ИСТОРИЯ ТРЕТАИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗА СВОИ

ПРОЛОГ

Човечецът беше дребен, мургав, с дръпнати очи. Желана плячка за всеки столичен милиционер. Усмивката му бе виновна и объркана, погледът — наивен, срамежлив. Въпреки адската жега бе облечен в тъмен костюм, старомоден, но почти нов. Отгоре на всичко — древна вратовръзка, от съветско време. В едната си ръка носеше издута опърпана чанта за книжа, каквито в старите филми носят агрономите и председателите на водещите колхози, в другата — продълговат азиатски пъпеш в мрежичка.

Човекът излезе от общия вагон, като непрекъснато се усмихваше. На кондукторката, на спътниците си, на бутналия го носач, на продавача, застанал зад сергия с лимонада и цигари. Човекът вдигна поглед и възторжено се взря в покрива на гара „Казанска“. Тръгна по перона, спирайки от време на време, за да нагласи по-удобно пъпеша. Можеше да е както на трийсет, така и на петдесет: за европеец би било трудно да определи възрастта му.

Младежът, който след минута излезе от спалния вагон с купета на същия този влак, Ташкент-Москва, може би един от най-мръсните и разнебитени влакове на света, изглеждаше негова пълна противоположност. Също източен тип, най-вероятно — узбек. Но беше облечен по-скоро като московчанин: с шорти и тениска, слънчеви очила, на колана си носеше кожена чантичка и клетъчен телефон. Никакъв багаж. Никакви белези на провинциализъм. Той не гледаше встрани, не търсеше заветната буква „М“. Кратко кимване към кондуктора, леко поклащане на главата в отговор на предложенията на таксиметровите шофьори. Крачка, втора — той навлезе в тълпата, плъзна се между суетящите се пристигащи пътници, върху лицето му се мярна неприязън и отчужденост. След миг се превърна в незабележима част от хората. Тялото на тълпата се увеличи с още една клетка, здрава и жизнерадостна, не привличаща вниманието нито на фагоцитите-милиционери, нито на съседните клетки.

А човекът с пъпеша и чантата се провираше сред хората, мърморейки безброй извинения на не особено чист руски, гушеше глава между раменете си и се оглеждаше. Премина покрай подлеза, поклати глава и се насочи към съседния подлез, спря пред рекламното табло, където имаше по-малка навалица, и неловко притискайки багажа към гърдите си, измъкна някаква смачкана хартийка и се задълбочи в изучаването й. На лицето на азиатеца нямаше и сянка от подозрение, че го следят.

Това напълно устройваше тримата, застанали до стената на гарата. Красива, впечатляваща червенокоса девойка с плътно прилепнала към тялото й копринена рокля, млад пънкар с неочаквано скучни и стари очи, малко по-възрастен мъж — дългокос, зализан, с маниери на педал.

— Не прилича на него — със съмнение каза младежът с очи на старец. — Все пак не прилича. Виждал съм го отдавна и за кратко, но…

— Може би ще наредиш да питам Джору17? — попита с насмешка девойката. — Аз виждам. Това е той.

— Поемаш ли отговорността? — Младежът не показа нито учудване, нито желание да спори. Просто уточни.

— Да. — Девойката не откъсваше поглед от азиатеца. — Да вървим. Ще го хванем в подлеза.

Първите им крачки бяха бавни и синхронни. После тримата се разделиха — девойката продължи напред, а мъжете свърнаха встрани.

Човечецът прибра хартийката и неуверено тръгна към подлеза.

Московчанин или чест гост на столицата би се учудил от неочакваната безлюдност. Все пак това бе най-удобният и кратък път от метрото до перона на гарата. Но човечецът не обърна внимание на това. Той не забеляза как хората се спират зад гърба му, сякаш са се натъкнали на невидима бариера, и тръгват към другите подлези. И изобщо не можеше да види, че същото се случва и от другата страна на подлеза, във вътрешността на гарата.

Срещу него излезе усмихнат мъж със сладникава външност. Отзад го настигаха симпатична девойка и небрежно облечен младеж с обеца на ухото и скъсани дънки.

Човечецът продължаваше да върви.

— Почакай малко, старче — изрече миролюбиво сладникавият. Гласът му — тънък и маниерен — подхождаше на неговата външност. — Не бързай.

Азиатецът се усмихна и закима, но не се спря.

Сладникавият направи движение с ръка, сякаш прекарвайки черта между себе си и човечеца. Въздухът затрептя, в подлеза се разнесе дихание на леден вятър. Някъде на перона се разплакаха деца, започна да вие куче.

Човечецът спря, гледайки замислено пред себе си. Сви устни и духна, хитро усмихвайки се на застаналия пред него мъж. Чу се тънък звън, сякаш се счупи невидимо стъкло. Лицето на сладникавия се изкриви от болка, той отстъпи крачка назад.

— Браво, девона — каза девойката, спряла зад гърба на азиатеца. — Но точно сега не си струва да бързаш.

— Трябва да бързам, ау, трябва да бързам — каза човечецът като в скоропоговорка. Погледна през рамо: — Искаш ли пъпеш, красавице?

Девойката се усмихна, разглеждайки азиатеца. Предложи:

— А защо не дойдеш с нас, уважаеми? Ще седнем на дастрахан18, ще изядем пъпеша ти, ще пийнем чай. От толкова отдавна те чакаме, не е хубаво веднага да бягаш.

По лицето на човечеца пролича напрегната умствена дейност. После той започна да кима:

— Да вървим, да вървим.

При първата му крачка сладникавият падна. Пред азиатеца сега сякаш се движеше невидим щит, стена, не материална, а по-скоро от бушуващ вятър: мъжът се влачеше по земята, дългите му коси се развяваха, очите му бяха присвити, от гърлото му напираше беззвучен вик.

Пънкарят замахна с ръка и изпрати към човечеца ослепително ярки светлинни отблясъци. Едва откъснали се от дланта му, по средата на пътя те започваха да бледнеят и когато достигнаха гърба на азиатеца, блещукаха съвсем слабо.

— Леле-леле — каза човечецът, без да спира. Плешките му потрепнаха, сякаш за да пропъди от гърба си нахална муха.

— Алиса! — изкрещя младежът, без да прекъсва безполезното си занимание. Пръстите му мърдаха, стискаха въздуха, извличаха от него аленочервена светлина и я запращаха към човечеца. — Алиса!

Девойката наведе глава, вглеждайки се в отдалечаващия се азиатец. Прошепна нещо тихичко, прекара ръка по роклята — и в дланта й незнайно откъде се появи тънка прозрачна призма.

Човечецът ускори крачка, стрелкайки се наляво и надясно, и комично приведе глава. Сладникавият тип продължаваше да се търкаля пред него, но вече не се опитваше да вика. Лицето му беше окървавено, крайниците му бяха счупени и отпуснати, сякаш не се бе търкалял три метра по гладкия под, а го бе влачил три километра върху камениста степ безумен ураган, или пък пришпорен кон.

Девойката погледна човечеца през призмата.

Отначало азиатецът забави крачка. После застена, разпервайки ръце — пъпешът с трясък се разби в мраморния под, чантата изпляска меко и тежко.

— Ох — каза онзи, когото девойката бе нарекла девона. — Охо-хо.

Човечецът полетя надолу, превивайки се. Бузите му хлътнаха, скулите се изостриха, ръцете му станаха по старчески тънки и се покриха с мрежа от вени. Черните коси не посивяха, но се покриха със сива прах и оредяха. Въздухът около него затрепка — невидими горещи ручейчета потекоха към Алиса.

— Даденото не на мен отсега нататък ще бъде мое — прошепна девойката. — Всичко твое е мое.

Лицето й се наливаше с руменина със същата бързина, с която човечецът посърваше. Устните й примляскаха, шепнеха приглушени, странно звучащи думи. Пънкарят се намръщи и отпусна ръка — последният аленочервен лъч удари в пода, карайки камъка да потъмнее.

— Твърде лесно е — каза той. — Твърде лесно.

— Шефът беше много недоволен — каза девойката, прибирайки призмата някъде в гънките на роклята. Усмихна се. Лицето й излъчваше такава сила и енергия, каквато понякога се появява у жената след бурен сексуален акт. — Лесно, но на нашия Коля не му провървя.

Пънкарят кимна, гледайки неподвижното тяло на дългокосия. В тъжните му очи нямаше особено съчувствие, нито пък неприязън.

— Абсолютно си права — каза той. Тръгна с уверена крачка към съсухрения труп. Прекара длан над него и тялото се разпадна на прах. Със следващото си движение младежът превърна разбилия се пъпеш в лепкава каша.

— Чантата — каза девойката. — Провери чантата.

Замах на дланта — протритата изкуствена кожа се пукна и чантата се разтвори, като бисерна мида под ножа на изкусен гмуркач. Само че, ако се съдеше по погледа на младежа, жадуваният бисер го нямаше вътре. Два чифта захабено бельо, евтин памучен спортен екип, бяла риза, гуменки в полиетиленов пакет, пластмасова чашка със суха корейска макарина19, очила в калъф.

Младежът направи още няколко движения с ръце, карайки чашката да се пръсне, дрехите — да се разпорят по шевовете, калъфа — да се отвори. Изруга.

— Тя е празна, Алиса! Абсолютно празна!

Върху лицето на вещицата бавно се изписа смайване.

— Стасик, но нали това е девона? Куриерът не може да поверява стоката си никому!

— Този е успял — каза младежът, разравяйки прахта, останала от азиатеца. — Нали те предупреждавах, Алиса? От Светлите всичко може да се очаква. Ти пое отговорността. Аз може и да съм слаб маг. Но опитът ми е по-голям от твоя — с половин век.

Алиса кимна. Объркването вече бе изчезнало от очите й. Ръката й отново се плъзна по роклята, търсейки призмата.

— Да — съгласи се тя меко. — Прав си, Стасик. Но след половин век опитът ни ще се изравни.

Пънкарят се засмя, приседна край трупа на дългокосия и започна бързо да пребърква джобовете му.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Напразно настояваше на своето, Стасик. Нали аз предлагах да проверим и останалите пътници?

Младежът се обърна прекалено късно, когато животът във вид на десетки огнени нишки вече бе започнал да напуска тялото му.

ГЛАВА 1

Олдсмобилът беше древен и точно затова ми харесваше. Само дето отворените прозорци не спасяваха от жегата, безумната жега на нажежения през деня път. Тук беше необходим климатик.

Иля, вероятно, споделяше същото мнение. Той караше колата, придържайки волана само с едната ръка, и току се оглеждаше и подхващаше разговори. Аз разбирах, че маг от неговото равнище вижда вероятностите десет минути напред и че няма да има никаква катастрофа, но все пак не се чувствах уютно.

— Имах намерение да сложа климатик — виновно каза той на Юля. Момичето страдаше от жегата повече от всички нас, по лицето й се появиха обезпокоителни червени петна, погледът й помътня. Дано не й се доповръща.

— Ъхъ — каза Юля. Леко се усмихна. Предишният ден беше много напрегнат за нас, работихме до пет сутринта и останахме да спим направо в офиса. Разбира се, да се принуждава тринайсетгодишно момиче да се бъхти наравно с възрастните е свинщина, но тя сама пожела, никой не я е карал.

Светлана, седнала отпред, тревожно погледна към Юля. После — крайно неодобрително — и към Семьон. Под нейния поглед невъзмутимият маг едва не се задави с „Явата“. Пое си дъх и погълна виещия се из купето цигарен дим. С щракване на пръста изхвърли фаса. „Явата“ и без това беше отстъпка пред общественото мнение, до неотдавна Семьон предпочиташе „Польот“ и още по-чудовищни сортове цигари.

— Затворете прозорците — помоли Семьон.

След минута температурата в колата рязко започна да пада. На талази заприижда миризма на солено море. Дори усетих, че това е нощно море и не е прекалено далече — добре познатото кримско крайбрежие. Йод, водорасли, лек намек за пелин. Черно море. Коктебел.

— Коктебел? — попитах аз.

— Ялта — бързо отвърна Семьон. — Десети септември хиляда деветстотин седемдесет и втора година, около три часа през нощта. След лека буря.

Иля завистливо цъкна с език:

— Бива си го! И не си похарчил досега този букет?

Юля погледна виновно Семьон. Консервирането на климата не се удаваше лесно на всеки маг, а похарченият сега от Семьон букет от усещания можеше да е украшението на всеки купон.

— Благодаря, Семьон Павлович.

Кой знае защо, девойката беше много плаха пред него, като пред шефа, и го наричаше с име и презиме.

— Дреболия — спокойно отговори Семьон. — В колекцията си имам дъжд в тайгата през хиляда деветстотин и тринайсета, тайфун през четирийсета, военно утро в Юрмала през петдесет и шеста, струва ми се, зимна вечер в Гагрите.

Иля се разсмя:

— Майната й на зимната вечер в Гагрите. Виж, дъждът в тайгата…

— Не го разменям — веднага предупреди Семьон. — Знам я твоята колекция, нямаш нищо равностойно.

— А ако ти предложа две неща, не, три?

— Мога да ти го подаря — предложи Семьон.

— Я се разкарай — махна обидено с ръка Иля. — Какво мога да ти подаря в замяна?

— Тогава ще те повикам при разконсервирането.

— И това е нещо.

Той, разбира се, се начумери. Според мен те бяха почти равни по способности, може би Иля дори бе малко по-силен. Но Семьон имаше усет за моментите, достойни за магическо консервиране. А и умееше да не си хаби колекцията за дреболии.

Естествено, на някого подобна постъпка би могла да се стори разточителство: да се направи по-поносим последния половин час от пътуването в жегата чрез такъв ценен набор от усещания.

— Такъв нектар трябва да се вдъхва вечер, докато се ядат шишчета — каза Иля. Понякога той се отличаваше със смайващо дебелокожие. Юля се впрегна.

— Помня, че веднъж се озовах на Изток — изведнъж каза Семьон. Хеликоптерът ни… накратко, тръгнахме пеша. Бяхме изгубили техническите средства за свръзка, а да използваме магически беше все едно да се разхождаме в Харлем с плакат „Смърт на негрите!“. Движехме се пеша, в пустинята Хадрамаут. И ни оставаше съвсем малко път до местния резидент, някакви си сто километра, е, сто и двайсет. А вече нямахме никакви сили. Нямахме вода. И в този момент Альошка, добро момче, сега работи в Приморие, казва: „Не мога, Семьон Павлович, нали имам вкъщи жена и две деца, искам да се върна.“ Легна върху пясъка и разконсервира запаса си. Оказа се, че там има дъжд. Проливен, двайсет минути. Напихме се, напълнихме си манерките и изобщо — събрахме сили. Исках да му хвърля един бой, че не каза по-рано, но го съжалих.

След тази дълга реч в колата настъпи тишина за около минута. Семьон рядко изнасяше факти от бурната си биография толкова красноречиво.

Пръв се опомни Иля.

— А ти защо не използва своя дъжд от тайгата?

— Сравних ги — изсумтя Семьон. — Дъжд от колекцията от тринайсета година и обикновен пролетен дъжд, при това от Москва — той вонеше на бензин, вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Там е работата. Всичко си има своето време и място. Вечерта, за която сега си спомних, беше приятна. Но не нещо особено. Точно като за твоята таратайка.

Светлана тихо се засмя. Лекото напрежение, появило се в колата, спадна.

През цялата седмица Нощният патрул беше обзет от нервно напрежение. Макар в Москва да не бяха станали особени произшествия, просто обикновената рутинна работа. В града се възцари жега, незапомнена за месец юни, и сведенията за произшествия спаднаха до минимум. Това не беше по вкуса нито на Светлите, нито на Тъмните.

Около денонощие аналитиците ни обработваха версията, че неочаквано топлото време е предизвикано от готвена от Тъмните акция. Със сигурност в същото време Дневният патрул е проучвал дали Светлите магове не са манипулирали климата. След като и двете страни се убедиха в естествените причини за ненормалните метеорологични условия, не остана абсолютно никаква работа за вършене.

Тъмните притихнаха като пребити от дъжд мухи. Из града, въпреки всички прогнози на лекарите, броят на нещастните случаи и на починалите от естествена смърт намаля. На Светлите също не им беше до работа, маговете се караха за глупости, за най-обикновените документи от архива трябваше да се чака по половин ден, на предложенията да дадат прогноза за времето аналитиците отговаряха ядосано: „Тъмна вода в облаците“. Борис Игнатиевич бродеше из офиса абсолютно шашнат: московската жега беше пречупила дори него, с цялото му богато източно минало и произход. Предишната сутрин, в четвъртък, той събра личния състав, назначи двама доброволци за свои помощници, а на останалите нареди да се измитат от столицата. Където поискат — на Малдивските острови, в Гърция, при дявола в преизподнята, там така или иначе е по-комфортно, на вила извън града. Беше ни наредено да не се появяваме в офиса по-рано от понеделник по обед.

След като почака около минута, докато на всички лица цъфнат щастливи усмивки, шефът добави, че неочакваното щастие е добре да се отработи. С ударен труд. За да не се срамуваме след това от безцелно преживените дни. Защото класиците ненапразно са казали: „Понеделник започва в събота“, и след като сме получили три дни почивка, ние сме длъжни да свършим цялата рутинна работа преди това.

И ето че ние я свършихме — някои почти до сутринта. Проверихме Тъмните, които бяха останали в града и се намираха под особен контрол: вампири, върколаци, инкуби и сукуби20, действащи вещици и останалата неприятна паплач от низшите разряди. Всичко беше наред. Вампирите сега жадуваха не за топла кръв, а за студена бира. Вещиците се опитваха да правят магии, не за да урочасат ближния, а за да докарат лек дъждец над Москва.

Затова сега ние отивахме на отдих. Не на Малдивите, разбира се — шефът малко беше надценил щедростта на счетоводния отдел. Но и два-три дни извън града са нещо прекрасно. Горкичките доброволци, които останаха с шефа в столицата, да бдят и да го охраняват!

— Трябва да позвъня вкъщи — каза Юля. Тя видимо се оживи, след като Семьон смени жегата в колата с морска прохлада. — Света, дай телефона.

Аз също се наслаждавах на прохладата. Хвърлях поглед към колите, които изпреварвахме: повечето прозорци бяха със свалени стъкла и хората ни гледаха със завист, подозирайки неоснователно старата кола в наличие на климатик.

— Скоро трябва да свиеш — казах на Иля.

— Спомням си. Веднъж съм идвал тук.

— Тихо! — прошепна Юля със страшен глас. И заговори по телефона: — Мамо, аз съм! Да, вече пристигнахме. Разбира се, че е хубаво! Тук има езеро. Не, малко е. Мамче, аз само за малко, таткото на Света ми даде клетъчния си телефон. Не, никой друг. Света? Сега.

Светлана въздъхна и взе телефона от момичето. Погледна ме мрачно и аз се опитах да си придам сериозно изражение.

— Здравейте, лельо Наташа — каза Светлана с тънко детско гласче. — Да, много се радваме. Да. Не, с възрастни. Мама е далече, да я повикам ли? Да, ще й предам. Непременно. Дочуване.

Тя изключи телефона и каза на празното пространство:

— Момиче, а какво ще стане, когато майка ти попита истинската Света как сте прекарали почивните дни?

— Света ще отговори, че много добре сме си прекарали.

Светлана въздъхна и погледна Семьон, сякаш търсейки подкрепа.

— Използването на магически способности за лични цели води до непредсказуеми последствия — произнесе Семьон с наставнически тон. — Спомням си, веднъж…

— За какви магически способности говориш? — искрено се учуди Юля.-Казах й, че съм отишла на купон с момчетата и я помолих да ме прикрива. Светка помърмори, но се съгласи, естествено.

Иля се хилеше зад кормилото.

— Изтрябвал ми е този купон — възмути се Юля, явно не разбирайки какво го е развеселило. — Нека там се забавляват човешките деца. Но защо всички се смеете? А?



При всеки от нас, патрулните, работата отнема по-голямата част от живота. Не защото сме заклети работохолици — кой със здрав разум не предпочита почивката пред работата? И не защото работата ни е чак толкова интересна — по-голямата част от дейността ни се състои в скучно патрулиране или киснене по канцелариите. Ние просто сме малко. Дневният патрул се комплектова значително по-лесно, всеки Тъмен се стреми към възможността да властва. При нас ситуацията е съвсем различна.

Но покрай работата всеки от нас си има своето малко късче живот, което не даваме никому: нито на Светлината, нито на Мрака. То си е само наше. Това късче живот, което не крием, но и не излагаме на показ, което ни е останало от предишната ни, човешка същност.

Някои при най-малката възможност пътешестват. Иля, например, предпочита нормалните екскурзии, а Семьон — баналния автостоп. Навремето той е изминал, без да похарчи нито копейка, разстоянието от Москва до Владивосток за някакъв рекорден срок, но не е регистрирал постижението си в Лигата на свободните пътешествия, тъй като по време на пътуването двукратно е използвал магическите си способности.

Игнат, а и не само той, не възприема почивката по друг начин, освен като сексуални приключения. През този етап преминаваха почти всички, животът позволява на Различните значително повече, отколкото на хората. Това, че хората изпитват неосъзнато, но силно влечение към Различните, дори към онези, които не го желаят, е всеизвестен факт.

Сред нас има страшно много колекционери. От безобидни събирачи на джобни ножчета, медальончета, марки и запалки до тези на метеорологични условия, миризми, аури и заклинания. Аз някога събирах модели на автомобили и прахосвах огромни суми за редки екземпляри, представляващи ценност само за няколко хиляди идиота. Сега цялата тази колекция е събрана в две картонени кутии. Някой път трябва да ги измъкна навън и да ги изсипя в пясъка, където си играят децата, за тяхна радост.

Броят на рибарите и ловците сред нас също е голям. Игор и Гарик се увличат от екстремния парашутизъм. Милата девойка Галя, нашата ненужна програмистка, се занимава с отглеждане на бонзай. Общо взето, целият богат запас от развлечения, натрупан от човечеството, не ни е чужд.

А от какво се увличаше Тигърчето, при която отивахме сега, дори не можех да предположа. Беше ми интересно да го науча почти толкова много, колкото жадувах да се измъкна от градската жега. Обикновено когато посетиш дома на някого, веднага научаваш каква е малката му чудатост.

— Много ли ни остава? — възкликна Юля с капризна нотка в гласа. Вече бяхме свили в отклонението и бяхме изминали пет километра по черния път, покрай малка вилна зона и рекичка.

— Почти пристигнахме — казах аз, сравнявайки пътя с образа, който ни беше оставила Тигърчето.

— Тоест абсолютно съвсем пристигнахме — каза Иля и зави право към дърветата. Юля ахна, закривайки лицето си с ръце. Светлана реагира по-спокойно и все пак протегна напред ръце в очакване на удара.

Колата профуча през гъсталака и непроходимия ветровал и се вряза в наредените като стена дървета. Естествено, удар не последва. Преминахме през слой гъста мъгла и се озовахме на отличен асфалтов път. Отпред проблясваше огледалната повърхност на малко езерце, на брега на което стоеше тухлена двуетажна къща, заобиколена от висока ограда.

— Това, което ме изумява при върколаците — каза Светлана, — е тяхната потайност. Не стига, че се е прикрила с мъглата, а отгоре на всичко и ограда.

— Тигърчето не е върколак! — възмути се момичето. — Тя е трансформиращ се маг!

— Това е едно и също — меко каза Света.

Юля погледна Семьон, очевидно очаквайки подкрепа. Магът въздъхна:

— По принцип Света е права. Тясно специализираните бойни магове са си върколаци. Само че с друг Знак. Ако Тигърчето е била в друго настроение, когато за пръв път е влязла в Сумрака, би се превърнала в Тъмна, във върколак. Много малко са хората, при които всичко е определено предварително. Обикновено има борба. Подготовка за иницииране.

— А с мен как беше? — попита Юля.

— Нали съм ти разказвал? — промърмори Семьон. — Доста лесно.

— Лека реморализация на учителите и родителите — каза Иля със смях, докато спираше колата до оградата. — И малкото момиченце веднага се изпълни с любов и доброта към околния свят.

Юля беше талантливо момиче и Патрулът й възлагаше големи надежди. И все пак не такива, че да я пришпорват през лабиринтите на моралните главоблъсканици със същото темпо като Светлана, бъдещата Велика Вълшебница.

Навярно тази мисъл ни хрумна едновременно и на двамата със Света — ние се спогледахме. Спогледахме се и веднага отклонихме погледите си встрани.

Притискаше ни невидима стена, притискаше ни, разделяйки ни от двете си страни. Аз завинаги щях да си остана маг от трето равнище. Светлана всеки момент щеше да ме надмине, а скоро — много скоро, тъй като така смята ръководството на Патрула — щеше да стане вълшебница извън всякакви категории.

И тогава всичко, което щеше да ни остане, щяха да са приятелските ръкостискания, когато се видим, и честитките за рождените дни и Коледа.

— Какво става, там да не са заспали? — възмути се Иля, когото не го измъчваха подобни проблеми. Подаде се от прозореца — и в колата веднага лъхна горещ, макар и чист въздух. Махна с ръка, гледайки в обектива на камерата, закрепена над портата. Даде сигнал.

Портата започна бавно да се отваря.

— Така е по-добре — изсумтя магът, вкарвайки колата в двора.

Той се оказа голям, изпълнен с гъсто засадени дървета. Удивително е как са построили къщата, без да засегнат тези исполински борове и ели. Освен малката градинка с цветя около неработещия фонтан не се забелязваха никакви лехи. На бетонната площадка пред сградата вече имаше пет коли. Разпознах старата „Нива“, която от патриотизъм използваше Данила, и спортната кола на Олга — как ли се беше добрала дотук по черния път? Между тях стоеше раздрънканият фургон, с който се придвижваше Толик. Останалите две коли ги бях виждал при офиса, но не знаех на кого са.

— Не са ни изчакали — възмущаваше се Иля. — Прави се купон, всички се веселят, а най-добрите хора на Патрула се мъкнат по междуселските пътища.

Той изключи двигателя и в този момент Юля радостно възкликна:

— Тигърче!

С лекота ме прескочи, отвори вратата и излезе от колата.

Семьон бързо изруга и я последва с неуловими движения. Тъкмо навреме.

Не разбрах къде се криеха тези кучета. Във всеки случай по никакъв начин не се издадоха, докато Юля не изскочи от колата. Но веднага щом тя стъпи на земята, от всички посоки беззвучно й се нахвърлиха бледожълти сенки.

Момичето изпищя. Тя имаше достатъчно способности да се справи със стадо вълци, да не говорим за пет-шест кучета. Само че досега не беше водила истинска битка и се стъписа. Честно казано, и аз не очаквах нападение тук. Още по-малко пък такова. Кучетата изобщо не атакуват Различни. От Тъмните се страхуват. И обичат Светлите. Трябва доста сериозно да се поработи с едно животно, за да се потисне природния му страх от ходещи източници на магия.

Светлана, Иля и аз — всички изскочихме навън. Но Семьон вече ни бе изпреварил. С едната си ръка беше подхванал момичето, с другата беше прекарал черта във въздуха. Реших, че ще използва подплашваща магия, ще отиде в Сумрака или ще изпепели кучетата. Обикновено инстинктивно се правят най-простите заклинания.

Но Семьон направи „фризер“, темпорално замразяване. То настигна две от кучетата във въздуха: обвитите със синьо сияние тела увиснаха над земята с издадени напред тесни, озъбени муцуни. От зъбите им се откъсваха и падаха като блестяща синкава градушка капки слюнка.

Трите кучета, които бяха замръзнали на земята, не изглеждаха толкова ефектно.

Тигърчето вече тичаше към нас. Лицето й беше пребледняло, очите й се бяха изцъклили. Тя се вгледа за секунда в Юля: момичето продължаваше да пищи, но вече по-тихо, по инерция.

— Всички ли са добре? — попита тя най-накрая.

— Я се разкарай — промърмори Иля, отпускайки магическия жезъл. — Що за зверове развъждаш?

— Нищо нямаше да ви направят! — виновно каза Тигърчето.

— Така ли? — Семьон свали Юля на земята. Замислено прекара пръст по зъбите на увисналото във въздуха куче. Упоритият слой мраз пружинираше под пръстите му.

— Заклевам се! — Тигърчето притисна ръка към гърдите си. — Момчета, Света, Юленка, извинявайте. Не успях да ги спра. Кучетата са тренирани да повалят и задържат непознати.

— Дори Различни?

— Да.

— Дори Светли? — в гласа на Семьон се появи искрено възхищение.

Тигърчето сведе поглед и кимна.

Юля се приближи към нея, прегърна я и каза:

— А аз не се уплаших. Само малко се стъписах.

— Добре, че и аз се стъписах — мрачно отбеляза Иля, прибирайки оръжието. — Кучешкото печено е прекалено екзотично ястие. Тигърче, но нали твоите кучета ме познават!

— Теб не биха те и докоснали.

Напрежението падаше бавно. Разбира се, нищо страшно нямаше да се случи, ние умеем да се лекуваме взаимно, но пикникът би се провалил с гръм и трясък.

— Извинявайте — каза още веднъж Тигърчето. Изгледа ни умолително.

— Слушай, за какво ти е това? — Света посочи с поглед кучетата. — Обясни ми, защо? Твоите способности са достатъчни, за да се отървеш от взвод зелени барети, за какво са ти тези ротвайлери?

— Това не са ротвайлери, стафордширски териери са.

— Каква е разликата!

— Веднъж хванаха крадци. А аз нали идвам два пъти седмично, не мога всеки ден да карам от града дотук.

Обяснението не беше особено убедително. Обикновено сплашващо заклинание — и никой човек не би припарил наблизо. Но никой не успя да каже това — Тигърчето ни обезоръжи:

— Такъв ми е характерът.

— А кучетата дълго ли ще висят? — попита Юля, без да я пуска. — Искам да се сприятеля с тях. Иначе у мен ще остане скрит психологически комплекс, който неизбежно ще се отрази на характера ми и на сексуалните ми предпочитания.

Семьон изсумтя. С репликата си — интересно доколко непосредствена и доколко преднамерена — Юля потуши конфликта.

— Привечер ще оживеят. Стопанке, ще ни поканиш ли в къщата си?

Тръгнахме към къщата, оставяйки кучетата да стоят и висят около колата.

— Тигърче, при теб е супер! — каза Юля. Тя вече се беше залепила за девойката и напълно ни игнорираше. Изглежда, вълшебницата беше нейният кумир, на когото се прощаваше всичко, дори прекалено бдителните кучета.

Само че защо недостъпните способности винаги се превръщат във фетиш?

Юля е Великолепна вълшебница-аналитик, способна да разплита нишките на реалността, да намира скритите магически причини за, на пръв поглед, обикновени събития. Тя е умна, в нейния отдел я обожават, и то не само като малко момиче, но и като боен другар, като ценна, понякога незаменима сътрудничка. Но нейният кумир е Тигърчето, вълшебница-върколак и боен маг. Да се бе хванала да подражава на добродушната старица Полина Василевна, поработваща в аналитичния отдел на половин надница. Или да се бе влюбила в началника на отдела си, импозантния застаряващ донжуан Едик.

Ама не, неин кумир стана Тигърчето.

Започнах да си подсвирквам нещо, крачейки най-отзад на процесията. Улових погледа на Светлана, леко поклатих глава. Всичко е наред. Предстои ни цяло денонощие безделие. Никакви Тъмни и Светли, никакви интриги, никакво противопоставяне. Ще се къпем в езерото, ще ядем шишчета, ще пием червено вино. Вечерта — в банята. В такава вила трябва да има прилична баня. После със Семьон ще си вземем по някоя бутилка водка и буркан със солени гъби, и ще се усамотим някъде по-надалече от останалата тълпа и ще се напием до безумие, гледайки звездите и водейки философски разговори на възвишени теми.

Яко.

Иска ми се да бъда човек. Поне за едно денонощие.

Семьон се спря и ми кимна:

— Ще си вземем две бутилки. Или три. Може да дойде още някой.

Не си струваше да се учудвам, още по-малко пък да се възмущавам. Той не четеше мислите ми, просто жизненият му опит беше значително по-голям от моя.

— Разбрахме се — кимнах аз. Светлана отново ме погледна накриво, с подозрение, но си премълча.

— На теб ти е по-лесно — добави Семьон. — На мен много рядко ми се удава да стана човек.

— А това необходимо ли е? — попита Тигърчето, вече спряла до вратата.

Семьон сви рамене:

— Не, разбира се. Но ми се иска.

И ние влязохме във вилата.



Двайсет гости може би бяха малко множко дори за тази къща. Ако бяхме хора, щеше да е друго нещо. А така вдигахме прекалено много шум. Опитайте да съберете заедно двайсетина деца, учили прилежно няколко месеца преди това, дайте им пълния асортимент на магазина за играчки, разрешете им да правят каквото си искат и наблюдавайте резултата.

Може би само аз и Света оставахме встрани от тези шумни забавления. Взехме си от шведската маса по чаша вино и седнахме на кожения диван в ъгъла на гостната.

Семьон и Иля все пак се вкопчиха един в друг в магически двубой. Много културен, мирен и в първия момент приятен за околните. Очевидно в колата Семьон беше засегнал самолюбието на приятеля си: сега те поред променяха климата в гостната. Вече бяхме усетили и зимата в горите на Подмосковието, и есенна мъгла, и лятото в Испания. Тигърчето решително забрани дъждовете и пороите, но маговете и без това не възнамеряваха да призовават необуздаността на стихиите. Те очевидно бяха въвели някакви вътрешни ограничения на измененията на климата и се съревноваваха не толкова в необичайността на консервирания природен миг, колкото в подходящия момент за използването му.

Гарик, Фарид и Данила играеха на карти. Най-обикновени, без сложни хрумвания, само дето въздухът над масата искреше от магии. Те използваха всички достъпни начини за магическо мамене и защита от него. Тук вече не беше важно на кого какви карти са се паднали и какви са останали в купчината.

До отворената врата стоеше Игнат, заобиколен от девойките от научния отдел, към които се бяха присламчили и нашите така наречени програмистки. Очевидно нашият сексофил се беше изхитрил да претърпи поражение на любовния фронт и сега си лижеше раните в тесен кръг.

— Антоне — полугласно попита Света, — как мислиш, всичко това истинско ли е?

— Кое именно?

— Веселбата. Помниш ли какво каза Семьон?

Свих рамене:

— Да се върнем на този въпрос, когато станем на по сто години, а? На мен ми е хубаво. Просто ми е хубаво. Защото не трябва да тичам никъде, нищо не трябва да пресмятам, а Патрулите са изплезили езици и са се скрили на сянка.

— На мен също ми е хубаво — съгласи се Светлана. — Но нали тук сме само четирима такива, млади или почти млади. Юля, Тигърчето, ти, аз. Какво ще стане с нас след сто години? А след триста?

— Ще видим.

— Антоне, разбери — Света лекичко докосна ръката ми. — Аз много се гордея с това, че влязох в Патрула. Щастлива съм, че мама отново е здрава. Сега живея по-добре, дори е смешно да го оспорвам. Дори мога да разбера защо шефът те подложи на онова изпитание…

— Не бива, Света — хванах я за ръката. — Дори аз го разбрах, а на мене ми беше значително по-тежко. Не бива да говорим за това.

— Аз и не възнамерявам — Светлана допи виното и остави празната чаша. — Антоне, имам предвид друго — не виждам радост.

— Къде? — навярно никога не съм схващал толкова бавно.

— Тук. В Нощния патрул. В нашата задружна компания. Та нали всеки ден за нас е някаква битка. Ту голяма, ту малка. С превъртял върколак, с Тъмен маг, с всички сили на Мрака накуп. Максимално напрежение, изпъчени брадички, изцъклени очи, готовност да скочиш с гърди към някоя амбразура или по гол задник върху таралеж.

Прихнах да се смея.

— Света, но какво лошо има тук? Да, ние сме войници. Всички до един, от Юля до Хесер. Да водиш война не е много весело, разбира се. Но ако отстъпим…

— Тогава какво? — отговори с въпрос Света. — Ще настъпи Апокалипсис? Силите на Доброто и Злото са воювали хиляди години. Разкъсвали са си гърлата, насъсквали са едни срещу други човешките армии, и всичко това — заради висши цели. Но кажи, Антоне, нима хората през това време не са станали по-добри?

— Станали са.

— А от времето, когато е започнала работата на Патрулите? Антоне, миличък, ти толкова неща си ми говорил, а и не само ти. Че главната битка се води за душата на хората, че ние предотвратяваме масови кръвопролития. Предотвратяваме, да. Но хората сами се убиват един друг. Много повече, отколкото преди двеста години.

— Искаш да кажеш, че нашата работа носи вреда?

— Не — Света уморено поклати глава. — Не искам. Нямам такова самомнение. Искам да кажа, че може би ние наистина сме Светлината, само че… Знаеш ли, в града са се появили фалшиви играчки за елха. На вид са като истински, но не носят никаква радост.

Тя произнесе краткия си анекдот напълно сериозно и без да променя тона си. Погледна ме в очите.

— Разбираш ли?

— Разбирам.

— Да, навярно, Тъмните са започнали да носят по-малко Зло — каза Светлана. — Тези наши взаимни отстъпки, добро дело за зло, лицензите за убийства и изцеляване могат да се оправдаят, вярвам. Тъмните носят по-малко зло отпреди, ние не носим Зло по дефиниция. А хората?

— Какво общо имат тук хората?

— Та нали те са главното! Ние ги защитаваме. Всеотдайно и неуморно. Само че защо не става по-добре за тях? Та нали те самите вършат работата на Мрака. Защо? Може би ние сме изгубили нещо, Антоне? Онази вяра, с която Светлите магове са пращали на смърт армии, но и самите те са вървели в първите редици? Умението не само да защитаваме, но и да радваме? Каква полза от здравите стени, ако това са стените на затвор? Хората са забравили за истинската магия, хората не вярват в Мрака, но нали не вярват и в Светлината! Антоне, ние сме войници. Да! Но армията я обичат само по време на война.

— Тя наближава.

— Кой знае за това?

— Ние навярно не сме точно войници — казах аз. Да отстъпваш от позицията, с която си свикнал, винаги е неприятно, но друг изход нямаше. — По-скоро хусари. Трам-пам-пам…

— Хусарите са умеели да се усмихват. Ние — вече почти не.

— Тогава кажи какво трябва да правим — изведнъж разбрах, че денят, който е обещавал да бъде прекрасен, стремително се носи към пропастта, към тъмно и вонящо дере, затрупано със стар боклук. — Кажи! Ти си Велика Вълшебница или скоро ще станеш такава. Генерал в нашата война. А аз съм обикновен лейтенант. Дай ми заповед, и нека тя да бъде правилна. Кажи, какво да правя?

Едва сега забелязах, че в гостната е настъпила тишина и всички ни слушат. Но вече беше все едно.

— Ще кажеш да излезем на улицата и да убиваме Тъмни? Не умея да върша това добре, но много, много ще се старая! Ще кажеш да се усмихвам и да дарявам на хората Добро? Ще отида. Само че кой ще отговаря за Злото, на което ще открия пътя? Добро и Зло, Светлина и Мрак, да, ние изричаме тези думи, изтривайки смисъла им, окачваме ги като знамена и ги оставяме да гният, подложени на вятър и дъжд. Тогава дай ни нова дума! Дай ни нови знамена! Кажи къде да отидем и какво да правим!

Устните й затрепериха. Млъкнах, но вече беше късно.

Светлана плачеше, закрила лицето си с ръце.

Какви ги вършех?

Или наистина сме се отучили дори да се усмихваме един на друг?

Нека сто пъти да съм прав, но…

Каква полза от моята правота, щом съм готов да защитавам целия свят, но не и тези, които са до мен? Щом обуздавам омразата, но не допускам любов?

Скочих, прегърнах Светлана през раменете и я поведох вън от гостната. Маговете стояха, извърнали погледи. Може би бяха виждали такива сцени неведнъж. Може би разбираха всичко.

— Антоне.

Тигърчето се появи до нас абсолютно беззвучно, побутна ме, отвори някаква врата. Погледна ме със смесица от упрек и неочаквано разбиране. И ни остави сами.

Стояхме неподвижно минута. Светлана плачеше тихо на рамото ми, а аз чаках. Късно бе да се говори сега. Вече бях наговорил всичките простотии, за които се бях сетил.

— Ще опитам.

Ето това не го очаквах. Всичко друго: обиди, ответно нападение, оплаквания, но не и това.

Светлана махна длани от мокрото си лице. Тръсна глава, усмихна се.

— Ти си прав, Антошка. Абсолютно прав си. Засега само се оплаквам и протестирам. Плача като дете, нищо не разбирам. Пъхат носа ми в грис с мляко, разрешават ми да пипна огъня и чакат, чакат да порасна. Значи не бива. Ще опитам, ще дам нови знамена.

— Света…

— Ти си прав — отсече тя. — Но и аз съм мъничко права. Само не и в това, че се отпуснах пред момчетата, естествено. Те се веселят така, както умеят. Сражават се така, както умеят. Сега имаме почивен ден и не бива да се разваля забавлението на останалите. Разбрахме ли се?

И аз отново усетих стената. Невидимата стена, която винаги щеше да стои между мен и Хесер, между мен и висшето ръководство.

Тази стена, която времето издига между нас. Днес аз със собствените си ръце сложих в нея няколко реда студени кристални тухли.

— Прости ми, Света — прошепнах аз. — Прости ми.

— Да забравим — каза тя много твърдо. — Нека да забравим. Докато още можем да забравяме.

Ние най-накрая се огледахме.

— Кабинетът? — предположи Света.

Рафтове от байцван дъб, томове зад тъмното стъкло. Масивно бюро с компютър.

— Да.

— Тигърчето нали живее сама?

— Не знам — поклатих глава аз. — При нас не е прието да разпитваме.

— Изглежда, че е сама. Или поне в момента. — Светлана извади носна кърпичка и започна внимателно да трие сълзите си. — Хубава къща има. Да вървим, останалите се чувстват неловко.

Поклатих глава:

— Те със сигурност са усетили, че не се караме.

— Не, не могат. Тук има бариери между отделните стаи, не пропускат сондиране.

Погледнах в Сумрака и забелязах скритото в стените сияние.

— Сега и аз виждам. Ти с всеки изминал ден ставаш по-силна.

Светлана се усмихна — малко напрегнато, но с гордост. Каза:

— Странно. Защо й е да слага бариери, щом живее сама?

— А защо ти е да ги слагаш, ако не си сам? — попитах аз. Полугласно, за да стане ясно, че отговор не е необходим. И Светлана не отговори.

Излязохме от кабинета обратно в гостната.

Обстановката не беше чак погребална, но близка до това състояние.

Не знам кой — Семьон или Иля — се бе постарал, но в стаята цареше миришеща на блато сивота. Игнат, прегърнал Лена, гледаше тъжно околните. Той предпочиташе веселието във всичките му прояви, кавгите и каквато и да е форма на напрежение за него беше като нож в сърцето. Картаджиите мълчаливо гледаха една-единствена карта, лежаща на масата, и под техните погледи тя трепереше, извиваше се, променяше боята и силата си. Юля се беше нацупила и тихичко разпитваше за нещо Олга.

— Ще налеете ли нещо за пиене? — попита Света, хванала ме за ръката. — Не знаете ли, че най-доброто лекарство за истеричките е петдесет грама коняк?

Тигърчето, застанала с нещастен вид до прозореца, бързо тръгна към бара. Тя какво, да не бе решила, че е виновна за сдърпването ни?

Аз и Света си сипахме по чашка коняк, демонстративно се чукнахме и се целунахме. Улових погледа на Олга: не зарадван, не тъжен, а заинтригуван. И леко ревнив. При това тази ревност изобщо не беше свързана с целувката.

Изведнъж се почувствах зле.

Сякаш бях излязъл от лабиринт, в който съм бродил дълги дни и месеци. Излязъл съм, за да видя единствено вход към следващите катакомби.

ГЛАВА 2

Успях да поговоря с Олга насаме едва след два часа. Веселбата, колкото и пресилена да бе според Светлана, вече се бе преместила на двора. Семьон домакинстваше при грила, раздавайки на желаещите шишчета, които се приготвяха със скорост, еднозначно намекваща за използването на магия. До него, в сянката, имаше две каси със сухо вино.

Олга дружелюбно си бъбреше с Иля, и двамата имаха в ръцете си по шишче и чаша вино. Жалко беше да развалям тази идилия, но…

— Оля, трябва да поговорим — казах аз, приближавайки се към тях. Светлана беше напълно увлечена в спор с Тигърчето — девойките разпалено обсъждаха традиционния новогодишен карнавал на Патрула, прехвърляйки се от горещото време на тази тема по някаква своеобразна женска логика. Най-подходящият момент.

— Извинявай, Иля — вълшебницата разпери ръце. — Ще си довършим разговора, нали? Много ми е интересен твоят поглед върху причините за провала на Съюза. Макар и да не си прав.

Магът се усмихна триумфално и се отдалечи.

— Питай, Антоне — предложи Олга със същия тон.

— Нали знаеш за какво ще те питам?

— Досещам се.

Огледах се. Наоколо нямаше никой. Все още продължаваше този кратък миг от пикника във вилата, когато ти се яде, пие ти се и не чувстваш тежест нито в стомаха, нито в главата.

— Какво я очаква Светлана?

— Трудно е да се чете бъдещето. А бъдещето на великите магове и вълшебници…

— Не го усуквай, партньорке — погледнах я в очите. — Не бива. Нали все пак бяхме заедно? Работихме в екип? Още когато ти беше наказана и лишена от всичко, дори от това тяло. И то наказана напълно справедливо.

Кръвта се отдръпна от лицето на Олга.

— Какво знаеш ти за моята вина?

— Всичко.

— Откъде?

— Аз все пак работя с данни.

— Нямаш достъп до достатъчно данни. Случилото се с мен никога не е влизало в електронните архиви.

— Косвени данни, Оля. Виждала ли си кръговете върху водната повърхност? Камъкът може отдавна да лежи на дъното, да е покрит с тиня, а кръговете все още да се разширяват. Да подкопават склоновете, да изхвърлят на брега пяна и мръсотия, да обръщат лодки, ако камъкът е бил голям. Смятай, че дълго съм стоял на склона, Оля. Стоял съм и съм гледал вълните, които подронват брега.

— Блъфираш.

— Не. Олга, какво ще стане по-нататък със Светлана? В кой етап на обучението си е вече?

Вълшебницата ме гледаше, забравила за изстиналото шишче и за полупразната чаша. И аз нанесох още един удар:

— Ти нали си преминала през този етап?

— Да — изглежда, тя престана да играе на мълчанка. — Преминала съм го. Но мен ме подготвяха по-бавно.

— А защо със Светлана се бърза толкова?

— Никой не е предполагал, че през този век ще се роди още една Велика Вълшебница. На Хесер му се наложи да импровизира, да променя плановете в движение.

— Точно затова ти върнаха предишния облик, нали? Не само заради добре свършената работа?

— Ти самият нали всичко разбираш! — Очите на Олга проблеснаха лошо. — Защо ме питаш тогава?

— Ти контролираш подготовката й? Изхождайки от своя опит?

— Да. Доволен ли си?

— Олга, но нали сме от една и съща страна на барикадата? — прошепнах аз.

— Тогава не бутай съратниците си с лакти!

— Олга, каква е целта? Какво не си могла да направиш ти? Какво трябва да направи Света?

— Ти блъфираш! — Тя наистина се разстрои. — Антоне, как само блъфираш!

Аз мълчах.

— Ти не знаеш нищо! Ти не знаеш къде да гледаш, за да видиш кръговете по водата!

— Да допуснем. Но нали познах главното?

Олга ме гледаше, прехапала устни. После поклати глава:

— Позна. Директен въпрос, директен отговор. Но нищо няма да ти обяснявам. Не си длъжен да знаеш. Това не те засяга.

— Грешиш.

— Никой от нас не мисли злото на Света — рязко изрече Олга. — Ясно ли е?

— Ние и без това не умеем да желаем злото някому. Само че понякога нашето добро по нищо не се различава от Злото.

— Антоне, да приключим разговора. Нямам право да ти отговарям. И не бива да разваляме тази неочаквана почивка на останалите.

— Доколко е неочаквана? — коварно попитах аз. — А, Олга?

Тя вече се беше съвзела и лицето й стана непроницаемо. Прекалено непроницаемо за подобен въпрос.

— Ти и без това узна прекалено много — гласът й звучеше по-високо и беше придобил предишната си властност.

— Оля, никога не са давали отпуска на всички накуп. И то за денонощие. Защо Хесер прогони Светлите от града?

— Не всички.

— Полина Василевна и Андрей не се броят. Ти прекрасно знаеш, че те са кабинетни служители. Москва остана без нито един патрулен!

— Тъмните също са притихнали.

— И какво от това?

— Антоне, достатъчно.

Разбрах, че няма да каже повече нито дума. Кимнах:

— Добре, Оля. Преди половин година работихме като равен с равен, макар и случайно. Сега очевидно не е така. Извинявай. Проблемите не са мои, не са от моята компетентност.

Олга кимна. Това беше толкова неочаквано, че не повярвах на очите си.

— Е, най-накрая разбра.

Присмиваше ли ми се? Или наистина беше повярвала, че съм решил да не се намесвам в нищо?

— Аз изобщо съм доста схватлив — казах. Погледнах към Светлана: тя си бъбреше весело с Толик.

— Нали не ми се сърдиш? — попита Олга.

Докоснах дланта й, усмихнах се и тръгнах към къщата. Правеше ми се нещо. Толкова силно, сякаш бях джин, пуснат от бутилка след хиляда години заточение. Каквото и да е: да издигам дворци, да разрушавам градове, да програмирам на Бейсик или да бродирам на кръстчета.

Отворих вратата, без да я докосвам: побутнах я през Сумрака. Не знам защо. С мен рядко се случва подобно нещо, понякога защото много съм се напил, друг път — защото съм страшно ядосан. В момента първата причина изобщо не беше налице.

В гостната нямаше никой. И наистина, защо ти трябва да се затваряш вътре, когато на двора има горещи шишчета, студено вино и напълно достатъчно количество шезлонги под дърветата.

Стоварих се в едно от креслата. Потърсих върху масичката моята — или на Светлана — чашка и я напълних с коняк. Изпих го на екс, сякаш не бе петнайсетгодишен „Празничен“, а евтина водка. Напълних чашката отново.

В този момент влезе Тигърчето.

— Нали не възразяваш? — попитах аз.

— Не, разбира се. — Вълшебницата седна до мен. — Антоне, разстроен ли си?

— Не ми обръщай внимание.

— Със Света ли се скарахте?

Поклатих глава.

— Работата не е там.

— Антоне, да не би аз да направих нещо не както трябва? На момчетата не им ли харесва?

Погледнах я с искрено учудване.

— Тигърче, престани! Всичко е прекрасно. На всички им харесва.

— А на теб?

Никога по-рано не бях забелязвал такива колебания у вълшебницата върколак. Какво значение имаше дали ми е харесало или не, нали не е възможно да се угоди на всички?

— Продължават да подготвят Светлана — казах аз.

— За какво? — девойката леко се намръщи.

— Не знам. За нещо, което не е могла да направи Олга. При това много опасно и в същото време много важно.

— Това е добре. — Тя се пресегна и взе чаша. Наля си сама, опита коняка.

— Добре?

— Ами да. Че я подготвят, насочват я. — Тигърчето потърси нещо с поглед, после се намръщи и погледна музикалната уредба до стената. — Дистанционното вечно се губи някъде.

Уредбата оживя, светна. Засвири Куин — „Kind Of Magic“. Оцених непринудения жест. Да се управляват електронните схеми от разстояние — това не е като да пробиваш с поглед дупки в стената и като да гониш комари с огнени кълба.

— Колко време се готви за работата си в Патрула? — попитах аз.

— От седемгодишна възраст. На шестнайсет вече участвах в операции.

— Девет години! А на теб нали ти е по-лесно, твоята магия е от природата. От Светлана възнамеряват да направят Велика Вълшебница за шест месеца, най-много година!

— Трудна работа — съгласи се девойката. — Мислиш, че шефът не е прав?

Свих рамене. Да се твърди, че шефът не е прав е също толкова глупаво, колкото да се отрича, че слънцето изгрява от изток. Той стотици години се е учил да не прави грешки. Какви ти стотици, хиляди! Хесер можеше да постъпва сурово и дори жестоко. Можеше да провокира Тъмни и да подлага на изпитания Светли. Можеше всичко. Но не и да греши.

— Струва ми се, че той надценява Света.

— Забрави! Шефът изчислява…

— Всичко. Знам. Той играе много добре старата игра.

— И той желае доброто на Света — упорито добави вълшебницата. — Разбираш ли? Може би по свой начин. Ти би постъпил иначе, както и аз, Семьон или Олга. Всеки от нас би направил всичко по друг начин. Но той ръководи Патрула. И има пълното право да постъпи както намери за добре.

— Той знае най-добре, нали? — ехидно попитах аз.

— Да.

— А свободата? — напълних чашката си отново. Изглежда, щеше да ми дойде в повече, главата ми вече започваше да бучи. — Свободата?

— Ти говориш като Тъмните — изсумтя девойката.

— Предпочитам да мисля, че те говорят като мен.

— Антоне, всичко е много просто. — Тигърчето се наведе към мен, погледна ме в очите. От нея лъхаше на коняк и на още нещо леко, на аромата на някакво цвете, но едва ли парфюм: върколаците не обичат парфюмите. — Ти я обичаш.

— Обичам я. За кого това е новина?

— Ти знаеш, че скоро равнището на нейната сила ще надхвърли твоето.

— Ако вече не го е надхвърлило. — Не се задълбочих в подробности, но си спомних колко лесно Света усети магическите екрани в стените.

— Ще го надхвърли наистина. Вие ще станете несъизмерими по сила. Нейните проблеми ще станат неразбираеми и дори чужди за теб. Ако останеш с нея, ще се чувстваш недодялана прибавка, жиголо, и ще се вкопчиш в миналото.

— Да — кимнах аз и с учудване установих, че чашката ми е празна. Напълних я под внимателния поглед на домакинята. — Значи няма да остана с нея. Това не ми е нужно.

— Нямаш друг изход.

Не подозирах, че тя може да бъде толкова сурова. И това, че нервно ще се пита дали на всички им харесва угощението и обстановката не го очаквах, и тази жестока истина — също.

— Знам.

— Щом знаеш, Антоне, значи имаш една-единствена причина да се възмущаваш, че шефът тласка толкова усилено Света към върха.

— Моето време отлита — казах аз. — Като пясък през пръстите, като дъжд от небето.

— Твоето време? Вашето, Антоне.

— То никога не е било наше.

— Защо?

А защо, всъщност? Свих рамене.

— Знаеш ли, някои зверове не се размножават, когато са в клетка.

— Ето пак! — възмути се девойката. — За каква клетка говориш? Ти си длъжен да се радваш за нея. Светлана ще стане гордостта на Светлите. Ти я намери пръв, именно ти успя да я спасиш.

— За какво? За поредната битка с Мрака? За поредната ненужна битка?

— Антоне, все пак в момента говориш като Тъмен. Нали я обичаш? Тогава не искай и не чакай нищо в замяна! Такъв е пътят на Светлината!

— Там, където започва любовта, Светлината и Мракът свършват.

Девойката замълча от възмущение. Поклати тъжно глава и неохотно изрече:

— Ти можеш поне да обещаеш…

— Зависи какво.

— Да бъдеш благоразумен. Да се доверяваш на по-опитните си приятели.

— Обещавам наполовина.

Тигърчето въздъхна. Каза неохотно:

— Слушай, Антоне, ти вероятно си мислиш, че изобщо не те разбирам. Не е така. Нали аз също не исках да съм маг-върколак. Имах лечителски способности, доста сериозни.

— Наистина ли? — погледнах я учудено аз. Никога не бих предположил подобно нещо.

— Имах, наистина — потвърди девойката. — Но когато трябваше да избера в каква посока да се развивам, шефът ме извика. Седяхме и пихме чай със сладки. Поговорихме, много сериозно, като възрастни, макар и да бях съвсем млада, по-малка от Юля. За това какво е необходимо на Светлината, от какво се нуждае Патрула, какво мога да постигна. И решихме, че трябва да се развиват способностите ми в бойната трансформация, дори това да пречи на останалото. Отначало не ми харесваше особено. Знаеш ли колко болезнено е превръщането?

— В тигър?

— В тигър е лесна работа, обратното е трудно. Но аз търпях, защото вярвах на шефа, защото разбирах, че така е правилно.

— А сега?

— Сега съм щастлива — разпалено отвърна девойката. — Като си представя от какво щях да съм лишена, с какво щях да се занимавам. Треви, заклинания, занимания с повредени психични полета, махане на черни фунии и любовни магии…

— Кръв, болка, страх, смърт — продължих аз в нейния дух. — Битки в два или три слоя на реалността едновременно. Да избягваш огъня, да пиеш кръв, да се провираш през медни тръби.

— Това е война.

— Да, сигурно. Но нима именно ти трябва да бъдеш най-отпред?

— А кой трябва да бъде? А и нямаше да имам такава къща. — Тигърчето размаха ръка към гостната. — Сам знаеш, че от лечителство не се заработва много. Ако работиш с цялата си сила, някой ще започне да убива, без да спира.

— Хубаво е тук — съгласих се аз. — Често ли идваш?

— Както дойде.

— Досещам се, че не много редовно. Ти поемаш дежурство след дежурство, навираш се и в самия пъкъл.

— Това е моят път.

Кимнах. Какво ми влизаше в работата, всъщност. Казах:

— Да, права си. Навярно съм уморен. Ето че дрънкам всякакви глупости.

Тигърчето ме погледна подозрително, явно учудена от бързата ми капитулация.

— Трябва да поседя насаме с чашата — добавих аз. — Да се напия хубавичко, да заспя под масата, да се събудя с главоболие. Тогава веднага ще ми олекне.

— Давай — каза вълшебницата с нотка на напрежение. — За какво дойдохме всички тук? Барът е отворен, избирай каквото ти е по вкуса. Или отиди при останалите. А ако искаш, аз мога да поседя с теб за компания?

— Не, по-добре сам — казах аз и потупах тумбестата бутилка. — Съвсем отвратително, без мезе и компания. Когато тръгнете да се къпете, надникни. Току-виж още мога да се движа.

— Разбрахме се.

Тя се усмихна и излезе от стаята. Аз останах сам. Разбира се, ако бутилката арменски коняк не се брои за компания, в което понякога ми се иска да вярвам.

Много готина девойка. Те всичките са готини и добри, моите приятели от Патрула. Чувам гласовете им на фона на музиката на „Куин“ и ми е приятно. С някои съм в добри отношения, с други — не чак толкова. Но сред тях нямам и няма да имам врагове. Ние сме вървели и ще вървим заедно, губейки някого от нас само по една-единствена причина.

Но защо тогава съм недоволен от случващото се? Само аз — и Олга, и Тигърчето одобряват действията на шефа, а и останалите ще се присъединят към тях, ако ги попитам директно.

Наистина ли съм изгубил обективността си?

Сигурно.

Отпих от коняка и погледнах през Сумрака, проследявайки бледите светлинки на чуждите, неразумни форми на живот.

В гостната имаше три комара, две мухи, и в самия ъгъл, под тавана — един паяк.

Помръднах пръсти и създадох мъничко огнено кълбо, с два милиметра диаметър. Прицелих се в паяка — за загрявка е добре да се избере неподвижна мишена — и запратих кълбото към него.

В поведението ми нямаше нищо аморално. Ние не сме будисти, или поне повечето Различни в Русия. Ние ядем месо, убиваме мухи и комари, тровим хлебарките. Ако ни мързи всеки месец да учим нови подплашващи заклинания, насекомите бързо изработват имунитет към магията.

Нищо аморално. Просто това е забавно, предмет на разговори, „с огнени топки по комарите“. Това е любимата игра на децата от всички възрасти, минаващи курсове към Патрула. Мисля, че и Тъмните се глезят по същия начин, само че те не правят разлика между мухите и врабчетата, комарите и кучетата.

Изпепелих паяка веднага. Полусънените комари също не ми създадоха проблеми.

Отбелязвах всяка победа с чашка коняк, предварително чуквайки се с услужливата бутилка. После се заех да целя мухите, но или алкохолът в кръвта ми стана множко, или мухите усещаха приближаването на огнените топки значително по-добре. За първата похабих четири заряда, но поне при пропускането на целта успявах да ги разпръсна навреме. Втората я уцелих с шестото кълбо, но при това забих две от мъничките кълбовидни мълнии в остъклените рафтове на стената.

— Колко лошо — казах аз, допивайки коняка. Станах — стаята се олюля. Приближих се към рафтовете, на които върху черно кадифе бяха закрепени мечове. На пръв поглед — петнайсети-шестнайсети век, Германия. Светлините под експонатите бяха изключени и не рискувах да определя възрастта им по-точно. В стъклото се виждаха мъничките дупчици, но самите мечове не бях засегнал.

Известно време размишлявах дали мога по някакъв начин да поправя грешката си, но не се сетих за нищо по-добро от това да върна на място стопилото се и разлетяло се из стаята стъкло. При това изразходвах значително повече сили, отколкото ако бях разтопил и пресъздал цялото стъкло отново.

После отидох при бара. Кой знае защо, не ми се пиеше повече коняк. Затова пък бутилчицата мексикански кафеен ликьор ми се стори добър компромис между стремежите ми да се напия и да се освежа. И кафе, и спирт — всичко в едно шише.

Обърнах се и открих в креслото си Семьон.

— Всички тръгнаха към езерото — съобщи магът.

— Сега — обещах, приближавайки се. — Ей сегичка.

— Остави бутилката — посъветва ме Семьон.

— Защо? — поинтересувах се аз. Но оставих бутилката.

Семьон ме погледна внимателно в очите. Бариерите не се задействаха, а аз прекалено късно разбрах какъв подъл номер ми се готви.

— Мръсник — издишах, превивайки се.

— В коридора и надясно! — извика след мен Семьон. Погледът му продължаваше да пронизва гърба ми, виеше се след мен като невидима нишка.

Успях да се добера до тоалетната. След пет минути дойде и мъчителят ми.

— По-добре ли си?

— Да — отговорих аз, дишайки тежко. Изправих се от клекналото положение, което бях заел, и мушнах главата си под чешмата. Семьон отвъртя крана и ме потупа по гърба:

— Отпусни се. Започнахме с народна медицина, но…

По тялото ми премина гореща вълна. Застенах, но този път не се възмутих. Изтръпването беше минало отдавна, сега ме връхлетя последното опиянение.

— Какво правиш? — беше единственото, което успях да попитам.

— Помагам на черния ти дроб. Пийни си водичка, ще ти помогне.

Наистина ми помогна.

След пет минути излязох от тоалетната на двата си крака, изпотен и мокър, с почервеняло лице, но абсолютно трезвен. И дори се опитах да си търся правата.

— Защо се бъркаш? Исках да се напия и се напих.

— Такава е младежта! — Семьон с упрек поклати глава. — Да се напие искал! Кой се напива с коняк? При това след вино, и отгоре на всичко с такава скорост, половин литър за половин час. Веднъж със Сашка Куприн решихме да се напием…

— Какъв Сашка?

— Ами този същият, писателят. Само че тогава още не пишеше. Та напихме се по човешки, културно, до козирката, с танци върху масите, стрелба в тавана и разврат.

— А той какво, да не беше Различен?

— Сашка? Не, но беше добър човек. Изпихме четвъртинка, а гимназистките ги научихме да пият шампанско.

Отпуснах се тежко на дивана. Преглътнах, гледайки празната бутилка — отново започваше да ми се повдига.

— И се напихте от четвъртинка?

— Четвърт кофа, как да не се напие човек? — учуди се Семьон. — Да се напиваш може, Антоне. Ако е много необходимо. Само че трябва да се напиваш с водка. Конякът и виното — всичко това е за сърцето.

— А водката за какво е?

— За душата. Ако боли прекалено силно.

Той ме гледаше с лек упрек, смешният дребен маг с хитро лице и със смешните си спомени за велики хора и велики битки.

— Не бях прав — признах си аз. — Благодаря ти, че ми помогна.

— Дребна работа, старче. Навремето помагах на твой адаш да изтрезнее три пъти на вечер. Ама там трябваше да пиеш и да не се напиваш, такава беше работата.

— Адаш? Чехов? — изумих се аз.

— Не, какви ги говориш? Това беше друг Антон, от нашите. Той загина, в Далечния Изток, когато самураите… — Семьон махна с ръка и замълча. После каза почти нежно: — Ти не бързай. Довечера ще направим всичко културно. А сега трябва да догоним останалите. Да вървим, Антоне.

Послушно излязох от къщата подире му. И видях Света. Тя седеше в шезлонг, вече преоблечена, с бански и шарена пола, или парче плат около бедрата си.

— Наред ли е всичко? — погледна ме тя с леко учудване.

— Напълно. Нещо шишчетата не ми се отразиха добре.

Светлана внимателно се вгледа в мен. Но очевидно освен сиво-кафявия цвят на лицето и мокрите коси нищо не издаваше внезапното напиване.

— Трябва да ти прегледам панкреаса.

— Всичко е наред — бързо каза Семьон. — Повярвай ми, аз също съм се занимавал с лечителство. Жега, кисело вино, печени шишчета — това са причините. Сега ще се изкъпе, а вечерта като захладнее, ще обърнем една бутилка. И това е цялото лечение.

Светлана се изправи, приближи се и ме погледна със съчувствие.

— Може би трябва да поседим тук? Ще направя силен чай.

Да, навярно. Добре би било. Просто да поседим. Двамата. Да пием чай. Да си говорим или да мълчим. Няма значение. Да я поглеждам понякога или дори да не я гледам. Да слушам дишането й или да запуша ушите си. Важното е да сме заедно. Двамата, а не задружния колектив на Нощния патрул. И заедно, защото го искаме, а не по програмата, набелязана от Хесер.

Нима наистина съм се отучил да се усмихвам?

Поклатих глава. И изкарах върху лицето си страхлива, упорита усмивка.

— Да вървим. Още не съм заслужил почивка ветеран от магическите войни. Да вървим, Света.

Семьон вече беше тръгнал напред, но кой знае защо аз разбрах, че ми е намигнал. Одобрително.



Нощта не донесе прохлада, но ни избави от жегата. Вече от шест-седем часа компанията се беше разделила на малки групи. При езерото останаха неуморният Игнат с Лена и — колкото и да е странно — с Олга. Тигърчето и Юля отидоха да се поразходят в гората. Останалите се бяха пръснали из къщата и околната територия.

Ние със Семьон окупирахме голяма тераса на втория етаж. Там беше уютно, подухваше приятен ветрец и имаше абсолютно безценни в жегата сламени мебели.

— Номер едно — каза Семьон, вадейки от полиетиленово пликче с реклама на „Данон-кидс“ бутилка водка. — „Смирноф“.

— Препоръчваш ли я? — попитах със съмнение. Не се смятах за специалист по водките.

— Вече втори век я пия. А по-рано беше доста по-лоша, повярвай ми.

След бутилката се появиха две фасетирани чаши, двулитров буркан, под тенекиеното капаче на който бяха наблъскани малки солени краставички, и голям пакет с кисело зеле.

— А разредител? — попитах аз.

— Водката не се пие с разредител, момче — поклати глава Семьон. — С разредител се пият ментетата.

— Ако живееш век…

— По-рано ще се научиш. А за водката не се съмнявай, селището Черноголовка е територия, за която отговарям аз. Там в завода работи един магьосник, дребен, не създава особени неприятности. Точно той ми доставя правилния продукт.

— Срещу дребни отстъпки — рискувах да отбележа аз.

— А, не. Плащам му с пари. Всичко е честно, това са наши лични отношения, а не работа на Патрулите.

С ловко движение Семьон отвори капачката на бутилката и наля по половин чаша. Чантата му беше стояла през целия ден на верандата, но водката си беше студена.

— За наше здраве? — предположих аз.

— Рано е още. За нас.

През деня ми беше помогнал да изтрезнея наистина качествено — навярно беше отделил от кръвта ми не само алкохола, но и всички продукти на метаболизма. Изпих половин чаша без да трепна и установих със смайване, че водката може да бъде приятна не само през мразовитата зима, но и през лятото, след горещ ден.

— Това е. — Семьон доволно изпръхтя и се настани по-удобно. — Трябва да намекна на Тигърчето, че ще е полезно да сложи тук люлеещи се столове.

Той измъкна пакет от зловещите си цигари „Ява“ и си запали. Срещна недоволния ми поглед и ме уведоми:

— Така или иначе тях ще пуша. Аз съм патриот на родината си.

— А аз съм патриот на здравето си.

Семьон изхъмка.

— Веднъж един познат чужденец ме покани на гости… — започна той.

— Отдавна ли беше това? — попитах аз, неволно нагаждайки се към неговия стил.

— Не особено, миналата година. А ме покани, за да се научи да пие като руснак. Живееше в „Пент“. Взех една случайна позната и брат й — той току-що беше излязъл от затвора, нямаше начин да откаже, и тръгнахме.

Представих си каква компания са били и поклатих глава:

— И пуснаха ли ви?

— Да!

— Използвахте магия?

— Не, приятелят ми, чужденецът, използва парите си. Беше се запасил добре с водка и мезета, започнахме да пием на трийсети април и приключихме на втори май. Не пускахме в стаята камериерки, не сме изключвали телевизора.

Като гледах Семьон, със смачканата му карирана риза родно производство, протритите турски дънки и раздърпаните чешки сандали, можех безпроблемно да си го представя как пие наливна бира от трилитрова халба. Виж, в „Пент“ си го представях по-трудно.

— Изроди — казах изразително.

— Не, защо? На приятеля ми много му хареса. Каза, че е разбрал в какво се състои истинското руско пиянство.

— И в какво се състои?

— Ами когато се събудиш сутрин, всичко около теб е сиво. Небето е сиво, слънцето е сиво, градът е сив, хората са сиви, мислите са сиви. И единственият изход е да се напиеш отново. Тогава е по-лесно. И цветовете се появяват отново.

— Интересен чужденец.

— Дума да няма.

Той отново наля водка в чашите, но този път сипа по-малко. Замисли се и изведнъж ги напълни догоре.

— Хайде да пием, старче. Да пием за това на нас да не ни се налага непременно да пием, за да видим небето синьо, слънцето — жълто, града — цветен. Хайде за това. Ние с теб влизаме в Сумрака и виждаме, че от обратната му страна светът не изглежда такъв, какъвто останалите мислят че е. Но нали навярно това не е единствената му обратна страна. За ярките цветове!

Съвсем спокойно изпих половин чаша.

— Не се лигави, момче — каза Семьон с предишния си тон.

Допих чашата. Взех шепа хрупкаво кисело-сладко зеле. Попитах:

— Семьоне, защо се държиш така? За какво ти е това скандално поведение, този имидж?

— Прекалено умни приказки, не ги разбирам.

— И все пак?

— Така ми е по-лесно, Антошка. Всеки се пази както може. Аз — по този начин.

— Какво да правя, Семьоне? — попитах аз. Без каквито и да било обяснения.

— Прави това, което си длъжен да правиш.

— А ако не искам да правя това, което съм длъжен? Ако ми е дошло до гуша от нашата светла-пресветла истина, нашата честна патрулна дума и нашите забележително добри намерения?

— Трябва да разбереш едно, Антоне — магът захрупа краставичка. — Отдавна би трябвало да си го разбрал, но прекалено дълго седя при твоя хардуер. Нашата истина, колкото и голяма и Светла да е, се състои от множество малки истини. И Хесер може да е умна глава и да има такъв опит, какъвто даже не си и сънувал, но в допълнение има още излекувани чрез магия хемороиди, едипов комплекс и навика да преправя стари успешни схеми и да ги използва наново. Всичко това ти го давам като пример, не се опитвам да го критикувам, началство е все пак.

Той извади нова цигара и този път аз не рискувах да възразя.

— Антоне, ето къде е работата. Ти си младо момче, дойде в Патрула и се зарадва. Най-накрая целият свят се раздели на черно и бяло! Сбъдна се мечтата на човечеството, стана ясно кой е добър и кой — лош. Но разбери, не е така. Не е. Някога всички ние сме били единни. И Тъмните, и Светлите. Седели сме пред огньовете в пещерите, гледали сме през Сумрака къде пасе най-близкият мамут, с песни и танци сме пускали искри от пръстите си и сме стреляли по огнените кълба на другите племена. И е имало — за пълна нагледност на примера — двама братя, Различни. Този, който пръв е влязъл в Сумрака, може би тогава е бил сит, а може и да се е влюбил за първи път. А вторият — обратно. Болял го е корема от зеления бамбук, който е ял, или неговата жена му е отказала под предлог, че я боли главата и е уморена от щавенето на кожите. Така се е започнало. Единият ще им посочи мамута и ще е доволен. Другият ще поиска парче от хобота и дъщерята на вожда в добавка. Така и сме се разделили на Тъмни и Светли, на добри и лоши. Азбучна истина, нали? Учим на това малките деца-Различни. Само че кой ти е казал, старче, че всичко това някога ще свърши?

Семьон се наведе към мен толкова рязко, че креслото изскърца:

— Така е било, така и ще бъде. Винаги, Антошка. Няма край. Сега наказваме тези, които се пречупят и тръгнат през тълпата, за да творят добро без разрешение. Пращаме ги в Сумрака, нарушителите на равновесието, психопатите и истериците — в Сумрака! А какво ще бъде утре? След сто години, след хиляда? Кой може да каже? Ти, аз, Хесер?

— Ами в такъв случай — какво?

— Има ли твоя истина, Антоне? Кажи, има ли? Сигурен ли си в нея? Тогава вярвай в нея, а не в моята или в тази на Хесер. Вярвай и се бори. Ако имаш кураж. Ако сърцето ти издържи. Тъмната свобода е лоша, не защото е свобода от другите. Ето, отново обяснения за деца. Тъмната свобода е преди всичко свобода от самия себе си, от твоята съвест и от душата ти. Усетиш ли, че не изпитваш болка в гърдите, значи имаш нужда от помощ. Но тогава вече ще е късно.

Той замълча, бръкна в торбата си и извади още една бутилка водка. Въздъхна:

— Втората. А няма да се напием, чувствам го. Няма да се получи. Що се отнася до Олга и думите й…

Как успява винаги да чуе всичко?

— Тя завижда не защото Светлана може да извърши това, което тя самата не е успяла. И не защото на Света всичко тепърва й предстои, докато на Олга, честно казано, е зад гърба. Завижда, защото ти си до любимата си и искаш да я спреш. Макар и да не можеш да направиш нищо. Хесер е можел, но не е искал. Ти не можеш, но искаш. С оглед на крайния резултат може би няма никаква разлика. Но все пак нещо я жегва. Къса й душата, независимо от възрастта й.

— Знаеш ли за какво готвят Светлана?

— Да. — Семьон сипа водка в чашите.

— За какво?

— Не мога да ти отговоря. Подписал съм се да пазя тайна. Каквото можах — казах ти го.

— Семьоне…

— Нали ти казвам — подписал съм се. Да сваля ли ризата, за да видиш на гърба ми знака на огъня на възмездието? Раздрънкам ли се, ще изгоря заедно с това кресло и пепелта, която ще остане, ще може да се побере в цигарена кутия. Така че извинявай, Антоне. Не ме питай.

— Благодаря — казах аз. — Хайде да пием. Току-виж се напием? Имам нужда.

— Виждам — съгласи се Семьон. — Да се захващаме.

ГЛАВА 3

Събудих се много рано. Цареше тишина, живата тишина на вилите, с шумоленето на вятъра, най-сетне прохладен към зазоряване. Само че това не ме радваше. Чаршафите бяха мокри от потта ми, а главата ме цепеше. На съседното легло — бяха ни предоставили стая за трима — монотонно похъркваше Семьон. Направо на пода, загърнал се с одеяло, спеше Толик; той бе отказал предложения му хамак с довода, че му се е обадила стара травма в гърба, получена в някакво меле през седемдесет и шеста година, и че е по-добре да спи на твърдо.

Обхванах тила си с две ръце, за да не се разпадне при рязкото движение, и седнах на леглото. Погледнах към нощното шкафче и с учудване открих там две таблетки аспирин и бутилка минерална вода „Боржоми“. Коя ли бе тази добра душа?

Снощи двамата изпихме три бутилки. После дойде Толик. След това — още някой, и донесе вино. Но аз не пих от него. Беше ми останал достатъчно здрав разум.

Изпих таблетка аспирин с половин бутилка минерална вода и поседях известно време, очаквайки действието на лекарството. Болката не минаваше. Изглежда, нямаше да мога да изтърпя.

— Семьоне! — хрипливо го повиках аз. — Семьоне!

Магът отвори едното си око. Той изглеждаше съвсем прилично. Сякаш не бе изпил много повече от мен. Ето какво значи векове опит в повече.

— Главата, махни…

— Нямам брадва под ръка — промърмори магът.

— О, я се разкарай — изстенах аз. — Болката, ще я махнеш ли?

— Антоне, нали пихме доброволно? Никой не ни принуди? И ни беше хубаво?

Той се обърна на другата страна.

Разбрах, че няма да получа помощ от Семьон. И общо взето той беше прав, само дето аз повече не можех да издържам. Намъкнах маратонките, прекрачих спящия Толик и излязох от стаята.

Стаите за гости бяха две, но вратата на другата се оказа заключена. Затова пък в края на коридора, в спалнята на домакинята, беше отворено. Спомних си думите на Тигърчето за лечителските й способности и без колебание влязох.

Не, днес изглежда всичко се беше опълчило против мен. Нямаше я там. Противно на моите подозрения, Игнат и Лена също не бяха в стаята. Вътре спеше само Юля.

В момента ми беше все едно кого ще помоля за помощ. Приближих се внимателно, приклекнах до широкото легло и прошепнах:

— Юля, Юленка…

Момичето отвори очи, примигна. И попита със съчувствие:

— Махмурлук?

— Да.

Не се реших да кимна, в главата ми точно в момента се взривяваше малка граната.

— Аха.

Тя затвори очи и според мен дори задряма отново, като при това ме прегърна през шията. Няколко секунди не се случи нищо, после болката стремително започна да отстъпва. Сякаш в тила ми бяха отворили тайно кранче и бяха започнали да източват натрупалата се клокочеща отрова.

— Благодаря — прошепнах. — Благодаря, Юленка.

— Не пий толкова много, като не можеш — промърмори момичето и задиша равномерно, сякаш мигновено бе превключила от работа на сън. Така умеят само децата и компютрите.

Изправих се и с възторг осъзнах, че светът се е оцветил. Семьон, разбира се, бе прав. Трябва да се носи отговорност. Но понякога за това няма сили, просто няма. Огледах стаята. Цялата спалня беше в бежови тонове, дори наклоненият прозорец, музикалната уредба бе златиста, а килимът на пода — пухкав, светлокафяв.

Почувствах се неуютно. Не ме бяха канили тук.

Тръгнах тихичко към вратата и когато вече излизах, чух гласа на Юля:

— Ще ми купиш „Снийкърс“, става ли?

— Даже два — съгласих се аз.

Можех да отида да си доспя, но с леглото ми бяха свързани достатъчно неприятни спомени. Сякаш бе достатъчно да си легна — и стаилата се във възглавницата болка щеше да ми се нахвърли отново. Само надникнах в стаята, взех си дънките и ризата и се огледах, застанал на прага.

Нима всички спяха? Може би Тигърчето бродеше някъде навън, а някои със сигурност бяха изкарали до сутринта в пиене и разговори.

На втория етаж имаше още и малък хол — там открих Данила и Настя от научния отдел, спокойно спящи на диванчето, и побързах да изляза. Поклатих глава: Данила имаше много мила, симпатична жена, а Настя — по-възрастен и безумно влюбен в нея мъж.

Наистина, те бяха само хора.

А ние сме Различни, доброволци в битката за делото на Светлината. Какво да се прави, и моралът ни е различен. Като на фронта, с военно-полевите романи и медицинските сестри, утешаващи офицерския и редовия състав не само на болничните легла. По време на война чувстваш прекалено остро вкуса на живота.

На този етаж имаше и библиотека. Там открих Гарик и Фарид. Ето — точно те бяха разговаряли през цялата нощ, с бутилка за компания, и то не само една. И бяха заспали направо в креслата, очевидно съвсем скоро: лулата на масата пред Фарид все още леко димеше. На пода бяха захвърлени купчини извадени от рафтовете книги. Двамата бяха спорили дълго за нещо, призовавайки за съюзници писатели и поети, философи и историци.

Тръгнах надолу по дървената вита стълба. Е, щеше ли да се намери някой, който да сподели с мен тази тиха спокойна сутрин?

В гостната също всички спяха. Надникнах в кухнята и не намерих там никой, освен свилото се в ъгъла куче.

— Оживя ли? — попитах аз.

Териерът се озъби и жално заскимтя.

— А кой те караше снощи да воюваш? — Приседнах пред кучето. Взех от масата парче салам, възпитаният пес не би рискувал да го направи сам. — Вземи.

Челюстта изщрака над дланта ми, помитайки салама.

— Бъди добър и към теб също ще се отнасят добре! — обясних аз. — И не се гуши по ъглите.

Все пак няма ли някой буден?

Аз също си взех парче салам. Докато го дъвчех, прекосих гостната и надникнах в кабинета.

Тук също спяха.

Диванчето в ъгъла, дори разгънато, беше тясно. Затова се бяха сбутали. Игнат бе по средата — разперил мускулестите си ръце и усмихнат. Лена се бе притиснала към него от лявата му страна, вкопчила едната си ръка в гъстата му светла коса. Другата й ръка го бе прегърнала през гърдите — чак до втората партньорка на нашия донжуан. Светлана бе заровила лице някъде под бръснатата подмишница на Игнат, ръцете й се протягаха някъде под смъкнатото надолу одеяло.

Много тихо и внимателно затворих вратата.



Ресторантчето беше уютно. „Морски вълк“, както и намекваше името му, се славеше с рибни ястия и симпатичен „корабен“ интериор. При това бе съвсем близо до метрото. А за крехката средна класа, готова понякога да се весели в ресторанти, но спестяваща си парите за такси, този фактор не беше маловажен.

Този посетител дойде с кола — старо, но напълно прилично жигули. Впрочем, за набитото око на сервитьорите той изглеждаше доста по-платежоспособен, отколкото си личеше по колата му. Спокойствието, с което мъжът поглъщаше скъпата датска водка, без да се интересува нито от цената, нито от възможните проблеми с Държавната автомобилна инспекция, само укрепваха това мнение.

Когато сервитьорът донесе поръчаната есетра, мъжът за миг го погледна. Преди това седеше, прекарвайки клечка за зъби по покривката на масата, а от време на време застиваше, гледайки пламъка на стъклената маслена лампа. Но в този момент изведнъж го погледна.

Сервитьорът не разказа на никого за това, което му се привидя за миг. Стори му се, че е погледнал в два блестящи кладенеца. Ослепителни до степента, в която Светлината изгаря и е неразличима от Мрака.

— Благодаря — каза посетителят.

Сервитьорът се отдалечи, борейки се с желанието си да ускори крачка. И повтаряйки си, че това са само отблясъци от лампите в уютния полумрак на ресторанта. Отблясъците на светлината в тъмното помещение случайно са паднали върху очите на човека.

Борис Игнатиевич продължаваше да седи, чупейки клечките за зъби. Есетрата изстина, водката в кристалната каничка се затопли. Зад преградата от дебели въжета, фалшиви кормилни колела и платна, голяма компания празнуваше нечий рожден ден, сипеше поздравления, ругаеше жегата, данъците и някакви „неправилни“ бандити.

Хесер, шефът на московския отдел на Нощния патрул, чакаше.



Кучетата, които бяха останали на двора, отскочиха инстинктивно при появата ми. Лошо им се беше отразил фризерът, лошо. Тялото не се подчинява, не могат да вдишат и да залаят, слюнката е застинала в устата, въздухът притиска с тежката длан на болен от треска.

А душата живее.

Тежко им е било на кученцата.

Портата беше полуотворена, излязох и постоях, без да ми е много ясно къде искам да отида и какво възнамерявам да правя.

Не беше ли все едно?

Не бях огорчен. Дори не чувствах болка. Все още не бях спал с нея нито веднъж. Нещо повече, аз самият старателно поставях бариери. Нали не живея за мига, на мен ми е нужно всичко, веднъж и завинаги.

Напипах дискмена на колана си и пуснах случаен избор. Той винаги се оказва успешен. Може би защото аз, подобно на Тигърчето, сигурно отдавна съм се научил да управлявам простата електроника, без да го забелязвам?

Кой е виновен, че си уморен?

Че не намери туй, което толкова си чакал?

И изгуби всичко, дето толкова си търсил?

И че се издигна във небето, за да паднеш?

И чия вината е, че ден след ден

по пътя чужд отива си животът,

и самотен станал е домът ти,

и зад прозореца е пустота,

и светлината е помръкнала,

замлъкнали са звуците,

страдание ново търсят твоите ръце,

и ако болката ти се успокои,

нова мъка ще те сполети.

Аз самият исках това. Стремях се към него. И сега нямах право да се сърдя на никого. Вместо да разсъждавам цялата вечер със Семьон за сложността на световното противопоставяне между Доброто и Злото, трябваше да остана със Света. Вместо да гледам като вълк Хесер, Олга и тяхната лукава истина — по-добре да отстоявам своето. И да не мисля, никога да не мисля, че е невъзможно да победя.

Защото е достатъчно да си го помислиш — и си загубил.

Кой е виновен, братко, кажи.

Един е женен, друг е богат,

един е смешен, а друг — влюбен.

Един е глупак, друг ти е враг.

И чия е вината, че тука и там

някой някого чака и така оцелява.

Но скучен денят е и празна нощта,

и са забравени всички топли места,

и светлината е помръкнала,

замлъкнали са звуците,

страдание ново търсят твоите ръце,

и ако болката ти се успокои,

нова мъка ще те сполети.

Кой е виновен и тайната де е,

че мъка и щастие няма.

Без поражения няма победи.

И поравно са успехите и бедите.

И чия е вината, че си самотен.

И животът един е — толкова дълъг,

и толкова скучен, а ти чакаш ли — чакаш

да умреш някой ден.

— А, това не — прошепнах аз, сваляйки слушалките. — Няма да го дочакате.

Толкова дълго ни учиха да даваме и да не взимаме нищо в замяна. Да жертваме себе си заради другите. Всяка крачка — като на бойното поле, всеки поглед — благороден и мъдър, нито една празна мисъл, нито един греховен помисъл. Та нали ние сме Различни. Ние сме застанали над тълпата, разгърнали сме своите безупречно чисти знамена, измили сме хромовите си ботуши, сложили сме белите ръкавици. О, да, в своя малък свят си позволяваме всичко, каквото си искаме. За всяка постъпка се намира оправдание, честно и възвишено. Уникален номер, за първи път на арената: ние сме в бяло, а всичко наоколо — окаляно.

Писна ми!

Горещо сърце, чисти ръце, хладен ум… Не случайно по време на революцията и гражданската война Светлите почти в пълен състав са се присъединили към чекистите. А повечето от онези, които не са го направили, са загинали. От ръцете на Тъмните и най-вече — от ръцете на тези, които са защитавали. От човешки ръце. Заради човешката глупост, подлост, страхливост, лицемерие, завист. Горещо сърце, чисти ръце. Умът нека си остане хладен. Иначе не може. Но с останалото не съм съгласен. Нека сърцето бъде чисто, а ръцете — горещи. Така повече ми харесва!

— Не искам да ви защитавам — изрекох на глас в тишината на горската утрин. — Не искам! Деца и жени, старци и безумци — никого. Живейте, както искате. Получавайте това, което заслужавате! Бягайте от вампирите, кланяйте се на Тъмните магове, правете каквото щете! Ако сте заслужили — получете си го! Ако моята любов е по-маловажна от вашия щастлив живот, тогава не ви желая щастието!

Те могат и са длъжни да станат по-добри, те са нашите корени, те са нашето бъдеще, те са наши подопечни. Малки и големи хора, чистачи и президенти, престъпници и полицаи. В тях мъждука Светлина, която може да се разгори до животворна топлина или смъртоносен пламък…

Не вярвам!

Виждал съм ви всички вас. Чистачи и президенти, бандити и ченгета. Виждал съм как майки убиват синовете си, а бащи изнасилват дъщерите си. Виждал съм как синове изгонват майките от дома си, а дъщери тровят бащите си с арсеник. Виждал съм как, едва затваряйки вратата след гостите си, все още усмихващият се мъж удря по лицето бременната си жена. Виждала съм как, след като затвори вратата след пияния си мъж, изпратен да купи допълнително пиене, жена му прегръща и страстно целува най-добрия му приятел. Това е много лесно — да видиш. Трябва само да умееш да гледаш. Затова още преди да ни научат да виждаме през Сумрака, нас ни учат да не гледаме.

Но ние все пак гледаме.

Те са слаби, живеят малко, боят се от всичко. Не бива да ги презираме и е престъпно да ги мразим. Можем само да ги обичаме, да ги съжаляваме и да ги пазим. Това е наша работа и дълг. Ние сме Патрула.

Не вярвам!

Не можеш да принудиш никого да извърши подлост. И не могат да те бутнат в калта — ти сам нагазваш в нея. Какъвто и да е животът около теб, оправдания няма и не може да има. Но оправдания се търсят и се намират. Всички хора са ги учили така и те са се оказали прилежни ученици.

А ние, навярно, сме просто най-добрите от най-добрите.

Да, навярно, да, разбира се, имало е, има и ще има такива, които не са станали Различни, но са успели да останат Хора. Само че те са малко, толкова малко. А може би ние просто се боим да се вгледаме в тях по-внимателно? Боим се да видим това, което може би го има там?

— Да живея заради вас? — попитах аз. Гората мълчеше, тя щеше да се съгласи с мен, каквото и да кажех.

Защо сме длъжни да жертваме всички? И себе си, и тези, които обичаме?

Заради онези, които никога няма да го узнаят и да го оценят?

А дори и да го узнаят, единственото, което ще заслужим, ще бъде смаяно поклащане на главата и възглас: „Неудачници!“

Може би си струва да покажем някой ден на човечеството какво е това Различни? Какво умее един-единствен Различен, който не е скован от Договора и се е измъкнал от контрола на Патрулите?

Чак се усмихнах, представяйки си цялата картина. Картината по принцип, а не себе си в нея: мен ще ме спрат бързо. Както и всеки Велик Маг или Велика Вълшебница, които решат да нарушат договора и да разкрият пред хората света на Различните.

Какъв шум ще се вдигне!

Такова нещо не могат да забъркат дори пришълци, приземили се едновременно в Кремъл и Белия дом.

Не, разбира се.

Този път не е моят.

Преди всичко, защото не ми трябва власт над света или всеобща паника.

Аз искам само едно: да не карат жената, която обичам, да жертва себе си. Защото пътят на Великите е именно това — жертва. Чудовищните сили, които те придобиват, ги променят изцяло.

Всички ние не сме съвсем хора. Но поне помним, че сме били хора. И все още можем да се радваме и да тъжим, да обичаме и да мразим. Великите магове и вълшебници отиват отвъд пределите на човешките емоции. Навярно те изпитват някакви свои емоции, само че тях ние не можем да ги разберем. Дори Хесер, маг извън класификацията, не е Велик. Олга така и не е успяла да стане Велика.

Оплескали са нещо. Не са осъществили както трябва грандиозната операция, част от борбата с Мрака.

И сега са готови да хвърлят в пробива в отбраната новата кандидатка.

Заради хората, на които не им пука за Светлината и Мрака.

Пришпорват я по всички кръгове, през които са длъжни да минат Различните. Вече са я издигнали до трето равнище на силата, сега се стремят да издигнат и съзнанието й дотам. В много, много бързи темпове.

Със сигурност в това бясно преследване на неизвестната цел има място и за мен. Хесер използва всичко, което му попадне под ръка, не прави изключение и за мен. Каквото и да съм вършил: преследване на вампири, преследване на Дивака, общуване със Света когато бях в облика на Олга — всичко това е било от полза само на шефа.

Каквото и да направя сега, то също със сигурност е предвидено.

Единствената ми надежда е, че дори Хесер не може да предвиди всичко.

Че ще намеря тази единствена постъпка, която ще провали плана му. Великият план на силите на Светлината.

При това, без да донеса Зло. Защото тогава ме очаква сумракът.

А Светлана така или иначе я очаква велико бъдеще в служба на Светлината.

Усетих се, че стоя, притиснал лице към кората на тънко борче. Стоя и удрям с юмрук дървото. Не знам дали с ярост или с мъка. Свалих ръката си, вече цялата в кръв. Но звукът не преставаше. Той идваше от гората, от самата граница на магическата бариера. Същите ритмични удари, нервно барабанене.

Прокрадвайки се, като ненаиграл се на война пейнтболист, аз се затичах между дърветата. Общо взето се досещах какво ще видя.

На малка полянка подскачаше тигър. По-точно тигрица. Черно-оранжевата кожа блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Тигрицата не ме видя, тя сега не виждаше никого и нищо. Носеше се между дърветата и острите като кинжали нокти разкъсваха кората им. Върху боровете избухваха бели рани. Понякога тигрицата застиваше, изправяше се на задни лапи и се заемаше да разкъсва стеблата с нокти.

Бавно отстъпих назад.

Всеки от нас си почива както може. Всеки от нас се бори не само с Мрака, но и със Светлината. Защото тя понякога ослепява.

Но никой не бива да ни съжалява: ние сме много, много горди. Войниците в световната война между Доброто и Злото, вечните наемници.

ГЛАВА 4

Младежът влезе в ресторанта толкова уверено, сякаш всеки ден идваше да закусва тук. Но не беше така. Той веднага се насочи към масата, на която седеше ниският мургав мъж, сякаш двамата се познаваха отдавна. Впрочем това също не беше истина. При последната си крачка той плавно се спусна на колене. Не падна, не се хвърли долу — спусна се спокойно, без да губи достойнство и без да превива гръб.

Сервитьорът, преминаващ наблизо, преглътна и се извърна. Той беше виждал какво ли не, включително и дреболии като момче за всичко от мафията, което раболепства пред боса си. Наистина, младежът не приличаше на момче за всичко, нито пък мъжът — на бос.

И неприятностите, които беше надушил, заплашваха да бъдат много по-сериозни от бандитско разчистване на сметките. Той не знаеше какво точно ще се случи, но имаше предчувствие, защото самият той беше Различен, макар и неиницииран.

Впрочем, след миг той съвсем забрави за сцената, която бе видял, нещо смътно караше сърцето му да се свива, но какво точно — не помнеше.

— Стани, Алишер — тихо каза Хесер. — Стани. При нас това не е прието.

Младежът се изправи и седна срещу началника на Нощния патрул.

— При нас също. Не е прието да търпиш. Но баща ми ме помоли да падна на колене пред теб, Хесер. Той държеше на старите правила. Той би паднал на колене. Но вече няма да може.

— Знаеш ли как загина?

— Да. Видях с неговите очи, чух с неговите уши и страдах с неговата болка.

— Дай и на мен болката му, Алишер, сине на девона и човешка жена.

— Приеми това, за което молиш, Хесер, унищожителю на злото, равен на боговете, които ги няма.

Погледнаха се в очите. После Хесер кимна.

— Познавам убийците. За баща ти ще бъде отмъстено.

— Това трябва да го направя аз.

— Не. Ти не можеш, пък и нямаш право. Вие сте дошли в Москва нелегално.

— Вземи ме в своя Патрул, Хесер.

Шефът на Нощния патрул поклати глава.

— Аз бях най-добрият в Самарканд, Хесер — младежът внимателно се вгледа в събеседника си. — Не се усмихвай, знам, че тук ще бъда последният. Вземи ме в Патрула. Като ученик на учениците. Куче-пазач. В името на паметта на баща ми те моля — вземи ме в Патрула.

— Искаш прекалено много, Алишер. Молиш ме да ти подаря смъртта ти.

— Вече съм умирал, Хесер. Когато изпиха душата на баща ми, аз умрях заедно с него. Аз вървях, усмихвайки се, а той отвличаше вниманието на Тъмните. Докато се спусках в метрото, тъпчеха с крака прахта, останала от него. Хесер, в правото си съм да те моля.

Хесер кимна.

— Така да бъде. Вече си в Патрула ми, Алишер.

Лицето на юношата не отрази никакви емоции. Той кимна и за миг притисна длан към гърдите си.

— Къде е това, което донесохте, Алишер?

— В мен е, господарю.

Хесер мълчаливо протегна длан през масата.

Алишер откопча чантичката, закрепена на колана му. Извади много внимателно мъничък правоъгълен пакет от груба тъкан.

— Приеми го, Хесер, освободи ме от дълга ми.

Дланта на Хесер покри дланта на юношата, пръстите се допряха. След миг в ръката на Алишер вече нямаше нищо.

— Работата ти е свършена, Алишер. Сега просто ще си починем. Ще ядем, ще пием и ще си говорим за баща ти. Ще ти разкажа всичко, което успея да си спомня.

Алишер кимна. Не беше ясно дали думите на Хесер са му приятни или просто се подчинява на всяко негово желание.

— Разполагаме с половин час — подхвърли Хесер между другото. — После Тъмните ще дойдат тук. Те все пак са попаднали на следите ти. Прекалено късно, но са попаднали.

— Ще има ли битка, господарю?

— Не знам — Хесер сви рамене. — Какво значение има? Завулон е далече. Останалите не са проблем за мен.

— Ще има битка — замислено каза Алишер. Огледа залата.

— Изгони всички посетители — посъветва го Хесер. — Меко, ненатрапчиво. Искам да видя каква е техниката ти. А после ще си почиваме и ще чакаме гостите.



Към единайсет часа народът започна да се буди.

Аз чаках на терасата, излегнал се в шезлонг и изпънал крака. От време на време си пийвах джин с тоник от висока чаша. Беше ми хубаво — със сладката болка на мазохиста. От време на време някой се подаваше през вратата, аз го поздравявах с дружелюбно махване с ръка и с мъничка дъга, откъсваща се от разперените ми пръсти и излитаща нагоре. Това беше детско забавление и всички се усмихваха. Прозяващата се Юля изписка като видя поздрава ми и пусна в отговор своя дъга. Две минути се състезавахме, после двамата направихме обща дъга, доста голяма, чак до гората. Юля съобщи, че отива да търси гърне със злато и гордо закрачи под разноцветната арка. Един от териерите послушно се затича с нея.

Аз чаках.

Първа от онези, които очаквах, излезе Лена. Весела, бодра, само по бански. Когато ме видя, за миг се смути, но веднага ми кимна и се затича към портата. Приятно ми беше да гледам как се движи: стройна, гъвкава, пълна с живот. Сега ще се потопи в прохладната вода, ще полудува насаме и ще се върне да закусва с пробудил се апетит.

След нея се появи Игнат. С плувки и джапанки.

— Здравей, Антоне! — радостно извика той. Приближи се, притегли съседния шезлонг и се просна върху него. — Как е настроението?

— Бойно! — съобщих аз, вдигайки чашата.

— Браво! — Игнат потърси с поглед бутилката, не я намери, наведе се към сламката и непринудено отпи от моята чаша. — Прекалено слабичко си го забъркал.

— Снощи здравата си пийнах.

— Вярно е, пази се тогава — посъветва ме Игнат. — А ние цяла вечер пихме шампанско. После, през нощта, минахме на коняк. Беше ме страх, че ще ме боли главата, но нищо ми няма. Размина ми се.

Дори не можех да му се обидя.

— Игнат, какъв искаше да станеш като дете? — попитах го.

— Санитар.

— Защо?

— Ами казаха ми, че момчетата не стават медицински сестри, а аз исках да лекувам хора. Така че реших — като порасна, ще стана санитар.

— Супер — възхитих се аз. — А защо не лекар?

— Отговорността е прекалено голяма — самокритично си призна Игнат. — И трябва да се учи прекалено дълго.

— И стана ли?

— Да. В бързата помощ на психиатрията. Всички лекари обичаха да работят с мен.

— Защо?

— Първо, аз съм много обаятелен — обясни Игнат. Похвали се със същия простодушен тон. — Мога да поговоря по такъв начин и с жените, и с мъжете, че те се успокояват и сами се съгласяват да дойдат в болницата. Второ, разбирах кога човекът наистина е болен и кога вижда невидимото. Понякога можехме да поприказваме шепнешком и да обясня, че всичко е нормално и не са необходими никакви инжекции.

— Медицината е загубила много.

— Да — въздъхна Игнат. — Но шефът ме убеди, че в Патрула ще съм по-полезен. Нали?

— Навярно.

— Скучно стана — замислено произнесе Игнат. — На теб не ти ли е скучно? На мен вече ми се работи.

— Май и на мене. Игнат, а имаш ли хоби? Нещо извън работата?

— А защо питаш? — учуди се магът.

— Интересно ми е. Или това е тайна?

— Какви тайни можем да имаме ние? — сви рамене Игнат. — Събирам пеперуди. Имам една от най-добрите колекции в света. Заема две стаи.

— Достойно — съгласих се аз.

— Намини някой път да я видиш — предложи Игнат. — Наминете със Света, тя казва, че също обича пеперудите.

Смях се толкова дълго, че дори на него му подейства. Изправи се, усмихвайки се неуверено, и промърмори:

— Ще отида да помогна да приготвят закуската.

— Успех — успях да кажа. Но все пак не се сдържах и когато нашият дългокос донжуан се доближи до вратата, още веднъж се обърнах към него: — Слушай, дали шефът не се безпокои напразно за Света?

Игнат с маниерен жест подпря брадичката си и се замисли:

— Знаеш ли, не е напразно. Тя наистина е някак напрегната, изобщо не може да се отпусне. А й предстоят велики дела, не е шега работа.

— Но ти се постара?

— И питаш! — обиди се Игнат. — Вие наминете, честна дума, ще се радвам да ви видя!

Джинът се бе затоплил, ледът в чашата се беше разтопил. Върху сламката бе останал лек отпечатък от червило. Поклатих глава и оставих чашата.

Хесер, ти не можеш да предвидиш всичко.

Но за да се сразя с теб не в магически двубой — разбира се, за това е смешно дори да помисля, — да се сразя на единственото достъпно ми полесражение от думи и постъпки, аз съм длъжен да знам към какво се стремиш. Длъжен съм да знам как са разположени картите в колодата. И какво държиш в ръцете си.

Кой е в играта?

Хесер — организатор и вдъхновител. Олга — неговата любовница, наказана вълшебница, консултант. Светлана — старателно подготвяна изпълнителка. Аз — едно от оръдията за нейното възпитание. Игнат, Тигърчето, Семьон и всички останали Светли могат да не се взимат предвид. Те също са оръдия, но на втори план. И не мога да разчитам на тях.

Тъмните?

Разбира се, те участват, но не явно. И Завулон, и всичките му подчинени са обезпокоени от появата на Светлана в нашия лагер. Но не могат да направят нищо пряко. Или ще пакостят скришом, или готвят съкрушителен удар, който ще постави Патрулите на границата на войната.

Кой още?

Инквизицията?

Побарабаних с пръсти по страничната облегалка на шезлонга.

Инквизицията. Структура, която стои над Патрулите. Тя разглежда спорните случаи, наказва нарушителите — и от двете страни. Тя бди. Събира сведения за всеки от нас. Но се намесва рядко и силата й е по-скоро в потайността, отколкото в някаква бойна мощ. Когато Инквизицията разглежда случай на много могъщ маг, тя привлича бойци от Патрулите.

И все пак Инквизицията е замесена. Познавам шефа. Той от всяко нещо извлича трикратна изгода. И неотдавнашната история с Максим, дивия Различен, Светлият, отишъл да работи в Инквизицията, е пример за това. Шефът забърка Светлана в този случай, даде й урок по самоконтрол и интриги, но между другото откри нов Инквизитор.

Да знаех за какво готвят Светлана!

Засега вървях в тъмнина. И, което е най-страшното, отдалечавах се от Светлината.

Сложих си слушалките, затворих очи.

Папратта през тази нощ

ще разцъфне като дивно цвете.

Духовете в тази нощ ще се върнат вкъщи.

Облаци от север, а от запад — вятър.

Значи скоро вещицата ще ми махне със ръка.

В очакване на чудото живея, като маузер в кобура.

Паяк в паяжината съм сякаш,

сякаш съм дърво в пустиня,

във полето сякаш съм лисица черна.

Рискувах. Рискувах страшно много. Великите Вълшебници газят по телата на своите, но дори те не рискуват да вървят срещу своите. Единаците не оцеляват.

Бягах през далекогледите

от детските очи изплашени.

Исках да преспя с русалка,

но не знаех как да бъда с нея.

Исках във трамвай да се превърна

и да вляза през прозореца ти.

От покрайнините духа вятър, вече ни е все едно.

От покрайнините духа вятър и вече ни е все едно.

Бъди ми сянка, скърцаща по стъпалата,

цветна неделя, гъбен дъжд.

Бъди ми бог, брезов сок,

електрически ток, крива пушка.

Виждал съм как като вятър

духаш в лицето ми, а аз се смея.

Не искам с теб без бой да се разделям,

докато все още ме сънуваш.

Бъди ми сянка…

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Добро утро, Света — казах аз и отворих очи.

Тя беше по шорти и с горнище на бански. Косите й бяха мокри и грижливо сресани. Навярно беше взела душ. А на мен, свинята, дори не ми хрумна.

— Как си след снощи? — поинтересува се тя.

— Нормално. А ти?

— Добре.

Тя се извърна.

Аз чаках. В слушалките звучеше „Сплин“.

— Какво очакваше от мен? — рязко попита Света. — Аз съм нормална, здрава, млада жена. Не съм била с мъж от зимата. Явно си си въобразил, че Хесер ни е събрал като коне за разплод и си се заинатил.

— Нищо не съм очаквал.

— Тогава извинявай за изненадата!

— Ти си усетила следата ми в стаята? Когато се събуди?

— Да. — Светлана с усилие измъкна от тесния си джоб пакет цигари, запали. — Уморих се. Нищо, че само уча, а не работя, но се уморих. И дойдох тук да си почина.

— Нали ти самата говореше за изкуствената веселба…

— А ти с удоволствие се присъедини към нея!

— Вярно е — съгласих се аз.

— А после отиде да пиеш водка и да кроиш заговори.

— Какви заговори?

— Против Хесер. И против мен, между другото. Смешно! Дори аз го усетих. Не се смятай за велик маг, който…

Тя се усети. Но късно.

— Не съм велик маг — казах аз. — Трета степен. Може би втора. Но не повече. Всеки има свои граници, които не може да надхвърли, дори и да живее хиляда години.

— Извинявай, не исках да те обидя — объркано каза Света. Отпусна ръката с цигарата.

— Недей. Няма за какво да се обиждам. Знаеш ли защо Тъмните толкова често се свързват в семейства, а ние предпочитаме да търсим съпруги и съпрузи сред хората? Тъмните понасят по-леко неравенството и непрекъснатата конкуренция.

— Човек и Различен — това е още по-голямо неравенство.

— Това не се брои. Ние сме два различни вида. Не може да става и дума за сравнение.

— Искам да знаеш — Светлана дръпна дълбоко от цигарата. — Не исках да отивам толкова далече. Очаквах да слезеш, да видиш, да заревнуваш.

— Извинявай, не знаех, че съм длъжен да ревнувам — искрено се разкаях аз.

— А после така се получи. Вече не можех да спра.

— Да, разбирам, Света. Всичко е наред.

Тя ме погледна объркано:

— Наред?

— Разбира се. С кого ли не се случва. Патрулът е едно голямо и задружно семейство. С всички произтичащи от това последствия.

— Какво говедо си! — въздъхна Светлана. — Антоне, ако можеше да се видиш отстрани! Изобщо, чудя се как си застанал на наша страна!

— Света, нали дойде да се помиряваш? — смаяно попитах аз. — Е, аз съм примирен. Всичко е нормално. Няма значение. Такъв е животът, в него се случва какво ли не.

Тя скочи, секунда ме пронизваше с леден поглед. Аз мигах объркано.

— Идиот — изтърси тя и тръгна към къщата.

Е, какво очакваше? Обиди, обвинения, тъга?

Впрочем, това не е важно. Какво е очаквал Хесер?

Какво ще се промени, ако аз изляза от ролята на лишения от късмет възлюблен на Света? Ако някой друг заеме мястото ми? Или вече й е време да остане сама — насаме с великата си съдба?

Целта. Длъжен съм да науча каква е целта на Хесер.

Станах с рязко движение от шезлонга и влязох в къщата. И веднага видях Олга. Тя беше сама в гостната. Стоеше пред отворените витрини с мечовете и държеше в протегнатите си напред ръце дълго и тънко острие. Гледаше го съвсем не по начина, по който се гледа антикварна играчка. Тигърчето, навярно, също гледаше мечовете си по подобен начин. Но за нея тази любов към старото оръжие е абстрактна. За Олга — не.

Когато Хесер е дошъл да живее и работи в Русия — заради нея, между другото — може би още са се използвали подобни мечове.

Преди осемдесет години, когато Олга са я лишили от всички права, вече са воювали по друг начин.

Бившата Велика Вълшебница. Бившата Велика цел. Осемдесет години.

— А е било замислено толкова добре — казах аз.

Тя потрепна и се обърна.

— Сами не можем да победим Мрака. Трябва и на хорицата да им просветне. Да станат добри и учтиви, трудолюбиви и умни. За да не виждат Различните друго, освен Светлината. Каква цел! И колко дълго са се разбягвали кръговете, когато е потънала окървавена.

— Ти все пак си го изясни — каза Олга. — Или се досети?

— Досетих се.

— Добре. И после?

— Как се провали, Олга?

— Направих компромис. Малък компромис с Мрака. В резултат на което загубихме.

— Ние ли? Ние винаги ще оцеляваме. Ще се споразумяваме, ще се приспособяваме, ще свикваме. И ще продължаваме да водим старата борба. Губят само хората.

— Отстъпленията са неизбежни. — Олга с лекота хвана тежкото оръжие с една ръка и го размаха над главата си. — Приличам ли ти на хеликоптер на празен ход?

— Приличаш ми на жена, която размахва меч. Олга, нима на нищо не се учим?

— Учим се, и още как. Този път всичко ще бъде различно, Антоне.

— Нова революция?

— Ние и онази не я искахме. Всичко трябваше да мине почти безкръвно. Нали разбираш — ние побеждаваме само чрез хората. Чрез тяхното просветяване, чрез извисяването на духа им. Комунизмът беше прекрасно замислена система и вината, че не се реализира е само моя.

— Охо! И защо все още не си в Сумрака, щом вината е твоя?

— Защото всичко беше съгласувано. Всяка стъпка беше одобрена. Даже онзи злощастен компромис, дори той изглеждаше допустим.

— И сега предстои нов опит хората да бъдат променени?

— Поредният.

— Защо тук? — попитах аз. — Защо пак у нас?

— Къде у нас?

— В Русия! Колко още трябва да понесе тя?

— Колкото се наложи.

— Та защо отново у нас?

Олга въздъхна, прибра меча в ножницата с грациозно движение и го върна на поставката.

— Защото, мило мое момче, само тук все още може да се постигне нещо. Европа и Северна Америка вече са използвани. Всичко, което е било възможно, е опитано. Някои неща се пробват в момента. Но те вече са в унес, вече заспиват. Здрав пенсионер с шорти и видеокамера — ето го благополучието за западните страни. Трябва да се експериментира с младите. Русия, Азия, арабският свят — ето къде е плацдармът в наши дни. И не ми прави такива възмутени физиономии, аз обичам родината си не по-малко от теб! Проляла съм за нея повече кръв, отколкото тече в жилите ти. Разбери, Антоне, полесражението е целият свят. Знаеш го не по-зле от мен.

— На битката с Мрака, а не с хората!

— Да, с Мрака. Но ще успеем да победим, само ако създадем идеалното общество. Свят, в който ще властват любовта, добротата, справедливостта. Работата на Патрулите — това не е ловене на магове-психопати и издаване на лицензи на вампирите! Всички тези дреболии отнемат време и сили, но те са вторични, като топлината от електрическата крушка. Лампите трябва да светят, а не да греят. Ние трябва да променим човешкия свят, а не да ликвидираме малките пробиви на Мрака. Ето коя е целта! Ето кой е пътят към победата!

— Олга, това го разбирам.

— Прекрасно. Тогава разбери и онова, за което не се говори директно. Ние се борим от хиляди години. И през цялото това време се опитваме да променим хода на историята. Да създадем нов свят.

— Прекрасният нов свят.

— Не иронизирай. Все пак сме постигнали някои неща. Чрез проливане на кръв и чрез страдания светът все пак става по-хуманен. Но е нужен реален, истински прелом.

— Комунизмът наша идея ли беше?

— Не, но я подкрепихме. Изглеждаше достатъчно привлекателна.

— А сега какво?

— Ще видиш — Олга се усмихна. Дружелюбно, искрено. — Антоне, всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

— Длъжен съм да знам.

— Не. Ето точно това не е необходимо. Можеш да не се притесняваш, никакви революции не се планират. Никакви лагери, разстрели, трибунали. Няма да повторим старите грешки.

— Затова пък ще допуснем нови.

— Антоне! — тя повиши глас. — Какво си позволяваш, в края на краищата? Имаме прекрасни шансове да победим. В нашата страна — да получим мир, спокойствие, благоденствие! Да застанем начело на човечеството. Да надделеем над Мрака. Дванайсет години подготовка, Антоне. И не само Хесер работеше, а цялото висше ръководство.

— Какво?

— Да. А ти мислеше, че всичко се прави както дойде?

Аз бях смаян.

— Наблюдавали сте Светлана дванайсет години?

— Разбира се, че не! Беше разработен нов социален модел. Бяха тествани отделни елементи на плана. Дори и аз не съм в течение на всички подробности. Откога Хесер чака участниците в плана да се съберат заедно в пространството и времето!

— Кои именно? Светлана и инквизиторът?

За миг зениците й се свиха и аз разбрах, че съм отгатнал.

— Кой друг? Каква роля ми е отредена на мен? И какво ще правиш ти?

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Олга, никога досега намесата на магията в човешкия живот не е довела до нищо добро.

— Спести ми училищните аксиоми — тя се разпали сериозно. — Не се мисли за по-умен от другите. Не възнамеряваме да използваме магия. Успокой се и почивай.

Кимнах:

— Добре. Ти изложи позицията си, аз не съм съгласен с нея.

— Официално?

— Не. Несъгласието ми е от частно естество. И като частно лице смятам, че съм в правото си да противодействам.

— На кого? На Хесер? — очите на Олга се опулиха, тя лекичко се усмихна. — Антоне!

Обърнах се и излязох.

Да, беше смешно.

Да, беше нелепо.

Не просто хаотична акция, провеждана от Хесер и Олга. Не просто опит да се повтори провалилият се социален експеримент. Подготвена, отдавна запланувана операция, в която аз имах нещастието да се забъркам.

Одобрена от висшето ръководство.

Одобрена от Светлината.

Защо се дърпам? Аз дори нямам право на това. Никакво. И шансове нямам. Абсолютно никакви. Мога да се утешавам с мъдростта за песъчинката в пясъчния часовник, но сега аз съм песъчинка между воденични камъни.

И, което е най-тъжното, между дружелюбни и загрижени воденични камъни. Никой няма да ме преследва. Никой няма да тръгне да се бори с мен. Просто ще ми попречат да правя глупости, от които и без това няма и няма да има полза.

Защо тогава толкова ме боли, толкова нетърпимо ме боли в гърдите?

Стоях на терасата, стиснал юмруци в безсилна ярост, когато някой сложи ръка на рамото ми.

— Изглежда, че си си изяснил някои неща, Антоне?

Погледнах Семьон и кимнах.

— Тежко ли ти е?

— Да — признах си аз.

— Запомни само едно, моля те. Ти не си песъчинка. Никой от хората не е песъчинка. Още по-малко пък някой от Различните.

— Колко години трябва да преживееш, за да се научиш така да отгатваш мислите?

— Сто години, Антоне.

— Тогава Хесер може да чете всеки от нас като отворена книга.

— Разбира се.

— Значи съм длъжен да се отуча да мисля — казах аз.

— Първо трябва да се научиш на това. В течение ли си, че в града е имало инцидент?

— Кога?

— Преди четвърт час. Вече всичко е приключило.

— А какво точно се е случило?

— При шефа е дошъл куриер, някъде от Изток. Тъмните се опитали да го проследят и унищожат. Пред очите на шефа — Семьон се усмихна.

— Но това е война!

— Не, те са в правото си. Куриерът е дошъл нелегално.

Огледах се. Никой не бързаше за никъде. Не палеха колите, не събираха багажа си. Игнат и Иля отново затопляха грила.

— Не трябва ли да се връщаме?

— Не. Шефът се е справил сам. Имало е малка схватка, без жертви. Куриерът е приет в нашия Патрул и Тъмните са били принудени да се оттеглят с празни ръце. Само дето ресторантът леко е пострадал.

— Какъв ресторант?

— Този, в който шефът се е срещнал с куриера — търпеливо разясни Семьон. — Разрешено ни е да продължим почивката си.

Погледнах към небето — ослепително синьо, все по-знойно.

— Знаеш ли, нещо не ми се почива. Ще се върна в Москва. Мисля, че никой няма да се обиди.

— Няма, разбира се.

Семьон извади цигарите си, запали. И небрежно подхвърли:

— На твое място бих узнал какво именно е донесъл куриерът от Изток. Може би това е твоят шанс.

Засмях се горчиво.

— Тъмните са успели да узнаят това, а ти ми предлагаш да се поровя в сейфа на шефа?

— Тъмните не са успели да го вземат. Каквото и да е то. Ти, естествено, нямаш право да вземеш или дори да докоснеш пратката. Но да узнаеш…

— Благодаря. Наистина ти благодаря.

Семьон кимна, приемайки благодарността ми без излишна скромност.

— Ще си уредим сметките в Сумрака. Знаеш ли, аз също се уморих да си почивам. След обяда ще взема мотора от Тигърчето и ще си тръгвам. Да те закарам ли?

— Става.

Срамувах се. Навярно подобен срам могат да изпитат в пълна степен само Различните. Ние винаги разбираме кога ни протягат ръка, когато ни правят незаслужени подаръци, от които, обаче, нямаме сили да се откажем.

Не можех да остана повече тук. Изобщо не можех. Да гледам Светлана, Олга, Игнат. Да слушам тяхната истина. Моята истина завинаги щеше да си остане с мен.

— А ти можеш ли да караш мотор? — попитах аз, неумело сменяйки темата на разговора.

— Аз съм участвал в първото рали Париж-Дакар. Хайде да помогнем на момчетата.

Погледнах мрачно Игнат, който в момента цепеше дърва. Действаше с брадвата виртуозно. След всеки удар застиваше за кратко, хвърляше бегъл поглед към останалите, мускулите му играеха.

Много обичаше себе си. Впрочем, и целия останал свят, не по-малко. Но най-вече себе си.

— Да им помогнем — съгласих се аз. Замахнах и хвърлих през Сумрака знака на тройното острие. Няколко трупчета се пръснаха на цепеници с равна големина. Игнат, който в момента тъкмо замахваше с брадвата за поредния удар, изгуби равновесие и едва не падна. Огледа се. Разбира се, в пространството беше останала следа от моя удар. Сумракът кънтеше, лакомо поглъщайки енергията.

— Антошка, защо? — с лека обида попита Игнат. — Защо, а? Така не е спортсменски!

— Затова пък е по-ефективно — казах аз, слизайки от терасата. — Да нацепя ли още малко?

— Я си гледай работата — Игнат се наведе, събирайки цепениците. — Накрая ще стигнем дотам, че ще започнем да си печем шишчетата с огнени кълбенца.

Не се чувствах виновен, но все пак се хванах да му помагам. Дървата бяха нацепени чисто, разрезите блестяха в кехлибареножълто. Чак беше жалко, че подобна красота щеше да се използва за огъня.

После погледнах към къщата и видях в прозореца на първия етаж Олга.

Тя наблюдаваше много сериозно моята атака. Прекалено сериозно.

Махнах й с ръка.

ГЛАВА 5

Моторът на Тигърчето беше хубав, ако тази неизразителна дума изобщо можеше да се използва за „Харли“. Дори и да става въпрос за най-обикновените модели, моторите се делят на два вида — „Харли-Дейвидсън“ и останалите.

Не знаех защо й е притрябвал на Тигърчето — по всичко личеше, че го кара един-два пъти в годината. Навярно за същото, за което и огромната вила, където вълшебницата живееше през уикендите. Затова пък стигнахме в града още преди да е станало два следобед.

Семьон управляваше тежкия мотор виртуозно. Никога не бих могъл да карам така, дори и да активирам заложените в паметта ми „екстремни навици“ и да преглеждам линиите на реалността. Може би бих се движил с почти същата скорост, изразходвайки доста голяма част от натрупаната Сила. А Семьон просто караше — и цялото му предимство пред шофьорите-хора беше само в големия опит.

Дори при скорост сто километра в час въздухът си оставаше горещ. Вятърът ни удряше по бузите като с грапава гореща кърпа. Сякаш се носехме през пещ — безкрайна, асфалтова, пълна с пълзящи с усилие, вече изпечени от слънцето коли. На три пъти ми се стори, че ще се врежем в някоя кола или в услужливо попаднал на пътя ни стълб.

Едва ли щяхме да се пребием смъртоносно, момчетата щяха да усетят, да дойдат и да ни сглобят, но все пак нямаше да е приятно.

Пристигнахме без никакви произшествия. След околовръстния път Семьон пет пъти използва магия, но само за да отклони вниманието на пътните полицаи.

Той не ме попита за адреса, макар и да не беше идвал никога вкъщи. Спря до входа, изгаси двигателя. Тийнейджърите, наливащи се с евтина бира на детската площадка, веднага притихнаха, зяпнали мотора. Хубаво е, когато имаш такива простички и ясни мечти: бира, екстази в дискотеката, готина приятелка и „Харли“ под задника.

— Имал ли си напоследък предсказания? — попита Семьон.

Потрепнах. Общо взето не съм разправял наляво и надясно, че изобщо ги имам.

— Доста отдавна.

Семьон кимна. Погледна нагоре към прозорците ми. Не уточни от какво е бил предизвикан въпросът.

— Може ли да се кача с теб?

— Слушай, да не съм девойка, че да ме изпращаш до вратата?

Магът се усмихна:

— Не ме бъркай с Игнат. Добре, няма значение. Бъди внимателен.

— За какво?

— За всичко, навярно.

Двигателят на мотоциклета изрева. Магът поклати глава:

— Нещо се задава, Антоне. Надига се. Внимавай.

Той потегли рязко, предизвиквайки одобрителните възклицания на младежите, и с лекота мина в тесния проход между паркирана волга и бавно движеща се жигула. Съпроводих го с поглед, поклатих глава. Без всякакви предсказания бях сигурен, че Семьон цял ден ще се мотае из Москва, после ще се присламчи към някоя рокерска компания, ще стане свой човек за около петнайсет минути и ще породи множество легенди за побъркания стар моторист.

Бъди внимателен…

В какво?

И най-важното: защо?

Машинално набрах кода на ключалката и влязох в блока. Извиках асансьора. Сутринта все още бях на почивка, бях с приятелите си, беше хубаво.

Сега всичко там си е същото, само дето мен ме няма.

Разправят, че когато някой Светъл маг е пред срив, процесът е съпроводен с „проблясъци“, като при болен пред епилептичен припадък. Безсмислена употреба на сила, като например изтребване на мухи с огнени кълбенца и цепене на дърва с бойни заклинания. Кавги с любимия човек. Неочаквани скарвания с едни приятели и не по-малко неочаквани топли отношения с други. Всичко това е известно и всички ние знаем, че приключва със срив на Светлия.

Бъди внимателен…

Приближих се към вратата си и посегнах за ключовете.

Само че вратата беше отворена.

Само родителите ми имаха ключ. Но те никога не биха дошли от Саратов, без да ме предупредят. А и бих усетил приближаването им.

Обикновен човешки бандит никога не би проникнал в апартамента ми — щеше да го спре обикновеният знак на прага. За Различните също си има прегради. Разбира се, тяхното преодоляване е въпрос на Сила. Но отбранителните системи би трябвало да се задействат!

Стоях, гледайки тесния процеп между вратата и касата. Процепът, който не би трябвало да го има. Погледнах през Сумрака, но не видях нищо.

Нямах оръжие със себе си. Пистолетът беше в апартамента ми. Десетината бойни амулети — също.

Можех да постъпя според инструкциите. Служител на Нощния патрул, който открие проникване на външен човек в охраняваното си чрез магия жилище, е длъжен да уведоми оперативния дежурен и наставника си, а после…

Представих си какво би било, ако сега викна Хесер, който между другото преди два часа бе разгонил целия Нощен патрул, и цялото ми желание да следвам инструкциите се изпари. Събрах пръсти, за да направя възможно най-бързо заклинанието „замразяване“. Навярно защото си спомних за ефектния жест на Семьон.

Бъди внимателен?

Побутнах вратата и влязох в собствения си апартамент, за миг станал чужд.

И едва след като се озовах вътре, съобразих кой би могъл да има достатъчно сили, пълномощия и най-обикновена наглост, за да ми дойде на гости без покана.

— Добър ден, шефе! — казах аз и надникнах в кабинета.

Разбира се, поне в част от предположенията си не бях сбъркал.

Завулон, седнал в креслото до прозореца, учудено повдигна вежди. Сложи настрана вестника „Аргументи и факти“, който бе разгърнал. Грижливо свали очилата си с тънка златна рамка. И едва след това отговори:

— Добър ден, Антоне. Знаеш ли, щях да съм щастлив да съм твой шеф.

Той се усмихваше. Тъмният маг извън категориите, началникът на Дневния патрул в Москва. Както винаги, беше с безупречен черен костюм и светлосива риза. Слаб, късо подстриган Различен на неопределена възраст.

— Сгреших — казах. — Какво правиш тук?

Завулон сви рамене:

— Вземи си амулета. Някъде в бюрото е, усещам го.

Приближих се към бюрото, отворих чекмеджето и взех костения медальон с медна верижка. Стиснах го в юмрука си и усетих как се затопля.

— Завулон, нямаш власт над мен.

Тъмният маг кимна:

— Добре. Не искам да изпитваш съмнения в собствената си безопасност.

— Какво правиш в дома на Светъл, Завулон? В правото си съм да се обърна към трибунала.

— Знам — Завулон разпери ръце. — Всичко знам. Не съм прав. Глупав съм. Злепоставям се и злепоставям целия Дневен патрул. Но аз дойдох при теб не като при враг.

Премълчах.

— А, за наблюдателните средства можеш да не се безпокоиш — небрежно подхвърли Завулон. — Както за вашите, така и за сложените от Инквизицията. Позволих си, нека да го наречем така — да ги приспя. Всичко, което си кажем сега, ще си остане завинаги между нас.

— Вярвай на човек наполовина, на Светъл — на четвърт, на Тъмен изобщо не вярвай — промърморих аз.

— Разбира се. Ти си в правото си да не ми вярваш. Дори си длъжен! Но аз те моля да ме изслушаш — Завулон изведнъж се усмихна, удивително открито и смирено. — Нали си Светъл. Длъжен си да помагаш. На всеки, който моли за помощ, дори и на мен. Ето че аз те моля.

Поколебах се, отидох до дивана, седнах. Без да се събувам, продължавайки да съм готов да направя „фризера“, колкото и смешна да бе мисълта, че мога да се сражавам със Завулон.

Гостенин в собствения си апартамент. Моят дом е моя крепост — почти бях повярвал това за годините работа в Патрула.

— Като начало — как влезе? — попитах аз.

— Като начало взех най-обикновен шперц, но…

— Завулон, знаеш какво имам предвид. Сигналните бариери могат да се унищожат, но не и да се излъжат. Те са били длъжни да се задействат при чуждо проникване.

Тъмният маг въздъхна.

— Костя ми помогна да вляза. Нали си му дал достъп.

— Надявах се, че ми е приятел. Макар и вампир.

— Той наистина ти е приятел — усмихна се Завулон. — И иска да ти помогне.

— По свой начин.

— По нашия начин. Антоне, аз влязох в дома ти, но не възнамерявам да ти причиня вреда. Не съм гледал служебните документи, които се съхраняват при теб. Не съм оставял следящи знаци. Дойдох да поговорим.

— Говори тогава.

— Ние двамата имаме проблем, Антоне. Един и същ. И днес сериозността му се повиши до критични стойности.

Още като видях Завулон, знаех за какво ще бъда разговорът. Затова само кимнах.

— Добре, ти разбираш. — Тъмният маг се наведе напред, въздъхна. — Антоне, аз не си правя илюзии. Ние виждаме света по различни начини. И не разбираме дълга си еднакво. Но дори в такива ситуации могат да се намерят допирни точки. Ние, Тъмните, можем да бъдем упрекнати в някои неща — от ваша гледна точка. Понякога ние постъпваме достатъчно нееднозначно. И не се грижим толкова за хората, макар и по принуда, заради природата си. Да, всичко това е вярно. Обаче никой, забележи, никой никога не ни е упреквал в опити за глобална намеса в съдбата на човечеството! След сключването на Договора ние живеем свой живот и бихме искали и вие да правите същото.

— Никой не ви е упреквал — съгласих се аз. — Защото времето, както и да го усуквате, работи за вас.

Завулон кимна:

— А какво означава това? Може би ние сме по-близки до хората? Може би ние сме прави? Впрочем да оставим тези спорове, те нямат край. Ще повторя думите си: ние зачитаме Договора. И често се придържаме към него много по-стриктно, отколкото силите на Светлината.

Обичайна практика в спора. Отначало се признава някаква обща вина. После меко се упреква съперника, че също не е толкова безпогрешен. Кратко мъмрене и махване с ръка — да забравим.

И едва тогава се преминава към същността.

— Впрочем, нека да поговорим за главното — Завулон стана сериозен. — Което засяга всички нас. През последния век силите на Светлината три пъти правиха глобални експерименти. Революцията в Русия, Втората световна война. И ето, че пак искат да го направят. По същия сценарий.

— Не разбирам за какво говориш — казах аз. Почувствах тъга и тъпа болка в гърдите.

— Наистина? Ще ти обясня. Изработват се социални модели, които — макар и чрез извънредни трусове и огромно количество пролята кръв — да доведат човечеството, или значителна част от него, до идеалното общество. Идеално от ваша гледна точка, но аз не споря! Ни най-малко. Всеки има право на мечти. Но че вашият начин за постигането им е прекалено жесток… — отново последва тъжна усмивка. — Вие упреквате нас в жестокост и имате основание, но какво е едно погубено на събор на Тъмните дете в сравнение с най-обикновен фашистки детски концлагер? А нали фашизмът също е ваша разработка. Отново излязла от контрол. Първо интернационализъм и комунизъм — нищо не излезе. После националсоциализъм. Също грешка? Сблъскахте ги помежду им, видяхте резултатите. Въздъхнахте, изтрихте всичко и се заехте да експериментирате нещо ново.

— Грешките се дължат на вашето старание.

— Разбира се! Нали имаме инстинкт за самосъхранение! Ние не градим социални модели на базата на своята етика. Така че защо сме длъжни да допускаме вашите проекти да се реализират?

Замълчах си.

Завулон кимна, явно удовлетворен.

— Та така, Антоне. Ние може и да сме врагове. Да, такива сме. През зимата ти ни попречи и то доста сериозно. През пролетта отново застана на пътя ми. Унищожи двама сътрудници на Дневния патрул. Да, разбира се, Инквизицията призна действията за извършени при самоотбрана и крайна необходимост, но повярвай ми — неприятно ми е. Що за ръководител на организация съм, ако не мога да защитя сътрудниците си? И така, ние сме врагове. Но сега възникна уникална ситуация. Поредният експеримент. И ти си косвено замесен в него.

— Не знам за какво говориш.

Завулон се разсмя. Разпери ръце:

— Антоне, не се опитвам да изкопча нищо от теб. И няма да ти задавам никакви въпроси. Нито пък ще те моля за нещо. Изслушай разказа ми. После ще си тръгна.

Изведнъж си спомних как през зимата на покрива на многоетажния блок вещицата Алиса използва правото си на намеса. Съвсем слабо — тя само ми разреши да кажа истината. И тази истина привлече момчето Егор на страната на Тъмните.

Защо винаги става така?

Защо Светлината действа чрез лъжа, а Мракът — чрез истина? Защо нашата истина се оказва безпомощна, докато в същото време лъжата върши работа? И защо Мракът прекрасно се възползва от истината, за да твори Зло? Заради чия природа е така — човешката или нашата?

— Светлана е прекрасна вълшебница — каза Завулон. — Но нейното бъдеще не е ръководството на Нощния патрул. Нея възнамеряват да я използват с една-единствена цел. За мисията, с която Олга не можа да се справи. Нали знаеш, че тази сутрин в града пристигна куриер от Самарканд?

— Да — кой знае защо си признах аз.

— А аз мога да ти кажа какво донесе той. Ти нали искаш да узнаеш това?

Стиснах зъби.

— Искаш — кимна Завулон. — Куриерът донесе парче тебешир.

Никога не трябва да се вярва на Тъмните. Но по някаква причина бях сигурен, че той не лъже.

— Малко парче тебешир — Тъмният маг се усмихна. — С него може да се пише на черна дъска. Или да се рисуват класики по асфалта. Или да се натърка върха на билярдната щека. Всичко това може да се направи толкова лесно, колкото и да се чупят орехи с големия кралски печат. Но ако Велика Вълшебница го вземе в ръце… Именно Велика, на обикновена няма да и стигнат силите. И именно Вълшебница — в мъжки ръце ще си остане обикновен тебешир. При това Вълшебницата трябва да бъде Светла. Този артефакт е безполезен за Мрака.

Така ли ми се стори или той наистина въздъхна? Аз продължавах да мълча.

— Малко парче тебешир — Завулон се облегна в креслото, залюля го. — То вече е съвсем изтъняло, него неведнъж са го хващали тънките пръсти на красиви момичета, в чиито очи гори светъл огън. Използвали са го — и земята се е разтърсвала, стопявали са се границите между държавите, издигали са се империи, пастири са ставали пророци, а дърводелци — богове, подхвърлени деца били признавани за крале, сержанти се издигали до императори, недоучили семинария и бездарни художници израствали до тирани. Малко парче тебешир. Само това.

Завулон се изправи. Разпери ръце.

— Това е всичко, което исках да ти кажа, скъпи ми приятелю. Останалото ще го разбереш сам, ако пожелаеш, разбира се.

— Завулон — аз разтворих юмрук и погледнах амулета, — ти си рожба на Мрака.

— Разбира се. Но само този Мрак, който е бил в мен. Който сам съм избрал.

— Дори твоята истина носи Зло.

— На кого? На Нощния патрул? Разбира се. На хората? Позволи ми да не се съглася.

Той тръгна към вратата.

— Завулон — отново се обърнах аз към него. — Аз видях истинския ти облик. Знам кой си и какво си.

Тъмният маг спря като закован. После бавно се обърна, прекара длан през лицето си — и то за миг се изкриви, на мястото на кожата проблеснаха матови люспи, очите се превърнаха в тесни процепи.

Мъглата се разсея.

— Да, разбира се. Ти ме видя — Завулон отново беше в човешкия си облик. — А аз видях теб. И позволи ми да призная, че ти не беше бял ангел с блестящ меч. Всичко зависи от гледната точка. Всичко хубаво, Антоне. Повярвай ми, с удоволствие ще те унищожа по някакъв начин по-нататък. Но сега ти желая успех. От цялата си душа, каквато така или иначе нямам.

Вратата хлопна след него.

И в този момент, сякаш пробудил се, от Сумрака изви охраняващият знак. Маската Чхоен на стената изкриви чертите си, в дървените прорези на очите проблесна ярост, устата се озъби.

Пазачи…

Накарах знака да млъкне с две движения на ръцете, а на маската й изпратих приготвения фризер. Ето че заклинанието все пак влезе в употреба.

— Парче тебешир — казах аз.

Бях чул нещо по въпроса. Но много отдавна, и мимоходом. Или няколко фрази, подхвърлени от преподавател по време на лекции, или празни приказки в компания, или някоя от курсантските легенди. Именно за парче тебешир…

Станах от дивана и вдигнах ръка. Хвърлих амулета на пода.

— Хесер! — изкрещях през Сумрака. — Хесер, отговори ми!

Сянката ми се хвърли към мен от пода, впи се в тялото ми, засмука ме. Светлината помръкна, стаята заплува, очертанията на мебелите се размиха. Стана нетърпимо тихо. Жегата се отдръпна. Стоях, разперил ръце, и лакомият сумрак пиеше силите ми.

— Хесер, призовавам те!

Нишките сива мъгла плуваха през стаята. Не ми пукаше кой друг е способен да чуе вика ми.

— Хесер, наставнико мой, призовавам те — отговори ми!

Някъде много далече въздъхна невидима сянка.

— Слушам те, Антоне.

— Отговори ми!

— На кой въпрос искаш да получиш отговор?

— Излъга ли ме Завулон?

— Не.

— Хесер, спрете се!

— Късно е, Антоне. Всичко върви както трябва. Довери ми се.

— Хесер, спрете се!

— Нямаш право да изискваш нищо.

— Имам право! Ако ние сме част от Светлината, ако носим Добро — имам право!

Той замълча. Чак си помислих, че шефът е решил изобщо да не говори с мен.

— Добре. Чакам те след час в парабара.

— Къде, къде?

— Бара на парашутистите. Метрото, „Тургеневска“. Зад бившата главна поща.

Настана тишина.

Отстъпих крачка назад, излизайки от Сумрака. Оригинално място за среща. Да не е там, където Хесер си е изяснявал отношенията с Дневния патрул? Не, едва ли, това май е било в някакъв ресторант.

Добре, ако ще да е в парабар, в „Рози“ или в „Шанс“. Няма значение. Ако ще да са парашутисти, юпита или гейове.

Но преди срещата си с Хесер бях длъжен да науча нещо друго.

Взех мобилния си телефон и набрах номера на Светлана. Тя отговори веднага.

— Здрасти — казах просто аз. — На вилата ли си?

— Не — изглежда, тя се обърка от деловия ми тон. — Пътувам към града.

— С кого?

Тя се запъна:

— С Игнат.

— Добре — искрено казах аз. — Слушай, нищо ли не знаеш за тебешира?

— За какво?

Сега вече объркването й беше явно.

— За магическите свойства на тебешира. Не си ли учила за употребата му в магиите?

— Не. Антоне, всичко ли е наред с теб?

— Да, абсолютно.

— Случило ли се е нещо?

Вечният женски маниер: да се задава всеки въпрос в два-три варианта.

— Нищо особено.

— Искаш ли… — тя се запъна. — Искаш ли да попитам Оля?

— Тя също ли е с вас?

— Да, тримата си тръгнахме към града.

— Може би не бива. Благодаря.

— Антоне…

— Какво, Света?

Приближих се до бюрото и отворих чекмеджето, натъпкано с всякакви магически вехтории. Погледнах мътните кристали и неумело издялания магически жезъл — тогава все още исках да стана боен маг. Затворих чекмеджето.

— Прости ми.

— Няма за какво да искаш прошка.

— Може ли да дойда при теб?

— Далече ли сте?

— По средата на пътя.

Поклатих глава:

— Няма да стане. Имам важна среща. Ще ти звънна по-късно.

Прекъснах връзката и се усмихнах. В много случаи истината може да бъде злобна и лъжлива. Например, ако кажеш само половината от истината. Да кажеш, че не искаш да разговаряш и не обясниш защо.

Позволете ми да творя Добро чрез Злото. Нямам нищо друго под ръка.

За всеки случай обиколих апартамента си и надникнах в спалнята, тоалетната, банята, кухнята. Доколкото можех да доловя, Завулон наистина не ми беше оставил „подаръчета“.

Върнах се в кабинета, включих ноутбука и сложих в него диска с информационната база по магия. Набрах паролата. И въведох думата „тебешир“.

Не разчитах на особен резултат. Това, което исках да науча, можеше да принадлежи към такова високо равнище на достъп, че никога да не е попадало в компютърните бази данни.

Думата „тебешир“ се срещаше три пъти в информацията на диска.

В първия случай ставаше дума за кариера за добив на тебешир, в която през петнайсети век се е състоял дуел между Светъл и Тъмен маг от първо равнище. Загинали са и двамата — от елементарно изтощение, след като не успели да излязат от Сумрака в края на битката. През следващите петстотин години в този район загинали почти три хиляди души.

Вторият случай се отнасяше за използването на тебешир за начертаване на магически знаци и защитни кръгове. Тук информацията беше значително повече и аз набързо изчетох всичко. Нищо особено. Използването на тебешир нямаше никакви особени предимства пред въглена, молива, кръвта или маслените бои. Освен че се изтрива най-лесно.

Виж, третото споменаване беше в раздел „Митове и непотвърдени данни“. Естествено, тук беше пълно с всякакви глупости, като използването на сребро и чесън за борба с вампирите или описания на несъществуващи обреди и ритуали.

Но на мен вече ми се беше налагало да се убеждавам, че сред „митовете“ има правдиви, но добре забравени сведения.

Тебеширът се споменаваше в статията „Книга на Съдбата“.

Бях я прочел до средата, когато осъзнах, че съм попаднал в целта. Информацията беше абсолютно открита, тя бе пред очите на всички, достъпна за всеки начинаещ маг, а вероятно се срещаше и в разрешените за хората източници.

Книгата на Съдбата. Тебешир.

Всичко съвпадаше.

Затворих файла и изключих компютъра. Поседях малко, хапейки устни. Погледнах часовника си.

Време беше да тръгвам към точката на странното ни рандеву.

Взех душ и се преоблякох. От амулетите си избрах медальона на Завулон, знака на Нощния патрул и подарения навремето от Иля боен диск — древно бронзово колелце, малко по-голямо от монета от пет рубли. Не бях използвал диска досега. По думите на мага в него беше останал един, най-много два заряда.

Извадих пистолета от скривалището му. Проверих пълнителя. Сребърни куршуми дум-дум. Добри срещу върколаци, съмнителни срещу вампири, съвсем ефективни срещу Тъмни магове.

Сякаш отивах да воювам, а не да разговарям с началника си.

Мобилният телефон в джоба ми звънна, когато вече бях при вратата.

— Антоне?

— Света?

— Олга иска да говори с теб, сега ще й дам телефона.

— Дай й го — съгласих се аз, отключвайки вратата.

— Антоне, много те обичам. Не прави глупости, моля те.

Дори не намерих какво да отговоря — Олга взе телефона.

— Антоне, искам да знаеш, че всичко вече е решено. И ще се случи съвсем скоро.

— Тази нощ — подкрепих я аз.

— Откъде знаеш?

— Усещам го. Просто го усещам. Точно затова Нощният патрул бе изведен от града, нали? И Светлана беше докарана до необходимото състояние.

— Какво знаеш?

— Книгата на съдбата. Тебеширът. Вече разбрах всичко.

— Напразно — бързо отвърна Олга. — Антоне, ти си длъжен…

— Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.

Прекъснах връзката и изключих телефона. Достатъчно. Хесер може да се свърже с мен и така, без никакви технически средства. Олга би продължила да ме уговаря. Светлана така или иначе няма да разбере какво правя и защо го правя.

Щом си решил да вървиш до края, върви сам. И не викай никого със себе си.



— Седни, Антоне — каза Хесер.

Помещението изглеждаше съвсем малко. Шест-седем маси, разделени една от друга с тънки преградни стени. Бар. Задимено. По телевизора с изключен звук даваха парашутни скокове със забавено отваряне на парашута. На стените бяха наредени снимки със същото съдържание — разперили ръце и крака летящи тела в оранжеви екипи. Оказа се, че няма много народ, може би заради часа: прекалено късно за обяд, но още далече от вечерния пиков час. Огледах масите и видях в ъгъла Борис Игнатиевич.

Шефът не беше сам. Той седеше пред купа с плодове и мързеливо си късаше от гроздето. Малко встрани, скръстил ръце, седеше висок, мургав младеж. Погледите ни се срещнаха и аз долових мек, но осезаем натиск.

Също Различен.

Гледа ме пет секунди, постепенно усилвайки натиска. Имаше способности, съвсем прилични при това, но му липсваше опит. В един момент намалих съпротивата си, отклоних се от сондирането му и преди той да успее да сложи защита, го сканирах.

Различен. Светъл. Четвърто равнище.

Младежът направи гримаса, сякаш го е заболяло. Погледна Хесер с вид на бито куче.

— Запознайте се — предложи Хесер. — Антон Городецки, Различен, от московския Нощен патрул. Алишер Ганиев, Различен, отскоро в московския Нощен патрул.

Куриерът.

Стиснах ръката му и свалих защитата.

— Светъл, второ равнище — каза Алишер, поглеждайки ме в очите. Поклони се.

Поклатих глава и отговорих:

— Трето.

Младежът отново погледна Хесер. Сега не виновно, а учудено.

— Второ — потвърди шефът. — Ти си на върха на своите способности, Антоне. Много се радвам за теб. Седни, ще поговорим. Алишер, наблюдавай.

Седнах срещу шефа.

— Знаеш ли защо ти определих среща именно тук? — попита Хесер. — Вземи си от гроздето, много е вкусно.

— Откъде да знам? Може би тук предлагат най-хубавото грозде в Москва?

Хесер се засмя.

— Браво. Но това не е най-важното. Купихме плодовете от пазара.

— Значи обстановката е приятна.

Шефът сби рамене:

— Нищо особено. Малка зала, а зад тази врата има билярд и още две-три маси.

— Тайно скачате с парашут, шефе.

— От двайсет години не съм скачал — невъзмутимо парира Хесер. — Антоне, драги, дойдох тук да похапна картофки с „Бьоф Строганов“ и грозде, само за да ти покажа микросредата. Едно мъничко общество. Поседи, отпусни се. Алишер, халба бира за Антон! Огледай се, войнико. Виж лицата. Послушай разговорите. Усети атмосферата.

Извърнах поглед от шефа. Преместих се към края на дървената пейка, за да мога да зърна околните. Алишер вече беше на бара, чакайки моята бира.

Посетителите на парабара имаха странни лица. С нещо неуловимо си приличаха едно с друго. Особени очи, особени жестове. Нищо кой знае какво, но сякаш върху всеки беше сложено невидимо клеймо.

— Колектив — каза шефът. — Микросреда. Можехме да проведем този разговор в гейклуб „Шанс“ или в ресторанта на Дома на писателите, или в закусвалня до някой завод. Няма значение къде. Важното е там да се събира именно тесен, затворен колектив. В една или друга степен изолиран от обществото. Не „Макдоналдс“, не шикозен ресторант, а явен или скрит клуб. Знаеш ли защо? Това сме ние. Това е модел на нашия Патрул.

Аз мълчах. Гледах как до съседната маса се приближи младеж на патерици, отказа предложението да седне, подпря се на преградата и започна да разказва нещо. Музиката заглушаваше думите му, но можех да попия основния смисъл през Сумрака. Откопчан и неотворил се парашут. Приземяване с резервния. Счупване. Половин година, мамка му, без скокове!

— Тукашната компания е много показателна — продължи шефът, без да бърза. — Риск. Силни усещания. Неразбиране от страна на околните. Жаргон. Абсолютно неразбираеми за нормалните хора проблеми. И, между другото, редовни травми и смърт. Харесва ли ти тук?

Замислих се и отговорих:

— Не. Тук трябва да бъдеш свой човек. Или изобщо да не идваш.

— Разбира се. Във всяка такава микросреда е интересно да надникнеш само веднъж. По-нататък или приемаш нейните закони и се присъединяваш към малкия й социум, или се отдръпваш. Та ние по нищо не се отличаваме. По принцип. Всеки Различен, когато бъде открит и осъзнае своята същност, е изправен пред избор. Или влиза в Патрула на своите, става войник, боец, неизбежно рискуващ живота си, или продължава да живее почти човешки живот, без да развива особено магическите си способности, използвайки редица предимства на Различните, но и вкусвайки в пълна степен недостатъците на този вид живот. Най-неприятното е, когато е допусната грешка в първоначалния избор. Различният по една или друга причина вече не иска да приема законите на Патрула. Но да се излезе от нашите структури е почти невъзможно. Ето например ти, Антоне, кажи — би ли могъл да съществуваш извън Патрула?

Разбира се, шефът никога не води абстрактни разговори.

— Навярно не — признах си аз. — Ще ми е трудно, практически невъзможно да се придържам в границите, допустими за обикновените Светли магове.

— А ако не влезеш в Патрула, не можеш да оправдаеш магическите въздействия с интересите в борбата срещу Мрака. Нали така?

— Да.

— Ето кое е сложното, Антошка, ето къде е цялата беда — въздъхна шефът. — Алишер, не стой като стълб.

Той направо тормозеше това момче. Но не беше трудно да се досетя за причините: куриерът е бил в тежко положение, изпросил си е място в московския Патрул и сега си носи неизбежните последствия.

— Вашата бира, Светли Антоне.

Младежът сложи пред мен халбата с леко кимване.

Мълчаливо взех бирата. Той за нищо не беше виновен, този млад и талантлив маг. Със сигурност ще можем да се сприятелим. Но сега бях озлобен дори към него: Алишер беше донесъл в Москва онова, което щеше да ме раздели завинаги със Светлана.

— Антоне, какво ще правим? — попита шефът.

— А къде всъщност е проблемът? — отговорих, гледайки го с преданите очи на стар санбернар.

— Светлана. Ти се обявяваш против нейната мисия.

— Разбира се.

— Антоне, но нали това са азбучни истини. Аксиоми. Ти нямаш право да възразяваш срещу политиката на Патрула, изхождайки от своите лични интереси.

— Какво общо имат тук моите лични интереси? — искрено се учудих аз. — Смятам, че цялата готвеща се операция е аморална. Тя няма да донесе полза на хората. Така или иначе всички опити кардинално да се промени човешкото общество са претърпели крах.

— Рано или късно ще успеем. Забележи, аз дори не се опитвам да твърдя, че именно този път ни очаква успех. Но шансовете са по-големи отвсякога.

— Не вярвам.

— Можеш да подадеш протест към висшето ръководство.

— Ще успеят ли да го разгледат до деня, в който Светлана ще вземе в ръка тебешира и ще отвори Книгата на Съдбата?

Шефът прикри очи с длан. Въздъхна.

— Не. Няма да успеят. Всичко ще стане тази нощ, веднага след като настъпи нашето време. Доволен ли си? Узна ли момента на акцията?

— Борис Игнатиевич — нарочно го назовах с името, под което ми се беше представил за пръв път. — Чуйте ме. Моля ви. Някога вие сте изоставили родината си и сте дошли в Русия. Не заради интересите на Светлината, не заради кариерата си. Заради Олга. Аз имам някаква представа какво сте преживели. Колко много от всичко: и омраза, и любов, и предателство, и благородство. Но вие сте длъжен да ме разберете. Можете.

Не зная какво очаквах. Някакъв отговор, извърнат поглед или подхвърлено през зъби обещание да отмени акцията.

— Разбирам те прекрасно, Антоне — кимна шефът. — Ти дори не можеш да си представиш колко добре те разбирам. Именно затова акцията ще продължи.

— Но защо?

— Защото, мое момче, има такова нещо, наречено съдба. И нищо не е по-силно от нея. Предназначението на някого е да промени света. На друг това не е дадено. Предназначението на някого е да разтърси държавата. На друг — да стои зад кулисите с конците на марионетките в изцапаните от тебешир ръце. Антоне, повярвай ми, знам какво правя.

— Не вярвам.

Станах, оставяйки недокосната бирата с вече спадналата пяна. Алишер погледна въпросително шефа, сякаш беше готов да ме спре.

— Ти си в правото си да постъпиш както пожелаеш — каза шефът. — Светлината е в теб, но зад гърба ти е сумракът. Знаеш докъде ще доведе всяка погрешна стъпка. И знаеш че аз винаги съм готов и задължен да ти се притека на помощ.

— Хесер, наставнико мой, благодаря ти за всичко, на което ме научи — поклоних се, привличайки любопитните погледи на парашутистите. — Не смятам, че имам право да очаквам помощ от теб и за в бъдеще. Приеми моята благодарност.

— Ти си свободен от всички задължения пред мен — спокойно отговори Хесер. — Постъпи така, както повелява твоята съдба.

И това беше всичко. Той се отказа прекалено лесно от бившия си ученик. Впрочем, колко ли такива ученици е имал — които не осъзнават висшите цели и свещените идеали?

Стотици. Хиляди.

— Прощавай, Хесер — казах аз. Погледнах към Алишер. — Пожелавам ти успех, нови патрулен.

Младежът ме погледна с упрек:

— Ако ми разрешиш да кажа…

— Казвай — разреших аз.

— Ако бях на твое място, нямаше да бързам толкова много, Светли Антоне.

— Аз и без това се бавих прекалено дълго, Светли Алишер — усмихнах се аз. Бях свикнал да се смятам за един от най-младите магове в Патрула, но нещата се променят. А за този новак бях авторитет. Все още. — Някой ден ще чуеш как времето шумоли и като пясък изтича между пръстите. Тогава си спомни за мен. Пожелавам ти късмет.

ГЛАВА 6

Жега.

Крачех по Стария Арбат. Художници, рисуващи шаблонни портрети, музиканти, свирещи стереотипна музика, търговци, продаващи еднообразни сувенири, чужденци с обичайния интерес в очите, московчани, с вечното раздразнение, бързащи да преминат покрай цялата тази бутафория…

Да ви разтърся ли?

Да ви направя ли малко представление?

До пожонглирам с мълнии? Да глътна истински огън? Да накарам паважа да се разтопи и да изригне фонтан от минерална вода? Да изцеля десетките сакати просяци? Да нахраня скитащите наоколо бездомници с направени от въздуха сладки?

А защо?

Ще ми хвърлят шепа жълти стотинки за огнените кълба, които трябва да гонят нечистите сили. Минералният фонтан ще се окаже спукан водопровод. Тези сакати просяци и без това са по-здрави и по-богати от повечето минувачи. Бездомните ще се разбягат, защото отдавна са научили: няма безплатни сладки.

Да, аз разбирам Хесер, разбирам всички висши магове, които се борят с Мрака от хиляди години. Не може да се живее вечно с усещането за безсилие. Не може вечно да се седи в окопите: това убива армията по-сигурно, отколкото вражеските куршуми.

Но какво общо имам аз с това?

Нима е задължително да се шие знамето на победата от моята любов?

А какво общо имат тези хора?

Лесно е да преобърнеш света наопаки и да го върнеш в изходната позиция, но кой ще помогне на хората да не паднат?

Нима не сме способни да се научим на нищо?

Знаех какво възнамерява да прави Хесер, — по-точно какво ще направи Светлана по негово нареждане. Разбирах какво може да произлезе от това и дори си представях с какви вратички в Договора ще бъде оправдана намесата в Книгата на Съдбата. Разполагах със сведения за времето на протичането на акцията. Единственото, което не си представях, бяха мястото и обектът на операцията.

И това беше фатално.

Време беше да отида да се поклоня на Завулон.

А после — направо в Сумрака.

Стигнах до средата на Арбат, когато усетих — съвсем слабо, на границата на доловимото — движение на Силата. Съвсем близо до мен се извършваше магическо въздействие, незначително, но…

Мракът!

Каквото и да мислех за Хесер, както и да бях готов да споря, аз си оставах войник на Нощния патрул.

Стиснах амулета в джоба си, извиках сянката си и пристъпих в Сумрака.

Леле, колко бе занемарено всичко!

Отдавна не бях минавал през центъра на Москва в Сумрака.

Всичко бе покрито с килим от син мъх. Бавно движещите се нишки създаваха илюзията за течаща вода. От крачките ми по повърхността се разпръскваха кръгове — синият мъх хем пиеше от емоциите ми, хем се опитваше да се отдръпне по-надалече. Но дребните лудории на Сумрака сега не ме интересуваха.

Аз не бях сам в сивото пространство под лишеното от слънце небе.

Гледах секунда девойката, застанала с гръб към мен. Гледах я, усещайки как върху лицето ми разцъфтява злобна усмивка. Недостойна за Светъл маг усмивка. Какво ти „незначително въздействие“!

Магическа намеса от трета степен?

Леле-мале!

Това е страшно сериозно, момиче. Това е толкова сериозно, че ти навярно си се побъркала. Трето равнище изобщо не е по твоите сили, ти използваш чужд амулет.

А аз ще се опитам да въведа ред със собствените си сили.

Приближих се към нея, тя дори не чу крачките ми по мекия син килим. Смътните сенки на хората се плъзгаха около нас и тя беше прекалено увлечена.

— Антон Городецки, Нощен патрул — казах аз. — Алиса Доникова, вие сте арестувана.

Вещицата изпищя, обърна се. Стискаше в ръка амулет — кристалната призма, с помощта на която току-що наблюдаваше минувачите. С първия си инстинктивен жест тя се опита да скрие амулета, със следващия — да погледне към мен през призмата.

Хванах ръката й и я принудих да спре движението. За секунда стояхме един до друг и аз бавно усилвах натиска, извивайки китката на вещицата. Подобна сцена между мъж и жена би изглеждала достатъчно срамно. При нас. Различните, изворите на физическа сила са не в половата принадлежност и дори не в натрупаната мускулатура. Силата е около нас — в Сумрака, в заобикалящите ни хора. Не ми беше известно колко би могла да извлече от околния свят Алиса, твърде вероятно дори повече от мен.

Но аз я хванах на местопрестъплението. И наоколо можеше да има и други патрулни. Съпротива на служител от другия Патрул, официално съобщил за задържането — това беше повод за унищожаване на място.

— Не оказвам съпротива — каза Алиса и разтвори длан. Призмата падна леко в синия мъх — и той веднага закипя, заклокочи, обгръщайки кристалния амулет.

— Призма на силата? — попитах риторично аз. — Алиса Доникова, вие извършихте магическа намеса от трета степен.

— Четвърта — бързо отговори тя.

Позволих си да свия рамене.

— Трета, четвърта — това дори не е принципна разлика. Така или иначе — трибунал, Алиса. Ти загази.

— Нищо не съм направила — вещицата се опитваше да изглежда спокойна, но не успяваше — Имам лично разрешение за носене на призмата. Не съм я използвала.

— Алиса, всеки висш маг може да извлече цялата информация от това нещо.

Пуснах ръката й и накарах синия мъх да се разтвори, а призмата — да скочи в ръката ми. Тя беше студена, много студена.

— Дори и аз мога да проследя историята й — казах. — Алиса Доникова, Различна, Тъмна, вещица от Дневния патрул, четвърто равнище на сила, предявявам ви официално обвинение в нарушаване на Договора. При опит за съпротива ще бъда принуден да ви унищожа. Ръцете зад гърба!

Тя се подчини. И заговори — бързо, убедително, влагайки в гласа си всичко, което притежаваше:

— Антоне, почакай, моля те, изслушай ме. Да, изпробвах призмата, но разбери, за пръв път ми доверяват амулет с такава сила! Антоне, не съм глупачка да нападам хората насред Москва, а и за какво ми е това? Антоне, ние и двамата сме Различни! Да уредим всичко по мирен начин, а? Антоне!

— Какъв мирен начин може да има тук? — попитах, прибирайки призмата в джоба си. — Да вървим!

— Антоне, намеса от четвърто, трето равнище! Всякаква намеса от трето равнище, извършена в интересите на Светлината! Не моята глупава игра с призмата, а истинска намеса!

Можех да разбера причините за паниката й. Работата миришеше на обезплътяване. Служител на Дневния патрул, изсмукващ живот от хората за лични цели — това е скандал от огромен мащаб! Ще ни предадат Алиса без никакви колебания.

— Нямаш пълномощия за подобни компромиси. Ръководството на Тъмните ще анулира обещанието ти.

— Завулон ще го потвърди!

— Нима? — казах, но бях объркан от уверения й тон. Вероятно тя бе любовница на Завулон? Но така или иначе беше чудно. — Алиса, веднъж сключих с теб мирно споразумение…

— Разбира се, нали аз самата ти предложих да опростя твоята намеса.

— И какво излезе от всичко това? — усмихнах се аз. — Помниш ли?

— Сега ситуацията е друга, аз съм нарушила закона — Алиса сведе поглед. — Ще имаш право на ответен удар. Не ти ли трябва разрешение за Светла магия от трето равнище? За каквато и да е Светла магия? Ще можеш да реморализираш двайсет негодници до праведници! Или да изпепелиш на място десетина убийци! Или да предотвратиш катастрофа, да осъществиш локално връщане на времето! Антоне, нима не си струва това в замяна на глупавата ми постъпка? Виж, всички наоколо са живи! Не успях да направя нищо, тъкмо започвах…

— Всичко, което кажеш, може да бъде използвано против теб.

— Знам, знам!

В очите й блестяха сълзи. И вероятно не се преструваше ни най-малко. Под своята същност на вещица тя все още си оставаше най-обикновена девойка. Симпатична, уплашена, допуснала грешка. Нима бе виновна, че е застанала на пътя на Мрака?

Усетих как емоционалният ми щит поддава и поклатих глава:

— Безсмислено е да ми оказваш натиск.

— Антоне, умолявам те, нека да решим всичко по мирен път! Нужно ли ти е право на намеса от трета степен?

Охо, нужно ми е, и още как. Всеки Светъл маг мечтае да получи подобен картбланш! Поне за миг да се почувства пълноценен войник, а не въшлив окопен, вяло гледащ белия флаг на примирието.

— Нямаш право на подобни предложения — твърдо казах аз.

— Ще имам! — Алиса тръсна глава, въздъхна дълбоко: — Завулон!

Аз чаках, стиснал в ръце малкия диск на бойния амулет.

— Завулон, призовавам те! — гласът й премина в писък. Забелязах, че човешките сенки наоколо започнаха да се движат по-бързо: хората усещаха неясна тревога и ускоряваха крачка.

Ще може ли тя да призове отново шефа на Тъмните?

Както онзи път, в ресторант „Махараджа“, когато Завулон едва не ме уби с Бича на Шааб?

А той нали не ме уби? Не уцели.

Независимо от това каква провокация е готвел Хесер, Завулон като че ли искрено ме смяташе за виновен в убийствата на Тъмните.

Значи е имал още някакви планове, свързани с мен?

Или Хесер се бе намесил тайно, незабележимо, отклонявайки ударите?

Не знам. Както винаги — недостатъчно информация за анализ. Можех да измисля трийсет и три версии, и всичките щяха да си противоречат.

Донякъде ми се искаше Завулон да не отговори. Тогава щях да измъкна Алиса от Сумрака, да извикам шефа или някого от оперативните работници, да им предам глупачката лично, и да получа премия в края на месеца. Само че до премии ли ми беше сега?

— Завулон! — в гласа й имаше искрена молба. — Завулон!

Тя вече плачеше, без да го забелязва. Гримът под очите й се размаза.

— Безсмислено е — казах аз. — Да вървим.

И в този миг на два метра от нас се отвори Тъмен портал.

Отначало ни прониза студ — до самите кости. По такъв начин, че си спомних с умиление за жегата в човешкия свят. Синият мъх избухна, изгаряйки по дължината на цялата улица. Разбира се, Завулон не го изпепели нарочно, просто отварянето на портала избълва толкова Сила, че мъхът не успя да я преработи.

— Завулон — прошепна Алиса.

На пет метра от нас от паважа изригна виолетов лъч и прониза небето. Избухването ме заслепи и аз неволно замижах, а когато отново погледнах в същата посока, видях, че сред сивата мъгла е увиснало синкаво-черно кълбо. От него бавно се измъкваше нещо покрито с козина, обрасло с люспи, смътно наподобяващо човек. Завулон се появяваше в отговор на зова от втория или третия слой на Сумрака, в сравнение с който тукашното време течеше толкова бавно, колкото човешкото — за нас.

Изведнъж усетих безсилие, с което отдавна трябваше да съм се примирил. Възможностите, които с такава лекота използваха Завулон или Хесер бяха не само недостижими за мен, но направо невъзможни.

— Завулон! — Алиса се хвърли към страховитото чудовище, продължавайки да държи ръце зад гърба си. Притисна се към него и зарови лице в бодливите люспи. — Помогни ми, помогни ми!

Разбира се, Завулон се бе появил в облика си на демон, не за да ми направи впечатление. Като човек той не би оцелял и минута в дълбоките слоеве на Сумрака. А на него, навярно, му се беше наложило да пътува няколко часа, ако не и дни.

Чудовището ме погледна с тесните си очи. От пастта му изскочи дълъг раздвоен език, плъзна се по главата на Алиса, оставяйки върху косите й капки бяла слуз. Лапата с извадени нокти хвана Алиса за брадичката, грижливо вдигна главата. Погледите им се срещнаха. Обменът на информация беше мълниеносен.

— Глупачка! — изрева демонът. Езикът се прибра в пастта между щракналите челюсти, които едва не го прехапаха. — Жалка глупачка!

Да. Нямаше да ми се усмихне късметът да получа право на намеса от трета степен.

Късата опашка на демона шибна Алиса през краката, разкъсвайки копринената рокля, и я повали на земята. Очите на чудовището пламнаха — синьо сияние обгърна вещицата, тя застина.

Няма да види помощ Алиса…

— Мога ли да отведа арестуваната, Завулон?

Чудовището стоеше, леко поклащайки се на кривите си лапи. Ноктите на пръстите му ту се подаваха, ту се плъзгаха обратно. После той пристъпи, заставайки между мен и неподвижната девойка.

— Моля да потвърдиш законността на задържането — казах аз. — Иначе ще бъда принуден да се обърна за помощ.

Демонът започна да се трансформира. Пропорциите на тялото се променяха, люспите се разтапяха, опашката се прибра в тялото, а пенисът престана да наподобява тояга с набити по нея гвоздеи. После върху тялото на Завулон се появиха дрехи.

— Почакай, Антоне.

— Какво да чакам?

Лицето на Тъмния маг оставаше непроницаемо. Може би в облика на демон той изпитваше значително повече емоции или пък не смяташе за необходимо да ги скрива.

— Потвърждавам обещанието, направено от Алиса.

— Какво?!

— Ако на делото не бъде даден официален ход, Дневният патрул ще се съгласи на всяка твоя намеса — до трета степен включително.

Той изглеждаше абсолютно сериозен. Преглътнах. Да получа такова обещание от ръководителя на Дневния патрул…

— На Тъмните не трябва да се вярва никога.

— Всяка намеса до втора степен включително.

— Значи не искаш скандал? — попитах аз. — Или тя ти е нужна за нещо?

По лицето на Завулон премина конвулсия.

— Нужна ми е. Аз я обичам.

— Не вярвам.

— Като ръководител на Дневния патрул на Москва, аз Ви моля, патрулен Антон, да решим случая мирно. Това е възможно — нали моята подопечна Алиса Доникова не е успяла да нанесе значителна вреда на хората. Като компенсация за нейния опит — Завулон наблегна на последната дума — да извърши Тъмно магическо въздействие от трета степен, Дневният патрул е съгласен на всякакво Светло въздействие до втора степен включително, което ти извършиш. Не моля за секретност на настоящото споразумение. Не въвеждам никакви ограничения върху действията ти. Подчертавам, че за извършената постъпка патрулната Алиса ще понесе строго наказание. Нека Мракът бъде свидетел на моите думи.

Лекичко потрепване. Подземно бучене, рев на приближаващ ураган. В дланите на Завулон се появи малко черно кълбо и закръжи около него.

— Думата е твоя — каза Завулон.

Облизах устни и погледнах скованата от заклинанието Алиса. Беше мръсница, без съмнение. И имах сметки за разчистване с нея.

Може би точно затова не ми се искаше да реша случая с компромис? Съвсем не заради опасността от споразумения с тъмните. Алиса се опитваше, използвайки призма на силата, да изсмуче част от жизнената енергия на някой от хората. Това е магия от трета или четвърта степен. А аз ще успея да направя намеса от втора степен. Което е много, страшно много. На практика — глобално въздействие! Град, в който за денонощие няма да бъде извършено нито едно престъпление. Гениално и еднозначно добро изобретение. Колко пъти в историята на Дневния патрул сме имали нужда от правото на намеса от трета-четвърта степен, а сме нямали това право, и се е налагало да постъпваме както дойде, с ужас очаквайки ответния ход!

А сега — намеса от втора степен, фактически — даром!

— Нека Светлината бъде свидетел на думите ти — казах аз. И протегнах ръка към Завулон.

Никога не ми се беше налагало да призовавам първичните сили за свидетели. Знаех само, че това не изисква никакви специални заклинания. Впрочем нямаше и гаранция, че Светлината ще благоволи да обърне внимание на делата ни.

В ръката ми избухна цвете от бял огън.

Завулон се намръщи, но не махна ръката си. Когато скрепихме договора с ръкостискане, Мракът и Светлината се срещнаха между нашите длани. Усетих болезнено убождане, сякаш тъпа игла пронизваше плътта ми.

— Договорът е сключен — каза тъмният маг.

Той също се намръщи. Болката докосна и него.

— Надяваш се да получиш изгода и от това? — попитах аз.

— Разбира се. Аз винаги от всичко се надявам да получа изгода. Обикновено ми се удава.

Но Завулон поне не изпитваше явна радост от сключеното споразумение. На каквото и да разчиташе като резултат от сделката ни, не беше абсолютно сигурен в успеха.

— Разбрах какво е донесъл в Москва куриерът от Изток и с каква цел.

Завулон леко се усмихна:

— Прекрасно. Много съм напрегнат от ситуацията и ми е изключително приятно да узная, че сега безпокойството ми ще бъде споделено с други.

— Завулон! Случвало ли се е някога Нощният и Дневният патрул да си сътрудничат? Истински, а не само в ловенето на престъпници и психопати?

— Не. Всяко сътрудничество ще бъде загуба за едната от страните.

— Ще го имам предвид.

— Имай го.

Ние дори учтиво се поклонихме един на друг. Сякаш не бяхме двама магове от противодействащи си сили, последовател на Светлината и слуга на Мрака, а напълно миролюбиво отнасящи се един към друг познати.

После Завулон отиде при неподвижното тяло на Алиса, вдигна го с лекота и го сложи на рамо. Очаквах, че ще излязат от Сумрака, но вместо това, усмихвайки ми се снизходително, началникът на Тъмните влезе в портала. Той се задържа още миг, после започна да изчезва. Аз поех в обратната посока.

Едва сега разбрах колко съм уморен. Сумракът обича, когато влизат в него, а още повече — когато при това стават спречквания. Сумракът е ненаситна развратница, която се радва на всичко, което й попадне.

Избрах място, където хората са по-малко, и с рязко движение се измъкнах от сянката си.

Както обикновено, погледите на минувачите се отклониха. Колко пъти на ден ни срещате, хора… Светли и Тъмни, магове и върколаци, вещици и лечители. Гледате ни, но нямате право да ни видите. Нека продължи да бъде така.

Ние можем да живеем стотици и дори хиляди години. Много е трудно да бъдем убити. И проблемите, с които е изпълнен човешкият живот, за нас са като притеснението на първокласника от криво изписаните в тетрадката ченгелчета.

Но всичко си има обратна страна. Бих се сменил с вас, хора. Вземете умението да виждате сенките и да влизате в Сумрака. Вземете защитата на Патрула и способността да влияете на съзнанието на околните.

Дайте ми покоя, от който съм лишен завинаги!

Някой ме блъсна, отстранявайки ме от пътя си. Якият момък с бръсната глава, с мобилен телефон на кръста и златна верига на шията, ме измери с презрителен поглед, процеди нещо през зъби и продължи да крачи с олюляваща се походка. Приятелката му, прилепнала за ръката му, изимитира не особено успешно неговия поглед, използван от дребните бандити при среща с неудачници.

Разсмях се от сърце.

Да, сигурно наистина бях страхотна гледка!

Застинал насред улицата, при това, на пръв поглед, пулейки се към сергия с някакви жалки бронзови статуетки, матрьошки с лица на държавни деятели и имитации на „хохлома“21.

Сега бях в правото си да разтърся цялата тази улица. Да осъществя глобална реморализация — и онзи с бръснатата глава ще отиде да работи като санитар в психиатрия, а приятелката му ще хукне към гарата и ще замине при успешно забравената си стара майка някъде в провинцията.

Искаше ми се да творя добро — чак ръцете ме сърбяха!

И именно затова не трябваше.

Нека сърцето бъде чисто, ръцете горещи, но умът така или иначе трябва да си остане хладен.

Аз бях обикновен, редови Различен. Аз не притежавах и никога нямаше да притежавам силите, с които бяха дарени Хесер или Завулон. Може би затова имах свое мнение за случващото се. И не можех да използвам дори неочаквания подарък — правото на Светла магия. Това щеше да бъде в рамките на играта, която се води над мен.

А моят шанс бе да изляза от играта.

И да изведа Светлана.

Да — да проваля тази толкова дълго готвена операция на Нощния патрул! Да — да престана да бъда оперативен работник! Да се превърна в обикновен Светъл маг, използващ трошици от своята сила. И това в най-добрия случай, в най-лошия ме очаква сумракът.

Днес, днес в полунощ.

Къде? И кой? Чия Книга на Съдбата ще отвори вълшебницата? Както каза Олга, операцията се подготвя от дванайсет години. Дванайсет години са търсили Велика Вълшебница, способна да вземе в ръце набавения в момента тебешир. Стоп!

Идеше ми да изкрещя така, че целият Арбат да чуе какъв глупак съм. Но лицето ми и без това беше достатъчно красноречиво.

Защо да повтарям изписаното върху физиономията ми?

Висшите магове изчисляват много ходове напред. В техните игри няма нищо случайно. Има царици, има и пешки. Но не и излишни фигури!

Егор!

Момчето, което едва не стана жертва на нелицензиран лов. И заради това влязло в Сумрака в състояние, което го тласнало към Тъмната страна. Момчето, чиято съдба още не е определена, чиято аура още пази многоцветието, характерно за бебешката възраст. Да, уникален случай, бях смаян още като го видях за първи път.

Учудих се — и го забравих. Веднага след като разбрах, че потенциалните възможности на момчето са били изкуствено увеличени от шефа: и за да отвлече вниманието на Тъмните, и за да може поне мъничко да се противопостави на вампирите.

Такъв си и остана той за мен — и личен неуспех, макар и пръв да открих в него Различен и все още добър човек, и бъдещ противник във вечната битка между Доброто и Злото. И споменът за неопределената му съдба отиде на съвсем заден план.

Той все още можеше да стане всякакъв. Размит потенциал за бъдещето. Отворена книга. Книгата на Съдбата.

Ето кой ще застане пред Светлана, когато тя вземе в ръка тебешира. И ще застане охотно — веднага след като Хесер разумно и сериозно му обясни случващото се. Той умее да обяснява, шефът на Нощния патрул, началникът на Светлите в Москва, великият древен маг. Хесер ще разкаже за поправянето на грешките. И това ще бъде истина. Ще разкаже за великото бъдеще, което ще се открие пред Егор. И това, ето къде е работата, също ще се окаже истина! Тъмните могат да подадат хиляди протести — Инквизицията несъмнено ще има предвид факта, че отначало момчето е пострадало именно от действията на Мрака.

А на Светлана сигурно иде й бъде разяснено, че неуспехът с Егор ме потиска. Че една от основните причини Егор да пострада е, че Патрулът е бил зает с нейното спасяване.

Тя дори няма да се поколебае.

Ще изслуша инструкциите относно това, което трябва да направи.

Ще докосне тебешира, обикновения тебешир, с който могат да се рисуват картинки по асфалта или да се напише „2+2“ на черната дъска.

И ще започне да крои съдбата, която така и още не е определена.

Какво възнамеряват да направят от него?

Какъв?

Лидер, вожд, предводител на нови партии и революции?

Пророк на още неизмислена религия?

Мислител, който ще създаде ново социално учение? Музикант, поет, писател, чието творчество ще промени съзнанието на милиони?

Колко още надалече в бъдещето се простира бавният план на силите на Светлината?

Да, същността на това, което се дава от природата, не може да се промени. Егор ще бъде много, много слаб маг. Но — благодарение на намесата на Патрула — все пак Светъл маг.

Но за да промениш съдбата на човешкия свят, не е задължително да бъдеш Различен. Това даже пречи. Значително по-добре е да се ползваш от подкрепата на Патрула и да водиш, да водиш след себе си човешките тълпи, които толкова се нуждаят от измисленото от нас щастие.

И той ще ги поведе. Не знам как, не знам кога, но ще ги поведе. Само че нали и Тъмните ще изиграят своя ход. За всеки президент си има подходящ наемен убиец. За всеки пророк — хиляди тълкуватели, които ще изкривят същността на религията, ще заменят светлия огън с горещината на инквизиторските клади. Всяка книга в някой момент може да полети към огъня, от симфонията ще направят шлагер и ще започнат да я свирят по долнопробните кръчми. Всяка философска основа, колкото и да е здрава, може да се представи като гадост.

Да, на нищо не сме се научили. Навярно не искаме.

Но поне аз разполагам с малко време. И правото да изиграя хода си. Единствения.

Само да знаех какъв.

Да призова Светлана да не се съгласява с Хесер, да не се приобщава към висшата магия, да не управлява чужда съдба?

А защо, всъщност? Нали всичко е правилно. Допуснатите грешки се поправят, твори се щастливо бъдеще за отделно взето човече и за човечеството като цяло. От мен се смъква тежестта от допуснатата грешка. От Светлана — съзнаването на факта, че за нейния успех е заплатено с чужда беда. Тя влиза в редиците на Великите Вълшебници. Каква е стойността на моите смътни съмнения? И колко е искрената загриженост в тях и колко — дребната лична корист? Колко е Светлината и колко — Мракът?

— Ей, приятел!

Търговецът, до чиято сергия стоях, ме гледаше. Не прекалено злобно, но раздразнено.

— Ще купуваш ли нещо?

— Да ти приличам на идиот? — осведомих се аз.

— И още как. Или купувай, или се махай.

Имаше известно право. Но аз сега бях настроен да се заяждам.

— Не разбираш какъв късмет имаш. Аз създавам тълпа пред тебе, привличам купувачи.

Търговецът беше колоритен. Набит, червендалест, с много дебели ръце, в които имаше поравно тлъстини и мускули. Той ме изгледа оценяващо, явно не откри нищо заплашително и се приготви да ми каже нещо солено.

И изведнъж се усмихна.

— Е, създавай. Само че по-активно. Направи се, че купуваш нещо. Може даже да се престориш, че ми плащаш.

Това беше толкова странно, толкова неочаквано.

Усмихнах се в отговор:

— Искаш ли наистина да купя нещо?

— За какво ти е, та това са боклуци за туристите! — продавачът спря да се усмихва, но от предишната напрегната агресивност на лицето му не остана и следа. — Адска жега, на всички им се отразява. Дано поне да завали дъждец.

Погледнах в небето и свих рамене. Изглежда, нещо се променяше. Нещо се движеше в прозрачната синя небесна фурна.

— Мисля, че ще завали — заявих аз.

— Добре би било.

Кимнахме си един на друг и аз тръгнах, сливайки се с тълпата.

Може и да не знаех какво да правя, но вече бях наясно къде да отида. Което не беше малко.

ГЛАВА 7

Нашите сили до голяма степен са взети назаем. Тъмните ги черпят от чуждото страдание. На тях им е значително по-лесно. Дори не е задължително да причиняват на хората болка. Достатъчно е да изчакат. Достатъчно е внимателно да се оглеждат ида смучат, да смучат човешкото страдание като коктейл със сламка.

На нас това също ни е достъпно. Макар и да е малко по-различно. Ние можем да черпим сила, когато на хората им е добре, когато са щастливи.

Само че има една подробност, която прави процеса достъпен за Тъмните и на практика забранен за нас. Щастието и тъгата съвсем не са двата полюса на скалата на човешките емоции. Иначе не би имало светла тъга и злобна радост. Това са два паралелни процеса, два равноправни потока на Сила, която Различните могат да усещат и използват.

Когато Тъмният маг пие чужда болка, тя само се увеличава.

Когато Светлият маг взима чужда радост, тя се стопява.

Ние можем да трупаме сила във всеки момент. И много рядко си позволяваме да го правим.

Аз реших, че днес ми е позволено.

Взех малко от прегърнала се двойка, застанала до входа на метрото. Те бяха щастливи в момента, много щастливи. И все пак аз усещах, че ще се разделят, при това задълго, и тъгата така или иначе неизбежно ще докосне влюбените. Реших, че имам право да постъпя така. Радостта им беше ярка и разкошна, като букет червени рози, толкова нежни и надменни рози.

Докоснах тичащо покрай мен детенце — на него му беше хубаво, то не усещаше потискащата, тежка жега, и тичаше да си купи сладолед. Ще се възстанови бързо. Силата беше обикновена и чиста, като полски цветя. Букет маргаритки, откъснати от моята нетрепнала ръка.

Видях старица на един от прозорците. Сянката на смъртта вече беше някъде близо до нея, навярно и самата тя го усещаше. И все пак бабата се усмихваше. Днес при нея беше идвал внукът й. По-скоро просто да провери дали е още жива, дали скъпият апартамент в центъра на Москва вече не е свободен. Тя разбираше и това. И все пак беше щастлива. Срамувах се, непоносимо се срамувах, но все пак я докоснах и взех мъничко Сила. Увяхващ жълто-оранжев букет от димитровчета и есенни листа…

Вървях, както понякога ми се присънва в нощните кошмари: крача и раздавам наляво и надясно щастие. На всички, без никой да остане пренебрегнат. Само че този път оставях съвсем друга следа подире си. Леко увехнали усмивки, сбръчкани чела, прехапани за миг устни.

Общо взето си личеше накъде отивам.

Ако попаднех на пътя на служители на Дневния патрул, нямаше да ме спрат.

Впрочем и Светлите щяха да си затраят, ако видеха случващото се.

Правех това, което смятах за необходимо. Това, което бях решил, че имам право да извърша. Да взема назаем. Да открадна. И начинът, по който щях да постъпя с натрупаната Сила, щеше да определи съдбата ми.

Или щях да се издължа за всичко напълно.

Или сумракът щеше да се разтвори пред мен.

Светлият маг, започнал да черпи Сила от хората, рискува всичко. И тук не вършат работа обичайните оценки на действията, които си разменят Патрулите. Количеството на стореното Добро трябва не просто да надвиши причиненото от мен Зло.

Аз не трябва да имам и най-малкото съмнение, че не съм се издължил напълно.

Влюбени, деца, старци. Компания, пиеща бира до паметника. Страхувах се, че радостта им ще бъде престорена, но тя се оказа истинска. И аз взех Силата им.

Простете ми.

Мога да се извиня по три пъти на всеки. Мога да заплатя за откраднатото. Само че всичко това няма да бъде истина.

Та нали аз просто се боря за своята любов. На първо място. А едва след това — за вас, на които им готвят ново нечувано щастие.

Само че, може би, това също е истина?

И, борейки се за своята любов, всеки път се бориш и за целия свят?

За целия свят — не с целия свят.

Сила!

Сила.

Сила?

Събирах я зрънце по зрънце, понякога грижливо и внимателно, друг път грубо и рязко, за да не трепне ръката ми, да не извърна очи от срам, че взимам почти последните запаси.

Може би за този младеж щастието и без това е рядък гост?

Не знам.

Сила!

Може би лишавайки се от усмивката си, тази жена ще изгуби нечия любов?

Сила.

Може би утре този здрав, иронично усмихващ се мъж ще умре?

Сила.

Амулетите в джобовете няма да ми помогнат. Сражение нямаше да има. Няма да ми помогне „пиковата форма“, за която говореше шефът. Това все пак е малко. И правото на безпрепятствена намеса, толкова щедро дадено ми от Завулон, е уловка. В това нямаше дори капчица съмнение. Той използва приятелката си за примамка, събра линиите на вероятностите така, че да се засечем с нея, и със скръбно лице ми връчи смъртоносния подарък. Аз не можех да гледам толкова далече в бъдещето, че моето Добро никога да не се превърне в Зло.

Но ако нямаш оръжие — приеми го от ръцете на врага си.

Сила!

Сила.

Сила!

Ако все още пазех онази тънка нишка на връзката ми с Хесер, която съединява младите магове с наставниците им, той отдавна щеше да долови случващото се. Би усетил как се изпълвам с чудовищна енергия, събрана както дойде с неизвестна цел.

Какво би направил той тогава?

Безсмислено е да се спира маг, тръгнал по този път.

Вървях пеша към Изложбата на постиженията на народното стопанство. Знаех къде ще се случи всичко. Когато събитията са ръководени от висши магове, случайности няма. Нелепият „блок на крачета“, кибритената кутия, поставена напречно — там Завулон изгуби битката за Светлана, там Хесер откри за Инквизицията и въведе в нея своето протеже, като между другото потренира Светлана.

Центърът на силите за цялата тази комбинация.

За трети път.

Вече нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Веднъж все пак се спрях, купих и изпих чаша кафе. То беше безвкусно, сякаш абсолютно лишено от кофеин. Хората започнаха да отстъпват от пътя ми, макар че вървях в обикновения свят. Магическото напрежение наоколо растеше.

Не можех да скрия приближаването си.

Но аз и не исках да се промъквам от засада.

Млада бременна жена вървеше предпазливо, грижливо. Трепнах, когато видях, че се усмихва. И аз за малко щях да се отбия от пътя й, когато осъзнах, че нероденото й още дете също се усмихва в своя мъничък сигурен свят.

Тяхната сила беше подобна на бледорозов божур — голямо цвете и още неразтворило се кълбенце на цветната пъпка.

Длъжен бях да събера всичко, което срещна по пътя.

Без колебание, без жалост.

Нещо се случваше и в околния свят.

Изглежда, жегата стана още по-силна. При това чрез някакъв отчаян, конвулсивен скок.

Навярно Тъмните и Светлите магове ненапразно се бяха опитвали да разсеят зноя през последните дни. Предстоеше да се случи нещо. Спрях, вдигнах глава и погледнах в небето през Сумрака.

Тънки, сбити пръстеновидни завихряния.

Искри на хоризонта.

Мъгла на югоизток.

Ореол около иглата на кулата Останкино.

Щеше да бъде странна нощ.

Докоснах преминаващото покрай мен момиче и взех простичката й радост: прибралият се вкъщи трезвен баща.

Сякаш парче от шипков клон, остър и крехък.

Простете ми.



Когато стигнах до „блока на крачета“, беше почти единайсет вечерта.

Последният, когото докоснах, беше пиян работяга, облегнал се на стената в прохода. В същия онзи проход, където за първи път убих Тъмен. Той беше почти невменяем. И щастлив.

Взех и неговата Сила. Прашен, наплют живовляк, грозна мръснокафява свещица.

И това е Сила.

Докато пресичах улицата, осъзнах, че не съм сам. Извиках сянката си и влязох в сумрачния свят.

Около сградата имаше кордон.

Най-странният кордон, който бях виждал някога. Построен от редуващи се Тъмни и Светли. Забелязах Семьон, кимнах му и получих в отговор спокоен поглед с лек упрек. Тигърчето, Мечката, Иля, Игнат…

Кога са ги повикали всичките? Докато бродех из града, събирайки Сила? Не се получи с почивката, момчета.

И Тъмни. Дори и Алиса беше тук. Беше страшно да я гледа човек: лицето на вещицата приличаше на смачкана и загладена хартиена маска. Изглежда Завулон не беше излъгал, когато говореше за наказанието. До Алиса стоеше Алишер и когато срещнах погледа му, разбрах, че между двамата ще има смъртоносна схватка. Може би не веднага. Но непременно щеше да има.

Пристъпих през обръча.

— Зоната е закрита — каза Алишер.

— Зоната е закрита — като ехо се обади Алиса.

— Аз имам право да мина.

В мен имаше достатъчно Сила, за да премина и без разрешение. Сега можеха да ме спрат само Великите магове, но те в момента не бяха тук.

Обаче никой не се опита да ме спре. Значи някой, Хесер или Завулон, а може би и двамата шефове на Патрулите бяха наредили само да бъда предупреден.

— Успех — чух шепот зад гърба си. Обърнах се и срещнах погледа на Тигърчето. Кимнах.

Стълбището беше пусто. И целият блок беше притихнал, като тогава, когато над Светлана кръжеше небивалия по размери вихър на инферното. Злото, която тя самата беше призовала срещу себе си.

Крачех през сивата мъгла. Подът под краката ми глухо потрепваше: тук, в сумрачния свят, дори почвата реагираше на магията, дори сенките на човешките сгради.

Оказа се, че капакът към покрива е отворен. Никой не възнамеряваше да слага по пътя ми дори незначителни препятствия. Най-тъжното беше, че аз не знаех дали трябва да се радвам или да се обиждам на това.

Излязох от Сумрака. Може би нямаше смисъл. Сега нищо нямаше смисъл.

Заизкачвах се по стълбичката.



Първия, когото видях, беше Максим.

Той беше станал съвсем различен отпреди, този спонтанен Светъл маг, дивакът, избивал няколко години последователи на Мрака. Може би бяха направили нещо с него. А може и сам да се беше променил. Има хора, от които стават идеални палачи.

На Максим му провървя. Той стана именно палач. Инквизитор. Такъв, който стои над Светлината и Мрака и служи на всички и на никого. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, главата му бе леко наведена. По нещо си приличаше със Завулон — такъв, какъвто бе първия път, когато го видях. Но в него имаше и нещо, напомнящо за Хесер. При моята поява Максим леко надигна глава. Плъзна по мен стъкления си поглед и отново наведе глава.

Значи аз наистина бях допуснат до случващото се.

Отстрани беше застинал Завулон. Беше загърнат в тънко наметало и не обърна ни най-малко внимание на появата ми. Той и без това знаеше, че ще дойда.

Хесер, Светлана и Егор стояха заедно. Виж, те реагираха на появата ми значително по-енергично.

— Все пак дойде? — попита шефът.

Кимнах. Погледнах Светлана. Тя беше с дълга бяла рокля, косите й бяха разпуснати. В ръката й с призрачно сияние блещукаше калъф от бял марокен — мъничък, сякаш от брошка или медальон.

— Антоне, знаеш, нали? — извика Егор.

Ако някой от присъстващите беше щастлив, това беше той. На върха на щастието си.

— Знам — отвърнах аз. Тръгнах към него. Разроших с ръка косите му.

Неговата Сила приличаше на жълто глухарче.

Ето сега вече май бях събрал всичко, каквото можех.

— Пълен си догоре? — попита Хесер. — Антоне, какво си решил да правиш?

Не му отговорих. Нещо ме караше да съм нащрек. Нещо не беше наред.

А, да! Кой знае защо Олга я нямаше.

Инструктажът вече е проведен? Светлана знае какво й предстои да направи.

— Тебешир — казах аз. — Малко парче тебешир, наострено от двете страни. С него можеш да пишеш където си поискаш. Например, в Книгата на Съдбата. Да задраскваш стари редове, да пишеш нови.

— Антоне, не разкриваш нищо ново за никого от присъстващите — спокойно каза шефът.

— Разрешението дадено ли е? — попитах аз.

Хесер погледна Максим. Сякаш усетил погледа му, инквизиторът вдигна глава. Каза приглушено:

— Разрешението е дадено.

— Възражение от страна на Дневния патрул — отегчено произнесе Завулон.

— Отклонява се — равнодушно отвърна Максим.

Отново заби поглед в земята.

— Великата Вълшебница може да вземе тебешира в ръка — казах аз. — Всеки ред в Книгата на Съдбата ще взима частица от душата й. Ще я взима — и ще я връща променена. Можеш да промениш съдбата на човек, само ако пожертваш собствената си душа.

— Знам — каза Света. Усмихна се. — Антоне, извинявай. Струва ми се, че така е правилно. Това ще бъде от полза за всички.

В очите на Егор се мярна напрежение. Той усети, че нещо не е наред.

— Антоне, ти си боец на Патрула — каза Хесер. — Ако имаш възражения, можеш да говориш.

Възражения? Към какво, всъщност? Че вместо Тъмен маг Егор ще стане Светъл? Че ще се опита, пък дори и да е безкрайно неуспешно, да донесе на хората Добро? Че Светлана ще стане Велика Вълшебница?

Дори и да пожертва при това всичко човешко, което засега все още притежава.

— Няма да кажа нищо — отвърнах.

Не знам дали така ми се стори, или в очите на Хесер наистина се появи смайване.

Трудно е да разбереш какво мисли в действителност един Висш маг.

— Да започнем — каза той. — Светлана, ти знаеш какво трябва да правиш.

— Знам.

Тя гледаше към мен. Аз отстъпих няколко крачки назад. Хесер — също. Сега Светлана и Егор останаха сами. Еднакво напрегнати. Погледнах накриво Завулон — той чакаше. Светлана отвори калъфа — изщракването прозвуча като изстрел — и бавно, сякаш с усилие извади оттам тебешира. Съвсем малък. Нима е изтънял така за хилядолетията, през които Светлината се е опитвала да промени съдбата на света?

Хесер въздъхна.

Светлана застана на колене и започна да рисува кръг около себе си и момчето.

Нямах какво да кажа. Нямах какво да направя.

Бях събрал толкова Сила, че едва я побирах.

Имах правото да творя Добро.

Не ми достигаше най-дребното нещо — разбирането.

Подухна ветрец. Плахо, предпазливо. Утихна.

Погледнах нагоре и потреперих. Нещо ставаше. Тук, в човешкия свят, небето беше забулено от облаци. Дори не забелязах кога са се появили.

Светлана приключи с рисуването на кръга. Изправи се.

Опитах се да погледна към нея през Сумрака и веднага се извърнах. В ръката й сякаш плуваше пламтящ въглен. Дали тя усещаше болката?

— Задава се буря — каза Завулон някъде отдалече. — Истинска буря, каквато не е имало отдавна.

Той се засмя.

Никой не обърна внимание на думите му. Освен вятъра — той започна да духа равномерно, постоянно засилвайки се. Погледнах надолу — там засега всичко беше спокойно. Светлана прекарваше парчето тебешир във въздуха, сякаш рисуваше нещо видимо само за нея. Правоъгълен контур. Щрих вътре в него.

Егор тихо застена. Отметна глава назад. Направих крачка напред и се спрях. Не можех да премина през бариерата. А и не беше необходимо.

Не в това беше работата.

Когато не знаеш как да постъпиш, не трябва да вярваш на нищо. Нито на хладния ум, нито на чистото сърце, нито на горещите ръце.

— Антоне!

Погледнах Хесер. Шефът изглеждаше загрижен.

— Това не е просто буря, Антоне. Това е ураган. Ще има жертви.

— Тъмните? — простичко попитах аз.

— Не. Стихиите.

— Малко сме се престарали със съсредоточаването на сили? — поинтересувах се аз. Шефът не реагира на насмешливия ми тон.

— Антоне, каква степен на магия ти е разрешена?

Естествено, той знаеше за сделката ми със Завулон.

— Втора.

— Можеш да спреш урагана — каза Хесер. Просто констатира факта. — Всичко ще приключи с проливен дъжд. Събрал си достатъчно сили.

Вятърът ни връхлетя отново. И вече не възнамеряваше да спира. Вятърът напираше, притискаше ни, сякаш решил да ни събори от покрива. Удариха ни струи дъжд.

— Може би това е последният шанс — добави шефът. — Впрочем, ти решаваш.

Със стъклен звън около него се появи силов щит, сякаш го бяха покрили с чувал от смачкан целофан. Досега никога не бях виждал маг да взема такива защитни мерки срещу обикновено развихряне на стихиите.

С развяваща се рокля Светлана продължаваше да рисува Книгата на Съдбата. Егор не помръдваше, стоеше като разпънат на невидим кръст. Може би той вече нищо не възприемаше. Какво става с човек, когато се лишава от старата си съдба и още не е получил новата?

— Хесер, ти възнамеряваш да организираш такъв тайфун, пред който тази буря е нищо! — извиках аз.

Вятърът вече заглушаваше думите.

— Това е неизбежно — отвърна Хесер. Той като че ли говореше шепнешком, но всяка дума се чуваше ясно. — То вече се случва.

Книгата на Съдбата започна да се вижда дори в човешкия свят. Разбира се, Светлана не я рисуваше в буквалния смисъл, а я измъкваше от дълбоките слоеве на Сумрака. Правеше копие, всяка промяна в което щеше да се отрази на оригинала. Книгата на Съдбата изглеждаше като макет от пламтящи огнени нишки, увиснали неподвижно във въздуха. Капките дъжд се изпаряваха, когато я докоснеха.

Сега Светлана щеше да започне да променя съдбата на Егор.

А после, след десетки години, Егор щеше да промени съдбата на света.

Както винаги — към Доброто.

Както винаги — безуспешно.

Олюлях се. Само за миг, напълно неочаквано, силният вятър премина в ураган. Наоколо ставаше нещо немислимо. Видях как колите по проспекта спират, приближават се до банкетите — по-надалече от дърветата. Напълно беззвучно — ревът на вятъра заглуши грохота — на кръстовището рухна огромно рекламно табло. Някакви закъснели фигурки тичаха към къщите, сякаш се надяваха да намерят укритие край стените.

Светлана спря. Пламтящата точка тлееше в ръката й.

— Антоне!

Едва чух гласа й.

— Антоне, какво да правя? Кажи! Антоне, трябва ли да го направя?

Начертаният с тебешира кръг я прикриваше. Навярно не напълно — дрехите едва се задържаха на тялото й — но все пак й даваше възможност да устои.

Всичко сякаш изчезна. Гледах я, гледах пламтящия тебешир, вече готов да промени чуждата съдба. Светлана чакаше отговора ми, само дето аз нямах какво да кажа. Защото и самият аз не знаех отговора.

Вдигнах ръце към бушуващото небе. И видях призрачните цветове на Силата в ръцете си.

— Ще се справиш ли? — попита със съчувствие Завулон. — Бурята се разрази.

Гласът му се чуваше в грохота на урагана също толкова ясно, колкото и гласът на шефа.

Хесер въздъхна.

Разтворих длани, обърнах ги към небето — небето, където вече нямаше звезди, където беше останало само суетенето на облаците, дъждовните струи, мълниите.

Това беше едно от най-простите заклинания. Едва ли не първото, на което ни учат.

Реморализация.

Без каквито и да било уточнения.

— Не прави това! — изкрещя Хесер. — Да не си посмял!

Той се премести с едно движение, прикривайки Светлана и Егор от мен. Сякаш това можеше да попречи на заклинанието. Не, сега вече нищо не можеше да го спре.

От дланите ми излизаше лъч светлина, невидим за хората. Всички зрънца, които бях събрал от хората, безмилостно и безпощадно. Аленочервеният пламък на розите, бледорозовите божури, жълтото на димитровчетата, белите маргаритки, почти черните орхидеи.

Завулон тихо се смееше зад гърба ми.

Светлана стоеше с тебешир в ръка пред Книгата на Съдбата.

Егор, разперил ръце, беше застинал пред нея.

фигури върху дъската. Силата е в моите ръце. Никога досега не съм притежавал толкова много Сила — неконтролируема, изпълваща ме докрай, готова да се насочи към когото си пожелая.

Усмихнах се на Светлана. И много бавно вдигнах дланите си със струящия от тях фонтан към собственото си лице.

— Не!

Вопълът на Завулон не просто се промъкна през урагана — той го заглуши. Избухване на мълния проряза небето. Ръководителят на Тъмните се хвърли към мен, но Хесер пристъпи насреща му и Тъмният маг се спря. Аз не видях това — почувствах го. Цветно сияние заливаше лицето ми. Виеше ми се свят. Вече не усещах вятъра.

Останала бе само дъгата — безкрайната дъга, в която потъвах.

Вятърът се стрелкаше наоколо, без да ме докосва. Погледнах Светлана и усетих как се чупи невидимата стена, която винаги бе стояла между нас. Чупеше се, за да се затвори в бариера около нас. Развяващите се коси изведнъж паднаха около лицето на Света като мека вълна.

— Всичко ли похарчи за себе си?

— Да — казах аз.

— Всичко, което беше събрал?

Тя не вярваше. Все още не можеше да повярва. Светлана знаеше каква е цената за взетата назаем Сила.

— До последната капчица! — казах аз. Беше ми леко, смайващо леко.

— Защо? — вълшебницата протегна ръка. — Защо, Антоне? Ти можеше да спреш тази буря. Можеше да направиш щастливи хиляди хора. Как можа да изразходваш всичко за себе си?

— За да не сгреша — обясних аз. Чак ми беше неудобно, че тя, бъдещата Велика, не разбира толкова просто нещо.

Светлана замълча за секунда. После погледна към огнения тебешир в ръката си.

— Какво да правя, Антоне?

— Ти вече отвори Книгата на Съдбата.

— Антоне! Кой е прав? Хесер или ти?

Поклатих глава.

— Това трябва да решиш сама.

Светлана се намръщи.

— Антоне, и това ли е всичко? Защо взе толкова чужда Светлина? За какво похарчи магията втора степен?

— Разбери — не знаех колко вяра имаше в моя глас. Дори сега не бях сигурен дали е достатъчно. — Понякога най-важни не са постъпките. Понякога най-важно е бездействието. Има нещо, което трябва да решиш сама. Без съвети. Моите, на Хесер, на Завулон, на Светлината, на Мрака. Единствено ти.

Тя поклати глава.

— Не!

— Да. Ти ще решиш сама. И никой не може да свали от теб тази отговорност. И каквото и да направиш, ти така или иначе ще съжаляваш, че не си постъпила по другия начин.

— Антоне, обичам те!

— Знам. И аз те обичам. Затова няма да ти кажа нищо.

— И това ли е твоята любов?

— Само такава може да бъде любовта.

— Нужен ми е съвет! — закрещя тя. — Антоне, нуждая се от твоя съвет!

— Всеки сам гради съдбата си — казах аз. Това беше даже повече, отколкото можех да кажа. — Решавай.

Тебеширът в ръката й избухна като тънка огнена игла, когато тя се обърна към Книгата на Съдбата. Замахване — и чух как страниците скърцат под ослепителната гумичка.

Светлината и Мракът са само петна върху страниците на съдбата. Замахване. Завъртулка.

Стремителен бяг на огнени редове.

Светлана разтвори ръка и тебеширът на Съдбата падна в краката й. Тежко, сякаш бе оловен куршум. Ураганът все пак го подхвана, но аз успях да се наведа и да го скрия в дланта си.

Книгата на Съдбата започна да се топи.

Егор се залюля, преви се, падна настрани, притискайки колене към гърдите си. Сви се на мъничко жалко кълбо.

Дъждът вече беше размил белия кръг около тях и аз можех да вляза в него. Приседнах, придържайки момчето за раменете.

— Ти нищо не написа! — изкрещя Хесер. — Светлана, ти само изтри всичко!

Вълшебницата сви рамене. Тя гледаше надолу, към мен. Дъждът, промъкващ се през изчезващата бариера, вече мокреше бялата рокля, превръщайки я в тънък прозрачен тюл. Допреди миг Светлана беше жрица в снежнобели дрехи, а сега стана измокрено момиче с отпуснати ръце, застанало в центъра на бурята.

— Това беше твоят изпит — полугласно каза Хесер. — Ти пропусна своя шанс.

— Светли Хесер, аз не искам да работя в Патрула — отвърна девойката. — Простете ми, Светли Хесер. Но това не е моят път. Не е моята съдба.

Хесер тъжно поклати глава. Той вече не гледаше Завулон, който с няколко крачки се озова до нас.

— И това е всичко? — попита Тъмния маг. Погледна мен, Света, Егор. — Не можахте да направите нищо?

Той прехвърли поглед върху Инквизитора. Максим вдигна глава и му кимна. Никой друг не му отговори. Върху лицето на Завулон се появи крива усмивка.

— Какви усилия и всичко приключи с фарс. Само защото една истерична девойка не пожела да изостави нерешителния си възлюблен. Антоне, ти ме разочарова. Светлана, ти ме зарадва. Хесер — Тъмния маг погледна шефа, — моите поздравления за подобни сътрудници.

Зад гърба на Завулон се отвори портал. Тихо смеейки се, той влезе в черния облак.

От земята до мен достигна тежка въздишка. Не погледнах натам, но знаех какво се случва. Един след друг Тъмните патрулни излизаха от Сумрака. Хукваха към паркираните около сградата коли, бързайки да ги откарат по-далече от дърветата. Тичаха приведени към съседните сгради.

А след тях и Светлите магове започнаха да напускат кордона. Някои — заради същите обикновени и разбираеми човешки действия. Само че повечето от тях, знаех това, оставаха на мястото си, загледани нагоре, към покрива на сградата. Тигърчето — с виновно лице. Семьон — с мрачната усмивка на Различен, видял какви ли не бури, Игнат — с неизменно искрено съчувствие.

— Не успях да го направя — каза Светлана. — Хесер, простете ми. Не успях.

— Ти и не можеше — отговорих аз. — А и не беше длъжна…

Разтворих дланта си. Погледнах малкото парче тебешир, което в моята ръка се бе превърнало просто в мокро и лепкаво парче тебешир. Заострено от едната страна. Неравно счупено от другата.

— Отдавна ли го разбра? — попита Хесер. Приближи се, седна до мен. Щитът му се разтвори над нас и ревът на урагана утихна.

— Не. Току-що.

— Какво става? — извика Светлана. — Антоне, какво става?

Отговори й Хесер:

— Всеки си има собствена съдба, момиче. Някои — да управляват чужди животи и да събарят империи. Други — просто да живеят.

— Докато Дневният патрул очакваше твоите действия — поясних аз, — Олга, която беше взела втората част на тебешира, е пренаписала нечия съдба. Така, както искаше Светлината.

Хесер въздъхна. Протегна ръка, докосна Егор. Момчето се размърда, опитвайки се да се надигне.

— Сега, сега — нежно изрече шефът. — Вече всичко приключи, приключва.

Прегърнах момчето през рамо, положих главата му върху коленете си. Той отново утихна.

— Кажи, защо? — попитах аз. — Щом като така или иначе си знаел всичко предварително?

— Дори аз не мога да знам всичко.

— Защо?

— Защото всичко трябваше да бъде естествено — отвърна Хесер леко раздразнен. — Само така Завулон щеше да повярва в случващото се. И в нашите планове, и в поражението ни.

— Това не е целият отговор, Хесер — погледнах го в очите аз. — Съвсем не е целият!

Шефът въздъхна:

— Добре. Да, можех да го направя и по друг начин. Светлана щеше да стане Велика Вълшебница. Въпреки желанието си, Егор — макар че Патрулът и без това му беше длъжник — щеше да се превърне в наш инструмент.

Аз чаках. Много ми се искаше да знам дали Хесер ще каже цялата истина. Поне веднъж.

— Да, можех да постъпя и по този начин — Хесер отново въздъхна. — Само че, мое момче… Всичко, което съм правил, покрай великата борба на Светлината с Мрака, всичко, което съм правил през двайсети век, е било подчинено на едно-единствено нещо. Разбира се, не в ущърб на делото…

Изведнъж ми стана мъчно за него. Непоносимо мъчно. Може би за първи път от хиляди години Великият Маг, Пресветлият Хесер, унищожителят на чудовища и страж на цели държави, беше принуден да каже цялата истина. Не толкова красива и възвишена като онези, за които беше свикнал да говори.

— Няма нужда, знам! — извиках аз.

Но Великият Маг поклати глава.

— Всичко, което правех — натърти Хесер, — беше подчинено на още една цел. Да принудя ръководството напълно да отмени наказанието на Олга. Да й върне всичката сила и да й разреши отново да вземе в ръце тебешира на Съдбата. Тя беше длъжна да стане равна с мен. Иначе нашата любов беше обречена. А аз я обичам, Антоне.

Светлана се засмя. Съвсем тихо. Помислих си, че ще зашлеви шефа, но явно още не разбирах всичко. Светлана застана на колене пред него и целуна дясната му ръка.

Магът потрепна. Той сякаш изгуби безкрайната си сила: защитният купол започна да се стопява. Ревът на урагана отново ни оглуши.

— А ще променяме ли съдбата на света отново? — попитах аз. — Покрай нашите дребни лични дела?

Той кимна. И попита:

— Не се ли радваш на това?

— Не.

— Какво пък, Антоне, нали не можем винаги да печелим във всичко. И на мен не ми се е удавало. И при теб няма да се получи.

— Знам — казах аз. — Разбира се, че знам, Хесер. Но въпреки това толкова ми се иска!


Януари — август 1998 г.

Москва



В текста на книгата са използвани фрагменти от песните на групите „Пикник“, „Възкресение“, „Сплин“, „Blackmore’s Night“.

Загрузка...