Обект 7

СЕДМА КОНФРОНТАЦИЯ3 юли, 10:45

Скофийлд се превъоръжи.

Книгата и Джулиет бяха тежко ранени и затова щеше да влезе в комплекса сам.

Взе магхука от Книгата и го пъхна в кобура на гърба си. Взе и автомата Р–90, който Сет Гримшоу беше изнесъл от комплекса. В пълнителя бяха останали само четиридесет патрона, но беше по-добре от нищо. Напъха пистолета М9 и своя „Пустинен орел“ в кобурите на бедрата си. Накрая смени повредения си от водата предавател с работещата гривна на Джулиет.

Книгата и Джулиет щяха да останат с автомати Р–90 в кулата и да пазят президента, Футбола и Кевин до пристигането на сухопътните войски и морската пехота.

Скофийлд извади мобилния телефон на Николас Тейт и избра оператор. Гласът на Дейв Феърфакс прекъсна телефонистката почти веднага.

— Господин Феърфакс, направете ми услуга.

— Каква?

— Трябват ми кодовете за прекъсване на заключването на Специален Обект 7, кодовете, които спират механизма за самоунищожение. Едва ли се пазят някъде на хартия. Влезте в локалната мрежа и ги измъкнете оттам.

— С колко време разполагам? — попита Феърфакс.

— Точно с деветнадесет минути.

— Почвам.

Феърфакс затвори.

Скофийлд пъхна нов пълнител в пистолета М9. В това време Кевин се приближи до него и каза:

— Мисля, че е жива.

Скофийлд го погледна учудено.

— Откъде разбра мислите ми?

— Разбрах. Винаги знам. Знаех, че доктор Бота лъже командосите. Разбрах, че ти си добър. Не разбирам точно какво мислят хората, но усещам чувствата им. В момента ти се тревожиш за човек, който ти е скъп. Човек, който още е вътре.

— Така ли разбра, че съм се качил на совалката?

— Да.

Скофийлд приключи със зареждането на оръжията си.

— Тогава да ми кажеш нещо полезно на тръгване?

— Виждал съм я само веднъж, когато стояхте при моя куб. Долових само едно нещо: тя наистина те харесва. Затова най-добре да я спасиш.

Скофийлд се усмихна кисело.

— Благодаря.

И тръгна.

Първо опита да влезе през горната врата.

Не стана.

Цезар очевидно беше сменил кода. Нямаше време Феърфакс да се занимава и с него.

Оставаше само още една възможност: аварийният изход през вентилационната шахта.

Скофийлд се затича към изоставения пенетрейтър на Цезар.

Беше 10:48.

След две минути пенетрейтърът на Цезар — управляван в момента от Скофийлд — кацна сред облаци прах и пясък до аварийния изход.

Намери го много лесно. Светлозеленият биплан на господин Хьог още седеше там и издаваше местоположението му отдалеч.

Секунди след като черният хеликоптер докосна земята, Скофийлд скочи от него и хукна към аварийния изход.

Скочи в ямата и изчезна зад стоманената врата.

В 10:51 Скофийлд влезе в тъмната Х-релсова станция с вдигнат автомат.

Единствената светлина в пълния мрак тук беше лъчът от фенера на автомата му.

Навсякъде лежаха трупове от по-раншни битки.

ВВС срещу Секретната служба.

Южноафриканците срещу ВВС.

Скофийлд и пехотинците му срещу ВВС.

Господи…

Но съзнанието му беше погълнато от друга мисъл. Освен че трябваше да спаси Цезар Ръсел, причината да се върне в Обект 7 беше много по-лична.

Искаше да намери Либи Гант.

Нямаше представа какво й се е случило, след като гранатата с Китайския вирус бе избухнала в главния хангар, но не искаше да повярва, че е мъртва.

Вдигна микрофона към устните си.

— Лисица. Лисица. Къде си? Тук Плашилото. В комплекса съм. Чуваш ли ме?

В едно тъмно място някъде в Обект 7 гласът изтръгна Либи Гант от унеса й.

— … чуваш ли ме?

Беше в безсъзнание вече близо час и нямаше представа нито къде се намира, нито какво е станало с нея. Последният й спомен беше, че се намираше в контролната зала, където видя нещо важно и изведнъж… нищо.

Все още беше облечена в жълтия предпазен костюм, но някой беше свалил шлема й.

Едва сега усети болката в раменете си, отвори напълно очи…

… и по гръбнака й пролази леден студ.

Ръцете й бяха вързани с широка лепенка към две Х-образно съединени стоманени греди — като разпъната на кръст, а около врата й беше омотана лепенка, която го придържаше неподвижно към центъра на хикса. Краката й лежаха изпънати на пода, овързани с лепенка на глезените.

Дишането й се учести.

Какво ставаше, по дяволите?

Някой я беше пленил.

Докато висеше безпомощна и ужасена, сетивата й започнаха да се съживяват едно по едно. Тя огледа помещението.

Първото, което забеляза, беше липсата на електричество. Светлината идваше от три огъня, запалени на пода.

Тогава видя Хагърти.

Шомпола беше разпънат вдясно от нея. Очите му бяха затворени и главата му беше клюмнала. От време на време простенваше.

Гант огледа помещението.

Отгоре имаше нещо като навес, а отпред — подобен на сцена подиум, покрит със счупени стъкла и детски играчки.

Сцената очевидно доскоро се беше намирала в средата на някакъв стъклен куб, от който беше останала само половината.

Гант разбра къде е.

Намираше се в бившата стерилна обител на Кевин. Беше вързана точно под лабораторията за наблюдение на куба.

А после забеляза и третата разпъната фигура и едва се сдържа да не повърне.

Полковникът от ВВС Джером Харпър.

Или поне това, което беше останало от него.

Лежеше вляво от Гант, с високо вързани ръце и толкова клюмнала глава, колкото му позволяваше лепенката на врата.

Но шокът идваше от гледката на тялото му под кръста.

Краката на Харпър липсваха.

Не, не точно липсваха.

Месото им беше обелено.

Цялото тяло на полковника от ВВС от кръста надолу беше лишено от плът — като скелет в парк на ужасите. От кръста му висяха кървави меса, виждаше се оголената опашна кост на гръбначния му стълб.

Беше най-гадното нещо, което Гант беше виждала през целия си живот.

Тя отмести поглед. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили.

Беше пленница на чудовище. Индивид, който до днес сутринта беше обитавал Обект 7.

Лусифър Лиъри.

Хирургът от Финикс.

Серийният убиец, ужасът на стопаджиите по вътрешнощатска магистрала Вагас-Финикс, бившият студент по медицина, който отвличаше жертвите си, транжираше ги и изяждаше крайниците им пред очите им.

Гант се огледа ужасено.

Лиъри — огромен мъж, доколкото си спомняше, с татуировка на лицето — не се виждаше.

С изключение на нея и Хагърти зоната за наблюдение беше абсолютно празна.

Което, по някакъв странен начин, беше още по-страшно.

Скофийлд се затича към стълбището в източния край на ниво 6.

Трябваше да се добере до командната зала в главния хангар и да въведе кода за изключване на бомбата преди 11:05, а ако не успееше, трябваше да намери Цезар Ръсел и да го изведе от обекта преди 11:15.

Отвори вратата на стълбището…

… и се озова очи в очи с една огромна мечка, изправена на задните си крака, която ревеше и замахваше с ноктестите си лапи към него.

Скофийлд скочи в изкопа на Х-релсовия път и изчака мечешкото семейство да се изниже покрай него — татко мечок, мама мечка и три малки мечета.

Николас Тейт не беше съвсем луд.

В комплекса наистина имаше мечки.

Татко мечок подуши колебливо въздуха и се отправи към другия край на подземната станция, следван от домочадието си.

Скофийлд ги изчака да се отдалечат на безопасно разстояние и се втурна към стълбището.

Дейв Феърфакс тракаше трескаво по клавиатурата на компютъра си.

След петминутна работа компютърът беше открил числото, което представляваше заключващия код на Обект 7Нелош прогрес всъщност. Имаше обаче един проблем.

Числото имаше 640 милиона цифри.

Той продължи да трака.

10:52

Скофийлд тичаше нагоре по стълбата, обгърнат от почти непрогледен мрак.

Опита се отново да се свърже с Гант.

— Лисица, тук Плашило. Чуваш ли ме? — прошепна. — Повтарям: Лисица, тук Плашило…

Никакъв отговор.

Подмина пожарната врата на ниво 5 — вратата, от чиято рамка бликаха тънки струи вода. След това стигна до ниво 4 и продължи нагоре.

Гант отново чу гласа. Звучеше кухо и отдалечено.

— … повтарям, Лисица, тук Плашило…

Плашилото…

Гласът идваше откъм слушалката, която в момента висеше на врата й. Похитителят беше свалил слушалката й.

Гант погледна завързаната си с лепенка високо горе лява китка.

Микрофонът на Секретната служба още беше там. Но нямаше как да го поднесе до устата си, а той работеше само когато се говореше отблизо.

Тя започна да почуква с пръст по микрофона.

Скофийлд стигна до вратата на ниво 2 и изведнъж се закова на място.

В ухото му звучеше някакво странно почукване.

Чук-чук-чуук. Чук-чуук-чук.

Дълги и къси сигнали.

Морзова азбука.

Съобщението беше „F-O-X. F-O-X…“8

— Лисица, ти ли си? Един сигнал за не, два за да.

Чук-чук.

Добре ли си?

Чук.

— Къде си? Номера на нивото.

Чук-чук-чук-чук.

10:53

Скофийлд нахлу през пожарната вратата на ниво 4 и огледа зоната за карантина през мерника на автомата.

Беше тъмно. Много тъмно.

В тази част на нивото нямаше никого — нито в камерата за обеззаразяване, нито в тестовите будки срещу нея, нито по висящите пътеки отгоре. Но плъзгащата се хоризонтална врата на пода — тази, която водеше към ниво 5 — все още зееше отворена.

През последните няколко часа нивото на водата в ниво 5 се беше повишило значително и вече наближаваше ниво 4. В квадратния отвор се плискаха мастиленосини вълни и шахтата приличаше на квадратен басейн.

Явно ниво 5 беше залято изцяло.

Скофийлд заобиколи басейна, но в същия миг нещо вътре изпляска. Той се обърна и насочи автомата, но каквото и да беше, беше изчезнало.

Не го интересуваше.

Потънал в мрак комплекс. Мечки по стълбите. Цезар и Логан също някъде наоколо. Вода навсякъде. Да не споменаваме разни оцелели затворници.

Той стигна до преградната стена, отвори вратата с дулото на автомата…

… и моментално видя Гант от другата страна на счупения Кевинов куб. Завързана с разперени ръце към някакъв идиотски стоманен кръст.

Взе разстоянието на няколко крачки и коленичи пред Гант.

Пусна автомата на земята, обгърна нежно главата й и без да се замисля, я целуна по устните.

В първия момент Гант се стресна, но после отвърна на целувката му.

След като се отдръпна, Скофийлд видя мъжете от двете й страни.

Първо видя изпадналия в безсъзнание Хагърти.

След това видя мъртвия полковник Харпър — розовото месо на обеленото му тяло, оголената опашна кост.

— Господи…

— По-бързо — каза Гант. — Нямаме никакво време. Той ще се върне всеки момент.

— Кой? — Скофийлд започна да размотава лепенката около гърлото й.

— Лусифър Лиъри.

— Ох, мамка му… — Скофийлд ускори движенията си. Лепенката на гърлото й падна. Той се зае с китките и…

Стените отекнаха от гръмовен удар.

Скофийлд и Гант вдигнаха очи към тавана.

— Самолетният елеватор… — каза Скофийлд.

— Сигурно е бил горе и сега се връща. Побързай…

Скофийлд продължи да размотава лепенката още по-бързо, но тя беше залепнала много здраво. Отлепяше се прекалено бавно…

Той се обърна, погледна парчетата от куба на Кевин, клекна и затърси някое по-остро. И тъкмо когато намери едно, Гант изкрещя: „Плашило!“ и той се изправи и се обърна…

… и се озова право срещу една висока яка фигура.

Замръзна.

Фигурата стоеше на метър от него — с невидимо в сенките лице — абсолютно неподвижна. Просто се извисяваше над Скофийлд и го наблюдаваше мълчаливо. Дори не беше чул кога е стигнала до него.

— Знаеш ли защо невестулките никога не плячкосват алигаторски гнезда? — попита фигурата. Устата й не се виждаше.

Скофийлд преглътна.

— Защото никога не знаят кога ще се прибере алигаторът — довърши фигурата.

Гигантът пристъпи на светло…

… и Скофийлд видя най-ужасното и зло лице, с което се беше сблъсквал в живота си. Лицето беше огромно — като притежателя си — и цялата му лява страна беше покрита с отвратителна татуировка, изобразяваща рани от нокти и разкъсана кожа.

Лусифър Лиъри.

Беше огромен, над два метра, с мощни бицепси и бедра като стволове на дървета; почти с тридесет сантиметра по-висок от Скофийлд. Беше облечен в синя джинсова затворническа униформа с отпрани ръкави. В черните му очи нямаше нищо човешко — те просто се взираха в Скофийлд като бездънни черни дупки.

Лиъри се ухили зловещо и оголи отвратителните си жълти зъби.

Ефектът беше омагьосващ, почти хипнотичен.

Скофийлд хвърли поглед към Гант и към автомата си, който лежеше на пода до нея. След което бързо извади двата си пистолета — или поне си мислеше, че ги е извадил бързо.

Пистолетите само успяха да излязат от кобурите. Лиъри беше очаквал движението му.

Бърз като гърмяща змия, той се наведе и сграбчи китките на Скофийлд в огромните си длани.

След което започна да стиска.

Скофийлд никога не беше изпитвал подобна болка. Той падна на колене и стисна зъби. Ръцете му изтръпнаха и пръстите сами пуснаха пистолетите. Те изтракаха шумно на пода. Лиъри ги изрита настрани, след което хвана Скофийлд за гърлото и го захвърли на пода на куба.

Скофийлд помете стъклата и играчките, разби оцелялата стена в другия край и падна зад сцената.

Лусифър заобиколи подиума. Счупените стъкла хрущяха под всяка негова стъпка.

Скофийлд изстена и се опита да стане. Не успя. Само след секунда Лиъри се надвеси над него.

Серийният убиец го сграбчи за униформата, вдигна го и му нанесе удар, от който главата му едва не отхвръкна.

Гант наблюдаваше сцената безпомощно, завързана на кръста си. Автоматът на Скофийлд лежеше само на сантиметри от нея.

Борбата представляваше еднопосочен трафик на удари.

Лусифър удари пак, Скофийлд се сгърчи и падна на една страна.

Лусифър пристъпи към него, Скофийлд се опита да стане.

Лусифър го вдигна и го изхвърли през вратата в преградната стена.

След което го последва.

Още един ритник и Скофийлд се търкулна — окървавен и останал без дъх — до ръба на пълната с вода шахта на пода.

От водата изникна гигантската глава на влечуго, която посегна да го захапе.

Скофийлд се претърколи и избегна зловещите челюсти на сантиметри.

Господи!

Комодски варан. Най-големият гущер на света, известен с любовта си към човешкото месо. Президентът беше споменал, че в клетките на ниво 5 имало няколко — заедно с мечките от Кодиак — и че ги използвали по проекта „Китайски вирус“.

Лусифър видя варана и по лицето му плъзна зловеща усмивка.

Той вдигна Скофийлд от пода и го провеси над пълния с влечуги басейн.

Докато риташе и се съпротивляваше, Скофийлд забеляза отдолу поне две алигатороподобни тела.

Лусифър го пусна в басейна, без да се замисля.

Скофийлд потъна с плясък, секунда преди Лусифър да натисне бутона на вратата, която се плъзна над концентричните вълни, останали след падането му.

Вратата срещна с трясък отсрещния ръб на касата.

Запечата се. Заключи се.

Лусифър се ухили зловещо, като чу думкането на юмруци от долната страна и плискането на водата — вараните сигурно вече разкъсваха тъпия морски пехотинец.

Лусифър се засмя.

След което тръгна към другата част на ниво 4, където го очакваше удоволствието от транжирането на хубавата жена.

Либи Гант застина от ужас, когато Лусифър Лиъри се върна сам в лабораторията на ниво 4.

Не.

Не можеше да го е…

Не…

Гигантът крачеше уверено, вперил поглед в нея.

Той коленичи пред Гант и доближи лицето си до нейното. Дъхът му вонеше — вонеше на изядена човешка плът.

Той погали косата й.

— Срам и позор, срам и позор — подразни я. — Твоят рицар не се оказа безстрашният воин, за какъвто го мислех. Което означава, че вече сме… по-наясно с нещата.

— Едва ли — обади се един глас зад него.

Гигантът се извърна.

На вратата към карантинната зона стоеше Шейн Скофийлд и от дрехите му капеше вода.

— Преди да я докоснеш и с пръст ще трябва да се отървеш от мен — каза мрачно Скофийлд.

Лусифър изрева, сграбчи автомата от пода и започна да стреля.

Скофийлд просто отстъпи от вратата и се скри зад стената.

След секунди патроните свършиха и Лиъри захвърли автомата, и се втурна към карантинната зона.

Хоризонталната врата на пода беше отворена и в ямата продължаваха да се плискат вълнички. Зловещите очертания на комодските варани продължаваха да порят тъмната повърхност на басейна.

Незнайно защо не бяха посегнали на Скофийлд.

Лусифър го видя, точно до камерата, в десния край на басейна.

И се хвърли яростно към него.

Скофийлд се наведе и избегна удара. Сега беше спокоен и съсредоточен. Никакви изненади. Беше взел мярката на Лиъри.

Лусифър се извърна и замахна втори път. Пак пропусна. Скофийлд го наказа за грешката със светкавичен удар във физиономията.

Прас!

Счупен нос.

Лусифър изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото ранен. Докосна стичащата се по лицето му кръв, като че ли беше някаква извънземна субстанция и като че ли го раняваха за пръв път в живота му.

Скофийлд го удари отново, мощно, и гигантът залитна.

Още един път, още по-силно, и Лусифър отстъпи крачка назад.

Още веднъж, още крачка назад.

Още веднъж — най-мощният удар, който Скофийлд беше нанасял някому — и кракът на гиганта докосна ръба на шахтата. Той се извърна за миг и точно тогава Скофийлд го удари в носа и Лусифър изгуби равновесие и падна по гръб…

… в бъкащия от комодски варани басейн.

Падането му беше съпроводено със силен плясък и когато пяната се успокои, комодските варани се нахвърлиха върху тялото му, превръщайки ямата в шеметен водовъртеж от змийска кожа, нокти и зъби — и в центъра на всичко това ритащият Лусифър и агонизиращите му писъци.

Басейнът изведнъж се превърна в гадно езеро от кръв и краката на Лусифър застинаха. Вараните продължиха да ръфат тялото му.

Скофийлд потръпна при гледката, но ако някой заслужаваше подобна смърт, това беше точно Лусифър Лиъри.

Той натисна бутона на вратата, скри отблъскващата гледка и побърза да се върне при Гант.

10:59

След минута Гант разтриваше китките си и чакаше Скофийлд да освободи изпадналия в безсъзнание Хагърти.

— Знаеш ли, този рожден ден беше наистина отвратителен. — Гант кимна към карантинната зона. — Какво стана? Мислех, че Лиъри те е…

— Успя — каза Скофийлд. — Копелето ме хвърли в един басейн с комодски варани.

— И как се измъкна?

Скофийлд посочи магхука си.

— Влечугите явно са много чувствителни към електромагнитните излъчвания. Научих този удивителен факт едва тази сутрин от едно момченце, казва се Кевин. Затова включих магхука и те дори не припариха до мен. След това отворих вратата от другата страна и се върнах тук. За негово нещастие, Лусифър нямаше електромагнитна кука, когато падна в басейна.

— Браво — каза Гант. — Много добре. А къде са президентът и Кевин?

— В безопасност. Извън комплекса.

— А ти защо си тук?

Скофийлд си погледна часовника.

Беше точно 11:00.

— По две причини. Първата е, че точно след пет минути ще се активира механизмът за самоунищожаване на комплекса. След още десет минути цялото това място ще се изпари, а ние не можем да го допуснем, докато Цезар Ръсел все още е в него. Затова трябва или да спрем механизма, или, ако не успеем, да изведем Цезар Ръсел.

— Чакай малко — прекъсна го Гант. — Трябва да спасим Цезар ли?

— Нашият домакин си е сложил в сърцето същия предавател като на президента. И ако загине, загива и страната.

— Кучи син! А каква е втората причина?

Скофийлд се изчерви.

— Трябваше да те намеря.

Лицето на Гант грейна, но интонацията й остана небрежна.

— Добре, ще го обсъдим по-късно.

— Няма да е лошо — отвърна Скофийлд, докато развързваше току-що съвзелия се Хагърти. — Какво ще кажеш довечера да излезем някъде?

Гант не успя да сдържи усмивката си.

— С удоволствие.

11:01

Скофийлд и Гант бързо се издигаха към главния хангар върху миниплатформата, въоръжени единствено с пистолетите на Скофийлд — Гант с М9-ката, а Скофийлд с „Пустинния орел“.

Скофийлд беше пратил Хагърти към аварийния изход на ниво 6. Като видя на какво се беше превърнало тялото на Харпър, Хагърти дори не понечи да спори. Най-голямата му мечта беше да се измъкне колкото може по-скоро от Обект 7.

— Не знам как ще спрем механизма — наруши мълчанието Гант, докато Скофийлд я инжектираше с ваксина преди да стигнат до заразения хангар. — Кодът трябва да се въведе до 11:05, а ние не го знаем.

— Работих по този въпрос. — Скофийлд извади мобилния телефон, натисна бутона за повторно набиране и чу от другата страна гласа на Феърфакс.

— Господин Феърфакс, как вървят нещата?

— Кодът е 10502 — каза Феърфакс. — Хакнах системата изотзад. Иначе нямаше начин. Оказа се, че това е номерът на най-главния пич при вас, някой си полковник Харпър от ВВС.

— Той май вече не се нуждае от него. Благодаря, господин Феърфакс. Ако се измъкна жив оттук, някой ден ще ви черпя една бира.

После затвори и се обърна към Гант.

— Хайде да ходим да изключим тая бомба. След това остава само да заловим Цезар жив.

Огромният отвор на шахтата зееше над главите им, озарен от светлината на огньовете.

Оказа се, че Лусифър Лиъри наистина е свалил елеваторната платформа до ниво 4. Когато излязоха от лабораторията, Скофийлд и Гант откриха платформата на етажа пред тях, пълна с трупове — поне петнадесет — на затворници, командоси, морски пехотинци и служители на Белия дом — трупове, които Лиъри очевидно беше смятал да разчлени по най-ужасни и невъобразими начини.

И така, в момента огромната шахта се простираше пред, над и около тях.

Докато пътуваха, Гант бръкна под движещата се платформа и извади магхука, който беше оставила там, когато затворниците я бяха пленили.

— Приготви се — каза Скофийлд.

Бяха стигнали до главния хангар.

Хангарът приличаше на самия ад.

В най-буквалния смисъл.

Навсякъде горяха огньове, които хвърляха оранжеви отблясъци в притихналото пространство. Трупове лежаха на всяка крачка.

По пода се въргаляха най-различни боклуци — останки от взривени хеликоптери, потрошени влекачи, части от разбитата барикада на командосите, стъкла от втория етаж на сградата.

На пръв поглед нищо не беше оцеляло.

От тъмните прозорци на контролната зала не беше останал нито един. От едната масивна дървена греда на порталната кранова система висеше опашната перка на Найтхоук Две.

Но в целия ад все пак имаше едно-единствено цяло и непокътнато нещо.

МП Едно.

Той все така стоеше в западния край на елеваторната шахта, оцелял като по чудо.

Миниплатформата се закова наравно с пода на хангара и Гант и Скофийлд се огледаха предпазливо.

11:02

Компютърът е в контролната зала — каза Гант.

— Значи сме натам. — Скофийлд тръгна към вътрешната сграда.

— Чакай малко. — Гант внезапно спря и затърси с поглед нещо.

— Нямаме време.

— Тогава отивай. Обади ми се, ако ти трябва помощ. Аз искам да видя нещо тук.

— Добре. — Скофийлд затича към сградата.

Гант коленичи и започна да претърсва телата край миниплатформата.

Скофийлд влетя в сградата с пистолет в ръка.

Взе стълбите на няколко скока. За пръв път от сутринта чувстваше, че владее положението. Разполагаше с кода — 10502 — и просто трябваше да го въведе в компютъра и да спре бомбата.

След това щеше да разполага с колкото иска време да търси Цезар — чиито хора се бяха преселили в отвъдното — преди онзи да се беше самоубил, след което щеше да го извлече навън и да го остави в ръцете на правосъдието.

11:03

Скофийлд стигна до контролния център, ритна вратата и вдигна пистолета.

Онова, което видя, му дойде като гръм от ясно небе.

Във въртящия се стол в средата на разрушеното помещение седеше и се усмихваше самият Цезар Ръсел. Чакаше Скофийлд.

— Сетих се, че ще се върнеш.

Не беше въоръжен.

— Знаеш ли, капитане, тази страна не заслужава човек като теб. Ти си умен, смел и правиш всичко възможно, за да победиш, включително и такива нелогични и идиотски неща като намерението ти да ме спасиш. Но безпросветните тъпаци, които управляват тази страна, не го оценяват. И точно затова — въздъхна Цезар — наистина е жалко, че трябва да умреш.

В този миг един пистолет се опря в слепоочието на Скофийлд.

Той се обърна…

… и видя майор Кърт Логан, опрял дулото на сребристия си зигзауер в главата му.

11:04

— Заповядай — каза Цезар. — Влез.

Логан взе „Пустинния орел“ на Скофийлд и двамата влязоха в помещението.

— Ела да гледаш изпълнението на смъртната присъда на Америка. — Цезар махна към екрана зад гърба си. Приличаше на онзи, който Скофийлд беше видял отвън. На него пишеше:

Скофийлд погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана.

11:04:29

11:04:30

11:04:31

11:04:32

— Тик-так, тик-так — обади се радостно Цезар. — Представям си как се чувствате, капитане. Няма хитроумни планове, няма совалки, няма тайни изходи. След като процедурата по унищожението се задейства, нищо не може да я спре. Аз ще умра, но ще умрете и вие, и цяла Америка.

Цифрите на часовника не спираха да се сменят.

Скофийлд стоеше и наблюдаваше безпомощно как секундите се изнизват една след друга, наближавайки 11:05.

Не можеше да направи нищо.

11:04:56

11:04:57

Скофийлд стисна юмруци в безсилна ярост.

Знаеше кода! Знаеше го. Но не можеше да го използва. И къде по дяволите беше Гант? Какво правеше?

11:04:58

11:04:59

11:05:00

— Старт — усмихна се Цезар.

— Мамка ти! — отвърна Скофийлд.

Екранът издаде звук.

На екрана се появи мигащ обратен брояч.

10:00.

9:59

9:58

В този момент навсякъде из комплекса — дори в елеваторната шахта — светнаха мигащи червени лампи.

От високоговорителя на аварийната комуникационна система се разнесе електронен глас:

— Внимание. Десет минути до самоунищожението на комплекса…

В този момент Кърт Логан отклони поглед към мигащите червени светлини и за част от секундата се разсея.

Скофийлд изобщо не се поколеба.

Хвърли се с цялата си тежест върху Логан и двамата се стовариха тежко върху компютърното табло.

Логан вдигна пистолета си, но Скофийлд сграбчи ръката му и я изви с всичка сила. Командосът изтърва пистолета.

Цезар не помръдна — наслаждаваше се на гледката с налудничава усмивка.

Скофийлд и Логан се бяха вкопчили един друг, обляни от кървавочервена светлина. Двамата елитни воини си разменяха удари, заучени по една и съща система, точно като огледални образи.

Но Скофийлд беше изтощен от битката с Лусифър и затова направи пропуск, който Логан наказа безмилостно — наведе се, сграбчи Скофийлд за кръста, вдигна го във въздуха и го изхвърли през счупеното стъкло на контролната зала.

Скофийлд излетя заднишком и затвори очи в очакване на твърдия под на десет метра отдолу.

Той не дойде.

Полетът му се оказа изненадващо къс.

Буф!

Тупна върху някаква груба дървена повърхност, която се разклати под тежестта му.

Скофийлд отвори очи.

Намираше се върху една от дървените греди, които висяха от порталната система на главния хангар. Порталният кран беше застопорен точно до контролната зала, без да пречи на обзора на онези вътре.

Гредата беше свързана с релсите отгоре посредством три дебели метални вериги, скрепени с пружинна ключалка.

От механизма висеше малка квадратна кутия с три бутона, която очевидно управляваше крана напред и назад по релсите.

Внезапно гредата се залюля бясно и Скофийлд видя, че Кърт Логан е скочил върху нея.

Долу в хангара Либи Гант чу трясъка на счупено стъкло и вдигна поглед към сградата.

Току-що беше открила онова, което търсеше — и видя как Скофийлд излита от прозореца на залата и тежко пада върху дървената греда над хангара.

След това видя как Кърт Логан се подава от прозореца и скача с лекота върху същата греда.

— Не… — прошепна Гант и вдигна пистолета си, но точно тогава в краката й засвистяха куршуми.

Тя се хвърли на пода и потърси прикритие зад труповете и отломките. Когато накрая вдигна глава, видя, че Цезар Ръсел се е навел през прозореца на контролната зала, размахва автомат и крещи: „Не, не! Честна борба, ако обичаш!“

— Внимание. Девет минути до самоунищожаването на комплекса…

Логан коленичи на дървената греда и удари Скофийлд в лицето.

— Доста ни усложни деня, капитане.

Кървавата светлина обливаше разкривените му от ярост черти.

Още един удар. Още по-жесток.

Главата на Скофийлд се заби в дървото и носът му се напълни с кръв.

Тогава Логан грабна кутията отгоре и натисна единия бутон.

Гредата се разтресе и бавно започна да се плъзга към пространството над елеваторната шахта. Двигателят работеше с нафта и изобщо не зависеше от електричеството на комплекса.

Логан продължи да удря Скофийлд, без да спира да говори.

— Знаеш ли, спомням си…

Удар.

— … как винаги побеждавахме путките от морската пехота в годишните състезания…

Удар.

— … прекалено лесно. Вие сте позор…

Удар.

— … за нацията, за знамето и за курвенските си майки.

Удар.

Скофийлд едва смогваше да държи очите си отворени.

Господи, щяха да го пребият като куче…

Гредата стигна пространството над дълбоката сто и петдесет метра шахта, Логан натисна бутона и тя спря.

— Внимание. Осем минути до самоунищожаването на комплекса…

Скофийлд хвърли поглед надолу и видя обляната в червено бездънна бездна.

— Сбогом, капитан Скофийлд — каза Логан, вдигна Скофийлд за реверите и пристъпи с него към ръба на гредата.

Пребитият, окървавен и напълно изтощен Скофийлд не можеше да направи нищо и само се олюляваше над зейналата пропаст.

Помисли си за магхука, но видя тавана. Беше изцяло от гладка пластмаса. Не можеше нито да залели магнита, нито да се захване някъде с куката.

И без това не му беше останала капка сила.

Никакви пистолети.

Никакви магхуци.

Никакви катапултиращи седалки.

Нищо. Логан имаше всичко.

В секундата преди Логан да го бутне в шахтата, забеляза Гант — една сянка сред червените отблясъци, — видя я да се крие зад телата в източния край на шахтата.

Освен приятели…

Обърна се към Логан…

… и за негово изумление се усмихна и вдигна микрофона на Секретната служба към устните си.

Погледна Логан право в очите и каза:

— Мостът „Сидни Харбър“, Гант. Ти си отрицателната.

Логан се намръщи.

— Ъ?

И преди Логан да реагира по някакъв начин, Скофийлд събра остатъците от силите си, пресегна се зад рамото на Логан и освободи пружината, която крепеше гредата към крана посредством веригите.

Резултатът беше светкавичен.

Гредата — със Скофийлд и Логан отгоре й — се откачи от релсата като на бавен кадър, очертана съвършено ясно в диво премигващата червена светлина, и изсипа двамата съперници…

… и тримата — Скофийлд, Логан и самата греда — полетяха заедно към дъното на сто и петдесет метровата шахта.

Скофийлд падаше.

Бързо.

Потъналият в червена светлина хангар остана някъде отгоре и се смени с образа на изнизващите се с безумна скорост гладки бетонни стени. Скофийлд вдигна поглед и видя квадратния отвор, който се отдалечаваше много, много бързо.

Видя Логан, който падаше с разкривена от абсолютен ужас физиономия. Май още не можеше да повярва, че Скофийлд е направил точно това.

Просто беше изтърсил в шахтата и двамата, заедно с гредата и всичко!

Скофийлд само се молеше Гант да го е чула.

И докато падаше в сиво-червената шахта, съвсем спокойно извади магхука си, включи магнита, избра положителен заряд и вдигна поглед, търсейки последната надежда.

Гант го беше чула.

В момента лежеше по корем до ръба на шахтата, насочила надолу собствения си магхук — отрицателно зареден.

— Плашило — каза в микрофона си, — стреляй пръв. Аз ще целя.

Падащият Скофийлд изстреля положително заредената глава на магхука.

Тя описа идеална вертикална траектория, развивайки въжето с шумно свистене.

Кърт Логан видя какво става и изкрещя: „Не!…“

— Хайде, Лисица — прошепна Скофийлд. — Не ме оставяй да умра.

Либи Гант присви очи и погледна в мерника на магхука си.

Много неща се опитваха да я разсеят — мигащите червени лампи, сирените, монотонният електронен глас от високоговорителите — но очертанията на магнитната глава изникнаха съвсем ясни в зрителното й поле: блестящата метална луковица се носеше нагоре от дълбините на черната бездна.

— Няма невъзможни неща — прошепна тя на себе си.

И хладнокръвно като айсберг натисна спусъка на собствения си магхук.

Фффуп!

Магнитната луковица излетя от дулото и се стрелна надолу, размотавайки въжето.

Магхукът на Скофийлд летеше нагоре в шахтата.

Магхукът на Гант летеше надолу в шахтата.

Скофийлд падаше заедно с Логан и гредата.

Гант следеше полета на магнитната глава.

— Хайде, скъпа. Хайде… — Главите бяха намагнитизирани с противоположни заряди и само трябваше да се озоват близо една до друга…

Дрънн!

Двата магхука се удариха — във въздуха — като ракети близнаци в небето!

Мостът „Сидни Харбър“.

Мощните магнити ги задържаха една за друга и Гант побърза да закрепи дръжката на магхука си в една решетка на пода.

Общата дължина на двете въжета беше сто метра.

Внезапното спиране на един стометров полет е доста рязко.

След като видя, че магхукът на Гант залепна за неговия, Скофийлд побърза да омотае дръжката под мишниците си. След това стисна въжето с две ръце и зачака тласъка.

Щеше да боли.

Болеше.

Въжетата се изпънаха до краен предел и Скофийлд подскочи като на бънджи. Кърт Логан и гредата паднаха и се размазаха в платформата отдолу.

Гредата се пръсна на парчета.

Съдбата на Логан беше същата.

Той падна с безумна скорост върху останките на АУАКС-а, гърлото му срещна някакъв остър метален ръб и главата му отхвръкна отрязана. Тялото му просто се разпльока като домат върху платформата.

Колкото до Скофийлд, след първоначалния подскок от внезапното спиране, той се залюля със страшна скорост към стената на шахтата, удари се тежко в нея, отскочи и увисна само на петдесет метра от платформата, едва дишащ, с изгарящи от болка рамене и ръце, но жив.

Двата магхука бързо го издигнаха до хангара.

— Внимание. Шест минути до самоунищожаването на комплекса…

Гант го издърпа през ръба на шахтата точно в 11:09 и сухо попита:

— Ти ли твърдеше, че мостът „Харбър“ е невъзможен?

— Вярвай ми, страшно се радвам, че не съм бил прав.

Гант се усмихна.

— Е, доказах, че не си прав, просто защото исках още една. Автоматният откос я прекъсна.

На десния й глезен разцъфна кървава рана — и го раздроби, — две други се появиха на лявото рамо на Скофийлд.

Двамата морски пехотинци се свлякоха на пода. Цезар Ръсел излезе от сградата и продължи да стреля с налудничава усмивка.

Скофийлд — ранен, но подвижен — избута Гант зад остатъците от барикадата на Седми взвод.

След това грабна нейната берета и се втурна през черно-червения свят право към останките на Найтхоук Две до пътническия асансьор — надяваше се да привлече вниманието на Цезар към себе си.

Масивният суперсталион на морската пехота все още беше пред вратата на пътническия асансьор — изпочупен и натрошен, с дупка на мястото на пилотската кабина.

Откосите от автомата на Цезар го последваха, но разстоянието беше прекалено голямо, за да го улучат.

Скофийлд скочи в кабината тъкмо когато куршумите надупчиха стените на хеликоптера.

— Хайде бе, герой! — изкрещя Цезар. — Какво става? Защо не стреляш по мен? От какво те е страх? Хайде! Вземи един автомат и отговори на стрелбата!

Но точно това беше нещото, което Скофийлд не можеше да направи. Смъртта на Цезар означаваше смърт за всички големи градове на Америка.

По дяволите!

Ситуацията беше възможно най-лошата.

По него стреляше противник, на чийто огън не можеше да отвърне.

— Лисица! — извика в микрофона си. — Добре ли си?

— Да…

Скофийлд продължи:

— Трябва да го хванем и да го изведем оттук. Някакви идеи?

Отговорът й бе заглушен от електронния глас по интеркома.

— Внимание. Пет минути до самоунищожаването на комплекса…

Скофийлд погледна през страничния илюминатор на пилотската кабина. Цезар се приближаваше към хеликоптера, обсипвайки стените му с куршуми.

— Това харесва ли ти бе, герой! — крещеше Цезар. — А, харесва ли ти!

Всичко във взривената кабина се тресеше от мощните изстрели. Скофийлд стисна зъби и хвана пистолета си. Двете рани в рамото го боляха ужасно, но адреналинът го крепеше.

Напълно откачилият Цезар стреляше на „ура“ по хеликоптера и се приближаваше.

Щеше да стигне до кабината след не повече от четири секунди…

Гласът на Гант гръмна в слушалката:

— Плашило! Приготви се да стреляш. Има и друг начин…

— Не мога да стрелям! — изкрещя Скофийлд.

— Трябва ми само секунда!

Гант държеше в ръце предмета, който беше търсила — черната кутия на АУАКС-а от ниво 2, която беше извадила преди деветдесет минути, черната кутия, която беше изритала небрежно на пода на хангара, когато затворниците я бяха заловили.

Бръкна в джоба на жълтия си биологичен костюм и извади червеното дистанционно управление.

Това беше ключът на предавателя с два бутона, отбелязани като „1“ и „2“.

Едва сега Гант разбра защо на дистанционното имаше два бутона.

Това дистанционно включваше и изключваше не само предавателя в сърцето на президента, но и този в сърцето на Цезар Ръсел.

Цезар почти беше стигнал до отворената кабина на хеликоптера.

Само след секунди щеше да стреля по абсолютно беззащитния Скофийлд.

— Идвам! — чу се налудничавият му смях.

Скофийлд лежеше на пода и гледаше през дупката отпред.

Нямаше никаква надежда.

— Лисица… — каза той в микрофона си.

— … каквото и да правиш… моля те, побързай.

Гант се потеше. Глезенът я болеше ужасно. Червените светлини се забиваха в мозъка й като удари на чук. Трябваше да се съсредоточи.

— Внимание. Четири минути до самоунищожаването на комплекса…

Беше активирала предавателя на черната кутия. Сега оставаше дистанционното.

Единственият въпрос беше кой ключ за кой предавател е.

Гант изобщо не се поколеба.

Цезар никога не би си сложил Номер 2.

Тя изчака паузата между два сигнала на черната кутия, натисна бутон „1“ и изключи микровълновия предавател в сърцето на Цезар. Ако се беше справила както трябва, сателитът нямаше да направи разлика между стария и новия сигнал.

Зеленият диод на черната кутия започна да мига.

Гант поднесе ръка към устните си.

— Плашило! Погрижих се за сигнала! Застреляй този мръсник!

В същия момент Цезар изникна пред Скофийлд.

Генералът се разсмя при вида на легналия на пода морски пехотинец с насочен право към него инкрустиран пистолет в ръка и размаха иронично показалец.

— О, не, не, не, капитане, не можеш да го направиш. Помни, никаква стрелба по чичко Цезар.

— Съвсем никаква? — каза Скофийлд.

— Никаква.

— Ох… — въздъхна Скофийлд.

И — баам! — бърз като светкавица стреля в Цезар.

От гърдите му бликна кръв.

Баам! Баам! Баам!

Цезар отстъпваше назад с всеки изстрел — с невярващ поглед и разкривено лице. Изпусна автомата и падна съвсем прозаично по задник.

Скофийлд се изправи, излезе от хеликоптера, отиде при него и изрита автомата надалеч от сгърчените пръсти на генерала.

Цезар още не беше мъртъв, но му оставаха секунди.

От ъгъла на устата му потече кръв. Беше жалък и безпомощен.

Скофийлд се вгледа в очите му.

— Как?… Как?… — прошепна Цезар. — Не можеш… да ме убиеш!

— Всъщност мога — отвърна Скофийлд. — И ще ти го оставя като тема за размисъл.

След което побърза да отиде при Гант. Трябваше да се махнат от Обект 7.

— Внимание. Три минути до самоунищожаването на комплекса…

Скофийлд вдигна Гант на ръце и я понесе към миниплатформата. Левият й глезен беше раздробен и тя изобщо не можеше да върви.

Но това нямаше никакво значение. Докато Скофийлд я носеше, тя държеше в скута си най-скъпоценната черна кутия на света.

Освен че трябваше да спасят живота си, много по-важно беше да изнесат записващото устройство на данните от полета извън от Обект 7 преди термоядреното му унищожение. Ако сигналът изчезнеше сега, всичко направено дотук щеше да е напразно.

— Е, умнико, как ще се измъкнем от тази седеметажна ядрена бомба?

Скофийлд натисна бутона на миниплатформата и тя бързо започна да се спуска. Погледна часовника си.

11:12:30

11:12:31

— Не можем да излезем през горната врата. Цезар е сменил кода, а на момчето от ВРУ ще му трябват поне десет минути, за да разбере новия код. През вентилационната шахта също няма да успеем да излезем навреме. С Книгата ни трябваше цяла минута, за да минем през него надолу. Изобщо не ни виждам двамата да го вземем за по-малко от десет нагоре. Освен това тази шахта много скоро ще се изпари.

— И какво предлагаш?

— Има начин, стига да стигнем навреме — отговори Скофийлд.

11:12:49

11:12:50

Скофийлд спря миниплатформата на ниво 2 и се отправи към отсрещния край на хангара, понесъл Гант на ръце.

— Внимание. Две минути до самоунищожаването на комплекса…

Стигнаха до стълбището.

11:13:20

Скофийлд се втурна надолу с Гант на ръце, вземаше по три стъпала наведнъж.

Отминаха ниво 3 с жилищните помещения.

11:13:32

Ниво 4, кошмарният етаж.

11:13:41

Ниво 5, наводненият етаж.

11:13:50

Скофийлд изрита вратата на ниво 6.

— Внимание. Една минута до самоунищожаването на комплекса…

Возилото, което щеше да ги спаси, ги чакаше.

Малката сервизна мотриса стоеше точно до стълбището, паркирана върху релсовия път към езерото Пауъл. Никой не я беше докосвал цял ден.

Скофийлд си припомни какво му беше казал за нея Хърби Франклин. Беше по-малка от обикновените Х-релсови мотриси и доста по-бърза — заоблена капсула на четири релси с кабина за двама души.

— Четиридесет и пет секунди до самоунищожаването на комплекса…

Скофийлд отвори вратата, напъха Гант в кабината и се качи в кръглата капсула.

— Тридесет секунди…

Натисна черния бутон на арматурното табло.

Х-релсовият двигател оживя.

— Двадесет секунди… деветнадесет… осемнадесет…

Скофийлд погледна релсите пред себе си. Те изчезваха сред черно-червения мрак в тунела.

— Давай! — извика Гант.

Скофийлд натисна лоста на дросела докрай.

— Петнадесет…

Малката мотриса се понесе към тунела.

— Четиринадесет…

Ускорението го залепи върху седалките.

Капсулата достигна 90 километра в час.

— Тринадесет…

Мотрисата ускоряваше бързо. Релсите под и над предното стъкло се изнизваха с огромна скорост.

160 километра в час.

— Дванадесет… единадесет…

Х-релсовата капсула влезе в тунела към езерото Пауъл и Обект 7 остана зад тях.

250 километра в час.

— Десет…

400 километра в час — Девет… осем…

Скофийлд се надяваше, че два километра ще им стигнат.

— Седем… шест…

Опита се да изстиска максималното от капсулата.

— Пет… четири…

Гант изстена от болка.

— Три… две…

Капсулата се отдалечаваше от Обект 7 с феноменална скорост.

— Едно…

Начало на самоунищожаването на комплекса.

Взрив.

Грохотът сякаш възвести края на вселената.

Звукът от термоядрената експлозия в Обект 7 беше чудовищен.

За съоръжение, конструирано така, че да издържи на пряк ядрен удар, комплексът се справи доста добре с удържането на собствения си вътрешен ядрен взрив.

Ядрената глава W–88 беше вградена в стените на ниво 2, приблизително в центъра на подземното съоръжение. Когато се взриви, целият подземен комплекс светна като гигантска крушка и ослепителнобялата енергия проникна навсякъде — неумолима, неудържима.

Всичко в комплекса за наносекунди се разпадна на атоми — самолетите, изпитателните камери, елеваторните шахти. Дори потъналият в кръв умиращ Цезар Ръсел.

Последното нещо, което той видя, докато лежеше на пода на хангара, беше ослепителната светлина, последвана от най-ужасната жега, която беше изпитвал през живота си. След това нищо.

Дебелата половин метър титаниева врата на комплекса задържа донякъде ядрената експлозия.

Но ударната вълна разтърси земята на много километри от Обект 7, разпространявайки се в концентрични кръгове като вълна в езеро.

Първото нещо, което се срина, беше аварийният изход.

Ударната вълна стигна дотам секунда след експлозията и стри бетонните му стени на прах. Ако Скофийлд и Гант бяха вътре, също щяха да се превърнат в частици неузнаваем прах.

А после започна най-внушителният спектакъл от всичко.

Тъй като комплексът на практика се беше превърнал в една куха черупка, гранитният слой отгоре му пропадна.

Ако някой гледаше от въздуха, щеше да реши, че точно в центъра на съоръжението е възникнало земетресение с идеално кръгла форма.

Само за секунда всичко в радиус от четиристотин метра от комплекса се превърна в чакъл и земята просто погълна сградите — главния хангар, контролната кула, другите хангари — а на мястото на Обект 7 остана кратер, дълбок осемстотин метра.

Президентът наблюдаваше зрелището от борда на суперсталиона на морската пехота, който беше пристигнал само преди десет минути.

Книгата, Джулиет Джансън и Кевин, които стояха до него също не можеха да откъснат очи от страховитата гледка.

Но долу в Х-релсовия тунел нещата не бяха приключили.

В момента на експлозията Скофийлд и Гант се носеха с главозамайваща скорост в сервизната капсула.

Чуха взрива.

Усетиха как земята се разтърси.

И тогава Скофийлд погледна през стъклото зад гърба си и прошепна:

— О, не!…

Стените на тунела се свличаха от ударната вълна и ги застигаха!

Капсулата летеше в тунела с четиристотин километра в час.

Свличането се приближаваше към тях поне с четиристотин и двадесет.

От тавана на тунела падаха скални отломки. Тунелът приличаше на звяр, който се опитва да ги захапе.

Дум!

Върху покрива на совалката се стовари камък с размерите на баскетболна топка. Скофийлд погледна нагоре. И тогава…

Дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум!

Върху мотрисата се изсипа градушка от камъни.

„Не! — изкрещя съзнанието на Скофийлд. — Не сега! Не толкова близо до края!“

Свличането ги застигна.

Дум-дум-дум-дум-дум-дум — дум-дум-дум-дум…

Камъните счупиха предното стъкло на капсулата. Парчетата се разхвърчаха навсякъде.

Дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум-дум…

Камъните започнаха да валят в кабината. Капсулата се разтресе, сякаш щеше да излезе от…

А после дъждът от камъни рязко спря и капсулата излезе в чисто пространство.

Скофийлд се обърна назад и видя как пропадналите стени на тунела се отдалечават. Гладният звяр се отказа от преследването и затвори раззинатата си паст. Ударната вълна беше затихнала.

Бяха я надбягали.

На косъм.

Скофийлд се облегна и въздъхна с огромно облекчение.

Капсулата продължаваше напред към езерото Пауъл.

В момента, когато хеликоптерът СН–53Е на морската пехота взе Скофийлд и Гант от дока при езерото Пауъл, във въздуха над бившия Обект 7 се беше събрала истинска армада от летателни средства на Сухопътните войски и Морската пехота.

Приличаха на ято черни насекоми, които внимаваха да не слязат прекалено ниско, заради радиацията.

Президентът вече се намираше на сигурно място в суперсталиона на морската пехота, заобиколен от още поне пет хеликоптера на същите войски. Морската пехота щеше да го охранява, докато предавателят не бъдеше отстранен от сърцето му.

Първото нещо, което направи, след като го взеха от пистата на Обект 7, беше да издаде заповед всички летателни апарати на ВВС да останат на земята до второ нареждане.

Скофийлд и Гант — и скъпоценната им черна кутия — се събраха с президента, Книгата, Джулиет и Кевин в Обект 8, който два отряда командоси от морската пехота бяха поели двадесет минути преди идването им.

При претърсването на комплекса морските пехотинци не бяха открили нито едно живо същество, с изключение на Николас Тейт-трети, съветника на президента по вътрешната политика, който блуждаеше из етажите и настояваше, че трябвало да се свърже с брокера си.

Гант веднага бе сложена на носилка. Един лекар се погрижи за крака й. Превързаха и раните на Скофийлд и му дадоха кодеин срещу болката.

— Радвам се да ви видя жив, капитане — каза президентът. — Което, доколкото разбирам, не важи за Цезар.

— Боя се, че не успяхме да го спасим, сър — отвърна Скофийлд и вдигна черната кутия с мигащия зелен диод. — Но той остана с нас духом.

Президентът се засмя и каза:

— Пехотинците, които претърсиха базата, откриха отвън нещо, което сигурно ще искате да видите.

Скофийлд не разбра нищо.

— Какво ще искам да видя?

— Мен, красавецо — изрева Майката и излезе иззад гърба на президента.

Усмивката на Скофийлд стигна до ушите му.

Беше я видял за последен път в преобръщащия се джип на пистата.

— Аз съм шибано неунищожима, това е — заяви Майката накуцваше леко на истинския си крак. — Когато ракетата ме удари, разбрах, че хлебарката е дотук. Предположих, че Цезар и приятелчетата му няма да ми се зарадват особено, и скочиха от джипа. Навсякъде хвърчеше пясък и не ме видяха. Хлебарката се преобърна и спря, а аз изкопах една дупка в пясъка под предната броня и си зарових главата. За по-убедително махнах и протезата и се направих на мъртва, докато ония отлетят.

— Махнала си си протезата за по-убедително? Хитро.

— И аз така си помислих — усмихна се тя и вирна брадичка. — А ти? Последния път те видях да се отправяш към космоса заедно с президента. Пак ли ти оправи шибания ден?

— Май го оправих.

— Я да си дойдем на думата — прошепна заговорнически Майката. — Направи ли каквото ти казах със знаеш кой? — И кимна театрално в посока на Гант. — Целуна ли девойката Плашило?

Скофийлд се разсмя и погледна Гант.

— Ако щеш вярвай, Майка, направих го.

Малко след това Скофийлд остана насаме с президента и го попита:

— Какво става из страната? Гледали ли са Националната бедствена телевизия на всеки час?

Президентът се усмихна.

— Интересно, че питате. Докато ви нямаше, разгледахме записите от захранващата система на комплекса и вижте какво открихме.

Той извади една разпечатка и я показа на Скофийлд.

— Помните ли, че ми казахте, че малко по-рано сутринта сте взривили една кабелна кутия в подземния хангар? В 7:37 часа.

— Да…

— Е, тази кутия е била доста важна. Освен всичко останало в нея е било управлението на аварийното електрозахранване и на радиочадъра. Освен това вътре е била и системата, наречена MBN. Знаете ли какво означава MBN?

— Не…

Съкращение от Military Broadcasting Network9, предишното име на Националната бедствена телевизия. Попадението ви е унищожило предавателния кабел на телевизията. И тъй като тази сутрин Протоколът „Линдън Джонсън“ изобщо не е бил активиран, всички изявленията на Цезар по Ен Би Ти са били забавяни с четиридесет и пет минути.

Но системата е излязла от строя в 7:37…

Президентът се усмихна.

— Точно така. Което означава, че всеки път, когато Цезар е говорил пред дигиталната камера в контролната зала, нищо не е излизало от базата. Говорел е само на хората в Обект 7.

Скофийлд премигна.

— Значи страната не знае нищо…

Президентът кимна тъжно.

— Оказа се, че тази сутрин страната е била погълната от друга драма с главни герои най-скъпо платената холивудска актриса и годеникът й, също актьор. Злочестата двойка останала откъсната от света от една лавина в швейцарските Алпи, след като се вмъкнали без разрешение в някакъв швейцарски военен обект. За жалост инструкторът им бил убит, но през последния час дошла вест, че двете суперзвезди са открити живи и здрави. Разбрах, че Си Ен Ен е следила драмата пряко цял ден, осведомявайки публиката си за последното развитие на всеки кръгъл час и че са викали какви ли не експерти по въпроса в студиото. Най-голямото събитие от катастрофата на Даяна, така ми казаха.

Скофийлд едва се сдържа да не се разсмее.

— Значи наистина не знаят?

— Не знаят — отвърна президентът. — И никога няма да узнаят, капитане.

Точно след шест часа втората совалка Х–38 бе изнесена от Обект 8 на гърба на свръхвисочинен Боинг 747.

Задачата: унищожение на сателита на ВВС на геостационарна орбита над Юта.

Пилотите на совалката знаеха само, че този сателит предава и приема някакви странни микровълнови сигнали към и от пустинята Юта.

В крайна сметка това не вълнуваше особено пилотите. Те имаха заповеди, които спазиха до последната буква.

И заличиха сателита от небето.

След като контролиращият сателит бе унищожен, експлозивите тип 240 по летищата на практика бяха обезвредени, ако не се брояха датчиците за движение, но малко след това дойде и техният ред.

След още няколко часа всичките четиринадесет бомби бяха обезвредени, демонтирани и отнесени за анализ.

Унищожаването на сателита позволи и да бъде премахнат предавателят в сърцето на президента.

Операцията бе проведена от най-известния цивилен хирург от болницата на университета „Джон Хопкинс“ под зоркия поглед на още трима сърдечни хирурзи и известен брой въоръжени служители на Секретната служба на САЩ и Морската пехота на САЩ.

Никога никой хирург не бе оперирал толкова внимателно — или толкова изнервено.

Беше използвана местна упойка. Широката общественост изобщо не научи факта, че в продължение на двадесет и осем минути Съединените американски щати се управляваха от вицепрезидента.

След няколко дни бе сформирана комисия, която да разследва ролята на ВВС в инцидента в Обект 7.

Вследствие на разследването бяха подведени под отговорност и осъдени за предателство осемнадесет висши офицери от дванадесет бази на ВВС в югозападните щати, както и още деветдесет и девет старши офицери и волнонаемен персонал.

Оказа се, че всички, свързани със събитията на трети юли, служат или по някое време са служили в Щаба на спецоперациите в Хърлбът Фийлд, Флорида, или в 14-а и 20-а бази на ВВС в Уорън, или в базите „Фалкон“ на ВВС в Уайоминг и Колорадо. И всички бяха служили по едно или друго време под прякото командване на Чарлз Ръсел — Цезар.

В крайна сметка от целия четиристотинхиляден персонал на ВВС сто и седемнадесет предатели не бяха кой знае колко — по десетина във всяка база. Но оръжията и летателните средства в тези бази щяха да бъдат достатъчни за изпълнението на плана на Цезар.

По време на процесите се разбра, че петима от служителите на ВВС, замесени в заговора, са военни хирурзи, правили операции на членове на Конгреса на САЩ, включително на покойния сенатор и обещаващ кандидат-президент Джеремая К. Улф.

Доказателствата, представени на процесите, даваха основание за извода, че всеки от замесените е бил член на неформално расистко сдружение в рамките на ВВС на САЩ, наречено „Братството“.

Всички получиха доживотни присъди във военен затвор със строг режим без никакви шансове за помилване. За жалост самолетът, който трябваше да ги превози до секретния затвор, катастрофира. Нямаше оцелели.

В последния доклад на комисията до Генералния щаб бе повдигнат въпросът за „неформалните антиобществени групи“ във въоръжените сили. В доклада се споменаваше, че повечето такива групи са ликвидирани в края на осемдесетте, но се препоръчваше ново разследване.

В Генщаба обаче отрекоха съществуването на такива групи и не приеха препоръките на комисията по тази точка.

През следващата половин година се получиха множество непотвърдени съобщения от туристи по езерото Пауъл, които били видели семейство кодиакски мечки в североизточната част на езерото.

Служителите от Агенцията за рибата и дивите животни разследваха сигналите, но не откриха никакви мечки.

Две седмици след събитията в едно от подземията на Белия дом се проведе скромна церемония.

На нея присъстваха деветима души.

Президентът на САЩ.

Капитан Шейн Скофийлд — с гипсирана ръка.

Старши пехотен сержант Елизабет Гант — на патерици и с гипсиран крак.

Старши артилерийски сержант Джина Нюман — Майката и нейният нисичък плешив съпруг Ралф.

Сержант Бък Райли-младши — с превързана ръка.

Агентът от Секретната служба на САЩ Джулиет Джансън — с превързана ръка.

Дейвид Феърфакс от Военното разузнавателно управление — с по-хубавите си маратонки.

И едно момченце. Кевин.

Президентът награди Скофийлд и отряда му с Медала за храброст на Конгреса (Секретен) за проявена доблест по време на битка.

Те обаче не можеха да се похвалят на никого с наградата.

Но всички се съгласиха, че може би така е по-добре.

Наградените останаха на вечеря в трапезарията на Белия дом — по време на която вечеря президентът проведе особено оживен разговор с Майката и Ралф за профсъюза на тираджиите, — но Скофийлд и Гант не присъстваха на нея, защото излязоха на втората си среща.

Когато влязоха, видяха, че са сами.

Единствената маса със запалени свещи беше разположена в центъра на просторната стая с дървена ламперия.

Те седнаха и вечеряха.

Сами.

В личната трапезария на президента на горния етаж на Белия дом.

„Дайте им всичко, което пожелаят — беше наредил президентът на майордома си. — За моя сметка.“

Те говориха и говориха под светлината на свещите, чак до късно вечерта.

Когато донесоха десерта, Скофийлд бръкна в джоба си.

— Знаеш ли, исках да ти дам това на рождения ти ден, но нещо ми се изплъзна от паметта.

И извади едно омачкано картонче с размер на картичка.

— Какво е това? — попита Гант.

— Това беше подаръкът за рождения ти ден — тъжно отвърна Скофийлд. — Цял ден го носих в джоба на панталона си — и го местих всеки път, когато си преобличах униформите — и май съм го… поомачкал.

Той й го подаде.

Тя го погледна и се усмихна.

Снимка.

Снимка на група хора, застанали на прекрасен хавайски плаж. Всички бяха облечени в шорти и пъстри хавайски ризи.

В самия край на групата Скофийлд и Гант стояха и се усмихваха на фотоапарата. Усмивката на Гант беше малко неловка, а тази на Скофийлд — тъжна.

Гант си спомняше деня сякаш беше бил вчера.

Денят, когато празнуваха на Хаваите по случай назначаването й в звеното на Скофийлд.

— Тогава се срещнахме за пръв път — каза Скофийлд.

— Да. Тогава се срещнахме за пръв път.

— Не съм го забравил.

Гант се засмя.

— Знаеш ли, това е най-хубавият ми подарък за този рожден ден.

След което стана, наведе се през масата и го целуна.

След като се навечеряха, излязоха отвън, където ги чакаше една президентска лимузина, придружена естествено от четири джипа на морската пехота, шест полицейски коли и четири мотоциклета.

Гант изви въпросително вежди при вида на тази моторизирана кавалкада.

— Ами — обади се сконфузено Скофийлд — забравих да ти кажа още нещо.

— Да?

Скофийлд отвори широко задната врата на лимузината…

… и Гант видя фигурката на заспалия на задната седалка Кевин.

— Нямаше къде да остане и затова им казах, че ще го взема при мен, поне докато му намерят нов дом. Но правителството настоя да подсили охраната.

Гант поклати глава и се засмя.

— Хайде. Да си вървим вкъщи.