Нулева зона

Отговориха ми, но приемането беше лошо, гласовете се чуваха толкова тихо, че не разбирах нищо. Само няколко думи, неясни, изкълчени, без никакъв смисъл или пък аз се боях да ги тълкувам. Едно зная със сигурност — че в този момент загубих част от своята увереност и надежда, че ме завладяха съмнения и опасения.

Дали стената на капсулата или пък водата не заглушаваха звука?

Не — нали тръгването се чуваше добре. Стената на капсулата беше от изкуствена материя и не абсорбираше вълните. Водата също не можеше да бъде причина — заглушаването не би трябвало да бъде толкова силно.

Когато тръгвахте, паметта ви беше ли наред?

Да. Дори скрих предавателя с пълно съзнание. Допускам, че паметта ми е блокирала през последната фаза на пътуването, може би малко преди пристигането.

По-нататък?

Когато капсулата изплува и се отвори, моите опасения се оправдаха — част от покрива на сградата, в която се бях озовал, бе съборена, една от страничните стени бе станала на купчина развалини, която все още не можеше да се успокои — зърнестата маса се ронеше, няколко по-едри къса се търкаляха заедно с нея. Подът бе засипан с остатъци от луминесцентни тръби.

Имаше ли светлина в залата? Виждаше ли се?

Някои от тръбите светеха. Сигурно бяха включени в независим от мрежата агрегат за електричество.

Другарите ви очакваха ли ви?

Не. Те не познаваха тази част от града. След като слязох и се огледах, веднага се опитах да се свържа с тях. Този път незабавно получих отговор, макар и доста тих.

С какво си обяснявате повредата в предавателя?

Много просто. Аз самият имах слаба батерия, а другарите ми мощен предавател, който се задействуваше с иридиев акумулатор. Такъв акумулатор трябва да се зарежда редовно, а те бяха загубили агрегата си.

Кой се обади?

Соня. Едва я разбирах. А и тя, изглежда, не ме чуваше. Повтаряше все едно и също. Исках да настроя приемника, за да разбера посоката.

Направихте ли го?

Да.

И намерихте ли път през развалините? Срещнахте ли трудности?

Естествено.

Имаше ли опасност от срутване?

Да.

Страхувахте ли се? Или смятахте, че не може да ви се случи нищо?

Изпитвах оня страх, който изпитва всеки в сграда, която

може да се срути всеки миг.

Извънредно съобщение:

Акциите в нулевата зона приключиха успешно. Загубите са минимални. Всички членове на окупационния корпус, с изключение на специалната група, която бе натоварена с особена задача — 186 души, 11 офицери, — се върнаха в добро състояние: нека отдадем почит към загиналите.

Нулевата зона вече принадлежи към Свободния свят. Сега той обхваща територията на всички континенти, цялата твърда земя от море до море. С това целта, която си бяхме поставили преди векове, е постигната. Предстоят нови задачи. Нулевата зона трябва да се пригоди за заселване. Намерихме пустош, непригодна за живот. Експертите се готвят да разработят програма за цялостна интеграция на тези области. В началото ще се предприемат клипотехнически мерки. Вредното слънчево излъчване и влажността ще се поглъщат от изкуствени облаци. За постигане на равномерна светлина и премахване на архаичната нощ ще се грижат изкуствени спътници. След еднократно химическо наторяване и разпръскване на препарати от самолети с дистанционно управление. Ще се развият обогатяващи горния слой на почвата бактерии. Щом районът стане достъпен, ще започне изграждане на колонии, с което ще се открие втората фаза на анексионните мерки — заселването с хора.

Състоянието, в което намерихме нулевата зона, е пример за несполука в икономиката. Вместо общото благо на народа да стане главна задача на властта, тя се е ръководила единствено от мисълта за печалба. Жителите са се съсредоточили в градовете, при което с помощта на незаконосъобразна комуникационна система, всички те безпрекословно са били подложени на консумативна принуда. Тъй като в областта на потреблението не може да съществува неограничено търсене, индустрията е посегнала на свободното време. Тази преднамерена политика води до връщане към детската жажда за удоволствия, до онази неудържима дегенерация, която се оказа по-непреодолима преграда, отколкото изолацията. Пред себе си имаме типичен пример за злоупотреба и противозаконни манипулации с технически средства за държавен надзор, което води до самоунищожение.

Нашето нахлуване съвпадна с последната фаза на катастрофата. Голяма част от селищата бяха опустели, сградите — рухнали, машините — разрушени, а от спътниците не бе останала и следа. Само един-единствен град бе завзет преди окончателната му гибел и по този начин събрахме данни за начина на живот на неговите обитатели, което ще бъде предмет на социологически проучвания през следващите години. Убедени сме, че ще можем да почерпим знания, които ще ни бъдат полезни за по-нататъшното строителство на нашето свободно общество. Интеграцията на нулевата зона се различаваше съществено от анексирането на различните села и градове в последно време.

Там намирахме хора, които наистина бяха потиснати и на ниска степен на развитие. След краткия период на преустройство и адаптация обаче те се чувствуваха щастливи, че могат да работят в нашето общество. В нулевата зона не успяхме да постигнем такъв резултат: страната е пуста, повечето жители — измрели. Съжаляваме, че не можахме да навлезем там по-рано, но бяхме възпрепятствувани от херметическата изолация, поддържана чрез автоматични отбранителни оръжия. Сега благодарение на напредналата ни техника успяхме да дарим свобода и на тази страна, ако и малцината оцелели местни жители да не са доволни от нея. Но тя ще остане вдъхновяващ символ на онези пионери, които ще пренесат там нашата цивилизация и ще я разпространят.

В този смисъл ние оценяваме акцията като напълно успешна, като важен момент в историята на Свободния свят.

… Вечерта разпитът беше свършил.

Дан се бе втренчил в безукорно чистия таван, боядисан в зелено според указанията на психолозите. Съмненията не го оставяха да заспи.

Беше ли завземането успех?

Бяха го разгласили като постижение, макар да знае ха, че всичко бе твърде просто или поне го предполагаха. Дали и те се съмняваха? Другояче ли бяха обучавани? Критични, скептични, мнителни? Дали представите им за идеалния човек бяха други? Или имаше много видове съвършенство?

Сигурността, която им внушаваха, само средство за постигане на целта ли беше? Дали не приучваха някои към съмнение? Нужни ли бяха различни характери в една система? Възпитаваха ли се и подстрекатели, и престъпници? Бяха ли те доволни от себе си? Имаше ли такива измерения на душата, които да са недостъпни за него? Можеше ли той все още да се пренастрои? Можеше ли да достигне такъв стадий, при който да се издигне над всичко това? И как можеше да достигне този стадий оттук, от своя затвор?

Беше ли завземането на нулевата зона успех?

Жителите й бяха дегенерирали, измрели. Техниката им — безсмислена, вече разрушена. Пътят към понататъшно развитие — прекъснат. А може би тъкмо Свободният свят бе консервирал положението статично и бе затворил вратите пред прогреса? Включва ли се рискът в развитието и трябва ли човек да го поеме върху плещите си? С каква цел?

Максимална печалба,

оптимална ефективност,

съвършена функционалност,

единство на тяло и дух,

съгласуваност,

хармония на емоциите,

структури, мрежи, графики, функции, системи,

описуеми посредством числа,

поддаващи се на математизиране,

поддаващи се на автоматизиране,

поддаващи се на версифициране.

Всеки проблем може да бъде поставен, обогатен, разрешен, но въпреки това той винаги остава открит — какво трябва да се оптимизира? Каква е целта?

Техниката?

Обществото?

Човекът?

Правила, структури на действие, зависимости, feed back, многопосочна информация, сложни системи, симбиоза човек — машина… да се диференцира, да се интегрира, да се анализира, да се синтезира… никакви логически затруднения, поне никакви принципни трудности… Вероятности, структурно многообразие, необратими процеси, първичен звук и термосмърт, агрегатност и еволюция, време и антивреме, периодичност, антиномия, но каква е ползата от това? Кому е нужен резултатът? Стигнали ли сме наистина толкова далече, или се въртим в кръг? Кой ще разтълкува отговора? На кого са необходими заключенията? Можем всичко, но не знаем за какво може да ни послужи то…

Вече не се владея, каза си Дан. Променил ли съм се? Не съм ли същият? Ще намеря ли пътя към себе си? Загубвам почва под краката си. Трябва да остана хладнокръвен, това е начинът, който винаги ми е помагал, да премисля трезво положението…

Беше ли завземането успех?

Бяха спечелили земя, въздушно пространство, планини, реки, разрушени сгради, зелени богатства, терен за населване, все още безлюден, но програмата се изпълняваше, водеше към целта, а после?

Бяха завзели вече доста градове, модерни куполни постройки, примитивни селища, бяха ги включили в организацията си, бяха се опитали да спечелят хората и ги бяха спечелили…

Бяха нахлули в нови области, канеха се да нахлуят и в други, но това бяха само отделни части земя — планини, равнини, острови, с граници и брегове, петна на картата, пространства, измерими в метри, картографски обозначими…

Бяха се запознали с необикновени хора (но наистина ли бяха толкова необикновени?), бяха изследвали странни нрави и обичаи (но бяха ли наистина толкова странни?), бяха видели необикновени неща. Невероятното действително бе установено експериментално, но нямаше нищо, което да създава проблеми, да предизвиква размисъл, съмнение, колебание…

Инвазията — успех?

Бяха завзели страната — в действителност само част — района, в който бяха нахлули. Проблемът не беше страната с нейните материални богатства — проблемът беше в нещата, които не можеха да се измерят с метри и да се претеглят с везни. Беше в начина на мислене, в обхвата на знанието, в опознаването на възможностите, които излизаха извън историческите категории. Ето къде бе отправната точка! Ето къде трябваше да се намесят! Ето къде бяха направили пропуск!

Нулевата зона не беше материална област.

А може би бяха разбрали това и бяха провели отстъплението идеално? Не беше ли Даниел извор на безпокойство в плана за бягството и не трябваше ли този извор да пресъхне?

Можеше ли той да наруши равновесието?

Един-единствен, изолиран, отлъчен, без приятели, без закрила?

Това, че го пазеха така грижливо, доказваше подобна възможност. И то беше близко до ума. Той помнеше всичко. Нямаше записки, нямаше дневници, нямаше микрофилми и магнетофонни записи, целият материал беше в съзнанието му и този материал можеше да бъде опасен като искра. Знанието е най-опасното взривно вещество. Едно откритие, едно познаване на взаимовръзките и въздействието от него се разпростира наоколо, подобно на ударна вълна, развихря се, търси съпротива, жъне въодушевление… Един метод бива изпробван, подобрен, прилаган, една идея сама си пробива път, указва посоки, разпространява се, гради…

Той представляваше потенциална опасност.

Сега, когато вече осъзна силата си, изпита страх, но този страх не го сковаваше, а го стимулираше.

Единственият път беше през развалините нагоре. Опита се да мине през средата на насипа, но не му се удаде — рохкавите маси веднага тръгнаха и той едва успя да отскочи встрани, когато се свлякоха няколко по-големи отломъка. Развихриха се фонтани от прах и замъглиха оскъдната светлина. Повтори опита си на друго място — по-встрани, по продължение на някакъв зид, но и тук раздвижи отломките. Те обаче се търкаляха и плъзгаха към средата и не бяха опасни за него. Въпреки това той непрекъснато се свличаше, порутената маса бе сипкава и подвижна, много по-лека от камънаците, така че и най-малкият повод бе достатъчен да я задвижи.

Имаше над десет метра за преодоляване. С един скок Дан стигна ръба на следващия междинен етаж и с това размърда цяла камара от отломъци. Хвана се здраво с две ръце, но вече нямаше твърда почва под краката си, освен това отгоре му заваляха цели късове, а прахът пречеше на дишането му.

Напрягайки мускулите на ръцете си, той се вдигна, сви единия си лакът, преметна единия крак и успя да се прехвърли горе. Побърза да се махне от ръба на покрива, но тук горе бе мрачно, спъна се и падна върху купчина изкривени метални пръти.

Извади предавателя от джоба на якето си, натисна копчето, разнесе се бръмчене — апаратът все още работеше.

„Ало, Соня, тук е Дан. Чуваш ли ме? Минавам на приемане.“

„Ало, Дан, търсим те. Засечи нашата радиостанция, следвай посоката, ало…“

Изглежда, тя не го чуваше, но познатият глас го окуражи. Дан се огледа — светеше само една единствена луминесцентна тръба и тя като че ли беше повредена; на неравни интервали тя ту пръскаше бледа бяла светлина, ту угасваше за няколко секунди. Мина известно време, докато свикне с недостатъчното осветление. Макар че и тук имаше разхвърляни купища развалини, за Дан беше важно да се добере по-нависоко. По този начин рано или късно щеше да разбере как да излезе от комплекса и тогава щеше да е преодолял най-лошото. От това помещение нямаше възможност да се измъкне и затова започна да изследва съседните. Чак сега забеляза, че тук нямаше стълби, а само асансьори. На едно място стената бе пробита и подпорното скеле махнато; виждаха се прегънати тръби и скъсани кабели, шини, части от транспортни устройства. Дан намери един висящ кабел и се заизкачва по него. Беше по-лесно, отколкото предполагаше, можеше да се подпира на разпънките, но кабелът изведнъж се скъса и той се свлече почти до долу, хлътна около два метра.

Стигнал до следващия етаж, Дан първо си почина малко, преди отново да включи предавателя. Соня се обади веднага, гласът й звучеше по-силно — явно беше, че се приближават един до друг.

Помещението, в което се намираше Дан сега, бе силно повредено, покривът бе срутен, по земята лежаха развалини, едната страна бе запушена с отломки, другата изглеждаше незасегната, но нямаше врата, през която да излезе, за да потърси друга възможност да се изкачи.

Търсеше грижливо, но не намираше нищо. Имаше само една отворена врата, но пред нея зееше шахта, вероятно шахтата на някой асансьор. Дан щеше вече да се върне, когато забеляза светещата лампичка на таблото. Дали асансьорът все още работеше?

Натисна копчето.

Някъде отдолу нещо проскърца и изпращя. Две въжета се задвижиха — неочакваното се случи, асансьорът се движеше.

Шумът се приближаваше. Отдолу трополеше, пращеше, кънтеше, показа се някаква руина — покривът на кабината, засипан с отломки. Сандъкът спря с оглушително скрибуцане. Не будеше особено доверие, но на Дан не му оставаше нищо друго, освен да рискува. Той се хвана за носещото въже. Натисна стартовото копче за най-горния етаж и след една въздишка, която се чу ясно, асансьорът тръгна.

Кабината висеше косо, от време на време се опираше в стената, удряше се, отскачаше. Отгоре върху покрива й се сипеха отпадъци — сред тях имаше и по-големи парчета, които нарушаваха равновесието й и тя се олюляваше на носещите въжета.

Не можеше да се определи колко етажа бяха преминали… пътуването завърши с мощен тласък, който изхвърли Дан срещу стената. Някаква голяма тежест като че ли притискаше покрива и кабината започна да потъва сантиметър по сантиметър.

Пред Дан се появи матова светлина — тя идваше от няколко ксенонови тръби, оцелели върху една незасегната част от покрива. Иначе не можеше да се види много — помещението приличаше на случайно останала непреградена пещера всред планина от развалини. Тласъците, с които кабината потъваше надолу, сега следваха по-бързо. При изхода, който водеше към бездна, се изсипваха лавини развалини; облак прах изпълни кабината. Престоят ставаше все по-опасен. Следващият тласък бе толкова силен, че събори Дан на колене. Без да чака повече, той се хвана за арматурата, която бе заприличала на скеле.

Беше трудно да се задържи на тясната подпора. Дан клекна и се хвана с две ръце за един порутен зид. Кабината потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко и изчезна в шахтата. Той с удоволствие би се уверил, че вече е по-близо до техния предавател, но ръцете му бяха заети — не можеше да извади апарата от джоба си и да го включи на приемане. В момента по-важното бе да излезе от обсега на срутващите се лавини, които все още се търкаляха надолу. Балансирайки внимателно, леко подпрян на една висяща плоча от изкуствена материя, той се изви наляво и по този начин стигна до куп развалини, откъдето се надяваше да стъпи на твърда земя. Успя да се приближи на около два метра, беше точно над купчината и не му оставаше нищо друго, освен да скочи. Отпусна пръсти и се хвърли встрани, усети податлива маса, потъна до кръста, после започна да се пързаля надолу, един прът се опря в корема му, той се опита да го избегне… цял куп вехтории се изсипа върху него, разкъса бузата си о една раздрана телена мрежа, остана неподвижен. Беше затиснат, пое си въздух… устата му бе пълна с влакна, закашля се, опита се да ги изплюе, но се задави.

Когато поиска да се изправи, почувствува съпротивление. Единият му крак бе заклещен от някакъв твърд предмет. За щастие вехториите не тежаха, още не се бяха вкаменили и след като си почина малко, можа да ги отмести настрани и да освободи крака си. Изпълзя още малко надолу… тук почвата бе по-сигурна, почувствува мека настилка, а под нея твърд материал.

Недалеч от себе си чу трополене, движение — подемната кабина изведнъж се появи отново, мина несигурно нагоре… блъсна се в една напречно съборена греда… тя поддаде, единият й край се надигна, другият падна… облак прах, силен гръм и трясък, удар ниско долу. Когато прахът се уталожи, кабината вече я нямаше, въжето се люлееше свободно в шахтата.

Дан посегна към предавателя — непрекъснато беше внимавал да не го загуби. Натисна копчето за приемане…

„… Говори Соня. Ало, Дан, търсим те. Засечи нашия предавател и следвай посоката. Ало, Дан, тук Соня…“

Изключи отново. Приемането бе забележимо по-добро. Сигурно вече не беше далеч.

Отново се заизкачва нервно по плъзгащите се планини от останки — там горе видя тъмна ниша… може би спасителният изход. Стигна ивица твърда земя и стъпи върху нея, вече беше над лампите, тяхната светлина все още го осветяваше, но това не бе достатъчно, за да разбере кой от тъмните отвори между по-големите отломъци води към задънена улица и кой извежда на открито.

Вслуша се в тъмнината — грохот и тътен, нищо друго. Изведнъж усети хладен полъх — въздушно течение! Сигурен признак — тук трябваше да има връзка. Разчитайки повече на ръцете, отколкото на очите, Дан се провря в празното помещение. То започна да се стеснява все повече и той трябваше да легне. Извика:

— Хей, Павел, Тибор! Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Какво друго му оставаше, освен да рискува. Запълзя напред по коридора. Отначало се опитваше да не докосва тавана, но той стана толкова нисък, че усети по гърба си парчета от мазилка. Надяваше се поне да не срути някой по-тежък къс, който да го смаже.

Дишаше шумно — като мях. Трябваше да бърза. Внезапно се натъкна на нещо твърдо. Тук помещението свършваше.

Отново разочарование. Завладяха го безнадеждност и умора. Опря глава върху изпънатите си ръце и затвори очи.

Почина малко, колкото да може да извади предавателя от джоба си. Сега гласът на Соня бе съвсем близо.

„… Дан, търсим те. Засечи нашия предавател…“

Не биваше да се предава точно сега, когато бе толкова близо до целта. Изправи се, колкото можа, и се опита да разчисти руините, които препречваха пътя му. Бе прибрал предавателя, без да го изключи, и така топлият глас на Соня го съпровождаше: „… Ало, Дан, търсим те…“

Струпаните един върху друг късове се бяха вклинили един в друг, но той работеше трескаво, раздвижи ги — някъде до него падна тежко парче, което той не видя, но чу. Работеше на тъмно, не се интересуваше от нищо, вече не се страхуваше, бе станал безчувствен, равнодушен и въпреки това, докато чуваше гласа на Соня, не можеше да се откаже.

Натъкна се на препятствие, което му преграждаше пътя, и без да се съобразява с това, че може да бъде погребан под свличащите се маси, придърпа изпречилата се разпънка към себе си… Тя се отмести встрани… в гърба му болезнено се впи остър ръб — и отново гласът на Соня: „… търсим те…“ Напъна се да отмести тежестта, успя… горе видя бледа светлина, неравномерно оцветено сиво петно; стъпи здраво — преодоля теснината, изтърколи се навън.

Намираше се в голяма разрушена зала, която не можеше да се обхване с поглед. Никакви хора. Светлината идеше отгоре — тук имаше директна връзка с външния свят.

Сега гласът на Соня бе толкова ясен, че шумовете от високоговорителя се превърнаха в къркорещо хъхрене.

Дан настрои потенциометъра. Той почака, докато разгорещеното му тяло се поуспокои малко. После вдигна предавателя и промени посоката на антената.

Вслуша се… смъкна се внимателно по сипея… сега антената сочеше косо към земята…

Наведе се… блок от шуплеста материя… вдигна го: Зелено око за настройка, до него нещо се въртеше — лента на магнетофон, а до магнетофона, свързан с кабел, се намираше предавателят.

Дан го изключи. Погледът му падна върху една чанта, почти заровена под развалините. Той я вдигна и я отвори.

… Лицата им бяха непроницаеми; питаха равнодушно, незаинтересувано; често му се струваше, че въобще не слушат отговорите му, че мислите им вече бяха заети със следващия въпрос, мъчеха се по възможно най-бързия начин да следват една уморителна и безрезултатна програма и да се отърват тактично от задачата, която от самото начало нямаше изгледи за успех.

Не слушаха въобще, не се изненадваха, изглежда, знаеха отговорите предварително, като че ли това бе само излишно повторение на една отдавна овладяна рутина, досадна, макар и нужна работа.

Нужна — кому?

Да се изясни,

да се провери,

да се прегледат чековите списъци,

да се сравнят,

да се обявят за валидни.

Експеримент с жив материал

да се оцени,

да се систематизира,

да се освободи или да се изолира…

Това беше задачата — като при автопилотите на самолетите, при автоклавите на реакторите, при включвателния блок на компютрите — технически надзор, изключване на риска.

Така и стана. Те не предполагаха нищо, не очакваха нищо, действуваха в мълчаливо съгласие. Но трябваше да го вършат, колкото и трудно да е, трябваше да използват хитрости, да се занимават с всяка точка, да тръгнат по всяка следа, дори и да не води доникъде само за да не пропуснат нещо, за да изключат всяка заблуда, да отстранят всякакво съмнение.

За тези отвън всичко бе еднакво безсмислено, както и за него отвъд стената, и вероятно отдавна бе решено какви мерки ще се предприемат, за да се оправи положението, да се изясни случилото се, да се премахне безпокойството, което той бе предизвикал.

Между впрочем спасителната мисъл бе толкова близо до ума; учуди се на самия себе си, защо я осъзна толкова късно. Дали не беше заради успокоителните лекарства? Преминало ли беше тяхното действие.

Не изглеждаше чак толкова трудно. Двамата му придружители, лекарят и сестрата, бяха се грижили преди всичко за здравето му, а войникът навън бе поставен по-скоро да го охранява, отколкото да го пази от бягство. Някои от надзирателите бяха активни и неспокойни, вървяха напред-назад, кръжаха около кафеза му, надничаха любопитно вътре. Други му се струваха по-незаинтересувани — седяха с часове наред на столовете си и гледаха втренчено пред себе си. Сигурно не беше трудно да надхитри някого от тях. Бяха се погрижили и за подобни случаи при обучението му. Отсега нататък трябваше да внимава за реда на постовите. По-трудно бе да се пробие стената от изкуствена материя. Извади един нож за плодове и започна да стърже с него по стената, но не само че не остави никакви следи, той се и счупи. Дан установи, че острието беше от оксиден варовик. Това сигурно не бе случайно, те не предоставяха нищо на случайността.

Най-просто би било да излезе през вратата, но това трябваше да се отхвърли като възможност. Отвътре нямаше ключ, нямаше дори ключалка. Може би би помогнал някой трик, маскировка, клоунада? Но през петдесет и осемте дена, които бе прекарал тук, нито един човек не бе пристъпил или напуснал карантинното помещение. Той се удивляваше на лекаря и сестрата, които трябваше да стоят затворени заедно с него. Те трябваше да имат същото търпение, както и той. Понякога забелязваше у тях признаци на досада, макар че престоят тук сигурно им се заплащаше добре.

Съществуваше ли възможност да се съюзи с тях? За лекаря не можеше да става и дума, но се надяваше да спечели сестрата. Това щеше да бъде обаче съмнителна победа. Тя можеше привидно да се съгласи с неговите предложения и на края да го предаде.

По-добре да действува сам. И така: бягство. Изкуствената материя беше твърда, но дали бе устойчива на химикали? Аптеката, която беше под надзора на сестрата, не се заключваше, само опасните лекарства се намираха в една каса. Органичните вещества, които разтварят изкуствена материя, са безопасни. Въпросът беше дали сред химикалите имаше нещо, което можеше да се използва.

Дан погледна часовника — три часът през нощта. Хвърли поглед през прозореца — дежурният дремеше. Тишина.

Стана тихо. Промъкна се бос в аптеката. Не светна. Отвън нахлуваше достатъчно светлина, за да различи контурите на предметите. Етажерка с шишета — алкохол, етер, дезинфекционни средства, сапунени разтвори… ето, шише за измиване на изкуствена превързочна материя — голямо пълно шише.

Дан взе от кухнята празен съд за минерална вода, изля безцветния разтворител в него, сипа вода в шишето. Когато се върна в стаята си, вратата се отвори — беше лекарят.

— Бях жаден — каза Даниел спокойно. — Надявам се, че не съм ви събудил.

— Не, не, случайно бях буден…

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Дан изчака в стаята си около половин час, смачка една книжна кърпичка, напои я с разтвор. Дръпна масата от стената, клекна и мина с мократа кърпа по гладката жълтеникавобяла стена. После застърга с нокът — между кожата и нокътя почувствува хлъзгава маса.

„Не знаем дали това писмо ще стигне до тебе. Все по-малко вярваме, че ще се върнеш — само Соня казва, че е сигурна. При нормални обстоятелства би трябвало отдавна да те считаме за умрял.

Отначало градът ни се струваше забележителен. Но никога не сме мислили, че можем да загубим всякаква опора. Вече почнахме да се съмняваме и в сетивата си. Но говорим за това, обсъждаме го делово и безпристрастно — то е факт.

Градът се разпада. Той се разпада от ден на ден, ти сам ще се убедиш. Не гранатите предизвикаха неговото разрушение — те засегнаха само отделни сгради. Рушенето продължава и сега. Като че ли изстрелите бяха сигнал, стартов сигнал за всеобща разруха.

Соня смята, че няма да разбереш нищо от моите думи. Затова ще продължи тя. Да, трябва да ти кажа още нещо: Ние все още сме трима — Соня, Тибор и аз, Павел. Грег беше застрелян, когато охраняваше запасите ни. Йозеф не се върна от една патрулна обиколка…

… Не зная дали да ти пожелая да се върнеш отново — тук е ужасно. Не само градът отмира, като че ли и хората са обзети от безумие. Убийства и метежи — някога това беше елитът на пионерите. Ние самите също не сме вече сигурни в себе си. Може би се дължи на преживяното в зоната, на прожекциите, на изкуствено управляваните чувства, но ние не знаем кое е нормално и кое не. Като че ли логиката се е превърнала по някакъв странен начин в ирационалност.

Но исках да ти разкажа подред…

Когато ти не се върна след 24 часа, решихме да те потърсим, както се бяхме уговорили. Установихме, че вратата може да се отваря. Апартаментът беше празен. Нямаше никаква следа от тебе, надявахме се, че си оставил някаква вест, но не открихме нищо. Можехме да опитаме да разрушим стената, но както знаеш, на всяко прилагане на сила се отвръща със зашеметяващи газове. Междувременно открихме откъде изтичаха те — от малки дюзи в стената. Не ни оставаше нищо друго, освен да изчакаме. Стояхме наблизо. От време на време те търсехме — напразно. Продължавахме с издирвания-та и си изяснихме поне някои неща за управлението и функционирането на системата. Грег успя да открие кода на едно запаметяващо звено, което съдържаше интересни технически детайли (прилагаме схемата). Къде се намира централното управление, не можахме да разберем.

Както знаеш, още преди твоето изчезване между екипажите имаше вълнение. Имахме връзка с главната квартира и узнахме, че случаите на отлъчване от групата стават все повече. Най-напред някои изчезваха по за няколко часа. Като се връщаха, разказваха за странни преживелици, тръгнаха слухове. Когато се въведоха ограниченията при разпределянето на запасите, напрежението порасна. Говореше се, че въпреки строгата забрана все повече хора изнасят хранителни продукти и напитки, а някои не се връщаха. Те оставаха в помещенията и не можеха да бъдат изкарани оттам против волята им. Полковникът назначаваше постове, които имаха заповед да стрелят по всеки, който напуска лагера. Този ден започна метежът…

От влизането в града бяха минали четиринадесет дни. Оттогава нямахме връзка с останалите десантни войски. Радиовръзката също беше прекъсната. Полковникът чакаше подкрепление, но напразно. Тъй като междувременно запасите привършваха застрашително, той реши да изпрати група за свръзка с основните сили. Хората се върнаха само след час — градът бе заобиколен с гама-лъчение, твърде интензивно за нашата защитна техника. Бяхме обградени. Никой не можеше да излезе извън града.

Когато новината стигна до екипажите, избухна бунт. Оттогава насам информацията ни е твърде оскъдна. Хората, които бяха прикрепени към нас, отдавна се разпиляха по всички посоки — останахме сами. Когато чухме изстрели, Павел и Йозеф се опитаха да разберат причините. Те се добраха до полковника — при него бяха останали малцина, само около тридесетина души. Той тъкмо насочваше гранатохвъргача към една сграда, завзета от метежниците. Призоваваше ги по мегафона да се върнат и когато никой не последва заповедта му, хвърли гранатите. Заплашваше, че ще разруши всяка сграда, в която смяташе, че има дезертьори, и като че ли беше готов да изпълни заканата си. Научихме това от Павел. Полковникът беше прикрепил Павел и Йозеф към бойните групи и им бе забранил да се отдалечават. Вечерта те се опитаха да си пробият път към нас. Павел успя, но Йозеф бе застрелян от караула. В главата. Умря веднага.

Още на следващия ден забелязахме, че в града нещо става. Най-напред установихме, че вече няма затворени помещения. Всички врати бяха отворени, всички помещения — празни. Релсовият път вече не работеше, а малко по-късно — бяхме свикнали да си носим ядене и пиене от сградите — прекъсна и автоматичното снабдяване, после угасна и осветлението. Разчитахме само на слънцето, което светеше матово през покрива от изкуствена материя. Отново имаше ден и нощ.

Същия ден започна разпадането на града, а едновременно с това и безжалостна борба за запасите. Ние имахме достатъчно, тъй като войниците от нашата съпровождаща група бяха изоставили всичко, сложихме го на сигурно място, скрихме голяма част в хранилища и сами опитахме да се скрием. Когато започна рушенето награда, трябваше да пренасяме запасите многократно — две от хранилищата бяха разрушени, в момента имаме още три.

При едно от тези пренасяния имаше нападение, при което Грег загуби живота си. Бяхме намерили едно помещение на първия етаж, което щеше да ни послужи за склад, и трябваше да го разчистим. Усетиха ни. Убиха Грег и взеха част от запасите ни. После изчакаха, докато се върнем, и започнаха да ни обстрелват. Завърза се кратко сражение, после те избягаха. Раниха Тибор в рамото — не е опасно, но не е добре, тъй като вече почти нямаме медикаменти и превързочен материал. Той лежи до мене на купа разкъсана пореста гума. Поздравява те.

Изстрелите вече оредяват — като че ли няма хора. Но въпреки това трябва да сме нащрек.

Сградите се рушат неудържимо — вече няма тераси, катерим се по развалини, газим в прах.

Тибор има нужда от грижи, има температура. Решихме да се оттеглим към периферията, може там да има лекарства.

Инсталирахме предавателя тук и го оставяме да работи — в случай, че все пак дойдеш. Ще го чуеш и ще можеш да го засечеш. Оставяме и някои резерви — специалните дажби и вода, друго нямаме. Ако дойдеш, можем да се свържем по радиото. Имаме още един апарат. Всичко хубаво!

Соня, Павел, Тибор“

Каква беше вашата реакция на тази новина? Не само че бяхте загубили другарите си, но и трябваше да признаете пред себе си, че акцията е провалена. Осъзнавахте ли това?

Вече не знам какво съм чувствувал и мислил. Бях уморен и изтощен. Стоях дълго в огромната зала. Беше тъмно, само през една дупка, някъде високо горе, се процеждаше дневна светлина.

Какво предприехте тогава?

Потърсих запасите, за които се споменава в писмото. Намерих една непромокаема раница, покрита с прах и раздробени парчета, пълна с шишета с вода, провизии и други дреболии — болкоуспокояващи таблетки, превързочен пакет, джобно фенерче…

Веднага ли възприехте плана за напускане на града, за бягство?

Това ми се стори съвсем естествено… не можех да измисля нищо друго.

Но вие знаехте, че градът е обграден от лъчев пояс. Бяхте ли осведомен, че междувременно бариерата е вдигната?

Градът бе изоставен, опустял. Тук вече нямаше хора, нямаше какво да се охранява. Бариерата бе станала излишна.

Уверихте ли се с гайгеровия брояч, че няма облъчване?

Не.

Как минахте през стената на купола?

Намерих един отвор от взрив — вероятно този, който бе направила групата, изпратена от полковника.

Той нали се беше затворил отново?

Не.

Забелязахте ли следи от хора?

Разрушенията бяха достатъчно красноречиви.

Имам пред вид следи от живи хора.

Не.

Търсихте ли въобще живи същества?

Вървях нощем, за да не ме забележат. Носех запаси.

Не вярвахте ли вече, че ще намерите живи членове на вашата група?

От време на време включвах предавателя — в етера цареше абсолютна тишина. Никакъв страничен шум. Заглушаването беше абсолютно.

Не противоречеше ли това на хипотезата ви, че лъчевата бариера е вдигната?

По този въпрос не съм мислил.

Колко дни изминаха, докато се свързахте с нас?

Пред границите на града намерих невредим всъдеход. Заредих го с гориво — имаше достатъчно. Само хранителни продукти и водата бяха оскъдни. Последните дни пиех от охлаждащата вода. Трябваха ми десет или единадесет дни, вече не помня точно. Нямах нищо за ядене и пиех само охлаждаща вода. Моторът загряваше бързо, но аз внимавах за температурата. На края на всеки десетина минути трябваше да правя дълги почивки. Слънцето жареше, не падаше и капка дъжд. Поколебах се дали да не източа последните запаси от вода и да продължа пеша. Така и направих, отново имах малко запаси. Тогава ми дойде идеята да сипя керосин в резервоара за охлаждащата вода. Знаех какво рискувам. Но сполучих — охлаждането вървеше много добре. Когато пътувах бавничко, можех да преодолявам и по-дълги разстояния. Докато резервоарът не експлодира внезапно. Изтърколих се настрани от колата. Под капака на мотора лумна пламък. Колата продължи като факел, докато изгоря. Продължих пеш. Междувременно все се опитвах да се свържа по радиото. Вече не се надявах много, но едно беше ясно — ще се влача дотогава, докато мога. И изведнъж се чуха гласове, музика. Обадих се на нашите вълни и получих отговор. Един час по-късно пристигна хеликоптерът.

Отново се връщаме на преживяванията ви в централата. Може би те са ключът към случилото се, а може би са без значение? Как мислите? Дали станалото там е реално, или сте жертва на сетивна измама?

Не зная дали мога да отговоря точно на този въпрос.

Но вие все пак трябва да сте си изградили някакво мнение!

Не бих го окачествил като измама или илюзия.

Онова, което сте видели вие и останалите на видеоекраните, са били явно изкуствено направлявани халюцинации.

В моя случай има известни различия. Както са установили моите другари, вече не се намирах в помещението, което бях открил.

Може би са ви откарали в друга стая? Сигурно е имало скрити пътища. Зад стенната облицовка е била вградена цяла система от машини и транспортни съоръжения.

Защо е трябвало да ме водят в друго помещение? А връщането ми. Аз дойдох през подземен канал. Слязох от батискаф.

Точно това е съмнителното — със същия успех може да се говори за видения, които сте взели за истина. Ние не можем да проверим. Градът е вече само купчина развалини и прахоляк. Страната е вече без значение и остава завинаги затворена.

Дадох ви технически детайли, монтажни схеми, програми, информация за машинни езици. Сигурно сте проверили всичко? Някъде възникнаха ли противоречия?

Илюзия или действителност? Същественото за нас е, че сте си позволили да измените програмата, което изглежда съмнително за нас.

Не съм ли здрав? Аз се чувствувам добре.

Никога не бихме ви възложили тази задача, ако не бяхме сигурни, че вие приемате безрезервно нашата политическа система и нейната философия. Вашите отговори обаче създават впечатлението, че това вече не е така. Ние се питаме дали не сте се поддали на влияние, което да ви е разколебало… продължаваме да се питаме дали от такива съмнения не тръгва разрушителната сила.

Моето отношение не се е променило… аз рискувах живота си, за да се върна.

Вие описахте една необикновена обществена система, която е невероятно далече от демокрацията, и въпреки това нито ние, нито контролните уреди не отбелязахме някаква защитна реакция в думите ви. Ако бе станало така, както бяхме запланувани — ако ние бяхме завзели града, тогава вашата задача би била с помощта на комуникационните средства да убедите населението в нашите намерения и да ги накарате да ни съдействуват… Питаме се дали щяхте да съумеете да изпълните тази задача?

Трябва да сте разбрали, че тук обстоятелствата бяха много по-различни, отколкото при досегашните акции. Тук нямахме работа със система, която отнема свободите на хората и спъва развитието, а със система, която е далеч преди нас и чиито принципи са в пълно съзвучие с нашите. Много от нещата, към които ние се стремим — здраве, сигурност, достъп до всякакъв вид знание — при тях бяха вече осъществени. Те разполагаха с всякакви допустими материални блага. Не се страхуваха дори от смъртта. В много отношения там, където при нас все още трябва да се използва насилие, те имаха решение. Не познаваха парите, не знаеха какво е търговия, не принуждаваха никого да учи, да работи.

Вие като че ли виждате във всичко това нещо привлекателно. Не забелязвате ли, че картината, която описвате, е само нещастна карикатура на нашите идеали.

Но не са ли това целите на нашия собствен прогрес?

Работи няколко нощи — приклекнал зад масата, без светлина, стараейки се да не вдига шум. Нанасяше разтвора с книжната салфетка по стената, после изстъргваше слой по слой с една ножичка за рани, която бе взел от лекарския кабинет. Колкото по-дълбоко навлизаше, толкова стената ставаше по-твърда. Напредваше едва-едва.

Опитваше се да премахва изкуствената материя съвсем бавно — не искаше да пробие само на едно място, а да подготви цялата й площ за пробив. Наистина той още не бе забелязал да проверяват сградата за повреди и нередности, но ако това се случеше и караулът откриеше дупката, губеше шансовете си.

Нямаше нужда от много светлина. Слабото сияние на външното осветление, идващо от прозореца, бе достатъчно.

Веднъж малко остана да го изненадат. Чу стъпки, бутна масата до стената, хвърли се в леглото… вратата се открехна. Лъчът на джобното фенерче затрептя из стаята. Гледайки изпод одеялото с полуотворени очи, той разпозна силуета на лекаря. Не посмя да мръдне… беше абсолютно тихо, само светлинният лъч обхождаше стаята. После вратата тихо се затвори.

Дан не посмя повече да продължи през тази нощ. Дали се получаваха вибрации, когато стържеше стената, или някой беше чул тихия шум? Дали не си бе навлякъл някакво подозрение? Или ги преценяваше неправилно? (Той забеляза, че все по-често се замисля как изглежда в очите на по-раншните си колеги), имаше ли тяхното мнение все още значение за него? Мразеха ли го? Страхуваха ли се от него? Безразличен ли им беше?

Дали наистина ставаше дума само за рутина, тест за сигурност с предполагаеми резултати? Или искаха да чуят нещо ново?

Често мислеше за създалото се положение. Ясно му беше, че е станал съмнителен — с отговорите си, с историята си. Не го разбираха и той не биваше да им се сърди; бяха трезви политици, военачалници и учени, безпристрастни калкулатори, хора без фантазия, закостенели в мисленето, верни единствено на своята линия. Беше ясно, че им се струваше подозрителен — те не можеха да разберат, че човек може да се учи, да застава на нови позиции, да открива нови перспективи. Той им се струваше страшен, едно същество, върнало се от далечен свят, с недостатъците, които този свят носи в себе си. Те не го разбираха, не му вярваха и той можеше да се радва, че все още не го подозираха, че може да избяга.

В разпитите бяха предъвкали историята му от начало до край — равнодушно и безпристрастно, както винаги, но на края и малко агресивно в старанието си да проникнат в светоусещането му. Постепенно стигнаха дотам, да изпитат верността му към линията, и той знаеше, че вече е загубил. Може би им трябваше оправдание за това, което си бяха наумили.

През следващата нощ острието на ножицата проби. Той простърга още няколко пъти улейчето, задълбочи го. Когато стигна дотам, че му оставаха само няколко разреза, за да смъкне окончателно плочата от стената, той спря и зачака. Искаше да си почине малко. Отначало се страхуваше да не задреме, но после забеляза, че сърцето му бие ускорено, че бе твърде възбуден, за да заспи. Поколеба се дали да не вземе успокоително, но се отказа — възбудата го правеше по-внимателен, а това беше добре дошло за него. Непрекъснато поглеждаше светещите цифри на часовника си. В четири часа сутринта караулът се смени — дойде човек, който имаше навик да обхожда мястото бавно.

Почака още двадесет минути, после се облече, отмести масата настрани и освободи овалната плоча от стената. Отново почака, докато дежурният отиде до другата страна. Настъпи и неговият час.

Сега, когато беше така близо до свободата, отново се почувствува така, както отдавна не се беше чувствувал — здрав, силен, предприемчив. Скрупули, че бяга от карантина? Вече никой не вярваше в опасни вируси. Това, което го правеше опасен за останалите, бе неговото знание.

Дежурният не се виждаше, само сянката му се движеше върху бетонната настилка.

Дан издърпа плочата към себе си, облегна я на стола, легна по корем, изпълзя. Отвън придърпа масата… може би нямаше да забележат отвора веднага и ще го търсят първо из отделението…

Движеше се безшумно с леките си обувки. За по-малко от десет секунди стигна до вратата. Тя не беше заключена.

Огледа се. Дежурният все още беше на другата страна, в дъното на залата.

Дан открехна входната врата, промъкна се и я затвори след себе си… Пред него се простираше обширна равна площ, сенките на големи, квадратни постройки се издигаха към небето. На изток се развиделяваше.

Сградата на академията на военните науки — той познаваше всеки камък, всеки ъгъл. Знаеше как може да излезе оттук, без да го видят.

Пое дълбоко свежия хладен въздух и тръгна приведен в сянката на зида.

… При едно дистанционно управляемо сондиране в нулевата зона на дълбочина 4600 метра бяха открити нефтени залежи. Съществува вероятност теренът да се окаже перспективен. Култивационните работи също протичат успешно. Група биолози в специални предпазни костюми установи наличието на лишеи — наченки на растителен живот, а с това и за обработваемост на земята. Това са първите положителни резултати от климатизирането и по-специално от повишаването на влажност. Както и досега, пребиваването на хора в нулевата зона е опасно и затова забранено.

Изтощен от последиците от радиоактивни обгаряния и заразен от непознат вирус, пренесен от нулевата зона по време на изследователската работа, в изолационното отделение на инфекциозната академия днес почина последният останал жив от екипа експерти под командуването на полковник Кунски. Разпространението на вируса е спряно. Причина за безпокойство сред населението няма.