Някъде… там… някъде

1.

Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност „чичо“ беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни — получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.

Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук — високи стройни дървета, уханната трева, гъстите шубраци — искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят — млади и стари. Той не предполагаше, но дори съществуваше странното поверие, че да срещнеш Чичо Хенри носи късмет. Добротата и загадъчността, които излъчваше привличаха хората. Често майки разказваха на малките си деца, че Чичо Хенри е последният останал от рода на добрите горски духове, бдящи над щастието на хората. Не пречеше на никого, затова и никой не му пречеше. Живееше тихо на своята полянка, заобиколен от природата. Той я обичаше и беше обичан.

Близо до неговата барачка имаше още няколко изоставени сгради, ползвани от горските работници. Никой не се бе сещал за тях от години, затова в свежата сутрин Чичо Хенри бе сам сред прекрасната свежест на гората.

— Е-е-е-е-ейййй! — провикна се старецът юнашки. От години вярваше, че така поздравява гората и тя му отговаря и… май така беше, защото тя наистина зашумоли, като че ли в отговор. Нямаше човек, който да може да убеди Чичо Хенри, че това не е така, че подухва ветрец или има друго логично обяснение. Никой не бе и опитвал, защото никой не знаеше — това беше неговата малка тайна.

Чичо Хенри притвори вратата и слезе пъргаво по стълбичките на верандата.

— Ех-ех-ех… чакай сега да ида да видя гадинките, пък после другите работи, има време за всичко… — запъти се към схлупена паянтова постройка, като се усмихваше на себе си и помърморваше от време на време нещо — Хайде, миличките ми, хайде, хе-хе и вие цяла нощ не сте яли — захихика се ситно — еееее, хей-сега, хей-сега, хайде, хайде — говореше непрестанно, докато подхвърляше жито на кокошчиците, подскачащи пред него — и на тебе ще дам и на тебе, проклетнико, хе-хе — хайде — На! — извади от джоба си парченце колбас, което хвърли на лъскавочерния котарак, разхождащ се важно около него, увивайки се с мъркане из краката му.

Котката се втурна и сдъвка енергично парчето, след което се загледа нахално и очаквателно в Чичо Хенри.

— Аа, калпазанино, още искаш — не тук — знаеш къде ти е паницата, хайде марш натам! — нахока го престорено старият човек и се запъти към килерчето зад барачката. Щракна ключа на лампата, обходи с поглед тясното помещение и поклати глава — хм, дръвца трябва да се събират, Хенриии, дръвца, иначе ще се мре от студ! — подръпна големия си мустак, загаси и се отдалечи, като продължи да хихика ситно.

Всъщност тези особености на Чичо Хенри го правеха мил старец и загадъчна личност. Честото подхилкване — незлобливо и весело — радваше хората, а подръпването на мустака беше ритуал, който ги респектираше. Създаваше впечатление за някаква мъдрост, до която само Чичо Хенри бе в състояние да се докосне.

Докато още поклащаше глава, старецът напълни купичката с вода на Робърт — така се казваше котарака, след което се изправи.

— Е-е-е-е-еййййй! — гората сякаш пак му отговори.

С блеснали очи Чичо Хенри се радваше на живота. Подскочи на верандата, младеж сякаш живееше под тежкия грим на годините. Чаят бе готов. Сложи димящата чаша на масата, донесе си сирене, наряза хлебец и доволно се изтегна в плетеното от самия него кресло на верандата. Сутрешният ритуал бе спазен и чичо Хенри бавно и с наслада започна да се храни. Не бързаше. Нямаше за къде, а и така само увеличаваше вкуса на удоволствието да побъбри после с най-добрия си приятел.

Не говореха винаги за едно и също нещо. Беседваха надълго и нашироко за всичко, за което се сетеше чичо Хенри. Често за живота, често за нещо, което бе прочел в някой стар или не толкова стар вестник, често за спомените — общо взето това бяха сакралните мигове за стария човек — неговата приказна вселена сред този почти девствен горски рай.

— Как си, старче? — попита чичо Хенри докато присядаше на земята — кога се върна — продължи човекът, намествайки се удобно до голям корен, оголен от времето и дебел колкото младо дърво — еееех, старо, стабилен приятел си ти, все ме е страх някой ден, че няма да си се върнал.

Чичо Хенри потупа грапавата кора на могъщия бор и топло го погали.

Всеки ден идваше тук и водеше дълги разговори с вековното дърво. За него борът беше живо същество, негов доверен и верен приятел. Старецът вярваше /според него знаеше със сигурност/, че борът нощем отива някъде и на сутринта се завръща, затова често си говореха за там, както и за други неща, които чичо Хенри предполагаше, че борът беше видял или направил. Преди години си беше мислил да се събуди някоя вечер и да го последва. Дори се бе приготвил веднъж. После размисли и реши, че ще е подло и приятелят му ще се разсърди. Стигаше му, че го изслушва и му помага. Чичо Хенри вярваше в това и нищо не можеше да го убеди в противното. Когато имаше някаква болка — споделяше я и ако не знаеше как да постъпи — питаше бора. Отговор веднага не получаваше, но не след дълго той сам се появяваше в мислите му, за което Чичо Хенри беше благодарен на своя приятел, вярваше му безрезервно и никога не сбърка.

За приятеля си пред хората старецът никога не бе говорил. Нямаше и намерение да го прави. Това си беше неговата тайна — неговия свещен оазис, далече от всичко и всички. Така ден след ден тяхната дружба крепнеше и пускаше дълбоки корени в душата на стария човек.

— Мълчиш, а? Знам те аз… голям хитрец си ти, чакаш да си разкрия картите и тогава ще отсъдиш мъдро — засмя се ситно — хайде, добре, днес аз ще съм първи, но утре… няма милост — ще разказваш, та пушек ще се вдигне!

— Някакво предчувствие, братко, а то нивга не ме лъже, ми казва тия дни, че хабер от Чарли ще имам. Сигурно се е сетило моето момче за вехтия Хенри, тук в пущинака, хе-хе-хе-хи, мълчииш, а? Е-е, не казваш нищо, нека, нека, ще видиш като се случи, тогава ти ще черпиш по едно. — Старецът отдавна не пиеше нищо освен изворна вода, но един от любимите му изрази беше „ще черпиш по едно“ и огромно доволство го спохождаше винаги, когато му се отдадеше случай да го използва. Поседя мълчаливо за кратко и продължи — Хубаво временце днеска, топличко, оная фурия — зимата — още е далеч — още малко и после като ни подхване, душицата ще ни изкара от студ, ама на теб какво ти е, кожуха си ти е все така здрав и зиме и лете, хе-хе-хи — захихика дядото, потупа кората на огромното дърво и подръпна мустака си.

Сякаш в отзвук на одевешните му думи гората се изпълни с далечно пърпорене. От време на време сякаш ставаше различно, по-басово и на пресекулки, но в момента, в който чичо Хенри го чу, беше отчетливо. Позна го и грейна.

— Казах ли ти, казах ли ти аз, старий дяволе, ето го пощальончето, пърпори с моторетката насам, хабер от Чарли ми носи, хи-хи-хи — старецът се запъти към барачката, като подтичваше.

Младо момче на не повече от двадесет и две — двадесет и три години, паркира малкия мотоциклет и докато вадеше от чантата си пощенски плик, поздрави:

— Добра среща, чичо Хенри! — Хората, говорещи с него, несъзнателно използваха неговия поостарял начин на изразяване. — Хабер ти нося, от внучето.

— Знам, знам си аз, чаках те, жив да си и здрав, такива вести да носиш! — старият човек кимна и пое писмото внимателно, сякаш да не го счупи.

Младежът усмихнато наблюдаваше стария. Чувстваше се някак специален, че общува с Чичо Хенри и щастлив в същото време, че чудатия горски жител го благославяше с дълбокия си, мек си глас. Сякаш старият вълшебник пръскаше шепа добро върху му.

— Хайде, чичо Хенри, довиждане и пак ще се видим, кога да мина за отговора? — специална услуга, която самият пощальон осигуряваше, без да има такова задължение.

— Не се притеснявай, моето момче, благодаря ти, но ако ще отговарям, аз ще дойда до вас, хем ще ви видя, хем ще разходя старите кости, сполай ти, жив да си! — махна и с весел поглед изпрати пощальона.

Момчето запърполи с машинката си и помаха пътьом, докато чичо Хенри вече бързаше към своя приятел, горящ от нетърпение да прочете писмото. Далечното басово боботене, продължи насищайки въздуха и след като моторчето заглъхна, но старецът не му обърна внимание, погълнат от получаването на скъпата вест.

— Ха, сега виж какво, ми пише моето момче, ти само дето не вярваше одеве. — Старецът пъргаво приседна в уютната прегръдка на дървото. Чарли беше любимият му внук, чийто любим дядо беше и той и вестите от него бяха цяло събитие в живота на стария лесничей.

— Слушай! — тържествено каза Хенри, като погледна строго — „Здравей, дядо!“ — хм, приветливо е момчето, виждаш ли — „Не съм ти писал отдавна, за което надявам се не ми се сърдиш“ — не си писал, ами! Не, не, че му се сърдя — погледна бора и додаде — добре, спирам, хайде, само ще чета — „А в противен случай се надявам, че няма да е за дълго, защото смятам да намина. Ще постоя няколко дена — да те видя и да си почина, че напоследък се чувствам доста изтощен. Тук нашите са добре, сестра ми също, но трудно ще намерят време да прескочат, нали знаеш, забързан живот… Ако не бях още студент, сигурно щяхме да се виждаме на 105 години веднъж.“ — хе-хе виж го ти моето момче — сръга бора с лакът, — зевзек като дядо си. — Огромното дърво сякаш забуча в отговор. — Добре, де, не се сърди, продължавам. — „И така, ако няма да ти преча, не ми отговаряй, ами се готви за събиране на дръвца, зимата иде! На онази пантера Робърт прати много поздрави, а на нашия приятел — специални! Хайде, до скоро виждане, пристигам в петък, на 14-ти. Чао!“

— Ха! — възкликна чичо Хенри едва свършил. — Помислих, че е забравил да пише кога пристига — петък, петък, 14-ти, кога се пада това… я да видим… — погледна косо и запресмята, като присвиваше око — след три дни, видя ли и теб поздравява, специално — върна се към писмото дядото.

Всъщност само на внук си бе споделил за дървото, но понеже бяха толкова близки, не отчиташе дори, че някой друг знае тайната му. При всички случаи, дори да бе отбелязал, че е забравил този факт, чичо Хенри го подмина с достойнство. Колко по-важни работи от това имаше — Чарли пристигаше скоро! Старецът просия.

Излезе вятър, пожълтяващите тревички полегнаха, гората зашумя, а огромният бор на Чичо Хенри сякаш запя. Приседнал в него старият човек препрочиташе скъпото му писъмце и кимаше доволно, а на най-важните според него места утвърдително. Прочете го трети път, да не би да бе пропуснал нещо — такъв си беше Чичо Хенри. Без да усети, довърши последните думи от писмото с шепот, вдигна глава и се загледа в отсрещния пейзаж, но без да го вижда. Бе далеч, далеч, там, където само той можеше да стигне в мечтите си. За разлика от повечето си връстници, той все още мечтаеше. Мечтите, му не бяха конкретни, а мечти за мечти, които държаха душата му млада и силна. Несъзнателно Чичо Хенри прегъна внимателно листчето на четири, също толкова внимателно го сложи във вътрешния джоб. До сърцето си. С блажена усмивка се отпусна назад и не след дълго се унесе. Борът сякаш го загърна и на човек дори можеше да му се стори, че кротко го полюшва.

2.

— Какъв е тоя дрисльо, дето са ни пратили? — попита едър мъж, облечен в мръсна ватенка и с грубо изражение на лицето.

— Ха, аз пък откъде да знам — някое учено дете, вероятно.

— Все една и съща песен — докарат ги отнякъде, дадат им власт и те почват да вадят голямото самочувствие.

— А, бе, така е, ама — няма начин, пращат ги — ще ги търпим.

— Хм, ще търпим, ние, а, бе, аз много добре им знам цаката, ама…

Двамата говорещи гледаха недалеч от себе си, където млад мъж преглеждаше някакви листове и обясняваше нещо на нисък трътлест човек с вълнена риза на големи червено-бели квадрати, като от време на време ръкомахаше.

— Гледай го, гледай го, същински Наполеон преди битка, ти говорил ли си с него до сега? — продължи неприветливо — Джеймс — първият от работниците, гледайки с присвити очи сред кълбата цигарен дим, среден на ръст, набит, червендалест, с неприлично изражение на лицето, когото колегите му наричаха Джими.

— Веднъж, още в града, докато обясняваше указанията си за „стратегията на сечта“. — Последните думи бяха изпълнени с неприкрит сарказъм — и аз не ги обичам тия предвзети работи, но шефче е, трябва да го приемем. Искаш ли? — попита Колин — така се казваше другият работник, като едновременно с това подаде на колегата си шишенце.

Джеймс го пое, отпи жадно и изпсува, след което двамата продължиха да наблюдават „шефчето“ си с неодобрение. Те бяха част от малка група дървосекачи, четирима — петима човека, която беше получила за задача изсичането на неголям периметър гора. Проблемът им не беше в това, обаче — с тази работа се занимаваха от години. Притесняваше ги, не, обиждаше ги факта, че на мястото на стария им отговорник бяха назначили скоро завършил учението си специалист. Какво ли разбираше той — вчерашният пикльо, според компетентното им мнение — в сравнение с тях, хората, които знаеха А — то и В — то на горите. Този начин на мислене беше типичен, нещо нормално, но на инженер Уилкинсън нямаше да му бъде лесно да се пребори с него, още повече, че му предстоеше и да поживее с тези благи хорица известно време, докато изпълнеха задачата си.

Джеймс отпи още една порядъчна глътка от шишенцето, което определено не беше пълно със сироп за бебета и с хитровато изражение се запъти към Уилкинсън.

— Добър ден, господине, с какво сме заслужили вниманието на Грийнпийс? — попита Джеймс, като се изсмя дебелашки — Нещо не правим както трябва ли или к’во? — продължи с нескопосаната си шега, като придружи смеха с просташко намигане към Колин.

— Не, господин…

— Харди, Джеймс Харди!

— Не, господин Харди, аз съм новият отговорник на групата, към която, ако не се лъжа, принадлежите и вие — отговори учтиво младежът.

— А! Ама как така, на мен сутринта ми звъни министъра и вика, идват при вас от Грийнпийс и аз си викам т’ва момче ще е — нали ги знаеш, те са такива едни по-натруфени, различни… — продължи секача като си мислеше, че шегата му става все по-умела.

Уилкинсън го измери внимателно с поглед — времето, когато щеше да може да преценява хората на момента, предстоеше — и не отговори. Опасявайки се, че шегата му пропада, Харди продължи:

— Аз, такова, ако наистина си наш човек, извинявайте, веднага ще Ви предложа да седнеш — тромаво придърпа един пън и с комичен /както си мислеше/ жест каза — Цигарка?

— Хайде стига, Джими — дръпна го за ръката трътлестия му колега, който все още чакаше Уилкинсън да довърши указанията си, прекъснати от Харди.

Джеймс го изгледа унищожително и в очите му блеснаха заплашителни огънчета.

— Благодаря, не пуша, а и имам работа, както и Вие, ако не ме лъже паметта, а Вие, Сейтън, елате да Ви покажа района точно, за да няма отново отклонения — каза младият човек и пое към края на новообразуващото се сечище.

— А, бе Джими, ти яко прекали, остави го детето, да не вземе да си покаже рогата, да го изчакаме малко пък после — пак нашата — Колин укорително гледаше идващия към него, но говореше внимателно, защото виждаше, че той не бе особено доволен от случката.

— Я, дай! — пресегна се Джеймс с рязко движение, като свиваше и разтваряше изразително ръката си, свъсил вежди.

Очите на Колин светнаха и всичките му угризения бяха умити от парливата течност, спускаща се по гърлото му. След него колегата му изгълта бутилката до края, хвърли я ядно на земята и троснато дръпна резачката си.

Инженер Уилкинсън, на няколко метра встрани, видя всичко това, но не реагира. Дали беше преценка от негова страна или просто предпазливост, но безмълвно свърна по пътеката, която водеше към къщичките. Определено му щеше да му бъде по-приятно да се запознае с чудатия старец, за който му бяха разказвали, вместо още от сега да влиза в пререкания с колектива, към който така или иначе все още не принадлежеше. Освен това предстоеше да съседствуват за няколко дни и трябваше да огледа бараката, която им бяха препоръчали за подслон. Както му бяха обяснили тя бе недалеч срещу тази на стареца. Вървеше и оглеждаше красивата гора наоколо. Представяше си колко приказна е тази местност напролет. Дядото сигурно щеше да знае. Уилкинсън някак чувстваше, че отива да се види с хазяина, при който те бяха само временни наематели. Някакво неудобство, примесено с нетърпение, примамваше сетивата му.

3.

Чарли Грийвз приготвяше багажа си, като от време на време си тананикаше нещо. Не беше виждал дядо си от месеци и сега с нетърпение се готвеше да пропътува огромното разстояние, за да го посети. Чарли определено порасна, но Чичо Хенри все още беше неговия си дядо и тази връзка го превръщаше в малко момче, с всички усещания и трепети на тази възраст. Всъщност се чувстваше, сякаш му предстоеше пътуване до друго измерение, където времето течеше по други правила или изобщо не течеше. Много добре знаеше, че това е само внушение, но да мисли за дядо си и гората му като за „там някъде“, му беше приятно и нямаше нищо против да го прави. Веднъж беше размишлявал над тези неща и установи, че частица от него наистина вярва, че, за да стигне до дядо си Хенри, трябва да мине през девет земи в десета и през девет планини в десета и прекосил гората на сънищата, ще го види приседнал в мъха на стария бор. Не беше толкова наивен, че наистина да го вярва, но от време на време даваше „зелена улица“ на тази частица от себе си и му ставаше някак уютно.

Чарли набута големия си вълнен пуловер върху другите дрехи. Огледа се и се замисли дали не е забравил нещо. Не! Затвори добре раницата и написа бележка на родителите си, че заминава. Бързаше да тръгне, за да избегне напътствията им и проверката на багажа от страна на майка му — „да не би случайно да е забравил нещо“.

Щеше да пътува с влак. За да стигне до там, където живееше дядо му със самолет, връзките и прекачванията бяха много, а и освен това не се спестяваше кой знае колко време. От друга страна — с влак му беше приятно — обичаше да разглежда природата, да се опитва да отгатне, беше ли се променила и как. Изобщо, каквито и да бяха мотивите му, в крайна сметка момчето вече бе купило билет и подтичваше към влаковата композиция с раница, провесена от едното рамо. Качвайки стълбата на вагона, неволно блъсна жената пред себе си.

— О, извинете — каза бързо и подскочи в коридорчето.

Жената го изгледа учудено, но преди да успее да каже нещо, Чарли вече беше далеч навътре.

Младежът намери мястото си в едно поотдалечено купе. Хвърли раницата на седалката и се огледа. Купето, както и вагонът, а и целият влак вероятно не бяха особено луксозно изпълнение. Донякъде бе логично — самата линия, по която щеше да пътува не беше от най-актуалните. От друга страна през хиляда деветстотин и деветдесета година железопътните компании все още бяха склонни на компромис и пускаха в употреба тази поостаряла техника. Така или иначе, влакчето навяваше някаква особена носталгия, а и Чарли не беше претенциозен, затова след бегъл оглед слезе да си вземе нещо за четене.

Помота се из вестникарските будки, като накрая мушна под мишницата си няколко ежедневника и едно булевардно книжле. Обявиха неговия влак за тръгване и той се запъти към купето си. Вътре имаше някаква жена, другите места бяха свободни. „Супер!“, помисли си момчето и понечи да седне.

О, госпожо! — възкликна младежът.

Жената отсреща го погледна над очилата си и продължи да плете. Беше кокетна възрастна дама — дребничка, леко пълна, но с изразителни и строги черти на лицето. Строгият израз всъщност, като че ли се засилваше от факта, че именно тя беше жената, която Чарли блъсна на влизане.

— Госпожо, простете, че Ви ударих одеве, не знам дали успяхте да чуете извинението ми… — „извинението“ увисна във въздуха и момчето се почувства глупаво, затова продължи — ще пътуваме заедно и не искам така да започва… — Чарли усети, че звучи още по-нелепо — казвам се Чарли, приятно ми е! — протегна ръка — отново никакъв отговор, само кос поглед и задълбочено плетене.

Чарли го доядя, изчерпа всички встъпителни фрази, беше учтив и възпитан. Дори /според него/ прекалено учтив и прекалено възпитан с оглед ситуацията и ответния жест т.е. липсата на такъв. Реши, може би с цел на успокои съвестта си по този начин, да излезе с достойнство от ситуацията, като не прави опити да заговаря „бабичката“. Съблече якето си, метна раницата на багажната поставка и седна. Разтвори един от вестниците, духна немирния перчем, който му пречеше да чете и реши да оправдае дадените за пресата пари.

— Мириам Дохърти, за Вас — госпожа Дохърти!

Момчето се стресна и рязко затвори, по-точно смачка, вестника. Погледна спътницата си изненадано.

— Действително ще пътуваме заедно и е редно да се запознаем, но одевешната Ви постъпка беше много груба и неуважителна — типичен представител на днешната младеж… всъщност от разстоянието на годините смятам, че мога да ти говоря на „ти“, без да те обидя, нали? До къде ще пътуваш? — стрелна въпрос госпожа Дохърти, без да дочака отговор на предишния.

— Крайната ми цел е Маунтсвил, казвам се Чарли — каза момчето, като се усмихна.

— Разбрах, нали ми каза преди минута, благодаря ти, хайде сега, чети си!

Тонът на жената беше остър, снизходителен и едновременно с това взискателен. Въпреки това Чарли не се засегна, а се развесели. Подобни „екземпляри“ му допадаха. Реши да не продължава разговора поне за сега, не послуша обаче и повелята на госпожа Дохърти, а се загледа през прозореца, като се усмихваше на себе си. Жената пък продължи своето занимание, като от време на време поглеждаше скришом към момчето, като го преценяваше, сякаш се чудеше дали да го заговори /а по-вероятно, дали то заслужава тази чест/.

Влакът тъкмо наближаваше покрайнините на големия град. Сред все по-ниските сгради в пейзажа, тук — там се прокрадваха обширните равнини и далечните планински масиви зад тях, които бяха само подстъпи към могъщите планини, към чието сърце се бе отправил „железният кон“, а в частност и Чарли.

4.

Чичо Хенри беше приключил с обяда и се припичаше на слънце на верандичката, като посръбваше от любимия си чай. Беше прочел отново писмото и се наслаждаваше, като че ли току сега беше разбрал новината. Всичко наоколо беше някак по-друго, пожълтялата трева сякаш не беше толкова повехнала, ветрецът не бръснеше, а сякаш галеше.

— Е-е-е-е-е-е-еййй! — скочи и се извика старецът. Котаракът, свил се около крака му се стрелна като ужилен и уплашено измяука — Какво, бе, Робърт, не се ли радваш, чакай малко, сега ще те зарадвам — каза Чичо Хенри и влезе в къщичката си.

Робърт определено не изглеждаше щастлив, защото нямаше и от какво — не можеше да чете, нито да разбира четеното, но когато чу, че паничката му изтрополи, се втурна с весели подскоци, готов да бъде съпричастен към всичко, което вълнуваше господаря му.

— Чакай аз да отида да дам празнична премия и на другите непрокопсаници, че току виж разбрали и после сума време ще се сърдят. — Чичо Хенри свърна към „задния си двор“ като се подхилкваше ситно и весело.

В това време от гората край отсрещните постройки излезе инженер Уилкинсън и се запъти към барачката на стария човек. Видя котката отвън и подвикна невисоко като пристъпваше на място. Уютът, който излъчваше схлупената, но кокетна къщурка, наредената неголяма купчина дърва за огрев, полузаровеното в трици „магаренце“, на което вероятно бяха нарязани, както и огромния бор, на който сякаш се бе облегнала цялата тази картина, го караха да се чувства неудобно. Не беше направил нищо нередно, не смяташе и да го прави. Качеството обаче, в което беше дошъл в този район, начинът, по който беше облечен — служебен костюм с ватена връхна дреха върху му — го караше да се чувства като дигитален часовник на ръката на Червената Шапчица. Глупаво беше, но сякаш стъпваше с кална обувка в девствен сняг — Уилкинсън беше интелигентен млад човек и въображението му работеше. Може би онези недодялани човеци оставиха у него внушение, което сега го караше да се чувства неестествено на това място. Прочисти гърлото си и извика пак, вече по-уверено. Не получи отговор. Чичо Хенри бе зает. Не пропускаше да поговори с всяка от „гадинките“ си, чувствайки се длъжен да ги осведоми за добрата новина.

Уилкинсън не направи нов опит, а се отправи към съседните постройки. Това, че нямаше никой, бе добре дошло за него, защото искаше да се избави от неприятното чувство преди да говори с „хазяина“. От друга страна на пръв поглед останалите бараки на полянката изглеждаха в плачевно състояние и той бе нетърпелив да ги разгледа, за да избере подходящата за престоя им. Беше млад специалист, нов в групата, за която отговаряше и несъзнателно се притесняваше за решенията си, по-точно как щяха да се приемат от по-опитните, стари работници. Началото със сигурност не бе особено сполучливо. Не би си признал подобна слабост, но тя прозираше зад уверените му иначе движения и усърдието, с което се зае да рови из плесенясалите постройки.

Чичо Хенри се върна на верандата, отпи от почти изстиналия чай и преди да седне се огледа за котарака.

— Робърт, Робърт! — старецът се наведе и го видя сгушен уплашено под пейката в другия край на верандата — Къде си се сврял там, бе, калпазанино, — Чичо Хенри посегна към него, но котаракът избяга с настръхнала козина нанякъде. Старият човек се озадачи. Изправи се и се огледа. Нещо го беше уплашило. Не беше чул нищо. Движение не усещаше. Нямаше нищо конкретно наоколо, което да подсказва нечие присъствие.

Старецът се върна при масата и седна замислен като оглеждаше околността. Внезапно забеляза, че вратата на отсрещната барака зееше отворена. Сега вече долови движение вътре. Погледът му просветна. Внимателно, като се стремеше да не причини шум, взе брадвата облегната на стълбата отпред и пое крадешком към отворената барака. Чичо Хенри беше добър човек, но не обичаше злосторниците. На вандалщината, пред каквато сметна, че е изправен, погледна сериозно. Приближаваше предпазливо. На няколко метра пред сградата забеляза и човека вътре.

— Хей! — чу рязко подвикване Уилкинсън — Кой си и какво правиш вътре?!! — отривисто продължи гласът.

Инженерът сепнато подскочи. Подаде се плахо навън и видя добродушния старец, който не особено добродушно бе свъсил вежди, стиснал брадва с проблясващо на късните следобедни слънчеви лъчи острие.

5.

Джеймс Харди се приближи до колегите си, хвърли резачката встрани и се отпусна на прясно отрязаното дърво.

— Е, какво, ще починем, защо ме гледате така? — все още кисел от одеве попита той.

— Нали щяхме да привършим работата и после направо да се прибираме за вечерта. Нали трябва да видим, ако има нещо да се прави по онези бараки. Говореха, че не са сигурни дали изобщо са годни за нещо — обясни тумбестия мъж с карираната риза, който Уилкинсън бе нарекъл Сейтън.

— Ти, дяволско изчадие, много далновиден се извъди. Стратег! — Харди като негласен тартор на дърводобивната група, за какъвто явно минаваше в очите си, под влиянието на лошото си настроение и алкохола, възнамеряваше да си го изкара на някой. Репликата на дребничкия му колега бе добре дошла.

— Защо не направиш мрачна и зловеща магия, да свършиш всичката работа и да унищожиш проблемите ни? Или още по-добре — да вземеш тъпото си мнение и да си го завреш отзад. — Джеймс добре помнеше кой го бе прекъснал при „шегата“ му одеве — Много умен си взел да ставаш, от маминото синче ли се изучи, гледаше го направо влюбено…

— Ей, простак, не ми говори така, не съм виновен нито, че ми е такова името, нито, че ти одеве се осра пред „маминото синче“! Не знам за какъв се мислиш, но ако продължиш да ми говориш така — дребното тумбесто човече, с гръмкото име Ейбрахам Сейтън, се палеше с всяка своя дума — ще станат проблеми — Сейтън стисна юмруци и се наежи, сякаш изведнъж името му проговори в него и дяволски сили го обсебиха или бяха на път да сторят това. От олисялата му глава войнствено провиснаха два дълги кичура.

— Оу, оу, оу, спокойно Ейб — извика Саймън Хансен, който до сега не се бе намесвал. Едновременно с това бутна на мястото му Джеймс, започнал да се надига заплашително.

— Какво ви става, бе, момчета?! Джими, ти нали знаеш, че името му е болна тема, защо се занимаваш с глупости — Хансен рядко говореше, но в малкото общество, въпреки лидерството на Харди, думата му явно тежеше, както вероятно и огромните юмруци, които красяха скандинавското му телосложение — По-добре се успокойте, а ти ни кажи защо прекъснахме работата и какво си намислил — кимна великанът към Джеймс.

Той не отговори, протегна се към шишето, появило се от някъде и отпи. Обърса с ръка устата си, изпръхтя, изръмжа и ги заоглежда втренчено с помътняващите си очи. Първо Колин, след туй Хансен, спирайки накрая поглед върху Сейтън с презрителна погнуса.

— Вижте к’во сега, не ми се правете на невинни душички, а се съгласете с мен, че работата върви отвратително бавно по планчето на вашия инженер — отпи отново, като стрелна с поглед тантурестия Ейбрахам — аз викам, сега, да поотпочинем десет — погледна оставащото в бутилката — петнадесет минути и после да си захванем сечта, както си знаем — наред, кой ще му ходи на тоя пикльо из тези гори и — тук две дървета — там пет дървета — срамна работа! А и, така и така днес няма да идва насам, нали даде „указания“ и отиде да подготвя „лагера“. Какво ще кажете — утре като види — много му здраве, да ходи да ги вдига отсечените, пък и половината работа ще е свършена — замълча като ги загледа изпитателно.

— Аз съм съгласен — каза Колинс — той винаги беше съгласен с Джеймс.

Ейбрахам Сейтън, намусен, не възнамеряваше да говори, а Хансен все още мълчеше.

— Добре, съгласен — рече тромаво Хансен най-после. — Само, че смятам за добре Ейб да отиде да помогне на Уилкинсън, а и така да го наглежда да не вземе да тръгне насам. Я дай! — протегна ръка към матовото шише и отпи юнашка глътка. Колин не изостана, дори и въпросния Ейб пи. Изглежда така съдружието им бе скрепено и всеки се зае с почивката си, а Сейтън започна да се приготвя за тръгване.

6.

— Значи сте тук по работа? — попита Чичо Хенри, докато с Уилкинсън се приближаваха към неговата къщичка, а брадвата, ненужна вече, миролюбиво се полюшваше в дясната му ръка.

— Да, инженер съм, отговорник на група дървосекачи — забеляза, че лицето на стареца помръкна и побърза да добави — законна, планирана сеч, прочистване, подмяна, така да се каже.

Старецът се усмихна и спокойно отвърна:

— Знам, знам, не се безпокойте, известно ми е, че има нужда от това и аз съм го правил навремето, а и — весели искри проблеснаха в очите му — не съм наточил брадвата за пришълци, които си вършат съвестно работата. — Старият човек се усмихваше, но необяснима сянка се рееше над спокойствието в душата му.

Погледна младия мъж. Не видя в него притворство. Помъчи се да се откъсне от това усещане.

— Хайде да влезем вътре, че тук навън застудя — продължи Чичо Хенри, като остави брадвата на предишното й място. — Заповядайте! — покани с жест гостенина си. — Ах, ти непрокопсанико, и на теб ти е студено май?! Гадинки — додаде към Уилкинсън, докато затваряше вратата след прелетелия Робърт.

— Сядайте, аз ей, сегичка ще дойда, само да подсиля огъня — говореше старецът, като същевременно съблече кожуха си, сложи вълнен елек без ръкави, разрови жарта и излезе навън, вероятно да донесе дърва.

Инженер Уилкинсън се огледа. Широката стая, в която старецът го бе въвел, всъщност заемаше цялото протежение на лицето на къщичката. Явно обитателят й я ползваше за повечето неща от всекидневието си. Около камината, която може би беше печка — в сумрака Уилкинсън не можеше да определи, имаше шкафчета, които помещаваха домакинските пособия, а и сигурно служеха за кухненски плот. Пред камината /печката/, както беше редно, имаше опъната кожа, която младежът също не можа да разбере от какво точно животно е. Огледа се, не забеляза пушка. Малко вероятно бе да е от дивеч, въпреки че на отсрещната стена имаше разкошни еленови рога. Грабнаха погледа му и той стана да ги разгледа. Около тях, а и целия близък ъгъл на стаята бе декориран с най-различни ножове, сечива, майсторски изработени дървени фигурки. На стената вляво до външната врата пък имаше множество снимки в рамки — по-нови, по-стари. Изобщо навсякъде из жилището откриваше интересни за разглеждане неща. Уилкинсън тъкмо се бе унесъл в изучаването им, когато видя през прозореца, че старецът се връща. Припряно скочи към мястото си. Не бе предвидил дължината на леглото, удари се в ръба му и събори нещо в момента, в който Чичо Хенри влезе. Червенина от срам обагри лицето му, но срещна добродушния поглед на стареца.

— Няма нищо, няма нищо, разглеждате ли, е — това е скромната ми обител, разглеждайте, разглеждайте, аз ей, сегинка ще съм готов — говореше старецът, докато нареждаше донесените цепеници, а Уилкинсън седнал на масата разтриваше коляното си.

Чичо Хенри бутна две-три дървета в камината /или може би печката/, взе врящия чайник, сипа чай в празната си чаша и попита:

— Вие, чайче?

— Да, благодаря, много сте любезен!

— Малко коняк да ви капна, ще ви сгрее? Или пък ако искате само коняк или нещо друго силно, имам, имам, Вие не го гледайте стария, не е толкоз изостанал, хи-хи-хи-хе. А? Искате ли или…

— Не, не благодаря Ви, само малко за вкус в чая, иначе не съм привърженик — промъкна няколкото думи Уилкинсън сред монолога на стареца, който видимо бе доволен от въздържанието на младежа.

— Ха, сега, добре дошъл! Наздраве, въпреки, че отдавна и аз не пия, но старите наздравици са като документ за идентичност — загуби ли ги човек — загубен е и той — не го търси!

Младият човек вдигна ведро чашата си и отпи, като се наслаждаваше на общуването със стареца. Наистина беше необикновен. Като го погледнеше, на Уилкинсън му се струваше, че зад блестящите младежки очи, искрящи сред достолепната външност, се крие някаква дълбока тайна за доброто, за духа на природата, избледняващ безвъзвратно в днешния свят.

Сякаш усетил тези мисли, Чичо Хенри подръпна големия си мустак, покашля се като за встъпление и каза:

— Приятно ми е — Хенри, бивш лесничей и настоящ мечтател в пенсия, дете на майката природа — на вашите услуги — може да ми викате Чичо Хенри, но не е задължително — просто така ми викат всички. — Гръмката презентация и последвалото я простодушно обяснение бяха придружени от тържествено, но сърдечно ръкостискане.

— Особена чест е за мен — Гордън Уилкинсън. Чичо Хенри, говорете ми на ти — иначе ми е някак неудобно.

— О кей, моето момче, ти също.

След любезностите в стаята се възцари мълчание, чуваше се само бумтенето на огъня. Загледан в него, следващ някакъв свой ред на мисли старецът попита:

— Профилактика, значи. И къде точно?

— На двадесетина минути североизточно от тук.

— Аха — Чичо Хенри видимо запресмята нещо, като говореше на себе си — севе-ро-изток… да… аха… а има ли някъде там едни по-особени дървета, така вдясно? — Вече гледаше към Уилкинсън.

— Да, кипариси, много се учудих на това, сякаш са остров сред околната растителност, около една полянка…

— Точно, точно — промърмори доволен старецът, но в следващия миг светкавица проблесна в очите му — да не сечете тях, ей! — звучеше повече разтревожено, отколкото заплашително.

— Не, успокой се, наблизо сме, но не сме там. Защо, какво има на това място, ако не е нескромно да питам. Разкажи ми, ако нямаш против. Казаха ми за теб и твоята, как да я нарека — обител, доста неща, но да чуя нещо от теб самия… това ще е… това ще е… — Уилкинсън се запъна, но погледът му блестеше. Младата кръв се разпали, подхранвана от влечението на будното му въображение към загадъчното.

Мека и едновременно сякаш тъжна усмивка озари старческото лице и отпусна чертите му, погледът на блестящите като въглени очи потъна в аления пламък, а самия Чичо Хенри някъде далеч, далеч.

Уилкинсън известно време очакваше отговор, после взе да разглежда отново интериора, като от време на време поглеждаше стареца, който сякаш не бе тук. Омръзна му и това. По-внимателен поглед го убеди, че старият човек е заспал с отворени очи. Не беше толкова неестествено, но му стана неудобно, а и малко жал. Вече се канеше тихо да стане и излезе, когато Чичо Хенри заговори, все още загледан в огъня:

— Преди доста време… във време, в което нямало нищо общо със сегашното и хората били други, и живота им бил друг, и мечтите им били мечти — Чичо Хенри помълча отново, сякаш се чудеше дали да продължи или как да продължи — живял в тези земи един момък със здраво тяло, с буен поглед, огън горял в него, хе-хе-хе, но бил добър, помагал на всички и те го обичали… — старецът подръпна мустак и продължи все още загледан — и както става в повечето приказки, залюбил той едно прекрасно момиче, една красива жена — такава била тя в очите му, в сърцето му, такава била и неговата обич. Дълго време минало преди да я заговори, да й каже за огъня, който горял в него — обичал я той, обожавал я, но само гората, цветята и тревата знаели за това, само на тях бил казал. Очите и искрели, устните и цъфтели и колчем я срещнел и видел усмивката й, с дни след това обикалял из гори и дъбрави — щастлив, опиянен… — старецът пак замълча, но Уилкинсън знаеше, че ще продължи и чакаше с нетърпение — Един ден, както сам се досещаш, млади момко — заговори без да отмества погледа си Чичо Хенри — събрал нашия юнак смелост и решил да обясни на любимата чувствата си, да разкаже за страстите си… — старецът поклащаше глава с блажена усмивка, вглъбен, сякаш си спомняше легендата — ех, ех, каква младост, какви трепети, какви дни… какво да ти разправям… да кажем понесли се на крилете на любовта, хе-хе-хе-хи, не, не, нека ти кажа — говореше като че ли на себе си — как е станало. Отишъл да я търси в дома й — нямало я. Търсил тук, търсил там, обиколил навсякъде, но тя сякаш била изчезнала, стопила се…

7.

Трескавата мисъл на влюбения прехвърляше какви ли не странни и страшни предположения, докато той отчаян, се носеше из тесните улички на градчето, увесил нос. Светът сякаш бе свършил. Не беше честно — колко безсънни нощи, каква битка със себе си трябваше да спечели, за да се престраши. И накрая — нищо.

Каква съдба бе това? С какво го беше заслужил?

Искаше само да й каже какво чувства, да застане на подсъдимата скамейка, чакащ нейната присъда.

Младежът неусетно излезе от града и пое по поляните над него. Инстинктивно, може би, търсеше закрила в природата.

Парлива мисъл го жегна — дали тя не беше усетила нещо, дали не го бе наблюдавала и сега разбрала, да се крие нарочно от него.

Колкото повече обмисляше подобна възможност, толкова по-вероятна му се струваше тя. Не си правеше илюзии, че е способен на кой знае каква дискретност в чувствата си. Така, както десетки пъти бе тичал из гората, безсилен да ги овладее, напълно възможно бе и да е разкрил съкровената си тайна по някакъв начин. Неволно. Несъзнавано. Тази мисъл натежа във влюбеното сърце на момъка и той тръсна глава.

Свъси вежди, ядосан на съдбата, на света, изобщо на всичко, за което се сещаше, защото, колкото и добър да беше, чувството му за справедливост негодуваше от незаслуженото страдание.

Унесен в мислите си младежът заизкачва хълма над градчето и навлезе в брезова горичка, осеяна на места с гъсти пасажи трънливи храсти.

Не беше явно за този свят, мислеше си той. По-добре да си бе останал там, горе, в гората — обичаше всички и всички го обичаха. Нямаше неясни чувства, променливи настроения, нямаше терзания, нямаше болка — всичко бе просто и красиво. Не! Никога вече нямаше да прави подобна глупава грешка, знаеше мястото си и нямаше да се забърква в неща, които не разбира.

Гъст храсталак сякаш замахна с тръните си и се вкопчи в ризата на момъка. Той се отдръпна, залитна и пропадна в храста. Дръпна се рязко отново и изскочи поривисто от другата страна.

— О! — младо момиче скочи с вик и изпусна книгата си.

— А!

— Аз…

— Ми… — младежът започна да се изчервява, като преминаваше през всички нюанси на този цвят, думите му замряха безпомощни — Ми… — името й отлетя нанякъде — аз… — не исках…

Девойката вдигна книгата от земята, като го гледаше особено и все още изненадана.

— Въобще не исках, не предполагах, че си тук, аз бях тръгнал…, аз се разхождах из гората, нали ме знаеш и — „откъде ще знае“ прелетя през ума на притеснения младеж и той млъкна отново, объркан и засрамен.

Момичето бе невисоко, но стройно. Чарът й цъфтеше като алена роза. Гледаше с широко отворените очи, сякаш искаше да му помогне.

— Не се извинявай, аз и без това… какво съм се свила тук в този листак, откъде да знае човек, че мога да съм там. Ти въобще не се притеснявай… всъщност… как си… — изглежда тя също не можеше да събере своите мисли.

— Как съм, как съм — добре съм, но как можах да… — момичето сложи малката си, изящна ръка върху устните на младежа.

В несъзнаван порив той я целуна. Девойката вдигна ясния си поглед, изненадана, но не оскърбена. Това насърчи порасналото момче.

— Всъщност, търсех теб, из града, из целия град. Исках, исках да ти кажа…, да поговорим. Да се видим, защото исках нещо да ти кажа, защото вече така не можех, направо щях да полудея и реших, разбрах, че трябва да се видим, да ти призная, пък после да става каквото ще и затова тръгнах да те търся, и теб като те нямаше в градчето…

— Кажи! — момичето го прекъсна с най-прекрасната усмивка на този свят.

Младежът се сепна, но с жест, който бе сякаш роден за този миг, пое ръката и в своите, докосна я с устни и прошепна думите на обич.

Меката целувка на момичето понесе това безвремие във вечността.

8.

Денят догаряше. Еднообразният пейзаж на безкрайните равнини бе останал назад и влакът монотонно си пробиваше път през хълмиста местност, носейки се сякаш самоубийствено към плътната стена планински склонове насреща му. Никой от двамата пътници в купето обаче не изглеждаше особено заинтригуван от непрестанно сменящата се гледка. Госпожа Дохърти спеше отпуснала глава на меката облегалка, ръкоделието все още бе в едната и ръка, явно беше заспала докато плете, а Чарли дочиташе с видимо отегчение последния от вестниците си — седмичник с най-разнообразни анализи, кой от кой по-далечни от интересите на момчето. Жената помръдна на сън. Чарли чу как нещо падна глухо на пода. Плетката. Сякаш, за да изкупи одевешната си вина бързо се наведе и я вдигна, като я постави на коленете на г-жа Дохърти. Старата жена отвори очи и още сънена благодари със сдържано кимване, след което общуването им продължи по старому. Тоест никак. Единствената разлика бе, че Чарли остави вестника настрана и се загледа през прозореца, като се замисли за дядо си.

Какво ли правеше сега старият планинец. Сигурно беше получил писмото му и се подготвяше — я дръвца ще запаси, я провизии от Маунтсвил. Сигурно щеше да изкара най-ценните си колекции чайове — дядо му Хенри бе страстен любител на чая, откакто Чарли се помнеше.

— Какво ще правиш в Маунтсвил? Как е там променил ли се е? — изстреля старата жена въпросите без предисловие, почти едновременно, което явно не бе изолиран случай в държането й.

— Амии… — печелеше време Чарли, за да може да се опомни след внезапната словесна атака — Зависи откога да се е променил. Последно бях преди около девет месеца, а преди това не бях ходил около шест и всичко си беше на мястото. Непокътнато, сякаш консервирано навеки — каза момчето, като се ухили весело. Вие въобще била ли сте там или просто питате?

— Имаше една голяма красива къща до кметството, с орнаменти, с украси…

— Ааа, госпожо, вземам си одевешните думи назад, явно консервацията навеки, така, както аз съм я видял, е предстояла към момента на вашите, спомени. — Госпожа Дохърти вдигна едната си вежда — О, не исках да Ви обидя, но сградата, за която смятам, че ме питате действително е до сградата на кметството — смътно си спомням, когато го строяха — и тази къща вече не е толкова голяма и красива, а орнаментите се забелязват, когато човек се вгледа… ако се вгледа… и…

— А голямото дърво в „Мемориал парк“?

— О! — момчето се замисли как да продължи — има паметна плоча — заяви, сякаш бе намерил гениална форма, която да не засегне възрастната дама.

Госпожа Дохърти отново вдигна вежда.

— Да, плоча с гравирано на нея голямото дърво, с възрастта му, с историята му, но самото дърво се срина преди години. — Чарли потърси отзвука на казаното у жената — Аз дори имам част от него в едно бурканче… от малък — обърка се, запримигва глупаво, но лицето на старата жена се отпусна и тя се усмихна меко.

— Успокой се, наясно съм, че нищо не е вечно и че спомените ми са малко поовехтели, така, че не си ме обидил с нищо. Просто любопитство от моя страна. Не съм била отдавна там.

— А, Вие, сте била там!? За Маунтсвил ли пътувате? — повтори одевешния си въпрос Чарли.

Госпожа Дохърти неопределено завъртя глава в отговор и Чарли инстинктивно усети, че пак навлиза в чужди води. Повъртя се малко на мястото си. Чувстваше се неловко. Чудеше се дали да продължи разговора с възрастната дама, но му беше скучно, пък и тя, въпреки странния си стил на общуване му бе симпатична, затова попита, като реши да даде на разговора друга насока:

— А, може ли да Ви попитам нещо, без да искам да Ви досаждам, разбира се? — изчака новото кимване — Защо на това дълго пътуване предпочетохте да не пътувате в спален вагон, а по този начин — изви глава към заобикалящата ги обстановка.

Старата жена се усмихна:

— Питаш ме, заради възрастта ми, нали? Спокойно — стар човек — стари навици. По мое време, момче пътувахме винаги, както сега — мяташ се на „железния кон“, седиш си кротко, клатушкаш се с дни и това е! А и не мисля, че в спалния вагон щеше да ми бъде по-комфортно. Ти защо не си в спалните помещения, а тук? — контрира незлобливо госпожа Дохърти, като имитира одевешния жест на събеседника си.

— А, хванахте ме на тясно — влезе в тон Чарли, развеселен и от това, че жената назова влака със сравнението, което самия той използваше в мислите си. Старата беше „образ“. — Просто не съобразих, а и да Ви издам една голяма тайна — в спалните купета се чувствам като на полица за трупове в средновековна морга. — Момчето се опули комично и двамата се разсмяха.

Дума след дума, въпрос след въпрос, момчето и старата жена продължиха увлекателно неангажираното си общуване, избягвайки да говорят за Маунтсвил. С различни маневри все пак минаваха близо до темата, но въпреки това и възрастовата разлика, им беше приятно. Говориха дълго на фона на спускащата се отвън вечер, докато постепенно разговорът замря от само себе си.

Двамата спътници останаха насаме със своите мисли. Съживени, старите спомени запрелитаха в главата на госпожа Дохърти, загледана в сгъстяващия се мрак, а Чарли, с безгрижието на младостта, зае мястото й в обятията на Морфей.

9.

— И после — срещи, обяснения, романтика, знаеш как стават тези работи, мисля, че още ги има и днес — продължаваше Чичо Хенри разказа си, като най-после отмести поглед от огъня.

— А след това…, а тя…, а кипарисите?

Лицето на Чичо Хенри, помръкна:

— Чакай, много бързаш. — И пак се умълча.

— После… — тръсна отривисто глава — После, така или иначе разбрали се те, обикнали се с течение на времето. — На Уилкинсън не убягна смяната на ритъма в разказа на стария човек — тя… го обикнала, сякаш даже повече отколкото той нея. Ходели… обикаляли горите заедно…, знаеш — млади, младостта е волна, младостта е свята… и… — думите заизлизаха бавно, отвлечено, на Уилкинсън се стори, че Чичо Хенри пак направи скок в разказа си — Веднъж както се разхождали, момъкът грабнал на ръце, любимата си и се затичал през гората, като отказал да й каже накъде. Тичал, тичал, докато накрая стигнал до една полянка с огромно дърво в средата й. Положил момичето под дебелата му сянка и все още задъхан, напълно в стила на тогавашното време… романтиката… й предложил да съберат жизнените си пътища в един. — Старецът погледна инженера — В една обща магистрала, както биха се изразили модерно сега.

Чичо Хенри отпи от изстиналия си чай, бавно, сякаш не искаше да продължи, да завърши разказа си.

— След това те наистина се оженили и заживели щастливо. — Старецът се усмихна на клишето.

Уилкинсън видя горчивината в тази усмивка и реши, че няма да продължи. Сгреши.

— Не след дълго им се родило детенце, чудно хубаво момиченце… — старецът отпи отново и се замисли, въздъхна и продължи бързо, безизразно, сякаш гонен от някой… от нещо — Случило се обаче нещастие. Нещастие там, на поляната, където покълнало тяхното щастие. Всичко рухнало… рухнало, отворила се пропаст между двамата млади — огромна, болезнена. В един миг щастлив до Бога, в другия шеметно изгубил всичко.

Младежът разбра, че няма да разбере точно какво се е случило.

Очите на стареца бяха вперени невиждащи на някъде /някъде там/. Не страдаше, но сякаш сънуваше кошмар и въпреки това продължаваше:

— Бил млад, бил здрав, бил луд, бил готов да обърне света, бил… бил… Нищо не можело да върне нещата назад, да ги поправи. Не можел просто да се събуди от лошия сън и… — млъкна внезапно.

Чичо Хенри погледна към Уилкинсън замислено. Видя в очите на младия човек очакването, усмихна се благо и тропна бодро с ръка:

— Кипарисите, да — мислех, че няма да има нужда да довършвам — в болката и отчаянието си, младият човек засадил тези дръвчета по края на поляната, оградил я, направил я свой олтар… олтар на болката и докато бил жив младежът отивал там и тлеел сам с мъката си! Край! — дъхът му като че ли изсвистя измъчен накрая.

Мълчаха и двамата.

— Е, това е! Хареса ли ти? Хе-хе-хе, може и да те е натъжила, нооо — такива са легендите, никой не мисли за слушателите им. Хе-хе-хе, аз такова, малко патетичен взех да ставам на моменти, но карай, нали казват, че за да е хубава една история, трябва и разказвачът да вложи малко душа в нея. Е, кипарисите са хубави дървета, малко тъжни, но… — без следа от одевешните вълнения старецът погледна Уилкинсън дяволито.

Младият мъж се засмя.

— Хубави са, да. Наистина, а и тази… легенда — утре ще отида специално да ги разгледам. В светлината на това, което чух от теб, Чичо Хенри… Поне са наблизо.

При последните думи нещо парна стареца в стомаха, но той не каза нищо.

— Благодаря ти, Чичо Хенри, за чая, за гостоприемството и за хубавата история. Сега да вървя, че току виж след малко се смрачило — каза младия човек и си тръгна като махна на старика.

Старецът му кимна приятелски и също му помаха, като се загледа след него. Нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Отдаде го на разказа преди малко. Поклати глава и се зае с обикновените занимания в къщи.

10.

Дребният дървосекач, подобен на лоена топчица, остави резачката си в багажника на една от служебните коли. Метна някаква чантичка през рамо. Запаса малка брадвичка на кръста си и огледа местността, напомняща с нападалите из нея дървета на общ гроб от времето на някоя от световните войни. Видя тримата си колеги, всеки зает с нещо. Въпреки горещото си нежелание, има „късмета“ да срещне поглед с „милия“ си приятел Джими. Нещо в помътнелите очи не му хареса. Плешивото човече с карираната риза се обърна поривисто и затърси пътеката, по която одеве бе поел Уилкинсън.

Сам по себе си Ейбрахам беше малодушен и по принцип обичаше да бъде незабележим. Да си върши нещо. Да не греши, за да не обръща вниманието върху себе си и така ден след ден. На фона на тази му особеност, кавгата с тази респектираща /в очите му/ личност — Харди — беше прекомерно бреме за плашливата му душица.

Най-после намери пътеката и с нездрав устрем навлезе в гората. След десетина крачки намали темпото. Малко по-натам почти спря под успокоителното прикритие на леса. Сред гъстите дървета здрачът е нетърпелив гостенин, но точно в този момент той бе все още по път и последните отсенки на далечните слънчеви лъчи придаваха закъсняла свежест на всичко около тантурестия дървосекач. Ейбрахам, противоположност на съименника си Линкълн, не само по външност, но и по мирогледа си, приседна на една височинка и приятно се замисли.

„Няма какво да си давам зор, все ще стигна при оня пръдльо. За какво да бързам — кой знае каква работа пак ще ми намери? Хм.“ Загледан във върха на обувката, Сейтън замислено чоплеше носа си. „Добре, че се махнах и от ония идиоти. Кой знае какви лайна ще изсерат? Пък после иди доказвай, че не си крив и не носиш отговорност. Тоя Харди от сутринта все нещо рови — хм — ако не набие мен, все някой ще набие“. Ейб — малодушен, като всички себеподобни — имаше много верен усет за опасностите, както и съвсем нелишена от смисъл, логика. „Този тъпанар до довечера ще е пиян като свиня и кой знае на кого ще посегне.“

Очичките му шареха тревожно. В главата му започна труден и мъчителен процес на анализ. Напрежението бе изписано на лицето му. След известно време този процес изглежда приключи. Ейбрахам прецени шансовете си да бъде набит като нищожни, но само ако си трае и не говори с Джеймс. Ако побързаше, алибито му пред Уилкинсън бе сигурно. В такъв случай нямаше за какво да се тревожи и от кого да се страхува.

Все още замислен, извади нещо от носа си, избърса го в тревата и стана без да бърза особено. Погледна небето — имаше време. В същия момент там откъдето беше дошъл пропищя резачка, недалеч от нея вой на други две и отговори. Въпреки, че голяма част от съзнателния му живот бе свързана с този звук, Ейбрахам не можеше да го понася — плашеше го, звучеше му някак злокобно.

Отдалечил се на разстояние, което убиваше донякъде пронизителния машинен писък, тумбестият работник отново забави крачка. Все пак не искаше да стигне прекалено бързо и да се намери работа по бараките и за него. Инженерчето е младо — нека действа.

Успокоил съвестта си, Ейб продължи по живописната пътека. Пейзажът ни най малко не го впечатляваше, но неволно долови звук — непознат, плашещ го. Гората около него сякаш бе подела многогласен хор. Далечен неземен грохот затътна тревожно. Ейрахам Сейтън, преживял две земетресения като по-млад, се огледа подплашено. Воден от своята инстинктивна, проста мисъл, очакваше всеки момент земята да се затресе.

Нищо такова обаче не се случи. Могъщият хор продължаваше своето епично изпълнение, като нови и нови гласове уплътняваха неговата мощ. Тънък пронизителен напев прободе слуха на объркания секач — или вятърът изкусно засвири в клонките на младите ели, или нечовешки алт скръбно напяваше своята вълшебна ария.

Ейбрахам Сейтън не беше суеверен, страхът който пролази в него — също. Той беше неподвластен на практичния разум на горския работник, не му беше изпратен от някой, не можеше и да бъде овладян от никой. Тантурестия човечец с карирана риза чуваше нещо. То вибрираше в цялото му същество. Не знаеше дали е реално, но страхът, който му внушаваше го събуди. Завъртя се като пумпал. Трескаво съсече с брадвичката младо борче, дебело, колкото предмишницата му. Около него бученето, като че възви в стон и стана още по-ужасяващо. Ейбрахам не губи време да кастри дръвчето, а го повлече в свободната си ръка, като почти тичаше, не знаеше откъде чува тези неща, но инстинктът му казваше, че трябва да бяга. Устреми се напред приведен, местейки механично крайниците си в неравен такт. Може би подсъзнателно разчиташе да се защити с „оръжията“, които носеше. Гротескно провисналото в ръката му мъртво борче обаче — напротив, правеше фигурата му още по-жалка и безнадеждна на фона на трескавата му уплаха.

Вече тичаше. Воят на резачките, тътенът на гората — всичко това, като че даде криле на дребния дървосекач. Бягаше с невиждащи очи и нечуващи уши. Последното осъзна постепенно, някак неосъзнато постепенно и забави крачка. Кръвта бумтеше в слепоочията му и заглушаваше околната тишина.

Наистина само тишината бе това, което чу, след като най-после възвърна възприятията си. Нямаше го нито тътена, нито монотонното жужене на резачките.

Вече.

Огледа се. Странно. Всичко наоколо беше спокойно, а горската пътека живописно се губеше напред. Ейбрахам започна действително да се успокоява. Седна. Мястото в личността му, останало незаето от интелект, бе запълнено с достатъчна доза прагматизъм, който по-романтичните натури биха нарекли философски поглед на нещата. Философски бе погледнал Ейб навремето, когато майка му — отрудена, тиха и работлива женица, бе предпочела да сложи край на живота си, пред угрозата да бъде бита безжалостно от баща му — методично, ден подир ден на сивия й живот. Философски момчето /тогава/ нито се „поболя“ от мъка по майка си, нито се отчужди от баща си. В днешния живот място за сантименти няма, реши тогава Ейб — може би малко недостойно, но му свърши работа. Тогава.

Свърши и сега, защото след дълбокомислено почесване по врата и неколкократно, безадресно бъркане в носа, трътлестият дървосекач с карираната риза, философът на своето време, реши, че всъщност НИЩО не се е случило, а просто НЕЩО му се бе сторило. Бе му се счуло — я от умора, я от уискито… — все въпроси, които Ейбрахам Сейтън не сметна за важни и които отмина с достойнство.

Приседна на малка могилка до пътеката и делово окастри /вече/ тоягата си. Огледа за падащия здрач и отново пое към Уилкинсън, твърдо решен да не казва на никой за случилото се, за да не го сметнат за „куку“.

Следваше криволичещата пътека като не мислеше за нищо. Не бе вървял дълго, когато постройките, към които се бе насочил започнаха да се мяркат иззад прореждащите се дървета, докато в крайна сметка Ейбрахам ги видя изцяло. Приближавайки откритата местност, пътечката се разделяше и разклоняваше във множество „ръкави“, подобно делта на вливаща се в морето река. Ейб, като практичен човек, избра „ръкава“, водещ към най-прегледната от барачките.

Беше постройката на Чичо Хенри.

Докато се спускаше към задната й част, мъжът ахна. Почти влюбено се загледа в наредените и приготвени за огрев дърва, виещия се от комина пушек. „Е, пръдльото, се представи добре.“, мина му възвишената мисъл. Дори за миг не се замисли, възможно ли е действително „пръдльото“ /название, продиктувано от сдъвканото его на Ейб/ да е направил всичко това за краткото време, което беше тук. Хора като него бяха над тези неща и Ейбрахам предвкусваше единствено комфортния уют, който го очакваше. Изглеждаше дори леко замечтан до момента, в който не чу непознатия глас на Чичо Хенри. Секачът се сепна от блаженството си. Бързо се окопити и инстинктивно се притаи зад група трънливи израстъци. Не стори това особено ловко и безшумно. Значително по-внимателно се намести, за да вижда говорещия и се заслуша. Обичаше да знае разни тайни неща за другите — кой знае, можеха и да му свършат работа. Пък и никак не му беше съвестно. Напротив.

— … ми е едно такова радостно, но нещо от одеве ме човърка. Не знам, … знам ли… това момче изглеждаше свястно, ама… де да знам, ти какво ще кажеш? — старият човек бе седнал на любимото си място — мекия мъх сред огромните корени на своя приятел. — Мълчиш, а? Знам, знам, после ще ми кажеш. Не ме свърта на едно място. Не съм ходил отдавна. Нещо се безпокоя… Е, старо — Чичо Хенри погали грапавата кора — май съм отвикнал от хората, хи-хи-хи — пак си беше същия смях, но някак по навик, разсеян, за друго мислеше старецът — Какво съм се залутал, то момчето уважително, да го видиш — в очите ме гледа. Разкажи ми, та разкажи… е — разказах му туй-онуй, но не всичко, не всичко, и за тебе не му казах… хи-хи… Учтиво момче, разбира си от професията, пък аз — закахърил съм се, значи? Ама да взема да ида, а? — запита внезапно, като погледна нагоре, подръпвайки мустака си.

Ейбрахам продължаваше да се спотайва заслушан. В началото помисли, че има друг човек, когото не вижда и се уплаши, че ще го усетят. Постепенно осъзна, че старецът е сам. Като разбра, че всъщност говори на бора, уверено реши, че стария е „свършил курса“ — „Изперкал е“, помисли си още и дори поклати глава утвърдително. Нещо го ощипа по корема и той стисна с една ръка ризата си на това място. Чу се изпращяване на насекомо. Усещаше неприятно браждене по кожата си, но не помръдна. Продължи да подслушва, отчасти, за да не се издаде, отчасти от любопитство.

Притихнал, старият човек очакваше отговора на въпроса си. Далечен повей на вятъра се разстла върху гората. Старецът кимна троснато:

— Ще ида, ще ида, пък ти като ти дойде кефа — уведоми ме за мнението си, ако счетеш за нужно — тросна се старецът.

Често стигаше до пререкание с приятеля си за това или онова, но сега наистина бе сърдит. Вътрешното му безпокойство засили негодуванието му.

— Айде, аз тръгвам. Ще отида. Пък ако е напразно — нищо — ще се поразходя и ще намина да ги видя… Отдавна не съм бил натам. Сигурно се сърдят твоите родственици, та и за това — да ги навестя… Хайде да побързам, че светлината вече примира.

Старецът се запъти към къщурката си, за да се приготви за път, говорейки на себе си.

11.

Ейбрахам Сейтън използва момента и се изтърколи към по-далечната барака, от която бе видял да влиза и излиза Уилкинсън.

— Ей, шефе! — извика престорено весело, като с лекота смени обръщението — Шефе, къде си бе?! — продължи, нахълтвайки в бараката.

Подхвърли тоягата си, подпирайки я до вратата.

Обстановката съвсем не беше, бленуваната преди малко, но все пак бе топличко.

— А, Сейтън, идвате ли?

Инженерът, като че се зарадва, че му дойде помощ и компания, но тонът му беше възсух, навярно, за да запази дистанцията, нужна на респекта към личността си, който чувстваше, че на моменти му се изплъзва.

— Идвам, господине, но съм сам, онези останаха да поокосят наоколо — Ейб сепнато млъкна, две-три резки примигвания издадоха борбата му да спре мисълта си, като самоубиец на ръба на пропаст и после пъргаво продължи — да си свършат работата, де, нали, такова… имат още работа, а мен пък изпратиха да Ви помогна с нещо, ако има, де — лукавият шишко се огледа с неохота — пък, като няма — ще Ви правя компания, докато си почивате.

Уилкинсън усети, че Сейтън нещо премълча, но не му отдаде внимание, защото му стана забавен начина, по който дребния работник се измъкна от евентуални задължения.

— А, има, драги, ела сега за малко с мен, пък после ще си ми компания за почивка.

— Къде? А, нещо има да се свърши, нека де, нека, нали за това дойдох. Ето идвам.

— Хвани сега тук — Уилкинсън посочи едно разнебитено легло, което бе извлякъл сам в центъра на стаята — хайде, хоп.

— Ето, де, ето, а-ха, добре, че дойдох, като че съм знаел, а, шефе? Дай сега така, вдигни оттам, айде, така, полекичка, полекичка — дебеличкият мъж насити с усилия, напъни и десетки думи, съвсем прозаичното пренасяне на леглото отвън до бараката, инженерът се подсмихваше — Айде сега, господин Уилкинсън полееека, полечка-полечка, ха, тука — придружи безсмисления словесен порой, отегченото стоварване на земята на разнебитената покъщнина.

— По-спокойно, Сейтън, нека ти останат сили и за другите.

— Кои други? — Ейб стрелна поглед към младежа — май се бе прецакал със старанието си — Ама и други ли има? — въздъхна — Хайде, къде са, да ги метнем наведнъж, че днес съм се съсипал от работа. Истинска лудница беше с тия дървета, огромни, кое падне правилно, кое, аха току върху тебе, абе, дай сега…

— Не се стягай, бе, Ейбрахам — каза през смях Уилкинсън, — само се майтапя, хайде да влизаме, да ти покажа жилището ни за тези дни.

Ейбрахам Сейтън се засмя, в тон на шефа си, но го стрелна с малките си зли очички, след което го последва в сградата.

— Сега, тук е общото помещение, поразчистил съм и е що-годе приемливо — махна с ръка Уилкинсън към голямата стая, точно копие на тази у Чичо Хенри, но значително по-гола и неуютна. — Тук, на леглото зад печката, ще спи един от нас, вероятно аз, а тук — отвори друга врата — точно срещу входната — ще спите вие — четири са леглата. Е, харесва ли ти?

Младият мъж говореше все още с весела насмешка, която едва ли се нравеше на Ейб, но пък той умееше до съвършенство общуването с хора, които стоят по-високо в йерархията. Независимо коя.

— О, шефе, перфектно, супер, аз в какви кенефи съм спал — о, това е номер едно, ама и как си я наредил, браво, бра-во — редеше Ейбрахам, без следа от свян.

Стаичката, за която говореше, бе прилична на широк килер. Сумрачна, влажна и все още недостатъчно затоплена. На него обаче не му пукаше, наистина бе спал къде ли не, а и в момента го интересуваше общуването му с Уилкинсън да върви без сътресения. Поне докато беше сам с него.

Със скаутски порив Ейб мушна две цепеници в печката.

— Ти, от кога бачкаш, шефе — предпазливо подпита Ейб, след като бяха приключили с огледа и сядаха на масата.

— Какво да бачкам? — не разбра въпроса Уилкинсън.

— Не, че бачкаш, де. Аз пък взех, че ви обидих! Имах пред вид откога сте шеф, такъв… отговорник, като на нашата група — конкретизира въпроса си работникът, мигайки глупаво, намираше думите трудно — не беше в тях силата му.

— А-а, откога работя по-специалността — ами от две години самостоятелно, по-рано бях на стаж в централното управление.

Двете години въобще не респектираха Ейб допълнително. Напротив. Въпреки това той не промени поведението си, а продължи да разпитва. Набираше информация, в която виждаше шанса си да се реабилитира пред Джими Харди и да заеме предишното си място на безметежно съществуваща, безконфликтна единица в малкото дърводобивно общество.

Уилкинсън не беше толкова глупав и също се стараеше да научи повече за подопечните си. Правеше го по-незабележимо, поне в сравнение с Ейбрахам и бе доволен, защото в своите очи контролираше ситуацията. Взимаше я в ръцете си, така да се каже. Може би малко прибързан извод, но какво да се прави — не само правдивата преценка на нещата не беше настояще за него. Част от хората всъщност никога не добиват способността за вършат или осъзнават някои работи, така, както и част от хората /несъизмеримо по-голямата/ никога не успяват да изкачат Еверест.

— А, Харди? Какво му има на тоя човек, сякаш нещо го мъчи?

Уилкинсън вероятно бе гледал доста филми с психоаналитици и видимо ги бъркаше с реалността, в която му се налагаше да живее, та даже и да заема някакво по-специално място.

— А, мъчи го то. Мъчи го, че се е родил, него. Нищо не го мъчи, ами си е такъв — поля със студена вода Ейб, горещите аналитични напъни на шефа си. — Различни хора, различни характери — продължи със съзнанието, че е казал достатъчно, дори бе прекалил в откровеността си. — Абе, той, шефе е странна птица, но… си върши работата чудесно, тъй да го кажа — стабилен е. — Резкият завой в оценката отново развесели Уилкинсън.

— Май сте приятели, а?

— А, приятели, приятели… — у Сейтън проговори накърненото му его, но съвсем слабо — … чак приятели не сме, добри колеги… абе, стабилен е, стабилен — завърши, като реши да заложи на сигурното.

— Ясно, май с Тентън са по-близки, поне с такова впечатление съм останал.

— Е, те са дупе и гащи, все са заедно, Колин му е като дясна ръка — забързано отговори Сейтън, доволен, че отдалечава разговора от себе си.

— Какво толкова правят, че чак дясна ръка? Да не са като в мафията, а?

— А! Ти пък — мафия! — Ейб като че се уплаши от думата — Не, че нещо — нищо особено, просто Колин е винаги с него, негов човек е — замаза положението секачът, усещайки, че пак се разприказва повече отколкото е нужно.

Двамата замълчаха. Ейбрахам се свлече в стола си като трескаво обмисляше какво може да го попита Уилкинсън, опасявайки се да не сгафи някак пред колегите си. Не искаше да си има работа нито с лудостта на Джими, нито с юмруците на големия скандинавец. От друга страна, това, че инженерът замълча, също го глождеше. Не искаше да губи и наваксаното на този фронт. Най-малкото не желаеше проблеми. Несигурност, страшна в мислите му, го обзе. Каквото и да се опитваше да направи — нещата все излизаха от контрол. Не, че някога ги бе контролирал особено, но неусетно събитията го изтикваха на светлината на прожекторите. А това бе последното, което той някога бе искал.

Отиде до печката, провери как гори огъня в нея. Не го одобри или просто, за да се намира на работа, отвори капака и започна да бута навътре голяма цепеница. Печката бе модел, който и двамата не бяха виждали другаде. Тя самата явно не помнеше раждането си. Мащабът й със сигурност не беше съобразен с желанието на Ейб. Дребният мъж водеше мълчалива и безплодна борба да набута най-голямата налична цепеница в тесния отвор. Не се отказваше. Не можеше да се откаже. Трябваше да покаже на шефа си колко е загрижен за благото на всички. Особено за неговото „шефско“ благо в частност. Уилкинсън разбираше прекрасно подтика за тези действия, но не каза нищо. Не се намеси. Бе се замислил над казаното, когато гласът на Ейб го изненада:

— А! Хансен, е голяма работа, канара човек, колкото работа може да свърши, двойно повече ще изпие.

Мълчаливата борба бе завършила с мълчаливо поражение, затова Сейтън бързаше отведе вниманието на инженера в друга посока. Като че ли за Хансен бе безопасно да говори. Той бе трудно раздразнителен, а и какво толкова можеше да каже. Мислеше си това преди да заговори. Още възклицанието си обаче, усети, че отново не налучка верният път. Сконфузи се.

— Саймън ли беше първото му име? — попита Уилкинсън, като че ли не чул точно какво му каза Ейб или просто не искаше дава вид да е чул.

— Да, така се казва — отговори лаконично Сейтън.

Зарече се да не каже повече и дума. Днес не бе неговия ден за изява и само можеше да влоши положението си. Добър или не — точно с Хансен шега не бива — знаеше го със сигурност и затова млъкна.

— Странно име за скандинавец, може би пък някой от родителите му не е европеец или нещо такова?

Уилкинсън продължаваше да разсъждава на глас. Поради новата стратегия на Ейбрахам Сейтън диалогът се превърна постепенно в монолог, след което напълно замря. Единственото, което успя да научи за големия Хансен — и то по доста заобиколен път — беше именно, че шега с него не бива. Отбеляза си го и реши да внимава.

Сейтън започна да симулира дрямка доста явно и комично. На Уилкинсън вече не му се говореше, затова реши да не го закача. Не беше научил кой-знае колко, но бе схванал нещата в общи линии. Нямаше клауза в договора си за персонална близост с подчинените и това го улесняваше. Краткият разговор със сумтящия мъж на стола пред него потвърди първоначалното му решение. Щеше да се концентрира върху работата, за която бе тук и след няколко дни тези хора щяха да напуснат живота му.

12.

Свечеряваше се. Местата, където храсталакът беше по-гъст, се чернееха неприветливо. Около пътеката обаче, денят все още не си беше отишъл, а и за хазяина на гората, тя винаги бе светла и гостоприемна. Чичо Хенри бе облякъл лесничейската си шуба, която пазеше за по-специални случаи — слизане до града, по-далечни излети и прочее. Останала му беше от недалечното минало, когато от местната централа се сещаха от време на време да му изпратят екипировка — нещо като белег за принадлежност към голямото семейство на горските работници и специалисти. От може би година и повече сякаш го бяха забравили, но той не се сърдеше. Чичо Хенри не можеше да се сърди на никого. „Е, хората си имат работа, с мен ли ще се занимават.“, казваше си той и весело махваше с ръка. От същата екипировка бяха и здравите зимни обувки — също в тъмнозелен цвят и също за специални случаи. Дебел кафяв панталон допълваше облеклото на Чичо Хенри. Не беше „фирмено“ облекло, но старият човек смяташе, че е в тон с гората и обичаше да го носи. Дълъг нож в калъф подскачаше на дясното му бедро, докато той пъргаво криволичеше навътре в гората. Само заради навика се подпираше леко на тънка дълга тояжка с отдавна обелена кора. Не следваше пътеката навсякъде, а на места умело пресичаше ненужните за познавача извивки.

Крачеше стегнато, без да бърза, но и без да губи излишно време. Необяснимо в съзнанието му като свредел се бе забила мисълта, че трябва да види как и къде точно върви работата на секачите и най-вече да види полянката с кипарисите. Откакто говори с инженер Уилкинсън неведнъж се запитваше откъде дойде това безпокойство и не можеше да си обясни. В началото дори се опитваше да се залъже, че нещо друго го тревожи. Откакто говори с приятеля си и реши да се „разходи“, вече бе честен със себе си. Гореше от нетърпение да отиде на място, да види и да се успокои.

Докато вървеше из гората осъзна, че за момент дори бе забравил идването на внука си Чарли. „Ех, старо, старо, май вече не те бива толкоз.“, упрекна се мислено Чичо Хенри и продължи клатейки глава. Прескочи една долчинка, заобиколи група храсти и излезе отново на пътеката. Гората пееше нежно с вятъра и приветстваше своя приятел. Не бе толкова студено и скоро Чичо Хенри се стопли в дебелите си дрехи от енергичния ход. Беше почти преполовил пътя, а и беше още светло, затова се спря да разкопчае горното копче от шубата си. Премести пръчката в лявата си ръка и го стори без да бърза. Огледа се. Въздъхна.

Обичаше тези места. Самата гора беше някак особена, различна, загадъчна. В околовръст от няколко километра бе широколистна с красиви стройни букови дървета, въпреки, че надморската височина бе подходяща за иглолистни гори. Боровете и елите пък изглеждаха като тъмнозелени асиметрични пръски по околния пейзаж. Всичко това на пролет беше приказно. Обичаше я наистина стария човек тази гора.

Встрани, до самата пътека, забеляза контурите на големия мравуняк, които прекрасно познаваше. Бяха различни. Наведе се напред и се вгледа по внимателно. Зачуди се. Едната му страна бе грозно смачкана, а в образувалата се вдлъбнатина и наоколо бяха нахвърляни борови клонки, по които още пъплеха разтревожени мравки. Взе едно клонче, огледа го и го помириса. Дъхаше на прясна смола. Не бе нужно време на опитния старец да отгатне, че човек бе седнал върху мравуняка и на същото място бе окастрил младо борче. Образа на Уилкинсън му се мярна спонтанно. Чичо Хенри свъси вежди. Като следствие на верижна реакция долетя мисълта за работата, която Уилкинсън бе изпратен да свърши. Сърцето му се сви. Опасенията му възкръснаха за живот вече не чак толкова неоснователни.

„… законна, планирана сеч, тъй да се каже“, прозвуча в главата му припряното допълнение на Уилкинсън при разговора одеве. Май невинния младеж не бе чак толкова невинен.

Гората като ли че беше притихнала. Старият човек се вслуша по-внимателно. Долавяше се не толкова далечния звук на резачките. Чичо Хенри хвърли рязко клончето, което все още държеше и се устреми напред тревожно.

В същия миг гората изпищя. Болка заля въздуха наоколо. Старецът го почувства и забрави за всичко. Затича се. Не избираше пътя. Храстите задираха дрехите му, паднали сухи клони се заплитаха в нозете му. Направи непремерено голяма крачка, влажната пръст поддаде под крака му и старият човек политна в цял ръст, като грубо удари гръдния си кош в загниващ корен. Не усети. Понечи да стане, подхлъзна се, падна, последва удар на същото място. Изохка, изкашля се болезнено, но успя да стане, използвайки за опора същия корен. Затича се пак, безчувствен за болката и сляп за всичко останало. Чичо Хенри бе станал една мисъл, трескава и пареща — „напред, напред“.

Старият човек тичаше. С всяка крачка разстоянието до целта намаляваше, а треската му растеше. Пръчката бе захвърлил несъзнателно някъде назад и нетърпеливо отстраняваше с ръка от пътя си пречещите му голи клони. Уилкинсън бе описал точно мястото, където се извършваше сечта.

Чичо Хенри изостави пътеката окончателно и с пределно възможна бързина се носеше напред. Наведе се да избегне нисък клон на гъста ела. С периферното си зрение забеляза пътеката. Позна последните й метри. Още малко. Вече трудно дишаше. Удареното болезнено напомняше за себе си при всяко вдишване, а и ако волята му беше млада, силите вече не бяха.

Спря се за миг. Сложи ръце на коленете си и дълбоко пое въздух. Не бе отбелязал кога престана да чува песента на машините, но го отдаде на напрежението. Изправи се и измина последните метри с бързи крачки. Отмести плътната стена, образувана от клоните на група невисоки ели и видя гледка, от която сърцето му сякаш спря.

Секунда две — дъхът му се втурна в дробовете отново. Като стар горски работник можеше да очаква нещо подобно, но нервите му бяха станали тънки като новородена тревица.

Тъмното чувство в душата му се сгъсти. Огледа се за работниците, като избягваше труповете на падналите дървета. Нямаше никой. Усещаше се доскорошно присъствие, но сечището беше празно. Прорязваха го две пресни следи от гуми. Със свито сърце старецът проследи хода им и преди да го осъзнае, видя, че те продължаваха натам, където очакваше да види гора. Знаеше, че трябва да види гора!

Чичо Хенри се затича като бесен. Ужасен. Като обезумял. Не мислеше. Отказваше да мисли. Не искаше да чувства. Не съзнаваше, че крещи.

Не беше крясък. Беше вопъл. Защото разбра.

Разбра, че страховете му са били реални. Предчувствията му са били истина.

Следите от автомобилни гуми изкачваха леко възвишение сред паднали дървета. Запъхтян старецът ги последва. На предела на силите си взе дълбоко въздух и продължи сред ширналото се мъртвило.

„Не! Не! Там са. Зад завоя са /вече имаше завой/ Защо бе, хора? Защо?“ Старият човек вече плачеше. Топката черен лед, заседнала на гърлото му, се стопяваше в горчиви едри сълзи.

Зави.

Колин Тентън хвърли резачката си в задната част на джипа, изтътна едно бодро „Давай!“ и се метна в движение до Джеймс. Каращият включи на втора предавка и пръстта под колелата се разхвърча със свистене.

Но не това гледаше Чичо Хенри. Не това виждаше. Разширени до крайност очите му поглъщаха картината, която като нажежено желязо прогаряше душата му.

Кипарисите са тъжни, но горди дървета. Едновременно внушителни и изящни. Древната легенда за тях навява тъга, носи вечността в себе си.

Затова и бяха те тук. Заради горестта на човека, който ги бе отгледал. Заради вечността, която бе погълнала щастието му. Години наред ги бе поливал с тъгата и обичта си. Сега същият този човек, съкрушен гледаше към тях и не искаше да повярва на очите си.

Около две дузини стройни дървета бяха ограждали малка полянка с формата на неправилна окръжност. Очертанията й все още бегло се долавяха, както и немалката вдлъбнатина в средата. Вероятно дори човек лишен от художествен усет не би могъл да остане равнодушен към красотата на тази композиция.

Това, което виждаше Чичо Хенри в момента, навяваше скръб. Навяваше смърт.

Пъновете от прясно отрязаните дървета грозно белееха в падащия мрак. Неравни на височина, отблъскващо стърчащи като чуканчета от пипалата на гигантски октопод. Самите дървета бяха нападали навътре в поляната. Гледката натрапваше внушението за огромен часовник, не от човешкия свят, с десетки стрелки, отмерващ някакво странно, нереално време. Мъртъв и спрял. Върховете на падналите кипариси се бяха вплели в предсмъртна прегръдка и образуваха от вдлъбнатината в средата тъмнозелено езеро, което в сумрака на нощта изглеждаше мътно и зловещо.

От всяка частица на печалната гледка струеше тъга и отчаяние, които стягаха с обръч душата на стария човек. Лицето му беше изкривено в неестествена гримаса. Сълзите му бяха пресъхнали. Почти безжизнен, той навлезе към средата на поляната. Машинално се оглеждаше с невиждащи очи. Две дървета бяха паднали едно върху друго и се налагаше да ги прескочи.

Чичо Хенри положи ръка върху горното и почти нежно прокара длан по него. Наклони глава и плъзна поглед по цялото му продължение. Очите му оставаха безизразни. Старият човек сякаш не искаше да допуска до съзнанието си случилото се. Случващото се. С неуверени движения се покачи върху купчината и се свлече от другата й страна. Колкото повече наближаваше „езерото“ в центъра, толкова по-видими ставаха конвулсиите на крайниците му. Забавяха се крачките му.

Чичо Хенри не издържа. Свлече се на колене и зари лице в още дъхащата на свежест зеленина на кипарисите. Обви побелялата си глава с широките си длани и зарида беззвучно. Нощта и гората гледаха притихнали и безпомощни това страдание.

13.

Бучене предизвести прибирането на работниците от обекта. Ейб се стресна и ослуша. Уилкинсън се бе запилял някъде из съседните бараки и той от доста време дремеше отпуснат на стол до печката. Действително минута по-късно ръмженето от двата джипа наближи бараката и не след дълго спря. Ейб се изправи, предстоеше му изпитание. Отвън вече се чуваха гласове и той се стараеше да улови какво е настроението на останалите. Метна шубата си и излезе.

Джеймс подаде резачка на Колин. Измъкна от задната част на колата своята, взе някаква мръсна торба и се запъти след него, като му говореше нещо, на което и двамата се засмяха гръмко. Срещнаха Ейб на верандичката. Джеймс го подмина, удостоявайки го само с поглед, а Колин го заговори:

— О-хо, я го виж ти нашия приятел. Ние се скапахме, а той се е подул от сън. Тежка длъжност, а Ейб?

— Хе, Колин, недей така, че току виж някой ти се вързал. — Ейб стрелна с поглед Джеймс — Ти мислиш, че ми е било лесно. Тука нашето момче пита за какво ли не.

— И ти надрънка куп глупости, нали? — провикна се отвътре Джеймс.

— Кой, аз ли? Моля ти се Джими, не ме ли познаваш? — театрално се тупна в гърдите Ейб и погледна с раболепие излизащия.

— Именно защото те познава — отговори вместо Харди Хансен, без да влага излишни емоции.

— Ейби, май си се осрал, а? — подкачи го в допълнение Колин, който се наслаждаваше на затруднението на приятеля си.

— Стига, бе, мама му стара, не само, че не казах нищо, ами и разбрах доста работи, все важни.

— Ти иди заключи колите, пък после ще видим дали са толкова важни — избоботи нетърпящ възражение Хансен и се прибра в бараката без да чака отговор, сигурен, че ще стане именно, както поръча.

Ейбрахам послушно се втурна да изпълни задачата си. Джеймс Харди метна на рамо сака с багажа си и затръшна вратата на единия от джиповете. Двамата се срещнаха пътьом. Ейб забави крачка. Пристъпваше несигурно, поглеждайки скришом. Страх го беше. Понечи да заговори, но в същия момент, когато бяха най-близо един до друг, Харди рязко се наведе към него и се оригна гръмко и зловонно в лицето му. Ейб приклекна като ударен, още преценяващ ситуацията под гръмкия смях на Харди.

Донеси и дърва бе, тъпак! — провлече през смях той.

Идвайки на себе си Ейб кимна послушно. Беше докачлив само на фамилия, пък и ситуацията си имаше и положителна страна /от негова гледна точка/ — Джеймс го удостои с внимание. Това бе важното, така че „тъпак“ сякаш погали ухото на подплашения шишко.

— Веднага, Джими, ама нека ти кажа нещо, не че е важно, ама да видиш, че съм агент. За Уилкинсън… и друго — Харди се спря и изчаквателно заслуша — тоя пикльо бачка няма и две години, преди това е бил няк’къв нагаждач на бюро, щом са го пратили тука, си викам, в немилост ще е изпаднал нещо, а? И е смотаняк, обяснява ми се като ученичка, но старата лисица такива ги знае. Има и един дъртак, ей там отсреща, нещо е превъртял говори на няк’во дърво, ей онова голямото там и все няк’ви тъпотии, нищо не разбрах и го гали нещо, абе — куку, ама аз…

Харди беше чул достатъчно и махна с ръка, като се качи на верандата. На „дъртака“ и „старата лисица“ въобще не обърна внимание, но казаното за Уилкинсън го заинтригува. Нещо повече — беше като мехлем върху рана — Харди още помнеше сутрешната конфузия, а и много му се понрави, че „шефчето“ може би е в немилост. Сега нека му се прави на велик, нека си придава важности. На Джеймс Харди такива не минават. Такива Джеймс Харди ги ядеше на следобедна закуска. Лицето му грейна от щастие. „Кеф!“, както си мислеше той в момента.

— Айде момчета, сипвайте, че се разсъхнах! — извика, отваряйки вратата с ритник.

— Е, това е приказка! — избоботи Хансен — Колинс, вади уискито!

— Още, още, още, а така — продължи Харди, докато Колинс му наливаше.

Ейб от своя страна, като видя усмивката на Харди, се успокои. Разбърза се да свърши работата, за да се включи към веселбата вътре, вече като равноправен събеседник, реабилитиран, така да се каже. Изобщо хармонията се беше завърнала в това странно „семейство“. Поне засега.

14.

Госпожа Дохърти не спеше. Тъмнината в купето й даваше възможност да наблюдава препускащите край влака картини. Нощта се бе разстлала величествено. Планините — черни, обширните поля назад — сиви, небето — наситеносиньо. Пейзажът впечатляваше със среднощната си красота и загадъчност, но старата жена бе зареяла поглед в тъмносивата пелена, която го обгръщаше и бе надалеч в мислите си.

Пътуваше из своето минало, връщаше се в настоящето. Това момче, без да предполага, бе докоснало най-дълбоките й чувства, десетилетия крити и потискани, отскоро — нейно ежедневие, вина, наказание. Младежкият ентусиазъм ги бе извикал отново — ясни, осезателни, болезнени.

Това градче, тези спомени, това минало. Всичко това, от което години наред бе бягала неистово, сега я притегляше с нечовешката си мощ. На нея тя нямаше сили да се противопостави. А и не искаше.

Краят наближаваше. Старата госпожа го усещаше и не желаеше да си тръгва с неизплатени сметки към живота. Дълго време не смяташе, че въобще нещо дължи на някого. Всъщност — така искаше да смята. Искаше да смята, че е платила достатъчно. Ден след ден тя се бе борила да втвърди душата си, да втвърди вярата си, че миналото за това е минало, за да си стои там — в миналото. С всичко. С всички. С болката, с радостта. С насладата, с наказанието, които носеше в себе си.

Изгради нов живот, бори се с предизвикателствата. Успя. Създаде потомство… Всичко това постепенно получи своето естествено и логично развитие във времето, но преди година, когато последният й внук загина в автомобилна катастрофа, наред с болката от загубата, тя осъзна две неща.

Осъзна, че потенциала на създаденото от нея просто е бил с такива граници — стигнал е до тук и независимо от резултата, всичко, зависещо от нея е направено. Просто… явно понякога така се случва — не всеки успява да бъде победител.

Осъзна също и факта, че онова минало, забравеното, всъщност винаги е било живо, съществуващо паралелно с новия й избор. В дългите самотни нощи Мириам Дохърти усещаше, че то е живо, че ако се опита да го докосне то ще я прегърне в топлите си обятия — тъй познати и желани. Заедно ще извървят последните крачки, така, както бяха направили първите. Чувстваше, че трябва да го направи, за да получи благословията, която бе нужна на самотната душа за последното й пътуване. Тогава тя, би завършила битката си с живота, ако не като победител, то поне с равен резултат. Би постигнала душевния мир, би била готова за вечния покой.

Всичко това ден след ден тежеше на старата жена и накрая тя пое на далечното пътуване, понесла спомените си. Към спомените си.

И сега това момче!

Върна я далеч, далеч назад, неволно, без дори самата тя да разбира как и защо.

А и не беше само това! Колчем го погледнеше, нещо познато, нещо старо, нещо приятно и същевременно парливо й се усмихваше от тези живи сини очи от тази буйна къдрава коса. Сърцето на старата жена се свиваше. Тя искаше да отдаде всичко на внушение, на мислите си, на целта на пътуването си, но все пак от време на време се заглеждаше в спящото момче и търсеше отговори, задаваше въпроси, след което пак потъваше в пелената зад прозореца, в пелената на мислите си.

15.

Уискито се лееше, гърлата започваха да прегракват. Четиримата мъже не говореха, а се надвикваха. Уилкинсън беше влязъл в разгара на разговор за жени. Гъргорещ смях и похотливи подмятания огласяха барачката. Печката бумтеше и дървосекачите се бяха съблекли кой по потник, кой по долна фланелка. От топлината, натрупваната с години в стените и тавана на бараката, влага се изпаряваше и в стаята беше нездраво задушно. Основно думата беше обсебил Харди, Колинс му пригласяше, Хансен кимаше и се смееше гръмко. Ейб, замаян от алкохола, не забравяше задачата си и се подмазваше ту на Джеймс, ту на скандинавеца, естествено в случаите, в които последния изразяваше мислите си гласно. На Уилкинсън сякаш никой не обърна внимание, но по-внимателния наблюдател би забелязал скритите погледи на работниците. Младият човек разбра, че са забелязали присъствието му едва при /съзнателно/ неумело прикритите подмятания по негов адрес. Определено трудно щеше да пробие враждебността на това общество. А все пак мислеше, че до определена степен е нужно и причината за това не бе една.

Искаше му се да говори с тях, да извоюва мястото си сред тях. Усещаше някакво неясно предизвикателство, отзвук от стаения в него първичен инстинкт на мъжкия индивид да търси своето място сред останалите. Да го отвоюва и мястото по възможност да бъде първото. Вярно бе, че това не се изискваше от него, достатъчно развитите му пластове на втора сигнална система също потискаха донякъде инстинктивния стремеж, но той искаше друго. Искаше да престане да бъде в очите им, в очите СИ, неопитен хлапак. Усещаше неприязънта, диктувана от това отношение. Искаше да им покаже, че не е задръстеното колежанче. Искаше да стане един от тях и едновременно с това да им докаже — да СИ докаже, че има неща, които знае и може по-добре от тях. Искаше да им покаже, че е вече зрял човек. Да участва в този така мъжки разговор. Искаше да се чувства равен с тези хора, които демонстрираха превъзходството си непринудено и непрекъснато. Съвсем обикновени хора, от които той /без да си признава/ се смущаваше. Потискаше.

Искаше, но никой не му даде възможност. Информацията на Сейтън сякаш беше отмила изцяло респекта у грубоватите мъже. Дори да бе съществувал такъв, което само по себе си бе доста фантастична хипотеза, явно беше история. Сякаш инженерът не съществуваше. Поне в началото.

Уилкинсън от своя страна беше упорит, а и, ако трябваше да бъде честен със себе си, бе дошъл тук със съзнание за собствената си значимост /поне така мислеше/. Така че не се отказа.

— … и оная ми вика няма да стане, а и ти само се хвалиш! Мале, като скочих, викам, ах мамицата ти, скивай ся машината, че като се погнахме из оная дупка — гръмък смях последва недвусмисленото намигане на Джеймс — настигнах я на таванския етаж, леле… — за секунди чашата му остана празна, но Ейб дебнеше на поста си. Джеймс отпи пак и продължи въртейки изразително глава — К’ва стана послее… не питай… — касапница, хахаха, като заклано прасе кървеше, ’дето има една дума, хахаха.

— Защо? — попита Уилкинсън бодро и въпросът увисна във внезапното мълчание на мъжете.

Чак сега Харди го погледна, опули му се и с неистов кикот изгъгна, като удряше с юмрук по масата:

— Беше и за пръв път, бе, идиот! — при което Колинс започна да вие от възторг, Ейб се примъкна зад младежа и кихащо му заприглася.

— Ей, момче, ти си бил голяма работа, бе! — избоботи Хансен като го перна зад врата, от което Уилкинсън приклекна, както беше приседнал на един стол до масата.

— Защо, защооо, защооооо, ха-ха-ха — повтаряше Харди и продължаваше да тряска по масата.

Уилкинсън не чуваше нищо, не виждаше нищо. „Идиот“ не беше никак ласкаво обръщение, но друго занимаваше мислите му. Сковаваше ги. Червенина от срам заля лицето му. Искаше му се земята да се продъни и да изчезне. Каква глупост направи! Огледа се за помощ.

Нямаше. Жертвата беше набелязана.

Продължи да се озърта безадресно предусещайки, че ще се разплаче. Стана отривисто, прекатурвайки стола си и излезе навън. Прииждащите сълзи му попречиха да забележи приближаващия Чичо Хенри.

16.

Дори да го беше видял трудно щеше да го познае.

Това сякаш не беше същия човек.

Раменете на стареца бяха увиснали, лицето му сякаш се бе свлякло и на процеждащата се от вратата светлина изглеждаше пръстено сиво. Болка бе замъглила живите му очи. Изкачи тежко стъпалата на верандата и отвори бавно вратата.

Вътре очакваха Уилкинсън и всички обърнаха глави с интерес. Чичо Хенри се появи бавно като дух изплуващ от тъмнината навън. Дори Хансен се сепна. Видът на стария човек наистина беше призрачен. Мъждивата светлина на крушката засилваше това впечатление.

— Защо, бе момчета… Защо бе… — изгасващ сякаш глас наруши тишината — Защо ви трябваше да го правите? На кой пречеха? — думите сякаш умираха преди да бъдат изговорени, Чичо Хенри, вероятно несъзнателно, стискаше в дланта си кипарисови клонки.

— За това ли, бе, момчета, дойдохте?… С душата си съм ги отгледал… Защо, бе, защо… Какви хора сте вие… Какви… — гласът немощно затихна, глуха въздишка се отрони от стареца, който с тъжен поглед обхождаше събралите се.

Дори Харди сведе очи. Несъзнателно. Старецът наведе глава и също тъй бавно, както бе дошъл, изчезна в тъмнината.

Вратата със задавено скърцане бавно се притваряше. Четиримата гледаха след стареца и тези от тях, които можеха осмисляха казаното. Истината обаче бе, че не ги трогна. Нямаше как.

17.

Уилкинсън, обиколил сградата, събрал сили се връщаше, твърдо решен да не позволява повече такова държане. На светлината, идваща от затварящата се врата, видя фигурата на стареца. Като че ли това му вдъхна смелост, даже го зарадва. Чичо Хенри със своето достолепие сякаш идваше тъкмо навреме, за да му даде убежище след унижението. Притича към стария човек и го потупа по рамото.

— Здравейте!

Чичо Хенри позна гласа му и се обърна. Старческото лице се сви. Хилядите прорези на бръчките застинаха в страдание. Поглед изпълнен с болка и презрение зашлеви Уилкинсън. Старецът вдигна ръката, в която държеше кипарисовите клонки и я поднесе към лицето на инженера. Без да променя изражението си, разтвори длан, оставяйки съдържанието й да се разпилее на земята, след което плю встрани и потъна в мрака, оставяйки младия човек зашеметен.

Уилкинсън бе потресен. От всичко. От това, което му се беше случило. От отношението на работниците. От презрението на стареца. Легендата Чичо Хенри, която го беше запленила сега се стовари като огромен товар на плещите му.

Стисна юмруци и решително отвори вратата, като застана на прага.

— Защо?! — гласът му прозвуча строго и твърдо.

— Затваряй вратата — каза Хансен, гледайки безизразно.

— И после ми налей вода и дай храната насам! — допълни Харди, меко казано недружелюбно.

С това авторитета и самоуважението на Уилкинсън рухнаха дружно. Не само, че не реализира твърдата си /моментна/ решимост да постави на място подчинените си.

Нещо повече.

Послушно извърши поръчаното му — затвори, наля вода от тумбесто шише и я поднесе заедно с храната. Това не бяха напълно съзнателни действия. Разумът му неистово се противеше, мяташе се като затворен в клетка звяр, но инстинктът за самосъхранение /а може би малодушието/ диктуваше.

Буца заседна на гърлото му. От унижение. Вероятно защото животът все още пази в тайна за тях най-изкусните си удари, младите са склонни да приемат подобни неща болезнено и трагично. Твърде болезнено и твърде трагично. Щеше да мине време и Уилкинсън да ги превърне в ежедневие, в начин на живот — като Ейб, като много други.

Но сега просто седна. Плачеше му се. От яд. От страх.

Не се получи. Всъщност никога не се беше получавало. Това беше неговата предварително загубена битка. Смелостта и достойнството не са цветя, които човек може да набере от някъде, когато му липсва ароматът им. Това досега не бе направил Уилкинсън и по всичко изглеждаше, че никога няма да направи. Без смелостта, без дори само достойнството, тази личност, която искаше да бъде, която се надяваше да бъде, която мечтаеше да бъде — просто не ставаше, не беше възможна. Преврърнала се бе в остатъчен материал от поредната му неосъществена мечта.

А реалността? Реалността го бе захвърлила на разнебитен стол, смачкан като стар каскет, готов всеки момент да се разплаче.

— Какво се оклюма, бе, шефе? — обидата беше неприкрита. — Джеймс набираше скорост — Нещо май искаше да споделиш преди малко, а? — нямаше да има милост, хиената бе подушила слабост и щеше да дебне наоколо, да напада.

Уилкинсън гледаше умолително околните като объркано дете. Колин и Ейб, верни на себе си, мълчаха злорадо, доволни от унижението на своя шеф. Хансен обаче се намеси. Не, че съжали Уилкинсън или пък му съчувстваше. Не и от чувство за справедливост. Не! Твърде далеч от него бяха тези работи, просто разпрата беше започнала да му омръзва, а и появата на стареца вече бе вгорчила вкуса на уискито, което въпреки това щедро изля в гърлото си.

— Джим, остави го — рече безстрастно, преглъщайки шумно отпитото, като измери Уилкинсън с поглед.

Така последния пирон в ковчега на уилкинсовия авторитет или по-точно на потенциалното му съществуване, беше забит.

Окончателно и безусловно ситуацията беше в ръцете на дървосекачите. Т.е. беше извън контрол. Не кипарисите, не душата на стареца, душата на гората можеха да съсекат. Стига да поискаха.

18.

Нощта беше безлунна. Животните бяха заспали, нощните им събратя още не се бяха раздвижили, вятърът беше отлетял някъде надалеч и в гората беше тягостно тихо.

Чичо Хенри не се прибра в къщи.

Вървеше в тъмното безцелно. Навика или може би нуждата насочи подгъващите му се крака към безмълвния величествен бор. Като че с последни сили стигна до него. Политна и щеше да падне, ако не срещна с ръката си твърдата опора на дървото. Сърцето му биеше като гигантски барабан. Бумтеше в ушите му. Чичо Хенри затвори очи и се помъчи да се съвземе. Дишаше учестено. Внимателно, като спускаше на кратки разстояния ръката си по кората на бора, старецът се отпусна в корените му. Там където бе сядал с години. Сдържаната мъка отприщи старческите сълзи. Риданията допълнително затрудняваха дишането му. Мозъкът му пламтеше. Сърцето му сякаш щеше да изскочи. Старецът отметна глава назад. Помисли си, че това е края. Вдиша пресипнало и дълбоко. Още веднъж. „Това беше.“, помисли си през пелената, спуснала се над сетивата и съзнанието му.

Но милостта Божия остана далеч от него и в този миг. Напрежението, достигнало връхната си точка, сега бавно стихваше. Потънал в пространството между съня и действителността, Чичо Хенри не осъзна напълно този факт. Отпусна се на една страна, повече механично, отколкото съзнателно. Унесен от обуздаващия се ритъм на тежките удари на сърцето си, старият човек неусетно заспа. Сълзите го последваха в съня му.

В непрогледната нощ сянката на огромното дърво прегърна спящия старец. Отнякъде долетя вятърът. Могъщият страж, верният приятел, захвана тъжен химн. Стар. По-стар от гората. Стар, колкото времето.