Обжалването

17

В старинния град Начес под една стръмна скала до брега на реката има парче земя, което местните наричат „Под хълма“. Това място има дълга и колоритна история, която датира още от ранните дни на пътуванията с параходи по река Мисисипи. В града се събирали всякакви авантюристи — търговци, спекуланти, капитани, землемери и картоиграчи на път за Ню Орлиънс. И тъй като бил място, където парите бързо сменяли собствениците си, градът също така привличал разбойници, скитници, мошеници, контрабандисти на алкохол и оръжие, проститутки и всякакви други отрепки от подземния свят. Начес бил богат на памук, по-голямата част от който се търгувала и транспортирала от пристанището, „Под хълма“. Лесните пари породили нуждата от барове, заведения за комар, публични домове и нощни приюти. Младият Марк Твен често спирал в града, когато работел като лоцман на параход. След това обаче Гражданската война сложила край на движението по реката. Унищожила както богатствата на град Начес, така и легендарния му нощен живот. „Под хълма“ опустял и западнал задълго.

През 1990 г. щатският законодателен орган на Мисисипи одобри закон, разрешаващ хазарта на увеселителни плавателни съдове — корабчета, които да кръстосват нагоре-надолу по реката, докато пътниците им (предимно пенсионери) играят на бинго и блекджек. Бизнесмени от цялото поречие на Мисисипи се втурнаха, да организират плаващите казина. Забележителното в цялата история беше, че в закона всъщност нямаше изискване плавателните съдове да напускат брега. Нито пък да имат някакъв двигател, който да осигурява движението им по реката. Стига да бяха на вода — в реката или някой от притоците й, в блатата покрай брега и в изкуствените канали — според новия закон те бяха плавателни съдове. „Под хълма“ преживя кратък период на разцвет.

За съжаление още по-щателното проучване на новия закон в щата Мисисипи демонстрира, че законът всъщност разрешава и хазарт в истински казина, точно както в Лае Вегас, така че само след няколко години тази процъфтяваща индустрия вече се беше преместила на сушата — в градовете по крайбрежието на Мексиканския залив и в окръг Тюника, близо до Мемфис. Начес и останалите градчета на брега на реката пропуснаха вълната, но успяха да запазят няколко от старите си „кораби“ за хазарт, неподвижно закотвени на брега както винаги.

Едно от казината се казваше „Лъки Джек“. Една вечер Клийт Коули седеше на любимата си маса за блекджек с любимото си крупие, приведен над купчина чипове от по 25 долара, и пиеше ром със сода. Беше спечелил 1800 долара и вече беше време да спре да играе. Постоянно поглеждаше към входа на казиното, откъдето очакваше да се появи човекът, с когото имаше среща.

Коули беше дипломиран адвокат. Имаше диплома за юрист и разрешително за практикуване на професията, фигурираше в телефонния указател, на вратата на офиса му имаше табелка „Адвокат“, вътре седеше секретарка, която вдигаше телефона и вяло поздравяваше с „Добър ден, адвокатска кантора“, а визитните му картички съдържаха всички необходими данни. Но Клийт Коули не беше адвокат в истинския смисъл на думата. Нямаше почти никакви клиенти. Не беше в състояние да напише завещание, нотариален акт или договор дори ако насочеха пистолет в лицето му. Не обичаше да ходи в съда и мразеше повечето от останалите адвокати в Начес. Клийт просто беше едър и шумен пияница (и адвокат), който печелеше повече пари в казината, отколкото в кантората си. Веднъж се беше забъркал в политиката и без малко да го съдят. Друг път се беше хванал с някакви държавни поръчки и пак едва му се размина. Когато беше още млад, малко след като завърши колежа, дори беше станал дилър на трева, но рязко прекрати тази кариера, след като откриха мъртъв един от партньорите му. Нещо повече — това събитие дори го подтикна да започне да съдейства на полицията като агент под прикритие. Междувременно завърши право вечерно и на четвъртия опит най-после успя да вземе изпита за адвокат.

Той заложи двойно на осмица и тройка, изтегли вале и спечели още 100 долара. Любимата му сервитьорка му донесе нов коктейл. Никой не прекарваше повече време в „Лъки Джек“ от мистър Коули. За него персоналът беше готов на всичко. Той хвърли поглед към вратата, погледна часовника си и продължи да играе.

— Очаквате ли някого? — попита го крупието Айвън.

— Щях ли да ти кажа, ако беше така?

— Май не.

Човекът, когото очакваше Клийт, също се беше разминавал на косъм със съда няколко пъти. Познаваха се почти от двайсет години, но в никакъв случай не можеха да се нарекат приятели. Днес щяха да се срещнат за втори път през живота си. Първата им среща беше протекла достатъчно успешно, за да се стигне до тази.

Айвън беше събрал общо четиринайсет бройки от картите си, после изтегли дама и изгоря. Така Клийт спечели още 100 долара. Имаше си правило. Спираше да играе, когато спечелеше 2000 долара, както и когато загубеше 500. Движеше ли се в тези граници, можеше да играе и да пие по цяла нощ. Данъчните нямаха представа, че в казината си докарва по осемдесет хиляди долара допълнително на година. Освен това ромът беше безплатен.

Той подхвърли два чипа на Айвън и се зае със сложната задача да отлепи едрото си тяло от високия стол.

— Благодаря ви, мистър Коули — каза Айвън.

— За мен беше удоволствие — отвърна Клийт и прибра останалите чипове в джобовете на светлокафявия си костюм.

Винаги беше с кафяв костюм и лъснати каубойски ботуши. Беше висок метър и деветдесет и два и тежеше поне сто и двайсет килограма — никой не знаеше колко точно, — но беше по-скоро як, отколкото дебел. Отправи се към бара с тежка стъпка — човекът за срещата беше пристигнал. Марлин беше седнал на маса в ъгъла, от която се виждаше цялото заведение. Не се поздравиха и дори не показаха, че са се забелязали. Клийт се отпусна на един стол срещу него и измъкна пакет цигари. Сервитьорката им донесе напитките.

— Донесох парите — каза най-сетне Марлин.

— Колко?

— Предложението ни е същото, Клийт. Нищо не се променя. Просто чакаме да кажеш „да“ или „не“.

— И аз пак ще попитам същото. Кои сте „вие“?

— Не съм аз. Аз съм независим предприемач, който получава пари за добре свършена работа. Не съм на заплата при никого. Наеха ме да те привлека за кампанията, а ако ти откажеш, вероятно ще трябва да намеря някой друг.

— Кой ти плаща?

— Поверителна информация, Клийт. Миналата седмица ти го обясних поне десет пъти.

— Така е. Може би съм малко по-тъп. Или пък съм малко нервен. Може би просто искам да получа някакви отговори. Ако не стане, няма да участвам.

Съдейки по резултата от първата им среща, Марлин се съмняваше, че Клийт Коули в крайна сметка ще се откаже от 100 хиляди долара в брой в небелязани банкноти. Марлин все едно ги беше сложил на масата. Сто хиляди долара, за да влезе в предизборната надпревара и да предизвика малко хаос. От Коули ставаше страхотен кандидат — шумен, скандален, колоритен и способен да изрече каквото си иска, защото не му пукаше за крайния резултат. Беше типичен антиполитик, в когото медиите щяха да се влюбят от пръв поглед.

— Ето какво ще ти кажа — започна Марлин и за пръв път погледна Клийт в очите. — Преди петнайсет години в един окръг далеч оттук една вечер млад мъж и семейството му се прибирали от църква. Все още не знаели, но през това време двама чернокожи бандити били влезли в къщата им, много хубава къща между другото, и обирали каквото сварят. Били надрусани с крек, носели по един пистолет във всеки джоб и изобщо били много гадни. Когато младото семейство влязло в дома си и ги изненадало по средата на обира, ситуацията излязла извън контрол. Първо изнасилили момичетата. После застреляли всички в главата и накрая запалили цялата къща. Ченгетата ги хванали още на следващия ден. Изтръгнали пълни самопризнания, а освен това имало и веществени доказателства с ДНК, пълна програма. Оттогава двамата лежат в „Парчман“ и чакат изпълнение на смъртните си присъди. Оказа се, че семейството на младия мъж е доста богато. Баща му получи нервна криза и се побърка, горкият. Но сега се оправи и е бесен. Не може да повярва, че онези бандити все още са живи. Бесен е, защото любимият му щат никога не екзекутира никого. Ненавижда цялата съдебна система и в частност — деветимата почитаеми съдии от Върховния съд в този щат. Ето този човек, драги ми Клийт, осигурява парите.

Всичко това беше лъжа, разбира се, но лъжите бяха част от работата му.

— Хубава история — кимна Клийт.

— Парите не са никакъв проблем за него. Твои са, ако се включиш в предизборната надпревара и не говориш за нищо друго, освен за смъртното наказание. По дяволите, дори не е толкова трудно. В този щат хората поначало обичат смъртното наказание. Имаме проучвания, според които почти 70 процента от хората го подкрепят и се притесняват, че държавата не го прилага достатъчно често в щата Мисисипи. За което са виновни точно съдиите във Върховния съд. Целта на играта е съвсем ясна.

Клийт продължаваше да кима. През цялата седмица не беше мислил почти за нищо друго. Целта на играта наистина беше съвсем ясна, а Върховният съд представляваше идеална мишена. Тези избори щяха да бъдат голям купон.

— Спомена някакви организации — подхвърли той и пресуши двойния си ром.

— Има няколко, но две от тях са най-активни. Едната се казва „Будни жертви“ — организация на хора, загубили близките си, без системата да е направила нищо. Не са много, но дават всичко от себе си. Между нас казано, нашият мистър Х финансира и тази организация. Другата се казва Коалиция за прилагане на закона — съвсем законна и също с голямо влияние. И двете веднага ще те подкрепят, ако се кандидатираш.

Клийт отново кимна, ухили се и проследи с поглед една сервитьорка, която носеше табла с коктейли.

— Какъв баланс! — отбеляза на глас, достатъчно силно, за да го чуе.

— Нямам какво повече да добавя — завърши Марлин, без да го притиска.

— Къде са парите? — попита Клийт.

Марлин си пое дълбоко дъх и не успя да скрие усмивката си.

— В багажника на колата ми. Половината, петдесет хиляди в брой. Вземи ги сега, а другата половина в деня, в който обявиш кандидатурата си.

— Става.

Двамата си стиснаха ръцете и отново се хванаха за чашите. Марлин извади ключовете на колата от джоба си.

— Колата ми е зелен мустанг с черен покрив, вляво от входа. Вземи ключовете и отиди някъде, за да си прибереш парите. Ще те чакам тук и ще играя блекджек, докато се върнеш.

Клийт взе ключовете, с мъка се изправи и се запрепъва към изхода.

Марлин изчака петнайсет минути, после позвъни на Тони Закари по мобилния си телефон.

— Май вече имаме един кандидат — съобщи той.

— Взе ли парите? — попита Тони.

— В момента ги прибира, но, да, повече няма да видиш тези пари. Подозирам, че част от тях в крайна сметка ще се озоват в „Лъки Джек“, но, така или иначе, той ще участва.

— Отлично.

— А този тип ще бъде страхотен, нали си представяш? Репортерите ще се влюбят в него.

— Да се надяваме. Ще се видим утре.

Марлин си намери място на една маса с чипове от по пет долара и успя да загуби сто долара за половин час.

После Клийт се върна — ухилен до уши, сякаш беше най-щастливият човек в Начес. Марлин не се съмняваше, че багажникът на колата му вече е празен.

Двамата се върнаха на бара и продължиха да пият до полунощ.

Две седмици по-късно Рон Фиск се прибираше от тренировката по бейзбол, когато мобилният му телефон звънна. Рон беше треньор на отбора, в който играеше синът му Джош; казваха се „Рейдърс“ и след една седмица щяха да изиграят първия си мач от първенството в детската лига. Джош седеше на задната седалка с двама от съотборниците си — потен, мръсен и ужасно щастлив.

Отначало Рон не обърна внимание на телефона, после погледна кой го търси. Беше Тони Закари. Говореха по телефона поне два пъти на ден.

— Здрасти, Тони — каза той.

— Рон, имаш ли една минута?

Тони винаги задаваше този въпрос, все едно нямаше нищо против да звънне отново по-късно. Но Рон вече беше установил, че Тони никога не възнамерява да звънне по-късно. Всичките му обаждания бяха спешни.

— Да, разбира се.

— Опасявам се, че се появи малък проблем. Изглежда, в тези избори ще участват повече хора, отколкото смятахме първоначално. Слушаш ли?

— Да.

— Току-що разбрах от надежден източник, че някаква откачалка на име Клийт Коули от Начес утре смята да обяви кандидатурата си за върховен съдия на мястото на Шийла Маккарти.

Рон дълбоко си пое въздух, после зави и паркира на улицата зад бейзболното игрище.

— Добре, слушам те.

— Чувал ли си нещо за него?

— Не — отвърна Рон.

Познаваше няколко адвокати в Начес, но не и този.

— И аз не го знам. В момента го проверяваме. Предварителните данни не са много обещаващи. Работи самостоятелно и няма сериозна репутация, поне не като адвокат. Преди осем години са му отнели адвокатското разрешително за шест месеца заради пренебрегване на клиенти. Два пъти се е развеждал. Не е обявявал фалит. Веднъж е наказван за шофиране в нетрезво състояние, в досието му нямало друго. Засега не знаем нищо повече, но продължаваме да ровим.

— Какво променя това?

— Не знам. Ще почакаме и ще видим. Ще ти се обадя, когато разбера нещо повече.

Рон закара приятелите на Джош по домовете им, после потегли към къщи, за да разкаже на Дорийн. Докато вечеряха, двамата притеснено разговаряха, а после останаха будни до късно, за да обсъждат различни варианти.

В десет часа следващата сутрин Клийт Коули паркира в края на главната улица, точно пред сградата на Върховния съд. Зад него спряха два микробуса, взети под наем. И трите коли бяха паркирани неправилно, но шофьорите им и без това нарочно си търсеха белята. От микробусите бързо се изсипаха пет-шест доброволци, които започнаха да изнасят големи плакати по стъпалата до широката каменна тераса, която обграждаше сградата. Друг доброволец се зае да пренесе импровизиран подиум.

Един полицай забеляза цялата тази дейност и се приближи, за да провери какво става.

— Възнамерявам да обявя кандидатурата си за съдия от Върховния съд — обясни гръмогласно Клийт.

До него неотлъчно стояха двама едри млади мъже в тъмни костюми — единият бял, а другият чернокож, но и двамата бяха почти с габаритите на самия Клийт.

— Имате ли разрешение? — попита полицаят.

— И още как. От кабинета на главния прокурор.

Ченгето си тръгна, без да бърза. Сцената беше изградена светкавично — беше висока шест метра, дълга девет и се състоеше само от снимки. Снимки от абитуриентски балове, любителски снимки от семейни събирания, портретни снимки — увеличени и цветни. Лицата на мъртвите.

Докато доброволците се суетяха наоколо, започнаха да пристигат репортери. Появиха се оператори с камери и стативи. На подиума се издигнаха микрофони. Фотографите започнаха да снимат и Клийт изпадна във възторг. Пристигнаха и още доброволци — някои носеха ръчно изработени плакати с надписи като „Либералите — вън!“, „ДА, на смъртното наказание“ и „Жертвите не мълчат!“.

След малко ченгето се върна и отиде при Клийт.

— Не можах да намеря никой, който да знае нещо за вашето разрешение.

— Е, нали аз съм тук. И ти казвам, че имам разрешение.

— От кого?

— От един от помощниците на главния прокурор.

— Как се казва?

— Осуалт.

Ченгето се отдалечи, за да намери мистър Осуалт.

В същото време суетнята привлече вниманието на служителите в сградата на съда и работата вътре замря. Разнесоха се слухове и когато до четвъртия етаж достигна новината, че някой всеки момент ще обяви началото на предизборната си кампания за Върховния съд, трима от върховните съдии зарязаха всичко останало и отидоха да гледат от прозорците. Останалите шестима, мандатът на които не изтичаше тази година, също се присъединиха към тях от любопитство.

Кабинетът на Шийла Маккарти гледаше към главната улица и скоро се изпълни с нейните помощници и служители, които изведнъж се бяха разтревожили. Тя се обърна към Пол и прошепна:

— Искаш ли да слезеш да провериш какво става?

Други служители от съда и кабинета на главния прокурор също бяха започнали да излизат от сградата и Клийт не можеше да се нарадва на тълпата, която се събираше пред подиума. После обаче ченгето се върна — с подкрепления — и полицаите спряха Клийт, преди да успее да застане пред микрофона.

— Ще се наложи да напуснете, сър.

— Спокойно, момчета, ще свърша за десет минути.

— Не, сър. Това събиране е незаконно. Разпръснете се незабавно.

Клийт пристъпи напред, така че застана очи в очи с много по-дребния полицай.

— Не се прави на задник, става ли? Зад теб има четири телевизионни камери, които няма да пропуснат нищо. Дръж се спокойно, ще свършим бързо.

— Извинете.

След тази малка победа Клийт се отправи към подиума, а редиците на поддръжниците му се затвориха зад него. Той се усмихна на камерите и започна:

— Добро утро и ви благодаря, че дойдохте. Казвам се Клийт Коули. Работя като адвокат в Начес и днес представям кандидатурата си за Върховния съд. Възнамерявам да изместя от него съдия Шийла Маккарти — несъмнено най-либерално настроената съдийка в бездействащия, глезещ престъпниците Върховен съд.

Доброволците нададоха одобрителен рев. Репортерите се усмихнаха на късмета си. Някои едва не се засмяха.

Пол тежко преглътна, когато чу встъплението на тази реч. Този тип беше шумен, явно не се страхуваше от нищо, беше колоритен и обожаваше да бъде център на вниманието.

Освен това едва сега започваше да набира скорост.

— Зад мен виждате лицата на сто осемдесет и трима души. Чернокожи, бели, баби, бебета, образовани и невежи от целия щат и всички социални слоеве. Всички те са невинни. Всички са мъртви, защото са убити. А убийците им в момента се питат какво ще има за обяд в затвора „Парчман“, където очакват изпълнението на смъртните си присъди. Всички тези убийци са осъдени от съдебни заседатели в този щат и присъдата им е смъртно наказание.

Той спря за миг и тържествено махна към лицата на невинните жертви.

— В щата Мисисипи живеят шейсет и осем мъже и две жени, осъдени на смърт. Но те са в безопасност, защото щатът отказва да ги екзекутира. В другите щати не правят така. В другите щати сериозно спазват собствените си закони. От 1978-а насам в щата Тексас са екзекутирани 334 убийци; в щата Вирджиния — 81; в щата Оклахома — 76; в щата Флорида — 55; в щата Северна Каролина — 41; в щата Джорджия — 37; в щата Алабама — 32; в щата Арканзас — 24. Дори в северните щати екзекутират убийците — в Мисури, Охайо и Индиана. По дяволите, дори в Делауер са екзекутирали 14 престъпници. А къде е щатът Мисисипи? В момента е на деветнайсето място в цялата страна. В този щат са екзекутирани само осем убийци и точно това, скъпи приятели, е причината да се кандидатирам за Върховния съд.

Полицаите вече наброяваха десетина души, но, изглежда, нямаха нищо против само да гледат и да слушат. Разпръскването на демонстранти не беше най-силната им страна, а и този човек говореше доста интересно.

— Защо не ги екзекутираме? — извика Клийт на тълпата. — Ще ви кажа защо. Защото нашият собствен Върховен съд глези тези главорези и позволява обжалванията им да се точат цяла вечност. Боби Рей Рут хладнокръвно е убил двама души, докато е обирал магазин за алкохол. Преди двайсет и седем години. Той все още живее с обявена смъртна присъда, храни се три пъти на ден, вижда се с майка си веднъж месечно и никой не знае кога ще бъде екзекутиран. Уилис Брайли е убил четиригодишната си доведена дъщеря.

Той спря да посочи едно чернокожо момиченце на най-горния ред снимки.

— Ето я там малката сладурана с розовата рокличка. Днес щеше да бъде на трийсет години. А нейният убиец, на когото е вярвала, е осъден на смърт преди двайсет и шест години и присъдата му все още не е изпълнена. Мога да продължавам дълго, но мисля, че ме разбрахте. Време е да разтърсим този съд и да покажем на всички, които са извършили убийство или се канят да го направят, че в този щат действително спазваме законите си!

Клийт спря да си поеме дъх, но бурните аплодисменти сякаш му дадоха нови сили.

— Съдия Шийла Маккарти е гласувала за оправдаването на обвинени в убийство повече от всеки друг член на този съд. Становищата й изобилстват с буквоядски заяждания, които окриляват всеки адвокат, защитаващ престъпниците в този щат. Съюзът на американските адвокати я обожава. Решенията й винаги изразяват съчувствие към убийците, а не към жертвите. Така тя дава надежда на всички убийци със смъртни присъди в този щат. Дами и господа, време е да й отнемем съдийската тога, правото да определя решенията на Върховния съд и властта й да потъпква правата на жертвите.

Пол си помисли да записва, но беше твърде шокиран, за да го направи. Не беше сигурен, че шефката му гласува толкова често в подкрепа на обвинените в убийство, но беше абсолютно сигурен, че почти всички присъди срещу тях се потвърждаваха от Върховния съд. Въпреки немарливата полицейска работа, расизма, злонамереността на прокурорите, субективно подбраните съдебни заседатели и тъпанарските решения на съдиите в целия щат, независимо колко ужасно и нечестно беше протекъл съдебният процес срещу обвиняемите, Върховният съд рядко отменяше присъда. Според Пол това беше отвратителна практика. Обикновено гласуваха в подкрепа на смъртното наказание с 6 на 3 гласа, като Шийла най-често беше начело на шумното, но немощно малцинство. Двама от съдиите никога не бяха гласували за отмяна на смъртна присъда по дело, обжалвано във Върховния съд. Един от тях дори никога не беше гласувал за отмяна на каквато и да било присъда.

Пол знаеше, че дълбоко в себе си шефката му е против смъртното наказание, но също така беше твърдо решена да защитава законите на щата. Голяма част от работното й време беше заета именно с разглеждане на дела за убийство и Пол нито веднъж не беше ставал свидетел на случай, в който тя да позволи на личните си убеждения да й попречат да следва закона. Ако всичко в процеса срещу убиеца беше наред, тя решително се присъединяваше към мнозинството и потвърждаваше смъртната присъда.

Клийт не се поддаде на изкушението да говори твърде дълго. Беше казал най-важното. Обявяването на кандидатурата му беше минало блестящо. Той заговори по-тихо и искрено, за да завърши речта си:

— Приканвам всички граждани от щата Мисисипи, които държат на реда и закона и не искат да търпят повече произвола на престъпниците, да се присъединят към мен и заедно да преобърнем този съд. Благодаря ви.

Последваха още аплодисменти.

Двама от по-едрите полицаи пристъпиха към подиума. Репортерите засипаха кандидата с въпроси.

— Имате ли опит като съдия? С колко средства разполагате за кампанията си? Кои са тези доброволци? Имате ли конкретни предложения как да бъде съкратен процесът по обжалването на присъдите?

Клийт се канеше да отговори на всички, но един от полицаите го хвана за лакътя и каза:

— Край, сър. Купонът свърши.

Клийт рязко дръпна ръката си.

— Върви по дяволите!

Останалите полицаи започнаха да си пробиват път към него, като разбутваха доброволците, които започнаха да им крещят.

— Да тръгваме, приятел — настоя полицаят.

— Изчезвай — отвърна му Клийт.

После се обърна към телевизионните камери.

— Вижте ги само! Не правят нищо срещу престъпността, а спират свободата на словото!

— Арестуван сте.

— Арестуван! Арестуван съм, защото произнасям реч?

Клийт спокойно и доброволно подаде ръцете си на полицаите.

— Арестувам ви, защото нямате разрешение за това събиране, сър — отвърна полицаят, докато двама от колегите му слагаха белезници на Клийт.

— Вижте тези полицаи от охраната на Върховния съд! — продължи той. — Изпращат ги същите хора, срещу които се кандидатирам!

— Да тръгваме, сър.

Докато се отдалечаваше от подиума, Клийт продължаваше да вика:

— Аз няма да остана дълго в затвора, а когато изляза, ще кажа цялата истина за тези либерални копелета! Бъдете сигурни!

Шийла проследи цялото представление от безопасно разстояние, от прозореца на кабинета си. Един друг от помощниците й, който беше застанал близо до репортерите, предаваше подробностите по мобилния си телефон.

Значи този смахнат беше избрал да се кандидатира срещу нея.

Пол остана навън, докато прибраха плакатите и хората се разотидоха, после се втурна нагоре по стъпалата към кабинета на Шийла. Тя седеше на бюрото си заедно с още един помощник и съдия Макълуейн. Във въздуха тегнеше напрежение. Тримата се обърнаха към Пол, сякаш имаше някаква вероятност да им носи добри новини.

— Този тип е луд — обяви той.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Не ми прилича на пионка на едрия бизнес — подхвърли Макълуейн.

— Никога не съм чувала за него — каза тихо Шийла; изглеждаше шокирана. — Май лесната ми изборна година току-що стана много трудна.

Самата мисъл, че ще трябва да започне предизборна кампания от нулата, й се струваше мъчителна.

— Колко струваше вашата кампания? — попита Пол.

Беше започнал работа във Върховния съд точно преди две години, когато бяха изборите за мястото на Макълуейн.

— Един милион и четиристотин хиляди долара.

Шийла изръмжа и невесело се разсмя.

— В моята сметка за кампанията има шест хиляди долара. От години насам.

— Да, но аз имах сериозен конкурент — добави Макълуейн. — А този човек е луд.

— Лудите също ги избират.

Двайсет минути по-късно Тони Закари проследи цялото представление в заключения си кабинет, на четири пресечки оттам. Марлин беше записал всичко на видео, но нямаше нищо против да го гледа за втори път.

— Създадохме чудовище! — разсмя се Тони.

— Бива си го.

— Може би прекалено много го бива.

— Искаш ли още кандидати за мястото?

— Не. Мисля, че засега стигат. Добра работа.

Марлин си тръгна и Тони набра номера на Рон Фиск. Не се изненада, когато вечно заетият адвокат вдигна на първото позвъняване.

— Опасявам се, че новината излезе вярна — съобщи мрачно Тони.

После му преразказа историята за обявяването на кандидатурата и арестуването на кандидата.

— Този тип е луд! — възкликна Рон.

— Определено. Но първото ми впечатление е, че това не е толкова лошо. Дори може да ни помогне. Този клоун ще привлече силно медийно внимание, а той очевидно няма нищо против директните нападки срещу Маккарти.

— Тогава защо стомахът ми се е свил?

— Политиката е груба игра, Рон. Ще се убедиш. Засега не се притеснявам. Ще се придържаме към първоначалния си план.

— Мислех, че колкото повече претенденти има, толкова по-лесно е за настоящия съдия да защити поста си — отбеляза Рон.

И беше прав — поне в общия случай.

— Не е задължително — отвърна Тони. — Няма причина да се паникьосваме. Освен това не можем да спрем хората да участват в изборите. Не се тревожи. Утрото е по-мъдро от вечерта. Да се чуем утре.

18

Колоритната поява на Клийт Коули се случи в най-подходящия момент. В целия щат нямаше друга интересна новина. Медиите подхванаха обявяването на кандидатурата на Коули и започнаха да си го прехвърлят като топка. Пък и кой можеше да ги обвинява? Колко често се вижда живописна сцена, в която полицаи слагат белезници на адвокат и го отвеждат, докато той крещи нещо за „либералните копелета“? Като при това адвокатът е огромен и шумен мъжага? Зловещата изложба на лицата на мъртвите, която беше подредил, също беше неустоима. Доброволците му — особено близките на жертвите — нямаха абсолютно нищо против да отговорят на въпросите на репортерите и да разкажат собствените си истории. Дързостта на кандидата да проведе митинга си точно под носа на върховните съдии също се отличаваше с добро чувство за хумор и дори заслужаваше възхищение.

Отведоха го в централното управление на полицията, където го записаха, снеха му отпечатъци и го снимаха. Както и предполагаше, снимката му от полицейското досие бързо щеше да стигне до вестниците, така че той се замисли за посланието, което искаше да отправи заедно с нея. Ако се намръщеше гневно, можеше да затвърди подозрението, че просто му хлопа дъската. Ако се усмихнеше невинно, можеше да породи ново подозрение в искреността му — защото кой се усмихва, след като току-що е влязъл в ареста? Затова се снима с почти безизразно лице, с едва забележима нотка на любопитство в погледа — сякаш искаше да каже: „Защо се захващат точно с мен?“

Полицейската процедура изискваше всички арестанти да се съблекат, да вземат душ и да облекат оранжев гащеризон, което обикновено се случваше, преди да ги снимат за досието. Но Клийт не допусна това. Обвинението срещу него беше от най-леките, за нарушаване на обществения ред с максимална глоба от 250 долара. Гаранцията за излизане от ареста бе 500 долара, а тъй като джобовете на Клийт се издуваха от стодоларови банкноти, той просто размаха няколко от тях, за да покаже на властите, че възнамерява да излезе веднага. Така че пропуснаха душа и оранжевия гащеризон и снимаха Клийт в най-хубавия му кафяв костюм, с колосана бяла риза и копринена вратовръзка с идеален възел. Дори дългата му посивяла коса беше сресана както трябва.

Цялата процедура отне по-малко от час и когато отново излезе на улицата като свободен човек, Клийт с радост установи, че повечето репортери са решили да го изчакат отвън. Той се спря на тротоара и продължи да отговаря на всичките им въпроси, докато не се умориха.

Във вечерната емисия драматичното обявяване на кандидатурата на Клийт Коули беше водещата новина. По късните новини го показаха отново. Той проследи и двете емисии на големия телевизор в един рокерски бар в южната част на Джаксън, където прекара цялата вечер, като купуваше пиене за всички, успели да влязат. Общата сметка надхвърли 1400 долара. Клийт я плати от средствата за предизборната си кампания.

Рокерите направо се влюбиха в него и обещаха да гласуват масово, за да го изберат. Естествено, нито един от тях не беше регистриран като гласоподавател. Когато затвориха бара, Клийт си тръгна с чисто новия яркочервен кадилак ескалейд, който беше взел на лизинг за хиляда долара на месец. Зад волана беше единият от новите му бодигардове, бяло момче, което беше малко по-трезвено от шефа си. Успяха да стигнат до мотела, без да ги арестуват отново.

В офиса на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи на Стейт Стрийт Барбара Мелинджър, изпълнителен директор и основен лобист на организацията, и помощникът й Скип Санчес пиеха първата си чаша кафе и мрачно преглеждаха сутрешните вестници. Бяха си купили и четирите всекидневника, които излизаха в южния избирателен окръг — в Билокси, Хатисбърг, Лоръл и Начес — и мистър Коули беше сниман на първа страница на всичките. Във вестника, който излизаше в Джаксън, не пишеше почти нищо друго. В „Таймс-Пикаюн“, който излизаше в Ню Орлиънс и се четеше във всички градове по крайбрежието на Мексиканския залив, на четвърта страница беше препечатана статията на Асошиейтед Прес със снимка с белезници.

— Може би трябва да посъветваме всичките си кандидати да се оставят да бъдат арестувани, когато обявяват началото на кампанията си — сухо отбеляза Барбара.

Тя не се беше усмихвала през последните двайсет и четири часа. Допи първата си чаша кафе и отиде да си налее още.

— Кой е този Клийт Коули, по дяволите? — възкликна Санчес, докато разглеждаше снимките на кандидата.

Вестниците от Джаксън и Билокси бяха поместили снимката от полицейското досие — Клийт приличаше на човек, който първо удря, а после задава въпроси.

— Снощи се обадих на Уолтър в Начес — отвърна Барбара. — Каза, че познава Коули от години — винаги бил на ръба на закона, но никога не се оставял да го хванат. Според него преди е работил за петролни и газови компании. Има някакви лоши кредити за малък бизнес. А сега се представя за професионален комарджия. Никога не е стъпвал на по-малко от шест пресечки от сградата на съда. Неизвестен е.

— Е, вече не е така.

Барбара стана и бавно обиколи кабинета си. Напълни чашите отново, после седна и продължи да чете вестниците.

— Не може да е от адвокатите, които се занимават с колективни искове — отбеляза Скип, макар че не звучеше съвсем категорично. — Не отговаря на изискванията им. Има прекалено тежко минало, за да участва в трудна предизборна кампания. Поне веднъж са го арестували за шофиране в нетрезво състояние и поне два пъти се е развеждал.

— Май съм съгласна с теб, но ако никога преди не е влизал в съда, защо изведнъж вдигна толкова шум за прилагането на смъртното наказание? Откъде идва това убеждение? Тази страст? Освен това вчерашното му представление е било доста добре организирано. Значи има хора, които работят за него. Откъде се взеха?

— Има ли значение? Шийла Маккарти може да го бие по всяко време. Би трябвало да се радваме, че е такъв клоун, който най-вероятно не е финансиран от Търговския съвет и корпорациите. Защо не се радваме тогава?

— Защото сме адвокати, които се явяват в съда.

Скип отново се намръщи. Настъпи дълга, мрачна пауза. После Барбара попита:

— Да организираме ли среща със съдия Маккарти?

— Нека да изчакаме няколко дни. Нещата трябва да се уталожат.

Съдия Маккарти стана рано, в което нямаше нищо чудно. Никой на нейно място не би могъл да спи до късно. В 7:30 ч. проследиха как излиза от апартамента си. Поеха след нея, докато пристигна в стария квартал Белхейвън в Джаксън и накрая паркира пред къщата на върховния съдия Джеймс Хенри Макълуейн.

Тони изобщо не беше изненадан от тази среща.

Мисис Макълуейн сърдечно поздрави Шийла Маккарти и я поведе през цялата къща, до кабинета на съпруга си. Джими, както го наричаха всички приятели, току-що беше прочел сутрешните вестници.

Макълуейн и Маккарти. Големия Мак и Малката Мак, както ги наричаха понякога. Двамата си побъбриха няколко минути за мистър Коули и невероятното внимание, което медиите му отделиха, а после преминаха към същината на въпроса.

— Снощи прегледах документите от предизборната си кампания — каза Макълуейн и подаде на Маккарти дебела папка. — В началото има списък на спонсорите — от най-големите до най-малките. Всички големи чекове са били подписани от известни адвокати.

По-нататък в папката бяха описани разходите за предизборната му кампания — невероятни суми поне според Шийла. Имаше и доклади от консултанти, образци на рекламни материали, резултати от изборния ден и други документи, свързани с кампанията.

— Не ми беше приятно да се връщам към това време — отбеляза той.

— Извинявай. И аз не го исках, повярвай ми.

— Съчувствам ти.

— Кой стои зад този тип?

— Цяла нощ мислих. Може би е просто примамка за отвличане на вниманието. Във всеки случай е откачен. Но какъвто и да е, трябва да го вземеш на сериозно. Ако е единственият ти конкурент в кампанията, рано или късно лошите ще стигнат до него. И ще му дадат парите си. А ако този тип има достъп до големи средства, ще стане страшно.

Макълуейн беше изкарал един мандат като сенатор от щата, преди да го изберат за върховен съдия. Беше участвал в политически битки. Преди две години Шийла безпомощно беше проследила как го разкъсват и обиждат в яростната предизборна кампания. В най-мръсната й част, когато телевизионните клипове на противника му (за които по-късно се оказа, че са пряко финансирани от Американската оръжейна асоциация) го обвиниха, че подкрепя контрола върху правото на притежаване на лично оръжие — най-големият грях в очите на избирателите от щата Мисисипи, — тя си беше обещала, че никога, при никакви обстоятелства, няма да допусне да я унижават така. Просто не си струваше. Ако някой се опиташе да я свали по този начин от Върховния съд, тя просто щеше да избяга в Билокси, да отвори малка кантора и да ходи да вижда внуците си всеки ден. Щеше да отстъпи мястото си без бой.

Но сега вече не беше толкова сигурна. Атаките на Коули бяха успели да я разгневят. Все още не й беше кипнало, но беше на ръба. Беше на петдесет и една — твърде млада, за да се откаже толкова лесно, и твърде възрастна, за да започне всичко отначало.

Двамата разговаряха за политика повече от час. Макълуейн се увлече в разкази за минали избори и колоритни политици, а Шийла меко го побутваше към темата за настоящото предизвикателство. Неговата предизборна кампания беше експертно организирана от млад адвокат, който си беше взел отпуск за тази цел от голяма кантора в Джаксън, където работеше. Макълуейн обеща по-късно да му се обади, за да провери дали не може да го привлече отново. Обеща да се обади лично на по-големите спонсори и местните активисти. Познаваше главните редактори на вестниците. Щеше да направи всичко възможно, за да запази мястото на Шийла Маккарти.

В 9:14 ч. тя потегли към сградата на Върховния съд, без да спира никъде по пътя.

Обявяването на кандидатурата на Коули беше отбелязано, но не и коментирано в кантората „Пейтън и Пейтън“. На 18 април, деня след появата на Коули, се случиха три важни събития, така че в кантората не се интересуваха от нищо друго. Първото събитие беше посрещнато с радост. Другите две — не.

Добрата новина беше, че млад адвокат от градчето Боуг Чито дойде в кантората им, за да сключи сделка с Уес. Адвокатът, който беше канцеларски плъх и нямаше опит в делата за причинени телесни повреди, някак си беше успял да поеме делото, заведено от близките на дървосекач, загинал в ужасна катастрофа на междущатска магистрала 55, близо до границата с щата Луизиана. Според показанията на полицейския патрул катастрофата била предизвикана от безразсъдното поведение на шофьора на тежкотоварен камион, собственост на голяма компания. Вече бяха взети показанията и на свидетелка, която твърдеше, че преди катастрофата камионът я изпреварил рисковано, докато тя се движела с „около“ 110 км в час. Адвокатът носеше предварително споразумение с близките на загиналия, по силата на което щеше да получи 30 процента от всяко обезщетение, определено от съда. Двамата с Уес се съгласиха да делят поравно. Загиналият работник беше на трийсет и шест години и беше печелил около 40 хиляди долара годишно. Напълно възможно бе да се постигне споразумение в размер до един милион долара. Уес състави иска за по-малко от час. Случаят беше още по-приятен, тъй като младият адвокат беше избрал кантората на семейство Пейтън точно заради новопридобитата им репутация. Присъдата на Бейкър най-сетне беше привлякла ценен клиент.

Първата лоша новина беше, че молбата за обжалване от страна на „Крейн Кемикъл“ бе пристигнала. Съдържаше 102 страници — два пъти повече от позволеното — и веднага създаваше впечатление за документ, подготвен и съставен с най-голямо внимание от цял екип изключително интелигентни адвокати. Беше прекалено дълъг и закъсня с два месеца, но и двете нарушения не бяха санкционирани от съда. Джаред Къртин и помощниците му бяха много убедителни в искането си за допълнително време и допълнителен обем. Все пак делото очевидно не беше от най-обичайните.

Мери Грейс разполагаше с шейсет дни, за да отговори. След като цялата кантора се изреди да зяпа дебелото досие и да цъка с език, тя го занесе на бюрото си, за да го прочете първа. Защитата на „Крейн Кемикъл“ твърдеше, че по време на процеса са допуснати общо двайсет и четири груби грешки, всяка една от които представлявала достатъчно основание за обжалване. Изложението започваше сравнително вежливо, със съвестно изброяване на всички коментари и решения на съдия Харисън, които според защитата ясно разкриваха неговата силна предубеденост в ущърб на обвиняемия. Продължаваше с възражения срещу избора на съдебните заседатели. И накрая нападаше всички експерти, привлечени да свидетелстват в полза на Джанет Бейкър: токсиколога, който беше потвърдил рекордните нива на картоликс, аклар и други съединения в питейната вода на Баумор; лекаря, който беше потвърдил несъмнения канцерогенен ефект на тези съединения; доктора, който беше описал рекордната концентрация на болни от рак в Баумор и района; геолога, който беше проследил пътя на токсичните отпадъци през почвата до водохранилището на града; специалиста, който беше пробил дупките в скалата под града за провеждане на изброените тестове; лекарите, които бяха извършили аутопсията на Чад и Пит Бейкър; специалиста по пестицидите, който беше казал ужасяващи неща за „Пиламар 5“; и най-важния експерт, който беше потвърдил връзката между установеното наличие на картоликс и аклар във водата и канцерогенните клетки в телата на загиналите. Семейство Пейтън бяха използвали общо четиринайсет експерти като свидетели и досието се занимаваше подробно с всеки един от тях, преди да го обяви за негоден. Трима от експертите бяха описани направо като шарлатани. Съдия Харисън беше допуснал груба грешка във всеки един от случаите, в които им беше позволил да свидетелстват пред съда. Докладите на експертите, срещу всеки от които адвокатите на „Крейн Кемикъл“ се бяха сражавали още при представянето им в съда, сега бяха анализирани в най-големи подробности и заклеймени като „ненаучни измислици“. Самата присъда противоречеше дори на представените доказателства и сама по себе си представляваше ярко доказателство за неправомерното съчувствие, проявено от съдебните заседатели.

Наказателното обезщетение също беше описано с резки, но умело подбрани думи. Ищцата изобщо не беше успяла да докаже в съда, че „Крейн Кемикъл“ са замърсили питейната вода — нито поради престъпна небрежност, нито умишлено. Досието завършваше с енергична и гореща молба за преразглеждане на присъдата и ново дело, а още по-добре — за директно отхвърляне на присъдата от Върховния съд. Заключителните думи гласяха: „Тази скандална и неоправдана присъда трябва да бъде решително отхвърлена.“ За вечни времена.

Досието беше добре написано, логично построено и убедително и след два часа Мери Грейс стигна до края — с ужасно главоболие. Глътна три хапчета, после прехвърли папката на Шърман, който я изгледа така, сякаш му беше подала гърмяща змия.

Третото събитие беше телефонното обаждане на пастор Дени От, което им донесе и най-тревожната новина. Беше се стъмнило, когато телефонът звънна. Уес вдигна, поговори малко, а после отиде в кабинета на жена си и затвори вратата.

— Обади се Дени — съобщи той.

Мери Грейс видя лицето на съпруга си и първата й мисъл беше, че още един от техните клиенти е починал. Толкова много пъти се бяха обаждали от Баумор с тъжната новина, че Мери Грейс я очакваше по всяко време.

— Какво има? — попита тя.

— Говорил е с шерифа. Мистър Лион Гейтуд е безследно изчезнал.

Макар че и двамата не изпитваха абсолютно никаква симпатия към този човек, новината наистина беше тревожна. Гейтуд беше инженер и беше работил в завода на „Крейн Кемикъл“ в Баумор в продължение на трийсет и четири години. Беше изцяло предан на компанията и когато „Крейн Кемикъл“ бяха избягали в Мексико, той се беше пенсионирал. В показанията си пред съда и по време на кръстосания разпит беше признал, че при пенсионирането си е получил обезщетение от компанията на стойност три годишни заплати, или около 190 хиляди долара. „Крейн Кемикъл“ не бяха прочути с такава щедрост. Семейство Пейтън не бяха попаднали на нито един друг служител на компанията, който да е получил толкова добро възнаграждение.

След пенсионирането си Гейтуд се беше оттеглил в малка овцевъдна ферма в югозападния край на окръг Кеъри — горе-долу толкова далеч от Баумор и водата му, колкото изобщо беше възможно да стигне човек, без да напуска окръга. В показанията, които той даде в продължение три дни, категорично се отричаше в завода да е имало каквото и да било изхвърляне на токсични отпадъци. По време на самия процес, въоръжен с цял куп документи, които доказваха обратното, Уес безмилостно го беше разобличил. Гейтуд твърдеше, че всички останали служители на „Крейн Кемикъл“ лъжат. Отказваше да повярва на документите, които доказваха, че цели тонове токсични отпадъци не са откарани от завода, а просто са изчезнали. Смееше се на уличаващите снимки, на които се виждаха някои от общо шестстотин варела с токсични отпадъци, заровени в ямата зад завода.

— Това са фалшификати — заяви той, когато Уес му ги показа.

Свидетелските му показания в съда бяха толкова очевидно неверни, че съдия Харисън си позволи да говори открито за обвинение в лъжесвидетелстване. Гейтуд беше толкова арогантен, войнствен и избухлив, че накара съдебните заседатели откровено да намразят „Крейн Кемикъл“. Оказа се един от най-важните свидетели в полза на ищцата, макар че беше отказал да се яви пред съда, докато не му изпратиха призовка. Джаред Къртин го бе гледал, сякаш искаше да го удуши на място.

— Кога е станало? — попита Мери Грейс.

— Преди два дни е отишъл за риба. Жена му е съобщила, че още не се е върнал.

Изчезването на Ърл Крауч в щата Тексас преди две години все още си оставаше загадка. Крауч беше прекият началник на Гейтуд. И двамата яростно бяха защитавали „Крейн Кемикъл“ и бяха отричали очевидни факти. И двамата се бяха оплакали, че са получавали заплахи, включително и смъртни заплахи. И не бяха само те. Много от хората, които бяха работили в завода, бяха произвеждали пестицидите и бяха изхвърляли токсичните отпадъци направо в земята, бяха заплашвани. Повечето бяха избягали от Баумор, за да не пият отровната вода, да си търсят нова работа и да не бъдат застигнати от наближаващата съдебна буря. Поне четирима от тях бяха починали от рак.

Други бяха свидетелствали и бяха казали истината. Трети — като Крауч, Гейтуд и Бък Бърлисън — бяха дали лъжливи показания. Всяка група мразеше останалите, а всички заедно бяха обект на омразата на целия окръг Кеъри.

— Сигурно е работа на семейство Стоун — предположи Уес.

— Не можеш да си сигурен.

— Никой не може да бъде сигурен. Просто се радвам, че сме на тяхна страна.

— Клиентите ни явно са неспокойни — отвърна Мери Грейс. — Време е да се срещнем с тях.

— Време е за вечеря. Кой ще готви?

— Рамона.

— Тортиля или енчилада?

— Спагети.

— Искаш ли да отидем в някой бар и да пийнем по нещо само двамата? Имаме повод да празнуваме, мила. Делото от Боуг Чито може да се окаже бърза сделка за един милион долара.

— Ще пия за това — отвърна тя.

19

След общо десет представления импровизираната обиколка на Клийт Коули под надслов „Лицата на мъртвите“ приключи. Заключителното шоу беше в Паскагула, последния поред голям град в южната част на окръга. Макар че полагаше отчаяни усилия по целия път, Клийт не успя да си изпроси да го арестуват отново. Все пак обаче успя да предизвика сериозен интерес във всеки град, където спря. Репортерите го обожаваха. Почитателите му четяха рекламните брошури и подписваха чекове — макар и за малки суми. Местните ченгета слушаха речите му с мълчаливо одобрение.

Но след десет дни Клийт почувства нужда от почивка. Той се върна в Начес и скоро се озова в казиното „Лъки Джек“, седнал срещу любимото си крупие Айвън. Всъщност нямаше никакъв план или предизборна стратегия. Не беше оставил нищо след себе си в градовете, където беше ходил, освен известно количество материали в местната преса. Нямаше никаква организация зад гърба си — освен неколцината доброволци, от които скоро смяташе да се отърве. Честно казано, нямаше никакво намерение да си губи нито времето, нито парите, за да организира мащабна предизборна кампания. Не искаше да харчи парите, които беше получил от Марлин — поне не за нови акции. Щеше да похарчи до последния цент парите от чековете на спонсорите, които беше успял да прилъже, но нямаше никакво намерение да губи нищо в тази кампания. Общественото внимание беше като наркотик, така че Клийт нямаше да пропусне нито един случай да изнесе реч, да нападне пряката си конкуренция и да атакува либералните съдии навсякъде в САЩ, но основният му приоритет си оставаше хазартът и пиенето. Клийт не си мечтаеше да спечели. По дяволите, той нямаше да влезе във Върховния съд дори ако спечелеше тези избори. Винаги беше ненавиждал дебелите юридически томове.

Тони Закари отиде със самолет до Бока Ратоун, а на летището го чакаше кола с шофьор. Веднъж беше ходил в кабинета на мистър Райнхарт и с нетърпение очакваше да го посети отново. Щяха да прекарат заедно по-голямата част от следващите два дни.

На разкошен обяд в ресторант с невероятен изглед към океана двамата прекараха чудесно, докато си припомняха лудориите на своето подставено лице Клийт Коули. Бари Райнхарт беше прочел всички статии във вестниците и беше гледал всички телевизионни репортажи. И двамата бяха изключително доволни от своя човек.

После се заеха да анализират резултатите от първото си голямо социологическо проучване. То покриваше петстотин регистрирани гласоподаватели от двайсет и седем окръга на южния избирателен район и беше проведено на следващия ден, след като Коули беше завършил обиколката си. Не беше изненада — поне за Бари Райнхарт, — че 66 процента от избирателите не могат да назоват по име нито един от тримата върховни съдии, избрани в техния район. Шейсет и девет процента дори не знаеха, че върховните съдии се избират с пряко гласуване от гласоподавателите.

— А това е щат, където се провеждат избори за какви ли не административни длъжности, като се почне от пътища и градоустройство, та се стигне до данъчни инспектори, следователи… буквално всички щатски служители, освен отговарящите за бездомните кучета — каза Бари.

— Гласуват всяка година — подхвърли Тони, като надничаше над ръба на очилата си за четене.

Беше спрял да се храни и разглеждаше някакви графики.

— Абсолютно всяка година. Независимо дали са общински, съдебни, щатски, местни или федерални избори, всяка година ходят до урните. Такава безумна загуба на време и средства! Нищо чудно, че избирателната активност е толкова ниска. На хората просто им е писнало от политика, по дяволите.

От общо 34 процента избиратели, които можеха да назоват по име някой от върховните съдии, само половината посочваха Шийла Маккарти. Ако изборите бяха днес, 18 процента щяха да гласуват за нея, 15 процента щяха да гласуват за Клийт Коули, а останалите или не бяха решили, или просто нямаше да гласуват, защото не познаваха нито един от кандидатите.

След първите подготвителни въпроси анкетата започваше да разкрива истинските си цели. „Ще гласувате ли за кандидат за върховен съдия, който е против смъртното наказание?“ Седемдесет и три процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя гей браковете?“ Осемдесет и осем процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя по-строгото законодателство по отношение на притежаването на лично оръжие?“ Осемдесет и пет процента отговаряха отрицателно.

„Притежавате ли поне едно огнестрелно оръжие?“ Деветдесет и шест процента отговаряха положително.

Въпросите имаха подточки и продължения и очевидно бяха съставени така, че избирателят да се произнесе по всички по-чувствителни проблеми. Никъде не се споменаваше, че Върховният съд всъщност не е законодателен орган и нито има право, нито носи отговорността да създава закони, които да се занимават с тези проблеми. В анкетата нямаше дори намек за обективност. Както много други проучвания, и анкетата на Райнхарт представляваше завоалирана атака срещу противника.

„Ще подкрепите ли либерален кандидат за Върховния съд?“ Седемдесет процента бяха отговорили отрицателно.

„Знаете ли, че съдия Шийла Маккарти се смята за най-либералния член на Върховния съд на щата Мисисипи?“ Осемдесет и четири процента отговаряха, че не знаят.

„Ако знаете, че тя е най-либералният член на Върховния съд, ще гласувате ли за нея?“ Шейсет и пет процента отговаряха отрицателно, но повечето от анкетираните не одобряваха въпроса. Как така „ако“? Беше ли, или не беше тя най-либералната във Върховния съд? Така или иначе, според Бари този въпрос беше безполезен. Най-обещаващото беше, че почти никой не знаеше името на Шийла Маккарти, след като беше работила девет години във Върховния съд, макар опитът му да показваше, че това не е толкова необичайно. Бари Райнхарт беше готов да спори с всеки (стига да няма свидетели), че това е още една идеална причина върховните съдии да не се избират с пряко гласуване. Те не биваше да са политически фигури. Имената им не биваше да бъдат известни.

Със следващите въпроси анкетата изоставяше темата за Върховния съд и се заемаше със самите анкетирани. Имаше въпроси за религиозните им убеждения, вярата им в Бог, колко често ходят на църква, дали подкрепят църквата финансово и прочие. Имаше и въпроси по определени проблеми — какво смята за аборта, изследванията на стволови клетки и прочие.

Накрая имаше няколко общи въпроса — расова принадлежност, семейно положение, брой на децата, приблизителни годишни приходи и гласуване в предишни избори.

Общо взето, резултатите потвърждаваха подозренията на Бари. Гласоподавателите бяха с консервативни убеждения, от средната класа, от бялата раса (78 процента) и лесно можеха да бъдат настроени срещу либерален съдия. Естествено, номерът беше да се трансформира Шийла Маккарти от разумния и умерен съдия, каквато всъщност беше, в яростния либерал, който им трябваше. Хората на Бари вече анализираха всяка дума, която беше написала в официално становище по време на цялата си кариера — както във Върховния съд, така и преди него. Тя не можеше да избяга от собствените си думи — бе проклятието на съдиите. И Бари планираше да я обеси с тях.

След обяда двамата се преместиха на масата за съвещания, където Бари беше подредил проектите за рекламните материали на Рон Фиск. Имаше стотици току-що направени снимки, които показваха семейство Фиск в цялото им достолепие — как влизат в църквата, как стоят на верандата, на бейзболното игрище, заедно и поотделно, сияещи от семейно щастие и обич помежду им.

Първите телевизионни клипове, от „меката вълна“, все още не бяха редактирани окончателно, но Бари все пак искаше да му ги покаже. Бяха заснети от филмов екип, изпратен в щата Мисисипи чак от Вашингтон. Първият клип показваше Фиск, застанал до паметника на участниците в Гражданската война, на бойното поле край Виксбърг. Рон Фиск стоеше загледан в далечината, сякаш чуваше ехото на оръдейните изстрели. Зад кадър се чуваше тихият му глас с колоритен южняшки акцент:

„Аз съм Рон Фиск. Прапрадядо ми е бил убит тук през юли 1863 година. Бил е адвокат, съдия и член на щатския законодателен орган. Мечтата му била да стане съдия във Върховния съд. Това е и моята мечта. Аз съм седмо поколение жител на щата Мисисипи и имам нужда от вашата подкрепа.“

Тони беше изненадан.

— Гражданската война?

— О, да. Направо я обожават.

— Ами чернокожите гласоподаватели?

— Ще получим трийсет процента от църковните общности. Повече не ни трябва.

Следващият клип беше заснет в кабинета на Рон. Той беше по риза с навити ръкави, а на бюрото му цареше симпатичен безпорядък. Рон бе вперил искрен поглед в камерата и говореше за любовта си към закона, за неуморното преследване на истината и за честността, която се изисква от съдиите. Беше доста скучен, но успяваше да внуши топлота и интелигентност.

Клиповете бяха общо шест.

— Но това е само първата вълна — обеща Бари.

Някои от тях не ставаха дори след монтажа, така че имаше доста голяма вероятност филмовият екип да бъде изпратен отново, за да заснеме още материал.

— А гадните клипове? — попита Тони.

— Още се пишат сценариите. Те ще ни трябват чак след Деня на труда.

Колко сме похарчили дотук?

— Четвърт милион. Капка в морето.

След това двамата проведоха двучасов разговор с един интернет консултант, чиято фирма се занимаваше единствено с набиране на средства за политически кампании. Беше съставил база данни, в която вече имаше записани над четирийсет хиляди имена — спонсори от предишни кампании, членове на организации и групи, които вече бяха привлечени за каузата, известни политически активисти на местно ниво и по-малък брой жители на други щати, които бяха готови да напишат чек, за да подкрепят кандидат в щата Мисисипи. Специалистът предполагаше, че списъкът ще нарасне с още десет хиляди имена, и предвиждаше да събере общо 500 хиляди долара. Но най-важното беше, че списъкът му е готов. В момента, в който получеше зелена светлина, просто щеше да натисне копчето, за да изпрати молбата, а чековете щяха да завалят сами.

Именно въпросната зелена светлина беше основната тема на дългия разговор по време на вечерята. Крайният срок за обявяване на кандидатури беше след един месец. Макар че се носеха обичайните слухове, Тони беше твърдо убеден, че в надпреварата няма да се включи никой друг.

— Ще има само трима състезатели — каза той. — И двама от тях са в нашия отбор.

— Какво прави Маккарти? — попита Бари.

Всекидневно получаваше доклади за действията й, които засега не разкриваха нищо интересно.

— Почти нищо. Изглежда, още е в шок. Един ден е единствената за този пост, а на следващия вече се появява някакъв смахнат каубой на име Коули, който я обвинява в краен либерализъм и в съчувствие към престъпниците, а вестниците отпечатват всичко, което каже. Сигурен съм, че се съветва със своя приятел Макълуейн, но все още няма екип за предизборната кампания.

— Събира ли пари?

— Адвокатите пуснаха обичайните си паникьосани имейли още миналата седмица, като молят всички членове на адвокатските организации да помогнат на кампанията. Но нямам представа как върви.

— А секс?

— Обичайният приятел. Нали чете доклада? Все още не сме изровили нищо наистина мръсно.

Двамата си отвориха втора бутилка чудесно пино ноар от щата Орегон и малко по-късно решиха да пуснат Фиск в играта след две седмици. Момчето беше готово, опъваше каишката и нямаше търпение да се втурне по пистата. Всичко беше уредено. Щеше да си вземе шестмесечен отпуск, а партньорите му в кантората нямаха нищо против. Та нали току-що се бяха сдобили с петима нови клиенти: две големи дървопреработвателни компании, един строител на тръбопроводи от Хюстън и две фирми за доставка на природен газ. Огромната коалиция на лобистите беше в пълна бойна готовност, с подсигурени пари в брой и оперативни служители. Маккарти се плашеше и от сянката си и очевидно се надяваше, че Клийт Коули просто ще изчезне или ще се самоунищожи.

Двамата чукнаха чашите си и вдигнаха тост за предстоящата вълнуваща кампания.

Както винаги срещата се проведе в залата за събирания на църквата в Пайн Гроув. И както обикновено поне няколко души, които не бяха от клиентите на семейство Пейтън, се опитаха да се вмъкнат, за да чуят последните новини. Пастор От учтиво ги отпрати навън и обясни, че срещата ще бъде конфиденциална, само между адвокатите и техните клиенти.

Освен делото „Беюсър“ семейство Пейтън имаха още трийсет дела от Баумор. В осемнайсет от случаите жертвите вече бяха мъртви. При останалите дванайсет болните бяха в различни напреднали стадии на рака. Преди четири години семейство Пейтън бяха взели тактическото решение да подготвят най-добрия си случай — този на Джанет Бейкър — и да опитат първо с него. Щеше да бъде много по-евтино, отколкото да заведат всичките трийсет и едно дела едновременно. Джанет предизвикваше най-голямо съчувствие, защото беше загубила цялото си семейство в рамките на осем месеца. Сега това тактическо решение изглеждаше блестящо.

Уес и Мери Грейс ненавиждаха тези срещи. Никъде на света не можеше да се намери по-печална и трагична група хора. Присъстващите бяха загубили деца, съпрузи и съпруги. Или бяха неизлечимо болни и страдаха от невероятни болки. Задаваха въпроси, които нямаха отговор, отново и отново — с различни думи, защото нямаше два еднакви случая. Някои искаха да се откажат, други искаха да се борят докрай. Някои искаха пари, други просто искаха да потърсят отговорност на „Крейн Кемикъл“. На тези срещи винаги се лееха сълзи и се изричаха остри думи, така че присъстваше и пастор От, за да успокоява разгневените.

Сега, след смайващата присъда по делото „Бейкър“, семейство Пейтън осъзнаваха, че очакванията на останалите им клиенти са силно завишени. От обявяването на присъдата бяха минали шест месеца и клиентите им бяха по-нетърпеливи отвсякога. Все по-често се обаждаха в кантората. Изпращаха все повече писма и имейли.

А специално тази среща беше още по-напрегната, защото преди три дни беше минало погребението на Лион Гейтуд, когото всички тук презираха. Бяха открили тялото му в храстите на пет километра надолу по реката от мястото, където се бе преобърнала рибарската му лодка. Нямаше следи от насилие, но всички го подозираха. Шерифът се беше заел с разследването на случая.

Присъстваха всички трийсет семейства. В бележника, който Уес пусна да обикаля между хората, се записаха шейсет и две имена — до едно познати, включително на Франк Стоун, озлобения зидар, който обикновено не казваше почти нищо на тези срещи. Всички предполагаха, макар да нямаха никакви доказателства, че ако смъртта на Лион Гейтуд наистина е предизвикана от някой друг, Франк Стоун ще знае нещо по въпроса.

Мери Грейс откри срещата, като сърдечно поздрави всички присъстващи. Благодари им, че са дошли, както и за търпението им. Разказа с няколко думи за предстоящото обжалване на делото „Бейкър“ и за да подсили ефекта от думите си, вдигна във въздуха дебелата папка, изпратена от „Крейн Кемикъл“ — своеобразно доказателство, че по обжалването се работи неуморно. Всички документи трябваше да бъдат подадени до септември, а след това Върховният съд щеше да реши как да процедира. Законът предоставяше възможност делото да бъде върнато на по-ниска инстанция, в апелативния съд, където да бъде разгледано отново — или Върховния съд да го задържи. Дело от такъв мащаб в крайна сметка неизбежно щеше да се реши от Върховния съд, така че двамата с Уес смятаха, че върховните съдии няма да губят време, като го връщат на по-ниска инстанция. Ако наистина станеше така, както предвиждаха, представянето на двете страни пред Върховния съд щеше да бъде насрочено за по-късно същата година или за началото на следващата. Мери Грейс предполагаше, че окончателното решение на съда ще бъде взето след около една година.

Ако съдът потвърдеше присъдата, следваха няколко възможни сценария. „Крейн Кемикъл“ щяха да попаднат под огромен натиск да решат останалите искове с извънсъдебно споразумение, което, разбира се, беше много желан резултат. Ако обаче от компанията откажеха, съдия Харисън най-вероятно щеше да обедини исковете и да се гледат заедно в огромен процес. В такъв случай тяхната кантора щеше да разполага с необходимия ресурс, за да продължи борбата. Но Мери Грейс довери на клиентите си, че по делото „Бейкър“ вече са похарчили над 400 хиляди долара, взети назаем, и просто няма да са в състояние да направят същото усилие, ако първата присъда не бъде потвърдена от Върховния съд.

Колкото и бедни да бяха техните клиенти, все пак не бяха толкова близо до фалита, колкото адвокатите си.

— Ами ако присъдата бъде отхвърлена от Върховния съд? — попита Айлийн Джонсън.

Косата й беше опадала от химиотерапията, а тя самата тежеше по-малко от четирийсет и пет килограма. Съпругът й през цялото време я държеше за ръка.

— Това също е възможно — призна Мери Грейс. — Но ние сме уверени, че няма да се стигне дотам.

Каза го с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. Семейство Пейтън бяха оптимисти по отношение на обжалването, но все пак всеки разумен адвокат на тяхно място щеше да бъде притеснен.

— Ако това се случи, Върховният съд ще върне делото за ново разглеждане. Може би по всички точки от обвинението, а може би само за размера на обезщетението. Трудно е да се предвиди.

Тя продължи, защото нямаше желание да говори за евентуалната загуба. Увери ги, че кантората им отдава достатъчно внимание на всички случаи. Всяка седмица се съставяха стотици документи, които се изпращаха по канален ред. Продължаваха да търсят и нови експерти, които да свидетелстват. Засега нещата бяха в застой, но всички продължаваха да работят усилено.

— А какво ще кажете за колективния иск? — попита Къртис Найт.

Малкият му син беше починал преди четири години. Въпросът му накара хората да се разшумят. Други, по-малко заслужили, се опитваха да навлязат в тяхната територия.

— Забравете за него — отвърна Мери Грейс. — Тези ищци са в края на списъка. Единственият начин да спечелят е да се стигне до извънсъдебно споразумение, а в такъв случай първо ще бъдат удовлетворени вашите искания. Ние контролираме възможността за извънсъдебно споразумение. Тези хора не са ви пряка конкуренция.

Отговорът й бе приет като задоволителен за момента.

Уес взе думата, за да отправи няколко предупреждения. След тази присъда натискът върху „Крейн Кемикъл“ беше по-силен отвсякога. Вероятно бяха изпратили частни детективи в окръга, за да държат ищците под око и да се опитат да съберат информация, която да използват срещу тях в съда. Хората трябваше да внимават с кого говорят. Да се пазят от непознати. Да докладват за всичко, което им се стори необичайно, колкото и дребно да е на пръв поглед.

За хора, които бяха изстрадали толкова много, това не беше добра новина. И без нея си имаха предостатъчно грижи.

Въпросите продължиха още поне един час. Семейство Пейтън с всички сили се опитаха да успокоят хората, да покажат съчувствие и увереност в собствените си сили, да им вдъхнат надежда. Но по-голямото предизвикателство беше да не подхранват очакванията им.

Дори някой от присъстващите да знаеше нещо за предизборната кампания за Върховен съд, този въпрос не беше повдигнат.

20

Когато за пръв път се изправи пред паството в неделя сутринта, Рон Фиск нямаше представа от колко амвона ще говори през следващите шест месеца. И все още не осъзнаваше, че амвонът ще се превърне в символ на кампанията му.

Той благодари на свещеника за възможността да говори пред паството, а после благодари и на присъстващите, с които ходеше заедно в баптистката църква „Сейнт Люк“.

— Утре на улицата пред сградата на окръжния съд ще обявя кандидатурата си за Върховния съд на щата Мисисипи. Двамата с Дорийн се борим и се молим за това от няколко месеца. Съветваме се с пастор Роуз. Обсъдихме въпроса с децата си, с роднините и приятелите си. И най-сетне сме сигурни в своето решение и искаме да го споделим с вас още днес, преди официално да го обявим утре.

Той надникна в бележките си, малко притеснен, после продължи:

— Нямам никакъв опит в политиката. Честно казано, тази игра винаги ми се е струвала твърде трудна. Двамата с Дорийн си създадохме хубав живот тук, в Брукхейвън, където отглеждаме децата си, ходим на църква с вас и участваме в обществения живот. Благословени сме с този живот и всеки ден благодарим на Господ за добрината Му. Благодарим на Господ и за тази църква, и за приятелите като вас. Вие сте нашето семейство.

Последва още една, изпълнена с напрежение кратка пауза.

— Ще се опитам да спечеля място във Върховния съд, защото искам да защитя нашите общи ценности. Ценностите, основани на Библията и на нашата вяра в Христос. Светостта на семейството, създадено от мъж и жена. Светостта на живота. Свободата да му се радваме, без да се страхуваме от престъпността или държавната намеса. Както всички вие, и аз се тревожа за ерозирането на нашите ценности. Те са подложени на атака — от нашето общество, от нашата покварена култура и от много от нашите политици. И да, от съдилищата. Кандидатирам се за Върховния съд, за да се боря срещу либералните съдии. С вашата помощ мога да спечеля. Благодаря ви.

Милостиво кратката реч на Рон — след която със сигурност щеше да последва поредната дълга проповед — беше приета толкова добре от паството, че докато се връщаше на мястото си при своето семейство, хората му ръкопляскаха.

Два часа по-късно, когато белите християни от Брукхейвън вече се бяха върнали на обяд, а службата на чернокожите християни едва сега набираше скорост, Рон се изкачи по покритите с червен килим стълби до големия подиум на църквата „Маунт Писта“ в западната част на града и изнесе по-дълъг вариант на сутрешната си реч. (Като този път нарочно пропусна определението „либерални“.) Само допреди два дни никога не беше виждал пастора на най-голямата чернокожа енория в града. Един приятел беше използвал влиянието си, за да уреди да го поканят.

По-късно вечерта, по средата на една особено шумна молитва за Петдесетница, той отново се хвана за амвона и изчака шумът да утихне, преди да се представи и да повтори молбата си. Този път не четеше бележките си, но говори по-дълго. И пак атакува либералите.

Докато се прибираше към дома, Рон се почуди колко малко хора познава всъщност в собствения си град. Клиентите на кантората му бяха застрахователни компании, а не хора. Той рядко напускаше сигурното убежище на своя квартал, църквата и социалния си кръг. Честно казано, предпочиташе да си остане там.

В девет часа в понеделник сутринта Рон Фиск застана на стълбището пред сградата на съда, придружаван от Дорийн и децата, колегите от кантората, голяма група приятели, служители и обичайни посетители на съда и членове на Ротари Клъб, и обяви кандидатурата си пред целия щат. Обявяването не беше организирано като медийно събитие. Появиха се едва неколцина репортери и телевизионни камери.

Бари Райнхарт беше планирал медийното покритие да бъде в деня на изборите, а не в първия ден от предизборната кампания.

Рон изнесе внимателно подготвената реч за петнайсет минути, като често беше прекъсван от аплодисменти. Отговори на всички въпроси на репортерите, а после се оттегли в малка зала в съда, където с удоволствие даде трийсетминутно ексклузивно интервю на един от политическите анализатори от всекидневника на Джаксън.

След това всички се преместиха на три пресечки надолу по главната улица, където Рон сряза лентата пред вратата на официалния си предизборен щаб в една стара сграда под наем, която беше пребоядисана и украсена с предизборни материали. На кафе и бисквити той поговори с приятелите си, позира за няколко снимки и даде още едно интервю за вестник, за който дори не беше чувал. Тони Закари също беше там, наблюдаваше купона и следеше за времето.

Съобщението за обявената кандидатура на Рон Фиск беше изпратено едновременно във всички вестници в целия щат и в по-големите всекидневници в югоизточните щати. Изпратиха го по електронната поща и до всички членове на Върховния съд, до щатските законодатели, до всички останали държавни служители на избираеми длъжности в щата, всички регистрирани лобисти, хиляди обикновени служители, всички лицензирани лекари и адвокати. В южния избирателен район на щата бяха регистрирани общо 390 хиляди гласоподаватели. Консултантите на Райнхарт бяха успели да открият електронните адреси на около една четвърт от тях и всички тези щастливци получиха новината по интернет още преди Рон да произнесе речта си пред сградата на съда. Бяха изпратени 120 хиляди имейла едновременно.

Освен това по електронната поща бяха изпратени и четирийсет и две хиляди молби за финансова помощ, придружени от подбрани хвалебствия за качествата на Рон Фиск и нападки срещу „либералните съдии с леви убеждения, които действат от свое име, а не от името на народа“.

От склад под наем в южната част на Джаксън, за чието съществуване Рон Фиск не подозираше и който никога не би забелязал, до централната поща в града бяха транспортирани 390 хиляди плика. Във всеки един плик имаше предизборна брошура с множество трогателни снимки, сърдечно писмо, подписано лично от Рон, по-малък плик с пощенско клеймо, ако някой пожелаеше да изпрати чек в подкрепа на кампанията му, и подарък — рекламна лепенка за автомобил. Всичко беше издържано в червено, бяло и синьо, и очевидно беше работа на професионалист. Всичко беше от най-високо качество, до най-малката подробност.

В 11 ч. сутринта Тони премести представлението в Макком — единайсетия по големина град в избирателния район. (Брукхейвън беше четиринайсети по големина, с население от 10 800 души.) Пътуваха с новия шевролет събърбан, взет на лизинг за кампанията. Отпред седеше доброволец шофьор на име Гай, а до него бе новият, но вече незаменим личен асистент Монти, който говореше по телефона. Двамата с Дорийн бяха седнали на просторната средна седалка на големия автомобил. Рон Фиск самодоволно се усмихна, докато гледаше как пейзажът лети покрай него. Имаше право да се наслади на този миг. За пръв път влизаше в политиката, но го правеше със стил. Всички тези поддръжници, тяхното въодушевление, репортерите и телевизионните камери, главозамайващото предизвикателство на предстоящата задача, предвкусването на победата, и то само за първите два часа от кампанията. Притокът на адреналин беше само намек за онова, което предстоеше. Представяше си как ще победи през ноември. Представяше си как изскача от делничната анонимност на малката адвокатска кантора, за да се превърне в уважаван върховен съдия. Славата го очакваше.

Тони беше в друга кола зад тях и докладваше на Бари Райнхарт.

В сградата на кметството в Макком Рон отново обяви кандидатурата си. Хората бяха малко, но бяха шумни. Имаше няколко приятели, но останалите му бяха напълно непознати. След две бързи интервюта, придружени от фотосесии, го откараха на летището, където се качи в „Лиър 55“ — чудесен малък самолет, който приличаше на ракета, макар че Рон не пропусна да забележи, че е доста по-малък от гълфстрийма, с който беше летял до Вашингтон. Дорийн едва успя да прикрие вълнението си от първото пътуване с частен реактивен самолет. Тони също се качи с тях. Гай потегли пръв с колата.

Петнайсет минути по-късно те кацнаха в Хатисбърг, третият по големина град в избирателния район, с население от четирийсет и осем хиляди души. В един часа следобед Рон и Дорийн бяха поканени на молитвен обяд, организиран от коалиция на пастори фундаменталисти. Обядът се проведе в стар хотел от веригата „Холидей Ин“. Тони остана да ги чака в бара.

Докато обядваше недопечено пиле и боб за гарнитура, Рон повече слушаше, отколкото говореше. Някои от пасторите, очевидно набрали скорост на неделните си проповеди, изпитваха нужда да го просветлят с мнението си по различни наболели въпроси. Холивуд, рап музиката, популярността на звездите, ширещата се порнография, интернет, пиенето на алкохол от малолетни, сексът сред малолетни и прочие. Рон искрено кимаше, но всъщност му се искаше да избяга. Когато все пак реши да каже няколко думи, те бяха добре подбрани. Двамата с Дорийн се бяха молили за успеха на тази предизборна кампания и бяха доловили намесата на Божията ръка в нея. Законите, създавани от човека, трябваше да копират Божиите закони. Единствено хората с ясни морални ценности имаха право да съдят другите хора. И прочие. Той бе подкрепен единодушно.

След срещата Рон направи изявление пред няколко десетки поддръжници, събрани пред сградата на съда на окръг Форест. Събитието беше отразено от телевизията в Хатисбърг. След изявлението Рон отговори на няколко въпроса, а после пое по главната улица, ръкувайки се с всички. Раздаваше лъскавите си рекламни брошури и се отбиваше във всички адвокатски кантори по пътя си, за да поздрави колегите си.

В 3:30 ч. следобед частният реактивен самолет отново излетя и се отправи към брега на Мексиканския залив. На височина от два километра и половина самолетът прелетя точно над югозападния край на окръг „Тумор“.

Гай ги чакаше със събърбъна на летището в Билокси. Рон целуна Дорийн за довиждане и самолетът отново излетя, за да я върне в Макком. Там щеше да я чака друг шофьор, за да я закара в Брукхейвън. Рон се изправи пред сградата на съда на окръг Харисън и отново обяви кандидатурата си, отговори на същите въпроси и даде дълго интервю за „Сън Хералд“.

Билокси беше родният град на Шийла Маккарти. Беше близо до Гълфпорт, най-големия град в южния избирателен район с население от шейсет и пет хиляди души. Билокси и Гълфпорт представляваха центърът на крайбрежието на Мексиканския залив, където имаше три окръга и живееха 60 процента от гласоподавателите. На изток бяха Оушън Спрингс, Готие, Мое Пойнт, Паскагула и Мобайл. На запад бяха Пас Крисчън, Лонг Бийч, Уейвланд, Бей Сейнт Луис и Ню Орлиънс.

Тони беше планирал Рон да прекара поне половината от кампанията си в този регион. В 6:00 ч. следобед го заведоха в местния му предизборен щаб, ремонтирана закусвалня на магистрала 90 — най-натоварения четирилентов път покрай брега. Щабът беше украсен с ярки предизборни материали, а пред сградата се бяха събрали много хора, за да видят и чуят своя кандидат. Рон не познаваше нито един от тях. Нито пък Тони. Практически всички работеха в някоя от компаниите, които непряко финансираха кампанията на Рон Фиск.

Половината бяха служители от регионалния офис на национална автомобилна застрахователна компания. Когато Рон пристигна на място и видя щаба си, украсата и събралите се хора, за пореден път се смая от организационните умения на Тони Закари. Кампанията можеше да се окаже по-лесна, отколкото си я представяше.

Икономиката в градовете по крайбрежието на Мексиканския залив до голяма степен се движеше от казината, така че Рон ограничи моралните си забележки и се съсредоточи върху консервативния си подход към правораздаването. Говори за себе си, за семейството си и за детския отбор по бейзбол на сина си Джош, който не беше загубил нито един мач в първенството. За пръв път изказа тревогата си за ръста на престъпността в щата и за видимото нежелание на властите да екзекутират осъдените престъпници.

Дори Клийт Коули щеше да се гордее с него, ако го беше чул.

Изисканата вечеря беше в яхтклуба на Билокси и също имаше за цел събирането на средства за кампанията — всяко място струваше по хиляда долара. Присъстваха корпоративни служители, банкери, лекари и адвокати на застрахователни компании. Тони преброи осемдесет и четирима гости.

Късно вечерта, когато Рон вече беше заспал в съседната стая, Тони се обади на Бари Райнхарт, за да му докладва за големия ден. Обявяването на кандидатурата на Рон Фиск не беше толкова колоритно, колкото дебюта на Клийт Коули, но беше много по-продуктивно. Техният кандидат се беше справил отлично.

Вторият ден от предизборната кампания започна в 7:30 ч. с молитвена закуска в хотел в сянката на казината. Закуската беше спонсорирана от наскоро сформирана групировка, наречена Коалиция на братството. Повечето присъстващи бяха пастори фундаменталисти от десетина различни клонове на християнството. Рон бързо се научаваше да се адаптира към публиката си, така че нямаше никакъв проблем да говори за вярата си и за начина, по който тя ще му помага да взема правилни решения във Върховния съд. Подчерта дългогодишната си служба към Бога в качеството си на дякон и преподавател в неделното училище и едва не се разплака от умиление, докато им разказваше за кръщаването на сина си. Присъстващите за пореден път го подкрепиха на мига.

Поне половината щат се събуди с вестници, пълни с реклами на цяла страница, обявяващи кандидатурата на Рон Фиск. Рекламата в „Клариън-Леджър“, който излизаше в Джаксън, беше с хубава снимка на Рон и дръзкото заглавие „Съдебна реформа“. С по-дребен шрифт беше отпечатана биографията му с акцент върху работата му в църквата, гражданските организации и Американската оръжейна асоциация. С още по-дребен шрифт се изброяваха организациите, които го подкрепяха: групи в защита на семейството, консервативни християни, организации на свещеници и асоциации, които, изглежда, представляваха всички останали: лекари, медицински сестри, болници, зъболекари, домове за стари хора, фармацевти, търговци на дребно, брокери на недвижими имоти, банки — спестявания и кредити, финансови компании, брокерски агенции, ипотечни банки, застрахователни компании (здраве, живот, медицински, срещу пожар, катастрофа и професионална небрежност), строителни предприемачи, архитекти, енергийни компании, производители на природен газ и три групи за „връзки със законодателните органи“, които представляваха, общо взето, производителите на всички стоки по магазините.

С други думи, това бяха всички онези, които можеха да стигнат до съда и затова плащаха застраховки. Списъкът направо вонеше на големи пари и обявяваше, че Рон Фиск, който досега беше абсолютно непознат, вече е сериозен участник в играта.

Рекламата на цяла страница в „Клариън-Леджър“ от Джаксън струваше 12 хиляди долара, в „Сън Хералд“ от Билокси беше 9000 долара, а в „Хатисбърг Америкън“ — 5000 долара.

Общите разходи за първите два дни от предизборната кампания на Фиск възлязоха приблизително на 450 хиляди долара, в които не се включваха пътните разходи, частният самолет и интернет кампанията. По-голямата част от парите беше похарчена за писмата с рекламни материали.

Рон остана на крайбрежието на Мексиканския залив във вторник и сряда, като всяка минута от престоя му там беше прецизно планирана. Предизборните кампании често се движат със закъснение, но не и когато ги организираше Тони. Обявиха кандидатурата на Рон пред съдилищата в окръзите Джаксън и Ханкок, помолиха се с местните свещеници, отбиха се в десетки адвокатски кантори, минаха по няколко натоварени улици, за да раздадат брошури и да стиснат ръцете на хората. Рон дори успя да целуне първото си бебе за тази кампания. И всичко беше документирано от филмов екип.

В четвъртък Рон спря на още шест места в южната част на щата Мисисипи, а после се прибра в Брукхейвън, за да си смени дрехите. Мачът започваше в шест. Дорийн вече го чакаше с децата. Детският бейзболен отбор „Рейдърс“ загряваше на игрището, а синът му Джош беше питчер. Помощник-треньорът ръководеше загрявката, но отстъпи мястото на треньора Фиск.

На мача на сина му се бяха събрали доста хора. Рон вече започваше да се чувства като знаменитост.

Вместо да разучават правната материя, двамата помощници на Шийла прекараха целия ден в събиране на статии за кандидатурата на Рон Фиск. Направиха копия на рекламите в различните вестници. Проследиха новините в интернет. Колкото повече информация събираха, толкова повече се влошаваше и настроението им.

Шийла храбро се опита да продължи работата си, все едно нищо не беше станало. Облаците над главата й се сгъстяваха, но тя се преструваше, че това не я засяга. Насаме обаче — което най-често означаваше в компанията на Големия Мак — тя даваше израз на истинските си емоции: беше абсолютно зашеметена от атаката. Фиск харчеше милиони долари, а тя не беше събрала почти нищо.

Клийт Коули беше лесен конкурент. Но обсадата на Фиск беше толкова блестящо изпълнена, че тя се почувства като застреляна от упор.

Бордът на директорите на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи се събра в Джаксън на спешно заседание в късния следобед в четвъртък. Настоящият й президент Боби Нийл беше ветеран от съдебните зали с много спечелени присъди и дълъг стаж в организацията. Присъстваха осемнайсет от общо двайсет директори — най-големият брой от години насам.

По определение бордът на директорите включваше нервни и прекалено самоуверени адвокати, които се подчиняваха само на собствените си правила. Малцина от тях бяха имали някога началник. Повечето си бяха пробили път със зъби и нокти от най-ниското стъпало на професията и поне по тяхно мнение се радваха на висок престиж. За тях нямаше по-достойно призвание от защитата на бедните, наранените, отритнатите и обърканите.

Събранията на борда на директорите по правило бяха продължителни и шумни, тъй като всички присъстващи искаха да вземат думата. И това се случваше дори при обичайни обстоятелства. Но когато същата група беше поставена в необичайна ситуация, притисната до стената от внезапната и неизбежна заплаха да загубят един от най-доверените си съюзници във Върховния съд, всичките осемнайсет души започнаха да спорят в един глас. Всеки смяташе, че знае единственото вярно решение на проблема. Барбара Мелинджър и Скип Санчес седяха в ъгъла и мълчаха. Не бяха сервирали алкохол. Нито кофеин. Само вода.

След половин час крясъци Боби Нийл успя да въведе някакъв ред. Присъстващите най-сетне се заслушаха в думите му, когато обяви, че по-рано същия ден се е срещнал за един час със съдия Маккарти.

— Тя е в добро разположение на духа — каза той и се усмихна с една от редките усмивки, които се видяха около масата този следобед. — Влага обичайното старание в работата си и не иска да се занимава със странични неща. Освен това обаче съдия Маккарти е наясно с политическата ситуация и неведнъж заяви, че ще се сражава с всички сили в предизборната кампания, за да спечели. Аз й обещах безрезервната ни помощ.

Той спря, за да смени тона.

— Но останах малко обезкуражен от тази среща. Клийт Коули обяви кандидатурата си преди четири седмици, а Шийла дори още не е назначила шеф на кампанията си. Събрала е малко пари, но не казва колко. Останах с впечатлението, че след появата на Коули се е успокоила и е успяла да убеди себе си, че той е просто откачалка, от когото не бива да се страхува. Смятала е, че ще спечели лесно. Но сега начинът й на мислене рязко се е променил. Закъсняла е за началото на състезанието и сега трябва да тича, за да навакса. Знаем от опит, че от нашата страна на фронтовата линия няма много пари освен нашите собствени.

— За да бие този тип, ще й трябват поне един милион долара — обади се някой.

Забележката веднага беше удавена във вълна от подигравки. Един милион долара изобщо нямаше да й стигнат. Поддръжниците на реформата в областта на колективните искове похарчиха два милиона долара срещу съдия Макълуейн и все пак загубиха с три хиляди гласа. Значи този път ще похарчат още повече, защото са по-добре организирани и знаят как се играе играта. Освен това конкурентът на Макълуейн беше някакъв негодник, който никога не беше водил дело в съда и през последните десет години беше преподавал политически науки в колеж. А Фиск беше истински адвокат.

Така че известно време всички говореха за Фиск, като във всеки един момент се водеха поне четири отделни разговора.

Боби Нийл започна да почуква по чашата си с вода, за да въведе ред.

— В борда на директорите сме двайсет души. Ако всеки веднага даде по десет хиляди долара, кампанията на Шийла поне може да се организира.

Незабавно настъпи тишина. Присъстващите дълбоко си поеха въздух. Пиха вода. Огледаха се в търсене на съмишленици, които да потвърдят или да отхвърлят това дръзко предложение.

Някой в далечния край на масата излая:

— Това е абсурд!

Светлините примигнаха. Климатикът замлъкна. Всички се вторачиха в Уили Бентън, избухлив ирландец от Билокси. Бентън бавно се изправи и разпери ръце. И преди бяха чували пламенните му речи, така че бяха подготвени. Съдебните заседатели го намираха за неустоим.

— Това е началото на края, господа. Не можем да се заблуждаваме повече. Силите на злото, които жадуват да затръшнат вратите на съдилищата и да отнемат изконните права на нашите клиенти, същите тези лобисти в полза на бизнеса, които бавно и методично маршируват през цялата страна и купуват нови и нови върховни съдии, същата тази банда негодници е вече тук и чука на вратата ни. Видяхте имената им в клиповете на Фиск. Организация на глупци — но глупци с пари. Към настоящия момент разполагаме със сравнително стабилно мнозинство с един глас във Върховния съд — а сме седнали тук, точно ние, единствените хора, които могат да спрат тези разбойници — и спорим колко да дадем. Ще ви кажа какво трябва да дадем. Всичко! Защото, ако не го направим, законът такъв, какъвто го познаваме, ще изчезне от лицето на земята. Вече няма да се заемаме с никакви дела, защото ще знаем, че няма да можем да ги спечелим. Следващо поколение адвокати просто няма да съществува! Аз дадох пряко сили сто хиляди долара за кампанията на съдия Макълуейн. И сега ще направя същото за съдия Маккарти. Нямам частен реактивен самолет. Не се занимавам с колективни искове, от които да печеля абсурдно високи хонорари. Всички ме познавате. Аз съм от старата школа — едно дело, в един процес. Но отново ще направя жертва. И всички трябва да я направите. Всички си имаме някакви играчки. Ако всеки от вас не може да даде поне по петдесет хиляди долара, по-добре напуснете този борд и си идете вкъщи. Знаете, че можете да си го позволите. Продайте някой апартамент, кола, яхта, пропуснете няколко ваканции. Заложете диамантите на жена си. Петдесет хиляди долара е годишната заплата на секретарките ви. А Шийла Маккарти е несравнимо по-важна от всяка секретарка.

— Лимитът е пет хиляди долара на човек, Уили — обади се някой.

— Брей, какъв си хитрец — изстреля той в отговор. — Аз имам жена и четири деца. Дотук станаха трийсет хиляди. Имам и две секретарки и няколко доволни клиенти. Ще събера сто хиляди долара от тяхно име до края на седмицата и всеки тук може да направи същото.

С тези думи той седна, целият почервенял. Настъпи продължително мълчание, после Боби Нийл се обърна към Барбара Мелинджър.

— Колко дадохме на съдия Макълуейн?

— Един милион и двеста хиляди долара, от около триста адвокати.

— А той колко събра?

— Един милион и четиристотин хиляди долара.

— Според теб колко ще трябват на Маккарти, за да спечели?

Барбара и Скип Санчес бяха обсъждали този въпрос през последните три дни.

— Два милиона — отвърна тя, без да се колебае.

Боби Нийл се намръщи и си припомни какви усилия бяха положили преди две години, за да съберат средства за Джими Макълуейн. Щеше да им бъде по-лесно, ако бяха вадили зъби без упойка.

— Значи трябва да съберем два милиона долара — каза твърдо той.

Хората около масата мрачно кимнаха и, изглежда, се съгласиха с тази сума. После се върнаха към по-конкретния въпрос кой колко трябва да даде и отново избухна ожесточен спор. Онези, които печелеха много, харчеха много. Онези, които се бореха да свържат двата края, не искаха да рискуват. Един от адвокатите дори си призна, че след като е загубил последните си три дела, практически е в състояние на фалит. Друг, който беше знаменитост в областта на колективните искове и имаше собствен самолет, обеща да даде 150 хиляди долара.

Накрая събранието приключи, без да се споразумеят за определена сума, което не изненада абсолютно никого.

21

Крайната дата за обявяване на кандидатури отмина без повече фойерверки. Съдия Калиган от централния избирателен район и съдия Бейтман от северния избирателен район се оказаха без конкуренти за своите места, така че през следващите осем години щяха да бъдат в безопасност. И двамата бяха известни с това, че рядко проявяват съчувствие към жертвите на катастрофи, потребителите и обвинените в криминални престъпления, така че бизнес общността ги обичаше. На местно равнище само двама съдии от окръжния съд щяха да се борят за местата си.

Единият от тях обаче се оказа съдия Томас Олсоубрук Харисън IV. Само един час преди крайния срок една адвокатка, специалист по недвижими имоти от Хатисбърг на име Джой Хувър, попълни необходимите документи и произведе първите няколко изстрела в съобщение за пресата. Беше политическа активистка на местно равнище, позната и уважавана в окръга. Съпругът й беше известен педиатър, който в свободното си време работеше в безплатна клиника за самотни майки.

Хувър също беше наета от Тони Закари и „Съдебно бъдеще“. Беше като подарък от Бари Райнхарт за Карл Трюдо, който в няколко разговора на четири очи с Райнхарт беше изразил силните си отрицателни емоции към съдията, който беше председателствал процеса „Бейкър“. Сега въпросният съдия щеше да бъде толкова зает, че нямаше да може да се меси, както беше проявявал склонност да прави в предишни предизборни кампании. За някакви си 100 хиляди долара — напълно законната сума, изплатена по документи на Хувър — бяха създали много сериозни проблеми на съдия Харисън.

Райнхарт планираше едновременна офанзива на няколко фронта. И в един обикновен ден в края на юни той реши да изстреля следващия си залп.

Три месеца по-рано в Джаксън незабелязано бяха пристигнали двама хомосексуалисти — Ал Майърчек и Били Спано. Двамата наеха малък апартамент недалеч от колежа „Милсапс“, регистрираха се като гласоподаватели и си извадиха шофьорски книжки за щата Мисисипи. Старите им книжки бяха от щата Илинойс. Твърдяха, че са илюстратори, които работят вкъщи. Бяха саможиви и не общуваха с никого.

На 24 юни двамата влязоха в офисите на съда на окръг Хайндс и поискаха необходимите документи, с които да кандидатстват за разрешение за сключване на брак. Служителката се стресна и се опита да им обясни, че съгласно законите, според които работеше тя, браковете между лица от един и същ пол не бяха разрешени. Атмосферата се нагорещи, Майърчек и Спано си позволиха остри реплики, но накрая си тръгнаха. После се свързаха с репортер от местния всекидневник „Клариън-Леджър“, който представи тяхната версия на събитията.

На следващия ден двамата се върнаха в съда, придружавани от репортер и фотограф, и отново поискаха същите документи. Когато им отказаха, двамата се разкрещяха и заплашиха със съд. След това новината вече беше на първа страница, илюстрирана със снимка на двамата мъже, които обвиняваха безпомощната служителка. Двамата наеха радикално настроен адвокат, платиха му 10 хиляди долара и наистина изпълниха заканата си да потърсят справедливост в съда. Новината също беше отпечатана на първа страница.

И предизвика абсолютен шок. Новините за опитите на хомосексуалисти да сключат законен брак бяха всекидневие в щати като Ню Йорк, Масачусетс и Калифорния, но бяха нечувани в Мисисипи. Накъде отиваше този свят?!

Продължението на историята разкриваше, че двамата мъже са отскоро в района, никой в местната хомосексуална общност не ги познаваше и те, изглежда, нямаха никакви други контакти тук — служебни, семейни и прочие. Хората, които се очакваше да го направят, веднага им отправиха цветисти обвинения. Местният сенатор обясни, че тези неща се определят от щатските закони, и заяви, че въпросните закони няма да се променят — поне докато той е на поста си. Майърчек и Спано не можаха да бъдат открити за коментар. Адвокатът им обясни, че често пътуват по работа. Всъщност към този момент двамата вече се бяха прибрали в Чикаго, където единият работеше като интериорен дизайнер, а другият беше собственик на бар. Въпреки това и двамата запазиха местожителството си в щата Мисисипи и щяха да се върнат в момента, в който започнеше процесът.

В същото време Джаксън беше разтърсен от друго брутално престъпление. Трима гангстери, въоръжени с огнестрелни оръжия, бяха нахлули в апартамент под наем, в който живееха двайсетина нелегални имигранти от Мексико. Мексиканците работеха по осемнайсет часа на ден, спестяваха всеки цент и веднъж месечно изпращаха всички пари вкъщи. Подобни нападения срещу домове на имигранти не бяха рядкост в Джаксън и други градове в южните щати. В настъпилия хаос, докато мексиканците се суетяха, вадеха банкноти от скривалищата под дъските на пода и от пукнатини в стените и крещяха истерично на испански, а въоръжените нападатели крещяха на чист английски, единият от мексиканците извади пистолет и произведе няколко изстрела, без да улучи никого. Нападателите отвърнаха на огъня, предизвиквайки още по-голям хаос. Когато стрелбата спря, четирима от мексиканците бяха мъртви, трима бяха ранени, а гангстерите бяха избягали в нощта. Плячката им беше оценена на около 800 долара, макар че полицаите така и не го разбраха със сигурност.

Бари Райнхарт не можеше да твърди, че събитието е било негова идея, но със сигурност остана доволен.

Седмица по-късно на форум, спонсориран от правоохранителна асоциация, Клийт Коули използва престъплението като повод за яростна тирада, в която включи обичайните си теми за повсеместното и безнаказано насилие, подпомагано от либералния съд, възпрепятстващ изпълнението на екзекуциите в щата Мисисипи. Той посочи с пръст Шийла Маккарти, която стоеше до Рон Фиск, и грубо я обвини за нежеланието на Върховния съд на щата да използва по предназначение камерата за екзекуции в затвора „Парчман“. Публиката го прие много добре.

Рон Фиск обаче не се остави толкова лесно. Той също поде атака срещу гангстерите, наркотиците и беззаконието и разкритикува Върховния съд, макар и с не толкова остър език. После разкри своя план от пет стъпки, който целеше да опрости процедурата по обжалване на смъртни присъди, и помощниците му раздадоха на всички присъстващи конкретно описание на предложението му. Получи се впечатляващо представление и Тони, който седеше на задните редове, остана доволен.

Когато дойде редът на съдия Маккарти да се изкаже, тълпата вече беше готова да я замери с камъни. Тя спокойно обясни сложността на едно обжалване на смъртна присъда, на което е посветена голяма част от работното време на Върховния съд. После подчерта необходимостта от повишено внимание в тези особено важни дела, така че правата на всички обвиняеми да бъдат защитени както трябва. Правораздаването не познава по-голямо предизвикателство от това да се опазят правата на онези, които обществото е решило да екзекутира. Тя напомни на присъстващите, че поне 120 мъже и жени, осъдени на смърт, впоследствие са били напълно оправдани, включително и двама в щата Мисисипи. Някои от тях бяха живели по двайсет години в очакване да умрат. През деветте години, в които беше работила във Върховния съд, тя беше участвала в разглеждането на четирийсет и осем смъртни присъди. В болшинството от случаите — двайсет и седем — тя беше гласувала заедно с мнозинството, като беше потвърдила смъртната присъда, но едва след като се беше убедила в справедливостта на съдебните процеси. В останалите случаи беше гласувала против смъртните присъди и беше върнала делата за преразглеждане. Тя не съжаляваше за нито едно свое решение. Не се смяташе нито за либерална, нито за консервативна, нито за умерена. Беше върховен съдия, положил клетва да разглежда честно всички случаи и да спазва закона. Да, личните й убеждения бяха против смъртното наказание, но тя никога не им беше позволявала да вземат превес над законите на щата.

Когато свърши, тук-там се чуха слаби аплодисменти, но по-скоро от учтивост. Никой не можеше да й отрече, че е искрена и смела. Малцина от присъстващите, ако изобщо имаше такива, биха гласували за нея, но тази жена със сигурност знаеше какво говори.

Това беше първият път, когато тримата кандидати се появиха един до друг, и първият път, когато Тони имаше възможност да наблюдава как се справя Шийла Маккарти под напрежение.

— Тя няма да се остави лесно — докладва той на Бари Райнхарт. — Познава материята и не отстъпва от позициите си.

— Да, но няма пукнат цент — засмя се Бари. — Това е предизборна кампания, а предизборните кампании се печелят с пари.

Беше малко пресилено да се твърди, че Маккарти няма пукнат цент, но стартът й наистина беше доста несигурен. Тя нямаше шеф на предизборния си щаб, който да се грижи за петдесетте неща, които трябва да се свършат мигновено, като в същото време не забравя и за хилядата други неща, които трябва да се свършат по-късно. Беше предложила тази работа на трима души. Първите двама поискаха да помислят двайсет и четири часа, след което отказаха. Третият се съгласи, но след една седмица също се отказа.

Предизборната кампания е малко, но твърде интензивно бизнес начинание, което се ражда в условията на огромно напрежение със съзнанието, че съществуването му ще бъде краткотрайно. Членовете на екипа работят нечовешки много срещу ниско заплащане. Доброволците са безценни, но на тях невинаги може да се разчита. Така че енергичният, решителен шеф на кампанията е задължително условие за успеха.

Шест седмици след като Фиск обяви кандидатурата си, съдия Маккарти беше успяла да открие един предизборен щаб в Джаксън, близо до апартамента си, и друг в Билокси — недалеч от дома си. И двата щаба се управляваха от стари приятели на доброволни начала и се занимаваха предимно с набиране на още хора и търсене на потенциални спонсори. Вече бяха отпечатали лепенки и табели, но все още не бяха успели да открият прилична фирма, която да изработи печатни реклами, материали за изпращане по пощата и евентуално телевизионни клипове. Имаха уебсайт, но нямаха никаква дейност в интернет. До този момент Шийла беше получила 320 хиляди долара от спонсори, като всички без 30 хиляди от тях бяха от адвокати, пледиращи в съда. Боби Нийл и бордът на директорите писмено й бяха обещали, че членовете на асоциацията ще съберат поне един милион долара, и тя не се съмняваше в това. Но обещанията се даваха много по-лесно от чековете.

Организацията се затрудняваше допълнително от факта, че съдия Маккарти имаше сериозна работа, която не можеше да пренебрегне. Във Върховния съд се бяха натрупали купища дела, които трябваше да бъдат решени още преди няколко месеца. Постоянно работеха под напрежение, защото изоставаха. Обжалванията никога не спираха. А от тях зависеха човешки съдби: мъже и жени, осъдени на смърт; деца, които бяха използвани като заложници в сложни бракоразводни дела; работници, пострадали при трудови злополуки, които очакваха окончателното решение на съда и се надяваха на някакво обезщетение. Някои от нейните колеги бяха достатъчно добри професионалисти, за да не се обвързват емоционално с хората, чиито дела решаваха, но Шийла никога не беше успявала да го постигне.

Все пак беше лято и програмата й не беше толкова натоварена. Тя си вземаше отпуск всеки петък и през целия уикенд обикаляше с колата си из своя избирателен район. Работеше усилено от понеделник до четвъртък включително, а през уикенда се превръщаше в кандидат на пълно работно време. Беше планирала да организира кампанията си в рамките на един месец.

От понеделник до петък първият й конкурент Клийт Коули обикновено предпочиташе напрежението край масата за блекджек. Играеше само нощем, така че имаше предостатъчно време да води предизборна кампания, ако искаше. Но той не искаше. Отиде на няколко местни панаира, където произнесе колоритни речи пред ентусиазираната тълпа. Ако доброволците му от Джаксън бяха в настроение, подреждаха „Лицата на мъртвите“ и Клийт хващаше микрофона. Във всяко градче имаше по десетина граждански организации, които винаги си търсеха гостуващи лектори. Скоро всички научиха за Коули, който можеше да оживи всяко събиране, така че той започна да получава по една–две покани всяка седмица. Решаваше дали да отиде всеки път поотделно — в зависимост от разстоянието, което трябваше да измине, и силата на махмурлука си. Към края на юли предизборната му кампания беше получила 27 хиляди долара от дарения, което бе предостатъчно за лизинга на колата и за бодигардовете, на които плащаше на час. Беше похарчил и 6000 долара за брошури. Все пак беше политик, а от всички политици се очаква да раздават някакви печатни материали.

За разлика от него вторият конкурент на Шийла Маккарти водеше предизборната си кампания като добре смазана машина. Рон Фиск работеше в кантората в понеделник и вторник, а после се заемаше с подробно планираната си обиколка, извън която оставаха само най-миниатюрните градчета. Той и помощниците му използваха едновременно частния лиър и един кинг еър, така че да обикалят избирателния район възможно най-бързо. Към средата на юли във всичките двайсет и седем окръга бяха организирани предизборни комитети и Рон беше произнесъл поне по една реч във всеки. Говореше пред граждански организации, клубове на мотоциклетисти, пожарникари доброволци, блуграс фестивали, панаири и църкви, църкви, църкви. Поне половината от речите му бяха произнесени от амвона.

На 18 юли Джош изигра последния си мач в бейзболния сезон, така че баща му имаше още повече време за предизборната си кампания. Треньорът Фиск не пропусна нито един мач, макар че отборът се разпадна, след като той обяви кандидатурата си. Повечето от родителите на другите деца смятаха, че между постовете на треньор и кандидат за върховен съдия няма никаква връзка.

В селските райони речите на Рон винаги бяха едни и същи. Либералните съдии са отговорни за това, че нашите ценности са подложени на атака от хората, които подкрепят браковете между хомосексуалисти, по-строгия контрол върху оръжията, абортите и неограничения достъп до порнография по интернет. Тези съдии трябва да бъдат сменени. На първо място той беше верен на Библията. На второ място идваха законите, създадени от човека, но като върховен съдия той щеше да търси и намира баланс между двете. Всяка реч на Рон Фиск започваше с кратка молитва.

В по-централните райони, в зависимост от публиката, Рон често се отклоняваше от крайнодесните политически убеждения и се съсредоточаваше върху смъртното наказание. Скоро откри, че слушателите му остават поразени от разказите за брутални престъпления, извършени от хора, осъдени на смърт преди двайсет години и все още очакващи изпълнението на присъдата. Затова включи няколко такива истории в обичайната си програма.

Независимо къде се намираше, темата за лошите либерални съдии заемаше централно място във всичките му изказвания. След около сто такива речи самият Рон започна да вярва, че Шийла Маккарти е яростен либерал с крайно леви убеждения, която носи лична отговорност за повечето от социалните проблеми в щата.

На финансовия фронт Бари Райнхарт тихомълком дърпаше конците и парите на спонсорите пристигаха редовно, за да покрият всички разходи. Към 30 юни, първия краен срок за подаване на финансови отчети, кампанията на Фиск беше спонсорирана с общо 510 хиляди долара от общо две хиляди и двеста души. Само трийсет и пет от тях бяха дали максимума — 5000 долара — и всички до един бяха регистрирани граждани на щата Мисисипи. Деветдесет процента от спонсорите живееха постоянно в щата.

Бари знаеше, че съдебните адвокати ще гледат под лупа всички дарения в търсене на доказателство, че в кампанията се вливат пари от други щати, насочвани от интересите на големия бизнес. В предишни кампании бяха имали подобни проблеми и той беше твърдо решен да ги избегне в този случай. Не се съмняваше, че може да събере гигантски суми от дарения извън щата, но те щяха да бъдат включени в кампанията на по-късен етап, когато благосклонните закони за отчетността нямаше да правят проблем от това. От друга страна, финансовите отчети на Маккарти ясно показваха, че е финансирана изключително от адвокати, и Бари знаеше точно как да използва този факт срещу нея.

Освен това Бари вече разполагаше и с резултатите от последното си проучване, които не възнамеряваше да споделя със своя кандидат. Към 25 юни половината от регистрираните гласоподаватели вече знаеха, че тече предизборна кампания за върховен съдия. От тях 24 процента предпочитаха Рон Фиск, 16 заставаха зад Шийла Маккарти, а 10 — зад Клийт Коули.

Числата бяха показателни. За по-малко от два месеца Бари беше успял да създаде печеливш продукт от един неизвестен адвокат, който никога не беше обличал съдийска тога, но въпреки това беше изпреварил съдийка с деветгодишен стаж.

При това още не бяха пуснали нито един клип по телевизията.

На първи юли Секънд Стейт Банк беше изкупена от Ню Виста Банк, финансова верига със седалище в Далас. Хъфи се обади на Уес Пейтън, за да му съобщи новината, и като цяло беше оптимист. В банковия клон в Хатисбърг ги бяха уверили, че няма да се промени нищо, освен името на банката. Портфолиото от кредити, дадени от Хъфи, беше разгледано от новите собственици на банката. Бяха го разпитали за семейство Пейтън и, изглежда, се успокоиха от обещанието на Хъфи, че кредитът ще бъде изплатен.

За четвърти пореден месец семейство Пейтън изпратиха на Хъфи чек за 2000 долара.

22

В един друг живот Натаниъл Лестър беше блестящ адвокат с необичайната дарба да печели дела като защитник на обвинени в убийство. Преди две десетилетия беше постигнал серия от дванайсет оневиняващи присъди в малки градчета в щата Мисисипи, където обвинените в ужасяващи престъпления се смятат за виновни още в мига на арестуването им. Славата му привлече много клиенти и по граждански дела и малката му кантора в градчето Мендънхол просперираше.

Нат беше печелил големи присъди, но беше уговарял още по-големи извънсъдебни споразумения. Специалността му бяха делата за тежки телесни повреди, причинени на крайбрежни нефтени платформи, където много от местните жители работеха заради високото възнаграждение. Той участваше активно в различни адвокатски организации, спонсорираше кандидати за политически постове с огромни суми, построи си най-голямата къща в града, ожени се няколко пъти и се пропи. Алкохолът, многобройните оплаквания от морален характер и правните престрелки най-сетне го накараха да забави темпото, а когато го притиснаха до стената, беше принуден да се откаже от адвокатското си разрешително, за да не лежи в затвора. След това напусна Мендънхол, намери си нова жена, спря да пие и се засели в Джаксън, където прегърна будизма, йога, вегетарианството и по-простия начин на живот. Едно от малкото умни решения, които взе, докато бе на върха на славата, беше да скрие част от парите си.

През първата седмица от август той се зае да досажда на Шийла Маккарти, докато тя не се съгласи да обядват заедно. Всички адвокати в щата знаеха нещо за цветистата му биография и тя изпитваше разбираемо притеснение. Докато похапваха тофу и соеви кълнове, той й предложи да стане шеф на предизборната й кампания, без да получава пари. Обеща да посвети цялата си енергия на тази задача през следващите три месеца.

Шийла Маккарти не беше сигурна какво да каже. Дългата сива коса на Натаниъл Лестър се спускаше до раменете му. Имаше еднакви диамантени обеци на двете си уши и макар че бяха доста малки, все пак се виждаха. На лявата му ръка имаше татуировка и Шийла не искаше дори да си представи местата, където биха могли да бъдат другите. Нат носеше джинси, сандали и кожени гривни в ярки цветове на двете си ръце.

От друга страна, той беше пожънал успех в съда не защото бе скучен, незабележим и неубедителен. Със сигурност не беше такъв. Познаваше избирателния район, градовете и съдилищата в него, както и хората, които ги управляваха. Изпитваше силна омраза към едрия бизнес и влиянието, което той си купуваше, а спокойният живот му беше омръзнал и търсеше нова битка, на която да се посвети.

Накрая Шийла се предаде и го покани да участва в нейната кампания. Когато си тръгна от ресторанта, се съмняваше в здравия си разум, но не се съмняваше в инстинкта си, че именно Натаниъл Лестър може да се окаже искрата, от която така отчаяно се нуждаеше предизборната й кампания. Собственото й социологическо проучване показваше, че се влачи на пет пункта след Фиск, и постепенно беше започнало да я обзема отчаяние.

Същата вечер двамата отново се срещнаха в предизборния й щаб в Джаксън и само след четири часа Нат вече беше поел контрола в свои ръце. С комбинация от остроумие, чар и остри забележки той успя да доведе зле организирания й екип от сътрудници до състояние на яростна възбуда. За да докаже качествата си, Нат демонстративно се обади на трима адвокати от Джаксън в домовете им, размени по няколко любезности с всеки от тях и накрая ги попита защо, по дяволите, все още не са изпратили пари за предизборната кампания на Маккарти. Превключи разговорите на микрофон, така че да се чуват в целия щаб, и се зае да ги унижава, увещава и заплашва, като отказа да затвори, докато и тримата не му обещаха значителни суми — от свое име и от името на семействата, клиентите и приятелите си. „Не изпращайте чековете по пощата“, завърши той. Още утре смяташе да мине с колата, за да ги вземе лично. Тримата адвокати обещаха общо 70 хиляди долара. От този момент всички приеха Нат.

На следващия ден той наистина отиде да вземе чековете, а после се зае да звъни на всички явяващи се в съда адвокати в щата. Свърза се със синдикати и с лидери на организации на чернокожите. Уволни един от членовете на предизборния щаб и назначи двама нови. Към края на седмицата, Шийла вече получаваше от него разпечатка на програмата си за деня. Отначало малко се съпротивляваше на това, но после се отказа. В крайна сметка сега Нат работеше по шестнайсет часа на ден и очакваше същото както от самия кандидат, така и от всички останали.

Уес отиде в Хатисбърг и се отби в дома на съдия Харисън, за да обядват насаме. След като неговата кантора беше поела трийсет дела от Баумор, не беше разумно да ги виждат заедно. Макар че не възнамеряваха да обсъждат належащи дела, все пак не беше удобно да демонстрират приятелска близост. Том Харисън ги беше поканил да му гостуват когато искат — и Уес, и Мери Грейс. Мери Грейс не беше в града и Уес се извини от нейно име.

Говориха си за политика. Съдебният район на Харисън включваше Хатисбърг, окръг Форест и трите селски окръга Кеъри, Ламар и Пери. Почти 80 процента от регистрираните гласоподаватели живееха в Хатисбърг, родния град на Том Харисън и на неговия опонент в изборите — Джой Хувър. Тя щеше да победи в някои от кварталите на Хатисбърг, но съдия Харисън беше убеден, че той ще се справи още по-добре. Не се притесняваше и за по-малките окръзи. Всъщност изобщо не се притесняваше от предстоящите избори. Хувър изглеждаше солидно финансирана, най-вероятно с външни средства, но съдия Харисън познаваше своя район и с радост участваше в политическата битка.

Окръг Кеъри, беше с най-малко население от четирите и населението продължаваше да намалява, в немалка степен с помощта на „Крейн Кемикъл“ и токсичните й отпадъци. Двамата избягнаха тази тема и вместо това поговориха за различни политици в Баумор и околностите му. Уес увери събеседника си, че семейство Пейтън, както и техните клиенти, приятели, пастор Дени От и семейството на Мери Грейс ще направят всичко възможно, за да го преизберат.

После разговорът се прехвърли към другите кампании — най-вече тази на Шийла Маккарти. Тя беше минала през Хатисбърг преди две седмици и беше останала половин час в кантората на Пейтън, където неловко беше избягнала темата за делата от Баумор, докато агитираше за преизбирането си. Семейство Пейтън си признаха, че не могат да й помогнат с пари, но обещаха да работят за кампанията й. На следващия ден им докараха цял камион рекламни табели и други агитационни материали, за да ги раздават.

Съдия Харисън се оплакваше от политизирането на Върховния съд.

— Не е правилно тези хора да се молят за гласове — каза той. — Ти самият, като адвокат на клиент в предстоящо дело, не би трябвало изобщо да контактуваш с върховните съдии. Но системата е такава, че една от тях сама идва в кантората ти да се моли за пари и подкрепа. И защо? Защото някакви специални интереси с много пари са решили да й отнемат мястото във Върховния съд. Искат да го купят. И тя отговаря на предизвикателството, като също започва да събира пари, но от своите хора. Системата е прогнила, Уес.

— И как може да се оправи?

— Или трябва да се махнат частните пари и кампаниите да се финансират с държавни средства, или да се премине към назначаване на върховните съдии без избори. В единайсет други щата са измислили как да ги назначават. Не съм сигурен, че техните върховни съдилища са много по-добри от нашите в чисто юридическо отношение, но поне не ги контролират специални икономически интереси.

— Познаваш ли Фиск? — попита Уес.

— Няколко пъти е работил в моя съд. Приятен човек, но няма никакъв опит. Изглежда добре в костюм и използва типичната техника на адвокатите, които защитават застрахователни компании. Завежда дела, подава исковете, урежда извънсъдебното споразумение, оттегля исковете и си тръгва, без да си цапа ръцете. Никога не е гледал дело, не е участвал в истински съдебен процес и никога не е проявявал интерес към работата като съдия. Помисли си, Уес. Във всеки малък град понякога се налага адвокатите да работят като градски съдии или помощници на съдиите по разни малки дела, така че всички като млади сме обличали съдийската тога, когато се е налагало. Но не и този човек. Във всеки малък град се налага адвокатите да решават случаи за хулиганство, наркотици и прочие. Онези от нас, които искаха да станат съдии, нямаха търпение да си поиграят на съдии и винаги бяха доброволци за такива случаи. Все пак трябва да започнеш отнякъде, нали така? Но не и този човек. Обзалагам се, че никога не е влизал в съда в Брукхейвън или в окръг Линкълн. Просто един ден се събужда и решава, че страстно желае да стане съдия, затова ще започне направо от най-високото място, така ли?! Приемам го като обида към всички нас, които работим в системата и я правим ефективна.

— Съмнявам се, че сам е решил да се кандидатира.

— Не, той е наемник. Което е още по-срамно. Значи просто се оглеждат, избират си някой зелен адвокат с хубава усмивка и липса на всякаква професионална биография, която би могла да стане прицел на атака, издокарват го в лъскава опаковка и го пускат на пазара. Това е политика. Но тя не трябва да замърсява съдебната система.

— Преди две години ги бихме с Макълуейн.

— Значи си оптимист, така ли?

— Не, господин съдия. Страхувам се до смърт. Сън не ме хваща, откакто Фиск обяви кандидатурата си, и няма да мога да спя, докато не бъде победен. В момента сме фалирали и затънали в дългове, така че не можем да напишем чек, но всички служители в кантората се съгласиха да работят допълнително по един час на ден и да обикалят по адреси, да раздават брошури, да окачват табели и да звънят по телефона. Изпратили сме писма на клиентите си. Разчитаме на приятелите си. Организирали сме всички в Баумор. Правим всичко възможно да спечелим, защото, ако загубим делото „Бейкър“, за нас няма бъдеще.

— Докъде стигна обжалването?

— Всички документи са подадени в срок. Чакаме от съда да ни кажат кога и дали изобщо ще искат обсъждане. Вероятно ще бъде в началото на следващата година.

— Значи няма шанс да се стигне до решение преди изборите?

— Никакъв. Това е най-важното дело в програмата на Върховния съд, но предполагам, че всички адвокати мислят така за собствените си дела. А Върховният съд работи по своя програма. Никой не може да ги притиска да я променят.

Двамата пиха студено кафе и разгледаха малката зеленчукова градина на съдията. Навън беше 37 градуса, така че Уес предпочиташе да си тръгва. Накрая си стиснаха ръцете на верандата. Докато се отдалечаваше с колата си, Уес не спираше да се притеснява за съдията. Харисън, изглежда, много повече се тревожеше за кампанията на Маккарти, отколкото за своята собствена.

Изслушването беше по искане за отхвърляне на обвинението, подадено от окръг Хайндс. Залата се владееше от съдия Фил Шингълтън. Беше малка, винаги пълна, с дъбова ламперия и задължителните избелели портрети на отдавна забравени съдии. Нямаше ложа за съдебни заседатели, защото в канцлерския съд не се гледат такива дела. На заседанията му рядко се събираше публика, но специално за това изслушване нямаше никакви свободни места.

Майърчек и Спано се бяха върнали от Чикаго и седяха заедно с радикално настроения си адвокат. В другата половина на залата имаше две млади жени, които представляваха окръга. Съдия Шингълтън призова за ред, поздрави публиката, отбеляза интереса на медиите и се зае да преглежда документите по делото. Двама художници вече работеха по портретите на Майърчек и Спано. Всички очакваха с нетърпение, докато Шингълтън разлистваше страниците на делото, сякаш ги виждаше за пръв път. В действителност съдията вече ги беше прочел многократно и дори беше написал собственото си становище.

— Питам от любопитство — обади се той, без да вдига поглед от документите. — Защо заведохте делото в канцлерския съд?

Адвокатът се изправи и отговори:

— Защото искахме да бъдем сигурни в безпристрастността на съда, ваша светлост. Освен това знаехме, че тук ще получим справедлив процес.

Ако последната забележка беше замислена като шега, никой не се засмя.

Причината делото да се заведе в този съд беше друга — така можеше да бъде отхвърлено по най-бързия начин. Изслушването в окръжен съд щеше да отнеме повече време. Ако се гледаше във федералния, щеше да поеме в съвсем неправилна посока.

— Слушам ви — въздъхна Шингълтън.

Радикалният адвокат бързо набра скорост и започна да държи реч срещу окръга, щата и обществото като цяло. Говореше на кратки, бързи изблици, твърде силно за малката съдебна зала и твърде пронизително, за да го слушаш повече от десет минути. И изобщо не пестеше думите си. Според него законите на щата бяха назадничави и несправедливи и дискриминираха неговите клиенти със забраната да сключат брак. Защо двама пълнолетни хомосексуалисти, които се обичат помежду си и желаят да поемат всички отговорности и задължения на брака, да не могат да получат същите привилегии и права, както двама хетеросексуални? Адвокатът успя да зададе този въпрос поне по осем различни начина.

Причината, както обясни една от младите жени, представляващи окръга, беше много проста: законите на щата не го позволяват. Елементарно. Според конституцията на щата единствено законодателният орган има право да създава закони, свързани с брака, развода и прочие. Ако и когато щатският законодателен орган одобри браковете между партньори от един и същ пол, тогава мистър Майърчек и мистър Спано ще бъдат свободни да следват желанията си.

— Очаквате ли щатският законодателен орган да вземе такова решение в най-скоро време? — попита невинно Шингълтън.

— Не — последва бързият отговор, който предизвика лек смях в залата.

Адвокатът на двойката възрази с пресиления аргумент, че законодателните органи, особено „нашият“, всяка година приемат закони, които се отхвърлят от съдилищата. Точно това е ролята на съдебната система! След като използва този аргумент, адвокатът се зае да го перифразира по няколко различни начина.

Така мина цял час и накрая Шингълтън се отегчи. Без да обяви почивка, той хвърли поглед на бележките си и обяви решението си, което беше доста лаконично. Неговата работа е да следва щатските закони и ако тези закони забраняват браковете между двама мъже или две жени, или двама мъже и една жена, или каквато и да е друга комбинация, освен между един мъж и една жена, тогава той просто няма друг избор, освен да прекрати делото.

С това заседанието свърши и адвокатът излезе пред сградата на съда, придружаван от Майърчек и Спано, където продължи да крещи пред журналистите. Чувствал се огорчен. Клиентите му също се чувствали огорчени, макар някои от присъстващите да отбелязаха, че изглеждат по-скоро отегчени.

Така че те веднага щели да поискат обжалване пред Върховния съд на щата Мисисипи.

Точно това беше крайната им цел през цялото време. И тъй като стоящата в сянка кантора „Трой и Хоуган“ плащаше за всички разноски по делото от Бока Ратоун, нямаше начин да не постигнат целта си.

23

През първите четири месеца предизборната надпревара между Шийла Маккарти и Рон Фиск протичаше с подчертана вежливост. Клийт Коули беше хвърлил малко кал в играта, но външният вид и необузданият характер му пречеха да се превърне в сериозен кандидат за върховен съдия в очите на хората. Според проучванията на Райнхарт той продължаваше да получава около 10 процента подкрепа, но предизборната му кампания затихваше. Проучванията на Нат Лестър му даваха около 5 процента, но те не бяха толкова подробни, колкото тези на Райнхарт.

След Деня на труда, когато до изборите оставаха два месеца и започваше финалната права от предизборната надпревара, кампанията на Фиск направи първата си грозна крачка към мръсната игра. И след като беше поела по този курс, нямаше как да се върне обратно.

Тактиката вече беше изпробвана от Бари Райнхарт на други избори. Всички регистрирани гласоподаватели в района получиха писмо по пощата, изпратено от организация на име „Съдебни жертви за истината“. Заглавието на брошурата крещеше: „Защо съдебните адвокати финансират Шийла Маккарти?“ Следваха четири страници текст, които не отговаряха на този въпрос. Вместо това се описваха всички грехове на адвокатите.

Първо, текстът се прицелваше в семейните лекари с твърдението, че адвокатите и несериозните дела, които постоянно завеждат, са виновни за повечето проблеми в здравната система. Лекарите работят под постоянната заплаха от съдебни дела и са принудени всеки път да правят подробни изследвания и диагнози, които увеличават цената на здравните услуги. Плащат безбожни вноски за застраховки срещу съдебно преследване, за да се защитят от фалшиви дела. В някои щати лекарите направо са избягали, като са оставили пациентите си да се оправят сами. Цитираше се твърдението на един лекар (чийто адрес не беше посочен): „Не можех да си позволя застраховката, а и се уморих да прекарвам времето си да давам показания под клетва и в съдебни процеси. Затова просто напуснах. Но все още се тревожа за пациентите си.“ Някаква болница в Западна Вирджиния била принудена да затвори, след като била осъдена да заплати ужасяващо обезщетение. Виновен за това отново бил алчен адвокат.

След това брошурата се прицелваше в чековите книжки на избирателите. Според някакво проучване неоправданите съдебни дела струват на всяко домакинство по 1800 долара годишно. Тези разходи са пряк резултат от увеличените застрахователни вноски за автомобилите и жилищата, както и по-високите цени на хиляди домакински стоки, чиито производители непрекъснато са давани под съд. Лекарствата — отпускани с и без рецепта — са идеален пример за това. Те ще са с 15 процента по-евтини, ако адвокатите не бомбардират производителите им с колективни искове.

Брошурата се опитваше да шокира читателите си с колекция от най-налудничавите присъди, издавани в страната — списък, който винаги използваха, когато искаха да предизвикат справедлив гняв. Три милиона обезщетение от верига заведения за бързо хранене заради разлято горещо кафе; 110 милиона долара от производител на автомобили заради некачествено боядисване; 15 милиона долара от собственик на плувен басейн, ограден и заключен с катинар. Вбесяващият списък изглеждаше безкраен. Светът сякаш беше полудял, воден към пропастта от ненаситните адвокати.

След като бълваше огън в продължение на три страници, брошурата стигаше до гръмотевичния си финал. Преди пет години щатът Мисисипи беше описан от една бизнес организация като „съдебен ад“. Само четири други щата в страната получиха същото определение и цялата история изобщо нямаше да се разчуе, ако не беше разгласена от Търговския съвет. Благодарение на него определението влезе в новините и печатните реклами. И сега отново щеше да свърши работа. Според „Съдебни жертви за истината“ адвокатите до такава степен бяха злоупотребили със системата на правораздаването в щата Мисисипи, че щатът се беше превърнал в бунище за всякакви дела. Някои от ищците дори не живееха тук. Както и повечето от адвокатите в съда. Те търсеха в интернет форумите, докато откриеха приятелски настроен окръг с приятелски настроен съдия, и завеждаха делата си там. Резултатът от това бяха огромни наказателни присъди. Щатът си беше създал съмнителна репутация, ето защо много компании го отбягваха. Десетки заводи бяха затворени и преместени другаде. Хиляди работни места бяха закрити.

И всичко това — благодарение на адвокатите, които просто обожаваха Шийла Маккарти и съчувствието й към ищците, така че бяха готови на всичко, за да остане тя във Върховния съд.

Писмото завършваше с апел към здравия разум. Никъде в него не се споменаваше Рон Фиск.

Същото послание беше изпратено и по електронната поща — на около шейсет и пет хиляди адреса едновременно.

Няколко часа по-късно то достигна и до адвокатите, които го разпратиха на всички осемстотин членове на своята организация.

Нат Лестър остана очарован от нея. Като шеф на предизборната кампания той предпочиташе широка подкрепа от различни организации, но истината беше, че основните спонсори на Маккарти си оставаха адвокатите. Така че той искаше те да бъдат разгневени, с пяна на устата, да са готови за истинска класическа битка. Досега бяха дарили за кампанията по-малко от 600 хиляди долара. Нат имаше нужда от двойно по-голяма сума, а единственият начин да я получи беше да взривява бомби.

Затова той изпрати имейли до всички адвокати, в които обясняваше спешната нужда възможно най-бързо да се отговори на тази пропаганда. На негативната кампания както в печата, така и по телевизията трябваше да се реагира мигновено. Писмата по пощата бяха скъпо, но много ефективно рекламно средство. Според него разходите за писмата от „Съдебни жертви за истината“ бяха 300 хиляди долара (в действителност бяха 320 хиляди). И тъй като възнамеряваше да изпраща материали по пощата повече от веднъж, той щеше да има нужда от финансова инжекция в размер на 500 хиляди долара, така че настояваше адвокатите да му обещаят тази помощ с незабавен отговор. На кодирания му електронен адрес автоматично щеше да се изчислява общата сума на даренията и докато тя не достигнеше заветните 500 хиляди долара, предизборната кампания практически беше неефективна. Тази тактика много приличаше на изнудване, но Нат си оставаше боец по душа и познаваше колегите си. Писмата вдигнаха кръвното налягане почти до смъртоносни равнища. И бездруго всички бяха войнствени по природа, така че обещанията за средства веднага заваляха.

Докато ги манипулираше, Нат успя да се срещне и с Шийла, за да се опита да я успокои. Никога преди не я бяха атакували по този начин. Беше огорчена, но и разгневена.

Битката бе започнала и мистър Натаниъл Лестър й се наслаждаваше. Само за два часа беше измислил и написал отговора и беше уговорил напечатването на необходимите материали. Двайсет и четири часа след като посланието на „Съдебни жертви за истината“ бе изпратено по електронната поща, 330 адвокати вече бяха обещали общо 515 хиляди долара за предизборната кампания на Шийла Маккарти.

Нат подгони и Националната асоциация на адвокатите, членове на която бяха направили цяло състояние в щата Мисисипи. Той препрати обвинителната брошура на „Съдебни жертви за истината“ на хиляда и четиристотин адвокати, членове на асоциацията.

Три дни по-късно Шийла Маккарти отвърна на удара. Отказвайки да се крие зад името на някаква глупава организация, създадена с единствената цел да изпраща пропагандни материали, тя (тоест Нат) реши да изпрати отговор от собствено име. Бе във вид на писмо, увенчано с нейна доста сполучлива снимка. В него тя благодареше лично на всеки гласоподавател за подкрепата му/й, след което следваше сбито описание на професионалния й опит и квалификация. Твърдеше, че не изпитва към опонентите си нищо друго, освен уважение, но все пак нито един от тях не беше обличал съдийската тога. Всъщност нито един от двамата никога не беше проявявал интерес към съдийската професия.

След това тя задаваше и най-важния въпрос: „Защо едрият бизнес подкрепя Рон Фиск?“ Защото, обясняваше тя с най-големи подробности, най-новият бизнес на едрия бизнес е да си купува места във върховните съдилища в цялата страна. Първата му мишена винаги са съдии като нея, състрадателни юристи, търсещи компромис и защитаващи правата на всички — работници, потребители и жертви на престъпна небрежност, на бедните и на обвиняемите. Най-голямата отговорност на закона е да защитава най-слабите членове на нашето общество. Богатите обикновено могат сами да се погрижат за себе си.

Чрез безбройните си организации и асоциации едрият бизнес успешно координира мащабна конспирация с единствената цел драстично да промени съдебната система в страната. Защо? За да защити собствените си интереси. Как? Като затвори вратата на съда; като ограничи отговорността на компаниите, които произвеждат дефектни стоки, на небрежните лекари, на престъпните управители на старчески домове, на арогантните застрахователни компании. Неприятният списък беше дълъг.

Писмото й завършваше с призив към здравия разум на хората да не се подлъгват по лъскавата опаковка. Всъщност типичната предизборна кампания на едрия бизнес беше много мръсна. Калта беше любимото им оръжие. Скоро щяха да започнат да излъчват негативните клипове и те щяха да бъдат безмилостни. Едрият бизнес щеше да похарчи милиони долари, за да я срази, но тя вярваше на избирателите си.

Вари Райнхарт остана впечатлен от този отговор. Освен това много се зарадва, че адвокатите се организираха толкова бързо и успяха да похарчат толкова много пари. Той искаше те да харчат пари. Оптимистичните му предвиждания бяха за два милиона долара за кампанията на Маккарти, като 90 процента от средствата щяха да дойдат от адвокатите.

Неговото момче Фиск с лекота можеше да си позволи да похарчи двойно повече.

Следващият ход от неговия лагер представляваше удар под кръста, който щеше да определи по-нататъшния ход на цялата кампания. Той изчака една седмица, за да се успокоят нещата след първата размяна на удари.

А после по пощата бяха разпратени и писма лично от Рон Фиск, на официалната бланка на предизборната му кампания, със снимка на цялото прекрасно семейство Фиск. Зловещото заглавие гласеше: „Върховният съд на щата Мисисипи ще вземе решение по гей брак“.

Рон топло поздравяваше избирателите си и веднага се заемаше със същината на проблема. Делото „Майърчек и Спано срещу окръг Хайнс“ беше заведено от двама хомосексуалисти, които искаха да сключат брак, и трябваше да се гледа във Върховния съд през следващата година. Рон Фиск — християнин, съпруг, баща и адвокат — беше твърдо против бракове между партньори от един и същ пол и щеше да прилага своето непоклатимо убеждение във Върховния съд. Той заклеймяваше подобни брачни съюзи като ненормални, греховни, в явно противоречие с Библията и пагубни за обществото на най-различни нива.

Към средата на писмото той даваше думата на преподобния Дейвид Уилфонг — оратор от национална величина с огромна аудитория от радиослушатели. Уилфонг не за пръв път осъждаше всякакви подобни опити да се извращават законите, за да отговарят на исканията на няколко неморални избраници. Той заклеймяваше и либералните съдии, които позволяваха на собствените си убеждения да определят решенията им. И призоваваше добрите, богобоязливи хора от щата Мисисипи, „сърцето и душата на Библейския пояс“, да прегърнат такива мъже като Рон Фиск, за да защитят свещените закони на своя щат.

Темата за либералните съдии продължаваше до самия край на писмото. Фиск завършваше с поредното обещание да служи във Върховния съд като консервативния глас на здравия разум на обикновените хора.

Шийла Маккарти прочете писмото заедно с Нат, но и двамата не можеха да предвидят какво ще последва. Името й не се споменаваше, от което всъщност нямаше нужда. Фиск със сигурност не обвиняваше Клийт Коули в либерализъм.

— Това е смъртоносно — въздъхна отчаяно Нат. — Вече е запазил тази тема за себе си, така че не можеш да отвърнеш на удара, нито дори да се присъединиш към него, без да атакуваш хомосексуалистите още по-остро.

— Не мога да направя такова нещо.

— Знам, че не можеш.

— Непочтено е член на съда или дори човек, който се стреми да стане такъв, предварително да обявява какво решение ще вземе по бъдещо дело. Ужасно е.

— Това е само началото, мила.

Двамата бяха в претъпкания склад, който Нат наричаше свой офис. Вратата беше затворена и никой не ги чуваше. В съседната стая работеха десетина доброволци. Телефоните не спираха да звънят.

— Не съм сигурен дали изобщо да отговаряме — заяви Нат.

— Защо не?

— Какво ще кажеш? „Рон Фиск е подъл“. „Рон Фиск казва неща, които няма право да изрече.“ Ще излезе, че се държиш гадно, което действа при мъжете, но не и при жените.

— Не е честно.

— Единственият възможен отговор е да отречеш, че подкрепяш браковете между партньори от един и същ пол. А така ще трябва да заемеш позиция, каквато…

— Каквато не искам да заемам. Не съм за тези бракове, но смятам, че все пак се нуждаем от някакъв вид гражданско споразумение. Така или иначе, самият спор е абсурден, защото законите се пишат от законодателите. А не от съда.

Нат беше стигнал до четвърта съпруга. Шийла си търсеше съпруг номер две.

— Освен това — продължи тя — как е възможно хомосексуалистите да опорочат светостта на брака повече от хетеросексуалните?

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да повтаряш това пред публика. Никога.

— Знаеш, че няма да го направя.

Той потърка ръце и разроши дългата си сива коса. Никога не му беше липсвала решителност.

— Трябва да вземем решение сега — заяви той. — Нямаме време за губене. Най-добрата тактика е да отговорим по пощата.

— Колко ще струва?

— Можем да съкратим разходите. Бих казал, около двеста хиляди.

— Можем ли да си го позволим?

— Към днешна дата, не. Нека да говорим пак след десет дни.

— Съгласна съм, но не можем ли поне да отговорим по електронната поща?

— Вече съм написал отговора.

Отговорът беше съобщение от два абзаца, което още същия ден беше изпратено на четирийсет и осем хиляди адреса. Съдия Маккарти остро критикуваше Рон Фиск, че предварително е обявил своето решение по дело, което ще се гледа догодина. Ако наистина беше член на Върховния съд, щеше да бъде наказан. Високият пост изискваше съдиите да бъдат дискретни и да се въздържат от всякакъв коментар по висящи дела. По делото, споменато от него, в апелативната инстанция все още не беше постъпила никаква документация. Не бяха изслушани никакви становища. Към днешна дата делото все едно не съществуваше за Върховния съд. Как беше възможно мистър Фиск, или който и да било, да вземе решение по дело, за което не знае нищо?

За съжаление това просто беше поредният пример за печалното невежество на мистър Фиск по съдебните въпроси.

Клийт Коули трупаше нови загуби в „Лъки Джек“ и една късна вечер реши да сподели този факт с Марлин в един бар „Под хълма“. Марлин само минаваше оттам, за да провери с какво се занимава неговият кандидат, който сякаш беше забравил за изборите.

— Имам страхотна идея — каза Марлин, като пристъпи към истинската цел на посещението си. — По крайбрежието на Мексиканския залив има общо четиринайсет казина — големи, красиви, като в Лас Вегас…

— Знам ги.

— Така. Значи аз познавам собственика на „Пиратския залив“. Той ще те настани за три вечери на седмица през следващия месец в апартамент на последния етаж, със страхотна гледка към залива. Храната е за сметка на хотела. Ще можеш да играеш карти по цяла нощ, а през деня ще водиш предизборна кампания. Хората искат да чуят твоето послание. По дяволите, точно там са гласоподавателите. Аз ще ти уредя публиката. Ти ще поемеш политиката. Държиш страхотни речи и хората те обожават.

Клийт видимо се запали от идеята.

— Три вечери на седмица, а?

— И повече, ако искаш. Тук сигурно ти писва.

— Само когато губя.

— Направи го, Клийт. Хората с парите искат да видят малко повече активност. Знаят, че нямаш големи шансове, но все пак искат гласът им да се чуе.

Клийт беше принуден да признае, че идеята наистина е страхотна. Поръча си още един ром и се размечта за красивите нови казина по крайбрежието.

24

Мери Грейс и Уес слязоха от асансьора на двайсет и шестия етаж на най-високата сграда в Мисисипи и пристъпиха в луксозното фоайе на най-голямата адвокатска фирма в щата. Мери Грейс веднага обърна внимание на тапетите, на скъпите мебели, цветята и на всички останали неща, които преди имаха толкова голямо значение и за нея самата.

Елегантната жена зад рецепцията беше точно толкова вежлива, колкото трябва. Помощник с тъмносин костюм и черни обувки ги заведе до зала за срещи, където друга секретарка ги попита дали искат нещо за пиене. Те не искаха. От големите прозорци се откриваше гледка към Джаксън. Централно място заемаше куполът на капитолия, където заседаваха щатските законодатели. Вляво от него беше Каръл Гартин Билдинг, където се помещаваше Върховният съд, и някъде вътре в сградата, на нечие бюро, беше делото на Джанет Бейкър срещу „Крейн Кемикъл“.

Вратата се отвори и на прага се появи Алън Йорк, широко усмихнат. Ръкуваха се сърдечно. Той наближаваше шейсет, беше нисък и набит, малко небрежен — с измачкана риза, без сако, е очукани обувки, — нещо необичайно за съдружник във фирма от такава класа. Придружаваше го вече познатият им помощник, натоварен с две големи папки. След като се поздравиха и си поговориха малко, всички насядаха около заседателната маса.

Делото, което семейство Пейтън бяха завели през април от името на близките на починалия дървосекач, бързо беше преминало през първата си фаза. Все още не беше определена дата за началото на процеса, което щеше да стане поне след една година. Наказателната отговорност изглеждаше ясно определена — шофьорът на камиона, който беше предизвикал катастрофата, се беше движил с превишена скорост, поне с двайсет и пет километра над разрешеното. Двама свидетели бяха дали показания под клетва за превишената скорост и опасното поведение на шофьора на камиона. В собствените си показания шофьорът признаваше множество предишни нарушения. Преди да стане шофьор, беше работил като водопроводчик, но го бяха уволнили, защото беше пушил трева на работното си място. Уес беше открил доказателства за поне още два случая, в които беше шофирал под въздействието на опияняващи вещества, а според самия шофьор май беше имало и трети случай, но не си спомняше съвсем сигурно.

Накратко, това дело изобщо нямаше да припари до съдебните заседатели. Щеше да се реши с извънсъдебно споразумение и след четири месеца усилено разследване мистър Алън Йорк беше готов да започне преговорите. Според него клиентът му „Литън Кежуълти“ искаше бързо да приключи със случая.

Уес започна с описание на семейството на загиналия работник — трийсетгодишна вдовица и майка със средно образование и без никакви професионални умения, и три малки деца, най-голямото на дванайсет. Нямаше нужда да доказва, че загубата на съпруга и бащата беше катастрофална за тях.

Докато Уес разказваше, Йорк си водеше бележки и от време на време хвърляше поглед към Мери Грейс. Бяха разговаряли по телефона, но за пръв път се срещаха на живо. Уес работеше по този случай, но Йорк много добре знаеше, че съпругата му не е дошла само да седи и да изглежда добре. Един от най-близките му приятели беше Франк Съли, адвокатът от Хатисбърг, нает от „Крейн Кемикъл“, за да придава тежест на защитата. Джаред Къртин го беше изместил и Съли все още не можеше да му го прости. Много пъти беше разказвал на Йорк за делото „Бейкър“ и според него семейство Пейтън работеха най-добре, когато Мери Грейс разговаряше със съдебните заседатели. Проявяваше твърдост и в кръстосаните разпити, но силата й беше в контакта, който създаваше с хората. Заключителната й реч беше блестяща, силна и — очевидно — много убедителна.

Йорк се занимаваше със защита на застрахователни компании от трийсет и една години. Печелеше повечето си дела, но имаше и няколко ужасни случая, в които съдебните заседатели бяха отказали да приемат неговата гледна точка и го бяха смазали с големи присъди. Все пак това беше част от играта. Но той никога дори не се беше доближавал до сумата от 41 милиона долара. За нея вече се носеха легенди в юридическите кръгове в целия щат. И легендата продължаваше да расте с драматичните подробности за семейство Пейтън: как бяха заложили всичко на това дело, как бяха изгубили дома си, кантората и колите си и бяха затънали в дългове, за да не се откажат от процеса, продължил цели четири месеца. Съдбата им вече беше позната и обсъждана в барове, на турнири по голф и коктейли. Ако присъдата останеше в сила, двамата щяха да спечелят огромна сума. Ако станеше обратното, надали щяха да оцелеят.

И докато Уес разказваше, Йорк неволно изпита възхищение към тях.

След като обобщи вредите, Уес подхвърли още нещо за безотговорното поведение на автомобилната компания и заяви:

— Ние смятаме, че два милиона долара са справедливо извънсъдебно споразумение.

— Сигурен съм, че смятате така — отвърна Йорк.

Като всеки адвокат в подобно положение на лицето му инстинктивно се изписа изражение на недоверие, шок и смайване. Той повдигна невярващо вежди. Поклати бавно глава, сякаш не можеше да осъзнае чутото. Стисна брадичката си с ръка и се намръщи. От предишната му усмивка не беше останала и следа.

Уес и Мери Грейс успяха да си придадат апатичен вид, но всъщност чакаха със затаен дъх.

— За да получите два милиона — продължи Йорк, като преглеждаше бележките си, — трябва да прибавите и наказателно обезщетение, а, честно казано, моят клиент просто не иска да плаща нищо подобно.

— О, не — възрази хладно Мери Грейс. — Вашият клиент ще плати точно толкова, колкото му кажат съдебните заседатели.

Откровените заплахи също бяха част от играта. Йорк ги беше чувал поне хиляда пъти. Но трябваше да признае, че заплахата звучеше далеч по-зловещо от устата на жена, която току-що е успяла да спечели гигантско наказателно обезщетение в полза на предишния си клиент.

— Процесът ще бъде поне след дванайсет месеца — каза Йорк и се обърна към помощника си за потвърждение.

Въпреки че никой не беше в състояние да предвиди датата с каквато и да била точност, помощникът му мъдро кимна, потвърждавайки казаното от Йорк.

С други думи, ако делото влезе в съда, ще мине много време, преди да получите и цент от хонорара си. А за никого не е тайна, че малката ви кантора е затънала в дългове и се бори за оцеляване. Така че имате нужда от голямо извънсъдебно споразумение, и то веднага.

— Клиентът ви не може да чака толкова дълго — продължи Йорк.

— Ние ти направихме конкретно предложение, Алън — отвърна Уес. — Ще отговориш ли с конкретно контрапредложение?

Йорк изведнъж затвори папката пред себе си, усмихна се насила и каза:

— Вижте, много е просто. „Литън Кежуълти“ са много добри в ограничаване на загубите си, а този случай очевидно представлява загуба. Имам правомощията за споразумение за един милион долара. И нито цент повече. Разполагам с един милион долара и клиентът ясно ме предупреди да не им искам повече. Един милион долара — или ги приемате, или ги отказвате. Това е.

Адвокатът, който ги беше препоръчал, щеше да получи половината от 30-те процента по договор. Кантората на семейство Пейтън щеше да получи другата половина. Петнайсет процента от един милион долара бяха 150 хиляди долара, истинска мечта.

Двамата се спогледаха намръщено, но всъщност им се искаше да прескочат масата и да разцелуват Алън Йорк. После Уес поклати глава, а Мери Грейс си записа нещо в бележника.

— Трябва да се обадим на клиента си — каза Уес.

— Разбира се — съгласи се Йорк и изхвърча от залата, следван от помощника си.

— Е — каза тихо Уес, все едно се страхуваше да не би в помещението да има подслушвателни устройства.

— Опитвам се да не се разплача — отвърна съпругата му.

— Недей да плачеш. Недей да се смееш. Трябва да го притиснем малко.

Когато Йорк се върна, Уес строго му каза:

— Разговаряхме по телефона с мисис Нолан. Тя отказва да слезе под един милион и двеста хиляди долара.

Йорк въздъхна, а раменете и чертите му увиснаха едновременно.

— Нямам толкова пари, Уес — каза той. — Абсолютно съм искрен с вас.

— Можеш да поискаш още. Щом са готови да платят един милион, сигурно ще могат да добавят и още двеста хиляди. Ако се стигне до съда, ще загубят двойно повече.

— В „Литън“ са упорити, Уес.

— Просто им звънни по телефона. Направи един опит. Какво ще загубиш?

Йорк отново излезе от стаята и след десет минути се върна с широка усмивка.

— Готово! — съобщи той. — Поздравления!

Шокът от бързото споразумение ги остави без дъх. Подобни преговори обикновено се точеха със седмици и месеци, докато и на двете страни им омръзнеше да се заяждат, да се преструват и да играят малките си игрички. Очакванията им за тази среща бяха да си тръгнат от кантората на Йорк с някаква обща представа накъде отиват нещата с извънсъдебното споразумение. Вместо това излязоха зашеметени и в продължение на петнайсет минути просто крачеха по главната улица на Джаксън, без да продумат. После спряха до ресторант „Капитъл Грил“, който беше известен по-скоро с клиентите, отколкото с храната. Лобистите обичаха да ги виждат тук как плащат сметките за разточителни обеди с влиятелни политици. Губернаторите също обичаха да идват в това заведение.

Защо да не се разпуснат и да обядват с големите?

Вместо това се вмъкнаха в малка закусвалня недалеч от входа на ресторанта и си поръчаха студен чай. И двамата не бяха гладни. Уес най-сетне изрече на глас общата им мисъл:

— Кажи ми, че току-що спечелихме сто и осемдесет хиляди долара.

— Аха — съгласи се Мери Грейс и захапа сламката си.

— И на мен така ми се стори.

— Една трета отива за данъци — напомни му тя.

— Да не би да се опитваш да развалиш купона?

— Не, просто разсъждавам практично.

Тя взе една салфетка и написа „180 000“.

— Ще решаваме как ще ги харчим ли? — попита Уес.

— Не, ще ги разпределяме. Значи шейсет хиляди за данъци?

— Петдесет.

— Подоходни данъци, щатски и федерални. Здравни и социални осигуровки за служителите и не знам още какво, но общо са поне една трета.

— Петдесет и пет — каза той.

Мери Грейс написа „60 000“.

— Бонуси? — попита тя.

— А нова кола? — попита той.

— Не. Бонуси за петимата ни служители. Не са получавали повишение от три години.

— По пет хиляди на човек.

Тя написа „25 000“ и каза:

— После банката.

— Не, нова кола.

— А банката? Вече похарчихме половината.

— Добре, двеста долара за банката.

— Стига, Уес. Знаеш, че няма да можем да живеем спокойно, докато не се оправим с банката.

— Опитвам се да забравя за заема.

— Колко да им дадем?

— Не знам. Но съм сигурен, че ти знаеш.

— Петдесет хиляди за Хъфи и десет хиляди за Шийла Маккарти. Остават ни трийсет и пет хиляди.

В този момент сумата им се струваше цяло състояние. Двамата се вторачиха в салфетката, като пресмятаха наум и пренареждаха приоритетите, но никой не можеше да предложи друго разпределение. Накрая Мери Грейс се подписа на салфетката и Уес направи същото. После тя я прибра в чантата си.

— Може ли поне да си купя нов костюм? — попита Уес.

— Зависи от разпродажбите — отвърна тя. — Трябва да се обадим в кантората.

— Да, сигурно чакат на телефона.

Три часа по-късно семейство Пейтън влязоха в кантората си и купонът започна. Заключиха входната врата, изключиха телефоните и отвориха шампанското. Шърман и Ръсти произнесоха дълги импровизирани тостове. Таби и Вики се напиха от две чаши. Дори Оливия, възрастната счетоводителка, се развесели и започна да се смее на всички шеги.

Харчеха парите отново и отново, докато всички не се почувстваха богати.

Когато шампанското свърши, затвориха кантората и си тръгнаха. Семейство Пейтън се прибраха в апартамента си, преоблякоха се и отидоха до училището, за да вземат Мак и Лайза. Бяха си спечелили правото на приятна вечер, макар че децата бяха твърде малки, за да разберат повода. Така че нямаше да говорят за това.

Мак и Лайза очакваха да ги вземе Рамона както обикновено, и когато видяха родителите си пред училището, много се зарадваха. Уес им обясни, че им е омръзнало да работят и са решили да се позабавляват. Първо спряха в „Баскин-Робинс“, за да си купят сладолед. После отидоха в един мол, където вниманието им привлече магазин за обувки. Всеки си избра по един чифт, намален с 50 процента, като изборът на Мак беше най-смел от всички — обувки на морски пехотинец. В мола имаше и четири киносалона. Хванаха прожекцията от 6:00 ч., на последния филм за Хари Потър. После вечеряха в пицария с детски кът и шумна, весела атмосфера. Прибраха се чак към десет. Рамона ги чакаше, гледаше телевизия и се наслаждаваше на спокойствието в апартамента. Децата й донесоха пица и в един глас заразказваха за филма. Обещаха да си напишат домашните сутринта. Мери Грейс се смили и цялото семейство се настани на канапето, за да гледат риалити шоу на някакъв остров. Часът за лягане се премести чак за единайсет.

Когато в апартамента най-сетне настъпи тишина и децата заспаха, Уес и Мери Грейс останаха да лежат на канапето, преплели крака и облегнали глави на противоположните краища, всеки замислен за нещо свое. През последните четири години, докато финансите им стремително намаляваха, а загубите и униженията следваха едно след друго, страхът беше станал всекидневен спътник в живота им. Страхът да не загубят дома си, после кантората и накрая колите си. Страхът, че няма да могат да се грижат за децата си. Страхът от някакъв сериозен медицински проблем, който няма да бъде покрит от застраховката им. Страхът да не загубят делото „Бейкър“. Страхът да не бъдат принудени да обявят фалит, ако банката реши да ги притисне до стената.

След обявяването на присъдата постоянният страх беше станал по-скоро досаден. Не беше изчезнал съвсем, но бавно започваха да го превъзмогнат. През последните шест месеца бяха връщали на банката по 2000 долара всеки месец — пари, изкарани с пот на челото, останали след плащането на всички други сметки и разходи. С тези суми едва покриваха лихвата, така че цялата сума на дълга се очертаваше още по-ясно. Но все пак плащаха нещо, макар и символично. Бяха започнали да си пробиват път обратно към светлината.

А сега, за пръв път от години насам, имаха и някаква защитна мрежа, на която да се облегнат, ако пропаднеха отново. Щяха да приберат днешния си дял и да го скрият, така че когато отново изпитат страх, да се успокоят от мисълта за тайното съкровище.

В десет часа на следващата сутрин Уес мина през банката и намери Хъфи зад бюрото му. Първо го закле да пази тайна, а после му прошепна добрата новина. Хъфи едва не го прегърна пред всички. Мистър Пръцхед по цял ден не го оставяше на мира и го притискаше да действа.

— Парите трябва да пристигнат след няколко седмици — съобщи гордо Уес. — Ще ти се обадя веднага.

— Петдесет хиляди ли каза, Уес? — повтори Хъфи.

Изглеждаше толкова щастлив, все едно току-що се беше спасил от уволнение.

— Точно така.

От банката Уес отиде в кантората. Таби му подаде съобщението, оставено по телефона от Алън Йорк. Сигурно бе рутинно обаждане — просто трябваше да уточнят подробностите.

Но когато вдигна, Йорк заговори без обичайната си топлота.

— Уес? — започна той бавно, търсейки подходящите думи. — Възникна нов проблем.

— Какво става? — попита Уес. — Стомахът му започваше да се свива на топка.

— Не знам, Уес. Наистина съм объркан. За пръв път ми се случва такова нещо. С една дума, от „Литън Кежуълти“ се отказаха от споразумението. Изцяло. Истински негодници. Цяла сутрин им крещях по телефона. Те също ми крещяха. Моята кантора представлява компанията им от осемнайсет години и никога не сме имали такъв проблем. Е, вече час те си търсят друга кантора. Прекратих договора си с тях. Дадох ти дума, а собственият ми клиент ме прецака. Съжалявам, Уес. Не знам какво друго да ти кажа.

Уес стисна носа си и се опита да не простене. Прокашля се, преди да успее да каже:

— Е, Алън, какво да ти отговоря, наистина е голям шок.

— И още как, по дяволите — но няма да навреди на делото. Просто се радвам, че не се случи в деня преди процеса. В компанията явно работят гадни типове.

— Когато влязат в съда, няма да са толкова опасни.

— Точно така, Уес. Надявам се да ги заковете с огромна присъда.

— Така ще направим.

— Съжалявам, Уес.

— Не си виновен ти, Алън. Ще го преживеем някак си. И ще ги притиснем на процеса.

— Точно така.

— Ще се чуем.

— Добре. Слушай, Уес, носиш ли си мобилния?

— Да, тук е.

— Ето номера на мобилния ми телефон. Затвори и ми позвъни на него.

Когато се свързаха отново, Йорк заговори:

— Слушай сега. Не си го чул от мен, разбираш ли?

— Добре.

— Главният юрисконсулт на „Литън Кежуълти“ се казва Ед Ларимор. В продължение на двайсет години е бил съдружник в адвокатска фирма в Ню Йорк, „Брадли и Бекстръм“. Брат му също е съдружник във фирмата. „Брадли и Бекстръм“ представляват могъщи компании и един от клиентите им е „Кей Ди Ен“ — компания за добив и доставка на нефт, в която най-големият акционер е Карл Трюдо. Точно това е връзката. Никога не съм говорил с Ед Ларимор, просто не се е налагало. Но един адвокат на „Литън Кежуълти“, с когото работя, ми подшушна, че решението да се откажат от извънсъдебното споразумение е взето на най-високо равнище.

— Нещо като отмъщение, така ли?

— На такова ми прилича. Няма нищо незаконно или неетично. Застрахователната компания просто решава да се откаже от извънсъдебното споразумение и да влезе в съда. Всеки ден стават такива неща. Няма какво да направиш, освен да ги попариш в съда. „Литън Кежуълти“ имат двайсет милиарда долара обявени активи, така че изобщо не се притесняват от съдебните заседатели в окръг Пайк, щата Мисисипи. Предполагам, че ще отлагат до последния момент преди процеса, когато пак ще предложат извънсъдебно споразумение.

— Не знам какво да кажа, Алън.

— Съжалявам, че стана така, Уес. Но аз вече не участвам в играта, така че не си го научил от мен.

— Разбира се.

Уес затвори телефона и дълго време остана вторачен в стената, докато събере необходимата енергия да се изправи, да излезе от офиса и да потърси съпругата си.

25

Точен като часовник, в шест часа сутринта в сряда Рон Фиск целуна Дорийн за довиждане на вратата, а после подаде сака с багажа си и куфарчето на Монти. Гай го чакаше в колата. И двамата му помощници помахаха на Дорийн, после бързо потеглиха. Беше последната сряда от септември — двайсет и първата поредна седмица от предизборната му кампания и двайсет и първата поредна сряда, в която беше целунал жена си за довиждане точно в 6:00 ч. сутринта. Тони Закари не би могъл и да мечтае за по-дисциплиниран кандидат.

Монти, който пътуваше с Рон на задната седалка, му подаде информацията за деня. Един от помощниците на Тони в Джаксън я подготвяше през нощта и я изпращаше по електронната поща на Монти — точно в пет всяка сутрин. На първа страница беше програмата за деня. На втората имаше кратко описание на трите групи, пред които Рон щеше да говори, заедно с имената на по-важните личности, които щяха да присъстват.

На трета страница имаше новини от предизборните кампании на конкурентите му. Най-вече слухове, но за Рон това беше любимата част от информацията. Клийт Коули беше забелязан за последно да говори пред малка група полицаи в окръг Ханкок, а после се беше оттеглил към любимите си маси за блекджек в „Пиратския залив“. Днес Маккарти беше на работа, така че не се очакваха предизборни събития.

На четвърта страница беше финансовият отчет. Досега бяха събрали общо 1,7 милиона долара от дарения, като 75 процента от тях бяха постъпили от територията на щата Мисисипи. Разходите им дотук възлизаха общо на 1,8 милиона долара. Разликата не беше повод за тревога. Тони Закари знаеше, че големите пари ще започнат да пристигат през октомври. Маккарти беше събрала общо 1,4 милиона долара, като практически всичките й пари бяха от адвокати. Беше похарчила половината. В лагера на Фиск преобладаваше мнението, че адвокатите са изцедени докрай.

Пристигнаха на летището. Частният самолет, с който пътуваше Рон Фиск, излетя в 6:30 ч. и в този момент Фиск вече говореше по телефона с Тони в Джаксън. Това беше първият им разговор за деня. Всичко се развиваше по план. Фиск вече беше стигнал до фазата да смята, че всички предизборни кампании са такива. Винаги беше точен, свеж, подготвен, отпочинал, добре финансиран и готов за следващото събитие от предизборната си програма. Почти не контактуваше с двайсетината души, които работеха пряко за Тони и се потяха над разрешаването на всички проблеми.

За съдия Маккарти денят в предизборната й кампания започваше с чаша плодов сок в компанията на Нат Лестър в щаба й в Джаксън. Всяка сутрин тя се опитваше да пристига в 8:30 ч. и обикновено успяваше. Към този момент Нат вече беше работил два часа и крещеше по всички останали.

Не се интересуваха от развитието на предизборните кампании на конкурентите. Почти не се занимаваха със социологически проучвания. Според техните данни Маккарти се движеше успоредно с Фиск, което беше доста тревожно. Набързо прегледаха последните схеми за набиране на средства и поговориха за евентуални нови спонсори.

— Може да имам и още един проблем — каза Маккарти тази сутрин.

— Само един?

— Спомняш ли си делото на Франки Хайтауър?

— В момента не.

— Преди пет години в окръг Гренада беше застрелян щатски полицай. Спрял кола, която се движела с превишена скорост. В колата имало трима чернокожи мъже и един чернокож тийнейджър, Франки Хайтауър. Някой открил огън с огнестрелно оръжие и полицаят бил прострелян на осем места. Оставили го по средата на магистрала 51 и избягали.

— Чакай да позная. Върховният съд е стигнал до окончателно решение.

— Не още, но сме близо. Шестима от моите колеги са готови да потвърдят обвинението в убийство.

— Чакай да позная пак. Ти би желала да гласуваш против.

— Аз ще гласувам против. Хлапето не е получило адекватна защита в съда. Адвокатът му е бил глупак без никакъв опит и очевидно без никакъв мозък. Съдебният процес е бил абсолютна пародия. Останалите трима бандити са избегнали смъртната присъда, като са хвърлили вината върху Хайтауър — шестнайсетгодишно момче, което е седяло на задната седалка и не е носело оръжие. Да, ще гласувам против.

Нат скочи и закрачи нервно напред-назад. Нямаше смисъл да спори за делото. А спорът за политическите измерения на случая изискваше специални умения.

— Коули ще се побърка.

— Не ми пука за Коули. Той е клоун.

— Хората обичат да гласуват за клоуни.

— Той не е фактор в тези избори.

— Фиск ще реши, че това е Божи дар. Още едно доказателство, че предизборната му кампания е благословена от Бога. Манна небесна. Направо си представям клиповете му.

— Ще гласувам против, Нат. Много е просто.

— Изобщо не е толкова просто. Някои от гласоподавателите може и да разберат какво правиш и да се възхитят от куража ти. Може би трима, дори четирима. Останалите обаче ще видят клипа на Фиск, на който ще има снимка на усмихнатия напет полицай, а до него — снимката от ареста на Франки не знам си кой.

— Франки Хайтауър.

— Благодаря. В текста поне на десет места ще се споменават либералните съдии, а може би дори ще има и твоя снимка. Ще бъде страхотна реклама. Можеш направо да се откажеш от изборите, още сега.

Той млъкна, но горчивият ефект от думите му остана. Двамата дълго мълчаха. После Шийла наруши тишината.

— Не е лоша идея. Да се откажа от изборите. Хващам се, че чета досиетата на делата и си мисля: „Какво ще си помислят гласоподавателите, ако гласувам така или иначе?“ Вече не съм съдия, Нат. Станала съм политик.

— Ти си страхотен съдия, Шийла. Един от тримата, които са ни останали.

— Вече всичко е политика.

— Няма да се отказваш. Написала ли си становището си по онова дело?

— В момента го пиша.

— Виж, Шийла, изборите са след пет седмици. Колко бавно можеш да пишеш? По дяволите, Върховният съд е прословут с това, че не бърза. Сигурен съм, че можеш да се помотаеш, докато не минат изборите. Какво са пет седмици? Нищо работа. Самото убийство е било преди пет години.

Нат крачеше насам-натам и размахваше ръце.

— Все пак имаме график — напомни му тя.

— Глупости. Графикът може да се манипулира.

— С политическа цел.

— Точно така, Шийла, по дяволите. Престани вече. Ние си скъсваме задниците от работа заради теб, а ти се държиш, сякаш те е гнус от кампанията. Изборите са мръсна работа, не разбра ли?

— Говори по-тихо.

Нат се подчини, но продължи да крачи. Три крачки към едната стена, после три крачки обратно.

— Твоето гласуване „против“ няма да промени нищо, по дяволите. Съдът отново ще те прегази с шест на три гласа, може би дори със седем на два или осем на един. Числата нямат значение. Присъдата ще бъде потвърдена и Франки Хайтауър ще си остане там, където е в момента и където ще бъде след десет години. Не бъди глупава, Шийла.

Тя изпи остатъка от плодовия сок, без да отговори.

— Не ми харесва тази физиономия — каза Нат и насочи към нея дългия си костелив пръст. — Чуй ме. Ако гласуваш „против“ преди изборите, аз се отказвам.

— Не ме заплашвай.

— Не те заплашвам. Обещавам ти. Знаеш поне десет различни начина да не вземеш решение по това дело през следващите пет седмици. По дяволите, можеш да го заровиш за половин година.

Тя се изправи и каза:

— Отивам на работа.

— Не се шегувам! — изкрещя той. — Ще напусна!

Шийла Маккарти отвори вратата и подхвърли през рамо:

— Бягай да намериш още пари.

Три дни по-късно най-сетне започна и майсторски координираната рекламна лавина. Само няколко души знаеха какво точно става.

Дори самият Рон Фиск не можеше да осъзнае мащабите на медийната вълна, която се подготвяше за него. Беше заставал пред камерите, беше обличал различни костюми, беше прочел репликите си от подготвените сценарии, беше довел семейството и приятелите си, за да участват. Знаеше бюджета на клиповете, медийния план и пазарните дялове на различните телевизионни канали в южната част на щата Мисисипи. И щеше да се притеснява как ще се финансира вълната от телевизионни клипове, ако кампанията му беше от обикновените.

Но машината, която работеше за него, стигаше много по-далеч и по-дълбоко, отколкото дори самият той подозираше.

Първите клипове бяха позитивните — симпатични картинки, които трябваше да отворят вратата и да пуснат чудесния млад мъж да влезе в домовете на хората. Първият клип показваше Рон като бойскаут, докато един възрастен актьор с плътен южняшки акцент произнасяше думите на ръководителя на скаутите зад кадър: „Един от най-добрите скаути, които сме имали. Стигна до ранг «орел» за по-малко от три години.“ Следваше снимката на Рон с тога на церемонията по завършване на гимназията, като отличник. После Рон с Дорийн и децата, а зад кадър се чуваше собственият му глас: „Семейството е най-важното, което имаме.“ След трийсет секунди, изпълнени с такива кадри, клипът завършваше с дълбок глас зад кадър, който звучеше като гласа на Бог: „Рон Фиск — съдия, който вярва в нашите ценности.“

Вторият клип от позитивната вълна представляваше поредица от черно-бели кадри, които показваха Рон да стои на стъпалата на църквата си, с хубав тъмен костюм, и да разговаря с пастора. Гласът зад кадър обявяваше: „Рон Фиск беше ръкоположен за дякон в тази църква преди дванайсет години.“ След това се виждаше Рон по риза, докато преподава в неделното училище. После Рон с Библия в ръка да говори на някакви тийнейджъри под едно дърво. Глас зад кадър: „Да благодарим на Бога за хората като Рон Фиск.“ И накрая Рон и Дорийн, застанали заедно на входа на църквата. Със същия глас зад кадър, с който завършваше първият клип: „Рон Фиск — съдия, който вярва в нашите ценности.“

В клиповете нямаше и следа от конфликт, нищо за предизборната кампания, никаква кал по конкуренцията, никакъв намек за диващината, която щеше да последва във втората вълна. Позитивните клипове на Рон Фиск представляваха сърдечен поздрав от един невероятно симпатичен млад дякон.

Излъчиха ги интензивно не само в южната част на щата Мисисипи, но и в централната, защото Тони Закари беше платил по-високите цени, които осигуряваха едновременно излъчване по всички местни телевизионни канали.

Трийсети септември беше особено важна дата в календара на Бари Райнхарт. Всички дарения, направени през октомври, нямаше да се отчетат преди десети ноември, шест дни след изборите. Паричният поток, изпратен от спонсори извън територията на щата Мисисипи, щеше да остане незабелязан, докато не станеше твърде късно. Конкурентите, които вече щяха да са загубили изборите, щяха да вдигнат врява до небето, но това беше всичко, което можеха да направят.

На 30 септември Бари Райнхарт и компания натиснаха газта. Започнаха на най-високо равнище: организации за съдебна реформа и ограничаване на имуществената отговорност, крайнодесни религиозни групировки, лобисти на едрия бизнес, политически комитети и стотици други консервативни организации — от добре познатата Американска оръжейна асоциация до неизвестната „Нулеви данъци“ — малка групировка от върли противници на данъчните служби. Бяха общо хиляда сто и четирийсет организации, от петдесетте щата. Райнхарт изпрати на всички подробно писмо с молба за незабавно дарение за предизборната кампания на Фиск в размер на 2500 долара — максималната сума, разрешена от закона за организации. Целта му беше да събере общо 500 хиляди долара от тях.

Колкото до физическите лица — които имаха право да даряват до 5000 долара — Райнхарт разполагаше със списък от хиляди директори и мениджъри в компании от всички индустрии, които привличаха вниманието на адвокатите. На първо място сред тях бяха застрахователните компании, от които смяташе да събере един милион долара. Карл Трюдо му беше дал списък с имената на двеста директори на компании, контролирани от Трюдо Груп, макар че нито един директор от „Крейн Кемикъл“ нямаше да напише чек. Ако предизборната кампания на Фиск получеше дарение от „Крейн Кемикъл“, новината със сигурност щеше да излезе на първите страници на вестниците. В такъв случай Фиск можеше да се почувства длъжен доброволно да се откаже от предизборната борба, а Райнхарт дори не искаше да си представя мащабите на катастрофата, която щеше да последва.

Така че очакваше общо един милион долара от момчетата на Карл, макар че тези пари нямаше да влязат директно в кампанията на Фиск. За да предпази имената им от любопитните репортери и да скрие намесата на мистър Трюдо, Райнхарт прехвърляше парите им в банковите сметки на „Съдебни жертви за истината“ и Организацията на собствениците на оръжие.

Списъкът на Райнхарт продължаваше с хиляди имена на потенциални спонсори, които бяха доказани дарители в предизборните кампании на кандидати, ориентирани към бизнеса, макар и не в максималния размер от 5000 долара. От тях очакваше още 500 хиляди.

Крайната му цел беше три милиона долара — и той изобщо не се съмняваше, че ще успее да я достигне.

26

Развълнуван от събитията, Хъфи беше допуснал ужасна грешка. Очакванията за някакво по-мащабно плащане, придружено от непрестанното напрежение от страна на мистър Пръцхед, го бяха подвели.

Скоро след като Уес се отби, за да му обещае 50 хиляди долара по дълга, Хъфи отиде в кабинета на директора на банката и гордо го осведоми, че дългът на семейство Пейтън рязко ще намалее. А когато два дни по-късно научи лошата новина, че това всъщност няма да се случи, не посмя да каже на никого.

Не можа да спи почти цяла седмица, но най-сетне се стегна и отново застана лице в лице с най-ужасния си кошмар. Пристъпи пред голямото бюро на директора, преглътна тежко и каза:

— Имам лоши новини, сър.

— Къде са парите? — попита в отговор мистър Къркхед.

— Няма да стане, сър. Извънсъдебното споразумение, което щяха да сключат, се е провалило.

Мистър Пръцхед дори не изруга. Вместо това просто каза:

— Поискай незабавно изплащане на дълга. Веднага.

— Какво?!

— Чу какво казах.

— Не можем да го направим. Те плащат по две хиляди всеки месец!

— Страхотно. Това дори не покрива лихвата. Поискай да го изплатят. Веднага.

— Но защо?!

— Ще ти кажа няколко причини, Хъфи. На първо място, изплащането на дълга е просрочено поне с една година. На второ място, той изобщо не е обезпечен. Като банкер би трябвало да осъзнаваш какъв е проблемът.

— Да, но те се опитват да върнат парите!

— Изпрати искане за погасяване на дълга. Ако не го направиш веднага, ще те понижа или направо ще те уволня.

— Това е отвратително!

— Не ме интересува — каза Къркхед.

После поомекна.

— Решението не е мое, Хъфи. Имаме нови собственици, които ми наредиха да прибера дълга.

— Но защо точно сега?

Къркхед вдигна телефона и протегна слушалката към Хъфи.

— Искаш ли да се обадиш в Далас и да ги попиташ лично?

— Но така семейство Пейтън ще фалират!

— Те отдавна са фалирали. Сега просто ще го обявят официално.

— Кучи син!

— На мен ли говориш, синко?

Хъфи се вторачи в дебелата плешива глава на шефа си и въздъхна.

— Всъщност не. По-скоро на кучия син в Далас.

— Това ще си остане между нас, нали така?

Хъфи се върна в кабинета си, затръшна вратата и се вторачи в стената. Така мина цял час. Пръцхед щеше скоро да се появи отново, за да провери докъде е стигнал.

Уес беше в центъра на града, на изслушване на свидетелски показания. Мери Грейс седеше на бюрото си и прие обаждането.

Тя се възхищаваше на Хъфи за смелостта, с която им беше отпуснал много по-голям кредит, отколкото беше разрешено, но въпреки това винаги потръпваше, когато чуеше гласа му.

— Добро утро, Том — каза вежливо тя.

— Не е добро, Мери Грейс — отвърна той. — Всъщност е ужасно, отвратително утро, едно от най-гадните.

Настъпи тягостно мълчание. После тя каза:

— Слушам те.

— Банката — не тази, с която сте свикнали, а друга, с нови собственици, които съм виждал само веднъж и не искам да виждам отново — е решила, че вече не може да чака да си получи парите. Банката — не аз, а банката — настоява да погасите дълга веднага.

Мери Грейс издаде странен гърлен звук, който можеше да мине за възклицание, но всъщност не беше дори това. Първата й мисъл беше за баща й. С изключение на подписите на семейство Пейтън, единственото друго нещо, с което беше гарантиран този кредит, бяха 800 000 квадратни метра обработваема земя, собственост на баща й от много години насам. Земята беше близо до Баумор и не включваше родния й дом и 170 000 квадратни метра около него. Сега банката щеше да му я отнеме.

— Има ли някаква специална причина, Хъфи? — попита хладно тя.

— Абсолютно никаква. Решението не е взето в Хатисбърг. Ако си спомняш, Секънд Стейт Банк се продаде на дявола.

— Това е безсмислено.

— Съгласен съм.

— Така ще ни принудите да обявим фалит, а банката няма да получи нищо.

— С изключение на онази ферма, да.

— Значи ще вземете фермата?

— Някой ще го направи. Надявам се да не съм аз.

— Ще бъде умно от твоя страна да не си ти, Хъфи. Защото може да има убийство.

— Да се надяваме, че жертвата ще бъде старият Пръцхед.

— Ти в офиса ли си?

— Да, и съм заключил вратата.

— Уес е в центъра. Ще бъде при теб след петнайсет минути. Отключи вратата.

— А, не — каза Хъфи.

Петнайсет минути по-късно Уес нахлу в офиса на Хъфи, почервенял от гняв и готов да удуши някого.

— Къде е Пръцхед? — попита той.

Хъфи скочи зад бюрото си и вдигна ръце във въздуха.

— Успокой се, Уес.

— Къде е Пръцхед?! — настоя Уес.

— Точно в момента е в колата си на път към някаква спешна среща, която изникна преди десет минути. Седни, Уес.

Уес си пое дълбоко дъх, после се отпусна на един стол. Хъфи го изгледа продължително, преди да седне зад бюрото си.

— Той не е виновен, Уес — каза Хъфи. — Технически погледнато, този кредит трябваше да се върне преди почти две години. Можеше да ви притисне още преди месеци, но не го направи. Знам, че не го харесваш. И аз не го харесвам. И собствената му жена не го харесва. Но той беше много търпелив. Решението не е взето тук, а в централния офис.

— Дай ми име на някого в централния офис.

Хъфи побутна към него едно писмо, получено по факса. Писмото беше адресирано до семейство Пейтън, на официална бланка на Ню Виста Банк, и беше подписано от заместник–директора мистър Ф. Патерсън Дювал.

— Пристигна преди трийсет минути — обясни Хъфи. — Не познавам мистър Дювал. Два пъти звънях в офиса му, но той беше във важна среща. Сигурен съм, че срещата ще продължи, докато не спрем да го търсим. Няма смисъл да си губим времето, Уес.

В писмото се настояваше за изплащане на дълга в пълния му размер — 414 656 долара и 22 цента, като всеки ден се трупаше лихва от 83 долара и 50 цента. Според условията на договора и настоящото писмо семейство Пейтън разполагаха с четирийсет и осем часа, за да изплатят тази сума, в противен случай щяха да последват процедури за събиране на дълга и запор върху материални активи. Естествено, съдебните разходи и хонорарите на адвокатите също щяха да бъдат добавени към дължимата сума.

Уес бавно прочете писмото и се опита да се успокои. После го остави на бюрото.

— Двамата с Мери Грейс всеки ден говорим за този дълг, Хъфи. Превърнал се е в част от брака ни. Говорим си за децата, за работата, за дълга към банката и какво има за вечеря. Не спираме да мислим за него и се скъсахме от работа, за да платим другите си задължения, така че да можем да се скъсаме от работа, за да се издължим на банката. Миналата седмица бяхме на косъм да ви върнем петдесет хиляди наведнъж. Дали сме дума да не спираме да работим, докато не се отървем от дълга си. А сега някакъв негодник в Далас е решил, че му е омръзнало да го гледа във всекидневните си отчети. Но знаеш ли какво, Хъфи?

— Какво?

— Банката току-що се прецака сама. Ще обявим фалит, а ако се опитате да наложите запор върху земята на моя тъст, ще обявим фалит и от негово име. А когато излезем от фалита и си стъпим на краката, познай кой няма да си получи парите.

— Онзи негодник в Далас?

— Точно така. Банката няма да получи нито цент. Ще бъде прекрасно. Когато изкараме тези четиристотин хиляди долара, те ще си останат за нас.

Късно следобед Уес и Мери Грейс събраха служителите си на извънредно заседание в „Дупката“. Освен унижението, че трябваше да обявят фалит, което явно не беше проблем за никого от присъстващите, нямаше за какво друго да се притесняват. В действителност действията на банката дори щяха да им позволят да дишат по-леко. Щяха да спрат да изплащат по 2000 долара всеки месец и да използват парите за нещо друго.

Разбира се, основният повод за тревога беше земята на мистър Шелби, бащата на Мери Грейс. Но Уес имаше план. Щеше да намери някой приятел, който да участва на търга за разпродажба, организиран от банката, и да я купи. Земята формално щеше да смени собственика си, но щеше да остане тяхна по силата на приятелско споразумение, докато не му върнеха парите — може би до една година. Нито Уес, нито Мери Грейс искаха баща й да пострада от фалита им.

Минаха четирийсет и осем часа, в които не бе направено никакво плащане. Банката удържа на обещанието си и заведе дело. Адвокатът на банката — местен юрист, с когото семейство Пейтън се познаваха добре — им се обади предварително, за да се извини. Представляваше банката от години и не искаше да я губи като клиент. Мери Грейс прие извинението му и великодушно му разреши да ги съди.

На следващия ден семейство Пейтън обявиха фалит — както като физически лица, така и от името на адвокатска кантора „Пейтън и Пейтън“. Приложиха списък от материални активи на обща стойност 35 хиляди долара — две стари коли, мебели и офисно обзавеждане, — които бяха застраховани. Приложиха и списък на дълговете си в размер на 420 хиляди долара. Обявяването на фалита практически прекрати хода на делото срещу тях, заведено от банката, и в дългосрочен план щеше да го обезсмисли. На следващия ден новината беше съобщена на втора страница на „Хатисбърг Америкън“.

Карл Трюдо я прочете в интернет страницата на вестника и се разсмя на глас.

— Хайде, съдете ме пак! — възкликна той доволно.

До края на седмицата три други адвокатски кантори от Хатисбърг уведомиха стария Пръцхед, че изтеглят всичките си средства от неговата банка, затварят сметките си и вече ще работят с конкурентна банка. В града имаше поне осем други банки.

Един богат адвокат на име Джим Макмей се обади на Уес и му предложи помощ. Двамата бяха приятели от много години и два пъти бяха работили заедно в съда. Макмей представляваше четири семейства от Баумор в дела, заведени срещу „Крейн Кемикъл“, но засега не беше преминал в атака. Както и останалите адвокати, които съдеха „Крейн Кемикъл“, той изчакваше изхода на делото „Бейкър“, за да се възползва от джакпота на евентуалното извънсъдебно споразумение.

Двамата се срещнаха за закуска в „Нанис“ и докато похапваха питки и пушена шунка, Макмей с готовност се съгласи да спаси земята на семейство Пейтън, като я купи на търга, обявен от банката, и да я задържи, докато не му върнат парите. Обработваемата земя в окръг „Тумор“ и без това не се търсеше особено много, така че според Уес имотът на Шелби щеше да се продаде за около 100 хиляди долара — и това щяха да бъдат единствените пари, които банката щеше да изкара от глупавата си маневра.

27

Шийла Маккарти стоически понасяше обичайното изтезание на пътечката за бягане, когато изведнъж невярващо се вторачи в екрана на телевизора и натисна бутона, с който се спираше уредът. Клипът беше излъчен в 7:29 ч., точно по средата на сутрешните местни новини. Започваше с провокативен кадър, в който двама добре облечени млади мъже страстно се целуваха под благосклонния поглед на усмихнат свещеник. Дрезгав глас зад кадър обяви: „Еднополовите бракове завладяват цялата страна. В щати като Масачусетс, Ню Йорк и Калифорния законите се променят. Поддръжниците на гей браковете не пестят сили, за да наложат начина си на живот върху цялото общество.“ Последва снимка на младоженци — мъж и жена пред олтара, — която изведнъж беше зачертана с дебело черно „Х“. Гласът продължи: „Либералните съдии защитават правото на еднополови бракове.“ Следващият кадър показа многобройни щастливи лесбийки, които очакваха да бъдат венчани на масова брачна церемония. Гласът зад кадър каза: „Нашите семейства са подложени на атака от хомосексуалните активисти и либералните съдии, които ги подкрепят.“ Последва кадър, в който някаква тълпа изгаряше американското знаме. Гласът зад кадър обясни: „Либералните съдии одобряват изгарянето на нашето знаме.“ Снимка на щанд за списания, на който бяха подредени броеве на „Хъслър“, и глас зад кадър: „Либералните съдии не виждат нищо лошо в порнографията.“ И снимка на младо щастливо семейство — майка, баща и четири деца. Гласът зад кадър злокобно попита: „Ще успеят ли либералните съдии да унищожат нашите семейства?“ Тонът му не оставяше съмнение, че либералните съдии ще го направят на мига, ако им се удаде случай. В същото време снимката на семейството беше грубо разкъсана на две. На нейно място се появи симпатичното, но строго лице на Рон Фиск. Той искрено погледна в камерата и каза: „Не и в щата Мисисипи. Един мъж. Една жена. Един брак. Аз съм Рон Фиск, кандидат за Върховния съд. И се подписвам под това послание.“

Шийла седна направо на пода — от нея се стичаше пот, а сърцето й биеше още по-бързо отпреди — и се опита да разсъждава трезво. Синоптикът дърдореше нещо за времето, но тя не го чуваше. Лежеше по гръб, разперила ръце и крака, и дишаше дълбоко.

Гей браковете в щата Мисисипи нямаха никакъв шанс и това нямаше да се промени никога. Нито една обществена личност или политически лидер не смееше да предложи промяна на законите в тази посока. Всички щатски законодатели щяха да скочат в един глас срещу подобно предложение. В целия щат само съдия Фил Шингълтън се беше занимавал с този проблем и с рекордна бързина беше отхвърлил иска на Майърчек и Спано. Делото вероятно щеше да стигне до Върховния съд след около една година, но Шийла очакваше съвсем лаконична обосновка и бързо гласуване с 9 на 0 гласа в полза на решението на съдия Шингълтън.

Как точно бяха успели да я представят като либерал, подкрепящ гей браковете?

Стаята сякаш се завъртя около нея. Когато отново стана време за реклами, тя се стегна в очакване на нова атака, но не излъчиха нищо друго, освен пискливите обещания на дилър на употребявани автомобили и истеричните увещания на продавач на мебели с намалени цени.

Петнайсет минути по-късно клипът се появи отново. Шийла вдигна глава от пода и невярващо проследи същите кадри и същите реплики.

Телефонът й звънна. Тя погледна кой я търси и реши да не вдига. Взе душ, набързо се облече и в 8:30 ч. влезе в предизборния си щаб с широка усмивка и бодро „Добро утро“. Четиримата доброволци бяха притихнали. Трите телевизора бяха включени на три различни канала. Нат беше в офиса си и крещеше на някого по телефона. Накрая затръшна слушалката, махна й да влезе и затвори вратата след нея.

— Видя ли го? — попита.

— Два пъти — отвърна тихо тя.

Опитваше се да изглежда максимално спокойна. Всички останали бяха разтърсени от клипа, така че беше важно да се владее.

— Пълно насищане — каза Нат. — Излъчва се в Джаксън, на южното крайбрежие, в Хатисбърг и Лоръл на всеки петнайсет минути по всички канали. И по радиото.

— Какъв сок имаш?

— От моркови — отвърна той и отвори малкия си хладилник. — От щаба на Фиск направо горят пари, което значи, че ги получават със същата скорост, с която ги харчат. Типична обсада. Чакат до първи октомври, после дават сигнал и започват да печатат пари. Миналата година направиха същото в Илинойс и Алабама. По-миналата — в Охайо и Тексас.

Докато говореше, той напълни две чаши.

— Седни и се успокой, Нат — каза тя.

Той не го направи.

— На агресивните клипове трябва да се отговаря по същия начин — каза той. — И то бързо.

— Не съм сигурна, че този клип е насочен срещу мен. Той дори не споменава името ми.

— Няма нужда. Колко либерални съдии се явяват на изборите срещу мистър Фиск?

— Нито един, доколкото знам — отвърна тя.

— От тази сутрин, мила, ти официално си либерален съдия.

— Честно? Не се чувствам такава.

— Трябва да отговорим на удара, Шийла.

— Отказвам да участвам в бой с кал заради гей браковете.

Нат най-сетне се намести на стола си и млъкна. Изпи сока, вторачи се в пода и зачака да се успокои.

Шийла отпи глътка и се усмихна.

— Това е смъртоносно, нали?

— Кое, сокът?

— Клипът.

— Потенциално, да. Но аз работя по нещо.

Той бръкна в една купчина боклуци до бюрото си и измъкна тънка папка. Отвори я и извади три листа, хванати с кламер.

— Слушай. Мистър Майърчек и мистър Спано са подписали договор за наем на апартамента си на първи април тази година. Имаме копие от договора. Изчакали са трийсет дни, както е по закон, после са се регистрирали като гласоподаватели. На следващия ден, втори май, са подали молби за шофьорски книжки от щата Мисисипи, явили са се на изпит и са го взели. Получили са книжките си на четвърти май. Минават няколко месеца, през които няма никакви данни за работа, разрешителни за бизнес, изобщо нищо, което да показва какво работят те в този щат. Твърдят, че са илюстратори на свободна практика, каквото и да означава това.

Нат бързо разлистваше страниците, като търсеше нови факти.

— Направихме проучване сред илюстраторите, които рекламират услугите си в „Жълти страници“, но нито един от тях не познава нито Майърчек, нито Спано. Апартаментът им е в голяма сграда с много жилища и много съседи, но никой не си спомня да ги е виждал там. Никой от хората, с които са се свързали в гей общността, не ги познава.

— Кой се е свързал с тях?

— Чакай малко. После двамата се опитват да си извадят разрешително да сключат брак, а останалата част от историята вече излезе по вестниците.

— Кой се е свързал с тях? — повтори тя.

Нат подреди листата в папката и я затвори.

— Точно тук започва интересната част. Миналата седмица ми се обади някакъв млад мъж, който обясни, че е гей и следва право в Джаксън. Каза ми името си и името на партньора си, който също следва право. Не крият, че са хомосексуалисти, но не са и от онези, които участват в гей паради. Случаят на Майърчек и Спано ги заинтересувал и когато се оказа, че е бомба в предизборната кампания, те двамата — както и други хора с малко ум в главата — започнали да си задават въпроси. Двамата познават много други хомосексуалисти в града и започнали да разпитват за Майърчек и Спано. Никой не ги познава. Всъщност гей общността е заподозряна нещо още в деня, в който е заведено делото. Кои са тези хора? Откъде са? И нашите студенти по право решили да разберат. Започнали да звънят на телефона в апартамента на Майърчек и Спано по пет пъти на ден, в различни часове, но никой не вдигал. Звънят вече от трийсет и шест дни. Никой не вдига. Говорили са със съседите. Никой не ги е виждал, нито веднъж. Никой не ги е видял дори да се нанасят в апартамента. Чукали на вратата, гледали през прозорците. В апартамента няма почти никакви мебели и стените са голи. За да се представят за истински граждани на щата Мисисипи, Майърчек и Спано си купили сааб на старо за 3000 долара, на името на двамата, все едно наистина са женени, и си взели регистрационни номера от щата Мисисипи. Саабът стои паркиран пред апартамента им. От трийсет и шест дни.

— И накъде води тази история? — попита Шийла.

— Сега ще разбереш. И така, нашите двама студенти по право накрая ги открили — в Чикаго, където Майърчек е собственик на гей бар, а Спано работи като дизайнер на вътрешно обзавеждане. Нашите студенти са съгласни срещу символично заплащане да отскочат до Чикаго, да се повъртят там няколко дни, да поседят в бара и да съберат малко информация.

— Информация за какво?

— Доказателства, че Майърчек и Спано не са жители на този щат; че присъствието им тук е измама; че някой ги използва, за да експлоатира проблема за гей браковете; и че двамата може би не са двойка дори в Чикаго. Ако можем да докажем всичко това, аз лично ще отида в редакциите на „Клариън-Леджър“, на „Сън Хералд“ в Билокси и на всеки друг вестник в щата, за да им съобщя новината. Защото не можем да спечелим битката по този въпрос, мила моя, но със сигурност можем да отвърнем на удара.

Тя пресуши чашата си и невярващо поклати глава.

— Смяташ ли, че Фиск е толкова хитър?

— Фиск е пионка. Но хората, които му дърпат конците, наистина са умни. Схемата е цинична, но брилянтна. В този щат никой не мисли за гей браковете, защото подобно нещо тук никога няма да се случи, а сега изведнъж всички започнаха да говорят за това. Вестниците пускат статии на първа страница. Всички са ужасени. Майките крият децата си. Политиците печелят дивиденти.

— Но защо са ги довели чак от Чикаго?

— Не съм сигурен, че в щата Мисисипи могат да се намерят двама хомосексуалисти, които да са съгласни на такава публичност. Хомосексуалистите, които по определение защитават толерантното отношение, разбират реакцията на хетеросексуалния свят. Това, което са направили Майърчек и Спано, е възможно най-лошото.

— А ако Майърчек и Спано са хомосексуалисти, защо са навредили на собствената си кауза?

— По две причини. Първо, те не живеят тук. Второ, за парите. Някой плаща всички сметки — наема на апартамента, колата, адвоката, както и по няколко хиляди долара на Майърчек и Спано за времето и усилията им.

Шийла беше чула достатъчно. Погледна часовника си и попита:

— Колко пари им трябват на нашите студенти?

— За самолетни билети, хотел, най-основни разходи. Две хиляди долара.

— Имаме ли толкова? — засмя се тя.

— Ще им платя с мои пари. Няма да го вписваме като разход. Просто исках да знаеш какво правим.

— Имаш разрешението ми.

— А решението ти по делото на Франки Хайтауър?

— Работя с всички сили. Би трябвало да съм готова след два месеца.

— Сега вече говориш като истински върховен съдия.

Дени От получи неофициална покана за срещата една сутрин, докато пиеше кафе в „Бейб“ и си говореше с познат свещеник. Не всички свещеници от града бяха поканени. Двама методисти и презвитерианският пастор бяха откровено нежелани, но, изглежда, всички останали бяха добре дошли. В Баумор нямаше епископална църква, а ако се намираше и един католик, той или тя все още не се бяха обявили за такива.

Срещата се проведе в четвъртък следобед в една фундаменталистка църква на име „Жътвено светилище“. Водещият на срещата беше пасторът на църквата — избухлив млад мъж, когото всички наричаха брат Тед. След бърза молитва той поздрави с „Добре дошли“ своите колеги — бяха общо шестнайсет свещеници, сред които имаше и трима чернокожи. Брат Тед хвърли подозрителен поглед към Дени От, но не коментира присъствието му.

След това бързо заговори по същество. Наскоро се беше присъединил към Коалицията на братството, новосформирана организация на фундаменталистки проповедници от южната част на щата Мисисипи. Целта им беше тихомълком и методично да правят всичко, което е по силите им и по Божията воля, за да изберат Рон Фиск и да унищожат в зародиш и най-малката вероятност в щата Мисисипи да бъдат узаконени еднополовите бракове. Той яростно описа злините, които носят хомосексуалистите, и нарастващата търпимост към тях в американското общество. Подкрепи изказването си с подходящи цитати от Библията, като повишаваше глас, когато беше нужно. Подчерта жизненоважната необходимост на всички обществени постове да се избират вярващи мъже и се закле, че Коалицията на братството с годините ще се превърне във влиятелен фактор.

Дени слушаше с безизразно лице, но с нарастваща тревога. Няколко пъти беше разговарял със семейство Пейтън по този въпрос и знаеше какви са истинските проблеми зад предизборната кампания. Манипулацията и маркетинговата машина на Фиск го отвращаваха. Той огледа останалите свещеници в залата и се запита колко погребения бяха провели за жертвите на „Крейн Кемикъл“. Окръг Кеъри трябваше да е последното място, което да подкрепи кандидатурата на някой като Рон Фиск.

Брат Тед си придаде още по-богобоязлив вид, когато заговори за Шийла Маккарти. Тя беше католичка от крайбрежието, което в провинциалните християнски кръгове означаваше „жена с нездрав морал“. Беше разведена. Обичаше да се забавлява и се носеха слухове, че има различни интимни приятели. Беше безнадеждно либерална, противник на смъртното наказание, и не можеше да й се вярва по никакви въпроси, свързани с гей браковете, нелегалните имигранти и други подобни.

Когато брат Тед приключи със своята проповед, някой подхвърли, че църквите може би не трябва да се месят в политиката. Това изказване беше посрещнато с всеобщо неодобрение. Брат Тед подскочи и произнесе кратка реч за войната на културите и куража, с който трябваше да бранят Господ. Беше дошло времето християните да излязат на арената. Това на свой ред доведе до ожесточена дискусия за упадъка на ценностите. Вина имаха телевизията, Холивуд и интернет. Списъкът с виновници ставаше все по-дълъг и грозен.

— А каква ще бъде стратегията? — попита някой.

Отговорът гласеше:

— Организация!

В южната част на щата Мисисипи вярващите бяха далеч повече от неверниците и те трябваше да се вдигнат като един. Доброволци за предизборната кампания, агитатори от врата на врата, наблюдатели за избирателните пунктове. Посланието трябваше да се разпространи от църква на църква, от дом на дом. Изборите бяха само след три седмици. Трябваше да действат със скоростта на горски пожар.

След един час Дени От реши, че не може да издържа повече. Извини се, върна се с колата си до църквата в Пайн Гроув и се обади на Мери Грейс.

Лидерите на адвокатската асоциация се събраха на извънредно заседание два дни след първите вълни от клипове срещу гей браковете в предизборната кампания на Рон Фиск. Преобладаващото настроение беше мрачно. Въпросът, който занимаваше всички, беше очевиден: как бе възможно този проблем да заеме толкова централно място? И какво може да направи Маккарти, за да отвърне на удара?

Нат Лестър също присъстваше и докладва за плановете на предизборния щаб за оставащите три седмици от кампанията. Маккарти разполагаше със 700 хиляди долара, с които да се сражава срещу Фиск, който имаше много повече. Половината от бюджета й вече беше инвестирана в телевизионни клипове, които трябваше да започнат да се излъчват след двайсет и четири часа. Останалото беше за рекламни материали по пощата и излъчване на клипове по радиото и телевизията в последния момент. След това нямаше да им останат никакви пари. Получаваха малки дарения от профсъюзи, екологични, граждански и някои по-умерени лобистки организации, но 92 процента от парите за предизборната кампания на Шийла Маккарти бяха осигурени от адвокати.

После Нат обобщи резултатите от последното социологическо проучване. Надпреварата беше навлязла в решителната си фаза и двамата водещи кандидати имаха подкрепата на по 30 процента от избирателите, като други 30 процента все още не бяха решили за кого да гласуват. Подкрепата за Коули си оставаше около десет процента. Проучването обаче беше проведено миналата седмица и не отразяваше евентуалната промяна в нагласите на хората, след като бяха започнали да излъчват клиповете срещу гей браковете. Заради тях се налагаше ново проучване, което Нат щеше да проведе през уикенда.

Не беше изненада, че адвокатите имаха най-различни идеи какво трябва да се направи. Нат постоянно им напомняше, че всичките им идеи струват прекалено скъпо. Внимателно изслушваше споровете им. Някои имаха разумни идеи, други бяха прекалено радикални. Мнозина изхождаха от убеждението, че знаят повече от останалите за воденето на предизборни кампании, а всички до един приемаха за даденост, че каквото и да решат, в крайна сметка кампанията на Маккарти веднага ще го приложи на практика.

Нат беше решил да не споделя с тях някои особено потискащи слухове. Тази сутрин му беше позвънил репортер от всекидневника в Билокси, за да му зададе няколко въпроса. Журналистът събираше материал за статия, посветена на актуалната тема за гей браковете. По време на интервюто, което продължи десет минути, журналистът между другото сподели с Нат, че най-големият телевизионен канал на брега на Мексиканския залив вече е продал праймтайм на предизборния щаб на Рон Фиск за един милион долара за следващите три седмици. Смяташе се, че това е най-голямата продажба на телевизионно време в историята на политическите кампании.

Новината беше толкова потискаща, че Нат се чудеше дали да каже на Шийла. Засега смяташе да я запази само за себе си. И със сигурност нямаше да я сподели с адвокатите. Цифрата беше толкова зашеметяваща, че можеше да съкруши бойния дух в лагера на съдия Маккарти.

Накрая президентът на Асоциацията на адвокатите Боби Нийл състави план за действие, който не беше скъп. Щеше да изпрати спешно съобщение по електронната поща до всичките осемстотин членове, в който да опише плачевното състояние на кампанията и да моли за съдействие. Всички адвокати щяха да бъдат инструктирани: 1. Да съставят списък от поне десет клиенти, които имат желание и възможност да напишат чек за 100 долара; и 2. Да съставят списък от други клиенти и приятели, които могат да бъдат мотивирани да участват в кампанията, като агитират от врата на врата и станат членове на избирателните комисии. Подкрепата на най-ниско равнище беше решаваща.

Вече се канеха да разпуснат срещата, когато Уили Бентън се изправи в края на масата и помоли за внимание. Държеше лист, гъсто напечатан със ситен шрифт от двете страни.

— Това е запис на заповед от Гълф Банк в Паскагула — обяви той.

Няколко от присъстващите изпитаха внезапно желание да се скрият под масата. Бентън обичаше театралните жестове.

— Половин милион долара — произнесе той бавно и сумата сякаш изкънтя в стаята. — В подкрепа на предизборната кампания на Шийла Маккарти. Аз вече подписах записа и сега ще го пусна да обиколи масата. Тук сме дванайсет души. Трябват ни десет подписа, за да влезе в сила. Всеки от нас ще гарантира за петдесет хиляди долара.

Настъпи пълно мълчание. Погледите на присъстващите подскачаха от едно лице на друго. Някои вече бяха дали повече от 50 хиляди, други — много по-малко. Някои щяха да похарчат 50 хиляди за гориво на частните си самолети само през следващия месец, други бяха на нож с кредиторите си. Но независимо от състоянието на банковите си сметки всички присъстващи искаха да удушат малкия негодник Бентън.

Той подаде полицата на нещастника, който му се падаше отляво. Точно той нямаше частен самолет. За щастие, такива моменти в кариерата се случват рядко. Ако подпишеш, автоматично се превръщаш в човек на място, който не се бои да рискува. Ако я предадеш нататък, без да подпишеш, можеш направо да се откажеш от адвокатската професия, да си идеш вкъщи и да захванеш бизнес с недвижими имоти.

Така че всички дванайсет присъстващи сложиха подписите си.

28

Перверзникът се казваше Даръл Сакет. Когато го видяха за последен път, беше на трийсет и седем и се намираше в окръжния затвор, където за пореден път очакваше да го съдят за сексуално посегателство срещу малки деца. Със сигурност приличаше на виновен: имаше дълго ниско чело, безизразни изпъкнали очи, уголемени допълнително от дебелите стъкла на очилата му, мърлява едноседмична брада и голям белег на челюстта — лице, което можеше да стресне всеки родител, пък и изобщо всеки гражданин. Беше доказан педофил — арестуван бе за пръв път, когато беше на шестнайсет. Последваха още много арести и поне четири присъди в четири различни щата.

Сакет — със страшната физиономия и отвратителното криминално досие — беше представен на регистрираните гласоподаватели в южния избирателен окръг на щата Мисисипи с помощта на лъскав материал, изпратен по пощата от поредната новопоявила се организация: „Жертвите отвръщат на удара“. Беше в размер от две страници и представляваше нещо средно между биография на жалкия престъпник и обобщение на ужасните недостатъци на съдебната система.

„Защо този човек е на свобода?!“ — крещеше текстът. А отговорът гласеше: „Защото съдия Шийла Маккарти отхвърли присъдата срещу него по шестнайсет отделни обвинения в сексуално посегателство срещу деца.“ Осем години по-рано съдебните заседатели бяха признали Сакет за виновен и съдията го беше осъдил на доживотен затвор без право на обжалване. Адвокатът му, който получаваше парите си от данъкоплатците, реши да обжалва присъдата във Върховния съд, където „Даръл Сакет попадна във всеопрощаващата прегръдка на съдия Шийла Маккарти“. Маккарти бе унизила честните, усърдни следователи, които бяха изтръгнали пълни самопризнания от Сакет. Беше ги укорила заради методите им при събиране на доказателства, които според нея бяха незаконни. Беше атакувала съдията, който беше определил присъдата и беше широко уважаван заради твърдата си позиция срещу престъпността за това, че бе приел за доказателства както самопризнанията, така и материалите, открити в апартамента на Сакет. (Съдебните заседатели останали видимо разтърсени, когато ги принудили да разгледат материалите с детска порнография; открити в жилището на Сакет от ченгетата по време на „законния“ обиск.) Съдия Маккарти беше заключила, че обвиняемият никак не й е симпатичен, но че тя просто няма друг избор, освен да отхвърли присъдата и да върне делото за преразглеждане.

Сакет беше преместен от щатския затвор обратно в затвора на окръг Лодърдейл, откъдето успя да избяга само една седмица по-късно. Оттогава никой не беше чувал нищо за него. Беше някъде навън — „на свобода“ — и несъмнено продължаваше да насилва невинни деца.

Писмото завършваше с обичайната разпалена реч срещу либералните съдии. Със ситен шрифт беше отпечатано стандартното одобрение от името на Рон Фиск.

Някои важни факти бяха нарочно пропуснати, за да не развалят общото впечатление. Например, че присъдата на Сакет беше отхвърлена и делото беше върнато за преразглеждане с 8 на 1 гласа. Действията на полицията в хода на разследването бяха толкова шокиращо неадекватни, че четирима други съдии във Върховния съд написаха становища, които бяха доста по-остри от думите на Маккарти — както по отношение на насилието, използвано за изтръгване на самопризнанията, така и по отношение на произволния и незаконен обиск. Единственият гласувал за потвърждаване на присъдата — съдия Романо — никога не беше отхвърлял присъда по криминално дело и тайно се беше заклел никога да не го прави, каквото и да се случи.

Сакет всъщност беше мъртъв. Беше убит при сбиване в бар преди четири години в щата Аляска. Новината за смъртта му не стигна до щата Мисисипи, а когато досието му в окръг Лодърдейл беше затворено, нито един репортер не го забеляза. Истината беше разкрита едва от задълбоченото разследване на Бари Райнхарт, но в този случай това вече нямаше никакво значение.

Защото истината отдавна нямаше място в предизборната кампания на Рон Фиск. Кандидатът беше прекалено зает, за да проверява всички подробности, и се беше доверил напълно на Тони Закари. Предизборната му кампания се беше превърнала в кръстоносен поход, висша мисия, и ако се налагаше фактите да бъдат малко изкривявани или дори пренебрегвани, това беше в името на далеч по-важната крайна цел. А и изборите все пак бяха политика — мръсна игра, в която беше сигурно, че другата страна също не играе честно.

Бари Райнхарт никога не беше позволявал на истината да го спре. Единственото му притеснение беше някой да не разкрие лъжите му. Ако някой побъркан като Даръл Сакет беше на свобода, жив и зает с отвратителните си деяния, историята му ставаше много по-шокираща и полезна. Мисълта, че Сакет всъщност е мъртъв, беше приятна, но Райнхарт предпочиташе да употребява силата на страха. Той знаеше, че Маккарти няма какво да отговори. Тя беше отхвърлила присъдата срещу Сакет, и толкова. Всяко усилие да го обясни щеше да бъде безполезно при трийсетсекундните телевизионни клипове и кратките ефектни фрази.

След първоначалния шок от клипа тя просто щеше да се опита да забрави за Сакет.

В действителност след първоначалния шок й се наложи да се върне към онзи случай. Шийла видя клипа в интернет, на сайта на „Жертвите отвръщат на удара“, след истеричното обаждане на Нат Лестър. Помощникът й Пол намери въпросното дело и те го прочетоха мълчаливо. Тя почти го беше забравила. Оттогава бяха минали осем години, през които беше прочела хиляди документи и беше написала стотици становища.

— Правилно си гласувала — отбеляза Пол.

— Да — отвърна тя. — Тогава защо сега изглежда толкова погрешно?

Беше затънала в работа, бюрото й беше затрупано с документи по десетина различни дела. Беше като зашеметена от новата атака.

Пол не отговори.

— Чудя се какво ще последва — каза тя и затвори очи.

— Сигурно някой процес със смъртна присъда. И пак ще подберат само фактите, от които имат полза.

— Благодаря. Има ли нещо друго?

— И още как. Явно разполагат с много материал за такива атаки. Ти си съдия. Всеки път, когато вземеш решение, някой губи. А тези типове не се интересуват от истината. Единственото, което искат, е да те изкарат лоша.

— Млъкни, моля те.

Междувременно започнаха да излъчват първите й телевизионни клипове, които малко разведриха обстановката. Нат беше решил да започне с материал, в който Шийла седи на мястото си в съда, облечена с черната съдийска тога, и искрено се усмихва на камерата, докато разказва за професионалния си опит — осем години в съда на окръг Харисън и девет години във Върховния съд. Не обичаше да се хвали, но през последните пет години два пъти беше получавала най-високата оценка в годишната класация на апелативните съдии, провеждана от юристите в щата. Не беше нито либерален, нито консервативен съдия. Отказваше да носи такова определение. Мисията й беше просто да следва законите на щата Мисисипи, а не да създава нови. Най-добрите съдии бяха онези, които нямаха политическа мисия и предразсъдъци за това, как трябва да гласуват. Най-добрите съдии бяха съдиите с опит. Нито един от конкурентите й не беше председателствал съдебен процес, не беше издавал разпореждане, не беше проучвал сложните документи по едно дело, не беше изслушвал пледоарии и не беше писал окончателно становище. До този момент нито един от конкурентите й не беше проявявал интерес да седне на съдийското място. Въпреки това и двамата искаха от гласоподавателите да ги издигнат директно на най-високия пост в съдебната система. Шийла завършваше сериозно: „Бях назначена от губернатора на този пост преди девет години, а после бях преизбрана от вас. Аз съм съдия, а не политик, и не разполагам с парите, които някои харчат, за да си купят това място. Затова умолявам вас, гласоподавателите, да ми помогнете да докажа, че местата във Върховния съд на щата Мисисипи не могат да се купят от големия бизнес. Благодаря ви.“

Нат беше похарчил малко пари за телевизионните канали в Джаксън и много повече за каналите по крайбрежието на Мексиканския залив. Маккарти никога нямаше да настигне Фиск. Според изчисленията на Нат Фиск и богаташите, които му дърпаха конците, харчеха по 200 хиляди долара на седмица само за клиповете срещу гей браковете.

Първата вълна от клипове на Шийла беше около два пъти по-евтина и беше посрещната по-скоро вяло. Координаторът на предизборната й кампания в окръг Джаксън я нарече „скучна“. Гръмогласен адвокат, който се смяташе за експерт по всякакви политически въпроси, изпрати гневен имейл до Нат Лестър, в който го обвиняваше за прекалено мекия му подход. Според него на огъня трябваше да се отвръща с огън, а на агресивните нападки — с още по-голяма агресивност. Той напомни на Нат, че кантората му вече е дарила 30 хиляди долара за предизборната кампания, но може да оттегли по-нататъшната си подкрепа, ако Маккарти не започне да се бори по-ожесточено.

Повечето жени харесаха посланието й. Мъжете бяха по-критично настроени. След като прочете няколко десетки имейли, Нат осъзна, че си губи времето.

Бари Райнхарт с нетърпение очакваше първите телевизионни клипове, които щяха да излъчат стратезите от предизборния щаб на Маккарти. И когато най-сетне видя първия, се смя на глас. Какво старомодно, допотопно, жалко и безполезно усилие — жена в черна тога, седнала в съда, заобиколена от дебели юридически томове и дори театрално въоръжена с чукче! Изглеждаше искрена, но си оставаше съдия без никакво телевизионно присъствие. Виждаше се как очите й бягат по редовете на екрана, от който четеше репликите. Главата й беше вдървено изправена — като на сърна, уловена в светлините на фаровете.

И така, ответният ход беше слаб, но все пак не биваше да остава без отговор. Райнхарт отвори видеотеката със своя арсенал и внимателно избра следващата бомба.

Десет часа след първото излъчване на клипа на Маккарти той просто беше издухан от телевизиите от следващия нападателен клип от щаба на Рон Фиск, който успя да зашемети дори най-дебелокожите политически анализатори. Започваше с острия звук от изстрел с огнестрелно оръжие и продължаваше с черно-бяла снимка на съдия Маккарти, свалена от официалния сайт на Върховния съд. Мъжествен, дрезгав глас зад кадър съобщаваше: „Съдия Шийла Маккарти не обича ловците. Преди седем години тя обяви следното: Ловците в този щат имат лоша слава по отношение на безопасността.“

Този цитат се появи върху лицето й. Кадърът се смени със снимка от статия във вестник, на която се виждаше как Шийла стиска ръцете на хората на някакъв митинг. Гласът продължи: „Съдия Шийла Маккарти не обича хората, които притежават оръжие. Преди пет години тя обяви следното: Лобито в защита на огнестрелните оръжия никога не спи и яростно атакува всяко съдебно решение, в резултат на което може да се ограничи използването на лично оръжие в чувствителни ситуации. Независимо колко разумни са предлаганите решения, лобито се нахвърля върху тях с цялата си мощ.“

Този цитат също се появи на екрана. Последва нов изстрел от ловна пушка, насочена към синьото небе. А после на екрана се появи Рон Фиск, издокаран като истински ловец. Той отпусна двуцевката си и се обърна към гласоподавателите. Разказа им за дядо си, който го беше водил на лов в тези гори още като дете, за любовта си към природата и за клетвата си, че ще защитава свещените права на ловците и собствениците на оръжия. След това се отдалечи към гората, а около него подскачаха няколко ловни кучета.

В края набързо се появи надпис със ситен шрифт, съдържащ благодарности към Организацията на собствениците на оръжие.

Истината беше малко по-различна. В първия случай, който се споменаваше в клипа, ставаше дума за смъртта на ловец на елени, причинена по невнимание по време на лов. Вдовицата му беше завела дело срещу другия ловец, който беше стрелял по него, последва неприятен съдебен процес и накрая съдебните заседатели от окръг Калхоун определиха обезщетение в размер на 600 хиляди долара — най-голямото в историята на този съд. По време на процеса бяха отправени най-гадни обвинения, все едно беше бракоразводно дело, за пиянство, притежание на марихуана и хулиганство. И двамата мъже, жертвата и неволният убиец, бяха членове на ловен клуб и към момента на инцидента бяха на ловен лагер от една седмица. По време на делото един от основните въпроси беше за безопасността и няколко експерти свидетелстваха по отношение на законовите разпоредби за притежаване и употреба на огнестрелно оръжие и обучението на бъдещите ловци. И макар че думите им бяха яростно оспорвани, всичко сочеше в подкрепа на факта, че щатът Мисисипи изостава по отношение на безопасността в сравнение с повечето други щати.

Колкото до втория случай, той бе свързан с престрелка в двора на училището в град Тюпълоу, при която за щастие никой не беше убит, но бяха ранени четирима ученици. Градската управа беше забранила носенето на огнестрелно оръжие в обсег от сто метра до което и да е държавно училище. Защитниците на правото на лично оръжие веднага заведоха дело, което беше подкрепено от Американската оръжейна асоциация. Накрая съдът отхвърли забраната, като се позова на Втората поправка към американската конституция, но Шийла гласува против. И в решението си не можа да се въздържи да не атакува асоциацията.

Но сега асоциацията отвръщаше на удара. Шийла изгледа последния клип на Рон Фиск в кабинета си — сама, с ужасното чувство, че шансовете й да спечели изборите съвсем избледняват. Когато беше в съда, имаше достатъчно време да обясни мотивите на решението си и да посочи, че не е честно думите й да се изваждат от контекста. Но по телевизията разполагаше само с трийсет секунди. Беше невъзможно да се защити — и в щаба на Рон Фиск много добре го знаеха.

След цял месец престой в „Пиратския залив“ Клийт Коули вече не беше желан гост там. На собственика на хотела и казиното му омръзна да се лишава от един от най-хубавите си апартаменти, както и да утолява забележителния апетит на Коули. Кандидатът за Върховния съд се хранеше по три пъти на ден, най-често в стаята си. Всяка вечер слизаше да играе блекджек и пиеше рома като вода, от което се напиваше ужасно. Заплашваше крупиетата, обиждаше останалите играчи и опипваше сервитьорките. Казиното вече беше прибрало около 20 хиляди долара от него, но разходите им също бяха толкова.

Марлин го откри в бара в една ранна вечер. Клийт си беше поръчал нещо за пиене, за да се подготви за поредната дълга нощ в казиното. След като си поговориха малко, Марлин мина направо към въпроса.

— Искаме да се откажеш от изборите — каза той. — И когато се отказваш, да декларираш подкрепата си за Рон Фиск.

Клийт присви очи. По челото му се появиха дълбоки бръчки.

— Моля? — каза той.

— Чу какво казах.

— Не съм толкова сигурен.

— Искаме да се оттеглиш и да подкрепиш Фиск. Нищо сложно.

Коули изгълта рома си на един дъх, без да откъсва поглед от Марлин.

— Продължавай — изръмжа той.

— Това е всичко. Шансовете ти да спечелиш не са големи — меко казано. Ти свърши добра работа, като създаде малко бъркотия и атакува Маккарти, но вече е време да се откажеш и да ни помогнеш да изберем Фиск.

— Ами ако не подкрепям Фиск?

— Сигурен съм, че и той не би те подкрепил. Но няма значение. Купонът свърши. Позабавлява се, писаха за теб във вестниците, запозна се с много интересни хора и прочие, но вече си произнесъл последната си реч.

— Бюлетините ми са отпечатани. С моето име.

— Това означава само, че част от твоите почитатели, които не са чули новината за оттеглянето ти, все пак ще гласуват за теб. Не е голям проблем.

Коули отново отпи голяма глътка и каза:

— Добре, значи бяха сто хиляди, за да вляза. А колко ще получа, за да изляза?

— Петдесет.

Той поклати глава и хвърли поглед към масите за блекджек.

— Не е достатъчно.

— Не съм дошъл да преговаряме. Петдесет хиляди долара в брой. В същото куфарче като предишния път, но този път няма да тежи толкова.

— Съжалявам. Цената ми е сто хиляди долара.

— Утре пак ще дойда по същото време, на същото място — каза Марлин и си тръгна.

В девет часа на следващата сутрин двама агенти на ФБР почукаха на вратата на хотелския апартамент на Клийт Коули. В крайна сметка той успя да стигне до прага и изръмжа:

— Кой е?

— ФБР. Отвори вратата.

Клийт открехна вратата и надзърна над веригата. Бяха като близнаци. Тъмните им костюми бяха еднакви. Явно се подстригваха на едно и също място.

— Какво искате? — попита той.

— Имаме няколко въпроса. И предпочитаме да не стоим отвън.

Клийт отвори вратата и ги пусна да влязат. Беше облечен с тениска и баскетболни шорти, смъкнати до коленете. Докато се настаняваха около малката маса, той ровеше в размътения си мозък, за да се сети кой закон е нарушил. Не помнеше да е направил нещо нередно в последно време, но нямаше и как да се сети в този отвратително ранен час. Успя да настани тромавото си туловище на един стол — колко ли беше напълнял през последния месец? — и хвърли поглед на служебните им значки.

— Познаваш ли Мик Ръниън? — попита единият.

Клийт го познаваше, но не искаше да си го признава веднага.

— Може би — отвърна той.

— Дилър на амфетамини. Преди три години си го представлявал пред федералния съд. Признал се е за виновен, за да получи минималната присъда от десет години, оказал е съдействие на властите, добро момче.

— А, да. Този Мик Ръниън.

— Да, точно този. Той плати ли ти хонорара?

— Финансовите документи са в кантората ми в Начес.

— Супер. Защото имаме съдебно разрешение да ги проверим. Ще можем ли да се срещнем утре там?

— С удоволствие.

— Така или иначе, според нас в твоите документи няма да пише нищо за хонорара, който ти е платил мистър Ръниън. Разполагаме с много надежден източник, който твърди, че мистър Ръниън ти е платил в брой двайсет хиляди долара и тази сума не е вписана никъде.

— Наистина ли?

— И ако се окаже вярно, това представлява нарушение на закона срещу рекета и корупцията, както и някои други федерални разпоредби.

— Добрият стар закон срещу рекета и корупцията. Ако не беше той, щяхте да останете без работа.

— По кое време да се срещнем утре?

— Утре мислех да се погрижа за предизборната си кампания. Изборите са след две седмици.

Двамата агенти се вторачиха в чудовището с помътнял поглед, разбъркана коса и тежък махмурлук, което седеше срещу тях. Не можеха да си го представят като кандидат за Върховния съд.

— Ще бъдем в кантората ти в Начес утре по обяд. Ако не се появиш, имаме съдебно разрешение да те арестуваме. Това със сигурност ще впечатли гласоподавателите.

С тези думи двамата излязоха от стаята с маршова стъпка и затръшнаха вратата след себе си.

Марлин се появи късно следобед, както беше обещал. Поръча си кафе, което не докосна. Клийт си поръча ром със сода, а по дъха му се познаваше, че не му е първият за деня.

— Ще се договорим ли за петдесет хиляди долара, Клийт? — попита Марлин, след като дълго време само следеше с очи сервитьорките, които сновяха наоколо.

— Все още мисля.

— Двамата агенти тази сутрин — продължи Марлин — държаха ли се прилично?

Клийт прие това, без да мигне. По никакъв начин не показа, че е изненадан. Всъщност не беше.

— Да, добри момчета — отвърна той. — Предполагам, че това е работа на сенатор Ръд. Той иска Фиск да спечели, защото двамата са от една порода. Естествено, не бива да забравяме, че сенатор Ръд е чичо на щатския прокурор, онзи малоумник, когото назначиха с връзки. Иначе щеше да остане безработен. И така, Ръд се обажда на племенника си, а той се обажда на ФБР, за да ми извият ръцете. Аз се отказвам от изборите и се разсипвам в хвалби за Рон Фиск, който печели съкрушителна победа. Рон Фиск е доволен. Сенатор Ръд е доволен. Едрият бизнес е доволен. Страхотно, нали?

— Горе-долу си прав — съгласи се Марлин. — Но освен това си взел 20 хиляди долара в брой от дилър на наркотици, които не си декларирал. Доста глупаво, но все пак не е краят на света. Няма нещо, което сенаторът да не може да оправи. Ако играеш по нашите правила, вземеш парите и се откажеш като добро момче, никога повече няма да чуеш за ФБР. Случаят ще бъде приключен.

Зачервените очи на Клийт срещнаха сините очи на Марлин.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Ако си стиснем ръцете, можеш да забравиш за срещата утре по обяд в Начес.

— Къде са парите?

— Навън, вдясно. В същия зелен мустанг.

Марлин внимателно остави ключовете от колата на бара. Клийт ги сграбчи и излезе.

29

До изборите оставаха само петнайсет дни, когато Бари Райнхарт получи покана за вечеря във виетнамски ресторант на Блийкър Стрийт. Мистър Трюдо искаше да научи последните новини.

В самолета от Бока Ратоун Бари се наслаждаваше на резултатите от последното проучване. Фиск водеше с шестнайсет пункта и тази преднина нямаше как да се стопи. Проблемът с гей браковете го беше изстрелял с четири пункта напред. Атаките на оръжейното лоби срещу Маккарти добавиха още три. Неубедителното оттегляне на Клийт Коули от предизборната надпревара му осигури още три. Самата кампания също вървеше гладко. Рон Фиск беше енергичен и изпълнителен и спазваше инструкциите на Тони Закари. Разполагаха с предостатъчно пари. Телевизионните им клипове бомбардираха редовно всички канали. Резултатите от материалите, изпращани по пощата, надхвърляха и най-смелите им очаквания. Предизборната кампания беше събрала 320 хиляди долара само от случайни спонсори, притеснени от проблемите с хомосексуалистите и ограничаването на огнестрелните оръжия. Маккарти напрягаше всички сили, за да остане в надпреварата, но изоставаше все повече.

Мистър Трюдо изглеждаше отслабнал и със слънчев загар, а новините го зарадваха неимоверно. Шестнайсетте пункта преднина се превърнаха в основната тема за разговор по време на вечерята. Карл непрекъснато разпитваше Райнхарт за резултатите от проучването. Надеждни ли са? Как са стигнали до тях? Подобни ли са на резултатите от предишни избори, организирани от Бари? Какво трябва да се случи, за да се стопи тази преднина? Има ли друг подобен случай?

Бари едва ли не гарантира изборната победа.

За деветмесечието на годината „Крейн Кемикъл“ отчете ниски продажби и пренебрежима печалба. Компанията беше разтърсена от производствени проблеми в Тексас и Индонезия. Три завода бяха затворени без предупреждение за генерални ремонти. Един завод в Бразилия беше затворен по неизвестни причини, лишавайки от работа две хиляди души. Огромни поръчки не бяха изпълнени. Дългогодишни клиенти се отказаха от тях. Не произвеждаха достатъчно продукция, за да задоволят всички изисквания. Конкурентите им подбиваха цените и завземаха пазарни територии, които доскоро бяха техни. Навсякъде се носеха слухове за мащабни съкращения.

А Карл Трюдо умело дърпаше конците на целия този хаос. Не правеше нищо незаконно, но още преди много години беше усвоил умението да подправя финансовите отчети. Когато някоя от компаниите му се нуждаеше от лоши резултати, той знаеше как да ги осигури. През цялата изминала година „Крейн Кемикъл“ отписваха огромни суми за „научноизследователска дейност“, отделяха необичайно много пари като финансови резерви, теглеха големи кредити, потискаха продажбите, като саботираха производството, раздуваха разходите, продадоха два печеливши клона на компанията и успяха да отблъснат много от клиентите си. И през цялото време Карл старателно „изпускаше“ предостатъчно информация за ставащото към медиите. След обявяването на присъдата „Крейн Кемикъл“ беше непрекъснато в обсега на вниманието на финансовите репортери, така че всяка лоша новина се отразяваше подробно. Разбира се, във всяка статия се описваха и сериозните съдебни проблеми, пред които беше изправена компанията. Няколко пъти дори беше спомената вероятността „Крейн Кемикъл“ да обяви фалит, което също беше внимателно планирано от Карл.

В началото на годината акциите на компанията се търгуваха по 17,00 долара. Девет месеца по-късно вече бяха паднали до 12,50. И когато до изборите останаха само две седмици, Карл Трюдо се приготви за една последна атака срещу съсипаните акции на Крейн Кемикъл Корпорейшън.

Обаждането на Джаред Къртин беше като някаква сбъдната мечта. Уес чу първите му думи и затвори очи. Просто не можеше да бъде истина.

Къртин му обясни, че клиентът му е наредил да провери какви са възможностите за извънсъдебно споразумение по делата в Баумор. „Крейн Кемикъл“ беше в ужасно състояние и докато не се отървеше от съдебните искове, не можеше да се съсредоточи и да разреши останалите си проблеми, за да действа ефективно. Предложението на Къртин беше всички юристи да се съберат в една стая едновременно и да започнат процедурата по споразумението. Щеше да бъде сложно за изпълнение заради големия брой ищци. Щеше да бъде трудно за контролиране, защото имаше толкова много адвокати е различни интереси. Но Къртин настояваше Уес и Мери Грейс да представляват всички адвокати на ищците. Щяха да обсъдят подробностите на първата среща. Времето изведнъж стана много важен фактор. Къртин вече беше запазил една зала в някакъв хотел в Хатисбърг и искаше да започнат срещата в петък и да продължат през уикенда, ако се наложеше.

— Днес е вторник — отбеляза Уес, като стискаше телефонната слушалка толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Да, знам. Както казах, моят клиент няма търпение да започнем да действаме. Може да отнеме седмици или дори месеци, но ние сме готови.

Уес също беше готов. В петък имаше уговорена среща за свидетелски показания под клетва, но това лесно можеше да се отложи.

— Какви ще бъдат правилата? — попита той.

Къртин беше имал предимството да разполага с дълги часове, в които да планира всичко. Уес действаше прибързано, подтикван от шока и вълнението. Освен това Къртин имаше доста по-голям опит от Уес. Няколко пъти в кариерата си беше уреждал колективни искове. Уес все още мечтаеше за първия си подобен удар.

— Ще изпратя писмо до адвокатите на всички ищци срещу „Крейн Кемикъл“, за които знам — обясни му Къртин. — Прегледай списъка, за да видиш дали не съм пропуснал някого. Както знаеш, непрекъснато се появяват нови. Всички адвокати са поканени, но най-лесният начин да се провали едно заседание за извънсъдебно споразумение е да им дадеш думата. Само ти и Мери Грейс ще говорите от името на ищците. Аз ще представлявам „Крейн Кемикъл“. Първото предизвикателство ще бъде да установим имената на всички, които искат да подадат някакъв иск. По нашите списъци те са около шестстотин — от мъртъвци до хора, на които им тече кръв от носа. В писмото си моля адвокатите да съобщят имената на всичките си клиенти, независимо дали вече са подали иск. Щом разберем кои са всички онези, които очакват да получат парче от тортата, следващото предизвикателство ще бъде да определим исканията им. За разлика от мащабните извънсъдебни споразумения, в които има по десет хиляди ищци, в нашия случай ще работим по-лесно, защото можем да говорим за индивидуални искания. Според последните ни проучвания имаме 68 мъртъвци и 143 болни, които вероятно ще умрат, а останалите страдат от различни заболявания, които не са животозастрашаващи.

Къртин отмяташе числата като военен кореспондент, който прави репортаж от бойното поле. Уес не можа да сдържи гримасата си и за пореден път си пожела нещо ужасно да сполети „Крейн Кемикъл“.

— Както и да е, ще започнем проверка на тези числа. Целта ни е да се разберем какъв ще бъде окончателният брой на ищците и да го сравним със сумата, която моят клиент е готов да похарчи.

— И каква е тази сума? — попита Уес и невесело се засмя.

— Не сега, Уес. Може би по-късно ще ти кажа. В писмото съм помолил всички адвокати да попълнят стандартен формуляр за всеки от клиентите си. Ако успеем да съберем всички формуляри преди петък, ще започнем добре. Ще доведа цял екип, Уес. Моите помощници, експерти, счетоводители, дори някой влиятелен представител на „Крейн Кемикъл“. И, разбира се, обичайният екип от застрахователните компании. Най-вероятно ще трябва да резервираш голяма стая за твоите хора.

„С какво да я резервирам?“ — едва не попита Уес на глас. Къртин със сигурност знаеше за фалита, който бяха обявили.

— Добра идея — съгласи се той.

— И още нещо, Уес. Моят клиент отдава голямо значение на дискретността. Няма никаква причина това да излиза наяве. Ако се разбере нещо, ищците, адвокатите им и цял Баумор ще започнат да говорят. А какво ще стане, ако преговорите се провалят? Нека засега да не го разгласяваме.

— Естествено — съгласи се Уес.

Последното беше пълен абсурд. Все пак Къртин се канеше да изпрати писмото си до не по-малко от двайсет различни адвокатски фирми. Дори Бейб от кафенето в Баумор щеше да научи за срещата още преди да е започнала да сервира обяд.

На следващата сутрин в „Уолстрийт Джърнъл“ излезе статия на първа страница за началото на процес за уреждане на съдебно споразумение, започнат от „Крейн Кемикъл“. Анонимен източник, който работеше за компанията, потвърди истинността на слуховете. Анализаторите веднага се включиха с различни мнения, но като цяло ходът беше определен като положителен за компанията. Мащабните извънсъдебни споразумения можеха да се договорят. Отговорността си имаше цена. На Уолстрийт разбираха от числа и мразеха непредвидимостта. Историята познаваше много случаи на съсипани компании, които успяваха да осигурят финансовото си бъдеще с мащабни извънсъдебни споразумения, защото, въпреки че излизаха толкова скъпо, те ги предпазваха от по-нататъшно съдебно преследване.

Акциите на „Крейн Кемикъл“ стартираха на 12,75 долара, търгуваха се активно и бързо поскъпнаха с 2,75 долара.

В сряда следобед в кантората „Пейтън и Пейтън“, както и в много други кантори, телефоните не спираха да звънят. Слуховете за извънсъдебно споразумение се разпространяваха със светкавична бързина от уста на уста и по интернет.

Дени От също се обади, за да говори с Мери Грейс. Част от жителите на Пайн Гроув се бяха събрали в църквата, за да се молят заедно, да обменят клюки и да чакат да се случи чудо. Според пастора настроението им беше като на бдение. Разбира се, вече се носеха различни слухове. Според някои извънсъдебното споразумение вече беше уредено и парите бяха на път. Според други споразумението щеше да бъде подписано в петък, което беше съвсем сигурно. Трети смятаха, че все още няма никакво споразумение, а адвокатите просто се събират на среща. Мери Грейс обясни на Дени точно какво става и го помоли да разпространи истината. Скоро стана ясно, че тя или Уес ще трябва да се отбият в църквата, за да се срещнат с клиентите си.

В кафене „Бейб“ също беше пълно с въодушевени любители на кафето, които очакваха да чуят последните новини. Дали „Крейн Кемикъл“ щяха да бъдат принудени да почистят токсичните си ями? Посетител, който твърдеше, че знае всичко по въпроса, отговори, че това ще бъде включено в условията на извънсъдебното споразумение. А какво ще бъде обезщетението за смъртните случаи? Някой беше чул, че става въпрос за 5 милиона долара на човек. Разразиха се спорове. Веднага се появиха специалисти, но мнението им не беше авторитетно.

Ф. Клайд Хардин пристигна от кантората си и веднага стана център на внимание. Мнозина местни жители се бяха присмивали на колективния иск, заведен от него, и бяха твърдели, че просто иска да се възползва от успеха на семейство Пейтън, насърчаван от алчните си клиенти. Двамата с неговия приятел Стърлинг Бинц от Филаделфия бяха съставили колективен иск от името на триста „тежко и неизлечимо пострадали“ ищци. Откакто го бяха завели през януари, не се бе случило нищо. Но сега положението на Ф. Клайд Хардин рязко се подобри. Всяко извънсъдебно споразумение със сигурност щеше да включва и „неговите хора“. Той също щеше да бъде поканен на преговорите в петък, както обясни на притихналата публика. Щеше да седи рамо до рамо с Уес и Мери Грейс Пейтън.

Джанет Бейкър беше на работа зад щанда в магазин в южната част на Баумор, когато Мери Грейс се обади да й съобщи новината.

— Не бързай да се радваш — предупреди я строго адвокатката й. — Може да продължи дълго, а вероятността изобщо да се стигне до извънсъдебно споразумение не е много голяма.

Джанет искаше да зададе толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне. Мери Грейс й каза, че в седем вечерта ще бъде в църквата в Пайн Гроув, за да обсъди въпроса подробно с всичките си клиенти. Джанет също обеща да дойде.

Делото на Джанет Бейкър, с вече обявената присъда от 41 милиона долара, щеше да бъде първото на масата за преговори.

Новината за извънсъдебното споразумение се оказа прекалено голяма за Баумор. В малките офиси в центъра, секретарките, брокерите на недвижими имоти и застрахователите не говореха за нищо друго. Ленивото движение на хора по главната улица рязко спря, защото приятелите и съседите не можеха да се разминат, без да спрат и да обменят последните слухове. Служителите в съда на окръг Кеъри събираха слуховете, коригираха ги, разкрасяваха някои и съкращаваха други, а после ги предаваха нататък. Учителите се събираха в учителските стаи и разменяха последните новини. Пайн Гроув не беше единствената църква, където се събраха вярващи и обнадеждени хора, за да се помолят и да потърсят съвет. Много пастори в града прекараха целия следобед на телефона в разговори с различни жертви на „Крейн Кемикъл“.

Едно извънсъдебно споразумение щеше да затвори най-грозната глава в историята на града и да отвори нова. Притокът на средства щеше да компенсира пострадалите. Парите щяха да се похарчат в окръга и да дадат тласък на замиращата му икономика. „Крейн Кемикъл“ със сигурност щяха да бъдат принудени да отстранят замърсяването, след което водата може би отново щеше да стане безопасна за хората. Баумор с чиста вода — това беше като мечта, в която беше почти невъзможно да повярваш. Хората най-сетне щяха да забравят грозния прякор „Тумор“.

Извънсъдебното споразумение щеше да бъде най-бързият и окончателен край на кошмара. Никой в града не искаше продължителен и грозен съдебен процес. Никой не искаше да бъде подложен на това, което беше преживяла Джанет Бейкър.

Нат Лестър тормозеше редакторите и репортерите от вестниците вече цял месец. Беше побеснял от лъжливата информация, която заля южната част на щата Мисисипи, и беше още по-ядосан на редакторите, че не протестираха срещу нея. Беше съставил доклад, в който анализираше кампанията на Рон Фиск — в пресата, по пощата, по радиото, интернет и по телевизията — и посочваше всяка лъжа, полуистина и манипулирано твърдение. Беше изчислил на базата на пощенските и рекламните тарифи парите, които се изливаха в предизборната кампания на Фиск. Според него общата сума възлизаше поне на 3 милиона долара, повечето от които идваха от компании и лица извън щата Мисисипи. Но нямаше как да го докаже преди изборите. Докладът му беше изпратен по електронната поща и по куриери до всеки вестник в избирателния регион, последван от агресивни обаждания по телефона. Нат Лестър допълваше доклада всеки ден, изпращаше го отново и пак звънеше по телефона. И най-сетне всичко това даде резултат.

За негово удивление и дълбоко удовлетворение трите най-големи вестника в региона го уведомиха — поотделно и неофициално, разбира се, — че планират да публикуват яростни редакционни статии срещу предизборната кампания на Рон Фиск в предстоящите си неделни издания.

Късметът на Нат не свърши дотук. Въпросът за гей браковете привлече вниманието на „Ню Йорк Таймс“ и в Джаксън пристигна един репортер, за да го проучи на място. Казваше се Гилбърт и скоро се озова в предизборния щаб на Маккарти, където Нат му разказа всичко, макар и неофициално. Даде на Гилбърт и телефонните номера на двамата студенти по право, които следяха Майърчек и Спано.

Също неофициално студентите разказаха на Гилбърт всичко, което бяха научили, и му показаха доклада си. Бяха прекарали в Чикаго четири дни, през които бяха научили доста. Бяха се запознали с Майърчек в неговия бар близо до Евънстън и му бяха казали, че наскоро са пристигнали в града и си търсят приятели. Бяха прекарали дълги часове в заведението му, където се бяха напивали с редовните клиенти, и нито веднъж не бяха чули някой да споменава нещо за съдебен процес в щата Мисисипи. На снимките, публикувани във вестника в Джаксън, Майърчек беше с руса коса и смешни очила. В Чикаго косата му беше по-тъмна и той не носеше очила. Дори се бяха снимали с него за спомен. Колкото до Спано, бяха посетили дизайнерското студио, където той работеше като консултант на купувачи на по-евтини жилища. Там се престориха, че наскоро са се нанесли в стара сграда наблизо, и прекараха два часа с него. Спано забеляза акцента им и в някакъв момент от разговора ги попита откъде са. Когато отговориха, че са от Джаксън, щата Мисисипи, той не реагира.

— Ходил ли си там? — беше го попитал единият.

— Минавал съм няколко пъти — беше отвърнал Спано.

А се предполагаше, че е регистриран гласоподавател с шофьорска книжка от Мисисипи и настоящ ищец пред Върховния съд на този щат. Макар че Спано нито веднъж не се беше появил в бара на Майърчек, двамата, изглежда, наистина бяха двойка. Живееха на един и същ адрес в малка къща на Кларк Стрийт.

Студентите по право бяха продължили да звънят и да ходят до почти празния апартамент в Джаксън без никакъв резултат. Четирийсет и един дена по-рано, докато чукаха на вратата, бяха пуснали рекламна брошура в процеп до бравата. Брошурата си стоеше там, което означаваше, че никой не е отварял вратата. Старият сааб също не беше помръднал от мястото си. Една от гумите му беше спаднала.

Историята силно заинтригува Гилбърт и той се зае да я провери. Опитът за сключване на брак в щата Мисисипи наистина приличаше на циничен ход с единствената цел въпросът за гей браковете да попадне в центъра на предизборната надпревара между Маккарти и Фиск, от което губеше единствено Маккарти.

Гилбърт се зае да тормози радикалния адвокат, който представляваше Майърчек и Спано, но не стигна доникъде. В продължение на два дни се опитваше да се свърже и с Тони Закари, но не постигна нищо. Всичките му обаждания до Рон Фиск и неговия предизборен щаб също останаха без отговор. Успя да се свърже с Майърчек и Спано, но и двамата набързо приключиха разговора, когато той ги притисна за връзките им с щата Мисисипи. Затова репортерът взе няколко подбрани цитата от Нат Лестър и лично провери фактите, които му бяха съобщили студентите.

С това завърши материала си и го изпрати в редакцията.

30

Първата битка беше за това кого изобщо да допуснат в заседателната зала. От страната на защитата Джаред Къртин строго контролираше своя батальон, така че нямаше никакви проблеми. Битката беше от другата страна.

Стърлинг Бинц пристигна по-рано, и то доста шумно, придружаван от цяла група млади мъже, някои от които приличаха на адвокати, а други — на биячи. Твърдеше, че представлява повече от половината жертви в Баумор и следователно заслужава водеща роля в преговорите. Говореше бързо, носово и с подчертано северняшки акцент, чужд на жителите на Мисисипи, така че всички незабавно го намразиха. Уес успя да го накара да се успокои, но само за малко. Клайд Хардин се беше скрил в ъгъла, където дъвчеше сандвич, забавляваше се със споровете и се молеше бързо да стигнат до извънсъдебно споразумение. От данъчната служба вече бяха започнали да му изпращат препоръчани писма.

После пристигна един адвокат от Мелбърн Бийч, щата Флорида, който беше звезда от национална величина. Беше придружаван от помощниците си и веднага се включи в дебата. Той също твърдеше, че представлява стотици жертви, и тъй като беше ветеран в мащабните извънсъдебни споразумения, според него именно той трябваше да води преговорите от името на ищците.

Двамата адвокати веднага си отправиха взаимни обвинения в кражба на клиенти.

Освен тях имаше представители на още седемнайсет адвокатски фирми, които се бореха за позиции. Някои бяха надеждни кантори с добра репутация, но повечето бяха провинциални адвокати, които случайно бяха попаднали на някой случай от Баумор.

Атмосферата се бе разгорещила часове преди началото на срещата, а след като всички повишиха тон, вероятността скоро да си разменят и първите удари стана съвсем реална. Когато започнаха да си крещят, Джаред Къртин вежливо взе думата и обяви, че Уес и Мери Грейс Пейтън решават кой къде ще седи. Ако някой имаше проблем с това, тогава Джаред Къртин, неговият клиент и неговата застрахователна компания просто щяха да си тръгнат с парите. Тези думи накараха всички да млъкнат.

После обаче се наложи да обсъдят въпроса за журналистите. Бяха дошли поне трима репортери, за да отразят „тайната“ среща, и когато ги помолиха да напуснат, те не проявиха никакво желание да го направят. За щастие, Къртин се беше погрижил да осигури въоръжена охрана. В крайна сметка репортерите бяха изведени от хотела.

Къртин беше предложил да наеме на свои разноски и посредник — обективно лице, специалист по право и извънсъдебни споразумения. Уес се беше съгласил с предложението и Къртин беше намерил един пенсиониран федерален съдия от Форт Уърт, който работеше почасово като посредник. След като адвокатите се успокоиха, съдия Розентал мълчаливо пое контрола над срещата. Отне му цял час, докато се споразумеят кой къде да седне. Той щеше да седи в единия край на дългата маса. Вдясно от него, по средата на масата, щеше да седне мистър Къртин, а от двете му страни щяха да седнат неговите партньори, сътрудници, Франк Съли от Хатисбърг, двама представители на „Крейн Кемикъл“ и един на застрахователната компания. От страната на защитата бяха общо единайсет души, а зад тях — още двайсет.

От лявата страна на съдията, по средата на масата, точно срещу Джаред Къртин, седнаха семейство Пейтън. При тях седна и Джим Маккей, адвокат от Хатисбърг, който представляваше жертвите на четири смъртни случая от Баумор. Маккей беше натрупал цяло състояние от делата срещу един от най-големите производители на лекарства за отслабване и беше участвал в няколко подобни срещи за извънсъдебни споразумения. До него седна адвокат от Гълфпорт с подобен опит. На останалите столове се настаниха различни адвокати от щата Мисисипи, които представляваха жертви от Баумор. Момчетата с колективния иск останаха по-назад. Стърлинг Бинц шумно изрази възраженията си срещу мястото, на което го бяха настанили, но Уес ядосано му заяви да млъкне. Биячите реагираха остро, но Джаред Къртин обяви, че колективните искове са с най-нисък приоритет в списъка на „Крейн Кемикъл“ и че ако Бинц се надява да получи и един цент, трябва да пази тишина и да не се меси.

— Тук не е Филаделфия — обади се съдия Розентал. — Това бодигардове ли са или адвокати?

— И двете — сряза го Бинц.

— Дръжте ги по-изкъсо.

Бинц седна, като мърмореше и ругаеше под носа си.

Беше едва 10:00 ч. сутринта, а Уес вече беше изтощен. За сметка на това съпругата му беше готова да започне.

През следващите три часа адвокатите се занимаваха единствено с документацията. Съдия Розентал ръководеше процедурата. Вадеха се резюмета, които веднага се ксерокопираха в съседната стая, за да бъдат разгледани от всички присъстващи и да бъдат категоризирани според системата, която съдията беше създал намясто: смъртните случаи бяха I категория, потвърдените ракови диагнози попадаха във II категория, а всички останали — в III категория.

Първото патово положение настъпи, когато Мери Грейс обяви, че случаят на Джанет Бейкър трябва да бъде разгледан с приоритет и тя да получи повече пари, защото действително беше стигнала до съдебен процес. Един от адвокатите попита:

— Защо нейният случай да струва повече, отколкото другите смъртни случаи?

— Защото стигна до съда — изстреля Мери Грейс и го изгледа сурово.

Иначе казано, адвокатите на Бейкър бяха проявили куража да атакуват „Крейн Кемикъл“, докато останалите адвокати бяха предпочели да стоят настрана и да гледат какво ще стане. Няколко месеца преди делото семейство Пейтън се бяха свързали с поне петима от присъстващите адвокати, включително и с Маккей, и бяха стигнали дотам да ги молят за помощ. Всички им бяха отказали.

— Приемаме, че случаят „Бейкър“ струва повече — съгласи се Джаред Къртин. — Честно казано, просто няма как да пренебрегна присъда за четирийсет и един милиона долара.

За пръв път от години насам Мери Грейс искрено му се усмихна. Ако имаше възможност, щеше да го прегърне.

В един часа направиха двучасова пауза за обяд. Семейство Пейтън и Джим Маккей се скриха в един ъгъл на ресторанта в хотела и се опитаха да анализират резултатите от срещата до този момент. От самото начало ги измъчваха въпроси за действителните намерения на „Крейн Кемикъл“. Наистина ли искаха да постигнат извънсъдебно споразумение? Или просто това бе някакъв номер в името на собствените им интереси? Фактът, че националните бизнес вестници знаеха толкова много за тайната среща, засилваше подозренията на адвокатите. От друга страна, поне до този момент мистър Къртин създаваше впечатление за човек със сериозна мисия. А хората от „Крейн Кемикъл“ и застрахователите не се усмихнаха нито веднъж, което вероятно беше знак, че се канят да се разделят с част от парите си.

В 3:00 ч. следобед в Ню Йорк Карл Трюдо внимателно пусна слуха, че преговорите в Мисисипи вървят добре. „Крейн Кемикъл“ бяха оптимисти, че ще стигнат до извънсъдебно споразумение.

При затварянето на борсата за уикенда акциите им вече се продаваха за 16,50 долара — бяха поскъпнали с 4 долара.

В 3:00 ч. следобед в Хатисбърг преговарящите отново заеха местата си и съдия Розентал даде ход на обработването на документацията. Три часа по-късно бяха приключили с първоначалното преброяване. На масата имаше искове от общо 704 души. Шейсет и осем от тях бяха починали от рак и семействата им обвиняваха за това „Крейн Кемикъл“. Сто четирийсет и трима страдаха от ракови заболявания. Останалите имаха разнообразни заболявания и оплаквания, за които твърдяха, че са причинени от замърсената питейна вода в Баумор.

Съдия Розентал поздрави и двете страни за тежкия, но продуктивен работен ден и насрочи следващата им среща за девет часа сутринта в събота.

Уес и Мери Грейс отидоха направо в кантората, за да докладват. Шърман също беше прекарал целия ден в заседателната зала и имаше какво да сподели. Тримата се съгласиха, че Джаред Къртин наистина се е върнал в Хатисбърг, с цел да постигне извънсъдебно споразумение по исковете от Баумор, и клиентът му, изглежда, го подкрепяше в това начинание. Уес ги предупреди, че е твърде рано да празнуват. Първия ден просто бяха успели да определят всички страни. На масата все още не беше сложен нито един долар.

Мак и Лайза ги помолиха да идат на кино. По средата на прожекцията в осем Уес започна да клюма. Мери Грейс гледаше екрана, без да го вижда, дъвчеше пуканки и мислено пресмяташе числа, свързани с медицински разходи, болка и страдание, загуба на брачни партньори, загуба на приходи в семейния бюджет, загуба на всичко. Засега все още не смееше да пресмята хонорарите на адвокатите.

В събота сутринта около масата се виждаха по-малко костюми и вратовръзки. Дори съдия Розентал беше облечен по-спортно, с черна трикотажна риза и сако. Когато неспокойните адвокати най-сетне заеха местата си и млъкнаха, той откри срещата с тържествен глас, с който сигурно беше председателствал много съдебни процеси.

— Предлагам да започнем със смъртните случаи и да ги проверим един по един.

От гледна точка на евентуалното извънсъдебно споразумение всички смъртни случаи бяха различни. Децата струваха много по-малко от възрастните, защото нямаха професионална биография и доходи. Младите бащи бяха най-скъпи, защото се пресмятаха загубите от всичките им бъдещи заплати. Някои от мъртвите бяха страдали в продължение на години, други си бяха отишли бързо. Всички имаха различни медицински разходи. Съдия Розентал предложи друга скала за оценяване, която също беше произволна, но поне щеше да им позволи да започнат отнякъде. Според нея най-скъпите случаи щяха да бъдат оценявани с 5, а най-евтините (децата) — с 1. На няколко пъти се налагаше да обявява пауза, за да успокои присъстващите адвокати на ищците, които имаха различни възражения срещу тази система. Когато най-сетне всички се съгласиха с нея, започнаха с Джанет Бейкър. Тя получи оценка 10. Следващият случай беше на петдесет и четири годишна жена, която беше работила на смени в пекарна и беше починала след битка с левкемия, продължила три години. Тя получи оценка 3.

Докато напредваха със списъка, всеки адвокат имаше възможност да представи своя индивидуален случай и да пледира за получаването на по-висока оценка. През цялото време Джаред Къртин не подсказа по никакъв начин каква е сумата, която е упълномощен да плати за всеки смъртен случай. Мери Грейс не откъсваше очи от него, докато другите адвокати разговаряха помежду си. Лицето и жестовете му не издаваха нищо друго, освен дълбока концентрация.

В 2:30 ч. приключиха с I категория и продължиха с по-дългия списък от жертви, които все още бяха сред живите, но се бореха с рака. Оценката на техните случаи беше по-сложна. Никой не можеше да определи още колко ще живеят или колко ще страдат. Никой не можеше да предвиди вероятността от фатален край. Някои от тях щяха да извадят късмет, да се преборят с рака и да оживеят. Дискусията се разпадна на отделни разгорещени спорове и понякога се случваше дори съдия Розентал да се обърка и да не може да предложи разумен компромис. С напредването на времето Джаред Къртин започна да проявява признаци на напрежение и досада.

Вече наближаваше 7:00 ч. вечерта и работният ден милостиво отиваше към края си, когато Стърлинг Бинц не успя да се сдържи повече. Той се приближи до масата откъм далечния край, срещу съдия Розентал, и грубо обяви:

— Не знам още колко ще изтърпя да седя и да гледам това упражнение. Тук съм от два дни, а все още не съм получил възможност да се изкажа. Което, разбира се, означава, че моите клиенти са пренебрегнати. Стига толкова. Представлявам колективен иск от над триста жертви, а вие, изглежда, сте твърдо решени да не им обръщате внимание.

Уес понечи да отговори, но размисли. Нека да си приказва. И бездруго всеки момент щяха да свършат.

— Вие ще обърнете внимание на моите клиенти! — извика Бинц и всички притихнаха.

В гласа му имаше налудничава нотка; още по-ясна бе тя в погледа му и вероятно беше най-добре да го оставят да се изкаже, за да изпусне парата.

— Клиентите ми са преживели големи страдания и продължават да страдат. А вие изобщо не се интересувате от тях. Не мога да стоя тук вечно. Утре следобед трябва да съм в Сан Франциско за друго извънсъдебно споразумение. Завел съм колективен иск срещу слабителните лекарства на компанията „Шмелцер“ от името на осем хиляди души. И тъй като всички тук, изглежда, нямат нищо против да си бъбрят за всякакви други неща освен за пари, нека аз да ви кажа какво искам.

Това ги накара да му обърнат внимание. Джаред Къртин и момчетата с парите изправиха рамене и се заслушаха по-внимателно. Мери Грейс не изпускаше Къртин от поглед. Ако този откачалник Бинц наистина хвърлеше някаква сума на масата, тя искаше да види реакцията на техният противник.

— Отказвам да сключа споразумение за моите случаи за по-малко от сто хиляди долара на човек — обяви Бинц със злобна усмивка. — Може би и повече, в зависимост от клиента.

Лицето на Къртин беше застинало като маска, но то почти винаги изглеждаше така. Един от съдружниците му поклати глава, а друг не успя да сдържи една глуповата усмивка. Двамата представители от „Крейн Кемикъл“ се намръщиха и се размърдаха на местата си, което очевидно беше знак, че смятат искането за абсурдно.

Докато идеята за 30 милиона долара обезщетение обикаляше залата, Уес направи една проста сметка. Бинц вероятно щеше да прибере една трета от сумата, щеше да подхвърли няколко трохи на Ф. Клайд Хардин и да продължи със следващия колективен иск, с който пак да удари джакпота.

Клайд се криеше в ъгъла — на едно и също място от два дни насам. Картонената чаша в ръката му беше пълна с портокалов сок, натрошен лед и сто грама водка. Все пак беше почти седем вечерта, при това в събота. Изчислението беше толкова просто, че можеше да го направи и насън. Неговият дял беше на стойност 5 процента от общата сума, значи общо 500 хиляди според разумната схема, току-що предложена толкова дръзко от неговия колега. Освен това, според договорката им Клайд трябваше да получи и по още 500 долара на клиент и тъй като имаха триста клиенти, вече трябваше да е получил 150 хиляди долара. Но той не беше. Бинц му беше платил около една трета от тази сума и не проявяваше желание да обсъжда останалото. Винаги беше много зает и не отговаряше на телефонните му обаждания. Но нямаше съмнение, че ще спази своята част от уговорката.

Клайд отпи голяма глътка от чашата си, докато думите на Бинц отекваха в заседателната зала.

— Няма да си тръгнем с трохи — продължи заплашително Бинц. — В някакъв момент от преговорите, и то колкото по-рано, толкова по-добре, искам моите случаи също да бъдат обсъдени.

— Утре сутринта в девет — излая изведнъж съдия Розентал. — Закривам заседанието.

Заглавието на уводната статия в неделното издание на всекидневника на Джаксън „Клариън-Леджър“ гласеше: ЖАЛКА КАМПАНИЯ. Редакторите бяха използвали доклада на Нат Лестър, за да заклеймят непочтената предизборна кампания на Рон Фиск. Обвиняваха го, че е получил милиони от едрия бизнес, които е използвал, за да заблуди избирателите. Клиповете му бяха пълни с полуистини и твърдения, извадени от контекста. Най-голямото му оръжие беше страхът от хомосексуалистите, от контрола върху оръжията и сексуалното насилие. Обвиняваха го, че произволно е обявил Шийла Маккарти за „либерал“, докато професионалната й биография, проучена от редакторите, показваше съвсем умерена позиция. Статията нападаше Фиск, защото е обещал да гласува по един или друг начин по дела, които все още не са разглеждани във Върховния съд.

Освен това уводната статия на вестника осъждаше и целия изборен процес. И двамата кандидати набираха и харчеха толкова много средства, че способността им впоследствие да вземат обективни решения беше застрашена. Как беше възможно Шийла Маккарти, която до този момент беше получила над 1,5 милиона долара от адвокатите, да забрави за този факт, когато същите тези адвокати се явят пред Върховния съд?

Статията завършваше с призив да се отменят изборите за съдии и те да се назначават единствено на базата на професионалните им качества от безпристрастна комисия.

Всекидневникът „Сън Хералд“, който излизаше в Билокси, беше още по-остър. Обвиняваха кампанията на Фиск в откровена измама, като даваха пример с писмата за Даръл Сакет. Сакет беше мъртъв. Следователно не можеше да се твърди, че е на свобода и си търси нови жертви. Беше мъртъв от четири години и Нат Лестър го беше узнал с помощта на няколко телефонни обаждания.

„Хатисбърг Америкън“ приканваше предизборния щаб на Фиск да изтегли нападателните и подвеждащите клипове и да разкрие преди деня на изборите колко средства е набрал от представители на едрия бизнес извън щата Мисисипи. Вестникът се обръщаше и към двамата кандидати с настояването да не прилагат мръсни трикове и да зачитат достойнството на Върховния съд.

На трета страница в „Ню Йорк Таймс“ беше публикуван материалът на Гилбърт, илюстриран със снимки на Майърчек и Спано, както и на Фиск и Маккарти. Статията проследяваше историята на предизборната кампания, а после разказваше по-подробно за проблема с гей браковете, който беше изкуствено създаден и включен в кампанията чрез двамата мъже от щата Илинойс. Гилбърт беше събрал подробни доказателства, че и двамата отдавна живеят в Чикаго и практически нямат никакви връзки с щата Мисисипи. Авторът на статията не посочваше, че двамата са използвани от представители на консервативните политически среди, за да саботират Маккарти. Нямаше нужда да го прави. Най-важното беше оставено за последния абзац от статията. Нат Лестър беше цитиран да казва: „Двамата мъже са просто марионетки, използвани от Рон Фиск и неговите поддръжници, за да създадат несъществуващ проблем. Целта им е да разпалят страстите на консервативните християни и да ги подкарат към урните в изборния ден.“

Рон и Дорийн Фиск седяха на масата в кухнята, забравили за сутрешното си кафе, препрочитаха уводната статия на всекидневника от Джаксън и кипяха от гняв. Досега кампанията течеше толкова гладко. Те водеха според всички проучвания. До изборите оставаха само девет дни и победата изглеждаше сигурна. В такъв случай защо Рон изведнъж беше описан като „измамник“ и „безчестен“ от най-големия вестник в щата Мисисипи? Беше болезнена, унизителна плесница, която изобщо не бяха очаквали. И със сигурност не я заслужаваха. Те бяха честни, достойни, безупречни християни. Защо им се случваше това?

Телефонът звънна и Рон сграбчи слушалката. Умореният глас на Тони каза:

— Прочете ли вестника от Джаксън?

— Да, в момента го четем.

— А видя ли вестника от Хатисбърг и „Сън Хералд“?

— Не. Защо?

— А „Ню Йорк Таймс“?

— Не.

— Погледни ги в интернет. Обади ми се след един час.

— Толкова ли е зле?

— Да.

Двамата продължиха да четат статиите в интернет и да се ядосват още цял час, а след това решиха да не ходят на църква. Рон се чувстваше предаден и унизен и нямаше никакво желание да излиза. Според последните проучвания, проведени от техния анализатор в Атланта, той водеше убедително. Но от тази сутрин вече си мислеше, че поражението му е сигурно. Нито един кандидат нямаше да оцелее след такъв побой. Рон обвиняваше либералната преса. Обвиняваше и Тони Закари и хората, които ръководеха кампанията. И най-вече самия себе си за това, че е бил толкова наивен. Защо се беше доверил на хора, които почти не познаваше?

Дорийн се опита да го убеди, че не е виновен. Беше се посветил с такава енергия на кампанията, че нямаше време да следи всичко останало. Всяка кампания е хаотична. Никой не е способен да следи действията на всички служители и доброволци.

Рон реши да си го изкара на Тони в един дълъг и напрегнат телефонен разговор.

— Ти ме унизи — обвини го Рон. — Изложи мен и семейството ми до такава степен, че не искам да излизам от къщи. Мисля да се откажа.

— Не можеш да се откажеш, Рон — отвърна Тони, като се опитваше да не се поддава на паниката и да успокои своето момче. — Вече си инвестирал толкова много!

— Точно това е проблемът, Тони. Позволих ви да наберете прекалено много средства, а вие не можете да ги управлявате както трябва. Искам веднага да спрете всички телевизионни клипове.

— Невъзможно е, Рон. Вече са пуснати по каналния ред.

— Значи не мога да контролирам собствената си кампания? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не е толкова просто.

— Не смея да изляза от къщи, Тони. Изтеглете веднага всичко. Аз ще се обадя лично на главните редактори на вестниците. Искам да призная грешките си.

— Престани, Рон.

— Аз съм шефът, Тони. Това е моята кампания.

— Да, и ти ще спечелиш. Остават само девет дни. Не можеш да се провалиш сега.

— Знаеше ли, че Даръл Сакет е мъртъв?

— Ами, не мога да…

— Отговори на въпроса ми, Тони. Знаеше ли, че е мъртъв?

— Не съм сигурен.

— Значи си знаел, че е мъртъв, но съзнателно си пуснал подвеждащ клип?

— Не, аз…

— Ти си уволнен, Тони. Ти си уволнен, а аз се отказвам.

— Не действай прибързано, Рон. Успокой се.

— Уволнен си.

— Ще дойда до един час.

— Точно така, Тони. Ела по най-бързия начин, но междувременно си уволнен.

— Тръгвам веднага. Не предприемай нищо, докато не дойда.

— Веднага ще се обадя в редакциите на вестниците.

— Недей, Рон. Моля те. Изчакай да дойда.

В неделя сутринта на адвокатите не им остана време да четат вестници. Към осем часа вече се събираха в хотела, защото със сигурност им предстоеше най-важният ден от срещата.

Джаред Къртин не беше показал с колко време за преговори разполага, преди да се върне в Атланта, но всички се надяваха първият рунд да приключи в неделя следобед. С изключение на предложението на Стърлинг Бинц за 30 милиона предишната вечер, никой не беше споменавал за пари. В неделя това трябваше да се промени. Уес и Мери Грейс бяха твърдо решени да не си тръгват от хотела без приблизителна представа за колко ще бъдат оценени случаите от I и II категория.

До 8:30 ч. пристигнаха всички адвокати на тъжителите. Повечето стояха на малки групички и разговаряха помежду си, но никой не обръщаше внимание на Стърлинг Бинц, който им отговаряше със същото. Антуражът му продължаваше да го следва навсякъде. Той не разговаряше дори с другия адвокат от Мелбърн Бийч, който беше завел колективен иск.

Съдия Розентал пристигна в 8:45 ч. и направи забележка, че всички от страната на защитата отсъстват.

Адвокатите едва сега го забелязаха. Срещу тях не седеше абсолютно никой. Уес набра мобилния номер на Джаред Къртин, но се включи гласовата поща.

— Нали се разбрахме за девет часа сутринта? — попита Розентал пет минути преди девет.

Всички единодушно се съгласиха, че наистина са се разбрали за девет. Продължиха да чакат, но времето изведнъж започна да тече много по-бавно.

В 9:02 ч. в залата влезе Франк Съли, местният адвокат на „Крейн Кемикъл“, и плахо и притеснено обяви:

— Моят клиент взе решение да прекъсне преговорите до второ нареждане. Много съжалявам за неудобството.

— Къде е Джаред Къртин? — попита настоятелно съдия Розентал.

— В момента лети обратно за Атланта.

— Кога вашият клиент взе това решение?

— Не знам. Уведомиха ме преди един час. Много съжалявам, господин съдия. И се извинявам на всички присъстващи.

Залата сякаш се наклони настрани под тежестта на този внезапен обрат. Адвокатите, които бяха като замаяни от перспективата най-сетне да получат своето парче от тортата, изпуснаха химикалките и моливите си и си размениха отчаяни и объркани погледи. Чуха се тежки въздишки. Промърмориха се ругатни. Раменете увиснаха. На всички им се искаше да хвърлят нещо по Съли, но той беше просто местният адвокат на „Крейн Кемикъл“ и присъстващите отдавна бяха разбрали, че няма никакво влияние в компанията.

Ф. Клайд Хардин избърса потта от челото си и храбро се опита да не повърне.

Всички изведнъж изпитаха неудържимо желание да изчезнат оттам. Беше непоносимо да седят и да гледат празните столове срещу себе си, на които до вчера седяха хората, които можеха да ги направят богати. Адвокатите сграбчиха купищата документи, натъпкаха ги по куфарчетата си и набързо се сбогуваха.

Докато караха към апартамента си, Уес и Мери Грейс не размениха нито дума.

31

В понеделник сутринта „Уолстрийт Джърнъл“ пръв съобщи за провалените преговори за извънсъдебно споразумение в Хатисбърг. Статията беше на втора страница и беше написана от репортер, който разполагаше с много надеждни източници в „Крейн Кемикъл“, единият от които обвиняваше адвокатите на ищците за провала. „Исканията им просто не бяха реалистични. Отидохме с добри намерения, но не постигнахме нищо.“ Друг анонимен източник беше цитиран да казва: „Положението е безнадеждно. Заради онази присъда всеки адвокат си мисли, че неговият случай също струва четирийсет милиона долара.“ Мистър Уотс, изпълнителният директор на „Крейн Кемикъл“, беше заявил следното: „Много сме разочаровани. Искахме да приключим със съдебните процеси и да продължим напред. Сега обаче бъдещето ни изглежда доста несигурно.“

Карл Трюдо прочете вкъщи статията в интернет в 4:30 ч. сутринта. Засмя се и потърка ръце в очакване на една доходоносна седмица.

Уес продължи да звъни в кантората на Джаред Къртин през цялата сутрин, но големият шеф беше на път и нямаше начин да се свържат с него. Мобилният му телефон беше включен на гласова поща. В крайна сметка секретарката му започна да се държи грубо, както впрочем и Уес. Двамата с Мери Грейс сериозно се съмняваха, че произволните искания на Стърлинг Бинц наистина са подплашили „Крейн Кемикъл“. Реално погледнато, неговото предложение за 30 милиона долара щеше да представлява само малка част от евентуалното извънсъдебно споразумение.

Когато новината за провала най-сетне достигна до Баумор, беше приета като поредния зловещ удар.

Нат Лестър беше работил цяла нощ в предизборния щаб на Маккарти и все още действаше на високи обороти, когато Шийла пристигна както обикновено в 8:30 ч. Беше изпратил статията от „Ню Йорк Таймс“ по електронната поща на всички вестници в щата и вече звънеше в редакциите им. Шефката влезе в офиса му отпочинала и усмихната и поиска чаша ананасов сок.

— Побъркахме ги тези клоуни! — обяви тържествуващо той. — Мръсните им номера ги провалиха!

— Поздравления. Наистина е прекрасно.

— В момента изпращаме копие от уводните статии и от материала в „Ню Йорк Таймс“ на всички регистрирани гласоподаватели.

— Колко ще струва?

— Какво значение има? До изборите остава само една седмица, не можем да си позволим да пестим. Готова ли си?

— Тръгвам след час.

През следващите седем дни Шийла Маккарти щеше да отиде на трийсет и четири различни места в двайсет различни окръга — с помощта на частен кинг еър, който й беше предоставил един адвокат, и на един малък реактивен самолет, предоставен й от друг. Акцията беше координирана от Нат и щеше да се проведе с подкрепата на учители, представители на синдикатите, чернокожи лидери и, естествено, адвокати. Тя щеше да се прибере в Джаксън едва след изборите. А докато бе на предизборна обиколка, последната й серия от телевизионни клипове щеше да наводни целия избирателен район.

Докато дойдеше моментът да броят гласовете, в касата на предизборната й кампания нямаше да е останал нито цент. Маккарти само се молеше да не влезе в дългове.

В понеделник сутринта Рон Фиск най-сетне излезе от къщи, но не се запъти към кантората както обикновено. Двамата с Дорийн отидоха с колата до Джаксън, в офиса на „Съдебно бъдеще“, за да проведат поредната продължителна и напрегната среща с Тони Закари. В неделя следобед бяха провели мъчителна четиричасова среща без никакви резултати. Рон прекратяваше всичките си предизборни действия, докато не възстановеше репутацията си. Беше уволнил Тони поне четири пъти, но двамата продължаваха да си говорят.

През целия ден и в неделя вечерта Тедфорд от Атланта не беше спрял да прави проучвания и в понеделник сутринта вече имаха някакви резултати. Въпреки канонадата от обвинения Рон Фиск продължаваше да води с три пункта пред Шийла Маккарти. Проблемът за гей браковете беше завладял въображението на гласоподавателите и повечето от тях все още предпочитаха по-консервативно настроения кандидат.

Рон вече не беше сигурен дали може да вярва на когото и да е, ангажиран с предизборната му кампания, но все пак му поолекна, когато научи новите резултати.

— Вече си спечелил, Рон — не спираше да му повтаря Тони. — Не се отказвай.

Най-сетне стигнаха до някаква уговорка, която Рон настоя да подпишат, все едно беше официален договор. Първо, той нямаше да се отказва от изборите. Второ, Тони щеше да запази поста си на шеф на предизборната му кампания. Трето, Рон щеше да се срещне лично с редакторите на вестниците, щеше да признае грешките си и да обещае честна кампания през оставащите осем дни. Четвърто, нямаше да се използват никакви брошури, радио- и телевизионни клипове, писма по пощата или каквото и да е друго, което да не е одобрено лично от него.

След като се одобриха, тримата обядваха заедно в „Капитъл Грил“, а после Рон и Дорийн се прибраха вкъщи. Бяха горди, че са защитили позицията си, и нямаха търпение да подновят предизборната кампания. Вече усещаха вкуса на победата.

Бари Райнхарт пристигна в Джаксън в понеделник на обяд и разположи щаба си в най-големия апартамент на един хотел в центъра. Смяташе да остане в Мисисипи, докато не минат изборите.

Нетърпеливо зачака Тони, от когото се надяваше да научи, че все още разполагат със състезател в надбягванията. За човек, който много се гордееше със способността си да запазва самообладание и в най-напрегнатите ситуации, последното денонощие беше истински кошмар. Бари почти не беше успял да спи. Ако Фиск наистина се откажеше от надпреварата, кариерата на Райнхарт щеше да пострада сериозно, ако не и да се провали.

Накрая Тони пристигна в апартамента широко усмихнат и двамата се разсмяха с облекчение. Веднага се заеха да прегледат медийните планове за оставащата седмица. Имаха предостатъчно средства, за да залеят избирателния район с телевизионни клипове, и щом мистър Фиск искаше само положителна реклама, щяха да направят точно това.

Борсата реагира на новината за провала на извънсъдебното споразумение светкавично и грозно. Акциите на „Крейн Кемикъл“ започнаха деня с котировки от 15,25 долара, но към обяд се бяха сринали до 12,75. Карл Трюдо с радост проследи срива, въпреки че стойността на активите му намаляваше с всяка минута. За да засили допълнително паниката на пазара, той свика среща на директорите на „Крейн Кемикъл“ и адвокатите, които отговаряха за евентуалното обявяване на фалит, и се погрижи новината да достигне до един репортер.

Във вторник сутринта на финансовите страници на „Ню Йорк Таймс“ излезе статия, в която един от щатните юристи на компанията заявяваше следното: „Вероятно в рамките на тази седмица ще подадем молба за обявяване на фалит.“ За пръв път от двайсет години насам акциите на компанията пробиха дъното от 10,00 долара и се търгуваха за около 9,50.

Във вторник на обяд Майърчек и Спано пристигнаха в Джаксън с частен самолет. От летището ги взе кола с шофьор, която ги откара до кантората на техния адвокат. Там ги очакваше репортер от „Клариън-Леджър“. Двамата дадоха едночасово интервю, в което отрекоха твърденията на репортера Гилбърт, потвърдиха жителството си в щата Мисисипи и подробно обсъдиха значението на тяхното дело, което предстоеше да се гледа във Върховния съд на щата Мисисипи. По време на цялото интервю двамата се държаха за ръце, а накрая позираха за снимка във вестника.

Междувременно Бари Райнхарт и Тони Закари проучваха резултатите от последната социологическа анкета. Преднината от шестнайсет пункта, с която разполагаше Рон Фиск, се беше свила до пет — най-драматичния спад в рамките на седемдесет и два часа, който Бари беше виждал през кариерата си. Но той беше твърде опитен, за да се поддава на паниката. Тони обаче беше напълно съсипан.

Двамата решиха да сменят телевизионните клипове. Махнаха агресивния материал за Даръл Сакет и още един, в който бяха заснети нелегални имигранти, пресичащи границата. През следващите три дни щяха да се придържат само към проблема с гей браковете и огнестрелните оръжия. А през уикенда щяха да излъчват само позитивни клипове, така че гласоподавателите да останат с приятно чувство за Рон Фиск и неговата безспорна почтеност.

През това време измъчените пощальони от южната част на щата Мисисипи щяха да доставят по няколко тона пропагандни материали всеки ден, докато предизборната кампания най-сетне не свършеше и на мъките им не се сложеше край.

И, разбира се, всичко щеше да става с изричното одобрение на мистър Фиск.

След няколко чернови Дени От най-сетне завърши писмото и го даде на съпругата си, за да го прочете. Едва когато тя го одобри, той отиде да го пусне по пощата. Писмото гласеше следното:

В четвъртък на обяд кантората на семейство Пейтън се събра да прегледа плановете за предизборна агитация в последния момент. Шърман беше наредил на една стена в „Дупката“ всички печатни материали, използвани до този момент от Рон Фиск. Имаше шест пълни страници от вестниците и пет брошури, изпратени по пощата. Колекцията се допълваше всеки ден, защото печатниците сякаш работеха извънредно за каузата на Фиск.

Беше впечатляващо и доста потискащо постижение.

С помощта на една карта на Хатисбърг и на списък с регистрираните гласоподаватели от щата Мисисипи Шърман разпредели кварталите близо до университета. Самият той щеше да обикаля с Таби, Ръсти щеше да бъде с Вики, а Уес — с Мери Грейс. През следващите пет дни трябваше да позвънят на две хиляди врати. Оливия се съгласи да стои в кантората, за да вдига телефона. С нейния артрит не беше подходящо да обикаля улиците.

Други екипи, събрани най-вече от канторите на местните адвокати, щяха да покрият останалата част от Хатисбърг и предградията. Освен агитационни материали за Шийла Маккарти повечето доброволци щяха да разпространяват и брошури за съдия Томас Харисън.

Перспективата да позвънят на стотици врати всъщност беше добре дошла — поне за Уес и Мери Грейс. От понеделник насам настроението в офиса беше траурно. Провалът на преговорите за извънсъдебно споразумение беше сразил духа им. Слуховете, че „Крейн Кемикъл“ се канят да подадат молба за обявяване на фалит, ги плашеха. Бяха разсеяни и изнервени, така че и двамата имаха нужда от няколко дни почивка.

Последният спринт беше организиран от Нат Лестър. За всички райони в двайсет и седемте окръга бяха определени отговорници, а Нат разполагаше с номерата на мобилните телефони на всички доброволци. Започна да им звъни още в четвъртък следобед и нямаше да спре да ги тормози чак до понеделник вечерта.

Писмото с отговора на брат Тед беше донесено на ръка в църквата на Пайн Гроув. Гласеше следното:

32

В петък на обяд Бари Райнхарт беше успял да възстанови предварителните резултати в достатъчна степен, за да се обади да докладва на мистър Трюдо. Фиск водеше с преднина от седем пункта и продължаваше да набира инерция. Бари не се притесняваше да позакръгля цифрите, за да накара шефа да се почувства по-добре. И бездруго от една седмица насам само лъжеше. Мистър Трюдо никога нямаше да разбере, че едва не бяха провалили кампанията, след като бяха водили с шестнайсет пункта.

— Водим с десет пункта — съобщи уверено Бари от хотелската си стая.

— Значи всичко е сигурно?

— Не знам за избори, в които водещият кандидат да е изгубил преднина от десет пункта за един уикенд. Освен това харчим много пари за клипове в последния момент, така че според мен преднината дори ще се увеличава.

— Браво, Бари — каза Карл и затвори.

Докато на Уолстрийт очакваха новината за фалита на „Крейн Кемикъл“, Карл Трюдо тайно закупи пет милиона акции на компанията. Продавачът беше мениджър на фонд, който се грижеше за пенсионните осигуровки на държавните служители в щата Минесота. Карл следеше състоянието на портфейла му от няколко месеца и усети момента, в който мениджърът реши, че положението на „Крейн Кемикъл“ вече е безнадеждно. Продаде му акциите за по 11 долара е усещането, че е сключил изгодна сделка.

После Карл състави план как да купи още пет милиона акции в момента, в който отворят борсата. Самоличността на купувача нямаше да бъде разкрита, преди да подаде формулярите, изисквани от Комисията по ценните книжа и фондовите борси десет дни по-късно.

Но тогава, разбира се, изборите щяха да са минали.

През цялата година след обявяването на присъдата той тайно и методично увеличаваше дела си в компанията. С помощта на офшорни тръстове, банки в Панама, две подставени корпорации в Сингапур и експертните съвети на швейцарски банкер Трюдо Груп вече притежаваше 60 процента от „Крейн Кемикъл“. Бързата покупка на още десет милиона акции щеше да увеличи дела на Карл до 77 процента.

В 2:30 ч. следобед в петък „Крейн Кемикъл“ пуснаха кратко съобщение до пресата, в което се казваше, че „обявяването на фалит се отлага за неопределено време“.

Бари Райнхарт не следеше новините от Уолстрийт. Финансовите операции на „Крейн Кемикъл“ не го интересуваха. През следващите седемдесет и два часа трябваше да мисли за поне трийсет различни важни неща, нито едно от които не биваше да се пропуска. И все пак, след като беше прекарал последните пет дни в хотелския си апартамент, имаше нужда да се пораздвижи.

Тони седна зад волана и двамата излязоха от Джаксън и отидоха в Хатисбърг, където Бари набързо разгледа забележителностите: сградата на окръжния съд, където с обявяването на присъдата беше започнало всичко; полуизоставеният търговски център, който семейство Пейтън наричаха свой офис — от едната им страна имаше зала за карате, а от другата — магазин за уиски; и няколко квартала, където предизборните плакати на Рон Фиск бяха два пъти повече от тези на Шийла Маккарти. Двамата вечеряха в един ресторант в центъра и в 7:00 ч. паркираха пред спортната зала „Рийд Грийн“ в кампуса на местния университет. Поседяха в колата трийсет минути, като гледаха как хората пристигат — в микробуси, училищни автобуси и луксозни автобуси с името на съответната църква. Идваха отвсякъде — от Първис, Попларвил, Лъмбъртън, Баумор, Колинс, Маунт Олив, Бруклин и Санд Хил.

— Някои от тези градове са на един час път оттук — отбеляза доволно Тони.

Богомолците се изсипваха на паркингите около спортната зала и бързо влизаха вътре. Много от тях носеха еднакви плакати в синьо и бяло с надпис „Да спасим семейството“.

— Къде ги поръча? — попита Тони.

— Във Виетнам.

— Виетнам?

— Да, по долар и десет цента парчето, общо петдесет хиляди. Китайската компания искаше по долар и трийсет.

— Радвам се, че пестим пари.

В 7:30 ч. вечерта Райнхарт и Закари влязоха в спортната зала и се изкачиха до най-високите редове — възможно най-далеч от развълнуваната тълпа. В единия край беше издигната сцена, украсена с огромни банери с надпис „Да спасим семейството“. Популярен госпъл квартет, съставен от бели изпълнители (хонорарът им беше 4500 долара за една вечер и 15 000 за целия уикенд), вече подгряваше публиката. На пода бяха наредени хиляди сгъваеми столове, вече заети от развеселени хора.

— Колко зрители събира тази зала? — попита Бари.

— Осем хиляди, когато има баскетболен мач — отвърна Тони и хвърли поглед към пространството зад сцената, което все още беше празно. — Като броим и сгъваемите столове, според мен сме по-близо до девет хиляди.

Бари изглеждаше доволен.

Водещият събитието беше местен проповедник, който първо укроти тълпата с продължителна молитва. В края й много от присъстващите вдигнаха ръце, все едно се опитваха да достигнат небето. Докато се молеха горещо, хората често шепнеха или направо говореха на глас. Бари и Тони наблюдаваха отстрани, защото не изгаряха от желание да се включат.

Квартетът подгря публиката с още една песен, а после на сцената излезе госпъл хор от чернокожи изпълнители, който разтърси залата с шумна версия на популярния химн „Ще отлетя“. Първият говорител беше Уолтър Ътли от Американския съюз на семействата със седалище във Вашингтон и когато застана на подиума, Тони си спомни първата им среща преди десет месеца. Тогава Рон Фиск започваше кампанията си. Струваше му се, че са минали години. Ътли не беше проповедник, нито добър оратор. Той отегчи хората, когато започна да изрежда всички злини, които се раждаха във Вашингтон. После яростно нападна съдилищата, политиците и всички останали лоши хора. Когато свърши, публиката го аплодира и размаха плакатите си.

Последва още музика. И още една молитва. Звездата на митинга беше Дейвид Уилфонг, християнски активист, който притежаваше завидното умение да се вмъква във всяка голяма дискусия, свързана с Бог. Всеки ден двайсет милиона души слушаха неговото радиопредаване. Много от тях му изпращаха пари. Много си купуваха книгите и аудио записите му. Беше добре образован и ръкоположен за свещеник, имаше страстен яростен глас и за пет минути успя да вдигне всички на крака, за да го аплодират. Осъди неморалните действия на всички фронтове, но запази най-тежките думи за хомосексуалистите и лесбийките, които искаха да сключват бракове помежду си. Публиката отказваше да седне на местата си. Това беше единствената им възможност да изкажат позицията си на висок глас, пред много други хора. След всяко трето изречение Уилфонг трябваше да изчака да стихнат аплодисментите и виковете.

Хонорарът му за уикенда беше 50 хиляди долара, а източникът на парите, преведени няколко месеца по-рано, беше някъде в тъмните недра на Трюдо Груп. Но на света нямаше човек, който да може да ги проследи дотам.

Двайсет минути след началото на своето представление Уилфонг направи пауза, за да представи двама важни гости. На сцената излязоха Рон и Дорийн Фиск и цялата зала сякаш се разтърси до основи. Рон говори в продължение на пет минути. Помоли хората да гласуват за него във вторник, както и да се молят за него. Двамата с Дорийн прекосиха сцената под взрив от аплодисменти. Помахаха на множеството, после слязоха от сцената сред оглушителни викове и тропане с крака.

Бари Райнхарт едва се сдържаше да не изкрещи от възторг. Рон Фиск беше най-съвършеното творение в цялата му кариера.

Спасяването на семейството продължи в цялата южна част на щата Мисисипи на следващия ден, както и в неделя. Ътли и Уилфонг привлякоха огромно множество, а публиката просто обожаваше Рон и Дорийн Фиск.

Онези, които предпочитаха да не ходят на митинги с автобусите на църквата, бяха бомбардирани от безмилостна рекламна кампания по телевизията. Пощальоните също непрестанно носеха пропагандни материали в обсадените домове.

И докато предизборната кампания достигаше безумни размери, през уикенда се изяви и тъмната й страна. Под ръководството на Марлин десетина оперативни агенти се разпръснаха в целия район и се свързаха със старите си познайници. Посетиха ферми, църкви, където проповядваха чернокожи свещеници, и множество ловни хижи, където бяха отседнали отговорници на избирателни райони. Списъците на гласоподавателите бяха внимателно прегледани. Бяха договорени определени числа. Голямо количество пари в брой смениха собствениците си. Някои дори ги наричаха „пари за бензин“, все едно можеха да бъдат отчетени като законни разходи.

Оперативните агенти работеха за Рон Фиск, макар че той никога нямаше да разбере за дейността им. Подозренията щяха да възникнат след преброяването на гласовете, когато станеше ясно, че Фиск е получил смайващо много гласове в избирателните райони с предимно чернокожо население. Тони обаче щеше да го увери, че просто е имало достатъчно умни хора, които са се ориентирали правилно.

На 4 ноември две трети от регистрираните гласоподаватели в южния избирателен район отидоха да гласуват.

Когато в 7:00 ч. вечерта урните затвориха, Шийла Маккарти отиде с колата си направо в казино „Ривиера“ в Билокси, където нейните доброволци се подготвяха да празнуват. Не бяха допуснати представители на медиите. Първите резултати сочеха, че Маккарти е спечелила в родния си окръг Харисън, където за нея бяха гласували 55 процента от гласоподавателите.

Когато Нат Лестър видя тази цифра в предизборния щаб в Джаксън, той веднага осъзна, че това е краят. Фиск беше успял да спечели почти половината гласове в най-пасивния окръг в целия избирателен район. Скоро щеше да стане много по-лошо.

Рон и Дорийн ядяха пица в претъпкания предизборен щаб в центъра на Брукхейвън. В момента от другата страна на улицата преброяваха гласовете от окръг Линкълн. Когато дойде новината, че неговите съседи масово са отишли до урните и са му осигурили 75 процента от гласовете, започнаха да празнуват. В съседния окръг Пайк Фиск спечели 64 процента.

Когато се разбра, че Шийла е изгубила в окръг Ханкок, на крайбрежието на Мексиканския залив, вечерта й отиде по дяволите — както и кариерата й във Върховния съд. В рамките на следващите десет минути тя загуби последователно в окръг Форест (с главен град Хатисбърг), окръг Джоунс (с главен град Лоръл) и окръг Адамс (с главен град Начес).

До 11:00 ч. вечерта пристигнаха резултатите от всички избирателни секции. Рон Фиск категорично беше спечелил изборите с 53 процента от всички гласове. Шийла Маккарти беше получила 44 процента, а Клийт Коули имаше толкова яростни симпатизанти, че за него бяха гласували 3 процента, въпреки че се беше отказал. Победата на Фиск беше почти пълна — беше загубил само в окръг Харисън и в окръг Стоун.

Беше успял да победи Маккарти дори в окръг „Тумор“, макар и не в четирите избирателни секции, които попадаха в град Баумор. Но в селскостопанските райони, където свещениците от Братството не спираха да орат духовните ниви на паството си от амвона, Рон Фиск беше спечелил почти 80 процента.

Мери Грейс се разплака, когато видя окончателните резултати от окръг Кеъри: за Фиск бяха гласували 2238 души, за Маккарти 1870, а за Коули — 55.

Единствената добра новина беше, че съдия Томас Харисън беше успял да запази поста си, макар и на косъм.

През следващата седмица прахът постепенно се слегна. Шийла Маккарти даде няколко интервюта, в които демонстрира, че може да губи със стил. Но все пак не се сдържа да не каже и следното: „Ще бъде интересно да видим колко пари е събрал и похарчил мистър Фиск.“

Съдия Джими Макълуейн не беше толкова дискретен. В няколко статии цитираха следното му изказване: „Нямам особено желание да работя заедно с човек, платил три милиона долара, за да получи място във Върховния съд.“

Когато все пак излязоха финансовите отчети, прогнозата за три милиона долара се оказа доста оптимистична. В действителност, предизборната кампания на Рон Фиск беше струвала общо 4,1 милиона долара, от които зашеметяващите 2,9 милиона бяха събрани само през октомври. Деветдесет и един процента от тези пари бяха пристигнали от източници извън щата Мисисипи. В отчета не бяха записани даренията или плащанията към организации като „Съдебни жертви за истината“, „Жертвите отвръщат на удара“ и Организацията на собствениците на оръжие. Рон Фиск подписа отчета, както се изискваше по закон, но имаше много въпроси за финансирането. Той притисна Тони да му каже с какви методи е събирал парите и когато получи твърде мъгляви отговори, двамата си размениха остри думи. Фиск обвини Закари, че е укрил средства, като се е възползвал от неопитността му. Тони ядосано отговори, че на Фиск поначало е било обещано безгранично финансиране и не е честно да се оплаква, че го е получил.

— Трябва да ми благодариш, а не да мрънкаш! — извика той.

Караха се дълго и ожесточено, но съвсем скоро щеше да се наложи да се помирят, за да отговорят на неминуемата атака в медиите.

Предизборната кампания на Шийла Маккарти беше набрала 1,9 милиона долара, които бяха похарчени до последния цент. Заемът от 500 хиляди долара, гарантиран от Уили Бентън и подписан от дванайсетте директори на адвокатската организация, щеше да се изплаща с години.

След като излязоха окончателните резултати, в медиите се разрази истинска буря. Цял екип от разследващи журналисти от „Клариън-Леджър“ се зае да проучва Тони Закари, „Съдебно бъдеще“, Рон Фиск и много от спонсорите извън щата Мисисипи, които бяха изпратили чекове за по 5000 долара. Бизнес групировките и адвокатите си размениха остри думи в медиите. Уводните статии яростно настояваха за промяна. „Съдебни жертви за истината“, „Жертвите отвръщат на удара“ и Организацията на собствениците на оръжия бяха притиснати да разкрият подробности — като имената на членовете си и общите суми, похарчени за кампанията. Но искането беше посрещнато със силна съпротива от адвокатите във Вашингтон с богат опит в изборите.

Бари Райнхарт проследи всичко това от луксозния си офис в Бока Ратоун. Подобни изпълнения след изборите бяха правило, а не изключение. Победените винаги пищяха, че не е било честно. Но след няколко месеца съдия Фиск вече щеше да седи във Върховния съд и повечето хора щяха да са забравили за кампанията, която го беше издигнала дотам.

Бари продължаваше напред, като вече преговаряше с други потенциални клиенти. Апелативен съдия в щата Илинойс от години гласуваше против застрахователната индустрия и беше дошъл моментът да го извадят от играта. Засега не успяваха да се споразумеят за хонорара на Бари, който драматично се беше повишил след победата на Рон Фиск.

От общо 8 милиона долара, преведени по различни пътища от Карл Трюдо към Бари и подчинените му „звена“, почти 7 милиона бяха все още скрити и непокътнати.

А Бари продължаваше да благодари на Бог за демокрацията по няколко пъти на ден. „Нека хората да гласуват!“