Обжалването

1

Съдебните заседатели бяха готови.

След четирийсет и два часа обсъждане, предшествано от процес, продължил седемдесет и един дни, включително 530 часа свидетелски показания на над четирийсет свидетели, и след цяла вечност мълчаливо чакане, докато адвокатите се караха, съдията се произнасяше, а публиката в залата зорко бдеше за някакви сигнали, които да подскажат как се развива делото, съдебните заседатели най-сетне бяха готови. Затворени в своята стаичка, в уединение и на спокойствие, десетима от тях гордо подписаха присъдата, докато останалите двама се мръщеха в ъгъла — откъснати и изолирани заради решението си да не я подкрепят. Имаше прегръдки, усмивки и доволно потупване по раменете, защото бяха оцелели в малката война и сега гордо можеха да се върнат на съдебната арена с решение, което бяха успели да вземат с цената на неотклонна решителност и упорито търсене на компромис. Бяха преодолели изпитанието; бяха изпълнили гражданския си дълг. Бяха работили всеотдайно. Бяха готови.

Старшият съдебен заседател почука на вратата и стресна чичо Джо, който пак беше задрямал. Старият съдебен пристав ги беше охранявал по време на делото, но се беше грижил и за обяда им, беше изслушвал оплакванията им и мълчаливо беше предавал посланията им на съдията. Когато беше по-млад и чуваше по-добре, чичо Джо беше прословут и с факта, че подслушваше разговорите на съдебните заседатели през тънката чамова врата, която лично беше избрал и монтирал. Но това време отдавна беше отминало и тъй като вече нямаше с кого да споделя, освен с жена си, след този толкова труден съдебен процес той като нищо можеше да окачи стария си пистолет на стената и да се пенсионира. Напрежението, свързано с контрола върху правосъдието, беше изцедило силите му.

— Страхотно. Ще повикам съдията — усмихна се чичо Джо, сякаш представителят на Темида седеше някъде в недрата на сградата и само чакаше чичо Джо да му се обади.

Вместо това чичо Джо намери една секретарка, която на свой ред щеше да предаде новината на съдията. А новината наистина беше добра. Старата зала никога не беше ставала свидетел на толкова продължително и мащабно дело. Щеше да бъде истински срам, ако съдебните заседатели не бяха стигнали до категорично решение.

Секретарката почука леко на вратата на кабинета на съдията, пристъпи вътре и гордо обяви:

— Имаме присъда.

Съобщи го с такъв тон, все едно лично беше преминала през ада на преговорите и сега поднасяше резултата като някакъв дар.

Съдията затвори очи и въздъхна доволно. На лицето му изгря щастлива, но нервна усмивка на огромно облекчение, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Най-сетне той каза:

— Повикайте адвокатите.

След като обсъждането между съдебните заседатели се проточи почти пет дни, съдия Харисън се беше примирил с вероятността те да не могат да стигнат до решение поради разделени гласове, макар че това беше най-ужасният му кошмар. След четири години ожесточени съдебни спорове с всички възможни средства и четири месеца напрегнат съдебен процес направо му прилошаваше от перспективата за такъв изход. Дори не искаше да си помисли, че може да се наложи всичко да започне отначало.

Съдията пъхна крака в мокасините си, ухилено скочи от стола като малко момче и се протегна за тогата си. Най-сетне свърши — най-продължителното дело в неговата богата и вълнуваща кариера.

Съдебният секретар се обади първо на „Пейтън и Пейтън“ — малка местна кантора на семейство адвокати, която се помещаваше в затворен магазин за преоценени стоки в покрайнините. Помощникът им вдигна телефона, изслуша съобщението и изкрещя:

— Имаме присъда!

Гласът му отекна в лабиринта от малки временни офиси и накара колегите му да подскочат.

Той продължи да вика. Докато тичаше към „Дупката“, там трескаво се събираха служителите от кантората. Уес Пейтън вече беше там, а после влетя и жена му Мери Грейс и двамата за миг се спогледаха с неприкрит ужас и объркване. На дългата, отрупана с книжа работна маса се събраха двама помощници, две секретарки и счетоводителката. Всички седяха неподвижно и се гледаха втренчено, защото никой не искаше да заговори пръв.

Това ли беше всичко? След като бяха чакали цяла вечност, наистина ли щеше да свърши толкова внезапно? С едно обаждане по телефона?

— Да се помолим мълчаливо — предложи рязко Уес.

Служителите на кантората се хванаха за ръце и се помолиха така горещо, както никога досега. Всемогъщият Бог получи множество различни молби, но общото в тях беше желанието за победа. „Всемогъщи Боже, нека след цялото това време и всички усилия, разходи, страхове и съмнения най-сетне да победим по Твоята воля. И спаси ни от унижението, фалита и всички мъки, които би ни донесла една неблагоприятна присъда.“

Второто обаждане на съдебния секретар беше на мобилния телефон на Джаред Къртин, главния адвокат на защитата. Мистър Къртин се беше отпуснал на коженото канапе, което ползваше под наем във временния си офис на Фронт Стрийт в центъра на Хатисбърг, на три пресечки от съда. Четеше някаква биография и спокойно отброяваше часовете, за всеки от които получаваше хонорар от 750 долара. Той прие съобщението, затвори телефона и каза:

— Да вървим. Съдебните заседатели са готови.

Бойците му, стегнати в тъмни костюми, се изпънаха и го последваха към съдебната зала, на път за поредната съкрушителна победа. Поеха с маршова крачка, без коментар и без молитва.

Съдебният секретар продължи да звъни по телефона — първо на останалите адвокати, после на репортерите — и след броени минути мълвата бързо се разпространи в града.

На един от последните етажи на небостъргач в центъра на Манхатън обзет от паника млад човек нахълта на сериозна среща и прошепна новината на ухото на мистър Карл Трюдо, който от своя страна веднага загуби интерес към обсъжданата тема, рязко се изправи и каза:

— Изглежда, имаме присъда.

После напусна стаята, прекоси коридора и влезе в огромния си кабинет в ъгъла на сградата, където си свали сакото, разхлаби възела на вратовръзката, застана до прозореца и се загледа в здрача, който се сгъстяваше над река Хъдсън. Не за пръв път си задаваше въпроса как е възможно съдбата на толкова голяма част от неговата империя да се озове в ръцете на дванайсет средностатистически провинциалисти от щата Мисисипи.

И въпреки че беше един от най-информираните хора в света, отговорът му убягваше.

Когато семейство Пейтън паркираха на улицата зад сградата на съда, към нея от всички страни вече се стичаха хора. Двамата останаха в колата, като се държаха за ръце. През последните четири месеца бяха внимавали да не се докосват, когато са близо до залата. Някой можеше да ги види — съдебен заседател или репортер. Трябваше да се държат възможно най-професионално. Фактът, че бяха женени и работеха заедно, все още се струваше любопитен на повечето хора, затова мистър и мисис Пейтън се опитваха да се държат един с друг като адвокати, а не като съпрузи.

Така че по време на делото двамата се докосваха твърде рядко — както в съда, така и извън него.

— Какво мислиш? — попита Уес, без да поглежда жена си.

Сърцето му биеше лудо, а по челото му беше избила пот.

Не спираше да стиска волана с лявата ръка и да си повтаря, че трябва да се успокои.

Да се успокои. Много смешно.

— Ужасно ме е страх — отвърна Мери Грейс.

— И мен.

Настъпи дълго мълчание, в което и двамата дишаха дълбоко. На улицата пред тях микробусът на един телевизионен канал едва не уби на място някакъв пешеходец.

— Ще оцелеем ли, ако загубим? — попита тя. — Това е въпросът.

— Трябва да оцелеем. Нямаме друг избор. Но ние няма да загубим.

— Точно така — каза тя. — Да вървим.

Двамата се присъединиха към малкия си екип и всички влязоха заедно в съда. Клиентката им, ищцата Джанет Бейкър, ги чакаше на обичайното място на първия етаж до автоматите за безалкохолни напитки. Когато видя адвокатите си, тя избухна в плач. Уес я хвана за едната ръка, а Мери Грейс за другата, за да й помогнат да се изкачи по стълбите към голямата съдебна зала на втория етаж. Можеха направо да я носят. Джанет тежеше по-малко от 45 килограма и по време на процеса беше остаряла с пет години. Страдаше от депресия, често в изострена форма, и въпреки че не беше анорексичка, понякога просто забравяше да се храни. Беше само на трийсет и четири, но беше погребала съпруга и детето си и беше преживяла едно дълго и ужасно дело, за което вече тайно си мислеше, че не е бивало да започва.

В съдебната зала цареше такава тревога, все едно предстоеше бомбардировка и сирените не спираха да вият. Десетки хора сновяха напред-назад, търсеха свободни места за сядане или притеснено разговаряха помежду си, а очите им не спираха да шарят наоколо. Когато Джаред Къртин и екипът му влязоха от странична врата, всички се вторачиха в Джаред, сякаш подозираха, че знае нещо повече от тях. Ден след ден в продължение на изминалите четири месеца той беше доказвал, че умее да вижда в бъдещето, но точно в този момент лицето му беше безизразно. Адвокатът и помощниците му мрачно заеха обичайните си места.

В другата половина на залата, само на няколко метра от тях, беше масата на ищцата, където се настаниха семейство Пейтън и Джанет. На същите столове, в същия ред, следвайки стратегия да внушават на съдебните заседатели впечатлението, че една бедна вдовица и двамата й самотни адвокати се опитват да се преборят с гигантска корпорация с безкрайни възможности. Уес Пейтън погледна Джаред Къртин, очите им се срещнаха и двамата си кимнаха вежливо. Чудото в този съдебен процес беше фактът, че двамата продължаваха да се отнасят един към друг с необходимата доза учтивост — дори разговаряха помежду си, когато се налагаше. Това се беше превърнало във въпрос на чест. Независимо колко гадно се развиваха нещата — а те често се развиваха така, — и двамата адвокати се опитваха да пренебрегнат обстоятелствата и да си подадат ръка.

Мери Грейс не погледна към противниковата страна, а и да го беше направила, нямаше нито да кимне, нито да се усмихне. Освен това беше добре, че не носеше пистолет в дамската си чанта, защото в такъв случай половината от мъжете в тъмни костюми вече нямаше да са там. Тя извади празен бележник на масата, записа датата и името си ни първата страница, но не можа да измисли нищо друго. В продължение на седемдесетте и един дни на процеса тя беше написала шейсет и шест такива бележника — винаги в един и същ формат и цвят, — които в момента бяха безупречно подредени в стар метален шкаф за документи в „Дупката“. Тя подаде кърпичка на Джанет. Макар че броеше всичко останало, Мери Грейс беше пропуснала да преброи пакетите с кърпички, които Джанет беше изразходвала по време на процеса. Със сигурност бяха поне няколко десетки.

Тази жена почти не спираше да плаче и макар че Мери Грейс изпитваше дълбоко съчувствие към нея, вече й беше дотегнало. Всъщност й беше дотегнало всичко — умората, напрежението, безсънните нощи, непрекъснатата концентрация, липсата на време за децата, занемарения им апартамент, купчината неплатени сметки, пренебрегнатите клиенти, изстиналата китайска храна в полунощ и предизвикателството всяка сутрин да се грижи за грима и прическата си, така че да изглежда поне малко привлекателна в очите на съдебните заседатели. Последното се очакваше от нея.

Да започнеш голямо дело беше като да скочиш в тъмно блато с тежести на колана. Понякога успяваш да излезеш на повърхността, за да си поемеш въздух, но изобщо не забелязваш останалия свят. А през повечето време просто се давиш.

Няколко реда зад семейство Пейтън, в края на скамейка, която бързо се заемаше от зрители, седеше техният банков служител и се опитваше да запази спокойствие, макар че вече бе започнал да си гризе ноктите. Казваше се Том Хъф, но всички го наричаха Хъфи. Хъфи се отбиваше понякога, за да погледа делото, а също и за да се помоли наум. Семейство Пейтън вече дължаха на банката му 400 хиляди долара и единствената им гаранция беше парцел обработваема земя в окръг Кеъри, собственост на бащата на Мери Грейс. Ако имаха късмет, можеха да го продадат за 100 хиляди долара, така че очевидно щеше да им остане да връщат още голяма част от заема. Ако семейство Пейтън загубеха делото, с обещаващата кариера на Хъфи като банкер щеше да бъде свършено. Директорът на банката отдавна беше спрял да му крещи. Заплахите вече идваха само по електронната поща.

Невинното начало — заем от 90 хиляди долара, гарантиран с втора ипотека на чудесната им къща в предградията — бе последвано от лавинообразни финансови загуби и безразсъдно харчене. Безразсъдно, поне според мнението на Хъфи. Но чудесната им къща вече я нямаше, както и приятният им офис в центъра на града и скъпите коли, и всичко останало. Семейство Пейтън бяха решили да заложат всичко и Хъфи им се възхищаваше за това. Ако спечелеха делото, той щеше да излезе гений. Ако загубеха, поне щяха да се наредят заедно с него на опашката в съда, за да обявят фалит.

Финансистите в другата половина на залата не си гризяха ноктите и не се притесняваха особено от евентуален фалит, макар че бяха обсъждали и този вариант. Крейн Кемикъл Корпорейшън наистина разполагаше с много средства, печалби и материални активи, но освен това си имаше и стотици потенциални ищци, които кръжаха като лешояди и очакваха решението от процеса. Ако присъдата изненадващо се окажеше в полза на ищцата, щеше да последва лавина от подобни съдебни искове.

Но засега те не се притесняваха от такова развитие на нещата. Джаред Къртин беше най-добрият адвокат, който можеше да се купи с пари. Цената на акциите на компанията беше паднала съвсем малко. Мистър Трюдо в Ню Йорк засега беше доволен.

Нямаха търпение да се приберат у дома.

Слава богу, че борсата вече беше затворила за деня.

— Останете по местата си! — провикна се чичо Джо.

Съдия Харисън беше влязъл през вратата зад своето място. Отдавна беше прекратил глупавия навик да принуждава всички в съдебната зала да стават, когато сядаше на стола си.

— Добър ден — каза бързо той; беше почти пет следобед. — Бях информиран от съдебните заседатели, че са готови с присъдата. — Той се огледа, за да се увери, че основните играчи са налице, преди да продължи: — Очаквам от всички да запазят спокойствие. Никакви емоционални изблици. Никой няма да си тръгне, докато не освободя съдебните заседатели. Има ли въпроси? Защитата има ли да добави още нещо?

Джаред Къртин с нищо не показа, че изобщо го е чул. Продължи да си рисува в бележника, все едно завършваше шедьовър. Ако Крейн Кемикъл Корпорейшън загубеше това дело, щяха да обжалват докрай — и крайъгълният камък на искането за обжалване щеше да бъде очевидното пристрастие на съдията. Томас Олсоубрук Харисън IV беше започнал юридическата си кариера като адвокат в съда и не криеше своята неприязън към всички големи корпорации и в частност към „Крейн Кемикъл“.

— Моля, доведете съдебните заседатели.

Вратата зад ложата на съдебните заседатели се отвори и целият въздух в съдебната зала сякаш беше всмукан за миг от невидим вакуум. Сърцата спряха да бият. Телата се вцепениха. Очите се заковаха в една точка. Единственият шум беше от стъпките на съдебните заседатели по износения килим.

Джаред Къртин продължаваше да си драска в бележника. Беше си изградил навика никога да не гледа лицата на съдебните заседатели, когато се връщат с присъдата. Стотиците дела го бяха научили, че по тях не може да се прочете нищо. Пък и защо да си прави труда? И без това след броени секунди щеше да разбере какво са решили. Сътрудниците му също бяха инструктирани да не обръщат внимание на съдебните заседатели и да не реагират по никакъв начин, независимо каква е присъдата.

Разбира се, Джаред Къртин не беше изправен пред финансов и професионален срив. Уес Пейтън, от друга страна, със сигурност беше, така че не можеше да откъсне поглед от очите на съдебните заседатели, докато се настаняваха по местата си. Работникът в кравеферма извърна поглед, което не беше добър знак. Учителката сякаш гледаше през Уес, което също беше лош знак. Когато старшият съдебен заседател подаде плика с решението на съдебния секретар, жената на свещеника хвърли към Уес поглед, изпълнен със съжаление, но пък тя си го гледаше така още от началото на процеса.

Всъщност единствено Мери Грейс видя знака, макар че точно тя не го търсеше. Докато подаваше поредната кърпичка на Джанет Бейкър, която отново беше започнала да ридае, Мери Грейс неволно погледна към съдебен заседател номер шест, който седеше най-близо до нея — доктор Лиона Роча, пенсионирана университетска преподавателка по английски език. Доктор Роча, която носеше очила за четене с червени рамки, й намигна — най-бързото, симпатично и невероятно намигване, което Мери Грейс беше виждала през живота си.

— Стигнахте ли до присъда? — попита съдия Харисън.

— Да, ваша светлост — отвърна председателят.

— Единодушно ли?

— Не, ваша светлост.

— Гласувана ли е поне с девет гласа?

— Да, сър. Присъдата е подкрепена с десет срещу два гласа.

— Това е предостатъчно.

Мери Грейс си отбеляза в бележника за намигването, но беше толкова развълнувана, че не можеше да разчете собствения си почерк. Не спираше да си повтаря, че трябва да се опита поне да изглежда спокойна.

Съдия Харисън взе плика от съдебния секретар, извади лист хартия и се взря в него. На челото му се появиха дълбоки бръчки и той се смръщи, като пощипваше носа си. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да обяви:

— Всичко изглежда наред.

По лицето му не се четеше дори намек за изражение, което да подсказва какво е написано на листа.

Съдията погледна към съдебния секретар, кимна и се прокашля, като откровено се наслаждаваше на момента. После бръчките около очите му леко се изгладиха, чертите му се отпуснаха, раменете му се изправиха и — поне за Уес — изведнъж се появи надеждата, че съдебните заседатели все пак са решили да унищожат обвиняемата страна.

Съдия Харисън започна да чете бавно и отчетливо:

— „Въпрос номер едно: След като се запознахте с всички доказателства, смятате ли, че подпочвените води са били замърсени от Крейн Кемикъл Корпорейшън?“

След злокобна пауза, която продължи не повече от пет секунди, съдията продължи да чете:

— Отговорът е „Да“.

Хората в едната половина на съдебната зала най-сетне успяха да си поемат въздух, докато лицата на хората в другата половина бавно започнаха да посиняват.

— „Въпрос номер две: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че това замърсяване е непосредствената причина за смъртта на а) Чад Бейкър и б) Пит Бейкър?“ Отговорът и в двата случая е „Да“.

Мери Грейс успяваше да измъква кърпички от пакета и да ги подава с лявата ръка, без да спира яростно да си записва с дясната. Погледът на Уес се стрелна към съдебен заседател номер четири, който по една случайност също гледаше към него — с лека усмивка, все едно искаше да му каже: „Сега започва най-хубавото.“

— „Въпрос номер три: По отношение на Чад Бейкър, каква е сумата, която присъждате на майка му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Петстотин хиляди долара“.

Мъртвите деца не струват много, защото те не носят доходи, но впечатляващата сума за Чад беше като предупредителен сигнал за това, което щеше да последва. Уес вдигна поглед към часовника над главата на съдията и благодари на Господ, че са избегнали фалита.

— „Въпрос номер четири: По отношение на Пит Бейкър, какво обезщетение присъждате на вдовицата му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Два милиона и петстотин хиляди долара“.

Финансистите на корпорацията, които седяха зад Джаред Къртин, се размърдаха неспокойно. „Крейн Кемикъл“ безпроблемно можеше да понесе загуба от три милиона долара, но ги ужасяваше онова, което можеше да последва. Колкото до самия мистър Къртин, той все още беше невъзмутим.

Все още.

Джанет Бейкър започна да се изхлузва от стола си. Двамата й адвокати я хванаха навреме, дръпнаха я обратно, прегърнаха я през крехките рамене и й зашепнаха нещо. Но тя хлипаше неудържимо.

В списъка, изготвен от адвокатите, имаше общо шест въпроса и ако съдебните заседатели бяха отговорили с „Да“ на петия от тях, щеше да настъпи истинска лудница. Точно в този момент съдия Харисън бавно проучваше отговора, като тържествено се прокашляше. И когато го прочете, той показа и подличката си страна. Направи го с усмивка. Вдигна поглед — едва на няколко сантиметра над горния ръб на листа в ръцете си, над ръба на евтините очила за четене, кацнали на носа му, и погледна право към Уес Пейтън. Усмивката му беше сдържана и съзаклятническа, но в нея се четеше злобно задоволство.

— „Въпрос номер пет: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че действията на Крейн Кемикъл Корпорейшън са били преднамерени или престъпно небрежни до такава степен, че да се присъди наказателно обезщетение?“ Отговорът е „Да“.

Мери Грейс спря да пише и погледна над главата на клиентката към съпруга си, който бе приковал поглед в нея. Бяха спечелили и сам по себе си този факт предизвикваше почти неописуемо въодушевление. Но колко голяма беше тяхната победа? В тази критична част от секундата, когато погледите им се срещнаха, двамата осъзнаха, че победата им е гигантска.

— „Въпрос номер шест: Какъв е размерът на наказателното обезщетение, който определихте?“ Отговорът е „Трийсет и осем милиона долара“.

В съдебната зала сякаш отекна ударна вълна от възклицания, охкане и тихи подсвирвания. Джаред Къртин и екипът му съсредоточено си записваха всичко и полагаха максимални усилия да не реагират на стоварилия им се удар. Шефовете на „Крейн Кемикъл“ на първия ред се опитваха да не изгубят самообладание и да дишат дълбоко. Повечето от тях се бяха вторачили злобно в съдебните заседатели и се отдаваха на още по-злостни мисли, които се въртяха около фрази като „селски невежи“, „провинциална простотия“ и други подобни.

Мистър и мисис Пейтън отново се бяха заели да придържат клиентката си, която сякаш беше смазана от тежестта на присъдата и не можеше да седи изправена на стола. Уес шепнеше успокоителни думи на Джанет, а в същото време мислено си повтаряше числата, които току-що беше чул. По някакъв начин все още успяваше да изглежда сериозен, вместо да се хили като щастлив идиот.

Банкерът Хъфи беше спрял да гризе ноктите си. За по-малко от трийсет секунди той се беше превърнал от провален, фалирал и уволнен заместник-директор на банка в изгряваща звезда на финансовия небосклон с планове за по-голяма заплата и по-хубав офис. Дори беше започнал да се чувства осезаемо по-умен. Как само щеше да влезе в банката на следващата сутрин! Съдията продължаваше да говори за някакви формалности и изказваше благодарност на съдебните заседатели, но Хъфи не го слушаше. Вече беше чул всичко, което му трябваше.

Съдебните заседатели се изправиха и започнаха да излизат един по един — чичо Джо им държеше вратата и кимаше на всеки в знак на одобрение. По-късно щеше да каже на жена си, че е предвидил такава присъда, макар че тя нямаше никакъв спомен за това. Чичо Джо твърдеше, че винаги е познавал присъдите предварително през всичките си десетилетия работа като съдебен пристав.

Когато заседателите напуснаха залата, Джаред Къртин се изправи и със завидно самообладание зададе обичайните въпроси след обявяването на присъдата, на които съдия Харисън отговори с подчертано съчувствие, след като кръвта на защитата вече беше пролята. Мери Грейс нямаше въпроси. Мери Грейс беше приключила с делото. Беше получила всичко, което искаше.

Уес мислеше за спечелените 41 милиона долара и се бореше с чувствата си. Кантората щеше да оцелее, както и бракът им, репутацията им и всичко останало.

И когато съдия Харисън най-сетне обяви „Закривам заседанието“, всички се втурнаха навън. Всеки стискаше в ръка мобилен телефон.

Мистър Трюдо все така стоеше до прозореца и гледаше как слънцето залязва някъде далеч зад Ню Джърси. Телефонът в другия край на голямото помещение иззвъня. Помощникът му Стю прие обаждането и боязливо пристъпи няколко крачки напред, преди да събере кураж да заговори.

— Обадиха се от Хатисбърг, сър. Три милиона долара обезщетение за реални вреди и трийсет и осем милиона наказателно обезщетение.

Загледан в гърба на шефа си, Стю видя как раменете му леко увиснаха, после чу тиха, но ядна въздишка и сподавени ругатни.

Мистър Трюдо бавно се обърна и се втренчи в помощника си, сякаш се канеше да го застреля заради лошата вест.

— Сигурен ли си, че си чул добре? — попита той.

На Стю отчаяно му се прииска да не беше така.

— Да, сър.

Вратата зад него се отвори. Боби Рацлаф влезе тичешком, останал без дъх, шокиран и изплашен до смърт. Търсеше мистър Трюдо. Рацлаф беше главният юрисконсулт на корпорацията и първата подходяща жертва за екзекуция. Вече беше започнал да се поти.

— Доведи хората си — процеди мистър Трюдо и отново се извърна към прозореца. — До пет минути.

На първия етаж на съдебната зала се получи импровизирана пресконференция. Уес и Мери Грейс бяха обградени от две групички репортери и търпеливо отговаряха по един и същ начин на едни и същи въпроси. Не, присъдата не беше рекорд за щата Мисисипи. Да, според тях беше справедлива. Не, не бяха очаквали толкова добър изход, поне по отношение на размера на обезщетението. Със сигурност щеше да последва обжалване. Уес изпитваше голямо уважение към Джаред Къртин, но не и към клиента му. Тяхната кантора към този момент представляваше трийсет други ищци, които бяха завели дело срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън. Не, не очакваха същия изход във всички случаи.

И да, бяха изтощени.

След половин час най-сетне успяха да измолят от репортерите да ги пуснат и се отдалечиха от сградата на съда, хванати за ръце. Всеки носеше в другата си ръка куфарче, натъпкано с документи. Репортерите ги снимаха, докато се качваха в колата и потегляха.

Когато останаха сами, отначало и двамата мълчаха. Минаха четири пресечки, после пет, шест. Изтекоха десет минути, без нито един от двамата да каже дума. Колата им очукан стар форд таурус с безброй навъртени километри, поне една спаднала гума и тракащи клапани — се носеше по улиците около сградата на университета.

Уес пръв наруши мълчанието.

— Колко е една трета от четирийсет и един милиона долара?

— Дори не си го помисляй.

— Не си го мисля. Просто се шегувам.

— Просто карай.

— Накъде?

— Няма значение.

Колата им навлезе в предградията — не отиваха никъде, но със сигурност не се връщаха в офиса. Не се доближаваха и до квартала с хубавата къща, в която бяха живели преди.

Умората постепенно започна да ги напуска и действителността придоби по-ясни очертания. Делото, което бяха приели неохотно преди четири години, беше приключило по най-драматичен начин. Бяха завършили един изтощителен маратон и макар че се радваха на временната си победа, цената си оставаше висока. Раните им все още кървяха.

Таблото на колата показваше, че им остава по-малко от четвърт резервоар — факт, който преди две години Уес дори нямаше да забележи. Сега това представляваше доста по-сериозен проблем. По онова време той караше беемве, а Мери Грейс имаше ягуар и когато му потрябваше гориво, Уес просто спираше в любимата си бензиностанция и зареждаше догоре, плащайки с кредитна карта. Дори не виждаше извлеченията от кредитната карта, защото с тях се занимаваше счетоводителката му. Сега кредитните им карти ги нямаше, както и беемвето и ягуара, а въпросната счетоводителка работеше на половин щат и плащаше сметките им на части и в брой, за да предотврати фалита на кантората.

Мери Грейс също хвърли поглед към таблото на колата — навик, който беше придобила наскоро. Вече забелязваше и запомняше цената на всичко — на литър бензин, на един хляб, на литър мляко. В тяхното семейство тя беше спестовницата, а мъжът й харчеше, но до неотдавна, винаги когато имаха нови клиенти и успешно завършваха делата си, тя си беше позволявала да се отпусне и да се порадва на успеха. Тогава спестяването и инвестирането не бяха от първостепенно значение. Бяха млади, кантората се разрастваше и бъдещето им изглеждаше безоблачно.

Всичко, което беше успяла да спести във взаимни фондове, отдавна беше погълнато от делото „Бейкър“.

Само допреди един час двамата бяха фалирали, дълговете ям многократно надвишаваха мизерните им активи. Сега нещата се бяха променили. Дълговете им не бяха опростени, но поне балансът не изглеждаше толкова зле.

Или…

Кога щяха да видят нещо реално от прекрасната присъда? Дали от Крейн Кемикъл Корпорейшън щяха да им предложат споразумение? Колко щеше да продължи обжалването? С какво свободно време щяха да разполагат сега, за да се погрижат за другите си клиенти?

Нито един от двамата не искаше да мисли по въпросите, които ги измъчваха. Чувстваха се прекалено изтощени и облекчени. Струваше им се, че в продължение на цяла вечност не са разговаряли почти за нищо друго, освен за делото, и сега просто искаха да помълчат. Щяха да обсъдят резултатите от процеса утре или дори вдругиден.

— Бензинът свършва — обади се тя.

Уес беше толкова уморен, че не можа да измисли какво да отговори. Вместо това каза:

— Какво ще вечеряме?

— Макарони със сирене, с децата.

Процесът не беше изцедил само силите и банковите им сметки. Той бе стопил и последните килограми от наднорменото тегло, с което го бяха започнали. Уес беше отслабнал поне със седем килограма, макар че не знаеше със сигурност, защото не се беше качвал на кантара от месеци. Освен това не искаше да обсъжда този деликатен въпрос със съпругата си, но беше очевидно, че и тя трябва да започне да се храни по-добре. Бяха пропуснали прекалено много закуски, когато бързаха да облекат децата и да ги изпратят на училище, прекалено много обеди, когато единият оспорваше предложенията на защитата в кабинета на Харисън, а другият се подготвяше за следващия кръстосан разпит на свидетел, прекалено много вечери, когато оставаха да работят до полунощ и просто забравяха да се хранят. Бяха издържали само на шоколадчета и енергийни напитки.

— Звучи страхотно — отговори Уес и зави наляво по улицата, която щеше да ги отведе вкъщи.

Рацлаф и още двама адвокати заеха местата си на елегантната кожена маса в ъгъла на кабинета на мистър Трюдо. Остъклените стени разкриваха впечатляваща гледка към небостъргачите в сърцето на финансовия квартал, но никой от присъстващите не беше в настроение да й се любува. Седнал зад хромираното си бюро в другия край на кабинета, мистър Трюдо говореше по телефона. Адвокатите притеснено го чакаха да свърши. Бяха провели безкрайни разговори със свидетелите на процеса в Мисисипи, но все още не разполагаха с никакви отговори.

Шефът приключи с телефонния разговор и решително прекоси помещението, за да се присъедини към тях.

— Какво стана? — попита рязко той. — Само преди час бяхте толкова наперени! А след това ни натриха носа пред всички! Какво се обърка?!

Той седна и погледна сърдито Рацлаф.

— Всеки процес със съдебни заседатели е изпълнен с рискове — отвърна предпазливо адвокатът.

— Преживял съм много процеси и повечето ги спечелих — сряза го мистър Трюдо. — Мислех, че плащаме на най-големите мошеници в този бизнес. На най-ловките лъжци и измамници, които могат да се купят с пари. Нали не сме пестили средствата?

— О, не. Платихме скъпо и прескъпо. И продължаваме да плащаме.

Мистър Трюдо удари по масата и излая:

— Тогава какво се обърка?!

Рацлаф знаеше отговора, но нямаше как да го изрече на глас, защото ценеше работата си. А той гласеше приблизително следното: „Ами, да започнем с факта, че нашата компания построи завод за пестициди в забутано градче в щата Мисисипи, защото земята и работната ръка там са отблъскващо евтини, а после в продължение на трийсет години изхвърляхме химични отпадъци в почвата и реките — разбира се, незаконно, — докато не замърсихме питейната вода до такава степен, че имаше вкус на вкиснато мляко. Което, макар и лошо, не беше най-страшното, защото след това хората започнаха да умират от рак и левкемия. Ето това се обърка, шефе.“

Вместо това Рацлаф неубедително отговори:

— Адвокатите възлагат големи надежди на обжалването.

— О, да, страхотно. Точно в момента вярвам на всяка дума, която ми казват тези адвокати. Къде ги намери, в цирка ли?!

— Те са най-добрите, наистина.

— Ясно. В такъв случай просто ще обясним на медиите, че възлагаме големи надежди на обжалването, и ще се молим цената на акциите ни да не се срине още утре сутринта. Това ли предлагаш?

— Ще го извъртим някак си — отвърна Рацлаф.

Другите двама адвокати не спираха да поглеждат към остъклените стени. Кой искаше да скочи пръв?

Единият от мобилните телефони на мистър Трюдо звънна и шефът рязко се протегна да го вдигне от масата.

— Да, скъпа? — каза той, изправи се и се отдалечи.

Обаждаше се третата поред мисис Трюдо, най-новата лъскава съпруга, една страхотна мадама, която Рацлаф и всички останали в корпорацията се стараеха да избягват на всяка цена. Съпругът й прошепна нещо по телефона, после затвори.

Мистър Трюдо се доближи до прозореца зад адвокатите и се загледа в бляскавите небостъргачи наоколо.

— Боби? — каза той, без да се обръща. — Имаш ли някаква представа как съдебните заседатели са стигнали до трийсет и осем милиона долара наказателно обезщетение?

— Засега не.

— Естествено, че нямаш. Ще ти кажа. През първите девет месеца на тази година „Крейн Кемикъл“ печели средно по трийсет и осем милиона долара месечно. А сега една банда невежи селяци, които заедно не могат да изкарат сто хиляди долара годишно, ще седят там и ще се чувстват като богове, докато вземат от богатите и дават на бедните.

— Парите са още при нас, Карл — възрази Рацлаф. — Ще минат години, преди да им преведем и един цент, ако това изобщо се случи.

— Страхотно! Опитай се да го извъртиш така пред вълците утре, докато акциите ни се сриват на борсата.

Рацлаф млъкна и се отпусна на стола. Колкото до другите двама адвокати, те дори не помисляха да си отворят устата.

Мистър Трюдо театрално крачеше напред-назад.

— Четирийсет и един милиона долара. А колко още такива случаи има, Боби? Двеста? Триста? Е, ако тази сутрин са били триста, утре сутрин ще бъдат три хиляди. И последният селяк от Мисисипи с херпес от настинка сега ще започне да твърди, че е пил от вълшебната отвара на „Крейн Кемикъл“. И последният евтин адвокат, който защитава пострадали при злополуки, вече е потеглил натам за лов на клиенти. Това не трябваше да се случва, Боби. Ти ми обеща.

В сейфа си Рацлаф държеше един доклад. Докладът беше подготвен преди осем години под негово ръководство. Състоеше се от стотина страници, в които в най-ужасни подробности се описваше незаконното изхвърляне на отпадъци от завода в Баумор. В доклада се описваха и комплексните усилия на компанията да прикрие действията си, да излъже Агенцията за защита на околната среда и да подкупи политиците на местно, щатско и федерално равнище. В него се препоръчваше тайно, но ефективно почистване на почвата край фабриката, което щеше да струва около 50 милиона долара. Докладът буквално умоляваше всеки, който го прочете, незабавно да прекрати порочната практика на изхвърляне на токсични отпадъци.

И най-важното, този доклад предсказваше, че някой ден срещу „Крейн Кемикъл“ ще бъде заведено дело и компанията ще го загуби.

Рацлаф трябваше да благодари единствено на късмета си и бруталното незачитане на процесуалните правила, че докладът беше останал в тайна по време на делото.

Мистър Трюдо също беше получил копие от доклада преди осем години, макар че към настоящия момент отричаше да го е виждал. Рацлаф се изкушаваше да издуха праха от доклада и да му прочете няколко избрани абзаца, но както вече стана дума, той твърде много ценеше работата си.

Мистър Трюдо спря до масата, подпря се с две ръце на италианската кожа, изгледа сърдито Боби Рацлаф и каза:

— Кълна ти се, че това няма да се случи. Нито един цент от печалбите, които изкарваме с толкова труд, няма да попадне в ръцете на онези селяндури.

Тримата адвокати отвърнаха на погледа на шефа си. Очите му бяха присвити от злоба. Сякаш бълваше огън, когато добави:

— Кълна се в гроба на майка си, че нито един цент от парите на „Крейн“ няма да стигне до онези тъпаци дори ако се наложи да доведа компанията до фалит или да я раздробя на парчета.

С тези думи той прекоси персийския килим, който покриваше пода на кабинета му, взе сакото си от закачалката и излезе.

2

Роднините на Джанет Бейкър я закараха обратно в Баумор — родния й град, който се намираше на трийсетина километра от сградата на съда. Тя се чувстваше изтощена от шока и, както обикновено, беше на успокоителни, така че не искаше да бъде с много хора и да се преструва, че се радва на успеха. Числата представляваха голяма победа, а самата присъда означаваше и край на едно дълго, изтощително пътуване. Но тя нямаше да върне живота на съпруга й и малкия й син.

Джанет живееше в стара каравана заедно с Бет, доведената й сестра, на покрита с чакъл уличка в запуснат квартал на Баумор, известен като Пайн Гроув. Наоколо, по други неасфалтирани улици, бяха паркирани още няколко каравани. Повечето коли и пикапи около караваните бяха на десетки години, олющени и очукани. Имаше и няколко истински къщи, построени върху бетонни плочи преди петдесетина години, но те също изглеждаха стари и запуснати. В Баумор нямаше много работа, а в Пайн Гроув — още по-малко, така че една кратка разходка по улицата на Джанет би депресирала всеки посетител.

Новината я беше изпреварила и около караваната вече се беше събрала малка тълпа. Съседите я сложиха да си легне, после насядаха в миниатюрната всекидневна и шепнешком започнаха да обсъждат присъдата и значението й.

Четирийсет и един милиона долара? Как щеше да се отрази тази присъда на останалите съдебни процеси? Дали „Крейн Кемикъл“ щяха да бъдат принудени да почистят отпадъците? Кога можеше да се очакват парите? Хората внимаваха да не навлизат в подробности по последния въпрос, но той беше в главите на всички.

Пристигнаха още приятели, така че гостите се изсипаха на разклатената дървена веранда пред караваната, събраха пластмасови столове и седнаха да си говорят на хладно. Пиеха бутилирана вода и безалкохолни напитки. Бяха страдали дълго, така че победата беше особено сладка. Най-сетне бяха спечелили. Нещо. Каквото и да е. Бяха успели да нанесат удар на „Крейн Кемикъл“ — компанията, която мразеха с цялото си сърце — и ударът не беше за пренебрегване. Може би най-после бе настъпил обрат. Може би някой там, далеч от Баумор, най-сетне се беше вслушал в молбите им.

Разговаряха за адвокати, за писмени показания под клетва, за Агенцията за защита на околната среда и за последните токсикологични и геологични доклади. Макар че нямаха добро образование, с лекота употребяваха технически термини, свързани с токсични отпадъци, замърсяването на подпочвените води и ракови заболявания. Все пак лично изживяваха този ад.

Джанет лежеше будна в тъмната си спалня, заслушана в приглушените разговори навън. Чувстваше се в безопасност. Това бяха нейните хора — приятели, роднини и другари по неволя. Бяха близки помежду си, защото бяха страдали заедно. И както бяха споделили страданието, така щяха да споделят и парите. Ако изобщо видеше парите от това дело, Джанет беше решила да ги подели с другите.

Вперила поглед в тъмния таван, тя не се вълнуваше толкова от присъдата. Облекчението й от приключването на изтощителния процес потискаше тръпката от победата. Искаше й се да спи цяла седмица, а когато се събуди, да се озове в един чисто нов свят, където малкото й семейство да бъде непокътнато, а всички останали да са щастливи и здрави. Но за пръв път, след като беше чула присъдата, тя се запита какво точно можеше да си купи с тези пари.

Достойнство. Достойно място за живот и достойно място за работа. Някъде далеч, разбира се. Щеше да се изнесе от Баумор и окръг Кеъри, където всички реки, потоци и водоеми бяха замърсени. От друга страна, нямаше да замине далеч, защото всички, които обичаше, живееха наблизо. Но си мечтаеше за нов живот в нов дом, в който тече чиста вода, която не мирише, не оставя петна и не носи болести и смърт.

Джанет чу как се затваря вратата на поредния автомобил и изпита благодарност, че има толкова много приятели. Сигурно трябваше да си оправи косата и да излезе да ги поздрави. Тя влезе в миниатюрната баня до леглото, светна лампата и завъртя крана — после седна на ръба на ваната и се загледа в сивата вода, която се плискаше от чешмата в покритата с тъмни петна мивка от изкуствен порцелан.

Водата ставаше да я пуснеш в тоалетната — и за нищо друго. Водопроводът в града беше общинска собственост и градската управа беше забранила на жителите си да пият от собствената й вода. Преди три години градският съвет беше публикувал решение, в което гражданите се приканваха да използват водата само за тоалетни нужди. Във всички обществени тоалетни бяха поставени предупредителни табели с текст: ВОДАТА НЕ Е ЗА ПИЕНЕ. Доставяха чистата вода с камиони от Хатисбърг и всички къщи в Баумор — както караваните, така и къщите — бяха оборудвани с 20-литрови резервоари за вода. Хората, които можеха да си го позволят, си бяха монтирали 400-литрови резервоари в задния двор. А най-хубавите къщи в града имаха цистерни за дъждовна вода.

В Баумор водата представляваше всекидневен проблем. Използването на всяка чаша вода се обмисляше внимателно, тъй като доставките бяха несигурни. Всяка капчица вода, която влизаше в човешко тяло или дори само се докосваше до него, идваше от бутилка, която на свой ред идваше от проверен и доказан водоизточник. Пиенето на вода и готвенето бяха лесни в сравнение с къпането и почистването. Хигиената беше истинско предизвикателство и повечето жени в Баумор се подстригваха късо, а много от мъжете носеха бради.

Мъките с водата бяха станали пословични. Преди десет години общината беше монтирала напоителна система на бейзболното игрище в училището, но тревата първо потъмня, а после изсъхна. Градският плувен басейн беше затворен, след като един специалист се беше опитал да обработи водата в него с щедри дози хлор; водата беше придобила солеността на морска вода и миризмата на отходна яма. Когато методистката църква се запали, пожарникарите свързаха маркучите си с най-близкия водоизточник, но започнаха да губят битката с огъня и едва тогава установиха, че водата само усилва пламъците. Няколко години по-рано гражданите на Баумор бяха открили, че водата предизвиква напукване на боята на автомобилите им само след няколко измивания.

А ние я пиехме в продължение на години, каза си Джанет. Продължихме да я пием дори когато започна да мирише. Дори когато си смени цвета. Продължихме да я пием, докато се оплаквахме на градския съвет. Проведоха се изследвания, водата беше обявена за безопасна и ние продължихме да я пием. Пиехме я преварена, за по-сигурно. Правехме си кафе и чай с мисълта, че от високата температура водата става безопасна. А когато не я пиехме, се къпехме с нея и вдишвахме парите. Какво можехме да направим? Да се събираме на кладенеца всяка сутрин като древните египтяни и да носим вода в кофи на главите си? Да си изкопаем собствени кладенци за по 2000 долара и да открием на дъното същата мръсна вода, която тече в градския водопровод? Да ходим с колите си до Хатисбърг и да си носим вода в туби?

Джанет си спомняше успокоителните думи, произнесени толкова отдавна от специалистите, които показваха графиките си и изнасяха лекции пред градския съвет и жителите на Баумор, натъпкани в една зала. Специалистите ги уверяваха, че водата е изследвана и напълно безопасна, стига да се обработва с щедри дози хлор. Спомняше си и думите на скъпо платените експерти, докарани на процеса от „Крейн Кемикъл“, които бяха потвърдили, че през годините от завода в Баумор е „имало леко изтичане“, но то не било повод за притеснение, защото бихлоронилинът и другите „неразрешени“ съединения били усвоявани от почвата и оттам били отнасяни от подпочвените води, без да представляват опасност за питейната вода в града. В съзнанието й още звучаха сложните обяснения на учените, които надменно уверяваха хората, че водата, която вонеше ужасно, ставала за пиене.

Успокоителните думи ставаха все повече, докато нарастваше и броят на жертвите. Ракът вилнееше в Баумор — на всяка улица, в почти всяко семейство. Имаха четири пъти повече случаи на рак, отколкото беше средната стойност за страната. Шест пъти повече. Десет пъти повече. По време на процеса нейните адвокати бяха наели специалист, който беше обяснил на съдебните заседатели, че в района на Баумор вече има петнайсет пъти повече случаи на рак от средното за страната.

В Баумор имаше толкова много болни от рак, че редица държавни и частни изследователски институти започнаха да се интересуват от града. Терминът „раков клъстър“ — населено място, в което броят на раково болните е значително по-висок от средния за страната — навлезе във всекидневното общуване. Един журналист от списание мрачно се пошегува, че окръг Кеъри трябва да се преименува на окръг „Тумор“, и прякорът им остана.

Окръг „Тумор“, САЩ. Снабдяването с вода се превърна в сериозен товар за общинския бюджет. Икономическото развитие замря и градът бързо западна.

Джанет затвори крана, но водата продължаваше да тече по тръбите, които се спускаха в земята под краката й. Водата винаги дебнеше — като невидим хищник с безкрайно търпение. Безшумен и смъртоносен хищник, роден от земята, замърсена от „Крейн Кемикъл“.

Джанет често се будеше през нощта и слушаше как водата тече по тръбите.

Шумът от капещия кран беше като стъпките на въоръжен крадец.

Тя си пооправи косата, без да постигне особен ефект, опита се да не се поглежда дълго в огледалото и си изми зъбите с вода от един буркан, който винаги държеше на мивката. После светна лампата в стаята си, отвори вратата, насили се да се усмихне и пристъпи във всекидневната, пълна с приятели.

Беше време да отидат на църква.

Колата на мистър Трюдо беше черно бентли, карано от чернокож шофьор на име Толивър, който твърдеше, че е от ямайски произход, но имиграционните му документи бяха точно толкова съмнителни, колкото и престореният му карибски акцент. Толивър работеше за Трюдо от десет години и винаги усещаше настроенията му. Сега бързо реши, че шефът е в лошо настроение — докато се бореха със задръстването по магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ към центъра на града. Още първият сигнал беше недвусмислен — мистър Трюдо сам затръшна задната врата на колата, преди Толивър да успее да изпълни задълженията си.

Шофьорът знаеше от пресата, че шефът му демонстрира нерви от стомана на заседанията на борда на директорите. Беше непогрешим, решителен, пресметлив и прочие. Но когато оставаше сам на задната седалка на колата, дори когато разделителната преграда беше вдигната докрай, той често показваше истинския си нрав. Мистър Трюдо всъщност беше избухлив мъж с огромно его, който мразеше да губи.

А този път определено беше загубил. В момента говореше по телефона и макар че не крещеше, със сигурност не шепнеше. Акциите щяха да се сринат. Адвокатите бяха глупаци. Всички го бяха излъгали. Трябваше да се ограничат щетите. Толивър не успяваше да чуе всичко, но дори за него беше очевидно, че събитията в Мисисипи са пълна катастрофа.

Шефът му беше на шейсет и една години и според класацията на списание „Форбс“ притежаваше общо два милиарда долара. Толивър често се питаше колко пари са достатъчно за един човек. Какво щеше да прави с още един милиард? Или два? Защо работеше толкова много, след като имаше повече пари, отколкото някога щеше да бъде в състояние да похарчи? Вече си имаше къщи, частни реактивни самолети, съпруги, яхти, бентлита — всички играчки на богатите бели мъже.

Но Толивър всъщност знаеше отговора. За мистър Трюдо никаква сума нямаше да бъде достатъчна. Защото в града имаше и по-големи риби от него и той се напрягаше да ги настигне.

Толивър зави на запад по Шейсет и трета и бавно се придвижи до Пето Авеню, където направи рязък завой към масивен стоманен портал. Той бързо се отвори, бентлито потъна под земята и спря до един служител от охраната, който отвори задната врата.

— Тръгваме след час — извика мистър Трюдо към Толивър, после слезе от колата и изчезна с две тежки куфарчета в двете си ръце.

Асансьорът светкавично го издигна шестнайсет етажа по-нагоре, до върха на сградата, където мистър и мисис Трюдо живееха в разточителен разкош. Мезонетът им заемаше най-горните два етажа и многобройните му гигантски прозорци гледаха към Сентръл Парк. Бяха го купили преди шест години за 28 милиона долара, малко след приказната им сватба, и бяха похарчили още десетина милиона долара, за да го подновят до такава степен, че да е достоен за кориците на водещите списания за вътрешен дизайн. Поддържаха персонал, който се състоеше от две камериерки, готвач, иконом, лични камериери за него и за нея, поне една бавачка и, разбира се, задължителната лична асистентка на мисис Трюдо, която се грижеше тя да пристига навреме на различните събития и на обяд.

Камериерът на мистър Трюдо пое куфарчетата и палтото му в момента, в който ги свали. После шефът се изкачи по стълбите до втория етаж, за да потърси жена си. Точно в момента всъщност не искаше да я вижда, но малките ритуали трябваше да се спазват.

Мисис Трюдо беше в будоара си, а от двете й страни стоеше по един фризьор и двамата едновременно и ожесточено се трудеха над правата й руса коса.

— Здравей, скъпа — поздрави предано мистър Трюдо. Каза го най-вече заради присъствието на фризьорите — млади мъже, които, изглежда, дори не забелязваха факта, че мисис Трюдо е практически гола.

— Харесва ли ти косата ми? — попита Бриана, без да откъсва поглед от огледалото.

Двете момчета не спираха да се суетят около нея — четири ръце правеха нещо едновременно, в различни посоки.

Не попита „Как мина днес?“ или „Какво стана на делото?“, или дори най-подходящото „Здравей, скъпи“. Не — тя попита само „Харесва ли ти косата ми?“

— Прекрасна е — отвърна той, докато излизаше.

Ритуалът беше изпълнен и вече можеше да я остави на специалистите, които се грижеха за външността й. Той спря до огромното им легло и погледна роклята й за вечерта — „Валентино“, както вече беше разбрал от нея. Беше яркочервена, с дълбоко деколте, което може би нямаше да прикрива съвсем адекватно фантастичния й чисто нов бюст. Беше къса и почти прозрачна, сигурно тежеше по-малко от сто грама и вероятно струваше поне 25 хиляди долара. Беше втори размер, което означаваше, че щеше да стои на кльощавото й тяло така, че другите анорексички на партито престорено да се удивляват в каква „добра форма“ е тя. Честно казано, на Карл Трюдо беше започнало да му омръзва от маниакалните й навици: по един час дневно с личния й треньор (300 долара на час), по един час дневно с преподавателя й по йога (300 долара на час) и по един час дневно с личния й диетолог (200 долара на час), като целта на всичко това беше да изгори и последната мастна клетка в тялото си, така че да поддържа тегло между 42 и 45 килограма. Винаги беше готова за секс — това влизаше в уговорката, — но той беше започнал да се тревожи да не бъде пронизан от някое стърчащо ребро или просто да не я смачка в леглото. Бриана беше само на трийсет и една, но той вече беше забелязал една-две бръчки точно над носа й. Козметичният хирург можеше да се справи с тях, но дали тя не плащаше твърде висока цена за агресивното си гладуване?

Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Младата зашеметяваща съпруга представляваше само част от неговия ослепителен имидж.

Имаха и дете — нещо, което Карл нямаше нищо против да пропусне. Той вече имаше шест, което според него беше предостатъчно. Три от тях бяха по-големи от самата Бриана. Но тя настояваше, по очевидни причини. Детето представляваше сигурност, а тъй като се беше омъжила за човек, който обожаваше жените в същата степен, в която обожаваше брачната институция, детето означаваше и други неща: семейно огнище, връзки, корени и — макар че това не се казваше на глас — значителни юридически усложнения, ако се стигнеше до развод. Детето беше защитата, от която се нуждаеше всяка лъскава съпруга.

Бриана роди момиченце и избра ужасяващото име Садлър Макгрегър Трюдо, в което Макгрегър беше моминското име на Бриана, а Садлър беше съчинено абсолютно произволно. Отначало тя твърдеше, че Садлър е старо разбойническо шотландско име, но после Карл случайно попадна на една книга с имена за бебета и Бриана се отказа от тази своя измислица. Всъщност на него не му пукаше. Детето беше негово, доколкото носеше неговата ДНК. Вече се беше опитвал да се преструва на баща с предишните си семейства и се беше провалил.

Сега Садлър беше на пет и практически беше изоставена и от двамата си родители. Бриана, която беше положила толкова героични усилия да стане майка, бързо изгуби интерес към всичко, свързано с майчинството, и предаде отговорността на поредица от бавачки. Настоящата беше набита млада рускиня с имиграционни документи, които можеха да си съперничат по съмнителност с тези на Толивър. В момента Карл не можеше да си спомни името й. Бриана я нае, развълнувана от факта, че бавачката говори руски и може би по някакъв начин ще предаде езика на Садлър.

— А ти какъв език очакваше да говори една рускиня? — беше попитал Карл.

Бриана не беше отговорила.

Карл влезе в детската стая, вдигна дъщеря си от пода и я прегърна, все едно не можеше да живее без нея, целуна я, попита я какво е правила цял ден и… само след броени минути успя да се измъкне в кабинета си, където вдигна телефона и се зае да крещи на Боби Рацлаф.

След няколко безплодни телефонни разговора той си взе душ, изсуши косата си, идеално боядисана с прошарени оттенъци, и се облече с най-новия си смокинг на „Армани“. Беше му малко тесен в кръста — сигурно беше наедрял с няколко сантиметра от времето, когато Бриана все още го преследваше в мезонета му. Докато се обличаше, изруга наум предстоящата вечер, партито и хората, които щеше да срещне там. Вече всички щяха да знаят. Новината вероятно препускаше из финансовия свят. Звъняха телефони, а конкурентите му се заливаха от смях и злобно се радваха на неуспеха на „Крейн Кемикъл“. Интернет преливаше от последните новини от Мисисипи.

Ако беше някое друго парти, великият Карл Трюдо просто щеше да се обади по телефона и да се извини, че е болен. Гордееше се, че може да прави точно каквото си поиска всеки един ден от живота си, и ако решеше да пропусне някое парти в последната минута и така да обиди домакините, какво толкова, по дяволите? Но това събитие беше специално.

Бриана беше успяла най-после да се уреди в борда на директорите на Музея за абстрактно изкуство, а тази вечер беше най-важното им мероприятие. Щеше да има дизайнерски рокли, пластични операции на корема и стегнати нови бюстове, изваяни брадички и съвършен тен, диаманти, шампанско, пастет от гъши дроб, хайвер, вечеря от прочут готвач, закрит търг за любители и открит за редовните купувачи. И най-важното — щеше да има достатъчно камери и фотоапарати, за да убедят всички присъстващи, че лично те са най-важните хора на света. Беше вечер, в сравнение с която раздаването на „Оскарите“ бледнееше.

Гвоздеят на програмата, поне за някои от присъстващите, щеше да бъде публичната продажба на определено произведение на изкуството. Всяка година комитетът възлагаше на някой „обещаващ“ художник или скулптор да създаде нещо специално за събитието и обикновено прибираше по един милион долара и отгоре от резултата. Картината от миналата година бе твърде смущаващо изображение на човешки мозък, прострелян от упор, и се продаде за шест милиона. Тазгодишната творба представляваше потискаща купчина от черна глина, от която се издигаха бронзови пръчки, оформящи неясните очертания на фигура на младо момиче. Носеше мистериозното название „Малтретираната Имелда“ и вероятно щеше да си остане в някоя неизвестна галерия в провинциално градче в щата Минесота, ако създателят й не беше някакъв измъчен аржентински гений, за когото се говореше, че е на ръба на самоубийството. Познавачите от колекционерските кръгове в Ню Йорк много добре знаеха, че това автоматично би удвоило цената на всичките му творби. Бриана беше разпръснала няколко рекламни брошури в мезонета и няколко пъти беше намекнала, че „Малтретираната Имелда“ би се вписала страхотно в интериора на тяхното фоайе, точно до входа на асансьора.

Карл знаеше, че от него се очаква да купи проклетото нещо, и се надяваше наддаването да не е много ожесточено. А ако наистина станеше собственик на творбата, разчиташе на експедитивно самоубийство от страна на автора.

Съпругата му се появи откъм будоара си, облечена в роклята на „Валентино“. Фризьорите си бяха отишли и тя се беше справила с обличането и с бижутата си съвсем сама.

— Изглеждаш страхотно — каза Карл съвсем искрено.

Въпреки стърчащите ребра Бриана беше изключително красива жена. Косата й не изглеждаше по-различно от това, което беше видял в шест сутринта, когато я беше целунал за довиждане, докато тя отпиваше от кафето си, току-що станала от сън. Сега, хиляда долара по-късно, Карл не откри почти никаква разлика.

Е, няма значение. Той много добре знаеше цената на трофеите. И на лъскавите неща. Предбрачното споразумение й осигури по 100 хиляди долара на месец джобни пари, докато са женени, и двайсет милиона долара в случай на развод. Освен това Бриана щеше да вземе и Садлър — с право на чести гостувания при баща й, ако той поиска.

Двамата се качиха в бентлито, излязоха от подземния гараж и потеглиха по Пето Авеню. Бриана изведнъж каза:

— О, боже, забравих да целуна Садлър. Каква майка съм аз?

— Нищо й няма — отвърна Карл, който също беше забравил да пожелае „Лека нощ“ на дъщеря си.

— Чувствам се ужасно — добави Бриана, преструвайки се на отвратена от себе си.

Палтото й от „Прада“, дълго до глезените, беше разтворено и разкриваше изумителните й крака, които сякаш стигаха до подмишниците й. Бяха без чорапи или каквото и да е друго. Бяха изложени пред Карл, за да ги гледа, да им се възхищава, да ги докосва и да ги гали, и Бриана нямаше нищо против, ако Толивър също си оплакнеше окото. Както винаги тя беше изцяло на показ.

Карл ги погали, защото чувството беше приятно, но му се искаше да каже нещо от рода на „Започват да приличат на дръжки на метли“.

Реши да се въздържи.

— Какво стана на делото? — попита най-сетне тя.

— Съдебните заседатели ни размазаха — отвърна той.

— Много съжалявам.

— Нищо, ще се оправим.

— Колко?

— Четирийсет и един милиона.

— Ах, тези невежи тъпанари!

Карл рядко й разказваше нещо за сложния и тайнствен свят на корпорацията. Съпругата му беше достатъчно заета с благотворителност, обеди и треньори. Той не очакваше, а и не понасяше твърде много въпроси.

Но Бриана вече беше проверила в интернет и знаеше точно какво е решението на съдебните заседатели. Знаеше и какво казват адвокатите за обжалването, както и за това, че на следващата сутрин акциите на „Крейн Кемикъл“ ще понесат сериозен удар. Бриана винаги проверяваше всичко и тайно си водеше бележки. Беше невероятно красива и слаба, но в никакъв случай не беше глупава.

Карл отново беше започнал да говори по телефона.

Сградата на Музея за абстрактно изкуство беше на няколко пресечки на юг между Пето Авеню и „Мадисън“. Докато бавно се приближаваха във вечерното задръстване, забелязаха проблясването на стотици светкавици. Бриана се изправи, стегна съвършените си коремни мускули и изложи на показ новите си придобивки. След това отбеляза:

— Господи, колко ги мразя тези!

— Кои?

— Фотографите.

Карл се усмихна на очевидната лъжа. Колата спря и един служител със смокинг побърза да отвори вратата, докато обективите се насочваха към черното бентли, сякаш привлечени от магнит. Великият Карл Трюдо излезе, без да се усмихне, следван от краката. Бриана знаеше точно как да даде на фотографите — а оттам на жълтите издания и може би дори на едно-две модни списания — точно това, което искаха: изобилие от чувствена плът, без да разкрива всичко. Първо стъпи с десния си крак, издокаран в обувка на „Джими Чу“, която струваше по сто долара на всяко пръстче, после професионално се извъртя на седалката, палтото на „Прада“ се разтвори, роклята на „Валентино“ се плъзна нагоре в синхрон с палтото и целият свят видя какво е истинското предимство да бъдеш милиардер и да притежаваш лъскава съпруга.

Двамата поеха по червения килим, хванати под ръка, като махаха на фотографите и не обръщаха никакво внимание на репортерите. Един от тях дори има дързостта да подвикне:

— Ей, Карл, ще коментираш ли присъдата от Мисисипи?

Карл, разбира се, не го чу — или поне така се престори.

Но леко ускори крачка и скоро се озоваха вътре — на относително безопасен терен. Поне така се надяваше. До тях се доближиха платени посрещачи, взеха им палтата, предложиха им професионални усмивки, появиха се дружелюбни фотоапарати и стари приятели и скоро Карл и Бриана потънаха в уютното множество от истински богати хора, които се преструваха, че се наслаждават на компанията си.

Бриана откри своята най-добра приятелка — друга анорексична съпруга с подобно необикновено тяло, измършавяло от глад навсякъде, освен в абсурдно големите гърди.

Карл се отправи директно към бара, но не успя да стигне дотам — един тъпак, когото искрено се беше надявал да избегне, едва не го събори.

— Карл, приятелю! — прогърмя гласът му. — Чух, че има лоши новини на южния фронт!

— Да, много лоши — съгласи се Карл доста по-тихо, като в същото време сграбчи висока чаша с шампанско и се зае да я пресуши.

Пит Флинт беше 228-ми в класацията на списание „Форбс“ за 400-те най-богати американци. Карл беше 310-и, но и двамата знаеха точно мястото на другия в класацията. Наоколо се забелязваха и 87-и и 141-ви, както и множество претенденти, засега останали извън престижния списък.

— Мислех, че твоите момчета държат всичко под контрол — продължи да му досажда Флинт, отпивайки от водна чаша, пълна или със скоч, или с бърбън. Някак си успяваше да си придаде съчувствено изражение, зад което едва прикриваше радостта си.

— Да, и ние така си мислехме — отвърна Карл, като си представяше как удря шамари и на двете му бузи.

— Ще обжалвате ли? — попита сериозно Флинт.

— И още как — увери го Карл.

На същото събитие миналата година Флинт храбро беше удържал до самия трескав край и си беше тръгнал с „Мозък от упор“ — съмнителния шедьовър на стойност 6 милиона долара, с който беше започнала кампанията за събиране на средства на Музея за абстрактно изкуство. Нямаше никакво съмнение, че и тази година той щеше да се опита да грабне голямата награда.

— Добре, че се отървахме от акциите на „Крейн Кемикъл“ още миналата седмица — продължи Флинт.

Карл понечи да изругае, но се въздържа. Флинт управляваше хедж фонд, пословичен с рисковите си инвестиции. Дали наистина беше продал акциите на „Крейн Кемикъл“ в очакване на неблагоприятна присъда? Въпросителният поглед на Карл очевидно беше достатъчно красноречив.

— О, да — потвърди Флинт, като отпи голяма глътка от чашата си и премлясна. — Нашият човек на южния фронт ни предупреди, че ще ви прецакат.

— Няма да платим нито цент — заяви самоуверено Карл.

— Ще платите още утре, приятелю. Бас държа, че акциите на „Крейн Кемикъл“ ще паднат с двайсет процента.

С тези думи събеседникът му се обърна и се отдалечи, като остави Карл да довърши питието си и веднага да си вземе друго. Двайсет процента? Мозъкът му беше бърз като лазер и веднага направи необходимите изчисления. Карл притежаваше 45 процента от акциите на „Крейн Кемикъл“, компания с пазарна стойност от 3,2 милиарда долара по цени при затваряне на борсата. Ако акциите наистина поевтинееха с двайсет процента, това щеше да му струва 280 милиона долара. Не в брой, разбира се, а само на хартия, но все пак щеше да бъде тежък работен ден.

Карл смяташе, че по-скоро става дума за десет процента. Поне така твърдяха момчетата от финансовия отдел.

Дали наистина беше възможно хедж фондът на Флинт да се отърве от голям брой акции на „Крейн Кемикъл“, без Карл да разбере? Той се втренчи в един смутен барман, докато обмисляше тази възможност. Да, не беше невъзможно, но не беше и много вероятно. Сигурно Флинт просто искаше да посипе малко сол в раната му.

После отнякъде се появи директорът на музея и Карл искрено му се зарадва. Той никога нямаше да заговори за присъдата, ако изобщо беше чул новината за нея. Щеше да му говори само приятни неща и, разбира се, щеше да отбележи колко прекрасно изглежда Бриана. Щеше да го попита за Садлър и за преустройството на вилата им в Хамптънс.

Двамата побъбриха на подобни теми, носейки чашите с напитките си през пълната зала на музея и отбягвайки неприятните събеседници. Накрая спряха пред „Малтретираната Имелда“.

— Великолепна е, нали? — отбеляза директорът.

— Прекрасна — съгласи се Карл и хвърли поглед вляво, където по една случайност се беше озовал номер 141. — За колко ще се продаде?

— Цял ден обсъждаме този въпрос. Но никой не знае със сигурност при такава публика. Бих казал, че поне за пет милиона.

— А колко струва всъщност?

Директорът се усмихна в мига, в който един фотограф реши да ги снима заедно.

— Това е съвсем отделен въпрос, нали така? Последната значима творба на този скулптор беше продадена на японски колекционер за около два милиона долара. Естествено, японският джентълмен не даряваше големи суми на нашия малък музей.

Карл отново отпи от чашата си, докато обмисляше казаното. Целта на кампанията на Музея за абстрактно изкуство беше да събере 100 милиона долара за пет години. Според Бриана вече бяха събрали половината сума и имаха нужда от сериозен успех на търга тази вечер.

Художественият критик на „Ню Йорк Таймс“ се представи и се включи в разговора им. Карл се запита дали той знае за присъдата. Критикът и директорът започнаха да обсъждат аржентинския скулптор и психическите му проблеми, докато Карл разглеждаше „Малтретираната Имелда“ и си задаваше въпроса дали наистина иска това нещо постоянно да стои във фоайето на луксозния му мезонет.

Колкото до жена му, тя със сигурност искаше.

3

Временният дом на семейство Пейтън беше апартамент с три спални на втория етаж в комплекс близо до университета. Уес беше живял тук като студент и все още не можеше да повярва, че се е върнал в този квартал. Но в живота му напоследък бяха настъпили толкова много драстични промени, че, така или иначе, му беше трудно да се съсредоточи само върху една от тях.

Какво точно означаваше „временен“? Това беше най-важният въпрос за мистър и мисис Пейтън, макар че не го бяха обсъждали от седмици, а нямаше да го направят и сега. Може би след ден-два, когато умората и шокът от преживяното преминеха, щяха да намерят свободно време да поговорят за бъдещето. Уес бавно мина през паркинга, покрай препълнен контейнер за отпадъци, около който се валяха кутии от бира и счупени бутилки. Студентите се забавляваха, като хвърляха празните бутилки от прозорците на по-горните етажи, над паркинга и колите, общо взето, в посоката на контейнера. Бутилките се пръскаха на парчета с трясък, който разтърсваше целия блок. Студентите се забавляваха. Други — не. За семейство Пейтън, които и бездруго страдаха от недоспиване, понякога шумът беше непоносим.

Собственикът, който им беше стар клиент, бе смятан за най-противния хазяин в града, поне от студентите. Той сам предложи на семейство Пейтън да се нанесат при него, а неофициалната им уговорка за наема беше хиляда долара на месец. Живееха там от седем месеца и бяха платили само за три, но собственикът твърдеше, че няма проблеми. Ако искаше да си прибере дълговете от тях, трябваше да се нареди на опашка. Адвокатската кантора „Пейтън и Пейтън“ беше доказала, че може да привлича клиенти и да печели, така че двамата съпрузи партньори винаги можеха да се върнат в играта.

Какво ще кажете за това връщане в играта? — помисли си Уес, докато паркираше. Четирийсет и един милиона долара стигат ли?

За момент изпита радостно въодушевление, после умората отново го надви.

Като роби на някакъв ужасен навик, двамата слязоха от колата и едновременно се протегнаха да вземат куфарчетата си от задната седалка.

— Не — изведнъж обяви Мери Грейс. — Тази вечер няма да работим. Ще ги оставим в колата.

— Слушам, госпожо.

Двамата се изкачиха по стълбите, шумно огласяни от рап музиката от близкия прозорец. Мери Грейс извади ключовете си, за да отвори, и двамата влязоха в апартамента, където двете им деца гледаха телевизия с Рамона, бавачката от Хондурас. Лайза, деветгодишната им дъщеря, се втурна към тях.

— Мамо, спечелихме, спечелихме!

Мери Грейс я вдигна във въздуха и силно я прегърна.

— Да, миличка, спечелихме.

— Четирийсет милиарда!

— Милиона, миличка, не милиарда.

Мак, петгодишният им син, изтича при баща си и двамата родители дълго прегръщаха децата си в тясното антре. За пръв път от произнасянето на присъдата Уес видя сълзи в очите на съпругата си.

— Видяхме ви по телевизията! — каза Лайза.

— Изглеждахте уморени — обади се Мак.

— Аз наистина съм уморен — призна си Уес.

Рамона ги наблюдаваше от известно разстояние с едва забележима усмивка. Не беше съвсем сигурно какво точно означава тази присъда, но разбираше достатъчно, за да се радва на новината.

Двамата свалиха палтата и обувките си и членовете на семейство Пейтън се отпуснаха на удобното канапе с дебела кожена тапицерия и се заеха да се прегръщат, да се гъделичкат и да си говорят за училище. Уес и Мери Грейс бяха успели да запазят повечето си мебели, така че мизерният апартамент беше обзаведен с красиви предмети, които не само им напомняха за миналото, но и подсказваха за едно по-добро бъдеще. Това жилище беше просто неочаквана временна спирка в живота им.

По пода на всекидневната бяха разхвърляни тетрадки и листове — ясно доказателство, че домашните са били написани, преди да се включи телевизорът.

— Умирам от глад — обяви Мак, като безуспешно се опитваше да развърже вратовръзката на баща си.

— Мама каза, че ще вечеряме макарони със сирене — отвърна Уес.

— Супер! — извикаха двете деца и Рамона се насочи към кухнята.

— Сега ще имаме ли нова къща? — попита Лайза.

— Мислех, че тук ви харесва — каза Уес.

— Харесва ни, но нали ще си потърсим нова къща?

— Естествено.

Двамата бяха подходили внимателно с децата. Бяха обяснили в основни линии процеса на Лайза — лоша компания замърсява водата и много хора се разболяват заради това — и тя бързо беше взела страна, като обяви, че също не харесва компанията. И ако се налагаше да се преместят в апартамент, за да се борят срещу нея, тя беше „за“.

Но все пак бяха преживели травма, когато напуснаха хубавата си нова къща. Спалнята на Лайза беше в розово и бяло и в нея имаше всичко, което едно малко момиченце може да иска. Сега двамата с брат й имаха обща стая и макар да не се оплакваше, тя все пак се питаше колко време ще издържат така. От своя страна, Мак по цял ден беше на детска градина, за да се притеснява за жилищния проблем.

Но и на двете деца им беше мъчно за стария квартал, където къщите бяха големи, а в задните дворове имаше басейни и пързалки. Приятелите им живееха в съседните къщи или най-много зад ъгъла. Училището беше частно и безопасно. Църквата беше на една пресечка разстояние и всички се познаваха.

Сега училището им беше държавно и имаха много повече чернокожи, отколкото бели съученици, а в неделя ходеха в една епископална църква в центъра, отворена за всички.

— Няма да се преместим скоро — предупреди ги Мери Джейн, — но можем да започнем да търсим.

— Умирам от глад — повтори Мак.

Всеки път, когато някое от децата повдигнеше въпроса за къщата, родителите по навик го отбягваха. Накрая Мери Грейс се изправи и се обърна към Лайза.

— Хайде да готвим.

Уес намери дистанционното и се обърна към Мак.

— Хайде да гледаме спортния канал.

Каквото и да е, само не местните новини.

— Става — съгласи се детето.

Рамона беше сложила вода да заври и режеше един домат. Мери Грейс бързо я прегърна и попита:

— Как беше днес?

Денят беше минал добре. Децата не бяха имали проблеми в училище. Домашните вече бяха написани. След малко Лайза се оттегли в детската. Все още не проявяваше никакъв интерес към готвенето.

— А при вас? — попита Рамона.

— Беше хубав ден — отвърна Мери Грейс. — Хайде да настържем бял чедър.

Тя извади едно парче от хладилника и се зае да го стърже.

— Значи вече сте спокойни? — попита Рамона.

— Да, поне за няколко дни.

Една приятелка от църквата им беше помогнала да намерят Рамона, която по това време се криеше и гладуваше в един приют в Батън Руж. Там тя спеше на нар и ядеше консерви от помощи за жертвите на урагана. Беше оцеляла след мъчително тримесечно пътуване на север от Централна Америка, през Мексико, щата Тексас и накрая Луизиана, но нито едно от обещаните й неща не се беше сбъднало. Не беше открила нито работа, нито семейство, на което да помага, нито документи, нито някой, който да се погрижи за нея.

При обичайни обстоятелства на семейство Пейтън никога нямаше да им хрумне да наемат бавачка от Хондурас, която пребивава нелегално в страната. Но те я приеха в дома си, научиха я да шофира по няколко избрани улици, да използва мобилен телефон, компютър и кухненски уреди и я притиснаха да научи английски. Рамона вече имаше добра основа от католическото училище, в което беше ходила в родината си, и по цял ден оставаше в апартамента, като почистваше и имитираше гласовете от телевизора. За осем месеца беше отбелязала значителен напредък. Но все още предпочиташе да мълчи и да слуша — особено Мери Грейс, която имаше нужда да се разтовари пред някого. През последните четири месеца в редките случаи, когато Мери Грейс приготвяше вечерята, тя не спираше да бъбри с Рамона, която поглъщаше всяка дума. Това й действаше като чудесна психотерапия — особено след някой гаден ден, прекаран в съдебната зала в компанията на пренапрегнати юристи от мъжки пол.

— Как беше с колата? — попита Мери Грейс както всяка вечер.

Втората им кола беше стара хонда акорд, която Рамона все още не беше успяла да повреди. По редица причини семейство Пейтън се ужасяваха от перспективата да пуснат по улиците на Хатисбърг нелегално пребиваваща чужденка без шофьорска книжка и застраховка да кара хонда с навъртян огромен километраж, на чиято задна седалка безгрижно седят двете им дечица. Бяха научили Рамона да кара по едни и същи задни улици, по определени маршрути до училището, супермаркета и ако се наложеше, до тяхната кантора. Ако някой ден полицията я спреше за проверка, щяха да молят за прошка ченгетата, прокурорите и съдията. Поне ги познаваха всичките.

Освен това Уес със сигурност знаеше, че при съдията работи друг нелегално пребиваващ чужденец, който поддържаше градината му.

— Добре — отвърна Рамона. — Нямаше проблеми. Всичко е наред.

Значи наистина е бил един хубав ден, помисли си Мери Грейс, като се зае да разтопява сиренето.

Телефонът звънна и Уес неохотно вдигна слушалката. Бяха извадили номера си от телефонния указател, след като някаква откачалка беше започнала да ги заплашва по телефона. Използваха мобилните си телефони за всичко. Той изслуша обаждането от другата страна, отговори нещо, затвори и отиде в кухнята, където прекъсна готвенето.

— Кой беше? — попита притеснено Мери Грейс.

Всички обаждания в апартамента се приемаха с подозрение.

— Шърман, от кантората. Каза, че наоколо се навъртат репортери и чакат да хванат звездите.

Шърман беше един от помощниците им.

— А той какво прави още в офиса? — попита Мери Грейс.

— Предполагам, че не може да се нарадва. Имаме ли маслини за салатата?

— Не. Ти какво му каза?

— Да стреля по някой репортер и останалите ще се разпръснат.

— Ще разбъркаш ли салатата? — обърна се Мери Грейс към Рамона.

Петимата се скупчиха около малката маса в ъгъла на кухнята. Хванаха се за ръце, докато Уес каже молитвата и благодари за хубавите неща в живота, семейството, приятелите и училището. И за храната. Освен това искаше да благодари и за мъдрите и щедри съдебни заседатели и фантастичния изход от делото, но щеше да го направи по-късно. Всички си взеха първо от салатата, а после от макароните със сирене.

— Ей, тате, може ли да спим на палатка? — попита изведнъж Мак, след като беше преглътнал първата хапка.

— Естествено! — отвърна Уес, макар че гърбът веднага го заболя.

„Да спим на палатка“ в апартамента означаваше да се покрие подът на всекидневната с одеяла и възглавници и да се спи на него, обикновено след като се гледа телевизия до късно. Правеха го най-вече в петък вечер, и то само ако мама и татко се присъединят. Рамона също винаги получаваше покана, но вежливо отказваше.

— Но ще си легнем рано — предупреди Мери Грейс. — Утре сте на училище.

— В десет часа? — предложи Лайза, която бе главният преговарящ.

— Девет — каза Мери Грейс.

И двете деца се усмихнаха, защото това означаваше с половин час по-късно от обичайния им час за лягане.

Мери Грейс седеше с децата си, наслаждаваше се на щастливия миг и се надяваше, че умората й скоро ще премине. Може би сега щеше да може да си почива повече, да ги води на училище, да посещава часовете им и да обядва с тях. Жадуваше единствено да бъде майка, нищо повече и се боеше от мрачния ден, в който отново щеше да й се наложи да влезе в съдебна зала.

Сряда вечер означаваше вечеря в църквата на Пайн Гроув, където всеки носеше нещо сготвено и винаги имаше впечатляващо много хора. Църквата беше насред квартала и в сряда и в неделя повечето от богомолците просто трябваше да изминат пеша една-две пресечки до нея. Вратите на църквата бяха отворени по осемнайсет часа на ден, а пасторът, който живееше в малка пристройка отзад, винаги беше на разположение.

Вечеряха в залата за събирания в грозна метална пристройка отстрани на параклиса, където върху сгъваеми маси подреждаха всякакви домашни ястия. Днес имаше кошница с бели хлебчета, голяма кана със сладък чай и, разбира се, много бутилки с вода. Щяха да дойдат повече хора от обикновено и всички се надяваха и Джанет да се появи. Имаха повод да празнуват.

Църквата на Пайн Гроув яростно отстояваше независимостта си и се разграничаваше от обичайните вероизповедания, което бе източник на известна гордост за основателя й — пастор Дени От. Беше построена преди няколко десетилетия от баптисти, но после беше западнала, както и целият Баумор. В деня, в който пристигна пастор От, цялото паство се състоеше едва от няколко тежко белязани от живота души. Години на вътрешни дрязги бяха прогонили повечето й членове. От прогони и останалите, а после широко отвори вратите на църквата за всички жители на квартала и сам протегна ръка към хората.

Не го приеха веднага, най-вече защото беше от „северните щати“ и говореше с изчистен, образован акцент. Причината да дойде на юг беше едно момиче от Баумор, с което се беше запознал в библейско училище в щата Небраска. След редица злощастни събития се наложи временно да изпълнява длъжността на пастор на Втора баптистка църква. Всъщност не беше баптист, но тъй като в тази част от страната нямаше много млади пастори, църквата не беше в положение да избира. Само след шест месеца всички баптисти от предишното паство бяха напуснали църквата в Пайн Гроув и тя вече имаше ново име.

Пасторът носеше брада и често проповядваше, облечен в памучна риза и с туристически обувки. Вратовръзките не бяха забранени, но със сигурност не се приемаха добре. Това беше църква на народа, където всеки можеше да намери спокойствие и утеха, независимо дали е облечен с най-хубавите си дрехи. Освен това пастор От веднага изхвърли старото издание на Библията и химните. Мрачните текстове, написани от първите заселници, не му вършеха никаква работа. Богослуженията приеха по-свободна форма, модернизирана с китари и прожектиране на диапозитиви. Пасторът вярваше и учеше, че бедността и несправедливостта са по-важни социални проблеми на съвременното общество, отколкото абортите и правата на хомосексуалистите, но все пак внимаваше с проповедите си.

Църквата се разрасна и просперира, макар че пасторът не се интересуваше от пари. Един негов приятел от семинарията поддържаше благотворителна мисия в Чикаго и оттам Дени От се сдобиваше с използвани, но съвсем запазени дрехи, които складираше в „гардероба“ на църквата. Освен това той постоянно досаждаше на по-големите паства в Хатисбърг и Джаксън и с помощите от тях под държеше запас от хранителни продукти в единия край на залата за събирания. Досаждаше постоянно и на фармацевтични компании, които го снабдяваха с излишните си количества, така че „аптеката“ на църквата винаги беше заредена с лекарства.

Дени От смяташе, че като пастор носи отговорност за всички жители на Баумор и че никой не бива да остава гладен, болен или без покрив над главата, ако зависеше от него. Не и по негово време — а времето на Дени От никога не свършваше.

Беше провел погребалните служби на шестнайсет от собствените си хора, убити от „Крейн Кемикъл“, и толкова яростно ненавиждаше корпорацията, че постоянно се молеше за прошка. Не изпитваше омраза към безименните, анонимни хора, които бяха собственици на „Крейн Кемикъл“ — това би противоречало на вярата му, — но със сигурност мразеше самата корпорация. Дали беше грях да мразиш корпорация? Душата му всеки ден се измъчваше от този въпрос и за по-сигурно той не спираше да се моли.

Всички шестнайсет души бяха погребани в малкото гробище зад църквата. Когато беше топло, пасторът подрязваше тревата около надгробните камъни, а когато беше студено, поддържаше и боядисваше бялата ограда около гробището, за да държи сърните на разстояние. Макар и да не го беше планирал, църквата му се беше превърнала в център на всички действия, насочени срещу „Крейн Кемикъл“ в окръг Кеъри. Почти всички членове на паството му бяха засегнати от смъртта или болестта на някой близък, причинени от компанията.

По-голямата сестра на съпругата му беше завършила гимназията в Баумор в един клас с Мери Грейс Шелби. Пастор От и семейство Пейтън бяха много близки. В кабинета на пастора често се даваха юридически консултации при затворени врати, по телефона, от някой от двамата съпрузи адвокати. В залата за събирания на църквата бяха написани десетки показания под клетва в присъствието на адвокати от големи градове. Дени От мразеше корпоративните адвокати почти толкова, колкото ненавиждаше и самата корпорация.

Докато течеше процесът, Мери Грейс често се обаждаше на пастор От и му повтаряше да не бъде прекален оптимист. И той, разбира се, не беше. Така че когато преди два часа Мери Грейс му се обади, за да му съобщи невероятната новина, От прегърна жена си и двамата затанцуваха из къщата, като викаха и се смееха. „Крейн Кемикъл“ беше размазана, унизена, разкрита и наказана. Най-сетне!

Пасторът се беше изправил пред паството си, за да ги поздрави, когато видя как в църквата влизат Джанет с доведената й сестра Бет и придружаващите ги приятели. Веднага я заобиколи множеството от хора, които я обичаха — искаха да споделят великия миг и да й кажат по някоя, успокоителна дума. Настаниха я в дъното на залата, до едно старо пиано, и пред нея се образува нещо като опашка. Джанет успяваше да се усмихва и дори да благодари на хората, но изглеждаше слаба и изтощена.

С всяка изминала минута яденето изстиваше, а църквата вече беше пълна, така че пастор От най-сетне взе думата и произнесе продължителна и шумна благодарствена молитва. Завърши я с апломб и добави:

— А сега да хапнем!

Както винаги първи се наредиха децата и възрастните хора, за да им сервират. Пасторът се придвижи към дъното на залата и не след дълго се озова до Джанет. Когато вниманието на хората се премести от нея към храната, тя прошепна на пастора си:

— Искам да отида на гробището.

Пастор От я изведе през една странична врата, от която се излизаше на тясната, покрита с чакъл уличка зад църквата. Гробището беше на петдесетина метра. Двамата вървяха бавно и мълчалото в тъмното. Пасторът отвори дървената врата и те влязоха в гробището — чисто и добре поддържано. Надгробните камъни бяха малки. Тук почиваха работници, така че нямаше паметници, крипти или помпозни гробници.

Джанет клекна между два гроба, четири реда по-надясно. В единия почиваше Чад — болнавото й дете, което беше живяло едва шест години, докато ракът го умори. В другия бяха останките на Пит — съпруга й, с когото беше живяла осем години. Баща и син почиваха заедно, завинаги. Джанет ги посещаваше поне веднъж седмично и всеки път си пожелаваше да отиде при тях. Тя погали едновременно двата надгробни камъка и тихо заговори:

— Здравейте, момчета, мама е. Няма да повярвате какво стана днес.

Пастор От тихо се отдалечи, за да я остави насаме със сълзите, мислите и думите, които не биваше да чува. Изчака я до вратата, докато минутите бавно се нижеха, а сенките на надгробните камъни пълзяха между редовете под лунната светлина. Именно той беше погребал Чад и Пит. Беше погребал общо шестнайсет души, но сигурно щеше да има и още. Шестнайсет безмълвни жертви, които може би вече не бяха толкова безмълвни. От малкото гробище зад църквата на Пайн Гроув един глас най-сетне се беше чул. Силен и гневен глас, който настояваше за справедливост.

Пасторът виждаше сянката на Джанет и дочуваше шепота й.

Беше се молил с Пит в последните минути, преди той да си отиде, и беше целунал малкия Чад по челото в последния му час. Беше събирал пари за ковчезите и погребенията им. А след това, заедно с двама дякони, беше изкопал и гробовете им. Погребенията им бяха през осем месеца едно от друго.

Най-сетне Джанет се изправи, сбогува се с мъртвите и отиде при него.

— Трябва да се върнем при другите — каза От.

— Да, благодаря — отвърна тя, като бършеше сълзите си.

Масата на мистър Трюдо му струваше 50 хиляди долара и тъй като лично беше подписал чека, можеше да контролира кой ще седне до него. От лявата му страна беше Бриана, а до нея седеше добрата й приятелка Санди — поредният скелет. Санди току-що се беше измъкнала от последния си брак и вече беше излязла на лов за съпруг номер три. От дясната му страна бяха един пенсиониран банкер, негов добър приятел, и съпругата му — приятни хора, които обичаха да си бъбрят за изкуство. Точно срещу Карл седяха неговият уролог и съпругата му. Беше ги поканил, защото не говореха много. Последният човек на масата беше служител в Трюдо Груп и просто беше извадил лошия късмет да попълни бройката.

Известният готвач, поканен за събитието, беше съставил меню, което започваше с хайвер и шампанско и продължаваше с крем супа от омари, ордьовър от пастет от гъши дроб соте с гарнитура и основно ястие от шотландска яребица за месоядните и букет от водорасли за вегетарианците. Десертът беше разкошно многопластово творение от различни италиански сладоледи. Към всяко ястие бе поднесено подходящото вино, включително и към десерта.

Карл изпразни всички чинии, които му сервираха, и не спря да пие. Разговаряше само с банкера, защото той беше чул новината за процеса и проявяваше разбиране и съчувствие. Бриана и Санди си шепнеха невъзпитано през цялото време, злословейки по адрес на всички останали жени на партито. И двете някак си успяваха да пренаредят храната в чиниите си, без да хапнат от нея. Към основното ястие Карл вече беше почти пиян и едва се сдържа да не изрече „Знаеш ли колко струва тази проклета храна?“, докато гледаше как жена му ровичка из водораслите, но нямаше смисъл да започва скандал.

Накрая известният готвач, за когото Карл никога не беше чувал, беше представен на гостите и всички четиристотин души дълго го аплодираха, макар че практически всички до един бяха останали гладни след менюто от пет ястия. Но все пак не се бяха събрали заради храната, а заради парите.

След две бързи речи всички се съсредоточиха върху основното събитие за вечерта. „Малтретираната Имелда“ беше внесена в атриума, драматично висяща от малък кран на височина шест метра от пода, така че всички да я виждат. За по-интересно беше осветена от прожектори. Гостите притихнаха, докато армия от незаконно пребиваващи чужденци с черни сака и вратовръзки отсервираха масите.

Водещият търга заговори за „Малтретираната Имелда“ и гостите се заслушаха. После той се прехвърли на темата за създателя на творбата и гостите наостриха уши. Наистина ли беше луд? Побъркан? На косъм от самоубийството? Всички искаха повече такива подробности, но водещият не отстъпваше. Беше подчертано благовъзпитан и почтен британец — факт, който със сигурност щеше да добави поне един милион долара към крайната цена.

— Предлагам да започнем наддаването от пет милиона долара — произнесе носово той и публиката ахна.

Бриана изведнъж се отегчи от Санди, премести се по-близо до Карл, изпърха с дългите си мигли и сложи ръка на бедрото му. Карл отвърна с кимване към най-близкия служител на галерията, с когото вече беше разговарял. Служителят вдигна една табела към подиума и „Имелда“ сякаш изведнъж оживя.

— И имаме пет милиона! — обяви водещият търга, като предизвика оглушителни аплодисменти. — Добро начало, благодаря. Продължаваме с шест милиона.

Продължиха с шест, седем, осем и девет милиона. Карл кимна и на десет милиона. Не спираше да се усмихва, но стомахът му се беше свил. Колко щеше да му струва това отвратително нещо? В галерията имаше поне шестима милиардери и още няколко души, които не бяха далеч от тази сума. Никак не липсваха хора с ненормално раздуто его и ужасно много пари, но точно тази вечер нито един от тях нямаше толкова отчаяна нужда да се появи във вестниците, колкото Карл Трюдо.

И Пит Флинт много добре го знаеше.

Двама от участниците в търга отпаднаха на единайсет милиона.

— Колко остават? — прошепна Карл на своя приятел банкер, който не спираше да оглежда публиката.

— Само Пит Флинт и може би още един.

Кучи син! Когато Карл кимна на дванайсет милиона долара, Бриана едва не му облиза ухото от благодарност.

— Имаме дванайсет милиона! — обяви водещият търга.

Хората избухнаха в аплодисменти и подвиквания. Водещият мъдро предложи:

— Да направим кратка пауза.

Всички отпиха от чашите си. Карл пресуши своята. Пит Флинт седеше зад него, на две маси разстояние, но Карл не посмя да се обърне и така да признае публично за тяхната малка война.

Ако Флинт наистина се беше отървал от акциите на „Крейн Кемикъл“, щеше да спечели милиони от тази присъда. Карл очевидно беше загубил милиони от нея. Само на хартия, разбира се, но не беше ли така с всичко?

„Малтретираната Имелда“ например не беше. Висеше си там съвсем истинска и Карл не можеше да си позволи да я загуби — във всеки случай, не и срещу Пит Флинт.

Рундовете за 13, 14 и 15 милиона долара бяха проведени с вещина от водещия, като всеки от тях предизвикваше нов взрив от аплодисменти. Слухът беше обиколил залата и вече всички знаеха, че Карл Трюдо и Пит Флинт се състезават. Когато аплодисментите затихнаха, двамата състезатели тежка категория вече бяха готови за следващия рунд. Обявиха шестнайсет милиона, Карл кимна и прие аплодисментите.

— Имаме ли седемнайсет милиона? — извика водещият, който също беше силно развълнуван.

Настъпи дълга пауза. Атмосферата в залата бе наелектризирана.

— Много добре, значи шестнайсет. Шестнайсет първи път… шестнайсет втори път… и да! Имаме седемнайсет милиона долара!

През цялото изпитание Карл не спря да се кълне пред себе си и веднага да нарушава клетвите си, но беше твърдо решен да не минава границата от седемнайсет милиона долара. Когато ревът на публиката утихна, той се отпусна на мястото си — хладнокръвен като истинска корпоративна акула, която разполага с милиарди. Флинт блъфираше, а сега се беше прецакал да вземе „Имелда“ за 17 милиона долара.

— Мога ли да предложа осемнайсет? — извика водещият.

Още аплодисменти. И още малко време за Карл да помисли. Щом беше готов да плати седемнайсет, защо не и осемнайсет? Още повече, че ако скочеше на осемнайсет, тогава Флинт щеше да разбере със сигурност, че Карл ще остане в битката докрай, независимо колко кръв ще пролее.

Струваше си.

— Осемнайсет? — попита водещият на търга.

— Да — каза Карл на глас, достатъчно силно, за да го чуят много хора в залата.

Стратегията му успя. Пит Флинт се оттегли в безопасното убежище на парите, които не беше похарчил, и развеселено проследи как великият Карл Трюдо приключва неизгодната сделка.

— Продадена за осемнайсет милиона долара на мистър Карл Трюдо! — извика водещият и взриви публиката, която скочи на крака.

„Малтретираната Имелда“ беше спусната до нивото на пода, така че новите й собственици да позират с нея. Много от останалите, разкъсвани от завист и високомерие, бяха вперили очи в семейство Трюдо и новата им придобивка. Засвири оркестър, танците започнаха. Бриана бе силно развълнувана от демонстрацията на толкова много пари и по средата на първия танц Карл леко я бутна назад, по-далеч от центъра на залата. Бриана беше възбудена, държеше се предизвикателно и показваше колкото може повече от тялото си. Хората я гледаха, но това изобщо не я притесняваше.

След втория танц Карл каза:

— Хайде да се махаме оттук.

4

През нощта Уес някак си беше успял да се премести на канапето, където беше много по-меко, и когато се събуди призори, Мак се беше свил в тясното място до него. Мери Грейс и Лайза спяха на пода под тях, увити в одеяла. Бяха гледали телевизия, а след като двете деца заспаха, тихо бяха отворили и изпили една бутилка евтино шампанско, която пазеха за специален случай. Алкохолът и умората ги бяха надвили и те бяха потънали в сън с мисълта, че никога няма да се събудят.

Пет часа по-късно Уес отвори очи и повече не можа да заспи. Сякаш отново се беше озовал в съдебната зала, изпотен и притеснен, и гледаше как съдебните заседатели влизат един по един, търсейки някакъв знак за присъдата по лицата им, а след това чуваше тържествените думи на съдия Харисън. Думи, които щеше да чува до сетния си час.

Днес щеше да бъде страхотен ден и Уес не искаше да го прекара на канапето.

Той внимателно се отдръпна от Мак, зави го с одеяло и тихо влезе в разхвърляната спалня, където си сложи тениска и шорти и обу маратонките за джогинг. По време на процеса се беше опитвал да тича всеки ден, често в полунощ или дори в пет през нощта. Само преди един месец беше стигнал на десет километра от апартамента в три сутринта. Тичането му помагаше да си проясни мислите и да се освободи от напрежението. Докато асфалтът се носеше под него в мрака, той планираше стратегията си, провеждаше кръстосан разпит на свидетели, спореше с Джаред Къртин, произнасяше речи пред съдебните заседатели и вършеше десетки други неща.

Може би при това бягане трябваше да помисли за нещо друго — каквото и да е, само не за процеса. Може би трябваше да помечтае за ваканция. За някой плаж. Но вече го тормозеше перспективата за обжалването.

Мери Грейс не се размърда, когато Уес се измъкна от апартамента и заключи след себе си. Беше 5:15 ч.

Той направо затича, без да се разгрява, и скоро се озова на Харди Стрийт, която водеше към университета. Харесваше му, че там може да бяга на спокойствие. Обиколи общежитията, където беше живял като студент, и футболното игрище, където някога беше тренирал, и след половин час стигна до „Джава Уъркс“, любимото му кафене на улицата срещу университета. Остави четири монети по двайсет и пет цента на бара и взе малка чаша от специалното им кафе. Четири монети по двайсет и пет цента. Едва не се разсмя на глас, докато ги броеше. Разходите за кафе бяха внимателно планирани и той постоянно си събираше монети за тази цел.

В края на бара бяха изложени сутрешните вестници. Заглавието на първа страница на „Хатисбърг Америкън“ крещеше: „Крейн Кемикъл закована с 41 милиона“. Имаше голяма, чудесна снимка, на която се виждаше как той и Мери Грейс излизат от съдебната зала — уморени, но щастливи. И по-малка снимка на Джанет Бейкър, която все така плачеше. Бяха цитирани адвокатите и няколко съдебни заседатели, включително и кратка реч на д-р Лиона Роча, която очевидно беше изиграла важна роля в стаята, където съдебните заседатели бяха достигнали до окончателното си решение. Беше сътворила няколко бисера, но сред тях се открояваше следното: „Бяхме разгневени от арогантното и пресметливо отношение на «Крейн Кемикъл» към природата и хората, от незачитането на правилата за безопасност и от подлостта, с която са се опитали да прикрият всичко това.“

Уес направо беше влюбен в тази жена. Изчете цялата статия, без да обръща внимание на кафето си. Вестникът с най-голям тираж в щата беше „Клариън-Леджър“, който се печаташе в Джаксън, и заглавието на първата му страница беше по-сдържано, но все пак впечатляващо: „Крейн Кемикъл призната за виновна — огромна присъда“. Там също имаше много снимки, цитати и подробности от делото, и след няколко минути Уес се хвана, че е започнал да чете по диагоналната система. „Сън Хералд“ от Билокси имаше най-доброто заглавие: „Съдията на «Крейн Кемикъл»: Давай парите“.

Новини и снимки на първата страница на големите всекидневници. Не беше лошо за малка кантора като „Пейтън и Пейтън“. Това беше началото на завръщането им в играта и Уес нямаше търпение. В офиса щяха да започнат да звънят потенциални клиенти за дела за развод, фалит и стотици други дреболии, за които той нямаше да има време. Затова вежливо щеше да ги насочва към други малки кантори, каквито имаше предостатъчно, и всяка сутрин щеше да проверява дали в мрежите не се е хванало нещо по-голямо. След такава присъда, снимки във вестниците и безкрайно обсъждане в целия град кантората им нямаше да остане без работа.

Уес изпи кафето си и отново излезе на улицата.

Карл Трюдо също излезе от дома си преди изгрев. Можеше да си остане вкъщи и да не излиза цял ден, като остави служителите си от отдела за връзки с обществеността да се оправят с кризата. Можеше да се скрие зад адвокатите си. Да се качи в частния си реактивен самолет и да замине за вилата си в Ангуила или имението си в Палм Бийч. Но Карл не беше такъв човек. Никога не беше бягал от конфликтите и нямаше да започне да го прави и сега.

А и искаше да се махне от жена си. Снощи му беше струвала цяло състояние и сега я мразеше заради това.

— Добро утро — каза той рязко на Толивър, докато се настаняваше на задната седалка на бентлито.

— Добро утро, сър — отвърна Толивър.

Имаше достатъчно опит, за да не попита нещо глупаво като „Как сте, сър?“ Все пак беше 5:30 — не точно невероятен час за мистър Трюдо, но все пак извън рамките на обичайното. Обикновено излизаха от апартамента един час по-късно.

— Карай — нареди шефът и Толивър с рев пое по Пето Авеню.

Двайсет минути по-късно Карл вече се намираше в частния си асансьор заедно със Стю — асистента, чиято служебна характеристика беше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, в случай че големият шеф има нужда от нещо. Стю беше предупреден един час по-рано и беше получил следните инструкции: направи кафе, сложи в тостера един геврек и приготви фреш от портокал. Трябваше да купи и шест различни вестника, които да подреди на бюрото на мистър Трюдо, а в момента търсеше новини за присъдата в интернет. Карл не даде почти никакъв знак, че го е забелязал.

Двамата влязоха в кабинета на Карл, където Стю пое сакото му, наля му кафе и получи заповед да побърза с геврека и сока.

Карл се настани на аеродинамичния си дизайнерски стол, изпука с кокалчетата си, притегни се към бюрото, пое си дълбоко дъх и отвори „Ню Йорк Таймс“. Новината беше на първа страница, лява колона. Не на първата страница на раздела за бизнес, а на първата страница на целия проклет вестник! Заедно с водещите новини за лошия развой на войната, последния скандал в Конгреса и поредните жертви в ивицата Газа.

Първа страница. Заглавието гласеше: „Крейн Кемикъл е призната за виновна за смърт, причинена от токсични отпадъци“. Карл, който здраво беше стиснал челюсти, зяпна. Под заглавието беше написано „Хатисбърг, щата Мисисипи“ и имаше следния сбит преразказ на статията: „Съдебните заседатели присъдиха на младата вдовица обезщетение от 3 милиона долара за реални вреди, както и 38 милиона долара наказателно обезщетение срещу Крейн Кемикъл“. Карл бързо прочете статията — все пак знаеше проклетите подробности. Вестникът ги беше описал точно както се очакваше. Нито един от адвокатите не беше успял да каже нещо оригинално. Дрън, дрън, дрън.

Но защо на първа страница?!

Това му се стори евтин удар под пояса, но скоро последва и още един — на страница втора от раздела за бизнес, където някакъв анализатор изтъкваше и другите юридически проблеми на „Крейн Кемикъл“. Именно стотиците потенциални съдебни процеси, в които ищците щяха да поискат абсолютно същото като Джанет Бейкър. Според въпросния специалист, за когото Карл никога не беше чувал (което не беше обичайно), щетите за „Крейн Кемикъл“ можеха да достигнат „няколко милиарда“ долара и тъй като „Крейн Кемикъл“ водела „съмнителна политика по отношение на застраховките, покриващи щетите в пълен размер“, компанията била практически „беззащитна“ и последиците щели да бъдат „катастрофални“.

Карл ругаеше на глас, когато Стю бързо влезе в стаята, за да му донесе геврека и портокаловия сок.

— Ще има ли нещо друго, сър? — попита той.

— Не, затвори вратата.

Карл набързо прегледа и раздела за изкуство. На първа страница имаше статия за снощното събитие в Музея за абстрактно изкуство, достигнало своята кулминация с енергично наддаване и прочие. В долния десен ъгъл на страницата имаше снимка на мистър и мисис Трюдо, които позираха с най-новата си придобивка. Бриана, която по принцип беше фотогенична (това се очакваше от нея, по дяволите), на тази снимка направо блестеше. Карл изглеждаше богат, слаб и млад — поне така си помисли, — а „Малтретираната Имелда“ беше точно толкова неразбираема на снимката, колкото и на живо. Наистина ли беше творба на изкуството? Или просто беше смес от бронз и цимент, забъркана от някакъв несигурен човечец, който с всички сили се опитваше да се преструва на измъчен?

Май беше второто — поне според критика на „Ню Йорк Таймс“, същият приятен господин, с когото Карл си беше побъбрил преди вечерята. Репортерът го беше попитал дали мистър Трюдо е направил добра инвестиция, като е похарчил 18 милиона долара за творбата, и критикът беше отговорил: „Не, но със сигурност е подпомогнал кампанията за набиране на средства за музея.“ След това обясняваше, че пазарът на абстрактна скулптура изживява стагнация през последното десетилетие и надали ще се оживи изведнъж, поне според неговото мнение. Критикът не виждаше голямо бъдеще за „Малтретираната Имелда“. Статията завършваше на страница седма с още два абзаца и снимка на скулптора Пабло, който се усмихваше на камерата и изглеждаше съвсем нормален и в отлично здраве.

Въпреки всичко Карл остана доволен, макар и само за малко. Статията беше положителна и го описваше като запазил спокойствие след присъдата, стабилен, упражняващ контрол върху живота си. Добрите оценки в медиите струваха пари, макар Карл отлично да знаеше, че сумата е много далеч от 18 милиона долара. Той задъвка геврека, без да усеща вкуса му.

Обратно към касапницата. Новината за изхода от процеса беше на първите страници на „Уолстрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. След четири вестника Карл се умори да чете едни и същи цитати от адвокатите и едни и същи прогнози от експертите. Отдръпна се от бюрото, отпи от кафето и си припомни колко много ненавиждаше репортерите. Но все още беше жив. Атаките от страна на пресата бяха брутални и щяха да продължат, но той, великият Карл Трюдо, ги понасяше стоически и продължаваше напред.

Това сигурно щеше да бъде най-лошият ден в кариерата му, но утре щеше да бъде по-добре.

Беше 7:00 ч. сутринта. Борсата отваряше в 9:30 ч. При затварянето на борсата предишния ден цената на акциите на „Крейн Кемикъл“ беше 52,50 долара, с 1,25 долара повече, защото съдебните заседатели, изглежда, не можеха да достигнат до окончателно решение. Експертите предвиждаха паническа разпродажба на акциите на корпорацията още при отварянето на борсата, но оценките им за размера на щетите се разминаваха.

Директорът на отдела за връзки с обществеността му се обади и Карл му обясни, че няма да разговаря с репортери, журналисти, анализатори и всякакви други, независимо как се наричат, колко са и дали опъват палатки във фоайето на сградата. Отделът за връзки с обществеността трябваше да се придържа към официалната политика на корпорацията — „Планираме да обжалваме енергично и очакваме успешен край на делото“ — и да не се отклонява нито с една дума от нея.

В 7:15 ч. пристигна Боби Рацлаф заедно с Феликс Бард, финансовия директор. Нито един от тях не беше спал повече от два часа и двамата бяха изумени, че шефът им е намерил време да отиде на парти. Те извадиха дебелите си папки за документи, поздравиха мрачно и стегнато и се настаниха на заседателната маса. Щяха да останат там през следващите дванайсет часа. Имаше много неща, които трябваше да обсъдят, но основната причина за срещата беше фактът, че мистър Трюдо не искаше да остава сам в бункера си, когато отворят борсата и там настъпи истински ад.

Рацлаф започна пръв. След процеса щяха да бъдат подадени множество искове, които нямаше да променят с нищо изхода от делото, което щеше да бъде прехвърлено във Върховния съд на щата Мисисипи.

— Този съд е известен с това, че често застава на страната на ищците, но в последно време положението започва да се променя. Прегледахме решенията по делата за големи искове през последните две години и се оказа, че съдът обикновено се разделя на пет срещу четири в полза на ищеца, но невинаги.

— Колко време ще мине, преди да завърши делото по обжалването? — попита Карл.

— Между осемнайсет и двайсет и четири месеца.

Рацлаф продължи. Срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън бяха заведени сто и четирийсет дела заради историята с Баумор, като в една трета от тях жертвите бяха починали. Според обширното и все още продължаващо разследване на Рацлаф и помощниците му, както и на адвокатите им в Ню Йорк, Атланта и Мисисипи, вероятно имаше още триста-четиристотин случая, които притежаваха „съдебен потенциал“, което означаваше, че включват смърт, вероятна скорошна смърт или тежко заболяване от страна на ищеца. Сигурно имаше и хиляди случаи, в които ищците страдаха от леки заболявания — кожни обриви, рани и постоянна кашлица, но засега тези дела се смятаха за леки.

Тъй като беше трудно да се докаже наличието на отговорност за причинена болест, повечето от изброените дела не бяха водени агресивно. Разбира се, сега това щеше да се промени.

— Не се съмнявам, че адвокатите на ищцата в момента страдат от доста тежък махмурлук — пошегува се Рацлаф, но Карл не се усмихна.

Не се усмихна нито веднъж. Просто не спираше да чете, без да вдига поглед към събеседниците си, и не пропускаше нищо.

— Колко от тези случаи са в кантората на семейство Пейтън? — попита той.

— Около трийсет. Не знаем със сигурност, защото все още не са завели дела по всичките. Ще трябва да почакаме, за да разберем.

— В една от статиите пишеше, че делото на Бейкър едва не ги разорило.

— Точно така. Бяха заложили всичко.

— Дължат ли пари на банката?

— Да, така се говори.

— Знаем ли на коя банка?

— Не, не съм сигурен.

— Проверете. Искам да знам номерата на сметките им, условията по кредита, всичко.

— Дадено.

Радлаф прегледа доклада си и обобщи, че нямат полезни ходове. Язовирната стена се беше пропукала и се задаваше потоп. Адвокатите щяха да ги нападнат от всички страни и цената на защитата им щеше да скочи поне четири пъти — до 100 милиона долара годишно. Най-скорошното дело щеше да се гледа след осем месеца в същия съд, при същия съдия. Предстоеше нова голяма присъда, а след това — кой знае.

Карл погледна часовника си и измърмори, че трябва да се обади по телефона. Стана от масата, обиколи кабинета си и накрая застана до прозорците, които гледаха на юг. Тръмп Билдинг привлече вниманието му. Намираше се на Уолстрийт 40, близо до Нюйоркската фондова борса, където съвсем скоро акциите на „Крейн Кемикъл“ щяха да станат водещата тема на деня. Инвеститорите му панически щяха да напуснат кораба, а спекулантите да наблюдават безпомощно страхотния провал. Каква жестока ирония — той, великият Карл Трюдо, който толкова пъти беше гледал отвисоко как някоя нещастна компания изгаря пред очите му, сега сам щеше да се бори с лешоядите. Колко пъти беше предизвиквал срив в цената на акциите на някоя компания, така че да ги изкупи за центове? Легендарното му богатство беше натрупано точно с такава безмилостна тактика.

Колко тежък щеше да бъде ударът? Това беше най-големият въпрос, но по петите го следваше и втори: колко щеше да продължи?

Той се приготви да чака.

5

Том Хъф облече най-елегантния си тъмен костюм и след дълги спорове със себе си реши да се появи на работа в Секънд Стрийт Банк няколко минути по-късно от обикновено. Всички щяха да очакват да отиде малко по-рано и ако наистина го направеше, щеше да изглежда твърде самоуверен. Но по-важното беше, че искаше всички да бъдат на работа, когато пристигнеше — възрастните касиерки на първия етаж, симпатичните секретарки на втория и заместник–директорите на отдели на третия етаж, които му бяха преки конкуренти. Хъфи искаше да се появи триумфално пред възможно най-голяма публика. Беше заложил много на семейство Пейтън и искаше да се наслади на победата си.

Вместо това касиерките не му обърнаха никакво внимание, секретарките сякаш по сигнал се извърнаха от него, а конкурентите му се усмихваха лукаво — и всичко това беше предостатъчно, за да го изпълни с неприятни подозрения. На бюрото си намери съобщение с гриф „Спешно“, в което се казваше, че трябва да се обади на мистър Къркхед. Случваше се нещо неприятно — и Хъфи изведнъж се почувства не толкова самоуверен. Планът му за ефектно появяване се беше провалил. Какво следваше сега?

Мистър Къркхед го чакаше в кабинета си, а вратата беше отворена, което винаги беше лош знак. Шефът мразеше отворените врати и насърчаваше мениджърите в банката да ръководят отделите си при затворени врати. Беше жлъчен, груб, циничен и се страхуваше от сянката си, така че затворените врати му вършеха по-добра работа.

— Седни — нареди той.

Дори не му хрумна да го поздрави с „Добро утро“, камо ли с успеха.

Беше се настанил зад претенциозното си бюро, а голямата му плешива глава беше наведена ниско над таблиците, сякаш искаше да подуши какво не е наред в тях.

— Как сте, мистър Къркхед? — изчурулика Хъфи.

За малко не каза „мистър Пръцхед“, както почти винаги наричаше шефа си в негово отсъствие. Дори възрастните касиерки на първия етаж понякога употребяваха този прякор.

— Супер. Донесе ли досието на Пейтън?

— Не, сър. Никой не ми е казвал да го нося. Някакъв проблем ли има?

— Всъщност като стана дума, има цели два проблема. На първо място сме дали на тези хора един катастрофален заем на стойност над 400 хиляди долара, който, естествено, е просрочен и негарантиран. Това със сигурност е най-лошият кредит, даван от тази банка.

Директорът произнесе „тези хора“ с такъв тон, сякаш Уес и Мери Грейс бяха крадци на кредитни карти.

— Този заем не е от вчера, сър.

— Може ли да се доизкажа? А сега имаме и едно отвратително съдебно решение, което би трябвало да ме кара да се чувствам добре, защото съм банкер и чета вестници, но всъщност ме кара да се чувствам ужасно, защото съм уважаван лидер в бизнеса на този град. Какво е посланието, което отправяме към потенциалите си индустриални клиенти с такива присъди?

— „Не изхвърляйте токсични отпадъци в нашия щат“?

Дебелото лице на мистър Пръцхед почервеня и той махна с ръка, сякаш искаше да прогони отговора на Хъфи като досадна муха. После се прокашля и едва не се задави със собствената си слюнка.

— Това е лоша новина за бизнес климата в нашия щат — каза той. — Тя е на първа страница на всички вестници тази сутрин. Звънят ми от централата на банката. Днес е един много лош ден.

Хъфи си помисли, че в Баумор също бяха преживели много лоши дни. Особено когато имаше погребения.

— Четирийсет и един милиона долара — продължи Пръцхед. — За една бедна жена, която живее в каравана.

— Няма нищо лошо в караваните, мистър Къркхед. В този щат има много добри хора, които живеят в каравани. Ние им даваме заеми, за да си ги купят.

— Не разбираш най-главното. Става дума за безобразно много пари. Цялата финансова система ще се побърка. И защо точно тук? Защо точно щатът Мисисипи е известен с гадни съдебни дела? Защо съдебните адвокати от цялата страна се влюбиха в него? Погледни статистиката. Всичко това вреди на бизнеса, Хъф. На нашия бизнес.

— Да, сър, но сигурно все пак се чувствате по-добре тази сутрин, когато си помислите за заема на семейство Пейтън.

— Искам да го върнат. Веднага.

— И аз.

— Изготви ми план. Направи си среща с тях, за да се уговорите как ще върнат парите, но имай предвид, че няма да го одобря, ако не ми изглежда разумен. Заеми се веднага.

— Да, сър, но все пак ще им трябват няколко месеца, докато си стъпят на краката. Те практически са затворили…

— Не ми пука за тях, Хъф. Просто искам този проклет заем да изчезне от нашите отчети.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Да. И никога повече не давай заеми за съдебни процеси, чуваш ли?

— Не се тревожете.

На същата улица, на която се намираше банката, адвокат Джаред Къртин за последен път провери войниците си, преди да се отправи обратно към Атланта и към леденото посрещане, което го очакваше там. Щабът му се помещаваше в една наскоро ремонтирана стара сграда на Фронт Стрийт. Добре осигурената във финансово отношение зашита на „Крейн Кемикъл“ беше взела сградата под наем преди две години и я беше оборудвала с впечатляващ набор от технологии и персонал.

Настроението беше мрачно, което не беше изненада за никого, макар че повечето от местните служители не се притесняваха от присъдата. След като бяха работили в продължение на толкова месеци под ръководството на Къртин и арогантните му помощници от Атланта, те изпитваха тайно задоволство, че адвокатите се оттеглят след поражението. Но щяха да се върнат. Присъдата беше гаранция за възобновен ентусиазъм от страна на жертвите на „Крейн Кемикъл“ и много нови дела, заведени срещу корпорацията.

На сбогуването лично присъстваше и Франк Съли — местен адвокат, съдружник в кантора със седалище в Хатисбърг, който първоначално беше нает от „Крейн Кемикъл“ да я защитава в този процес, но впоследствие беше изместен от „голяма фирма“ от Атланта. В крайна сметка Съли седеше на претъпканата маса на защитата, но беше понесъл унижението да не каже нито дума в съда в продължение на четирите месеца на делото. Беше възразявал срещу почти всички тактически ходове и стратегии, използвани от Къртин. Изпитваше толкова силна неприязън и недоверие към адвокатите от Атланта, че тайно беше изпратил доклад до съдружниците си, в който прогнозираше огромното наказателно обезщетение. И сега тайничко злорадстваше.

Но той беше професионалист. Работеше за клиента си — дотолкова, доколкото му позволяваше самият клиент — и винаги изпълняваше задачите, които му възлагаше Къртин. И с радост щеше да го направи отново, защото към днешна дата малката му кантора беше получила от „Крейн Кемикъл“ над един милион долара.

С Къртин си стиснаха ръцете на вратата. И двамата знаеха, че отново ще разговарят по телефона още преди края на работния ден. Но и двамата изпитваха тайно въодушевление, че се разделят. Два микробуса, взети под наем, откараха Къртин и десетимата му помощници на летището, където ги чакаше симпатичен частен самолет за седемдесетминутен полет до Атланта, макар че никой не бързаше особено. Да, семействата им липсваха, но имаше ли нещо по-унизително от това да се върнат от това затънтено място с подвити опашки?

Карл продължи да се крие на четирийсет и петия етаж, докато по улиците се вихреха слуховете за изхода от делото. В 9:15 ч. за трети път тази сутрин му се обади неговият банкер от „Голдман Сакс“, за да му съобщи лошата новина, че борсата няма да започне деня с продажба на акциите на „Крейн Кемикъл“. Бяха прекалено нестабилни. Натискът да се продават бе твърде голям.

— Явно са сметнали, че всички ще се опитат да продават едновременно — каза направо той и Карл едва се сдържа да не го наругае.

Борсата отвори в 9:30 ч. и търговията с акции на „Крейн Кемикъл“ наистина беше отложена. Карл, Рацлаф и Феликс Бард седяха на заседателната маса, изтощени от работа, с навити ръкави, потънали в документи, стиснали по един телефон във всяка ръка, и не спираха да водят напрегнати разговори. Бомбата най-сетне избухна малко след 10:00 ч., когато акциите на „Крейн Кемикъл“ започнаха да се продават — по 40 долара едната. Нямаше желаещи да купуват, дори когато цената падна на 35 долара. Сривът бе временно спрян чак на ниво 29,50 долара за акция, когато в търговията се включиха спекулантите и започнаха да купуват. През следващия час цената подскачаше нагоре-надолу, но към обяд вече се беше установила на 27,25, а разпродаването на „Крейн Кемикъл“ вървеше с пълна сила. Още по-лошото беше, че съдбата на компанията беше водещата новина на деня. Телевизиите с радост включиха във финансовите си новини анализатори на живо, които със зле прикрито задоволство описваха впечатляващия крах на „Крейн Кемикъл“.

Водещите новини на деня бяха три: войната в Ирак, поредното природно бедствие някъде по света и… „Крейн Кемикъл“.

Боби Рацлаф поиска разрешение да отиде до кабинета си. Изтича един етаж надолу по стълбите и едва успя да стигне до мъжката тоалетна. Нямаше никой. Той влезе в най-отдалечената от входа кабинка, вдигна капака на чинията и повърна.

Деветдесетте хиляди акции на „Крейн Кемикъл“, които самият той притежаваше, току-що се бяха сринали от обща пазарна стойност, възлизаща на около 4,5 милиона долара, на около 2,5 милиона, а катастрофата продължаваше. Беше използвал акциите за гаранция на всичките си играчки — малката вила в Хамптънс, любимото му порше карера, половината дял от една яхта. Тук дори не се включваха постоянните разходи — таксите за частни училища, членството в голф клуба и прочие. Неофициално погледнато, Боби вече беше неофициално фалирал.

И за пръв път през живота си осъзна защо през 1929 г. бизнесмените като него са скачали от небостъргачите.

Семейство Пейтън смятаха да отидат заедно до Баумор, но в последния момент в кантората им пристигна техният банкер и промени плановете. Уес реши да остане, за да се разбере с Хъфи. Мери Грейс взе форда и потегли към родния си град.

Отиде първо в Пайн Гроув, а после в църквата, където я чакаха Джанет Бейкър, пастор Дени От и много други жертви на замърсяването, представлявани от кантората им. Срещнаха се в помещението за събирания на църквата, където имаше приготвени сандвичи за обяд. Джанет също изяде един, което беше рядко събитие. Изглеждаше спокойна, отпочинала и щастлива, че е далеч от съдебната зала и процеса.

Шокът от присъдата беше започнал да се уталожва. Вероятността за печалба разведряваше общото настроение и предизвикваше порой от въпроси. Мери Грейс внимателно поохлади въодушевлението. Описа им трудното обжалване, което предстоеше по делото „Бейкър“. Заяви, че не се надява на извънсъдебно споразумение и дори не е оптимист по отношение на следващото дело. Честно казано, двамата с Уес просто не притежаваха необходимите средства или енергия, за да се изправят срещу „Крейн Кемикъл“ в още един продължителен съдебен процес, но тя не го сподели с хората от Баумор.

Във всички други отношения Мери Грейс беше уверена и спокойна за бъдещето. Двамата с Уес бяха доказали без съмнение, че техните клиенти са прави. А това означаваше, че скоро в Баумор ще се появяват много други адвокати, които ще се стремят да представляват други жертви на „Крейн Кемикъл“ и може би дори ще предлагат пари в брой. При това не само местни адвокати, а и големи акули — от онези, които преследваха подходящи случаи из цялата страна и често пристигаха на мястото на трагедията още преди спасителните екипи. Мери Грейс ги предупреди спокойно, но строго:

— Не се доверявайте на никого. „Крейн Кемикъл“ ще изсипят в Баумор детективи, доносници и информатори и всички те ще се опитват да докопат нещо, което някой ден да бъде използвано срещу вас в съда. Не разговаряйте с репортери, защото може да кажете нещо на шега, а след това то да бъде използвано официално. Не подписвайте нищо, преди да го прегледаме аз или съпругът ми. Не разговаряйте с други адвокати.

После Мери Грейс побърза да ги обнадежди. Ефектът от присъдата щеше да се усети в цялата система на правораздаване. Правителствените комисии щяха да си вземат бележка. Химическата индустрия също. Акциите на „Крейн Кемикъл“ бяха започнали да се сриват, а когато акционерите губят пари, те настояват за промени.

Когато Мери Грейс приключи, Дени От проведе импровизирана молитва. След нея Мери Грейс прегърна клиентите си, пожела им всичко най-добро, обеща им да дойде пак след няколко дни и излезе пред църквата заедно с От. Имаше още една уговорка.

Журналистът се казваше Тим Шепард. Беше пристигнал в града преди месец и с упорити усилия беше успял да спечели доверието на пастор От, който едва тогава го запозна с Уес и Мери Грейс. Шепард беше журналист на свободна практика с впечатляваща професионална биография, беше написал няколко книги и говореше с южняшки акцент, който неутрализираше част от недоверието на хората от Баумор към медиите. Семейство Пейтън го бяха отбягвали по време на самия процес по много причини. Но сега, когато всичко свърши, Мери Грейс щеше да разговаря за пръв път с него. И ако интервюто минеше добре, може би щеше да го последва друго.

— Мистър Къркхед си иска парите — каза Хъфи.

Намираше се в импровизирания кабинет на Уес, където стените бяха небоядисани гипсови плоскости, подът беше гол бетон, а мебелите бяха втора ръка.

— Сигурен съм, че си ги иска — отвърна рязко Уес.

Ядосваше се, че банкерът се появява само няколко часа след обявяването на присъдата, при това с такова отношение.

— Кажи му да се нареди на опашката — добави той.

— Стига, Уес. Много добре знаеш, че закъсняваме с плащането.

— Къркхед да не е тъп? Да не си мисли, че на следващия ден след обявяването на присъдата ще ни напишат чек за цялата сума?

— Да, тъп е. Но не чак толкова.

— Той ли те изпрати?

— Да. Сгриза ме още сутринта и предполагам, че ще го прави всеки ден.

— Не можете ли да почакате един-два дни или седмица? Да ни оставите да си поемем въздух и да се порадваме малко?

— Той иска да съставим план. В писмена форма. В който да се опише как ще се върне кредитът, на какви вноски и прочие.

— Ще му дам аз един план… — започна Уес, но се отказа.

Не искаше да се кара с Хъфи. Не бяха точно приятели, но със сигурност се държаха дружелюбно и изпитваха симпатия един към друг. Уес изпитваше и огромна благодарност към Хъфи, че се беше съгласил да рискува. А Хъфи изпитваше възхищение към семейство Пейтън, че бяха готови да заложат всичко. Беше прекарал много часове с тях, докато постепенно се лишаваха от дома си, кантората, колите и пенсионните си осигуровки.

— Да започнем с първите три месеца — предложи Хъфи.

Беше седнал на сгъваем стол с неравни крака, който малко се клатеше.

Уес си пое дълбоко въздух и завъртя очи към тавана. Изведнъж се почувства много уморен.

— Имало едно време една кантора, която правела оборот от петдесет хиляди долара на месец и печалба от трийсет хиляди преди облагане. Животът бил прекрасен, спомняш си. Ще трябва цяла година, за да завъртим машината отново, но ще го направим. Нямаме друг избор. Ще оцелеем, докато мине обжалването. Ако присъдата остане, Къркхед може да си вземе парите в брой и да изчезне. А ние ще се пенсионираме и ще си купим яхта. Ако отменят присъдата, ще обявим фалит и ще пуснем обяви, че уреждаме бързи разводи.

— Е, присъдата със сигурност ще привлече нови клиенти.

— Да, но повечето ще бъдат дребни риби.

Уес нарочно беше използвал думата „фалит“, за да постави Хъфи обратно на мястото му при Пръцхед и всички останали бандити от банката — макар и по най-вежливия начин. Присъдата не можеше да се определи като материален актив, а без нея финансовото състояние на семейство Пейтън изглеждаше точно толкова безрадостно, колкото и предишния ден. Вече бяха изгубили практически всичко, а обявяването на фалит щеше да бъде просто поредното унижение, което щяха да бъдат принудени да преглътнат.

Но те щяха да се върнат в играта.

— Няма да ти дам такъв план, Хъфи. Благодаря, че попита. Ела пак след трийсет дни и ще поговорим. Но точно сега имам работа с клиенти, на които отдавна не съм обръщал внимание.

— А какво да кажа на мистър Пръцхед?

— Много просто. Ако се опита да ни притисне още веднъж, може да си избърше задника с договора ни за кредит. Но ако ни остави на мира за малко, ще върнем всичко.

— Ще му предам.

Мери Грейс и Тим Шепард седяха в едно сепаре до прозореца на кафене „Бейб“ на главната улица и разговаряха. Мери Грейс помнеше времето, когато тази улица беше оживено място, където хората се събираха и пазаруваха. Баумор беше прекалено малък град, за да отворят хипермаркет в него, така че местните търговци бяха оцелели. Когато Мери беше дете, по главната улица имаше много коли и трудно се намираше място за паркиране. Сега половината магазини бяха затворени, витрините им бяха покрити с шперплат, а другата половина едва свързваха двата края.

Едно момиче с престилка им донесе две чаши черно кафе и се отдалечи, без да каже дума. Мери Грейс си сипа захар и я разбърка. Тим Шепард внимателно я наблюдаваше.

— Сигурна ли сте, че кафето може да се пие? — попита той.

— Естествено. Градската управа издаде разпоредба, че водата в града не може да се използва в заведения за обществено хранене. Освен това познавам Бейб от трийсет години. Тя беше една от първите, които започнаха да използват бутилирана вода.

Шепард предпазливо отпи от кафето си, после включи диктофона и отвори бележника си.

— Защо се заехте с това дело? — попита той.

Мери Грейс се усмихна, поклати глава и продължи да разбърква кафето си.

— И аз съм се питала хиляди пъти, но отговорът всъщност е много прост. Пит, съпругът на Джанет, работеше за чичо ми. Познавах лично няколко от жертвите. Градът е малък и когато толкова много хора се разболяха изведнъж, стана очевидно, че за това си има причина. Ракът идваше на вълни и причиняваше толкова много страдания. След като бях на три-четири погребения, осъзнах, че трябва да се предприеме нещо.

Журналистът си водеше бележки, без да коментира. Мери Грейс продължи:

— „Крейн Кемикъл“ беше най-големият работодател в града и от години се носеха слухове, че изхвърлят токсични отпадъци. Много хора, които работеха при тях, се разболяха. Спомням си, че когато се върнах след първата година в колежа, всички говореха колко лоша е станала водата. Ние живеехме на няколко километра извън града и имахме собствен кладенец, така че това не беше проблем за нас. Но в града нещата непрекъснато се влошаваха. С годините слуховете, че се изхвърлят токсични отпадъци, се разпространиха дотолкова, че всички повярваха в тях. В същото време водата се превърна в някаква мътилка, която не можеше да се пие. Накрая удари и ракът — черен дроб, бъбреци, отделителна система, стомах, жлъчка, левкемия. Една неделя отидох на църква с нашите и видях пред себе си четири лъскави голи глави. Пациенти на химиотерапия. Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите.

— Някога съжалявали ли сте, че се заехте с делото?

— Не, никога. Загубихме много, но родният ми град също загуби много. Да се надяваме, че на това се сложи край. Двамата с Уес сме млади, ще оцелеем. Но много от хората тук или са мъртви, или са безнадеждно болни.

— Мислите ли вече за парите?

— Какви пари? Обжалването ще продължи осемнайсет месеца, а точно в момента това ми се струва цяла вечност. Трябва да погледнете на ситуацията в перспектива.

— Каква перспектива?

— Представете си всичко след пет години. След пет години токсичните отпадъци ще бъдат почистени и вече никой няма да страда от тях. Защото тогава „Крейн Кемикъл“ и застрахователите им най-сетне ще бъдат принудени да бръкнат в дълбоките си джобове и да обезщетят всички онези семейства, на които са навредили. И тогава всички ще получат своя дял.

— Включително и адвокатите.

— Разбира се. Ако не бяха адвокатите, „Крейн Кемикъл“ все още щяха да бъдат тук, да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода, без никой да им държи сметка.

— А вместо това те вече са в Мексико, където…

— Да, където продължават да произвеждат „Пиламар 5“ и да изхвърлят отпадъците в яма зад завода. И там никой не възразява. Защото нямат нашата съдебна система.

— Как преценявате вашите шансове при обжалването?

Мери Грейс отпи от кафето си, в което беше сипала прекалено много захар, и се канеше да отговори, когато край тяхната маса мина един застрахователен агент, стисна й ръката, прегърна я, благодари й няколко пъти и едва не се разплака, преди да се отдалечи. След това в кафенето влезе мистър Грийнуд, директорът на нейната гимназия, който вече се беше пенсионирал, дойде направо при нея и почти я смачка в мечешката си прегръдка. Мистър Грийнуд не обърна никакво внимание на Шепард, защото не спираше да повтаря колко се гордее със своята ученичка. Той също й благодари, обеща да продължи да се моли за нея, попита я как е семейството й и прочие. Когато най-сетне се сбогува и си тръгна, при Мери Грейс дойде собственичката на кафенето, самата Бейб, която също я прегърна и я засипа с поздравления.

Най-сетне Шепард се изправи и излезе. Мери Грейс се присъедини към него едва след още няколко минути.

— Извинявайте — каза тя. — Но всички в града много се вълнуват.

— Да, много са горди с вас.

— Да отидем да разгледаме завода — предложи Мери Грейс.

Фабрика 2 на „Крейн Кемикъл“ в Баумор, както беше официалното й наименование, се намираше в изоставена промишлена зона на изток от града. Представляваше редица от бетонни сгради с плосък покрив, съединени с дебели тръбопроводи и конвейери. Зад сградите се издигаха водни кули и силози. Всичко беше обрасло с увивни растения и плевели. По време на процеса компанията беше оградила завода с цели километри телена мрежа, висока четири метра и поръбена с бодлива тел. Тежкият портал беше затворен с вериги и катинари. Заводът приличаше на затвор, в който се случват лоши неща, но те остават тайна за външния свят.

Мери Грейс беше идвала тук поне десетина пъти в хода на процеса, но винаги придружавана от цяла тълпа — други адвокати, инженери, бивши служители на „Крейн Кемикъл“, охранители, дори съдия Харисън. Последното посещение беше преди два месеца, когато компанията се беше съгласила да покаже завода на съдебните заседатели.

Двамата с Шепард спряха пред портала и разгледаха катинарите. Имаше голяма ръждива табела с името на завода и собственика. Докато гледаха навътре през оградата от телена мрежа, Мери Грейс заговори:

— Преди шест години, когато стана ясно, че съдебният процес няма да им се размине, „Крейн Кемикъл“ избягаха в Мексико. Дадоха на служителите си три дни предизвестие и по 500 долара обезщетение, а много от тях бяха работили тук през последните трийсет години. Това беше невероятно глупав начин да се махнат от града, защото така някои от бившите им служители се превърнаха в най-ценните ни свидетели по делото. Разочарованието им беше огромно. Ако „Крейн Кемикъл“ изобщо са имали някакви приятели в Баумор, със сигурност ги изгубиха, когато прецакаха работниците си.

Фотографът, който работеше с Шепард, ги посрещна на портала и започна да снима. Тримата тръгнаха покрай оградата, докато Мери Грейс им обясняваше като екскурзовод:

— В продължение на години порталът не се заключваше. Редовно имаше вандалски прояви. Идваха тийнейджъри, за да пият и да се друсат. Но сега хората стоят далеч от това място. Всъщност няма нужда от портала и оградата. Никой дори не си помисля да идва тук.

От северната страна на завода се виждаше дълга редица дебели метални цилиндри. Мери Грейс ги посочи и обясни:

— Това там са съоръжения за извличане. Бихлоронилинът, който остава като отпадъчен продукт, се съхраняваше в тези резервоари. Оттам някои бяха транспортирани другаде, но повечето просто са били откарвани в гората зад завода и изсипвани в една яма.

— „Ямата на Проктър“? — попита Шепард.

— Да, мистър Проктър отговаряше за изхвърлянето. Умря от рак, преди да успеем да му изпратим призовка.

Тримата продължиха покрай оградата и тя добави:

— Оттук не се вижда, но в гората всъщност има три ями, където просто са изхвърляли резервоарите и са ги заривали с пръст и кал. През годините резервоарите започнали да текат, защото дори не са били запечатани както трябва, и химикалите се просмукали в почвата. Продължило с години пели тонове бихлоронилин, картоликс, аклар и други съединения, които са доказано канцерогенни. И ако вярвате на специалистите, а съдебните заседатели очевидно са им повярвали, всички тези отрови в крайна сметка са замърсили водоносния пласт, от който идва водата на Баумор.

Една количка за голф се приближи от другата страна на оградата. В нея седяха двама дебели въоръжени охранители. Те спряха и ги загледаха.

— Не им обръщайте внимание — прошепна Мери Грейс.

— Какво търсите? — попита единият.

— Имаме право да стоим от тази страна на оградата — отвърна тя.

— Какво търсите? — повтори той.

— Аз съм Мери Грейс Пейтън, адвокат — представи се тя. — Гледайте си работата, момчета.

И двамата кимнаха и бавно се отдалечиха.

Мери Грейс погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— Кога ще можем да се срещнем отново?

— Ще видим. Не искам да обещавам нищо. Точно в момента нещата са доста напрегнати.

Мери Грейс и Тим Шепард се върнаха в църквата на Пайн Гроув и се сбогуваха. После Шепард си тръгна, а Мери Грейс измина пеш трите пресечки до караваната на Джанет. Бет беше на работа и там беше тихо. Мери Грейс и Джанет седнаха под едно дръвче с две бутилки лимонада. Този път нямаше сълзи и салфетки — просто си поговориха по женски за живота, семействата и изминалите четири месеца, които бяха преживели в онази ужасна съдебна зала.

6

Около час преди затварянето на борсата акциите на „Крейн Кемикъл“ удариха дъното — 18 долара, — а след това започнаха доста немощен възход, ако тази дума изобщо можеше да се употреби в случая. В продължение на половин час цената неуспешно се опитваше да стигне границата от 20 долара и накрая успя да се задържи на това равнище.

Катастрофата се утежняваше от странното решение на някои инвеститори да накажат и останалата част от империята на Карл. Неговата компания Трюдо Груп притежаваше 45 процента от „Крейн Кемикъл“ и по-малки дялове от шест други дружества — три химически компании, фирма за проучване на нефтени находища, един производител на авточасти и верига хотели. Следобед акциите на шестте компании също започнаха да се сриват. В това нямаше никаква логика, но пазарът често се държи нелогично. На Уолстрийт провалът е заразителен. Паниката е често явление, но рядко може да се обясни.

Мистър Трюдо не беше предвидил верижната реакция. Не го бе направил и Феликс Бард, неговият опитен финансов магьосник. Минутите се превърнаха във векове, докато двамата с ужас наблюдаваха как милиарди долари напускат Трюдо Груп.

Обвиненията за катастрофата бяха повсеместни. Очевидно всичко беше започнало с присъдата в Мисисипи. Но много анализатори, включително и дърдорещите „експерти“ по телевизията, не пропускаха да изтъкнат факта, че „Крейн Кемикъл“ години наред беше рискувала да работи без застраховка, покриваща щетите в пълен размер. Така компанията наистина беше спечелила цяло състояние, което сега трябваше да връща. Боби Рацлаф се беше заслушал в един такъв анализ по телевизията, когато Карл изръмжа:

— Изключи го!

Беше почти 4:00 ч. следобед — вълшебният час, в който борсата щеше да затвори и кръвопролитието най-сетне щеше да спре. Карл седеше зад бюрото, притиснал телефона към ухото си. Бард не откъсваше поглед от два монитора едновременно, за да отбележи последните котировки. Рацлаф беше пребледнял, объркан и още по-фалирал отпреди, и само обикаляше от прозорец на прозорец, сякаш търсеше откъде да се хвърли.

Акциите на другите шест компании успяха да се възстановят преди затварянето на борсата и макар че бяха поевтинели значително, щетите не бяха катастрофални. Все пак тези компании се представяха добре на пазара и с времето цените на акциите им сами щяха да се покачат. От друга страна, „Крейн Кемикъл“ вече не можеше да бъде спасена. При затварянето на борсата акциите й се котираха по 21,25 долара, като бяха поевтинели с цели 31,25 долара от предишния ден. Пазарната стойност на компанията беше паднала от 3,2 милиарда на 1,3 милиарда долара. Личният дял на мистър Трюдо от 45 процента вече се оценяваше на около 850 милиона долара. Бард бързо изчисли и добавените загуби от другите шест компании и стигна до извода, че за един работен ден шефът му беше изгубил 1,1 милиарда долара. Е, не беше рекорд, но със сигурност бе достатъчно, за да нареди Карл сред някоя десетка.

След като прегледаха и последните цифри, Карл каза на Бард и Рацлаф да си облекат саката, да си оправят вратовръзките и да го последват.

Четири етажа по-долу, където се намираха офисите на „Крейн Кемикъл“, директорите на компанията се бяха скупчили в малка трапезария, запазена само за тях. Храната беше пословично блудкава, но гледката си струваше. В този ден никой не обърна внимание на обяда, защото никой не беше гладен. Всички чакаха от един час, разтърсени от провала на борсата и ужасени от перспективата за нова експлозия, този път от горния етаж. Настроението в трапезарията беше по-лошо, отколкото на погребение. Но мистър Трюдо успя да разведри настроението. Той решително влезе в стаята, следван от двамата си подчинени — Бард беше успял да си сложи някаква изкуствена усмивка, но Рацлаф беше съвсем позеленял — и вместо да се разкрещи, благодари на всички за труда и усилията, които бяха положили за компанията.

После Карл се усмихна широко и продължи:

— Господа, днес не беше добър ден. Сигурен съм, че всички ще го помним дълго.

Говореше дружелюбно, все едно просто се беше отбил при подчинените си след края на работното време.

— Но днешният ден свърши, за щастие, а ние все още стоим на краката си. А от утре започваме да си отмъщаваме.

Няколко души притеснено се спогледаха, един-двама дори успяха да се усмихнат. Повечето от присъстващите бяха очаквали да бъдат уволнени незабавно.

— Искам да запомните три неща, които ще кажа в този исторически ден — продължи Карл. — Първо, никой тук няма да загуби работата си. Второ, „Крейн Кемикъл“ ще преживее тази абсурдна съдебна грешка. И трето, аз не възнамерявам да загубя битката.

В този момент Карл Трюдо беше олицетворение на самоуверения лидер, на командира, който вдъхновява войниците в окопите. Ако беше вдигнал два пръста за поздрав и държеше пура, щеше да прилича на Уинстън Чърчил в най-добрите му години. Той нямаше да се предаде и нямаше да позволи и на никой друг да го направи. Вдигнете глави, изправете рамене и прочие.

Дори Боби Рацлаф се почувства малко по-добре.

Два часа по-късно Рацлаф и Бард най-сетне бяха освободени да си ходят вкъщи. Карл имаше нужда да остане сам, за да помисли, да си поближе раните и да проясни съзнанието си. Реши да се разведри с един скоч и си свали обувките. Слънцето залязваше някъде зад Ню Джърси и той с радост се сбогува с този толкова незабравим ден.

Хвърли поглед на компютъра си и провери телефонните обаждания за деня. Бриана беше звъняла четири пъти, но нямаше нищо спешно. Ако обаждането беше важно, секретарката на Карл го записваше като „съпругата ви“, а не „Бриана“. Щеше да й звънне по-късно. Сега не беше в настроение да изслуша подробен доклад за тренировките й през деня.

Обажданията бяха повече от четирийсет, но номер двайсет и осем привлече вниманието му. Сенатор Грот беше звънял от Вашингтон. Карл почти не го познаваше лично, но всички сериозни корпоративни играчи бяха чували за сенатора. Грот беше изкарал три мандата в Сената на САЩ, избран от щата Ню Йорк, преди да се пенсионира доброволно и да се присъедини към могъща адвокатска фирма, където беше натрупал цяло състояние. Грот беше „мистър Вашингтон“ — всемогъщ вътрешен човек, опитен консултант и съветник, който поддържаше офиси на Уолстрийт, на Пенсилвания Авеню и къде ли не. Сенатор Грот познаваше повече хора от всеки друг, често играеше голф с последния обитател на Белия дом, обикаляше целия свят в търсене на нови полезни контакти, предлагаше съветите си само на най-влиятелните и като цяло се смяташе за най-добрата връзка между големите американски корпорации и висшите политически кръгове в САЩ. Ако сенаторът се обадеше на някого, той просто бе длъжен да му върне обаждането — независимо от факта, че току-що е загубил един милиард долара. Защото сенаторът знаеше точно колко голяма е загубата и това го тревожеше.

Карл набра личния му номер. Изчака осем позвънявания, преди един груб глас да каже:

— Грот.

— Сенатор Грот, обажда се Карл Трюдо — представи се вежливо Карл.

Държеше се така с изключително малко хора, но сенаторът изискваше и заслужаваше уважение.

— А, здравей, Карл — отвърна събеседникът му, сякаш много пъти бяха играли голф.

Когато чу гласа му, Карл веднага си представи лицето на сенатора, което беше виждал безброй пъти по новините.

— Как е Еймъс? — попита големият човек.

Еймъс беше общият им познат, който ги свързваше в това обаждане.

— Страхотно. Миналия месец обядвахме заедно.

Беше лъжа, разбира се. Еймъс беше директорът на юридическа кантора, която Карл използваше от години. Не беше фирмата на сенатора — беше много по-ниско от нея по хранителната верига. Но Еймъс все пак беше важна личност — достатъчно важна, за да се споменава от сенатора.

— Предай му много поздрави.

— На всяка цена — отвърна Карл, но вече си мислеше: „Хайде, изплюй камъчето.“

— Знам, че си имал дълъг ден, така че няма да те задържам — заяви сенаторът и направи многозначителна пауза. — В Бока Ратоун има един човек, с когото трябва да се видиш. Казва се Райнхарт, Бари Райнхарт. Работи като един вид консултант, макар че го няма в телефонния указател. Фирмата му специализира предимно в провеждането на избори.

Сенаторът отново замълча, така че Карл трябваше да каже нещо.

— Добре — каза той. — Слушам ви.

— Той е изключително компетентен, интелигентен, дискретен, преуспял и скъпо платен. Ако изобщо има човек, който може да оправи тази присъда, това е мистър Райнхарт.

— Да оправи тази присъда — повтори Карл.

Сенаторът продължи:

— Ако се интересуваш, мога да му се обадя, за да те улесня.

— Ами да, естествено, че се интересувам.

„Да оправи тази присъда.“ Звучеше като музика в ушите му.

— Добре, ще поддържаме връзка.

— Много благодаря.

С това разговорът приключи. Подобно поведение беше типично за сенатора. Правеше услуга в един момент, за да получи отплата в следващия. Всички членове на приятелския му кръг се грижеха един за друг когато трябваше. Обаждането беше безплатно, но някой ден сенаторът щеше да си получи наградата.

Карл разбърка скоча си с пръст и прегледа останалите обаждания. Всичките изглеждаха ужасно.

„Да оправи тази присъда“, повтаряше си той.

В средата на безупречно поддържаното му бюро лежеше доклад с гриф ПОВЕРИТЕЛНО. Нима всичките му доклади не бяха поверителни? Някой беше надраскал с черен маркер на плика името ПЕЙТЪН. Карл отвори плика, качи крака на бюрото и разгледа съдържанието му. Вътре имаше снимки — на първата се виждаха мистър и мисис Пейтън, хванати за ръка да излизат триумфално от сградата на съда. Следващата снимка беше от някакво юридическо списание и на нея се виждаше Мери Грейс заедно с кратка биография. Беше родена в Баумор, завършила колеж в Милсапс, юридически факултет в Университета на Мисисипи, имаше две години стаж като секретар в съда и още две в кантората на обществен защитник, беше избирана за председател на адвокатурата в окръга, бе лицензиран съдебен адвокат, член на училищното настоятелство, на Демократическата партия и на няколко екодвижения.

В същото списание имаше снимка и статия за Джеймс Уесли Пейтън. Роден в Монро, щата Луизиана, беше завършил Университета на Южен Мисисипи с футболна стипендия, беше следвал право в Тюлейн, бе работил три години като помощник-прокурор и беше член на всички възможни сдружения на съдебни адвокати, на Ротъри Клъб, на Сивитан Клъб и на няколко организации за граждански права.

С други думи, двама провинциални адвокати, занимаващи се с незначителни дела, които току-що собственоръчно бяха извадили Карл Трюдо от класацията на 400-те най-богати американци на списание „Форбс“.

Имаха син и дъщеря, незаконно пребиваваща бавачка, децата им бяха записани в държавно училище, семейството ходеше на епископална църква, домът и кантората им бяха ипотекирани, както и двата им автомобила, а самата кантора (нямаха съдружници, само помощен персонал) вече беше на десет години и макар че едно време беше печелила добре (за разбиранията на малкия град), в момента се беше подслонила в изоставен магазин, където не бяха плащали наем от три месеца. А после следваше и най-хубавото: семейство Пейтън имаше големи дългове, поне 400 хиляди долара към Секънд Стейт Банк, и кредитът им практически не беше обезпечен с нищо. През последните пет месеца не бяха правили никакви вноски, дори по лихвата. Банката беше местна, с десет клона в южната част на щата Мисисипи. Заемът от 400 хиляди долара беше отпуснат с единствената цел да финансира делото срещу „Крейн Кемикъл“.

— Четиристотин хиляди долара — измърмори Карл.

Самият той вече беше платил почти 14 милиона за защитата.

Банковите им сметки бяха празни. Кредитните им карти бяха анулирани. Другите им клиенти (които не бяха от Баумор) се оплакваха от липса на внимание.

Не бяха печелили други големи дела. Нищо, което дори да се доближава до един милион долара.

Обобщение: тези хора са затънали в дългове и едва се държат. Ще рухнат при най-малкото побутване.

Стратегия: да се проточи обжалването и да се отлага до безкрай. Да се засили натиска от страна на банката. Възможно бе направо да се купи Секънд Стейт Банк и директно да се притиснат да платят дълга. Така нямаше да имат друг избор, освен да обявят фалит. Оставаха с вързани ръце по средата на обжалването. И нямаше да имат възможност да внесат в съда другите си трийсетина иска срещу „Крейн Кемикъл“, а още по-малко — да поемат нови клиенти.

Извод: малката кантора може да бъде унищожена.

Докладът не беше подписан, което не беше изненадващо, но Карл знаеше, че е съставен от някой от двамата супер-професионалисти, които работеха в отдела на Рацлаф. Трябваше да разбере кой от двамата, за да му увеличи заплатата. Беше свършил добра работа.

Великият Карл Трюдо беше унищожавал гигантски конгломерати, беше превземал враждебно настроени бордове на директори, беше уволнявал известни изпълнителни директори, беше разстройвал цели индустрии, беше обирал банкери, беше манипулирал цените на борсата и беше съсипвал кариерата на десетки свои врагове.

Значи със сигурност можеше да се справи с някаква семейна адвокатска кантора от Хатисбърг, щата Мисисипи.

Толивър го закара вкъщи малко след 9:00 ч. вечерта. Карл нарочно беше избрал този час, така че Садлър да си е легнала, за да не се налага да се занимава с дете, от което изобщо не се интересуваше. Другото дете обаче не можеше да бъде избегнато. Бриана го чакаше като добра съпруга. Трябваше да вечерят до камината.

Когато влезе, Карл почти се сблъска с „Имелда“, която вече беше намерила постоянното си убежище в неговото фоайе и изглеждаше още по-малтретирана отпреди. Той неволно зяпна скулптурата. Дали тази купчина месингови пръти наистина изобразяваше младо момиче? Къде й беше тялото? Къде бяха крайниците? Кое от тези неща й беше главата? Наистина ли беше платил толкова много пари за някаква абстрактна безсмислица?

И колко време щеше да го измъчва в собствения му мезонет?

Докато камериерът вземаше палтото и куфарчето му, Карл тъжно гледаше този шедьовър, а после чу и думите, от които толкова се страхуваше:

— Здравей, скъпи.

Бриана се появи в червен халат, който се развяваше след нея. Двамата едва докоснаха бузите си за целувка.

— Не е ли зашеметяваща? — попита развълнувано тя, посочвайки „Имелда“.

— „Зашеметяваща“ е най-точно казано — съгласи се той.

Карл погледна първо Бриана, после „Имелда“ и му се прииска да ги удуши и двете. Но този миг бързо отмина. Той не признаваше поражение.

— Вечерята е готова, скъпи — изгука съпругата му.

— Не съм гладен. Да пийнем нещо.

— Но Клодел е приготвила любимата ти риба на скара.

— Нямам апетит, скъпа — отвърна той, като свали вратовръзката си и я метна на камериера.

— Днес е бил ужасен ден, знам — съгласи се тя. — Скоч?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя.

— С удоволствие.

Личният финансов консултант на Бриана — една жена, за съществуването на която Карл дори не подозираше — през целия ден се беше обаждала с подробности около финансовия срив на съпруга й. Бриана знаеше всички промени в цените на акциите, както и окончателния резултат от приблизителните изчисления, според които финансите на съпруга й вече бяха олекнали с около един милиард долара.

Тя освободи прислугата от кухнята и се преоблече в една доста по-отворена нощница. После посрещна мъжа си до камината, където двамата си побъбриха, докато той заспа.

7

В 10:00 ч. сутринта в петък, два дни след обявяването на присъдата, служителите на „Пейтън и Пейтън“ за пръв път се събраха отново в „Дупката“ — широко отворено пространство със стени от гипсокартон, до които бяха наредени ръчно сковани етажерки. Самите стени бяха плътно покрити със снимки, медицински картони, профили на съдебните заседатели, свидетелски показания на експерти и стотици други документи и веществени доказателства. По средата на помещението имаше самоделно направена маса от голямо парче шперплат и две дървени магарета, обградена от разнородна сбирщина метални и дървени столове, на всеки от които липсваше по нещо. Масата очевидно беше послужила за център на бурята през последните четири месеца, защото беше зарината с купища документи и юридически издания. Шърман, един от помощниците им, беше прекарал по-голямата част от предишния ден в изнасяне на боклуци — чаши за кафе, кутии от пица и китайска храна и бутилки от минерална вода. Освен това беше премел и бетонния под, макар че не си личеше особено.

Предишната им кантора, която се намираше в триетажна сграда на главната улица, беше красиво обзаведена, функционална и почиствана всяка вечер от съответната фирма. Тогава на външния вид и реда се отдаваше по-голямо значение.

Сега просто се опитваха да оцелеят.

Въпреки ужасния пейзаж настроението беше ведро — по очевидни причини. Маратонът беше свършил. Все още не можеха да повярват на невероятната присъда, която бяха извоювали. Обединени от усилията и трудностите, служителите в малката кантора се бяха изправили дружно срещу огромния звяр и бяха спечелили важна победа за силите на доброто.

Мери Грейс обяви началото на срещата. Телефоните бяха включени на „изчакване“, защото секретарката Таби беше важна част от екипа и щеше да участва в обсъждането. Слава богу, че телефоните най-сетне бяха започнали да звънят отново.

Шърман и Ръсти, другият помощник в кантората, бяха облечени с джинси, тениски и не носеха чорапи. След като работеха в помещението на изоставен хипермаркет, очевидно нямаше смисъл да ходят с костюми. Таби и Вики, другата секретарка, също се бяха отказали да носят хубави рокли, след като и двете бяха съдрали дрехите си на импровизираните мебели. Единствено счетоводителката Оливия продължаваше да идва всеки ден в подходящо делово облекло.

Всички седяха около шперплатовата маса, отпиваха от нискокачественото кафе, с което вече бяха привикнали, и с усмивка слушаха обобщението на Мери Грейс.

— Ще последват обичайните искове — каза тя. — Съдия Харисън е насрочил изслушване след трийсет дни, но не очакваме изненади.

— За съдия Харисън! — каза Шърман и всички вдигнаха чашите си с кафе като за тост.

В тази фирма цареше много демократична атмосфера. Никой не се чувстваше по-високопоставен от другите. Всеки можеше да говори когато поиска. Обръщаха се един към друг на малки имена. Бедността кара хората да се чувстват равни.

Мери Грейс продължи:

— През следващите няколко месеца двамата с Шърман ще придвижим делото „Бейкър“ и останалите случаи от Баумор. Уес и Ръсти ще се заемат с всичко останало, за да изкарат малко пари.

Думите й бяха посрещнати с аплодисменти. Шърман предложи нов тост:

— За парите!

Беше завършил право вечерно, но не беше успял да вземе изпита за адвокат. Беше към четирийсет и пет годишен и цял живот беше работил в кантора, така че познаваше законите по-добре от повечето дипломирани адвокати. Ръсти беше с двайсет години по-млад от него и искаше да следва медицина.

— Като стана дума — продължи Мери Грейс, — Оливия ми даде последния ни финансов отчет. Приятно четиво, както винаги.

Тя взе един лист хартия и се загледа в цифрите.

— Вече официално не сме плащали наем от три месеца, така че дължим общо четири хиляди и петстотин долара.

— О, нека да ни изхвърлят, моля! — обади се Ръсти.

— Но хазяинът ни все още е клиент на кантората, така че не се притесняваме. Всички останали сметки не са плащани поне от два месеца — освен, разбира се, телефоните и електричеството. Заплатите не са плащани от четири седмици…

— Пет — обади се Шърман.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— От днес — потвърди той. — Днес е ден за заплати. Или поне така беше.

— Добре, извинявайте, от пет седмици. Би трябвало да получим някакви пари след една седмица, ако приключим делото „Рейни“. Ще се опитаме да наваксаме.

— Ще се оправим — обади се Таби.

Тя беше единствената неомъжена във фирмата. Всички други имаха съпрузи или съпруги, които работеха. Бюджетите на всички семейства бяха болезнено свити, но хората бяха твърдо решени да оцелеят някак си.

— А семейство Пейтън? — попита Вики.

— Справяме се — отвърна Уес. — Знам, че се тревожите за нас, и ви благодаря, но и ние се справяме също като вас. Казвал съм го стотици пъти и пак ще го кажа. С Мери Грейс ще ви платим в първия възможен момент. Нещата ще се оправят.

— Повече се тревожим за вас — добави Мери Грейс.

Но никой не възнамеряваше да напуска. Никой не заплашваше с нищо.

Много отдавна бяха достигнали до споразумение, макар и не в писмена форма. Ако и когато получеха парите от процесите, заведени от жертвите на „Крейн Кемикъл“ в Баумор, парите щяха да бъдат разделени между всички служители на кантората. Може би не поравно, разбира се, но всички знаеха, че ще бъдат възнаградени за труда си.

— А банката? — попита Ръсти.

В тяхната фирма вече нямаше тайни. Всички знаеха, че Хъфи е идвал предишния ден, както и колко точно пари дължаха на Секънд Стейт Банк.

— Отрязах ги — отвърна Уес. — Ако продължат да ни притискат, ще обявим фалит и ще ги прецакаме.

— Аз съм „за“ да прецакаме банката — каза Шърман.

Очевидно всички присъстващи бяха единодушни, че банката трябва да бъде прецакана, макар че всички знаеха истината. Никога нямаше да успеят да приключат този съдебен процес, ако Хъфи не беше лобирал за тях, за да убеди мистър Пръцхед да разреши кредита. Знаеха също, че съпрузите Пейтън няма да се успокоят, докато не върнат парите.

— Би трябвало да изкараме дванайсет хиляди от делото „Рейни“ — каза Мери Грейс. — И още десет хиляди от кучешкото ухапване.

— Може би даже петнайсет — обади се Уес.

— А после? Откъде чакаме следващото плащане?

Въпросът беше отправен към всички присъстващи.

— Гийтър? — каза Шърман.

Беше по-скоро въпрос, отколкото предложение.

Уес и Мери Грейс се спогледаха неразбиращо, после се обърнаха към Шърман:

— Кой е Гийтър?

— Гийтър, представете си, е наш клиент. Подхлъзнал се и паднал в магазин на „Крогър“. Обърна се към нас преди около осем месеца.

Някои от хората около масата се спогледаха. Беше очевидно, че двамата адвокати са забравили един от собствените си клиенти.

— Не си спомням — призна си Уес.

— Какъв потенциал би имало едно дело? — попита Мери Грейс.

— Не много голям. Трудно може да се докаже. Може би двайсет хиляди. Нека да го прегледаме заедно в понеделник.

— Добра идея — съгласи се Мери Грейс и бързо смени темата. — Знам, че телефоните започнаха да звънят, а ние определено трябва да изкараме пари, но не бива да се натоварваме с всякакви боклуци. Няма да се занимаваме с имуществени дела и установяване на фалит. Никакви криминални случаи освен ако нямат финансов потенциал. Никакви оспорвани разводи — ще оправяме бързите разводи за хиляда долара парчето, но всичко трябва да е уговорено предварително. Нашата кантора специализира в дела за причинени телесни повреди и ако се натоварим с дребни случаи, няма да ни остане ресурс за големите. Има ли въпроси?

— По телефона идват всякакви странни предложения — каза Таби. — От цялата страна.

— Не се занимавайте с тях — отвърна Уес. — Не можем да работим във Флорида или в Сиатъл. Трябват ни само бързи дела в нашия щат, поне през следващите дванайсет месеца.

— Колко време ще продължи обжалването? — попита Вики.

— От осемнайсет до двайсет и четири месеца — отвърна Мери Грейс. — И почти няма какво да направим, за да ускорим процеса. Точно затова е толкова важно да се напънем и да изкараме някакви пари от другаде.

— Което води до една друга тема — продължи Уес. — Присъдата драматично ще промени пейзажа. На първо място, точно в момента очакванията са неимоверно големи, така че останалите ни клиенти от Баумор ще започнат да ни преследват. Те също ще искат да влязат в съда и да получат такава голяма присъда. Трябва да бъдем търпеливи с тях, но не бива да им позволяваме да ни побъркат. Второ, в Баумор ще кацнат всички лешояди. Адвокатите ще се борят за клиенти. Веднага докладвайте, ако се засечете с други юристи. Трето, след тази присъда напрежението в „Крейн Кемикъл“ ще нарасне още повече. Мръсните им номера ще станат още по-мръсни. Изпратили са хора да ни наблюдават. Не вярвайте на никого. Не говорете с никого. Нищо не бива да излиза от офиса. Унищожавайте всички ръкописи. Веднага щом можем да си го позволим, ще наемем охрана за през нощта. Но най-важното е да бъдем непрекъснато нащрек.

— Забавно е — обади се Вики. — Като на кино.

— Има ли въпроси?

— Да — отвърна Ръсти. — Може ли двамата с Шърман пак да хукнем за клиенти, претърпели злополуки? Все пак от началото на делото минаха четири месеца. Липсват ми силните емоции.

— Не съм влизал в „Спешна помощ“ от няколко седмици — добави Шърман. — Искам пак да чуя сирените.

Не стана съвсем ясно дали се шегуват, но моментът, така или иначе, беше подходящ всички да се посмеят. Накрая Мери Грейс се намеси:

— Не ме интересува какво ще правите, просто не ми казвайте всички подробности.

— Край на срещата — обяви Уес. — Освен това е петък. Всички си тръгват на обяд. Заключваме офиса. Ще се видим в понеделник.

Мери Грейс и Уес взеха Мак и Лайза от училище, обядваха в една закусвалня и потеглиха на юг с колата. Един час след като бяха излезли от града, видяха табелата за отклонението към езерото Гарланд. Шосето се стесни, а после се превърна в черен път. Къщата беше в края на пътя, издигната на пилони над водата на място, където гората стигаше до брега. На верандата имаше малък кей, а отвъд него огромното езеро сякаш се простираше на километри наоколо. Нямаше никакви други хора.

Къщата беше собственост на техен приятел адвокат от Хатисбърг — едно време Уес беше работил за него, но опитният юрист беше отказал да се занимава с Баумор. Решението му изглеждаше мъдро, поне допреди четирийсет и осем часа. Сега имаше значително повече основания за съмнение в това.

Първоначалната идея беше да продължат още няколко часа с колата, докато стигнат до Дестин, и да прекарат уикенда на плажа. Но просто не можеха да си го позволят.

Разтовариха колата и преместиха нещата в просторната къща с огромно централно помещение със скосен таван. Мак го огледа и обяви, че е идеално за „спане на палатка“.

— Ще видим — отвърна Уес.

На първия етаж имаше три малки спални и той възнамеряваше да си намери удобно легло. Целта на този уикенд беше да се наспят както трябва. Да се наспят и да прекарат повече време с децата.

Рибарските принадлежности бяха в килера под верандата, както им бяха обещали. Лодката беше вдигната на ръба на кея и децата с нетърпение проследиха как Уес я спуска във водата. Мери Грейс им сложи спасителни жилетки, за да няма никаква опасност. Час след като бяха пристигнали, тя вече се беше свила под одеялото на един удобен шезлонг на верандата с книга в ръка и гледаше как мъжът и децата й се носят с лодката в езерото — три мънички силуета, твърдо решени да хванат някаква риба.

Беше средата на ноември и червените и жълтите листа падаха от дърветата, въртяха се на вятъра и покриваха къщата, кея и водата. Не се чуваше нито звук. Дори двигателят на лодката вече беше заглъхнал. Вятърът беше съвсем слаб. Точно в момента птиците и животните явно бяха някъде другаде. Цареше съвършено спокойствие и тишина — рядък миг, на който Мери Грейс се наслади напълно. Тя остави книгата, затвори очи и се опита да мисли за нещо, което да няма връзка с изминалите няколко месеца.

Къде щяха да бъдат след пет години? Мери Грейс реши да се съсредоточи върху бъдещето, защото миналото сякаш беше погълнато от делото „Бейкър“. Със сигурност щяха да бъдат в собствена къща, макар че никога повече нямаше да заложат бъдещето си срещу тлъста ипотека за луксозна къща в предградията. Тя искаше дом, нищо повече. Вече не се интересуваше от вносни коли, скъп офис и всички останали играчки, които преди й се струваха толкова важни. Искаше просто да бъде майка на децата си и да има дом, в който да ги отгледа.

Освен това искаше още адвокати. Кантората им щеше да се разрасне и да се изпълни с интелигентни и талантливи юристи, които да не се занимават с нищо друго, освен да преследват виновните за токсичните ями, лошите лекарства и дефектните продукти. Някой ден „Пейтън и Пейтън“ щяха да се прочуят не с делата, които печелят, а с лошите хора, които изправят пред правосъдието.

Мери Грейс беше на четирийсет и една и беше уморена. Но умората щеше да премине. Предишните й мечти да бъде майка на пълен работен ден и да си стои вкъщи бяха забравени завинаги. Делото срещу „Крейн Кемикъл“ я беше настроило радикално. След последните четири месеца тя никога нямаше да бъде същата.

Стига толкова. Очите й отново бяха широко отворени.

Всяка мисъл я връщаше към делото, Джанет Бейкър и „Крейн Кемикъл“. Не искаше да прекара чудесния спокоен уикенд в мисли за такива неща. Затова отвори книгата и зачете.

За вечеря си изпекоха наденички в огнището близо до водата, а после седнаха на тъмния кей, за да погледат звездите. Беше ясно и хладно, така че всички се свиха под едно одеяло. На хоризонта проблясваше светлинка и след кратък спор всички се съгласиха, че това най-вероятно е лодка.

— Тате, разкажи ни приказка — помоли Мак.

Беше притиснат между сестра си и майка си.

— Каква приказка?

— За призраци. Страшна приказка.

Уес се сети първо за кучетата от Баумор. В продължение на години край града се скиташе глутница бездомни кучета. Кучетата често лаеха и виеха по цяла нощ, като вдигаха повече шум от койоти. Според легендата те бяха побеснели, защото бяха пили от водата на Баумор.

Но стига толкова за Баумор. Уес се сети за една история за призрак, който бродел по водата през нощта и търсел любимата си съпруга, която се удавила в това езеро. Започна да разказва и усети как децата се притискат по-плътно до него.

8

Пазач в униформа отвори портала на имението и кимна на шофьора, докато дългият черен мерцедес минаваше покрай него — бързо както винаги. Мистър Карл Трюдо, сам на задната седалка, беше потънал в сутрешните вестници. Беше 7:30 ч. — твърде рано за голф или тенис, както и за съботното сутрешно задръстване в Палм Бийч. След броени минути колата излезе на междущатска магистрала 95 и се понесе на юг.

Карл не обърна внимание на финансовия обзор. Слава богу, тази седмица най-сетне беше свършила. При затварянето на борсата предишния ден акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха за 19,50 долара и не даваха признаци за стабилизация. И макар че завинаги щяха да го запомнят като един от малцината, изгубили един милиард долара в рамките на един работен ден, Карл Трюдо вече планираше следващия си удар. Дайте му една година, и той ще си върне този милиард. Дайте му две години, и той ще го удвои.

Четирийсет минути по-късно вече беше в Бока Ратоун, на крайбрежното шосе, на път към високите жилищни сгради и хотели край плажа. Административната сграда представляваше лъскав цилиндър, десететажен, защитен от портал и охрана. Липсваха отличителни знаци и табели. Махнаха на мерцедеса да влезе и той спря под арката на входа. Млад човек с черен костюм и строго лице отвори задната врата и каза:

— Добро утро, мистър Трюдо.

— Добро утро — отвърна Карл и слезе от колата.

— Насам, сър.

Резултатите от бързото проучване на Карл показваха, че компанията „Трой и Хоуган“ упорито се старае да остане незабелязана. Нямаше уебсайт, брошури, реклами и телефонен номер в указателя, нито каквото и да било друго, което да привлече някакви клиенти. Не беше адвокатска фирма, защото не бе регистрирана в щата Флорида или в който и да е друг щат. Нямаше регистрирани лобисти. Беше корпорация, а не дружество с ограничена отговорност или някакъв друг вид търговско сдружение. Не беше ясно откъде идва името й, защото не съществуваха нито Трой, нито Хоуган. Фирмата предлагаше маркетингови и консултантски услуги, но никой не знаеше точно какви. Беше учредена със седалище на Бермудските острови. Местното им представителство беше адвокатска кантора в Маями, която беше частна собственост, и никой не знаеше кой я притежава.

Колкото по-малко научаваше Карл за тази фирма, толкова повече й се възхищаваше.

Основното действащо лице в нея се казваше Бари Райнхарт и тук следата ставаше малко по-гореща. Според различни приятели и познати във Вашингтон Райнхарт беше минал през столицата преди двайсет години, без да остави и един пръстов отпечатък. Беше работил за един конгресмен, за Пентагона и за няколко средно големи лобистки организации — типичната професионална биография на милиони други като него. Беше напуснал града през 1990 г. без видима причина и следите му отново се появяваха в щата Минесота, където успешно беше провел предизборната кампания на някакъв абсолютно непознат политик, за да го вкара в Конгреса. След това се беше прехвърлил в щата Орегон, където със същите вълшебни средства беше вкарал един политик в Сената. И точно когато репутацията му беше започнала да работи за него, той изведнъж бе престанал да се занимава с предизборни кампании и бе изчезнал безследно.

Райнхарт беше четирийсет и осем годишен, с два брака и два развода зад гърба си, нямаше деца, нямаше криминално досие и не принадлежеше към нито една професионална или гражданска организация. Беше завършил политически науки в Университета на Мериленд и право в Университета на Невада.

Никой не знаеше точно с какво се занимава в момента, но каквото и да беше то, работата явно вървеше. Офисът му на последния етаж на стъкления цилиндър беше красиво обзаведен с образци на минималистичното изкуство и модерни мебели. Карл, който не пестеше средства за обзавеждането на собствения си офис, остана впечатлен.

Бари го чакаше на вратата на кабинета си. Двамата си стиснаха ръцете и размениха обичайните любезности, докато очите им попиваха подробности за костюма, ризата, вратовръзката и обувките на другия. Нямаше нищо необичайно. Всеки детайл беше подготвен грижливо, макар че беше събота сутрин в южната част на щата Флорида. Първото впечатление беше решаващо, особено за Бари, който с нетърпение очакваше да улови в мрежата си нов и сериозен клиент.

Карл донякъде беше очаквал мазен продавач на автомобили в евтин костюм, но остана приятно изненадан. Мистър Райнхарт се държеше с достойнство, говореше тихо, изглеждаше безупречно и беше абсолютно спокоен в присъствието на толкова влиятелен човек като Карл Трюдо. Не бяха равни, разбира се, но това очевидно не го притесняваше.

Секретарката ги попита искат ли кафе, после двамата влязоха в кабинета, където ги посрещна Атлантическият океан. От десетия етаж на сградата на самия бряг той изглеждаше наистина безкраен. Карл, който гледаше река Хъдсън по няколко пъти на ден, изпита известна завист.

— Прекрасно — отбеляза той, отправил поглед към хоризонта.

— Не е лошо място за работа — съгласи се Бари.

Двамата се настаниха в бежови столове с кожена тапицерия, докато им донесат кафето. Секретарката затвори вратата зад гърба си и в кабинета се възцари уютно спокойствие.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим толкова скоро, при това в събота сутрин — започна Карл.

— Удоволствието е мое — отвърна Бари. — Разбрах, че сте имали тежка седмица.

— Имал съм и по-добри. Значи сте говорили лично със сенатор Грот?

— О, да. Ние често си говорим по телефона.

— Когато ви се обадих, не можах да разбера съвсем ясно с какво точно се занимава вашата фирма…

Бари се засмя и кръстоса крака.

— Занимаваме се с кампании. Ето, вижте.

Той взе едно дистанционно, натисна някакъв бутон и от тавана се спусна широк бял екран, който закри почти цялата стена. На екрана се появи карта на САЩ. Повечето щати бяха оцветени в зелено, а останалите — в бледожълто.

— В трийсет и девет щата се провеждат избори за апелативни и върховни съдии. Те са оцветени в зелено. В щатите, оцветени в жълто, проявяват здрав разум и назначават съдиите. Ние си изкарваме хляба в зелените щати.

— Избори за съдии?

— Да. Точно с това се занимаваме, и то без много шум. Когато нашите клиенти имат нужда от помощ, ние си набелязваме някой върховен съдия, който не е приятелски настроен към тях, и го отстраняваме от играта — него или нея.

— Просто така?

— Просто така.

— Кои са клиентите ви?

— Не мога да ви кажа имена, разбира се, но всички са на вашето ниво. Големи корпорации в областта на енергетиката, застраховането, химическата и фармацевтичната промишленост, дървопреработването, всякакви производства. Освен това лекари, болници, старчески домове, банки. Набираме огромни средства и наемаме хора на място, за да провеждат агресивни кампании.

— Работили ли сте в Мисисипи?

— Все още не. — Бари натисна друг бутон и зелените щати бавно почерняха. — По-тъмните са тези, в които сме работили. Както виждате, те са из цялата страна. Поддържаме постоянно представителство във всичките трийсет и девет щата.

Карл отпи от кафето и кимна на Бари да продължи.

— Тук работят петдесет души, цялата сграда е наша собственост и натрупваме огромни количества данни. Информацията е власт, а ние знаем всичко. Следим всички решения на апелативния съд в зелените щати. Познаваме всички апелативни съдии, биографиите им, семействата им, кариерата, разводите им, фалитите им, всички мръсни подробности. Преглеждаме всяко решение и можем да предскажем изхода на почти всяко обжалване. Следим всички закони и законопроекти, които могат да повлияят върху гражданското съдопроизводство. Също така следим и големите граждански процеси.

— Например процеса в Хатисбърг?

— О, да. Изобщо не бяхме изненадани от присъдата.

— Тогава защо моите адвокати бяха изненадани?

— Защото са добри, но не са велики. Освен това ищцата просто имаше по-силни правни основания. Занимавал съм се с много случаи на токсични отпадъци, но Баумор е един от най-неприятните.

— Значи на обжалването пак ще загубим?

— Това е моята прогноза. Чака ви потоп.

Карл хвърли поглед към океана и отпи от кафето си.

— Какво ще се случи на обжалването?

— Зависи кои са съдиите във Върховния съд на щата Мисисипи. Точно в момента има доста голяма вероятност присъдата да бъде потвърдена с пет на четири гласа. През последните две десетилетия този съд стана пословичен със съчувствието си към ищците. Вероятно знаете, че в щата се водят множество дела срещу големи корпорации, свързани с азбест, тютюневи изделия, лекарствени препарати за отслабване и прочие.

— Значи ще загубя само с един глас?

— Общо взето. Поведението на съда не може да бъде предвидено сто процента, но да — обикновено се стига до решение с пет на четири гласа.

— Следователно ни трябва само един приятелски настроен съдия.

— Да.

Карл остави чашата си на масата и се изправи. Свали сакото, закачи го на един стол, отиде до прозорците и се загледа в океана. Един товарен кораб бавно се движеше на хоризонта и той не откъсна поглед от него в продължение на няколко минути. Бари бавно отпиваше от кафето си.

— Имате ли предвид някой съдия? — попита накрая Карл.

Бари отново хвана дистанционното. Екранът угасна, после потъна обратно в тавана. Той се протегна, сякаш го болеше гърбът, и каза:

— Може би първо трябва да поговорим за условията.

Карл кимна и се върна на стола си.

— Да ги чуем.

— Предложението е следното. Вие наемате нашата фирма, парите се превеждат по съответните сметки и аз ви представям план за реструктуриране на Върховния съд на щата Мисисипи.

— Колко ще ми струва това?

— Имаме две такси. Първо, един милион долара за услугата. Легално изплатени и документирани. Така официално ставате наш клиент, а ние се задължаваме да ви осигурим консултантски услуги в областта на връзките с държавните учреждения — невероятно мъгляво определение, което покрива почти всичко. Втората такса е седем милиона долара и тя се внася в офшорна сметка. Част от тези пари ще се използват за финансирането на кампанията, но повечето остават за нас. Само първата сума влиза във финансовите ни отчети.

Карл кимна в знак на разбиране.

— Значи за осем милиона долара мога да си купя съдия от Върховния съд?

— Точно това е идеята.

— А колко изкарва на година един върховен съдия?

— Сто и десет хиляди.

— Сто и десет хиляди долара — повтори Карл.

— Всичко е относително. Вашият кмет в Ню Йорк похарчи седемдесет и пет милиона, за да го изберат на пост, където ще печели несравнимо по-малко. В политиката е така.

— Политиката — повтори Карл с такъв тон, все едно искаше да се изплюе. После тежко въздъхна и се смъкна няколко сантиметра по-ниско на стола. — Е, все пак е по-евтино от присъдата.

— Много по-евтино, а да не забравяме и за другите присъди. Осем милиона е отлична сделка.

— Казвате го, сякаш няма нищо по-лесно.

— Не е така. Кампаниите са тежки и безмилостни, но ние знаем как да ги печелим.

— Искам да знам как ще похарчите парите. Да видя някакъв план.

Бари отиде да си налее още кафе от сребърен термос. После спря до великолепните си прозорци и се загледа в Атлантическия океан. Карл погледна часовника си. Имаше час за голф в 12:30 в Палм Бийч Кънтри Клъб; не че това имаше чак толкова голямо значение. Играеше голф само защото от човек в неговото положение се очакваше да го прави.

Райнхарт изпи кафето и се върна на мястото си.

— Всъщност не искате да знаете как ще похарчим парите ви, мистър Трюдо. Искате да спечелите. Искате да имате приятел във Върховния съд, така че, когато след осемнайсет месеца се гледа делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“, да сте сигурен в присъдата предварително. Точно това искате. И точно това предлагаме ние.

— Надявам се да е така — отвърна Карл. — За осем милиона долара.

„Ти похарчи осемнайсет милиона за някаква грозна скулптура само преди три дни — помисли си Бари, макар че никога не би посмял да го изрече. — Притежаваш три реактивни самолета, всеки от които струва по четирийсет милиона. Ремонтът на вилата ти в Хамптънс ще ти излезе поне десет милиона. А това са само някои от играчките ти. Говорим за бизнес, не за играчки.“

Досието, което Бари беше събрал за Карл, беше много по-дебело от досието за Бари, което имаше Карл. Разбира се, причината беше ясна: мистър Райнхарт се стараеше да остане незабелязан, докато мистър Трюдо правеше всичко възможно, за да го забележат.

Моментът за сделката беше узрял, така че Бари леко засили натиска.

— Изборите за Върховен съд в щата Мисисипи са след една година, през ноември. Разполагаме с достатъчно време, но нямаме време за губене. Имате късмет в това отношение. Докато се борим за изборите през следващата година, делото ще се влачи към апелативния съд. Нашият нов съдия ще поеме поста си през януари по-следващата година и около четири месеца по-късно ще се заеме с „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

За пръв път, откакто влезе в този кабинет, Карл забеляза нещичко от типичното поведение на търговеца на автомобили, но това вече нямаше значение. Политиката беше мръсна работа и победителите невинаги бяха най-честните момчета в града. В политиката трябваше да си малко бандит, за да успееш.

— Името ми не бива да бъде излагано на риск — каза строго той.

Бари разбра, че току-що е спечелил още една чудесна сума.

— Такъв риск не съществува — заяви той с фалшива усмивка. — Имаме защитни механизми на всяко ниво. Ако някой от нашите хора обърка нещо, веднага го замества друг. Репутацията на „Трой и Хоуган“ е абсолютно безупречна. А щом не могат да хванат нас, със сигурност няма да могат да хванат и вас.

— И няма да има нищо документирано?

— Само първоначалната такса. Все пак ние сме законна консултантска фирма. Ще поддържаме официални отношения: консултиране, маркетинг, комуникации и други чудесни мъгляви думи, които прикриват всичко останало. Но офшорната ни договорка ще остане напълно конфиденциална.

Карл се замисли. Накрая се усмихна и каза:

— Добре. Много добре.

9

В адвокатската кантора „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ всъщност нямаше съдружници. Там работеха само Клайд и Мириам — немощната секретарка, която беше по-старша от Клайд, защото работеше в кантората повече от четирийсет години, много по-дълго от него. Беше печатала на машина нотариални актове и завещания още за баща му, който се беше върнал от Втората световна война без един крак и беше прочут със своята тактика да си сваля дървената протеза пред съдебните заседатели, за да ги разсейва. Старецът беше починал много отдавна, като беше завещал стария си офис, мебелите и секретарката на единственото си дете Клайд, който от своя страна вече беше на петдесет и четири и също се чувстваше много стар.

Кантората на Хардин се намираше на главната улица в Баумор вече повече от шейсет години. Беше оцеляла през войни, депресии, рецесии, седящи стачки, бойкоти и борби за граждански права, но Клайд не беше съвсем сигурен, че тя ще преживее „Крейн Кемикъл“. Градът сякаш пресъхваше около него. Прякорът „Тумор“ беше прекалено грозен. Седнал в кантората си на главната улица като на първия ред край ринга на боксов мач, Клайд беше проследил как търговците, собствениците на кафенета, адвокатите и лекарите един по един се бяха отказали от бизнеса си и бяха напуснали града.

Клайд никога не беше искал да става адвокат, но баща му не му беше оставил избор. И макар че оцеляваше с таксите от нотариални актове, завещания и разводи и дори успяваше да изглежда колоритен и доволен в памучните си костюми, папийонки и сламени шапки, всъщност дълбоко в себе си мразеше както правото, така и провинциалната си кантора. Ненавиждаше всекидневните разправии с клиенти, които бяха прекалено бедни, за да си позволят услугите му, враждите с другите адвокати, които се опитваха да му отмъкнат въпросните клиенти, дребнавите спорове със съдиите, чиновниците и всички останали, които му се изпречваха на пътя. В Баумор бяха останали само шестима адвокати и Клайд беше най-младият от тях. Мечтаеше да се пенсионира и да заживее до някое езеро или на брега на океана, но това си оставаше само неизпълнима мечта.

Всяка сутрин в 8:30 ч. Клайд закусваше кафе и едно пържено яйце в „Бейб“, на седем входа вдясно от кантората му, и всеки ден обядваше печено сирене и студен чай в „Бобс Бъргърс“, на седем входа вляво. Всеки следобед в пет часа, когато Мириам си подредеше бюрото и си тръгнеше, Клайд изваждаше бутилка и си сипваше водка с лед. Обикновено го правеше сам и това беше най-приятният момент от деня. Наслаждаваше се на тишината. Понякога единствените шумове в стаята бяха съскането на вентилатора на тавана и потракването на ледените кубчета в чашата му.

Беше отпил само две глътки — макар и доста солидни — и започваше да усеща приятното леко замайване, когато на вратата се почука, при това прекалено силно. Клайд не очакваше никого. Центърът на града опустяваше в пет часа всеки ден, но все пак понякога минаваше някой клиент, който да търси юридическа помощ. А Клайд не можеше да си позволи да не обръща внимание на случайните посетители. Остави чашата си на една етажерка и отиде да отвори. Отвън чакаше добре облечен мъж. Представи се като Стърлинг Блиц или нещо подобно. Клайд погледна визитката му. Всъщност беше Бинц. Стърлинг Бинц. Адвокат. От Филаделфия, щата Пенсилвания.

Мистър Бинц беше на четирийсет години, нисък и слаб, стегнат и излъчващ особеното самодоволство, характерно за всички истински янки, когато попаднат в забутаните южни щати. Непрекъснато се подсмихват така, все едно искат да кажат: „Как е възможно някой да живее тук?!“

Клайд не го хареса още от първия миг, но освен това искаше да си допие водката, така че му предложи коктейл. Мистър Бинц с радост прие.

Двамата седнаха от двете страни на бюрото и се заеха с напитките си. След няколко минути скучни приказки Клайд най-сетне каза:

— Защо не карате направо?

— Дадено — отвърна посетителят с остър, твърд и дразнещ акцент. — Моята фирма се занимава с колективни искове в големи дела. Не работим нищо друго.

— И изведнъж решихте да посетите нашето градче? Каква изненада!

— Да, точно така. Проучванията ни показват, че тук има поне хиляда потенциални дела, и ние бихме искали да поемем колкото можем повече от тях. Но имаме нужда от местен представител.

— Малко сте закъснели, приятел. Ловците на линейки претърсват целия град вече пет години.

— Да, предполагам, че повечето смъртни случаи вече са в ръцете на други адвокати, но има и много други. Бихме искали да открием жертвите, които имат проблеми с черния дроб и бъбреците, язви в стомаха, в дебелото черво, кожни заболявания и десетки други болести, които, разбира се, са причинени от „Крейн Кемикъл“. Ще ги прегледаме при нашите лекари и когато съберем няколко десетки от най-подходящите, ще ударим „Крейн Кемикъл“ с колективен иск. Точно по нашата специалност. Постоянно работим по такива дела. Можем да изкараме огромни парични обезщетения.

Клайд слушаше внимателно, макар че се преструваше на отегчен.

— Продължавайте — каза той.

— „Крейн Кемикъл“ вече получиха един здрав ритник между краката. Не могат да си позволят да влизат в съда за всяко нещо, така че ще бъдат принудени да прибегнат до извънсъдебни споразумения. Ако успеем да хванем първия колективен иск, все едно сме седнали на първия ред.

— Ние?

— Да. Моята фирма проявява интерес към съдружие с вашата кантора. Ние ще свършим цялата работа. Но имаме нужда от вас като местен представител, както и от контактите и присъствието ви в Баумор.

— Колко? — попита направо Клайд.

Нямаше смисъл да си мери приказките пред този дребен мошеник от севера.

— Петстотин долара на клиент и пет процента от таксите, когато сключим споразумението. Пак повтарям, че ние ще свършим цялата работа.

Клайд разклати леда в чашата си и се опита да пресметне наум.

Стърлинг продължи:

— Съседната сграда е свободна. Ще…

— О, да, в Баумор има много свободни сгради.

— Кой е собственикът на съседната?

— Аз. Тя се води част от тази сграда. Дядо ми я купил преди хиляда години. Имам и още една от другата страна на улицата. Тя също е празна.

— Съседната сграда е идеална за клиника. Ще направим ремонт, ще й придадем вид на болница, ще доведем нашите лекари и ще рекламираме бясно за всички, които се чувстват болни. Хората ще идват на тълпи. Ще ги прегледаме, ще ги регистрираме и ще заведем колективен иск във федералния съд.

Цялата история определено намирисваше на мошеничество, но Клайд знаеше достатъчно за колективните искове, за да прецени, че Стърлинг си разбира от работата. Петстотин клиенти по 500 долара на парче, плюс 5 процента от джакпота. Той се протегна за бутилката и отново напълни двете чаши.

— Интересно — процеди Клайд.

— И с потенциал за голяма печалба.

— Добре, но аз не работя във федералния съд.

Стърлинг отпи от почти смъртоносното количество водка и се усмихна. Прекрасно разбираше с кого си има работа. Този провинциален глупак нямаше да е в състояние да води дори дело за джебчийство в градския съд.

— Както вече казах, ние ще свършим цялата работа. Играем твърдо.

— Освен това не се занимавам с нищо неморално или незаконно — продължи Клайд.

— Естествено. Печелим колективни искове в големи дела от двайсет години насам. Проверете го.

— Ще проверя.

— Но го направете бързо. Тази присъда привлече много внимание. Състезанието започна. Който пръв спечели клиентите и заведе първия колективен иск, той печели.

След като посетителят си тръгна, Клайд си наля още една водка — трета и последна — и към дъното на чашата вече се беше сдобил с куража да каже на всички местни да вървят по дяволите. О, с какво удоволствие щяха да се нахвърлят върху него! Как смееше да търси жертви/клиенти чрез реклами в местния вестник и да превръща кантората си в евтина клиника за дежурни диагнози, да се сдушва с някакви съмнителни адвокати от севера и да печели от нещастието на собствените си съграждани? Списъкът с греховете му щеше да бъде безкраен, а слуховете щяха да превземат целия Баумор — но колкото повече пиеше, толкова по-твърдо ставаше решението му да ги прати по дяволите и поне веднъж в живота си да се опита да изкара малко пари.

Като човек с толкова непостоянен характер Клайд тайничко се боеше от сблъсъците в съдебната зала. Преди години му се беше случвало да застава срещу съдебните заседатели, но всеки път го обземаше такъв страх, че почти не можеше да говори. Затова беше изградил безопасна, уютна адвокатска практика в кантората си — така си плащаше сметките, но оставаше далеч от страховитите битки в съда, в които се печелеха (и губеха) истинските пари.

Защо да не рискува поне веднъж?

А и нямаше ли така да помогне на града си? Всеки цент, отнет от „Крейн Кемикъл“ и вложен някъде в Баумор, беше победа. Той си наля четвърто питие — което вече наистина беше последно — и взе решение: да, по дяволите, щеше да стисне ръката на Стърлинг и неговата банда адвокати, за да нанесе могъщ удар в името на справедливостта.

Два дни по-късно пристигна един строителен предприемач, когото Клайд беше представлявал в поне три различни дела за развод. Водеше със себе си цял екип от дърводелци, бояджии и общи работници, които нямаха търпение да започнат работа, за да ремонтират съседната сграда.

Два пъти в месеца Клайд играеше покер със собственика на „Баумор Нюз“, единствения вестник в окръга. Точно както и самият град, седмичникът бързо западаше и вече едва креташе. И така, в следващия брой първата страница беше посветена на новината за присъдата в Хатисбърг, но имаше и обширна статия за адвокат Хардин, който беше встъпил в съдружие с голяма адвокатска фирма от национален мащаб със седалище във Филаделфия. А на цяла вътрешна страница във вестника имаше обява, която практически умоляваше всички граждани на окръг Кеъри да минат през новата „диагностична клиника“ на главната улица за напълно безплатен преглед.

Клайд се радваше на тълпата и на вниманието към собствената си персона — и вече мислено броеше парите.

В 4:00 ч. сутринта беше студено и тъмно. Заплашваше да завали всеки момент, когато Бък Бърлисън паркира пиката си на малкия служебен паркинг на помпената станция в Хатисбърг. Взе термоса си с кафе, студения си сандвич с шунка и 9-милиметровия си автоматичен пистолет и отнесе всичко в огромния товарен камион с цистерна, която събираше 40 хиляди литра. Запали двигателя и провери маслото, гумите и горивото.

Човекът от нощната смяна чу дизеловия двигател и излезе от контролната стая на втория етаж.

— Здрасти, Бък! — подвикна той.

— Добро утро, Джейк — кимна Бък. — Пълна ли е цистерната?

— Готов си.

Тази част от разговора не беше претърпяла никакви промени през последните пет години. След нея обикновено следваха няколко реплики за времето и кратко сбогуване. Но тази сутрин Джейк реши да направи една добавка към диалога, която обмисляше от няколко дни.

— По-добре ли са хората в Баумор?

— Проклет да съм, ако знам. Не си говорим.

И това беше. Бък отвори вратата откъм шофьорското място, подхвърли обичайното „До скоро“ и се качи в камиона. Джейк проследи как камионът бавно потегли по алеята, зави наляво и изчезна по улицата — единственото превозно средство, което се движеше в този ранен час.

Когато излезе на магистралата, Бък внимателно си наля кафе в пластмасовата капачка на термоса. Хвърли поглед към пистолета на мястото до себе си. Реши да остави сандвича за по-късно. Когато подмина табелата с надпис „Окръг Кеъри“, отново погледна към пистолета.

Пътуваше по три пъти на ден, четири дни в седмицата. Друг шофьор поемаше останалите три дни от седмицата. Често си разменяха смените, за да могат да почиват по празниците и да излизат в отпуск. Бък не си беше представял такава кариера за себе си. Седемнайсет години беше работил като началник-смяна в „Крейн Кемикъл“ в Баумор, където печелеше три пъти повече, отколкото сега, когато караше вода в града.

По ирония на съдбата един от хората, които бяха направили толкова много, за да замърсят водата на Баумор, сега снабдяваше града с чиста вода. Но Бък не разбираше от ирония. Беше ядосан на компанията, защото беше избягала от града и го беше оставила без работа. И мразеше Баумор, защото в Баумор го мразеха.

Бък беше лъжец. Това беше доказвано няколко пъти, но най-убедителното доказателство беше бруталният кръстосан разпит, на който беше подложен преди месец. Мери Грейс Пейтън любезно му беше отпуснала достатъчно въже, за да се обеси сам пред съдебните заседатели.

В продължение на години Бък, както и всички останали мениджъри в „Крейн Кемикъл“ просто отричаха да знаят каквото и да било за изхвърляне на токсични отпадъци. Беше им наредено така от преките им началници. Отричаха го в докладите си. Отричаха го пред адвокатите на компанията. Отричаха го в клетвените си декларации. А най-вече го отричаха, когато заводът беше разследван от Агенцията за защита на околната среда и прокуратурата на САЩ. После обаче започна процесът. След като бяха отричали толкова дълго и толкова яростно, можеха ли изведнъж да се обърнат и да кажат истината? А след като в продължение на години ги беше подтиквала да лъжат, „Крейн Кемикъл“ просто изчезна. Един уикенд се преместиха в Мексико, където намериха своя нов дом. Без съмнение, някой тъпак с трохи от тортиля по устата вече вършеше работата на Бък, но за пет долара на ден. Бък отпи от кафето си и изруга.

Някои от мениджърите решиха да излязат на чисто и казаха истината. Повечето не се отказаха от лъжите си. Всъщност нямаше значение, защото всички изглеждаха като глупаци на процеса — поне онези, които бяха извикани да свидетелстват. Някои се опитаха да се скрият. Ърл Крауч, вероятно най-големият лъжец от всички, беше преместен на работа в друг завод на „Крейн Кемикъл“, недалеч от Галвестън. Говореше се, че е изчезнал при загадъчни обстоятелства.

Бък отново хвърли поглед към 9-милиметровия си пистолет.

Досега беше получил само едно заплашително обаждане по телефона. Не знаеше как е при другите. Всички бяха напуснали Баумор и не поддържаха връзка помежду си.

Мери Грейс Пейтън. Ако пистолетът беше у него по време на кръстосания разпит, като нищо щеше да я застреля заедно със съпруга й и няколко от адвокатите на „Крейн Кемикъл“, а последния куршум щеше да запази за себе си. В продължение на четири ужасни часа тя разкриваше всичките му лъжи една след друга. Бяха му обещали, че тези лъжи никога няма да излязат наяве, скрити в доклади и клетвени декларации, които „Крейн Кемикъл“ пазеше в сейфовете си. Но мисис Пейтън разполагаше с всички доклади и клетвени декларации и с още много други неща.

И когато изпитанието почти беше свършило, Бък кървеше като ранено животно, съдебните заседатели бяха побеснели, а съдията Харисън говореше нещо за лъжесвидетелстване, той едва не се пречупи. Беше изтощен, унизен и замаян и едва не скочи на крака, за да се обърне към съдебните заседатели и да каже:

— Значи искате да знаете истината? Ще ви кажа истината. Изхвърлихме толкова много мръсотии в онези дупки, че се чудя как целият град не гръмна. Изхвърляхме десетки, стотици литри отрови всеки ден — всякакви канцерогенни химикали, и то направо в земята. Изсипвахме ги от резервоари, от варели, дори от кофи. Понякога нощем, а понякога посред бял ден. Да, естествено, събирахме много и в специални зелени варели и плащахме цяло състояние на фирма, която да ги откара, за да ги унищожи както трябва. „Крейн Кемикъл“ трябваше да съблюдава закона. Да се подмазва на Агенцията за защита на околната среда. Виждали сте отчетите, в които всичко е попълнено както трябва. В съответствие с буквата на закона и прочие. Но докато момчетата с колосани ризи попълваха отчети в офисите, ние заравяхме отровите в дупките отзад. Защото беше много по-лесно и по-евтино просто да ги изхвърляме. И знаете ли какво? Негодниците отпред много добре знаеха какво се върши отзад.

На това място Бък трябваше да посочи с пръст към директорите на „Крейн Кемикъл“ и техните адвокати.

— Те покриха всичко! И ви лъжат дори в момента! Всички лъжат!

Бък държеше тази реч на глас, докато караше камиона, макар и не всеки ден. Намираше някаква странна утеха да мисли за това, което трябваше да каже, вместо за онова, което всъщност беше направил. Част от душата и повечето от мъжеството му бяха останали в съдебната зала. Да ругае на воля в големия си камион му действаше като някаква терапия.

Но да кара до Баумор в никакъв случай не му действаше така. Той не беше оттам и никога не беше харесвал града. А когато изгуби работата си, така или иначе, нямаше друг избор, освен да го напусне.

Когато магистралата се вля в главната улица на Баумор, той зави надясно и кара в продължение на четири пресечки. Мястото за разпределение на водата носеше прякора „Градски резервоар“. Беше точно под старата водна кула, която не се използваше много отдавна — металните й вътрешности бяха разядени от отровната вода на града. Сега вместо нея се използваше голям алуминиев резервоар. Бък качи камиона на платформата, изключи двигателя, пъхна пистолета в джоба си и слезе. След това се зае да източи водата от цистерната в резервоара — рутинна процедура, която отнемаше трийсет минути.

От резервоара водата щеше да поеме към училищата, офисите и църквите в града и макар че водата от Хатисбърг ставаше за пиене, в Баумор все така се страхуваха от нея. Все пак тръбите на водопровода, които я пренасяха, в по-голямата си част бяха същите, по които бе текла старата отровна вода.

През целия ден до градския резервоар се точеше колона от автомобили. Хората носеха всякакви пластмасови и метални контейнери и варели, пълнеха ги и ги отнасяха по домовете си.

Онези, които можеха да си го позволят, плащаха на някой доставчик да го върши вместо тях. Водоснабдяването в Баумор си беше всекидневен проблем.

Навън все още беше тъмно, докато Бък чакаше цистерната да се изпразни. Той седеше в кабината — с включено парно, заключена врата и пистолет подръка. Всяка сутрин, докато чакаше там, мислеше за две определени семейства от Пайн Гроув. Семейства с мъже, някои от които бяха лежали в затвора. Големи семейства — с много чичовци и братовчеди. И двете семейства бяха изгубили по едно дете, болно от левкемия. И двете бяха завели дело срещу „Крейн Кемикъл“.

А всички знаеха, че Бък е голям лъжец.

Осем дни преди Коледа двете страни по делото се събраха за последен път в съдебната зала пред съдия Харисън. Изслушването беше насрочено, за да се уточнят подробностите по исковете след обявяването на присъдата.

Джаред Къртин изглеждаше в отлична форма и беше придобил слънчев загар след две седмици голф в Мексико. Той топло поздрави Уес и дори успя да се усмихне на Мери Грейс. Тя не му обърна внимание — говореше с Джанет Бейкър, която изглеждаше все така изпита и притеснена, но поне вече не плачеше непрекъснато.

Подчинените на Къртин подреждаха документацията си, за което всеки от тях получаваше по няколкостотин долара на час, а Франк Съли — местният им консултант — ги наблюдаваше развеселен. Всичко беше само заради шоуто. Съдия Харисън в никакъв случай нямаше да облекчи наказанието на „Крейн Кемикъл“ и всички го знаеха.

Имаше и други зрители. Хъфи беше заел обичайното си място, любопитен както винаги и допълнително разтревожен за кредита и бъдещето си в банката. Присъстваха и няколко репортери и дори обичайният художник, който рисуваше скици на хората в съдебната зала, които никой не можеше да разпознае. Няколко адвокати на други ищци също бяха дошли, за да следят хода на делото. Всички мечтаеха за извънсъдебно споразумение за солидна сума, което щеше да ги направи богати, без да се подлагат на бруталното мъчение, преживяно от кантората на Пейтън.

Съдия Харисън обяви началото на заседанието и заговори направо.

— Много се радвам да ви видя отново — започна той сухо. — Подадени са четиринайсет иска до съда — дванайсет от защитата и два от ищцата — и аз смятам да приключим с всички тях до обяд.

Той се вторачи в Джаред Къртин, сякаш го предизвикваше да каже и една излишна дума. После продължи:

— Прочел съм всички искове и приложени документи, така че ви моля да не повтаряте нищо, което вече сте написали. Мистър Къртин, заповядайте.

Първият иск беше за нов процес. Къртин бързо изреди всички причини, поради които беше загубил неговият клиент, като започна с няколко от съдебните заседатели, от които не беше доволен, но Харисън отхвърли исканията му. Екипът на Къртин беше успял да измисли цели двайсет и две процесуални грешки, които според тях бяха достатъчно основание за нов процес, но Харисън не беше съгласен с тях. След като слуша аргументите им в продължение на един час, съдията отхвърли иска за нов процес.

Джаред Къртин щеше да остане шокиран, ако съдията беше казал нещо друго. В момента се занимаваха с рутинни процедури, защото битката вече беше изгубена, но не и войната.

Последваха и останалите искове. След няколко минути вяла аргументация по всеки от тях съдия Харисън неизменно заявяваше:

— Отхвърля се.

Когато адвокатите свършиха с речите, събраха документацията и затвориха куфарчетата си, Джаред Къртин се обърна към съдията:

— Ваша светлост, за мен беше удоволствие. Сигурен съм, че след около три години пак ще се съберем по същия въпрос.

— Заседанието се закрива — отряза го грубо съдията и силно удари с чукчето.

Два дни след Коледа, в един късен, студен и ветровит следобед, Джанет Бейкър излезе от караваната си в Пайн Гроув и тръгна към църквата и гробището зад нея. Първо целуна малкия надгробен камък на Чад, после седна и се облегна на камъка на съпруга си Пит. Беше починал на днешния ден преди пет години.

За пет години Джанет се беше научила да живее с добрите спомени, макар че не забравяше и лошите. Пит, който преди болестта беше едър мъж, се беше стопил до 55 килограма, не можеше да се храни и дори не можеше да пие вода поради туморите в гърлото и в хранопровода. Беше на трийсет години, но изглеждаше два пъти по-стар. Суровият мъж плачеше като бебе и молеше за още морфин, който да облекчи жестоката болка. Известен с приказките и вицовете си, от устата му вече не излизаше нищо друго, освен болезнени стонове. И молби — да му се помогне да свърши със себе си.

Последните дни на Чад бяха минали относително спокойно. Но последните дни на Пит бяха ужасни. Джанет просто беше видяла прекалено много.

Стига толкова лоши спомени. Всъщност беше дошла, за да си поговорят за съвместния им живот, за любовта им, за първия им апартамент в Хатисбърг, за раждането на Чад, за плановете за още деца и по-голяма къща и всички останали мечти, на които преди се смееха. Малкият Чад с въдица и впечатляващо количество риба, уловена в езерцето на чичо й. Малкият Чад с първия си екип за бейзбол, застанал до личния си треньор Пит. Коледа и Деня на благодарността, и ваканцията в Дисни Уърлд, когато и двамата вече бяха болни.

Джанет остана до тъмно както винаги.

Дени От я наблюдаваше от прозореца на кухнята си. Малкото гробище, което поддържаше толкова грижливо, в последно време приемаше прекалено много посетители.

10

Новата година започна с поредното погребение. Мис Инес Пърдю почина след дълго и мъчително заболяване на бъбреците. Беше на шейсет и една, вдовица с две големи деца, които за щастие бяха напуснали Баумор в момента, в който пораснаха. Инес нямаше медицинска застраховка и беше починала в малката си къща в покрайнините на града, обградена от приятелите си и пастор Дени От. След като я остави, пастор От отиде в гробището зад църквата на Пайн Гроув и с помощта на един дякон започна да копае гроб за покойницата — седемнайсетия поред.

Веднага щом хората се разотидоха, тялото на мис Инес беше натоварено в линейка и откарано право в моргата на болницата на окръг Форест в Хатисбърг. Там с него се зае патолог, нает от адвокатската кантора на семейство Пейтън, и проведе тричасова аутопсия. Мис Инес се беше съгласила на тази неприятна процедура, когато беше подписала договора си с адвокатите една година по-рано. Пробите, взети от органите и тъканите й, можеха един ден да се превърнат в решаващо веществено доказателство в съда.

Осем часа след смъртта си тя отново се върна в Баумор — в евтин ковчег, който беше оставен през нощта в църквата.

Пастор От отдавна беше успял да убеди паството си, че щом тялото е мъртво и духът се възнесе в небето, земните ритуали са глупави и незначителни. Погребения, бдения, балсамиране, цветя и скъпи ковчези — всичко това беше загуба на време и пари. Пепел при пепелта, прах при праха. Господ ни пращаше голи на този свят и така и трябваше да си отидем от него.

На следващия ден пастор От проведе погребалната служба за мис Инес в пълна църква, където присъстваха и Уес и Мери Грейс, както и още няколко любопитни адвокати. По време на погребалните служби (в които вече имаше доста голям опит) пастор От се опитваше да внуши нещо положително, понякога дори смешно. Приживе мис Инес беше резервната пианистка на църквата и макар че свиреше силно и с голям ентусиазъм, обикновено пропускаше поне половината ноти. И тъй като беше практически глуха, така и не разбираше колко зле свири. Споменът за това поразведри присъстващите.

Нямаше нищо по-лесно точно в този момент да се нахвърли върху „Крейн Кемикъл“ и многобройните им грехове, но пастор От изобщо не спомена компанията. Мис Инес беше мъртва и нищо нямаше да промени този факт. Всички знаеха кой е убиецът.

Службата продължи един час. После носачите на ковчега го качиха на автентичната дървена каруца на мистър Ърл Манграм — последната, останала в окръга. Мистър Манграм беше една от първите жертви на „Крейн Кемикъл“, погребение номер три в кариерата на Дени От, и той специално беше пожелал ковчегът му да бъде откаран от църквата до гробището в каруцата на дядо му, теглена от престарялата кобила Блейз. Кратката процесия се превърна в такъв хит, че веднага решиха това да стане традиция в Пайн Гроув.

Когато качиха ковчега в каруцата, пастор От застана до Блейз, дръпна я за юздата и старата кобила се заклати напред, като поведе малката процесия от църквата към гробището.

В съответствие с южняшката традиция погребението на мис Инес беше последвано от импровизирана гощавка в църквата. Тези хора бяха свикнали със смъртта, а събирането след погребението им даваше възможност да се облегнат един на друг и да дадат воля на сълзите си. Пастор От обикаляше между тях, разговаряше с някои и се молеше с други.

Големият въпрос в тези мрачни мигове беше: „Кой ще бъде следващият?“ В много отношения жителите на Баумор се чувстваха като затворници. Измъчвани и изолирани от света, те никога не знаеха кой ще бъде следващият избраник на палача. Рори Уокър беше четиринайсетгодишен и бързо губеше дългата си битка с левкемията. Сигурно и неговият ред идваше. По време на погребението беше на училище, но майка му и баба му присъстваха.

Семейство Пейтън се свиха в един ъгъл заедно с Джанет Бейкър, където си говореха за всичко друго, но не и за делото. Докато се хранеха от картонени чинии, в които им бяха сипали малки порции задушени броколи със сирене, тя им разказа, че е започнала работа като продавачка нощна смяна в един магазин и вече е хвърлила око на по-хубава каравана. Двете с Бет се бяха скарали. Бет имаше нов приятел, който често оставаше да спи при нея и май се интересуваше прекалено живо от правния статут на Джанет.

Джанет изглеждаше по-силна и разсъждаваше по-трезво. Беше напълняла с няколко килограма и каза, че вече не взема толкова много антидепресанти. Хората вече се отнасяха различно с нея. Тя говореше много тихо, а очите й не се откъсваха от нейните съграждани.

— Известно време хората бяха много горди. Отвърнахме на удара. Спечелихме. Най-сетне някой от външния свят ни беше чул — нас, бедните хорица от бедното градче. Всички се въртяха около мен и ми говореха само хубави неща. Готвеха ми, чистеха караваната, винаги имаше някой на гости. Правеха всичко за горката малка Джанет. Но след известно време започнах да чувам да се говори за пари. Колко време ще продължи обжалването? Кога ще пристигнат парите? Какво смятам да правя с тях? И прочие, и прочие. По-малкият брат на Бет остана на гости една вечер, напи се и ми поиска назаем хиляда долара. Скарахме се и той ми каза как всички в града знаели, че вече съм получила част от парите. Останах шокирана. Значи хората говорят. Разпространяват всякакви слухове. Двайсет милиона това, двайсет милиона онова. Колко от парите ще раздам? Каква нова кола ще си купя? Къде ще си построя голямата нова къща? Постоянно следят какво си купувам, а то не е много. Мъжете също се появиха — всички свалячи от четирите съседни окръга се изредиха да ми се обаждат с предложение да наминат на гости или да ме заведат на кино. А аз със сигурност знам, че двама от тях дори още не са разведени. Бет познава братовчедите им. При това изобщо не се интересувам от мъже.

Уес извърна поглед.

— Говори ли с Дени? — попита Мери Грейс.

— Да, малко. И той е прекрасен. Каза ми да се моля за тези, които разпространяват слухове за мен. По цяла нощ се моля за тях. Наистина. Но имам чувството, че те се молят повече — за мен и за парите ми.

Тя подозрително се огледа.

Десертът беше бананов пудинг. Освен това послужи и за извинение да се разделят с Джанет. Тук бяха и някои други клиенти на семейство Пейтън, с които също трябваше да поговорят. Когато пастор От и съпругата му започнаха да разчистват масите, опечалените най-сетне си тръгнаха.

Уес и Мери Грейс се срещнаха с Дени в кабинета му, в къщата до църквата. Трябваше да проведат разговора, който следваше всяко погребение. Има ли нови болни? Какви са диагнозите? Кои в Пайн Гроув са наели друга адвокатска фирма?

— Това нещо с Клайд Хардин излиза извън контрол — отвърна Дени. — Рекламират се по радиото и във вестника — всяка седмица, на цяла страница. Едва ли не твърдят, че гарантират сигурни пари. И хората се стичат при тях.

Преди погребението на мис Инес Уес и Мери Грейс бяха минали пеша по главната улица на Баумор. Искаха да видят с очите си новата диагностична клиника до кантората на Ф. Клайд Хардин. На тротоара имаше два големи хладилни контейнера, пълни с бутилки вода и натрошен лед. Тийнейджър с тениска на „Бинц и Бинц“ им подаде по една бутилка. На етикета пишеше: Чиста изворна вода. Подарък от адвокатска кантора „Бинц и Бинц“. Имаше и безплатен телефонен номер за клиенти.

— Откъде е водата? — попита Уес.

— Не е от Баумор — отвърна бързо хлапето.

Уес остави Мери Грейс да си говори с него и влезе в клиниката, където трима потенциални клиенти вече чакаха за преглед. Нито един не изглеждаше болен. Симпатична млада дама на не повече от осемнайсет години поздрави Уес, подаде му брошура, формуляр и химикалка и му каза да попълни листа и от двете страни. Брошурата беше отпечатана професионално и изброяваше основните обвинения срещу „Крейн Кемикъл“ — компанията, за която вече беше „доказано в съда“, че е замърсила питейната вода на Баумор и окръг Кеъри. Всички въпроси трябваше да се отнасят до адвокатска кантора „Бинц и Бинц“ във Филаделфия, щата Пенсилвания. Въпросите на самия формуляр бяха от медицинско естество, с изключение на последните два: „(1) Как разбрахте за тази клиника? и (2) Познавате ли други хора, които може би са жертви на «Крейн Кемикъл»? Ако да, моля, напишете имената им и телефоните за връзка с тях.“

Докато Уес драскаше по формуляра, в чакалнята се появи лекар и повика следващия пациент. Носеше бяла престилка и стетоскоп на врата. Беше индиец или пакистанец и не изглеждаше на повече от трийсет.

Уес остана още няколко минути, после се извини и си тръгна.

— Те са дребни риби — каза Уес на Дени. — Ще запишат няколкостотин случая, но повечето ще бъдат без достатъчни основания за завеждане на дело. После ще подадат колективен иск във федералния съд. Ако извадят късмет, след няколко години ще стигнат до споразумение и ще спечелят по няколко хиляди долара на човек. Адвокатите ще приберат голяма част от парите като такси. Но по-вероятно е „Крейн Кемикъл“ да не се съгласят на споразумение и тогава новите клиенти няма да спечелят нищо, а Клайд Хардин пак ще започне да пише нотариални актове.

— Колко души от църквата са се записали? — попита Мери Грейс.

— Не знам. Не ми казват всичко.

— Не се притесняваме за това — каза Уес. — Честно казано, имаме предостатъчно случаи за дълго време напред.

— Наистина ли видях няколко шпиони на днешната служба, или само така ми се стори? — попита Мери Грейс.

— Да. Единият е адвокат от Джаксън, казва се Крандъл. Навърта се още от края на делото. Дори мина да ме поздрави. Обикновен мошеник.

— Чувал съм за него — каза Уес. — Успял ли е да привлече някакви клиенти?

— Не и от това паство.

Тримата обсъдиха адвокатите, после си поговориха за Джанет и новия натиск, на който беше подложена. Пастор От й отделяше достатъчно време и беше сигурен, че тя се вслушва в съветите му.

След час срещата им приключи. Семейство Пейтън се върнаха в Хатисбърг. Още един от клиентите им беше погребан, а искът за причинени телесни повреди се беше превърнал в иск за причинена смърт в още едно дело.

Подготвителната документация пристигна във Върховния съд на щата Мисисипи през първата седмица на януари. Досието по делото в размер от 16 200 страници беше завършено от стенографите и копия от него беше изпратено до съдебния секретар и до адвокатите. Беше издадено съдебно нареждане до „Крейн Кемикъл“ да представи позицията си в рамките на деветдесет дни. Шейсет дни след това „Пейтън и Пейтън“ трябваше да представят възражението си.

В Атланта Джаред Къртин възложи задачата на служителите в апелативния отдел на кантората — наричаха ги „зубрачите“, но те бяха блестящи юристи, които обаче се представяха зле пред хора, затова беше най-добре да си стоят в библиотеката. Двама съдружници, четирима сътрудници и четирима помощници вече бяха потънали в работа по обжалването, когато пристигна дебелото досие и те лично се заеха да прочетат всяка дума, изречена по време на процеса.

Щяха да я анализират внимателно, така че да открият десетки основания за обжалване на присъдата.

В същото време досието се стовари и на шперплатовата маса в „Дупката“ в покрайнините на Хатисбърг. Мери Грейс и Шърман го зяпаха невярващо, сякаш се страхуваха да го докоснат. Веднъж Мери Грейс беше участвала в процес, който продължи десет дни, и досието по делото беше хиляда и двеста страници. Тогава й се наложи да го прочете толкова много пъти, че й ставаше лошо, само като го погледнеше. А сега трябваше да прочете това чудовище.

Ако изобщо имаха някакво предимство, това беше фактът, че бяха в съдебната зала през цялото време и помнеха повечето неща, които се съдържаха в досието. Всъщност Мери Грейс се появяваше много по-често на тези страници от всеки друг участник в процеса.

Но въпреки това трябваше да го прочетат многократно и внимателно и не биваше да отлагат. Целият процес и крайната присъда щяха да бъдат атакувани интелигентно и безмилостно от адвокатите на „Крейн Кемикъл“. Затова адвокатите на Джанет Бейкър трябваше да отвърнат на всеки техен аргумент с контрааргумент, дума по дума.

В щастливите дни след обявяването на присъдата планът беше Мери Грейс да се съсредоточи върху случаите от Баумор, докато Уес работи с другите им клиенти, за да изкара някакви приходи за кантората. Безплатната реклама около процеса беше безценна; телефоните не спираха да звънят. Изведнъж се оказа, че всяка откачалка от югоизточните щати има нужда от услугите на семейство Пейтън. Адвокати, затънали в безнадеждни случаи, молеха за помощ. Роднини на хора, починали от рак, виждаха в присъдата знак за някаква надежда. Обвиняеми в криминални дела, съпрузи в процес на развод, малтретирани жени, фалирали бизнесмени, прецакани спекуланти и уволнени служители също решиха да се обадят или направо да отидат при прочутите адвокати. Но твърде малко от тях можеха да си позволят да платят прилично за услугите им.

От друга страна, истинските големи дела се оказаха рядкост. „Голямото дело“ — идеалният случай, в който вината беше ясна, а обвиняемият имаше дълбоки джобове; делото, което често вдъхваше мечти за пенсиониране, все още не беше стигнало до кантора „Пейтън и Пейтън“. Имаха няколко жертви на автомобилни катастрофи и трудови злополуки, но никой от тях нямаше да издържи в съда.

Уес работеше трескаво, за да приключи възможно най-много от тези дела, и отбелязваше някакъв напредък. Вече бяха платили наема, поне за офиса. Всички закъснели заплати също бяха изплатени. Хъфи и банката продължаваха да стоят на нокти, ала не смееха да ги притискат повече. Но семейство Пейтън все така не бяха направили никакви вноски — нито по главницата, нито по лихвата.

11

Човекът, на когото се спряха, се казваше Рон Фиск и беше адвокат, за когото никой не беше чувал извън родното му градче Брукхейвън, щата Мисисипи — на един час път южно от Джаксън, на два часа път западно от Хатисбърг и на осемдесет километра на север от границата с Луизиана. Избраха го сред многобройни кандидати с почти еднакви биографии, макар че нито един от тях дори не подозираше, че имената и кариерите им се проучват толкова внимателно. Беше бял, млад, с един брак, три деца, сравнително симпатичен, сравнително добре облечен, консервативен, ревностен баптист, завършил право в Университета на Мисисипи, без никакви проблеми от морално естество в юридическата си кариера, без никакви следи от криминално минало, с изключение на една глоба за превишена скорост, без никакви връзки с адвокатски групи, без никакви скандални случаи в кариерата си и… без абсолютно никакъв опит като съдия.

Нямаше никаква причина някой извън Брукхейвън да е чувал името на Рон Фиск и точно това го правеше идеалният кандидат. Избраха го, защото беше точно на възрастта да прескочи доста ниската им летва за юридически опит, но да бъде все още достатъчно млад, за да има големи амбиции.

Беше на трийсет и девет и работеше като младши съдружник в кантора с петима адвокати, която се занимаваше с дела за автомобилни катастрофи, палежи, трудови злополуки и с множество други рутинни искове. Клиентите на кантората бяха застрахователни компании, които плащаха на час и така осигуряваха на петимата съдружници прилични, но не и впечатляващи заплати. Като младши съдружник миналата година Фиск беше изкарал 92 хиляди долара. Това беше твърде далеч от заплатите на Уолстрийт, разбира се, но съвсем не беше зле за градче в щата Мисисипи.

В момента съдиите във Върховния съд получаваха по 110 хиляди долара годишно.

Съпругата на Фиск Дорийн печелеше по 41 хиляди на година като помощник-директор на частна психиатрична клиника. Бяха ипотекирали всичко — къщата, двете си коли и дори част от мебелите. Но семейство Фиск имаха безупречен кредитен рейтинг. Веднъж годишно почиваха с децата във Флорида, където наемаха апартамент в небостъргач за хиляда долара на седмица. Нямаха спестявания във фондове, а от материалните активи на родителите си не очакваха нищо особено.

Семейство Фиск бяха толкова чисти, че скърцаха. За тях просто нямаше какво да се изрови, дори в най-разгорещената мръсна кампания. Това беше абсолютно сигурен факт.

Тони Закари влезе в сградата пет минути преди 2:00 ч. следобед и обяви защо е дошъл.

— Имам уговорена среща с мистър Фиск — каза учтиво той и секретарката отиде да провери.

Докато чакаше, той огледа кантората. Увиснали етажерки, натежали от прашни томове. Износен килим. Тежкият дъх на хубава стара сграда, нуждаеща се от ремонт. Една врата се отвори и на прага се показа симпатичен млад човек с протегната ръка.

— Мистър Закари? Аз съм Рои Фиск — усмихна се той.

Вероятно го казваше по същия начин на всички нови клиенти.

— Приятно ми е.

— Заповядайте в кабинета ми — каза Фиск и махна към вратата.

Двамата влязоха, затвориха вратата и се настаниха от двете страни на голямо разхвърляно бюро. Закари отказа кафе, вода или безалкохолна напитка.

— Не искам нищо, благодаря — отвърна той.

Фиск беше навил ръкавите на ризата си и беше разхлабил възела на вратовръзката, сякаш се беше занимавал с физически труд. Закари веднага го хареса. Домакинът беше съвсем леко посивял на слепоочията и имаше хубави зъби и силна, волева брадичка. Определено ставаше за продан.

В продължение на няколко минути си поиграха на „Кои са общите ни познати?“, като Закари твърдеше, че отдавна живее в Джаксън и работи във фирма за връзки с държавните учреждения, каквото и да означаваше това. Тъй като знаеше, че Фиск няма никакъв политически опит, изобщо не се притесняваше, че ще го разкрие. В действителност той живееше в Джаксън от по-малко от три години и съвсем доскоро беше работил като лобист за асоциация на производители на асфалт. Все пак намериха общ познат — сенатор от Брукхейвън — и няколко минути си поговориха за него, за да убият времето.

Когато подходящият момент настъпи, Закари каза:

— Искам да се извиня, но всъщност аз не съм нов клиент. Дойдох по много по-важна работа.

Фиск се намръщи и кимна. Продължавайте, сър.

— Чували ли сте за организацията „Съдебно бъдеще“?

— Не.

Почти никой не знаеше за тях. „Съдебно бъдеще“ отскоро се беше появила в сенчестия свят на лобирането и консултантските услуги.

Закари продължи:

— Аз съм изпълнителен директор за щата Мисисипи. Организацията е от национален мащаб. Единствената ни цел е да помагаме да се избират качествени хора в апелативните съдилища в цялата страна. И като казвам „качествени“, имам предвид консервативни, ориентирани към бизнеса, умерени, с висок морал, интелигентни и амбициозни млади съдии, които буквално, мистър Фиск, и това е сърцевината на нашите убеждения, могат да променят съдебната система в тази страна. А ако успеем да го постигнем, ще можем да защитим правата на неродените бебета, да поставим ограничения върху културните боклуци, които консумират децата ни, да защитим светостта на брака, да прогоним хомосексуалистите от класните стаи, да отблъснем атаките срещу правото на лично оръжие, да затворим границите си и така да защитим истинския американски начин на живот.

И двамата дълбоко си поеха дъх.

Фиск не беше съвсем сигурен какво бе неговото място в тази бушуваща война, но пулсът му определено се беше ускорил с десет удара в минута.

— Определено звучи интересно — обади се той.

— Ние сме твърдо решени да го постигнем — натърти Закари. — Както и да върнем здравия разум в съдебната ни система. Произволните присъди и алчните адвокати ни лишават от икономически напредък. Големите компании бягат от щата Мисисипи, вместо да бъдат привличани в него.

— В това няма никакво съмнение — съгласи се Фиск.

Закари едва не извика от радост.

— Сам виждате какви несериозни искове се гледат в съда. Така че работим рамо до рамо с организациите за промяна на законодателството, засягащо колективните искове.

— Отлично. А защо сте в Брукхейвън? — попита Фиск.

— Имате ли политически амбиции, мистър Фиск? Мислили ли сте някога да участвате в избори?

— Всъщност не.

— Е, ние направихме нашите проучвания и те показват, че вие сте идеален кандидат за Върховния съд.

Фиск инстинктивно се засмя на тази глупост, но го направи с онзи притеснен смях, който подсказва, че всъщност няма нищо смешно. Работата бе сериозна.

— Проучвания? — повтори той.

— О, да. Посвещаваме много време, за да търсим кандидати, които отговарят на две условия: първо, да ни харесат; и второ, да имат шансове да спечелят. Проучваме съперниците, предизборните кампании в щата, демографските особености, политическата обстановка, всъщност всичко. Нашата база данни няма равна на себе си, както и способността ни да набираме солидни средства… Да продължавам ли?

Фиск се облегна назад, качи краката си на бюрото и сплете пръсти зад главата си.

— Разбира се. Разкажете ми защо сте тук.

— Тук съм, за да ви убедя да се кандидатирате срещу съдия Шийла Маккарти на изборите в най-южната част на щата Мисисипи през ноември — обяви Закари. — Тя лесно може да бъде победена. Не ни харесва нито тя, нито биографията й. Анализирали сме всички решения, които е взела за девет години на съдийското място, и според нас тя е с крайно либерални убеждения, които през повечето време успява да прикрива. Познавате ли я?

Фиск едва не се побоя да отвърне положително.

— Срещали сме се веднъж. Всъщност не я познавам.

Проучването им обаче показваше, че съдия Маккарти беше председателствала три съдебни процеса, в които беше участвала кантората на Фиск, и всеки път беше отсъждала срещу него. Фиск беше участвал активно в един от тях — разгорещен процес за пожар в някакъв склад. Клиентът му беше загубил с 5 на 4 гласа. Беше доста вероятно Фиск да не харесва особено единствената жена върховен съдия в щата Мисисипи.

— Тя е много уязвима — продължи Закари.

— Защо смятате, че мога да я победя?

— Защото сте отявлен консерватор, който вярва в семейните ценности. Защото ние имаме богат опит в провеждането на предизборни блиц кампании. И защото разполагаме с нужните средства.

— Така ли?

— О, да. Неограничени средства. Работим рамо до рамо с много влиятелни хора, мистър Фиск.

— Наричай ме Рон.

„Преди да се усетиш, вече ще ти викам Малкия Рони“, помисли си Закари.

— Да, Рон — продължи той. — Ние координираме набирането на средства с организации, които представляват банки, застрахователни компании, енергийни компании и едрия бизнес. Говоря ти за огромни суми, Рон. А можем да привлечем и други организации, които са ни близки — консервативни християни, които между другото могат да осигурят много средства за една кампания. Освен че самите те гласуват за нас.

— Казваш го, сякаш няма нищо по-лесно.

— Никога не е лесно, Рон. Но ние рядко губим. Имаме опит с десетина предизборни кампании и вече сме свикнали да печелим за изненада на съперниците ни.

— Но аз никога не съм бил съдия.

— Знаем, и точно затова те харесваме. На действащите съдии често им се налага да вземат трудни решения. Решения, които понякога са противоречиви. Те остават записани в биографията им, а противниците им могат да ги използват срещу тях. Установили сме, че най-добрите кандидати са интелигентни млади хора като теб, които не са обременени от собственото си минало.

Липсата на опит никога не беше описвана по-позитивно.

Настъпи дълго мълчание, в което Фиск се опита да събере мислите си. Закари се изправи и отиде до стената, на която бяха окачени дипломите, грамотите от Ротари Клъб, снимките от игрището за голф и много фотографии на семейството. Прекрасната съпруга Дорийн. Десетгодишният Джош в бейзболен екип. Седемгодишният Зийк с риба, голяма почти колкото него самия. Петгодишната Клариса, издокарана за футболното игрище.

— Чудесно семейство — обади се одобрително Закари, все едно не знаеше нищо за тях.

— Благодаря — отвърна Фиск и направо грейна.

— Страхотни деца.

— Наследили са добри гени от майка си.

— Това е първата ти съпруга, нали? — попита Закари, невинно и съвсем между другото.

— О, да. Запознахме се в колежа.

Закари го знаеше — както и много други неща. Той се върна на мястото си и седна.

— Не съм проверявал напоследък — каза Фиск с известно неудобство, — но каква е заплатата на върховните съдии?

— Сто и десет хиляди годишно — отвърна Тони, като едва сдържа усмивката си.

Беше отбелязал по-голям напредък от очакваното.

Фиск леко се намръщи, сякаш не можеше да си позволи да започне да изкарва по-малко, отколкото в момента. Но умът му всъщност препускаше, замаян от възможностите.

— Значи набирате кандидати за Върховния съд? — попита той почти зашеметен.

— Не за всички позиции в него. В съда вече работят способни хора, които ще подкрепим, ако за техните места се кандидатира някой друг. Но Маккарти трябва да си ходи. Тя е феминистка и няма достатъчно твърдо отношение към престъпността. Ще я изхвърлим оттам, по един или друг начин. Надявам се, с твоя помощ.

— А ако откажа?

— Ще продължим със следващото име в списъка — отвърна Тони. — Но ти си пръв.

Фиск объркано поклати глава.

— Не знам. Ще ми бъде трудно да напусна кантората.

Значи все пак мислеше за напускане. Стръвта беше пусната във водата, а рибата не откъсваше поглед от нея. Закари кимна в знак на съгласие. Все едно напълно го разбираше. Макар отлично да знаеше, че кантората представлява сбирщина от уморени книжни плъхове, които разпитват пияни шофьори и уреждат глобите за леки пътнотранспортни произшествия, преди да влязат в съда. Фиск се занимаваше с едно и също всеки ден от четиринайсет години насам. Всяко дело беше същото като предишното.

Двамата седнаха в едно сепаре в сладкарницата и си поръчаха мелби.

— Какво означава „блиц кампания“? — попита Фиск.

Бяха сами. Останалите сепарета бяха празни.

— По същество това е нападение от засада — отвърна Закари, доволен от възможността да говори на любимата си тема. — В момента съдия Маккарти няма представа, че изобщо съществува конкурент за мястото й. Тя си мисли, надява се, дори е сигурна, че никой няма да се кандидатира срещу нея. Разполага само с шест хиляди долара за предизборната си кампания и няма да си мръдне пръста да събере и цент повече, ако не се налага. Да кажем, че ти решиш да се кандидатираш. Крайният срок за обявяване на кандидатурите е след четири месеца, а ние ще изчакаме до последния момент, преди да обявим твоята. Междувременно обаче ще действаме. Ще организираме предизборен щаб. Ще наберем средства в банката. Ще отпечатаме всички плакати, лепенки, брошури и рекламни материали за изпращане по пощата. Ще снимаме телевизионни клипове, ще наемем консултанти и социологически агенции, всичко. И в момента, в който обявиш кандидатурата си, ще залеем целия щат с материали по пощата. Първата вълна е приятелски настроена — за теб, за семейството ти, пастора ти, Ротари Клъб, бойскаутите и прочие. Втората вълна е честен, но суров поглед към нейната биография. Ще се включиш в кампанията като луд. Ще държиш по десет речи на ден, всеки ден, в целия щат. Ще те разкарваме с частни самолети, за да успееш. Тя няма да знае откъде да започне. Ще бъде пометена, още от първия ден. На 30 юни ще обявиш, че разполагаш с един милион долара за предизборната си кампания. Тя няма да има и десет хиляди. Нейните адвокати ще се опитат да съберат нещо, но това ще бъде капка в морето. А след Деня на труда де атакуваме и с телевизионни клипове. Ще покажем, че тя се отнася мекушаво с престъпността. И с хомосексуалистите. Че е против правото на притежание на лично оръжие. Против смъртното наказание. Няма да я оставим да си поеме дъх. Ще я смажем.

Донесоха им мелбите и двамата се заеха с тях.

— Колко ще струва всичко това? — попита Фиск.

— Три милиона долара.

— Три милиона долара?! За предизборна кампания за Върховния съд?

— Само ако искаш да спечелиш.

— И вие можете да съберете толкова пари?

— „Съдебно бъдеще“ вече разполага с уверенията на нужните спонсори. Ако ни потрябват още пари, ще намерим.

Рон напълни устата си със сладолед и за пръв път се запита защо една организация смята да похарчи цяло състояние, за да свали съдия от Върховния съд, който оказваше незабележимо влияние върху актуалните обществени проблеми. В съдилищата в щата Мисисипи рядко се гледаха дела за аборт, правата на хомосексуалистите, правото на лично оръжие или имиграцията. Постоянно имаше присъди за смъртно наказание, разбира се, но никой не очакваше да го премахнат. По-сложните проблеми винаги се решаваха във федералния съд.

Вероятно обществените проблеми наистина имаха значение, но тук имаше и нещо друго.

— Става въпрос за отговорност, нали? — попита Фиск.

— Става въпрос за пакет от мерки, който съдържа няколко елемента, Рон. Но да — ограничаването на отговорността е огромен приоритет за нашата организация и за хората, с които работим. Твърдо сме решени да си намерим печеливш кандидат за тази надпревара — надяваме се да си ти, но ако не си ти, ще изберем следващия в списъка — и когато го намерим, ще очакваме от него твърдо да се придържа към задължението да ограничава отговорността в гражданските дела. На адвокатите трябва да се даде отпор.

Късно тази вечер Дорийн направи безкофеиново кафе. Децата спяха, но родителите им определено бяха будни. И нямаше да заспят още дълго време. Рон се беше обадил на съпругата си от кантората веднага след като беше изпратил мистър Закари и оттогава двамата мислеха само за Върховния съд.

Въпрос номер едно: Имаха три малки деца. Джаксън, където заседаваше Върховният съд на щата Мисисипи, беше на един час път от Брукхейвън, а семейството не възнамеряваше да напуска града. Рон смяташе, че ще му се налага да остава в Джаксън най-много две вечери в седмицата. Иначе щеше да пътува всеки ден — не беше толкова далеч. И можеше да работи вкъщи. В интерес на истината, идеята да отсъства от Брукхейвън две вечери в седмицата тайно му харесваше. В интерес на истината, идеята къщата да остава само за нея от време на време се харесваше и на съпругата му.

Въпрос номер две: Кампанията. Как можеше да се състезава на политическата арена до края на годината, без да прекрати адвокатската си практика? Рон смяташе, че в кантората ще го разберат, но нямаше да бъде лесно. От друга страна, нищо ценно не се получава без саможертва.

Въпрос номер три: Парите — макар че това не беше толкова важно. Увеличението на заплатата му беше очевидно. Неговият дял от печалбата на кантората всяка година нарастваше малко, но нямаха възможност за истински големи бонуси. Докато заплатите на съдиите в щата Мисисипи периодично се увеличаваха от самите законодатели. Освен това държавната работа предлагаше по-добри пенсионни и здравни осигуровки.

Въпрос номер четири: Кариерата. След като в продължение на четиринайсет години беше правил едно и също и отникъде не се виждаше възможност за промяна, идеята за внезапно израстване в работата му се струваше особено вдъхновяваща. Самата мисъл, че ще напусне редиците на хиляди като него и ще се присъедини към едва деветима избрани, го изпълваше с вълнение. Скокът от окръжния съд направо на върха на съдебната система в щата беше толкова фантастичен, че му идваше да се разсмее. Дорийн не се разсмя, но със сигурност и на нея й беше забавно.

Въпрос номер пет: Евентуалният провал. Ами ако загубеше надпреварата? И то съкрушително? Дали нямаше да се почувстват унизени? Мисълта беше доста стряскаща, но той не спираше да си повтаря това, което му беше казал Тони Закари. „Три милиона долара ще спечелят тези избори, а ние ще намерим парите.“

На свой ред това повдигаше въпроса за самия Тони Закари — кой беше този човек и наистина ли можеха да му вярват? Рон беше прекарал един час в търсене на някаква информация в интернет за „Съдебно бъдеще“ и мистър Закари. Всичко изглеждаше законно. После се обади на един приятел от юридическия факултет, който работеше в кабинета на щатския прокурор в Джаксън, и без да разкрива истинските си мотиви, го поразпита за „Съдебно бъдеще“. Неговият приятел беше чувал за тях, или поне така му се струваше, но не знаеше подробности. Освен това в момента се занимаваше само с юридическите положения около добива на петрол в открито море, така че не знаеше нищо за политиката.

Накрая Рон се беше обадил в централата на „Съдебно бъдеще“ в Джаксън и след многократни прехвърляния го бяха свързали със секретарката на мистър Закари, която надлежно го уведоми, че шефът й е в командировка в южната част на щата Мисисипи. След като затвори, тя се обади на Тони и му докладва за обаждането на Рон.

На следващия ден семейство Фиск се срещна с Тони за обяд в „Дикси Спрингс“, ресторантче на брега на езерото на петнайсет километра южно от Брукхейвън, далеч от евентуалните доносници, които можеха да срещнат в заведенията в центъра.

Днес Закари беше възприел малко по-различна тактика. Държеше се като човек, който разполага и с други варианти. Сякаш искаше да каже: „Решавайте бързо, защото имам дълъг списък с други адвокати, които са млади бели мъже с протестантски убеждения.“ Но освен това беше вежлив и очарователен — особено с Дорийн, която в началото на обяда изпитваше известни подозрения към него, но скоро беше изцяло спечелена на негова страна.

В някакъв момент по време на безсънната нощ мистър и мисис Фиск независимо един от друг бяха стигнали до едно и също заключение. Животът им в техния малък град щеше да стане много по-хубав и богат, ако адвокат Фиск се превърнеше във върховен съдия Фиск. Положението им в обществото щеше да се подобри неимоверно. Щяха да станат недосегаеми и макар че не жадуваха за власт или слава, това издигане ги привличаше неудържимо.

— За какво точно се притеснявате? — попита Тони, след като в продължение на петнайсет минути си говориха глупости.

— Ами сега е януари — започна Рон. — И през следващите единайсет месеца няма да мога да правя почти нищо друго, освен да планирам и участвам в тази кампания. Естествено, на първо място се притеснявам за адвокатската си практика.

— Ето какво решение предлагам — каза Тони, без да се колебае.

Този човек имаше готово решение за всеки проблем.

— „Съдебно бъдеще“ е организация, която функционира много добре. Имаме многобройни приятели и поддръжници. Можем да уредим известен поток от клиенти, които да се насочат към твоята кантора. Дървопреработване, енергетика, природен газ — големи клиенти, които имат интереси в тази част на щата Мисисипи. Ще се наложи да назначите още един-двама адвокати, за да поемат работата, докато ти си зает с друго. Но при всички положения, ако решиш да се кандидатираш, няма да понесеш никакви финансови загуби. Всъщност точно обратното.

Мистър и мисис Фиск не се сдържаха и се спогледаха. Тони намаза едно хлебче с масло и отхапа от него.

— И тези клиенти ще бъдат законни? — попита Дорийн и веднага съжали.

Тони се намръщи, докато дъвчеше. Когато преглътна, отговори доста строго:

— Всичко, с което се занимаваме, е законно, Дорийн. Организацията ни поначало е етична — крайната ни цел е да прочистим съдебната система, а не да я опетним допълнително. Освен това всичко, което правим, ще бъде гледано под лупа. Тази предизборна надпревара ще бъде разгорещена и ще привлече много внимание. Не можем да си позволим да допуснем нито една грешка.

Дорийн засрамено се зае със своето хлебче. Тони продължи:

— Никой не може да оспорва законната работа, извършена от кантората, и законните такси, заплатени от клиентите за нея — независимо дали са малки или големи.

— Разбира се — съгласи се Рон.

Мислено вече си представяше чудесния разговор, който щеше да проведе със съдружниците си, за да ги уведоми за предстоящия наплив на клиенти.

— Не мога да си представя да стана съпруга на политик — обади се Дорийн. — Нали разбирате, да стоя на подиума и да държа речи. Просто никога не съм мислила за това.

Тони се усмихна очарователно. После даже се засмя, за по-сигурно.

— Това зависи изцяло от теб. След като имате три малки деца, предполагам, че си имаш предостатъчно работа и на домашния фронт.

Докато обядваха риба на скара и царевични бухтички, тримата се съгласиха отново да се срещнат след три дни, когато Тони щеше да мине през града. Тогава пак щяха да обядват заедно и да вземат окончателно решение. До ноември имаше много време — но имаше и много работа, която трябваше да се свърши.

12

Веднъж се бе смяла от сърце на себе си, представяйки си как изглежда, докато всяка сутрин изпълнява един и същ ритуал — качва се на велоергометъра още в зори и започва да върти педалите, без да отива никъде, докато слънцето бавно пълзи нагоре в небето и осветява малката й стая за фитнес. За жена, чийто публичен образ се състоеше от строго лице над внушителна черна тога, беше особено забавно да си представи какво ще си помислят хората, ако я видят на тренажора — в стар анцуг, с разрошена коса, подпухнали очи и лице, неукрасено с грим и козметика. Но това беше отдавна. Сега просто изпълняваше ритуала, без да се замисля как изглежда или какво може да си помисли някой. Повече я тревожеше фактът, че по време на празниците беше напълняла с два килограма и половина, а от развода насам — с пет. Трябваше да спре напълняването, преди да започне да отслабва. Вече беше на петдесет и една и килограмите упорстваха, преди да си отидат — вместо просто да изгарят, както когато беше по-млада.

Шийла Маккарти не обичаше да става рано. Мразеше сутрините, мразеше да става от леглото, преди да се е наспала, мразеше веселите гласове на водещите в сутрешните блокове по телевизията и натовареното движение по пътя за работа. Не закусваше, защото мразеше храната, която се яде по това време. Мразеше кафето. Винаги тайно беше ненавиждала хората, които се наслаждаваха на подвизите си рано сутрин — хората, които тичаха за здраве, любителите на йога, работохолиците, амбициозните майки. Когато още беше млада окръжна съдийка в Билокси, често определяше началото на заседанията за 10:00 ч. — скандално късен час. Но това си беше нейният съд, така че тя определяше правилата.

Сега беше само една от общо девет съдии, а Върховният съд ревностно се придържаше към традициите си. В някои дни можеше да отива на работа на обяд и да остава до полунощ, което беше предпочитаното от нея разписание, но през повечето време я очакваха в 9:00 ч.

Започна да се поти още след първия километър. Уредът показваше, че е изгорила осемдесет и четири калории. По-малко от една купичка ментов сладолед с шоколадови парченца „Хаген-Дас“, най-сериозното й изкушение. От тавана над тренажора висеше телевизор и тя гледаше местните новини, които се занимаваха с обичайните автомобилни катастрофи и убийства. След това пак показаха синоптика — за трети път през последните дванайсет минути, — който за пореден път разказа нещо за снеговалежа в Скалистите планини просто защото при тях нямаше нито едно облаче, което да се подложи на анализ.

След три километра и 161 калории Шийла спря, за да пие вода и да се избърше с хавлията, а после стъпи на пътечката за бягане, защото я чакаше още работа. Превключи телевизора на Си Ен Ен, за да чуе клюките от национален мащаб. Когато изгори общо 250 калории, Шийла най-сетне се отказа от упражненията и отиде в банята. Един час по-късно излезе от двуетажния жилищен блок до изкуственото езеро, където живееше, качи се в яркочервеното си спортно беемве кабрио и потегли за работа.

Върховният съд на щата Мисисипи е удобно разделен на три района — северен, централен и южен, — като във всеки се избират по трима съдии. Мандатът им е по осем години и може да се подновява неограничен брой пъти. Изборите за съдии се провеждат в свободните години, когато няма други избори — за местни изпълнителни, законодателни или други щатски позиции. След като един съдия влезе във Върховния съд, обикновено остава дълго на този пост — най-често до смъртта си или до доброволното си пенсиониране.

Изборите за Върховен съд са непартийни и всички кандидати се явяват като независими. Наредбите за провеждане на предизборни кампании ограничават гражданите да ги спонсорират най-много с 5000 долара, а организациите, включително комитети за политически действия и корпорации — най-много с 2500.

Шийла Маккарти беше назначена за върховен съдия преди девет години от дружелюбно настроен губернатор, след като предшественикът й почина. Веднъж беше преизбирана на поста си без конкуренция и не се съмняваше, че ще повтори тази лесна победа. Нямаше дори намек за слухове, че някой се готви да заеме мястото й.

Със своите девет години опит във Върховния съд тя беше по-старша само от трима свои колеги, а останалите продължаваха да я смятат за новобранец. И либералите, и консерваторите изпитваха затруднения, когато трябваше да анализират писмените й становища и решения. Беше с умерени виждания, стремеше се да постигне консенсус и не отдаваше подчертано предпочитание нито на буквата, нито на духа на закона. Най-често просто разчиташе на здравия си разум и според някои първо решаваше какъв ще е най-добрият изход от делото, а после намираше достатъчно юридически основания, за да стигне до него. Всичко това я правеше влиятелен член на Върховния съд, защото беше в състояние да постигне споразумение между твърдите консерватори отдясно (които по правило бяха четирима) и либералите отляво (които най-често бяха двама, а понякога — нито един). Четирима съдии с десни убеждения и двама с леви означаваше, че Шийла разполага и с двама колеги в центъра, но точно с това опростенческо виждане се бяха опарили много адвокати, които се бяха опитали да предвидят изхода от някой процес. Повечето дела, с които се занимаваше Върховният съд, не се поддаваха на категоризация. Къде са либералната и консервативната страна в един голям, объркан развод? Или в спора за териториалните граници между две големи дървопреработвателни компании? Много дела бяха решавани с пълно мнозинство, 9 на 0 гласа.

Върховният съд се помещаваше в Каръл Гартин Билдинг в центъра на Джаксън — срещу сградата на щатския законодателен орган. Шийла паркира на запазеното си място в подземния паркинг. После се качи сама до четвъртия етаж с асансьора и влезе в кабинета си точно в 8:45 ч. Нейният главен помощник Пол — невероятно красив 28-годишен хетеросексуален ерген, към когото тя беше силно привързана — влезе в кабинета й броени секунди по-късно.

— Добро утро — поздрави Пол.

Имаше дълга тъмна къдрава коса и обица с брилянт на ухото, а освен това винаги успяваше да поддържа тридневна брада. Очите му бяха лешниковокафяви. Понякога очакваше да го види като модел на „Армани“ в някое от модните списания в апартамента си. Всъщност Пол до голяма степен беше виновен за времето, което Шийла прекарваше всяка сутрин във фитнеса, макар че тя никога не си го признаваше.

— Добро утро — поздрави хладно Шийла, все едно почти не го забелязваше.

— Изслушването по делото „Стърдивант“ е в девет.

— Знам — отвърна тя, като хвърли поглед към задника му, докато младежът излизаше.

Избелели джинси. И дупе на модел. Пол излезе от кабинета й, следван от погледа на съдийката.

На негово място се появи секретарката й. Тя заключи вратата след себе си и извади малък комплект за гримиране, с който се зае да подготви съдия Маккарти. После внимателно оправи косата й — късо подстригана, почти над ухото, наполовина пясъчноруса и наполовина сива в резултат от боядисване за 400 долара два пъти месечно, и я напръска с лак.

— Имам ли шансове с Пол? — попита Шийла със затворени очи.

— Малко е млад, не мислиш ли?

Секретарката беше по-възрастна от шефката си и се занимаваше с грима й от девет години. Дори не спря да я пудри, докато отговаряше.

— Естествено, че е млад — каза съдийката. — Точно това му е хубавото.

— Не знам. Чух, че е ужасно зает с онази червенокосата от кабинета на Олбритън.

Шийла също беше чула за това. В съда беше започнала работа една невероятна млада юристка, току-що завършила „Станфорд“, а Пол обикновено си избираше най-доброто.

— Прочете ли досието по „Стърдивант“? — попита Шийла и се изправи, готова да се отегчи от подробностите.

— Да — отвърна секретарката и внимателно преметна черната й тога на раменете.

Ципът беше отпред. Двете жени се заеха да наместват широката дреха, докато застане в удовлетворително положение.

— Кой е убил ченгето? — попита Шийла, докато вдигаше ципа.

— Не е бил Стърдивант.

— И аз така мисля.

Шийла застана пред голямото огледало и двете се загледаха в отражението й.

— Личи ли си, че съм напълняла? — попита Шийла.

— Не — отвърна секретарката й — както винаги на този въпрос.

— Ами, напълняла съм. Точно затова обичам работата си. Съдийската тога може да скрие поне десет килограма.

— Не, скъпа, истината е друга и двете го знаем. Ти си единственото момиче между осем момчета и никой от тях не е толкова печен и умен като теб.

— И секси. Не забравяй секси.

Секретарката се засмя, когато си помисли за това.

— Там пък изобщо нямаш конкуренция, скъпа. Тези стари пръчове могат само да си мечтаят за секс.

Двете излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора, където отново ги чакаше Пол. Докато слизаха с асансьора до третия етаж, където беше съдебната зала, той изброи някои ключови моменти от делото „Стърдивант“. Единият адвокат може би щеше да твърди това, а другият — онова. Пол беше подготвил няколко въпроса, които щяха да препънат и двамата.

На три пресечки от сградата, където съдия Маккарти заемаше мястото си в съдебната зала, няколко доста напрегнати мъже и (две) жени се събраха, за да обсъдят как да я унищожат. Срещнаха се в заседателна зала без прозорци в безлична сграда — една от многото подобни сгради, струпани около щатския законодателен орган, в които безброй държавни чиновници лобисти се занимаваха с трудната задача да управляват щата Мисисипи.

Домакини на срещата бяха Тони Закари и „Съдебно бъдеще“. Гостите бяха директори на други подобни компании с връзки в правителството. Някои от тях бяха с толкова мъгляви имена, че изобщо не можеше да се разбере с какво се занимават: „Свободна мрежа“, „Пазарно партньорство“, „Търговски съвет“, „Защита на предприемачеството“. Други имена бяха напълно конкретни: „Граждани срещу съдебната тирания“, Асоциация за честно правораздаване, „Контрол на съдебните заседатели“, Комитет за съдебна реформа на щата Мисисипи. Тук бе и старата гвардия — организациите, които представляваха интересите на банките, застрахователните дружества, петролните компании, фармацевтичната промишленост, тежката промишленост, търговията на едро и дребно и всичко най-добро от нашия американски начин на живот.

В сенчестия свят на съдебните манипулации, където лоялността към една или друга страна може да се смени за една нощ, а приятелите да станат врагове до обяд на следващия ден, хората в залата бяха смятани, поне от Тони Закари, че са заслужили доверие.

— Дами и господа — започна Тони, като изостави половината си кроасан в чинията пред себе си. — Целта на тази среща е да ви уведомя, че ще свалим Шийла Маккарти от мястото й във Върховния съд през ноември и ще я заменим с млад съдия, който подкрепя икономическото развитие и ограничената отговорност на големите компании.

Около масата се разнесоха приглушени аплодисменти. Всички освен Закари седяха на местата си и слушаха внимателно и с любопитство. Никой не знаеше със сигурност кой стои зад „Съдебно бъдеще“. Закари се въртеше в тези среди от няколко години и имаше добра репутация, но не притежаваше собствени пари. Организацията му не беше многобройна. И досега не беше проявявал интерес към съдебната система. Внезапното му желание да променя законите, засягащи отговорността на компаниите, бе възникнало изневиделица.

Но нямаше никакво съмнение, че Тони Закари и „Съдебно бъдеще“ са добре финансирани. А в тяхната игра това беше най-важното.

— Разполагаме с първоначалното финансиране, а освен това имаме гаранции за допълнителни средства — гордо съобщи той. — Естествено, ще имаме нужда от още, от вас. Разработили сме стратегия и план за предизборната кампания и ние от „Съдебно бъдеще“ ще се заемем да ги приложим на практика.

Още аплодисменти. Координацията винаги беше най-големият проблем. Имаше толкова много различни организации, проблеми и личности, с които трябваше да се съобразяват. Набирането на средства не представляваше проблем, поне за хора като тях, но истинските трудности често започваха, когато трябваше да се реши как най-добре да се похарчат парите. Фактът, че Тони доста агресивно бе поел контрола и отговорността за цялата операция, беше чудесна новина. Останалите нямаха нищо против да подписват чековете и да мобилизират гласоподавателите си.

— А кой е кандидатът? — попита някой.

Тони се усмихна.

— Ще ви хареса. Все още не мога да ви кажа името му, но съм сигурен, че ще ви хареса. Това момче е създадено за телевизията.

Рон Фиск все още не се беше съгласил да участва в кампанията, но Тони Закари не се съмняваше, че ще го направи. А ако откажеше по някаква причина, в списъка имаше още много имена. Наистина съвсем скоро щяха да имат кандидат — дори това да им струваше цели торби с пари.

— Да поговорим ли за финансовото осигуряване? — предложи Тони и се впусна в темата, без да чака потвърждение. — Досега разполагаме с един милион долара. Искам да похарчим повече, отколкото двамата кандидати на последните избори, — взети заедно. Както си спомняте, те бяха преди две години и вашето момче не успя да спечели. Е, моето момче няма да загуби. За да ви гарантирам това, ми трябват още два милиона долара от вас и членовете на вашите организации.

За такива избори три милиона долара представляваха шокираща сума. В последните избори за губернатор на щата, които включваха всичките осемдесет и осем окръга, а не само една трета от тях, победителят беше похарчил седем милиона долара, а вторият в класирането — половината от тази сума. Освен това изборите за губернатор винаги бяха голямо шоу — гвоздеят на политическата програма в щата. Страстите бяха горещи, а изборната активност — огромна.

Докато изборите за съдии от Върховния съд, когато изобщо имаше такива, рядко привличаха повече от една трета от регистрираните гласоподаватели.

— Как смятате да похарчите три милиона долара? — попита някой.

Въпросът не беше в самото набиране на толкова много пари. Предполагаше се, че с това нямаше да има никакъв проблем, защото присъстващите имаха достъп до хора с достатъчно дълбоки джобове.

— Телевизия, телевизия, телевизия — отвърна Тони.

И това наистина беше вярно — поне отчасти. Никога нямаше да им разкрие цялостната стратегия. С мистър Райнхарт всъщност планираха да похарчат доста повече от три милиона долара, но много от плащанията щяха да бъдат в брой или щяха внимателно да бъдат изнесени извън щата.

Появи се един асистент, който започна да раздава на всички някакви дебели папки.

— Ето какво сме направили в други щати — обясни Тони. — Моля, вземете папките със себе си, за да прочетете съдържанието им на спокойствие.

Последваха още въпроси — както за стратегията, така и за кандидата. Тони не разкриваше почти никакви подробности, но не спираше да подчертава нуждата от финансово обезпечаване на кампанията — колкото по-скоро, толкова по-добре. Единствената спънка в срещата беше моментът, когато представителят на „Граждани срещу съдебната тирания“ ги осведоми, че неговата организация вече активно набира хора, които да се кандидатират срещу Маккарти, и също планира да я свали от нейния пост във Върховния съд. „Граждани срещу съдебната тирания“ твърдяха, че имат осем хиляди членове, макар че това изглеждаше съмнително. Повечето активисти на организацията бяха ищци, изгорели в различни дела. Организацията имаше известна репутация, но не разполагаше с един милион долара. След кратък, но разгорещен спор Тони предложи на „Граждани срещу съдебната тирания“ да проведат собствена кампания, при което представителят на конкурентната организация бързо отстъпи и се съгласи да го подкрепи.

Преди да закрие срещата, Тони напомни на всички присъстващи, че дискретността е съдбоносно важна за тази кампания.

— Ако адвокатските организации разберат, че ще се кандидатираме, ще се стегнат и също ще започнат да набират средства. А последния път ви победиха.

Присъстващите се подразниха от начина, по който говореше Тони — сякаш щяха да спечелят на миналите избори, ако той и „Съдебно бъдеще“ бяха на тяхна страна. Но никой не коментира това. Споменаването на адвокатските организации веднага им припомни кой е истинският враг.

А и всички бяха твърде развълнувани от идеята за предстоящата кампания, за да се карат помежду си.

Твърдеше се, че колективният иск включва „над триста“ жертви, които бяха пострадали от престъпната небрежност на „Крейн Кемикъл“ и завода в Баумор. Но самият иск беше подписан едва от двайсет ищци, като не повече от половината от тях наистина страдаха от сериозни заболявания. Връзката на заболяванията им със замърсената вода тепърва трябваше да се доказва.

Колективният иск беше подаден във федералния съд в Хатисбърг — на една крачка от окръжния съд, където д-р Лиона Роча и нейните съдебни заседатели бяха произнесли присъдата си едва преди два месеца. Адвокатите Стърлинг Бинц от Филаделфия и Ф. Клайд Хардин от Баумор се появиха лично, за да подадат колективния иск и да отговорят на въпросите на репортерите, които се бяха отзовали на поканата им. За съжаление, не бяха дошли никакви телевизионни репортери, а само журналисти от специализираната преса. Въпреки това случката си беше истинско приключение — поне за Клайд. Не беше влизал във федерален съд повече от трийсет години.

Колкото до мистър Бинц, той направо се отврати от липсата на журналистическо внимание. Беше си мечтал за огромни заглавия и дълги статии с великолепни фотографии. Беше подавал много колективни искове и обикновено се беше справял със задачата да ги рекламира адекватно в медиите. Какъв им беше проблемът на тези селяни от Мисисипи?

Клайд бързо се прибра в Баумор, където Мириам нетърпеливо чакаше в кантората.

— По кой канал ви дават? — попита тя.

— По никой.

— Какво?!

Това несъмнено беше най-важният ден в историята на кантората „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ и Мириам нямаше търпение да го гледа по телевизията.

— Решихме да не се занимаваме с телевизионни репортери — обясни Клайд и погледна часовника си. — На тях не може да се има доверие.

Беше пет и петнайсет, крайно време Мириам да си върви.

— Няма нужда да оставаш — каза той, докато сваляше сакото си. — Аз ще се оправя.

Разочарована, тя бързо си тръгна и Клайд веднага извади бутилката. Ледената чиста водка бързо го успокои и той се зае да си припомня този велик ден. Ако имаше късмет, дори щяха да пуснат снимката му в местния вестник на Хатисбърг.

Бинц твърдеше, че има триста клиенти. Значи Ф. Клайд Хардин щеше да събере добра сумичка от своята такса — по 500 долара на човек. Досега беше получил само 3500, с които беше изплатил някои закъснели данъци и такси.

Той си наля втора чаша и реши да не се притеснява. Бинц нямаше да го прецака, защото имаше нужда от него. Той — Ф. Клайд Хардин — вече беше адвокат по един от най-важните колективни искове в страната. Всички пътища водеха към Баумор, а Клайд беше господар в този град.

13

В кантората обясниха, че мистър Фиск ще бъде в Джаксън през целия ден по лична работа. С други думи, не питайте. Като съдружник имаше право да отсъства от работа, когато си иска, макар че Фиск беше толкова дисциплиниран и организиран, че всички служители от кантората обикновено можеха да го открият в рамките на пет минути.

Призори той се сбогува с Дорийн на стъпалата пред къщата. Тя също беше поканена, но й бе невъзможно да отиде, защото имаше работа и три деца. Просто трябваше да я предупредят по-рано. Рон излезе от къщи, без да закусва, но не защото бързаше чак толкова. Тони Закари беше споменал, че ще закусват в самолета, и това беше достатъчно, за да изкуши Рон да пропусне обичайните си овесени ядки.

Пистата в Брукхейвън беше твърде къса за реактивен самолет, така че Рон с радост се съгласи да отиде до летището в Джаксън. Никога не се беше приближавал на по-малко от сто метра до частен реактивен самолет и дори не си беше мечтал, че някога ще се вози в такъв. Тони Закари го чакаше на летището, здраво му стисна ръката и весело го поздрави с думите:

— Добро утро, ваша светлост.

Двамата решително закрачиха по асфалта на пистата, като подминаха няколко стари турбовитлови самолета — малки, немощни, допотопни машини. В далечината ги очакваше великолепен реактивен самолет — изящен и фантастичен като космически кораб. Навигационните му светлини проблясваха. Красивата му стълбичка беше спусната, като някаква великолепна покана за специалните му пътници. Рон последва Тони нагоре по стъпалата, а на входа на самолета ги посрещна симпатична стюардеса с къса пола, поздрави ги с „Добре дошли на борда“, взе връхните им дрехи и им показа къде да седнат.

— Летял ли си с Гълфстрийм? — попита го Тони, докато се настаняваха.

Единият от пилотите ги поздрави и натисна някакъв бутон, за да прибере стълбичката.

— Не — отвърна Рон и огледа с възхищение интериора от полиран махагон, мека кожена тапицерия и позлата.

— Това е модел 05 — мерцедесът на частните реактивни самолети. Може да ни закара до Париж, без да каца за презареждане.

„Тогава да отиваме в Париж вместо във Вашингтон“, помисли си Рон и се наведе встрани към пътеката, за да разгледа целия самолет. Набързо преброи места за поне една дузина разглезени пътници.

— Много е красив — отбеляза той.

Искаше му се да попита кой е собственикът. Кой плащаше това пътуване? Кой стоеше зад това златно предложение? Но после си каза, че ще бъде грубо да разпитва. Опита се да се отпусне, да се наслаждава на пътуването, да се радва на късмета си и да запомни всичко, за да може после да разкаже на Дорийн.

Стюардесата отново се появи, запозна ги с инструкциите за безопасност и ги попита какво искат за закуска. Тони си поръча бъркани яйца, бекон и пържени картофи. Рони си поръча същото.

— Банята и кухнята са отзад — продължи Тони, все едно всеки ден летеше с 05. — Канапето е разтегателно, ако искаш да подремнеш.

Докато рулираха по пистата, им донесоха кафето. Стюардесата им предложи различни вестници. Тони взе един, енергично го разтвори, почака няколко секунди и подхвърли:

— Следиш ли делото в Баумор?

Рон се преструваше, че чете някакъв вестник, но всъщност продължаваше да се наслаждава на луксозната обстановка в самолета.

— Донякъде — отвърна той.

— Вчера са подали колективен иск срещу компанията — каза Тони с искрено отвращение. — Известна кантора със седалище във Филаделфия. Лешоядите долетяха.

Беше първият му коментар на тази тема пред Рон, но със сигурност нямаше да бъде последният.

Самолетът излетя. Беше една от трите такива машини, притежавани от различни компании с общ собственик — Трюдо Груп, — но управлявани от отделна чартърна компания, така че беше невъзможно да се проследят до истинския им собственик. Рон видя как Джаксън изчезна под него. А няколко минути по-късно, когато достигнаха височина от дванайсет хиляди метра, усети и чудесния аромат на бекона.

Кацнаха на летище „Дълес“, преместиха се на задната седалка на една дълга черна лимузина и четирийсет минути по-късно вече бяха в центъра на Вашингтон, на Кей Стрийт. По пътя Тони обясни, че в 10:00 ч. сутринта имат среща с потенциални спонсори, след това малък обяд и още една среща с други спонсори в 2:00 ч. следобед. Рон щеше да се прибере навреме за вечеря. Направо му се виеше свят от мисълта, че пътува толкова луксозно и изпълнява толкова важна роля.

Двамата се качиха на седмия етаж в една сграда и излязоха в доста семплото фоайе на Съюза на американските семейства, където ги посрещна една още по-семпла секретарка. В самолета Тони го беше инструктирал по следния начин: „Тази група е вероятно най-могъщата от всички организации на защитниците на консервативните християнски ценности. Имат много членове, огромни финансови възможности и силно влияние. Политиците във Вашингтон ги обичат, но освен това се страхуват от тях. Организацията се ръководи от Уолтър Ътли — бивш конгресмен, на когото му писнало от либералите в Конгреса и решил да си направи собствена извънпарламентарна група.“

Фиск беше чувал за Уолтър Ътли и неговия Съюз на американските семейства.

Въведоха ги в голяма заседателна зала, където ги чакаше самият мистър Ътли, за да се усмихне топло, да им стисне ръцете и да ги представи на още няколко мъже, за които Тони също му беше разказал в самолета. Те представляваха други организации: „Партньорство за молитва“, „Световна светлина“, „Семейна кръгла маса“, „Евангелистка инициатива“ и прочие. Според Тони всичките играеха важна роля в определянето на националната политика.

Присъстващите се настаниха около масата, на която бяха подредени разтворени бележници и доклади, сякаш възнамеряваха да накарат мистър Фиск да даде показания под клетва. Тони започна срещата, като им разказа за положението във Върховния съд на щата Мисисипи — предимно в положителна светлина. Според неговия разказ повечето съдии бяха добри мъже с безупречна професионална биография, що се отнася до решенията им в съда. Но, разбира се, нямаше как да пропусне и съдия Маккарти с нейния зле прикрит либерализъм. На нея не можеше да се има доверие, когато ставаше дума за важни въпроси. Беше разведена. Слуховете твърдяха, че не се слави с безупречен морал, макар че Тони не спомена повече подробности по този въпрос.

И за да се изправят срещу нея, те имаха нужда от Рон. Тони набързо описа професионалната биография на техния кандидат (като не спомена нито един факт, който присъстващите вече не знаеха). После даде думата на самия Рон, който се прокашля и им благодари за поканата. Започна да разказва за живота си, образованието, възпитанието, родителите, жената и децата си. Беше ревностен християнин, дякон в баптистката църква „Сейнт Люк“ и преподаваше в неделното училище. Беше член на Ротари Клъб, на екологична организация и треньор по бейзбол в младежката лига. Не пропусна нито една подробност от биографията си, а накрая сви рамене, все едно искаше да каже: „Това е всичко.“

Рон и жена му се бяха молили за това решение. Дори се бяха срещнали с пастора си, за да се помолят заедно с него — на по-високо равнище. Не се притесняваха от нищо. Бяха готови.

Мъжете около масата бяха все така топло и дружелюбно настроени и изглеждаха щастливи, че се срещат с него. Попитаха го за миналото му — имаше ли нещо, което можеше да го изненада неприятно? Любовна връзка, шофиране в пияно състояние, някоя глупава история в колежа? Някакви други проблеми от морално естество? Нали това беше първият и единственият му брак? Да, добре, и ние така смятахме. Някакви твърдения за сексуален тормоз от страна на подчинените му? Каквото и да е, свързано със секс — защото сексът е най-страшното оръжие в една разгорещена предизборна кампания. И след като бяха започнали тази тема, каква беше позицията му по отношение на хомосексуалистите? А браковете между хомосексуалисти? Абсолютно против! А равноправното съжителство на брачни начала? Не, сър, не и в щата Мисисипи! А правото такива хора да осиновяват деца? Не, сър.

Правото на аборт? Против. Независимо от начина на зачеване? Против, във всички случаи.

Смъртно наказание? Определено „за“.

Изглежда, никой от присъстващите не забеляза противоречието между двете.

Втората поправка на американската конституция, правото да се носи оръжие и прочие? Рон обичаше оръжията, но за миг се запита защо точно тези представители на религиозни организации се интересуват от тях. После изведнъж се сети — това беше политически въпрос, свързан с предизборната кампания. Присъстващите ужасно се зарадваха, когато им отговори, че ходи на лов още от дете, и той им разказа за това с най-големи подробности. Остави ги с впечатлението, че нито едно животно не е в безопасност покрай него.

След това директорът на „Семейна кръгла маса“ му зададе с пискливия си глас няколко въпроса за разделението между църквата и държавата и повечето от присъстващите сякаш задрямаха. Рон удържа фронта, като отговори смислено на всички въпроси, и малцината слушатели, изглежда, останаха доволни от отговорите му. Освен това Рон започна да разбира, че всичко това е само шоу. Тези хора бяха взели решение много преди той да потегли от Брукхейвън рано сутринта. Той вече беше техният кандидат и в момента все едно проповядваше пред църковния хор.

Следващите въпроси засягаха свободата на изразяване — най-вече по религиозни въпроси. Един от тях гласеше: „Има ли право един съдия от малък град да окачи в съдебната зала Десетте Божи заповеди?“ Рон усети, че този въпрос наистина ги вълнува, и отначало беше склонен да бъде искрен и да отговори с „не“. Върховният съд на САЩ беше постановил, че това представлява нарушение на разделението между църквата и държавата, и Рон беше съгласен с този аргумент. Но не искаше да смути присъстващите, така че отговори внимателно:

— Един от моите примери за подражание е стар съдия от окръжния съд в Брукхейвън.

Рон за миг прецени следващите си думи, сякаш финтираше поредица от удари на боксовия ринг.

— Велик човек — продължи той. — Десетте Божи заповеди висят на стената в съда от трийсет години, а аз винаги съм се възхищавал от него.

Беше елегантен отговор, който бе оценен по достойнство от присъстващите. Чудесен пример за словесна ловкост, която можеше да помогне на мистър Фиск да оцелее в някой критичен момент от предизборната си кампания. Така че никой не го притисна повече на тази тема. В крайна сметка всички тук бяха опитни политици, калени в битките, и бяха в състояние да оценят умението да се извърта.

След един час Уолтър Ътли погледна часовника си и обяви, че малко изостава от графика си. Днес трябваше да проведе още важни срещи. После приключи срещата с изявлението, че е останал много впечатлен от Рон Фиск и не вижда причина неговият Съюз на американските семейства да не го подкрепи финансово; нещо повече — трябваше да мобилизира гласоподавателите си. Всички около масата закимаха в знак на съгласие и Тони Закари се почувства толкова горд, все едно току-що беше станал баща.

Когато отново се качиха в лимузината, Тони Закари обяви:

— Има промяна в плана за обяд. Сенатор Ръд иска да се запознае с теб.

— Сенатор Ръд? — попита невярващо Рон.

— Точно така — потвърди гордо Тони.

Майърс Ръд караше седмия си мандат в Сената на САЩ (трийсет и девет години в политиката) и последните три пъти се беше явил сам на изборите за своя пост, защото никой не бе посмял да се кандидатира срещу него. Поне 40 процента от хората го ненавиждаха, но другите 60 процента го обожаваха, а той се беше усъвършенствал в умението да се грижи за своите и да не обръща никакво внимание на всички останали. Беше жива легенда в политическия пейзаж на щата Мисисипи — можеше да оправи всичко, не спираше да се бърка във всички местни избори и беше едновременно крал, който лично избира своите кандидати, и наемен убиец, който унищожава противниците им; банка, която можеше да финансира всяка предизборна кампания с огромни парични потоци; стар мъдрец, който ръководи своята партия, и бандит, който унищожава другите.

— Сенатор Ръд се интересува от тези избори? — попита невинно Фиск.

Тони го изгледа подозрително. Наистина ли младокът беше толкова наивен?

— Естествено, че се интересува. Сенатор Ръд е много близък с хората, с които се запозна току-що. Членовете на техните организации гласуват за него сто процента. Буквално. Не деветдесет и пет, а сто процента. Само трима сенатори могат да се похвалят с това, а другите двама са новобранци.

„Какво ли ще каже Дорийн? — помисли си Рон. — Ще обядвам във Вашингтон със сенатор Ръд!“

Когато приближиха Капитолия, лимузината зави по еднопосочна улица.

— Да слезем тук — каза Тони, преди шофьорът да успее да излезе от колата, за да им отвори вратата.

Двамата поеха към тесен вход до невзрачен хотел, наречен „Мъриори“. Посрещна ги намръщен стар портиер със зелена униформа.

— Имаме среща със сенатор Ръд — каза рязко Тони.

Чертите на портиера се смекчиха и той им отвори вратата. Влязоха и поеха през пуста мрачна трапезария, а после по дълъг коридор.

— Това е личната приемна на сенатора — обясни тихо Тони.

Рон беше силно впечатлен. Килимът беше износен, а боята на стените се лющеше, но старинната сграда притежаваше някаква особена елегантност. Историята сякаш беше попила в стените. „Колко ли сделки са сключени тук?“, запита се той.

В дъното на коридора влязоха в малка частна трапезария, където признаците за сериозна власт се виждаха още по-ясно. Сенатор Ръд седеше на малка маса, притиснал мобилен телефон до ухото си. Рон не го беше виждал на живо, но веднага го позна. Сенаторът беше с тъмен костюм, червена вратовръзка и гъста, блестяща сива коса, сресана наляво и фиксирана със солидно количество гел. Голямото му кръгло лице сякаш ставаше все по-дебело с всяка изминала година. Около него като пчели се суетяха поне четирима от помощниците му, заети с неотложни разговори по мобилните си телефони — може би един с друг.

Тони и Фиск зачакаха представлението да свърши. Властта в действие.

Изведнъж сенаторът затвори телефона си и другите четири разговора бяха прекратени в същия миг.

— Изчезвайте — изръмжа властно той и подчинените му се пръснаха като мишки.

— Как си, Закари? — попита той и се изправи.

Тони Закари представи спътника си и тримата поведоха неангажиращ разговор. Ръд създаваше впечатление, че познава всички в Брукхейвън, дори имаше някаква леля, която беше живяла там, и за него беше чест да се запознае с мистър Фиск, за когото беше чувал толкова много. В някакъв определен момент от разговора Тони изведнъж каза „Ще се върна след час“ и изчезна. На негово място се появи сервитьор, облечен в смокинг.

— Седни — настоя Ръд. — Храната не е нищо особено, но поне те оставят на мира. Обядвам тук пет пъти в седмицата.

Сервитьорът не обърна внимание на забележката и им подаде менютата.

— Прекрасно е — каза Рон, като се огледа.

По стените имаше полици с книги, които не бяха четени, нито бърсани от прахта поне сто години. Обядваха в библиотека. Нищо чудно, че бяха само двамата. Поръчаха си супа и риба-меч на скара. Сервитьорът затвори вратата след себе си.

— Имам среща в един — каза Ръд. — Да не губим време.

Той се зае да сипва захар в своя студен чай и да го разбърква със супена лъжица.

— Разбира се — отвърна Рон.

— Ти имаш шансове да спечелиш тези избори, Рон. А Господ ми е свидетел, че имаме нужда от теб.

Точно така се изрази кралят, а след няколко часа Рон отново и отново щеше да го цитира пред Дорийн. Това беше гаранция от човек, който никога не беше губил избори през живота си, и още с тези встъпителни думи Рон Фиск вече беше пълноправен кандидат.

— Както знаеш — продължи Ръд, който всъщност нямаше навика да слуша какво отговарят събеседниците му, особено когато бяха дребни провинциални политици от родния му щат, — аз не се занимавам с местни избори.

Първоначалната реакция на Фиск беше да се засмее на глас, но бързо осъзна, че сенаторът всъщност говори сериозно.

— Но тези избори са твърде важни — продължи Ръд. — Така че ще направя, каквото ми е по силите, а то не е за пренебрегване, нали разбираш?

— Естествено — съгласи се Рон.

— Спечелил съм някои влиятелни приятели в този бизнес и те с радост ще подкрепят кампанията ти. Само трябва да им звънна по телефона.

Рон вежливо кимаше. Преди два месеца беше чел една статия в „Нюзуик“, в която се разказваше за огромните суми, които големите компании изсипваха във Вашингтон, за да защитават интересите си — и за политиците, които се възползваха от тях. Ръд оглавяваше списъка. Беше събрал над 11 милиона долара фонд за следващата си предизборна кампания, макар че такава изобщо не се задаваше. Дори самата мисъл за конкурент, който да се изправи срещу него, беше абсурдна. Големият бизнес го подкрепяше — банки, застрахователни агенции, петролни и въгледобивни компании, медии, отбранителна и фармацевтична промишленост. Нито един сектор от американската промишленост не беше успял да избяга от вездесъщите пипала на неговата мощна машина за набиране на средства.

— Благодаря — каза Рон, защото се почувства длъжен да каже нещо.

— Моите приятели могат да съберат много пари. Познавам лично и хората, които заемат най-важните постове. Губернатора, законодателите, кметовете. Познаваш ли Уилям Тейт Ферис?

— Не, сър.

— Той е началник на полицейските патрули в четвърти район на окръг Адамс, в твоя избирателен район. Два пъти съм измъквал брат му от затвора. Уили Тейт ще обиколи къщите по всички улици, ако му кажа. А по тези места няма по-влиятелен политик от него. Само трябва да му звънна, и печелиш окръг Адамс.

Той щракна с пръсти, все едно искаше да покаже колко е лесно.

— А познаваш ли Линк Кайзър? Шерифа на окръг Уейн?

— Мисля, че да.

— Линк също ми е стар приятел. Преди две години имаше нужда от нови патрулни коли, радиостанции, бронежилетки, пистолети и прочие. От местната управа не му даваха, така че той се обади на мен. Аз отидох в Министерството на вътрешната сигурност, поговорих с някои приятели, извих някои ръце и изведнъж в окръг Уейн се появиха шест милиона долара за борба с тероризма. Купиха си повече патрулни коли, отколкото са полицаите с шофьорски книжки. Радиостанциите им са по-добри от тези, които използват във военноморския флот. И гледай какво стана — терористите дори не припарват до окръг Уейн!

Сенаторът се разсмя на собствената си шега и Рон се присъедини към него. Нямаше нищо по-смешно от това да се хвърлят на вятъра още няколко милиона долара на данъкоплатците.

— Ако ти трябва Линк, имаш го, а с него и окръг Уейн — обобщи Ръд и отпи голяма глътка от чая си.

Два окръга вече му бяха вързани в кърпа и Рон се замисли за останалите двайсет и пет в южния избирателен район. Дали целият следващ час щеше да бъде посветен на други подобни истории за тях? Надяваше се, че не. Донесоха им супата.

— Тая Маккарти — продължи Ръд, докато сърбаше от супата — никога не е била от нашите.

Рон разбра, че с това се има предвид „от хората на сенатор Ръд“.

— Прекалено либерална е, а и, между нас казано, просто не й отива черната тога. Схващаш ли накъде бия?

Рон кимна леко, загледан в супата си. Нищо чудно, че сенаторът предпочиташе да обядва сам. Рон си помисли, че дори не знае първото име на Маккарти. Всъщност не знаеше почти нищо за нея, освен че е жена и според него не става за тази работа.

За да отклони разговора от познатите на сенатора, Рон реши да зададе един поне донякъде интелигентен въпрос:

— Ами крайбрежието на Мексиканския залив? Не познавам почти никого там.

Както и очакваше, Ръд изпуфтя презрително. Никакъв проблем.

— Съпругата ми е от Бей Сейнт Луис — отвърна той, сякаш това беше предостатъчно да гарантира изборната победа на избраника му. — Ще ти осигуря военнопромишления комплекс, корабостроителниците, НАСА — тези хора все едно са ми в джоба.

„Да, сигурно и те разправят така за теб — помисли си Рон. — Нещо като обща собственост.“

До чашата на сенатора избръмча мобилен телефон. Той погледна дисплея, намръщи се и каза:

— Трябва да вдигна. Търсят ме от Белия дом.

Изглеждаше раздразнен, че го прекъсват.

— Да изляза ли? — попита Рон.

Беше едновременно дълбоко впечатлен и ужасен, че може да чуе нещо съдбоносно, което в никакъв случай не бива да знае. Докато вдигаше телефона, Ръд му махна да си седне.

— Не, не.

Фиск се опита да се съсредоточи върху супата, чая и хляба и макар че никога нямаше да забрави този обяд, вече му се искаше да свърши по-бързо. Разговорът по телефона обаче продължи дълго. Ръд сумтеше, мърмореше нещо и по никакъв начин не издаваше точно каква криза предотвратява в момента. Сервитьорът отново се появи, за да им донесе рибата меч, която отначало цвърчеше от скарата, но бързо изстина. Бялото цвекло от гарнитурата плаваше в локвичка разтопено масло.

Когато се увери, че светът отново е в безопасност, Ръд затвори и заби вилицата си по средата на своята риба.

— Извинявай — каза. — Проклети руснаци. Както и да е, Рон, искам да се кандидатираш. Това е важно за целия щат. Трябва да стегнем нашия съд, ако искаме да постигнем нещо.

— Да, сър, но…

— Разполагаш с пълната ми подкрепа. Естествено, няма да има нищо черно на бяло, но и няма да пожаля никакви усилия зад кулисите. Ще събера солидни суми за кампанията ти. Ще размахам камшика, ще извия ръцете на когото трябва и изобщо ще направя всичко, което е нужно. Това е моята игра, синко, не се съмнявай в мен.

— Ами ако…

— Никой не може да ме победи в щата Мисисипи. Питай губернатора. До изборите оставаха само два месеца, а той изоставаше с двайсет процента и се опитваше да свърши всичко сам. Твърдеше, че нямал нужда от помощ. Но аз отидох със самолета, поговорихме си малко, той си промени решението и спечели убедително. Не обичам да се занимавам с местни избори, но ще го направя. А тези избори са важни. Ти ще се справиш ли?

— Мисля, че да.

— Не бъди глупав, Рон. Няма да имаш друга такава възможност да направиш нещо велико. Помисли си, ти си само на ъъъ…

— Трийсет и девет — подсказа му Рон.

— На трийсет и девет още имаш жълто покрай устата, а ще влезеш във Върховния съд на щата Мисисипи! А веднъж като те вкараме там, няма излизане. Помисли си само.

— Мисля с всички сили, сър.

— Добре.

Телефонът отново избръмча — сигурно този път беше самият президент.

— Извинявай — каза Ръд и напъха едно огромно парче риба в устата си.

Третата и последна спирка от обиколката беше в офиса на „Мрежа за съдебна реформа“ на Кънектикът Авеню. Тони отново пое командването и набързо се справи с представянето и кратката встъпителна реч. Фиск отговори на няколко безобидни въпроса — много по-леки от онези, които му бяха отправили религиозните шефове сутринта. Той отново остана със силното впечатление, че всичко е чиста формалност. Сякаш имаха нужда да видят своя кандидат на живо, но вече бяха взели решение още преди това. Разчитаха на Тони, а след като той го препоръчваше, значи и те щяха да го подкрепят.

Рон Фиск не знаеше, че цялата среща, която продължи четирийсет и една минути, е заснета от скрита камера, свързана с малка видеозала на горния етаж, където внимателно гледаше не друг, а Бари Райнхарт. Вече беше събрал дебело досие за Фиск, в което имаше снимки и всякакви отзиви, но имаше нужда да чуе гласа му, да види очите и ръцете му, да го чуе как отговаря. Наистина ли беше достатъчно фотогеничен, телегеничен, добре облечен и симпатичен? Имаше ли глас, на който можеш да се довериш? Говореше ли като интелигентен човек, или беше скучен? Притесняваше ли се от непознати, или беше спокоен и самоуверен? Поддаваше ли се на обработка, преди да бъде пуснат на пазара?

След петнайсет минути Бари беше убеден. Единственото отрицателно качество на кандидата беше известна нервност, но това беше нормално. Когато измъкнеш един човек от Брукхейвън и го изправиш да говори пред тълпа непознати хора в непознат град, няма нищо чудно, че ще се запъне няколко пъти. Но имаше хубав глас, хубаво лице и приличен костюм. Бари със сигурност беше работил и с по-неподходящи претенденти.

Двамата никога нямаше да се срещнат лично — и както във всички останали кампании на Бари кандидатът никога нямаше да разбере кой дърпа конците.

Докато летяха обратно, Тони си поръча уиски с лимон и се опита да накара Рон също да изпие нещо, но той отказа и си поръча кафе. Беше идеалната обстановка за едно питие — на борда на луксозен частен самолет, с великолепна млада дама зад бара, след дълъг и напрегнат ден, далеч от всички познати и проблеми.

— Само кафе — каза Рон.

Въпреки обстановката той знаеше, че продължават да го преценяват. Освен това наистина беше въздържател. Не беше трудно да откаже.

Не че Тони беше чак толкова запален по алкохола. Той отпи няколко глътки от коктейла, разхлаби възела на вратовръзката си, настани се по-удобно и най-сетне подхвърли:

— Носят се слухове, че онази Маккарти доста сериозно си пийва.

Рон само сви рамене. Тези слухове не бяха стигнали до Брукхейвън. Всъщност Рон предполагаше, че поне 50 процента от жителите на градчето не знаят по име нито един от тримата съдии от техния избирателен район, какво остава да са запознати с добрите или лошите им навици.

Тони отново отпи от коктейла си, преди да продължи.

— И двамата й родители са били алкохолици. Естествено, те са родом от крайбрежието на Мексиканския залив, така че нищо чудно. Маккарти обича да посещава един клуб, казва се „Тюздис“. Знаеш ли го?

— Не.

— Чувал съм, че е нещо като пазар за хора на средна възраст, които си търсят сексуален партньор без обвързване. Не съм ходил.

Фиск не захапа въдицата. Изглежда, се отегчаваше от такива слухове. Тони не се притесни. Дори се зарадва. Нека кандидатът да си остане на висота. Имаше си специални хора, които да се ровят в калта.

— От колко време познаваш сенатор Ръд? — попита Фиск, за да смени темата.

— Отдавна — отвърна Тони.

До края на краткия полет двамата разговаряха за големия сенатор и колоритната му кариера.

Рон веднага се отправи към къщи, все още замаян от досега с властта и нейните изкушения. Дорийн го чакаше, за да й разкаже всичко. Вечеряха претоплени спагети, докато децата довършваха домашните си и се приготвяха за лягане.

Дорийн му зададе много въпроси и Рон се затрудни с някои от отговорите. Защо толкова много различни организации бяха готови да похарчат толкова много пари за един непознат и съвсем неопитен политик? Защото вярваха на преценката си. Защото предпочитаха интелигентни, амбициозни млади хора с правилни убеждения, необременени от миналото си. И ако Рон беше отказал, просто щяха да намерят друг на негово място. Бяха твърдо решени да спечелят в цялата страна. Движението им беше от национален мащаб и с национална важност.

Но всички съмнения на Дорийн се разсеяха, когато разбра, че нейният съпруг е обядвал в компанията на сенатор Майърс Ръд. Двамата взеха решение — щяха да се хвърлят в непознатия свят на политиката и да спечелят.

14

Бари Райнхарт хвана пътническия самолет до летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, а оттам взе кола под наем до хотел „Мърсър“ в Сохо. Регистрира се, взе си душ и се преоблече с по-плътен вълнен костюм, защото синоптиците очакваха сняг. Прибра факса, който се беше получил за него на рецепцията, и измина пеш осем пресечки до малък виетнамски ресторант близо до Гринидж Вилидж, който все още не фигурираше в пътеводителите. Мистър Трюдо обичаше да провежда дискретни срещи на това място. В ресторанта нямаше никого, а той беше подранил, така че се настани на бара и си поръча нещо за пиене.

Дребният колективен иск на Ф. Клайд Хардин не беше голяма новина в щата Мисисипи, но в Ню Йорк предизвика далеч повече емоции. Новината за иска беше публикувана във финансовите всекидневници, а сриналите се акции на „Крейн Кемикъл“ за пореден път пострадаха.

Мистър Трюдо беше прекарал целия ден в телефонни разговори и в крясъци по Боби Рацлаф. В началото на деня акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха между 18 и 20 долара, но новината за колективния иск ги удари с няколко долара. В края на деня се котираха вече за 14,50 долара, нов печален рекорд, и Карл се престори на силно разстроен от този факт. Боби Рацлаф, който вече беше взел назаем един милион долара от пенсионния си фонд, изглеждаше още по-потиснат.

Но истината беше, че колкото по-ниско падаха акциите, толкова по-добре. Карл искаше цената им да продължава да върви надолу. Вече беше загубил един милиард на хартия и можеше да си позволи да губи още, защото един ден щеше да си върне всичко — при това с лихвите. Тайно от всички, освен от двама банкери в Цюрих, Карл вече беше започнал да изкупува акциите на „Крейн Кемикъл“ посредством невероятно мъглява компания в Панама. Купуваше ги предпазливо, на малки партиди, така че да не наруши тенденцията към спад в цените. Изкупуваше по пет хиляди акции в дните, когато на борсата беше тихо, и по двайсет хиляди в по-напрегнати дни — точно толкова, че да не привлича внимание. Скоро трябваше да излязат резултатите за печалбата на компанията за четвъртото тримесечие, а Карл беше започнал да подправя счетоводните отчети още от Коледа. Цената на акциите щеше да продължава да пада. А Карл щеше да продължава да ги изкупува.

Когато се стъмни, той изпрати Рацлаф вкъщи и върна няколко телефонни обаждания. В седем часа вечерта се вмъкна на задната седалка на бентлито и Толивър го закара във виетнамския ресторант.

Карл не беше виждал Райнхарт от първата им среща в Бока Ратоун през ноември миналата година — три дни след обявяването на присъдата. Двамата не общуваха по обикновената или електронната поща, не си изпращаха факсове и пратки с куриерски служби, не си говореха по стационарен или обикновен мобилен телефон. Вместо това и двамата имаха по един сигурен смартфон, с който се свързваха само помежду си, и веднъж в седмицата, когато имаше малко свободно време, Карл се обаждаше за новини.

Двамата минаха през една бамбукова завеса и влязоха в слабо осветена стаичка с една-единствена маса. Сервитьорът им донесе напитките. Карл беше подхванал обичайната тема за колективните искове и проклетите адвокати, които се занимаваха с тях.

— Вече се занимаваме с „жертви“, на които им тече кръв от носа или някъде ги сърби — оплака се той. — Всеки селяндур, който някога е минавал с колата си покрай завода, вече е подал иск срещу нас. Никой не помни доброто старо време, когато плащахме най-големите заплати в щата Мисисипи. Адвокатите подхранват масовата истерия и всички се състезават кой ще стигне най-бързо в съда.

— Може да стане и по-зле — отвърна Бари. — Знаем за още една група адвокати, които също събират клиенти. Ако и те подадат колективен иск, ще го добавят към първия. Но аз не се тревожа.

— Не се тревожиш? Естествено, нали не гориш с пари.

— Ще си върнеш всичко, Карл. Успокой се.

Двамата вече си говореха на малки имена, за да покажат колко са близки.

— Да се успокоя?! Акциите на „Крейн Кемикъл“ паднаха до четиринайсет и петдесет. Ако притежаваше двайсет и пет милиона от тях, може би и ти щеше да се разтревожиш.

— Не, нямаше. Щях да започна да изкупувам.

Карл отпи от чашата си и отбеляза:

— Прекаляваш.

— Днес видях нашето момче. Обиколи Вашингтон. Изглежда супер — толкова е образцов, че страх да те хване. Интелигентен, добър оратор, запазва самообладание. Всички останаха впечатлени от него.

— Подписа ли?

— Ще го направи. Днес е обядвал със сенатор Ръд, а старият знае как да извива ръце.

— Майърс Ръд — каза Карл и поклати глава. — Какъв глупак!

— Така е, но поне винаги може да бъде купен.

— Всички могат да бъдат купени. Миналата година съм похарчил над четири милиона долара във Вашингтон. Раздавах пари като коледни сладки.

— И не се съмнявам, че Ръд е получил предостатъчно. Двамата с теб може и да знаем, че е тъпак, но хората в Мисисипи не го знаят. Там го почитат като цар. Ако той подкрепи нашето момче, ще победим.

Карл се измъкна от сакото си и го метна на един свободен стол. Свали си ръкавелите, нави си ръкавите — след като нямаше кой да го види, — разхлаби вратовръзката и се отпусна на стола. Отпи от скоча и подхвърли:

— Знаеш ли онази история за сенатор Ръд и Агенцията за защита на околната среда?

Всъщност беше сигурен, че не повече от пет души са я чували.

— Не — отвърна Бари, като разхлаби собствената си вратовръзка.

— Преди седем, може би осем години, още преди да заведат първото дело, Агенцията за защита на околната среда пристигна в Баумор и започна да прави обичайните си бели. Местните се оплакваха от години, но бързата реакция не е най-силната страна на Агенцията. Почовъркаха наоколо, направиха няколко изследвания и се стреснаха — отначало малко, после повече. Ние ги наблюдавахме през цялото време. Бяхме сложили хора навсякъде. Дори вътре в самата Агенция, по дяволите. Може би сме заобиколили някой и друг закон с нашите отпадъци, не знам, но накрая бюрократите побесняха. Започнаха да говорят за наказателно разследване, за намеса на прокуратурата и прочие, все гадни неща, но все пак нищо не излизаше от Агенцията. Бяха обаче на ръба да изкарат всичко наяве и да поставят всякакви искания — почистване за космическа сума, ужасяващи глоби, може би дори затваряне на завода. Тогава директор на „Крейн Кемикъл“ беше някой си Габард; сега го няма, но беше свестен човек и знаеше как да убеждава. Изпратих го във Вашингтон с празен чек. С няколко празни чека. Той се срещна с нашите лобисти и заедно основаха политически комитет, който уж трябваше да защитава интересите на химическата и пластмасовата промишленост. Начертаха план, в който основната точка беше да привлекат сенатор Ръд на наша страна. В южните щати се страхуват от него и ако той реши, че трябва да разкара Агенцията за защита на околната среда, можеш да бъдеш сигурен, че това ще стане. Ръд отдавна е член на Комисията за разпределение на федералния бюджет, така че ако Агенцията заплаши да го атакува, той просто ще ги заплаши с орязване на бюджета. Сложна операция, но всъщност всичко беше много просто. Все пак говорим за Мисисипи, задния двор на Ръд, където никой друг няма повече контакти и влияние от него. И така, нашите хора от новия политически комитет се заеха да хранят и поят Ръд и той веднага разбра какво точно искат. Може да е тъпак, но толкова отдавна е в тази игра, че лично е написал повечето от правилата.

Донесоха им скариди и фиде, на които никой не обърна внимание. Двамата се заеха с новите си питиета.

— Най-сетне Ръд реши, че му трябват един милион долара за предизборния му фонд, и ние се съгласихме да преведем парите през обичайните фалшиви корпорации и подставени лица, каквито използвате и вие. Благодарение на Конгреса е законно, но всъщност си е жив подкуп. Ръд обаче поиска и нещо друго. Оказа се, че има някакъв леко слабоумен внук, който страда от странна мания по слоновете. Просто обожава слонове. Налепил е снимки в цялата стая. Постоянно гледа видеофилми за диви животни. И така, сенаторът поиска да го заведем на истинско луксозно сафари в Африка, за да може да вземе внука си и да му покаже слоновете. Няма проблеми. После обаче Ръд реши, че сафарито всъщност ще допадне на цялото семейство, така че се наложи нашите лобисти да го уредят веднага. Двайсет и осем души, два частни самолета, петнайсет дни в африканската пустош, на диета от „Дом Периньон“, омари и стекове — и, разбира се, хиляда слона на живо. Общата сметка излезе към триста хиляди, а сенатор Ръд дори не разбра, че аз съм я платил.

— Добра сделка.

— Абсолютно добра. Когато се върна от Африка, направо закопа Агенцията за защита на околната среда и те се разкараха от Баумор. Не можаха да ни пипнат. А на всичко отгоре сенатор Ръд стана и нещо като специалист по всички африкански въпроси. СПИН, геноцид, глад, човешки права — разбира от всичко, каквото се сетиш, защото е прекарал две седмици в саваната на Кения, наблюдавайки дивите животни от задната седалка на ландроувър.

Двамата се засмяха и нападнаха скаридите.

— Свърза ли се с него, когато започна делото? — попита Бари.

— Не. Адвокатите поеха всичко. Спомням си, че веднъж си говорих с Габард за сенатор Ръд, но тогава и двамата мъдро се съгласихме, че политиката никога не бива да се смесва с правораздаването. И двамата бяхме сигурни в това. Колко сме грешали!

Продължиха да се хранят, но без особено желание.

— Нашето момче се казва Рон Фиск — съобщи Бари и подаде на събеседника си голям кафяв плик. — Вътре са основните факти. Има няколко снимки и биография, общо по-малко от осем страници, както поиска.

— Фиск, така ли?

— Точно така.

Майката на Бриана беше дошла на гости — правеше го два пъти в годината — и както винаги в такива случаи Карл настоя двете с дъщеря й да използват имението в Хамптънс и да го оставят сам в града. Майката на Бриана беше с две години по-млада от Карл и си въобразяваше, че е достатъчно привлекателна за него. Той прекарваше в нейната компания по-малко от един час годишно, но всеки път се хващаше, че се моли Бриана да има по-различни гени. Ненавиждаше тази жена. Майката на лъскавата съпруга не означава автоматично лъскава тъща, която обикновено не крие повишения си интерес към парите. Карл мразеше всичките тъщи, които беше имал. Мразеше самата мисъл, че има тъща.

И така, двете заминаха. Мезонетът на Пето Авеню остана само за него. Бриана натовари в една каравана Садлър Макгрегър, бавачката рускиня, личната си асистентка, диетоложката си и една-две камериерки и всички заминаха за чудесната къща на острова, готови да я превземат и да започнат да измъчват обслужващия персонал.

Карл слезе от личния си асансьор, озова се лице в лице с „Малтретираната Имелда“, изруга по неин адрес, не обърна внимание на личния си камериер, освободи останалия персонал и когато най-сетне остана сам в спалнята, с огромно удоволствие се преоблече в пижама, халат и дебели вълнени чорапи. После си взе една пура, наля си малцово уиски и излезе на балкона, който гледаше към Пето Авеню и Сентръл Парк. Навън беше студено и ветровито — идеално.

Райнхарт го беше предупредил да не се занимава с подробностите от предизборната кампания.

— Не ти трябва да знаеш всичко — повтаряше той. — Повярвай ми. Това е моя работа, а аз съм много добър в работата си.

От друга страна, Бари Райнхарт никога не беше губил един милиард долара. Според една статия във вестника, посветена лично на Карл, само шест души в историята бяха губили един милиард в рамките на един ден. Бари никога нямаше да разбере унижението да паднеш толкова бързо и толкова отвисоко в този град. Приятелите му изведнъж започнаха да се крият. Вече никой не се смееше на остроумията на Карл. Голяма част от социалните кръгове сякаш се затвориха за него (макар че Карл знаеше колко временно е всичко това). Дори собствената му съпруга сякаш охладня и престана да го глези толкова. А най-вече, започнаха да го избягват хората, които наистина имаха влияние — банкерите, директорите на финансови фондове, инвестиционните гурута, елитът на Уолстрийт.

Лицето му поруменя от вятъра, докато бавно разглеждаше сградите по Пето Авеню. В много от тях живееха милиардери. Дали някой го съжаляваше, или всички се радваха на падението му? Карл знаеше отговора, защото самият той беше изпитвал голяма радост всеки път, когато някой друг се препънеше.

Посмейте се, момчета, помисли си той и отпи голяма глътка уиски. Смейте се колкото искате, защото аз, Карл Трюдо, вече имам ново тайно оръжие. Казва се Рон Фиск, млад и чудесен наивник, когото купих наистина евтино.

На три пресечки на север, на последния етаж на сграда, която Карл почти не виждаше, се намираше апартаментът на Пит Флинт — един от многобройните му врагове. Две седмици по-рано Пит се беше появил на корицата на влиятелното финансово списание „Хедж Фънд Рипортс“, издокаран в костюм на известен дизайнер, който не му стоеше добре. Очевидно беше започнал да напълнява. Статията възхваляваше Пит и неговия инвестиционен фонд и най-вече впечатляващите му финансови резултати за последното тримесечие на миналата година, които се дължаха основно на навременното му решение да се освободи от акциите на „Крейн Кемикъл“. Пит твърдеше, че е спечелил половин милиард долара благодарение на блестящата си прогноза, че делото срещу „Крейн Кемикъл“ ще завърши с обвинителна присъда. Името на Карл не се споменаваше в статията; нямаше нужда. Вече всички знаеха, че е загубил един милиард долара, а Пит Флинт твърдеше, че е прибрал половината от тях. Унижението беше повече от болезнено.

Но мистър Флинт не знаеше нищо за мистър Фиск. А когато чуеше за него, вече щеше да е твърде късно и Карл щеше да си е върнал всичко. И щеше да спечели много повече.

15

Зимната среща на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи се провеждаше всяка година в Джаксън, в началото на февруари, докато законодателният орган на щата Мисисипи все още заседаваше. Срещата обикновено продължаваше един уикенд и включваше речи, семинари, политически дискусии и други подобни. И тъй като семейство Пейтън в момента бяха най-нашумелите адвокати в щата, колегите им искаха да ги чуят. Мери Грейс вежливо отклони поканата. Беше активен член на асоциацията, но не обичаше тези срещи. Адвокатите, които се събираха там, най-често се наливаха с коктейли и коментираха часове наред прочути процеси. Можеха да участват и жени, макар на това да не се гледаше с добро око. А и някой трябваше да остане вкъщи, за да се грижи за Мак и Лайза.

Уес неохотно се съгласи да отиде от името на двамата. Той също беше активен член на асоциацията, но зимните срещи обикновено бяха скучни. Летните се провеждаха на плажа и бяха по-забавни, предназначени за малки и големи. Семейство Пейтън вече бе участвало в две такива срещи.

Събота сутринта Уес отиде с колата до Джаксън и намери в центъра хотела, в който се провеждаше срещата. Паркира по-далеч, така че никой от колегите му да не види каква кола кара. Адвокатите бяха известни с лъскавите си автомобили и другите си скъпи играчки, така че Уес се срамуваше от очукания форд таурус, който за пореден път беше оцелял след пътуването от Хатисбърг. Не смяташе да остава за другия ден, защото не можеше да си позволи да плати сто долара за стая в хотела. Според някои изчисления той беше потенциален милионер, но три месеца след обявяването на присъдата продължаваше да брои всеки цент. А денят, в който щяха да получат парите от присъдата в Баумор, все още беше някъде в далечното бъдеще. Дори след като бяха произнесли присъдата, той продължаваше да се чуди как бе решил да се захване с това дело.

Обядът щеше да се проведе в голямата зала на хотела, която събираше двеста души. Докато се точеха предварителните обръщения, Уес изучаваше тълпата от мястото си на подиума.

Колегите му винаги бяха създавали впечатление за колоритна сбирщина. Имаше каубои, радикали, застарели хипита, корпоративни акули, впечатляващи разбойници, рокери, църковни настоятели, консервативни добри момчета, мошеници, търсачи на дела, свързани с телесни повреди, познати лица от рекламните билбордове, жълтите издания и сутрешните блокове на телевизията. Бяха всичко друго, но не и скучни. През повечето време се сражаваха помежду си като роднини от голяма и скандална фамилия, но в нужния момент бяха способни да се обединят и да атакуват заедно крепостта на общия враг. Някои от тях бяха от големите градове, където воюваха за мащабни дела и богати клиенти, други бяха от малките градчета, където упражняваха уменията си пред простовати съдебни заседатели, които не бяха склонни да принуждават никого да се разделя с парите си. Някои имаха собствени частни самолети и обикаляха из цялата страна, докато съставят някой особено впечатляващ колективен иск. Други се отвращаваха от самата идея за колективни искове и влизаха в съда само по традиционния начин — един ищец, едно добре подготвено дело. Имаше и от новата порода адвокати предприемачи, които подаваха искове на едро и ги уреждаха с извънсъдебни споразумения, като рядко им се налагаше да се изправят срещу съдебни заседатели. Други живееха заради тръпката от словесните битки в съдебната зала. Някои от тях работеха в кантори, където обединяваха финансите и талантите си, но този вид адвокати рядко успяваха да останат заедно. Така че повечето бяха самотни бойци, твърде ексцентрични, за да задържат многоброен персонал. Някои печелеха милиони, други едва свързваха двата края, но повечето изкарваха около 250 хиляди долара годишно. Някои бяха практически фалирали. Много живееха ден за ден като на някакво безкрайно влакче в увеселителен парк, винаги готови да поемат нови рискове.

И ако имаха нещо общо помежду си, то беше яростното им чувство за независимост и готовността винаги да се изправят срещу по-големия враг, като Давид срещу Голиат.

В десния край на политическия спектър бяха парите, големият бизнес и безбройните организации, финансирани от него. Вляво от политическия център бяха малцинствата, профсъюзите, учителите и адвокатите, пледиращи в съда. От всички тях само адвокатите имаха пари, но това бяха джобни пари в сравнение с финансите на едрия бизнес.

Макар че на Уес понякога му се искаше да ги хване и да ги удуши един по един, сред тях се чувстваше на мястото си. Те бяха неговите колеги, неговите братя по оръжие, и той им се възхищаваше. Понякога бяха арогантни, нахални и упорити като магарета. Често сами бяха най-големите си врагове. Но никой друг не се сражаваше така за обикновените хора.

Докато обядваха със студено пиле и още по-студени броколи, председателят на законодателната комисия доста вяло ги информира за актуалните законопроекти в щатския законодателен орган. Консерваторите отново бяха надигнали глава и натискаха за ограничаване на отговорността на големите компании и за съдебни заседания при закрити врати. След него се изказа председателят на политическата комисия, който беше по-голям оптимист. Изборите за Върховен съд бяха през ноември и макар че все още беше рано за окончателни прогнози, поне засега „добрите“ съдии, както на ниво съдебен процес, така и на ниво апелативен съд, изглежда, нямаше да срещнат сериозна конкуренция.

След замразен пай и кафе представиха Уес Пейтън и колегите му го посрещнаха с аплодисменти. Той започна с извинение, че партньорката му отсъства, макар тя да беше изиграла основната роля в съдебния процес в Баумор. Уес обясни, че съпругата му никак не искала да пропусне срещата, но трябвало да остане вкъщи при децата. После разказа за процеса „Бейкър“, присъдата по делото и текущото състояние на останалите искове срещу „Крейн Кемикъл“. Пред тази публика 41 милиона долара бяха невероятен трофей и всички бяха в състояние да го слушат с часове. Малцина от събраните адвокати бяха изпитвали тръпката от такава голяма победа, а всички присъстващи познаваха горчивия вкус на поражението.

Когато Уес завърши, последваха нови шумни аплодисменти, а след тях импровизирана игра на въпроси и отговори. Кои експерти се бяха оказали най-полезни с показанията си в съда? Какви бяха разходите по делото? (Уес учтиво отказа да им съобщи точната сума. Дори сред хора, известни с широките си пръсти, му беше неудобно да я обсъжда.) Докъде бяха стигнали преговорите за извънсъдебно споразумение, ако изобщо бяха провеждани такива? Как щеше да се отрази изходът от делото на ответника? Какво ставаше с обжалването? Уес би могъл да говори с часове, а присъстващите щяха да го слушат с неотслабващ интерес.

По-късно следобед, когато обявиха (доста ранния) час за коктейли, отново му се наложи да вземе думата, за да отговори на още въпроси и да разсее още слухове. Група адвокати, които се канеха да атакуват някаква компания в северната част на щата по обвинение, че изхвърля токсични отпадъци, го нападна с настояване за полезни съвети. Можеше ли да хвърли едно око на документацията им? Да им препоръча експерти? Да дойде да погледне на място? Най-сетне Уес успя да им избяга и се отправи към бара, където се сблъска с Барбара Мелинджър — опитната и калена в битките председателка на асоциацията, която беше и главният им лобист.

— Имаш ли една минута? — попита тя и го поведе към един далечен ъгъл. — Дочух ужасен слух — заяви тя, като отпи от джина си и огледа тълпата.

Беше прекарала двайсет години в залите на щатския законодателен орган и нямаше равна на себе си, когато трябваше да долови някаква промяна в политическия пейзаж. По принцип не беше склонна да разпространява слухове. Чуваше всякакви неща, но когато споделяше някое от тях, то обикновено се оказваше сигурна информация.

— Канят се да атакуват Маккарти — продължи тя.

— Кои? — попита Уес, като застана до нея и също се загледа в тълпата.

— Обичайните заподозрени — Търговският съвет и онази група бандити.

— Те не могат да победят Маккарти.

— Нищо не им пречи да опитат.

— Тя знае ли? — попита Уес, забравил за содата си.

— Не, едва ли. Никой не знае.

— Имат ли кандидат?

— И да имат, не знам кой е. Но сте успяват да намират подходящи хора.

И какво точно се очакваше да направи или да каже Уес? Единствената защита в такъв случай беше набирането на средства за предизборна кампания, а той нямаше нито цент.

— Колегите знаят ли? — попита той и кимна към малките групички в залата.

— Още не. Засега изчакваме. Както обикновено, Маккарти няма никакви пари в банката. Съдиите от Върховния съд се смятат за недосегаеми, защото са над политиката, така че винаги се оказват неподготвени, когато изникне конкурент.

— Имаш ли план?

— Не. Засега чакам да видя какво ще стане. И се моля всичко да се окаже само слух. Преди две години, когато извадиха конкурент на Макълуейн, изчакаха до последната възможна минута, преди да го обявят, когато вече разполагаха с над един милион в банката.

— Да, но ние спечелихме тези избори.

— Точно така. И все пак не можеш да кажеш, че не беше ужасен.

— Повече от ужасен.

Едно застаряващо хипи с конска опашка се заклати към тях и извика:

— Направо им сритахте задниците!

Встъплението бе ясен знак, че колегата възнамерява да отнеме поне следващия половин час от живота на Уес. Барбара ловко се оттегли.

— Ще продължим този разговор — прошепна тя, преди да се разделят.

На път към къщи Уес се наслаждаваше на спомена за срещата в продължение на няколко километра, но после го налегнаха мрачни мисли. Разтревожи го слухът за Маккарти. Той нямаше никакви тайни от Мери Грейс и след вечеря двамата излязоха на дълга разходка. Рамона и децата останаха да гледат някакъв стар филм по телевизията.

Като всички добри адвокати семейство Пейтън внимателно следяха работата на Върховния съд. Четяха и обсъждаха всички негови решения — бяха си създали този навик още когато отвориха кантората и продължаваха да го спазват.

В миналото членовете на Върховния съд рядко се сменяха. Нови места за съдии се отваряха, когато някой от старите си отидеше от този свят, и временните назначения обикновено се превръщаха в постоянни. През годините губернаторите мъдро бяха избирали кого да назначават във Върховния съд, така че той имаше отлична репутация. Шумните предизборни кампании бяха нещо нечувано. Съдиите се гордееха, че не се занимават с политика — нито в съда, нито в живота си. Но тези благородни времена си отиваха.

— И все пак ги победихме с Макълуейн — повтори Мери Грейс.

— Да, с преднина от три хиляди гласа.

— Няма значение, нали спечелихме.

Преди две години, когато политическите им противници устроиха засада на съдия Джими Макълуейн от Върховния съд, семейство Пейтън бяха затънали до гуша в процеса в Баумор и не можаха да му съдействат финансово. Вместо това посветиха малкото си свободно време на местния му предизборен щаб. Дори работиха в избирателни секции в изборния ден.

— Уес — каза тя. — Вече спечелихме делото. Няма да изгубим обжалването.

— Точно така — съгласи се той.

— Сигурно е само слух — заключи Мери Грейс.

Следващият понеделник следобед Рон и Дорийн Фиск се измъкнаха от Брукхейвън и отидоха с колата до Джаксън, за да се срещнат с Тони Закари. Бяха се уговорили за по-късен час, защото трябваше да се запознаят с няколко души.

Вече се бяха съгласили, че Тони е най-подходящ за официален шеф на предизборната кампания. Първият човек, когото им доведе в заседателната зала, беше предложеният от него финансов директор — безупречно облечен млад мъж, който имаше зад гърба си предизборни кампании в поне десет различни щата. Казваше се Ванкона и бързо и самоуверено им представи основите на финансовия план. Използваше лаптоп, свързан с проектор, така че всичко се прожектираше в ярки цветове на бял екран. Докладът му показваше, че очакват финансова подкрепа от спонсорите на кампанията в размер на 2,5 милиона долара. Повечето от тях бяха хората, с които Рон се беше запознал във Вашингтон. Ванкона приложи и дълъг списък на различните организации, които щяха да го подкрепят. Не запомниха имената на всички, но самият им брой беше впечатляващ. Освен това очакваха още 500 хиляди долара от индивидуални спонсори в избирателния район — пари, които щяха да съберат, след като Рон тръгнеше на обиколката си и започнеше да печели нови приятели.

— Знам как да събера парите, които ни трябват — повтори няколко пъти Ванкона, без обаче да звучи надменно.

Три милиона долара беше вълшебната сума, която практически щеше да им гарантира победата. Рон и Дорийн останаха като зашеметени.

Тони ги наблюдаваше внимателно. Не бяха глупави. Просто можеха лесно да се заблудят, както и всеки друг при тези обстоятелства. Зададоха няколко въпроса, но само колкото да не мълчат.

Планът на Ванкона подробно представяше и всичките им бъдещи разходи. Клипове по телевизията и радиото, предизборни материали във вестниците и по пощата, разходи за пътуване, заплати (собствената му заплата беше 90 хиляди долара за целия период на кампанията), наем на офиси, печатни разходи за рекламни стикери, билбордове, коли под наем — всичко, от което щяха да имат нужда. Общо 2,8 милиона долара, което им осигуряваше известни средства за непредвидени разходи.

Накрая Тони побутна към тях две дебели папки с впечатляващи етикети, на които беше отпечатано:

ВЪРХОВЕН СЪД, ЮЖЕН РАЙОН, РОН ФИСК СРЕЩУ ШИЙЛА МАККАРТИ. СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО.

— Всичко е вътре — обясни той.

Рон прелисти няколко страници и зададе няколко безобидни въпроса.

Тони кимаше тържествено, сякаш въпросите бяха признак на невероятна проницателност.

Следващият посетител — Ванкона остана при тях, защото вече се смяташе за част от екипа — беше нахакана шейсетгодишна дама от Вашингтон, чиято специалност беше рекламата. Представи се като Кат, но имаше прекалено сложна фамилия. Рон погледна в бележника си, за да провери: Кат Брусар. Длъжността й беше „рекламен директор“.

Откъде бе намерил тези хора Тони?

Кат беше болезнено енергична, както се полагаше на професионалист от големия град. Фирмата й се занимаваше с предизборни кампании и беше работила за повече от сто различни кандидати.

Рон искаше да попита колко от тях са спечелили, но Кат не спираше да говори, така че не оставяше място за въпроси. Според нея лицето и гласът му бяха „възхитителни“ и тя изобщо не се съмняваше, че ще „сглобят“ необходимите „визии“, за да предадат адекватно неговата дълбочина и искреност. Кат стратегически гледаше към Дорийн, докато говореше, и двете очевидно се разбираха по женски. Кат също зае мястото си в екипа.

За комуникациите щеше да се грижи друга фирма със седалище в Джаксън. Шефът на фирмата беше друга дама с впечатляващи ораторски способности, която се казваше Кендис Грум и — не особено изненадващо — също твърдеше, че има огромен опит в подобни кампании. Според нея в една успешна предизборна кампания на първо място беше координацията между всички участници.

В списъка на клиентите й беше настоящият губернатор, както и — най-хубавото за десерт — самият сенатор Ръд. Кендис Грум работеше за него от десет години. Това беше предостатъчно.

След нея взе думата един анализатор, който се казваше Тедфорд и в рамките на пет минути успя да обясни, че е предвидил правилно резултатите в практически всички избори в най-новата история на САЩ. Беше от Атланта и като всички хора от големите градове, на които се налага да работят в провинцията, той непрекъснато напомняше на присъстващите, че наистина е от големия град Атланта. След двайсет минути досади на всички.

Оперативният координатор на кампанията не беше от Атланта, а от Джаксън. Казваше се Хобс и им се стори смътно познат — поне на Рон. Той се похвали, че успешно води предизборни кампании в този щат — понякога открито, понякога зад кулисите — поне от петнайсет години насам. Изброи всички кандидати, които бяха спечелили изборите благодарение на него, но пропусна да спомене останалите. Говореше пламенно като истински проповедник за нуждата от повсеместна демокрация, агитация от врата на врата и увеличаване на избирателната активност. Гласът му беше мазен, а очите му понякога горяха с нездрав блясък. Рон веднага го намрази. По-късно Дорийн си призна, че според нея е очарователен.

Два часа след началото на парада Дорийн беше почти припаднала от умора, а бележникът на Рон бе препълнен с безсмислените записки, които си водеше през цялото време, за да симулира участие.

Предизборният екип вече беше готов. Петима скъпо платени професионалисти. Шестима, ако се броеше и Тони, но неговото заплащане идваше директно от „Съдебно бъдеще“. Докато Хобс продължаваше да бръщолеви, Рон отново прегледа бележника си и забеляза, че заплатите на „експертите“ са по 200 хиляди долара, а на „консултантите“ — по 175 хиляди. Отбеляза си по-късно да разпита Тони по въпроса. Сумите му се струваха твърде високи, макар че какво ли разбираше той от финансирането на подобни кампании?

Най-сетне направиха пауза за кафе и Тони изведе останалите навън. Преди да си тръгнат, специалистите още веднъж ги увериха колко се вълнуват, че ще участват в предстоящата кампания, и им обещаха да се срещнат отново възможно най-скоро.

Когато Тони остана сам с клиентите си, изведнъж му пролича колко е уморен.

— Знам, че ви дойде в повече — въздъхна той. — Извинявайте за натоварената програма, но всички са заети, а нямаме време за губене. Реших, че е по-добре да отметнем всичко в една голяма среща, вместо в цяла поредица от по-малки.

— Няма проблеми — успя да отвърне Рон, след като отпи от кафето си и се съвзе малко.

— Не забравяй, че това е твоята кампания — продължи Тони съвсем сериозно.

— Наистина ли? — попита Дорийн. — На мен не ми изглежда така.

— Разбира се, че е така, Дорийн. Събрал съм най-добрия възможен екип, но ако поискате, можете да махнете всеки един от тях. Само кажете, и веднага ще се заема да намеря заместник. Има ли някой, който не ви допадна?

— Не, просто…

— Просто ни дойде в повече, това е — завърши Рон.

— Естествено — съгласи се Тони. — Все пак започваме голяма предизборна кампания.

— Не смятам, че е задължително всяка предизборна кампания да е толкова разточителна — каза Рон. — Знам, че съм новак в тези неща, но не съм толкова наивен. Преди две години, когато имаше избори за мястото на Макълуейн, конкурентът му събра и похарчи около два милиона долара, а кампанията му беше страхотна. А сега с лекота говорим за много повече пари. Откъде идват всички тези средства?

Тони веднага си сложи очилата за четене и се пресегна към една папка.

— Мислех, че вече уточнихме този въпрос. Ванкона обясни всички приходи.

— Мога да чета, Тони — отвърна рязко Рон. — Виждам имената и сумите. Но въпросът не е в това. Въпросът е защо тези хора са готови да снесат три милиона долара, за да подкрепят някакъв кандидат, когото дори не познават.

Тони бавно си свали очилата и въздъхна.

— Рон, колко пъти вече говорихме за това? Миналата година „Съдебно бъдеще“ похарчи почти четири милиона долара, за да изберат един кандидат в щата Илинойс. В Тексас похарчихме почти шест милиона. Да, сумите са скандално високи, но това е цената на сигурната победа. Искаш да знаеш кой подписва чековете? Хората, с които се запозна във Вашингтон. Движението за икономическо развитие. Консервативните християни. Лекарите, които страдат от системата на здравеопазването. Всички те настояват за промяна и са готови да си платят за нея.

Рон отново отпи от кафето си и погледна към Дорийн. Настъпи дълго мълчание.

Тони се размърда на мястото си, прокашля се и тихо продължи:

— Виж, ако искаш да се откажеш, просто кажи. Все още не е късно.

— Няма да се откажа, Тони — отвърна Рон. — Просто ми дойде в повече за един ден. Всички тези професионални консултанти…

— Аз ще се оправям с тях. Това е моя работа. Твоята работа е да тръгнеш на обиколка и да убедиш гласоподавателите, че ти си техният човек. Гласоподавателите никога няма да видят тези хора. Никога няма да видят и мен, слава богу. Защото ти си техният кандидат. Ти трябва да ги убедиш с твоето лице, твоите идеи, твоята младост и ентусиазъм. А не аз. Нито хората от екипа.

Умората ги надви и разговорът затихна. Рон и Дорийн взеха дебелите папки и се сбогуваха. Докато пътуваха към къщи, и двамата мълчаха, но не бяха мрачни. А когато пристигнаха в пустия Брукхейвън, отново бяха започнали да изпитват въодушевление при мисълта за предстоящото предизвикателство.

Почитаемият Роналд М. Фиск, съдия от Върховния съд на щата Мисисипи.

16

Късно сутринта в събота съдия Маккарти влезе в кабинета си, където нямаше никого. Прегледа пощата, докато включваше компютъра си. После провери служебната си електронна поща, където имаше само обичайните съобщения от съда. Накрая отвори и личната си поща. Имаше съобщение от дъщеря й, която потвърждаваше поканата за вечеря в дома й в Билокси. И две съобщения от двама различни мъже — с единия беше излизала, а другият все още си чакаше реда.

Беше облечена с джинси, маратонки и кафяво сако от туид, което й беше оставил бившият й съпруг преди много години. Във Върховния съд нямаше правила за облеклото през уикендите, защото тогава идваха само служители.

Асистентът Пол безшумно се появи отнякъде и поздрави:

— Добро утро.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя.

— Обичайното. Чета документи.

— Има ли нещо интересно?

— Не.

Той подхвърли едно списание на бюрото й и добави:

— Но се задава това. Може да излезе интересно.

— За какво става дума?

— Голямата присъда от окръг „Тумор“. Четирийсет и един милиона долара глоба за компанията. Делото от Баумор.

— А, да — каза тя и взе списанието.

Всички адвокати и съдии в този щат твърдяха, че познават някого, който знае нещо за присъдата по делото „Бейкър“. Пресата също се занимаваше подробно с процеса — особено след присъдата. Пол и другите служители често говореха за нея. Така че вече очакваха документите по обжалването да пристигнат след няколко месеца.

Статията в списанието подробно описваше токсичните отпадъци в Баумор и съдебния процес срещу отговорната за това компания. Имаше снимки от града — изглеждаше запустял, а витрините на магазините по главната улица бяха запечатани с дъски. Имаше снимки на Мери Грейс, застанала пред оградата от бодлива тел пред завода на „Крейн Кемикъл“ и седнала с Джанет Бейкър под едно дърво, всяка с бутилка вода в ръка. Имаше и снимки на двайсет от предполагаемите жертви — чернокожи, бели, деца и старци. Но главният герой в статията определено беше Мери Грейс, на която в течение на текста се придаваше все по-голямо значение. Това беше нейното дело, нейната кауза. Баумор беше нейният роден град, където умираха нейни приятели.

Шийла прочете статията докрай и изведнъж реши да не стои в кабинета си. До Билокси имаше три часа път с кола. Тя си тръгна, без да се обади на никого, и пое на юг. Спря за бензин в Хатисбърг, а после импулсивно зави на изток, към окръг „Тумор“, за да задоволи любопитството си.

Когато беше съдия по някое дело, Шийла Маккарти често ходеше тайно до мястото на процеса, за да го види със собствените си очи. Неясните подробности около злополуката с цистерна на претъпкан мост се изясниха, след като прекара един час на моста — сама, посред нощ, на точното място на катастрофата. Защитата на обвиняем, който твърдеше, че е убил човек при самозащита, изведнъж рухна, след като тя лично мина по тясната уличка, където беше открито тялото. От един прозорец на стената блестеше лампа, която осветяваше мястото. По време на процес за загинал на железопътен прелез човек тя няколко пъти мина с колата си през същия прелез, през деня и през нощта, два пъти спира да изчака преминаващите влакове и накрая се убеди, че шофьорът сам си е виновен. Разбира се, в един процес истинността на фактите се преценява от съдебните заседатели, а не от съдията, но у нея често се проявяваше необяснимо любопитство, което я привличаше към местопрестъплението. Искаше да знае истината.

Баумор беше точно толкова мрачен, колкото беше описан в статията. Тя паркира зад една църква на две пресечки от главната улица, за да се разходи пеш из града. Не беше много вероятно да срещне друго червено беемве кабрио, а със сигурност не искаше да привлича внимание.

Движението по главната улица беше слабо дори за съботен ден. Половината витрини на магазините бяха запечатани, а от останалите само половината бяха отворени: аптека, магазин за стоки с намалени цени и няколко други малки магазинчета. Шийла спря пред кантората на „Ф. Клайд Хардин и съдружници“. Името на този адвокат също се споменаваше в статията.

Както и кафене „Бейбс“, където Шийла седна на бара с идеята да научи нещо повече за случая. И нямаше да остане разочарована.

Беше почти 2:00 ч. следобед и на бара нямаше никой друг. Двама механици от сервиза на „Шевролет“ бяха седнали за късен обяд в едно сепаре до витрината. В кафенето беше тихо и прашно, всичко имаше нужда от боядисване и ремонт и очевидно си беше същото, каквото е било преди десетилетия. Стените бяха покрити със стари програми на футболното първенство от 1961 г. насам, снимки на випуски от гимназията, пожълтели статии от вестници и всякакви други неща, които някой беше искал да покаже на хората. Имаше и голям надпис, който обявяваше: ИЗПОЛЗВАМЕ САМО БУТИЛИРАНА ВОДА.

Бейб се появи зад бара и дружелюбно се обърна към нея:

— Какво да ти донеса, скъпа?

Беше облечена с колосана бяла униформа, безупречно чиста престилка в бургундско червено с розов бродиран надпис „Бейб“, бял чорапогащник и бели обувки — сякаш беше излязла от някакъв филм от петдесетте. Всъщност сигурно наистина беше оттогава, макар че косата й беше ярко боядисана. Цветът на косата почти съвпадаше с цвета на престилката й. Очите й бяха обградени от ситна мрежа бръчици, като на стар пушач, но бръчките нямаха никакви шансове срещу дебелия слой фон дьо тен, с който ги покриваше всяка сутрин.

— Само вода — отвърна Шийла.

Стана й любопитно за водата.

През повечето време Бейб работеше, без да откъсва замечтания си поглед от витрините на кафенето и улицата навън. Взе една бутилка и подхвърли:

— Не си оттук, нали?

— Само минавам — отвърна Шийла. — Имам роднини в окръг Джоунс.

Това наистина беше вярно. В съседния окръг Джоунс живееше нейна далечна леля, която може би още беше жива.

Бейб сложи пред нея малка бутилка с вода и обикновен етикет с надпис „Бутилирана за Баумор“. После подхвърли, че тя също има роднини в окръг Джоунс. Преди да се впуснат в обсъждане на генеалогията, Шийла бързо смени темата. В щата Мисисипи рано или късно се оказва, че всички са роднини помежду си.

— Какво е това? — попита тя и погледна бутилката в ръката си.

— Вода — отвърна неразбиращо Бейб.

Шийла вдигна бутилката, за да прочете етикета. Бейб продължи:

— Водата в Баумор винаги е бутилирана. Карат я с камион от Хатисбърг. Водата от нашия водопровод не става за пиене. Замърсена е. Ти откъде си?

— От крайбрежието.

— Не си ли чувала за водата в Баумор?

— Не, извинявай. — Шийла отвори бутилката и отпи. — Има си вкус на вода.

— Трябва да пробваш другата.

— Защо, какво не е наред с нея?

— Божичко, скъпа! — възкликна Бейб и се озърна, за да провери дали някой друг е чул въпроса. Нямаше никой, така че тя си отвори диетична безалкохолна напитка и се настани на бара срещу Шийла, преди да продължи:

— Не си ли чувала за окръг „Тумор“?

— Не.

Бейб отново я погледна невярващо.

— Ами това сме ние. В този окръг броят на раково болните е най-висок за страната, защото питейната вода е замърсена. Преди тук имаше химически завод, „Крейн Кемикъл“, някакви баровци от Ню Йорк. В продължение на много години — двайсет, трийсет, четирийсет, зависи на кого вярваш — изхвърляха всякакви токсични мръсотии, с извинение, в няколко ями зад завода. Стотици, хиляди варели, цели тонове отпадъци, които в крайна сметка се просмукаха в подземното водохранилище, което градът, управляван от истински тъпаци, построи в края на осемдесетте. Така че питейната вода първо посивя, а после пожълтя. Сега вече е кафява. Отначало започна да мирише странно, после да вони. Цели години се борихме с градската управа да вземат мерки, но те не ни обръщаха внимание. Както и да е, въпросът с водата стана много сериозен, а после дойдоха и истинските проблеми. Хората започнаха да умират. Ракът се разпространи като чума. Всичко живо измираше. И още умират. Инес Пърдю почина през януари. Мисля, че беше шейсет и пета поред. Нещо такова. Всичко се изясни на процеса.

Бейб спря да огледа двама минувачи отвън на тротоара. Шийла бавно отпи от водата си и попита:

— Какъв процес?

— И за процеса ли не си чувала?

Шийла невинно сви рамене и повтори:

— Аз съм от крайбрежието.

— Божичко! — възкликна Бейб и премести тежестта си от левия на десния лакът. — Слушай тогава. С години се говореше за съдебен процес. Тук идват всички адвокати да пият кафе и да си говорят, а тях очевидно никой не ги е научил да шепнат. Така че чувах всичко. И още чувам. Дълго време за нищо друго не говореха. Канеха се да съдят „Крейн Кемикъл“ за какво ли не, но отначало нищо не се случваше. Според мен просто се уплашиха да атакуват голяма химическа компания с много пари и много скъпи адвокати. Така че нашите спряха да говорят за това, но ракът не спря. Децата умираха от левкемия. Хората имаха тумори в бъбреците, черния дроб, жлъчката, стомаха — беше ужасно, скъпа. „Крейн Кемикъл“ направиха цяло състояние от пестицид, наречен „Пиламар 5“, който е забранен от двайсет години насам. Забранен е в Щатите, но не и в Гватемала и други подобни места. Така че те го произвеждаха тук, изнасяха го в банановите републики, а там го използваха за плодовете и зеленчуците и в крайна сметка ги внасяха обратно при нас. Това също излезе наяве на процеса и доколкото разбрах, точно този факт е разгневил съдебните заседатели. Няма спор, че накрая побесняха.

— Къде се гледаше делото?

— Ти сигурна ли си, че нямаш роднини тук?

— Сигурна съм.

— И нямаш приятели в Баумор?

— Не.

— И не си репортер, нали?

— Не. Само минавам.

След като се увери в искреното й любопитство, Бейб дълбоко си пое дъх и продължи:

— Добре, значи накрая преместиха делото да се гледа в Хатисбърг, което беше умно от тяхна страна, защото, ако се гледаше в Баумор, съдебните заседатели щяха да поискат смъртна присъда за „Крейн Кемикъл“ и мошениците, които я управляват. Съдия беше Харисън, един от любимите ми. Окръг Кеъри е в неговия район и той от години се храни тук. Доста обича жените, но няма проблеми. И аз обичам мъжете. Както и да е, дълго време адвокатите само си приказваха, но никой не посмя да се изправи срещу „Крейн Кемикъл“. После обаче едно местно момиче, млада жена, представи си, от нашите хора, реши да рискува и заведе дело. Мери Грейс Пейтън — израснала е на два километра от града. Завърши с отличие местната гимназия. Помня я още от малка. Баща й, мистър Труман Шелби, още минава от време на време. Много го обичам това момиче. Мъжът й също е адвокат, двамата работят заедно в Хатисбърг. Та те заведоха дело от името на Джанет Бейкър, една сладурана, която загуби и мъжа си, и малкото си момче — и двамата починаха от рак в рамките на осем месеца. „Крейн Кемикъл“ се бориха яростно. Ако се съди по колите им, сигурно бяха довели стотина адвокати. Процесът продължи с месеци и чух, че семейство Пейтън едва не са фалирали. Но накрая спечелиха. Съдебните заседатели наказаха „Крейн Кемикъл“. Четирийсет и един милиона долара. Не мога да повярвам, че не си чувала за това. Всички са чували. Преди Баумор все едно го нямаше на картата! Искаш ли нещо за хапване, скъпа?

— Може ли сандвич със сирене?

— Естествено. — Бейб подхвърли две филии бял хляб на скарата, без да прекъсва историята си. — Сега „Крейн Кемикъл“ ще обжалват и аз всяка нощ се моля семейство Пейтън да спечелят. А адвокатите отново се появиха и започнаха да търсят нови жертви. Чувала ли си за Клайд Хардин?

— Не, никога.

— Кантората му е през седем входа вляво от кафенето, винаги си е била там. Пие кафе в осем и половина сутринта. Той е окей, но жена му е мръсница. Както и да е, Клайд не смее да влиза в съда, така че се свърза с някакви големи мошеници от Филаделфия — голямата Филаделфия в щата Пенсилвания, не нашата в Мисисипи — и заедно са подали колективен иск от името на голям брой безделници, които също искат да се включат в шоуто. Носят се слухове, че един от така наречените им клиенти дори не живее тук. Просто търсят начин да спечелят малко пари.

Бейб разпечата две парчета сирене чедър за сандвичи и ги сложи върху хляба.

— Искаш ли майонеза?

— Не.

— А пържени картофи?

— Не, благодаря.

— Така или иначе, градът вече е разделен. Хората, които наистина са болни, се ядосват на новите жертви, които само се преструват. Парите много променят, да знаеш. Всеки се опитва да спечели нещо на чужд гръб. А някои от адвокатите смятат, че „Крейн Кемикъл“ накрая ще се предаде и ще предложи извънсъдебно споразумение, за да се отърве. Някои хора ще забогатеят. Някои адвокати ще забогатеят още повече. Но други смятат, че компанията никога няма да се предаде. Досега не са се отказвали от нищо. Преди шест години, когато се заговори за процеса, един уикенд просто затвориха завода и избягаха в Мексико, където могат да си изхвърлят каквото си искат и никой не им пречи. Мексиканците сигурно мрат като мухи. Това, което направи „Крейн Кемикъл“, е престъпление. Унищожиха този град.

Когато хлябът се изпече почти до черно, Бейб сложи двете филии една върху друга, сряза ги по диагонал и ги сервира с резенче кисела краставичка.

— А какво стана с работниците в „Крейн Кемикъл“? — попита Шийла.

— Прецакаха ги. Много ясно. Повечето от тях заминаха да си търсят работа. Тук няма много работни места. Някои бяха добри хора, други знаеха какво става и си мълчаха. Страхуваха се да не ги уволнят, ако се разприказват. Мери Грейс успя да убеди някои от тях да свидетелстват на делото. Някои казаха истината. Други излъгаха, но доколкото разбрах, Мери Грейс ги разкъсала на парчета. Не съм гледала делото, но почти всеки ден ми разказваха. Целият град беше на нокти. Имаше един тип, Ърл Крауч, който дълги години управляваше завода. Изкарвал добри пари и се говори, че „Крейн Кемикъл“ го подкупили, когато решили да избягат. Крауч е знаел всичко за токсичните отпадъци, но не си призна. Излъга, без да му мигне окото. Това беше преди години. После казаха, че изчезнал при загадъчни обстоятелства. Мери Грейс не можа да го открие, за да свидетелства. Няма го. Безследно изчезнал. Дори от „Крейн Кемикъл“ не можаха да го намерят.

Бейб остави последните си думи да се носят във въздуха, докато провери дали монтьорите от сервиза на „Шевролет“ не искат нещо. Шийла се зае със сандвича си, като се преструваше, че не се интересува чак толкова от цялата история.

— Как е сандвичът? — попита Бейб, когато се върна.

— Страхотен. — Шийла отпи глътка вода и зачака продължението на разказа.

Бейб се приведе към нея и заговори по-тихо.

— В Пайн Гроув живее едно семейство, казват се Стоун. Опасни личности. Постоянно влизат в затвора за кражби на коли и други подобни. Не са хора, с които искаш да имаш проблеми. Преди четири-пет години едно от техните момчета се разболя от рак и умря. Семейство Пейтън им станаха адвокати. И така, доколкото разбрах, братята Стоун са открили мистър Ърл Крауч, който се криел някъде в Тексас, и му отмъстили. Това е само слух, разбира се, и никой не знае подробности. Но няма да се изненадам, ако е вярно. Никой не се закача със семейство Стоун. Хората са бесни. Споменеш ли „Крейн Кемикъл“ в този град, всеки налита на бой.

Шийла нямаше такива намерения. Освен това не смяташе и да продължава проучването си. Монтьорите се изправиха, протегнаха се, взеха си по една клечка за зъби и се отправиха към касата. Бейб ги посрещна, за да им вземе парите (по 4 долара на човек) и да ги обсипе с шеговити обиди. Защо работеха в събота? Какво си мислеше техният шеф, че ще забогатее ли? Шийла успя да изяде около половината от сандвича си.

— Искаш ли още един? — попита Бейб, когато се върна на мястото си.

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.

В кафенето се появиха двама тийнейджъри и се настаниха на една маса. Шийла плати сметката, благодари на Бейб за интересния разговор и обеща пак да мине. После се върна в колата и половин час кръстосва из града. В списанието пишеше за Пайн Гроув и пастор Дени От. Шийла бавно обиколи църквата и остана шокирана от състоянието й. Описанието в статията беше твърде меко. След това тя продължи към изоставената индустриална зона и завода на „Крейн Кемикъл“ — мрачен и призрачен, скрит зад оградата от бодлива тел.

След като прекара два часа в Баумор, Шийла си тръгна, като се надяваше никога повече да не дойде отново. Вече разбираше гнева, който беше довел до тази присъда, но съдиите не биваше да се поддават на емоциите си. Нямаше почти никакво съмнение, че „Крейн Кемикъл“ бяха извършили лоши неща, но въпросът беше дали може да се докаже връзката между техните действия и раковите заболявания. Съдебните заседатели от процеса сигурно са смятали така.

И съвсем скоро съдия Маккарти и осемте й колеги от Върховния съд трябваше да решат дали са били прави.

Движението й беше проследено до дома й. Съдия Маккарти живееше на три пресечки от залива Билокси. Тя остана в дома си шейсет и пет минути, после отиде с колата си до къщата на дъщеря си на Хауард Стрийт. След дълга вечеря с дъщеря си, зет си и двете си малки внучета тя се прибра вкъщи и прекара вечерта очевидно сама. В десет сутринта в неделя се срещна на ранен обяд с приятелка в „Гран Казино“. Проверката на регистрационния номер на колата на приятелката показа, че тя е известен бракоразводен адвокат, така че двете сигурно се познаваха отдавна. След обяда Маккарти се върна в дома си, преоблече се в джинси и отново излезе, с голям сак. Потегли към Джаксън с колата си и пристигна в апартамента, който държеше там, в 4:10 ч. следобед. Три часа по-късно един мъж, който се казваше Кийт Крисчън (бял, четирийсет и четири годишен, разведен, преподавател по история) се появи с голямо количество китайска храна. Той остана в апартамента на съдийката до седем часа на следващата сутрин.

Тони Закари състави доклада лично, като с отвращение го напечата на лаптопа си. Мразеше да пише на клавиатура още отпреди появата на интернет и оттогава чувствата му не се бяха променили особено. Но тези подробности не можеха да бъдат поверени на никой друг — нито на асистент, нито на секретарка. Темата беше строго секретна. Освен това докладите не биваше да се изпращат нито по електронната поща, нито по факса. Мистър Райнхарт настояваше да му ги изпращат чрез „Федерал Експрес“.