Обречен на мълчание

ГЛАВА ПЪРВА

Бен Тайсън затвори последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ и се загледа навън през прозореца на влака, който набираше скорост. Яркото майско утринно слънце създаваше илюзията, че унилият квартал Куинс, който сега се изнизваше назад, е доста населен.

Тайсън погледна човека срещу себе си — Джон Маккормик, негов съсед и бегъл познат. Той четеше някаква книга с дебели корици и Тайсън се загледа в заглавието — „Уей: смъртта на един град“.

Маккормик обърна една страница назад и прочете нещо за втори път, сетне вдигна поглед нагоре и неочаквано погледът му срещна очите на Тайсън. Но той веднага се взря отново в книгата.

Изведнъж Тайсън бе обзет от някакво лошо предчувствие. Отново се вгледа в корицата на книгата. На нея се виждаше древният имперски град Уей, даден от малък ъгъл отвисоко и оцветен в червеникаво. Градът се простираше от двете страни на червените води на река Пърфюм, чиито мостове бяха изпочупени и увиснали във водата. Над пламтящия град се стелеха огромни червеникави кълба дим, а слънцето — алено полукълбо, увиснало над далечното Южнокитайско море — очертаваше силуетите на по-важните сгради в града: императорския дворец, високите стени и крепости на цитаделата и извисяващите се кули на Католическата катедрала. Забележителна картина, помисли си Тайсън и поклати глава сам на себе си. Сетне попита:

— Хубава ли е книгата?

Маккормик вдигна очи от страницата с престорено равнодушие.

— О, не е лоша.

— Има ли някаква почетна дума и за мен? Маккормик се поколеба за момент, после, без да отговори, му подаде отворената книга. Бен Тайсън се зачете:

На шестнайсетия ден от битката при Уей — 15 февруари — един американски картечен взвод попаднал под вражески огън в западните покрайнини на града. Взводът бил част от рота „Алфа“, Пети батальон на Седми кавалерийски отряд на Първа въздушна кавалерийска дивизия. Интересно е да се знае, че Седма кавалерия е отрядът, чийто командир бе генерал Кастър и който претърпя големи загуби при Литъл Биг Хорн.

Пехотният взвод, подложен на обстрел, бил командван от някакъв двайсет и пет годишен лейтенант от Ню Йорк, възпитаник на Корпуса за подготовка на офицери от запаса в Обърн.

Тайсън продължи да гледа втренчено в книгата без да чете. Погледна Маккормик, който му се стори смутен. След това отново се зачете:

Изложените по-долу данни за това, което се е случило в онзи съдбовен ден, са взети в интервюта с двама от членовете на взвода на Тайсън, които условно ще наречем редник I-ви клас X и старши офицер IV-и клас Y. Първоначално тази версия, неизвестна досега, привлече вниманието ми след разговора ми с една монахиня от смесен френско-виетнамски произход на име сестра Тереза. Повече подробности за това как тази история се появи на бял свят, ще намерите в края на тази глава.

Тайсън затвори очи. В тъмнината в съзнанието му изплува следната картина: едно момиче, облечено в бяло, със сребърен кръст на гърдите, в чиито черти се бяха смесили европейската и азиатската раса. Тялото й бе малко по-пищно отколкото на виетнамките, а дългата й черна коса бе леко начупена. Имаше високи скули и очи като бадеми, леко кафеникави, а по носа й тук-там едва се забелязваха лунички. Този образ се задържа в мислите му, а устата на момичето се сви в усмивка, която промени цялото й лице и подчерта галските й черти. Устните, като лъка на Купидон, се разтвориха и тя каза тихо:

— Вие сте интересен човек.

— А вие, Тереза, сте интересна жена. Тайсън отвори очи. Отново се зачете:

Вражеският огън, насочен срещу хората на Тайсън, идвал от малка френска болница — „Милосърдие“. Над болницата, която била под егидата на някаква католическа агенция, се веели две знамена — знамето на Червения кръст и знамето на виетконг.

Огънят избухнал малко преди обед, когато се приближил американският взвод. Взводът бързо се укрил и първоначално нямало никакви жертви. След около петминутна интензивна престрелка врагът преустановил огъня и се оттеглил към града.

Тогава някой провесил бял чаршаф от един прозорец на втория етаж, което означавало, че се предават или че „всичко е чисто“. Виждайки белия чаршаф, лейтенант Тайсън заповядал на взвода си да се придвижи към болницата и прилежащите й сгради с цел да ги завземе. Но врагът очевидно бил оставил снайперист на покрива. Когато американците се приближили, започнали изстрели. Бил убит редник I-ви клас Лари Кейн и ранени други двама — сержант Робърт Муди и редник I-ви клас Артър Питърсън. Вероятно имало още един снайперист, заел позиция на някой от прозорците.

Тайсън отново спря да чете и мислите му се върнаха към онзи ден през 1968 — ма година. Това бе един от най-злокобните дни от масивната офанзива на врага, в който бе празникът на лунната Нова година, наречен Tern, c който започна Годината на маймуната.

Спомняше си съвсем ясно небето. Бе така почерняло от пушек, та човек едва ли би разбрал, че денят е облачен, ако не беше дъждът, изливащ се през пепелта. Сред монотонното му плющене той чуваше нестихващите попадения на минохвъргачките и непрекъснатото насечено тракане на автоматичните оръжия.

Влакът изсвири на някакъв прелез и Тайсън съвсем ясно си спомни смразяващото свистене на падащите ракети, които експлодираха с разтърсващ гръм — толкова силен, че трябваше да минат няколкото секунди, докато човек осъзнае, че все още е жив.

А мъртвите, спомняше си Тайсън, мъртвите лежаха навсякъде. Навсякъде по пътищата и полята имаше проснати, разкъсани тела, а селцата бяха пълни с непогребани мъртъвци. Хората от службите за регистриране на убитите работеха с газови маски и гумени ръкавици, като отнасяха само загиналите американци, а останалите бяха изгаряни на купчини, залети с бензин и подпалвани с минохвъргачки. Пред очите му блеснаха фойерверки от горящи кокали, съскаща мас и разкривени черепи. Все още усещаше мириса на изгоряла човешка коса.

Спомни си какво бе казал командирът на неговата рота капитан Браудър: „Живите тук са малцинство.“ Скоро след това той самият се присъедини към мнозинството.

Смъртта, мислеше си той, бе сграбчила този тъмен умиращ град в тази мрачна дъждовна зима така здраво, че живите (и цивилни, и военни) почти бяха престанали да се борят срещу нея. Хората залягаха и се прикриваха по-скоро инстинктивно, но в очите им се четеше, че са обречени. Уей: смъртта на един град. Нищо чудно, че всички там се побъркахме.

Тайсън отново се зачете. Прескочи една страница и започна да чете оттук-оттам:

Една френска медицинска сестра се опитала да спре американците да не убиват ранените вражески войници, но била отблъсната с пушка в гърдите. Някакъв австралийски лекар, Евън Дугъл, започнал да ги ругае и обижда. Очевидно на всички им било писнало, или по-точно, почти всички били изпаднали в истерия.

Неочаквано, без ничия команда, един от американците пуснал откос с картечницата си и д-р Дугъл се строполил от изстрелите. Старши офицер IV-ти клас Y описва случилото се по следния начин: „Той (Дугъл) се търкаляше по пода, хванал се за стомаха. На бялата му престилка се появи червено петно, което ставаше все по-голямо, а лицето му все повече побеляваше.“

Болничното помещение, в което само преди няколко секунди цареше невероятна врява, утихна и вътре се чуваха само стенанията на умиращия д-р Дугъл. Редник I-ви клас X си спомня, че чувал хлипане и детски плач от съседната стая.

Случилото се след това е малко неясно, но очевидно след като застреляли един представител на бялата раса, няколко души от взвода на Тайсън решили, че е най-добре да не оставят никакви свидетели. Заповядали на лекарите, сестрите и монахините да влязат в една от операционните и…

— Гара Джамейка! — провикна се кондукторът. — Тук се сменя влака за Ню Йорк. Следващата спирка е Бруклин.

Тайсън затвори книгата и се изправи. Маккормик не се помръдна от мястото си и с леко колебание предложи:

— Да ти я дам ли да я прочетете?

— Не.

Тайсън отиде на друг перон, за да вземе следващия влак, като се чудеше защо това се случи в такъв слънчев ден.

ГЛАВА ВТОРА

Погледна през прозореца на кабинета си и задържа поглед върху Парк авеню двайсет и осем етажа по-долу. Дойде му наум, че една проява на американската мечта бе гнезденце в офис като неговия — разположен толкова високо, откъдето генералите на индустрията и търговията през работното време от девет до пет ръководят всекидневната борба срещу правителството, потребителите, социолозите и срещу самите себе си. Когато влезе в кабинета си, Тайсън откри, че не изпитва особен ентусиазъм да се бори. И съвсем разумно престана да обмисля това свое откритие. Освен това някъде по пътя между Холис и гара Джамейка светът за него се промени.

Мис Бийл, секретарката му, го попита:

— Желаете ли да довършите писмото? Тайсън се обърна и я погледна.

— Довършете го сама.

Мис Бийл се изправи, стиснала папка до пищните си гърди.

— Добре ли се чувствате?

Тайсън я погледна право в очите. Мис Бийл, както много други секретарки, имаше невероятен усет към признаците на неразположение у шефа си. Лекото неразположение можеше да се преживее. Но твърде голямото я караше да мисли за опашката от безработни, на която биха се наредили и двамата.

— Разбира се, че не ми е добре. Добре ли изглеждам? — отговори той.

За момент тя загуби спокойствието си и изломоти:

— Не… вие… искам да кажа, че…

— Отложете деловия ми обяд днес и срещите ми за следобед — нареди й.

— Ще си тръгвате ли?

— Най-вероятно да.

Мис Бийл се обърна и излезе.

Тайсън огледа кабинета. Почуди се в какъв ли цвят са боядисвали кабинетите преди да се измисли бежовото.

Отвори гардероба и се огледа в голямото огледало на вратата. Беше малко по-висок от метър и осемдесет и, според него самия, изглеждаше добре. Изчетка сивия си раиран костюм, поопъна вратовръзката и жилетката си и прокара пръсти през русата си коса, за да я поизглади. Имаше няколко модела, в които изобщо не се вместваше, няколко армии в света, в които съвсем нямаше да бъде описан като изряден офицер и господин.

Високите хора постигат по-големи успехи, така казваха изследванията в областта на успеха в бизнес средите. И все пак президентът на неговата корпорация бе висок едва метър и шейсет. В интерес на истината, повечето от главните служители в службата му, както и в компанията-майка, бяха по-ниски от метър и седемдесет. Но за това си имаше основателна причина, помисли си той: Всички те бяха японци.

Тайсън затвори гардероба и се доближи до бюрото. Седна и започна разсеяно да отпива студеното си кафе, после погледът му се отмести към някакви документи: Перегрин — Осака.

Когато Електронната авиационна компания „Перегрин“ бе погълната от „Осака“, Тайсън никак не се зарадва и оттогава насам, вече две години, не промени мнението си по този въпрос.

Не бе расист, разсъждаваше той, и все пак се чувстваше доста неудобно да гледа господин Кимура отвисоко, когато двамата разговаряха, а и слухът му малко се дразнеше, когато го наричаха Тайсун.

Японците са фини хора и присъствието им бе деликатно и изтънчено. Въпреки това движеха нещата с желязна ръка, а как го правеха, просто не можеше да се проумее. Без да са му напомняли, Тайсън сам се сети да свали своите спомени от стената: заповедта за производството му в чин офицер, почетната грамота и някои снимки — objest de querre, които преди бяха будили респект у негови клиенти от средите на Министерството на отбраната и на които бившият собственик и основател на „Перегрин“ Чарли Стутсман, гледаше доста благосклонно. Но сега те не пасваха на психологическия декор на новия режим. Освен това пъхната в дипломатическото му куфарче, към къщи се бе запътила и една снимка на баща му в униформа на летец от военноморските сили. На снимката се виждаше изтребителят „Грумън Хелкат“ на баща му, качен на палубата на ракетоносача „Лексингтън“, а на корпуса му бяха нарисувани три изгряващи слънца. Три свалени японеца.

Един ден господин Кимура доста подробно разгледа снимката, но не направи никакъв коментар. Тайсън изчака една седмица преди да я свали.

Тайсън се изправи, взе тънката си папка и излезе от кабинета. Мина покрай бюрото на мис Бийл със съзнанието, че тя го наблюдава със зорките си очи.

ГЛАВА ТРЕТА

Тайсън тръгна на изток по 42 — ра улица и се отби в една малка книжарница близо до Централната гара. На маса с надпис „Нови заглавия“ имаше голям куп от въпросната книга на червени, черни и бели ивици. Най-отгоре бе изваден един екземпляр, за да могат хората да виждат заглавието. Тайсън го взе и го прелисти. Тук-там между страниците бяха разположени коли със снимки, а на всеки няколко глави имаше класически военни картографски скици на Уей и околностите му. Книгата се отвори на титулната страница и той забеляза на нея автограф от Андрю Пикард.

— Авторът идва тук вчера.

Вдигна поглед нагоре и видя пред себе си млада жена, облечена в дънки и тениска, после каза:

— Ню Йорк е държава на книгите.

— Получихме ги миналата седмица — поясни тя. — Той купи един екземпляр лично за мен и ми написа автограф. Снощи я прелистих набързо. Опитвам се поне да попрехвърля основните книги, които получаваме.

Тайсън кимна с глава.

— Написана е в стила на големите битки. Видени през погледа на малките хора. — Тя се вгледа по-внимателно в него. — Вие били ли сте там? Искам да кажа, във Виетнам.

— Вероятно съм бил — отговори Тайсън. Тя се усмихна.

— Ами, препоръчвам ви я, особено ако сте били там. Но съвсем не е по моя вкус.

— В нея някъде би трябвало да пише за едно масово убийство във френска болница — предпазливо каза той.

Тя се навъси.

— Точно така. Доста отвратително е. — Замълча за момент. — Как можем да вършим такива неща?

Тайсън се зачуди как младите използваха първо лице, за да се включат и да се обвиняват и те самите заради разрушителната политика на правителството и на военните. — Беше много отдавна. Ще купя книгата — кимна той.

Тайсън отиде до ъгъла на 42 — ра с второ авеню и влезе в „Райън Макфадън“ — една доста прилична ирландска кръчма. Спря на входа, докато свикне с тъмното осветление, приближи се и седна на бара. Клиентелата беше доста разнообразна — чужденци от близката резиденция на ООН, местни журналисти, работещи в сградата на „Дейли Нюз“ отсреща на улицата и бръщолевещи литератори, чието присъствие тук озадачаваше собствениците, които не насърчаваха този тип занятие. Мястото не се посещаваше от бизнесмени и той не очакваше да срещне някой от себеподобните си. Един от съдържателите, Дан Райън, го поздрави сърдечно:

— Бен, как се отнася животът към тебе? Тайсън прехвърли през главата си няколко отговора и накрая каза:

— Не много зле.

Райън му поръча скоч и сода с традиционното за всяка ирландска кръчма „Наздраве“. Тайсън вдигна чашата си:

— Slainte.

Райън се отдалечи, за да посрещне група новодошли в бара.

За пръв път откакто сутринта отвори книгата на Пикард, мислите на Тайсън се насочиха изключително към жена му: Марси не бе от онзи тип жени, които показват по телевизията, застанали непоколебимо до известните си съпрузи, обвинени в политическа корупция, злоупотреби или любовни афери. Тя бе доста независима и проявяваше своята лоялност селективно, както и би трябвало да бъде.

Марси не би била добра съпруга за един служител в корпорация и всъщност си имаше собствена кариера, както и собствено мнение. Някога, а и сега, тя беше против войната, против военните и против всичко, което не се вместваше точно в собствените й възгледи за света. Реакцията й към книгата ще бъде съвсем категорична, помисли Тайсън.

Той отвори дипломатическото си куфарче и извади книгата. Сложи я на бара и набързо прегледа въпросната статия, защото всъщност нямаше никакво желание да я чете подробно, нито пък да вниква в нея; като някой, който е получил писмо, започващо със „Скъпи Джон…“ и известяващо за предстоящата ти смърт. Срещаше името си в различни варианти — Взвода на Тайсън, лейтенант Тайсън, хората на Тайсън, лекаря на Тайсън, радиосвръзката на Тайсън…

Затвори книгата, допи питието си и си поръча още едно. След малко я отвори там, където бе подгънал едно ъгълче и прочете следния параграф:

Когато взводът се приближил, бил посрещнат от три противоречащи си сигнални знаци: знамето на Виетконг, знамето на Червения кръст и един бял чаршаф. Чаршафът навярно ги заблудил, че могат безопасно да прекосяват откритото пространство пред сградата. Внезапно затракала картечница и Лари Кейн бил застрелян на място. Муди и Питърсън били ранени. Взводът се прикрил и отвърнал на огъня.

От двамата пострадали раната на Муди не била сериозна, но положението на Питърсън било критично. Духът на взвода, който от самото начало не бил много висок, съвсем паднал. Сред войниците се породило чувството на безпомощен гняв и безсилие, чувството, че са подведени и измамени.

Тайсън кимна с глава сам на себе си. Да, това описание на ситуацията бе съвсем точно. Гняв и безсилие. Бяха изиграни. Не само от врага, но и от преките си началници, от главнокомандването, от шефовете във Вашингтон. Търсеха нещо или някой, на когото да си го върнат. Разсъждавайки в ретроспекция, Тайсън осъзна, че онези хора в болницата нямаха никакъв шанс.

Той прескочи една страница.

С влизането си в болницата Тайсън поискал незабавна медицинска помощ за двамата пострадали от неговите хора.

Главният лекар, някакъв французин — д-р Жан Монту — доста безцеремонно на поносим английски обяснил, че болницата работи по системата, при която се дава предимство на тежко пострадалите, за които все пак има някаква надежда, т.е. пациентите са толкова много, а персоналът и оборудването не достигат, така че на онези, за които е почти сигурно, че ще умрат — като Питърсън — не се оказва първа помощ, а тези, които са леко ранени — като Муди — ще трябва да почакат. След това д-р Монту обърнал гръб на Тайсън и се заел с един виетконгски войник, чиято ръка била откъсната от шрапнел и който очевидно спадал точно към онази категория, която има право да получи медицинско обслужване.

Медицинското заключение на д-р Монту вероятно е било съвсем разумно, но преценката му по отношение на създалата се ситуация не би могла да бъде по-лоша.

Тайсън вдигна очи от книгата. „Съвсем правилно разсъждаваш, Пикард.“ Опита се да си представи лицето на д-p Жан Монту, но във въображението му се появи само ехидната физиономия на арогантния дребен французин. „Естествено, помисли си той, това се дължи на защитния механизъм на разума ми, който оправдава случилото се.“ Истинският д-р Монту се бе отнесъл към него с достойнство и учтивост. Онова, което тогава му се бе сторило безцеремонност, е било само умора. Отново се замисли, после, реши: „Не, Монту наистина беше един арогантен кучи син.“ Но не заслужаваше да умре заради това. Тайсън разклати питието си, после продължи да чете оттук-оттам:

Взводът на Тайсън, както споменах, от една седмица действал отделно от своята рота. Вече били понесли значителни загуби през предишните шестнайсет дни на офанзивата. От четирийсет души първоначално, сега били едва деветнайсет. Освен това вече седми ден не били ползвали почивка, нито пък получавали продоволствия.

Тези факти не целят да оневинят войниците за случилото се. Искаме само да дадем обективна картина на самата обстановка. Разбира се, някои войници са били поставяни и в много по-трудни ситуации, изпитвали са и много по-големи несгоди, излагани са на много по-жестока враждебност и са страдали много повече от ужасите на войната, отколкото този нещастен взвод, без да вземаме под внимание, че…

Тайсън рязко затвори книгата. Запали цигара и се загледа в издигащия се нагоре дим, после нервно погледна задната корица и се взря в портрета на Андрю Пикард. Снимката бе някак си странно замъглена, но той видя профила на мъж с брада приблизително на неговата възраст, облечен в светла риза с пагони. Виждаха се и някакви линии и Тайсън забеляза, че това всъщност са имена. Изведнъж разбра, че това е снимка на отражението на Пикард в тъмна лъскава повърхност и различи, че тази повърхност бе черната гранитна стена на мемориала в памет на Виетнам във Вашингтон.

Задържа погледа си върху необичайната снимка и се зачете в издълбаните в гранита имена на мъртвите, които изпълваха черната стена, преминаваха през отразения образ на Пикард — и продължаваха по обвивката на книгата. Сякаш излизаха извън времето и пространството, помисли си той; армията на мъртвите.

Отвори книгата и на вътрешната корица прочете: Андрю Пикард е завършил университета в Йейл. Бил е в морската пехота като офицер по обществената информация във Виетнам при Уей по време на офанзивата около Тет. Живее и работи в Саг Харбър, Лонг Айлънд.

Тайсън поклати глава. Йейл. Вероятно е изкарал някоя лятна школа за взводни командири, след като се е дипломирал в университета, но е успял да си уреди топло местенце като офицер по обществената информация и да избегне необходимостта да командва действащ пехотен взвод.

Саг Харбър. Малък град северно от Хемптънс. Преди няколко години Тайсън бе наел там лятна вила. Смътно си спомни една крайпътна пощенска кутия, покрай която често минаваше, с две имена на нея — Пикард и Уелс, но не можеше да се сети къде точно я бе виждал. Оказа се, че пътищата на живота му се бяха пресичали с тези на Пикард, без да се засичат: Веднъж през 1968 — а при Уей, сетне през лятото на 1976 — а и съвсем наскоро в една книжарница на 42 — ра улица. Сякаш съдбата иска да ги срещне един с друг.

След третото уиски Тайсън си спомни една случка отпреди почти две години: Вкъщи му се обади някакъв мъж, който му обясни, че събира материали за книга за Виетнам. Спомняше си, че даде колкото се може по-малко информация, без да се издаде, че се опитва да се измъкне. След няколко седмици мъжът отново се обади. Този път Тайсън бе груб с него и му затвори. Андрю Пикард. Тайсън поклати глава, спомняйки си името.

Отново прелисти книгата и заразглежда снимките. Както и в други подобни книги, видя снимките на военните командири: американците и техните съюзници — южновиетнамците от едната страна, виетконгците и северновиетнамците — от другата. Като снимки на футболни отбори, помисли си.

Следваха зрелищни снимки: неприбраните тела на убитите, камиони, транспортиращи прибраните тела на убитите, цивилни, които плачеха и ридаеха, коленичили пред безчувствените тела, зверски ранените и накрая — масовите гробове. Всичко бе в черно и бяло, което според него не бе много добре. Втората световна война бе в черно и бяло. Тази война бе цветна.

Тайсън спря да прелиства и се загледа в една снимка, заемаща половин страница. До разбития корпус на вражески бронетранспортьор бяха застанали членовете на Първи взвод, рота „Алфа“, Пети батальон, Седма кавалерия. Бяха около четирийсет. Една групова снимка за спомен преди започването на празниците около Тет, преди загубите да намалят броя им с повече от половината.

Според него те имаха доста наперен вид, изглеждаха спокойни и неустрашими. До голяма степен това, разбира се, бе поза. Но той си спомни, че се снимаха през декември, 1967 година, някъде около Коледа, преди онзи съдбовен ден в Тет — 30 януари 1968 — ма, когато една сутрин в боевете при село Пху Лай „Алфа“ загуби една трета от хората си.

Въпреки всичко декември бе добър месец. Не валеше силно, вятърът бе топъл, а слънцето не бе толкова жестоко. През онзи месец не дадоха нито една жертва, а прибавиха няколко убити врагове за своя сметка. Поне Коледа мина без кръв. На това именно се дължаха самодоволните лица на хората от „Алфа“.

Тайсън видя себе си, щръкнал от люка на вражеската машина — Вождът на войната на върха на кулата на порутения вражески замък, а около него — победоносните му подчинени. Разгледа лицата по-подробно и успя да разпознае онези, които бяха обречени да умрат, и онези, които щяха да бъдат ранени. Взря се още по-внимателно, сякаш разучаваше план-програмата на някоя гимназия пред предстоящ педагогически съвет.

После затвори книгата и я пъхна в дипломатическото си куфарче. Взе питието си и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави чашата на масата и си пое дълбоко дъх.

Тръгна към изхода, излезе навън под яркото слънце и пое надолу по тротоара. Когато стигна Пето авеню, мислите му вече се бяха върнали в настоящето. Започна да обмисля последствията от това публично разкритие. Замисли се и за своето бъдещо поведение, за семейството си, за приятелите и за кариерата си.

Засега опасността изглеждаше далечна и нереална, но това бе най-коварният вид опасност: тази, която човек не може или пък не би посрещнал с главата напред. Тя отначало ти се струва аморфна и безтелесна, но постепенно придобива форма, докато се опитваш да отричаш нейното съществуване, а после се материализира.

Това състояние на нещата му напомняше много онова време, когато внезапно през нощта джунглата утихваше. Там нямаше никого. Сетне бамбукът изпукваше от вятъра, но всъщност не духаше никакъв вятър. По краищата на гората се движеха сенките на луната, но не грееше никаква луна и нямаше никакви облаци, които да хвърлят сенки.

След това изведнъж, когато вече сърцето ти ще се пукне от очакване, се появяват тихите и безформени сенки — облечени в черно в черната нощ, вече без изобщо да се преструват, че не съществуват, устремени към твоето малко убежище, където досега си си въобразявал, че си в безопасност.

Тайсън спря и изтри потта от челото си. Огледа се, сякаш да се увери, че наистина се разхожда по тротоарите на Ню Йорк. После мислите му отново се върнаха към онова дъждовно утро в Уей. Струваше му се, че всичко се бе случило на една друга планета, в един друг живот, на някой друг човек. Онзи Бен Тайсън бе на двайсет и пет години, мислеше си той, не бе женен, никога не бе държал бебе в ръцете си, нито пък бе виждал труп някъде другаде освен в погребалното бюро. Онзи Бен Тайсън имаше само някаква смътна идея за това какво са любовта, омразата, трагедията, състраданието и дори моралът. Нищо в спокойния му живот в Америка не го бе подготвило за Уей — 15 февруари 1968 — ма.

Въпросът, който стоеше пред него, все пак, бе следният: Готов ли е той сега да посрещне последствията от този ден?

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън взе влака в 1,40 от гара Пен и седна във вагона за пушачи. Влакът прелетя през тъмните тунели на Манхатън под Източната река, после препусна волно под слънцето на Куинс. На гара Джамейка го очакваха обичайните реклами и съобщения, и търсенето на коловоза, от който тръгва следващият му влак.

Двайсет и две минути след Джамейка влакът спря на гара Гардън Сити и Тайсън слезе на огрения от слънцето перон пред причудливата сграда на гарата.

Усещаше уханието на дивите цветя, избуели покрай релсите. Инстинктивно се запъти право към къщи, после смени посоката и се изкачи на перона, водещ към центъра на предградието. Слезе по няколкото стъпала и пресече Хилтън Авеню.

Тайсън установи, че от няколко години насам не се бе прибирал у дома следобед в делничен ден. По улиците имаше деца, които се прибираха от училище пеш или с колела, разхождаха се майки с колички, движеха се линейки и пощенски коли, изобщо кипеше активен живот, типичен за хората в тези малки градчета, които трябваше да пътуват някъде другаде на работа. Почувства почти чужди улиците, на които бе прекарал детството си.

Тайсън се спря пред една живописна тухлена сграда със сводести прозорци. Тази стогодишна конструкция бе служила за конюшня на някогашното село, след това за училище, а по-късно за магазин. Сега бе приютила множество адвокатски кантори, където в Дикенсов стил безброй писарушки прекарваха ежедневието си, превили гръб над жалби и завещания. Той влезе в една кантора на първия етаж и застана сред празната приемна.

Премести дипломатическото си куфарче в лявата ръка и усети присъствието на книгата вътре; като тумор, помисли си, зародил се наскоро, току-що открит и очакващ своята диагноза.

На вратата в дъното се появи жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Бен Тайсън. Имам среща с господин Слоун.

Тя се усмихна, по името му спомняйки си кой е. Връзката на Тайсън със секретарката на Филип Слоун бе предимно телефонна.

— Аз съм Ан. Моля, заповядайте, седнете.

Тя изчезна, а след минута се върна с Филип Слоун, мъж на около петдесет. Слоун бе в невзрачен кариран костюм, с обувките и вратовръзката на клуба си, чиито цветове никога не си подхождаха с останалите му дрехи. Той поздрави Тайсън небрежно, после попита, докато глуповато прелисти бележника на секретарката си с уговорените срещи.

— Бен, бяхме ли се уговорили да се видим? Тайсън се запъти към входа за вътрешните кабинети.

— Няма да ти отнема много време, Фил.

Слоун хвърли един въпросителен поглед към секретарката си, после го последва, като го насочи към библиотеката.

— В кабинета си имам клиент.

Тайсън седна на дълга маса и заоглежда етажерките, изпълнени с книги. Corpus Juris Secundum. Законът на земята — кодифициран и индексиран, записал в изнурителни детайли и тъпа проза правата и задълженията в едно невероятно беззаконно общество.

Тайсън разтвори книгата върху махагоновата маса и я бутна към Слоун, Слоун хвърли бърз поглед на корицата и започна да чете.

Тайсън си запали цигара и се вторачи в отсрещната стена.

След известно време Слоун вдигна очи от книгата. На лицето му не се четеше нищо.

На Тайсън му стана ясно, че не възнамерява да говори, така че започна пръв:

— Джон Маккормик ми я показа тази сутрин във влака.

Слоун кимна с професионален жест, който не издаваше нищо.

Тайсън не обичаше особено много този човек. Но бащата на Слоун е бил години наред адвокат на семейство Тайсън и съвсем естествено бе Филип Слоун да продължи да се занимава с делата на Тайсънови. А Слоун бе добър професионалист, нищо, че не му допадаше като човек. Тайсън се изправи.

— Исках само да те подготвя за това, преди да си го чул на игрището за голф или пък където и другаде да изчезнеш през тези слънчеви дни. Ако книгата предизвика някаква реакция спрямо мен, ще те информирам.

Слоун се поколеба за момент, после махна с ръка:

— Седни, Бен. Мога да ти отделя още някоя и друга минута.

Разбира се, че можеш, проклетнико, помисли си Тайсън. Този случай е един от онези, за които цял живот си мечтал. Но остана прав.

Слоун заговори, а гласът му звучеше загрижено.

— Да, това наистина е обезпокоително. — Помисли за момент. — Предполагам, че ти е дошло наум да заведеш дело.

Но Тайсън почти не го слушаше. Прекъсна го рязко:

— Може ли да ме подведат под отговорност заради това?

Слоун се вторачи в него без да продума нищо, след това отговори:

— Зависи.

— От какво?

— Очевидно от това доколко написаното е вярно. — Спря за момент, после продължи: — Би ли седнал, Бен? Дай да видя отново книгата.

Тайсън седна и отново извади книгата от дипломатическото си куфарче.

Слоун я заразглежда. Прочете написаното върху меката обвивка, разгледа индекса, после прелисти набързо страниците. Вдигна очи към Тайсън.

— Издателят е известен. Като че ли авторът има доказателства. Книгата е анотирана и има списък с библиография. Прилича ми на добре свършена работа.

Тайсън сви рамене. Слоун продължи:

— Нали знаеш, Бен, каквото и да си говорим тук, всичко си остава между нас. — Пое си дълбоко дъх: — Е?

Тайсън се поколеба:

— Виж, това, което искам да ми кажеш, е дали аз… или момчетата, които командвах… можем да бъдем съдени.

Гласът на Слоун прозвуча някак остро:

— За какво? все още не си отговорил на въпроса ми.

— За убийство!

Слоун се облегна назад и се замисли за момент, после отговори:

— Според закона няма давност за убийствата. Лицето на Тайсън остана спокойно. Слоун го погледна:

— Въпреки че в този случай ще трябва да се произнесе Министерството на отбраната.

— Какво значи това?

— Ще трябва да те призоват отново в армията. Тайсън кимна.

— Могат ли да го направят?

— Точно това е въпросът. Ако не могат, тогава никакъв граждански съд не може да те съди. Както виждаш, трябва да бъдеш изправен пред американския военен съд, иначе не може да има процес. Вече има такива прецеденти.

— Сигурен съм, че има — Тайсън се замисли за момент. — Добре, кой е най-лошият сценарий? Призовават ме в армията. После какво?

— Ключът тук е в свидетелите. Има ли някой от бившия ти взвод, който би свидетелствал срещу теб?

— Очевидно има. Слоун поклати глава.

— Да разговаряш с един писател не е същото, като да даваш показания пред военен съд.

Тайсън мълчеше.

Слоун въртеше молива в пръстите си.

— Виж, този случай си е едно мнимо обвинение в престъпление, извадено на бял свят от някакъв писател след седемнайсет-осемнайсет години… Боже мой, толкова отдавна ли беше? Както и да е, много години след като, както се твърди, това е станало. Писателят цитира три източника за своята информация: двама анонимни войници, за които твърди, че са били от твоя взвод и чиято анонимност защитава, и една монахиня от смесен евроазиатски произход, идентифицирана само като сестра Тереза, за която казва, че е единственият оцелял свидетел след похищението. Познаваш ли тази сестра Тереза?

Преди да отговори, Тайсън се поколеба:

— Познавах я…

Слоун не обърна внимание на това и продължи:

— Както и да е, имаме работа с едно престъпление, извършено в чужда страна, с която в момента нямаме дипломатически връзки…

— Знам всичко това.

— …по време на военна операция, по време на война, а ти не си споменат сред хората, които са били пряко обвързани с това… изтребление.

Тайсън гледаше книгата, която лежеше между тях.

— Добре, а сега каква е лошата новина? Слоун се наведе напред:

— Сам знаеш. Като командир…

— Отговорен за действията на моите подчинени, нося пълна отговорност и т.н. и т.н. Да, знам.

— Застрелял ли си някого?

— Не.

— Присъствал ли си по време на посочените убийства?

Тайсън започна да обяснява, но внезапно отсече:

— Пикард казва, че съм бил.

— Пикард не е бил там, питам теб.

— Не, дори не съм бил там. Делото е приключено.

— Страхувам се, че не е, лейтенанте — Слоун почука с молива си по масата. — О’кей, още веднъж ще изиграя ролята на застъпник на дявола. Или пък на военен обвинител, ако предпочиташ. Имайки предвид това, което е написано тук, аз като обвинител искам да знам дали ти всъщност си издал заповед да бъдат извършени въпросните убийства или пък си предприел нещо, за да ги предотвратиш. Искам да знам дали си знаел за тях и не си докладвал, или дори дали е трябвало да знаеш за тях или пък да ги очакваш. Защото, ако само едно от тези неща е вярно, тогава военна прокуратура ще те обвини във въпросните убийства така, сякаш ти си ги извършил със собствените си ръце.

След кратко мълчание Тайсън въздъхна и се обади:

— По-високият чин си има своите привилегии.

Слоун се изправи и отиде в другия край на библиотеката. Измъкна един дебел том някъде от по-горните рафтове и го изтри от прахта, после го остави на масата.

— Какъвто и процес да заведе военната прокуратура срещу теб, най-вероятно отчасти той ще се основава на прецедентите и принципите, установени при Нюрнбергския процес срещу военните престъпления на нацистите и при процеса в Токио срещу военните престъпления на японците.

— Имам си добра дружинка.

Докато говореше, Слоун прелистваше книгата.

— Естествено, целта на тези процеси бе да се стегне примката около врата на нашите врагове. Но някои от тези прецеденти са се върнали отново в Америка, за да преследват чистата съвест на ония от Министерството на сухопътните войски. — Спря да прелиства страниците. — А това е прочутият процес срещу генерал Ямашита, главнокомандващ японските сили на Филипините. Американците обвиниха Ямашита, че „в противоречие на закона се е отнесъл безсъвестно и не се е справил със задълженията си на командир“, като разрешил на хората под негово подчинение „да извършат брутални зверства и други тежки престъпления“. — Слоун погледна бегло към Тайсън. — Никъде не се твърдеше, че Ямашита лично е извършил някое от посочените зверства, нито, че е заповядал тяхното изпълнение, нито пък дори, че е знаел за тях. В обвинителния акт просто се казваше, че по време на командването си не е успял да предвиди какво могат да извършат неговите подчинени, че е трябвало да знае какво могат да избършат и не е успял да осъществи ефективен контрол над своята войскова част според съответните обстоятелства — Слоун затвори книгата. — Генерал Ямашита бе обявен за виновен и бе обесен.

— Благодаря ти за успокояващия разговор, Фил. Слоун погледна часовника си.

— Трябва да се връщам при клиента си — изправи се той. — Виж, въпросът дали е „трябвало да знае“ и други такива е малко неясен. Военният съд няма да те обвини в нищо след всичките тия години, ако не си присъствал лично на инцидента. А ти присъствал ли си?

— Твърде е възможно — Тайсън стана.

— А взе ли участие по някакъв начин? Все още не съм много наясно каква точно е била твоята роля в този случай.

Тайсън взе дипломатическото си куфарче.

— Е, всичко бе много отдавна, Фил. И аз самият трябва да помисля каква точно беше моята роля.

Слоун сякаш не бе доволен от уклончивия отговор. Направи няколко крачки към вратата и се обърна:

— Най-добрата защита е агресивното нападение. Това важи за футбола, борбата и закона. Трябва добре да си помислиш и да заведеш дело срещу Пикард. Ако не го направиш, това ще направи впечатление на правителството и военните, и може да окаже влияние на решението им какво точно да предприемат. — След като не получи отговор, добави: — Освен това помисли как ще реагират твоето семейство, приятелите ти, колегите ти, ако не заведеш дело за клевета.

Тайсън вече го бе направил. Той знаеше, че Слоун иска да го примами, задавайки му по заобиколен начин въпроса: По обвинението в убийство, Тайсън, признаваш ли се за виновен или не?

— Разбира се, че ще помисля — Въздъхна той. Слоун кимна леко с глава.

— Добре, Бен, дръж ме в течение, ако се появи нещо друго. И ми остави книгата, ще я прочета внимателно. Купи си друга и направи същото.

Излезе, а Тайсън го последва. Разделиха се в коридора.

— Не давай никакви изявления, нито публично, нито пред частни лица — допълни Слоун.

Тайсън го погледна през рамо.

— Изобщо нямам такива намерения.

— Поздрави Марси.

Тайсън напусна кантората и тръгна по булеварда, засенчен от дърветата. Опасността сега бе по-ясна и осезаема, мислеше той, което до известна степен го караше да се чувства по-добре. Но на звяра му бе пораснала още една глава, а зъбите му се оказаха много по-големи, отколкото му се сториха отдалече.

Бен Тайсън отново пресече Хилтън Авеню и влезе в градската библиотека. Качи се право горе, в отдела за правна литература. След като се порови из рафтовете, седна на една от масите с четири дебели книги пред себе си. Извади бележник и озаглави първата страница: Доклад на върховната военна комисия относно масовите убийства в Май Лай. На втората написа: Военно право на Бърн. На четвърта и пета: Наказателен кодекс на военното правосъдие и Ръководство по въпросите на военния съд.

Отвори доклада на върховната военна комисия и започна да чете, като от време на време си записваше нещо. След половин час сложи книгата настрани и отвори Наказателния кодекс на Военното правосъдие. Познаваше този кодекс и бе почти сигурен, че не се е променил през последните осемнайсет години, откакто го бе отварял за последен път. Военните закони се променят със скоростта, с която еволюира всеки нов вид от живата природа.

Като офицер бе участвал във военни процеси и към военния съд бе изпълнявал ролята и на защитник, и на обвинител. Установените военни закони му се струваха справедливи, логични и дори толерантни. До известна степен те се основаваха на здрав разум, който, инстинктът му подсказваше, не бе присъщ на гражданското право. И въпреки това в някои от военните процеси, на които бе присъствал, особено в тези отвъд океана, имаше нещо сюрреалистично: сурови, зловещи процеси, малко в стил Кафка, чиято единствена задача е колкото се може по-бързо и по-безшумно да превърнат обвиняемия във виновен.

Тайсън прехвърли набързо основните части от Наказателния кодекс, записа си нещо, после прегледа Ръководството по въпросите на военния съд. Книгата всъщност представляваше папка, в която бяха защипани отделни листове. Прелисти ги набързо, по-скоро от любопитство и някакво странно носталгично чувство, отколкото заради самото правосъдие. Ръководството бе почти като буквар, нещо като описание и сценарий за военен процес — от всичко по малко. Думите на всички участници бяха подробно изписани в черно и бяло. Като офицер той бе прибягвал до това ръководство само в случаите, при които всички улики и доказателства водят до военен съд.

Тайсън затвори папката, потри очи и се изправи. Светлината от гледащия на запад прозорец гаснеше и наоколо бе настъпила тишина, неестествена дори за библиотека. Тайсън погледна часовника си. Наближаваше шест часа. Събра записките, пъхна ги в куфарчето си и си тръгна. Излезе от сградата и отиде във военния мемориален парк — малко зелено пространство между библиотеката и жп гарата. Пристигна някакъв влак и наоколо имаше коли и таксита с посрещачи. Отвъд улицата големият хотел изглеждаше спокоен сред засенчения от дървета парк.

В главата му все още се въртяха редове, които прочете в книгата на Бърн и Доклада на върховната военна комисия. За момент си бе помислил, че навярно в случая законът не го лови; че времето, разстоянието и пътищата на собствения му живот го бяха разделили завинаги от онази воняща, малка, измазана в бяло болница. Но вече не бе толкова сигурен.

Тайсън внезапно спря, обърна се и закрачи отново. Виждаше се, че е в своята изгладена офицерска униформа и отново седи в съдебната зала, но не от страната на правораздаващите, а от страната на обвиняемите. Задържа тази картина в мислите си, опитвайки се да си я представи, но после я прогони от страх да не се превърне в реалност.

Запъти се към Франклин Авеню, където имаше книжарница. Знаеше, че след това трябва да тръгне право към дома си — към семейството си, без изобщо повече да се отклонява.

ГЛАВА ПЕТА

Бен Тайсън се изкачи по павираната алея към къщата си — сграда, строена преди войната в стила на първите холандски заселници. Намираше се на една приятна улица, опасана от величествени брястове.

Сградата изглеждаше много добре с белите си кедрови дъски, с кепенците, с четирискатния си покрив и холандските капандури, покрити с червеникави плочки. От двете страни на вратата с черна каса стояха два фенера, а през полукръглия прозорец над входа се виждаше полилеят в преддверието.

Той отключи пощенската кутия и измъкна оттам цял куп — повечето неща бяха третокласен боклук, който му напомняше, че живее в доста престижен район и че е в списъка на всякакъв вид служби, чиито услуги могат да се поръчат по пощата. Досети се, че Марси все още не се е прибрала.

Натисна бравата и установи, че е отключена, което означаваше, че Дейвид си е у дома. Влезе и се провикна:

— Дейв!

Стените и подът се тресяха от стереофоничен шум, идващ откъм втория етаж, с децибели около четири по скалата на Рихтер.

Тайсън метна пощата на масичката в коридора, мина през всекидневната и отиде в кабинета си в задния край, или както го наричаше Марси — „нашия кабинет“. Когато баща му я чу да изрича тези думи за пръв път, щеше да получи втори инфаркт.

Тайсън хвърли якето си на стола зад бюрото и седна в един фотьойл. Започна да разглежда стаята, чийто първоначален облик, издаващ типично мъжко присъствие, вече бе променен и превърнат в облик от среден род от Марси, която безразборно бе струпала тук най-различни неща, подсказани от фантазията й. Онова, което не й допадаше, просто не присъстваше в стаята — най-вече неговите спомени от военните години, които сякаш не можеха да си намерят свое собствено местенце.

Останалата част от къщата, привидно запазила традициите си, също бе преминала през подобна трансформация. Единствено стаята на Дейвид, в която все още си стояха кленовите мебели от юношеските години на Тайсън, т.е. от около 1953 година, и досега не носеше отпечатъка на Марси. Дейвид бе проявил силно чувство за териториална собственост, което Марси не успя да пречупи, въпреки че Тайсън бе почти сигурен, че момчето изобщо не го е грижа за мебелите.

Според него Марси бе насилник-утопист. В къщи живееха като в комуна. Решенията взимаха заедно, домашната работа вършеха заедно, деляха и вещите, и мислите си. И въпреки това на Тайсън му се струваше, че не получава своя дял. Ако не друго, то той, според него, работеше много повече и печелеше два пъти по-добре. Въпреки че Марси не би използвала думите на Маркс, нейното философско обяснение на нещата можеше да се обобщи така: От всекиго според способностите му, всекиму според потребностите. Очевидно неговите нужди бяха по-малки, макар че всякакви забележки по отношение на това, че възможностите му са по-големи, бяха посрещани с ледена тишина. Често се опитваше да й обясни, че е участвал във война, чиято цел е била да не позволи една страна да бъде ръководена по начина, по който се ръководят нещата в неговия дом. Но това също бе загубена кауза.

Тайсън отново подаде глава навън от стаята и се заслуша в касетофона. Примитивно, Музика за джунглата. Не можеше да разпознае песента, ако това изобщо беше песен. Но не можеше и да отрече, че музиката въздействаше по някакъв начин на едно първично ниво.

Той извади от куфарчето си двете книги, които бе купил днес: един роман с меки корици от Пикард — „Търсенето“ и „Уей: смъртта на един град“, които го бяха вкарали в разходи с още осемнайсет долара и деветдесет и пет цента. С тази скорост книгата можеше да влезе в списъка на бестселърите в „Таймс“ и да направи Пикард милионер.

Той остави романа настрани и отвори книгата за Уей. Набързо плъзна поглед по някои от страниците, които не се отнасяха до болница „Милосърдие“. Установи, че Пикард не е съвсем лош писател. Книгата бе написана в стила, харесван от популярните историци: наблягаше се на личната трагедия, имаше анекдоти, предаваха се интервюта с някои оцелели — като се започнеше от селяни и редници, та се стигнеше до генерали и управители на местни провинции. Освен това беше импресионистична — една голяма картина, нарисувана или загатната от множество малки мотиви като у Сьора.

В една от първите глави прочете следното:

Уей. Градът бе сякаш неосезаем. Той бе от онези малки перли на света, които надхвърлят значението на думата „град“. Това бе душата на Виетнам — и Северен, и Южен. Беше център на образованието, културата и религията; едно историческо, запомнящо се място, седалище на старата анамска империя в продължение на двайсет и един века. И като всички велики градове, той бе смесица между хаотичното и изящното, между градската проза и селската пасторалност. Имаше повече виетнамски, отколкото френски дух, но старите кафенета по южния край на река Пърфъм все още бяха запазили колониалното влияние, а огромната катедрала „Пху Кам“ свидетелстваше за религиозната толерантност на жителите на града.

Уей представляваше една разнородна смесица от архитектура, миризми, звуци и усещания. Сякаш бе толкова реален, колкото и чуждоземен. Той въплъщаваше сърцето и душата на нацията и докато съществуваше виетнамският народ — от обикновения селянин до корумпирания политик от Сайгон, имаше основания да храни някакви надежди за своето добро бъдеще…

— Здрасти, татенце.

Тайсън затвори книгата и вдигна поглед към сина си.

— Здравей, Дейвид.

— К’во чтеш?

— Опитай пак.

— Какво четеш?

— Една книга. Не беше прибрал пощата.

— Но пък изхвърлих боклука.

— Оставил си външната врата отключена.

— Внесох млякото и вестника. Къде е мама?

— И аз това исках да те попитам. Дейвид се усмихна.

Тайсън изгледа сина си. Момчето се обличаше добре, но в момента на мода бяха най-различни величествени шедьоври на шивашкото изкуство. Косата му не бе много дълга, можеше да разгневи най-много един старши сержант, а момчето беше красиво, въпреки че Тайсън смяташе, че е твърде слабо, като майка си. Но и като майка си беше тъмен, а имаше и нейните впечатляващи зелени очи. Дейвид се доближи и надникна в книгата.

— Хю, а?

— Произнася се „Уей“. Французите дали латинската азбука на виетнамците, сетне объркали произнасянето на всичките им думи.

— А-а, това било за Виетнам.

— Точно така.

— Какво ще има за вечеря? Твой ред е да готвиш тая вечер. Аз отговарям за реда в кухнята. Мама сервира.

— Така ли?

— Може да провериш в графика — каза Дейвид с едва скрито презрение и взе „Търсенето“. — Какво е това?

— Една друга книга. Обзалагам се, че си виждал тоя тип книги в някой музей или по телевизията. Често ги филмират.

Дейвид не обърна внимание на сарказма на баща си и започна да разглежда корицата, после прочете написаното отзад.

— Свещеният граал. Чел съм нещо за това. Крал Артур. Истинска история ли е?

— Това е легенда, а легендата е като истината, но легендата също е и като мита, а митът е като лъжа. Схвана ли?

— Не. — Погледът му отново се спря на книгата за Уей. — А това истинска история ли е?

Тайсън не отговори. Дейвид остави романа в другия край на масата.

— Нещо не е в ред, а, татко? Тайсън се замисли за момент:

— Не ми се говори сега.

— Да не би да се развеждате с мама?

— Поне аз не знам такова нещо. Дейвид се усмихна.

— О’кей. По-късно можем да проведем едно семейно съвещание.

В гласа му Тайсън отново долови нотки на подигравка.

— Има проблеми, Дейвид, които не могат да бъдат разрешени от семейните съвещания. На този свят съществуват някои неща, с които децата не бива да се обременяват.

— Това го кажи на мама.

— Непременно. Но ще разговарям и с теб за онова, което ме тормози, без да те посвещавам във всички подробности.

— О’кей. — Момчето се поколеба, после предложи: — Искаш ли да поръчам вечеря по телефона?

— Да, ако обичаш. Нека бъде изненада. Без пици обаче.

Дейвид кимна и тръгна към вратата. Тайсън усети, че му се иска да каже още нещо, но не го насърчи. Дейвид излезе, а той стана и отиде до барчето в секцията. Наля си един малък „Драмбюи“.

Понякога се питаше дали не трябваше да имат повече деца. В неговото семейство бяха четири — другите три бяха момичета. Марси имаше трима братя и той подозираше, че тя самата не се е чувствала много добре сред тях. От своя страна неговите сестри се бяха отнасяли много мило с него. Дейвид щеше да израсне както без любовта на братя и сестри, така и без съперничеството, типично за децата в едно семейство. Решението, че няма да имат повече деца, се наложи преди осем години, когато се роди Джени, която живя само една седмица, разболя се и умря. Според Марси това се дължеше на синтетичните наркотици, които бе взимала в колежа. Тайсън предположи, че може би причината е някъде другаде. Техният пастор, преподобният Саймс, каза, че такава била Божията воля. Лекарите нямаха никакво мнение по въпроса.

Въпреки това Дейвид бе абсолютно здрав и Тайсън понякога си мислеше, че си струва да опитат отново. Но и двамата бяха на мнение, че не биха могли да се справят с едно ненормално дете, ако то оживееше.

Тайсън се отърси от тези мисли и взе книгата за Уей. Погледна индекса, за да види дали името му не се появява и някъде другаде освен във връзка с инцидента в болница „Милосърдие“. Имаше бележки на автора на две места. — В началото на книгата и към края. Отвори на първите страници и се зачете така както си беше прав:

Гадателите бяха предсказали, че годината на Маймуната ще донесе лош късмет, и никога преди това думите на пророците не са били потвърждавани толкова скоро. Не бяха изминали и три часа от началото на Новата година, когато започна офанзивата на врага.

Независимо от злокобното предсказание в онзи ден в Уей царяло празнично настроение. Това било времето за традиционните събирания на цялото семейство, за пирове и празнични улични шествия. Било нещо като Коледа: Нова година и Марди Грас се слели в едно. Край семейните олтари хората славели предците си, а в безбройните пагоди и храмове в града се провеждали религиозни обреди. По улиците се развявали дракони от хартия, а в небето свистели ракети и фойерверки, сякаш предвещавали лошата поличба.

Имало обявено примирие, но военните били неспокойни. Американските части били както винаги нащрек, а южновиетнамските командващи отменили отпуските за празниците в някои от войсковите си части, но не във всички. Близо половината от въоръжените сили на Виетнам и голям процент от главните военнокомандващи били свободни от дежурство. А може да се предположи, че и голяма част от дежурните също се били увлекли в посрещането на празника.

Вечерта на 30 януари седем хиляди войници от Четвърти, Пети и Шести полк на северно-виетнамската армия в парадни униформи прекосили с бодра маршова стъпка мостовете над каналите в южните предградия на Уей. И никой не ги спрял.

Вътре в самия град още хиляди други виетконгски войници се били слели с многолюдното празнуващо множество. Около града били разположени и други вражески формирования и чакали, готови за огън. Краят на Уей наближавал.

Но битката при Уей в действителност започнала много по-рано през същия ден, въпреки че по онова време никой не обърнал особено внимание на първите изстрели. Рота „Алфа“ от Пети батальон на Седма батарея — Първа въздушна кавалерийска дивизия патрулирала през онзи късен следобед в един район на шест километра западно от града. Ротата, наброяваща почти двеста яки мъже, била под командването на капитан Рой Браудър от Анистън, Алабама. Рота „Алфа“ тъкмо предприела обичайното претърсване на селцето Пху Лай, за което се предполагало, че е изоставено, когато ненадейно войниците се натъкнали на едно подразделение добре въоръжени вражески елементи, по-късно идентифицирани като Девети северно-виетнамски полк, наброяващ повече от хиляда души. Вражеският полк се криел в селото в очакване на среднощното си нападение на Уей.

Командир на Първи взвод на рота „Алфа“ бил лейтенант Бенджамин Тайсън, за когото ще научим повече подробности по-нататък. Взводът на Тайсън в действителност бил вътре в селото, когато, според очевидец, когото условно ще нарека редник I-ви клас X по причини, които ще ви се изяснят по-късно, „изведнъж мястото започна да се движи. Искам да кажа, че купите сено се разтвориха, а от кладенците и разни дупки в земята започнаха да излизат ония,“ тревопасните „. Жълти стояха и по прозорците и вратите на кръчмите около площада на селото, а ние бяхме в средата. Сякаш това бе един кошмар. Не можех да повярвам на очите си. Стори ми се, че мина доста време, преди да започне огънят. Но навярно това са били само няколко секунди. После всичко експлодира.“

Тайсън осъзна, че без да забележи, отново се бе озовал на стола си. Поклати глава. Любопитно му бе след толкова много години да разбере, че ротата му е била първата войскова част, която е влязла в бой с врага преди всъщност да е започнала самата офанзива около Тет. А пък и нали намиращите се на бойното поле офицери и войници рядко са свидетели на големите събития. И въпреки че никога преди това не му бяха казвали, че си е имал работа с близо хиляда души вражески войници, беше уверен, че е точно така. Хора като Пикард имаха склонност да дават изчерпателна информация за вида и целите на войсковите подразделения, които в момента изглеждаха незначителни, но впоследствие даваха възможност на много хора, ветерани като него, да осъзнаят онова, което се бе случило. Ако изобщо искаха да го осъзнаят.

Отново наведе глава към книгата. Прозя се, защото му се доспа. Книгата се изплъзна от ръцете му и падна на пода.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво? Какво? Какво ще правим сега?

Тайсън бе залегнал на селския площад, а до него лежаха мъртви радистът и командирът на отделението. Той се обърна към стрелеца, ранен наблизо и му отговори:

— Ще умрем.

Картечен огън разцепваше площада, реактивни гранати избухваха между живите и мъртвите. Никога досега не бе чувал, нито пък бе виждал такъв непрекъснат и мощен обстрел и никога досега не бе заемал такава открита позиция по време на сражение, за да види с очите си колко бързо може да се стопи в отвъдното една войскова единица. Не знаеше тактика, която да може да ги измъкне от кръвопролитието на този кален площад. На човек не му оставаше нищо друго, освен да чака реда си да умре, или пък да се изправи и да сложи край на всичко.

Една реактивна граната падна точно пред лицето му и плисна мръсна вода в очите му. Тайсън я гледаше вторачено, потънал почти до половина в калната локва, с пълното съзнание, че това е последното нещо, което вижда в живота си. Но тя не избухна и той по-късно научи от другите, които също като него бяха гледали зеленикавото смъртоносно яйце право в очите, че много от тези руски гранати не са били в ред. Някой недобросъвестен работник от завода за муниции във Волгоград, наквасен до ушите с водка, не си бе свършил добре работата и сега-засега Бен Тайсън бе жив.

Един куршум обръсна дясното му ухо и той изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка. Видя, че някои от момчетата му ставаха и да затичваха нанякъде, но веднага след това падаха, покосени от огъня, и той се чудеше накъде ли тичат, защото огънят на площада идваше от всички страни. Бяха откъснати от останалата част на ротата и нямаха нито необходимия брой хора, нито нужното снаряжение, за да се измъкнат. Искрено се молеше смъртта му да бъде моментална. Измъкна автоматичния си пистолет, калибър 45, за да го приготви, в случай, че го хванат жив.

След това, сякаш Господ чу нечия молитва, един от куршумите уцели димна сигнална ракета, закачена на колана на убит войник, проснат на десет метра пред Тайсън. Тайсън гледаше как червеният пушек се извисява бавно над мъртвото тяло, като че ли кръвта на боеца изтичаше в някакво пространство без гравитация.

Откачи сигнална ракета от своя колан, разви капачката и я търколи на няколко метра от себе си. Ракетата изпука и заизпуска зелен пушек в тежкия зловонен въздух. По целия площад започнаха да пукат димни ракети, сякаш оцелелите от взвода му осъзнаха, че може и да има някакъв изход за тях. Над зоната на смъртта се заиздигаха плътни пушеци в червено, синьо, жълто, оранжево и зелено.

За момент врагът загуби ориентация и пренесе огъня в дълбочина, както обикновено става при подобни обстоятелства; започнаха кръстосан огън по собствените си позиции отвъд площада.

Тайсън се протегна и измъкна радиотелефона от вдървените пръсти на радиста до себе си. Овладя треперещия си глас и повика капитан Браудър.

— Мустанг — 6, тук е Мустанг — 16. Измъкваме се по същия път, по който дойдохме. Можете ли да ни посрещнете някъде по трасето?

Радиото изпука и от другата страна се обади гласът на Браудър с хладнокръвието на човек, свикнал едновременно да говори по радиотелефона и да се прикрива от куршумите.

— Тук Мустанг — 6. И при нас огънят е много силен в момента. Все още сме в началото на селото, но ще се опитаме да се свържем с вас. Пушекът идва от вас, предполагам.

— Точно така. Ще се ориентирате по пушека. Ще трябва да изоставим убитите.

— Ясно.

— Какво става с въздушните десантчици и артилерията?

— Тръгнаха вече. Но не ги чакайте. Раздвижете задниците си сами. Татенцето идва. Късмет, приятел.

— Прието, край.

— Прието, изключвам.

Тайсън се изправи на едното си коляно и се провикна през пушека и шума:

— Изтегляй се! Оставете убитите, вземете ранените и внимавайте да не пропуснете някой от оцелелите!

Първи взвод на рота „Алфа“ започна да се изтегля от затъналия в кал площад. Момчетата лазеха, тичаха и се препъваха през забуления в пушек пазарен площад към най-близките колиби наоколо. Подпалваха колибите със запалителни гранати, хвърляха и последните си сигнални ракети и мятаха гранати със сълзотворен газ зад гърба си. Стреляха с автомати М — 16, с картечници, пушки, гранатомети, минохвъргачки и пистолети, без изобщо да жалят мунициите, което свидетелстваше за обзелото ги отчаяние. Сражаваха се за всеки метър, като оставяха след себе си една горяща ивица през Пху Лай в усилието си да се измъкнат от клопката, откъснала ги от основната им войскова част.

Срещата с ротата им се осъществи на тесен междуселски път, минаващ между някакво езеро с патици и една кочина. Предадоха ранените на войниците от Втори и Трети взвод, които не бяха толкова уморени, да ги занесат до една бетонна пагода, където се бяха събрали четиримата лекари на ротата. Врагът все още продължаваше стрелбата, но огневите линии така се бяха замъглили, че за момент рота „Алфа“ преустанови огъня.

По пътя с небрежна походка се зададе Браудър — набита фигура, покрита цялата в пепел. Обърна се към Тайсън доста рязко:

— Е, момчето ми, до гуша бяхте затънали в лайна, но се измъкнахте. На всичкото отгоре и мен накарахте да газя до колене в оная гадост.

— Благодаря, че дойдохте.

— Да-а. Е, можем да си набележим свой периметър тук, да се окопаем и да се бием, докато ония се оттеглят. Или пък да си дадем почивка и да си плюем на петите през онова лепкаво оризище, откъдето дойдохме. Какво ще кажеш?

Тайсън потри кървящото си ухо.

— Тая работа не ми харесва. Жълтите са твърде много, имат достатъчно боеприпаси и са големи задници. Според мен те са много повече от нас. Време е да се омитаме.

— Но трябва да измъкнем ранените, освен това имаме и убити.

Тайсън поклати глава.

— Струва ми се, че тоя път тези гадове няма да се откажат и да офейкат. Мисля, че ако останем, ще ни довършат.

Браудър се замисли за момент, после кимна.

— Давай да се измъкваме, докато не са ни нападнали отново. Ще заповядам на артилерията и бомбардировачите да съдерат задника на онова лайняно село.

Браудър се обади по радиостанцията и издаде заповед за оттегляне. Когато хеликоптерите „Кобра“ пристигнаха, бяха изненадани от тежкокалибрения противовъздушен огън, който ги посрещна. Един от тях се разби и пламна сред селото. Артилерията пращаше заряд след заряд със запалителен бял фосфор, така както бе наредил Браудър и цялото село бе в пламъци, когато рота „Алфа“ стигна до оризището, очертаващо западната му граница.

С мъка напредваха през прогизналите оризища; носеха ранените и някои от убитите, малко по малко оставяйки след себе си снаряжението. Тайсън видя един ботуш, залепнал в тинята. Врагът продължаваше да стреля след тях, но рота „Алфа“ не му обръщаше внимание. Единствената им цел бе да се отдалечат колкото се може повече от Пху Лай.

Хеликоптерите и оръдията прикриваха изтеглянето им, което си бе чисто бягство. Врагът не ги последва през откритите оризови поля, а се скри в подземните си бункери и тунели, за да изчака да спре дъждът от огън и стомана.

Рота „Алфа“ се събра на едно по-високо и сухо местенце — селското гробище. Изчистиха оризовите пиявици от телата си и започнаха да копаят. Навсякъде изскачаха човешки кости и скоро цялата червеникава земя наоколо се покри с тях. Закрепиха черепите по краищата на окопите и наоколо се получи кръг с ухилени черепи, които изглеждаха снежнобели на фона на току-що изровената пръст. Някой бе попаднал на пресен гроб и вонята, която се разнесе отвътре, го накара да повърне. После побързаха да заровят гроба.

Взводните сержанти изготвиха списъци с пострадалите. Офицерите ги прегледаха и пресметнаха: петима убити; трийсет и осем ранени, от които десет в критично състояние; петнайсет липсваха, и по радиото Браудър съобщи в щаба на батальона, че се очаква броят на убитите да е много по-голям, но това съвсем не му спести укорите, че е оставил американци зад себе си.

При други, по-нормални обстоятелства, мислеше Тайсън, и той, и Браудър щяха да бъдат освободени от командните си постове заради фиаското в Пху Лай. В края на краищата това си бе разгром, а един разгром означаваше своего рода грешка. Но в нощта на 30 януари, по думите на Рой Браудър, лайната се разплискаха върху онези мъжаги и на тях им бе спестено унижението да се сражават в такъв вид. Баналности като тая шибана история при Пху Лай бяха простени и забравени в резултат на общото объркване и паника, които обзеха потресената нация през последвалите седмици. В края на краищата, каза Браудър, намигвайки с едното око, всички — от главнокомандващите до началника на военното разузнаване, я бяха оплескали за това, че не се бяха усетили какво именно се задава. Когато след някой и друг ден Браудър остана малко по-свободен, се кандидатира за орден „Сребърна звезда“ и насърчи Тайсън да направи същото, но той не послуша съвета му.

Рота „Алфа“ прекара една неспокойна нощ сред костите на умрелите и вонящата пръст. От изток, откъм Южнокитайско море, вятърът носеше тътена на експлозиите и в района над Уей се виждаха цветни сигнални ракети. При втората си обиколка един от сержантите направи следния коментар:

— Просто Уей празнува. Този празник се нарича Тет. Новата година за виетнамците. Честита Нова година!

Но Уей не празнуваше. Уей умираше.

Когато зората се пукна, оцелелите от рота „Алфа“ потеглиха на изток към вече обсадения град — разстояние от около шест километра, което щеше да им отнеме почти две седмици, а на някои от тях — дори цял живот.

— Бен!

Тайсън отвори очи и бавно фокусира Марси, която бе седнала на стола срещу него с чаша питие в ръката си. Преглътна и каза:

— Здрасти!

— Тежък ден ли си имал днес? Тайсън се изправи.

— Имал съм и по-тежки. Марси го огледа:

— Дейвид поръча вечеря от китайския ресторант.

— Усещам миризмата й.

— Какво предпочиташ — да ядеш, или да поговорим?

— Да пийна нещо — и той подаде чашата си. Взе книгата за Уей и я бутна към нея по масичката между тях.

Тя му подаде питието.

— Седни, мила — каза Тайсън. — Имам две новини, една добра и една лоша. Добрата новина е, че съпругът ти е станал известен. Лошата новина е причината, поради която той е известен. Страница двеста и седемнайсет.

Тя взе книгата и започна да чете. Умееше да се облича добре и въпреки силните си феминистични настроения, обичаше да носи бели блузи с къдрички и гердани. Бе с тясна права пола в наситенорозов цвят с цепка отстрани. Тъмнокафявата й коса бе гъста и винаги късо подстригана, и имаше леко загорял тен. Приличаше малко на човек със семитски произход или на някой, който живее около Средиземноморието, въпреки че генетичните й корени водеха началото си някъде от Северна Европа. Това, което хората първо забелязваха у нея, бяха очите й — големи воднистозелени очи, които с еднаква острота издаваха и гнева й, и чувствеността й, и студенината й. Бен Тайсън изучаваше жена си, докато четеше. Най-сетне тя усети погледа му и вдигна книгата по-високо пред себе си.

Той се обърна към прозореца. На поляната в задния двор се разхождаха птици и търсеха храна, а слънцето вече почти бе залязло, оставяйки дълги виолетови сенки върху терасата. В стаята цареше пълна тъмнина с изключение на едно малко кръгче светлина около Марси, което идваше от настолната лампа.

— Това вярно ли е?

Бен се обърна към нея. Тя бе оставила книгата отворена на скута си и се бе вторачила в него в напрегнато очакване.

Всички обяснения, които му дойдоха наум, бяха уклончиви.

— Поне за това, за което тук става дума, и по същество, да, може да се каже, че всичко е точно.

Тя помълча доста дълго преди отново да попита:

— Какво има още?

— Много неща. Много.

— С твои думи, Бен. В какъв смисъл тази книга е неточна?

— Въпросът е в гледната точка. Всичко зависи от това, на коя страна си бил.

— А ти на коя страна беше, Бен?

Той не отговори на въпроса й и продължи:

— Освен това оттогава измина толкова дълго време, че е трудно да различиш реалността от фантазията и кошмарите.

— Тук се казва, че — тя потупа отворената книга, — казва се, че ти и твоите войници сте избили болни и ранени хора. Застреляли сте мъже, жени, деца и бебета. Изгорили сте живи хора. Това истина ли е?

Няколко секунди Тайсън мълча, после отговори монотонно:

— Да, истина е. Случи се. Но не съвсем така, както го описва Пикард.

— Тогава ми разкажи това, което си спомняш. Това, което знаеш.

Той се замисли за момент:

— Не, няма.

— А защо не?

— Дал съм клетва никога да не говоря за това.

— Пред кого си дал тая клетва?

Тайсън се взря в някаква несъществуваща точка и каза разсеяно:

— Всички се заклехме. Заклехме се един пред друг. Тя се развика, а в гласа и се четеше гняв:

— Но това е абсурдно. Та аз съм ти жена!

Той стана и си наля още едно уиски. Обърна се към нея и я погледна.

Марси се изправи и хвърли книгата на малката масичка.

— Мисля, че имам право да знам и хич не ме е грижа за вашата клетва… А освен това, ясно е, че някой я е нарушил. X и Y са пропели, нали?

— Теб те нямаше там! Ти си беше тук! Не ме моли да ти разказвам какво се случи в оная шибана страна преди осемнайсет години. Кой, по дяволите, знае какво се е случило? Кой го е грижа?… — Тайсън се овладя и седна на стола си. — Не си спомням какво се случи.

Марси си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Не е вярно… — После добави: — Аз си спомням какво ми се случи преди осемнайсет години…

— Не се учудвам. За това писаха в едно списание.

— Не с тоя номер, Бен.

Тя се запъти към вратата, сякаш искаше да излезе, после се доближи до Тайсън и сложи ръка на рамото му.

Той хвана ръката й:

— Просто ми дай малко време да събера мислите си. Ще ти кажа. Но искам да ти кажа истината. А това засега не е възможно.

Тя не отговори. Тайсън продължи:

— Виж, ако тази книга предизвика някакво…разследване, тогава ще се появят най-различни версии по отношение на истината…и затова е най-добре да почакаш…

— За какво разследване говориш? Искаш да кажеш, че могат… да те съдят…?

— Според Фил Слоун могат. Тя поклати глава:

— Ходил си при него? Преди да разговаряш с мен?

— Той е завършил право. А ти не си. Успях да го намеря. А тебе те нямаше. Става въпрос за убийство, а не за семейни проблеми.

Марси изтегли ръката си от неговата.

— Искам да ми отговориш само на един-единствен въпрос: Ти… убил ли си някого? Искам да кажа, тук не пише, че ти самият си убил някого…

— Всеки офицер носи отговорност за действията на подчинените си.

— Върховна глупост! Типично за мъжката психика. Тия измишльотини са плод на егоизма на военните… Всеки разумен човек е отговорен за своите собствени действия.

Той я прекъсна:

— Ще ти кажа и още нещо: не само, че нося отговорност за действията на подчинените си, но и подлежа на съд за извършени от тях престъпления. Такъв е законът.

— Идиотщини!

— Каквото и да е, но в случая трябва да се имат предвид военните закони, институции, навици и логика. А не твоята собствена лична философия.

— Добре, добре. Ясно ми е това, Бен. Просто не искам да се правиш на благороден или глупав. Щом не си убил никого, значи не носиш отговорност за убийство. И ще е добре, ако нещо се случи, да си го кажеш.

Тайсън не каза нищо, отиде до прозореца и го отвори. Нахлу приятен аромат и той чу шумоленето на големия явор, полюшван от вятъра. В двора на съседите играеха деца. Здрачът му се стори невероятно красив. Помисли си, че това е една от ония вечери, чието ухание човек си спомня и след много години.

— На „орлови нокти“ ли мирише навън?

— Мисля, че да.

— Защо не може винаги да бъде май?

— Веднъж каза, че ти харесва това, че има различни сезони.

— Да, точно така. Но понякога ми се иска винаги да бъде май.

Марси го гледаше в гръб, а след малко проговори нежно:

— Страх ме е за теб. Бен.

— Аз съм mun-mon.

— Не, не си. Точно в това е цялата работа. Знам за какво мислиш сега: за дълга, честта и родината, за Бога. Или поне нещо такова. Понякога приличаш на мъченик…

— Наистина ли?

— Може да си оцелял във войната, но няма да преживееш това сега. Няма, ако не…

Тайсън се обърна и я погледна.

— Достатъчно.

— Добре. Но ще ти кажа само едно: Що се отнася лично до мен. Всичко, свързано с тая война, беше престъпление. Но това не е достатъчна причина да се изтъкваш като най-големия виновник заради някакви чувства за отговорност, дълг или…

— Стига! Не ми изнасяй лекции.

— А какво искаш от мен?

Тайсън се облегна на перваза. Помисли си, че тя навярно щеше да го разбере по-добре, ако се бе прибрал вкъщи и й бе съобщил, че е злоупотребил със закона, или пък че приема наркотици. Или дори ако й бе казал, че е избил с автомат една пълна зала републиканци, чието събрание е било организирано с благотворителни цели. Но точно това престъпление страшно я впечатли.

— Просто исках да знаеш — продума той.

— Благодаря ти. Може би на опашката в магазина щях да науча много повече.

Той се усмихна насила, после проговори замислено:

— Може пък да преувеличавам… Може би всичко ще се забрави. Навярно не трябваше изобщо да разговарям с Фил.

— Надявам се да е така — отговори тя. После добави: — Но, Бен, чуй ме. Дори ако това не доведе до някакви съдебни последствия… с други думи, тук, в тоя дом, в тоя град, и в службата ти…

— Да, знам. Много ти благодаря.

После тя сякаш се умисли и инстинктът му подсказа, че мислите й отново са се върнали към онези кървави страници. Тя вдигна очи към него.

— Как убиха децата? Искам да кажа, как…? Някой почука и вратата изскърца. Подаде се главата на Дейвид.

— Китайските вкуснотии вече се вдървиха.

— Пъхни ги в микровълновата печка. Ей сега идваме — каза Тайсън.

Дейвид затвори вратата.

Марси и Бен Тайсън се спогледаха, чудейки се дали е чул нещо и какво. Станаха и тръгнаха към вратата.

— Искаш ли малко вино? — попита го тя. Той й отвори вратата.

— Бирата подхожда повече на китайската кухня. Как мина денят ти?

— Страшно напрегнато. Освен това тая седмица ще трябва да пътувам.

— Докъде?

— До Чикаго. За една нощ. Той не отговори.

ГЛАВА ШЕСТА

Тайсън се събуди. Отметна завивките и се обърна към Марси. Тя винаги спеше гола, независимо от сезона, както и той самият. Прекара поглед по голото и тяло, което изглеждаше тъмно на фона на белите памучни чаршафи. Загледа се в хубавите й, стегнати гърди, които от време на време се повдигаха и спадаха равномерно, после погледът му заслиза по-надолу и по-надолу. Чудото в брака им бе, мислеше той, че след всичките тия шестнайсет години сексуалното привличане между тях бе толкова силно, колкото и сексуалното желание.

Тайсън знаеше, че почти всичките им роднини и приятели смятаха, че изобщо не са един за друг. Той се имаше за много традиционен — бе отгледан в семейство, в което традициите бяха закон, и бе израсъл в среда, която се славеше в града като бастилия на консерватизма. За разлика от Марси той лично не бе изпитал бунтарския дух на шейсетте години, отчасти защото отиде в един колеж в дълбокия Юг, отчасти защото прекара известно време в армията — от 1966 — а до 1969 — а. По тоя повод веднъж сам бе казал: „Пропуснах ерата на водолея, но я видях по телевизията“.

Марси Клуър Тайсън и Бенджамин Джеймс Тайсън имаха почти противоположни вкусове в областта на музиката, дрехите, литературата и изкуството. Той бе безразличен към политическата обстановка, а тя си имаше своите пристрастия. И въпреки това те се ожениха и все още бяха заедно, докато много от техните приятели се разведоха или бяха в процес на развод, или пък искаха да се разведат. Много често му се бе искало никога да не я бе срещал, но почти никога не му се бе приисквало тя да го напусне.

Марси се обърна настрани, с лице към него. Измърмори нещо, после прохърка.

Тайсън провеси крака от леглото и стана. Мина по килима и отиде до прозореца, за да поздрави новия ден, така както правеше всяка сутрин. На изток небето просветляваше, което означаваше, че денят ще бъде хубав. Долу по тъмната улица се движеха двама подранили, които размятаха енергично куфарчетата си, забързани към работните си места. Тайсън чу утринните камбани на близката църква. Всяка утринна камбана, изрече Господ, бие, за да ни отведе в лоното на смъртта.

Той стъпи на гимнастическата пътечка и започна да тича на място, все още загледан в прозореца, обърнат на изток. В отсрещните къщи тук-там светеха прозорци, а в южния край при кръстовището видя коли, тръгнали към паркове, магистрали и жп гари. Предградието се бе раздвижило и се бе запътило на запад, за да влее пречистената си, обогатена с кислород кръв в големия град, да смае Уолстрийт и Медисън Авеню със загорялото си на тенискортовете лице и с небивалиците за таласъмите и орлите, които е видяло през уикенда.

Тайсън слезе от пътечката и се преметна през глава на килима насред стаята. Направи няколко стойки, после бързо се пъхна в голямата баня.

Банята бе модернизирана и вътре имаше тангентор. Избръсна се и изми зъбите си, после се потопи в топлата въртяща се вода, ухаеща на евкалиптово масло. През парата се заоглежда в отсрещната огледална стена. По всички стандарти беше добре сложен, само че малко повечко окосмен. На някои жени това им харесваше, на други не. Марси обичаше да се наслаждава на джунглата върху гърдите му. Източните момичета, спомни си той, я намираха или животинска, или занимателна, но никога не я считаха за секси. Но за сметка на това винаги говореха с възхищение за размерите на половия му член. И това не бе фалшиво ласкателство от страна на проститутките. Той сам се бе убедил, когато купуваше презервативи от местната аптека, че на бялата раса наистина бяха по-големи. Реши, че някой ден по време на обяд трябва да сподели тоя интересен факт с господин Кимура.

Облегна се на мраморните стени на ваната и се отпусна във въртящите се води. Снощи отново сънува онзи сън: Той е пак в армията. Има война. Това е безименна война, с някои от участниците във Виетнам. Зима е и те са сред студените гори на форт Бенинг, Джорджия, където бе изкарал обучението си за пехотен офицер. Военните дрехи, с които е облечен, му напомнят за странните униформи на вражеската армия по време на военните учения, които провеждаха в Бенинг. В съня му тези униформи бяха мръсни и изпокъсани. Цялото му снаряжение бе някак си примитивно. Но това сякаш не е някоя ранна война, а по-скоро война от бъдещето, която продължава невероятно дълго — един безкраен конфликт, който разрушава света. Вражеските армии ту напредват, ту отстъпват през изровената от битките земя и умиращите градове. Това вече е Виетнам.

В съня си той не е офицер, а обикновен войник и някой непрекъснато му повтаря: „Тайсън, остават ти още пет години служба“, а той всеки път отговаря: „Но това не е честно. Вече ги изкарах. Тоя път ще умра.“

Отдръпна се от стената на ваната и водата започна да се вихри около олекналото му тяло. Известно време бе посещавал един психиатър — специалист по неврозите сред военнослужещите от средите на среднозаможните и богатите ветерани, който се занимаваше изключително с проблемите на бивши офицери. Това бе най-доброто, което можеше да се намери за случай като неговия, мислеше той, и такъв психоаналитик можеше да се срещне само на Парк Авеню. Д-р Стал доста се хареса на Тайсън. Според него той бе твърде проницателен и изключително добре запознат с проблемите на стреса, породен от военна обстановка.

Двамата разговаряха за съня, за чувството на вина, че си оцелял, а другите не са, обсъждаха и особения вид вина, когато си убил. Надълго и нашироко коментираха специфичните проблеми на командващия по време на сражение, когато се издават заповеди, които са причина за смъртта на някои от подчинените и на невинни граждани. Именно благодарение познанията си в тая област Стал изкарваше по двеста долара на час и двамата бяха съвсем наясно по тоя въпрос. Популярната литература и конвенционалните препоръки бяха за депресираните обикновени редови войници. Стал признаваше, че проблемите на бившите офицери от войната са по-интересни, по-сложни и обикновено по-доходни.

Тайсън едва не му разказа за болница „Милосърдие“, но интуитивно усети, че признанието може да му стане навик. Веднъж като каже на Стал, ще каже на Марси, после и на преподобния Саймс. И след като сподели съкровената си тайна с психоаналитика си, със съпругата си и с един представител на своя Бог, най-накрая ще отиде и при главния военен прокурор. Затова не каза на Стал и тъй като психиатърът му не научи Голямата тайна, по-нататъшната психотерапия бе излишна и за голямо учудване и съжаление на д-р Стал Тайсън преустанови посещенията си. За него Тайсън бе интересен. За Тайсън пък Стал бе твърде проницателен.

Последното нещо, което Стал му бе казал, по-точно му бе написал в едно писмо в своя малко надут средно-европейски стил, бе: „Вие се измъчвате от нещо, господин Тайсън, и това е една голяма и ужасна тайна. Не мога да разбера каква е тя, но виждам нейната сянка и чувствам присъствието й във всичко, което ми казахте.

Безсмислено е да се опитвам да разбера каква е тя, но моля би, повярвайте ми, че на война всичко е нормално. Разговарял съм с много смели мъже, които са изпадали в истерия на бойното поле, които са бягали от врага, които са оставяли приятелите си да умрат и които са се подмокряли сред ужаса на битките. Чувал съм за неща, за които вие дори не бихте могли и да си помислите. Разберете ме, приятелю, войната е един ад, но не унивайте: когато човек отива на война, всичко му е простено предварително.“

Тайсън запомни завинаги това последно тайнствено изречение: Всичко му е простено предварително. Но от кого? Как? Кога са му простили? Целта на тази мисъл бе да възбуди любопитството му, да го върне отново в кабинета на д-р Стал. И почти бе успяла. Но накрая той реши да не отговаря на писмото, защото на него просто не можеше да се отговори.

Известно време след това д-р Стал, като мнозина негови колеги, както сочи статистиката, се самоуби. Вестник „Таймс“ съобщи, че навярно свръхдозата сънотворно е взета по грешка, но Тайсън не бе на същото мнение. Той смяташе, че Виетнам убива по асоциация, чрез индиректен контакт или чрез пълномощник.

Тайсън се плъзна към края на ваната и се хвана с ръце, за да се задържи на място. Вгледа се в инфрачервената лампа над него и усети как лицето му започна да се затопля. Сети се, че не бе особено изненадан от самоубийството на лекаря. Въпреки всичките му твърдения, че не е пристрастен, че не се шокира от това, което слуша, в края на краищата той бе обикновено човешко същество. Бе изслушал куп болни мъже, чиято болка най-накрая бе изпълнила цялото му сърце и душа и подобно на бавнодействащ вирус бе разрушила неговия имунитет. И сам открил един ден, че е вече мъртъв, той просто бе направил този факт обществено достояние.

Когато прочете некролога, Тайсън се натъжи много, което изненада и него самия. После, когато се замисли, бе загрижен за съдбата на папките със здравните досиета на пациентите, въпреки че никога не се опита да разбере нещо по случая.

Почти всички сеанси на Стал завършваха с думите: „Не можеш да избягаш от демоните, така че не ти остава нищо друго освен да станеш техен приятел.“ Бе съветвал Тайсън да си припомни съня в най-големите му подробности, да разговаря с действащите лица, които присъстват в тъмните дебри на съзнанието му, докато един ден му станат близки и дружелюбни, а накрая навярно банални и безинтересни. Легнал във ваната, Тайсън отново си припомни всичко. Но тоя път, и в това нямаше никакво съмнение, героите от кошмара му бяха станали по-зложелателни. Съновиденията му бяха придобили някакво особено, далновидно значение. Всъщност кошмарът се бе превърнал в реалност. Всичко е простено предварително, д-р Стал.

Марси влезе гола в банята и се мушна във ваната. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки уханието на евкалипт, усмихна се и затвори очите си.

Тайсън наблюдаваше как гърдите й се полюшват във водата, после насочи вниманието си към лицето й. От челото надолу по бузите и се стичаха струйки пот. Помисли си, че изглежда доста добре без грим. Тя протегна крака и се отпусна над пенливата вода. Тайсън се протегна и заразтрива пръстите на краката й, а тя промърмори: „О, толкова е хубаво така.“ Марси разтвори отпуснатите във водата си крака, а той коленичи, наведе се напред и обхвана с ръце краката й. Когато пъхна глава между тях, тя каза:

— Така и ще се удавиш.

— А как да го направим?

— Бен!

Той наведе глава ниско между бедрата й, а тя го стисна с крака и се смъкна надолу към дъното, повличайки и него след себе си. Той започна да се дърпа, отскубна се и измъкна глава над водата като плюеше:

— Мръсница! Тя се засмя.

Тайсън бавно се оттегли в своя край на ваната.

Марси се измъкна от водата, застана отстрани на плочките с леко разтворени крака, протегна се и се прозя.

Като я наблюдаваше, Тайсън си припомни снимката. Първоначално тя излезе в списание „Лайф“, а после се появи в много книги, разглеждащи проблемите на 60 — те години. Това бе една черно-бяла снимка на група студенти в парка Грифит в Лос Анжелис по време на зимната рецесия през 1968 — ма. Времето трябва да е било доста меко, защото те се плискаха голи насред фонтана Мълхоланд.

Поводът, както писа „Лайф“, бе един рок концерт, въпреки че, показвайки я в някакъв телевизионен репортаж за 60 — те, описаха случката като любовна оргия. В един сборник с фотографски есета пък пишеше, че това е антивоенен протест. На друго място Тайсън бе срещал снимката просто с надпис, че това е обикновена случка от градския живот. Въпреки че събитието не бе много изяснено, снимката на Марси бе съвсем ясна. От всички студенти тя се виждаше най-добре, защото бе застанала на края на фонтана така, както стоеше сега на края на ваната — гола, в цял ръст, с лице към камерата, прегърнала през рамо някакъв строен младеж с буйна коса. Бе вдигнала другата си ръка високо нагоре, свита в юмрук, а краката й бяха леко разкрачени. На лицето й се четеше смесица от предизвикателство и необуздана радост. Отстрани се виждаха двама полицаи, запътили се към фонтана, пълен с голи младежи и девойки.

Тайсън отново видя фотографията: буйните косми между краката на Марси като черно биволско око, стегнатите й гърди, щръкнали гордо напред. Но въпреки цялата голота в онзи фонтан, в снимката нямаше почти нищо еротично. Събитието е било замислено като израз на политически пристрастия и си беше именно такова.

Подобно на други снимки, придобили национална всеизвестност — издигането на знамето над японския град Йо Джима или момиченцето, плачещо над мъртвото тяло при Кент Стейт, тази също бе загубила връзката си с конкретния повод и се бе превърнала в символ на века. Нито едно от лицата на нея не бяха идентифицирани, имената изобщо не бяха важни, както и името на самия фотограф или пък на списанието, в което за пръв път се бе появила. Снимката бе влязла в средствата за масова информация, в историческите книги и в съзнанието на обществеността. Не бяха платени никакви хонорари, не бе искано никакво разрешение за публикуване, не бяха спазени никакви авторски права. И въпреки това за онези, които познаваха лицата от снимката или пък бяха едни от тях, прословутата фотография все още си оставаше дълбоко лична и предизвикваше чувства на тъга, радост или на намеса в най-съкровените им мисли.

Тайсън погледна жена си, която все още правеше упражнения за разтягане. Тялото и особено лицето й не се бяха променили много за почти цели две десетилетия. Но все пак имаше разлика — на снимката косата й бе дълга и мокрите кичури падаха чак до гърдите. Когато Тайсън за пръв път я срещна на парти у един приятел в Манхатън, косата й все още бе дълга до раменете и в мислите му тя се запечата като младо момиче с дълга коса, босонога, със съвсем лек грим и със селска рокличка. Той каза:

— Все още те обичам.

Тя спря да се протяга и му се усмихна.

— Ние сме все още влюбени. Помни добре това през идните седмици и месеци.

— Няма значение колко груби сме понякога един към друг.

— Точно така.

Тайсън спря водата, излезе от ваната и се отпусна върху рогозката пред нея. Положи глава върху една цилиндрична бамбукова възглавница и сви колене. Прокара пръсти по белега на коляното си. От топлата вода бе станал червеникаво-виолетов. Повечето шрапнелни рани бяха разкривени и грозни, както впрочем се очакваше. Неговата беше много смешна — приличаше на голям въпросителен знак.

— В книгата има снимка, на която съм аз с моя взвод — Внезапно каза той.

— Не я видях.

Марси се протегна в голямата, облицована с плочки кабинка с душа и пусна струята. След това попита:

— Между другото, къде сложи книгата? Не ми се иска Дейвид да я види.

Той влезе при нея под душа. Помисли си да й напомните списанието „Лайф“ от 8 март 1968 — ма стои на етажерката с книги на доста видно място. Въпреки това просто каза:

— Прибрах я в дипломатическото си куфарче. Но в края на краищата той все пак ще трябва да я прочете.

Водата плющеше по тялото й, а тя прокара насапунисаните си ръце по гърдите и лицето си.

— Добре. Но преди това ще трябва да поговориш с него.

— Книгата сама говори за себе си. Просто ще го помоля да започне от самото начало. Така моята… роля ще се появи в съответния контекст.

Тя го погледна през рамо.

— В контекст или извън него, Бен, всичко е много потискащо и много ще го разстрои. Поговори първо с него. — После добави: — Трябва перспектива. Дай му необходимата перспектива. Покажи му къде да застане, когато я чете.

Тайсън излезе изпод душа. Тя се провикна:

— Съжалявам.

Той издърпа една кърпа от закачалката и бързо се изтри.

Марси спря водата и отвори вратата на кабинката.

— Искам да ми отговориш на един-единствен въпрос. Как си живял с това през всичките тези години? Почакай. Не се сърди. Нямам предвид съдебната страна. Имам предвид чисто практичната. Как си пазел всичко това у себе си и не си го споделил с никого? Казал ли си на някого?

— Не.

— Никога дори не си намеквал за това… — Тя се замисли за момент, после добави: — Просто си го изолирал… изхвърлил си го тотално от мислите си.

— Дрънканици! — Тайсън метна кърпата в коша с мръсните дрехи. — Никога не съм го изолирал. Просто предпочетох да не говоря за това. За разлика от много други хора не ми е необходимо да изливам душата си и да разкривам личната си житейска история пред случайни познати или дори пред приятели. Нито пък дори пред тебе!

Той се обърна и се запъти към антрето на банята, като затвори вратата след себе си. Отвори своя гардероб и огледа косткомите си, без всъщност да ги вижда. Току-що му хрумна, че Марси ще бъде неговият най-безкомпромисен критик, но в същото време най-честният сред всички. Трябваше да се вслушва в това, което му казва тя, ако иска да знае какво мислят другите.

— Ден втори — каза той на глас. — Всеки ден носи нещо ново.

ГЛАВА СЕДМА

Бен Тайсън отклони жълтото си волво в алеята. Водеща към хотел „Тардън Сити“ и се присъедини към колоната бавнодвижещи се коли, които чакаха ред за паркиране. Точно пред него се движеше един кадилак. В огледалото видя зад себе си ролс-ройс.

— Хайде да си купим нова кола. Нещо определено декадентско — каза той.

Тя поклати глава.

— В сегашното ти положение дори една нова вратовръзка би направила изключително впечатление. Трябва да не се набиваш в очи, Бен. Ти си темата на деня. Освен това може да имаш и проблеми в службата.

Тайсън кимна с глава. И все пак, мислеше той, старото раздрънкано волво трябваше да се смени с нещо ново. Но сега, почти две седмици след оня вторник, дори всекидневните им лични решения трябваше да бъдат подробно обмисляни по отношение на това как ще бъдат възприети от обществеността.

Придвижи се още няколко метра нагоре по алеята и погледна към хотела. Девететажната сграда се извисяваше в центъра на предградието, обградена от десет акра паркови площи. Сградата бе построена наскоро малко в стил от времето на крал Джордж, а най-отгоре завършваше с купол — копие на предишния, който се е извисявал над стария хотел „Тардън Сити“. Червените лъчи на залязващото слънце се отразяваха в прозорците и Тайсън примижа. Представи си тухлената сграда, която бе на същото това място, когато бе още дете. Майската вечер му напомни за абитуриентския му бал в зала „Риджънси“. Припомни си годишните балове, сватбените тържества и различните празненства, включително двайсет и пет годишнината от сватбата на родителите му в зала „Хънт“. Това беше, мислеше си той, едно привилегировано детство и юношество, едно чудесно време. Времето на надеждите, времето, преди войната и водовъртежът на живота да са го променили, преди те да са променили и всички останали. Такива бяха годините на неговата младост през петдесетте и шейсетте.

— Наслаждавай му се докато можеш — прошепна едва чуто.

— На какво?

— На живота. Танцувай и се весели. Тя го погледна и каза замислено.

— Философските разсъждения съвсем не ти подхождат.

— Може и така да е. Просто се опитвах да поставя своите дребни проблеми в някаква перспектива. Това все още е темата на деня, между другото.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това последното убежище на обезпокоения дух е религията. Ще се отбия да разговарям с отец Саймс.

Тя помисли за момент:

— Защо не? Това е много по-добре, отколкото да разговаряш със съпругата си. Пък и той не може да свидетелства срещу теб. Което, между другото, ми напомня, че не си ми казал какво ти е говорил Фил Слоун.

— А защо трябва да ти казвам? Ти сама случайно се издаде, че си разговаряла с него лично. Това, разбира се, са разговори на четири очи. Ще намекна на стария Саймс, че негов свещен дълг е да бъде дискретен.

Марси не каза нищо.

Тайсън се върна към предишните си размисли.

— Но животът е добър. Поне за нас. Няма война, няма депресия, няма глад, няма граждански вълнения.

— Да, няма такива неща в Гардън Сити, известно още като „Райската градина“. Това място е изолирано от реалността.

Тайсън изпусна дълбока въздишка. Помисли си, че съвсем несъзнателно бе повел разговора за Гардън Сити — любимата тема на Марси — за да откъсне мислите си от другите неща. Марси бе продукт на аристократичния западен район на Манхатън и той бе убеден, че на нея й се иска да се върне назад към първоначалните си корени. Сякаш разгадала мислите му, тя каза:

— Не можеш повече да живееш тук, ти го знаеш.

— Мога да живея където си поискам, по дяволите.

— Не можеш.

Марси се замисли. Точно когато Тайсън реши, че са пред поредния семеен скандал, тя неочаквано се разсмя. Той я погледна, а тя попита:

— Замислял ли си се понякога, че винаги започваме да се караме, когато не искаме да ходим някъде?

— Да, замислял съм се. Тая кола е направила много повече обратни завои, отколкото който и да е бумеранг. — Той спря под козирката на хотела. — Но тоя път стигнахме там, където бяхме планирали.

Пиколо в зелена ливрея и цилиндър отвори вратата от страната на Марси. Друг от обслужващия персонал отвори на Тайсън и той му отстъпи волвото срещу квитанция за паркинга. Портиерът ги поздрави, когато минаха покрай него и се запътиха към фоайето, облицовано в розов мрамор. На един плакат на ръка бе написано:

Стрелката сочеше наляво.

— Ела първо да те черпя едно питие — каза Марси. Всички маси в осветената Ловна зала бяха заети, но Тайсън намери свободен стол на бара и Марси седна, а той застана прав до нея. Поръча си скоч, а тя — чаша бяло вино. И двамата се оглеждаха наоколо, докато очите им свикваха с тъмнината, и кимнаха за поздрав на няколко човека.

Донесоха питиетата им. Тайсън разбърка скоча си, после каза:

— Дали не съм полудял, че съм тук? Или пък съм прекалено безочлив?

Марси вдигна чашата си с вино.

— Все някога ще можеш да си отговориш на тоя въпрос. Засега никой не знае как да се отнася с теб.

Тайсън се облегна на бара и отново се заоглежда наоколо. По стените висяха картини, изобразяващи английски ловни сцени, и единствено те напомняха, че първоначално Ловната зала в действителност е била място, където са се събирали членовете на Ловния клуб „Медоу Брук“, след като дълго са тичали подир своите хрътки на лов в гората.

Тайсън разсъждаваше на глас:

— Старата зала ми харесваше повече. Марси облещи очи.

— О, Исусе Христе! Ако още веднъж чуя това от устата на такива като теб, дето се бият в гърдите, че са едни от първите заселници, ще повърна.

— Ами да, това бе страхотно място. — После добави заядливо: — В стария хотел бе седалището на Републиканския клуб на окръг Насау. Навремето работех на доброволни начала за тях. През 62 — ра тук си имахме Златен фонд за събиране на помощи.

— Започва да ми се повдига.

Той се усмихна, после отпи от скоча и си дръпна от цигарата.

— Всичко това е история. Често тук отсядаше Теди Рузвелт. В стария хотел Чарлз Линдбърг прекара седмицата преди своя полет. Веднъж, когато си бях тук в отпуск, наех апартамента на Линдбърг. Казвал ли съм ти някога за това? Спах в леглото, в което е спал Линдбърг.

Марси се опита да сподави една прозявка и каза заядливо:

— Навярно си спал и в неговите чаршафи.

Тайсън се вгледа в тъмните ниши на фоайето. Тук по времето на Първата световна война са отсядали представители на фамилиите Астор, Морган, Вандербилт, Хюит, Джей, Белмон, Харимън, дори Лилиан Ръсел. Но историята непрекъснато се въртеше. Може би някой ще каже, че Бенджамин Тайсън е посещавал новата Ловна зала.

Бенджамин чий?

Оня, дето военният съд го осъди за убийство. Спомняте ли си? всички вестници писаха за това. Случаят с масовото убийство в една болница във Виетнам.

О, да, сетих се. Той е идвал тук да си пийва, така ли? Шегувате ли се?

Но това бе въпрос на бъдещето. В старата Ловна зала, когато си е леко пийнал, той ще си представя разни истории от миналото, особено такива, свързани с големите въздушни асове, които са пили тук между двете световни войни: Глен Къртис, Джими Дулитъл, Били Мичъл, Лорънс Спери, Амелия Еърхарт, Лерой Грумън… Тайсън си спомни как като младеж мечтаеше да стане пилот-изтребител като баща си, сети се за своя пластмасов модел на машината на Грумън Хелкат и се зачуди какво ли стана с него. Светът се въртеше много бързо и Тайсън съзнаваше, че вече никога няма да кара такава машина, но по-лошото бе, че вече не изпитваше и никакво желание.

Марси се опитваше да отгатне за какво мисли той.

— Ще пиеш ли още едно? — Да.

Тя поръча, а той се обърна към бармана, когото смътно познаваше:

— Ед, чувал ли си някога за битката при Уей?

— Някъде в Средния изток ли беше това? А, да, даваха нещо по телевизията.

— Чувал ли си за офанзивата „Тет“? Барманът се обърна и чукна сметката на Тайсън на апарата.

— При Тет ли? Разбира се. Виетнам. Виетконгците нападнали Тет, а американците били разбити. — Той остави касовата бележка на бара пред Тайсън.

— „Тет“ означава период, а не място.

— Шегуваш се.

— Няма майтап.

Ед сви рамене и се зае да обслужва другите клиенти.

— Умно момче — каза Тайсън. Отпи от питието си, после допълни: — Виждаш ли… В края на краищата всички жертви на бойното поле са напразни. Оказва се всъщност, че за тях никой не си спомня. За какво е тогава цялата тая врява?

— Ами отговори ми ти.

Но Тайсън не можеше да отговори. Той усети магията на алкохола и се почувства по-добре.

— Време е да потанцуваме — каза Марси. Тайсън се усмихна и я хвана за ръката. Минаха обратно през фоайето към голямата бална зала, като поздравиха няколко души. Когато влязоха в залата, боядисана в бледозелено, Тайсън започна да оглежда масите със светлосини покривки, подредени в кръг около големия дансинг. Оркестърът не свиреше и като че ли цареше някакво затишие.

— Хайде да се разделим и да се срещнем след малко на бара — каза Тайсън.

— О’кей… О, Господи…!

Госпожа Ливандър, президент на Управителния съвет на болница „Насау“, ги бе забелязала и се задаваше от другия край на залата, разтворила отдалече ръце за прегръдка. Тайсън излезе малко напред, сякаш се жертваше в името на живота на Марси. Госпожа Ливандър зави леко към него и го обви в яките си ръце.

— Бен Тайсън. О, колко сте чаровен. Дяволски красив сте. Само да бях с десет години по-млада, непременно щях да ви преследвам ден и нощ.

Тайсън си помисли, че двайсет години звучат малко по-реалистично, но въпреки това прегърна Лидия Ливандър и я докосна леко по бузата.

Госпожа Ливандър се обърна към Марси и започна да се превъзнася:

— Изглеждате чудесно. Каква зашеметяваща рокля! Как успявате да поддържате добрата си фигура?

Тя хвана Марси за раменете, сякаш за да я закове на едно място, и продължи да излива един непрекъснат поток от комплименти и ласкателства. Очите на Тайсън зашариха наоколо докато най-сетне видя къде е барът.

Без да ги предупреди, Лидия Ливандър ги хвана здраво за ръце и ги поведе към един фотограф от вестник „Тардън Сити Нюз“.

— Сам — зафъфли тя, — Сам, трябва незабавно да снимаш тази красива двойка.

Тайсън и Марси се ухилиха, светкавицата проблесна и преди още да е в състояние да вижда хубаво, госпожа Ливандър отново ги помъкна нанякъде. Тайсън погледна Марси и сви безпомощно рамене. Ако все още държеше да не се набива много на очи, както бе възнамерявал на идване, цялата тая история бе едно лошо начало. Докато госпожа Ливандър ги мъкнеше насам-натам да ги запознава с хора, с които вече се познаваха или пък изобщо не желаеха да се запознават, ясно съзнаваше, че всички глави се насочват към него.

Извини се, че му се налага да ползва тоалетната, отскубна се от госпожа Ливандър и се запъти право към бара. Поръча си уиски със сода и седна в едно затулено ъгълче. Скоро след това при него дойде Марси:

— Разбери, нищо не се е променило. Лидия прави това с всичките двеста семейства, които са тук тази вечер.

Тайсън изгълта половината от питието си.

— Чувствах се като единствения негър на вечеринка на Либералната партия. Не ми е останало почти нищо, което да показвам на другите.

— Стига, Бенджамин, спри. Това са глупости — усмихна се Марси.

— Добре. И въпреки това вечерта ще бъде тежка.

— Но затова пък ще е паметна. И ще бъде последната ти поява на обществено място, ако не се лъжа.

— Може би си права.

Но той предполагаше, че последната му поява на обществено място няма да бъде с черна вратовръзка, а със зелени дрехи, и то при много по-недружелюбни обстоятелства отколкото бяха тези тук.

Бен Тайсън седеше на една кръгла маса и разглеждаше пълните пепелници, празните чаши и разхвърляните наоколо програми: Остатъците от поредната обществена проява за събиране на помощи. Добре би било, ако от събраните средства болницата успее да вземе десет процента, мислеше си той. Партито бе без определени места и през цялата вечер той попадаше при най-различни групи хора. Едва сега успя да остане сам.

Тайсън погледна часовника си. Общо взето, бе доволен, че дойде. Ако в старата поговорка, че общественото мнение изпреварва думата на закона, имаше поне зрънце истина, то той се чувстваше малко облекчен. Никой не го укори и никой не го натика в мъжката тоалетна, за да го линчува с катран и пера, изливайки гнева на съгражданите му.

Долови сконфузеност и насилени усмивки, но живеехме във времето, в което не съществуваше консенсус по отношение правилното поведение към един заподозрян военен престъпник. Що се отнасяше до обществеността, тя все още не бе го отхвърлила. А според закона той бе невинен до доказване на противното. Време беше да си тръгват.

Тайсън се огледа наоколо. Половината от тълпата си бе тръгнала, но не виждаше Марси. Всъщност не я видя почти през цялата вечер, въпреки че не се съмняваше, че е танцувала с доста мъже, досаждала е на още толкова жени, получила е поне едно сериозно предложение и е приела едно-две предложения за обяд в града.

Бе се запътил към изхода, когато забеляза насреща си Филип Слоун. Слоун го пресрещна близо до вратата.

— Бен, добре ли прекара?

— Здрасти, Фил.

— Къде е жена ти?

— А къде е твоята?

Слоун се усмихна малко насила.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Бих предпочел да не ме виждат, че разговарям с адвоката си.

На Слоун като че ли не му беше кеф да го поставят в една и съща категория с данъчните акули или пък ония букмейкъри, дето събират облозите на конните състезания.

— Хайде да излезем навън, а?

Излязоха в голямото предверие и Слоун посочи към мъжката тоалетна.

— Да не би там вътре да си отворил клон на офиса си? — насмешливо подхвърли Тайсън.

Слоун влезе пръв и заговори делово:

— Тук става ли?

— Ако розовият мрамор е по вкуса ти…

— Слушай, Бен, ти изобщо не ми сътрудничиш като клиент…

— А ти изобщо не си дискретен адвокат, Фил. Слоун понечи да обясни, но вместо това каза:

— Както знаеш, нашите две семейства работят заедно от години. За мен ти си нещо повече от обикновен клиент, за мен ти си…

Тайсън се обърна към писоара, за да удовлетвори естествените си нужди.

— Ти си ми приятел. Нашите съпруги са приятелки.

— Ние всички сме приятели.

— Да. Така че не ми минавай с тоя мръсен номер, че не желаеш да ни виждат заедно.

Тайсън се отмести от писоара.

— За какво искаше да говорим?

Слоун се огледа, за да се увери, че са сами. Наоколо нямаше жива душа освен един от обслужващия персонал от испански произход, насаден на една висока табуретка и зачетен в „Ню Йорк Пост“. Слоун заговори:

— Свързах се с един адвокат от града, който е специалист по законодателството в книгоиздаването.

Тайсън си изми ръцете.

— Той ни съветва да заведем дело. — Слоун изчака малко, после продължи: — Неговият аргумент е, че случилото се е толкова отдавна, че вероятността да те подведат под съдебна отговорност е нищожна. Това би доказало, че твърденията на Пикард са просто необосновани слухове. Казано на прост език, ще му се оголи задника на тоя Пикард. Слушаш ли ме? Човекът от обслужващия персонал подаде кърпа за ръце на Тайсън.

— Горе-долу.

— Освен това там не е натопен директно никой друг, освен теб. Всеки друг път, когато пише за някой, който е стрелял по цивилни, Пикард просто не споменава имена.

— Забелязах тоя пропуск.

— Да, но ти си споменат поименно като свидетел на едно масово избиване на невинни хора. Няколко пъти в книгата се повтаря, че не си предприел нищо, за да предотвратиш това. — След малко Слоун добави. — На едно място се намеква, че ти лично си сътворил изопачаването на цялата лъжлива история. Освен това има и още едно двусмислено изказване, според което излиза, че ти сам си заповядал да бъдат избити всички вражески войници.

— Това наистина си е доста двусмислено изказване. Не съм заповядвал да бъдат избивани ранените и пленените вражески войници. Заповядах на хората си да потърсят и унищожат въоръжените вражески войници, които продължават да се съпротивляват, ако все още има такива.

Слоун не се заинтересува от това пояснение.

— Работата е в това, че независимо кой е дал тези сведения на Пикард, неговата цел е била да те унищожи. Според мен Пикард се е вързал на всичките тия глупости и ги е предал като истина. И аз, и онзи адвокат, за когото ти казах, смятаме, че тук безспорно става въпрос за клевета.

Тайсън нагласи вратовръзката си. Слоун продължи:

— Бен, бих желал да те запозная с тоя адвокат. Казва се Бийкман. Същински факир в работата си…

— И за какво, по дяволите, ми е всичко това? За някаква награда ли?

— Ти си пиян, — Слоун се запъти към вратата, после се върна назад и си пое дълбоко дъх. — Бийкман е водил успешно няколко нашумели дела за литературна клевета. Може да си чувал името му.

Тайсън го погледна в огледалото.

— И двамата с теб сме чували за граждански дела, които са били превръщани в криминални случаи. Цялата мръсотия изплува на повърхността, пресата пише за тях така, сякаш става въпрос за процес за убийство, а не за обикновен съдебен процес и накрая, дори ако ищецът спечели, той всъщност губи. — Тайсън взе едно шишенце „Арамис“ и си сипа на дланта. — Дано тая гадост умре. — Ожесточено намаза лицето си с одеколона.

— Няма да умре, ако не я убиеш сам. Ако не заведеш дело и ако не спечелиш, тези обвинения ще ти тежат на съвестта до края на живота. Репортерите ще цитират думите на Пикард, други автори ще преписват оттук-оттам по нещо и тоя инцидент в оная проклета болница ще се превърне в самата истина.

Тайсън не отговори.

— Може би е по-добре да си стоиш мирно и кротко няколко седмици и да изчакаш да видиш какво отражение ще получи книгата в масмедиите.

Тайсън подаде бакшиш на обслужващия и погледна към Слоун.

— Какво значение има това в случая?

— Ами според Бийкман, имайки предвид, че книгата е излязла съвсем наскоро, засега лошите последствия за теб не са много. Те могат да се ограничат още повече, ако книгата бъде спряна от издателя. Въпреки това ние можем да си стоим и да си чакаме… и да се правим, че не сме чули за нея. После, след време и в резултат на, да кажем, интервюта с автора или пък отзиви, както и на нейната реклама и разпространението й на пазара, твоето добро име и репутацията ти още повече ще пострадат. Тайсън не каза нищо.

— Да речем — продължаваше Слоун доста внимателно, — че загубиш работата си. Че синът ти започне да си има проблеми в училище. Че Марси… После ще заведем дело. Ще подведем под отговорност не само Пикард, но и издателя, разпространителя, а навярно и безименните източници, които споменава Пикард. Да предположим, че съдебните заседатели гласуват в твоя полза, твоето възнаграждение ще бъде неимоверно огромно. Ще бъдеш оправдан и ще станеш богат.

Тайсън го прекъсна:

— Щекотливата страна при разрешаването на всеки проблем е наличието на подходяща възможност.

— Точно така.

Тайсън бе заинтригуван от умелата непринуденост, с която Слоун успяваше да скалъпи един заговор. Навярно при един криминален случай, където парите се плащаха съвсем открито и при който единственото нещо, което можеше да загуби, бе свободата на клиента му, той щеше да бъде малко по-етичен.

— Делата за клевета са много редки — каза Слоун. — Не се случва често някой да бъде подведен под отговорност за отпечатването на клевета. Навярно процесите от този род са едва един процент от всички граждански дела. И пресата разглежда абсолютно всички. Разбирам, че искаш да избегнеш погледите и любопитството на обществеността. Но ти си борец, Бен, и не трябва да оставяш тая мръсотия да петни честта ти.

— Стига с тия словоизлияния, Фил.

Слоун прокара пръсти по устните си, сякаш се бореше с някакво много трудно решение.

— Вероятно си мислиш, че никой не ще се вгледа в тая кратка глава на въпросната книга. Е… — той бръкна в джоба си и измъкна оттам една нагъната страница от вестник. — Бийкман ми го даде. Има едно търговско списание, наречено „седмичник на издателя“, където се появяват имената на много книги месеци преди тяхното издаване. Това е един преглед на заглавията, отпечатан преди седем седмици. — И той подаде на Тайсън едно фотокопие на страница от вестник.

Тайсън го погледна. На страницата имаше шест кратки прегледа на книги. Погледът му се спря на заглавието „Уей: смъртта на един град. Андрю Пикард“. Имаше някаква информация за издаването на книгата, последвана от бегъл обзор в около стотина думи. Прочете го набързо и установи, че, общо взето, отзивите са положителни. Някъде по средата бе написано:

В книгата се съобщава за масовото убийство от американски войници в една френска болница, пълна с местни пострадали и европейски обслужващ персонал. Пикард пресъздава събитията изключително образно и оставя читателя в недоумение защо досега не е проведено официално разследване по случая, който, наред с инцидента при Май Лай, се нарежда в аналите на жестокостите във Виетнам.

Тайсън сгъна листа и го върна на Слоун.

Слоун потупа хартията по дланта си.

— Ясно ли ти е? видя ли, че дори и в това кратко резюме тая история се набива на очи?

— Видях.

— А какво да кажем за по-дългите отзиви във вестниците и списанията.

В тоалетната влязоха двама мъже. Тайсън излезе и Слоун го последва. Хората излизаха откъм балната зала и се спираха наоколо, за да довършат разговорите си или пък продължаваха към фоайето. Тайсън забеляза, че няколко души гледаха към тях.

— Знаеш ли, Фил? — каза той. — Когато от фондовете за обществено осигуряване ме наградиха с отличие за изключителни успехи по време на службата ми във Виетнам, като че ли никой не го беше еня. Но две седмици, след като ме споменават в някаква си невзрачна книжка като военен престъпник, всички са научили „добрата новина“.

— Такъв е животът, приятелю.

— Това вече съм го чувал. Слоун хвана ръката на Тайсън.

— Трябва да ти кажа, Бен, че много хора тая вечер ми зададоха следния въпрос: „Ще заведете ли дело?“ Не зная какво да отговарям.

Тайсън усещаше, че Слоун се опитва да го подмами да заведе дело, така както хирургът се опитва да подмами пациента да легне на операционната маса. Чувстваше, че трябва да поиска мнението на още някой, но в никакъв случай на Бийкман.

— Ако заведем дело и се стигне до съдебен процес, колко военни адвокати ще има в съдебната зала? А колко ще бъдат от Министерството на правосъдието?

Слоун не отговори. Тайсън продължи:

— Разбери, в едно такова гражданско дело, било то спечелено или загубено, правителството няма как да не вземе отношение. Това идвало ли ти е наум, господин адвокат? Слоун сви рамене.

— Това, разбира се, е възможно. И все пак, Бен, от чисто съдебна гледна точка ти не носиш никаква вина за убийство. Точно това ще бъде заключението на правителството, ако се заведе граждански съдебен процес.

Тайсън се наведе по-близо до Слоун.

— Те няма да стигнат до такова заключение, приятелю мой. — Тайсън нагласи червената кърпичка в джобчето на Слоун. — Лека нощ.

Обърна се и се запъти към фоайето, където откри Марси, седнала в един фотьойл. Когато се доближи, тя стана и без да си кажат нито думичка, я хвана за ръка и двамата излязоха навън през главния вход. Вечерта бе захладняла и имаше съвсем лека мъгла, а от юг духаше мек вятър. Тайсън пое дълбоко дъх, за да прочисти тежките мисли от главата си.

— Струва ми се, че усещам миризмата на океана.

— Казваш това всеки път, когато похапнеш сандвичи от пържени хлебчета с пастет от аншуа. Веднъж каза същото, когато бяхме в Швейцария.

Тайсън подаде билетчето от паркинга на портиера и се обърна към Марси:

— Добре ли прекара?

Марси се замисли за момент.

— Не. За пръв път през живота си се чувствах така, сякаш не съм Марси Клуър Тайсън, а съпругата на Бен Тайсън.

— Слабо ти е самочувствието, Марси. Марси не отговори.

Тайсън запали цигара и се облегна на една колона. Вгледа се в далечината към пътя отвъд пределите на хотела. От ляво бе главната улица на предградието — дълга редица от малки магазинчета и банки. Град Юнивърсъл, САЩ. Така, както е изглеждал всеки град Юнивърсъл, преди да се появят големите търговски центрове и търговските реклами. Най-близо в лявата страна се намираше библиотеката, а от дясно на нея — малкият мемориален парк. Точно срещу хотела беше гарата, от която пътуваха всички, работещи в града. Над дърветата в далечината, на фона на огрятото от лунната светлина небе, се извисяваше високата готическа кула на Епископалната катедрала, а на върха й блестеше голям кръст. Територията му бе добре позната. В този район се чувстваше сигурен.

— Добре ли си?

Той погледна жена си. — Да.

— Малко отнесен ми се струваш.

— Случва ми се понякога.

— Днес се обади майка ти. Забравих да ти кажа.

— Какво иска?

— Иска да се грижиш за себе си. Да се храниш добре. Да си почиваш. Струва ми се, че Флорида я е превърнала в еврейка.

Тайсън се усмихна. През последните две седмици му се обадиха няколко стари приятели и едно семейство, което не живееше тук. Малко бе изненадан от това скоростта, с която се разчуват новините. Това му напомни армията и нейно превъзходителство мълвата.

Марси каза, сякаш четеше мислите му:

— Дори и някой досега да не е знаел за това, сега — след този бал, вече знае. Може би не е зле да направиш официално изявление в местния вестник и в бюлетина на клуба ти.

Тайсън отново се усмихна.

— Фил ми каза да не правя никакви изявления, нито на обществени места, нито в частни разговори.

Но той се бе обадил на няколко души — близки негови приятели и роднини. И бе изненадан от най-разнообразните им реакции: едни му се сториха безчувствени; други се въздържаха от мнения; повечето от тях обаче не бяха впечатлени от сериозността на това, което бе написано за него. Няколко човека, както забеляза тая вечер, подушваха, че това ще го направи известен, въпреки че не бе много ясно в какъв смисъл, и на него му се стори, че тези хора се опитваха да се сближат с него, за да поделят в известен смисъл славата от бъдещата му популярност. Тайсън се обърна към Марси:

— Семейство Гренвил, ония, важните персони от старата генерация, ни поканиха на коктейл. Следващия петък, ако това те заинтригува.

— Предполагам, че ще искат да им дадеш автограф в книгата на Пикард. Аз пък ще взема със себе си оня брой на „Лайф“, за да го покажа на гостите им.

Тайсън се усмихна. Ако не друго, мислеше той, Марси поне бе ненадмината в умението си да се справя чудесно с приятелите, съседите и всичките им роднини.

Тъкмо когато забеляза, че колата им се задава откъм паркинга, чу някой да се провиква зад гърба му:

— Бен! Марси!

Тайсън и Марси се обърнаха. Откъм вратата се задаваха Джон Маккормик и съпругата му Филис. Маккормик започна:

— Тая вечер нямах щастието да разговарям с вас, приятели. — След като си размениха поздрави, ръкостискания и небрежни целувки, Маккормик изтърси без да се церемони: — Имам още лоши новини за теб, Бен. Надявам се, не гледаш зле на онези, които носят лошите новини.

Маккормик му бе доста симпатичен, но две лоши новини от един и същи човек само за две седмици можеха да го настроят срещу него. Тогава забеляза дебелия вестник под мишницата на Маккормик и се опита да познае каква може да е новината.

— Неделният „Таймс“ — като че ли прочете мислите му Маккормик. — Току-що излезе. Направен е обстоен преглед на книгата. Споменава се и твоето име.

Тайсън кимна. Забеляза, че Филис Маккормик погледна мъжа си по начин, който подсказваше, че идеята й е била малко по-друга. Тайсън усети, че Маккормик се колебае, почти както във влака, преди да му даде книгата. Имаше лошо предчувствие и стомахът му се сви, когато Маккормик му подаде страницата с обзора на новоизлезлите книги, но въпреки това се засмя предизвикателно.

— Да не би да искаш автограф? Усмивката на Маккормик бе доста пресилена.

— Можеш да го задържиш.

Волвото спря до бордюра и портиерът отвори вратата. Тайсънови пожелаха лека нощ и двете семейства се разделиха. Тайсън се пъхна зад волана на волвото, запали мотора, докато пиколото затвори вратата му, и потегли по извитата алея към пътя навън. Марси мълчеше, а на скута й лежеше страницата от вестника с прегледа на новоизлезлите книги.

— Ами да — каза Тайсън.

— Какво „ами да“.

— С тираж от около два милиона, нещата скоро ще се изяснят.

Марси кимна.

— В понеделник ще се погрижа да уредя един нов телефонен номер, който да не фигурира в телефонния указател.

— Чудесна идея.

— Учебната година е почти към своя край.

— Точно така.

— Да уведомя ли Агенцията за недвижими имоти, че ще продаваме къщата?

— Не се престаравай.

Тя се замисли за момент, после попита:

— А как ще реагират на това твоите шефове? Тайсън сви по Стюарт Авеню.

— Кой знае? — Отправи се на запад към Итън Роуд. — Нямам ни най-малка представа. Това стадо японци са наистина непредсказуеми.

— Ще ти простя думите, които са си чиста проба израз на расизъм, Бен, само защото знам, че сега си изнервен.

Тайсън не отговори.

— Фил намери ли те? — попита го тя.

— Да. — Той зави наляво по Итън Роуд. — Разговаряхме в мъжката тоалетна. Не можеш да си представиш какъв бизнес се върши в мъжката тоалетна!

— Какво ти каза?

— Да осъдя тия копелета.

— Сигурно смята, че си невинен?

— Не, смята, че правителството или не е достатъчно досетливо, или не е достатъчно мотивирано да възбуди съдебно преследване. Следователно, Пикард трябва да бъде изправен пред граждански съд. Горкият Андрю Пикард. Може би ще стигне до извода, че истината не носи толкова дивиденти, колкото разходи изисква.

Тя го погледна в тъмното.

— Ще съдиш човек, който е казал истината, така ли?

Тайсън спря насред дългата алея в двора им и изключи мотора. Заслуша се за момент в жуженето на насекомите.

— Ще го направиш ли? — попита тя отново.

ГЛАВА ОСМА

Генерал-лейтенант Уилям Ван Аркън, главен военен прокурор, прелисти досието пред себе си.

— Виждам, че е получил два ордена „Пурпурни сърца“. Един на нула за господин Тайсън.

Фрейзър Дънкан от Секретариата на военния кабинет погледна медицинското досие на Тайсън и отбеляза:

— И двете рани са били незначителни. Така че Тайсън получава само половин точка.

Хърбърт Суенсън, помощник-министър от Министерството на отбраната, забеляза:

— Виетнамското правителство го е наградило с „Кръст за храброст“ заради действията му при Уей. Тук нещо започва да мирише.

Томас Бърг, един от президентските съветници, наведе глава към дългата лакирана маса от махагон:

— Обсъждаме въпроса за евентуален военен съд. Да говорим по същество.

Генерал Ван Аркън, който седеше на противоположния край на масата, отговори:

— Господин Бърг, ако поне веднъж сте присъствали на военен процес, ще ви бъде съвсем ясно, че точно това правим в момента.

Бърг вдигна рамене. Той се обърна към Питър Тръскот — млад адвокат от Министерството на правосъдието:

— От това, което ми казахте, става ясно, че министърът на правосъдието не проявява интерес да завежда следствие по случая.

Внимателният отговор на Тръскот се забави малко повече отколкото изискваха принципите за изискано общуване.

— В действителност изобщо не съм споменавал такова нещо. Просто казах, господин Бърг, че от съдебна гледна точка случаят е доста заплетен. Според министъра на правосъдието той е в компетенциите на военния съд.

Бърг огледа четиримата мъже, присъстващи в стаята без прозорци, разположена във вътрешността на сградата. Местата, където те седяха, се осветяваха от настолни лампи със зелени лампиони, а помежду им оставаха тъмни дупки по дълбината на голямата маса. По краищата стаята бе тъмна и единственият шум, който проникваше вътре, бе монотонното бучене на климатичната инсталация. Тъмните неща, мислеше си Бърг, се раждат в тъмни места.

На срещата не присъстваше стенограф и Бърг се бе погрижил в стаята да няма касетофони. Не бе позволено да се водят и записки. Това бе една неофициална група със специално предназначение, чиито протоколи и отчети сочеха, че целта й е да обсъди по-добри методи за взаимодействие между отделните министерства, което членовете й всъщност направиха за около две минути. С изклкочение на Ван Аркън те бяха представители съответно на своите правителствени кабинети, специални помощници на министрите. Според Белия дом дейността на тази група трябваше да се запази в тайна. Ако някой случайно попиташе, трябваше да му отговорят, че случаят Бенджамин Тайсън никога не е бил обсъждан на тези срещи.

Фрейзър Дънкан се обърна директно към Бърг:

— Бихте ли могли да ни осветите какво мисли Белият дом по този въпрос?

Бърг замислено прокара пръст по устата си:

— Президентът не знае нищо за това. Неговите военни съветници ме помолиха да подготвя сведение, ако се наложи случаят да се доведе до знанието на президента. Интересът му би се предизвикал само заради поста му на главнокомандващ — Бърг реши, че трябва да смекчи лъжата и добави: — Неговите политически съветници очевидно са загрижени за политическия отзвук на случилото се. Никой не е забравил ролята на Никсън в случая Коли. Но работата не е в политиката. Правните съветници в Белия дом искат да бъдат сигурни, че мерките, които би предприел президентът, ще бъдат законни във всяко отношение.

Бърг погледна Ван Аркън, който като млад майор бе присъствал на делото по случая Май Лай и каза:

— Събрали сме се тук, защото прецедентите от този род съвсем не са много в нашата страна, да благодарим на Бога за това. Всъщност с изключение на вас, генерале, никой друг от тук присъстващите няма опит във военните престъпления и никой не е така уверен в себе си като вас — Бърг забеляза няколко усмивки около масата.

Ван Аркън отговори с любезен тон, който му струваше доста усилия:

— Почти съм сигурен, че в края на краищата тази история ще стигне до мен и армията ще бъде задължена да заведе военно дело. Ако се стигне дотам, искам да бъда сигурен, че фиаското около случая Коли — Медина няма да се повтори. Бърг кимна с глава.

— Такова е желанието и на Белия дом, генерале. Бърг се бе постарал предварително да прочете досието на Ван Аркън и да поразпита някои хора, които го познаваха. Ван Аркън бе петдесет и пет годишен, доста млад за поста, който заемаше. Поведението, езикът и възгледите му бяха типично военни, малко странно за средите на Главна военна прокуратура, където се ценяха точно противоположните качества.

Бърг забеляза, че никой не се кани да вземе думата, нещо необичайно за правителствено съвещание, затова каза:

— Господа, изводът, до който току-що стигнахме, е че един офицер може да бъде подведен под съдебна отговорност за убийство или убийства, извършени от неговите подчинени, в зависимост от обстоятелствата. Отбелязахме също, че за убийство давност няма. Освен тези два елементарни факта, не стигнахме до никакви други изводи. Дори не можем да бъдем сигурни дали става дума за углавно престъпление или не.

Гласът на генерала се разнесе силно и ясно в голямата стая.

— Имайки предвид това, което прочетохме в книгата за случая в Уей, имаме всички основания да смятаме, че е извършено един вид углавно престъпление.

Суенсън се обади малко ядосано:

— Убеден съм, че вие самият не вярвате на всичко, написано там.

Ван Аркън отговори малко по-несигурно от преди:

— Не, сър… Но след като прочете книгата, човек не може да не остане с впечатлението, че… е извършено криминално престъпление — Ван Аркън отпи вода от чашата си. — Както и в гражданското правосъдие, в случаите, при които има доказателства или се подозира, че законът е нарушен, трябва да се предприеме официално разследване.

Още по-рано по време на срещата Бърг бе усетил, че Ван Аркън по-скоро е за подробно съдебно разследване, отколкото за назначаването на неофициален комитет по случая, както се бе надявал Белият дом. Очевидно, човекът бе решил да си създаде една стабилна репутация или по-точно — да заличи предишната от процеса Коли — Медина. И въпреки това случаят Тайсън щеше да донесе много повече неприятности, отколкото случая Коли. Не само във вътрешната политика, но и в международно отношение. Бърг се обърна към всички присъстващи:

— Доколкото разбирам, не е ясно в чии компетенции попада въпросният криминален акт. Становището на Министерството на правосъдието е, че никой щатски или федерален съд не може да упражнява съдебна власт в случая.

Тръскот кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Престъплението е извършено в чужда страна. Въпросният извършител на престъплението по онова време е бил член на Въоръжените сили. Въпреки това той вече не е член на Въоръжените сили. И точно в това е проблемът.

Бърг се обърна към Ван Аркън:

— Генерале?

Няколко секунди Ван Аркън не реагира, после каза:

— Както спомена господин Тръскот, въпросното престъпление е извършено по време, когато заподозрените, в това число включвам и войсковата единица на Тайсън, разбира се, са били подвластни на Наказателния кодекс на военното правосъдие. В това няма никакво съмнение. Според мене няма значение дали в момента те са, или не са…

Тръскот го прекъсна:

— Не може да няма значение, генерале. Това е особено важно. Както знаем, сега Тайсън не е в редовете на армията. Някои от другите също може да не са военни вече. Ще разберем. Но армията няма да съди цивилни граждани. Никога!

Ван Аркън отговори съвсем спокойно:

— Да не би да искате да ми кажете, господин Тръскот, че само мъжете, като са все още на действителна военна служба, ще бъдат съдени за убийство? А за същото престъпление уволнилите се ще си останат ненаказани?

Вместо да отговори на въпроса, Тръскот каза:

— Вероятно този въпрос е спорен. Нека първо разберем дали някои от тези мъже са все още на активна военна служба в армията.

Ван Аркън продължи:

— Добре, да предположим, че всички са се уволнили. За Тайсън знаем със сигурност, че е цивилен. Е, как можем да променим статута на тези хора?

Тръскот не отговори, а Бърг каза:

— Доколкото разбирам, вие предлагате те да бъдат призовани отново в армията.

Ван Аркън кимна.

— Господин Тръскот е прав. Военното министерство не може и няма да съди цивилни граждани. Следователно, дори разследване по случая „господин Тайсън“ не можем да започнем, но пък можем да разследваме случая „лейтенант Тайсън“.

В стаята настъпи тишина, след това Бърг каза:

— Предупредиха ме, че никога досега не се е стигало до удовлетворителен край при подобни случаи, при които престъплението се разкрива, след като военният вече се е уволнил от редовете на армията.

Очевидно в нашето правосъдие съществува огромна зееща яма. Следователно, преди да продължим, трябва да си изясним законното положение в подобни случаи.

Ван Аркън добави:

— Случай като този или подобни се появяват приблизително веднъж за десет години и правораздаването ни никога не е готово при такива закононарушения. Но повечето от предишните случаи се отнасяха за маловажни престъпления. А тук сме изправени пред престъпление с невероятно големи последици, което ще получи отзвук извън пределите на държавата ни.

— Благодаря ви, генерале — каза Бърг. — Според мен всички сме наясно с това.

— Въпросът — продължаваше Ван Аркън, без да обръща внимание на забележката, — е в това, че докато според Наказателния кодекс престъпленията по време на война не се смятат за закононарушения, то първостепенните убийства се смятат и точно това обвинение трябва да бъде разследвано. Защото, господин Бърг, ако това не се направи, ви предупреждавам, че съществува вероятност, поне теоретична, сегашното правителство на Виетнам или правителствата на страните, чиито граждани се споменава, че са били убити в онази болница, да предявят обвинения пред трибунала в Хага за престъпления срещу човечеството, а именно — Военните престъпления. — Никой не каза нищо и Ван Аркън продължи: — Знаем, че според закона на САЩ нито Тайсън, нито който и да е от подчинените му не трябва да бъдат изправяни пред такъв трибунал. Все пак незабавното разследване на обвинението в убийство е особено наложително, за да се предотврати нещо подобно.

Бърг не се впечатли от позоваването на Ван Аркън на международното право и дипломация, но съзнаваше, че има право. Все пак каза:

— Американските граждани не бива да бъдат подвеждани под съдебна отговорност за убийство, само и само да се удовлетворят настроенията на световната общественост или на обществеността тук, в страната.

Ван Аркън отговори:

— И на мен ми се иска да е така. Но точно това е ставало с някои военнослужещи от други страни. Същото ще се получи и в този случай, ако се забавим. Законът трябва да изпревари общественото мнение, за да се създаде впечатлението, че ние не се влияем от външни мнения. С други думи, господа, преди масмедиите да са раздухали този случай, ние трябва да известим обществеността, че сме започнали съдебно разследване.

Бърг имаше вътрешното усещане, че каквито и да бяха мотивите на Ван Аркън, той бе прав. Но президентът и съветниците му се надяваха, че ако не се предприема нищо, бъркотията ще отшуми от само себе си. Дълбоко в сърцето си Бърг също се надяваше на това, въпреки че разумът му подсказваше, че такова разрешение на нещата едва ли е възможно. Съзнаваше, че ще се наложи да занесе доста лоши новини обратно в Белия дом. Той погледна Хърбърт Суенсън.

Суенсън подразбра негласния му въпрос и отговори:

— От това, което чух досега, не смятам, че министърът на отбраната трябва да се ангажира лично с въпроса. С него трябва да се заеме армията.

Фрейзър Дънкан се усмихна едва забележимо.

— Аз бих препоръчал случаят да бъде подробно разследван от военните органи, но все пак прехвърлям топката към Главната военна прокуратура.

Питър Тръскот се обади:

— Както винаги служителите на Министерството на правосъдието са на разположение на правителството в интерес на закона. Но само, когато се отнася до въпроси на правосъдието. Въпросите на стратегията зависят от военните, от главния военен прокурор и главнокомандващия.

Бърг кимна. Наистина, мислеше той, няма много подобни прецеденти, на които човек да се позове. Тук ставаше въпрос за нарушаване на Наказателния кодекс; в същото време се оказа, че съществува и някаква неяснота, която пречеше за изясняването на това закононарушение. Но именно поради уникалната и необикновена същност на случая трябваше да се вземат безброй субективни решения по пътя към съдебната зала. Бърг събра документите си:

— Предлагам да се оттеглим от заседанието, да поработим вкъщи и… да се поровим малко в душите си. — Той се изправи. — Ще се срещнем отново, за да решим взаимодействието между отделните министерства. Междувременно не забравяйте, че не се занимаваме само с абстрактни правови проблеми или проблеми на обществените взаимоотношения, а с реални човешки същества. И по-точно с един човек, който се казва Бенджамин Тайсън и който може да бъде изправен пред военен съд за обвинение в убийство. В подобни случаи максималната присъда, ако се докаже вината на подсъдимия, е смърт чрез разстрелване. Довиждане.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Дейвид Тайсън влезе в кухнята, където баща му пиеше кафе и четеше, седнал на дългия бар-плот.

— Лягам си — каза Дейвид.

Тайсън вдигна глава и погледна часовника на стената — часът бе почти единайсет. Марси щеше да се върне скоро от вечерното си пазаруване в денонощния гастроном. Вечерта бе топла и Тайсън бе бос и гол до кръста, само по джинси с отрязани крачоли.

— Какво четеш? — попита Дейвид.

— Фотокопия на извадки от списания, които взех от библиотеката. Това са разкази на очевидци за битката при Уей.

— Точно дотам сме. Имам предвид, до Виетнам. В училище. По история.

Тайсън се усмихна.

— По мое време, докато бях за първа година в гимназията, стигахме до Айзенхауер, когато изпраща войските срещу Ливан.

Дейвид изтегли стол и седна срещу баща си. Тайсън бутна фотокопията настрани.

— Как я караш в училище?

— Добре.

— Аз пък не чувам същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувам, че си си завъдил доста противници. Дейвид го погледна.

— Ще се оправя.

— Ще можеш ли?

— Винаги си ми казвал да се оправям сам с проблемите си. Веднъж ме изгони навън, когато като малък се прибрах разреван вкъщи, защото някой ме бе обидил. Оттогава се опитвам да не цивря вкъщи.

Тайсън се загледа в сина си за няколко секунди.

— Но сега е по-различно. Сега вината е моя. Можеш да ми се оплачеш.

— Не обичам да се оплаквам. При това не всички са зле настроени. Някои момчета… и момичета… са някак си по-дружелюбни от преди.

Тайсън кимна.

— И при мен е същото. Но внимавай и с такива като тях.

— Знам.

Тайсън осъзна, че вече гледа на сина си по нов начин. Дейвид бе едно от момчетата, които смятаха, че бащите им са по-добри от любимите им рок-идоли или спортисти. Рядко срещано явление днес, но може би и не чак толкова рядко; за това просто не се говореше, липсваха и социални проучвания. Но това бе факт и със сигурност си бе семейна черта, защото Тайсън също винаги бе боготворил баща си.

— Искаш ли една бира?

Дейвид се поколеба за момент, после кимна. Отиде и извади две бири от хладилника. Отвори ги и подаде една на баща си, после отново седна.

Тайсън и Дейвид пиеха. Тайсън си мислеше за Джийн Конрой, който го бе заговорил в мъжката тоалетна. Един мъж, когото той смътно познаваше и който му се извини заради поведението на сина си Дерек към Дейвид. Тогава Тайсън за пръв път разбра за проблемите на сина си. Предполагаше, че подобно нещо може да се случи и че у децата е скрита една потенциална жестокост. Хлапетата от рота „Алфа“ му бяха показали границите на жестокостта. И той се питаше дали Дейвид би могъл да бъде един от членовете на рота „Алфа“. Надяваше се, че синът му притежава поне малка част от тази жестокост, защото в противен случай нямаше да оцелее в света, в който живееше.

— Почти всяко младо поколение е подмамвано от възрастните да умре заради тях и техните „велики“ каузи. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Аз не искам ти да се биеш заради мен. Имам предвид случаи като този с Дерек Конрой.

Дейвид се зачете в етикета на бирената бутилка.

— Няма да се оставям другите да ме обиждат.

— О’кей. Когато защитаваш себе си и отвръщаш на лични обиди или нещо подобно, да. Но не искам да защитаваш моята чест.

— Защо не?

— Току-що ти казах. Възрастните подмамват младите поколения да се бият заради тях самите.

— Но ти не си ме подмамвал.

— Не съм ли?

Много боли, мислеше си Тайсън, когато в юношеските години младият човек започва да губи малко по малко от невинността си, присъща на детството, и получи жесток удар от човек, когото много е уважавал. Време е, реши Тайсън, Дейвид да се раздели с илюзиите си, че баща му е невинен. Така той ще израсне и ще може да се бие заради истинския Бен Тайсън, ако намери за необходимо, а не за идеализирания му образ.

— Ще те посветя в една тайна, която знаят единствено членовете на моя бивш взвод. Ще ти разкажа колкото ми е възможно по-подробно онова, което се случи в болница „Милосърдие“. Става ли? — попита той.

Дейвид кимна малко нерешително:

— Става. Тайсън започна:

— Първото нещо, което трябва да знаеш е, че в по-голямата си част онова, което Пикард е написал в книгата си, е вярно. Хората от моя взвод убиха повече от стотина мъже, жени, деца и бебета. Най-младият във взвода бе почти на твоите години. Казваше се Симкокс и аз го видях как застреля една медицинска сестра почти на неговата възраст. Искаш ли да продължавам, или да спра?

Дейвид хапеше долната си устна. Най-после каза:

— Не — и се изправи. — Това няма никакво значение. Знаех, че е описана самата истина. Не ме е грижа. Ще се кача горе.

— И ще се завиеш през глава ли?

— Не искам да слушам това, татко. Тайсън кимна.

— Добре. Щом разбираш, че това, което хората пишат или говорят за мен, е поне отчасти истина, искам също да разбереш, че то няма нищо общо с тебе. Ти няма за какво да се срамуваш. Ти си Дейвид Тайсън и отговаряш единствено за себе си.

Дейвид тръгна към вратата на кухнята, след това се обърна:

— Ами това, което хората говорят за мама? Тайсън не знаеше как да реагира на този въпрос.

Някак си той бе по-подготвен да говори със сина си за едно масово изтребление, на което е бил свидетел, отколкото да обсъжда миналото на Марси.

— Личното минало на един мъж или една жена си е само тяхна работа и на никой друг. Твоята майка никога не е наранила никого и никой няма право да я огорчава или да се опитва да огорчи мен или теб заради нея. Не се поддавай на никакви приказки. Дейвид отговори:

— Ще бъда откровен с теб, татко. Оня гадняр Конрой не обиди теб, а мама.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Идиотщина!

— Заключих ония проклети бележки горе в чекмеджето си. Татко, ако искаш да поговориш с мен, разкажи ми за всички тия подмятания по адрес на мама.

— Няма какво да ти казвам. Повечето от тях са лъжи.

— Наистина ли?

— Да. А сега отивай да си лягаш. Стана много късно. Ще поговорим някой друг път.

— Лека нощ — кимна Дейвид в знак на съгласие и излезе.

Тайсън отпи от бирата си. Господи, мислеше си той, между нас и това дете има огромна пропаст. Въпреки че досега не го е показвал с нищо. Тайсън допи бирата си. Реши, че Дейвид е много по-жилав, отколкото бе предполагал. Но трябваше доста да се поизпоти до края на учебния срок, за да се справи със създалата се ситуация.

Горкият Дейвид. Горката Марси. Горкият Бен.

Марси Тайсън остави чантата с покупките на бар-плота. Бен Тайсън все още седеше на стола и четеше с чаша кафе в ръка.

— Здрасти. Върна ли се най-после? — каза той, без да вдига очи към нея.

— Не, все още съм в супермаркета.

— Добре — той прелисти една страница и се прозя.

— Странно — рече Марси. — Просто невероятно. Искам да кажа — там, на касата в магазина. Видях себе си върху корицата на „Америкън Инвестигейтър“. Можеш ли да си представиш? Сбъднатата мечта на една домакиня.

Тайсън вдигна очи от вестника. Марси продължи, като вадеше покупките от чантата:

— Отпред ми сложили една черна лепенка. Но циците ми се виждат. Мили Господи! На кого е нужно всичко това? Права ли съм?

Тайсън я следеше с поглед, докато прибираше покупките по шкафовете. Не изглеждаше разстроена, но той подозираше, че всъщност е. Тази вечер му се стори много млада, облечена в зеленикава памучна пола, със сандали и със светлосиня плетена блузка, разкопчана горе при яката.

Той погледна кухненския часовник. Беше почти полунощ, час, в който обикновено те не пазаруват. Погледна и продуктите, струпани на бара.

— Да не би да си купила оня боклук, как му беше името?

— „Америкън Инвестигейтър“. — Тя се ослуша, после добави: — В колата е.

Той кимна. Животът в къщата им бе станал някак си неестествен, дори би могло да се каже — потаен и отчужден. Той бе започнал да пътува до Ню Йорк по най-различни начини и най-различно време, въпреки че Марси продължаваше да взема обичайния си влак. Общо взето, избягваха всякакви социални контакти, а той отпадна и от тенис турнира в своя клуб. Вече не ходеха да се хранят в местните ресторанти, въпреки че той все още посещаваше Мъжкия клуб, който сам по себе си бе един затворен свят.

Тайсън си играеше с кубчетата захар и ги подреждаше в кула върху плота. Говореше, без да поглежда нагоре:

— Като човек, които се занимава с връзките с обществеността, можеш ли да ми обясниш как стана всичко това? Искам да кажа, как се превърнахме в тема на деня?

Марси прибра някакви консервени кутии.

— Съществуват много причини за това. Първо, тема на деня е Андрю Пикард. Говори много добре по телевизията. А е и доста симпатичен. Може би този месец и обичайните новини са по-малко. Но запомни, Бен, основното правило в бизнеса на връзките с обществеността е: „Няма лоша популярност.“

— Да-а, изглежда, е точно така. — Той добави още един ред кубчета захар на кулата си. Пикард. След излизането на прегледа на книгата в „Таймс“ Пикард се появи по радиото и телевизията да разгласява стоката си. А той добре знаеше от какво се интересува публиката. Това съвсем не бе битката при Уей. Тя бе абстрактна тема, твърде досадна за електронните масмедии. Пикард изразходваше програмното си време в ефир доста разумно, като се спираше предимно на масовото убийство в болница „Милосърдие“.

Всъщност една сутрин Тайсън чу Пикард и по радиото в колата си и ако не бе чел книгата, щеше да остане с впечатлението, че всичките трийсет и девет глави са посветени на Бенджамин Тайсън и смахнатата му паплач, която изтрепала всички до един в една болница, а голямата битка, продължила цял месец, е само фон, съпътстващ това събитие с първостепенно значение.

Марси прекъсна мислите му:

— Това е нещо, за което се моли всеки публицист. Целта е да се издигне от блудкавите занимателни страници до страниците с новините. Всички писатели мечтаят да бъдат споменати в нечий материал.

Тайсън само кимна, защото се бе съсредоточил върху клатещата се кула. „Уей: смъртта на един град“ Малко място бе отделено на книгата и в „Нюзуик“. Да не би списание „Тайм“ да е изостанало? Преди две седмици в неделния „Таймс“ книгата се появи в списъка на бестселърите и вече се издигаше нагоре в класацията. Пикард вероятно беше доволен.

Тайсън нагласи едно кубче, за да стабилизира неустойчивата кула.

— Подобни истории привличат своя собствена аудитория — обясни Марси. — Разбираш ли? Случилото се се е превърнало в новина. Това съвсем не означава, че става въпрос за някоя безинтересна историйка. Нека бъдем обективни, Бен. Ние сме само на двайсет и пет мили от световния информационен център. Щяхме да се отървем по-лесно, ако живеехме в Омаха. Това е факт.

Тайсън духна леко с уста шестоъгълната кула и тя се заклати.

Какво, по дяволите, правиш?

— Това е блестящата бяла мраморна кула, която се извисява сред безлюдните кафяви равнини на Гетинакса. Тя е последният бастион на цивилизацията в един умиращ свят. Тук са се събрали последните образовани мъже и жени… — Той духна отново и едно кубче се търколи на пода. — Но кулата е обградена от туземци и…

— Добре ли си? Искам да кажа, искаш ли да повикам линейка или…?

Той вдигна очи.

— Просто си играя. Мъжете винаги си остават деца. Мисля, че фразата е твоя.

— Както и да е. Тя се обърна и прибра някакви пакети във фризера. Тая сутрин ченгетата от пътната полиция се отнесоха с разбиране. Все пак, както изглежда, законите за ограниченията, за спиране на движението, за нарушаването на обществената безопасност и така нататък важат само за простосмъртните, а не за онези от медиите, в случай, че не си получил призовка или нещо подобно… Ако ония лайна утре отново извадят камерите си… — тя затръшна вратата на фризера.

Тайсън се сети за местната телевизионна станция, която излъчи общо около половин час новини, докато се въртеше поредната телевизионна драма. Имаше интервю с Пикард, а от време на време пускаха документални снимки от битката при Уей. Войната отново се бе завърнала във всекидневието на американците. Материала си го биваше — Въздушни снимки на горящия град, после дадоха в едър план как пехотата се опитва да премине река Пърфюм през единствения оцелял железопътен мост, а накрая показаха претъпкания с нещастни бежанци университет. Не показаха типичните селяни, а някакви среднозаможни виетнамци — студенти, лекари, свещеници, монаси и администратори. Каймака на обществото — мръсни и окаяни, които ридаеха пред камерата. Много добър материал.

Шоуто завърши с репортер, застанал пред някаква къща, и на Тайсън му бе необходимо известно време, за да разбере, че това е неговата собствена къща. Репортерът казваше заключителните си реплики на фона на околните къщи, а камерата бе уловила и няколко любопитни съседи. После показаха в едър план входната врата на Тайсън. Журналистът завърши с думите: „Зад тази врата живее единственият човек, който може да отговори на въпросите на Андрю Пикард. Но този човек не иска да говори. Ще трябва да почакаме, за да видим дали той ще проговори някога за онова, което се е случило в онази болница преди осемнайсет години.“

Тайсън потупа доста силно най-горното кубче. Кулата се разклати, после пак се успокои, без да се срути.

— Земетресение. Страшна разруха, но кулата, построена от последните световноизвестни майстори строители, си стои непокътната. — Той отново се прозя, после се обърна към жена си: — Знаеш ли, Марси, въпреки целия интерес, който хората проявяват към мен и моите проблеми, подозирам, че значителна част от тях изобщо не са прочели онази глава от книгата на Пикард. И въпреки това си въобразяват, че знаят за какво става въпрос.

Марси също се прозя.

— Те изчакват историята да се филмира и да я дадат по телевизията, Бен. — Марси прибра и последните покупки. — Благодаря ти, че ми помогна.

— Извинявай… Бях се замислил. — Той се наведе така, че главата му се изравни с нивото на захарната кула. — Виждам основната повреда…

Марси щракна с пръст и кулата се срути в една купчина.

— Много си гадна.

Тя събра кубчетата в единия край и издуха кристалчетата захар.

— Искаш ли да ти пресъздам битката при Уей с кубчета захар?

— Хайде утре сутринта.

— Сега, след като прочетох книгата на Пикард, знам какво се случи. — Той набързо подреди няколко кубчета в една редица. — Това е южната стена на Цитаделата. Всяка стена бе дълга две мили. Точно така, южната стена се простираше до северния бряг на река Пърфюм… — Той се огледа, видя каната с мляко и изсипа вадичка мляко покрай най-крайното кубче: — Това тук е река Пърфюм. Представяш си го, нали? Добре, това е каналът — той пресече ивицата мляко с пръст и направи малък канал. — Така. А сега ми помогни с другите три стени. Имаме ли още захар на кубчета? Ей тук трябва да построим имперския дворец, а в североизточния ъгъл на цитаделата трябва да обградим със стени територията, където Пикард е попаднал в клопката на южновиетнамските войници. Това е ето тук. Откъм север се задаваха три цели батальона на Първа кавалерия. Задачата им бе да облекчат положението на морските пехотинци и на южновиетнамците, да блокират изходните пътища на север и да осуетят опитите на врага да получи боеприпаси, продоволствия и подкрепления. Ясно ли ти е? Ето тази щипка за захар и тия две лъжици представляват трите кавалерийски батальона. Следиш ли ме? Добре, щипката е моят батальон — Пети батальон на прочутата Седма кавалерия. Но моята рота се бе откъснала и ние се намирахме много на запад. Ето тук. Взводът ми бе още по-надалече и аз действах съвсем сам. Ей тук. Напредвах покрай северния бряг на реката. Пред мен Уей гореше. А сега това малко кубче захар е оная шибана болница. Ясно ли ти е? — той я погледна. — Защо не подреждаш тия стени?

Марси Тайсън се обърна с гръб към него и тръгна към шкафчето над кофата за боклук. Измъкна оттам бутилка „Гранд Марниър“ и наля една водна чаша до половината.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Тя видя, че той бе подредил четирите стени на цитаделата без нейна помощ.

— Бен, зарежи. Сериозно ти говоря.

Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Усмихна се и разбута захарните кубчета. Тя въздъхна едва забележимо.

— Ще си лягаш ли?

— Не, все още не. Мислех си… сигурно са били съседите. Говоря за снимката в списание „Лайф“. Журналистите не са попаднали на нея току-така. Твоето име дори не се споменаваше на оригиналната снимка.

Марси разклати оранжевото питие в чашата си.

— Всъщност, Бен, аз им помогнах. Уморих се пресата да пише само за теб.

Тайсън се усмихна.

— Според мен един добър служител по връзките с обществеността трябва да стои далече от прожекторите.

Марси вдигна чашата към устните си.

— Е, и аз си имам собствено его — и тя отпи.

— Сигурно е някой от тукашните. Но защо е трябвало да го прави? Чудя се с каква цел въвличат и теб в цялата тая бъркотия?

Марси се облегна на мивката.

— Хората са дребнави, завистливи, а и побъркани. Мислех си, че всички знаят за това.

— А аз пък мислех, че ти вярваш, че добротата е присъща на хората, че всички са братя и сестри и тем подобни.

— Аз наистина вярвам в това. Искрено и страстно. И все пак една голяма част от хората са отвратителни отрепки — тя допи чашата си до дъно.

Тайсън се загледа навън през прозореца. В лятната беседка на Томпсънови светеше и той видя дъщеря им Гини — седемнайсетгодишна девойка, да се разхожда из нея по сутиен и бикини. Видя и някаква фигура да се приближава. Вратата се отвори и фигурата влезе вътре. Лампата изгасна. Марси също погледна през прозореца.

— Гини ли е там? — Да.

— И ти си имал такива похождения, когато си бил млад и нафукан сваляч, нали?

— Естествено. Познавах всеки заден двор и всяка ограда в този град.

Марси се засмя.

— Божичко, при нас бе съвсем различно. Ние се натискахме по парковете, а когато се стигаше до нещо по-сериозно, се качвахме на нашия покрив. А през зимата се криехме в парното помещение.

— Примитивно. — Тайсън отиде до хладилника и го отвори — Всичко тук е храна за котки. Кисело мляко, маруля, ягоди. — И той затвори вратата.

Марси каза:

— Два инцидента: Уей и парка Грифит. И двата са станали почти по едно и също време. Какво каза „Ню Йорк Пост“? Нещо от рода на „Марси прави любов, докато Бен прави война“. Господи, дай ми малко почивка. — Марси се усмихна. — Знаеш ли, че човек се появява на обществената сцена, когато вестниците започват да пишат за него, наричайки го с малкото му име. И като човек, чиято първа специалност в университета е журналистика и специалист по връзките с обществеността, мога да ви уверя, господин Тайсън, че все още нищо не сте видели.

Тя допи и второто си „Гранд Марниър“ и Тайсън забеляза, че очите й бяха започнали да блестят, а погледът да се премрежва.

Той седна на любимия си стол до бар-плота.

— Странно, не съм сънувал оня кошмар, откакто започна всичко това.

— А защо ти трябва да го сънуваш? Та ти го преживяваш наяве. „Животът е сън в нощта, страх сред страховете, един гол бегач, изгубен сред дъжд от стрели.“ — Артър Саймънс. — Тя доля полупразната му кафена чаша с „Гранд Марниър“.

— Благодаря — каза Тайсън на жена си. — Трябва да измъкнем Дейвид оттук веднага след като свърши учебният срок. Горкото дете, навярно изживява някакъв ад, но не е обелил нито дума досега.

Марси кимна.

Тайсън отпиваше от кафето си, в което бе сипал малко портокалов ликьор. Той знаеше, че Дейвид е научил за прословутата снимка много отдавна. Преди около година Тайсън го бе намерил седнал на пода в бърлогата си с въпросния брой на „Лайф“ на колене и облещил очи в снимката на майка си. Тогава реши да не остави нещата без коментар. Няколко дни по-късно седна на разговор с Дейвид и му изнесе кратка социологическа лекция за „Епохата на водолея“. Тогава смяташе, че е странно мъж на средна възраст да защитава разпуснатия морал на своето поколение пред един юноша. Но моралът, подобно на войната и мира, имаше цикличен характер. Викторианците никак не са одобрявали морала, дрехите и литературата на предишната епоха от времето на крал Джордж. Поколението на Дейвид, макар и да не бяха светци, все пак не бяха толкова свободомислещи като родителите им някога.

Дейвид го бе изслушал от началото до края, бе кимал в знак, че разбира, но нещо подсказа на Тайсън, че момчето не може да приеме не само снимката, на която майка му е гола, но и начина на живот на родителите си.

Тайсън осъзна, че той самият бе смекчил до известна степен детайлите, отнасящи се до снимката преди всичко по отношение на миналото на Марси и тяхната брачна връзка. Веднъж Марси сподели пред приятели: „Бен е станал по-либерален и по-разкрепостен, а аз станах по-консервативна сега, когато съм на средна възраст. Това е отпечатъкът на осемдесетте години.“

Тайсън съзнаваше, че се дразни от миналото на Марси, както и от настоящата и работа, която й налагаше непрекъснато да се среща с преуспяващи мъже. Тя трябваше да ходи по командировки, закуски, обеди, късни вечери, ангажименти в службата и да присъства на най-различни обществени прояви. Съществуваха безброй основания да бъде ревнив и те бяха имали не малко разгорещени разговори, когато Марси се бе прибирала вкъщи по малките часове, леко клатушкайки се. Единственото нещо, което досега не бе сполетявало брака им, бе скуката. Той й каза:

— Добре се справяш с всичко. И си съвсем права. Нямаш нужда от него.

Тя си наля трето питие. Гласът й бе станал леко провлачен.

— За добро или лошо? За какво, дявол да го вземе, е всичко това. — Замисли се за момент, после добави: — Ти също се справяш не по-лошо от мен. Аз… аз винаги съм те уважавала… но имаше едно време… нали знаеш, когато те намирах за блудкав и сантиментален. Мисля, че сама малко допринесох за това… Никога не съм искала да те лишавам от твоята мъжественост… Никога… И се радвам, че се държиш като истински мъж… Искам да кажа, че характерът се изгражда в трудни ситуации, не съм ли права?

Всички имаме нужда да сме под някакво напрежение, за да чувстваме, че живеем… това може да ни направи по-силни и да заздрави брака ни… Но прекалено силно напрежение и стрес… — Тя надигна чашата, отпи и се уригна. — Не знам.

Тайсън кимна. Марси бе самоуверена жена и той отдавна знаеше това. Тя живееше в пълния смисъл на тази дума, а там, където има живот, има и проблеми.

Погледна я.

— Сега се сещам за оня път, когато доведох на вечеря у нас Кимура, Сайто и жените им. А ти им сервира китайски замразени ястия от кулинарния магазин.

Марси каза невинно:

— Да не би да съм се изложила? Тайсън се усмихна.

— Никога досега не си ми споменавал за това. — Тя се ухили. — Та нали им сервирах ония лайна с пръчки, за Бога. — И добави малко обидено: — Освен това им приготвих и онова питие-убиец от саке и бърбън — „Бомбата над Хирошима“. Всички го харесаха.

Тайсън се засмя.

— Не ми се смей, надут, досаден нахалник. Тайсън спря да се смее и пристъпи към нея.

— Кой е нахалник?

— Ти, ти, надут пуяк, дето все недоволничиш… Той я сграбчи за раменете, вдигна я във въздуха и я тръшна на бар-плота сред чашите от кафе, кубчетата захар и вестника му.

— Какво, по дяволите, правиш, Тайсън?

— Ще те чукам, госпожо.

— Тук?

— Тук. — Той разкопча ципа й и смъкна полата заедно с бикините надолу към глезените, измъкна ги над сандалите и ги метна на пода. — Разтвори си краката.

Тя разтвори крака, бутайки чаши и пепелници от бара. Той смъкна гащетата си надолу и се метна на бара между бедрата й. Без много подготовка влезе в нея и усети, че тя е влажна и готова.

Марси разпери ръце и се вкопчи в ръбовете на плота.

Движенията на Тайсън бяха къси и резки, но усети, че се хлъзга по гладката повърхност. Изправи се на колене.

— Обърни се обратно.

Марси се прекатури по корем, след това се повдигна на ръце и колене. Тайсън се намести отзад, хвана я за раменете, проникна в нея и започна бързо и енергично да я тласка. Марси се приведе напред и главата й опря в ръба. Плотът се разклати, захарницата се залюля и се разби на пода, а след нея и каничката за кафе.

Марси разтвори колене още по-нашироко и наведе глава още по-ниско, като насочи поглед назад между гърдите си към плъзгащия се член и полюшващите му се топки.

Съвсем неочаквано Тайсън свърши, измъкна се от нея и скочи от бара. Плесна я по дупето и тръгна да излиза от кухнята, като се провикна:

— Изчисти тая свинщина тук.

Марси остана вцепенена известно време, като усещаше как спермата се стича между бедрата й и капе върху кухненския бар-плот. Съвсем бавно тя се смъкна на пода и се втренчи в бъркотията наоколо. Все още гола от кръста надолу, тя събра млякото и захарта заедно с парчетата порцелан, после коленичи на пода и с една гъба набута всичко в кофата за боклук. Изправи се и започна да трие плота, изплескан с мляко и сперма. Изведнъж спря и се вторачи в блестящите ивици сперма, стичащи се надолу по бар-плота. Почувства се унижена и ограбена. Но тази вечер от нея се очакваше да се чувства точно така. Това бе част от техния репертоар в секса: Марси се присмива на Бен, Бен се отнася с Марси като с робиня. Просто изиграваха сцената на една взаимна сексуална фантазия. И на нея й бе доста приятно да играе ролята на унизена веднъж месечно. Но този път имаше нещо по-различно… нещо не бе в ред… Очите й се напълниха със сълзи, а ръцете й затрепериха, докато продължаваше да трие плота.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Томас Бърг каза:

— Предаваме делото за разглеждане от други компетентни лица, господа. Убеден съм, че това ви харесва. — Той махна с ръка към малката, украсена с вкус стая в сградата на административния съвет, построена във викториански стил, и добави: — Все повече се доближаваме до Белия дом както във физически, така и в метафизически смисъл. — И кимна към източния прозорец, от който се виждаше административната сграда на Белия дом.

Бърг се отпусна в едно от креслата. Генерал Ван Аркън седеше на стол с кожена тапицерия близо до прозореца. Питър Тръскот, от кабинета на министъра на правосъдието, седеше настрани на едно кожено канапе. Представителите на министерствата на отбраната и армията отсъстваха. Бърг поясни:

— Ограничихме нашия избор и по този начин сведохме членовете на тази група до нас тримата.

Климатичната инсталация в стогодишната сграда не бе много в ред и стаята, която гледаше на изток, се бе напекла от сутрешното слънце. Тръскот и Бърг бяха свалили саката и разхлабили вратовръзките си. Ван Аркън си седеше с куртката, освен това тя бе закопчана чак догоре, както се изискваше по устав. На Бърг му ставаше още по-горещо само като погледнеше към него. Той си помисли, че военните са превърнали неудобството в нов вид изкуство. Върху масичката с напитките имаше табла с бутилки газирана вода, съд с лед и чаши.

Бърг преглътна:

— И така, на първата ни среща стигнахме до извода, че сме изправени пред евентуален проблем. След втората ни среща се оказва, че предсказанията на генерал Ван Аркън относно вниманието на масмедиите сякаш се сбъдват. Генерале, нямате ли и други предсказания?

Ван Аркън се наведе напред.

— Не притежавам кристална топка като гадателите, господин Бърг. Но съм в по-тясна връзка с реалния свят, отколкото хората ей там — той посочи с пръст през рамо към Белия дом.

Бърг кимна.

— Може би. — Помисли малко, после добави: — Президентът е насрочил пресконференция след три седмици. Вероятно ще се повдигне и тази тема, ако дотогава не се вземе някакво решение във връзка с тази история. Но такива неща не се нравят на пресата. Естествено президентът може да се измъкне с твърдението, че не е целесъобразно да се коментира един евентуален съдебен процес. Но ние бихме искали той да може да каже и нещо по-конкретно. — Бърг погледна поред и двамата мъже. — Трябва да го обмислим.

В стаята настъпи мълчание, а Тръскот си наля чаша газирана вода. Отсреща насред ливадата на Белия дом кацна някакъв хеликоптер и приглушеният рев на роторните перки наруши тишината в малката, огряна от слънцето стая.

Бърг се обърна към Ван Аркън:

— Още едно от вашите предсказания се сбъдна, генерале. А именно: тази седмица Държавният департамент получи официални запитвания от посланиците на Франция, Холандия, Белгия, Германия и Австралия по въпроса какви мерки са предприети, за да се разследва предявеното обвинение в масово избиване на техни невинни поданици от страна на американските военни във Виетнам и така нататък, и така нататък. — Бърг направи кратка пауза и продължи: — Щастлив съм все пак да ви съобщя, че швейцарският посланик, който, както вие знаете, представлява неофициално Ханой в нашата страна, все още не е получил такова писмо и от северен Виетнам, непряко адресирано до нас. Но навярно и то е вече някъде по пътя. Все още въпросът не е повдигнат и от Обединените нации.

Ван Аркън го прекъсна:

— Би било чисто лицемерие и наглост от страна на Ханой да се опитат да правят някаква пропаганда от това, имайки предвид какво са направили техните собствени войски при Уей.

Бърг сви рамене.

— Според мен Ханой ще настрои заинтересованите страни срещу нас. — Бърг погледна към Тръскот.

— Както и да е, генерал Ван Аркън се свърза с военния архивен център във форт Ленърд Уд и вече сме сигурни, че нито един от състава на взвода на Тайсън по времето на въпросния инцидент не е сега в редовете на армията. Затова решихме, че е най-добре да предложим на тези хора имунитет в евентуален процес срещу тях, като в замяна ще искаме те да се закълнат в показанията си. Питър Тръскот се обади:

— Значи, както и при случая с Коли, трябва да се пусне малката рибка, за да се хване голямата. Както и да е, почти е невъзможно да се призовават на активна военна служба бивши редници и сержанти. А Тайсън, бидейки бивш офицер, е лесен улов. Прав ли съм?

Ван Аркън не каза нищо, но Бърг забеляза, че не бе много доволен от направената забележка. Тръскот каза:

— Междувременно направих дискретни запитвания в местния съд на окръг Насау — окръга, в който живее Тайсън. Оказа се, че той не е завел дело срещу Пикард или срещу издателя на книгата.

— Какъв извод можем да си направим? — попита Бърг.

Тръскот сви рамене.

— Поне десетина. — Помисли за момент и продължи: — Понякога се опитвам да се поставя на мястото на Тайсън… Чудя се какво бих направил аз самият.

Бърг се усмихна.

— И аз ще помисля по този въпрос.

Тръскот също се усмихна, после каза съвсем сериозно:

— Убеден съм, че Тайсън е заел позиция на изчакване. Но и той като нас не знае какво изчаква и на какво се надява. Нещо повече, също като нас и него го е страх.

Бърг кимна бавно с глава.

— Е, това ни довежда до нашата следваща тема за обсъждане — самия господин Тайсън. Доколко надълбоко можем да навлезем в този случай, преди да се наложи да призовем господин Тайсън на служба? Господин Тръскот?

Тръскот отговори:

— Кабинетът на министъра на правосъдието смята, че можете да продължавате с неофициални срещи и разследвания както досега, докато се убедите, че в това обвинение има нещо вярно.

Бърг погледна Ван Аркън. Генералът поклати глава в знак на несъгласие.

— Точно тук от съдебна гледна точка почвата под краката ни започва да омеква.

И Тръскот, и Бърг мълчаха. Ван Аркън се аргументира:

— Трябва да сте наясно, че призоваването на господин Тайсън на действителна военна служба би го направило подвластен не само на санкциите на военния наказателен кодекс, но и на неговата защита. Както вие сам отбелязахте при първата ни среща, господин Тръскот, армията не може да призове на военен съд един цивилен. Подобно разследване от страна на моето министерство или на Криминалния следствен отдел към армията би било нарушаване на гражданските права на цивилния гражданин.

Бърг поклати глава. Очевидно Ван Аркън бе обмислил това. Очевидно бе също, че Ван Аркън играеше ролята на силен. Бърг се обърна въпросително към Тръскот.

Питър Тръскот се почеса по брадичката.

— Ами това е доста трудно… Навярно Белият дом ще нареди моето министерство или ФБР да започнат разследване, после може да предадем сведенията за това, което сме открили, на министъра на правосъдието…

Ван Аркън го прекъсна:

— Не мога да приема разкритията на едно гражданско разследване в случай като този. Господа, ако искате историята да се потули или поне да загуби част от силата си заради процесуални грешки, то тогава си вършете работата добре.

Бърг се загледа в лицето на Ван Аркън, но не каза нищо. Явно бяха стигнали до задънена улица. Неочаквано Ван Аркън се обади:

— Подозирам, че на Белия дом не му се ще да види господин Тайсън отново в униформа.

Бърг се изправи и си наля малко минерална вода.

— Според тях е късно историята да се потули.

— Вече сме стигнали и сме задминали тази точка. Прочетете вестниците.

Бърг не обърна внимание на репликата и продължи:

— А ако господин Тайсън бъде призован в армията преди още да сме събрали необходимите факти, това не би ли повлияло на съда? Според мен такова нещо би било прибързано и отвратително. Тръскот?

Тръскот отговори:

— Ами… не повече, отколкото ако се екстрадира някой заподозрян от чужда страна. В определени случаи правителството трябва да предприеме известни мерки, за да осъществи съдебната си власт. Това не бива да бъде изтълкувано като предположение — за вина.

Бърг стоеше прав и отпиваше минерална вода. Несъзнателно погледът му се насочи към прозореца и той се загледа в Белия дом. После отмести очи.

— Ако призовем Тайсън в армията, за това ще пишат всички вестници. Все още ми се ще да запазим случая в тайна. — Той се обърна към Ван Аркън: — Нека да не забравяме и чисто човешката страна на проблема. Ами ако Тайсън изкара шест месеца или една година в армията и след това се окаже, че е невинен? Не можем да си играем с един човешки живот просто защото са налице някакви необосновани обвинения. Защо не оставим човека да си живее живота, докато не намерим по-основателни причини да го призовем отново в армията? Ван Аркън отговори:

— Казах ви защо. Освен това не смятам, че господин Тайсън си живее живота. Призоваването му в армията би било дори в негова полза. Въпреки че съм военен, аз съм преди всичко човек и човешката доброжелателност съвсем не ми е чужда.

Бърг го прекъсна:

— Да намериш повиквателна в пощенската си кутия е толкова успокоително и доброжелателно, колкото и да установиш, че резултатите от медицинското ти изследване, свързано с последния ти сексуален партньор, са станали обществено достояние.

Тръскот се ухили лукаво.

Лицето на Ван Аркън, което по принцип беше доста румено, сега почервеня още повече. Той тръгна към средата на стаята, сякаш се канеше да излиза. Когато заговори, гласът му трепереше, въпреки че се опитваше да овладее вълнението си.

— Разполагаме с достатъчно информация, за да предположим, че е извършено престъпление. Разполагаме и със заподозрения извършител. Или трябва да вземем мерки, за да подведем заподозрения под съдебна отговорност, или просто трябва да спрем да се занимаваме с тоя случай. Но запомнете добре, че ако обърнем гръб на двеста предполагаеми жертви, така както очевидно е направил Тайсън по онова време, то ние сме също толкова виновни, колкото и самият той — добави заплашително Ван Аркън. — Тогава можем да бъдем почти сигурни, че ще бъдем призовани пред съда на Конгреса.

Бърг въздъхна дълбоко:

— Ще предам на президента настоящия ни разговор.

Ван Аркън все още стоеше прав.

— Защо не предложите на президента като главнокомандващ Въоръжените сили да подпише заповед за призоваването на Тайсън в армията? Това би било по-приемливо, отколкото една повиквателна, изпратена от армията.

Гласът на Бърг прозвуча доста остро:

— Генерале, много добре знаете, че президентът, не желае да прави това. Ние всички сме на мнение, че случаят засяга единствено армията. Така че нека не намесваме президента. Това е един обикновен съдебен процес за убийство и тук изобщо не става дума за международен инцидент, нали? И така, колко време ще е необходимо според вас, за да се върне Тайсън обратно в армията?

Ван Аркън си пое дълбоко дъх, сетне отговори троснато:

— Не мога да кажа. Зависи от това колко силно Тайсън ще се противопостави на заповедта за връщане в редовете на Военните сили.

— Той може да стигне чак до Върховния съд — обади се Тръскот.

Бърг се облегна назад в стола си. Чудеше се дали една дълга съдебна битка, оспорваща нечие призоваване в армията, би имала лоши последствия. Това би изместило тежестта на отговорност от изпълнителната власт и би я насочило върху съдебната, както всъщност трябваше да бъде в случая.

Тръскот сякаш четеше мислите на Бърг в момента.

— Бихме могли да се свържем с адвокатите на Тайсън или дори със самия Тайсън.

Бърг го погледна.

— Защо?

— Понякога — каза Тръскот, — директният подход е най-добър. Ако го информираме пряко или чрез адвоката му, че имаме намерение да го призовем отново в армията с цел да предприемем съдебно разследване на случая, можем да подразберем какво възнамерява да предприеме той… В отговор на нашите действия.

Бърг погледна Ван Аркън. Тръскот добави:

— Ако аз съм на мястото на адвоката на Тайсън, ще го накарам да се опита да сключи някаква сделка. В замяна на това, че няма да обжалва заповедта за назначение, бих помолил Главна военна прокуратура за… е, нещичко. — Той се обърна към Ван Аркън: — Какво бихте предложили вие в тая сделка?

— Нищо.

— Бихте му предложили един справедлив военен процес, нали?

Бърг се чудеше какви в действителност са основанията на Ван Аркън да бъде толкова настоятелен и неотстъпчив в случая. Бе се опитал да разгадае психиката и философията на генерала и на пръв поглед се оказваше, че е неподкупен моралист и защитник на закона и реда. Той самият водеше доста аскетичен живот, бе ерген и живееше във военно общежитие. Носеше се мълва, че притежавал само два цивилни костюма: един летен и един зимен, и двата сини.

— Добре, господа — изправи се Бърг, — преди да се разделим, искам да дам личното си мнение, а то е следното: До известна степен обществото се чувства виновно за постъпките на своите военни, но не изпитва подобна вина по отношение на останалите цивилни престъпници Така че ако в края на краищата призовем Бенджамин Тайсън пред военен съд, признаем го за виновен и го вкараме в затвора, ни най-малко не трябва да очакваме, че ще станем национални герои. Брадичката на Ван Аркън потрепери.

— Не ме е грижа за моята популярност в армията освен това не съм хукнал да заемам някой граждански пост.

Тръскот се изправи.

— Хайде, нека не се караме. — Той се обърна към Бърг: — В основни линии генералът е прав и вие трябва непременно да предадете това на президента. Затварянето на очите отдавна не минава безнаказано. Лично аз по-скоро бих предпочел да направя нещо не много популярно, отколкото да бъда обвинен в заговорничество.

Бърг кимна в знак на съгласие.

— Нямам предвид да си затворим очите. Предлагам само да съпоставим добрите резултати от един военен съдебен процес и вредата, която той би донесъл на цялата нация.

— Ако не разнищим — отговори Ван Аркън, — или не можем да разнищим тая история докрай, това ще означава, че цялата ни правова система се е разклатила. А аз не мога да си представя по-голяма вреда за една нация, чиито устои се коренят в закона, от тази — нейната правова система да се разклати, освен, разбира се, ако и държавните служители не са завели съдебен процес. Смятам също, че ако господин Тайсън беше сега в тази стая и беше обективен, той щеше да се съгласи с мен.

Бърг се усмихна, но усмивката му бе кисела.

— Бенджамин Тайсън се бори за живота си и няма да бъде обективен. Той ще причини големи затруднения на правителство и на страната. И аз не го обвинявам за това. — Бърг взе куфарчето си. — Всичко това ще отвори много стари рани и тези рани ще закървят наново. Тая проклета война отново ще тропне на вратите ни. Бог да ни е на помощ — Бърг се отправи към вратата. — Съвещанието се закрива.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Един вторник в седем и половина сутринта Бенджамин Тайсън влезе в голф-клуба „Тардън Сити“, известен като Мъжкия клуб. Още при построяването на сградата през 1899 — а година жените били поканени да напуснат и клубът бе придобил, мислеше Тайсън, уникалната жизнена атмосфера, типична само за чисто мъжкото присъствие. Все пак жените се канеха веднъж в годината да присъстват на турнирите, макар че малко от тях се възползваха от тази съмнителна чест.

Тайсън огледа залата и видя няколко мъже да играят на зарчета на една малка масичка. Продължи навътре, мина покрай бара и влезе в трапезарията, която бе със сводест таван като на катедрала. Прекоси стаята, кимна за поздрав на няколко насядали на страничните масички и излезе на задната тераса.

На малка кръгла масичка под чадър на сини райета седеше Филип Слоун и четеше вестник. Тайсън седна срещу него. Слоун вдигна глава.

— Добро утро — той наля чаша кафе на Тайсън от една калаена каничка.

— Благодаря. — Тайсън набързо изпи кафето си без мляко. Забеляза, че екипът за голф на Слоун се състоеше от трите основни цвята плюс оранжево. Погледна към игрището. Мъже в ярко облекло изпълняваха еднообразни движения с топката и стика, като повтарящ се ритуал.

Слоун вдигна очи от вестника, очевидно току-що забелязал, че събеседникът му е облечен в костюм.

— Мислех, че ще изиграеш една игра с мен, а?

— Не, ще бързам за влака в девет без четвърт. Така че нека да приключим до осем и половина.

Слоун, изглежда, се разочарова, после се загледа замислено в него:

— Какъв е твоят статут там? Тайсън си наля още кафе.

— Къде? Във влака в девет без четвърт ли?

— В службата ти.

Тайсън отпи от кафето си. Най-често жените любопитстваха какво е семейното му положение. Мъжете обикновено се интересуваха от работата му. Почти никой не се интересуваше от психичното му състояние.

— Трудно е да се каже, Фил. Имам предвид, че от една страна имаме прословутото японско „бащинско“ покровителство. От друга страна е японската ефективност. Тия дни работата ми не е много ефективна. Като прибавим към всичко това и манията на ония с дръпнатите очички за външния вид, изражението на лицето и други подобни глупости, доста ги озадачавам. — Той се усмихна и продължи: — Като бивш самурай, който е бил опозорен, аз би трябвало да се измъкна от цялата тази ситуация с чест. Но американските мениджъри все още не са възприели радушно японската некрофилия.

Този ред на мисли никак не се нравеше на Слоун.

— Знаеш ли, ако старият Стуцмън още бе шеф, щеше да ми предложи със защитата ми да се заеме адвокатската кантора на корпорацията. — В гласа на Тайсън се четеше болка.

Слоун махна с ръка.

Към масата им приближи келнер и Тайсън си поръча яйца и портокалов сок, а Слоун кифлички с мармалад и още една каничка кафе. На Тайсън му мина през ума, че изпитва някаква необяснима неприязън към хората, които обичат кифлички с мармалад за закуска.

Слоун бръкна в куфарчето си, измъкна оттам една нагъната страница от вестник и буквално под масата му я подаде. Той я разгъна и видя, че това бе първа страница от „Америкън Инвестигейтър“, не онази със снимката на Марси, а последният брой от седмичника. Едно от многобройните заглавия гласеше: ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТЕ, ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА ЛИ СПРАВЕДЛИВОСТТА? Това въпросително заглавие, установи Тайсън, бе един изкусен начин да се намекне на читателската аудитория, че държавният глава е получил като подарък килим, имитация на килима пред входа на Белия дом. Тайсън попадна и на още едно заглавие: ПРИЯТЕЛИТЕ И ЛЮБОВНИЦИТЕ НА МАРСИ РАЗКАЗВАТ ЦЯЛАТА ИСТИНА. Тайсън отново нагъна страницата без да прочете статията и я върна на Слоун.

— Е?

— Е, ами историята за Марси е раздута извън всякакви граници на общоприето приличие и журналистическа етика. Дори и за този скандален вестник. Това приятелче Джоунс, написало статията, е взело интервю от някои приятели на Марси и… от мъже, които твърдят, че са били в доста интимни отношения с нея.

Тайсън сипа сметана в кафето си. Слоун продължи:

— Статията си е чиста клевета. Тонът й е заядлив и саркастичен, с намеци и предположения за радикални действия от насилствен характер. Марси е била радикалистка, знаем това, но доколкото ми е известно, никога не е била насилница. В статията има и неоснователни твърдения за вземането на наркотици. — Слоун се поколеба, но продължи: — Освен това доста внимателно и предпазливо се споменава за съпружеска изневяра.

Тайсън не отговори нищо.

— Боза — продължаваше Слоун, — абсолютна боза. И си е чиста клевета. Виж, всичко това преминава всякакви граници. Смятам, че тя трябва да заведе дело. Говоря с теб като мъж с мъж, Бен. Не е необходимо ти да се замесваш в делото, но реших, че трябва първо да разговарям с теб. И двамата сме наясно, че Марси е независима жена и изобщо не се нуждае от разрешението на съпруга си, за да заведе дело. Но традицията и условностите на благоприличието изискват да разговарям първо с теб.

— Не го споменавай пред нея.

Слоун се усмихна доста престорено.

— Е, естествено, ще си остане между нас. Но тя е мой клиент и аз ще разговарям с нея.

— Това си е твое право.

Закуската пристигна и Тайсън си намаза препечена филийка с масло, а Слоун задъвка лепкава кифла.

— Вкусна ли е? — попита той.

Слоун кимна с глава, като продължи да дъвче.

— Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. — Тайсън набоде едно яйце на вилицата си.

Слоун взе пакетче захар и изсипа съдържанието му в кафето си. Тайсън го погледна:

— Вече не използват захар на кубчета, а тези идиотски пакетчета. Ще попитам управителя защо нямат захар на кубчета.

— Пакетчетата са по-хигиенични…

— Но от пакетчетата нищо не можеш да си построиш. Ако имаше кубчета, щях да ти покажа битката при Уей. Но сега мога да ти я нарисувам на хартия. — Той извади химикалка от вътрешния си джоб. — Дай ми един лист от ония жълти тефтерчета, дето всички адвокати все носите със себе си.

Слоун премигна леко от учудване и извади едно жълто тефтерче от куфарчето си.

Тайсън започна да чертае, докато продължаваше да дъвче.

Слоун се огледа наоколо и забеляза няколко души да обръщат глави настрани. Известно време двамата се хранеха без да проговарят, докато Тайсън рисуваше, след това Слоун каза:

— Нека да поговорим малко за твоя процес. Първо те наклеветиха в една книга, след това те злепоставиха и по телевизията, и по радиото. По-голямо зло от това не могат да ти причинят. Личният ти живот е подложен на неимоверни изпитания, кариерата и авторитетът ти са безвъзвратно накърнени и всичко това ти причинява огромна психическа травма…

Тайсън вдигна поглед от рисунката си.

— Така ли смяташ? Аз си се чувствам добре.

— Чуй ме, Бен, ако се помотаем още малко и не заведем дело, ще ни обвинят заради забавянето, т.е. заради това, че не си помръдваме задниците. В закона ясно и точно се казва, че не може безпричинно да се забавя повдигането на дело за нанесени щети. В закона е уточнено, че потенциалните тъжители, които правят така, просто се забавляват, като по този начин се опитват да увеличат вредата…

— Ти самият предложи да оставим името ми да се появи навсякъде из тия дрънканици, така че да можем да поискаме по-голямо обезщетение, Фил.

Слоун преглътна.

— Не казах точно това. Както и да е, проблемът е, че за да избегнем всякакви обвинения в забавяне на делото, трябва да задействаме нещата още сега, имам предвид още днес…

— Проблемът бе в разположението на града. — Тайсън завъртя жълтото тефтерче върху масата. — Виж, гледан откъм цитаделата, старият град се простираше покрай дълги, прави и тесни улички. Няма никакво място за маневри с оръдията. Южновиетнамците се опитаха, но северняците съвсем лесно разбиха танковете им с ракети. И така, вътре в цитаделата се намираха и стените на Забранения град, в който се е издигал императорският дворец на Божествения мир. Ясно ли ти е? Освен това по стените имаше и наблюдателни кули, които още преди това бяха завзети от виетконгците и северно-виетнамците. Нещата се усложняваха и от факта, че точно през средата на града течеше река Пърфюм. Ето точно тук. Малко по на юг от града беше местността, в която се намираха императорските гробници, които по традиция бяха под властта на виетконгците — туристите трябваше да им плащат някаква такса. Смахната война. Както и да е… както виждаш… разположението на града е доста усложнено… доста. Американските главнокомандващи не трябваше да решават да се бият срещу врага според техните условия. Точно това причини толкова много жертви и разруха. Уей се превърна в своего рода вердун, където всички се стичаха към центъра на града, за да се избиват един друг. Лоша тактика. Американците и южновиетнамците трябваше да се оттеглят и да обявят санитарен кордон. Ти как мислиш, така ли е?

— Знаеш ли, Бен — каза Слоун, опитвайки се да овладее яда си, — оставих те да ме мотаеш с всичко това само защото сме приятели. Напълно ми е ясно, че си страшно изнервен. Но е крайно време да сложим край на цялата тая глупост и да действаме.

Тайсън огледа внимателно картата, която бе нарисувал, и добави още някои детайли. Слоун се наведе над масата.

— Въпросът всъщност е: Трябва ли да заведем дело? Или пък Андрю Пикард казва самата истина, позовавайки се на своите свидетели? Ти, Бенджамин Тайсън, участвал ли си по някакъв начин или не в убийството на мъже, жени, деца, монахини, медицински персонал и всички останали в болница „Милосърдие“?

Тайсън отмести адвокатското тефтерче настрани и започна да дъвче замислено филийката си, после погледна към Слоун:

— Предполагам, ти си длъжен да знаеш. Да, както се казва в книгата на Пикард, аз съм виновен за извършените убийства.

Слоун не се престори на изненадан, нито пък се опита да изрази друго чувство, каквото всъщност не изпитваше, и това му правеше чест, помисли Тайсън. Той просто кимна лаконично с глава. Тайсън продължи:

— Така че с глоба приключваме разговорите за едно вероятно гражданско дело. Съжалявам, че те разочаровах и че те мотах досега. Но ти ме разбираш, нали?

Слоун отвърна малко студено:

— Не съм разочарован. Е да, в известен смисъл съм разочарован, че не ми се довери по-рано и че ти самият не се смяташ за невинен…

— Но аз не съм невинен.

Слоун замълча за момент, после каза:

— Това ще реши съдът. Не ти. Чуй ме сега: В случай че се повдигне обвинение срещу теб и след това се отмени или изобщо се потули всичко, или пък ако в действителност те изправят пред съда и докажат, че си невинен, тогава твърде вероятно е да спечелиш едно гражданско дело за клевета. Следиш ли какво ти говоря?

Тайсън кимна с глава. Тоя човек наистина бе последователен и очевидно бе обмислил всичко предварително.

Слоун продължаваше:

— Но трябва да ми позволиш да заведа делото още сега. Можем да отлагаме и да забавяме каквото и да е решение на съда дотогава, докато не се свалят всички възможни обвинения срещу теб. Така се решава проблемът за възможността правителството да заведе гражданско дело. Това ще ги постави в позиция, при която ще трябва да се опитат да ни изместят. В състояние съм да протакам едно гражданско дело години наред, без да се стигне до съдебен процес. А те не могат да те обвинят в криминално престъпление, без да нарушат правата ти.

Тайсън помисли, че съдебната стратегия приличаше на философията на Макиавели много повече от стратегията на политиците. Военната стратегия поне се основаваше на простотата, бързината и разбираеми от всички цели.

— Започва да ми се повдига — отговори той. — Както и да е, както вече ти казах, с няколко малки поправки, Пикард е разказал истината…

— О, та кой го е еня за истината? — Слоун се наведе още повече над масата и каза тихичко: — Чуй ме. Пет пари не давам дали си виновен или не, въпреки че ми загуби доста време, докато се опитваше да прикриеш този незначителен факт. Безпокои ме това, което става сега, в момента. Пресата те оплю, работодателите ти те отблъснаха, приятелите и познатите ти те презират, а оня загубеняк Пикард те клевети по радиото и телевизията. Трябва да се захванем и да изравним резултата.

Тайсън се загледа в далечината, Фред Риърдън, полупенсионирал се педиатър, тъкмо удряше топката. Той се обърна отново към Слоун:

— Пикард изобщо не е загубеняк. Прочетох книгата му и го слушах по телевизията. Ще ми се да е, ама не е. Той наистина е един арогантен нахалник, но никак не е глупав. Освен това да изравниш резултата чрез гражданско дело във време, макар и цивилизовано, също е прекалено нахално и почти толкова низко, колкото да ритнеш някого в топките или да му прережеш гърлото. Ако някога заведа дело за… нещо, то в никакъв случай няма да е за отмъщение. На трето място, разсъжденията ти за нашето правосъдие са съвсем уместни, но аз прочетох доста книги и съвсем не мисля, че един военен трибунал ще ме обяви за невинен.

— Все още нещата се решават от установените факти.

Тайсън сви рамене.

— Иди и изслушай един военен процес. След това пак ще си говорим.

Слоун потропваше с пръсти по масата.

— Знаеш ли, време е да направиш някакво публично изявление. Нещо за… нещо подобно на онова, което ми казваше преди… нещо за самата битка. Нещо от рода на това, че там е бил един неимоверен хаос… Но и нещо повече от това… че всичко е било военна грешка… огромна глупост, довела до множество ненужни жертви…

— Каква ще бъде целта на всичко това, дявол да го вземе?

— О, ще се изненадаш. Твърденията за извършено престъпление все още не са обвинения.

Тайсън проследи с поглед сянката на един самолет, прелитащ над тях. После отново насочи вниманието си към Слоун:

— Да, не са, но има твърдения и твърдения. Аз не съм адвокат, Фил, но позволи ми да ти кажа какво знам за човешката същност. В случая е налице твърдение за едно значително престъпление, за което знае голяма част от обществеността. Както всичко това за теб означава много пачки пари, така съществуват и адвокати от Министерството на правосъдието и от кабинета на главния прокурор, които пък виждат във всичко това слава и предизвикателство. — Той запали цигара и добави: — Пред нас е един публичен спектакъл с всичките му необходими елементи: убийство, заговорничество, Виетнам, мрачни разкрития и разобличения — един цирк с три арени, изпълнени с акробати, жонгльори, илюзионисти, клоуни и въжеиграчи. Ти си прав. Невинността и вината нямат място тук.

— Това си е чист цинизъм! Тайсън се засмя.

— Ти ли го казваш!

— Стига, Бен. Опитвам се да ти помогна. И оня намек за парите никак не ми хареса.

— Знам, че не си се захванал с това само заради парите, Филип. И теб те привлича популярността в пресата. Нещастието за един е слава и късмет за друг. Няма да го правим на въпрос.

— Започваш да полудяваш.

— Някога именно лудостта ме спаси. Слоун наля кафе на Тайсън и на себе си.

— Ти наистина откриваш нови перспективи чрез нашата правова система.

Тайсън като че ли не го чу и добави:

— Важно място за начина, по който в края на краищата ще ме съдят. — В съдебната зала или само в очите на обществеността — заема етническата принадлежност на жертвите.

Слоун го загледа вторачено, но не каза нищо. Тайсън кимна сам на себе си и продължи:

— Някои от тях бяха от бялата раса, Фил. Бели като теб и мен. На войниците при Май Лай им е било лесно. Те е трябвало да дават обяснения само за смъртта на двеста-триста трупа от жълтата раса с дръпнати очички. А аз трябва да давам обяснения за десетина убити от бялата раса. На война, както и при всяка друга ситуация в живота, е важно качеството, не количеството.

Филип Слоун като че ли не долови сарказма в тези разсъждения и кимна в знак на съгласие. Той каза тихо, сякаш на себе си:

— Католици… имало е католици…

— Точно така, Фил. Всички виетнамски монахини очевидно са били католички. Навярно и много от пациентите. В това предградие на Уей живееха изключително католици. Някои от европейците може да са били протестанти. Което е още по-лошо. — Тайсън си запали още една цигара. — Но поне нямаше свещеници.

— Слава Богу.

— Но за сметка на това пък имаше няколко бебета. Бременни жени, деца, болни, ранени…

— Господи!

— Това намира човек в една болница, Фил. На война няма как да избираш.

Слоун го стрелна с поглед:

— Луд ли си?

— Ето ти един интересен въпрос, предполагащ много възможности. — Тайсън премигна и се изправи. Той подаде жълтото тефтерче на Слоун: — Можеш ли да откриеш грешката, която направиха военните там?

В първия момент Слоун не доумяваше за какво става въпрос, после погледна към жълтия лист.

— О…

— Съвсем очевадно е, нали? Виж, вместо да се придвижват на юг отвъд реката към центъра на цитаделата, те трябваше да заобиколят откъм западната страна. После да тръгнат на север и да прекосят реката, за да блокират входа в западната стена на цитаделата. — Той прокара пръст по схемата върху жълтия лист. — В това бе ключът на победата. Оттам комунистите се снабдяваха с боеприпаси, продоволствия и нови попълнения. И никой не бе в състояние да ги спре. Моята рота се движеше към западната стена, но не бяхме в пълен състав и редиците ни бяха доста оредели. Пикард замазва грешката на командването, а това е доста интересно. Разбираш ли, след всичките тия години много малко от войника е останало у него. Недей да злословиш по адрес на военните. Дори когато преследваш самата истина.

— Но той злослови по твой адрес — възкликна Слоун, — и по адрес на твоите подчинени без каквито и да е проблеми. Точно това исках да ти изтъкна преди малко. — Вината на командващите с много по-висок ранг от твоя. Ако те изправят на подсъдимата скамейка, можеш да подведеш под отговорност всички командири, които са се намирали в обсег около трийсетина километра от Уей в онзи ден. Трябва да докажеш на армията, че си бил само една мижава пионка в зле разиграна игра и че ударът не трябва да рикушира единствено върху теб. Трябва да разобличиш и най-горестоящите „шапки“.

Тайсън се вторачи в Слоун, после се наведе напред и се доближи до лицето му.

— Но не ти ли е ясно, приятелю? Това не е честно. Всеки глупак, включително и един лейтенант от Центъра за подготовка на офицери от запаса като мен, може да бъде гениален военен стратег на масата за закуска двайсет години по-късно, след като е прочел доста подробно описанието на някогашната битка. Но истинският гений има способност да прозре същността на ситуацията в момента на самото й развитие. Работата е в това да можеш да мислиш трезво, когато не си стоиш на краката, а си се проснал по корем и в ушите ти пищят пет радиостанции, а около теб крещят и умират от болка, когато си подмокрил гащите си от зор, а върху ти — тра-та-та, се сипят снарядите на минохвъргачките. — Тайсън почука по масата три пъти. — Тра-та-та!

Слоун се огледа дискретно и забеляза, че няколко души ги наблюдават.

Тайсън се изправи и захвърли цигарата си на терасата. След малко каза с по-тих глас:

— Да-а, не осъждай ближния си, за да не бъдеш осъждан и ти самият. Поради глупостта си командващите съюзническите войски при Уей избиха от собствените си войски повече хора, отколкото изби врагът благодарение на висшата си тактика. Но аз бих простил на тези офицери, ако ме помолят за прошка. Защото, знаеш ли, мой човек, никой не трябва да се съди в разгара на боя. Когато боят свърши и на оцелелите поднасят кафе, тогава хората трябва да си спомнят това. Благодаря ти за закуската, Фил.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Бенджамин Тайсън лежеше гол върху керамичните плочки и наблюдаваше как парата се издига към тавана.

Мъжът на горната скамейка изчака, докато парата спря да съска, и каза:

— Надявам се, разбирате защо ви помолих да разговаряме тук.

На Тайсън му стана приятно, усещайки потта да се стича по тялото му. Погледна мъжа, седнал със свити към гърдите си колене.

— Доколкото се досещам, сигурно има нещо общо с подслушвателни устройства — отговори Тайсън.

— Точно така. В наше време всички са се побъркали на тая тема. Е, при наличието на всички тия минипредаватели, насочващи се микрофони и всякакви апарати от подобен род, никак не обвинявам хората, че ги използват. Но това място тук си го бива.

Провеждам много от срещите си в сауни. По-късно можем и да поплуваме.

Тайсън се повдигна и се облегна на стената. Той и преди бе обсъждал служебни въпроси тук — в спортния клуб „Ню Йорк“, но мястото бе избирано, за да предразположи хората към една по-дружелюбна атмосфера, а не да ги освободи от страха от записващи касетофони.

— В кои клубове членувате? — попита мъжът.

— В книгата бестселър на годината.

— Член сте на два клуба? Клуба „Гардън Сити“ и голф клуба „Гардън Сити“, който е само за мъже, нали?

— Опасявам се, че не съм много наясно кого представлявате, господин Браун — каза Тайсън.

— Представлявам правителството.

— Цялото правителство ли? Сам самичък? Мъжът лекичко се усмихна.

— Е, това няма кой знае колко голямо значение.

— Но за мен има. Вижте, по телефона ме уверихте, че имате да ми казвате нещо изключително важно. Точно затова съм тук сега.

Браун го погледна отвисоко, но не каза нищо.

На свой ред и Тайсън го гледаше през бялата пара. Браун бе малко по-млад от него и на Тайсън, както и на повечето мъже, които съвсем наскоро са установили, че вече са на средна възраст, много не му се нравеха по-младите от него, но заемащи висшестоящи постове. Тайсън забеляза, че мъжът бе добре сложен и доста загорял, с изключение на местата, където се очертаваха банските и часовникът му. Беше с къдрава синьо-черна коса и добре поддържани нокти, и общото впечатление, което правеше, бе, че е човек, който полага доста грижи за външността си. Тайсън забеляза, че носеше сватбена халка и религиозен медальон. Не мислеше, че Браун е военен, но имаше усешането, че някога е бил. По акцента му личеше, че е завършил частно училище и някой от престижните колежи.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Браун? — попита най-после Тайсън.

— Наричайте ме Чет.

— О’кей, Чет. С какво друго мога да ви помогна? Мъжът се усмихна.

— Мога ли да ви говоря на „ти“ и да ви наричам Бен?

— Разбира се.

— Ами — започна Чет Браун, разтривайки изпотените си прасци, — искам да разговарям с теб относно… някои неща. Този разговор ще бъде неофициален, но съвсем законен. Може би ще стигнем до някои радикални решения.

— Това ме навява на мисълта, че правителството се е загрижило за нещо — отбеляза Тайсън.

— Ни най-малко. Ти си този, който се е загрижил. Тайсън не отговори веднага, а след кратка пауза:

— Е, та защо ни е да водим преговори? Спомняш ли си какво бе казал старият Бен Франклин, Чет? „Нито едно укрепление и нито една девица не биха издържали дълго на натиска след започване на преговорите“.

Браун се засмя.

— Това ми харесва. Мисля, че и ти ще ми харесаш, Бен. Не ми приличаш на масов убиец.

Тайсън се въздържа от няколко отговора, включително и от страшното си желание да цапардоса Чет Браун.

— Виждаш ли, Бен — продължи Браун, — справедливостта трябва да се балансира със състраданието. Освен това съществуват събития, които се харесват на масите, и събития, които не се харесват. Теорията е едно нещо, практиката — съвсем друго.

Тайсън се зарея в мислите си, докато мъжът продължаваше с встъпителните слова. Изтри потта от очите си, после погледна към стъклената врата. Един от служителите в сауната бе залепил табелка и доколкото Тайсън можеше да я прочете през парата, на нея пишеше „Влизането забранено“.

Тайсън се прозя и се протегна. Не, помисли той, съвсем не се чувстваше неудобно, че седи тук гол с този мъж. Нито пък имаше усещането, че е в неизгодна позиция. Чувстваше се някак си отпуснат и сънлив, така както всъщност се очакваше да се чувства на такова място. Освен това съзнаваше, че трябва да не забравя, че обсъжда съдбата си с врага.

Браун все още говореше и той отново се съсредоточи върху думите му:

— Виждаш ли — казваше Браун, — този случай е придобил широка известност както в национален, така и международен мащаб, и не можем да си затворим очите пред него. Ще ни се, но не можем.

— Не сте достатъчно настоятелни.

— Чуй, Бен, това разбуди силно страстите. Знаехме си, че ще стане така. Цялата стара скапана мръсотия изплува отново на повърхността.

Тайсън затвори очи.

— Общественото мнение е раздвоено — продължи Браун. — Прав ли съм? Националният дебат следва стария модел — някои журналисти и коментатори изтъкват, че книгата на Пикард разкрива подробно зловещите действия на врага при Уей. Но както обикновено, говори се, че в медиите се обръща внимание само на престъпленията, извършени от страна на американците.

На Тайсън му се понрави този аргумент.

— Но — продължаваше Браун, — други хора сочат, че от Америка се очаква да се държи по-добре от своя враг. Да покаже по-висок стандарт. Нали така? А и при всички случаи нищо не печелиш, ако се заяждаш по отношение зверствата на врага. Извършителите на убийствата в болница „Милосърдие“ — Браун произнесе името на болницата с хубав френски акцент, — са под властта на щатското правосъдие.

— Но в действителност — прекъсна го Бен. — Вече не са.

— Е — каза Браун замислено, — точно това е въпросът, нали така, Бен?

— Да, Чет, така е.

За известно време и двамата се умълчаха. После Браун каза:

— Хората вече доста публично говорят за военен съд. Навярно си чел в пресата. Или пък си чул за него по радиото или телевизията.

— Струва ми се, че наистина четох за това някъде. Не гледам много телевизия, а в колата си слушам касети. Записи от петдесетте. Страшна музика. Харесват ли ти песните от петдесетте?

— Обожавам ги. Бих могъл цял ден да слушам „Евърли Брадърс“.

— А какво мислиш за „Шайълес“?

— Вече не ги пишат като тях. Чуй ме, Бен, много хора са на твоя страна. Включително и аз самият.

— А коя е моята страна, Чет?

Браун се надвеси надолу, така че лицето му почти се долепи до лицето на Тайсън.

— Моля те, не си играй с мен, ясен ли съм? Тайсън не сваляше поглед от него, докато той отново се наместваше на по-горната скамейка. Парата пак се появи и Браун изчезна сред белите изпарения. И двамата седяха смълчани и заслушани в силното й съскане. Тайсън затвори очи. Неочаквано парата спря и той дълбоко си пое дъх през носа.

Браун заговори тихичко:

— Ето как стоят нещата — хората, които са на твоя страна, са повечето цивилни: Белият дом, министерствата на отбраната и правосъдието, и още някои други. Единствено армията иска живота ти.

— Никакви благодарности от тяхна страна.

— Никакви. Мисля, че армията, и най-вече Главната военна прокуратура, горят от нетърпение да се реваншират. Естествено имам предвид бъркотията около Май Лай. Не могат да се върнат отново към онзи случай, но пък имат възможност да се заемат с нещо подобно.

Тайсън не отговори. Браун продължаваше:

— Що се отнася до инцидента в онази болница, армията иска да изчисти покоите си, а главният прокурор гори от нетърпение да им осигури метлата. Някой си Ван Аркън.

Тайсън кимна. Това име се споменаваше няколко пъти в пресата. Браун добави:

— Както виждаш, сред военните среди споменът за Май Лай все още не е забравен. В редовете на армията съществува приемственост, която не се наблюдава в Белия дом например, където са се сменили десетина административни кабинета от времето на Май Лай. При това хората в Белия дом не могат да отзовават Главната военна прокуратура, нито пък дори да ги накарат да помръднат някой и друг от техните среди.

Тайсън поклати глава. В това имаше смисъл. Военните винаги ще се вълнуват от въпроса за изгубената и възвърнатата чест. Тайсън подозираше, че някак си в психиката на военните като цяло този случай превишаваше мащабите на случилото се в болница „Милосърдие“ и беше свързан с Виетнам като цяло.

Браун говореше бавно и преднамерено.

— В армията са задействали процедурата за призоваването ти отново на активна служба.

Тайсън усети, че стомахът му се свива, но лицето му не издаваше никакви чувства.

— Наясно ли си, че не можеш да бъдеш съден от обикновен граждански съд, а само от военен?

— Да, наясно съм.

— Имаш адвокат на име Слоун, нали?

— Точно така.

— Имаш ли и други адвокати?

— Необходимо ли е да имам повече от един?

— Само уточнявам. Разбери ме, искам да бъда честен с теб…

— Чудесно.

— Армията доста ще се поозори, докато оформят тая заповед така, че да те призоват в съда. Но знаеш ли какво?

— Кажи.

— Те ще те измъкнат. Може да им коства две години, но ще го направят. Притежаваш ли някакви козове, за да се противопоставиш на правителството?

— Това си е моя тайна.

— А имаш ли желание за това?

— За какво намекваш?

Браун провеси краката си от скамейката и се наведе напред.

— Ще ми се да ти дам един съвет.

Тайсън изтълкува думите му като намек за сделка.

— Давай.

— Не се опитвай да обжалваш повиквателната. Тайсън се плъзна по теракотата и се изправи.

— Великолепен съвет, Чет. — Той се наведе напред и докосна пръстите на краката си. — И каква ще бъде ползата за мен?

— Един бърз процес.

— Искаш да кажеш, точно както е според конституцията? — Тайсън започна серия от стречинг упражнения. — Губиш ми времето.

Браун заговори замислено:

— Бог да благослови Америка, Бен. В колко страни в света един заподозрян масов убиец може да будалка представител на правителството, който се опитва да му предложи сделка?

— В една, според последното преброяване. И ние живеем точно в нея.

— Прав си. Но ако се намирахме някъде другаде, това облицовано в бели плочки помещение щеше да се използва със съвсем друго предназначение. Като да речем, сега можех да ти избия зъбите от мутрата.

Тайсън се изправи.

— Само опитай, синко.

Браун като че ли обмисляше предложението, после поклати глава.

— Виж, нека да свършим по същество. После, ако искаш, можем да изиграем няколко рунда. И двамата ще се почувстваме по-добре.

Тайсън зае положение за лицеви опори. Браун се изхлузи на пода и се приближи.

— Готов съм да ти направя предложение, ако се съгласиш да ми съдействаш.

Тайсън скочи на крака и се вгледа в него. Двамата бяха на една ръка разстояние един от друг.

— Законно ли е? Браун сви рамене.

— Аз не съм адвокат. Нито пък ти. По телефона ми каза, че ще разговаряме без присъствието на адвокат.

Тайсън тръгна към вратата.

— Хайде да си вземем по един душ.

Двамата излязоха и тръгнаха по коридора към душовете.

Тайсън почувства, че мислите му се изясняват под хладната пулсираща вода. Браун застана под един душ на няколко крачи разстояние:

— Разбираш ли, Бен, Ван Аркън е убеден, че притежава достатъчно основания, за да те върне на активна военна служба. Но ако се противопоставиш на заповедта за назначение, ще се наложи президентът да подпише изпълнителна заповед за твоето призоваване. Той предпочита да не му се налага да издава такава заповед.

— Кажи му, че ще обжалвам неговата изпълнителна заповед.

— Той не мисли само за себе си. Той смята, че ако се замеси лично в твоя случай, това би настроило решението на съда срещу теб.

Тайсън спря душа и отиде в съблекалнята. Един мъж от обслужващия персонал му подаде хавлия. Браун го последва:

— Поръчал съм два масажа за моя сметка.

Той поведе Тайсън към малка стаичка за масажи. Вътре имаше две маси една до друга. Тайсън се метна на по-близката до вратата и се излегна по корем. Браун седна на съседната.

— Ей сега ще се появят.

Тайсън затвори очи и се прозя. Чувстваше се отпуснат, независимо от неприятния разговор. Обзе го някаква сънлива отпадналост. Не можеше да си представи какъв е животът в затвора и си признаваше, че бе готов да се вслуша във всеки съвет, който би му спестил тази истина. Той се обърна към Браун, който лежеше на съседната маса.

— Ако наистина искаш да бъдеш откровен с мен, кажи ми на какво основание ще бъда призован отново на редовна военна служба. А после аз пък ще ти кажа как ще се противопоставя на всичко това.

— Офицерът си остава офицер до края на живота си — каза Браун.

— Нямам чувството, че съм офицер. Трябва да измислиш някакво по-добро обяснение, Чет.

Браун каза:

— „Поздравления на всички, които ще бъдат удостоени с тая чест.“ Познато ли ти е това? Така се казва в заповедта на президента за произвеждането ти в звание офицер. Същото пише и в моята заповед. — Той продължи цитата: — „В името на конституцията, уповавайки се на особената му преданост и разчитайки на неговия патриотизъм, смелост и вярност към американския народ, аз съм безрезервно убеден, че Бенджамин Джеймс Тайсън притежава изключителни качества, поради което го произвеждам в звание офицер на Сухопътните войски на Съединените американски щати.“

Тайсън се вторачи в Браун. Браун продължаваше:

— „Като такъв, той ще трябва стриктно и усърдно да изпълнява задълженията си в гарнизона, в който ще бъде назначен, подчинявайки се безпрекословно на всички заповеди, възложени от по-горестоящите му началници.“ — Браун се усмихна. — Стилът е доста книжен. Но именно такъв стил се ползва и в съдебните зали. Звучи така, сякаш документът е писан още по времето на Джордж Вашингтон. Както, между впрочем, и е. Както и да е, следва онази част, която има непосредствена връзка с нашия случай: „Това назначение е в сила според волята и желанието на президента на Съединените американски щати.“

Тайсън измънка под носа си:

— Чудесно го изпълни, Чет. Браун продължаваше:

— Заповедта за производството ти в офицер е подписана от Линдън Джонсън, но всеки президент може да те призовава на служба когато си поиска. И ти си приел това назначение в този му вид. Вдигнал си дясната си ръка и си се заклел.

Тайсън не отговори.

Тайсън стъпи на трамплина така, че пръстите му се подаваха малко навън, подскочи и се гмурна в басейна. Превъртя се няколко пъти, после заплува към средата, цепейки водата.

Браун плуваше по гръб близо до него. Малко по-встрани имаше още двама мъже, и двамата по-възрастни от тях. На един шезлонг до басейна се бе излегнал някакъв разсеян спасител, който четеше книга с меки корици. Браун каза:

— Радвам се, че все още има няколко местенца, където човек може да си поплува гол. Колко ли още ще се задържат тези частни мъжки клубове? Някой ден ще напиша книга, чието заглавие ще бъде „Феминизацията на Америка“. — Браун се прозя лениво. — Както разбрах, жена ти е доста активна феминистка.

Тайсън не отговори.

Браун се обърна по корем и заплува до него.

— Има още едно нещо във връзка с тая работа около призоваването ти на служба… — Браун го погледна в очите. — Знаеше ли преди това, че все още си в списъците на офицерите от запаса?

— Не, не знаех — излъга Тайсън.

— Е, това е самата истина. Навремето са ти изпратили писмо, с което са те попитали дали желаеш да останеш в списъците на офицерите от запаса, или да бъдеш отписан от тях. Тогава ти си оставил празни и двете квадратчета вместо да поставиш кръстче в едно от двете, ти си написал някаква гадна забележка на листа и си изпратил писмото обратно до министерството. Не е трябвало да правиш така, Бен. Трябвало е да зачеркнеш едната от двете кутийки. До голяма степен нашият живот сега зависи от това коя кутийка зачеркваме.

Тайсън доплува до другия край на басейна и отпусна глава на ръба. Затвори очи, протегна крака и се отпусна над водата. Спомни си за онова стандартно писмо от военното министерство. Получи го в средата на април 1975 — а. Камбоджа бе паднала в ръцете на Червените кхмери, Лаос издъхваше под напъна на Патет Лао, а северновиетнамската армия и виетконг се канеха да навлязат в Сайгон. Тайсън, както и много други мъже, служили във Виетнам, беше тъжен и ядосан. Смяташе, че е успял вече да се отърве от мислите си за Виетнам, но имената в медиите върнаха старите му спомени. Град след град, лагер след лагер падаха бързо един след друг в ръцете на врага. Куанг Три, Уей, Да Нанг, Плейку, а една нощ — и неговият бивш базов лагер — щабът на Първа кавалерия при Ан Кхе. И всяко име, което чуваше по радиото или телевизията или прочиташе във вестниците, извикваше в съзнанието му картини, изпълнени с кръв, смърт, жертвоготовност и смелост. Той каза на глас:

— Онова писмо пристигна в неподходящ момент. Застанал до него в плитката вода, Браун заговори:

— Сигурно. Върху листа си надраскал следните думи: „Петдесет хиляди американци са мъртви, сто и петдесет хиляди са ранени. За какво?“ Тази кратка, но дръзка бележка била видяна от всички в Главна военна прокуратура. Както разбрах, последвала е дискусия за това какъв би могъл да бъде човекът, написал за поколенията такова нещо във военния архив.

Тайсън отвори очи.

— Мразя, когато ме анализират и говорят за мен така, сякаш съм някакъв изключителен еюемпляр. Не ми е приятно хората да се ровят във военното ми досие, въпреки че знам, че ти имаш това право. Започва да ми писва от всичко това, Чет.

— Вярвам ти. И не те обвинявам. Но моля те, запомни едно — Въпреки че в момента не обсъждаме масово убийство, в края на краищата точно заради него е целият този разговор.

Тайсън погледна големия стенен часовник в другия край на басейна.

Няма да те задържам повече — каза Браун. — Сигурно те чака куп работа. Исках само да те информирам за заповедта за призоваването ти на редовна военна служба. Ако се опиташ да се противопоставиш, военните ще излязат с контраудар. Знаеш, че в края на краищата те ще победят. А ти само ще си спечелил малко време, но на много висока цена.

— Това е по-добре, отколкото да отидеш на смърт мирно и покорно.

— Тук не става дума за смърт. Става въпрос за съдебен процес. И ще ти кажа и още нещо, Бен. Дори и да обжалваш пред върховния съд, пак ще загубиш битката. Никога няма да имаш възможност да отхвърлиш тези обвинения. Опитът ти да избегнеш съдебния процес ще бъде възприет като признание за виновност. Ако, от друга страна, се явиш доброволно на активна военна служба, ще си постигнал важно психологическо предимство и ще си спечелил поддръжката на една огромна част от обществеността. Министерството ще погледне доброжелателно на една такава твоя постъпка.

— Какво предлагаш в замяна? — попита Тайсън. Браун се изтегли към ръба на басейна и се облегна на лакти.

— Ами що се отнася до самите съдебни процедури, не мога да ти обещая нищо. Нямам правомощия да преча на разследването на армията, или пък, ако се стигне до съдебен процес, не мога в никакъв случай да се бъркам в работата на военния съд. Но мога да ти гарантирам някои неща срещу някои обещания от твоя страна.

Тайсън се изкачи по бетонните стълбички на басейна и седна на ръба, провесил крака във водата.

— Да чуем какви са тези гаранции. Браун се доближи до него.

— Първо, ако доброволно станеш зависим от военното правосъдие, ще получиш назначение на двайсет и пет мили от града.

— Звучи като договор за постъпване на военна служба. Ами ще получа ли нова униформа?

— Естествено. Освен това — и то е много важно — няма да ти бъдат налагани каквито и да е ограничения. Ще бъдеш толкова свободен, колкото си и сега, в рамките на твоите задължения, ако изобщо имаш такива. Дотук добре ли е?

— Не, но продължавай нататък. Тонът на Браун стана нетърпелив.

— Виж, Бен, ако те върнат на служба след една съдебна битка, никак няма да ти е лесно. Ще те назначат във форт Бъмфак в Аризонската пустиня и няма да имаш право изобщо да напускаш гарнизона си.

— Не ме заплашвай, момче.

Браун се изправи на плиткото върху бетонното стъпало, стисна десния си юмрук и започна да пука кокалчетата на дланта си. След малко каза:

— Няма да ти е хубаво, ако не можеш да напускаш гарнизона си, Бен. Това няма да ти хареса. Няма да се хареса и на семейството ти. Помисли за жена си. Вероятно тя ще трябва да остане в Ню Йорк, за да работи. Ще се почувства самотна, приятелкю… или пък няма да се почувства самотна…

Тайсън заби петата си в слабините му. Браун ококори очи и отвори широко уста, като се преви от болка и се прекатури по стъпалата на басейна.

Двамата старци в другия край не забелязаха нищо, а спасителят продължаваше да чете книгата си. Някакъв младеж, излегнал се на един от съседните шезлонги, се изправи и изгледа Тайсън.

Браун подскочи над водата и си пое въздух. Главата му няколко пъти се подаде и той започна да маха с ръка за помощ на младежа. Тайсън стана и се отдалечи малко от ръба на басейна, без да изпуска от поглед момчето. То отново седна на мястото си.

Браун си пое дълбоко дъх и се вторачи в Тайсън.

— Добре… добре… попрекалих… — той облегна ръце на ръба на басейна. — Излизам. Ясно. Обявявам примирие.

Тайсън кимна.

Браун излезе от басейна и се отдалечи. Отиде бавно до шезлонга си и уви една хавлия около кръста си. Седна на края на стола и потупа с ръка шезлонга до себе си. Тайсън се доближи до него, взе хавлията си и също я загърна около кръста си.

— По-добре ли си вече? — попита Браун. — Седни. Тайсън се чувстваше много по-добре отпреди.

Той се отпусна в шезлонга.

Браун започна да трие корема си с ръка.

— Господи… та ти си можел да избухваш. Значи си нормален. — Опита да се усмихне.

Тайсън омекна, но все още не сваляше очи от него. Хрумна му, че откакто се бе върнал от Виетнам, не бе изпитвал по-голям яд, по-дълбок гняв или по-силно предизвикателство. По някакъв начин, помисли той, започваше все повече и повече да заприличва на онзи човек, който беше преди Марси, животът в предградието, средната възраст и корпорацията да започнат да ограничават и обуздават неговата агресивност. Започваше да упражнява по-голям контрол върху живота си, който в друго отношение вече бе започнал да се разпада. Обърна се към Браун:

— Съжалявам. Но ако отново ме изкараш извън нерви, пак ще те ритна, обещавам ти.

Браун се усмихна насила.

— Добре, добре. Мога ли да си довърша работата? — Той се наведе напред и отпусна ръце върху коленете си. — Докъде бях стигнал? До ограничаването ти в гарнизона. Нали така? всъщност ако те изправят пред военен съд, мога да ти гарантирам, че дори по време на процеса ще имаш право да напускаш гарнизона си. Следователно, ако нещата в съдебната зала не вървят на добре, ти поне ще имаш избор да се измъкнеш в буквалния смисъл на тази дума от лапите на военното правосъдие. В действителност и сега можеш да го направиш. Никой не те следи.

Тайсън мълчеше. Браун добави:

— Паспортът ти няма да бъде прибран или конфискуван, както изисква нормалната процедура в подобни случай. Но ако решиш да напускаш страната сега или когато и да е друг път, моля те, иди някъде, където няма да се наложи правителството да се занимава с твоето екстрадиране. Повечето избират Бразилия за тази цел, но ти би могъл да помислиш и за Швеция. — Той се наведе по-близо към него: — Слушай, всичко, което ти предлагам, е легално.

— Швеция! Какво искаш да ми кажеш, че осемнайсет години след като съм служил на своята страна и съм се завърнал жив у дома, аз трябва да избягам в Швеция? Трябва да избягам в Швеция, където…

— Моля те, говори по-тихо. Тайсън седна напред:

— …където отидоха всички дезертьори и кръшкачи на родината? Трябва да замина за Швеция, след като всички, които се чупиха от военната служба по време на войната, получиха помилване от президента? А къде е моето президентско помилване?

— Ако се замислиш за това, ще откриеш голяма ирония.

— Майната ти, Браун! Вървете по дяволите и ти, и онези, които са те изпратили.

— Моля те, не говори толкова високо.

— Никъде няма да отида, мамицата му! Аз съм американски гражданин и това е моята родина. Майната й на Швеция! Майната им и на военните!

Браун се огледа наоколо.

— Успокой се.

Тайсън стана от шезлонга.

— Чуй ме, Чет, или пък както и да ти е там името. Предай следното на своите шефове: Може да съм заподозрян в извършването на масово убийство, но в същото време аз съм удостоен и като герой от войната във Виетнам. Имам две „Пурпурни сърца“ — Тайсън посочи белия белег, който обезформяше дясното му ухо, после дебелата виолетова рязка, започваща от коляното и продължаваща надолу по крака му. — Имам един куп медали и отличия. Освен това аз съм и съпруг, и баща, и трудолюбив данъкоплатец. Моите съграждани ме уважават и през живота си досега не ми е известно да съм нарушавал закона. Ако нещо наистина се е случило в оная лайняна държава преди осемнайсет години, нещо, което е продължило трийсет минути от целия ми четирийсетгодишен живот, тогава… тогава… — Тайсън усети, че сърцето му тупти силно и че бе стиснал ръцете си в юмрук. Той се вторачи в Браун, който бе застинал на мястото си.

Браун заговори малко по-спокойно:

— Това бе първата война в нашата история, която роди не един герой, удостоен с отличия. Възхваляван от медиите, боготворен от масите. Не един. — Той се изправи. Вгледа се в Тайсън за момент, после добави: — Ей, приятелю, трябва да разбереш, че в тая работа няма лоши. Нито аз, нито Ван Аркън, нито онези от Белия дом, нито пресата, нито дори ти самият. Всичко се дължи единствено на системата. На закона.

Браун докосна леко ръката на Тайсън и кимна с глава към съблекалнята.

— Никой няма нищо против теб лично. Всички, с които разговарях, ти желаят само доброто. Но трябва да разбереш, Бен, военните имат нужда от този процес. Чел си доклада на върховната военна комисия по случая Май Лай, нали? Е, всичко, което според комисията там е погрешно, от самото начало до самия край, сега ще си бъде на мястото. Няма никой да се прикрива, няма да има съдебни грешки, няма да има натиск отгоре, няма да има мърморене в Конгреса, няма да има скалъпени журналистически пресконференции, няма да има нищо от тоя род, по дяволите! Този път ще възтържествува справедливостта. Дори ако се наложи да се напише сценарий заради нея или да се фалшифицират фактите. Чуваш ли?

Стигнаха до вратата, водеща към съблекалните, и се спряха. Тайсън каза:

— Предай им, че аз обичам да се боря, Чет.

— Непременно — той потри стомаха си. — Вече се убедих в това. — Браун се огледа наоколо. — Ще отида да скоча няколко пъти във водата. Ти трябва да тръгваш. — Поколеба се, после каза: — Има и още нещо, Бен. Разбери, че ако искаш, ти можеш да нанесеш удар на военните, на правителството и на държавата. Така че ако се бориш, играй честно. А ако решиш да бягаш, бягай с чиста съвест. — След малка пауза Браун продължи: — Никакви обиди по адрес на военното министерство, на президента или на системата. Никаква критика на военното правосъдие, никакви изказвания за липсата на морал във войната. Не прави каквито и да е изявления пред журналисти. Не отваряй наново старите рани.

— Свърши ли? Или все още не си?

— Почти. Искаме да приемеш за защитник адвокат, назначен от Главна военна прокуратура. — Браун го погледна, после продължи: — Един цивилен адвокат не може да се контролира. Разбираш ли, той ще се опитва да проточва нещата, ще иска да раздуха случая пред обществеността, за да си създаде популярност. Искаме процесът да приключи, преди репортерите от „Таймс“ и „Пост“ да успеят да свалят капачките на химикалките си. Не искаме по вечерните новини да се точи нескончаемата сага за Бен Тайсън. Ти също не го искаш, нали? — Браун си пое дъх: — Въпреки че не можеш да се обявиш за виновен, можеш поне да не призоваваш свидетели, да не задаваш въпроси на свидетелите на правителството и да се въздържиш от други процедури от тоя род. Няма нищо необичайно в това да не се защитаваш. Всъщност във военния съд се гледа с добро око на такова поведение. Сигурно ще ти спестят някоя и друга година заради това, че си се държал като истински джентълмен. А ти без друго няма да излежиш дори и един ден от присъдата си. В случай, разбира се, че приемеш това предложение. Става ли? Разбираш ли какво се иска от теб? От време на време ще ти напомняме какво точно се иска от теб в зависимост от възникналите обстоятелства. — После добави по-спокойно: — Сделката не е лоша, Бен. Тя ти гарантира, че няма да влезеш в затвора. Помисли за това.

— Разбира се, че ще помисля.

Браун се усмихна, после го изгледа сериозно.

— Ако я отхвърлиш, няма да роним сълзи. Но в никакъв случай не споменавай на никого за нашия разговор. Нито на жена си, нито на адвоката си, на никого. Ако се изпуснеш и ние разберем за това, тогава… тогава въпросът става личен.

Тайсън кимна.

— Ще ти се обадя. — Браун протегна ръка за довиждане. — Няма да роним сълзи.

Тайсън пое ръката му.

— Когато те ритнах, Чет, нямах нищо лично против теб. Просто излях яда си срещу системата.

Браун се засмя. Обърна се и тръгна към басейна. Тайсън го наблюдаваше, докато скочи във водата, после влезе в коридора със съблекалните.

Да, помисли той, справедливостта ще възтържествува, дори ако се наложи да се напише сценарий заради нея или да се фалшифицират фактите.

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Генерал Уилям Ван Аркън стоеше зад катедра с емблемата на Главна военна прокуратура. Той се обърна към седналите срещу него четирима офицери:

— Въпреки че все още не сме упълномощени да разследваме случая Тайсън, можем да изберем офицер-следовател, който да се свърже с господин Тайсън в деня, в който той ще получи повиквателна за връщане на активна военна служба, да го информира, че срещу него се подготвя следствие, и да му прочете правата.

Ван Аркън изгледа тримата мъже и жената, седнали в малката лекционна зала, разположена в единия край на Пентагона. Точно пред Ван Аркън седеше неговият адютант, полковник Сам Спенсър. Отдясно на Спенсър бе подполковник Юджийн Пелъм, специалният съветник на Ван Аркън по съдебните въпроси. Отляво на Спенсър седеше капитан Лорейн Конъли от отдел „Личен състав“. До нея бе лейтенант Джак Гибс, съветник на Ван Аркън. Ван Аркън продължи:

— Както всички знаете, според Наказателния кодекс на военното правосъдие в случаите на углавни престъпления офицер-следователят трябва да бъде майор или някой с по-висок чин. Ето защо помолих капитан Конъли да извади микрофилмите с досиетата на приблизително двайсет и пет офицери, отговарящи на условията да водят това разследване. — Ван Аркън махна с ръка към екрана зад него. — Ще ви напомня — продължи той, — че в интерес на справедливостта не бива да правим избора сам за себе си, а да се позовем на някои факти, които имат отношение към случая, за да изберем безпристрастен офицер по следствието. — Той погледна съветника си по съдебните въпроси. — Подполковник Пелъм? Пелъм кимна с глава.

— Позволете ми също да ви напомня, че сме се заклели да изберем човек, който не само да не е настроен срещу заподозрения, но и да не бъде пристрастен към него.

Полковник Спенсър добави:

— Както всички знаем. Всеки един от офицерите, подчинени на Главната прокуратура, трябва да бъде безпристрастен и обективен. Все пак, имайки предвид конкретния случай, би трябвало да обсъдим подходящите лица.

Капитан Лорейн Конъли каза:

— Може би преди това се налага да изясним качествата, на които трябва да отговаря въпросното лице — препоръки, изисквания, личностни характеристики и т.н. По този начин можем да стесним кръга.

Ван Аркън кимна в знак на съгласие.

— Е, какво ни трябва?

— В идеалния случай — отговори подполковник Пелъм, — офицерът по следствието не трябва да бъде нито положително, нито отрицателно настроен по отношение на войната във Виетнам. — Той се усмихна мрачно. — Това значи или някой много млад, или някой, който е прекарал последните две десетилетия на Луната.

Лейтенант Гибс заговори:

— Може би най-подходящ би бил някой, който е решил да сложи край на военната си кариера. — Той се поколеба преди да продължи — Някой, който няма какво да печели и губи. Офицер, който няма да се чувства… задължен да стигне до извод, който не би се понравил на армията.

Ван Аркън не каза нищо. Полковник Спенсър кимна.

— Добра забележка. Така никой няма да може по-късно да ни обвини, че сме избрали военен служител главорез, който се домогва до по-висок чин.

Няколко глави кимнаха в знак на съгласие. Дискусията продължи още няколко минути, след което Ван Аркън каза:

— Да обобщим. От казаното дотук е ясно, че всички са на мнение, че въпросният офицер не трябва да е служил във Виетнам, нито пък дори да е бил на служба в армията по време на събитията там. Така се изключва вероятността той да е кариерист. Трябва да бъде много млад, за да не е участвал дори като студент в каквито и да е антивоенни или провоенни действия през онова време. — Ван Аркън се замисли за момент. — Няма да намерим много военни служители на тая възраст, които да са майори и които да не преследват военна кариера.

Капитан Конъли каза:

— Според мен на тези условия би отговарял някой, който изпълнява четиригодишна военна повинност заради издръжката си по време на образованието.

Ван Аркън се замисли върху току-що казаното предложение. Той нямаше точно това предвид.

— Искам да е човек, който да изгради хубав имидж на военните и на Главната военна прокуратура.

Всички мълчаха.

— Е — продължи Ван Аркън, — нека започнем да преглеждаме досиетата.

Той натисна някакво копче на катедрата, за да даде знак на човека в прожекционната кабина.

— Извинете ме, генерале — обади се капитан Лорейн Конъли, — мога ли да предложа нещо?

Светлината в стаята изгасна и екранът зад Ван Аркън светна. Генералът погледна Лорейн Конъли на отразената от екрана светлина.

— Да?

— Предполагам, че не всеки от нас може да прави предложение, но аз ще си позволя точно това.

— Кого имате предвид?

— Майор Керън Харпър. Затъмнената стая утихна.

— Някои от вас сигурно я познават — добави капитан Конъли. — Запознах се с нея, когато бях на служба в Германия — тя помълча за миг. — Включила съм досието й към тези, които ще прегледаме след малко. Защо не погледнем най-напред него?

Всички мълчаха. Капитан Конъли говореше в тъмнината:

— Майор Харпър отговаря на първоначалните изисквания, които приехме за необходими. В допълнение искам да кажа, че тя е и много задълбочена. Обръща внимание на всеки детайл. Умее да преценява трезво нещата, проявява собствена инициатива. Освен това и личното й обаяние е на необходимото ниво. — На слабата светлина Лорейн Конъли забеляза, че генералът реагираше положително на стегнатия й по военному изказ. Окуражена от това, тя продължи: — Подполковник Пелъм шеговито подметна преди малко, че трябва да се намери някой, който е прекарал последните две десетилетия на Луната. Е, нещо още по-важно, много по-положителна ще бъде реакцията, ако офицерът следовател е прекарал последния месец в информационен вакуум. Работата е там, че майор Харпър съвсем наскоро се завърна от трийсетдневен отпуск, който е прекарала в Далечния изток. Съмнявам се там да е следила американската преса.

Ван Аркън каза отсечено:

— Избирането на следовател не е същото като избирането на съдебни заседатели. Не смятам, че един офицер от Главна военна прокуратура вярва на всичко, което може да се прочете във вестниците.

Полковник Спенсър, адютантът на Ван Аркън, го прекъсна:

— И въпреки това, генерале, лично на мен идеята ми харесва. Ще се хареса и на медиите. — Той се обърна към Конъли — Знаете ли нещо за личния и живот?

— Да, сър, доколкото знам, произхожда от голямо семейство. Хора от провинцията, фермери, струва ми се. От Охайо. — Тя се изкушаваше да добави „сърцето на страната“, но устоя на изкушението и продължи: — Завършила е средното си образование в щата Охайо, както ще видим от досието й. Според мен е учила оттук-оттам поради финансови затруднения. Когато е била на около двайсет и пет години, е приета в Американския университет, специалност „Право“, и оттам я грабва Министерството на отбраната.

Лейтенант Гибс измърмори:

— Като награда за четиригодишното упорито учене, точно като мен. — Той се засмя, опитвайки се да замаже лошо подметнатата забележка.

Известно време Ван Аркън не наруши тишината, после рязко натисна копчето в катедрата и каза на оператора:

— Покажете ни досието на Харпър, сержанте. Не след дълго на екрана се появи първият лист от въпросното досие и петимата офицери се зачетоха. Полковник Спенсър каза:

— Настоящото й назначение е в школата на Главна военна прокуратура в Шарлотсвил. Това е близо до нас, но и не съвсем близо. Освен това може да прескача до Ню Йорк по всяко време, когато е необходимо.

— Срокът на военната й служба изтича на шестнайсети юли — обади се подполковник Пелъм. — Това й дава достатъчно време да направи необходимото предварително разследване, без да е свидетел на последствията.

— Досието й ще покаже — каза Лорейн Конъли, — че успешно е водила разследвания по член 31 и 32. Освен това умее чудесно да води разпит…

— Какво имате предвид? — попита Ван Аркън рязко.

— Имам предвид това, сър, че умее да се добира до истината. Умее да предразполага заподозрените… мъже, както, предполагам, ще кажете вие. Не ги насилва, разговаря дружелюбно, без да ги заплашва…

— Не искам следовател, който ще бъде мек към Тайсън.

Подполковник Пелъм се намеси:

— Генерале, очевидно Тайсън е умен мъж. Той знае, че може да обори обвиненията по член 31 за две секунди, време, необходимо му да се възползва от правото си да не говори. Въпреки това смятам, че ако следствието се води от жена… Нямам предвид, че е секс-маниак, но това може да помогне. На този етап на нас ни е предоставена възможността да проведем неофициално разследване. Така че ще се опитаме да извлечем колкото се може по-голяма изгода от това, докато дойде време, когато ще можем да вземем нещата в свои ръце.

Ван Аркън забеляза, че другите кимаха в знак на съгласие. Заговори доста безизразно:

— На Тайсън може да не му стане много приятно, когато разбере, че ще бъде разпитван от жена.

Той натисна едно копче и на екрана се появи следващата страница. Петимата офицери четяха страниците от досието на Харпър, докато те се сменяха на екрана една след друга.

— Не е омъжена — отбеляза Ван Аркън. Репликата му не предизвика никаква реакция. — Сержанте, дайте снимката — обади се той по вътрешния телефон.

Филмчето се превъртя набързо, после спря на една леко мъглява снимка. Операторът я нагласи на фокус и на екрана се появи черно-бяла снимка на жена със светла буйна коса. Устата й бе отворена в широка усмивка, имаше големи очи и лунички. Пръв наруши тишината лейтенант Гибс:

— Ако такава жена ми звънне на вратата, веднага бих я поканил да влезе.

Последваха няколко похотливи усмивки. Ван Аркън чу Гибс да казва още нещо, но различи единствено думата „съпруга“. Отново последва смях.

— По-спокойно! — отсече Ван Аркън.

Капитан Конъли наблюдаваше генерала на светлината на прожекционния апарат. Тя забеляза, че Ван Аркън се замисли дълбоко. Лорейн Конъли бе подочула, че на Ван Аркън никак не му се нравят неприличните подмятания, които пускаха по-младите му офицери по адрес на съпругата на Тайсън. Лорейн Конъли силно подозираше, че генерал Ван Аркън не е много добре разположен към човек с такава жена.

Тишината се наруши от гласа на полковник Спенсър:

— Генерале, знам, че ако изберем жена, това може да породи някои проблеми, но ако наистина държите на имиджа, който ще се създаде, то пред нас е един чудесен имидж. — И той посочи снимката на Керън Харпър. — Изглежда така, сякаш току-що е слязла от някоя реклама на „Кока-кола“.

Ван Аркън потри брадичката си замислено. Той ясно съзнаваше, че назначаването на жена за следовател щеше да допринесе изключително много за създаването на положителен имидж на Главната военна прокуратура. Освен това щеше да разсее и някои наскорошни критики във връзка с назначаването и повишаването в чин на жените в състава под негово командване. Пентагонът щеше да бъде много доволен.

Лейтенант Гибс като че ли четеше мислите му:

— Това ще вдъхне вяра на хората в мотото на плаката за набиране на доброволци в армията: „Дай най-доброто от себе си.“

Ван Аркън го погледна с лека досада, после отново се отдаде на мислите си. Съзнаваше, че ако Харпър оплескаше разследването на случая, това не би се отразило зле на офицерите, повечето от които бяха мъже. И ако Керън Харпър си навлечеше проблеми с разследването, Белият дом щеше да е принуден да назначи официално следствие със съдебни заседатели, с призоваване на свидетели, щеше да назначи работна група, подкрепяна от военния криминален следствен отдел и ФБР. Разбира се, съществуваше възможност майор Харпър да не попадне на доказателства, които да дават основание обвиненията да се представят за обсъждане от съдебни заседатели, които после да решат дали случаят да се предаде на съда. Но Ван Аркън не смяташе, че тази възможност е много вероятна, имайки предвид наличните обвинения. Той изгледа офицерите пред себе си. Имаше чувството, че бяха склонни да изберат Керън Харпър да води следствието.

— Има ли някой нещо против да назначим майор Харпър по член 31 за следовател по случая Бенджамин Тайсън? — попита генералът.

Никой нямаше възражения. Ван Аркън изгледа капитан Лорейн Конъли така, сякаш искаше да й внуши, че след като се е изложила на критиката, трябва да е готова за последствията.

— Добре. Избираме майор Харпър — каза Ван Аркън. Той се обърна и се загледа в снимката на Керън Харпър, която все още си стоеше на екрана. Стори му се, че зад свежата външност и топлата усмивка прозираха силен характер и някаква проницателна интелигентност — резултат, смяташе той, на трудното изкачване от селската беднота до доброто образование, дипломата по право и военния пост. И той бе роден в беднотия в една ферма в Пенсилвания, на по-малко от 150 километра от мястото, където се намираше сега. И като Керън Харпър, мислеше си той, се бе изкачвал сам, без да създаде дом. Тежко е, когато има и други, които да зависят от теб, а ти си започнал от дъното на дупката и ти е необходим половин човешки живот, за да стигнеш едва дотам, откъдето са тръгнали останалите.

Генерал Ван Аркън се обърна отново към хората в малката тъмна зала:

— Капитан Конъли, не трябва все още да съобщавате нашето решение на майор Харпър. В деня, в който Тайсън получи повиквателната си, майор Харпър ще получи своята заповед, с която се назначава временно за офицер следовател. Никой от тук присъстващите не трябва да споделя навън това, което обсъждахме днес. Никой не трябва да влиза във връзка с майор Харпър, докато не приключи нейното разследване. Ако нямате какво друго да кажете — той огледа всички поред, — ви благодаря, че дойдохте. Свободни сте.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Старото волво се носеше на изток по магистралата Монток през Саутхемптън, после през Уотър Мил. Тайсън зави наляво покрай Методистката църква и се насочи право по Скатъл Хоул Роуд. Късното следобедно слънце приятно и нежно огряваше избуелите картофени полета. Скатъл Хоул Роуд пресичаше бариерата при Саг Харбър и Тайсън зави на север.

Той се обърна към Дейвид, който седеше на задната седалка сред кашони и куфари.

— Дейвид, спомняш ли си тия места?

— Слабо. Наистина е красиво.

Само след десет минути влязоха в старото китоловно село Саг Харбър. В началото на главната улица се виждаха великолепни къщи, по-нататък, при паметника, издигнат в чест на Гражданската война, улицата се разширяваше и навлизаше в бизнес квартала.

Тайсън се включи в колоната от бавнодвижещи се превозни средства. Тротоарите бяха препълнени с весели тълпи от цели семейства, отделни момичета и момчета, разни педита, граждани, рибари, фермери и моряци от далечни пристанища.

Волвото напредваше бавно. Тайсън се взираше в магазините, опитвайки се да открие книжарницата. Позна я по надписа, написан на ръка: КНИГИ ОТ МЕСТНИ АВТОРИ. Изненада се, като видя, че почти две дузини драскачи живееха на местна почва. Там, сред книгите, зърна познатата му червена корица на „Уей: смъртта на един град“.

— Все още се търси.

— Какво?

Тайсън кимна към книжарницата. Марси също се обърна натам.

— О, естествено. Вече цели пет седмици е в списъка на бестселърите в „Таймс“. В момента е номер дванайсети и продължава да се изкачва нагоре. Двамата с Пикард можете да направите малко реклама в Ист Енд. Тая смахната книга пусна цяла бомба, както казваме ние в бизнеса. Аз ще се заема с обществените връзки.

— Никак не е смешно.

— Прав си — съгласи се Дейвид. Марси сви рамене.

— Просто се опитвам да убия времето, докато дремем на тая проклета колона.

Приближиха площада в края на улицата. В центъра се издигаше висок бял пилон. Американското знаме се ветрееше красиво на вятъра, духащ откъм пристанището, и се удряше в пилона. Отвъд площада сред малък парк се намираше вятърна мелница, обърната към пристанището. От дясно бе Лонг Уорф, претъпкан с коли, хора и рибари. Лодките се полюшваха, завързани към пристана и Тайсън дори чуваше скърцането на въжетата.

— Спомням си това място — каза Дейвид. — Ей там се приземи един червен хидроплан.

— Някога често обядвахме в ресторанта на кея. Виждаш ли го? — посочи Марси.

— А, да. Веднъж помагах да разтоварят рибата от една лодка.

Тайсън също се обади:

— Това бе най-големият улов за деня. Червена мексиканска риба. Час след това платих по девет долара за една порция от нея.

— Имаш селективна памет — забеляза Марси. Тайсън кимна:

— Все още нищо не знаеш, докато не установиш каква селективна амнезия имам, когато застана на подсъдимата скамейка.

Всички замълчаха. Тайсън заобиколи площада и се насочи към Норт Хейвън през моста, гъмжащ от бегачи, велосипедисти и пешеходци. Зави наляво по Бийч Роуд, после отново наляво към едно малко полуостровче, наречено Бей Пойнт.

— А сега накъде?

— Ето там, към носа със сивия чакъл.

Когато колата заслиза по извития път, Тайсън погледна вилата с бели украси. Тревата бе висока и покафеняла; над малката входна врата висяха разцъфналите розови цветове на мимозата. Навсякъде, където си бяха намерили празно местенце, бяха избуели бурени, а в единия край на двора хвърляха сенките си неокастрено кедрово дърво и смърч. Беше много красиво наистина.

— Тук има ли електрическо осветление?

— Не се занасяй, Тайсън.

Той спря колата насред алеята и изключи мотора. Последва тишина, докато разглеждаха мястото, все още без да слизат от колата.

— Искаш да кажеш, че това тук струва девет хиляди долара за едно лято? — попита Тайсън.

Марси се сопна:

— Радвай се, че имахме късмет да го уредим за толкова. Нищо друго не бе останало по целия Ист Енд. — И след малко добави: — Необикновено е, при това е и на залива.

Дейвид отвори задната врата.

— Ще отида да поразгледам.

Той се измъкна от колата и изчезна зад гаража. Марси и Бен седяха в пълно мълчание. Моторът изтрака, а отнякъде запя щурче. Тайсън се обади:

— Права си. Тая вила не е много далече от оная, която бяхме наели преди две години.

— Преди осем години.

— Така ли? Как лети времето!

Той погледна къщата и дърветата и си спомни за онова лято. Всеки петък след работа вземаше влака от Пен Стейшън до Бриджхемптън и започваше едно тричасово пътуване, което не ставаше много по-приятно от факта, че убиваше времето си във вагон-ресторанта. Марси и Дейвид го чакаха на гарата. Обикновено вечеряха в една кръчма в Бриджхемптън, чието име не му идваше наум в момента. В понеделник сутрин, по изгрев, той се качваше на един скапан автобус заедно с много други мъже и жени, които като него се връщаха на предните линии, за да започнат новата работна седмица. Марси тогава си търсеше нова работа и прекара цялото лято в Саг Харбър с Дейвид.

— Къде се отнесе? — прекъсна мислите му Марси. Той я погледна.

— В онова лято. Тя кимна.

— Ти прекара тук почти целия август.

— Да, така беше. В „Перегрин“ нещата вървяха мудно. В оная година, струва ми се, никой не произвеждаше изтребители или военни хеликоптери. Сега всичко е различно.

— За нещастие, да.

— А ти? Никой ли не се нуждае от бърза реклама това лято?

— Казах ти, взех такава отпуска, че да мога да се върна на работа когато си поискам. Том се съгласи да ми я уреди по тоя начин. Бе много внимателен и прояви разбиране.

— Добрият стар Том.

Те помълчаха известно време, после Тайсън отвори вратата си.

— Е, хайде да видим каква къща на ужасите си наела това лято.

Тръгнаха през ливадата, обрасла в бурени, и Марси извади ключа. Влязоха направо в боядисана в бяло всекидневна, мебелирана според Тайсън доста луксозно за стандартите на къщите, давани под наем в Ист Енд: хром, стъкло, моделирана пластмаса и бежова кожа.

В другия край на всекидневната имаше пълзяща стъклена врата, от която се излизаше на дървена веранда. Марси отиде до вратата, отвори едното й крило и пое дълбоко въздух.

— Усещаш ли дъха на морето?

Тайсън отвори другото крило и излезе на верандата, покрита с червени дървени дъски. Марси го последва. Той се огледа наоколо. По края дворът завършваше със заплетени храсталаци от шипки и купчини камъни. Отвъд двора бе водното пространство, наречено Саг Харбър Коуб. Дейвид се катереше по камъните.

— Дано наоколо да се намерят и други хлапаци на неговата възраст, за да има с кого да се забавлява — каза Тайсън.

Марси се надвеси над парапета на верандата.

— Надявам се тук да намери това, от което се нуждае. — Тя се вгледа в един лъскав катамаран с жълти платна, плаващ на запад към пролива. — Платноходка в задния ти двор. Не е ли удивително, Бен?

— Да… но ще ти липсва Голямата ябълка. Може дори и Гардън Сити да ти липсва.

— Ще ми липсва Ню Йорк, но не и Гардън Сити. През последните седмици просто вече не се издържаше.

— Въпрос на психика. — Тайсън я изгледа с крайчеца на окото си. Вятърът вееше косите й, а слънцето огряваше лицето й. Бе притворила очи и изглеждаше с десет години по-млада от вчера.

Тайсън отиде в другия край на верандата и надникна в още една стъклена врата там.

— Кухнята изглежда доста прилична. Но… о, мили боже,… не виждам да има миялна машина. Няма и контейнер за боклука, нито пък микровълнова печка. Марси, да не сме сбъркали вилата?

— Не ставай нахален, Бен. Както и да е, снабдила съм се с листите с менюто на четиринайсет ресторанта, които осигуряват доставки по домовете.

— Умното ми момиче. Винаги ще изобрети нещо, когато сме на път да умрем от глад. Е, за Бога, та нали и ти трябва да се насладиш на почивката си.

— Това не е почивка, Бен. Ние просто се крием тук — отговори тя хладно.

Тайсън замълча.

Марси надникна през оградата в отвъдния двор. Двама младежи на около двайсет години се излежаваха на слънцето в шезлонги. И двамата бяха с жълти бански, които си подхождаха по цвят.

Тайсън проследи погледа й.

— Сигурно са педерасти.

Марси погледна отново морето и не отговори.

— Ами, да сваляме чантите и да разопаковаме багажа — предложи той.

Тайсън седеше на задната веранда в един дървен люлеещ се стол с чаша скоч в едната ръка и с пура в другата. Бе с протъркани дънки, сандали и тениска без ръкави, на която бе изрисувана прословутата емблема на Саг Харбър — кит. На една малка сгъваема кръгла масичка бяха разхвърляни остатъците от малко импровизирано барбекю. Отвъд заливчето, зад кедровите дървета слънцето залязваше и лодки със запалени вече светлинки се прибираха към пристана.

Тайсън слушаше радиото на съседите и бе доволен, че и те предпочитат софт пред хард рок. Отново се замисли за Андрю Пикард. Не бе много сигурен къде точно в Саг Харбър се намира той в този момент, но благодарение на неговата книга и на приложените в нея военни топографски карти знаеше много точно къде се е намирал през 1968 година при Уей. Нощта на Тет е заварила Пикард в щаба на Първа дивизия на южновиетнамската армия — В една местност в североизточния край на цитаделата. Взводът на Тайсън напредваше на изток и след малка отбивка при болница „Милосърдие“ стигна на няколко километра от стената на цитаделата. Задачата им бе да се свържат с останалата част от Първа дивизия на южновиетнамската армия, която се бе измъкнала от обсадата и бе тръгнала на запад през тесните улици на самата цитадела. Тайсън предположи, че ако бе осъществил своята задача, може би щеше да срещне Пикард, който бе един от десетината американци, които се бяха укрили при дивизията на южновиетнамската армия. Предположи също, че Пикард щеше да бъде много щастлив да срещне американци и навярно щеше да направи една снимка на Тайсън и да драсне няколко реда за него. Може би двамата щяха да си поделят канче японски джин. И ако Тайсън можеше да гледа в бъдещето, положително щеше да доближи автомата си до главата на Пикард и да му пръсне черепа.

Тайсън погледна скалата отвъд заливчето. В дворовете зад виличките светеха японски фенери, а скарите за барбекю изпускаха силна миризма на въглища и мъждукаха загадъчно в тъмнината. Някой, който нямаше търпение да дочака Четвърти юли, пусна ракета и тя озари черното небе на изток. Миризмата на въглища във влажната нощ му напомняше силно за онази миризма, която се простираше навсякъде из виетнамските села по обяд. Той се сети също и за цветните фенери, направени от хартия, които бяха провесени навсякъде преди Тет, и за небето през нощта, озарено от фойерверки, които всъщност не бяха никакви фойерверки. Въобрази си, че заливът при проливите бе река Пърфюм, а осветените лодки бяха сампани, понесли се надолу към Южнокитайско море. Нощем бе лесно човек да си представя разни неща, да изпада в различни настроения, да си фантазира или пък да му се привиждат кошмари, да намира спокойствие и мир или пък да се сражава отново на бойното поле. Но със сигурност знаеше едно нещо за онзи осветен от фенери бряг на отсрещната страна: там някъде живееше Андрю Пикард и някой ден преди края на лятото Тайсън щеше да почука на вратата му.

Тайсън дръпна от пурата си. Стъклената врата на кухнята се плъзна и се отвори и на верандата се появи Марси. Тя се доближи до перилата и се загледа в залива.

— Спомняш ли си, когато двамата с теб плувахме голи ей там? Имаше пълнолуние и туристическото корабче се доближи до нас, а хората на палубата настояваха да се качим и да пийнем по едно с тях.

Тайсън се усмихна и я погледна. Бе облечена в широки къси панталонки от син памучен плат, а отгоре имаше фланела с качулка в подходящ цвят. Забеляза, че е боса, само леко гримирана и без никакви бижута освен сватбената си халка. Метаморфозата бе почти завършена. Утре вече щеше да е със загорели бузи, а между пръстите на краката й ще има пясък. Ще мирише на море и на въглища, точно като онова лято. Но нямаше да бъде съвсем като онова лято.

— А спомняш ли си оная вечер, когато се любехме в гумената лодка и водата ни отнесе през пролива в другия край на залива? — запита я.

— Гребахме два часа, докато се преборим с прилива и се върнем обратно. — Марси седна на края на кръглата масичка, вдигна краката си на един стол и си наля чаша червено вино. — Как мина тая сутрин?

Тайсън разклати кубчетата лед в чашата си.

— Ами, опасявам се, че малко се разбеснях. За мое голямо нещастие. Вбесих Кимура-сан и Шимамура-сан.

— Стига си говорил в стил господин Мото, Бен. Уволниха ли те?

— Не… много странно, не ме уволниха.

— Да не би да ти предложиха повишение?

— Всъщност искат да подам молба да ме преместят в Токио.

Марси го погледна на слабата светлина на мъждукащата жълтеникава свещ.

— В Токио? — Тя се замисли за момент. — Аз си имам своя кариера и не разбирам защо трябва да се отказвам от нея.

Тайсън седна на края на люлеещия се стол и заговори доста строго:

— За да спасиш задника ми, госпожо. А освен това кариерата я правя аз. Ти си имаш работа, от която се чупиш за три месеца без никакви проблеми. А пък и някой да те е канил да идваш с мен?

Щурците свиреха, а водата се плискаше в скалите. Лек ветрец прошумоля в клоните на дивата ябълка.

— Извинявай — промърмори той.

Марси мълчеше.

— Не исках да те нараня.

— Добре, добре. — Тя си сипя последното вино в чашата. — Ще отидеш ли?

Нямаше никакво намерение да ходи в Япония, но установи, че няма и никакво намерение да й казва това.

— Все още премислям — отвърна.

Какъв е смисълът на една лъжа, мислеше си той. Бе му станало навик да лъже. Излъга своя адвокат, излъга началниците си, Браун, приятелите и семейството си, а сега излъга и жена си. Предполагаше, че по този начин се подготвя за голямото събитие — процеса пред военния съд. Той се облегна назад в стола.

— Къде е Дейвид?

— Намери си едни приятели на неговата възраст. Отидоха на нощен лов надолу по пътечката на китоловците.

Тайсън кимна.

— Напомни ли му, че името му е Андерсън?

— Да.

Той изпусна дим от пурата си в нощната задуха.

— Чувствам се като криминален престъпник.

— Така ли?

Тайсън я погледна на пламъка на свещта, но не каза нищо. Тя се обади:

— Но мисля, че агентът по недвижимите имоти позна коя съм, въпреки че използвах бащиното си име.

— Бащиното ти име и снимката ти, госпожо, са толкова известни, както моето име и моята снимка. Трябвало е да използваш псевдоним.

— Не мисля, че тук някой ще ни безпокои. — Тя го проследи с поглед, докато той прекоси тъмната ливада към скалите и храстите. Неочаквано я обзе безумен страх и тя скочи от масата. — И аз идвам с теб.

Вървяха заедно, без да говорят, по белите камъни, докато намериха една широка, гладка скала в края до водата. И двамата седнаха.

— Тук е доста студено — потрепери Марси.

— Върни се и вземи един пуловер.

— Прегърни ме.

Той я прегърна малко неохотно. Тя се сгуши по-близо до него. Доста помълчаха, преди тя да каже:

— Какво те притеснява?

— Това шега ли е?

— Не, това е въпрос. А аз ще ти кажа какво не те притеснява. Оная история с убийствата не те притеснява. Поне не и днес. През последните седмици доста добре се справяш.

Тайсън не отговори.

— Аз те притеснявам — продължи тя. — Или поне това, което пише скапаната булевардна преса за мен, а високоуважаваните масмедии й пригласят.

Той повдигна рамене.

— Това не е най-същественото в случая. Ако подредим нещата по важност от едно до десет, военният съд е номер едно. Твоето минало е чак на последното десето място.

— Не ти вярвам.

Тайсън махна ръка от рамото й.

— Е, да… Когато започнат да разпитват очевидно нескончаемия списък от твои бивши… гаджета… — Той метна пурата си във водата.

Марси подви крака под себе си и обви ръце около гърдите си.

— Срамуваш ли се заради мен? Той не отговори.

— Тая история нямаше да се появи отново, ако ти не се бе прочул. Но аз не те обвинявам.

— Добре. Ясно. Виж, не искам да те обвинявам заради моето нещастие. Аз бях този, който… — Тайсън си пое дълбоко дъх. — Но не можеш ли поне да разбереш, че тия скандални статии, снимката и всичките тия дрънканици поддържат интереса към мен? всичко това рикушира върху мен. Наясно ли си с това? А и Дейвид… Опитах се да му обясня… Искам да кажа, да му изясня моето място в цялата тая история. Ти никога не си се опитвала да му обясняваш, че… искам да кажа, че е имало такова нещо като сексуална революция или нещо такова, по дяволите. Всичко, което знае той, е онова, което чете във вестниците. А той чете тия глупости. — Той я погледна.

Марси подхвърли едно камъче във водата. Тайсън се заслуша в крякането на жабите. От близкия бряг изстреляха още една ракета. Марси се изправи.

— Добре. Аз ще се заема с Дейвид. Но как се чувстваш ти по отношение на всичко, което се изписа за мен?

Той също се изправи.

— Ти като че ли вярваш на всичко, което пишат за мен.

И двамата замълчаха, а след малко Марси каза по-спокойно:

— Предполагам има частица истина в това, което се изписа и за двама ни, Бен… но не е имало изневяра. Не и това.

Тайсън кимна.

— Разбирам.

Тя се усмихна насила и нежно го погали по ръката.

— Ей, Тайсън, някой ден трябва да се напием и да си разкажем най-интимните, най-опасните, най-съкровените и най-шокиращите тайни, които имаме един от друг. После ще подадем молба за развод. Или пък наново ще се влюбим един в друг. — Тя се засмя тихичко.

Тайсън също се засмя, но не се почувства по-добре. Съзнаваше ясно, че това, което е извършил през 1968 година, е много по-лошо от онова, което е направила тя през същата година. И въпреки това и той, и обществото като че ли бяха по-враждебно настроени към нея: Разпуснатата жена в очите на хората, курвата. Той си пое дълбоко дъх.

— Е,… както и да е, поне изглежда, че ти си се забавлявала много повече от мен. Май малко ти завиждам.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Убедена съм, Бен, че и двамата взехме от онова време всичко, което искахме. — Тя се поколеба за миг. — Ти сам искаше да отидеш там.

Тайсън се вгледа в очите й.

— Да, и аз самият съм си мислил същото.

Тя го погали по ръката и стисна здраво китката му. Той се обърна към водата.

— Ще ми се да поостана малко сам тук. Тя се колебаеше, но попита:

— Да не скочиш във водата.

— Няма.

— Закълни се.

— Ще се видим по-късно.

— Закълни се!

Той изведнъж се стресна, после кимна бързо с глава.

— Заклевам се.

Тя се обърна и се заизкачва обратно към поляната.

Той я гледаше как се движи боса по скалите, а дрехите й — тъмни на фона на белите камъни, се поклащаха нежно на лунната светлина. Тая картина щеше да се запечата в съзнанието му и да се появи отново по-късно, когато те вече нямаше да бъдат заедно.

Беше малко студено, а парното като че ли не работеше. Марси бе заспала на кушетката. Дейвид си бе в стаята. Тайсън коленичи пред камината и доближи клечка кибрит до хартиите и кедровите подпалки под дъбовите цепеници. Огънят се запали и димът се изви нагоре към комина. Той се отпусна на стола и впери очи в пламъка. Извади още една цигара, драсна нова кибритена клечка и се вгледа във фосфора, който блесна в бял пламък.

Тайсън се измъкна от вратата и тръгна по късия коридор. Тони Скорело бе застанал на входа на детската болнична стая. Тайсън видя, че в стаята бе метната граната от бял фосфор. Ако я е бе хвърлил Скорело, сега, според Тайсън, на него му се искаше да я вземе обратно.

Но нямаше никакъв начин гранатата да се вземе обратно, нито пък да се изхвърли навън. Белият фосфор притежава особени свойства, когато се възпламени — започва да лепне като напалм и да гори при много висока температура, без да е необходим въздух за поддържане на горенето. Нищо не може да го загаси — нито вода, нито каквото и да е друго. Наричаха го Уили Питър просто защото военните трябва всичко да наричат с различни имена. Уили Питър се разплеска по белоснежните стени в препълненото отделение и Тайсън видя, че на отсрещната стена гори един голям кръст.

Тони Скорело се обърна към него — по мръсното му лице се стичаха сълзи, устата му мърдаше, сякаш искаше да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук, а само някакво мучене. Автоматът на Скорело лежеше в краката му, а ръцете му се мятаха като на сърдито дете.

Тайсън отмести Скорело и прекрачи сводестия праг на болничната стая. Пет-шест от общо десетината легла вътре горяха, а мрежите против комари висяха разтопени на черни ивици като огромни паяжини. Повечето от детските люлки се бяха строполили на земята и горяха като купчина дрехи. Между леглата се влачеше една гола жена, но наоколо нямаше никакво друго движение. Леглото, най-близко до Тайсън, гореше, а между пламъците той съзря силуета на жена, която лежеше абсолютно неподвижна, като индийка, помисли си той, изпълняваща ритуалния танц, когато изгарят вдовицата заедно с трупа на мъжа й.

Тайсън забеляза, че капаците на прозорците без стъкла бяха отворени и отвън валеше дъжд. Някъде в агонизиращата болница все още някакъв генератор подаваше ток, защото трите вентилатора се въртяха и над мястото на медицинските сестри светеше крушка.

Внезапно Тони Скорело се затича вътре в горящата стая и Тайсън го последва. Вътре вонеше отвратително на горяща плът, коси, чаршафи, на фосфор и на обгорели кости, защото фосфорът проникваше дълбоко вътре в телата.

Тайсън намери Скорело седнал на пода, заровил лице в ръцете си. Той започна да хленчи:

— Дево Марийо! Света майко! Не съм го направил аз. Не съм аз.

Тайсън го остави там, където си бе и тръгна към вратата с надпис „Изолационна“, откъдето за пръв път бе влязъл. Отвори и влезе, като я затръшна след себе си.

Сестра Тереза, облечена в бяло, седеше на края на единственото легло вътре, с отпуснати в скута й ръце. На Тайсън му се стори, че тя изглежда много спокойна. Той се ядоса, че не се е скрила под леглото, както й бе наредил.

— Тук не сте в безопасност — каза й той.

Тя кимна в знак на съгласие, но не се помръдна от мястото си.

— Има ли изход на покрива? — попита я.

— Oui.

— Ой?

Тя му каза на английски:

— Не искам да бягам.

— Тук е същински ад.

Той я хвана под ръка и я повдигна от леглото. За няколко секунди бяха лице в лице и той видя, че в очите й напират сълзи.

— Защо правят това? — попита тя.

Можеше да й даде хиляди обяснения, но нито един точен отговор.

Сестра Тереза отпусна глава на рамото му и зарида.

Тайсън погледна нагоре и видя, че единственият вентилатор над главите им започна бавно да спира. През ботушите си усещаше топлината от пламъците на долния етаж. Шумът от куршумите проникваше през дебелата стена и познатата пареща очите миризма на горящи човешки тела се носеше навсякъде. Навън все още валеше и някакъв далечен гръм разцепи сивото мокро небе откъм Уей. В душата си Бенджамин Тайсън почувства тежест, каквато никога досега не бе изпитвал. Усети, че бе стиснал силно сестра Тереза и отново чу тихия й плач. — Господи — проговори той, — господи, мислех, че ги познавам. — А някакъв глас дълбоко в душата му отговори: „Ти ги познаваше. Винаги си ги познавал. Знаеше какво ще направят те един ден“.

— Не! — Тайсън изпусна кибритената клечка и погледна изгорените си пръсти.

— Какво не?

Той се вторачи в Марси, която се бе надвесила над него. Тя го попита:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— О, не, благодаря.

— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти дойде добре.

— Аз винаги изглеждам така. — Той отново се обърна към огъня и помълча няколко секунди, после каза: — По-късно през оная нощ в бункера той изглеждаше съвсем нормален.

— Кой?

— Тони Скорело. Е, не съвсем нормален. Мисля, че никой от нас не изглеждаше нормален, нито пък се държеше нормално седмици наред… но Скорело си вареше кафе. Ръцете му бяха бинтовани. Предполагам, че се бе изгорил. А по-късно игра карти. Наблюдавах го на светлината на свещта.

Марси го гледаше в недоумение. Тайсън помълча, после продължи:

— Знаеш ли, току-що ми дойде наум, че може отново да го видя. Може всички да ги видя отново.

Тя коленичи до него и хвана ръката му.

— Бен… моля те… — прошепна загрижено, — моля те, ела на себе си.

На следващата сутрин Бен Тайсън седеше на кръглата масичка на задната веранда и сърбаше чаша топло кафе. Масата бе мокра и той внимаваше да не намокри ръкавите на костюма си.

Утринта бе хладна и виждаше дъха си. Погледна към залива и забеляза лека мъгла над водата. Над моста Норт Хейвън се бе надвесило червено слънце, отчасти замъглено от един облак, а няколко чайки прелитаха през неподвижния въздух и издаваха онези внезапни крясъци, типични за ранните утрини.

През стъклената врата на кухнята излезе Марси, облечена в къса червена рокля.

— Станал си рано — каза тя с дрезгав глас. — Сигурно подът във всекидневната не ти е бил много удобен.

— Трябваше да ме събудиш.

— Само дето не те изритах.

Той отново се загледа към водата. Един открит китоловен кораб маневрираше между обвитите в мъгла шамандури. Приливът бе отминал и Тайсън видя някакъв моряк на носа да опипва дъното с рибарски прът.

— Не знаех, че ще тръгваш толкова рано. Смятах, че ще останеш с мен и Дейвид поне няколко дни — погледна го Марси.

Той сви рамене.

Тя крачеше боса по мократа веранда. Тайсън се вгледа в краката й и в тънкото кимоно, изпънато на гърба и ханша й.

Марси се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Какво те притеснява тази сутрин? Твоята известност или моята?

— Твоята — отговори той, без изобщо да се замисля.

— О, Господи, още ли мислиш за това?

— Ами да, нищо не се е променило.

— Защо не можеш да си избиеш тия мисли от главата?

— Не знам защо. — Той се вторачи в чашата си с кафе, после каза по-спокойно: — Мислех, че ревността и чувството за собственост са ми чужди. Но сега, когато целият интимен живот на жена ми е обществено достояние на цяла Америка, се чувствам като глупак. Сигурно не съм нормален.

Тя го прекъсна:

— Ах, тия мъже! Господи, та ти самият си се мъкнел по колко… — тя си пое дълбоко дъх. — Хайде стига. Забрави. Няма да наливам масло в огъня.

Тайсън кимна.

— Ще се опитам.

Но той смяташе, че Марси отново бе престанала да обръща внимание на снимката и на историите около нея. Тайсън бе установил, че снимката бе изнесена в куп списания, без черна лепенка на онова място. А и още нещо, появиха се и няколко други статии за Марси Клуър. Те не бяха толкова сензационни като онази в „Америкън Инвестигейтър“ и претендираха, че са сериозни изследвания на живота и възгледите на една млада радикалка, която се е превърнала в провинциална съпруга и жена, издигаща се в кариерата си. И въпреки това, според Тайсън, тези статии не бяха нищо повече от умело прикрити подигравки. При това преди седмица Слоун му показа един плакат със снимката от „Лайф“, който някой му бе купил от едно от ония малки магазинчета в тяхното предградие. Надписът на плаката гласеше: ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ.

Слоун му бе казал:

— Хората на осемдесетте често се шокират от онова, което са правели хората на шейсетте, въпреки че това много често са едни и същи хора.

Той съзнаваше, че миналото на Марси нямаше нищо общо с неговото минало. И въпреки това му бе ясно, че снимката и приказките ще ускорят неговото падение. Съзнаваше и това, че започва да се вманиачава в миналото на жена си и много му се искаше да се промени, но не можеше.

Тайсън се изправи и установи, че краката му треперят. Видя, че в очите на Марси се бяха появили сълзи. Тя изкрещя:

— Не съм направила нищо нередно! Ти знаеше за това, по дяволите! Ти знаеше всичко за мен, когато се запознахме. Никога не съм крила нещо от теб. Е, бях се чукала и с други преди това. И какво? Ти си убивал. Ти си убивал повече хора, отколкото аз съм чукала.

— Не съм много сигурен.

— Изчезвай оттук, по дяволите!

Тайсън влезе в къщата, взе куфарчето си и излезе през входната врата. Трябваше да измине три километра, за да стигне до Мейн Стрийт, откъдето щеше да вземе скапания автобус до Манхатън. Когато излезе от Бийчпойнт на крайбрежната улица, до него намали някакъв стар червен Форд мустанг и някакъв мъж му извика:

— Искате ли да ви откарам до центъра? Тайсън кимна и се метна в колата. Шофьорът бе на не повече от осемнайсет години и бе облечен в дънки и тениска, на която нямаше никакъв надпис. Тайсън реши, че е някой от местните жители.

— Благодаря ви. Можете ли да ме оставите при киното?

— Разбира се. Автобус ли ще взимате?

— Да.

Младежът подкара колата.

— Дошли сте тук да изкарате лятото ли?

— Да.

— Къде сте отседнали?

— В Бей Пойнт.

— Чудесно. Вас не са ли ви давали по телевизията? Тайсън кимна утвърдително с глава.

— А, да, сетих се. В едно информационно предаване. Нали така?

— Не, в едно предаване за кулинарни рецепти.

— Шегувате се, нали? — Той изгледа Тайсън накриво, после отбеляза: — Тук идват много известни хора. Миналата седмица видях Норман Рокуел.

— Той е умрял.

— Не е, аз го видях. Никога не съм чел негова книга, но съм го виждал по телевизията няколко пъти.

— Да не би да говорите за Норман Мейлър?

— А, точно така. Аз какво казах?

— Рокуел.

— А, не, той е бил нацист.

— Нацистът се казва Джордж Линкълн Рокуел. Но и той е умрял.

— Така ли? — Младежът като че ли се опитваше да подреди информацията в главата си. Той попита: — Как се казвате?

— Джак Абът.

— Да, сетих се. Вие водите едно предаване с интервюта.

— Не, предаване за кулинарни рецепти.

— Добре. Аз пък съм Чък.

Те прекосиха моста Роуд Хейвън и навлязоха в Мейн Стрийт.

— Може да ме свалите тук. Ще повървя малко — каза Тайсън.

Чък отби встрани.

— Имате време до следващия автобус. Нагоре по улицата се намира Парадайз Грил — там правят хубаво кафе.

— Благодаря.

— Защо отивате в Ню Йорк, за да правите ново предаване ли?

— Точно така — Тайсън слезе от колата.

— В колко часа ще го дават? По кой канал?

— Днес в дванайсет на обяд. По тринайсети канал. Пържена мексиканска риба с копър. — Той потупа куфарчето си: — Рибата е ей тук. Довиждане, Чък.

Тайсън затвори вратата и тръгна към кафенето. Чу клаксона зад себе си, но не се обърна. Колата все още се движеше бавно зад него и младежът продължаваше да бибитка. Хората по тротоара се обръщаха. Един старец му махна с ръка и му посочи колата. Тайсън продължаваше да върви. Чък бе последният човек, с когото му се искаше да пие кафе тая сутрин.

Някакъв глас се провикна:

— Тайсън, защо не се се обръщаш бе, задник такъв? Той се обърна. Марси му махаше към колата. Той се доближи до отворения прозорец от другата страна на шофьора и тя му кресна:

— Качвай се.

Той отвори вратата и се пъхна вътре. Марси потегли. Движеха се по Мейн Стрийт без да обелят думичка, а после излязоха от селото и колата се понесе по Бриджхемптън Роуд.

— Ще те откарам до гарата — каза тя.

— Искаше ми се да се возя в автобус.

— Ще се возиш във влак и ще ти хареса.

Тайсън сви рамене. Волвото се носеше на юг през покрайнините на селото, а след това навлязоха в горичка от борове и дъбове. Движението не беше натоварено толкова рано сутринта, а между клоните на дърветата се процеждаше лека мъгла и се стелеше върху самотния път. Пейзажът наоколо винаги предизвикваше лоши предчувствия у Тайсън.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За ония думи.

— За кои думи? Кои от многото?

— Ония за… забрави.

— Няма. За кои думи точно съжаляваш? За ония ли, дето ми намекна, че съм се чукала с повече от стотина мъже?

— Да, точно за тях.

— Е, ами ако наистина съм го направила? Поне съм ги оставила с усмивка на лице. А как остави ти твоите стотина души?

— Спри да сляза.

Марси настъпи газта и стрелката на таблото достигна деветдесет километра в час.

— Ей, намали.

— Курвите карат бързо.

— Стига с тия глупости и намали!

Тя настъпи още по-здраво педала за газта и зави в грешна посока. Тайсън се протегна, изключи захранването и издърпа ключовете. Колата започна да губи скорост. Погледна я и видя, че очите й бяха пълни със сълзи.

Волвото намали съвсем скоростта си по нанагорнището, а Тайсън завъртя волана и насочи колата към песъчливия банкет. След като спряха, той изскочи от колата и отиде откъм страната на Марси.

— Премести се.

Тя се премести на другата седалка. Тайсън се качи и запали мотора. Включи на първа и гумите превъртяха, после колата излезе на пътя и той го подкара към Бриджхемптън.

И двамата мълчаха докато не наближиха паркинга при гарата.

— Нужно ми е малко време, за да обмисля всичко — каза той.

Тя вече се бе успокоила и кимна.

— И на мен.

— Обади ми се, когато ти включат телефона. Тя продължаваше да гледа навън през предното стъкло.

Тайсън преглътна.

— Следващия уикенд няма да идвам.

— Добре.

— Причиних много болка и на двама ни.

Тя не отговори. Той се суетеше, после отвори вратата.

— Добре ли си вече?

Тя кимна и му подаде куфарчето. Той слезе от колата и затвори вратата след себе си, после надникна през отворения прозорец.

— Карай внимателно. Извини ме пред Дейвид, че не можах да му кажа довиждане.

— Влакът ти пристига.

Тайсън погледна назад и видя светлините на голямата дизелова машина да се задават по обвитите в мъгла релси. Той се обърна към нея. Тя го погледна и двамата останаха загледани един в друг, докато влакът не изсвири. Тайсън забърза към него.