Обаждане за смърт

ПРОЧИСТВАНЕ

Дейвид Робинс беше напълно оневинен. От преследван се превърна в герой. Постоянно получаваше предложения за интервюта. Един два големи вестника от Ню Йорк му предложиха да постъпи при тях на работа. Случката в град Лок Хевън се бе разчула наистина надалече. Дейвид бе получил предложение за работа дори и от един вестник от Торонто, Канада!

Робинс и Стийл седяха в едно от най-забутаните квартални кафенета във Лок Хевън. Умишлено бяха избрали мястото — не искаха никой да им досажда. Освен тях нямаше други клиенти в кафето.

Джералд бе облечен в един от любимите си бежови спортни панталони; нагоре носеше сива и много широка тениска; под нея рамото му беше превързано. Робинс носеше зеленикавосив панталон, с два номера по-голям отколкото трябва. Под панталона му имаше превръзка. Куршумът бе влязъл през мускула и излязъл, за щастие без да закачи артерия или кост. Нагоре Робинс бе облечен в лъскаво черно боди, опънато по огромните му мускули.

Есента сякаш искаше тази година да дойде по-рано. Хладът във въздуха леко подтискаше настроението. Джералд Стийл попита:

— Какво ще правиш сега, Дейвид?

— Искаш да кажеш — какво ще правиме сега, Дейвид?

— Защо включваш и мене? — весело се възмути Стийл. — Аз ще си взема болничен и ще го прекарам на Маями. Така като гледам и ти си ранен. Защо не дойдеш с мене?

— Защото двамата с тебе, Джери, имаме още работа.

— Работа ли? Каква работа?

— Млъкни и помисли малко. Ще се сетиш.

Джералд замълча за момент — нещо което не обичаше да прави. Двамата сериозно и с предварително уговорено сърбане и мляскане отпиха от кафетата си. Замислиха се.

Аутопсията на Питър Ейнджъл бе показала, че е имал имплантиран в мозъка си чип за директна връзка с мобилен телефон.

Технологията бе напълно непозната. Тепърва щеше да се разучава. Експертите дълго щяха да умуват дали Ейнджъл си е бил луд, или чипът в мозъка му е имал някакво психотронно влияние.

Рогът, с който Мобилният Убиец бе въоръжен, също бе подложен на непрекъснати изследвания. Учените успяха да разберат само, че е органичен. И че е кост. От неизестен досега животински вид.

Телефоните марка „Финерон“ пък съдържаха абсолютно непознати технологии. Експертите постоянно бърничкаха двата екземпляра, които Робинс им бе дал и се опитваха да разберат нещо от устройството им.

Но имаше поне още няколко стотици телефона „Финерон“. Които продължваха да работят. И предупреждаваха всеки техен нов собственик за престоящата му смърт.

Джери възкликна:

— Телефоните! Искаш да издирим телефоните, нали?

— Позна, Джери. Между другото, предполагам дори ти си зацепил, че думата „Финерон“ е анаграма на „Инферно“. Ще трябва да ги унищожим един по един. Ще трябва да прочистим града от мобилната смърт.

— Добре. — съгласи се Джери. — Ама как да го направим?

— Не знам. Освен това има още едно нещо, което трябва да направя.

— Какво?

— Трябва да върна Копието на Съдбата на Ватикана. На мен няма да ми трябва повече.

Стийл се замисли. После каза:

— Не мислиш ли, че трябва да дойдат да си го вземат? Така както ти го донесоха?

— Не знам. Нямам представа. Между другото, аз го нося в мене.

— Ти полудял ли си? И не стърчи ли?

— Това е само острието. — обясни Робинс. — Ти какво, дървена дръжка ли мислиш, че съм му сложил?

— Не. Ама пак трябва да е дълго поне един фут. Къде си го сложил. — Джери се захили мръснишката. — Да позная ли?

— В панталона е. Нарочно съм пуснал бодито отгоре. Да го закрива.

— Поне някаква ножница измисли ли му? Да не се порежеш.

— Не. Не съм му слагал ножница. Нали си има златен обков.

Един едър пълничък плешив мъж с кристално сини очи седна на съседната маса. Разгърна вестниците, които носеше на масата. Огледа се за сервитьор, но кафенето бе на самообслужване. С достолепна походка и леко разперени ръце, мъжът отиде до бара, взе си една бутилка „Будвайзер“ и седна да пие. Взе единият от вестниците и се зачете. Излъчваше пълно спокойствие.

Робинс се размърда неспокойно на стола.

— Джери, Копието на Съдбата се затопля. Света краво, почна да пари!

Стийл изгледа неразбиращо.

— Това друг начин да кажеш, че ти пари на задника ли е?

— Не, бе. Наистина. Хвани го, че ще ми изгори кълката. Някой гледа ли насам?

И двамата се огледаха. Почти не се забелязваха хора. Беше неделя и явно заради гадното време, на никой не му се излизаше.

Дейвид подаде на Джералд Копието на Съдбата под масичката. Джери замалко не го изпусна. Възмути се:

— Вярно, наистина пари. Ще го изтърва. Пускам го на земята.

Джери официално беше презвитерианец, но по принцип не почиташе, която и да е религия.

— Леко. — посъветва го Дейвид. — Да не се чуе дрънчене.

— Добре. Сега ще го настъпя с обувката да не стърчи.

— Недей. Това е свещен предмет.

— Какво всички да го гледат ли? И да ни помислят за индианци?

— Забранявам ти да го настъпваш. Остави го да си лежи на земята.

Дейвид се замисли. После каза:

— Откъде-накъде ще се нагорещява? Мислиш ли, че иска да ни покаже нещо?

— Дейви, съвсем си се чалнал. Ти мислиш, че Копието на Съдбата иска да ни покаже нещо!

— Да. Мисля, че се нагорещява, понеже онзи тип на съседната маса има нещо в него.

— И какво?

— Сега ще видиш.

Робинс стана и отиде до мъжа на съседната маса. Човекът вдигна глава от вестника и загледа запитващо Робинс.

Дейвид попита с най-учтивия си тон:

— Извинете, каква марка мобилен телефон имате?

Мъжът отвърна:

— Всъщност аз ползвам два. — в сините му очи се виждаше недоумение.

— Извинете ме за любопитството. Какви марки са?

Мъжът посочи мобилния с алуминиев корпус, който висеше на врата му. Поясни:

— Този е „Алкател“. Другия телефон, който ползвам, е някаква неизвестна марка — „Финерон“. Купих го наскоро от един магазин за телефони, понеже имаше промоция. Все пак защо питате?

Дейвид бръкна и извади портфейла си. Каза:

— Искам да купя вашия „Финерон“. Предлагам ви осемстотин долара за него.

— Осемстотин? Аз го купих за шест стотачки и малко отгоре. Каква е уловката?

— Няма уловка. Добре, предлагам ви хиляда. С тези пари можете да си купите новия модел на „Самсунг“ — Т 1003.

Плешивият мъж помисли и каза:

— Дадено. Да видя парите.

Дейвид му преброи хиляда долара, с което окончателно изпразни портфейла си. Взе телефона и се върна при Джералд Стийл.

През това време пълничкият мъж си изпи бирата почти на екс и после бързо си тръгна. Явно се бе изплашил Дейвид да не поразмисли относно сделката.

Робинс се върна и седна на масичката срещу Джералд. Въздъхна тежко:

— Ще трябва да издействаш специално разрешение от ФБР за конфискация на телефони марка „Финерон“. Иначе ще се разоря.

— Добре. — съгласи се Джери. — Ще издействам. А ти няма ли да унищожиш проклетото нещо?

— След малко, като си изпием кафетата.

Дейвид се сети:

— Къде е Копието?

— Вдигнах го и го държа под масата. Нали е свещен предмет и не трябва да лежи на земята. Освен това вече поизстина. Ще си го прибереш ли?

— Дай го. Сигурен ли си, че не пари?

— Да. Можеш да си го вземеш.

Дейвид без излишни движения и като се оглеждаше, внимателно прибра Копието на Съдбата. Затъкна го странично на кръста си, до лявото бедро. Както се носи меч.

Джералд се разбърза:

— Хайде да тръгваме.

— Къде?

— Да намерим останалите шестотин телефона.

— Не мислиш ли, че първо трябва да помолим някой да ни помогне.

— Не. Има неща, които човек трябва да свърши сам.

Дейвид се замисли. После попита:

— А Копието? Ако успее да ни помогне да намерим останалите дяволски джаджи, как ще го върнем?

— Ватикана има 175 мисии из света. Все ще открием някоя.

Дейвид и Джери станаха едновременно.

Дейвид възкликна:

— 175 мисии из целия свят. Освен това, помисли си колко католици считат за нормално да се изповядват редовно. Ето откъде Ватикана знае толкова много. Виж ти, Бог бил навсякъде.

— Дяволът също е навсякъде Дейвид. Най-вече в нас самите.

Двамата тръгнаха към белия „Крайслер“ на Джери, който беше паркиран наблизо. Внезапно от джоба на Дейвид Робинс се дочу звън.

Беше мобилният от прокълнатата марка.

Дейвид извади телефона и внимателно го постави пред задната дясна гума на „Крайслера“.

Джери попита:

— Защо там? Защо не го сложи пред предната?

— Защото така не можем да поднесем или да завием накриво като потегляме. — обясни Дейвид.

Джери се ухили мръснишки. След това запали двигателя.

Миг преди „Крайслера“ да потегли и гумите му да размажат слушалката, телефона започна да звъни. Все по-силно и по-силно.

Сякаш крещеше в агония.