Някъде… там… някъде

Епилог

Годините се изнизаха в равния си монотонен ритъм. Цяло десетилетие Чарлз Грийвз бягаше от един спомен. Болезнен и мъчителен. Забраняваше си дори мисълта за него. Всеки път, щом не успееше да го потисне, подлагаше душата си на наказание.

И сега, след толкова години, той стоеше безмълвен пред два надгробни камъка и не мислеше за нищо. Гробището беше малко, но поддържано. Маунтсвил бе непретенциозно градче, високо в планината, но успяваше в общи линии да бъде в крак с времето.

Младежът, някъде около тридесет годишен, бе висок и строен, с гъвкаво тяло. Лицето му бе неестествено изпито, с големи сиво-лилави сенки под очите. Напоследък животът му бе станал невъзможен, погълнат от натрапчивата идея за вина, за непълноценност. Той страдаше ден и нощ, измъчван от съмнения и угризения. Бе станал затворен, безжизнен, откъснат от обществото, сякаш криещ се от нещо. Не беше изминало много време, откакто най-сетне призна пред себе си — нещата вървят зле.

Съвсем не бе лесно да се изправи лице в лице със своя призрак. С призрака на миналото си. Спомена за думите на една старица, казани някога в един влак, му помогна, въпреки че и тя имаше своето място в хаоса, поглъщащ младостта му.

Приседна между двата бели камъка.

„ХЕНРИ ДЖ. ЛОУГЪН“, прочете единия полугласно и облегна глава на него. Прокара ръка по надписа „МИРИАМ АЛ. ДОХЪРТИ“ върху другия и затвори очи. Постоя така час, може и повече. Остави мислите си да се реят. Не спираше никоя, не търсеше никоя. Накрая стана и се отдалечи без да се обръща.

Крачеше из градчето, но не безцелно, а сякаш търсеше нещо. Не след дълго се спря пред една къща. Позвъни. Поговори приятелски с излезлия от там човек и след минути можеше да бъде забелязан да напуска Маунтсвил зад волана на огромен джип „Тойота“.

Слънцето клонеше към залез, когато Чарли Грийвз се прибра в града. Остави „Тойота“-та на мъжа, от когото я взе и се запъти към центъра. Разглеждаше сградите, като се зачиташе във фирмите над вратите им. Поспря се на няколко места, но отмина. Пред надписа „БИБЛИОТЕКА“ забави ход и влезе.

Фоайето бе доста обширно и липсата на хора засилваше това впечатление.

— Заповядайте, какво, ще желаете?

Чарли се обърна зад него се бе появил млад мъж, не много по-възрастен от него. При обръщането му онзи се сепна.

— Здравейте! — мъжът се понаведе към него, гледайки го изумено, сякаш бе видял призрак — Аз идвам не точно за книга, но със сходна молба — бихте ли ми услужили с няколко листа?

Мъжът се отдръпна, врътна се рязко и побягна по стълбата за горния етаж на сградата.

Чарли остана сам. Повъртя се. Не разбираше реакцията на другия.

— Нищо, все ще намеря — сви рамене и излезе.

Наистина мъжът му се стори познат отнякъде, но той не се замисли. Не искаше да се замисля. Особено сега. Закрачи безгрижно. Изражението му бе променено, някак благо, ведро…

„… крачех и не исках да се обръщам назад. Мислех, че съм приключил с цялата история, но с всяка крачка ми ставаше ясно, че имам още работа, която трябва да свърша. Не можех да се върна без да съм ходил до там…

Както и да е — отидох и намерих /не много лесно/ онова момче, от което взехме тогава камиончето. Само него познавах, а и той без сам да съзнава, беше част от онази нощ. Така естествено стана и част от мисията ми.

Зае ми джипа си, но този път не беше онази таратайка, а направо танк. С него не усетих как стигнах.

Много трудно ми беше да стъпя на онова място. Години наред то бе моето наказание. Честно да си призная, изпитвах страх, но не от нещо там на място, а от нещо друго… другаде…

Престраших се и слязох. Останките от постройките бяха, всъщност са, потънали в растителност — все пак пролетта тук горе е в разгара си и какви ли не растения са избуяли наоколо. Сякаш бях в горска ботаническа градина. Видях и стария бор. Горски обитатели от всякакъв вид са го населили и прилича на някакъв микросвят. Приближих към него и сякаш стотици твари плъзнаха навсякъде с неспокойно шумолене.

Бях напрегнат, но от спомена, който ме измъчваше и по-точно от онова тягостно усещане за гибел, нямаше и следа. Всичко тук горе — там горе, имам предвид — е някак бликащо живо, а в болката, с която живях, всичко бе мъртво — цялата картина на миналото. Това, което роди и подхранваше начина ми на живот през изминалите години, беше поставено на сериозно изпитание от неподправената свежест тук. Започнах да се питам, дали аз самият не съм бил в заблуда, в грешка през всичките тези години, през които мразех и страдах.

Поседях малко край барачката на дядо и странно — не ми беше мъчно, не чувствах и вина. Просто се бях върнал на любимото място, където не бях стъпвал цяла вечност. Нищо друго!

Поразходих се малко. Хрумна ми да отида и до полянката с кипарисите на дядо. Ако си спомняте, госпожа Дохърти ми писа в последното си писмо, че била изсечена безмилостно и нямало следа от нея. Сякаш дядо бе умрял не един, а два пъти.

И поради това, а и защото аз също я обичах като малък — дълбоко в себе си мразех заради нея всички и всичко, което по един или друг начин бе свързано или ми напомняше за унищожаването й. Още повече, тя беше животът на дядо Хенри — стотици пъти ми го е казвал, а… и не само той.

Полека, без да следвам пътеки или други ориентири, стигнах до нея, като че ли воден от някакъв вътрешен компас.

Тук последва вторият сериозен удар по, както си мислех, ясната ми и вярна философия за живота. Напук на всичко, мястото, към което бях поел едва ли не като на поклонение в гробница, искреше в зеленина и простор. Стройни редици борчета, високи някъде около кръста, грабнаха очите ми. В дъното, там където беше полянката видях да се прокрадва дори и едно кипарисче. Не вярвах, че е истина, сякаш някой бе поправил всичко заради мен или заради дядо Хенри…

Душата ми се сгря.

И бях объркан. Объркан относно оценката. И въобще се питам имах ли правилна такава, защото помня ясно случилото се тогава. То е толкова реално, колкото и тази красота, която ме заобикаляше там горе на «полянката с кипарисите».

Не съм сигурен дали въобще разбирам правилно, дали съм близо до истината относно това, което се случи тогава, което се случва сега и което ще се случи за в бъдеще.

Чудите се може би защо ви пиша всичко това, защо въобще ви пиша писмо. Наистина ще стигна и до там /надявам се/, но искам логично да ви изясня, а и да убедя себе си вероятно, в причината, която ме накара да седна и да пиша тези редове.

Дълго седях на тревата сред това море от свежест. Дълго мислих. Мислих за всичко. И чувствах, чувствах и дишах, спокойно, свободен…

Не знам… дали успявам да изразя последователно това, което ме вълнува, но вие сте мои родители и трябва да знаете, да разберете, може би…

Мисля си, че наистина е възможно гората да е жива, да има свой живот, свой свят, своя душа и ние само бегло да се докосваме до тях. Дядо често ми е говорил за това. Разказваше ми, че неговия приятел — бора бил пазителят на гората и че никой не го избрал за такъв — просто много отдавна, в незапомнени времена, станал пазител и започнал да се грижи за гората и нейните чеда като любящ баща.

Такава е приказката, с която заспивах, но и, в която дядо вярваше — сигурен съм. Така или иначе тук усетих нещо, някаква друга енергия.

Допустимо е също всичко това да са само измислици на старика разказващ легенди на внучето си. Може! Може и дърветата да са си просто дървета — големи, малки, величествени и не толкова — просто растения даващи ни живителния кислород… кой знае… така са ни учили и ще ни учат — нас хората…

Работата е там, че се докоснах до особено въздействие и то заживя в мен. Не знам — това ли е истината, но каквато и да е тя, независимо дали е тази, друга, трета, четвърта — едно е сигурно — в плен сме на печалният резултат от това, че Майката-Природа, Създателя, вълшебните творци или който и да е друг, е оставил човека сам на себе си, поверил му е цялата тази красота и съвършенство. Полъхът на вечността, и свежестта на новия живот — там, горе, само засилиха това убеждение в мен, защото помня разрухата и нейната мощ и се страхувам, страхувам се за нас самите — хората.

Тук разбрах, по-точно осъзнах, че този товар не е по силите ни. Поне за сега.

Все по-сигурно и отчетливо, струва ми се, виждам края на този път, след който не започва друг… поне за нас — хората. (И преди съм си мислел за това, но сякаш дойде момента да го осъзная.) В контраста между болката на миналото и струящата красота на настоящето тук, като прашен бръшлян по стара къща се прокрадва горчивото предусещане за този НЕхепиенд, който би отбелязал края на марша на човека към забравата, към самоунищожението, вървян от него век след век, ера след ера…

Всъщност, като се замисля, има и още едно сигурно нещо — все по-малко стават възможностите, които ни се предоставят, за да избегнем този НЕхепиенд, възможностите да прекратим тази самоубийствена нелепост — да сечем клона, на който сме седнали. (Не знам как ще ви прозвучи, но според мен е точно.) Това не е толкова важно, всъщност май въобще няма значение…

По-важното е, не, че тези възможности, шансове, ако щете, са все по-малко, а че въобще ги има. За да има смисъл от тях обаче, ми се струва, че трябва всеки да е готов да намери сили да извърви своя път до възможността, шанса да направи своето НЕЩО, за спасението си, спасението ни и след това да е готов да извърви още по-трудния път — наистина да го направи!

Поне за мен истината е някъде там.

Дали вярвам?

Дали мога?

Ще видим!

Не знам дали да продължа и се питам отново, защо въобще ви пиша всичко това, след като смятам, че този избор, този път е строго индивидуален и отговорността пред него е много интимна за всеки човек, но мисля, че се опитвам да ви съобщя, да ви мотивирам решението, което взех, затова ще довърша.

Дойдох тук, докоснах се до нещо непознато, нещо съдбовно притеглящо ме и мисля, че истината узрява в мен. Нещо тук ме накара да смятам, че и да направим нужното, за да си помогнем и да не го направим — това, което предстои е един друг свят, ще бъде един друг свят и цялата жизнена красота на природата, частица от която губим всеки миг, ще стане минало. Става минало! А, разказвали са ми и знам сам, че миналото е невъзвратимо, болезнено невъзвратимо!

Една стара, мъдра жена някога ми каза, че има миг в живота, от който зависи нашето бъдеще, от който зависи дали ще има такова и че човек трябва много да внимава той да не прелети край него безименен. Усещам, че моят миг е в полет, чувствам го да наближава…

Независимо какво ми предстои, с какво ще се справя или няма да се справя и до къде в края на краищата ще ме доведе моят път, нашият път, дали ще дам своето за спасението ни или ще се превърна в единица на всеобщата разруха — нищо, абсолютно нищо не ми пречи тайничко да се надявам и вярвам, че светът, в който хората са хора, природата е жива, има добро — «онзи» свят — истинският — не е изчезнал безследно, че живее още — някъде… там… някъде…

Така, че…

Аз оставам тук!

Всъщност… тръгвам натам!“