Обектът на престъплението

Глава четиринайсета

Шон все още ходеше да обядва в „Старото пристанище“ веднъж-два пъти месечно. Там сервираха огромни порции, а освен това доста от старите пристанищни плъхове от времето на баща му се отбиваха, за да хапнат преди работа. Бяха същите, които присъстваха в нощта, когато неговият старец получи сърдечната криза. Само че сега някакъв друг тип със зачервено лице заемаше любимото му място — оттам най-добре се виждаше телевизора.

— Е, Шон, какво да бъде? — попита Блейн иззад бара. Държеше заведението от четирийсет години, а освен това беше и един от най-добрите клиенти на заведението. Доказваше го прогнилото му тяло — носът му бе разяден като от проказа, зениците му сякаш плуваха в разбита сметана, клепачите му бяха подпухнали и зачервени, а вътрешностите му функционираха, когато си поискат.

— Не, нищо, благодаря.

— Скоч? — настоя Блейн и посегна към бутилката.

— Дай една наливна бира.

Още нямаше дванайсет, а всички бяха налице — Гърти, Джордж, Крейн, Вайдемайер. Нищо не се бе променило. Все още стояха същите проядени от червеи ламперии, окачените по стените рибарски мрежи и снимки на Нюпорт от Втората световна война, когато същите тези хора бяха строили военни кораби, а не трийсетметрови спортни яхти.

— Джордж, Гърти, как я карате? — махна им Шон.

— Здрасти, Шон. Здрасти, Шон — извикаха двамата един през друг и му махнаха в отговор.

— Четох, че защитаваш Чад Къртис — добави Гърти. Той бе някогашен морски пехотинец със солидно телосложение и посивяло лице, който често бъркаше в носа си с палец.

— Така е — кимна Шон.

— Напредваш, момче.

Всички кимнаха в знак на съгласие и отново насочиха вниманието си към питиетата и телевизора на стената, на чийто проблясващ екран вървеше хокеен мач.

Така беше почти винаги, само че понякога говореха за баща му, чиято слава на корабостроител и пияч — двете умения, които тук се ценяха най-много — не увяхваше с годините.

— Баща ти можеше да оплете жиците на кораба по-бързо, отколкото ще те оправи една курва — често казваше Вайдемайер с възхищение. В продължение на единайсет години той бе негов първи помощник. — Страхотен кучи син — това беше комплимент, — но имаше златни ръце.

Можеше да се завре в кучи задник и да му прокара електрическа инсталация.

Баща му винаги прибираше трите деца у дома в седем и ги изпращаше в леглата в девет или десет, най-често след като са си написали домашните. Започна да виси по кръчмите едва след като Лорета, сестра му, се записа в гимназията. По това време Шон завършваше и активно се занимаваше със спорт, а най-големият му брат Пити бе заминал да следва в Колорадо.

Прекара първата си сърдечна криза малко след като Шон отиде да учи право в Сан Диего. Два дни след това получи удар, от който загуби говора си и едната му страна се парализира. Въпреки всичко се съвзе и продължи да пие всеки ден в „Старото пристанище“, само че на маса, защото вече не можеше да седи с приятелите си на високите столове на бара.

След това прекара втори инфаркт, а седем месеца по-късно го погребаха. Сестра му и брат му дойдоха от Айдахо и Тексас, където живееха по онова време — той работеше в някаква компютърна компания, а тя бе омъжена за пилот. Продадоха къщата, разделиха си парите и Шон се оказа съвсем сам — студент по право първа година, който сериозно се потеше над законите и престъпленията.

Отпи от наливната бира „Бърги“ — единствената, която се сервираше в заведението още от отварянето му, и се приближи Блейн.

— Търсят те по телефона — каза му той.

— Благодаря.

Отиде до апарата в края на бара. Никой не знаеше къде е, освен Мак.

— Ти ли си, Мак?

Слушалката бе мазна, така че той я прехвърли в лявата си ръка и изтри дясната в панталона си.

— Помниш ли ме, миста Барет? — беше островитянинът.

— Разбира се, че те помня — отвърна изненадано Шон. Нямаше как да знае, че е тук, освен ако не го бе проследил. — Но забравих името ти, съжалявам.

— О-хо, хо-хо, хо! — разсмя се онзи от сърце. — Не се опитвай да надхитриш приятеля си! Може и да съжаляваш!

— Спести си приказките — сряза го Шон. — Сведенията ти са боклук.

Моят детектив вися цял ден в Холивуд и резултатът е кръгла нула.

— А-у-у-у! — засмя се островитянинът подигравателно. — Тоз’ левак не може да различи задника си от парче гума. Наш’та Робин е кристална чаша, а той търси стара бирена бутилка, дет’ се търкаля в канала.

Магазини за пиячка! Дивотия! — възкликна онзи, сякаш беше привърженик на сухия режим. — К’во момиче трябва да е т’ва, за да се върти покрай долнопробните кръчми и баровете със стриптийз? А, човече Божи? Кажи ми! К’во ще намери там, а? Т’ва момиче е бижу, диамант! А ти пращаш онзи дървеняк да го търси! Че той не вижда по-далече от носа си!

Шон за миг се стресна. Никой обикновен луд нямаше как да знае всички тези подробности. Този островитянин или някой негов познат бяха следили Мак.

— Слушай, човече Божи — каза той натъртено, — Робин Пенроуз може да е достойна за кралица, но фактът е, че все още не знаем къде да я открием. Кой, по дяволите, си ти? Аз трябва да защитавам клиента си.

Нямам никакво време за губене и не мога да си позволя да обикалям из Холивуд, за да следвам смахнатите ти съвети.

Островитянинът каза нещо, но Гретски пусна някакъв майтап и последва взрив от пиянски смях, който заглуши всичко.

— Какво? — попита Шон.

— Само аз мога да спася Чад — продължи островитянинът. Този път нямаше смях. — Що тоз’ път не идеш сам, а? Нека дебелоглавия ти приятел си приказва с глупаците в Холивуд.

— Добре! — избухна Шон. — Непрекъснато повтаряш, че си приятел на Чад, само че досега не си ми помогнал с нищо! Къде можем да се срещнем?

— О, не, не, не! Няма да се срещаме. Но ще ти кажа къде да намериш птичката.

— Престани да ме будалкаш! — извика Шон отново, но този път по телевизията пуснаха реклама и кръчмата утихна като гробница, така че съвсем ясно се чу крясъкът му: „Задник такъв!“ Той извърна лице от бара, където седяха няколко души и го гледаха втренчено. — Кажи ми какво знаеш! — добави тихо, обвил с ръка слушалката.

— Бейкърсфийлд. Мотел „Червения лъв“. Чака те в барчето. Вече два дни е там. Може да й доскучее, тъй че побързай, миста Барет.

Шон чу изщракването от другата страна, затвори и плъзна апарата назад към Блейн. Островитянинът беше прав. Дори и Чад не си правеше труд да му помогне. Не можеше да остави думите му без последствие, само защото се опитваше да го дразни. Вероятно знаеше нещо. Може би Робин не беше жива, но ако негърът продължаваше да го насочва към жени, които приличат на нея и ако откриеше подходящи свидетели, които да потвърдят, че са я видели, не бе изключено усилията му да се възнаградят.

— Някоя мадама ли ти вдига кръвното, Шон? — попита Вайдемайер.

— Аха, Уийд. Знаеш как е — отвърна Шон, макар и да беше напълно сигурен, че Вайдемайер — заклет ерген, не знаеше абсолютно нищо.

Шон взе бирата си от бара и отиде да седне в едно сепаре. Имаше среща с Мак в дванайсет. Вече беше дванайсет и половина. Разстла докладите на Гамбоа върху гетинаксовата повърхност на масата и започна да ги чете.

— Откри ли нещо? — попита той, когато Мак най-накрая се появи след още един час.

— Аха! Весела Коледа и честита шибана Нова година и на теб! Няма ли да кажеш „здрасти“ и да ми дадеш голяма мокра целувка?

В ръката си държеше два смачкани листа от бележник, които минаваха за дневник.

— Само не ми казвай, че не си намерил къде да паркираш.

Шон беше малко по-ядосан, отколкото би трябвало. Когато нае Мак, много добре знаеше какво представлява той. Със сигурност щеше да свърши много добра работа, но щеше да действа според своето собствено разбиране за времето.

— Чаках половин час в „Пристанище“, преди да се сетя, че каза „Старото пристанище“ — обясни Мак, докато се провираше към стола в сепарето. За да се намести, избута масата към Шон, така че го притисна към стената, после пак я придърпа към себе си. Шон успя да си поеме дъх. — Боже! Откъде измисли тази дупка? Тук всички са за затвора! — промърмори детективът накрая и посочи посетителите.

— Когато бях малък се хранехме там отзад — обясни Шон и посочи малкото помещение, през което се минаваше, за да се стигне до кухнята и което минаваше за трапезария. — А сега кажи какво откри.

— Говорих с майката на Робин — започна Мак и разгъна листовете от бележник. На тях беше записал дву- и трисрични думи, имена и телефонни номера, но най-вече се виждаха драсканици — чертички и кръгчета. — Приятна жена. Балкони дотук — добави той с усмивка и показа докъде. — Обичала дъщеря си. Харесвала и Чад. Тоест, досега.

Мак се протегна и допи бирата на Шон.

— Значи е като останалите — отбеляза Шон и поклати глава. — Щом арестуват някого, всички го обявяват за виновен.

— Тук си ужасно прав — кимна Мак и въздъхна. — Веднага щом разбра, че съм при нея, за да помогна на Чад, отказа да разговаря с мен. Добре че успях да изкопча нещо важно, преди това. Помниш ли медальона, който се вижда на шията на Робин на всичките й снимки?

— Е?

— Старата дама ми обясни, че й го е дал баща й, когато бил на смъртно легло и оттогава Робин никога не го е сваляла. Дори се къпела с проклетото нещо. — Шон си припомни старото си куфарче. Би могъл да разбере подобна сантименталност. — Според Робин в този медальон имало някаква магическа сила. Дявол да го вземе! Как да не е имало, като сигурно вътре е държала дозите кокаин!

— Нещо друго? — попита Шон.

— Да — кимна Мак и лицето му доби озадачен израз. — Не знам какво точно да мисля, но помниш ли онзи човек „Ларами Хоумс“, с когото искаше да говориш?

— Крюгер?

— Да. — Мак се вгледа в листата пред себе си. Обърна горния, пак го върна на мястото му и се отказа. — Изглежда Комисията по ценните книжа е забранила продажбата на голям пакет от акциите му. Въпреки това са разпродадени няколко дни след забраната. Става дума за едър благоустрителен проект в Апъл Вали. Две хиляди жилища, магазини и всичко останало.

— Нещо незаконно ли е имало?

— Все още не знам. Но някаква възрастна жена купила известно количество акции, цената им се удвоила след три дни, продала ги и си тръгнала с милион чиста печалба. Не е лошо за три дни работа, нали? — Мак подсвирна като падащ шрапнел.

— Крюгер смята ли, че ще последват обвинения или нещо подобно?

— Не. Само е вбесен заради решението на комисията. Според него тези типове са се побъркали. Веднага, щом надушат, че някой е спечелил нещичко, решават, че работата му не е чиста. В момента дебнат навсякъде.

— Затова ли се е срещал с Картър? — попита Шон.

— Да. Искал е Картър Робинсън да го отърве от разследването. Крюгер твърди, че не знае нищо повече.

— Добре. Какво общо има всичко това с нашия случай?

— Нищо. Само ти казах за какво е била срещата.

— Човече, загубен съм!

— Почакай малко, тъкмо стигнах до интересната част. — Дойде Блейн и остави на масата две бири. Мак отметна глава назад и пресуши едната на две глътки. — По средата на срещата, Робин изведнъж станала и хукнала навън. Ей така, както водела записки, изведнъж скочила и побягнала, а Картър Робинсън се спуснал след нея. Последвала ги и Кари Робинсън. Крюгер останал сам да си чеше онези работи и да се чуди дали случайно неговият дезодорант не му е изиграл лоша шега.

— По кое време е станало това? — попита Шон. Въртеше празната бирена чаша в ръцете си, сякаш беше буца глина за моделиране. Чутото не съвпадаше съвсем точно с онова, което му бе казала Кари — че е изпратила Робин у дома рано, тъй като не се чувствала добре.

— Седем, седем и половина, според Крюгер. Както и да е. След десет минути Картър и дъщеря му се върнали, но без Робин. След още час-два мис Пенроуз изчезва без следа. Като че ли пак е хлътнала в кокаина.

— Възможно. Това ли е всичко?

— Да — кимна Мак и протегна ръка към новата бира на Шон.

— Добре, Мак. Остава още нещо.

— Да?

— Обади се островитянинът.

— По дяволите! — Голямата лапа на детектива се стовари върху масата и солничката подскочи. — Какво иска този задник?

— Да отидеш до Бейкърсфийлд.

— Глупости! Това са лайна, Шон! — извика ядосано Мак и размаха ръце във въздуха. — Този човек е перко и ти ме караш да тичам по смахнатата му свирка!

— Няма как, Мак. При дело като това, колкото повече свидетели има, толкова по-добре. Не трябва да изпускаме нито един — възрази Шон.

Даваше си сметка, че Лоуънстайн ще призове всички приятели, близки и колеги на Робин, за да потвърдят, че не са я виждали, откакто се смята за изчезнала. Изходът на подобни дела често зависеше от това, кой ще доведе повече свидетели.

— Защо точно Бейкърсфийлд? Защо не Хавай или някъде там? Бих могъл да поприказвам с няколко окичени с цветя островитянки на чаша леден коктейл, каквито пият баровците. Какво ще кажеш? Защо не го попиташ дали не я е виждал на Таити?

— Съжалявам, Мак — усмихна се Шон, бръкна в джоба си и извади малко пари. — Шосето те очаква. Нали не искаш да разочароваш всички онези закопнели за истински мъж жени в забравената от Бога пустош?

Мак изсумтя и се усмихна мрачно. След това лицето му просветна.

— Нали трябваше да се срещна със свидетелите на Гамбоа?

Все повече хора се обаждаха в полицията и твърдяха, че са виждали Робин Пенроуз. Естествено, Гамбоа не им обръщаше внимание.

Интересуваха го само свидетелите, които са я виждали мъртва. Нормално за ченге. Те не обръщаха никакво внимание на фактите, които биха могли да докажат невинността на обвиняемите и гонеха с кучешка упоритост всичко, което влошава положението им. Бяха обучавани да откриват виновници, не невинни. Все пак съдията Маклин бе наредил всички документи от разследването на обвинението да бъдат предавани на защитата, така че ако Лоуънстайн не искаше да има усложнения, трябваше да му ги предава, при това навреме.

— Мислех, че вече си свършил с тях.

— Да, само че броят им се увеличава непрекъснато, като тумор.

Шон въздъхна. Самият той нямаше никакво време да ходи до Бейкърсфийлд, Хавай или където и да било другаде. Процесът започваше след няколко дни и трябваше да подготви защитата на Чад. Но островитянинът знаеше нещо. Може би щеше да има полза от него, може би не. Налагаше се да провери.

— Добре — каза той накрая. — Успя да се измъкнеш. Изглежда сам ще трябва да отида до Бейкърсфийлд. Онзи също това искаше.

Мак се усмихна широко.

— Е, пожелавам ти приятно прекарване с гърмящите змии! — възкликна той и довърши остатъка от бирата.

Шон искаше да стигне до Бейкърсфийлд докато следата, посочена му от островитянина, бе все още прясна. Колкото по-скоро пристигнеше, толкова по-вероятно бе да попадне на свидетели, които смятат, че са видели Робин. След час и половина беше в Горман. После се изкачи по виещото се покрай шеметните планински пропасти шосе и се спусна в прашната, ветровита долина Сан Джоакин. Ако не знаеше къде се намира, би помислил, че е попаднал Тексас — безкрайните ветровити равнини, през които хората карат с вдигнати прозорци, за да се предпазят от прахоляка и непрекъснато въртят копчето на радиото, търсейки каквото и да било, което да наруши монотонността на безкрайните памучни плантации и нефтените помпи, клатещи се сред буренаците.

Трийсет минути по-късно седеше в бара на „Червения лъв“. Заведението беше пълно с черен махагон, червен плюш и бизнесмени. Барманът се казваше Ранди Любок — изчакващ следващия си ангажимент кънтри певец.

Беше слаб мъж с жилести ръце и на окото си носеше пиратска превръзка, която вдигаше, за да разчете драсканиците на келнерките. Шон издебна един момент, в който бяха само двамата и му показа снимката на Робин.

— Да, виждал съм я — кимна Ранди.

— Кога?

— Снощи. — Барманът се обърна, посочи масата в един тъмен ъгъл и добави: — Седеше ей там. Цяла вечер пи бяло вино.

— Сама ли беше? — попита Шон. Не изключваше възможността да е избягала с някой мъж.

Ранди го изгледа подозрително.

— Ти да не си й съпруг или гадже? — Почти всички песни от репертоара му бяха за такива неща. Не желаеше да се забърква наистина. Човек може да си изпати най-много от малтретирано куче и от съпруг, който просто не е в състояние да забрави.

— Не, не ми е гадже — отвърна Шон. — Сигурен ли си, че е била тя? — Той почука с пръст снимката. — Видя ли я добре, като е седяла толкова далече?

— Когато дойде, най-напред застана пред мен, където си ти, за да си поръча пиенето.

Влезе млада двойка и Ранди отиде да види какво искат. След това се върна, наля питието на Шон и той мушна в ръката му двайсет долара.

— Благодаря. Искаш ли да знаеш още нещо?

— Дали си я виждал и преди това.

— Не. Повярвай ми, щях да я запомня. Бейкърсфийлд не е съвсем като плажа Малибу.

— Сигурно — кимна Шон. Не беше дори и като Санта Ана. — Дали все още е някъде тук?

— Виж, това не знам. Снощи си тръгна към един, може би е преспала в мотела. Попитай на администрацията… — Той замълча и изведнъж проточи врат, за да погледне зад рамото на Шон, към фоайето. — Чакай малко. Това там не е ли тя?

Стъклата на бара бяха матови, така че не се виждаше кой знае какво.

Шон изтича във фоайето и видя една червена открита корвета, паркирана пред входа. Някаква висока блондинка тъкмо се качваше. Прическата й беше като на стюардеса — къса, разделена по средата и подвита малко под брадичката. Въпреки че косата на Робин беше дълга, би могло да е тя — подстригана или с перука. Иначе приличаше на скъпа кинозвезда от малка величина или на курва придружителка — дълги бедра в тънки черни чорапи, заковаваща погледа къса жълта кожена пола с капси и подходяща чанта. Беше предизвикателно облекло — обикновено момиче не би си го позволило.

Най-напред мушна задника си на седалката до шофьора, след това елегантно прибра вътре и краката си, а пиколото затвори вратата. Зад волана седеше наистина едър тип. Пиколото още не беше пуснал дръжката, когато корветата се изправи на задни гуми и полетя.

Шон изтича през фоайето на зиг-заг между пръснатите из него мебели — полукръгло канапе, хаотично избуял фикус. Във всяка от снимките, с които разполагаше, имаше по нещо от това момиче — дръзката брадичка, тънката талия, хирургически уголемените гърди. Спъна се в някакъв стол и корветата изчезна от погледа му. После се наложи да изчака цяла крачка време, докато автоматичната врата се отвори мързеливо.

Излезе навън и я видя да дава ляв мигач на светофара на изхода на паркинга.

Хукна между колите и забеляза, че на кормилото седи едър негър. В града имаше някакъв конгрес на баските, така че се бе наложило да остави мерцедеса си до самата улица. Когато стигна до него, корветата вече летеше към магистралата.

Спускаше се мъгла и задницата й изчезна от очите му. Не знаеше накъде ще свият на магистралата — на север, към Сан Франциско или на юг към Лос Анджелис. Скочи в колата, пъхна ключа в стартера и завъртя.

Според километража колата беше на 261 841 километра, но Шон знаеше със сигурност, че типът, който му я продаде я бе карал с развален километраж повече от година, така че „Сър Лорънс“ — както я бе кръстил заради никелираните букви „SL“ на задния капак — съвсем спокойно би могъл да е изминал повече от 300 000 със старите си кокали. Дните му на млад препускащ жребец със сигурност бяха отминали.

Стартерът заръмжа, но сър Лорънс не прие идеята с ентусиазъм.

— Хайде, Лори, момчето ми! — примоли му се Шон и потупа нежно арматурното табло. Двигателят се изкашля и на следващия оборот запали. Шон даде пълна газ. — Това се казва кола!

Включи на заден, измъкна се от паркинга и подкара към магистралата, преценявайки всяка неравност по настилката. За една от тях не успя да се подготви навреме и главата му едва не проби брезентовия гюрук.

Колата ръмжеше недоволно и се носеше напред на тласъци.

Изкачи се на магистралата и се огледа. Шосето на север не се виждаше и на сто метра. Ако бяха тръгнали натам, мъглата отдавна ги бе погълнала. Погледна в другата посока и ги видя на около миля — тъкмо изчезваха в ниските облаци.

Включи на скорост, излезе на магистралата и подкара на юг.

— Окей, Лори, покажи на какво си способен!

Мерцедесът бързо достигна до деветдесет надолу по полегатия склон и продължи добросъвестно да ускорява до сто, до сто и десет, след което започна да вибрира, бясно да се тресе и да ръмжи недоволно. Шон настъпи педала до самия под. Колата с рев прехвърли сто и десет, като в предсмъртна агония. Изведнъж, когато ускори до сто и двайсет, отново започна да върви гладко.

Корветата бе изкачила следващото възвишение. Виждаше широкия гръб на шофьора и русите коси на жената до него. Все още, обаче, на мерцедеса му оставаше да се спусне в дълбоката долина и след това да се изкачи по наклона. Когато най-накрая заръмжа нагоре, скоростта му почти незабавно спадна на осемдесет, седемдесет и пет, после на шейсет.

Когато стигна билото, корветата бе стигнала далеч напред.

Негърът и блондинката не бързаха, така че постепенно започна да ги настига — седемдесет, деветдесет, отново бясното вибриране. На равното, обаче, не можеше да развие по-голяма скорост.

— Хайде, Лори, хайде! — примоли се Шон. Старата кола закова на сто и пет. Това го ядоса, той стовари юмрук върху арматурното табло и се разкрещя: — Давай, дърт козел, поне веднъж направи нещо свястно!

Покажи ми, че можеш, лайно такова!

Колата реагира, като спадна на сто. Но въпреки това настигаше корветата. Шон изпревари две комбита и се оказа само на двеста метра от нея, сред безкрайните сиви изорани памучни полета, от които, сякаш насочвани от радар, непрекъснато излитаха топки буренаци и се блъскаха в автомобилите. Червената кола смачка една такава и я пръсна на парчета, които просвистяха покрай Шон.

Най-накрая се изравни с корветата от дясната страна, но жената бе с гръб към Шон, защото разговаряше с негъра. Виждаше се само месестата му ръка, стиснала кормилото. Блондинката жестикулираше разпалено и не бе трудно да се досетиш, че крещи. След това тя изведнъж се обърна напред и Шон се оказа лице в лице с красавицата, чиято снимка бе гледал толкова дълго напоследък. Това лице в едър план бе окачено на стената във всекидневната му — правилния нос, изумително сините очи, гъстата руса коса. Позна Робин Пенроуз.

Тя бавно вдигна поглед към него, но не му обърна внимание — гледаше нещо в далечината. После пак се обърна към негъра и закрещя.

— По дяволите! — изръмжа Шон. — Тя е!

Изостана малко, настъпи педала, за да се изравни и отново успя да я огледа — някакъв негър возеше Робин Пенроуз в червена открита корвета!

— Водачът на белия мерцедес, отбийте вдясно и спрете!

Гласът от високоговорителя го стресна и той отпусна педала. Погледна в огледалото. Светлините на полицейската кола бляскаха бясно.

— По дяволите!

Отново настъпи, за да набере скорост, но се разнесе и воят на сирената — неравният писък на прокълнатите. И още една заповед:

— Пътна полиция. Незабавно отбийте вдясно и спрете!

Шон отпусна педала и бавно спря на банкета. Проследи с поглед как задницата на червената кола изчезва в мъглата на Сан Джоакин.

Бръкна в джоба си, извади шофьорската си книжка, заедно с картата от адвокатската колегия и ги подаде на ченгето. То беше с непрозрачни тъмни очила и разлистваше кочана с фишовете. Пое шофьорската книжка и му върна картата, без да я погледне.

— Сержант, аз съм адвокат и преследвам възможен заподозрян в дело за убийство.

— Трябвало е да оставите това на компетентните служби — отговори ченгето, без да вдигне поглед от кочана.

— Не сте ли чули за Чад Къртис? — опита пак Шон.

Полицаят поклати отрицателно глава и продължи да пише.

— Обвинен е в убийство. Тази, за която се твърди, че е убита, беше в червената кола — той посочи пустото шосе.

— Много добре — кимна ченгето и му подаде кочана, за да се подпише. — Запомнихте ли номера?

— Номера?! — По дяволите! помисли си Шон. Не беше запомнил номера.

Всеки нормален човек би направил най-напред това!

— Не, просто не се сетих — отговори той и погледна фиша. — Деветдесет и девет и шейсет и пет? Това ще ми струва цяло състояние! Боже, нямаш ли милост!

— Аз имам милост — каза ченгето. — Ако бях написал сто, трябваше да ви сложа белезниците и да ви арестувам за безразсъдно шофиране.

Съдията Сингълтъри за такова нещо дава затвор, съветнико.

Шон подписа фиша и полицаят го откъсна от кочана.

— Отсега-нататък оставяйте скоростните преследвания на хората, които знаят как да ги правят.

Токовете му изскърцаха в чакъла на банкета и той се отдалечи към колата си.

— Да, благодаря за съвета — промърмори Шон и се вгледа в шосето напред, където беше изчезнала корветата. Беше безполезно да се опитва да я настигне.

Робин Пенроуз беше жива. Видя я с очите си. Най-малкото тази жена толкова приличаше на нея, че би могъл да се закълне, че е тя. Дори в съда. Това бе най-доброто, до което би могъл да достигне, ако не успееше наистина да я завлече в залата. Може би и барманът от „Червения лъв“ щеше да се закълне. И някои от посетителите в заведението, които са я видели. Човек не би могъл да забрави жена като Робин Пенроуз.

На първата детелина Шон обърна и се отправи назад към Бейкърсфийлд.

Трябваше да регистрира първия истински свидетел в полза на Чад Къртис.