Някъде… там… някъде

1.

Чарли внимателно затвори вратата на купето. Сутрешното отиване до тоалетната, както винаги бе изпреварило доспиването му, но момчето не беше уморено, затова седна и загледа пурпурния плащ на зората, който обгръщаше заспалата планина.

Въпреки старанието му, госпожа Дохърти се бе събудила.

— Постарах се да не вдигам шум, но май не успях?

— Нищо и без това ставам горе — долу по това време. Ние старите хора се възстановяваме по-бързо, затова не ни трябва много сън — усмихна се на горчивата си шега госпожа Дохърти.

— Не говорете така, всяка възраст си има своя привлекателност.

Старата жена се усмихна отново.

— Така поне ми е казвал дядо, а той всичко знае! — полу на шега, полу-сериозно допълни момчето.

— Добър човек ще да е дядо ти.

— Най-добрият! — вметна ентусиазирано Чарли.

— Добре е човек да вярва, това поддържа духа млад, каквито и трудности да го сполетят.

— И дядо така казва. „Вярвай Чарли и ще победиш!“ Голяма работа е. Тук — кимна към планинските масиви, сякаш посочи предмет на хвърлей камък — в Маунтсвил много го уважават. Като кажат „на Чичо Хенри /така му казват/ момчето“, някак все едно, че съм с титла.

Госпожа Дохърти слушаше разсеяно, но при последните думи наостри уши.

— Казвали са ми, че дядо помагал на всички — с детска гордост говореше младежът. — Много го уважават!

Сякаш усетил, че е прекалил с ентусиазма, продължи, вече малко по-спокойно:

— Веднъж бяхме направили голяма беля с едни местни момчета. Ако не беше той — бяхме загубени. В… — А! — точно в къщата, за която ме питахте — нали има един голям балкон отпред — жената кимна — и на нас… ни се струваше много величествен. Винаги го гледахме със страхопочитание, представяхме си как някакъв наперен генерал е стоял горе, оглеждал е местността и с гръмлив глас е раздавал заповедите си. Детска работа — погледна госпожата — тук, в Маунтсвил — величествен генерал, че и заповеди да раздава — на дърветата сигурно — засмя се Чарли — но както Ви казах, бяхме доста по-малки.

— Чувала съм, че и в градчета като Маунтсвил понякога се раждат и велики личности. Не го съди толкова строго.

— Не, не го подценявам, но такова впечатление ми прави — дребен, повехнал градец…

— Хайде разказвай, ще го видим…

— Ха, ама Вие най-сетне…

— Младеж — строго каза жената — слушам те, разказвай!

— О, кей, — Чарли вдигна ръце с жеста на Пилат Понтийски — та, една вечер с тези момчета, решихме да се качим на балкона и да погледнем „бойното поле“ отгоре. План дори бяхме направили за „превземането“ му. Помолих дядо си да ми позволи да преспя в града у едно от момчетата и всичко беше готово за „атака“ — усмивка плъзна по устните на сладкодумния младеж. — Естествено, до един бяхме чели „Том Сойер“ и логично „нападнахме“ в полунощ. Луната светеше ярко и не ни трябваше друга светлина, всичко вървеше по план, почти превзехме „противника“ — момчето се засмя. — Докато в един момент той не се срути. Красивият балкон, заедно с нас, увисна, като единия му край почти опря в земята. — Чарли погледна госпожа Дохърти за реакция — слушаше го внимателно — Голяма беля стана, шерифът ни прибра и сигурно щеше да има последствия, ако дядо ми не се намеси — пое ангажимента да поправи къщата.

Старата госпожа го слушаше с явен интерес. Мина му през ума, че може пак да я засегне с нещо и допълни:

— Дядо оправи балкона, не остави нещата така.

Госпожа Дохърти погледна през прозореца, като продължаваше да мълчи.

— Госпожо, да не би да обърках пак нещо?

— Не, момче… просто… и аз имам спомени от Маунтсвил — хубави, не чак толкова хубави… Връщаш ме далеч назад, в миналото ми. Така се стече живота, изтече може да се каже — горчивина се прокрадна в думите й — че аз останах единствената собственица на тази къща с огромния балкон. Аз съм родена в Маунтсвил, корените ми са тук… миналото ми е тук. Едно време живеех в градчето и обичах да стоя на този същия балкон, да гледам наоколо, е — не точно като генерал — погледна за миг лукаво — но, да кажем — като щастливо момиче… Какво време беше само…

— А ти къде живееше с дядо си, момче, някъде извън града ли? — сякаш внезапно сетила се попита госпожа Дохърти. Въпросът беше логичен и зададен, като че ли между другото, но всъщност в погледа на жената имаше някакво напрегнато очакване.

— Недалеч, навътре в гората, на няколко километра. И сега дядо си живее там. Той навремето, аз не си спомням, но е бил горски работник, лесничей, цял живот е живял с гората. Докато баба ми е била жива по-често са слизали до градчето, но оттогава насам дядо наминава само когато нещо му потрябва. И по-добре. Там горе е супер! Имаме си една малка барачка. Ходим за дърва, за гъби, чай събираме, зависи от сезона. И просто така да се разхождаме — пак ми е приятно! — погледна жената отсреща, която замислено го гледаше — Да не би да ви отегчавам, госпожо?

Старата жена бавно сведе клепачите си в отрицание и вяло му махна с ръка да продължи. Изражението й си остана същото.

— Не, че още има нещо особено да Ви кажа, но с една дума — обичам да съм там — дядо винаги ми разказва историите си, обяснява ми за гората, за животните, а пък и аз съм негов човек — усмихна се Чарли с гордост. — Другите ни близки са разхвърляни накъде ли не и май аз най-често идвам да го виждам. Свои тук, в Маунтсвил, дядо няма, останали са му някои стари приятели, с които от време на време се вижда. Всъщност, без да се обиждате за възрастта, щом сте от тук възможно е и да го познавате? Нищо чудно?!

Младежът гледаше настоятелно и с очакване, запленен от неочакваното хрумване и от възможността щастливото стечение на обстоятелствата да ги е събрало тук — с общ познат — дядо му.

— Наблюдателен и съобразителен си, момко — госпожа Дохърти се засмя с неохота — и ако знаеш само как точно стрелят младежките ти стрели…

Чарли понечи пак да се извини, вече му ставаше навик, но жената не беше свършила:

— Наистина… познавах един Хенри… ах, колко назад ме връщаш… — говореше повече на себе си — Години минаха, а като те гледам сякаш виждам него и… не е случайна тази среща — старата жена убедено клатеше глава, гледайки надолу, усмихна се — … съдбата си знае работата!

— Дали ли си достатъчно голям, за да ти разкажа? — въпросът определено беше зададен и към двамата — Какво пък и аз, като Хенри, ще опитам да ти разкажа нещо… — жената сякаш разсъждаваше на глас — Нали все пак е приказка — е, не толкова красива, но все пак приказка… За живота… — госпожа Дохърти му се засмя и за миг Чарли видя в нея младото момиче — Май ще се наложи накрая и ти да поносиш…

Чарли мълчеше неразбиращ.

— Товарът ми, искам да кажа, носих го дълго сама и силите вече не стигат. — Беше й олекнало и му смигна закачливо отново.

— Няма проблем, госпожо, само изчакайте малко да загрея — пое тона момчето и заразтрива мускулите си, прикляквайки с непохватен комизъм.

— Спокойно — да не прегориш. Сега да хапнем, пък после — ще видим — погледна часовника си — Време има! Ще видиш какъв кейк съм направила, собственоръчно — с ей, тия две ръце — няма ги вече тези работи — сега просто взимаш от стелажа и ядеш, то ти мирише на опаковката, но не — ядеш кейк — ето вземи, опитай!

Старата жена наистина сякаш беше друга, ободрена. Сякаш дишаше по-леко. Бе решила да сподели с това момче, този пратеник на съдбата, с началото на чийто житейски път невидими и неведоми нишки непреодолимо здраво бяха свързали края на нейния.

Не искаше да се пита дали е редно, дали е справедливо, да разкаже всичко на едно момче и то не просто някакво момче, а неговия внук. Но чувстваше, че това е моментът и че не тя го е избрала, затова не се колеба нито за миг — просто изведнъж разбра, че ще го направи. Че трябва да го направи.

2.

Тъжния напев на стария бор сякаш съживи нещо в гората. Плътни сенки се раздвижиха и започнаха да се събират около могъщото дърво, сякаш ги викаше. Около стареца тъмата стана гъста, непрогледна. Нереалното множество се разлюля. Тънък хор се извиси, сякаш въпросително. Борът отговори, лек ветрец просвири в игличките му и като че ли с нов тон той заразказва друга притча.

Не след дълго време гората бучеше, мастиленочерното море около стария човек и надалеч в четирите посоки на света, се люлееше на неравни тласъци, прилични на гневни потоци със стотици различни течения. Ствола на огромния бор скърцаше под напора на вятъра, който с дива страст вилнееше между земята и небето, излязъл нечакан, неукротим, сякаш от дъното на вечната душа на земята.

Старецът зъзнеше в съня си, полулегнал върху покрития с ледена коричка мъх в основата на бора. Сънуваше? Или не? Виждаше гората около себе си, чуваше воя на вятъра, най-после бе узнал това, което винаги бе предполагал. Искаше да го каже на приятеля си, да се включи в неговата песен, но не успяваше. В усилията си спящият старец се въртеше неспокойно и простенваше, щом раздвижеше вкочанените си от студ стави. Започна да се развиделява. Старият човек виждаше в съня си отиващите си духове на дърветата, искаше да ги спре и да постои поне за малко с тях, да ги усети, да помълчат дори един до друг, но да е с тях. Цял живот бе чакал да ги види, да ги срещне в нощния им поход…

В напрежението си Чичо Хенри се пробуди. Болката из цялото му почти замръзнало тяло го посрещна — бодра и млада. Тежест в гърдите му пречеше да диша. Постепенно осъзнаваше, че целия трепери. Размърда внимателно крайниците си и лицето му се сви от болка при пукота на ставите. С мъка старият човек се раздвижи и бавно се изправи. Дълбока, влажна кашлица го разтърси. Чичо Хенри положи инстинктивно ръка на гърдите си. Спря се и погледна наоколо.

Видя бора и се сети за съня си. Понечи да заговори, но думите не го послушаха. Старецът трепереше видимо. След спомена за съня, в съзнанието му се завърна и другия спомен. Чертите на лицето му увиснаха въпреки студа. Извърна се и сломен пое към къщурката си, сякаш очакващ там да намери сили да се пребори с този болезнен и неочакван удар.

На два пъти, за краткото разстояние до верандичката, хрипливата кашлица и стегналия в обръч гръдния му кош задух принудиха Чичо Хенри да спира. Сякаш за няколко мига потъваше в хищните им обятия, мачкан, раздиран, разкъсван. На стъпалата отново се спря, дишащ тежко. Полуизвърна се и погледна към отсрещната сграда — тъмна и безмълвна.

Най-после Чичо Хенри успя да влезе вътре като остави вратата да се затвори със скърцане. Доближи печката и я отвори — благодари на Бога, че все още имаше жар и сложи дърва, за да я разпали. Доловил движението, котаракът се измъкна отнякъде, като мяукаше, протягайки се.

— Ех, Робърт, приятелю… — беше единственото, което старецът успя да каже… или искаше да каже. Наметна едно старо, дебело палто върху шубата си и седна на нисичка пейка, като наблюдаваше безучастно разгарящия се огън през тънък процеп в плочника на старата печка.

Само един човек стана свидетел на борбата на стареца да се добере до бараката си. Уилкинсън. Не беше мигнал цяла нощ, разяждан от собственото си безсилие и унижение и от около час стоеше прав като призрачна сянка зад прозореца. Бе видял треперещия старик, но не намери смелост да му помогне.

3.

— Докторе, кога ще идват камионите и другите машини?

— Що му викаш доктор, бе, Джими? — попита Колин.

— А, бе, к’во ти пука, нали нещо, такъв, учен се води — вмъкна Джеймс и извика отново. — Ало, мистър, кога ще идват камионите?

— Когато им се обадя, това е моя работа, не се притеснявай и върши своята.

— Аз моята я работя и винаги съм я работил, ти си гледай твоята — потърси веднага конфликт секачът.

Уилкинсън се направи, че не го чу и тръгна бавно към възвишението. Натам, където предполагаше, че трябва да са кипарисите на Чичо Хенри /или по-точно където бяха — мина му мисъл, която прогони с тръсване на главата/. Оглеждаше местността с новата й топография. Ясно различаваше погазените граници на законната сеч и като че ли усещаше необузданата, унищожителна енергия, която бе бушувала тук. Струваше му се, че ако в телата на дърветата течеше кръв, сега щеше да гази в нея до колене.

Видя полянката с кипарисите. По-точно позна кипарисовите насаждения. Полянка нямаше. Стори му се, че бремето на шеметните събития, лавинообразно затрупали го за толкова кратко време, става непосилно за неукрепналото му его. Призля му.

Защо точно на него? Защо, при положение, че дойде тук с увлечение и ентусиазъм и… — легенди, събития, грубият, непознат живот — сякаш го задушиха, задушаваха. Идеше му с един замах да разсее облаците, надвиснали над душата му. Да сложи всичко и всички на мястото им, но ясно помнеше, усещаше, предишната вечер. Стисна зъби и отвърна глава нагоре, сякаш търсещ помощ от небесата /или пък, за да сдържи напиращите сълзи/.

Постоя така доста време, кристалният горски въздух го замая. С отметната назад глава младият човек загуби за миг равновесие и се препъна. Това го върна в реалността. Обърна се безсилен, загубил и тази борба, и пое към работниците с намерението да опита поне от тук нататък нещата да са в рамките на нормалното.

Секачите го бяха следили с поглед. Джеймс дори се бе приближил да го наблюдава. Машините бяха замлъкнали, единствено Хансен „твореше“ нещо със своята в близката долчинка. Щом инженерът приближи, Колин се направи на зает с нещо. Харди, напротив, стрелна го косо с поглед:

— Какво? — недвусмислено го попита той, заплашителна искра блесна в очите му.

— Нищо. — Уилкинсън безучастно продължи покрай него.

Простичкият отговор обърка работника, а колегата му се подсмихна зад него.

— Кога все пак ще дойдат колите?

Джеймс не можа да се сети друго и повтори въпроса си, за да спре и заговори Уилкинсън, който бе отминал на десетина метра /или просто, за да каже нещо/.

— Одеве се обадиха и за една друга работа през уикенда… та да свършим тука. Викаме — завърши вече с по-твърд тон опомнилия се дървосекач.

— Колко остава още от терена? — Уилкинсън се поспря.

— Тии, терена не го…

— Става дума за терена, а не колко сте наваксали. Свършваме маркираното, каквито бяха указанията и тогава тръгваме.

— Независимо от количеството изсечено до сега — допълни инженерът, явно решил да се придържа към /или да се скрие зад/ заданието от централата. — Белязаният терен трябва да се изчисти. Така казаха от „горе“. — Вдигна рамене, сякаш се застраховаше с тези думи. — Ако свършите до утре — тръгваме си — това е.

— О кей, това е наша работа, не твоя!

Уилкинсън отново повдигна рамене и неопределено махна с ръка. Харди очакваше реакция на грубата си забележка, но остана излъган. С глупава гримаса гледаше към отдалечаващия се младеж.

— Оставихме Ейб в бараката, … да готви… — провикна се след него, без сам да знае защо.

Почувства се адски тъпо.

Уилкинсън пак сви рамене и продължи по пътя си пъхнал ръце в джобовете на шубата, леко прегърбен, със замислено сведена глава. Резачките писнаха зад него.

4.

Чарли се бе нахранил отдавна. Дълго време стоя в очакване госпожа Дохърти да започне разказа си, но това не стана. Тя бе обърнала глава към прозореца, загледана някъде навътре в себе си. Накрая той реши, че е забравила и се замисли. Казаното от нея го бе заинтригувало, от една страна, защото явно беше свързано с дядо му, а от друга — предисловието на старата жена криеше някаква тайнственост, нещо непознато, свят, за който не бе предполагал, че съществува. Позанимава се още малко с тази енигма, но после му омръзна и мислите му отлетяха безгрижни нанякъде.

— Та така, моето момче — каза внезапно госпожа Дохърти, след доста дълго време.

Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и тя придърпа перденцето, скривайки го, за да не й пречи да гледа Чарли, докато говори.

— Нали не възразяваш срещу това обръщение. Някои не го харесват — напълно в стила си, не дочака отговор. — Та, така, дойде време и аз да заговоря за нещо, за което, през целия си живот, досегашен — натърти на думата — сама бих изтръгнала езика си, ако проговоря. Малко официално, а? И грубо? — усмихна се бегло жената.

— Не, не…

Госпожа Дохърти го спря с махване на ръка.

— Спокойно!… Каквото и да правиш, каквото и да се мислиш, че правиш, дори и да си мислиш, че го правиш правилно, идва време в този живот, моето момче — старата жена говореше бързо и уверено — когато, искаш или не, просто трябва да спреш и да направиш равносметка. Да се изправиш лице в лице с всичко, което си бил, което си и което ще бъдеш… ако имаш достатъчно време — додаде с горчивина. — Това е раздаване, при което не можеш да минеш пас — предполагам, играл си някога карти. Правилото в случая е едно — играй — и ти играеш, колкото и да не ти се иска.

Паузата, която направи бе почти недоловима.

— С течение на живота, знам, че израза е „на времето“ — поясни бързо старата госпожа. — С течение на живота, както казах, Чарли, така или иначе идва момента, когато ставаме история на самите себе си. Не знам, не съм мислила, дали при всички това става по едно и също време, но за едно съм сигурна — този момент идва неусетно. Като пролет… като есен. Вървиш си нанякъде и в миг осъзнаваш, че това, което си в момента е просто една история. Историята на твоя живот, която ако имаш късмет да имаш внуци — разказваш, ако не — просто прехвърляш спомените и това е… Някои сядат и пишат мемоари, когато мига на откровението ги споходи или… за пари — госпожа Дохърти му намигна. — Аз, моето момче, досега не съм писала мемоари, по всичко изглежда, че няма и да напиша. При мен нещата взеха неочакван обрат — съдбата ми избра много странен изповедник, не мислиш ли?

— Кой аз ли? — момчето изглеждаше притеснено.

— Ами да — успокой се, нищо лошо няма да ти сторя, не съм вещицата от омагьосаната гора. — Жената се загледа във върха на обувките си, сякаш там си бе записала нещо много важно, което не биваше да пропусне. — Ние „скалните орли“ — старицата се усмихна бегло, все още загледана — носим в себе си много мъдрост. Мъдростта на собствените си истории, на която така или иначе животът те учи — искаш или не. Но… носим и много тайни — пак от тази история, в която се превръщаме… и предпочитаме те да си останат там, където са. Както сам може би се досещаш — това почти никога не става. Поне при мен не стана.

Старата жена въздъхна тихо.

— Целия си живот се надявах, че нямам такива тайни, че съм надживяла тайнствените и тъмни кътчета на далечната младост, но се оказа, че просто така ми е било по-лесно да живея. В тази игра е без значение добър ли си или лош — не можеш да избягаш, да се скриеш. Няма къде. Няма за кога… и сега, когато болезнено усещам — вече не ми остава много, открих, че имам сметка за плащане в този ресторант. — Госпожа Дохърти започна да се смее на глас. — Аз май в края на краищата ще се окажа и духовита, човек никога не знае, кога един или друг негов талант ще се прояви.

Смеха на старата жена секна внезапно, така както бе започнал. Тя се загледа в събеседника си продължително, изпитателно, от което на момчето му стана неловко.

— Чарли, Чарли… не можеш да си представиш колко много приличаш на дядо си. Много, страшно много. И ако знаеш само какво предизвикваш в похабената душа на една старица… — момчето се озадачи — Ох, не, не ме гледай така! В теб аз виждам него — такъв какъвто го помня, какъвто искам да го помня. Ех, напет момък беше той! Само да го погледнеше човек — веднага разбираше, че е различен. Друг. Напоследък все по-често се сещах за него… Да! Хенри, когото познавах в Маунтсвил, наистина беше твоя Хенри… Нашия Хенри!…

Момчето се облещи. Тръпка мина по тялото му. Усмихна се и несъзнателно се приведе към госпожа Дохърти, сякаш да не пропусне нищо от историята, която ставаше все по-странна.

— Постепенно останах сама. Имах деца, имах внуци, щастлива бях… — Чарли реши, че старата жена типично за възрастта си отскочи на друга тема, но не се намеси — В началото се разпиляха из цялата страна, едната ми дъщеря дори заживя в Европа — в Англия, а след това постепенно, бавно и сигурно, един след друг изгубих всички. Останах напълно сама. Ден след ден животът ми се превърна в еднообразно доживяване, протоколно доиграване на мача, както казвате днес вие, младите…

Жената отново замълча, загледана нанякъде. Чарли вече не можеше да определи накъде. Не се и опитваше. Той наблюдаваше госпожа Дохърти и се мъчеше да свърже казаното от нея с дядо му и с това, което сякаш долавяше без да му е казано. Имаше наистина нещо загадъчно, но му убягваше. Гласът на старата жена прекъсна мислите му:

— Дядо ти беше най-личния момък в градчето, но беше малко странен за околните — говореше бързо, като че ли по време на мълчанието си, бе подреждала своето „изложение“. — Все бягаше по горите. Старците, тогава, говореха, че бил дивак, непрокопсаник, цял ден да се мотае по горите, но аз знаех, че не е така. Наблюдавах го. Аз самата също бях доста различна от хората в Маунтсвил и може би затова той увлече вниманието ми. Рядко го виждах, но мислех за него. Привличаше ме. Няколко пъти дори говорихме, но той, като всяко дете на природата, беше стеснителен и разговорите ни не бяха нищо особено. Тъкмо го видя да се задържи в градчето и той изчезне за седмици по горите. То, това му беше и работата, но между него и гората, сякаш имаше нещо друго, някакво друго общуване, защото със същото се занимаваха и хората, които подмятаха дребнави, с тромав сарказъм, забележки по негов адрес. Мина се време, дълго не го бях виждала, дори от време на време забравях за него, когато изведнъж започнах да го мяркам много често и все уж случайно — така мислех тогава. Днес в книжарницата, утре в магазинчето и после изведнъж пак отлиташе на някъде, след което отново се появяваше. Започнах да се замислям за него по-дълго… по-често, нали знаеш — младост — усещах нещо, но не исках да си го призная. Нали бях силна, млада, нали не бях като другите — не бе възможно и аз като „простолюдието“ — г-жа Дохърти погледна за реакция — да се влюбвам — това бяха глупости. Да, наистина, така мислех. Тогава. По удобно ми беше да наблюдавам и анализирам дядо ти и да се правя, че нищо особено не се случва.

Чарли слушаше и не вярваше на ушите си. Пред него се вдигаше булото, стаило под себе си история наистина важна, наистина загадъчна, но и плашеща го. С десетките въпроси, въпросчета, които пораждаше, на някои, от които не бе сигурен, че иска да знае отговора.

— Веднъж — защото настроенията ми тогава се меняха спонтанно, неконтролирано като мартенско време — взех една книга и излязох извън града, като че ли избягах. Тогава в горичките по възвишението над Мемориал парк имаше беседки, пейки — нещо като продължение на самия парк. Седнах на една от тях и се зачетох сякаш от това зависеше живота ми. Беше някъде ранния следобед, когато Хенри, дядо ти, едва не ме прегази. Спъна се в мен, като че ли бях купчина пръст или един от неговите горски пънове. — Жената се смееше звънливо като младо момиче, сякаш изживяваше спомена отново. — Много забавен беше с неговите тромави извинения и непохватни движения… както и да е, най-накрая се разбрахме и прекарахме един прекрасен ден. После друг. После трети. Още не знам как се престраши да ми каже това, което аз вече знаех. Беше хубаво, беше красиво и най-важното — бяхме млади и целият живот бе в ръцете ни. Целият свят — в краката ни.

— С дядо ти се оженихме, момче — изстреля госпожа Дохърти съдбовните думи към нищо неподозиращия Чарли, след като бе помълчала за кратко. — Само как ми предложи — беше като в приказка. Грабна ме на ръце, /бяхме вдън горите, тогава не знаех точно къде/ и полетя сякаш нанякъде. Романтично беше, но — жената се разсмя, кратко и стегнато — в устрема си не подбираше много пътя и доста клони се оказаха не особено ласкави към мен.

— Истина ли е това, което казвате, госпожо? — Чарли се бе опомнил и успя да се вмъкне в потока от думи — Вие… и дядо… никога не съм предполагал, не ми е разказвал…

— Такъв си бе той и тогава… Намерил е сили да го остави зад себе си…-старата жена тръсна глава — Но, Чарли, искаш ли да продължа или ще ме прекъсваш за глупости?! Ако е така — да говорим за нещо друго…

— Естествено, че искам да продължите, просто малко изненадващо ми идват тези новини…

— Затова се двоумях дали да ти разказвам, но вече започнах, а и май аз имам повече нужда от това — жената замълча.

— Говорете, госпожо, в крайна сметка трябва да знам… обичам дядо си!

Последните думи изглеждаха нелогични, но всъщност много вярно отразяваха ставащото в душата на момчето. Чарли беше объркан и инстинктивно се стремеше да стъпи на твърда почва.

— Добре. Ще простиш ако старата жена прегрешава. Ти си млад, можеш да си позволиш да си великодушен.

Чарли се усмихна смутено.

— И така, понесе ме Хенри и в един момент ме накара да затворя очите си. Когато ги отворих видях полянка с огромно разклонено дърво. Беше като нарисувано в книга с приказки. Клоните му — също така огромни, разкривени и разпрострени едва ли не над цялата полянка. Не знам и досега какъв вид беше това дърво, но кората му беше тънка, сива и с големи подутини на места, наистина беше приказно, но и някак плашещо. Така или иначе, в онази минута бях на върха на щастието, а следващата се чувствах богиня. Дълбоко се съмнявам, че някое предложение за женитба е било толкова романтично и… дори нереално. Още тогава мислех подобни неща за безвъзвратно изчезнали, невъзможни, но Хенри, дядо ти, както знаеш, не е като другите, различен…

Загледа се замислено през прозореца. Слънцето бе обляло с живата си светлина есенната земя. На светлината му жълтите поля и дървета изглеждаха златни.

— Чарли, това са неща, за които, не знам дали личи, но е доста изтощително за мен да говоря и трябва да си взема, как се казваше — „тайм аут“. — Старата жена се засмя. — Така, че ще продължа, но ми трябва малко време. Дори ще се поразходя из вагона.

С лека усмивка и усета на умела актриса, госпожа Дохърти подхвърли през рамо, докато излизаше от купето:

— А предложението приех!

Чарли чу последните думи, но те не му бяха нужни. Бе усетил полъха на старата история, която, колкото повече се разкриваше пред него, сякаш ставаше още по-загадъчна. Бе заинтригуван, но не искаше да препира жената. Искаше му се кълбото на миналото да се разплита със своите темпове и постепенно да стигне до края си. Или краят да стигне до него.

Но имаше и друго. Този край, съпоставен с настоящето, изглеждаше на младежа не особено привлекателен, въпреки че можеше да е всякакъв. Не му се искаше да разсъждава и да търси логични варианти за развръзка, защото това само би му отнело удоволствието, с което слушаше старата жена.

Най-вече — сякаш тънък далечен повей на вечния вятър от надвисващите с всяка минута над влака планински склонове му нашепваше, че истинският край на историята тепърва предстои. Дядо му и тази жена се запреплитаха странно в мислите му, които пробягваха по летящите край влака гори.

5.

Денят преваляше. В гората беше хладно. Птици прелитаха сред оголелите клони на дърветата. Полъхът от крилете им неволно разпиляваше листата все още останали тук там по снагата на горските жители. Миризмата на опадалите борови иглички и просмуканите с влага земя и шума, изпълваше въздуха. Времето не беше особено приветливо, но беше свежо за есенен ден — сякаш един от последните бодри синове на отиващата си година се бе промъкнал сред умиращата в есен природа. Беше красиво. Беше приятно. Но старецът приклекнал /или може би седнал/ до огромното дърво бе глух, бе сляп, бе мъртъв за тази красота.

Чичо Хенри се бе приютил отново в скута на стария си приятел и на пръв поглед спеше с отворени очи. Големият черен котарак се бе сгушил в него сякаш разбираше. Сякаш да го стопли. Мъглата, едва забележима тук там между съседните дървета, като току-що изтъкана паяжина, бе гъста в ирисите на стария човек. Погледът му — помръкнал и заедно с него цялата свежест на стареца бе останала минало. Без следа.

Неестествено приведен и сякаш не тук, Чичо Хенри наистина не спеше. Говореше с бора. Бавно, с големи почивки, запълвани от дълбоката кашлица, която караше цялото му тяло да се гърчи конвулсивно, след което пак събираше сили и продължаваше.

— Така е стари приятелю, това е истината. Отдавна знам, че почти никой нямаше нужда от мен, но аз пък имах своята… нашата гора… а сега да видиш… Ужас! И кипарисчетата… знаеш, като дечица ми бяха… и изведнъж — край! Унищожени! Ако знаеш само как боли да изгубиш дете… Няма нищо по — страшно от детската смърт! Нищо! Как само боли… ооох, бях забравил, а знаех… — старецът бавно плъзна поглед по протежението на могъщата снага на приятеля си и вяло подръпна увисналия си мустак — Знаеш, знам, че знаеш и помниш… Ех, ех, приятелю и това ако е вечното колело на живота — здраве му кажи. Ние с теб при това положение, братко, сме се нагърбили с непосилна задача. — Раздиращ пристъп на кашлица го разтърси. — Поне аз де… — допълни и замълча с наведена глава вкусващ и изпиващ до дъно горчивата чаша на безсилието си.

— Не, не мога да разбера, старий друже, защо трябваше да се случи всичко това, нима не страдах, нима не отдадох годините си в служба на доброто… знам, знам наивник съм, попревехнал романтик, но общо взето това е истината — чий грях изкупвам, след като животът ми беше едно десетилетно изкупление…?!

— Ех, ех, хитрецо, пак мълчиш, пак си някъде с мислите си…

— Дядка, нещо си се размекнал, а? — въпрос без отговор.

— На тези коренища ли говориш? Нали ви предписват разни хапчета против изперкване — стария у нас има купища — що не ги пиеш? — Ейб, явно постоял доста време до говорещия старец, бе усетил ранимостта му и думите звучаха грубо и нахакано.

Чичо Хенри не реагира веднага на прекъсналия мислите и словата му дребен, мазен дървосекач. Обърна главата си към него бавно и премести леко тялото си още по-бавно, но не отговори, гледайки тежко и безизразно през сивкавата пелена, покрила лицето и очите му.

— Какво си ме зяпнал така — да си пиеш хапчетата, викам, ама май нещо не се разбираме — продължи вече не толкова сигурно Ейбрахам под все така тежкия поглед на стареца. — Всъщност май си губя времето…

Чичо Хенри продължаваше да го гледа, без да проличи, че въобще го вижда.

— Деде, май наистина си куку — дошъл съм по работа, така че направо на въпроса — ти си сам, ние сме петима; ти си тук за цяла вечност — за или от, не ми пука — ние сме за малко; ти имаш дърва ние нямаме — схващаш ли? /Ако въобще ме чуваш?!/ Така че — взимам от дървата ти, а ти си ги набавяш по-късно — когато решиш — Ейб превъртя очи тъпо — правиш ни услуга, тъй да се каже. А?

Старецът не отговори. Внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи, премести дланта си по грапавите прорези в кората на бора. Напипа стабилна издатина и мобилизирал волята си започна да се надига. Движенията му бяха нереални и сковани. Отънелите му крайници се разгъваха мъчително, оставяйки впечатлението за отваряне на ръждясало джобно ножче. Усилието му беше върховно, но лицето му остана каменно, очите впити в секача. Единствено дясната му страна потрепваше с неравни дълбоки спазми. Ейбрахам отстъпи леко. Старецът мълчеше. Котаракът все още се опитваше да се задържи с нокти в уютния скут на Чичо Хенри, който почти се бе изправил срещу топчестата фигурка. С последни усилия животното увисна с двете си лапи на панталона на стареца, след което с рязък отскок и мяукане се хвърли несъзнателно към Ейбрахам. Последният също така рязко се отдръпна и изпсува пискливо. Още стреснат погледна към стария човек.

Изправен в лоното на могъщия бор, Чичо Хенри бе въплъщение на величието на старостта и мъдростта си. Дори и да беше последното възвисяване на този древен дух, достолепието му сякаш сплеска към земята Ейбрахам Сейтън. Старецът бавно протегна ръка и впери пръст зад гърба му. Дървосекачът дори не се обърна да погледне — жестът беше ясен и безмилостен. С препъване и няколко подскока се отдалечи като улично куче с подвита опашка и след като реши, че разстоянието е безопасно обърна окончателно гръб на стареца, псувайки и него, и котката, и колегите си, които го бяха оставили да поддържа домакинството им като пълен некадърник.

Чичо Хенри постоя още малко загледан някъде над къщичката отсреща, след което се обърна към своята и се затътри бавно като едва забележимо провлачваше единия си крак. Мигът на величие бе отминал — могъщ и величествен. На близкия ъгъл на барачката си старецът поспря. Залитна. Опря се на нея и се задави в хриплива кашлица. Приседна. Почти се свлече. Върховното напрежение го бе изтощило. Събрал сили най-после влезе вътре и с мъка полегна на леглото си. Придърпа одеялото наполовина върху тялото си и се унесе в неспокоен сън.

6.

— Живяхме кратко и щастливо — без предисловие продължи разказа си госпожа Дохърти, но пък и Чарли нямаше нужда от въвеждане. — Заедно имам пред вид. Често ходехме на нашата полянка и с часове лежахме под дървото, кроейки планове за бъдещето си — тогава още имахме бъдеще — мечтаехме — имахме право и на това. Постепенно заживяхме заедно — след като се оженихме разбира се — тогава нямаше друг начин. Сигурно сме били странна двойка. Най-странната може би. За него хората знаеха, че е чудак, но да намери и такава спътница в живота си — на местните им идваше в повече. Подиграваха ни се зад гърба, но и ни завиждаха, сигурна съм. Прочитах го в очите им, но ние не обръщахме внимание. Те не ни бяха нужни. Сами си бяхме достатъчни, стигаше ни и разбирането на гората… нашата гора. Тогава наистина вярвах в това, вярвах, че гората е жива, че ни обича, както и ние нея, вярвах в Хенри, вярвах дори и в себе си. Ех, ех… Така или иначе ние продължихме да си ходим сред природата почти да живеем там, тя беше нашият истински дом, а полянката беше като олтар на щастието ни.

Госпожа Дохърти замълча гледайки Чарли, който цял бе в треската на любопитството, бе в разказа й. Увлечен той все пак усещаше, че нещо важно предстои и прекъсването на старата жена го изнерви.

— Госпожо, защо спряхте, наистина ме измъчвате. Това да не е похват на разказвача? — смекчи тона си момчето.

— По-полека, по-полека, не препирай стария състезателен кон, дете, ще чуеш всичко. Спокойно. Само нека посъбера сили… смелост, все пак разравям с нокът гнила рана…

Чарли прехапа устни. Разбра, че е прекалил. Понечи да се извини, но в последния момент разбра колко жалко щеше да бъде и стисна зъби, сякаш да задържи думите си.

Без да забележи /или не искаше/ борбата на момчето, госпожа Дохърти продължи:

— Когато се появи дъщеричката ни продължихме този живот, но сега той вече беше прекрасен. Не мога да ти опиша, надявам се някой ден изживееш подобно щастие. Както и да е, дядо ти стана работник — нещо там по горите, не помня точно какво — и ние заживяхме през по-топлите месеци изцяло в гората. Понякога ми омръзваше, все пак бях млада, но като ги видех колко са щастливи, сърцето ми ме спираше да говоря с Хенри.

И двамата мълчаха. Чарли не посмя да се обади.

— Накрая дойде деня, когато всичко това свърши — старата жена преглътна трудно, продължи рязко, с ожесточение, сякаш дялаше думите от прясна стомана — Бяхме на полянката. Нашата. Под нашето дърво…

7.

— Хенри, хайде, моля ти се, стига толкова! Хайде да си тръгваме, ще замръкнем тук! — младата жена говореше умолително, но видимо изнервена.

Младият мъж, към когото тя се обърна продължаваше да подхвърля малката си дъщеричка във въздуха, под дебелата сянка на огромното дърво, без да показва, че е чул забележката.

— Хенри, нарочно ли го правиш? Накара ме да вися тук цял ден, въпреки, че ти казах, че не ми се идва, а сега се правиш, че не ме и чуваш!

Хенри свали детето в прегръдките си и зарови лицето си във вратлето му. Наболата брада на бащата погъделичка момиченцето и то се засмя звънливо. Младият мъж заръмжа като звяр, през смеха си, при което дъщеричката му започна да хълца от възторг.

— И недей така, че ще й стане нещо! — допълни ядно младото момиче и сърдито им обърна гръб.

— Мамо, недей да ни се сърдиш. Само още малко. Нали така, Нели, хайде помоли майка си да е добричка с нас.

— Мама… — момиченцето избърбори думичката, като се усмихваше с огромните си черни очи.

Майката го погледна нежно, хвърли унищожителен поглед на бащата и им обърна гръб отново. Двамата се претърколиха и продължиха да издават своите звуци.

— А сега — хайде пак на самолетаа — Хенри рязко протегна ръцете си нагоре и момиченцето сякаш наистина полетя.

Зловещ пукот предизвести грохота на падащия клон. За частица от секундата бащата изви детето встрани, в опит да го запази с тялото си. Земното притегляне изигра съдбовната си шега. Миг по-късно двамата потънаха в клони и зеленина. Болезнен стон се чу от устата на Хенри.

Младата жена, с инстинкта на майката, се движеше почти едновременно със събитията. Почти.

— Нели, Нели, къде си! Хенри какво става с момиченцето ми, Нели, Нели… — майката панически дърпаше и късаше листата, които и пречеха да види къде са близките й. Риташе настрани шибащите я безмилостно клони.

Хенри се размърда. Не беше в безсъзнание, но едва сега отвори очи. Клонът го беше ударил в ребрата и целия гръден кош го болеше. Но не това го интересуваше. Детето още бе в ръцете му. Телцето натежа. Хенри се загърчи като бесен, чупейки затисналите го клони.

Двамата родители едновременно спряха погледи върху неестествено отметнатата главичка на детето си.

Жената запищя. Погледът й се изцъкли.

Хенри вдигна момиченцето и едната му ръка увисна счупена. Глух за болката, намести телцето над лакътя си и се втурна в луд бяг през гората, без да избира път и пътека. Жената загубила съзнание механично се понесе след него.

8.

— Дяволите да ви вземат, тъпаци с тъпаците, ще ви режа дърва, ще ви ги цепя, печката ще ви паля! — Ейбрахам Сейтън извиси глас, като не спираше да ругае, докато нареждаше в неравна купчинка насечени от него цепеници — Боклуци! Ейб — това, Ейб онова, писна ми! — човечето спря, изправи се и загледа страшно изпод потните си вежди — сам беше, можеше да си го позволи.

Когато реши, че чувството му за самоценност е удовлетворено, Ейбрахам се наведе и нагласи последното кръгло пънче, което се нуждаеше от допълнителна обработка и с яд замахна, като ругаеше по целия път на брадвата до долу. Две парчета отхвръкнаха в резултат. Секачът се изправи, подпря се на сечивото си и огледа критично невдъхващата доверие купчинка, която беше съумял да натрупа криво-ляво, обработвайки намерените около бараката разхвърляни дървесни отломки. Не му се искаше да признае, но с това количество единствено можеше да си навлече гнева на своите колеги, ако не и нещо повече. Нямаше начин, трябваха още. Измери със свъсен поглед околните дървета, обточили неравния ръб на полянката, на която се намираха постройките. Ядно метна брадвата настрани, хвърли небрежно двете цепеници, търкалящи се в краката му, върху купчината и хлътна в барачката.

След минута-две излезе сумтейки, с резачката си в ръка. В очите му блесна поглед на хищник дебнещ своята плячка, който явно бе изровил от резерва си „специални случаи“. Обърна се на другата страна, като все още гледаше страшно. Група млади букови дървета — всяко с дебелина не повече от шията на Ейб, прокраднали се сред околното море от иглички, грабнаха погледа му. Бяха стройни, свежи и като дърва за огрев биха били полезни около година след като са отрязани, но лицето на „ловеца“ блестеше от ловна страст.

Още крачейки, преди да стигне до тях, нетърпелив, Ейб запали резачката си и тя запърпори равномерно, сякаш весело. С премерени движения отряза няколко клона от близките ели, които му пречеха да се добере до стволовете на своите жертви. Резачката изгъргори, като че настройваща тоналността си за предстоящото представление. Ейбрахам Сейтън преглътна шумно и се наведе към най-близкото дръвче. Резците на веригата захапаха свежата кора. Резачката зави. Влажна, белезникаво-жълта дървесина се разхвърча подобно на празнични конфети. Само че тук вилнееше смърт, а народите, празнуващи смъртта не използват конфети…

Дръвчето клюмна върху другите осъдени, сякаш падна в ръцете им. Гората проплака. Очите на Ейб щяха да изхвръкнат от екстаз — той громеше, той командваше парада. Второ дърво… трето… замахна нататък. Дали далечна съвест или гузно подсъзнание спря ръката му не стана ясно, но на следващото дръвче той спря. Прохъркващите от инерцията на веригата резци спряха сякаш с неудоволствие в снагата на дървото. С усилие Ейбрахам ги откачи от него и огледа полесражението. Подсмихна се. Беше доволен.

След като довлече последното дърво до бараката, доволството му вече се бе изпарило напълно. Пусна го троснато на земята и избърса мокрите от сока му ръце в панталоните си. Дишаше тежко, капчици пот бяха оросили челото му. Една от тях се търколи и влезе в окото му. Залютя силно. Неудоволствието се превърна в ярост и прозвуча като канонада от ругатни, докато той търкаше неистово лицето си с ръка. Полека дразнещото глождене намаля, но Ейб все още се въртеше и псуваше, като търсеше с виждащото си око нещо, върху което за излее яда си. Не намери. Задоволи се да обходи с унищожителен поглед отсрещната барачка на стареца и голямото дърво до нея. Спря за миг око, гледайки с омраза, след което седна и запуши, поклащайки заканително глава без ясен адрес. От време на време избърсваше по някоя сълза, отронваща се някак не на място от още притвореното му око по скулата.

Досмуквайки фаса си, Ейбрахам влезе в бараката на работниците и след кратко търсене впи устни в гърлото на шишето с уиски за около половин минутна страстна целувка. Шумно пое въздух на последната глътка, стовари бутилката на масата и събрал сякаш сили излезе залавяйки се за работа.

Още преди да свърши с първия дървесен труп, разбра грешката си. Рязането на суровото дърво не спореше и в крайна сметка се събра материал, за малко повече от един наръч. От одевешната „наслада на хищника“ нямаше и следа. Досадна и изнервяща му се струваше тази работа. Беше я започнал и нямаше как — с неудоволствие, дори с усилие, Ейб продължи нататък. Пуфтеше и издаваше звуци, сякаш труда на Сизиф беше детска игра в сравнение с неговия. Тъй като бе сам, човекът даде простор на циничния си речник, псувайки при почти всяко свое движение с вещина, която би изумила всеки фен на псувнята като изразно средство.

Наведен към последния ствол, Ейбрахам се стресна от звънко мяукане, прозвучало почти в ухото му.

— Мамицата ти! — човекът подскочи, в едното му ухо пищеше резачката, а в другото призрачното мяукане на котката.

Робърт, свикнал с добродушието на Чичо Хенри, не усети заплахата в крясъка на човека пред него и доверчиво се уви около крака му.

— Махай се от тук, гадино! — Ейб отхвърли Робърт с рязко движение на крака си. Мигновено в съзнанието му изникна пресния спомен за предишната им среща и особено за унижението, на което беше подложен и той присви очи. Котаракът измяука и настръхна. Не разбираше агресията на човека, затова не побягна.

Секачът поднови занятието си още осмисляйки ситуацията, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали. Агресивната страна на малодушието му се пробуди. Подсъзнателно усещаше възможността за безнаказана компенсация за всичко, претърпяно напоследък — „В тая шибана пустош!“, както я бе нарекъл в ругатните си одеве. Предстоеше съзнанието му да асимилира тази възможност и да даде воля на първичното. Не се наложи да го прави.

Ново отъркване в крака и мек котешки говор. Ейбрахам потръпна сепнат. Котката отскочи. Механично дърварят замахна с гъргорещата резачка и го перна по задницата. Кървави пръски и козина се сляха във въздуха с болезнения стон на животното. Като в дивашки танц инерцията на резачката завъртя топчестия секач и със силата на този замах Ейбрахам изрита падащото, висящо сякаш в пространството, тяло на животното. Черната топка от сплъстена от кръв и козина отлетя в близките храсти, където сякаш изчезна в земята, а звуци, дори и да издаваше — бяха погълнати от песента на машината.

Самият Ейбрахам не възприе напълно ситуацията. Той бе отчел само отделните действия и изключително доволен от себе си, сякаш изтри котарака от случилото се, наслаждавайки се на сполучливия пирует и воле. Вече нямаше, на кого да се сърди. Беше отмъстен, така да се каже. За друг вероятно би било странно, но той някак по своему бе намерил душевния мир. Това също едва ли осъзнаваше, но с усмивка на уста, сякаш окрилен довърши с бодри движения последното дърво. Събра разхвърляните наоколо късове, подреди ги по своя си начин /т.е. „почти“ разхвърляни/ и понесе резачката към бараката. По лицето му не се четеше нищо друго, освен задоволство. Пътьом, в несмислен порив, размаха юмрук към отсрещната постройка — така, просто профилактично, без злоба или каквото и да било друго чувство. Доволен от свършената работа влезе да довърши останалото в бутилката уиски, без да забележи стичащата се по китката му кръв, препускаща жива доскоро във вените на Робърт.

9.

Чарли бе заровил ръце в наведената си глава и вдишваше дълбоко, лъчът на болката сякаш бе опарил и неговото сърце. Като истински войн старата жена продължи:

— Трябва да довърша, длъжна съм пред себе си, пред Хенри, пред паметта…

— И пред мен… — глухо допълни Чарли.

— Да — и пред теб, може би най-вече пред теб. Отчуждението помежду ни се промъкна още в болницата, докато чакахме вече известния резултат. Хенри тихо плачеше. Тогава това ме отврати. Сега знам, че той бе достатъчно мъж за да си го позволи, достатъчно обичащ баща, за да го направи. За мен обаче от тук нататък съществуваше единствено смъртта на дъщеря ни и скръбта ми се озъби безмилостно срещу него. Неговото дърво я уби. Неговата гора го направи. Уби я безполезната му страст към онези пущинаци.

Чарли вдигна глава, очите му проблеснаха в падащия мрак.

— Тогава мислех така — страдах, не ме вини за това. Виновна съм, че бях егоист в скръбта си, мъстящ, незнаещ милост. А страданието на Хенри беше неизмеримо по-голямо. Всичко, което ти изброих току-що той много по-добре го усещаше. Вината го прогаряше като безпощаден жиг, аз от своя страна — признавам греха си — никога не му спестих нищо от тези тежки обвинения. Болеше ме, а нямаше лек за тази болка. Инстинктивно карах дядо ти да страда, за да я заглуша поне за миг. А Хенри не бе на себе си, изчезна за дни наред. В тези дни нямаше покой за душата ми. Проклинах деня, в който го срещнах — банално, но съм сигурна, че е бе такова, защото тази реакция идва неизбежно и винаги, независимо от различните лица на болката. Един ден дядо ти се върна. Гледаше ме с трескави очи и мълчеше. Държеше в почернените си ръце торба пълна с нещо. Гняв и истерия заляха най-благородния човек на тази земя — крещях като луда. Когато свърших той промълви само няколко думи — бе изкоренил дървото, изгорил го и наоколо бе засял кипариси, като олтар на страданието ни — така каза — в торбата носеше въглени от дървото-убиец!

Чарли не каза нищо, когато старата жена замълча. Очите му гледаха спокойно дори със състрадание към жената пред него — толкова силна одеве и толкова слаба сега под бремето на миналото.

— Това беше последната ни среща. Дядо ти си тръгна и никога повече не го видях. Ах, как горчиво съжалявам, колко години, десетки години ми трябваха да разбера жертвата, която стори този страдащ човек. Но всъщност има моменти, които ако пропуснеш с нищо и никога не можеш да замениш. Никога никъде другаде не можеш да компенсираш. Цял един живот ми трябваше да го разбера. И сега, накрая, защото чувствам, че той е близо, аз трябва да се изправя лице в лице с Хенри, лице в лице с живота си, за да поискам прошка. За миналото си! За бъдещето си!

— Да, моето момче — допълни старата жена след кратко мълчание, — за бъдещето си. Защото, когато дойде мига — не знам кой е този миг и кога точно идва, но идва — обръщаме се назад и осъзнаваме, че тези, покрити с кафяво-сив, влажен прах, отломки от спомени, всъщност са нашето изживяно бъдеще. Бъдеще, за което в миналото сме се надявали, че ще донесе нещо, което си заслужава всички изпитания, през които преминаваме! Имах дан за плащане към това бъдеще, което не се случи и започнах да го плащам, благодарение на теб!

Госпожа Дохърти се умълча замислено, като лекичко се поклащаше напред-назад.

— Знаеш ли, кое обаче, моето момче, е най-тъжното и най-странното, най-страшното в тази моя история?

— Не — отговори Чарли чистосърдечно, защото на него всичко в тази история му се струваше тъжно и странно, дори страшно.

— Най-тъжното, моето момче, и в това мисля е моята трагедия, е, че не с живота на всеки се случва така. Не на всеки от нас съдбата отрежда избор, последствията, от който да плаща цял живот. При мен обаче обстоятелствата се стекоха така и не мога да се сърдя на никого, а и дори и да го направя — ефектът ще бъде нулев.

— И сега не мога да кажа, защо точно на теб разказах всичко това, но го направих и връщане назад няма. Не мисли, че не съзнавам, че го сторих най-вече заради себе си, но се надявам по някакъв начин това да ти е от полза, да ти даде отговори на някои въпроси, които си си задавал до сега или които предстои да срещнеш. Казвам ти го, защото в мен частица наистина се надява /и ще се надява/, че тези неща се случват само в живота на някои от нас — госпожа Дохърти тръсна глава и продължи бодро — Трябва само да внимаваш, Чарли, за онзи миг, който не бива да пропускаш и ще успееш! Вярвам! Виждам го в теб!

Мимолетна тревога прелетя като злокобна сянка над момчето. То се взря дълбоко в очите на старата жена. Не видя заплаха. Успокои се и без да и отговори се отпусна назад. Старицата го гледаше напрегнато, сякаш очакваше присъда.

— Чарли… — момчето се протегна, стисна ръката й, погледна я и дружелюбно й смигна. Жената въздъхна.

— Ха, то наближава време за слизане май, а? — внезапно каза госпожа Дохърти с променен тон, но очите и казваха, че никога няма да забравят.

— О, да! — поде момчето с облекчение.

— Я, аз да се оправям, че нали ни знаеш старците, малко не сме в крак с времето. — Жената продължи да говори като в думите, изражението и прозираше близостта, която чувстваше към младежа.

Чарли също започна да се подготвя за слизане, като се стараеше да не мисли над казаното. Колкото и малък житейски опит да имаше, знаеше, че възприетото трябва да отлежи известно време, след което само дава отговор на всички въпроси. Необяснима тревога сякаш докосна сетивата му. За дядо му. Спря с ръка наполовина протегната в раницата. Не, не идваше от госпожа Дохърти. Гората? Момчето несъзнателно прокара ръка по челото си, като че ли да отърси неприятното чувство и продължи да се приготвя.

10.

Дърварите почиваха. Бяха изсекли доста голям участък и денят беше към края си, но отговорникът им — Уилкинсън — по никакъв начин не показваше, че го интересува, нито правеше опити да се намесва с указания. От предобедния разговор до сега не бе отронил дума, нито бе показал, внимание към подчинените си. Те от своя страна отговаряха със същото, дори донякъде бяха доволни, че не им се налага да общуват с него. На няколко пъти Джеймс направи забележки в смисъл „копеленцето се научи от къде духа вятъра“, но разговора в тази насока не потръгна, не бе интересен след вчерашната безславна капитулация на Уилкинсън. В крайна сметка четиримата седяха на повалени трупи, недалеч един от друг — работниците — пушейки мълчаливо, а инженерът — просто мълчаливо.

Колин се размърда.

— Господин инженер. — Джеймс го измери недоволно с поглед, но не каза нищо — Господин инженер, искаш ли цигара? — Джеймс отново го изгледа косо, а Хансен се засмя беззвучно всмуквайки от своята.

Уилкинсън изненада и себе си като прие. Запали от цигарата на Колин и пое дима. Никога не бе пушил сериозно, поради което се задави в кашлица. Чертите на Джеймс се отпуснаха в насмешка, а Хансен само кимна на себе си.

— Ти, май, не пушиш, а? — младежът кимна кашляйки — Аз, за работата да ти кажа. — Колин завърши встъплението си и заговори по-уверено — Ние тука, такова, ще привършваме, още три-четири дървета и край. — Беше се наел с дипломатическата мисия на общуване с Уилкинсън.

— Край за днес или въобще.

— Нацяло! — отсече Харди иззад гърба на колегата си и зачака отговор допушвайки цигарата си.

— Добре, Тентън — Уилкинсън продължи да говори на Колин — Ще проверя количеството и като свършите — тръгваме. Нещо друго.

— Не, няма какво — каза работникът — аз ще ви извикам на тръгване.

— Наистина няма, освен да ми подържиш оная работа — каза Джеймс високо, като хвърли фаса от цигарата си през рамо — Хайде Колин, да свършваме! — Хансен поклати глава доволен и започна директно да се подготвя за тръгване, като остави другарите си да довършат.

Уилкинсън, без да дава вид, че е чул последната вулгарна забележка, извади от джоба си бележник и се заразхожда сред повалените дървета, отбелязвайки нещо от време на време. Неусетно стигна до кипарисовата полянка /все още бе такава, макар и по различен начин/. Тук резачките се чуваха глухо и той седна заслушан в горския шум. Дръпна от цигарата и я загаси недопушена в пръстта. Стори му се, че гората сякаш му заговори. Огледа се — нямаше кой друг да бъде. Наведе се, като че ли да чуе по-добре. Вятърът тънко свистеше в иглестата трева. Тъжен напев му пригласяше. Уилкинсън усети нечие присъствие — създания, долавяни само от вторичните му сетива. Гората сякаш беше жива. И страдаше… Небето чернееше и страхът го докосна. Стана бързо и се затича към шума от работещите зад възвишението — каквито и да бяха — хора бяха. Превали височината, но тях ги нямаше. Резачките бяха замлъкнали, чуваше се човешки говор, но хора не се виждаха. В падащата нощ Уилкинсън забеляза светлата лента на пътеката към постройките и инстинктивно се затича натам, удвоявайки усилията си.

Колин потърси началника си, докато другите двама се качваха в джипа. Взря се в сумрака без надежда да види нещо.

— Хайде идвай, тоя си е тръгнал — извика Джеймс.

— Ами ако не е?

— Ами ако не е — ще си тръгне. — Джеймс и Хансен се заляха от смях.

Колин прие забележката освен за смешна и за съвсем основателна, а и не се чувстваше комфортно в тъмната притихнала гора. Огледа се протоколно за последен път и се затича след тръгващия джип.

— Чакайте бе, ей, идиоти! — извика затръшвайки вратата. — Да не смятахте да ме оставите тук, а?

— Ами! — толкова ценен кадър като теб — В никакъв случай, само, че — педала на газта ми залепна за подметката. — Джеймс се хилеше доволно.

— Залепнал той, залепнал друг път, прошка за вас само ако почерпите нещо в хижата! — Колин с лекота прочете мислите на събеседниците си.

— То една хижа, ами, хайде…, но виж за почерпката — смятай, че чашата вече ти е налята — Джеймс увеличи скоростта.

— Така, по-бързо. Дано оня дребосък да е запалил печката, че го убивам — додаде лаконично Хансен боботейки, след което всеки се унесе в мислите си, сред бръмченето на мотора и полюшванията на неравния горски път.

11.

— Хайде, момче, побързай! — подвикна дребната стара жена със бежов шлифер и кафяви обувки на следващия я младеж.

— Идвам, идвам, госпожо — отвърна Чарли, докато се бореше със стъпалата на вагона — какво носите в този куфар, нещо за контрабанда или пък труп? — продължи момчето с усмивка, теглейки с усилие огромен четвъртит куфар по влажния перон.

— Трупа на живота си нося, хайде, хайде! — без никакъв сантимент изстреля госпожа Дохърти и махна нетърпеливо с ръка без да се обръща.

— Идвам, спокойно. — Между двамата неусетно се бе зародило, ако не приятелство, то поне взаимна симпатия. — Но защо бързаме толкова и без това пристигнахме по-рано. Аз поне не мога да стигна днес до дядо си, вие сте по-лесна — къщата няма да Ви избяга.

Госпожа Дохърти се обърна рязко и го изгледа косо и насмешливо.

— Ти си тръгнал при дядо си, нали — момчето кимна — чакай това чудо да се разкара — влакът подаде остър сигнал и потегли, като остави двамата сами на нощната гара — А, мен като ме гледаш къде съм тръгнала, за гъби ли? — скастри го бойката старица — От тук отиваме направо при Хенри — допълни, врътна се енергично и запрепуска по перона със ситните си крачки.

— Супер, но… с какво?

— Ха! — госпожа Дохърти се спря така рязко, както бе тръгнала — Виж за това не бях помислила, ех, мисълта вече ми изневерява. Ами сега? — момчето не отговори веднага и двамата продължиха бавно.

— Сетих се. Тук нямам много познати, но има едно момче, не много по-голям от мен, правили сме лудории заедно преди, като малки. Може да се каже, че сме близки. Той носи пощата на дядо ми и се виждаме понякога.

— Добре, виждате се и какво! Карай малко по-живо! — духът на жената сякаш пламтеше.

— Та, той има едно малко моторче, разнася с него пощата, можем да му го поискаме…

— А, не можем ли да поискаме направо една кола. Под наем. Старите ми кости, а и багажът — посочи с палец внушителния куфар — определено ще се чувстват малко дискомфортно върху това… моторче — думите бяха казани като въпрос, но бяха всъщност едноличното решение на старата госпожа — нетърпящо възражение.

— Но… кола аз не мога да…

— Аз мога, хайде!

Градчето Маунтсвил бе типично планинско градче — стръмни улици, квартали, накацали по възвишенията, нещо като централна част и най-вече основната му характеристика — беше мъничко. Поради тази причина, двамата пътешественици напредваха бързо из заспиващия град. След кратко време вече приближаваха целта си. Старата жена все така подканяше нетърпеливо мъкнещия огромния куфар младок да побърза.

Стигнали до къщата на пощальона, те се спряха и Чарли натисна звънеца на входната врата веднъж.

— По-смело, момче, по-смело! — госпожа Дохърти се повдигна леко на пръсти и зазвъня настоятелно.

Отвътре се чу движение и вратата се отвори.

— Кой е? — действително на вратата стоеше същия младеж, който донесе на Чичо Хенри вестта за идването на Чарли.

— Здрасти, Дейви! Аз съм Чарли.

— О, Чарли ти ли си бе, човек, много рано пристигаш, по никое време! — погледна бегло часовника си.

— Именно, по-рано пристигнах и сега се чудя как да се добера…

— Здравей, младеж, всъщност става дума, че ни трябва превоз — намеси се госпожа Дохърти, избутвайки Чарли встрани. — Колата ти под наем — поясни тя. — Защото иначе ще ни изядат вълците в тази тъмнина, там из горите.

Двамата младежи се сепнаха при тази атака. Старицата обаче бе взела нещата в ръцете си и не след дълго госпожа Дохърти и Чарли отново бяха спътници. Този път в поостарелия пикап, чиито цвят се губеше някъде в необятните нюанси размити по границите между жълтото, бялото и сивото, който бащата на Дейви им бе отстъпил под непрекъснатия словесен напор на старата жена.

Фаровете на машината бележеха неясно пътя, по който се движеха. Контурите му се губеха някъде встрани. Големият автомобил сякаш си проправяше път в наситената материя на тъмнината наоколо. Светлините повече засилваха това впечатление, отколкото помагаха на седящата зад волана госпожа Дохърти. Тя се бе наместила върху две възглавници, сложени върху притиснатата плътно напред седалка. Мълчеше, вперила поглед в тунела проправян от фаровете. Мълчеше и Чарли. Пътят се виеше нагоре, завой след завой, като че нямаше намерение да свърши никога и монотонно повеждаше мислите на двамата из дебрите на историята, която ги свързваше… Която ги бе свързала завинаги.

Старата жена се размърда неспокойно.

— Момче, какво си се умълчал?

— Мисля за дядо си. Нещо съм нервен. Не знам, може би от тъмнината, пък и съм май вече доста поуморен…

Госпожа Дохърти кимна.

— И с мен е така, мислите ми все се отклоняват към него, сякаш ги вика. Като се замисля — нещата се натрупват едно след друго, задълбават все по-надълбоко и ми става страшно. Краят наближава, вече нямам сили да се противопоставям и тези болезнени стрелички, като че ли го усещат и са безпощадни… — старата жена не уточни за кой край говори, но въпреки умората, която отчетливо бе белязала лицето й, се усещаше осезателно, нетърпението да стигнат и напрежението, което то пораждаше в душата й.

Думите й го потвърдиха:

— Тези завои сякаш нямат край, като че ли пътуваме в бездънния Космос. Момче, да не би да сме объркали пътя?

— Не, но имам същото чувство, дано стигнем скоро, защото вече ми писна. — Чарли премълча неясните си предчувствия и забарабани по таблото на стария „Форд“.

Старата жена не каза нищо, но настъпи педала на газта с несвойствен за годините й ентусиазъм, сякаш споделила мислено тревогата на момчето. Тъмнината покрай пикапа запрепуска стремглаво, като от време на време, при завой, нощните дървета покрай пътя изскачаха пред очите им от прегръдката на мрака. Движението на колата създаваше илюзията, че в мрачно погребално шествие се бяха запътили нанякъде.

12.

Тъмнината загръщаше малката полянка и разхвърляните по нея постройки. Обитателите на една от тях насищаха атмосферата с глъч и силни крясъци, а другата, в която също трябваше да има живот, тънеше в мрак и тишина.

Чичо Хенри полузавит, спеше неспокойно. Често потръпваше и простенваше от болка, но нито това, нито тежката кашлица го пробуждаха напълно. В стаята беше студено. Като че цялото й пространство беше потънало в някакъв вледеняващ вакуум. Уютната печка сякаш гладна и сърдита гледаше хладно през полуотвореното си прозорче.

Нов пристъп на кашлица. Старият човек се възви и поизправи на левия си лакът, посегна с дясната си ръка към лицето, но тя сковано само се премести върху гърдите му. Старецът изстена с болезнена гримаса и като че се пробуди. Жален звук доловиха ушите му. Той все още повече спеше, отколкото да беше буден. Предпазливо размърда крайниците си, отвори очи и се заслуша. Жалният звук се повтори този път по-отчетливо — тих, но някъде отблизо. Чичо Хенри настръхна, познал гласа на Робърт. Усетил болката в него старецът се надигна рязко, пренебрегвайки парливите пробождания в ставите и мускулите си.

Робърт продължаваше своята тъжна песен.

Едната ръка на старият човек поддаде и той почти станал, рухна отново на леглото. Мяукането сякаш приближи. Чичо Хенри не виждаше нищо в тъмнината, но страданието в гласа на котарака проблесна в съзнанието му. Той енергично, забравил /или оставил за по-късно/ всичко друго, се изправи. Панически се засуети из тъмната стая, неориентирано търсещ светлина.

Стъпи на нещо меко. Робърт изпищя пронизително. Механично старецът се наведе и опипвайки пода го взе в ръцете си. Котаракът мяучеше с всичка сила. Тоновете на плача му се забиваха като игли в мозъка на Чичо Хенри. Той се разтрепери и започна да гали верния си приятел.

Нещо лепкаво пролази по ръцете му. Старецът се сепна и изпусна животинчето на земята. Досетил се за истината, трескаво затърси ключа на лампата, която накрая просветна с тъжната си светлина. Човекът се обърна рязко и потърси Робърт с очи. Два жълти огъня пламтяха сред черната козина и гледаха към него с неизречима молба. Котаракът, вече едва издаващ звук, с конвулсивни движения на предните си лапи се влачеше към своя стопанин, търсейки закрила в агонията си. Задницата му представляваше отблъскваща смес от сплъстена козина, кръв и вътрешности, които създаваха призрачен ореол на достойното животно.

В първия момент Чичо Хенри отстъпи крачка назад, след което се хвърли към умиращия котарак. Пое го на ръце и му заговори галено и успокоително. С несъзнателни /и безсмислени вече/ движения старият човек заопипва задницата на питомеца си, сякаш с надеждата да му помогне. Старецът още говореше, когато забеляза, че котешките очи са изгаснали. И деветия живот на верния Робърт бе отлетял невъзвратимо.

Въпреки това Чичо Хенри го положи внимателно, покривайки го с одеялото. Изправи се и безмълвен се загледа в малката купчинка пред себе си. Само висша сила би могла да разбере какво става в този момент в душата на стария човек, какъв ураган от страдание и ярост бушува в нея в тази минута.

Старецът извърна глава и втренчено се загледа през прозореца към отсрещната постройка, откъдето продължаваше да струи необуздана глъч. Очите му заблестяха със странни искри, лицето му бе станало неузнаваемо. Гърлен стон се изтръгна иззад стиснатите му зъби. Хвърли последен поглед към леглото и се втурна навън.

Старият човек се придвижваше с големи скокове, сякаш неземна сила вилнееше в старческото тяло и дух.

Добродушния Чичо Хенри в тази минута бе страшна гледка. Никога през живота си не бе изглеждал, не бе действал така. Освен веднъж.

Болката от нанесените удари бе простряла плаща си над съзнанието му. Гората потръпна.

Мигове бяха нужни на стария човек да достигне бараката на секачите. Мимоходом се наведе и грабна нещо облегнато до вратата, преди да нахлуе вътре.

14.

— Госпожо, вие чувствате ли се някак странно, чувствате ли нещо… различно…?

Старата жена се извърна към Чарли, погледна го и продължи да следи пътя пред себе си.

— Безпокойство! — след кратка пауза отговори тя — не мога да си го обясня, но сякаш Хенри има нужда от помощ. Не вярвам в такива измислици, но в момента така се чувствам…

— Странно, колкото повече приближаваме — като че ли го чувам… Надявам се да е някакво психическо самовнушение. — Чарли погледна старата жена с надежда.

Тя не отговори.

— Никога дядо ми не е имал нужда от помощ, — като че ли, за да окуражи себе си продължи момчето. — Не вярвам да има и сега. Той никога не е имал и врагове, а и гората го обича… — не довърши, защото наистина не си обясняваше точно какво чувства и затова му се струваше, че говори несвързано.

Сивата лента на горския път пробягваше пред стария „Форд“. Постепенно приближаваха местността, към която се бяха насочили, но все пак няколко километра ги деляха от нея и на Чарли му се струваше, че никога няма да стигнат.

— Не знам, момче, не ми се мисли точно сега. Наистина съм притеснена, но предлагам да пристигнем на място и тогава да изясним нещата, а не да си „чешем езиците“, както се казва и да нагнетяваме напрежение. Това е критика не само към теб, но и към мен самата, защото всяка секунда ми става все по-тягостно. Разбираме се така, нали, приятел? — този път госпожа Дохърти гледаше, очакваща подкрепа.

Момчето, усетило доверието на възрастната жена, кимна сериозно и почти ритуално, след което несъзнателно започна да брои познатите му завои.

15.

— … и тая мадама, разбирате ли — тя беше луднала по мен! — Ейбрахам се огледа за въздействието на думите си — Да, бе! — без някой да е изказал недоверие /поне гласно/, допълни той.

— Хайде, хайде, продължавай. Добре, че ти е обърнала въобще внимание — подкани го Колин, докато другите двама просто мълчаха и го гледаха. Ейбрахам погледна към колегата си с престорена обида, но продължи, защото по важно за него беше, че другите му обръщаха внимание.

— Мноого, яка жена, неповторима — продължи като се подсмихваше — от дума на дума, нали си ме знаете — скептично поклащане на глави в отговор — и стигнахме до най-важното — вкарах я в леглото. Не бе лесна работа, обхождах, захождах — най-после се вкопчих в нея като пиявица, че като се почнахме… Свалям й аз бикините с мощно движение — Хансен се засмя — и ги мятам на нощното шкафче — в един момент, гледам — а! — шкафчето изчезнало, а те се прострели и наполовина върху масата… — сланинките по гушата на дребничкия секач се затресоха в смях, общ кикот го последва, подплатен активно от изпития алкохол.

— Т’ва бикини ли са били, бе, Ейб, ясно защо ти е пуснала — тая е била с памперс, бе… за слонове… — дружен рев придружи тези думи на Колин, Хансен тупна Ейбрахам по гърба, от което той се задави в смеха си.

Уилкинсън привлечен от шума се подаде от задната стаичка, въпреки решението си да не общува с тях.

Джеймс също се поддаде на общото веселие в първия момент, но все още бе ядосан на дребния секач и това, че той стана център на внимание, явно не му се нравеше. Затова надвиквайки глъчката, попита с нескрито пренебрежение към досегашния разговор:

— Ти, Сейтън /наблегна на името/, какво ми говореше, нещо за оня дядка — приказвал с дървото казваш, а?

— Да, точно така — включи се веднага Ейбрахам, в стремежа си да не губи благоразположението на околните. — Тоя деди е пълно куку, въобще не е в ред — стои си там до онзи дръвник…

В същия момент вратата се отвори с трясък и Чичо Хенри връхлетя върху „идиличната картинка“. Стол отхвръкна. От очите на стария човек струеше някаква нечовешка енергия и изпепеляваща омраза.

Силен удар отхвърли Ейбрахам назад и той с цялата си тежест се метна върху печката. Лицето му залепна за нея като стикер. Зверски крясък огласи настъпилата тишина. Старият човек вече сееше удари наляво и надясно около себе си. Сопата на Ейбрахам, която бе грабнал пътьом, зловещо се люлееше в ръката му. Множеството високо отрязани части от клонки стърчаха заплашително, от което ствола на борчето изглеждаше като боздуган, вещаещ Страшния съд. Едно от тях звучно се заби в бузата на ставащия от мястото си Джеймс, като го върна обратно, но вече долу на пода. Ейбрахам продължаваше да крещи ту жално, ту в панически ужас. Дългото тяло на печката лежеше до него и тънки змийчета огън пролазваха по пода от разсипаните наоколо дърва. Нов удар — Чичо Хенри уцели Хансен в плътната му шия, извърна се и замахна към Колин. Той отскочи. Старецът залитна, катурна масата и тя се стовари върху опитващия се да стане Джеймс, който ахна от изненада и болка. Чичо Хенри се завъртя около оста си от инерцията на ненанесения удар, но я използва, за да стовари следващ върху гърчещия се Ейб. Огънят крепнеше и нагнетяваше въздуха с нездрава горещина. Окопитилия се Колин използва момента и удари развилнелия се старец в гърба с един от столовете. Чичо Хенри изхриптя и стъпи несъзнателно в страни. Кракът му срещна лицето на Джеймс /по-точно кървавата му страна/. Онзи изрева и бясно се заизвива изпод отломките от мебели, с призрачен поглед, решен да се изправи. Хансен нанесе в същия миг тежък удар по приведения старец, някъде в областта на рамото и шията, който сякаш развали някакво заклинание и сломи енергията движеща магически старческото тяло.

Това обаче не бе напълно вярно, защото политналия Чичо Хенри съумя да смуши със сопата огромния скандинавец в учудващо мекия му корем. Хансен се преви, но замахна за нов удар, който сигурно щеше да убие стареца, ако Уилкинсън /събудилия се сякаш Уилкинсън/ не го беше блъснал с тялото си към вратата, поемащ удара с бедрото си, ритайки силно Хансен в лицето с коляното на другия си крак. Не губи време да осмисля или оглежда обстановката, а подхвана свличащия се Чичо Хенри и го избута навън. При отварянето на вратата огнените езици лумнаха по стената на барачката, оставяйки тънки струйки жив пламък да се полюшват по нея.

Уилкинсън проследи с бегъл поглед стария човек, който залитащ по полянката се изгуби в мрака, извън осветяваното от оскъдната светлина на външната лампа пространство. Решителност блесна в очите на младежа, кръвта му заигра. Обърна се рязко и скочи в бараката през още незатворилата се врата.

Мощен удар на Хансен го просна на земята.

„С Хансен шега не бива.“ — основно правило, което той неразумно бе забравил.

Огромния човек се приведе и методично и безмилостно заналага свилия се на земята инженер, като при всеки удар се чуваше глухо тупкане, съпровождано отначало от опити за защита и викове, а по-късно само от викове, все повече приличащи на скимтене. Джеймс се отърси от отломките от мебели по себе си и зарита с тежката си обувка беззащитния Уилкинсън. Ейбрахам пищеше. Колинс се суетеше около тях, опитващ се да удари и той. Огънят неусетно обгръщаше стаята, задушлив пушек се къдреше по тавана.

Хансен удряше безмълвен, дори безпристрастен, докато Джеймс риташе с настървение и злоба. Алкохолът струеше по вените му. Лицето му, наполовина в кръв, беше разкривено в гримаса, която много приличаше на усмивка. Лявата му буза бе разкъсана и краищата на устата му висяха като подскачащо желе навътре в устната му кухина, което натрапчиво засилваше впечатлението за сатанинска усмивка.

Уилкинсън беше притихнал, но Хансен не спираше — бавно и методично. Джеймс обаче бе достигнал върха на опиянението си и пасивната жертва го вбеси още повече.

Огледа се.

Колин, сякаш една мисъл с него, му подаде резачка. Джеймс я пое. Сега вече се усмихна. Изрита Уилкинсън за последен път и се втурна навън. Колин го последва.

Очите му настървено затърсиха стареца из поляната. Шум на счупени стъкла и дърво възвести полета на Уилкинсън през прозореца. Джеймс не отмести поглед встрани.

Хансен, явно загубил интерес към жертвата си, се промъкваше през отломките и гъстия /вече/ дим натам, откъдето чуваше хленча на Ейбрахам. Скандинавецът се наведе, за да може да го види през мъглата на задушливия дим. Лицето на топчестия секач, наполовина обезобразено, като че още гореше без пламък, но не натам гледаше Хансен. Със зловещ звук огънят напредваше по стените и тавана и тук именно беше по голямата опасност, той го знаеше. Ейбрахам забеляза колегата си и замлъкна с надежда. Хансен го прескочи и замахна с дюшека на леглото /което преди беше/ зад печката, стараейки се да загаси пълзящия огън. При удара по стената вдиша огромно количество дим и се преви в кашлица. Ейбрахам запищя отново.

Отвън Джеймс и Колин „душеха“ из поляната като хищници дебнещи жертва. Колин нададе слаб вик и посочи встрани от бараката на Чичо Хенри. Там старецът, несъзнателно уловил се за върха на подрастваща елхичка, търсещ в нея опора, се олюляваше подобно на безпаметно пиян човек, сякаш за него времето и пространството бяха свършили, не съществуваха.

Джеймс реагира на повика на приятеля си и се извърна рязко. Пътьом обаче погледът му срещна огромния бор на Чичо Хенри. Усмивката му вече бе сатанинска. Той се затича към величественото дърво, като запали резачката, извил цялото си тяло, готов за удар. От гърлото му се изтръгна нечленоразделен вой, който човек трудно би могъл да определи дали е смях или крясък.

Уилкинсън още се търкаляше из поляната от силата, с която Хансен го бе изхвърлил навън от бараката. Блъсна се в тичащия след Джеймс Колин и това изненадващо му помогна да се изправи с почти балетен пирует. Погледът му трескаво фиксира секачите, отскочи към дима и огъня откъм барачката. Ирисите му диво се свиха в искра, лишена от съзнание и той побягна главоломно през мастиленочерната гора. Падаше, ставаше трескаво и продължаваше да тича. Клони и дървета го удряха безмилостно, но той не усещаше нищо, обсебен от първичната страст на самосъхранението.

13.

В разрез с всякакъв разум Джеймс вряза гъргорещата резачка в снагата на стария бор с такова движение, сякаш заби топор. Резачката зави нездраво. Гората проплака. Джеймс изтегли леко машината повече с механизма на опита си, отколкото съзнателно. Тя затрака в ритъм. В симфония от гняв, болка и страх страшно бучене обгърна мъчителния стон, изтръгнал се от гората. Кафяви пръски от кората на великана, сякаш цвърчаха във въздуха около Джеймс и стоящия наблизо в готовност Колин. Тътенът на горските чеда се засили. Тънки дръвчета шибаха земята и околните храсти, като че ли в безуспешни опити да се откъснат, да побягнат или да се притекат на помощ на своя старейшина. Адската машина дълбаеше все по-навътре в тялото на могъщото дърво. Секачът с умение сменяше ритъма на хода й. Гласът й го следваше. Мокри частици дървесина, натежала от смола, летяха наоколо в танц, сякаш полудели. Големи дървета надлъж и на шир мятаха короните си, сякаш бяха в окото на торнадо. Очите на Джеймс се въртяха, разширени до неузнаваемост, сякаш не човек, а зъл демон вършеше пъкленото си дело. На не повече от метър отзад Колин го насърчаваше със светещ от наслада поглед.

Вибриращ звук изпълни пространството около бора. Повтори се отново. Могъщото дърво извиси дълбокия си глас над всичко и всички. Той не стенеше. Той не плачеше. Пазителят на гората не можеше да плаче!

Той пееше. Разказваше древна история, която никой не бе чувал, която вечността стелеше над природата. Той пееше за гората. За всяка тревичка и клонка от нея. Той пееше за себе си — не за смъртта си. Той пееше за живота си. Той пееше…

Побеснелият секач напредваше. Тънък полумесец се усмихваше полека в дънера на бора, следващ движението на резачката. Дървото изскърца зловещо, накланяйки се от тежестта си.

Резкият звук пробуди стареца от обятията на безсъзнанието. Духът на бора сякаш повика неговия обратно в земния живот. Чичо Хенри обърна глава към приятеля си. Видя го. Видя и другите. Не осъзна ставащото. Стисна очи. Съзнанието му бавно се връщаше в смъртната си обител. Старецът отвори очи и ги впери в бора. Устата му се отвори в беззвучен вик. Чертите на лицето му се изопнаха. Устата му бе безмълвна, но очите му — два изгасващи въглена крещяха в болезнен ужас. Раменете на Чичо Хенри се свлякоха още по-надолу. Пусна елхичката и се раздвижи. С механични, нереални движения бавно, изключително бавно, се насочи към приятеля си и неговите екзекутори. Старият човек не вървеше. Той се влачеше — грохнал, смазан, топящ се, избледняващ.

Джеймс почти преполовяваше дънера на жертвата си, кълцайки ту от едната, ту от другата страна на разширяващия се прорез. Едри капки пот се стичаха в мътни ручеи по лицето и врата му. Ново, по-зловещо скърцане огласи околността. Огромното дърво се наклони и надвисна над два здрави, млади бука. Нощта бе безлунна. Гората беше нещастна. Мъждивата лампа на входа на бараката се бе пръснала от топлината и сега само пламтящите бичове на огъня вътре озаряваха полянката и картината там приютяваше призрачни сенки, плашещи и нереални като заклинание.

Чичо Хенри се тътреше в центъра на полянката. Не виждаше нищо. Нямаше мисъл, нямаше чувства. Цял бе едно желание — да стигне до своя приятел. Изведнъж се спря на средата на крачката си, замръзна на място. Лицето му първо се издължи, после се стегна в неописуема болка. Главата му пулсираше. Тялото му сякаш изстиваше. Инстинктивно вдигна ръце към гърдите си. Впи ги в тях. Ноктите му се свиха като на граблива птица, но не в желанието да изтръгне нещо — напротив, искаше да спре, сякаш да запази нещо в себе си… себе си…

Въздухът му свистеше през вкочаненото гърло с дращещи хрипове. Процепите на свитите му очи се отвориха рязко и широко. Мигом се затвориха отново. Това се повтори. Без глас устата му следваше тези движения, докато накрая не стисна силно челюстта си. Зъбите му изскърцаха сухо. Очите му изчезнаха сред прорезите на бръчките. Чичо Хенри неистово вкопчи ръце в себе си в още по-силен, несъзнаван спазъм. Главата му гореше, тялото му се вледеняваше. Хладно блестящо острие на секира сякаш се вряза в пламтящия мозък на стареца и го разцепи. Безмилостен обръч премаза гърдите му. Дъхът му се вцепени. Чичо Хенри се срина безчувствен на земята.

16.

Двамата спътници възприемаха движението на гората, всеки по свой начин, но и Чарли и госпожа Дохърти бяха неспокойни, като това определение, само в нищожна степен илюстрираше ставащото в душите им. Напрежението в кабината на пикапа се усещаше осезателно, сякаш можеше да бъде докоснато с ръка.

— Момче, не ми харесва тая работа — дърветата се мятат, а вятър няма. Нещо бушува в гората — със скърцащ от вълнение глас изрече старата жена, след като бе спуснала прозореца, за да надникне навън — имам чувството, че тази скапана таратайка нарочно се бави!

— Още малко, госпожо, още не повече от километър — Чарли успокояваше себе си.

— Знам къде се намира — избухна жената.

— И аз знам, затова карайте! — озъби й се момчето.

Двамата като по даден сигнал се спогледаха с извинение в очите, но никой не проговори. Госпожа Дохърти стисна здраво волана и почти се изправи на педала на газта. Моторът прокашля глухо, после проръмжа с нова сила. Пикапът напрегна силите си до крайност. Муцуната му излизаше от полегат завой, когато помете нещо тежко и плътно, което сякаш от небитието се стовари върху капака на „Форд“-а. Госпожа Дохърти отново почти се изправи, този път на педала на спирачката. Тялото, защото беше именно такова, се претърколи през ъгъла на предното стъкло и тупна на земята. Старата жена се люшна рязко от инерцията върху кормилото. Не се нарани, само защото го бе стиснала здраво, но за сметка на това Чарли се удари солидно в стъклото. Едва не се размаза върху него. Колата изгасна.

Тялото отпред се отметна рязко и пред все още светещите фарове блеснаха две немислещи очи, два блуждаещи снопа мрак. Лицето зад тях бе на човек, сякаш видял смъртта жива.

Беше Уилкинсън, но в такъв момент може би само майка му би се обзаложила за верността на това твърдение. Двамата спътници го гледаха втрещено. Със свитите си сърца и напрегнати мисли им се стори, че демонът на нощта ги връхлита.

Уилкинсън също гледаше втренчено, но стържещ и ритащ земята с крака скочи и с огромни подскоци потъна в гората, хвърляйки последен поглед през рамо, без да гледа наникъде.

Чарли и старата жена постояха още миг-два неподвижни, докато осъзнаят, че всъщност бяха ударили /или той тях/ човек с подуто и окървавено до неузнаваемост лице, чийто дрехи висяха раздрани.

Призрачната фигура се изгуби в тъмнината, остана само усещането за бедствие, чиято диря разстилаше като воал след себе си.

Госпожа Дохърти се опомни първа.

Завъртя ключа на стартера. Допотопната машина потегли стройно, сякаш бе изкарала курсове по оцеляване в критични ситуации.

Никой не продума. Чарли задруса крака си несъзнателно, като с всяка изминала минута увеличаваше темпото и почти целия се тресеше.

Гората се движеше и бучеше около стария „Форд“ като бурно море, което пътят прорязваше, сякаш като в библейските предания — прокаран някога много отдавна от някой горски Моисей.

17.

Резачката хапеше, късаше, съскаше. Човекът и машината се бяха превърнали в едно цяло. В един смъртоносен хибрид. Чудовище родено, за да сее зло. Носещо в себе си края. Краят на благородния живот на вековния бор — пазителят на гората.

Зъбците на веригата поглъщаха последните мигове на величественото дърво. Човеците край него се хилеха в първичен екстаз. Екстаз от болката на другия, насладата от неговите мъки, от неговата смърт. Те едва ли се докосваха до такава дълбина на осмисляне, но едно бе сигурно — наслаждаваха се — бяха погълнати от това.

Огромният бор простена. Бавно, с могъщ замах започна да се накланя все повече и повече. Гората проплака безпомощна. Борът изтътна. Въздухът завибрира.

Джеймс отстъпи и метна резачката зад себе си в ехиден възторг.

Набралите скорост зъбци раздраха шията и гърдите на Колин. Той умря усмихнат. Пръски от кръвта му обагриха ризата на неговия приятел. Той не усети нищо.

Смъртно нараненото дърво полегна в обятията на своите двама по-млади братя. Двата бука го обгърнаха с клоните си. Той им зашепна кротко.

Джеймс Харди продължаваше да се хили глупаво. Тепърва му предстоеше да разбере, че стореното от него е лишено от смисъл. Ако можеше да го осмисли. Ако имаше време…

Със стряскащ звук, с грохот — сякаш боен вик, двете млади дървета се стовариха, смазвайки под себе си останките на горящата барака, Хансен, мъкнещ Ейбрахам сред огъня и дима, и отломките от злото, намерило леговище в плесенясалите тъмни ъгли на постройката.

В предсмъртния си сън Чичо Хенри се сепна. За миг сякаш се усмихна. Раздвижи се механично с почти недоловими движения, напомнящи леки потръпвания. Влачейки тялото си с къси, леки конвулсии, инстинктивно се насочи към своето ложе в корените на огромния бор.

Грохотът на бараката изненада Харди. Изтръгна го от пелената зло, обвила съзнанието му. Едва сега той започна да вижда около себе си истински. Извърна се. Огънят отрази в очите му животинския страх, приклещил неговата душа.

Миг по-късно трупът на могъщия бор премаза своя убиец.

18.

Насълзените от взиране очи на Чарли първи забелязаха заревото на огъня.

Момчето се ококори и изненадано ахна.

Старата жена, следяща пътя пред себе си, го изгледа странно. Той не реагира, а остана загледан. Тя също погледна над отсрещните дървета. С всеки метър, изминат от гумите на пикапа, сиянието от огъня ставаше по-силно. Усещането за нещастие натежа във въздуха.

„Форд“-ът изскочи на полянката. Спирачките пискливо изскърцаха. Чарли би сметнал, че са объркали пътя, ако имаше такава възможност. Но нямаше. Пътят беше само един и от гледката, до която ги бе отвел, душата на момчето се сви. То изхвръкна като тапа и се затича към постройките. Погледна бегло дядовата си — тъмна. Нещо липсваше в контурите на периферното му зрение, но не се замисли — нямаше време — пламтящия огън отсреща го привличаше с гибелна сила. Момчето тръсна глава — не, не можеше там да е дядо му, вероятно е видял пожара и е тръгнал да търси помощ. Това, за определен период от време, беше последната му свързана мисъл. Напрежението му надделя над разума и мислите му се застрелкаха като къси несвързани идеи, каращи го да тича безцелно из руините.

Същата тази гледката върна тежестта на годините върху плещите на старата жена. Отминали бяха времената на добрите пожелания и благородното самозалъгване. Реалността я погълна и тя почти вкуси гибелта стелеща се наоколо.

Инстинктивно госпожа Дохърти игнорира двете постройки и погледна към трупа на стария бор. Забеляза човешко тяло. Забърза. Наближи — забеляза още едно. Затича се.

Старата жена изхлипа. Ситните й стъпки, сякаш я задържаха на едно място. Най-после стигна и се стъписа — хората бяха мъртви. Нея обаче я вълнуваше друго — хората бяха чужди. Струйка надежда се промъкна в сърцето й.

Необяснимо с нормалните сетива госпожа Дохърти усети Чичо Хенри, преди да го види. Затича се по протежението на голямото дърво. Все още не го виждаше. Крачка. Втора. Старата жена падна на колене до безжизненото тяло.

Чичо Хенри бе успял да се добере до своето място в лоното на бора.

Мириам Дохърти бе стигнала до финала на своето надбягване с времето — закъсняла с мигове. Би дала целия си живот, за да върне назад тези мигове и… поне онзи човек можеше да не ги принуждава да спират…

Старата жена се наведе и взе в скута си главата на своя любим. Нежно го прегърна като зашепна тихо, забравила за времето, забравила всичко.

— Нашето време свърши… Мириам… без следа… — гласът на Чичо Хенри бе слаб, топящ се, бе по-скоро дихание — … ние… — восъчно бледата ръка, посегна сякаш да погали, но меко и плавно се отпусна на гърдите му — аз отивам… — жената гледаше склопените очи невярваща, погледна Чарли, взрян като хипнотизиран в тях.

— Хенри, Хенри, аз съм, Хенри…

— … някъде… — последното дихание на стареца прелетя сред побелелите коси на жената.

— Не, Хенри, не, аз съм тук, при теб, дойдох… — гласът на старата жена заглъхна в ридания и тя заплака, прегърнала своя Хенри. Заплака така, както само смъртно ранена душа може да плаче. С цялата горест на своя отминал живот.

Чарли отстъпи, все още вперил блуждаещ поглед в двамата старци. Сълзи се стичаха по начерненото му от сажди лице.

Отнякъде долетя вятърът, пое душата на Чичо Хенри и я понесе на крилете си по вечния й път, където старецът най-после срещна своя приятел.

19.

Нощта беше млада. Болката на гората — тежка. Въздухът наоколо сякаш се движеше. Сякаш тъжни сенки минаваха край трупа на могъщия бор, скланяха глава с последно „Прости“ и отлитаха, избледняваха — някъде там — някъде.

Гората не пя! Гората не крещя! Гората мълчеше втрещена!