Нов патрул

Пролог

Антон Городецки гледаше телевизия.

Той не беше от онези, които нямат телевизор от принципни съображения или с гордост заявяват при всеки удобен случай, че не са го пускали вече няколко години. Честно казано, той даже понякога го използваше — почти всеки ден гледаше новините, а два-три пъти годишно дори и някой филм, ако случайно се натъкнеше на него в ефира.

Но в момента той гледаше телевизия замислено и целенасочено. И фактът, че се прехвърляше от канал на канал на всеки пет секунди, не свидетелстваше, че е невнимателен.

Щрак…

— Подсъдими, защо отидохте при потърпевшия?

— Е… аз… исках да пийна с него… А той…

Щрак…

— … Присъдата на съда е тринайсет години лишаване от свобода в колония със строг режим. Защитата вече заяви, че ще обжалва и вината на подсъдимия с нищо не…

Щрак…

— … е открит от портиера, който е съобщил в полицията. Въпреки всичките усилия на лекарите…

Щрак…

— … е изгубил ориентация и не е излязъл в орбита. Но специалистите подчертават, че спътникът е бил застрахован…

Щрак…

— … средният размер на пенсиите нараства с единайсет процента и става пет хиляди деветстотин седемдесет и четири рубли…

Щрак…

— … и тези ужасни години, десетилетия на потисничество и тирания, не сломили художника, той продължил да твори и дръзко да излага своите работи напук на комунистическия режим…

Щрак…

— … напредничави технологии. По думите на учените, използването им при производството на нанотехнологичен цимент значително ще подобри качеството…

Щрак…

— … бил купен преди пет години и оттогава не е извършван никакъв ремонт. Резервните изходи били зазидани и когато избухнал пожарът…

Щрак…

— … е предложено да се разгледа въпросът за отнемането на децата от семейството, тъй като равнището на доходи на семейството не позволява да им се подсигурят нужните грижи…

Щрак…

— Ето какво ще ти кажа, командире, ако започнем отстъпление, заградотрядите22 ще ни разстрелят, а ако се предадем, поне имаме някакъв шанс…

Щрак…

— … най-голямата в Европа! И това е безспорно доказателство за верността на провежданата политика…

Щрак…

— Стридите в този ресторант са най-добрите в Москва, но виното наистина е скъпичко — за по-евтино от пет-шест хиляди не успях да намеря нищо прилично…

Городецки изключи телевизора, макар че му оставаха още десетки канали. Потърка горната част на носа си.

Тези, които казват, че изобщо не бива да се гледа телевизия, са глупаци. Просто това трябва да се прави веднъж на три-четири месеца. Тогава не ти се замъглява погледът.

Разбира се, ако гледаш през интервал от три-четири години, тогава е още по-показателно.

Той се приближи до прозореца, погледна ниското сиво небе, надвиснало над града. После бавно прекара длан по студеното стъкло.

Облаците се разкъсаха и в небето се отвори пролука — мъничко око от ясно тъмносиньо небе. Някъде зад пелената от облаци беше слънцето.

Антон мушна ръце в джобовете. Извади малките слушалки, пъхна ги в ушите си. Щракна бутона на плеъра. Падна се „Пикник“.

Пролуката в облаците се затвори. Антон понечи да вдигне ръка — и я отпусна.

Така или иначе ще се затвори…

Той отиде в кухнята, отвори шкафчето и измъкна от него начената бутилка коняк. Огледа се скришом, наля си малко в тумбеста винена чаша и го изпи варварски, на екс.

Бутилката издаде съкрушена въздишка. Антон присви очи и я погледна, за да определи автора на заклинанието.

Светлана.

Антон си наля втора порция, скри въздишащата бутилка в шкафа и отиде в хола. Застана до шкафа със стъклени врати, изучавайки оставения на полицата дървен бокал.

Разбира се, подобен род артефакти би трябвало да се съхраняват в офиса на Патрула. Но за седмица изследвания никой от аналитиците така и не изясни как може да се прочете скритото в чашата пророчество (и дали там изобщо има такова), а и апартаментът на двама Висши Различни (и даже трима, ако се брои и Надя) по принцип е защитен почти от всякакво нахлуване.

Така че по предложение на Хесер чашата на Еразъм бе върната на Городецки. Върнаха я без ентусиазъм — на Инквизицията изобщо не й хареса, че Антон не се е опитал да ги извика за залавянето на Арина. Но у Хесер се намери убедителен довод — Еразъм можеше да е настроил по някакъв начин чашата така, че пророчеството да се разкрие само пред Городецки.

Когато поискаше, Хесер винаги намираше убедителни доводи.

Антон известно време наблюдава бокала, после отвори шкафа и го взе в ръце. Допря го до едното си ухо, после до другото. След това отиде в кухнята, сипа на дъното коняк и го изпи.

Естествено, пророчеството не се разкри.

— Татко?

Потънал в размисли, Антон стоеше с бокала до прозореца и не беше забелязал веднага, че Надя се е върнала от училище.

— Какво, дъще?

— Ти… — Надя демонстративно помириса въздуха, но попита дипломатично — Разгонвал ли си облаците?

— Да. Малко.

— Забелязах.

Надя пристъпваше от крак на крак до вратата. Или искаше да попита нещо, или обратното — да каже. Антон погледна дъщеря си и изведнъж — напълно неочаквано — разбра, че дъщеря му вече не е съвсем дете, че е стъпила на онази тайнствена пътека, която води от детството към младостта и на която остават хвърлени и забравени говорещите кукли, плюшените мишки и любимите родители…

Надя току-що беше стъпила на тази пътека, но вече нямаше да се върне от нея…

— Искаше ли да ме попиташ нещо? — поинтересува се Антон.

— Татко, ето тази чаша… Аз също я докосвах.

Антон кимна, разбирайки, че не става въпрос за физическо докосване.

— Струва ми се, че там има нещо. Но е скрито много добре, не може да се достигне нито чрез сила, нито чрез хитрост.

— Ако беше достатъчна хитрост или сила, в Инквизицията всичко щяха да разберат — кимна Антон.

— На мен ми се струва, че там има някакъв хитър пусков механизъм — продължи Надя ободрено. — Трябва да се направи нещо такова, за което никога не би се сетил. Което не би направил. И тогава пророчеството ще се разкрие.

Антон погледна бокала в ръката си.

После кимна.

— Тогава, навярно, никога няма да го узнаем.

— Разстроен ли си?

— Не — каза Антон. — Не много. По-точно — никак.

Глава 1

Младежът беше стабилен, от младите, дошли в Патрула миналата година, и мечтаеше да стане оперативен работник. Честно четвърто равнище и всички шансове да се издигне още. Наричаха го Александър, до съвсем скоро учеше в Московския авиационен институт и мечтаеше да стане космически инженер. От такива не се и получаваха други освен Светли, защото през 2012 година в Русия космонавти мечтаеха да станат само малките деца или блажените.

— Антон Сергеевич — той се стараеше да говори спокойно и стегнато, но в гласа му все пак нещо потрепваше, — а Вие сигурен ли сте, че те ще дойдат тук?

Свих рамене, извадих пакета с цигари, запалих, поднесох го на Саша, без да обръщам внимание на неодобрителната му гримаса. Саша започна да нервничи, после неуверено посегна за цигара.

Прибрах пакета.

— Не бива. Първо, никога не пуши. Второ, изобщо не прави това, което ти предлагат авторитетите, ако не ти харесва. Ако скоча от моста, също ли ще скочиш?

— Ако трябва — ще скоча! — изрече твърдо Саша.

Погледнах надолу, към сивата вода на река Москва, в която се отразяваха уличните лампи (звездите в Москва не се виждат често и на самото небе). Кимнах:

— Винаги най-важното е да разбереш дали да скочиш, или не… Саша, те ще дойдат тук, защото така е насочен Зовът. Когато аз бях мъничко по-възрастен от теб, но едва ли по-силен, можех само с голямо усилие да усетя вампирски зов и да тръгна към него. Сега го чувствам само малко повече… и знам, че по „Берсенавска крайбрежна“ идва вампир, а по „Пречистенска“ — девойка. Това в последно време стана страшно популярно при вампирите — да хващат жертвата си на мост, а после да хвърлят тялото във водата. Докато го измъкнат… вече никой не може да разбере от какво е загинала.

— Как така „не може да разбере“? — възмути се Саша. — А загубата на кръв? А белезите от зъби?

— Ами, представи си — казах аз, издишвайки във въздуха кълбо дим, — че си патоанатом. Докарват ти тяло, извадено от водата, доста пострадало, ударило се в брега или в опорите на мост…

Саша започна да пребледнява. Млад беше още. Добър, но млад…

— Дори и да забележиш, че на шията има някакви рани, а в тялото почти няма кръв, какво ще предпочетеш да мислиш? Че из Москва бродят вампири? Или че влюбената глупачка се е хвърлила във водата и при падането се е набола на някакво желязо?

— Аз бих разгледал всички варианти — реши Саша.

— Затова си в Патрула — кимнах аз.

Саша помълча, поглеждайки бдително ту наляво, ту надясно. После плахо попита:

— А Храмът не им ли пречи?

Погледнах масивното, благообразно осветено здание. Поклатих глава.

— Този не им пречи. Вампирите изобщо не се боят от религията. Ако вярваха в Бог, нямаше да станат вампири. Но си прав в това, че истинският храм може да защитава. Ако е наблизо и ако жертвата е вярваща. Разбираш ли? Това не плаши вампира, но защитава жертвата.

— Струва ми се, че разбирам — кимна Саша замислено. — А защо този не помага?

— Заради много фактори — отговорих аз уклончиво.

Саша стоеше, дърпайки сложения на перилата на моста катинар. Ама че смешен е този маниер на съвременните влюбени — отиват на моста, целуват се, и слагат катинар — сякаш вече са заключили любовта си.

А любовта не бива да се заключва. Тя не ни е дадена за това.

— Чувствам го — каза Саша възбудено. — Идва! Отляво!

— Знам — кимнах аз.

— Той нас не ни ли…

— Той няма да почувства в нас Различни и дори няма да види истинския ни облик — успокоих го аз. Без да уточнявам, че вместо мен вампирът ще види пълен младеж с обеца на ухото, а вместо Саша — тъжна девойка. Стандартната картина за това място — поскарали се влюбени…

— Чувствам и девойката — каза Саша е облекчение. — Ето, идва… та тя е съвсем момиченце!

Обърнах леко глава — девойката преминаваше покрай нас, заслепено гледайки напред, и признах:

— Да, на четиринайсет-петнайсет години. Това е лошо. Ако беше на десет…

— Какво му е лошото? — изуми се Саша.

Така ли се е учил? Нима не помни, че лицензите се издават…

— Изчезнаха! — възкликна възбудено Саша.

Аз и сам видях как вампирът — толкова млад на вид, колкото и моят партньор — направи крачка срещу девойката, усмихна се — зъбите му още не се бяха подали, имаше само едва забележим намек за тях — и… те изчезнаха.

— Да вървим — казах аз, с щракане на пръстите запратих угарката през парапета към водата. По-скоро почувствах, отколкото видях сянката си — и пристъпих в нея.

Студ. Обичайният пронизващ студ на Сумрака. Светът наоколо изведнъж потъна в сиво и забави движенията си, звуците станаха провлечени и далечни. Под краката ни се стелеше плътен син мъх, краката ни потънаха в него като в скъп килим.

Вампирът стоеше на няколко крачки от нас, съвсем млад, красив, аристократично блед. Е, да, той също беше съвсем новак, не се беше маскирал на млад, наистина беше такъв… иначе сумрачният му образ на Различен би бил съвсем различен…

Все още обичам този стар каламбур…

Вампирът стоеше, прегърнал девойката и целувайки я в устните. Именно целувайки я, а не хапейки я. С крайчеца на окото си поглеждаше към мен и към тромаво влезлия в Сумрака зад гърба ми Саша.

— Нощен патрул, всички да излязат от Сумрака — казах аз с отегчен глас.

Много се надявах, че вампирът ще се озъби и ще се хвърли към мен. Или ще хукне да бяга. Или ще започне да крещи, че не е направил нищо лошо, просто се е поцелувал със симпатична девойка…

Вампирът спря да се целува, внимателно остави девойката — тя застина като кукла — и е известна обида попита:

— Какъв е проблемът, всъщност?

— Антон Городецки, московски Нощен патрул — казах аз, вече досещайки се за всичко. — Покажете регистрацията си.

— Добър вечер — изрече учтиво вампирът, откопчавайки якето си. Светлосините линии на регистрационния белег светеха слабо през ризата. — Много ми е приятно да се запознаем, Антоне. Чувал съм много за вас.

— Денис Любимов, вампир, шесто равнище — изрекох аз, прочитайки белега. — Задържан сте за нелицензиран контакт с човек.

— Защо веднага „нелицензиран“? — обиди се Денис. — Ето!

Тънкият лист „пергаментна“ хартия се разтвори в ръката му. Можеше дълго и досадно да сверявам цифрите, подписите, печатите, магическите знаци… Само че и така виждах, че лицензът е истински.

— Тя няма и петнайсет години — кой знае защо казах аз.

— А аз съм на двайсет — кимна Денис. — Лицензите започват да ги издават от дванайсет, ако в семейството няма Различни от първа степен на родство. Всичко е законно.

Саша зад гърба ми задиша тежко.

— Това е Ваше право — рекох аз без никаква интонация. Погледнах под краката си — и синият мъх пламна, сякаш са го залели с керосин и са го запалили. — Но Вие сте съвсем млад, Денис. Не оспорвам правата Ви, но бих искал да напомня, че мнозина вампири живеят по цели векове, без да използват лиценза си за лов. В замяна могат да Ви бъдат предоставени най-различни видове преференции съгласно съглашение шейсет и четири — седемнайсет от трети юли…

— Прочел съм и съм подписал всички необходими документи, знам правата си и задълженията си — каза вампирът учтиво. — Мога да потвърдя още веднъж, че всичко ще бъде извършено с максимална хуманност, безболезнено и бързо. А сега бих искал да ви помоля… господа патрулни… да излезете от Сумрака!

— Защо? — възкликна неочаквано Александър. — А, защо? Кажи ми, вампирска мутро!

Обърнах се и хванах здраво Саша за рамото. Само това ни оставаше, жалба на вампир в Дневния патрул по повод непровокирана обида и дискриминация…

Но това беше съвременен вампир, млад, учтив и сдържан.

— Защото такива са законите на природата — поясни любезно той. — Защото хората непрестанно и с огромно удоволствие се изяждат взаимно. Най-често образно казано, но много по-жестоко и болезнено, отколкото вампирите и върколаците. Аз не съм си избирал съдбата, не съм си избирал начина на живот… или смърт, ако предпочитате. Но нямам намерение и да се правя на овца, бидейки вълк. А сега ни оставете… Зовът отслабва, девойката може да дойде в съзнание и да се уплаши, и вие ще сте виновни за това!

— Запомни едно — казах аз, без да се обръщам. — Ти може и да си вълк, но ние сме вълкодави.

Вече излизах от Сумрака, мъкнейки Александър след себе си, когато чух подхвърленото подире ни:

— Баща ми имаше ирландски вълкодав, хубаво куче. Само дето не живеят дълго.

Наложи ми се да хвана Александър за яката и да го притисна към парапета, иначе той щеше да се върне обратно в Сумрака.

— Та той… той… — вилнееше младият патрулен.

— Ни се подиграваше и ни провокираше, особено теб — казах аз. — Успокой се. В правото си е.

— Но той сега ще убие девойката!

— Да, най-вероятно — кимнах аз. Извадих цигара, запалих. — Знаеш ли колко хора в Москва загиват за една нощ? И, между другото, повечето съвсем не ги убиват Различни, а самите хора.

— Но…

— Ние не сме рицари, търсещи девици в беда — казах аз.

— Ние сме полиция! Ние пазим и защитаваме!

— Не, ние не сме дори полиция. Ние сме бюрократи, следящи да се съблюдават закони, които не се харесват на нас самите. Ние сме кучета, които пазят стадото от вълците, но не хапят пастирите, които вечер пекат шашлик. Успокой се.

Александър отстъпи крачка назад, гледайки ме ужасено. После поклати глава и изрече с неподправено отвращение:

— Не вярвам. Не, не вярвам, честна дума! Вие, Антон Городецки… та Вие сте герой, Вие толкова пъти сте правили такива неща… разказвали са ни на уроците, гледал съм учебни филми, как Вие…

— В учебните филми играят актьори — казах аз. — А на уроците се разказват легенди.

Зад гърба ми се разнесе шумолене. Във въздуха се появи увисналото тяло на девойката. Увисна за секунда — а после прелетя през парапета и се устреми към водата.

В следващата секунда се появи вампирът. Той беше с розови бузи, бодър и красив. Леко навеждайки глава, сякаш за да се сбогува, той се обърна и се понесе с немислима скорост по моста, надалеч от нас.

Под краката ни едва чуто изпляска студената кална река Москва.

Александър ме изгледа със стъклен поглед.

— Помниш ли как ти казвах, че е важно да разбереш трябва ли да скачаш, или не? — попитах аз.

Александър мълчеше.

— В това се състои целият проблем — поясних аз. Изплюх цигарата през парапета — и скочих подир нея.

Реката ме удари в краката с противна тежка пихтия, която мигновено се разреди и се превърна в ледена есенна вода. Гмурнах се, отворих очи, погледнах светещите праз водата огънчета. Ако не се вглеждам, можех да си помисля, че са звезди…

Тялото на девойката бавно потъваше през водата от огънчета. Направи само две загребвания, когато чух оглушителен плясък — още едно тяло беше паднало във водата.

— Ти да не си глупак? — попитах, след като се убедих, че Александър е спрял да плюе вода. — Защо скачаш, щом не умееш да плуваш?

— Ти… ти нали… каза… — простена той, надигайки се.

— Какво съм казал?

— Че… трябва…

— Че трябва винаги да разбираш какво правиш — напомних му безмилостно аз. — Та ти си маг. Различен. Светъл. Точно ти да си глупак е особено срамно!

Бях измъкнал Александър и девойката от водата против течението, там, където имаше по-малко народ — възможностите на Различен позволяваха подобни фокуси. Седяхме на калното крайбрежие, край парка, срещу чудовищната статуя на Колумб, към която беше прикрепена главата на Петър Първи. Петър-Христофор презрително се взираше над главите ни в своята желязно-бронзова далечина.

— Девойката… — простена Саша.

— Лежи ей там — кимнах аз. — Измъкнах ви и двамата. Благодаря, страшно ми помогна…

— Тя жива ли е? — попита Саша с надежда.

— Не е мъртва — отвърнах аз, гледайки аурата й.

— Какво? — Саша най-накрая седна нормално и се огледа. — Този гад…

— Можеше да я убие. Но аз го ядосах, с твоя помощ. Така че тя не е мъртва… ще бъде вампир.

Покрай нас премина някаква мрачна двойка — солиден мъж с костюм и вратовръзка и още по-едър мъж с костюм с малко по-голям размер от необходимия и с дебел врат. Машинално разтворих Сфера на невнимание, за да прикрия бледата девойка, но притежателят на дебелия врат въпреки това завъртя глава и прекара ръка под сакото си. Добрите телохранители са такива, те ни усещат нас, Различните…

— Какво ще правим? — попита Саша.

— Първо ще се подсушим — казах аз. — Помниш ли заклинанията? Браво. Второ, ще станем, тук е кално и студено, ние сме още млади мъже, не ни трябва простатит. Трето, аз ще си отида вкъщи, ще се изкъпя и ще легна да спя.

— А аз? — попита тихо Саша.

— Ти ще останеш да чакаш девойката да дойде в съзнание. Засега повикай Дневния патрул… Кажи им: „ситуация шест, без усложнения“. Ако не помниш номера или те е гнус да говориш с Тъмните — помоли нашия диспечер. Мобилният ти цял ли е?

— Той е защитен със заклинание…

— Умник. Докато Тъмните дойдат, а те няма да се разбързат особено, поговори с девойката. Обясни й, че я е ухапал вампир, че сега тя също ще стане такава… всъщност вече е станала… вампир. Е, правата и задълженията… Ще я предадеш на Тъмните, те ще й намерят учител. Например същия този Денис. И това е — на този етап работата ти ще е приключена.

Станах, изтръсках се. От дрехите ми се вдигаше воняща на гнилоч и нефт пара. Добре, че бях с яке, хубавият костюм не може да се изчисти от московската река дори с магия…

Мерцедесът с господина и неговия охранител вече потегляше от паркинга. Вдигнах ръка, изпращайки лека заповед. Тук нямаше да са достатъчни реморализация или дори „Диханието на Тереза“…

Мерцедесът леко намали. Отворих задната врата — собственикът на колата седеше до шофьора, по удивителния маниер на родните новобогаташи от средна ръка.

— Засега карай по крайбрежната — наредих аз на охранителя. И преди да затворя вратата, извиках на Александър — Да, между другото, взе си изпита. Утре можеш да си отдъхнеш, да дойдеш на себе си. Аз в такива случаи се напивам, а ти можеш да измислиш нещо твое си. А вдругиден — в Оперативния отдел. Приет си на работа.

Този ден Хесер още от сутринта беше в приповдигнато настроение. На оперативката се усмихваше, разказа малко не на място смешен, но пошличък виц, и изведнъж увеличи бюджета на Научния отдел за следващото тримесечие. Прегърна игриво Олга, която просто минаваше наблизо, изпрати Игнат в командировка в Лвов „за обмяна на опит“, макар че всички прекрасно знаеха, че Игнат е родом оттам и просто иска да навести роднините и приятелите си.

Разказът ми за изпита на курсанта Александър също беше приет благосклонно. Единственият въпрос също беше очакван.

— А сигурен ли си, че за девойката не е било по-добре да умре, отколкото да стане нежива? — попита шефът, играейки си с химикалката.

— Не съм сигурен — отговорих честно аз. — Но нямах възможност да я попитам, а не исках да решавам вместо нея. В края на краищата, до пълното преобразяване ще има достатъчно време с относително здрава психика. И ако тя вземе друго решение… А виж, на Александър ще му е крайно полезно да осъзнае, че невинаги действията водят до желания резултат. Сигурен съм, че всичко разбра.

— Убедително — кимна Хесер и се подписа със замах върху заповедта за зачисляване на Александър на щат.

Общо взето, днес от Хесер можеше да се изкрънка всичко или почти всичко. От което се опитах да се възползвам, забавяйки се, когато народът започна да се разотива.

— Въпроси, Антоне? — попита Хесер, отваряйки ноутбука си.

— Да, един. За Еразъм.

— Досети ли се как да откриеш пророчеството му? — поинтересува се Хесер.

— Засега не, макар че се появи една идейка. Но тук всичко е толкова взаимосвързано… Борис Игнатиевич, кажете, а онзи бонзай, който му подарихте… можете ли да кажете що за магия е скрита в него?

— Не — отсече Хесер.

Е, от опит глава не боли…

— Аз изобщо не бих вземал присърце това древно пророчество — продължи Хесер, без да ме поглежда. — Или е прокиснало и не се е осъществило, или отдавна се е случило. Виж, онова, което искаше да каже момчето, би ни било много по-интересно да го узнаем.

— Арина ме завъртя около пръста си… — отново се покаях аз. — Но аз самият не съм сигурен, че там, на флашката, имаше нещо…

— Изхождайки от неписания закон, че винаги се случват неприятности, там е имало нещо… — Хесер въздъхна и затвори ноутбука. — Седни, Антоне. Да поговорим. Разбирам какво те тревожи.

— Пророчеството на Арина — признах си аз. — Поточно, на приятелката й… А ако тя е права и пророчеството сработи?

Хесер сви рамене.

— Може и да е права и пророчеството да сработи. Може и да е сработило, въпреки уловките й — немците са превзели Малорусия, японците са нахлули в Сибир, болшевиките са били бесени…

— Войната е продължила девет години?

— Първата световна е започнала в хиляда деветстотин и четиринайсета, Гражданската война в Русия е завършила през хиляда деветстотин двайсет и трета. Ще ги сметнеш ли сам?

— Завършила е в двайсет и втора — продължих да упорствам аз.

— Ох, тези историци! В Якутия, на Камчатка и в Чукотка — през двайсет и трета! — изрева Хесер. — С кого спориш? Ти бил ли си там? А аз през двайсет и трета се сблъсках с казаците на Бологов и с техния шаман! А след това басмачите още колко време безчинстваха…

— Не споря за това — казах аз примирено. — Ако смятаме от четиринайсета до двайсет и втора, стават точно девет години.

Хесер замислено вдигна ръце и започна да отмята пръсти. После ме погледна и почервеня.

— Тогава за какво спориш? Всичко се е случило!

— Не всичко — казах мрачно аз. — Третина ще загине от глад…

— Гладът в Поволжието, Казахстан, Малорусия… Не е една трета, естествено, но да оставим на пророците правото да нагнетяват трагичност.

— А останалите ще се разтворят в света.

— А какво, коя страна сега не се разтвори в света? — Хесер учудено вдигна вежди. — Глобализацията, Антоне! Всичко се разтвори във всичко! В Париж влязох в тоалетната — на стената бяха изписани надписи на дванайсет езика!

— Москва ще загине, от пламък обзета…

— Пророчествата винаги са иносказателни — отсече Хесер. — Старата Москва е загинала, от нея не е останало нищо освен Кремъл… Но Кремъл не е Москва.

— Ще умре наследникът и царят ще тъжи…

Хесер се замисли за миг. После каза:

— Ето го и резултатът от намесата на Арина. Тя е излекувала наследника, ако не лъже, и той не е умрял… от предназначената му смърт… А всичко останало така или иначе се е случило. Така че старата глупачка просто е изкуфяла. Приискало й се е да пострада, разбираш ли. Русия е погубила. Смешно! Русия хиляда години я погубват всички, които не ги мързи, а нея още си я има и ще продължава да я има!

— Благодаря — изрекох аз искрено, изправяйки се. — Че то… някак си е тежко на душата.

— Антоне, живял съм на много места — рече меко Хесер. — Тибет… Китай… Индия… Фландрия…

— А не Холандия? — уточних аз.

— Зеландска Фландрия — поясни Хесер, — сега това е Нидерландия, да. Та така, Антоне, към всяка страна се привързваш. На мен са ми скъпи и Тибет, и Индия, и Фландрия. И Русия, разбира се. Но с годините осъзнаваш, че най-важното — това е семейството ти, приятелите ти, работата ти. А страната ти… всички ние сме граждани на човечеството, излезли от него, но живеещи и работещи заради него. Всички ние сме Различни! Ето това е главното. Не се бой от глупостите на старата вещица, на нея й се е отразил лошо прекалено дългият сън. Не търси смисъл в старото дърво на Еразъм — щом даже Арина не му се е полакомила, — а е могла да ти го открадне сто пъти — значи от него няма полза. Виж, това, което Инокентий пророкува… но тук ти, разбира се, сбърка! Ето него си струва да узнаем!

Окаяно наведох глава.

— Сигурен ли си, че изтри всичко от телефона играчка? — попита Хесер небрежно.

— Да. Нали го дадох на Научния отдел.

— Нищо не са могли да измъкнат — въздъхна Хесер. — Малка микросхема, всичко е презаписано, старата информация е изтрита тотално… И не си го оставил на друга флашка?

— Нямам друга флашка. Нали проверявахте…

— Лошо — отново въздъхна тежко Хесер. — Най-ценната информация, с която си се сдобил на Формоза, е, че Тигъра съвсем не е това, което си мислехме, че се опитва не да унищожи пророците, а да ги тласне към пророчество. Но нали при нас се държеше иначе! Та той сам заяви, че пророчеството не трябва да прозвучи! Ето това прави пророчеството интересно, а то ни е недостъпно!

— Виновен съм…

— Тръгвай, тръгвай — махна с ръка Хесер. Не, той наистина беше в прекрасно настроение. — Станалото — станало. За днес нямам задача за теб, можеш да се заемеш с твоите си дела. И… получаваш правото на една добра намеса от седмо равнище!

— Ако го имах снощи…

— Щеше да спасиш девойката, а на вампира щяха да му издадат нов лиценз. Много добре знаеш!

Разперих ръце и излязох от кабинета.

Глава 2

Главното предимство на началника, особено в организация като Нощния патрул, се състои в свободното планиране на деня.

Всъщност винаги съм имал достатъчно работа. Официално ми беше възложено наглеждането на курсантите, контролирането на обучението в училището и инспектирането на патрулните. На скучния бюрократичен език, който възниква от само себе си във всяка организация, независимо дали е счетоводството на тръбовалцувъчен завод или съюз на романтичните художници-анархисти, моята длъжност се наричаше „заместник-директор по подготовката и преподготовката на персонала“.

Не звучи като нещо много изморително, нали? Но на практика не ми оставаше свободно време — ако, разбира се, не взема съзнателно решение да струпам всички книжа в ъгъла на бюрото, не изключа служебния си мобилен телефон и не се заема с нещо напълно незадължително. Тогава по чудесен начин се изясняваше, че Патрулът е способен да съществува неопределено време без един от началниците си. Но беше достатъчно да се върна към работата си и купчината от заявления, молби, жалби, инструкции и разписания се стоварваше на главата ми като цунами.

Като дете не обичах училището, на младини не обичах института — и след всичко това да отговарям за преподаването в магическата полиция! Интересно, ако бях останал програмист или се бях заел с архитектура (както искаха родителите ми, в рода ни имаше някакъв известен архитект), преподавателската работа пак ли щеше да ме догони?

Най-вероятно — да. Човек, дори ако е Различен, може да промени само формата на своя живот, но не и съдържанието му. В една стара компютърна игра злата вещица имаше навика да пита срещнатите: „Какво може да промени природата на човека?“ и после с удоволствие убиваше събеседника си. Защото никой не можеше да намери правилния отговор…

Но макар и да е невъзможно да се промени природата, тя винаги може да се излъже.

Затова поседях няколко минути в кабинета зад бюрото си, преглеждайки книжата и пушейки цигара. Преди година Игор, който е фанатично запален по здравословния начин на живот, разгърна цяла кампания по забрана за пушенето в помещенията на Патрула. Като цяло всички бяха съгласни с доводите му, включително и най-запалените пушачи. Но в подробностите мненията на всички се различаваха. Разбира се, в помещенията, в които работеха непушачи, и без това никой не пушеше. На обществени места това се разрешаваше, ако никой няма нищо против. Така че всички се тровеха с тютюн или в стаите за пушене, или в своите си кабинети… в края на краищата, за изчистването на стаите от миризмата на тютюн не беше необходима твърде много магия. Но Игор настояваше на своето, ругаеше цигарената воня, даваше за пример цивилизована Европа, настояваше, че е излагация пред пристигащите оттам колеги (макар че аз нещо не съм забелязвал европейските Различни да страдат, като пият водка на банкетите, пушат в стаите или, например, като купуват на поразия от магазините подозрително евтини „лицензирани“ дискове с филми и музика). Агитацията приключи в момента, в който Хесер, след като изслуша благосклонно изказването на Игор относно инициативата му, каза: „Правилно, трябва да се пуши лула или наргиле, а не вонящи цигари…“. Сега беше моментът Игор да се спре навреме, но той мълниеносно съобщи, че наргилето, лулата и пурите са още по-лоши от цигарите: „Те вонят още по-лошо!“. Хесер се навъси и се поинтересува дали трябва отсега нататък, когато е необходимо, да се съсредоточи върху обмислянето на важни проблеми, да тича навън с наргилето? А после попита няма ли разлика в климата между Европа, където през декември можеш да излезеш от сградите по риза, и Русия, където дори и в Москва температура от минус двайсет не е рядкост? След което темата се изчерпа от само себе си. Игор известно време ходеше обиден, излизаше демонстративно от помещенията, в които се пуши, но после смени увлечението си по борбата за здравословен начин на живот с борбата против дискриминирането на Различни със слаба магическа сила.

Тъй като не очаквах посещение от Игор, си пушех най-безсрамно, преглеждайки натрупалите се книжа.

Разписанието на занятията в училището за начинаещи Различни. Това ще почака.

Планът за преподготовка на Различни от пето-четвърто равнище с цел разкриване на по-силни магове. Това вече беше по-интересно… Погледнах внимателно листа, прочетох забележителната фраза: „Целта на провеждането на дадената преподготовка е преподготовка с цел разкриване…“, след което се натъжих, подписах документа и го метнах в папка „Одобрени“. Листовете побледняха и изчезнаха, телепортирайки се при автора си.

Така. Какво още?

Разписанието на занятия за патрулни на тема „Някои аспекти на взаимодействието със сътрудниците на Дневния патрул в ситуациите на издирване и задържане на «диви» Различни“. Прегледах тезисите на занятията с голям интерес. Щеше да ги води Олга, което беше интересно само по себе си. А и тази тема си оставаше вечно злободневна и актуална — далеч не всички Различни откриваха и инициираха сътрудници на Патрулите, по-често хората откриваха магическите си способности самостоятелно… и можеха да забъркат доста каши. Независимо какви са — Светли или Тъмни.

Така че аз даже си отбелязах утрешното занятие, за да го посетя. Не като инспектор, а като обикновен слушател. Винаги е от полза да се научи нещо ново.

А това какво е?

Отново Олга?

Забавно. Трябва да са я обхванали някакви преподавателски амбиции. Лекция за сътрудници на тема „Действия на Патрулите в условията на индустриални и социални катастрофи, особености на взаимодействието с човешките правоохранителни структури“. И две забележки. Първата беше „Присъствието е желателно“, така че макар и уж лекцията да беше свободна за посещение, на практика на всички се препоръчваше да присъстват. Втората беше: „Поканен гост, не Различен“.

Много интересно!

И лекцията беше започнала преди половин час… Чудно защо и Олга, и Хесер не ми бяха казали нито дума?

Реших, че толкова канцеларска работа ми е достатъчна за днес и се изправих. Ще смятаме, че това е хем посещение на препоръчаната лекция, хем инспекция. Всъщност забележката „Присъствието е желателно“ ми развързваше ръцете. Да се появя просто така на лекция на Олга не би било красиво, би изглеждало като официално посещение. А така — всичко си е наред. И така, тръгнах да поуча малко.

Лекционната зала беше претъпкана и аз се почувствах пълен идиот. Като че ли се бяха събрали всичките с изключение на Хесер (той даже и от Олга няма какво да научи) и дежурните.

Когато влязох, ме посрещна взрив от кикотенето на събралите се. И даже се спрях объркано на прага. Но за щастие, не се смееха на мен. При вратата беше доста тъмно и никой не ме беше забелязал.

Олга стоеше на малката трибуна покрай лекционната маса и с усмивка гледаше в залата. Когато кикотът стихна, тя каза:

— И в този момента аз казвам: „Франс, а защо и двете Ви ръкавици са на дясната ръка?“. Той поглежда Вилем, изчервява се и извиква: „Дяволите да ме вземат, значи това е било твоята ръка!“.

Залата се пръскаше от смях. Залата крякаше, цвилеше, грухтеше и скимтеше. Явно историята беше много смешна — само че аз бях хванал самия край.

Няма нищо по-нелепо от човек, който, след като е чул финала на виц, започва жално да пита: „А за какво беше това, за какво? Какво става в началото?“.

— А Вилем какво? — извика някой от залата.

Олга, изглежда, чакаше този въпрос и имаше готов отговор.

— А Вилем смутено свежда поглед и отговаря: „Да, хер Франс. Но това не беше ръка“.

Залата отново избухна в пристъп на смях. Може би още по-силен. Въздъхнах, облегнах се на стената и зачаках.

Бяха необходими цели две минути, за да се възстанови редът. След това Олга, явно сметнала, че вниманието на залата е достатъчно приковано към думите й, изрече:

— А сега посрещнете нашия гост, старши сержант от полицията Дмитрий Пастухов!

Ставаше все по-интересно! Мислено се похвалих за стратегически правилната незабележима позиция до вратата и приклекнах. А на трибуната, от която с ръкопляскане слезе Олга, се качи, смутено усмихвайки се, моят стар, макар и бегъл познат — старши сержант Дмитрий Пастухов.

— Здравейте — неловко, но искрено и дружелюбно усмихвайки се, каза Дмитрий. — Много ми е приятно, че ме поканихте, честна дума.

Залата неочаквано избухна в аплодисменти.

— Аз, разбира се, не съм нито Франс, нито Вилем — продължи ободреният Пастухов. — Но работата винаги си е работа, във всяка страна и по всяко време. Нали? Така че питайте, ще отговоря… само имайте предвид, че аз съм старши сержант, не съм някакъв там началник…

— А защо толкова дълго се задържахте сержант? — обади се млада девойка от Изследователския отдел.

— Ако знаех, че ще ме поканите на лекция, щях да стана генерал! — пошегува се Пастухов. Явно не му се искаше да обсъжда бавната му кариера.

Впрочем, събралите се бяха настроени дружелюбно. Първи се изправи Алишер и попита:

— Дима… нали може просто Дима?

— Разбира се!

— Нека да обсъдим такава ситуация. В града стават някакви вълнения, полицията се опитва да възстанови реда. Няма достатъчно сили. Тълпата подпалва коли, разграбва магазини, пребива мирни граждани. И ето че при вас, обикновен сержант от патрулно-постовата служба, се приближават двама души. Единият казва, че е способен да омиротвори тълпата, хората да се засрамят и да се приберат по домовете. Другият — че е способен да изплаши тълпата, да причини на хората болка и те да се разбягат по домовете си. Чия помощ ще приемете?

— На този, който пръв се приближи! — отговори Пастухов, без да се замисля.

— А ако двамата дойдат едновременно? — не се предаваше Алишер. — И можете да приемете помощ само от единия?

Пастухов се замисли само за секунда. После каза уверено:

— На този, който ще ги изплаши и ще им причини болка. Ще ме попитате защо, предполагам?

Виж ти! В моя познат се криеше нелош оратор! Или преди лекцията Олга беше стимулирала по някакъв начин способността му да общува със залата?

— Защо? — попита послушно Алишер.

— Защото „да се засрамят“ — това е подходящо за дете, което е написало на оградата думичката с три букви! — произнесе убедено Пастухов. — Да не говорим, че… в наши дни дори и децата не се стесняват от това. Както са се засрамили и са се разотишли, така ще излязат отново и ще почнат да безобразничат. А ако ги боли и ги е страх, това ще достигне до съзнанието им, ще им свие вътрешностите, ще се запечата в подсъзнанията им. Още повече, за кого си говорим?

— За кого? — отговори очаровано Алишер.

— За лица, които вече извършват групово правонарушение! — каза Пастухов, енергично размахвайки ръце. — Масови безредици, нарушаване на правилата за провеждане на събрания и демонстрации, несанкциониран митинг, унищожаване на чуждо имущество, бандитизъм, вандализъм, кражба, хулиганство, нанасяне на телесни повреди… Общо взето — цялата гама! А ще може ли после всички да бъдат открити, задържани и съдени за стореното? Не е сигурно! По-скоро ще набият десетина за назидание, останалите ще се отърват с лека уплаха. Така че добре ще е да бъдат наказани направо по време на процеса на пресичане на противозаконната дейност. Нека да ги боли — това първо, и да ги е страх — това второ!

Той огледа тържествуващо залата.

А залата мълчеше. Мислеше. Но това съвсем не беше осъдителното мълчание на Светли Различни, съкрушени от човешката жестокост. Не. Всички си мълчаха нормално, обмисляйки думите му. И, изглежда, бяха готови да се съгласят с него.

Общо взето и аз бях съгласен с Пастухов.

Това не ми харесваше! Но бях съгласен с него.

— Дмитрий, позволете ми тогава друг въпрос! — намеси се в разговора Олга. — Малко не по темата, но все пак… Плува кораб. Голям. На него има много пасажери, страшно много. В трюма възниква теч. Няма достатъчно лодки. Да се чака помощ… е, общо взето, помощта няма да дойде навреме. Капитанът разбира, че всичките няма да могат да се спасят, но засега пътниците не са в течение на ситуацията. Как да постъпи?

Пастухов се намръщи. После попита с лека надежда:

— Това е нещо като тест, нали? При нас идва психолог, също задаваше подобни въпроси…

— Не, не! — заклати глава Олга. — Не е тест, не! Просто въпрос. Как мислите, как трябва да се постъпи в подобна ситуация?

— Е, навярно трябва децата да се сложат в лодките — каза Пастухов, след като помисли малко. — И жените, ако се съберат.

Той говореше искрено, виждах това. И старши сержантът веднага ми стана много по-симпатичен, отколкото когато разказваше за целителната сила на болката и страха.

— Дори всичките деца няма да се съберат! — каза Олга. — А и не е сигурно, че ще оцелеят в лодките без възрастните, изобщо не е сигурно.

Пастухов се намръщи.

— Може да се спасят онези, които са най-достойни… — изрече той замислено. — Е, някакви заслужили хора, всякакви такива… — Той потърка горната част на носа си и сам си възрази — Не, не става. Кой ще го решава това? Кой е достоен, и кой не… Тук ще се започне една такава история… Аз бих… Аз навярно, не бих направил нищо.

— Нищо? — попита Олга. С любопитство, но без да го осъжда.

— Нищо! — повтори Пастухов, вече по-твърдо. — Разбирате ли, аз, естествено, бих наредил на екипажа да изгребва водата, да се опитва да запуши пробойната с разни материали…

— За целта използват пластир! — съобщи някой от образованите в морските дела.

— С пластир — съгласи се Пастухов с лекота. — Но иначе… нека музикантите свирят, сервитьорите да разнасят напитки…

Помислих си, че явно скоро е гледал „Титаник“.

— А кой ще се спаси? — продължаваше да го разпитва Олга.

— Който може, той ще се спаси — сви рамене Пастухов. — Който разбере, че корабът потъва, и лодките са малко. Така ще бъде най-честно. Едва после, когато всички разберат, може да се въведе някакъв ред.

— Благодаря, много ценно мнение — каза Олга. — Още въпроси?

— Дмитрий, а ето една друга ситуация… — попитаха от залата. — Вие сте обикновен човек, ченг… тоест полицай… пфу, извинявайте! Обикновен полицай, който не знае нищо за Различните. През нощта се натъквате на същество, което по всички признаци прилича на вампир… е, или върколак… Как ще постъпите?

— Ще извадя пистолета и ще се опитам да го задържа — отговори Пастухов.

Залата, изглежда, се смая. Настана тишина. Пастухов се размърда неспокойно.

— Не си мислете, че съм някакъв ненормален герой… — рече той виновно. — Но какво мога да си помисля? Че някакъв психар се е маскирал като вампир или върколак. Значи може да го арестувам. Какво ще успее да направи против пистолета? А ако знам… е, ако знам нещичко за вас… тогава не, разбира се. Ще го пусна да си ходи! Но Вие нали искахте да узнаете как би реагирало обикновено ченге… тоест полицай…

Тихичко открехнах вратата и излязох от залата.

Случващото се нещо не ми харесваше. Категорично не ми харесваше. Откога Нощният патрул е започнал да се подготвя за взаимодействие с човешките силови структури? Хората са си сами за себе си, ние сме си сами за себе си. Винаги е било така. Или невинаги?

Не, категорично не ми харесваше.

— И на теб ли ти стана скучно?

Обърнах се. Отстрани, до стената, стоеше Лас и тихичко пушеше, криейки цигарата си в шепа като ученик.

— А ти какво? — обърках се аз.

— Какво ново може да ми каже едно ченге? — попита риторично Лас. — Помня, срещнах един милиционер, който свиреше на флейта „Il Gardelino“. От Вивалди. Ето тогава се учудих!

— Е, защо човек да няма такова хоби? — свих рамене аз. — Като му се свири, нека свири, какво като е полицай!

— Да, но не и като стои на пост през зимата, докато вали сняг! — възрази Лас. Помисли за секунда и добави — Макар че свиреше лошо, честно казано. За тройка.

Поклатих глава. Никога не бях срещал нито милиционери, нито полицаи, свирещи на флейта. Изобщо не бях срещал и една десета от забавните неща, които наблюдаваше около себе си Лас. Виж, всякакви гадости бях виждал даже прекалено, но забавни неща — не.

— Първо, не ме поканиха на лекцията… — започнах аз.

Лас кимна с разбиране и прошепна:

— Да, аз също бих се обидил.

— Второ, цялата тази тема ми изглежда странна — продължих аз, без да обръщам внимание на саркастичното подмятане. — Ние какво, да не се готвим за някакъв катаклизъм?

— Няма стабилност — каза Лас. — Терористите пак са превзели някакъв самолет.

— Какъв самолет? — напрегнах се аз.

Лас ме погледна с подозрение. После скри цигарата в джобния си пепелник и махна с ръка, прогонвайки дима.

— Остави! Това е просто образно казано. Антоне, огледай се наоколо! В човешкия свят! Всички вие сте Велики, могъщи магове, не ви е интересно да гледате обикновения човешки живот. А светът е в треска, финансова криза след финансова криза, валутите скачат, в развитите страни падат правителства, революция след революция в слаборазвитите страни. Освен всичко това врагът ни е хитър и силен, той преминава в настъпление…

— Ние като че ли сме в примирие с Дневния — отбелязах аз. — И Завулон не прави повече пакости от обикновено…

— Завулон? Ха! — засмя се Лас саркастично. — Той е дребна клечка. А нашият враг е царят на Мрака!

— Дяволът? — уточних аз. — Е, няма особени основания да смятаме, че той съществува… Ти покръсти ли се, а?

— И питаш! — Лас гордо мушна пръсти зад яката и ми показа новото си лъскаво кръстче. — Покръстих се, изповядах се, взех причастие… всичко!

— Добре, че не си се миропомазал… — надсмях му се аз. — Е, край, силите на злото са обречени!

— Не иронизирай — каза Лас обидено.

Стана ми неудобно. В края на краищата, вярата си е лична работа на всеки. Независимо дали е Различен или човек… Ето, и Арина, уж е вещица, а пак вярва!

— Извинявай, не съм прав — казах аз. — Тъй като въпросът за съществуването на Бога е принципно неразрешим…

Лас покровителствено ме потупа по рамото.

— Нищо, нищо. Разбирам. Но нали няма да тръгнеш да отричаш, че в света нарастват противоречията между страните, неразрешими с мирни методи, расте финансовата нестабилност, търпят крах традиционни икономически, политически и социални модели?

— Няма да отричам — признах си аз.

— Ами при такива условия Патрулите просто са длъжни да вземат мерки за защита на човешкото стадо!

Стори ми се, че не съм чул добре.

— Човешкото какво?

— Стадо. Е, население — намръщи се Лас.

— Нещо не си много вежлив към хората — отбелязах аз.

— А нима те са заслужили друго? — учуди се Лас. — Вече две хиляди години, откакто им е изпратена благата вест! И какво се е променило за това време? Войни, насилие, подлост и гнусотии!

— Като цяло все пак има прогрес — не се съгласих аз. — По-рано по време на война хората са ги избивали или са ги правели роби, селяните са умирали от глад…

— А сега по време на война изтезават и тровят в газови камери в концлагерите, бомбардират с високоточни оръжия или, в най-добрия случай, превземат страната икономически и я превръщат в безправен сателит. А там, където няма война, баламосват своите и ги правят на скотове — разпери ръце Лас. — Такива като Чингис хан, Ксеркс и Калигула май са били по-честни. Така че засега няма за какво да се уважават хората.

Започвах леко да се нервирам.

— Лас, ние сме Нощният патрул! Ние защитаваме хората, не ги презираме…

Лас се намръщи. И каза, понижавайки глас:

— Слушай, Антоне… Е, ти си такова… Висш маг. Началник и изобщо… Но нека си поговорим неофициално, приятелски, а?

— Хайде.

— Тогава не ми говори врели-некипели, че защитаваме хората — спокойно каза Лас. — Ние ги управляваме… малко по малко. И пречим на Дневния патрул да ги управлява така, както смята за правилно. За каква защита говориш, щом издаваме на вампирите лицензи за лов на хора? За каква защита говориш, щом за всяко направено от нас добро дело Тъмните получават право да извършат зло? Ние защитаваме себе си! Своя начин на мислене, своето удобно съществуване, своя дълъг живот и липсата на човешки проблеми. Да, ние сме добри, а Тъмните са лоши! Затова не сме съгласни да се отнасяме към хората съвсем като към скотове. Но ние не ги смятаме за равни на себе си!

— Смятаме ги — казах аз упорито.

— Така ли? — засмя се Лас. — Ти кога за последен път си живял човешки живот, Антоне? Такъв, в който броиш парите си в джоба преди заплата, унижаваш се пред дребните човешки чиновници, за да получиш една нелепа справка, мъкнеш се из мизерните поликлиники, за да получиш лечение от уморени лекари, стоиш в задръстване два часа, защото заради поредния вожд са затворили половин Москва, избягваш носеща се по насрещното движение кола с включен буркан и „особени“ номера?

— В Москва има доста хора, които също не броят всяка копейка, не се унижават пред чиновниците… — започнах аз.

— Разбира се, и те се смятат за заобиколени от скотове — кимна Лас. — Тези, които имат по пет буркана на колата и по няколко кредитни карти от големи чуждестранни банки в портфейла си. И ако се държиш като тях — а ти, извинявай, се държиш точно като тях: преглеждаш вероятностните линии, реморализираш за две-три минути насрещните простаци, плащаш в магазина със служебна дебитна карта, която изобщо няма лимит…

— Защо мислиш, че служебните карти нямат лимит? — учудих се аз.

— Проверих — усмихна се Лас. — Ти, изглежда, се стараеш да живееш в рамките на уж числящата ти се заплата? Провери от любопитство и ще се убедиш, че отдавна вече харчиш по два-три пъти повече, отколкото заработваш! Единственият лимит е твоето вътрешно чувство за мярка… а то има свойството да се разтяга. Та, така, Антоне, ако се държиш като онези от хората, които са свикнали да се смятат за по-висши от другите, то по нищо не се различаваш от тях.

— Не минавам на червена светлина с включен буркан! — възкликнах аз.

— Разбира се. Ти минаваш кръстовищата през Сумрака или правиш на колата Сфера на невнимание, заради което всички удрят спирачки, без сами да разбират каква е причината. С какво твоята магия се отличава от буркана? С нищо! Ти също се смяташ за представител на висша раса… само че, разбира се, с по-голямо основание. Та ти наистина си представител на висша раса! Ти си Различен! Светъл Различен! Затова желаеш доброто на хората. Но ти отдавна не живееш живота на обикновените хора и просто вече не можеш да го живееш. Няма да издържиш дори и един ден.

— Ще издържа — казах аз упорито.

— Само така ти се струва — намръщи се Лас. — Така че… Обичам хората, желая им доброто. Но не идеализирам. И след като те се държат като скотове, налага се и аз да се отнасям така с тях. Нямам намерение да си давам вид, че между мен и портиера Вася няма никаква разлика.

— Между нас няма никаква разлика освен това, че ние имаме магически способности — казах аз. — Абсолютно. Ние имаме същия морал, същите мечти… и изобщо! — Аз вдигнах ръце, докоснах Сумрака, напипах собствената си аура. — Блокиране за денонощие!

— Бях абсолютно убеден, че ще постъпиш така — кимна Лас. — Какво пък, опитай. Само че напразно с такъв размах… за денонощие. Щяха да са ти достатъчни два-три часа.

— На летището чаках на опашка един час — казах. — Нормално… не съм се оплаквал.

— Жалко, че не са били два — въздъхна Лас. — В такъв случай сега щеше да си по-предпазлив… Е, ще поговорим утре.

— Ще поговорим — кимнах аз.

— Да те откарам ли до вкъщи? — поинтересува се Лас.

Аз само изсумтях презрително и тръгнах към изхода.

Глава 3

Има един прост начин да разбереш как се чувства някой слепец — да си затвориш очите и да се опиташ да направиш нещо. Нещо лесно и обичайно. Което обикновено правиш „без да гледаш“ — да извадиш лъжица от кутията на масата, да запалиш цигара, да сложиш диск в плеъра.

Трябват ти не повече от пет минути, за да разбереш всичко веднъж завинаги.

Може да се проведе и по-хуманен експеримент. Да прикрепиш към корема си десеткилограмова тежест и да я покриеш с голяма и мека възглавница. Само че тежестта трябва непременно да е чуплива и такава, че да ти е много жал да я разбиеш. И да походиш така поне денонощие. И да поспиш с тази тежест…

Така или иначе, не може да се получи пълна аналогия, но кой знае защо опиталите подобна тренировка мъже започват да скачат в градския транспорт като попарени, щом зърнат бременна жена.

Магията, естествено, не ни е дадена по рождение (ако не броим дъщеря ми) и не е толкова безценна като едно дете. Магията е само допълнително удобство в живота. Като същия този дяволски „буркан“ върху скъпа кола… или депутатско удостоверение за имунитет, при вида на което на катаджиите им избиват петна и те козируват с омраза на нарушителя. Е, нима не мога да изкарам без магия едно денонощие?

Макар че, естествено, щеше да е добре да си оставя „Сферата на невнимание“. Като магически аналог на „буркана“… притрябвала ми е!

Впрочем аз разбирах защо мислите ми непрекъснато се връщаха към пластмасовата синя гадост, която проблясва с крякащ звук на покривите на мерцедесите и беемветата. Случвало ми се е да се прибирам вкъщи макар и денем, но вече в часа пик (всъщност след като новият кмет на Москва отдели на всеки проспект по една лента „за градски транспорт“, часът пик в Москва се разтегли до целия ден плюс час от нощта), и изпреварващите ме по лентата за насрещното движение чиновнически коли са предизвиквали у мен едновременно и отчаяна завист, и жестока омраза. Опитах се да си спомня дали съм виждал в поне една друга държава коли със специална сигнализация — е, с изключение на полицейските коли и бърза помощ. Спомних си само няколко случая — един в Лондон и един в Испания или Италия.

А отдясно имаше празна лента, отделена с непрекъсната линия. Кой знае защо колите с буркани не отиваха там, макар че от какво да се притесняват? За този половин час, който прекарах в бавно пълзящото задръстване, по отделената лента преминаха два автобуса и две-три коли с черни стъкла и без номера. На една от колите — огромен „Лексус офроуд“, стъклото откъм прозореца на шофьора беше спуснато, зад волана седеше мургав юноша с мобилен телефон в ръката. Той практически не гледаше пътя. По-рано в милиционерските сводки такива ги наричаха „лица с кавказка националност“, в последно време започнаха да използват политкоректното „роден в Северен Кавказ“, което във всекидневната реч бързо се трансформира просто в „роденец“.

Ех, поне автобусите и такситата да вървяха по отделената лента в непрекъснат поток, както това става по целия свят! Нямаше да е толкова обидно! Щеше да е ясно, че плащаш от времето си за комфорта да се возиш в собствената си кола, докато ползващи градския транспорт получават правото да се движат без задръствания…

Но автобуси не се забелязваха. Впрочем и шофьорите, освен няколко особено уверени в себе си „роденци“, не излизаха на тази лента.

Запалих цигара. После я смачках в пепелника и тръгнах да завивам надясно. Пропускаха ме не чак с радост, но спокойно — задръстването беше сплотило шофьорите, но все още не ги беше довело до озверяване. След като минах четири редици от коли, пълзящи в три ленти, аз излязох на отделената лента и дадох газ.

Май при нас бяха наслагали камери навсякъде? Е, нека ми изпратят глобата по пощата, ще се изплюя и ще я платя… Движех се бодро напред, все пак поглеждайки в километража, за да не превиша шейсет километра в час. Далеч пред мен се носеше лексусът. Покрай пътя бавно човъркаха асфалта и твърдата есенна почва „родените в Северен Кавказ“. На всеки човъркащ се падаха по трима-четирима безцелно стоящи отстрани или с любопитство наблюдаващи бавната река от проблясващи коли. Гастарбайтерите приключваха със свалянето на асфалта от тротоара, за да го заменят по новата мода с тротоарни плочки. Между тях лавираха редки минувачи, прескачайки от островчетата оцелял асфалт до участъците от по-равна земя. Млада майка съсредоточено и непреклонно буташе напред детска количка, сякаш не забелязваше заобикалящия я кошмар. Изведнъж си представих как някъде наблизо, само че преди седемдесет години, някоя също толкова млада жена е бутала количка, извозвайки земята от строителството на противотанковите ровове — към Москва са настъпвали фашистите. Но ако тогава мъчителният й труд е бил осмислен подвиг, то сега се е превърнал в безсмислено мъчение.

Гастарбайтерите свършиха, започна просто прекопан тротоар, покрай който бяха складирани колони от сиви, мрачни бетонни плочки. Интересно, а какво е пречело първо да сложат плочките на този участък от тротоара, а след това да започнат да разкопават следващия?

Нямаше отговор на този въпрос. Затова пък на края на разорания тротоар, там, където беше по-чисто, беше паркирана кола на пътна полиция и две униформени момчета радостно ми махаха с палки.

Завих към банкета, спрях и свалих стъклото.

— Старши сержант Роман Тарасов! — съобщи бодро приближилия се милиционер, млад и румен.

— Редови шофьор Городецки! — кой знае защо също толкова бодро и даже закачливо отговорих аз, подавайки книжката си и документите на колата.

— Нарушаваме правилата! — каза сержантът с усмивка.

— Точно така! — не опитах да споря аз. — Нямах повече сили да стоя в задръстването.

— Тази лента е за градския транспорт! — обясни ми като на дете полицаят. — Не виждате ли?

— Виждам — признах си аз. — Но видях и лексуса, който мина покрай Вас. И не видях нито един автобус за последния четвърт час.

Сержантът се поумърлуши, но все пак продължи да се усмихва.

— Лексусът… той е голям, почти като автобус. — Изглежда, той се опита да се пошегува. — А това, че няма автобуси, не е повод за нарушения!

— Съгласен съм, че не е повод — кимнах аз. — Но все пак, защо не спряхте лексуса?

Сержантът ме погледна, сякаш съм идиот.

— Вие какво, не видяхте ли номера му?

— Не го видях — казах. — И той всъщност изобщо нямаше номер! Между другото, също нарушение… и стъклата бяха затъмнени повече от разрешеното. Цял букет от нарушения.

— Букет… — сержантът се намръщи, като от зъбобол. — Веднъж момчетата спряха такъв букет… и излетяха от работа. Добре поне, че не ги съдиха! А аз знаеш ли как си изпатих от тази работа?

— Как? — учудих се аз още повече.

Полицаят се напрегна. В погледа му се появи онази смес от предпазливост и гнусливост, с която нормалните хора гледат някой неадекватен.

— Излизане на лентата за градския транспорт — каза сухо той. — Глоба три хиляди рубли.

— Признавам — отново се съгласих аз. — Напишете ми квитанция.

Сега вече той започна да ме гледа съвсем предпазливо.

— Вие като че ли бързахте, гражданино Городецки…

— Бързах.

— И колата Ви… не е лексус… — блесна той с мъдра забележка.

— Правилно наблюдение! — възкликнах аз. — Форд е.

— Можем да опитаме да решим ситуацията… за половината — съвсем тихо каза полицаят. — И писането на квитанцията е продължителна работа…

Започна да ме напушва смях. Той беше някакъв… съвсем гладен. Разбира се, през последните седемнайсет години не бях живял като обикновените хора. Но все още помнех някои неща.

От времето на срещата ми с Пастухов при ВДНХ те изобщо не се бяха променили…

— Знаеш ли, Роман, напиши ми квитанцията — казах аз. — На мен, разбира се, би ми се искало да икономисам пари и да не губя време. Но ми е противно. Разбираш ли?

Нещо в лицето му трепна.

— А на мен да не мислиш, че не ми е противно? — каза тихо той. — Че едни не смееш да ги спреш… други ти подхвърлят огризки… че в града на родителите ми затвориха всички заводи, а пенсиите им не стигат за нищо… че всичко наоколо… а аз… — Той млъкна, махна с ръка и ме погледна мрачно. Подаде ми документите. — Тръгвай…

— А с глобата какво? — попитах аз.

— Нищо! — той се обърна и тръгна към партньора си.

Погледнах след него. Понякога за реморализация не е необходима магия. Жалко само, че такова вълшебство действа за кратко… и не на всички… и невинаги…

Докато бавно завивах обратно в дясната лента, чух репликата на партньора на сержанта:

— Какво става?

— А, това е… актьор, популярен, от театъра и киното… — непохватно излъга Тарасов. — Нека върви…

Спуснах стъклото, вмъкнах се между прашен нисан и раздрънкана стара волга, дадох мигач, благодарейки им, че са ме пропуснали. И погледнах часовника си.

Нищо, след половин час ще съм си вкъщи.

Оттук пеша е двайсет минути, ако се мине напряко, през дворовете…

Всъщност наближих дома ми след четвърт час — нещо в загадъчния механизъм на московските задръствания се превключи и колите се задвижиха по-живо. Спрях край вкъщи, на обичайното място, и съобразих, че много отдавна съм направил върху това удобно кътче от асфалта заклинание, пречещо на други хора да паркират там. Дали да не съм принципен докрай и да преместя колата? Би било глупаво, защото и без това никой нямаше да паркира на това място.

Така че реших да не смятам по-рано направеното заклинание за нарушение, излязох и заключих колата. Сега трябваше да се прибера вкъщи, там способностите на Различен със сигурност нямаше да ми потрябват.

Телефонът изпиука. Погледнах екрана.

„Скъпи, купи черен и бял хляб, олио, десетина яйца, наденички. И тоалетната хартия свършва.“

Светлана винаги пишеше есемесите с главни букви и препинателни знаци. На някои това им е смешно, а други даже ги нервира. Но на мен ми харесваше.

Свих рамене и тръгнах към най-близкия супермаркет — „Кръстопът“. Както е известно, от древни времена кръстопътищата са смятани за места на срещи на зли сили, вампири и тъмни магьосници. Ненапразно са предпочитали да ги погребват там, за по-сигурно забивайки в гърдите им трепетликов кол с прикрепени към него текстове от свещените писания. Така навярно са се появили и първите пътепоказатели…

Съвременните супермаркети, непредпазливо приели това наименование, не се ползваха с особено уважение в Москва — заради ниския ентусиазъм и разнородността на клиентелата. Но на мен винаги ми е било по-уютно там, отколкото в немноголюдните „Азбуки на Вкуса“, „Глобуси на Гурме“ или „Седми континенти“.

Не се налагаше да вървя много, пет минути. Но по пътя успях да помисля с горчив сарказъм, че именно днес, когато съм се отказал от използването на магия, непременно ще попадна в някаква неприятна ситуация. Младичката касиерка ще ме излъже в сметката и ще ме наругае. До касата ще брои в дланта си копейки и горчиво ще ридае, връщайки от лентата обратно в кошницата пилешки бутчета и просо, бабичка пенсионерка. Голобрад юноша ще тръгне да купува евтина водка или силна бира, а касиерката (същата, която ще ме излъже в сметката) ще се направи, че не забелязва възрастта му.

Общо взето, непременно ще се случи някаква гадост, за която в обикновена ситуация бих могъл да изхарча достъпните за моя ранг слаби реморализиращи заклинания — „упрек“, „срам“ или даже „позор“, наказвайки порока и възстановявайки справедливостта.

Но и сега не възнамерявах да се предавам. Ще докажа на всички, и на първо място — на самия себе си, че съм способен да живея като обикновен човек, запазвайки достойнството си и правейки живота около себе си по-добър. Ще засрамя касиерката (и какво се е заяла с мен тази непозната девойка?), ще платя сметката на бабичката, която ще ме благославя, а на юношата, намислил да си пийне, сурово ще обясня каква е вредата от употребата на алкохол в тийнейджърска възраст. Общо взето, ще постъпя както обикновено, само че без да използвам магия.

Та нали с пътната полиция се получи!

Така че, когато си взех кошница и се отправих на пътешествие из магазина (така… олиото — ето го… ето и яйцата…), бях готов на всичко. Наденички… хляб… тоалетната хартия е на изхода, ще взема там…

Застанал на опашката пред касата, машинално взех от рафтовете захарен бонбон и шоколадово яйце с играчка. Помислих си, че последните месеци тези традиционни подаръци вече не предизвикват у Надя предишния бурен възторг.

Какво да се прави. Децата порастват, преди да се усетим.

На опашката наистина имаше бабичка. И тийнейджър с някаква бутилка. И касиерката се оказа младичка, нагла на вид, че и с пиърсинг на носа.

Вътрешно се приготвих.

Бабичката сложи върху лентата пиле, пакет булгур (какво е това, излиза, че способността ми за предвиждане работи дори при блокирана магия?) и, малко неочаквано, бутилка масандровски „Кагор“23. След това от старото портмоне се появи и дебитна карта.

— Терминалът ми не работи, само с налични… — започна касиерката.

— А аз длъжна ли съм да знам, че терминалът не работи? — мигновено се хвърли в атака бабката.

— Нали съм сложила табелка… — касиерката замълча, ловко загреба покупките на бабката и ги пренесе на съседната лента. — Лейла, обслужи бабата, без да чака…

Мърморейки нещо възмутено, старицата мина на съседната каса, все пак подхвърляйки едно „благодаря“ на касиерката с пиърсинга. Тийнейджърът нервничеше, поглеждаше си часовника, но чакаше. Аз изучавах табелката: „Молим за извинение, дебитните карти временно не се обслужват“.

Мъж с външността на строителен работник се сдоби с два пакета юфка и с бутилка силна бира, след което с уверена крачка се насочи към аптечната будка. Не се съмнявах какво възнамеряваше да си вземе — или „антисептична течност, съдържание на спирт 96%“, или настойка от глог, която, освен всичко друго, имаше и приятна миризма. А следващият го тийнейджър се сдоби съвсем не с алкохол, а с някаква витаминизирана лимонада „с естествени компоненти“. Разбира се, може би и той възнамеряваше да смеси тази лимонада с настойка от глог, но реших да не мисля лоши неща за хората. Иначе и аз ще започна да ги мисля за непълноценни.

Девойката бързо маркира покупките ми и даже ме дари с дежурната уморена усмивка. Замислен, тръгнах към изхода.

От една страна — Лас не беше прав. Мога да живея без магия, не е проблем… А от друга страна — излизаше, че наистина съм отвикнал от това, ако обикновеният поход до магазина се превръща за мен в очакване на подвиг…

Между другото, какви ги говореше Лас за дебитните ни карти?

Тръгнах към банкоматите. Извадих картата си, повъртях я в ръце. Беше издадена от някаква неизвестна за мен Commonwealth Bank of Australia, което, общо взето, беше странно. Малко ли са руските банки или филиалите на известните чуждестранни? Пъхнах картата в процепа на банкомата, въведох ПИН кода. Така… да опитаме… „наличност по сметка“. Няма информация. Разбира се, банкоматът принадлежеше на „Райфайзен“, а аз никога не бях виждал в Русия банкомати на австралийската банка. Навярно бих имал успех, ако ги потърся в Австралия. Струваше ми се, че и в Тайван бях видях логото им… но не ми беше хрумнало да проверя баланса.

Интересно, какъв смисъл имаше Нощният патрул да издава на сътрудниците си дебитни карти на банка, която не провежда никаква дейност в Русия и няма представителства?

Е… например, за да не могат сътрудниците да проверят баланса.

А защо изобщо е необходимо това?

Избрах в менюто „теглене на пари“. После „различна сума“. Усмихнах се на каламбура. Различна сума за Различния… Обичайното ограничение за еднократно теглене на пари е трийсет хиляди рубли.

Набрах „30 500“ и натиснах потвърждение.

Банкоматът се замисли за секунда и започна да шумоли с банкнотите.

Въведох ПИН кода повторно. Влязох в теглене на пари. Избрах в менюто долари. Забавих се, преди да въведа сумата.

Не, това е лудост…

„25 000“. Потвърждение.

Банкоматът просто няма да може да ми даде двеста и петдесет банкноти!

Вътрешността на машината затрака. Подаде се пачка стодоларови банкноти. Като насън аз я изтеглих и я пъхнах в джоба си. Банкоматът не ми иска паролата отново — той се зае отново да брои банкнотите. Стоях, опитвайки се да прикрия процепа с банкнотите от любопитните погледи — Русия още не беше прихванала европейската деликатност по въпроса.

Още една пачка пари.

Шумолене на банкноти — броене на новата порция…

И какво ще правя с двайсет и пет хиляди зелени? Мога да си купя нова кола, но за какво ми е…

И това, всъщност, е отговорът.

Светлите Различни не са аскети и не са безкористни. Ние обичаме да се обличаме красиво и да си похапваме вкусно. И от нов телевизор няма да се откажем. И от нова кола.

Но за разлика от Тъмните, на нас това ни е… неудобно? Ние сякаш се стараем да живеем по утопичния комунистически лозунг: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“. Само че своите способности ги оценяваме сами… и понякога достатъчно критично. И като резултат занижаваме и потребностите си.

Какво да се направи, за да могат убедените алтруисти да не си отказват нищо? Отговорът е прост — да бъдат отучени да смятат. Ето ви дебитни карти, момчета. Вашата заплата (и повярвайте, началството знае колко сте заработили) ви се привежда по сметка… възползвайте се.

Навярно ние сме единствената организация в света, без значение дали човешка или Различна, където началството се опитва да измами редовите си служители, като им увеличава заплатата.

А по-точно — не я ограничава по никакъв начин.

Смешно…

— Това не е най-разумната постъпка за Различен, блокирал способностите си — казаха тихо иззад гърба ми. — Имам предвид — разходката из вечерна Москва с джобове, пълни с долари.

— Мисля, че разходките из вечерен Лондон или вечерен Ню Йорк с такава сума също не са много разумни — отговорих аз, без да се обръщам. — Знаех, че ме следиш, Арина.

Вещицата тихо се разсмя. Приключих с прибирането на парите в джобовете и се обърнах към нея.

Тя изглеждаше превъзходно. Както винаги.

— Специално заради мен ли блокира магията си? — попита тя. — За да ме подмамиш?

— Не — признах си аз честно. — Обзаложих се… с един приятел.

— Дали можеш да живееш без магия? Е, и как е? — В гласа на Арина имаше неподправен интерес.

— Куп дребни неприятности, но може да се живее.

— А аз не мога — въздъхна Арина. — Превръщам се в грохнала развалина… Между другото, и ти не си докрай честен. Блокирал си магията си, но ти е останало здравето на Различен, вижда се магическата ти аура — и никой вампир или върколак няма да рискува да те нападне…

— Блокирах каквото можах — мрачно изрекох аз. — По-добре кажи какво смяташ да правиш?

— Аз? — искрено се учуди Арина. — Ще те изпратя до вкъщи, за да не ти навреди някой. Ще си поговорим по пътя… Заклевам се, че няма да те нараня! А ти няма ли да ме нападнеш?

Разбира се, аз можех да сваля установената от самия мен магическа блокировка. Но това би отнело няколко минути и Арина щеше да го почувства.

— Докато не се прибера вкъщи — не, няма да те нападна.

— Чудесно — зарадва се вещицата. — Да си тръгнем тихичко, че вече се стъмва и силите на злото излизат да ловуват.

Помислих си, че при вида на Арина всяка сила на злото, която поне малко разбира от магия, ще напълни гащите, но не изказах тази банална мисъл. Усмихвайки се един на друг, ние излязохме от супермаркета и тръгнахме към дома ми.

Това, че Арина прекрасно знаеше къде живея, изобщо не ме учуди.

— Как е пророчеството ти? — попита небрежно Арина, когато се бяхме отдалечили едва на няколко крачки.

— Никак. Ти нали открадна флашката.

— О, прощавай, забравих да се извиня за това хулиганство — отговори Арина, без изобщо да се смути. — Но не мога да повярвам, че един компютърджия не е запазил копие.

— И Хесер не повярва — въздъхнах аз. — Преровиха цялата ми къща, провериха компютъра и ноутбука… взеха играчката…

— Само няма нужда да лицемерничиш — изсумтя Арина. — Ти ли не можеш да запазиш копие така, че да не го намерят? Пращаш го на някой имейл, например…

— Мислех си за това — кимнах аз. — Но то също се проследява елементарно…

— Така или иначе разполагаш с този файл — каза Арина убедено. — Впрочем… искаш ли просто да ти върна тази флашка? На мен вече не ми трябва.

— Аз ще я унищожа, Арина. Можеш да я отнесеш на Хесер, той се интересуваше.

— Виж, при Хесер нещо не ми се ходи… — разпери ръце Арина. — Ти си този, който ми е интересен. Какво ще правим?

— Повтарям — аз не съм чувал пророчеството! — отговорих аз раздразнено. — Не съм го чувал! Не искам и да го чувам!

Арина замълча. Повървя известно време, размишлявайки за нещо свое си. После каза:

— Ще ти се наложи да го чуеш. Това е важно, Антоне. Повярвай ми.

— А после Тигъра ще дойде за мен? Е, ще ми се наложи да решавам дали да разкрия пророчеството на хората, или да умра? Покорно благодаря! Оставям този избор на теб!

— Антоне, всичко е по-сложно, отколкото си мислиш.

— Животът винаги е по-сложен, отколкото си го представяме. Достатъчно! Омръзна ми, разбираш ли? Омръзна ми да решавам вместо другите! Омръзна ми да защитавам Нощния патрул. Омръзна ми да се сражавам за доброто! Всичко ми омръзна!

Не осъзнах веднага, че стоя и крещя, а редките минувачи ни заобикалят. Арина също се спря и ме погледна мрачно. После каза:

— Антоне, разбирам те. И аз самата не съм във възторг от случващото се. Но ти си длъжен да чуеш това пророчество. И ще го чуеш.

— И как ще го постигнеш? — попитах аз. — Ще ме принудиш? Отново ще нарушиш клетвите си?

— Отново? — учуди се Арина. — Аз нищо не съм нарушавала. Не съм заклевала, че няма да ти открадна панталоните и флашката. — Тя се изкикоти, после отново стана сериозна. — Не, Антоне, нямам намерение да се възползвам от временната ти безпомощност и да те принуждавам да чуеш пророчеството. Ти сам ще го направиш.

Разсмях се и ускорих крачка. Арина се забърза подир мен.

— Антоне! Помниш ли вица за това как да накараш котката да се оближе под опашката?

— Не.

— А би трябвало. Макар да е детски, той демонстрира различните подходи към решаването на проблемите… Та там действат представители на три народа. Американецът хипнотизира котката. Французинът дълго и грижливо я дресира…

— Според мен я дресира китаецът… — казах аз, без да се спирам.

— Няма значение. А руснакът намазва котката с горчица, след което тя започва да се ближе доволно и с песен. Та и ти така, Антоне — ще чуеш пророчеството сам, и с песен!

— И кое ще бъде горчицата? — попитах аз.

— Дъщеря ти. Пророчеството на момчето засяга Надя.

— Какво? — обърнах се аз.

Арина разпери ръце.

— Каквото чу. И няма защо да ме гледаш така, аз не съм виновна… Довиждане, Антоне. Когато поискаш да поговорим за пророчеството — повикай ме. Просто ме призови през Сумрака. Аз ще те чуя.

Тя махна с ръка, демонстрирайки ми Минойската сфера, и изчезна.

— Дърта смотана вещица! — извиках аз. — Интригантка! Побъркана!

Отговори ми само тишина.

Смотана, дърта, побъркана интригантка…

Да, разбира се.

Но добре ме намаза с горчицата. Усещаше се професионалистът.

Чак когато излизах от асансьора, се сетих, че съм забравил да купя тоалетна хартия.

Глава 4

Изглежда, Светлана разбра всичко веднага, още щом влязох през вратата. Но зададе въпроса си едва късно вечерта, когато вече си бяхме легнали.

— Блокирал си магията си?

— Аха. — Не тръгнах да отричам, но опитах и да не влизам в обяснения. — Утре блокировката ще отмине.

— Виждам. Заради бас?

— Заради бас.

Светлана сложи настрана книгата, която четеше преди лягане вече втора вечер, и ме погледна в очите. Напрегнах се, очаквайки ирония или опне въпроса: „От какъв зор?“.

— Трудно ли ти беше, Антоне? — попита Светлана.

— Да — признах си аз. — Никога не съм осъзнавал, че постоянно върша по нещо с магия… Наистина, разни дреболии, но все пак…

— Разбирам.

— Това е трудно да се разбере. — Усмихнах се, за да загладя неволната рязкост. — Докато човек не опита, всичко това изглежда дребна работа…

— Антоне, вече четири години не използвам магия извън дома.

— Какво? — аз приседнах в леглото. — Но това е глупаво!

— Да, знам — кимна Светлана.

— И защо?

— Стори ми се, че преставам да бъда човек — отвърна Светлана. — Някак много незабележимо. Отначало това изглеждаше чудесно — да решавам всички проблеми с едно движение, да се безпокоя само за съблюдаването на баланса между Доброто и Злото… После осъзнах, че решавам изключително само свои проблеми. Отначало се успокоявах, че в това няма нищо лошо. Че Нощният патрул не може да унищожи злото… Че това изобщо не е неговата задача… Ние можем само да не допуснем поражение на Доброто, всичко останало хората трябва да го постигнат сами… Е, ти знаеш. Всичко това, на което учат младите Различни в училище… Тези, които имат най-горещите сърца, отиват после в Патрула, а тези, които имат най-хладния ум — просто живеят живота си сред хората… А после ми стана… — Тя замълча, търсейки точната дума.

— Противно? — попитах аз с жадно любопитство. За мен беше важно и самият аз да разбера това.

— Неуютно — поклати глава Светлана. — Не противно. Нали наистина се опитваме да носим добро. Но… неуютно. Знаеш ли… навярно така се е чувствал Румата Есторски24, преди, преди да извади меча и да застане пред вратата, която са разбивали щурмоваците.

— Разбирам — кимнах аз.

— Обичам те именно затова, че разбираш и не трябва да ти се обяснява кой е Румата — каза сериозно Светлана и се усмихна. — И ето че… аз разбрах, че ще свърша като него.

— И аз съм изпитвал същото — казах.

— Ти си се справил. Ти си мъж, реагираш по друг начин. В края на краищата, можеш да се напиеш и да наругаеш Хесер. — Тя отново се усмихна. — А аз разбрах, че ще се пречупя и ще натворя глупости по пълната програма… И престанах да използвам магия. Е… освен вкъщи. Мразя да гладя чаршафи!

— Защо не си ми казала нищо? — попитах аз.

— Ти беше зает. Спасяваше света.

— Извинявай — казах аз. Чувствах непоносим срам. — Прости ми.

— За какво?

— За това, че съм такова самовлюбено магаре. За това, че не видях…

— Ти не би могъл и да видиш, аз не съм поставяла блокировка. Просто престанах да използвам магия.

Погледнах Светлана в очите. После преместих поглед на вратата на спалнята.

— Спи — каза Светлана.

А после не ни беше необходима никаква магия.

В дълбоката нощ седях в леглото, слушах дишането на жена ми и си мислех за пророчествата.

Те бяха две… и нещо тук не се връзваше…

Не, всъщност не бяха две. Ето къде беше грешката ми.

Имаше и трето.

Пророчеството, че на Светлана ще й се роди дъщеря, която ще стане Абсолютна вълшебница. Различна с безпрецедентна сила. Такава, която ще може да промени баланса между Светлината и Мрака… да промени целия съществуващ порядък на нещата.

Някак си почти бях забравил за това. А нали то беше пророчество, което се е осъществило. Заради него Олга беше пренаписала съдбата на Светлана. Заради него Хесер ни беше събрал заедно, беше интригантствал, рискувал, влязъл в конфронтация със Завулон и Инквизицията. Залозите бяха чудовищно високи… и изведнъж всичко е свършило? Завулон се е примирил с поражението?

Това просто не може да бъде…

Значи играта още не е приключила. Тя продължава. Пророчеството се е осъществило, Надя е Абсолютна вълшебница, но в пророчеството не е посочено до какво ще доведе това.

Добре, да запомним този факт, той явно е важен. Надя е една от фигурите на дъската. Може би главната фигура… бялата царица…

Какво следва по-нататък?

Пророчеството на момчето Кеша. Арина вече го знае, значи Тигъра идва за нея… Или не идва? Съгласно класическата версия, Тигъра се опитва да унищожи пророка, да не допусне съобщаване и осъществяване на пророчеството. И това напълно се връзва с видяното от мен със собствените ми очи и чутото със собствените ми уши. Когато щурмуваше офиса на Нощния патрул, Тигъра каза: „Пророчеството не бива да бъде чуто“.

Така ли е? Така е.

Но по мнението на стария китайски маг Тигъра изобщо не преследва такива цели. Неговата задача е да „подкарва“ пророците, да ги подтиква да казват на хората пророчествата си, за да се сбъднат и по един или друг начин да променят човешкия живот, да не позволяват на човешкия мравуняк да изостава в развитието си. Версията е стройна и се потвърждава от историята на самия Фан Венян… Тигъра „подкарва“ пророците, докато те не изберат да изпълнят дълга си или не решат твърдо да не изкажат никога пророчеството. Явно чутото от Венян пророчество е съдържало нещо много лошо за Китай и магът е бил готов да умре, само и само да може да спаси страната си. Тигъра е разбрал това и си е тръгнал, не му трябват напразни жертви.

Но защо тогава в случая с Кеша „пророчеството не бива да бъде чуто“? То по-особено ли е? Излизащо извън рамките на обикновените, носещи на света спътниците, миниполите или рокмузиката? И при това, ако се вярва на Арина, то на всичкото отгоре засяга пряко дъщеря ми?

Загадка.

Така, да тръгнем от другия край. Кой е Тигъра? Отново, по мнението на Венян, а той, изглежда, е изучил въпроса по-добре от всички наши европейски мъдреци, Тигъра не е просто променен и изпратен от Сумрака Различен, като Огледалото. Той е по-сложен. Той… е, може да се каже, че в някаква степен е жив. Жив и разумен.

Както и Сумракът.

Той, общо взето, е Сумракът, в достъпна за нашите очи форма…

По гърба ми пробягнаха тръпки. „Someone is walking over my grave“, както казват англичаните. Някой минава през гроба ми…

Кой, кой… Тигъра!

Сумракът…

Ето го, около мен. Достъпен за Различните и само едва-едва доловим за хората. Източник на Сила… и същевременно неин потребител.

Ако се вярва на Венян — жив и разумен.

Как е възможно това? Как нищото може да бъде разумно? Матрьошка от седем измерения, едно от които е нашият свят, а останалите са в спектъра от студената пустиня до бледото копие на нашия свят? Разумът е длъжен да има някакъв материален носител…

Или не е длъжен никому с нищо?

Та нали ние дори не знаем какво представлява магическата Сила, която използваме. Нашите учени — всичките сякаш подбрани да са слаби магове, но затова пък умни глави — са изследвали този въпрос през целия двайсети век и продължават да го правят и през двайсет и първи. Нашите — имам предвид не само Светлите, не само руските. Различните от целия свят се бяха опитвали да разберат природата си, при необходимост привличайки и човешки учени, захранвайки с точно разчетени трохи информация Пентагона, ЦРУ, КГБ и закритите съветски научни институти. Специално подготвени Различни са си сътрудничили с човешки учени, демонстрирайки някаква страна на своите способности — твърде малко, за да ги приемат еднозначно насериозно, но достатъчно, за да разпалят любопитството и да впрегнат в работа цели лаборатории с милионни бюджети.

Нищо.

Има Сила, която чувстваме. Тя се излъчва от всичко живо, но от хората в най-голяма степен (след нас идват китовете, делфините, свинете, кучетата и плъховете — маймуните, между другото, дори не са в десетката). Различните усещат Силата, виждат я като аура, могат да я оценят и фиксират. Е, и да я употребят, разбира се… да я трупат в себе си. За да могат после, влизайки в Сумрака или просто призовавайки мислено образа му, да извършат магически действия…

Как? Китаецът е напълно прав — как Сумракът, който е нематериален, превръща Силата, която не фиксира никакви прибори, в напълно материално огнено кълбо или разсичащо камъка и метала „тройно острие“? Нашите мисли и желания са само превключвател. Или ако се използва компютърна терминология — команди. А цялата тази незрима работа, която ни позволява да творим чудеса, протича извън нашето съзнание и не ни е подвластна. Тя се осъществява от Сумрака. Значи Сумракът или е немислим нематериален компютър, настроен да изпълнява желанията на Различните — но тогава възниква въпросът кой го е създал и програмирал — или… немислимо нематериално разумно същество. Свръхсъщество…

По принцип тук дори няма голяма разлика между двете. Машина от енергетични полета (да допуснем!) или също толкова екзотичен свръхразум. Всесилен ли е той?

Не, едва ли. Всесилен и всезнаещ, по определение, е само Бог. Някак си не съм готов да повярвам, че Всевишният, ако съществува, е зает с това да осъществява желанията на куп Различни. Това противоречи и на теологията, и на здравия разум. А и фактите, с които разполагаме — също. Например поведението на Тигъра или на Огледалото не подхождат на прояви на божествената воля, всесилна и всемогъща. На поведение на много силно и умно същество — да. Поведение на Бог? Не, в никакъв случай.

А от какво се бои всяко живо същество?

Ясна работа.

От смъртта. Значи… значи пророчеството на момчето Кеша така или иначе е опасно за Сумрака. Затова и Тигъра не искаше то да прозвучи.

Логично?

Да.

Значи ще го вземем за основа.

Сега за другото пророчество. Онова, което го е изкрещяло в хралупата другото момче, живяло много отдавна в Британия. Пророчеството, което дреме, консервирано в дървения бокал, вече почти триста години.

Има ли то някакво отношение към мен?

Или е съобщавало за независимостта на Съединените американски щати, откриването на пеницилина или потъването на „Титаник“?

Не. В такива неща като пророчествата няма нищо случайно. Ако то ми е попаднало в ръцете, ако съм се досетил — разбира се, ако наистина съм се досетил — как да го чуя…

Две звена на една и съща верига.

А между тях — третото звено, пророчеството за Абсолютната вълшебница Надежда…

И аз вече няма къде да се дяна. Аз съм този, когото са намазали с горчица под опашката — и ще я облизвам, доволно и е песен.

Защото е заложена съдбата на дъщеря ми.

И защото изобщо не ми харесва присънилия ми се сън — за Надя, която крещи с омраза: „Татко, какво направи с нас!“. И това не е просто сън, породен от нервно напрежение, глътка алкохол и изплувалата от подсъзнанието песен за недоучилия се вълшебник. Това е предвиждане… или както казват хората, „предсказващ сън“.

Тихичко, за да не събудя Светлана, станах от леглото. То изскърца предателски, аз застинах, но жена ми не се събуди. Отидох в хола, затворих вратата към спалнята и запалих лампиона.

В съвременното жилище, ако човек не е фанатичен противник на прогреса, а още повече — ако се увлича от разни джаджи, има страшно много електронни устройства, способни да пренасят информация. При мен провериха всичко. Стационарния компютър и ноутбука. И нетбука на Надя. И таблета на Светлана. И мобилните телефони. И будилника, в който можеш да си запишеш своя мелодия за събуждане. Всички карти памет. И секретаря на стационарния телефон. Даже механичната мишка Теди, в която имаше микросхема със записаната от Светлана фраза „Обичам те, Наденка“ също я провериха — с извинения. Не забравиха и за MP3-плеърите.

Мнозина Различни, особено онези, които не живеят първия си век, не разбират много от електроника и изобщо — от съвременна техника. В това отношение Хесер е напредничав Различен, винаги се старае да си изясни нещата.

И затова на мен ми изпрати съвсем млади момчета, слаби магове, но затова пък прекрасно разбиращи къде би могла да е микросхемата със записа на пророчеството.

Момчетата провериха всичко и не намериха нищо. Макар че имаха специални прибори, каквито бях виждал само по филмите — те можеха да откриват от разстояние всяка карта памет, дори такава, която не е включена към нищо. Благодарих им — намериха две отдавна загубени в апартамента флашки…

Но не намериха пророчеството.

Естествено. Аз и не бях направил копие на електронен носител, не съм идиот.

От чекмеджето на бюфета, пълно с всякакви електронни вехтории, извадих стария си CD-плеър „Сони“. Задънено разклонение в развитието на електрониката, такива сега не използва почти никой. Акумулаторът му отдавна беше заминал.

Но имаше отделен прикрепващ се контейнер, в който мушнах една батерийка, после прикрепих контейнера към плеъра (както си трябва, надежден винт, а не някакви си там зъбци) и натиснах бутона за възпроизвеждане. В слушалките дрезгаво запя Висоцки.

Общо взето, не беше задължително да слушам, но аз дослушах песента до края. До последния куплет.

Точно в този момент натиснах „стоп“. Огледах се крадешком. Вратите и към спалнята, и към детската стая бяха затворени. Разбира се, сега не можех да проверя Сумрака… но домът ни беше обграден с такива мощни заклинания, че дори на Хесер заедно със Завулон би им се наложило да ги пробиват няколко часа. Заклинанията ми се полагаха заради ранга… а и защото тук живееше Надя.

Искам ли да чуя пророчеството?

Сега знам със сигурност, че го има, Арина ми каза това директно. Вече не мога да се надявам, че Кеша не е натиснал копчето на телефона играчка. И че пророчеството се отнася за цените на нефта или за президентските избори…

Въздъхнах, затворих очи и натиснах бутона.

Тишина. Пукане, като от стара грамофонна плоча.

— Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг… — изрече тихо детски глас. Ръцете ми, стиснали плеъра, се разтресоха — сега не просто някой минаваше през гроба ми, сега някой танцуваше върху него. — Вие… Вие всички нас ще ни пуснете…

Ще ги пусна? Какво значи това?

— Тигъра идва, Тигъра идва, Тигъра идва — изведнъж бързо и неясно заговори Кеша. — Тигъра идва за теб, Тигъра иска да живее… Сумракът заспива… малко, малко, малко Сила… пророчествата чакат… дълго, дълго, дълго… Надя Городецка! Надя може, Надя може…

Аз чак подскочих, когато бързото бърборене изведнъж се прекъсна от името на дъщеря ми.

— На нула не може да се дели, на нула не може да се дели… — това напомняше трескавото бълнуване на отличник. — Умноженото по нула дава нула, умноженото по нула… Убий Тигъра! Убиеш ли Тигъра, ще убиеш Сумрака! Убиеш ли Тиг…

Записът свърши. Телефонът играчка имаше малка памет.

Няколко секунди тишина, и от средата на думата запя Висоцки.

Свалих слушалките, изключих плеъра и го хвърлих обратно в чекмеджето.

Честно казано, много неща бяха ясни.

„Тигъра идва, Тигъра идва за теб…“ Без коментар.

„Сумракът заспива… малко, малко, малко Сила… пророчествата чакат… дълго, дълго, дълго…“ Сумракът малко Сила? Някак странно. Нима на света има малко тъга и радост? Е… да допуснем. „Пророчествата чакат…“ За какви пророчества става въпрос? За това, което не е изказал Венян? Това, което е „стопирала“ Арина? Възможно е.

Представих си потока от емоции, който би предизвикала — и то не само за момент, а за дълги години и десетилетия — гибелта на Русия… или на Китай… Някакво безумие. Направо да ти секне дъхът. Светът и без това е несъвършен, пълен е с конфликти, раздират го дребни войни и глобални кризи. Дори и на цялата Земя да се установи мир и благополучие, човек е такъв добитък, който винаги ще намери повод да страда!

Добре, да допуснем, че на Сумрака му е малко постъпващата Сила. Да го приемем като факт.

„Надя може… На нула не може да се дели, на нула не може да се дели… Умноженото по нула дава нула…“ Като че ли тук също разбирам за какво става въпрос. Надя е нулева вълшебница. Абсолютна. Теоретично силата й няма граници. Разбира се, тя не умее да се оправя с нея много добре… но това е нещо, което се постига с времето.

Какво означава „на нула не може да се дели“? Не в математиката, а в дадения случай? И какво значи „умноженото по нула дава нула“?

Погледнах отново затворените врати към детската и към спалнята. Промъкнах се в антрето и, чувствайки се като престъпник, взех от полицата цигарите и запалката. Не пуша вкъщи, дори и на балкона… но сега разбрах, че имам нужда. Наметнах си якето, излязох на балкона, затворих плътно вратата след себе си. Запалих, пуснах в нощното небе струя дим…

Какви са Различните?

Разумни същества, способни да използват Силата.

Сумракът и Тигъра, като негово въплъщение, е също разумно същество, способно да използва Силата.

С друга природа, но също разумно същество.

Кой е най-силният Различен?

Надя е най-силната. Нулева вълшебница.

И Сумракът също е нулев.

Тук понятията „по-силен“ и „по-слаб“ са неприложими. Дори и при Великите, чиято Сила не може да се измери, има разлики в равнището на Силата, затова и побеждават онези, които измислят по-хитрите заклинания, приложат ги по-бързо, ударят на неочаквано място. Но силата на Сумрака и на Надя е еднаква. Сумракът владее цялата енергия, която се стича в него. И Надя, по някакъв удивителен начин, също е способна да се разпорежда с цялата Сила на света.

Може ли Сумракът да унищожи Надя?

Може ли Надя да унищожи Сумрака?

В това е целият въпрос.

Съдейки по думите на пророчеството — способна е.

„Убиеш ли Тигъра, ще убиеш Сумрака!“

На нула не може да се дели — Сумракът не може да унищожи Надя. Изглежда, това е физически невъзможно. Което много ме радва!

Умноженото по нула дава нула.

Какво значи това? Надя е способна да унищожи Сумрака? А какво ще стане при това с нея? Тя също ли ще загине? Или ще загуби магическите си способности?

Не искам това за дъщеря си!

И това е всичко. Няма да разкрия пророчеството. И ще унищожа записа.

А Тигъра?

Той няма да дойде за мен. Това не е в интересите му, на него му е нужно пророчеството да не бъде казано на хората. Той самият го каза. А аз няма да го споделя с никого и той трябва да разбира това. За Арина не мога да гарантирам, нека Тигъра да си се разбира с нея…

Допуших цигарата и некултурно хвърлих угарката долу. Проследих полета й от седмия етаж — малката огнена точка проряза тъмнината и се изгуби в кръга светлина под лампата.

Точно в краката на застаналия там човек…

Вкопчих се в перилата, гледайки надолу. Към младежа със светло наметало. Към Тигъра, гледащ нагоре, към мен.

Тигъра вдигна ръка и ми махна — не знам дали за поздрав или за довиждане. После се обърна и се изгуби в тъмнината.

Извадих още една цигара. После я мушнах обратно в пакета. Върнах се от балкона в апартамента, закачих якето, изплакнах си устата в банята, за да не мириша на цигари, и тихичко се прибрах в спалнята. Светлана спеше. Аз легнах и също заспах — леко и напълно спокойно.

Глава 5

На сутринта мистичните сили, отговарящи за движението по московските улици (а тези сили, струва ми се, са по-загадъчни от всякакви Тигри), бяха благосклонни към мен. С лекота се добрах до Третото околовръстно, а движението по него беше живо. В нужната ми посока, естествено — в противоположната колите едва пълзяха, но кой както се уреди.

Влязох в лявата лента и пуснах радиото. Отначало ме зарадваха с пронизваща песен с припев: „В главата — празно! Малолетната — глупачка!“, другата станция предаваше опозиционен политик, който едва ли не псуваше властта и твърдеше, че в страната няма свобода на словото. Честно казано, във всяка страна с развита свобода на словото политикът още преди края на предаването би получил съдебен иск за клевета, уронване на престижа и инсинуация. Така че продължих странстването си из московския ефир и се спрях на някаква станция, по която вървеше лека чуждестранна музика.

— Намали звука, Антоне — помолиха ме от задната седалка.

Погледнах накриво огледалото. Да, майсторството не зависи от възрастта. Да се телепортираш в движеща се, защитена кола, при това — незабележимо…

— Арина, не съм те викал.

— Но си чул пророчеството — каза вещицата утвърдително.

— Разбира се. Ти умееш да убеждаваш.

— И какво?

— И нищо.

Арина помълча. После изрече подмилкващо:

— Нали разбираш за какво е това пророчество? Дъщеря ти може да унищожи Тигъра.

— И Сумрака — казах аз. — Прекрасна перспектива.

Ана сърдито тръсна глава.

— Антоне! Опомни се! Нали знаеш за това пророчество, което се опитах да предотвратя…

— Знам, че ако по някакво чудо Сумракът бъде унищожен — казах аз, следейки пътя, — то цялата ни Сила ще изчезне. Ще изтече в нищото… или ще остане в този свят… няма значение. Но ние вече няма да можем… да лекуваме хората, да ги защитаваме…

— Понеже така много ги лекуваме и защитаваме… — каза Арина. Не язвително, а по-скоро тъжно.

— Колкото можем — свих рамене аз. — Не знам дали точно бивша Тъмна, водачка на вещиците, може да упреква в това Нощния патрул?

— Е, да, аз съм известна баба Яга — изсумтя Арина. — Хапвала съм си за обяд Иванушки, изпращала съм гъски и лебеди на грабежи…

— Не съм твърдял това — казах аз разсъдливо. — Даже съм готов да допусна, че лично си къпала добри юнаци в банята и си ги въодушевявала за битка със Злото.

Арина неочаквано се разсмя.

— Всъщност си прав! Случвало се е чат-пат…

— Но както и всяка вещица, си творила и добро, и зло — продължих аз. — Както дойде. Аз все пак се старая да се придържам към доброто. Така че няма защо… да ме упрекваш.

— Не те упреквам — неочаквано кротко каза Арина. — Но нали чу пророчеството? На Сумрака не му достига Сила. Силата му я дават човешките емоции. Явно животът е станал твърде спокоен…

— И това ако е спокоен живот! — възкликнах аз. — Не минава и ден без някъде да има война! Със секса в света също всичко е наред. Потребителското общество консумира, Третият свят воюва, потъват кораби, бушуват тайфуни, взривяват се електростанции… емоции без край. А и Холивуд се старае да не оставя хората без зрелища.

— Значи това не е достатъчно — каза упорито Арина. — Значи нещата не се развиват така, както е угодно на Сумрака. Нужни са големи сътресения. Гибелта на държави, масови човешки жертви, холокости и апокалипсиси…

— А ние какво общо имаме тук?

— Фан Венян, ако съм разбрала правилно, е отказал да огласи пророчество, което би погубило Китай като единна държава — каза Арина. — Аз направих нещо подобно с пророчеството за Русия. За съжаление — в гласа й пролича искрена тъга — не ми достигна съобразителност да умра и да спра пророчеството. Само съм го забавила. Но на Сумрака му е нужна Сила. И той ще я получи… когато страната ни загине…

— Това си е твое мнение — казах аз. — На мен ми се струва, че подобни събития не произтичат от причини… да ги наречем така — от магическо естество. Това не е изобретяването на миниполите, нали знаеш! Хесер смята, че наистина си променила пророчеството, защото всичко предсказано в него вече се е случило — в по-мека форма. И революцията, и окупацията…

— Иска ми се да се съглася с мнението на стария интригант — каза Арина. — Но къде е гаранцията?

— А къде е гаранцията, че Надя може да унищожи Тигъра? — попитах аз. — Несвързаните възгласи на един третокласник? Много убедително! А какво ще се случи, ако Сумракът загине? Магията просто ще изчезне? Или целият живот на Земята? Или разумът? Разбираш ли как е устроено всичко това? Защото аз — не! А е в сила и старият програмистки закон: „Ако нещо работи — не го пипай!“.

Арина мълчеше.

— И защо изобщо реши, че Сумракът е враг? — продължих аз. — И че той по някакъв начин участва в осъществяването на пророчествата? Да не смесваме нещата! Ето, да речем, дъщеря ми унищожава Тигъра. А заедно с теб — и Сумрака. Магията изчезва. А пророчествата каквито са били, такива си остават. Осъществяват се. Разбираш ли? И тогава какво? Дори малкото, което сега можем да направим, тогава няма да го можем! Защото ще сме станали обикновени хора!

— Иска ми се да вярвам на Хесер — каза Арина. — И на теб също. Но ако аз съм права? Какво се крие зад думите ти, Антоне? Искрена тревога за хората? За света, за нашата страна, за твоите близки? Или просто страха на вълшебник, живеещ своя особен, интересен и удобен живот? Страхът да загубиш способностите си и да станеш същия като останалите!

— Бих искал да ти напомня — не издържах аз, — че ако ти си загубиш способностите, ще се превърнеш в грохнала старица. Или изобщо ще се разпаднеш на прах.

— Да — каза тихо Арина. — Прав си. Но това няма значение тук. Готова съм да платя тази цена.

— А аз — не! Преди всичко не ми се иска да решавам вместо останалите. Вместо Света. Вместо Надя. Вместо Кеша. Вместо всички Различни, които ги има и ще ги има.

— Но нали все пак ще се наложи, Антоне — каза Арина с едва забележима заплаха.

— Мислиш ли? — попитах аз. — Какво ще направиш? Ще разкриеш пророчеството на хората? То не потвърждава, че Тигъра ще загине. То само съобщава, че Надя може да убие Тигъра. Искаш ли да я заставиш да го направи? Трудничко ще ти бъде. И дори не затова, че ще ти се наложи да минеш през мен и Светлана… Не знам за себе си, но Света ще те натика в овнешки рог. Тя е майка. Разбираш ли? Но освен това ще ти се наложи и да уговориш Надя. Такива битки не се печелят от страх. А и Надя няма да тръгне да унищожава Тигъра. Знаеш ли, тя по принцип обича животинките.

— Животинките… — разсмя се Арина с горчивина. — Е, добре… Все ще измисля нещо.

— Можеш да разкажеш пророчеството на хората — изрекох аз великодушно. — Както желаеш. В него няма нищо неизбежно. Единственото, което ще постигнеш, ще бъде Тигъра да дойде за теб.

— Все нещо ще измисля — повтори Арина упорито. — Например… стой, къде отиваш?

— Как къде? — престорено се учудих аз. — На работа. Точно сега ще вляза през входа…

Зад гърба ми се чу пукот — Арина изчезна. Офисът на Нощния патрул е заобиколен от такова количество магически бариери, че Арина лесно би могла да остане завинаги вътре в него — въпреки цялата си мъдрост и силата на Минойската сфера.

Разсмях се злорадо и паркирах на мястото си. Открих, че в служебния ни джип се качват момчетата — Семьон, Лас, Алишер. Странен състав! Слязох от колата и им махнах с ръка.

— Къде отивате?

Семьон се поколеба за секунда, после отговори:

— Намерихме поредния шухарт… Ще дойдеш ли с нас?

— Какво равнище? — попитах аз.

— Четвърто. Но младежът се е назобал.

И терзаната от демоните си Арина, и всички пророчества на света веднага ми излетяха от главата. Когато с някой се случи шухарт, това е лошо. Много лошо. Добре го знам, веднъж едва не ми се случи на мен. И както се изясни вечерта, е можело да се случи и със Светлана…

А ако младежът се е назобал както трябва…

— Да вървим — казах аз, качвайки се в колата. Седналият зад волна Лас ме гледаше втренчено.

— Да, благодаря, че ми напомни. — Затворих очи и започнах да свалям блокировката на магическите ми способности. — Имай предвид, че го правя по необходимост. Мисля, че вече доказах правотата си!

Лас не тръгна да спори. Просто потегли.

Покрай „Лужники“ беше тихо. Излязох от колата пръв, огледах се. Да… не беше добре. Съдейки по количествата боклук на подстъпите към стадиона, оттук беше минал доста народ. А и количеството полицаи на входовете говореше за същото.

Но беше тихо.

— Какво става тук? — попитах аз Алишер. — Раничко е за спортни състезания.

— Концерт — отвърна кратко Лас.

— Слава Богу, че не е футбол — промърморих аз. — А каква е групата? И защо от сутринта, това да не е някаква детска програма?

— Почти. Държавен младежки конкурс за нови изпълнители, финалът. Всякакви рокгрупи от Перм и Екатеринбург, артисти от Калуга и Сиктивкар, изпълнители на частушки от Урал…

— Е, на такива мероприятие не може да има много публика — свих рамене аз. — Макар че напразно говориш с такъв скептицизъм, от Екатеринбург произлизат куп яки групи…

— Някой се е досетил да осигури публика на артистите. Докарали са тук ученици — двайсет хиляди, не по-малко. А освен това и войници — като част от културната им програма; те са поне десет хиляди.

— Мамка му! — Аз ускорих крачка. — Алишер, ще осъществя контакт. Дай ми начална информация и осигури взаимодействието с Дневните. Лас, обиколи учениците, ако се наложи, направи на всички „Морфей“. Семьоне… подсигурявай ме, става ли?

— Почти няма информация… — намръщи се Алишер. — Валентин Локтев, двайсет и пет годишен, четвърто равнище, не е специализирал, обучавал се е в училището ни преди пет години, не е останал да работи в Патрула…

В съзнанието ми изплува изпратеният от Алишер образ — младеж с леко изкривен нос, изсечено, грубо лице, но нелишено от вътрешна сила.

— Да не е спортист? — попитах аз. — Струва ми се, че си го спомням, виждал съм го в училището два-три пъти, когато съм чел лекции…

— Спортист е — усмихна се Алишер. — Шахматист! А това, че носът му е сплескан, е следствие от детско-юношески побоища. Младежът е от покрайнините — от райони, прочути с неформалните си отношения.

— Ясно — казах аз.

Вече се бяхме приближили към входа и аз забелязах в тълпата сътрудника на Дневния патрул — млад вампир, облечен преднамерено ярко и предизвикателно. На вид беше връстник на нашия шухарт, на около двайсет и пет. Вампирът стоеше, облегнат на металното заграждение край входа и гризеше плочка хематоген26.

— Здрасти, Городецки! — Той ме разпозна безпогрешно. Аз имам определена репутация сред вампирите. При това не може да се каже дори, че е лоша. Тя е… сложна.

Но във всеки случай всички те ме познават.

— Антон Городецки, Нощен патрул. — Все пак предпочетох да се представя официално, вместо да преминавам към неформален тон. — Какво става тук?

Вампирът не подкрепи моята сдържаност.

— Всичко е както обикновено при вас, Светлите. На момчето му се иска вселенска доброта и справедливост. Както се вижда — още веднага. Седи на трибуната, в сектор „Б“ най-отгоре, и зоба сила от околните.

— При вас, Тъмните, също има интересни случаи — казах аз. — Прииска им се гореща кръв и — напред из нощните улици.

Вампирът облиза устни. Но продължи да се усмихва.

— Не ми говорете, Антоне. Младежта стана една несдържана, анархистично настроена. Бием се, възпитаваме… плашим… с Вашето име, между другото. Ще дойде Городецки да ви развъплъти…

Разбрах, че губя безнадеждно този словесен дуел. И се направих, че той изобщо не се е състоял.

— Какво пък, тогава да поработим — казах аз. — Вашата помощ вече не е необходима, можете да си тръгвате.

— О, ще постоя и ще погледам — усмихна се вампирът. Как ли се казваше… бях го виждал в сводките за Дневния патрул, но името ми беше излетяло от паметта. Нещо съвсем обикновено, или Саша, или Андрей… — Не се случва всеки ден Светлите да видят сметката на някой свой.

Ето сега вече кипнах.

— Моля — разперих ръце аз. — Можете да наблюдавате. Но имайте предвид, че ако не успея да обезвредя момчето веднага — а аз нищо не мога да гарантирам, — той най-вероятно първо ще се опита да види сметката на кръволоците. Ние, Светлите, имаме една такава черта — повече от всичко на света мразим низшите Тъмни.

За миг лицето му се изпъна, но той веднага се усмихна отново.

— Което си е вярно — вярно си е. Вие сте склонни към дискриминация. Благодаря за предупреждението, ще бъда внимателен.

Отминах наглия вампир, представяйки си мислено (с огромно удоволствие, между другото) как го стискам с „пресата“, а после изтривам регистрационния му белег, превръщайки го в сива пепел.

Що за вампири са се навъдили напоследък? Нагли, самодоволни… Онзи при Блатния площад ловуваше, този пък тук…

Полицаите при входа тръгнаха неуверено към мен. Чувстваха, че нещо не е наред — инстинктите им подсказваха, че хората на стадиона не се държат както трябва…

Какви са тези глупости! Какви инстинкти! Та това са хора, а не животни!

— Покажете поканата си, гражданино — препречи ми пътя униформен младеж със зачервени бузи.

— Не те вълнува поканата ми — казах мрачно аз, като махнах с ръка в стила на звездните рицари джедаи. Вампирът зад гърба ми се изкикоти.

— Не ме вълнува поканата ти — съгласи се полицаят, отстъпвайки. Другарите му, на които също направих леки заклинания, също се дръпнаха, освобождавайки ми пътя.

И в този момент видях отпред познато лице. Този полицай не беше попаднал под действието на заклинание и сега размахваше ръце, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието ми.

И още как. Този, който е изпитвал магическата принуда, се старае да не повтаря това изживяване.

— Здрасти, Дима — казах аз, приближавайки се към Пастухов. — Какво правиш тук? Нали не е твоят район?

— Прехвърлиха ме за подкрепление. — Въпреки студеното време, старши сержантът беше целият в пот. — Кажете, Антоне… какво става?

— Малко извънредно произшествие — махнах с ръка аз. — Не го вземай присърце, това е наша работа.

— Кажете, а там… зад Вас… това не е ли… — той се поколеба.

— Вампир — отговорих аз честно. — Не се притеснявай, той също е на служба. Лош е, но в момента не е опасен. Няма да направи нищо на никого.

— Може ли да дойда с Вас? — отчаяно помоли Пастухов. — Аз нали съм нещо като свой, а? Помагам, работя с Вас… ето, вчера изнесох лекция на сътрудниците Ви…

По-скоро просто не му се искаше да остава при вампир, макар и „не опасен“. Но от друга страна… защо не? В това имаше нещо любопитно — да се поработи във връзка със сътрудник на човешките правоохранителни органи.

— Да вървим — казах аз. — Само стой зад мен и не се намесвай, става ли?

Пастухов закима, а после неумело се прекръсти.

Валентин Локтев беше младеж е доста невзрачна външност. Единственото забележително нещо във външността му бяха огромните вежди, навяващи спомени за ръководителя на СССР Леонид Брежнев. Но Генералният секретар на ЦК на КПСС имаше внушителна, едра фигура, някак хармонираща с могъщите вежди… е, и длъжност, позволяваща с повдигане на веждите да се решава съдбата на отделни хора и на целия свят. А веждоносецът Локтев беше млад, кльощав човек с най-обикновена външност.

Разбира се, ако заемеше пост, аналогичен на Брежневия, това може би щеше да увеличи харизмата му, както често става в живота.

Локтев седеше отделно от останалите зрители. Ние с Пастухов се изкачвахме към него, а аз гледах публиката с любопитство. На сцената свиреше някаква рокгрупа, доста разпален метъл, и зрителите периодично се оживяваха, размърдваха се, започваха да викат нещо… и веднага утихваха.

Светлият маг Валя Локтев изпомпваше енергията им. Изпомпваше Силата, излъчвана заедно с позитивните емоции. Накратко казано, точно с това се занимаваше всеки шухарт.

С тази дума бяха започнали да наричат подобни „светли вампири“ читателите и почитателите на братя Стругацки. В техния роман „Пикник край пътя“ имаше един славен чичко на име Редрик Шухарт, който в края на книгата се приближава към изпълняващото желания Златно кълбо, крещейки (или мърморейки на себе си? Ох, вече не помня…) единственото добро желание, което е успял да измисли: „Щастие за всички! И нека никой не си отиде пренебрегнат!“.

Разбира се, злите езици незабавно бяха променили този вопъл на душата на лутащия се интелигент във фразата: „Щастие за всички! И нека никой пренебрегнат не си отиде!“. Което, разбира се, силно променяше концепцията. Но някак си внасяше честен реализъм във фантастичната история.

При нас, в Патрула, наричаха „шухарти“ такива Светли, които в един момент рухват от несъвършенството на мирозданието и решават да творят добро наляво и надясно. Цялата беда е там, че сътвореното от тях добро незабавно дава право на аналогично по сила зло от страна на Тъмните… Разбира се, Тъмните не са негодяи по природа, жадуващи да измъчват околните само заради своята злоба. Мнозина Тъмни в ежедневието си са страшно мили хора. Но Силите им предизвикват предимно негативни емоции у околните. А и на тях изобщо не им пука за околните… така че когато получат правото за тъмна намеса, бързо компенсират цялото извършено от „шухарта“ добро. Ако може даже с лихвите.

По принцип „шухартите“ нямат голяма Сила — някъде пето-четвърто равнище… рядко трето. Тези, които са по-силни, обикновено са по-умни и по-сдържани. Затова когато застанат на пътя на войнстващото добро, „шухартите“ отиват там, където могат да съберат позитивни емоции — на хубав концерт, на премиера на дългоочакван филм, на спортно състезание, на което феновете на по-силния отбор са повече, та дори и на детско новогодишно празненство. И там се назобват с енергия… така че дори и Висшите магове да имат проблеми да се справят с тях.

После тръгват, творейки добро във всички посоки. Докато не ги спрат.

С всички възможни средства.

Веднъж самият аз за малко не станах „шухарт“. Но се оказа, че имам достатъчно ум — или късмет, — за да разбера какво точно трябва да се направи… заради какво събирам човешко щастие.

Не бях уверен, че и с юношата Валентин ще се случи така.

Когато го наближих, видях как се е назобил. До пръсване, както се казва… той даже вече не можеше да акумулира Сила, а я хвърляше в „Сфера на отрицанието“. Достатъчен ми беше един поглед, за да разбера — никое мое заклинание няма да пробие защитата му. Вероятно Хесер би могъл да се справи. Благодарение на техничността си. Но и за него не беше сигурно, че ще се получи веднага.

Значи „Сфера на отрицанието“. Много допадащо на слабите Различни заклинание, защото позволява да се противопоставят на много по-силни магове.

Всичко с теб е ясно, Валентине.

— Може ли да седна? — попитах аз, докато се приближавах до младежа. Пастухов се спря по-надалеч и започна да наблюдава неестествено сцената.

— Сядайте, Антоне — кимна Валентин. И уточни, стараейки се да говори колкото се може по-внушително — Само без глупости, става ли?

— Е, то сред нещата, които мога да направя, дори и глупости не останаха… — въздъхнах аз, сядайки.

Валентин изсумтя:

— Винаги ми беше интересно да Ви слушам, Антоне. Умеехте да разказвате интересно…

— Това идва с възрастта — рекох аз, оглеждайки трибуните. — Ако доживееш… Какви ги вършиш, момче?

— Нали и сам виждате — отговори той с непреклонни нотки в гласа.

— Виждам, разбира се. Трупаш Сила. Какво си намислил да правиш? Да реморализираш всички наоколо? Да унищожиш Тъмните? Да разгониш облаците и да докараш хубаво време?

— Ето че и самият Вие говорите глупости — отвърна Валентин пренебрежително. — Какво, да не ме смятате за глупак?

— Не, за благороден идеалист с горещо сърце — отвърнах аз сериозно.

— Прекрасно разбирам, че реморализирането на всеки срещнат няма да даде нищо — каза Валентин. — За Ваше сведение, съм изучавал историята на тези, които са се опитвали да го направят.

— Историята научи ли те на нещо?

— Разбира се.

Валентин млъкна, заглеждайки се в трибуните. Явно дебнеше момента, за да всмукне поредния изблик от енергия. Улових се, че изпитвам детинското желание да го изпреваря и да попия чуждата сила. Забавно щеше да стане… не, не си струваше да нервирам момчето.

— Валентине, а защо изобщо започна? — попитах аз.

— Светът е пълен с несправедливост — отговори той мигновено.

— Не споря. Но имаше ли някаква конкретна причина?

Валентин се замисли за миг.

— Вероятно да. Бабата.

— Каква баба?

— Съседката. Тя вече наближава осемдесет. Живее сама… децата й или са умрели, или не я навестяват. Вчера както си вървях, я видях до магазина… стоеше и плачеше… броеше си копейките в ръцете. Как може така, Антоне? Как можем да допускаме хората така да страдат?

Въздъхнах.

— Значи претенциите ти не са към Тъмните? Не са към вампирите, ловуващи хора? Не към Тъмните магьосници?

— И към тях също — отговори бързо Валентин. — Но на второ място. Не мога да гледам как страдат хората!

— Между другото, помогна ли на бабата? — небрежно попитах аз.

— Какво имаш предвид?

— Попита ли я защо плаче? Няма пари за хляб и кефир? Или си е изгубила портмонето? Или просто е изпаднала в старческо слабоумие и спестява цялата си пенсия за погребение? Нали знаеш, че при стариците и това се случва?

— Не мога да помогна на всичките баби в Русия — каза обидено Валентин.

— А защо само в Русия? — учудих се аз. — Знаеш ли как страдат африканските баби и деца? Ти нали не си расист?

— Не! — възмути се Валентин. — Но там има други хора, други Различни. Предполагам, че това е техен дълг.

— Съгласявам се — кимнах аз. — Но все пак! Ти си Различен. Макар и Светъл, способностите ти позволяват дори в рамките на закона и морала да живееш напълно прилично. Сигурно имаш някоя друга хилядарка в джоба… Помогна ли на бабата?

— Оставете тази демагогия, Городецки! — неочаквано тънко извика Валентин. — Избягах! От срам! Не може да се запълни с пръст дупка в дигата!

— Може — отговорих аз убедено. — Ако дупката е малка, а пръстът — здрав. Ти си Различен. Но преди всичко си човек. И не си помогнал на една-единствена баба по своя път… така че за какво искаш да изразходваш Силата?

— Ще отида в Кремъл — каза Валентин с леден глас.

— И какво? — поинтересувах се аз. — Надявам се, че няма да тръгнеш да убиваш всички по пътя като някой дон Румата?

Валентин ме погледна с недоумение.

— Това е от друга книжка, не за Шухарт — поясних аз. — Не ми обръщай внимание. Та какво всъщност искаш да направиш?

— Ще ги реморализирам — каза Валентин. — Всичките. От президента до… до… до кремълския завеждаш домакинството.

— Да допуснем — кимнах аз. — Ще пробиеш защитата, сложена от двата Патрула… точно срещу подобни желания за намеси… и ще промениш природата на всички хора, които имат отношение към властта. Президента, министрите, депутатите… И какво?

Валентин чак запухтя от възмущение.

— Как „какво“? Ще се сложи край на корупцията, ще се спазват законите. Животът на хората ще се нареди!

— Но ти нали не реморализираш всички хора в страната? — изрекох меко аз. — А и тъмните ще получат право на ответен ход. И какво?

— Нищо! Ако властта бъде високоморална…

— … то тя за няколко дни ще бъде изядена от онези, които няма да бъдат засегнати от заклинанията ти. Те няма да имат угризения на съвестта, съмнения, колебания. Честен политик — това е оксиморон. Твоите, високоморалните, веднага ще си припомнят всичките си грехове… и ще започнат да се разкайват за тях.

— Нека си ходят тогава!

— Но дошлите на тяхно място няма да са по-добри.

— А тогава какво, нищо ли да не правя? — възмути се Валентин. — Хората са обречени на страдание! Вие какво предлагате? „Не пипай, докато не се размирише?“

— По-добре „не пипай, докато работи“ — поправих го аз. — Валентине, цялата беда е в това, че властта е отражение на обществото. Криво, гротескно, но отражение. Повечето граждани в страната, ако им се удаде възможност да са на власт, ще крадат и ще се смятат за по-добри от другите — и докато това не се промени, никаква реморализация на върхушката няма да промени нищо. Политиците, които се сдобият със съвест, ще си тръгват. А на тяхно място ще идват нови — без съвест. Трябва да се променят хората, обществото…

— Това вече го казахте — промърмори Валентин.

— Аха. Но мога да го повтарям и още.

— Не, Антоне — изрече твърдо Валентин. — Не вярвам. У Вас говори умората… песимизмът. Е, и, извинявайте, личният егоистичен интерес.

— Какъв? — изумих се аз.

— Нощния патрул го устройва статуквото — каза мрачно Валентин. — Задоволявате самолюбието си, съществувате благополучно и се боите от сериозни промени в обществото. Може да Ви е страх да не се окажете без работа? Когато злото в живота намалее, не само Дневният патрул ще се съкрати, но и вие ще станете излишни!

Само поклатих глава. Изведнъж ми стана напълно ясно, че споря напразно. Валентин искаше да твори добро. Активно, дейно, с песни и танци. А аз му говоря тук за човешката природа, за това, че не е възможно да махнеш с вълшебна пръчка и да донесеш щастие на всички.

— И Вие няма да ме спрете — продължаваше да се самонавива Валентин. — Ще отида в Кремъл… Там точно днес президентът ще държи реч пред Думата. Ще ги накарам да се освестят всичките! Всичко съм изчислил. Имам Сила да отразя всяко ваше заклинание, и ще ми остане за масово реморализиране.

— „Сферата на отрицание“? — уточних аз.

— Аха — кимна с гордост Валентин.

— Хубаво заклинание — признах си аз. — Наистина можеш да блокираш всяка моя магия, че даже и да се подхраниш от нея…

Валентин лекичко се усмихна. Изглеждаше като ученик, заслужил похвала от строг учител.

Нямаше смисъл да протакам повече. Бръкнах в джоба на сакото си, извадих къса телескопична палка, тръснах я и тя се издължи.

— А… — Валентин започна да се надига. Той осъзна със закъснение какво става.

Леко го блъснах в гърдите със свободната си лява ръка — както се и очакваше, Валентин протегна ръце, защитавайки се от безобидния удар. Тогава го измлатих с палката, със замах, така че плътната гума с металически утежнител глухо хлопна злощастния Различен по темето.

Очите на Валентин се завъртяха и той падна. Задържах го за якето и го настаних обратно на седалката му. Веднага наблизо се озова и Пастухов, приготвил своята, доста по-тежка палка.

— Спокойно, вече всичко е наред — казах му. — Сега… минутка…

Ох, как се беше назобал младежът! Всмукнах „Сферата“, доколкото можах, после започнах да изпускам Сила в пространството. Лишената от контрол „Сфера на отрицание“ вече не ми пречеше. Народът по трибуните се оживи, започна да аплодира, да вика. Музиката засвири по-силно.

Учиш ги, учиш ги… И пак вместо „Щита на магьосника“, който защитава от всичко, използват „Сферата на отрицание“. Поне да беше сложил един слабичък „Кристален щит“ под „Сферата“…

Ех, тази младеж…

След като приключих, направих на Валентин „Скоби“, блокирайки напълно магическите му способности. Това заклинание можеше да се използва само върху Различен, който е в безсъзнание, и имаше действие само няколко часа. Но толкова беше напълно достатъчно.

— Жив е — каза Пастухов с облекчение, след като огледа Валентин. — Слушай… а той като че ли е ваш, Светъл?

— Ако е Светъл, това още не значи, че е наш… — въздъхнах аз. Към нас вече идваше Семьон.

— И какво ще стане с него? — поинтересува се Пастухов. Изглежда, той съчувстваше на момчето.

— Съд — свих рамене аз. — Нищо не успя да забърка… ще получи пет-десет години ограничаване на правата. Това значи — живот без магия.

— Е, не е чак толкова страшно — отпусна се Пастухов.

— Не ми говори — казах аз. — Ох, не ми говори… Свикнеш ли веднъж… А той е свикнал.

Глава 6

Хесер ме гледаше с обида и смайване. Не, не просто с обида — с разочарование. Така, навярно, може да гледа ученика си велик художник, току-що узнал, че ученикът му е откраднал четките и боите, и на шега е нарисувал мустаци на дамите в няколко от картините му.

— Защо? — попита Хесер с горчивина и в яда си хвърли стария ми CD-плеър на масата. — Защо не ми предаде пророчеството веднага?

— Защото беше твърде опасно — поясних аз. — Не исках цялото ръководство на Патрула да се забърква в тази работа. Ако беше дошъл Тигъра…

— Щеше да ни изяде всичките! — изсумтя Хесер. — Не виждам нищо ужасно в пророчеството.

— Наистина ли? — изумих се аз.

— То не предвещава нищо — изрече спокойно Хесер. — То само разкрива възможността Абсолютната вълшебница да е способна да унищожи Сумрака. Ти какво, да не мислиш, че това е новина за мен?

Настана мой ред да погледна смаяно шефа.

— Та това е аксиома — продължи Хесер. — Абсолютната сила е способна да унищожи всичко. Не те ли плаши, че дъщеря ти е способна да взриви Земята?

— Какво? — измънках аз.

— Да я взриви. Да я изпепели. Да устрои потоп. Само чрез магически методи… тя взема Сила практически от неизчерпаем източник, ще й бъде достатъчна… По същия начин може да унищожи и Сумрака.

— Как? — попитах аз.

— Или ще пръсне всичките слоеве — небрежно поясни Хесер. — Тогава светът ще обрасне със син мъх, на небето ще се появи втора Луна… наистина, по-голямата част от нея ще се скрие зад светещите облаци… общо взето ще стане удивително смесване на пространствата. Катаклизъм и то какъв… Може би при това магията ще се запази, а може би не… Но има и втора версия, също вероятна. Пространствата се разделят. Светът няма да се промени, но ние няма да можем да ходим в Сумрака, равнището на магия ще започне да пада… макар че тук отново има варианти!

Той така се въодушеви, че разбрах — отдавна му се е искало да обсъди с някого всичко това.

— Аз, например, смятам, че магията ще бъде напълно изгубена за хората — обясни той. — Докато Завулон предполага, че напротив — хората с най-висока магическа температура, които сега нямат дори най-слаби способности за предвиждане, ще станат Велики магове!

— Завулон? — попитах аз глупаво. — Обсъждали ли сте това с него?

— Да, Завулон — отговори твърдо Хесер. — Разбери, Антоне, някои неща са толкова важни за всички Различни, че заради тяхното разбиране се забравя всякаква вражда.

— Но ако Сумракът вече го няма, как тези хора-Различни ще започнат да използват магия?

— Няма да им е необходимо да влизат в Сумрака. Ще оперират само със собствената си вътрешна енергия… макар че е възможно с течение на времето да намерят начин да изтеглят енергия направо от другите хора… Тогава, между другото, ние ще сме практически имунизирани срещу магията — усмихна се Хесер. — Не можеш да удариш с ток този, който не е проводник на ток…

Той помълча, после въздъхна.

— Но ще стане лошо за всички нас, разбира се. Със сигурност можем да забравим за дългия живот.

— Значи пророчеството на Кеша не е опасно и не носи нищо ново — казах замислено аз. — Може би то не е първото от този род?

Хесер премълча, но се усмихна.

— А защо Тигъра толкова го беше страх да не прозвучи?

— Защото наистина има шансове някой да се опита да унищожи Сумрака — отвърна спокойно Хесер. — Например, както виждаме, твоята при…

Навъсих се.

— Твоята позната вещица — поправи се Хесер. — При нея, както виждаш, има лична особеност — тя се бои, че с невнимателната си намеса в пророчество е навлякла беди на страната. А има и други. Например — радикалните Тъмни.

— А на тях за какво им е? — учудих се аз. — Готови ли са да се лишат от Сила?

— Смятат, че магията просто ще се измени. И се надяват, че личната им Сила при това ще нарасне. А има и радикални Светли. Ето, например, ти днес работи с младеж, който искаше да ощастливи хората, като направи човешките органи на властта високоморални. Обичайна ситуация, нали? А има и такива Светли, които се измъчват от осъзнаването на собствената си Сила. И искат да няма магия, хората да живеят без никакво вълшебство!

— Но много ли са онези, които знаят как да се унищожи Сумракът и кой е способен да го направи?

— За щастие на теб и Надя — каза сухо Хесер, — не са много. Да бяхте се постарали да й повлияете.

— Какво мога да направя? — попитах аз и внезапно се почувствах точно такъв, какъвто съм — въпреки случайно добития ранг на Висш — начинаещ вълшебник, редови Различен, ученик на мъдър маг.

— Нищо, Антоне — махна с ръка Хесер. — Само се постарай повече да не криеш нищо от мен, става ли? И не разказвай нищо на никого. Както предполагам, Тигъра няма да дойде за нас. Той разбира, че няма да разкрием пророчеството пред никого. А дори и Арина да го разкрие — това ще е само вероятност, не неизбежност.

— Ще я преследвате ли? — поинтересувах се аз.

— Без особен ентусиазъм — сви рамене Хесер. — Ако ти се отвори случай, предай й моя съвет. Или отново да легне да поспи — десет-двайсет години — или да се яви със самопризнания. Може да се яви и при мен, между другото. Ще се постарая да я защитя от Инквизицията и да постигне най-леката възможна присъда.

Кимнах.

— Благодаря, Борис Игнатиевич!

— С благодарностите не можеш да си намажеш филия — промърмори той и погледна монитора на компютъра. — Добре… тръгвай… конспираторе. Трябва да говоря с някого.

— Между другото, относно филиите… — спомних си аз. — Кажете, колко пари мога да тегля от картата си?

Хесер се намръщи.

— Каква е заплатата на сътрудниците на Патрула? — уточних аз.

— В зависимост от ранга — каза Хесер, без да ме поглежда. — Антоне, всичко това са глупости, трябва да ти е ясно.

— Как така „глупости“ — запънах се аз. — Аз вчера отидох при един банкомат…

— Антоне, как смяташ, каква е ценността на човешките пари за организация, в която има поне един предсказател от четвърто-пето равнище? — попита Хесер.

— Никаква — отвърнах аз след кратък размисъл.

— Точно за това говорим. Само за сметка на валутните курсове и колебанията на акциите, дори и в най-благополучната година, Патрулите са способни да заработят произволно големи суми. А тъй като нормалния Различен не го интересуват човешките атрибути на богатството и процъфтяването, не виждам смисъл да ограничавам сътрудниците си. Дори Тъмните не страдат от такова тщеславие.

— Но някак… — започнах аз.

— Трябва ли ти бентли? — попита Хесер, вдигайки към мен тежкия си поглед.

— За какво? — изумих се аз. — За да събирам проклятията на завистливите околни? Виж, някакъв японски джип бих си купил… да ходим през лятото на вилата, там пътищата са кални, ще затънем…

— Ами, купи си — равнодушно каза Хесер. — Движението на парите в природата увеличава икономическата активност на хората и в края на краищата им е от полза. Още повече, че Япония пострада от земетресението. Ще им помогнеш.

— Шефе, кажете честно, всяко нещо ли можете да оправдаете от гледна точка на доброто и справедливостта? — попитах аз.

Хесер се замисли. Почеса върха на носа си.

— Като цяло, навярно да. Но ти не се терзай, с възрастта това идва при всички.

В един през деня отидох в столовата. Не ми се ядеше, навярно сутрешното произшествие ми беше убило апетита. Почовърках и оставих настрана котлета по киевски — готвачката леля Клава, наблюдаваща бдително залата откъм гишето за раздаване на храната, ме изгледа с упрек. Така че се наложи да изиграя цяла пантомима, демонстрирайки, че едва се побирам в панталоните си, губя форма и само това ме спира да си доям порцията. Леля Клава се успокои. Налях си чаша превъзходен боровинков сок, пресуших я на един дъх, сипах си втора и се върнах на мястото си. Столовата беше почти празна, сега все пак беше през деня, оперативният персонал или си отспиваше, или беше със семействата си… които имаха такива. След някой друг час щяха да започнат да се събират за обяд…

— Вкусен ли е сокът, Антоне? — извика ми през залата Клава.

— Много! — искрено си признах аз и готвачката се усмихна със задоволство.

Все пак има нещо в шарлатанските теории за влиянието на имената върху характера на човека. Разните Андреевци, Александровци, Сергеевци или Лени, Маши, Наташи могат да бъдат всякакви. Но малко встрани от популярните имена влиянието веднага започва да се усеща.

Ето, с името Клава е добре да си готвачка. Не непременно дебела, но едра. И още от двайсет и петгодишна възраст ще ти викат „леля“. Защото „леля“ и „Клава“ са неразделни.

Интересно как ли влияе на човек името Антон?

Замислих се, спомняйки си познатите ми Антоновци. Не се наблюдаваше някаква особена система. Един Антон, например, беше як добродушен чичко, добър къщовник и добросъвестен професионалист. При това заядлив любител на спретването на номера и съчиняването на неприлични стихове. Затова пък друг беше книжен червей, абсолютно неприспособим към живота.

Навярно името Антон също не е от редките и не оказва влияние на хората…

Взех чинията и чашите, готвейки се да ги отнеса към миячката, но неусетно приближилата се леля Клава решително ми ги измъкна от ръцете.

— Тръгвай, тръгвай да работиш. Само това оставаше — и Великите да носят мръсните съдове…

— Аз не съм Велик… — промърморих.

— Висш? — попита Клава и сама си отговори — Висш. Значи ще станеш Велик. Тръгвай, де.

Кой знае защо чувствайки се неловко, отидох в кабинета си. И още на десет метра от вратата чух как звъни забравеният на масата мобилен телефон.

И изведнъж се почувствах зле.

Ускорих крачка, хвърлих се към вратата, бързо отключих. Мамка му, що за навици, защо си заключвам кабинета в Нощния патрул, та тук няма чужди! Но пак си го заключвам…

Телефонът лежеше на масата и звънеше. Някак упорито, настойчиво. Кой знае защо, беше ясно, че ще звъни дълго… че това е много важно за звънящия.

А на мен не ми се искаше да го вдигам.

— Ало — казах, поднасяйки телефона към ухото си.

— Антоан! — с неподправено чувство възкликна Еразъм Дарвин, отделен от мен чрез клетки на мобилни оператори, оптични линии, висящи в небето спътници… е, и просто две хиляди и петстотин километра. — Безмерно се радвам да чуя гласа ти! Пребиваваш ли в добро здраве и благоразположение на духа?

— Благодаря, Еразъм — казах аз, присядайки на ръба на масата. — В добро здраве и в добро настроение съм.

— Радостно ми е да го чуя — каза Еразъм. — В Москва ли си, или службата те е откарала в далечни неизследвани страни?

— Да, в Москва съм — признах си аз.

Не ми харесваше как говори Еразъм. Беше твърде възбуден. Говореше малко по-бързо от обикновено. И на заден план се чуваше някакъв шум. Тих, но неприятен.

— Колко жалко, че можем да говорим само две и половина минути! — каза Еразъм.

— Защо? — учудих се аз. — Ъъъ… зарядното ли ти пада? Или нямаш пари в картата?

Еразъм тихо се разсмя.

— Не, не! Парите ще ми стигнат до края на живота! Но аз съм пророк, нали си спомняш? Антоане… моля те. Не мога да гадая повече за подаръка на Великия Хесер. Кажи ми, Антоан! В какво е тайната на бонзая, който той ми изпрати?

Шумът в слушалката стана малко по-силен.

Поколебах се за миг.

— Еразъм, не знам точно. Не съм питал Хесер. Но ми се струва, че разбрах каква е работата.

— Е, е? — попита заинтересовано Еразъм.

— Това е просто дръвче в саксия. Просто бонзай. Без никаква магия. Хесер така се е пошегувал.

Еразъм помълча секунда, само дето шума в слушалката се увеличаваше. После той се разкикоти.

— Хесер! О, стар тибетски хитрец! О, казаха ми, че обича глупавите шеги. Благодаря, Антоан! Аз… трябваше да науча. Трябваше да го чуя! Иначе щеше да е твърде обидно!

— Еразъм, какво става? — попитах аз. — Прости ми за въпроса… пиян ли си?

— Да, малко — призна си той. Отчетливо чух звука от преглъщане. — Но това е толкова рядко уиски… толкова древно… пазех го за някой особен случай…

— Еразъм, какво става при теб? — извиках аз.

— Тигъра — отговори пророкът много спокойно. — Аз малко те послъгах, Антоан. Не се сърди. Изрязах две чаши от дървото, в което извиках пророчеството си.

— Узна ли своето пророчество? — Аз скочих от масата. Изтичах до прозореца. Така… кой е на наша територия? Никой… Но ако много се забързам, на улицата ще има минувачи… — Еразъм, дръж се за минута! Ще дам телефона на човек, кажи му…

— Недей, Антоан — помоли Еразъм. — Всичко е предрешено. Недей! И не се опитвай да узнаеш пророчеството ми, моля те. Това… няма да ти донесе радост и дълъг живот. Не се сърди, че ти дадох бокала. Забрави за него. Погреби го.

— Не мога да ти обещая това… — казах честно.

Еразъм въздъхна в слушалката.

— Тогава ми прости. Имам само двайсет секунди, Тигъра сега ще пробие защитата. Слагам завещанието си в портфейла… портфейл от крокодилска кожа… ето така. Той ще е на масата в кухнята.

— Еразъм, много съжалявам! — възкликнах аз. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Свържи се с лондонския Дневен патрул. Помоли ги… да почистят в дома ми. — Той се забави за миг. А после съвсем спокойно и ясно, на добър руски език, изрече — Сбогом, московски маг Антон Городецки.

Първо шумът в слушалката утихна.

А после връзката прекъсна.

Погледнах екранчето. Продължителност на разговора — две минути и двайсет и седем секунди. Бях чул последното пророчество на Дарвин — точно както ми беше казал.

Еразъм е добър предсказател.

Беше добър предсказател.

И, общо взето, нелош Различен. Като за Тъмен — просто прекрасен.

Приближих се към прозореца, отворих го, извадих цигара и я запалих. Беше студено и мрачно, канеше се да вали.

Така и ме завари Олга — пушещ до прозореца. Приближи се безмълвно, седна до мен, извади си тънички „дамски“ цигари. Когато преди тринайсет години излезе от заточението в тяло на сова, в началото пушеше „Беломор“ — връх на лукса по нейно време. Но се ориентира достатъчно бързо в променения свят.

— Какво е станало, Антоне? — попита тя. — Много си блед.

— Обади ми се Еразъм.

— Дарвин? Какво искаше?

— Да се сбогува. Имал е още един бокал със запечатано пророчество… е, и не е издържал на изкушението. Узнал е пророчеството си… и тогава е дошъл Тигъра.

Олга изруга грубо, по мъжки. Уточни:

— Не можеше ли да се помогне?

— Не. Той имаше две и половина минути… искаше да се сбогува. И ме помоли в никакъв случай да не се опитвам да узнавам пророчеството.

— Унищожи бокала — каза твърдо Олга. — Антоне, не бива да се играе с пророчествата. Хубаво е, че Кешиното се оказа такова неясно… удивително неясно, бих казала. Но всяко пророчество е потенциално опасно.

Фактът, че Хесер вече беше споделил информацията с нея, не ме учудваше. Нито пък това, че тя веднага беше дошла при мен и се безпокоеше за моята безопасност — такъв й беше характерът. Но нещо ме тревожеше. Нещо не беше наред. Олга ме погледна настойчиво и аз неохотно кимнах.

— Добре.

— Още днес — настоя Олга.

— Хубаво.

— Иска ми се да те проконтролирам, Антоне.

— Олга, заклевам се. Днес, като се прибера, ще унищожа бокала.

Тя ме погледна в очите и кимна, успокоена.

— Благодаря. Може и всичко да се размине. Вероятно напразно… — тя млъкна.

— Какво напразно? — попитах аз. — Напразно ти и Хесер измислихте този план с Тебешира на съдбата? Напразно направихте дъщеря ми Нулева вълшебница?

— Кой пък тогава е знаел, че ще бъде твоя… — отговори мрачно Олга.

— Защо изобщо ви беше нужно това? Такава пропаст в равновесието между Патрулите… представям си какви отстъпки ви е струвал.

— Смятай, че сме го направили на кредит — отвърна небрежно Олга.

— Тоест?

— Ще се разплащаме с Тъмните още петдесет години.

Помълчах малко.

— Навярно е безсмислено да питам какво са получили Тъмните в замяна на появата на Надя?

— Напълно безсмислено — отговори твърдо Олга. — Нека да оставим тези тема…

— Но защо? Защо ви е трябвало това? Нулевата вълшебница — това е срив на равновесието, нарушаване на баланса, това е… като атомно оръжие, което правят, за да не използват… — Разбрах всичко сам, още преди да съм довършил изречението. — Това не е против Тъмните, нали? — попитах аз Олга. — Затова и Завулон се е съгласил… затова и Инквизицията си е затворила очите.

Олга мълчеше. Загасващата угарка трепереше в пръстите й.

— Надя е оръжие против Сумрака — казах аз. — Нали? Тя е единствената Различна, която е способна да унищожи Сумрака… да унищожи цялата магия на света. Вие… та вие сте се досещали… отдавна сте се досещали, че Сумракът не е просто среда, не е просто енергия… това е личност. И сте се бояли. Ето защо Хесер се е съвещавал със Завулон… И Инквизицията сте привлекли, нали? И е било решено, че на Различните им е необходима сдържаща сила, за всеки случай… ако изведнъж Сумракът престане да изпълнява малките ни капризи и стане твърде активен. Как решихте какъв цвят ще бъде тя? Монета ли хвърлихте? Завулон е заложил на тура, а Хесер на ези? Не те ли смущава, че отглеждате дете като живо оръжие?

— Аз не съм вземала участие в това! — отвърна рязко Олга. — Както добре си спомняш, бях чучело!

— Но ти държа Тебешира!

— Антоне, не ми се искаше да остана още петдесет години в шкафа! А и не разбрах веднага каква е работата. Мислиш ли, че Хесер ме посвети моментално във всички детайли? Да бе… Понякога ми се струва, че той крие планове и от самия себе си.

— Ще разкажа всичко на Надя — казах аз. — Тя има право да знае. За да не се опитвате да я използвате без нейно съгласие.

Олга въздъхна.

— Никой не смята да я използва. Това е така… за всеки случай. Не натоварвай детето, остави го да порасне.

— Ще си помисля — казах аз и затворих прозореца. — Все пак какви сте такива…

Олга присви очи, гледайки ме.

— Какви? Ако ръководството на Патрула достигне до обосновано подозрение, че Сумракът е активно действаща сила, че той притежава воля и желания — какво ще наредиш да прави? Сумракът не осъществява контакт, най-реалната му проява е Тигъра… а той не е от приказливите. И как ще наредиш да постъпим? Ще разчиташ на добрата му воля? А кой ни е казал, че разбираме доброто по един и същи начин? По-добре да имаме в резерв Различен, способен да се противопостави на Сумрака в кризисни ситуации. И имай предвид, между другото, че за дъщеря ти фактически се грижат и я защитават и двата Патрула. Тя е общо оръжие!

— Тя не е оръжие — казах аз уморено. — Тя е човек.

— Тя не е човек, тя е Различна!

— Всичко това са словесни черупки, Олга. — Направих няколко крачки из кабинета. Погледнах Олга и попитах — А ти не мислиш ли, че Сумракът наистина е вреден? Че би било по-добре да го унищожим? Може да помоля дъщеря ми…

— А ти сигурен ли си, че тя ще надживее Сумрака? — попита Олга. — Тя е абсолютна вълшебница. През нея тече цялата Сила на света. Сигурен ли си, че Надя изобщо ще може да живее без нея?

— Гадове — казах аз. — Все пак вие сте гадове…

Олга само сви рамене — „мисли каквото искаш“…

— Свържи се с лондонския Дневен патрул — помолих аз. — Нека минат през дома на Еразъм. Завещанието му е върху кухненската маса, в портфейл от крокодилска кожа.

— А ти къде? — извика Олга подир мен.

— Вкъщи. Смятайте, че съм си взел отпуска — казах, затваряйки вратата, и не се сдържах да добавя — Безсрочна.

Глава 7

Лошото на обикновения градски апартамент е, че в него трудно може да се изгори обемист предмет. Особено ако е магически и съответно за избягване на неприятните последствия е по-добре да се изгори с обикновен огън.

Ех, защо апартаментът ми не беше с камина! Щях да хвърля дървения бокал сред пламналите дърва, да вдигна клапата на камината и да гледам как изчезва завинаги пророчеството, заради което беше загинал Еразъм.

Само че що за пророчество е това? И защо Кешиното пророчество, което Тигъра толкова силно не искаше да допусне, че даже заговори на човешки език, аз и Арина успяхме да изслушаме напълно безнаказано? И изобщо, то беше странно, глупаво… не пророчество, а информационна справка, ако щеш, я качвай в Уикипедия…

Огледах придирчиво балкона. Може би да си спретна огнище тук? Ако се наложи, ще се разбера с пожарната…

Но балконът ни беше хубав, остъклен, с ламиниран паркет. Светлана щеше да ми откъсне главата, ако на пода се появеше петно от изгоряло. Поне да беше останала някоя керамична плочка след ремонта… но не, всичките ги изразходвахме…

След като се повъртях, се върнах в апартамента, отидох в кухнята, отворих фурната и извадих металическата подложка. Ето това щеше да свърши работа.

Впрочем, защо трябваше да ходя на балкона? Дървеният бокал на Еразъм не беше голям, прекрасно се побираше върху подложката.

Хванах го да го подържа още веднъж. Беше направен много прецизно, грижовно. Може би без особено умение, но със старание.

Значи те бяха два. Жалко, разбира се. Дори без хитро скритата магическа плънка, бокалът беше интересен сам по себе си. Древна реликва…

Но пророчеството, заключено в единия бокал, вече беше убило стопанина си.

Стига толкова. Край с жертвите. Пророчествата вън! Сложих бокала върху подложката, донесох флакон с бензин за запалки (общо взето, аз отдавна използвах газени еднодневки, но флаконът така си седеше в килера, чакайки своя час).

— Лек ти Сумрак, Еразъм — казах аз, щедро поливайки дървения бокал с бензин.

В антрето хлопна врата.

— Тате! Прибрах се! — извика Надя. — Анна Тихоновна е болна и ни освободиха от последния урок!

Днес от училище я прибираше Света.

— Добре — извиках аз, приседнал пред подложката с кибрита в ръката.

— Водя гости!

— Така ли? — аз се обърнах напрегнато.

Надя се показа на вратата. Зад гърба й неловко надникна Кеша.

— Здрасти, Инокентий — казах аз. Кой знае защо, посещението му не ме учуди. — Как е?

— Нормално… — той пристъпи от крак на крак, без да вдига поглед. — Уроците са интересни…

— Това е чудесно — казах аз с онзи бодър тон, с който възрастните разговарят с децата.

— Майката на Кеша е до късно на работа — поясни Надя. — И аз го поканих на гости. Мама обеща после да го откара вкъщи.

— А мама къде е?

— Тя ни докара до входа и отиде да купи тоалетна хартия. — Надя прихна. Има една такава възраст, на която думите „тоалетна хартия“ звучат удивително смешно — особено ако ги изговаряш пред връстник.

— Да, вчера забравих да купя — разкаях се аз.

Надя се обърна и извика към антрето:

— Не, тези чехли са мамините, за гостите са зелените!

— Много гости ли имаме? — попитах аз, изправяйки се.

— Не много. — Надя явно се смути. — И леля Арина. Срещнахме я на стълбите, тя идваше у нас.

Направих три бързи крачки и застанах, отделяйки децата от антрето. Все още стисках в лявата си ръка кутията кибрит. Затова пък пръстите на дясната вече се бяха събрали в знака „Щит“.

— Антоне! — извика Арина от антрето. — Мир, дружба, кльопачка!

Тя надникна предпазливо от коридора.

— Дойдох с мир! — каза тя, широко усмихвайки се. — Никакво зло! Нали виждаш, с децата всичко е наред!

Изглежда, Надя беше разбрала, че е постъпила прибързано. Не, тя не издаде нито звук, но хвана здраво Кеша за ръката и го издърпа по-надалеч зад гърба ми.

И аз почувствах как на метър от мен забълбука, пълнейки се, бездънен кладенец от Сила.

— Надя — казах аз тихо. — Ти много добре знаеш, че не бива да водиш вкъщи чужди… хора.

— Но тя не е човек — опита се да се оправдае Надя. — Тя е Различна… Светла.

— Някога е била Тъмна — казах аз. — Впрочем, работата не е в това… Има такива Светли, на които не им е останало и едно бяло петънце.

— Антоне, обиждаш ме! — възмути се Арина.

Тя изглеждаше абсолютно миролюбиво. Дълга рокля, завързана на кок коса, като у селските учителки. Големите пухкави чехли на краката й допълваха картината.

— Защо дойде? — попитах аз.

Общо взето, не ме беше страх. Всеки момент щеше да дойде Светлана. Аз бях в апартамента си… а у дома и стените помагат, това го знае всеки Различен. При това и дъщеря ми беше тук. Неумела, но безкрайно силна. И ако тя нанесеше удар… с каквото и да е… Арина щеше да излети през стената.

— Разбрах, че си решил… да приключиш с бокала — каза Арина. — И искам да погледам. Може ли?

— Искам да го изгоря — рекох аз. — И не се опитвай да ме разубедиш.

В очите й се мярна нещо неуловимо. Може би облекчение?

— Заклевам се, че няма да го правя! Но мога ли да погледам? После ще си тръгна! Заклевам се…

— Писна ми от твоите клетви! — изревах аз. — Благодари се, че децата са тук… Надя, Кеша! Стойте там в ъгъла! Сега ще изгоря това дърво, после Арина ще ни каже „довиждане“ и ще си тръгне. Ясно ли е?

— Може ли да кажа „чао-какао“? — попита Арина, мило усмихвайки се.

— Откъде такива познания за жаргона на шейсетте? — попитах аз. — Нали си спала?

— Гледах много филми в последно време — сви рамене тя. — Съвременните не ми харесват, много са зли. А преди половин век хората са умеели да снимат добри филми.

— Добрата баба Яга — изсумтях аз. Канех се да драсна клечката. Арина ме гледаше внимателно и, изглежда, не смяташе да се намесва. Само едната й длан беше силно стисната. — Минойската сфера! — съобразих аз. — Остави я на пода и отстъпи две крачки назад!

Тя не понечи да спори. Навярно това би трябвало да ме накара да застана нащрек… Разтвори дланта си, показа ми малко кълбо от бял мрамор… ето каква била знаменитата Минойска сфера, това главоболие за Инквизицията! После вещицата приседна, внимателно сложи кълбото на пода и го търкулна към мен. Или подът в апартамента не беше твърде равен, или ръката на Арина трепна — но кълбото се плъзна под шкафа за обувки.

— Антоне, аз играя честно.

Ох, не вярвам в честни вещици… а и в честни Различни — не особено много…

— И без резки движения — казах за всеки случай. Драснах клечката. И, стараейки се да не откъсвам поглед от Арина, я хвърлих в подложката.

Пламна. Доста силно, явно се бяха събрали бензинови пари, Надя даже извика, а Кеша, браво все пак на момчето, пристъпи напред, срещу пламъка и опасностите.

— Това е всичко — казах аз на Арина. — Доволна ли си? Арина гледаше внимателно в подложката.

— Значи ти все пак се реши, татко? — попита Надя. Попита преднамерено високо, явно стеснявайки се от уплахата си.

— Да. Никой не бива да чува това пророчество — казах аз. — Днес то… вече забърка големи каши.

Арина изведнъж се разсмя.

— Ах, Антоне… — каза тя. — Прям, честен… простичък и наивен. Значи не си разбрал?

— Тате, струва ми се, че пророчеството се разкрива при унищожаването на бокала… — прошепна Надя.

Дори успях да се обърна. Дори успях да пристъпя към подложката, към пламтящия със синкав огън дървен бокал…

А в следващата секунда този прах на разрушение, който беше заложил в изделието си Еразъм Дарвин, беше достигнат.

И аз се озовах край тъмна нощна гора.

На пет метра от мен минаваше едва различаващ се в тъмнината черен път. Зад него имаше поля, зад полята — мъждиви светлинки, които по-скоро загатваха за съществуването си, отколкото се виждаха с очи. Да, по онова време положението с електричеството е било лошо… По-точно — хич го е нямало.

А по пътя беззвучно се мятаха две сенки. Едната — почти безплътна, немислимо стремителна. Другата — също бърза, но доста по-материална — и със сияещо син огнен бич в ръката. Ударите на бича постоянно застигаха противника, но не личеше това да го наранява сериозно.

Изведнъж осъзнах, че започвам да уважавам Завулон. Той не беше изоставил малолетния си ученик да бъде разкъсан от Тигъра. Великият Тъмен маг беше приел боя, който трябваше да му бъде последен.

До мен се разнесоха странни звуци — сякаш на някого му се повдигаше. С усилие се извърнах от магическия дуел — и видях стар солиден дъб, израснал на самия край на гората. Някъде на равнището на гърдите ми в дъба имаше хралупа. От хралупата стърчаха слабите крака на младия Еразъм Дарвин. Уж трябваше да е на четиринайсет години, но на ръст беше колкото Кеша, а по телосложение беше наполовина колкото нашия пророк. Все пак акселерацията не е мит.

— Той идва за нас… — изведнъж прозвуча откъм дупката, едва чуто. Пристъпих по-близо, навеждайки се към гърба на Еразъм. Илюзията за обкръжаващия свят беше пълна — дори надушвах леката миризма на пот и страх, идваща откъм момчето. — Палача ще дойде, за да кажеш, Палача ще дойде, за да мълчиш…

Да, всичко е правилно. Те тогава са го наричали Палача.

— На Палача му е нужна кръв, на Палача му е нужно месо… — бърбореше Еразъм. — Палача ще изпие кръвта, Палача ще изяде плътта, Палача ще вземе душата… Малко, малко кръв, месо, души… Винаги са малко, малко, малко… Палача се унася в сън…

Тази нощ, отделена от мен чрез бездната на времето, беше топла. Но ме побиха тръпки.

Та той говореше почти същото, което и Кеша!

Само че с други думи — думите на своето време…

— Палача ще идва, Палача никога няма да спира, Палача не спи, Палача е готов за работа… Само дева, дева, родена с измама, дъщеря на Велика вълшебница, отхвърлила силата си, дъщеря на Велик вълшебник, взел не своя сила, само момиче, момиче, момиче, може да убие Палача… Момичето Елпис — дъщерята на измамата, момичето Елпис — сестрата на Палача…

В някакво полутрескаво състояние аз отбелязах, че Еразъм е получил добро класическо образование. Елпис е Надежда на гръцки.27

Трябваше да се махна. Да се извърна. Да запуша уши. Да не слушам.

Но не можех да го направя.

А и какво щеше да помогне това — нали заедно с мен като безплътни сенки слушаха бърборенето на Еразъм дъщеря ми Надя, момчето пророк Кеша и старата вещица Арина…

И нито един човек…

— Палача е цялата сила на света — продължаваше да се изповядва на дървото Еразъм. — Палача е цялото вълшебство на света. Момичето може да убие Палача! Момичето може да убие вълшебството! Убиеш ли Палача — ще убиеш вълшебството…

Не, все пак не ставаше нищо страшно… Та това беше същото онова пророчество. Същото, което го говореше Кеша. То не беше изплашило Тигъра. То изобщо не приличаше на пророчество… а така… разясняване на ситуацията…

Преамбюл.

Уводна част.

Предвестник на истинското пророчество.

Вдигнах ръце, запушвайки ушите си. Но светът наоколо беше само илюзия, той живееше по свои закони, и аз продължавах да чувам всичко.

Първо — отчаяния вик на Завулон. И неговия сподавен вопъл:

— Милост! Ще си отида, Палачо! Пощади ме!

Ако той узнаеше, че съм станал свидетел на позора му — край с мен. Никакви договори и задължения нямаше да попречат на Завулон да пожелае смъртта ми стократно по-силно, отколкото до момента…

А после чух гласа на Еразъм. По-бавен и силен. Глас вече не на изплашено момче, а на порастващ мъж:

— Ти, вълшебник от суровата северна страна, не чул нужното, когато е трябвало, но дошъл тук като безплътна сянка и узнаващ това, което не си искал да знаеш… Палача ще умре и вълшебството ще напусне нашия свят. Твоят избор. Нейната сила. Неговата съдба. Палача ще дойде и ще ти се наложи да решаваш. Но каквото и да решиш, никога вече няма да познаеш покоя.

— Аз никога не съм го познавал! — изкрещях. Искаше ми се да се вкопча в Еразъм, да го измъкна от хралупата и да го нашамаря по бузите — за да млъкне. Но знаех, че ръцете ми ще минат през тялото на пророка.

— Жал ми е за теб… прости ми — каза Еразъм и млъкна. Стърчащите от хралупата крака потрепериха и омекнаха — явно той изгуби съзнание.

Стоях, без веднага да осъзная, че хлипам и по бузите ми текат сълзи. Наблизо стенеше Завулон. А към дъба бавно се приближаваше Тигъра. Постоя, гледайки достъпната за виждане част от Еразъм. Беше такъв, какъвто и в нашето време — млад, с добро, благо лице. Само дрехите му бяха старомодни, според мен — страшно неудобни… Тигъра гледа Еразъм няколко мига. После обърна глава и ме погледна. Сякаш ме виждаше.

И се усмихна — тъжно и с разбиране…

Така и си бяхме останали в същите пози, в които ни завари пророчеството. Аз — протегнал ръка към горящия бокал, Надя — притисната към хладилника, Кеша — прикривайки я храбро, Арина — отстрани, кикотейки се тихо и тъпчейки на място. Нима старата вещица се беше побъркала?

— Това ли беше пророчеството? — попита Кеша.

Мълчах. Докоснах лицето си — то беше мокро от сълзи. Погледнах краката си — те бяха целите в прах.

Яко! Какво, това не беше просто илюзия? А нещо като пътуване във времето?

— Струва ми се… че аз също говорих нещо такова… само че съм го забравил… — добави тихо Кеша. — Обаче… там беше за Тигъра…

— Микросхемата в играчката беше малка — отвърнах аз. — Не се е записало всичко.

— Никога не съм се доверявала на техниката — изрече Арина. И прихна.

— Тате, аз ще трябва да се сражавам с някого? — попита Надя. — И да го убия?

Погледнах Арина. Вещицата беше щастлива, сякаш се беше наяла с някакви нейни си вещерски мухоморки в жабешки сос.

— На какво се радваш толкова? — попитах аз. — Разбираш ли какво стана? Ние чухме пророчеството, заради което Тигъра днес уби Еразъм Дарвин.

— Убил го е? — Арина се намръщи, но усмивката от лицето й не изчезна. — Жалко за стария алкохолик, жалко… Но аз се радвам, че всичко се разреши. Ние ще приключим с това, Антоне! Ти и аз… по-точно — дъщеря ти! А ние ще помогнем. Тигъра ще дойде и Надя ще го унищожи.

— Струва ми се, че лошо си чула пророчеството — казах. — Аз ще реша. Разбираш ли?

Пристъпих към нея и я прегърнах.

— Аз ще реша дали Надя ще убие Тигъра.

— Аз не искам да убивам никого — каза бързо Надя. — Тате, не искам!

— За съжаление, вече няма избор — изрече спокойно Арина. — „Палача ще умре и вълшебството ще напусне нашия свят.“ Казано е! Ако сега разкажем пророчеството на хората — то ще стане истина.

— А ако не го разкажем? — попитах аз.

— Тогава ще дойде Тигъра и ще убие всички Различни, които знаят пророчеството — усмихна се Арина. — Аз съм готова. Аз така или иначе ще умра, когато изчезне Сумракът, ти разбираш това… хората не живеят толкова дълго като мен.

— Ти си виновна — казах аз, — замесена си по някакъв начин… Ти нали знаеше как да активираш пророчеството? Отдавна ли знаеше?

— Досещах се — изрече спокойно Арина. — Това, общо взето, е стар метод на вещиците — да обвързват заклинание с разрушаването на някаква вещ. Тогава могат да се надяват, че то ще влезе в действие само в краен случай. Но ти беше напълно прав, Антоне, аз не бих могла да повлияя на дъщеря ти. Не бих могла да омагьосам Абсолютна вълшебница. Трябваше да направя така, че да не й остане друг избор… И на нея, и на теб.

— Избор винаги има. — Надя се измъкна изпод ръката ми и погледна сърдито Арина. — Аз няма да убивам никого. Дори и да ме убият.

— Но ще убият още и татко ти — сви рамене Арина. — И Кеша, между другото. Ще можеш ли да гледаш спокойно как Тигъра ги убива?

Надя клюмна.

— Значи не си могла да повлияеш на Надя — казах аз. — А на Еразъм?

За миг Арина сведе поглед.

— Само любопитство… То, както е известно, е убило котката. И стария ирландски пияница — също.

— Защо?

— За да подтикна теб. Еразъм предрече, че ще чуеш последното му пророчество. Значи трябваше да успее да се свърже с теб. А ти — да се паникьосаш. И да се опиташ да унищожиш бокала.

— Оставало е последното — да направиш така, че Надя да попадне навреме вкъщи… — кимнах аз. — И то не сама… за да чувствам отговорност още и за чуждо дете… Дори няма да те питам дали случайно ти не си разболяла Анна Тихоновна.

— На нашата възраст, Антоне, здравето е толкова крехко! — възкликна Арина. — Е, извинявай! Извини старата вещица! Нали разбираш — не го направих заради мен! Заради висша цел!

— Каква?

— Да се прекрати всичко това! Стига сме хранили Сумрака! Стига се е плащало с човешки страдания за нашата Сила!

— Арина, но ти дори не знаеш активно ли е онова пророчество… и за какво се е говорело в него! Може би върху страната ни вече са се стоварили всички беди и са приключили!

Арина сви рамене. И изрече твърдо:

— Все едно. Това, което правим, не е угодно Богу. И ако можем да го приключим… сме длъжни да го направим!

Изведнъж почувствах пробождане във върха на пръстите. Рязко, за миг…

Сработили бяха защитните заклинания около дома ни, поставени много отдавна от Хесер… и, както сега разбирам, от Завулон. Заклинания, предпазващи Абсолютната вълшебница. Тази, която Великите държаха в запас като оръжие за деня на Страшния съд…

Погледнах през прозореца. И видях как откъм пресечката към дома ни идва Тигъра.

Това беше много лесно да се види — той не се криеше, не се опитваше да заобиколи или да свали защитите. Той просто ги пробиваше — точно така, както навярно беше пробивал защитата на нашия офис, когато дойде за Кеша. Тигъра приличаше на човек, излят от разтопен до бяло метал. Той вървеше, а около него бушуваше огнена буря. Пламваха клоните на дърветата. Преобръщаха се, виейки с алармите си, паркираните коли. Шокирана от случващото се улична котка започна да се мята пред Тигъра, сякаш не можеше да избере в коя посока да избяга.

Котките виждат във всички слоеве на Сумрака. Може би сега тя виждаше нещо такова, което беше немислимо дори за нея, следяща нощем прокрадващите се върколаци и наблюдаваща полетите на вещиците в нощното небе.

Тигъра се спря пред котката. Наведе се. Погали я. И продължи нататък.

Моментално забравяйки паниката, котката седна насред двора и започна да се ближе.

А Тигъра тръгна към нашия вход.

— Татко, страх ме е — съобщи Надя. Двамата с Кеша стояха при прозореца, гледайки Тигъра.

— Ще трябва да го удариш — каза бързо Арина. — Само да го удариш. С чиста енергия. „Пресата“. Но с пълна сила! Разбираш ли?

От небето в Тигъра удари мълния. Добре, че беше облачно, хората щяха да намерят все някакво обяснение…

Зашеметен насред кратера от димящ разбит асфалт, Тигъра поклати глава. Изправи се. И продължи нататък.

— Татко, телефонът ти… звъни… — каза Надя.

Потупах се по джоба, извадих телефона. Казах, без да откъсвам поглед от Тигъра:

— Да, Хесер.

— Какви ги вършиш? — закрещя Хесер.

— Извинявай. Изиграха ме. Аз… узнах пророчеството на Еразъм.

Хесер изруга.

— Отворете портал, шефе — помолих аз. — Трябва ми малко време. За да разбера как да постъпя.

— Не мога да отворя портал — каза тихо Хесер. — Извинявай, Антоне. Но… Сумракът сякаш е побеснял. Нищо не мога да направя.

— А какво да направим ние? — попитах аз. — Пророчеството на Еразъм…

— Не, не ми го казвай — прекъсна ме Хесер. — Не бива. Макар че… не. Ако всичко е такова, от каквото се боях…

— Навярно да. — Притиснах се към стъклото, за да видя как Тигъра отваря вратата на нашия вход. Там нещо проблесна и подът под краката ни се разтресе. Но аз не си правех илюзии относно уязвимостта на Тигъра пред капаните на Хесер и Завулон.

— Трябва да решиш сам, Антоне — каза най-накрая Хесер. И аз почувствах как се е изменил гласът му. Колко… стар е станал. Древен. Бих казал даже „старозаветен“, ако Хесер имаше нещо общо с християнството. — Имаш по-голямо право на това от мен.

— Защо? Защото съм повече човек? — попитах аз.

Отпуснатите ми секунди изтичаха, а аз по никакъв начин не можех да взема решение. И за мен беше много важно да чуя отговора на Хесер.

— Защото аз съм много виновен пред теб — каза Хесер уморено. — И ми омръзна да съм виновен.

— Какъв е този днешен ден, постоянно някой ми се извинява… — казах аз и прекъснах връзката.

Погледнах към Арина. Вещицата ту плахо поглеждаше към антрето, ту жадно — към мен.

— Какво реши Антоне? Няма време!

— Винаги има време — казах аз и протегнах ръка.

Минойската сфера излетя изпод шкафа и меко се приземи в ръката ми. Охо, колко тежка беше!

А на вратата се позвъни!

Той днес е деликатен, нашият Палач-Тигър!

— Надя, Кеша, прегърнете ме здраво! — изкомандвах аз. Децата се вкопчиха в мен, а и аз за всеки случай ги прегърнах.

— Гад! — извика Арина и скочи към мен.

Как да активирам сферата? Навярно просто да пожелая… енергията в нея се зарежда предварително, вероятно и маршрутът също…

Стиснах студеното мраморно кълбенце в длан и пожелах — отчаяно пожелах — да се озова колкото се може по-надалеч оттук.

И в този момент ръката на Арина се вкопчи до болка в рамото ми.

Глава 8

През портала просто пристъпваш. Възниква илюзията за пълен контрол над случващото се и дори лично участие в него. Вдигаш крак… пристъпваш… подаваш си главата на другото място… изтегляш всичко останало… Половината в Москва, половината на Сейшелските острови, и никакви проблеми… само е малко зловещо.

Пътищата на тъмните през ниските слоеве на Сумрака са трудни и опасни. Не знам защо, нали там никой не живее, но съм виждал два-три пъти как Тъмните излизат от такива пътешествия, омазани в кръв. Може пък там да се сражават с вътрешните си призраци…

А Минойската сфера ни пренесе през пространството безцеремонно, с едно силно, мощно дръпване. Не беше болезнено, не беше противно, на никого не му прилоша и никой не се замая. Но остана някакво неприятно усещане — като на Гъливер, след като е бил в Бробдингнаг и е послужил за жива играчка в ръцете на великаните.

Общо взето, самолетите ми харесват повече.

В края на пътешествието не успяхме да се задържим на крака. Аз се строполих върху Арина, Надя се приземи върху Кеша. Изправих се, мълчаливо подавайки ръка на вещицата.

— Ох, безсрамник! — възкликна палаво Арина, ставайки. — Каквото и да стане, на мъжете едно и също им е в ума!

Все пак тя ми харесваше. Много. Въпреки цялата й вещерска природа…

Отстрани Надя вече беше отскочила от Кеша, демонстрирайки с целия си вид, че е по-добре да падне в планина от боклук, отколкото да се приземи върху някакво момче.

Но като цяло никой не беше пострадал.

— Татко, къде сме? — попита Надя.

Огледах се.

Малка, едноетажна дъсчена къщичка. Стените — облепени с избледнели от времето книжни тапети. Обстановката — маса с два стола, бюфет, легло — желязно, с никелирани кълба на таблата — такива са били последен писък на модата през трийсетте години на миналия век, старинен грамаден телевизор, книжен шкаф… почти без книги.

Ами да. Инквизицията е изнесла всичко, когато е почиствала жилището на Арина.

Странно, че не са подпалили дома й.

Произнесох това на глас:

— Странно, че Инквизицията не е изгорила къщата. Мислех, че това е стандартна процедура за жилищата на избягали вещици.

— Изгориха я. Само че моята къща трудно може да изгори — отговори Арина, оправяйки роклята си. — Това е моята земя. Селото, откъдето съм родом, беше тук… Аз съм родена тук… явно и тук ще умра. И да горят къщата, и да не я горят… пак ще израсне от земята.

Вярвах й.

Между другото, къщата изглеждаше напълно обитаема. Явно Арина беше устроила тук своята база, мъдро съобразявайки, че никой няма да тръгне да проверява едно пепелище. На масата имаше отворен пакет с евтини бонбони, в бюфета имаше пакет мляко и грижливо загърната с чист парцал половинка бял хляб.

— Отмъкнаха ми книгите, изродите… — въздъхна Арина. — Започнах полека-лека да си възстановявам библиотеката, сама не знам защо. Така или иначе, няма да успея.

Пристъпих към шкафа, докоснах корицата на една от книгите.

„Алиада Ансата.“

Вещерският справочник за билки.

Всичко останало нямаше отношение към магията. Десетина томчета на Пушкин, при това две или три от изданията — пожизнени. Четвъртият том на „Хари Потър“, сборник от криминалета на Рекс Стаут и томчето стихове от Бунин „Листопад“ — също старо, дореволюционно издание. Явно на вещиците понякога им се иска просто да почетат нещо.

— Жал ми е, Арина — казах аз искрено. — За дома ти… и за теб.

— Мен няма какво да ме жалиш — отговори спокойно тя. — С мен вече е свършено. Или Тигъра ще ме довърши, или старостта ще ме отнесе, щом магията пресъхне. На вас, магьосниците, ще ви е по-лесно. Просто ще започнете да остарявате, като всички хора. Ти си още млад…

— Арина, не искам да унищожавам Сумрака — казах аз.

Вещицата замълча. После попита:

— Защо?

— По много причини. Накратко — не вярвам, че Сумракът носи зло… само зло — поправих се аз.

— Тигъра ти се стори добър? — поинтересува се Арина.

— Никой от нас не е добър, когато се опитват да го убият.

— Лъжеш — каза спокойно Арина. — Теб те тревожи друго. Какво ще каже дъщеря ти, когато порасне, и разбере, че може да е била най-великата вълшебница, а е станала обикновен човек. Че жена ти ще остарее, лицето й ще се покрие от бръчки, и във всеки неин поглед ще го има въпросът „защо?“. Че ти самият ще бъдеш стар, болен, със задух и бодежи в кръста, треперещ над оскъдната пенсия и стенещ от несправедливостите на света… И вече няма да ти е по силите не само да помогнеш на другите, но и да защитиш себе си. Ти пробва какво е да живееш една вечер без магия. И това те изплаши.

Аз мълчах.

— Но нямаш друг изход — продължи Арина. — Аз се постарах и успях.

— Има го още и пътят на Венян — казах аз тихо.

— Той няма да ни помогне — поклати глава Арина. — Аз знам, че ти харесвам… не като жена, а като човек. И ти ми харесваш. Но Венян е убил приятеля си, когото е обичал повече от себе си. Само това е доказало на Тигъра, че той ще запази тайната на пророчеството. При това въпросното пророчество вероятно е носело беда само за милиард китайци. А нашето ще убие самия Сумрак. Ние всички сме егоисти, Антоне. Ние всички сме готови на всякакви постъпки, за да защитим себе си. Тигъра не е изключение. Нашето пророчество трябва да умре с нас — или да се изпълни. Всяка друга крачка води към поражение.

— В шахмата това се нарича цугцванг — каза внезапно Кеша.

Погледнах го и попитах:

— А ти не знаеш ли случайно какво да направя?

Кеша ме гледаше сякаш съм идиот. И възкликна:

— Аз съм на десет години, откъде да знам?

— Във филмите в критическата ситуация винаги малко дете подсказва на героя гениалния ход — каза Арина. — Не се учудвай, Кеша. Когато големите мъже не знаят какво да правят, не само дете, но и жена са готови да изслушат. Антоне, решавай! Тигъра ще ни намери бързо.

— Можеш ли да презаредиш сферата? — Подадох й мраморното кълбенце.

— Тя беше дотук — отвърна Арина, оглеждайки артефакта. — Не е била предвидена, за да мъкне през пространството четирима Различни. Дори и да не е окончателно повредена, ще има да се възстановява пет години. Жалко, уникална вещ, открива портали откъдето си поиска, когато си поиска, при всякакви обстоятелства… Не, Антоне. Вече няма да можем да избягаме.

— Може ли да си взема бонбон? — попита Кеша.

— Разбира се — съгласи се великодушно Арина. — Мога да ти дам и хляб с мляко. Надя, а ти искаш ли хлебец с млекце?

Хлапето има здрава психика. Интересно, какво означава това? Нали е пророк, ако ей сега загинем, той би трябвало да го предвиди.

Значи взех решението си?

— Ще запаля цигара, Арина — казах аз. — Става ли?

— Вратата е отключена — съобщи спокойно вещицата, докато вадеше от бюфета най-различни по големина чаши.

— А не те ли е страх, че Тигъра може да ми види сметката още там? — попитах, отваряйки вратата.

— Та така ще се решат всички проблеми! — възкликна Арина. — Нима дъщерята няма да отмъсти за баща си?

Надя ме погледна уплашено.

— Татко, не ходи!

— Не бой се, Надя — казах аз. — Арина е права, няма смисъл Тигъра да ме убива. Кажи, а ти не можеш ли да отвориш портал?

Надя се забави за секунда, а след това поклати глава.

— Извинявай, тате. Сумракът сякаш кипи. Там има такива бръчки и мехурчета…

Не можех да си представя какво и къде е видяла тя. Според мен Сумракът си беше съвсем нормален.

Или поне първия слой.

Въздъхнах, отворих вратата и излязох във вечерната гора. Къщурката на Арина беше насред гората, без никакви огради, градини и други излишества. Към нея водеше само една пътека.

Единственото удобство, което се виждаше наоколо, беше едно повалено дърво наблизо. Паднало много сгодно и леко зачистено от клоните си, така че се беше превърнало в един вид естествена пейка.

Постоях, гледайки дървото и онзи, който седеше на него.

После се приближих, седнах до него, извадих цигарите и попитах Тигъра:

— Искаш ли?

Известно време младежът със строг делови костюм и светло наметало мълчеше, гледайки ме. После каза:

— Пушенето е вредно за здравето.

— За Различните не е — махнах с ръка аз.

— Ако мен ме няма, няма да я има и твоята сила — напомни ми Тигъра. Но си взе цигара. Тя сама се запали в ръката му. Тигъра си дръпна, извади цигарата от устата и я погледна с недоумение. Сви рамене.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Не е точният въпрос — поклати глава Тигъра. — Защо ме питаш, след като не можеш да ме провериш? Мога да кажа, че съм Бог, а да съм дяволът.

— Но все пак, ако ми отговориш, какво би казал?

Тигъра ме погледна с любопитство.

— Бих казал, че съм Сумракът. Че съм личност. Че в мен е отразен и слят в едно разумът на всички хора, които са станали Различни, изживели са живота си, и са си отишли… отишли са в мен. Че искам да живея, макар ти да не можеш да си представиш какво представлява моят живот. Че имам свои интереси, които ти не можеш да разбереш. Но всичко това са само думи, и то такива думи, които са казани за теб.

— Добре — казах аз. — Добре. Тогава какво искаш?

— И отново не е точният въпрос! — намръщи се Тигъра. — Не е точният! Но ако ти е нужен отговор, ще отговоря: искам да живея! Просто да живея.

— Защо убиваш пророци? — попитах аз.

Сега Тигъра се забави с отговора. Изведнъж забелязах, че цигарата, която пуши, не намалява дължината си. Кошмарът на лекарите и цигарените магнати — вечната цигара…

— Всички пророчества ли трябва да прозвучат?

— Но убийствата…

— Това го казва сътрудник на Нощния патрул, лично убиващ Тъмни Различни? — попита Тигъра.

— Искаш да кажеш, че ти си Доброто?

— Аз не съм Добро. Не съм Зло. Аз съм Сумракът. Аз искам да живея, а моят живот — това са хората. Всичко, което е от полза за човечеството, е полезно и за мен. Всичко, което му вреди, вреди и на мен.

Погледнах в къщурката и видях на прозореца три лица. Арина, Надя и Кеша. Надя и Арина гледаха напрегнато. Кеша пиеше мляко.

— Но пророчествата често носят зло. А ти им позволяваш да прозвучат и ги изпълняваш.

— Аз? — В гласа на Тигъра имаше изненада. — Пророчеството е пукнат цирей. Касандра не е виновна за падането на Троя. Нито пък аз. Волята на човечеството, неговите стремежи и очаквания — те си пробиват пък към света чрез пророците. И ако са си пробили път, се изпълняват. Аз мога да ги ускоря… или да ги забавя… Понякога. Но нищо повече.

— А онова пророчество, което плаши Арина? — попитах аз. — Което тя се е опитала да отмени, а в крайна сметка… е отложила? Или то вече се е извършило?

Тигъра сви рамене:

— Отново, защо ти е отговорът ми? Мога да кажа това, което ще те успокои. Но откъде ще знаеш дали е истина?

— Все пак кажи — настоях аз.

— Не разрушавам царства и не разгарям войни — каза тихо Тигъра. — Видях падането на Киш и дългата смърт на Урук, гибелта на Асирия и разрушаването на Вавилон. Виждал съм как се разрушават велики империи и угасват мънички държави. Виждал съм армии, които преминават в нескончаем поток за три дни и три нощи, виждал съм разграбването на градове и избиването на пленници. Народите се разтварят един в друг, сменят имената и езиците си. Виждал съм зло, от което израства добро, и добро, смъртоносно и безмилостно. Но всичко това не е заради мен. И дори не е заради вас, Различните, смятащи се за пастири на човечеството. Всичко е заради хората. Всичко е заради тяхната любов и омраза, смелост и страхливост. Теб, както и Арина, те интересува съдбата на твоя народ и твоята страна? Нямам какво да отговоря. Както нямах какво да отговоря на Венян. Както нямах какво да отговоря на Еразъм. Само хората, в крайна сметка, решават дали да живеят, или да умрат. Аз съм палач. Но не съм съдия. Великата радост ме устройва също така, както и великата печал. Но и радостта, и тъгата хората си я избират сами.

— Така че какво да направя аз? — попитах.

Този път Тигъра мълча дълго. После каза:

— Искам да живея. Ако вие съобщите пророчеството на хората… значи то ще се изпълни. Значи на хората повече не им е нужно вълшебство. Не са нужни такива, които не са като другите. Които жадуват странното. Които теглят човечеството и го побутват. Тогава аз ще загина. И ако се сражавам с дъщеря ти, също може да загина.

Той замълча, но все пак добави:

— Но в този случай имам шанс. Тя е дете и може да не се справи.

— А има ли друг изход? — попитах аз. — Такъв, че да не умираш ти и да не умираме ние… всички?

Тигъра сви рамене. И отвърна:

— Ето че ти сам разбра всичко. В твоя въпрос го имаше и отговорът.

Кимнах.

— Обидно.

Известно време седяхме мълчаливо. Изпуших втора цигара, после трета. Вече съвсем се стъмни. В гората се стъмва бързо, в гората няма Сумрак. В прозорчето замъждука треперещият пламък на свещ.

— Извинявай… — неочаквано каза Тигъра.

— Стига сте ми се извинявали всичките! — извиках аз, скачайки на крака. — Писна ми!

— Трябва да решиш нещо, Антоне — каза кротко Тигъра.

— Дай ми пет минути — казах аз.

— Десет — кимна Тигъра, продължавайки да пуши. Огънчето ту се разгаряше, ту угасваше в здрача, докато вървях към къщичката.

Децата, притихнали и напрегнати, седяха около масата, на която горяха две свещи. Арина продължаваше да стои на прозореца, гледайки Тигъра.

— Реши ли? — попита тя, без да се обръща.

— Надя… — Аз погледнах дъщеря си. Лицето й едва се виждаше в пламъка на свещта. — Ще направиш ли каквото те помоля?

— Какво? — попита тя напрегнато.

— Имаме само два изхода — казах аз, гледайки я. Добре поне, че успях да я видя пораснала… макар и насън.

Сън, който не трябва да се сбъдва.

— Винаги има три — каза Надя упорито. — Във всички приказки винаги има три пътя.

— Какво да се прави, нашата приказка е неправилна — опитах се да се усмихна аз. — Само два. Да се убие Тигъра и да се унищожи цялата магия на Земята. Всички Различни ще станат обикновени хора. Може и да се случат някои катаклизми — не знам.

— Магията стана зло — каза напрегнато Арина. — Хората трябва…

— Хората трябва да бъдат хора — отговорих аз. — Ако не е магията, ще намерят друг начин да унищожат себе си.

— Значи си решил да позволиш на Тигъра да ни убие? — възкликна Арина.

— Има и втори вариант — продължих аз, гледайки дъщеря си. — Да докажем на Тигъра… да докажем на Сумрака, че никога няма да съобщим пророчеството. Няма да го кажем на хората. Тогава… то няма да се осъществи. И няма да има нужда Тигъра да ни убива.

— За да повярва Тигъра, е нужна жертва — изсумтя Арина. — Страшна жертва… Безвъзвратна… — тя замълча за миг. А после извика, възмутено и с негодувание — Антоне! Ти искаш да убиеш…

— Тате, искаш ли да те убия? — попита Надя.

Все пак Арина е бивша Тъмна. Те разбират всичко неправилно. За разлика от Светлите.

Поклатих глава.

— Не, дъще… Не искам да те оставям с тази тежест. А и нали я има Арина… Обещай ми. Просто ми обещай, че никога няма да разкажеш на никого за пророчеството на Еразъм… И ти, Кеша, закълни се.

— Той ще убие момчето — каза бързо Арина. — Тигъра ще го убие. Ще го разкъса пред очите й. Това ще бъде психическа травма…

Кеша възкликна развълнувано:

— Няма да разкажа! На никого!

— Закълни се — повторих аз. — Нека това, което направя, да не бъде напразно. Закълни се.

Кеша отчаяно закима.

Надя се надигна от стола.

— Не бива — помолих аз и се обърнах към Арина.

— Ти няма да се справиш — изрече бързо тя. — И двамата сме Висши, но аз имам повече опит, Антоне…

Не казах нищо.

Това, което много отдавна ми беше разказал Едгар. На космодрума Байконур, когато стоях срещу Костя Сивушкин, мой приятел и Висш вампир, канещ се да превърне всички хора в Различни…

Силата премина през мен, заливайки пръстите ми със студ. Арина направи Щита — тя не разбра какво правя.

Някой, който твърде дълго е бил Тъмен, трудно може да разбере някои неща.

Сумракът потрепна, когато през него израснаха бели каменни стени. Пространството сякаш се разду — масата, на която седяха децата, отиде някъде надалеч, таванът се разтвори и бе заменен от бял проблясващ купол, подът се покри с мраморни плочи.

Все пак не ми достигна Сила. Съвсем мъничко. Но наблизо имаше неизчерпаем източник — и аз се пресегнах към дъщеря ми, започнах да черпя — и пространството наоколо се оформи окончателно.

Кръгла зала с диаметър десет метра и таван-купол.

Нито прозорци, нито врати.

Нищо.

Проблясващ бял камък, в който сме заключени двамата с Арина.

Завинаги.

„Саркофагът на времето“ — най-страшното заклинание на Инквизицията. Заклинание, действащо и върху жертвата, и върху палача.

— Ти си полудял — прошепна Арина и седна на пода.

— Сигурно — казах аз, сядайки до нея.

Тук имаше въздух, и сигурно винаги щеше да остане чист.

Тук го имаше даже Сумракът, но на нито един от слоевете му нямаше изход от саркофага.

Според Едгар заключените в „Саркофага“ не изпитват нито глад, нито жажда.

Позволено им е да полудяват безкрайно, без да изпитват физически мъчения.

— Невъзможно е да бъде разбит — каза Арина. — Разбираш ли? Никак. Дори дъщеря ти няма да може.

Свих рамене.

Десетметрово кътче от бял камък. Плаваща във вечността капсула.

Интересно, дали разширяването на Вселената ще се обърне в свиване и нов Голям взрив? Ако да, ще имаме някакъв шанс.

Разкикотих се, представяйки си милиардите години заточение. Арина се обърна към мен и ми заби звучен шамар.

Млъкнах.

— Наистина ли му вярваш? — попита Арина. — На Сумрака?

— Не знам. Вярвам само в това, че хората сами творят съдбата си. Хората, а не Сумракът… и не ние.

Арина замълча. Разпери ръце.

— Какво пък… във всеки случай вече няма да узнаем отговора. Никога.

Бръкнах в джоба си, извадих пакета с цигарите. Погледнах вътре. Две бройки.

Пред лицето на вечността нямаше смисъл от икономии.

— Искаш ли? — попитах аз.

Арина кимна вяло. Тя даже не беше уплашена… в края на краищата и без това беше вървяла към смъртта си. Беше замислена. Сякаш постъпката ми я е поразила.

Налапах и двете цигари, запалих ги и подадох едната на Арина. Тя ме погледна учудено.

— Видях го в някакъв стар американски филм — поясних аз. — Винаги съм искал да го направя.

— Петър, проклетият модернизатор, докара в Русия тази гадост, молех го аз да не го прави… — промърмори Арина.

— Не лъжи, когато си се родила, Петър Първи вече е бил умрял.

— Свиквай, сега няма да има какво друго да правим, освен да се измъчваме с приказки — защити се Арина. — Макар че, разбира се, ще има и други развлечения. Сам разбираш — вечност…

Извадих цигарата от устата си и я загасих на пода, гледайки над Арина — към разтварящата се стена на непроницаемия „Саркофаг“.

Тигъра стоеше в отвора, зад който кипеше сива мъгла. Даже ми се стори, че виждам онези „мехурчета“, за които говореше Надя.

— Впечатляващо — каза Тигъра, влизайки в „Саркофага“. — Знаеш ли, че за цялата история на Инквизицията това заклинание се е използвало само три пъти?

Поклатих глава. Арина вече беше на крака — и, изглежда, се канеше да се сражава.

— По принцип, това е напълно убедително — продължи Тигъра, бавно приближавайки се към мен. Не обръщаше внимание на Арина. — Но не ти ли хрумна, че дъщеря ти може да си направи неочакван извод?

— Какъв? — попитах аз.

Ръката на Тигъра ме хвана за яката и без никакви усилия ме повдигна нагоре.

— Например такъв, че ако Сумракът умре, любимият й татко ще се върне от „Саркофага“?

— А така ли е? — изхриптях аз, хващайки се за гърлото и опитвайки се да разхлабя яката.

— Не! Но нима тя ще ми повярва?

В следващия миг Тигъра пристъпи напред — и ние преминахме през стената.

Викът на Арина се прекъсна зад гърба ми като отсечен.

Отново стояхме в къщурката, изгубена сред горите на Подмосковието.

— Тате! — извика Надя, хвърляйки се към мен. Тигъра пусна яката ми и отстъпи на няколко крачки. Прегърнах дъщеря си и го погледнах. Тигъра наблюдаваше мрачно застаналия до него Кеша. Момчето сякаш се беше вцепенило.

— Дори не си го помисляй! — казах аз.

— А какви са ми гаранциите? — попита тихо той.

— Никакви. Ние цял живот минаваме без тях, ще трябва и ти да се научиш.

Тигъра пронизваше Кеша с поглед. После попита:

— Момче пророк… Заради собствената ми безопасност съм длъжен да те убия…

— А аз не искам! — възкликна уплашеният Кеша и започна тромаво да отстъпва към мен.

— Добре. Така и ще запишем. Инокентий Толков отказва — изрече Тигъра. И изчезна.

Останахме тримата.

— Той наистина ли си тръгна? — попита Надя. — Как мислиш, татко?

— Мисля… — Потърках гърлото си и се закашлях. Тигъра едва не ме беше удушил, докато ме измъкваше от „Саркофага“… Не си знае силите… — Мисля, че същество, което има чувство за хумор, не може да е съвсем лошо…

Надя изхлипа и ме прегърна още по-силно. Кеша запристъпва от крак на крак, после се приближи и неловко се намърда от другата страна.

— Край, всичко е наред — казах аз. — Вече всичко свърши.

— А къде е Арина? — попита Надя тихо.

— В „Саркофага на времето“.

— Това завинаги ли значи?

— Това значи, че още никой никога не е попадал в „Саркофага“, от който не може да се излезе, с Минойска сфера, която отваря портали навсякъде. Не знам, Надя. Навярно и Тигъра не знае това.

И самият аз не знаех от кое има повече в думите ми — опит да утеша дъщеря ми или истина.

Още по-малко знаех дали искам старата вещица да успее да извърши немислимо бягство от затвора. Според мен щеше да е по-добре тя да си остане там до края на времето.

— Да опитам ли да отворя портал? — попита Надя. — Сумракът се успокоява…

— След десет минути и трийсет секунди Великите Хесер и Завулон ще отворят портал към вас… — внезапно изрече Кеша. Гласът му се беше променил. Както често се случва с младите пророци, той беше започнал да прорицава от страх. — Следващата седмица ще давате обяснения пред Трибунала на Инквизицията в Прага…

— За това и сам се досетих… — прошепнах аз, гледайки разрошеното теме на Кеша.

— Вие сте Антон Городецки — продължи момчето. — Вие сте Светъл Различен. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас… Вие всички нас…

Затаих дъх.

Настана тишина.

— Говорех ли нещо? — попита плахо Кеша.

Ето така става винаги!

А колко ми се, искаше да знам дали съм постъпил правилно!

Но никой никога няма да ми отговори на този въпрос.

Дори и Сумракът.