Нулева зона

Отново седяха в превозните средства, облечени в тежките си костюми, потяха се, клатушкаха се върху възглавниците от велогуми. Колоната пътуваше пред тях и развяваше след себе си прашно знаме. Радио-сигналите напяваха своята монотонна мелодия, приспивателна, но не успокояваща.

Изведнъж Павел извика:

— Стой!

Йозеф се поколеба, но Павел настоя:

— Погледнете какво е това там, оттатък!

— Не бива да изоставаме.

— Само за миг — искам да го видя.

Павел отвори вратата и се измъкна. Закрачи тежко по пясъка.

Бе нещо като черна пръчка, която стърчеше над трошляка. На горния й край нещо слабо примигваше.

— Включи гайгеровия брояч!

— Вече го направих!

Отначало Павел тръгна решително към мястото — равно възвишение, намиращо се на около тридесет метра, — после внезапно се разколеба и спря. Всички видяха: пръчката вече не беше там.

— Видяхте ли?

— Потъна в земята.

— Глупости! Стана прозрачна, а на края невидима.

— Като че ли беше тук. — Павел коленичи и разрови земята.

— Трябва да е останала някаква следа.

— Връщай се! Викат ни. Трябва да попълним колоната.

Междувременно двете последни коли, които образуваха ариергарда, бяха пристигнали и спрели. Отпред настоятелно ги приканваха да ги настигнат възможно най-бързо.

Павел се върна до колата и се качи омърлушен. Потеглиха. Йозеф се опита да навакса изгубеното и колата се друсаше тъй силно, че трябваше да се държат, ако не искаха да паднат. След двадесет минути се показа градът.

— Приближават до забранената зона. Остават им още десет метра до границата. Осем. Шест. Отговорността за последствията носят сами.

Пред тях имаше линия, която отдалече се виждаше по-добре, отколкото отблизо — бе почти заличена, едва загатната гънка на терена, твърде равномерна, за да е от естествен произход. Пространството зад нея изглеждаше по-различно, с променени цветови нюанси, с различна структура.

— Още четири метра. Още два. Прекрачват границата. Вече са в забранената зона…

— Затваряй си устата, Тибор! Запази шегите за себе си! Трябва да внимаваме за друго.

— Така ли? А за какво? Ако нещо те е осенило, хайде, казвай!

Градът беше още далеч, но вече изплуваше ясно в далечината. Това, което виждаха, не го беше виждал още никой — матово блещукащ свод, свободно провесени, необтегнати мрежи, сребърните решетки на някакви кули. И колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно можеха да различат, че небето над града не бе нормално прозрачно, че светлината се пречупваше и изкривяваше по странен начин. Създаваше се илюзия, че от гигантското архитектурно съоръжение излизаше синьочерен пламък.

— Загадъчно нещо.

— Но какво може да се разбере оттук?

— Тези мрежи може би са абсорбери за слънчева енергия.

— Сигурно тъмният пламък е причина спътниковите наблюдения да не дават достоверна картина. Той навярно действува като деформираща леща. Освен това не е спокоен — осцилира. Затова нашите опити доведоха до толкова лоши резултати.

— Скоро ще знаем повече.

— Да се надяваме!

Стигнаха границите на града без произшествия. Колоната се бе разгънала в широка дъга. Все още не се беше случило нищо.

Пред тях, извита леко навън, се простираше огледална стена — без отвор, без подпори, безупречно равномерна, излята. Никъде нямаше процеп; единственото видимо движение се забелязваше върху собствената й огледална повърхност. Колкото по-дълго се вглеждаха в стената, толкова по-добре виждаха самите себе си, малко неясни, малко деформирани. Тук-там проблясваше окулярът на някой бинокъл или се завърташе антена.

По-нагоре стената още веднъж се извиваше навън и образуваше нещо като навес. Не бяха чак толкова близо, че да са под него, но препятствието пречеше на погледа. Никога не бяха стигали толкова близо до целта, а сега не виждаха нищо друго освен самите себе си.

— Радиоактивност — нула.

— Доколкото се забелязва — няма вируси.

— Радиосигнали също няма.

Йозеф въртеше припряно копчетата — нищо! Дори напевният постоянен сигнал беше заглъхнал.

— Чуваме ви твърде слабо. Моля, по-високо!

— Включили сме на максимална предавателна мощност.

— Няма връзка с командния център. Заглушена е.

— Какво означава това, Йозеф?

— Означава, че се намираме в среда, която отразява или поглъща електромагнитните вълни.

Тибор изтегли от едно сандъче два електрода и превъртя един потенциометър през няколко деления на скалата.

— Йозеф е прав, въздухът е силно йонизиран.

Те викаха в микрофоните, но едвам се разбираха.

— Значи, няма да получим повече указания отвън.

— Колона, кръгом! 1000 метра назад! Да се направи лагер!

— Ходом марш! — извика капитанът в мегафона.

Тридесет минути по-късно палатките бяха опънати. Радиовръзката отново бе нормализирана.

Каква беше реакцията ви относно радиовръзката?

Послужи ми за урок.

Бяхте ли обезпокоен?

Не. Влиянието беше физически обяснимо.

Връзката с командния пулт бе прекъсната. Вие бяхте откъснати от останалия свят. Нима това въобще не ви подействува?

Ясно осъзнавах, че трябва да разчитаме единствено на себе си. Бяхме подготвени за това. Струваше ми се, че акцията тепърва започва.

Как реагираха останалите екипажи на събитието?

Бяхме в тежки костюми, които ни пречеха да се движим. Личните контакти по радиото бяха забранени. Нямаше начин да разберем как се чувствуват другите.

Имаше ли безредици? Беше ли нарушена дисциплината?

Не, нямаше нищо подобно.

Оттеглянето като поражение ли го възприехте?

Не, като тактическа маневра.

Играете ли дама или шах?

Да, но не особено добре.

Ядосвате ли се, когато губите?

Само когато допускам грешки.

Какво беше отношението между членовете на групата?

Както винаги, добро.

Разговаряхте ли за положението?

Да

Физически бяхте ли всички добре?

Да.

Какво беше настроението?

Добро.

Имахте ли някакви предчувствия?

Не.

Предложи ли някой да се върнете?

Не.

Трябва да ви е било ясно, че ви предстои сблъсък с непознати сили. Сигурно е имало известни съмнения относно изпълнимостта на задачата?

Предвиждахме трудности, но съмнения нямаше.

Причината може би беше в изолацията. Мъжете, които го измъчваха с въпроси, бяха от неговия отдел. Болшинството обаче му бяха непознати; бяха млади, подрастващи сили, но дори и тези, с които по-рано беше работил, не показваха, че си спомнят за него. При това разлика между него и тях не съществуваше. Всеки друг на негово място би действувал по същия начин. Ако той — Дан — седнеше оттатък, на тяхното място, би се опитал да бъде също така безпристрастен в преценките и констатациите си, както бяха те сега.

Какво искаха да разберат? Какво очакваха? Непредвидена реакция? Признак за някаква промяна? Някакво отклонение? Но те не можеха да не знаят, че той, както и всеки от тях, бе стократно проверен при най-тежки условия, в истински акции.

Способността му да се владее беше доказана.

Как би реагирал той, изправен срещу личност, в чийто живот е имало тайнствени периоди, чието минало не можеше да се изясни?

Хората, които досега бяха около него, не създаваха проблеми или поне не ги поставяха открито… Преподаватели, придружители, лекари, колеги… Единствените, с които спорът, изглежда, беше наложителен, бяха жителите на завзетите територии, преди още да бъдат анексирани. В същност те създаваха ли проблеми?

Начините им на действие и поведение бяха картотекирани във формулярите. Координирането на тези дадености с намеренията и действията им се състоеше в извеждането на обикновена вероятностна функция.

Един анализ на езика изясни техните навици и обичаи, симпатии и антипатии, символи и табута, цялата им система —

подслушвателни уреди,

контролиране на радиовръзките,

автоматично устройство за превръщане речта в писмо,

числови и сричкови думи,

сложни езикови периоди,

статистика на обобщенията,

информация от втори ред,

текстови партитури,

каталог на асоциациите и нововъведенията в езика,

езикът като израз на мисълта,

езикът като модел на творческо поведение,

езикът като действие.

Компютърът отчита честотата на думите, синоними, омоними, граматика, семантични връзки, схемата на езиковата логика, прагматиката. От всичко това се правят изводи за психическото състояние на внушителната средна маса. Отклоненията се отчитат чрез коефициент на разсейка и диференциращи фактори. Средно ниво. Долна и горна граница. Вариантност. Интегрални кодови числа, разположени хоризонтално и вертикално.

Къде остава моментът на изненадата? Системата не допуска изненади. Изненадата е израз на частична неосведоменост. Тя издава липса на знания, показва празноти. Досега такива не бяха установени.

Действуващ механизъм — сложен, но кристално ясен. Случайна система, допустима и описуема. Илюзия за свобода на волята, в действителност — детерминираност. Десетки хиляди възможности за намеса. Дразнители, причинители, клопки, внушение, убеждаване, логика, реторика, софистика… Доброволно заробване. Лишаване от свобода в името на нова свобода. Уморително писане, но затова пък с ефект.

Имаше и бързо действуващи методи —

директно подаване на сигнали,

промяна в нервната система,

микрохирургия,

вируси и РНК,

хипнотични средства,

стимулатори,

аналгетици,

невролептици,

транквилизатори,

антидепресанти,

психолитици,

Средства, въздействуващи на съня, болката и емоциите, отстраняващи или причиняващи депресивни разстройства и шизофрении психози. Средства с моторно стимулиращо или с потискащо действие. Средства за възбуда или успокоение. Средства за предизвикване на сетивна измама или налудничави идеи. Действуват на субкортикалната регулация. Синтетични неврастенично-хипохондрично-депресивни симптоми.

Инжектират се подкожно или венозно,

приемат се орално или анално,

утаяват се във вода,

използват се аерозолно,

контактни отрови в текстила,

алергия от облекло,

страх от консерви,

паника от бутилирано мляко,

Рядко се налагаше директна намеса — при упорити смутители на реда, привърженици на опасни модни тенденции, при психопати, хора на изкуството, сплетници, лекари. Всичко ставаше съвсем внимателно, направляваше се дискретно, с осъзната отговорност, целенасочено, благонамерено. Обикновено беше достатъчно думите да се изрекат малко по-различно, да се повиши тонът, да се публикуват снимки, да се използва въздействието на музиката, да се наблегне на дадена мисъл чрез курсив, да се действува така, че да се печелят симпатии, да се покаже ново виждане, да се подберат подходящи примери, да се преоценят тълкованията им, да се променят идеалите, да се обясни, да се наблегне, да се изкаже похвала, да се даде съгласие, да се скрили и в същото време да не се изменя на истината (доколкото тя е изгодна), да се удържа на дадената дума особено при незначителни обещания, да се поддържа ред.

Най-труден е преходът. Борбата срещу закостенелите обичаи и нрави, срещу инертността и навика, срещу консерватизма на старите. Шансовете при младите са по-големи — те са материал, поддаващ се на моделиране: влечение към новото, интерес към риска, охота за игра; пламенна, но управляема емоционалност. Гъвкавост. Безкомпромисност. Решителност. Готовност за поемане на отговорност. Обществено съзнание. Влияние върху околните. Рядко някой от тях избухва. Най-младите и неродените не са проблем. Бунтарството се задушава още в зародиш. Смутителите на спокойствието нямат никакви шансове. Създават се идеали, възпитават се реакции, градят си мисловни модели, чертаят се пътищата за развитие. Направляващата ръка е невидима. Подчинението — доброволно.

Саморегулиране,

никакво колебание,

подчинение, адаптация,

служене на обществото,

Съмнението е непознато.

Членовете на общността са полезни за нея.

Свободна воля в здрави релси.

Среден път няма. Няма и ничия земя. Нужна е увереност, за да се действува правилно, да се мисли правилно, да се решава правилно.

Интеграционният процес е завършен, няма повече индивидуални различия. Всички са жители на Свободния свят — гаранция за пълнокръвен живот.

Интеграционният процес продължава тридесет години. Новото поколение расте без терзания. Щастлива младеж!

Дан също израсна без терзания. В какво тогава беше разликата между него и тях?

Разлика нямаше.

Беше нощ. През процепите на прозорците се виждаше градът. Стената вече не отразяваше, а излъчваше дифузна светлина. Зад нея се виждаха неясни петна. Образуванието, наподобяващо факла, изглеждаше черно като бездна. То поглъщаше звездите. Една по-светла ивица го отделяше от останалото небе. Тази ивица беше съвсем тясна и по нея пробягваха отражения.

Полковникът седеше при тях в палатката. Соня бе запазила спокойствие, но стоеше вдървено изправена и се усмихваше иронично. Офицерът се правеше, че не забелязва нищо.

— Току-що се връщам от разузнаване. Пропътувахме десет километра покрай стената, без да открием врата или отвор. Проверихме материала — става дума за нещо средно между стъкло и керамика. Материята е твърда, но не и неразрушима, здрава, но еластична. Втвърдена течност. Дебелина—18 сантиметра — установихме чрез звукови измервания. Естествено, не е изключено зад тази стена да има още една, вътрешна.

— Нима искате да взривявате? Не трябва ли най-напред да се провери все пак дали някъде няма вход?

— Това е площ от около десет хиляди квадратни километра с периметър приблизително петстотин километра. Ще са ни необходими няколко седмици.

— Какво смятате да правите?

— През нощта ще изпратя ултиматум. Ще поискам да ни отворят.

— Сигналите няма да минат през йонизираната зона.

— Съжалявам. Тогава не остава нищо друго, освен да използваме сила. Но аз искам да направя всичко възможно, за да постигнем мирно разбирателство. В противен случай ще използваме взрив. Каквото и да стане, утре ще бъдем в града!

Превозните средства отново се наредиха в полукръг на двеста метра пред зида. Всички бяха насочени към една цел — някакъв сив предмет от картон или стерео-пор. Един кабел се проточваше от стената до колата на полковника. Той включи щепсела, след което на стената се появи паяжина от пукнатини, вдигна се кафяв облак и закри зейналата дупка, която се видя само за части от секундата.

По даден от полковника знак колоната се раздвижи — транспортьорите на екипажите сега носеха автоматични пистолети и пушки; камионите бяха с вдигнати покривала; дулата на картечниците и минохвъргачи-те бяха насочени към отвора, около който се разиграваше всичко.

Облакът се разсея. Полукръглата дупка зейна отново, керамичната маса се бе разпукала, краищата бяха обгорени, овъглени, назъбени, извити навътре.

Колите спряха на двадесет метра пред процепа. Роверът се отдели и на своите безформени гуми се приближи бързо до разрушената стена, после изчезна навътре.

— Въздухът е нормален, температурата — 24 градуса по Целзий, радиоактивност няма.

Съобщението дойде по радиото и се чуваше тихо, но ясно. Приемането беше по-добро, отколкото през следващия ден.

Най-напред потеглиха бронетранспортьорите, влязоха вътре и заеха позиция вдясно и вляво зад отвора. После тръгна колата на полковника, останалите го последваха през процепа.

Пропътувахме около двадесетина метра и спряхме на равна платформа с матов метален блясък. Тук експлозията не беше причинила разрушения, само няколко отломки от срутената стена бяха разхвърляни по пътя ни.

Намирахме се върху своеобразна рампа, която се издигаше на около три метра височина и беше обърната към града. Далече долу се простираше ивица земя, която приличаше на игрище или спортна площадка. Виждаха се писти, гимнастически уреди, игрални полета, плувни басейни, разположени на ширина и наклонени към центъра. На около петстотин метра зад тях започваше истинският масив на града — редица пирамидообразни сгради в сребристо сиво, с плоски покриви. По-нататък постройките бяха още по-високи — гладки бели квадрати, ръбести кули, а над тях чиниевидни платформи. Всичко създаваше впечатление за безапелационен ред — никъде не се виждаше по-свободна архитектура, резки завои, високи мостове. Нищо от това, което очаквахме да видим, и въпреки това впечатлението беше поразяващо — мащабността, категоричността, логиката — всичко това покоряваше. Светлината струеше от няколко места, венец от светещи, тела, разположен над града. Бе приятно, меко, бяло излъчване — ярко, макар не толкова, колкото това на слънцето, по-ясно, отколкото при нас, но причина за това беше чистотата на въздуха. Нямаше дим и прах.

Това сравнение още тогава ли ви хрумна?

Не ви разбирам.

Казахте светлината беше по-ясна, отколкото при нас.

Не. Опитвам се само да ви опиша картината.

А жителите на града?

Не видяхме никакво живо същество.

Радиовръзката се нормализира отново. Йозеф, чийто приемник ловеше няколко дължини, засичаше различни предавания — музикоподобни звукови комбинации, гласове, шумове, напомнящи говор, периодични сигнали. В началото обаче той нямаше време да се занимава с всичко това. Трябваше да се обмислят следващите ходове.

Тъй като отникъде не можеше да се слезе от стръмната рампа, полковникът заповяда да я изравнят откъм едната й страна. След няколко взрива колоната потегли, криволичейки. Така изминаха петдесетина метра. Една своеобразна сцена, посипана с ръждивокафяв пясък и обърната към града, бе определена за място на лагера. Оръдията бяха изтеглени напред, във фланговете, за да подсигурят в случай на нужда отстъплението. Малко по-късно подредиха палатките в две редици, както на учебния плац. Няколко поста наблюдаваха местността, съоръженията, сградите. Никъде не личеше живот. Една радарна антена се въртеше и отразяваше чутото върху екран. Картината не се променяше. Фунията на звуковия рефлектор бе насочена като голямо ухо към центъра. Долавяше се само равномерен тътен, някакво общо неспокойствие, предизвикано като че ли от въздушни течения, въпреки че нямаше вятър. Може би стъпки, гласове, превозни средства или машини, скрити навярно зад стената, някъде навътре или надолу.

Топографската команда работеше усърдно и от време на време издаваше информационен бюлетин — Няма нито растения, нито микроорганизми,

не се забелязват почвени бактерии,

въздухът е абсолютно обезпрашен,

температурата е постоянна — 24° С,

въздухът не е натоварен с никакво електричество,

най-горният земен слой е от синтетична материя,

светлината отговаря на слънчевия спектър.

Тази информация нямаше особено значение, човек можеше да я получи и без специални измервания. Хората се занимаваха с банални неща, сякаш в този нов свят, в необичайната обстановка, в непознатия град, който още не е разкрил нито една от своите тайни, нямаше какво друго да се прави. Увличаха се в тези обикновени дейности, за да не мислят за необикновеното. Не температурата, влажността или съставът на въздуха бяха особеностите на зоната, а нейната история и ролята й в общото развитие. За тях те не знаеха нищо. Трябваше да започнат от началото.

— Оттук не може да се направи кой знае какво — каза Павел.

— Може би Йозеф ще открие нещо!

— Досега само някакви шумове!

— Може да е някакъв език, но начинът на предаване е странен… вероятно се дължи на модулацията…

Стояха пред палатката, радиостанциите бяха закрепени върху колите. Когато искаха да пеленговат, антените трябваше да са в движение.

Полковникът се приближи.

— Чух вече — никакви разбираеми сигнали. Какво ще кажете вие, учените, за положението?

— Няма много за казване. Градът е чудо на техниката.

— Всичко изглежда спокойно.

— Дали са чули ултиматума. Не реагираха.

— Тук наистина нямаме никакви шансове. Трябва да стигнем до центъра.

— Не бързайте толкова! — Офицерът посочи неопределено в далечината. — Трябва да бдим за сигурността си. Отначало ще останем тук. Никой няма да прекрачва постовата линия.

— Не можем да стоим дълго време на едно място.

— Мисля, че най-добре ще е днес да останем тук и да изчакаме. Ако някой иска да ни пропъди, няма причини да се бави. Не бива да се заблуждаваме — всеки момент можем да бъдем нападнати по всякакъв начин.

— Не личи някой да ни е забелязал.

Грег вдигна ръка:

— Може би тук вече няма живот. Това е моя хипотеза. Експлозията не беше безшумна. Ако в града все още има обитатели, то не би им било безразлично дали някой взривява стената им и нахлува с танкове, разполага се да станува и насочва оръдията си срещу сградите им.

— Какви са заключенията ви?

— Измрели са. Може би от епидемия, а може и да са дегенерирали.

— А радиосигналите?

— Автоматични. Кой знае дали и защитната им система не е била автоматично програмирана и не е изпълнявала задачата си, въпреки че хората, които е трябвало да охранява, вече не са били живи.

— Възможно е. Това би улеснило нашата акция.

— Би било твърде просто.

— Би било твърде тъжно — каза Соня, — ако конструкторите на това съоръжение не са между живите. Постигнали са много.

— Каква е стойността на техните постижения в един затворен свят?

— Това е бил техният собствен свят.

— А може би все пак ни наблюдават! — каза Дан. Той посочи към края на лагерния плац, където се издигаше едно ниско възвишение. На най-високото му място стърчеше черна пръчка.

— Преди я нямаше. Щях да я забележа. — Дан разказа какво се беше случило предния ден.

— Да проверим — предложи полковникът. Минаха нататък, приближиха на около десет метра до пръчката, видяха мигащо кълбо на горния й край… изведнъж всичко потъна в земята. На мястото не се виждаше нищо друго освен малка вдлъбнатинка и даже след като разровиха пясъка наоколо, не намериха и следа от пръчката.

Полковникът нареди на двама войници да изкопаят дупка. На петдесет сантиметра дълбочина земята стана по-твърда; натъкнаха се на слой спечен зърнест материал, между отделните парчета имаше дупки, запълнени с пясък, но това беше всичко.

— Как мислите? — попита полковникът. — Може би е микрофон? Или телевизионна камера?

— Може. Би могло да бъде и сферична леща, която да обхваща цялата околност.

— И да препредава.

— На кого?

— Кой знае?

— Значи, вече са се запознали с нас — установи полковникът.

Изрече го съвсем спокойно, но като че ли леко се стегна, а ръката му легна на оръжието.

— Това не е гаранция, че тук има хора — каза Грег. Върнаха се бавно до палатките. — Може би е част от автоматиката.

— Ето пак!

— Отново е там!

— Наблюдава ни!

Полковникът се обърна, извади автоматичния пистолет, нагласи го на ядрени лъчи, прицели се и отсече пръчката малко над земята.

— Не биваше да правите това — каза Дан.

Изтичаха и видяха как остатъкът изчезна в пясъка. Павел вдигна другата част от пръчката и я подаде на полковника. Той я погледна и я даде на Йозеф.

— Да се изследва!

Непосредствено след това бе отправено и първото предупреждение. На всички околни височини се появиха черни пръчки.

Часовете се точеха бавно. Групите нямаха работа и полковникът, за да ги разсее, им заповяда да почистят превозните средства. С тежките, като че ли пълни с олово костюми, и затворени шлемове това не беше лека задача, нещо повече, както всички знаеха, не бе и нужна. Подчиняваха се, но го правеха с нежелание и бяха смутени от тънките пръчки, които ги наблюдаваха открито — като любопитен полицейски поглед.

Късно следобед немите стражи внезапно потънаха и настроението се повиши.

Йозеф и Грег се занимаваха с радиостанциите си. В 18 часа успяха да хванат музика. Беше звук като от камертон, кратки камбанни удари, без общ постоянен такт, но въпреки това се долавяше някакъв ритъм с произволна честота.

— Не зная дали звуковата картина отговаря на действителността — използвах възможно най-чистите синусови тонове.

— Не трябва ли в такъв случай да се разбира и езика?

— Слушайте!

Шестимата включиха приемниците си и се заслушаха в звуковете, които, макар че звучаха неясно, бяха човешки. Йозеф промени модулацията и изведнъж пискливият тон изчезна и те чуха езика, който бяха учили, същия този, който познаваха от учебниците, от магнетофонните ленти и за който не вярваха, че съществува още.

— …17, 29, 31 печелят; 2, 10, 33 равни; 11, 13, 20 удвояват; 9, 19, 31 залагат; 12, 18, 23 губят; 14, 26, 35…

Беше приятен женски глас, толкова кристално чист, че можеше и да не бъде непременно човешки. Това, което чуваха, не бе особено съдържателно, но в момента ги развълнува фактът, че въобще можеха да разберат нещо, и те слушаха внимателно, свикваха постепенно с произношението, макар то да не съвпадаше изцяло с онова, което бяха упражнявали и се бяха опитвали да наподобят.

Когато Йозеф изключи, те запротестираха, но имаше технически трудности — предаването мина на друг обхват на вълните, а може би стана и видео.

„Дали това е доказателство за наличието на живот?“ — всички си задаваха този въпрос.

— Механизмът на една играчка може да продължи да работи дори когато вече никой не играе с нея.

— Вие искате ли въобще да намерим хора? Или бихте предпочели да не съществуват?

— В такъв случай всичко би станало наше без затруднения.

— Не би имало съпротива и спорове.

— Но все пак би било чудесно да намерим хора. В известен смисъл това е нашата задача тук.

В 20 часа Йозеф бе нагласил апарата си тъй, че Да може да хваща различни станции. Повечето предаваха серии от неразбираеми знаци. Грег седеше пред компютъра и търсеше някакво решение. Трябваше му обаче по-голяма и по-бърза машина от тази, която имаше на разположение. Въпреки всичко радиовръзка с отвъдния свят нямаше — както и преди разчитаха само на себе си.

Стана 21 часа, светлината не се промени, очевидно тук нямаше смяна на ден и нощ. Бяха уморени, но когато дойде заповедта за нощен сън, малцина можаха да заспят. Лежаха в палатките си, върху надуваемите дюшеци и се въртяха неспокойно.

— Пусни малко музиката, Йозеф!

Меките тонове, които зазвучаха, бяха сякаш нереални. Те идеха от неизвестността, бяха непознати, ала действуваха успокоително. Унасяха в полусън, създаваха спокойствие.

Музиката затихна и един приятен глас заговори:

Бъдете над нещата.

Сигналите са без значение.

Знаците не означават нищо.

Съмненията са излишни.

Беше хубав ден.

Елате с нас.

Земята е далеч.

Ние сме извън пространството.

Ние сме извън времето.

Мислите са безгранични.

Не чувствуваме нищо.

Не мислим нищо.

Не желаем нищо.

Потиснете вашата памет.

Облекчете съществуването си.

Звездите избледняват.

Време е за почивка.

Всичко, което трябваше да се направи, е направено.

Който се надява, той се и страхува.

Който се радва, той и страда.

Изгрява зората.

Случило се е всичко, което би могло да се случи.

Всичко, което е имало смисъл, е премислено.

Всичко, което е можело да се създаде, е сътворено.

Няма вече дела.

Действителността е отвъд бездната.

Има само една крачка до Сириус.

Само едно дихание и слънцето ще угасне.

Елате с нас.

Погледнете назад.

Ще видите невидимото.

Ще почувствувате безкрайността.

Вече няма да броите часовете.

Няма да измервате.

Няма какво да се пресмята.

Няма какво да се решава.

Беше хубав ден.

Животът беше пълен с чудеса.

Станете като нас.

Останете при нас.

Вие сте част от нас.

Всички бяха доволни и унасяйки се, заспаха усмихнати. Рано сутринта, когато бе дадена тревога, по лицата им бе изписан израз на щастие, сякаш бяха сънували чудесен сън.

Предавателят мълчеше, микрофонът тихо бръмчеше. Йозеф го изключи.