Ето как, значи. Невидим наблюдател. И не само наблюдател — реакцията на Костя към совата беше повече от показателна. Изглежда ми бяха дали партньорка, която силите на Мрака познаваха значително по-добре, отколкото редовите служители на Светлината.

— Договорихме се — бодро изрекох аз. — Само че ще хапна нещо, а?

Извадих кисело мляко и си налях чаша портокалов сок. Вече ми се гадеше от нещата, с които се бях хранил през последната седмица — полусуровите бифтеци и соса от месото, който не се различаваше особено от кръвта.

— А ти сигурно искаш месце, а?

Совата се извърна.

— Е, както желаеш — казах. — Сигурен съм, че когато ти се прияде, веднага ще намериш начин да общуваш с мен.

ГЛАВА 3

Обичам да се разхождам из града по здрач. При това без да ставам невидим, иначе постоянно биха се блъскали в мен. Просто гледат през теб и не те забелязват. Но сега ми предстоеше да работя с открити карти.

Денят не е нашето време. Колкото и да е смешно, последователите на Светлината работят през нощта, когато се активизират Тъмните. А сега Тъмните са способни на малко неща. Вампирите, върколаците и Тъмните магове денем са принудени да живеят като обикновените хора.

В по-голямата си част, разбира се.

Сега се разхождах около станция „Тулска“. Както ме посъветва шефът, обикалях всички околовръстни станции, където би могла да слезе девойката с черната фуния на инферното. След нея трябваше да са останали следи, може би слаби, но все още различими. Реших да огледам радиалните разклонения.

Скапана станция, скапан район. Два изхода, доста отдалечени един от друг. Пазар, помпозният небостъргач на данъчната полиция, огромен жилищен блок. Тъмните еманации наоколо бяха толкова много, че беше проблематично да се намери сред тях черната фуния.

Особено ако тя не се бе появявала тук.

Обиколих навсякъде, душейки за аурата на девойката, като от време на време поглеждах през Сумрака към невидимата птица, настанила се на рамото ми. Совата дремеше. Тя също не усещаше нищо, а аз кой знае защо бях сигурен, че нейните способности в издирването превъзхождат моите.

Веднъж някакви милиционери ми провериха документите. На два пъти ми досадиха безумни млади хора, които желаеха абсолютно безплатно, само срещу някакви си петдесет долара, да ми подарят китайски сешоар, детска играчка и евтин корейски телефон.

И аз не издържах. Пропъдих поредния нахален уличен търговец и осъществих реморализация. Лекичка, на самата граница на допустимото. Може би младежът щеше да започне да си търси друга работа. А може би не…

Но в същия момент ме хванаха за лактите. Само преди миг до мен нямаше никой, а сега зад гърба ми стояха двама. Симпатично червенокосо момиче и як младеж с мрачно лице.

— Тихо — каза девойката. Веднага разбрах, че тя беше главната в двойката. — Дневен патрул.

Светлина и Мрак!

Свих рамене и ги погледнах.

— Представи се — настойчиво изрече момичето.

Нямаше смисъл да лъжа, отдавна ми бяха сканирали аурата и беше въпрос единствено на време да установят самоличността ми.

— Антон Городецки.

Те чакаха.

— Различен — признах си аз. — Сътрудник на Нощния патрул.

Махнаха си ръцете от лактите ми. И дори отстъпиха крачка назад. Но изобщо не изглеждаха огорчени.

— Да вървим в Сумрака — нареди момъкът.

Изглежда не бяха вампири. Което беше добре. Можех да се надявам на известна обективност. Въздъхнах и преминах от едната в другата реалност.

Първата изненада беше, че двамата наистина се оказаха млади хора. Девойка-вещица на двайсет и пет години и вещер на трийсет години, мой връстник. Помислих си, че при необходимост дори ще мога да си спомня имената им — в края на седемдесетте са се раждали малко вещици и вещери.

Втората изненада бе, че совата я нямаше върху рамото ми. По-точно, тя си беше там. Усещах ноктите й, можех да я видя, но само с известно напрягане. Изглежда, птицата беше сменила заедно с мен реалността, озовавайки се в по-дълбоко равнище на Сумрака.

Ставаше все по-интересно!

— Дневен патрул — повтори девойката. — Алиса Доникова, Различна.

— Пьотър Нестеров, Различен — измърмори младежът.

— Някакви проблеми ли имате?

Девойката ме прониза с погледа, който е запазена марка на вещиците. С всяка изминала секунда тя ставаше все по-симпатична и съблазнителна. Естествено, аз бях защитен от пряко въздействие, невъзможно беше да ме омагьоса, но всичко това изглеждаше доста ефектно.

— Проблемите не са наши. Антон Городецки, вие осъществихте несанкциониран контакт с човек.

— Така ли? И какъв?

— Намеса от седма степен — неохотно призна вещицата. — Но фактът си е факт. При това вие го подтикнахте към Светлината.

— Ще пишем ли протокол? — изведнъж ситуацията ме развесели. Седмата степен е дреболия. Това е въздействие на границата между магията и обикновения разговор.

— Да.

— И какво ще напишем? Сътрудник на Нощния патрул, леко увеличил неприязънта към измамата у някакъв човек?

— Нарушавайки по този начин установения баланс — натърти вещерът.

— Нима? А къде е вредата за Мрака? Ако момъкът изведнъж спре да се занимава с дребни измами, животът му неминуемо ще се влоши. По-морален, но по-нещастен. Съгласно коментарите към споразумението за баланса на силите това не се смята за нарушаване.

— Софистика — подхвърли момичето. — Вие сте сътрудник на Патрула. Това, което е допустимо за обикновен Различен, е недопустимо за вас.

Права беше. Дребно нарушение и все пак…

— Той ми пречеше. При провеждане на разследване имам право на магическа намеса.

— На работа ли сте, Антоне?

— Да.

— А защо през деня?

— Имам особена задача. Можете да направите запитване до ръководството. По-точно, вашето ръководство може да направи запитване.

Вещицата и вещерът се спогледаха. Колкото и да бяха противоположни целите и моралът ни, налагаше се офисите ни да си сътрудничат.

А ако трябва да бъда честен, никой не обичаше да намесва началството.

— Да допуснем — неохотно се съгласи вещицата. — Антоне, можем да се ограничим с устна забележка.

Огледах се. Наоколо, в сивата мъгла, бавно се движеха хора. Обикновени, неспособни да излязат от своя свят. Ние бяхме Различни и, въпреки че аз съм на страната на Светлината, а моите събеседници — на страната на Мрака, имам с тях много повече общи неща, отколкото с когото и да било от обикновените хора.

— Какви са условията?

Човек не бива да се заиграва с Мрака. Не бива да му се правят отстъпки. А още по-опасно е да се приемат подаръците му. Но правилата са създадени единствено, за да бъдат нарушавани.

— Никакви.

Виж ти!

Гледах Алиса, опитвайки се да открия уловката в думите й. Пьотър явно беше възмутен от поведението на партньорката си, той се нервираше, искаше му се да уличи последователя на Светлината в престъпление. Значи можех да го изключа от сметките.

Къде беше уловката?

— Това е неприемливо за мен — казах аз, с облекчение забелязвайки капана. — Алиса, благодаря за предложението за мирно решение. Мога да го приема, но обещавам в аналогична ситуация да ви опростя дребна магическа намеса, до седма степен включително.

— Добре, Различен — лесно се съгласи Алиса. Протегна ръка и аз неволно я стиснах. — Личното споразумение е сключено.

Совата на рамото ми размаха криле. Право в ухото ме удари яростен крясък. И след миг птицата се материализира в света на Сумрака.

Алиса отстъпи крачка назад, зениците й стремително се разшириха във вертикални резки. Момъкът-вещер зае отбранителна поза.

— Споразумението е сключено! — упорито повтори вещицата.

Какво ставаше?

Със закъснение осъзнах, че не трябваше да сключвам споразумение пред Олга. Макар че… какво страшно имаше в случилото се? Сякаш пред мен не бяха сключвали такива алианси и други сътрудници на Патрула, включително и самият шеф; сякаш не бяха правили отстъпки, не се бяха договаряли за сътрудничество с Тъмните! Да, нежелателно е! Но се налага!

Целта ни не е унищожението на Тъмните. Целта ни е да поддържаме баланса. Тъмните ще изчезнат едва тогава, когато хората победят Злото в себе си. Или ние ще изчезнем, ако човеците харесат Мрака повече от Светлината.

— Споразумението е прието — казах злобно на совата. — Успокой се. Това е дреболия. Обикновено сътрудничество.

Алиса се усмихна, помаха ми с ръка. Хвана под ръка вещера и двамата заотстъпваха. След миг излязоха от Сумрака и тръгнаха по тротоара. Обикновена двойка.

— Какво си се притеснила? — попитах. — А? Оперативната работа винаги се е състояла от компромиси!

— Ти допусна грешка.

Гласът на Олга беше странен, абсолютно не подхождаше на външността й. Мек, кадифен, напевен. Така говорят котките-върколаци, но не и птиците.

— Охо. Така, значи си можела да говориш?

— Да.

— А защо мълчеше досега?

— Досега всичко беше нормално.

Спомних си древния виц и се усмихнах.

— Ще изляза от Сумрака, става ли? А ти междувременно можеш да ми обясниш в какво съм сгрешил. Дребните компромиси с Тъмните са неизбежна част от работата.

— Ти не притежаваш квалификацията, която позволява да се правят компромиси.

Светът изведнъж се обагри. Приличаше на превключване на режима на видеокамера, от „старо кино“ към обичайно снимане. Аналогията в известен смисъл беше правилна: сумракът е именно „старо кино“. Старо-прастаро, благополучно забравено от човечеството. Така му е по-лесно да живее.

Тръгнах да се спускам към метрото, като по пътя се озъбих на невидимата си събеседница:

— Какво общо има тук квалификацията?

— Патрулният от висок ранг е способен да предвиди последствията от компромиса. Дали това ще бъде малка двустранна отстъпка, която взаимно ще се неутрализира, или уловка, при която ще загубиш повече, отколкото ще спечелиш.

— Не мисля, че намесата от седма степен ще доведе до някаква беда!

Крачещият до мен мъж ме погледна смаяно. Приготвих се да кажа нещо от рода на „аз съм тих безобиден психар“. Това доста добре лекува излишното любопитство. Но мъжът вече ускоряваше крачка, очевидно достигнал самостоятелно до този извод.

— Антоне, ти не можеш да предвидиш последствията. Ти реагира на незначителна неприятна ситуация неадекватно. Твоята дребна магия доведе до намеса на Тъмните. Ти направи компромис с тях. Но най-тъжното е, че изобщо нямаше нужда от магическата намеса.

— Да, да, признавам си. И сега какво?

Гласът на птицата оживяваше, изпълваше се с интонации.

Явно не беше говорила от доста отдавна.

— Сега — нищо. Ще се надяваме на добър край.

— Ще докладваш ли на шефа за случилото се?

— Не. Засега не. Нали сме партньори.

Стана ми леко на душата. Грешките са си грешки, но внезапното подобряване на отношенията с партньора си струва неприятностите.

— Благодаря. Какво ще ме посъветваш?

— Вършиш всичко правилно. Търси следи.

Бих предпочел да получа по-оригинален съвет…

— Да вървим.

Към два часа следобед в допълнение към околовръстната линия бях обходил и цялата обикновена. Може и да съм калпав оперативен работник, но не беше възможно да не забележа вчерашната следа, която при това бях сканирал. Девойката, над която се въртеше черният вихър на инферното, не беше слизала тук. Очевидно трябваше отново да започна от точката, в която се бяхме срещнали. На „Курска“ излязох от метрото направо на повърхността и си купих от уличен автомат пластмасова кутия със салата и чаша кафе. При вида на хамбургерите и кренвиршите започваше да ми се повдига, независимо от символичното количество месо в тях.

— Искаш ли нещо? — попитах невидимата си спътница.

— Не. Благодаря.

Застанал под ситния снежец, човърках с дребната виличка руската салата и отпивах от горещото кафе. Някакъв клошар, явно разчитал, че ще си купя бира и празната бутилка ще остане за него, се помота отстрани и после отиде да се грее в метрото. На никой друг не му беше до мене. Млада продавачка обслужваше изгладнелите минувачи, безличен поток от пешеходци течеше от гарата към нея. На сергията с книги продавачът вяло и без ентусиазъм се опитваше да пробута някаква книга на колебаещ се купувач.

— Сигурно съм в лошо настроение… — промърморих аз.

— Защо?

— Виждам всичко в мрачна светлина. Хората са гадове и тъпаци, салатата е замръзнала, а обувките ми пропускат.

Птицата на рамото ми се изхили подигравателно.

— Не, Антоне. Това не е въпрос на настроение. Ти чувстваш приближаването на инферното.

— Никога не съм се отличавал с особена чувствителност.

— Точно там е работата.

Погледнах гарата. Опитах се да се вгледам в лицата на хората. Някои от тях също го усещаха. Онези, които бяха на границата между човеци и Различни, бяха напрегнати, потиснати. Не можеха да разберат каква е причината и затова външно си придаваха бодрост.

— Мрак и Светлина… Какво може да се случи, Олга?

— Какво ли не. Ти отложи пробива, но затова пък когато фунията нанесе удар, последствията ще бъдат просто катастрофални. Ефектът на задържането.

— Шефът не ми каза това.

— Защо да ти го казва? Постъпил си правилно. Сега поне имаме шанс.

— Олга, на колко години си? — попитах я. Между хора този въпрос може би щеше да е обиден. Но за нас няма особени граници във възрастта.

— На много, Антоне. Спомням си, например, въстанието.

— Революцията?

— Въстанието на площад Сенатски6 — совата се изхили. Премълчах. Възможно бе Олга да е по-възрастна и от самия шеф.

— Какъв е рангът ти, партньорке?

— Никакъв. Лишена съм от всякакви права.

— Извинявай.

— Нищо. Отдавна съм се примирила.

Гласът й си оставаше бодър, дори насмешлив. Но нещо ми подсказваше, че Олга с нищо не се е примирила.

— Дано да не съм твърде нахален… Защо са те заточили в това тяло?

— Нямаше друг избор. Съществуването в тялото на вълк е значително по-сложно.

— Почакай… — Хвърлих недоядената салата в кошчето за отпадъци. Погледнах към рамото си, но, разбира се, не видях совата, за целта трябваше да отида в Сумрака. — Каква си ти? Ако си върколак — защо си с нас? А ако си маг — защо е това странно наказание?

— А това вече няма връзка със случая, Антоне. — За миг в гласа й се появиха стоманени нотки. — Но всичко започна с това, че направих компромис с Тъмните. Мъничък компромис. Струваше ми се, че съм изчислила последствията, но сгреших.

Виж ти…

— Затова ли се разприказва? Реши да ме предпазиш, но закъсня?

Мълчание.

Сякаш Олга вече съжаляваше за своята откровеност.

— Да продължим с работата… — казах аз. И в този момент телефонът в джоба ми изписука.

Оказа се, че е Лариса. Защо ли работеше две смени подред?

— Антоне, внимание… Попаднаха на следите на онази девойка. Станция „Перово“.

— Мамка му — беше единственото, което можах да кажа. Работата в жилищните комплекси е мъчение.

— Да — съгласи се Лариса. Нея никаква я няма като оперативен работник… вероятно затова и седеше на телефона. Но момичето беше умно. — Антоне, бързо към Перово. Всички от нашите се събират там, тръгнали са по следата. И… там са забелязани и служители на Дневния патрул.

— Ясно… — прекъснах връзката.

Нищо не разбирах. Нима Тъмните вече знаеха всичко? И жадуваха пробива на инферното? И не ме бяха спрели случайно…

Глупости. Катастрофата в Москва не е в интерес на Мрака. Наистина, те не биха тръгнали и да спират фунията: за тях това е противоестествено.

Така и не се върнах долу да се кача в метрото. Хванах такси: по този начин би трябвало да спечеля време, макар и малко. Седнах до шофьора — мургав гърбонос интелектуалец на около четирийсет години. Колата беше новичка, а и самият шофьор създаваше впечатление на преуспяващ човек. Дори изглеждаше странно, че припечелва с превози.

…Перово. Голям район. Тълпа от хора. Светлина и Мрак — всичко сплетено във възел. И още — няколко заведения, хвърлящи Тъмни и Светли петна във всички посоки. Да се работи там е все едно да се търси песъчинка по пода на препълнена дискотека при включени стробоскопи…

Ползата от мен щеше да бъде малка, по-точно — съвсем никаква. Но щом са наредили да отида — значи така трябва. Може би ще ме помолят да я разпозная.

— А аз, кой знае защо, бях сигурен, че ще ни провърви — прошепнах, гледайки стелещия се път. Преминахме покрай Острова на лосовете, също неприятно място, където Тъмните провеждаха своите нощни събори. И при това невинаги спазваха правата на обикновените хора. Пет нощи в годината бяхме принудени да търпим всичко. Е, почти всичко.

— И аз така си мислех… — прошепна Олга.

— Не мога да се сравнявам с оперативните работници — поклатих глава аз.

Шофьорът ме погледна косо. Бях се съгласил с цената, без да се пазаря, а и маршрутът очевидно го устройваше. Но човек, който си говори сам, винаги предизвиква нездрави асоциации.

— Провалих една работа… — съобщих с въздишка на шофьора. — По-точно — свърших я зле. Мислех, че днес ще мога да се реванширам, но се справиха без мен.

— Затова ли бързате? — полюбопитства шофьорът. Не изглеждаше особено приказлив, но думите ми го заинтригуваха.

— Наредиха ми да отида — кимнах аз.

Интересно, за кого ли ме вземаше?

— А с какво се занимавате?

— Програмист съм — отвърнах. Съвсем честно, между другото.

— Колосално — отбеляза шофьорът и изхъмка. Какво пък колосално намери тук? — Парите стигат ли ви да преживявате?

Въпросът беше излишен — нали не се возех в метрото. Но аз отговорих:

— Напълно,

— Не питам просто така — неочаквано съобщи шофьорът. — Моят системен администратор напуска…

„Моят“. Гледай ти.

— Лично аз виждам в това пръста на съдбата. Качих човек, който се оказа програмист. Струва ми се, че сте обречен.

Засмя се, сякаш за да заглади прекалено уверените си думи.

— Работили ли сте с локални мрежи?

— Да.

— Мрежа от петдесет машини. Трябва да се поддържа. Плащаме добре.

Неволно започнах да се усмихвам. Добра работа. Локална мрежа. Прилични пари. И никой не те кара да ловиш нощем вампири, да пиеш кръв и да душиш за следи по мразовитите улици…

— Да ви дам ли визитка? — мъжът бръкна ловко в джоба на сакото си. — Помислете си…

— Не, благодаря. За съжаление човек не може да си тръгне сам от моята работа.

— Това да не е КГБ? — намръщи се шофьорът.

— По-сериозно — отвърнах. — Значително по-сериозно. Но е нещо подобно.

— М-да… — шофьорът помълча. — Жалко. А аз си помислих, че това е знак свише. Вярваш ли в съдбата?

Премина на „ти“ непринудено, с лекота. Това ми хареса.

— Не.

— Защо? — искрено се учуди шофьорът, сякаш преди това си бе имал работа изключително с фаталисти.

— Няма съдба. Това е доказано.

— От кого?

— В моята работа.

Той се разсмя.

— Яко. Е, какво пък — значи не е съдба! Къде да те оставя?

Вече се движехме по Зеления проспект.

Огледах се, преминавайки през слоя обикновена реалност в Сумрака. Не можах да видя нищо смислено, не ми достигаха способности. По-скоро усетих. В сивата мъгла блещукаха куп слаби огънчета. Беше се събрала едва ли не цялата кантора…

— Ето там…

Сега, намирайки се в обикновената реалност, не можех да видя колегите си. Вървях по сивия градски сняг към затрупаната с преспи градинка между жилищните блокове и проспекта. Нарядко разположени измръзнали дръвчета, няколко нишки от следи — тук или бяха лудували деца, или някой пиян бе минал напряко.

— Помахай с ръка, забелязаха те — посъветва ме Олга.

Поразмислих и послушах съвета й. Нека си мислят, че мога да виждам прекрасно от реалност в реалност.

— Съвещание — с насмешка каза Олга. — Оперативка…

Огледах се, повече за протокола, призовах Сумрака и пристъпих в него.

Наистина се беше събрала цялата кантора. Целият московски отдел.

В центъра стоеше Борис Игнатиевич. Леко облечен, с костюм и с кожен каскет, но кой знае защо и с шал. Представих си как се е измъквал от своето BMW, плътно обкръжен от охраната.

До него стояха оперативните работници. Игор и Гарик — ето на тях им подхожда ролята на бойци. Каменни мутри, квадратни рамене, непроницаемо-тъповати лица. Веднага става ясно: зад гърба им е осми клас, училището и спецслужбите. По отношение на Игор наистина е така. Гарик има две висши образования. Въпреки външната им прилика и почти еднаквото поведение вътрешно те бяха коренно различни. В сравнение с тях Иля изглеждаше като изтънчен интелектуалец, но едва ли някой би се заблудил от очилата с тънки рамки, високото чело и наивния поглед. Семьон също беше от типовете, които преиграват: невисок, набит, с хитър поглед, с някакво долнопробно шушляково яке. Провинциалист, пристигнал в столицата Москва. При това дошъл някъде от шейсетте години, от напредничавия колхоз „Походката на Илич“. Абсолютни противоположности. Но пък Иля и Семьон си приличаха по прекрасния тен и киселите изражения на лицата. Бяха ги изтръгнали от Шри Ланка по средата на отпуската и те не изпитваха никакво удоволствие при вида на зимната Москва. Игнат, Данила и Фарид не бяха тук, макар че усещах пресните им следи. Затова пък точно зад гърба на шефа стояха Мечката и Тигърчето — май изобщо не се бяха маскирали, но кой знае защо бяха незабележими на пръв поглед. Когато видях тази двойка, се почувствах неуютно. Те не са просто бойци. Те са страшно добри бойци. Не ги викат за дреболии.

И канцеларските служители бяха доста.

Отделът за анализи — всичките петима души. Научната група — всички освен Юля, но това не бе изненадващо — тя беше само на тринайсет години. Май само архивната група я нямаше.

— Здравейте! — казах.

Някои кимнаха, други се усмихнаха. Но разбрах, че на хората сега не им е до мен. Борис Игнатиевич с жест ми нареди да се приближа, след което продължи речта си, очевидно прекъсната при моята поява:

— …не е в техните интереси. И това е радващо. Няма да ни бъде оказана никаква помощ… което е чудесно и прекрасно…

Ясно. Ставаше въпрос за Дневния патрул.

— Можем да търсим девойката безпрепятствено. Данила и Фарид вече са близо до успеха. Предполагам, че остават още пет-шест минути… Но все пак ни е даден ултиматум.

Срещнах погледа на Тигърчето. Ох, усмивката й не беше хубава… Да, нейната. Тигърчето е девойка, но прякорът Тигрица категорично не й подхожда.

Нашите оперативни работници не обичат думата „ултиматум“!

— Черният маг не е наш. — Шефът обходи с отегчен поглед всички събрали се. — Ясно ли е? Ще ни се наложи да го намерим, за да обезвредим фунията. Но после ще трябва да го предадем на Тъмните.

— Ще им го предадем ли? — с любопитство уточни Иля.

Шефът се замисли за секунда.

— Да, уточнението е необходимо. Няма да го унищожим и няма да попречим на общуването му с Тъмните. Доколкото разбрах, те също не го познават.

Лицата на оперативните работници моментално се вкиснаха. Всеки нов Тъмен маг на тяхната територия означаваше допълнителни главоболия. Дори и да е регистриран и да се придържа към договора. А когато е с такава сила…

— Бих предпочела друго развитие на ситуацията — меко каза Тигърчето. — Борис Игнатиевич, в процеса на работа могат да възникнат независещи от нас ситуации…

— Страхувам се, че е невъзможно да допуснем подобни ситуации — отсече шефът. Той винаги бе симпатизирал на Тигърчето, без да го подчертава. Но девойката веднага посърна.

И аз бих посърнал.

— Общо взето, това е всичко… — шефът ме погледна. — Добре че дойде, Антоне. Исках да кажа нещо именно пред тебе…

Неволно застанах нащрек.

— Вчера ти действа грамотно. Да, наистина, възложих ти търсенето на вампирите само с цел проверка. И то не само на оперативните качества… Ти вече отдавна се намираш в сложна ситуация, Антоне. За теб е много по-трудно да убиеш вампир, отколкото за всеки друг от нас.

— Напразно мислите така, шефе — казах аз.

— Радвам се, че съм сгрешил. Приеми благодарностите на целия Нощен патрул. Ти унищожи един вампир, регистрира следата от вампирката. И то доста ясна следа. Все така не ти достига опит за участие в издирване. Но умееш да фиксираш информацията. Също и с онова момиче. Ситуацията беше крайно нестандартна, но ти избра хуманно решение… и по този начин спечели време. И отпечатъкът на аурата беше великолепен. Още в първата минута разбрах къде трябва да я търсим.

В този момент сякаш нещо ме прониза. Никой не се усмихваше, не се подхилваше, не гледаше подигравателно. И все пак се почувствах така, сякаш са ме наплюли. Бялата сова, която никой не виждаше, потрепна върху рамото ми. Вдишах въздуха на Сумрака — студен, безвкусен, един такъв никакъв въздух. Попитах:

— Борис Игнатиевич, каква беше причината за изпращането ми на околовръстната линия? След като знаехте правилния район?

— Можеше да съм сгрешил — отвърна шефът с нотка на учудване. — Ето пак… разбери, че когато участваш в издирване, не бива да се доверяваш и на най-авторитетното мнение на висшестоящ. И сам воинът е воин, когато знае, че е сам.

— Но аз не бях сам — изрекох тихо. — И тази задача е крайно важна за моята партньорка, вие го знаете по-добре от мен. Като ни изпратихте да проверяваме райони, в които очевидно не можехме да намерим нищо, вие я лишихте от шанса да се реабилитира.

Лицето на шефа винаги е каменно, не можеш да разбереш какво чувства, освен ако той сам не пожелае.

И все пак ми се струваше, че съм попаднал в целта.

— Засега още не сте приключили с изпълнението на задачата си — отвърна той. — Антоне, Олга… все още остава вампирката, която трябва да се обезвреди. Тук никой няма право да ни пречи: тя е нарушила договора. Остава и момчето, проявило ненормална устойчивост към магии. То трябва да бъде намерено и привлечено на страната на Светлината. Действайте.

— А онази девойка?

— Вече е локализирана. Сега специалистите ще опитат да неутрализират фунията. Ако нищо не излезе — а точно това ще стане — ще трябва да изясним кой е направил проклятието. Игнат, това е работа за теб!

Обърнах се — наистина, Игнат вече беше тук. Висок, снажен красавец-блондин с фигура на Аполон и лице на кинозвезда. Придвижваше се безшумно, макар че в обикновената реалност това не го спасяваше от нежеланото внимание на женския пол.

Абсолютно нежеланото внимание.

— Това не е моят профил — мрачно каза Игнат. — Не е най-приятната ориентация за мен!

— С кого да спиш ще избираш когато не си на работа — отсече шефът. — А по време на работа аз решавам всичко вместо теб. Даже кога да посещаваш тоалетната.

Игнат сви рамене. Погледна ме, сякаш търсеше съчувствие, и измърмори:

— Това е дискриминация…

— Не си в Щатите — каза шефът. Гласът му беше станал опасно учтив. — Да, това е дискриминация. Използване на най-подходящия служител, без да се взимат под внимание личните му наклонности.

— А може ли аз да се заема с тази задача? — тихичко попита Гарик.

Атмосферата веднага се разведри. За никого не беше тайна, че на Гарик изобщо не му върви в любовните авантюри. Някой се засмя.

— Игор, Гарик, вие продължавате с търсенето на вампирката — шефът сякаш се отнесе сериозно към предложението. — На нея й е нужна кръв. Спрели са я в последния момент, сега тя е обезумяла от глад и възбуда. Всеки момент можем да очакваме нови жертви! Антоне, вие с Олга потърсете момчето.

Ясно.

Отново най-безнадеждната и маловажна задача.

В града наближаваше пробив на инферното, в града имаше млада, дива, гладна вампирка! А аз трябваше да търся хлапе, потенциално притежаващо силни магически способности…

— Ще разрешите ли да се заемем с изпълнението на задачата? — попитах.

— Да, разбира се — шефът игнорира моя тих демарш. — Заемете се.

Обърнах се и веднага излязох от Сумрака, демонстрирайки протеста си. Светът потрепери, изпълвайки се с цветове и звуци. Сега стърчах като идиот насред градинката. За страничен наблюдател това би изглеждало странно. Да не говорим за липсата на следи — аз стоях в преспата, а около мен се простираше недокосната снежна целина.

Ето така се раждат митовете. От нашата непредпазливост, от обтегнатите ни нерви, от неудачните шеги и демонстративни жестове.

— Няма нищо страшно — казах аз и тръгнах напряко към проспекта.

— Благодаря… — прошепнаха тихо и нежно в ухото ми.

— За какво, Олга?

— Че си спомни за мен.

— За теб наистина беше важно да се справим добре със задачата, нали?

— Много — отвърна птицата след кратка пауза.

— Тогава много ще се стараем.

След като прескочих преспите и някакви камъни — глетчер ли беше минал оттук или някой си беше играл с камъни в градината? — излязох на проспекта.

— Имаш ли коняк? — попита Олга.

— Коняк… какво? Имам.

— Хубав ли е?

— Той никога не е лош. Стига да е коняк.

Совата се изхили.

— Поканете дамата на кафе с коняк.

Представих си сова, пиеща коняк от чинийка, и едва не прихнах да се смея.

— С удоволствие. Ще си хванем ли такси?

— Шегувате се, младежо! — моментално отвърна Олга.

Така. Откога ли е заточена в тяло на птица? Или това не й пречи да чете книги?7

— Съществува и такова нещо като телевизора — прошепна птицата.

Мрак и Светлина! Сигурен бях, че мислите ми са надеждно защитени!

— А жизненият опит прекрасно заменя вулгарната телепатия… Големият жизнен опит — лукаво продължи Олга. — Антоне, твоите мисли са затворени за мен! Освен това ти си ми партньор.

— А, аз изобщо… — махнах с ръка. Глупаво е да се отрича очевидното. — А какво ще правим с момчето? Или ще плюем на тази задача? Не е особено сериозна…

— Страшно сериозна е! — отговори с възмущение Олга. — Антоне… шефът призна, че е постъпил некоректно. И ни направи подарък, от който си струва да се възползваме. Момчето е мишената на вампирката, разбираш ли? За нея той е сандвич, измъкнат от устата й още преди да го опита. И той е захапал въдицата. Сега е във възможностите й да го примами в убежището си от която и да е част на града. Но това е в наша полза. Няма нужда да се търси тигъра в джунглата, когато може да се завърже козлето на поляната.

— В Москва такива козлета…

— Това момче е захапало въдицата. Вампирката е неопитна. Да търси контакт с нова жертва е значително по-трудно, отколкото да примами старата. Повярвай ми.

Потреперих, прогонвайки глупавото подозрение. Вдигнах ръка, за да спра такси и мрачно казах:

— Вярвам ти. Повярвах ти веднъж завинаги.

ГЛАВА 4

Совата излезе от Сумрака веднага щом прекрачих прага. Подхвръкна — за миг усетих лекото пробождане на ноктите й — и се насочи към хладилника.

— Може би трябва да ти намеря кацало? — попитах, докато заключвах вратата.

За пръв път видях как приказва Олга. Клюнът затрепка, тя изговаряше думите с явно усилие. Честно казано, изобщо не разбирах как е възможно птица да разговаря. И то с човешки глас.

— Недей, че ще взема да снасям и яйца.

Очевидно това беше опит да се пошегува.

— Извинявай, ако съм те обидил — казах за всеки случай. — Аз също се опитвам да разведря неловката ситуация.

— Разбирам. Всичко е наред.

Порових се из хладилника и намерих някои неща за мезе. Кашкавал, салам, туршия… Интересно, как ли ще си паснат четирийсетгодишният коняк с киселите краставички? Вероятно ще изпитват взаимна неловкост. Като нас с Олга.

Извадих кашкавала и салама.

— За съжаление няма лимони… — осъзнавах цялата абсурдност на приготовленията, но все пак… — Затова пък конякът е приличен.

Совата мълчеше.

Извадих бутилка „Кутузов“ от служещото за бар чекмедже на масата.

— Опитвала ли си го?

— Нашият отговор на „Наполеон“? — совата се изхили. — Не, не съм го пробвала.

Случващото се ставаше все по-абсурдно. Измих две чаши за коняк и ги сложих на масата. Погледнах със съмнение топката бели пера. И кривия къс клюн.

— Няма да можеш да пиеш от чашата. Да ти донеса ли чинийка?

— Обърни се.

Подчиних се. Зад гърба ми се дочу шумоленето на криле. А после — тихо, неприятно съскане, наподобяващо събуждане на змия или изтичащ от балон газ.

— Олга, извинявай, но… — обърнах се.

Совата вече я нямаше.

Да, бях очаквал нещо подобно. Надявах се, че й позволяват поне понякога да приема човешки облик. И бях нарисувал мислено портрета на Олга — заточената в тяло на птица жена, помнеща чак въстанието на декабристите. Кой знае защо си представях избягалата от бала княгиня Лопухина. Само че по-възрастна, по-сериозна, с мъдрост в очите, съвсем леко отслабнала…

А на табуретката седеше млада, на външен вид съвсем млада жена. На двайсет и пет години. Подстригана късо, по мъжки, и с почернели бузи, сякаш се е измъкнала от пожар. Красива, с фини, аристократични черти на лицето. Но тези сажди… и грубата, уродлива прическа…

Това, което окончателно ме шокира, бяха дрехите.

Мръсни войнишки панталони, модел от четирийсетте години, разкопчана ватенка, а под нея — посивяла от мръсотия риза. Боси крака.

— Красива ли съм? — попита жената.

— Все пак — да — отвърнах аз. — Светлина и Мрак… защо изглеждаш така?

— За последен път приех човешки облик преди петдесет години.

Кимнах:

— Разбирам. По време на войната ли са те използвали?

— Използват ме във всички войни. — Олга мило се усмихна. — Във всички сериозни войни. В друго време ми е забранено да приемам човешки облик.

— Сега няма война.

— Значи ще има.

Този път тя не се усмихваше. Сдържах се да не изрека проклятие, само направих знака за пропъждане на беди.

— Искаш ли да вземеш душ?

— С удоволствие.

— Нямам женски дрехи… Ще ти свършат ли работа дънки и риза?

Тя кимна. Изправи се — неловко, смешно помръдвайки ръце — и с учудване погледна босите си крака. И тръгна към банята, сякаш не взимаше за пръв път душ при мен.

Втурнах се към спалнята. Олга едва ли разполагаше с много време.

Дънките бяха стари, но затова пък с по-малък размер от онези, които носех в момента. Въпреки това щяха да са й големи… Ризата? Не, по-добре тънък пуловер. Бельо… хъм. Три пъти хъм.

— Антоне!

Събрах дрехите накуп, сграбчих и чиста кърпа и хукнах обратно. Вратата на банята беше отворена.

— Какви са тези кранове?

— Вносни, сферични… сега.

Влязох. Олга стоеше с гръб към мен, разсъблечена, и замислено въртеше ръчката на крана наляво и надясно.

— Нагоре — казах. — Потича когато вдигнеш нагоре. Вляво е студената вода, вдясно — горещата.

— Ясно. Благодаря.

Тя изобщо не се стесняваше от мен. Разбираемо, като се имат предвид възрастта й и нейният ранг… пък макар и да е бивш ранг.

Но аз се смутих. Което ме направи циничен.

— Виж тези парцали. Може би ще си избереш нещо. Ако е необходимо, разбира се.

— Благодаря, Антоне… — Олга ме погледна. — Не ми обръщай внимание. Прекарала съм осемдесет години в тялото на птица. По-голямата част от тях — в летаргичен сън. Но така или иначе беше прекалено много.

Очите й бяха дълбоки, привличащи. Опасни очи.

— Вече не се възприемам нито като човек, нито като Различна, нито като жена. Впрочем, не и като сова. А просто… като злобна, стара, безполова глупачка, която понякога е способна да говори.

Водата от душа шурна. Олга бавно вдигна ръце и с наслада се завъртя под силните струи.

— За мен е много по-важно, че ще отмия саждите… отколкото, че някой симпатичен юноша ще се смути.

Преглътнах „юношата“ без да споря и излязох от банята. Поклатих глава, взех коняка, отворих бутилката.

Поне беше ясно, че не е върколак. Върколак не би запазил дрехите върху тялото си. Олга беше маг. Маг, жена на възраст около двеста години, преди осемдесет години наказана с лишаване от тяло; но със запазени надежди за реабилитация; специалист по силово взаимодействие, за последен път викана на работа преди около петдесет години…

Достатъчно информация, за да се поразровя в компютърната база данни. Нямам достъп до пълните файлове, не съм на това ниво. Но, за щастие, началството изобщо не подозира колко информация може да даде косвеното търсене.

Разбира се, ако наистина искам да си изясня самоличността на Олга.

Сипах коняка в чашите и зачаках. Олга излезе от банята след пет минути, триейки в движение главата си с кърпата. Беше облякла дънките ми и пуловера.

Не може да се каже, че напълно се беше преобразила… и все пак бе станала доста по-симпатична.

— Благодаря, Антоне. Не можеш да си представиш какво удоволствие е това…

— Досещам се.

— Не е достатъчно да се досещаш. Миризмата, Антоне… миризмата на изгоряло. Почти бях свикнала с нея за половин век — Олга седна неловко на табуретката. Въздъхна: — Това не е хубаво, но аз се радвам на настоящата криза. Може и да не ме помилват, но затова пък възможността да се измия…

— Можеш да останеш в този облик, Олга. Ще отида и ще купя нормални дрехи.

— Не си струва. Разполагам само с половин час на ден.

Олга свали кърпата и я захвърли на перваза на прозореца. Въздъхна:

— Може и да не дочакам следващата възможност да се измия. Както и възможността да пия коняк… Наздраве, Антоне.

— Наздраве.

Конякът беше хубав. Отпих малка глътка с удоволствие, независимо от пълната бъркотия в главата ми. А Олга изпи чашата си на екс, намръщи се, но учтиво съобщи:

— Не е лош.

— Защо шефът не ти позволява да приемаш нормален облик?

— Това не е в неговата власт.

Ясно. Значи е наказана не от регионалното бюро, а от по-висши служители.

— Пожелавам ти успех, Олга. Каквото и да си направила… сигурен съм, че вината ти отдавна е изкупена.

Жената сви рамене.

— Иска ми се да вярвам. Разбирам, че лесно предизвиквам съчувствие, но наказанието е справедливо. Впрочем… нека да си поговорим сериозно.

— Добре.

Олга се наведе към мен през масата. Каза с тайнствен шепот:

— Ще ти кажа честно: писна ми. Имам здрави нерви, но не мога да живея така. Единственият ми шанс е да изпълня мисия с такава важност, че ръководството да няма друг изход, освен да ме помилва.

— Откъде ще намериш такава мисия?

— Тя вече е налице. И се състои от три етапа. Момчето — ние ще го защитим и ще го привлечем на страната на Светлината. Вампирката — нея ще унищожим.

Тонът й беше уверен и аз изведнъж й повярвах. Ще защитаваме и унищожаваме. Без проблем.

— Само че всичко това са дреболии, Антоне. Подобна акция ще вдигне твоето равнище, но мен няма да ме спаси. Най-важното е девойката с черната фуния.

— С нея вече се занимават, Олга. Но мен… нас ни отстраниха от задачата.

— Нищо. Те няма да се справят.

— Така ли? — с ирония попитах аз.

— Няма да се справят. Борис Игнатиевич е силен маг. Но в други области — Олга с насмешка присви очи. — А аз цял живот се занимавам с пробиви на инферното.

— Ето защо ще има война! — съобразих аз,

— Разбира се. В мирно време няма такива изблици на омраза. Гадният Адолф… той имаше много поклонници, но биха го изпепелили още в първата година на войната. При Сталин ситуацията беше различна, чудовищно много обожание… мощен щит. Антоне, аз съм обикновена руска жена… — мимолетната усмивка показа отношението на Олга към думата „обикновена“. — През цялото време, докато траеше последната война, се занимавах с предпазването на враговете на своята страна от проклятия. Дори само за това съм си заслужила помилването. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

Стори ми се, че тя се е понапила.

— Гадна работа… На всички нас ни се е налагало да вървим против човешката природа, но да се отива толкова далече… Та така, Антоне. Те няма да се справят. А аз мога да опитам. Макар че и аз не съм напълно сигурна.

— Олга, ако всичко е толкова сериозно, ти си длъжна да подадеш рапорт…

Жената поклати глава и отметна мокрите си коси:

— Не мога. Забранено ми е да общувам с когото ида било, освен с Борис Игнатиевич и партньора ми в работата. На него съм му казала всичко. Сега мога единствено да чакам. И да се надявам, че ще успея да се справя — в последния момент.

— А шефът не разбира ли това?

— Напротив, мисля, че разбира.

— Това било, значи… — прошепнах аз.

— С него бяхме любовници. Много дълго. Освен това и приятели, което се случва рядко… И така, Антоне. Днес решаваме въпроса с момчето и побърканата вампирка. Утре чакаме. Чакаме пробива на инферното. Съгласен ли си?

— Трябва да помисля, Олга.

— Чудесно. Мисли. А сега ми е време. Обърни се…

Не успях. Навярно самата Олга си беше виновна. Не бе преценила правилно колко време й остава.

Гледката наистина беше отвратителна. Олга затрепери, преви се като дъга. По тялото й премина вълна: костите й се огъваха, сякаш бяха гумени. Кожата й се късаше, оголвайки облените в кръв мускули. След миг жената се превърна в смачкана буца плът, безформено кълбо. И кълбото се свиваше все повече и повече, покривайки се с меки бели пера…

Полярната сова хвръкна от табуретката с наполовина птичи — наполовина човешки вик. Хвърли се към предпочитаното от нея място върху хладилника.

— По дяволите! — закрещях аз, забравил за всички правила и указания. — Олга!

— Красиво ли беше? — гласът на жената беше задъхан, все още изкривен от болката.

— Защо? Защо точно по този начин?

— Това е част от наказанието, Антоне.

Протегнах ръка и докоснах разпереното, треперещо крило.

— Олга, съгласен съм.

— Тогава да се хващаме за работа, Антоне.

Кимнах и излязох в коридора. Отворих шкафа с екипировката и преминах в Сумрака — иначе не може да се види нищо, освен дрехи и стари вехтории.

Лекото телце се спусна върху рамото ми.

— С какво разполагаш?

— Разредих си ониксовия амулет. Можеш ли да го напълниш?

— Не. Лишена съм от почти всичките си сили. Оставено ми е само онова, което е необходимо за неутрализиране на инферното. И спомените, Антоне… оставени са ми и спомените. Как възнамеряваш да убиеш вампирката?

— Тя е без регистрация — казах аз. — Само с народни средства.

Совата се изсмя гръмогласно.

— Трепетликата още ли се използва?

— Нямам трепетликови колове.

— Ясно. Заради приятелите ти?

— Да. Не искам да треперят, когато прекрачат прага.

— Тогава какво?

Извадих от издълбаното в тухлите скривалище пистолет. Погледнах косо совата — Олга изучаваше оръжието.

— Сребро? Много болезнено, но не и смъртоносно за вампирите.

— Куршумите са дум-дум — извадих пълнителя на пистолета „Desert Eagle“. — Сребърни куршуми дум-дум. Четирийсет и четвърти калибър. Три попадения така ще подредят вампира, че той ще стане безпомощен.

— А после?

— Народни средства.

— Не вярвам в техниката — със съмнение отговори Олга. — Виждала съм как се възстановява върколак, разкъсан на парчета от снаряд.

— И бързо ли се възстанови?

— За три денонощия.

— А аз за какво говоря?

— Добре, Антоне. Ако не се доверяваш на собствените си сили…

Беше останала недоволна и аз го разбирах. Но аз не съм оперативен работник. Аз съм щабен работник, комуто са възложили временно полева работа.

— Всичко ще бъде наред — успокоих я аз. — Повярвай ми. Нека да се съсредоточим върху издирването на стръвта.

— Да вървим.

— Ето тук се случи всичко — съобщих аз на Олга. Стояхме в прохода. Разбира се, в Сумрака.

От време на време покрай нас минаваха хора и по смешен начин ме заобикаляха, макар и да бях невидим.

— Тук си убил вампира — тонът на Олга беше крайно делови. — Така… разбирам, приятелю мой. Лошо си изчистил боклука… Впрочем това не е важно…

Според мен не бяха останали никакви следи от почиващия в мир вампир. Но реших да не споря.

— Тук е била вампирката… тук си я ударил с нещо… не, залял си я с водка… — Олга тихичко се засмя. — Тя се е измъкнала… Нашите оперативни работници съвсем са се отпуснали. Следата и сега си е ясна!

— Преобразила се е — мрачно отвърнах аз.

— В прилеп?

— Да. Гарик каза, че е успяла в последния момент.

— Лошо. Вампирката е по-силна, отколкото се надявах.

— Че нали е дива. Пила е кръв и е убивала. Тя няма опит, но пък сила има колкото си иска.

— Ще я унищожим — твърдо каза Олга.

Премълчах.

— А ето ги и следите на момчето — в гласа на Олга пролича одобрение. — И наистина… добър потенциал. Да отидем да видим къде живее.

Излязохме от прохода и тръгнахме по тротоара. Дворът беше голям, заобиколен с къщи от всички страни. Аз също чувствах аурата на момчето, макар и много слаба и неясна: явно той редовно минаваше оттук.

— Напред — командваше Олга. — Завий наляво. По-нататък. Надясно. Спри…

Застанах пред някаква улица, по която бавно пълзеше трамвай. Така и не бях излязъл от Сумрака.

— В този блок — съобщи Олга. — Напред. Той е там.

Постройката беше чудовищна. Плоска, извънредно висока и в допълнение сложена върху крачета-опори. На пръв поглед изглеждаше като паметник на кибритената кутия. На втори поглед — олицетворение на болезнена гигантомания.

— В такъв блок е подходящо да убиваш — казах аз. — Или да подлудиш някого.

— Ще се заемем и с едното, и с другото. — съгласи се Олга. — Знаеш ли, имам голям опит в тези неща.

Егор не искаше да излиза от къщи. Когато родителите му отидоха на работа, след като хлопна вратата, той веднага почувства страх. И в същото време знаеше: извън празния апартамент страхът ще се превърне в ужас.

Нямаше спасение. Никъде и по никакъв начин. Но къщата създаваше поне илюзия за безопасност.

Светът се бе разрушил, светът бе рухнал снощи. Егор винаги си беше признавал — е, не пред всички, но пред самия себе си, — че не е смелчага. Но може би не беше и страхливец. Имаше неща, от които можеше и трябваше да се страхува: хулигани, маниаци, терористи, катастрофи, пожари, войни, смъртоносни болести. Всичките накуп и всичките — еднакво далечни. Всичко това съществуваше реално и в същото време оставаше отвъд границите на всекидневния живот. Спазвай простите правила, не скитай нощем, не се навирай в чужди райони, мий си ръцете преди ядене, не претичвай през релсите. Можеш да се страхуваш от неприятностите и в същото време да съзнаваш, че шансът да се забъркаш в тях не е много голям.

Сега всичко се беше променило.

Съществуваха явления, от които бе невъзможно да се скрие. Явления които ги нямаше и не можеше да ги има на света.

Съществуваха вампири.

Помнеше всичко ясно — не се беше лишил от памет заради ужаса, въпреки че смътно се бе надявал на това предишната вечер, когато бягаше към къщи и за разлика от друг път претичваше през улиците, без да се огледа. И плахата надежда, че на сутринта случилото се ще му се стори сън, също не се оправда.

Всичко беше истина. Невъзможна истина. Но…

Това се бе случило вчера. Беше се случило с него.

Да, тръгна си към къщи късно, но му се беше случвало да се прибира и още по-късно. Дори родителите му — които, според твърдото убеждение на Егор все още не разбираха, че е почти на тринайсет години — приемаха това напълно спокойно.

Когато той, заедно с момчетата, излезе от басейна… да, вече беше десет. Отидоха в „Макдоналдс“ и останаха там двайсетина минути. Това също беше обичайно — всички, на които финансите им позволяваха, след тренировката посещаваха „Мак“. После… после всички заедно отидоха до метрото. Наблизо. По светлата улица. Осмината.

Тогава все още всичко беше нормално.

В метрото той, кой знае защо, започна да се вълнува. Поглеждаше часовника си, взираше се в заобикалящите го. Но нямаше нищо подозрително.

Освен, че Егор чу музиката.

И започна това, което не можеше да бъде.

По някаква причина той свърна в тъмния, зловонен проход. Приближи се до девойката и младежа, които го чакаха. Които го бяха подмамили. И сам подложи шията си под тънките, остри, нечовешки зъби на девойката.

Дори сега, вкъщи, когато бе сам, Егор усещаше хлад — сладък, съблазнителен, гъделичкащ кожата. Той го искаше! Страхуваше се, но жадуваше докосването на блестящите зъби, кратката болка, след която… след която… след която щеше да се случи нещо… навярно…

И никой в целия свят не можеше да му помогне. Егор помнеше погледа на жената, която разхождаше кучетата. Поглед, преминал през него, напрегнат, но съвсем не равнодушен. Тя не се беше изплашила, тя просто не бе видяла случващото се… Спаси го единствено появата на третия вампир. Онзи блед младеж с плеъра, който се беше залепил за него още в метрото. Те се спречкаха заради него, както силни и гладни вълци се зъбят един на друг над изтощен, но още жив елен.

И от този момент нататък спомените му бяха объркани, всичко се бе случило прекалено бързо. Викове за някакъв патрул, за някакъв сумрак. Избухване на синя светлина — и единият вампир започна да се разпада пред очите му, като на кино. Вой на вампирката, на която бяха лиснали нещо в лицето.

И неговото паническо бягство…

И разбирането, страшно, още по-страшно от случилото се, че на никого не бива да казва нищо. Няма да повярват. Няма да разберат.

Вампири не съществуват!

Не е възможно да гледаш през хората и да не ги забелязваш!

Никой не изгаря във вихъра на синкав огън, превръщайки се в мумия, скелет, купчина пепел!

— Не е вярно — каза Егор на себе си. — Има ги. Възможно е. Случва се!

Беше му трудно да повярва дори на самия себе си…

Не отиде на училище, но за сметка на това подреди апартамента. Искаше му се да прави нещо. На няколко пъти отиде до прозореца и огледа внимателно двора.

Нищо подозрително.

А дали щеше да съумее да ги види?

Те щяха да дойдат. Егор не се усъмни в това нито за секунда. Те знаеха, че той ги помни. И щяха да го убият, защото е свидетел.

И не просто да го убият! Щяха да изпият кръвта му и ще го превърнат във вампир.

Момчето отиде до библиотеката, където половината от рафтовете бяха запълнени с видеокасети. Навярно можеше да потърси съвет. „Дракула — мъртъв и недоволен“… Не, това е комедия. „Веднъж ухапан“. Пълна глупост… „Нощ на страха“… Егор потрепери. Помнеше този филм. И сега вече никога нямаше да рискува да го гледа още веднъж. Какво се казваше там… „Кръстът ще помогне, ако вярваш в него.“

А с какво щеше да му помогне кръстът? Та той дори не бе кръстен. И в бога не вярваше. Или поне до момента не бе вярвал.

А сега, навярно, трябва.

Ако има вампири, значи има и дявол, а ако има и дявол, има и Бог?

Ако има вампири, то има и Бог?

Ако има Зло, то има и Добро?

— Нищо няма — каза Егор. Пъхна ръце в джобовете на дънките, излезе в коридора, погледна в огледалото. Отражението му беше там. Може би прекалено мрачно, но съвсем обикновено момче. Значи засега всичко бе нормално. Не успяха да го ухапят.

За всеки случай той все пак се завъртя, опитвайки се да разгледа врата си отзад. Не, нищо. Никакви следи. Тънка и май не съвсем чиста шия…

Идеята му хрумна неочаквано. Егор хукна към кухнята, като по пътя подплаши котарака, настанил се върху пералнята. Започна да рови сред пакетите с картофи, лук и моркови.

Ето го и чесъна.

Той бързо изчисти една глава и се захвана да дъвче. Чесънът беше лют, пареше в устата му. Момчето си наля чаша чай и започна да отпива след всяка скилидка. Това не му донесе особено облекчение, езикът му гореше, венците го сърбяха. Но нали чесънът би трябвало да му помогне?

Котаракът надникна в кухнята. Погледна с недоумение момчето, измяука разочаровано и си тръгна. Не можеше да разбере как е възможно да се яде подобна гадост.

Егор сдъвка последните две скилидки, изплю ги върху дланта си и се зае да ги натрива върху шията си. Това, което правеше, му беше смешно, но вече не можеше да спре.

Вратът също започна да го щипе. Хубав чесън. Всеки вампир щеше да пукне само от миризмата.

Котаракът нададе недоволен вой в коридора. Егор настръхна и надникна през вратата на кухнята. Не, нищо. Вратата бе затворена с три ключалки и верижка.

— Престани да извиваш, Грейсик! — строго нареди той. — Че ще те нахраня и теб с чесън.

Котаракът оцени заплахата и се скри в спалнята на родителите му. Какво още може да се направи? Май и среброто помагаше. Егор влезе в спалнята, отново подплашвайки котарака, отвори гардероба и извади изпод чаршафите и кърпите сандъчето, където майка му пазеше украшенията си. Измъкна сребърна верижка и я сложи на врата си. Ще вони на чесън и така или иначе ще се наложи да я свали вечерта. Дали да не изпразни касичката и да си купи верижка? С кръстче. И да я носи, без да я сваля. Ще каже, че е повярвал в Бога. Случват се такива работи — човек да не вярва, а после изведнъж да вземе да повярва!

Прекоси помещението, седна на дивана и качи краката си горе, като огледа замислено стаята. Дали в апартамента има трепетлика? Май не. А как изобщо изглежда трепетликата? Да отиде ли в ботаническата градина и да си отреже кинжал от някой клон?

Всичко това бе много хубаво, разбира се. Само че щеше ли да помогне? Ако музиката отново зазвучеше… тихата, подмамваща музика… Дали нямаше сам да скъса верижката, да счупи трепетликовия кинжал и да измие намазания с чесън врат?

Тиха, тиха музика… Невидими врагове. Може би те вече са до него, а той просто не ги вижда. Не умее да гледа. А вампирът седи до него и се усмихва, наблюдавайки наивното хлапе, готвещо се за отбрана. И не се страхува нито от трепетликата, нито от чесъна. Как можеш да се сражаваш с невидим?

— Грейсик! — извика Егор. Котаракът не отговаряше на „пис-пис“, той имаше сложен характер. — Ела тук, Грейсик!

Котаракът стоеше на прага на спалнята. Козината му беше настръхнала, очите му пламтяха. Той гледаше покрай Егор, към креслото до масичката. Към празното кресло…

Момчето усети как по тялото му пробяга вече познатият хлад. Той отскочи толкова рязко, че се стовари от дивана на пода. Креслото беше празно. Апартаментът беше празен и заключен. Наоколо потъмня, сякаш слънчевата светлина зад прозореца бе помръкнала…

До него имаше някой.

— Не! — закрещя Егор и запълзя. — Знам! Знам! Тук сте!

Котаракът издаде хриплив звук и се хвърли под кревата.

— Виждам те! — изкрещя Егор. — Не ме докосвай!

Вътрешността на сградата и иначе изглеждаше мрачна и страховита. А гледана от Сумрака, беше истинска катакомба. Бетонните стени, които в обикновената реалност бяха просто мръсни, в Сумрака се оказаха обрасли с тъмносин мъх. Гадост. Нито един Различен не живееше тук, за да изчисти къщата… Прекарах длан над особено гъста буца — мъхът се размърда, опитвайки се да се отдалечи от топлината.

— Изгори! — наредих аз.

Не обичам паразитите. Дори когато не причиняват особена вреда, а само пият чуждите емоции. Предположението, че големите колонии от син мъх са способни да влияят на човешката психика, предизвиквайки ту депресия, ту неконтролируема радост, така и не беше доказано от никого. Но аз винаги предпочитам да се презастраховам.

— Изгори! — повторих аз, пращайки малко сила в дланта си.

Пламъкът, прозрачен и горещ, обхвана омотания сплъстен мъх. След миг целият вход пламтеше. Отстъпих към асансьора, натиснах копчето, влязох в кабината. Там беше по-чисто.

— Девети етаж — подсказа ми Олга. — Защо си хабиш силите?

— Дребна работа…

— Може да ти потрябва всичко, което имаш. До последната капчица.

Премълчах. Асансьорът бавно пълзеше нагоре — сумрачният асансьор, двойник на обикновения, който продължаваше да си стои на първия етаж.

— Ти си знаеш — реши Олга. — Младост… безкомпромисност…

Вратите се плъзнаха встрани. Огънят вече беше преминал през деветия етаж — синият мъх гори като барут. Беше топло, значително по-топло, отколкото е обикновено в Сумрака. Леко миришеше на изгоряло.

— Ето тази врата… — каза Олга.

— Виждам.

Наистина почувствах аурата на момчето зад вратата. Той дори не беше рискувал да излезе днес от къщи. Прекрасно. Козлето е завързано със здраво въже, остава да дочакаме тигъра.

— Май ще вляза — реших аз. И побутнах вратата.

Тя не се отваряше.

Не може да бъде!

В реалността вратите могат да бъдат заключени с всичките си ключалки. Сумракът си има свои закони. Само вампирите се нуждаят от покана, за да влязат в чужда къща, това е цената, която трябва да платят за прекалената си сила и гастрономическия подход към хората.

За да затвориш врата в Сумрака, трябва поне да можеш да влизаш в него.

— Страхът — каза Олга. — Вчера момчето е било ужасено. И току-що е било в сумрачния свят. Затворило е вратата след себе си… и без да забележи, го е направило едновременно в двата свята.

— И какво да правя?

— Влез по-надълбоко. Ела с мен.

Погледнах към рамото си — нямаше никой. Да извикаш Сумрака, когато се намираш в Сумрака, не е лесна работа. Вдигах сянката си от пода няколко пъти, преди тя да придобие обем и да започне да се поклаща срещу мен.

— Хайде, давай, справяш се — шепнеше Олга.

Влязох в сянката и сумракът се сгъсти. Пространството се изпълни с гъста мъгла. Цветовете съвсем изчезнаха. От звуците остана само биенето на сърцето ми, тежко и бавно, тътнещо — сякаш удряха барабан на дъното на планинско дефиле. И свистеше вятър — въздухът сам се вмъкваше в белите дробове, бавно издувайки бронхите. Върху рамото ми се появи бялата сова.

— Няма да издържа дълго тук — прошепнах, отваряйки вратата. На това равнище тя не беше заключена.

Под краката ми пробяга тъмносива котка. За котките не съществува обикновен свят и сумрак, те живеят едновременно във всички светове. Колко е хубаво, че нямат истински разум.

— Пис-пис-пис — прошепнах аз. — Не се бой, коте…

По-скоро за да изпробвам собствените си сили, аз заключих вратата след себе си. Ето така, момченце, сега си защитен малко по-добре. Но ще ти помогне ли това, когато чуеш Зова?

— Излизай — каза Олга. — Много бързо губиш сили. На това равнище на Сумрака е трудно дори за опитен маг. Може би и аз ще изляза по-горе.

Излязох с облекчение. Да, аз не бях оперативен работник, умеещ да се разхожда из всичките три слоя на Сумрака. Общо взето нямах и нужда от това.

Светът стана малко по-ярък. Огледах се — апартаментът беше уютен и рожбите на сумрачния свят не му бяха повлияли особено. Няколко ивици син мъх до вратата… нищо страшно, сами ще издъхнат, след като колонията е унищожена. Появиха се и звуци — изглежда, от кухнята. Надникнах там.

Момчето стоеше до масата, ядеше чесън и на всяка хапка отпиваше по глътка горещ чай.

— Светлина и Мрак… — прошепнах аз.

Сега хлапето изглеждаше още по-малко и беззащитно от предния ден. Слабо, недобре сложено, макар и да не можеше да се нарече хилаво — явно се занимаваше със спорт. Носеше избелели небесносини дънки и синя тениска.

— Горкичкият — казах аз.

— Много трогателно — съгласи се Олга. — Да се пусне слух за магичните свойства на чесъна беше удачен ход от страна на вампирите. Разправят, че самият Брам Стокър го е измислил…

Момчето изплю върху дланта си сдъвканата каша и започна да втрива във врата си чесновото пюре.

— Чесънът е полезно нещо — казах аз.

— Да. И предпазва. От вирусите на грипа — добави Олга. — Ох! Колко лесно умира истината, колко жизнена е лъжата… Но момчето наистина е силно. На Нощния патрул няма да му е излишен нов оперативен работник.

— Той наш ли е?

— Засега не е на никого. Неоформена съдба, сам виждаш.

— А кое го влече?

— Не може да се разбере. Засега не може. Прекалено изплашен е. Сега е готов да направи каквото и да е, само и само да се спаси от вампирите. Готов е да стане Тъмен, готов е да стане и Светъл.

— Не мога да го осъждам за това.

— Разбира се. Да вървим.

Совата хвръкна, полетя по коридора. Аз тръгнах след нея. В момента се движехме три пъти по-бързо от хората — един от основните признаци на Сумрака е изменението на хода на времето.

— Ще чакаме тук — нареди Олга когато стигнахме гостната. — Топло, светло и уютно е.

Седнах в мекото кресло до масичката. Погледнах косо вестника, захвърлен отгоре.

Няма нищо по-весело от четенето на пресата през Сумрака.

„Печалбите от кредити падат“ — гласеше заглавието.

В реалността фразата изглежда по друг начин: „Расте напрежението в Кавказ.“

Сега можех да взема вестника и да прочета истината. Действителната. Това, което е мислел журналистът, скалъпващ статия по зададена тема. Онези трохи информация, които е получавал от неофициални източници. Истината за живота и истината за смъртта.

Само че защо?

Много отдавна се бях научил да не се вълнувам за човешкия свят. Той е нашата основа. Нашата люлка. Но ние сме Различни. Ние преминаваме през затворени врати и съхраняваме баланса между Доброто и Злото. Ние сме убийствено малко и не сме способни да се размножаваме… Изобщо не е задължително дъщерята на мага да стане вълшебница, нито пък синът на върколака да се научи да се преобразява в лунните нощи.

Ние не сме длъжни да обичаме обикновения свят.

Пазим го, само защото паразитираме върху него.

Мразя паразитите!

— За какво се замисли? — попита Олга. В гостната се появи момчето. Хвърли се към спалнята — доста бързо, като се имаше предвид, че бе в обикновения свят. Започна да се рови в гардероба.

— Нищо особено. Тъжно ми е.

— Случва се. В първите години се случва на всеки — гласът на Олга стана съвсем човешки. — После се свиква.

— Точно затова и тъгувам.

— Би трябвало да се радваш, че още сме живи. В началото на века популацията на Различните е паднала до критичния минимум. В течение ли си, че се е обсъждал въпроса за обединението на Тъмните и Светлите? Че са се разработвали евгенични програми?

— Да, знам.

— Науката едва не ни уби. Не вярваха в нас, не искаха да вярват. Докато смятаха, че науката е способна да промени света към по-добро.

Момчето се върна в гостната. Седна на дивана и се зае да намества сребърната верижка на врата си.

— Кое е по-доброто? — попитах аз. — Ние се отделихме от хората. Научихме се да ходим в Сумрака, научихме се да променяме природата на вещите и хората. Какво се е променило, Олга?

— Най-малкото това, че вампирите не ловуват без лиценз.

— Кажи го на някой човек, на когото му пият кръвта…

На прага се появи котаракът. Спря поглед върху нас. Започна да извива, взрял се в совата.

— Той реагира на теб — казах аз. — Олга, отиди по-дълбоко в Сумрака.

— Вече е късно — отговори Олга. — Извинявай… изгубила съм бдителност.

Момчето скочи от дивана. Значително по-бързо, отколкото бе възможно да се движи в човешкия свят. Тромаво — той още не разбираше какво става с него — влезе в сянката си и сега падаше към пода, гледайки към мен. Вече от Сумрака.

— Махам се… — прошепна совата и изчезна. Ноктите болезнено се впиха в рамото ми.

— Не! — закрещя момчето. — Знам! Знам! Тук сте!

Аз започнах да се изправям, разпервайки ръце.

— Виждам те! Не ме докосвай!

Той беше в Сумрака. Край. Случи се. Без каквато и да било странична помощ, без курсове и стимулатори, без ръководството на маг-наставник момчето прекрачи границата между обикновения и сумрачния свят.

От това как за първи път ще влезеш в Сумрака, какво ще видиш, какво ще усетиш — в много голяма степен зависи какъв ще станеш.

Тъмен или Светъл.

„Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.“

Момче, ти си на самия ръб.

И това е по-страшно, отколкото неопитната вампирка.

Борис Игнатиевич е в правото си да вземе решение за ликвидиране.

— Не се бой — казах аз, без да помръдвам от мястото си. — Не се бой. Аз съм приятел и няма да ти навредя.

Момчето допълзя до ъгъла и застина. Той не откъсваше погледа си от мен и явно не разбираше, че е преминал в Сумрака. За него всичко изглеждаше така, сякаш в стаята внезапно се е стъмнило, настанала е тишина и отникъде съм се появил аз…

— Не се бой — повторих аз. — Казвам се Антон. А ти как се казваш?

Той мълчеше. Преглъщаше често-често. После притисна ръка към шията си, напипа верижката си и изглежда леко се поуспокои.

— Аз не съм вампир — казах.

— Кой сте вие? — Хлапето вече крещеше. Добре, че този пронизващ вик не можеше да се чуе в обикновения свят.

— Антон. Служител на Нощния патрул.

Очите му се разшириха — рязко, като от болка.

— Работата ми се състои в това да охранявам хората от вампирите и останалите нечисти сили.

— Не е вярно…

— Защо?

Той сви рамене. Добре. Опитва се да оценява действията си, да аргументира мнението си. Значи не е съвсем обезумял от страх.

— Как се казваш? — повторих аз. Можех да окажа натиск на момчето, да премахна страха му. Но това би било намеса, при това — забранена.

— Егор…

— Хубаво име. А аз се казвам Антон. Разбираш ли? Аз съм Антон Сергеевич Городецки. Служител на Нощния патрул. Снощи убих вампира, който се опитваше да те нападне.

— Един ли?

Прекрасно. Завърза се разговор.

— Да. Вампирката се измъкна. Сега я търсят. Не бой се, аз съм тук, за да те охранявам… за да унищожа вампирката.

— Защо наоколо е толкова сиво? — попита изведнъж момчето.

Браво! Какъв юнак само!

— Ще ти обясня. Само нека да се разберем, че не съм ти враг. Става ли?

— Ще видим.

Той държеше нелепата си верижка, сякаш тя бе способна да го спаси от нещо. Момче, момче, ако всичко беше толкова просто в този свят… Не спасяват нито среброто, нито трепетликата, нито светият кръст. Животът против смъртта, любовта против омразата… и силата против сила, защото силата няма морални категории. Всичко е много просто. Разбрах това за някакви си две-три години.

— Егор… — тръгнах бавно към него. — Изслушай какво ще ти кажа…

— Стойте!

Изкомандва толкова рязко, сякаш държеше в ръцете си оръжие. Въздъхнах и се спрях.

— Добре. Слушай тогава. Освен обичайния, човешки свят, съществува и свят на сенките, сумрачният свят.

Той мислеше. Независимо от страха — а той се боеше безумно, обливаха ме вълни от потискащ ужас — момчето се опитваше да проумее думите ми. Има хора, които страхът парализира. Но има и такива, на които им придава сила.

Много исках да се надявам, че Егор е от вторите.

— Паралелен свят?

Ето на. Фантастиката влезе в действие. Хубаво, какво толкова, наименованията са просто звуци.

— Да. И в този свят могат да попаднат само онези, които притежават свръхестествени способности.

— Вампирите?

— Не само те. Още и върколаците, вещиците, черните магове… белите магове, лечителите, пророците.

— Всички те съществуват ли в действителност?

Той беше мокър като мишле. Косата му се беше сплъстила, тениската бе прилепнала към тялото му, по бузите му се спускаха мъниста пот. И въпреки това момчето не откъсваше поглед от мен и се готвеше да се съпротивлява. Сякаш това му бе по силите.

— Да, Егор. Понякога сред хората се появяват такива, които умеят да влизат в сумрачния свят. Те застават на страната на Доброто или на Злото. На Светлината или на Мрака. Те са Различните. Така се наричаме помежду си: Различните.

— Вие Различен ли сте?

— Да. И ти също.

— Защо?

— Ти си в сумрачния свят, момче. Огледай се наоколо, ослушай се. Цветовете са се изтрили. Звуците са умрели. Секундната стрелка върху часовника едва пълзи. Ти си влязъл в сумрачния свят… ти пожела да видиш опасността и прекрачи границата между световете. Тук времето се движи по-бавно, тук всичко е различно. Това е светът на Различните.

— Не вярвам — Егор се извърна бързо, после отново ме погледна. — А защо Грейсик е тук?

— Котаракът? — усмихнах се аз. — Животните си имат свои закони, Егор. Котките живеят във всичките измерения едновременно, за тях няма никаква разлика.

— Не вярвам — гласът му трепереше. — Всичко това е сън, знам! Когато светлината помръкне… Спя. Случвало ми се е.

— Присънвало ли ти се е, че пускаш осветлението, а лампата не светва? — знаех отговора, пък и вече го бях прочел в очите на момчето. — Или да светне едва-едва, като свещ? И ти вървиш, а около теб се люлее Мракът и когато протегнеш ръка, не можеш да различиш пръстите си?

Той мълчеше.

— Това се случва с всички нас, Егор. Всеки Различен сънува такива неща. Всъщност сумрачният свят нахлува в нас, вика ни, напомня за себе си. Ти си Различен. Макар и да си още малък, си Различен. И само от тебе зависи…

Не разбрах веднага, че очите му са затворени, а главата му се накланя встрани.

— Идиот — изсъска от рамото ми Олга. — Той за пръв път е влязъл самостоятелно в Сумрака! Няма сили за това! Измъквай го, бързо, или ще остане завинаги тук!

Сумрачната кома е болест на новаците. Почти бях забравил за нея — не ми се беше налагало да работя с млади Различни.

— Егор! — хвърлих се към него, разтърсих го, хванах го под мишниците. Той беше лек, съвсем лек — в сумрачния свят се променя не само ходът на времето. — Събуди се!

Той не реагираше. Момчето самичко беше направило това, за което на други са им необходими месеци тренировки — бе влязло в Сумрака. А сумрачният свят обожава изпиването на силите.

— Измъквай го! — пое командването Олга. — Измъквай го, по-живо! Няма да се събуди сам!

И това беше най-трудно от всичко. Минавал съм курсове за спешна помощ, но все още не ми се беше налагало да измъквам никого от Сумрака.

— Егор, ела на себе си! — потупах го по бузите. Отначало слабо, после преминах на тежки шамари. — Е, какво, хлапе? Ти влизаш в сумрачния свят! Събуди се!

Той ставаше все по-лек и по-лек, изтъняваше в ръцете ми. Сумракът пиеше живота му, извличаше последните му сили. Сумракът променяше теглото му, превръщаше го в свой обитател. Какви ги забърках!

— Затвори се! — гласът на Олга беше студен, отрезвяващ. — Затвори се заедно с него… патрулен!

Обикновено създавам сфера за повече от минута. Този път се справих за пет секунди. Избухване на болка — сякаш в главата ми се бе взривил малък снаряд. Отметнах глава назад, когато сферата на отрицанието излезе от тялото ми и ме обгърна със сапунен мехур в цветовете на дъгата. Мехурът растеше, издуваше се, неохотно побирайки в себе си и мен, и момчето.

— Това е всичко, сега задръж. С нищо не мога да ти помогна, Антоне. Задръж сферата!

Олга не беше права. Тя ми помагаше дори само със съветите си. Навярно и аз самият щях да се сетя да създам сфера, но бих изгубил още няколко скъпоценни секунди.

Наоколо започна да светлее. Сумракът все още пиеше силите ни, моите — с усилие, на момчето — с лекота, но сега разполагаше само с няколко кубични метра пространство. Тук не съществуваха обичайните физични закони, но имаше техни аналози. В момента в сферата се създаваше равновесие между нашите живи тела и Сумрака.

Или сумракът щеше да се разтвори и да пусне плячката си, или момчето щеше да се превърне в обитател на сумрачния свят. За постоянно. Това се случва с маговете, отдали всичките си сили — по непредпазливост или по необходимост. Или с новаците, които не умеят да се защитават както трябва от Сумрака и му дават повече, отколкото е необходимо.

Погледнах Егор: лицето му посивяваше пред очите ми. Той си отиваше в безкрайните простори на света на сенките.

Прехвърлих момчето върху дясната си ръка, а с лявата извадих от джоба си сгъваемото ножче. Отворих със зъби острието.

— Това е опасно — предупреди Олга.

Не отговорих. Просто се порязах по китката.

Когато кръвта шурна, сумракът засъска като нагорещен тиган. Притъмня ми пред очите. Работата не беше в загубата на кръв, заедно с нея си отиваше и самият живот. Бях разрушил своята собствена защита от Сумрака.

Затова пък той получи такава порция енергия, каквато не беше в състояние да погълне.

Светът стана по-светъл, сянката ми скочи на пода и аз прекрачих през нея. Дъгоцветната ципа на сферата на отрицание се пукна, пускайки ни в обикновения свят.

ГЛАВА 5

Кръвта шуртеше на тънка струя върху мокета. Момчето, оклюмало в ръцете ми, още беше в безсъзнание, но лицето му беше започнало да поруменява. Котаракът в съседната стая виеше, сякаш го колеха.

Сложих Егор на дивана. Седнах до него. Помолих:

— Олга, бинт…

Совата се хвърли от рамото ми и се понесе към кухнята с пълна скорост. Очевидно в движение влезе в Сумрака, защото се върна само след няколко секунди с бинт в човката.

Егор отвори очи точно в мига, в който взех бинта от совата и се захванах да превързвам ръката си. Попита:

— Кой е това?

— Сова. Не я ли виждаш?

— Какво се случи с мен? — попита той. Гласът му почти не трепереше.

— Изгуби съзнание.

— Защо? — погледът му изплашено пробяга през следите кръв върху пода и по дрехите ми. Самия него някак бях успял да не изцапам.

— Кръвта е моя — обясних аз. — Порязах се случайно. Егор, в Сумрака трябва да се влиза внимателно. Това е чужда среда, дори за нас, Различните. Когато се намираме в сумрачния свят, ние сме принудени постоянно да изразходваме сили, за да го подхранваме с жива енергия. По малко. А ако процесът не се контролира, сумракът изсмуква от теб всичко живо. Нищо не може да се направи, това е цената.

— И аз съм заплатил повече, отколкото е трябвало?

— Повече, отколкото имаше. И едва не остана в сумрачния свят завинаги. Това не е смърт, но може би е по-лошо и от смъртта.

— Дайте да ви помогна…

Момчето седна и за миг се намръщи: очевидно му се зави свят. Протегнах ръка и той започна да бинтова китката ми — неумело, но старателно. Аурата му не се беше променила, тя продължаваше да се прелива, да бъде неутрална. Сумракът още не беше успял да сложи своя отпечатък, въпреки посещението в него.

— Вярваш ли, че съм приятел? — попитах аз.

— Не знам. Май не сте ми враг. Или пък не можете да ми направите нищо!

Протегнах ръка и докоснах момчето по шията — той веднага настръхна. Откопчах верижката му и я свалих.

— Разбра ли?

— Значи не сте вампир.

Гласът му леко спадна.

— Да. Но съвсем не заради това, че мога да докосна чесъна и среброто. Егор, това изобщо не са пречки за вампирите.

— Във всички филми…

— И още във всички филми добрите момчета побеждават лошите. Момче, суеверията са опасни, те внушават лъжливи надежди.

— А надеждите могат ли да бъдат нелъжливи?

— Не. По своята същност.

Изправих се и докоснах превръзката. Доста добре, здраво вързана и достатъчно стегната. След половин час би могло да се направи заклинание на раната, но засега имах прекалено малко сили.

Момчето ме гледаше от дивана. Да, беше се поуспокоило. Но още не ми се доверяваше. Забавното беше, че той не обръщаше никакво внимание на бялата сова, която с невинен вид дремеше върху телевизора. Изглежда, Олга все пак се вместваше в представите му. Това беше добре: щеше да е крайно трудно да обяснявам каква е тази бяла говореща сова.

— Намира ли ти се храна? — попитах аз.

— Каква?

— Каквато и да е. Чай със захар. Къшей хляб. Аз също изразходвах много сили.

— Ще се намери. А вие как се наранихте?

Не уточних, но не почнах и да го лъжа.

— Нарочно. Така трябваше, за да те измъкна от Сумрака.

— Благодаря. Стига това да е истина.

Нагъл беше, но това ми хареса.

— Няма за какво. Ако беше пукнал в Сумрака, началството щеше да ми откъсне главата.

Момчето изхъмка и се изправи. Той все пак се стараеше да се държи по-далече от мен.

— А какво е това началство?

— Строго. Е, ще ми налееш ли чай?

— За добър човек — с удоволствие.

Да, той продължаваше да се страхува. И криеше страха си зад прекалена наглост.

— Веднага искам да уточня — аз не съм човек. Аз съм Различен. И ти си Различен.

— А в какво е разликата? — Егор демонстративно ме измери с поглед. — На външен вид не личи.

— Докато не ме почерпиш с чай, ще мълча. Не са ли те учили да посрещаш гости?

— Неканени? А как влязохте?

— През вратата. Ще ти покажа. После.

— Да вървим.

Изглежда, все пак решиха да ме почерпят с чай. Тръгнах след момчето, мръщейки се неволно. Не издържах и го помолих:

— Само че, знаеш ли, Егор… първо си измий врата.

Без да се обръща, момчето поклати глава.

— Да защитиш само шията е най-малкото глупаво. В човешкото тяло има пет точки, където може да те ухапе вампир.

— Така ли?

— Така. Разбира се, имам предвид мъжкото тяло.

Дори и тилът му се изчерви.

Сложих в чашата пет пълни лъжички захар. Намигнах на Егор:

— Налейте ми чаша чай с две лъжички захар… искам да го опитам преди смъртта си.

Очевидно той не знаеше този виц.

— А на мен колко да сложа?

— Колко тежиш?

— Не помня.

Пресметнах на око.

— Сложи четири. Ще премахнеш началната хипогликемия.

Той все пак си изми врата, но не се освободи напълно от миризмата на чесън. Докато жадно отпиваше от чая, ме помоли:

— Обяснявайте.

Да, бях планирал всичко по друг начин. По съвсем друг начин. Да проследя хлапето, когато го настигне Зова. Да хвана или убия вампирката. И да отведа благодарното момче при шефа — той по-добре щеше да му обясни всичко.

— Някога, много отдавна… — задавих се с чая. — Прилича на начало на приказка, нали? Само че това не е приказка.

— Слушам ви.

— Добре. Ще започна по друг начин. Съществува човешкият свят — кимнах към прозореца, към малкото дворче и движещите се по пътя коли. — Ето го. Около нас. И повечето хора не могат да излязат извън неговите граници. Така е било винаги. Но сме се появили ние. Различните.

— И вампирите?

— Вампирите също са Различни. Наистина, те са други Различни, с предварително заложени способности.

— Не разбирам — поклати глава Егор.

Да, аз не съм наставник. Не умея, а и не обичам да обяснявам азбучни истини…

— Двама шамани, наяли се с отровни гъби, удрят по своите дайрета — казах аз. — Много отдавна, още в първобитни времена. Единият от шаманите честно баламосва ловците и вожда. Другият вижда как сянката му, трепкаща на пода на пещерата в светлината на лагерния огън, придобива обем и се надига в целия си ръст. Той пристъпва и влиза в сянката. Влиза в Сумрака. И после започва най-интересното. Разбираш ли?

Егор мълчеше.

— Сумракът променя влезлия в него. Това е различен свят и той прави от хората Различни. А какъв точно ще станеш, зависи само от теб. Сумракът е бурна река, която тече едновременно във всички посоки. Реши какъв искаш да станеш в сумрачния свят. Но решавай бързо, защото не разполагаш с чак толкова много време.

Сега вече момчето ме разбра. Зениците му се свиха, кожата му леко побледня. Добра реакция на стреса, наистина е подходящ за оперативен работник…

— Какъв мога да стана?

— Какъвто искаш. Ти още не си се определил. И знаеш ли кой избор лежи в основата? Доброто и Злото. Светлината и Мрака.

— И ти си добър?

— Преди всичко, аз съм Различен. Доброто и Злото се различават в отношението към обикновените хора. Ако избереш Светлината, ти няма да използваш способностите си за лична изгода. Ако избереш Мрака, това ще стане нормално за теб. Но дори черният маг е способен да изцелява болните и да намира безследно изчезналите. А белият маг може да отказва помощ на нуждаещите се.

— Тогава не разбирам — каква е разликата?

— Ще разбереш. Ще разбереш, когато застанеш от едната или от другата страна.

— Никъде няма да заставам!

— Късно е, Егор. Ти си бил в Сумрака и вече се променяш. Още някой и друг ден — и изборът ще бъде направен.

— Ако ти си избрал Светлината… — Егор стана, наля си още чай. Забелязах, че за пръв път се обърна с гръб към мен, без да се страхува. — Тогава какъв си? Маг?

— Ученик на маг. Работя в офиса на Нощния патрул. Това също е необходимо.

— А какво можеш да правиш? Покажи, искам да проверя!

Ето, всичко е като по учебник. Той беше в Сумрака, но това не го бе убедило. Дребните циркаджийски фокуси са значително по-впечатляващи.

— Гледай.

Протегнах ръката си към него. Егор се спря, опитвайки се да разбере какво се случва. После погледна чашата си.

От чая вече не излизаше пара. Чаят кристализираше, превръщайки се в цилиндър от мътнокафяв лед със замръзнали листенца.

— Леле — каза момчето.

Термодинамиката е най-лесната част от управлението на материята. Позволих на брауновото движение да се възобнови и ледът закипя. Егор извика и изпусна чашата.

— Извинявай.

Скочих и взех парцала от мивката. Приседнах и се заех да трия локвата от мокета.

— От магията могат да се очакват само неприятности — каза момчето. — Жалко за чашата.

— Момент.

Сянката ми скочи срещу мен, аз влязох в Сумрака и огледах парчетата. Те още помнеха цялото и на чашата изобщо не й беше съдено да се разбие толкова бързо.

Без да излизам от Сумрака, загребах с ръка купчината парчета. Няколко от най-малките, отлетели под печката, охотно се претърколиха към дланта ми.

Излязох от Сумрака и сложих бялата чаша върху масата.

— Само че трябва пак да си налееш чай.

— Яко! — Изглежда, този малък фокус впечатли силно момчето. — А с всяка вещ ли може да се направи същото?

— Почти с всяка. Стига да е вещ.

— Антоне… а ако нещо се е разбило преди седмица?

Неволно се усмихнах.

— Не. Извинявай, но вече е прекалено късно. Сумракът дава шанс, но той трябва да се използва бързо, много бързо.

Егор се навъси. Интересно, какво ли бе счупил преди седмица?

— Сега вярваш ли ми?

— Това магия ли е?

— Да. Най-примитивна. Почти не е необходимо човек да се учи на нея.

Навярно не трябваше да казвам това. В очите на момчето проблеснаха огънчета. Той вече оценяваше перспективите си. Изгодата.

Светлина и Мрак…

— А опитният маг сигурно може да прави и други неща?

— Дори и аз мога.

— А да управлявате хората? Светлина и Мрак…

— Да — казах аз. — Да, можем.

— И правите ли го? А защо терористите отвличат заложници? Нали можете незабележимо да се промъкнете през Сумрака и да ги застреляте? Или да ги накарате да се застрелят! А защо хората умират от болести? Нали маговете могат да лекуват, вие самият го казахте!

— Това ще бъде Добро — казах аз.

— Разбира се! Та нали сте Светли магове!

— Ако ние извършим каквото и да е Добро, Тъмните магове получават правото да отговорят със Зло.

Егор ме изгледа смаяно. Прекалено много му се беше събрало през последното денонощие. Но се справяше добре.

— За съжаление, Егор, Злото е по-силно по своята природа. Злото е деструктивно. То разрушава значително по-лесно, отколкото Доброто съзидава.

— А какво правите вие в такъв случай? Този ваш Нощен патрул… С Тъмните магове ли воювате?

Не биваше да отговарям. Разбирах това със същата убийствена яснота, с която съзнавах, че изобщо не трябваше да се разкривам пред момчето. Трябваше да го приспя. Да се скрия по-надълбоко в Сумрака. Но да не давам абсолютно никакви обяснения!

Аз не бих могъл да докажа нищо!

— Воювате ли с тях?

— Не съвсем — казах аз. Истината беше по-лоша от лъжата, но аз нямах право да го лъжа. — Следим се помежду си.

— Готвите се да воювате?

Гледах Егор и си мислех, че той изобщо, изобщо не е глупаво момче. Но е именно момче. И ако сега му кажех, че наближава велика битка между Доброто и Злото, че той може да стане нов джедай на сумрачния свят, той щеше да бъде наш.

Наистина, не за дълго.

— Не, Егор. Ние сме много малко.

— Светлите? По-малко от Тъмните?

Точно в този момент той беше готов да изостави дома си, мама и тате, да облече блестящите доспехи и да тръгне на смърт за делото на Доброто…

— Изобщо — Различните. Егор… битките между Доброто и Злото са продължили хиляди години с променлив успех. Понякога Светлината е побеждавала, но само ако знаеш колко хора, които дори не са подозирали за съществуването на сумрачния свят, са загинали тогава! Различните са малко, но нали всеки Различен е способен да поведе след себе си хиляди обикновени хора. Егор… ако сега започне война между Доброто и Злото, ще загине половината човечество. Затова преди почти половин век бил подписан договор. Великият договор между Доброто и Злото, Мрака и Светлината.

Той се опули.

Аз въздъхнах и продължих:

— Това е кратък договор. Сега ще ти го прочета — в официалния му превод на руски език. Ти вече имаш право то да го знаеш.

Притворих очи и се взрях в тъмнината. Сумракът оживя, започна да се вие на кълба под клепачите ми. И се разтвори сиво платно, изпъстрено с плуващи червени букви. Договорът не трябва да се произнася наизуст, той може само да се чете:

Егор продължаваше да гледа ококорено.

— Светлината и Мракът живеят в мир?

— Да.

— Ама… вампирите… — Той отново и отново се връщаше на тази тема. — Те Тъмни ли са?

— Да. Това са хора, напълно преродени от сумрачния свят. Те получават огромни възможности, но губят самия живот. И могат да поддържат съществуването си само чрез чужда енергия. Кръвта е най-удобната форма за преливане на енергия.

— И те убиват хора!

— Те могат да съществуват и с донорска кръв. Това е като сублимираните продукти, момче. Не е вкусно, но също е хранително. Ако вампирите си позволяваха да ловуват…

— Но мен ме нападнаха!

В момента той мислеше само за себе си… Лошо.

— Някои вампири нарушават законите. За това и е необходим Нощния патрул: да следи за спазването на договора.

— А вампирите не нападат ли хората просто така?

По бузата ми полъхна вятър от невидимите криле. Ноктите се впиха в рамото ми.

— Какво ще му отговориш, патрулен? — прошепна Олга от дълбините на Сумрака. — Ще рискуваш ли да кажеш истината?

— Нападат ги — казах аз. И добавих онова, което тогава, преди пет години, ме зашемети най-много. — Ако имат лиценз. Понякога… понякога се нуждаят от жива кръв.

Не зададе следващия си въпрос веднага. Можех да прочета в очите му всичко, което момчето мислеше, всичко, което искаше да попита. И знаех, че ще се наложи да отговоря на всичките въпроси.

— А вие?

— А ние предотвратяваме бракониерството.

— Така че мен можеха да ме нападнат… по този ваш договор? По лиценз?

— Да — казах аз.

— И щяха да ми изпият кръвта? А вие щяхте да минете покрай мен и да се извърнете?

Светлина и Мрак…

Затворих очи. Договорът плуваше в сивата мъгла. Ярките редове, зад които се криеха хилядолетия войни и милиони жертви.

— Да.

— Вървете си…

Момчето сега беше като опъната пружина. На границата на истерията, на крачка от безумието.

— Дойдох да те защитя.

— Няма нужда!

— Вампирката е на свобода. Ще се опита да те нападне…

— Вървете си!

Олга въздъхна:

— Наигра ли се, патрулен?

Изправих се. Егор потрепери и се отмести по-надалече от мен заедно с табуретката.

— Ти ще разбереш — казах аз. — Ние нямаме друг изход…

Но и самият аз не вярвах в думите си. И сега беше безполезно да споря. А навън се стъмваше и скоро щеше да настъпи време за лов…

Момчето вървеше подире ми, сякаш искаше да се увери, че ще изляза от апартамента, а няма да се скрия в гардероба. Не казах нищо повече. Отворих вратата, излязох на стълбите. Вратата хлопна зад гърба ми.

Качих се на горната площадка на стълбището и застанах на колене до прозорчето. Олга мълчеше, аз също.

Истината не бива да се разкрива толкова рязко. На хората не им е лесно да приемат дори самия факт, че съществуваме. А чак да се примирят и с Договора…

— Нищо не можехме да направим — каза Олга. — Подценихме хлапето, неговите способности и страха му. Бяхме разкрити и принудени да отговаряме на въпросите му, и да казваме истината.

— Ще напишеш ли рапорт? — попитах аз.

— Ако знаеш колко подобни рапорти съм писала…

От шахтата за смет вонеше на гнило. През прозореца се виждаше шумния проспект, бавно потапящ се в здрача. Вече започваха да светят уличните фенери. Седях, въртях в ръце клетъчния телефон и се чудех дали да звънна веднага на шефа или да чакам неговото позвъняване. Със сигурност Борис Игнатиевич ме наблюдаваше.

Със сигурност.

— Не надценявай възможностите на началството — каза Олга. — Той в момента е затънал до уши в проблемите с черната фуния.

Телефонът в ръцете ми заврещя.

— Познай кой е? — попитах я аз, докато отговарях на позвъняването.

— Уди Кълвача. Или Упи Голдбърг.

Не ми беше до шеги.

— Да?

— Къде си, Антоне?

Гласът на шефа беше уморен, измъчен. Не го бях чувал такъв.

— На стълбищна площадка в уродлив многоетажен блок. До шахтата за боклук. Тук е достатъчно топло и вече е почти уютно.

— Намери ли момчето? — попита шефът без никакъв интерес.

— Намерих го…

— Добре. Ще пратя при тебе Тигърчето и Мечката. Те така или иначе няма какво да правят тук. А ти идвай в Перово. Незабавно.

Понечих да бръкна в джоба си и шефът незабавно уточни:

— Ако нямаш пари в себе си… впрочем дори и да имаш… Спри някоя милиционерска кола и нека те докара по най-бързия начин.

— Ама… сериозно ли? — попитах.

— Напълно. Можеш да тръгваш веднага.

Погледнах в тъмнината през прозореца.

— Борис Игнатиевич, момчето не бива да остава само. Той наистина е потенциално силен…

— Знам, де… Добре. Момчетата вече тръгнаха. С тях хлапето е в безопасност. Изчакай ги — и незабавно тук.

Последва сигнал „заето“. Прибрах телефона и погледнах косо към рамото си:

— Какво ще кажеш, Олга?

— Странно.

— Защо? Ти самата каза, че те няма да се справят.

— Странното е, че той извика теб, а не мен… — Олга се замисли. — Може би… но не. Не знам.

Погледнах през Сумрака и видях две петънца на самия хоризонт. Оперативните работници се носеха с такава скорост, че можеха да пристигнат след петнайсет минути.

— Той дори не попита за адреса — мрачно отбелязах аз.

— Не искаше да губи време. А ти не усети ли как той взе координатите?

— Не.

— Трябва да тренираш повече, Антоне.

— Не работя в полеви условия!

— Вече работиш. Да вървим надолу. Ще чуем Зова.

Изправих се — местенцето на стълбището настина вече ми изглеждаше затоплено и уютно — и тръгнах надолу. В душата ми имаше някаква горчилка, беше ми тъжно, чувствах се зле. Вратата зад гърба ми изскърца. Обърнах се.

— Страх ме е — каза Егор без никакви предисловия.

— Всичко е наред — заизкачвах се обратно. — Ние те охраняваме.

Той хапеше устните си, гледайки ту мен, ту полумрака на стълбището. Не му се искаше да ме пуска в апартамента си, но вече нямаше сили и да стои сам.

— Струва ми се, че ме наблюдават — каза той накрая. — Вие ли го правите?

— Не. Най-вероятно това е вампирката.

Момчето не потрепери. Не му съобщавах нищо ново.

— По какъв начин напада тя?

— Няма да може да мине през вратата без покана. Особеност на вампирите, за нея приказките не лъжат. На теб самия ще ти се прииска да излезеш. Впрочем ти вече искаш да излезеш.

— Няма да изляза!

— Когато тя реши да използва Зова, ще излезеш. Ще разбираш какво се случва, но въпреки това ще излезеш.

— Вие… вие можете ли да ме посъветвате? Нещо, каквото и да е.

Егор се беше предал. Той искаше помощ, всякаква възможна помощ.

— Мога. Довери ни се.

Колебанието му продължи секунда.

— Влезте. — Егор отстъпи от вратата. — Само че… мама всеки момент ще се върне от работа.

— И какво от това?

— Ще се скриете ли? Или какво да кажа?

— Лесна работа — махнах с ръка аз. — Но аз…

Вратата на съседния апартамент се отвори — предпазливо, без да махат верижката. Показа се покрито с бръчки лице на старица.

Докоснах съзнанието й — лекичко, за миг, колкото се може по-внимателно, за да не повредя и без това поразклатения й разум…

— А, ти ли си… — по лицето на старицата се разля усмивка. — Ти беше…

— Антон — любезно подсказах аз.

— А аз вече се чудех кой ли чужд човек се мотае тук — съобщи бабката, докато сваляше верижката и се подаваше на стълбищната площадка. — Времената са такива, само безобразия, правят каквото си искат…

— Няма проблем — казах аз. — Всичко ще бъде наред. Вие по-добре погледайте телевизия, в момента дават новата серия.

Старицата закима и след като ми прати още един дружелюбен поглед, се скри в апартамента.

— Каква серия? — попита Егор.

Свих рамене:

— Откъде да знам? Някаква. Малко ли сапунени опери дават?

— А откъде познавате нашата съседка?

— Аз? Нея? Отникъде.

Момчето мълчеше.

— Просто така — поясних аз. — Ние сме Различни. Но аз няма да влизам, сега трябва да тръгвам.

— Как така?

— Ще те охраняват други, Егор. И не се безпокой — те са значително по-добри професионалисти от мен.

Погледнах през Сумрака — двете яркооранжеви огънчета се приближаваха към входа.

— Аз… аз не искам — момчето веднага изпадна в паника. — По-добре вие!

— Не мога. Имам друга задача.

Долу хлопна входната врата, закънтяха стъпки. Бойците пренебрегнаха асансьора.

— Не искам! — Егор хвана вратата, сякаш бе решил да се затвори. — Не им вярвам!

— Или се доверяваш на целия Нощен патрул, или не се доверяваш на никого — сурово отсякох аз. — Ние не сме супермени-единаци с червено-сини наметала. Ние сме наемни работници. Полицията на сумрачния свят. Моите думи са думите на Нощния патрул.

— А какви са те? — момчето вече се предаваше. — Магове?

— Да. Само че тясно специализирани.

Долу, на извивката на стълбището, се появи Тигърчето.

— Здравейте, момчета! — възкликна жизнерадостно девойката и с един скок се озова на нашата площадка.

Скокът беше нечовешки, Егор дори настръхна и отстъпи, гледайки напрегнато Тигърчето. Аз поклатих глава: девойката явно балансираше на границата на трансформацията. Това й харесваше, а и в момента имаше всички основания да полудува.

— Как е там? — попитах аз.

Тигърчето въздъхна шумно, после се усмихна:

— Леле… весело е. Всички са паникьосани. Тръгвай, чакат те, Антошка… А ти си моят подопечен, нали?

Момчето мълчеше и я разглеждаше. Честно казано, шефът беше направил прекрасен избор, пращайки за охрана точно Тигърчето. Тя внушаваше доверие и симпатия на абсолютно всички, от децата до старците. Разправят, че понякога с поведението си е спечелвала на своя страна дори Тъмните. И точно в тези случаи те много са грешали…

— Аз не съм подопечен — отвърна най-накрая момчето. — Казвам се Егор.

— А аз съм Тигърчето. — Девойката вече беше влязла в апартамента и приятелски прегърна момчето през рамото. — Хайде, покажи ми плацдарма! Ще започнем да подготвяме отбраната!

Тръгнах надолу, клатейки глава. След пет минути Тигърчето вече щеше да демонстрира на момчето защо е получила прякора си.

— Здрасти — измърмори идващият насреща ми патрулен Мечката.

— Здрасти.

Стиснахме си ръцете за кратко. От всички сътрудници на Патрула Мечката предизвикваше у мен най-странни и смесени емоции.

Той беше над средния ръст, здрав и с напълно непроницаемо лице. Не обичаше да говори много. Никой освен Тигърчето не знаеше къде живее и какво прави в извънработно време. Говореше се, че той дори не е маг, а върколак. Разправяха, че първо е работил в Дневния патрул, но по време на някаква мисия изведнъж е минал на наша страна. Това бяха пълни глупости — Светлите не стават Тъмни, нито пък Тъмните се превръщат в Светли. Но все пак в Мечката се криеше нещо, предизвикващо неволно объркване.

— Колата те чака — каза оперативният работник, без да се спира. — Шофьорът е ас. Ще те откара за нула време.

Мечката леко заекваше и затова гледаше да говори с кратки изречения. Той не бързаше — Тигърчето вече беше започнала дежурството. Докато аз не си струваше да се бавя.

— Там трудно ли е? — попитах, ускорявайки крачка.

Отгоре долетя:

— Там вече не е никак.

Слязох, прескачайки стъпала, и изскочих от входа. Колата наистина ме чакаше — за миг спрях да й се полюбувам. Разкошно тъмночервено BMW, последен модел, с небрежно залепен на покрива буркан. И двете врати откъм страната на входа бяха отворени, а шофьорът, под чието сако се различаваха очертанията на кобур, се беше подал навън и бързо пушеше. До задната врата стоеше монументален на външен вид застаряващ мъж с разкопчано палто и много скъп костюм, на ревера на който блестеше депутатска значка. Мъжът говореше по клетъчния си телефон:

— Какъв е тоя, бе? Ще дойда когато мога! Какво? Какви мацки бе, мамицата ти! Да не си откачил? Не можете нито крачка да направите сами!

Депутатът ме погледна косо, прекъсна разговора без да си вземе дочуване и се вмъкна в колата. Шофьорът си дръпна дълбоко за последен път, хвърли цигарата и хвана волана. Моторът изви леко, аз едва успях да седна на предната седалка и колата потегли. По вратите със скърцане се плъзнаха замръзнали клони.

— Да не си ослепял? — изрева депутатът на шофьора, макар вината за случилото се да беше единствено моя. Но когато се обърна към мен, тонът му веднага се промени: — Към Перово ли?

До момента нито веднъж не ме бяха возили представители на властта. Още по-малко пък такива, за които не бе ясно дали са с милиционерски чинове или бандитски авторитети. Осъзнавах, че за възможностите на патрулните е все едно, но никога не се бях опитвал да експериментирам.

— Да, натам, откъдето дойдоха момчетата. И ако може, по-бързо…

— Чуваш ли, Володка? — обърна се депутатът към шофьора. — Дай газ!

Володка ускори. Толкова рязко, че се притесних и погледнах в Сумрака, за да видя дали изобщо ще пристигнем.

Излизаше, че ще пристигнем. Но не само заради майсторството на шофьора или заради коефициента на късмет, който беше повишен при мен, както и при всеки патрулен. Изглежда, някой се бе разходил из вероятностното поле и беше изчистил оттам всички аварии, задръствания и прекалено добросъвестни катаджии.

В нашия отдел подобно нещо можеше да направи единствено шефът. Само че защо?

— На мен също ми е страшничко… — прошепна от рамото ми невидимата птица. — Когато ние с граф…

Тя млъкна, сякаш осъзнала, че става прекалено откровена.

Колата премина следващото кръстовище на червено, по невероятна траектория, избягвайки останалите коли и някакви фургони. На спирката някой ни посочи с ръка.

— Ще пийнеш ли? — дружелюбно попита депутатът. Подаде ми малка бутилка „Реми Мартен“ и пластмасова чашка за еднократна употреба. Това изглеждаше толкова смешно, че аз, без да се колебая, си налях трийсетина грама. Въпреки скоростта и разбития път колата се движеше гладко, конякът не се разля.

Върнах бутилката, кимнах, извадих от джоба си слушалките на плеъра и си ги сложих, пуснах диска. Падна се една стара-прастара песен на „Възкресение“8, любимата ми:

Излязохме на магистралата. Колата продължаваше да увеличава скоростта си — никога до момента не се бях возил толкова бързо в Москва. А и не само в Москва… Ако не беше изчистеното вероятностно поле, бих накарал шофьора да намали, а така просто беше страшничко.

Неволно си спомних, че самият Романов9 е Различен. Само че неиницииран. Забелязали са го прекалено късно… Направили са му предложение, но той отказал.

Това също е избор.

Интересно, колко често е слушал тази музика нощем?

— Искаш ли още? — депутатът беше олицетворение на доброжелателността. Интересно, какво ли му бяха внушили Мечката и Тигърчето? Че съм най-добрият му приятел? Че ми е вечен длъжник? Че аз съм извънбрачен, но любим син на президента?

Каква дреболия е всичко това. Съществуват стотици начини да се предизвика у хората доверие, симпатия и желание да помогнат. Светлината си има свои методи, жалко само, че и у Мрака те не са малко. Това е дребна работа.

Въпросът е в друго: защо ли бях затрябвал на шефа?

ГЛАВА 6

До пътя ме чакаше Иля. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете, и с отвращение гледаше небето, откъдето се сипеше ситен снежец.

— Най-после — каза лаконично той, когато се измъкнах от колата, след ръкостискане с депутата. — На шефа му писна да чака.

— Какво става тук?

Иля се ухили. Но в усмивката му липсваше обичайната жизнерадост.

— Сега ще видиш… да вървим.

Тръгнахме по отъпканата пътечка, изпреварвайки бавно пристъпващите жени, натоварени с торби след пазаруването в супермаркета. Колкото и да е странно, и при нас се появиха супермаркети — съвсем като истинските. Само че походката на хората си остана същата — сякаш току-що се бяха редили с часове за посинели пилешки трупове…

— Далече ли е?

— Ако беше далече, щяхме да вземем кола.

— А какво направи нашия сексуален гигант? Не се ли справи?

— Игнат се постара — беше единственото, което каза Иля. Кой знае защо, изпитах краткотрайно злорадство, сякаш провалът на красавеца Игнат беше в мой интерес. Обикновено, ако задачата го изискваше, той се озоваваше в чуждото легло час или два след възлагането на поръчението.

— Шефът обяви готовност за евакуация — каза изведнъж Иля.

— Какво?

— Пълна готовност. Ако фунията не се стабилизира, Различните ще напуснат Москва.

Той вървеше отпред и не можех да погледна в очите му. Но защо му бе на Иля да лъже…

— А фунията все така ли… — започнах аз. И млъкнах.

Видях я.

Отпред, над неприветлив девететажен блок, на фона на тъмното снежно небе, бавно се въртеше черен смерч.

Той вече не можеше да се нарече фуния или вихър. Беше именно смерч. Подаваше се не от тази сграда, а от съседната, която още не се виждаше. И, като се имаше предвид ъгъла на тъмния конус, смерчът излизаше почти от самата повърхност. Прошепнах:

— Дявол.

— Не го викай! — прекъсна ме Иля. — Че току-виж…

— Тя е трийсет метра…

— Трийсет и два. И продължава да расте.

Хвърлих бърз поглед към рамото си и видях Олга. Тя беше излязла от Сумрака.

Виждали ли сте някога изплашена птица? Изплашена съвсем по човешки?

Совата изглеждаше разчорлена. Нима перата могат да настръхват от ужас? Очите й горяха с оранжево-жълт кехлибарен огън. Горкото ми яке беше изпокъсано на рамото и беше станало като юфка, а ноктите продължаваха да стържат, сякаш искаха да се доберат до тялото ми.

— Олга!

Иля се обърна и кимна:

— Точно така… Шефът разправя, че фунията в Хирошима е била по-ниска.

Совата размаха криле и излетя, беззвучно и плавно. Някаква жена извика зад гърба ми. Обърнах се и видях обърканото лице и смаяния поглед, следящ птицата.

— Това е врана — тихо съобщи Иля, леко поглеждайки жената. Реакцията му беше значително по-бърза от моята. След миг случайната свидетелка вече ни изпреварваше, недоволно мърморейки нещо за тесните пътечки и любителите на препречването на пътя.

— Бързо ли расте? — попитах аз, кимайки към смерча.

— Скокообразно. Но в момента има стабилизация. Шефът отзова навреме Игнат. Да вървим…

Совата, която беше обиколила смерча в широк кръг, се снижи и полетя над нас. Олга беше запазила известно самообладание, но непредпазливото излизане от Сумрака красноречиво показваше нейното объркване.

— А какви ги е забъркал той?

— А, нищо особено… освен излишна самоувереност. Запозна се. Започна да форсира и фунията нарасна… и то как!

— Не разбирам — объркано казах аз. — Такъв размер може да се появи при активно захранване от страна на мага, който вика инферното…

— Точно за това става въпрос. Някой е проследил Игнат и е подхвърлил въгленче в огнището. Оттук…

Влязохме във входа на сградата, която беше между нас и вихъра. Совата в последния момент влетя подире ни. Погледнах с недоумение Иля, но нищо не го попитах. Впрочем веднага стана ясно защо сме тук.

В един от апартаментите на първия етаж беше организиран временен оперативен щаб. Масивната стоманена врата, надеждно заключена в човешкия свят, беше широко отворена в Сумрака. Без да спира, Иля се гмурна в Сумрака и прекрачи през прага, а аз си поиграх няколко секунди, докато вдигна сянката си, и го последвах.

Голям апартамент, четири стаи, навсякъде — много уютно. При това — шумно, топло и задимено.

Тук имаше повече от двайсет Различни. И от оперативните работници, и от нас, канцеларските плъхове. Никой не обърна внимание на моята поява, но Олга я заглеждаха. Осъзнах, че старите служители на Патрула я познават, но никой дори не се опита да поздрави бялата сова или да й се усмихне.

Какви ли ги беше забъркала?

— Шефът е в спалнята, там — подхвърли Иля и зави към кухнята. Там дрънчаха чаши. Вероятно пиеха чай, а може би и нещо по-силно. Хвърлих бегъл поглед и се убедих, че съм прав. Утешаваха Игнат с коняк. Нашият сексуален терорист изглеждаше напълно смазан и съсипан, отдавна не му се бяха стоварвали такива неприятности.

Продължих нататък, побутнах първата ми попаднала врата и надникнах.

Това беше детската. В малко креватче спеше детенце на пет години, а долу на килима — родителите му и девойка-тийнейджърка. Ясно. Собствениците на апартамента бяха потопени в сладък и дълбок сън, за да не се мотаят в краката на Различните. Можели са да организират целия щаб в сумрачното пространство, но защо да си хабят силите напразно?

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се — оказа се, че е Семьон.

— Шефът е там — съобщи кратко той. — Хайде…

Изглежда всички бяха в течение, че ме чакат.

Влязох в другата стая и за миг се стъписах.

Няма нищо по-нелепо от оперативен щаб на Нощния патрул, разположен в жилищен апартамент.

Над тоалетната масичка, затрупана с богата колекция от козметика и бижута, висеше средно голямо магическо кълбо. То транслираше вида на вихъра отгоре. До него на малка табуретка седеше, мълчалива и съсредоточена, Лена — най-добрият ни оператор. Очите й бяха затворени, но при появата ми тя едва-едва вдигна ръка за поздрав.

Добре, това бе нещо обикновено. Операторът на кълбото вижда цялото пространство едновременно, не е възможно да се скриеш.

На леглото, облегнат на възглавниците, се беше полуизлегнал шефът. Носеше шарен халат, меки източни пантофи и татарска шапчица — „тюбетейка“. Сладкият аромат от преносимото наргиле изпълваше помещението. Бялата сова стоеше пред него. По всичко личеше, че двамата общуват невербално.

Също нещо нормално. В минути на особено напрежение шефът винаги се връща към навиците си, усвоени в Средна Азия. Той е работил там на границата между деветнайсети и двайсети век, маскиран първо като мюфтия, после — като предводител на бандити-контрареволюционери, след това — като червен комисар, а накрая и десет години като секретар на районния комитет на партията.

До прозореца стояха Данила и Фарид. Дори моите способности бяха достатъчни, за да забележа яркочервеното сияние на магическите жезли, скрити в ръкавите им.

Напълно нормално разположение на силите. В такива минути щабът не се оставя без охрана. Данила и Фарид не са най-силните бойци, но са опитни, а това качество често е значително по-важно от грубата сила.

Но какво да кажа за другия Различен, който се намираше в стаята?

Той беше в ъгъла, седеше на колене, скромен и незабележим. Слаб като треска, с хлътнали бузи, с черни коси, подстригани късо, по военно, и с големи, тъжни очи. Изобщо не беше ясно на каква възраст е — може би на трийсет, а може би и на триста. Тъмни дрехи. Свободният костюм и сивата риза добре подхождаха на облика му. Някой страничен наблюдател навярно би взел непознатия за член на малка секта. И в известен смисъл щеше да е прав.

Това беше Тъмен маг. При това маг от най-висок ранг. Когато той погледна бегло към мен, усетих как черупката на защитата — между другото поставена не от мен самия! — запращя и започна да поддава.

Неволно отстъпих назад. Но магът вече бе забил поглед в пода, сякаш за да покаже, че сондирането е било случайно, неволно…

— Борис Игнатиевич… — усетих, че гласът ми е леко дрезгав.

Шефът кимна късо, после се обърна към Тъмния маг, който веднага се вторачи в него.

— Издай му амулет — рязко нареди той.

Оказа се, че гласът на Тъмния маг е тъжен и тих, като на човек, върху който са се стоварили всичките беди на света едновременно:

— Не правя нищо, забранено от Договора…

— Аз също. Моите сътрудници трябва да имат имунитет срещу наблюдателите.

Така значи! В нашия щаб има наблюдател от страна на Тъмните. Следователно наблизо е организиран полеви щаб на Дневния патрул и там също стоеше някой от нашите.

Тъмният маг бръкна в джоба на сакото, порови се и извади издялан костен медальон на медна верижка. Протегна го към мен.

— Хвърли го — казах аз.

Магът леко се усмихна, все така меланхолично и със съчувствие, и замахна с ръка. Улових медальона. Шефът кимна одобрително.

— Име? — попитах аз.

— Завулон.

До момента не бях чувал това име. Или не беше прекалено известен, или бе от самите върхове на Дневния патрул.

— Завулон… — повторих аз и погледнах амулета. — Ти вече нямаш власт над мен.

Медальонът в дланта ми се затопли. Надянах го върху ризата си, кимнах на Тъмния маг и пристъпих към шефа.

— Такива ми ти работи, Антоне — каза шефът малко неразбираемо, без да вади от устните си накрайника на наргилето. — Такива ми ти работи. Виждаш ли?

Погледнах през прозореца и кимнах.

Черният вихър се подаваше от същия девететажен блок като този, в който се намирахме. Тънкия еластичен връх на вихъра беше някъде на равнището на първия етаж и когато се пресегнах през Сумрака, успях да локализирам точно апартамента.

— Как е могло да се случи такова нещо? — попитах. — Борис Игнатиевич, та това вече не е тухла върху главата… нито пък взрив на газовата инсталация във входа…

— Правим всичко, каквото можем. — Шефът като че ли сметна за необходимо да се отчете пред мен. — Всички ракетни шахти са под наш контрол, същото вече е направено в Америка и Франция, приключва работата в Китай. По-трудно е с тактическото ядрено оръжие. Изобщо не сме в състояние да открием всички работоспособни лазерни спътници. В града е пълно с бактериологични гадости… преди един час едва не стана изтичане в Научно-изследователския институт по вирусология.

— Не може да се излъже съдбата — предпазливо казах аз.

— Именно. Ние запушваме пробойни по дъното на кораба. А корабът вече се разцепва на две.

Изведнъж забелязах, че всички — и Тъмният маг, и Олга, и Лена, и бойците — ме гледат. Стана ми неудобно.

— Борис Игнатиевич?

— Ти си вързан за нея.

— Какво?

Шефът въздъхна, измъкна тръбичката от устата си, студеният опиумен дим потече към пода.

— Ти, Антон Городецки, програмист, неженен, със средни способности, си вързан за девойката, над която виси тази черна гадост.

Тъмният маг в ъгъла въздъхна едва доловимо. Не се сетих за нищо по-добро, освен да попитам:

— Защо?

— Не знам. Изпратихме при нея Игнат, той работи чисто. Нали знаеш, че може да съблазни всеки?

— А с нея не се получи?

— Получи се. Само че фунията започна да расте. Общуваха половин час, фунията нарасна от метър и половина до двайсет и пет метра. Наложи се да го отзовем… спешно.

Погледнах косо Тъмния маг. Завулон уж гледаше в пода, но веднага вдигна глава. Този път защитата ми не реагира — амулетът ме прикриваше надеждно.

— На нас това не ни е необходимо — тихо каза той. — Само дивак е в състояние да убие слон, за да похапне някоя мръвка месо.

Сравнението ме шокира. Но, изглежда, той не лъжеше.

— Подобен размах на разрушенията ни е необходим много рядко — добави Тъмният маг. — В момента нямаме проекти, които да изискват изригване на подобно количество енергия.

— Много се надявам да е така… — произнесе шефът с чужд, скърцащ глас. — Завулон, ти трябва да си наясно, че ако катастрофата все пак стане… ние също ще извлечем максимума от нея.

Върху лицето на Тъмния маг се появи сянка от усмивка:

— Количеството хора, които ще се ужасят от случилото се, ще пролеят сълзи и ще почувстват мъка, ще бъде огромно. Но повече, много повече ще се окажат онези, които лакомо ще се залепят за екрана на телевизора, ще се наслаждават на чуждата беда, ще се радват, че тя е подминала техния град, ще се подиграват на „третия Рим“10, застигнат от наказание… наказание от небесата. Ти знаеш това, враг мой.

Той не злорадстваше — Тъмните магове от висок ранг не реагират толкова примитивно. Той информираше.

— И все пак ние сме готови — каза Борис Игнатиевич. — Ти го знаеш.

— Знам. Но ние сме в по-изгодна позиция. Ако не държиш двойка тузове в ръкава, Борис.

— Знаеш, че винаги имам каре.

Шефът се обърна към мен, сякаш изгубил всякакъв интерес към Тъмния маг:

— Антоне, фунията не се захранва от Дневния патрул. С нея работи създател-единак. Неизвестен Тъмен маг с чудовищна сила. Той е усетил Игнат и е форсирал събитията. Сега цялата ни надежда е в теб.

— Защо?

— Нали ти казах: вързани сте. Антоне, във вероятностното поле има три разклонения.

Шефът помръдна ръка и във въздуха се разгъна бялата плоскост на екран. Завулон се намръщи — вероятно избухването на енергия леко го беше засегнало.

— Първата линия на развитие на събитията — каза шефът. По бялото платно, увиснало насред стаята без никаква опора, премина черна ивица. Разля се в безобразно петно, излизащо извън границите на екрана.

— Най-вероятният път. Фунията достига максимума си и пробивът на инферното се осъществява. Милиони жертви. Глобален катаклизъм — ядрен, биологически, падане на астероид, земетресение от дванайсета степен. Без значение какво точно.

— А пряк изход на инферното? — предпазливо попитах аз. Погледнах косо Тъмния маг — лицето му остана равнодушно.

— Не. Едва ли. Прагът е още далече — поклати глава шефът. — В противен случай, предполагам, че Дневният и Нощният патрул вече щяха да са се избили помежду си. Вторият вариант…

Тънка линия, тръгваща от черната ивица. Прекъсната.

— Унищожаване на целта. Вихърът ще се разпръсне, ако целта загине… самостоятелно.

Завулон се помръдна. И любезно се обади:

— Аз съм готов да помогна в тази мъничка акция. Нощният патрул не може да я осъществи самостоятелно, нали? Ние сме на вашите услуги.

Настъпи тишина. После шефът се разсмя.

— Както искате — сви рамене Завулон. — Повтарям, че засега предлагаме услугите си. На нас не ни трябва глобална катастрофа, която за миг да унищожи милиони хора. Не ни трябва засега.

— Третият вариант — каза шефът, гледайки в мен. — Наблюдавай внимателно.

Още една линия, разклоняваща се от общия корен, която ставаше все по-тънка и накрая изчезваше.

— Това е, ако в играта влезеш ти, Антоне.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Не знам. Вероятностната прогноза никога не е давала точни указания. Известно е само, че ти можеш да махнеш фунията.

Хрумна ми нелепата мисъл, че проверката продължава. Изпитанието в полеви условия. Успях да убия вампира, а сега… Но не. Не може да бъде. Не и при такъв залог!

— Никога не съм премахвал черни фунии — гласът ми, кой знае защо, беше станал чужд, по-скоро учуден, отколкото уплашен. Тъмният маг Завулон се закикоти — противно, по женски.

Шефът кимна:

— Знам, Антоне.

Той се надигна, загърна халата си и пристъпи към мен. Видът му беше нелеп, във всеки случай точно в обстановката на нормален московски апартамент източният му облик изглеждаше като неуспешна карикатура.

— Такива фунии още никой не е премахвал. Ти ще бъдеш първият, който ще опита.

Мълчах.

— И имай предвид, Антоне, че ако объркаш нещо… дори и най-дребно и незначително… ти ще изгориш пръв. Дори няма да успееш да се измъкнеш в Сумрака. Знаеш ли какво става със Светлите, когато попаднат на пътя на пробив на инферното?

Гърлото ми пресъхна. Кимнах.

— Простете, любезен враг мой — подигравателно изрече Завулон. — А не давате ли на сътрудниците си право на избор? Дори и по време на война в такива случаи се викат… доброволци.

— Викахме доброволци — подхвърли шефът, без да се обръща. — Всички ние сме доброволци, от много отдавна. И нямаме никакъв избор.

— А ние имаме. Винаги. — Тъмният маг отново се изсмя.

— Когато ние признаем правото на избор на хората, го отнемаме за себе си. Завулон — Борис Игнатиевич погледна косо Тъмния маг, — стараеш се пред чужда аудитория. Не пречи.

— Млъквам — Завулон наведе глава, сгуши се.

— Бъди така добър — каза шефът. — Антоне, не мога да ти дам съвет. Опитай. Моля те, опитай. И… забрави за всичко, на което са те учили. Не вярвай на това, което съм ти говорил, не вярвай и на онова, което си писал в конспектите, не вярвай нито на собствените си очи, нито на чужди думи.

— Тогава в какво да вярвам, Борис Игнатиевич?

— Ако знаех, Антоне, щях да изляза от щаба… и самият аз да вляза в оня вход.

Погледнахме едновременно през прозореца. Черният вихър се въртеше, поклащайки се ту в една, ту в друга посока. Някакъв човек, крачещ по тротоара, изведнъж зави към снега и започна да заобикаля вихъра по голяма дъга. Забелязах, че по банкета вече е отъпкана пътека: хората не можеха да видят напиращото към земята Зло, но усещаха приближаването му.

— Аз ще прикривам Антон — обади се внезапно Олга. — Ще го прикривам и ще осигурявам свръзката.

— Отвън — съгласи се шефът. — Само отвън… Антоне, тръгвай. Ще се постараем да те предпазим максимално от всякакво наблюдение.

Бялата сова излетя от леглото и кацна на рамото ми.

Погледнах приятелите си и Тъмния маг — той сякаш беше заспал — и излязох от стаята. И веднага усетих как шумът в апартамента утихва.

Изпратиха ме в пълна тишина, без излишни думи, без потупвания по рамото и съвети. Та нали всъщност аз не правех нищо особено. Просто отивах да умра.

Беше тихо.

Някак нередно тихо, дори за московски жилищен район в такъв късен час. Сякаш всички се бяха прибрали по домовете, загасили осветлението, покрили главите си с одеяла и мълчаха. Именно мълчаха, а не спяха. Само синкаво-червените петна трепереха по прозорците — навсякъде работеха телевизори. Това вече е станало навик, когато е страшно, когато е тягостно — да се пусне телевизора и да се гледа каквото и да е — от телешопа до новините. Хората не виждат сумрачния свят. Но са способни да усетят приближаването му.

— Олга, какво ще кажеш за тази фуния? — попитах аз.

— Непреодолима.

Рече и отсече.

Стоях пред входа и гледах еластичния като хобот на слон връх на вихъра. Засега не ми се влизаше.

— Кога… при какъв размер на фунията ще успееш да я угасиш?

Олга се замисли:

— Височина пет метра. Все още ще има шанс. При три метра — със сигурност.

— А в такъв случай момичето ще се спаси ли?

— Възможно е.

Нещо не ми даваше покой. В тази ненормална тишина, когато дори колите се стараеха да заобикалят по-отдалеч обречения район, все пак бяха останали някакви звуци…

После разбрах. Кучетата скимтяха. По всички апартаменти, във всички сгради наоколо — тихо, жалко и безпомощно нещастните животинки се оплакваха на собствениците си. Те виждаха наближаващото инферно.

— Олга, информацията за момичето. Цялата.

— Светлана Назарова. На двайсет и пет години. Лекар-терапевт, работи в седемнайсета поликлиника. Не е попадала в полезрението на Нощния патрул. Не е попадала в полезрението на Дневния патрул. Не са открити магически способности. Родителите й и по-малкият й брат живеят в Братеево, контактите с тях са епизодични, предимно по телефона. Четири приятелки, проверяват се, засега всичко е чисто. Отношенията с околните са спокойни, не е забелязана внезапна омраза.

— Лекар — замислено казах аз. — Олга, а това не е ли нишка? Някакъв старец или старица… недоволни от лечението. В последните години от живота обикновено се наблюдава изблик на латентните магически способности…

— Проверява се — отвърна Олга. — Засега няма такива данни.

Естествено. Глупаво е да се увличам в догадки, с момичето половин ден са се занимавали по-умни хора от мен.

— Нещо друго?

— Кръвната й група е нулева. Няма сериозни заболявания, от време на време бодежи в сърдечната област. Първи сексуален контакт — на седемнайсетгодишна възраст, със свой връстник, от любопитство. Била е омъжена за четири месеца, вече две години, откакто е разведена, отношенията й с бившия й съпруг са останали нормални. Няма деца.

— Някакви способности у мъжа й?

— Нулеви. У неговата нова жена — също. Първото, което беше проверено.

— Врагове?

— Две недоброжелателки в работата. Двама отхвърлени поклонници на работното място. Приятел от училище преди половин година се е опитал да получи фалшив болничен лист.

— И?

— Отказала му е.

— Виж ти. А те как са с магията?

— На практика — никак. Равнище на недоброжелателност — битова. Магическите способности са слаби при всички. Не са способни на такъв вихър.

— Смъртни случаи при пациентите? В последно време?

— Не е имало.

— Тогава откъде се е взело проклятието? — попитах риторично. Да, сега беше ясно защо Патрулът е попаднал в задънена улица. Светлана се бе оказала просто добро дете. Петима врагове за двайсет и пет години — само можеше да се гордее с това.

Олга премълча.

— Трябва да тръгвам — казах аз. Обърнах се към прозореца, където се виждаха силуетите на момчетата. Някой от охраната ми махна с ръка. — Оля, а как е протекла работата на Игнат?

— Стандартно. Запознанство на улицата, във вариант „неуверен интелектуалец“. Кафе в бара. Разговори. Равнището на симпатия в обекта се повишило бързо, Игнат преминал към форсиране на запознанството. Купил шампанско и ликьор, дошли тук.

— По-нататък?

— Вихърът започнал да расте.

— Какъв бил поводът?

— Никакъв. Игнат й харесал, нещо повече — тя започнала да изпитва силно влечение. Но в този момент фунията увеличила размера си, катастрофално бързо. Игнат сменил три стила на поведение, получил еднозначно предложение да остане за през нощта, след което фунията преминала в стадии експлозивен растеж. Отзовали го и фунията се стабилизирала.

— Как са го отзовали?

Вече бях премръзнал и усещах противна влага в обувките си. Още не бях готов да действам.

— „Болна майка“. Позвъняване по клетъчния телефон, разговор, извинения, обещание да позвъни утре. Всичко е станало чисто, в обекта не са се появили подозрения.

— И фунията се е стабилизирала?

Олга помълча — очевидно се свързваше с аналитиците.

— Дори мъничко спаднала. С три сантиметра. Но това може и да е обичайният откат след прекратяването на подхранването.

Във всичко това имаше нещо. Само дето никак не можех да формулирам смътните си подозрения.

— Къде е нейният район, Олга?

— Тук, наоколо. Включително и самата тази сграда. При нея често идват болни.

— Прекрасно. Тогава ще отида като пациент.

— Трябва ли ти помощ при внушаването на лъжлива памет?

— Ще се справя.

— Шефът одобрява — отвърна Олга след кратка пауза. — Действай. Легендата ти е: Антон Городецки, програмист, неженен, под наблюдение от три години, диагноза — язва на стомаха, живущ в същия този блок, апартамент шейсет и четири. Той в момента е празен, в случай на необходимост ще осигурим тила.

— С три години няма да се справя — признах си аз. — Максимум една.

— Добре.

Погледнах Олга, и тя — мен, със своя немигащ птичи поглед, в който все пак имаше нещо от онази покрита със сажди аристократична жена, с която пих коняк в кухнята ми.

— Успех — каза Олга. — Опитай се да намалиш фунията. Поне с десетина метра… тогава ще рискувам.

Птицата излетя и моментално влезе в Сумрака, някъде в най-дълбоките слоеве.

Въздъхнах и тръгнах към входа. Хоботът на вихъра се поколеба, опитвайки се да ме докосне. Протегнах дланите си към него и направих Ксамади, знака на отрицанието.

Вихърът потрепна и се отдръпна. Без страх — по-скоро беше приел правилата на играта. При такива размери напиращото инферно вече трябва да е придобило разум и да прилича не на глупава самонасочваща се ракета, а по-скоро на свиреп и опитен камикадзе. „Опитен камикадзе“ звучи смешно, но по отношение на Мрака този термин е оправдан. Веднъж проникнал в човешкия свят, вихърът на инферното е обречен да загине, но това е просто гибелта на една-единствена оса от огромен рояк.

— Твоят час още не е настъпил — казах аз. Инферното така или иначе нямаше да ми отговори, но ми се искаше да изрека тези думи.

Преминах покрай върха на вихъра. Фунията изглеждаше като направена от синкавочерно стъкло и беше еластична като гума. Външната й повърхност бе почти неподвижна, но в дълбините, където тъмната синева преминаваше в непрогледен мрак, се долавяше бясно въртене.

Може би не бях прав. Може би часът й все пак бе настъпил…

Входът се оказа дори без ключалка, по-точно ключалка имаше, но разбита и изпотрошена. Нормално. Малък поздрав от Мрака. Вече се бях научил да обръщам внимание на дребните му петънца, да забелязвам надписите и следите от мръсни подметки върху стените, счупените крушки и окаляните асансьорни кабини. Но в момента бях прекалено напрегнат, за да ми правят впечатление такива неща.

Нямаше нужда да взимам точния адрес. Усещах присъствието на девойката — едва ли си струваше да й се отнема правото да я наричат девойка, само защото е била омъжена, това е по-скоро категория на възрастта. Знаех къде да отида, вече виждах апартамента й, по-точно не го виждах, а го възприемах в неговата цялост.

Единственото, което не разбирах, е как бих могъл да махна тази проклета фуния…

Спрях пред вратата, обикновена, не метална, което е доста странно за първи етаж, с разбита ключалка на входната врата на блока. Въздъхнах дълбоко и позвъних. Единайсет. Късничко, разбира се.

Дочуха се стъпки. Никаква звукоизолация…

ГЛАВА 7

Тя отвори вратата веднага.

Никакъв въпрос, не погледна и в шпионката, и верижката не беше сложила. И това в Москва! През нощта! Сама в апартамента! Вихърът поглъщаше последните остатъци от нейната предпазливост, същата тази предпазливост, която беше позволила на момичето да издържи няколко дни. Ето как обикновено загиват те — хората, на които им е направено проклятие…

А външно Светлана засега продължаваше да изглежда нормално. Като се изключеха сенките под очите. Но кой знае как бе прекарала нощта. И се беше нагласила… пола, елегантна блуза, обувки — сякаш чакаше някого или беше тръгнала да излиза.

— Добър вечер, Светлана — казах аз, вече забелязал в погледа й намек за разпознаване. Разбира се, тя ме беше запомнила смътно от предишния ден. И трябваше да използвам този миг, в който тя вече бе разбрала, че сме познати, но още не си спомняше откъде.

Пресегнах се през Сумрака. Грижовно, защото вихърът висеше като залепен над главата на момичето и във всеки момент можеше да последва реакция. Грижовно, защото не ми се искаше да я лъжа.

Дори и при положение, че й желаех само доброто.

Това е интересно и смешно само първия път. Защото ако продължи да ти бъде интересно, не си за Нощния патрул. Едно е да променяш моралните императиви, при това винаги в посока на Доброто. Съвсем друго е да се намесваш в паметта. То е неизбежно, налага се да се прави, част от Договора е, и дори самият процес на влизане и излизане от Сумрака предизвиква у околните секундна амнезия.

Но ако веднъж получиш удоволствие от играта с чуждата памет, значи ти е време да си ходиш.

— Добър вечер, Антоне. — Гласът й леко се провлече, когато я накарах да си спомни онова, което никога не се бе случвало. — Станало ли е нещо с теб?

Аз, кисело усмихнат, се потупах по корема. В паметта на Светлана сега бушуваше ураган. Не съм толкова голям майстор, че да й внуша конструирана лъжлива памет. За щастие можеха да се дадат само два-три намека, след което тя да започне да заблуждава самата себе си. Тя сглобяваше моя образ от някакъв отдавнашен познат, с когото си приличахме на външен вид, от друг, още по-отдавнашен и съвсем мимолетен, но със симпатичен за нея характер, от двайсетина пациенти на моята възраст, от разни съседи. Аз само лекичко насочвах процеса, водейки Светлана към създаване на цялостен образ. Добър човек… неврастеник… и наистина често боледува… леко флиртува, но само леко — прекалено неуверен в себе си е… живее в съседния вход.

— Боли ли ви? — Тя успя да дойде на себе си. Наистина, добър лекар. Лекар по призвание.

— Малко. Вчера пийнах… — Изразявах разкаяние с целия си вид.

— Антоне, нали ви предупредих… влезте…

Влязох, затворих вратата — девойката дори не се притесни. Съблякох си якето и бързо се огледах — и в реалния свят, и в Сумрака.

Евтини тапети, раздърпан килим, стари обувки, лампата на тавана — с обикновен стъклен абажур, радиотелефона на стената — калпав, китайски. Не особено богато. Чисто. Обикновено. И работата не беше в това, че професията на районен лекар не носи много пари. По-скоро самата Светлана нямаше потребност от уют. Лошо… много лошо.

В сумрачния свят апартаментът правеше малко по-добро впечатление. Никаква гнусна флора, никакви следи от Мрака. Освен черната фуния, естествено. Тя властваше тук… Виждах я цялата, от връхчето, въртящо се над главата на девойката, до разгърналото се на трийсетметрова височина съцветие.

Влязох след Светлана в единствената стая. Там все пак беше уютно. Върху дивана светеше топло оранжево петно, при това не върху целия, а в ъгълчето, до старомоден лампион. Двете стени бяха запълнени с наредени един над друг рафтове с книги — седем реда… Ясно.

Започвах да я разбирам. Вече не като обект на работата ми, не като възможна жертва на Тъмен маг, не като неволна причина за катастрофа, а като човек. Потънало в книгите дете, затворено и комплексирано, с куп смешни идеали и детинска вяра в прекрасния принц, който я търси и непременно ще я намери. Работата като лекар, няколко приятелки, няколко приятели и много, много самота. Добросъвестен труд, напомнящ кодекса на строител на комунизма, редки походи до някое кафене и още по-редки влюбвания. И вечери, приличащи си една на друга, на дивана, с книга, със захвърления наблизо телефон, с бръмчащия телевизор, по който дават нещо сапунено-успокояващо.

Колко много сте все още, момчета и момичета на неопределена възраст, възпитани от родители от поколението на шейсетте години. Колко много сте вие, нещастните и неспособни да бъдат щастливи. Как ми се иска да ви съжаля, как ми се иска да ви помогна. Да ви докосна през Сумрака — едва-едва, съвсем лекичко. Да ви дам малко увереност в себе си, капчица оптимизъм, грам воля, зрънце ирония. Да ви помогна, за да можете вие да помогнете на други.

Но не бива.

Всяко действие на Доброто позволява на Злото да прояви активност. Договорът! Патрулите! Равновесието в света?

Търпи или полудявай, нарушавай закона, върви през тълпата и раздавай на хората непоискани подаръци, разбивай съдбите и дебни от кой ъгъл ще излязат насреща ти бившите приятели и вечните врагове, за да те изпратят в Сумрака. Завинаги…

— Антоне, как е майка ви?

А, да. Аз, пациентът Антон Городецки, имам възрастна майка. Мама има остеохондроза и пълен комплект от болестите на старостта. Тя също е пациентка на Светлана.

— Добре, всичко е наред. Но при мен нещо…

— Лягайте.

Вдигнах нагоре пуловера и ризата си, легнах на дивана. Светлана седна до мен. Пробяга с топли пръсти по корема ми, кой знае защо опипа черния ми дроб.

— Боли ли?

— Не… сега не.

— Колко изпихте?

Отговарях на въпросите, откривайки отговорите в паметта на девойката. Изобщо не си струваше да изглеждам умиращ. Да… тъпа, слаба болка… След ядене… Ето, сега лекичко ме заболя…

— Засега гастрит, Антоне… — Светлана махна ръцете си. — Няма поводи за радост, нали разбирате. Сега ще ви напиша рецепта…

Тя се изправи, отиде при вратата и свали чантичката си от закачалката.

През това време аз следях фунията. Нищо не се случваше, моето идване не предизвикваше усилване на инферното, но не можеше и да го намали…

— Антоне… — гласът идваше през Сумрака и аз разпознах Олга. — Антоне, фунията намаля с три сантиметра. Някъде си направил правилен ход. Мисли, Антоне.

Правилен ход? Кога? Нали нищо не съм направил, просто намерих повод за посещение!

— Антоне, останал ли ви е още „омез“? — Светлана седна на масата и ме погледна. Кимнах, оправяйки ризата си:

— Да, няколко капсули.

— Когато се приберете, изпийте една. А утре си купете още. Ще го пиете две седмици, преди лягане.

Светлана явно беше от онези лекари, които вярват в таблетките. Това не ме притесняваше, аз също вярвах в тях. Ние, Различните, изпитваме пред науката ирационален трепет и дори в случаите, когато е достатъчно само елементарно магическо въздействие, посягаме към аналгина или антибиотиците.

— Светлана… Извинявайте, че ви питам — виновно извърнах поглед. — Някакви неприятности ли имате?

— Откъде би хрумна, Антоне? — тя не престана да пише и дори не ме погледна. Но се напрегна.

— Така ми се струва. Да не ви е обидил някой?

Девойката сложи настрана химикалката и ме погледна — с любопитство и лека симпатия.

— Не, Антоне. Какви ги говорите? Заради зимата е, навярно. Прекалено дълга зима.

Тя се усмихна пресилено и фунията на инферното се залюля над нея, хищно помръдна връхчето си…

— Небето е сиво, светът е сив. И нищо не ми се прави… всичко е изгубило смисъла си. Уморих се, Антоне. Веднъж да дойде пролетта — и всичко ще се оправи.

— Имате депресия, Светлана — изтърсих аз, преди да съобразя, че съм извлякъл диагнозата от паметта й. Но момичето не обърна внимание на това.

— Сигурно. Нищо, само слънцето да се покаже и… Благодаря, че се безпокоите, Антоне.

Този път усмивката й беше по-искрена, макар и да си оставаше измъчена.

През Сумрака се дочу шепотът на Олга:

— Антоне, минус десет сантиметра! Фунията спада! Антоне, аналитиците работят, продължавай общуването!

Какво вършех правилно?

Този въпрос е по-страшен от въпроса „какво върша неправилно“. Ако грешиш, е достатъчно да смениш рязко линията на поведението си. Но ако си попаднал в целта, без самият ти да го разбираш — викай за помощ. Трудно е да си лош стрелец, случайно уцелил ябълката, опитващ се да си спомни движенията на ръцете и примижаването на очите, силата на натиска на пръста върху спусъка… и да не си признаваш, че куршумът е бил насочен към целта от порив на хаотичния вятър.

Усетих се, че седя и гледам Светлана. И тя мен — мълчаливо и сериозно.

— Извинявайте — казах аз. — Светлана, простете, за бога. Натресох ви се късно вечерта, пъхам си носа в чужди работи…

— Нищо. На мен дори ми е приятно, Антоне. Искате ли да ви почерпя чай?

— Минус двайсет сантиметра, Антоне! Съгласявай се!

Даже тези сантиметри, с които се намалява вихърът на обезумялото инферно, са подарък от съдбата. Това са човешки животи. Животите на десетки или дори стотици хора, отървани преди неизбежната катастрофа. Не знам как ставаше така, но аз повишавах съпротивата на Светлана към инферното. И фунията започваше да се топи.

— Благодаря, Светлана. С удоволствие.

Момичето се изправи, отиде в кухнята. Тръгнах след нея. По какъв начин се справям?

— Антоне, предварителният анализ е готов…

Стори ми се, че в прикрития със завесите прозорец се мярна бял птичи силует и се понесе покрай стената, следвайки крачките на Светлана.

— Игнат работеше съгласно общата схема. Комплименти, интерес, обожание, влюбване. Това й харесваше, но предизвика нарастване на фунията. Антоне, ти вървиш по друг път — съчувствието. При това пасивно съчувствие.

Не последваха препоръки, значи аналитиците още не бяха направили никакви изводи. Но знаех поне как да се държа по-нататък. Трябваше да гледам тъжно, да се усмихвам със съчувствие, да пия чай и да разправям: „Очите ти са уморени, Света…“

Ще минем на „ти“, нали? Непременно ще минем. Не се съмнявам.

— Антоне?

Прекалено дълго бях гледал в нея. Светлана беше застинала до печката с тежкия, матов заради течността чайник. Не се беше изплашила — това чувство вече й беше недостъпно, изсмукано докрай от черната фуния. По-скоро беше смутена.

— Нещо не е наред ли?

— Да. Неудобно ми е, Светлана. Идвам посред нощ, затрупвам ви с моите оплаквания и отгоре на всичко оставам да пия чай…

— Антоне, аз ви моля да останете. Знаете ли, такъв странен ден имах, че не ми се остава сама… Хайде това да бъде моят хонорар за прегледа, искате ли? Да поостанете и да си поговорим — бързо уточни Светлана.

Кимнах. Всяка дума можеше да се окаже грешка.

— Фунията се снижи с още петнайсет сантиметра. Антоне, избра правилна тактика!

Нищо не съм избирал, как не могат да го разберат калпавите аналитици! Възползвах се от способностите си на Различен, за да вляза в чужд дом, и се вмъкнах в чужда памет, за да удължа престоя си… А сега просто плувах по течението.

И се надявам, че реката ще ме отнесе там, където трябва.

— Искате ли сладко, Антоне?

— Да…

Ама че безумно пиене на чай. Онова при Карол11 нищо не беше! Най-откаченото пиене на чай става не в дупка на заек, на масата с побъркан шапкар, сънлива катерица и Мартенски заек. Малка кухня в малък апартамент, утринен горещ чай с малиново сладко от трилитров буркан — ето я сцената, на която неизвестни актьори разиграват наистина безумно пиене на чай. Тук и само тук те казват думи, които иначе няма да изрекат никога. Тук с жеста на фокусник извличат от тъмнината малки гнусни тайни, вадят от шкафа семейните скелети, намират в захарницата по някоя шепа цианкалий. И никога не се намира повод да станеш и да си тръгнеш, защото навреме ще ти долеят чай, ще ти предложат сладко и ще побутнат по-близо отворената захарница…

— Антоне, познавам ви вече от година…

Сянка — кратка сянка на объркване в очите на момичето. Паметта услужливо запълва пропуските, паметта подхвърля обяснения защо аз — толкова симпатичен и добър човек — си оставам за нея само пациент.

— Макар и само по работа, но сега… Кой знае защо ми се иска да си поговоря с вас… като със съсед. Като с приятел. Може ли?

— Разбира се, Света.

Усмивка на благодарност. Моето име е трудно да бъде съкратено до умалително, Антошка — това е вече прекалено, много голяма крачка.

— Благодаря, Антоне. Знаеш ли… аз наистина не приличам на себе си. Вече от три дни.

Разбира се. Трудно е да останеш себе си, когато над теб е надвиснал мечът на Немезида. Ослепялата, освирепяла, освободила се от властта на древните богове Немезида…

— Ето например, днес… както и да е…

Тя искаше да ми разкаже за Игнат. Не разбира какво се е случило с нея, защо случайното запознанство едва не е завършило в леглото. Струваше й се, че полудява. На всички хора, попаднали в обсега на действие на Различни, им идва подобна мисъл,

— Светлана, може би вие… може би ти си се скарала с някого?

Груб ход. Но аз бързах, сам неразбирайки защо. Фунията сега беше стабилна и дори имаше тенденция към намаляване. Но аз бързах.

— Защо мислиш така?

Светлана не е изненадана и не смята въпроса за прекалено личен. Свивам рамене и се опитвам да обясня:

— При мен често става така.

— Не, Антоне. С никого не съм се карала. А и няма за какво. В самата мен става нещо…

Не си права, момиче. Ти дори не си представяш колко не си права. Над теб виси черна фуния с такива размери, каквито се срещат веднъж на цял век. И това означава, че някой те мрази с такава сила, каквато рядко е достъпна за човек… или за Различен.

— Навярно трябва да си починеш — предложих аз. — Да заминеш някъде… на пусто място…

Казах това и изведнъж си помислих, че има решение на проблема. Макар и непълно, макар и все така смъртоносно за самата Светлана. На някое пусто място. В тайгата, тундрата, на северния полюс. И там да стане изригването на вулкана, да падне астероид или крилата ракета с ядрена бойна глава. Пробивът на инферното ще се осъществи, но ще пострада единствено самата Светлана.

Колко е хубаво, че за нас подобно решение е също толкова невъзможно, колкото и предложеното от Тъмния маг убийство.

— За какво си мислиш, Антоне?

— Света, какво се е случило с теб?

— Антоне, прекалено рязко! Смени темата на разговора!

— Нима е толкова очевидно?

— Да.

Светлана сведе поглед. Очаквах всеки момент Олга да извика, че черният вихър е започнал своя последен, катастрофален растеж, че всичко съм провалил и от този момент нататък на съвестта ми ще лежат хиляди човешки животи… Олга мълчеше.

— Аз предадох…

— Какво?

— Предадох майка си.

Тя гледаше сериозно, без гнусните превземки на човек, извършил подлост и перчещ се с това.

— Не разбирам. Света…

— Майка ми е болна, Антоне. Бъбреците. Необходима е редовна хемодиализа… но това е полумярка. Общо взето… предложиха ми… трансплантация.

— Защо на теб? — Все още не разбирах нищо.

— Предложиха ми да даря единия си бъбрек. На майка ми. Почти сигурно организмът й ще го приеме, дори си направих изследвания… После се отказах. Аз… страх ме е.

Мълчах. Вече всичко ми стана ясно. Нещо наистина беше сработило, в мене се бе намерило нещо, предразположило Светлана към толкова голяма откровеност. Майка й.

Майка й!

— Браво, Антоне! Момчетата вече тръгнаха — гласът на Олга беше ликуващ. И още как — бяхме намерили Тъмния маг! — Виж ти… а при първия контакт никой нищо не усети, сметнаха, че няма никакви способности… Браво. Успокоявай я, Антоне, говори й, утешавай я…

В Сумрака не можеш да си запушиш ушите. Слушай какво ти се говори.

— Светлана, никой няма право да иска такова нещо от никого…

— Да. Разбира се. Аз разказах на мама… и тя ми нареди да забравя за това. Каза, че ще се самоубие, ако се реша на такова нещо. Че тя… така или иначе ще умре. А не си струва аз да се осакатявам. Не трябваше да й казвам нищо. Трябваше да си даря бъбрека. Дори и да узнаеше после, след операцията. С един бъбрек дори може да се ражда… имало е прецеденти.

Бъбреци. Каква глупост. Каква дреболия. Час работа за истински бял маг. Но на нас не ни е позволено да лекуваме, всяко истинско изцеляване е индулгенция за някой Тъмен маг да направи проклятие, уроки. И ето че майката… родната майка, без самата тя да го разбира, в секунден изблик на емоции, казвайки на глас едно, забранявайки на дъщеря си да мисли за операции, я проклина.

И се издува чудовищен черен вихър.

— И сега не знам какво правя, Антоне. Върша разни глупости. Днес едва не легнах с непознат човек. — Светлана все пак се реши да ми каже това, макар че сигурно са й били необходими не по-малко сили, отколкото да ми разкаже за майка си.

— Света, може да се измисли нещо — започнах аз. — Разбираш ли, важното е да не се отчайваш, да не се измъчваш напразно…

— Аз й казах нарочно, Антоне! Знаех как ще отговори! Исках да ми забрани! Тя трябваше да ме прокълне, мен, глупачката!

Светлана, не знаеш колко си права… Никой не знае какви механизми са задействани тук, какво става в Сумрака и каква е разликата между проклятието на непознат човек и проклятието на любимия, проклятието на сина, проклятието на майката. Само дето майчиното проклятие е най-страшното от всички.

— Антоне, спокойно.

Гласът на Олга моментално ме накара да дойда на себе си.

— Прекалено просто е, Антоне. Работил ли си с майчини проклятия?

— Не — казах аз. Произнесох го на глас, отговаряйки едновременно хем на Светлана, хем на Олга.

— Аз съм виновна — поклати глава Светлана. — Благодаря ти, Антоне, но наистина съм виновна.

— Аз съм работила — долетя от Сумрака. — Антоне, миличък, това не изглежда по същия начин! Майчиният гняв е ярко черно избухване и голяма фуния. Но тя се разпръска за миг. Почти винаги.

Може би. Не почнах да споря. Олга е специалист по проклятията и е виждала какво ли не. Да, разбира се, на родното дете няма да пожелаят зло… или поне не за дълго — няма да пожелаят. Обаче има и изключения.

— Изключенията са възможни — съгласи се Олга. — Сега проверяват майка и изцяло. Но… аз не бих разчитала на бърз успех.

— Светлана — попитах аз, — а няма ли друг изход? Да се помогне по друг начин на майка ти? Освен с трансплантация?

— Не. Аз съм лекар, знам го. Медицината не е всесилна.

— А ако не е медицината?

Тя се забави с отговора:

— Какво имаш предвид, Антоне?

— Неофициалната медицина — казах аз. — Народната.

— Антоне…

— Разбирам, Светлана, трудно ти е да повярваш — започнах бързо аз. — Пълно е с шарлатани, мошеници, психично болни хора. Но нима всичко е лъжа?

— Антоне, покажи ми човек, който е излекувал наистина тежка болест — Светлана ме погледна с ирония. — Само не ми разказвай за него, а ми го покажи. Самия човек и неговите пациенти, по възможност — преди и след лечението. Тогава ще повярвам, във всичко ще повярвам. В екстрасенси, в лечители, в магистри по бяла и черна магия…

Неволно се сгуших. Над момичето висеше разкошно доказателство за съществуването на „черна“ магия, направо за учебник.

— Мога да ти покажа — отвърнах аз. И си спомних как веднъж домъкнаха в офиса Данила. Беше обикновен бой… не от най-често срещаните, но не и прекалено тежък. Просто не му беше провървяло. Опитали се да арестуват семейство върколаци, заради някакво дребно нарушение на Договора. Върколаците можели да се предадат и всичко би завършило набързо с договаряне между Патрулите.

Те предпочели съпротивата. Навярно зад тях са се проточвали следи… кървави следи, за които Нощният патрул не е знаел и сега вече никога нямаше да узнае. Данила бил най-отпред и го разпорили сериозно. Левият бял дроб, сърцето, дълбоко наранен черен дроб, а един от бъбреците — направо изтръгнат.

Лично шефът закърпи Данила, помагаше му почти целият персонал на Патрула, всички, които в момента имаха сили. Аз стоях в третия кръг — нашата задача беше не толкова да подхранваме с енергия шефа, колкото да отблъскваме външното влияние. И все пак аз от време на време поглеждах към Данила. Той се потапяше в Сумрака ту сам, ту с шефа. При всяко връщане в реалността раните намаляваха. Това не беше толкова сложно, колкото ефектно — нали раните бяха пресни и не бяха предопределени от съдбата. Ала аз изобщо не се съмнявах, че шефът е способен да излекува и майката на Светлана. Дори ако съдбата й се прекъсваше в най-скоро време, дори ако й бе писано непременно да умре. Възможно беше да бъде излекувана. Смъртта щеше да настъпи по други причини…

— Антоне, а не те ли е страх да говориш подобни неща?

Свих рамене. Светлана въздъхна:

— Та нали да даваш надежда е отговорност. Антоне, аз не вярвам в чудеса. Но сега съм готова да повярвам. Не се ли боиш от това?

Погледнах я в очите.

— Не, Светлана. Боя се от много неща. Но други.

— Антоне, смаляване на фунията с двайсет сантиметра. Антоне, шефът ме помоли да ти предам — ти си герой.

Нещо в тона й не ми хареса. Разговорът през Сумрака не прилича на обикновения и все пак емоциите се усещат.

— Какво се е случило? — попитах аз през мъртвата сива ципа.

— Работи, Антоне.

— Какво се е случило?

— Да бях и аз толкова уверена — каза Светлана. Погледна през прозореца: — Чу ли? Някакво шумолене…

— Вятърът — предположих аз. — Или някой минувач.

— Олга, казвай!

— Антоне, с фунията всичко е наред. Бавно смаляване. Ти по някакъв начин повишаваш вътрешната й съпротива. Според изчисленията към сутринта фунията ще се смали до условно безопасна големина. Ще мога да пристъпя към действие.

— Тогава какъв е проблемът? Олга, има проблем, усещам го!

Олга мълчеше.

— Олга, партньори ли сме?

Това подейства. В момента не виждах бялата сова, но знаех, че очите й са проблеснали и тя за миг е погледнала към прозорците на полевия щаб. В лицата на шефа и наблюдателя на Тъмните.

— Антоне, имаме проблеми с момчето.

— С Егор?

— Антоне, за какво си мислиш? — попита Светлана. Трудно е да се общува едновременно и в реалния, и в сумрачния свят…

— За това, че би било добре, ако човек можеше да се раздвоява.

— Антоне, ти имаш значително по-важна мисия.

— Олга, разказвай.

— Не разбирам, Антоне — това отново беше Светлана.

— Знаеш ли, научих, че един мой познат има неприятности. Големи неприятности — погледнах я в очите.

— Вампирката. Хвана момчето.

Нищо не усетих… Никакви емоции — нито мъка, нито ярост, нито тъга. Само хлад и пустота.

Навярно бях очаквал това. Не знам защо, но го бях очаквал.

— Нали Мечката и Тигърчето са там!

— Така се получи.

— Какво стана с него?

Само не иницииране! Смърт, дано да е само смърт. Вечната смърт е по-страшна.

— Той е жив. Тя го взе за заложник.

— Какво?

Такова нещо не се беше случвало. Просто никога не се беше случвало. Вземането на заложници — това са човешки игри.

— Вампирката иска преговори. Иска съд… Надява се да се измъкне.

Мислено поставих на вампирката шест плюс — за съобразителността. Нямаше шансове да се измъкне, в нито един момент не бе имала. Но можеше да стовари цялата вина върху вече унищожения приятел, който я е инициирал… Нищо не знам, не знаех какво правя. Ухапаха ме. Станах каквато станах. Не знаех правилата. Не съм чела Договора. Ще бъда нормална вампирка, ще спазвам законите…

А можеше и да се получи! Особено ако Нощният патрул бе склонен да направи някакви отстъпки. А ние ще бъдем склонни… нямаме друг изход, човешкият живот трябва да бъде защитаван.

Чак се отпуснах от облекчение. Какво толкова означаваше всъщност това хлапе за мен? Ако жребият се паднеше на него, щеше да се превърне в законна плячка за вампирите и върколаците. Такъв е животът. И аз щях да мина покрай него. Дори и без жребий — колко пъти Нощният патрул не е успявал, на колко хора Тъмните са донесли гибел… Но колкото и да е странно, вече се хвърлих в битка за него, влязох в Сумрака и пролях кръв. И не ми беше все едно. Изобщо не ми беше все едно…

Темпото на общуване в Сумрака е значително по-бързо, отколкото разговора в човешкия свят. И все пак ми се налагаше да се разкъсвам между Олга и Светлана.

— Антоне, не си затормозявай главата с моите проблеми.

Независимо от всичко, ми се прииска да се засмея. С нейните проблеми в момента бяха затормозени стотици глави, а Светлана нямаше никаква представа за това. Но беше достатъчно да спомена за чуждите проблеми, толкова незначителни на фона на черната фуния на инферното, и девойката веднага ги пое върху себе си.

— Знаеш ли, има такъв закон — започнах аз. — Законът за свързаните случаи. Ти имаш неприятности, но аз не говорех за тях. Другият човек също има сериозни проблеми. Негови лични проблеми, но от това не става по-леко.

Тя разбра. И, което ми хареса, не се смути. Само уточни:

— Моите проблеми също са лични.

— Не съвсем — казах аз. — Така ми се струва.

— А на онзи човек можеш ли да му помогнеш?

— Ще му помогнат без мен — отвърнах аз.

— Сигурен ли си? Благодаря ти, че ме изслуша, но наистина е невъзможно да ми се помогне. Това е толкова нелепа съдба.

— Тя гони ли ме? — попитах през Сумрака. В момента не ми се искаше да докосвам съзнанието й.

— Не — отвърна Олга. — Не… Антоне, тя усеща.

Нима тя притежаваше способности на Различен? Или това е само случаен изблик, предизвикан от напиращото инферно?

— Какво усеща?

— Че ти си необходим там.

— Защо аз?

— Тази побъркана мръсница-кръвопийка… иска именно ти да водиш преговорите. Този, който е убил партньора й.

И изведнъж ми стана наистина зле. Имахме факултативен курс по антитерористични мерки, по-скоро за да не ни се налага да прибягваме до способностите си на Различни, набърквайки се в разчистванията на сметки между хората, отколкото от реална практическа необходимост. Изучавахме и психологията на терористите и вампирката действаше напълно логично, напълно в нейните рамки. Аз бях първият служител на Патрула, изпречил се на пътя й. Убих наставника й, раних нея самата. За нея образът на врага бе концентриран в мен.

— Отдавна ли поиска това?

— Преди около десет минути.

Погледнах Светлана в очите. Сухи, спокойни, нито следа от сълзи. Най-трудно е когато болката е скрита под спокойно лице.

— Светлана, а ако сега си тръгна?

Тя сви рамене.

— Всичко е толкова глупаво… — казах аз. — Струва ми се, че сега ти е нужна помощ. Или поне някой, който умее да слуша. Или е съгласен да седи до теб и да пие изстиналия чай.

Слаба усмивка и едва забележимо кимване.

— Но ти си права… още един човек се нуждае от помощ.

— Антоне, ти си странен.

Поклатих глава:

— Не странен. Много странен.

— Имам такова чувство… сякаш те познавам отдавна, а изглежда те виждам за пръв път. Освен това — като че ли ти едновременно разговаряш и с мен, и с някой друг.

— Да — казах аз. — Така е.

— Може би полудявам?

— Не.

— Антоне… Ти не дойде случайно при мен, нали?

Не отговорих. Олга прошепна нещо и замълча. Исполинската фуния се въртеше бавно над главите ни.

— Не случайно — казах аз. — А за да помогна.

Ако Тъмният маг, направил проклятието, ни следеше… Ако проклятието все пак не бе случайно, „майчино проклятие“, а целенасочен професионален удар…

В този облак от Мрак над главите ни е достатъчно да се налее още капчица омраза. Достатъчно бе волята на Светлана към живот да отслабне съвсем мъничко. И щеше да последва пробив. В центъра на Москва щеше да се пробуди вулкан, електрониката на някой боен спътник щеше да полудее, щеше да мутира някой грипен вирус…

Гледахме се мълчаливо един друг.

Струваше ми се, че почти разбирам какво всъщност се случва. Ето го разрешението на загадката, съвсем наблизо, и всичките наши версии са пълна глупост, следване на старите правила и схеми, които шефът помоли да отхвърлим. Но за да го открия, трябваше да помисля, трябваше поне за секунда да погледна отстрани случващото се, да се взра в някоя гола стена или в телевизионен екран с безсмислено изображение, без да се разкъсвам между желанието да помогна на един мъничък човек и десетки, стотици хиляди хора. Да не се лутам в това убийствено тресавище на подлия избор, който при всякакво развитие на събитията ще си остане подъл, и цялата разлика за мен ще бъде дали ще загина бързо, пратен от удара на инферното в сивите простори на сумрачния свят, или бавно и мъчително, разпалвайки в собственото си сърце мъждукащия огън на презрението към самия себе си…

— Света, длъжен съм да си тръгна — казах аз.

— Антоне! — това не беше Олга, а шефът: — Антоне…

Той се запъна, не можеше да даде никаква заповед, от етична гледна точка ситуацията стана безизходна. Очевидно вампирката държеше на своето и не искаше да води преговори с никой друг. Ако ми наредеше да остана, шефът щеше да убие момчето-заложник… и затова не можеше да ми го нареди. Дори да ме помоли не можеше.

— Ние ще организираме оттеглянето ти…

— По-добре съобщете на вампирката, че идвам.

Светлана протегна ръка и докосна леко дланта ми:

— Завинаги ли си отиваш?

— До сутринта — казах аз.

— Не искам — простичко изрече девойката.

— Знам.

— Кой си ти?

Експресно посвещаване в тайните на мирозданието? Втори дубъл?

— Ще ти разкажа сутринта. Става ли?

— Ти си откачил — дочух гласа на шефа.

— Наистина ли трябва да си тръгнеш?

— Само това не казвай! — извика Олга. Тя беше доловила мислите ми.

Но аз изрекох:

— Света, когато са ти предложили да те осакатят, но да продължат живота на майка ти, когато ти си отказала… Това е било правилно и разумно, нали? Но сега се чувстваш зле. Толкова зле, че е било по-добре да постъпиш неразумно.

— Ако сега не тръгнеш, на теб ще ти бъде зле?

— Да.

— Тогава тръгвай. Но се върни, Антоне.

Изправих се, оставяйки изстиналия чай. Вихърът на инферното се поклащаше над нас.

— Непременно ще дойда — казах аз. — И… повярвай ми, още не всичко е загубено.

Не си казахме повече нито дума. Излязох и тръгнах надолу по стъпалата. Светлана затвори вратата след мен. Каква тишина… мъртва тишина, дори кучетата се умориха да скимтят в тази нощ.

Неразумно. Постъпвам неразумно. Ако няма правилен от етична гледна точка изход, постъпвай неразумно. Казал ли ми е някой това? Или си спомних ред от старите конспекти, фраза от лекциите? Или си търся оправдание?

— Фунията… — прошепна Олга. Гласът й беше почти непознат, спаднал. Прииска ми се да си сгуша главата между раменете.

Побутнах външната врата и изскочих върху заледения тротоар. Бялата сова кръжеше над главата ми като топка пух.

Вихърът на инферното се беше смалил, спаднал. Не много в сравнение с общата височина, но вече видимо, около метър и половина — два.

— Знаеше ли, че ще стане така? — попита шефът.

Поклатих глава и погледнах вихъра. Къде е отговорът? Защо инферното реагира с уголемяване на появата на Игнат, специалиста по предразполагане на хората, защо моят объркан разговор и неочакваното ми тръгване го смалиха?

— Време е да разпуснем групата аналитици — каза шефът. Разбрах, че това е казано на всички, не само на мен. — Кога ще имаме работна версия за случилото се?

Някъде откъм Зеления проспект изскочи кола, обля ме с лъчите на фаровете си, гумите й изскърцаха, тромаво прехвърли бабуните на разбития асфалт и спря пред входа.

Ниският спортен кабриолет с топъл оранжев цвят изглеждаше нелепо сред неприветливите панелни многоетажни блокове в града, където най-хубавите на външен вид транспортни средства си оставаха джиповете.

От шофьорското място се подаде Семьон и кимна:

— Сядай. Наредено ми е да те откарам по най-бързия начин.

Огледах се за Олга и тя усети погледа ми.

— Моята работа е тук. Тръгвай.

Заобиколих колата и седнах на предната седалка. Отзад се беше настанил Иля, който очевидно беше сметнал за необходимо да подсили двойката Тигърче-Мечка.

— Антоне — догони ме през Сумрака гласа на Олга, — помни… днес ти задлъжня. Имай го предвид, във всеки момент.

Не разбрах веднага за какво говори. Вещицата от Дневния патрул? Какво общо имаше тя тук?

Колата потегли рязко, закачайки леда отдолу. Семьон изруга цветисто, въртейки волана, колата пое към проспекта с недоволен рев на двигателя.

— От кой малоумник взехте таратайката? — попитах аз. — В такова време с нея…

Иля се изхили:

— Шът! Борис Игнатиевич ти услужи със своята кола.

— Така ли? — успях да кажа и се обърнах. По време на работа шефът го возеха със служебно BMW. Не бях забелязвал у него склонност към непрактичен разкош…

— Така. Антошка, как се справи с него? — Иля кимна към надвисналия над блоковете вихър. — Не съм забелязвал подобни способности у теб!

— Не съм го пипал. Само си поговорих с девойката.

— Поговори си? А изчука ли я?

Това беше обичайният маниер на общуване на Иля, когато по някаква причина беше под напрежение. А в момента си имахме колкото си искаме поводи за вълнение. И все пак аз се намръщих. Не знам дали улових преднамереност в думите му… или просто нещо ме сряза.

— Не. Иля, не бива така.

— Извинявай — лесно се съгласи той. — Та какво направи?

— Просто си поговорихме.

Колата най-накрая изскочи на проспекта.

— Дръжте се — кратко нареди Семьон. Моментално бях притиснат в седалката. Отзад Иля се опитваше да извади цигара и да я запали.

След двайсет секунди осъзнах, че предишното ми пътуване е било бавна увеселителна разходка.

— Семьоне, премахната ли е вероятността за авария? — изкрещях аз. Колата се носеше през нощта, сякаш се опитваше да изпревари светлината на фаровете си.

— От седемдесет години съм зад волана — подхвърли презрително Семьон. — Карал съм камиони в Ленинград по Пътя на живота!

Нямаше причина да се съмнявам в думите му и все пак си помислих, че онези пътувания не са били толкова опасни. Скоростите не са били същите, за Различните не е било проблем да предвидят къде ще паднат бомбите. Макар че сега по пътя нямаше много коли, все пак се срещаха, настилката беше, меко казано, отвратителна, а спортният ни автомобил изобщо не беше предназначен за подобни условия…

— Иля, какво се е случило там? — попитах, с усилие откъсвайки поглед от отклоняващия се от пътя ни камион. — В течение ли си?

— С вампирката и хлапето ли?

— Да.

— Глупост от наша страна, ето какво се е случило. — Иля изруга. — Макар и относителна глупост… Всичко било направено както трябва. Тигърчето и Мечката се представили на родителите на момчето като далечни, но любими роднини.

— „Ние сме от Урал“? — попитах аз, спомняйки си курса по общуване с хората и вариантите за запознанство.

— Да. Всичко вървяло нормално. Празнична трапеза, пиене, похапване на уралски деликатеси… от близкия супермаркет…

Спомних си обемистото сакче на Мечката.

— Общо взето, добре са си прекарали времето — в гласа на Иля нямаше завист, а по-скоро пълно одобрение към действията на приятелите му. — Светло, топло и мухите не те хапят. Хлапето седяло ту с тях, ту в своята стая… Откъде да знаят, че той вече може да влиза в Сумрака?

Вцепених се.

Наистина — откъде?

Аз нали не казах. Нито на тях, нито на шефа. На никого. Задоволих се с това да измъкна момчето от Сумрака, жертвайки мъничко от кръвта си. Герой. И сам войнът е войн.

Иля продължаваше, без нищо да подозира:

— Вампирката го уловила със Зова. Страшно точно, момчетата не усетили. И здраво… хлапакът дори не гъкнал. Влязъл в Сумрака и излязъл на покрива.

— Как?

— През балконите — до покрива са само три етажа. Вампирката вече го чакала там. При това знаела, че хлапето е с охрана — едва го хванала и веднага се разкрила. Сега родителите спят дълбок сън, а вампирката е прегърнала момчето. Тигърчето и Мечката са там и откачат.

Мълчах. Нямах какво да кажа.

— Проявихме глупост — обобщи Иля. — Освен това — нещастно стечение на обстоятелствата. Та нали момчето дори никой не го е инициирал… Кой би могъл да знае, че е способно да близа в Сумрака?

— Аз знаех.

Може би това бяха спомени. Или страх от бясното каране на колата по пътя. Но погледнах в Сумрака.

Какъв късмет имат хората, че не виждат това — никога! И колко лошо е за тях, че не им е дадено да го видят!

Дълбоко сиво небе, в което няма и не е имало звезди; небе, лепливо като желе, светещо със слаба, мъртвешка светлина. Всички силуети бяха смекчени, размити — и къщите, чиито стени бяха покрити с килими от син мъх, и дърветата, чиито клони в Сумрака се люлееха съвсем не по волята на вятъра, и уличните фенери, над които кръжаха, едва помръдвайки късите си криле, сумрачните птици. Насреща ни идваха коли — бавно-бавно, крачеха хора — едва помръдвайки нозе. Всичко като през сив светлинен филтър, всичко като през тампони от памук в ушите. Нямо черно-бяло кино, хрумване на преситен режисьор. Свят, от който черпим силата си. Свят, който се храни с живота ни. Сумракът. Какъвто влезеш в него, такъв и ще си излезеш. Сивата мъгла ще разтвори черупката, която се е образувала върху теб през целия ти живот, ще измъкне онова ядро, което хората наричат душа, и ще го пробва на вкус. И едва когато почувстваш как хрущиш в челюстите на Сумрака, ще усетиш пронизващия студен вятър, разяждащ като змийска слюнка… Тогава ще станеш Различен.

И ще избереш на чия страна ще застанеш.

— Момчето още ли е в Сумрака? — попитах аз.

— Те още са в Сумрака… — Иля се гмурна подире ми. — Антоне, но защо не каза?

— Не помислих. Не му придадох значение. Аз не съм оперативен работник, Иля.

Той поклати глава.

Ние не умеем, почти не умеем да се упрекваме един-друг. Особено ако някой наистина е виновен. Няма нужда от това, нашето наказание винаги е около нас. Сумракът ни дава сили, недостъпни за хората, дава ни живот, почти вечен според човешките представи. И той си взима всичко, когато му дойде времето.

В известен смисъл всички ние живеем назаем. Не само вампирите и върколаците, които трябва да убиват, за да продължават странното си съществуване. Тъмните не могат да си позволят добро. Ние — напротив.

— Ако не се справя… — не завърших фразата си. И така всичко беше ясно.

ГЛАВА 8

През Сумрака това дори беше красиво. На покрива, плоския покрив на нелепия „блок на крачета“, горяха разноцветни отблясъци. Единственото, което има цвят тук, са нашите емоции. Сега те бяха предостатъчно.

А най-ярък беше пробиващият небето стълб от пурпурен пламък — страхът и яростта на вампирката.

— Силна е — каза кратко Семьон, хвърляйки поглед към покрива, и затвори с ритник вратата на колата. Въздъхна и започна да се разсъблича.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Ще се покатеря оттук, по стената… по балконите. Съветвам и теб да направиш така, Иля. Само че върви през Сумрака — по-лесно е.

— Как ти хрумна?

— Много лесно. Шансовете да ме забележат са по-малки. Не се безпокойте… занимавал съм се с алпинизъм шейсет години. Аз хвърлих фашисткия флаг от Елбрус.

Семьон се разсъблече по риза и хвърли дрехите върху капака на колата. Беглото охранително заклинание се спусна подире им, прикривайки и тях, и самата елегантна кола.

— Сигурен ли си? — поинтересувах се аз.

Семьон се усмихна, посгуши се, направи няколко клякания, като спортист по време на разгрявка. И се затича в бавен тръс към сградата. Лекият снежец се сипеше върху раменете му.

— Ще се изкатери ли? — попитах аз Иля. Знаех как става изкачването по стените на сгради в Сумрака. На теория. Но катеренето в обикновения свят, при това без никакво снаряжение…

— Длъжен е — потвърди Иля, без да е особено убеден. — Навремето плува десет минути по подземното корито на Яуза… Аз също мислех, че няма да се измъкне.

— Трийсет години занимания с подземно плуване — мрачно казах аз.

— Четирийсет… Тръгвам, Антоне. Ти как — с асансьора?

— Да.

— Е, хайде… не се бави.

Той премина в Сумрака и се затича след Семьон. Навярно щяха да се изкачват по различни стени, но аз дори не исках да си изясня кой коя си е избрал. Аз си имах свой път и най вероятно той нямаше да бъде по-лек.

— Защо ли ме срещна, шефе… — прошепнах и се затичах към входа. Снегът хрущеше под краката ми, кръвта пулсираше в ушите ми. В движение извадих пистолета си от кобура, свалих предпазителя. Осем сребърни куршума дум-дум. Трябваше да стигнат. Само да уцеля. Само за миг да ми се отвори шанс да уцеля, да изпреваря вампирката и да не засегна момчето.

— Рано или късно щяха да те срещнат, Антоне. Ако не ние, Дневният патрул. А те също имаха всички шансове да те получат.

Не се учудих, че той ме следи. Първо, работата беше сериозна. И второ, той все пак бе първият ми наставник.

— Борис Игнатиевич, ако нещо… — разкопчах якето, мушнах пистолета зад гърба си и го натиках в колана. — За Светлана…

— Майка й е напълно проверена, Антоне. Не. Тя не е способна на проклятие. Никакви способности.

— Не, имах предвид друго. Борис Игнатиевич… Ето какво се сетих. Аз не я съжалявах.

— И какво означава това?

— Не знам. Но не я съжалявах. Не й правих комплименти. Не я оправдавах.

— Ясно.

— А сега… изчезнете, моля ви. Това е моя работа.

— Добре. Извинявай, че те изпратих на полева работа. Успех, Антоне.

Доколкото си спомням, шефът никога не се беше извинявал на никого. Но нямах време да се учудвам, най-накрая асансьорът дойде.

Натиснах бутона за последния етаж и машинално хванах люлеещите се на кабела слушалки. Колкото и да беше странно, звучеше музика. Кога ли бях включил плеъра?

Обожавам „Пикник“. Интересно, проверявали ли са дали Шклярски е Различен? Струва си… А може би не. По-добре просто да си пее.

Можеше ли последната фраза да се смята за добра поличба?

Асансьорът спря.

Изскочих на площадката на последния етаж и хвърлих поглед към отвора в тавана. Катинарът беше откъснат, именно откъснат — скобата му беше смачкана и разтеглена. Вампирката нямаше нищо общо с това, тя най-вероятно беше долетяла на покрива. Момчето се беше качило по балконите.

Значи Тигърчето или Мечката. По-скоро Мечката, Тигърчето щеше да избие капака.

Свалих якето си, хвърлих го на пода заедно с мрънкащия плеър. Докоснах пистолета на гърба си — беше здраво закрепен. Значи техническите средства са дребна работа? Ще видим, Олга, ще видим.

Хвърлих сянката си нагоре, проектирах я във въздуха. Концентрирах се и с рязко движение се вмъкнах в нея. След като се озовах в Сумрака, тръгнах нагоре по стълбичката. Синият мъх, плътно обгърнал железните пръти, пружинираше под пръстите ми и се опитваше да се изплъзне.

— Антоне!

Изскочих на покрива и дори малко се понаведох: толкова силен беше вятърът горе. Безумен, поривист, леден. Неясно дали отзвук от вятъра от човешкия свят или приумица на Сумрака. Засега от него ме прикриваше бетонната кутия на асансьорната шахта, издаваща се над покрива, но беше достатъчно да пристъпя, за да ме прободе до кости.

— Антоне, тук сме!

Тигърчето стоеше на десет метра. Погледнах я и за миг й завидях: на нея определено не й беше студено.

Не знаех откъде върколаците и маговете взимат маса за трансформациите на телата си. Изглежда не от Сумрака, но не и от човешкия свят. В човешкия си облик девойката тежеше петдесет килограма, може би малко повече. Младата тигрица, изправила се в бойна стойка върху заледения покрив, тежеше центнер12 и половина. Аурата й пламтеше в оранжево, по козината й бавно преминаваха искрици. Опашката ритмично се размахваше наляво-надясно, дясната предна лапа дращеше в такт битума. На това място покривът беше пробит до бетона… Напролет някой щеше да бъде наводнен…

— Ела при нас, Антоне — изрева тигрицата, без да се обръща. — Ето я и нея!

Мечката стоеше по-близо до вампирката от Тигърчето. Той изглеждаше още по-страховито. Този път беше избрал за трансформацията си образа на бяла мечка, при това за разлика от реалните обитатели на Арктика беше снежнобял, като на картинките в детските книжки. Не, навярно той все пак беше маг, а не превъзпитан върколак. Върколаците са ограничени от един, максимум два облика, а аз съм виждал Мечката и като кривокрака тъмнокафява мечка — когато устройвахме карнавал за американската делегация на Патрула, — и като гризли, на демонстративните занятия по превъплъщаване.

Вампирката стоеше до самия ръб на покрива.

Тя беше отслабнала, беше забележимо отслабнала от времето на първата ни среща. Лицето й беше още по-напрегнато, бузите бяха хлътнали. В началния етап на преустройство на организма вампирите се нуждаят от прясна кръв почти постоянно. Но не си струваше да се заблуждавам от това как изглежда: изтощението й беше само външно, то й причиняваше болка, но не я лишаваше от сили. Изгарянето върху лицето й почти беше минало, следите от него едва се разпознаваха.

— Ти! — гласът на вампирката беше тържествуващ. Смайващо тържествуващ — сякаш не ме бе повикала на преговори, а на сигурна смърт.

— Аз.

Егор стоеше пред вампирката, тя се прикриваше с него от оперативните работници. Момчето беше в Сумрака, създаден от нея, и затова не губеше съзнание. Стоеше мълчаливо, без да помръдва, и гледаше ту към мен, ту към Тигърчето. Очевидно разчиташе най-вече на нас. С едната си ръка вампирката го беше хванала през гърдите, притискайки го към себе си, а другата, с извадени нокти, беше върху гърлото му. Не беше трудно да се оцени ситуацията. Пат. При това взаимен.

Ако Тигърчето или Мечката се опитаха да нападнат вампирката, тя с един замах на ръката си щеше да обезглави момчето. А това не се лекуваше… дори с нашите възможности. От друга страна, достатъчно беше тя да убие хлапето — и нищо нямаше да ни спре.

Не бива да притискаш врага си в ъгъла. Особено ако отиваш да го убиеш.

— Искаше да дойда. Ето ме — вдигнах ръце, демонстрирайки, че в тях няма нищо. Тръгнах напред. Когато се озовах между Тигърчето и Мечката, вампирката се озъби:

— Стой!

— Нямам нито трепетлика, нито бойни амулети. Не съм маг. И нищо не мога да ти направя.

— Амулетът! На шията ти има амулет!

Ето какво било…

— Той няма никакво отношение към тебе. Това е защита от някого, който стои неизмеримо по-високо.

— Свали го!

Ох, колко неприятно… колко лошо… Хванах верижката, скъсах я и хвърлих амулета в краката си. Сега, при желание от негова страна, Завулон можеше да се опита да ми въздейства.

— Свалих го. Сега говори. Какво искаш?

Вампирката завъртя глава — шията й с лекота направи оборот на триста и шейсет градуса. Охо! Дори не бях чувал за подобно нещо… Нашите бойци, вероятно, също — Тигърчето заръмжа.

— Някой се промъква крадешком! — гласът на вампирката си оставаше човешки — писклив, истеричен глас на младо глупаво момиче, случайно придобило сила и власт. — Кой? Кой?

Лявата й ръка, на която беше пуснала ноктите, се притисна към шията на момчето. Потреперих, представяйки си какво ще стане, ако потече дори и капчица кръв. Вампирката ще изгуби контрол над себе си! С другата си ръка, издигната в нелеп обвинителен жест, напомнящ за Ленин върху бронираната кола, вампирката посочи към ръба на покрива.

— Нека да излезе!

Въздъхнах и казах:

— Иля, излизай…

В ръба на покрива се вкопчиха пръсти. След миг Иля прескочи ниската предпазна ограда и застана до Тигърчето. Къде ли се е криел? На козирката на балкона? Или е висял, вкопчен в камшиците от син мъх?

— Знаех си! — тържествуващо заяви вампирката. — Измама!

Изглежда тя не долавяше присъствието на Семьон. Може би флегматичният ни приятел се бе занимавал сто години с изкуството на нинджите?

— Ти нямаш право да говориш за измами.

— Аз ли? — За миг в очите на вампирката се мярна нещо човешко. — Аз умея да мамя! А вие — не!

Добре. Добре, ти умееш, а ние — не. Вярвай и се надявай. Ако смяташ, че понятието „благородна лъжа“ е подходящо само за проповеди — вярвай. Ако мислиш, че „доброто трябва да бъде с юмруци“ само в старите стихове на подложения на присмех поет13 — надявай се.

— Какво искаш? — попитах аз.

Тя замълча за миг, сякаш по-рано не се беше замисляла за това:

— Да живея!

— Закъсняла си за това. Ти вече си мъртва.

Вампирката отново се озъби:

— Сериозно? А мъртвите умеят ли да късат глави?

— Да. Само това умеят.

Гледахме се един друг и това беше толкова странно, толкова театрално-приповдигнато. И целият разговор беше нелеп — та ние никога нямаше да се разберем един друг. Тя беше мъртва. Нейният живот бе чуждата смърт. Но от нейна гледна точка всичко беше обратното.

— Аз не съм виновна за това — гласът й изведнъж стана спокоен, мек. И ръката върху шията на Егор леко се отпусна. — Вие, вие, наричащите себе си Нощен патрул… които не спите нощем, които сте решили, че сте в правото си да пазите света от Мрака… Къде бяхте, когато пиеха моята кръв?

Мечката пристъпи напред. Малка крачка, сякаш не бе пристъпил с огромните си лапи, а просто се бе подхлъзнал под напора на вятъра. Помислих си, че ще се плъзга така още десет минути, както се бе плъзгал през изминалия от началото на кризата час. До момента, в който сметне, че шансовете му са достатъчно добри. Тогава ще скочи… и ако му провърви, момчето ще бъде изтръгнато от ръцете на вампирката и ще се отърве само с две-три счупени ребра.

— Не можем да следим всички — казах аз. — Просто не можем.

Най-страшното беше, че започнах да я съжалявам. Не момчето, въвлечено в игрите между Светлината и Мрака, не момичето Светлана, над която бе надвиснало проклятие, нито пък абсолютно невинния град, който щеше да бъде ударен от това проклятие… Съжалявах вампирката. Защото наистина — къде сме били? Ние, наричащите себе си Нощен патрул…

— При всички случаи ти си имала избор — казах аз. — И не ми обяснявай, че не е така. Инициирането става само по взаимно съгласие. Ти си можела да умреш. Честно. Като човек.

— Честно? — Вампирката тръсна глава, разпилявайки коси по раменете си. Къде ли беше Семьон… нима бе толкова трудно да се изкачи на покрива на двайсететажен блок? — Бих искала… честно. А онзи… който е сложил подписа си върху лиценза… който ме е предназначил за храна? Честно ли е постъпил?

Светлина и Мрак…

Тя не беше просто жертва на побеснял вампир. Тя беше предназначена за плячка, избрана от случаен жребий. И нямаше никаква друга съдба, освен да даде живота си за удължаването на чуждата смърт. Само че онзи младеж, който се разпадна на шепа прах в краката ми, изпепелен от печата, се беше влюбил. Беше се влюбил истински… и не бе изсмукал чуждия живот, а бе превърнал девойката в равна на себе си.

Мъртвите умеят не само да късат глави, но и да обичат. Лошото е, че дори любовта им изисква кръв.

Той е бил принуден да я крие — нали е превърнал момичето във вампир незаконно. Той е бил длъжен да я храни, и за целта е била подходяща само прясна кръв, а не банки, напълнени от наивни донори.

И така е започнало бракониерството из улиците на Москва, и ние, пазителите на Светлината, доблестният Нощен патрул, позволяващи хората да стават жертви на Мрака, сме се сепнали.

Най-страшното във войната е да разбереш врага. Да разбереш, значи да простиш. А ние нямаме право на това… още от сътворението на света.

— И все пак ти си имала избор — казах аз. — Имала си. Чуждото предателство не е оправдание за твоето.

Тя тихичко се засмя.

— Да, да… добър слуга на Светлината… Разбира се. Прав си. И можеш да повториш хиляда пъти, че съм мъртва. Че душата ми е изгоряла и се е разтворила в Сумрака. Само че обясни ми, на мен, подлата и злата, каква е разликата между нас? Обясни ми така… че да ти повярвам.

Вампирката наведе глава, погледна Егор в лицето. Каза с доверие, почти приятелски:

— А ти… момче… ти разбираш ли ме? Отговори честно, не обръщай внимание… на ноктите. Няма да се обидя.

Мечката се плъзна напред. Едва-едва. И аз усетих как мускулите му се напрягат, как се готви за скок.

А зад гърба на вампирката, беззвучно, плавно и в същото време бързо — как успява да се движи толкова стремително в човешкия свят? — се появи Семьон.

— Момче, събуди се! — весело каза вампирката. — Отговори! Само че честно! И ако мислиш, че той е прав, а аз — не… ако наистина вярваш в това… ще те пусна.

Срещнах погледа на Егор.

И разбрах какво ще отговори.

— Ти също… си права.

Празно. Студено. Нямах сили за емоции. Нека излязат, нека изгорят в огън, невидим за хората.

— Какво искаш? — попитах аз. — Да съществуваш? Добре… предай се. Ще има съд, съвместен съд на Патрулите…

Вампирката ме погледна. Поклати глава:

— Не… Не вярвам във вашия съд. Нито на Нощния патрул… нито на Дневния.

— Тогава защо ме повика? — попитах аз. Семьон се движеше към вампирката, все по-близо и по-близо…

— За да ти отмъстя — простичко каза вампирката. — Ти уби моя приятел. Аз ще убия твоя… пред очите ти. После… ще опитам… да убия и теб. Но дори и да не успея… — тя се усмихна — достатъчно е да знаеш, че не си успял да спасиш момчето. Нали така? Патрулен? Вие подписвате лицензите, без да гледате хората в лицата. Но е достатъчно да ги погледнете… и моралът ви ще излезе наяве… целият ви фалшив, евтин, подъл морал…

Семьон скочи.

И едновременно с него — Мечката.

Беше красиво и по-бързо от всеки куршум, от всяко заклинание, защото, в края на краищата, винаги остава само тялото, нанасящо удара и умението, което е постигнато след двайсет, четирийсет, сто години труд…

И все пак аз измъкнах иззад гърба си пистолета и натиснах спусъка, осъзнавайки, че куршумът ще се движи бавно и мързеливо, като в забавен кадър от евтин екшън, оставяйки на вампирката шанса да го избегне и да убие.

Семьон се разплеска във въздуха, сякаш бе налетял на стъклена стена, плъзна се по невидимата преграда, междувременно преминавайки в Сумрака. Мечката отскочи назад — той беше значително по-масивен. Куршумът, полетял към вампирката с грациозността на водно конче, разцъфтя в пламък и изчезна.

Ако не бяха бавно разширяващите се от недоумение очи на вампирката, щях да реша, че тя самата е спуснала защитната преграда… Макар че това е привилегия само на висшите магове…

— Те са под моя защита… — разнесе се иззад гърбовете ни.

Обърнах се и срещнах погледа на Завулон.

Удивително беше, че вампирката не изпадна в паника. Удивително бе, че не уби Егор. Неуспешната атака и появата на Тъмния маг бяха много по-голяма изненада за нея, отколкото за нас, защото аз очаквах… очаквах нещо подобно още като свалих амулета си.

Не ме учуди, че той пристигна толкова бързо. Тъмните си имат свои пътища. Само че защо Завулон, наблюдателят на Тъмните, беше предпочел това малко изясняване на отношенията пред пребиваването в нашия щаб? Изгубил ли беше интерес към Светлана и надвисналия над нея вихър? Разбрал ли беше нещо, за което ние изобщо не можехме да се сетим?

Проклетият навик да се правят криви сметки! Оперативните работници са лишени от него поради същността на работата си. Тяхната стихия е незабавната реакция на опасността, схватката, победата или поражението.

Иля вече беше извадил магическия си жезъл. Неговото бледолилаво сияние беше прекалено ярко за маг трета степен и прекалено равномерно, за да се очаква внезапен изблик на сила. По-скоро самият шеф бе заредил жезъла.

Значи е предполагал?

Значи е очаквал появата на някого, чиято сила е съизмерима с неговата?

Нито Тигърчето, нито Мечката промениха облика си. Тяхната магия не се нуждаеше от приспособления, а още по-малко се нуждаеше от човешки тела. Мечката продължаваше да гледа вампирката, абсолютно игнорирайки Завулон. Тигърчето застана до мен. Семьон разтриваше кръста си и бавно заобикаляше вампирката, демонстративно разкривайки се пред нея. Той също беше предоставил Тъмния маг на нас.

— Те? — изръмжа Тигърчето.

Аз дори не разбрах веднага какво я е смутило.

— Те са под моя закрила — повтори Завулон. Беше се загърнал с безформено черно палто, главата му беше скрита под тъмен, мек кожен каскет. Магът бе скрил ръцете си в джобовете, но аз, кой знае защо, бях сигурен, че там няма нищо, нито амулети, нито пистолети.

— Кой си ти? — закрещя вампирката. — Кой си ти?

— Твоят защитник и покровител. — Завулон гледаше към мен, дори не към мен, а малко встрани. — Твоят господар.

Той какво, да не беше полудял? Вампирката не разбираше нищичко от съотношението на силите. Тя беше на ръба. Готова беше да умре… да прекрати съществуването си. Сега у нея се бе появил шанс да оцелее, но този тон…

— Аз нямам господари! — момичето, чийто живот се беше превърнал в чужда смърт, се засмя. — Който и да си, от Светлината или от Мрака, запомни това! Нямам и няма да имам господари!

Тя започна да отстъпва към ръба на покрива, влачейки със себе си Егор. Продължаваше да го придържа с едната си ръка, другата беше на гърлото му. Заложник… добър ход против силите на Светлината.

А може би и против силите на Мрака?

— Вземам ги със себе си… — Завулон гледаше непоколебимо напред. Вятърът го шибаше в лицето, но немигащите очи на мага бяха широко отворени, сякаш отлети от стъкло. — Жената и момчето са наши.

— Не. Само вампирката.

Той най-накрая ме удостои с поглед:

— Последователю на Светлината, аз вземам само своето. Аз почитам Великия договор. Жената и момчето са наши.

— Ти си по-силен от всеки от нас — казах аз. — Но ти си сам, Завулон.

Тъмният маг поклати глава и се усмихна — тъжно, със съчувствие.

— Не, Антон Городецки.

Те излязоха иззад асансьорната шахта. Юноша и девойка, които ми бяха познати. Уви, познавах ги.

Алиса и Пьотър. Вещицата и вещерът от Дневния патрул.

— Егор! — тихо го повика Завулон. — Разбра ли каква е разликата между нас? Чия страна предпочиташ?

Момчето мълчеше. Но може би само защото ноктите на вампирката докосваха гърлото му.

— Проблем ли имаме? — попита Тигърчето с мъркащ глас.

— Аха — потвърдих аз.

— Вашето решение? — попита Завулон. Засега неговите патрулни мълчаха, не се намесваха в случващото се.

— Не ми харесва — каза Тигърчето. Тя се бе преместила леко в посока към Завулон и опашката й безпощадно ме удряше по коляното. — Никак не ми харесва гледната точка на Дневния патрул… върху случващото се…

Това очевидно беше общо мнение на тях двамата с Мечката: когато работеха в екип, се изказваше само единият. Погледнах Иля: той въртеше жезъла с пръстите си и се усмихваше, грозно и замечтано. Като дете, което вместо пластмасов автомат е донесло при другарчетата си заредено „узи“. На Семьон явно му беше все едно. Пукаше му на него за такива дреболии. Той седемдесет години се е занимавал с тичане по покриви.

— Завулон, от името на Дневния патрул ли говориш? — попитах аз.

В очите на Тъмния маг се мярна секундна сянка на колебание.

Какво става? Защо Завулон е напуснал щаба ни, пренебрегвайки възможността да проследи и да привлече към Дневния патрул неизвестен маг с чудовищна сила? Такава възможност не се пренебрегва, дори заради вампирка и хлапе с потенциално големи способности. Защо Завулон отиваше към конфликт?

И защо, защо не искаше — нали виждах това, в него нямаше никакво съмнение! — да се изкаже от името на целия Дневен патрул?

— Говоря като частно лице — каза Завулон.

— Тогава имаме малки лични разногласия — отвърнах аз.

— Да.

Той не искаше да намесва Патрулите. Сега ние бяхме просто Различни, макар и в работно време, макар и на всеки да бяха поставени задачи. Но Завулон предпочиташе да не превръща конфликта в официална конфронтация. Защо? Толкова много вярва в силите си или толкова много се страхуваше от появата на шефа?

Нищичко не разбирах.

И най-важното: защо той бе изоставил щаба и преследването на чародея, направил проклятие на Светлана? Тъмните успяха да постигнат споразумение да го получат. А сега се отказваха от него с лекота?

Какво знаеше Завулон? Какво не знаехме ние?

— Вашите жалки… — започна Тъмният маг. Но не успя да завърши — жертвата изигра своя ход.

Чух как Мечока изрева — объркано и недоумяващо — и се обърнах.

Егор, вече половин час играещ ролята на заложник, притиснат към вампирката, се разтваряше, изчезваше. Момчето отиваше по-дълбоко в Сумрака.

Вампирката стисна ръце, неясно дали в опит да го задържи, или да го убие. Замахването на лапата с остри нокти беше стремително, но вече нямаше жива плът, която да срещне. Вампирката удари себе си — под лявата гръд, в сърцето.

Колко жалко, че не беше жива!

Мечката скочи. Прелетя като оживяла пряспа през празното място, където току-що беше стоял Егор и повали вампирката. Гърчещото се тяло се скри напълно под туловището му, подаваше се само ръката с остри нокти, удряща конвулсивно косматия хълбок.

В същия миг Иля вдигна жезъла. Лилавата светлина леко помръкна, преди жезълът да се взриви, превръщайки се в колона от бял пламък. Изглеждаше, че оперативният работник държи в ръце откъснат от фар лъч на прожектор, ослепителен и почти осезаемо плътен. С видимо усилие Иля замахна с ръце, одраска сивото небе с лъча, какъвто не бяха виждали в Москва от времето на войната, и стовари исполинската тояга върху Завулон.

Тъмният маг закрещя.

Падна, притиснат към покрива, а светлинният стълб се изтръгна от ръцете на Иля, придобивайки подвижност и самостоятелност. Вече беше не лъч светлина, не стълб от пламък, а бяла змия, въртяща се и покриваща се с блестящи люспи. Краят на исполинското тяло се сплеска, превръщайки се в качулка, изпод нея се подаде тъпа муцуна с немигащи очи, големи колкото гуми на камион. Проблесна езикът — тънък, раздвоен, пламтящ като газова горелка.

Отскочих — опашката едва не ме достигна. Огнената кобра се виеше около Завулон, готвейки се да го нападне, и главата й ту се повдигаше, ту се спускаше в образувания от тялото кръг. А зад пламтящия пръстен се удряха три сенки с размазани в мътни ивици движения. Скокът на Тигърчето към вещицата и вещера от Дневния патрул просто не бях забелязал.

Иля тихо се засмя, вадейки от колана си още един жезъл. Този път с по-мътна светлина, очевидно го беше заредил самостоятелно.

Какво означаваше това — че е имал оръжие, настроено лично срещу Завулон? Че шефът е знаел с кого ни предстои да се сблъскаме?

Огледах покрива. На пръв поглед всичко беше под контрол. Мечката, притиснал вампирката, въодушевено я удряше с лапи, от време на време изпод него се дочуваха смътни звуци. Тигърчето се занимаваше с патрулните и по всичко личеше, че не се нуждае от помощ. Бялата кобра душеше Завулон.

Ние, общо взето, останахме без работа. Иля държеше жезъла, готов да го използва и наблюдаваше схватката, явно преценявайки в кое меле да се хвърли. Семьон, който беше изгубил интерес към вампирката, и така и не се беше заинтересувал от патрулните и Завулон, вървеше по ръба на покрива и се вглеждаше надолу. Страхуваше се от нови подкрепления на Тъмните може би?

А аз стоях като глупак с безполезния пистолет в ръка…

Сянката легна под краката ми от първия опит. Пристъпих в нея, усещайки как студът ме изгаря. Не този студ, който е познат на хората, не и онзи, който познава всеки Различен, а студът на дълбокия сумрак. Тук вече нямаше вятър, тук снегът и ледът под краката ми бяха изчезнали. Тук нямаше син мъх. Всичко беше изпълнено с мъгла, гъста, леплива, на буци. Ако можем да сравним мъглата с мляко, то това беше пресечено мляко. Враговете и приятелите — всички се бяха превърнали в смътни, едва помръдващи сенки. Само огнената кобра, сражаваща се със Завулон, си оставаше все така стремителна и ярка — тази битка се водеше във всичките слоеве на Сумрака. Представих си колко енергия е вложена в магическия жезъл и ми стана съвсем зле.

Защо, Мрак и Светлина? Защо? Нито младата вампирка, нито момчето-Различен заслужаваха толкова усилия!

— Егор! — извиках аз.

Вече започвах да замръзвам. Бях ходил само два пъти на второто равнище на Сумрака на занятия, заедно с инструктор, и предишния ден, за да премина през заключената врата. Тук не ми беше сложена защита и аз губех, с всеки изминал миг губех сили.

— Егор! — пристъпих през мъглата. Зад гърба ми се разнасяха глухи удари — змията трошеше нещо по покрива, стиснала в пастта си тяло… дори знаех чие е това тяло…

Времето тук течеше още по-бавно и имаше нищожен шанс момчето още да не е изгубило съзнание. Вървях към мястото, където той се бе гмурнал във втория слой на Сумрака и се опитвах да различа поне нещичко, но не видях тялото под краката си. Спънах се, паднах, надигнах се, застанах на колене и се озовах лице в лице с Егор.

— Добре ли си? — попитах нелепо. Нелепо, защото очите му бяха отворени и той гледаше към мен.

— Да.

Гласовете ни звучаха приглушено и тътнещо. Точно до нас се люлееха две сенки: Мечката продължаваше да разкъсва вампирката. Колко дълго бе издържала!

И колко дълго бе издържало момчето.

— Да тръгваме — казах аз, протегнах ръка и докоснах рамото му. — Тук е… тежко. Рискуваме да останем на това място завинаги.

— Нека.

— Ти не разбираш, Егор! Това е страдание! Вечно страдание — да се разтвориш в Сумрака. Ти дори не можеш да си представиш, Егор! Да вървим!

— Защо?

— За да живеем.

— Защо?

Пръстите ми отказаха да се свиват. Пистолетът стана тежък и сякаш отлят от лед. Може би щях да издържа още минута или две…

Погледнах Егор в очите.

— Всеки решава сам. Аз си тръгвам. Имам за какво да живея.

— Защо искаш да ме спасиш? — с любопитство попита той. — Необходим съм на вашия Патрул ли?

— Не мисля, че ще влезеш в нашия Патрул… — казах аз неочаквано за самия себе си.

Той се усмихна. През нас бавно претича сянка — Семьон. Забелязал ли беше нещо? В беда ли беше някой?

А аз седях тук, изразходвайки последните си сили в опити да попреча на изтънченото самоубийство на малкия Различен… който така или иначе беше обречен.

— Тръгвам си — казах аз. — Прощавай.

Сянката се вкопчи в мен, замръзна и се залепи за пръстите ми, срасна се с лицето ми. Заизмъквах се от нея с резки движения, сумракът недоволно съскаше, разочарован от това поведение.

— Помогни ми — каза Егор. Едва чувах гласа му, почти бях излязъл. Той се обади в последната секунда.

Протегнах ръка и улових дланта му. Вече усещах как нещо ме изтръгва и ме изхвърля, мъглата наоколо се топеше. И цялата ми помощ беше напълно символична, момчето трябваше да направи главното само.

И той го направи.

Изпаднахме в горния слой на Сумрака. Студеният вятър ме удари в лицето, но сега това дори беше приятно. Вялите движения наоколо се превърнаха в стремителна схватка. Сивите замъглени цветове изглеждаха ярки.

Нещо се беше променило за секундите, през които бяхме разговаряли. Вампирката продължаваше да се гърчи под Мечката… не беше това.

Змията!

Бялата кобра набъбваше, издуваше се, вече беше запълнила една четвърт от покрива. Сякаш я помпаха с въздух и я издигаха нагоре, или пък тя сама излиташе към ниското небе. Семьон стоеше до преплетените навивки на огненото тяло, приклекнал в някаква от старите бойни стойки, и от дланта му излитаха малки оранжеви топки, които удряха кълбото от бял пламък. Той се целеше не в кобрата, а в някого, който беше под нея и много отдавна трябваше да е загинал, но продължаваше да се бори…

Взрив!

Завихряне на Светлината, късове Мрак. Бях отхвърлен назад и при падането си налетях върху Егор и го повалих, но не изпуснах ръката му. Тигърчето и вещицата, разтървали, полетяха към ръба на покрива и се удариха в защитната преграда. Мечока падна встрани от вампирката — разкъсана, осакатена, но все още жива. Семьон залитна, но се задържа на крака, покри го мътно светещата леща на защитата. От покрива падна само изгубилият съзнание вещер: той счупи в движение ръждясалите пръти на оградата и полетя надолу като чувал.

Иля беше единственият, който стоеше на мястото си като закован. Не забелязах никаква защита около него, но той продължаваше да гледа с интерес случващото се, стиснал жезъла си.

А останките от огнената кобра политнаха нагоре, обсипани от светещи облачета, разпръсваха се и се стопяваха искри, излизаха лъчи светлина. Под този фойерверк бавно се изправяше Завулон, разперил ръце в сложен магически жест. В схватката той се бе лишил от дрехите си и сега беше абсолютно гол. Тялото му се беше променило, придобивайки класическите признаци на демон: матови люспи вместо кожа, неправилна форма на черепа, сплъстена козина вместо коса, тесни очи с вертикални зеници. Хипертрофиралият му член се поклащаше, от края на гръбнака му висеше раздвоена опашка.

— Назад! — извика Завулон. — Назад!

Какво ли ставаше в момента наоколо, в човешкия свят? Изблици на смъртоносна тъга и безпричинна, безумна радост, сърдечни пристъпи, нелепи постъпки, кавги между най-близки приятели, измени на верни влюбени… Хората не могат да видят случващото се, но то засяга душите им.

Защо?

Защо му е всичко това на Дневния патрул?

И в този миг изведнъж ме обзе спокойствие. Ледено, разумно, почти унасящо.

Многоходова комбинация. Ще изхождаме от предположението, че всичко случващо се става по план на Дневния патрул. Нека приемем това за даденост. А сега да свържем всички случайности, като се започне от моя лов в метрото, не, да започнем от мига, когато на младежа вампир са определили за храна девойка, в който той не е можел да не се влюби.

Мислите ми се носеха толкова стремително, сякаш бях станал инструктор по мозъчен щурм и се бях свързал със съзнанията на други хора, както постъпваха понякога нашите аналитици. Не, такова нещо, разбира се, нямаше… просто късчетата на пъзела, разбъркан върху масата, се размърдаха, оживяха и започнаха да се нареждат пред очите ми.

На Дневния патрул не му пукаше за вампирката…

Дневният патрул не би започнал конфликт заради хлапе с потенциално високи способности.

Дневният патрул имаше само една причина, за да организира подобно нещо.

Тъмният маг с чудовищен потенциал.

Тъмният маг, способен да подобри позициите им… не само в Москва, а на целия континент…

Но нали те и без това постигнаха своето, обещахме да им дадем Тъмния маг…

Този непознат маг е хикс. Единствената неизвестна в задачата. Егор можеше да се означи с игрек: неговата устойчивост към магията беше прекалено голяма за Различен-новак. И все пак момчето беше вече известна величина, макар и с неизвестен множител…

Внесен в задачата изкуствено. За усложнение.

— Завулон! — извиках аз. Зад гърба ми Егор се въртеше и се пързаляше по леда, опитвайки да се изправи. Семьон отстъпваше от мага, продължавайки да държи защитата. Иля все така безизразно наблюдаваше случващото се. Мечката пристъпваше към гърчещата се, опитваща да се изправи вампирка. Тигърчето и вещицата Алиса отново пристъпваха една към друга. — Завулон!

Демонът ме погледна.

— Знам за кого се борите!

Не, още не знаех. Само започвах да разбирам, защото пъзелът-мозайка се беше наредил и ми бе показал познато лице…

Демонът отвори пастта си — челюстите се отместиха наляво и надясно, като при бръмбар. Той все повече и повече напомняше исполинско насекомо, люспите се срастваха в единна броня, гениталиите и опашката се прибраха в тялото, от хълбоците започнаха да израстват нови крайници.

— Тогава ти… си труп.

Гласът му си оставаше същия, дори беше станал по-умислен и интелигентен. Завулон протегна ръка към мен — тя се удължаваше на тласъци, придобивайки все нови и нови стави.

— Ела при мен… — прошепна той.

Всички застинаха. Освен мен — аз пристъпих към Тъмния маг. От менталната защита, която бях укрепвал дълги години, не беше останала и следа. Не можех, по никакъв начин не можех да се възпротивя на Завулон.

— Стой! — изрева Тигърчето, обръщайки гръб на изтощената, но озъбила се вещица. — Стой!

Много ми се искаше да изпълня молбата й. Но не можех.

— Антоне… — разнесе се иззад гърба ми. — Обърни се…

Това можех да го направя. Обърнах глава, откъсвайки поглед от кехлибарените очи с вертикални зеници.

Егор стоеше на колене, нямаше сили да се изправи. Изумително беше, че все още е в съзнание… нали подхранването му с енергия отвън се беше прекратило. Същото това подхранване, което предизвикваше интереса на шефа, което се осъществяваше от самото начало. Множителят „игрек“. Въведен за усложняване на ситуацията.

От дланта на Егор висеше медната верижка с малкия костен амулет.

— Дръж! — извика момчето.

— Не го хващай! — нареди Завулон. Но прекалено късно, аз вече се бях навел, улавяйки летящия към краката ми амулет. Допирът до издялания медальон ме опари, сякаш бях хванал въглен.

Погледнах демона и поклатих глава:

— Завулон… вече нямаш власт над мен.

Демонът изрева, приближавайки се бавно към мен. Власт вече нямаше, но имаше колкото си иска сили.

— Хайде стига… — назидателно изрече Иля.

Пламтяща бяла стена разсече пространството между нас. Завулон изпищя, нахвърляйки се върху магическата бариера. Платното от чисто бяла светлина го отхвърли назад. Той смешно разтърси обгорените си лапи, вече изобщо не беше страшен, а по-скоро нелеп.

— Многоходова комбинация — казах аз. — Колко елементарно, а?

Всичко върху покрива утихна. Тигърчето и вещицата Алиса стояха една до друга, без да опитват да се нападат. Семьон гледаше ту към мен, ту към Иля и не беше ясно кой предизвиква у него по-голямо учудване. Вампирката тихо плачеше, опитвайки се да се изправи. Тя се чувстваше най-зле, беше изразходвала всичките си сили, за да оцелее в схватката с Мечката, а сега мъчително опитваше да се регенерира. С невероятно усилие тя изскочи от Сумрака и се превърна в смътен силует.

Дори вятърът сякаш утихна…

— Как да се направи Тъмен маг от човек, който е изначално чист? — попитах аз. — Как да се привлече на страната на Мрака човек, който не умее да мрази? Могат да му се подхвърлят неприятности от всички страни… не много, едва-едва, с надеждата, че той ще се озлоби… Но това не помага. Човекът се е оказал прекалено чист… прекалено чиста.

Иля се засмя, тихо и одобрително.

— Единственото, което би могла да намрази — аз погледнах Завулон в очите, където сега беше останала само чиста злоба, — е самата себе си. И ето, това е неочакван ход. Необичаен. Нека се разболее майка й. Нека девойката се самоизмъчва и презира безсилието си и невъзможността да помогне. Да я притиснем в такъв ъгъл, където може само да мрази, пък макар и самата себе си, но да мрази. Наистина, съществува вероятностно разклонение. Малък шанс, че един-единствен сътрудник на Нощния патрул, който си няма никаква представа от оперативна работа…

Краката ми се подкосиха — наистина не бях свикнал да се намирам толкова дълго в Сумрака. Щях да падна на колене пред Завулон, което никак не ми се искаше. Семьон се плъзна през Сумрака и ме подхвана за раменете. Сигурно се бе занимавал сто и петдесет години с подобни неща.

— Незапознат с полевата работа… — повторих аз. — Току-виж започне да не действа по схемата. Няма да съжалява и утешава девойката, за която съжалението е смъртоносно. Значи трябва да се отвлече вниманието му. Да се създаде ситуация, в която е затрупан с работа. За да му възложат второстепенна задача и да го вържат за нея с лична отговорност, симпатия — всичко, което им е попаднало под ръка. За това може да се пожертва и редови вампир. Нали?

Завулон започна обратна трансформация. Той стремително придобиваше предишния си скръбно-интелектуален облик.

Смешно. Защо? Аз го бях виждал такъв, какъвто стана в Сумрака, в какъвто се превърна веднъж завинаги.

— Многоходова комбинация — повторих аз. — Гарантирам, изобщо не е задължително майката на Светлана да умира от смъртоносна болест. Имало е малка намеса от ваша страна, в границите на допустимото… Но тогава и ние имаме право на намеса.

— Тя е наша! — каза Завулон.

— Не — поклатих глава аз. — Няма да има никакъв пробив на инферното. Майка й ще се оправи. Сега ще отида при Светлана… и ще й разкажа всичко. Момичето ще се присъедини към Нощния патрул. Завулон, вие загубихте. Въпреки всичко — загубихте.

Разхвърляните из покрива парчета от дрехи запълзяха към Тъмния маг, съединиха се, подскочиха и го облякоха — него, тъжния, обаятелен, изпълнен с цялата скръб на света.

— Никой от вас няма да си тръгне оттук — каза Завулон. Зад гърба му започна да се вие на кълба Мракът, сякаш се разперваха две огромни черни криле.

Иля отново се засмя.

— Аз съм по-силен от всички вас — Завулон погледна косо Иля. — Силите, които си взел назаем, не са безгранични. Вие ще останете завинаги тук, в Сумрака, по-дълбоко, отколкото някога сте смеели да надникнете…

Семьон въздъхна и каза:

— Антоне, той все още не е разбрал.

Обърнах се и попитах:

— Борис Игнатиевич, нали вече няма смисъл от маскарада?

Младият нагличък оперативен работник сви рамене:

— Естествено, Антошка. Но толкова рядко имам възможност да наблюдавам шефа на Дневния патрул в действие… извини стария човек. Надявам се, че и на Иля му е било толкова интересно в моя облик…

Борис Игнатиевич придоби предишния си облик. Внезапно, без никакви театрални междинни метаморфози и светлинни ефекти. Той беше с халата и шапчицата си, само на краката си носеше меки кожени ботуши, а върху тях — галоши.

Беше приятно да се наблюдава лицето на Завулон.

Тъмните криле не бяха изчезнали, но престанаха да растат, само изпляскаха неуверено, сякаш магът се опитваше да излети, но не се решаваше.

— Отменяй операцията, Завулоне — каза шефът. — Ако се разкарате незабавно оттук и от дома на Светлана, няма да подаваме официален протест.

Тъмният маг не се поколеба:

— Тръгваме си.

Шефът кимна, сякаш не бе и очаквал друг отговор. Можеше да се предположи… Но отпусна жезъла и бариерата между мен и Завулон изчезна.

— Ще запомня твоята роля в тази история… — незабавно прошепна Тъмния маг. — Завинаги.

— Запомни я — съгласих се аз. — Това е полезно.

Завулон събра ръце, могъщите криле изплющяха в такт, и той изчезна. Но миг преди това погледна към вещицата и тя кимна.

Ох, как не ми хареса това. Плюнката подире ти не е смъртоносна, но винаги е неприятна.

С леко танцуваща походка, която изобщо не подхождаше на окървавеното лице и изкълчената, безсилно увиснала лява ръка, Алиса се приближи към мен.

— Ти също трябва да си тръгнеш — каза шефът.

— Разбира се, с огромно удоволствие! — отвърна вещицата. — Но преди това имам мъничко… съвсем мъничко право на нещо. Нали, Антоне?

— Да — прошепнах аз. — Въздействие от седма степен.

Към кого щеше да бъде насочен ударът? Към шефа — смехотворно. Тигърчето, Мечката, Семьон… глупости. Егор? А какво можеше да му внуши с намеса на най-слабото равнище?

— Открий се — каза вещицата. — Открий се пред мен, Антоне. Намеса от седма степен. Шефът на Нощния патрул е свидетел: няма да премина границата.

Семьон изстена, стискайки до болка рамото ми.

— Тя има право — казах аз. — Борис Игнатиевич…

— Постъпи както искаш — тихо отвърна шефът. — Аз наблюдавам.

Въздъхнах, разкривайки се пред вещицата. Нищо нямаше да успее да ми направи! Нищо! Никога нямаше да ме обърне на страната на Мрака с намеса от седма степен! Това просто бе смешно!

— Антоне — изрече меко вещицата, — кажи на шефа си това, което искаше да кажеш. Кажи истината. Постъпи честно и правилно. Така, както си длъжен да постъпиш.

— Минимално въздействие… — потвърди шефът. Ако в гласа му имаше болка, тя беше толкова дълбоко, че беше извън възможностите ми да я доловя.

— Многоходова комбинация — казах аз, гледайки Борис Игнатиевич. — Двустранна. Дневният патрул жертва своите пешки. Нощният патрул — своите. Заради великата цел. За да привлече на своя страна вълшебница с огромна, небивала сила. Може да загине млад вампир, на когото толкова му се иска да обича. В Сумрака може да загине момче със слаби способности на Различен. Могат да пострадат собствените им сътрудници. Но има цел, която оправдава средствата. Двама велики магове, които от стотици години се борят един срещу друг, подхващат поредната си малка война. И на Светлия маг в този случай му е по-трудно… той залага всичко. И загубата за него е не просто неприятност, тя е крачка в Сумрака, във Вечния Сумрак. Но все пак той залага всички. И своите, и чуждите. Така ли е, Борис Игнатиевич?

— Така е — отговори шефът.

Алиса тихичко се засмя и тръгна към отвора в пода. Сега не й беше до полети. Тигърчето здравата я беше смляла. И все пак вещицата беше в прекрасно настроение.

Погледнах Семьон — той извърна поглед. Тигърчето бавно се трансформираше отново в девойка… но също се стараеше да не среща погледа ми. Мечката изрева кратко и тръгна към отвора. На него му бе най-трудно в сравнение с всички останали. Той бе прекалено праволинеен. Мечката, прекрасният боец и противникът на компромисите…

— Вие всички сте гадове — каза Егор. Изправи се след няколко опита — не само заради умората — сега го подхранваше шефът, видях тънката нишка от сила, струяща във въздуха. Просто винаги е трудно да се измъкнеш от сянката си.

Излязох след него. Това не беше трудно, за последния четвърт час в Сумрака се беше изляла толкова енергия, че той бе изгубил обичайната си агресивна лепливост.

Почти веднага чух отвратителния шум от мек удар — падналият от покрива вещер беше достигнал асфалта.

Останалите започнаха да се появяват подире ми. Симпатична чернокоса девойка с аркада под лявото око и разбита скула, невъзмутим широкоплещест мъжага, импозантен бизнесмен с източен халат… Мечката вече си беше тръгнал. Знаех какво ще прави в апартамента си, в „бърлогата“. Ще пие неразреден спирт и ще чете стихове. Най-вероятно на глас. Гледайки веселия бърборещ телевизор.

Вампирката също бе тук. Тя беше съвсем зле, мърмореше нещо, тръскаше глава и се опитваше да оближе прегризаната си ръка. Ръката уморено се стараеше да се срасне отново за тялото. Всичко наоколо беше опръскано с кръв — не нейна, естествено, а кръвта на последната й жертва…

— Изчезни — казах аз, вдигайки тежкия пистолет. Ръката ми предателски трепна.

Куршумът я перна, пробивайки мъртвата плът, в бузата на девойката се появи разкъсана рана. Вампирката застена и я притисна със здравата си ръка. Втората висеше на някакви нишки — сухожилията.

— Не бива — меко изрече Семьон. — Не бива, Антоне…

Въпреки това се прицелих в главата й. Но в този миг от небето пикира огромна черна сянка — прилеп с размери на кондор. Разпери криле, прикривайки вампирката, и се изви в гърча на трансформацията.

— Тя има право на съд!

Не можех да стрелям в Костя. Постоях, наблюдавайки младия вампир, който ми беше съсед. Той гледаше упорито и твърдо, без да отмества поглед. От колко време се промъкваш скришом след мен, мой приятелю и противнико? И защо — за да спасиш съплеменницата си или за да не допуснеш крачката, след която ще се превърна в твой смъртен враг?

Свих рамене и мушнах пистолета в колана си. Права си, Олга. Цялата техника е дребна работа.

— Има — потвърди шефът. — Семьон, Тигърче, конвоирайте я.

— Добре — каза Тигърчето. Погледна ме — не само със съчувствие, но и с разбиране. Тръгна с пъргави крачки към вампирката.

— Така или иначе я очаква най-тежкото наказание — прошепна Семьон и пое след Тигърчето.

Така си и тръгнаха от покрива: Костя, носещ на ръце стенещата, нищо неразбираща вампирка, и Семьон и Тигърчето, които ги следваха безмълвно.

Останахме само трима.

— Момче, ти наистина имаш способности — меко каза шефът. — Не особено големи, но нали повечето хора са лишени и от това. Ще се радвам, ако се съгласиш да станеш мой ученик…

— Я вървете на… — започна Егор. Завършекът на фразата я лиши от всякаква учтивост. Момчето плачеше беззвучно, кривеше лицето си, опитвайки се да удържи сълзите си, но не успяваше.

Съвсем малко въздействие от седма степен — и щеше да му стане по-леко. Би разбрал, че Светлината не може да се бори с Мрака, без да използва всички достъпни средства…

Вдигнах глава към тъмното небе и отворих уста, улавяйки снежинките. Да можех да замръзна. Съвсем. Но не и както в Сумрака. Да се превърна в лед, но не в мъгла, в сняг, но не в киша, да се вкаменя, но не да се разлея…

— Егор, да вървим, ще те изпратя — предложих аз.

— Аз… наблизо съм… — каза момчето.

Стоях още дълго време, гълтайки сняг, примесен с вятър, и не забелязах кога си е тръгнал. Чух въпроса на шефа: „Егор, ще успееш ли сам да събудиш родителите си?“, но не чух отговора.

— Антоне, ако това ще те утеши… аурата на момчето не се промени — каза Борис Игнатиевич. — Никак… — той ме прегърна през рамото. Сега изглеждаше дребен и жалък, изобщо не приличаше на добре грижещ се за себе си предприемач или на маг първа степен. Просто младеещ старец, спечелил поредното кратко сражение в безкрайната война.

— Чудесно.

И аз бих искал такова нещо. Никаква аура. Собствена съдба.

— Антоне, имаме още работа.

— Знам, Борис Игнатиевич…

— Ще можеш ли да обясниш всичко на Светлана?

— Да, навярно… Сега ще мога.

— И извинявай. Но аз използвам това, с което разполагам… Тези, с които разполагам. Вие с нея сте свързани. Обикновена мистична връзка, необяснима по никакъв начин. Няма с кого да те сменя.

— Разбирам.

Снегът падаше върху лицето ми, задържаше се върху ресниците ми, потичаше на ивици по бузите ми. Струваше ми се, че почти съм успял да замръзна, но нали нямах право на това.

— Помниш ли какво ти казвах? Че да бъдеш Светъл е значително по-трудно, отколкото Тъмен…

— Помня…

— Ще ти бъде още по-тежко, Антоне. Ще се влюбиш в нея. Ще живеете заедно… известно време. После Светлана ще продължи напред. И ти ще виждаш как се отдалечава, как кръгът, с който общува, ще се увеличава отвъд това… което ти е достъпно. Ще страдаш. Но нищо не може да се направи, твоята роля е начална. Това се случва с всеки Велик маг, с всяка Велика вълшебница. Те вървят върху телата, върху телата на приятелите и любимите.

— Разбирам, аз… всичко разбирам…

— Тръгваме ли, Антоне?

Аз мълчах.

— Тръгваме ли?

— Не закъсняваме ли?

— Засега не. Светлината си има свои пътища. Ще те преведа по пряк път, а после — после е единствено твоят път.

— Тогава ще постоя още малко — казах аз. Затворих очи, за да усетя как снежинките падат върху клепачите ми, трепетно и нежно.

— Ако знаеш колко пъти съм стоял така — каза шефът. — Ето така, гледайки в небето и молейки се за нещо… Не знам дали за благословия, или за проклятие.

Не отговорих — и сам знаех, че няма да дочакам нищо.

— Измръзнах, Антоне — каза шефът. — Студено ми е. Като на човек — студено ми е. Искам да пийна водка и да се мушна под одеялото. И да си лежа така и да чакам, докато ти помогнеш на Светлана… докато Олга се справи с вихъра. А после да си взема отпуска. Да оставя за заместник Иля, той и без това е бил в моята кожа, и да отида в Самарканд. Бил ли си в Самарканд?

— Не.

— Нищо особено, ако трябва да бъда честен. Особено сега. Нищо хубаво няма там, освен спомени… Но те са само за мен. Как си?

— Да вървим, Борис Игнатиевич.

Изтрих снега от лицето си.

Чакаха ме.

И това е единственото, което ни пречи да замръзнем.