Обречен на мълчание

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА

Бен Тайсън отвори входната врата на жилището си и тръгна по пътечката. Шофьорът на патрулната кола му козирува и отвори задната врата. Тайсън свали униформената си фуражка и я остави до Винсънт Корва.

Капитан Галахър седеше на предната седалка до шофьора. Той извърна глава назад, усмихна се и попита:

— Накъде?

Тайсън не отговори, но Корва каза:

— Закарайте ни до някоя църква.

Шофьорът потегли. Той бавно подкара към военния параклис на ъгъла на Рузвелт Лейн и Граймс Авеню.

За около две минути те стигнаха до голямата църква от червени тухли, към която бе прикрепена дълга административна сграда. Обширният църковен комплекс беше изграден през краткия период, когато Форт Хамилтън е бил армейско духовно училище. Служебната кола се приближаваше към църквата от южната й страна и Тайсън се загледа в обширните ливади и яворите, обградени сега в богат на нюанси златистожълт цвят. Зад единствения шпил на църквата се извисяваше сивата опорна кула на моста Верацано от страната на Бруклин. Тайсън забеляза, че около стълбите на църквата се бяха струпали близо стотина души.

Служебната кола прекоси бордюра и подкара през ливадата, след което спря точно пред малката вратичка в дясното крило на църквата. Капитан Галахър се обърна назад към Корва и Тайсън.

— Искат да влезете през тази врата.

— Затова ли карахте през ливадата и спряхте точно пред нея? — отвърна му Корва.

— Да, сър — прехапа устни Галахър.

Корва отвори вратата и се измъкна навън. Тайсън го последва. Те стояха под лъчите на хладното октомврийско утринно слънце между спрялата кола и вратата. Тайсън погледна над покрива на колата.

— Защо са се събрали там всички тези хора?

— Защото не могат да влязат вътре. Пускат само с покани. Но те искат да покажат, че са част от всичко това. Затова стоят там.

Тайсън не отговори.

— Всъщност те трябва да са военни или семейства на военни — добави Корва, — защото базата е затворена за цивилни лица от снощи. Изключение правят само за работещите тук и за онези, които имат пропуски за процеса.

— Трябваше да искаме парите от пропуските за процеса, Винс.

— Да. Щеше да ми плати хонорарите.

Тайсън осъзна, че хората на пътеките, водещи към църквата гледат към него. Някои му махнаха, други го снимаха. Биха се приближили повече, ако нямаше половин дузина военни полицаи, заградили тази част от поляната.

— Стига сме давали възможност на фотографите — каза Корва. — Да влизаме. — Корва се пресегна да отвори вратата, но тя бе дръпната отвътре и постовия с изрядно лъсната бяла каска и бял колан, от който висеше кобура на автоматичен пистолет. Корва направи знак на Тайсън да влезе през вратата.

Тайсън си свали шапката, докато вървеше по дългия бял коридор. От двете му страни имаше врати, над всяка от тях имаше малка конзола в стената, от която висяха червени надписи: Отговорник по църковната дейност, Капитан Смит, Свето причастие и накрая още една табелка с надпис Равин Ели Хко Уейц, майор, Духовнически корпус. Корва спря пред тази врата.

— Когато пристигнах тук днес — каза той на Тайсън, — пред портала се бяха събрали буквално хиляди хора с плакати призоваващи за най-различни неща — от „Свобода за Тайсън“ до „Застреляйте копелето“. — Той замълча. — Отприщили са се много чувства, Бен. Повдигат се много стари въпроси, но не видях никого, който да знае отговорите.

— Това е така, защото задават погрешни въпроси. Корва почука на вратата на равина, после я отвори. Равин Уейц, пълен човек със сива къдрава коса, стана иззад бюрото си. Беше облечен в цивилен кафяв памучен костюм.

— Добро утро, господа. — Той стисна ръцете на Тайсън и на Корва.

— Много любезно от ваша страна, че ни предложихте кабинета си, равине — каза Корва.

— Да съм го предложил? Нищо не съм предлагал. Казаха ми: „Съдът се нуждае от помещения.“ Теглихме чоп и на моето листче пишеше „защитата“. Така че сега ще ви кажа довиждане. Но първо исках да ви кажа добър ден. — Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче. — Колко ще продължи всичко това?

— Не мога да кажа — сви рамене Корва. — Днес е понеделник… Може би всичко ще свърши до петък…

— Кабинетът ще ми трябва в петък вечер преди службата. Тогава е шабата.

— Да, сър. Знам.

— Ще бъдете ли сред зрителите? — попита Тайсън. Майор Уейц тръгна към вратата и се обърна.

— Предложиха ми пропуски в отплата за ползването на кабинета. Но във всичко това няма нищо, което бих искал да видя. Желая ви успех и нека Господ ви благослови. — Равин Уейц напусна кабинета.

Корва сложи куфарчето си на бюрото на равина, а Тайсън остави фуражката си до него.

— Обстановката тук е подходяща за военен съд. — каза Корва.

— Все още ми се струва малко странно.

— Къде още биха могли да го направят в базата? Ние не искахме да бъде в Дикс.

— Каква е разликата, по дяволите? — каза Тайсън. Той отиде до прозореца и надникна през пролуките на транспарантите. По дължината на цялата Рузвелт Лейн имаше паркирали коли, включително и микробуси на телевизията. Военни полицаи направляваха движвнието.

— Наложи се да извикат два взвода на военната полиция от Дикс, а гражданските власти разделиха стотина ченгета от външната страна на портала.

— Никога преди не съм бил в центъра на събитията и на общественото внимание — извърна се Тайсън от прозореца.

— Свиква се.

— Не можеше ли всичко това да стане някак по-дискретно? — попита Тайсън.

— Опасявам се, че не, Бен. Бих искал само да има достатъчно представители на пресата и цивилни зрители, та всички да са принудени да играят честно. Но след като веднъж армията се поддаде на натиска и обяви открит процес, списъкът от хората, които трябва да присъстват задължително започна да нараства. Жената на командира на базата, госпожа Хил, поиска трийсет пропуска. Църквата побира около двеста души — добави Корва, — но от елементарно благоразумие армията се стреми да ограничи броя на реално присъстващите зрители до стотина.

— Никога не съм виждал сто души на неделните служби, мрачно се усмихна Тайсън.

— Залата, която са използвали за процеса на Коли, е разполагала с петдесет и пет места, и всеки ден всички те са били заети — отбеляза Корва. Тайсън забеляза, че майор Уейц бе направил кана прясно кафе и си наля чашка.

— Искаш ли? — попита той Корва.

— Не. Замисли се за възможностите на пикочния си мехур. Адвокатите са многословни.

Тайсън остави чашата кафе недокосната и запали цигара. Погледна си часовника, след това взе някаква книга и я прелиства няколко секунди, докато осъзнае, че е на иврит.

— Всички имат сценична треска — каза Корва. — Но десет минути след като влезеш вътре, вече ще се чувстваш добре.

— Чувствам се добре и сега.

— Чудесно.

— Продължавам да очаквам, че някой ще отмени всичко това — каза Тайсън.

Корва не отговори. Тайсън отново си погледна часовника. Огледа се за пепелник, не можа да намери и остави цигарата си в чашата кафе. Корва прелистваше жълтия си бележник. В коридора се разнесоха тежки стъпки. Спряха и се раздадоха три почуквания на вратата. Тя се отвори и в стаята влезе висок млад сержант от военната полиция, който се обърна към Тайсън.

— Сър, бихте ли ме последвали, моля.

Тайсън си взе фуражката, Корва си взе куфарчето. Сержантът, на чиято значка бе написано името Ларсън, каза:

— Можете да оставите шапката си тук, сър.

— Какво? А… — Тайсън остави фуражката на бюрото, оправи куртката и връзката си и излезе в коридора, последван от Корва. Сержантът от военната полиция Ларсън ги изпревари с широка крачка и ги поведе по коридора.

Прекосиха коридора и завиха наляво. Сержант Ларсън отвори вратата в края на коридора и Корва влезе през нея, последван от Тайсън, който крачеше след Корва по червения килим пред подиума на олтара. Съзнаваше, че от църковните пейки вляво от него се носи шепота на много хора. Корва посочи една дълга дъбова маса от далечната страна на подиума на олтара. Тайсън заобиколи масата и седна на твърдия дървен стол. Корва седна вляво от него.

Първото нещо, което Тайсън забеляза, че бяха махнали жертвената маса на олтара. От другата страна на червения килим, от посоката, от която бяха дошли, стоеше дългата маса, зад която щяха да седнат членовете на съдебния състав на военния съд — съдебните заседатели. Срещу него стояха седем празни стола. Тайсън погледна наляво. Задната страна на църквата, облицована със светъл орех, се издигаше на височина на двуетажна сграда към сводестия таван на катедралата. В средата на стената бяха окачени златни драперии, които стигаха от тавана чак до пода. Тайсън знаеше, че зад завесите имаше широка ниша, олтарната ниша, в която се издигаше високият олтар под надвисналият над него внушителен кръст. Завесите се затваряха по време на еврейски свещенослужения и нерелигиозни церемонии като настоящата. Всъщност той забеляза, че вече нищо видимо не напомняше за светостта на олтарното пространство, вътрешността на храма приличаше на обикновена аудитория и несъмнено бе проектирана така, че да се превръща от религиозен дом в светско помещение само с разместването на част от декора.

Дървеният амвон беше преместен от обичайното си място на по-горно стъпало пред затворените завеси и както Тайсън предположи, щеше да се използва като катедра за военния съдия. Вляво от амвона на стойка бе окачено американското знаме. А на облицованата в дърво стена зад знамето, където обичайно висеше гоблен с религиозен сюжет, сега бе окачен портрет на президента, заобиколен от портретите на началника на Генералния щаб на армията и на министъра на отбраната. Надали някой от присъстващите се интересуваше кои лица бяха в йерархията на командването. Но, както Тайсън предположи, всяка институция се нуждае от символи, а символите на военното правосъдие бяха по-малко натрапчиви от символите на институцията, която обичайно използваше тези помещения.

Тайсън седеше с лице към амвона и видя, че вдясно от военния съдия беше свидетелската скамейка, също като в граждански съд. Вляво пред амвона беше бюрото на съдебния стенограф, пак също като в гражданските съдилища.

Тайсън се обърна надясно. В край на издигнатия подиум, близо до нишата за причастие, беше прокурорската скамейка, столовете й бяха подредени с гръб към църковните пейки и с лице към бюрото на съдията, или амвона. На прокурорската скамейка седяха полковник Пиърс, майор Уейнърт и капитан Лонго. Масата пред тях беше покрита с бумаги, докато Корва все още не беше отворил куфарчето си.

Корва провери микрофона на масата им, за да се увери, че е изключен, след което каза на Тайсън:

— Струва ми се, че има повече от сто души.

— Още не съм погледнал. — Тайсън обърна главата си надясно и погледна към вътрешността на църквата. Пейките, които не бе виждал повече от наполовина запълнени по време на служба, сега бяха изцяло заети, а в проходите между тях стояха още хора. — Някой е пуснал фалшиви пропуски.

Тайсън дочу приглушен, почти печален шепот, долитащ от насъбралите се за процеса зрители. Бяха дошли да видят едно зрелище, но се държаха така, сякаш се намираха в църква.

Тайсън се загледа над пейките, някъде над централния вход на църквата, където висеше балконът на хора прострял се по цялата ширина на църковния кораб. В задната част на балкона имаше три тесни стреловидни прозореца със стъклописи, които пропускаха разсеяна светлина върху тъмния балкон. Корва му беше казал, че този балкон е запазен за генерал Уилям Ван Аркън и неговите хора, за висши представители на армията и правителството, между които беше и командирът на Форт Дикс генерал Питър и няколко местни политици, както и охраната им. В светлината на прозорците Тайсън успя да различи движението на някакви фигури на балкона. Нямаше съмнение, че стария му приятел Чет Браун също беше там.

— Тъмният балкон — каза той на глас. Корва проследи погледа му.

— Никой не би трябвало да знае, че са тук. Това би могло да се сметне като натиск от страна на командването.

— Видях тайните им служебни коли отвън, окичени със звезди и знамена.

— Точно така.

Тайсън огледа стените на залата. Имаше четири високи прозореца със стъклописи на всяка една от стените и утринното слънце нахлуваше през южните прозорци, заливайки с многоцветно сияние редиците на пейките. Изображенията на прозорците бяха в известна степен абстрактни — проектирани, както и целия храм, така че да задоволят изискванията и на християните и на евреите, тоест в крайна сметка никого. Повечето прозорци изобразяваха патриотични или военни сцени в червено, синьо и бяло. На два от прозорците се виждаха мотиви от Стария завет.

Най-накрая Тайсън се загледа в хората на пейките. Около три четвърти от зрителите бяха униформени мъже и жени. Цял сектор беше запазен за курсантите от Юридическата школа на армията в Шарлотсвил. Цивилните бяха предимно на средна възраст и добре облечени. От онзи тип хора, които човек среща на матинетата в сряда.

Марси се беше погрижила за присъствието на семейството и приятелите на Тайсън и се беше справила със задачата така, както би могъл само човек, работещ в сферата на рекламата. Изглежда че повечето от познатите му седяха на първите редове от лявата страна на църквата, включително и Джон и Филис Маккормик, и някои други от живущите в Гардън Сити.

Господата Кимура, Накагава и Сайто се набиваха в очи с ръста си. Тайсън трябваше на два пъти да се вгледа, за да се увери, че са те. Знаеше, че присъствието им трябва да го учуди, но вече нищо не го учудваше. Заедно с господата от Япония беше и бившата му секретарка, мис Бийл, която сякаш бе отслабнала и си беше намерила благоприличен магазин за дрехи.

Забеляза и Андрю Пикард, който бе успял някак си да се запознае с Фил и Джанет Слоун и си приказваше с тях.

Видя и Пол Стайн, чийто апартамент беше обитавал, макар и за много кратко време. Зърна и полковник Левин заедно с жена, която Тайсън сметна за госпожа Левин. Те седяха до доктор Ръсел, шефът на Тайсън за кратък период от пребиваването му в базата. Видя и капитан Ходжиз, който си поглеждаше часовника. Тайсън се почуди кой управлява базата през това време.

Той продължи да оглежда пейките, търсейки Керън Харпър и най-сетне я откри, седнала на последния ред. До нея имаше красив мъж с офицерска униформа, който й говореше така, че Тайсън предположи да са повече от служебни познайници. Всъщност това вероятно беше човекът, за който му бе споменал Браун — полковник Ерик Уилетс. Тайсън подозираше, че полковник Уилетс щеше да са зарадва да му дадат доживотен затвор и вероятно бе дошъл, за да не пропусне възможността да си достави това удоволствие.

Преди няколко дни Тайсън бе получил писмо от Емили Браудър, вдовицата на капитан Рой Браудър, в което тя му изразяваше симпатията и подкрепата си. Тя също беше някъде там, сред хората на пейките, макар че нямаше как да разбере коя точно е тя.

Видя майка си на предната лява пейка, тя говореше с преподобния Симс, неговият, а преди и нейният пастор. Те сякаш си клюкарстваха нещо за енорията, което беше и единствената причина, способна да накара майка му да разговаря с този човек.

Вдясно от майка му бяха сестрите му, Лори, Джун и Керъл заедно със съпрузите им. А вдясно от сестрите му седяха Марси и Дейвид. Марси срещна погледа му, усмихна се и му изпрати въздушна целувка. Тайсън успя да й се усмихне в отговор.

— Тук ли е жена ти? — обърна се той към Корва.

— Не. Изнервям се, ако знам, че е сред зрителите.

— Така ли? А аз трябва ли да се изнервям от това, че всички мои познати, включително и учителят ми от отделенията, са там в залата?

— В никакъв случай — увери го Корва. — Ти няма какво толкова да говориш. Просто ме гледай как ще се правя на глупак.

Тайсън погледна към предните пейки от дясната страна на залата, които бяха запазени за представителите на средствата за масова информация. Винаги можеш да разпознаеш журналистите, помисли си той, защото приличаха на бегълци все още тъгуващи за епохата на шейсетте.

Корва наля вода от стъклената кана в двете пластмасови чашки пред тях. Тайсън забеляза, че има и метален пепелник, и си запали цигара.

— Би трябвало да ги откажеш — каза му Корва.

— Нека първо разберем дали ще ме разстрелят.

— Разумен довод. — Корва извади някакви документи от куфарчето си и започна да ги подрежда на масата.

Тайсън погледна надолу към едно от копията на обвинителния акт и прочете: Джейн Монто, Евън Доугъл, Бърнхард Рюгер, Марси Броа, Сестра Моник, Сестра Еме, Сестра Ноел, Пиер Галан, Маартен Люберс, Брат Донатъс, Сестра Джулиет, Сюзън Доугъл, Линда Доугъл.

Тайсън не намираше, че е човек със склонност към мистицизъм, но въпреки това някак си усещаше присъствието на мъртвите в преобразената църква — присъствието на капитан Браудър, на мъртвите от рота „Алфа“ и на мъртвите от болница „Милосърдие“.

Тайсън погледна към Корва. Стори му се, че адвокатът му изглежда леко притеснен, което беше разбираемо. Но в края на краищата, ако Корва изгубеше делото, не той щеше да отиде в затвора.

— Мисля, че схванах вица за пицата и и снарядите — каза Тайсън.

Корва се усмихна. Той подреди огромен брой моливи до жълтия си бележник.

— Както сам ще видиш — каза, — една от особеностите на процедурата при военния съд е, че прокурорския екип изпълнява някои процедурни функции, които в гражданския съд се изпълняват от съдията. — Корва погледна към Пиърс. — Този нещастник се опита да ме обърка с някои процедурни въпроси в делото за онзи дуел. Повечето военни адвокати са снизходителни към цивилните адвокати на защитата по въпросите на процедурите във военното правосъдие. Но Пиърс играе твърдо.

— Този път обаче ще играе срещу доста цивилни, а и срещу пресата — отбеляза Тайсън. — Това може леко да го изкара от равновесие.

— Мисля, че наистина е възможно — кимна Корва. — Виждаш ли как му треперят ръцете?

Тайсън се вгледа внимателно в Пиърс, но не видя нищо друго освен израз на спокойствие и хладнокръвие.

— Не — Тайсън пое дълбоко дъх и изгаси цигарата си. Зрителите изглежда започваха да стават нетърпеливи. Вратата в страничното крило на олтара се отвори и един мъж в униформа прекоси червения килим. Над пейките се разнесоха изпълнени с очакване призиви за тишина. Мъжът, сержант на средна възраст, зае мястото си на бюрото на съдебния стенограф. След като всички се увериха, че появата му не предвещава нищо съществено, разговорите се подновиха.

— Типично за военните — отбеляза Тайсън. — Бързай и чакай. Нали така, Винс?

— Именно.

Страничната врата, която водеше към коридора, се отвори отново, при което военният полицай до нея застана мирно и козирува. Тайсън забеляза, че военния полицай не е въоръжен, без съмнение, за да не се създава впечатление пред цивилните и пред пресата, че Тайсън е опасен. Седемте члена на състава на военния съд влязоха през вратата, водени от полковник Еймъс Муър, който беше председател на състава, нещо като председател на граждански състав на съдебни заседатели, само че с много повече власт.

Полковник Муър отиде право до дългата маса и застана зад средния стол точно срещу Тайсън. Другите шест члена на състава го последваха по низходящ чин и се разпределиха, за да заемат местата си. От дясната страна на полковник Муър застанаха подполковник Стенли Ласки, майор Доналд Бауър и накрая капитан Морели. От лявата му страна застанаха подполковник Юджийн Макгрегър, майор Вирджиния Синдъл и най-младият член на състава, лейтенант Джеймс Дейвис, който отиде при най-крайния стол вляво.

Тайсън наблюдаваше всичко с известно любопитство. Проучи лицата на седемте члена на съдебния състав, но те изглежда бяха тренирали безизразни изражения пред огледалото цялата сутрин. Корва знаеше по нещо за всеки от тях, но Тайсън знаеше със сигурност само едно — че бяха офицери от армията на САЩ. Някои от тях носеха нашивката на пехотата и бойната значка на пехотинците. Всички, с изключение на Вирджиния Синдъл и лейтенант Дейвис бяха декорирани.

Невъоръженият военен полицай отиде в средата на залата, където се виждаха отпечатъците върху килима на липсващата олтарна маса. Той се обърна с лице към пейките със зрителите и съобщи на висок глас:

— Всички да станат!

Тайсън и Корва се изправиха, последвани от прокурорският състав и съдебният стенограф. Зрителите шумно станаха и Тайсън успя да различи силуетите на хората на балкона, които се откроиха на фона на тесните прозорци. Няколко души от сектора на пресата излязоха напред и Тайсън забеляза, че са художници-графици. Те се приближиха до частта, отделена за причастие, но никой не прекрачи бариерата. През отворената врата зад масата на съдебния състав влезе полковник Уолтър Спраул, военният съдия. Той не носеше мантия, а бе облечен в зелена военна униформа с отличителните за полковниците орли и с нашивката на правния армейски корпус. Полковник Спраул пристъпи към амвона и зае мястото си зад него. Тайсън си помисли, че изкачването на Спраул на високия амвон на фона на златните драперии беше или много авторитетно, ли твърде театрално.

Полковник Спраул наближаваше седемдесетте, предположи Тайсън. Той се огледа, за да установи, че всичко е както трябва. Тайсън знаеше, че няма чукче, а и на военен съд нямаше нужда от него. Полковник Спраул не си направи труда да намести микрофона на амвона и извиси силния си глас над смълчаните пейки в църквата:

— Откривам заседанието на съда.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА

Полковник Пиърс остана прав и след като всички останали седнаха. Пиърс намести микрофона си и каза:

— Този съд е свикан със заповед номер сто трийсет и едно от щаба във Форт Дикс, Ню Джърси, копие от която е връчена на военния съдия, на всички членове на съдебния състав, на прокурорския екип и на обвиняемия.

Тайсън погледна към редиците на зрителите. Не, не си въобразяваше, никога не беше виждал толкова хора с израз на възхищение на лицата.

— Присъстват следните лица, назовани в заповедта за свикване на военния съд — продължи Пиърс. Той прочете имената на седемте члена на съдебния състав на военния съдия, на прокурорския екип, включително и своето, и на адвоката на защитата. После Пиърс се обърна към полковник Спраул. — Прокурорският екип е готов да пристъпи към гледане на делото Съединените щати срещу Бенджамин Джеймс Тайсън, старши лейтенант от армията на Съединените американски щати, служещ във Форт Хамилтън, Ню Йорк и присъстващ сега в залата. — Пиърс седна.

Полковник Спраул огледа съдебната зала, сложи ръце от двете страни на амвона, и каза:

— Длъжен съм на този етап от процеса да дам на съда предварителни указания, относно вашите задължения за правилното провеждане на този процес.

Тайсън се загледа внимателно в Спраул. Той беше слаб като вейка възрастен мъж с тебеширено бяло лице, няколкото останали му косъма сива коса бяха грижливо вчесани върху почти напълно оплешивялото му теме, а очите му сякаш не фокусираха. Тайсън подозираше, че е късоглед, но Спраул не носеше очила. Видя, че зад дясното му ухо има слухов апарат и си помисли, че вероятно вижда пред себе си човек, който през четирийсет години от живота си се бе нагледал на военни съдилища и имаше твърде малко останало търпение за позьорството на адвокатите, нечленоразделната реч на свидетелите и обвиняемите. Тайсън реши, че полковник Спраул надали е впечатлен особено и от този процес. Спраул хвърли поглед към Корва и каза:

— Задължение на адвоката на защитата е да представя подсъдимия по начин, отговарящ на специалните изисквания на военното правосъдие. Право и дълг на адвоката на защитата е да следи за спазване на правата на обвиняемия по време на целия процес. Адвокатът на защитата няма нито задължението, нито правото да замъглява преднамерено фактите по делото или да се впуска в тактически ходове в съдебната зала, които биха могли да навредят на достойнството на този съд и да забавят или да пречат на правораздаването. — Полковник Спраул огледа прокурорския екип срещу себе си: — Задължение на прокурорския екип е да докаже на членовете на съдебния състав и да ги убеди по безспорен начин в състоятелността на обвинението и подточките към него, така както са посочени в обвинителния акт и представени пред този съд. Правителството е имало достатъчно време да разследва обвинението и да го представи в подобаваща форма. Приемам, че делото, което ни представяте тук, е в пряка връзка с предявените от вас под клетва обвинения. Искам да ви напомня, че в съдебната процедура на военния съд основното задължение на прокурорския екип е не да осъди, а да се погрижи за възстановяване на правосъдието. С това не желая да подтискам естественото желание на всеки прокурорски екип да спечели делото. Но вашето обвинение трябва да бъде сдържано от придържането ви към задължението да направите честен и безпристрастен процес, провеждан не само според правилата, присъщи на правораздаването, но и в съгласие с нуждите, обичаите и традициите на армията на Съединените щати. — Полковник Спраул се обърна към седемчленният съдийски състав. — Ваше задължение е да изслушате свидетелските показания, представени тук. — Той замълча. — Да се вслушате само в показанията, дадени в тази съдебна зала. Трябва да отстраните от мислите си — доколкото това е в човешките възможности — всичко, което сте слушали и чели за случая, преди да влезете в съдебната зала. Основната ви задача тук е да решите дали подсъдимия е нарушил закона, както е вписано в обвинението и ако е така да му дадете подходящо за случая наказание, ако такова се налага, за извършеното престъпление. — Спраул погледна към полковник Муър. — Полковник, вие сте изпълнявали функциите на председател на съдебен състав и при предишни случаи и вярвам, че ще можете да помогнете с напътствията и познанията си на онези членове на съдебния състав, които може още да нямат опит от участие във военен съд. — Полковник Спраул се обърна напред към залата и каза: — Съдът би желал зрителите на процеса да се държат по подобаващия сдържан начин, съответстващ на сериозността на въпросите, които ще се обсъждат тук.

Тайсън си помисли за направените по-рано изказвания на Спраул, адресирани към Корва и Пиърс. Всъщност той им беше казал да не пускат кучетата.

Полковник Спраул се обърна към полковник Муър:

— Господин председател, членове на съдебния състав, ще би представя другите участници в процеса. — Спраул представи официално сержант Рейнълдс, съдебния стенограф, след това Корва и накрая прокурорския екип: Пиър, Уейнърт и Лонго. — Членовете на съдебния състав ще се закълнат — обърна се Спраул към полковник Пиърс.

Полковник Пиърс се изправи и съобщи:

— Членовете на съдебния състав ще се закълнат. Моля всички да станат.

Всички станаха, включително и зрителите, но Тайсън забеляза, че много от представителите на пресата не се изправиха, а останаха седнали, за да си водят записки. Изглежда, че полковник Спраул също забеляза това.

— Когато някой от членовете на съда каже всички да станат, трябва да се разбира, че това се отнася до всички, с изключение на сакатите — каза той.

Представителите на пресата се изправиха, съпроводени от единични подхилвания от публиката. Полковник Пиърс, все така застанал зад бюрото си, се обърна с лице към съдебния състав.

— Когато кажа името ви, моля, вдигнете дясната си ръка. — И без да поглежда в записките си, Пиърс продължи: — Полковник Еймъл Муър… полковник Стенли Ласки… подполковник Юджийн Макгрегър… майор Доналд Бауър… майор Вирджиния Синдъл… капитан Хърбърт Морели… лейтенант Джеймс Дейвис… заклевате ли се, че ще изпълнявате честно всички задължения, които са ви възложени като член на този съд, че честно и безпристрастно ще съдите, съгласно доказателствата, съвестта си и законите, прилагани при този вид военен съд по делото на обвиняемия Бенджамин Джеймс Тайсън, лейтенант от армията на Съединените щати, и че няма да се стремите да разкриете или извадите гласа или мнението на който и да е член от съдебния състав, освен ако това не се изисква от закона, и нека Бог ви бъде съдник?

Седемте члена на съдебния състав отговориха хорово:

— Заклевам се.

Те свалиха вдигнатите си ръце, но останаха прави, а полковник Пиърс се обърна към полковник Спраул, който вдигна дясната си ръка.

— Вие, полковник Уолтър Спраул — каза Пиърс, — заклевате ли се, че ще изпълнявате честно и безпристрастно, според съвестта си и законите, прилагани при съдопроизводство чрез военен съд, всички задължения, произтичащи от функцията ви в този процес на военен съдия и нека Бог да ви бъде съдник?

— Заклевам се — отвърна Спраул и свали ръката си. След това Спраул се обърна към прокурорския екип, който беше станал и членовете му вдигнаха десните си ръце: — вие, полковник Греъм Пиърс, майор Джудит Уейнърт, капитан Салваторе Лонго — каза полковник Спраул, — заклевате ли се да изпълнявате честно задълженията си като прокурорски екип на гледаното тук дело и нека Бог да ви бъде съдник?

Прокурорският екип отговори утвърдително и свали ръцете си.

След това Спраул се обърна към Корва, който вдигна дясната си ръка и се закле.

— Всички да седнат — каза полковник Пиърс в микрофона.

— Съдът е готов за работа — обяви полковник Спраул.

— Разбирам какво имаше предвид, като ми говореше за прокурорския екип — каза Тайсън на Корва. — Никога досега не съм чувал съдия да се заклева пред прокурора.

— Тънък начин, по който армията поставя съдията на мястото му — кимна Корва. — армията инстинктивно не вярва на независимото правораздаване, особено като се има предвид, че никой от командната йерархия не може да напише рапорт за ефективността на работата на съдиите.

Полковник Спраул огледа пейките със зрителите и обяви:

— Всички лица, които очакват да бъдат извикани като свидетели по делото на Бенджамин Тайсън, да напуснат съдебната зала, освен ако присъствието им не се налага по други причини.

Тайсън забеляза, че зрителите се оглеждат, за да видят дали между тях няма свидетели. Тайсън зърна един военен полицай, който вървеше по пътеката между редовете. Той спря и посочи към Андрю Пикард. Пикард посочи към себе си по онзи нелеп начин, характерен за хора в подобна ситуация. Кой, аз ли?

Той се изправи с нежелание, каза нещо на Филип Слоун и непохватно се измъкна от реда под прикованите в него очи на зрителите.

— Пиърс ще го извика ли? — наведе се Тайсън към Корва.

— Не — отговори Корва, покривайки с ръка микрофона. — Аз го призовах. Може да го извикам, а може и да не го извикам. Нека Пиърс размишлява над този въпрос. Има призовка, която Пикард ще получи, когато го отведат в кабинета на главния свещеник — добави Корва. — Може да си поохлади главата там през следващите няколко дни. Защо му е да гледа процеса? — усмихна се той.

След като Пикард бе изваден от военния полицай през главния вход, полковник Спраул каза на Пиърс:

— Моля прокурорският екип да раздаде копия от обвинителния акт на членовете на съдебния състав, а членовете на съдебния състав спокойно да прочетат обвинението.

Капитан Лонго стана и се приближи към масата на съдебния състав с куп листи в ръце. Започна от полковник Муър и движейки се като совалка отляво надясно по низходящ чин на членовете на съдебния състав, остави пред всеки от тях не само обвинителния акт, но и жълт бележник и по няколко молива. Пиърс остана прав, докато членовете на съдебния състав прочетоха обвинителния акт.

— След няколко минути ще ни попитат дали имаме възражения срещу някой от членовете на съдебния състав — каза Корва на Тайсън. — Познаваш ли някого от тях?

— Познавам този тип хора.

— Това не е достатъчно основание за възражение — усмихна се Корва. — Освен това имаме право само на едно възражение, което не може да се оспори, и ако се наложи да го използваме, бих искал да го направим разумно.

— Какво значи разумно?

— Значи за онзи, чиято физиономия не ти харесва. Тайсън погледна към членовете на съдебния състав, които четяха обвинителния акт.

— Всички не ми харесват. Можем ли да възразим срещу председателя им — полковник Муър?

— Да. Но съдията вече подсказа и на мен, и на Пиърс, че няма да погледне благосклонно на това. Позоваването на опита на Муър в предварителните изявления на Спраул се отнасяше до Пиър и до мен — обясни Корва.

— А! Радвам се, че разбираш езика, който говорят тук.

Корва дръпна лист хартия към себе си и каза скорострелно:

— Полковник Муър е бил командир на рота в Четвърта пехотна дивизия. Виждаш сам, че има много отличия. Следващият, полковник Ласки, е бил командир на пехотен взвод — като нас, Бен. Служил е в американската дивизия, където преди е служил и Коли. Бил е във Виетнам по времето на Тетската офанзива и Май Лай. Следващият е подполковник Макгрегър, също бивш командир на пехотен взвод. Служил е в кавалерията и ако погледнеш към него, ще разбереш защо е награден с „Пурпурно сърце“.

Тайсън погледна към Макгрегър и забеляза, че значителна част от лявото му ухо липсваше, а надолу по врата му се спускаше белег, който изчезваше под яката на ризата му.

— Виждам.

— Добре. След това идва майор Бауър, който е достатъчно възрастен, за да е хванал поне самия край на войната. Бил е консултант на военното командване и е участвал в бойни действия във виетнамския рейнджърски батальон. Така че това са четиримата, които са вкусили мириса на кръвта. Следващата, майор Синдъл, е служителка в отдела за връзки с обществеността във Форт Дикс. Преди да влезе в редовете на армията е била журналистка във вестник. Вероятно ще слуша много внимателно и ще задава много въпроси, за да си изясни нещата. Капитан Морели е от адютантския корпус и също служи във Форт Дикс. Той е на около трийсет години, така че е бил на дванайсет по време на събитията, за които ще говорим тук. Кой знае как ще реагира, когато свидетелите започнат да говорят за кръв и касапница.

— Не бих могъл да предвидя ничия реакция — каза Тайсън. — Трябва да е много мъчително и за старите воини.

Корва го погледна и продължи:

— Лейтенант Дейвис е випускник на академията Уест Пойнт, който очаква заповедта си за назначаване на служба в Германия. Той е продукт на новата армия и е слушал повече курсове по етика и морал, отколкото по водене на артилерийски бой. Няма никаква представа какво е било там. Бил е на три-четири години по време на събитието и датата на обвинителния акт има за него същото значение, както Деня на дебаркирането, в юни 1944 година за нас.

Тайсън кимна. Предполагаше се, че изборът на членовете на съдебния състав е бил случаен. Но при наличието на четирима ветерани от пехотните части във Виетнам, Тайсън не се съмняваше, че болшинството от съдебния състав ще има възможността да оцени професионално показанията, които щяха да им бъдат представени.

Полковник Муър погледна към членовете на съдебния състав, седнали от двете му страни и видя, че са свършили да четат.

— Съдебния състав прочете обвинението и подточките му — обяви той.

Полковник Пиърс кимна и се обърна към всички:

— Общият характер на обвинението в този процес се отнася до нарушение на член 116 подточка трета от Единния кодекс на военното правосъдие — убийство, като се предполага, че обвиняемият е предприел действия, представляващи непосредствена заплаха за околните и е проявил безотговорно незачитане на човешкия живот. — Пиърс замълча за момент, за да придаде повече тежест на думите си, преди да продължи със задължителното изявление:

— Обвинението е изготвено от генерал Джордж Питърс, командир на базата във Форт Дикс, по препоръка на полковник Фарнли Гилмър, провел разследването по делото, съгласно член 32, в резултат на предварителното разследване, проведено от майор Керън Харпър, според член 31 на кодекса. Нито военният съдия, нито който и да е от членовете на съдебния състав, няма да бъдат свидетели на обвинението — добави Пиърс.

— Надявам се да е така — каза Тайсън на Корва.

— Някога това беше възможно — усмихна се Корва.

— Но сега вече всичко е честно.

— Именно.

Пиърс погледна нетърпеливо към масата на защитата. Той почака още малко, за да се убеди, че Тайсън и Корва са свършили да си говорят, след което каза:

— Документацията по делото не съдържа данни, предполагащи възражения срещу военния съдия или който и да е от членовете на съдийския състав.

Спраул и Пиърс започнаха поредица от процедурни въпроси и изявления, и Тайсън си помисли, че се сработват добре. Тайсън погледна към полковник Спраул и попита:

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Малко е старомоден, но като повечето съдии не е чужд на известна доза сарказъм. Както сам подсказа, не понася да се правят номера в съдебната зала. По принцип е справедлив. Ако се нахвърли върху Пиърс, ще потърси възможност да се нахвърли и върху мен, и обратното. Някой ми каза, че винаги държал пред себе си малко листче с текущия резултат, за да може да контролира положението. Но всичко това всъщност не те засяга. Той няма властта на гражданския съдия. Истинската власт във военния съд винаги е там. — Той кимна към съдебния състав.

— Спомням си го смътно — каза Тайсън. — Казах ти, че веднъж съм бил член на съдийски състав на военен съд от общ характер. Точно там, където е седнал лейтенант Дейвис. Трябваше да подострям моливи, да броя гласовете при балотажа и да поръчвам кафето.

— Знаеш и че за разлика от гражданския състав на съдебните заседатели — продължи Корва, — те могат да не бъдат единни в гласуването си за присъдата. Необходимо им е болшинство от две трети, за да те осъдят. Тоест пет души. Ако използваме правото си на възражение, могат да останат четири. Или, ако погледнем на всичко това от другата страна, при седемчленен състав ни трябват трима, които да гласуват невинен. Така че от гледна точка на залагането, нашето число е три. И ние не бихме искали да отстраним никого, който би могъл да бъде един от тези трима. — Корва погледна към Тайсън. — И така, сега, когато вече си видял лицата им, имаш ли желание да отстраним някого от тях? И кой да бъде той?

— А ти какво мислиш?

Корва се взря в жълтото си тефтерче с ръкописни бележки:

— Морели е селянин, Синдъл е жена, Муър е председател. Вече са свикнали, че Дейвис им тича по гайдата. Значи остават полковниците, Ласки и Макгрегър, и майор Бауър. Ветераните от войните в чужбина. Аз бих гласувал за отстраняването на някои от тях. Знаят твърде много. Чувстват, че имат правото да те съдят.

Тайсън кимна.

— Нека първо видим дали Пиърс ще се възползва от правото си на възражение срещу някого от съдебния състав — каза Корва.

— Прокурорският екип иска ли отвод на някого от съдийския състав? — попита полковник Спраул полковник Пиърс.

— Прокурорският екип не иска отвод — отговори Пиърс, без да става от стола си.

— Защитата иска ли отвод? — Спраул погледна към Корва.

Корва се взря в масата на съдебните заседатели, която отстоеше на двайсет метра фронтално от масата на защитата. Той погледна в очите всеки един от членовете на съдебния състав, като всеки от тях срещна погледа му и го задържа. Написа нещо на къс хартия, сгъна го и каза на Тайсън:

— Напиши едно име.

Тайсън също се взря във всеки един от членовете на съдебния състав. Написа едно име и бутна листчето обратно към Корва. Корва разгъна листчето и двамата погледнаха към имената, които бяха написали, името бе едно и също: Ласки.

Корва стана и се обърна към полковник Спраул.

— Защитата иска отвод на полковник Ласки.

— Моля да се запише в протокола — каза полковник Пиърс като се изправи, — че господин Корва отговори както следва на въпроса ви, като посочи, че обвиняемия, а не адвоката на защитата, е използвал правото на отвод.

Полковник Спраул се загледа за известно време в Пиърс, после каза:

— Съдебният стенограф да впише това в протокола — и се обърна към полковник Ласки: — Членът на съдебния състав, срещу когото беше отправено възражението, може да напусне залата.

Подполковник Ласки стана с известно нежелание, помисли си Тайсън. Той се обърна и излезе през страничната врата. Капитан Лонго се приближи към масата на съдебния състав и помогна на всички да заемат отново местата си в зависимост от съответния чин. Корва стана и се обърна към полковник Спраул:

— Бих искал да помоля съда, ако е възможно грешките, които допускам в бъдеще, да бъдат представяни на вниманието на съдебните заседатели от ваша милост. Предлагам това само за да освободим, съзнанието на полковник Пиърс от тези задължения, така че да може да съсредоточи вниманието си в интерес на представянето на делото от страна на държавата.

Някои от зрителите се разсмяха, но полковник Спраул погледна към пейките и веднага настъпи тишина.

— Задължението да повдига процедурните въпроси е в рамките на функциите на полковник Пиърс — каза той на Корва. — Независимо от това — продължи Спраул, обръщайки се към Пиърс, — ще ви бъда задължен, ако ми предоставите възможността аз да повдигам процедурните въпроси.

Пиърс кимна с глава, но нищо не каза.

— Един от тези процедурни въпроси изисква — продължи полковник Спраул, — прокурорският екип да отстрани празния стол от масата на съдебния състав.

Капитан Лонго скочи на крака, върна се до масата на съдебния състав и премести стола в едно от крилата на църквата, така че да не се вижда.

— Моля подсъдимият да стане — обърне се полковник Спраул към Тайсън.

Тайсън се изправи.

Полковник Спраул каза с по-висок глас, отколкото преди:

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, вие сте обвинен в нарушаване на член 116 от Единния кодекс на военното правосъдие. Какво пледирате за обвинението и двете му подточки?

Бенджамин Тайсън отговори с ясен, лишен от емоции глас:

— Невинен по обвинението и двете му подточки, сър. От пейките със зрителите се разнесе очаквания шепот. Спраул не му обърна внимание и каза на съдебния състав:

— Председателка и членове на съдебния състав. Вашата задача е да изслушате показанията и да стигнете до съдебно решение. — После погледна към Пиърс: — желае ли прокурорският екип да направи встъпително изказване?

— Да, ваша милост — отговори Пиърс.

— Напомням на прокурорския екип — каза Спраул, — че при провеждане на военен съд встъпителните изказвания не са задължителни и обичайно не се правят. Когато все пак има встъпителна реч, тя обикновено е кратка и следва да изясни как възнамерявате да представите делото.

Пиърс не обърна внимание на забележката. Той стана и Тайсън забеляза, че яркочервената му коса беше подстригана късо в съответствие с изискванията на армията, вероятно за да угоди на военния съдебен състав. Пиър заобиколи масата и застана в центъра на площадката, на която обичайно се помещаваше олтарът. Обърна се с лице към съдебния състав, така че Спраул и зрителите го виждаха в профил.

— Господин председател, уважаеми съдебни заседатели, подсъдимият е обвинен в убийство по две подточки на точка трета на член 116 от кодекса на военното правосъдие. Ние не го обвиняваме в предумишлено убийство, а в това, че подсъдимият, чрез действията, които самият той е предприел или е допуснал други да предприемат — действия, които са показали безотговорно незатичане на човешкия живот, довели и причинили масово убийство. — Пиърс говореше с равен, добре премерен глас: — Тези убийства са станали преди близо осемнайсет години. Жертвите по подточка първа не са назовани, и аз не мога да ви представя имената им, нито пък мога да ви кажа по колко са били от двата пола. Не мога да предоставя на вниманието ви трупове, смъртни актове, снимки или гробове. Но мога да ви представя все пак двама свидетели, които да потвърдят тези смъртни случаи. — Пиърс замълча замислено.

Тайсън огледа пейките. Осъзна, че без микрофона гласът на Пиърс не се чуваше добре, но в резултат всеки бе напрегнал максимално слуха си, за да долови всяка дума, при което бе настъпила такава тишина, че не се чуваше дори дишането на стотиците мъже и жени, събрани в църквата.

— По подточка втора — продължи Пиърс, — разполагаме с имената, възрастта и пола на жертвите.

Разполагаме с тази информация благодарение на Католическата агенция за взаимопомощ, изпратила тези хора на работа в болница „Милосърдие“. Тези хора, четиринайсет на брой според данните на агенцията, просто един ден са изчезнали по време на Тетската офанзива през месец февруари 1968 година. Никога повече не са чували нищо за тях. Сега мисля, че вече знаем какво им се е случило. — Пиърс замълча отново и извърна глава към полковник Спраул, после хвърли бърз поглед през рамо към Тайсън. След това Пиърс отново се обърна към съдебния състав: — С цел правителството да докаже обвинението си в убийство, ние първо трябва да уточним няколко взаимосвързани основни факта. Първо, че лейтенант Тайсън е бил командир на взвода, взел участие в този инцидент. Трябва да установим, че взводът на лейтенант Тайсън е бил при болница „Милосърдие“ на 15 февруари 1968 г. Не се налага да установяваме, че лейтенант Тайсън е присъствал физически на мястото на предполагаемите убийства, но ще направим и това. Също така ще докажем, че там са извършени съзнателно безотговорни убийства. И ще докажем, че лейтенант Тайсън е заповядал извършването на тези убийства или не е направил нищо, за да предотврати тези убийства, или е участвал в съзаклятие за прикриване на тези убийства от началниците му. Не е необходимо да установяваме, че лейтенант Тайсън е извършил което и да е от тези убийства със собствените си ръце — всъщност правителството изобщо не възнамерява да доказва това. — Пиърс изгледа поотделно всеки един от членовете на съдебния състав. — Като офицери вие разбирате и осъзнавате факта, че лейтенант Тайсън, като командир на бойната единица, намираща се при болница „Милосърдие“, е носил пълната, определена му от закона, отговорност за това да предупреди, предотврати, спре или докладва за неправомерните действия на подчинените му войници. Ако правителството успее да докаже, че той не е изпълнил което и да е от поверените му от закона задължения, то според закона, традициите и обичаите в армията, ние ще сме доказали ясно и недвусмислено, че лейтенант Тайсън е виновен в съзнателно и безотговорно убийство. — Полковник Пиърс въздъхна замислено и продължи: — Бих искал да привлека вниманието на съда към Бойния устав на пехотата. И по-точно, към член 501, копие от който ще бъде представен на съдебните заседатели. Членът е озаглавен „Отговорност за действията на подчинените“ и гласи както следва. — Пиърс цитира без да поглежда в записките си: — „В някои случаи, военните командири могат да бъдат отговорни за военновременните престъпления, извършени от подчинените им членове на въоръжените сили или на други лица, поставени под тяхно командване. Така например, когато войниците извършват масови убийства и зверства срещу цивилното население на завзетите територии или спрямо военнопленници, отговорността за извършеното лежи не само върху реалните извършители на престъплението, но и върху прекия командир.“ — Пиърс, все така с лице към съдебния състав, се извърна малко и посочи към Тайсън зад гърба си: — Лейтенант Тайсън като офицер е познавал добре Бойния устав на пехотата и всъщност е бил длъжен да уведоми хората си за правните разпоредби, предвидени в този закон. Според разпоредбите на военното командване той през цялото време е носел със себе си пластмасова карта със съкратен текст на Бойният устав на пехотата. — Пиър повиши глас и каза: — Това е трябвало постоянно да му напомня, ако изобщо е необходимо, че избиването на невъоръжени, неоказващи съпротива и, в този случай, болни и ранени цивилни лица, е нарушение на Бойния устав на пехотата, да не говорим за това, че е нарушение и на Единния кодекс на военното правосъдие и на Женевската конвенция. Тези действия са били също така и в пряко противоречие с обучението, което е получил лейтенант Тайсън, и с това, което е научил и на което е бил длъжен да обучава хората си за воденето на войната във Виетнам. Всъщност, като офицер и командир на бойна част, който е служил десет месеца във Виетнам, обвиняемият е знаел изключително добре какви отговорности му възлага закона с оглед на командването и контрола върху хората му. — Пиърс пристъпи една стъпка по-близо към съдебния състав. — Вие, уважаеми съдебни заседатели, като офицери напълно съзнавате, че офицер, натоварен с командването на бойна част, може да извърши нарушение на кодекса чрез действията на подчинените си, че един офицер може да извърши убийство без лично той да е убивал. Че всъщност много от най-безчовечните и най-брутални убийства са били извършвани от войници спрямо цивилното население точно по начина, указан в обвинителния акт и подточките му. Свидетелските показания, които ще чуете — продължи Пиърс, — няма да оставят у вас никакви съмнения във факта, че обвиняемият наистина е извършил убийства, според определението на всички военни закони, правила, разпоредби, обичаи и традиции на офицерския корпус. Благодаря ви. — Пиърс се върна при масата на прокурорския екип и за пръв път хвърли за малко поглед към зрителите.

— Защитата има ли предварително изказване? — обърна се полковник Спраул към Корва.

— Да, ваша милост — изправи се Корва зад масата си. — И защитата ще се придържа към инструкциите на съда, отнасящи се към този вид изказвания.

— Моля, започнете — каза Спраул.

Винсънт Корва огледа съдебните заседатели и каза:

— Защитата, в интерес на правосъдието и имайки предвид, че военният съд не трябва да се превръща в средство за замъгляване на очевидни истини, още преди започването на процеса призна за верни някои от твърденията в обвинителния акт. На първо място, ние признахме, че лейтенант Бенджамин Тайсън наистина е бил командир на първи взвод от рота „Алфа“ към Пети батальон от Седма кавалерия. На второ място, ние признахме, че неговият взвод действително е участвал в бойни действия в или в близост до указания в обвинителния акт район. Освен това, ние признахме, че тези бойни действия са довели до престрелка в района на постройка, която, както е установено, е била болница или лазарет. Ние дори се съгласихме да признаем, въпреки че по онова време никой не е знаел какво е наименованието на обекта, да му се даде названието болница „Милосърдие“ за нуждите на делото. На четвърто място, ние признахме, че лейтенант Тайсън е присъствал на мястото по време на предполагаемите събития. Следователно, твърдението на обвинението, че трябва да докаже тези основни положения в процеса, е погрешно. Защитата се съгласи с тези твърдения в обвинителния акт и всеки разпит на свидетелите, който цели да представи нещата така, сякаш прокурорският екип разкрива нови уличаващи факти, би бил опит за подвеждане на съда. — За момент Корва се загледа в Пиърс, после продължи, обръщайки се направо към съдебния състав. — Преди малко прокурорският екип ви призова като офицери да разберете онова, което вие без съмнение много добре знаете: че един офицер отговаря за подчинените си. — Корва замълча, сякаш не желаеше да говори повече по този въпрос, след това каза: — Не бих искал да звуча оскърбително, но изглежда това е нещото, което един офицер от главната армейска прокуратура реши за необходимо да ви напомни, макар вие като действащи офицери, живеещи в сърцето на армейския живот, изпитвате този факт ежедневно на гърба си.

Тайсън погледна към масата на прокурорския екип и видя как лицето на Пиърс силно почервенява, въпреки че този интересен цвят не беше предизвикан от смущение, а от гняв. — Погледна към съдебния състав, но не видя отново нищо, освен безизразните лица, типични за съдебните заседатели.

Корва се изкашля и продължи:

— Аз имах честта да служа на отечеството си като офицер от пехотата във Виетнам. И през това време нямах никакви трудности да си спомня задълженията, отговорностите и правилата за водене на бойни действия според Бойния устав на пехотата, или факта, че нося пълната отговорност за действията на хората си. Уверявам ви, че Бенджамин Тайсън, като боен командир, също е знаел добре своите задължения и отговорности. Въпреки това прокурорският екип ви помоли добре да запомните тези неща, сякаш те са основните въпроси, които трябва да обмисляте, докато слушате този процес. Обаче основният въпрос не е дали Бенджамин Тайсън е бил или не е бил отговорен за действията на своите хора. Той е бил отговорен. Въпросът е какво са направили хората му. — Корва замислено почука по носа си. — И — добави той, — какво е направил лейтенант Тайсън.

Тайсън внезапно осъзна, че Корва не е готвил никакво встъпително изказване, а просто импровизирано оборва казаното от Пиърс и се справя блестящо със задачата си. Корва отново срещна погледа на всеки един от членовете на съдебния състав. — Прокурорският екип ви призова като офицери да осъзнаете изключителните обстоятелства, които обуславят вината и отговорността на командващия офицер — продължи Корва. — Аз ви призовавам като войници — войници, които са видели бойни действия или са чували за тях от колегите си офицери или от подчинените си. Призовавам ви да не забравяте, каквото и да чуете по времето на процеса, че всички свидетелски показания, включително и тези на свидетелите на защитата, са показания за събития, станали преди близо осемнайсет години. Нещо повече, че тези показания отразяват събитието, видяно през очите на човек, който вече се е бил нагледал на твърде много война. Видяно през очите на човек, който и сам е бил достатъчно объркан и изплашен. През очите на човек, който по времето на предполагаемото престъпление сам се е намирал в огъня на сражението. И намерението на защитата е да покаже, че каквито и смъртни случаи да е имало в болница „Милосърдие“, включително и смъртта на двамата американски войници, те са били в резултат на бойни действия срещу противника и само на бойни действия срещу противника. А ако разказите за това сражение се различават, бих искал да си припомните за собствените си разкази за войната, както и за разказите за войната, които сте слушали. Бих искал да се замислите над факта, че когато един войник се завърне вкъщи, той си спомня само част от онова, което забравя, а онова, което забравя, е онова, което не иска да си спомни. В крайна сметка, всички разкази за войната, които ще чуете като свидетелски показания под клетва, са също толкова истинни, колкото и неистинни. И колкото по-отчетливо се припомнят подробностите, толкова по-голяма е вероятността те да са измислени. А основният мотив, определящ поведението на свидетеля, освен благородството, е и самозащитата. Благодаря ви. — Корва бавно седна обратно на стола си. Полковник Спраул се взираше втренчено над главите на зрителите. Известно време в църквата не се чуваше никакво движение, после Спраул погледна към Пиърс:

— Прокурорският екип може да призове първия си свидетел.

Пиърс се изправи и се обърна към униформения полицейски сержант, застанал встрани от олтарната врата.

— Прокурорският екип призовава първия си свидетел, господин Ричард Фарли.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Ричард Фарли влезе с електрическа инвалидна количка през страничната врата, воден от сержант Ларсън. Пиърс собственоръчно отмести свидетелския стол и показа на Ларсън къде да настани количката на Фарли. Военният полицай обърна Фарли към зрителите.

— Така добре ли е, господин Фарли? — загрижено попита Пиърс.

— Да, сър — отвърна Фарли със слаб глас.

— Следващият въпрос е „Добре ли сте?“ — изръмжа Корва.

— Добре ли сте? — Пиърс попита Фарли.

— Да, сър.

Тайсън се втренчи в Ричард Фарли, облечен в син костюм, който не му беше по мярка, с дълга коса и нездрав цвят на лицето. Панталоните висяха около слабите му крака.

Полковник Пиърс изглежда се опитваше да измисли още някакъв въпрос, с който да прояви своята загриженост за свидетеля, когато полковник Спраул се обади:

— Свидетелят трябва да положи клетва. Пиърс нагласи микрофона така, че да бъде по-близо до Фарли, после каза:

— Моля, вдигнете дясната си ръка.

Фарли вдигна дясната си ръка и Пиърс започна:

— Закълнете се, че показанията, които ще дадете по този случай, ще представляват истината, цялата истина и нищо друго освен истината, и нека Бог ви бъде съдник.

— Заклевам се.

— Моля, кажете ни пълното си име, занимание и адрес.

Слабият глас Фарли едва ли чуваше дори и с помощта на микрофона.

— Ричард Фарли, безработен, живея на улица Бърджън в Нюарк, Ню Джърси.

— Бихте ли ни казали бившия си чин и бойната част, в която сте служил?

— Да… Бях редник в рота „Алфа“, Пети от Седма. Първа въздушна дивизия.

— Какви са били задълженията ви в тази част?

— Бях войник — отвърна Фарли, след като се замисли за момент.

— Стрелец? — подсказа му Пиърс. — Да.

Тайсън погледна към Фарли и и се приведе към Корва:

— Това е патетично. Корва кимна.

— Познавате ли подсъдимия? — попита Пиърс.

— Имате предвид лейтенант Тайсън?

— Да — каза търпеливо Пиърс, прикривайки раздразнението си. — Познавате ли го?

— Познавах го.

— Господин Фарли, бихте ли посочили обвиняемия и ни кажете името му?

Фарли погледна към Тайсън и го посочи.

— Лейтенант Тайсън.

Тайсън и Фарли за момент се загледаха един в друг, след това Фарли свали ръката си и извърна поглед.

— Ваша милост — изправи се Корва. — Сега, след като представлението приключи, бих искал да възразя. Показването и назоваването на лицето не са задължителни, освен ако не става въпрос за идентифицирането му.

— Възражението се приема. Полковник Пиърс, можете да пропуснете това, ако викате допълнителни свидетели.

Тайсън си помисли, че Пиърс има огорчения вид на човек, който се е опитал да измами някого, но са го хванали.

Пиърс зададе на Фарли поредица от подготвителни въпроси и Фарли сякаш започна да отговаря по-добре, след като свикна с обстановката.

— На сутринта преди въпросния инцидент — каза Пиърс на Фарли, — още преди да стигнете до селото Ан Нин Ха, видяхте ли виетнамци от гражданското население?

Фарли кимна още преди да чуе края на въпроса и Тайсън разбра, че тази част от свидетелските показания е репетирана предварително, въпреки че не разбираше защо Пиърс задава този въпрос.

— Имаше десетина цивилни лица на една могила — обясни Фарли.

— Какво правеха те? — попитах Пиърс.

— Погребваха жълти.

Пиърс погледна строго към Фарли и почти всички разбраха, че Пиърс е инструктирал Фарли да не използва тази презрителна дума. Но, помисли си Тайсън, жълтият си беше жълт и точка. Започваше да съжалява Фарли.

— Вие приближихте ли се до тези цивилни виетнамци? — попита Пиърс.

— Да, сър.

— Кой се приближи до тях?

— Аз, лейтенантът, свързочникът на лейтенанта Кели, и Симкокс.

— Вие, лейтенант Тайсън, Даниел Кели и Харълд Симкокс.

— Точно така.

— Бихте ли ни разказали със свои думи, господин Фарли, какво се случи, когато установихте контакт с тези десетина цивилни виетнамци?

— Изобщо не сме установявали контакт с тях. Те бяха цивилни.

Пиърс изглеждаше объркан и се опита да перефразира въпроса си, след това схвана, че свидетелят няма проблеми с паметта си, а със семантиката на зададения му въпрос.

— Имах предвид че сте се срещнали с тях.

— Да, сър.

— Господин Фарли, разкажете ни със свои думи какво се случи?

Тайсън се зачуди чии ли думи може да използва Фарли, освен своите.

— За какво става дума? — прошепна Корва на Тайсън, докато Фарли разказваше случката на погребалната могила.

— Не мога да разбера — сви рамене Тайсън.

— Нито Фарли, нито Пиърс споменаха за това по време на предварителната ни среща преди процеса — каза Корва.

— Аз почти не си спомням за този случай. Странно, че Фарли го помни.

Фарли продължи да разказва и Тайсън се наведе към Корва.

— Мисля, че се досещам до какво иска да стигне.

— И именно лейтенант Тайсън нареди на тези хора да съблекат дрехите си? — попита Пиърс Фарли.

— Да, сър.

— Това нормално ли беше?

— Ами… понякога. Въпреки че не по този начин. Обикновено ставаше в някоя барака. Пред фелдшера или някой офицер. Или пред някой по-възрастен човек. Или сержант. Един по един. В някоя барака.

— Но лейтенант Тайсън им заповяда да се съблекат там?

— Да, сър.

— На хора от различен пол.

— Да, сър.

— Какво стана след това?

— Каза ни да ги сложим легнали в гробовете и след това да ги застреляме.

Пиърс се изправи, сякаш беше изненадан и шокиран. Той бързо огледа смълчаната съдебна зала, после отново се обърна към Фарли.

— И вие направихте ли го?

— Не, сър. Те не бяха сторили нищо лошо, освен че погребваха телата на войници от северно-виетнамската армия.

— Никой ли не се подчини… Никой ли не изпълни тази заповед?

— Не, сър.

— Но вие ясно чухте лейтенант Тайсън да дава такава заповед?

— Да, сър. Той каза нещо като „Сложете ги легнали в гробовете и ги застреляйте.“ Селяните разбраха за какво става въпрос, страшно се изплашиха и започнаха да ни се молят.

Пиърс продължи да се задълбочава във въпроса:

— И така, след като никой не откликна на заповедта, какво стана?

— Лейтенант Тайсън ни заповяда да тръгваме и ние се върнахме обратно при взвода.

— Накъде се насочихте?

— Не съм съвсем сигурен. Някъде към околностите на Уей.

— Каква беше задачата ви?

— Просто да стигнем до Уей — отвърна Фарли, като сви рамене. — Морските пехотинци водеха там тежки боеве.

— Селото Ан Нин Ха и болницата бяха ли някаква междинна цел за вас? — попита Пиърс.

— Да, сър. Жълтите на могилата ни казаха за болницата. И лейтенант Тайсън издаде заповед, че това е следващата ни цел. Той каза на един от хората… мисля, че беше Симкокс, че там ще има мадами.

— Жени. В болницата.

— Да. И душове, и топла храна. Всички се изпълнихме с огромно желание да стигнем там.

— Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземете болницата?

— Ами, предполагам, че да. Обикновено взимахме онова, което искахме.

— И вие сте напълно сигурен, че лейтенант Тайсън и всички останали знаеха, че се насочвате към болница?

— Да, сър. Както казах, всички ние бяхме нетърпеливи да стигнем дотам. Но след като веднъж стигнахме, ни се прииска никога да не бяхме ходили на това място.

Пиърс остави казаното от Фарли да потъне в няколко мига тишина, после продължи:

— Господин Фарли, бихте ли ни разказали със свои думи какво се случи, когато наближихте селото Ан Нин Ха. Не ни спестявайте подробностите, независимо че биха могли да ви се струват маловажни.

— Добре. — Фарли започна дългия си и несвързан разказ. Изглеждаше объркан и несигурен, но Пиърс не го прекъсна нито веднъж, въпреки че често го окуражаваше с „Продължавайте“ и „Какво стана след това?“. Тайсън си помисли, че Пиърс е достатъчно умен, за да остави свидетеля, който не беше в състояние да се изразява ясно, да разказва по свой начин.

Когато Фарли започна да говори за избиването на хората, Тайсън огледа съда и зрителите на пейките. Хората просто се бяха навели напред и слушаха с такова внимание, каквото не бе успял да привлече нито един свещеник, равин или духовник, говорил от същото място.

Фарли се объркваше, търсеше си думите, забравяше имена, противореча си десетина пъти, не прояви никакви угризения и дори по невнимание отбеляза точки за защитата. Но цялостният ефект от първите свидетелски показания беше отрицателен за Тайсън. Нещо повече, когато Фарли свърши, Тайсън си помисли, че в залата едва ли има човек, който да не е стигнал до извода, че първи взвод на рота „Алфа“ е избил цяла болница, пълна с хора. Час и петнайсет минути, след като бе започнал, Фарли каза:

— До сутринта вече бяхме уточнили всичко. Тогава едно от момчетата — мисля беше Луис Калейн — накара всички да седнем в кръг и да подадем ръцете си… нали знаете… Ние протегнахме ръце и се заклехме, че ще се подкрепяме взаимно. Те бяха добри момчета. Винаги сме се подкрепяли един друг. — Фарли избърса с ръка потта от челото си.

Пиърс се загледа в свидетеля си, разкъсван от желанието дали да попита за настоящето му умствено и физическо състояние, или за по-важни въпроси, които ги очакваха.

— А обвиняемият сложи ли ръката си при вашите — най-накрая попита той, — и закле ли се, че ще прикрие истината за избиването на хората?

— Да, сър. Именно той съчини историята. Беше много сведущ по тези въпроси.

— Така ли? — Пиърс си позволи да се усмихне. Беше доволен и попита: — Искате ли вода?

Съзнанието на Фарли още не се беше върнало към настоящето и той смръщи вежди, за да се съсредоточи върху въпроса.

— Искате ли да си починете? — запита Пиърс. Фарли кимна.

— Ваша милост — обърна се Пиърс към Спраул, — нямаме нужда от официално прекъсване. Може би просто пет минути пауза, нищо друго.

— Ще получите това, което искате — отвърна му Спраул.

Пиърс направи знак на капитан Лонго, който донесе на Фарли чаша вода.

— Имаш ли някакво обяснение за епизода на могилата? — наведе се Корва към Тайсън.

Тайсън си помисли, че тонът на Корва е леко рязък.

— Да — отговори той. — Виетнам.

— Това няма да свърши работа. Заповяда ли да застрелят тези селяни?

— Да.

Корва несъзнателно се отдръпна от него.

— Виж, Винс — каза Тайсън. — Ще ти кажа какво се случи, така че да можеш сам да решиш дали защитаваш чудовище или не. Съгласен ли си?

Корва кимна.

— Разкажи ми го преди да го разпитам. Сигурен съм, че има някакво обяснение — добави Корва. — Нали разбираш какво прави Пиърс?

— Да. Внушава им, че в този ден съм бил склонен да давам заповеди за избиване на хора. — Тайсън се замисли за момент, после попита: — Фарли звучи достоверно, нали?

— Свидетелите, които не могат да говорят свързано, ме плашат — отвърна Корва. — Но при ответния разпит те никога не издържат. Ще разбия Фарли на парчета, къс по къс.

— Притеснението на този човек не ми доставя удоволствие — каза Тайсън, поглеждайки към Фарли.

— Не се грижи за него. Може да те вкара в затвора. — каза Корва. — Ако трябваше да му припиша някакъв мотив, бих казал, че Бранд държи по някакъв начин този нещастник в ръцете си… Може би с наркотици. Но не вярвам, че някога ще разберем това.

— Спомних си нещо, когато ме попита за мотив — отвърна му Тайсън. — Никога не съм знаел много за отношенията между хората във взвода ми. Офицерите обикновено не знаят тези неща. Но сега си спомням, че Фарли и Кейн бяха първи приятели. Странното е, че след инцидента никога не съм свързвал двете неща. Но сега всичко започва да придобива смисъл. Въпреки това Фарли никога нищо не ми е казвал след случилото се. После може би Бранд пак му е пуснал мухата, Фарли изглежда и говори като човек, който не е имал близък приятел от деня, в който шрапнела е увредил гръбнака му. Може би намира някаква романтика в миналото, въпреки че, Господ ми е свидетел, там нямаше нищо романтично.

— Има, ако в миналото си можел да ходиш на собствените си два крака. — Корва се замисли за момент, после каза: — Ще имаме предвид този мотив. Междувременно, искам по време на обедната почивка да ми дадеш достатъчно информация, с която напълно да го разгромя. Искам така да го разгромя, че Пиърс да не го извика за повторен разпит, за да може, както се казва, да реабилитира свидетеля.

— Добре.

— Мисля, че сме готови, ваша милост — каза Пиърс на полковник Спраул. Пиърс се обърна към Фарли: — Господин Фарли, казахте, че сте били в операционната зала на болницата, когато лейтенант Тайсън се е спречкал с френскоговорещия индоевропеец, когото сте взел за лекар. Спречкването се е породило от отказа на лекаря да лекува един от ранените ви, Артър Питърсън. Така ли е?

— Да, сър.

— И вие лично видяхте как лейтенант Тайсън удря този лекар през лицето?

— Да, сър.

— Казахте също, че след това сте ударил лекаря с пушката си.

— Да, сър — отвърна Фарли, след като малко се поколеба.

— Защо ударихте лекаря с пушката си?

— Ами… помислих си, че може да замахне срещу лейтенант Тайсън. Лейтенантът не го повали, а само го раздразни. Затова го ударих с пушката си.

— Къде го ударихте?

— В корема.

— С пушката си М — 16? Носели сте пушка М — 16?

— Да, сър. Беше наистина лека. Имаше пластмасов приклад. Аз само леко го ударих. Накарах го само леко да се поприсвие.

— Повалихте ли го?

— Не, сър. Той остана на крака и продължи да говори няколко минути по-късно.

— Мислехте, че този човек може да нападне лейтенант Тайсън?

— Да, сър. Доста се беше разгорещил. Затова аз малко го охладих. — Фарли изглежда си спомняше времето, когато бе в състояние да направи такова нещо.

— Редно ли беше според вас да ударите този човек с пушката си? — попита Пиърс.

— Никога не трябва да удряш човек без причина. Но аз си мислех, че имам доста основателна причина, защото лейтенантът пръв го удари.

Пиърс кимна, след което бавно и отчетливо каза на Фарли:

— Споменахте, че след инцидента лейтенант Тайсън е наредил на Ернандо Белтран да свали един от пациентите от операционната маса — в обширната операционна е имало близо шест легла — и да положи Артър Питърсън върху него.

— Да, сър. Лейтенантът се грижеше за хората си, но това доведе до сериозно скарване с другите лекари, които бяха там. Тогава този лекар, който говореше английски, тръгна към едно от нашите момчета, и той просто реагира като натисна спусъка и лекарят падна на земята.

— Лейтенант Тайсън направи ли или каза ли нещо в този момент?

— Не, сър.

— Не е казал нищо на човека, убил английско-говорящия лекар?

— Да, сър.

— Казвате, че след това някой е застрелял френско-говорещия лекар?

— Да, сър.

— И не си спомняте кой е застрелял тези лекари, освен че мислите, че е бил един и същ човек?

— Ами… — Фарли облиза устните си. — Не бих искал да кажа, че някой е застрелял човек, без да го е направил, но мисля, че беше Симкокс.

— Харълд Симкокс?

— Ако съдът ми разреши — намеси се Корва, — бих искал в протокола да се впише, че Харълд Симкокс е мъртъв и очевидно не може да се защити срещу това обвинение.

— Запишете това в протокола — каза полковник Спраул. — Продължете, полковник Пиърс.

— Защо смятате, че човекът, застрелял първия лекар, после е застрелял и втория?

— Не знам. Първият си го просеше. Вторият беше французинът, който не искаше да помогне на Питърсън.

— Лекарят, когото лейтенант Тайсън е ударил.

— Да, сър.

— Какво каза или направи лейтенант Тайсън, когато убиха втория лекар?

— Нищо.

— Одобри ли го? — попита Пиърс. — Каза ли, „спрете“? Изобщо каза ли нещо?

— Не сър. Изглежда не го интересуваше. Разбирате ли, Бранд беше извикал, че Питърсън е мъртъв.

Затова не мисля, че лейтенант Тайсън вече го беше грижа за лекарите. Смятам, че беше много ядосан.

— Казахте, че в определен момент лейтенант Тайсън е дал заповед — непосредствена заповед — да откриете ранените и болните противникови войници в болницата и да ги застреляте. Казал е „Разкарайте ги“.

Устните на Фарли се изкривиха в усмивка, която сякаш беше изпълнена с радостно очакване.

— Да, сър. Това имаше навик да казва. „Разкарайте ги“.

— И какво означаваше това?

— Убийте ги.

— Лейтенант Тайсън ви нареди да разкарате противниковите войници, които са били в болницата, защото са били болни или ранени.

— Да, сър. Няколко души излязоха и го направиха.

— Вие видяхте ли това?

— Не, сър. Аз останах в операционната зала. Е, видях как разкараха двама от тях. Някой извади пистолет 45 — ти калибър и откри, че двамата от пациентите на операционните маси бяха войници от северновиетнамската армия — единият от тях всъщност беше на земята, където го беше оставил Белтран — и ги застреля и двамата в главата.

— Лейтенант Тайсън видя ли това?

— Разбира се. Той беше точно там.

— Той каза ли нещо? Направи ли нещо?

— Не, сър. През повечето време той просто си стоеше там.

— По-рано казахте, че не е имало никаква съпротива, въоръжена или каквато и да е, вътре в болницата.

— Да, сър.

— Тогава какво според вас е довело до застрелването на други пациенти, които не са били болни или ранени от армията на неприятеля? И до избиването на другите членове на обслужващия персонал, след убийството на двамата лекари? С други думи, господин Фарли, как започна общото избиване на хората, което ни описахте?

— Всички просто се понесоха по течението — отвърна Фарли. — Намериха седем или осем противникови войници в леглата и ги застреляха. След това някои лекари и сестри започнаха да бягат, и момчетата почнаха да стрелят по тях. Всяко нещо водеше до друго. Не знам. Не съм напускал операционната зала. Всичко, което видях, беше онова, което стана там.

— Вие самият стреляхте ли по някого в болницата?

— Само няколко изстрела — отвърна Фарли, след като облиза устните си, — но… Само по онези, които се опитваха да избягат.

— След като вашите хора започнаха да стрелят по другите пациенти и по персонала, след като отидоха отвъд заповедта на лейтенант Тайсън да застрелят ранените и болни неприятелски войници, лейтенант Тайсън направи ли нещо, за да ги спре?

— Не, сър.

— Вие близо до него ли бяхте, през по-голямата част от времето?

— Да, сър. Бяхме в операционната зала почти през цялото време. Излязох оттам само веднъж, и то за няколко минути. След като стрелбата спря и аз се върнах там, него вече го нямаше. Не го видях повече, преди да изляза навън. Момчетата бяха заобиколили сградата. Вече казах, че някои от момчетата бяха хвърлили запалителни гранати и постройката гореше. Така че ние всички излязохме навън. Някои от хората, останали вътре, се опитаха да излязат, но момчетата ги застреляха. Лейтенант Тайсън изчака докато покривът се срути във вътрешността на сградата, след което ни заповяда да тръгваме. След това стигнахме до един бункер близо до Уей и се настанихме в него, за да прекараме нощта. Лейтенант Тайсън се свърза на няколко пъти с капитан Браудър и му каза, че сме завързали сражение. Е, като се има предвид, че снайперистът уби Питърсън и рани Муди, наистина имаше сражение. Лейтенант Тайсън докладва за десет или дванайсет убити, поне така ми се струва.

— И Кейн е бил убит от снайпериста, нали? — напомни му Пиърс.

— Точно така. Мисля че именно това бе причината за всичко. Този снайперист, който стреляше по нас от болницата. Всички се разгорещиха. А когато влязохме вътре, всички малко превъртяхме. Искам да кажа, че там бяха тези войници от северно-виетнамската армия и другите, легнали на леглата, и тези лекари — бели момчета — които казваха, че не могат да ни помогнат, и че съжаляват за това. Така че естествено, ние се поразгорещихме. И бих искал да заявя, че аз всъщност не обвинявам лейтенанта за това, че каза „разкарайте жълтите“. Но мисля, че много от момчетата не разбраха заповедта му.

— Заповедта да убият войниците от северно-виетнамската армия, които са били пациенти на болницата, така ли?

— Да, сър.

— А лейтенант Тайсън направи ли нещо, за да поясни заповедта си?

— Не, сър. Но не мисля, че той искаше всички тези хора да бъдат избити. Ала след като всичко вече започна веднъж, той като че ли се изплаши и просто го остави да продължи. Така и така беше дошло време да си връщаме.

— Време да си връщате?

— Да, сър. Това, което наричахме връщане. Нещо като да изравним сметките. Като веднъж — още преди лейтенант Тайсън да стане командир на взвода — загубихме няколко момчета в едно минирано поле близо до Кунг Три. Тогава събрахме жълтите от най-близкото село и ги подкарахме пред себе си през минираното поле. Това е да си връщаме. Но то е друга история.

Пиърс се извърна настрани и вдигна вежди, за да покаже на всички с израза на лицето си, че макар Фарли да бе негов свидетел, той в никакъв случай не бе негов приятел.

— Значи, това беше връщане заради снайпериста — каза Пиърс, след като се изкашля.

— Да, за снайпериста. И за картечния огън от предната нощ. И за Пху Лай. И за всичко. И защото отивахме към Уей. И понеже хората в тази болница се отнасяха с нас като с отрепки. Извинете.

— И затова лейтенант Тайсън заповяда да застреляте войниците от северно-виетнамската армия и не спря никого, който прекрачи заповедта му? — попита Пиърс, опитвайки се да се върне към интересуващия го въпрос.

— Да, сър. Точно затова.

— И затова ли лейтенант Тайсън измисли версията за прикритие на случилото се?

— Да, сър.

— Заради връщането.

— Да, сър.

— Благодаря ви. Ваша милост, нямам повече въпроси, но си запазвам правото отново да извикам свидетеля.

Полковник Спраул погледна към Корва.

— Има ли защитата въпроси към свидетеля?

— Да, ваша милост — каза Корва и стана. — Но тъй като наближава време за обед, бих искал да предложа да направим почивка сега.

— Не бих желал да ви лишавам от обеда ви, господин Корва — отвърна му Спраул. — Можете ли да изчакате само минутка, докато дам инструкции на свидетеля?

Няколко души се разсмяха, включително и Пиърс, Уейнърт и Лонго. Съдебните заседатели, хванати неподготвени от шегата, също се усмихнаха. Корва се ухили добродушно, но отговори малко отсечено:

— Ваша милост, аз съм напълно готов да се лиша от обеда си в интерес на правосъдието. Ако свидетелят, който изглежда леко замаян и объркан, е в състояние да продължи, ще започна разпита си незабавно.

Полковник Спраул се взря внимателно в Корва за няколко секунди, после каза:

— Ще направим прекъсване за обед, господин Корва. — Спраул погледна надолу към Фарли: — Господин Фарли, благодаря ви, че се явихте да дадете показания. Временно сте свободен. Моля ви, докато трае този процес, да не разисквате показанията си или информацията, с която разполагате по случая с никого, освен с присъстващия тук прокурорски екип и подсъдимия. Не бива да допускате никой от свидетелите по случая да разговаря с вас за показанията, които той или тя са дали или ще дадат. Ако който и да е друг освен прокурорският екип или обвиняемият се опита да говори с вас за показанията ви по делото, уведомете полковник Пиърс, майор Уейнърт, или капитан Лонго. Разбирате ли указанията, господин Фарли?

Фарли явно не ги бе разбрал, но вече се пресягаше към бутона за включване на мотора на количката.

— Да, сър.

— Свидетелят е свободен. Подлежи на повторно призоваване — каза Спраул.

Инвалидната количка на Фарли издаваше типичното бръмчене на електрически уред, докато се придвижваше напред. Пиърс бе принуден да отстъпи встрани, когато Фарли зави покрай него и продължи покрай съдебния състав към страничния изход. Спраул изчака, докато той изчезне зад вратата.

— Съдът обявява почивка до четиринайсет часа — заяви той.

Тайсън и Корва станаха. Корва си събра документите.

— Потискащо е — отбеляза Тайсън.

— Никой не е казвал, че ще бъде ободряващо. Къде искаш да обядваме?

— В Париж.

Колата на военната полиция ги остави пред жилищата за несемейни, които се намираха в северната част на базата. Тайсън разпозна модерната триетажна постройка от червени тухли.

— Има ли живот в това място?

— Всъщност да. Веднъж работих до късно вечерта и от всички страни се чуваха стереоуредби и женски смях.

Те влязоха в семплия вестибюл и се качиха по стълбите на третия етаж. Корва отвори вратата, означена „ЗФ“ и покани Тайсън в просторна всекидневна, преминаваща в трапезария и обзаведена с приемлива съвременна шведска гарнитура. Червеникавият мокет на земята напомняше за пода на гимнастически салон, а по стените нямаше нищо, освен бележки — бележките, на Корва, закачени по цялата трапезария.

— Става — каза Тайсън.

Корва го покани да седне на кръгла маса от светло дърво, върху която бяха струпани книги, жълти бележници и купища изписани машинописни страници. На пода лежаха връзки вестници, още книги и картонени папки.

— Мислех, че работиш на импровизации — каза Тайсън.

— Дадоха ми това за жилище. Отсега нататък ще се срещаме тук, за да обсъждаме положението. Казах на командира на базата, че не можем да подготвим защитата както трябва, ако трябва да работим в твоето жилище в присъствието на жена ти и сина ти. Така че ти е разрешено да идваш направо тук по всяко време, когато те повикам. Става ли?

— Става.

— А ако обстановката у вас се пообтегне, обади ми се в кантората или вкъщи и ще се срещнем, за да се поохладим малко.

— Благодаря.

Корва отиде до едно малко барче-хладилник и се върна с две бири и два пакетирани сандвича, после седна на другия край на масата. Тайсън отвори бирата си и разгъна сандвича. Корва захапа сандвича си и каза дъвчейки:

— Връщане.

— И вие ли го наричахте така? — попита Тайсън.

— Предполагам, че да. Не бяхме го институционализирали, но си спомням идеята.

— Предполагам, че наистина си връщахме. Как го наричаха нацистите? Репресии?

— Точно така. Репресиите са забранени със същия Боен устав на пехотата, за който говореше Пиърс. Радвам се, че има правила за водене на война. Можеш ли да си представиш колко опасно щеше да бъде без тях?

Тайсън си запали цигара.

— Единственото нещо, което Фарли изглежда е успял да схване с размътения си мозък, е че хората в болницата не ни харесваха. И наистина не се отнасяха с нас така добре, както несъмнено се бяха отнесли с неприятеля, който е бил там преди нас. Не знам дали са симпатизирали на противника или просто са се страхували от него повече, отколкото от нас. Но те не се страхуваха от нас. Което предполагам беше добре. Нямахме чак толкова лоша слава. Но тази проява на пренебрежение от тяхна страна… Те не разбираха, че ние изпитвахме непреодолимо желание да си върнем за онова, което ни се беше случило през последните няколко седмици. — Той погледна към Корва. — Звучи като самооправдаване, нали?

— Ще си спестя моралните сентенции — сви рамене Корва и отпи малко бира. — Разкажи ми за случая на погребалната могила.

Тайсън разказа случая както си го спомняше и заключи:

Фарли беше прост човек, както и сам си забелязал. Взимаше всичко буквално. Веднъж, когато се оплакваше за нещо, аз му казах, че ако не иска да бъде стрелец, ще помоля командира на батальона да го вземе в разузнавателната служба. На другия ден той действително ме помоли за това. Беше много подтискащо да работиш с хора, които не разбират шегите ти.

Корва се усмихна.

— Но като се замислям отново върху случката — добави Тайсън, — ми се струва, че той разбра, че им казвах да го направят или да млъкнат. Бях се уморил от идиотските им заплахи към виетнамците. Естествено, нямаше да ги оставя да го направят.

— Няма нужда да ми го казваш. Извинявай, че се притесних малко в залата. Въпросът е, че тази история не е добра за теб. Показва те в лоша светлина. Хайде да обсъдим разпита на Фарли.

— Няма да има разпит — каза Тайсън.

— Какво?

— Не искам да го разгромяваш.

— Защо не?

— Защото ако разбиеш неговите показания, преди да се изправиш срещу Бранд, Пиърс ще промени онези части от разказа на Бранд, които види, че няма да издържат. Фарли е жълтият на минното поле, Винс. Пиърс иска той да му покаже къде са мините, къде е трудното, за да може да начертае картата за Бранд. Capice?

Известно време Корва мълчаливо дъвка сандвича.

— Capisco. — Той захапа още парче от сандвича и започна да го дъвче замислено. — Например ако се опитам да накарам Фарли да признае, че си убил Лари Кейн, мъчейки се да спреш избиването на хората, то Бранд ще знае предварително, че ще го разкрием и ще може да се подготви.

— Точно така.

— И колкото повече разбивам показанията на Фарли, толкова повече Бранд ще бъде в състояние да излезе с версия, която се приближава повече до истината, дори ако на места противоречи на показанията на Фарли, а ти всъщност не желаеш това, защото искаш да изобличиш Бранд като пълен лъжец. Нали така?

Тайсън не отговори.

— Добре, основанията ти може да са малко смахнати, но тактиката е разумна — каза Корва. — Не искам да помагам на Пиърс да помогне на Бранд. А ти искаш да си върнеш. Ясно. Ще пропуснем разпита на Фарли, като ще си запазим правото да го извикаме отново. Що се отнася до случая на погребалната могила, бих могъл да го разпитвам цял месец но пак няма да мога да втълпя на съдебния състав това, което ми каза току-що и в което аз вярвам. Ще оставя този въпрос настрана докато или ако решим да го извикаме отново за разпит. Можем да ги оставим да спечелят този рунд. Единственият въпрос, който си задавам е: къде, кога и как ще изобличим Стивън Бранд като убиец?

— След като застане на свидетелската скамейка и излъже.

— Мога да го направя, докато го разпитвам или чрез някой от нашите надеждни свидетели. Или пък мога да се опитам да го направя чрез твоите показания.

— Ще видим. Бъди готов за импровизации.

— Да, за импровизации — изсумтя Корва. Той се приведе над масата, облегнал ръце на купчина книги и каза на Тайсън: — Искам само да ти напомня, че подсъдимият си ти, а не Стивън Бранд. Ти си онзи, когото наричаме обвиняем. Аз често се съобразявам с желанията на клиентите си, поради което много от тях са в затвора. Ти си човекът, който ще трябва да живее с резултата от този процес. Ако виждаш в процеса заклинателен ритуал, и ако би се чувствал по-добре, докато бележиш чертички на стената на килията си, ще се опитаме да го направим така, както ти искаш.

— Добре. Радвам се, че мненията ни съвпадат.

— Чудесно. Искаш ли сандвич?

— Не.

— Нито пък аз.

Съдът се събра отново в два часа следобед и полковник Спраул каза на Корва:

— Свидетелят е ваш, господин Корва.

— Защитата няма въпроси към свидетеля, ваша милост — отвърна Корва.

В залата настъпи раздвижване и полковник Спраул погледна строго към зрителите. След това се обърна отново към Корва.

— Не искате ли да го разпитате? — попита той.

— Не, ваша милост. Запазваме си правото да извикаме отново свидетеля по-късно.

Полковник Спраул сякаш подтисна желанието си да свие рамене, след което се обърна към полковник Муър.

— Има ли въпроси от съдебния състав?

— Съдебният състав има въпроси, Ваша милост.

— Понякога идеята за съдебни заседатели, които могат да задават въпроси, ми харесва — каза Корва, навеждайки се към Тайсън. — А понякога не ми харесва. Да видим дали този път ще ми хареса или не.

Полковник Спраул даваше указания на съдебните заседатели:

— Формата, под която реших, че ще можете да задавате въпроси, вече ви беше обяснена в указанията, дадени преди процеса. Можете да задавате въпросите си лично или чрез председателя на съдебния състав, полковник Муър. Освен това ви напомням, че въпросите към свидетеля не трябва да бъдат подвеждащи, не трябва да показват предупреждение, трябва да се отнасят до показанията на свидетеля и да служат за изясняване на някакъв проблем, трябва да бъдат кратки и ясни. Ако имате някакви съмнения в допустимостта на въпросите си, можете да ги напишете и да ми ги представите. Ако зададете въпрос, който намирам за недопустим, няма да разреша на свидетеля да отговори. Полковник Муър?

Полковник Муър погледна в бележките си и каза:

— Майор Синдъл ще зададе първия въпрос към свидетеля.

— Господин Фарли, помнете, че все още сте под клетва — каза Пиърс на Фарли, след като се изправи.

— Да, сър — отговори Фарли от инвалидната си количка.

Тайсън изпитваше ясното усещане, че дори след близо две десетилетия Фарли все още се смущаваше от авторитета на военната униформа и порядки. Тайсън изпитваше силното желание да го разтърси и да му напомни, че е цивилен.

Майор Вирджиния Синдъл се наведе към Фарли и го попита:

— Господин Фарли, вие казахте, че сте изстреляли няколко куршума към хората, които са се опитвали да избягат. Уцелихте ли някого от тях?

Известно време Фарли предъвкваше долната си устна, после каза:

— Не, госпожо.

— Благодаря ви. Имам още един въпрос. Няколко пъти казахте, лейтенант Тайсън нищо не е направил и нищо не е казал в отговор на най-различни събития. Казахте също, че е бил изплашен. От какво е бил изплашен?

Фарли се замисли за момент.

— Беше изплашен от нас — отговори той.

— Благодаря ви.

Тайсън погледна към майор Синдъл. Беше на около четирийсет години с тъмноруса коса и сини очи. Очите й излъчваха интелигентност, а в гласа имаше някаква нотка топлота от юга. Имаше хубави ръце и си играеше с молива по почти чувствен начин. Не беше привлекателна, но Тайсън реши, че има достатъчно чар, за да бъде желана.

— Господин Фарли — попита подполковник Макгрегър, — вие казахте, че лейтенант Тайсън е дал заповед да бъдат избити всички болни и ранени неприятелски войници в болницата. Съзнавам, че оттогава е изминало изключително много време, но бихте ли могли да си спомните какви думи използва?

Фарли почука с пръсти по двете облегалки на инвалидната си количка.

— Нещо като… — най-накрая отговори той, — „идете да намерите жълтите“… не, каза „Войниците от северно-виетнамската армия“, или може би „Виетконгците“… „Идете да ги намерите и ги разкарайте“.

— Имал е предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?

— Да, сър.

— Той каза ли това?

— Мисля, че да.

— Откъде знаете, че е имал предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?

— Нямаше други северно-виетнамски войници и виетконгци наблизо.

— А вътре или в околностите на болницата нямаше ли противникови войници?

— Не, сър. Те избягаха.

— Благодаря ви.

— Господин Фарли — попита капитан Морели, представителят на адютантския корпус, — имам само един езиков въпрос. Думата „жълти“. Това противниковите войници ли означаваше? Или цивилните? Или и двете?

Фарли изглежда се зарадва, че някой най-сетне му задава толкова лесен въпрос.

— Жълтите можеха да бъдат и двете. Дръпнатите очи бяха цивилните. Дребните можеха да означават и двете. От голямо значение беше къде си и какво правиш. Чарли винаги беше противника, най-общо.

— А Чарли винаги ли беше жълт? И нали жълтите невинаги са били Чарли?

— Човек никога не можеше да разбере дали един жълт не е Чарли — усмихна се за пръв път Фарли.

— Разбирам. Благодаря ви.

— А в болницата — попита полковник Муър, — лейтенантът даде ли ви изобщо някаква непосредствена заповед?

— Не, сър — поклати глава Фарли. — Той даде само тази единствена заповед. Да се убият болните и ранените. Крещеше го на всички.

— И не е наблюдавал непосредствено изпълнението на заповедта си?

— Не, сър. Той остана в операционната зала.

— Вие видяхте ли лично как се изпълняваше заповедта му?

— Не, сър. Аз бях в операционната зала.

— Но в операционната зала е имало двама неприятелски войници и вие сте видели как ги застрелват.

— Точно така. Това го видях.

— Какво стана първо, господин Фарли — убийството на двамата лекари в операционната зала или заповедта на лейтенант Тайсън да убиете болните и ранени неприятелски войници?

— Мисля, че първо бяха застреляни двамата лекари — отвърна Фарли. — Не мога да си спомня. Беше твърде отдавна.

— Как бихте могли вие или хората от вашия взвод да определите кои от пациентите са били неприятелски войници?

Фарли се замисли за известно време.

— Не зная — отговори той.

— Лейтенант Тайсън даде ли някакви указания на хората за методите за разпознаване?

— Не, сър. — Изглежда, че Фарли реши да се възползва от възможността и каза: — Точно затова заповедта му беше безумна. След като я даде, всеки от нас можеше да застреля когото си иска. Жените също бяха виетконгци. Както и възрастните мъже.

— Но жените и бебетата от родилното отделение не са били такива.

— Предполагам, че не.

— И болничният персонал не е бил нито от северно-виетнамската армия, нито от виетконгците.

— Не, сър. Но те се грижеха за тях.

— Забелязахте ли някой от вашия взвод да се опитва да спре стрелбата?

— Не, сър. Някои момчета не стреляха. Или поне аз не ги видях да стрелят.

— Можете ли да назовете някого, който не е стрелял?

— Единственият, за когото съм сигурен, е доктор Бранд. Той не стреля нито веднъж.

— Благодаря ви. — Полковник Муър се обърна към полковник Спраул: — Съдебният състав няма повече въпроси.

Полковник Спраул погледна надолу към Ричард Фарли.

— Свидетелят е свободен, подлежи на повторно призоваване. — Спраул погледна към часовника си и каза на Пиърс: — Искате ли да призовете следващия си свидетел?

— Не, ваша светлост. — Пиърс се изправи. — Показанията на следващия свидетел могат да отнемат много време. Бих предпочел да започнем следващата сутрин.

— Съдът ще поднови заседанието си утре в десет часа сутринта — обяви полковник Спраул.

Всички станаха, когато полковник Спраул слезе от амвона и напусна залата на съда.

— Група аматьори — каза Корва на Тайсън.

— Според мен те зададоха много добри въпроси. Какво ти подсказват въпросите им?

— Че са повярвали в историята за избиването на хората. Глупак като Фарли не може да сътвори показания в продължение на час и половина за нещо, което изобщо не се е случило. Утре Бранд ще довърши обрисуването на картината. Всичко, което съдебният състав иска да разбере, е каква точно е била твоята роля, ако си имал такава, в това избиване. Те не искат да чуват за престрелки и схватки в стаите. — Корва вдигна куфарчето си. — Усещах, че това може да се случи. И още щом Фарли започна разказа си, почувствах как всички разбраха, че написаното в книгата на Пикард е в основни линии вярно.

— Ами да — каза Тайсън.

Корва се вгледа в изпразващите се пейки и забеляза, че Марси не е останала да ги чака. Той се обърна обратно към Тайсън:

— Къде искаш да отидем сега?

— В Париж.

— В моето ергенско жилище или в твоя апартамент?

— У вас. — Тайсън огледа вече празната църква, ако не се броеше очакващия го полицай и полковник Пиърс, който маниакално подреждаше книжата си. Тайсън се приближи до него и Пиърс погледна нагоре от стола си.

— Да? — каза Пиърс.

— Да, наистина — отзова се Тайсън.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Да, можете. Можете да кажете от мен на Ричард Фарли, че не му се сърдя. Ще го направите ли?

— Да.

— И да кажете на доктор Бранд, че е дошло време да си връщаме. Ще го направите ли?

— Мисля, че доктор Бранд го знае — отвърна Пиърс все така седнал на стола си.

Корва сложи ръка върху рамото на Тайсън и го дръпна встрани. После каза на Пиърс:

— Доста си напреднал, Греъм. Много съм впечатлен.

— Най-доброто още предстои — усмихна се Пиърс със стиснати устни.

— Май ще трябва да прекарате нощта, държейки доктор Бранд за ръката — каза Корва. — Два аспирина и до утре сутринта. Приятен ден. — Корва се обърна и излезе с Тайсън през страничната врата в коридора.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА

Пътят от сграда 209, известна също като Грешъм Хол в ергенския жилищен сектор на базата, към офицерските семейни жилища минаваше по улица Пенс, тиха алея с малко постройки, която пресичаше по-голямата част от откритата и лишена от дървета част на Форт Хамилтън. Пътят от Офицерския клуб към хотела за гости също минаваше по улица Пенс, но в обратната посока. Така че, помисли си Тайсън, не бе само пръст на съдбата, че се намери на една и съща улица със Стивън Бранд.

Тайсън го забеляза много преди Стивън Бранд да го забележи, въпреки че бяха единствените двама души, които вървяха по тревата, обрамчваща тясната улица. И странното беше, че той разбра, че това е Бранд много преди да успее ясно да различи чертите му на силно раздалечените улични лампи.

Беше няколко минути след десет часа вечерта и той току-що бе напуснал жилището на Корва в ергенския квартал, където основният предмет на разговора им беше човека, който в този момент вървеше на по-малко от двайсет метра пред него. Тайсън все още бе с униформа, защото не беше се прибирал да се преоблече. Забеляза, че Бранд носеше обемисто пардесю, за да се предпази от хладния нощен въздух, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а брадичката му бе опряна на яката на палтото, което вероятно беше причината да не забележи приближаващия към него Тайсън.

Тайсън се огледа, но не забеляза обичайно придружаващия го патрул. Той вече беше на около пет метра от Бранд, който, усещайки, че някой се приближава към него, се дръпна още няколко стъпки навътре в тревата, за да остави място за човека, идващ към него.

Тайсън видя, че не само палтото бе обемисто, същото се отнасяше и за тялото под него. Бранд се беше подул като превтасало тесто, а лицето му сякаш също имаше вида и цвета на брашно и масло. Беше почти плешив, с изключение на кичур нелепо дълга коса, която се спускаше върху яката на тъмносиньото му палто. Тайсън се почуди как изобщо бе успял да го познае отдалече, след като това и сега бе трудно.

— Здрасти, докторе.

Бранд спря, макар че „замръзна на място“ би било по-точно, помисли Тайсън. Бяха на по-малко от два метра един от друг и можеха да си стиснат ръцете, ако някой от тях имаше желание за това.

Бранд не изглеждаше учуден, нито пък притеснен. Или поне изглеждаше сякаш току-що се бе натъкнал на пациент, когото смътно си спомняше. Той погледна Тайсън с хладно професионално безразличие, дори го изгледа от главата до петите. Тайсън изпитваше непреодолимо желание незабавно и на място да му счупи врата. В най-буквален смисъл да го сграбчи, както го бяха учили в курса по ръкопашен бой, и да прекърши врата му между третия и четвъртия прешлен.

— На разходка, а? — Тайсън.

— Аха — кимна Бранд.

— От клуба ли идваш? — Да.

— Базата е малка — отбеляза Тайсън.

Бранд не бе променил положението на тялото си от момента, в който беше замръзнал на място с единия крак пред другия, леко извърнат към Тайсън.

— Не ми е разрешено да разговарям с теб.

— Напротив, докторе. Свидетелите могат да говорят с подсъдимия. Но ако ти не искаш да говориш с мен, това е друг въпрос.

— Нямам какво да ти кажа.

— Запази си гласа за утре.

Бранд не помръдна и не отговори. Изглежда усещаше, че тази случайна среща трябва да има някаква развръзка.

— Ей, кога се видяхме за последен път с теб, докторе? — попита Тайсън, сякаш отговорът трябваше да бъде „На купона след мача в Пристън“. И за да не остави Бранд да си помисли, че въпросът е риторичен, добави: — Кога?

— В канавката на Ягодовото поле.

— Именно. Какъв ден беше само. Какво стана след това?

— Не си спомням — сви рамене Бранд.

— Ти добре се погрижи за мен в канавката.

— Благодаря — каза Бранд.

— Лекарите на кораба казаха, че превръзката е била направена много професионално.

— Нямаше какво толкова да направя или да сбъркам с рана като твоята. Радвам се да видя, че не куцаш.

— Само малко ме понаболява при такова влажно време.

— Винаги става така.

— Така ли? Мислех, че някой ден ще ми мине. Бранд се поизправи и се огледа наоколо.

— Оженил си се — каза Тайсън. Бранд кимна.

— Имаш ли деца?

— Две. Момче и момиче. На шестнайсет и на дванайсет.

— Чудесно семейство.

— Да.

— Знаеш ли, преди около месец видях някои от стария отбор — каза Тайсън. — Белтран, Садовски, Скорело, Уокър и Калейн. Питаха за теб.

Бранд се усмихна за пръв път, но беше повече гримаса, отколкото истинска усмивка.

— Така ли?

— Да. Интересуваха се от здравословното ти състояние в бъдеще.

Бранд не отговори.

— Често ли се виждаш с Фарли?

— От време на време. — Бранд измъкна ръка от джоба си и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.

Тайсън не обърна внимание на думите му.

— Какво стана със снимките?

— Кои снимки?

— Със снимките, докторе. С твоите полеви изследвания по женска анатомия.

Бранд направи крачка напред, но Тайсън също направи крачка настрани, за да му попречи пътя. Сега бяха още по-близо един до друг, на по-малко от метър разстояние, което позволяваше да се нанесе удар, ако някой от тях имаше желание да го направи.

— Не е безопасно дори да ги скриеш някъде — каза Тайсън. — Можеш да умреш или изобщо нещо да ти се случи, и всичките ти вещи ще бъдат прегледани. Може би някое от децата ти ще намери татковата кутия със спомени от войната и ще я отвори след десетина години. Ще бъде много лошо за посмъртната ти репутация. По-добре ще е да ги изгориш, независимо колко ще те заболи да го направиш.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна му Бранд.

— Въпреки че снимките, които аз те видях да правиш, бяха великолепни — продължи Тайсън. — Трудно ще е да се разделиш с тях. Спомняш ли си онази с мрежестия хамак? Хрумването на местната полиция да я увие и завърже в хамака като наденица беше изключително остроумно. И всеки път, когато й пускаха ток във вагината, хамакът подскачаше, нали? Не е лесно да уловиш това с фотоапарат.

Бранд се огледа, но дългата равна улица беше безлюдна.

— Виж, докторе — каза Тайсън, — всички са леко извратени, но хората в селата, които превземахме, наистина страдаха. Спомняш ли си онази жена, която абортира, след като полицаите почти я удавиха в кладенеца? Но най-отвратителното от всичко беше, че показваше корумпираността си пред виетнамците. Едно беше всички да сме малко луди, но ти компрометира всички нас и себе си пред тези хора.

— Расист — беше всичко, което Бранд успя да каже.

— Предполагам, че съм — усмихна се Тайсън. — А що се отнася до морфина, нямам нищо против, че си ми дал малко повече, отколкото ми се е полагало, но съм любопитен да узная какво стана с липсващия наркотик.

— Пусни ме да си вървя — почти неразбираемо каза Бранд.

— И въпреки всичко, ти беше добър фелдшер. Не беше герой, но не беше и страхливец. Знаеше си работата. Въпреки че отношението ти към ранените беше отвратително. Тези хора за теб не бяха нищо повече от пушечно месо. Също като жената в хамака с електрода във вагината. Ти си едно от най-долните човешки същества, с които съм се срещал. С какво се занимаваш сега? Ортопедична хирургия? Мога ли да си направя някои изводи? Предполагам, че не. Би трябвало да навляза в психоанализата, а то не е за мен.

Бранд за пръв път погледна Тайсън право в очите.

— Ти не ме харесваше още от самото начало — каза той.

— Навярно.

— И ще ти кажа защо. Защото не обичаше конкуренцията. Ти обичаше да си лидер, великият колежанин сред всичките незначителни пехотинци, които се въртяха около теб и те обожаваха. Аз бях чужденец, друг колежанин, който си имаше своята работа, независима от теб и почитателите ти. Вие всички толкова се гордеехте с това, че сте от пехотата — войници от Първа дивизия. Колко смешно. Ако това наистина беше елитна бойна единица, просто тръпки ме побиват като си помисля за другите дивизии.

Тайсън погледна Бранд в очите.

— Ти май намекваш за нещо, докторе?

— Виждаш ли, докато бях там, размишлявах върху всичко, което виждах. За разлика от останалите, моят мозък работеше. Ти си представяше, че си рицар, висок красив галантен рицар, който води до себе си четирийсет бойци. Аз бях магьосникът, разбираш ли, лечителят, чието присъствие трябваше да търпиш и който ти напомняше, на теб и на хората ти, за смъртта. В продължение на единайсет месеца гледах как хората ги смилаха, но нищо не казах. Но там, в пунктовете за спешна помощ и в болниците, където бяха моите хора, ние поне можехме да поплачем за тази сеч. Докато бях с вас аз си затварях устата. Ти ме мразеше, защото хората ме уважаваха. Но аз не бих се борил за одобрението на тази банда, дори да бяха последните човешки същества, останали на земята.

— Докторе, ще излъжа, ако не призная, че не всичко е лъжа — кимна Тайсън. — Но то не променя онова, което стори ти, нито онова, което беше. Или онова, което съм сторил или съм бил в дадения случай. Но до онзи ден аз изпълнявах съвестно дълга си. И нямах нито едно позорно петно до онзи ден — 15 февруари.

— Изпълнявал съм дълга си, след като сам си си определил задълженията. Няма много офицери, които биха реагирали като теб на инцидента в завладяното село. На теб ти харесваше да изпиташ морално превъзходство над всички останали. Между другото, веднъж те видях да излизаш от един публичен дом в Ан Кхе.

— Откъде знаеш, че е било публичен дом?

— Все тая — каза Стивън Бранд. — Миналото си е минало и ние не би трябвало да стоим тук и да си говорим за неща, случили се преди близо две десетилетия.

— Не, но не би трябвало да говорим за тях и утре. Бранд не каза нищо.

— Ние всички имаме своите недостатъци, доктор Бранд — каза Тайсън.

— Бих искал да си тръгна — отстъпи Бранд.

— След минутка, докторе. Аз все още съм воин, а доколкото виждам ти не си в най-добрата си физическа форма. Искам да ти задам един въпрос, докато все още имам тази възможност. Защо ти не доложи за случилото се в болница „Милосърдие“?

— Не знаеш ли? — попита го Бранд.

— Не, мислил съм за това. Но така и не разбрах защо ти, който нямаше нищо общо с всичко това, не го докладва.

— Добре тогава, ще ти кажа. Когато за пръв път осъзнах, че наистина ще прикриеш клането, усетих как пръстите ми се затягат около врата ти. И всяка сутрин се събуждах със усмивка, чудейки се дали това да бъде денят, в който да го стисна. И с всеки ден, който минаваше, без да си докладвал за станалото, аз знаех, че затъваш все по-дълбоко. Първите няколко дни бяха крайно изнервящи за мен, защото си мислех, че в крайна сметка ще се осъзнаеш и ще ме изиграеш. Мислех си, че може и да си направил таен доклад и че един ден ще ни отведат в базовия лагер за преподготовка и попълване на личния състав, където ще разберем, че сме арестувани. Но рискувах и чаках, и в края на февруари възнамерявах да те смъкна за косите на земята от високия ти пиедестал. Щях да видя как те хвърлят в затвора, а аз щях да прекарам останалата част от военната си служба в правния отдел на генералния щаб. Но съдбата отново се намеси на Ягодовото поле. — Бранд сви рамене и се усмихна. — И така, ето ни тук.

Тайсън дълго време остана в мълчание.

— Въпреки това можеше да докладваш за клането и да доложиш за мене — каза най-сетне той. — И друг път хора са излежавали присъдите си на болнично легло.

— Да, но след… морфина… бях малко притеснен. Чаках една седмица да видя дали ще получим съобщение за смъртта ти. След това ни казаха, че те изпращат в Япония и няма да се връщаш. Обмислих положението. Реших, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш абсолютно никакви доказателства за станалото. Така че реших, че сме квит. Или поне за тогава. — Той дълго се взира в Тайсън, после каза: — Аз бях от добро семейство, както и ти, и винаги ми бяха казвали, че съм нещо по-специално, както и на теб. Затова разбих силно его, също като теб. А ти ме хвърли в това гъмжащо от пиявици наводнено оризище и ме унижи пред всички тези хора, които след това трябваше да гледам в очите всеки ден… И сега се чудиш защо отговорих на обявите за издирване? Трудно ти е да повярваш, че някой може да мрази толкова очарователен човек, какъвто е Бен Тайсън? Уверявам те, аз те мразя. — Погледът на Бранд срещна очите на Тайсън. — Все още имам кошмари за тези пиявици. Понякога се събуждам с усещането, че пулсират върху кожата ми.

— Така ли. Бих ти препоръчал моя психоаналитик, но той се самоуби.

— Сега мога ли да си тръгна? — каза Бранд.

— Разбира се, докторе — кимна Тайсън. — Но трябва да запомниш едно. Връщането. Утрешният ден няма да сложи край на всичко това.

— Е, може поне да го прекрати за десетина-двайсет години. Лека нощ.

Той предпазливо направи една крачка, видя, че Тайсън няма да го спре и побърза да се отдалечи.

Тайсън продължи по пътя си без да се обръща назад.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА

— Стивън Бранд — каза полковник Пиърс, — заклевате ли се, че показанията, които ще дадете по гледаното тук дело ще бъдат истината, само истината и нищо друго освен истината, и нека Бог да ви бъде съдник? — Заклевам се.

— Бихте ли ни казал адреса и професията си?

— Живея в Бостън, Масачузетс и съм лекар.

— Бихте ли назовали предишния си чин, военно подразделение и задълженията си по времето, когато сте служили във военните сили във Виетнам?

— Да, бях редник четвърти разряд в Петнайсети медицински батальон и служех като полеви фелдшер в рота „Алфа“, Пети батальон на Седма кавалерия, Първа въздушна дивизия.

Тайсън наблюдаваше, докато предварителните въпроси продължаваха. Бранд беше облечен в скъпи дрехи с подчертано лош вкус, които изглеждаха характерни за медицинското съсловие. Той се почуди дали не си купуват дрехите по каталог на Американската асоциация на медиците.

Тайсън погледна към първите редове на пейките и срещна очите на Марси, която както му се стори, му се усмихна някак си ениматично. Вече от няколко седмици отношенията им бяха малко странни, но нямаше открити скандали. Беше се вслушал в съвета на Корва да остави проблемите в брака му да почакат, докато на преден план беше процесът.

Докато оглеждаше пейките, забеляза, че всички, които бяха дошли за първото действие, се бяха върнали и за второто. Времето бе все така хубаво, а това винаги привлича хората да излязат навън, помисли си той.

Показанията на Бранд преминаха към по-конкретни, но все още периферни въпроси. Тайсън прехвърли вниманието си към съдийския състав. Бойните ветерани — полковник Муър, подполковник Макгрегър и майор Бауър — изглеждаха по-спокойни, слушайки показанията на Бранд, в сравнение с тези на Фарли, в които ставаше въпрос за жълти, хора-минотърсачи и войници, които взимат онова, което искат. Естествено, Бранд също говореше за подобни неща, но подборът на думите му беше по-добър. Тайсън отново погледна към Пиърс и Бранд, и се заслуша. Пиърс работеше много бавно, много логично и много предпазливо, за разлика от начина, по който беше подходил към Фарли. Бранд се изразяваше ясно и отговаряше на въпросите добре, сякаш беше свикнал с подобни неща, и Тайсън заподозря, че може да е взимал участие в граждански дела за компенсации или за лекарски грешки. Тайсън хвърли поглед към Корва, който си водеше бележки, докато слушаше как Бранд и Пиърс пеят своя дует. Корва още не беше направил нито едно възражение, а и нямаше кой знае на какво да възразява, с изключение на това, че Пиърс се обръщаше към Бранд с титлата „доктор“, което беше в разрез със споразумението отпреди процеса. Но Тайсън реши, че Корва постъпва благоразумно, като не привлича вниманието към този въпрос.

— На какво разстояние се намирахте от погребалната могила, докторе? — каза Пиърс.

— На стотина метра.

— И видяхте как тези хора събличат дрехите си?

— Да.

— Видяхте ли лейтенант Тайсън, Фарли, Симкокс или Кели да предприемат някакви действия, които бихте определили като заплашителни жестове към тези десетина граждански лица?

— Да, но не мога да кажа със сигурност кой правеше тези жестове. Но някой буташе цивилните и имаше насочени към тях пушки. И видях един от войниците да ги пръска с кал.

Тайсън отново погледна към пейките. Зрителите слушаха внимателно, но не така захласнато, както бяха приковани от показанията на Фарли. Фарли беше свършил грубата работа, и сега Пиърс и Бранд градяха върху нея камък по камък, тухла по тухла, една стабилна непоклатима конструкция, която Корва трябваше да се опита да разруши.

— Викаха ли ви често да присъствате на тези претърсвания със събличане на цивилни лица? — попита Пиърс.

— Винаги. Това беше всеобща практика. Този тип претърсвания можеха да се извършват само под надзора на офицер или старши сержант. Трябваше да се провеждат колкото се може по-тактично и деликатно, доколкото позволяваше обстановката. Мое задължение бе да изпълнявам интрузивната част на претърсването.

— Каква беше тази интрузивна част?

— Интрузиите във вагината и ануса. Понякога противниците свиваха документите на руло и ги поставяха в алуминиева тръбичка, пренасяна по този начин.

— Като се основавате на предишния си опит, бихте ли казали, че наблюдаваното от вас на могилата е било необходимо или законосъобразно претърсване?

— Не мисля. Струваше ми се, че това е просто… Как да го кажа?… Почти сексуален акт.

Корва и Тайсън едновременно се спогледаха.

— Този човек е просто нагъл — отбеляза Корва. Пиърс погледна остро към масата на защитата, после каза:

— Сега бих искал да ви попитам за мнението ви за оскверняването на мъртвите тела на противниковите войници, които са били повити за погребение?

— Ваша милост, защитата възразява — изправи се Корва.

Полковник Спраул се извърна към Корва с израза на човек, който е бил прекъснат грубо, докато е слушал нещо интересно.

— Какъв е характерът на възражението ви?

— Ваша милост, защитата ясно разбира, че прокуратурата се опитва да покаже някаква връзка между предполагаемите събития, случили се по-късно същия ден. Ние не възразихме срещу част от тези показания, но мисля, че това вече продължи достатъчно дълго. Всъщност то придоби малко нецензурен характер, който може да е от интерес за някои хора, но има малка връзка с делото, върху което работим.

Спраул се замисли за момент върху думите му, после каза на Пиърс:

— Полковник, в продължение на около час слушахме показанията на свидетел, който е бил на близо двеста метра разстояние от погребалната могила. Сега ще ви разреша да продължите, но очаквам, както ви казах и на предишното ни заседание, че онова, което ни представяте, има някаква връзка с обвиненията, за които сте положили клетва. Възражението се отхвърля.

Пиърс кимна, сякаш полковник Спраул беше казал нещо интересно, след това се обърна и продължи да разпитва Бранд за оскверняването на труповете на противниковите войници.

С мъчителни подробности Първи батальон на рота „Алфа“ продължи марша си към селото Ан Нин Ха и болница „Милосърдие“. Спомените на Тайсън за онзи дъждовен ден съвпаднаха с тези на Бранд, и той дори се учуди на изклкочително добрата му памет. А когато Бранд не си спомняше нещо, просто казваше, че не си спомня.

— Докторе — каза Пиърс на Бранд, — събитията, за които ви разпитвам, се отнасят до приближаването на взвода ви до тази болница. Тези събития са описани в известна степен и в книгата, озаглавена „Уей: смъртта на един град“, написана от Андрю Пикард. Вие всъщност дали ли сте му някаква информация за написването на тази книга?

— Да.

— Четохте ли книгата?

— Да.

— В общи линии каква част от разказа на господин Пикард се основава на информацията, която вие сте му дали?

— Голяма част от описаното в писмена форма от него се основава на устните ми разкази, но има и някои подробности, които аз не бих могъл да му дам.

— Какви например?

— Имената на някои от служителите в болницата. Той ми каза, че е говорил с една оцеляла от болницата — сестра на име Тереза — на която се позовава по-късно в книгата си.

Пиърс отдели още известно време на проследяването на историята на написването на книгата, после попита:

— Като фелдшер на взвода, къде обикновено се намирахте в строя?

— Обикновено по време на поход се движех с командването на взвода. Това, което наричахме командване, се състоеше от командира на взвода, един или двама свързочника и медицинското лице. Когато взводът спираше за през нощта, сержантът на взвода също се присъединяваше към нас в средата на охраняемия периметър и там образувахме командния пост.

— Така че обикновено сте се намирали непрестанно, ден и нощ, близо до командира на взвода, лейтенант Тайсън?

— Да.

— Добре ли го познавахте?

— Толкова добре, колкото можете да опознаете човек, с който сте били заедно ден и нощ в продължение на десет месеца. Естествено имаше непреодолима бариера за истинска близост, дължаща се на факта, че той беше офицер, а аз обикновен военнослужещ. Но понякога ние наистина си споделяхме някои неща.

— Как бихте описали взаимоотношенията си с него? Бранд се обърна и погледна към Тайсън. Той му се усмихна по начин, който самият Тайсън и всички останали, които видяха усмивката му, определиха като идиотски.

— Между нас имаше някои различия — каза Бранд, обръщайки се обратно към Пиърс, — но в общи линии се уважавахме взаимно. Той често оценяваше високо работата ми.

— А вие често ли се възхищавахте от него?

— Често бях впечатляван от способността му да води хората — усмихна се отново Бранд. — Изглежда беше роден водач. Случвало ми се е да му се възхищавам.

Докато слушаше как Пиърс изяснява отношението на Бранд към него, Тайсън установи с изумление, че фелдшерът Бранд е имал изключително високо мнение за лейтенант Тайсън.

Пиърс продължи още известно време в тази насока и Тайсън реши, че е много хитро от негова страна да вмъкне този личен елемент между епизода на погребалната могила и онова, което предстоеше.

— Докторе — каза Пиърс, — още един последен въпрос преди предстоящата ни почивка. Като фелдшер на взвода смятате ли, че лейтенант Тайсън беше подобаващо загрижен за психическото и физическото състояние на хората си?

— Възразявам, ваша милост — изправи се Корва. — Доколкото ми е известно свидетелят няма подготовка в областта на психиатричните заболявания, а и бих искал да посоча, че по времето на събитията за които говорим, той е бил само двайсет и три годишен член на военно-санитарния корпуса не лекар на средна възраст.

— Възражението се приема. Полковник Пиърс, желаете ли да направим прекъсването сега?

Пиърс не възнамеряваше да излезе в обедна почивка точно след този момент от разпита.

— Бих искал да перифразирам въпроса си, ваша милост — каза той.

— Моля.

— Докторе — обърна се Пиърс към Бранд.

— Възразявам, ваша милост — Корва отново беше на крака.

— На какво?

— Ваша милост, нямах нищо напротив полковник Пиърс да се обърне досега трийсет-четирийсет пъти към свидетеля с титлата „доктор“. Но сега, когато се опитва да поиска някаква ретроспективна медицинска оценка, аз мисля, че обръщайки се съм свидетеля с титлата „доктор“, той се опитва да придаде по-голяма тежест на мнението му.

Спраул се замисли за момент и каза:

— Възражението се приема. Полковник Пиърс, може би бихте искали да имате повече време, за да перифразирате въпроса си. Съдът обявява прекъсване на заседанието до тринайсет и трийсет часа.

Тайсън и Корва бяха седнали в модерните шведски кресла от двете страни на ниската масичка от светло дърво в апартамента на Корва в жилищата за несемейни. Корва беше поръчал да им донесат кутии със суха храна за обяд от Офицерския клуб.

— За твоя сметка е — обясни той на Тайсън. — Дадох им твоя номер.

— Благодаря. Почивката е кратка — вметна Тайсън.

— Да. Спраул разбра, че Пиърс и Бранд ще продължат да говорят още доста дълго време. Виждал съм показания пред военен съд, които продължават до десет часа вечерта. Няма нужда да се притесняват, че съдебните заседатели могат да се отегчат. Или че ще трябва да плащат извънредни на съдебния стенограф или на охраната. — Корва забоде вилицата си в чинийка със студена макаронена салата. — Разкажи ми всичко за моралната корумпираност на доктора — каза той. — Каква е била причината за епизода с пиявиците в оризището?

Тайсън кимна.

— Участвал ли си някога в тези операции по завземане на селища съвместно с виетнамската национална полиция?

— Само веднъж — кимна Корва. — И това ми дойде много.

— Напълно си прав. Моята рота участва в четири или пет такива. След като оградяхме селището призори, местната полиция — шибаното им Гестапо — пристигаше с американски хеликоптери. След което започваха да се мъкнат напред-назад с новоизгладените си униформи и да провеждат разпити и претърсвания. Така ли беше и там, където си бил ти?

— Доста подобно.

— На американците не им се разрешаваше да влизат в селото. Това, което ставаше между полицията и селяните, не беше за очите на американците. Но американските офицери понякога влизаха вътре, за да обсъдят координирането на действията си с шефа на Гестапо. Влизал съм няколко пъти. Бранд, като медицинско лице, също можеше да влиза.

— Онова, което се случваше там го забавляваше, нали? — кимна Корва.

— Дали го забавляваше? Той беше във възторг. И ми говори за нетактичност при събличане с цел претърсване. Тези убийци от полицията извършваха такива претърсвания и интрузивни прегледи, които никога не съм виждал в учебниците за бойни действия. И естествено това се съпътстваше от мъчения — бичуване, изтезания с вода. Аз лично бях отвратен от онова, което тези садисти правеха под прикритието на операции за потушаване на бунтове и метежи. Бранд, от своя страна, беше в екстаз. Правенето на снимки беше строго забранено, разбира се, но Бранд беше в близки взаимоотношения с тези свине от националната полиция. По време на конкретната операция, която доведе до случая в оризището с пиявиците, аз го видях да снима с фотоапарата си. Той не ме видя. Кели беше с мен и ние го проследихме до една колиба. Хванах го с двама от националната полиция да изнасилват три млади момичета.

— Господи, какви хора! — поклати глава Корва.

— Искаш ли да чуеш всички подробности или първо ще си изядеш обяда?

— А ти как мислиш?

— Първо си изяж обяда.

Съдът се събра отново в един и половина и полковник Пиърс каза на Бранд:

— Напомням ви, че все още се намирате под клетва.

Бранд кимна в знак, че разбира.

Изглежда полковник Пиърс не бе разсъждавал за възможно перифразиране на въпроса си, защото вместо това попита:

— Доктор Бранд, вие казахте, че вашият взвод е знаел, че приближавате към болница, разположена в селото Ан Нин Ха, едно от западните предградия на Уей.

— Точно така.

— Как реагираха хората от взвода на това?

— Възразявам, ваша милост — изправи се Корва. — Как би могъл свидетелят да прецени реакцията на деветнайсет мъже, разтеглени в нишка на дистанция, вероятно надхвърляща един километър.

— Възражението се приема. — Спраул се обърна към Пиърс. — Можете ли да перифразирате въпроса си?

— Да, ваша милост. — Той погледна към Бранд. — Чухте ли някакви реакции на съобщението, че сте на път към някаква болница?

Бранд кръстоса крака и Тайсън забеляза, че е обут в леки сиви мокасини с малки пискюлчета. Чорапите му бяха почти прозрачни и Тайсън можеше да види бялата кожа под тях.

— По време на спирките за почивка — отвърна Бранд, — аз често ходех нагоре-надолу по колоната, за да проверя физическото състояние на хората от взвода. По време на тези обиколки чух няколко души да говорят за решението на лейтенант Тайсън да превърне тази болница в междинна цел на похода ни към Уей.

— Как бихте окачествили чутите от вас реакции?

— Главно положителни. Хората изглеждаха въодушевени от възможността да се натъкнат на малко цивилизация.

— Следователно те не са имали никакви предварително оформени чувства към това място?

— Напротив. Чух лейтенант Тайсън да окуражава някой от хората. Обещаваше им топла храна, душове и жени.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Чух да говори с един човек на име Симкокс и да му казва, че може да има възможността да чука в болницата.

Някои от зрителите ахнаха, един мъж се изсмя, но после внезапно млъкна. Пиърс изчака един момент, после попита:

— Искате да кажете, че лейтенант Тайсън е искал да намекне на Симкокс, че той… Симкокс… как да го кажа?… — Пиърс се усмихна смутено.

Бранд доброволно даде пояснение.

— Чукане, разбира се, е жаргонна дума за полово сношение. Лейтенант Тайсън каза на Симкокс, че има шанс той — Симкокс — да може да получи това в болницата. Предполагам, че лейтенант Тайсън е имал предвид сношението да стане с участието на жена.

— Благодаря ви. Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземе тази болница?

— Не знам дали възнамеряваше да го направи или не. Но в резултат на изявленията му за жените и другите удобства, които болницата можеше да предложи, хората бяха в приповдигнато настроение и с приближаването очакванията им придобиха в известен смисъл нереалистичен характер.

Пиърс продължи да разпитва Бранд в този дух и Тайсън си помисли, че стремежът му да покаже как хората са били настроени положително при приближаването към болницата е доста хитро, особено като се има предвид, че това настроение е било създадено в резултат на обещанието на командира им за насилие, грабеж и плячкосване. Нито Пиърс, нито Бранд щяха да бъдат удовлетворени да докажат, че е само убиец. Те искаха да докажат, че е непоследователен, користолюбив и лишен от морал. А в залата присъстваха и слушаха двеста души, включително представители на пресата, познатите му, жена му, синът му и майка му. Чудеше се защо не счупи врата на Бранд.

Разпитът на Стивън Бранд продължаваше. Пиърс отведе взвода до болницата шест или седем пъти, после отново го върна назад чрез странични и общи въпроси. А Бранд изглежда не бързаше. Той отговаряше на всички въпроси на Пиърс подробно и на вид обективно. Когато Пиърс най-сетне отведе съда до площада пред болницата, всички вече бяха готови не само да чуят, но и да повярват на онова, което Стивън Бранд щеше да каже.

— Колко изстрела бяха дадени в близост от болницата? — попита Пиърс.

— Около пет или шест в непосредствена последователност един след друг.

— Можете ли да кажете откъде приблизително идваха те?

— Не. А и никой от другите около мен не би могъл да го каже.

— Така че всъщност не можете да кажете със сигурност, че са дошли от болницата.

— Не.

— Но в книгата на Пикард и в предишните показания ясно се казва, че снайперисткият обстрел е идвал от болницата.

— Никога не съм казвал такова нещо на Пикард. Не знам откъде го е чул. Според мен болницата бе последното място, което би си избрал противниковият снайперист.

— А тогава имаше ли някой от хората около вас, който да вярва, че изстрелите са идвали от болницата?

— Да. Лейтенант Тайсън смяташе така. Той заповяда да се отговори с огън срещу болницата. Аз почти никога не се намесвах в бойните действия, но този път го помолих да спре обстрела срещу болницата.

— Какво ви отговори той?

— Каза ми да си гледам своята работа. Което и направих. Имахме двама ранени и един убит.

— Можете ли да назовете имената им?

— Да. Робърт Муди беше ранен в крака. Лека повърхностна рана. Артър Питърсън беше улучен тук — Бранд посочи едно място от дясната страна на гърдите си, точно под мишницата. — Куршумът беше минал през… Мога ли да използвам медицинска терминология?

— По-добре недейте — съчувствено се усмихна Пиърс.

— Беше значи минал през тялото и бе излязъл малко по-надолу от другата страна. И двата му дроба бяха засегнати. Питърсън се давеше в собствената си кръв.

— А третият човек?

— Да… Лари Кейн… Той бе прострелян в сърцето и умря на място.

— И вие оказахте помощ на тези хора под обстрела?

— Не. Стрелбата спря почти веднага, след като беше започнала, и аз не бях подложен на опасност — скромно каза Бранд.

— Какво стана след като стрелбата бе преустановена?

— Взводът изстреля още няколко откоса към болницата. Нямаше стъкла по прозорците. Само мрежи и дървени капаци, по които, доколкото си спомням, се стреляше. И както казах, аз продължавам да смятам, че петте или шестте изстрела, които улучиха нашите трима, не дойдоха оттам. Накрая лейтенант Тайсън заповяда да прекратят стрелбата.

— И какво стана после?

— След това лейтенант Тайсън нареди на четири или пет човека да се промъкнат към болницата. Те направиха това и стигнаха до входната врата, без някой да стреля по тях. Трябва да кажа, че когато се приближавахме към болницата, видяхме, че от три или четири прозореца висяха бели чаршафи, които аз възприех като знак за миролюбивите им намерения или като сигнал за това, че болницата е неутрална. Казах и че на един пилон пред сградата се вееше знамето на Червения кръст.

— И вътре в болницата никой не ви оказа съпротива?

— Никаква.

Тайсън слушаше как Пиърс отново отстъпи малко назад, после върна пак всички на прага на болницата, след това отново се върна назад на площада пред сградата, и после пак тръгна напред към прага на болничното фоайе. Натискаше копчетата на касетофона си за превъртане напред-назад, и пак напред, а Бранд отговаряше като предварително изготвен запис. От време на време Корва правеше по някое възражение, но дори Тайсън разбираше, че той не използва всички възможности за това. Той даваше на Пиърс значителна свобода на действие и Пиърс ставаше все по-самоуверен, оставяйки Бранд да прави изявления, които много трудно щеше да обясни при ответния разпит.

Най-сетне Пиърс качи взвода нагоре по стълбите на болницата на втория етаж, където щеше да се разиграе основната драма.

— Как бихте описали приема, който ви беше оказан вътре в болницата?

— Беше доста хладен. Ние току-що бяхме изстреляли няколкостотин куршума към сградата, а ако моето предположение, че снайперистът изобщо не е бил там, е вярно, определено не се учудвам, че бяха значително по-малко ентусиазирани от нас от срещата ни.

— Имаше ли някой, който да се държи открито враждебно?

— Не бих отишъл чак толкова далеч. Хората от взвода също не бяха твърде приятелски настроени посетители. Въпреки че не мога да ги упреквам твърде много за това. Този самотен снайперист бе породил онова, което бихме могли да наречем недоразумение, довело до създаването на чувство за недоверие и враждебност. Това определено не беше щастливото пристигане, което взводът беше очаквал.

Пиърс погледна многозначително часовника си.

Полковник Спраул последва примера му и Тайсън си помисли, че изглеждаха така, сякаш си сверяваха часовниците преди атака.

— Полковник Пиърс — каза полковник Спраул, — ако не възразявате, предлагам да преустановим заседанието до осемнайсет часа.

— Нямам нищо против провеждането на нощно заседание.

— Защитата има ли възражения срещу нощно заседание? — погледна Спраул към Корва.

— Не, ваша милост.

— Тогава заседанието се прекратява до осемнайсет часа.

Тайсън и Корва отново се върнаха в апартамента на Корва. Част от сутрешните показания на Бранд бяха напечатани и вече очакваха Корва, който ги взе от постовия пред вратата.

Влязоха в апартамента и Корва извади бутилка предварително приготвен коктейл мартини от хладилния шкаф. Той седна на масата в трапезарията и започна да преглежда показанията. Тайсън си наля едно питие и запали цигара.

— Къде е обедът? — попита той.

— Не съм гладен — каза Корва.

— Ами ако аз съм?

— Изяж си маслинката.

— Няма маслинка.

Корва сви рамене и продължи да чете и да пие.

— Как се справя обвинението? — попита Тайсън.

— Не е зле.

— А как се справя защитата?

— Рано е да се каже.

— Не възразяваш срещу някои от основните въпроси на Пиърс — каза Тайсън и започна да крачи из хола.

— Защо да му възразявам? Те са много занимателни. Виж, Бранд е свидетел на Пиърс. Като оставим прокурора да води собствения си свидетел, просто ще стигнем по-бързо до онова, което Бранд така и така ще каже. Остави ги да танцуват.

Тайсън сви рамене.

— Ще ти задам няколко въпроса относно някои от изявленията на Бранд, а ти ще ми дадеш кратки и ясни отговори, които да мога да използвам, когато аз разпитвам Бранд, което вероятно ще стане утре.

— Добре.

— Надявам се нашите свидетели да се изразяват също така ясно и логично, когато отговарят на въпросите ми.

— Надявам се, че ще задаваш също така ясни и логични въпроси.

— Бих искал свидетелите ни да не разказват за сражение във вътрешността на сградата на същите места и по същото време, в които Бранд и Фарли говорят за безогледно избиване на хора — каза Корва, поглеждайки към Тайсън. — Това може да обърка съдебния състав.

Съдът поднови заседанието си в шест часа следобед.

— Всички страни, присъствали при прекратяването на съдебното заседание, са налице и сега — обяви Пиърс.

Това беше вярно, помисли си Тайсън. И ако някой бе проверил присъствието на зрителите, вероятно можеше да съобщи същото. В армията имаше истинска мания за „присъствие и отчетност за всички и всичко.“

Пиърс припомни на Бранд, че все още е под клетва, но Тайсън си рече, че в това надали щеше да има повече смисъл, отколкото предишния път. Пиърс започна с въвеждащи въпроси, после премина към въпроси за припомняне на някои основни моменти и изводи, и накрая отново стигна до входната врата на болница „Милосърдие“. Пиърс и Бранд вече си бяха изработили онзи усет за темпо и взаимно разбиране, който характеризира събеседниците, водещи диалог с продължителни периоди между въпросите и отговорите. Но Бранд нито веднъж не изпревари въпросите на Пиърс, и въпреки че разпитът протичаше много гладко, не звучеше като предварително подготвен. Пиърс най-сетне стигна до втория етаж на болницата и залата на съда бе изпълнена с осезаемо очаквателно напрежение, когато той попита:

— Какво видяхте, когато влязохте в тази стая?

— Веднага разбрах, че е операционна зала. От това, което видях, ми се стори, че сградата никога не е била предвиждана за голяма военна болница. Приличаше повече на санаториум. Предположих, че е била построена от французите като почивен дом или санаториум за възстановяване след по-тежко боледуване.

Пиърс изглеждаше безкрайно търпелив и остави Стивън Бранд да даде професионалното си мнение за архитектурата, плана и разположението на сградата. Тайсън си помисли, че ако Стивън Бранд беше инвалид и безработен ветеран, а не лекар, нито Пиърс, нито който и да е друг щяха да имат особено много търпение към него. Бранд навлезе в подробности.

— В операционната зала имаше седем оперативни маси, разположени на площ от трийсет или четирийсет квадратни метра. Стените и таванът бяха варосани. На прозорците имаше мрежи, но както вече казах, нямаше стъкла, а подът беше покрит с червени теракотени плочки. Беше много чисто. Болницата беше електрифицирана и вероятно разполагаше със собствен генератор, а операционната зала се осветяваше от ярки електрически лампи. Оперативните маси бяха разположени точно под тези лампи. На тавана бяха закачени и вентилатори, които раздвижваха въздуха, но стаята вонеше на разлагаща се плът, открити рани и екскременти. Навсякъде имаше мухи. В съседната стая забелязах мивка и тоалетна и предположих, че водоизточникът им представлява каптажна цистерна, разположена на покрива на сградата. Горещата вода се вареше на печка с въглища, която също се намираше в съседната стая. Най-меко казано, условията бяха доста примитивни и не отговаряха на санитарните изисквания. Възхищавах се от мъжете и жените, които си вършеха работата в такава обстановка. Пиърс кимна в знак на пълно съгласие и Тайсън заподозря, че той не за пръв път чува това.

— Кой влезе заедно с вас в операционната зала? — попита Пиърс.

— Не мога да си спомня всички, които бяха там, но знам, че влязох с лейтенант Тайсън, свързочника му Кели, Ричард Фарли и струва ми се още двама души. Фарли подкрепяше Муди, който беше ранен в крака. Другите двама носеха Питърсън, който беше в полусъзнание и викаше.

— Колко души имаше още в операционната и кои бяха те?

— Имаше двайсетина души от болничния персонал, доста разнородни. Всички лекари бяха мъже от бялата раса. Имаше санитари от двата пола от азиатски произход. Имаше жени — медицински сестри от двете раси — искам да кажа и бели и азиатки. Повечето от тях носеха бели памучни рокли, които приличаха на монашески одежди. Носеха и кръстове на шиите си. В болницата имаше религиозна украса и аз предположих, че е под егидата на католическата църква.

— Виждал съм заседания на военен съд, които да продължават и до полунощ — наведе се Корва към Тайсън.

— Бранд изглежда свеж — отвърна Тайсън. — И се забавлява.

— Пиърс също е в добра форма — отбеляза Корва. — Мисля, че ще предпочете да свърши с Бранд още днес, докато и двамата са загрели. Понякога, като извикаш отново свидетеля на другия ден, магията вече си е отишла.

— Поздрави ли ви официално някой от персонала, присъстващ в операционната? — попита Пиърс.

— Не — отвърна Бранд. — Но лейтенант Тайсън каза нещо на лекаря, който се намираше най-близо до вратата. Лекарят работеше върху пациент със страшно силно премазан крак. Лейтенант Тайсън се приближи до операционната маса — най-близката до него — и започна до говори с този лекар.

— На какъв език?

— Първоначално на английски. Но лекарят беше зает с пациента си. Той каза няколко думи на сестрата на език, който ми звучеше като френски и лейтенант Тайсън премина на френски.

— Вие говорите ли френски, докторе?

— Не. Но вече го бях слушал достатъчно там, за да мога да го разпозная.

— Лейтенант Тайсън и лекарят дружелюбен разговор ли водеха?

— В никакъв случай. Още от началото ми стана ясно, че използват много силни думи.

— Защо?

— Предполагам, че се дължеше на настояването на лейтенант Тайсън да направят нещо за Питърсън. Всъщност лейтенант Тайсън на няколко пъти се обърна към нас с Кели, за да ни подхвърли по няколко думи на английски, така че разбирах какво става.

Пиърс продължи разпита и отговорите предложиха много повече подробности, отколкото имаше в книгата на Пикард и в показанията на Фарли. След като разпитва Бранд в продължение на петнайсет минути за част от инцидента, която вероятно бе продължила само една минута, Пиърс попита:

— Какво беше вашето мнение — мнението ви по онова време, а не сегашното в ретроспективен план — за състоянието на Питърсън?

— Казах мнението си на лейтенант Тайсън неколкократно. Питърсън беше ранен смъртоносно. Можеше да го спаси само белодробен хирург в болница, снабдена с подходяща апаратура. Бях виждал подобна рана на едно място на име Пху Лай. Казах на лейтенант Тайсън, че ако Питърсън има изобщо някакъв шанс, то трябваше да го качим на хеликоптер на медицинската служба. Но той не извика такъв.

— Посочи ли ви някаква причина, поради която не е извикал хеликоптер?

— Не, освен дето беше обсебен от мисълта, че след като сме в болница, трябва да може да получи помощ за хората си. Аз му обясних, че болницата не изглежда да е екипирана за интервенция като операция за отваряне на белите дробове. Мисля, че това се опитваше да му каже и онзи лекар. — Бранд замълча, после добави: — Всъщност му казах да забрави за Питърсън. Кръвното му налягане падаше, а дишането му беше много повърхностно. Трудно бе да се произнесат тези думи, но човекът не струваше повече от един мъртвец.

— Как реагира лейтенант Тайсън на онова, което му казахте?

— Не много добре. Беше много възбуден и имах чувството, че се интересува повече от това да подчини лекаря и персонала на болницата на властта си, отколкото наистина да помогне на Артър Питърсън.

Тайсън рязко се изправи, усещайки, че столът му падна назад. Всички звуци в залата замряха, включително и тракането на съдебния стенограф. В продължение на една или две секунди никой не продума, докато Тайсън се взираше в Бранд с видимо разтреперани ръце.

Корва го погледна, но не направи ни най-малко движение, за да го накара да седне.

— Моля обвиняемия да седне — каза Спраул на Тайсън. И преди Тайсън да успее да се подчини или да не се подчини на думите му, Спраул прибързано каза: — Съдът обявява петнайсетминутна почивка.

Тайсън и Корва отидоха в мълчание до кабинета на равин Уейц.

— Ти изкара ангелите на стария Спраул — каза Корва, след като затвори вратата.

Тайсън не отговори.

— Бранд също леко пребледня — добави Корва. — И съдебният състав няма да се затрудни особено да повярва, че си ударил френския лекар.

Тайсън отиде до прозореца и запали цигара.

— Естествено, тази малка сцена имаше и положителна страна — продължи Корва. — За пръв път от два дни полковник Еймъс Муър се усмихна. Видях го. Слаба сдържана усмивка на одобрение.

Тайсън сви рамене.

— Те не харесват този малък мръсник, Бен — каза Корва.

— Но му вярват — бавно кимна Тайсън и дръпна от цигарата си. — Смяташ ли, че самият Пиърс вярва, че съм заповядал да избият противниковите войници?

— О, да. Това му дава моралното основание да води това дело. Фактът, че не си докладвал за масовото избиване на хора може и да бъде убийство от правна или формална гледна точка, но нито той, нито правителството щяха да имат особено желание да се занимават с нашето дело, ако това беше всичко, което имат срещу теб. Не, те са принудени да вярват, че си издал незаконна заповед за извършване на избирателно убийство, която е довела до масовото избиване на всички останали в болницата.

Последва почукване на вратата и постовият извика:

— Време е.

Полковник Пиърс се загледа за момент в свидетеля си, после попита:

— Какъв беше резултатът от спора между лейтенант Тайсън и френскоговорящия лекар?

— Лейтенант Тайсън удари човека през лицето. Пиърс кимна замислено, сякаш вече бе чувал това някъде преди. Припомняйки, че и Пикард, и Фарли са описали последвалите събития като пълна бъркотия, той се обърна към Бранд:

— Бихте ли ни казали сега със свои думи какво стана след като лейтенант Тайсън удари лекаря. Не бързайте, докторе, и ни разкажете за случилото се така, както си го спомняте от ваша гледна точка.

Бранд кръстоса крака и се облегна на стола си. Той събра върховете на пръстите на ръцете си и наклони глава настрани, така че да гледа косо към Пиърс. Тайсън си помисли, че Бранд се кани да уведоми Пиърс, че е тежко болен човек.

— Веднага след това — започна Бранд, — Ричард Фарли извъртя пушката си и удари доктора в слабините с приклада. Лекарят се преви от болка. После лейтенант Тайсън се обърна към един от хората си, Ернандо Белтран, и му нареди да свали пациента на лекаря от оперативната маса. Белтран стори това, като буквално хвърли мъжа с премазания крак на земята. Двама души вдигнаха Питърсън и го сложиха на масата. След това една бяла жена сложи дренажна тръба в гърлото на Питърсън и започна да извлича кръвта от дробовете му с помощта на крачна помпа. Но Питърсън се нуждаеше от пълно кръвопреливане за стабилизиране на кръвното налягане и имаше нужда от незабавно отваряне, за да се провери дали не събира кръв в коремната кухина. Струва ми се, че болничният персонал, или поне някои от тях, бяха готови да демонстрират опит за спасяване на живота му с цел да избегнат възможни опасни последствия при отказа да направят това.

Бранд се огледа около себе си и погледът му падна върху прозорците със стъклописите, зад които светлината отдавна бе загаснала. Той сякаш внезапно си даде сметка, че дава показания от сутринта и леко се отпусна на стола. След това се изкашля и продължи:

— Сега, когато Питърсън вече беше на масата, лейтенант Тайсън започна да дава заповеди относно други неща. Първата му грижа, и така и трябваше да бъде, бе болницата да се претърси за укриващи се неприятелски войници. Той нареди да се претърсят стаите.

— Извинете — прекъсна го Пиърс. — На кого даваше той заповедите си? Кой беше в операционната зала? Можете ли да ни опишете най-общо структурата на командването и провеждането на бойните операции във взвода?

— Общият брой на хората, приближили се до болницата, беше деветнайсет — отговори Бранд. — Както казах, редовете на взвода бяха оредели значително. Трудно беше да се следи за влизането, излизането и изобщо за движението на всички. Хората влизаха и излизаха, като набързо докладваха на лейтенант Тайсън за положението. Във взвода нямаше сержанти, които да дават заповеди или да наблюдават изпълнението на вече дадените заповеди, с изключение на Пол Садовски, — който току-що бе повишен в сержантско звание, но още нямаше голям опит. Всъщност във взвода нямаше командна структура, нито организация за провеждане на бойни акции. Но в крайна сметка в операционната зала се събраха дванайсетина души. Точно тогава лейтенант Тайсън се опита да въведе някакъв ред. Но хората, така да се каже, не се чувстваха уютно в този тип ситуация. Те тичаха напред-назад и зяпаха пациентите и болничния персонал. Някои от тях не бяха виждали други хора в продължение на близо година. Поне такова беше общото ми впечатление. В поведението им липсваше всякаква дисциплина. А такова поведение беше крайно неподходящо в конкретната обстановка.

Пиърс изглежда намери това за доста интересно.

— То доведе ли до триене между хората от взвода и персонала на болницата?

— О, да. Имаше няколко подобни спречквания.

— Лейтенант Тайсън направи ли забележка на хората си за поведението им?

— Не, поне доколкото чух и видях. Той им беше обещал малко удоволствия и им беше поохлабил юздите. Но както вече казах, повечето от тях се въртяха около операционната зала, където беше той. Някой му доложи, че в съседното отделение има шест или седем ранени северновиетнамски войници. Бяха намерили окървавените им защитни униформи да се въргалят наоколо и по някакъв начин бяха разбрали на кого са тези униформи, или пък може би бяха използвали други методи за разпознаване на противниковите войници.

— Тоест в операционната зала вече имаше дванайсетина души?

— Да. И един от тях беше влязъл в словесен спор с англоговорящ лекар. След това Белтран извика, че Питърсън е умрял. Тогава лейтенант Тайсън издаде заповедта да убият всички неприятелски войници, които намерят в болницата. — Бранд беше достатъчно умен, за да спре в този момент.

— Чухте ли го да дава тази заповед? — попита Пиърс.

— Да. Той беше на метър и половина от мен.

— Можете ли да си спомните под каква форма беше издадена тази заповед?

— Не точно. Беше по-скоро отговор на рапортите, които получаваше от хората си за открити неприятелски войници в болничните легла. Лейтенант просто каза нещо като „Застреляйте ги“.

— Имал е предвид неприятелските войници, така ли?

— Да, за тях ставаше въпрос.

— Някой изпълни ли тази негова заповед?

— Да. Няколко мъже изтичаха от операционната и чухме пет-шест изстрела. Почти веднага след това чух силен залп стрелба от помещението, в което се намирахме. Обърнах се и видях, че англо-говорящият лекар лежи на земята целия в кръв. Не можех да кажа кой и защо го бе застрелял. Коленичих зад операционната маса. Последваха още залпове автоматичен огън. Видях, че и френскоговорящият лекар падна на земята. След това два силни единични изстрела, а по-късно открих, че някой бе екзекутирал двама пациенти — северновиетнамци, които бяха в операционната зала. По-късно ги видях с рани от куршум в главите. Трябва да подчертая, че не можех да виждам много от мястото, където бях легнал на земята. В началото нямах никаква представа откъде точно идват изстрелите, знаех само, че е отблизо. Дори помислих, че може би стрелят противниците. Но след минута осъзнах, че не е така, защото никой не реагираше, сякаш наблизо имаше неприятел. Никой не викаше „залегнете“ и не отвръщаше на огъня. След минута всички вече бяха на крака. След това някой започна да дава заповеди на болничния персонал да отидат в съседната стая и да оставят пациентите си на масите.

— Какво правеше лейтенант Тайсън през това време?

— Той сякаш нищо не правеше. Пушката висеше на рамото му, той пушеше цигара и говореше със свързочника си Кели. Мога да кажа, че в този момент наоколо вече цареше пълен хаос. В цялата болница се стреляше наслуки. Чувах викове на виетнамски. По-голямата част от взвода се беше разпръснала из болницата. В един момент в операционната зала останахме само лейтенант Тайсън, Кели и аз. Тайсън сякаш не можеше да се помръдне оттам и не желаеше да отиде да види какво става наоколо.

— Вие говорихте ли с него тогава?

— Да. Казах му „Те избиват всички“…

— А той какво ви отговори?

— Отвърна, че ще отиде да види какво става. Изглеждаше някак си безучастен… незаинтересуван от всичко. Те с Кели излязоха от операционната и аз не ги видях преди всички да се съберем отвън пред болницата.

— Да се върнем обратно към момента, когато хората му са докладвали за предполагаемите ранени неприятелски войници в болницата — каза Пиърс. — Колко души му докладваха за това?

— Двама или трима.

— Някой от тях предложи ли как да се постъпи с тях? Питаха ли за указания?

— Един от тях. Всъщност това беше сержант Садовски, доложи, че противниковите войници са поставени под стража. Попита какво да прави с тях. Именно тогава лейтенант Тайсън каза „Застреляйте ги.“

— Това ли бяха точните му думи.

— Да. „Застреляйте ги“.

Пиърс започна да задава поредица от въпроси, с които целеше да преповтори целия епизод в операционната зала. Той се опита да определи продължителността на събитията, последователността, разстоянието, местоположението на хората, както и имената им. Но Бранд не искаше да се обвързва с подробности и детайли, което според Тайсън бе правилният подход, когато човек говори за объркан случай отпреди осемнайсет години. Забеляза и че показанията на Бранд не съвпадаха напълно с тези на Фарли, но това не беше и необходимо. Щеше да е подозрително, ако показанията им съвпадаха. Помисли за собствените си петима свидетели с техните истории и в този момент внезапно осъзна, че тези хора не можеха да свидетелстват. Бранд и Фарли се отклоняваха от истината само когато целяха да злепоставят Тайсън. Но Белтран, Садовски, Калейн, Уокър и Скорело трябваше да опишат цяло сражение, което никога не се бе състояло. Докато Бранд продължаваше да разказва, Тайсън се наведе към Корва и му каза:

— Нямаме никакви свидетели на защитата.

— Никога не сме имали — отговори Корва. — Ще говорим за това довечера.

Накрая Пиърс изведе Бранд извън болницата, в прогизналия от дъжда двор, и сякаш всички в църквата започнаха да дишат по-леко, след като се отдалечиха от пламтящия огън, виковете и стрелбата, и застанаха под успокоителния дъжд.

— Значи, сега отново бяхте заедно — каза Пиърс.

— Да. Тогава Кели, свързочникът на Тайсън, видя някой да скача от прозореца на болницата. Той стреля по човека, беше жена, и тя падна, преди да успее да побегне. Тогава лейтенант Тайсън заповяда на хората да се разположат и от другите страни на болницата.

— Защо?

— Той им нареди да убиват всеки, който се опита да избяга. Аз останах с него, Кели и с група картечари в двора откъм фасадната част на болницата.

Тайсън си погледна часовника. Беше осем и петнайсет. Помисли си, че Корва вероятно е гладен. Пейките все още бяха пълни, но имаше известно раздвижване, тъй като постовите пускаха да влязат нови хора, когато някой излизаше. Изглежда имаше безкраен приток на зрители, което Тайсън намери за много интересно.

— Искате ли да направим почивка? — попита Пиърс Бранд.

— Не. Добре съм.

— Ако съдът не възразява, бих искал да продължим — каза Пиърс към Спраул.

— Можете да продължите до двайсет и два часа — отговори му Спраул. — След това ще трябва да прекратим заседанието.

Пиърс се обърна отново към Бранд и продължи да го разпитва.

— Казахте, че лейтенант Тайсън е изпращал неверни радиодоклади до своя командир, капитан Браудър.

— Да. Той докладва за сражение с противника и даде последователни рапорти за приближаването ни към постройката, която представи на капитан Браудър като правителствена сграда. Всъщност той дори се връщаше назад във времето и измисляше събития, които никога не се бяха случвали. Междувременно, ние се отдалечавахме от пламтящата болница.

За всеобща изненада Пиърс бързо се придвижи до френския бункер.

— Какво беше настроението в бункера? — попита той Бранд.

— Леко подтиснато. Имахме два трупа — Питърсън и Кейн. Някои пушеха марихуана. Лейтенант Тайсън пусна да обикаля бутилка уиски. Няколко души играеха карти. Лейтенант Тайсън изглеждаше твърдо решен да ги накара да разберат необходимостта да се измисли лъжлива версия за случилото се. Той инструктира всеки един какво да казва, ако го разпитват за разигралите се събития. Поздрави ги за добре свършената работа. След това дори похвали един от тях — Скорело — задето използвал фосфорова граната, за да изгори болницата. В този смисъл каза, че няма никакви следи, уличаващи когото и да е било от тях. Дори преброи жертвите.

— Лейтенант Тайсън даде ли някакво обяснение за това защо си дава труда да измисли лъжлива версия за събитията, вместо просто да докладва на капитан Браудър за снайпериста и просто да не споменава за всичко останало.

— Да. Той каза, че е минало твърде много време. Пропуснали сме няколко часа за радиовръзка. Освен това трябваше да се присъединим към капитан Браудър и основната част на полка преди смрачаване. Но лейтенант Тайсън не искаше хората му да се срещат с останалата част на полка в състоянието, в което бяха. Затова докладва, че все още сме в селото Ан Нин Ха и че ще прекараме нощта там. Освен това каза на Кели, дочух го случайно, че няма да се остави с два трупа и един ранен, без да може да посочи някакъв брой противникови жертви. Той е човек, който не обича да се излага пред вишестоящите. Затова измисли сражение, което да му припише някакви заслуги. Свързочникът му Кели написа предложение за награждаването на лейтенант Тайсън със Сребърна звезда.

Полковник Пиърс съсредоточи вниманието си върху спомените на Бранд за нощта в бункера. И Бранд, който до този момент даваше показанията си доста сухо и студено, описа атмосферата в бункера в лиричен стил. Той говори за проблясващите пламъчета на свещите, за разговорите, продължили до късно през нощта, за тътена от близката артилерийска стрелба и за обхванатия от пламъци град Уей, чиято западна стена бе на по-малко от километър от бункера. Бранд описа как Тайсън развива версията си за сражението, и разказът му се превърна на разказ в разказа. Описа как Муди е викал от болка и той му е давал морфин, как е предложил успокоителни на другите мъже, които са отказали, предпочитайки марихуаната и уискито на лейтенанта.

Бранд завърши с описание на разпукването на зората, когато всички се покатерили на върха на бетонния бункер, за да видят как пушеците, издигащи се над Уей, се открояват на фона на изгряващото слънце.

Пиърс помълча колкото трябваше, за да отмине впечатлението от разказа, и попита:

— Забелязахте ли признаци за угризения у някого в бункера?

— Някои от хората бяха доста потресени. Но постепенно се създаде усещането, че хората в болницата са си получили онова, което са търсили. Това беше заявено неколкократно и с различни думи от различни хора.

Разпитвайки Бранд, Пиърс изследва психическото състояние на хората от първи взвод. В десет без пет Пиърс го попита:

— Обмисляли ли сте някога възможността да докладвате за инцидента, така както се е случил в действителност?

— Да. Почти всеки ден. В началото ми беше физически невъзможно да вляза в контакт с някого, на когото бих могъл да го докладвам. След това ни дадоха два дни почивка в тила. Но по пътя към лагера група от шест или седем човека от взвода ме отведоха настрани и ми казаха, че ако историята се разчуе, те ще приемат, че съм я разгласил аз. После ми казаха, че няма никаква полза да я разказвам, тъй като никой няма да ми повярва, защото всички останали ще се закълнат, че не е имало избиване на хора. И те разбира се имаха. Като се има предвид времето, мястото, където се намирах и общата обстановка, аз реших, че няма смисъл да докладвам за видяното. Но разбира се е трябвало да го направя, и тази мисъл ме преследва вече близо двайсет години. Така че когато се появи възможността да помогна на писателя Пикард като му разкажа подробностите около този случай, аз веднага се възползвах от нея. Реших, че книгата ще е най-добрият начин да се разкаже историята за болница „Милосърдие“. Допуснах, че ако армията или правителството решат да разследват случая, те ще могат да го направят, а аз ще се поставя на разположение на всички разследвания и съдебни процедури, които биха могли да произтекат от разкритията в тази книга. Така и направих и затова съм тук.

— Благодаря ви, докторе — каза Пиърс. След това погледна към полковник Спраул.

Спраул си погледна часовника и кимна одобрително.

— Заседанието на съда се прекратява до десет часа утре сутринта — обяви Спраул.

Дванайсет часа, след като беше застанал на свидетелската скамейка, Стивън Бранд стана и излезе през страничната врата.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА

В десет часа сутринта в сряда полковник Спраул огледа църквата и обяви:

— Откривам заседанието на съда. — Всички участници в съдебния процес, които присъстваха, когато съдът преустанови заседанието си, са налице и сега — каза полковник Пиърс.

Всички седнаха с изключение на Пиърс, който се обърна към Корва и попита:

— Защитата желае ли да разпита последния свидетел?

— Да — отвърна Корва от мястото си.

Пиърс даде указания на дежурния сержант и след две минути Стивън Бранд се появи в залата и зае свидетелското място.

— Напомняме ви, че още сте под клетва — каза му Пиърс.

Бранд леко махна с ръка в знак, че разбира, което не беше много подходящо поведение за случая. Тайсън си запали цигара и се наведе напред върху масата. Той разгледа внимателно лицето на Бранд, но по него нямаше и следа от притеснение от предстоящия кръстосан разпит.

Редиците на зрителите отново бяха пълни и Тайсън забеляза, че някои хора сякаш бяха на същите места, където седяха и предните дни, но реши, че си въобразява. Представителите на пресата изглежда се бяха сприятелили помежду си, както и с някои от хората от военната полиция.

Корва преглеждаше записа на показанията от предния ден и с ни най-малък жест не показваше, че възнамерява да стане и да се приближи към Стивън Бранд, който изглеждаше объркан от това. Изминаха няколко минути, после Пиърс стана и се обърна към полковник Спраул:

— Ваша милост, защитата утвърдително ли отговори?

— Смятам, че е така — каза му Спраул и се обърна към Корва: — Желае ли защитата да разпита свидетеля или не?

— Да ваша милост — Корва се изправи, заобиколи масата, тръгна право към Бранд и спря на няколко крачки от него. — Застреляйте ги — каза Корва на Бранд.

Бранд сякаш се отдръпна назад на стола си.

— „Застреляйте ги“ — повтори Корва. — Така ли каза той?

— Да.

— На кого го каза?

— На… Садовски.

— И какво отговори Садовски?

— „Да, сър.“

— И какво каза Садовски, за да поясни заповедта „Застреляйте ги?“

— Каза „Отрихме ранени и болни войници от северно-виетнамската армия.“

— И какво му отвърна лейтенант Тайсън?

— Възразявам — Пиърс се беше изправил. — Ваша милост, адвокатът на защитата обърква свидетеля.

— Възражението се приема.

— И сержант Садовски излезе и ги застреля — каза Корва на Бранд.

— Да.

— Вие видяхте ли го да ги застрелва?

— Не.

— А откъде знаете, че ги е застрелял?

— Чух изстрелите.

— Значи от това заклкочихте, че сержант Садовски ги е застрелял.

— Не… После чух някой да казва, че ги е застрелял.

— Кой го каза?

— Не си спомням.

— Не беше ли Калейн?

— Може би…

— Уокър?

— Не, беше…

— Възразявам — Пиърс отново се беше изправил. — Адвокатът на защитата обърква свидетеля.

— Възражението се приема. Господин Корва, моля ви.

— Да, ваша милост. — Той отново погледна право към Бранд. — Какво казахте на лейтенант Тайсън, когато лейтенант Тайсън каза на Садовски „Застреляйте ги?“

— Нищо.

— Мислехте ли, че заповедта на лейтенант Тайсън е противозаконна?

— Да.

— И въпреки това нищо не казахте.

— Аз бях само медицинско лице.

— Само медицинско лице, аха.

— Да.

— Казахте ли на лейтенант Тайсън, че раната на Питърсън е смъртоносна?

— Да.

— Той защо не ви е послушал?

— Не знам.

— Казахте ли му, че животът на Питърсън би могъл да бъде спасен само ако се извика хеликоптер на медицинската служба?

— Да.

— Тогава защо не сте използвал една от двете радиостанции на взвода, за да извикате хеликоптер?

— Защото… не беше моя работа да използвам радиостанцията.

— Знаехте ли как да работите с нея?

— Не.

— Нямахте ли тричасов курс по използване на радиопредаватели във Форт Сам Хюстън?

— Не. Да.

— Защо не извикахте хеликоптер?

— Не беше… Не знаех нужната честота.

— Фелдшерът на взвода е нямал честотата на медицинската служба?

— Не.

— Нямаше ли кой да ви я даде, ако бяхте попитали за нея?

— Не знам.

— Помолихте ли някой от свързочниците да извика медицинската служба?

— Да. Помолих ги.

— Кой застреля лекаря австралиец?

За момент Бранд изглежда беше объркан от промяната на темата.

— Не знам.

— Американец ли беше?

— Да.

— Казахте, че не знаете.

— Не видях кой точно го е застрелял.

— Кой уби френския лекар?

— Не знам.

— Погребалната могила е била по средата на едно оризище, нали?

Бранд смени позата си, сякаш това вървеше заедно с промяната на темата в разпита.

— Да.

— Къде би могло да се проведе претърсването, за да се осигури необходимата дискретност?

— Не знам.

— Имаше ли някакви дървета или храсти в близост до погребалната могила?

— Мисля, че да.

— Около виетнамските погребални могили няма дървета и храсти. Вие къде бихте провели претърсването?

— Не знам. Не бих ги претърсвал.

— Защо?

— Не беше необходимо.

— Били сте на двеста метра оттам.

— Да.

— Мигновено ли умря Лари Кейн?

— Да — Бранд облиза устните си. — Куршум в сърцето.

— Вие казахте, че той е бил в операционната зала.

— Да.

— Мъртъв?

— Да.

— Вие ли се погрижихте да го отнесат там?

— Някой друг.

— Защо?

— Не… не знам.

— Защо някой ще пренася труп нагоре по стълбите?

— Не знам.

— Кой уби Лари Кейн?

— Снайперистът.

— Значи той не е умрял в болницата?

— Не. Навън.

— А какво е правел той на горния етаж?

— Не знам.

— Не беше ли застрелян на горния етаж?

— Не.

— Удрял ли ви е някога лейтенант Тайсън?

— Не.

— Не е ли имало случай, преди описваните събития, когато той ви е ударил пред целия взвод?

— Не… Само се спречкахме… сбутахме се малко…

— Харесвахте ли лейтенант Тайсън?

— Да.

— А той харесваше ли ви?

— Не — каза с въздишка Бранд.

— Защо?

— Не знам.

— А вие защо го харесвахте?

— Беше добър командир.

— А беше ли добър командир на 15 февруари 1968?

— Не.

— А предния ден?

— Ваша милост — изправи се отново Пиърс, — това наистина е прекалено. Тези въпроси целят да смутят и объркат свидетеля.

— Възражението се отхвърля — отвърна просто Спраул. — Продължете.

Корва продължи, скачайки от една случка на друга. Бранд явно не харесваше този начин за водене на разпита. Той започна да дава отговори, противоречащи на дадените преди това, след което започна да отговаря предимно „Не знам“, „Не си спомням“.

— Застреляйте ги — каза накрая Корва. Бранд размърда език под бузата си.

— Това е пряка заповед, дадена на сержант Пол Садовски?

— Да.

— Знаели сте, че тази заповед е противозаконна.

— Да.

— Наблюдавали сте как сержант Садовски излиза, за да я изпълни?

— Да.

— Сержант Садовски сам ли излезе?

— Не.

— Кой беше с него?

— Не си спомням имената им.

— Колко бяха?

— Двама или трима.

— Чули сте шест или седем изстрела.

— Да.

— Дойде ли сержант Садовски или някой друг да докладва, че заповедта е изпълнена?

— Не. Всъщност, да… Някой извика към операционната зала „Разкарани са“.

— И за кого казваше този някой, че са разкарани?

— За шестте или седемте неприятелски войници.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Кой откри огъня в операционната зала?

— Не знам.

— Колко време останахте във взвода след 15 февруари?

— Около един месец.

— И така и не разбрахте кой е изстрелял няколко откоса куршуми в операционната зала, пълна с пациенти, болничен персонал и американски войници?

— Не.

— При предишните си показания посочихте, че е бил Симкокс.

— Може и да е бил той. Беше там.

— И лейтенант Тайсън не го порица за това?

— Не.

— Очаквахте ли някой да повярва на всичко това?

— Възразявам! — Полковник Пиърс вече целият беше почервенял. — Ваша милост…

— Възражението се приема. Господин Корва, това е последното предупреждение, което ви отправям.

— Да, ваша милост. Господин Бранд, вие заявихте, че лейтенант Тайсън е измислил лъжлива версия за прикриване на предполагаемото масово убийство.

— Да.

— Казахте, че вие сте се съгласил с това.

— Не. Не съм се съгласявал с нея.

— Значи сте доложил за масовото убийство.

— Не.

— Защо?

— Те щяха да ме убият.

— Кои?

— Хората от взвода.

— Смятате ли, че началниците ви щяха да ви върнат във взвода, чийто личен състав сте обвинили в масово убийство?

— Не… не знам дали нямаше да го направят…

— Наистина ли? — Корва погледна към съдебния състав, после отново се обърна към Бранд. — След като се върнахте в щатите през май 1968 — а, доложихте ли за случая?

— Не.

— Защо?

— Исках… Исках да го забравя.

— Казахте, че споменът за това ви е преследвал?

— Да, преследваше ме. И сега още ме преследва.

— Въз основа на това, което сте набюдавали, кого всъщност сте видели да извършва убийство в болницата?

— Не съм сигурен.

— Не можете ли да назовете имена?

— Не. Може би само Белтран. Видях го да застрелва ранения, когото изхвърли от операционната маса.

— А лейтенант Тайсън видя ли това?

— Да.

— Той предприе ли някакви действия срещу Белтран?

— Не.

— Господин Бранд, вчера слушах показанията ви в течение на часове и ако между настоящите и предишните има някакво сходство, то се отнася основно до лейтенант Тайсън. Останалите участници в инцидента в различните случаи вършеха различни неща, които не биха могли да правят, освен ако не се намират на две места по едно и също време. Разбирам, че от въпросните събития са изминали много години и аз не мога да очаквам нито вие, нито някой друг да си спомня точните действия, и дори имената, на тези деветнайсет души. Но настоящите и предишните ви показания поставят лейтенант Тайсън на същото място. Близо до първата операционна маса. И в общи линии вие го оставяте там почти през цялото време. Това точна преценка ли е за действията на лейтенант Тайсън?

— Да, той беше в операционната зала.

— И не е казал кой знай какво?

— Не. С изключение на няколко заповеди.

— Като например?

— Като например „Застреляйте ги“.

— Той не се е опитал да спре предполагаемото масово убийство?

— Не.

— А опита ли се да съдейства или да насърчава извършването му?

— Да. Като запази мълчание.

— Стреля ли с пушката си?

— Не, поне доколкото видях.

— Значи, той в общи линии е стоял там, според сегашните и предишните ви показания.

— Да. Той изобщо не се опита да ги спре.

— Стоял е там със свързочника си, Даниел Кели, и е пушел цигара.

— Да.

— А вие бяхте в същата стая с него? — Да.

— Страхувахте ли се от живота си? Бранд се поколеба.

— Затова ли не направихте нищо?

— Да.

— А лейтенант Тайсън страхуваше ли се за живота си?

— Не знам.

— Бихте ли казали, че войниците му са отишли по-надалеч от предполагаемата му заповед да застрелят неприятелските войници?

— Да. Те застреляха всички.

— Лейтенант Тайсън нареди ли им да застрелят всички подред?

— Не съм го чувал да дава такава заповед. Само първата.

— Бяхте ли учуден от първата му заповед да застрелят ранените войници?

— Не.

— Защо не?

— Беше ядосан.

— На кого?

— На болничния персонал.

— И затова даде заповедта да застрелят ранените неприятелски войници.

— Да.

— Но не и другите хора.

— Поне не съм чул такова нещо.

— Заплашваше ли някой лейтенант Тайсън?

— Не.

— Опита ли се някой да насочи оръжие към него?

— Не.

— Какво стана с хората от болничния персонал, на които е било наредено да отидат в санитарската стаичка?

— Вече казах, че някой хвърли там ръчна граната.

— Белтран? — Да.

— В предишните си показания казахте, че не си спомняте.

— Така ли? Сега си спомням.

— Наистина ли?

— Да. Белтран.

— Белтран е бил картечар. Той е стрелял с картечницата си през прозореца.

— Да.

— Картечарите носеха ли ръчни гранати?

— Откъде бих могъл да знам?

— Лейтенант Тайсън напускал ли е операционната зала по време на предполагаемото масово убийство?

— Да, към края. Не го видях повече преди да се съберем пред болницата.

— Вие къде бяхте?

— В операционната зала. През цялото време.

— Защо?

— Не знаех къде да отида.

— Защо не излязохте навън?

— Май трябваше да го направя.

— Лейтенант Тайсън се опита да подчини на волята си „целия болничен персонал“, така ли?

Бранд се поколеба за момент, после отговори:

— Не знам.

— Загрижен ли беше той за Артър Питърсън?

— Не знам.

— Как така?

— Бях само медицинско лице.

— Направихте ли всичко, което бе по силите ви, за да спасите Питърсън?

— Нищо не можеше да се направи повече.

— Освен да извикате хеликоптера на медицинската служба.

— Ваша милост — отново се изправи Пиърс, — Стивън Бранд не е обвиняем.

— Възражението се приема — каза Спраул. — Господин Корва, начинът, по който водите разпита си, придобива оскърбителен характер.

— Ваша милост, въпросите относно Артър Питърсън са следствие на една с нищо непредизвикана забележка на свидетеля по време на предходните му показания.

— Може и да е така. Но мисля, че вие вече изяснихте онова, което искахте да покажете.

— И аз мисля така, ваша милост.

— Възражението се приема. Продължете, господин Корва.

Тайсън продължи да слуша как Корва разпитва свидетеля. Бранд явно бе притеснен от начина, по който Корва водеше разпита. Корва се връщаше по няколко пъти на едно и също нещо, но всеки път задаваше въпроса си по малко по-различен начин и получаваше леко променен отговор. След това Корва повтаряше различните отговори на един и същ въпрос. Бранд беше притеснен, не можеше да се владее и да възвърне спокойствието си. Лицето и жестовете му издаваха, че е притиснат до стената.

След близо два часа разпит, Корва го попита:

— А вие застреляхте ли някого?

— Не.

— Видяхте ли Ричард Фарли да убива някого?

— Не.

— Видяхте ли Лари Кейн да убива някого?

— Не.

— Лари Кейн е бил мъртъв, господин Бранд. Пиърс се беше изправил, когато Корва каза:

— Нямам повече въпроси, ваша милост. Полковник Спраул едва не въздъхна с облекчение и каза:

— Съдът обявява почивка до тринайсет часа.

Бен Тайсън гледаше от прозореца на третия етаж на сградата за жилища на несемейни.

— Какво мислиш? — попита той Корва. Корва се беше изтегнал на дивана и се прозя.

— Мисля, че съдебният състав се съмнява в това, че си издал заповедта да застрелят неприятелските войници.

Тайсън виждаше ясно какво става в Офицерския клуб на стотина метра от тях. Първо забеляза група униформени хора, които взе за членовете на съдебния състав. После видя Бранд, Пиърс, Уейнърт и Лонго. Завиждаше им, че могат да се движат свободно. Навън на паважа имаше цивилни и Тайсън се сети, че са от средствата за масова информация. Близо до музея имаше спрели фургони на телевизията и той видя двама души с камери в ръце.

— Каква е тази мания?

— За какво става въпрос?

— Отразяването на процеса в медиите. Хората пред портала. Виждам портала оттук. Едри заглавия на първа страница на вестниците. На първа страница. В страната ни стават важни за нацията неща и извън този портал.

— Недей да скромничиш — прозя се отново Корва. Тайсън обърна гръб на прозореца.

— А какво ще кажеш за второто им твърдение, че съм подпомогнал и насърчил избиването на хората, като не съм направил нищо, за да го спра?

— Също не е несъмнено и убедително. Според мен съдебният състав разбира, че хората ти са се разбунтували и че вече не си бил в състояние да командваш взвода. — Корва седна на дивана. — Но не успях да накарам Бранд да ми помогне да докажа това. Ако аз бях член на съдебния състав, щях да имам страшно много въпроси. Което и ще последва след обедната почивка.

— Ясно. Значи стигаме до лъжливата версия.

— Да. Това е проблемът. Бих искал да се сетя как да я обясня.

— Можем да кажем, че мисълта за всичко това ме е преследвала и не ми е давала покой, също както Бранд каза, че го е преследвала, постоянно съм искал да докладвам за случилото се, но по една или друга причина непрекъснато съм го отлагал.

— Можем да кажем и така. — Корва се изправи. — Отвори хладилника.

Тайсън отвори хладилното барче и извади кафяв плик и две кутии бира.

— Какво имаме днес?

— Китайска кухня. — Корва взе плика и започна да разполага пластмасовите чинийки върху масата в столовата.

— Студена е, Винс.

— И какво от това? — Корва откри пластмасови вилички на дъното на плика. — Ще пием ли чай?

— Смяташ ли, че съдебният състав може да ме признае за виновен само заради лъжливата версия за случилото се? — попита Тайсън.

— Опасявам се, че да — кимна Корва. — Взимай си — Корва започна да сипва храна от пластмасовите съдове в една хартиена чинийка пред себе си.

Тайсън си сипа бира.

— Ядох китайска храна вечерта, когато видях книгата на Пикард — каза той.

— Така ли?

— Беше отдавна.

— Всичко вече почти свърши, Бен — Корва си отразя парче ег-фу-йънг.

— Не можех да ям ориз години след като се върнах от Виетнам.

— Аз също.

Тайсън остана да стои до прозореца, докато Корва се хранеше.

— Добре се справи с Бранд — каза Тайсън.

— Благодаря. Така се прави със свидетели, които дават ясни и последователни показания. Не ги оставяш да бъдат ясни и последователни. Освен това всички бяха отегчени от многословните му глупости. Съдебният стенограф бе готов да го застреля снощи.

— Не очаквах, че така ще се обърка — усмихна се Тайсън.

— Не бих могъл да го направя, а и не бих се опитал, ако имах срещу себе си обикновен редник или Фарли — каза Корва, пийвайки си от бирата. — Но Спраул ми даде доста голяма свобода на действие с доктор великолепни.

— Май успя да накараш членовете на съдебния състав да си задават някои въпроси.

— Мисля, че е така. Но ще разберем, когато те се заемат с него малко по-късно.

— Не искаш да се задълбочаваш твърде много в случая с Лари Кейн, а?

— Не. Щеше да отрече. — Корва поднесе вилица ориз към устата си. — Няма ли да опиташ нещо от всичко това?

— Студено е.

— Добре. И така, какво мислиш? За петимата ни свидетели?

— Те не могат да застанат там и да разкажат историята за сражението, нали? — каза Тайсън, като седна срещу Корва.

— Според мен е просто невъзможно.

— Тази история беше добра преди осемнайсет години, когато излъгахме Браудър и командира на батальона. Но не мисля, че все още може да мине.

— Не — съгласи се Корва, — дори не трябва и да се опитваме да им я предлагаме. — Той погледна към Тайсън. — Всъщност, имаме проблем.

— Да, знам. — Тайсън си запали още една цигара. — Ще застанат ли Садовски, Скорело, Уокър, Калейн или Белтран на свидетелската скамейка, за да разкажат истината за масовото убийство? И да свидетелстват, че не съм давал заповед да убиват когото и да е било? Че съм застрелял Кейн, опитвайки се да спра всичко това? Че животът ми е бил в опасност? Че хората ми се бяха разбунтували? И че историята за лъжливата версия не беше моя?

Корва си избърса устата с книжна салфетка и преглътна.

— Точно това се опитвам да разбера. Говорих с адвокатите на всеки един от тях, но те не са много отзивчиви. Сега, когато процесът вече е в ход, всички започват да се отдръпват от идеята „един за всички, всички за един“.

— Така ли?

— Вече ти казах, Бен, че още преди делото да свърши, всички ще те предадат по един или друг начин.

— Значи намекваш, че те няма да свидетелстват в моя полза? — каза Тайсън след като известно време мълчаливо си пи бирата.

— Все още го обсъждаме. Разбираш ли, тук възникват такива неща като възможният им имунитет, лъжесвидетелстване, права по Петата поправка. Но в основата на всичко, Бен, е че тези хора не искат да застанат на свидетелската скамейка и да дадат възможност на Пиърс да ги попита дали са убивали бебета и бременни жени. Или дали са убили само лекарите и монахините? Между другото, кой уби бебетата?

— Скорело. С фосфорна ръчна граната.

Корва поклати глава. Тайсън потропа с пръсти по масата.

— А какво всъщност правеше Бранд? — попита Корва.

— Горе-долу това, което каза. Нищо. Беше вцепенен от страх. Мислеше си, че ще убият и него.

Корва загреба малко пържен ориз.

— Лекарите винаги са някак си съмнителни, нали?

Те никога не успяват да се приобщят към една група с обща психика. Лекарите, кучкарите в армията, духовниците и техните помощници, предните артилерийски постове… Всички тези хора, които се присъединяваха към нас от време на време… Ние им изглеждахме някак си странни, нали? Те сякаш посещаваха някакво подвижно отделение на лудница, в което всички пациенти са въоръжени до зъби. С невероятно нетърпение очакваха да се махнат от този ад обратно в базовия лагер. А когато си тръгваха, ние всички им се присмивахме. Но знаеш ли? Ние наистина бяхме луди.

Тайсън си допи бирата, после отбеляза:

— Както се оказва, инстинктивното отношение на взвода към Бранд е било правилно. Трябваше да го очистят.

— А очистиха болницата — каза Корва. — Макар и да са знаели, че там не могат просто да убият няколко души и да се измъкнат безнаказано.

— Не. Това беше остров на цивилизация. Затова и я разрушиха.

Известно време запазиха мълчание. Телефонът звънна и Корва стана, за да го вдигне. Слуша търпеливо, после каза:

— Добре. Дръжте ме в течение. — Затвори и се обърна към Тайсън. — Обадиха се от кантората ми. Все още преговарят с несговорчивите адвокати на свидетелите ни.

— И?

— Не знам. Те имат много основателни причини да не желаят да излагат клиентите си на риска да дадат показания под клетва и да бъдат разпитвани от прокуратурата. Ако ти беше в тяхното положение и аз бях твой адвокат, не бих те оставил да свидетелстваш в никакъв случай.

— А какво става с другарството по оръжие и кръвната клетва, дадена на светлината на свещите и така нататък?

— Бих казал, че клиентът ми не си спомня нищо такова. Щях да кажа, че в края на двайсети век, в страна, управлявана от юристи, подобни неща спокойно могат да бъдат забравени. Щях също да кажа, за да спася достойнството на клиента си, че неговите клетви, ако изобщо е имало такива, щяха да се отнасят до разказа за една жестока битка. А не за избиване на хора. Но продължаваме да преговаряме с тях — добави Корва.

Тайсън не каза нищо. Корва въздъхна дълбоко.

— Бен, понякога ми се струва, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Понякога именно защитата разсейва последното съмнение от съзнанието на съдебните заседатели, които не са убедени по безспорен начин, докато прокурорът не започне да разпитва свидетеля на защитата.

— Възможно е. Но ние не предлагаме особено сериозна защита.

— Прокуратурата също не предложи много сериозно обвинение. Бих искал колкото се може по-скоро да подчертая това пред съдебния състав.

— Искаш ли аз да дам показания?

— Ще ти кажа. И ако се сетиш за някоя сериозна причина, поради която си оставил без внимание едно масово убийство, моля те да ми я съобщиш.

Телефонът звънна отново и Корва го вдигна.

— Добре, сержанте. Кажете им да започнат без нас. — Той затвори и се обърна към Тайсън: — Само дето няма да започнат без нас.

— Съдът подновява заседанието си — каза полковник Спраул.

Пиърс обяви както обикновено, че всички участници в процеса присъстват в залата.

Полковник Спраул се обърна към полковник Муър:

— По време на почивката ми съобщихте, че съдебният състав има въпроси към свидетеля, Стивън Бранд.

— Да, ваша милост — отговори Муър.

— Призовете отново свидетеля — каза Спраул на полковник Пиърс.

Пиърс направи знак на дежурния сержант. Бранд се забави и две минути по-късно изпратиха двама военни полицаи да потърсят дежурния сержант и Бранд. Най-накрая, след като изминаха цели пет минути, Бранд се появи и прекоси залата, за да отиде до свидетелската скамейка.

— Напомням на свидетеля, че все още е под клетва — каза Пиърс.

Бранд седна. Полковник Спраул се обърна към присъстващите:

— Имах възможността да видя и да чуя въпросите, които съдебният състав възнамерява да зададе на свидетеля, и ги определих като допустими. — Спраул погледна към Пиърс, после към Корва, след това отново към полковник Муър. — Можете да започнете.

Пръв зададе въпроса си лейтенант Дейвис, най-младият член на съдебния състав.

— Доктор Бранд, обсъдихте ли инцидента в болницата със собствения си командир? Става въпрос за командира на Петнайсети медицински батальон?

— Не.

— Можете ли да ни кажете защо?

Бранд се намести на стола си и кръстоса крака.

— Както казах, бях силно изплашен.

— Смятате ли, че командирът ви, също лекар, не би проявил разбиране към вашия разказ?

— Не знам — отговори Бранд.

— Този разпит ще се хареса още по-малко на доктор Стийв — наведе се Корва към Тайсън.

Разпитът, провеждан от шестчленния съдебен състав, продължи близо час. Въпросите подсказаха на Тайсън, че съдебният състав не харесва особено доктор Бранд. Те питаха главно за причините, поради които Бранд не е докладвал за инцидента и за причините да го направи след толкова години. Разпитваха го за отношенията му с Тайсън и с другите хора от взвода. Тайсън не се съмняваше, че в общи линии бяха повярвали на разказа на Бранд за масовото убийство. Но също като с Фарли сякаш не искаха да се съсредоточат върху подробностите. Накрая полковник Муър зададе последния въпрос:

— По-рано казахте, че сте имали някакво спречкване с лейтенант Тайсън, което е предхождало инцидента в болницата.

— Да.

— Споменахте за някакво сбутване.

— Да.

— Кой кого буташе?

— Лейтенант Тайсън буташе мен.

— Вие паднахте ли на земята?

— Да.

— Направихте ли официално оплакване срещу него?

— Не.

— Можете ли да ни кажете какъв беше поводът за това спречкване?

— Не си спомням.

— Мразите ли го?

— Ни най-малко.

— Обсъждахте ли инцидента в болницата с лейтенант Тайсън?

— Не.

— Защо?

— Защото той участваше в изработването на лъжливата версия за случилото се.

— Обсъждали ли сте инцидента изобщо с някого? С някой военен или цивилен?

— Не. Не и преди да го обсъдя с Андрю Пикард.

— А след като говорихте с Андрю Пикард, опитахте ли се да се свържете с някаква правителствена служба във връзка с тези събития?

— Не.

— Означава ли това, че армията ви е потърсила във връзка със случая?

— Да.

Полковник Муър се огледа и всеки член от съдебния състав поклати глава в знак, че няма повече въпроси. Но за Тайсън петте едновременно поклащащи се глави, обърнати към средата на масата, приличаха на пет отвратени от чутото и видяното хора.

— Благодаря ви, за показанията — каза полковник Спраул на Стивън Бранд. — Свободен сте, но подлежите на повторно призоваване. — Спраул повтори и указанията си, отнасящи се до обсъждането на показанията му с други лица.

Тайсън погледна към Пиърс, Уейнърт и Лонго. Те не изглеждаха така самодоволни както след прекия разпит на Бранд, проведен от Пиърс. Но не изглеждаха и разтревожени. Всъщност Тайсън реши, че изглеждат като хора, които разбират, че най-лошото е вече зад гърба им. Че краят е близо и че те водят и тичат по нанадолнище, докато противниците им едва започват изкачването.

Полковник Спраул свърши с Бранд и каза:

— Свидетелят е свободен, но подлежи на повторно призоваване.

Бранд се изправи и тръгна без да бърза към страничната врата.

— Желае ли обвинението да извика друг свидетел? — обърна се полковник Спраул към полковник Пиърс.

— Не, ваша милост.

— Заседанието се прекратява до десет часа утре сутринта — произнесе полковник Спраул.

Тайсън и Корва вървяха по пътеката към жилищата за несемейни.

— Кога ще разберем дали защитата има свидетели? — попита Тайсън.

— Довечера, надявам се. Може да се наложи да поискам отсрочване на процеса.

— Отлагане, една дума.

— Точно така.

— Не искам отлагане.

— Нито пък аз, Бен. Но се нуждаем от малко време.

— Не. Утре искам да бъда в съдебната зала.

— Ще говорим за това по-късно.

Те стигнаха до пътеката, която прекосяваше поляната. Слънцето вече беше зад червените тухлени постройки на жилищните сгради и върху поляната бяха легнали дълги сенки.

— През нощта тук става студено — каза Корва. Той погледна към Тайсън. — Вкъщи ли си отиваш?

— Да. Да се видя малко с Дейвид. Марси все още се опитва да свърши някаква работа и ще вечеря с клиент. Знам какво е. Опитва се да жонглира между ролята на домакиня, майка, работеща жена и независимо от това да стои по шест или дванайсет часа в съда.

— Хайде, хайде — Корва си погледна часовника. — Ще остана в квартирата си тук до много късно. Ела към десет, ще пийнем по едно.

— Къде отидоха всичките ни войници, Винс? — попита Тайсън.

— Всички те сега си имат адвокати — отговори Корва.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА

Бен Тайсън и Винсънт Корва седяха зад масата на защитата. Тайсън погледна часовника си и видя, че беше десет без десет. Зрителите бяха по местата си, прокурорският екип беше на мястото си също. Съдебните заседатели започнаха да влизат.

— Знам как се чувстваш — каза Корва на Тайсън.

— Не се чувствам предаден — каза Тайсън, като си запали цигара. — Нито се чувствам зле. Не знам какво биха могли да кажат тези петима мъже, с което нещо да се промени.

— Те всички предложиха да дадат показания, но не под клетва, за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, ако те признаят за виновен. И аз мисля, че представянето на смекчаващи вината обстоятелства преди обявяването на присъдата е безкрайно много по-важно от самата присъда в случаи като този.

— От гледна точка на това колко време ще трябва да прекарам в затвора, съм съгласен с теб.

Корва кимна.

— Възможно е да те признаят за невинен — добави той.

Тайсън не каза нищо.

— След като както изглежда нямаме свидетели на защитата в стаята на свидетелите — каза Корва, — не искаш ли да поискаме отсрочване на процеса?

— Не. Имаш свидетел на защитата, който седи точно до теб — отговори му Тайсън.

За няколко секунди Корва запази мълчание. Той погледна към членовете на съдебния състав, които тихо разговаряха помежду си, седнали зад масата си.

— Голяма рядкост е в случай като този обвиняемият да застане на свидетелската скамейка и да дава показания в своя защита.

— Снощи ти ми каза, че мога да свидетелствам.

— Така ли казах? — Да.

— Слушай, Бен — каза Корва и сложи ръка на рамото му. — Ако застанеш на свидетелската скамейка и говориш дори две минути, ще отвориш кутията на Пандора и ще възникнат безброй неразрешими проблеми.

Тайсън не отговори.

— Мислех за това — продължи Корва. — Вчера вечерта, след като ти си тръгна. Дълго стоях буден и мислих. Трябва да разбереш, че ако положиш клетва и дадеш показания, Пиърс ще те разпитва за казаното цяла седмица. Да, Бен. И когато свърши да те разпитва, Спраул също ще има правото да те разпита. А когато Спраул свърши с въпросите си, с теб ще се заемат шестимата членове на съдебния състав. Ти сега си знаменитост. И ако решиш да дадеш показания, ще им принадлежиш толкова дълго, колкото могат да си го позволят. Аз ще се опитам да огранича въпросите им като прекалено многобройни и обстоятелствени, но ще минат няколко дни, преди да успея да постигна някакъв резултат. Разбираш ли?

Тайсън кимна.

— Изборът е твой. Можеш да запазиш мълчание. Имаш право на това, и ако избереш да постъпиш така, никой няма да си извади никакви заключения и то в никакъв случай няма да ти навреди. Нито пък ще могат да го обсъждат по някакъв начин.

Известно време Тайсън мълча. Дежурният сержант пристъпи в средата на залата.

— Но ще дам показания по-късно, за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — каза Тайсън на Корва.

— Да. Ако те признаят за виновен ще имаш тази възможност. Надявам се да не се налага да се възползваш от това си право. Знам, че ти е много неприятно. Но трябва да ми се довериш.

— Естествено.

— Всички да станат!

Полковник Спраул отиде до амвона и застана зад него.

— Откривам заседанието на съда.

Пиърс потвърди, че всички участници в процеса са налице.

— Обвинението има ли да представи още доказателства? — обърна се Спраул към полковник Пиърс.

— Обвинението се отказва от призоваване на други свидетели — каза Пиърс, който още не беше седнал.

— Защитата има ли да представи доказателства и свидетели? — обърна се Спраул към Корва.

— Защитата не разполага с доказателства, които да представи — стана Корва.

В съдебната зала настъпи раздвижване, но Спраул не изчака шума да затихне от само себе си. Той погледна към пейките и зрителите замлъкнаха. Спраул се обърна отново към Корва:

— Означава ли това, че защитата няма да вика свидетели?

— Да, защитата няма да вика свидетели. Полковник Спраул кимна формално и се обърна към полковник Пиърс.

— Обвинението има ли да ни предложи още нещо?

— Не — отговори Пиърс.

— Желае ли съдът да призове отново или да извика нови свидетели? — обърна се Пиърс към Спраул.

— Не — отвърна полковник Спраул. После той на свой ред попита Пиърс. — Желае ли обвинението да направи заключителна пледоария по делото?

— Да — отговори полковник Пиърс.

— Полковник Пиърс — отговори полковник Спраул, после се обърна към Корва: — Господин Корва. Бих искал да напомня и на двама ви, че при съдебния процес на военния съд заключителните пледоарии на обвинението и на защитата не са задължителни. Те могат да бъдат представени в устен или в писмен вид. И в двата случая те обичайно са кратки. Обикновено се произнасят, за да припомнят на съда действително важни факти по делото и връзката им със закона. Могат да включват обобщителни моменти, но не бива да се превръщат в разширени резюмета на процеса. — Спраул погледна към Пиърс; — Можете да започнете.

Полковник Пиърс излезе иззад масата и застана в центъра на подиума, както направи и при произнасянето на уводната си пледоария.

Тайсън се загледа в него, но после съсредоточи вниманието си върху съдебния състав. Шестте му члена седяха много изправени, съвсем по военному, помисли си той. Пиърс се държеше доста добре за адвокат от военната прокуратура. Тайсън погледна към зрителите. Беше четвъртък сутринта, четвъртия ден на процеса и пейките отново бяха пълни. Марси бе дошла със закъснение. Дейвид отново се бе освободил от училище. Майката на Тайсън, която живееше при приятели в Гардън Сити, идваше всеки ден на заседанията на съда с една лимузина и вече имаше изморен вид. Докато рглеждаше морето от предимно бели лица, Тайсън изведнъж забеляза едно кръгло като луна усмихнато черно лице, което се опитваше да привлече погледа му. Мейсън му кимна от петия или шестия ред. Тайсън се усмихна и му кимна в отговор.

Полковник Пиърс започна с традиционното: — Уважаеми господин военен съдия, членове на съдебния състав. Чухте делото на Съединените щати срещу лейтенант Бенджамин Тайсън. Изслушахте показанията на двамата свидетели, Ричард Фарли и Стивън Бранд, които разказаха на съда за хладнокръвното масово убийство на цивилни лица и неприятелски войници, на пациенти и болничен персонал, на бебета и деца. Вярно е, че техните показания не винаги съвпадаха що се отнася до подробностите, често бяха противоречиви и понякога двамата твърде смътно си спомняха някои имена, събития и други подробности, които обикновено очакваме да чуем при показания пред съда. Но ако детайлите невинаги бяха точни, след изминалите осемнайсет години, общите очертания на събитията бяха напълно ясни. — Пиърс почеса горната си устна, наклони за малко глава, после продължи: — Ричард Фарли и Стивън Бранд са били очевидци на описаните от тях събития. Тези събития са незаличимо запечатани в паметта им за вечни времена — и то не само защото са били очевидци на гореспоменатите събития, а и защото са взели лично участие в тях. Но тяхното участие в случилото се не е предмет на настоящия процес. Въпросът е какво е било участието на обвиняемия в тези събития. Ако отстраните от съзнанието си незначителните и странични детайли от свидетелските показания и разпита на свидетелите, и се концентрирате само върху фактите, които се отнасят до обвиняемия, и върху предявените срещу него обвинения, това, което ще изпъкне в съзнанието ви, е следното: Първи взвод на рота „Алфа“ е влязъл в сградата, която двамата свидетели очевидци описват като болница. Според техните показания ние научихме, че там е имало повече от сто — може би двеста — човешки същества. Командирът на взвода, лейтенант Тайсън, е дал устна заповед да се разстрелят болните и ранени неприятелски войници. Членове на съдебния състав, дори ако спрем дотук и повярваме на показанията, дадени под клетва от двамата независими и непредубедени свидетели, правителството може да сметне, че е свършило работата си по това дело. Но ако трябва да поправим едно ужасно зло и ако искаме да възвърнем честта и достойнството на американската армия, ние не можем да спрем дотук. Не, ние трябва да вземем предвид и останалите трупове, видени от свидетелите със собствените им очи, отрупани в отделенията, разпръснати по коридорите, легнали в операционната зала и разхвърляни по земята около болницата. Трябва да вземем предвид, че тези невъоръжени и беззащитни хора са били застреляни и убити от войници под командването на обвиняемия. Трябва да вземем под внимание, че показанията на двамата очевидци съвпадат в това, че обвиняемият не е направил и не е казал нищо, за да спре действията на развилнелите се войници. Следователно обвиняемият с бездействието си е подпомогнал и окуражил масовото избиване на хора, разказите за което чухте тук. И следователно обвиняемият с подстрекателната си заповед да бъдат застреляни обезоръжените и изтощени от болестта и раните неприятелски войници, е подтикнал хората си към масовото убийство, което я е последвала.

Пиърс се обърна и погледна към Тайсън, след това за пръв път погледна към редовете със зрителите и отново се обърна към съдебния състав.

— Вие можете, аз мога, и всеки, който носи в душата си поне малко човешко състрадание и разбиране, може да измисли или да намери извинения за всичко, което обвиняемият е направил или не е успял да направи през тези двайсет или четирийсет минути. Но кой може да го извини за онова, което се е случило по-късно? Кой може да извини или да разбере офицер от армията на Съединените щати, който доброволно е влязъл в заговор с хора, намиращи се под неговото командване, за да заблуди правосъдието, за това, че е измислил поредица от събития, които са целели не само да потулят фактите около едно отвратително престъпление, но и за да превърне това престъпление в достойно сражение с противникови сили? Кой би могъл да го извини или разбере за това? Кой би могъл да извини поддържането на лъжливата версия за това отвратително убийство, което е продължило през всичките тези години и досега? Кой би могъл да извини един офицер, който, отклонявайки се от изпълнението на дълга си, може би и най-вероятно е направил така, че никой няма да може да бъде изправен пред правосъдието, за да отговаря за това масово убийство? Кой би могъл да извини редовен офицер от армията на Съединените щати, на който е било възложено специално доверие и висока отговорност, за неизпълнението на задълженията, които доброволно е поел, когато е положил клетва за вярна служба? — Пиърс отстъпи няколко крачки назад в посока към масата на защитата и заключи: — Правителството ви представи фактите, които доказват по безспорен начин, че е било извършено престъпление спрямо Единния кодекс на военното правосъдие и че това престъпление е убийство, и че подточките, както са описани в обвинителния акт, точно отразяват характера на престъплението, че обвиняемият се е впуснал в действия, които са били непосредствено опасни за другите, с което е довел до умишлено незачитане на човешки живот.

Полковник Пиърс седна на стола си.

— Защитата желае ли да произнесе заключителна пледоария? — обърна се полковник Спраул към Корва.

— Да, ваша милост — изправи се Корва.

— Моля, започнете.

Корва излезе отпред по средата на съда и започна:

— Уважаеми господин военен съдия, уважаеми членове на съдебния състав. Чухте делото на Съединените щати срещу Бенджамин Тайсън. Изслушахте двама свидетели, Ричард Фарли и Стивън Бранд, които бяха всичко, с които прокуратурата разполагаше срещу обвиняемия и чиито показания съставляваха всички доказателства, необходими, за да се потвърди изключително сериозното обвинение в убийство. Ако повярваме, че свидетелите са непредубедени и ненастроени спрямо обвиняемия, то ще сме пропуснали да разберем истинската същност и скритото значение на тези показания. Дори ако повярваме, че господин Бранд и Фарли са били свидетели на едно, масово убийство — и защитата не оспорва това твърдение — трябва да съсредоточим вниманието си на две думи „Застреляйте ги!“. Думите, които Бранд твърди, че са били използвани от обвиняемия, за да издаде една неправомерна заповед. Показанията на Фарли относно даването на тази пряка заповед леко се различаваха. Следователно, трябва да не обръщаме внимание на факта, че двамата свидетели на обвинението не могат да си спомнят имена, различни места и имена на техни другари по оръжие след изминалите осемнайсет години. Но трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато твърди, че си спомня лейтенант Тайсън да казва „Застреляйте ги.“ И трябва да вярваме на Стивън Бранд, когато заявява, че лейтенант Тайсън не е направил нищо, за да спре извършването на убийство от подчинените му войници. Същевременно Стивън Бранд дори не може да си спомни кой е извършил самите убийства, които казва, че е видял или мисли, че е видял. Стивън Бранд има много избирателна памет. — Корва замълча и погледна към празното свидетелско място, после към Пиърс. След това отново се обърна към съдебния състав и продължи: — Прокуратурата привлече вниманието ви върху факта, че показанията на двамата свидетели не съвпадат във всички отношения. Но когато свидетелите говореха за лейтенант Тайсън, между техните показания нямаше почти никакви разминавания. Ако приемем, че различията в свидетелските показания се дължат на различния начин по който свидетелите възприемат събитието в зависимост от личните си особености, чувствителността и ценностната си система, то тогава защо те са така единодушни относно фактите, инкриминиращи обвиняемия? — Корва замълча отново, известно време предъвква горната си устна, после каза: — Стивън Бранд ви каза, че се е страхувал за живота си. Че хората от взвода са отишли при него след инцидента и са го заплашвали. Ако повярваме на това, защо да не повярваме, че лейтенант Тайсън също се е страхувал за живота си? Прокурорът заяви, че обвиняемият е влязъл в заговор, за да прикрие фактите около предполагаемото престъпление. Ако повярваме на Бранд, че лъжливата версия за събитията е била съставена в бункера и че той се е съгласил с нея само за да спаси собствения си живот, то защо да не повярваме, че обвиняемият е бил в същото положение? Защото поне едно може да се каже със сигурност: ако във взвода е имало двама души, чужди на войниците, то това са били Бенджамин Тайсън и Стивън Бранд. Показанията на свидетелите всъщност обрисуваха не само картината на масовото убийство, но и на метежа на войниците. И въпреки че защитата се съгласи с някои факти, защитата не може да приеме твърдението, че лейтенант Тайсън не е направил нито устен, нито писмен доклад за въпросния инцидент. Прокурорският състав ви предлага да приемете, че не е имало такъв доклад поради липсата на съответните веществени доказателства. Търсейки отговор на въпроса дали лейтенант Тайсън е докладвал както подобава на вишестоящите си началници за въпросните събития, съдебният състав би трябвало да вземе предвид, че никой разумен човек не би направил опит да предаде подобен доклад, докато животът му е в непосредствена опасност. И ако приемем, че лейтенант Тайсън е предавал по радиопредавателя лъжливи доклади на командира си, докато е бил физически заобиколен от дванайсет души, които току-що са извършили масово убийство, то според мен ще трябва да заключите, че той е действал разумно. А що се отнася до последвалите дни, докато все още са били из полята в период на голяма вражеска активност, сами можете да си отговорите защо не е предал доклад на вишестоящите си началници. Но може ли прокурорският състав, могат ли двамата свидетели да твърдят, би ли могъл който и да е да твърди, че някъде между 15 и 29 февруари — деня, в който лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран, не е бил изпратен никакъв писмен или устен доклад? Не бихте ли могли да приемете, че не е изключено да е бил предаден устен доклад на командира на рота „Алфа“, капитан Браудър, и че капитан Браудър не е имал време да предупреди вишестоящите си за това, преди да бъде убит на 21 февруари? Не би ли могло, ако се направи обстойно проучване в архивите на армията, да се открият някакви документи, които да доказват, че обвиняемият е изпълнил дълга си да докладва за нарушаването на Единния кодекс? Може би не. Но това не доказва, че обвиняемият не е написал такъв доклад. А ако обвиняемият е направил такъв доклад — устен, писмен или и двете — и е видял, че във връзка с това не се предприемат никакви действия, какво се предполага, че трябва да направи той? Да напише втори доклад? Да. Ами ако го е направил? И какво, ако отново до него не достигне нито дума, свидетелстваща, че докладът му е бил получен? Какво се предполага да заключи той? Че се е загубил? Че са го загубили умишлено? Нима такива неща не са се случвали и преди? И когато лейтенант Тайсън е бил ранен и евакуиран от медицинските служби, вследствие на което е напуснат театъра на бойните действия в Югоизточна Азия, какви са били задълженията му относно този инцидент? Длъжен ли е бил да продължи да се занимава с въпроса? Несъмнено. Направил ли го е? Може би. Успя ли обвинението да докаже нещо в обратен смисъл? Не. Не е ли задължение на обвинението да доказва предявените обвинения, а не на защитата да ги оборва?

Корва се приближи до масата на съдебния състав, така че беше на трийсет сантиметра от нея и погледна надолу към шестимата членове на съдебния състав:

— Прокурорският състав успя да ми докаже по безспорен начин, че на мястото и по времето, посочени в обвинителния акт, е било извършено масово убийство на невинни и беззащитни хора. Убеден съм в това. Но чудовищността на това престъпление не трябва да влияе на вашите съждения относно вината на обвиняемия в тези събития, фактът, че е установено извършването на дадено престъпление, не създава презумпция за виновност на който и да е присъствал на местопрестъплението. А ако е така, то на масата на защитата би трябвало да седят поне още двама души: Бранд и Фарли. — Корва кимна, обърна се и се върна обратно зад масата на защитата.

Полковник Спраул се изправи зад амвона и остана неподвижен в течение на почти цяла минута. Корва започна да оправя и подрежда документите на масата си. Най-сетне полковник Спраул каза на Пиърс:

— Желае ли обвинението да приведе някакви аргументи, оборващи тезата на защитата?

— Да, ваша милост. — Пиърс стана и каза рязко на Корва: — Предположението, че свидетелите на правителството биха могли да бъдат подведени под отговорност, е просто отвратително. Ако обвиняемият си беше изпълнил дълга на офицер, никой от нас нямаше да е тук сега.

Корва се изправи на крака и хвърли гневен поглед към Пиърс.

— Ако свидетелите ви са се съгласили с лъжливата версия и са твърдели лъжи още преди осемнайсет години, няма никакви основания да се вярва и че сега казват цялата истина.

— Това е всичко, господа — рязко каза полковник Спраул. — Има ли обвинението да предложи още нещо? — попита той Пиърс.

— Не, ваша милост.

— Има ли защитата да предложи още нещо? — обърна се Спраул към Корва.

— Не, ваша милост.

— Обвинението и защитата няма да представят повече доказателства — каза Спраул на съдебния състав. — Остава само вие, членовете на съдебния състав, да обмислите представените свидетелски показания. Съдът прекратява заседанието си по административни причини и за да осигури писменото оформяне на свидетелските показания, които вероятно ще са ви необходими по време на обсъждането. Съветвам ви да не обсъждате и да не говорите за това дело по какъвто и да е начин помежду си, преди да ви дам указания за задълженията ви. Заседанието на съда ще се поднови в десет часа утре сутринта.

Тайсън стана. Корва сложи документите си в куфарчето. Тайсън си запали цигара. Корва затвори куфарчето си. Тайсън се загледа в изпразващите се пейки и видя Марси и Дейвид да вървят по пътечката между редовете, докато военните полицаи им проправяха път.

— Това е — каза Корва.

— Защитата няма какво да добави — каза Тайсън.

— Да.

— Но защитата изобщо не призова никакви свидетели.

— Точно така. Защитата не призова никакви свидетели.

Тайсън сви рамене. Погледна си часовника.

— Обед?

— Защо не?

Тайсън последва Корва към страничната врата. Последният военен полицай в залата, сержант Ларсън, застана мирно близо до вратата.

— Много добре се справихте, господин Корва — каза той.

— Благодаря.

— Ще се видим утре.

Тайсън кимна, докато излизаше в коридора. Сети се, че утре там щеше да има въоръжени военни полицаи, както обичайно се правеше в деня на обявяването на присъдата. А сержант Ларсън щеше да бъде началник на ескорта и да го отведе с белезници на ръцете.

Той внезапно си спомни съня си и мъжа в съня му, който му каза, че има да служи още пет години. И сънят сега му се стори като предчувствие за присъдата.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

В десет часа сутринта полковник Спраул откри заседанието на съда.

Спраул изглеждаше уморен, помисли си Тайсън, и повече седеше на високия стол, отколкото стоеше прав. Лицето му изглеждаше по-бяло, а очите му бяха хлътнали. Спраул изчака докато участниците в делото се съберат и зрителите седнат по местата си. След това, сякаш някой го беше напомпал иззад амвона, той изправи гръб и се наведе леко напред като проповедник, който се готви да плаши паството си с адския огън. Дори гласът му изглеждаше по-силен, когато заговори в микрофона.

— Господин председател и членове на съдебния състав. Вие изслушахте свидетелските показания по делото на Съединените щати срещу лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън.

Спраул започна да чете на съдебните заседатели прецизно написаните си машинописни страници, както беше застанал зад амвона. Говореше с равен глас, без да променя интонацията си, — така че да не придаде някакъв нюанс или по-голяма тежест на която и да е от точките, които четеше.

Десет минути след като бе прочел първото изречение, Тайсън вече знаеше, че Спраул, който до този момент бе много сдържан, щеше да даде подробни и многобройни указания на шестте членове на съдебния състав, които, както Тайсън подозираше, вече бяха взели своето решение.

Спраул продължи да чете. Той отбеляза, че в уводното си слово Пиърс е говорил за техническото извършване на убийство.

— Когато преценявате показанията на свидетелите — каза полковник Спраул, — трябва да вземете под внимание отношението на свидетелите към подсъдимия, тяхната видима интелигентност и общото психическо състояние при даване на показанията. Когато преценявате сериозността на вината на обвиняемия офицер, трябва да вземете под внимание неговия чин, произход, образование, военно обучение и опита му натрупан по време на предходни бойни действия, включващи влизане в контакт с неприятелски и приятелски настроени Виетнамци. Можете да вземете под внимание и възрастта му по време на обсъждания инцидент и всички останали свидетелски показания, които могат да ви помогнат да прецените дали подсъдимият съзнателно е подпомогнал, окуражил, заповядал или прикрил извършването на масово убийство. Но преди всичко трябва да бъдете безспорно и несъмнено убедени, че свидетелските показания за масовото убийство, които чухме тук, са достоверни.

Спраул продължи да говори по малко объркан начин, обяснявайки силните страни на позицията на правителството, след това силните страни на тезата на защитата. Той посочи и слабостите на двете страни и каза:

— Представените доказателства, които се състоят главно от свидетелски показания, трябва да ви убедят, че обвиняемият е действал противозаконно и освен това, че противозаконните действия, които подсъдимият се предполага да е предприел, представляват убийство. Трябва твърдо да вярвате и да сте морално убедени, че лейтенант Бенджамин Тайсън е виновен, според предявените му обвинения. Трябва да ви напомня, че поради клаузите за давност няма по-малко престъпление, в което да можете да го намерите за виновен, освен в убийство. Не можете да го обвините в непредумишлено убийство. Не можете да го обвините в неизпълнение на служебните задължения, в заговор или каквото и да е било друго по-леко провинение. Можете само да го обявите за виновен или невинен по обвинението и по една или двете му подточки.

Полковник Спраул обясни каква е процедурата при работата на съдебния състав. Беше ясно, че обяснява това не толкова на съдебния състав, който вероятно беше запознат с процедурата, колкото на цивилните зрители и на пресата.

— При военен съд няма възможност да не се постигне съгласие между съдебните заседатели. Първото ви гласуване на присъдата ще бъде и окончателно. За да бъде осъден обвиняемият, четирима или повече от вас трябва да гласуват виновен. За да го обявите за невинен трима или повече от вас трябва да гласуват невинен. Затова ви призовавам да разисквате въпроса толкова дълго, колкото ви е необходимо, преди да проведете първото си и единствено гласуване. Ако гласувате виновен по обвинението в убийство, ще трябва да гласувате и по двете подточки. Можете да го признаете за виновен по едната или по двете подточки. Ако не можете в пълно съгласие със съвестта си да гласувате нито една от подточките, така както са формулирани, но го признаете за виновен по общия текст на обвинението, имате право и е ваше задължение да промените текста на едната или на двете подточки, така че да съответства на доводите ви, довели до признаването на подсъдимия за виновен. Предупреждавам ви обаче, че промените в текста на подточките могат да променят смисъла им до степен, в която те да се отнасят до непредумишлено убийство. В такъв случай подсъдимият трябва да бъде признат за невинен по всички обвинения, произтичащи от Единния военен кодекс. Ако сте стигнали до гласуване на присъдата до шестнайсет и трийсет часа, трябва да се върнете в съдебната зала и да обявите присъдата си. Ако не сте стигнали до гласуване на присъдата до този час, ще бъдете настанени в жилищата за несемейни в тази база, но няма да продължите обсъждането си там. Ако желаете да заседавате тази вечер, ще трябва да уредите да ви отведат до заседателната зала, която е подготвена за вас в страничното крило на административната сграда. Трябва да ви напомня — продължи полковник Спраул, — че сте се заклели да не разкривате и да не съобщавате мнението или гласа на който и да е член от съдебния състав. Това означава, че вашият глас и основанията ви, довели до съответното решение, следва да останат в тайна след като този съд приключи работата си и така навеки… — Полковник Спраул се наведе още по-встрани от амвона по посока към масата на съдебния състав и заключи: — Последното решение за тежестта на доказателствата и достоверността на свидетелските показания е изцяло във вашите ръце, членове на съдебния състав. Вие трябва да оставите без внимание всички мои коментарии и мнения, изказани по време на процеса, които биха могли да се разглеждат като изразяване на възглед относно виновността или невинността на обвиняемия, защото само вие носите пълната отговорност за решаване на изхода от този процес. Всеки от вас трябва безпристрастно да вземе крайното решение за виновността или невинността на обвиняемия в съответствие със закона, доказателствата, представени в съда и личната ви съвест. — Полковник Спраул се изправи и обяви: — Закривам заседанието на съда.

Тайсън си погледна часовника. Указанията към съдебния състав бяха продължили цели четирийсет и пет минути и сега вече всички думи, които биха могли да им окажат някакво влияние, бяха казани.

Бенджамин Тайсън гледаше мълчаливо през прозореца на кабинета на равин Уейц. Всички зрители бяха напуснали църквата и сега се разхождаха из поляните под хладното есенно слънце. Освен това имаше още няколкостотин души, събрали се от другата страна на пътя зад загражденията на военната полиция.

Корва си наля чаша кафе.

— Искаш ли да излезеш навън?

— Не.

— Искаш ли да видиш семейството си?

— Не — Тайсън продължи да гледа през прозореца. Корва се приближи до него и също погледна навън.

— Изглеждат подобаващо тихи. Изпълнени с уважение към онова, което става. Не беше чак толкова голям цирк все пак.

— Да. — Сцената всъщност му напомняше на почивка за пушене пред погребален дом — хората се запознават, от време на време някой бегло се усмихва. Всички са обърнали гръб на сградата, защото не искат да си спомнят какво ги е събрало. Последното слово всеки момент ще започне, затова никой не се отдалечава твърде много.

Корва обърна гръб на прозореца и застана до бюрото. Сипа си сметана в кафето.

— Доволен ли си от това как мина процесът?

— Предполагам, че когато те съдят по обвинение в убийство, този процес беше толкова добър, колкото човек би могъл да очаква — отговори Тайсън с нотка сарказъм в гласа си.

— Искам да кажа — малко нетърпеливо поясни Корва, — доволен ли си от начина, по който те представлявах?

— Ще ти отговоря след като чуя присъдата. — Тайсън забеляза, че в отношението на Корва прозираше някаква студенина. Предположи, че в отговора му се съдържа известен упрек. Стана му жал за Корва, който трябваше да чака тук с него. — Защо не отидеш да се поразходиш? — попита той.

— Искаш да кажеш, че съм уволнен?

— Не. Да се разходиш. На свеж въздух.

— Няма да направя и петнайсет крачки, и журналистите ще ме заобиколят и унищожат. Ще остана тук, докато ни извикат. Или до четири и трийсет. Но ако искаш да пушиш, отвори прозореца — рече Корва.

Тайсън отвори прозореца и осети студения полъх на мразовития есенен въздух.

— Колко мислиш, че ще продължи това? — Тайсън обърна гръб на прозореца.

— Процесът беше относително кратък — сви рамене Корва. — Няма много какво да обмислят, освен показанията на свидетелите. Могат да поискат запис на показанията.

— Колко ще продължи? — попита отново Тайсън, след като изчака известно време. — Дни? Часове? Минути? Имам ли време да си допуша цигарата?

— Обсъжданията на присъдата при военен съд обикновено са кратки. Има само едно гласуване и то е окончателно. — Корва замълча. — Смятам, че всички бяха взели решението си още преди да станат от местата си.

Тайсън разсеяно кимна.

— Няма смисъл да се правят, че мъчително са търсили решението си в продължение на дни — каза Корва. — Всъщност върху тях дори се оказва известен натиск да вземат решението си бързо. Те са офицери. Чули са делото. Имат си задължения. Предпочитат да се върнат в поделенията си и да си вършат работата, отколкото да стоят тук. Така че, за да ти дам точен отговор, допускам, че ще обявят присъдата преди четири и половина.

— Още шест часа — каза Тайсън, поглеждайки към стенния часовник.

— Да. Повече от достатъчно време.

— Нервен ли си? — насили се да се усмихне Тайсън.

— Притеснен.

— Ще се обърне ли късметът ти?

Корва се усмихна уморено, но не отговори.

Двамата приказваха известно време на различни несвързани с делото теми. Подходяща тема просто нямаше и всяко кратко отклонение в празнословни приказки неизбежно ги отвеждаше до нещо, за което не искаха да продължават да говорят. След час и половина Корва отвори вратата и помоли постовия да им донесе вестници и списания.

— Искам да те попитам още веднъж — каза той на Тайсън, — имаш право да се прибереш в жилището си — искаш ли да отидеш там?

— Не.

— Искаш ли да отидем да обядваме в клуба?

— Не. Не съм особено гладен. Но можеш да поръчаш да ни донесат нещо.

— Жал ли ти е за себе си?

— Не. Жал ми е за тебе. И за семейството ми.

— Да изпратя ли постовия да доведе жена ти тук?

— Не.

— А сина ти?

— Не. Нито майка ми, нито сестра ми, нито свещеника ми, никого. — Тайсън повиши глас: — Защо не можеш да разбереш, че не искам да виждам никого сега? Защо не можеш да разбереш, че ако видя някого… Не искам никой да ме вижда в това състояние… Човек няма ли право вече да страда достойно сам? — Той посочи Корва с пръст. — Ти би ли искал да имаш семейството си до себе си?

— Навярно бих, Бен — каза Корва с успокоителен тон. — Може би бих искал да имам тяхната подкрепа…

— О, по дяволите с подкрепата. Каква идиотска дума само.

Корва търпеливо въздъхна.

— Просто исках да съм сигурен, че разбираш, че това може да се окаже последния път… за известно време… когато можеш да говориш с тях… Без присъствието на охрана…

Тайсън започна да ходи напред-назад из малкия кабинет. Най-накрая каза вече по-спокойно:

— Не исках да си го изкарвам на тебе. Просто ти беше наблизо. Затова, иди си.

— Не, сър. Според моите убеждения, аз съм длъжен да съм с обвиняемия.

Тайсън престана да се разхожда и се обърна към Корва:

— Е, добре. Опитай се да предположиш. След като вече си тук, трябва да ме развличаш. Предположи какво ще стане.

— В тесните рамки на обвиненията и от правна гледна точка правителството доказа обвиненията си — отговори с равен тон Корва.

— Тогава защо се бавят толкова? — попита Тайсън. Те са офицери. Защо не могат да решат?

— Защото защитата доказа други неща. Неща, които бяха извън онова, което бяха подготвени да чуят. — Той погледна към Тайсън. — Не съжалявам, че премълча някои неща. Помолих те да го направиш. Исках всичко да се разкрие спонтанно, когато му дойде времето. И съдебният състав слушаше. Техните безизразни лица издадоха вълнението им. Те са човешки същества и затова сега задават въпроси на самите себе си.

Тайсън мълчеше.

— Точно сега — каза Корва, — един или двама от тях привеждат доводи и се опитват да повлияят на втори или трети член от състава да каже „По дяволите закона“. Това е единствената възможна причина за забавянето.

— А ще стане ли? Ще кажат ли трима от тях „По дяволите закона.“?

Корва погледна към Тайсън, после отклони очи и се взря в настолния бележник на равин Уейц.

— Ако го кажат — каза той, — трябва да кажат и „По дяволите армията“. А те са част от системата, въплъщението на кодекса. Те са офицери, положили клетва. И са по-заинтересувани от успешното функциониране на тази система, отколкото гражданските юристи са заинтересувани от гражданската юридическа система. Какво би направил ти на тяхно място? Как би гласувал?

Тайсън се замисли за момент, после отговори:

— Гласувам виновен.

— Аз също.

— Тогава защо се бавят толкова?

— Честно казано, не знам. Казах ти… имат проблеми да започнат гласуването. Полковник Муър не предлага гласуване, защото един или двама от тях надават глас в твоя полза. Може би самият Муър се обажда в твоя полза. Може би Дейвис също е на твоя страна. Може би Синдъл е тази, която иска бързо да гласуват, че си виновен. Може би Ласки щеше да е третият човек на твоя страна, от когото се нуждаем. Не знам. Никой не знае… Съдебните заседатели винаги са успявали да ме изненадат.

— Дори военните съдебни заседатели?

— Дори те понякога.

— Ще бъдеш ужасно изненадан, ако спечелиш това дело.

Корва започна да се усмихва, но шумът от стъпки по коридора го накара да се изправи на крака. На вратата се почука, после се отвори и в стаята влезе дежурният военен полицай с куп вестници и списания в ръце.

— Намерих ви и броя на „Плейбой“ за следващия месец — каза той. — Искате ли още нещо, господин Корва?

— Не, благодаря.

Дежурният излезе. Тайсън и Корва започнаха безцелно да четат. В дванайсет и половина пред вратата отново се чуха стъпки. После спряха. Почука се и вратата се отвори. Сержант Ларсън каза:

— Ще ми дадете ли поръчката си за обед? Или предпочитате да обядвате навън?

— Поръчай ни сандвичи и кафе, сержант — отговори Корва. — Изненадай ни с нещо. Но без хляб и майонеза.

Чакаха половин час и Тайсън се обади:

— Обикновено взимането на сандвичи от местната лавка отнема петнайсет минути. Може би вече са гласували присъдата.

— Ще ни донесат обяда преди да ни извикат обратно в залата. Отпусни се.

— Отпуснал съм се. Отегчавам се.

Отново се чуха стъпки, почукване и вратата се отвори. Сержант Ларсън влезе с картонена кутия, която остави на бюрото. Тайсън видя, че тя е претъпкана със сандвичи, салати и сладкиши.

— От жена ми е — каза Ларсън. — Настояваше — добави той с известно смущение. — Надявам се, че нямате нищо напротив.

— Предай й, че сме много благодарни — каза Корва. Тайсън си взе един огънат в салфетка сандвич, въпреки че нямаше желание да яде.

— Много мило от нейна страна, сержант. Ларсън се усмихна и излезе. Корва откри сандвич с пилешки котлет и ръжен хляб и го захапа.

— Както вече веднъж ти казах — рече той, — и както можеш сам да видиш и чуеш всеки ден, в очите на общественото мнение ти си невинен.

— Никога не съм ценял особено високо общественото мнение и преценката на хората в Америка. Аз съм сноб и елитарист. Затова не мисля, че заслужавам да се успокоявам с общественото мнение точно сега.

Корва откри кутия кока-кола и я отвори.

— Ти имаш правилна преценка за себе си и за света, в който живееш. За съжаление такъв, какъвто си, ти си в несъответствие със заобикалящия те свят.

Тайсън откри в картонената кутия две бири и ги изпи и двете, без да предложи на Корва. Корва се нахрани без видима загуба на апетит. Тайсън отиде до тоалетната съпроводен от охраната. Корва отиде дотам сам. Следобедът протече под знака на скуката и безпокойствието. Слънцето започна да отслабва, а откъм океана се издигна вятър, който разпиля червените и златните листа по поляните и пътеките, и ги понесе с шумолене покрай стените на сградата. Тайсън отиде до прозореца и забеляза, че тълпата беше намаляла, а онези, които не се бяха прибрали обратно в църквата, стояха приведени срещу студения вятър.

— Миналата есен събирах листа и играех футбол със сина си — каза той повече на себе си, отколкото на Корва. — Цепех дърва и подреждах огъня в камината. Ходихме до една ферма на изток и купихме, тикви, кратунки и ябълкова ракия. Прибрахме се в къщи и си направихме горещ пунш с ром. Обичам мириса на есента.

— Аз също — отговори Корва с равен сдържан глас.

— Липсваше ми много в Ку Чи. Помолих брат ми да ми изпрати кутия от обувки с есенни листа. — Той се усмихна сам на себе си. — Дадох ги на хора, които твърдяха, че им липсва есента.

— Звучи така, сякаш си искал да те уволнят по психически причини — отбеляза Тайсън.

Корва взе „Дейли Нюз“. Заглавието на първа страница гласеше: „ЩЕ ИМА ЛИ ПРИСЪДА ДНЕС?“

— Добър въпрос — каза Тайсън, когато го видя. Погледна към стенния часовник. Беше четири и шестнайсет минути.

В четири и двайсет Корва стана и отиде до прозореца.

— Не виждам никой да си тръгва. Колите на пресата също още са тук. В четири и двайсет и пет Тайсън се изправи.

— Не бих искал да се налага да прекарвам нощта в очакване. Кажи да ме настанят в жилищата за несемейни. Няма да се прибирам вкъщи тази вечер.

— Добре — отвърна Корва. — Няма да споря с теб. Може да е много изнервящо да се чака — добави той, — но не е лош знак. Нещо се е случило в залата за обсъждане на присъдата.

— Но какво?

В четири и трийсет Корва затвори куфарчето си и взе шлифера си от закачалката.

Този път нито Корва, нито Тайсън чуха стъпките в коридора, но и двамата доловиха лекото почукване на вратата, толкова леко, помисли си Тайсън, колкото леки трябва да са били и стъпките, и разбра, че не бяха дошли да му кажат, че за днес е свободен.

Вратата се отвори, сержант Ларсън застана на входа без да продума: твърде дълго за Корва, който рязко попита:

— Е, добре? Свободни ли сме?

— Не, сър. Съдебният състав е гласувал присъдата.

— Благодаря — сковано кимна Корва. Той отново окачи шлифера си на закачалката и се обърна към Тайсън с неестествен глас: — Хайде да чуем какво имат да ни кажат.

Тайсън тръгна към вратата, която Ларсън държеше отворена.

— Сър, трябва да си вземете шапката — каза Ларсън на Тайсън.

— Какво?… — за момент Тайсън застана неподвижно, после отвърна: — Да, разбира се. Каквото и да стане, няма да се връщам повече тук, нали?

— Не, сър.

— Благодарете на равина от наше име, ако го видите.

— Да, сър.

Корва тръгна напред по коридора. Ларсън отново ги настигна и тръгна пред тях. Той изглежда усещаше, че подопечните му не бързат и вървеше бавно. Когато влязоха в съдебната зала Тайсън усети, че тълпата на пейките замлъкна. Погледна и видя, че църквата беше изпълнена докрай, като в неделята на Великден, и хората стояха на пътеката и в преддверието.

Той умишлено мина пред масата, зад която вече се бяха събрали членовете на съдебния състав, покрай масата на прокурорския състав, без да поглежда към Пиърс, Уейнърт и Лонго, и застана до Корва на масата на защитата. Корва остана прав и Тайсън последва примера му. Забеляза, че сега и прокурорският състав се беше изправил. Въпреки че това не беше необходимо.

Тайсън се насили да погледне към предния десен ред. Марси беше облечена в консервативен делови костюм от туид. Тя кръстоса крака и му се усмихна окуражително. Дейвид седеше до нея с тъжен вид, въпреки че, помисли си Тайсън, изплашен беше поточната дума. Зачуди се какво ли става в този момент в съзнанието на едно шестнайсетгодишно момче. Трите сестри на Тайсън, и трите хубави и жизнени жени, поддържаха оптимистичното си изражение. Майка му, която рядко проявяваше други чувства освен гордост, нетърпение или отегчение, сега изглеждаше смутена и стара. Тайсън се насили да изрази безразличие на лицето си и се обърна към съдебния състав. Опита се да разгадае техните изражения, но там можеше да се прочете по-малко и отпреди. Единственият проблясък на чувство просветна, когато случайно срещна погледа на майор Вирджиния Синдъл, която бързо сведе очи.

Тайсън осъзна, че Корва му говори нещо.

— Има една тънкост в ръководството за провеждане на военен съд — шепнеше му Корва. — Присъдата невинен се обявява с думите „Мое задължение е да ви съобщя…“. Присъдата виновен се обявява с думите „Да ви информирам“. Искам да го знаеш, за да можеш да се подготвиш преди да чуеш самата присъда.

— Благодаря — отвърна Тайсън без да помръдне главата си, вперил поглед право напред.

Секунда по-късно полковник Спраул включи микрофона си и съобщи:

— Откривам заседанието на съда. — Спраул погледна към зрителите, после към сектора за представители на пресата, после към прокурорския състав и накрая към съдебния състав. — Всички участници в процеса, които присъстваха при прекратяването на заседанието на съда са налице и сега — каза той, после се обърна към полковник Муър и попита: — Стигна ли съдебният състав до решение по това дело?

— Да — изправи се полковник Муър.

— Отразено ли е решението ви върху работните формуляри за решение по присъдата, които ви бяха раздадени? — попита Спраул.

— Да — отговори Муър.

— Моля прокурорският екип да ми донесе формулярите с решенията на съдебния състав, без да ги чете — каза Спраул, поглеждайки към масата на обвинението.

Майор Джудит Уейнърт стана и отиде право при полковник Муър, който й подаде решенията. Тя демонстративно показа, че не гледа дългите листове и извървя петте крачки до амвона, протягайки двете страници нагоре към полковник Спраул. Остана да чака пред амвона, обърната с лице към него.

Полковник Спраул намести лампата на амвона и разгледа внимателно формулярите с решението, като ги обърна неколкократно от двете страни. Тайсън, Корва и всички в църквата, включително и съдебният стенограф, бяха вперили очи в лицето му, търсейки да видят някакъв признак за вълнение. Но лицето на полковник Спраул не издаваше нищо, освен концентрираност върху формулярите пред него, и Тайсън си помисли, че той имаше изражението на човек, преглеждащ ученическо съчинение на скучна тема.

Полковник Спраул рязко вдигна поглед и каза на Муър:

— Не намирам никакви пропуски във формулярите. — Той протегна двете страници надолу към майор Уейнърт. — Бихте ли върнали това на председателя на съдебния състав?

Тя взе листите, но те някак си се изплъзнаха от ръката й и паднаха на червения килим на пода. Тя забързано клекна, за да ги вдигне и се забави може би половин секунда повече от необходимото преди да се изправи. Лицето й беше почервеняло, докато прекоси подиума и подаде листите на полковник Муър, който я погледна съчувствено. Майор Уейнърт се обърна и се върна обратно на масата на прокурорския състав, като се държеше като човек, който съзнава, че цялата зала е вперила поглед в него. Когато се приближи до масата с лице все още обърнато към зрителите, тя срещна погледа на Пиърс и леко кимна с глава, но никой не можеше да каже дали това бе в знак на извинение, че е изпуснала формулярите, или в знак на триумф.

Полковник Спраул се обърна и погледна към Тайсън.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, моля явете се пред председателя на съдебния състав — каза той.

— Да, сър — отговори със силен глас Тайсън. Корва се протегна и пред очите на всички стисна ръката му.

Тайсън заобиколи масата и прекоси червения килим, насочвайки се направо към полковник Муър. Тайсън козирува, но спази протокола, според който това беше един от редките случаи, когато не се рапортува устно.

Полковник Муър и Бенджамин Тайсън застанаха един срещу друг. Останалите от съдебните заседатели останаха седнали. Корва остана прав, въпреки че това не се изискваше от протокола. Прокурорският състав също се беше изправил, с което ограничаваше видимостта на някои от зрителите, седнали в лявата част на църковния кораб. Представителите на пресата се изправиха, вероятно за да виждат по-добре, и хората зад тях също започнаха да стават на крака, може би защото репортерите им пречеха да виждат. След това и други започнаха да се изправят, дори онези, които виждаха добре, и след няколко секунди цялата църква бе изпълнена от хора, станали на крака, които чакаха.

Полковник Спраул понечи да каже нещо по микрофона, после се поколеба и се обърна към полковник Муър:

— Прочетете решението на съдебния състав.

С крайчеца на очите си Тайсън видя, че членовете на съдебния състав гледат право пред себе си, устоявайки на естественото си желание да погледнат към него. Муър се обърна към Тайсън и заговори без да поглежда в протокола за съдебното решение, като го гледаше право в очите, сякаш бяха единствените двама души в залата.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мое задължение като председател на този съдебен състав е да ви информирам…

Няколко от хората в залата отреагираха на глас, явно разбирайки какво означават тези думи.

— …че съдебните заседатели, при закрито заседание с тайно гласуване, с две трети от гласовете на присъстващите членове на съдебния състав, които съвпадаха по всички точки на обвинителния акт, ви признаха за виновен по обвинението в убийство.

Тайсън стоеше напълно неподвижен, без да проявява пред полковник Муър и членовете на съдебния състав повече вълнение и чувства, отколкото те бяха показали пред него през цялата тази седмица. Някой в залата извика нещо, една жена изхлипа, въпреки че той не мислеше, че бе Марси или майка му, защото те и двете нямаха склонност да плачат.

— По подточка първа: виновен — продължи полковник Муър, — и по подточка втора: виновен, като обаче и в двете подточки думите „да ги застрелят“ и думите „заповядал да ги застрелят“ ще бъдат заличени и на тяхно място ще останат думите „с което е допуснал да бъдат застреляни“. — Полковник Муър погледна към Тайсън и леко кимна, за да докаже, че е свършил.

Тайсън козирува, обърна се и се върна при масата на защитата без да срещне погледа на Корва или на който и да е било друг, без нито веднъж да погледне към Марси и сина си.

Полковник Спраул огледа църквата и предолтарното пространство, където всички бяха прави с изключение на петимата членове на съдебния състав. Имаше озадачения вид на човек, който никога не е виждал такова нещо.

— Съдът ще се събере отново в понеделник в десет часа, с цел да стигне до подходяща присъда — съобщи той в микрофона на амвона: — Закривам заседанието на съда.

Но никой не тръгна към вратите. Вместо това всички мълчаливо стояха там, докато сержант Ларсън, сега вече с каска на главата, се приближи към Тайсън с още двама военни полицаи. Двамата военни полицаи застанаха смутено пред масата на защитата. Никой нищо не каза, докато накрая сержант Ларсън любезно попита:

— Сър, бихте ли ме последвали?

Тайсън стисна ръката на Корва, взе си фуражката и заобиколи масата, за да застане до военните полицаи, все още не достатъчно сигурен в себе си, за да погледне към семейството си. Двамата военни полицаи застанаха от двете му страни и прекосиха предолтарното пространство, за да излязат през страничната врата и продължат по дългия бял коридор. Тайсън забеляза, че коридорът беше празен и тих, огласян единствено от шума на техните стъпки.

Те стигнаха до една врата, която водеше към задната градина на църквата и постовият, който стоеше до нея, я отвори.

Тайсън си сложи фуражката и излезе навън в студената вечер. Първо забеляза цветовете на западната част на небосклона, който от тъмносиньо преминаваше към хоризонта в приятно оранжево и жълто под светлините на моста.

Едрите военни полицаи образуваха каре около него и го ескортираха до тъмната служебна кола. Вътре в църквата и в коридора беше много тихо, но тук го връхлетя разнороден шум: виковете на десетки хора, после на още повече, тъй като с течение на времето тълпата започна да се събира в задната част на църквата. Видя една телевизионна камера. След това приятната успокоителна тъмнина бе раздрана от проблясването на светкавици. Насочиха и микрофони към него, но охраната решително ги отблъсна назад. В цялата тази бъркотия той чу да се извисява мъжки глас, който викаше:

— Пуснете го! Пуснете го! Някаква жена бе успяла да се провре през кордона на охраната и се приближи плачейки:

— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! Когато стигна до него, един военен полицай я сграбчи и отблъсна настрана.

Тайсън се намери до колата, после вътре в нея. Сержант Ларсън се шмугна до него на задната седалка, след това се отвори и другата врата и друг военен полицай се вмъкна от лявата страна на Тайсън, като по този начин го притиснаха от двете страни. Вратите се затвориха и сержант Ларсън каза:

— Моля, сложете двете си ръце на облегалката на предната седалка.

Тайсън направи както му казаха и сержант Ларсън щракна чифт белезници около китките му. Тайсън се учуди колко са тежки.

Колата започна бавно да се движи по поляната зад църквата пред струпалата се тълпа, като превклкочваше от къси на дълги и свиреше с клаксона в ритмична последователност. Шофьорът ругаеше.

— Вече няма защо да се притеснявам за нощните ви похождения, нали? — каза военния полицай.

Тайсън извърна глава и се взря право в кръглите очи на капитан Галахър. Понечи да каже нещо грубо, но осъзна, че вече няма право да казва на капитан Галахър нещата, които си струваше да му се кажат.

Галахър явно почувства това и на свой ред и разбирайки, че не могат да бъдат достойни противници, смекчи тона.

— Стояхме тук да ви чакаме цял час, но да ви кажа честно, Тайсън, не ми се искаше да ви виждам в тази кола.

— Да, сър.

Тъмната служебна кола се измъкна от тълпата и бе поета от ескорт от два джипа. Те подкараха бързо по Лий авеню.

Тайсън за пръв път забеляза, че мъжът на предната седалка до шофьора беше цивилен. Човекът се обърна назад и каза:

— Трябва да си поговорим малко преди да ти дадат присъдата, шампионе.

Тайсън погледна към Чет Браун.

— Не мисля така — отговори той.

Браун сви рамене и се обърна обратно напред.

— Ще видим — каза той.

Галахър извади плоско шишенце и разви капачката му.

— Пийнете една глътка — каза той.

— Нямам нужда от алкохол — отговори Тайсън. Галахър сви рамене и зави обратно капачката. Той се поколеба, после мушна шишенцето в страничния джоб на куртката на Тайсън.

— Задръжте го.

Тайсън осъзна, че не се насочват към изхода на базата и разбра, че не отиват във Форт Дикс. Галахър се загледа за момент в Тайсън, после каза:

— Просто местния арест. За почивните дни. До произнасянето на присъдата в понеделник. После… после…

— После — обади се Чет Браун от предната седалка, — всичко зависи от упорития кучи син.

Тайсън се осмели да каже „върви по дяволите“, но изглежда че никой нямаше нищо напротив.

Колата спря пред кабинета на началника на местното отделение на военната полиция и Тайсън се намери в малка килия със стени от бежови фаянсови плочки. Сержант Ларсън махна белезниците му и излезе, затръшвайки след себе си решетката на вратата на килията. Браун застана от другата страна на решетката, а военният полицай отиде в дежурната стая, за да обработи документите на затворника.

— Всичко, което искаме — каза Браун, — е уверението ти в писмена форма, че никога вече няма да говориш за това, до края на земния си живот.

— Върви по дяволите.

— С изключение, естествено, на няколко думи от време на време, относно положителната страна от опита ти в сблъсъка с правителството и военното правосъдие.

— Разкарай се.

— Всъщност ти изпълни своята страна от сделката поне досега, макар че не се съгласи с нея. Не каза и дума на пресата. Ние ценим това. Адвокатите ти също се държаха прилично. — Браун извади свитък листи от вътрешния си джоб. — Прочети го и подпиши.

— Махай се, Чет.

— Едно от нещата, споменати там е, че няма да повдигаш въпроса за връщането ти на действителна военна служба или пък за това, че реалните извършители на престъплението са недосегаеми за закона. Правителството е много чувствително на тези теми.

— Аз също съм чувствителен по тези въпроси. Браун се наведе по-близо до него, подпрял ръце на решетките и провря глава между тях. Той внимателно наблюдаваше Тайсън, който беше застанал на около два метра от него, сякаш признаваше, че макар и затворен в клетка, Тайсън продължаваше да бъде опасен.

— Знаеш ли, Бен — замислено каза Браун, — че от двайсет и петимата души, които всъщност са били замесени в инцидента с Май Лай, осемнайсет са се измъкнали без изобщо да им бъдат предявени обвинения, защото давността на престъпленията им е изтекла? Е, правителството е имало предостатъчно време да ги хване в капана, но не го е направило. А повечето от другите, замесени в случая, които още са били на действителна служба, така и не са били призовани пред съда, защото прекият им командир не е предявил обвинения, каквито предяви генерал Пиърс в твоя случай. Естествено, генерал Пиърс не го направи без известно въздействие отгоре. Но армията харесва създадената от нея система. И от всички, които бяха подведени под отговорност по случая Май Лай, само Коли беше осъден. Точно на това сега му викаме бъркотията около Май Лай. И след всичките тези години системата още не се е променила. Правителството и министерството на правосъдието биха искали да променят системата така, че Съединените щати никога повече да не изпадат в неудобното положение да не могат да подведат собствените си военнослужещи под съдебна отговорност за военновременните им престъпления. Целта е благородна.

— Толкова благородна, че никой дори не се е сетил за нея през последните двайсет години.

— Просто е необходимо да се случи нещо като това, нали? Въпросът е, че армията не иска да се променя системата. Точно сега се води борба за това. И ние не искаме ти да объркаш нещата.

— Кои са тези ние? Ако знаеше за кого работиш, можех и да те изслушам. Но доколкото знам, може да си и човек на армията. Или на военната прокуратура.

— Може и да съм. Може да съм и цивилен. Това няма значение.

— Напротив, има.

Браун размаха листите в ръката си.

— Ако подпишеш това, президентът ще те помилва в рамките на трийсет дни, независимо каква присъда ще получиш. Още докато си в затвора във Форт Дикс. Така изобщо няма да стигнеш до Канзас.

— О — усмихна се Браун, — не бих могъл да направя нищо срещу съдебното им решение, както не бих могъл да повлияя и на присъдата, която ще ти дадат. Не мога да въздействам на военния съдебен състав. Не мога да стигна нагоре по командната йерархия и да уредя да те освободят… да кажем до Деня на благодарността. Ще си ядеш пуйката у вас в Гардън Сити.

— Претърсвал си къщата ми.

— Службата за почистване „К и К“ почистиха къщата ти.

— Мръсник.

Браун хвърли сгънатите листове хартия вътре през решетките на килията и те паднаха по средата на бетонния под.

— Освен това трябва да се съгласиш да не говориш пред пресата, да кажеш, че правителството се е отнесло с теб справедливо, да се съгласиш, че няма да пишеш, да изнасяш лекции и изобщо да говориш публично по тези въпроси. И в отплата аз се наемам да ти върна всичко, което си загубил. Включително и скъпоплатената ти работа.

Тайсън погледна към листите на пода.

— Добре, Чет. Ще ги прочета, ако се разкараш.

— Adios amigo. Почини си добре тази нощ. И, знаеш ли, много добре се държа. На мен щяха да ми треперят краката. А в понеделник, ако се съгласиш с условията ни, дори да те осъдят от десет до двайсет години затвор, ще можеш спокойно да им се усмихнеш.

— Точно така.

— Тази вечер няма да имаш посетители, така че недей да обмисляш възможността да дадеш това на адвоката си, за да го изнесе оттук. Искам книжата обратно утре сутринта в шест часа. Подписани или неподписани.

— Ами копието за мен?

Браун се засмя, обърна се и излезе.

Тайсън огледа килията и седна на леглото си. Отново погледна към захвърлените на пода листи, след това си свали фуражката и обувките и легна по гръб на тясната военна койка.

— Жилището ми става все по-тясно. Сержант Ларсън се приближи до вратата на килията.

— Искате ли вечеря?

— Не, благодаря.

— Ясно. Обади се адвокатът ви. Каза, че ще дойде да ви види утре в седем часа сутринта.

— Добре.

— Помоли да си помислите за показанията си за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, които трябва да дадете преди произнасянето на присъдата.

— Ще помисля.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Да, ключовете.

— Вечерните вестници ще пишат само за това — усмихна се Ларсън. — Искате ли да ви ги донеса?

— След като си прочел статиите за един военен процес, Ларсън, значи си чел за всичките.

— Така е. Всичко наред ли беше?

— Кое…?

— Обедът. Трябва да кажа на жена си.

— О, да. Страхотни телешки котлети.

— Бяха пилешки.

— Точно така.

— Ей, как всъщност беше там?

— Къде?

— Във Виетнам, как се чувствахте по време на сраженията.

Тайсън се замисли за момент, после отговори:

— Не мога да ти кажа.

— He сте ли участвали в сражение?

— Мисля, че съм участвал. Но сега съм си вкъщи. Войната свърши.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

В пет и половина часа в събота сутринта, дежурният военен полицай събуди Тайсън и го отведе по долно бельо до тоалетната и кабинките с душове. Полицията му даде стандартен пакет тоалетни принадлежности. Обясни му и какви са правилата, после добави:

— Имате двайсет минути на разположение. Тайсън делеше помещението с още двама затворници, които нямаха кой знае какво да кажат, въпреки че един от тях отбеляза:

— Имаш най-големият член, който съм виждал.

Другият само спомена, че никога досега не е споделял тоалетната с офицер. Тайсън не знаеше дали човекът смята това за чест или за неудобство и реши, че ще е по-добре да не пита.

Тайсън се избръсна, взе си душ и сгъна пешкира на четири, както му беше казано, след което го остави на мивката. Помогна на другите двама затворници да изчистят тоалетната и тъкмо подсушаваше кабинката на душа, когато военният полицай се върна.

— Връщайте се обратно по килиите. Отведоха го обратно до килията му, както си беше по долно бельо. Той си сложи униформата, но остави куртката в металното шкафче на стената.

Среса си косата, като се оглеждаше в малко лъскаво метално огледало, окачено твърде ниско на стената. То не отразяваше лицето му добре, но това беше по-скоро преимущество, отколкото неудобство, помисли той.

Точно в шест часа сутринта се появи Чет Браун с кана кафе.

Браун погледна към листите хартия, които продължаваха да лежат на пода, точно където ги беше хвърлил.

— Предложението няма да важи след произнасянето на присъдата — каза той. — Затова недей да го проиграваш по този начин. — Той подаде каната през решетките.

— Задръж си я.

Браун сви рамене, отвори капачката и сам отпи от кафето. Тайсън седна на ръба на койката и си запали цигара.

— Не си мисли, че ако се отървеш с една или две години, ще можеш да ги преживееш без да се промениш, Бен — продължи Браун. — Затворът засмуква. А хората като теб не успяват да се оправят добре там.

— Кои са хората като мен?

— Могат да ти дадат от десет до двайсет години. А аз няма пак да се върна с това предложение. Защото ако ти дадат от десет до двайсет години, никой няма да има основание да се притеснява, че можеш да се явиш пред обществеността и да почнеш да създаваш проблеми.

Тайсън си изтръска цигарата в консервена кутия, пълна с вода.

— Могат да те осъдят и на смърт чрез обесване — добави Браун.

Тайсън се прозя.

— Какво толкова има да се съгласиш да правиш онова, което така и така вече правиш? — каза Браун.

— Това — отвърна Тайсън, загледан в цигарата си, — глупако, че ако аз поискам да направя нещо, то всичко е наред. Ако аз не искам, всичко пак е наред. Но ако някой се опита да ми опре пистолет до главата и да ме накара да направя нещо, то единственото, което мога да кажа, е разкарай се.

Чет Браун изглеждаше раздразнен.

— Надали си имал тези скрупули, когато си наблюдавал как хората ти покосяват монахини и бебета — саркастично вметна той.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Не. Нямах ги. Затова и съм тук. Но то не означава, че трябва да се занимавам с теб сега. Махай се.

Браун понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна към листите на земята.

— Ще си ги прибера.

Тайсън се изправи и ритна сгънатите листи по-близо до решетката.

— Отстъпи назад, убиецо — каза Браун. Тайсън се отдръпна назад.

Браун бързо клекна и грабна листите, разливайки кафето върху панталона си.

— По дяволите!

— Малко си изнервен тази сутрин, Чет. Браун попи кафето с носна кърпичка.

— Виж какво, ако всичко се нареди добре за теб — каза Браун, — може да поговорим да ти уредя някаква държавна работа. Обади ми се.

— Как да ти се обадя, Чет?

— Просто направи някакво публично изявление, което да не ми харесва. И ще ти се обадя.

— Не ме заплашвай, Чет. Това ме влудява.

— Просто се опитвам да ти помогна. Харесваш ми.

— Не знаеш къде се намират сега Дан Кели и сестра Тереза, нали? — каза Тайсън.

— Може и да знам.

Тайсън и Браун се спогледаха, после Браун каза:

— Може би много скоро ще получиш вест от тях. Но може и да не стане така. — Той се обърна и излезе през вратата в посока към кабинета на началника на ареста.

Четвърт час по-късно се появи военният полицай с поднос със закуска от бюфета и вестник. Той отвори вратата на килията, остави подноса на койката и протегна вестника на Тайсън.

— Последният излязъл снощи.

Тайсън погледна към броя на „Ню Йорк Пост“. Заглавието на първа страница, изписано с големи червени букви, гласеше „ВИНОВЕН!“

— Махнете го оттук — каза Тайсън. Военният полицай сви рамене и си тръгна с вестника.

Тайсън установи, че е гладен и изяде закуската, състояща се от бъркани яйца, бекон и кафе. Имаше и овесена каша, която упорито продължаваха да сервират на войниците в армията, макар че те си гасяха цигарите в нея.

Щеше му се да изпие още чаша кафе, но не си поиска. Радиото в кабинета на началника на ареста свиреше някаква музика, шумен рок, който би трябвало да се забрани по обществените радиоточки преди шест часа следобед. Реши, че животът в затвора не му харесва.

В килията беше студено и Тайсън си сложи куртката и връзката. Нямаше прозорец и не знаеше какво е времето навън, но след като така и така нямаше да излиза, това беше без значение.

В седем часа вратата на кабинета на началника на ареста се отвори отново и Корва мина по тесния коридор между трите килии. Охраната отвори вратата на килията, Корва влезе и военният полицай затвори и заклкочи след него.

Корва взе пластмасовия стол и го постави срещу Тайсън, който седеше на койката. Той отвори дипломатическото си куфарче и го сложи на коленете си. Тайсън забеляза, че куфарчето служеше по-добре за маса в затворнически условия, отколкото чантата, с която Корва обикновено се движеше.

— Тук сякаш се чувстваш като у дома си — отбеляза Тайсън. — Предполагам, че си посещавал много от клиентите си в затвора. Да не кажа всички.

Корва не обърна внимание на забележката му и започна направо:

— Целта ни сега е да не влезеш в затвора.

— Аз съм в затвора, Винс.

Корва извади половинлитрова бутилка уиски от куфарчето си и я хвърли на койката.

— Скрий това някъде. Нямат нищо напротив да пиеш, но не обичат да го виждат.

Тайсън сложи бутилката под възглавницата си и извади от там плоското шишенце на капитан Галахър, което вече беше празно.

— Върни това на Галахър. — Той го подхвърли към Корва, който го прибра в куфарчето.

— Имаш ли нужда от нещо друго? Марки… — попита Корва.

— Хартия за писма, сладкиши? — подигравателно се изсмя Тайсън. — Господи, Винс, точно това казвах на хората от полка ми, които попадаха в ареста.

— Е, поне няма да си тук задълго — каза хладно Корва.

— Ще идваш ли да ме виждаш в Канзас? Може да си направим свирка. Клиентите на Корва.

Неочаквано Корва се усмихна. После се разсмя.

— Клиентите на Корва. Харесва ми. Делата на Корва. Не клиентите.

За момент Тайсън го изгледа студено, после се наведе напред от койката си и каза ясно и бавно:

— Измъкни ме от тук, по дяволите.

— Работя по въпроса. — Той погледна към Тайсън и каза многозначително: — Просто за да не забравиш — ти го искаше този процес.

Известно време Тайсън не отговори, после каза:

— Никой не иска да го съдят. Но вероятно съм преценил, че се нуждая от този процес. Не знам със сигурност как се чувствах преди Спраул да каже „Откривам заседанието на съда“. Освен това, също просто за да не забравим — добави Тайсън, — някой много умен човек би успял да убеди клиента си, че военният съд не е добра идея. Умният човек щеше да прекрати това дело преди да се е стигнало толкова надалеч.

Корва сякаш преброи до десет преди да отговори.

— До не твърде отдавна тези обвинения можеха да бъдат отхвърлени, а делото прекратено. Но не мисля, че това беше много хубаво. Въпросът е, че си имаме работа с новата армия.

— Аз съм от старата армия.

— Добър аргумент. Ще го използвам. Добре… — погледът му падна на мястото, където преди бяха закачени почетните лентички на Тайсън. — Виждам, че си си махнал отличията.

— Не е много подходящо да нося Сребърната звезда, или пък виетнамския кръст за храброст и героизъм, проявен на 15 февруари 1968, нали? — кимна му Тайсън.

— Предполагам, че е така — каза Корва. — Хайде да свършим малко работа. Добре, ако си слушал внимателно, докато четяха съдебното решение, вероятно си чул полковник Муър да казва, „с две трети от гласовете“. Реалният брой на гласувалите виновен и невинен е тайна, но те са длъжни да обявят някакво приблизително съотношение. При шестчленен съдебен състав, ако бяха гласували виновен с пет гласа срещу един, Муър щеше да каже „с три четвърти болшинство“. Но сега вече знаем онова, което подозирах. Двама от членовете на съдебния състав са гласували „невинен“, което означава, че сега сред съдебните заседатели има двама души, които много упорито ще се борят за лека присъда. Разбираш ли?

Тайсън кимна.

— Така че Пиърс е ядосан и леко притеснен — продължи Корва. — И се готви да влезе в заседанието за определяне на присъдата с много силни аргументи, за да ги представи, когато му поискат предложение за подобаваща присъда. Но същевременно, вече притеснен от обстоятелствата, той дойде при мен с предложение. А именно: ако ние се откажем да седим там в продължение на седмица и да представяме обширни смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — като например да призовем Левин и жена ти, които да свидетелстват за характера ти, да изброяваме списъка на военните ти отличия и така нататък — той ще препоръча присъда от пет години затвор. Сега, разбери, тази фаза на процеса е изклкочително важна при военния съд. Виждал съм как след представянето на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, много сериозни престъпления са били наказвани от съдебния състав с по-малко от година затвор. В армията е по-различно от цивилния живот, както може би вече си забелязал. Така че реалното време, което ти дават в затвора, е много по-малко, отколкото човек би могъл да очаква. Войникът може да бъде понижен в ранг, лишен от заплата, затворен в казармата и така нататък. Така че съдебният състав ще основава присъдата си не толкова на онова, което си направил, колкото на онова, което си, на общата сума от всичко, което си постигнал като човек и като офицер. Дори и на държането ти по време на процеса.

— Ами ще вземат ли под внимание и как си се държал ти?

— Да, това също — кимна Корва. — И това не е шега, Бен. Не бих могъл да се измъкна безнаказано, ако предложа театралните номера, които прилагам в гражданския съд. Има един много известен случай за капитан, който уволнил цивилния си адвокат, защото се държал не просто неприятно, но и оскърбително към съдебния състав, като ги заплашвал с граждански иск за най-различни неща. Капитанът получил максимална присъда в затвора в Канзас. Така че това е причината да не изглеждам като адвокатите по телевизията. Разбираш ли?

— Да.

— И така, какво да кажа на Пиърс?

— Какво ще кажеш на „Пиърс, върви по дяволите“?

— Добре — усмихна се Корва. — Но ще му го кажа по малко по-различен начин. Следващият въпрос. Както си забелязал, съдебният състав перифразира двете подточки. С други думи, те не са повярвали на Бранд и на Фарли, че ти лично си заповядал на хората си да убият когото и да е, нито пък че ти лично си участвал в действия, представляващи опасност за другите или довели до произволно незачитане на човешкия живот. Истински шамар в лицето на Пиърс, да не говорим, че по този начин те нарекоха Бранд полу-лъжец, като същото се отнася и за Фарли. Един от коментаторите каза снощи по късните новини, че Бранд е признат за виновен като лъжец. Така че ти си получи пировата победа, а Бранд има проблеми с общественото мнение. Но ти си зад решетките. Струваше ли си?

— Ще разберем, когато обявят присъдата — сви рамене Тайсън. — Все още не съм свършил с доктор Бранд. Имам още няколко нещица за казване… Когато застана на свидетелската скамейка, за да посоча смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства…

— По дяволите, не! Когато застанеш там, Бен, ще трябва да мислиш за себе си, а не за Бранд. Имахме възможността да поставим под съмнение показанията на Бранд. — Корва се загледа внимателно в лицето на Тайсън. — Когато заемеш свидетелското място, Бен, трябва да кажеш истината. Ще кажеш на съда кой е убивал хората, и кой не е. Ще им кажеш, че ти си убил Лари Кейн. Ще им кажеш, че войниците ти са се разбунтували, че са се развилнели, и че едва не са те убили, когато си се опитал да ги спреш — всъщност кой насочи пушка срещу теб?

— Фарли, Симкокс и Белтран.

— Както и да е — поклати глава Корва, — ще кажеш на съда, че си бил изплашен до смърт и затова си се отклонил от задължението си да доложиш за извършените криминални престъпления. Ще им кажеш и че си изпитвал известно чувство на лоялност към войниците си, въпреки че е било погрешно. И няма да им казваш, че си видял Бранд да изнасилва онова малко момиче.

Тайсън кимна.

— А… трябва ли… Искам да кажа… за Кейн… необходимо ли е?

— Абсолютно. — Корва го погледна внимателно. — Съдебният състав разбира, че онова, което са чули от Бранд и Фарли, е историята на един метеж. Те не обичат да слушат за разбунтували се войници. Това плаши офицерите. Но още по-малко им се харесва да слушат как командващият офицер е стоял там с пръст в устата и си е подсвирквал националния химн.

— Разбирам — кимна Тайсън.

— Аналите на военната история — продължи Корва, — са пълни с разкази за офицери, потушаващи бунтове, въпреки че са били многократно превъзхождани по численост, както и с разкази за офицери, загинали в опит да предотвратят бунтове, масови убийства, насилия, мародерства и каквото още си поискаш. Голяма част от офицерският кодекс се основава на тази представа за храброст и е пряк продукт на рицарския кодекс. Не са ли те учили на това?

— Пропуснал съм този час.

— Добре де, ще застанеш там и ще им кажеш, че наистина си изложил живота си на опасност, застрелял си един американски войник, защото така ти е повелявал дългът, и си бил нападнат, повален в безсъзнание и така нататък. Ще им кажеш, че си изпълнил дълга си. До момента, в който сте стигнали на безопасно място в базовия лагер и ти не си предявил обвиненията в метеж, масово убийство, подпалвачество, посягане на офицер и така нататък. Тук си се провалил. Това трябва да им кажеш.

— Ще повярват ли на нещо от всичко това?

— Ако им го кажеш, Бен, ще ти повярват — наведе се Корва над дипломатическото си куфарче. — Това е историята, която ще подреди липсващите парчета в мозайката. Същевременно това е и истината. И също както съдебните заседатели разбраха, че Бранд и Фарли лъжат, те ще разберат, че ти не лъжеш.

Тайсън дълго остана мълчалив, после каза:

— Изпитвам угризения за останалите момчета. За онези, които са дали показания под клетва, и за загиналите, чиито семейства си мислят, че са умрели като герои. И към семейството на Лари Кейн, което си мисли, че е загинал по време на бой… — Тайсън погледна към Корва. — Но е настанало време да поправим допуснатите грешки, нали?

— Да, време е. Особено ако има хора, които не са стреляли по никого. Има ли такива?

— Някои от тях вече са мъртви — кимна Тайсън. — Само Кели, аз и Бранд изобщо не натиснахме спусъка.

— Откъде знаеш, че Кели и Бранд не са стреляли? Нали не си бил там през цялото време.

— Това се разбра по-късно. Но още от самото начало предполагах, че е така. Бранд имаше много недостатъци, но не беше и…

— Какво? Убиец?

— Точно така — каза Тайсън. — Ако искаме да поправим всички грешки, защо да не можем да го направим и по отношение на Бранд?

— Виж, това е нещо, в което мисля, че няма да повярват, ако го разкажеш ти. Затова ще накарам Кели да го разкаже — добави Корва.

Тайсън стана. Корва остана седнал.

— Обади ми се подполковник Фарнли Гилмър — обясни Корва, — който е бил така добър да не закрива разследването по член 32 дори и по времетраенето на процеса, както се прави понякога. Той ми съобщи, че Даниел Кели е подал признаци на живот. И по-точно, някаква правна фирма, която заявила, че представлява Кели, е потърсила полковник Гилмър. Между другото, тази фирма, „Корнърс, Нюхауз и Ървинг“, същевременно е неофициално известна с това, че представя хората на ЦРУ. Така че изглежда, някой някъде е решил за възможно да извади Кели на бял свят за едно появяване пред широката общественост.

— Кели е решил да го направи. Вероятно е настоявал за това.

— Но не и да свидетелства в началния етап на процеса — отбеляза Корва. — Това щеше да го постави в неудобното положение да бъде принуден да лъже, ако се яви като наш свидетел, или да каже истината, ако се яви като свидетел на обвинението. Ако Пиърс изобщо го е потърсил. Сега, когато нещата са се поизяснили, той може да се яви като твой свидетел само за изясняване на смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства. Могат да го разпитват за всичко, което каже, но мисля, че Пиърс ще бъде достатъчно благоразумен да не го прави.

— Даниел Кели… — каза Тайсън сякаш на себе си. — Господи, той щеше да разкрие всичко по това дело. Неговият разказ щеше да противоречи както на нашия, така и на този на обвинението. Той щеше да каже истината.

— Старите ветерани от пехотата в съдебния състав — кимна Корва, — ще разберат, че Кели, като твой свързочник, рядко се е отдалечавал повече от една протегната ръка разстояние от теб за повече от минута на бойното поле. Той е бил твоя сянка, твой помощник, твой съветник.

— Не знам за последното — каза Тайсън. — Но знам, че ме следваше дори когато отивах в джунглата по нужда. Спомням си само два пъти, когато сме били разделени за малко по-дълго време, единия път, когато ме повали в несвяст в болницата, и после по-късно, на Ягодовото поле, когато бегълците ни разделиха.

— Бих могъл да поискам да преразгледам цялото дело заради появата му — каза Корва. — Но не мисля, че това ще промени съдебното решение на невинен. Остава проблемът, че лъжливата версия, която сте измислили, представлява прикритие на масово убийство, и думите „стана причина за застрелването“, „опасни действия“ и така нататък, ще бъдат разбирани в смисъл на удара, който си нанесъл на доктор Монто и който е подпалил искрата на масовото убийство. — Той погледна към Тайсън. — И това наистина е така.

— Знам.

— Но ако въпреки това поискаме преразглеждане на делото, Пиърс, който сега вече знае повечето факти, би могъл да се захване за някоя друга дума в обвинителния акт.

— Не искам преразглеждане на делото, Винс. Всички сме уморени. Просто не искам да влизам в затвора. Мога да живея с присъдата „виновен“.

— Разбирам. И можеш да живееш добре, ако Кели свидетелства, че е видял Бранд да изнасилва малко момиче.

— Да — пое си дълбоко дъх Тайсън.

— А между другото, какво всъщност се случи на Ягодовото поле? Харпър смята, че Бранд не те е последвал навън под престрелката. И че не ти е оказал лекарска помощ.

— Оказа ми помощ — поклати глава Тайсън. — Оказа ми помощ със свръхдоза морфин.

— Господи!… — очите на Корва се разшириха от ужас.

— Но очевидно нито Кели, нито който и да е друг може да свидетелства за това — каза Тайсън. — Дори аз не съм сто процента сигурен. Почти съвършеното убийство.

— Не можеш да разкажеш за това в съда, Бен — кимна Корва. — Той после ще те съсипе. Съдебните заседатели може и да ти повярват, но без потвърждение… и то само разказано от нас… забрави го. Това е минало. Никога няма да си върнеш за този случай. — Той погледна към Тайсън и каза: — Страхотна команда сте имали там, лейтенанте… Насилие, убийства, заговори, отмъщение, метеж… Има ли и още нещо? Да сте крали пилета?

— Всъщност — рязко му отговори Тайсън, — те не бяха лоши момчета. Не и в началото. Лошото е, че когато човек измине толкова много километри и в съзнанието му се запечатат толкова ужасни и непристойни неща, може да се деформира. Знаеш това. Ти поне не бива да ги съдиш!

— Извинявай.

— Аз също не ги съдя твърде сурово. Дори Бранд не съдя твърде сурово. Искам да кажа, задето се опита да ме убие.

— Защото сам си мислил да го убиеш.

— Да, именно затова. — Тайсън се усмихна. — И аз минах по този път. Мога да го разбера. Виетнамското решение — някой ти създава проблеми? Притеснява те? Разстройва те? Приложи му от пет до десет куршума от М — 16. Или ако си лекар, фатална доза морфин.

Корва затвори дипломатическото си куфарче и стана.

— Ще дойда пак утре. Първо ще отида да видя какво става в църквата в десет часа. После ще дойда тук. Тогава ще можем да обсъдим смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства.

— Не искаш ли да свършим тази работа днес следобед? Аз съм свободен.

— Днес ще прекарам целия ден с Даниел Кели и адвокатите му в кантората си в града — усмихна се Корва.

— Добре. Той ще ти хареса.

— Може би. Преди осемнайсет години. Хората се променят.

— Така ли? Не мисля.

Корва тръгна към вратата на килията. Поколеба се, после каза:

— Още нещо… Не е сигурно, но полковник Гилмър ме уведоми, че са му се обадили от Интерпол…

— Намерили са я — Тайсън пристъпи към Корва.

— Може би. И не във Франция, където я търсеха всички. В Италия. Мислят, че е същата жена. Днес ще разбера.

— Не смятам, че бих искал да я призоваваме.

— Ами… може да се окаже, че не сме и в състояние.

— Какво имаш предвид?

— Ще поговорим за това по-късно; след като се чуя с Гилмър.

— Няма причина да я призоваваме. Делото е приключило. Разполагаме с Кели за смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства. Аз също ще свидетелствам в своя полза.

— Тя може да каже на съда, че си й спасил живота в болницата — каза Корва, почесвайки се по носа.

Тайсън не отговори.

— Бен, ако тази жена в Италия е сестра Тереза, бих искал да говоря с нея — добави Корва. — Мисля, че ако наистина е твой приятел, тя ще иска да се възползва от възможността да ти помогне. Ти си й помогнал. — За момент Корва се загледа в него, после добави: — А ако е било нещо повече от приятелство… и нещата не са свършили добре… то може би ще е по-добре да я оставим…

Тайсън се загледа в пода, после заяви:

— Тази жена беше монахиня, Винс.

— Знам.

Тайсън се почеса по брадичката.

— И никакви срещи изненада повече, разбрахме ли се?

— Да. — Той извади един плик от страничния си джоб. — Писмо от жена ти.

Тайсън го взе.

— Тя те обича дълбоко, лудо и страстно — каза Корва.

— Пощата ми ли четеш?

— Не, не. Жена ми ми каза. Тя ще остане при твоята жена за тази събота и неделя.

— А ти с кого ще прекараш уикенда?

— С Кели и доста нестандартния му адвокат. А и разговорът с тази сестра Тереза ще бъде труден. Поръчал съм преводач за всеки случай.

— Наистина ли? Не си толкова некомпетентен колкото изглеждаш. С какъв език? Гръцки?

— Не, френски.

— А защо не виетнамски?

— Първо, по-трудно се намират. И второ, последното нещо, което бих искал да видя в съдебната зала, е някой виетнамец. Разбираш ли?

— Разбрано — кимна Тайсън.

— И така, ако успея да задвижа всичко до десет часа сутринта в понеделник, ще поискам още един или два дни. — Корва си погледна часовника. — Искам си закуската. Блокирал си ми и двата почивни дни.

— Моите също са блокирани. Имах билети за театър довечера. Искам да изляза оттук, Винс. В понеделник вечерта искам да гледам футбол по телевизията у дома. В Гардън Сити.

— Ще направя всичко по силите си. Знаеш, че в армията няма пускане под гаранция. Но може да успея да уредя онова, което наричат „сваляне на обувките“. То е нещо като връщане към домашния арест, докато делото завърши окончателно след всички преразглеждания, апели и така нататък.

— Направи го. — Тайсън си спомни за Чет Браун. — Има ли някакъв начин за водене на преговори за присъдата? — попита той. — Искам да кажа, законно ли е?

Корва го погледна.

— Според военното законодателство няма такива неща като признаване на вина за по-малко престъпление или пък преговори за присъдата. И според закона стъпки в тази насока трябва да бъдат предприети по инициатива на обвиняемия или на неговия адвокат. Защо питаш? Някой говорил ли е с теб?

— Не. Просто си мислех.

— Между другото — каза Корва, — можеш да имаш и други посетители освен адвоката си.

— Не искам никакви посетители.

— Добре. Трябваше да попитам. — Корва се обърна и натисна звънеца за повикване на стената до вратата.

— Знаеш как да се оправяш по тия места — отбеляза Тайсън.

— Бил съм в затвора и преди. И един съвет във връзка с това: следвай всичките идиотски правила. Военните затвори не са мястото, където можеш да отстояваш правата си.

Дойде военен полицай с ключовете и отвори вратата на килията.

— Искам да ми разкажеш как си получил Бронзовата си звезда в ония тунели — каза Тайсън.

— Някой друг път — усмихна се Корва. Той излезе от килията и военния полицай затвори вратата. Корва се обърна и каза през решетките: — Първи взвод на рота „Алфа“ почти приключи с прогонването на злите духове. — И си тръгна заедно с военния полицай.

Тайсън остана прав посред малката килия в продължение на цяла минута, после се втренчи в плика в ръката си. Отвори го и прочете бележката вътре:

Тайсън прочете отново кратката бележка и позвъни на звънеца. Когато военният полицай дойде, той поиска хартия за писма и химикалка.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

В девет и трийсет в понеделник сутринта вратата на килията се отвори и Тайсън и Корва минаха в кабинета на началника на ареста.

— Без белезници, нали? — каза Корва на капитан Галахър.

Галахър кимна.

— Но ако избяга, вие ще отговаряте.

— Не се правете на глупак, капитане — каза Корва.

— Да, сър. Старая се.

Корва и Тайсън излязоха от кабинета и седнаха на задната седалка на покритата със зелен брезент служебна кола. На предните седалки седяха двама военни полицаи, които Тайсън не бе виждал преди. Колата се насочи към църквата.

— Не бяха от най-приятните почивни дни в живота ми — каза Тайсън.

Колата ги откара до задната врата на административното крило на църквата. Посрещнаха ги още двама въоръжени военни полицаи, които ги отведоха направо в съдебната зала.

Денят бе изключително ясен и четирите прозореца с южно изложение бяха огрети от утринното слънце. Тайсън зае мястото си зад масата на защитата и каза на Корва:

— Тук се чувствам като у дома си. Корва кимна, сякаш го беше чувал и преди.

Още не беше дошъл никой друг, освен зрителите и Тайсън започна да разглежда лицата им. Всички представители на пресата бяха налице, но само три четвърти от пейките бяха заети, и то предимно от военни. Сестрите му се бяха прибрали вкъщи при съпрузите и работата си, и само майка му, Марси и Дейвид бяха останали на първия ред, другите места бяха празни. Марси не погледна към него, но Дейвид му помаха и той му махна в отговор.

Не видя нито един познат с изключение на подполковник Левин, който, както му бяха казали, си беше взел отпуска, за да присъства на всички заседания на съда.

Тайсън се канеше отново да насочи вниманието си към съдебния състав, когато погледът му бе привлечен от някакво движение и той видя Стивън Бранд да върви по централната пътечка между пейките. Тайсън побутна Корва с лакът.

— Виж.

Корва погледна и очите му се разшириха от смайване.

— Какво прави той тук? — попита Тайсън.

— Свидетелят може да присъства на заседанията на съда след прочитане на съдебното решение — отговори Корва. — Предполагам, че е дошъл да види как ще те осъдят.

Тайсън се втренчи в Бранд, докато накрая Бранд погледна към него. Той се облегна назад и скръсти ръце. Усмихна се на Тайсън.

— Ще убия този кучи син — каза Тайсън на Корва без да сваля поглед от Бранд.

— Успокой се, хората ни гледат.

Тайсън забеляза, че наистина е така. Хората гледаха ту към Бранд, ту към Тайсън. Тайсън се облегна на стола си. Запали си цигара.

— Копеле.

Няколко минути по-късно той отново огледа обкръжаващия го свят. Усети, че в съда се е възцарила по-малко напрегната атмосфера, но не разбираше защо е така. Смяташе, че определянето на размера на присъдата е нещо, което следва кулминационната точка на процеса, за него това бе най-важното нещо на света в момента. И в зависимост от другите показания, той знаеше, че днес или утре сам ще застане на свидетелската скамейка. Погледна отново към Марси, но тя продължаваше да отбягва погледа му. Втренчила се бе право пред себе си. Бележката, която й написа, беше проста:

„Обичам те. Но ако ме пратят в затвора, не искам и не очаквам да ме чакаш.“

Мислеше, че това е нормално. Но според Линда Корва явно не беше. Жени, помисли си той. Като по-млад никога не беше обичал жени посреднички да се намесват в любовните му афери. Но те можеха да бъдат много полезни като източник на информация, въпреки че не можеха да го разберат. Ще трябва да напише друга бележка.

Прокурорският състав влезе в залата и Тайсън си помисли, че приличат на три прасета, втурнали се вкупом към коритото с помията.

Съдебният състав влезе много тържествено, подредени по ранг, както обикновено. Тайсън подозираше, че полковник Муър подрежда целия си живот според ръководството за бойна подготовка и официални прояви.

— Ако влезе в тоалетна с три кабинки, към коя ще се запъти, към средната или към дясната? — попита Тайсън Корва.

Корва вдигна поглед от бумагите си и проследи очите на Тайсън.

— О… почетното място обикновено е крайно дясното. Но на подиума или по време на военен съд винаги заема централното. Бих казал, че същото става в случая с тоалетната с трите кабинки. Но ще проверя.

Дежурният сержант излезе в центъра на подиума и зрителите започнаха да стават още преди да е съобщил „Всички да станат.“

Полковник Спраул влезе и Тайсън за пръв път забеляза, че панталоните му бяха твърде дълги. Спраул застана зад амвона, включи лампата, нагласи си микрофона и огледа съдебната зала с късогледите си очи така, сякаш искаше да се увери, че всичко си е на мястото, помисли си Тайсън.

— Откривам заседанието на съда — каза Спраул. Погледна към нещо върху амвона и добави: — Целта на това заседание е да изслуша показания и да представи на съдебния състав още доказателства и документирани факти, които могат да бъдат разглеждани като смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства, за да може съдебният състав да определи подобаваща присъда. Съдът сега ще изслуша личните данни за осъдения, посочен в обвинителния акт, както и цялата допълнителна информация от личното му досие, която би могла да има отношение към присъдата. Съдът ще чуе данните и за предишни осъждания на подсъдимия, ако има такива.

Капитан Лонго стана и каза:

— На първа страница на обвинителния лист са посочени следните данни относно подсъдимия. — Лонго започна да чете данните за Тайсън.

— Днес свирим втора цигулка — отбеляза Тайсън, като се наведе към Корва.

— Те всички свирят втора цигулка всеки ден — отговори му Корва.

Лонго продължи да чете стандартните данни от обвинителния акт, но когато стигна до „Времетраене на настоящото местоназначение“, замълча за момент и каза с подигравателен глас:

— Неопределено.

— Възразявам, ваша милост — каза Корва, който вече беше на крака.

Спраул изобщо не си направи труда да пита на какво възразява. Той се обърна рязко към капитан Лонго.

— Това не е пледоария, просто четете.

Лонго изглеждаше като попарен и наведе глава.

— Да, сър.

Тайсън забеляза, че Пиърс и Уейнърт си размениха погледи, които сякаш казваха „Знаех си, че не трябва да позволяваме на този глупак да си отваря устата.“

Лонго свърши да чете с монотонен глас и седна, като се смъкна ниско на стола си, а майор Уейнърт се изправи. Тя започна да чете данните от старото лично досие на Тайсън. Въпреки че твърде малко от тях продължаваха да са в сила, Тайсън осъзна, че досега тя не бе казала повече от една-две думи и с изненада откри, че има дълбок дрезгав глас, който му се стори привлекателен. След това установи, че мисли за секс, а мислите му се насочиха към Канзас и едно място, където предпочитаният от него секс липсваше. Изпита внезапно неудържимо желание да скочи и да се хвърли към пейките в ръцете на поддръжниците си, които щяха да го отведат на някое безопасно място.

— Искам да избягам — прошепна той на Корва.

— Първо си плати сметката. Успокой се.

— Започвам да ставам нетърпелив.

— Виждам. Искаш ли почивка?

— Не. Ще се оправя.

Корва наля вода и на двамата. Тайсън си запали цигара и издиша дима в посока към Уейнърт, която вдигна поглед към него, продължавайки да чете. Тя свърши с четенето на данните, след което се обърна към Корва:

— Има ли обвиняемия възражения срещу така прочетените данни?

— Не и при начина, по който вие ги прочетохте — отговори Корва.

Няколко души се разсмяха и Корва каза:

— Един момент, моля — той се наведе към Тайсън.

— Всичко наред ли е?

— Не внимавах — сви рамене Тайсън.

— Медалите, почетните грамоти и препоръчителните писма от времето на първата ти действителна служба в армията направиха добро впечатление на съдебния състав — прошепна му Корва. — А писмото на Левин леко ги изненада. Съдебният състав знае, че си вършил добре работата по време на първия си срок в армията, както и че си бил добър войник под командването на Левин. — След това добави шеговито: — Това автоматично означава намаляване на присъдата с десет години.

— Като я свежда само до шейсет години. Дали да не кажа наизуст и молитвата на пехотинеца?

Полковник Спраул многозначително се изкашля.

— Обвиняемият няма възражения срещу така прочетените данни — отговори Корва без да става от стола си.

— Защо продължават да ме наричат обвиняемия? — попита Тайсън.

— Не знам. Никога не съм се замислял над това.

— Тези документи ще се заведат като доказателства и ще бъдат приложени към документите по делото — съобщи полковник Спраул. — Членовете на съдебния състав ще получат копия от всички документи и от записите на свидетелските показания, отнасящи се до определянето на подобаваща присъда, които да ползват при обсъждането на размера на наказанието.

Доказателствата бяха заведени, а Тайсън се зае да изучава внимателно членовете на съдебния състав. Двама от тези хора бяха гласували за признаването му за невинен, но до края на живота си нямаше да може да отгатне кои бяха те.

Корва видя накъде гледа.

— Майор Синдъл. Така каза жена ми.

— Възможно. И кой още?

— Нямам представа. Всички останали изглеждат така, сякаш са посветили почивните дни на изграждането на ешафода.

— Може би Макгрегър… — каза Тайсън. — Не, Морели… Той харесва маниера ти на работа… Напомняш му за говора на предците му.

— Добре ли си?

— Не спах добре.

— Не ме учудва. — Корва погледна към клиента си с известна загриженост.

— Има ли обвинението доказателства, утежняващи вината на обвиняемия? — обърна се полковник Спраул към полковник Пиърс.

— Не — отговори Пиърс.

— Разполага ли защитата с доказателства, смекчаващи и намаляващи вината на обвиняемия? — обърна се Спраул към Корва.

— Да, ваша милост.

— Разполага ли защитата с доказателства, които да представи на съда, за да бъдат заведени като веществени доказателства?

— Не, ваша милост.

— Възнамерява ли защитата да призове свидетел за посочване на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства?

— Да, ваша милост.

— Призовете първия си свидетел, господин Корва. Корва се обърна към дежурния сержант и каза:

— Защитата призовава господин Даниел Кели. Вратата се отвори и Даниел Кели влезе в залата.

Тайсън незабавно забеляза, че слабичкото двайсет и една годишно момче, което си спомняше, се бе превърнало в изключително добре сложен четирийсетгодишен мъж, който се движеше с походката на атлет. Светлата кожа на Кели имаше бронзов загар, а дългата му коса с цвят на слама падаше върху челото му. Тайсън забеляза, че очите му се стрелнаха едновременно навсякъде, оглеждайки цялото помещение, преценявайки възможните места за засада и отбелязвайки евентуалните места за прикритие и убежище, проверявайки за скрити клопки и набелязвайки добрите стрелкови позиции. Кели носеше черни памучни спортни панталони, бяло поло и бежово велурено спортно сако. Спря пред свидетелския стол, погледна към Тайсън и го поздрави с вдигане на палеца. Тайсън отвърна на поздрава му.

— Ваша милост, възнамеряваме показанията на свидетеля да бъдат дадени под клетва — каза Корва на Спраул.

Спраул кимна към Пиърс, който се приближи към свидетелската скамейка с нетърпеливото държане на човек, смятащ, че би трябвало вече да е на друго място.

— Вдигнете дясната си ръка.

Кели, който продължаваше да стои, вдигна дясната си ръка.

Пиърс каза набързо, сливайки думите:

— Заклевате ли се, че показанията ви по делото, което се слуша сега, ще представляват истината, само истината и нищо друго освен истината, и нека Бог да ви бъде съдник?

— Заклевам се — отговори Кели без да се налага Пиърс да по подканя.

— Моля, кажете името, адреса и професията си — каза Пиърс.

— Даниел Кели, Едгъртън, Охайо, внос и износ.

Пиърс, който бе получил някаква обща информация относно очакваните нови показания, явно бе научил и някои други неща за Кели и не възнамеряваше да остави първото му изявление без да го оспори. — Вие сте настоящ жител на Едгъртън, Охайо?

— Да.

Пиърс изглежда се съмняваше в това.

— Бихте ли могли да бъдете по-конкретен относно професията си?

— Да. Внасям и изнасям разни неща.

Някой се изсмя.

— От Едгъртън, Охайо? — попита недоверчиво Пиърс.

— Да.

— Ваша милост… — започна Корва.

Спраул направи знак с ръка на Корва да изчака и се обърна към Пиърс:

— Може би бихте се съгласили да отложите кръстосания разпит на свидетеля за времето, когато защитата свърши със своите въпроси, полковник Пиърс.

Няколко души отново се изкискаха.

— Господин Корва, можете да да почнете — каза полковник Спраул.

Пиърс се върна на масата на прокурорския състав, а Корва застана пред амвона с лице към Кели.

— Господин Кели — започна Корва, — бихте ли посочили предишния си чин, военна част и задължения по време на службата ви в Република Виетнам.

— Бях редник първи разряд и служех в Първи взвод на рота „Алфа“, Пети батальон на Седма кавалерия, Първа въздушна дивизия — отговори Кели с добре овладян глас. — Бях свързочник на командира на взвода.

Тайсън забеляза, че произношението и речникът на Кели значително са се подобрили от времето във Виетнам.

— Били сте личен свързочник на лейтенант Тайсън, така ли е? — каза Корва.

— Повечето време бях с него, да.

— И като такъв сте имали тесни и постоянни контакти с командира на взвода си.

— Всеки ден. Спяхме в една и съща дупка. Трябваше да му осигурявам телефонна радиовръзка незабавно при поискване, така че се държахме близо един до друг.

Корва зададе поредица от въпроси, за да изясни отношенията между Тайсън и Кели в миналото и сега, след което попита:

— Имате ли поне обща представа за развитието на този процес?

— Да.

— Знаете ли, че лейтенант Тайсън бе признат за виновен по обвинение в убийство?

— Да.

— И вие предложихте да се явите в негова полза, за да дадете показания, които могат да посочат смекчаващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, по което е признат за виновен.

— Да, точно така.

— Господин Кели, бихте ли казали на съда какво се случи сутринта на 15 февруари 1968 година? Инцидентът на погребалната могила. Моля, започнете от разсъмване.

— Когато започна да се разсъмва — отвърна Кели, — ние бяхме деветнайсет на брой, напуснахме прикритията, където прекарахме нощта. — Кели продължи да разказва с кратки стегнати изречения, каквито военните особено обичаха, като използваше военната терминология от съответната епоха, при това правилно. Тайсън имаше чувството, че описва нещо, случило се миналата седмица, и си помисли, че вероятно и другите изпитват същото чувство.

Загледа се в съдебния състав. Явно бе, че Кели оставя благоприятно впечатление у Муър, Макгрегър и Бауър. Но не знаеше дали това ще донесе някаква полза за Бенджамин Тайсън. Хвърли поглед към Бранд и забеляза, че той започна леко да нервничи.

— Продължихме марша си на югоизток в посока към Уей — заключи Кели.

— Значи на погребалната могила заедно с вас са били единствено лейтенант Тайсън, Ричард Фарли и Харълд Симкокс? — попита Корва.

— Да.

— Уважаеми господин съдия — изправи се Пиърс. — Проявих изключително търпение и слушах с особено внимание да чуя нещо, което да напомня смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, по което лейтенант Тайсън бе признат за виновен.

— Господин Корва? — Спраул погледна надолу към Корва.

— Ваша милост — отговори Корва, — много често характерът на показанията, давани за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства е такъв, че те целят само да установят душевното състояние на обвиняемия, намеренията му или пък заобикалящата го обстановка в момента на извършване на престъплението. Ваша милост, възнамерявам разпита на господин Кели да продължи известно време. Вижте, прокурорският състав може да възрази на някои неща, но бих искал да уверя съда, че ще направя така, че тази история да бъде разказана по един или друг начин, дори ако това означава господин Кели да седи тук цялата следваща седмица, докато аз отговарям на възраженията. Ваша милост, моля ви да не се засягате. Но лейтенант Тайсън е признат за виновен в убийство. А аз съм тук, за да направя всичко по силите ми съдебният състав да изслуша всички детайли, които имат отношение към разигралите се събития, така че да могат да определят подобаваща присъда. Искам членовете на съдебния състав да научат за болница „Милосърдие“ и за лейтенант Тайсън толкова, колкото знаем аз и господин Кели, преди да гласуват присъдата. И независимо, че понякога по време на разказа може да ви се стори, че събитията, за които говорим, нямат отношение към случилото се, искам да уверя съда, че тези показания се отнасят пряко към делото, и че когато свидетелят напусне свидетелската скамейка, съдът също ще е убеден в това. Това са намеренията ми, ваша милост.

Спраул се замисли за момент, после каза:

— Полковник Пиърс, господин Корва, бихте ли се приближили към съдията?

Пиърс и Корва се качиха на по-високата площадка на амвона от обратната страна на свидетелската скамейка. Полковник Спраул се обърна към тях, след това каза тихо на Пиърс:

— Полковник, според думите на господин Корва, той се стреми да установи обстоятелства, които вярва, че смекчават и намаляват вината на подсъдимия за престъплението, в което вие доказахте, че е виновен. Предлагам ви да го оставите да го направи. И освен ако нямате съвсем определени и много сериозни основания за възраженията си, аз ще ги отхвърлям. Ако тези показания донякъде ви изненадват поради малко неочакваната поява на свидетеля, аз ще ви предоставя предостатъчно време, за да подготвите кръстосания разпит, в който да изложите и съответните си възражения. Напомням ви, че в тези случаи защитата разчита на пораждането на съмнение. След като обвинението бе доказано, аз възнамерявам да предоставя на защитата дори още по-голяма свобода, която би могла да помогне за намаляване на присъдата. Вярвам, че съдебният състав също очаква да чуе подобни факти.

За момент Пиърс остана безмълвен, после отвърна:

— Да, ваша милост.

— Ще оставя човека да говори, господин Корва — обърна се Спраул към Корва, — но настоятелно ви препоръчвам да не се опитвате да преразгледате делото по време на това заседание на съда. — Спраул погледна първо към единия, после към другия: — Разбрахте ли ме? — После погледна напред от амвона и каза: — Продължете разпита.

Пиърс се върна при масата на прокурорския екип, а Корва при свидетелската скамейка.

— По време на случката на погребалната могила — обърна се Корва към Кели, — вие чухте ли лейтенант Тайсън да дава заповед да застреляте селяните, които погребваха мъртъвците?

— Да.

— Сега… ще ви попитам за мнението ви, господин Кели… — той рязко погледна към Пиърс, — … и съдът знае, че това е само ваше мнение. Но като човек, който е служил рамо до рамо с лейтенант Тайсън на бойното поле в продължение на осем месеца преди случая, какво си помислихте за тази заповед?

— От формална гледна точка заповедта беше противозаконна — отговори Кели. — Но според мен тя не беше дадена насериозно. Намерението на лейтенант Тайсън бе да ни засрами.

— Да засрами кого?

— Ами мене, например, Фарли, Симкокс и аз отправяхме заплашителни жестове към селяните, които в повечето случаи бяха и оскърбителни. Претърсването с разсъбличане например, можеше да се проведе по много по-тактичен начин. Виждах, че лейтенант Тайсън започва да му писва от нас. И той така да се каже ни предизвика с блъфа ни. А ние наистина блъфирахме. Нямахме намерение — поне аз нямах да стрелям по тези хора. Това беше блъф, който твърде често и необмислено използвахме спрямо виетнамците. След като лейтенант Тайсън издаде тази заповед, известно време никой не се помръдна. Той не повтори заповедта, нито се опита да ни подтикне към изпълнението й по какъвто и да е начин. След това каза: „Хайде, герои, да тръгваме.“ Или нещо такова. В гласа му имаше сарказъм.

— Обсъдихте ли после случая с него? — попита Корва.

— Не. Нямаше какво да се обсъжда. Ако смятах, че заповедта бе дадена насериозно, вероятно щях да я обсъдя с него. Но тя противоречеше твърде много на характера му, за да може да се възприеме по какъвто и да е било друг начин освен онзи, за който ви казах.

— Обсъдихте ли случая с Фарли?

— Не.

— Смятате ли, че Фарли е разбрал, че заповедта е била блъф? Че лейтенантът е целял да ви засрами с нея?

Пиърс стана на крака, размисли и седна.

Тайсън виждаше ясно, че съдебният състав и Спраул искаха да чуят разказа на Кели. А Пиърс, както бе посочил Корва по-рано, знаеше кога да отстъпи. Пиърс трябваше да претегли последиците от това да остави Кели да разкаже историята си, срещу последиците от това да му попречи да го направи.

Корва повтори въпроса си към Кели.

— Фарли не беше човек, способен да схване нюансите — отвърна Кели. — Но въпреки това в този случай мисля, че разбра, че лейтенант Тайсън нямаше предвид да застреляме буквално тези хора. Симкокс го разбра. Когато си тръгвахме от надгробната могила, той ми каза, че лейтенант Тайсън е твърде мек с жълтите. Не смятам, че би го казал, ако смяташе, че заповедта на лейтенанта да ги убием е била дадена насериозно. Фарли беше наблизо, чу го и отвърна „Аха“.

— Благодаря ви — каза Корва, като му кимна. — Можем да продължим или по-скоро да се върнем към един случай, станал няколко месеца преди гореспоменатия, някъде в края на ноември или началото на декември. Имам предвид провеждането на операция, известна под името „Кордон“. Рота „Алфа“ е работила съвместно с виетнамската национална полиция край едно село на юг от Куанг Три. Спомняте ли си тази операция?

— Да. Вече бяхме участвали в четири или пет такива. Що се отнася специално до тази, всичко премина по план. Обградихме селото два часа преди зазоряване. Изпратихме няколко групи, за да проверят дали в селото няма скрити въоръжени неприятелски войници. След това групите се оттеглиха. Близо час по-късно там се приземи американски хеликоптер, от който излязоха близо четирийсет-петдесет души от националната полиция. Техните офицери размениха няколко думи с нашите офицери, които ги увериха, че в селото няма никакви значителни неприятелски сили. Тогава хората от националната полиция влязоха в селото с цел да открият виетконгци, криещи се в дупките или комините, симпатизанти и политически лидери на виетконгците, скривалища на оръжие, документи и изобщо такива неща.

— Какво беше личното ви мнение за този род операции? Питам ви, защото аз също бях офицер от пехотата и знам моето мнение за тях.

— Тези операции лично мен ме отвращаваха, както отвращаваха и мнозина от ротата. — Отговори Кели. — Обичайно виетнамската полиция винаги се отнасяше лошо към местното население. След като минехме веднъж през селото, ние по принцип нямахме право да се върнем там, за да видим какво правят те, но всички чувахме писъците.

— Писъците?

— Да. Обикновено разпитваха селяните по много жесток начин.

— В какъв смисъл жесток?

— Прилагаха електрошокове в областта на гениталиите. Носеха си свои преносими ръчни генератори. Също така понякога обесваха хората на въже или жица с главата надолу в някой кладенец, докато почти се удавеха. Използваха и други, характерни за Изтока методи за разпит, които може би не му е мястото да се обсъждат тук.

— Разбира се. Казахте, че американците не са имали достъп до селата по време на провеждането на разпитите.

— Точно така. Въпреки това офицерите от американските бойни единици, участващи в операциите, понякога влизаха в селата, за да обсъдят тактически въпроси с командирите от виетнамската полиция. Като свързочник на лейтенант Тайсън, аз разбира се, обикновено ходех там с него. Именно при тези случаи лично набюдавах онова, за което споменах по-горе.

— Какво беше отношението на лейтенант Тайсън към тези операции?

— Той имаше отрицателно отношение към факта, че американски бойни единици се използваха като съучастници в подобен род неща. Веднъж написа протестно писмо до командира на батальона по повод на незаинтересованото отношение на американското командване, което бе равнозначно на съгласие с извършването на тези зверства. В него той подчерта, че бойците са деморализирани от гледката на последствията от тези разпити, когато преминават през селата след изтеглянето на полицията. След изпращането на това писмо до командира на батальона рота „Алфа“ никога повече не взе участие в подобен род съвместни операции с виетнамската полиция.

— Какво се случи по време на въпросната операция? — попита Корва. — Онази, която доведе до този спор.

— Взводът на лейтенант Тайсън бе разположен по продължението на един насип и образуваше една от страните на кордона. Оттам се виждаше част от селото. Виетнамската полиция беше изправила десетина разсъблечени до голо хора от всички полове и възрасти до един кладенец. Видяхме как спуснаха първия човек в кладенеца.

— Каква беше целта на тези действия?

— Предполагаше се, че това трябва да подтикне селяните да посочат къде се крият виетконгците, тайните им проходи, скривалищата за оръжие и да разкрие поддръжниците им между тях. Но според мен това беше — или се бе превърнало — в тънко прикрита садистична сексуална оргия. Те често успяваха да открият по един-двама виетконгци или някое и друго оръжие, но цената бе твърде висока. Тайсън погледна към съдебния състав, после към полковник Спраул, после към Пиърс. И най-накрая към зрителите. Разказът на Кели бе предизвикал у всички изострен интерес, с изключение на прокурорския състав, който започваше да се чувства леко притеснен.

— Продължете, моля — каза Корва на Кели.

— Да. Лейтенант Тайсън предложи да отидем в селото и да говорим с местния командир на виетнамската полиция. Той винаги правеше така.

— Защо?

— За да ги накара да действат малко по-меко. Обичайно американското присъствие оказваше такова въздействие, до момента, в който ни видеха гърбовете. Възраженията на лейтенант Тайсън срещу този вид операции бяха отчасти от хуманни подбуди, и отчасти от практично естество. Той се съмняваше, че сърцата и съзнанието на хората можеха да бъдат спечелени посредством подлагането на цели села на масови изтезания и унижение. Освен това той отбелязваше, че след като частите на виетнамската полиция се върнеха в казармите си, ние трябваше да продължим да контактуваме с местното население в района на действията си.

— Значи отидохте в селото.

— Да. Отидохме в селото. И докато вървяхме, забелязахме там Стивън Бранд.

— Възразявам — Пиърс беше скочил на крака. — Ваша милост, всичко това продължи твърде дълго. То няма нищо общо с делото.

Спраул погледна надолу към Корва, след това към Пиърс и после обратно към Корва.

— Господин Корва — каза Спраул, — моля, обяснете на съда как начинът на провеждане на разпита, който следвате, ще доведе до изясняване на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства във връзка с инцидента, за който лейтенант Тайсън е признат за виновен?

— Ваша милост — отговори Корва, — намерението ми е да покажа на съдебния състав, че между лейтенант Тайсън и свидетелят на обвинението Стивън Бранд е съществувала омраза, и че тази омраза между лейтенант Тайсън и бившият му фелдшер е толкова силна, че е останала жива и до момента, в който господин Бранд застана на свидетелската скамейка в тази съдебна зала. Възнамерявам да покажа, че показанията на господин Бранд, че подобна омраза и неприязън не е съществувала, са лъжа.

— Сега вече е малко късно за това, господин Корва, не е ли така? — каза Спраул.

— Ваша милост, чрез разказа на този свидетел аз мога да докажа, че чувствата, които Стивън Бранд изпитва към обвиняемия, са предубедени и враждебни, след това мога да докажа, че показанията на господин Стивън Бранд също са били предубедени и злонамерени, което от своя страна ще позволи на съдебния състав да си създаде правилна представа за характера на показанията на господин Бранд и така да повлияе на обсъжданията им за подобаващото наказание, което е и предмет на това заседание на съда.

Спраул леко повдигна вежди.

— Това леко разширява предмета на заседанието, господин Корва. Не знам истинската причина, поради която искате да накарате свидетеля да ни разкаже тази история. Независимо от това можете да продължите, но внимателно. Възражението се отхвърля.

Пиърс седна и удари с ръка по масата, проявявайки необичайно за него раздразнение.

— Видели сте господин Бранд в селото — каза Корва на Кели. — Нормално ли беше да се намира там?

— В известен смисъл. Медицинските лица, както и офицерите, имаха право и влизаха в селата, докато полицията провеждаше претърсванията и разпитите. Медицинските лица често имаха работа там.

— Какво се случи после?

— Лейтенант Тайсън ми каза: „Дръпни се назад. Искам да го проследя“, имайки предвид Стивън Бранд.

— Защо? Какво точно е имал предвид?

— Лейтенант Тайсън вече имаше някои наблюдения, че Бранд прави непозволени неща.

— В какъв смисъл, господин Кели?

— Бранд правеше снимки. Това беше строго забранено от виетнамската полиция. Те не искаха да се правят снимки.

— А какво снимаше господин Бранд?

— Предимно жени в моментите, когато ги измъчваха и унижаваха.

Корва изчака Пиърс, но Пиърс не направи възражение.

— Продължете — каза Корва.

— Лейтенант Тайсън бе забелязал, че виетнамската полиция не забранява на Бранд да прави снимки. Всъщност те изглеждаха доста приятелски настроени към него.

— Вие също ли го забелязахте?

— Да. А веднъж, по време на друга операция „Кордон“ преди това. Видях Бранд да дава на капитан от местната полиция разни неща от чантата си, които приличаха на медикаменти.

— Продължете.

— След като Бранд свърши да снима, той влезе в една колиба — виетнамска къща — заедно с двама от виетнамската полиция. Лейтенант Тайсън и аз обсъдихме за момент обстановката, после влязохме в къщата. Един от полицаите сложи ръка на рамото на лейтенант Тайсън, за да го спре. Лейтенант Тайсън го отблъсна и ние влязохме в къщата, в която преди това бе се скрил Бранд.

— И какво видяхте? Какво видяхте лично вие, господин Кели?

Тайсън отклони погледа си от Кели и се взря в Стивън Бранд, който седеше със застинало безизразно лице. Тайсън задържа погледа си върху Бранд, докато Кели отговаряше.

— Видях три голи жени. Една от тях се бе свила в ъгъла и плачеше, а един полицай я дърпаше за ръката. Друга жена извършваше полов акт с втория полицай, а господин Бранд изнасилваше третата жена.

Пиърс скочи на крака и извика нещо, което потъна сред общия шум от възклицания и отделни викове, изпълнил църквата. За момент Тайсън срещна очите на Бранд, преди той да се обърне на друга страна. Полковник Спраул даде знак на дежурния сержант, който отиде до преградата и вдигна ръце в призив на тишина. Добре дисциплинираната тълпа замлъкна.

— Ако има още подобни изблици, ще опразня залата — заяви полковник Спраул. Той погледна към Пиърс, който се готвеше да повтори възражението си и каза: — Възражението се отхвърля.

— Бих искал да задам няколко въпроса на свидетеля — каза Спраул на Корва.

— Да, ваша милост.

Спраул погледна надолу встрани от амвона.

— Господин Кели, съдът би искал да знае как определихте, че онова, което сте видял, е било изнасилване, а не… нормалната дейност, провеждана съвместно от мъж и жена.

Кели погледна нагоре към Спраул, после отново се обърна напред и отговори:

— Не виждам нищо нормално в груповия секс. Ваша милост, но това може би е мой личен предразсъдък. Но ще отговоря на вашия въпрос: обстоятелствата при които се бяха развили събитията, ме накараха да приема, че мъжете не познаваха жените от особено дълго време. Мисля, че ги знаеха от около пет минути. Освен това жените плачеха. Всичките. И бяха изключително млади, ваша милост. Жената с господин Бранд бе на не повече от дванайсет или тринайсет години. Дори като се вземат предвид културологичните различия и по-ранният пубертет в тропическия климат и така нататък, те бяха доста млади. Освен това, когато господин Бранд се изправи, видях, че по гениталиите и по бедрата му има кръв, и си спомням, че въз основа на това предположих, че момичето е било девствено, въпреки че естествено, може и да е била в цикъл. Освен това, ваша милост, според мен момичето изглеждаше така, сякаш някой я беше ударил през лицето. Именно поради тези причини, ваша милост, аз заключих, че бях свидетел на масово изнасилване, а не на купон.

Спраул кимна и преглътна.

— Разбирам.

— И освен това, ваша милост, когато господин Бранд видя лейтенант Тайсън и мен, на лицето му се изписа страх. Той незабавно скочи на крака — лежеше на един дюшек върху пода — и извика „Недейте!“

— Недейте какво? — попита Спраул.

— Лейтенант Тайсън и аз бяхме вдигнали пушките си на нивото на хълбоците си. Беше предпазна мярка срещу евентуалната възможност полицаите да посегнат към пистолетите си. Понякога те бяха доста враждебни към нас. Но Бранд си помисли, че двамата с лейтенант Тайсън се целим в него. И затова извика „Недейте!“ След това извика „Моля ви!“ и грабна униформените си панталони. Не беше свалил защитната си куртка и ботушите. След това изскочи през прозореца, изоставяйки медицинската чанта и пушката си след себе си.

— Вие последвахте ли го? — попита Спраул.

— Да, ваша милост. Но преди това събрахме вещите на Бранд и изкарахме двамата полицаи вън от колибата. В този момент към колибата прииждаха вече доста полицаи и изглежда имаше опасност да се разиграе доста неприятна сцена. Имаше известни подвиквания и пререкания между лейтенант Тайсън и мен, от една страна, и дузина полицаи от друга.

— Имахте ли усещането, че сте в опасност? — попита Спраул.

— Имаше известна опасност. Но в крайна сметка ние просто се обърнахме и си тръгнахме. Върнахме се при насипа, където вече беше стигнал и Бранд, напълно облечен. Лейтенант Тайсън се приближи до него. Трябваше още по-рано да посоча, ваша милост, че лейтенант Тайсън ми беше споменавал и при други случаи, че според него Бранд злоупотребява с положението си на медицинско лице, за да преследва личното си увлечение по местните жени. Лейтенант Тайсън беше доста обезпокоен от това.

— Значи това е инцидентът, предизвикал предполагаемата неприязън между лейтенант Тайсън и господин Бранд? — попита Спраул.

— Да, ваша милост, но тази неприязън се задълбочи, след като лейтенант Тайсън се спречка с Бранд при насипа.

— Какво каза лейтенант Тайсън на Бранд, когато се спречка с него при насипа?

— Не много нещо, ваша милост. Лейтенант Тайсън ритна господин Бранд в слабините. След това го удари един-два пъти. После лейтенант Тайсън хвърли господин Бранд в наводненото оризище, извади пистолета си и каза на господин Бранд да седи във водата или ще му пръсне черепа. Господин Бранд остана във водата. Скоро господин Бранд започна да се оплаква, че са го нападнали пиявици. Той доста се развълнува, започна да плаче и даже стана леко истеричен.

Известно време полковник Спраул не каза нищо. Той замислено опря пръст до устните си, после попита:

— Имаше ли и други свидетели на случката при насипа?

— Да, ваша милост. Целият взвод го виждаше, защото бяхме заели позиции по дължината на правия насип. Но всички решиха, че няма да е благоразумно да се месят в нещо, което приличаше на личен конфликт. Всъщност аз казах на момчетата да предадат по-нататък да не напускат позициите си и да продължават да изпълняват задачата си — трябваше да наблюдават селото — за да не се опита някой да избяга оттам.

— Но никой от другите не знаеше за причината за инцидента при насипа?

— Не, ваша милост. И никога не узна. Но мисля, че някои от момчетата имаха доста сполучливи предположения.

— Знаете ли дали лейтенант Тайсън е предприел някакви законосъобразни действия срещу господин Бранд или дали господин Бранд е предприел подобни действия срещу лейтенант Тайсън?

— Не, ваша милост, нито една от двете страни не предприе подобни действия. Поне доколкото на мен ми е известно.

— Как завърши инцидентът? — попита Спраул Кели.

— След около трийсет минути лейтенант Тайсън вече се беше поуспокоил и каза на господин Бранд, че може да излезе от водата. Бранд излезе. Когато се съблече горе на насипа, аз видях, че по тялото му има трийсетина пиявици. Той беше много развълнуван. Всъщност плачеше и умоляваше за помощ, за да махне пиявиците от себе си. Няколко души му се притекоха на помощ с различни препарати и запалени цигари. Господин Бранд бе изгубил известно количество кръв поради пиявиците и в резултат на физическото и психическото му състояние, извикахме хеликоптер, който да го откара.

— Нормално ли е човек да се върне в частта си след подобен инцидент? — попита Спраул.

— Не е нормално, ваша милост, но лейтенант Тайсън и аз се върнахме в тила същата нощ и посетихме господин Бранд, който беше в санитарното отделение на батальона. Лейтенант Тайсън уведоми господин Бранд, че го очаква да се върне на бойното поле в рамките на двайсет и четири часа, в противен случай заплаши, че ще го предаде на военен съд по редица обвинения. Господин Бранд каза, че не би желал инцидентът да става публично достояние, защото искаше да следва медицина. Лейтенант Тайсън прецени, че проблемът с господин Бранд е разрешен и си помисли, че по-нататъшното присъствие на господин Бранд в бойната пехотна рота ще бъде от полза както за господин Бранд, така и за ротата. Господин Бранд беше добър фелдшер. Така че всичко приключи дотук, което е и отговор на въпроса на ваша милост защо господин Бранд се е върнал в бойната си единица.

— И това беше краят на случая? — кимна полковник Спраул.

— Не, ваша милост, това сега е краят на случая.

— Изглежда е така, господин Кели. — Полковник Спраул се загледа за момент в Корва, след това кимна в знак, че може да продължи.

— И как бихте характеризирали отношенията между лейтенант Тайсън и господин Бранд от този момент нататък? — попита Корва Кели.

— Не мисля, че на господин Бранд му се понрави да го унижават пред целия взвод, нито пък че му харесаха пиявиците — отговори Кели. — Затова бих определил отношенията между двамата като хладни.

— Мислите ли, че господин Бранд е имал зъб на лейтенант Тайсън?

— Навярно. Нито един от двамата не беше от така наречения лесно прощаващ тип.

— Мислите ли, че господин Бранд е запазил озлоблението си срещу лейтенант Тайсън и до инцидента при болницата — два или три месеца по-късно?

— Да. Всъщност сутринта в деня на инцидента на погребалната могила, те двамата с лейтенант Тайсън се спречкаха.

— Защо?

— Защото господин Бранд се преструваше на болен, за да напусне бойното поле.

Корва зададе още няколко въпроса, после каза на полковник Спраул:

— Нямам повече въпроси по този инцидент, ваша милост. Ако вие също нямате други въпроси във връзка с това, бих искал да премина към инцидента при болницата.

— Нямам повече въпроси. А ако съдебният състав има, ще ги зададе след като вие приключите с разпита на господин Кели. Ще направим почивка и заседанието ще продължи в четиринайсет часа. Бих искал да видя полковник Пиърс и господин Корва в кабинета си. Закривам заседанието на съда.

Тайсън погледна към зрителите и видя Бранд да се измъква забързано с наведена глава към вратата.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го Корва.

— Не.

— Добре. И не би трябвало. Но аз се чувствам по-добре.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

Съдът се събра отново и Даниел Кели зае свидетелското място. Полковник Пиърс стана и каза:

— Господин Кели, напомням ви, че сте още под клетва.

Корва застана под амвона и се обърна към Кели. След няколко предварителни въпроса попита:

— Бихте ли разказали на съда за събитията, довели до инцидента при болницата?

— Да, разбира се — отговори Кели и започна ясен и подробен разказ за приближаването на взвода към болница „Милосърдие“. Тайсън забеляза, че разказът му е много по-ясен от тези на Бранд или Фарли, но не се различаваше от тях в основните моменти, както не се отличаваше много и от написаното в книгата на Пикард, която Тайсън знаеше, че всички присъстващи в съдебната зала бяха чели.

Той погледна към балкона и зърна няколко силуета. Пейките за зрителите, четвърт от които бяха празни по време на сутрешното заседание, сега отново се бяха напълнили, несъмнено в резултат на слуха за показанията. Не видя Бранд и реши, че той вероятно вече е на път обратно за Бостън.

Тайсън погледна към сектора за пресата и отбеляза, че той също беше пълен. По време на сутрешното заседание нямаше художници-графици, но сега няколко от тях бяха коленичили до бариерата, вперили погледи в Кели.

Тайсън погледна към дясната предна пейка и видя, че Дейвид го нямаше, но Марси беше там с напрегнат израз на лицето.

Тайсън бе хапнал нещо от обеда си в килията в очакване на Корва, но Корва не дойде. Бяха останали не повече от пет минути заедно преди Спраул да обяви подновяване на заседанието на съда. През тези пет минути Корва успя да му каже, че срещата в кабинета на Спраул — стаята на пастора — е била доста разгорещена. И Тайсън вече не знаеше доколко те ще оставят Корва да продължи да работи. Все пак забеляза, че той формулира въпросите си по-внимателно, така че Пиърс нямаше на какво да възрази. Въпросите му концентрираха вниманието върху физическото и психическото състояние на взвода, защото той вече не се опитваше да докаже, че не се е случило нищо противозаконно, а се стремеше да покаже защо то се е случило. Тайсън се чувстваше по-спокоен при този подход.

— Значи влязохте в болницата, след като бяхте сигурни, че противниковият снайперист е избягал — каза Корва на Кели. — Имали сте двама ранени: Робърт Муди, ранен леко в крака, и Артър Питърсън, чиято рана е била сериозна. Знаели сте, че това е болница още преди да стигнете до нея и когато сте се приближили, там не се е развила никаква значителна престрелка. Имало е само един снайперист. Така ли е?

— Именно.

— И така, господин Кели, вие вече сте в болницата и точно тук показанията на предишните свидетели се разминават в по-значителна степен. Какво се случи в болницата и какво доведе до инцидента, за който лейтенант Тайсън бе признат за виновен в убийство?

За пръв път, откакто бе почнал да дава показания, Кели за момент замълча, после продължи да говори:

— Внесохме Муди и Питърсън вътре. Персоналът на болницата бе погълнат от задълженията си и не даваше признаци да е впечатлен от развилата се току-що стрелба. Лейтенант Тайсън спря една сестра, която ни каза, че всички лекари са на горния етаж. Занесохме Муди и Питърсън горе…

— Господин Кели — прекъсна го полковник Спраул, — смятам, че съдът се пита защо не споменахте за един липсващ детайл във вашия разказ. Изглежда че има две версии за смъртта на Лари Кейн. Едната, че е бил убит веднага от снайпериста извън болницата. Другата, че е бил убит по време на сражението вътре в болницата. След като изглежда, че сражение в болницата не е имало, предполагам той е загинал извън болницата. Независимо от това вие не споменахте за смъртта му във вашия разказ.

— Това е така, защото когато влязохме в болницата, Лари Кейн бе все още жив, ваша милост.

Спраул се замисли за момент, после каза на Корва:

— Продължете.

— Какво намерихте на горния етаж? — обърна се Корва към Кели.

— Имаше три отделения. Едното беше нещо като общо отделение просто претъпкано от ранени. Предполагам, че повечето бяха цивилни граждани, избягали от Уей. Второто отделение имаше надпис на френски „Заразно“. Само погледнахме вътре, беше малка стая с десет легла, всичките заети. Третото отделение беше за акушерство и педиатрия. Там имаше може би трийсет легла и всичките също бяха заети. Освен това коридорите бяха изпълнени с болни и ранени. Имаше и хора, които не изглеждаха нито болни, нито ранени, бяха просто бегълци. В болницата имаше може би стотина души, но може да бяха и двеста, поне според мен. Открихме и операционна зала. Занесохме Артър Питърсън там. Трябва да посоча, че не бяхме напълно сигурни, че сме в пълна безопасност в болницата и хората от взвода претърсваха всички стаи. Открихме купчина кървави защитни униформи и решихме, че са на противникови войници, после наистина намерихме в леглата половин дузина ранени млади мъже, които сметнахме за противникови ранени и болни.

— Как реагира взводът на това откритие?

— Реакцията беше много сходна с тази спрямо селяните, които погребваха мъртъвците на противника. Не беше много разумна, но и ние тогава не бяхме твърде разсъдливи. Сега когато се връщаме назад към миналото от днешна гледна точка ни се струва, че сме реагирали твърде остро на факта, че в болницата е имало противникови болни и ранени войници.

— Някой заплаши ли тези ранени и болни противникови войници?

— Не, поне доколкото аз видях. Но сержант Садовски остави няколко души в отделението, за да ги държат под око.

— Какво се случи в операционната зала?

— Бях в операционната зала с лейтенант Тайсън и още няколко души. Беше голяма стая, в която имаше шест или седем операционни маси. Доколкото си спомням беше доста примитивна. На всички маси лежаха хора, за които сестрите и лекарите се грижеха. Лейтенант Тайсън заговори един човек, който се представи като завеждащ болницата.

— На какъв език говореха?

— Предимно на френски, но и на английски. Основната тема на разговора, подробностите научих по-късно, разбира се, беше, че лейтенант Тайсън искаше — всъщност настояваше — да бъде оказана помощ на Муди и Питърсън. В този момент Питърсън лежеше на пода на операционната зала. Муди седеше, облегнат на стената. Същият лекар клекна, прегледа набързо Питърсън и заяви, че не може да бъде спасен. Лейтенант Тайсън му каза да опита. Лекарят обясни отново — според това, което лейтенант Тайсън ми каза по-късно — че болницата действа на принципа на подбора, това означавало, че всички, чиито рани са твърде сериозни, не получават помощ, защото то би отнело твърде много от усилията на болничния персонал при твърде малко или никакъв резултат. Леко ранените, като Муди пък не получавали помощ, защото можели да преживеят и с раните си. Така че лекарите се грижеха само за хората от средната категория. Изглежда нито Муди, нито Питърсън попадаха в нея. Всъщност Бранд вече оказваше помощ на Муди направо там, на пода на операционната зала.

— А Питърсън наистина ли умираше?

— Да. Беше прострелян в гърдите и куршумът бе излязъл от другата страна. Той хъркаше и плюеше разпенена белезникава кръв. Изглежда се давеше. Беше в полусъзнание и продължаваше да вика за помощ. Всъщност, както лежеше на пода, той хвана лейтенант Тайсън за крачола на панталона и го дръпна. Лейтенант Тайсън коленичи на няколко пъти, докато спореше с лекаря. Аз също бях коленичил на пода и държах ръката на Питърсън.

— Спомняте ли си кой още беше в помещението?

— Хората непрекъснато влизаха и излизаха, но Фарли и Кейн бяха там почти през цялото време. В залата имаше и няколко души от болничния персонал от азиатски произход, които също влизаха и излизаха. Имаше и може би пет или шест бели, което и беше една от причините, поради която хората от взвода непрекъснато близаха и излизаха от помещението.

— Защо?

— За да видят белите. Ако не броим войниците, повечето от нас не бяха виждали бели хора от доста време. Беше нещо ново. Имаше и бяла жена, доста добре изглеждаща, което също предизвика известно раздвижване. Както вече казах, това не беше операционна зала, каквато обикновено си представяме, а просто обикновена боядисана в бяло стая с покрит с червени плочки под, в която имаше шест или седем маси.

— Колко продължи спорът между лейтенант Тайсън и лекаря?

— Трудно е да се каже. Може би пет минути преди лейтенант Тайсън в крайна сметка да вдигне пушката си и да заповяда на човека да направи нещо за Питърсън.

— И какво отвърна лекарят?

— Не съм сигурен, но по движенията и тона на гласа му мога да кажа, че не беше изплашен. Изглежда искаше да се върне при пациента си, който беше азиатец и лежеше гол на най-близката маса. Краката му бяха лошо разкъсани от някакво взривно вещество. На земята лежаха дрехите на мъжа — защитна униформа на северновиетнамската армия. И така, докторът се насочи към него. Лейтенант Тайсън го обърна към себе си и го удари през лицето. — Кели замълча.

Корва остави мълчанието да продължи няколко секунди, после попита:

— Какво стана след това?

— След това се случиха едновременно няколко неща. Първо, Фарли удари лекаря в коремната област с приклада на пушката си и той се прево надве.

Ернандо Белтран влезе в залата и отиде до операционната маса, на която лежеше раненият войник. Белтран свлече човека от масата на земята. Човекът викаше. Питърсън плачеше. Лекарят стенеше от болка. Сестрите се бяха изплашили. После от другия край на операционната зала се зададе затичал се към нас бял човек. Той викаше нещо на английски и по акцента му определих, че беше австралиец. Веднъж бяхме работили съвместно с австралийски войници в продължение на една седмица, и затова разпознах акцента му.

— И какво викаше човекът, господин Кели?

— Държеше се много оскърбително. Всички бяха изненадани да чуят английска реч. До този момент той не бе казал нищо.

— И какво каза той?

— Първо каза на лейтенант Тайсън да се маха, като вземе със себе си и хората си. След това започна да ни псува и да ни нарича шибани убийци. След това премина към по-общи теми, например, че всичко, което знаем да правим, е да убиваме и да нараняваме хората. Че нямаме право да сме там — във Виетнам. Че войната е такава и онакава. Изобщо неща, каквито се пишеха в някои вестници.

— Лейтенант Тайсън отговори ли му?

— Не. Човекът очевидно беше превъзбуден. Но докато ставаше всичко това, Белтран и още някой бяха сложили Питърсън на вече опразнената операционна маса. Приближи се още един лекар, но той не говореше нито френски, нито английски. Предполагам, че беше германец или холандец. Той показа с жестове че е съгласен да оперира Питърсън. Всъщност някой вече беше сложил тръба в гърлото на Питърсън, вероятно за да изпомпва кръвта. Но вече никой не обръщаше много внимание на този лекар, френският лекар се беше пооправил от удара в корема и беше много ядосан, но имах ясното усещане, че медицинският персонал бе оценил правилно създалото се положение и беше готов да ни сътрудничи. Но там беше и този австралийски лекар, който така и не успяваше да се успокои. Освен това Белтран бе намерил още един северно-виетнамски войник и го беше хвърлил на земята от операционната маса. Лейтенант Тайсън извика на Белтран да напусне помещението. Разказвам ви каквото си спомням, но всичко беше много объркано, защото всички бяха свръхвъзбудени. Предполагам, че тези хора също като нас отдавна не бяха си давали почивка, затова нервите на всички бяха пределно опънати. Но, както вече казах, поведението на австралийския лекар бе особено предизвикателно.

— Какво имате предвид под предизвикателно?

— Той започна да сочи с пръст.

— Да сочи с пръст?

— Да. Всеки един от нас. Сочеше и ни викаше разни неща като: „Ти! Махай се!“ или „Ти си един гаден шибан убиец. Ти. Ти. Как се осмеляваш.“ Такива неща.

— Каква беше реакцията на хората ви?

— Не много добра. Както казах, ние бяхме мокри, уморени и изплашени. Знаехме, че отиваме към Уей. Не мисля, че някой от нас се надяваше да се завърне жив оттам. А сега и този лекар там, един от нашите, така да се каже, ни наричаше с такива имена. Някой му извика, че вероятно не се обръща така към виетконгците и към войниците от северно-виетнамската армия, което вероятно беше истина. Също така мисля, че болшинството хора обвиняваха противника за всички тези нещастия, а не нас. Както казах, останалата част от болничния персонал бяха готови да ни помогнат по отношение на Питърсън, но имах чувството, че не са проамерикански настроени. Не ни посрещнаха много топло. И това, поне според мен, създаде психологическата атмосфера за онова, което по-късно им се случи.

— А поведението на австралийския лекар продължаваше ли да бъде оскърбително?

— Да. Той не успяваше да се овладее. Очевидно нещо вътре в него се беше прекършило. Двама от другите бели мъже се опитаха да го избутат навън, но той ги отблъсна. Повечето от нас не му обръщаха внимание, но неизвестно как Лари Кейн започна да се надвиква с него. В продължение на няколко секунди те си разменяха оскърбления. След това австралиецът опря пръста си в Кейн и му каза „Ти си един глупав кучи син“. Кейн натисна спусъка на пушката си и изстреля един откос в корема на австралиеца.

— Това ли беше първият изстрел? — попита Корва.

— Да. Но повече и не трябваше. Белтран отиде до двамата северновиетнамци на земята, извади пистолета си и ги застреля и двамата в главите. След това Кейн, поради причини, които така и не разбрах, изстреля един откос със своя М — 16 в отсрещната стена, разхвърляйки навсякъде парчета мазилка. Хората се разпищяха и се хвърлиха на земята. Австралийският лекар лежеше облегнат на стената, където го отхвърли силата на куршумите, а коремната му област обилно кървеше. Тогава Бранд, без никакъв видим повод, изрева „Питърсън е мъртъв“. — И Кейн се обърна и застреля френския лекар в гърба.

— Какво правеше лейтенант Тайсън през това време?

— Същото, което и аз. Лежеше на земята. Кейн очевидно беше превъртял. Всичко стана наистина изумително бързо. Поне на мен така ми се стори. След това лейтенант Тайсън се изправи на едно коляно и извади пистолета си. Насочи го към Кейн и му заповяда да хвърли пушката си. Кейн презареждаше нов пълнител. Лейтенант Тайсън отново му каза да хвърли пушката си. Обстановката беше много напрегната.

— А Кейн хвърли ли пушката си?

— Да, след като лейтенант Тайсън го простреля в гърдите.

Бен Тайсън седеше с опрени на масата лакти, облегнал брадичка на ръцете си и се взираше напрегнато в Даниел Кели, както правеха и всички останали. Тайсън усилено се вслушваше да долови някакъв звук, но в залата цареше абсолютна тишина. Изглежда Корва нямаше какво да каже, както и Кели.

Най-накрая полковник Спраул попита Кели:

— Трябва ли да разбирам, че искате да кажете, че лейтенант Тайсън е застрелял Лари Кейн?

— Да, ваша милост. Застреля го и го уби. Спраул кимна почти уморено, помисли си Тайсън.

Той погледна към съдебния състав и видя, че полковник Муър го гледа така, сякаш го вижда за пръв път. Майор Бауър кимаше бавно и ритмично с глава.

Корва се бърна при масата на защитата, наля си чаша вода и я изпи. Той изобщо не погледна към Тайсън, обърна се и се върна при Кели.

Тайсън се облегна на стола си и обърна глава към масата на прокурорския състав. Пиърс не изглеждаше нито разстроен, нито притеснен. Беше най-вече отпуснат, сякаш всичко вече бе излязло изпод контрола му. Тайсън погледна към полковник Спраул, който изглеждаше замислен. Възможно бе, помисли си Тайсън, смисълът на делото, който му, беше убегнал, сега да му се изяснява и фактите да се подреждат в съзнанието му.

— Какво стана след това? — попита Корва Даниел Кели.

— Доколкото си спомням, в операционната зала настъпи адски хаос. Белтран застана на вратата и не пускаше никого да излезе. Ричард Фарли изтича до Кейн и коленичи до него. Кейн и Фарли бяха и двамата от някакво градче в Южен Джърси и се бяха записали заедно доброволци на приятелски принцип, което гарантираше, че ще останат заедно по време на службата си. Фарли беше обезумял и крещеше на Тайсън, че е убил приятеля му, за да спаси банда жълти. Естествено, Кейн беше убил двама бели, но както казах, Фарли беше обезумял. Никой не разбираше какво става и нищо нямаше смисъл. Дори сега не мога да разбера какво точно ставаше.

— Лейтенант Тайсън даде ли изобщо заповед да бъдат убити ранените неприятелски войници? Или който и да е друг?

— Не.

— Вие бяхте ли с него през цялото време?

— Да, разделихме се за малко по-късно, след започването на стрелбата.

— Колко време беше изминало след като бяхте влезли в болницата?

— Около петнайсет или двайсет минути.

— Описахте операционната зала като пълен хаос. Бихте ли могъл да бъдете по-точен?

— Спомням си, че Белтран започна да издава заповеди. Вече почти целият взвод беше в операционната зала и Белтран им нареди да намерят жълтите и да ги застрелят.

— Белтран имаше ли някакви командирски функции?

— Не, беше редник. Картечар. Но обичаше да дава заповеди. Лейтенант Тайсън му каза да млъкне. Но Фарли вече стоеше до лейтенант Тайсън с насочена към него пушка. Лейтенант Тайсън все още стоеше на едно коляно с пистолет в ръката и автоматичната пушка М — 16 на земята до него. Фарли му каза да хвърли пистолета си.

— Той направи ли го?

— Не, лейтенант Тайсън се изправи и каза на Фарли да хвърли пушката си. Но Белтран насочи картечницата си към лейтенант Тайсън. Междувременно няколко от хората ни бяха отишли в отделенията, където по леглата имаше неприятелски войници. Чухме шест или седем изстрела и предположих, че са убили ранените неприятелски войници.

— А вие какво правехте през това време?

— Нищо особено. Положението беше много объркано. Опитах се да успокоя хората, но те вече бяха в състояние, когато това е невъзможно. Друг от нашите, Харълд Симкокс, също насочи пушката си към лейтенант Тайсън. Лейтенант Тайсън им каза — на Белтран, Фарли и Симкокс — да хвърлят оръжието си, но те не се подчиниха. Симкокс беше от хората, които имат отрицателно отношение към всякакъв вид власт. Нямаше никаква неприязън между лейтенант Тайсън и него, но Симкокс беше бунтар и щом надуши метежа, веднага се присъедини към метежниците. Винаги има такива хора.

— Значи вече трима души бяха насочили оръжието си срещу лейтенант Тайсън. Той какво направи?

— Той им отвърна, че и тримата са арестувани. Каза ми да извикам щаба на батальона и да докладвам за положението.

— Вие направихте ли го?

— Не. Лейтенант Тайсън не беше преценил ситуацията правилно. Ако бях се опитал да се обадя по радиотелефона, щяха незабавно да ме застрелят. Щяха да застрелят и лейтенант Тайсън. Той беше допуснал себелюбието да замъгли преценката му.

— Какво му отговориха Белтран, Фарли и Симкокс, когато им каза, че са арестувани?

— Не им хареса, Фарли отново каза на лейтенант Тайсън да хвърли пистолета си, като този път заплаши да го застреля, ако не се подчини. Положението вече изглеждаше безизходно. След това за момент вниманието ни беше отвлечено от млад бял мъж от персонала, който скочи през прозореца. Сградата беше на два етажа, но навън имаше храсти. Белтран изтича до прозореца, постави картечницата си на перваза и стреля.

— Улучи ли мъжа?

— Така каза. След това Белтран обърна гръб на прозореца и нареди на останалите от медицинския персонал да отидат в съседната стая, която приличаше на санитарен възел. Имаше тоалетна и мивки. След това изпрати няколко души да съберат евентуално останали някъде другаде членове на персонала от европейски или азиатски произход.

— Бихте ли казал, че Белтран е бил водачът или един от водачите на бунта?

— Да, нещо такова. Той даваше заповеди и другите се подчиняваха. Беше взел властта. Викаше също, че това е комунистическа болница. Всъщност тя беше католическа и по цялата сграда имаше кръстове и други такива неща, но той сякаш не ги забелязваше.

— А Фарли и Симкокс все така ли продължаваха да стоят с оръжия, насочени към лейтенант Тайсън?

— Да. А австралийският лекар все още не беше умрял. Той лежеше на земята и стенеше от болка. Но Фарли не разрешаваше на хората от болницата да се приближават до него. Логиката му, доколкото мога да преценя, беше, че след като не са могли да намерят време и място за Питърсън, не би трябвало сега да се грижат и за австралиеца. В това имаше известна логика и аналогия. Междувременно някои от другите хора в болницата се опитаха да избягат, но бяха застреляни от хората от взвода, чиято естествена реакция явно беше да убиват всекиго, който се опита да избяга. Масово избиване на хората все още не беше започнало, но броят на мъртвите нарастваше и аз смятам, че някои от нашите бяха почнали да се замислят за премахване на свидетелите и доказателствата.

— Това включваше ли и премахването на лейтенант Тайсън?

— Да. Мисля, че да. Фарли и Симкокс сякаш се опитваха да съберат смелост и да го убият. Белтран подтикваше към действие всички, които проявяваха желание да го слушат. Лейтенант Тайсън ми заповяда да му дам радиотелефона. На този етап аз реших, че лейтенант Тайсън е част от проблема, а не от решението му. Затова го ударих и го повалих на земята.

— С каква цел го направихте? — попита Корва.

— Донякъде за да го измъкна оттам, защото той явно нямаше сам да се оттегли. Донякъде и за да му спася живота. Смятах, че след като падне на земята, Фарли и Симкокс няма да сметнат за необходимо да го убиват. Изглежда преценката ми беше правилна, защото те му обърнаха гръб и се присъединиха към Белтран и няколко други, които бутаха хората към санитарната стая. Помолих един мъж на име Уокър да ми помогне и заедно изнесохме лейтенант Тайсън извън операционната зала, минахме по късия коридор и влязохме в първата врата, която срещнахме по пътя си и която както се оказа водеше към малка стая, наподобяваща лаборатория. Сложихме лейтенант Тайсън на земята и аз казах на Уокър да остане при него с мене. Известно време останахме там, заслушани в изстрелите и във виковете. Всъщност изобщо не видях безразборната стрелба. До този момент всички убийства бяха предизвикани от някаква конкретна причина, независимо колко неоснователна или нелогична можеше да изглежда тя.

— Колко дълго останахте там?

— Уокър и аз останахме там десетина минути.

После стрелбата спря и ние излязохме, за да видим какво става. Като си помисля сега, вероятно е трябвало да остана при лейтенант Тайсън, но не мислех, че продължава да го застрашава някаква реална опасност. Видях всичко, което исках да видя в болницата и се върнах в лабораторията след десетина минути, но лейтенант Тайсън вече го нямаше. Предположих, че е излязъл от болницата, защото не го забелязах докато обикалях из сградата, така че излязох навън и се огледах.

— Видяхте ли го някъде наблизо?

— Не. Но не исках да се връщам вътре в болницата. Имах някои опасения и за собствената си безопасност. Освен това ме беше яд на лейтенант Тайсън за това, че е напуснал лабораторията.

— Бихте ли описали какво видяхте в болницата, след като напуснахте лабораторията?

— Бих предпочел да не го правя.

— Добре. Какво направихте, когато излязохте навън?

— Опитах да си подредя мислите в главата. Седнах на една каменна пейка в градинката и си запалих цигара. Видях, че болницата пламна. Взводът започна да се събира пред нея. Един от последните, който излезе навън, беше лейтенант Тайсън. Взводът наобиколи болницата и започна да наблюдава как гори. Няколко души, които не са били застреляни, се опитаха да се измъкнат през вратите и през прозорците, но ги убиха. Стояхме около сградата под дъжда и чакахме, докато покривът на болницата се срути. След това се строихме за поход и тръгнахме към Уей.

— Имаше ли още заплахи към лейтенант Тайсън?

— По време на спирките за почивка някои говореха, че трябва да го убием, но никой не направи нищо. Лейтенант Тайсън беше нещо като пленник. Докато вървяхме не размени нито дума с мен или с когото и да е другиго. Носехме Муди на носилка и тялото на Питърсън, загънато в одеяло, Фарли носи известно време тялото на Кейн, после започнахме да се сменяме. Вървяхме в колона по един, така че никой не можеше да види ничие лице. Беше някак нереално. Колко повече вървяхме, толкова повече адреналинът ни спадаше. Валеше силно и селата изглеждаха като мъртви. Пред нас виждахме как Уей гори под дъжда. Вече виждахме пламъците и чувахме тътена на малокалибрените оръдия. Беше рано, но ние решихме, че трябва да спрем за деня. Всички бяха страшно уморени. Намерихме стар френски бункер — кръгло бетонно съоръжение — и се настанихме в него. Лейтенант Тайсън продължаваше да изпраща доклади на капитан Браудър за снайперисткия огън и докато го правеше бяхме в безопасност. Но всички се чудеха какво ли ще каже, когато успее да се върне в базовия лагер.

— Какво се случи в бункера?

— Седнахме. Запалихме няколко свещи. Всички бяхме прогизнали. Сложихме си сухи чорапи и затоплихме походните си порции храна. Трябваше да оставим двете тела в бункера, за да не могат да ги намерят животните. При нормални обстоятелства щяхме да извикаме хеликоптер, за да се отървем от труповете и ранените; но се предполагаше, че сме все още в Ан Нин Ха в престрелка със снайперисти, така че не можехме да предадем координатите си. Браудър продължаваше да се обажда и да ни пита дали нямаме нужда от артилерийска подкрепа и други такива неща. Лейтенант Тайсън му отговори, че не искаме, защото в района има цивилни. Най-накрая Браудър ни каза, че трябва да направим нещо, за да се справим със снайперистите. Затова лейтенант Тайсън му доложи, че ще се приближим до сградата, откъдето идва снайперисткият огън. А всъщност бяхме напуснали селото Ан Нин Ха преди два часа. Лейтенант Тайсън доложи, че сме завързали тежка престрелка със сили на северно-виетнамската армия във вътрешността на голяма сграда. След това доложи за атака на сградата, за бой по стаите, накрая за победата ни. Беше много странно. Браудър каза, че сме свършили добра работа и ни съобщи, че вече се намира близо до Уей. Това важеше и за нас, но ние още не го знаехме. Той ни даде координатите си. Беше на не повече от километър разстояние от нас. Но ние му казахме, че не можем да се присъединим към него преди падането на нощта и затова предпочитаме да останем в Ан Нин Ха и да го настигнем на следващата сутрин. Естествено, измисляхме всичко това и го предавахме на лейтенант Тайсън, който говореше с Браудър по радиотелефона. След като лейтенант Тайсън докладва на Браудър, че ще останем в Ан Нин Ха до следващата сутрин, започнахме да говорим за сражението така, сякаш наистина е било. Струва ми се, всички решиха, че след като всичко свързано с войната бе толкова нереално, тази битка и жертвите, за които съобщихме, са също толкова реални, колкото и съобщенията на главното командване. Пушихме малко трева, а лейтенант Тайсън ни даде бутилка уиски. Играхме карти. Спахме. Събудихме се посред нощ. Няколко души отидоха да огледат наоколо. Бранд даде на Муди още една доза морфин. Радиостанцията пращя цяла нощ и на около час изпращах редовните радиоповиквания. Призори вече бяхме уточнили историята си почти напълно. Всъщност на сутринта това вече не беше някаква история, а истината за нас. Онова, което наистина се бе случило, се превърна в нещо като общ среднощен кошмар. Ние просто бяхме изменили действителността. Дори през нощта написах предложение за награждаването на лейтенант Тайсън със Сребърна звезда. На следващата сутрин се присъединихме към останалата част от ротата, извикахме хеликоптер на медицинските служби за Муди и се отървахме от труповете. Разправяхме си случки от войната с хората от другите два взвода на ротата. Капитан Браудър каза, че много се гордее с нас. Мисля, че доложихме за дванайсет жертви от противниковата страна. Не искахме да прекаляваме. Всъщност Браудър не повярва на нито една дума от всичко това. Нито времето, нито подробностите в разказа ни съвпадаха. Например ние изобщо не поискахме артилерийска подкрепа. Браудър беше професионалист, а лейтенант Тайсън не беше твърде убедителен нито по време на радиовръзката, нито при личната среща с командира на ротата. Но разполагахме с двама убити и един ранен, въпреки че не бяхме пленили никакво противниково оръжие. Един от сержантите на другите взводове саркастично ни попита дали дванайсетте войници от северно-виетнамската армия, които сме убили, са били невъоръжени. Но докладите за сражението бяха написани и изпратени, и никой от по-горните ешелони на командването не зададе въпроси, нито дори поиска да огледа мястото на сражението, поне доколкото на мен ми е известно. Но времената бяха бурни. Заехме се с други проблеми. След седмица никой вече не го интересуваше какво се е случило в Ан Нин Ха в болницата. Разказах ви какво се случи там, въпреки че в бункера се заклех никога да не го правя. Така че независимо, че сега тук се заклех да разкажа истината, както сами разбирате моята история може да е също толкова измислена, колкото и тези на другите.

Измина цяла минута преди Корва да каже:

— Защитата няма повече въпроси.

— Желае ли прокурорският състав да разпита свидетеля? — попита Спраул.

— Не, прокурорският състав няма въпроси — отвърна Пиърс с глас, който звучеше почти уморено.

— Има ли някакви въпроси от страна на съдебния състав? — погледна полковник Спраул към полковник Муър.

— Съдебният състав няма въпроси — отговори полковник Муър.

— Свидетелят е свободен — каза полковник Спраул на Кели.

Кели се изправи, но вместо да се обърне наляво и да напусне залата, той се обърна надясно и тръгна към Тайсън със сигурността на човек, който знае, че никой няма да се противопостави на действията му.

Тайсън стана и те си стиснаха ръцете.

— Здравей, Кели — каза тихо Тайсън.

— Здравей, лейтенант.

— Благодаря, че дойде.

— Няма защо. Трябваше да дойдете с мен в Ангола. Сега нямаше да бъдете тук.

— Защото щях да съм мъртъв.

Полковник Спраул погледна към Кели и Тайсън, след това към часовника си и каза:

— Закривам заседанието на съда до десет часа утре сутринта.

Съдебният състав, прокурорите и зрителите се изправиха и започнаха да напускат залата.

Тайсън видя, че военните полицаи се приближават към него, и каза на Кели:

— Може да се видим по-късно.

— Не мисля — отвърна Кели. — Излитам след около два часа.

— Закъде?

— За едно място. Сега работя в Централна Америка.

— И твоят ред ще дойде тия дни, Кели.

— Може би. Но играта ми харесва.

— Изпусна интересна сбирка. Садовски, Скорело, Калейн, Белтран и Уокър. Само Де Тонг отсъстваше, а и нямахме новини за него.

— Де Тонг е още там, лейтенанте.

— Може би. А може и да е успял да се върне.

— Не, там е. На място.

— На кое място?

— Уей. Агент на място. Представя се за французин. Имаме нужда от разузнавачи там.

— Искате да си възстановите позициите, а?

— Може би. Някой ден ще се върнем там.

— Без мен.

— С вас или без вас, няма значение.

— Благодаря ти още веднъж — каза Тайсън.

— Винаги, когато имаш нужда, amigo. Можеш да разчиташ на мен. Ще се обадя, когато пак дойда насам.

— Потърси ме в Ливънуърт. В затвора.

— Първо ще опитам в Гардън Сити. — Кели му намигна, обърна се и си отиде, докато военните полицаи обградиха Тайсън.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Колата на военната полиция спря пред квартирата на Тайсън в седем и трийсет часа и сержант Ларсън му свали белезниците.

— Имате половин час, сър — каза му Ларсън. — Ще позвъним в осем часа.

— Добре.

— На задната врата на жилището ви ще има охрана, сър — добави Ларсън.

— Чудесно. — Тайсън излезе от колата и бързо прекоси пътеката към къщата. Дейвид отвори вратата преди той да стигне до нея и застана усмихнат на прага.

— Здравей, татко.

— Здравей, момчето ми.

Те си стиснаха ръцете, а после се прегърнаха. Тайсън влезе в къщата и Дейвид затвори вратата. Марси бързо слезе по стълбите, облечена в сив костюм и на високи токчета — дрехи подходящи за съдебни процеси и делови срещи. Тайсън я прегърна и те се целунаха, но и двамата почувстваха някакво отчуждение помежду си.

— Искаш ли нещо за закуска? — попита го тя.

— Не, благодаря. В ареста дават закуската много рано. Ядох яйца и овесени ядки.

Марси, Дейвид и Бен Тайсън отидоха в трапезарията и седнаха около масата, половината от която беше затрупана с книжата на Марси. През по-голямата част от следващите двайсет минути говориха за училището на Дейвид. Тайсън изпи едно кафе, Дейвид изяде две паници каша, а Марси си пийна слаб билков чай.

— Имам проблеми със стомаха — обясни тя на Тайсън. — Не спах добре.

— По-добре вече да си кажем довиждане — каза Тайсън, поглеждайки към часовника си. Той се изправи и се обърна към жена си: — Ще се видим в съда, както казват.

— Искаш ли и Дейвид да дойде? Тайсън погледна към сина си.

— Какво предпочиташ — попита го Тайсън, — да отидеш на военен съд, или на училище?

— На военен съд — слабо се усмихна Дейвид.

— Добре. Може би ще станеш адвокат от военната прокуратура, когато пораснеш.

— Поздрави Винс от мен — каза Марси на Тайсън.

— Добре. — Той взе фуражката си от дивана.

— Какво ще стане днес, Бен? — добави тя.

— Не съм сигурен — отговори той. — Знам само, че ще продължим да представяме доказателства за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства. Може би Корва ще покани Левин да свидетелства.

— В колко часа мислиш, че ще свърши заседанието на съда? — попита тя.

— Не знам. Зависи от това колко души ще призове Корва. — Той замълча, после попита: — Ти искаш ли да свидетелстваш?

— Аз ли?

— Да. Съпругите често свидетелстват в полза на мъжете си при представяне на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства.

— Наистина ли? Колко странно.

— Армията е едно голямо семейство — сви рамене Тайсън.

Тя се замисли за момент, после се усмихна.

— Трябва ли да им кажа истината?

— Не. Очаква се жените да излъжат.

— Добре. Разбира се, че ще го направя. Но не ми се вярва наистина да искаш да свидетелствам.

— Не искам. Не е в моя стил. Но Корва смята, че ще е добре да го направим. Знаеш какво значение отдават италианците на семейството. В италианските съдилища призовават целите фамилии — със старите баби и малките бебета, които пищят и плачат.

— Ненавиждам етническите ти изявления — намръщи се Марси.

— На Корва това изглежда му харесва. И той го прави. Какво ти пречи на теб?

Тя понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. Тайсън кимна към книжата й и към дипломатическото куфарче на стола.

— Среща ли имаш днес следобед? Тя кимна.

— Но съм я насрочила за пет часа в центъра на града. Ако заседанието на съда свърши в четири и половина, няма да ми бъде трудно да стигна навреме.

— Ще говоря за това със съдията Спраул. Марси си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Тайсън си погледна часовника и в същия момент клаксонът на служебната кола изсвири два пъти.

— Ето я и лимузината ми — каза той.

Дейвид се изправи и те пак се прегърнаха. Марси го хвана за ръката и отиде с него до входната врата.

— Не знам кога отново ще те видя — каза меко тя.

— Ако дойдеш в съда в десет часа, ще ме видиш.

— Знаеш какво имам предвид.

— Утре — каза Тайсън. — Ще се опитам да уредя нещо за утре.

— Можеш ли да уредиш четирийсет и пет минути — стисна тя ръката му и намигна многозначително.

— Ще се опитам — усмихна се той.

— Знам, че би искал да бъдеш малко по-мил с мен, но се опитваш да направиш всичко по-леко за мен, като се държиш… хладно. Но това не го прави по-лесно. — Тя продължи: — Бен — смени темата тя, — показанията на Кели…

— Да?

— Нямах представа… — Тя го хвана за ръката.

— Не съм герой. Но ми е приятно, че ти мислиш така.

Клаксонът изсвири отново. Те се целунаха и Тайсън бързо излезе.

Той се върна обратно в колата на военната полиция и седна отзад до сержант Ларсън, който този път не извади белезниците.

— Към жилищата за несемейни, нали? — попита Ларсън.

— Точно така.

Тайсън се загледа през прозореца, докато колата бавно се движеше натам по кратката отсечка на пътя. Спомни си как преди извървяваше разстоянието между своята квартира и жилищата за несемейни. Нямаше право да променя пътя си, да спира или да се отклонява от него. Право напред по тясната пътечка. Намираше това за отвратително, но сега му се виждаше като някаква безбрежна свобода.

Мъгливи черни облаци се носеха по сутрешния небосклон, забързани от изток на запад и в студения въздух се носеше миризмата на дъжд. Няколко от дърветата по пътя изглеждаха по-оголени от листата си, отколкото предишния ден, а клоните им изпъкваха още по-черни и безпомощно разсъблечени на фона на правите форми на обществените сгради.

Колата спря пред жилищата за несемейни и сержант Ларсън каза:

— До девет и петнайсет, сър.

— Добре.

Тайсън слезе от колата и влезе в крайния десен вход на сградата, след което се качи до третия етаж. Почука на вратата на Корва. Тя се отвори и Корва го покани да влезе. Седнаха на масата в столовата и Тайсън си наля чаша кафе от термоса, донесен от бюфета.

— Как е Марси? — каза Корва.

— Много добре. Изпраща ти много поздрави. Корва кимна и продължи да се рови в папка с жълти листи. — А Дейвид?

— И той е добре. Всички членове на семейство Тайсън се чувстват отлично. А как е семейство Корва?

— Отлично. А затворът?

— Затворът засмуква. Сега отговарям за тоалетната — това е първият ми ръководен пост, откакто бях командир на взвод в рота „Алфа“.

Корва отсъстващо захапа датска бисквита, докато си водеше някакви бележки.

— Днес трябва да е последният ден от процеса. Тайсън кимна.

— Подполковник Левин е готов да излезе да свидетелства в твоя полза — продължи Корва.

— Не.

— Защо не?

— Остави човека на мира, Винс. Той си има достатъчно проблеми само с факта, че е подполковник от еврейски произход на средна възраст. Иска да стане полковник преди да се пенсионира.

— Тогава какво ще кажеш за Марси? — нетърпеливо попита Корва.

— Не.

— Защо не?

— Защото бих искал да си запазя достойнството, ако нямаш нищо напротив.

За момент Корва се замисли върху това, после го попита:

— А какво ще кажеш тогава за свещеника си, преподобния Саймс? Той изгаря от желание да свидетелства в твоя полза.

— Саймс изобщо винаги изгаря от желание да говори. Ще започне още от кръщенето ми.

— Тогава какво ще кажеш за…

— Не, никой. Няма да е и бившият ми ръководител от групата на бойскаутите. Нека да оставим показанията на Кели да говорят сами за себе си.

— Виж, Бен — каза Корва, като се наведе през масата, — сега, когато сам си установил, че затворът засмуква, и то без всякакво съмнение, нека се опитаме да направим наистина всичко възможно, така че да сме сигурни, че няма да се върнеш там този следобед. Тайсън кимна.

— Показанията относно твоя характер ще бъдат последното нещо, което съдебният състав ще чуе, преди да се оттеглят да гласуват присъдата — продължи Корва.

— Характерът ми няма значение. Съдебният състав разполага с фактите.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Небето потъмняваше все повече и повече и в стъклото се разбиха няколко капки дъжд.

— Днес не си в много добро настроение — отбеляза Корва.

— Тази сутрин се събудих в затвора — поклати глава Тайсън.

— Кажи си каквото ти лежи на душата — каза Корва като се изправи и пристъпи към Тайсън.

— Всичко ме наранява дълбоко… — каза Тайсън без да се обръща. — Фарли, който изглежда толкова патетичен. Бранд, съсипан от Кели. Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн… Сега те ще трябва да живеят не само с онова, което са извършили, но и със съзнанието, че всички го знаят и с факта, че не са застанали на свидетелската скамейка като истински мъже… Защото са попаднали под властта на някакви глупави адвокати.

Корва предпазливо сложи ръка на рамото му.

— А ако отида в затвора — продължи Тайсън, — какво трябва да каже един мъж на жена си, когато се върне вкъщи след няколко години, прекарани там? Чакат ли жените? Какво показва твоят опит?

— Бен, стига.

— Животът на Дейвид ще бъде съсипан — добави Тайсън.

— Стига! — Корва го сграбчи за раменете, с учудваща сила го завъртя към себе си и го отхвърли към стената. — Стига!

Тайсън сви комруци и погледна разярено надолу към по-дребния мъж. Корва му отвърна с разгневен поглед.

— Добре — каза най-накрая Тайсън. — Прекарах тежка нощ.

Корва отиде до масата и наля още кафе.

— Все още ли искаш да дадеш показания? — попита той.

— Да.

— Знаеш ли какво искаш да кажеш?

Тайсън кимна. Продължавайки да стои прав, Корва прелисти някакви книжа, които лежаха върху масата.

— Снощи и последното късче от източната мозайка дойде на мястото си — каза той.

Тайсън погледна към адвоката си. Корва вдигна един телекс и го погледна.

— Първоначално си помислих, че правителството я крие, така както скриха и Кели. Но трябваше да се досетя… — каза той.

— Мъртва ли е?

— Не, не е. Тя е съвсем жива и е добре. Просто църквата я е отделила от света. Казах ти, че Интерпол смята, че е в Италия и тя наистина е там. На едно място, наречено „Каза Пастор Анжеликус“. То е нещо като женски манастир, построен на един от хълмовете близо до Рим. И там тя действително е напълно откъсната от целия външен свят. Мисля, че никаква призовка не би могла да стигне до нея — добави Корва със слаба усмивка.

Тайсън запази за няколко секунди мълчание преди да попита:

— Как… Как така се е оказала там?

— Ами изглежда, че когато първите разкази за всичко това са се появили сред обществото — някъде през май или юни — някой може би във Ватикана е усетил накъде ще задуха вятъра и я е изолирал. Съмнявам се, че тя изобщо знае нещо за твоите проблеми.

— Добре — кимна Тайсън. — Предполагам, че всъщност това не е зле, не е ли така? Добре, че на този свят все още има места, където хората могат да живеят в истински мир. И така, с този въпрос е приклкочено. — Той се почеса по челото. — Благодаря на Бога, че поне на някого всичко това е било спестено.

— Може би някой ден, когато всичко свърши и тя се върне към болничната си работа, ще можеш да отидеш да я видиш.

— Не — поклати глава Тайсън. — Мисля, че както каза Кели, сега слагаме край на този случай. Всички, които излязохме от тази болница, трябваше да продължим да вървим напред — в различни посоки и никога да не поглеждаме назад, нито да се опитваме да се свържем помежду си. Никога.

— Може би си прав — отвърна Корва. — Никакви срещи повече. Въпреки че — замислено продължи той, — бих искал тя да разкаже на съда и на всички останали, че си спасил живота й. Това е нещо, което би трябвало да се знае.

— Така ли? Не се връзва, Винс. Виетнам означава загуба. Загубена война, загубена чест, загубена невинност, загубени души. Не обърквай хората с разказа за двама души, успели да намерят нещо един в друг.

— Тази сутрин си твърде циничен.

— Добре, нека тогава да кажем, че това е лична история и затова е по-добре да не я използваме за обществени цели. Така или иначе, никога не бих те оставил да я изправиш на свидетелската скамейка.

— Знам. Просто исках да я намеря заради теб.

— Благодаря ти.

— Време е да тръгваме.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън седна на масата на защитата. Пиърс, Уейнърт и Лонго вече бяха заели местата си на своята.

— Защо винаги ни изпреварват? — попита Тайсън.

— Веднъж отмъкнах каната за вода на Пиърс и той няма да допусне това да се случи отново.

Точно в десет часа дежурният сержант извика:

— Всички да станат!

Полковник Спраул влезе в съдебната зала и зае мястото си зад амвона.

— Откривам заседанието на съда.

Всички седнаха. Тайсън забеляза, че църквата продължаваше да се пълни с хора, а и изглежда военната полиция нямаше намерение да им попречи да се тълпят в залата. Заседанието щеше да бъде кратко.

Той погледна нагоре към тъмния балкон и видя, че до перилото е застанал Чет Браун. Браун му махна весело за поздрав, но Тайсън се направи, че не го забелязва.

Погледна към първия ред и видя Марси, която му изпрати въздушна целувка. Там бяха и Дейвид и майка му, в отговор на настояването на Корва. На първия ред седеше и Керън Харпър, но без приятеля си. Беше седнала на няколко крачки от Марси и те си разменяха по някоя дума от време на време.

Църквата миришеше на мокри дрехи и хладна влага. Дъждът постоянно ромонеше по стенописите на прозорците като им придаваше плосък и безжизнен вид, превръщайки рисунките върху тях в подобие на картинки от анимационен филм.

Тайсън погледна отново към масата на прокурорския състав. Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха и тихо си говореха като за пръв път, откакто Тайсън ги наблюдаваше от началото на процеса, те му заприличаха на нормални човешки същества. Всъщност дори ги надари с човешки качества като любов, парични проблеми и семейни грижи. Забеляза също, че майор Джудит Уейнърт явно много харесва полковник Греъм Пиърс и си представи, че между тях може да има любовна връзка.

Тайсън погледна към полковник Спраул, които прелистваше някакви книжа зад амвона. Този човек приличаше на продукт от друга епоха. Ден след ден той бе седял там и в буквален и преносен смисъл бе наблюдавал съда отгоре. И без съмнение в известен смисъл бе шокиран от чутото.

Тайсън погледна през подиума към масата на съдебния състав, която в този момент беше празна. Зад масата, пред страничното крило на олтара имаше двама военни полицаи, застанали на караул. Тайсън се обърна към Корва без да откъсва поглед от тях.

— Един въоръжен и един невъоръжен. Корва кимна.

— Още един празник за разделението на света.

— Винаги е било така — отново кимна Корва.

— Започвам да разбирам донякъде как са се чувствали виетнамските селяни, когато са си имали работа с нас. Как ли се отнася човек към някого, който е въоръжен с автоматична пушка М — 16, когато всичко, с което той разполага, е кошница със зеленчуци?

— Много внимателно.

— Точно така. Австралийският лекар не успя да го разбере.

— Така изглежда — отвърна Корва, докато преглеждаше някакви книжа на масата пред себе си. — Готов ли си за дебюта си в съдебната зала?

— Налага се.

— Така е. Много често съдебните заседатели знаят предварително какво ще гласуват при определянето на вината — отбеляза Корва. — Има само две възможности. Но при определянето на размера на присъдата нещата стоят много по-сложно. И може би именно онова, което ти ще кажеш сега, ще им повлияе.

— С други думи, не пращай всичко по дяволите. Корва не отговори.

Полковник Спраул улови погледа на полковник Пиърс и му даде знак, че е готов. Полковник Пиърс се изправи и каза:

— Всички страни, участващи в процеса, които присъстваха, когато заседанието на съда бе закрито, са налице и сега, с изключение на членовете на съдебния състав. — Пиърс седна.

— Моля обвиняемият да стане — каза полковник Спраул, обръщайки се към масата на защитата.

Тайсън се изправи.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън — каза Спраул, — съдът ви предоставя възможността да представите свидетелските си показания, за да посочите смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства за престъплението, за което сте признат за виновен. В зависимост от желанието си, можете да дадете показания под клетва или да запазите мълчание, при което съдът няма да си извади заключение във ваша вреда. Освен това, ако желаете, можете да дадете показания без да полагате клетва, с което да посочите смекчаващи или намаляващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, за което сте признат за виновен. Ако показанията ви не са под клетва, те няма да имат стойността на доказателства и прокурорският състав няма да има правото да ви разпитва върху тях, но ще има възможността да представи доказателства, оборващи фактите, на които вие ще се позовете във вашето изявление. Показанията ви могат да бъдат представени в писмен или устен вид. Можете да дадете показанията си лично, посредством адвоката си или и по двата начина. Посъветвайте се с адвоката си, ако смятате за необходимо и съобщете на съда какви са вашите намерения.

— Бих искал да дам показания под клетва, ваша милост — отговори Тайсън.

Спраул кимна, сякаш в знак на одобрение. Той се обърна към дежурния сержант и му каза:

— Сержант, моля, поканете съдебния състав. Тайсън почувства, че сърцето му почва да бие силно за пръв път, откакто всичко бе започнало.

— Няма да ти задавам въпроси или да се опитвам да изясня каквото и да е от онова, което кажеш — наведе се към него Корва. — Сега е твой ред да се бориш, лейтенанте.

— Чудесно. Слушах те достатъчно, така че ми стига за цял живот.

Корва измърмори нещо.

Съдебните заседатели от състава на военния съд пристигнаха в обичайната си колона по един и заеха местата на столовете според йерархията на чиновете, но този път, тъй като заседанието вече беше открито, те веднага седнаха.

Полковник Спраул също не губеше време.

— Лейтенант Тайсън, бихте ли застанали на свидетелската скамейка?

Тайсън тръгна уверено към свидетелското място и стигна там едновременно с Пиърс. Двамата мъже застанаха на по-малко от метър един от друг и от това разстояние Тайсън забеляза, че по невероятно червената кожа на Пиърс има и лунички.

— Вдигнете дясната си ръка — каза Пиърс. Тайсън вдигна ръката си. Двамата се гледаха право в очите, докато Пиърс произнасяше:

— Заклевате ли се, че показанията, които ще дадете, ще отговарят на истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ви бъде съдник?

— Заклевам се.

— Седнете, моля.

Тайсън седна. Корва, оставайки зад масата на защитата, стана и каза:

— Ваша милост, уважаеми членове на съдебния състав, лейтенант Тайсън ще даде показания. — Корва седна.

Тайсън установи, че от това място заобикалящите го неща изглеждаха по друг начин. Вече не виждаше Спраул, който го изнервяше с това, че непрекъснато оправяше слуховия си апарат. Но виждаше Пиърс, който седеше на три метра право срещу него. Пиърс бе скръстил ръце и се бе навел напред през масата, сякаш се канеше да го слуша изключително внимателно. Тайсън предположи, че го прави за да го притесни, и в момента в който осъзна този факт, поведението на Пиърс му се видя леко смехотворно. Уейнърт и Лонго седяха изправени, което бе много по-подходящо в обстановката на военния съд. Съдебният състав се падаше вляво от него и можеше да ги види, обръщайки леко глава в тази посока.

Зад масата на прокурорският състав, макар и частично скрити от нея, се виждаха редовете със зрители, всички вперили погледи в него.

— Съзнавам, че каквито и показания да дам за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — започна спокойно Тайсън, — те могат да бъдат изтълкувани само като самоцелни. Но системата на военното правосъдие дава на осъдения изключителната възможност да представи факти, които да намалят размера на присъдата му. Не смятам за подходящо да навлизам в каквито и да е подробности от личния си живот, защото вие, както и всички останали ги знаете, вследствие на големия обществен интерес, на който се радваше не само този процес, но и личния ми живот изобщо. Не съм сигурен и че е необходимо да ви говоря за ужасите на войната, за които вече ви бе говорено достатъчно. Съзнавам, че кодексът зачита в особено голяма степен умората от сраженията и всичко, което включва това понятие, като смекчаващ вината фактор в случаи на убийство като този. Но знам, както и вие знаете, че престъплението, за което съм осъден, не е престъплението, извършено в болницата, а друго престъпление, което е извършено няколко дена по-късно, в базовия лагер, когато преминах покрай щаба на батальона без да се отбия там и да изпълня дълга си. Това престъпление не бе извършено под въздействието на умората от сраженията. Не мога да застана тук с чиста съвест и да ви кажа, че ако всичко това можеше да се повтори, щях да изпълня дълга си така, както го разбирам. Напротив, ако трябва отново да мина през всичко това, ще направя същото. И въпреки че животът и свободата ми зависят от това, не мога да ви обясня защо отново съзнателно бих извършил същото престъпление. Спомням си, че за момент обсъдих възможността да отида и да доложа за извършеното масово убийство. Но само за малко, и то в резултат на обучението си в офицерската школа и на моралната подготовка, които бях получил. Не съм се борил дълго със сълзите си, преди да реша, че няма да изпълня дълга си. И когато взех решението никога през живота си да не споменавам повече за това престъпление, почувствах, че съм направил правилния избор. И ако ви бях казал нещо друго, вие вероятно щяхте да се запитате — и с право — защо не съм преразгледал първоначалното си решение, което ясно съзнавах, че е неморално и противозаконно едновременно. И така, аз стоя тук осъден за престъпление, което наистина извърших, и просто трябва да оставим нещата да бъдат така, както са. — Тайсън огледа притихналата съдебна зала, после продължи: — Що се отнася до хората ми, може би благосклонно сте помислили, че съм извършил всичко в желанието си да ги предпазя, предизвикано от чувство за лоялност, другарство и онова особено бащинско чувство, което привързва офицерите към подчинените им. В това има известна истина, но вие, както и аз знаем, че лоялността, другарството и бащинското чувство не могат да стигнат чак дотам. Аз наистина изпитвам естествено съжаление за живота на хората, който вероятно бе съсипан и трагично променен тук, вследствие на огласяването на показанията, които всички чухме в тази зала. Но като ги противопоставим на живота на хората, погубен в онази болница, не би следвало и нямаме право да проливаме твърде много сълзи за когото и да било от хората от Първи взвод на рота „Алфа“. Искрено съчувствам на семействата, които бяха принудени да открият такива неща за синовете и съпрузите си, които е по-добре никога да не бъдат разкривани. Ден-два след като убих Лари Кейн написах писмо на семейството му, в което казах, че той е загинал храбро. Той бе храбър човек в много отношения, но не загина храбро, и аз отново бих искал да поднеса на семейството му своите съболезнования. — Тайсън погледна към съдебния състав и се обърна направо към тях. — Когато адвокатът ми, господин Корва, ме попита дали искам да дам показания за смекчаване и намаляване на вината в своя собствена полза, аз му казах, че не се сещам за никакви намаляващи и смекчаващи вината обстоятелства, на които да мога да се позова под клетва. — Той замълча, погледна право към съдебните заседатели, като срещна погледа на всеки от тях. — И сега, когато стоя тук пред вас, пак не мога да се сетя за такива.

Полковник Спраул изчака известно време, очаквайки да чуе още нещо. Накрая, след като осъзна, че Тайсън не възнамерява да каже нищо повече, той се обърна към Пиърс:

— Желае ли прокурорският състав да представи нещо в опровержение на показанията на обвиняемия?

Пиърс се изправи и понечи да отговори, но Корва прекоси предолтарното пространство и застана пред амвона.

— Обвиняемият още не е свършил, ваша милост — заяви Корва.

— Стори ми се, че той свърши, господин Корва — каза полковник Спраул и повдигна учудено вежди.

— Не, ваша милост. — Корва се обърна към Тайсън, който го изгледа ядосано. — Бихте ли казали, че сте изпитвали угризения след инцидента? — каза Корва на Тайсън.

Тайсън седна на стола си, облегна се и кръстоса крака. Известно време той се взира втренчено в Корва, после отговори:

— Да.

— А продължавате ли да изпитвате угризения и сега?

— Предполагам — рязко му отвърна Тайсън.

— А бихте ли казали, че споменът за този инцидент ви преследва?

Тайсън погледна адвоката си. Ясно беше, че Корва не възнамерява да остави показанията му така, както бяха. Той разгледа лицето му и видя, че е много разстроен.

— Преследва ли ви споменът за онова, което се случи в болницата?

— А вас нямаше ли да ви преследва? — кресна му Тайсън.

— Потърсихте ли психиатрична помощ след като се върнахте от Виетнам?

Тайсън погледна към съдебните заседатели с крайчеца на окото си и забеляза, че някои от тях се чувстваха неловко. Той запази мълчание.

— Потърсил сте психиатрична помощ след завръщането си от Виетнам, не е ли така? — Той продължи без да дочака отговор: — Смятате ли, че с убийството на Лари Кейн сте направили всичко в рамките на човешките възможности, за да предотвратите бунтът и масовото убийство?

— Трудно е да се каже.

— Не можете ли да ми давате по-пълни отговори? — повиши глас Корва.

В редиците на зрителите настъпи раздвижване. Тайсън погледна зад Корва към Пиърс, който вече не гледаше към него, а към Корва. Уейнърт и Лонго се споглеждаха.

— Не смятате ли — продължи Корва, извисявайки още повече гласа си, — че умората от сраженията смекчава вината за случилото се в болницата? И че след като Единният кодекс на военното правосъдие го признава, вие също бихте могли да го признаете?

Тайсън стъпи с двата си крака на земята, наведе се напред и каза с напрегнат глас.

— Не мисля, че ми се иска да преразглеждаме това дело сега.

— Страдахте ли от умора от сраженията? Да или не? Отговорете на въпроса!

— Казах на съда, каквото исках да кажа — изправи се Тайсън. — Няма смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства.

Корва понечи да каже още нещо, но Спраул се изкашля.

— Господин Корва, желае ли клиентът ви да приключи изказването си?

— Не.

— Да — каза Тайсън и отстъпи встрани от свидетелския стол.

Корва му препречи пътя. В съдебната зала вече всички говореха. Спраул призова към тишина и се обърна към Корва:

— Това е много необичайно.

Тайсън погледна Корва в очите. Изведнъж осъзна, че Корва е бил през цялото време под огромно напрежение, прикривал го е добре, но сега бе на път да избухне. Тайсън седна на мястото си и каза със спокоен глас:

— Допускам, че умората от сраженията би могла да обясни повечето от случилото се.

Корва изглежда вече бе успял да се овладее и бързо кимна.

— Господин Корва, искате ли почивка? — попита Спраул.

— Не, ваша милост — отговори Корва, разтривайки бузата си.

— Ваша милост, завърших показанията си — каза Тайсън.

Корва стоеше в мълчание, сякаш бе зашеметен.

— Много добре — каза Спраул с нотка на облекчение в гласа си. Той погледна към Пиърс и отново го попита: — Желае ли обвинението да представи нещо в опровержение на показанията на обвиняемия? Пиърс се изправи и демонстративно сви рамене:

— Изглежда, че адвокатът на защитата вече свърши тази работа.

Появиха се няколко неуверени подсмихвания, но те бързо заглъхнаха.

— Съдебният състав има ли въпроси към свидетеля? — обърна се Спраул към полковник Муър.

— Нямаме въпроси, ваша милост — отговори безизразно полковник Муър, който сякаш дори не погледна към другите членове на съдебния състав.

— Свободен сте, лейтенанте — каза Спраул на Тайсън.

— Да, сър. — Тайсън стана, побутна Корва обратно към масата на защитата и двамата седнаха на местата си.

— Ще направим пет минути почивка без да напускаме съдебната зала — обяви полковник Спраул и се престори, че се съсредоточава върху някакви документи, както направиха и прокурорският, и съдебният състав.

— Добре ли си? — наведе се Тайсън към Корва.

— По-добре — отвърна Корва и отпи малко вода.

— Достатъчно добре ли си, за да мога да те смажа от бой?

— Просто малко си изпуснах нервите — уморено се усмихна Корва.

— Не взимай присърце проблемите на клиентите си — посъветва го Тайсън.

Корва не отговори. Минутите отлитаха в пълно мълчание. Спраул вдигна поглед от книжата си и се изкашля.

— Желае ли прокурорският състав да препоръча подходяща присъда? — обърна се той към Пиърс.

Пиърс изчака няколко секунди и каза:

— Съдебният състав разполага с фактите и въз основа на тях може да определи подобаваща присъда.

Спраул се обърна към Корва и го попита:

— Желае ли защитата да предложи подходяща присъда?

Корва отговори, без да става:

— Защитата също смята, че съдебният състав разполага с фактите, необходими за определяне на подобаваща присъда.

— И така — каза Спраул с неприсъща за него непосредственост, — това е всичко. — След това се обърна към съдебния състав: — Сега съм длъжен да дам указания на съдебните заседатели относно определянето на присъдата. — Той се изкашля и започна: — Изборът на подходящата присъда е изцяло и само във ваша власт и вие сте длъжни да вземете предвид всички смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства при определянето й. Трябва да вземете под внимание произхода и характера на обвиняемия, репутацията му, служебното му досие, включително и наградите, медалите, поведението, качеството на работата му, верността, смелостта и храбростта, проявени от него, както и всички негови други положителни черти. Трябва да имате предвид и че целта на присъдата не е да накаже, порицае, реабилитира някого или да защити обществото. Основната задача на присъдата, издадена от военен съд, и на наказанието, което тя предвижда, е да спомага за достигане на военните цели, които включват и поддържането на добър ред и дисциплина в армията, поощряването на способността на личния състав да изпълнява своите задачи и задължения, и на запазването на понятията за чест и достойнство на военната служба. В случая, когато обвиняемият е офицер на редовна служба, той се смята за длъжен, както по силата на традицията, така и по силата на закона, да отговаря в по-голяма степен за поддържането на тези цели и идеали, отколкото обикновеният войник. Независимо от това, изискванията към офицера не бива да достигнат до степен, в която да предявяват нереалистични и недостижими критерии за цялото офицерско съсловие. Когато обсъждате размера на присъдата — продължи Спраул, — трябва да вземете под внимание и общата атмосфера и обстановка в периода на извършване на престъплението. Не трябва да взимате предвид и да се поддавате на каквото и да е външно въздействие или по какъвто и да е начин да се окажете под натиск от командването. — Спраул огледа залата и заключи: — Въпреки че няма и не би трябвало да има давност за престъпление като убийството, бихте могли да вземете предвид при определяне на наказанието и че престъплението, за което обвиняемият бе признат за виновен, е било извършено преди повече от осемнайсет години. Освен това, като се знае необичайното обстоятелство, че обвиняемият е бил цивилен през почти всичките тези осемнайсет години, можете да вземете предвид и постиженията му в цивилния живот, общественото му положение, семейното му положение, както и възрастта му, когато определяте присъдата. — Полковник Спраул погледна към полковник Муър: — Имате ли някакви въпроси?

Полковник Муър погледна към двете крила на масата и отговори:

— Не, нямаме въпроси.

— Можете да разисквате размера на наказанието в стаята, подготвена за тази цел — продължи полковник Спраул. — Ако не стигнете до определяне на присъдата до четиринайсет и трийсет часа, може да продължите обсъждането й в заседателната зала, докато успеете да се спрете на подобаващата присъда. Моля, дръжте съда в течение за хода на работата си. Закривам заседанието на съда.

Тайсън и Корва се намериха отново в кабинета на равин Уейц. Равинът също беше там.

— Дойдох и видях — каза равинът. — Днес присъствах за пръв път. Всъщност на чия страна бяхте вие?

— И аз бих искал да знам това — каза Корва. — Беше най-лошата реч на обвиняем, която някога съм чувал през живота си.

Тайсън видя, че Корва вече бе заприличал на себе си, въпреки че все още бе леко намусен.

— И ще си получиш заслуженото, ако приемат казаното от теб за чиста монета и те съдят според думите ти — добави той.

— А ако е било опит за обратно психологическо въздействие, приятелко — присъедини се и равин Уейц, — то искрено ти пожелавам съдебният състав да откликне на него.

— Казах каквото трябваше да се каже — раздразнено отвърна Тайсън.

— Твоето его ще те доведе до провал в най-скоро време — отвърна Корва. — Може би още днес.

— Каза, че мога да говоря каквото си искам.

— Предполагаше се, че трябва да кажеш, че истинските убийци ще си останат на свобода. Че преди да ти дадат срока за излежаване в затвора, те трябва да се замислят и над този факт. Мислех че разбираш към какво се стремяхме… О, по дяволите всичко това!

Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата и я отвори.

— Надявам се, че докато обмислят подобаващата присъда, ще се замислят и за по-подходящо място за провеждане на военен съд за следващия път. Бог да ви благослови и двамата. — Той излезе.

Корва седна на бюрото на равина и отпи от чашата си вода с лед. Тайсън застана до прозореца и се загледа в дъжда. На по-малко от три метра от прозореца под дъжда стояха двама военни полицаи с дъждобрани, с окачени на рамената им автоматични пушки М — 16.

— Няма как да избягам.

— Какво значи това?

— Навън има военни полицаи с пушки.

— А ти какво очакваше?

Тайсън сви рамене. Обърна гръб на прозореца.

— Защо го направи?

— Какво?

— Много добре знаеш какво.

Корва замълча. Най-накрая отговори:

— Направих го, защото не можех просто да си седя и да те гледам как напразно излизаш пред стрелковия взвод за разстрел с гордо вирнат нос.

— Виж, аз го направих по своему, и ти го направи, по твоему. В резултат се получи пълна каша. — Той погледна към часовника си и попита: — Колко време ще продължи това и колко ще ми дадат?

— Има доста неща да обмислят — отвърна Корва. — Понякога отнема повече време от първоначалната присъда. Може да продължи и с дни.

Тайсън кимна.

— Тогава предположи нещо. Какво казва твоят опит, или по-добре да не питам?

Корва тънко се усмихна, после отговори:

— И сто години опит да имах в произнасянето на присъдите, не бих се опитал да предвидя тази. Би могло да бъде всичко — от това изобщо да не те вкарат в затвора, до десет или петнайсет години.

Тайсън седна на стола за посетители и погледна към часовника.

— Единайсет и петнайсет.

— Е, подготви се да чакаш.

— Да оставаш с обвиняемия по време на обсъждането на присъдата част от метода ти на работа ли е?

— Вероятно. Имаме право да се върнем и в ареста, ако поради някаква причина ще се чувстваш по-добре там.

— Мисля, че ще останем тук.

— Добре.

Известно време поседяха в мълчание, после Корва започна да говори.

— Спомняш ли си какво казвахме във Виетнам — не можеш да различиш добрите от лошите. Затова избий ги всичките и остави свети Петър да преценява. Е, когато чух това за пръв път, ми се стори смешно. После, когато видях как става избиването на мирното население, то вече не изглеждаше смешно. Но когато дойде време да се прибирам вкъщи, започна да придобива някакъв смисъл, и това просто ми изкара акъла. Мисля — знам си — че когато си там, просто губиш връзка с целия външен свят и си създаваш някаква собствена вътрешна действителност. Това беше липсващото късче от кратката ти реч. Онази пролука между съзнанието за дълга ти, решението да не го изпълниш и усещането, че си постъпил правилно, въпреки че противоречи на онова, в което вярваш.

Тайсън си запали цигара.

— Продължавам мислено да се връщам там — започна той. — Опитвам се да почувствам всичко отново, да почувствам какво съм усещал, да си спомня какво съм мислел. Но колкото повече се стремя да го направя, толкова повече всичко ми се изплъзва. Смешното е, че най-живите и най-ясните ми спомени са от първите дни и седмици във Виетнам. Докато все още не бях загубил връзката с външния свят. Но с течение на седмиците, с всеки следващ месец, започнах да блокирам, да изкривявам представите си и най-вече да отричам всичко. Ние всички затънахме в отрицанието. Можехме да убием пет души сутринта, но на обед този случай вече не съществуваше. И ако някой убиеше селянин по невнимание, още преди да е презаредил пушката си, убитият се превръщаше във въоръжен до зъби виетконгец. Така че може би онова, което се е случило в болницата, не е онова, което Бранд каза или което Фарли каза, или което аз ти казах, или което Кели разказа на всички ни. Може би е било нещо друго. Може би, ако бях отишъл в щаба на батальона да се срещна с полковника и да му разкажа за случилото се, той щеше да ми каже, че съм се побъркал. Щеше да ми размаха доклада за сражението пред лицето, да ми покаже предложението за присъждането ми на Сребърна звезда и да ми заповяда да се взема в ръце.

— Господи, Бен — каза Корва, — какво ужасно място беше това. Дали сега вече сме нормални?

— Не знам.

— Прав си. Между другото — каза Корва, — имам устно послание за теб от някоя си майор Керън Харпър. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

— Добре.

Тайсън си дръпна от цигарата.

— Какво иска?

— Иска да ти кажа — отвърна Корва, — че днес в полунощ я освобождават от действителна служба. Казва, че би искала да те почерпи едно питие утре в някой от баровете в центъра на града по твой избор.

Тайсън се замисли за малко, после каза:

— Беше жена, по която можех да си падна.

— Беше си паднал. Но виж, това е друга история. Накарай я да те заведе в бара на някой хотел. И после, ако всичко върви както трябва, само ще трябва да посочиш нагоре.

— Отвратителен си — усмихна се Тайсън. — Ако се срещна с нея, искам и ти да дойдеш.

— Ще дойда. Ти също.

Тайсън го погледна, но нищо не каза. След няколко минути се обади:

— Тази Синдъл също не изглежда зле. Сигурно е от униформата. Кажи, защо униформите толкова ме привличат?

— Не знам. Попитай психоаналитика си.

— Психоаналитикът ми веднъж каза, че когато един войник отива на война, всичко му е простено предварително.

— Наистина ли? Бих искал да е сред членовете на съдебния състав.

— Той умря.

— Вярно.

И двамата погледнаха към часовниците си.

— Гладен ли си? — попита Корва.

— Не. — Тайсън си запали нова цигара. — Защо мислиш, че утре ще мога да се срещна с Керън Харпър в бара?

— Аз съм оптимист — отговори Корва. — Керън Харпър също. Но си мисля, че някои от съдебния състав биха искали да те пратят в затвора, просто за да покажат, че военните пет пари не дават за това защо не си изпълнил дълга си на офицер. Това е традиционният им подход. Те изправиха пред военен съд и онзи капитан Бачър, който капитулира при Пуебло. Щяха да изправят пред военен съд и Кастър, ако беше преживял клането. Военните се впускат в демонстрация на твърдост, когато е необходимо да проявят състрадание, и проявяват състрадание, когато трябва да проявят твърдост. Тяхната теза всъщност е: „Ние не живеем според представите на цивилните за добро и зло. Ние имаме свой собствен кодекс и свои изисквания“. Къде би могъл човек да има повече шансове да получи пет години затвор за това, че е заспал някъде в погрешно време и място?

— Мислих за това — кимна Тайсън. — Спраул всъщност им каза да бъдат снизходителни. Но той е съдия. И не е напълно част от офицерския състав. Офицерите от пехотата сякаш идват от някакъв друг свят. Не е ли така?

— Ще видим.

— Разкажи ми за войната, Корва. Отегчавам се. Разкажи ми за тунела и за Бронзовата звезда, която са ти дали.

— Бива — ентусиазирано започна Корва. — Пропълзях в този тунел, който ставаше все по-тесен и по-тесен, докато около мен не останаха повече от трийсет сантиметра свободно пространство.

— Това го знам.

— Добре. И така, включих миньорската си лампа и видях този жълт господин, и предположих, че е от Народо-освободителната армия, въпреки че не забелязах никакви пагони или нашивки на яката на черната му пижама. Затова се пресегнах към джоба си — беше много тясно, не забравяй — извадих пластмасовата си карта и набързо преговорих Бойният устав на не…

Тайсън се разсмя.

— Не ми се смей. Това е съвсем сериозно. И така, бях стигнал до шесто или седмо правило и като че ли открих каквото ми трябваше. — „Среща с жълто лице в тъмен тунел“. И там пишеше „Първо стреляйте, а после му поискайте паролата.“ И аз…

На вратата се почука и Тайсън погледна към часовника на стената. Беше дванайсет и пет. Обядът. Вратата се отвори, сержант Ларсън влезе в кабинета и спомняйки си какво се беше случило миналия път, веднага каза:

— Съдебният състав е достигнал до определяне на присъдата. Бихте ли ме последвал, сър?

Тайсън бързо стана, сграбчи фуражката си от бюрото и излезе през вратата, преследван от Корва и Ларсън. Те тръгнаха забързано по коридора, завиха и влязоха в църквата. Тайсън отиде направо при масата на защитата и застана прав зад нея. Корва го настигна и зае мястото си до Тайсън.

Тайсън погледна към пейките на зрителите и видя, че наполовина бяха празни. Изглежда никой не беше очаквал всичко да стане толкова бързо. Но Марси, Дейвид и майка му вече влизаха, съпроводени от дежурните военни полицаи. Други хора също забързано идваха в църквата.

Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха на местата си, но за пръв път върху нея нямаше книжа. Членовете на съдебния състав седяха стоически по местата си, без да разговарят помежду си, както правеха понякога, преди Спраул да влезе в залата. Дежурният сержант пристъпи в центъра на подиума и извика:

— Всички да станат.

Полковник Спраул влезе и отиде до амвона. Той погледна набързо към зрителите, поколеба се и каза:

— Откривам заседанието на съда. Пиърс стана.

— Всички страни в процеса, които присъстваха при закриването на заседанието, са налице и сега.

Спраул се обърна към полковник Муър:

— Предадоха ми, че сте стигнали до определяне на присъдата. Така ли е?

— Така е — отвърна полковник Муър от мястото си. Спраул се обърна към Тайсън:

— Лейтенант Тайсън, моля явете се при председателя на съда.

Тайсън се изправи и Корва стана заедно с него.

Все още имаше хора, които продължаваха да влизат в църквата, но не се чуваше никакъв шум, освен тихият тропот на стъпките им и плисъкът на водата под колелата на колите, които минаваха по мократа улица.

Тайсън прекоси застланото с червен килим пространство и отново застана точно срещу полковник Муър, който се изправи. Тайсън козирува и застана мирно. Полковник Муър го погледна право в очите и каза:

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мой дълг като председател на този съдебен състав е да ви съобщя, че съдебните заседатели, при закрито заседание, с изчерпателно и открито обсъждане и с тайно писмено гласуване, с пълно единодушие на всички членове, ви осъждат на уволнение от армията на Съединените щати и отнемане на всички плащания и облаги, които армията ви дължи или могат да произтичат от предишната и настоящата ви служба като действащ офицер от армията на Съединените щати.

В църквата не се чуваше нито звук, сякаш, помисли си Тайсън, някой беше изключил микрофоните. Той изчака да чуе още нещо, но нищо не последва, полковник Муър сякаш беше свършил, но не можеше да е така, и Тайсън остана да стои на мястото си, докато най-накрая полковник Муър седна.

Някой сред зрителите плачеше, всички бяха станали на крака. Тайсън осъзна, че Корва стои до него.

— Е, тук ли ще стоиш, или искаш да си отидеш вкъщи? — каза му той.

— Вкъщи. Искам вкъщи.

Полковник Спраул погледна към полковник Пиърс и му зададе протоколния въпрос:

— Има ли друг случай за гледане от този военен съд? Пиърс вече бе взел куфарчето си в ръка и в разрез с военния етикет отговори на път към страничната врата:

— Не, ваша милост, няма нищо друго.

— Съдът се разпуска до следващото свикване — обяви полковник Спраул.

Тайсън се обърна към страничната врата, но Корва меко го обърна към бариерата на олтарното пространство.

— Този път ще излезем през главния вход. Дошли са много хора, които искат да те поздравят.

От двете страни на централната пътека бяха застанали редици от военни полицаи и Тайсън и Корва тръгнаха помежду им. Към тях се присъедини Марси, после и Дейвид, накрая и майка му, която го целуна. Никой нищо не каза, докато вървяха към изхода. Когато излязоха в преддверието на църквата, Марси го хвана за ръката и я стисна.

Навън, върху мокрите от дъжда стълби, Тайсън бе посрещнат от стотици чадъри и докато вървеше със семейството си чадърите се събраха, за да ги предпазят от дъжда. Той задържа ръката на Марси в своята и прегърна сина си през раменете.

— Да си вървим вкъщи — каза Тайсън.