За първи път семейство Мейпълз се представя на писателя в Ню Йорк през 1956 год. След това те изчезват от погледа му за седем години и — давайки случайно кръв — се появяват отново в предградията на Бостън през 1963 год. Оттогава вземат очевидно участие в творческите му планове, докато двойката се раздели през 1976 год. Тяхното фамилно име (означаващо всъщност „Кленове“), подарено им от един млад мъж, израснал в малко градче, сгушило се сред сенките на норвежки кленове, и преместил се по-късно в Нова Англия — любимото кътче на захарните и огненоярките блатни кленове, внушава усещането за невинността на дървото, за непринуденото откровение и приятната прохлада на шумолящата му корона от листа. Макар историята на семейство Мейпълз да проследява залеза и разтрогването на един брак, в нея също така са отразени и много щастливи моменти от общия им съвместен живот — при отглеждането на техните деца, докато са заедно — един с друг, в милионите споделени помежду им неземни мигове. Вярно е, че когато един брак умира, — това е тъжно. Но всичко под тази небесна шир умира рано или късно и ако ограниченията във времето бъдат приети за недействителни, то тогава сред вселената не би могло да се роди нищо ново и истинско, което да идва след старото. Дълбокият човешки морал в тази толкова истинска и тъжна история е, че всичко благословено на тази земя представлява смесица от добро и зло, а също така — че хората са непоправимо верни на своята човешка същност. Музикалната фраза, развитието и отстъплението, на дуета Мейпълови се повтаря отново и отново във все по-груба трансформация. Те са свенливи, лъчезарни и неудовлетворени. Харесват се един друг, но същевременно всеки от тях е неразгадаема мистерия за другия. Обичайно е единият да не се чувства особено добре в компанията на другия, а и колебанията в техните еротични мечтания рядко са балансирани. Въпреки това, те говорят много по-откровено и непринудено, отколкото който и да било друг герой, създаден от автора. Едно племе, изолирано в някоя далечна долина, разбива акцент в говора си, след това го трансформира в диалект, а най-накрая — и в свой собствен език. Така се получава и при двойките. Нека тази история да съхрани един особен, мъртъв език, с не по-лесна за изучаване морфология от тази на латинския.
Джон Ъпдайк