Няма орхидеи за мис Бландиш

Глава трета

Дейв Фенър сложи крака върху бюрото и наклони стола си назад. Канцеларията му беше малка и доста добре обзаведена. Бюрото имаше вид на работно с хромираните си канцеларски пособия и белоснежната попивателна преса. Подът бе покрит с подходящ килим, а до прозореца имаше етажерка с юридически книги. Книгите изглеждаха нови и Дейв признаваше на приятелите си, че бяха само фасада за тези, които очакваха да ги видят тук. Той не беше отварял такава книга в живота си.

Фенър беше едър. Масивните му рамене се извисяваха над облегалката на стола, а здравите му мускули караха дървото да скърца. По навик той не сваляше шапката си в канцеларията. Тя бе килната над очите му и му придаваше вид на заспал.

Приемната беше по-широка. Една здрава дървена преграда я разделяше и пресичаше пътя на нежелани посетители.

Пола Долан седеше пред една бездействаща пишеща машина и прелистваше страниците на пъстроцветно списание. От време на време въздишаше и непрекъснато поглеждаше стенния часовник. Тя имаше великолепна фигура, множество къдрици с цвят на жито, а сините й очи бяха огромни. Фенър я беше наел без колебание, защото дори само видът и следваше да привлича клиентела, въпреки, че умът й не беше най-силната й страна.

— Здрасти, малката — рече Фенър. — Добре ли се справяш?

Пола заобиколи голямото бюро и се намести в скута му, но той я избута леко и свали краката си.

— Дръж се прилично, малката, сега не сме вкъщи.

Тя направи гримаса и седна на ъгъла на бюрото.

— Това страшно ми омръзва, Дейв — каза тя. — Нищо не се случва. Само седим и чакаме нещо да се появи, а то никога не се появява. Боже! Така мога да си седя и вкъщи.

Фенър се протегна.

— О-о, не е толкова лошо — прозя се той. — Започнахме твърде бързо… ето това е. Започнахме наистина блестящо… нали? Е, пак цари застой навсякъде. Мисля, че наоколо няма престъпления напоследък.

— Чудя се дали постъпи правилно — каза Пола, като гледаше през прозореца. — Получаваше добри пари в „Трибюн“, а това частно детективство изглежда страшно несигурно.

— Когато започнахме, мислеше, че е окей — отвърна Фенър. — За една седмица направихме повече мангизи, отколкото трупах за година с онова бръщолевене. Какво ти става? Платили сме достатъчно наем да изкараме още един месец… така че какво искаш, по дяволите?

— Окей, ти си шефът — усмихна се пресилено Пола, — но аз страшно се отегчавам да седя пред машината и да си въртя палците.

Фенър се усмихна.

— Е, винаги можеш да влизаш тука… аз ще те забавлявам, малката. Слушай, сладур, ако съвсем скоро не ни огрее, направо си подавам оставката и започвам нещо самостоятелно.

— Мога ли да си отида сега — кокетно попита Пола. — Има много неща, които едно момиче трябва да свърши, и за които един огромен и велик мъж като тебе не знае нищо.

— Бас държа, че е така — Фенър я огледа и си каза, че е голяма хубавица. Протегна дългата си ръка и я притегли до стола си. Тя не се нуждаеше от насърчение и те стояха, притиснати един до друг, няколко минути, докато Фенър си спомни, че все още е работно време. Ръката му се плъзна надолу по дългия й гръбнак. Тя изведнъж нададе остър писък и отскочи настрани, като се разтриваше леко.

— Хей — възкликна ядосано Пола. — За какъв се мислиш… за рак или нещо подобно?

— Добре, Пола — усмихна й се той. — Твоето присъствие само обърква работите в този кабинет. Тръгвай и го остави за малко на моите грижи. Какво ще кажеш да хапнем заедно довечера? Чувствам, че едно малко гуляйче няма да ни се отрази зле.

— Да — отвърна Пола. — С удоволствие. Ще ме вземеш ли?

— Хайде да е в седем… окей?

Тя кимна и излезе от стаята, като махна с ръка. Преди да успее да затвори вратата, Фенър извика:

— Нямаш ли нещо за четене в тази идиотска приемна?

Тя се върна със списанието си.

— Мисля, че си доста малък за това — каза Пола, като застана на вратата. — Пълно е с идеи, които могат да те накарат да мислиш.

Фенър започна да се надига от стола си с обяснимо раздразнение.

— Виждаш ли — продължи забързано тя, — едно хубаво момиче като мен трябва да внимава, като ти дава идеи… особено, когато е съвсем само. Тя пусна списанието и бързо изскочи от стаята. Фенър го вдигна и се усмихна. Тя беше особено хлапе. Настани се отново зад бюрото и започна да гледа картинките.

Изведнъж вратата се отвори отново и Пола се вмъкна в стаята. Лицето й бе грейнало от вълнение.

— Дръж се да не паднеш — прошепна тя театрално. — Драмата започва.

— Да не си се смахнала — изръмжа Фенър, но преди да успее да се изправи, тя пусна една бяла картичка върху попивателната пред него. Той я вдигна, погледна я и леко подсвирна.

— За Бога — възкликна Фенър, зяпнал Пола.

— Той е отвън и чака да те види.

Фенър се изправи и пусна списанието в кошчето за отпадъци.

— Бландиш? Джон Бландиш чака отвън да ме види? Ей, точно сега имам чувството, малката, че Фенър и Ко. Започват отново работа и моето чувство ми подсказва, че към тази работа има и малко десетачки. Слушай, Пола, прати го да влезе и се навъртай наоколо… може да ми потрябваш.

Пола въздъхна.

— Хапването се отлага… предполагам — каза тя. — Вече започнах да се вълнувам при мисълта, че ще ям с теб.

Фенър се ухили.

— Върви, любима, ако моето предчувствие се оправдае, много скоро ще си хапнем добре.

Той седна зад бюрото и скръсти ръце. Пола влезе отново и застана с ръка на вратата.

— Мистър Бландиш — каза тя.

Джон Бландиш влезе в стаята с бавни, отмерени крачки. Пола затвори вратата след него, като остави двамата мъже един срещу друг. Фенър бе изненадан, че Бландиш не е много едър. Беше си го представял като висок, силен мъж с месесто лице. Кралете на месото трябваше да бъдат такива. Бландиш бе точно обратното. Малко над среден ръст, слабо лице, гладко избръснат, с едра челюст. Очите придаваха на лицето му изключителна сила и характер. Дълбоки, разположени в тъмни кръгове, те бяха твърди, проницателни и жизнени. Бландиш го огледа критично от глава до пети. Той не бързаше, застанал така — студен, безучастен и недружелюбен. Фенър си каза, че разговорът няма да бъде лесен. Махна с ръка на Бландиш да седне.

— Седнете, мистър Бландиш — каза тихо. — Радвам се да се запозная с вас. Сигурно искате да поговорите с мен.

Бландиш седна бавно, като старец. Въпреки твърдостта в очите му, той се държеше отпуснато, като че ли беше крайно изтощен.

— Значи вие сте Фенър — рече той изведнъж.

Дейв седна отново.

— Да.

— Чувал съм за вас — продължи Бландиш. — Предполага се, че сте опасен, предполага се, че сте и умен.

Фенър сви рамене. Такива приказки не му казваха нищо.

— Дошъл съм да ви направя предложение. Искам само просто „да“ или „не“, защото бързам и имам много работа.

— Какво е вашето предложение? — попита Фенър, като си играеше с един нож за хартия.

Бландиш си избра пура от табакерата си, от свинска кожа. Внимателно отряза края с малко златно ножче и я запали. Не предложи табакерата на Фенър. Когато пурата се разпали, той вдигна рязко поглед, но Фенър още си играеше с ножа за хартия, сякаш не го интересуваше.

— Преди три месеца — започна Бландиш, като полагаше усилие да говори спокойно — дъщеря ми бе отвлечена. Това не е ново за вас, чели сте за тази работа.

Фенър кимна.

— Тя не е намерена, нито са хванати похитителите — продължи той с равен глас. — Ще ви предложа да разнищите до конец тази работа. Ако имате някакви колебания, не се захващайте, но ако мислите, че има шанс да успеете, кажете. За да ви е по-лесно да решите, искам да ви обясня какво ще е вашето положение. Аз ще ви бъда шеф. Ще вложа и последния си долар в тази работа. Парите не са проблем, но не мислете, че ще можете да си играете с мен, да си оплетете кошницата, защото аз съм от стара коза яре и не ми минават такива. — Той спря и погледна Фенър, но Фенър не каза нищо, нито вдигна поглед. — Федералното бюро за разследване все още работи по случая. Те имат ненадмината репутация и ще продължат да работят, докато не разкрият всичко, но аз не мога да седя безучастно, докато те следват установения ред на разследване. Аз самият се включвам и може да ги изпреваря. Не съм сигурен, но ще опитам. Имам фактите около случая, имам и тяхното сътрудничество. Разбирам, че вие доста сте видели и имате връзки там, където те нямат. Познавате много от тези гангстери, чрез вашата вестникарска работа. Чувал съм също, че веднъж тръгнете ли, нямате спиране. Вярвам, че вие сте човекът, когото търся.

Бландиш отново спря, но Фенър пак не каза нищо.

— Ще ви дам пет хиляди долара предварителен хонорар и ще платя всички разходи, ако не постигнете успех, няма да получите нищо повече. От друга страна, ако сполучите, ще ви платя петстотин хиляди долара.

Фенър бавно вдигна поглед, лицето му бе безизразно. Ненапразно се бе научил да играе покер с някои от най-проницателните картоиграчи в пресцентъра.

— Това е страшно голяма сума — каза той.

Бландиш кимна.

— Съзнавам това — рече той сухо. — Но мисля, че ще ви е доста трудно да я спечелите. За парите, които ви плащам като предварителен хонорар, искам действие. Не искам да седите в тази канцелария и да си измисляте версии. Искам да излезете навън и да работите там.

Фенър се изправи и отиде до прозореца. Погледна надолу към забързаните коли. Предчувствието не бе го излъгало. Петстотин бона бяха добър старт.

— Приемам — каза той, като се обърна рязко. — Ще оставя всичко друго и ще започна веднага. Искам, първо, заедно с вас да прегледаме случая. Ще извикам моята стенографка, искам разговорът ни да се запише.

Бландиш вдигна ръка.

— Преди да я повикате, искам да разберете ясно. Отсега нататък аз съм ви шеф. Вие не трябва да приемате никакво друго предложение. Трябва да ми докладвате, когато имате някаква информация. Ако мисля, че сте на грешен път, ще ви кажа и вие трябва да започнете отново. Това е единствената ви работа и нищо не трябва да ви пречи.

Фенър бутна шапката си още по-напред. Можеше да предположи, че при всичките тези мангизи най-неприятното е накрая. Той се приближи до Бландиш.

— Забрави всичко — каза грубо. — Върви и си намери някое питомно ченге.

Бландиш го погледна остро.

— Вие току-що се съгласихте да поемете тази работа — напомни му той.

— Да, съгласих се — рязко отвърна Фенър, — ама не при тези условия. На вас не ви трябва тип като мен, вие искате частно ченге, дюстабанлия, който гори от желание да си изкара хляба. Когато се захвана с някой случай, аз или се оправям както си знам, или въобще се отказвам. Искам да съм така свободен, че да мога да прескоча до Китай с едно обаждане, а не да тичам при някакъв големец и да питам „Може ли?“. На „Трибюн“ им показах пръст, защото редакторът мислеше да се разпорежда с мен. Не, сър! Сам съм си шеф и не приемам заповеди от никого… дори за петстотин бона. Така че забравете всичко и благодаря за предложението.

За първи път Бландиш се отпусна.

— Чух, че сте такъв, но исках сам да видя. Много добре, Фенър, да се залавяме за работа. Ти ще се оправяш както искаш, а аз ще плащам сметките.

Фенър леко се усмихна — не можа да се сдържи. Беше непоносимо да вижда как всичките тези пари висят на косъм. Натисна звънеца и Пола влезе с подозрителна бързина. Тя седна близо до бюрото с молив и бележник в ръка. Улови предупредителния поглед на Фенър и придърпа полата си.

— Сега, мистър Бландиш, нека да прегледаме случая — каза Фенър, като запали цигара и седна. — Помня, че дъщеря ви бе отвлечена около 14-ти юни.

Бландиш кимна.

— Да — рече той, — точно така. Тя беше на едно увеселение с няколко приятели и после отишла да потанцува в крайпътен ресторант с един млад човек, с когото се беше сприятелила от известно време. Тя носеше перлите. Полицията намери Макгауан — така се казва човекът, с когото е била дъщеря ми — убит в ранните часове на деня. Дъщеря ми бе изчезнала и тъй като не откриха и следа от нея, полицията все още мисли, че тя е жива. Очевидно някакъв мъж на име Хайни съобщил на полицията, че банда престъпници е проявила интерес към перлите сутринта в дома на престъплението. От полицията разбрах, че тази банда се занимавала с банкови обири в по-малки градове. Няколко пъти са били осъждани на кратки срокове, но никога не са опитвали големи удари. Полицията е изненадана, че са се забъркали в убийство, отвличане и грабеж по шосета.

— Хайни беше убит — намеси се Фенър — в същия хотел, където бе отседнала приятелката на Райли.

Бландиш го погледна рязко.

— Изглежда, знаете доста за този случай.

Фенър хвърли поглед към Пола.

— Дай ми папката на Бландиш.

Тя се изправи и намери папката в огнеупорния шкаф, после я сложи на бюрото пред него. Фенър погледна Бландиш и почука с пръст върху папката.

— Моята работа е да си отварям очите. Аз не знам кога тези неща ще ми бъдат от полза.

Той отвори папката и прелисти купчината листа, изписани на машина.

— Когато се вдигна шум, аз внимателно започнах да следя всичко и тук имам някои предположения, които ми се сториха полезни. Така, Райли е бил познат от нощния портиер в „Палас“, той е оня главорез, дето уби Хайни. Предполагам, че Райли е отишъл да поговори с тая Ана Борг, натъкнал се е на Хайни и го е убил. Откровено казано, тая работа е противна. Познавах Райли — той няма заложби на истински убиец. Дребни престъпления — да, но убийство… не, сър! Обзалагам се, че когато този случай се разнищи, ни чака голяма изненада. Това, което искам да знам, е защо Райли изведнъж стана гангстер от класа… за една нощ, забележете! — Той прелисти още няколко страници, след това отново вдигна поглед. — На сутринта след отвличането на дъщеря ви е бил очистен един собственик на бензиностанция. Този собственик на бензиностанция имал барака на около сто и четирийсет мили от „Голдън слипър“. Помислиха ли ония от ФБР-то за това?

Бландиш поклати глава.

— Не знам нищо.

— Райли и бандата му е трябвало да купят бензин. Да предположим, че са спрели там и вашата дъщеря е извикала… очевидно е трябвало да очистят продавача. Няма мотив за убийство. Нищо не е било откраднато… Може и да греша, но мисля, че и тук има нещо.

Той стана, извади едромащабна карта от едно чекмедже. Разстла я върху бюрото.

— Ето тук е бил гаражът. Е, претърсили ли са ченгетата тази околност?

Бландиш се наведе напред.

— Да — отвърна той, — знам, че го направиха — преровиха всичко, но нищо не откриха. Необичайно е, че оттогава няма и следа от бандата, нито от перлите. И тримата, заедно с дъщеря ми, сякаш се стопиха.

Фенър се наведе напред, като гледаше Бландиш.

— Кажете ми какво мислите?

— Мисля, че дъщеря ми е мъртва — отвърна тихо Бландиш. — Надявам се, че е, иначе… — той рязко се изправи и отиде до прозореца.

Фенър и Пола се спогледаха. Почувстваха напрегнатата, трагична атмосфера, която сякаш обгръщаше Бландиш.

— Можете ли да обмислите нещата и да започнете? — обади се уморено Бландиш. — Искам тези хора да бъдат заловени. Не искам да се отърват. Ще бъда по-доволен, ако бъдат убити, вместо да ги арестуват. Тези мошеници имат толкова много начини да избегнат закона. Ще оставя всичко на вас. — Той се обърна и се приближи до Фенър. — Радвам се, че дойдох при вас. Мисля, че ще направите нещо. Ще ме осведомявате ли как напредвате? Ще ви изпратя чек.

Фенър се изправи и отиде до него. Постави огромната си длан върху ръката на Бландиш и го погледна в очите.

— Ще ги хвана тези главорези — каза тихо, — дори това да е последното нещо, което ще направя.

Пола предпазливо подаде глава през вратата. Бландиш си бе отишъл от половин час и уличният часовник отброяваше пет. Фенър сновеше напред-назад изведнъж малката канцелария и пушеше яростно. Тя се вмъкна в стаята и се настани на ъгъла на бюрото.

— Могъщият ум на Шерлок продължаваше да се бори със загадката измърмори тихо.

Фенър вдигна глава начумерено, в погледа му се четеше решителност.

— Бландиш май беше прав, като каза, че ще поработя за тия мангизи. Това наистина ще бъде трудна работа. Като че ли няма да е лесно да започна.

— Каква е първата стъпка? — попита Пола, като клатеше стройните си крака в копринени чорапи.

— Така както виждам, пиленце, има само една посока за следване — и това е Борг. Тя стърчи в този случай като цирей. Ченгетата се занимават с това, ама нищо не са разкрили. Борг е единствената следа, която имаме, така че трябва да я използваме. Окей, първата стъпка е да влезем в контакт с мис Борг. — Той грабна слушалката и припряно набра един номер. — Искам да разбера колко отзивчиви ще бъдат местните власти. Те знаят… ало? Дайте ми мистър Лоус. Обажда се Фенър. Вие ли сте, мистър Лоус? Тук е Фенър. Видях се с Джон Бландиш във връзка с отвличането. Казал ви е, че ще дойде да ме види… така ли? Добре, тогава всичко е ясно. Искам сведения за тая Борг. Бренан се занимава с това, така ли? Благодаря много… знам, разбира се… изглежда, вие много ще ми помогнете. Да, ще работим заедно. Да ще се видим — той тръсна обратно слушалката и намигна на Пола. — Хлътнали са в този случай. Искат да им предавам всяка информация, която мога да получа. Брей! Май че реномето ми струва нещо все пак!

— Не се превъзнасяй — каза Пола, — имаш доста път да извървиш. Акълът ми не може да го побере как ще измъкнеш нещо от тая Борг, когато от ФБР-то вече са се занимавали с нея.

Фенър тръгна към вратата.

— Имам начин, който не става за ченгета. Сега отивам да видя Бренан. Заключи тук и си иди в къщи… сега няма да работим за никой друг. Ще ти звънна веднага щом свърша.

Тя се смъкна от бюрото и се приближи до него.

— Предполагам, че сега ще си седя в къщи и няма да правя нищо — думите й прозвучаха жално. — Ти ще се забавляваш, а аз ще трябва да седя мирно и да те слушам как се перчиш.

— Отивай си вкъщи и не говори толкова.

— Мисля, че ще отида у вас и ще се настаня в леглото ти.

— Ясно. Ти си мислиш, че ще доведа тая Борг вкъщи, нали?

— Погрешно ме разбра — тя се премести съвсем близо до него. — Познавам те. Не си ли ти малкото момче, дето няма да докосне момиче даже ако тя го помоли? Бих ти повярвала, при условие, че си в усмирителна риза.

Фенър се ухили.

— Някой ден ще го взема насериозно и само ще видя колко от приказките ти са блъф.

— Е, не го протакай много, може да се изненадаш. И не води тая Борг вкъщи… трима в едно легло ми звучи като перверзия.

Фенър я потупа отзад и тръгна, като я остави да протестира.

Намери Чарлз Бренан, който го очакваше. Бренан, мрачен и дебел, вече бе говорил с Лоус и бе готов да помогне.

— Радвам се, че се включваш, Дейв. Тая работа струва скъпо на щата. Ти като частен детектив можеш да направиш много и Бландиш ще плати сметката. Ние ще ти помогнем с всичко, което искаш.

Фенър кимна.

— Какво става с тая Борг? — попита той. — Къде е тя сега?

— Преди около месец се изнесе от града. Сега си има нов приятел, не някой друг, а нашия стар познат Еди Шулц. Помниш го, оная важна клечка, дето се мотае с шайката на Грисън. Омръзна и да чака Райли и си намери друг хранител. И шайката на Грисън се омете. Преместиха се в Спрингфийлд. Старата вълчица се сдоби с пари. Неизвестен източник. Пратих момчетата да я прегледат, но тя говори за някакъв покровител и не казва имена. Нямаме нищо срещу нея, така че не можем да се навираме много там. Както и да е, да върви по дяволите! Сега е в бизнеса и държи нощен клуб.

Фенър повдигна шапката си и се почеса по главата.

— Имаш ли човек, който да следи Ана Борг?

Бренан сви рамене.

— Да. Дойли я наблюдава, ама мисля, че е само губене на време. Тя май е свършила с Райли и тая птица Шулц направо я е смаял. Райли няма да й се мерне повече. Ясно е, че ще я наблюдаваме, а той не е от тези, дето ще рискуват кожата си заради една женска. Ще задържа Дойли там още малко, след това ще трябва да му дам друга работа.

Фенър се замисли.

— Кажи ми, приятелче, до къде наистина си стигнал с тоя случай? — попита той. — Забрави, че някога съм бил вестникар и си кажи открито.

Бренан вдигна отчаяно рамене.

— Това е най-проклетият случай, който съм имал — призна той. — Няма и следа от шайката на Райли, няма следа от момичето, няма следа от парите, няма следа и от перлите. Няма с какво да започнем. Ами парите, дето похарчихме по тоя случай! Самолети сме вдигали, обиски от къща в къща, правили сме хайки и сме примамвали всеки, дето е що-годе подозрителен, ама не открихме нищо. Дяволски случай е това!

Фенър се изправи. Изглеждаше притеснен.

— Ти наистина ме обнадежди, май че е по-добре да се залавям за работа и да свърша нещо. Все си мисля за мангизите, дето ще направя, ако счупя тоя костелив орех, и това наистина ме държи под пара.

Фенър се сбогува с Бренан и се обърна към вратата. След това му хрумна нещо и внезапно запита:

— Къде работеше тая Борг, когато беше тука?

— Участваше малко в програмата на „Космос“, мисля — отвърна Бренан, — но с Райли не й трябваше да работи.

— „Космос“ ли? Да, знам го това място. Държи го един мексиканец. Май ще надникна там и ще си поговоря с него.

— Той е хитра птица — отбеляза Бренан. — Ние го пообработихме, ама не изпя нищо.

— Той ще ме хареса повече от твоите ченгета.

Отвън на улицата, той се спря да помисли. Наближаваше седем. Пийт още нямаше да бъде в клуба. Реши да съчетае работата с удоволствието. Сви към една телефонна кабина и се обади на Пола. Тя отговори веднага.

— Ще те нагостя в края на краищата — каза Фенър.

— Ти ли си, Мики?

Той се ухили в слушалката.

— Много добре знаеш кой е.

— Боже, мислех, че имаш среща с оная Борг.

— Ще имам, само че тя си е дигнала чукалата, така че трябва да се задоволя с тебе.

— Не знам дали съм свободна, стой така да погледна в бележника си.

— Ще дойда веднага с колата — прекъсна я Фенър и затвори.

Тя го чакаше на прага, когато колата зави до бордюра. Той си помисли, че изглежда чудесно и й го каза.

— Какво става? — попита Пола, като потеглиха. — Каква е тая внезапна промяна в плановете ти?

— Видях се с Бренан и той мисли, че Пийт може да знае нещичко. Дотук добре… вечеряме в „Космос“, след това ще си поприказвам малко с тоя мексиканец и само ще видя какво точно знае.

Тя се отпусна на седалката.

— Трябваше да се сетя. Аз седя съвсем сама и ям, докато ти вършиш тежката задкулисна работа.

Той я потупа по коляното.

— Добре се справяш. Престани да мрънкаш… нали ти плащам вечерята?

Когато пристигнаха в „Космос“, бизнесът вървеше добре и малко трудно намериха маса. Веднага, след като поръчаха вечеря, Фенър попита келнера дали Пийт е в клуба. Келнерът кимна.

— В канцеларията е.

Фенър се обърна към Пола с извинителна усмивка.

— Няма да си губя времето. Ти започвай с хапването, аз ще дойда след малко.

Тя въздъхна.

— Нали ти казах, че точно така ще стане?

Той прекоси залата и мина зад преградата, когато седяха професионалните танцьорки. Една от блондинките му се усмихна подканващо и тихо подхвърли: „Здрасти, хубавецо.“

— Как е? — рече Фенър и отвърна със същата усмивка, но не спря, а влезе направо в канцеларията на Пийт.

Пийт, седнал по риза, си пушеше пурата. Фенър го изгледа и след това затвори вратата. Очите на Пийт заиграха — изглеждаше неспокоен.

— Как си Пийт? Помниш ли ме?

— Да, помня те — отвърна с безпокойство той. — К’во става, що нахълтваш така?

Фенър се приближи и се надвеси над бюрото.

— Искам да говоря с теб — рече хладно. — Няма да си губя времето със страхлива отрепка като теб, та ето какво те очаква в изобилие, ако не изпееш онова, което искам да изпееш.

Юмрукът му с бързина на светкавица се стовари върху лицето на Пийт и запрати мексиканеца назад. Той се спря в облегалката на стола с трясък, краката му изтрополиха под бюрото. Фенър бързо заобиколи, пресегна се, сграбчи го отпред за ризата и го изправи на крака. Подпря го на стената и блъсна главата му назад. Вратата се отвори с трясък и двама мършави сервитьори-италианци неспокойно надникнаха. Фенър ги погледна.

— Чупка! Заети сме с шефа!

Те се поколебаха за миг, след това отстъпиха пред пронизващия му твърд поглед и затвориха вратата.

Пийт беше зле. По носа и брадата му се стичаше кръв. Фенър го тръшна на един стол.

— Окей, сега можем да започваме — рече той гневно. — Ти ще говориш.

Пийт се сви уплашено и закима като обезумял.

— Разбира се, ще говоря.

— Познаваш ли Ана Борг?

— Да, познавам я.

— Каква беше тя на Райли?

— Носеше му пистолета… Знаеш когато Райли отиваше по някоя работа, тя се въртеше наоколо с пищова. Ако ченгетата пипнеха Райли, не намираха оръжие. Когато той искаше да започне разправия, тя беше готова бързо да му пъхне пистолета в ръката.

— Държаха ли един на друг?

— Да, държаха. Бяха като две папагалчета. По цял ден се бореха, а нощем се помиряваха. — Пийт се опипа за кърпичката и с трепереща ръка започна да попива кръвта от носа си.

— При все това Райли я заряза, когато сложи ръка на мис Бландиш?

— Да, тоя път й направи мръсно.

— Как се сближиха с Еди Шулц?

Пийт се поколеба и Фенър го зашлеви през ушите.

— Давай, мазно кюфте, или ще се ядосам.

— Тя се срещна с Еди тука. Еди ме накара да я докарам тука. Той каза, че мама Грисън искала да говори с нея. Оставих ги заедно — смотолеви Пийт.

Фенър се зачуди какво, по дяволите, е искала мама Грисън от тази жена.

— Е, продължавай, продължавай, да чуем.

— Честно, не знам нищо повече — изпъшка Пийт. Той идваше в клуба и се виждаше с нея често и след т’ва, и когато те се захванаха с оная работа в Спрингфийлд, тя ме напусна и се присъедини към Шулц. Не знам нищичко повече… честно, не знам.

Фенър го изгледа и реши, че казва истината. Отдръпна се от него и запали цигара. Чувстваше се леко развълнуван. Вече бе научил нещичко. Мама Грисън се интересуваше от Ана Борг. Защо? Нямаше защо да губи време, трябваше да види тая кукла.

— Окей, Пийт, няма да те закачам известно време. Не се притеснявай, ама и не започвай да правиш неща, дето не бива да правиш.

Фенър се обърна към вратата и в този миг забеляза как в очите на Пийт проблесна ярост. Една отмъстителна, самодоволна усмивка се разля по лицето на мексиканеца. Фенър се спря и се усмихна на себе си. Вдигна тихо един стол и като отвори рязко вратата, мушна стола навън. Дребен, жилав италианец подскочи напред и замахна с оловна палка. Удари силно стола, преди да спре. Като стенобойна машина Фенър засили стола към него и го удари ниско долу. Оня се сви и изстена от болка, а Фенър връхлетя отгоре му. Като го сграбчи за ръката и крака, той яростно го запрати върху слисания Пийт. Поспря да види как двамата мъже се прекатурват с трясък, след това, широко усмихнат, влезе в танцовата зала. Блондинката зад преградата се бе навела с източен врат и наблюдаваше.

— Ти си опасен мъж — рече тихо тя.

— Така е, малката — рече Фенър без да спира. — Ама мога да бъда страшно мил със сладурана като тебе.

Завари Пола да се забавлява. Беше си поръчала скъпо вино и почти беше привършила с яденето. Фенър сложи ръка под мишницата й и я вдигна от стола.

— Да не искаш да танцуваш? — попита тя зарадвана.

— Права си, не искам — отвърна той. — Грабвай си наметалото, тръгваме — погледна през рамо към канцеларията. — Мисля, че след минута няма да сме много обичани тука, така че да се чупим.

Той пъхна няколко банкноти на слисания келнер и излезе бързо от клуба, като все още я държеше за ръка.

— Не е ли прекрасно, а? — рече Пола. — Случайно да ме водиш у вас да споделя леглото ти?

Фенър й се усмихна.

— Знаеш всички отговори, нали? Ще стягаме багажа. Тая вечер тръгваме за Спрингфийлд.

Входът на клуб „Парадайз“ бе в дъното на една странична алея, която водеше към главната улица на Ист Сайд. Там беше тъмно като в рог, ако не се смяташе отблясъкът на неоновите букви, които изписваха името на клуба.

Вратата беше от стомана, дебела почти десет сантиметра, с малко прозорче от армирано стъкло, удобно нагласено за разглеждане на посетителите. Отстрани се виждаше копче на звънец, имаше система от дълги и къси позвънявания, която се харесваше на членовете на клуба. Вратата никога не се отваряше за човек, който не звъни според уговорката. Членовете не бяха много, но водеха приятели, а няколко шофьори на таксита водеха разни хлапаци, които търсеха момичета, така че клубът печелеше добре.

Самото заведение бе на първия етаж. Стълбите бяха широки, завършваха с преграда и малък портал в горния край. Преградата беше от стомана, с малки, умело замаскирани амбразури. Зад преградата беше гардеробът. Гардеробиерката бе грижливо подбрана и обикновено предизвикваше малки размирици в приемната. Тя носеше късо червено яке и бели копринени панталони, с номер и половина по-тесни в ханша. Червеното яке беше с цип отпред и момчетата можеха да го смъкнат, ако й пуснеха по някой долар. Тъй като всичко си й беше на мястото, ципът и бе като извънредна работа и тя имаше добри странични доходи.

Приемната беше в бяло и златисто, с тежък пухкав килим. Отвъд нея, зад друга стоманена врата, бяха ресторантът и дансингът. Следваше канцеларията, откъдето мама Грисън управляваше клуба. Горният етаж не влизаше в работата на никого.

Шайката на Грисън бе свила гнездо. Добре се бяха справили — клубът печелеше добри пари. Спрингфийлд не ги хареса особено, но това не им пречеше на съня. Те бяха издръжлива банда и не се притесняваха за такива неща. Положението стана сериозно за малките банди, които процъфтяваха преди тяхното пристигане, и Роко скоро разбра, че те бяха съсипали неговите мошенически предприятия.

Роко беше необикновен гангстер. Първо, работеше сам. Това вече бе оригинално, но той имаше мозък и се чувстваше по-сигурен, като действаше сам, и по-доволен, когато не трябваше да дели печалбите си. Беше разработил няколко дребни, доходни източника — нито много големи, нито много опасни. Бе достатъчно незначителен, за да не дразни властите и се заемаше само с дребни работи, които бяха доходни и безопасни.

Държеше три таксита. Външно това бе доста безобидна работа, но тези таксита работеха в тясна връзка с тъмни комарджийски заведения и той извличаше задоволителен пай на процентна основа. От време на време, когато мислеше, че може да се измъкне безнаказано, използваше такситата за малко бяла робия. Ако някое момиче с безпомощен вид и достатъчно приятна външност наемеше някое от тези таксита, можеше и нищо повече да не се чуе за нея. Това му носеше добър дял, но той рядко считаше, че рискът си заслужава мангизите. Истинския си доход извличаше от незаконната лотария. Намери си работа там като колектор веднага щом прозря възможностите на тази система за незаконен хазарт. Изборът му беше мъдър, защото работата бе сравнително безопасна и наистина доходна. Всичко което трябваше да направи, бе да намери хора, които желаят да си опитат късмета и да ги снабди с бележник дубликат. В него те записваха числото, което предполагаха, че ще бъде изтеглено, сумата, която залагаха, и инициалите си. Неговият пай бе десет процента от печалбата на участника плюс тлъст бакшиш. Освен лотарията, беше си извоювал и чудно местенце като покровител на много дребни собственици на магазини, които с желание му плащаха по десет долара на седмица за неговото благоразположение. Така че като се закръглеше всичко, Роко бе добре… докато не дойде шайката на Грисън.

Първият признак, че ще му причинят неприятности, беше нахлуването на един от неговите шофьори в тясната канцелария, която Роко бе взел под наем в един голям блок на главната улица. Човекът комай плачеше от ярост. Роко вдигна рязко поглед, малките му черни очички гледаха слисано.

— Напускам — изкрещя му мъжът. — Не мога повече.

— За какво, по дяволите, крещиш? — запита Роко, като се изправи.

— Има шест нови таксита, направени от стомана. Цял ден тия мошеници ме избутваха от пътя и повече не поемам ни’кви рискове… край!

Роко бе сериозно обезпокоен.

— Не съм виждал ни’кви нови таксита… — започна той.

— Може и да не си… ама т’ва не значи, че няма. Казвам ти, че т’ва е нещо нагласено, за да те махнат от пътя. Как ще ти хареса някой негодник да те натиска към бордюра цял ден с висока скорост? Досега си спасих главата, ама повече няма да рискувам.

— Аз ще уредя това… — процеди Роко.

Почти в същия миг глух трясък, последван от викове на улицата, ги накара да изтичат до прозореца. Далече долу едно от неговите таксита лежеше на една страна и двете му колела се въртяха бавно във въздуха. Хората вече измъкваха шофьора от разбитата кола. Наблизо стоеше едно ярко боядисано такси и шофьорът, застанал до Роко, го сграбчи за ръката.

— Ето го — възкликна той, — т’ва е един от тях… сега виждаш ли? Т’ва е нагласена работа. До утре няма да ни остане и едно такси. Дай ми моите мангизи… аз напускам.

Роко извади портфейла си и му плати заплатата. Не каза нищо, но беше дълбоко замислен. Вродената му предпазливост го предупреждаваше да не бърза и на следващата сутрин взе влака за Канзас. Опита се да разбере точно колко силна е тази шайка на Грисън. Не след дълго узна, че е изправен срещу банда, която може да го сплеска, като муха върху стената. Канзас беше страшно облекчен от заминаването им, а реномето на Слим като убиец му проглуши ушите през няколкото часа, които прекара в града, докато наистина се изплаши.

С южняшко примирение той прие неизбежното и прибра такситата си. Това означаваше загуба на доход, така че повиши таксите за покровителство. Така изкара само седмица, докато се появи следващата пречка. Като обикаляше за седмичната си лепта, бе посрещан с един и същи отговор:

— Съжалявам, мистър, но ми казаха да плащам за покровителство на шайката на Грисън… казват, че ако създаваш неприятности, те ще се погрижат за нас.

Роко вече изпадаше в полуда. Реши да направи нещо. Посети клуб „Парадайз“ и се представи.

Мама Грисън го прие в канцеларията си. Там бяха Слим и Еди, които го наблюдаваха с презрение. Роко застана пред бюрото на Майчето и внимателно сложи бомбето си на пода. Погледна я съвсем безизразно и тя отвърна на погледа също без интерес.

— Имам три таксита — започна меко той. — Мислех си, че може би ще мога да ви върша някаква работа. Моите шофьори возят хора до клубовете и им препоръчват добрите места. Не можем ли да уредим нещо по това?

— Имаме толкова таксита, колкото си щем… ако искаме още — ще ги пуснем на пътя. Не търсим конкуренти, ама ако се появят, ще бъдат изтикани — отвърна Майчето.

Роко повдигна извинително рамене.

— Моите таксита са добри — започна отново той.

Майчето приключи разговора.

— Ти чу к’во казах. Ний се настанихме и ний сме шефовете тука. Ако не ти харесва… кажи си и ний ще уредим това.

Роко се наведе, за да си вдигне шапката. Лицето му беше безизразно. Не можеше нищо да стори.

— Мислех, че ще можем да направим нещо, но не става… нали?

— Не! — отвърна Майчето и сложи точка.

Роко се върна към лотарията, но си имаше големи неприятности. Даде си дума, че когато се появи възможност, а той бе достатъчно предан на съдбата, за да вярва, че възможност ще се появи, ще уреди разногласията по свой собствен вкус.

Една седмица след първия си разговор с Майчето Роко бе въведен в клуба от един негов член. Истинската работа започваше едва след театралните представления в града. Една малка група безделници се забавляваше с игра на барбут. Като се присъедини към тях, Роко се намери до една дебела блондинка, с която в миналото бе имал съвсем интимни отношения. Той се зарадва, че я открива отново, тъй като тя бе изключителна в леглото, въпреки че изглеждаше огромна като жилищен блок.

Еди не играеше, но се въртеше около масата, като се перчеше с новия си смокинг. После отиде до гардероба.

— Ана не се ли е мяркала още? — попита той.

Момичето на гардероба четеше евтин любовен роман. Тя вдигна нетърпеливо поглед и поклати глава. Точно тогава Слим се затътри нагоре по стълбите. Жълтеникавите му очи бяха полупритворени от умора.

— Как си Слим? — попита Еди. — Да си виждал Ана?

Слим се облегна на стената.

— Не, не съм я виждал — отвърна той с безразличие, — ще дойде.

— Някои от момчетата вече нахълтаха — осведоми го Еди. — Вътре са, играят барбут.

— Селска работа — рече подигравателно Слим.

— Роко е там и си е намерил едно момиченце.

Слим рязко вдигна поглед.

— Роко? К’во търси той тука?

— Роко си го бива… няма да направи нищо. Страхува се от нас.

Слим настръхна.

— Роко е двуличен кучи син. Не го искам тука.

Еди вдигна рамене.

— Той харчи мангизи тука, така че какво, по дяволите, искаш?

Слим мина покрай Еди и влезе в ресторанта. Там се промъкна до масата, на която играеха. Роко се забавляваше. Едрата блондинка седеше близо до него, кикотеше се и бърбореше като маймуна. Слим се изсмя подигравателно и блондинката, вдигайки поглед, го видя.

— Здрасти, хубавецо, нещо си кисел, а?

Слим стоеше съвсем спокойно.

— Кажи на курвата си да не ми досажда — обърна се той към Роко.

Роко престана да се усмихва. Лицето му се изопна.

— К’во каза?

Другите на масата тихо отместиха столовете си назад и се спогледаха неспокойно.

— Кажи на курвата си да не ми досажда — студено повтори Слим.

Роко бавно се изправи. Беше два пъти по-дребен от Слим, но бе вбесен. Жълтеникавите очи на Слим въобще не събуждаха страх у него. Служебната врата в края на помещението изведнъж се отвори и от там изскочи настръхнала, с пистолет в ръка, мама Грисън.

— Стига глупости — изкрещя тя. — Роко, махни т’ва русо дрънкало от тука, а ти, Слим, отивай по дяволите горе. Много хубаво! Разправии в мойто заведение. Няма да го позволя, да ви е ясно!

Напрежението се разсея, дори Роко успя да се усмихне.

— Той излезе с блондинката си, а останалите от бандата се пръснаха. Звънецът долу започна да се обажда на пресекулки. Майчето отпусна пистолета и отиде към кухнята да задвижи работата. Трима измъчени музиканти се качиха на ниския подиум и започнаха усилено да свирят джаз. Отнякъде изникнаха келнери и заеха местата си. Сцената беше готова за поредното нощно представление.

Слим, който все още се чувстваше озлобен, отиде горе. Влезе в една стая на края на коридора. Мис Бландиш пилеше ноктите си пред огледалото. Стаята беше богато мебелирана с лош вкус и изглеждаше като налудничав филмов декор. Мис Бландиш седеше облечена, в копринен пеньоар, кръстосала дългите си крака. Пеньоарът се разтваряше на коленете, но тя не направи опит да ги покрие, като чу, че влиза Слим. Дори не вдигна поглед, а продължи да пили ноктите си, сякаш той не бе влязъл.

Слим я погледна и седна на леглото. Чувстваше се уморен. Беше уреждал доставката на алкохол и денят бе минал трудно. Все още можеха да се правят пари с доставките на алкохол, въпреки, че често им отказваха. Властите наложиха данък. Шайката на Грисън скоро откри начин да превръща това в пари. Те договаряха необложен с данъци алкохол от един нелегален дестилатор и организираха редовното пристигане на пратките в клуба. Внасянето на алкохола в сградата бе рисковано и за това трябваше да се грижи Слим. Щом го внесяха веднъж, останалото бе лесно. Те имаха запас от празни бутилки с оригинални запушалки и етикети, оставаше им само да ги напълнят и да ги продават на обичайните цени, като по този начин прибираха данъка в собствения си джоб. Така си осигуряваха един добър приход.

Слим се поизлегна на леглото, доволен да я наблюдава как си пили ноктите. С апатия на уморен човек той огледа бавно и уморено гъстата й червена коса, сетне — тялото.

— Майчето идва ли да те види днес? — попита той.

Мис Бландиш скръсти ръце в скута си и го погледна с огледалото. Той седеше зад нея в сянката. Малката настолна лампа осветяваше образа й в огледалото, така че той я виждаше ясно. Забеляза, че зениците й се бяха свили като главички на топлийки. Считаше, че е доста умно от страна на Майчето да дава опиат на това момиче. Отнемаше силите й и я правеше замаяна и послушна.

— Да — отвърна тя вяло.

— Ела тук — заповяда Слим.

Тя се изправи веднага и се приближи, като застана пред него с безволно отпуснати ръце. Той я дръпна на леглото до себе си. Мис Бландиш се вгледа объркано в лицето му, сякаш умът и отказваше да действа. Една малка искрица на съпротива проблесна за миг и лицето й леко се изкриви от ужас, но след това отново стана безизразно — усилието бе твърде голямо.

Слим я погали, като че беше кукла. Тя значеше много за него, тъй като не му оказваше съпротива и той можеше да прави с нея каквото си иска. Най-после имаше жена, която не му се подиграваше, която не се свиваше при докосване, която правеше каквото й каже; при все това той знаеше, че се самозалъгва и понякога се нахвърляше грубо, като се опитваше да събуди съпротивата й, но Майчето си бе свършила работата твърде добре.

— Трябва да ида долу — каза той — Имаш ли си всичко?

Тя кимна, без да каже дума. За нея представляваше усилие да говори, искаше да лежи неподвижно и да сънува.

— Лягай да спиш. Аз съм уморен. Тая вечер няма да се видим — той съблече непохватно пеньоара й и придърпа завивките. Тя лежеше неподвижно и го гледаше с големите си празни очи. Слим трябваше рязко да извърне глава — тези очи го изнервяха. Като че ли си играеше с труп.

Слезе отново долу. Тълпата бързо прииждаше и той се завъртя из приемната, като наблюдаваше как хората си подават палтата. От ресторанта излезе Еди. Изглеждаше разтревожен.

— Да си виждал Ана? — обърна се той към Слим.

Гардеробиерката се наведе над преградата и се обади пискливо:

— Сега се качва!

Ана Борг изтича бързо по стълбите. Беше спретната, елегантна и леко задъхана. Еди тръгна да я посрещне със строг поглед.

— Какво искаш да кажеш? Чакам те тука повече от час!

Ана се спря изведнъж.

— Е, на какво ви прилича това? — тя зададе въпроса си на висок глас към цялата приемна. — Не може ли едно момиче малко да се позабави, докато си облече парцалите, без ти да започнеш да мърмориш? Мислиш, че съм избягала или какво?

Еди се огледа неловко.

— По-тихо, малката — настоя той. — Казвам ти, че закъсня.

Ана вдигна нетърпеливо рамене и смъкна наметалото си, което гардеробиерката прие с безразличие.

— И какво от това? Няма нужда да вдигаш врява като слон при раждане, нали?

— Окей, окей. Какво пък, по дяволите… хайде влизай и пийни нещо.

— Трябва да се приготвя за моя номер. Ти иди и си купи пиене, и се удави в него — тя изхвърча нататък, като гневно полюшваше бедра. Еди се ухили малко унило. Инат момиче, каза си той.

Слим, който го бе наблюдавал, се обади:

— Що не я раздрусаш тая уличница? Много важно го дава!

Еди го погледна и се подсмихна.

— Може би, но не й трябва опиат, за да спи с мен.

Слим позеленя. Подмятането го удари в най-слабото място и той се преви от удара.

Еди бързо го остави и се присъедини към една компания, която пиеше в ресторанта. Слим почувства, че някой го гледа с любопитство и рязко извърна разкривеното си лице. Един нисък, плещест мъж току-що беше изкачил стълбите. Той си даде шапката на гардеробиерката и остана да побъбри с нея. Суровото му лице изглеждаше достатъчно приятно, докато се задяваше с момичето. Тя му показа ципа и малкия медальон, който висеше на него. Върху медальона беше гравирано: „Аз работя за долар.“ Той поклати ухилен глава.

— Не, пиленце, надраснал съм тая работа.

Гримасата й премина в усмивка, когато той й подхвърли десет долара върху таблата. Той погледна отново Слим и влезе в ресторанта.

— Кой е тоя тип? — Бързо се приближи Слим.

— Името му е Флахърти. Нов член, записан от няколко дни. Представен е от Мейсън.

— Има вид на ченге. Майчето в канцеларията ли е?

Та кимна.

— Мисля, че е свестен тип.

— Ти си мислиш, че всеки тъпанар е свестен тип, ако ти пуска по някой долар от време на време — изръмжа Слим.

Той влезе забързано в канцеларията. Майчето пушеше пура и попълваше някаква счетоводна книга.

— Чупи се — каза тя, без да вдигне поглед. — Заета съм.

— Що за птица е тоя Флахърти?

Майчето го погледна ядосано.

— Не виждаш ли, че съм заета? Трябва да…

— Що за птица е тоя Флахърти? — повтори по-високо Слим.

— Отде, по дяволите, да знам? От приятелчетата на Мейсън е.

— Слушай, Майче, тоя тип ми прилича на ченге.

Майчето остави писалката. Присви очи и кимна.

— Може да си прав. Има нещо съмнително в тоя човек. Най-добре го дръж под око.

— Бъди сигурна, че ще го държа под око — отвърна злобно Слим.

Той влезе отново в ресторанта и се огледа припряно. Видя, че Флахърти седи на една маса на другия край, близо до оркестъра. Говореше с една от професионалните проститутки. Слим направи уговорения знак на Док, той стана от стола си и дойде при него.

— Тоя тип, дето току-що влезе. Мисля, че е ченге.

Док изглеждаше напрегнат.

— Как е влязъл?

— Мейсън го вкарал — отвърна бързо Слим. — Мейсън е свестен, ама бих искал да знам нещичко за тоя тип.

Той се върна към гардероба.

— Мейсън появи ли се?

— Няма да дойде тая вечер — каза му гардеробиерката. — Той е тук винаги на минутата.

Слим вдигна рамене.

— Окей, наблюдавай го, Док, и кажи на другите. Тоя тип не трябва да ходи горе, независимо какво… ясно ли ти е?

Док кимна.

— Ще обясня на момчетата.

Той се обърна и се запъти към ресторанта. Там бе настъпило кратко затишие. Оркестърът бе спрял да свири и глъчката притихна, когато диригентът заситни към микрофона.

— А сега, приятели каза той, — ето големия номер, дето чакате. Вече всички знаете какво да очаквате. Тая вечер мис Ана Борг ще ви изпълни още един от своите чудесни бурни танци. Бива си я! Тя си знае работата, нали? Чудесна е, нали? Попитайте барабаниста… той я е познавал навремето. А сега, приятели, много аплодисменти за малката дама! Мис… Анна… Борг!

Барабанистът удари туш и светлините избледняха. По масите избухнаха нестройни аплодисменти. Ана се появи внезапно на сцената и осветителят насочи прожектор към нея. Беше облечена в бяла рокля от тюл, а отдолу беше гола. Светлината на прожектора я обливаше цялата и роклята изглеждаше плътна, но когато друг прожектор я освети отзад, посетителите видяха доволно много. Оркестърът засвири нещо живо и тя запя. Наистина се справи добре. Гласът й, нисък и гръден, без усилие взимаше високите тонове. Докато пееше, тя се движеше из залата. Никой не посегна, защото Еди се мотаеше съвсем близо, но въпреки това в тази зала имаше страшно много подвижни ръце. Избухнаха аплодисменти. Някои от мъжете, които се бяха натряскали, се изправиха и заподвикваха.

Светлините още повече избледняха и направо се стопиха. Цялата зала бе изпълнена с тъмнина и димна мъгла. Тя стоеше, обляна в синя светлина, в средата на дансинга и всички погледи бяха приковани в нея. Ана просто стоеше и се поклащаше в такт с музиката, а после започна да разкопчава роклята си мъчително бавно. Светлината на прожектора се сви в малък кръг, който осветяваше само лицето й, а тялото й представляваше смътна бяла фигура. Тя пусна роклята в краката си и се понесе из залата, а прожекторът я преследваше, като ту я улавяше, ту я изпускаше. Тя се движеше с невероятна лекота и бързина. Залата се наелектризираше, когато прожекторът я улавяше на неочаквани места. След това тя се върна при роклята си и вече се бе мушнала в нея, когато светлините бяха запалени. Тълпата ревеше одобрително. Тя наистина си знаеше работата и винаги я приемаха с възторг. Като изпращаше въздушни целувки, Ана изтича леко до подиума, обърна се и махна с ръка на тълпата, преди да се гмурне зад завесата, която закриваше изхода.

Слим я бе наблюдавал с отегчение. Тя имаше вид, да, но нямаше класа. Беше само една провинциална уличница. Той хвърли поглед към масата на Флахърти и изведнъж застина. Под прикритието на тъмнината Флахърти се бе изнесъл. Малкатоа маса бе празна.

Фенър стигна в Спрингфийлд рано сутринта; Пола седеше до него в колата с натежали клепачи, изтощена от пътуването през цялата нощ.

— Пинкертън никога не спи — промърмори тя сънливо.

— Не съм спокоен, когато си с мен — отвърна Фенър. — Това ни е първата работа от няколко месеца и к’во си правила през цялото време?

Няколко минути пътуваха в мълчание.

— Предполагам, че по някое време ще дремнеш — обади се накрая тя.

— Да, но ще трябва да е за малко.

— Представи си, че се оженим и се правим, че това е меденият ни месец.

Фенър се усмихна.

— Ти си смахната. Петстотин бона се крият зад тая работа, а ти не струваш колкото всичките тия мангизи.

Тя въздъхна.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Уличните часовници показваха седем и половина, когато спряха пред един тих малък хотел. Той я сбута с лакът.

— Това е мястото. Иди и вземи две стаи, а? Не забравяй, казах две стаи. Искам да поспя няколко часа.

— По-скоро бих легнала с таралеж — каза тя, като слизаше от колата.

Той спря, докато сменяше скоростите.

— Да — каза замислено, — това е идея. Както и да я погледнеш, наистина може да си има вълнуващи страни.

После закара колата в гаража и когато се върна, завари Пола да клюма на рецепцията, наблюдавана от един заинтригуван администратор.

— Не й обръщай внимание — каза му Фенър, — страда от сънна болест.

Хвана я за ръката и я отведе грижовно до асансьора. Пиколото пое куфарите им и ги последва усмихнат. Стаите им бяха една до друга и Фенър я избута в едната от тях.

— Тука. Наспи се добре, а аз ще ти позвъня, когато ми трябваш. Когато се наспиш, обади се долу да ти донесат книги, ама не напускай стаята си, докато не се обадя.

— Точно така — измърмори тя недоволно, като влизаше уморено в стаята, — дръж ме настрана от тая работа.

Той се ухили и леко затвори вратата. Влезе в стаята си, съблече си сакото, смъкна вратовръзката си и като изрита обувките, хвърли се на леглото. Спа тежко до десет часа, след това се изправи. Чувстваше се ужасно. Натисна нетърпеливо звънеца и мушна главата си в леген със студена вода. Когато момчето му донесе едно голямо уиски със сода, почти бе дошъл на себе си. Спусна се по стълбите и се запъти бързо към гаража.

За десет минути успя да намери адреса, който му бе дал Бренан. Завари Дойли да го чака. Дойли го заведе горе в стаята си. Изглеждаше истински доволен, че го вижда.

— Само за сведение — каза му той, — тук ме знаят като Флахърти, така че внимавай, а?

— Разбира се — отвърна Фенър, като се отпусна на кушетката, изпълнена с конски косми. — Бренан ми каза, че ти следиш тая Борг. Сигурно ти е обяснил, че искам малко помощ.

Флахърти извади бутилка скоч и наля две чисти питиета.

— Вие, частните ченгета, сте невъзможни — каза той добродушно. — Вие работите за пари, а аз работя за слава.

Фенър изля питието в гърлото си и отмести чашата. Флахърти му наля отново.

— Не съм много сигурен, че ще получа мангизи — отбеляза Фенър с кисела физиономия. — Този случай е заплетен. Ти как се справяш? Имаш ли някакъв късмет?

Флахърти се почеса по главата.

— В „Парадайз“ има нещо подозрително. Знаеш, това е клубът на Грисън. Снощи бях там и за малко щях да си имам неприятности. Почти всяка вечер тая кукла прави стриптийз там и аз убедих един член на клуба да ме вкара. И докато тая женска изпълняваше номера — а как го правеше!, — реших малко да поразгледам под прикритието на тъмнината. Окей. Ето какво стана. Промъкнах се в предверието веднага щом угаснаха светлините и влязох в клозета. Оттам можех да наблюдавам гардеробиерката. Нейното място е точно до стълбите и аз си казах, че ми се ще да погледна нататък. Почаках докато тя се задълбочи в един евтин роман и когато се задълбочи, аз се измъкнах от клозета и офейках нагоре. Направих го бързо и стигнах там, без тя да разбере… добра работа. Е, прокраднах се по коридора, поразгледах наоколо, надникнах през няколко врати, ама не открих нищо подозрително, само че на това място май стават цял куп неща, дето биха оправдали едно внезапно нахлуване, защото всички стаи имат двойни легла и те до едно изглеждат готови за работа. Стигнах до края на коридора и забелязах една врата със секретна брава. Това ми се видя подозрително. Бях на път да я огледам, когато чух тълпата долу да крещи и реве и това ми подсказа, че стриптийзът е свършил. Предположих, че и светлините са включени вече и малкото момче на мама е сред липсващите. Отпраших по коридора като светкавица, но не бях достатъчно бърз. Оня дългият, тънкият нехранимайко се изкачваше на бързи обороти. Докато пристигне, успях да се шмугна в една спалня. Той се засили към заключената врата, извади ключ от джоба си и влезе. Това ми даде възможност да офейкам надолу. Ние с гардеробиерката станахме страшни приятели, което е добре, защото тая шайка е опасна и си помислих, че лесно мога да си създам неприятности. Дадох й шепа мангизи и й казах, че ми е прилошало и съм се качил горе да се разхладя. Тя беше достатъчно умна, за да загрее какво става, бързо ми подаде шапката и палтото и аз офейках.

— Тая заключена стая изглежда интересна — отбеляза Фенър. — Отсега нататък трябва да внимаваш.

Флахърти кимна.

— Да бе, страшно ще внимавам. Утре свършвам с тая работа. Шефът ми казва, че не си изкарвам заплатата. Май тука е прав. От два месеца вървя след опашката на тая дама и никакъв гаф от тяхна страна.

Фенър се изправи.

— Окей. Аз ще й хвърля един поглед. Къде да я намеря?

— Има хубав малък апартамент в центъра — рече Флахърти. — Само не се впрягай, а? Шулц се върти там, а той е опасна птица.

— Обичам ги такива опасни — ухили се Фенър. — Има къде да удряш, когато са едри.

Флахърти надраска адреса на една хартийка и Фенър тръгна. Когато излезе на улицата, погледна часовника си. Беше малко след единадесет. Слънцето прежуряше и той бе доволен, че има уиски в стомаха си. Без затруднение откри апартамента на Ана. Беше в голям блок на ъгъла на главната улица. Той разгледа редицата пощенски кутии и видя, че тя живее на четвъртия етаж. Изкачи се с асансьора. Апартаментът беше голям и заемаше целия етаж. Отиде до входната врата и натисна силно звънеца. Вратата отвори една цветнокожа прислужница. Тя го огледа безцеремонно.

— Тук ли е мис Борг? — попита Фенър.

— Не, по това време я няма.

Фенър протегна ръка и я бутна в коридора.

— Стой тука и чакай.

Влезе в апартамента и затвори вратата, като остави жената да зяпа безмълвно след него. Влезе във всекидневната. Беше празна. Върна се в антрето и се ослуша. Чу гласове в другия край на коридора. Измъкна „Люгера“ и тихо пристъпи напред. Ослуша се отново пред една врата, отвори я рязко и влезе.

Еди седеше на леглото и говореше с Ана. При влизането на Фенър и двамата бързо се извърнаха. И двамата видяха пистолета и замръзнаха на място.

— Добър ден, приятелчета — поздрави Фенър, като се облегна на вратата. — Направо ме е срам, че нахълтвам в това любовно гнездо, но работата преди удоволствието.

Еди бързо огледа стаята. Погледът му се спря върху куп дрехи на един стол до прозореца. Доста трябваше да скочи. Фенър проследи погледа му и се усмихна.

— Аз не бих го направил. Не търся неприятности, ама мога да ги създам, както и да ги понеса.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Ана от леглото.

Фенър размаха пистолета към нея.

— Искам малко да си поговоря с теб — отвърна той. — Хайде да седнем всички и да си поговорим задушевно.

Той отиде до стола под прозореца. Претършува купчината дрехи и намери пистолета на Еди. Извади пълнителя и хвърли пистолета обратно. Пълнителят сложи в джоба си. След това седна.

Еди се наведе напред.

— Какво искаш? — попита той. — Какво, по дяволите…?

— Окей, окей — ухили се Фенър. — Доста често ще се виждам с вас, преди да свърша, глупаци такива, така че ми се прииска само да ви поразгледам — той мушна пистолета си обратно в кобура. — Сега предлагам твоят приятел да се поразходи, а пък ний с теб да си поговорим малко.

Еди се хвърли към него като котка. Фенър го очакваше. Беше станал от стола, преди Еди да го достигне, и отби десния му удар. Юмрукът на Фенър се заби с глух звук в лицето на Еди. Ударът бе първокласен — всичко, което можеше Фенър, а то беше много. Еди падна напред на ръце и крака, след това се просна в цял ръст. Фенър духна ставите на пръстите си.

— Тези типове не са толкова издържливи.

Ана седеше на леглото, очите й широко отворени, опасни. В ръката си държеше малък пистолет, калибър 25.

— Стой! — извика рязко тя.

Фенър й се усмихна, но не посегна. При такова разстояние пистолет калибър 25 нямаше да свърши работа.

— Вие наистина държите доста пищови тука — отбеляза той дружелюбно.

Ана предпазливо отметна завивките и стъпи на пода. Не го изпусна нито за миг от очи, пистолета не трепна. Алената пижама с червен монограм на джобчето подчертаваше фигурата й. Фенър си помисли, че повечето мъже биха надали одобрителни възклицания при вида й. Но на него не му се щеше да аплодира в момента.

— Да не настинеш — пошегува се той.

— Сега, мистър умнико, ще те наредим както си искаме — тя махна с пистолета към един фотьойл. — Седни.

Фенър не помръдна.

— Слушай, пиленце — започна тихо той, — искам малко да си поговоря с теб. Съжалявам, че трябваше да бъда груб с приятелчето, ама той започна с фойерверките.

— Седни — сряза го тя.

Фенър вдигна рамене и се строполи на стола. Кръстоса крака. Тя мина зад него и през рамото му пъхна ръка под сакото, измъкна „Люгера“ и го хвърли на леглото. През цялото време пистолетът й бе опрян в тила му и той почувства леко гъделичкане в краката от натиска на студения метал. Беше доволен, когато тя го махна. След това я видя как отиде до Еди и го обърна с крак. Той беше още в безсъзнание.

— Добре го шляпнах. Няма да се свести още някое време.

Ана присви очи. Фенър си помисли, че има доста огън в нея.

— Хайде казвай! Кой си ти?

Фенър скръсти ръце.

— Аз съм човекът, дето се интересува от бившия ти хранител. Търся Райли.

— Ти си ченге, така ли? — рече тя подигравателно.

— Не, не съм — начумери се Фенър. — Аз съм репортер. Страшно искам да намеря тоя тип Райли и смятам, че ти можеш да ме насочиш. Слушай, сладурче, що не ми помогнеш?

Ана спря.

— Има едно нещо, дето го мразя повече от ченге и това е любопитен вестникар. Изчезвай оттука и не се мяркай повече.

Фенър се усмихна очарователно, но това само накара Ана да трепне.

— Хайде, малката, не се инати.

— Изчезвай оттука веднага. Да ми нахлуваш така и да буйстваш из цялата къща! Хайде, тръгвай и помни, че ако пак почнеш нещо такова, роднините ти ще си сложат траур.

Фенър бавно се изправи на крака.

— Окей — рече неохотно той, — тръгвам.

Отвори вратата, след това се поколеба.

— Лошо направи Райли, като те заряза. Ех! Трябва да е бил откачен да се откаже от хубавица като тебе.

Гъста червенина плъзна по шията и нагоре по лицето, а очите й блеснаха гневно.

— Тръгвай и си затваряй голямата уста.

— Разбира се, тръгвам, ама наистина се вбесявам, като си помисля, че той се мъкне с някоя евтина малка уличница, докато ти си седиш на задника и чакаш да се върне.

Ана стремително прекоси стаята.

— Откъде го измисли — изписка тя. Беше толкова разярена, че размаха пистолета пред лицето му. — Вън! Да не си мислиш, че чакам тоя простак?

Фенър бутна шапката си на тила.

— Окей, само ти казвам к’во се говори из града.

— Това е проклета, гадна лъжа — беснееше Ана. — Не бих се върнал при тоя мошеник и кучи син дори да е сложил ръка на държавната хазна.

Фенър изведнъж взе пистолета от ръката й. Тя бе толкова вбесена, че просто го размахваше и той я изненада. Тя веднага се хвърли към леглото, където бе неговият „Люгер“. Фенър се втурна след нея и я удари с коляно в кръста. Тръшна я на леглото по корем и седна върху раменете й, докопа пистолета, след това я обърна по гръб. Коленичи и се наведе над нея, като прикова ръцете й с коленете си.

— Окей, малката, сега можем сладко да си поприказваме.

За миг тя онемя от ярост. Огромните й очи мятаха искри, устните й оголваха зъбите. След това започна да го ругае. За около минута той я остави да беснее, след това я плесна леко през устата.

— Изненадан съм от теб — каза Фенър с огорчен вид. — Няма да те държа дълго така. Сигурно не е много удобно, ама ако ще беснееш… моля те. Само един малък въпрос и ще се чупя. Само един въпрос, малката, ето го. Къде беше Райли, когато за последен път ти се обади? Това е всичко. Кажи ми това и се махам.

— Върви по дяволите — избухна Ана, като го гледаше свирепо. — Няма да ти кажа нищо. Сам се оправяй.

— Ще се оправя и още как — отвърна той. — Има много начини да накарам момиченца като теб да си признаят.

Премести коленете си така, че освободи ръцете й и когато тя посегна към него, той ги сграбчи за китките.

— Сега само ще те подредя така, че да не ми създаваш неприятности.

Той се отмести, като държеше китките й с една ръка, хвана двата края на шнура, който пристягаше пижамата й в кръста и го издърпа. Мушна го в джоба си и се отдръпна. Тя бързо сграбчи панталоните си и ги притисна здраво към себе си.

— Повече няма да се борим — усмихна се Фенър. — Може би ти наистина показваш задника си в някой бардак, ама сигурно си твърде достойна дама, за да го проветряваш и тука.

Ана седеше, почервеняла от ярост.

— Ще ти го върна, глупаво копеле такова.

Фенър се засмя.

— Не се вдетинявай, малката. Това е най-смешното нещо, дето някога ми се е случвало.

Той отиде до една малка електрическа печка, която стоеше в ъгъла на стаята, и я включи.

— Голяма работа са тия печки. Като се загрее, ще я стоваря върху мутрата на приятеля ти, ако не си развържеш езика.

И двамата наблюдаваха как реотаните се зачервяват. Той вдигна печката.

— Кое да бъде? Мога да си умра от кеф, като плесна един компрес върху муцуната на тоя плъх, ама ще се въздържа, ако се държиш прилично.

Тя бе пребледняла.

— Беше в заведението на Джони — произнесе тихо и уплашено.

— Джони къркача ли? — попита Фенър, като люшкаше печката в ръцете си.

Тя кимна. Той остави обратно печката и я изключи с крак. Фенър познаваше Джони. Повечето от приятелите на гангстерите познаваха Джони. „Добре се справям“, каза си той.

— Окей, сестро, съжалявам, че се намъкнах така — Фенър отвори рязко вратата. Ана седеше неподвижно. Той се обърна и хвърли шнура в скута й. — Обезопаси си спокойствието — усмихна се леко… — Извинявай, че те притесних.

Ана отново започна да го нарича с разни имена, но Фенър бе безчувствен за ругатни.

— По-добре си изплакни устата, не е много чиста — каза той и дръпна вратата след себе си, преди да избухне бурята.

Долу забеляза една телефонна кабина и се обади на Пола. Гласът й прозвуча в слушалката със закъснение и това го вбеси.

— Събуди се, наркоманко — изкрещя той. — Отваря се работа.

— Добре, добре — отвърна тя. — Защо не мина да ме видиш, преди да излезеш? Аз се издокарах като Мей Уест и ти направих ранна визита, ама ти беше излязъл.

— Дай почивка на безполезната си уста и слушай. Аз се пръждосвам към бараката на Джони. Знаеш ли къде е това? Знаеш? Прекрасно. Сега слушай, малката, това е сериозно. Намери Бренан и му кажи да дойде веднага при Джони. След малко шайката на Грисън ще е по петите ми, ако не бъркам нещо… така че размърдай се. Бай бай, малката, ще се видим скоро.

Слим погледна Еди и Ана, в жълтите му очи пламтеше студена ярост.

— Искаш да ми кажеш, че си оставил някакъв въшлив търсач на сензации да влезе тука и да се разправи с тебе? — изкрещя той на Еди. — Боже мой! Изглупяваш ли или какво?

Еди опипа гузно брадата си.

— Слушай, Слим. Тоя тип беше опасен. Никой не ме е удрял така. Питай Ана, тя ще ти каже колко опасен беше.

Слим обърна поглед към Ана.

— К’во искаше тоя тъпак? — попита той. — К’во стана, след като отстрани Еди?

— Много работи — озъби се Ана. Тя седеше в леглото. Очите й святкаха злобно. — Тоя гад искаше да знае къде е бил Райли, когато ми позвъни за последен път.

Слим и Еди изведнъж настръхнаха. Еди хвърли предупредителен поглед към Слим.

— И к’во! — попита Слим.

— Ами щеше да си поиграе с печката, затова му казах.

Настъпи напрегнато мълчание. Двамата мъже стояха и мислеха трескаво. Ана ги погледна. Недоумяваше защо приемат думите й така. В края на краищата те нямаха нищо общо с това. Ако Райли са го пипнали, какво, по дяволите… тя се опита да обясни.

— Слушай, тоя тип щеше да сложи печката върху лицето ти — рече търпеливо тя на Еди. — Не се шегуваше, а аз не мога да го понеса. Не разбираш ли? Той е от тия, дето с голямо удоволствие ще изпържат нечия физиономия с нажежена печка. Райли не значи нищо за мен, затова го издрънках.

Слим се обърна разярено към нея.

— Плямпало такова! — изкрещя той.

Ана отново бе обхваната от бесен гняв.

— Чу ли как ме нарече тоя кучи син? — изкрещя на Еди тя. — Няма да търпя това! Ясно ли ти е? Не съм издала никого от вас. Какво, по дяволите, ви засяга Райли?

Еди бързо измъкна дрехите си.

— Остави тая работа, а? — рече той умолително. — Слим го каза просто така. Не се ядосвай, за Бога!

Ана се измъкна с усилие от леглото, като стискаше панталоните си с една ръка.

— Ако тоя тъпак си мисли, че може да се държи нахално с мен, има грешка — изпищя тя. — Слушай, хилав нехранимайко…

Слим тръгна с провлечена походка към нея, но Еди застана помежду им.

— За Бога — извика той и бутна Ана на леглото, — забрави го, миличка. Слушай, имам работа да върша. Да не мислиш, че ще стоя тука и ще оставя тоя бандит да се измъкне безнаказано, а? Хайде да излизаме, Слим, хайде, тръгвай.

Слим погледна Ана, която се намръщи и го изруга. Той се поколеба за миг, след това се затътри към вратата. Еди го избута навън. Като слизаха надолу, Слим започна да ръмжи, но Еди го сряза.

— Остави това — каза той нетърпеливо. — Трябва да направим нещо с тоя вестникар. Ако Ана някога се добере до истината, ще се озлоби страшно.

Слим вдигна рамене.

— Какво искаш, по дяволите? Ако говори много, ще я очистим.

Еди спря и рязко го дръпна.

— Слушай — отсече той. — Имаш си твойта женска, аз си имам мойта. Ана е хубаво момиченце и аз ще бъда с нея. Тя не трябва да знае за това… разбираш ли?

— Добре де, добре — продължи нетърпеливо Слим. — Трябва бързо да кажем на Майчето.

Мама Грисън седеше и слушаше, докато Еди разказваше историята. Седеше зад бюрото си и пушеше пура, а грубото и лице беше безизразно. Когато Еди свърши, тя се замисли за момент. Слим стоеше до вратата и я наблюдаваше. Док и Флин изглеждаха нервни. Тя ги изгледа един подир друг със студен, безжалостен поглед, който ги накара да се размърдат неспокойно.

— Не ви ли е ясно всичко? — попита грубо накрая. — Тоя упорит вестникар ще хукне към Джони с всичка сила. Ще почне да задава въпроси.

Еди се почеса по главата.

— Джони е свестен — рече смутено той. — Джони няма да се раздрънка.

— Тоя тип изглежда опасен — продължи Майчето. — Джони е къркач и бързо ще клекне, ако тоя тип почне да го обработва. Как виждаш Джони да си държи езика зад зъбите, ако го изпържат с печка? Хич не е за вярване. Джони така широко ще си отвори устата, че ще видиш всичкото пиене, дето плува в него.

Другите се спогледаха. Слим мушна ръка под сакото си и измъкна пистолет. Издърпа пълнителя, погледна го и го сложи обратно. Майчето го наблюдаваше. После кимна.

— Да, Джони трябва да умре. Тръгвайте. Тоя тип вече е на път. Флин и Док, вземете колата и изчезвайте. До утре сутринта да сте там. Ако оня тип е стигнал пръв, очистете и него. Това няма да бъде развлечение, така че гледайте да не оплескате работата. Не забравяйте, че щом новината се разчуе, ще трябва да се измъкваме. Оная история с отвличането ще излезе пак наяве. Така че опичайте си акъла.

Тримата мъже се измъкнаха вкупом от стаята и се втурнаха надолу по стълбите, а после — по алеята. Вмъкнаха се в колата, гумите изсвистяха и тя се понесе напред.

Роко, облегнат на стената, ги наблюдаваше с лек интерес. Седеше на слънце и замислено си чоплеше зъбите с дървена клечица. Спретнатият му костюм беше изгладен, а панталоните му, с доста къси крачоли, разкриваха ослепително бели чорапи. На главата му бе кацнало бомбе. Роко бе смешен на вид, но зъл до мозъка на костите си. Лениво се зачуди защо тримата от бандата бяха тръгнали толкова набързо. Погледна замислено към бара. Предположи, че някой ще загази. Точно тогава Еди излезе от бара и му кимна, но не спря, а продължи по улицата. Роко погледна след него, като все още чистеше дупките в зъбите си. Забеляза, че Еди има страхотна синина на брадата си. Тази работа започваше да изглежда интересна. Погледна часовника от другата страна на улицата. Беше един и нещо. Тръгна бавно надолу и стигна до ресторанта „Уморено куче“. Бутна хромираната врата и влезе в хладното, сумрачно помещение. Огледа се набързо, преди да подаде шапката си. В срещуположния край видя гардеробиерката на „Парадайз“. Беше се заела с порция раци. Роко се завлече до нейната маса и се усмихна със своята тънка усмивка.

— Това е чудесна възможност.

Тя спря, а пълната й вилица увисна във въздуха.

— Съгласна — отвърна лаконично.

— Знаеш ли, Мейзи, все исках да те почерпя едно ядене.

На кукленското й лице се появи щастлива усмивка.

— Давай направо, братче — рече тя весело, — няма да те спирам.

Той издърпа един стол и седна срещу нея. Тя продължи да яде с неочакван ентусиазъм. Роко погледна менюто и поиска студено пиле с гарнитура. Той умееше добре да разговаря с жени и докато ядеше, непрекъснато бърбореше. Мейзи не каза почти нищо, но се справи добре с яденето. Тя нямаше много време за разни италианчета, но когато такъв плащаше нещо, бе смела. Би го направила за когото и да е, стига да плати.

— Знаеш ли, хубавице — каза Роко, като се наведе напред с лакти върху масата, — трябвало е отдавна да се запознаем. Къде си крила тая красота толкоз време?

— Не се вдетинявай — закикоти се тя.

— Слушай — започна той тихо, — обикновено не се хващам с една, ама като се натъкна на сладурана като теб, се предавам. Някой казвал ли ти е, че си имаш бол от всичко к’вото трябва? Като те видях седнала тук, килнах си шапката… това е късмет, и тук Роко ще бръкне в спестяванията си.

Мейзи го погледна престорено срамежливо. Тези приказки наистина звучаха като долари.

— Как ще ти се отразят двеста долара? — попита Роко с онази своя тънка усмивка.

Сините и очи светнаха.

— Двеста долара? Охо! Как ще ми се отразят ли? — тя се разсмя. — Много неща бих направила за тия мангизи.

— Ела в моя апартамент да ги спечелиш.

За миг тя се поколеба, алчността й се бореше с престорено възмущение. Реши, че е по-добре да покаже малко фасон.

— Ех, откъде си ги измисляш такива? Не съм такова момиче!

Роко размаха ръце.

— Не ме разбра правилно — каза бързо той. — Аз не бих направил такова грубо предложение. Искам да дойдеш да си поговорим. Предлагам ти да купя информация.

— Това пък защо? — тя изглеждаше озадачена.

— Остави сега — нетърпеливо отвърна той. — Ще дойдеш ли?

Тя се изправи.

— Без глупости — предупреди го, като напускаха ресторанта.

Качиха се в едно минаващо такси. Роко й говореше убедително разни безсмислици, докато стигнаха апартамента му. Беше малък и доста гол, но Роко се бе посъветвал какво да купи и всичко вътре бе на ниво. Мебелите бяха от леко дърво, подът бе излъскан. Няколко килимчета лежаха като острови върху дъските. Столовете бяха големи, с дебела тапицерия. В средата на стаята имаше голям диван, покрит с ярко оцветени кувертюри.

— Хубаво местенце си имаш тука — каза Мейзи, като си свали шапката и разпусна изящните си къдрици.

Тя се отпусна в един фотьойл, който потъна почти до пода. Кръстоса крака и откри приятна за Роко гледка. Той посегна към един шкаф до себе си и наля две чаши. Добави джиджърейл към уискито с вниманието на аптекар. Приближи се до нея и сложи чашата в ръката й.

— Ти познаваш добре шайката на Грисън — започна внимателно той. — Откакто те са тук, бизнесът не върви много. Едно малко момиче с ум в главата може да ми свърши работа, ако даде малко полезна информация. Слушай сега, сладурано, ако тая работа не ти се нрави, само кажи и ще я забравим. Вместо това ще ти пусна няколко плочи. Имам страшен радиограмофон. Ако искаш да печелиш по някои и друг долар от време на време, е, само трябва да си го вземеш.

Мейзи свърши питието си и Роко й наля отново. Видя, че алкохолът вече я хваща.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя.

Роко се усмихна на себе си. Толкова бе лесно!

— Какво става в клуба? — попита той на свой ред.

Мейзи наду порозовелите си бузи. Алкохолът я замайваше.

— Нищо интересно. Правят пари, не си играят.

Роко я погледна търпеливо. Тя беше глупава и той си каза, че трябва бавно да я насочва.

— Нещо съмнително да става там?

— Просто обичайния бизнес, със стаи за ползване като страничен доход — отвърна Мейзи. Тя изведнъж реши, че в стаята е горещо.

— Къде отиде бандата днес следобед? — попита Роко. — Видях Слим и две от момчетата да потеглят така, сякаш ги гонят триста дяволи.

Мейзи вдигна рамене. Това я отегчаваше.

— Отгде да знам? — каза тя, като допи питието си. — Не знам.

Роко загуби търпение.

— За двеста долара трябва да свършиш повече работа — произнесе хладно той.

Тя го погледна със замъглени очи.

— Виж, тук си прав. Не съм ти от помощ, нали? Ей, тая отрова е силна. Аз се натрясках.

Роко се засмя.

— Добре си — увери я той. — Просто си весела, това е всичко.

Мейзи се изкикоти.

— Сигурно няма да те интересува приятелката на Слим?

Роко поклати глава.

— Слим няма приятелка. Знам това.

— Окей, умнико. — Мейзи пое още една пълна чаша. — Слим няма приятелка, но нека ти кажа, че си има някаква кукла, заключена горе, и с нея прекарва страшно много време нощем.

Роко присви леко очи. Дали най-сетне не напипваше нещо с помощта на тази глупава кокошка.

— Пийни си — каза й той.

Тя махна с чаша към него, като разля малко алкохол върху лъснатия под.

— И таз хубава — да накараш едно добро момиче да се натряска!

— Хайде, хайде — подаде й той цигара и я запали, — ти можеш да носиш.

Тя пиянски поклати глава.

— Разбира се, че мога да нося.

— Какво е т’ва за заключената женска? — попита той.

— Не знам коя е, ама Слим май е хлътнал по нея. Тя е на втория етаж. Излиза късно със Слим на разходка. Цялата е загърната. Никога не съм виждала как изглежда. Излиза към три часа след полунощ за около един час. Почти всяка нощ прави тая разходка. Зървала съм я, когато почиствам. След като затворим. Тя просто върви до Слим и никога не обръща глава. Ех! Нямам нищо против да ти кажа, че тая женска ме плаши понякога. Изглежда като ходещ труп.

Роко реши, че това е интересно. Може би си заслужаваше да се проучи тази работа. Той се изправи и закрачи замислен из стаята. Мейзи го наблюдаваше от стола си. Роко се приближи до нея и седна на страничната облегалка.

— Ако можех да погледна тая кукла — каза той тихо, — бих ти дал нещо.

Мейзи стана щедра.

— Д-добре — рече провлечено тя. — Недей да нанкаш до три часа и ще я видиш, почти всяка вечер излиза.

Роко извади портфейла си и отброи двеста долара в дребни банкноти. Стана и ги сложи на полицата на камината. Мейзи го наблюдаваше с интерес. Той я погледна и си каза, че хваща окото, макар да е безмозъчна като статуя. Този следобед той нямаше какво особено да прави. Във всеки случай тя ставаше за онази работа.

— Ето ти малко мангизи — каза той, като посочи към камината.

Мейзи се изправи несигурно и Роко я хвана за ръка. Вместо да я заведе към камината, той я насочи към дивана. Тя се строполи с кикотене.

— Виж, наистина без глупости… — предупреди го Мейзи.

Той я бутна нежно върху кувертюрите. Те бяха гладки и хладни и тя лениво се протегна. След това изведнъж слабо запротестира.

— Хей, нали ти казах… — започна тя, но изведнъж спря и отново се изкикоти.

Фенър се погрижи да скрие колата си. Ловко я намести в гъстия храсталак и като излизаше, се обърна да види дали се вижда от пътя. Трябваше малко да нагласи клоните, за да я скрие напълно. Главата му бе замаяна от нощното шофиране, чувстваше се дяволски зле. Предполагаше, че шайката на Грисън е по петите му и нямаше много време да си оправи работите. Почти му се искаше да бе минал да вземе Флахърти, преди да напусне Спрингфийлд. „Двама са по-добре от един при сбиване“, каза си с крива усмивка, но времето не чакаше. Флахърти не бе в хотела си, когато му се обади. Знаеше, че Пола ще се заеме сериозно и Бренан ще тръгне.

Фенър бе доста близо до убежището на Джони, но не и съвсем близо. Започна да се изкачва по виещата се пътека към бараката. Носеше пистолета си в ръка. Джони сигурно нямаше да буйства, но Фенър не искаше да го хванат неподготвен. Като наближи бараката, тръгна по-предпазливо. Не бе възможно шайката на Грисън да е пристигнала първа, но той беше нащрек. Зазоряваше се, слънцето се издигаше над хълмовете. Денят щеше да бъде горещ. Над долината все още се стелеше мъгла. Това бе добре дошло за него, защото прикриваше донякъде действията му. Като стигна до полянката, спря. Застана зад един дебел дънер и се огледа пред себе си. Нямаше и следа от Джони, въпреки че вратата на бараката бе отворена. Фенър предположи, че се готви да излиза с пушката си, за да хване нещо за тенджерата. Прекоси бързо полянката и влезе в бараката като сянка.

Джони се бе навел над печката и разбъркваше няколко парчета бекон в един тиган. Беше с гръб към вратата и не забеляза влизането на Фенър. Фенър видя в един ъгъл ловджийската пушка, но тя бе твърде далеч от Джони, за да се безпокои. Той вдигна пистолета си и тихо подвикна. Джони потрепери от изненада и бавно се обърна. Лицето ме беше мъртво бледо, изкривено от ужас. По него избиха жълти петна, като видя Фенър. Дейв го съжали.

— Спокойно, не буйствай и ще бъдеш добре.

Джони стоеше там, безпомощен от уплаха.

— К’во искаш? — измънка той и от устата му потече слюнка.

Фенър посочи един стол.

— Седни.

Джони като че ли се зарадва да го направи. Краката му се огъваха и той тежко се отпусна. Треперещите му ръце шареха по коленете.

— Слушай, Джони, искам малко информация от теб — каза възбудено Фенър. — От теб зависи дали ще ми кажеш честно. Ако реша, че лъжеш, ще те пречукам. Ясно ли? Ще те разкъсам на парчета. Нямам много време. Скоро тука ще стане ад.

Джони премигна глупаво. Погледна като обезумял към вратата, след това отново към Фенър.

— Райли и шайката му дойдоха тука с онова момиче Бландиш, нали? — рязко попита Фенър.

— Точно така, мистър — измънка той. — Да, така е.

— След това какво?

Джони отмести поглед.

— Не можех да ги оставя тука, бяха много опасни, разбираш ли, мистър? Не можех да рискувам да си разваля отношенията с ченгетата и ги разкарах. Просто им казах да си вървят по пътя и те го направиха.

— Колко време останаха тука?

— Колкото да хапнат, мистър, честно. Офейкаха с една голяма закрита кола веднага след като се наядоха.

Фенър се почеса по главата. „Същата история, но тя не ме води до никъде“, каза си той. Мислеше, че Джони знае още нещо, но го крие от него.

— Слушай, къркач такъв, знаеш още нещо. Хайде, изплюй камъчето! Къде отидоха?

Джони се сви.

— Честно, мистър, това е сичко, дето знам.

На Фенър не му се щеше да го прави, но трябваше някак да разнищи тоя проклет случай. Удари Джони точно в средата на отпуснатата му физиономия. Джони се сгромоляса назад заедно със стола. Изпълзя на крака и ръце, като стенеше. Докато се мъчеше да се изправи, Фенър го ритна силно и той се преобърна и започна да пищи пронизително. Фенър се приближи до него.

— Как беше? — попита го тихо. — Не ми казвай, че не знаеш, щото ще стана лош. Хайде, изповядай се.

Джони го погледна свирепо. С разплесканата по лицето си кръв приличаше на човек, преживял улична катастрофа.

— Казвам ти, че не знам — изръмжа той. — Остави ме на мира, а?

Фенър сграбчи тигана и застана над него.

— Ще говориш или ще излея тази мазнина върху тиквата ти.

Мазнината все още цвъртеше в тигана и Джони неволно се сви. Това го уплаши повече, отколкото ударът и той започна да бръщолеви, когато Фенър разклати тигана.

— Не ме закачай, мистър — захленчи той. — Питай Грисън, той знай… той беше там…

Фенър вярваше в предчувствия. През целия си живот той се подчиняваше на инстинктивното предчувствие, когато го спохождаше, независимо от това колко глупаво бе то. Докато стоеше надвесен над Джони, изведнъж му се прииска да залегне. Той не погледна през рамо, просто се тръшна на пода и се претърколи настрани от Джони със светкавична бързина. Чу се слаб звън на стъкло — някой бутна прозореца и през дупката се показа черният нос на автомат „Томпсън“. Умът на Фенър трескаво работеше. Бе се забъркал в тая каша и трябваше да намери добро прикритие, иначе щеше да украси някоя плоча в местната морга. Беше се появил Грисън, чакаха го неприятности. Близо до Фенър се намираше една желязна бака, в която Джони обикновено бъркаше храна за конете. Фенър се хвърли зад нея и в същото време погледна към Джони.

Джони седеше на пода, зяпнал срещу автомата. Беше като парализиран. Внезапният силен трясък на изстрела отекна из стаята и Фенър почти видя как куршумите се врязаха в гърдите на Джони. Шмугна се зад баката, когато дулото се извъртя към него. Куршумите удариха по железните й стени, сякаш стреляше картечница. Фенър се изпоти зад прикритието си. Не можеше дори да надникне, за да стреля в отговор. Този „Томпсън“ беше направо страшен. Зад него беше стената, баката го прикриваше отстрани. Не можеха да го нападнат, освен ако не влезеха в стаята. Той лежеше проснат и чакаше. Настъпи тишина, още по-осезаема след силния шум. Можеше да си позволи да се спотайва, нямаше защо да поглежда иззад баката и да става жертва. Прокле се, задето бе оставил вратата на бараката отворена. Направо добре се бе подредил. Сложи ухо на дъските и се ослуша, но не можа да чуе нищо. Всеки момент този „Томпсън“ можеше да се покаже зад ъгъла и да го направи на пух и прах. Овладя се и се намести още по-плътно до стената. Изведнъж чу неясни гласове отвън. След това някой извика:

— Хайде излизай! Знаем, че си вътре! Хайде излизай с вдигнати ръце.

На лицето му се появи крива усмивка. „И за тоя труд ще получа шепа куршуми в корема“, каза си той. Лежеше и чакаше. Предполагаше, че на Грисън и шайката му не им стиска да влязат и да го застрелят на място. Тази мисъл го окуражи. В края на краищата тези мерзавци бяха съвсем бъзливи и ако той се владееше, все още имаше шанс. Опипа мястото зад себе си и ръката му попадна на дръжката на брадва. Свали си шапката, сложи я на върха на дръжката и предпазливо я подаде иззад баката. Шапката подскочи рязко под пороя от куршуми, който я разкъса. Фенър се усмихна. „Добре, че тиквата ми не беше в нея“ — каза си той.

— Хей, негоднико, хайде излизай или ще си го получиш — извика му някой.

Лежеше ням като труп. Изведнъж чу как някой се смее отвън. Настръхна. Помисли си, че ще става нещо. Хвана ръба на баката и я издърпа близо до стената, така че се барикадира здраво. Чу как нещо падна на пода и успя да види един малък объл предмет, който чукна в дъските близо до Джони. Очите му подсказаха, че това е граната в мига, когато тя избухна. Главата му като че ли се разцепи на две от шума, а въздушната вълна го запрати към стената като кукла. За момент съзнанието му се проясни и той ясно видя какво става. Видя покрива на бараката над себе си и мръсните стени на стаята, след това всичко започна да се разпада пред очите му. Покривът започна да се руши и се стовари с трясък върху него.

Доста време му бе необходимо, за да се измъкне от ямата. Проклетата тъмнина го обгръщаше като одеяло. Щеше му се само веднъж да фрасне кучия син, който го удряше по главата. Изведнъж отвори очи и примигна от слънцето. Една неясна фигура се надвесваше над него, някакъв далечен глас му каза да не се притеснява. Поклати глава и след това съжали, че го направи. Пред очите му светнаха искри и някой промуши мозъка му с нажежен тирбушон. Чу се, че стене. Отпусна се безволево и се опита да проясни съзнанието си. Случилото се бавно изплува, той внезапно се изправи. „За Бога“, промърмори и от усилието му се зави свят.

— Оправяш ли се? — попита го някой.

Той извъртя нагоре очи. Един висок селяндур в работни дрехи бе коленичил до него. Възрастен фермер, зяпнал като риба, се виждаше отзад. Фенър страхливо размърда ръце и крака и леко въздъхна, като разбра, че се движат.

— Помогни ми да стана — рече настойчиво той.

Старецът пристъпи напред и двамата го хванаха под мишниците. Той леко се олюля, като го пуснаха, но бързо се възстановяваше.

— Да сте виждали някого наоколо? — изрече на пресекулки.

— Преди малко мина един автомобил с трима мъже вътре — отвърна високият селяндур. — Ний чухме трясъка и притичахме. Започнахме да викаме и тези тримата офейкаха.

Фенър прокара ръка по главата си, болеше го.

— Слушайте, вие двамата, аз съм полицай. Тези мъже току-що пречукаха един тип. Искам да помогнете.

Думата „полицай“ свърши работа. Двамата се поизпъчиха и загледаха с внимание. Зяпаха глупаво, но имаха желание да помогнат.

Фенър вдървено се приближи до развалините. Порови малко, след това вдигна рамене. „Какво, по дяволите…“, каза си. Джони бе мъртъв.

— Къде ви е къщата? — обърна се той към двамата мъже.

Възрастният посочи някъде на изток.

— На около две мили нататък.

— Къде е най-близкия телефон?

— Имаме си телефон — високият селяндур изглеждаше горд.

— Окей, елате с мен. Колата ми е ей там.

Фенър тръгна бавно. Мозъкът му се блъскаше из черепа. Тънкият вой на полицейска сирена го накара да извърне рязко глава. По тясната пътека с бясна скорост пристигаше покрита с прах кола. Тя спря рязко близо до него и от нея изскочи Бренан, последван от няколко униформени полицаи. Последен от колата излезе Джон Бландиш. Фенър му махна мрачно с ръка.

— Е, момчета, май сте бързали с всички сили, ама изпуснахте фойерверките.

— Твоето момиче ни се обади — каза Бренан, като предпазливо се разтъпкваше и протягаше. — Тя наистина ни раздвижи, грабнахме една кола и ето ни тука.

Фенър се обърна към Бландиш.

— Ако това, което мисля, е вярно, много скоро ще сложим ръка на похитителите.

Бландиш го погледна изпитателно.

— Какво се е случило? — попита той. — Изглеждаш, като че си имал неприятности.

Фенър унило се усмихна.

— Ако наричаш една бомбардировка неприятности, мисля, че позна.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — заинтересува се Бренан, като гледаше разрушената барака.

— Слушай, Бренан, да оставим тая история за малко. Имаме спешна работа. Мога ли да използвам хората ти за известно време?

Фенър говореше бързо и рязко и това подсказа на Бренан, че става нещо важно.

— Разбира се, давай.

Фенър се приближи до него и тихо му каза нещо. Бренан погледна двамата фермери, които зяпаха наблизо. Отиде до тях и им каза няколко думи. Те се поколебаха и след това тръгнаха. Групата мъже ги наблюдаваше, докато се изгубиха от погледите им, после Фенър каза:

— Искам, момчета, да прегледате това място. Търсите гробове, ясно ли е? Гледайте за всяко парче земя, където и било копано, и ми кажете. Тръгвайте, предполагам, че тая работа няма да ви отнеме много време.

Щатските полицаи се отдалечиха в храсталаците и започнаха съсредоточено търсене. Бренан и Бландиш се приближиха до Фенър, който се бе настанил на стъпалото на полицейската кола.

— Какво става? — попита Бренан.

— Почакай — отвърна кратко Фенър. — Може да съм направил страшно груба грешка, ама държа на предчувствието си. Няма да кажа, без да имам малко доказателства.

Бренан сви рамене и тръгна след хората си. Фенър вдигна очи и срещна погледа на Бландиш.

— Започнал си нещо все пак — каза Бландиш.

Фенър кимна.

— Разбира се. Ти искаше да действам и Бог ми е свидетел — направих го.

— Нямам търпение да чуя какво си направил — заговори тихо Бландиш, — но разбирам, че не ти се ще да ми кажеш, докато не се осъществят плановете ти. Трябва да помниш, че съм нетърпелив човек.

Това бе всичко, което каза, но Фенър знаеше, че то значи страшно много за него. Той се изправи.

— Да, знам как се чувстваш. Ще ти кажа само, че ако тези ченгета открият това, дето се надявам да открият, всичко ще излезе наяве.

Бландиш извади кутията с пури и я предложи на Фенър. Двамата запушиха мълчаливо. Тежките стъпки и шумоленето в храсталака заглъхнаха, когато другите навлязоха навътре. Една птичка се спусна изведнъж от безоблачната синева и заподскача от клон на клон на близкия храсталак. Фенър я наблюдаваше с интерес. Внезапно осъзна, че се поти обилно и устата му е суха. Много зависеше от това какво щяха да открият тези ченгета. Внезапен вик накара и двамата мъже рязко да се обърнат.

— Мисля, че са открили нещо каза бързо Фенър.

Те тръгнаха в напрегнато очакване към храсталака и започнаха да си проправят път през гъстите храсти към мястото, откъдето бе дошъл викът. Не след дълго настигнаха другите. Откриха ги на една полянка. Бренан посочи важно към земята. Тук очевидно бяха копали, макар че отгоре бе покрито с листа и сухи клони.

— Трябва да вземем лопати — рече Фенър.

— Вече изпратих един от моите хора — отвърна Бренан. — Ето го, идва.

Един от полицаите смъкна сакото си и взе лопатата. Другите се скупчиха наоколо и загледаха. Работата беше тежка и всички се изредиха да копаят, преди да открият това, което търсеха. Един от мъжете рязко остави лопатата и коленичи до плитката дупка, която бяха изкопали. Фенър се приближи и надникна. Човекът изгребваше пръстта с ръка. От дупката излезе слаба миризма и стомахът на Фенър се преобърна. Той видя кичур сплъстена от кал коса и се отдръпна.

— Това си е направо труп — каза той и се обърна към Бландиш: — Хайде да се махаме оттука, нямаме време да се мотаем. Бренан ще се разпореди да пренесат тези трупове в моргата на Спрингфийлд. Трябва да говорим за куп неща, и то спешно.

Бренан бе все още стреснат от откриването на тялото, но пое работата. Фенър тръгна към колата и Бландиш го последва. Бренан скоро ги настигна и бързо потеглиха. Зад волана седеше Фенър с набраздено от мисли чело. Бренан се наведе напред — той бе на задната седалка.

— Какво, по дяволите, значи всичко това?

— Много работи — отвърна Фенър. — Ще вземем самолет за Спрингфийлд и след това ще се съберем. Трябва да помисля, така че млъкни и ме остави да върша нещо, дето е непознато за теб.

Бландиш пушеше мълчаливо. Фенър се възхити на самообладанието му. Обърна се тихо към него: „Всичко ще се оправи“. Бландиш го погледна отчаяно. Фенър си каза, че човекът се бе предал.

Три часа по-късно те седяха около една маса с чаши пред себе си. Към тях се бе присъединил Флахърти. Фенър ги огледа всички замислено. Той се бе изкъпал и облякъл нов костюм. Ударил бе неговият час.

— Е, така стоят нещата — започна той. През цялото време се обръщаше към Бландиш. В края на краищата той даваше мангизите, на него се падаше най-голямото внимание. — Твоята дъщеря е била отвлечена от Райли и шайката му и те са пречукали тоя Макгауан. Те са я завели в бараката на Джони, била е добро скривалище. Джони беше свикнал да укрива подгонени престъпници и сигурно е получавал добри пари за тая работа. Сега, по някакъв начин, не към сигурен как, но няма значение, шайката на Грисън е разбрала за отвличането. Те са им направили изненадващо посещение и са очистили Райли, разбираш ли? Не виждаш ли как всичко съвпада? Какво става веднага след като си изплатил мангизите? Шайката на Грисън получава богатство. Те разменят опасните мангизи за сигурни. Това обяснява защо парите от откупа още не са се появили. Окей. Тези бандити напускат града и отварят нощен клуб. Ти си доставил доларите за това. И те си седят на завет, нали? Всички ченгета по света търсят Райли, а те харчат парите. Докато Райли храни червеите по три пъти на ден.

Бренан внезапно се надигна и изруга. Посегна към телефона. Фенър го погледна.

— Какво ще правиш?

— Тъпанар такъв — от устата на Бренан хвърчаха слюнки, — можеше да ми кажеш това и в колата. Досега да сме пипнали тая банда!

Фенър стана от стола си и решително измъкна телефона от ръцете му.

— Ще седнеш ли, ще ми дадеш ли възможност да ви обясня? Вие, ченгетата, имате камъни вместо глави.

Бренан го погледна навъсено, но седна отново.

— Преди всичко ние не знаем дали това е вярно, но аз съм готов да се обзаложа, че това е така. Един хитър адвокат ще освободи тия птички веднага щом им сложим белезниците — толкова бързо ще стане, че ще ви се завие свят, като ги гледате. Какви доказателства имаме? Освен това предполагам, че момичето още е при тях.

Бландиш трепна силно. За момент настъпи пълна тишина. Фенър се обърна и го погледна в очите.

— Флахърти ми каза, че Грисън има стая в нощния клуб, която държи заключена. Видял го е, като влиза. Може да греша, ама твоята дъщеря сигурно я държат там.

Бландиш се изправи.

— За Бога! — извика той, загубил напълно самообладание. — За какъв дявол седите тук? Извикайте хора и нахълтайте в тоя клуб!

Фенър остана спокоен. Огледа възбудените лица на другите трима.

— Флахърти също ще ви каже — продължи спокойно той, — че клуб „Парадайз“ е почти като стоманена крепост. Нападнете и дълго преди да влезете вътре, дъщеря ви ще бъде труп. Слушай, Бландиш, досега работих както си знам и с Божия помощ — ще продължа. Аз разбирам от тази работа, а ти — не, така че млъквай и сядай.

Бландиш се поколеба за миг, оглеждайки масата с трескав поглед, след това седна отново. Фенър го изгледа твърдо и леко вдигна рамене. Обърна се към Бренан.

— Ти разбираш, нали?

Бренан погледна Флахърти. Флъхърти каза:

— Той е прав, шефе, като крепост е.

Бренан кимна на Фенър.

— Продължавай.

Фенър пое дълбоко дъх.

— Първо искам това място да се обкръжи. Искам ченгета навсякъде. В отсрещните сгради, на покривите, на улицата, зад прикрития, всъщност искам цялото проклето място да въшляса от ченгета. Онези могат да се опитат да измъкнат момичето.

Бренан сграбчи телефона, почти веднага се свърза с полицейското управление и бързо даде инструкциите си.

— Искам да се арестува Ана Борг и да се отведе в управлението, а ако можете да пипнете и Шулц, толкова по-добре — продължи Фенър. Той изчака, докато Бренан свърши, и започна отново: — Тая Борг е в дъното на цялата история. Тя е нашият единствен свидетел, че шайката на Грисън е знаела за отвличането на мис Бландиш от Райли. Тя ми каза, че Райли й се е обадил от Джони и аз се чудя какво друго й е казал. Въпросът е: знае ли тя, че Грисън е очистил Райли или са я измамили? Аз залагам на това, че са я измамили и в такъв случай тя може да ги предаде, като чуе истината. Тя също може да ни каже всичко за мис Бландиш. Както и да е, тя е важна. Трябва да се работи внимателно, иначе дъщеря ти ще я очистят като нищо.

Бландиш бавно се изправи на крака. Изглеждаше съвсем уморен и болен. Той подаде ръка на Фенър.

— Съжалявам, че се показах глупак — рече тихо. — Ти си свършил чудесна работа. Аз не разбрах…

Фенър се размърда.

— О-о, глупости — прекъсна той Бландиш.

Телефонът иззвъня остро в ушите им, Фенър го сграбчи и заслуша. Каза „окей“ и затръшна слушалката. Обърна се към другите със светнали очи.

— Изровили са три трупа от оная дупка, а отпечатъците от пръстите наистина съвпадат с тези на Райли — извика възбудено той. — Сега сме на вярна следа. Да тръгваме!

Забърза към вратата и другите го последваха.