Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

10. Водопроводна инсталация

Старият водопроводчик внимателно се навежда напред, сред сумрака на мазето в моята къща, за да ми покаже една безценна, антична снадка.

— Вече не ги правят такива повече от трийсет години — казва ми той. Тънкият му гласец е като леко сълзене от ръжда. — Трийсет-четиридесет години. Когато на времето започнах с баща ми, той ги правеше така. Това е стара оловна снадка. Първо хубава зачистваш мястото. После изливаш горещото олово с черпак, а в другата ръка държиш мокър парцал. Трябваше шестнайсет пъти да се наложи преди да изстине. Шестнайсет отделни пъти. Иначе снадката се разваля и всичко отива по дяволите. Тогава се налага да я изчегърташ и започваш отначало. Ето така трябваше да го правим, когато започвах аз. Бях момче, може би на петнайсет или шестнайсет. Тая снадка тук може да е на петдесет години.

Той познава моята водопроводна инсталация. Аз само я притежавам. Познавал я е и по времето на много други собственици. Мислим си, не сме онова, което мислим и виждаме, а в действителност сме самоходни торби с вътрешности. Мислим си, че сме си купили място за живеене и прекрасна гледка, а в действителност сме купили лабиринт, история, археология от тръби, доработки, сифони и вентили. Водопроводчикът ми показва някаква голяма, тъмна тръба, която влиза по диагонал в основите.

— Виждаш ли я тая линия в основата? Бяла линия, като мустаци от скреж върху долната тъмна страна на тръбата. Това е оксидация. Не я пипай, иначе ще започне да сълзи. Виж, тия стари каолинови тръби са ги отливали от две половини. Снаждали са ги така, че шевът да е отстрани. Понякога са ги правили така, че шевът оставал отдолу. — Той демонстрира с долепени шепи. Ръцете му се раздалечават и пукнатината между тях се разширява. Аз се напрягам да погледна през тъмните му, захабени длани и да се превърна, според неговата метафора, във вода, търсеща светлината. — Сам разбираш, случва се понякога и да пуска.

С лъча на фенерчето си той следва предателската бледа линия в обратна посока:

— Четири-пет нови секции ще свършат работа — въздъхва той с хриптене. От живота, прекаран сред постоянен мрак, очите му са отворени по-широко, отколкото на другите хора. Той е поет. Там, където аз виждам само пукнатина, досадно несъвършенство, което ще ми коства излишни разходи, той се взира съсредоточено, разсъждавайки върху вечното съществувание на корозията и водните течения. Той ми изпраща великолепни сметки, изпълнени с ирония, където описва незначителни части като —

— отбелязани с такава счетоводна прилежност, че направо изглеждат идиотски, но в края на краищата се оказват само встъпителната част, която бива погълната от зашеметяваща кръгла цифра, изписана просто срещу „Работа“:

Предполагам, че спокойните му задълбочени разсъждения на глас пред мен, включително и дългите паузи, през които големите му очи примигват замислено, са част от така наречената „Работа“.

Старата къща — онази, която напуснахме, на около миля от новата, изглежда облекчена, че се е отървала от нашата мебелировка. Стаите, в които живеехме, в които правехме нашите обеди и вечери, празненства и лични житейски драми, са така пропити с нашите движения, Че формите им са генетически запаметени в костите ни и те могат безпрепятствено да бъдат прекосявани в пълна тъмнина. В тях животът на някои от нас премина от детство в зряла възраст. Но те не изглеждат опечалени от факта, както си мислех аз. Къщата ликува със своите неочаквани размери, оголила навсякъде празните си ъгли. Подовите дъски, дълго скривани и заглушавани от килими, сега блестят като току-що лакирани. Слънцето свети необезпокоявано през прозорците без завеси. Къщата отново е млада. Тя също има своя същност, свой живот, останал известно време скрит под сянката на нашия живот. Сега, преди нейните нови собственици да са се нанесли, тя е свободна. Единствено лунната светлина кара пада леко да проскърцва. Когато някоя сутрин се връщам да прибера и последните останали дреболии — скарата на камината, рамки от картини — пространството на къщата ме посреща с моминска дързост. Отварянето на външната врата е като отварянето на вратата на котарака, който се появява заедно с пристигналото сутрин мляко и измяуква по пътя към леглата, все още топли от нашия нощен сън. Обичайните му навици са толкова слабо свързани с нашите — само едно измяукване и някакъв си общ покрив. Природата е по-сурова, отколкото твърдят еколозите. Нашата къща ни забрави само след ден.

Изпитвам чувство на вина, че ние сме я обитавали толкова повърхностно, че трима хамали и еднодневния повей на вятъра са успели толкова цялостно да ни изчистят оттам. Когато преди около десетина години се нанесохме в нея, бях изненадан, че макар гредите и камините й да бяха тристагодишни, къщата не бе обитавана от духове. Мислех си, че след като е толкова стара, би трябвало да се отнесат с дължимото уважение към нея. Но една вещица-аматьорка, позната на жена ми още от времето на колежа, почука по стените на спалнята, подуши из тавана и ни успокои, че мястото е чисто — спомних си току-що, тя също, както и моя водопроводчик, имаше неестествено големи очи. Къщата я били строили селяни пуритани. През деветнайсети век може да е служила за кръчма — пътят за Нюберипорт минавал точно оттам. През трийсетте била жилищен дом. Сегашните просторни, големи стаи тогава били разделени с шперплатови прегради, в които имало пробити дупки, за да могат наемателите да търгуват със захар и брашно. Мизерни селски дни. Известно време на горния етаж държали кокошки. Първоначално моите деца казваха, че като вали им миришело на перушина, но според мен в случая става дума единствено за силата на човешкото внушение. Копаейки из задния двор, ние действително изровихме някакви калаени лъжици и парчета стъклени бутилки от отдавна изчезнала епоха, но това бе единственото свидетелство за пребиваването на отдавнашните й обитатели. Няколко пластмасови упражнителни топки за голф в перуниката и една-две тънещи в прах топки за игра под радиаторите вероятно ще бъде всичко останало от нас самите, което ще намерят идващите след нас, А спомените, оставили след себе си там, можем да виждаме само ние.

Виждам мъж в смокинг и жена в дълга бяла рокля, тихо заобикалящи откъм задния двор под студеното ромолене на дъжда, което ги кара да се смеят в два часа сутринта на Великден. Те са пияни и крият шоколадови яйца, завити в станиол. На сутринта ще имащ притъпено сладникаво главоболие, когато децата ги събудят с писъци и свади от лова на яйца и после се съберат около родителските легла с омазани в шоколад усти и нагарчащо сладък дъх. Но най-вече пред мен се разгръща видение в развиделяващата се ранна утрин, застанал в кухнята и наблюдаващ от трезвата позиция на зрелостта как тези двама отиващи на парти веселяци подскачат на пръсти през калния двор, покрай люляковите храсти, към мястото на веселието и обратно. Същински великденски зайчета.

Един мъж се привежда над детско легло. Неговият глас и гласът на детето приглушено изричат заедно молитви. Те имат проблеми с „прегрешенията“ срещу „задълженията“ — посещавали са различни неделни училища. Уморено, с леко астматично задъхване (споменът за кокошата перушина), обезпокоен от очакващото го връщане долу при книгата и пиенето, той влиза в; следващата стая. Когато понечва да сведе глава заедно с нейната, детето там — по-голямо на възраст, тихо се примолва, „Тате, недей, моля те!“ Овалното бяло лице с неясни черти в сумрака на вечерта, сякаш свети от напрежение — притеснено, настойчиво, молещо. Притеснен е и той самият. Почувствал се прекалено лесно неудобно, мъжът нежно я целува, отстъпва назад, затваря вратата на стаята й и я оставя потопена в мрак.

В най-голямата стая, останала сега с голи стени с чудати призрачни правоъгълници по тях — там, където са стояли библиотеки и са висели картини, разговарят хора, жестикулирайки драматично. Жената, съпругата, хвърля нещо — трябвало е да бъде пепелник, но дори в яростта си, избила по лицето й в розово-червеникаво, тя благоразумно го сменя с книга. После избухва в сълзи, може би заради своите пуритански задръжки, направили я неспособна да хвърли пепелника, и тичешком отива в другата стая, без да забрави да прескочи леко повдигнатия праг, където гостите на къщата се препъват толкова често. Слухтейки напрегнато, децата тихичко се промъкват нагоре-надолу по стълбата — бледи, гузни, винящи себе си в кънтящата пустош на невинните си души за тоя груб разрив. Дори кучето подвива опашка засрамено. Мъжът унило се отпуска върху канапето, което вече не е там. Ходилата му са събрани едно до друго, главата му е наведена — стои сковано, сякаш е окован във вериги. Той драматизира представата за себе си, както правят затворниците. Изглежда е лято, защото съвсем неуместно една малка зелева пеперуда каца върху стъклото на прозореца, в което нежно трият и потупват рошавите си глави разцъфнали ружи. Жената се връща с поруменяло — вместо почервеняло лице и излага мнение с официален, преднамерен тон. Мъжът става и започва да крещи. Тя го удря. Той отмества ръката й и забива юмрук в нея, изненадан колко приятно потъващо и еластично е усещането. Чувал с карантия. Те се погват покрай мебелите, изпречили се на пътя им, и из въздуха се разлита прахоляк. Децата стреснато отстъпват едно стъпало по-нагоре. Кучето, свито като че ли го бият, изприпква до мрежата на вратата и започва да скимти да го пуснат навън. Мъжът прегръща жената и тихичко й говори. Тя цялата е почервеняла и разгорещена. Лицето й е омърляно в сълзи. Той открива, че също плаче. Колко приятно, облекчаващо чувство е това! — като повръщането, като потта. Какво си говорят, какво дискутират тия агресивни, изнервени, уплашени хора? Дискутират за промени, за естествен развой на събитията, за пасаж от време, за смърт.

Бледи, неясни спомени — изчезват като човешки дъх върху стъкло. За сметка на това, помня чудните прекрасни, божествени великденски яйца на моето детство, напълнени догоре с гъст, ароматен кокос, тежки като златни слитъци и същевременно просторни като театрални салони, пълни с хартиени силуети — едни миниатюрни светове, излъчващи свое собствено сияние. През въпросната неделна утрин тези яйца, сгушени сред гнездата си от виолетови трици, се появиха от същия онзи безкрайно дълбок, непресъхващ кладенец със загадки, където гъмжи от звезди и откъдето има останали стари снимки от далечни времена, предшестващи моето раждане. Нощем, молейки се, аз лежа като игла над повърхността на тази бездна, в къща, спотайваща в здрачните си ъгли Дисниеви заплахи с грабливи нокти, в град, прославил се с погребален салон на главната си улица и опасан отвсякъде по покрайнините си от сгради, изрисувани със знаците на Христос. На постелката в антрето, където веднъж бях повърнал като бебе, има петно с очертанията на континент. История след история, измислици-недомислици: сега аз съм на три или четири годинки, премряла от глад душа, ядяща боклуци от една саксия в антрето, съдържаща странни папрати — пернати, сенчести, с тропическо присъствие. Едно от суеверията на баба ми беше, че за да порасне здраво, всяко дете трябва да изяжда по един паунд боклуци на година. Малко по-късно, когато вече съм на девет или десет, аз съм се излегнал по корем на същото място и чета вестника на слепия си дядо — първо некролозите, после провинциалните вести и най-накрая водещите заглавия от първа страница — за японците и Рузвелт. Вестникът излъчва силна миризма, не на влажно, както книжките с комикси, а по-свежо, не толкова сладникаво, както пликовете за понички, а по-пикантно — една вълнуваща миризма, в която може да се долови бъдещето, миризма на неща, насъбрани накуп, хрупкави и свежи, миризмата на наистина новото. Установявам, че всеки ден тази миризма пристига и бавно се разнася наоколо. Ненадейно аз съм на тринайсет и казвам довиждане на антрето. Пренасяме се. Освен, петното с очертания на континент, върху постелката се виждат и кръглите петна от саксиите на папратите. Падащата върху тях светлина води до ново откритие. Те са вдълбани и ясно очертани, като стъпки на динозавър.

Дали моите деца не са почувствали лекомислието на великденската суета? Най-малката имаше навика да лежи в леглото си, в най-миниатюрната от стаите на горния етаж, да смуче палец и да се взира покрай мен към нещо в тъмното. В съзнанието й нашата къща сигурно е насаждала усещането за страх, запечатал се дълбоко в паметта й, и превръщащ всяка вдлъбнатина по боята в нишка към нещо ужасно дълбокомислено. Тя бе единственото дете, което говореше за смъртта. Утре е нейният рожден ден.

— Не искам да имам рожден ден. Не искам да ставам на девет — хленчи тя.

— Но ти трябва да растеш, всички растат. И дърветата също.

— Аз не искам.

— Не искаш ли да станеш голямо момиче като Джудит?

— Не.

— Ще можеш да носиш червило и сутиен, и да караш колелото си по централната улица.

— Не искам да карам по централната улица.

— И защо?

— Защото тогава ще трябва да стана една стара, стара госпожа и да умра.

И сълзите й рукват; а мъжът до нея я гледа тъпо и безмълвно, подобно на всички други бъдещи мъже с нея по повод на същия въпрос, застанал неподвижно сред тази малка стаичка, където не остава нищо след нас, освен тук-там някое протрито място и полуизчегъртаната ваденка на Снупи върху рамката на прозореца. Ако все още живеехме там, щеше да е дошло времето да сложа мрежите по прозорците.

Минзухарите са подали главички около старата къща. Около новата са разцъфнали жълти нарциси. Децата, които са живели тук преди нас, са ни оставили под радиатора топки за голф, за да ги намерим. В дните на оценяване и покупка попадахме на тези деца, криещи се из къщата си, сред шубраците и зад перилата, взиращи се в нас, узурпаторите на тяхното бъдеще. След като те се изнесоха и преди да бяхме вкарали обзавеждането си вътре, ние играехме сред празните стаи безкрайно весели игри — с невероятни комични рикошети и отскоци. Скоро след това топките отново се загубиха някъде. Стаите бяха пълни с багаж.

Нежно, замислено, водопроводчикът ми показва Отрязана част от тръбата, водеща от кладенеца към нашия резервоар под налягане. Вътрешният и диаметър се е смалил до размера на пръста му от натрупали се минерални наслагвания — кръг от каменни пластове, тънки като хартия. Гледката внушава представата за книга, навита на руло.

— Виж — казва той, — това се е напластявало повече от четирийсет-петдесет години. Спомням си как баща ми и аз слагахме помпата, а тогава тая тръба беше тук. Нищо не може да се направи — минерали във водата. Единствено може да се изкопае и да се смени с нова — цол и четвърт, цол и половина.

Представям си раздраната плът на моята поляна, голямата кофа на багера, алчно загребваща нарцисите ми, моите долари, стопяващи се до последния. Неефективно, аз протестирам.

Водопроводчикът въздъхва, както поетите, отправил замислен взор към публиката.

— Не разбираш ли, че ако го оставиш да работи така, ще изгориш новата си помпа? Вероятно се претоварва много, за да може да изпомпва вода. По-добре го смени сега и повече никога няма да се безпокоиш за това. Дори ще те надживее, докато си тук.

Моят живот, неговият живот. Очите му остават широко отворени пред безмълвното присъствие на корозията и пукнатината. Ние се изкатерваме нагоре по стълбата, през отвора на капака. Над главите ни се разкрива ослепителен къс небесен свод, изпъстрен с леки, феерични облаци. Всичко около нас е толкова… ние сме надживени.