Когато телефонът иззвъня, Шон беше в кухнята и се бореше с един дюшек. Беше го вкарал наполовина в малкото килерче, сгънат така, че ако го пуснеше, щеше да се отвори. Опита се да го притисне с крак до стената и се протегна към слушалката.
— Да? — каза той.
— Шон? Обажда се Джонатан Спан.
Шон се изправи машинално, по навик, все още притискайки дюшека с крак.
— Шон, искам да ти се извиня за онзи ден.
— Няма нищо — отвърна Шон. — Аз също прекалих.
Въпреки че беше делник, той бе облечен с шарени хавайски бермуди и памучна фланелка. Оттатък тезгяха за сервиране се простираше хаосът на предната стая. Бе се заел да превърне крайбрежното си бунгало в адвокатска кантора. Беше разчистил едната от спалните и бе докарал две метални бюра, компютър и два телефона.
— Съжалявам, че не съм те видял, докато си въвеждал Скот в делата си.
Оценявам помощта ти. Постъпи много професионално след скарването ни.
Разбира се, не съм и предполагал, че ще постъпиш иначе.
В деня, след като го уволниха, Шон се бе върнал във фирмата и бе обяснил на Скот особеностите на всички свои висящи дела, но го бе направил заради него, не заради Спан.
— Това е част от работата — отговори той.
— Разполагаш ли с няколко минути? — попита Спан любезно. Прекалената му учтивост бе неочаквана.
— Разбира се.
Последва пауза. Шон чу как Спан кашля, за да прочисти гърлото си.
— Това, което ти казах… че можеш да станеш съдружник, все още важи.
Защо не помислиш отново? Ще получиш ъгловия кабинет с френския прозорец, който винаги си искал.
Когато чу думата „съдружник“, кракът на Шон се отпусна и еластичният дюшек отскочи. Единият му край събори неотворена бирена бутилка от мивката. Тя падна на пода и започна да свисти ядосано. Шон погледна телефонната слушалка подозрително. Какво ли е намислил Спан? Никога не бе споменавал конкретно, че ще го прави съдружник. Беше чувал само намеци — потупването по рамото, което пробутват шефовете като него, вместо да раздават реални повишения. Каквото и да приказваше сега Спан, Шон знаеше, че от ъгловия кабинет го делят още няколко години тежка работа.
— Струва ми се, че не бях прав за фирмата — каза Шон накрая. — Но чувствам, че е дошло време да започна самостоятелно.
— Сигурен ли си, че не мога да те разубедя? Не бързай. Не е нужно да решаваш сега. — Говореше като водещ на телевизионна игра, който изкушава състезател.
— Не, благодаря — отвърна Шон. — Вече съм решил. Смятам, че постъпвам правилно. — Не отделяше поглед от цвърчащата бирена бутилка, готов да скочи, ако капачката изхвърчи.
— Все още смятам, че грешиш — продължи Спан. — Но това не значи, че не можем да останем приятели.
Говореше толкова мазно, че почти пееше.
— Съгласен съм.
— И още нещо. Сега си съвсем сам. Ако се натъкнеш на проблем, който искаш да обсъдиш с някого… знай, че можеш да ме потърсиш по всяко време.
Това бе едно от нещата, които щяха да му липсват — разговорите с другите адвокати, особено с шефа, за неясните моменти в закона.
— Благодаря. Винаги съм ценял мнението ти. И си напълно прав — за това дело ще имам нужда от съвет. Предполагам, че нямаш нищо против да се възползвам от предложението, особено като вземем предвид, че заради това дело ме изрита.
Двамата се засмяха.
— Глупости. Очаквам с нетърпение да видя как ще се справиш. Да ти призная честно, ще ми се фирмата да можеше да си позволи да го поеме.
Но за жалост е много рисковано.
Шон бе прекарал няколко дни в размисъл и разбираше притесненията на Спан.
— Да, така е. И без друго това дело май е по-подходящо за соло изпълнител.
След няколко протоколни любезности затвориха. Спан не е лош човек, помисли си Шон, стига да не засягаш финансовите му интереси.
Едва затвори телефона и Мак почука два пъти на вратата, след което я бутна и влезе. Изглеждаше, като че ли е минал под градинска поливачка. Рижата му, обикновено щръкнала коса сега беше сплескана и сплъстена. Около мишниците и по гърба му имаше големи петна от пот.
— Закъсня — отбеляза Шон.
— Разбира се, че ще закъснея! — изръмжа Мак. Пухтеше като старо куче, което е тичало. — Трябваше да паркирам чак на шибаната „Дейна“ и да се довлека оттам пеша.
— Нали ти казах да ползваш паркинга за посетители отзад?
— Да, много хубаво, само дето в него никога няма свободни места. По крайбрежието има петдесет къщи и само шест скапани места за паркиране!
Той захвърли якето си и се огледа, сякаш никога досега не бе влизал вътре. Къщата на Шон беше типична за Южна Калифорния. Целият под беше покрит с черга, изплетена от въже. На всеки шест месеца той я вдигаше и измиташе навън половината плаж. Съгъваемото канапе, което можеше да се превърне в широко легло, сега бе издърпано от обичайното си място в ъгъла и препречваше вратата. На различни места покрай стената бяха сбутани още три единични кревата, върху които се търкаляха огромни възглавници. До един от тях висеше лампа с формата на езическо божество. Декора допълваха пръснатите навсякъде плажни принадлежности — две-три фрисбита, парчета изхвърлено от вълните дърво, пепелник от мидена черупка, причудливи буци вкаменена лава, дъска за сърф.
Завесите бяха от рибарска мрежа, накичени с пластмасови морски звезди, а старите столове бяха от палмови листа. Мак бавно се обърна и изгледа почти стъписано плажните одежди на Шон — крещящите бермуди, избелялата фланелка.
— Дявол да го вземе, Барет — каза той, — питам се защо не устроиш кантората си на самия плаж? Така ще ти е по-лесно. И без това наоколо няма къде да се паркира… Защо не наемеш помещение на някое човешко място, като всички други?
Шон отиде в кухнята, сгъна с мъка дюшека, натъпка го в килерчето и бързо затръшна вратата, преди да е успял да излезе отново. След това мушна глава в хладилника, извади кутия бира и я хвърли на Мак.
— Ето. Изпий това и се успокой. Чака ни много работа.
Мак се вкопчи в бирата като удавник и се стовари върху канапето, което препречваше вратата. То простена под тежестта му. Шон му хвърли бележник и химикалка.
— Записвай. Доста неща имам за теб. Най-напред ще поговориш с близките на Робин. Искам да разпиташ майка й и да разбереш дали като малка е създавала проблеми. Дали е бягала от дома или нещо подобно.
Разбери кои са били приятелите й и поговори с тях. Преди да изчезне се е движела с Къртис, така че ще е от полза да разберем какви са били отношенията помежду им. Но не се занимавай с Кари Робинсън. Вече говорих с нея.
Мак отметна глава назад, пресуши бирата и отиде в кухнята, за да вземе още една.
— Освен това — продължи Шон, — Чад спомена, че нейни приятели от Холивуд са я търсели, вероятно, за да си приберат някакви пари, които им дължала за наркотици. Не знаеше имена, но може би от майка й ще успееш да разбереш за кого е работела. Започни оттам. Това с наркотиците ми допада. Те карат хората да вършат ирационални неща… например да изчезнат, без да оставят никаква следа. Ако убедим съдебните заседатели, че Робин е била непредсказуема в поведението си, няма да им е много лесно да хвърлят Чад в затвора.
Мак кимна и седна с новата бира в ръка.
— Трябва да разнищим и Франк Джонсън — продължи Шон. Беше сгънал босите си крака на стола и седеше върху петите си. — Той твърди, че Чад го е помолил да го отърве от колата на Робин, спомняш си, нали?
— Да — кимна Мак.
— Лежал е в затвора и друг път. Провери дали не е бил арестуван след изчезването на Робин. Може би се опитва да се спазари с ченгетата.
Имам чувството, че Гамбоа насажда в малкия му ум някои странни идеи.
— Не е изключено — отбеляза Мак и отпи жадно от бирата. — Но колата на Робин наистина е била у него. Как я е взел, ако не му я е дал Къртис?
— Престани да разсъждаваш като ченге, Мак. — Шон вдигна ръка към него. — Нашата работа не е да даваме отговори на въпросите, а да поставяме нови. Провери дали този тип има причина да лъже. Ще тръгнем оттам.
— Да, така е — съгласи се Мак и опря месестите си ръце на облегалката на канапето.
— Знаеш ли, Мак, има нещо, което ме безпокои.
— Какво е то?
— Според полицейския доклад, приятелката й Кари Робинсън е казала, че вечерта преди изчезването си Робин е присъствала на някаква среща в кантората на фирмата до седем часа. Не била пила нито капка през целия ден. А след половин час се оказва на плажа почти мъртво пияна.
Хлапетата нямат причина да лъжат. Как е успяла да се натряска толкова бързо? Трябва да е смукала като пиявица. Искам да знам какво всъщност се е случило на тази среща.
— Добре. Кой друг е присъствал?
— Картър, бащата на Кари Робинсън, и един тип на име Джон Крюгер. Той е президент на строителна фирма — „Ларами Хоумс“. Аз ще поговоря с Картър. Познавам го доста добре. Бил е съдружник на Спан. Ти разпитай Крюгер.
— Добре — кимна Мак и се наведе напред. — Мислиш ли че Кари Робинсън е излъгала?
— Не. Няма причина да лъже. — Мак погледна през прозореца. Вятърът бе твърде силен за сърф — над вълните се носеха пръски пяна. — Все пак Крюгер и бащата на Кари са последните, които са видели момичето живо.
Не е изключено и да си спомнят нещо.
— Така е.
— Разбира се, може да се окаже и че сме си губили времето.
— Защо?
— Гамбоа е намерил труп, заровен в пустинята — отвърна Шон.
Представяше си физиономията на полицая, когато съобщава новината на прокурора. — Според съдебния лекар трупът отговаря на общото описание и възрастта. Ще го идентифицират окончателно, когато сравнят зъбите със зъболекарския картон на Робин.
— Е, и? По онези места намират по сто трупа в годината. Това нищо не значи.
Шон се обърна към Мак. Лампата зад него осветяваше рижата му коса като ореол.
— Франк Джонсън, онзи с колата, живее на около миля от мястото, където са намерили трупа — каза той. Това не беше добра новина.
— О-хо-о!
— Да, „о-хо“. — При едно обвинение, изградено на базата на косвени доказателства, подобен факт можеше да се окаже съществен аргумент. — Както и да е. С тези неща ще се занимаваш поне два дни.
— Да. Ако не ям и не спя. Като стана дума за ядене, ще имам нужда от малко джобни пари, приятел. Няма начин да чакам края на делото, за да ми възстановят разходите. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се.
— Имам нужда от малко пари в момента. Ще ме подкрепиш ли с някой и друг долар?
— Колко ти трябват?
— Две хиляди мисля, че ще стигнат.
Шон се вгледа в него и поклати глава. Мак доби смутен вид.
— Ей, трябва да платя и някои стари сметки.
— Ще видя какво мога да направя — кимна Шон и прекрачи канапето, което запречваше вратата. Когато се върна с чека, телефонът звънеше.
— Сигурно е Скот — реши той. — Трябваше да се уговорим за среща с Бъргър.
Шон прескочи канапето отново и изтича до бара.
— Шон Барет. Мога ли да ви помогна?
— Зависи — отговори един глас и се разнесе смях. — Ти ли си адвокатът дет’ защитава Къртис? — звучеше дрезгаво и имаше силен акцент.
По дяволите, помисли си Шон, вече се започва. Винаги, щом се заемеше с някое нашумяло дело, каквото и да е, стига да са го показвали по телевизията, започваха и подобни обаждания. Надушваше ги още преди да е вдигнал слушалката.
Но напевния говор му направи впечатление. В началото не успя да разбере какво му каза и поиска да повтори. Не го направи.
— Как е картинката с наш’то момче Чад? — попита гласът вместо това.
Шон се опита да определи акцента. В него имаше британска нотка, но не от Англия.
— Боя се, че не мога да разговарям за това, освен ако не кажете кой сте. Кой се обажда? — настоя той. Щеше да му даде още трийсет секунди.
— Сти’а с тиа лайна, а? — просъска онзи. Шон отдалечи слушалката от ухото си и се намръщи. — Мо’а да помогна на момчето.
Съмнявам се, помисли си Шон. И определи акцента — ямайски. Вероятно беше същият, който се бе обаждал и на Пелзър.
— Жива е, да знайш. — Този път нямаше смях.
— Какво? — възкликна Шон и се изопна.
— Жива и здрава, миста Барет. Живей си кат’ птичка. Ха, ха, ха! — прозвуча отново дрезгавият смях и след това гласът стана много мек. — Знам къде да намериш малката Робин.
— Къде?
— Тя си е холивудска мадама, наш’та Робин, аха. По цяла нощ танцува.
С тяло кат’ нейното на бая мъже ще завърти главите. К’во ше ка’еш, а?
Иди да търсиш в Холивуд.
Шон мразеше гатанките.
— Къде в Холивуд?
— Булевард „Сънсет“. Там, миста Барет — и затвори.
Шон остана мълчалив със слушалката в ръка. В началото си помисли, че може би Чад е накарал да се обади някой приятел. Но какво щеше да спечели от това? Или бяха ченгетата? Малък мръсен трик, за да го накарат да си загуби времето с фантоми. Само пет процента от ума му вярваха, че този човек би могъл да помогне.
— Откаченяк? — попита Мак.
— Не знам — отвърна Шон и постави слушалката на мястото й. — Имаше акцент.
— Поредният подмокрен мексиканец?
— Не, този беше от Ямайка, струва ми се. Говореше като онзи от телевизията… Сещаш се, едрият негър от островите, който рекламира безалкохолни напитки.
Мак го изгледа, като че ли се бе побъркал.
— От рекламата на „Ънкола“?
— Точно така. От рекламата на „Ънкола“.
Мак разпери ръце, подпря се на облегалките на стола и се изправи с мъка.
— Това ли е голямата шибана следа, по която трябва да тръгнем?
Рекламата на „Ънкола“? Не мога да повярвам!
— Имам чувството, че не беше съвсем откачен, Мак. — Шон уважаваше инстинктите на детектива, но той не беше чул гласа. Може би го бе заблудил акцентът или смахнатото вибрато на смеха му. Във всеки случай петте процента все още искаха да разберат какво точно знае този човек. — Ще почакаме, за да видим какво е намислил.
— Зарежи го — махна с ръка Мак, сякаш искаше да прогони муха. — Откаченяк е.
— Може би. Но все пак ме изслушай. Кажи ми, защо за обвинението е толкова трудно да докаже тезата си в случай като този?
— Защото няма труп.
— Точно така — кимна Шон и вдигна пръст. — Значи трябва да ги оставим да се мъчат да го открият. Това е тяхна работа. Нашата е да убедим съдебните заседатели, че Робин не е мъртва. Всеки, който заяви в съда, че я е виждал, ще спомогне да предизвикаме съмнение. Това е нашата игра. Ако някакъв смахнат тип ни отведе до хора, които да потвърдят, че са я виждали — само можем да се радваме. — Той се приближи до Мак и му подаде голям книжен плик. — Ето ти снимките на момичето.
— Дявол да го вземе — изсумтя детективът, — ако започнеш разследването отчаян, ще го завършиш също отчаян.
Шон не му обърна внимание.
— Майка й живее в долината Сан Фернандо. Когато отидеш да говориш с нея, отбий се в Холивуд и поразпитай тук-там дали някой не я е виждал.
Мак поклати глава и взе още една бира от хладилника.
— Това ли е всичко? — попита той след като я изпи и се отправи към вратата.
— Засега е достатъчно. Аз трябва да сложа в ред някои неща във фирмата.
Мак го изгледа учудено.
— Мислех, че си се махнал оттам.
— Трябва да представя новия адвокат на Теди Бъргър — обясни Шон. — След това ще посетя Картър Робинсън. Живее в Лидо.
— Страхотно! — отбеляза Мак. — Аз ще се занимавам с перверзните типове в Холивуд, а ти в това време ще правиш светски посещения в Лидо.
— Колко години си бил заместник шериф? И въпреки това мислиш, че в живота има справедливост?
Шон се засмя и затвори вратата.
Беше почти сигурен, че типът с ямайски акцент е побъркан. Но нещо го караше да не е съвсем сигурен. Ако успееше да превърне тази несигурност в истинско съмнение, би могъл да го пробута на съдебните заседатели, за да се опитат да се преборят с него. Ако не успеят, ще трябва да оправдаят клиента му. Такъв е законът.