Нощен патрул

ПРОЛОГ

Казваше се Максим.

Не прекалено рядко срещано име, но не и най-обикновено, като всевъзможните Сергей, Андрей и Дима. Напълно благозвучно. Хубаво руско име, макар и корените му да водят към гърците, нормандите и останалите скити.

От външността си също беше доволен. Нямаше сладникавата красота на актьор от сериал, но не и обикновено, „никакво“ лице. Красив мъж, открояваше се в тълпата. И отново — мускулест, но не прекалено, без издути вени и всекидневен фанатизъм във фитнес залите.

Така беше и с професията му — одитор в голяма чуждестранна фирма, и с доходите му — достатъчни за покриване на всички разходи, но можеше да не се притеснява от рекетьори.

Сякаш някога неговият ангел-хранител беше отредил веднъж завинаги: „Ще бъдеш малко по-добре от останалите“. Малко, но по-добре. А най-важното беше, че това напълно устройваше Максим. Да драпа нагоре, да пилее живота си заради кола с повече екстри, заради покани на приеми във висшето общество или заради излишна компания в апартамента… за какво му беше? Животът е приятен сам по себе си, а не заради благата, до които успяваш да се добереш. В този смисъл животът е пълна противоположност на парите, които сами по себе си са нищо.

Разбира се, Максим никога не се беше замислял върху тези въпроси толкова пряко. Една от особеностите на хората, успели да заемат в живота точното си място, е, че те приемат това като нещо нормално. Всичко върви така, както трябва. А ако някой не е получил своето — вината е само негова. Значи е проявил мързел и глупост. Или е имал прекалено големи претенции.

Максим страшно харесваше фразата „прекалено големи претенции“. Тя поставяше всяко нещо на мястото му. Обясняваше защо умната му и красива сестра води безсмислен живот в Тамбов със съпруга си алкохолик. Нали сама искаше нещо по-добро и перспективно… и ето че го намери. Или старият му приятел от училище, който вече втори месец е в травматологията. Искаше да уедри бизнеса си? Уедри го. Добре, че остана жив. Конкурентите му на отдавна разпределения пазар за цветни метали се оказаха културни хора…

И само в едно отношение Максим приемаше, че фразата „прекалено големи претенции“ важи и за самия него. Но това беше толкова странна и сложна област, че някак дори не му се искаше и да се замисля за нея. По-лесно бе да не мисли, по-лесно бе да се примири със странното нещо, което му се случваше — понякога през пролетта, понякога — наесен и съвсем рядко — в разгара на лятото, когато настъпваше съвсем непоносима жега, и изхвърляше от главата и благоразумието, и предпазливостта, и леките съмнения в психическата пълноценност… Впрочем Максим изобщо не се смяташе за шизофреник. Той прочете доста книги, консултира се с опитни лекари… но, разбира се, не им разказа подробностите.

Максим седеше в колата си с изключен двигател, в своята спретната, добре поддържана „Тойота“, не най-скъпият и луксозен модел, но значително по-добра от повечето коли по московските улици. Дори от няколко крачки разстояние никой не би могъл да го различи зад кормилото в утринния полумрак. Бе прекарал така цялата нощ, слушайки тихото шумолене на изстиващия двигател. Беше му студено, но не си бе позволил да пусне парното. Не му се спеше, както обикновено в такива случаи. Нито пък му се пушеше. Нищо не му се правеше, и без това му беше хубаво да си седи, ей така, неподвижно, като сянка в паркираната на банкета кола и да чака. Досадно беше единствено затова, че жена му пак щеше да реши, че е бил при любовницата си. А как да й докаже, че няма любовница, не и постоянна, и всичките му прегрешения се свеждат до обичайните курортни романи, интригите в службата и случайните професионалистки по време на командировките… и то платени не от семейния бюджет, а предоставени от клиентите. Не можеш да откажеш, ще се обидят. Или ще решат, че си хомо и следващия път ще ти докарат момчета…

Блещукащите в зелено цифри върху часовника се смениха: пет сутринта. Всеки момент чистачките ще тръгнат на работа, районът е стар и престижен, тук много строго се следи за чистотата. Времето още е хубаво, нито дъжд, нито сняг, зимата свърши, издъхна гадината, отстъпи мястото си на пролетта с всичките й проблеми и прекалено големи претенции…

Хлопна врата. На улицата излезе момиче, спря се на десетина метра от колата, нагласи чантичката си на рамото. Глупави са тези сгради — без дворове, неудобно е да се работи, а навярно и да се живее. Каква е ползата от цялата им престижност, след като тръбите са изгнили, дебелите цял метър стени са покрити с мухъл, а вероятно са се навъдили и привидения…

Максим леко се усмихна, докато излизаше от колата. Тялото му се подчиняваше с лекота, мускулите му не бяха изтръпнали през нощта, дори силата му сякаш се бе увеличила. Което беше сигурен знак.

И все пак бе интересно: дали наистина има привидения?

— Галина! — извика той.

Момичето се обърна към него. И това също бе правилен знак, иначе тя би хукнала да бяга, защото има нещо подозрително и опасно в това някой да патрулира рано сутрин до входа и да те чака…

— Не ви познавам — каза тя. Спокойно, с интерес.

— Да — съгласи се Максим. — Затова пък аз ви познавам.

— Кой сте вие?

— Съдия.

Харесваше му именно този стил — архаичен, високопарен, тържествен. Съдия! Този, който има право да съди.

— И кого възнамерявате да съдите?

— Вас, Галина. — Максим беше стегнат и делови. Вече започваше да му притъмнява пред очите, и това също бе сигурен знак.

— Нима? — тя му хвърли бърз поглед и Максим улови в зениците й жълтеникави огънчета. — А ще се получи ли?

— Ще се получи — отговори Максим, вдигайки бързо ръка. Кинжалът вече беше в дланта му — тясно и тънко острие от дърво, което някога е било светло, но през последните три години бе потъмняло и се бе навлажнило…

Момичето не издаде нито звук, когато дървеното острие влезе в сърцето му.

Както винаги, за миг Максим изпита страх, кратък и изгарящ прилив на ужас — а ако изведнъж, въпреки всичко, е сгрешил? Ако е допуснал грешка?

Докосна с лявата си ръка кръстчето, обикновеното дървено кръстче, което винаги носеше на гърдите си. И стоя така, с дървения кинжал в едната си ръка и кръстчето в другата, стоя докато девойката не започна да се променя…

Всичко стана бързо. Превръщането в животно и после отново в човек винаги ставаше бързо. За няколко мига на тротоара лежеше звяр, черна пантера със застинал поглед и озъбена муцуна, жертвата на лова, пременена със строг костюм, чорапогащи, дамски обувки… После процесът тръгна в обратна посока, като люшнало се за последен път махало.

На Максим му се стори смайващо дори не това кратко и както обикновено закъсняло превръщане, а фактът, че върху мъртвото момиче не остана никаква рана. Краткият миг на преобразуване я беше пречистил и изцелил. Останал бе само разрезът върху блузата и сакото.

— Слава на тебе, Господи — прошепна Максим, гледайки мъртвия върколак. — Слава на тебе, Господи.

Той нямаше нищо против ролята, отредена му в този живот.

Но все пак тя беше твърде тежка за него, лишения от прекалено големи претенции.

ГЛАВА 1

Тази сутрин разбрах, че пролетта наистина е дошла. Още предишната вечер небето беше различно. Над града плуваха облаци, миришеше на влажен и пронизващ вятър и неродил се сняг. Искаше ми се да се настаня удобно в креслото, да мушна във видеото касета с нещо крещящо и дебилско, тоест американско, да си пийна глътка коняк, и така да си заспя.

На сутринта всичко се промени.

С жест на опитен фокусник наметнаха над града синя кърпа, прекараха я над улиците и площадите, сякаш отмивайки последните остатъци от зимата. И дори останалите по ъглите и канавките буци тъмнокафяв сняг изглеждаха не като недоглеждане на настъпилата пролет, а като необходим елемент от обстановката. Напомняне…

Вървях към метрото и се усмихвах.

Понякога е много хубаво да бъдеш човек. Ето че вече седмица водех такъв живот: когато отидех на работа, не се качвах по-високо от втория етаж, занимавах се със сървъра, който изведнъж беше придобил куп отвратителни навици, и инсталирах на момичетата от счетоводството нови офис-програми, от които не виждахме необходимост нито аз, нито те. Вечер ходех на театър, на мач, по разни малки барове и ресторанти. Където и да е, стига само да бе шумно и многолюдно. Да бъдеш човек от тълпата е още по-интересно, отколкото просто да бъдеш човек.

Разбира се, в офиса на Нощния патрул, стара четириетажна сграда, която сме взели под наем от наша дъщерна фирма, нямаше и следа от хора. Дори трите бабички-чистачки бяха Различни. Дори младите наперени охранители на входа, чиято работа се състоеше в сплашването на дребните бандити и уличните търговци, имаха малък магически потенциал. Дори санитарният техник, класически московски санитарен техник-алкохолик, беше маг… и щеше да е съвсем нелош маг, ако не злоупотребяваше с алкохола.

Но се беше установил такъв обичай: първите два етажа да изглеждат съвсем обикновено. Тук е разрешено да влиза данъчната полиция, деловите партньори-хора, бандитите, които ни охраняват от други групировки… макар че тях ги контролира лично шефът, но защо това трябва да го знаят дребните риби?

И разговорите, които се водеха тук, бяха съвсем обикновени. За политиката, данъците, пазаруването, времето, чуждите любовни интриги и собствените похождения. Момичетата клюкарстваха по адрес на мъжете, ние не им оставахме длъжни. Започваха се романи, плетяха се интриги с цел да се навреди на прекия началник, обсъждаха се изгледите за премия.

След половин час стигнах до „Сокол“, качих се на повърхността. Наоколо беше шумно, във въздуха се носеше миризмата на автомобилни газове. И все пак — пролет.

Офисът ни е в хубав московски район. Определено хубав, стига да не правим сравнение с Дневния патрул. Но Кремъл при всички случаи не е за нас: миналото е оставило прекалено силни следи върху Червения площад и древните тухлени стени. Може би те някой ден ще се срутят. Но засега няма такива изгледи… уви, няма.

След като излязох от метрото, тръгнах пеша — офисът беше съвсем наблизо. Лицата около мен бяха добри, озарени от слънцето и пролетта. Ето защо обичам пролетта: отслабва тъжното усещане за безсилие. И изпитанията намаляват…

Един от младежите-охранители пушеше пред входа. Кимна ми дружелюбно, задълбочената проверка не влизаше в задълженията му. За сметка на това пък от мен зависеше пряко дали на компютъра в стаята им ще има достъп до Интернет и две-три нови игри, или само служебната информация и досиетата на сътрудниците.

— Закъсняваш, Антоне — небрежно каза той.

Погледнах със съмнение часовника си.

— Шефът събра всички в залата за конференции, вече те търсиха.

Ето това бе странно, обикновено не ме викаха на сутрешните съвещания. Да не се е случило нещо с компютърното ми царство? Не, едва ли, щяха да ме измъкнат през нощта от леглото, и толкоз, нямаше да е за първи път…

Кимнах и ускорих крачка.

В сградата има асансьор, но стар-прастар, и аз предпочетох да изтичам до четвъртия етаж. На стълбищната площадка на третия етаж имаше още един пост, вече по-сериозен. Дежуреше Гарик. При появата ми той присви очи и провери аурата ми и всички онези белези, които ние, патрулните, носим върху тялото си. Едва след това се усмихна:

— Хайде, по-бързо.

Вратата на залата за конференции беше открехната. Надникнах вътре — бяха се събрали трийсетина души, предимно оперативни работници и аналитици. Шефът сновеше насам-натам пред карта на Москва и кимаше, а Виталий Маркович, заместникът му по търговската част, доста слаб маг, но за сметка на това блестящ бизнесмен, говореше:

— И по такъв начин напълно покрихме текущите разходи, няма никаква необходимост да прибягваме до… ъ-ъъ… нестандартните начини за финансова дейност. Ако събранието подкрепи предложенията ми, можем донякъде да увеличим благосъстоянието на сътрудниците ни, на първо място — на оперативните работници, разбира се. Разплащанията по временна нетрудоспособност, пенсиите на семействата на загиналите също се нуждаят от… ъъъ… известно увеличение. И ние можем да си го позволим…

Смешно е, че магове, които могат да превръщат оловото в злато, въглищата — в диаманти, а нарязаната хартия — в шумолящи банкноти, се занимават с финансови операции. Но всъщност това е удобно по две причини. Първо — дава работа на онези от Различните, чиито способности са твърде малки, за да си изкарват прехраната с тях. И второ — рискът да се наруши равновесието на силите е по-малък.

При моята поява Борис Игнатиевич кимна и каза:

— Благодаря, Виталий. Мисля, че ситуацията е ясна, нямам никакви упреци към вашата дейност. Ще гласуваме ли? Благодаря. А сега, след като вече всички сме налице…

Съпроводен от зоркия поглед на шефа, аз се добрах до свободно кресло и седнах.

— Можем да преминем към основния въпрос.

Оказалият се до мен Семьон наведе глава и прошепна:

— Основният въпрос е плащанията на партийна вноска за март…

Не можах да се сдържа и се усмихнах. Понякога в Борис Игнатиевич наистина се пробуждаше старият партиен функционер. Мен това ме смущаваше значително по-малко от маниера му на поведение на средновековен инквизитор или на генерал в оставка, но може и да не бях прав.

— Основният въпрос е протестът на Дневния патрул, получен от мен преди два часа — каза шефът.

Не разбрах веднага за какво става въпрос. Дневният патрул постоянно заставаше на пътя на Нощния патрул, обратното също бе в сила. Протестите бяха ежедневно явление, понякога всичко се решаваше на равнище регионални отдели, а понякога — и на трибунала в Берн…

После осъзнах, че протест, заради който е свикано разширено събрание на Патрула, не може да е обикновен.

— Същността на протеста… — шефът се почеса в основата на носа. — Същността на протеста е следната… Тази сутрин в района на кръстовище „Столешников“ е била убита жена от Тъмните. Ето кратко описание на случилото се.

Върху коленете ми изпляскаха два листа, отпечатани на принтер. Всички останали получиха същите подаръци. Прегледах набързо текста:

Изучавах досието с намръщена физиономия. Макар че по принцип нямаше за какво да се мръщя. Рогова беше Тъмна, но не работеше в Дневния патрул. Спазвала клаузите на Договора. Не бе ловувала хора. Абсолютно никога. Не бе използвала дори двата лиценза, предоставени й при навършване на пълнолетието и след сватбата. С помощта на магията е добила високо положение в строителната корпорация „Топла къща“, омъжила се за заместник-директора. Едно дете, момче… не са забелязани способности на Различен. Няколко пъти е използвала способностите си на Различна за самозащита, веднъж е убила нападателя. Но дори тогава не си е позволила людоедство…

— Да имаше повече такива върколаци, а? — подхвърли Семьон. Обърна страницата и изхъмка. Заинтригуван, аз също погледнах в края на документа.

Така. Протоколът от огледа на трупа. Разрез на блузата и на сакото… вероятно удар с тънък кинжал. Раната е била затворена с магия, естествено, не може да се убие върколак с обикновено желязо… Кое беше учудило Семьон?

Ето кое!

Върху тялото не бяха открити видими рани. Никакви. Причина за смъртта — пълна загуба на жизнената енергия.

— Майсторска работа — каза Семьон. — Спомням си, че по време на гражданската война ме пратиха да хвана върколак-тигър. А той, гадината, беше от чекистите на Дзержински, при това не от най-ниските чинове…

— Запознахте ли се с данните? — попита шефът.

— Може ли един въпрос? — от другия край на залата се вдигна тънка ръка. Почти всички започнаха да се усмихват.

— Питай, Юля — кимна шефът.

Най-младата сътрудничка на Патрула се изправи и неуверено оправи косата си. Добро момиче, малко инфантилно, наистина. Но не я бяха взели напразно в аналитичния отдел.

— Борис Игнатиевич, както разбирам, осъществено е магическо въздействие от втора степен. Или първа?

— Може да е и втора — потвърди шефът.

— Значи сте могли да го направите вие… — Юля замълча за миг, смутена. — И още Семьон… Иля… или Гарик. Нали?

— Гарик не би могъл — каза шефът. — Иля и Семьон — може би.

Семьон промърмори нещо, сякаш комплиментът му бе неприятен.

— Възможно е още убийството да го е извършил някой от нашите, който е минавал през Москва — размишляваше на глас Юля. — Но нали маг с такава сила не може да се появи незабелязано в града, Дневният патрул контролира всички. Значи трябва да се проверят трима души. И ако всичките имат алиби, към нас не може да има претенции?

— Юленка — поклати глава шефът, — никой не е предявил претенции към нас. Става въпрос за това, че в Москва действа Светъл маг, който не е регистриран и не е запознат с Договора.

Ето това вече е сериозно…

— Тогава — ох! — каза Юля. — Извинете, Борис Игнатиевич.

— Всичко е правилно — кимна шефът. — Веднага преминахме към същността на въпроса. Момчета, изтървали сме някого. Не сме го открили, изплъзнал ни се е между пръстите. Из Москва броди Светъл маг с голяма сила. Нищо не разбира и избива Тъмни.

— Избива ги? — попита някой от залата.

— Да. Прегледах архивите. Подобни случаи са регистрирани преди три години, през пролетта и есента, и преди две години — есента. Всеки път са липсвали физически увреждания, но е имало разрези върху дрехите. Дневният патрул е провеждал разследвания, но не е успял да изясни нищо. Изглежда са приписали смъртта на своите на случаен фактор… сега някой от Тъмните ще бъде наказан.

— А от Светлите?

— Също.

Семьон се изкашля и тихо се обади:

— Странна периодичност, Борис…

— Предполагам, че не сме в течение за всички произшествия, момчета. Който и да е бил този маг, той винаги е убивал Различни със слаби способности — очевидно те са допускали някакво недоглеждане в маскировката. Много вероятно е редица негови жертви да са станали неинициирани или неизвестни на Тъмните Различни. Затова предлагам…

Шефът ни обходи с поглед:

— Аналитичния отдел — събиране на криминална информация, търсене на аналогични случаи. Имайте предвид, че те може да не са представени като убийства, а по-скоро като смърт при неизяснени обстоятелства. Проверявайте резултатите от аутопсиите, разпитвайте служителите в моргите… мислете сами откъде може да се намери информация. Научната група… пратете двама-трима сътрудници в Дневния патрул, изследвайте трупа. Трябва да изясните по какъв начин неизвестният убива Тъмните. Да, между другото, нека да го наречем Дивака. Оперативна група… засилено патрулиране по улиците. Търсете го, момчета.

— През цялото време се занимаваме с търсенето на някого — недоволно измърмори Игор. — Борис Игнатиевич, как сме могли да не забележим силен маг? Няма начин!

— Възможно е да не е иницииран — отсече шефът. — И способностите му да се проявяват периодично…

— Напролет и наесен, както при всеки психар…

— Да, Игор, напълно вярно. Напролет и наесен. И сега, веднага след извършването на убийството той трябва да носи някакъв отпечатък от магия. Има шанс, малък е, но го има. Хващайте се за работа.

— Борис, целта? — с интерес попита Семьон.

Някои вече бяха започнали да се изправят, но сега се спряха.

— Целта е да намерим Дивака преди Тъмните. Да го защитим, да го обучим и да го привлечем на наша страна. Както обикновено.

— Всичко е ясно. — Семьон се изправи.

— Антон и Олга, ще ви помоля да останете — подхвърли шефът и отиде до прозореца.

Излизащите ме поглеждаха с любопитство. Дори с известна завист. Особените задачи винаги бяха интересни. Погледнах през залата, видях Олга, усмихнах й се само с устни, тя се усмихна в отговор.

Сега Олга с нищо не напомняше за босата, изцапана девойка, която черпих с коняк посред зима в апартамента си. Прекрасна прическа, здрав цвят на кожата, в очите… не, увереността я имаше и по-рано, сега се беше появило някакво кокетство, гордост.

Бяха отменили наказанието й. Макар и частично.

— Антоне, случващото се не ми харесва — каза шефът, без да се обръща.

Олга сви рамене, кимна ми: „Отговаряй“.

— Борис Игнатиевич, извинете?

— Не ми харесва протеста, предявен от Дневния патрул.

— И на мен също.

— Не разбираш. Страхувам се, че всички останали също не разбират… Олга, ти поне сещаш ли се къде е проблемът?

— Много е странно, че Дневният патрул не е в състояние да открие убиеца за няколко години.

— Да. Помниш ли Краков?

— За съжаление. Предполагаш, че ни залагат капан?

— Не е изключено… — Борис Игнатиевич се отдалечи от прозореца. — Антоне, ти допускаш ли подобно развитие на ситуацията?

— Не ми е много ясно — измънках аз.

— Антоне, да допуснем, че в града наистина броди Дивака, убиец-единак. Той не е иницииран. От време на време получава изблици на способностите си, той открива някого от Тъмните и го унищожава. Способен ли е да го открие Дневният патрул? Уви, повярвай ми… способен е. Тогава възниква въпросът: защо не го е открил и хванал? Та нали загиват Тъмни!

— Защото загиват незначителни Тъмни — предположих аз.

— Правилно. Да се жертват пешки е напълно в духа на традициите… — шефът се запъна, когато срещна погледа ми — В традициите на Патрула.

— На Патрулите — отмъстително казах аз.

— На Патрулите — уморено повтори шефът. — Припомни ми… Нека да помислим до какво може да доведе подобна комбинация. Общо обвинение в нехайство срещу Нощния патрул? Глупости. Ние сме длъжни да контролираме поведението на Тъмните и спазването на Договора от страна на известните Светли, а не да търсим тайнствени маниаци. В това отношение Дневния патрул сам си е виновен…

— Значи целта на провокацията е конкретен човек?

— Браво, Антоне. Помниш ли какво каза Юля? Подобна акция могат да проведат единици от нашите. Това е доказуемо. Да допуснем, че Дневният патрул е решил да обвини някого в нарушаване на Договора. В това, че редовен, запознат с Договора сътрудник собственоръчно осъществява съд и саморазправа.

— Но това лесно може да се опровергае. Ще намерим Дивака…

— А ако Тъмните го намерят преди нас? Но не го разгласят?

— Алиби?

— А ако убийствата са извършвани в моменти, за които няма алиби?

— Трибунал, с цялостен разпит — мрачно казах аз. Разбира се, в превъртането на съзнанието нямаше нищо приятно…

— Силен маг, а тези убийства са извършени от силен маг, би могъл да затвори съзнанието си дори за трибунала. Не да го излъже, но да си затвори съзнанието. Нещо повече, Антоне, пред трибунал, в който участват Тъмни, ще се наложи да се направи такова нещо. Иначе в ръцете на врага ще попадне прекалено много информация. А ако магът затвори съзнанието си за разпит, той автоматично се признава за виновен. С всички произтичащи от това последствия — и за него, и за Патрула.

— Мрачна картина, Борис Игнатиевич — признах аз. — Много. Почти като онази, която ми описвахте през зимата, в съня ми. Момче-Различен с чудовищна сила, пробив на инферното, който ще изпепели цяла Москва…

— Разбирам. Но аз не те лъжа, Антоне.

— Какво се иска от мене? — директно попитах аз. — Все пак това не е моят профил. Да помогна на аналитиците? Аз и без това ще свърша всичко, което ми изпратят за изчисление.

— Антоне, искам да откриеш кой от нашите е на прицел. Кой има алиби за всички известни случаи и кой няма.

Шефът бръкна в джоба на сакото си и извади едно DVD.

— Вземи… това е пълното досие за период от три години. За четирима, включително и мен.

Преглътнах, вземайки диска.

— Паролите са махнати. Но ти сам разбираш, че никой не трябва да вижда това. Нямаш право да копираш информацията. Кодирай изчисленията и схемите… и недей да се стискаш, когато определяш дължината на ключа.

— Ще ми трябва помощник — неуверено помолих аз. Погледнах Олга. Впрочем, що за помощник можеше да е тя, нейното запознанство с компютъра се ограничава със сраженията в „Еретик“, „Хексен“ и други подобни игри.

— Моята база данни ще я провериш лично — каза шефът след кратка пауза. — За останалото можеш да привлечеш Анатолий. Добре ли е?

— Тогава в какво се състои моята задача? — поинтересува се Олга.

— Ти ще правиш същото, само че чрез лични разговори. Разпити, ако трябва да бъда честен докрай. И ще започнеш с мен. После ще продължиш с останалите трима.

— Добре, Борис.

— Захващай се, Антоне — кимна шефът. — Захващай се още сега. А с останалите неща натовари момичетата си, ще се справят.

— Може би трябва да се поровя в данните? — попитах аз. — Ако изведнъж се окаже, че някой няма алиби… да го организирам?

Шефът поклати глава:

— Не. Ти не ме разбра. Не искам да се организират фалшификации. Искам да се убедя, че никой от нашите няма нищо общо с тези убийства.

— Дори и да е обратното?

— Да. Защото на този свят невъзможни неща няма. Антоне, цялата прелест на нашата работа е в това, че мога да ти дам такава задача. И ти да я изпълниш. Независимо от личностите.

Нещо ме тревожеше, но аз кимнах и тръгнах към вратата, стискайки скъпоценния диск. Едва в последния миг въпросът се оформи и аз попитах, обръщайки се:

— Борис Игнатиевич…

Шефът и Олга моментално отстъпиха назад един от друг.

— Борис Игнатиевич, данните тук за четирима ли са?

— Да.

— За вас, Иля, Семьон…

— И за теб, Антоне.

— Защо? — с глупав вид попитах аз.

— По времето на схватката на покрива ти прекара във втория слой на Сумрака три минути. Антоне… това е трето равнище на сила.

— Не може да бъде — беше единственото, което успях да кажа.

— Така беше.

— Борис Игнатиевич, та вие винаги сте казвали, че аз съм маг със средни способности!

— Да допуснем, че се нуждая много повече от отличен програмист, отколкото от още един добър оперативен работник.

В друг момент бих изпитал гордост. Примесена с обида, но все пак гордост. Нали винаги съм смятал, че маг от четвърто равнище е моят таван, и няма да го достигна скоро. Но сега всичко се заглушаваше от страха — неприятен, лепкав, отвратителен страх. Петте години в Патрула на тиха щабна длъжност ме бяха отучили да се страхувам от каквото и да било: властта, бандитите, болестите…

— Това е било намеса от втора степен…

— Границите са прекалено тънки, Антоне. Възможно е да си способен и на повече.

— Но ние имаме повече от десетина мага трето равнище. Защо аз съм сред заподозрените?

— Защото ти засегна лично Завулон. Настъпи по опашката началника на Дневния патрул в Москва. И той е напълно способен да организира за Антон Городецки личен капан. По-точно да пренастрои стар капан, останал в резерва.

Преглътнах и излязох, без да питам нищо повече.

Лабораторията ни е също на четвъртия етаж, само че в другото крило. Тръгнах бързо по коридора, кимайки на срещнатите, но без да се спирам. Стисках диска по-силно, отколкото страстен юноша ръката на любимата си.

Дали шефът не лъжеше?

Можеше ли това да е удар, насочен към мен?

Навярно не лъжеше. Зададох пряк въпрос и получих пряк отговор. Естествено, с годините дори най-светлите магове натрупват известно количество цинизъм и се научават на словесна еквилибристика. Но последствията от пряката лъжа щяха да са прекалено тежки дори за Борис Игнатиевич.

Преддверието ни бе с електронни системи за проверка. Знаех, че всички магове се отнасят към техниката с насмешка, а Семьон веднъж ми демонстрира колко лесно може да се излъже гласов анализатор и скенер за ретината на очите. И все пак аз се преборих за купуването на тези скъпи играчки. Нищо, че не защитаваха от Различни. Но допусках, че някой ден ще се опитат да ни проучат момчетата от ФСБ14 или мафията.

— Едно, две, три, четири, пет… — измърморих в микрофона и погледнах в обектива на камерата. Електрониката размишлява няколко секунди, после над вратата светна зеленото огънче на разрешения достъп.

Оказа се, че в първата стая няма никой. Вентилаторът на сървъра бръмчеше, вградените в стената климатици пуфтяха. Въпреки това беше горещо. А пролетта тъкмо започваше…

Не влязох в лабораторията на системните администратори, а веднага тръгнах към моя кабинет. Всъщност не беше съвсем мой, заместникът ми Толик също го обитаваше. При това понякога в пряк смисъл — той често оставаше да нощува на древния кожен диван.

Сега седеше на бюрото и замислено разглеждаше някаква стара дънна платка.

— Здрасти — казах аз и седнах на дивана. Дискът изгаряше пръстите ми.

— Скапа се — мрачно изрече Толик.

— Ами изхвърли я.

— Ей сега, само да измъкна RAM-а… — Толик се отличаваше с пестеливост, придобита през дългите години работа в бюджетни институти. Ние нямахме проблеми с финансирането, но той грижливо складираше всички стари и вече никому ненужни железа. — Представи си само, половин час си играх — и нищо не става…

— Ами тя е древна, какво се занимаваш с нея? В счетоводството има по-нови машини.

— Щях да я дам на някого… Може да сваля и кеша…

— Толик, имаме спешна работа — казах аз.

— Ъ?

— Ъхъ. Ето… — Аз вдигнах диска. — Тук са досиетата… пълните досиета на четирима сътрудници на Патрула. Включително и на шефа.

Толик отвори чекмеджето на бюрото, хвърли вътре дънната платка и погледна диска.

— Именно. Аз ще проверя тримата. А ти — четвъртия… Мен.

— И какво да се проверява?

— Ето. — Дадох му разпечатката. — Възможно е някой от заподозрените от време на време да убива Тъмни. Несанкционирано. Тук са посочени всички известни случаи. Трябва или да изключим тази възможност, или…

— А ти наистина ли ги убиваш? — поинтересува се Толик. — Извинявай за язвителността…

— Не. Но ти не ми вярвай. Хайде да работим.

Информацията за себе си дори не погледнах. Свалих всичките осемстотин мегабайта на компютъра на Толик и взех диска.

— Ако ми попадне нещо интересно, да ти го разкажа ли? — попита Толик. Погледнах го накриво, докато той преглеждаше текстовите файлове, подръпвайки лявото си ухо и отмерено щракайки с мишката.

— Както искаш.

— Добре.

Започнах да разглеждам досието с материалите, събрани за шефа. Отначало вървеше шапката — общата информация за него. С всеки прочетен ред се обливах в пот.

Разбира се, истинското име и произхода на шефа не фигурираха дори в това досие, за Различни от неговия ранг изобщо не се документираха подобни факти. И все пак аз правех открития всяка секунда. Като се започнеше с това, че шефът беше на повече години, отколкото предполагах. Поне с петдесет. А това означаваше, че той лично е взел участие в сключването на Договора между Светлината и Мрака. Изумително, всички оцелели от онова време магове имаха постове в главното управление, а не заемаха скучната и досадна длъжност регионален директор.

Освен това, узнах няколко имена, под които шефът бе фигурирал в историята на Патрула и къде бе роден. По този въпрос колегите ми понякога бяха размишлявали, сключваха басове, привеждаха „безспорни“ доказателства. Но кой знае защо, никой не бе предположил, че Борис Игнатиевич е роден в Тибет.

Но и в най-смелите си мечти не можех да отгатна на кого е бил наставник!

Шефът е започнал да работи в Европа през петнайсети век. По косвени признаци разбрах, че причината за толкова рязката смяна на местоположението му е била жена. И дори се досетих коя.

Затворих прозореца с общите сведения и погледнах Толик. Той изучаваше някакъв видеофрагмент — естествено, моята биография не се беше оказала толкова увлекателна, колкото описанието на живота на шефа. Вгледах се в малката движеща се картинка и се изчервих.

— За първия случай имаш безспорно алиби — каза Толик, без да се обръща.

— Слушай… — безпомощно започнах аз.

— Добре де. Какво толкова? Сега ще увелича скоростта, за да проверя цялата нощ…

Представих си как ще изглежда филмът на по-висока скорост и се извърнах. Предполагах, че ръководството контролира сътрудниците си, особено по-младите, но не очаквах, че го върши чак толкова цинично!

— Няма да има безспорно алиби — казах аз. — Сега ще се облека и ще изляза.

— Виждам — потвърди Толик.

— И няма да ме има почти час и половина.

Търсех шампанско… и докато го намеря, малко поизтрезнях на чист въздух. Размишлявах дали си струва да се връщам.

— Не го взимай навътре — каза Толик. — По-добре погледай интимния живот на шефа.

След половин час работа разбрах, че Толик е бил прав. Може би имах причини да се обиждам от безцеремонната работа на наблюдателите. Но Борис Игнатиевич определено имаше не по-малки основания.

— Шефът има алиби — казах аз. — Безспорно. На два от случаите — четирима свидетели. На още един — едва ли не целия Патрул.

— Това при лова на побъркания Тъмен ли е?

— Да.

— Ти нямаш алиби дори за този случай. Извикали са те едва към сутринта и хронометражът е доста приблизителен. Има снимка как влизаш в офиса — и това е всичко.

— Значи…

— На теория ти можеш да убиваш Тъмни. Напълно. При това, извинявай, Антоне, но при всеки от случаите ти си имал повишена емоционална възбуда. Сякаш не си се контролирал напълно.

— Не съм го направил аз.

— Вярвам ти. Какво да правя с файловете?

— Изтрий ги.

Толик се замисли за известно време.

— Нямам нищо ценно тук. Ще пусна форматиране на ниско ниво. Отдавна беше време да почистя диска.

— Благодаря — казах и затворих досието на шефа. — Това е всичко, с останалото ще се справя сам.

— Разбрах. — Толик преодоля съпротивата на компютъра, и машината започна да се самоизтрива.

— Намини при момичетата — предложих аз. — Направи сурова физиономия. Те редят пасианси, сигурен съм.

— И това е работа — лесно се съгласи Толик. — Кога ще се освободиш?

— След два часа.

— Ще намина.

Той отиде при нашите „момичета“, две млади програмистки, които се занимаваха общо взето с официалната дейност на Патрула. А аз продължих да работя. Сега наред беше Семьон.

След два часа и половина се откъснах от машината, разтрих тила си — винаги се вдървява, когато седиш и се взираш в монитора — и включих кафеварката.

Нито на шефа, нито на Иля, нито на Семьон им подхождаше ролята на откачил убиец на Тъмни. Всички си имаха алиби, при това често — абсолютно бетонно. Например Семьон се беше изхитрил да прекара нощта на едно от убийствата в преговори с ръководството на Дневния патрул. Иля е бил в командировка на Сахалин — там веднъж се забърка такава каша, че се наложи центърът да помага…

Само аз оставах под подозрение.

Не че не се доверявах на Толик, но все пак и аз прегледах данните за себе си. Всичко съвпадаше, нито едно алиби.

Кафето беше с неприятен вкус, кисело — очевидно отдавна не бяха сменяли филтъра. Отпивах от горещия буламач, гледайки в екрана, после измъкнах клетъчния си телефон и набрах номера на шефа.

— Казвай, Антоне.

Той винаги знаеше кой му звъни.

— Борис Игнатиевич, остана само един заподозрян.

— И кой именно?

Гласът му беше сух и официален. Но кой знае защо, на мен ми се струваше, че в момента шефът седи полугол на кожения диван, с бутилка шампанско в едната си ръка и дланта на Олга — в другата, а слушалката я притиска с рамото си или тя левитира край ухото му…

— Хайде де… — сряза ме шефът. — Не съм добър ясновидец. Кой е заподозреният?

— Аз.

— Ясно.

— Вие знаехте — казах аз.

— Защо мислиш така?

— Не беше необходимо да ми възлагате да обработвам досиетата. И сам щяхте да се справите. Значи сте искали лично да се убедя в опасността.

— Да допуснем — въздъхна шефът. — Какво ще правиш, Антоне?

— Ще се подготвя за най-лошото.

— Ела в кабинета ми. След… ъъъ… след десет минути.

— Добре — изключих телефона.

Първо отидох при момичетата. Толик все още беше там и те усърдно работеха.

Всъщност Патрулът нямаше никаква нужда от две некадърни програмистки. Достъпът им до секретна информация беше нисък и почти всичко трябваше да вършим ние. Но къде другаде да се вредят две много, много слаби вълшебници? Поне да се бяха съгласили да живеят нормален живот… Но не, искат романтика, искат да работят в Патрула… И ето че измислиха работа за тях.

А те най-вече си убиваха времето, обикаляйки из мрежата и играейки игри, при това най-популярни бяха пасиансите от всички видове.

На една от свободните машини — ние нямаме проблеми с техниката — седеше Толик. На коленете му се беше настанила Юля и ожесточено местеше мишката по подложката.

— На това ли му се вика „обучение по компютърна грамотност“? — попитах аз, наблюдавайки мятащите се по екрана чудовища.

— Нищо не подобрява навика да работиш с мишката по-добре от компютърните игри — невинно отвърна Толик.

— Е… — не намерих какво да отговоря.

Самият аз не играех подобни игри от много отдавна. Както и повечето сътрудници на Патрула. Да убиваш нарисувани нечисти сили е интересно, докато не ги срещнеш очи в очи. Или не преживееш стотина-двеста години и не придобиеш огромен запас от цинизъм, като Олга…

— Толик, вероятно днес повече няма да се върна — казах аз.

— Аха… — Той кимна без никакво учудване. Способностите ни да предвиждаме не са много големи, но подобни дреболии ги усещаме веднага.

— Галя, Лена, чао — кимнах аз на момичетата. Галя промърмори нещо учтиво, демонстрирайки с целия си вид колко е увлечена от работата. Лена попита:

— Може ли днес да си тръгна по-рано?

— Разбира се.

Ние не се лъжем един друг. Ако Лена молеше за разрешение, значи наистина трябваше да си тръгне. Ние не лъжем. Само че понякога сме лукави и премълчаваме истината…

Върху масата на шефа цареше страхотен безпорядък. Търкаляха се химикалки, моливи, хартийки, разпечатани бюлетини, бледи, изразходвани магически кристали.

Но върхът на безобразието беше запаленият спиртник, върху който се печеше бял прашец. Шефът замислено го разбъркваше с връхчето на скъп „Паркър“, явно очаквайки някакъв ефект. Прашецът игнорираше както нагряването, така и разбъркването.

— Ето — сложих диска пред шефа.

— Какво ще правим? — попита Борис Игнатиевич, без да вдига поглед. Той беше без сако, ризата му беше измачкана, вратовръзката — изкривена.

Погледнах крадешком към дивана. Олга я нямаше в кабинета, но на пода имаше две чаши и празна бутилка от шампанско.

— Не знам. Не съм убивал Тъмни… тези Тъмни. Вие знаете.

— Знам.

— Но не мога да го докажа.

— По моите сметки разполагаме с два-три дни — каза шефът. — После Дневният патрул ще предяви обвинението си.

— Не е трудно да се организира фалшиво алиби.

— И ти си съгласен на това? — поинтересува се Борис Игнатиевич.

— Не, разбира се. Мога ли да задам един въпрос?

— Можеш.

— Откъде са всички тези данни? Откъде са снимките и видеозаписите?

Шефът помълча за миг.

— Така си и знаех. Ти нали гледа и моето досие, Антоне? То по-малко безцеремонно ли е?

— Май не. Затова и питам. Защо позволявате да се събира подобна информация?

— Не мога да го забраня. Контролът се осъществява от Инквизицията.

Успях да се сдържа да не задам глупавия въпрос: „А тя наистина ли съществува?“ Но навярно лицето ми е било достатъчно изразително.

Шефът ме гледа още минута, сякаш очаквайки въпроси, после продължи:

— Ето какво, Антоне. От този момент нататък ти не бива да оставаш сам. Само в тоалетната можеш да ходиш самичък, през останалото време — двама-трима свидетели. Има надежда, че ще се извърши още някое убийство.

— Ако наистина ми правят клопка, няма да има убийства, докато не се окажа без алиби.

— А ти ще се окажеш — шефът се усмихна. — Не ме смятай за стар глупак.

Кимнах, все още неуверено, без да разбирам напълно какво има предвид.

— Олга…

Вратата в стената, която винаги бях смятал за врата на шкаф, се отвори. Влезе Олга — усмихната, оправяща косите си. Дънките и блузката й стояха особено стегнато, както обикновено се случва след горещ душ. Зад гърба й забелязах огромна баня с джакузи и заемащо цялата стена панорамно стъкло, навярно прозрачно само от едната страна.

— Оля, ще се справиш ли? — поинтересува се шефът.

Имаше предвид нещо, за което те вече бяха говорили.

— Сама? Не.

— Имах предвид друго.

— Ще се справя, разбира се.

— Застанете с гръб един към друг — каза шефът.

Нямах желание да споря. Макар че ме присви под лъжичката: разбрах, че ще се случи нещо много сериозно.

— Открийте се, и двамата — нареди Борис Игнатиевич.

Аз затворих очи, отпуснах се. Гърбът на Олга беше горещ и влажен, дори през блузата. Странно усещане: да стоиш и да докосваш жена, която току-що е правила любов… но не с теб.

Не, аз ни най-малко не бях влюбен в нея. Може би защото я помнех в нечовешкия й вид, а може би и защото много бързо преминахме към отношения на приятели и партньори. Или заради вековете, разделящи раждането на двамата: какво значеше младото тяло, когато виждаш прахта на вековете в чуждите очи? Ние си останахме именно приятели, нищо повече.

Но да стоиш до жена, чието тяло още помни чуждите ласки, да се притискаш към нея, е странно усещане…

— Започваме… — каза шефът, може би излишно рязко. И произнесе няколко думи, смисъла на които не разбирах, думи на древен език, звучал преди хиляди години.

Полет.

Това наистина беше полет — сякаш земята пропадна под краката ми, сякаш тялото ми изгуби тежестта си. Оргазъм в безтегловност, доза ЛСД направо в кръвта, електроди в центровете за удоволствие в мозъка…

Заля ме вълна от толкова безумна и чиста, с нещо непредизвикана радост, че светът помръкна. Щях да падна, но силата, прииждаща от вдигнатите ръце на шефа, държеше мен и Олга на невидими нишки, караше ни да се извиваме, да се притискаме един към друг.

А после нишките се преплетоха.

— Извинявай, Антоне — каза Борис Игнатиевич, — но нямахме време за колебания и обяснения.

Аз мълчах. Мълчах тъпо и зашеметено. Седях на пода и гледах ръцете си, тънките пръсти с две сребърни халки, краката си — стройни дълги крака, още влажни след къпането и обути с прекалено тесни дънки и ярки синьо-бели маратонки на малките стъпала.

— Това е за кратко — каза шефът.

— От какъв… — рязко се надигнах от пода и понечих да изругая, но млъкнах при първите звуци на гласа си. Гръден, мек, женски глас.

— Антоне, спокойно. — Младият мъж, застанал до мен, протегна ръка и ми помогна да се изправя.

Може би без негова помощ щях да падна. Центърът на тежестта ми беше напълно променен. Бях станал по-нисък, виждах света по съвсем друг начин.

— Олга? — попитах аз, гледайки бившето си лице. Моята партньорка, а сега и обитател на тялото ми, кимна. Докато гледах объркано в нейното… в своето… лице, аз забелязах, че сутринта съм се обръснал лошо. И че на челото ми се оформя малка червена пъпка, достойна за всеки пубер.

— Антоне, спокойно. Аз също за първи път си сменям пола.

Кой знае защо й повярвах. Независимо от възрастта си, Олга можеше и да не е попадала никога в толкова деликатна ситуация.

— Свикна ли? — попита шефът.

Аз все още се разглеждах, като ту вдигах ръце към лицето си, ту зяпвах отражението си в стъклата на рафтовете.

— Да вървим — Олга ме хвана за ръката. — Борис, минутка… — Движенията й бяха също толкова неуверени, колкото и моите. Даже още по-неуверени. — Светлина и Мрак, как ходите вие, мъжете? — внезапно възкликна тя.

Едва тогава се закикотих, осъзнавайки иронията на случващото се. Мен, обекта на провокация от страна на Тъмните, ме бяха скрили в женско тяло! В тялото на любовницата на шефа, древна като катедралата Парижката „Света Богородица“!

Олга буквално ме натика в банята — неволно се възхитих на собствената си сила — и ме наведе над джакузито. И пусна в лицето ми струя студена вода от предвидливо приготвения душ, поставен върху нежнорозовия фаянс.

Пръхтейки, се изтръгнах от ръцете й. Едва потиснах желанието си да зашлевя нея — или пък самия себе си? — по бузата. Изглежда моторните навици на чуждото тяло започваха да се пробуждат.

— Не съм изпаднал в истерия — озлобено казах аз. — Това наистина е смешно.

— Така ли?

Присвила очи, Олга ме наблюдаваше. Нима това наистина е погледът ми, когато се опитвам да изразя доброжелателност, примесена със съмнение?

— Точно така.

— Тогава се огледай.

Приближих се до огледалото, също толкова голямо и разкошно, както и всичко останало в тази тайна баня, и спрях поглед върху себе си.

Резултатът беше странен. След като разгледах новия си облик, аз напълно се успокоих. Навярно ако се бях озовал в чуждо мъжко тяло, шокът ми щеше да е по-голям. А сега — нищо, освен усещането за започналия маскарад.

— Нали не ми въздействаш? — попитах аз. — Ти или шефът?

— Не.

— Значи имам здрави нерви.

— Гримът ти се е размазал — отбеляза Олга. И се изхили. — Умееш ли да си червиш устните?

— Да не си откачила? Не, естествено.

— Ще те науча. Лесна работа. Много ти провървя, Антоне.

— В какво?

— Още седмица — и щеше да се наложи да те уча как да използваш дамски превръзки.

— Като всеки нормален мъж, гледащ телевизор, аз умея да правя това съвършено. Дамската превръзка трябва да се залее с отровносиня течност, а после да се стисне здраво с юмрук.

ГЛАВА 2

Излязох от кабинета и се спрях за миг, борейки се с изкушението да се върна.

Можех да се откажа когато си поискам от предложения от шефа план. Достатъчно беше само да се върна, да кажа две-три думи — и ние с Олга щяхме да се върнем в истинските си тела. Само че за половинчасовия разговор ми беше казано достатъчно, за да се съглася, че смяната на телата е единственият възможен отговор на провокацията на Тъмните.

В края на краищата, нали е нелепо да се отказваш от спасителното лечение, само защото инжекциите са болезнени?

Ключовете от апартамента на Олга бяха в мен, в дамската чантичка. Там имаше също пари и кредитна карта в малко портмоне, кърпички, дамски превръзки — неясно само защо, нали нямаше да ми се наложи да ги използвам, — отворена кутийка „тик-так“, гребен, разсипани дребни монети по дъното, огледалце, мъничък мобилен телефон…

За сметка на това празните джобове на дънките предизвикваха у мен неволно усещане за загуба. Порових се за секунда из тях, опитвайки се да намеря поне някоя забравена монета, но се убедих само, че Олга, подобно на повечето жени, носеше всичко в чантичката си.

По всичко личеше, че празните джобове далече не са най-голямата ми загуба за деня. И все пак тази подробност предизвикваше раздразнение. Преместих няколко банкноти от чантичката в джоба си и се почувствах по-уверен.

Жалко само, че Олга не носеше плеър…

— Здрасти! — Към мен се приближи Гарик. — Шефът свободен ли е?

— Той… с Антон е… — отвърнах аз.

— Случило ли се е нещо, Оля?

Гарик ме гледаше внимателно. Не знам какво долови: чуждата интонация, неуверените движения, новата аура. Но ако даже оперативен работник, с когото не сме общували особено нито аз, нито Олга, усещаше замяната — значи не струвах пукната пара.

В следващия миг Гарик се усмихна плахо и неуверено. Това беше съвсем неочаквано: никога не бях забелязал Гарик да се опитва да флиртува със сътруднички на Патрула. Той дори с човешките жени се запознаваше трудно — изумително не му върви в любовните дела.

— Не. Посдърпахме се малко. — Обърнах се и тръгнах към стълбите, без да си взема довиждане.

Това беше версията, предназначена за Нощния патрул — за съвсем невероятния случай, ако сред нас има агент на Тъмните. Доколкото знам, такова нещо се бе случвало веднъж или два пъти за цялата история на Патрулите, но кой знае… Нека всички смятат, че Борис Игнатиевич се е спречкал със старата си приятелка.

Още повече, че има и повод, и то не безобиден. Стогодишното заточение в неговия кабинет, невъзможността да приеме човешки облик, частичната реабилитация, но със загуба на повечето от магическите си способности. Напълно основателни причини да се обиди… Ако не друго, поне се отървах от необходимостта да се правя на приятелката на шефа, което щеше да бъде прекалено.

Потънал в тези мисли, слязох на третия етаж. Не можех да не призная, че Олга максимално ми облекчи живота. Днес тя носеше дънки, а не както обикновено — костюм с пола или рокля, и беше обула бели маратонки, а не обувки на високи токчета. И дори лекият аромат на парфюм не беше дразнещ.

Да живее модата „унисекс“, нищо че са я изобретили хомосексуалистите…

Знаех какво трябва да правя сега, знаех как трябва да се държа. И все пак ми беше трудно. Да завия не към изхода, а в страничен коридор, незабележим и тих.

И да се потопя в миналото.

Разправят, че болниците си имат свой, незабравим мирис. Разбира се. И това не е чудно, странно би било, ако нямаха миризмата на хлорна вар и болка, на автоклави и рани, на болнични чаршафи и дрехи и на безвкусна храна.

Но, кажете ми, моля, откъде идва собствената миризма на училищата и институтите?

В помещенията на Патрула се извършва обучение само по част от предметите. Някои неща е по-удобно да се преподават в моргата, през нощта — там си имаме свои хора. Други — сред природата. Понякога — в чужбина, на туристически пътувания, плащани от Патрула. Когато аз се обучавах, ходих и в Хаити, и в Ангола, и в Щатите, и в Испания.

Но все пак някои лекции се провеждат само на територията на Патрула, в сградата, защитена от основата до покрива с магия и охранителни заклинания. Преди трийсет години, когато Патрула се преместил тук, били оборудвани три аудитории, всяка за по петнайсет души. И досега не ми е ясно на какво се дължи в най-голяма степен този размах, на оптимизма на сътрудниците или на излишъка от пространство. Дори когато аз се обучавах, а това беше доста успешна година, ни беше достатъчна една аудитория, а и тя си оставаше наполовина празна.

Сега Патрулът обучаваше четирима Различни. И само по отношение на Светлана имаше пълна увереност, че ще се присъедини към нас, а няма да предпочете обикновения човешки живот.

Тук беше празно, празно и тихо. Вървях бавно по коридора, надничайки в празните аудитории, които можеха да събудят завист и в най-осигурения и преуспяващ университет. На всяка маса имаше ноутбук, във всяка стая — огромен прожекционен телевизор, шкафовете бяха отрупани с книги… А ако тези книги можеше да ги види някой историк, истински историк, а не от онези, които спекулират с историята…

Но никога нямаше да ги види.

В някои от книгите има прекалено много истина. В други — прекалено малко лъжа. Не си струваше хората да четат подобни неща — заради тяхното собствено спокойствие. Нека да живеят с онази история, с която са свикнали.

Коридорът завършваше с огромно огледало, заемащо цялата облицована с дърво стена. Погледнах под око в него: по коридора крачеше, поклащайки бедра, млада, красива жена.

Препънах се и едва не паднах: макар Олга да беше направила всичко възможно, за да ми облекчи живота, тя не можеше да измести центъра на тежестта. Когато ми се удаде да забравя за настоящия си облик, всичко тръгна повече или по-малко нормално, двигателните навици работеха. Но беше достатъчно да се погледна отстрани — и проблемите започваха. Дори дишането ми стана чуждо, въздухът по някакъв начин не искаше да влиза в дробовете.

Приближих се до последната стъклена врата. Погледнах предпазливо през нея.

Занятието тъкмо свършваше.

Днес изучаваха битова магия, разбрах го веднага щом зърнах пред демонстрационното табло Полина Василевна. Тя е една от най-старите сътруднички на Патрула — на външен вид, а не по истинската си възраст. Открили са я и са я инициирали на шейсет и три годишна възраст.

Но кой би могъл да предположи, че старицата, която в смутните следвоенни години се е занимавала с гледане на карти, наистина притежава някакви способности? При това съвсем не безобидни, макар и тясно специализирани.

— И сега, ако ви се наложи спешно да приведете в ред облеклото си — наставнически обясняваше Полина Василевна, — ще можете да го направите за броени минути. Само не забравяйте да проверите предварително доколко ще ви стигнат силите. Иначе ще се получи конфузна ситуация.

— И когато часовникът бие дванайсет, каретата ти ще се превърне в тиква — гръмогласно каза седналият до Светлана младеж. Не го познавах, беше на обучение за втори или трети ден, но вече знаех, че няма да го харесам.

— Именно! — възторжено обяви Полина, която се сблъскваше с подобно остроумие във всяка група ученици. — Приказките лъжат не по-малко от статистиката! Но понякога в тях може да се намери зрънце истина.

Тя взе от масата грижливо изгладения елегантен, макар и донякъде старомоден смокинг. В такъв навярно се е появявал в обществото Джеймс Бонд.

— Кога ще се превърне отново в дрипи? — попита делово Светлана.

— След два часа — уведоми я Полина също толкова кратко. Сложи смокинга на закачалка и го върна на демонстрационното табло. — Не се напъвах особено.

— А колко време можете да го поддържате в приличен вид? Максимално?

— Около денонощие.

Светлана кимна и неочаквано погледна към мен. Усети ме. Усмихна се, помаха ми с ръка. Сега всички ме забелязаха.

— Заповядайте, госпожо — Полина наведе глава. — За нас е голяма чест.

Да, тя знаеше за Олга нещо, което не ми беше известно. Всички ние знаехме за нея само част от истината, навярно единствено шефът знаеше всичко.

Влязох, отчаяно опитвайки се да освободя походката си от излишно изящество. Не помогна. И младежът, седнал до Светлана, и петнайсетгодишният хлапак, който вече половин година тъпчеше на място в началния курс по магия, и високият слаб кореец, който можеше да е и на трийсет, и на четирийсет години — всички гледаха в мен.

Еднозначно заинтересувани. Цялата тази атмосфера на тайнственост, която обгръщаше Олга, всичките слухове и недомлъвки, а в края на краищата и фактът, че тя отдавна е любовница на шефа — всичко това предизвикваше в мъжката част на Патрула напълно определена реакция.

— Здравейте — казах аз. — Надявам се, че не съм ви попречила?

Бях се съсредоточил върху правилната употреба на рода и не следях за тона. В резултат на това баналният въпрос прозвуча загадъчно и сякаш насочен лично към всеки от присъстващите. Пъпчивият хлапак ме зяпна, младежът преглътна, единствено кореецът запази някакво подобие на хладнокръвие.

— Олга, искате да съобщите нещо на студентите ли? — поинтересува се Полина.

— Трябва да поговоря със Света.

— Всички са свободни — обяви старицата. — Олга, ще наминете ли някой път в учебно време? Моите лекции не могат да заменят вашия опит.

— Непременно — щедро обещах аз. — След три дни.

Нека Олга се тормози заради моите обещания. Аз как бях принуден да се тормозя заради нейния сексапил?

Тръгнахме към входа заедно със Светлана. Три страстни погледа пронизваха гърба ми, по-точно — не съвсем гърба.

Знаех, че между Олга и Светлана има топли отношения. От онази нощ, когато ние двамата й обяснихме истината за света, за Различните, за Светлите и Тъмните, за Патрулите, за Сумрака. От онзи час на разсъмване, когато тя, хванала ръцете ни, премина през затворената врата в помещението на оперативния щаб на Нощния патрул. Да, мен и Светлана ни свързваше мистична нишка, съдбите ни бяха преплетени. Но аз знаех, прекалено добре знаех, че това няма да е за дълго. Светлана ще отиде далече напред, там, докъдето аз нямаше да се добера, дори и да стана маг от първо равнище. Съдбата ни държеше заедно, държеше ни здраво, но това беше само временно. Докато с Олга Светлана просто дружеше, колкото и скептично да се отнасям към женската дружба. Тях не ги беше събрала съдбата. Те бяха свободни.

— Оля, трябва да изчакам Антон. — Светлана ме хвана за ръката. Това не беше жест на по-малка сестра, хванала кака си в търсене на подкрепа и самоутвърждаване. А жест на равен с равен. И щом Олга позволяваше на Светлана да се държи като равна с нея, значи Светлана наистина я очакваше велико бъдеще.

— Не си струва — казах аз. — Света, наистина не си струва.

Пак нещо в постройката на фразата или в тона не беше както трябва. Сега Светлана ме гледаше с недоумение, но погледът й беше точно като при Гарик.

— Ще ти обясня всичко — казах аз. — Но не сега и не тук. Да отидем у вас.

Защитата на апартамента й беше надеждна, Патрулът беше вложил прекалено много сили в новата сътрудничка. Шефът дори не се опита да спори с мен по въпроса дали да се разкрия пред Светлана, настоя само това да стане в дома й.

— Добре — учудването в очите на Светлана не изчезна, но тя кимна в знак на съгласие. — Сигурна ли си, че не си струва да чакам Антон?

— Напълно — казах аз, без ни най-малко да си кривя душата. — С кола, нали?

— Ти да не си пеша днес?

Глупак!

Съвсем забравих, че сред всички видове транспорт Олга предпочита подарената от шефа спортна кола.

— Нали това ти казвам — тръгваме ли към колата? — попитах аз, осъзнавайки, че изглеждам като идиот. Не, още по-лошо — като идиотка.

Светлана кимна. Недоумението в очите й растеше все повече и повече.

Добре поне, че умеех да карам. Никога не ме е привличала съмнителната радост да имам кола в мегаполиса с отвратителни пътища, но курсът на обучението ни включваше много неща. Някои от тях се учат по обичайния начин, други се вкарват в съзнанието чрез магия. Учиха ме да карам кола като обикновените хора, а ако случаят ме запратеше в кабината на хеликоптер или самолет, щяха да се задействат навици, които не помнех в обичайното си състояние. Във всеки случай поне на теория би трябвало да се задействат.

Намерих ключовете от колата в чантичката. Оранжевият автомобил ме чакаше на паркинга пред сградата, под бдителния поглед на охраната. Вратите бяха заключени, което изглеждаше смешно при липсата на покрив.

— Ти ли ще караш? — попита Светлана.

Кимнах мълчаливо. Седнах зад волана, запалих двигателя. Спомнях си, че Олга потегля рязко като куршум, но аз не умея така.

— Олга, нещо с тебе не е наред. — Светлана най-накрая се реши да изкаже мислите си на глас. Кимнах, докато излизахме на Ленинградска.

— Света, ще говорим, когато стигнем у вас.

Тя млъкна.

Не съм добър шофьор. Возихме се дълго, значително по-дълго, отколкото трябва. Но Светлана не попита нищо повече, тя седеше облегната назад и гледаше право напред. Или медитираше, или се опитваше да гледа през Сумрака. В задръстванията няколко пъти се опитваха да ни заговарят от съседни коли, при това само от най-скъпите. Очевидно и видът ни, и колата ни установяваха невидима дистанция, която не всеки се решаваше да наруши. Стъклата се спускаха, подаваха се късо подстригани глави, понякога като неизменен атрибут се добавяше ръка с мобилен телефон. В началото просто ми беше неприятно. После ми стана смешно. А накрая престанах да реагирам на случващото се, точно както постъпваше и Светлана.

Интересно, дали и Олга я забавляваха подобни опити за запознанство?

Навярно да. След десетилетията в нечовешко тяло, след заточението в стъклената витрина.

— Олга, защо ме отведе? Защо не пожела да изчакаме Антон?

Свих рамене. Изкушението да отговоря: „Защото той е тук, до теб“, беше огромно. А и шансовете да ни следят, общо взето, не бяха големи. Колата също беше защитена със заклинания за безопасност — част от тях усещах, друга част надхвърляше способностите ми.

Но успях да се сдържа.

Светлана още не беше преминавала курс за информационна безопасност, той започва след третия месец на обучението. Според мен си струва да се провежда по-рано, но за всеки Различен се налага да се изработва собствена програма, а това изисква време.

Едва когато Светлана преминеше през огъня на това изпитание, щеше да се научи и да мълчи, и да говори. Това е едновременно и най-лесният, и най-трудният курс в обучението. Просто започват да ти дават информация, строго дозирана, в определена последователност. Част от чутото е истина, част — лъжа. Нещо ще ти кажат открито и непринудено, друго ще ти представят за страшно секретно, а това-онова ще го узнаеш „случайно“, ще го подслушаш или ще го видиш тайничко.

И всичко, което научиш, ще броди в теб, усещайки болката и страха, ще се стреми да излезе навън, разкъсвайки сърцето ти, ще те кара да реагираш незабавно и безразсъдно.

Тук рядко някой се пречупва истински. Все пак това е обучение, а не изпит. И на всеки се поставя такава бариера, каквато може да прескочи — при пълна мобилизация на силите, оставяйки парчета кожа и пръски кръв върху бариерата, изплетена от бодлива тел.

Но когато този курс го преминават тези, които наистина са ти скъпи или поне симпатични, започваш да се измъчваш и терзаеш. Виждаш странния поглед, насочен към теб и започваш да се чудиш какво ли е научил в рамките на курса твоят приятел? Каква истина? Каква лъжа?

И какво научава обучаваният за самия себе си, за света около него, за родителите и приятелите си?

И те изпълва желание — страшно и непоносимо. Желание да помогнеш. Да обясниш, да намекнеш, да подскажеш.

Само че никой, преминал курса, не се поддава на това желание. Защото именно това се научава чрез собствения горчив опит — какво и кога може и трябва да се казва.

Общо взето всичко може и трябва да се казва. Необходимо е само да се избере точния момент, иначе истината ще стане по-лоша от лъжата.

— Оля?

— Ще разбереш — казах аз. — Имай само малко търпение.

Погледнах през Сумрака и подкарах колата напред, вклинявайки се между тромав джип и огромен военен камион. Страничното огледалце се допря до камиона, счупи се и падна, но ми беше все едно. Колата премина първа през кръстовището, гумите й изфучаха на завоя и излязохме на шосето на Ентусиастите.

— Той обича ли ме? — попита изведнъж Светлана. — Все пак, да или не? Ти знаеш, нали?

Потреперих, колата кривна, но Светлана не обърна внимание на това. Тя задаваше въпроса не за първи път, усещах го. Вече беше имало такъв разговор между нея и Олга, тежък и незавършен.

— Или обича теб?

Това е. Вече не можех да мълча.

— Отношението на Антон към Олга е много добро — говорех в трето лице и за себе си, и за собственичката на тялото. Беше преднамерено, но изглеждаше като суха дистанцирана вежливост. — Бойна дружба. Нищо повече.

Ако ме беше попитала как се отнася Олга към мен, трудно щях да мина без лъжа.

Но Светлана премълча. А след минута докосна ръката ми, сякаш молейки за извинение.

Сега не можех да сдържа въпроса си:

— Защо питаш?

Тя отговори веднага, без колебание:

— Не разбирам. Антон се държи доста странно. Понякога изглежда, че си е изгубил ума по мен. А друг път — че съм една от стотиците му познати сред Различните. Боен другар.

— Възелът на съдбата — лаконично казах аз.

— Какво?

— Това още не сте го взели, Света.

— Тогава ти ми го обясни!

— Разбираш ли… — увеличавах скоростта все повече и повече, бяха се включили двигателните рефлекси на чуждото тяло. — Разбираш ли, когато той беше тръгнал за първи път към апартамента ти…

— Знам, че съм била подложена на внушение. Той ми разказа — прекъсна ме Светлана.

— Не е там работата. Внушението беше премахнато, когато ти разказаха истината. Но когато започнеш да виждаш съдбата — а ти непременно ще се научиш, и то значително по-добре от мен, — ще разбереш.

— Казаха ни, че съдбата е променлива.

— Съдбата е многовариантна. Когато отиваше при теб, Антон знаеше, че в случай на успех ще се влюби в теб.

Светлана помълча. Стори ми се, че бузите й се изчервиха, но това може би беше заради проникващия в откритата кола вятър.

— И какво от това?

— Знаеш ли как е? Да бъдеш осъден на любов?

— Но нима не е винаги така? — Светлана чак потрепери от възмущение. — Когато хората се обичат, когато се намират сред хиляди, сред милиони? Та това винаги е съдба!

И аз отново усетих как в нея вече започва да изчезва наивната девойка, която, дори когато изпитва омраза, е способна да я изпитва единствено към себе си.

— Не. Света, чувала ли си тази аналогия: любовта е цвете?

— Да.

— Цветето можеш да си го отгледаш, Света. А можеш и да си го купиш. Или да ти го подарят.

— Антон купил ли го е?

— Не — казах аз. Може би прекалено рязко. — Получил го е като подарък. От съдбата.

— И какво? Това не е ли любов?

— Света, откъснатите цветя са красиви. Но те не живеят дълго. Те умират, дори когато са грижливо сложени в кристална ваза с прясна вода.

— Той се страхува да ме обича — замислено изрече Светлана. — Нали? Мен не ме беше страх, защото не знаех това.

Приближих се към блока й, лавирайки между паркираните коли. Главно жигули и москвичи. Непрестижен район.

— Защо ти казах всичко това? — попита Светлана. — Защо толкова държах да ми отговориш? И откъде знаеш отговорите, Олга? Само защото си на четиристотин четирийсет и три години ли?

Потреперих, когато чух числото. Да, богат жизнен опит. Доста богат.

Следващата година Олга щеше да има своеобразен юбилей.

В Искаше ми се да вярвам, че моето тяло ще остане в същата прекрасна физическа форма, пък макар и само за една четвърт от тази възраст.

— Да вървим.

Зарязах колата без никакъв надзор. Така или иначе на човешко същество и през ум нямаше да му мине да я открадне — охранителните заклинания са по-сигурни от всяка сигнализация. Двамата със Светлана мълчаливо и делово се качихме по стълбите и влязохме в апартамента й.

Тук някои неща се бяха променили, разбира се. Светлана беше напуснала работа, за сметка на това стипендията й и „помощите“, изплащани на всеки Различен при инициирането, доста надхвърляха скромните докторски заплати. Тя си бе сменила телевизора, не беше ясно само кога намира време да го гледа. Разкошен, широкоекранен, прекалено голям за нейния апартамент. Забавно беше да се наблюдава това неочаквано пробудило се влечение към красивия живот. В началото то се появява при всички — вероятно като защитна реакция. Когато светът наоколо се руши, когато предишните страхове и опасения си отиват, а на тяхно място идват други, още по-непонятни и смътни, всеки започва да сбъдва някакви мечти от предишния си живот, доскоро изглеждали нереални. Някои започват да пиянстват по заведенията, други си купуват скъпа кола, трети си купуват дрехи от елитни модни къщи. Това продължава кратко, и то не дори защото в Патрула не можеш да станеш милионер. Просто самите потребности, които до вчера са били толкова желани, започват да умират, да си отиват в миналото. Завинаги.

— Олга?

Светлана ме гледаше в очите.

Въздъхнах, събирайки сили:

— Аз не съм Олга.

Мълчание.

— Виновен съм, че не ти го казах по-рано, но не можех. Само тук. Твоят апартамент е защитен срещу наблюдението на Тъмните.

— „Виновен“ си?

Веднага схвана същността.

— Виновен съм — повторих. — Това е само тялото на Олга.

— Антоне?

Кимнах.

Колко нелепо изглеждахме в момента!

И колко хубаво беше, че Светлана вече бе свикнала с нелепостите.

Повярва ми веднага.

— Негодник!

Беше казано с интонация, която по-скоро би подхождала на аристократката Олга. И шамара, който получих, беше в същия стил.

Не болеше, но беше обидно.

— Защо? — попитах аз.

— Защото подслушваше чужд разговор! — изстреля Светлана.

Формулирано беше набързо, но разбрах какво има предвид. През това време Света вдигна другата си ръка и аз, презрял християнските проповеди, се изплъзнах от втория шамар.

— Света, обещах да пазя това тяло!

— А аз — не!

Светлана дишаше тежко, хапеше устните си, очите й горяха. Не я бях виждал толкова разярена и дори не подозирах, че подобно нещо е възможно. Какво я ядоса така?

— Значи те е страх да обичаш откъснати цветя? — Светлана бавно пристъпваше към мен. — Това е, нали?

Осъзнах. Не веднага, наистина.

— Махай се! Махай се, вън!

Пристъпих назад, допрях гръб до вратата. Но щом спрях, спря и Светлана. Поклати глава и изтърси:

— Остани си в това тяло! То ти подхожда повече, ти не си мъж, а мухльо!

Аз мълчах. Мълчах, защото вече виждах какво ще стане по-нататък. Виждах как линията на вероятностите се разделя пред нас, виждах как съдбата с насмешка плете пътищата си.

И когато Светлана се разплака, внезапно изгубила целия си боен плам, закрила лице с ръце, когато я прегърнах през раменете и тя с готовност склони лице върху рамото ми, вътре в мен беше празно и студено. Пронизващо студено, сякаш отново стоях на заледения покрив под поривите на зимния вятър.

Светлана все още беше човек. В нея имаше прекалено малко от Различните, тя не разбираше, не виждаше как продължава пътят, по който ни бе съдено да вървим. И още по-малко виждаше как този път се разделя в различни посоки.

Любовта е щастие, но само когато вярваш, че ще бъде вечна. И макар всеки път това да се оказва лъжа, само вярата дава на любовта сила и радост.

А Светлана ридаеше на рамото ми.

Многото знания означават много тъга. Как бих искал да не знам неизбежното бъдеще! Да не го знам и да обичам — безразсъдно, като обикновен смъртен човек.

И все пак колко обидно беше, че сега не бях в собственото си тяло.

Ако някой можеше да ни види отстрани, сигурно би решил, че две сърдечни приятелки са решили да прекарат тиха вечер в гледане на телевизия, чай със сладко, бутилка сухо вино и разговори на трите вечни теми: мъжете са мръсници, нямаме какво да облечем, и най-важното — как да отслабнем.

— Нима обичаш кифли? — учудено попита Светлана.

— Обичам. С масло и сладко — мрачно отвърнах аз.

— Според мен ти си обещал да пазиш това тяло.

— А какво лошо му правя? Можеш да ми повярваш, организмът е в пълен възторг.

— Да бе, да — неопределено отвърна Светлана. — После питай Олга как пази фигурата си.

Поколебах се, но все пак разрязах кифлата на две и я намазах обилно със сладко.

— А на кой му хрумна тази гениална идея — да те скрият в женско тяло?

— Май на шефа.

— Не се съмнявам.

— Олга го подкрепи.

— И още как — за нея Борис Игнатиевич е цар и бог.

Малко се съмнявах в това, но премълчах. Светлана стана, отиде при гардероба. Отвори го и замислено огледа закачалките.

— Искаш ли халат?

— Какво? — задавих се с кифличката.

— Така ли ще ходиш из апартамента? Тези дънки на тебе са опънати до скъсване. Неудобно е.

— А някакъв спортен екип ще се намери ли? — жално попитах аз.

Светлана ме погледна насмешливо, после се смили:

— Ще се намери.

Честно казано, бих предпочел да видя с подобен екип някой друг. Светлана, например. Къси бели шорти и блуза. За тенис, или за бягане.

— Преоблечи се.

— Света, не мисля, че ще прекараме цялата вечер в апартамента.

— Нищо. И без това ще се наложи да се преоблечеш, така че трябва да проверим дали размерът е подходящ.

Светлана излезе, а аз бързо свалих дънките. Започнах да разкопчавам блузата, замотах се с непознатите, прекалено стегнати копчета, после се погледнах с омраза в огледалото.

Симпатична девойка, не може да се отрече. Направо за снимка в някое еротично списание.

Преоблякох се бързо и седнах на дивана. По телевизора даваха сапунена опера — беше изумително, че Светлана е пуснала този канал. Впрочем по останалите най-вероятно даваха същото.

— Изглеждаш прекрасно.

— Света, недей, става ли? — помолих я аз. — И без това ми е достатъчно тежко.

— Добре, извинявай — лесно се съгласи тя и седна до мен. — Та какво трябва да правим?

— Ние? — попитах леко натъртено.

— Да, Антоне. Ти не си дошъл при мен току-така.

— Трябваше да ти разкажа в какви неприятности съм се забъркал.

— Да допуснем. Но щом шефът — Светлана произнесе думата „шефът“ извънредно сладко, хем с уважение, хем с ирония — ти е разрешил да се разкриеш пред мен, значи съм длъжна да ти помогна. Пък макар и да е по повеля на съдбата — не се сдържа тя.

Предадох се.

— Не бива да оставам сам. Нито за минута. Целият план е основан на предположението, че Тъмните съзнателно жертват пешките си — или ги унищожават, или позволяват да умрат.

— Като онзи път?

— Да. Именно. И ако тази провокация е насочена срещу мен, ще има още едно убийство. В момент, в който аз, според тях, нямам алиби.

Светлана ме погледна, облегнала брадичка на ръцете си. Бавно поклати глава:

— И тогава ти, Антоне, ще изскочиш от това тяло като дяволче от кутийка. И ще се окаже, че няма как да си извършил тези серийни убийства. Врагът ще бъде посрамен.

— Точно така.

— Извинявай. Ама нали съм съвсем отскоро в Патрула, май нещо не разбирам.

Сепнах се. А Светлана се поколеба за секунда и продължи:

— Ето, когато всичко онова се случи с мен… Как беше тогава? Тъмните се опитваха да ме инициират. Те знаеха, че Нощният патрул ще забележи това и дори си бяха изяснили, че ти можеш да се намесиш и да помогнеш.

— Да.

— Затова беше разиграна комбинация с жертви на няколко фигури, със създаването на няколко лъжливи центрове на сила. И Нощният патрул отначало се хвана на въдицата. Ако шефът не беше започнал своя контраигра, ако не беше тръгнал твърдо напред, без да обръща внимание на нищо…

— Сега ти щеше да си мой враг — казах аз. — И да учиш в Дневния патрул.

— Нямах предвид това, Антоне. Аз съм ти благодарна, благодарна съм на целия Патрул, но на първо място — на теб. Само че сега говоря за друго. Разбери: това, което ми разказа, е толкова правдоподобно, колкото и онази история. Нали всичко се връзва много добре? Двойка вампири-бракониери. Момче с големи способности на Различен. Момиче със силно проклятие. Глобална заплаха за града.

Не намерих какво да отговоря. Гледах я и усещах как бузите ми поруменяват. Момичето, което не беше минало и една трета от курса, новачка в нашите дела, подреждаше пред мен фактите така, както бях длъжен да ги наредя аз.

— Какво се случва сега? — Светлана не забеляза терзанията ми. — Сериен убиец, унищожаващ Тъмните. Ти се оказваш в списъка на заподозрените. Шефът незабавно прави хитър ход: двамата с Олга си сменяте телата. Да, но доколко е хитър такъв ход? Разбирам, че практиката да се сменят телата е доста разпространена. Борис Игнатиевич я използва наскоро, нали? Някога той използвал ли е един и същ метод два пъти подред? Против един и същ противник?

— Не знам, Света, не ми съобщават подробности от операциите.

— Тогава помисли с главата си. И още нещо. Нима Завулон е такъв дребен отмъстителен истерик? Той е на стотици години, нали? И ръководи Дневния патрул от много отдавна. Ако онзи, маниака…

— Дивака.

— Ако на Дивака наистина му позволяват няколко години да се забавлява из улиците на Москва и през това време подготвят провокация, дали началника на Дневния патрул ще я похарчи за такава дреболия? Извинявай, Антоне, но ти наистина не си толкова сериозна цел.

— Разбирам. Официално аз съм маг от пето равнище. Но шефът каза, че всъщност мога да претендирам за трето.

— Дори и при това положение.

Погледнахме се в очите и аз разперих ръце:

— Предавам се. Светлана, навярно си права. Но аз ти разказах това, което знам. И не виждам никакви други варианти.

— Значи ще се подчиняваш на нарежданията? Ще ходиш в пола и нито за минута няма да оставаш сам?

— Когато постъпвах в Патрула, знаех, че губя част от свободата си.

— Част — Светлана изсумтя. — Хубаво го каза. Добре, ти си знаеш. Значи ще прекараме нощта заедно.

Кимнах:

— Да. Но не тук. Добре е през цялото време да бъда сред хора.

— А докато спиш?

— Не е трудно де не спя няколко дни — свих рамене. — Мисля, че тялото на Олга е тренирано не по-зле от моето. Последните месеци тя непрекъснато се занимаваше със светски живот.

— Антоне, аз още не съм обучена на подобни фокуси. Кога ще спя?

— През деня. На занятията.

Тя се намръщи. Знаех, че ще се съгласи, това беше неизбежно. Характерът просто не би й позволил да откаже да помогне дори на случаен човек, а аз все пак не бях случаен.

— Искаш ли да отидем в „Махараджа“? — предложих аз.

— Какво е това?

— Индийски ресторант, доста приличен.

— До сутринта ли работи?

— Не, за съжаление. Но ще измислим къде да отидем след това.

Светлана ме гледа толкова дълго, че и цялото ми вродено дебелокожие не ми помогна. Какво направих отново не както трябва?

— Антоне, благодаря ти — прочувствено каза тя. — Много ти благодаря. Ти ме покани на ресторант. От два месеца чакам този момент.

Тя се изправи, отиде при гардероба, отвори го и замислено погледна окачените дрехи.

— Нямам нищо прилично с твоя размер — отбеляза тя. — Ще се наложи отново да си намъкнеш дънките. Ще те пуснат ли в ресторанта?

— Длъжни са — казах аз не особено уверено. В края на краищата, можех да въздействам леко на персонала.

— Ако стане нещо, ще изтренирам правенето на внушение — каза Светлана, сякаш прочела мислите ми. — Ще ги накарам да те пуснат. Това ще бъде добро дело, нали?

— Разбира се.

— Знаеш ли, Антоне… — Светлана свали от закачалката някаква рокля, приближи я към себе си, поклати глава. Взе бежов костюм с пола. — поразява ме умението на патрулните да обясняват всяко въздействие върху реалността с интересите на Доброто и Светлината.

— Съвсем не всяко! — възмутих се аз.

— Всяко, всяко. Ако се наложи, и грабежът ще се превърне в добро дело, и убийството.

— Не.

— Толкова ли си сигурен? А колко пъти ти се е налагало да влияеш на съзнанието на хората? Вземи ако щеш нашата среща: ти нали ме накара да повярвам, че сме стари познати? Често ли използваш способностите си на Различен във всекидневния живот?

— Често. Но…

— Представи си, че вървиш по улицата. И виждаш, че възрастен човек бие дете. Какво ще направиш?

Сви рамене:

— Ако ми е останал лимит за намеса, ще осъществя реморализация. Разбира се.

— И ще си сигурен, че това е правилно? Без да помислиш, без да вникнеш в ситуацията? А ако наказват детето справедливо? Ако наказанието би го спасило в бъдеще от големи неприятности, а след твоята намеса израсне убиец и бандит? А ти казваш — реморализация!

— Света, грешиш.

— И в какво греша?

— И да нямам лимит за парапсихично въздействие, аз пак няма просто да отмина.

Светлана изфуча:

— И ще си сигурен, че си прав? Къде е границата?

— Всеки определя границата самостоятелно. Налага се.

Тя ме погледна замислено:

— Антоне, а такива въпроси задава всеки новак, нали?

— Да — усмихнах се аз.

— И ти си свикнал да отговаряш на тях, знаеш комплект от готови отговори, софизми, примери от историята, аналогии?

— Не, Света. Не е там работата. Просто Тъмните изобщо не задават подобни въпроси.

— Откъде знаеш?

— Тъмният маг може да изцелява, Светлият маг може да убива — казах аз. — Това е истина. Знаеш ли каква е цялата разлика между Тъмните и Светлите?

— Не знам. Кой знае защо, не ни учат на това. Вероятно е трудно да се формулира?

— Изобщо не е трудно. Ако ти мислиш на първо място за себе си, за своите интереси — твоят път е към Мрака. Ако мислиш за другите — към Светлината.

— И дълго ли се налага да се върви? Към Светлината?

— Вечно.

— Но нали това са само думи, Антоне. Игра с думите. Какво казва опитният Тъмен маг на новаците? Може би също толкова красиви и правилни думи?

— Да. За свободата. За това, че всеки заема в живота мястото, което заслужава. Затова, че всяко съжаление унижава, че истинската любов е сляпа, че истинската доброта е безпомощна, че истинската свобода е свободата от всички.

— Това не е ли истина?

— Не — кимнах аз. — Това също е само част от истината. Света, на нас не ни е дадено да изберем абсолютната истина. Тя винаги е с две лица. Всичко, което притежаваме, е правото да се откажем от лъжата, която е по-неприятна. Знаеш ли какво е първото, което казвам на новаците за Сумрака? Ние влизаме в него, за да получим сила. И цената за влизането е отказ от част от истината, която не искаме да приемем. На хората им е по-лесно. Милион пъти по-лесно, с всичките им беди, проблеми и грижи, които изобщо не съществуват за Различните. На хората не им е наложен избор: те могат да бъдат и добри, и лоши, всичко зависи от конкретния момент, от обкръжението, от прочетената предишния ден книга, от изядения на обяд бифтек. Ето защо е толкова лесно да бъдат управлявани, дори най-злобният негодник може да бъде привлечен с лекота към Светлината, а най-добрият и благороден човек да бъде тласнат към Мрака. А ние сме направили избор.

— Аз нали също го направих, Антоне. Аз вече влизах в Сумрака.

— Да.

— Защо тогава не разбирам къде е границата, в какво се състои разликата между мен и някоя вещица, посещаваща сборища на черните сили? Защо задавам тези въпроси?

— Ти винаги ще ги задаваш. Отначало — на глас. После — на себе си. Това няма да премине, никога. Ако си искала да се избавиш от мъчителните въпроси, не си избрала правилната страна.

— Избрах това, което исках.

— Знам. И затова ти казвам: търпи.

— Цял живот?

— Да. Той ще бъде дълъг, но ти така и няма да свикнеш. Никога няма да се избавиш от въпроса доколко правилна е всяка направена крачка.

ГЛАВА 3

Максим не обичаше ресторантите. Отново заради характера си.

Чувстваше се значително по-весело и комфортно в баровете и клубовете, понякога дори в тези, които са по-скъпи, но не изискват излишно благоприличие. Разбира се, някои хора се държат и в най-разкошните ресторанти като червени комисари на преговори с буржоата: нито маниери, нито желание да ги придобият. Но защо трябва да заприличваме на новобогаташите от вицовете?

Ала сега се налагаше да изглади впечатлението от предишната нощ. Жена му или беше повярвала във „важната делова среща“, или се направи, че е повярвала. Обаче леките угризения на съвестта така или иначе си останаха. Ох, ако тя знаеше! Ако само можеше да предположи кой е той всъщност и с какво се занимава!

Максим не можеше да й каже нищо. И му оставаше единствено да изглажда впечатлението от странното нощно отсъствие с методите, които всеки порядъчен мъж използва след поредната авантюра. Подаръци, внимание, поява сред висшето общество. Например в хубав, престижен ресторант с изискана екзотична кухня, персонал от чужденци, изящен интериор и необятен списък от различни видове напитки в менюто. И Интересно, дали Елена наистина смяташе, че снощи той й е изневерил? Въпросът занимаваше Максим, но не до такава степен, че да го зададе на глас. Винаги трябва да се оставя по нещо недоизказано. Възможно бе някога тя да узнае истината. И когато това станеше, щеше да се гордее с него.

Най-вероятно напразни надежди. Той го разбираше. В свят, пълен с рожби на Злобата и Мрака, той беше единственият Светъл рицар, безкрайно самотен, без да може да сподели с никого разкриващата се понякога пред него истина. Отначало Максим все се надяваше да срещне някой като него: зрящ в страната на слепите, куче-пазач, способно да надушва сред безгрижното стадо вълците в овчи кожи.

Не. Нямаше ги, нямаше никой, способен да застане до него.

И все пак, той не се предаваше.

— Как мислиш, това струва ли си да го вземем?

Максим погледна под око менюто. Не знаеше какво е „малаи кофта“. Но подобно нещо никога не му пречеше да прави изводи. В края на краищата, съставките на ястията бяха посочени.

— Вземи го. Месо със сос от сметана.

— Говеждо?

Той не разбра веднага, че Елена се шегува. После отвърна на усмивката й.

— Непременно.

— А ако поръчаме ястие с говеждо?

— Ще ни откажат учтиво — предположи Максим. Задължението да развлича жена си не беше чак толкова тежко. По-скоро — приятно. И все пак в момента той с удоволствие би поогледал залата. Тук нещо не бе наред. Той долавяше нещо в полумрака — нещо, от което го побиваха тръпки, което го караше да присвива очи и да гледа, да гледа, да гледа…

Нима отново?

Обикновено между мисиите минаваха няколко месеца или половин година. А да се случи на следващия ден…

Но симптомите бяха прекалено познати.

Максим мушна ръка във вътрешния джоб на сакото си, сякаш за да провери дали портфейлът си е на мястото. Всъщност го вълнуваше друго — малкият дървен кинжал, изработен старателно, но безвкусно. Сам беше дялал оръжието, още в детството си. Тогава не знаеше защо го прави, но усещаше: това не е просто играчка.

Кинжалът чакаше.

Кого?

— Макс? — в гласа на Елена се промъкна упрек. — Къде витаеш?

Чукнаха се с чашите. Лошо предзнаменование — когато мъж и жена чукнат чашите си, в семейството няма да има пари. Но Максим не страдаше от суеверия.

Кой ли е?

Отначало той заподозря две девойки. И двете симпатични, дори красиви, но всяка по свой начин. По-ниската — тъмнокоса, здрава, с леко недодялани, мъжки движения — буквално кипеше от енергия. От нея изобщо не излизаха сексуални флуиди. Втората — светлокоса, по-висока — беше по-спокойна и сдържана. И красива по съвсем друг начин, успокояващ.

Максим улови внимателния поглед на жена си и се извърна.

— Лезбийки — с презрение каза жена му.

— Какво?

— Ами виж ги само! Онази, брюнетката, с дънките, си е абсолютен мъж.

Наистина беше така. Максим кимна и придаде на лицето си подобаващо изражение.

Не бяха те. Все пак не бяха те. Но кой е тогава, кой?

В ъгъла на залата записука мобилен телефон — веднага десетина човека неволно посегнаха към телефоните си. Максим проследи звука — и дъхът му спря.

Човекът, който пресекливо и тихо говореше по телефона, беше не просто Зло. Той бе обгърнат изцяло от черна пелена, невидима за хората, но доловима за Максим.

От него лъхаше опасност, при това наближаваща и ужасна.

Максим усети тъпа болка в гърдите.

— Знаеш ли, Лена, искам да живея на необитаем остров — каза той неочаквано за самия себе си.

— Сам?

— С теб и децата. Но да няма никой освен нас.

Той изпи виното на екс, сервитьорът незабавно напълни отново чашата.

— А аз не искам — каза жена му.

— Знам.

Кинжалът в джоба му натежа и се затопли. Обземаше го остра, почти сексуална възбуда. Трябваше да направи нещо, за да намали напрежението.

— Помниш ли Едгар По? — попита Светлана.

Пуснаха ни вътре по-лесно, отколкото очаквах. Или правилата в ресторанта бяха станали по-демократични в сравнение с онова, което си спомнях, или посетителите не бяха кой знае колко много.

— Не. Доста отдавна е починал. Виж, Семьон разказваше…

— Нямам предвид самия По. Разказите му.

— „Човек от тълпата“? — съобразих аз.

Светлана тихо се засмя:

— Да. Сега ти си в неговото положение. Принуден си да се мотаеш из многолюдни места.

— Засега тези места не са ми омръзнали.

Взехме си по чаша „Бейлис“, поръчахме си нещо за ядене. Навярно това е навяло сервитьорите на определени мисли по отношение на нашето посещение: две неопитни проститутки в търсене на работа, но на мен, общо взето, ми беше все едно.

— А той бил ли е Различен?

— По? Най-вероятно неиницииран.

Светлана тихо изрецитира:

Погледнах я смаяно.

— Знаеш ли го?

— Как да ти кажа… — вдигнах поглед и тържествено произнесох:

Гледахме се един друг за секунда, после едновременно се разсмяхме.

— Малък литературен дуел — ехидно изрече Светлана. — Резултат: едно на едно. Жалко, че няма публика. А защо По е останал неиницииран?

— Сред поетите изобщо има много потенциални Различни. Но някои кандидати е по-добре да продължат да си живеят като хора. По е имал прекалено неустойчива психика. Да се дават на такъв човек особени способности е все едно да се подари бидон с напалм на пироман. Дори не бих рискувал да предположа на чия страна щеше да застане. Най-вероятно би отишъл завинаги в Сумрака, при това много бързо.

— А как живеят те там? Тези, които са отишли?

— Не знам, Светлана. И може би никой не знае. Понякога могат да те срещнат в сумрачния свят, но общуване, в обичайния смисъл на думата, не се получава.

— Бих искала да узная — Светлана замислено огледа залата. — А ти забеляза ли, че тук има Различен.

— Старецът зад гърба ми, който говори по клетъчния си телефон?

— Та какъв старец е той?

— Стопроцентов. Гледам не с очите.

Светлана прехапа устни, присви очи. В нея вече бяха започнали да се пробуждат дребни амбиции.

— Засега не се получава — призна тя. — Даже не мога да разбера дали е Светъл или Тъмен.

— Тъмен е. Не е от Дневния патрул, но е Тъмен. Маг със средна сила. Между другото, той също ни забеляза.

— И какво ще правим?

— Ние? Нищо.

— Но нали той е Тъмен!

— Да, а ние сме Светли. И какво от това? Като служители на Патрула имаме право да проверим документите му. Те със сигурност са в ред.

— А кога ще имаме право да се намесим?

— Ами, ако сега стане, размаха ръце, превърне се в демон и започне да отхапва главите на всички…

— Антоне!

— Напълно сериозен съм. Нямаме никакво право да пречим на отдиха на честните Тъмни магове.

Сервитьорът ни донесе поръчката, ние млъкнахме. Светлана започна да яде, но без никакъв апетит. После подхвърли, обидено, като капризно дете:

— И дълго ли ще угодничи така Патрулът?

— Пред Тъмните?

— Да.

— Докато не получим решаващо преимущество. До момента, в който хората, ставащи Различни, нямат ни най-малко колебание какво да изберат: Светлината или Мрака. Докато Тъмните не измрат от старост. Докато вече не могат да подтикват хората към Злото със същата лекота, с която го правят сега.

— Но това е капитулация, Антоне!

— Неутралитет. Запазване на статуквото. И двете страни са в цайтнот, няма какво да го крием.

— Знаеш ли, Дивака, който самичък докарва Тъмните до ужас, ми е значително по-симпатичен. Нищо, че нарушава Договора, нищо че неволно ни подлага на удар! Но той се бори с Мрака, разбираш ли — бори се! Сам против всички!

— А замисляла ли си се защо убива Тъмни, но не влиза в контакт с нас?

— Не.

— Той не ни вижда, Светлана. И от упор не ни вижда.

— Ами нали е самоук.

— Да. Талантлив самоук. Различен с хаотично проявяващи се способности. Способен да види Злото. И неспособен да разпознае Доброто. Това все пак не те ли плаши?

— Не — мрачно каза Светлана. — Извинявай, но не разбирам накъде биеш, Ол… извинявай, Антоне. Започна да говориш съвсем като нея.

— Нищо.

— Тъмният тръгна нанякъде — каза Светлана, гледайки през рамото ми. — Да изсмуква чужди сили, да прави злобни заклинания. А ние не се намесваме.

Лекичко се обърнах. Видях Тъмния — външно наистина беше най-много на трийсет. Облечен с вкус, обаятелен. На масата, където седеше, останаха млада жена и две деца — момченце на седем и малко по-мъничко момиченце.

— Отиде да пусне една вода, Света. Да се изпишка. А семейството му, между другото, е съвсем обикновено. Никакви способности. И те ли предлагаш да бъдат ликвидирани?

— Крушата не пада далече от дървото…

— Това го кажи на Гарик. Баща му е Тъмен маг. Още е жив.

— Има и изключения.

— Целият живот се състои от изключения.

Светлана замълча.

— Позната ми е тази страст, Света. Да твориш Добро, да преследваш Злото. Веднъж завинаги. Аз самият съм такъв. Но ако не разбереш, че това е задънена улица, ще свършиш в Сумрака. И някой от нас ще бъде принуден да прекъсне земното ти съществуване.

— За сметка на това аз ще успея.

— Знаеш ли как ще изглеждат действията ти отстрани? Психопатка, убиваща наляво и надясно нормални, добри хора. Вледеняващи душите описания във вестниците. Звучни прякори — „московската Борджия“, например. Ти ще посееш в сърцата на хората толкова Зло, колкото бригада Тъмни няма да извърши и за година.

— Защо имате готов отговор за всичко? — попита с горчивина Светлана.

— Защото сме преминали обучението си. И сме оцелели. Поне повечето.

Повиках сервитьора и го помолих за менюто. Казах:

— По коктейл? И си тръгваме оттук. Избирай.

Светлана кимна, изучавайки списъка с напитките. Сервитьорът, мургав висок чужденец, чакаше. Той беше виждал какво ли не, така че две девойки, едната от които се държи като мъж, не можеха да го притеснят.

— „Алтер Его“ — каза Светлана.

Поклатих глава със съмнение — коктейлът беше от най-силните. Но реших да не споря.

— Два коктейла и сметката.

Докато барманът правеше коктейлите, а сервитьорът се занимаваше със сметката, ние седяхме в тягостно мълчание. Най-накрая Светлана попита:

— Добре, с поетите всичко е ясно. Те са потенциални Различни. А как стои въпросът със злодеите? Калигула, Хитлер, маниаците-убийци?

— Хора.

— Всичките?

— По принцип. Ние си имаме свои злодеи. Техните имена не означават нищо за хората. А вие скоро ще имате курс по история.

„Алтер Его“ се оказа без грешка. В чашата се люлееха, без да се смесват, два слоя, бял и черен — сладък сливов ликьор и горчива тъмна бира.

Платих в брой — не обичам да оставям електронни следи — и вдигнах чашата.

— За Патрула.

— За Патрула — съгласи се Света. — И за да имаш късмета да се измъкнеш от тази история.

Много ми се прииска да я помоля да чукне на дърво. Но си замълчах. Изпих коктейла на две глътки — първо меката сладост, после леката горчивина.

— Супер — каза Света. — Знаеш ли, а на мен тук ми харесва. Може да поостанем още малко, а?

— В Москва има множество приятни места. Хайде да намерим такова, в което не си отдъхват черни магове.

Светлана кимна:

— Между другото, него още го няма.

Погледнах часовника си. Да, за толкова време могат да се изпикаят две-три кофи.

А най-неприятното беше, че семейството на мага продължаваше да седи на масата. И жената вече явно се притесняваше.

— Света, сега се връщам.

— Не забравяй кой си! — прошепна тя подире ми.

Да. Наистина, би било малко странно да вляза в тоалетната след Тъмния маг.

Все пак прекосих залата, поглеждайки в движение през Сумрака. Логично би било да видя аурата на мага, но наоколо беше сива пустота, оцветена с обикновените аури: доволни, угрижени, похотливи, пияни, радостни.

Все пак не може да е изтекъл през канализацията!

Чак зад стените на сградата, някъде около белоруското посолство, мярнах слабо огънче — аура на Различен. Но не беше на Тъмния маг, а значително по-слаба и различно оцветена.

Къде ли се бе дянал?

Тесният коридор, завършващ с две врати, беше празен. Поколебах се за миг — кой знае, може пък просто да не го бяхме забелязали, да си е отишъл през Сумрака или да притежава такава сила, че да е способен да се телепортира. После отворих вратата на мъжката тоалетна.

Там беше много чисто, много светло, малко тесничко и се усещаше силна миризма на цветя, от ароматизатор.

Тъмният маг лежеше до самата врата и разперените му ръце дори не позволяваха тя да се отвори докрай. Лицето на мага беше с объркано, неразбиращо изражение, в отворената му длан видях да проблясва тънка кристална тръба. Беше хванал оръжието, но прекалено късно.

Нямаше кръв. Нищо нямаше, и когато погледнах през Сумрака, не намерих наоколо и най-малка следа от магия.

Сякаш Тъмният маг беше умрял от банален сърдечен удар или инсулт, като че ли можеше да умре от подобно нещо.

Имаше още една подробност, която категорично отхвърляше тази версия.

Малък разрез на яката на ризата. Тънък, като от бръснач. Сякаш бяха забили нож в гърлото му и леко бяха засегнали ризата. Само дето върху кожата нямаше никакви следи от удар.

— Гадове — прошепнах аз, без да знам към кого адресирам проклятието. — Гадове!

Едва ли можеше да има по-лоша ситуация от тази, в която бях попаднал. Да сменя тялото си, да отида „със свидетели“ в многолюден ресторант и да стоя ето така, съвсем сам, над трупа на Тъмен маг, убит от Дивака.

— Да вървим, Павлик — чу се зад гърба ми.

Обърнах се — жената, която седеше на масата на Тъмния маг, влезе в коридора, хванала за ръка сина си.

— Не искам, мамо! — капризно извика детето.

— Ще влезеш и ще кажеш на тате, че скучаем — търпеливо каза жената. В следващия миг вдигна глава и ме видя.

— Извикайте някого! — отчаяно се развиках аз. — Извикайте! Тук на един човек му е лошо! Изведете детето и извикайте някого!

В залата явно ме чуха, гласът на Олга беше силен. Веднага настана тишина, само провлечената народна музика продължаваше да звучи, но неясният шум от гласовете утихна.

Естествено, тя не ме послуша. Хвърли се, изблъска ме от пътя си, рухна върху тялото на мъжа си, занарежда — именно занарежда — на глас, вече осъзнала какво се е случило, макар че ръцете й правеха нещо, разкопчаваха продупчената яка на ризата, блъскаха неподвижното тяло. После жената започна да пляска мага по бузите, сякаш се надяваше, че той се преструва или просто е припаднал.

— Мамо, защо биеш тате? — тънко извика Павлик. Не изплашено, а учудено, явно никога не беше виждал скандали. Семейството явно е било задружно.

Хванах момчето за рамото и внимателно започнах да го дърпам встрани. А в коридора вече нахлуваха хора. Видях Света — очите й се бяха разширили, тя веднага беше разбрала всичко.

— Отведете детето — помолих аз сервитьора. — Изглежда, човекът е починал.

— Кой намери тялото? — попита сервитьорът съвсем спокойно. Без ни най-малък акцент, за разлика от начина, по който говореше, докато ни обслужваше.

— Аз.

Сервитьорът кимна, ловко предавайки момчето — то вече беше започнало да плаче, осъзнавайки, че в малкия му и уютен свят се е случило нещо неправилно — на някаква жена от персонала на ресторанта.

— А какво правехте в мъжката тоалетна?

— Вратата беше отворена, видях го как лежи — излъгах аз, без да мисля.

Сервитьорът кимна, признавайки, че подобно събитие е възможно. Но в същото време здраво ме хвана за лакътя.

— Ще ви се наложи да изчакате милицията, госпожо.

Светлана вече си пробиваше път към нас и присви очи, когато чу последните му думи. Само това ни липсваше: тя да се захване да лишава от спомени заобикалящите ни!

— Разбира се, разбира се. — Аз пристъпих и на сервитьора му се наложи неволно да ме пусне и да тръгне след мен. — Светка, какъв ужас, там има труп!

— Оля!

Света реагира правилно. Прегърна ме през раменете, кимна на сервитьора с пълен с неодобрение поглед и ме повлече към залата на ресторанта.

В този момент между нас, промъквайки се през любопитната, ненаситна тълпа, претича момчето. Втурна се с рев към майка си, която точно в този момент се опитваха да отведат настрани от тялото. Жената се възползва от суматохата, отново се хвърли към мъртвия си мъж и започна да го тресе:

— Стани! Гена, стани! Стани!

Усетих как Светлана потрепери, гледайки тази сцена. Прошепнах й:

— Е? Ще изкореним ли Тъмните с огън и меч?

— Защо го направи? И без това щях да разбера! — яростно прошепна Светлана.

— Какво?!

Погледнахме се в очите.

— Не си ли ти? — неуверено попита Света. — Извинявай, вярвам ти.

Едва в този момент разбрах колко съм загазил.

Следователят не прояви особен интерес към мен. В очите му се четеше вече оформилото се мнение — естествена смърт. Слабо сърце, злоупотреба с наркотици, каквото и да е. В него нямаше, а не би могло и да има никакво съчувствие към човек, посещаващ скъпи ресторанти.

— Трупът така ли си лежеше?

— Така си лежеше — уморено потвърдих аз. — Ужасно!

Следователят сви рамене. Той не виждаше нищо ужасно в един труп, при това дори не облян в кръв. Но все пак великодушно потвърди:

— Да, тежка гледка. Някой друг намираше ли се наблизо?

— Никой. Но после се появи жената, жената на трупа, с детето.

Бях възнаграден с усмивка за преднамерено несвързаната реч.

— Благодаря, Олга. Възможно е отново да се свържа с вас. Нали не възнамерявате да напускате града?

Поклатих енергично глава. Милицията не ме притесняваше ни най-малко.

Но виж — шефа, кротко седнал на една масичка в ъгъла — доста.

Следователят ме остави на мира и се отдалечи към „жената на трупа“. А Борис Игнатиевич незабавно стана и тръгна към нашата маса. Очевидно беше защитен с някакво леко отвличащо заклинание и никой не му обръщаше внимание.

— Наиграхте ли се? — беше единственото, което попита.

— Ние? — уточних аз за всеки случай.

— Да. Вие. По-точно — ти.

— Изпълних всички дадени ми инструкции — казах аз. Вече започвах да се вбесявам. — И дори не съм докоснал с пръст този маг!

Шефът въздъхна.

— Изобщо не се съмнявам. Но що за глупост е ти, кадровият работник на Патрула, запознат с цялата ситуация, да тръгнеш сам след Тъмния маг?

— Кой би могъл да предвиди? — възмутих се аз. — Кой?

— Ти. След като сме се решили на подобни мерки, на безпрецедентна маскировка. Какви бяха инструкциите? Да не оставаш сам нито за минута! Нито за минута! Да ядеш и да спиш заедно със Светлана. Да взимате душ заедно! И до тоалетната да ходите заедно! За да може всеки, всеки миг да си… — шефът въздъхна и замълча.

— Борис Игнатиевич — неочаквано се намеси в разговора Светлана, — сега това няма значение. Нека да мислим какво ще правим по-нататък.

Шефът я погледна с леко учудване. Кимна:

— Момичето е право. Нека да помислим. Да започнем с това, че ситуацията се влоши катастрофално. Ако по-рано подозренията към Антон са били косвени, то сега буквално е хванат на местопрестъплението. Недей да клатиш глава! Видели са те да стоиш над трупа. Труп на Тъмен маг, убит по същия начин като всички предишни жертви. Не е по силите ни да те защитим от обвинението. Дневният патрул ще се обърне към трибунала и ще поиска четене на паметта ти.

— Това нали е много опасно? — попита Светлана. — А? Но за сметка на това ще се изясни, че Антон е невинен.

— Ще се изясни. А между другото Тъмните ще узнаят цялата информация, до която е бил допуснат. Светлана, имаш ли представа колко знае главният програмист на Патрула? Дори и самият той да не осъзнава някои неща — погледнал е бегло данните, обработил ги е и ги е забравил. Но Тъмните имат свои специалисти. И когато оправданият Антон излезе от залата на съда — да допуснем, че издържи превъртането на съзнанието — Дневният патрул ще бъде в течение на всички наши операции. Разбираш ли какво ще се случи? Методите за обучение и търсене на нови Различни, разборите на бойните операции, мрежите от хора-информатори, статистиката на загубите, анкетните данни на сътрудниците, финансовите планове…

Те разговаряха за мен, а аз седях, сякаш нямах нищо общо със случая. И работата изобщо не беше в циничната откровеност, а в самия факт, че шефът се съветваше със Светлана, начинаещия маг, а не с мен, потенциалния маг трета степен.

Ако случващото се се сравнеше с шахматна партия, то позицията изглеждаше обидно просто. Аз бях офицер, обикновен добър офицер на Патрула. А Светлана — пешка. Но пешка, която вече се готви да се превърне в царица.

И цялата беда, която можеше да ме сполети, беше маловажна за шефа в сравнение с възможността да даде на Светлана малък практически урок.

— Борис Игнатиевич, вие нали знаете, че няма да позволя да ми прегледат паметта — казах аз.

— Тогава ще бъдеш осъден.

— Знам. Освен това мога да се закълна, че нямам никаква връзка със смъртта на тези Тъмни. Но нямам и доказателства.

— Борис Игнатиевич, а ако предложим да проверят паметта на Антон само за днешния ден? — радостно възкликна Светлана. — И това ще е достатъчно, те ще се убедят…

— Паметта не може да се нареже на части, Света. Тя се превърта изцяло. Като се започне от първия миг в живота. От миризмата на майчиното мляко, от вкуса на околоплодните води — сега шефът говореше подчертано сурово. — И в това е бедата. Дори и Антон да не знаеше никакви тайни, представи си какво е да си спомни и да преживее отново всичко! Люлеенето в тъмната леплива течност, преместващите се стени, проблясъка на светлина отпред, болката, задушаването, необходимостта да се преживее собственото раждане. И после, секунда след секунда — чувала ли си, че преди смъртта целият живот пробягва пред очите? Така е и при превъртането на паметта. При това някъде дълбоко-дълбоко остава споменът, че всичко това вече се е случило. Разбираш ли? Трудно е да запазиш здравия си разум.

— Говорите така — произнесе неуверено Светлана, — сякаш…

— Съм го преживял? Да. Не на разпит. Преди повече от век, когато Патрулът тъкмо изучаваше ефектите от превъртането на паметта, беше необходим доброволец. После трябваше да ме привеждат в ред около година.

— И как стана? — попита с интерес Светлана.

— Чрез нови впечатления; неща, които не бях преживявал по-рано. Чужди страни, необикновени ястия, неочаквани срещи, необичайни проблеми. Въпреки това — шефът се усмихна накриво — понякога се улавям, че се питам: какво е това наоколо? Реалност или спомени? Живея или лежа върху кристалната плоча в офиса на Дневния патрул и пренавиват паметта ми като кълбо прежда?

Той замълча.

По масите наоколо седяха хора, насам-натам сновяха сервитьори. Оперативната група си беше тръгнала и бе отнесла тялото на Тъмния маг, за вдовицата и децата дойде някакъв мъж, очевидно роднина. Вече на никого не му беше до случилото се. Изглежда, даже обратното — посетителите бяха увеличили и апетита си, и жаждата си за живот. И на нас никой не ни обръщаше внимание: направеното от шефа бегло заклинание караше всички да извръщат поглед.

А ако всичко това вече се е случило? Ако аз, Антон Городецки, системен администратор на търговска фирма „Никс“, по съвместителство — маг от Нощния патрул, съм този, който лежи на кристалната плоча, изпъстрена с древни руни? И ако моята памет я разплита, разглежда, препарира — все едно кой? Тъмните магове или Трибунал със смесен състав.

Не!

Не можеше да бъде. Не усещах това, за което говореше шефът. Никога не бях живял в женско тяло, никога не бях намирал трупове в обществени тоалетни.

— Затормозих ви аз вас — каза шефът. Извади от джоба си тънка дълга пурета. — Ясна ли е ситуацията? Какво ще правим?

— Готов съм да изпълня дълга си — казах аз.

— Почакай, Антоне. Недей да се правиш на голям смелчага.

— Не се правя. Работата не е дори там, че съм готов да защитавам тайните на Патрула. Аз просто няма да издържа такъв разпит. По-добре да умра.

— Нали ние не умираме като хората.

— Да, на нас ни е по-тежко. Но аз съм готов.

Шефът въздъхна.

— Извинявайте, момичета. Антоне, нека да помислим не за последствията, а за предпоставките за случилото се. Понякога е полезно да се погледне в миналото.

— Да помислим — казах аз без особена надежда.

— Дивака бракониерства в града вече няколко години. По последни данни на аналитичния отдел, тези странни убийства са започнали преди три години и половина. Част от жертвите са Тъмни. Друга част, вероятно, са потенциални Тъмни. Никой от убитите не е бил над четвърто равнище. Никой не е работил в Дневния патрул. Доста забавно е, че всички те са били умерени Тъмни, доколкото тази дума изобщо е уместна. Убивали са, въздействали са върху хората, но значително по-рядко, отколкото биха могли.

— Подхвърляли са му ги — каза Светлана. — Нали?

— Със сигурност. Дневният патрул не е закачал този психопат и дори му е подхвърлял свои — такива, които не са били голяма загуба. Защо? Главният въпрос е защо?

— За да ни обвинят в немарливост — предположих аз.

— Целта не оправдава средствата.

— За да натопят някой от нас.

— Антоне, от всички сътрудници на Патрула само ти нямаш алиби за времето на убийствата. Защо Дневният патрул ще се цели в теб?

Свих рамене.

— Отмъщение на Завулон — шефът поклати глава със съмнение. — Не. Ти се сблъска с него наскоро. А ударът е бил изчислен преди три години и половина. Остава въпросът: защо?

— Може би Антон е потенциално силен маг? — тихо попита Светлана. — И Тъмните са го разбрали. Вече е било късно да го привличат на своя страна и са решили да го унищожат.

— Антон е по-силен, отколкото смята — рязко отвърна шефът. — Но никога няма да се издигне над втора степен.

— А ако враговете виждат вариантите на реалността по-далече, отколкото ние? — погледнах шефа в очите.

— И какво?

— Аз може да съм слаб, среден или силен маг. Но ако е достатъчно да направя нещо и да променя равновесието на силите? Да направя нещо простичко, което не е свързано с магия? Борис Игнатиевич, нали Тъмните се опитваха да ме откъснат от Светлана — значи те са видели онова разклонение на реалността, в която аз мога да и помогна! А ако виждат още нещо? Нещо в бъдещето? И го виждат отдавна и оттогава се готвят да ме неутрализират? При което в сравнение с това борбата за Света е дреболия?

В началото шефът ме слушаше внимателно. После се намръщи и поклати глава:

— Антоне, ти имаш мания за величие. Извинявай. Преглеждам линиите на всички сътрудници на Патрула, от ключовите до санитарния техник чичо Шура. Но не, извинявай — в бъдеще не те очакват велики постъпки. В нито една от линиите на реалността.

— Борис Игнатиевич, а абсолютно сигурен ли сте, че не грешите?

Все пак той успя да ме ядоса.

— Не, разбира се. В нищо не вярвам стопроцентово. Дори в себе си. Но има много, много малък шанс да си прав. Повярвай ми.

Повярвах му.

В сравнение с шефа моите способности клонят към нула.

— Значи ние не знаем главното — причината?

— Да. Ударът е насочен към теб, сега вече няма никакви съмнения. Дивака го манипулират — много фино и изящно. Смята, че воюва със Злото, а самият той много отдавна е станал кукла на конци. Днес са го довели в ресторанта, в който си дошъл ти. Подхвърлили са му жертва. И ти загази.

— Тогава — какво да правя?

— Ще търсиш Дивака. Това е последният ти шанс, Антоне.

— Но ние фактически ще го убием.

— Не ние. Ние само ще го намерим.

— Все едно. Колкото и да е лош, колкото и силно да се заблуждава, той е наш! Той воюва със Злото както умее. Просто трябва всичко да му се обясни.

— Късно е, Антоне. Късно е. Проспали сме появата му. Сега след него се простира такава следа… Помниш ли как завърши онази вампирка?

Кимнах:

— Умъртвяване.

— А нали тя беше извършила значително по-малко престъпления — от гледна точка на Тъмните. И също не разбираше случващото се. Но Дневният патрул призна вината й.

— Дали я призна случайно? — попита Светлана. — Или за да създаде прецедент?

— Кой знае? Антоне, ти трябва да намериш Дивака.

Вдигнах поглед.

— Да го намериш и да го предадеш на Тъмните — твърдо каза шефът.

— Защо аз?

— Защото само за теб това е морално допустимо. Под прицел си именно ти. Ти само се отбраняваш. За всеки от нас да предадем Светъл, пък макар и стихиен, самоук, излъган, ще бъде прекалено голям шок. Ти ще издържиш.

— Не съм сигурен.

— Ще издържиш. И, имай предвид, Антоне, разполагаш само с тази нощ. Дневният патрул няма защо повече да се бави, утре ще ти предяви официално обвинение.

— Борис Игнатиевич!

— Спомни си! Спомни си, кой беше в ресторанта? Кой влезе в тоалетната след Тъмния маг?

— Никой. Сигурна съм, през цялото време поглеждах дали той няма да излезе — намеси се Светлана.

— Значи Дивака е чакал мага в тоалетната. Но трябва да е излязъл. Помните ли? Света? Антоне?

Мълчахме. Аз не помнех. Бях се старал да не гледам към Тъмния маг.

— Излезе някакъв човек — каза Светлана — Един такъв…

Тя се замисли.

— Никакъв, абсолютно никакъв. Обикновен човек, сякаш са смесили милион лица и са направили едно общо. Видях го бегло и веднага го забравих.

— Спомни си го — нареди шефът.

— Борис Игнатиевич, не мога. Просто човек. Мъж. На средна възраст. Дори не разбрах, че е Различен.

— Той е стихиен Различен. Той дори не влиза в Сумрака, балансира на самия ръб. Света, спомни си! Лицето или някакви особени белези.

Светлана потри с пръсти челото си.

— Когато той излезе, седна на маса, на която седеше жена. Красива блондинка. Тя се гримираше и забелязах, че козметиката й е от фирма „Люмене“. Аз самата някога ползвах такава — евтина е и не е хубава.

Независимо от всичко, успях да се усмихна.

— И тя беше недоволна — добави Света. — Усмихваше се, но криво. Сякаш още й се седи, а се налага да си тръгнат.

Тя отново се замисли.

— Аурата на жената! — рязко извика шефът. — Ти я помниш! Прати ми отпечатъка!

Той повиши глас и смени тона. Естествено, никой в ресторанта не го чу. Но по лицата на хората преминаха конвулсивни гримаси, а сервитьорът, носещ поднос, се спъна и счупи бутилка вино и две кристални чаши.

Светлана тръсна глава — шефът я вкара в транс толкова непринудено, сякаш беше съвсем обикновен човек. Видях как зениците й се разшириха и между лицата им се проточи лека ивица в цветовете на дъгата.

— Благодаря, Света — каза Борис Игнатиевич.

— Получи ли се? — учудено попита девойката.

— Да. Можеш да се смяташ за маг седма степен. Ще съобщя, че лично аз съм водил изпита. Антоне!

Сега аз гледах шефа в очите.

Тласък.

Струящи нишки енергия, непозната за хората.

Образ.

Не, аз не видях лицето на приятелката на Дивака. Видях аурата й, което е значително повече. Преплетени синьо-зелени слоеве, като сладолед в купа, малко кафяво петънце, бяла ивица. Достатъчно сложна аура, лесно запомняща се и общо взето симпатична. Почувствах се зле.

Тя го обичаше.

Обичаше го и му бе обидена за нещо, смяташе че той я е разлюбил и въпреки това търпеше и бе готова да продължава да търпи.

По следите на тази жена щях да намеря Дивака. И да го предам на трибунала — на сигурна смърт.

— Не — казах аз.

Шефът ме погледна със съчувствие.

— Тя за нищо не е виновна! И го обича, нали виждате!

В ушите виеше тъжна музика и никой от хората не реагира на вика ми. Ако щеш, се пързаляй по пода, ако щеш, се завирай под чуждите маси — ще си приберат краката и ще продължат да поглъщат индийските ястия.

— Тогава ще загинеш ти — каза шефът.

— Поне знам за какво.

— А не помисли ли за тези, които те обичат, Антоне?

— Нямам право на това.

Борис Игнатиевич се усмихна криво:

— Герой! Ах, какви герои сме всички! Ръчичките ни са чисти, сърцата ни са златни, не сме газили в калта. А жената, която изведоха оттук, помниш ли я? Плачещите деца помниш ли ги? Те не са Тъмни. Обикновени хора, които ние сме обещали да защитаваме. Колко време планираме всяка операция? И защо аналитиците, нищо че постоянно ги ругая, ходят побелели на петдесет години?

Шефът ме шамаросваше също както аз самият преди не много време мъмрех Светлана — уверено и властно.

— Ти си нужен на Патрула, Антоне! Света също е нужна! А виж психопатът, пък макар и добър — не е нужен! Да вземеш кинжал в ръка и да причакваш Тъмни по входовете и тоалетните е лесно. Без да се мисли за последствията, без да се преценява вината. Къде е нашият фронт, Антоне?

Наведох поглед:

— Сред хората.

— Кого защитаваме?

— Хората.

— Няма абстрактно Зло, ти трябва да разбираш това! Корените са тук, около нас, в това стадо, което плюска и се весели само час, след като е извършено убийство! Ето за какво си длъжен да се бориш. За хората. Мракът е хидра, и колкото повече от главите й отсечеш, толкова повече ще пораснат! Хидрите се морят чрез глад, разбираш ли? Убиеш ли сто Тъмни, на тяхно място ще застанат хиляда. Ето защо Дивака е виновен! Ето защо ти, именно ти, Антоне, ще го намериш. И ще го принудиш да се яви пред съда. Доброволно или насила.

Шефът изведнъж млъкна. Изправи се рязко.

— Да си вървим, момичета.

Вече не обръщах внимание на това обръщение. Скочих, взех чантичката си — неволно движение, по рефлекс.

Шефът няма да се притесни толкова без основателна причина.

— Бързо!

Неочаквано разбрах, че трябва да посетя мястото, където намери смъртта си лишеният от късмет Тъмен маг. Но дори не рискувах да отворя дума за това. Тръгнахме към изхода толкова бързо, че охраната непременно щеше да ни спре, ако можеше да ни види.

— Късно — каза шефът при самата брата. — Увлякохме се в приказки.

В ресторанта влязоха трима. Двама здрави младежи и девойка.

Нея я познавах. Алиса Доникова. Вещицата от Дневния патрул. Когато видя шефа, очите й се ококориха.

А след нея се движеха два неуловими, невидими, вървящи през Сумрака силуета.

— Моля, поспрете за малко — каза Алиса, хрипливо, сякаш изведнъж гърлото й беше пресъхнало.

— Махай се! — шефът леко помръдна длан и Тъмните започнаха да отстъпват встрани, към стените. Алиса се наведе, опитвайки се да се противопостави на еластичната стена, но силите бяха неравни.

— Завулон, призовавам те! — изскимтя тя.

Охо. Вещицата трябва да бе сред любимците на началника на Дневния патрул, щом имаше право да го призовава!

От Сумрака изскочиха още двама Тъмни. На вид ги определих като бойни магове трета-четвърта степен. Естествено, бяха далече от Борис Игнатиевич, пък и аз бях способен да помогна на шефа, но щяха да спечелят време.

Шефът също разбра това.

— Какво искате? — властно попита той. — Това е времето на Нощния патрул.

— Извършено е престъпление — очите на Алиса горяха. — Тук, неотдавна. Убит е наш брат, убит е от някой от… — погледът й пронизваше ту шефа, ту мен.

— От кого? — с надежда попита шефът. Вещицата не се поддаде на провокацията. Ако беше рискувала, при своя статус и не в подходящото време, Борис Игнатиевич щеше да я размаже на стената.

При това без да се замисли нито за секунда за цената на подобна постъпка.

— От някой от Светлите!

— Нощният патрул няма никаква представа кой е престъпникът.

— Официално молим за съдействие.

Да. Сега нямаше къде да отстъпваме. Отказът за съдействие на другия Патрул е почти равнозначен на обявяване на война.

— Завулон, призовавам те! — повторно извика вещицата. В мен се появи плахата надежда, че началникът на Тъмните не я слуша или е зает с нещо.

— Готови сме за сътрудничество — каза шефът. Гласът му беше леденостуден.

Огледах залата над широките рамене на маговете — тъмните вече ни бяха заобиколили, явно възнамерявайки да ни държат при самата врата. А в ресторанта ставаше нещо небивало.

Народът плюскаше.

Мляскането беше такова, сякаш на масите седяха свине. Тъпи, изцъклени погледи, стискаха приборите, но загребваха яденето с длани, давеха се, пръхтяха, плюеха. Благообразен възрастен човек, вечерящ мирно в компанията на трима охранители и млада девойка, пиеше вино направо от бутилката. Симпатичен юноша, явно юпи, и миловидната му приятелка бяха хванали една чиния и всеки я дърпаше към себе си, заливайки се с мазен оранжев сос. Сервитьорите се носеха от маса на маса и мятаха чинии, чаши, бутилки, купи…

Тъмните си имат свои методи за отвличане на вниманието на външни лица.

— Някой от вас беше ли в ресторанта в момента на убийството? — тържествено попита вещицата. Шефът помълча малко и каза:

— Да.

— Кой?

— Моите спътнички.

— Олга, Светлана — вещицата ни изгаряше с поглед. — Тук не е ли присъствал Различен, сътрудник на Нощния патрул, с човешко име Антон Городецки?

— Освен нас тук не е имало сътрудници на Патрула! — бързо каза Светлана. Добре, само че прекалено бързо. Алиса се намръщи, разбирайки, че въпросът й е формулиран прекалено мъгляво.

— Тиха нощ, а? — разнесе се от вратата.

Завулон се бе явил в отговор на призоваването.

Гледах го обречено, разбирайки, че маскировката ми няма да излъже висшия маг. Наистина, той не разпозна шефа в Иля, но не можеш да преметнеш стара лисица два пъти с един и същ трик.

— Не е особено тиха, Завулон — простичко каза шефът. — Разкарай стадото си, за да не го направя вместо тебе.

Тъмният маг изглеждаше точно така, като че ли времето бе спряло, сякаш ледената зима не бе заменена от топла, макар и закъсняла пролет. Костюм, вратовръзка, сива риза, старомодни тесни обувки. Хлътнали бузи, тъжен поглед, къса подстрижка.

— Знаех си, че пак ще се срещнем — каза Завулон.

Гледаше в мен. Само в мен.

— Колко глупаво — Завулон поклати глава. — Защо ти трябваше това, а?

Той пристъпи напред, Алиса побърза да му направи път.

— Хубава работа, добри доходи, задоволено самолюбие, всички радости на света са в ръцете ти, трябва само навреме да измислиш какво ще бъде Доброто този път. И все пак не те свърта на едно място. Не мога да те разбера, Антоне.

— А аз не разбирам теб, Завулоне — шефът му прегради пътя.

Тъмният маг неохотно го погледна.

— Значи остаряваш. В тялото на твоята любовница — Завулон се изкикоти — е Антон Городецки. Този, когото подозираме в серийните убийства на Тъмни. — Отдавна ли се крие там, Борис? Или не си забелязал подмяната?

Той отново се изсмя.

Обходих с поглед Тъмните. Те още не бяха съобразили. Трябваше им още секунда, половин секунда.

После видях как Светлана вдига ръце и на дланите й запулсира магьоснически жълт огън.

Петото равнище на сила й е сигурно, само че щяхме да изгубим тази битка. Ние бяхме трима. Те — шестима. Ако Светлана нанесеше удар — спасявайки не себе си, а мен, вече затънал до гуша в мръсотията — щеше да започне кръвопролитно сражение.

Аз скочих напред.

Колко бе хубаво, че тялото на Олга бе толкова здраво и тренирано. Колко бе хубаво, че всички ние — и Светлите, и Тъмните — бяхме отвикнали да разчитаме на силата на ръцете и краката си, на обикновения, примитивен тупаник. Колко бе хубаво, че лишената от повечето си магически способности Олга не пренебрегваше това изкуство.

Завулон се преви и издаде хриплив звук, когато моят — или на Олга — юмрук се заби в корема му. Последва ритник, с който подкосих коленете му, и изскочих на улицата.

— Стой! — изрева Алиса. С възторг, омраза и любов едновременно.

Ела да ме хванеш!

Бягах по Покровка към Земен вал, а чантичката ме удряше по гърба. Добре, че не бях на токчета. Да се откъсна, да се изгубя — курсът за оцеляване в града винаги ми е харесвал, само че беше кратък, съвсем кратък, кой би могъл да си помисли, че на сътрудник на Патрула ще му се наложи да бяга и да се крие, вместо да лови бягащи и криещи се?

Отзад се разнесе свистящ вой.

Отскочих по рефлекс, все още не съзнавайки какво става. Пурпурната огнена струя се понесе надолу по улицата, извивайки се, опита се да спре и да завие обратно, но инерцията беше прекалено голяма: зарядът се вряза в стената на някаква сграда, като за един миг нажежи камъните до бяло.

Какво беше това?

Спънах се, паднах, огледах се. Завулон отново се прицелваше с бойния жезъл, но се движеше много бавно, сякаш нещо го сковаваше, бавеше го.

Жезълът беше настроен на пълна мощност!

От мене нямаше да остане и пепел, ако Бичът на Шааб ме беше засегнал.

Значи шефът все пак не беше прав. На Дневния патрул не му трябваше това, което бе в главата ми. Те искаха да ме унищожат.

Тъмните тичаха подире ми. Завулон се прицелваше с оръжието, шефът беше хванал дърпащата се Светлана. Скочих и отново хукнах да бягам, вече разбирайки, че няма да успея да се измъкна. Добре поне, че по улиците нямаше никой — инстинктивният, неосъзнат страх беше прогонил минувачите надалече още в началото на сблъсъка ни. Никой нямаше да пострада.

Изсвириха спирачки. Обърнах се и видях как патрулните се разбягват, освобождавайки пътя на бясно носещата се кола. Шофьорът, явно решил, че е попаднал в самия център на бандитско разчистване на сметки, за миг се спря, после наду газта.

Да го спра? Не, не бива.

Отскочих на тротоара, приседнах, криейки се от Завулон зад стара паркирана „Волга“, правейки път на случайно появилия се шофьор. Сребристата „Тойота“ се понесе покрай мен и със същия пронизителен вопъл на изгарящи спирачни накладки спря.

Вратата от страната на шофьора се отвори и ми махнаха с ръка.

Не може да бъде!

Само в евтините екшъни бягащия герой го качват на случайно минаваща кола.

И докато през ума ми минаваха тези мисли, аз вече отварях задната врата и скачах вътре.

— По-бързо, по-бързо! — закрещя жената, до която се озовах. Но шофьорът нямаше нужда от подканване — ние вече се носехме напред. Отзад се чу гърмеж и още един заряд на Бича се понесе след нас. Шофьорът зави, пропускайки огнената струя. Жената изпищя.

Как ли виждаха случващото се? Като картечен огън? Ракетни залпове? Изстрел от огнемет?

— Защо, защо ти трябваше да се връщаш! — жената се опита да се наведе напред, с явното желание да удари шофьора по гърба. Вече се готвех да хвана ръката й, но преди това тласък на колата отхвърли жената назад.

— Не бива — меко казах аз и получих пълен с негодувание поглед.

И още как. Коя жена ще се зарадва на появата в колата на симпатична, но раздърпана непозната, преследвана от тълпа въоръжени бандити, заради която мъжът й изведнъж попада под обстрел.

Впрочем пряката опасност вече бе отминала. Изскочихме на Земния вал и се вляхме в потока от коли. И враговете, и приятелите останаха далече назад.

— Благодаря — казах аз на късо подстригания тил на мъжа.

— Уцелиха ли ви? — той дори не се обърна.

— Не. Много би благодаря. Защо спряхте?

— Защото е глупак! — изписка съседката ми. Тя се отдалечи в другия край на седалката — пазеше се от мен като че ли бях чумава.

— Защото не съм мекотело — спокойно отговори мъжът. — А вас защо ви гонеха? Добре, не е моя работа.

— Опитваха се да ме изнасилят. — Казах първото което ми хрумна. Да, прекрасна версия. Право в ресторанта, на масата. Не Москва с всичките й бандитски радости, а бар в Много Дивия Запад.

— Къде да ви откарам?

— Тук — погледнах светещата буква над входа на метрото. — Ще се оправя.

— Можем да ви откараме вкъщи.

— Няма нужда. Благодаря, вие и без това направихте повече, отколкото можехте.

— Добре.

Той не започна да спори, нито да ме уговаря. Колата спря, аз излязох, погледнах жената и казах:

— Много ви благодаря.

Тя изсумтя и с рязко движение затвори вратата.

Ето на.

И все пак подобни случаи доказват, че в нашата работа има някакъв смисъл.

Неволно оправих косите си, изтупах дънките. Минувачите ме оглеждаха напрегнато, но не ме заобикаляха — значи не изглеждах чак толкова страшно.

С колко ли време разполагах? Пет, десет минути, докато преследвачите попаднат на следите ми? Или шефът щеше да успее да ги задържи?

Имах шанс, макар и нищожен, но шанс.

Тръгнах към метрото, изваждайки в движение мобилния телефон от чантичката на Олга. Започнах да набирам нейния номер, после изругах и набрах своя.

Даде сигнал свободно. Пет, шест, седем пъти.

Прекъснах повикването и набрах номера на мобилния си телефон. Този път Олга вдигна веднага.

— Ало? — рязко произнесе непознат, хриплив глас. Моят глас.

— Аз съм, Антон — извиках. Минаващият покрай мен младеж ме изгледа смаяно.

— Тъпанар!

Не бях и очаквал нещо друго от Олга.

— Къде си, Антоне?

— Каня се да слизам под земята.

— Ще успееш без проблеми. С какво мога да ти помогна?

— В течение ли си вече?

— Да. Общувам паралелно с Борис.

— Трябва да си върна тялото.

— Къде ще се срещнем?

Замислих се за секунда.

— Когато се опитах да махна черния вихър от Светлана, после слязох на една станция.

— Разбрах. Борис ми обясни. Нека да се разберем така — плюс три станции по колелото, нагоре и наляво.

Аха, тя гледаше схемата на метрото.

— Ясно.

— В центъра на залата. Ще бъда там след двайсет минути.

— Добре.

— Да ти донеса ли нещо?

— Донеси ме мен. А друго — както искаш.

Прекъснах връзката, огледах се още веднъж и бързо тръгнах към станцията.

ГЛАВА 4

Стоях в центъра на „Новосвободская“. Обикновена картинка, още не в най-късния час: девойка чака — може би младеж, може би приятелка.

В моя случай — и едното, и другото.

Под земята бе по-трудно да ме намерят, отколкото на повърхността. Дори най-добрите магове на Тъмните не могат да засекат аурата ми — през слоевете почва, през древните гробища, върху които е разположена Москва, сред тълпата, в потока угрижени хора. Разбира се, да се проверят станциите също не е трудно: на всяка по един Различен с моя образ, и това е всичко.

Но аз се надявах, че разполагам с половин или един час до този ход на Дневния патрул.

Колко просто се оказа всичко. Колко изящно се нареди главоблъсканицата. Поклатих глава, усмихнах се и в този момент усетих, че някакъв млад пънкар ме наблюдава. Не, приятелче, сбъркал си. Това сексапилно тяло се усмихва на собствените си мисли.

Общо взето, трябваше да се сетя веднага, още когато нишките на интригите започнаха да се събират в мен. Шефът бе прав, естествено. Сам по себе си аз не представлявах такава ценност, заради която да се замисля многогодишна опасна и изискваща много ресурси комбинация. Цялата работа бе в друго, съвсем в друго.

Опитваха се да ни хванат благодарение на слабостите ни. Добротата и любовта.

И успяваха или почти успяваха.

Изведнъж ми се припуши, много силно, чак устата ми се напълни със слюнка. Странно, рядко се случваше да запаля, навярно това бе реакция на организма на Олга. Представих си как е изглеждала преди сто години — изящна дама с тънка цигара в цигаре, в някой литературен салон, в компанията на Блок или Гумилев. Усмихната, обсъждаща въпросите на масонството, народовластието, стремежа към духовно съвършенство.

А, най-после!

— Извинявайте, имате ли цигари? — попитах преминаващия покрай мен младеж, облечен достатъчно добре, за да не пуши „Златна Ява“.

Погледът му беше смаян, но към мен протегнаха пакет „Парламент“.

Взех си цигара, благодарих с усмивка и се обгърнах с леко заклинание.

Чудесно.

Съсредоточих се, нагрях върха на цигарата до двеста градуса и смукнах. Ще чакаме. Ще нарушаваме малките непоклатими правила.

Потокът от хора минаваше покрай мен, заобикаляйки ме на разстояние един метър. Смаяно душеха въздуха, без да разбират откъде идва миризмата на запалена цигара. А аз пушех, тръсках пепелта пред краката си, наблюдавах застаналия на пет крачки милиционер и се опитвах да пресметна шансовете си.

Излизаше, че нещата не са чак толкова лоши. Дори напротив. И това ме смущаваше.

Ако са подготвяли комбинацията три години, то би трябвало да са предвидили варианта с моето прозрение. И да имат ответен ход, само че какъв?

Не схванах веднага, че някой ме гледа смаяно. А когато разбрах, потреперих.

Егор.

Момчето, слабичкият Различен, забъркал се преди половин година в голямата битка на Патрулите. Използван и от двете страни. Открита карта, която все още не бе раздадена на играчите. Впрочем, за такива карти не стават битки.

Той имаше достатъчно способности, за да преодолее небрежната ми маскировка. А самата среща дори не ме учуди. На света стават много случайности, но освен тях има и предопределение.

— Здравей, Егор — казах аз, без да се замислям. И разтворих кръга, предпазващ ме от чуждото внимание, пускайки го вътре.

Той потрепери и се огледа. Спря погледа си върху мен. Разбира се, той не беше виждал Олга в човешки облик. Само в образа на бяла сова.

— Коя сте вие и откъде ме познавате?

Да, беше възмъжал. Не външно, вътрешно. Не разбирах как е успял през цялото това време да не се определи докрай, да не застане нито на страната на Светлината, нито на страната на Мрака. Нали вече беше влизал в Сумрака, и то при такива обстоятелства, че можеше да стане какъвто си поиска. Но неговата аура си оставаше все така чиста, неутрална.

Собствена съдба. Колко е хубаво да си имаш собствена съдба.

— Аз съм Антон Городецки, сътрудник на Нощния патрул — казах простичко. — Помниш ли ме?

Естествено, помнеше ме.

— Но…

— Не обръщай внимание. Това е маскировка, ние умеем да сменяме телата си.

Запитах се дали не си струва да си припомня курса по илюзии и временно да си върна предишния облик. Но не се наложи — той ми повярва. Може би защото помнеше превъплъщението на шефа.

— Какво искате от мен?

— Нищо. Чакам тук приятел — момичето, на което е това тяло. Срещаме се съвсем случайно с теб.

— Мразя ги вашите Патрули! — извика Егор.

— Както искаш. Наистина не съм те следил. Ако искаш, си тръгвай.

Ето в това му беше значително по-трудно да повярва, отколкото в смяната на телата. Момчето се огледа подозрително, начумери се.

Естествено, трудно му беше да си тръгне. Той се беше докоснал до тайнството, почувствал беше силите, намиращи се отвъд човешкия свят. И се беше отказал от тези сили само временно.

Представях си колко иска да се научи — поне на дребните неща, поне на фокусите с паракинезата и телекинезата, внушенията, изцеляването, проклятията — не знам какво точно, но със сигурност му се искаше. Не просто да знае, но и да умее.

— Наистина ли не сте ме следили? — попита той накрая.

— Не съм те следил. Ние не можем да лъжем пряко.

— А аз откъде да знам, че това не е лъжа — промърмори момчето, отклонявайки поглед. Логично.

— Няма откъде — съгласих се аз. — Ако искаш, вярвай.

— Бих искал — каза той, все така гледайки в пода. — Но помня какво стана там, на покрива. Сънувам го нощем.

— Можеш да не се страхуваш от онази вампирка — казах аз. — Тя е умъртвена. По решение на съда.

— Знам.

— Откъде? — учудих се аз.

— Обади ми се началникът ви. Онзи, който също си беше сменил тялото.

— Не знаех.

— Обади се веднъж, когато нямаше никой друг вкъщи. Каза, че са екзекутирали вампирката. Каза още, че, тъй като съм потенциален Различен, макар и да не съм се определил, съм премахнат от списъка на хората. И жребият вече никога няма да се падне на мен, мога да не се боя.

— Да, разбира се — потвърдих аз.

— А аз го попитах дали родителите ми са останали в списъка.

Ето на това не намерих какво да отговоря. Разбирах какъв е бил отговорът на шефа.

— Добре, тръгвам. — Егор отстъпи крачка назад. — Цигарата ви догоря.

Хвърлих фаса, кимнах:

— Откъде толкова късно?

— От тренировка, занимавам се с плуване. Кажете, наистина ли сте вие?

— Помниш ли фокуса със счупената чаша?

Егор леко се усмихна. Най-евтините трикове правят най-силно впечатление на хората.

— Помня. А, ето… — той замълча, гледайки встрани от мен.

Обърнах се.

Странно е да видиш себе си отстрани. Младеж с моето лице, крачещ с моята походка, с моите дънки и пуловер, с дискмен на колана и малка чантичка в ръка. Усмивката — лека, едва забележима, също бе моята. Дори очите, фалшивото огледало, също бяха моите.

— Здравей, Антоне — каза Олга. — Добър вечер, Егор.

Изобщо не се учуди, че момчето е тук. Изобщо тя изглеждаше доста спокойна.

— Здравейте! — Егор гледаше ту мен, ту нея. — Антон сега във вашето тяло ли е?

— Точно така.

— Симпатична сте. А откъде ме познавате?

— Виждала съм те, когато се намирах в не толкова симпатично тяло. А сега извинявай, но Антон има големи проблеми. Трябва да ги разрешаваме.

— Да си тръгвам ли? — Егор сякаш забрави, че току-що е възнамерявал да направи точно това.

— Да. И не се сърди, но тук ще стане горещо, много горещо.

Момчето ме погледна.

— Преследва ме Дневният патрул — поясних аз. — Всички Тъмни в Москва.

— Защо?

— Дълга история. Така че наистина си тръгвай към къщи.

Думите ми прозвучаха грубо, Егор се навъси и кимна. Погледна накриво перона — тъкмо пристигаше влак.

— Но нали ще ви защитят? — все пак му беше трудно да съобрази кой от нас в кое тяло е. — Вашият Патрул?

— Ще опитат — меко отговори Олга. — А сега си тръгвай, моля те. Имаме малко време, и става все по-малко.

— Довиждане. — Егор се обърна и се затича към влака. На третата крачка излезе от кръга, предпазващ ни от вниманието на останалите, и едва не го събориха.

— Ако момчето беше останало, щях да реша, че ще мине на наша страна — каза Олга, гледайки подире му. — Трябва да хвърля поглед на вероятностите и да видя защо сте се срещнали в метрото.

— Случайност.

— Случайности няма. Ех, Антоне, някога четях линиите на реалността с лекота, като отворена книга.

— Не бих се отказал от добро предвиждане.

— Истинското предвиждане не се прави по поръчка. Добре, да се хващаме за работа. Искаш ли да си върнеш тялото обратно?

— Да. Направо тук.

— Както искаш.

Олга протегна ръце — моите ръце — и ме хвана за раменете. Усещането беше глупаво, двойствено. Тя, очевидно, почувства същото и се усмихна:

— Как можа да загазиш толкова бързо, Антоне? Имах такива екстравагантни планове за тази вечер…

— Може би трябва да благодаря на Дивака, че наруши плановете ти?

Олга се стегна, престана да се усмихва.

— Добре. Да се хващаме за работа.

Застанахме с гръб един към друг, разперихме ръце встрани. Аз хванах пръстите на Олга, моите собствени пръсти.

— Върни ми моето — каза Олга.

— Върни ми моето — повторих аз.

— Хесер15, връщаме ти твоя дар.

Потрепнах, когато съобразих, че тя е назовала шефа с истинското му име. И какво име само!

— Хесер, връщаме ти твоя дар! — рязко повтори Олга.

— Хесер, връщаме ти твоя дар!

Олга премина на древния език. Речта й беше мека и напевна, а произношението й такова, сякаш й бе роден. Но аз с болка усетих колко трудно й се удава магическото усилие, общо взето на ниво второ равнище на силата.

Смяната на облика е като разгъване на пружина. Нашите съзнания се задържаха в чуждите тела само благодарение на енергията, изразходвана от Борис Игнатиевич Хесер. Достатъчно бе да се откажем от вложената от него сила — и щяхме да се върнем в предишния си облик. Ако някой от нас беше маг от първо равнище, нямаше да е необходим дори физически контакт, всичко щеше да стане от разстояние.

Гласът на Олга стана писклив, тя произнесе финалната формула на отказа.

За секунда не се случи нищо. После се превих от гърч, олюлях се, пред очите ми всичко се разми и посивя, сякаш се потапях в Сумрака. За миг видях станцията — цялата, наведнъж — прашните цветни витражи, мръсния под, бавните движения на хората, аурите в цветовете на дъгата, двете блъскащи се тела, сякаш разпънати едно на друго.

После усетих как ме бутат, вкарват, натикват в телесната ми обвивка.

— Ааа — изсъсках аз, падайки на пода, и в последния миг успях да подложа ръцете си. Мускулите ми трептяха, ушите ми звъняха. Обратният преход се оказа значително по-некомфортен, може би защото не го осъществяваше шефът.

— Наред ли си? — вяло попита Олга. — Ох, ама че си мръсник!

— Какво? — погледнах девойката.

Олга вече се изправяше, мръщейки се:

— Не можеше ли, с извинение, да наминеш през тоалетната?

— Само с разрешението на Завулон.

— Добре, да забравим. Антоне, разполагаме с още четвърт час. Разказвай.

— Какво по-точно?

— Разбрал си нещо. Хайде. Ти не просто искаше да се върнеш в тялото си, изработил си някакъв план.

Кимнах, изправих се, тръснах изцапаните си длани. Изтупах си коленете, за да почистя дънките. Под мишниците ме притискаше прекалено затегнатия ремък, на който бе закачен кобурът, трябваше да го отпусна. В метрото вече нямаше много хора, основните потоци се бяха изтеглили. За сметка на това у останалите, които вече не бяха заети с провиране през тълпата, се бе появило време за мислене. Дъгите на аурите избухваха, носеха се отзвуци от чужди емоции.

Колко намалени бяха способностите на Олга! В нейното тяло трябваше да положа усилия, за да видя тайния свят на човешките чувства. А в същото време — това е толкова лесно, съвсем лесно. С това не си струва дори да се гордееш.

— Аз не съм нужен на Дневния патрул, Оля. Изобщо. Аз съм обикновен маг със средни способности.

Тя кимна.

— Но аз съм целта на лова. Вече няма съмнения. Значи аз не съм плячка, а примамка. Както Егор стана примамка, когато плячката беше Света.

— Ти едва сега ли го разбра? — поклати глава Олга. — Разбира се. Ти си примамка.

— За Светлана?

Вълшебницата кимна.

— Разбрах го едва днес — признах си аз. — Преди един час, когато Света реши да се противопостави на Дневния патрул, тя се издигна до пето равнище на силата. Изведнъж. Ако беше започнала схватка, щяха да я убият. Нали нас също могат да ни управляват лесно, Оля. Хората могат да бъдат тласкани в различни посоки, към Доброто и Злото, Тъмните се хващат на въдицата заради своята подлост, самолюбие, жажда за власт и слава. А нас ни хващат заради любовта. Ето тук сме беззащитни, като деца.

— Да.

— Шефът в течение ли е? — попитах аз. — Оля?

— Да.

Тя процеждаше думите, сякаш я бяха стиснали за гърлото. Не вярвам! Светлите магове, живели хиляда години, не се срамуват. Те са спасявали света толкова често, че знаят всички етически извинения наизуст. Една Велика Вълшебница, пък макар и бивша, не може да се срамува. Самите тях са ги предавали твърде често.

Засмях се.

— Оля, бие сте го разбрали веднага? Още щом протестът от Тъмните е дошъл? Има лов, насочен срещу мен, но целта е да се пречупи Светлана?

— Да.

— Да, да, да! И при това вие не предупредихте нито мен, нито нея?

— Светланка трябва да порасне. Да прескача през стъпало — в очите на Олга избухна пламък. — Антоне, ти си ми приятел. Но ще ти кажа честно. Разбери, сега няма време за пълноценно израстване на Велика Вълшебница. А тя ни е нужна, нужна ни е повече, отколкото можеш да си представиш. Тя има достатъчно сили. Тя ще се закали, ще се научи да трупа сила и да я използва, а най-важното е, че ще се научи и да се въздържа от използването й.

— А ако аз загина, това само ще засили волята й и омразата й към Мрака?

— Да. Но ти няма да загинеш, сигурна съм. Патрулът търси Дивака, всички са вдигнати на крака. Ще го предадем на Тъмните и обвинението към теб ще бъде оттеглено.

— За сметка на това ще загине неиницииран навреме Светъл маг. Нещастен, самотен, съсипан, сигурен, че се бори самичък с Мрака.

— Да.

— Днес ти се съгласяваш с мен във всичко — говорех без ни най-малка ярост. — Олга, а ако се окаже, че всичко, което правите, е подлост?

— Не.

В гласа й нямаше съмнение. Значи залогът бе много голям.

— Колко време трябва да издържа, Светла?

Тя потрепери.

Някога, отдавна, много отдавна, това е било приетата форма на обръщение в Патрула. Светли, Светла — защо тези думи са изгубили предишното си значение, защо сега звучат почти толкова нелепо, колкото обръщението „джентълмени“ сред мръсните клошари около будка, в която се продава евтин алкохол?

— Поне до сутринта.

— Нощта вече не е нашето време. Сега всички Тъмни ще излязат из улиците на Москва. И ще бъдат в своето право.

— Само докато не намерим Дивака. Дръж се.

— Олга — пристъпих към нея, докоснах с длан бузата й, за миг съвсем забравяйки за разликата във възрастта ни — какво са хиляда години в сравнение с безкрайната нощ, — за разликата в силите и в знанията. — Олга, ти самата вярваш ли, че ще доживея до сутринта?

Вълшебницата мълчеше.

Кимнах. Нямах какво повече да кажа.

Натиснах копчето и пуснах плеъра на случаен режим. Не защото песента не отговаряше на настроението ми, напротив.

Обичам нощното метро. Самият аз не знам защо. Няма какво да се гледа освен опротивелите реклами и уморените, еднообразни човешки аури. Бученето на двигатели, поривите на въздуха в открехнатите прозорци, тласъците върху релсите. Покорното очакване на твоята станция.

Въпреки всичко ми харесва.

Толкова е лесно да ни хванат заради нашата любов!

Потреперих, изправих се и тръгнах към вратата. Общо взето, възнамерявах да пътувам до края на линията.

— „Рижска“, следващата станция е „Алексеевская“.

Тази станция ме устройваше.

Вече бях стъпил на ескалатора, когато усетих пред себе си лек полъх на сила. Обходих с поглед насрещната лента и почти веднага видях Тъмния.

Не, това не беше кадрови сътрудник на Дневния патрул, поведението не е същото. Дребен маг, четвърто-пето равнище, по-скоро даже пето: той беше много напрегнат, докато сканираше околните. Все още юноша, малко над двайсет, с дълги светли коси, с измачкано разкопчано яке и приятно, макар и тревожно лице.

Какво ли те е накарало да се присъединиш към Мрака? Какво се е случило, преди да пристъпиш за пръв път в Сумрака? Скарал си се с приятелката? Сдърпал си се с родителите? Провалил си сесия в института или си получил двойка в училище? Премазали са ти крака в тролея?

А най-страшното е, че външно не си се променил. Може би дори си станал по-хубав. Приятелите ти с изненада са забелязали колко весела и приятна е твоята компания, колко им върви, ако се хванат за нещо заедно с теб. Твоето момиче е открило в теб куп неразкрити до момента способности. Родителите не могат да се нарадват на станалия по-умен и по-сериозен син. Преподавателите са във възторг от талантливия студент.

И никой не знае каква цена плащат заобикалящите те. Как ще им се отразят твоята доброта, твоите шеги, твоето съчувствие.

Затворих очи и се облегнах на парапета. Аз съм уморен, аз съм леко пиян, на нищо не обръщам внимание, слушам музика.

Погледът на Тъмния се плъзна по мен, продължи надолу, трепна, спря се.

Нямах бреме да се подготвя, да сменя облика си, да преправя аурата си. Все пак не очаквах, че претърсването на метрото вече е започнало.

Студено, пронизващо като порив на вятъра докосване. Младежът ме сравняваше с еталонния образ, вероятно изпратен на всички Тъмни в Москва. Сравняваше ме неумело, забравил за защитата, без да забелязва как моето съзнание се промъква през пробитата в Сумрака пътека и докосва мислите му.

Радост. Възторг. Ликуване. Намерих го. Плячка. Ще ми дадат част от силата на плячката. Ще ме оценят. Ще ме повишат. Слава. Ще си върна дълговете. Не ме оценяваха! Ще разберат. Ще платят.

Все пак очаквах, че поне в някое ъгълче на съзнанието му ще има и други мисли. За това, че съм враг, че се противопоставям на Тъмните. Че съм убивал подобни нему.

Не. Нищо. Той мислеше само за себе си.

Преди младият маг да отдръпне неумелите си пипалца, аз издърпах своите. Така. Той не притежаваше големи способности, не можеше да се свърже с Дневния патрул от метрото. Пък и нямаше да иска. За него аз бях уловен звяр, при това безопасен звяр, заек, а не вълк.

Хайде, приятелче.

Излязох от метрото, пристъпих встрани от вратата и потърсих сянката си. Смътният силует се за люля над земята и аз пристъпих в него.

Сумракът.

Минувачите се превърнаха в призрачна пелена, колите започнаха да пълзят като костенурки, светлината на фенерите помръкна, стана потискаща, тежка. Настана тишина, звуците се сляха в глух, едва доловим тътен.

Общо взето избързах, докато магът все още се качваше подире ми… Но аз усещах силата, бях напомпан с нея до пръсване. Със сигурност работа на Олга. В моя облик тя си беше върнала предишните способности и бе напълнила тялото с енергия, без да се възползва от нито капчица от нея. Не би могла и да си помисли подобно нещо, независимо от изкушението.

Казах на Светлана, че тя сама ще разбере къде е границата. Олга бе разбрала къде е границата много отдавна, и то доста по-добре от мен.

Тръгнах покрай стената и погледнах през бетона към наклонената шахта, към лентите на ескалатора. Тъмното петно пълзеше нагоре. Доста живо — магът бързаше, тичаше по стъпалата, но засега не беше излязъл от човешкия свят. Икономисваше силите си. Е, хайде, давай.

Застинах.

Срещу мен над земята пълзеше облаче, сгъстена мъгла, придобила очертанията на човешка фигура.

Различен. Бивш различен.

Може би е бил наш. А може би не. След смъртта си Тъмните също отиват някъде. Но сега това беше само мъгливо, размито облаче, вечен странник в Сумрака.

— Мир на тебе, падналия — казах аз. — Който и да си бил.

Люлеещият се силует спря. От тялото се подаде език от мъгла и се проточи към мен.

Какво искаше? Случаите, в които сумрачните обитатели се опитваха да общуват с живите, могат да се преброят на пръстите на двете ръце!

Ръката — ако можеше да се смята за ръка — трепереше. Белезникавите нишки мъгла се разделяха, разтваряха се в Сумрака, ръсеха се по земята.

— Имам много малко време — казах аз. — Ти, падналият, който и да си бил в живота, Светъл или Тъмен, мир на теб. Какво искаш от мен?

Сякаш порив на вятъра разпръсна кълбата бял дим. Призракът се обърна, протегнатата ръка — сега вече не се съмнявах, че това е ръка — сочеше през Сумрака някъде на североизток. Погледнах в същата посока — той ми показваше тънък игловиден силует, мъждукащ в небето.

— Да, кулата, разбрах! Какво означава това?

Мъглата започна да губи контурите си. След миг сумракът наоколо опустя, както обикновено.

Побиха ме тръпки. Мъртвият се опитваше да общува с мен. Приятел ли бе или враг? Съветваше ли ме или ме предупреждаваше?

Нямаше как да разбера.

Погледнах през стените на сградата, надолу — Тъмният почти се бе качил, но все още беше на ескалатора. Така, да се опитаме да разберем, какво искаше призракът? Нямах намерение да ходя към кулата, аз бях готов за друг, рискован, но неочакван маршрут. Значи нямаше смисъл да ме предпазва от кулата Останкино.

Указание? Но получено от кого? От приятел или от враг, ето го главният въпрос. Едва ли отвъд границите на живота различията са заличени, нашите мъртви няма да ни изоставят в битката.

Щеше да ми се наложи да решавам. Щеше да ми се наложи, но не сега.

Затичах се към изхода на метрото, изваждайки в движение пистолета от кобура под мишницата си.

Тъкмо навреме: Тъмният маг се показа от вратата и незабавно влезе в Сумрака. Достатъчно лесно, само че видях кое му даде тази възможност. Изблици на чужди аури, тъмни искри, разпръскващи се в различни посоки.

Ако бях в човешкия свят, щях да видя как се изкривяват лицата на хората: от внезапна болка в сърцето или от сърдечна болка, което е значително по-тежко.

Тъмният маг се оглеждаше, търсейки следите ми. Умееше да изсмуква сили от заобикалящите го, но с техниката не беше особено добре.

— Тихо — казах аз и притиснах дулото на пистолета към гръбначния му стълб. — Ти вече ме намери. Само че дали това е повод за радост?

С другата ръка стисках китката му, отнемайки му възможността да я движи. Всички тези нагли млади магове използват стандартния набор от заклинания — най-лесните и мощните. А те изискват съгласувани движения на двете ръце.

Дланта на мага се навлажни.

— Да вървим — казах аз. — Ще си поприказваме.

— Ти, ти… — той все още не можеше да повярва в случващото се. — Ти си Антон! Ти си извън закона!

— Да допуснем. Това ще ти помогне ли в момента?

Той обърна глава към мен — в Сумрака лицето му се беше изкривило, бе изгубило своята привлекателност и добродушието си. Не, той още не беше придобил окончателен сумрачен облик, подобно на Завулон. И все пак лицето му вече не беше човешко. Прекалено увиснала челюст, широка като на жаба уста, тесни мътни очички.

— Ама че си изрод, приятел — ръгнах го още веднъж в гърба с цевта. — Това е пистолет. Зареден е със сребърни куршуми, макар че това не е задължително. В сумрачния свят той ще действа не по-зле, отколкото в света на хората. Наистина, по-бавно, но това няма да те спаси. Напротив, ще усетиш как куршумът разкъсва кожата ти, плъзга се между мускулните ти влакна, раздробява костите, разкъсва нервите.

— Няма да направиш това!

— Защо?

— Тогава няма да можеш да се отървеш по никакъв начин!

— Сериозно? Значи в момента имам шансове? Знаеш ли, все повече и повече ми се иска да натисна спусъка. Да вървим, гадино.

Подкарвайки го с ритници, го заведох в тесен проход между две будки. Синият мъх, който растеше в изобилие по стените им, затрептя. Сумрачната флора много искаше да изпробва емоциите ни: моята ярост, неговия страх. И в същото време дори безмозъчното растение имаше достатъчно силен инстинкт за самосъхранение.

Тъмният маг също го имаше — предостатъчно.

— Слушай, какво искаш от мен? — извика той. — Посочиха те, наредиха ни да те търсим! Просто изпълнявах заповедта! Аз почитам Договора, патрулен!

— Аз вече не съм патрулен. — Бутнах го в стената, в нежните прегръдки на мъха. Нека изсмуче малко от страха му, че иначе дори няма да успеем да си поговорим. — Кой ръководи лова?

— Дневният патрул.

— По-конкретно?

— Началникът, не знам името му.

Това почти със сигурност беше истина. Впрочем името аз го знаех.

— Точно на тази станция на метрото ли те пратиха?

Той се поколеба.

— Говори!

Насочих дулото към корема на мага.

— Да.

— Сам?

— Да.

— Лъжеш. Впрочем, няма значение. Какво ти наредиха да направиш, когато ме намериш?

— Да те наблюдавам.

— Лъжеш. А това е важно. Помисли си и ми отговори пак.

Магът мълчеше. Изглежда, синият мъх се беше престарал.

Натиснах спусъка и куршумът, пеейки радостно, преодоля разделящия ни метър. Магът дори успя да го види — очите му се ококориха, придобивайки по-човешка форма, той се дръпна, но прекалено късно.

— Засега това е само рана — казах аз. — Дори не смъртоносна.

Той се сви на земята, притискайки разкъсаната рана на корема. В Сумрака кръвта изглеждаше почти прозрачна. Може би илюзия, а може би лична особеност на мага.

— Отговори на въпроса ми!

Замахнах с ръка и запалих синия мъх наоколо. Стига толкова, сега ще разчитаме на страха, болката, отчаянието. Стига милосърдие, стига снизходителност, стига разговори.

Това е Мракът.

— Наредиха ми да съобщя за теб и по възможност да те унищожа.

— Не да ме задържиш? А именно да ме унищожиш?

— Да.

— Отговорът се приема. Средство за връзка?

— Телефон, просто телефон.

— Дай го.

— В джоба ми е.

— Хвърли ми го.

Той непохватно бръкна в джоба — раната не беше смъртоносна, възможността за съпротива у мага все още беше висока, но изпитваше адски болки.

Такива, каквито му се полагаха.

— Номерът? — попитах, хващайки телефона.

— На бутона за спешно повикване.

Погледнах екранчето.

Съдейки по първата цифра, също мобилен телефон.

— Това оперативният щаб ли е? Къде се намира?

— Аз не… — той замълча, гледайки пистолета.

— Спомни си — окуражих го аз.

— Казаха ми, че ще дойдат тук до пет минути.

Така!

Погледнах назад, към пламтящата в небето игла. Напълно подходящо, напълно.

Магът се помръдна.

Не, не го бях провокирал, когато се обърнах. Но когато той извади от джоба своя жезъл — груб, къс, явно не собствена изработка, а купена отнякъде некачествена стока — изпитах облекчение.

— Е? — попитах аз, когато той застина, така и без да се реши да вдигне оръжието. — Хайде!

Младежът мълчеше и не помръдваше.

Ако беше решил да атакува, щях да изпразня в него целия пълнител. Ето това вече щеше да е фатално. Но тях със сигурност ги учат как да се държат при конфликт със Светли. И той разбираше, че трудно ще убия невъоръжен и беззащитен.

— Съпротивлявай се! — казах аз. — Бори се! Кучи син, нали не си се притеснявал, когато си разбивал чужди съдби, когато си нападал беззащитни! Е? Хайде!

Магът облиза устните си — оказа се, че езикът му е дълъг и леко раздвоен. Изведнъж разбрах до какъв сумрачен облик ще стигне рано или късно и ми стана противно.

— Оставям се на твоята милост, патрулен. Искам снизхождение и съд.

— Само да се отдалеча и ти ще успееш да се свържеш със своите — казах аз. — Или ще извлечеш от околните достатъчно сили, за да се реанимираш и да се добереш до телефон. Нали? И двамата го знаем.

Тъмният се усмихна и повтори:

— Искам снизхождение и съд, патрулен!

Повъртях пистолета в ръце, гледайки ухиленото лице. Те винаги са готови да искат. И никога — да дават.

— Винаги ми е било толкова трудно да разбера нашия собствен двойствен морал — казах аз. — Колко тежко и неприятно е. Минава само с течение на времето, а аз разполагам с толкова малко време. Когато се налага да измисляш оправдания. Когато не можеш да защитиш всички. Когато знаеш, че в специален отдел всекидневно подписват лицензи за хора, предадени на Мрака. Обидно, нали?

Усмивката замръзна върху лицето му. Той повтори, като заклинание:

— Искам снизхождение и съд, патрулен!

— Вече не съм патрулен — отговорих аз.

Пистолетът затрепери, затрака, затворът мързеливо се отзова, изхвърляйки гилзите. Куршумите се плъзгаха във въздуха като малък, зъл рояк оси.

Той извика само веднъж, после два куршума разбиха черепа му на парчета. Когато пистолетът изщрака и замълча, аз бавно, машинално смених пълнителя.

Разкъсаното, обезобразено тяло лежеше пред мен. То вече започваше да излиза от Сумрака и гримът на Мрака се отмиваше от младото лице.

Аз придвижих ръка във въздуха, стискайки и дърпайки нещо неуловимо, течащо през пространството. Най-горния слой. Копие на облика на Тъмния маг.

Утре ще го намерят. Добрия, симпатичния, любимия на всички юноша. Зверски убит. Колко Зло съм прибавил днес в света? Колко сълзи, ожесточение, сляпа омраза? Каква верига от събития ще последва?

А колко Зло убих? Колко хора ще продължат да живеят по-добре? Колко сълзи няма да се пролеят, колко злоба няма да се натрупа, колко омраза няма да се роди?

Може би сега бях пристъпил през онази бариера, която не биваше да се прекрачва.

А може би бях разбрал коя е следващата граница, която трябва да преодолея.

Мушнах пистолета в кобура и излязох от Сумрака.

Кулата Останкино пробождаше небето като игла.

— Ще поиграем съвсем без правила — казах аз. — Съвсем, съвсем без правила.

Успях да хвана кола веднага, дори без да предизвиквам у шофьора пристъп на алтруизъм. Може би защото сега бях надянал външността на мъртвия Тъмен маг — доста обаятелна външност.

— Давай към телевизионната кула — помолих аз, влизайки в раздрънканата жигула. — И по-бързо, докато не са затворили входа.

— Тръгнал си да се веселиш? — усмихна се седналият зад волана мъж, сух, с очила, приличащ по нещо на поостарелия Шурик от старите комедии.

— И още как — отговорих аз. — И още как.

ГЛАВА 5

В кулата все още пускаха. Купих си билет, доплатих за правото да посетя ресторанта и тръгнах по зелената поляна, заобикаляща постройката. Последните петдесет метра от пътеката бяха под крехък навес. Интересно, защо ли бе построен? Може би бетонът на древното съоръжение бе започнал да се рони?

Навесът свършваше с малката будка на пропуска. Показах паспорта си, преминах през подковата на детектора за метал — между другото, неработещ. Това бяха всички формалности, това беше цялата охрана на стратегическия обект.

Сега ме обзеха съмнения. Безспорно, идеята да дойда тук беше странна. Не усещах концентрация на Тъмни наоколо. А дори и да бяха тук, се бяха скрили добре — значи щях да се сблъскам с магове от второ-трето равнище. Абсолютно самоубийствено занимание.

Щабът. Оперативният щаб на Дневния патрул, организиран за координиране на лова, лова, чиято цел бях. Къде другаде да съобщи неопитният Тъмен маг, че е забелязал плячката?

Но да се напъхам в щаба, тук, където има поне десетина Тъмни, включително опитни охранители? Сам да си напъхам главата в торбата — това е глупост, а не геройство, стига да ми бяха останали поне малки шансове да оцелея. А аз много се надявах, че все още имам шанс.

Отдолу, под бетонните венчелистчета на опорите, телевизионната кула правеше много по-силно впечатление, отколкото отдалече. А нали повечето московчани със сигурност никога не се бяха качвали на панорамната площадка и възприемаха кулата само като неизменен силует в небето, утилитарен и символичен, не и като място за отдих. Тук, като в аеродинамична тръба на сложна конструкция, бушуваше вятър и на самия предел на слуха те удряше едва доловим проточен звук — гласът на кулата.

Постоях, гледайки нагоре, към решетките и отворите, към издълбания бетон и удивително грациозния, гъвкав силует.

Тя наистина е гъвкава: бетонните пръстени са нализани на опънати метални въжета. Силата е в гъвкавостта. Само в нея.

После преминах през стъклените врати.

Странна работа: струваше ми се, че желаещите да погледнат нощната Москва от височина триста трийсет и седем метра трябва да са страшно много. Не. Дори в асансьора се озовах сам, по-точно — с жена от обслужващия персонал.

— Мислех, че ще има много народ — казах аз, усмихвайки се дружелюбно. — Винаги ли е така тук вечер?

— Не, обикновено е шумно — отговори без особено учудване жената, но все пак усетих нотка на недоумение в гласа й. Докосна бутона и двете крила на вратата се затвориха. Ушите ми моментално заглъхнаха и тежестта ме притисна към пода — асансьорът рязко потегли нагоре, бързо, но изумително меко. — От два часа потокът секна.

Два часа.

Скоро след бягството ми от ресторанта.

Ако тогава в кулата са организирали оперативния щаб, няма нищо чудно, че стотиците хора, събрали се в ясния, топъл есенен ден да се качат в ресторанта сред облаците, внезапно са променили плановете си. Макар хората да не виждат, те усещат.

И те, макар че нямат нищо общо със случващото се, имат достатъчно ум да не се доближават до Тъмните.

Разбира се, аз бях с облика на Тъмен маг. Въпросът беше достатъчна ли е подобна маскировка? Охранителят щеше да сравни облика ми с вкарания в паметта му списък, всичко щеше да съвпадне и той щеше да усети наличието на Сила.

Щеше ли да реши да се рови по-надълбоко? Щеше ли да провери профила на силата, за да си изясни дали съм Светъл или Тъмен, какво е равнището ми?

Петдесет на петдесет. От една страна, това е необходимо. От друга — винаги и навсякъде охранителите пренебрегват подобни занимания. Освен ако им е безкрайно досадно или току-що са започнали работа и още са много усърдни.

В края на краищата петдесет на сто шанс е страшно много в сравнение с шансовете да се скрия от Дневния патрул из улиците на града.

Асансьорът спря. Дори не успях да обмисля всичко както трябва, качването отне двайсет секунди. Да беше такава скоростта и в обикновените многоетажни блокове…

— Пристигнахме — каза жената почти бесело. Изглежда, аз бях едва ли не последният посетител на кулата Останкино за деня.

Излязох на панорамната площадка.

Обикновено тук е пълно с хора. Веднага могат да се различат току-що качилите се от престоялите достатъчно дълго: по неувереността на движенията, смешната предпазливост при приближаването до кръговия прозорец, по това как блуждаят около монтираните в пода прозорци от бронирано стъкло, пробвайки с върха на обувките си здравината им.

Оцених общото количество на посетителите в момента на двайсетина. Изобщо нямаше деца и аз кой знае защо си представих внезапната истерия, обземаща ги на подстъпите към кулата, обърканите и ядосани родители. Децата са по-чувствителни към Тъмните.

И тези, които бяха на площадката, изглеждаха объркани, потиснати. Те не се вълнуваха от ширналата се долу Москва, обагрена от светлини, ярка, празнична както обикновено, макар и това да е пир по време на чума, но все пак красив пир. Сега това не радваше никого. Наоколо властваше диханието на Тъмните, невидимо дори за мен, но осезаемо, потискащо, като въглероден окис — без вкус, цвят и миризма.

Погледнах в краката си, улових сянката си и пристъпих в нея. Един от охранителите стоеше до мен, на две крачки, върху стъкления прозорец, вграден в пода. Ококори се срещу ми — приятелски, но малко учудено. Той не се чувстваше особено уверено в Сумрака и аз разбрах, че са определили далече не най-добрите за охрана на оперативния щаб. Здрав, млад, в строг сив костюм, бяла риза и неярка вратовръзка — не служител на Мрака, а банков чиновник.

— Здравей, Антоне — каза магът.

За миг дъхът ми спря.

Нима съм толкова глупав? Чудовищно, непоносимо наивен?

Чакали са ме, подмамили са ме, пожертвали са още една пешка и дори са привлекли на помощ — неясно как — някого, отишъл си много отдавна в Сумрака.

— Защо си тук?

Сърцето ми изблъска още веднъж и възстанови нормалния си ритъм. Всичко беше по-просто, значително по-просто.

Убитият Тъмен маг ми беше адаш.

— Забелязах нещо. Трябва да се посъветвам.

Охранителят се намръщи. Вероятно не уцелих маниера на говорене. И все пак той още не беше разбрал.

— Антоне, кажи какво има. Че няма да те пусна, сам знаеш.

— Длъжен си да ме пуснеш — изтърсих аз без да мисля. В нашия Патрул всеки, който знае местоположението на щаба, може да отиде в него.

— И откъде накъде така изведнъж? — Той се усмихваше, но дясната му ръка започна бавно да се движи надолу.

Жезълът на кръста му беше зареден докрай. Костен жезъл, издялан своеобразно от пищял, с малък рубинен кристал на върха. Дори да избегнех удара, да се прикриех — такова изригване на Сила щеше да разтревожи всички Различни наоколо.

Вдигнах от пода сянката си и влязох във втория слой на Сумрака.

Студ.

Виеща се на кълба мъгла, по-точно облаци. Носещи се над земята влажни, тежки облаци. Тук вече нямаше кула Останкино, светът беше изгубил последните си прилики с човешкия. Пристъпих напред, по памука на облаците, по набъбващите капки, по невидима пътека. Времето забави своя бяг — всъщност падах, но толкова бавно, че засега можех да го пренебрегна. Високо в небето, пробивайки облачната завеса като мътни петна, светеха три луни — бяла, жълта и кървавочервена. Отпред се породи, набъбна, покри се с иглите на разрядите мълния. Тя се плъзна през облака, прогаряйки разклонен канал.

Приближих се към неясната сянка, мъчително бавно посягаща към кръста си, към жезъла. Хванах ръката — тежка, неотстъпчива, студена като лед. Не можех да я удържа. Трябваше да изляза обратно, в първия слой на Сумрака и да започна схватка. С известни шансове за успех.

Светлина и Мрак, но нали аз не бях оперативен работник! Никога не се бях натискал да изляза на преден план! Оставете ми тази работа, която обичам и умея да върша!

Но и Светлината, и Мракът мълчаха, както мълчат винаги, когато ги призоваваш. И само подигравателният глас, който звучи понякога във всяка душа, шепнеше: „Никой не ти е обещавал чиста работа“.

Погледнах към краката си. Моите стъпала вече бяха с десет сантиметра по-долу от тези на Тъмния маг. Падах, в тази реалност бях лишен от всякаква опора, тук нямаше никаква телевизионна кула и никакви нейни аналози — не съществуват толкова тънки скали и толкова високи дървета.

Как ми се искаше да имам чисти ръце, горещо сърце и хладен ум. Но кой знае защо в живота тези три фактора не се срещат заедно. Никога. Вълк, коза и зелка — къде е безумният лодкар, който ще ги качи заедно в лодката си?

И къде е този вълк, който, след като излапа козата, ще се откаже да опита и лодкаря?

— Кой знае? — казах аз. Гласът ми потъна в облаците. Отпуснах ръка, подхванах сянката на Тъмния маг — отпуснат парцал, размазан в пространството. Вдигнах я нагоре, надянах я върху тялото и вкарах Тъмния във второто равнище на Сумрака.

Той закрещя, когато светът около него изгуби всякакво подобие на устойчивост. Навярно никога не му се беше налагало да се потапя по-дълбоко от първи слой. Аз изразходвах енергията за тази екскурзия, но самите усещания бяха нови за него.

Облегнах се на рамото на Тъмния и го блъснах надолу. А самият аз запълзях нагоре, безмилостно тъпчейки превития гръб.

„Великите магове винаги се изкачват по гърбовете на другите.“

— Гадина! Антоне, гадина!

Тъмният дори не разбра кой съм аз. Не знаеше до момента, в който се обърна, вече паднал, служещ за опора на краката ми, обърна се и видя лицето ми. Тук, във втория слой на Сумрака, грубата маскировка, естествено, не вършеше работа. Очите му се разшириха, той издаде кратко хриптене и изпищя, хващайки се за крака ми.

Но още не разбираше какво правя и защо го правя.

Ударих го няколко пъти подред, като същевременно тъпчех с токовете си лицето и пръстите му. Всичко това не е страшно за Различен, но аз не се опитвах да му нанеса физически увреждания. По-надолу, падай по-надолу, мести се, във всички слоеве на реалността, през човешкия свят и Сумрака, през тънката несигурна тъкан на пространството. Нямам време, нито пък способности за пълноценен двубой по всички закони на Патрулите, по правилата, измислени за младите Светли с тяхната вяра в Доброто и Злото, в нерушимостта на догмите, в неминуемата разплата.

А когато реших, че Тъмният е потънал достатъчно дълбоко, се отблъснах от проснатото тяло, подскочих в студената мокра мъгла и се измъкнах от Сумрака.

Направо в човешкия свят. Направо на панорамната площадка.

Появих се върху стъклената плоча, застанал на колене, задъхващ се, едва сдържащ внезапната кашлица, мокър от главата до петите. Дъждът на чуждия свят миришеше на амоняк и на изгоряло.

Наоколо се разнесе лека въздишка — хората отскачаха, отдръпвайки се от мен.

— Всичко е наред! — изхриптях аз. — Чувате ли?

Очите им изобщо не можеха да се съгласят. Застаналият до стената човек в униформа, охранител, честен служител на телевизионната кула, се вкамени и понечи да извади пистолета от кобура си.

— Това е за ваше добро — казах аз и се задавих от нов пристъп на кашлицата. — Разбрахте ли ме?

Позволих на Силата да се изтръгне и да докосне разума им. Лицата започнаха да се изглаждат, да се успокояват. Хората бавно се извръщаха, долепваха се до прозорците. Охранителят застина с ръка върху разкопчания кобур.

Едва тогава си позволих да погледна надолу. И се вцепених.

Тъмният беше тук. Тъмният пищеше, очите му се бяха превърнали в черни монети, изцъклени от болка и ужас. Той висеше под стъклото, висеше на върховете на пръстите си, заседнали в стъклото, тялото му се люлееше като махало под ударите на вятъра, ръкавът на бялата му риза беше подгизнал от кръвта. Жезълът все така си висеше на кръста му: магът беше забравил за него. Сега за него съществувах само аз, от другата страна на тройното бронирано стъкло, в сухата, топла, светла черупка на панорамната площадка, от другата страна на Доброто и Злото. Аз, Светлият маг, стоящ над него и гледащ в неговите обезумели от болка и страх очи.

— А ти си мислеше, че винаги се бием честно? — попитах аз. Кой знае защо ми се струваше, че той ще ме чуе, дори през стъклото и въпреки рева на вятъра. Изправих се и ударих с тока по стъклото. Веднъж, два пъти, три пъти — без значение, че ударът нямаше да стигне до врастналите се в стъклото пръсти.

Тъмният маг се дръпна, откъсна ръката си, отдръпвайки я от приближаващия се ток — неволно, подчинявайки се не на разума, а на инстинктите.

Плътта не издържа.

За миг стъклото се опръска с кръв, но вятърът моментално я помете. Остана само силуетът на Тъмния маг, смаляващ се, премятащ се във въздушния поток. Носеше го някъде към бара „Трите прасенца“ — модерно заведение в подножието на кулата.

Невидимият часовник, тиктакащ в съзнанието ми, изщрака и моментално съкрати оставащото ми време наполовина.

Отдръпнах се от стъклото и обиколих кръга, гледайки не хората — те отстъпваха сами, — а в Сумрака. Не, тук нямаше повече охрана. Оставаше да реша къде е самият щаб. Горе, в служебните помещения на кулата, сред апаратурата? Не мисля. По-скоро в по-комфортна обстановка.

До стълбите, водещи надолу, към ресторанта, стоеше още един охранител. Достатъчен ми беше само един поглед, за да разбера: на него също са му въздействали, при това съвсем скоро. Добре поне, че му бяха въздействали съвсем повърхностно.

И добре, че изобщо бяха решили да му въздействат. Че нали това е нож с две остриета.

Охранителят отвори уста, готов да се развика.

— Млък! Да вървим! — бързо наредих аз.

Без да каже нито дума, той тръгна след мен.

Влязохме в тоалетната — малка безплатна атракция в кулата, писоар и две кабини, най-високо разположените в Москва. Не е ли привлекателно да оставиш следите си сред облаците? Направих движение с длан — от едната кабинка, вдигайки гащите си, изскочи пъпчив тийнейджър, мъжът до писоара извика, но прекъсна дейността си и с опулени очи избяга навън.

— Събличай се! — наредих аз на охранителя и свалих мокрия си пуловер.

Оставих кобура полуразкопчан, „орелът на пустинята“ е доста по-голям от добрия стар „Макаров“. Но това не ме притесняваше особено. Важното е, че униформата ми беше почти по мярка.

— Ако чуеш изстрели — казах на охранителя, — слизаш долу и изпълняваш дълга си. Ясно?

Той кимна. Произнесох формулата за вербуване:

— Приобщавам те към Светлината. Отхвърли Мрака, защити Светлината. Давам ти зрение да отличаваш Доброто от Злото. Давам ти вяра да следваш Светлината. Давам ти храброст да се сражаваш с Мрака.

Навремето си мислех, че никога няма да мога да използвам правото си за привличане на доброволци. Какво може да бъде правото на избор в истинския Мрак? Как могат да се въвличат хората в нашите игри, след като самите Патрули са създадени, за да се противодейства на тази практика?

Сега действах без колебание. Възползвах се от пролуката, оставена от Тъмните, когато бяха възложили на охранителя да пази щаба им — просто така, за всеки случай, както хората държат в апартаментите си малки кученца, неспособни да хапят, но умеещи да джавкат. И тази постъпка ми даде правото да тласна охранителя в другата посока, да го накарам да ме следва. Защото той не беше нито добър, нито лош, бе най-обикновен човек, с умерено любяща жена, възрастни родители, на които не забравяше да помага, малка дъщеря и почти пораснал син от първия брак, слаба вяра в Бога, объркани морални принципи, няколко стандартни мечти — обикновен добър човек.

Къс пушечно месо между армиите на Доброто и Злото.

— Нека Светлината бъде с теб — казах аз. И малкият жалък човечец кимна, а лицето му се проясни. В очите му избухна обожание. Точно така беше гледал той преди няколко часа Тъмния маг, който му бе дал небрежна заповед, показвайки му моята снимка.

След минута охранителят, облечен в моя мокър и вмирисан пуловер, стоеше до стълбите. А аз вървях надолу, опитвайки се да разбера какво възнамерявам да правя, ако се окаже, че Завулон е в щаба? Или друг маг от неговото равнище?

В такъв случай способностите ми нямаше да стигнат дори за секунда маскировка.

Бронзовата зала. Влязох през вратата, оглеждайки този нелеп пръстеновиден „вагон-ресторант“. Пръстенът с наредените върху него маси бавно се въртеше.

Кой знае защо смятах, че Тъмните ще разположат щаба си в Златната или Сребърната зала. И дори бях леко учуден от открилата се пред мен картина.

Сервитьорите плуваха, като лениви риби, разнасяйки по масите алкохол, който тук общо взето беше забранен. Право пред мен, през две маси, бяха разположени компютърните терминали, свързани с два мобилни телефона. Не си бяха правили труда да прекарат кабели до безбройните комуникации на кулата, значи щабът бе организиран набързо. Трима дългокоси младежи работеха съсредоточено — пръстите им се плъзгаха по клавиатурите, по екрана пробягваха редове, в пепелниците димяха цигари. Никога не бях виждал Тъмни програмисти, но това, разбира се, бяха обикновени оператори, а не системни администратори. И те по нищо не се различаваха от когото и да било от нашите магове, сложен в щаба на свързан с мрежата ноутбук. Може би дори изглеждаха по-порядъчно от някои от нашите.

— Културно-изложбен комплекс „Соколники“ е покрит изцяло — каза един от младежите. Тихо, но гласът му се разнесе из целия пръстен на ресторанта и сервитьорите потрепнаха, обърквайки посоката.

— Таганско-Краснопресненска линия е под контрол — отвърна друг. Младежите се спогледаха и се засмяха. Навярно имаха малко състезание кой ще рапортува по-бързо за своите участъци.

Гонете ме, гонете!

Тръгнах през ресторанта, насочвайки се към бара. Не ми обръщайте внимание, безпомощен човек-охранител, един от онези, комуто мимоходом е била отредена ролята на куче-пазач. А ето че сега охранителят е дошъл да изпие една бира: напълно ли се е лишил от чувство за отговорност? Или е решил да провери безопасността на новите си господари? Взводът е пратен на нощна стража по заповед на краля. Тарам-там-там, тара-ра-ра…

Застаряващата жена зад бара търкаше халбите с механични движения. Когато спрях, тя мълчаливо започна да ми налива бира. Очите й бяха празни и тъмни, тя се бе превърнала в марионетка и аз с усилие успях да потисна краткото ослепително яростно избухване. Не бива. Нямам право на емоции. Аз също съм автомат. Куклите нямат чувства.

После видях девойката, седнала на висока въртяща се табуретка срещу бара и сърцето ми отново се сви.

Как можах да не помисля за това?

За всеки оперативен щаб трябва да се уведоми противника. Във всеки оперативен щаб трябва да бъде изпратен наблюдател. Това е част от Договора, това е едно от правилата на играта, изгодно — макар изгодата да е само привидна — и за двете страни. И в нашия щаб, ако е организиран, седи някой от Тъмните.

Тук седеше Тигърчето.

Отначало погледът на девойката се плъзна по мен без никакъв интерес и аз за малко да реша, че всичко се е разминало.

После погледът й се върна.

Тя вече виждаше човека-охранител, чийто облик бях приел. И нещо не съвпадаше със съхранения в паметта образ. Предизвикваше тревога. След миг тя ме погледна през Сумрака.

Стоях неподвижно, без да се опитвам да се скрия.

Девойката отмести поглед и се обърна към седналия срещу нея маг. Никак не беше слаб — оцених възрастта му на стотина години, а равнището на сила — най-малко трето. Не беше слаб, а просто самодоволен.

— Все едно, вашите действия са провокация — каза тя със спокоен глас. — Дневният патрул е сигурен, че Дивака не е Антон.

— А кой е тогава?

— Неизвестен на нас непълноценен Светъл маг. Светъл, контролиран от Тъмните.

— Защо, момиче? — искрено се учуди магът. — Обясни ми, моля те. Защо ни е да губим своите, макар и не най-ценните?

— „Не най-ценните“ е ключовата фраза — меланхолично съобщи Тигърчето.

— Да допуснем, че бихме постъпили така, ако имахме възможност да унищожим началника на московските Светли, но той, както винаги, е извън подозрение. А да загубим двайсетина от нашите заради един-единствен Светъл средна ръка? Несериозно. Или ни мислиш за глупаци?

— Мисля ви за умни. Може би по-умни от самата мен — Тигърчето се усмихна зловещо. — Но аз съм само оперативен работник. Изводите ще ги правят други, и те ще ги направят, не се съмнявайте.

— Ние дори не искаме незабавно наказание! — Тъмният се усмихна. — Ние дори сега не изключваме възможността за грешка. Трибунал, квалифицирано и безпристрастно разследване, справедливост — това е всичко, което искаме!

— А не е ли много странно, че вашият глава не улучи Антон, използвайки Бича на Шааб? — девойката полюшна с пръст полупразната халба бира. — Удивително. Любимото му оръжие, което той владее до съвършенство от стотици години. Сякаш на Дневния патрул не му е интересно самото залавяне на Антон.

— Мило момиче — Тъмният маг се наведе над масата, — вие сте непоследователни! Не можете да ни обвинявате, че хем преследваме невинен, спазващ закона Светъл, хем не се опитваме да го хванем!

— И защо?

— Такъв дребен садизъм — магът се закикоти. — Разговорът ми доставя истинско удоволствие. Нима ни смятате за банда от побъркани кръвожадни психопати?

— Не, смятаме ви за банда хитри мерзавци.

— Нека да сравним методите си — Тъмният, изглежда, се беше захванал здраво с любимия си коняк. — Нека да сравним вредата от действията на Патрулите, нанесена на обикновените хора, нашата фуражна база.

— Хората са фураж за вас.

— А за вас? Или Светлите сега произлизат от Светли, а не от тълпата?

— За нас хората са корените. Нашите корени.

— Нека бъдат корени. Защо да се караме за отделни думи? Но тогава това са и наши корени, момиче. И те ни изпращат все повече и повече сок, няма да го крия, това не е тайна.

— Ние също не ставаме по-малко. И това не е тайна.

— Разбира се. Бурно време, стрес, натоварвания — хората живеят на ръба, а от него лесно можеш да паднеш. Поне в едно нещо достигнахме до общ извод! — магът се разсмя.

— Достигнахме — съгласи се Тигърчето. Тя вече не гледаше към мен, разговорът се прехвърли към вечния, неразрешим въпрос, над който си блъскаха главите философите на двете страни, а не двама скучаещи магове, Тъмен и Светъл. Разбрах, че Тигърчето вече е съобщила всичко, което е трябвало да науча.

Или поне всичко, което е сметнала за възможно да каже.

Взех халбата бира, сложена пред мен. Пресуших я с отмерени, дълбоки глътки. Наистина ми се пиеше.

Ловът е престорен?

Да. И аз отдавна го бях разбрал. Основното, което трябваше да науча, беше, че нашите също вече са наясно с това.

Дивака не е хванат?

Разбира се. Иначе вече щяха да са се свързали с мен. По телефона или ментално, това нямаше да е проблем за шефа. Убиецът щеше да бъде предаден на Трибунала, Светлана нямаше да се разкъсва между желанието да помогне и необходимостта да не се намесва в битки, а аз бих могъл да се изсмея в лицето на Завулон.

Но как, как е възможно да се намери в огромния град човек, чиито способности се проявяват спонтанно? Избухват — и гаснат. От убийство до убийство, от една безсмислена победа над Злото до друга? Дори наистина да е известен на Тъмните, това е тайна на най-висшите звена на ръководството.

И в никакъв случай не на тези Тъмни около мен, занимаващи се с празни работи.

Огледах се с отвращение.

Та това е несериозно!

Охранителят, когото толкова лесно убих. Магът трета степен, който разпалено спореше с нашата наблюдателка и гледаше какво става около него. Тези младоци зад терминалите, крещящи в пълен глас:

— Булевардът на цветята е проверен!

— Полежаевска е под контрол!

Да, това е оперативният им щаб. Толкова нелеп и толкова неквалифициран, колкото Тъмните, търсещи ме по улиците. Да, мрежата е хвърлена, но никой не се вълнува от броя на дупките в нея. Колкото по-дълго се измъквам от преследването, колкото повече нервнича, толкова по-добре за Мрака. За по-голямата му част, естествено. Светлана няма да издържи. Ще се пречупи. Ще се опита да помогне, усетила в себе си раждането на истинската Сила. Никой от нашите няма да може да я удържи — определено. И ще я довършат.

— Волгоградски проспект.

В момента можех да ги изколя и да ги изпозастрелям — всичките! Всички до един! Това бе изметът на Мрака, неудачниците, аутсайдерите — или лишени от перспективи, или с прекалено много недостатъци. На Тъмните просто не им е жал за тях — те пречат, мотаят се в краката. Дневният патрул не е приют, на какъвто понякога приличаме ние. Дневният патрул се отървава от излишните, при това обикновено чрез нашите ръце. Като при това печелят козове, правото на ответни действия, на промяна на баланса.

И онази сумрачна фигура, която ми посочи кулата Останкино, също беше рожба на Мрака. Застраховка, ако изведнъж не се досетя къде да отида да воювам.

А истинските действия се координират от един-единствен Различен.

Завулон.

Разбира се, в него няма и капчица злоба към мен. Защо са й такива сложни и вредни емоции на такава сериозна сила? Такива като мен той многократно ги е ял на закуска, вдигал ги е от дъската и ги е разменял за свои пешки.

Кога ли щеше да реши, че партията е спечелена, че трябва да разиграе финала?

— Имате ли огънче? — попитах аз, оставяйки чашата и вдигайки захвърления на бара пакет цигари. Някой го беше забравил, може би избягал посетител на ресторанта, изгубил паметта си, или пък Тъмен.

Очите на Тигърчето проблеснаха зловещо, тя застана нащрек. Усетих, че още миг — и вълшебницата ще премине в бойна трансформация. Тя със сигурност също бе оценила силите на противника и беше решила, че имаме сериозни надежди за успех.

Но нямаше нужда от подобно нещо.

Тъмният маг, старият маг от трето равнище, небрежно протегна към мен запалка. „Ронсонът“ изщрака мелодично, пусна езиче пламък, а Тъмният продължи:

— Всички ваши постоянни обвинения срещу Мрака — в двойна игра, в коварство, в провокации — имат една-единствена цел. Да замаскират собствената ви нежизнеспособност. Неразбирането на света, на неговите закони. Неразбирането на хората, в края на краищата! Достатъчно е само да признаете, че прогнозите от страна на Мрака са значително по-точни, а следването на естествените нужди на човешката душа я довежда на наша страна — и какво ще стане с вашия морал? С вашата жизнена философия? А?

Запалих, кимнах учтиво и тръгнах към стълбите. Тигърчето гледаше объркано след мен. Е, разбери, досети се сама защо си тръгвам.

Всичко, което можех да науча тук, го научих.

По-точно — почти всичко.

Наведох се над късо подстриган очилатко, вперил очи в ноутбука си, и попитах делово:

— Кои райони ще покрием последни?

— Ботаническата, Изложбата на постиженията на народното стопанство — отвърна той, без да вдига поглед. Курсорът се плъзгаше по екрана. Тъмният даваше нареждания, наслаждаваше се на властта, местеше червени точки върху картата на Москва. Би било по-трудно да го откъснат от този процес, отколкото от любимото момиче.

Нали те също умеят да обичат.

— Благодаря — казах аз и пуснах недоизпушената цигара в пълния пепелник. — Много ми помогна.

— Дребна работа — махна с ръка операторът. Отново не ме погледна. Изплезил език, той слагаше на екрана поредната точка: обикновен Тъмен, включил се в преследването. На какво се радваш, глупчо, този, който командва бала, никога няма да се покаже на картата ти. По-добре да се беше хванал да си играеш на войници, със същото упоение от властта.

Излязох на витата стълба. Яростта, с която дойдох тук — да убивам и по-скоро да бъда убит — беше изчезнала. Навярно по същия начин в определен момент от битката войниците ги обзема ледено спокойствие. Така и ръцете на хирурга престават да треперят, когато види, че болният умира на операционната маса.

Какви варианти си предвидил, Завулон?

Че ще започна битка с преследвачите си и всички Светли и Тъмни ще хукнат към суматохата, особено Светлана?

Следващият.

Че ще се предам или ще бъда хванат, и ще започне бавен, продължителен, мъчителен процес, който ще завърши с безумно избухване на Светлана пред Трибунала?

Следващият.

Че ще започна битка с целия оперативен щаб от магове-неудачници, ще ги пребия, но ще се окажа в капан на височина триста метра, а Светлана ще хукне към кулата?

Следващият.

Че ще намина през щаба, ще си изясня, че тук никой не знае нищо за Дивака, и ще се постарая да спечеля време?

Възможно.

Обръчът се стеснява, знам. Той вече се е сключил в покрайнините, по Московския околовръстен път, после е започнало разделянето на града на райони, отсичането на транспортните магистрали. Все още не е късно да побягна през най-близките, още непокрити околности, да намеря укритие, да се опитам да се стая: та нали единствения съвет, който ми даде шефът, беше да се държа, да печеля време, докато Нощния патрул се опитва да намери Дивака.

Ти неслучайно ме тласкаш към района, където стана нашият малък зимен сблъсък, нали? Не мога да не си спомня за него, значи така или иначе ще действам под влияние на спомените.

Панорамната зала вече беше празна. Съвсем. Последните посетители бяха изчезнали, нямаше и персонал — единствено посветеният от мен човек стоеше до стълбите, стиснал в ръка пистолета, и с пламък в очите гледаше надолу.

— Преобличаме се отново — наредих аз. — Приеми благодарност от Светлината. После ще забравиш всичко, за което говорихме. Ще се прибереш вкъщи. Ще запомниш само, че денят е бил най-обикновен, като предишния. Никакви произшествия.

— Никакви произшествия! — с готовност изстреля охранителят, докато се измъкваше от дрехите ми. Толкова е лесно хората да бъдат привлечени към Светлината или Мрака, но те са най-щастливи когато им позволят да бъдат самите себе си.

ГЛАВА 6

Когато излязох от кулата, се спрях и мушнах ръце в джобовете. Постоях, гледайки струящите към небето лъчи на прожектора, към осветената будка на пропуска.

Само две неща не разбирах в тази игра, която водеха в момента Патрулите, по-точно — ръководствата на Патрулите.

Отишлият си в Сумрака — кой беше той и на чия страна? Предупреждаваше ли ме или искаше да ме сплаши?

Момчето Егор — случайна ли беше нашата среща или не? И ако не беше случайна, какво стоеше зад нея — знак на съдбата или поредният ход на Завулон?

За обитателите на Сумрака не знаех почти нищо. Може би и самият Хесер не знаеше.

Виж за Егор можех да помисля.

Той е нераздадена карта в играта. Нека да е шестица, но коз, както всички нас. А незначителните козове също са нужни. Егор вече беше посещавал Сумрака — първия път, когато се опитваше да ме види, и втория — спасявайки се от вампирката. Не особено обещаващо, ако трябва да съм честен. И двата пъти го бе водил страхът и при всички случаи бъдещето му бе предрешено. Той можеше да се задържи още няколко години на границата между човек и Различен, но се бе запътил към Мрака.

По-добре е да се гледа истината в очите.

Най-вероятно той бе Тъмен. И нямаше никакво значение, че засега е обикновено добро момче. Ако оцелеех, тепърва ми предстоеше при среща да му искам документите или да представям своите.

Най-вероятно Завулон можеше да му въздейства. Да го насочи към точката, където се намирам аз. Което ми подсказваше, че той усеща прекрасно и моето местоположение. Но аз съм готов за това.

Само че имаше ли смисъл в нашата „случайна“ среща?

Като се вземе предвид казаното от операторите — че районът на Изложбата на постиженията на народното стопанство още не се проверява — да, срещата ни е имала смисъл. Би могла да ми хрумне налудничавата мисъл да използвам момчето — да се скрия в апартамента му или просто да го изпратя да търси помощ. Бих могъл да тръгна към дома му. Нали?

Прекалено сложно. Извънредно. Можеха да ме хванат лесно и така. Пропусках нещо, може би най-важното.

Крачех по пътя, вече без да поглеждам към кулата, където днес се намираше бутафорният щаб на Тъмните. Почти бях забравил за осакатеното тяло на мага-охранител, което в момента лежеше някъде в подножието на кулата. Какво искат от мен? Какво? Да започнем с това.

Да послужа за примамка. Да попадна в ръцете на Дневния патрул. И то по такъв начин, че да не остане никакво съмнение във вината ми. Което на практика се случи.

А после — Светлана да не издържи. Ние можем да защитим и нея самата, и роднините й. Не е по силите ни единствено да се намесим в нейните собствени решения. И ако тя тръгне да ме спасява, да ме измъква от подземията на Дневния патрул, да ме отвлича от Трибунала, да я унищожат — бързо и без колебания. Цялата игра бе изградена върху нейния грешен ход. Цялата игра е била замислена много отдавна, когато Тъмният маг Завулон е видял в бъдещето появата на Великата Вълшебница и ролята, която ми предстои да изиграя. И са били подготвени капаните. Първия го избегнах. Вторият вече беше отворил хищната си паст. Възможно беше да ме очаква и трети.

Но какво общо имаше с това хлапето, засега неспособно да проявява магически умения?

Спрях се.

Той бе Тъмен, нали така?

А кой избиваше Тъмните? Слабите, неумелите, тези, които не желаят да се развиват?

Още един, приписан на мен труп, но какъв е смисълът?

Не знаех. Но знаех с абсолютна сигурност, че момчето е обречено и че срещата ни в метрото изобщо не е била случайна. Или отново провидението ми се бе притекло на помощ, или поредният фрагмент от пъзела беше застанал на мястото си.

Егор щеше да загине.

Спомних си как ме гледаше на перона, намръщен, желаещ едновременно хем да ме пита нещо, хем да ме наругае, за пореден път да изкрещи истината за Патрулите, която беше научил прекалено рано. Как се обърна и побягна към влака.

„Но нали ще ви защитят? Вашият Патрул?“

„Ще опитат.“

Ще опитат, разбира се. До последно ще търсят Дивака.

Ето го и отговора!

Спрях се, стискайки глава с длани. Светлина и Мрак, колко бях глупав! Какъв невероятен наивник бях!

Капанът нямаше да щракне, докато Дивака е жив. Не беше достатъчно да изкарат, че аз съм психопат-ловец, бракониер от Светлите. Трябваше да унищожат и истинския Дивак.

Тъмните — или поне Завулон — знаеха кой е той. Нещо повече — умееха да го управляват. Подхвърляха му плячка — тези, от които не виждаха особена полза. В момента Дивака не просто водеше поредното героично сражение с Мрака, той бе изцяло във вихъра на битката. Тъмните валяха към него от всички страни: първо жената-върколак, после Тъмния маг в ресторанта, сега — момче. Сигурно му се струваше, че светът е полудял, че наближава Апокалипсиса, че силите на Мрака завладяват света. Не бих искал да съм на негово място.

Жената-върколак е била необходима, за да протестират пред нас и да демонстрират кой е под прицел.

Тъмният маг — за да ме притиснат докрай и да имат право на официално обвинение и арест.

Момчето — за да унищожат най-накрая изигралия ролята си Дивак. Да се намесят в последния момент, да го хванат над трупа, да го убият, без да му позволят да избяга или да се съпротивлява: нали той не разбира, че воюваме по правила и никога няма да се предаде, няма да се подчини на заповедите на загадъчния „Дневен патрул“.

След смъртта на Дивака на мен нямаше да ми остане никакъв изход. Или щях да се съглася да ми извъртят паметта, или да отида в Сумрака. При всички случаи Светлана щеше да се пречупи.

Сгуших се.

Студено. Все пак беше студено. Беше ми се сторило, че зимата съвсем си е отишла, но само ми се бе сторило.

Вдигнах ръка и спрях първата кола. Погледнах шофьора в очите и казах:

— Да тръгваме.

Импулсът беше достатъчно силен, той не попита къде трябва да отидем.

Наближаваше краят на света.

Нещо се помръдна, започна да се движи, пробудиха се древни сенки, зазвучаха приглушени думи на забравени езици, земята се разтърси.

Над света изгряваше Мракът.

Максим стоеше на балкона, пушеше и слушаше с крайчето на ухото си мърморенето на Лена. То не преставаше вече няколко часа, от мига, в който спасената от него девойка изскочи от колата при метрото. Максим чу за себе си всичко, което можеше да си представи, плюс някои неща, които изобщо не можеше да си представи.

Това, че е глупак и женкар, готов да се подложи под куршумите заради някакви дълги крака и миловидно личице, Максим възприемаше спокойно. Че е нагъл мръсник, флиртуващ пред жена си с изхабена и грозна проститутка, беше малко по-оригинално. Особено като се има предвид, че беше разменил само няколко думи с неочакваната спътница.

Сега на ред бяха дошли абсолютните глупости. Напомняха се неочакваните командировки, двата случая, в които се бе върнал вкъщи пиян… наистина пиян. Правеха се предположения за количеството на любовните му връзки, за безнадеждната тъпота и мекушавост, пречещи за издигането в службата и осигуряването на поне донякъде приличен живот.

Максим погледна през рамо.

Лена дори не се самонавиваше, което беше странно. Седеше на кожения диван пред огромния телевизор „Панасоник“ и говореше, говореше почти искрено.

Наистина ли мислеше така?

Че има куп любовни връзки? Че е спасил непознатата девойка заради красивата й фигура, а не заради свистящите във въздуха куршуми? Че живеят зле, бедно? Те, които преди три години купиха прекрасен апартамент, обзаведоха го като замък и на Коледа отидоха във Франция?

Гласът на жената беше уверен. Гласът беше обвиняващ. Гласът беше изпълнен със страдание.

Максим запрати с перване на пръста цигарата долу. Вгледа се в нощта.

Мракът, Мракът се надигаше.

Там, в тоалетната, Максим беше убил Тъмен маг. Една от най-отвратителните рожби на вселенското Зло. Човек, носещ в себе си злоба и страх. Изпомпващ от околните енергия, смазващ чуждите души, превръщащ бялото в черно, любовта в омраза. Както винаги — сам срещу целия свят.

Само че по-рано не се беше случвало подобно нещо. Два дни подред да попада на тези дяволски изчадия: или бяха изпълзели от зловонните си дупки, или зрението му ставаше по-добро.

Ето и сега.

Максим гледаше от височината на десетия етаж и виждаше не множеството светлини на нощния град. Това бе за другите. За хората, които бяха слепи и безпомощни. Той виждаше скупчване от Мрак, увиснало над земята. Не особено високо — вероятно на равнището на десети-дванайсети етаж.

Максим виждаше поредната рожба на Мрака.

Както винаги. Както обикновено. Но защо толкова често, защо случай след случай? Вече трети! Трети за едно денонощие!

Мракът трептеше, люлееше се, движеше се. Мракът живееше.

А зад гърба на Максим с уморен, нещастен, изпълнен с огорчение глас Лена изброяваше греховете му. Стана, приближи се до вратата на балкона, сякаш се съмняваше, че той я слуша. Добре, така да бъде. Поне да не събуди децата, ако, разбира се, те спят. Кой знае защо, Максим се съмняваше в това.

Ех, ако вярваше в Бог. Наистина. Но от слабата вяра, която стопляше Максим след всеки акт на пречистване, вече не беше останало почти нищо. Не можеше да има Бог в свят, където процъфтяваше Злото.

Но ако го имаше, или ако поне в душата на Максим беше останала истинска вяра! Той сега би паднал на колене, върху мръсния, напукан бетон, би вдигнал ръце към сумрачното, нощно небе, към небето, където дори звездите светеха тихо и тъжно. И би закрещял: „Защо? Защо, Господи? Това не е по силите ми, това не е за мен! Свали от мен тази тежест, моля те, свали я! Аз не съм този, който ти трябва! Аз съм слаб!“

И да викаш, и да не викаш — все същото. Не той е сложил върху раменете ти тази тежест. И не той ще я свали. Отпред пламва и се разгаря черно огънче. Ново пипало на Мрака.

— Лена, извинявай. — Той отстрани жена си и влезе в стаята. — Трябва да изляза.

Тя млъкна по средата на думата и в очите й, където току-що имаше само раздразнение и обида, се появи уплаха.

— Ще се върна.

Той бързо тръгна към вратата, надявайки се да избегне въпросите.

— Максим! Максим, почакай!

Преходът от ругатните към молбите беше мълниеносен. Лена се хвърли след него, хвана го за ръката, погледна го в лицето — с израз на съжаление, с желание да му угоди.

— Прости ми, прости ми, толкова се уплаших! Прости ми, наговорих ти куп глупости, Максим!

Той гледаше жена си, моментално изгубила агресивността си, капитулирала, готова на всичко, само и само той, глупавият, развратният, подлият, да не излезе от апартамента. Нима нещо се бе появило на лицето му — нещо, изплашило Лена повече, отколкото бандитската престрелка, в която се бяха забъркали?

— Няма да те пусна! Никъде няма да те пусна! Нощ е!

— Нищо няма да се случи с мен — меко каза Максим. — И по-тихо, децата ще се събудят. Ще се върна скоро.

— Като не мислиш за себе си, поне помисли за децата! За мен помисли! — Лена мълниеносно смени тактиката. — А ако са запомнили номера на колата? И ако сега се появят — да търсят онази мръсница? Какво да правя?

— Никой няма да се появи! — Кой знае защо Максим бе сигурен, че това е истина. — А ако все пак стане — вратата е здрава. Знаеш и на кого да се обадиш. Лена, пусни ме.

Жена му беше преградила вратата, застанала бе с разперени ръце, с вдигната нагоре глава и със затворени очи, сякаш очаквайки, че той ей сега ще я удари.

Максим внимателно я целуна по бузата и я отстрани от пътя си. Влезе в коридора, съпроводен от вече съвсем объркания й поглед. От стаята на дъщеря им се чуваше неприятна, тежка музика — не спеше, бе пуснала магнитофона, само за да заглуши злобните им гласове, по-точно гласа на Лена.

— Не бива! — прошепна умолително жена му след него.

Той облече якето си и бегло провери дали всичко във вътрешните джобове си е на мястото.

— Ти изобщо не мислиш за нас! — сякаш по инерция, сякаш вече на нищо не се надяваше, сподавено извика Лена. Музиката в стаята на дъщеря им стана още по-силна.

— А това вече не е истина — спокойно каза Максим. — Точно за вас мисля. Закрилям ви.

Тръгна, без да чака асансьора. Беше стигнал до долната площадка на стълбите, когато го настигна неочакваният вик на жена му — тя не обичаше да изнася наяве кирливите ризи на семейството и никога не се караше с него на стълбището.

— По-добре да ни обичаше, отколкото да ни закриляш!

Максим сви рамене и ускори крачка.

Ето тук стоях тогава, през зимата.

Всичко си бе същото — глухият проход, шумът на колите зад гърба ми, слабата светлина на фенерите. Само че тогава беше значително по-студено. И всичко изглеждаше просто и ясно, като на млад американски полицай, излязъл на първото си патрулиране.

Да опазвам закона. Да преследвам Злото. Да защитавам невинните.

Колко хубаво би било, ако всичко си оставаше винаги толкова просто и ясно, както когато си на дванайсет или двайсет години. Ако на света наистина имаше само два цвята: бяло и черно. Само че дори най-честният и добродушен полицай, възпитан в гръмки патриотични идеали, рано или късно разбира: по улиците има не само Мрак и Светлина. Има още договорки, отстъпки, споразумения. Информатори, капани, провокации. Рано или късно се налага да предаваш своите, да подхвърляш в чужди джобове пакетчета с хероин, да удряш по бъбреците, внимателно, за да не оставиш следи.

И всичко — заради онези, най-простите правила.

Да опазваш закона. Да преследваш злото. Да защитаваш невинните.

На мен също ми се наложи да разбера това.

Преминах през тесния тухлен проход, подритнах парче от вестник, захвърлено до стената. Ето тук изтля горкият вампир. Наистина горкият, виновен само в това, че си е позволил да се влюби. Не във вампирка, не в жена, а в жертвата си, в своята храна.

Ето тук плиснах шишенцето водка, изгаряйки лицето на жената, която ние, от Нощния патрул, бяхме предали на вампирите, за храна.

Колко обичат да казват Тъмните: „Свобода!“ Колко често ние обясняваме на самите себе си, че свободата си има граници.

И всичко това, навярно, е съвсем правилно. За онези Тъмни и Светли, които просто живеят сред хората, превъзхождайки ги по възможности, но без да се отличават от тях по стремежите си. За онези, които са избрали да живеят по правилата, а не противопоставянето.

Но е достатъчно само да се излезе на границата, онази невидима граница, където стоим ние, патрулните, разделяйки Светлината и Мрака…

Това е война. А войната винаги е престъпна. Винаги, във всички времена, в нея има място не само за героизъм и саможертва, но и за предателство, подлост, удари в гърба. Иначе просто не може да се воюва. Иначе си загубил предварително.

Но какво означава всичко това, в края на краищата! За кое си струва да се бия, за кое имам право да се бия, когато стоя на границата, по средата между Светлината и Мрака? Моите съседи са вампири! Те — или поне Костя — никога не са убивали. Те са прилични хора от гледна точка на човеците. Ако ги съдим по делата им, са значително по-честни от шефа или от Олга.

Къде е границата? Къде е оправданието? Къде е извинението? Не знам отговора. Не е по силите ми да кажа нищо, дори на себе си. Аз вече плувам по течението на старите убеждения и догми. Как моите приятели, оперативните работници на Патрула, могат да се сражават непрекъснато? Какви обяснения дават за своите постъпки? Също не знам. Но техните решения няма да ми помогнат. Тук всеки решава сам за себе си, като в гръмките лозунги на Тъмните.

И най-неприятно беше, че чувствах: ако не разбера, ако не успея да напипам тази граница, аз съм обречен. И не само аз. Ще загине Светлана. Шефът ще се намеси в безнадежден опит да я спаси. Ще рухне цялата структура на Нощния патрул в Москва.

„Защото в ковачницата не е имало пирон.“

Постоях още малко, опирайки се с ръка на мръсната тухлена стена. Спомнях си, хапейки устни, опитвайки се да намеря отговора. Не го намирах. Значи — съдба.

Прекосих уютния тих двор и излязох пред „блока на крачета“. Съветският небостъргач предизвикваше някакво потискащо униние, напълно неоправдано, но ярко. Изпитвал съм подобно чувство понякога, когато съм минавал с влака покрай изоставени села или полуразрушени зърнени складове. Неуместност, прекалено голям размах, завършил с удар по въздуха.

— Завулон — казах, — ако ме слушаш…

Тишина, обичайната тишина на късните московски вечери — ревът на колите, тук-там музика от прозорците, никакви хора.

— Ти все едно, не можеш да изчислиш всичко — произнесох аз в пустотата. — Изобщо не можеш. Винаги има разклонения на реалността. Бъдещето не е определено. Знаеш това. И аз също го знам.

Пресякох пътя, без да се оглеждам встрани, без да обръщам внимание на колите. Изпълнявам задача, нали?

Сфера на отстраняване!

Трамваят издрънча и застина върху релсите. Колите намаляваха скорост, заобикаляйки пустотата, в центъра на която стоях аз. Всичко престана да съществува — с изключение на сградата, на покрива на която се състоя битката ни преди три месеца, тъмнината, проблясъците на енергия, невидима за човешките очи.

И тази мощ, която малцина могат да зърнат, нарастваше.

Тук беше центърът на тайфуна, не грешах. Точно тук ли искахте да ме доведете? Прекрасно. Дойдох. Завулон, ти все пак помниш онова малко позорно поражение. Не можеш да не помниш какъв шамар получи в присъствието на своите собствени роби.

Покрай всичките му висши цели — разбирам, че за него те са висши — в Завулон кипи още едно желание, което някога е било обикновена човешка слабост, а сега е невероятно подсилено от Сумрака.

Да отмъсти. Да си разчисти сметките.

Да повтори битката. Да размаха юмруци след боя.

Във всички вас, велики магове — и Светли, и Тъмни — я има тази черта — преситеността на обикновената схватка, стремежа да се победи изящно. Да се унижи противника. На вас са ви скучни обикновените победи, те са част от миналото. Великото противопоставяне се е изродило в безкрайна шахматна партия. Така е и при Хесер, великият Светъл маг, който с такова удоволствие се подигра на Завулон, приемайки чужд облик.

За мен противопоставянето още не се е превърнало в игра.

Може би в това се крие моят шанс.

Извадих от кобура пистолета си, свалих предпазителя. Въздъхнах — дълбоко, дълбоко, сякаш се канех да се гмурна. Време беше.

Максим чувстваше, че този път всичко ще се реши бързо.

Нямаше да има нощно бдение в засада. Нито пък — продължително проследяване. Този път озарението дойде прекалено ярко и то не само усещането за чуждо, враждебно присъствие, но и ясно насочване към целта.

Той стигна до пресечката на улиците „Галушкин“ и „Ярославска“, спря в двора на многоетажна сграда. Погледна тлеещия черен огън, местещ се бавно във вътрешността на зданието.

Тъмният маг бе там. Максим вече го възприемаше реално, почти зримо. Слаби способности. Не е вампир, не е върколак, не е инкуб16. Именно Тъмен маг. Като се имаше предвид неголямата сила, проблем нямаше да има. Проблемът бе другаде.

Максим можеше само да се моли и да се надява, че това няма да се случва толкова често. Да се унищожават ден след ден рожбите на Мрака е тежко не само физически. Съществува и онзи, най-страшният миг, в който кинжалът пронизва сърцето на врага. Мигът, когато всичко наоколо започва да трепери, да балансира, цветовете избледняват, звуците помръкват, движенията се забавят. Какво щеше да прави, ако дори веднъж сбъркаше? Ако ликвидираше не враг на човешкия род, а обикновен човек? Не знаеше.

Но нали нямаше друг изход, нали на света само той можеше да отличи Тъмните от обикновените хора. След като само в неговите ръце бе дадено — от Бог, съдбата, случая — оръжие.

Максим извади дървения кинжал. Погледна играчката с лека тъга и тревога. Този, който някога беше издялал кинжала и му беше дал гръмкото звучно име „мизърикорд“, не беше той.

Тогава бяха на по дванайсет години, той и Петка, най-добрият и може би единственият му приятел в детството, всъщност защо да се заблуждава, единственият в живота. Двамата играеха на някакви рицарски битки, за кратко, наистина — в тяхното детство имаше доста развлечения и без всевъзможните компютри и дискотеки. Играха всички деца от двора, през едно-единствено кратко лято — дялаха мечове и кинжали, и се биеха уж с всички сили, но внимателно. Имаха достатъчно ум, за да разберат, че и с дървени оръжия може да се извади нечие око или да се порежеш до кръв. Странна работа — с Петка винаги се оказваха в различни лагери. Може би защото той беше малко по-мъничък и Максим леко се притесняваше от приятеля си дребосък, гледащ го с възторжени очи и ходещ по петите му като мълчалива опашка. И беше съвсем обичайно, когато в поредната битка Максим изби дървения меч от ръцете на Петка, който почти не се бранеше от него, и закрещя: „Пленен си!“.

Само че после се случи нещо странно. Петка мълчаливо му подаде същия този кинжал и каза, че доблестният рицар е длъжен да отнеме живота му с „мизърикорда“, а не да го унижава чрез пленяване. Това беше игра, разбира се, игра, само че нещо в Максим потрепна, когато той нанесе удара — направи се, че нанася удар — с дървения кинжал. И последва един непоносим, кратък миг, когато Петка гледаше ту ръката му, допряла оръжието-играчка до зацапаната бяла тениска, ту очите му. А после изведнъж измърмори: „Задръж го, това ще бъде твоят трофей.“

Максим прие дървения кинжал с удоволствие, без колебание. Хем като трофей, хем като подарък. Само че, кой знае защо, никога не го взимаше със себе си, когато отиваше да играе. Пазеше го вкъщи, стараеше се да го забрави, сякаш се притесняваше от неочаквания подарък и собствената си лигавост. Но помнеше, винаги помнеше. И дори когато порасна, когато започна да отглежда собственото си дете — не забрави. Оръжието-играчка лежеше до детските албуми със снимки, пликовете с кичури от косата и останалите сантиментални глупости. До деня, в който Максим за пръв път усети присъствието на Мрака в света.

Тогава дървеният кинжал сякаш го повика. И се превърна в истинско оръжие — безпощадно, безмилостно, непобедимо.

А Петка вече го нямаше. Младостта ги раздели: разликата от една година е голяма за децата, но за тийнейджърите е истинска пропаст. После ги раздели и животът. Усмихваха се един на друг, когато се срещнеха, стискаха си ръцете, няколко пъти хубавичко си пийнаха, спомняйки си детството. После Максим се ожени, премести се на нов адрес, връзката почти се прекъсна. А тази зима, съвсем случайно, научи новината. Каза му я майка му, на която той редовно се обаждаше вечер, както прави всеки добър син. „А помниш ли Петка? Вие с него бяхте такива приятели като деца, направо неразделни.“

Помнеше го. И веднага разбра защо е необходимо такова встъпление.

Пребил се смъртоносно. Паднал от покрива на някаква висока сграда, и какво ли е правел там посред нощ? Може би е искал да се самоубие, а може и да се е напил, само дето лекарите разправяха, че е бил трезвен. А може и да са го убили. Работел в някаква търговска организация, получавал добри пари, помагал на родителите си, карал хубави коли.

„Напушил се е с трева“ — каза тогава Максим. Толкова твърдо, че майка му дори не понечи да спори. — „Напушил се е, той винаги е бил странен.“

И сърцето му не трепна, не се сви. Само че вечерта самият той, кой знае защо, се напи. А после отиде и уби жената, чиято Тъмна сила принуждаваше околните да изоставят любовници и да се връщат при законните си жени, уби застаряващата вещица, събираща и разделяща хората, която бе проследявал безрезултатно вече две седмици.

Петка го нямаше — вече от много години го нямаше момчето, с което той дружеше, а от три месеца го нямаше и Пьотър Несторов, когото той виждаше веднъж годишно, че и по-рядко. Ала подареният кинжал си беше останал.

Навярно все пак от тяхното неловко детско приятелство имаше полза.

Максим повъртя в ръка дървения кинжал. Защо, защо е сам? Защо до него няма приятел, способен да снеме поне част от тежестта от раменете му? Толкова много мрак има наоколо, а Светлината е толкова малко.

Кой знае защо си спомни последната, изстреляна подире му фраза на Лена: „По-добре да ни обичаше, отколкото да ни закриляш!“

„А не е ли това едно и също?“ — възрази мислено Максим.

Не, вероятно не бе едно и също. Само че какво може да направи човек, за когото любовта е сражение, който се бие „против“, а не „за“?

Против Мрака, а не за Светлината.

Не за Светлината, а против Мрака.

— Аз съм страж — каза Максим. На самия себе си, полугласно, сякаш се стесняваше да го изрече на глас. Само шизофрениците разговарят със самите себе си. А той не е шизофреник, той е повече от нормален, той вижда древното Зло, плъзващо по света.

Плъзващо или заселило се тук много отдавна?

Това е безумие. Не бива, изобщо не бива да се съмнява. Ако изгуби дори частица от вярата си, ако си позволи да се отпусне или да търси несъществуващи съюзници, край с него. Дървеният кинжал няма да се превърне в светещ меч, който да прогони Мрака. Поредният маг ще го изпепели с магическия си огън, вещица ще го омагьоса или върколак ще го разкъса на парчета.

Страж и съдия!

Не биваше да се колебае.

Късчето Мрак от деветия етаж изведнъж потегли надолу. Сърцето на Максим заби учестено: Тъмният маг беше тръгнал към съдбата си. Излезе от колата, бегло се огледа. Наоколо нямаше никой. Както обикновено — нещо, скрито в него, разгонваше случайните свидетели, освобождаваше полесражението.

Полесражението? Или ешафода?

Страж и съдия?

Или палач?

Каква е разликата? Той служи на Светлината!

Познатата сила изпълваше тялото му, караше го да се вълнува. Хванал с ръка ревера на сакото си, Максим тръгна към входа, срещу спускащия се с асансьора Тъмен маг.

Бързо, всичко трябваше да се направи бързо. Все пак нощта още не бе настъпила. Биха могли да го видят. А никой никога нямаше да повярва в неговия разказ, в най-добрия случай го очакваше лудница.

Повикай го. Представи се. Извади оръжието.

Мизърикорд. Милосърдие. Той е страж и съдия. Съвсем не е палач!

Този двор е полесражение, а не ешафод!

Максим се спря пред входа. Дочуха се стъпки. Ключалката изщрака.

И му се прииска да изскимти от обида и ужас, да закрещи, проклинайки небесата, съдбата и своя небивал дар.

Тъмният маг се оказа дете.

Слабичко тъмнокосо момче. Най-обикновено на външен вид — само дето Максим виждаше трепкащия около него ореол на Мрака.

Защо? Такова нещо никога не му се беше случвало. Той беше убивал жени и мъже, млади и стари, но досега не беше попадал на деца, продали душата си на Мрака. Максим дори не си беше помислял подобно нещо — неясно дали защото не желаеше да признае, че такава възможност съществува, или защото отказваше да вземе решение предварително. Ако знаеше, че бъдещата му жертва е само на дванайсет години, може би щеше да си остане вкъщи.

Момчето стоеше на входа и гледаше с недоумение Максим. За миг изглеждаше, че хлапето ще се обърне и ще се втурне обратно и ще хлопне тежката врата, заключвайки я. Бягай де, защо не бягаш?

Момчето пристъпи напред, придържайки вратата, за да не се блъсне прекалено силно. Погледна Максим в очите — леко начумерено, но без никакъв страх, съвсем непонятно. Той не взе Максим за случаен минувач, разбра, че са го чакали. И сам идваше. Не се ли боеше? Или беше сигурен в своята Тъмна сила?

— Вие сте Светъл, виждам — каза момчето. Тихо, но уверено.

— Да. — Изрече думата с усилие, неохотно, запъвайки се и отклонявайки поглед. Проклинайки се за слабостта си, протегна ръка и хвана момчето за рамото. — Аз съм съдия.

Въпреки това хлапакът не се изплаши.

— Днес видях Антон.

Какъв Антон? Максим премълча, недоумението му се отрази в очите му.

— Заради него ли дойдохте при мен?

— Не. Заради теб.

— Защо?

Момчето се държеше леко предизвикателно, сякаш някога бяха имали дълъг спор с Максим, сякаш Максим бе виновен за нещо и бе длъжен да съзнава вината си.

— Аз съм съдия — повтори Максим. Прииска му се да се извърне и да избяга. Всичко протичаше не както трябва, неправилно. Не можеше Тъмният да се окаже дете, връстник на собствената му дъщеря. Тъмният маг трябваше да се отбранява, да напада, да бяга, но не и да стои с обиден вид, сякаш има право на това.

Сякаш нещо можеше да му послужи за защита.

— Как се казваш? — попита Максим.

— Егор.

— Изключително неприятно ми е, че се получи така. — Максим говореше искрено. И не изпитваше никакво садистично удоволствие от отлагането на убийството. — По дяволите. Имам дъщеря на твоите години!

Кой знае защо, това беше най-обидното.

— Но ако не го направя аз, кой?

— За какво говорите? — момчето се опита да махне ръката му. Това придаде на Максим решимост.

Момче, момиче, възрастен, дете — каква е разликата? Мрак и Светлина — ето тези неща са различни.

— Длъжен съм да те спася — каза Максим. Със свободната си ръка извади кинжала от джоба си. — Длъжен съм и ще го направя.

ГЛАВА 7

Първо разпознах колата.

После — Дивака, който излезе от нея.

Обзе ме тъга — тежка и безнадеждна. Това беше мъжът, който ме спаси, когато в облика на Олга избягах от „Махараджа“.

Длъжен ли бях да се досетя? Навярно щях, ако имах повече опит, повече време, повече хладнокръвие. Трябваше просто да погледна аурата на жената, която се возеше с него — нали Светлана ми я беше описала доста подробно. Можех да позная жената — а значи и Дивака. Всичко можеше да приключи още в колата.

Само че как щеше да приключи?

Гмурнах се в Сумрака, когато Дивака погледна към мен. Изглежда, това даде резултат, той продължи нататък, към входа, в който аз някога седях до шахтата за боклук и разговарях мрачно с бялата сова.

Дивака отиваше да убие Егор. Точно както предполагах. Точно според очакванията на Завулон. Капанът беше пред мен, здраво опънатата пружина започваше да се свива. Оставаше още крачка и Дневният патрул можеше да се поздрави с добре проведената операция.

Къде си самият ти, Завулон?

Сумракът ми даваше време. Дивака вървеше и вървеше към блока, бавно местейки крака, а аз се озъртах и претърсвах Мрака наоколо. Да имаше поне следа, поне дихание, поне сянка…

Магическото напрежение наоколо беше чудовищно. Тук се събираха нишки на реалността, късащи се в бъдещето. Тук бе кръстовище на сто пътища, точка, в която светът решава накъде ще тръгне. Не заради мен, не заради Дивака, не заради момчето. Всички ние сме само част от капана. Всички ние сме статисти — на единия е наредено да каже „хапането е разрешено“, на втория — да изиграе падане, на третия — с гордо вдигната глава да стъпи на ешафода. За втори път тази точка на Москва ставаше арена на невидима битка. Но аз не забелязвах Различни — нито Тъмни, нито Светли. Само Дивака, но той сега дори не приличаше на Различен, единствено на гърдите му искреше концентрирана Сила. Отначало си помислих, че виждам сърцето му. После осъзнах, че това е оръжието му — същото, с което убиваше Тъмните.

Какво става, Завулон? Обхвана ме чувство на обида, нелепа обида. Аз дойдох! Пристъпвам в капана ти, гледай, кракът ми вече е вдигнат, сега ще се случи всичко, но ти къде си?

Или Тъмният маг се криеше толкова изкусно, че не беше по силите ми да го открия, или изобщо го нямаше тук!

Аз губех. Губех още преди развръзката, защото не можех да проумея замисъла на врага. Тук трябваше да има засада, нали Тъмните са длъжни да унищожат Дивака веднага щом той убие Егор.

Но как така ще го убие?

Нали аз вече съм тук. Ще му обясня всичко случващо се, ще му разкажа за Патрулите, които се следят взаимно, за Договора, който ни кара да пазим неутралитет, за хората и Различните, за света и Сумрака. Ще му разкажа всичко, както го разказах на Светлана, и той ще ме разбере.

Но ще ме разбере ли?

А ако той наистина не умееше да вижда светлината?

Светът за него е сиво безмозъчно стадо овце. Тъмните са вълците, които обикалят около тях и отвличат по-тлъстите агънца. А той самият е куче-пазач. Неспособен да види пастирите, заслепен от страх и ярост, мятащ се насам-натам, сам срещу всички.

Той няма да повярва, няма да си позволи да повярва.

Хвърлих се напред, към Дивака. Вратата на блока вече беше отворена и той говореше с Егор. Защо бе излязъл толкова късно през нощта този глупав хлапак, който вече прекрасно знае какви сили властват над нашия свят? Нима Дивака е способен да подмамва жертвите си?

Нямаше полза от разговори. Щях да го нападна от Сумрака. Да го съборя. И едва тогава да се заема с обясненията.

Сумракът изпищя с гласовете на хиляди ранени, когато се врязах в невидимата бариера. На три стъпки от Дивака, когато вече вдигах ръка, за да нанеса удар, се блъснах в прозрачна стена, пльоснах се върху нея и бавно се свлякох на земята, тръскайки кънтящата си глава.

Лошо. Леле, колко лошо! Той не разбираше същността на Силата. Беше маг-самоук, психопат на страната на Доброто. Но когато се хванеше за работа, се защитаваше с магическа бариера. Неволно, но от това не ми ставаше по-лесно.

Дивака каза нещо на Егор. И извади ръката си от джоба на сакото.

Дървен кинжал. Бях чувал нещо за тази магия, хем наивна, хем могъща, но в момента нямах време да си го припомням.

Изскочих от сянката си, влязох в човешкия свят и се хвърлих върху Дивака откъм гърба.

Събориха Максим на земята, когато вече беше вдигнал кинжала. Светът наоколо се бе оцветил в сиво, движенията на момчето се забавиха, той виждаше как миглите се спускат бавно за последен път, преди очите широко да се разтворят от болка. Нощта се превърна в сумрачния подиум, където беше свикнал да провежда съдебни заседания и да произнася присъди, без някой да може да го спре.

Но сега го спряха. Събориха го, метнаха го върху асфалта. В последния миг Максим успя да подложи ръка, претърколи се и скочи на крака.

На сцената се появи трети персонаж. Как не го беше забелязал? Как онзи се бе промъкнал към него, заетия с важна работа, винаги предпазен от зрителите и от излишните участници чрез най-светлата сила в света, която го водеше в боя?

Мъжът беше млад, малко по-млад от Максим може би. С дънки, пуловер, със сакче през рамото — сега той небрежно го хвърли с движение на рамото. В ръката му имаше пистолет!

Колко лошо.

— Стой — каза мъжът, сякаш Максим възнамеряваше да избяга някъде. — Изслушай ме.

Случаен минувач, взел го за банален маниак? А пистолета и ловкостта, с която се бе промъкнал незабелязано? Цивилен от спецслужбите? Такъв щеше да стреля или да продължи нападението, да не му позволи да се изправи на крака.

Максим се вгледа в непознатия, смразявайки се от страшна догадка. Ами ако това бе още един Тъмен? Никога досега не му се беше налагало да се сблъсква с двама едновременно.

Нямаше Мрак. Просто нямаше, и толкоз!

— Кой си ти? — запита Максим, почти забравил за момчето-маг. То бавно пристъпваше към неочаквания си спасител.

— Патрулен. Антон Городецки от Нощния патрул. Изслушай ме.

Антон хвана със свободната си ръка хлапето и го скри зад гърба си. Намекът беше напълно прозрачен.

— Нощният патрул? — Максим продължаваше да се опитва да улови в непознатия диханието на Мрака. Не успяваше и това го плашеше още повече. — От Мрака ли си?

Той не разбираше нищичко. Опитваше се да ме сондира: усещах неговото свирепо, неукротимо и в същото време неумело търсене. Дори не знам дали беше възможно да се прикрия. В този човек или Различен — тук подхождаха и двете понятия — се долавяше някаква първобитна сила, безумен, фанатичен натиск. Не направих опит да се прикрия.

— Нощният патрул? От Мрака ли си?

— Не. Как се казваш?

— Максим. — Дивака бавно се приближаваше. Вглеждаше се в мен, сякаш усещаше, че вече сме се срещали, само че аз съм имал друг облик. — Кой си ти?

— Служител на Нощния патрул. Ще ти обясня всичко, изслушай ме. Ти си Светъл маг.

Лицето на Максим потрепна, вкамени се.

— Ти избиваш Тъмни. Знам това. Днес сутринта уби жена-върколак. Вечерта, в ресторанта, уби Тъмен маг.

— И ти ли си такъв?

Може би ми се стори. Може би в гласа му наистина потрепна надежда. Мушнах демонстративно пистолета в кобура си.

— Аз съм Светъл маг. Не много силен, наистина. Един от стотиците в Москва. Ние сме много, Максим.

Очите му се разшириха и аз разбрах, че съм попаднал в целта. Той не беше безумец, въобразил си, че е Супермен и гордеещ се с това. Навярно нямаше нищо, което да желае повече в живота си от това да срещне съюзник.

— Максим, ние не те забелязахме навреме — казах аз. Нима ще успея да реша всичко по мирен път, без кръвопролития, без безумна схватка между двама бели магове? — Вината е наша. Ти се захвана да воюваш самотен, направи куп бели, Максим, все още всичко може да се поправи. Нима не знаеше за Договора?

Той не ме слушаше, не му пукаше за тайнствения Договор. Най-важното за него беше, че не е сам.

— Вие се борите с Мрака?

— Да.

— И сте много?

— Да!

Максим отново ме погледна и пронизващото дихание на Сумрака пак проблесна в очите му. Той се опитваше да открие лъжа, да види Мрак, да види злоба и омраза — единственото, което имаше възможност да вижда.

— Ти не си Тъмен — почти жално каза той. — Виждам. Никога не съм грешал!

— Патрулен съм — повторих аз. Огледах се, нямаше никой. Нещо подплашваше хората. Вероятно това също беше част от способностите на Дивака.

— Това момче…

— Също е Различен — бързо отговорих аз. — Още не се е определил, или ще стане Светъл, или…

Максим поклати глава:

— Той е Тъмен.

Погледнах Егор. Момчето бавно вдигна поглед.

— Не — казах аз.

Аурата се виждаше ясно — ярка, чиста дъга, преливаща се, обичайна за съвсем малките деца, но не и за тийнейджъри. Собствена съдба, неоформено бъдеще.

— Тъмен е — Максим поклати глава. — Не виждаш ли? Аз никога не греша. Ти ме спря и не ми даде да унищожа пратеник на Мрака.

Навярно не лъжеше. Не беше надарен с много, но това, което го владееше, го владееше до съвършенство. Максим умееше да вижда Мрака, да открива най-дребните му петънца в чуждите души. Нещо повече — точно този, зараждащия се Мрак, го виждаше най-добре.

— Ние не убиваме всички Тъмни поред.

— Защо?

— Имаме примирие, Максим.

— Как може да се сключва примирие с Мрака?

Побиха ме тръпки, в гласа му нямаше и капчица съмнение.

— Мирът винаги е по-добър от войната.

— Не и от тази — Максим вдигна ръката си с кинжала. — Виждаш ли? Това е подарък от мой приятел. Той загина — може би заради такива като това момче. Мракът е коварен!

— На мен ли го казваш?

— Разбира се. Може и да си Светъл — лицето му се изкриви в горчива усмивка. — Само че тогава вашата Светлина отдавна е помръкнала. Няма прошка за злото. Няма примирие с Мрака.

— Няма прошка за Злото? — сега и аз се ядосах. И то как! — Когато закла в тоалетната Тъмния маг, защо не остана още десет минути? Да видиш как ще пищят децата му, как ще плаче жена му? Те не са Тъмни, Максим! Те са обикновени хора, които нямат нашите сили! Ти измъкна една девойка изпод куршумите…

Той потрепна, но лицето му не изгуби каменното си спокойствие.

— Браво! Но нея бяха готови да я убият заради теб, заради твоето престъпление. Не го ли знаеше?

— Това е война!

— Ти самият започна твоята война — прошепнах аз. — Като дете, с детските си кинжали. Няма значение какво ще унищожиш покрай битката си срещу Злото, а? Всичко е позволено във великата борба за Светлината?

— Аз не се боря за Светлината — той също понижи гласа си. — Не за Светлината, а против Мрака. Но това е всичко, което ми е дадено. Разбираш ли? И не си мисли, че за мен това са детски игрички. Аз не съм молил за тази сила, не съм мечтал за нея. Но след като ми е дадена, не мога иначе.

Кой ли го беше пропуснал?

Защо не сме намерили Максим веднага, след като е станал Различен?

От него щеше да излезе прекрасен оперативен работник. След дълги спорове и обяснения. След месеци обучение, след години тренировки, след сривове, грешки, запои, опити за самоубийство. В края на краищата, не със сърцето си, след като не му бе позволено, но с безкомпромисния си разум щеше да схване правилата на великото противопоставяне. Законите, по които Светлината и Мрака водеха войната си, законите, според които ни се налагаше да се извръщаме от върколаците, преследващи жертвите си, и да убиваме своите, несъумели да се извърнат.

Ето, той стоеше пред мен. Светлият маг, за няколко години унищожил повече Тъмни, отколкото оперативен работник със стогодишен стаж. Умеещ да мрази и неспособен да обича.

Обърнах се и хванах Егор за рамото — той си стоеше, тихо и мирно, без да се обажда, и слушаше напрегнато спора ни. Побутнах го да застане пред мен. Казах:

— Тъмен маг ли е той? Навярно. Страхувам се, че си прав. Ще минат няколко години и това момче ще усети възможностите си. Ще върви по пътя си в живота, а около него ще пълзи Мракът. С всяка крачка ще му става все по-лесно и по-лесно да живее. Всяка крачка ще е за сметка на чужда болка. Помниш ли приказката за Русалката? Вълшебницата й дава крака, тя върви, а в стъпалата й сякаш се забиват нагорещени ножове. Това се отнася точно за нас, Максим! Ние винаги стъпваме по ножове, и с това няма как да се свикне. Само че Андерсен не е разказал всичко! Вещицата е можела да постъпи и по друг начин. Русалката върви, а ножовете режат други. Това е пътят на Мрака.

— Болката ми е с мен — каза Максим. И безумната надежда, че той може да разбере, отново ме докосна. — Но това не бива, няма право да промени нищо.

— Готов ли си да го убиеш? — кимнах с глава към Егор. — Кажи, Максим? Аз съм сътрудник на Патрула, знам каква е границата между Доброто и Злото. Можеш да умножаваш Злото, дори когато убиваш Тъмни. Кажи — готов ли си да го убиеш?

Той не се поколеба. Кимна и ме погледна в очите — умиротворено и радостно.

— Да. Не само, че съм готов — аз никога не съм изпускал рожби на Мрака. Няма да изпусна и сега.

Невидимият капан изщрака.

Не бих се учудил, ако сега видех Завулон. Ако излезеше от Сумрака и одобрително потупаше Максим по рамото. Или ми се усмихнеше подигравателно.

В следващия миг осъзнах, че Завулон го няма тук. Няма го и не го бе имало.

Заложеният капан не се нуждаеше от наблюдение. Той щеше да се задейства и сам. Аз се хванах, при това всеки служител на Дневния патрул в момента имаше безупречно алиби.

Единият вариант бе да позволя на Максим да убие момчето, което ще стане Тъмен маг. И да се превърна в съучастник — с всичките произтичащи от това последствия.

Другата възможност бе да вляза в схватка. И да унищожа Дивака — все пак нашите сили бяха несравними. Със собствената си ръка да ликвидирам единствения свидетел, нещо повече — да убия Светъл маг.

Защото Максим нямаше да отстъпи. Това бе неговата война, неговият кръст, който е носел на раменете си няколко години. Щеше или да победи, или да загине.

И защо му бе на самия Завулон да се включва в схватката?

Той направи всичко както трябва. Изчисти редовете на Тъмните от баласта, вкара ме в капана, нагнети напрежението, дори направи лъжливо движение, стреляйки покрай мен. Принуди ме да се хвърля срещу Дивака. А сега бе далеч. Може и да не беше в Москва. Възможно бе да наблюдава случващото се — за целта съществуват и достатъчно магически, и достатъчно технически средства. Да наблюдава — и да се смее.

Загазих.

Каквото и да направех, ме очакваше Сумракът.

Съвсем не е задължително да унищожаваш Доброто със собствените си ръце. Много по-просто е когато направиш така, че Доброто само да се вкопчи в себе си.

И единственият шанс, който ми оставаше, беше пренебрежимо малък и чудовищно подъл.

Да не успея.

Да позволя на Максим да убие момчето, по-точно просто да не успея да му попреча. След това той щеше да се успокои. После да дойде с мен в щаба на Нощния патрул, да ни изслуша, да поспори, да млъкне, затиснат от железните аргументи и безпощадната логика на шефа, да разбере какви ги е забъркал и колко крехко е равновесието, което е нарушил. И сам да се предаде на Трибунала, където ще има, макар и нищожен, все пак някакъв шанс да бъде оправдан.

Нали не съм оперативен работник. Направих всичко, каквото можах. Дори успях да проумея играта на Мрака, комбинацията, измислена от някой неизмеримо по-мъдър от мен. Просто не ми достигаха сили и време да реагирам.

Максим замахна с кинжала.

Времето изведнъж потече бавно, сякаш бях влязъл в Сумрака. Само че цветовете не избледняха, дори станаха по-ярки, и дори самият аз се движех в същия този ленив като желе поток. Дървеният кинжал пълзеше към гърдите на Егор и се променяше — придобиваше метален блясък или се покриваше със сив пламък. Лицето на Максим беше съсредоточено, само прехапаната устна издаваше напрежението му, а момчето изобщо нищо не беше успяло да разбере, дори не се опитваше да се дръпне.

Блъснах Егор встрани — мускулите ми не се подчиняваха, не искаха да направят това толкова нелепо и самоубийствено движение. За малкия Тъмен маг замахването на кинжала означаваше смърт. За мен — живот. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Което е живот за Тъмния, за Светлия е смърт, и обратното. Не можех да го променя…

Успях.

Егор падна с глава към входа, строполи се плавно — бях го блъснал прекалено силно, за мен беше важно да го спася, а не да се безпокоя дали ще се контузи. В погледа на Максим се мерна почти детска обида. И все пак той още беше способен да разговаря:

— Той е враг!

— Нищо не е направил!

— Ти защитаваш Мрака!

Максим не спореше какъв съм — Тъмен или Светъл. Той все пак умееше да вижда това.

Просто самият той беше по-бял от бялото. И пред него никога не бе стоял въпросът кой трябва да живее и кой — да умре.

Замах с кинжала — насочен вече не към момчето, а към мен. Отскочих, намерих с поглед сянката си и я вдигнах — тя послушно се хвърли към мен.

Светът посивя, звуците заглъхнаха, движенията се забавиха. Търкалящият се Егор стана съвсем неподвижен, колите неуверено пълзяха по улицата, въртейки колелата си на тласъци, клоните на дърветата бяха забравили за вятъра. Само Максим не забави движенията си.

Той вървеше подире ми, без да го съзнава. Влезе в Сумрака със същата непринуденост, с която човек стъпва от пътя на тротоара. Сега му беше все едно: той черпеше сили за своята непреклонност, за своята омраза, светла-пресветла омраза, за злобата на белия цвят. Той дори не бе палач на Тъмни. Той беше инквизитор. Значително по-страшен от цялата наша Инквизиция.

Разперих ръце, разтворих пръсти и направих простия и безотказен знак на Силата. Ах, как се смеят младите Различни, когато за пръв път им показват тази хватка: „пръсти като ветрило“. Максим дори не се спря — леко се олюля, упорито наведе глава и отново тръгна към мен. Вече започвайки да разбирам, аз отстъпих, трескаво припомняйки си какво има в магическия ми арсенал.

Агапия, знакът на любовта. Той не вярваше в любовта.

Тройният ключ, пораждащ вяра и разбиране. Той не ми вярваше.

Опиум, бледолилав символ, пътят на съня. Усетих как моите собствени клепачи натежават.

Ето как той побеждаваше Тъмните. Неговата неистова вяра, примесена със скритите способности на Различен, работеше като огледало. Връщаше нанесения удар. Издигаше го до равнището на противника. И заедно със способността му да вижда Мрака и с глупавия му магически кинжал го прави почти неуязвим.

Но, разбира се, той не може да отрази всичко. Ударите не се връщат веднага. Знакът Танасос или белият меч най-вероятно щяха да свършат работа.

Само че ако го убиех, щях да убия и себе си. Щях да го пратя по единствения път, който е съден на всички нас — Сумрака. Не ми достигаха сили да го призная за враг — такъв враг, за какъвто ме сметна той.

Обикаляхме един срещу друг, понякога Максим атакуваше — неумело, той никога не се беше сражавал истински, бе свикнал да убива жертвите си бързо и лесно. И някъде от много далече дочувах подигравателния смях на Завулон. Мекия, мазен глас:

„Реши да играеш против Мрака? Играй. Дадено ти е всичко. Врагове, приятели, любов и омраза. Избери оръжие. Каквото искаш. Така или иначе знаеш крайния резултат. Сега вече го знаеш.“

Може би аз самият бях измислил този глас. А може и наистина да го чувах.

— Та ти убиваш и себе си! — извиках аз. Кобурът ме удряше по тялото, сякаш искаше да му обърна внимание, предлагаше ми да извадя пистолета и да запратя в Максим рой малки сребърни оси. Със същата лекота като в съименника си.

Максим не ме слушаше — това не беше сред неговите дарби.

Света, ти толкова искаше да узнаеш къде са бариерите ни, къде е границата, на която сме длъжни да се спрем, когато се сражаваме с Мрака. Защо те няма сега тук — щеше да видиш и да разбереш.

Само че наоколо нямаше никой — нито от Тъмните, които биха се наслаждавали до насита на двубоя, нито от Светлите, които биха могли да помогнат, да се нахвърлят върху Максим и да го повалят, да прекъснат нашия смъртоносен сумрачен танц. Само тромаво надигащото се момче, бъдещият Тъмен маг, и непреклонният палач с каменно лице — неканеният паладин на Светлината. Причинил не по-малко зло, отколкото дузина върколаци или вампири.

Загребах шепа от студената мъгла, струяща около пръстите ми, позволих й да се всмуче в дланта ми. И влях малко повече Сила в дясната си ръка.

От дланта ми израсна бяло огнено острие. Сумракът съскаше, изгаряйки. Вдигнах белия меч — просто и безотказно оръжие. Максим застина.

— Добро, Зло… — някаква нова, крива усмивка се бе появила на лицето ми. — Ела при мен. Ела и ще те убия. Ти може и да си три пъти Светъл, но същността не е в това.

На друг това би му подействало. Със сигурност. Представям си какво е да видиш за пръв път появяващо се от нищото огнено острие. Но Максим просто тръгна към мен.

Той измина петте крачки, които ни разделяха, спокойно, без да се мръщи, без да гледа в белия меч. А аз стоях, повтаряйки наум онова, което толкова леко и уверено бях изрекъл на глас.

После дървеният кинжал се заби под ребрата ми.

Далече-далече, в своята бърлога, началникът на Дневния патрул Завулон вероятно се заливаше от смях.

Паднах на колене, а после — по очи. Притиснах длан към гърдите си. Болеше ме, засега само ме болеше. Сумракът възмутено изпищя, усетил живата кръв, и започна да се разпръсква.

Колко обидно!

Или все пак това бе единственият ми изход? Да умра?

Така Светлана няма да има кого да спасява. Тя ще извърви пътя си, дълъг и велик, макар и на нея някой ден да й предстоеше да влезе завинаги в Сумрака.

Хесер, може би си знаел това? И точно на това си се надявал?

Светът придоби цветове. Тъмни, нощни цветове. Сумракът недоволно ме изплю, отхвърли ме. Лежах, леко привдигнат, и притисках кървящата си рана.

— Защо още си жив? — попита Максим.

В гласа му отново имаше обида, само дето не се беше нацупил. Прииска ми се да се усмихна, но болката ми пречеше. Той погледна кинжала и неуверено замахна отново. В следващия миг Егор се озова до мен. Застана между мен и Максим, прикривайки ме. В този момент дори болката не можа да ми попречи да се разсмея.

Бъдещият Тъмен маг спасяваше един Светъл от друг!

— Жив съм, защото твоето оръжие е ефективно само срещу Мрака — казах аз. В гърдите ми се чу неприятно бълбукане. Кинжалът не беше стигнал до сърцето, но бе разкъсал белия дроб. — Не знам кой ти го е дал. Но това е оръжие на Мрака. Против мен не е нищо повече от цепеница, макар че боли.

— Ти си Светъл — каза Максим.

— Да.

— Той е Тъмен — кинжалът бавно се насочи към Егор.

Кимнах. Опитах да дръпна хлапака встрани. Той упорито поклати глава и остана на мястото си.

— Защо? — попита Максим. — Защо, а? Ти си Светъл, той е Тъмен…

За първи път от началото на срещата ни той също се усмихна, макар и тъжно:

— А в такъв случай какъв съм аз? Кажи?

— Предполагам, че си бъдещ Инквизитор — разнесе се иззад гърба ми. — Почти съм сигурен. Талантлив, безпощаден, неподкупен Инквизитор.

Погледнах го накриво и казах:

— Добър вечер, Хесер.

Шефът ми кимна съчувствено. Зад гърба му стоеше Светлана, лицето й беше по-бяло от брашно.

— Ще изтърпиш ли пет минути? — попита шефът. — После ще се заема с твоята драскотина.

— Разбира се, ще изтърпя — съгласих се аз.

Максим гледаше шефа — втренчено, с полубезумни очи.

— Предполагам, че нямам основания да се страхувам от теб — изрече шефът, обръщайки се към него. — Да, ако ти беше обикновен бракониер, Трибуналът щеше да те накаже. Ръцете ти са изцапани с прекалено много тъмна кръв, а Трибуналът е длъжен да пази равновесието. Но ти си великолепен, Максим. Такива не бива да се пилеят. Ти ще застанеш над нас, над Светлината и Мрака, и дори няма да е важно откъде си дошъл. Само че не се залъгвай, това не е власт. Каторга е. Хвърли кинжала!

Максим хвърли оръжието на земята така, сякаш изгаряше пръстите му. Ето какво е да си истински маг. Не можех да се сравнявам с него.

— Светлана, ти издържа — шефът погледна девойката. — Какво мога да кажа? Трето равнище по самоконтрол и търпение. Без никакво съмнение.

Облегнах се на Егор и се опитах да се изправя. Много ми се искаше да стисна ръката на шефа. Той отново изигра всичко по свой начин. Използвайки всички, попаднали му под ръка. И все пак надви Завулон — колко жалко, че Тъмният маг не присъстваше тук! Как бих искал да видя лицето му, лицето на демон, превърнал първия ми пролетен ден в безкраен кошмар.

— Но… — Максим се опита да каже нещо, но замълча. На него му се бяха насъбрали също прекалено много събития. Напълно разбирах как се чувства.

— Антоне, бях сигурен, абсолютно сигурен, че и ти, и Светлана ще се справите — меко изрече шефът. — Най-страшното за вълшебница с такава сила, с каквато е надарена тя, е да загуби самоконтрол. Да изгуби критериите в борбата с Мрака, излишната припряност, или, обратно — нерешителността си. И този етап на обучение изобщо не бива да се проточва.

Най-накрая Светлана пристъпи към мен. Внимателно ме подхвана. Погледна Хесер и за миг лицето й се изкриви от ярост.

— Не бива — казах аз. — Света, не бива. Той е прав. Днес аз го разбрах, за първи път. Къде е границата в нашата борба. Не се сърди. А това — дръпнах ръка от раната си, — е само драскотина. Ние не сме хора, доста по-издръжливи сме.

— Благодаря, Антоне — каза шефът. Прехвърли погледа си върху Егор. — И на тебе ти благодаря, момче. Страшно неприятно е, че ще застанеш от другата страна на барикадата. Но аз бях сигурен, че все пак ще се застъпиш за Антон.

Момчето тръгна към шефа, но аз го стиснах за рамото. Ето това не трябваше да прави, да изтърси някоя глупост. Той все пак не разбираше цялата сложност на тези игра! Не разбираше, че всичко, направено от Хесер, е само ответен ход.

— Само за едно съжалявам, Хесер — казах аз. — Само за едно. Че Завулон го няма тук. Че не мога да видя лицето му, сега, когато цялата му игра се провали.

Шефът не отговори веднага.

Навярно му беше трудно да го каже. А и на мен не ми беше приятно да го чуя.

— Завулон няма нищо общо, Антоне. Извинявай. Но той наистина няма нищо общо. Това е изцяло операция на Нощния патрул.