Обаждане за смърт

1.

Статия във в. „Ню Лайф“:

Ник Антъни намери Дейвид Робинс да лежи на пода. На Антъни му изглеждаше някак необичайно такъв голям и силен човек да лежи в несвяст. Напръска го с малко вода от чешмата. Когато това не подейства, лекичко удари два шамара по лицето на Дейвид.

Журналистът отвори очи и загледа неразбиращо.

Дейвид се изправи със залитане и веднага се лепна пред огледалото. На врата му имаше раничка със струпей. Под нея се виждаше някаква черна засъхнала течност. И малко съсирена кръв.

— Да имаш кислородна вода или спирт? Ще ми трябва и малко памук.

Ник се усмихна:

— Май почна да се осъзнаваш. Помниш ли как се казваш?

— Горе-долу. А сега ще ми дадеш ли нещата, за които те помолих?

— Добре. Ще ти дам и лепенка да си залепиш порязаната шия.

Антъни отиде до банята и донесе шишенце спирт и малко памук.

Дейвид леко започна да промива малката дупчица на врата си. Антъни попита:

— Какво стана? Да не се поряза, докато се бръснеш?

— Не. Щях да се прибирам у дома. Обаче на улицата ме пресрещнаха някакви хора с черна „Алфа-Ромео“. Попитаха ме къде съм тръгнал и не знам ли, че полицията ме търси. Казах им, че ако наистина ме търсят куките, няма да е лошо да ме закарат на безопасно място. И им казах да карат към твоята къща.

Антъни се зачуди:

— Вярно ли? С черна „Алфа-Ромео“? Да не бяха Мъжете в Черно?

— Не. Няма да повярваш ако ти кажа.

— Че защо?

Дейвид въздъхна:

— Единият от тия пичове беше кардинал. С червена шапчица и пурпурен пояс. И нещо като черна рокля.

— Кардинал Ришельо? — Антъни се засмя. — Из града се чува, че напоследък си превъртял, ама това вече е прекалено. После какво стана?

— Докараха ме до твоята къща. — Дейвид се намръщи. — И казаха, че ми оставят нещо, с което да се защитя.

— Виж, Дейви, наистина си изкукуригал. Само ти си способен да срещнеш кардинал на улиците във Лок Хевън. Добре, а защо те намерих припаднал в моята къща?

— Ами нали знам къде държиш ключа. Отворих и ги поканих да влязат.

— И?

— И после ме убодоха с нещо. И аз припаднах. Оттам вече нищо не помня.

Никълъс Антъни започна да се разхожда нервно из къщата. Стигна до хола. Робинс продължаваше да се търка с памучето по шията пред голямото огледало в антрето. Дочу бърборенето на Никълъс от хола:

— Дейвид, щях да ти платя една почивка на Хаваите. Ама май, че е най-добре да ти викам психиатър. И да платя на него.

Робинс си премълча. След малко чу вика на Антъни:

— Дейвид! Ела веднага тука!

Робинс се затича към хола. Завари Никълъс да сочи към масата в хола.

Антъни попита:

— Какво е това, Дейв? Ти ли го донесе?

Никълъс сочеше малко черно и обковано със злато сандъче. Стоеше в центъра на масата в хола.

— Не съм го донесъл аз. — отрече Робинс. — Отвори го да видим какво има вътре.

Антъни отвори ковчежето. Вътре лежеше острие на копие. Изглеждаше древно. Имаше сребърна обковка и бе напъхано в златна ножница. Тя обгръщаше острието частично. Златото блестеше и ги заслепяваше, отразявайки светлината на следобедното слънце.

Дейвид каза тържествуващо:

— Видя ли? Ей с това ме убоде кардиналът по врата!

2.

Мобилният телефон на Питър Ейнджъл иззвъня. Можеше да го търси само едно същество. Самаел. Всъщност Пит никога не бе отварял клетъчния, но нямаше да се учуди ако вместо СИМ-карта вътре намереше част от човешки мозък.

— Питър…

— Да, Самаел?

— Онзи, журналистът. Дейвид Робинс.

— Какво за него, Самаел?

— Той премина на Другата страна, Питър. Той е опасен за теб и най-вече за мене.

— Да го убия ли, Самаел?

— Да, Питър. Намери го и го убий.

Телефонът замлъкна. Питър се замисли. Още в самото начало трябваше да пречука тъпото копеле. Бил с особени способности. Бил един на на милион. Трябвало да му се даде време и можел да стане голяма работа. На всичко отгоре си направи труда насила да му инжектира от модифицирания в биохимична лаборатория еликсир на Самаел, вместо да го запази за себе си.

Кой знае защо, макар че мразеше Робинс, на Ейнджъл не му се тръгваше срещу него. Той го следеше. Виждаше го как се развива физически. Проклетото копеле можеше да дава съвети по културизъм дори и на М-р. Олимпия. Освен това ако е преминал на страната на Онзи… Сигурно е получил още нещо в замяна. Някакви специални умения. Може би дори да лети. Или пък запазено място в Рая.

На Питър никак не му се изправяше срещу Робинс. Все едно да се опитва да убие част от себе си

А може би наистина беше така.

Ник Антъни за първи път правеше описание пред фоторобот. Намираше се в полицейския участък на Лок Хевън. В стаята с фоторобота бяха още и специален детектив Джералд Стийл,

Както и шерифът на Лок Хевън — Джонатан Крейн.

Джонатан беше, слаб, висок, с прошарена коса, весел, приказлив и подозрителен. Ехидно попита:

— Та какъв казваш трябва да е носа, Антъни?

— Сплескан и масивен. Носа му е чупен, преди години трябва да е тренирал бокс.

— А брадичката?

— Също голяма. Освен това е дебел и има двойна гуша.

Антъни повтаряше доколкото можеше всичко, което му бе казал Дейвид. Самият той не можеше да дойде, понеже веднага щяха да го закопчеят. Все още беше обявен за национално издирване. Смятаха го за съучастник.

Шерифът се поинтересува:

— Ти самият откъде знаеш, че това описание, което ни даваш е на Мобилния Убиец? Антъни, май се опитваш да подведеш следствие по фалшива следа. Май искаш да отклониш подозренията от твоето приятелче Дейвид Робинс?

Никълъс Антъни въздъхна:

— Шерифе Крейн, аз мога да дам показания и пред ФБР. Или пред друг полицай. Но ако по моите показания заловят Мобилния Убиец, няма да можеш да си намериш работа във Лок Хевън и като чистач на общинския кенеф.

— Защо трябва да ти вярваме, Антъни?

— Защото съм уважан и богат гражданин, шерифе. Един от най-богатите. Мога да си наема повече адвокати, отколкото ти имаш подчинени. И още нещо. Ще използвам всичките си връзки и влияние за да сваля подозренията от Дейвид Робинс. Сега ще се заяждаш ли, шерифе Крейн, или да продължа с описанието?

— Много ми е чудно откъде един богат и уважаван гражданин знае каквото и да било за Мобилния Убиец. Давай, интересно ми е да те чуя. Между другото не искам да те плаша, но — шерифът махна с ръка към Джери Стийл. — господинът тука е от ФБР.

— Ако искаш — продължи Крейн, — може да го попиташ защо приятелчето ти е обявено за национално издирване. Защото — задъха се шерифа — г-н Стийл го е видял надвесен с още един заподозрян над двама ранени младежи. Бяха простреляни. А и още нещо — ако тяхното описание на Мобилния Убиец се разминава с твоето… веднага отиваш зад решетките.

— Станала е грешка — уверено заяви Ник. — Когато Дейвид се реабилитира, ти шерифе, отново ще започнеш да му лижеш дупенцето. За да не те излага, както в престрелката пред „Дама Пика“. А относно тези младежи, които са ранени… Защо не ги попитате дали Дейвид не се е опитал да ги спаси?

— Двамата свидетели казват, че си вървели по улицата, когато Дейвид Робинс ги е нападнал. По-късно отнякъде е дошъл негов съучастник, който е започнал да стреля, и ги е ранил в краката.

— Лъжат. — убедено каза Антъни. — Но това ще се разбере по-късно. Ако искате, ще ви разкажа още малко за Мобилния.

— Давай.

— Висок е около пет фута и шест-седем инча. Късо подстриган, брадясал. Има брутална муцуна.

— Случайно да му знаеш и цвета на очите?

— Не. Ушите му са леко клепнали. Предполагам, че ходи винаги спортно облечен — с анцуг и маратонки.

— А бе ти откъде ги знаеш тези работи? Да не си му майка?

Ник Антъни стана да си ходи.

— Казах ти каквото можах. Аз съм си свършил работата. Утре заминавам за Хаваите. Ако не можете да хванете навреме Мобилния, най-накрая ще стигне и до вас.

Шерифът заехидничи:

— Щом си на почивка, ще взема да ти проверя къщата. Нали нямаш нищо против? Имам чувството, че твоето другарче е свило гнездо в дома ти и вечер си търкате чорапките.

— Ако дойдеш без заповед за обиск, отсега си купи вестник. От онези — дето са пълни с обяви за работа.

Ник Антъни си тръгна от полицията с гаден вкус в устата. Имаше чувството, че е дъвкал нечии лайна. Или по-скоро се е разправял с такива.

3.

Тази вечер Дейвид Робинс пропусна тренировка. Беше опасно да остава повече в къщата на Никълъс Антъни. Нямаше да се учуди ако в момента шерифа въпреки страхливостта си и лицемерието си пред силните на деня, правеше обиск в къщата на Антъни.

Дейвид Робинс бе излязъл да търси Мобилния Убиец. Знаеше как изглежда. Имаше известна представа и как се облича. Беше дебел. Следователно обичаше да се тъпче. Със сигурност излизаше предимно нощем.

Дейвид реши да провери всички заведения за бързо хранене, които работеха до късно. Бе взел назаем една от колите на приятеля си Ник. Един бежов „Кадилак“, който бе поне на 15 години. Колата бе толкова невзрачна, стара и счупена, че никой не би я загледал. Освен това бе мръсна, особено прозорците. Антъни я ползваше само когато ходеше да контролира работниците си по обектите, притежавани от него. Или пък когато ходеше на кучешки изложби.

Дейвид бе навлякъл евтино черно долнище на анцуг и смачкани „Рийбоци“. За да не бие на очи. Нагоре носеше мизерен анорак, също черен, който имаше някакви остатъци от червени кантове по ръкавите. Бе и съвсем леко брадясал. Изглеждаше като човек, който едвам се препитава. Никой не би го погледнал два пъти. Ни жена. Ни кука.

Журналистът обикаляше из града бавно с „Кадилак“-а. Нарочно завъртя през двата парка и през Градската Градина. Бе тъмно, около два без нещо; ако имаше една-две живи душици в парка, шяха да са или наркомани или влюбени.

Дейвид се опита да се постави на мястото на онзи тип. Трябваше от една страна да може да набелязва жертви. От друга трябваше самият той да остава невидим.

Дискотека може би. Или нощен клуб. Чуваха се слухове, че някой се е опитал да нападне двама влюбени пред нощен клуб „Текила“. Бил се представил за Мобилния Убиец.

Жалко, че вече не работеше с полицията. Всъщност ченгетата сега работеха срещу него. Дейв си напомни, че трябва да се пази и от тях.

Робинс подмина една от централните бензиностанции във Лок Хевън. И след 50 метра наби спирачки. Там на дървените маси с пейки поставени в комплекса, който преставляваше бензиностанцията на „Тексако“ седеше един мъж. Далече от другите, седеше самичък на една крайна маса. И се тъпчеше.

Заприлича му на човека, когото търсеше. На Мобилния.

Дейвид спря колата вдясно, така че да не пречи на движението.

Какво щеше да направи ако онзи беше човека, който бе разтреперал и ужасил Лок Хевън.

Щеше да го убие?

Не.

Да го арестува.

Щеше, ако беше ченге.

Най-многото, което можеше да направи, беше да го задържи, докато дойдат куките. А самият той да издуха, докато в крайна сметка се изясни, че не е виновен.

Вътрешено обаче се чувсташе виновен. Да седи и да бездейства. Докато онзи стреля по момчетата.

В крайна сметка май че се пооправяше. Чувстваше се предишния Дейвид Робинс. Журналистът. Добрият човечец, който се разбираше с всички. И имаше много приятели.

Е, сега поне не се карам с никой.

„Защото не се срещаш с никой“, прошепна му някакъв коварен вътрешен гласец. „Защото се криеш от хората и от полицията“, продължиха предателските мисли. „Защото преди беше известен. И сега отново си, но само понеже те търси градската полиция.“ Интересно, дали вече са го обявили за национално издирване?

Дейвид рязко излезе от колата и тръгна към човека, който плюскаше като животно.

Ако беше сбъркал, щеше да се извини.

Ако онзи беше Мобилния, щеше да направи всичко възможно да го залови и предаде на полицията.

Дори да го вкарат в затвора и самият него.

Брадясалият тип прехвърли огромния полуизяден „Биг Мак“ в лявата си ръка. Продължи да дъвче. Дясната му ръка се спусна някъде под пластмасовата маса. По черната гъста брада на мъжа имаше остатъци от зеле и кетчуп.

Дейвид продължи да върви към него. Междувременно извади клетъчния „Самсунг“, който му беше заел Антъни. И набра полицията.

Скоро всичко трябваше да свърши.

Дейвид несъзнателно бе приближил прекалено много до Мобилния Убиец. И онзи го видя.

Питър Ейнджъл извади пистолет изпод масата и започна да стреля по проклетия журналист. Малкото персонал и клиенти, които се намираха по това време на бензиностанцията, взеха да бягат. И да крещят.

Дейвид се гмурна под една от пластмасовите светлобежови пейки. Надигна глава само за миг да надзърне. Ейнджъл вървеше към него и стреляше. Беше на петнайсетина ярда. Скоро щеше да приближи съвсем. И да му пръсне черепа.

Чу се изстрел от пушка.

Един от мъжете, работещи тук, бе измъкнал от някъде пушка „Рюгер“. Стреляше във въздуха. Питър се обърна към него и стреля няколко пъти. Той пропусна, тъй като слабия, мургав работник с пушката се намираше далече от него. Направи на сол обаче витрините на магазина към бензиностанцията. Мъжа с пушката се прикри някъде навътре. Но все пак стреля отново в посока на Ейнджъл.

Отнякъде се чуха приближаващи се полицейски сирени. Ейнджъл спря за момент да помисли какво да прави. После видя камерите на бензиностанцията, работещи и издайнически записващи всичко.

Питър Ейнджъл побягна. За първи път се бе изплашил дотолкова.

4.

Дейвид Робинс и Ник Антъни седяха в една от стаите на партера на къщата на Антъни. И спореха.

Стаята бе луксозна и уютна. В нея имаше последен модел уредба за домашно кино, плазмен телевизор колкото къща, DVD с безброй тонколони и всякави други глезотии, огромна спалня и два стола. Антъни се беше изпънал на спалнята и нервно щракаше с дистанционното на огромния, плазмен Panasonic. Търсеше новините. Нови подробности около Мобилния Убиец.

Дейвид продължаваше да настоява:

— Трябват ми оръжия, Ник. Твоят добър приятел Артър има оръжеен магазин. Най-големият в града.

— Защо са ти железа, братле? Нали най-после свалиха подозренията от тебе. Камерите на бензиностанцията изясниха кой е лошия. Сега те викат като свидетел. Иди при гадните куки и им кажи всичко. Че си бил на грешното място в неподходящо време.

— Мислиш ли, че куките могат да пипнат Мобилния? Те не могат да се изпикаят сами, щото козирките на шапките им са толкова големи, че не могат да си видят малките пишки. Нищо, че вече имат запис на лицето му. Какво му пречи да смени града? Или да си направи пластична? Нещата са лични. Ник. Аз трябва да го гръмна, преди той да очисти мене. Това е предопределено. Трябват ми оръжия. Обади се на Артър.

— Съжалявам. Оръжията от магазина на Артър са само за законна продажба. Освен това какви са тия месиански истории? Един път отиде на църква и взе да се мислиш за Архангел Михаил. А лошия кой е? Луцифер?

— Мисля, че се казва Самаел. Той е нещо като демон. Използва мобилни телефони като проводник на злото.

— А ти? Ти си сигурно си обсебен от някой ангел или херувим? Как се казваш? Може би Рафаил? Или нещо от сорта?

— При мене случая е друг. Аз съм един от онези хора, един на милион, които могат станат или прекалено добри или прекалено зли. В момента и аз самият не знам какво става с мене. Знам само, че процесът вече е необратим. Аз единствен мога да убия Самаел. И той го знае. Затова ще гледа да ме очисти пръв. За него това е въпрос на оцеляване.

— И сега ти трябва арсенал? Мисля, че си полудял от суплементите, които вземаш. Впрочем откъде ги знаеш тия всички имена и превъплъщения, и тем подобни религиозни главоблъсканици? Не вярвам да ги пише в Библията.

— Поразрових тук там. В градската библиотека. В интернет. Е, ще ми намериш ли оръжия или не?

— Ако отидеш в полицията. Ако разкажеш всичко както си е, без религиозните ти увлечения или глупости, за които могат да те бутнат в лудницата. Не искам върху моя близък и известен приятел да тегнат подозрения.

Дейвид се съгласи:

— Добре ще отида. А после? Аз познавам човек, който продава незаконни оръжия. Онзи Джордж Джеферсън. Престъпникът. Той няма да иска да говори с мене. Ако отидем и двамата обаче… За тебе всички знаят какви пари имаш. Само за да е добре с тебе, ще се навие. Ще ми помогнеш ли да си намеря пушкала?

— Не. Мисля, че ако толкова много държиш да спреш Мобилния Убиец, ти ще намериш някакъв начин. Без да се правиш на Рамбо.

5.

Питър Ейнджъл натисна три пъти бутон „6“ на мобилния си телефон „Финерон“. Нокога досега не беше търсил Самаел, но това му се струваше единствения логичен начин.

— Кажи, Питър… — прохриптя слушалката.

— Самаел… Страх ме е.

— Защо?

— Онзи Дейвид Робинс, Господарю. Не мисля, че вече е човек. Мисля, че беше грешка да вливаме в кръвта му онова нещо. Сега изглежда по-силен и по-мускулест от всеки мъж, който някога съм познавал или виждал.

— Онова нещо отдавна не е в кръвта му. Той е пречистен с Копието на Съдбата. Едни мои врагове го прободоха леко в шията с копието на Свети Мавриций и нашия серум изтече през раната. Сега вече Робинс не може да бъде друг, освен слуга на Светлината.

— А защо изглежда толкова силен и бърз?

— Защото вече е обсебен от Доброто. Защото тренира пет пъти в седмицата. Докато ти всяка нощ пиеш различен алкохол.

— Няма да живея вечно, Самаел…

— Обещавам ти го. А Робинс може и да живее. Освен ако ти не погубиш жалкия му животец!

— Затова те потърсих, Самаел. Не съм сигурен, че съм достатъчно силен да го надвия. Искам твоята помощ и твоята сила. Нещо, което ще ме направи по-могъщ от останалите.

— Имаш я, Питър. Излез и стой гол цяла нощ под пълната луна. Имаш думата ми, че всяка вечер ще ставаш все по-силен от залеза до самия изгрев. На сутринта ще разполагаш с нормалната сила на обикновен човек.

— Благодаря, Самаел. — трогнато каза Ейнджъл.

— Има още нещо, Питър. Ще бъдеш още по-силен в гробище, на място, където е извършено убийство, или там където някой е умрял насилствено. На всички такива места.

— А църквите? До някои църкви има и гробища.

— Църквите са техни, Питър. Избягвай ги ако можеш. Избягвай ги отдалече.

Беше трета нощ след пълнолуние. Луната светеше все така силно, причинявайки безсъние и какви ли не други поразии. Вече втора вечер Дейвид Робинс излизаше със собствената си кола да търси Мобилния Убиец. Предната нощ онзи бе удушил единайсет годишно момиченце и в града вече се развиваше масова психоза. Джералд Стийл бе настоял (по телефона) заедно да излязат да търсят, но Дейвид категорично бе отказал. Нещата вече не бяха дори лични. Враждата се бе превърнала в битка.

И Дейвид трябваше да го намери и да го спре сам.

Поне полицията бе спряла да преследва журналиста. Охранителните камери на бензиностанцията, където стана престрелката, донякъде го бяха реабилитирали. Шерифът Крейн все още го подозираше. И му бе забранено да излиза от града до изясняване на случая.

Дейвид и не мислеше да бяга. Трябваше да стои тук и да търси Мобилния.

Притеснен за най-близките си приятели, ги бе посетил лично и ги бе помолил да заминат някъде за известно време. Стенли Кост го послуша и замина за Маями. Ник Антъни замина за Хаваите. И без друго беше решил. Неговите точни думи бяха: „Време ми е да си пека дупенцето поне месец. Стига толкова бачкане“.

Макар че с Джералд се познаваха отскоро, Дейв предупреди и него. Напразно. На няколко пъти засече колата на Стийл из града. Детективът естествено отрече да го е следил. Заяви просто, че и той търси Мобилния.

6.

Питър Ейнджъл се срещна с Робърт Мафей в мазето на последния. Там бе тъмно и студено, имаше паяжини и капани за мишки: изглежда на Мафей му харесваше миризмата, защото не остраняваше вече уловените животинки от капаните.

Робърт бе висок над шест фута, със свръхтесни рамене и несъразмерно изкривено тяло на кроманьонец. Много рядко се бръснеше и още по-рядко се подстригваше. Ето защо лицето му представляваше една топка от преплетени косми, които се разреждаха само там където имаше две черни бляскащи очи.

Двамата мъже седяха на две плетени тръстикови столчета. Помежду им имаше също такава масичка. Върху нея лежаха шест мобилни телефона, марка „Финерон“.

Робърт възкликна:

— Знаеш ли тези телефони са същия като този, дето си го купих наскоро. Същата марка.

— Да. Знам.

— Един глас ми се обади по мобилния и ми заповяда да се срещна с Питър Ейнджъл, и да правя каквото той ми нареди.

— Ами какво да ти кажа, аз съм Мобилния.

— Ти си Мобилния Убиец?!

— Да. Аз съм.

Робърт се протегна:

— Човече, дай да ти стисна ръката. Аз съм голям твой почитател.

— Убил ли си някой досега?

— Само животни. Обаче го правя редовно. Страх ме е да започна с хора.

— Добре. — Питър посочи телефоните. — Ще можеш ли да ги заредиш?

— Искаш да напълня слушалките с взрив? Разбира се.

— Не само това. Трябва да могат да гръмнат, когато им позвъня.

— Всичките шест ли?

— Аха.

— Малко ще е трудно, но ще се справя. Нали знаеш, че с това се занимавам?

— Честно казано, не знам с какво се занимаваш. И на мене Самаел ми звънна, каза ми твоя адрес и да дойда при тебе. Ако искам някой да ми помага.

— Човече, наистина имаш нужда от помощ. Мамка му, всички са срещу тебе. Полицията, федералните, даже и обикновените хора. Даже и пресата е срещу тебе. Вчера гледах по телевизията оня, известния вестникар — Джон Дай да дрънка някакви простотии срещу Мобилния…

Питър го прекъсна:

— Ще заредиш ли телефоните или не? Така че шестте да гръмнат, когато им звънна?

— Разбира се, Мобилен. Какво ще взривяваш?

— Църква.

7.

Дейвид Робинс седеше вкъщи и гледаше Копието на Съдбата. Бяха му го оставили да се защити. Дейвид се чудеше какво ще му помогне едно острие, ако Пит Ейнджъл му дойдеше на гости въоръжен с автомат „Калашников 74“.

Дейвид взе острието на Копието и го вдигна срешу слънчевата светлина, която влизаше през прозорците. Златната кания блестеше. Среброто отдолу не толкова, понеже беше потъмняло. Дейвид извади Копието от ножницата.

В този момент някой позвъни на входната врата. Без да пуска копието, Дейвид отиде да отвори.

На входната врата нямаше никой. Обаче на изтривалката лежеше черен мобилен телефон. Марка „Финерон“.

Питър Ейнджъл подреди шест телефона на различни места в католическата църква „Св. Марк“ извън града. Жалко, че се намираше толкова далече, но той се надяваше по време на неделната служба да има хора. Единият клетъчен, марка „Финерон“, естествено постави под олтара.

Мобилните бяха пълни с взрив и той можеше да ги задейства съвсем просто. Като набере определен номер. Като натисне три шестици. Любимото число на Самаел.

Беше сравнително топла съботна нощ. Питър бе облечен в едно от любимите си тъмносини долнища „Найки“ и черна, прилепнала по шкембето му тениска. Носеше два сака. В единия имаше лост „кози крак“ и клещи за желязо. С тях лесно разби вратите на църквата. Добре, че не видя пазач. Иначе трябваше да го заколи и погребе в близкото гробище. Все пак не искаше църквата да е затворена до неделя.

Никой не би дошъл на неделна служба, ако църквата е затворена като място на извършено престъпление.

Питър имаше и трето нещо, късо и увито в брезент. То му напомняше за журналиста. Неговият най-сериозен и опасен враг.

Беше време да го убие. По-късно щеше да се погрижи в останките на църквата да се отслужи Черна Литургия.

8.

Беше малко преди полунощ, когато мобилния, който Робинс намери пред вратата, иззвъня. Той по навик първо го погледна да види кой се обажда. На екранът не се виждаше нищо.

Дейвид сложи слушалката до ухото си. И чу глас:

— Знаеш кой съм, нали?

— Да. — отвърна Робинс. — Къде си?

— Ще те чакам на гробището „Ласт Рест“. Ако видя куки, някой ще пострада. Най-вече ти. И други хора. Много ще ги боли.

— Добре, идвам. — обеща Дейвид.

Разговорът прекъсна.

Дейвид запали Кадилак-а и потегли. Пусна радиото — старо и черно, но мощно, марка „Блаупункт“, за да се успокои малко преди последната битка.

Радиото улови „Виж Светлината“ на Снап и Дейвид мрачно се усмихна.

Когато излезе извън града, Дейвид видя светлини на фарове. Май че това беше гробището „Ласт Рест“, онова, до което беше католическата църква „Сейнт Джордж“. Не бе много сигурен, но когато наближи, видя нещо да стърчи точно пред колата. Беше дървен кръст с разпъната на него котка; забит в пръстта. Животното беше приковано с пирони към дървото и от него течеше кръв.

Дейвид излезе от Кадилак-а и вдигна мобилния си за да набере полицията. Тук някъде наблизо трябваше да е Питър Ейнджъл — Мобилния Убиец.

Телефонът бе мъртъв. Не светеше, екранът бе напълно тъмен. Дейв натисна няколко пъти копчето за включване. Не се показва никаква светлинка на дисплея. Нито дори надпис дали е паднала батерията, или има някакъв друг проблем.

Дейвид не можа да разбере какво точно е убило телефона. Дали е просто изтощена батерия, или тук бе намесено и нещо друго. Нещото, което толкова време помагаше на Мобилния Убиец.

Робинс провери дали острието на Копието му е добре прихванато в колана на панталона.

Тогава усети нещо хладно и твърдо да се опира злобно във врата му.

— Здрасти, Дейвид. — гласът на убиеца бе басов и дрезгав.

— Здравей, Питър.

— Извади бавно желязото, което носиш и го пусни бавно на земята. Не си честен, Дейвид. Не мислиш ли, че трябва да стане според правилата?

— Какви са правилата? Ти да имаш пищов, а аз да нямам?

— Не може да си толкова глупав, Робинс. Ти носиш една от Светите вещи на християнския свят. Да не мислиш че ще те оставя да ме наръгаш с нея?

— Добре, хвърлям Копието. И после?

— После ще те гръмна в главата. Ще ти изрежа един знак на прасеца и ще те оставя на червеите. — Ейнджъл изглеждаше доволен.

Робинс извади бавно Копието на Св. Мавриций и го пусна на земята. Намираха се на една алея в гробището. Около тях смътно в тъмното се белееха надгробни кръстове и статуи на ангели.

Ейнджъл се хилеше злобно. Явно искаше да позлорадства малко. Щастливо избоботи:

— Знаеш ли, Робинс? Заредил съм църквата с взрив. Мисля на неделната служба да помогна на вярващите да се възнесат по-бързо на небето. А техните души… Всичките тези погубени души ще помогнат на Самаел да възлезе тук при нас.

— До неделя ще си мъртъв. — закани се Робинс. — До неделя ще си мъртъв, а аз ще вървя из града и ще търся всички онези прокълнати телефони, които си продал. Между другото защо не почнахте ти и твоят Самаел да го разнасяте някъде другаде, например в Ню Йорк?

— По-лесно е да се завладее един малък град. По-лесно е да се унищожи и подчини едно смотано градче, почти село. И да се направи свърталище на злото. Освен това ти сам усещаш, че във Лок Хевън има нещо особено. Частица магия. — Ейнджъл си пое въздух. А сега, Робинс, помоли се една минута на твоят Бог, защото след това ще те убия и ще се срещнеш с моя Бог.

Внезапно се чу шум от двигател на кола. Преди двамата да успеят да си поемат дъх, светлините на непознати фарове ги заслепиха и един бял Крайслер шумно спря на десетина метра от тях.

Дейвид чу познат глас:

— Хвърли оръжието на земята и бавно вдигни ръце!

Беше гласът на Джералд Стийл. Самият той изглеждаше като мрачна сянка, криеща се зад лявата врата на Крайслера и държащ нещо лъскаво, насочено към тях.

Питър Ейнджъл изкрещя:

— Журналиста ли искаш? Може и да си го получиш жив, ако хвърлиш пищова и легнеш пред фаровете!

Ейнджъл бе минал зад гърба на Дейвид. С лявата си ръка бе обгърнал шията му, а с дясната опираше дулото на пистолет в главата му. Дейвид бе значително по-едър и Ейнджъл някак си смешно надничаше малко иззад рамото му.

Джералд Стийл извика:

— Ако му направиш нещо, по-добре почвай да си копаеш гроб! Тъкмо сме в гробище!

Ейнджъл се опита да придърпа Дейвид встрани от светлината на фаровете. Но Дейвид не помръдна.

Джералд Стийл извика:

— Можеш ли да издържиш един изстрел, Дейв?

Ейнджъл промърмори:

— Какво иска да каже тоя? Какво значи да издържиш на изстрел? Кой може да издържи на изстрел?

Дейвид Робинс внезапно се просна на земята и изкрещя:

— Изстрел!

Стийл моментално почна да стреля. Дейвид се хвърли на земята, знаейки, че убиецът не може да го удържи прав. Всичко това свари Ейнджъл неподготвен. Той откри огън напосоки в тъмното. После тръгна да бяга из гробището за да се прикрие зад нещо. В последния момент се обърна и простреля Дейвид Робинс. Журналистът успя плонжира и куршумът, който трябваше да го уцели в главата, попадна в десния му прасец.

Робинс пропълзя зад собствената си кола. Стремеше се да се скрие така, че да е по-далече от изстрелите; да ги чува приглушено. Раната на бедрото му кървеше.

Престрелката между Ейнджъл и Стийл продължи десетина минути. После изстрелите се разредиха. Явно и двамата се сетиха, че трябва да пестят патроните. Ейнджъл изпсува от яд, че беше взел само един пистолет. Този със заглушителя.

Дейвид реши, че е време да се намеси. Не можеше просто да лежи зад колата, докато Ейнджъл дойде да му разпилее мозъка. Трябваше да помогне на Джери. Робинс се поизправи и тръгна куцукайки към престрелката.

Луната беше малка и като изядена от чудовище — една мрачна свидетелка на смърта, понякога криеща единственото си око с облаци.

Джералд Стийл стреляше в посока на огънчетата от пистолета на Робинс. Досега не бе успял да го уцели. Но и Ейнджъл не успяваше. Стийл забеляза, че Ейнджъл избягва да се крие зад кръстове и залягаше главно зад надгробни камъни или плочи. Явно убиецът мразеше кръстове.

Джералд се учуди. Явно все пак имаше нещо мистично и религиозно в цялата тая работа. Опита се да насочи огъня си така, че да изтласка убиеца към близката католическа църква, на чиято бе гробището.

Джералд се надигаше все повече и повече за да се прицели по-добре. Доколкото виждаше в тъмното, разбира се. Без да се усети се откриваше все повече и повече.

Внезапно един куршум удари Джералд в лявото рамо, завъртя го наполовина и го просна на земята. Стийл чу тържествуващия вик на Ейнджъл. Онзи изкрещя:

— С последния патрон, свиньо! С последния! Изхабих три пълнителя, докато ти го набутам. Идвам!

Джери чуваше радостните крясъци на Мобилния Убиец:

— Идвам, копеле! Мога да те подуша в тъмното. Идвам за свинската ти душица!

Стийл провери пистолета си. Той също бе изхабил три пълнителя. И не му бе останал нито един патрон.

Джери се огледа за да потърси някакво оръжие. Камък или може би нещо като пръчка. Рамото го болеше. От него бликаше кръв и се стичаше по ръката, пълнейки носа му с миризмата на ръжда и смърт.

Внезапно Ейнджъл се появи на няколко ярда от Джери. Явно чудесно виждаше в тъмното. Стийл смътно различи, че онзи държеше нещо остро в ръката си. Убиецът се закани:

— Сега ще те изкормя, свиньо. Ще те изкормя с нещо, с което никой не е бил убиван досега. Ще те довърша с Рога на Самаел.

Питър Ейнджъл започна да се приближава. Едва сега Джери видя, че острото нещо в дясната му ръка наистина беше рог.

В мрака се чу гласът на Дейвид Робинс:

— Искаш ли да се биеш, Ейнджъл? Ела!

Убиецът се обърна. Робинс бе точно на три крачки от него.

— Добре. — съгласи се Ейнджъл. — Първо ще наръгам тебе. — А после — приятелчето ти. Така да е.

Робинс държеше пред себе си острието на Копието на Съдбата. Беше го хванал там, където то би трябвало да се съединява с дървената дръжка. Сребърното острие блестеше. Пиронът, вграден в центъра му, като че ли светеше. Гвоздеят, с който вероятно бе прикован Синът на Бога преди две хиляди години.

Кракът на Робинс кървеше там, където бе прострелян. Ейнджъл почувства, че има предимство. Започна да злорадства:

— Боли ли, Робинс? Да не е засегната бедрената артерия? Колко жалко. Кръвта ти може да изтече, преди да съм те намушкал.

Дейвид не каза нищо. Приближи се още до убиеца и замахна с Копието. Онзи леко се отдръпна. После посегна с кривия, закривен и остър като игла рог; дъжеше го в дясната ръка. Беше ред на Дейвид да се отдръпне. Ейнджъл продължи атаката си като направи крачка напред и посегна с левия си юмрук. Копието го посрещна във въздуха и го поряза. Убиецът моментално отскочи назад и изохка:

— Мамка му! Това беше бързо! Откога си се научил да се движиш така, журналисте?

Дейвид не каза нищо. Отново замахна, но с лявата ръка. Ейнджъл се отдръпна. После изненадващо скочи върху Робинс. Дейвид някак си успя да хване въоръжената ръка на противника; обаче и Ейнджъл успя да докопа дясната ръка на Робинс. Убиецът реши да ритне с коляно журналистът в слабините. Ритна и усети как кракът му се удря в коляното на Робинс. Мамка му! Журналистът или беше предвидил това, или и той искаше в същия момент да го ритне по топките. Копелето знаеше как да се бие мръсно.

Облаци закриха луната. Убиецът някак се смали, и от разбеснял се демон, изненадващо се превърна в отпуснато дебело човече с вяли и бавни движения. Хватката на Ейнджъл върху ръката му отслабна. Робинс реши, че сега е време да действа решително.

Внезапно Дейвид удари силно с глава носа на Ейнджъл. Моментално шурна кръв. Убиецът се разкрещя силно от болка. Посегна инстиктивно от болката към носа си лявата ръка. И пусна ръката на Дейвид за момент.

Робинс заби Копието на Съдбата в гърдите на Ейнджъл. После отскочи назад. Бе успял да измъкне копието след като нанесе удара. Знаеше колко жизнен е Ейнджъл. Ако тръгнеше към него, пак щеше да го наръга. За всеки случай.

Питър Ейнджъл се свлече на колене. С последни сили успя да промълви:

— Още не си ни победил, Робинс. Има и други, които служат на Самаел. По-силни от мене.

После убиецът падна по корем. Рогът, който държеше, остана под него.

Дейвид очакваше нещо да се случи. За всеки случай седна предпазливо върху Ейнджъл, притискайки го с цялата си тежест. После внимателно изви дясната му ръка. Взе сивозеления остър рог. Беше намазан със зеленикава течност, която прогори дланта му. Отрова. Дейвид силно захвърли рога настрани. След това Робинс пипна врата на Ейнджъл. Мобилният Убиец беше мъртъв. Дейвид не можеше да повярва.

Облаците откриха луната и окото и сега осветяваше гробището някак по-тържествено, по-чисто.

Дейвид си каза: „Джери, трябва да помогна Джери“.

Журналистът изтича до Джералд Стийл. Клекна до него и попита:

— Джери, жив ли си?

Дететивът се изсмя безпомощно, но бодро отвърна:

— Жив съм. Мърдам. Извикай помощ.

— В тебе ли е мобилният ти? Моят е в колата, но като идвах насам, отказа да работи.

— В джоба ми е. И моят телефон се държеше странно. Пробвай. Дано да бачка.

Дейвид извади мобилният от десния джоб на спортния панталон на Стийл. Слава богу, „Ериксон“-ът светна след като отключи клавиатурата.