Обжалването

33

Рон Фиск положи клетва като съдия във Върховния съд на щата Мисисипи през първата седмица на януари. Церемонията беше кратка и спокойна и на нея присъстваха Дорийн, трите им деца, няколко приятели от Брукхейвън, Тони Закари, останалите осем членове на Върховния съд и няколко служители. Председателят, най-старшият във Върховния съд, държа кратка приветствена реч, а после всички пиха пунш и ядоха сладкиши. Съдия Джими Макълуейн пропусна веселата част и се върна в офиса си. Не очакваше да хареса Рон Фиск и поне засега новият съдия напълно оправдаваше очакванията му. Фиск бе допуснал сериозна грешка още в началото, като бе уволнил наведнъж всички помощници и секретарката на Шийла, без дори да си направи труда да се запознае с тях. После бе направил втора грешка, като още в началото на декември бе започнал да тормози председателя да му покаже графика на Върховния съд, за да се запознае с предстоящите дела. Фиск беше само на четирийсет, много по-млад от всички останали върховни съдии, и досадният му ентусиазъм вече беше успял да изнерви бъдещите му колеги.

С полагането на клетвата Фиск получи правото да участва във всички дела, по които Върховният съд все още не беше взел решение, независимо от колко време се занимаваха с тях. Той се хвърли в работата и скоро започна да остава до късно в офиса. Десет дни, след като пристигна, вече беше гласувал — като част от мнозинството от седем гласа (включително Макълуейн) — за отхвърляне на съдебното решение едно дело да не се гледа в окръг Десото. После гласува отново „против“, като част от малцинството от три гласа, по един териториален спор в окръг Пърл Ривър. И в двата случая просто гласува, без коментар.

Съдията има право на писмено становище по всяко дело, независимо дали се присъединява към общото решение на Върховния съд, или не е съгласен с него. Рон нямаше търпение да напише нещо, но засега мъдро се въздържаше. Не биваше да прибързва.

Жителите на щата Мисисипи усетиха първите действия на новия Върховен съд от ерата след Маккарти още в края на януари. Беше във връзка с делото на осемдесетгодишна жена, болна от Алцхаймер, която беше открита под леглото си в старчески дом, гола и мръсна. Беше я открил собственият й син, който беше побеснял и в крайна сметка беше завел дело срещу старческия дом от нейно име. Макар че данните бяха противоречиви и нямаше сигурни доказателства, в крайна сметка показанията по време на процеса доказваха, че никой не е обърнал абсолютно никакво внимание на жената в продължение на най-малко шест часа. Не й бяха давали храна цели девет часа. Старческият дом беше евтин, един от многото, притежавани от голяма компания в щата Флорида, и имаше дълга и печална история в нарушаването на елементарните норми за хигиена и безопасност. Съдебните заседатели, които бяха гледали делото в окръг Ковингтън, бяха определили обезщетение за реални вреди в размер на 250 хиляди долара, макар че беше трудно да се оцени степента на физическите вреди. По челото на жената наистина имаше рани, но, от друга страна, тя не беше на себе си от десет години. По-интересната част от присъдата беше наказателното обезщетение срещу старческия дом в размер на 2 милиона долара, което представляваше рекорд за окръг Ковингтън.

За делото отговаряше съдия Калиган. Той събра още три гласа на своя страна и написа становище, в което отхвърляше обезщетението от 250 хиляди долара и го връщаше за преразглеждане в нов процес. Според него имаше нужда от още доказателства, за да се определи размерът на вредите. Колкото до наказателното обезщетение, според него то беше „шокирало съда“ и той предлагаше да бъде отхвърлено изцяло.

Съдия Макълуейн написа становище, според което присъдата беше абсолютно правилна. С големи подробности описа печалната история на старческия дом — недостатъчен и необучен персонал, мръсни стаи, чаршафи и кърпи, отровна храна, лоша климатична инсталация, претъпкани стаи и прочие. Към становището му се присъединиха още трима съдии, така че Върховният съд се оказа разделен на две. В крайна сметка новодошлият съдия трябваше да определи накъде ще натежи вотът.

Съдия Фиск не се поколеба. Той също смяташе, че медицинските доказателства са недостатъчни, а наказателното обезщетение е шокиращо. Като адвокат, защитаващ застрахователни компании, той беше отхвърлял в продължение на четиринайсет години огромни наказателни обезщетения, които адвокатите на ищците безотговорно измисляха. Поне половината процеси, в които беше участвал, включваха иск за чудовищна сума пари, която да компенсира „скандалното и безразсъдно поведение“ на ответника.

С гласуване от 5 срещу 4 гласа Върховният съд ясно определи новия си курс, като върна делото обратно в окръг Ковингтън.

Синът на възрастната жертва беше петдесет и шест годишен фермер. Освен това беше и дякон в провинциална църква, на десетина километра от Маунт Олив. Двамата със съпругата му бяха сериозни поддръжници на Рон Фиск, защото го смятаха за набожен човек, който споделя техните ценности и ще защитава внуците им.

Тогава защо мистър Фиск беше гласувал в полза на някаква незаконна компания от друг щат?

Всяко дело, което влиза за разглеждане във Върховния съд, се възлага от съдебния секретар на един от деветимата върховни съдии, без те да могат да контролират този процес. Просто всяко девето дело автоматично попада на бюрото на един от деветимата. Съдиите работят на малки екипи от по трима души, като на всеки шест седмици съставът на екипите се променя.

В почти всички дела, които се гледат във Върховния съд, адвокатите подават молба за обсъждане пред върховните съдии, но тя много рядко се удовлетворява. Съдиите изслушват адвокатите в по-малко от 5 процента от обжалванията.

Заради мащаба на присъдата делото „Джанет Бейкър срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън“ беше преценено като достатъчно важно, за да се позволи на адвокатите да се явят пред екипа от трима съдии, който работеше по него. Така че на 7 февруари всички се събраха — Джаред Къртин и неговите мафиоти, както и цялата кантора „Пейтън и Пейтън“.

Няколко месеца по-рано делото беше възложено на съдия Олбритън. В този ден Рон Фиск нямаше работа по делото, така че не присъстваше. Тони Закари се отби от любопитство, но седна на задния ред и не разговаря с никого. Водеше си бележки с намерението да се обади на Бари Райнхарт веднага след края на заседанието. На задния ред седеше и един от вицепрезидентите на „Крейн Кемикъл“, който също си водеше бележки.

Всяка страна по делото разполагаше с двайсет минути за пледоарията си, като времето се отброяваше от електронен часовник. Един служител предупреждаваше адвокатите за изтичането му. Във Върховния съд не се толерираха многословните адвокати. Джаред Къртин започна пръв и веднага заговори по същество, за да обясни защо клиентът му обжалва делото. От „Крейн Кемикъл“ винаги бяха твърдели, че няма достоверна медицинска връзка между бихлоронилина и картоликса, открити на територията на завода, и раковите заболявания, от които страдаха толкова много граждани на Баумор. „Крейн Кемикъл“ в никакъв случай не приемаха, че са изхвърляли токсични отпадъци, но дори ако хипотетично се предположеше, че в почвата са били изхвърляни токсични отпадъци и оттам те са попаднали в питейната вода, не съществуваше „медицинска причинна връзка“ между химикалите и рака. Разбира се, имаше място за много спекулации. Броят на раково болните в Баумор наистина беше голям. Но, от друга страна, броят на раково болните е различен във всеки район. И най-вече, канцерогенни вещества се съдържат и във въздуха, в храната, в напитките, в домакинските препарати и прочие — списъкът беше безкраен. Кой можеше да твърди, че ракът, който беше убил малкия Чад Бейкър, наистина беше причинен от водата, а не от въздуха? Как можеха да се изключат канцерогенните вещества в полуготовите храни, за които мисис Бейкър беше признала, че са употребявали от години? Това просто беше невъзможно.

Къртин беше набрал скорост и тримата съдии го оставиха да говори в продължение на десет минути, без да го прекъсват. Двама от тях вече бяха на негова страна. Съдия Олбритън обаче не беше, така че най-сетне го прекъсна:

— Мистър Къртин, извинете за въпроса, но има ли в този район голям брой други фабрики или заводи, които произвеждат пестициди или инсектициди?

— Не знам за такова нещо, ваша светлост.

— Това означава ли нещо различно от „не“?

— Отговорът е „не“, ваша светлост. В окръг Кеъри няма други производители на такива вещества.

— Благодаря. А вашите експерти откриха ли някаква друга фабрика или завод, където се обработва и/или изхвърля бихлоронилин, картоликс или аклар?

— Не, ваша светлост.

— Благодаря. А когато твърдите, че и в други райони на страната се наблюдава много голям брой раково болни, нали всъщност нямате предвид, че този брой не е петнайсет пъти по-голям от средните стойности за страната?

— Не, нямам това предвид. Но ние не приемаме и стойността от петнайсет пъти.

— Добре, значи дванайсет пъти повече от средното за страната.

— Не съм сигурен, че…

— Това е казал вашият собствен експерт на процеса, мистър Къртин. Броят на раково болните в Баумор е дванайсет пъти по-висок от средния за страната.

— Да, ваша светлост. Мисля, че сте прав.

— Благодаря ви.

Повече прекъсвания нямаше, така че адвокат Къртин приключи пледоарията си едва няколко секунди след сигнала.

Мери Грейс изглеждаше изумително. Мъжете са ограничавани от черните или тъмносините костюми, белите ризи, скучните вратовръзки и черните официални обувки — обичайното делово облекло, — но за жените няма правила. Мери Грейс беше облечена в ярка рокля над коляното и сако в подходящ цвят с ръкави до лактите. Носеше черни обувки с висок ток. Голяма част от краката й бяха на показ, макар и не зад подиума, откъдето се обърна към тримата върховни съдии.

Тя подхвана пледоарията си оттам, откъдето беше спрял съдия Олбритън — с остра атака срещу защитата на „Крейн Кемикъл“. В продължение на поне двайсет години компанията незаконно беше изхвърляла в почвата тонове канцерогенни отпадъци. Като пряк резултат от този процес питейната вода на Баумор беше замърсена от същите тези канцерогени, които не се произвеждаха или изхвърляха никъде другаде в окръга. Жителите на Баумор бяха пили от тази вода.

— Вие сте се избръснали, измили сте си зъбите, взели сте душ, използвали сте вода, за да си приготвите кафе или чай. Пили сте вода както вкъщи, така и на работа. Задавахте ли си днес въпроси за тази вода? Откъде идва? Дали е годна за пиене? Запитахте ли се поне веднъж тази сутрин дали тази вода не съдържа канцерогенни вещества? Най-вероятно не. Жителите на Баумор не са по-различни от вас.

Като пряк резултат от пиенето на тази вода хората се разболяха. И градът беше поразен от невиждана в страната ракова епидемия.

И както обикновено става в такива случаи, чудесната и достойна корпорация със седалище в Ню Йорк — тук тя се обърна и посочи Джаред Къртин — отрича всичко. Отрича, че е хвърляла токсични отпадъци, че е прикривала този процес, отрича, че е лъгала, отрича дори собственото си отрицание. И най-важното — отрича причинната връзка между канцерогенните вещества и рака. Вместо това, както чухме тук днес, „Крейн Кемикъл“ прехвърля вината върху въздуха, слънцето, околната среда и дори фъстъченото масло и вакуумираното пуешко месо, с които Джанет Бейкър е хранила семейството си.

Съдебните заседатели направо бяха очаровани от този аргумент — каза Мери Грейс на притихналите съдии. — „Крейн Кемикъл“ са изхвърляли тонове токсични химикали в почвата и водата, но всъщност за всичко е виновно фъстъченото масло.

Може би от уважение към дамата, а може би от нежелание да прекъснат такава страстна пледоария тримата съдии не казаха нищо.

Мери Грейс завърши с кратка лекция по право. Законът не ги задължаваше да доказват, че Б-клетъчният лимфом, открит в тялото на Пит Бейкър при аутопсията, е попаднал там направо от завода на „Крейн Кемикъл“. Законът изискваше само наличие на убедителни доказателства.

Когато времето й свърши, Мери Грейс седна обратно до съпруга си. Съдиите благодариха на адвокатите за техните пледоарии, после се заеха със следващото дело.

Зимната среща на адвокатската организация беше доста мрачно събитие. Имаше значително повече присъстващи от обикновено. Адвокатите изглеждаха притеснени, силно разтревожени, дори изплашени. В новия си състав Върховният съд вече беше отхвърлил първите две присъди в полза на ищеца. Дали това не беше началото на някаква ужасна тенденция? Беше ли време да изпаднат в паника, или вече беше твърде късно?

Един адвокат от щата Джорджия допълнително вгорчи атмосферата, като разказа накратко за плачевната ситуация в неговия щат. Върховният съд на щата Джорджия също се състоеше от девет съдии, осем, от които бяха лоялни към интересите на едрия бизнес и редовно отхвърляха присъди в полза на пострадали или мъртви ищци. Общо двайсет и две от последните двайсет и пет присъди бяха отхвърлени. Като резултат от това застрахователните компании вече не изплащаха никакви премии, а и защо да го правят? Вече не се бояха от съдебните заседатели, защото на практика притежаваха Върховния съд.

Едно време повечето дела се бяха решавали с извънсъдебно споразумение. За един адвокат това означаваше възможност да поеме многобройни дела. Сега извънсъдебните споразумения бяха рядкост, така че адвокатите на ищците трябваше да доведат всяко дело до процес. А дори да спечелеха благоприятна присъда, тя не издържаше на обжалването. Крайният резултат беше, че адвокатите поемаха все по-малко дела и все по-малко пострадали хора със законни искания можеха да получат обезщетение.

— Вратите на съда се затварят за нас — обобщи адвокатът от Джорджия.

Беше едва 10 ч. сутринта, но повечето от присъстващите вече изпитваха нужда от едно питие.

Следващият оратор разведри обстановката, макар и само донякъде. Бившият върховен съдия Шийла Маккарти беше посрещната с аплодисменти. Тя благодари на колегите си за безусловната им подкрепа и намекна, че може би не е казала последната си дума в политиката. Публично обвини онези, които бяха влезли в конспирация, за да я свалят от поста й. И накрая вдигна всички на крака, като обяви, че вече е платила членския си внос като адвокат на частна практика и с гордост се е присъединила към Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи.

Върховният съд на щата Мисисипи разглежда средно 250 дела годишно. Повечето са леки и рутинни. Някои поставят уникални проблеми, с които съдът се сблъсква за пръв път. Почти всички се разглеждат спокойно и професионално. Понякога обаче някое дело става повод за война.

Въпросното дело се занимаваше с голяма професионална косачка за трева. Въпросната косачка била закачена за трактор, когато попаднала на капак за улична шахта, захвърлен сред бурените на празен парцел. От въртящите се остриета се отчупило нащърбено парче стомана, дълго десет сантиметра. Летяло във въздуха 72 метра, преди да попадне право в лявото слепоочие на шестгодишно момче. Момчето се казвало Арън и се държало за ръката на майка си, докато двамата влизали в офиса на банков клон в град Хорн Лейк. Арън бил тежко ранен и на няколко пъти едва се разминал със смъртта, а в четирите години след инцидента се наложило да му направят общо единайсет операции. Медицинските разходи отдавна бяха надхвърлили 500 хиляди долара, колкото била горната граница на семейната медицинска застраховка. Бъдещите медицински разходи за Арън се оценяваха на още 750 хиляди долара.

Адвокатите на Арън бяха установили, че косачката е на петнайсет години и не е оборудвана със странични предпазители, вериги за задържане на отпадъци и други обезопасяващи приспособления, които са стандарт в индустрията поне от трийсет години насам. Затова бяха завели дело. Съдебните заседатели в окръг Десото бяха отсъдили 750 хиляди долара в полза на Арън. Впоследствие съдията по делото беше увеличил сумата, за да покрие медицинските разходи. По неговата логика, след като съдебните заседатели вече бяха установили отговорността на компанията, Арън имаше право на по-голямо обезщетение.

Върховният съд имаше няколко възможности за действие: 1. Да потвърди присъдата от 750 хиляди долара, определена от съдебните заседатели; 2. Да потвърди увеличената присъда от 1,3 милиона долара, определена от съдията; 3. Да отхвърли иска и да върне делото за преразглеждане; или 4. Да отмени присъдата и да прекрати делото. Отговорността изглеждаше неоспорима, така че въпросът опираше по-скоро до парите.

Делото беше възложено на съдия Макълуейн. Първоначалният му доклад потвърждаваше становището на съдията по делото и препоръчваше по-голяма сума. Ако имаше възможност, той дори щеше да настоява за още повече пари за момчето. Никаква сума не можеше да компенсира разкъсващата болка, която бе преживяло детето и от която щеше да страда и в бъдеще. Освен това нямаше как да го обезщетят и за загубата на работоспособност. Докато се беше държало за ръката на майка си, детето беше осакатено за цял живот от един потенциално опасен, небрежно произведен продукт.

Съдия Романо не мислеше така. Той рядко се сблъскваше с голяма присъда, която да не може да атакува, но в този случай малко се затрудни. Накрая все пак реши, че косачката всъщност е разумно проектирана и правилно сглобена във фабриката, но през последвалите години на експлоатация различните системи за безопасност една по една са били отстранени от различните й собственици, които дори не бяха установени. Косачките просто са си такива по принцип. Те не са чисти, безупречни, безопасни уреди. Проектирани са да изпълняват едно-единствено нещо, а именно да режат гъста трева и храсти чрез голям брой остриета, които се въртят с висока скорост. По тази причина са изключително опасни, но това не ги прави по-малко ефикасни и необходими за обществото.

В крайна сметка съдия Макълуейн успя да събере три гласа на своя страна. Съдия Романо в продължение на няколко седмици упражняваше натиск върху колегите във Върховния съд, докато не събра три гласа в своя подкрепа. И отново всичко щеше да се реши от гласа на новобранеца.

Съдия Фиск наистина се бореше с това дело. Беше прочел досието малко след като положи клетва и всеки ден променяше решението си. Той лесно повярва, че от производителя се очаква да вземе предвид възможността неговият продукт да бъде модифициран с годините, особено при такава тежка работа, каквато е рязането на трева и храсти. В документите дори не се посочваше достатъчно ясно дали производителят изобщо се е съобразил с всички федерални разпоредби още във фабриката. Рон изпитваше дълбоко съчувствие към пострадалото дете, но беше твърдо решен да не позволява на емоциите да влияят върху решението му.

От друга страна, беше избран с гласовете на хора, които настояваха за ограничаване на отговорността на производителите. Адвокатите го бяха атакували, а обичайните им жертви го бяха подкрепили.

Върховният съд чакаше; не можеше повече да отлага решението си. Рон толкова много пъти си промени становището, че накрая се обърка безнадеждно. Когато най-сетне гласува — в подкрепа на Романо, — му прилоша и си тръгна по-рано от работа.

Съдия Макълуейн написа ново становище, в което яростно атакуваше мнозинството съдии от Върховния съд за манипулация на фактите, промяна на юридическите стандарти и заобикаляне на съдебния процес — с единствената цел да преследват собствената си програма за ограничаване на отговорността на фирмите. Някои от съдиите от мнозинството отговориха на това обвинение (Рон не беше сред тях) и когато решението на Върховния съд най-сетне беше публикувано, то говореше по-скоро за вътрешната борба във Върховния съд, отколкото за страданията на малкия Арън.

Подобно неприлично отношение между цивилизовани юристи беше рядкост, но накърненото самолюбие и наранените чувства само задълбочиха бездната между двете страни. Нямаше никакво място за компромис.

Когато по някое дело бъдеше присъдено сериозно парично обезщетение, застрахователните компании вече можеха да си отдъхнат.

34

Съдия Макълуейн продължи да бъде с особено мнение през цялата пролет. Но след шестата поредна загуба с 5 срещу 4 гласа той вече нямаше желание за борба. Делото беше за престъпна небрежност от страна на некомпетентен лекар и когато Върховният съд отмени присъдата, Макълуейн разбра, че колегите му са отишли толкова вдясно, че вече никога няма да се върнат.

Един хирург от Джаксън беше объркал рутинна операция на дискова херния. Пациентът му беше останал парализиран и накрая беше завел дело срещу него. Лекарят вече бе съден пет пъти, бе загубил разрешителното си за практикуване в два други щата и поне три пъти беше лекуван за зависимостта си от болкоуспокояващи. Съдебните заседатели определиха 1,8 милиона долара обезщетение за реални вреди, нанесени на парализирания пациент, а впоследствие още 5 милиона наказателно обезщетение.

В първото си писмено становище от името на мнозинството съдия Фиск определи размера на сумата за реални вреди като прекалено висока, а наказателното обезщетение — като „безотговорно“. Решението на Върховния съд върна делото за преразглеждане, за да се определи само размерът на реалните вреди. Наказателното обезщетение беше забравено.

Съдия Макълуейн едва не получи удар. В особеното му мнение се прокраднаха мъгляви твърдения, че някои специални интереси на щата вече оказват по-голямо влияние на Върховния съд, отколкото четирима от собствените му членове. Последното изречение от първия му вариант беше почти обвинително: „Авторът на писменото становище на мнозинството се преструва на шокиран от размера на наказателното обезщетение. Но всъщност би трябвало да приеме с лекота сумата от 5 милиона долара. Все пак, това беше цената на мястото във Върховния съд, което заема в момента.“ Изпрати го по имейл на Шийла Маккарти, за да се посмее. Тя наистина се смя, но после го помоли да махне последното изречение. В крайна сметка той го направи.

Особеното мнение на Макълуейн се простираше на четири страници. Олбритън го подкрепи със собствени три страници. В частен разговор двамата мрачно обсъдиха дали ще се чувстват удовлетворени, ако през остатъка от кариерата си се занимават единствено с писане на безполезни становища.

Особеното мнение бе музика за ушите на Бари Райнхарт. Той внимателно изчиташе всички решения на Върховния съд на щата Мисисипи. Служителите му анализираха становищата, нерешените дела и съдебните процеси, чиито решения можеха някой ден да се обжалват във Върховния съд. Както винаги Бари следеше отблизо събитията.

Да избереш приятелски настроен съдия наистина беше победа, но тя не беше пълна, докато той не върнеше жеста. Досега съдия Фиск гласуваше точно както трябва. Моментът за делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“ беше назрял.

Докато летеше към Ню Йорк, за да се срещне с мистър Трюдо, Бари реши, че тяхното момче има нужда от известно окуражаване.

Вечерята се проведе в един клуб на последния етаж на най-високата сграда в Джаксън. Беше дискретно събитие, проведено почти тайно — всичките осемдесет гости бяха по-канени лично по телефона. Вечерята беше в чест на съдия Рон Фиск. Дорийн също беше поканена, а освен това й бяха оказали специалната чест да седи до сенатор Майърс Ръд, който беше долетял за вечерята направо от Вашингтон. Сервираха им стекове и омари. Първият оратор беше президентът на Щатската медицинска асоциация — достолепен хирург от Начес, който понякога изглеждаше на ръба да се разплаче, докато говореше за огромното чувство на облекчение сред медицинската общност. В продължение на години лекарите бяха работили в непрестанен страх от съдебно преследване. Бяха принуждавани да плащат огромни застраховки. Срещу тях бяха предявявани произволни искове. Бяха обиждани при свидетелски показания и по времето на съдебни процеси. Но сега всичко се беше променило. Благодарение на новата тенденция във Върховния съд лекарите вече можеха да се грижат за пациентите си както трябва, без непрекъснато да се озъртат през рамо.

Той благодари на Рон Фиск за куража, мъдростта и решимостта да защитава лекарите, медицинските сестри и болниците на щата Мисисипи.

Сенатор Ръд вече беше на третия си скоч, а домакинът знаеше от личен опит, че четвъртият скоч води до проблеми. Затова покани сенатора да каже няколко думи. Трийсет минути по-късно, след като беше водил битки в целия свят и беше разрешил всички проблеми, с изключение на конфликта в Близкия изток, Ръд най-сетне си спомни защо е поканен. Никога не си водеше бележки, не планираше речите си и не губеше време в предварителна подготовка. Самото му присъствие беше достатъчно, за да развълнува всички. А, да, Рон Фиск. Сенаторът припомни първата им среща във Вашингтон преди една година. Нарече го „Рони“ поне три пъти. И когато забеляза, че домакинът многозначително посочва часовника си, най-сетне седна и поиска да му донесат четвърти скоч.

Следващият оратор беше изпълнителният директор на Търговския съвет — ветеран от много кървави битки с адвокатите в съда. Той се изказа красноречиво за драстичната промяна в икономическия климат на щата. Стари и нови компании изведнъж бяха започнали да чертаят дръзки планове за бъдещето, без да се страхуват да поемат рискове, които биха могли да доведат до съдебно преследване. Чуждестранни компании проявяваха интерес да изграждат мощности на територията на щата. Благодарим ти за всичко това, Рон Фиск.

Репутацията на щата Мисисипи като съдебен ад, бунище за хиляди произволни искове и рай за наглите адвокати беше успяла да се промени — едва ли не за една нощ. Благодарим ти за това, Рон Фиск.

Много компании започваха да забелязват първите признаци на стабилизация по отношение на исканите обезщетения. Все още нямаше нищо конкретно, но нещата изглеждаха обещаващо. Благодарим ти, Рон Фиск.

И след като съдия Фиск беше отрупан с похвали, от които почти му стана неудобно, помолиха и самия него да каже няколко думи. Той благодари на всички за подкрепата им в предизборната му кампания. Беше доволен от първите си три месеца във Върховния съд и беше сигурен, че мнозинството в него ще бъде единно по отношение на търсенето на отговорност и обезщетенията. (Тук последваха бурни аплодисменти.) Колегите му съдии бяха интелигентни и трудолюбиви, а интелектуалното предизвикателство на делата, които решаваха, го вдъхновяваше допълнително. Той изобщо не се чувстваше ни най-малко притеснен от липсата си на опит като съдия.

От името на Дорийн благодари на всички за прекрасната вечер.

Беше петък вечер и двамата се прибраха с колата в Брукхейвън, опиянени от хвалебствията и всеобщото възхищение. Беше полунощ, когато пристигнаха, и децата вече бяха заспали.

Рон спа шест часа и се събуди, обзет от паника, че не е намерил кетчер. Бейзболният сезон започваше. В 9:00 ч. сутринта бяха насрочени мачове за набиране на играчи сред единайсет и дванайсетгодишните. Джош, който беше на единайсет, ставаше все по-добър и скоро щеше да заеме едно от най-високите места в ранглистата на детската лига. Но тъй като работата му вече беше много отговорна, Рон не можеше да поеме поста на главен треньор. Нямаше как да ходи на всички тренировки, но беше твърдо решен да не пропусне нито един мач. Възнамеряваше да се занимава с питчерите и кетчерите. Един от бившите му партньори в кантората щеше да се заеме с останалите играчи и да носи титлата „главен треньор“. Трети баща щеше да организира тренировките.

Беше първата събота на април — хладна сутрин в целия щат. Група от притеснени играчи, родители и най-вече треньори се събра в градския парк за началото на бейзболния сезон. Девет и десетгодишните деца отидоха на едно игрище, а единайсет и дванайсетгодишните — на друго. Всички играчи щяха да бъдат оценени, преди да бъдат включени в съставите на новите отбори.

Треньорите се събраха на хоума, за да се организират. Както обикновено, цареше атмосфера на притеснени клюки, евтини шеги и добронамерени обиди. Повечето от тях бяха работили като треньори в същата лига предишната година. Тогава Рон беше популярен треньор — поредният млад баща, който нямаше нищо против да прекарва цели часове на игрището от април до юли. Сега обаче се чувстваше по-важен. Беше провел блестяща предизборна кампания и беше спечелил значим политически пост с рекорден резултат. Това го правеше уникален сред съгражданите му. В крайна сметка в Брукхейвън живееше само един съдия от Върховния съд. Усещаше някаква преграда между себе си и останалите бащи — и това чувство не му беше особено приятно, но не беше и чак толкова неприятно.

Хората вече бяха започнали да се обръщат към него с титлата му — „господин съдия“.

И така, съдия Фиск изтегли едно име от шапката. Падна му се отборът на „Рикис“.

През седмицата в апартамента беше толкова тясно, че в събота просто трябваше да избягат за малко.

Семейство Пейтън успяха да подмамят Мак и Лайза да станат по-рано, като им обещаха да закусят палачинки по пътя. Потеглиха от Хатисбърг и пристигнаха в Баумор още преди 10 ч. сутринта. Мисис Шелби, майката на Мери Грейс, ги беше поканила на тържествен обяд под дъбовото дърво — риба на скара и домашно приготвен сладолед. Мистър Шелби вече беше приготвил лодката. Двамата с Уес откараха децата до малко езеро, където можеха да хвърлят въдиците.

Мери Грейс и майка й поседяха на верандата в продължение на един час, като обсъдиха обичайните теми, избягвайки всичко, бегло свързано с правото. Семейни новини, клюки от църквата, сватби и погребения, но нито дума за раковите заболявания, които от години насам бяха основната тема за разговори в окръг Кеъри.

Още преди обяда Мери Грейс отиде с колата до Пайн Гроув, за да се види с Дени От. Сподели с него мнението си за новия състав на Върховния съд — доста тъжна равносметка. Не за пръв път тя предупреди Дени, че най-вероятно ще загубят. Той вече подготвяше паството си. Беше сигурен, че ще го преживеят. Бяха загубили всичко друго.

После Мери Грейс продължи още две пресечки и паркира на покритата с чакъл алея пред караваната на Джанет. Двете седнаха под дървото — пиеха вода от бутилки и си говореха за мъже. Настоящият приятел на Джанет беше петдесетгодишен вдовец с хубава работа, приятна къща и почти никакъв интерес към нейното дело. И бездруго то вече не привличаше вниманието като едно време. Присъдата беше обявена преди цели седемнайсет месеца. Оттогава не беше изплатен нито цент и никой не очакваше това да се случи.

— Този месец очакваме решението на Върховния съд — съобщи Мери Грейс. — Но ще бъде истинско чудо, ако спечелим.

— Моля се за чудо — отвърна Джанет. — Но съм подготвена за всичко. Просто искам нещата да приключат.

След като си поговориха надълго и се прегърнаха набързо, Мери Грейс си тръгна. Подкара по улиците на родния си град, покрай гимназията и къщите на приятелите си от детинство, покрай магазините на главната улица, из покрайнините на града. Спря за малко в магазина за хранителни стоки „Тредуейз“, за да си купи безалкохолно, и поздрави една своя стара позната.

Докато караше обратно към къщата на родителите си, тя мина покрай пожарната в Барисвил — малка метална сграда, която приютяваше стара пожарна кола. Пожарникарите доброволци я изкарваха навън, за да я измият, когато имаше избори. Пожарната служеше и като избирателна секция — именно тук преди пет месеца 74 процента от жителите на Барисвил бяха гласували в подкрепа на Бог и оръжията и против хомосексуалистите и либералите. Едва на десетина километра от Баумор Рон Фиск беше успял да убеди тези хора, че ще ги защитава.

А може би наистина го правеше. Може би самото му присъствие в състава на Върховния съд стряскаше мнозина.

Жалбата на Майърчек и Спано беше отхвърлена поради липса на обвинение. Двамата не бяха подали необходимите документи и след предупрежденията на съдебния секретар адвокатът заяви, че двамата не желаят да продължават с обжалването. Те не бяха открити за коментар, а адвокатът им не отговаряше на обажданията на репортерите.

Същия ден Върховният съд достигна ново дъно в тенденцията драстично да ограничи изобличаването на големите корпорации. Частна фармацевтична компания, наречена „Боск“, бе произвела и пуснала на пазара силно болкоуспокояващо средство, наречено рибадел. Оказа се, че лекарството създава силна зависимост, така че само за няколко години върху „Боск“ се изсипа лавина от съдебни искове. Още на един от първите съдебни процеси директорите на „Боск“ бяха уличени в лъжа. Прокурор от Пенсилвания започна разследване срещу тях. Появиха се твърдения, че в компанията са знаели, че рибадел създава зависимост, но се бяха опитали да скрият тази информация. Лекарството носеше огромни печалби.

Бивш полицай от Джаксън на име Дилман беше пострадал при катастрофа с мотоциклет и докато се възстановяваше, се бе пристрастил към рибадел. Беше се борил със зависимостта си в продължение на две години, през които здравето и всичко останало в живота му се бе разсипало. Два пъти го бяха арестували за кражба от магазини. В крайна сметка той беше завел дело срещу „Боск“ в съда на окръг Ранкин. Съдебните заседатели признаха компанията за виновна и отсъдиха 275 хиляди долара за Дилман — най-ниската присъда по дело за рибадел в цялата страна.

Въпреки това на обжалването Върховният съд отхвърли присъдата с 5 на 4 гласа. Основната причина, изразена в становището на съдия Романо, беше, че Дилман не може да получи обезщетение, защото е наркоман.

Изразявайки особено мнение, съдия Олбритън умоляваше мнозинството да даде и най-малкото доказателство, че ищецът е бил наркоман, преди да започне да взема рибадел.

Три дни след решението на Върховния съд четирима от директорите на „Боск“ се признаха за виновни по обвинението в укриване на информация от Агенцията по храните и лекарствата и в лъжесвидетелстване по време на федералното разследване.

35

Печалбите на „Крейн Кемикъл“ за първото тримесечие бяха много по-добри от очакваното. Всъщност те направо изумиха финансовите анализатори, които оптимистично предвиждаха по 1,25 долара печалба на акция. Когато от „Крейн Кемикъл“ обявиха печалба от 2,05 долара на акция, компанията и невероятното й завръщане на пазара привлякоха още повече интереса на финансовите издания.

Всичките четиринайсет завода на „Крейн Кемикъл“ работеха на пълни обороти. Цените бяха намалени, за да се завладее по-голям пазарен дял. В отделите по продажби работеха извънредно, за да изпълняват всички поръчки. Дълговете на компанията бяха изплатени. Повечето проблеми, които измъчваха „Крейн Кемикъл“ през изминалата година, изведнъж изчезнаха безследно.

Цената на акциите бе регистрирала стабилно покачване от едноцифрените си нива и бе достигнала около 24 долара, когато дойде новината за финансовите резултати от първото тримесечие. Тогава акциите веднага скочиха на 30 долара. За последен път бяха достигали тази цена в деня, когато започнаха да се сриват след обявяването на присъдата в Хатисбърг.

Към този момент Трюдо Груп вече притежаваше около 80 процента от „Крейн Кемикъл“ — близо четирийсет и осем милиона акции. Откакто се бяха появили слуховете за фалит точно преди изборите за Върховен съд през ноември, финансовото състояние на мистър Трюдо се беше увеличило с 800 милиона долара. И той нямаше търпение да удвои този резултат.

Преди Върховният съд да стигне до окончателно решение, съдиите прекарват цели седмици в четене на всички становища и предварителни мнения. Понякога водят дискусии в затворен кръг. Лобират за гласове в подкрепа на своята позиция. Изпращат секретарите си да събират слухове от другите кабинети. Понякога изпадат в патова ситуация, която не може да се преодолее с месеци.

Последният служебен документ, който Рон Фиск беше прочел късно следобед в петък, беше становището на Макълуейн по делото „Джанет Бейкър срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън“. Повечето съдии вярваха, че към неговото становище ще се присъединят още три гласа. Мнението на мнозинството беше написано от съдия Калиган. Романо и Олбритън в момента пишеха становищата си и макар че не се знаеха пълни подробности, нямаше почти никакво съмнение, че окончателното решение на Върховния съд ще бъде да отхвърли присъдата с 5 на 4 гласа.

Фиск прочете становището на Макълуейн, намръщи се и реши да се присъедини към мнозинството на Капитан още в понеделник сутринта. След това съдия Фиск се преоблече в спортен екип и се превърна в треньора Фиск. Беше време за бейзболен мач.

„Рокис“ откриваше сезона с гостуване за уикенда в Ръсбърг, на един час път северозападно от Джаксън. Трябваше да изиграят един мач в петък вечер, поне два в събота и може би още един в неделя. Игрите бяха само по четири ининга и всички играчи бяха насърчавани да играят на различни позиции на терена. Нямаше да има купи и шампионски титли — беше просто малко състезание за загрявка в началото на сезона. В дивизията на единайсет и дванайсет годишните се бяха записали общо трийсет отбора, включително и два от Брукхейвън.

Първият противник на „Рокис“ беше отборът от градчето Ролинг Форк. Беше хладна вечер, въздухът беше чист и спортният комплекс беше изпълнен с играчи, родители и всеобщо вълнение от петте мача, които се провеждаха едновременно.

Дорийн беше останала в Брукхейвън с Клариса и Зийк, който също имаше мач в девет сутринта в събота.

В първия ининг Джош играеше на втора база, а когато дойде негов ред да удря с бухалката, баща му даваше указания на трета. След като момчето пропусна четири удара поред, баща му се провикна да го окуражи и да му напомни, че няма как да удари топката, ако не отлепя бухалката от рамото си. Във втория ининг Джош се премести на мястото на питчера и изкара от играта първите двама батери, които му се паднаха. Третият играч с бухалката срещу него беше набито дванайсетгодишно момче, което по принцип играеше кетчер. Не улучи първата топка, която Джош му подаде, но замахна много силно.

— Хвърляй ниско, далеч от него! — подвикна Рон от мястото си.

Второто хвърляне на Джош не беше нито ниско, нито далеч от противника. Беше бърза топка, точно в средата на полето, и момчето с бухалката я удари с всичка сила. Топката отскочи от алуминиевата бухалка с много по-голяма скорост, отколкото беше долетяла. Джош замръзна за част от секундата и когато реагира, топката вече беше пред лицето му. Той успя да се отдръпне — но само толкова, колкото топката да го удари право в дясното слепоочие. След това топката рикошира и отлетя в лявата половина на игрището.

Когато баща му стигна до него, очите на Джош бяха отворени. Лежеше на игрището и стенеше от болка.

— Кажи нещо, Джош — каза Рон и леко докосна раната.

— Къде е топката? — попита Джош.

— Не се притеснявай. Виждаш ли ме?

— Май да.

От очите на момчето течаха сълзи и то стискаше зъби, за да не се разплаче. Кожата на слепоочието му беше ожулена и по косата му имаше кръв. Мястото на удара вече беше започнало да се подува.

— Донесете лед! — викна някой.

— Повикайте лекар!

Останалите треньори и съдиите се събраха около тях. Детето, което беше ударило с бухалката, стоеше наблизо и също изглеждаше готово да се разплаче.

— Не затваряй очи — каза Рон.

— Добре, добре — отвърна Джош, като дишаше учестено.

— Кой играе трета база за „Брейвс“?

— Чипър.

— А в центъра?

— Андрю.

— Браво, моето момче.

След няколко минути Джош успя да седне и публиката го аплодира. После той се изправи и двамата с баща му отидоха до страничната линия, където Джош легна на пейката. Сърцето на Рон продължаваше да бие лудо, когато внимателно сложи една торба с лед върху подутото слепоочие на Джош. Играта бавно бе възобновена.

Пристигна лекар, прегледа Джош и установи, че реакциите на момчето са съвсем нормални. Виждаше и чуваше както трябва, спомняше си подробности и дори изяви желание да се върне в играта. Лекарят отказа, както и треньор Фиск.

— Може би утре — каза Рон, но само колкото да успокои сина си.

В гърлото на Рон сякаш беше заседнала буца и той едва сега започваше да се успокоява. Смяташе да откара сина си вкъщи веднага след мача.

— Изглежда ми добре — каза лекарят. — Но може би трябва да го прегледат на рентген.

— Веднага ли? — попита Рон.

— Не е спешно, но аз бих го направил още тази вечер.

Към края на третия ининг Джош вече седеше на пейката и се шегуваше със съотборниците си. Рон се върна на мястото си до трета база и тъкмо инструктираше един от защитниците, когато едно момче от „Рокис“ се провикна от скамейката:

— Джош повръща!

Съдиите отново спряха играта и треньорите разчистиха страничната линия на „Рокис“. Джош беше замаян, потеше се обилно и не спираше да повръща. Лекарят пристигна веднага, следван от двама санитари с носилка. Рон държеше ръката на сина си, докато го откарваха към паркинга.

— Не затваряй очи — не спираше да повтаря той. — Говори ми, Джош.

— Боли ме главата, тате.

— Ще се оправиш. Само не затваряй очи.

Санитарите натовариха носилката в линейката и пуснаха Рон да се качи при сина си. Пет минути по-късно вече влизаха в отделението за спешна помощ в болницата на окръг Хенри. Джош беше в съзнание и откакто бяха потеглили от игрището, не беше повръщал.

Само преди един час беше имало автомобилна катастрофа с три коли и в спешното отделение цареше хаос. Първият лекар, който прегледа Джош, назначи скенер и обясни на Рон, че няма как да го пуснат в болницата.

— Мисля, че нищо му няма — каза докторът, за да го успокои.

Рон си намери място в претъпканата чакалня и седна. Обади се на Дорийн и двамата проведоха напрегнат разговор, докато й обясни какво е станало. Времето сякаш спря, толкова бавно се нижеха минутите.

Главният треньор на „Рокис“, бивш съдружник от кантората на Рон, се втурна в чакалнята и го изкара навън, за да му покаже нещо. Двамата отидоха до колата му и той извади алуминиева бейзболна бухалка, която беше сложил на задната седалка.

— Това е бухалката — каза мрачно той.

Беше модел „Скриймър“ — популярна бейзболна бухалка, произвеждана от компанията „Уин Райт“. На всяко игрище в страната можеха да се открият поне десетина такива.

— Погледни — каза треньорът и потърка дръжката, където някой се беше опитал да свали с шкурка част от етикета. — Бухалката е категория „минус 7“. От няколко години е обявена извън закона.

„Минус 7“ обозначаваше разликата между теглото и дължината на бухалката. Беше дълга около 29 инча, но тежеше само 22 унции, което означаваше, че с нея може да се замахва много по-лесно, без да се губи от силата на удара върху топката. Настоящите разпоредби забраняваха категории, по-високи от „минус 4“. Значи бухалката беше поне на пет години.

Рон я изгледа вторачено, все едно беше заредена карабина.

— Откъде я взе?

— Проверих я, когато същото хлапе излезе да удря отново. Показах я на съдията, който я изкара от игра и притисна треньора. Аз също притиснах треньора, но в интерес на истината той нямаше никаква представа откъде се е взела. Така че ми я даде.

Пристигнаха още родители на играчите от „Рокис“, както и някои от играчите. Скупчиха се около една пейка до изхода и зачакаха. Мина цял час, преди лекарят да се върне, за да съобщи новините на Рон.

— Резултатите от томографията са отрицателни — каза той. — Мисля, че нищо му няма. Просто леко мозъчно сътресение.

— Слава богу.

— Къде живеете?

— В Брукхейвън.

— Можете да го закарате вкъщи, но през следващите няколко дни не бива да мърда. Никакъв спорт. Ако му се вие свят, заболи го глава, вижда двойни или размазани образи, ако има разширени зеници, шум в ушите, неприятен вкус в устата, ако стане раздразнителен или постоянно му се спи, заведете го при вашия личен лекар.

Рон кимаше усърдно. Ако имаше как, щеше да си води бележки.

— Ще напиша всичко това в епикризата заедно с резултата от томографията.

— Добре, благодаря.

Лекарят спря, погледна Рон малко по-внимателно и попита:

— Всъщност какво работите?

— Съдия съм във Върховния съд.

Лекарят се усмихна и протегна ръка.

— Миналата година ви изпратих чек. Благодаря ви за това, което правите.

— И аз ви благодаря, докторе.

Час по-късно, десет минути преди полунощ, си тръгнаха от Ръсбърг. Джош седеше отпред, притиснал торба с лед към слепоочието си, и слушаше мача на „Брейвс“ срещу „Доджърс“ по радиото. Рон го поглеждаше на всеки десет секунди, готов да реагира при първия признак за нещо нередно. Но нямаше нищо — поне докато не пристигнаха в покрайнините на Брукхейвън, където Джош каза:

— Тате, малко ме боли главата.

— Сестрата каза, че е нормално да те боли леко. Но ако те боли силно, имаме проблем. Колко те боли, от едно до десет?

— Три.

— Добре. Ако стигне до пет, кажи ми.

Дорийн ги чакаше на вратата е десетки въпроси. Прочете епикризата на масата в кухнята, докато Рон и Джош вечеряха със сандвичи. Джош отхапа два пъти от сандвича и каза, че не е гладен. Когато тръгнаха от Ръсбърг, умираше от глад. Изведнъж стана раздразнителен, но все пак беше закъснял за лягане с няколко часа. Когато Дорийн го попита добре ли е, той изръмжа нещо и отиде в тоалетната.

— Как ти се струва? — попита Рон.

— Май нищо му няма — отвърна тя. — Просто е раздразнителен и му се спи.

След това се разрази страхотен скандал за спането. Джош беше на единайсет години и отказваше да спи в една стая с майка си. Рон доста твърдо му обясни, че точно тази вечер, поради необичайните обстоятелства, ще му се наложи да спи при майка си. Самият Рон щеше да подремне на едно кресло до леглото.

Наглеждан от двамата си родители, Джош бързо заспа. После и Рон задряма в креслото, а в някакъв момент около 3:30 ч. сутринта и Дорийн най-сетне затвори очи.

За да ги отвори само след час, когато Джош започна да крещи. Пак беше повръщал, а главата му се пръскаше от болка. Беше замаян, не говореше свързано, плачеше и повтаряше, че вижда всичко размазано.

Семейният лекар им беше близък приятел и се казваше Калвин Трийт. Рон му се обади, докато Дорийн изтича да повика съседите. След по-малко от десет минути влязоха в спешното отделение на болницата в Брукхейвън. Рон носеше Джош на ръце, а Дорийн носеше епикризата от болницата в Ръсбърг и резултата от томографията. Лекарят в спешното отделение прегледа Джош и откри, че нищо не е наред — много бавен пулс, разширени зеници, сънливост. След малко пристигна и доктор Трийт, за да продължи прегледа, а лекарят от спешното отделение прегледа епикризата от Ръсбърг.

— Кой е разчел резултатите от томографията? — попита Трийт.

— Лекарят в Ръсбърг — отвърна Рон.

— Кога?

— Снощи, около осем вечерта.

— Значи преди осем часа?

— Нещо такова.

— Резултатите не са ясни — каза лекарят. — Да направим още една томография.

Лекарят от спешното отделение и една сестра заведоха Джош в кабинета за прегледа. Трийт се обърна към семейство Фиск.

— Почакайте тук. Веднага се връщам.

Двамата се отправиха като насън към чакалнята на спешното отделение — твърде шокирани и ужасени, за да кажат нещо. В чакалнята нямаше никой, но бяха останали следи от тежка вечер — празни кутийки от безалкохолни напитки, вестници по пода, опаковки от шоколади по масите. Колко ли хора бяха седели тук като зашеметени в очакване лекарите да им съобщят лошите новини?

Двамата се хванаха за ръце и започнаха да се молят — отначало наум, после започнаха да си разменят кратки изречения. Когато свършиха с молитвата, изпитаха известно облекчение. Дорийн се обади вкъщи, поговори със съседката, която беше оставила да наглежда децата, и обеща пак да се обади, щом разберат нещо.

Когато Калвин Трийт влезе в чакалнята, и двамата веднага разбраха, че нещата не вървят на добре. Той седна срещу тях и каза:

— Според нашата томография Джош има фрактура на черепа. Томографията, която сте донесли от Ръсбърг, не върши много работа, защото е на друг пациент.

— Как така, по дяволите?! — възкликна Рон.

— Техният лекар е гледал резултатите от томографията на друг пациент. Името му едва се чете в дъното, но със сигурност не е Джош Фиск.

— Не може да бъде — каза Дорийн.

— Може, но по-късно ще говорим за това. Сега слушайте внимателно. Топката е ударила Джош точно тук…

Той посочи към дясното си слепоочие, преди да продължи:

— Това е най-тънката черепна кост. Образувала се е пукнатина е дължина около пет сантиметра. От вътрешната страна на черепа има мембрана, която защитава мозъка и се захранва от специална артерия. Тази артерия минава през костта и когато костта е била спукана, артерията се е разкъсала и между костта и мембраната е започнала да се събира кръв. Това е притиснало мозъка навътре. Образувал се е хематом, който не спира да се увеличава и да увеличава налягането в черепа. Единственото решение е краниотомия — изваждане на хематома с хирургическа операция на мозъка.

— Боже господи — каза Дорийн и закри очите си с ръце.

— Слушайте — продължи Трийт. — Трябва да го закараме в Джаксън, в травматологията на университетската болница. Предлагам да се обадим на спешна помощ, да изпратят хеликоптер.

Лекарят от спешното отделение нахълта в чакалнята и се обърна към доктор Трийт:

— Състоянието се влошава. Трябва да го видите.

Доктор Трийт се изправи. Рон също стана, сграбчи го за ръката и каза:

— Кажи ми, Калвин. Колко е сериозно?

— Много, Рон. Може да има опасност за живота му.

Джош беше натоварен на хеликоптер. Дорийн и Калвин Трийт се качиха при него, а Рон се върна с колата до вкъщи, провери как са Зийк и Клариса и напълни някакъв сак с малко багаж. После бързо потегли на север по междущатска магистрала 55, като караше със 160 километра в час, предизвиквайки някой полицай да го спре за проверка. Когато не умоляваше Господ да помогне на сина му, мислено ругаеше лекаря в Ръсбърг, който беше погледнал снимката на друг пациент. А от време на време хвърляше поглед към задната седалка, където беше оставен един неправилно проектиран, твърде опасен продукт.

Никога не беше харесвал алуминиевите бейзболни бухалки.

36

В осем и десет сутринта в събота, тринайсет часа след като бе ударен от топката на бейзболното игрище, Джош бе опериран в университетската болница на щата Мисисипи в Джаксън.

Рон и Дорийн чакаха в параклиса на болницата заедно с приятели на семейството, които бяха пристигнали от Брукхейвън. Пасторът им също беше там. В църквата им „Сейнт Люк“ в Брукхейвън се провеждаше бдение и молитва. По обяд пристигна братът на Рон и доведе Зийк и Клариса, които бяха също толкова уплашени и шокирани, колкото и родителите им. Минаваха часове без никакви новини от хирургическото отделение. От време на време доктор Трийт отиваше да провери как вървят нещата, но рядко се връщаше с някакви новини. Някои от приятелите им си тръгнаха, но дойдоха други. Дядовци и баби, чичовци и лели, братовчеди и братовчедки пристигаха в параклиса, чакаха, молеха се и излизаха, за да обикалят по коридорите на огромната болница.

Четири часа след като семейство Фиск за последен път видяха сина си, се появи главният хирург и им направи знак да го последват. Доктор Трийт също се присъедини към тях, докато търсеха уединено място, за да разговарят. Спряха до вратата на някаква тоалетна. Рон и Дорийн се бяха вкопчили един в друг, готови за най-лошото. Хирургът заговори с мрачен глас, натежал от умора:

— Момчето оцеля след операцията и се възстановява според очакванията. Отстранихме голям хематом, който притискаше мозъка. Налягането в черепа му е възстановено. Но в мозъка има големи отоци — изключително големи, ако трябва да бъдем честни. Вероятно ще има трайно увреждане.

„Живот“ и „смърт“ са лесноразбираеми думи, но „увреждане“ носи със себе си нови непознати страхове.

— Значи няма да умре — каза Дорийн.

— Засега е жив и жизнените му показатели са стабилни. Има 90 процента шанс да оцелее. Следващите седемдесет и два часа са критични.

— Какво ще бъде увреждането? — попита Рон по същество.

— Засега не знаем. Частично увреждането ще бъде лечимо с продължителна терапия, но най-добре да оставим този разговор за друг ден. Засега нека просто продължим да се молим състоянието му да се подобри през следващите три денонощия.

В събота вечерта Джош беше в интензивното отделение. Разрешиха на Рон и Дорийн да влязат при него за десет минути, макар че беше в изкуствена кома. Когато го видяха за пръв път, не можаха да овладеят емоциите си. Главата му беше опакована в бинтове, като на мумия, а от устата му се подаваше тръбичка за кислород. Беше свързан с машина за изкуствено дишане. Дорийн се побоя да го докосне — дори по крака.

Една сестра прояви съчувствие и се съгласи да преместят един стол пред стаята му, така че единият от родителите му да остане там през цялата нощ. Рон и Дорийн изпратиха роднините и приятелите си обратно в Брукхейвън, а след това започнаха да се редуват в интензивното и в чакалнята. За сън не можеше да става и дума, така че те обикаляха из коридорите чак до изгрев-слънце в неделя сутринта.

Лекарите останаха доволни от първата нощ на Джош. След като им съобщиха как е в неделя сутринта, Рон и Дорийн си намериха един мотел наблизо. Взеха душ и подремнаха малко, после се върнаха в болницата. Подновиха ритуала на чакането, докато в същото време в родния им град се подновиха молитвите. Непрекъснатият поток от посетители, които идваха и си тръгваха, скоро се превърна в бреме. Рон и Дорийн просто искаха да останат насаме със сина си.

Късно вечерта в неделя, когато Дорийн беше в интензивното, а останалите си бяха тръгнали, Рон тръгна да се разходи по коридорите на болницата, за да се раздвижи и разсъни. Попадна в друга чакалня за близките на пациенти, които не бяха в критично състояние. Тук беше много по-уютно, с по-хубави мебели и повече автомати за напитки и закуски. Той реши да вечеря с диетична кола и гевречета и докато разсеяно ги дъвчеше, до него се доближи малко момче и вдигна ръка, за да го пипне по коляното.

— Арън! — обади се остро майка му от другия край на чакалнята. — Ела тук!

— Няма нищо — каза Рон и се усмихна на момчето, което бързо се отдалечи.

Арън. Името му припомни нещо. Арън беше момчето, което беше пострадало от удара в главата от счупеното острие на косачката. Мозъчна травма, трайни увреждания и финансов крах за семейството му. Съдебните заседатели бяха признали производителя за виновен. Процесът беше проведен според изискванията. В този момент съдия Фиск не можа да си спомни защо толкова лесно бе гласувал с мнозинството за отхвърляне на присъдата.

От друга страна, преди два месеца той изобщо не познаваше болката на родител, чието дете е пострадало толкова тежко. Нито страха, че ще го загуби завинаги.

Сега, докато изживяваше този кошмар, той си спомни за Арън по съвсем различен начин. Когато беше чел медицинските доклади по делото, седеше в уютния си кабинет, далеч от действителността. Детето беше тежко пострадало, което наистина беше жалко, но все пак в живота ежедневно се случват инциденти. Дали не са могли да предотвратят инцидента? Беше си го помислил още тогава — и със сигурност си го мислеше сега.

Малкият Арън се върна и се вторачи в гевречетата, които Рон стискаше в ръцете си. Ръцете му трепереха.

— Арън, остави човека на мира! — извика майка му.

Рон вторачено гледаше гевречетата, които подскачаха в треперещите му ръце.

Инцидентът можеше да бъде предотвратен — и трябваше да бъде предотвратен. Ако производителят беше следвал установените разпоредби, косачката щеше да бъде много по-безопасна. Защо Рон Фиск беше решил да защити производителя, а не жертвата?

Сега делото беше приключено от петима по общо мнение мъдри мъже, никой от които не беше проявил съчувствие към страданието на жертвите. Рон не можеше да не се запита дали останалите четирима — Калиган, Романо, Бейтман и Рос — някога бяха обикаляли мрачните коридори на някоя болница по всяко време на денонощието, докато чакат да разберат дали детето им ще оживее, или ще умре.

Не, сигурно не бяха. Иначе нямаше да са такива, каквито бяха сега.

Неделя бавно отстъпи място на понеделник. Започна нова седмица, която беше различна от всяка друга в живота им досега. Рон и Дорийн отказваха да излязат от болницата за повече от час-два. Джош не се възстановяваше и те се страхуваха, че всеки път, когато застанеха до леглото му, можеше да е последният, когато го виждаха жив. Приятелите им носеха дрехи, храна и вестници и предлагаха да ги сменят, ако семейство Фиск искат да се приберат у дома за няколко часа. Но Рон и Дорийн не мърдаха от мястото си, тласкани от упорита, нелогична вяра, че Джош ще се оправи, ако останат близо до него. Изтощени и измъчени от чакането, двамата започнаха да се крият от непрекъснатия наплив на посетители в разни кътчета на болницата.

Рон се обади в кабинета си и каза на секретарката, че няма никаква представа кога ще се върне на работа. Дорийн уведоми шефа си, че излиза в отпуск. Когато той деликатно се опита да й обясни, че според фирмената политика тя няма право на отпуск в този момент, Дорийн вежливо му отвърна, че моментът й се струва съвсем подходящ за промени във въпросната фирмена политика. Шефът й веднага се съгласи с това предложение.

Болницата беше на петнайсет минути от сградата на Върховния съд и във вторник сутринта Рон отскочи да хвърли едно око върху бюрото си. Бяха се събрали няколко нови купчини документи. Секретарят му прочете списъка на всички предстоящи дела, но Рон го слушаше разсеяно.

— Мисля да изляза в отпуск — прекъсна го той. — Съобщи го на шефа. За трийсет, може би дори за шейсет дни. В момента не мога да се съсредоточа върху работата.

— Разбира се. Но тази сутрин трябваше да изразиш становище по делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

— Ще почака. Всичко може да почака.

Рон успя да излезе от сградата, без да срещне друг член на Върховния съд.

В изданието на „Клариън-Леджър“ във вторник излезе статия за Джош и нещастието, което го беше сполетяло. Съдия Фиск не беше открит за коментар, но анонимният източник бе предал достоверно фактите. Лекарите бяха отстранили голям съсирек, който беше притискал мозъка на момчето. Животът му беше извън опасност. Но беше твърде рано за предположения относно трайни увреждания. Не се споменаваше лекарят, който беше поставил диагноза въз основа на чужда снимка.

Въпреки това слуховете по интернет скоро запълниха тези празнини. По форумите се обсъждаше незаконната бейзболна бухалка, имаше спекулации за тежки мозъчни увреждания и разказ от вътрешен човек в болницата на окръг Хенри, който твърдеше, че е била допусната лекарска грешка. Имаше и няколко безумни хипотези, че съдия Фиск е преживял драматична трансформация на съдебната си философия. Според един от слуховете той дори се канел да подаде оставка.

Уес Пейтън внимателно наблюдаваше всичко от офиса си. Не и съпругата му. Тя работеше здраво по други случаи, за да ангажира съзнанието си, Уес обаче беше изцяло погълнат от историята за Джош. Като баща на малки деца дори не можеше да си представи какъв ужас преживяват семейство Фиск. А и не можеше да не се запита как трагедията ще се отрази на делото „Бейкър“. Не се надяваше на внезапна промяна в поведението на Рон Фиск, но все пак не я изключваше.

Единствената възможност, която им бе останала, беше да се молят за чудо. Дали това не беше чудото, което очакваха?

Решението на Върховния съд трябваше да бъде обявено всеки момент.

В ранния следобед във вторник Джош беше започнал да проявява признаци на подобрение. Беше буден, в съзнание и реагираше на команди. Не можеше да говори заради кислородната тръба, но изглеждаше така, все едно не му се лежеше, което беше добър знак. Налягането в черепа му беше възстановено почти до нормално равнище. Лекарите вече им бяха обяснили, че ще минат дни, може би дори седмици, преди да са в състояние да направят дългосрочна прогноза.

След като Джош се събуди, семейство Фиск решиха да прекарат вечерта вкъщи. Решението им беше посрещнато с радост от лекарите и сестрите в болницата. Сестрата на Дорийн се съгласи да остане в интензивното и да не се отдалечава на повече от пет метра от леглото на племенника си.

Двамата напуснаха Джаксън с облекчение. Нямаха търпение да видят Зийк и Клариса. По пътя разговаряха за домашно приготвена храна, продължителни душове и удобното им легло. Заклеха се да се насладят на следващите десет часа, защото изпитанието им едва сега започваше.

Оказа се, че няма да им бъде лесно. Още в покрайнините на Джаксън мобилният телефон на Рон звънна. Обаждаше се съдия Калиган, който започна разговора с продължителен разпит за състоянието на Джош. Съдията им предаде съчувствието на всички във Върховния съд. Обеща да се отбие в болницата веднага щом има възможност. Рон му благодари, но скоро не можеше да се отърси от чувството, че обаждането на съдията има и служебна цел.

— Само няколко неща, Рон — каза накрая Калиган. — Знам, че в момента си прекалено зает.

— Така е.

— При нас няма нищо ужасно спешно, с изключение на две дела. Изглежда, по делото за токсичните отпадъци от Баумор гласовете са наравно — четири на четири. Предполагам, че не си изненадан. Надявах се да се присъединиш към моето становище.

— Мислех, че Романо също пише.

— Точно така, той е готов, както и Олбритън. Всички писмени становища са подготвени, така че очакваме само твоето.

— Нека да ти кажа утре сутринта.

— Чудесно. Другото дело е за старческия дом в окръг Уебстър. Отново имаме четири на четири гласа.

— А, онова грозно дело — каза Рон, като едва сдържа отвращението си.

В поредното дело, заведено срещу старчески дом, пациентът беше изоставен от персонала, така че в крайна сметка го бяха открили прегладнял, потънал в собствените си изпражнения, с рани от залежаването и в делириум от това, че не беше получавал необходимите лекарства. Компанията собственик на дома бе отчела огромни приходи, което беше изненадало съдебните заседатели, след като бе доказано колко малко средства са били изразходвани за грижи за пациентите. Подобни случаи в старчески домове бяха толкова широко разпространени, че Рон вече изпитваше отвращение към тях.

— Да, онова дело. Голяма трагедия — каза Калиган с такъв тон, все едно наистина беше способен да изпитва съчувствие.

— Предполагам, че искаш да отхвърлим присъдата?

— Не виждам основание за търсене на отговорност, а присъденото обезщетение е фантастично високо.

За три месеца и половина, откакто Рон беше във Върховния съд, съдия Калиган не беше видял основание за търсене на отговорност в нито едно дело за смърт или трайно увреждане. Той смяташе, че съдебните заседатели са глупави същества, които лесно се подвеждат по триковете на адвокатите. Искрено вярваше, че носи отговорност да поправя всички съдебни грешки (когато присъдата беше в полза на ищците) — от удобния си кабинет, далеч от истинското страдание.

— Нека да отговоря утре сутринта — повтори Рон.

Дорийн започваше да се дразни, че той продължава да говори по телефона.

— Да, утрото е по-мъдро от вечерта. Но ако успеем да достигнем до решение по тези два случая, Рон, наистина ще можеш да излезеш в кратък отпуск.

Кратките отпуски на съдиите — както впрочем и по-дългите — се вземаха по лично усмотрение. Рон нямаше нужда от одобрението на Калиган. Въпреки това той му благодари и прекъсна връзката.

В кухнята на семейство Фиск беше пълно с храна, донесена от приятели — най-вече кейкове, пайове и печени ястия. Те хапнаха със Зийк, Клариса, двама съседи и родителите на Дорийн. Поспаха шест часа, после отново се върнаха в болницата.

Когато пристигнаха, Джош беше по средата на продължителен пристъп — вторият в рамките на последния час. Пристъпът премина и жизнените му показатели се подобриха, но възстановяването му се забави. В четвъртък сутринта отново беше в съзнание, но беше раздразнителен, неспокоен, не можеше да се съсредоточи, нито да си спомни нещо за инцидента. Беше силно възбуден. Един от лекарите им обясни, че състоянието му е типично за пациенти с мозъчно сътресение.

В четвъртък вечерта треньорът на „Рокис“ и бивш съдружник на Рон от кантората отново пристигна в Джаксън. Двамата с Рон вечеряха в закусвалнята на болницата и докато се хранеха със супа и салата, той извади бележките си.

— Проучих въпроса — започна треньорът. — „Уин Райт“ са прекратили производството на по-леките бейзболни бухалки преди шест години вероятно в резултат от многобройни жалби за наранявания. Всъщност цялата индустрия е минала на стандарт „минус четири“, така че никой не произвежда по-леки бухалки. С годините алуминиевите сплави са станали по-леки, но едновременно с това и по-здрави. Когато топката удари бухалката, металът се огъва и после я изстрелва обратно, защото си връща първоначалната форма. В резултат се получава по-лека бухалка, която обаче е много по-опасна. Поддръжниците на безопасността протестират срещу тези бухалки вече цяло десетилетие, така че са направени множество проучвания. В един от тестовете към бухалката с машина е изстреляна топка със скорост 145 километра в час, а след рикошета топката вече е летяла със 195 километра в час. Документирани са два смъртни случая, един в гимназия и един в колеж, но има и стотици травми във всички възрастови групи. Затова детската бейзболна лига и някои от другите младежки спортни организации са забранили бухалките с коефициент над „минус четири“. Но има един очевиден проблем. „Уин Райт“ и останалите производители вече са продали милиони от старите бухалки, които продължават да се използват, и именно една от тях видяхме на мача миналия петък.

— Значи не са изтеглили бухалките от пазара? — попита Рон.

— Не, изобщо не са. А знаят, че проклетите бухалки са опасни. Собствените им тестове го доказват.

Рон дъвчеше една бисквита, осъзнавайки накъде води този разговор, но не искаше да му помогне да стигне дотам.

— Вероятно бейзболният отбор на Ролинг Форк може да бъде подведен под отговорност, но няма смисъл. Градският съвет на Ръсбърг също може да бъде подведен под отговорност, защото съдията — който е техен служител — не е проверил екипировката. Но най-голямата цел, разбира се, е компанията „Уин Райт“. Активите им възлизат на два милиарда долара. Имат да покриват цели тонове застраховки. Разполагаме с ясен случай. Щетите са неопределени, но значителни. Като цяло, идеален иск — с един-единствен малък проблем. Нашият Върховен съд.

— Говориш като адвокат в съда.

— Те невинаги грешат. Ако питаш мен, трябва да си помислиш дали да не заведеш съдебен иск.

— Не си спомням да съм те питал. И не мога да заведа иск. Ще ми се подиграват, докато не ме принудят да напусна щата.

— А следващото дете, Рон? А следващото семейство, което ще преживее този кошмар? Съдебното преследване е изчистило много лоши продукти от пазара, като по този начин е защитило много хора.

— Няма начин.

— А защо ти и щатът Мисисипи да похарчите милиони долари за медицински разходи? „Уин Райт“ струва милиарди. Те са произвели некачествен продукт, нека те да платят.

— Говориш като адвокат в съда — повтори Рон.

— Не. Говоря като бившия ти съдружник. Работихме заедно в продължение на четиринайсет години и онзи Рон Фиск, когото помня, уважаваше закона. Докато съдия Фиск изглежда твърдо решен да промени това.

— Добре, стига толкова. Прекалено е.

— Извинявай, Рон. Не биваше да…

— Няма нищо. Да отидем да видим как е Джош.

Тони Закари се върна в Джаксън в петък и чу новината за Джош Фиск. Отиде направо в болницата и в крайна сметка намери Рон, задрямал на едно канапе в чакалнята. Двамата поговориха един час за инцидента, за операцията и, между другото, за океанския риболов в Белиз, от който се прибираше Тони.

Тони беше много разтревожен за малкия Джош. Искрено се надяваше детето да се възстанови бързо и напълно. Ала това, което наистина искаше да разбере, но нямаше как да попита, беше: Кога ще се произнесеш по обжалването на делото срещу „Крейн Кемикъл“?

И веднага щом се върна в колата си, се обади на Бари Райнхарт, за да му съобщи тревожните новини.

Една седмица след като го докараха в болницата, Джош бе преместен от интензивното в отделна стая, която веднага беше отрупана с цветя, плюшени играчки, балони, картички от съучениците му в пети клас и бонбони и шоколади колкото за цяло начално училище. Поставиха допълнително легло, така че единият от родителите му да може да спи при него.

И макар че стаята отначало изглеждаше приветлива, ситуацията почти веднага придоби по-мрачен оттенък. Екипът от невролози започна щателен преглед. Нямаше парализа, но определено имаше загуба на двигателни умения и координация, както и тежка загуба на памет и способност за концентрация. Джош лесно се разсейваше и бавно разпознаваше предмети. Свалиха му кислородната тръба, но той продължи да говори затруднено и бавно. Вероятно през следващите месеци щеше да се възстанови донякъде, но имаше и сериозна вероятност уврежданията да са трайни.

Дебелите бинтове на главата му бяха сменени с по-тънки. Позволиха му да ходи сам до тоалетната. Джош беше покъртителна гледка, докато бавно и неумело местеше крака в колебливи, тромави стъпки. Рон му помагаше и преглъщаше сълзите си.

Малкият му шампион беше изиграл последния си мач.

37

Доктор Калвин Трийт отиде до Ръсбърг и си уреди среща с лекаря от спешното отделение, който беше разчел грешната томография. След като сравниха двете снимки, на Джош и на другия пациент, двамата проведоха кратък спор и накрая лекарят призна, че във въпросната вечер в спешното отделение наистина е бил пълен хаос, не е имало достатъчно персонал и, да, допусната е грешка. Изглеждаше потресен от факта, че е объркал лечението на сина на върховен съдия.

— Ще ме съди ли семейството? — попита той, очевидно разтърсен от инцидента.

— Не знам, но най-добре да предупредите застрахователната си компания за такава възможност.

После Трийт се върна в Джаксън, за да обсъди ситуацията с Рон и Дорийн. Обясни им как се прави една стандартна томография, после им преразказа разговора си с лекаря от спешното отделение.

— Какво трябваше да се направи? — попита Дорийн.

Трийт очакваше този въпрос. Знаеше, че приятелите му ще го помолят да оцени работата на друг лекар. И още преди няколко дни беше решил да отговори възможно най-честно.

— Трябваше веднага да го преместят тук и да отстранят хематома. Това е мозъчна операция, но не е толкова сложна. Ако бяха действали веднага, Джош щеше да бъде изписан два дни след операцията напълно излекуван, без никакви трайни увреждания.

— Томографията беше направена в осем вечерта в петък — каза Рон. — А ти видя Джош в Брукхейвън около девет часа по-късно, нали така?

— Нещо такова, да.

— Значи налягането в черепа му е продължило да се увеличава през тези девет часа?

— Да.

— А хематомът притиска мозъка и го уврежда?

— Да.

Настъпи дълго мълчание, в което никой не искаше да каже на глас очевидното заключение. Накрая Рон попита:

— Калвин? Какво щеше да направиш, ако беше твоето дете?

— Щях да съдя копелето до дупка. Това е престъпна небрежност.

— Не мога да го съдя, Калвин. Ще стана за смях.

След една игра на скуош, душ и масаж във фитнеса на Сената Майърс Ръд се качи в лимузината и се включи в мъчителното задръстване в късния следобед като всички обикновени хора. Час по-късно пристигна на летище „Дълес“, където се качи на Гълфстрийм 5 — най-новия от въздушния флот, притежаван от мистър Карл Трюдо. Сенаторът не знаеше кой е собственикът на самолета, нито познаваше лично мистър Трюдо, което в повечето култури по света щеше да бъде странно, след като Ръд беше получил толкова много пари от него. Но във Вашингтон парите идват по безброй странни и неясни канали. Хората, които ги вземат, често имат съвсем бегла представа откъде са; понякога дори нямат никаква представа. В повечето демокрации по света прехвърлянето на толкова пари в брой се смята за очевидна корупция, но във Вашингтон корупцията бе легализирана. Сенатор Ръд не знаеше и не се тревожеше, че го притежават други хора. Вече имаше над 11 милиона долара в банката, които в крайна сметка щяха да си останат за него, ако не се наложеше да ги похарчи за някаква безсмислена кампания. Срещу тази инвестиция Ръд имаше безупречна история на гласуване по всички въпроси, свързани с фармацевтичната промишленост, химическата промишленост, петрола, енергетиката, застраховането, банковото дело и прочие, и прочие.

Тази вечер пътуваше сам. Двете стюардеси му донесоха коктейли, омар и вино и той едва беше успял да вечеря, когато самолетът започна да се снижава към международното летище в Джаксън. Там го очакваше друга лимузина и двайсет минути след кацането сенаторът вече влизаше през един страничен вход на университетската болница. Откри Рон и Дорийн в стая на третия етаж да гледат безизразно в телевизора, докато синът им спеше.

— Как е момчето? — попита топло сенаторът, докато те се изправяха и се опитваха да изглеждат малко по-представително.

Рон и Дорийн бяха изумени от изненадващата му поява в 9:30 ч. във вторник вечерта. Дорийн дори не можа да си намери обувките.

Тримата тихо си поговориха за Джош и възстановяването му. Сенаторът твърдеше, че бил в града по работа и просто минавал на път за Вашингтон, но чул новината и се почувствал длъжен да се отбие. Те бяха трогнати от жеста му. Нещо повече, бяха разтърсени и не можеха да повярват на очите си.

Появи се една сестра, която ги прекъсна и обяви, че трябва да гасят лампите. Сенаторът прегърна Дорийн, погали я по бузата, стисна ръцете й, обеща да направи всичко по силите си, за да помогне, и излезе заедно с Рон, който още повече се изуми, когато не видя никакъв антураж в коридора. Нямаше нито един сътрудник, помощник, бодигард или шофьор.

Значи сенаторът беше дошъл на свиждане сам. Жестът му придоби още по-голямо значение за Рон.

Докато вървяха по коридора, Ръд поздравяваше всички с едно и също бодро „Здравейте“ и фалшива усмивка. Това бяха неговите хора и той знаеше, че го обожават. Разказваше нещо за досадна битка в Конгреса и Рон се опитваше да изглежда запленен от историята, но всъщност изведнъж му се прииска сенаторът да свърши и да си тръгне. На изхода Ръд му пожела всичко добро, обеща да се моли за семейството му и предложи помощта си на всички възможни фронтове.

Докато се ръкуваха, сенаторът изведнъж подхвърли, сякаш току–що се беше сетил за това:

— Между другото, господин съдия, няма да е лошо да довършиш онова обжалване по делото срещу „Крейн Кемикъл“.

Ръката на Рон застина във въздуха, а долната му челюст увисна. Опита се да измисли подходящ отговор, но не можа. Докато се колебаеше, сенаторът добави:

— Сигурен съм, че ще направиш каквото трябва. Тези присъди направо убиват нашия щат.

С тези думи Ръд го сграбчи за рамото, удостои го с поредната фалшива усмивка, излезе от болницата и изчезна в нощта.

Когато се върна в лимузината, Ръд нареди на шофьора да кара към предградията северно от града. Там щеше да прекара нощта с любовницата си, която живееше в Джаксън, а рано сутринта щеше да се върне във Вашингтон с гълфстрийма.

Рон се опита да се приготви за поредната дълга нощ в болницата. Джош беше започнал да спи толкова неспокойно, че всяка нощ беше ново изпитание. Когато в полунощ медицинската сестра мина на проверка, баща и син бяха будни. За щастие, Дорийн беше в мотела и спеше дълбоко — благодарение на малките зелени хапчета, които сестрата им даваше тайно. Рон изпи още едно от тях, а сестрата даде на Джош от неговите успокоителни.

В ужасния мрак на болничната стая Рон се терзаеше с мисли за посещението на сенатор Ръд. Дали беше просто жест от страна на арогантен политик, който се отклонява за малко от пътя си, за да помогне на един от най-големите си спонсори? Ръд безмилостно вземаше пари от всички, които му ги даваха — напълно законно, — така че нямаше да е никаква изненада, ако беше получил солидна сума от „Крейн Кемикъл“.

Или беше по-сложно? Все пак „Крейн Кемикъл“ не бяха дали нито цент за предизборната кампания на Рон Фиск. Веднага след изборите, когато и той като всички останали беше шокиран от размера на събраните и похарчени суми, Рон внимателно беше проверил всички финансови отчети. Беше спорил с Тони Закари и бе поискал да узнае всички източници на парите. А Тони повтаряше едно и също: всичко е записано в отчетите. Така че Рон ги беше проучил внимателно. Спонсорите му бяха директори на компании, лекари, юристи и лобисти — все хора, които имаха интерес от ограничаването на отговорността на компаниите. Той го знаеше още от деня, в който започна предизборната му кампания.

Усещаше, че има някаква конспирация, но умората най-сетне го пребори.

Някъде в лепкавия мрак на съня, предизвикан от сънотворните, Рон дочу равномерното щракане от нещо, което не можеше да определи. Щрак, щрак, щрак, щрак — един и същ звук, който се повтаряше много бързо. И беше някъде близо до него.

Той се протегна в мрака към леглото на Джош и скочи. На неясната светлина от вратата на банята видя, че синът му се гърчеше от ужасен пристъп. Цялото му тяло се тресеше. Лицето му бе изкривено, устата — отворена, очите му гледаха безумно. Страшният звук се усили. Рон натисна бутона за повикване на сестрата, после сграбчи Джош за раменете и се опита да го успокои. Беше изумен от силата на гърча. В стаята нахълтаха две сестри и поеха нещата в свои ръце. Дотича и трета сестра, заедно с един лекар. Но почти нямаше какво да направят, освен да сложат защитна гума в устата на Джош, за да не си прехапе езика.

Рон се отдръпна в един ъгъл и безпомощно загледа сюрреалистичната сцена, в която тежко пострадалото му момче беше потънало в гора от ръце, а леглото му не спираше да се тресе и да се удря в стената. Най-сетне пристъпът отмина и сестрите се заеха да мият лицето му със студена вода и да му говорят успокоително. Рон се измъкна от стаята и отново пое като замаян по коридорите на болницата.

През следващите двайсет и четири часа пристъпите продължиха, после изведнъж спряха. Към този момент Рон и Дорийн вече бяха твърде изтощени и зашеметени, за да правят нещо друго, освен да се взират в сина си и да се молят да си остане неподвижен и спокоен. Дойдоха и други лекари, които гледаха мрачно и си разменяха неразбираеми думи. Бяха назначени нови изследвания, така че откараха Джош нанякъде и го върнаха цели часове по-късно.

Дните минаваха и се сливаха. Времето не означаваше нищо.

В събота сутринта Рон се промъкна в кабинета си в сградата на Върховния съд. И двамата му сътрудници бяха там, защото ги беше повикал. В програмата на Върховния съд имаше дванайсет дела, по които трябваше да се вземе решение, и Рон беше прочел кратките доклади и препоръки за тях. Сътрудниците му бяха подготвили свой собствен списък и чакаха единствено решението на Рон.

Обвинителна присъда в дело за изнасилване от окръг Ранкин. Присъдата беше потвърдена единодушно.

Изборен спор в окръг Боливар. Присъдата беше потвърдена с мнозинство от седем гласа.

Някакъв изключително скучен диспут за защитени финансови трансакции от окръг Панола. Присъдата беше потвърдена единодушно.

И така нататък. Рон беше разсеян и не показваше голям интерес към работата, така че първите десет случая бяха решени за двайсет минути.

После един от сътрудниците обяви:

— „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

— Какво става с това дело? — попита Рон.

— Равенство с четири на четири гласа и ножът е опрял до кокала. Калиган и компания се притесняват за теб. Макълуейн и неговите хора са любопитни. Всички гледат и чакат.

— Смятат, че вече не може да се разчита на мен?

— Никой не знае със сигурност. Но всички разбират, че си подложен на голям стрес и подозират, че може би преживяваш някакъв катарзис заради случилото се.

— Нека да си подозират. Засега няма да се произнасям по делото „Бейкър“ и другото за старческия дом.

— Обмисляш ли да подкрепиш присъдите? — попита другият секретар.

Рон вече знаеше, че повечето слухове във Върховния съд се измислят и разпространяват от съдебните секретари.

— Не знам — отвърна той.

Трийсет минути по-късно вече се беше върнал в болницата.

38

Осем дни по-късно, в една дъждовна неделна сутрин, Джош Фиск беше качен в една линейка, която трябваше да го откара в Брукхейвън. След като пристигнеше, щяха да го настанят в болница на пет минути от дома. Там щяха да продължат да го наблюдават в продължение на около седмица, след което щяха да го изпишат, или поне така се надяваха.

Дорийн се качи с него в линейката.

Рон отиде с колата до сградата на Върховния съд и влезе в кабинета си на четвъртия етаж. Нямаше никого — точно както искаше. За трети или четвърти път той прочете становището на Калиган, с което се предлагаше отхвърляне на присъдата по делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“, и макар че преди беше напълно съгласен с него, вече изпитваше съмнения. Все едно беше написано от самия Джаред Къртин. Калиган откриваше грешки във всички показания на експертите на ищцата. Критикуваше съдия Харисън, че изобщо беше допуснал повечето от тях в съда. Най-острите си епитети бе запазил за експерта, който беше направил връзката между канцерогенните отпадъци и действителните случаи на ракови заболявания, определяйки я като „спекулативна в най-добрия случай“. Налагаше невъзможно висок стандарт, който да докаже ясно и недвусмислено, че токсините в питейната вода на Баумор са предизвикали рака, който бе убил Пит и Чад Бейкър. И както винаги надаваше вой срещу самата присъда, която според него беше в шокиращи размери и беше предизвикана единствено от долните страсти, разпалени у съдебните заседатели от адвокатите на Бейкър.

После Рон отново прочете становището на Макълуейн — и то също му се стори по-различно от последния път, когато го беше чел.

Беше време да гласува, да обяви своето решение, но просто не му стигаха силите. Беше изтощен от това дело, изтощен от напрежението и гнева, че могъщи сили го използват като пионка, а той не го бе прозрял по-рано. Беше изтощен от страданията на Джош и просто искаше да се прибере у дома. Вече не вярваше на способността си да постъпва правилно и не беше сигурен кое какво е. Беше се молил, докато се умори да се моли. Беше се опитал да обясни съмненията си на Дорийн, но тя беше също толкова изтощена, разсеяна и несигурна като него.

Ако отхвърлеше присъдата, щеше да измени на истинските си чувства. Но чувствата му се бяха променили, нали така? Дали беше правилно един обективен юрист изведнъж да промени убежденията си и да мине на другата страна, защото е преживял семейна трагедия?

А ако потвърдеше присъдата, щеше да измени на хората, които го бяха избрали. Петдесет и три процента от избирателите бяха гласували за Рон Фиск, защото вярваха в неговата платформа. Или не беше така? Може би бяха гласували за него, защото предизборната му кампания беше проведена толкова умело?

Дали щеше да бъде честно спрямо всички момчета като Арън, ако Рон егоистично променеше съдебната си философия заради случилото се със собствения му син?

Ненавиждаше тези въпроси. Те още повече го изцеждаха. Крачеше из кабинета си, по-объркан отвсякога, и отново му мина през ум да си тръгне. Каза си, че може би е най-добре отново да избяга. Но се беше уморил и да бяга, и да обикаля кабинета си, и да си говори със стените.

Накрая написа следното:

По делото за старческия дом написа:

Накрая напечата и служебна бележка до колегите си, която гласеше:

Върховният съд на щата Мисисипи обявява решенията си в интернет всеки четвъртък на обяд.

И всеки четвъртък на обяд много адвокати или сядаха пред компютрите си в тревожно очакване, или нареждаха на някого да го направи вместо тях. Джаред Къртин имаше специален сътрудник за тази цел. Стърлинг Бинц не откъсваше поглед от смартфона в този ден и час, независимо къде се намираше. Клайд Хардин, който все още беше твърде изостанал по отношение на интернет технологиите, седеше в мрака на заключения си кабинет, пиеше водка и чакаше. Всички адвокати, които водеха дела в Баумор, също чакаха.

В очакването се включиха и много хора, които не бяха адвокати. Тони Закари и Бари Райнхарт се бяха уговорили да се свържат по телефона, когато обявят новината. Карл Трюдо броеше минутите до четвъртък на обяд всяка седмица. В центъра на Манхатън десетки анализатори на ценни книжа следяха интернет страницата на Върховния съд. Дени От беше седнал пред компютъра си в офиса на църквата заедно със съпругата си и дъвчеше сандвич. Нямаше компютър вкъщи.

Но вълшебният час се очакваше с най-голяма тревога и вълнение в неугледната кантора на „Пейтън и Пейтън“. Всички се бяха събрали в „Дупката“, край отрупаната както винаги работна маса, и Шърман не откъсваше поглед от лаптопа си, докато обядваха. И в първия четвъртък на месец май в 12:15 ч. следобед той изведнъж обяви:

— Ето го.

Всички бутнаха храната настрани. Въздухът сякаш се разреди и те задишаха учестено. Уес нарочно не поглеждаше към Мери Грейс, нито тя към него. Всъщност никой в стаята не поглеждаше към никой друг.

— Становището е написано от съдия Арлън Калиган — продължи Шърман. — Ще го превъртя до края. Пет страници, десет страници, петнайсет страници, така, значи двайсет и една страници, одобрени също от Романо, Бейтман, Рос и Фиск. Присъдата се отхвърля. Окончателно решение в полза на ответника „Крейн Кемикъл“.

Шърман продължи:

— Романо се присъединява с четири страници от обичайните си глупости. Фиск се присъединява лаконично.

Той помълча малко, докато продължаваше да работи с мишката.

— Следва несъгласие на дванайсет страници от Макълуейн, подкрепено от Олбритън. Аз не мога повече. Не искам да чета тази гадост поне един месец.

После той рязко се изправи и излезе от стаята.

— Е, не беше голяма изненада — каза Уес.

Никой не отговори.

Клайд Хардин буквално се разплака на бюрото си. Катастрофата беше надвиснала на хоризонта от месеци насам, но въпреки това го срина. Единствената му възможност да удари джакпота се провали и отнесе всичките му мечти. Той ругаеше Стърлинг Бинц и тъпия му колективен иск. Ругаеше Рон Фиск и останалите четирима клоуни от мнозинството. Ругаеше овцете в окръг Кеъри и целия южен избирателен район на щата Мисисипи, защото се бяха оставили да ги измамят да гласуват срещу Шийла Маккарти. Наля си още една водка, после продължи да ругае и да пие, да ругае и да пие, докато не заспа на бюрото.

На седем входа оттам Бейб разбра новината по телефона. Кафенето й скоро се напълни с минувачи от главната улица, които търсеха отговори, клюки и морална подкрепа. За мнозина новината беше просто неразбираема. Значи нямаше да има почистване, възстановяване, обезщетения и извинение? Значи „Крейн Кемикъл“ се измъкваха невредими, подигравайки се на целия град и всичките си жертви?

Дени От говори по телефона с Мери Грейс. Тя набързо му съобщи за решението на Върховния съд и подчерта, че с делото срещу „Крейн Кемикъл“ е свършено. Нямаха никакви реални възможности за действие. Единствената инстанция, пред която им оставаше да обжалват, беше Върховният съд на САЩ — и те, разбира се, щяха да подадат необходимите документи. Но нямаше никакъв шанс Върховният съд на САЩ да разгледа такова дело. След няколко дни двамата с Уес щяха да дойдат до Баумор, за да се срещнат с клиентите си.

Дени и съпругата му отвориха залата за събирания на църквата, извадиха бисквити и бутилирана вода и зачакаха паството си, за да го утешат, доколкото могат.

Късно същия следобед Мери Грейс влезе в кабинета на Уес и затвори вратата. Подаде му две страници. Беше писмо до клиентите им в Баумор.

— Погледни го — каза тя и седна, за да го прочете с него. То гласеше:

— Много е добре — каза Уес. — Хайде да го размножим и да го занесем в пощата.

При следобедната търговия на борсата „Крейн Кемикъл“ сякаш възкръсна. Акциите на компанията поскъпнаха с 4,75 долара и при затварянето на борсата вече се търгуваха за 38,50 долара. Мистър Трюдо си беше възстановил изгубения милиард и продължаваше да печели още.

Той събра на импровизирано парти в кабинета си Боби Рацлаф, Феликс Бард и още двама доверени служители. Отвориха шампанско „Кристал“, запалиха кубински пури и се поздравиха за впечатляващия обрат. Всички смятаха Карл за истински гений, който вижда в бъдещето. Не беше загубил самообладание дори в най-мрачните им дни. Единствената мантра, която повтаряше, беше: „Купувайте акциите.“

Карл напомни на Боби за обещанието, което беше дал в деня на произнасянето на присъдата. Нито един цент от спечелените с тежък труд печалби на компанията нямаше да отиде при онези невежи хора и подлите им адвокати.

39

Гостите варираха от големи играчи на Уолстрийт като самия Карл Трюдо, чак до фризьора на Бриана и двама полубезработни театрални актьори от „Бродуей“. Имаше банкери със застаряващи, но добре поддържани жени и финансови могули с техните изящни, гладуващи лъскави съпруги. Имаше директори от Трюдо Груп, които биха предпочели да бъдат навсякъде другаде, и закъсали художници от свитата на Музея за абстрактно изкуство, които не можеха да си намерят място от радост, че ще се смесят с днешните богаташи. Имаше няколко супермодела, номер 388 от класацията на 400-те най-богати на списание „Форбс“, един защитник от отбора „Джетс“, репортер от „Ню Йорк Таймс“ заедно с фотограф, за да отразят събитието, и друг репортер от „Уолстрийт Джърнъл“, който нямаше да отрази събитието, но не искаше да го пропусне. Бяха общо стотина гости — всички те доста богати хора, — но нито един от тях не беше виждал яхта от класата на „Бриана“.

Тя беше закотвена на река Хъдсън, на кея в Челси, и единственият по-голям плавателен съд на реката в този момент беше историческият самолетоносач музей, закотвен завинаги на половин километър по-нагоре по реката. Във фантастичния свят на безумно скъпите яхти „Бриана“ беше от клас „мегаяхта“ — по-голяма от „суперяхта“, но все пак по-малка от „гигаяхта“. Така или иначе, яхтите от последния клас се брояха на пръсти и без изключение бяха собственост на софтуерни мултимилиардери, саудитски принцове и руски петролни магнати.

Поканата гласеше:

„Бриана“ беше дълга 60 метра и се нареждаше на двайсет и първо място в класацията на най-големите яхти, регистрирани в Америка. Карл я беше купил за 60 милиона долара, две седмици след избирането на Рон Фиск във Върховния съд, а след това беше похарчил още 15 милиона за ремонт, подобрения и луксозни екстри.

И сега беше дошъл моментът да я покаже на всички, като даде недвусмислено доказателство за един от най-драматичните обрати в съвременната корпоративна история. Осемнайсетте души екипаж развеждаха гостите, които пристигаха, и им поднасяха чаша шампанско. Със своите четири палуби над ватерлинията яхтата спокойно можеше да приюти трийсет приятели на семейството в продължение на цял месец плаване в открито море — не че Карл възнамеряваше да живее с толкова много хора около себе си. Щастливците, поканени на по-дълго плаване, щяха да се възползват от фитнес зала с треньор, спа с масажистка, шест джакузита и готвач, който бе денонощно на разположение. Щяха да се хранят на една от четирите маси — най-малката беше с десет места, а най-голямата — с четирийсет. Когато искаха да се забавляват, на тяхно разположение имаше водолазна екипировка, каяци с прозрачно дъно, десетметров катамаран, водни ски и рибарски принадлежности. Естествено, всяка мегаяхта имаше и собствен хеликоптер. Другите луксозни екстри включваха киносалон, четири камини, открит бар на най-високата палуба, подово отопление в баните, малък басейн за нудисти и много махагон, месинг и италиански мрамор. Каютата на семейство Трюдо беше по-голяма от спалнята в дома им. Освен това Карл най-сетне беше намерил и постоянно място за „Малтретираната Имелда“ — в голямата трапезария на трета палуба.

Така че тя никога вече нямаше да го посреща във фоайето на апартамента, когато се връща след тежък ден в офиса.

На главната палуба засвири струнен квартет, „Бриана“ се отдели от пристанището и пое на юг по течението на Хъдсън. Здрачаваше се, залезът беше прекрасен, а гледката към центъра на Манхатън — зашеметяваща. Градът се тресеше от динамика и енергия — завладяващо зрелище от палубата на луксозната яхта. Шампанското и хайверът също допринесоха за преживяването. Пътниците на фериботите и по-малките корабчета проследяваха „Бриана“ със зяпнали уста, докато преминаваше покрай тях, меко тласкана от мъркащите си двигатели с по 2000 конски сили всеки.

По палубите ловко се придвижваше малка армия от сервитьори със смокинги, въоръжени със сребърни табли с напитки и хапки, които бяха толкова красиво изработени, че човек не смееше да ги яде. Карл не обръщаше внимание на повечето си гости и си говореше само с тези, които контролираше по един или друг начин. Бриана беше съвършената домакиня, минаваше от група на група, целуваше всички мъже и жени и внимаваше да не остане някой, който да не я забележи.

Капитанът направи широк завой, за да могат гостите да се насладят на гледката към Елис Айланд и Статуята на свободата, после пое на север в посока към Батъри Парк, в южния край на Манхатън. Вече беше тъмно и редиците небостъргачи осветяваха финансовия квартал. „Бриана“ плаваше нагоре по Ист Ривър в цялото си великолепие — под Бруклинския, Манхатънския и Уилямсбъргския мост. Струнният квартет се оттегли и по професионалната уредба на борда на яхтата се разнесе гласът на Били Джоел. На втора палуба започнаха танци. Бутнаха един от гостите в басейна. След него скочиха и други, така че дрехите скоро вече не бяха задължителни. Разбира се, в това забавление се включиха предимно по-младите гости.

Следвайки инструкциите на Карл, капитанът обърна при сградата на ООН и увеличи скоростта, макар че никой не забеляза това. В този момент Карл даваше интервю в просторния си кабинет на трета палуба.

Точно в 10:30 ч. вечерта, по разписание, „Бриана“ отново спря на кей 60 и гостите бавно започнаха да се разотиват. Мистър и мисис Трюдо ги изпратиха с прегръдки и целувки и тайното желание да побързат. Очакваше ги вечеря в полунощ. Четиринайсет от гостите щяха да останат — седем щастливи двойки, които щяха да плават с яхтата до Палм Бийч за няколко дни. Те се преоблякоха по-спортно и отново се събраха в голямата трапезария за поредното питие, докато готвачът довършваше първото ястие за вечерта.

Карл прошепна на помощник-капитана, че трябва да потеглят, и след петнайсет минути „Бриана“ отново се отдели от кей 60. Докато съпругата му очароваше гостите, той се извини за няколко минути. Изкачи се по стъпалата до четвърта палуба и се озова на любимото си място на най-новата си и най-впечатляваща играчка. Беше малка палуба за наблюдение — най-високата точка на цялата яхта.

Хладният вятър развя косата му, когато се вкопчи в месинговите перила и се загледа в гигантските купи на финансовия квартал. Успя да зърне и собствената си сграда, със собствения си кабинет на четирийсет и петия етаж.

Всичко вървеше страхотно. Акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха за малко под 50 долара. Печалбите на компанията се качиха неимоверно. Чистият капитал на Карл Трюдо вече възлизаше на повече от 3 милиарда долара и продължаваше да расте.

Някои от онези идиоти му се бяха присмивали преди осемнайсет месеца. С „Крейн Кемикъл“ било свършено. Трюдо бил глупак. „Как е възможно човек да загуби един милиард долара за един ден?“, питаха те и виеха от смях.

Защо не се смееха сега?

Къде бяха онези експерти в този момент?

Великият Карл Трюдо отново ги беше надхитрил. Беше изчистил проблема в Баумор и беше спасил компанията си. Беше сринал собствените си акции до земята, беше ги изкупил на едро и сега притежаваше практически цялата компания. А от това ставаше още по-богат.

Съдбата му беше отредила да се издигне още по-високо в класацията на 400-те най-богати в света и докато плаваше по река Хъдсън на самия връх на необикновения си кораб и доволно се взираше в светещите кули на Уолстрийт, Карл си каза, че всъщност нищо друго в живота няма значение.

Сега, когато вече имаше три милиарда долара, всъщност искаше шест.