Нощният ловец

11.

Слисаната тишина натежа, но миг по-късно из игрището се разнесе тихо бръмчене и смени тоналността — хората започнаха да се напрягат, за да видят, да обяснят, да изкажат становище.

Огледало. Какво, по дяволите, означаваше това?

Хубав въпрос. Аз не се чувствах кой знае колко трогнат. Нямах и никакви конкретни теории относно значението му. Понякога с голямото изкуство е така. То ти въздейства, а не можеш да кажеш защо. Дали крие някакъв дълбок символизъм? Тайнствено послание? Или извратена молба за помощ и разбиране? Невъзможно ми беше да кажа, а и за мен това съвсем не бе най-важното. Просто исках да го попия със сетивата си. Нека другите се питат как се е озовало тук. В крайна сметка може просто да се е откачило и той да е решил да го хвърли в първия чувал, който му се е оказал подръка.

Невъзможно! Разбира се, че беше невъзможно. Сега обаче вече мислех само за това. Огледалото беше тук поради някаква много съществена причина. Чувалът за отпадъци нямаше нищо общо. Както този тип вече толкова елегантно бе показал, като бе оставил частите на трупа на пързалката, представянето беше важна част от всичко, което правеше. Не би допуснал небрежност с някой детайл. И ето защо започнах да мисля какво би могло да означава огледалото. Почти повярвах, колкото и импровизирано да беше, че решението да го сложи сред частите на тялото е обмислено, преднамерено. А имах и още едно усещане, което клокочеше някъде иззад белите ми дробове, че това е едно много прецизно, много лично послание.

Към мен?

Ако не към мен, тогава към кого? Останалата част от пиесата беше адресирана към широкия свят: вижте кой съм. Вижте какво представляваме всички. Вижте какво правя. Едно огледало от камион не е част от подобно послание. Разчленяването на тялото, източването на кръвта — това бе необходимо и елегантно. Но огледалото — и особено ако се окажеше, че е от камиона, който преследвах — вече беше нещо различно. Елегантно, да, но какво подсказваше това за действителната същност на нещата? Нищо. Огледалото бе прибавено поради някаква друга причина и зад нея се криеше ново и различно послание. Силата на тази мисъл ме заливаше като вълна. Ако беше от камиона, значи бе предназначено само за мен.

Какво обаче означаваше?

— Какво означава това, по дяволите? — попита Деб. — Огледало? Защо?

— Не зная. — Все още чувствах силата да пулсира в мен. — Но съм готов да се обзаложа на един обяд в „Стоункрабс“, че е от хладилния камион.

— Сто на сто. И ако не друго, поне урежда един важен въпрос.

Погледнах я слисано. Дали наистина интуитивно не бе доловила нещо, което бях пропуснал?

— Какъв въпрос, сестричке?

— С правомощията. — Тя кимна към шефовете. — Този си е наш. Хайде!

На пръв поглед детектив Ла Гуерта не бе впечатлена от новите улики. А може би изпитваше дълбок и всеобземащ интерес към символиката на това огледало, но го бе стаила зад грижливо издигнатата фасада на безразличие? Или това, или беше тъпа като задник. Все още стоеше с Доукс. За негова чест, той изглеждаше разстроен, но може би лицето му просто се бе уморило да бъде противно и сега Доукс пробваше нещо ново.

— Морган — обърна се Ла Гуерта към Деб, — не те познах облечена.

— Е, всички пропускаме много очевидни неща, детектив — изтърси Деб, преди да успея да я спра.

— Така е — отвърна Ла Гуерта. — Навярно затова някои от нас никога не стават детективи. — Пълна и лесна победа. Ла Гуерта дори не прояви любопитство как Деб ще приеме удара. Обърна й гръб и заговори на Доукс: — Открий кой има ключове за пързалката. И кой може да влиза тук по всяко време.

— Ясно — каза Доукс. — Да проверя ли и ключалките? Някой може да е проникнал с взлом.

— Не. — На лицето на Ла Гуерта се изписа малка сладка гримаса. — Вече имаме връзката със студа. — Хвърли поглед към Дебора. — Хладилният камион ни подведе. Измененията в тъканите най-вероятно са предизвикани от леда тук. — Отново се обърна към Доукс. — Убиецът е свързан с леда тук — хвърли последен поглед към Дебора, — а не с камиона.

— Ясно — каза Доукс. Не изглеждаше убеден, но това нямаше значение.

— Можеш да се прибираш, Декстър — каза ми Ла Гуерта. — Зная къде живееш, в случай че ми потрябваш. — Каза го дори без да трепне.

Дебора ме изпрати до изхода и каза:

— Ако нещата продължат в този дух, следващата година ще ме пратят да патрулирам по улиците.

— Глупости, Деб — отвърнах. — Два месеца най-много.

— Благодаря.

— Всъщност не бива да я предизвикваш така открито. Не виждаш ли как се справя сержант Доукс? Бъди малко по-тактична, за бога!

— Тактична! — Тя се закова на място и се вкопчи в мен. — Слушай, Декстър, това да не ти е някаква игра?

— Ами игра е, Деб. Тактическа игра. А ти не играеш според правилата.

— Аз изобщо не играя — изръмжа тя. — Става дума за човешки живот. Някакъв касапин се развява на свобода и ще си остане свободен, докато малоумната Гуерта движи нещата.

— Сигурно. — Потиснах изблика си на надежда.

— Повече от сигурно е — настоя Деб.

— Дебора, няма да промениш това, като ги накараш да те пратят пътен патрул в Коконът Гроув.

— Няма — съгласи се тя. — Но мога да го променя, като намеря убиеца.

Ето за какво значи ставаше дума. Някои хора изобщо нямат представа кое движи този свят. Иначе тя беше много интелигентна, наистина много интелигентна. Просто бе наследила цялата прямота на Хари и непосредствения начин, по който той се справяше с нещата, без да вземе нищо от свързаната с това мъдрост. При Хари обаче прямотата беше начин да прегази гадостта на живота. За Дебора тя беше начин да се престори, че гадост не съществува.

Помолих една от патрулните коли пред игрището да ме откара до автомобила ми. Докато шофирах към къщи, си представях, че съм задържал главата, така, както е, старателно увита в хартия, че съм я сложил на задната седалка и сега си я нося у дома. Влудяващо и нелепо, зная. За пръв път разбрах нещастните мъже, които галят женски обувки или навличат мръсно бельо. Ужасяващо усещане, което ме накара да поискам да взема душ почти толкова отчаяно, колкото и да погаля главата.

Обаче не разполагах с нея. Нищо не можех да направя, освен да се прибера. Шофирах бавно, няколко мили под ограничението за скоростта. В Маями това е все едно да си окачиш отзад табела „Блъсни ме“. Разбира се, никой не ме блъсна. За да го направят, щеше да им се наложи да забавят. На седем пъти обаче край мен пропищяха клаксони, осем пъти почти ме забърсаха, а пет коли просто трябваше да се качат на тротоара или да минат в лентата за насрещно движение.

Днес обаче дори доброто настроение на другите шофьори не можеше да ме ободри. Бях уморен до смърт, замаян и имах нужда да размисля далеч от ехтящата глъч на пързалката и празния брътвеж на Ла Гуерта. Бавното шофиране ми даваше възможност да прехвърля в ума си всичко станало. Открих, че една нелепа фраза непрестанно отеква в главата ми, че отскача като гумена топка от издутините и проломите на мозъка ми и заживява свой живот. Колкото по-често я долавях в ума си, толкова по-смислена ми изглеждаше. Като оставим смисъла, тя почти се превърна в изкусителна мантра. Стана ключ в усещането ми за убиеца, за главата, изтърколила се насред шосето, за огледалото за обратно виждане, затъкнато насред великолепните в своята сухота телесни части.

Ако бях аз…

Също както в: „Ако бях аз, какво щях да кажа с огледалото?“ и „Ако бях аз, какво щях да направя с камиона?“

Разбира се, че не бях аз. Подобна завист е пагубна за душата, но понеже нямах съвсем ясна представа дали имам душа, за мен това беше без значение. Ако бях аз, щях да бутна камиона в някоя канавка, недалеч от игрището. А после най-вероятно бързо да се измъкна оттам с предварително подготвена кола. Открадната? Зависи. Ако бях аз, щях ли да планирам да оставя тялото на пързалката, или това щеше да е реакцията ми след гонитбата по околовръстното шосе?

Освен всичко останало подобно нещо беше безсмислено. Той не би могъл да разчита на някой, който го преследва до Норт Бей Вилидж, нали? Но беше подготвил главата, за да я хвърли! И защо после е отнесъл останалата част до игрището? Изборът му ми се струваше странен. Да, там имаше лед, а беше и много студено. Огромното ехтящо пространство обаче не бе твърде подходящо за интимни моменти от какъвто и да било вид, ако питате мен. Там цареше чудовищна, бездънна самота, която с нищо не благоприятства съзидателността. Забавно е човек да се отбие на такова място, но то е крайно неподходящо за ателие. Там можеш да се избавиш от излишното, но не и да работиш. Просто нямах такова усещане за този тип.

Колкото до мен, това е.

И така, игрището беше смел ход в неизследвана територия. Щеше да даде на полицията някаква насока и най-вероятно да подведе всички по погрешен път. В случай че изобщо решаха, че е път, по който си струва да тръгнат, а това ми се струваше все по-малко вероятно.

А огледалото пък беше завършек на всичко. Ако бях прав относно подбудите за избора на пързалката, огледалото допълнително подкрепяше тезата ми. То би следвало да е коментар на току-що случилото се и да е свързано с главата. То трябваше да е фактът, върху който се фокусират всички нишки, фактът, който да ги обедини като елегантно подредените късове от разчлененото тяло — изящен акцент към основната работа. И какво щеше да е посланието, ако бях аз?

Виждам те.

Да. Разбира се, че е това, въпреки самоочевидността си. Зная, че си зад мен, и те наблюдавам. Аз обаче съм по-напред от теб, контролирам посоката ти, определям скоростта ти и те наблюдавам, докато ме следваш. Виждам те. Зная кой си и къде си, а единственото, което ти знаеш за мен, е, че те наблюдавам. Виждам те.

Сякаш така беше. Защо не се почувствах по-добре обаче?

А и какво от всичко това можех да разкажа на бедната Дебора? Вече преживявах случилото се толкова дълбоко лично, че трябваше с усилие да си наложа да не забравям за публичната страна на нещата, която беше от значение за сестра ми и кариерата й. Нямаше как да започна да й разправям — нито на нея, нито на никого другиго — че убиецът се опитва да ми каже нещо, стига да имам достатъчно ум да го чуя. А останалото? Имаше неща, които се налагаше да споделя с нея, но не бях сигурен наистина ли искам да го направя.

Прекалено беше. Трябваше да поспя, за да мога да подредя мислите си.

Допълзях до леглото, почти готов да се разрева. Оставих се на съня и просто отлетях в тъмнината. Спах почти два часа и половина, преди телефонът да иззвъни.

— Аз съм — каза гласът от другата страна.

— Дебора?

Естествено, че беше тя.

— Намерих хладилния камион.

— Браво, Деб. Добра новина.

Мълчанието й ми се стори твърде продължително.

— Деб? — попитах накрая. — Новината е добра, нали?

— Не — отвърна тя.

— Уф. — Необходимостта от сън пулсираше в главата ми като тупалки върху молитвено килимче, но се опитах да се съсредоточа. — Хм, Деб, какво си… какво стана?

— Съпоставих нещата. Напълно сигурна съм. Снимките, броя на срезовете, всичко. И докладвах на Ла Гуерта като добър скаут.

— И тя не ти повярва? — попитах скептично.

— Сигурно повярва.

Опитах се да премигна, обаче очите ми лепнеха и се предадох.

— Извинявай, Деб, но нещо не схващам.

— Опитах се да й обясня — каза Дебора с много изтънял, много уморен глас, който създаде у мен ужасяващото усещане, че ме заливат вълни, а нямам ведро да изгреба водата. — Всичко й разказах. Опитах се дори да съм любезна.

— Много добре — отвърнах. — Тя какво каза?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Съвсем нищо — повтори Дебора. — Освен че благодари, както би благодарила на някое момче от паркинга. Изгледа ме със странната си усмивка и ми обърна гръб.

— Деб, ама ти не можеш да очакваш от нея…

— А после разбрах защо се смее така. Сякаш съм немито полуидиотче и тя най-после е намерила къде да ме скрие.

— О, не, не ми казвай, че са те отстранили от случая!

— Всички сме отстранени от случая, Декстър. — Гласът на Дебора прозвуча много уморено. — Ла Гуерта арестува заподозрян.

Изведнъж на линията се възцари тишина. Изобщо не можех да мисля, но поне вече бях съвсем буден.

— Какво?!

— Арестува един човек. Работи на пързалката. Задържа го и е убедена, че той е убиецът.

— Невъзможно — казах, макар да знаех, че е възможно. Тая тъпа кучка! Ла Гуерта имам предвид, не Деб.

— Зная, Декстър, обаче иди го обясни на Ла Гуерта. Сигурна е, че е заловила когото трябва.

— Как така сигурна? — Главата ми се въртеше, имах чувството, че ще повърна. Сам не знаех защо.

— След час има пресконференция — изсумтя Деб. — Значи е сигурна.

Туптенето в главата ми беше прекалено силно, че да чуя какво още ми казва Дебора. Ла Гуерта е арестувала заподозрян? Кого? Към кого би могла да се насочи? Възможно ли бе да пренебрегне всички улики, аромата, усещането и стила на тези убийства и да арестува някого? Изключено беше някой, способен да сътвори направеното от този убиец, да позволи на недоразумение като Ла Гуерта да го залови. Никога. Живота си можех да заложа.

— Не, Дебора. Не. Невъзможно. Сбъркала е.

Дебора се изсмя. С уморен мръснишки смях на ченге, на което му е дошло до гуша.

— Да — каза тя. — Зная. И ти го знаеш. Тя обаче не го знае. Искаш ли да чуеш и нещо смешно? Той също.

Това вече беше съвсем лишено от смисъл.

— Какво говориш, Дебора? Кой не знае?

Тя отново се изсмя със същия ужасен смях.

— Онзи тип, дето го арестува. Предполагам, че е бил почти толкова объркан, колкото и Ла Гуерта. Понеже призна.

— Какво?

— Призна, Декстър. Призна си всичко.