16.

Смъртта на Хари не беше нито бърза, нито лека. Той преживя ужасни мъки — първата и последна проява на себичност от негова страна през целия му живот. Година и половина Хари умираше — постепенно, подхлъзваше се за няколко седмици, с битка почти си възвръщаше силите, а ние бяхме съвсем като замаяни от усилията си да отгатнем ще си отиде ли сега, този път, или е победил напълно? Не знаехме, но понеже това беше Хари, ни се струваше глупаво да се предадем. Хари щеше да направи каквото трябва, без значение от усилията, които щеше да положи. Какво означава това обаче, когато умираш? Уместно ли е да се бориш, да се вкопчваш и да караш нас, останалите, да изстрадат тази безкрайна смърт, след като смъртта идва без значение какво правиш? Или подобава да се измъкнеш елегантно и без излишно суетене?

На деветнайсет години аз, разбира се, нямах представа за отговора, макар вече да знаех за смъртта повече от мнозинството пъпчиви и недодялани второкурсници в университета в Маями.

Един прекрасен есенен следобед след лекцията по химия, докато прекосявах университетския двор на път за студентската лига, Дебора изникна до мен.

— Дебора — възкликнах. Постарах се гласът ми да прозвучи колежански. — Хайде да пием кола.

Хари ми беше казал да се навъртам в лигата и да пия кола. Казал ми беше, че това ще ми позволи да мина за човек и ще ме научи как се държат останалите хора. Прав беше, разбира се. Като оставим пораженията върху зъбите ми, усвоявах много неща за този неприятен вид.

Дебора, на седемнайсет, вече прекалено сериозна, поклати глава и каза само:

— Татко…

След минути вече шофирахме през града към хосписа, където бяха приели Хари. Хосписът не вещаеше нищо добро. Означаваше, че според лекарите Хари е на път да умре и че му предлагат да им сътрудничи.

Хари хич не изглеждаше добре. Беше позеленял и така застинал върху чаршафите, че се зачудих дали не сме закъснели. Беше отслабнал и прозрачен след дългата битка. На всички ни се струваше, че нещо в него се опитва да си проправи път навън. Респираторът съскаше. Гласът на Дарт Вейдър от гроб на живо погребан. В тесния смисъл на думата Хари беше жив.

— Татко. — Дебора го хвана за ръката. — Доведох Декстър.

Хари отвори очи и главата му се изтърколи към нас, сякаш някаква невидима ръка я побутна по възглавницата. Това обаче не бяха очите на Хари. Към нас се извърнаха мътни сини кухини, едва мъждукащи, празни, необитаеми. Тялото на Хари може и да беше живо, но той не беше в него.

— Не отива на добре — каза сестрата. — Просто се опитваме да го облекчим.

Засуети се с една голяма спринцовка, която взе от един поднос, вдигна я, за да изкара въздушните мехурчета.

— Чакай. — Гласът му беше толкова слаб, че отначало го взех за шум от респиратора. Огледах стаята и накрая спрях поглед върху онова, което бе останало от Хари. В мътните празни очи проблясваше искра. — Чакай… — каза той отново и кимна към сестрата.

Тя или не го чу, или реши, че може да го пренебрегне. Пристъпи до него и предпазливо повдигна вдървената му ръка. Започна да я натрива с памучен тампон.

— Не — кротко, почти нечуто прошепна Хари.

Обърнах се към Дебора. Изглеждаше… нерешителна. Наблюдаваше ставащото с всепоглъщащо внимание. Отново погледнах Хари. Той не откъсваше поглед от мен.

— Не… — Сега в очите му имаше нещо, което бих оприличил на ужас. — Не… инжекция…

Направих крачка напред и спрях сестрата с жест миг преди да забие иглата във вената му.

— Чакай — казах. Тя вдигна глава към мен и за част от секундата в погледа й проблесна нещо. Едва не паднах от изненада. Хладна ярост, нечовешко, сякаш родено в мозъка на влечуго усещане „Искам“, убеждение, че светът е резерват, в който тя лови плячката си. Само един проблясък, но вече бях сигурен. Та тя едва се сдържа да не забие иглата в окото ми, задето я прекъснах. Искаше й се да я забоде в гърдите ми, да я завърти, докато ребрата ми не изскочат и сърцето ми не се пръсне в ръцете й, тъй че тя да го изцеди, да го усуче, да изтръгне живота от мен. Чудовище, ловец, убиец. Хищник, бездушно и зло създание.

Досущ като мен.

Лъстивата усмивка обаче се върна много бързо.

— Какво има, миличък? — Неизменно прелестната, съвършената Сестра на Последните дни.

Езикът ми беше надебелял. Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.

— Той не иска тази инжекция — успях да кажа накрая.

Тя отново се усмихна. На лицето й се изписа нещо красиво, като благословия на всемъдър бог.

— Баща ти е много болен. Изпитва силни болки. — Държеше спринцовката високо — един мелодраматичен сноп лъчи от прозореца се отразяваше в нея. Иглата проблесна като личния й Свети Граал. — Има нужда от тази инжекция.

— Той не я иска — казах.

— Изпитва болка — повтори тя.

Хари каза нещо, което не успях да чуя. Очите ми бяха приковани в сестрата, а нейните — в мен. Две чудовища, готови да се сдавят заради къс месо. Без да свалям поглед от нея, се наведох към Хари.

Искам… болка… — каза той.

Рязко се обърнах към него. Иззад открояващия се скелет, уютно вгнезден под болнично остриганите коси, които изведнъж ми се сториха прекалено тежки за главата му, Хари се беше върнал, проправяше си път през мъглата. Кимна, много бавно посегна и стисна ръката ми.

Отново погледнах Сестрата на Последните дни.

— Той иска тази болка — казах й и някъде в едва доловимата бръчица, в сприхавото поклащане на главата й долових рева на дивото животно, което вижда как жертвата му изчезва в дупката си.

— Ще трябва да уведомя лекаря — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Ние ще почакаме тук.

Не откъсвах поглед от нея, докато тя се плъзгаше към коридора като огромна, носеща смърт птица. Почувствах натиск върху ръката си. Хари ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах Сестрата на Последните дни.

— Ти… знаеш… — каза Хари.

— За сестрата ли? — попитах. Той притвори очи и кимна. Само веднъж.

— Да — потвърдих. — Зная.

— Тя… Ти… — продължи Хари.

— Какво? — обади се Дебора. — За какво говорите? Добре ли си, татко? Какво означава това „тя… ти“?

— Тя ме харесва — отвърнах. — Той мисли, че сестрата сигурно си пада по мен, Деб — казах и отново се извърнах към Хари.

— А, хубаво — промърмори Дебора, но аз вече бях пренесъл вниманието си върху Хари.

— Какво е направила? — попитах.

Той се опита да поклати глава, но едва кимна. Намръщи се. Разбрах, че болката се връща. Както той искаше.

— Много… — каза той. — Тя… дава много. — Въздъхна и притвори очи.

В онези дни трябва да съм бил много глупав, защото не схванах веднага какво казва.

— Много какво?

Хари отвори замъглените си от болка очи и прошепна:

— Морфин.

Почувствах се така, сякаш ме прониза остра светлина.

— Свръхдоза. Убива със свръхдози. А на такова място, където това й е почти работата, никой не задава въпроси… ами че то…

Хари отново стисна ръката ми и спрях да дрънкам.

— Не й позволявай — каза ми с пресипнал глас и изненадваща сила. — Не я оставяй… да ме дрогира пак.

— Ама моля ви се… — Дебора едва се сдържаше да не се разплаче. — За какво говорите?

Погледнах Хари, но той стисна очи, защото болката внезапно го прониза.

— Той мисли, че… — започнах, но после замълчах. Разбира се, Дебора нямаше представа какъв съм, а Хари изрично ми беше забранил да й разкривам каквото и да е. Как можех да й кажа нещо, без да й разкрия истината? Това беше проблем. — Мисли, че сестрата му дава много морфин — казах накрая. — Нарочно.

— Това е безумие! — извика Деб. — Тя е сестра.

Хари я погледна, но не каза нищо. Ако трябва да съм искрен, и аз не се сещах по какъв начин да окачествя забележителната наивност на Дебора.

— Какво да направя? — попитах Хари.

Той задържа задълго поглед върху мен. В първия момент реших, че може би умът му блуждае, обезсилен от болката, но когато го погледнах пак, видях, че е съвсем на себе си. Челюстта му беше стисната толкова силно, че сякаш костите му щяха да пробият изтънялата бледа кожа, а очите му бяха ясни и будни — каквито ги познавах от времето, когато чух решението му да се заеме с мен.

— Спри я — каза той накрая.

Потръпнах. Да я спра? Възможно ли беше? Той наистина ли имаше това предвид? Да я спра? До този момент Хари винаги ми беше помагал да възпирам моя Мрачен странник, като го храня с бездомни животинчета или като ходя на лов за сърни, а един незабравим ден заедно хванахме една маймуна, която тероризираше цял Саут Маями. Толкова познато беше, почти по човешки, но не съвсем, разбира се. Двамата изминавахме теоретичните стъпки на преследването, на подреждането на доказателствата. На всичко. Хари знаеше, че някой ден Това ще се случи, и искаше да е подготвен, за да Го направя както трябва. Винаги ме беше възпирал да Го извърша наистина. А сега? Да я спра? Настина ли имаше това предвид?

— Ще отида да поговоря с лекаря — каза Дебора. — Той ще й нареди да намали дозата.

Отворих уста, но Хари стисна ръката ми и пак кимна. Много го болеше.

— Върви — прошушна той. Дебора остана за миг загледана в него, после излезе да търси лекаря. Когато затвори вратата, стаята натежа от тишина. Думите на Хари не излизаха от ума ми. Не се сещах по какъв друг начин да ги изтълкувам, освен че той най-после ме освобождаваше, че най-после ми позволяваше да извърша Истинското нещо. Не се осмелявах обаче да попитам дали има точно това предвид. Страхувах се да не ми отвърне, че е искал да каже нещо друго. Просто стоях там, безкрайно, както ми се стори, загледан през малкия прозорец в градината отвън, към заобиколения с леха червени цветя фонтан. Времето течеше. Устата ми пресъхна.

— Декстър — каза Хари накрая.

Не отвърнах нищо. Каквото и да измислех, все ми се струваше неподходящо.

— Така стоят нещата — промълви Хари. Бавно и мъчително. Погледнах го. Той ми отвърна с напрегната полуусмивка. Накрая видя, че съм с него. — Скоро ще си… тръгна. Не мога да ти попреча да… бъдеш този, който си.

— Да бъда това, което съм, татко — уточних.

Той махна с немощна, крехка ръка.

— Рано или късно… ти… ще изпиташ необходимост да го направиш с човек.

Само при мисълта за това кръвта ми запя.

— С някой, който… има нужда от това…

— Като сестрата — казах. Успях да го кажа.

— Да. — Хари притвори очи за един дълъг момент, а когато продължи, гласът му беше почти неразбираем от болка. — Тя има нужда от това, Декстър. Това е… — Той се задъха. Можех да чуя как езикът му изтрака, сякаш устата му беше пресъхнала. — Тя умишлено… слага свръхдоза на пациентите… убива ги… убива ги… нарочно… Тя е убийца, Декстър… Убийца…

Преглътнах. Чувствах се донякъде неподготвен, замаян, но в крайна сметка в живота на един млад мъж моменти като този са много важни.

— Наистина ли искаш да… — Гласът ми секна. — Добре ли ще е, ако я спра, татко?

— Да — каза Хари. — Спри я.

Поради някаква причина се чувствах така, сякаш трябваше да съм абсолютно сигурен.

— Искаш да кажеш… нали знаеш. Както го правя обикновено? С… нали знаеш, маймуната?

Очите на Хари бяха притворени. Очевидно се беше оставил на надигащата се вълна на болката. Въздухът раздра гърдите му.

— Спри… сестрата. Като… маймуната.

Главата му се изви леко назад, дишането му се учести, но остана накъсано.

Добре.

Това беше.

„Спри сестрата, както го направи с маймуната“. В това определено имаше нещо първично. В обзетия ми от безумно бръмчене мозък обаче звучеше музика. Хари ми даваше свобода. Разполагах с разрешение. Говорили бяхме, че някой ден то ще се случи, но досега той все ме възпираше. До този момент.

Този момент.

— Говорили сме… за това — каза Хари с все така притворени очи. — Знаеш какво да направиш…

— Говорих с лекаря! — Дебора влетя в стаята. — Ще дойде и ще коригира лекарствата в картона.

— Добре — казах и почувствах, че в мен се надига нещо, че пропълзява от основата на гръбнака към тила и темето ми — някакъв електрически импулс, който ме разтърси целия и ме обви като непрозрачно покривало. — Ще поговоря със сестрата.

Дебора ме изгледа стреснато. Заради тона ми навярно.

— Декстър…

Не й отвърнах. Мъчех се да овладея дивашкото ликуване, което се надигаше в мен.

— Не искам да стане някакво недоразумение.

Гласът ми прозвуча странно дори за мен самия. Излетях покрай Дебора, преди тя да забележи изражението ми.

В коридора на хосписа, докато се провирах между вързопите чист свеж бял лен, за пръв път почувствах, че Мрачния странник е новият ловец. Декстър се смали, стана почти невидим, като светлите ивици върху дързък прозрачен тигър. Аз се прелях в него, невъзможно беше да бъда откроен, но бях там и дебнех, кръжах, носен от вятъра, и търсех плячка. В този неизказан проблясък на свобода в моето странстване към Нещото, за пръв път с одобрението на Хари, аз се оттеглих, избледнях на фона на собствената си мрачна същност и друга една моя същност оголи зъби. Най-после щях да Го направя, щях да направя онова, за което бях създаден.

И го направих.

Загрузка...