Обект 7

ПЕТА КОНФРОНТАЦИЯ3 юли, 09:30

Десет минути преди Обект 7 да остане напълно без електричество един тумбест товарен хеликоптер СН–53-Е „Суперсталион“ бавно потъваше в зелените води на езерото Пауъл.

Гледката беше доста интересна.

Тъй като опашката му беше откъсната, хеликоптерът потъваше почти вертикално, с предницата нагоре, и отворената му товарна рампа поглъщаше водата с тонове. Изглеждаше, като че ли хеликоптерът пада беззвучно на свръхзабавен кадър.

Струйки въздушни мехурчета си проправяха път към повърхността, същите мехурчета, които пенетрейтърите наблюдаваха отгоре.

Шейн Скофийлд и Бък Райли-младши бяха вперили поглед в бронираното предно стъкло на пилотската кабина. Изкривената като увеличително стъкло водна повърхност вече беше останала на петнайсет метра над главите им и продължаваше да се отдалечава.

Изкривените образи на двата хеликоптера висяха отгоре и ги чакаха да излязат, ако им стискаше.

Подводният пейзаж беше колкото странен, толкова и удивителен. Някогашната скалиста пустиня се беше превърнала в огромна зелена равнина, осеяна с чудовищни подводни скали.

— Ако ти се намират някакви магически планове за спасение, сега е моментът да ги приложиш в действие — обади се Книгата.

— Съжалявам — отговори Скофийлд, — изчерпах се.

Товарният отсек и главната кабина на хеликоптера бяха пълни с вода. За щастие пилотската кабина беше херметична, затова, след като потъна на двайсет и пет метра, хеликоптерът зае стабилно положение и като най-висока, пилотската кабина се озова във въздушен джоб.

Хеликоптерът продължи да потъва и накрая спря на дъното на трийсет метра дълбочина.

От дъното се надигна облак тиня и обгърна суперсталиона.

— Не разполагаме с много време — каза Скофийлд. — Кислородът ще свърши съвсем скоро.

— Какво предлагаш? — попита Книгата. — Ако останем, ще умрем, ако излезем на повърхността — също.

— Не може да няма нещо… — изрече почти на себе си Скофийлд.

— Какво по-точно?

— Трябва да има причина…

— Какви ги дрънкаш? — ядоса се Книгата. — Причина за какво?

Скофийлд се обърна към него.

— Причина Бота да спре точно тук. На това място. Не вярвам да го е направил просто ей така. Имал е причина да спусне котва тук, а не някъде другаде…

И Скофийлд я видя и прошепна:

— Хитро копеле…

Взираше се в зеленикавата вода зад гърба на Книгата.

Книгата се обърна и също я видя.

— О, Боже! — прошепна и той.

В зелените глъбини се мержелееше силует, който не беше скала. Беше някаква сграда, съвсем не на място в подводния свят.

Скофийлд и Книгата видяха просторния й навес, тесния стъклен офис и широката гаражна врата. И под навеса: две старомодни бензинови колонки.

Това беше бензиностанция.

Подводна бензиностанция.

Беше разположена в подножието на скалата, точно в ъгъла, където огромният кръгъл кратер преминаваше в широкия западен каньон.

Едва тогава Скофийлд си спомни каква беше тази бензиностанция.

Това беше построената през петдесетте бензиностанция на мястото на отколешния пътнически пост, която беше останала под водата след построяването на язовира през 1963 година.

— Дай да се размърдаме преди да е свършил кислородът — каза Скофийлд.

— Накъде? — попита невярващо Книгата. — Към бензиностанцията ли?

— Да. — Скофийлд си погледна часовника.

Беше 9:26.

Имаха четирийсет и четири минути да върнат куфарчето на президента.

— Бензиностанциите имат въздушни компресори — каза той. — За помпане на гуми. Докато се махнат пенетрейтърите, можем да дишаме техния въздух. Много е възможно, ако правителството е обезщетило собственика, той просто да се е вдигнал оттам и да е оставил всичко.

— Това ли е чудодейният ти план? Дори да има някакъв въздух, той е на четирийсет години. Кой знае дали не е развален, заразен или Бог знае какъв.

— Въздухът си е въздух. Освен това просто нямаме друг избор. Аз ще отида пръв. Ако намеря маркуча, ще ти махна да дойдеш.

— А ако не го намериш?

Скофийлд откачи Футбола от кръста си и му го подаде.

— Тогава ще трябва сам да си измислиш чудодеен план.

Суперсталионът лежеше на дъното на езерото, заобиколен от безмълвния подводен свят.

Изведнъж от задната му част се издигна облак въздушни мехурчета и оттам изплува Шейн Скофийлд.

Видя бензиностанцията, но след това видя и нещо друго.

Нещо на дъното на езерото на един метър от него.

Малък сребрист контейнер „Самсонайт“ — специално изпълнение, голям колкото две видеокасети една до друга. Контейнерът лежеше в тинята на дъното, придържан от малка котва.

Точно това беше изхвърлил зад борда Гюнтер Бота.

Скофийлд доплува до контейнера, сряза котвата и го закачи на една скоба на униформата си.

Щеше да разгледа съдържанието му по-късно.

В момента имаше друга работа.

Заплува към подводната бензиностанция.

Дробовете му горяха. Трябваше да намери маркуча на компресора…

Ето там.

Зад отворената врата на стъкления офис.

Черен маркуч, който излизаше от голям херметичен цилиндър. Скофийлд заплува към него.

Стигна до маркуча, сграбчи накрайника и натисна клапана.

Дюзата оживя и изплю няколко ужасно миниатюрни мехурчета.

„Лоша работа“ — помисли си Скофийлд.

После от маркуча внезапно изскочи мощна струя въздушни мехури.

Скофийлд побърза да подложи уста отгоре й и без да се замисли, вдиша престоялия четирийсет години въздух.

Отначало се задави и се разкашля жестоко. Въздухът беше горчив и застоял. Но след това се прочисти и стана напълно нормален за дишане. Нищо му нямаше… почти нищо.

Той вдигна палец и махна в посока на хеликоптера.

Изчака Книгата да доплува с Футбола и вкара маркуча в офиса, за да задържа вътре излизащия въздух и да не привлича излишно вниманието на пенетрейтърите.

Докато вкарваше маркуча, огледа потопената бензиностанция.

Продължаваше да си мисли за Бота.

В плановете на южноафриканеца едва ли влизаше само идването до тази потънала бензиностанция. Трябваше да има и нещо друго…

Огледа внимателно офиса и гаража. Постройката беше построена съвсем близо до скалата.

И тогава през задния прозорец на офиса забеляза нещо в основата на скалата.

Врата.

Масивна дъбова врата, под която влизаха релси на теснолинейка.

Мина.

Планът на Бота започваше да му се изяснява.

След половин минута Книгата също дойде в офиса и глътна въздух от маркуча.

След още една минута Скофийлд подаде глава от вратата на офиса и забеляза как размазаните сенки на пенетрейтърите се отдалечават към Обект 7.

Изчака ги да изчезнат, посочи на Книгата входа на мината и му каза със знаци: „Аз отивам. Ти стой тук.“

Книгата кимна.

Скофийлд включи фенерчето на пистолета си, изплува през задния прозорец на офиса и се насочи към входа на мината.

Стигна до тежката врата и забеляза, че ръждясалите й резета са свалени — сравнително наскоро.

Влезе вътре.

Обгърна го непрогледен подводен мрак.

Тесният лъч на фенера осветяваше скали, подпорни греди и релси, които се губеха в далечината.

Трябваше да внимава с времето. В един момент щеше да се наложи или да се върне при Книгата, за да поеме въздух, или да продължен с надеждата, че ще стигне до някоя част на мината, в която има въздух.

Единственото, което го караше да мисли, че ще намери въздух, беше постъпката на Бота. Южноафриканецът едва ли щеше да дойде тук, ако…

Забеляза някаква тясна вертикална шахта, която пресичаше тунела. По цялата й дължина имаше скоби за хващане.

Доплува до шахтата и насочи фенера във вътрешността й. Краят на шахтата не се виждаше нито нагоре, нито надолу. Явно това беше път за достъп до всички нива на мината.

Въздухът му започна да свършва.

Скофийлд пресметна набързо.

Тук дълбочината на езерото беше около трийсет метра. Значи водата в тази шахта беше висока трийсет метра.

Ясно.

Това беше единствената възможност.

Заплува обратно да доведе Книгата.

След две минути се върна заедно с Книгата — и Футбола — и с нов запас от въздух в дробовете.

Шахтата представляваше тесен вертикален цилиндър с ниши към нивата на всеки три метра. Беше като да изкачваш канализационна шахта.

Скофийлд се изкачваше пръв и броеше скобите — по метър на всеки три скоби.

На петдесетата скоба дробовете му започнаха да парят.

На седемдесетата в гърлото му се надигна жлъчка.

На деветдесетата повърхността все още не се виждаше и той започна да се чуди дали не се е заблудил, дали не е направил фатална грешка, дали това не е краят, дали ще изгуби съзнание…

… и внезапно главата му се озова в прекрасния хладен въздух над водата.

Той побърза да се отдръпне, за да може да излезе и Книгата. Книгата подаде глава и двамата задишаха жадно, хванати за скобите.

Шахтата продължаваше още нагоре — само че вече не беше пълна с вода.

След като се надиша на воля, Скофийлд излезе от водата и влезе в най-близката ниша.

Озова се в широка пещера с равен под, очевидно някакво административно помещение на бившата мина. Но онова, което видя вътре, го накара да застине на място.

Пещерата беше пълна с провизии — храна, вода, газови котлони, мляко на прах — стотици кутии.

Стотици и стотици кутии.

До стените имаше десет походни легла. Масата в ъгъла беше зарината с фалшиви паспорти и шофьорски книжки.

„Лагер — помисли си Скофийлд. — Базов лагер.“

Зареден с храна за седмици, дори месеци — напълно достатъчна, за да могат похитителите на Китайския вирус и безценната ваксина за него — Кевин, да изчакат правителството на САЩ да се откаже да ги търси из езерото Пауъл.

И след като хоризонтът се разчистел, Бота и хората му са щели да напуснат този лагер и да се приберат в родината си.

Скофийлд огледа кутиите. Този, който ги беше донесъл, ги беше трупал дълго.

— Господи! — възкликна Книгата. — Доста добре са се подготвили.

Скофийлд си погледна часовника9:31.

— Хайде. До двайсет и девет минути трябва да сме върнали Футбола на президента. Предлагам да излезем на повърхността и да видим как ще стигнем до Обект 7.

Скофийлд и Книгата се изкачваха по вертикалната шахта.

С цялата скорост, на която бяха способни. Скофийлд с контейнера на Бота, Книгата с Футбола.

Стигнаха до края на стълбата и попаднаха в някаква просторна алуминиева сграда.

В края на помещението имаше релси за теснолинейка, които изчезваха под земята. Около тях се въргаляха ръждясали палети. Всичко беше потънало в прах и паяжини.

Скофийлд и Книгата се затичаха към вратата и я отвориха.

Яркото слънце ги ослепи. Пясъкът се наби в лицата им. Пясъчната буря още не беше преминала.

Излязоха от бараката…

… и се озоваха на гигантски пустинен полуостров, вдаден в езерото Пауъл. Приличаха на мравки на фона на величествения пейзаж на Юта — дори бараката, от която бяха излезли, приличаше на играчка насред пустинния полуостров.

На полуострова обаче имаше още една постройка, отдалечена на петдесетина метра: малка къща с пристройка отстрани.

Затичаха се натам.

На пощенската кутия пишеше „ХЬОГ“.

Скофийлд я отмина и влезе в двора.

Стигна до къщата, приведе се под един прозорец и надникна вътре. Точно в този момент от стената пред него се разлетя мазилка. Той се обърна и видя изскочилия иззад ъгъла на къщата мъж с джинсов гащеризон и автомат „Калашников“ в ръце.

Баам!

Фермерът се строполи мъртъв.

Книгата застана до Скофийлд с димящ пистолет в ръка.

— Какво става, по дяволите?

— Предполагам, че ако оживеем след всичко това, в крайна сметка ще открием, че господин Хьог е бил приятел на Гюнтер Бота — каза Скофийлд. — Да вървим.

Затича към пристройката и отвори вратата с надеждата да открие някакво превозно средство…

— Ей, крайно време беше да ни проработи късметът. Благодаря ти, Господи! Заслужихме си го.

Пред него като нова-новеничка кола в автосалон сияеше едно обичайно за тези райони превозно средство: прекрасен светлозелен селскостопански самолет.

След три минути Скофийлд и Книгата вече се носеха високо над змиевидните каньони на езерото Пауъл.

Беше 9:38.

„Трябва да е близо“ — помисли си Скофийлд.

Самолетът беше стар едномоторен „Тигров молец“ от Втората световна война, използван доста често по тези места. Имаше две крила, едно над и едно под фюзелажа, свързани с вертикални греди и кръстосани въжета. От опашната му част като крака на комар стърчаха два колесника. На опашката му имаше селскостопанска пръскачка.

Подобно на повечето едномоторни самолети, този също беше двуместен — пилотската седалка беше отзад, а тази на втория пилот — отпред под нея.

Освен това беше много запазен. Освен проклет шпионин господин Хьог явно беше бил и ентусиазиран любител на аеропланите.

— Какво ще правим? — изрече Книгата в шлемофона си. — Към Х-релсите ли отиваме?

— Не. Нямаме време. Летим право за Обект 7. Към аварийния изход.

Дейв Феърфакс дишаше учестено.

Денят се очертаваше като доста напрегнат.

След като беше изслушал изводите на Дейв за ситуацията в Обект 7 и за предателите от Седми взвод, заместник-директорът на ВРУ, който отговаряше за следенето на китайската космическа совалка, беше наредил пълно покритие в радиус от сто километра от Обекти 7 и 8. Всеки сигнал от тази зона щеше да бъде прихванат от сателит.

Освен това заместник-директорът беше впечатлен от работата на Феърфакс и беше дал на младия шифроаналитик пълна свобода по отношение на този случай.

— Прави каквото трябва, младежо — беше му казал. — И докладвай направо на мен.

Но нещо продължаваше да го гложди.

Възможно бе да се дължеше на въодушевлението, но парчетата на мозайката все още не искаха да се подредят.

Китайците имаха совалка в космоса, която общуваше с предатели в база на ВВС на САЩ.

Добре.

Значи в тази база имаше нещо, с което китайците искаха да се сдобият. Феърфакс предположи, че става въпрос за така често споменаваната антивирусна ваксина.

Добре…

И совалката беше най-доброто средство за свръзка с хората на земята.

Не.

Това не беше така. Китайците можеха да използват за тази цел който поискат от десетината си сателити. Не беше нужна чак совалка.

А може би задачата на совалката беше съвсем друга…

Феърфакс се обърна към единия от хората за свръзка с ВВС, които ВРУ беше повикало.

— Какви машини държи ВВС в Обект 7?

Служителят на ВВС сви рамене.

— Няколко стелта, един SR–71 Блекбърд, няколко АУАКС-а. Но Обект 7 се използва основно за биологически опити.

— Ами другият комплекс? Обект 8?

Мъжът присви очи.

— Там е съвсем друга история.

— Трябва да ми кажеш. Наистина трябва.

Човекът от ВВС се поколеба, но отговори.

— В Обект 8 има два работни прототипа на космическата совалка Х–38. Това е бойна совалка — по-малък и по-усъвършенстван вариант на стандартната совалка, която се изстрелва от гърба на 747 в тропопаузата7.

— Бойна совалка ли?

— Снабдена със специални ракети AMRAAM за нулева гравитация. Предназначена е за бързо изстрелване и кратки бойни акции: излита на ниска околоземна орбита, поразява вражеските сателити или космически станции и се прибира.

— Колко души побира?

Мъжът от ВВС се намръщи.

— Трима екипаж. И десет, най-много дванайсет души в оръжейния отсек. Защо?

Беше ред на Феърфакс да се замисли.

— О, не… — прошепна той. — Не може да бъде…

И сграбчи една разпечатка.

Това беше разпечатката на последното дешифрирано съобщение, което му беше разкрило предателите от част Ехо.

То гласеше:

Феърфакс прочете следния ред: „Имената на моите хора, които трябва да бъдат изведени…“

— Изведени… — каза на глас.

— Какво има? — попита офицерът за свръзка с ВВС.

Феърфакс беше потънал в размисъл. Картината беше съвсем ясна.

— Как ще искаш да изнесеш една свръхсекретна ваксина от една свръхсекретна база на ВВС насред една пустиня в САЩ? Със самолет не става, защото разстоянието е твърде голямо. Ще те свалят преди да си стигнал до Калифорния. Същото важи за изнасянето по суша. Никога няма да стигнеш до границата. По вода — същото. Но китайските копелета са го измислили.

— Какво са измислили?

— Ако не можеш да изнесеш нещо от Америка нито на север, нито на изток, нито на юг, нито на запад, тогава можеш да го изнесеш нагоре. В космоса.

Скофийлд си погледна часовника.

9:47.

Тринайсет минути да върнат Футбола на президента.

Светлозеленият селскостопански самолет се носеше над пустинята с триста километра в час.

В далечината вече се виждаха пистата и постройките на Обект 7.

След като бяха излетели, Скофийлд използва възможността да разгледа съдържанието на сребристия контейнер „Самсонайт“, който беше открил на дъното на езерото.

В пенопластовите джобове на контейнера имаше дванайсет лъскави стъклени ампули, пълни с някаква синкава течност.

На всяка ампула беше залепен бял етикет, който гласеше:

Скофийлд отвори широко очи.

Това беше походен комплект за ваксинация — дози от ваксината, произведени от генетично конструираната кръв на Кевин, дози, които се инжектираха със спринцовка. Запечатани тази сутрин.

Шедьовърът на Бота.

Противоотровата срещу последния щам на Китайския вирус.

Скофийлд пъхна шест ампули в джоба на бедрото си. Можеше да му потрябват.

След това потупа Книгата по рамото и му подаде останалите шест.

— Вземи, ако нещо се простудиш.

Книгата не беше обелил и дума от началото на полета и само се взираше в далечината.

Сега взе ампулите, пъхна ги в джоба на откраднатата от Седми взвод униформа и продължи да гледа втренчено пред себе си.

— Защо не ме харесваш? — попита изведнъж Скофийлд в шлемофона.

Книгата се обърна настрани и след малко отговори с нисък и леден глас:

— От много време се каня да те питам нещо, капитане.

— Какво?

Баща ми е бил с теб в Антарктида. И не се върна. Как загина?

Скофийлд не отговори.

Бащата на Книгата II — Бък Райли-старши, първият Райли Книгата — беше сполетян от ужасна смърт по време на злощастната акция в антарктическата станция „Уилкис“. Командирът на британците, извергът Тревър Барнаби, го беше хвърлил жив на косатките.

— Враговете го заловиха. И го убиха.

— Как?

— По-добре да не знаеш.

— Как?

Скофийлд затвори очи.

— Провесиха го с главата надолу над един басейн, пълен с косатки, и го спуснаха вътре.

— Онези от морската пехота не ни казаха нищо — тихо каза Книгата. — Само изпратиха писмо, в което пишеше какъв патриот е бил татко ми и че е загинал в бой. Капитане, знаеш ли какво се случи със семейството ми след смъртта на баща ми?

Скофийлд прехапа устни.

— Не. Не знам.

— Майка ми живееше в базата в Кемп Лежон в Северна Каролина. Аз вече бях курсант на Парис Айланд. Знаеш ли какво се случва със съпругите на убитите в бой, капитане?

Скофийлд знаеше. Но не каза нищо.

— Махат ги от базата. Очевидно съпругите на живите не обичат да виждат из базата току-що овдовели самотни жени — които могат да отмъкнат техните съпрузи.

— И така, след като загуби мъжа си, майка ми беше прогонена и от дома си — продължи той. — Опита се да почне наново и да се бори, но не успя. Три месеца след като я изгонили от базата, я открили във ваната на новата й гарсониера. Била изпила цяло шише приспивателни.

Книгата се обърна и погледна Скофийлд право в очите.

— Затова те питах за рискованите ти стратегии. Това не е игра. Всяка смърт носи след себе си много нещастие. Баща ми умря и майка ми умря, защото не можа да живее без него. Просто исках да съм сигурен, че баща ми не е загинал заради някой твой високорисков стратегически маньовър.

Скофийлд мълчеше.

Всъщност той не беше познавал майката на Книгата.

Книгата-старши не беше особено близък с колегите си — прекарваше свободното си време със семейството си. Естествено Скофийлд беше виждал Пола Райли на общите обеди и вечери, но изобщо не беше общувал с нея. Беше чул за смъртта й — и беше съжалил, че не е направил нещо, с което да й помогне.

— Баща ти беше най-смелият човек, когото познавах. И загина, спасявайки живота на друг. Едно момиченце падна от снегохода и той се хвърли след него, за да го спаси. Тогава го заловиха. Отведоха го в станцията и го убиха. Аз направих всичко възможно, за да се върна навреме, но… не успях.

— Нали каза, че досега не си закъснявал за никъде.

Скофийлд замълча.

— Знаеш ли, той ми е говорил за теб. Казваше, че си бил един от най-добрите командири, на които е служил. Казваше, че те обичал като роден син, като мен. Не се извинявам за студеното си отношение към теб, капитане, просто исках сам да те преценя и да си съставя мнение.

— И какво е то?

— Все още го съставям.

Самолетът се снижи над Обект 7.

„Тигровият молец“ кацна точно в 9:51 сред облаци от пясък.

Самолетът спря и Скофийлд и Книгата изскочиха от него — Скофийлд с Футбола и „Пустинния орел“ в ръка, Книгата с два никелирани пистолета М9 — и се затичаха към изкопа, където се помещаваше аварийният изход.

Изкопът беше пълен с полузасипани от пясъка трупове.

Деветима костюмирани агенти от Секретната служба. Мъртви. Членовете на Челен отряд Две.

Четирима мъртви морски пехотинци. В парадни униформи. Хендрик Колта и пехотинците от Найтхоук Три, които бяха дошли да проверят аварийния изход.

„Господи — помисли си Скофийлд, докато прескачаше телата. — Колко ли нещастие ще донесе всичката тази смърт?“

9:52.

Скофийлд и Книгата стигнаха до вратата — все още отворена след влизането на рекондосите — и влязоха в тесния тунел и прохладата на Обект 7.

Стълбата надолу беше дълга почти двеста метра. Нямаше никакво осветление и затова си светеха с фенерчето под дулото на „Пустинния орел“. Лъскавите пистолети на Книгата нямаха фенерчета.

9:53.

Стигнаха до дъното и до широкия един метър бетонен тунел, който продължаваше да се спуска надолу. И тук нямаше осветление.

Затичаха.

Скофийлд се опита да се свърже с Гант по микрофона от Секретната служба на китката си.

— Лисица! Лисица! Чуваш ли ме? Върнахме се! Върнахме се в комплекса!

В слушалката се чуваше само пукане и шум.

Никакъв отговор.

Възможно беше предавателите на Секретната служба да не издържаха на продължителен престой на трийсет метра под водата.

9:54.

Скофийлд и Книгата изминаха на бегом неколкостотинте метра през тесния тунел и нахълтаха през аварийния изход в северния край на Х-релсовия път на ниво 6.

В подземната станция цареше пълен мрак.

Ужасяващ и непрогледен.

Тънкият лъч на фенерчето освети няколко трупа и дупката в централната платформа, където Елвис беше взривил циклонитовата си граната.

— Стълбите — каза Скофийлд и насочи лъча към вратата на пожарното стълбище вляво. Скочиха на платформата и затичаха към вратата.

— Лисица! Лисица! Чуваш ли ме?

Пукот. Шум.

Скофийлд отвори вратата…

… и веднага чу приближаващия се тропот на поне десет чифта ботуши.

— Бързо, насам! — прошепна той и скочи в изкопа южно от платформата, където беше паркирана сервизната мотриса.

Книгата скочи след него и Скофийлд изгаси фенерчето — точно секунда преди вратата на пожарното стълбище да се отвори с трясък и през нея да нахлуят Карни Кобрата и част Чарли, всичките с фенерчета.

Кевин беше с тях — както и четирима азиатци.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Книгата.

Скофийлд се вгледа внимателно в четиримата азиатци.

Това бяха мъжете от карантинната камера, които бяха донесли Китайския вирус.

Съзнанието му заработи на бързи обороти.

Наистина, какво ставаше?

Пенетрейтърите току-що бяха прибрали Кевин в Обект 7А сега пак го изкарваха навън. Да не би Цезар да беше заповядал да го преместят на по-сигурно място?

Но един въпрос не му даваше мира: Какво го беше грижа Цезар за Кевин? Той не преследваше ли президента?

Кобрата и командосите му скочиха върху релсите от другата страна на платформата. Едва тогава на светлината на фенерчетата им Скофийлд забеляза, че блиндираните врати на Х-релсовия път от другата страна на платформата са отворени. Това бяха вратите на тунела към Обект 8.

Кобрата, десетимата командоси, Кевин и четиримата азиатци почнаха да влизат в източния тунел, като поглеждаха често назад.

Назад…

След това видя последния тревожен поглед на Кобрата преди да влезе в тунела и изведнъж разбра.

Тези мъже бяха откраднали Кевин… от Цезар.

В тъмния хангар на ниво 2 Гант погледна нервно часовника си.

9:55.

Пет минути до мига, в който президентът трябваше да положи длан върху анализатора на Футбола.

А Плашилото го нямаше никакъв.

Мамка му!

„Ако не дойде, шоуто ще свърши.“

Гант, Майката, Джулиет, президентът, Шомпола и Тейт бяха напуснали АУАКС-а на ниво 2 и сега стояха до шахтата на елеваторната платформа.

Гант беше взела черната кутия на АУАКС-а и искаше да стигне до приземния хангар и да осъществи плаца си.

Но ако Скофийлд не се появеше в най-скоро време, този план щеше да остане чисто академичен.

Комплексът тънеше в зловеща тишина.

Непрогледният мрак допълваше обстановката и създаваше абсолютно мъртвешка атмосфера.

На Гант й се стори, че чува нещо в слушалката си: „… ица!… аш ли ме?“

Джулиет също го чу и прошепна:

— Чу ли?

В този миг в елеваторната шахта отекна изстрел, който ги накара да подскочат.

Пушка-помпа.

Но онова, което чуха след изстрела, беше още по-зловещо.

Безумен кикот.

Кикот на психопат, който отекна в шахтата и проряза въздуха като коса.

— Ха-ха-хааааааааа! Здррравйте всички! Идваме!

След това някой зави като вълк.

— Ауууууууу!

Дори Майката преглътна.

— Затворниците…

— Разбили са оръжейната в затвора — каза Джулиет.

Изведнъж в шахтата отекна ясен метален звук.

Гант надникна през ръба.

Огромната елеваторна платформа се намираше на ниво 5 и водата вече беше скрила наполовина останките на АУАКС-а.

Върху платформата се движеха поне двайсет запалени факли.

Избягалите затворници.

— Колко са? — попита Джулиет.

— Не знам. Трийсет и пет — четирийсет. Защо, колко трябва да са?

— Четирийсет и двама.

— А, ясно.

Платформата изплува от езерото на ниво 5 и се понесе нагоре.

— Електричеството не беше ли… — почна Майката.

Джулиет поклати глава.

— Има независим хидравличен двигател, точно за такива случаи.

Масивният силует на платформата се приближаваше в мрака.

— Дръпнете се от шахтата. Бързо! — Гант избута президента зад колесника на единия АУАКС. После всички изгасиха фенерите.

Платформата подмина ниво 2 и бавно продължи нагоре.

Гант успя да я огледа иззад колесника на АУАКС-а.

Сцената беше като извадена от филм на ужасите.

Те стояха на платформата и размахваха факли и пистолети — и виеха като зверове.

Затворниците от ниво 5.

Половината бяха свалили ризите си и голите им гърбове лъщяха на светлината на факлите.

Елеваторът отмина ниво 2 и Гант излезе от скривалището си и не свали поглед от платформата, докато тя не стигна до главния хангар.

Цезар Ръсел крачеше решително из контролния център над главния хангар.

Току-що беше видял платформата и товара й от виещи затворници. В момента, в който беше стигнала хангара, те се бяха разпръснали във всички посоки.

— Свържете се по радиостанциите — хладно заповяда Цезар. — Кажете на Чарли да дойдат при горната врата и да се подготвят за евакуация към втория команден пост. Ние ще отидем при тях. Къде е Ехо?

— Не мога да се свържа с тях, сър — отвърна най-близкият оператор.

— Няма значение. Ще се свържем с тях после. Да тръгваме. Всички станаха — Логан и тримата командоси от Алфа, Макконъл Боата и четиримата му подчинени от Браво.

Цезар въведе кода си в малката херметична врата в северната стена на офиса и тя се отвори.

Откри се бетонен тунел, който се спускаше надолу и наляво и отвеждаше до горната врата.

Тримата командоси от Алфа влязоха първи с насочени автомати. Цезар и Логан ги последваха.

Полковник Джером Харпър беше следващият, но така и не влезе вътре.

Защото в секундата, в която Логан изчезна в тунела, обикновената врата в другия край на контролния център се отвори с трясък и през нея влязоха петима затворници с пушки.

Буум!

Едно командно табло се разлетя на парчета.

Логан чу изстрелите, видя нападателите и разбра, че останалите няма да го последват в тунела — погледна Харпър и затръшна вратата, като изостави полковника и останалите командоси в контролния център.

Изоставените бяха общо единайсет: Харпър, Макконъл Боата, четиримата му подчинени от част Браво, четиримата оператори и мъжът, който цяла сутрин беше наблюдавал безмълвно развитието на нещата.

Логан ги изостави на милостта на подивелите затворници.

В подземната Х-релсова станция на ниво 6 Скофийлд и Книгата излязоха от скривалището си изпод компактната сервизна мотриса, скочиха върху платформата и се затичаха към пожарното стълбище.

9:56.

Скофийлд отвори вратата и веднага чу стрелбата, последвана от оглушително „Ауууууу!“

Побърза да я затвори.

— Е, този път няма съмнение. Току-що влизаме в ада.

— Имаме четири минути да открием президента — каза Книгата.

— Знам, знам. — Скофийлд се огледа. — Но за тази цел трябва по някакъв начин да се качим догоре.

Той впери поглед в мрака на подземната станция, после извика:

— Бързо. Насам! — и затича по платформата.

— Какво? — Книгата хукна след него.

— Има още един път към горните нива. Онези от Седми взвод вече са го използвали — вентилационната шахта в другия край на платформата.

9:57.

Стигнаха до вентилационната шахта.

Скофийлд пробва да се свърже отново. Молеше се да не е повредил микрофона си, докато плуваше в езерото.

— Лисица! Лисица! Чуваш ли ме?

Пукане. Пращене. Нищо.

Двамата с Книгата влязоха в сто и петдесет метровата вертикална шахта. Книгата погледна нагоре.

— Олеле!

Краят на шахтата беше някъде високо в непрогледния мрак.

9:58.

— Бързо нагоре — каза Скофийлд. — Ще стигнем до елеваторната шахта по някой от напречните канали и след това ще минем по платформата и ще ги търсим.

Изстреля магхука нагоре, като забави включването на магнита. След миг го включи и главата се отклони наляво, привлечена от вертикалната стена на шахтата.

9:58:20.

Скофийлд пое нагоре пръв. Магхукът му го отнесе със свистене. Книгата го последва.

9:58:40.

Влязоха в първото хоризонтално отклонение и затичаха. Футбола се люлееше в свободната ръка на Скофийлд.

9:58:50.

Стигнаха до потъналата в мрак огромна елеваторна шахта. Единствено някаква оранжева светлина проникваше през квадратния отвор, където обикновено стоеше независимата миниплатформа. Главната платформа очевидно беше спряла в хангара на приземното ниво.

Скофийлд и Книгата стояха на ръба на хоризонталната шахта. Намираха се на ниво 3.

Скофийлд вдигна микрофона към устата си.

— Лисица! Лисица! Къде сте?

— Ей! — отекна в шахтата познат женски глас.

Скофийлд вдигна глава и насочи лъча на фенера си към гласа.

Гласът, както и още един лъч светлина идваха от едно ниво по-нагоре, в отсрещния край на шахтата, откъм масивната врата на хангара на ниво 2.

Лъчът на неговия фенер освети сериозно разтревоженото лице на Либи Гант.

9:59:00.

— Лисица!

— Плашило!

Сега Скофийлд я чуваше съвсем ясно в слушалката. Водата очевидно само беше намалила обхвата.

— По дяволите! Мислех, че платформата ще е тук!

— Затворниците я качиха в главния хангар — каза Гант.

9:59:05.

9:59:06.

— Плашило, какво ще правим? Имаме само една минута…

Скофийлд си мислеше същото.

Шестдесет секунди.

Абсолютно недостатъчни, за да слезе до дъното на шахтата, да я преплува и пак да се качи. Абсолютно недостатъчни, за да увисне в улея и да пролази до отсрещната страна. Не можеше да ги стигне и с магхука. Много бяха далеч…

По дяволите!

— Какво ще кажеш за един „Мост Харбър“? — чу се в слушалката гласът на Майката.

„Мостът Харбър“ беше легендарен трик с магхук. Двама с два противоположно заредени магхука трябваше да стрелят и главите да се срещнат във въздуха и да се слепят. Беше наречен на моста „Харбър“ в Сидни, прочутото австралийско съоръжение, построено като две отделни срещуположни арки, които се срещнали по средата над пристанището на Сидни. Скофийлд беше виждал много морски пехотинци да опитват този трик. Никоя двойка не беше успяла.

— Не, мостът „Харбър“ е неизпълним. Никога не съм виждал един магхук да се среща с друг във въздуха. Но се сещам за нещо друго…

9:59:09.

9:59:10.

Той погледна Гант и президента; които стояха на вратата на хангара на ниво 2, и прецени разстоянието.

След това вдигна глава и огледа дъното на платформата в най-горната част на шахтата.

Предложението на Майката му беше подсказало една идея.

Може би с два магхука щяха да…

— Лисица! Бързо! Къде е миниплатформата?

— Където я оставихме. Горе на ниво 1.

— Бързо на ниво 1. Качи се на нея. Вдигни я и спри на трийсет метра под голямата платформа. Бързо!

Гант не си и помисли да спори. Нямаше време. Тя сграбчи ръката на президента и изчезна от погледа на Скофийлд.

9:59:14.

9:59:15.

Скофийлд заобиколи Книгата и се втурна към главната вентилационна шахта.

Стигна до края на хоризонталния тунел и без дори да мигне, изстреля магхука нагоре.

Този път изчака да се развият всичките петдесет метра на въжето преди да натисне бутона за намагнитизиране.

Както и преди, куката отклони полета си и залепна върху металната стена на вентилационната шахта.

9:59:22.

9:59:23.

Скофийлд отново полетя в шахтата.

Този път Книгата не го последва, защото Скофийлд нямаше време да му пуска обратно магхука. Щеше да се справи сам, а освен това магхукът му трябваше…

Стоманените стени на шахтата отминаваха отпред, отзад, отляво и отдясно. Скофийлд спря навиващия механизъм на четвъртото хоризонтално разклонение на трийсет метра под главния хангар и се втурна през него.

9:59:29.

9:59:30.

Пак стигна до елеваторната шахта. Сега дъното на платформата беше значително по-близо, само на трийсет метра отгоре. Чу изстрелите и крясъците на затворниците и за миг се зачуди какво ли правят в главния хангар.

9:59:34.

9:59:35.

Миниплатформата се появи от другата страна на шахтата. Върху нея стърчаха фигурите на Гант, Джулиет, Майката и президента.

9:59:37.

9:59:38.

Миниплатформата се изравни с него и Скофийлд заповяда:

— Спрете!

Платформата се закова на място на седемдесет метра от него.

И така, те стояха едни срещу други, разделени от огромната шахта.

9:59:40.

— Лисица! — каза Скофийлд в микрофона си. — Искам да залепя магхука си на дъното на платформата.

— Но той е прекалено къс…

— Знам. Но два магхука ще ей достатъчни. Опитай се да уцелиш платформата на около четвърт от дължината й.

9:59:42.

Скофийлд изстреля своя магхук. Магнитната глава изсвистя във въздуха и полетя диагонално към шахтата.

След което — чънк! — магнитната глава залепна върху долната част на платформата.

9:59:43.

Чънк! Същият звук от другия край на шахтата.

9:59:45.

9:59:46.

Скофийлд хвана магхука с една ръка. След това отвори Футбола и погледна таймера — 00:00:14… 00:00:13…

— Лисица! Дай въжето на президента. Имаме дванайсет секунди и само един опит.

— Ти май се шегуваш — чу се гласът на Майката.

От другата страна на шахтата Гант подаде магхука на президента.

— Успех, сър.

Скофийлд и президентът стояха един срещу друг от двете страни на огромната шахта, всеки с по един магхук в ръка, с увиснали по диагонал от долната страна на шахтата въжета. Приличаха на циркови акробати на трапец, които се канят да изпълнят особено сложен номер.

9:59:49.

9:59:50.

— Хайде! — каза Скофийлд.

И двамата полетяха.

През шахтата.

Две малки фигурки, увиснали на две тънки въжета.

Всъщност когато се залюляха подобно на огледални махала, двамата наистина приличаха на акробати на трапец — носещи се един срещу друг с намерение да се срещнат точно по средата. Скофийлд беше протегнал отворения куфар, а президентът беше протегнал дясната си ръка.

9:59:52.

9:59:53.

Скофийлд описа дъга, стигна до най-ниската й точка и започна да се издига.

Забеляза в сумрака президента, който летеше срещу него със застинала в панически ужас физиономия. Но Шефа се държеше мъжки, стискаше дръжката на магхука и протягаше дясната си ръка.

9:59:54.

9:59:55.

Фигурите се доближиха, достигайки най-високите точки на траекториите си…

9:59:56.

9:59:57.

… и в почти пълен мрак, на сто и петдесет метра над дъното на шахтата те се срещнаха и президентът докосна с длан анализатора върху куфарчето в ръката на Скофийлд.

Биип!

Таймерът на Футбола моментално се нулира.

00:00:02 стана на 90:00:00 и часовникът отново започна да отброява оставащото време.

След като се бяха озовали на едно и също място за части от секундата на сто и петдесет метра над света, Скофийлд и президентът се разделиха и полетяха обратно към отправните си точки.

Президентът се приземи върху миниплатформата, където бе подхванат от Гант, Джулиет и Майката.

От другата страна на шахтата Скофийлд се понесе към отвора на хоризонталната вентилационна шахта.

Стъпи леко на ръба на тунела, въздъхна с неизразимо облекчение и затвори Футбола.

Успяха. Поне за още деветдесет минути. Сега той и Книгата трябваше да стигнат до президента. Имаха работа.

Скофийлд освободи магхука си и се обърна в тунела, за да тръгне към Книгата…

И замръзна.

Трима мъже бяха препречили пътя му — голи до кръста, в сини джинси. С насочени към него помпи „Ремингтън“, с татуирани гърди, огромни бицепси и липсващи предни зъби.

— Хайде обратно на небето, брато — изръмжа единият от затворниците.

Цезар Ръсел тичаше през ниския бетонен тунел.

Тримата командоси от Алфа тичаха пред него. Кърт Логан беше последен.

Току-що бяха изоставили Харпър и останалите в контролния център.

Стигнаха до една масивна стоманена врата и Цезар въведе кода. Вратата се отвори.

Тунелът продължаваше от другата й страна, но се разклоняваше на две.

Надясно беше свободата — изходът от Обект 7 през външните хангари.

Наляво, след завоя, се намираше шахтата на пътническия асансьори…

… още нещо.

Цезар се закова на място. Иззад ъгъла на тунела към пътническия асансьор стърчеше ботуш.

Черен ботуш на мъртъв командос.

Цезар се приближи към трупа.

И установи, че ботушът е на потъналото в кръв тяло на Уилис Питона — командващият на част Чарли, частта, която трябваше да върне Кевин в Обект 7.

Намръщи се.

Цялата част Чарли лежеше мъртва в тунела. А Кевин го нямаше.

Тогава забеляза, че умиращият Питон с последни сили е написал нещо с кръвта си на стената.

Главно „Е“.

Цезар се втренчи в кървавата буква и прехапа устни.

Логан се приближи до него.

— Какво става?

— Дай да стигнем до втория команден център — каза Цезар спокойно. — Искам да разбереш какво е станало с част Ехо.

Шейн Скофийлд излезе от шахтата под МП Едно, придружен от четирима тежко въоръжени затворници. Футбола вече не беше у него. Единият от похитителите му го беше взел и му се радваше като на нова играчка.

Докато се измъкваше изпод президентския хеликоптер, му се стори, че чува ръкопляскане и овации…

… и изведнъж — буум! — изстрел, който го накара да подскочи. Изстрелът бе последван от шумни одобрителни крясъци.

Още един изстрел — и още викове и аплодисменти.

Кръвта на Скофийлд се смрази.

Какво ставаше, по дяволите?

Той излезе изпод МП Едно и видя, че трийсетина затворници са наобиколили шахтата на елеваторната платформа.

Платформата — със счупения АУАКС отгоре й — беше спусната на три метра под нивото на хангара и оформяше огромна квадратна яма в средата му.

Затворниците се бяха струпали около тази импровизирана яма и се взираха в нея напрегнато, като участници в залагане на бой с петли, размахваха юмруци, викаха и подсвиркваха. Някакъв космат индивид не спираше да крещи:

— Тичай, малкия! Тичай! Тичай! Ха-хааааааа!

Скофийлд никога не беше виждал по-ужасна сган.

Разкривените им лица бяха покрити с татуировки и белези. Всички затворнически униформи бяха преправени според личния вкус на притежателите си — едни бяха отпрали ръкавите и ги бяха превърнали в препаски за глава, други бяха разкопчали ризите си, а трети изобщо нямаха ризи.

Четиримата му придружители го избутаха до ръба на ямата и той погледна надолу.

Между останките на АУАКС-а бягаха като подплашени животни двама младежи — ако се съдеше по чистите им и изгладени сини униформи, сигурно бяха оператори от ВВС.

В ямата имаше и петима затворници с пушки, които преследваха нещастните оператори.

Скофийлд забеляза в два от ъглите на шахтата окървавените тела на други двама оператори — очевидно те бяха поводът за аплодисментите преди малко.

В този миг за негов най-голям ужас от отсрещния край на хангара се появи нова група затворници, които водеха Гант, Майката, Джулиет… и президента на САЩ.

— Господи, дано да е сън — прошепна той.

В мрака на хангара на ниво 1 Николас Тейт-трети, съветник по вътрешната политика на президента на САЩ, се взираше нервно в елеваторната шахта.

Президентът и трите му охранителни не се бяха върнали от пътешествието до миниплатформата и Тейт беше сериозно разтревожен.

— Мислиш ли, че затворниците са ги хванали? — обърна се той към Шомпола.

От горния хангар долитаха звуци като от футболен мач.

— Надявам се да не са — прошепна Хагърти.

Тейт продължи да се взира в шахтата. През главата му препускаха хиляди мисли, повечето свързани със собственото му оцеляване. Измина още една минута.

— Какво предлагаш? — попита той, без да се обръща.

Не получи отговор.

Намръщи се и се обърна.

— Попитах… — И замръзна.

Хагърти го нямаше.

Тейт виждаше само тъмния хангар и черните силуети на самолетите.

Пребледня.

Хагърти беше изчезнал.

Беше изчезнал — безшумно, моментално — само за секунда.

Като че ли някой беше изтрил съществуването му с гума.

Николас Тейт изпадна в паника. Беше сам, тук долу, в един заключен комплекс, пълен с откачени командоси от ВВС и най-гнусната шайка престъпници, които човечеството беше смогнало да роди.

И тогава го видя.

Видя проблясъка на пода, където допреди малко беше стоял Хагърти. Пристъпи и го вдигна от земята.

Пръстен.

Златен офицерски пръстен.

Пръстенът на Хагърти от дипломирането в Анаполис.

Последните двама радиооператори оцеляха съвсем за кратко.

След като откъм ямата отекнаха последните изстрели, затворниците избутаха Гант и останалите при Скофийлд.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — отвърна Скофийлд.

След главозамайващия номер с трапеца Гант и останалите бяха имали същия лош късмет като Скофийлд.

Веднага щом президентът стъпи на миниплатформата, тя потегли нагоре. Някой в главния хангар я беше извикал.

Бяха издигнати в хангара и се озоваха насред някакъв кошмар.

Обект 7 беше във властта на затворниците — бившите опитни субекти за ваксината на Бота. Въпреки че нямаше как да скрият разнообразните си оръжия, Гант все пак успя да спаси магхука си, като го залепи под миниплатформата.

Но това, от което не можа да се отърве, беше черната кутия на АУАКС-а и затова, когато малката платформа стигна до приземния хангар, тя все още беше в нея.

Тя обаче нямаше никакво намерение да разкрива предназначението й пред затворниците и затова я остави на пода на миниплатформата и след като тя се изравни с приземното ниво, я ритна „без да иска“ и устройството отлетя на пода на хангара.

Ловът в ямата беше приключил и сега затворниците прехвърлиха вниманието си към президента и неговите телохранители.

Един затворник се отдели от групата и пристъпи напред, хванал небрежно пушката си.

Открояваше се отчетливо между останалите.

Беше петдесетгодишен и ако се съдеше по увереното му поведение, се ползваше с респекта на групата. Темето му беше плешиво, но останалата част от прошарената му черна коса беше доста дълга. Тънкият орлов нос, бледата кожа и изпитите скули допълваха готическия му вид.

— „Добре дошла — казал паякът на мухата“ — изръмжа дългокосият и пристъпи към президента. Гласът му беше тих и зловещо отчетлив. — Добро утро, господин президент. Много мило от ваша страна да ни посетите. Помните ли ме?

Президентът не отговори.

— Разбира се, че ме помните. Аз съм 18–84. По един или друг начин вие сте се срещали с всичките деветима осъдени по време на управлението ви по алинея 18, параграф 84, част I от Наказателния кодекс на САЩ. Това е онази част на Кодекса, която забранява на обикновените американци да правят опити за убийство на президента си.

— Гримшоу. Сет Гримшоу. — Дългокосият затворник протегна ръка. — Запознахме се през февруари, точно две седмици преди да станете президент, докато излизахте от хотел „Бонавенчър“ в Лос Анжелис през кухнята в сутерена. Аз се опитах да ви застрелям в главата.

Президентът не каза нищо.

И не пое протегнатата ръка на Гримшоу.

— Тогава успяхте да запазите инцидента в тайна. Впечатлен съм. Особено щом това, което искам аз и другите като мен, е публичност. Освен това няма защо да тревожим излишно нацията, нали така? По-добре да държим масите в неведение относно тези тревожни малки опити за посегателство върху личността ви. Но, както казват, блажени са нисшите духом.

Президентът не каза нищо.

Гримшоу огледа развеселено черната униформа на Шефа — президентът, Джулиет и Скофийлд още бяха в бойните униформи на Седми взвод. Гант и Майката бяха в парадните си униформи от морската пехота — вярно, вече доста мръсни и измачкани.

По устните на Гримшоу плъзна доволна усмивка.

Той отиде при затворника с Футбола и взе сребристия куфар, отвори го и погледна първо дисплея, а след това и президента.

— Разбирам, че аз и новоосвободените ми колеги сме се намесили в нещо доста интересно. Игра на котка и мишка, ако се съди по облеклото ви и по бързината, с която тази сутрин офейкахте от нашето отделение. — Гримшоу зацъка укорително с език. — Настина, господин президент, държа да ви кажа, че хич не ви отива. Хич.

Гримшоу присви очи.

— Но кой съм аз, че да спирам този невероятен спектакъл? Президентът и вярната му охрана срещу коварния военнопромишлен комплекс. — Гримшоу се обърна. — Голиат. Доведи другите пленници.

Един огромен затворник се отдели от групата и закрачи към сградата в хангара. Беше истински великан, с бицепси колкото ствол на дърво и малка квадратна глава, навяваща асоциации с чудовището на Франкенщайн. Имаше дори плоска квадратна издатина на челото — белег от имплантиране на стоманена плоча в мозъка. В едната огромна ръка на Голиат имаше автомат Р–90, а в другата беше магхукът на Скофийлд.

След малко Голиат се върна.

Зад него вървяха седемте командоси, които заедно с нещастните радиооператори бяха останали в плен на затворниците.

Полковник Джером Т. Харпър.

Макконъл Боата и четиримата му командоси от част Браво, двама от които тежко ранени.

И индивидът, който цяла сутрин беше наблюдавал събитията в сенките на контролния център на Цезар Ръсел.

Скофийлд го позна моментално.

Президентът също.

— Уебстър… — каза той.

Карл Уебстър, официалният пазител на Футбола, стоеше сред командосите и изглеждаше ужасно притеснен. Очите под огромните му рошави вежди шаваха наляво и надясно, сякаш търсеше изход.

— Духач скапан! — викна Майката. — Дал си Футбола на Ръсел. Продал си президента.

Уебстър не каза нищо.

Скофийлд продължи да го наблюдава. Досега беше мислил, че командосите от Седми взвод са похитили Уебстър, защото, за да разиграе спектакъла си, Цезар се нуждаеше от ядреното куфарче и Скофийлд се беше чудил как го е взел от Уебстър.

Очевидно не насила. Кръвта по белезниците на куфарчето явно беше замислена като драматичен ефект. Уебстър без съмнение беше подкупен много преди президентът да пристигне в Обект 7.

— А сега, деца мои, пазете си силите — каза Гримшоу и размаха Футбола. — След секунди ще ви дам възможност да решите противоречията си. Но първо имам един въпрос. — Той се обърна към полковник Харпър. — Къде е изходът от този комплекс?

— Няма изход — отговори Харпър. — Комплексът е заключен. Не можете да излезете.

Гримшоу вдигна пушката си и я опря в лицето му.

— Май не попитах достатъчно ясно.

След което се обърна и стреля в двамата ранени, които стояха до Харпър. Мъжете паднаха мъртви на пода.

Гримшоу отново насочи пушката към Харпър и вдигна въпросително вежди.

Харпър пребледня и кимна към пътническия асансьор.

— В шахтата на асансьора има врата. Наричаме я горната врата. Води навън. Кодът на ключалката е 5564771.

— Благодаря, полковник, бяхте много любезен. А сега ще ви оставим да довършите играта си. Предполагам разбирате, че преди да напуснем това ужасно място, трябва да изтребим всички ви. Но като жест на добра воля ще ви направя една последна услуга — въпреки че го правя по-скоро за лично забавление, отколкото за ваше. Ще ви дам възможност да се избиете едни други. Петима на петима. В ямата. Така поне победителят ще умре със знанието, че е спечелил импровизираната ви гражданска война. — Той се обърна към Голиат — Вкарай командосите отсам. Президента и отряда му — от другата страна.

Скофийлд и останалите поеха под дулата на оръжията към отсрещната страна на платформата — източната страна.

Петимата оцелели от Седми взвод — Джером Харпър, Макконъл Боата, последните двама командоси от Браво и предателят Уебстър — стояха точно срещу тях. Разделяше ги седемдесет метра широката и три метра дълбока яма на елеваторната платформа.

— Обявявам началото на битката. — Сет Гримшоу стисна челюст. — До смърт.

Скофийлд скочи в ямата и се озова сред купчините огромни метални отпадъци от АУАКС-а.

Крилата на гигантския самолет стърчаха под най-различни ъгли — огънати, счупени и пълни с вода. Цилиндричните двигатели стърчаха нагоре. А в самия център на ямата лежеше най-голямото цяло парче от боинга — повреденият му до неузнаваемост фюзелаж. Дългото цилиндрично тяло на самолета лежеше напреки на платформата като мъртва птица.

Мракът в главния хангар усложняваше нещата още повече.

Единствената светлина идваше от факлите на затворниците и хвърляше продълговати сенки в лабиринта от желязо, превръщайки го в тъмна метална гора — видимостта беше само няколко метра.

„Как се набутахме във всичко това, по дяволите?“ — помисли Скофийлд.

Той и групата му стояха с гърбове към солидната бетонна стена в източната част на платформата и се чудеха какво да правят.

В този момент над главата на Скофийлд се заби автоматичен откос.

Сет Гримшоу се провикна:

— Почвайте битката незабавно! Ако скоро не започнете да се избивате, ще ви избием ние!

— Господи… — прошепна Джулиет Джансън.

Скофийлд огледа хората си.

— Нямаме много време, затова слушайте внимателно. Трябва не само да оцелеем, но и да открием начин да се измъкнем оттук.

— Миниелеваторът — каза Гант и кимна към североизточния ъгъл на самолетната платформа. Петима затворници държаха оръжията си насочени към нея.

— Трябва по някакъв начин да им отвлечем вниманието — каза Скофийлд. — Нещо, което…

Едно летящо парче метал едва не му отряза главата.

Скофийлд го видя в последната секунда, приклекна инстинктивно и разкривената ламарина отхвръкна от бетонната стена зад него.

Той се обърна, за да види откъде идва атаката, и забеляза двама командоси, които прескачаха металните отломки и тичаха към тях; държаха продълговати парчета метал — като мечове!

— Разпръсни се! — изкрещя Скофийлд.

Първият командос връхлетя върху него и замахна с „меча“ си.

Скофийлд го сграбчи за китката и парира удара. Гант се зае с втория командос.

— Изчезвайте! — изкрещя Скофийлд на Джулиет, Майката и президента. — Махайте се оттук!

Джулиет и президентът изчезнаха в мрака, но Майката се поколеба.

— Отивай с президента! — викна Скофийлд.

Затворниците наблюдаваха борбата между Скофийлд и първия командос и между Гант и втория и свиркаха одобрително.

Президентът и Джулиет — следвани от Майката — тичаха през тъмния лабиринт към североизточния ъгъл на ямата, където се намираше миниплатформата.

Но затворниците отгоре видяха онова, което Джулиет, президентът и Майката не виждаха: трите фигури, които бързо се приближаваха към тях отляво покрай северната стена на ямата — Джером Харпър, Карл Уебстър и капитан Макконъл, който координираше атаката.

Скофийлд и Гант стояха гръб в гръб и се биеха с противниците си.

Гант беше намерила някакво парче от тръба и сега отбиваше като със сопа ударите на командоса.

Той размахваше мощно „меча“ си с две ръце, но Гант успешно парираше атаките му.

— Как си? — попита Скофийлд между два удара на своя противник.

— Ами, добре… благодаря… тук нещо съм се сбила с един…

— Трябва да отидем при президента.

— Знам… само че първо… трябва да ти спася задника.

Тя хвърли поглед през рамо и се усмихна, но в същата секунда забеляза, че противникът му замахва.

— Плашило! Долу!

Скофийлд се хвърли на земята.

Мечът на противника мина над главата му. Мъжът изгуби равновесие и залитна право към Гант.

Тя го очакваше.

Звукът от удара на тръбата по главата на командоса беше отвратителен. Командосът се свлече на земята, а Гант се завъртя като балерина тъкмо навреме, за да посрещне удара на своя нападател, и викна:

— Плашило! Отивай при президента!

Скофийлд затича през отломките.

На двайсет метра на север от Скофийлд и Гант Джулиет Джансън и президентът тичаха с всички сили през лабиринта от боклуци, но не знаеха, че от лявата им страна приближават трима мъже.

Двама от тях изскочиха иззад счупената опашка на самолета, нахвърлиха се върху Джулиет и я повалиха на земята — Макконъл Боата и Карл Уебстър.

Президентът се обърна и я видя под двамата командоси, погледна на другата страна и забеляза полковник Харпър, който стоеше сред развалините на АУАКС-а и наблюдаваше.

Президентът се втурна към Джулиет, но точно в този миг една фигура изскочи от близката купчина метал и профуча на сантиметри от него.

Майката.

Носеше се като торпедо.

Удари Боата с рамо толкова силно, че едва не му прекърши врата.

Карл Уебстър се стресна и се обърна да види какво става…

… за да получи мощен удар в ченето от Майката.

Уебстър беше доста як, но крошето го отхвърли право към купчината ламарини зад него. Той сграбчи една и замахна към Майката.

Тя изръмжа. Уебстър нападна.

Битката беше жестока.

Противниците бяха равностойни — опитни в ръкопашния бой, високи над метър и осемдесет и тежки над сто килограма.

Уебстър изрева и замахна с импровизирания меч. Майката се наведе, сграбчи парче от крилото и го вдигна пред себе си като щит. Мечът на Уебстър издрънча в щита. Като продължаваше да отбива ударите му, Майката се наведе и вдигна някакъв метален прът.

Краткото й разсейване позволи на Уебстър да стовари с всичка сила метала върху рамото й. Бликна кръв.

Майката изкрещя, пусна щита и отби следващите три удара с пръта.

Мамка му, трябваше й само едно разкриване, една възможност…

— Защо предаде президента? — викна тя в опит да го разсее.

— В живота на всеки мъж идва време, когато трябва да вземе решение! — изкрещя Уебстър. — Решение на чия страна да застане! Аз съм се сражавал за тази страна! Мои приятели умряха за нея, прецакани от мръсни политици като него! Затова, когато получих възможност, реших, че не мога да оставя поредното тъпо, похотливо и нерешително копеле да загроби тази страна!

Уебстър замахна странично.

Майката отбягна удара и скочи върху крилото на самолета. Сега беше с един метър по-високо от Уебстър.

Но счупеното крило не издържа на тежестта й и поддаде. Тя залитна и за секунда изгуби равновесие — секунда, която беше достатъчна на Уебстър, за да замахне към незащитените й глезени.

Мечът на Уебстър удари целта…

Дрънн!!!

Ръката му потрепери от удара в униформения крак на Майката.

Уебстър зяпна от почуда.

Майката се усмихна. Беше ударил изкуствения й крак — изкуствения й крак от титаниева сплав!

Объркването на противника й даде единствената възможност, която чакаше. Майката замахна с всичка сила.

Шшшссс!

От гърлото на Уебстър бликна фонтан от кръв.

Желязото падна от ръцете му, той се свлече на колене, хвана се за гърлото, после погледна невярващо окървавените си ръце. Отправи последен ужасен поглед към Майката и падна по лице в локвата от собствената си кръв.

Тълпата затворници изрева от удоволствие.

В източния край на ямата Гант продължаваше да се бие с противника си.

Стоманеното парче на командоса се удряше в четвъртцоловата й тръба.

Командосът я изтикваше назад и се усмихваше при всеки удар. Очевидно усещаше надмощието си.

След малко започна да я напада още по-ожесточено, но според Гант така само щеше да се измори по-бързо.

Тя се престори на изтощена, залитна назад и започна „отчаяно“ да отбива атаките му.

Тогава противникът й замахна рязко — с последните сили на изтощен човек — и Гант се наведе, след което скочи към него и заби края на тръбата право в адамовата му ябълка.

Очите на командоса се разшириха от изненада и той залитна и се задави. Вероятно щеше да се задържи на крака, ако вече не беше мъртъв. Свлече се на земята, като продължи да зяпа глупаво Гант.

Сред тълпата се възцари необичайно мълчание. Явно не вярваха на очите си.

След това се разнесе мощен одобрителен рев. Затворниците започнаха да ръкопляскат и да подсвиркват.

— Страшна си!

— На това му се вика жена!

В северния край на платформата президентът коленичи до Джулиет и й помогна да стане — но когато се изправиха, и двамата застинаха.

Точно пред тях, до единия преобърнат двигател на АУАКС-а, стоеше полковник Джером Т. Харпър. Сам, но съвсем близо.

Вляво от него лежеше Боата — стенеше и още не можеше да се съвземе от мощния удар на Майката.

Затворниците крещяха:

— По-живо, господин президент! Изцапай си ръцете с кръв! Убий го това копеле!

— Яж лайна, Харпър!

Харпър беше наясно с резултата. Всичките му хора бяха или мъртви, или непотребни.

Но въпреки това поведението му излъчваше странна увереност.

А после той бръкна в джоба си.

И извади нещо подобно на свръхмодерна граната — малък цилиндър с дюза и стъклено прозорче.

Президентът видя съвсем ясно през прозорчето съдържанието на гранатата.

Беше пълна с течност с цвят на горчица.

— Господи… — прошепна той.

Това беше биологическа граната.

Китайска биологическа граната.

Херметичен експлозив, пълен с Китайски вирус.

Лицето на Харпър се разкриви в злобна усмивка.

— Надявах се да не се стигне до това — каза той. — Но аз, както и всички войници в този комплекс, сме имунизирани срещу Китайския вирус. Това обаче не може да се каже за вас, смелчаците от морската пехота.

След което изтегли шплента на гранатата.

Но в същия миг Шейн Скофийлд изникна от мрака и замахна.

Тръбата удари китката на Харпър и гранатата изскочи от ръката му и литна нагоре.

Летеше като на забавен кадър високо над северната част на ямата.

Скофийлд я наблюдаваше с широко отворени очи.

Затворниците я наблюдаваха с увиснали ченета.

Президентът я наблюдаваше като истукан.

Харпър я наблюдаваше със зловеща усмивка.

Едно…

Две…

Три…

Гранатата стигна до най-високата точка на полета си и се взриви на десет метра над най-северната част на платформата.

Облакът капки в светлината на факлите беше почти красив.

Приличаше на фойерверк — гигантска звезда от мъгла — с множество пипала от жълти капки, събрани в една точка, разтворени като огромен чадър над потъналата платформа, миниатюрни оранжеви искри, танцуващи в светлината на факлите.

А после жълтият облак започна бавно да пада към ямата.

Капчиците Китайски вирус се сипеха като сняг.

Жълтата мъгла обгърна първо затворниците.

Ефектът беше жесток и светкавичен.

Повечето се превиха и започнаха да кашлят и да повръщат. Други се свлякоха на колене и изтърваха факлите си. Трети се загърчиха в жестоки спазми.

Само след минута всички с изключение на двама се гърчеха на земята и повръщаха разложените си вътрешности.

Единият от двамата беше Сет Гримшоу.

Той и Голиат останаха невредими, докато останалите умираха в краката им.

Само те и покойният Гюнтер Бота знаеха, че двамата са първите опитни екземпляри за ваксината срещу Китайския вирус.

За разлика от колегите им, в тяхната кръв циркулираше противоотровата, извлечена от Кевин.

Бяха имунизирани.

Жълтата мъгла падаше в мрака. В момента беше стигнала на пет метра от спуснатата самолетна платформа — и на два от пода на хангара — и продължаваше да се носи неумолимо надолу.

В източния край на платформата Гант не видя гранатата, но видя впечатляващата експлозия над ямата. Не беше нужно да си учен, за да се досетиш какво е.

Биологично оръжие.

Китайски вирус.

Бягай!

Гант се обърна. Намираше се близо до източния край на ямата, на три метра под ръба й. Отгоре нямаше никого.

Нямаше и никакво време за губене.

Все още беше в парадна униформа и нямаше газова маска — и изобщо нямаше намерение да стои и да чака Китайския вирус да стигне до ямата.

Капките бяха на пет метра от нея.

И продължаваха да падат…

Тя подпря на стената една от огромните гуми на колесниците на АУАКС-а, качи се върху нея и се измъкна от триметровата яма.

Изтърколи се на пода на хангара като гледаше да стои под нивото на облака от Китайски вирус.

Вътрешната сграда със скосените прозорци на втория етаж се намираше на двайсет метра от нея.

„Контролната зала — помисли си тя. — Командният център на Цезар.“

Затича към вратата на сградата.

Жълтата мъгла продължаваше да пада.

След като се бяха посипали върху затворниците в северния край на шахтата, капките слязоха под ръба и всеки миг щяха да покрият ямата.

Скофийлд се огледа тревожно.

Агонизиращите затворници бяха захвърлили факлите си и хангарът беше потънал в почти непрогледен мрак. В пандемониума на избухналата граната и писъците на умиращите Скофийлд беше изгубил Джером Харпър от поглед.

След като гранатата се беше взривила, Джером Харпър беше изчезнал сред останките на АУАКС-а. На Скофийлд никак не му харесваше мисълта, че той може да го дебне отнякъде.

Но точно сега имаше по-важни неща, за които да се притеснява.

Мъглата продължаваше да пада.

Той се огледа за президента и Джулиет.

И те като него бяха в черните униформи на Седми взвод, които имаха газови маски ERG–6.

— Капитане! Сложете си газовата маска! — извика президентът, докато наместваше своята. — Ако вдишате вируса, ще загинете за секунди!

Скофийлд вдигна маската си!

Джулиет обаче свали своята и я хвърли на Майката, която беше в парадна униформа на морската пехота и нямаше маска.

— Ами ти?

— Аз съм азиатка. Нищо няма да ми стане. Но ти си я сложи, защото ще умреш!

— Благодаря!

Майката нахлузи маската върху носа и устата си.

— Бързо! Насам! — каза Скофийлд и се затича към миниплатформата.

Останалите го последваха в мрака.

Върху миниплатформата лежеше една пламтяща факла, изтървана от някой от умиращите затворници.

Скофийлд я сграбчи и се обърна.

Президентът и Майката бяха до него.

Но Джулиет я нямаше.

Джулиет Джансън лежеше, просната на земята, до фюзелажа на самолета. Малко преди да се затича към миниплатформата заедно със Скофийлд и останалите, една ръка я беше хванала за глезена и я беше съборила.

Ръката принадлежеше на Боата Макконъл, който продължаваше да лежи зашеметен от удара на Майката, но не дотолкова, че да не познае един от враговете си.

Сега той стискаше глезена й и не го пускаше.

Джулиет се опита да се измъкне.

Боата извади дългия си боен нож от ботуша си и замахна. Острието се заби в глезена на Джулиет и тя изпъшка…

Баам! Главата на Макконъл се пръсна като балон.

Джулиет се дръпна встрани от тялото и потърси с поглед стрелеца.

Видя го да размахва факла в северния край на платформата и да крещи:

— Джансън! Агент Джансън!

Джулиет примижа срещу светлината на факлата и разпозна мъжа, който я държеше — облечен в черна униформа на командос и никелиран пистолет в дясната ръка.

Книгата.

— Джансън! Къде си? — попита Скофийлд по радиото, чакаше върху миниплатформата.

Отговори му гласът на Книгата.

— Плашило, тук Книгата. Намерих Джансън. Махайте се оттам.

— Благодаря, Книга. Лисица, жива ли си?

Никакъв отговор.

Скофийлд изстина.

И после чу:

— Тук съм, Плашило.

Той си пое дъх.

— Къде си?

— В сградата в източния край на хангара. Изведете президента. Не се безпокой за мен.

— Добре… Чуй сега, трябва да стигна до Обект 8. Отведоха Кевин там. Ще взема и президента. Ела там след като… ох, мамка му!

— Какво?

— Футбола. Остана някъде в хангара. Беше у Гримшоу.

— Остави на мен. Просто махни президента оттам. Ще дойда в Обект 8 веднага щом се оправя тук.

— Благодаря… — каза Скофийлд. — А, Лисица…

— Да?

— Пази се.

Кратка пауза от другата страна.

— И ти, Плашило.

Скофийлд натисна бутона и миниплатформата се плъзна надолу.

Докато се спускаха, Майката потупа Скофийлд по рамото и попита:

— Обект 8 ли каза?

Скофийлд се обърна към нея.

— Да.

През последните минути в съзнанието му непрекъснато изникваше една и съща картина: ниво 6 и командосите от Седми взвод, които отвеждаха Кевин по Х-релсовия тунел към Обект 8.

Кевин…

Момчето беше в центъра на всичко.

— Искам да разбера каква е цялата тази история — изсумтя Скофийлд. — Но за целта ми трябват двама души.

— Кои?

Той посочи президента.

— Първият е той.

— А вторият?

— Кевин — отвърна без никакво колебание Скофийлд. — Което означава, че трябва много бързо да стигнем до Обект 8.

Цезар Ръсел, Кърт Логан и тримата оцелели командоси от Логановата част Алфа тичаха под изпепеляващите лъчи на пустинното слънце по самолетната писта на Обект 7. Целта им беше четириетажната кула за контрол на полетите, която се намираше на сто метра от основния комплекс.

Бяха излезли от горната врата в един по-малък хангар и тичаха към контролната кула, тъй като тя беше вторият им команден център.

Влязоха в командната зала на кулата — тя беше идентична с онази в Обект 7-и започнаха да включват уредите. Телевизионните екрани оживяха. Таблата светнаха.

— Засечи ми личните локатори на част Ехо — заповяда Цезар.

Логан ги откри много бързо. Под кожата на китките на всички командоси от Седми взвод бяха имплантирани електронни локатори.

— В Х-тунела са. В момента пристигат в Обект 8.

— Изкарай пенетрейтърите. Отиваме в Обект 8.

Николас Тейт бродеше като замаян из ниво 1.

След загадъчното изчезване на Хагърти Шомпола той просто не знаеше какво да прави.

Вдигна фенера си и тръгна към далечния край на тъмния хангар, за да потърси Хагърти. На двайсет метра от рампата обаче спря, защото отдолу се появиха някакви силуети.

И без това замъгленото му съзнание отказа да възприеме гледката.

Тя беше почти свръхестествена.

От рампата слизаха мечки — да, мечки.

Един огромен мъжкар, една по-дребна женска и три мечета. Пристъпиха в хангара на ниво 1 и подушиха напоения с миризма на петрол въздух.

Тейт се обърна и побягна към главния хангар.

Миниплатформата се носеше в непрогледната шахта.

Докато се спускаха, Скофийлд беше извадил от джоба си две от ампулите на Бота — противоотровата за Китайския вирус.

Обърна се към президента и попита:

— С колко време разполагаме?

— При проникване през кожата първите симптоми се проявяват до половин час. Кожното заразяване протича по-бързо от въздушно-капковото. Но тази противоотрова ще неутрализира вируса преди да е подействал.

Скофийлд подаде по една ампула на Майката и президента и извади още една за себе си.

— Преди да тръгнем към Обект 8 трябва да намерим спринцовки.

Миниплатформата спря на ниво 1, и ги посрещна Николас Тейт — изникна с безумен поглед от мрака и скочи право върху платформата.

— Не трябва да отивате там — викна той.

— Защо? — попита Скофийлд.

— Има мечки!

Скофийлд се намръщи и погледна президента. Тейт очевидно беше полудял.

— Къде е Шомпола? — попита Майката.

— Няма го. Ей така — пуф — и изчезна. Както си стоеше зад мен — и изчезна, направо за секунда. Само това остана от него.

Тейт им показа пръстена на Хагърти от дипломирането в Анаполис.

Скофийлд не разбра нищо.

Президентът обаче разбра и възкликна:

— О, Господи! Той се е измъкнал.

— Кой се е измъкнал? — попита Майката.

— Само един човек в този комплекс отвлича хора и оставя техни бижута на местопрестъплението. Серийният убиец Лусифър Лиъри.

— Хирургът от Финикс… — прошепна Скофийлд, като си спомни името и ужаса, който предизвикваше то навремето.

— Супер — процеди Майката. — Само това ни липсваше. Още един шибан луд в тоя шибан комплекс.

Президентът се обърна към Скофийлд:

— Капитане, нямаме време за това. Ако Цезар Ръсел се добере до момчето пръв…

Скофийлд прехапа устни. Не обичаше да изоставя никого. Дори Хагърти Шомпола.

— Капитане — каза непреклонно президентът, — работата нерядко ми налага да вземам трудни решения и сега ще направя точно това. Ако полковник Хагърти е жив, ще трябва да се погрижи сам за себе си. Не можем да изгубим още един час да го търсим из комплекса. Залогът е прекалено голям. Много голям. Трябва да върнем момчето.

Слязоха с миниплатформата на ниво 2 и се втурнаха през хангара, вече заедно с почти побъркания Тейт.

За щастие в хангара нямаше мечки.

Стигнаха до пожарното стълбище и затичаха надолу. Нямаха никакви оръжия, никакви фенери, нищо.

Стигнаха до края на стълбището и до вратата към ниво 6.

Скофийлд предпазливо я открехна.

Х-релсовата платформа тънеше в пълен мрак.

Никакви звуци. Никакви признаци на живот.

Скофийлд излезе на платформата. Навсякъде беше осеяно с черни сенки — телата на загиналите в трите битки от сутринта досега и овъглените следи от циклонитовата граната на Елвис.

Скофийлд и Майката отидоха право при телата на командосите и взеха по един автомат Р–90 и по един пистолет зигзауер. Скофийлд намери и една аптечка за първа помощ с четири спринцовки.

Идеално.

Подаде един зигзауер на президента, но пропусна психически нестабилния Тейт.

— Насам — каза и закрачи към мотрисата върху северния Х-релсов път към Обект 8.

В главния хангар Книгата измъкваше Джулиет Джансън от триметровата яма на самолетната елеваторна платформа. Беше си сложил газовата маска.

Във въздуха продължаваха да се носят капки Китайски вирус.

Джулиет се измъкна от ямата и ги видя: Сет Гримшоу и Голиат се бяха скрили в пътническия асансьор. Футбола все още беше у Гримшоу.

— Там! — извика тя и посочи. — Отиват към изхода в асансьорната шахта. Харпър даде на Гримшоу кода за вратата.

— Ти знаеш ли го? — попита Книгата.

— Как да не го знам? Нали бях там, като го каза. Хайде.

Либи Гант остана сама.

Намираше се в дъното на стълбите, в тъмния коридор на командната зала в източната част на хангара — и макар и невъоръжена, беше нащрек и за най-малката опасност.

Китайският вирус вилнееше в хангара отвън, а тя нямаше газова маска.

„Добре — помисли си тя, — в комплекс като този не може да няма някакви…“

Откри ги в един шкаф под стълбището: костюми за биологична защита — жълти, с огромни пластмасови шлемове и кислородни бутилки.

В същия шкаф намери и голям фенер. Много удобен.

Тя побърза да се пъхне в един костюм, след което го закопча и включи подаването на въздух. Костюмът се изду и собственото й дишане отекна в ушите й като това на Дарт Вейдър.

Сега, след като беше взела мерки срещу Китайския вирус, трябваше да свърши още нещо.

Запрехвърля наум предишния си план: да намери командния център на Цезар Ръсел — да намери дистанционното управление на предавателя в сърцето на президента — след което да наподоби сигнала с черната кутия на АУАКС-а.

Черната кутия.

Трябваше да е още на пода на хангара, където я беше ритнала.

Реши първо да претърси командния център за дистанционния ключ на предавателя. След това щеше да потърси черната кутия.

Включи фенера и се изкачи до втория етаж на сградата.

Вратата на командната зала беше открехната.

Гант бавно я отвори и пред очите й се разкри пълна разруха.

Като че ли вътре се беше водила война.

Пластмасовата облицовка на стените беше надупчена от куршуми. Прозорците към главния хангар бяха напукани или направо строшени. В повечето компютърни екрани зееха дупки. Останалите бяха черни, тъй като нямаше електричество.

Гант влезе в помещението, като прескачаше трупове на командоси. Оръжията им липсваха. Очевидно затворниците, които бяха щурмували втория етаж, ги бяха взели.

Гант огледа залата през шлема на херметичния си костюм. Търсеше…

Точно това.

Лежеше върху един монитор и изглеждаше точно така, както го беше описал президентът: малко червено дистанционно с дебела къса черна антена.

Дистанционният ключ на предавателя.

Гант го взе и го огледа. Приличаше на миниатюрен мобилен телефон.

Върху лицевия панел имаше два бутона. Под всеки от тях имаше по една лепенка с изписани на ръка цифри „1“ и „2“.

Гант се намръщи. „За какво са му на Цезар?…“

Прогони мисълта и пъхна дистанционното в джоба на биологическия си костюм.

След това отиде до прозорците и се опита да види дали черната кутия още е на пода на хангара.

Огромният хангар се простираше под нея, обгърнат от неземната мъгла на Китайския вирус.

Навсякъде стърчаха осакатени силуети: сгърчените тела, МП Едно, съсипаните влекачи, един полувзривен хеликоптер, и дори барикадата от палети и контейнери на командосите.

Мощният лъч на фенера й попадна върху оранжевата черна кутия сред телата и боклуците до ръба на шахтата.

Отлично…

Гант понечи да тръгне натам, но внезапно някаква бледосиня светлина привлече вниманието й.

Тя се обърна. Явно не всички монитори бяха простреляни или изключени от мрежата.

Един самотен екран продължаваше да свети, скрит под някаква паднала пластмасова плоскост.

Гант се намръщи.

Захранването на комплекса беше изцяло извън строя — което означаваше, че този екран има собствен независим източник на електричество. Което пък означаваше, че е особено важен…

Тя отмести пластмасовата плоскост и се зачете в екрана:

Очите на Гант се разшириха.

Процедура за самоунищожаване на съоръжението…

Нищо чудно, че тази система имаше собствено захранване.

Поради някаква причина — вероятно нахлуването на затворниците — хората на Цезар Ръсел бяха пропуснали да въведат кода за продължаване в петминутния период след 10:00 часа.

И сега, ако никой не въведеше кода за отмяна преди 11:05, десетминутната процедура щеше да завърши с взривяването на сто мегатонната термоядрена глава под комплекса.

— Господи… — прошепна Гант и погледна часовника си.

Беше 10:15.

Тя се обърна…

… и в същия миг някакво желязо се стовари върху гърба й.

Гант се свлече в безсъзнание на пода.

Така и не видя нападателя си.

Не видя как той я метна на рамо.

Не видя как я изнася от контролната зала.

Х-релсовата мотриса се носеше с главозамайваща скорост в тунела към Обект 8.

Пътуването нямаше да е дълго. При скорост триста и двайсет километра в час щяха да вземат трийсет и петте километра за около шест минути.

Скофийлд нямаше представа къде точно е Кевин, но поне знаеше, че е някъде в Обект 8.

По-добре от нищо.

Скофийлд нагласи автопилота, върна се в купето и седна с Майката и президента. Ник Тейт се беше свил в другия край и се взираше съсредоточено в бутоните на мобилния си телефон.

Скофийлд извади спринцовките и ваксината и всички се заеха с ваксинацията.

Докато вкарваше иглата в ръката си, Скофийлд погледна президента.

— А сега, сър, ако нямате нищо против, бихте ли ми обяснили какво, по дяволите, става в тази база?

Президентът прехапа устни.

— На първо време можете да ми обясните защо един генерал-лейтенант от ВВС на САЩ се опитва да ви ликвидира пред лицето на цялата нация. След това ми кажете и защо е решен на всяка цена да задържи генетично конструираното дете, което е ваксина против етническия куршум, наречен Китайски вирус.

Президентът сведе поглед, после въздъхна и каза:

— Формално погледнато, Цезар Ръсел вече не е генерал-лейтенант от ВВС. Формално той е мъртъв. На двадесети януари тази година, в деня на встъпването ми в длъжност, Чарлз Самсън Ръсел беше екзекутиран със смъртоносна инжекция във федералния затвор Тер Хот заради държавна измяна.

— Онова, което иска — продължи президентът, — е същото, което искаше преди да го екзекутират. Да промени радикално държавата. Завинаги. И за тази цел трябва да направи две неща: първо, да ме убие по много зрелищен и много унизителен начин. Второто е да контролира ваксината срещу Китайския вирус. Но за да разберете мотивите му, трябва да познавате миналото му и най-вече връзките му с една тайна общност във ВВС, наречена Братството.

— И по-точно? — попита предпазливо Скофийлд.

Президентът се наведе към него.

— През последните тридесет години в редица комитети по въоръжените сили в Конгреса постъпва информация, че в някои видове войски има определени неприемливи общности — неформални конспиративни организации с абсолютно недопустими интереси. Общности на омразата.

— Например?

— През осемдесетте в армията имаше една тайна организация от мъже, наречена „Убийци на кучките“. Те не искаха в армията да има жени и правеха всичко възможно да ги прогонват. На участниците в тази група се приписват поне осемнадесет сериозни сексуални посегателства, макар и да не успяхме да ги осъдим, поради липса на доказателства. Така и не се разбра колко и кои са членовете на тази група, но точно това е проблемът при тези общности: никога няма физически доказателства за съществуването им. Те са фантоми и списъците и уставите им не съществуват на хартия — един многозначителен поглед при отдаване на чест, кимване в коридора, дискретно повишаване в чин на членовете преди останалите.

Скофийлд мълчеше.

През цялата му военна кариера никой не беше правил опит да го привлече в подобни общности, но той също беше чувал за тях. Те представляваха нещо като непристъпни колежански братства, малки групи хора с тайните си начини на ръкостискане, тайни кодове и отблъскващи церемонии по приемането на нови членове. Офицерите биваха въвличани в тях в Уест Пойнт и Анаполис, а низшият състав се запознаваше с тях в тренировъчните лагери из цялата страна.

Президентът продължи:

— Мотивите им са най-различни: едни са на религиозна основа — например антисемитските групи като „Джубой Лигата“ във флота. Или сексистки, като „Убийците на кучките“. Съществуването на подобни групи във високорисковите професионални прослойки е документирано — дори в прословутата лосанжелиска полиция има тайни общности на омразата. От чисто човешка гледна точка обаче расистките организации винаги са били най-неприемливи. Има ги навсякъде. Във флота се наричат „Редът на Бяла Америка“. В пехотата са „Черна смърт“. Във ВВС ги знаят само като Братството. И трите организации се отличават с особена враждебност спрямо чернокожите военни. Лошото е, че мислехме, че сме ги ликвидирали с организираната от Министерството на отбраната чистка в края на осемдесетте. Скоро не сме получавали информация за възраждането на расистки елементи в пехотата и във флота, но затова пък се оказа, че Братството е живо и здраво и една от главните фигури в него е генерал Чарлз Ръсел — Цезар.

Скофийлд мълчеше.

Президентът се размърда в креслото си.

— Чарлз Ръсел беше разследван и осъден за убийството на двама генерали от ВМС, съветници на Генералния щаб. Историята е следната: малко след като обявих, че смятам да се кандидатирам за президент, Цезар отишъл при тях и ги поканил да се присъединят към неговата организация, която щяла да промени Америка завинаги. Единствените подробности, които споделил с тях, били, че трябва да отстрани президента и че трябва да отърве Америка от „човешките й отпадъци“. Двамата генерали отхвърлили поканата му и Цезар ги ликвидирал. Но не знаел, че единият е записал разговора им и е предал касетата на ФБР и на Секретната служба.

— Ръсел беше арестуван и съден за убийство и държавна измяна — продължи президентът. — Делата във военния съд се провеждат по бързата процедура и при закрити врати. По време на процеса се обсъди надълго и нашироко какво означава фразата „човешки отпадъци“. Бяха приведени косвени доказателства, че Ръсел е член на Братството. Фактът, че военният прокурор беше черен, не облекчи никак ситуацията и случаят в крайна сметка остана неразрешен. Ръсел беше признат за виновен въз основа на записа и беше осъден на смърт. Когато реши да не подава никакви молби за обжалване, екзекуцията му беше насрочена за възможно най-ранна дата — и той беше екзекутиран през януари тази година. И нещата приключиха. Или поне така си мислехме.

— Имам усещането, че сте били наясно с плана на Цезар, въпреки че той не е бил повдигнат в съдебната зала — каза Скофийлд.

Президентът кимна.

— През последните десет години Цезар Ръсел е служил във всяка голяма база на ВВС от Флорида до Невада. В 20-та в Уорън, Уайоминг, където е управлението на междуконтиненталните ни балистични ракети. В „Звездни войни“ във Фалкон, Колорадо, която контролира военните ни сателити и космическите мисии. И в Обект 7, разбира се. По дяволите, изкарал е дори една година в щаба на ВВС в Хърлбът Фийлд, Флорида и е отговарял за спецкомандите на ВВС, включително за Седми взвод. Във всички тези бази има висши офицери, които са му предани, тъй като дължат назначенията си на него. Това е една малка, но силна клика от командири на бази, за които подозираме, че също са членове на Братството. Освен това Ръсел знае какво има във всички тези свръхсекретни бази. Познаваше Китайския вирус от най-ранните етапи на проекта, знаеше каква е целта му и знаеше нашата реакция — генетично конструиран човек, който да е неуязвим за този вирус.

— Но най-важното е това, че Чарлз Ръсел е умен, много умен. — Президентът въздъхна. — И се е сетил за възможностите, които биха се отворили пред единствения на света притежател както на оръжието, така и на ваксината против него. Ако се съди по предавателя в сърцето ми, явно отдавна е замислял нещо като революция и създаването на Китайския вирус просто му е помогнало.

— И защо да го прави?

— Защото иска да върне Америка във времето отпреди Гражданската война — отвърна президентът.

Тишина.

— Нали чухте имената на градовете с бомбите? Четиринайсет устройства на четиринайсет летища из цялата страна. Само че не е така. Те не са из цялата страна. Поставени са само в северни градове. Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лос Анжелис, Сиатъл. Най-южният град, който ще бъде засегнат, е Сейнт Луис. Не Атланта, не Хюстън, дори не и Маями. Нито един град под границата Тенеси — Кентъки.

— И защо точно тези градове? — попита Скофийлд.

— Защо олицетворяват Севера, либералите и поплювковците на Америка, тези, които говорят много, не произвеждат нищо и консумират всичко. А Цезар иска Америка без Севера. Ако той притежава Китайския вирус и ваксината за него, онова, което ще остане от нацията, ще падне в краката му. Всички мъже, жени и деца — черни и бели — ще дължат живота си на него и на скъпоценната му ваксина.

Президентът потръпна.

— Предполагам, че черната популация ще бъде елиминирана първа и че ваксината ще се слага само на белите американци. Като знам какъв е расист, предполагам, че е имал предвид точно черните, като говори за „човешки отпадъци“. Но не забравяйте и онова, което ви казах преди малко: за тази цел трябва да притежава Кевин и освен това да убие мен. Защото нито една революция — истинска революция — не може да се състои без предишният режим да бъде унищожен — колкото може по-нагледно и унизително. Така е било с екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета във Франция; хвърлянето на руския цар в затвора през 1918-а; пълната „нацификация“, която Хитлер провежда в Германия през тридесетте. Всеки, въоръжен с достатъчно решителност, може да убие президента. Но революционерът трябва да го направи пред очите на народа, който желае да управлява — и да му покаже, че предишният режим не заслужава уважението му.

— И не се заблуждавайте, че Цезар не прави всичко това пред Америка — завърши президентът. — Той го прави пред най-екстремално настроените елементи — бедните, гневните, лишените от привилегии, белите супермачисти, белите боклуци, антифедералните милиции — онези прослойки от нацията, които живеят най-вече в южните щати и само ще се зарадват, ако либералите в Ню Йорк, Сан Франсиско и Чикаго бъдат премахнати от лицето на земята.

— Но така от нацията ще остане само една десета — каза Скофийлд — За какво му е една унищожена страна?

— Да, но Цезар не вижда нещата така. Според него страната няма да бъде унищожена, а просто ще бъде подновена, изчистена. Това ще е едно ново начало. Големите южни градове ще останат невредими. Средният запад също ще остане незасегнат и ще може да произвежда храна.

— А какво смята да прави с другите видове въоръжени сили? — попита Скофийлд.

— Капитане, много добре знаете, че ВВС има по-голям бюджет от всички останали въоръжени сили, взети заедно. Вярно, личният състав е само 385 000 души, но те разполагат с повече ракети и ударна мощ от всички останали войски накуп. Ако благодарение на Братството и на предишните си постове той е привлякъл на своя страна дори една петдесета от ВВС, Цезар може да изведе бомбардировачите си и да превземе всички ключови бази на пехотата и флота в държавата — плюс всички бази на ВВС, които не са му се подчинили — и то преди някой да организира каквато и да било контраакция. Същото важи и за външната отбрана. Бомбардировачите „Стелт“, изтребителите и ядрените ни ракети са повече, отколкото на всички останали държави, взети заедно. Ако овладее ВВС, Цезар ще е в състояние да отблъсне всякакво нападение отвън. И още нещо. В изкривеното съзнание на Цезар това е идеалният сценарий: Америка отново ще стане една напълно самозадоволяваща се изолационистка държава с бяло като сняг управление. Такава, каквато е била преди Гражданската война.

— Мамка му… — прошепна Майката.

Скофийлд се намръщи.

— Добре, а какво ще стане, ако Цезар не постигне целта си? Няма да е склонен да приеме провала и да се оттегли, нали? Нещо не го виждам просто така да изключи бомбите и да каже: „Ами добре, аз не бях прав, ти печелиш“.

— Да — отвърна съвсем сериозно президентът. — Точно от това се притеснявам и аз. Защото ако оцелеем по някакво чудо, следващият въпрос е какво още ни е приготвил.

След като разделиха насила вратите на пътническия асансьор, Книгата и Джулиет Джансън стигнаха до „горната врата“.

Джулиет въведе кода на Харпър: 5564771.

Тежката титаниева врата се отвори със съскане.

Затичаха по бетонния коридор с пистолети в ръце.

След четиридесет метра внезапно излязоха през друга врата и се озоваха в един най-обикновен самолетен хангар. През широко отворените му врати нахлуваше ярка слънчева светлина. Хангарът беше абсолютно празен: никакви самолети, никакви коли, никакви…

Голиат ги беше причаквал зад вратата.

Джулиет, която влезе първа, усети дулото на автомата до слепоочието си.

— Бум-бум, убита си — обади се идиотът Голиат.

И натисна спусъка — но секунда преди това Книгата, когото Голиат не беше забелязал — се хвърли към него и със светкавична скорост измъкна пълнителя.

Чък!

От дулото до главата на Джулиет не излезе нищо.

— К’во? — Голиат се обърна и погледна Книгата.

Всичко нататък се случи много бързо.

С едно-единствено движение Джулиет сграбчи дулото на автомата и заби дулото на пистолета си в Голиат, но едновременно с това той я удари с другия си огромен юмрук — който продължаваше да стиска магхука на Скофийлд — и автоматът полетя към земята. Джулиет падна. Автоматът отхвръкна встрани.

Книгата вдигна беретата си — но не достатъчно бързо. Голиат го сграбчи за ръката… и изръмжа в лицето му.

И двамата държаха пистолета.

Голиат навря франкенщайновската си физиономия в лицето на Книгата и натисна пръста му върху спусъка.

Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум!

Пистолетът стреляше. Голиат извиваше бавно ръката на Книгата. Само след секунда дулото щеше да се озове срещу собствената му глава.

Беше нещо като канадска борба.

Книгата се опита да спре движението на пистолета, но Голиат беше прекалено силен.

Бум! Бум! Бум!

Пистолетът вече сочеше главата на Книгата.

Бум!

Левият бицепс на Книгата разцъфна. Кръвта оплиска главата му и той изрева от болка.

Дулото се озова точно срещу лицето му и…

Чък.

Патроните свършиха.

— Така е добре — ухили се Голиат. — Тъкмо ще се бием честно.

После захвърли пистолета, сграбчи Книгата за гърлото и го блъсна в стената.

Краката на Книгата подритваха безпомощно на тридесет сантиметра от пода.

Той се опита да се освободи, но ранената ръка го болеше ужасно. Опита се да удари дегенерата в челото, но юмрукът му просто отхвръкна от черепа му.

Голиат се изхили тъпо.

— Стоманена плочка. Може да не съм умен, ама съм много як.

После вдигна магхука и го насочи между очите на Книгата.

— Ами ти, войниче? Твоя череп як ли е? Тази кука дали ще го разбие? Я да видим…

И притисна студената магнитна глава в носа на Книгата.

Както беше хванат за врата, Книгата сграбчи магхука с две ръце и колкото и да го болеше раната, отклони оръжието към Голиат. След миг обаче магхукът отново се върна към лицето му. Голиат щеше да спечели и тази канадска борба.

И тогава Книгата изведнъж видя изхода.

Сграбчи дръжката на магхука и натисна бутона за намагнитизиране на главата.

Ефектът беше моментален.

Магнитната глава се включи и започна да търси най близкото парче метал.

Намери го в лицето на стоманената плочка в главата на Голиат.

Магхукът се залепи за главата му.

Голиат изрева яростно, опита се да откачи магхука от главата си и пусна Книгата.

Той се стовари на пода почти без дъх и притисна раната на рамото си.

Голиат се въртеше на едно място и се бореше с магнитната кука на челото си.

Книгата пристъпи към него, сграбчи дръжката на магхука и безмилостно натисна спусъка.

Главата на Голиат отскочи назад и проби дупка с размерите на баскетболна топка в стената, а Книгата отлетя на няколко метра назад поради третия закон на Нютон.

Все пак се отърва, за разлика от Голиат — гигантът се строполи на пода с разцепена като яйце глава, от която изтичаше гадна смес от мозък и кръв.

Докато Книгата се бореше с Голиат, зашеметената Джулиет се опитваше да се добере до пистолета си на пода.

Най-накрая успя и се изправи, но в същия миг застина.

В другия край на хангара стоеше Сет Гримшоу.

— Сега си те спомням — каза той и пристъпи към нея.

Тя не отвърна нищо и само продължи го гледа. Футбола все още бе в ръцете му… както и един автомат Р–90, насочен право към нея.

— Ти беше в „Бонавенчър“, когато се опитах да ликвидирам Негово височество. Ти си от онези нещастници, които смятат, че е много достойно да прикриеш с тялото си един корумпиран президент.

Джансън продължаваше да мълчи.

Никелираната берета висеше в отпуснатата й ръка.

Гримшоу беше насочил автомата си към нея и се хилеше.

— Опитай се да спреш това. — И вдигна автомата.

Джансън застина. Знаеше, че има само един шанс. Както всички служители на Секретната служба, тя беше отличен стрелец. Гримшоу, от друга страна — както всички криминални елементи — стреляше от кръста. Секретната служба беше тествала резултатите при подобна ситуация: при всички случаи поне първите три изстрела на Гримшоу щяха да пропуснат целта.

Като се имаше предвид времето, което й беше необходимо, за да вдигне пистолета, тя трябваше да го уцели още с първия.

„Шансът е на твоя страна — каза си тя. — Шансът е на твоя страна.“

И когато Гримшоу натисна спусъка, вдигна пистолета си.

Вдигна го бързо — супербързо — и стреля в същата част от секундата, когато Гримшоу изстреля първите си три куршума.

Шансът очевидно не беше на нейна страна.

И двамата стрелци паднаха — като огледални образи — в еднакви локви от кръв.

Джансън лежеше и дишаше учестено, вперила поглед в тавана на хангара. От лявата страна на гърдите й зееше кървава червена рана.

Гримшоу не помръдваше.

Изобщо.

Лежеше по гръб напълно неподвижен.

Джансън не го знаеше, но единственият й куршум беше пронизал основата на носа му и беше направил в главата му огромна дупка. Дупката в задната част на главата му обаче беше два пъти по-голяма.

Сет Гримшоу беше мъртъв.

Футбола лежеше кротко до него.

Х-релсовият влак се носеше през тунела.

След разговора с президента Скофийлд се беше преместил в кабината за управление. След няколко минути щяха да пристигнат в Обект 8 и му трябваше малко спокойствие.

Вратата на кабината се отвори със съскане и влезе Майката.

— Как си? — попита тя и седна до него.

— Честно казано, като се събудих днес сутринта, имах съвсем различна представа за деня.

— Плашило, защо не я целуна? — изведнъж попита Майката.

— Моля? Кого да целуна?

— Лисицата. След като сте вечеряли заедно и си я изпратил до тях. Защо не я целуна?

Скофийлд въздъхна.

— Никога няма да те вземат в дипломатическия корпус.

— Зарежи ме мен. Ако ще умирам днес, сто процента няма да умра в неведение. Защо не я целуна? Тя е искала да я целунеш.

— Така ли? Ох, по дяволите!

— И защо не го направи?

— Защото… Защото се уплаших.

— Плашило, какви ми ги дрънкаш, да ти се не види? От какво си се уплашил? Тази жена е луда по теб.

— И аз съм луд по нея. Откакто я видях, съм луд по нея. Помниш ли онова празненство на Хавайските острови по случай постъпването на новобранците? Още тогава — когато я видях за пръв път — хлътнах по нея. Но никога не съм си мислил, че ще ми обърне внимание с тези… неща. — Той докосна белезите по клепачите си и тъжно се засмя. — По време на онази вечеря мълчах като глупак. По едно време тя дори ме хвана, че зяпам някъде в пространството. Чудя се дали знае, че си мислех за нея.

— Плашило, и двамата знаем, че Лисицата вижда много повече от белезите ти.

— Знам. И точно в това е работата. Само че не знам какво си мислех аз тогава. Вечерята беше прекрасна. Всичко беше страхотно. И тогава, като стигнахме до тях, просто не исках да разваля всичко и да направя не каквото трябва… ами, не знам… май… май просто ме хвана шубето.

Майката, която досега беше кимала мъдро, изведнъж избухна в смях.

— Много смешно — каза Скофийлд.

Майката го тупна по рамото и продължи да се смее. Накрая спря и каза:

— Плашило, знаеш ли, от време на време ми е много приятно да видя, че и ти си човек. Значи скачаш от айсберги и летиш в огромни асансьорни шахти, но те хваща шубето, когато трябва да целунеш жена, а? Страхотен си.

— Благодаря.

Майката стана и тръгна към вратата.

— Обещай ми само едно — помоли го тихо. — Когато следващия път видиш Лисицата, целуни я, да те вземат дяволите!

Докато Скофийлд, Майката и президентът се носеха към Обект 8 по Х-релсовия тунел под пустинята, Цезар Ръсел и четиримата оцелели от Седми взвод се носеха в същата посока във въздуха над пустинята в два пенетрейтъра. Преднината им пред Х-релсовия влак беше само няколко минути.

Няколкото сгради, съставляващи Обект 8, изникнаха на фона на пустинния пейзаж под двата хеликоптера.

Обект 8 представляваше нещо като умален вариант на Обект 7, с два квадратни хангара и триетажна диспечерска кула в края на черната асфалтова писта, с покритите й с пясък удължения, които Скофийлд беше забелязал сутринта.

Когато двата пенетрейтъра се приближиха, Цезар забеляза, че огромните врати на единия хангар се разделят.

Плъзгаха се бавно и когато се отвориха, Цезар зяпна от изненада.

От хангара излезе един от най-странните летателни апарати, сътворявани някога от човек.

В интерес на истината, Цезар виждаше два летателни апарата. Първият беше гигантски сребрист Боинг 747.

Но онова, което потресе Цезар, беше вторият, по-малък летателен апарат на гърба на боинга.

Беше невероятен.

Разцветките му бяха стандартните за космическите совалки на НАСА — основно бял, с американското знаме и надпис „Съединени американски щати“ отстрани и черен нос и корем.

Но това не беше обикновена космическа совалка.

Беше Х–38.

Едната от двете минисовалки, построени специално за ВВС на САЩ с цел унищожаване на сателити и — в случай на нужда — абордаж, превземане и унищожаване на чужди космически совалки.

Формата й наподобяваше тази на стандартните космически совалки: триъгълно тяло, плоски триъгълни крила, висока аеродинамична опашка и три конични двигателя в задната част — само че беше по-малка и много по-компактна. Ако „Атлантис“ и посестримите й бяха тежкотоварни возила, предназначени за извеждане в космоса на тромави сателити, то това беше спортната версия, предназначена да ги изпраща в небитието.

От крилата й висяха четири специални ракети за нулева гравитация AMRAAM, а на корема й имаше два огромни цилиндрични двигателя „Пегас“ II, пълни догоре с течен кислород.

Малцина знаят, че съвременната космическа техника се основава най-вече на технологиите от края на шестдесетте. Първите съветски космически полети бяха осъществени с двигатели „Сатурн“ V и „Титан“ II.

Но совалката Х–38, с носителя си 747 и изумителните си двигатели „Пегас“ бе космическа техника от двадесет и първи век.

Специално модифицираният носител Боинг 747 — оборудван с нови свръхмощни турбореактивни двигатели „Прат и Уитни“, подсилена херметична система и допълнителна радиационна защита за пилотите — можеше да изведе совалката Х–38 до височина 22 километра, или с осем километра по-високо от конвенционалния 747. Тази височина на изстрелване спестяваше една трета от товароподемността и мощността за първа степен на совалката.

В този миг двигателите „Пегас“ запалиха.

Тези по-мощни от „Титан“ III двигатели от новото поколение бяха достатъчни, за да изведат совалката на ниска околоземна орбита, след като бъде изведена от боинга. След като горивото им привършеше, те се отделяха и совалката можеше да маневрира свободно и напълно самостоятелно на височина триста и петдесет километра, да унищожава вражески сателити и да координира приземяването си.

Цезар Ръсел не сваляше поглед от минисовалката.

Гледката беше омагьосваща.

Той се обърна към Кърт Логан.

— Тази совалка не трябва да излиза от…

Но не успя да довърши изречението си, защото от тъмния хангар зад сребристия боинг излетяха пет стингъра, които описаха плавна дъга и се насочиха право към двата пенетрейтъра.

Част Ехо ги беше забелязала.

Подземната Х-релсова станция на Обект 8 беше идентична с тази в Обект 7: два чифта релси от двете страни на продълговата централна платформа и асансьор в дъното, на северната стена.

Седемминутното пътуване на Скофийлд завърши в ярко осветената подземна станция на Обект 8. Аеродинамичната мотриса бързо забави ход и спря.

Вратите се отвориха и Скофийлд, Майката и президентът на САЩ излязоха и тръгнаха право към асансьора. След тях с налудничаво изражение и без да сваля мобилния телефон от ухото си, подтичваше Николас Тейт-трети.

Скофийлд натисна бутона за повикване.

Докато чакаше асансьора, Скофийлд за пръв път обърна внимание на Тейт. Тежкарят от Белия дом изглеждаше като дъвкан и изплют. Едва сега Скофийлд осъзна, че Тейт говори по телефона си.

— Не — отвърна раздразнено Тейт на някого. — Вие кой сте? Вие прекъснахте моя разговор с моя брокер. Вие се идентифицирайте.

— Ти пък какво правиш? — попита Скофийлд.

Тейт се намръщи и отвърна съвсем сериозно:

— Звъня на брокера си. Реших, че както вървят нещата, трябва да продам щатските си долари. Обадих му се веднага щом излязохме от тунела, но някакъв задник се намеси в разговора.

Скофийлд грабна телефона от ръката му.

— Ей!

— Аз съм капитан Шейн М. Скофийлд от президентския отряд на морската пехота на САЩ, служебен номер 358–6279С кого разговарям? — каза Скофийлд в телефона.

От другата страна долетя глас:

— Аз съм Дейвид Феърфакс от Военното разузнавателно управление. Намирам се в станцията за мониторинг във Вашингтон. Следим съобщенията от две бази на ВВС в Юта. И Имаме основания да смятаме, че в базите има предатели и че животът на президента е в опасност. Затова прекъснах по спешност разговора на вашия приятел.

— Господин Феърфакс, повярвайте ми, това, което знаете, не е дори половината.

— Президентът в безопасност ли е?

— Ето ви го. — Скофийлд подаде телефона на президента.

Той го взе и каза:

— Говори президентът на САЩ. Капитан Скофийлд е с мен.

Скофийлд пак взе телефона и добави:

— В момента преследваме точно тези предатели от ВВС, които споменахте. Разкажете ми всичко, което ви е известно.

В този миг асансьорът звънна.

— Изчакайте така. — Скофийлд насочи автомата си към асансьора.

Вратите се отвориха…

… и се видяха зверски окървавени стени и потресаваща.

На пода на кабината лежаха телата на трима служители на ВВС от Обект 8.

— Голяма касапница — обади се Майката.

Групата побърза да се качи в асансьора.

Тейт изостана, твърдо решен да не се излага на повече опасности. Президентът тръгна със Скофийлд и Майката.

— Сър… — понечи да възрази Скофийлд.

— Капитане. Ако днес трябва да загина като олицетворение на нацията, това няма да се случи, докато се спотайвам в някой ъгъл и чакам да ме открият. Дошло е време за проверка. Освен това мисля, че се справяте доста успешно със ситуацията.

Скофийлд кимна.

— Ваше право, сър. Само не се отделяйте от нас и стреляйте, без да се замисляте.

Вратата на асансьора се затвори и Скофийлд натисна бутона за приземното ниво.

След което вдигна телефона на Тейт към ухото си.

— Добре, господин Феърфакс. Разкажете ми всичко, което знаете за тези предатели от ВВС.

В подземието на ВРУ Дейв Феърфакс изправи гръб на стола си.

Събитията започваха да придобиват реални измерения.

Първо беше засякъл мобилния разговор от Обект 8. След това се беше намесил във връзката — прекъсвайки някакъв галфон, — а сега говореше с този Скофийлд, морски пехотинец от хеликоптерния отряд на президента. Беше проверил служебния му номер на компютъра си веднага след като оня му го каза. Сега на екрана пред него течеше пълното военно досие на Скофийлд — включително назначението му на МП Едно.

— Добре — каза Феърфакс в микрофона на бузата си. — Вече ви казах, аз съм от ВРУ и в последно време се занимавам с неоторизираните излъчвания от тези две бази. Първо, смятаме, че към тях се е насочил един отряд от бивши южноафрикански рекондоси…

— Не берете грижа за рекондосите. Вече ги изтребихме. Кажете ми какво знаете за предателите от ВВС.

— Ами… добре. Според нашите данни става въпрос за една от частите на Седми взвод, охраняващи Обект 7: частта, обозначена като „Ехо“…

Асансьорът в Обект 8 се плъзгаше нагоре по шахтата.

Гласът на Феърфакс се лееше от мобилния телефон.

— … Според нас тази част съдейства на китайците да откраднат някаква ваксина, разработена в Обект 7.

— Имате ли някаква представа как смятат да изнесат ваксината от Америка? — попита Скофийлд.

— Ами да… имам представа. Но не знам дали ще ми повярвате…

— Вече вярвам на всичко, господин Феърфакс. Опитайте.

— Добре… Мисля, че смятат да натоварят ваксината на бойната совалка в Обект 8 и да излязат на околоземна орбита, където ще се срещнат със совалката, която китайците изстреляха миналата седмица. След това ще се прехвърлят на китайската совалка и ще се приземят в Китай, където няма да може да се доберем нито до тях, нито до ваксината…

— Мамка му… — прошепна Скофийлд.

— Знам, че звучи налудничаво, но…

— … но това е единственият начин да се изнесе нещо от САЩ — довърши вместо него Скофийлд. — Всичко останало може да се спре — кола, самолет, кораб. Но ако излязат в космоса, няма да можем да направим нищо. Докато намерим някоя совалка в Кейп Канаверал, която да ги проследи, те вече ще са се приземили.

— Точно така.

— Благодаря ви, господин Феърфакс. Обадете се в морската пехота и в Командването на сухопътните войски и ги накарайте да мобилизират всички налични въздушни звена — хъриъри, хеликоптери, каквото и да е — и да ги пратят право в Обект 7 и Обект 8. Не използвайте ВВС. Повтарям: Не използвайте ВВС. До потвърждение от наша страна на обратното третирайте целия персонал на ВВС като нелоялен.

Докато говореше, Скофийлд наблюдаваше индикацията на таблото на асансьора: „–3“, „–2“…

— Колкото до нас, в момента имаме работа — каза Скофийлд.

— Какво смятате да правите? И какво ще стане с президента?

Светещото „–1“ се превърна в „0“ и Скофийлд чу стрелба зад вратите на асансьора.

Зън!

Асансьорът беше спрял на приземния етаж.

— Тръгваме след ваксината. Ще ви се обадя по-късно.

И затвори.

Само след секунда вратите на асансьора се отвориха…