Обречена планета

Глава първа

Дж. Уолтър Мадисън се беше оказал напълно прав по отношение на армейски генерал Уип: той беше разбрал за какво става въпрос, когато видя по „Вътрешен обзор“ да представят отрязаната му „глава“ на Ломбар Хист.

Популярният член на генералния щаб на Армията веднага беше заповядал заминаването на един милион отряда на Калабар и сам беше поел командването им. За рекордно време той беше облекчил силите на Апарата, които се бореха с въстаниците.

Веднага щом отрядите на Апарата се насочиха през космоса към Волтар, генерал Уип, който сега държеше командването на офанзивата срещу Калабар, беше проникнал в една радиовръзка на въстаниците, която беше подслушвана от Апарата, и се свърза с принц Мортиай.

— Ваше височество — каза генерал Уип, добре известен с хитростта си, — сигурно ще сте много доволен, като разберете, че официално аз съм мъртъв.

— КАКВО? — възкликна Мортиай.

— Вероятно съм единственият човек в историята, убит единствено от „Вътрешен обзор“. Под мое командване са един милион армейски отряди, които току — що се приземиха на Волтар. Залагам честта си на офицер, че нямаме намерение да извършваме каквато й да било измама: офицерите на всичките отряди са ми предани. Какво би искал Ваше височество да направи с тях?

— Добре дошли на Калабар, генерал Уип — каза Мортиай. — Много съм доволен, че мога отново да ви върна към живот. Използвайте отрядите си, за да облекчите положението на моите хора по защитните им позиции, в случай че отрядите на Апарата се върнат. За тях би било много объркващо да се бият на Волтар. Можете ли да услужите на моите сили с вашия транспорт? Трябва да направим няколко спешни посещения.

— За мен е огромно удоволствие, Ваше височество, да мога да ви помогна. Искам само кичур коса от главата на Ломбар Хист, когато клъцнете гръкляна му.

— За мен ще бъде удоволствие, генерал Уип.

Това беше разговорът, който доведе до изявлението на Хайти Хелър над цял Волтар. Сега „спешното посещение“, за което беше говорил Мортиай, беше в ход.

Капитан Снелц си спеше спокойно в землянката в лагера „Издръжливост“, само няколко часа преди изявлението на Хайти Хелър да се появи по „Вътрешен обзор“. Нямаше никаква представа за това, което ставаше. Лагерът „Издръжливост“, чието предназначение беше да охранява Спитиос, се намираше на около 322 километра под земята в непроходимата Велика пустиня и като се изключат няколко суицидно настроени цивилни еърбуса — които по най-бързия начин бяха гръмнати във въздуха — пренебрежително не даваше пет пари за бунтовете, които бяха залели планетата, а и всъщност, цялата Конфедерация.

С житейската философия на някогашен моряк от Флота — разжалван за измама в игра на зарове — беше обвил с ръка любимата си уличница и си хъркаше спокойно. Петстотинте кредита, които беше получил от Хелър, не само че бяха изплатили всичките му дългове, но му бяха послужили и за един печеливш удар и сега цяла една пета от офицерите в лагера му дължаха загуби на хазарт. Той не знаеше, че е на път да стане героят на битката при лагера „Убиец“.

Заради това, когато отвори очи и видя Хелър да стои на входа на бункера му, той изпадна в шок.

— Сънувам — каза Снелц.

— Ще ти се появят кошмари, ако не станеш веднага — отвърна Хелър.

— Боже мой, преди известно време те измъкнах невредим от това място! Какво правиш отново тук?

— Приятелска визита — отвърна Хелър.

— Кой е тоя? — попита събудилата се уличница, която се взираше с внезапен ужас към фигурата, облечена в алената униформа на генерал от Апарата.

— Дявол от Манко — отговори й Снелц. — Изчезвай оттук, бибичка такава, и да не си си отворила устата!

Уличницата побягна.

— Това е ужасен начин — обърна се към него Хелър — да опишеш един военен инженер, който се е отбил при теб, просто за да ти направи услуга.

— Услуга на МЕН? — зяпна Снелц. — Свети комети, Джет, заради теб ще убият и двама ни. Пусна се слух, че дават награда от един милион кредита за главата ти!

— Хайде да не обсъждаме сега въпроса за джобните пари — прекъсна го Хелър. — Имам за теб нещо, което е направо безценно. Длъжност на полковник във Флота. Зная как си мечтаеш да си възвърнеш предишния статус. — Той му подаде един запечатан свитък.

— Бях само един лейтенант — каза Снелц, но взе заповедта за назначение с внезапно разтреперана ръка.

— А това — продължи Хелър като му подаде още един документ — е оставката ти в Апарата, която влиза в сила след няколко часа. Искаме всичко да е законно.

— Чакай малко — каза Снелц, като задържа заповедта за назначение по-близо до нощната светлинна пластинка. — Това не е подписано от Клинг Надменни, нито от Император Хист. Подписано е от Мортиай. Комети! Колко Императори имаме по дяволите?

— Правилно схвана — отговори му Хелър. — Искаме да ни помогнеш да уточним точно това. Така че строй войниците си…

— Джет, този лагер току-що беше подсилен, а комендантът очаква още сто хиляди човека. Моите хора са само сто. Ако нападнем тази орда, от нас няма да останат дори кървави петна. Самоубийство!

— Никога не съм предполагал, че ще чуя един моряк от Флота да прави каламбури за някакво си числено превъзходство — каза му Хелър. — В интерес на истината обаче, от теб не искам да нападаш, когото и да било. Искам само ескорт и една малка услуга.

Снелц изсумтя, но стана и се напъха в униформата си. Той се наведе през вратата на землянката си и изпрати часовоя в тъмнината на часовете преди съмване да събере ротата му. Докато се връщаше вътре, краката му се заплетоха в някакви върви и той се наведе, след което вдигна някакъв предмет. Беше абсорбираща пелерина, която поглъщаше всякакви детекторни сигнали. До една скала беше паркирана една космическа шейна.

— Ето значи как си влязъл тук — каза Снелц.

— Хайде сега да не разбулваме тайните на един военен инженер — каза Хелър. — Това няма абсолютно нищо общо с почините на флотските моряци, полковник. Сега би ли бил така любезен да извикаш някой от хората си, за да прибере тази платнена торбичка, моля. На един генерал от Апарата не би му подхождало да носи някакъв багаж.

Ротата се беше строила. В сумрачните сини светлини на лагера на всички им беше много досадно да разберат, че ще правят ескорт на някакъв генерал от Апарата. Тогава петнайсетина от тях, старият взвод на Снелц, се вгледаха по-внимателно и замръзнаха: познаваха Хелър много добре. Но с устремени напред погледи и коси, които се опитваха да не щръкнат от ужас, те се подчиниха с останалите на заповедите на капитана за придвижване.

В подравнен строй ротата премина по моста над бездната към далечната страна на голямата празнина.

Офицерът на отсрещната барикада се изправи нащрек.

— Правя проверка на защитните ви средства — каза Хелър с дрезгав глас.

Офицерът отдаде чест и ротата продължи нататък.

Хелър ги поведе по ръба на дълбоката около миля пропаст. Беше много тъмно и пътеката можеше да се окаже много опасна. От другата страна на бездната се виждаше на светлината от звездите огромната фигура на крепостта Спитиос.

Хелър си взе платнената торбичка. Извади нещо, което приличаше на малко копие. Пъхна го в една скала. Нагласи го много внимателно. Измина още няколко крачки и постави още едно.

— Ако се опитваш да вдигнеш Спитиос във въздуха — прошепна му Снелц, — тия малки копийца няма да свършат никаква работа. Само ще разрушат скалите. Използваме ги да правим пролуки в стените на крепостта. Знам ги много добре. Не могат да сринат крепостта.

— Търпение, търпение — прекъсна го Хелър. — Малко по малко даже най-голямата задача може да бъде изпълнена, ако успеем да устоим.

— Ти си луд — каза му Снелц.

— Можеш да разбереш някого що за човек е по приятелите му — каза Хелър и продължи да поставя копийцата.

След това всички се върнаха обратно по моста. Хелър провери няколко бойници, похвали хората в тях и тогава се върна към землянката.

— Освободи хората си — каза той на Снелц.

Целият изпотен от напрежение при преминаването пред погледите на охраната, Снелц направи както му беше наредено.

— Сега нямам време — каза Хелър — да направя останалото. Така че всичко зависи от теб. — И той подаде на Снелц платнената торбичка. След това му обясни с няколко думи какво иска от него да направи.

Снелц се беше вторачил като онемял в него.

— Наистина се надявам да съм от лагера на печелившите — успя да каже най — накрая той.

— Просто направи така, че да си, полковник — каза Хелър.

След това той навлече абсорбиращата пелерина, качи се на космическата си шейна и като се ухили на вцепенения Снелц, се издигна вертикално към звездите като призрак.

Снелц остана така известно време. Не се чуха никакви изстрели. Той въздъхна с облекчение. Сега вече знаеше защо продължителността на живот при военните инженери се изчисляваше при двегодишна служба. Снелц погледна платнената торбичка в ръката си. Животът на един полковник от Флота, заскърби той, очевидно струваше много по-малко от това!

Глава втора

Битката при лагера на смъртта започна през ранния следобед. Тя започна внезапно и неочаквано и се втурна към един разрушителен завършек.

Само няколко часа, след като изявлението на Хайти Хелър се беше промъкнало във „Вътрешен обзор“, Ломбар Хист пристигна в Спитиос с един чудовищен летящ танк.

Той се приземи върху парадната зона, почерпи се с още един „спийдбол“ и като се настани върху люка под изгарящото пустинно слънце, започна да наблюдава приземяването на сто хиляди подкрепления.

Ломбар Хист се чувстваше кръвожадно добре. Беше във висините на интелектуалните си способности, беше и съвсем близо до едно наситено с високи емоции състояние. Почувства се способен на свръхчовешки подвизи. Това беше от амфетамините. Хероинът придаваше мекота на крайните състояния, физически осезаема топлота и усещане за велико задоволство. А дълбоката същност на личността му — психотичната параноя — беше преминала в царствената фаза на мегаломанията. Покачен върху танка, огромен в червената си униформа, той беше наистина, а не само във въображението си, един много опасен мъж.

Гигантската черна крепост Спитиос се издигаше вляво от него. В нея бяха складирани хиляди тонове опиум и хероин на горните, етажи, които бяха достатъчни да подчинят една огромна част от населението, а да не говорим пък за едно събрание от лордове.

Онова, което го притесняваше, беше амфетаминът: макар и да разполагаше с достатъчно чиста дрога за собствена употреба за години напред, той нямаше достатъчно количество, с което да пристрастява лордовете през следващия месец, въпреки че правеше големи усилия да влага фалшиви примеси. Той разсъждаваше върху това кога би могъл да започне нахлуването на Земята: той не беше пипнал с пръст корабите и отрядите, които бяха приготвени за нахлуването в изолираните изходни бази. В този момент той разчиташе за подкрепления единствено на затворите, които почти беше изпразнил: може да бяха една мизерна сган и може да изглеждаха малко странно в униформите си и по начина, по който носеха оръжието си, но си бяха убийци, в което не можеше да има никакво съмнение. Ако някой развържеше пояса им върху населението и ги снабдеше с тежко въоръжение, те можеха да пометат тълпите като плява, викайки „Да живее Хист!“ за това, че им е дал възможност да убиват, плячкосват и изнасилват. Милионът, който се завърна от Калабар, вече даваше чудесен пример в градовете: бяха като глутница лепъртиджи, нахвърлила се върху беззащитни тревопасни животни. Хората вече бяха загубили бройката на цивилните пострадали.

Заради това Ломбар се чувстваше в пълна безопасност и много самоуверен, докато седеше на високо. Флотът и Армията не знаеха на кого да се подчинят и поради тази причина оставаха неутрални. Спитиос беше лесен за отбрана, а Палас сити беше напълно непревземаем.

Над главата му и много ниско във въздуха летяха триста военни кораба на Апарата. Може да бяха стари и отписани от Флота, защото бяха предназначени вече само за нападения на незавладени планети с единствената цел да задържат вниманието им и да ги карат да се страхуват, но бяха по-добри от всичко, което беше по-слабо от Флота. Като се носеха там горе, те всъщност охраняваха последните товароносачи от подкреплението, които разтоварваха стотиците хиляди човека на горещия пясък точно под лагера.

Полковете се оформяха. Бяха около сто. Представляваха внушителна гледка. Върху устните на Ломбар заигра вълча усмивка, докато той усещаше вкуса на властта при преминаването на множеството като на парад към местата, където щяха да построят близките си биваци. Музика нямаше: това просто не беше в стила на Апарата. Обаче тътенът от всички онези крака накара земята да затрепери.

Усмивката на Ломбар все повече се разтяга, докато накрая блеснаха всичките му зъби: стандартните предводители бяха разбрали за какво става въпрос и показваха това, докато минаваха покрай него: правеха бърза смяна на стъпката и кратко приклякване, което беше кралското отдаване на чест.

И тогава един остър звук нарани слуха му. Прозвуча като бърза серия от експлозии, макар и доста малки. Сякаш идваха от другата страна на бездната до крепостта. Доста приличаше на стрелба с малокалибрени оръжия.

Избухването обаче беше много кратко. Не се случи нищо друго. Като си помисли, че звукът вероятно идва от някой отряд, който се упражнява в стрелба или пък екзекутира някого с пушки, вместо да го хвърли в бездната, Ломбар Хист не обърна никакво внимание на шума и отново загледа минаващите пред него отряди. Тъкмо минаваха последните, а останалите вече се бяха разпръснали и спичаха глинени колиби сред множество камиони и стълбове: сякаш се появяваше един нов град от мръсни бараки, който се раждаше мистериозно от пясъка.

Това, което спаси живота на Ломбар в този момент, беше желанието му да уталожи жаждата си. Той се спусна надолу през люка в просторната кабина на летящия танк, а един от екипажа остави люка да се затвори с трясък, за да спре следобедното слънце, което проникваше вътре в надпревара с пренатоварените от работа въздухоохладители.

Ломбар стоеше точно зад противоударния наблюдателен пункт. Той си наливаше една цяла кана с газирана вода.

От другата страна на парадната зона се появи ужасен проблясък!

БУУУУУМ!

Само след секунда една ударна вълна се стовари върху танка с такава сила, каквато никой боен заряд не би могъл да предизвика!

ТРЯЯЯЯС!

Танкът полетя на около осемдесет и три километра назад, без да спира!

Хора, колиби и сгради летяха във въздуха, сякаш изхвърлени от най-чудовищния ураган, който някога се беше появявал на планетата.

Снелц беше взривил склада със снаряди на лагера на смъртта с такова количество заряд, което можеше да изравни с лицето на земята един цял град! А самият склад също съдържаше достатъчно заряд, за да унищожи един цял град!

Тристате бойни кораба, които се носеха във въздуха твърде ниска над земята, поеха пълната мощ на ударната вълна върху себе си!

Те започнаха да се превъртат през глава в небето като взривена плява. Сгромолясаха се в разкъсания въздух, след като бяха загубили контрол.

Високо в небето, доста над атмосферата, на височина около петстотин километра кръжаха около хиляда транспортни кораба на бунтовниците и наблюдаваха сражението. Както се беше предполагало, неутралният Флот не им обръщаше никакво внимание.

Спуснаха се стремително надолу!

С главозамайваща скорост те се насочиха към равнината като ястреби.

Преди още да се беше разпръснал прахът от взривения склад — всъщност преди димът от експлозията да беше успял да се разсее напълно из въздуха, стотина хиляди отряда бунтовници, под предводителството на принц Мортиай вече изскачаха от херметическите камери върху пустинния пясък.

С виещо втурване, тътен от стъпки и като надаваха пронизителни викове, те се спускаха върху ненавистните им оцелели служители от Апарата с електрически байонети и ръчни картечници, които трещяха бясно и право в целта!

Униформите им бяха дрипави, лицата изпити от недохранване, но бунтовниците компенсираха всичко с накипялата им огромна жажда за мъст.

Не можеше и дума да става за някаква пощада.

Няколкото оръдия, които Апаратът успя да пусне в действие, изчезнаха безследно под потока от проблясващи щикове.

Омразата отприщи един смъртоносен откос през лагера убиец.

Сто седемдесет и два отряда на Апарата бяха унищожени за по-малко от половин час, като останаха само няколко кораба, както и обслужващите оръдията на крепостта, които продължаваха да стрелят. Те бяха неуязвими за подобен щурм.

Масовото избиване на кавалерията на Апарата обаче не беше крайната цел на битката при лагера „Убиец“. Тя беше само генералната репетиция.

Глава трета

Джетеро Хелър се намираше на борда на бунтовническия флагмански кораб „Възмездие“, стотици мили над бойното поле. Той пристегна колана с оръжията си. Взе шлема си от една скамейка. Погледна през мостика, където стояха принц Мортиай, Хайти Хелър и графиня Крек — цветни петна сред парцаливите униформи на генералния щаб на бунтовниците.

— Мисля, че е време — каза той. — Битката май е към края си.

— О, Джетеро — възкликна графиня Крек, — не можеш ли да оставиш някой друг да свърши това? От крепостта още стрелят оръдия! Опасно е!

Хелър й отговори:

— Винаги е така в живота. Чуйте сега, не слизайте с мен твърде ниско, защото може да предизвикам още стрелба.

— Струва ми се — намеси се принц Мортиай, че мога да мина с „Възмездие“. Този кораб е блиндиран и може да удържи няколко силни удара.

— Не, Ваше височество — отвърна Хелър. — Вие носите на борда много ценен товар: себе си, сестра ми и любимата ми и това не е всичко. Току-що ми се изчерпаха героичните речи, така че довиждане.

Херметическата камера на влекача беше залепена отстрани на „Възмездие“, Хелър влезе в нея и я затвори шумно.

Той натисна няколко бутона по контролното табло и „Принц Кавкалсия“ подскочи встрани, след което се спусна право надолу.

Два кораба на Апарата, които се бяха съвзели от сгромолясването, се опитваха да притиснат един стрелящ по тях бунтовнически кораб, но Хелър не обърна внимание на схватката. И без това не разполагаше с никакви оръдия.

Осемдесет километра, двайсет километра — той се спускаше все по-надолу и по-надолу. И тогава се оказа в носещия се прах от битката точно над бездната, километри дълбока.

Да, стрелба имаше още.

Оръдията на върха на Спитиос продължаваха да бъдат обслужвани и стреляха.

Хелър представляваше една сянка на фона на слънцето. Той започна да лъкатуши и покрай него веднага засвяткаха залпове.

Изведнъж той се спусна рязко надолу в километричната бездна. Понеже никой никога не беше очаквал нападение оттам, отбранителната артилерия на върха на крепостта въобще не беше приспособена да стреля толкова ниско.

Отвесните стени летяха от двете му страни. По тях имаше издатини и Хелър видя с изненада, че на някои места екзекутираните се бяха удряли и оставали по тях, без въобще да стигнат до дъното. От гледката можеше да ти побелее косата.

Хелър не се интересуваше какво има на дъното на каньона. Той спря влекача по средата на пътя му надолу и погледна нагоре.

Отбранителните оръдия на върха на крепостта високо над него бяха ангажирани с един бунтовнически кораб. От черната скала се откъсваха с огнени проблясъци големи отломъци: тази част от базалта, която се беше разтопила, минаваше в огнен поток покрай влекача.

Е, помисли си Хелър, няма да причинят големи щети на масивната сграда по този начин. Щеше да ги остави да разчистят още малко от артилерията и тогава щеше да се качи горе.

Издигна се бавно нагоре успоредно на стената на черния каньон. Хлъзгайки влекача на такова малко разстояние от стената, той щеше да я докосне, ако можеше да протегне ръка през предното стъкло.

Проверяваше обстановката.

И тогава ги откри: на нивото на земята, точно от другата страна на пропастта. Той се придвижи хоризонтално. Преброи двайсетте копийца, които беше поставил, за да нанесе удар тук.

Вероятно някой от крепостта горе го държеше на мушката си. Една ръчна граната експлодира наблизо и влекачът се разтресе.

Хелър накара влекача да застане с опашката си надолу и натисна спусъка за стрелба. Артилерийски огън от синя светлина помете високия назъбен парапет отвесно нагоре. Хелър се надяваше, че който и да е бил този, който е бил горе, е гледал.

Само за да се увери в това, той задейства сребърното покритие на влекача, като по този начин го направи напълно видим. Това щеше да привлече вниманието. Той изстреля още един откос от синята светлина.

Сега, когато вече го виждаха, бунтовническият кораб задържа стрелбата си.

Хелър погледна към небето и не видя нищо. Трябваше да прибегне до помощта на един телескоп. Да, ето го „Възмездие“ високо горе.

Всичко си беше на мястото.

Той се настани в креслото на пилота за къси разстояния и пристегна коланите.

Протегна се към контролното табло на влекача. Двигателите в задната част на машината заръмжаха.

Със скоростта на скачач, той полетя право нагоре, успоредно на крепостната стена.

Издигна се над назъбения парапет.

С едно внезапно подскачане, влекачът полетя хоризонтално.

Мина над горната част на крепостта, отдалечавайки се от бездната.

Близо до него прелетя с рев бластерен заряд.

Мощните двигатели ревяха като виещи духове, предвещаващи смърт!

Той затвори всички клапи. Планетарни двигателни механизми, „Бъдеще-минало“, предни витла, всичко!

Влекачът подскочи, дръпна се назад, подскочи отново, дръпна се назад.

Това беше всичко, което Хелър можеше да направи, за да остане на пилотското място, макар и да беше с колани!

С дръпване след дръпване той се опитваше да обърне цялата огромна крепост!

Подскок след подскок лъчите на влекача продължаваха да държат здраво. Рев след рев гърмяха моторите.

И изведнъж се почувства разклащаща разлика. През влекача премина звук като от скърцаща въздишка.

Разседът, който Хелър беше атакувал от страната на крепостта, обърната към бездната, където беше заложил двайсетте скалоразрушителни копийца, се разделяше.

Двигателните механизми дръпнаха влекача напред, без да има никакво отстъпване назад този път, като теглеха с оглушителен тътен от мощност.

Изведнъж всички двигатели запищяха бясно.

Хелър затвори с все сила двигателните механизми.

Зад себе си той чу стенещ вик, сякаш умираше някакво чудовище.

Тогава се чу небивал тътен, който можеше да разтърси една цяла планета.

Високата, висока крепост от твърд черен камък се беше търкулнала на едната си страна.

Последва смъртоносното трополене на падащи камъни.

Хелър изключи лъчите за теглене и от невидимата им мрежа се търколиха няколко огромни скални отломъка.

Хелър набра известна височина и погледна надолу.

Великата крепост Спитиос лежеше възнак разбита.

Но това не беше всичко.

Хелър се усмихна. Когато най-напред я беше изследвал, той си беше набелязал местата, където се намираха складовете. А предположението му за тяхното съдържание се беше оказало вярно.

Опиум и хероин лежаха разхвърляни на купчини из равнината, като съдържанието на повърнато от ранен звяр.

Тогава Хелър се взря. Това не беше всичко, което се случваше там долу!

Очевидно, след като си бяха проправили път сред парализираните и ужасени пазачи и бяха стигнали до сега откритите склонове, буквално хиляди политически затворници се изливаха от пещерите и тунелите доста под нивото на мястото, където се беше отцепила крепостта.

Разпръсваха се като рояк насекоми от разрушено гнездо в безчетен брой. Дори от такава височина си личаха голата им мръсотия, дрипите и стърчащите кокали. Доведени почти до лудост от глад, побъркани от внезапната си свобода, те се разтичаха във всички посоки като се препъваха в развалините на порутената крепост и образуваха лъчове през равнината.

Хелър погледна нагоре. Да, „Възмездие“ беше там. Камерите, които се намираха на борда му, бяха снимали всичко, което се беше случило, снимаха и това, което ставаше сега. Не само това, ами и с мощността на комуникационните генератори на военен кораб, „Възмездие“ се намесваше в предаванията на „Вътрешен обзор“, като надминаваше по мощност излъчването от Джой сити, както и преди.

Хелър завъртя един бутон, за да хване екрана и да се увери в това. „Възмездие“ беше на такова малко разстояние от него, че почти никой от вълните от Джой сити не стигаха до него, но Хелър можеше смътно да различи картината от „Вътрешен обзор“.

Няколкото камери на „Възмездие“ следяха различните тълпи от бягащи затворници. Хелър се усмихна. Какъв удар за Хист само: „запустялата“ крепост се беше оказала, и то пред камерите, затвор на Апарата.

И тогава Хелър видя нещо, което го накара да застине.

Истинската цел на това нападение беше да докаже на Волтар, че в Спитиос наистина се складират наркотици. Камерите ги бяха хванали да се разпиляват из равнината.

Сега обаче, една група затворници, които бяха стигнали до това място, явно ги помислиха в глада си за брашно.

Не по-малко от двеста от тях бяха спрели. Пълнеха шепите си и опитваха находката си.

Хелър включи мощните си високоговорители.

— МАХНЕТЕ СЕ ОТ ТОВА! — Извика им той надолу. — НЕ ГО ЯЖТЕ! ТОВА Е ОТРОВА!

Една камера се беше фиксирала върху тях. Хелър ги приближи на екрана си.

Той не знаеше какви, точно химикали съдържат наркотиците долу. Опиум? Хероин? Някой остър елемент?

Преди въобще да успее да извика отново, се случи нещо ужасно. Изведнъж затворниците изпаднаха в конвулсивна агония!

Всичко се виждаше на екрана. Това се излъчваше из целия Волтар.

Пехотинци от бунтовниците бяха стигнали до мястото с наркотиците. Те разбутваха затворниците, след като вероятно бяха получили заповед от „Възмездие“, като се опитваха да ги отдалечат от разпръснатите купчини.

Някои от затворниците, вместо да се зарадват на спасителите, започнаха да се бият като полудели! Бяха се побъркали от химикалите, даже само като ги бяха опитали по веднъж!

По-късно щеше да се разбере, че голяма част от онова, върху което се бяха нахвърлили затворниците, не е нито морфин, нито опиум, нито хероин, а заместващите вещества, които се намираха там в огромни количества, за да бъдат използвани за фалшифициране и които съдържаха стрихнин на прах.

Картината обаче беше достатъчно ясно послание за всички гледащи. Твърдението на Хаити Хелър по-рано същия ден, че Спитиос е пълен с нещо, което Хист складира там, за да го използва срещу населението и което кара хората да полудяват, се беше оказало вярно!

И ето че гласът на Хаити отново зазвуча силно и ясно:

— Граждани на Волтар! Видяхте, че това, което ви казвах, е истина! АРМИЯ, ФЛОТ, ПОЛИЦИЯ И ВСИЧКИ ВИЕ ПОЧТЕНИ ХОРА, ЧУЙТЕ МЕ! УНИЩОЖЕТЕ АПАРАТА И НАМЕРЕТЕ И УБИЙТЕ УЗУРПАТОРА ЛОМБАР ХИСТ!

Глава четвърта

Ломбар Хист лежеше в кабината на танка.

Машината беше обърната с главата надолу.

Главата му се беше блъснала в гърдите на шофьора, който лежеше мъртъв със счупен врат.

Тапицираната вътрешност на танка заглушаваше шума отвън, но Хист беше чул виковете на пехотата отвън, а също и изстрелите и писъците. Само преди малко цялата зона се беше разтърсила от нещо падащо.

Той се свестяваше много тихо. Очевидно бяха пропуснали по някакъв начин факта, че той е там. Може би отвън танкът изглеждаше точно като другите обърнати и потрошени машини; сигурно наоколо лежаха поне няколко такива.

Рано или късно пехотата щеше да започне проверката на останките, за да разбере дали в тях има все още някой жив. Знаеше, че се намира в много притеснено положение. Умът му работеше на пълни обороти.

Пропълзя през покрива на танка, който сега беше под. Провери контролното табло. Знаеше как се управляват тия машини и то доста добре. Контролното табло изглежда не беше повредено. Трябваше му обаче информация. Просто колко натясно беше притиснат.

Той зачовърка едно копче. Един екран на таблото просветна с предаване от „Вътрешен обзор“.

Лицето на Хайти Хелър, с главата надолу!

Той чу посланието й и потрепери. Но когато посланието стигна до неговото име, треперенето се превърна в ледена ярост. Не беше нищо ново, че всички го преследват — той знаеше това през цялото време. Новината беше, че тия са от бунтовниците и че завземат Волтар!

Как ли щеше Флота да посрещне тази новина? Как щеше да реагира Армията? Мислеше си, че знае, но трябваше да провери. Беше напълно решен да подобри положението си и въпреки всичко да излезе на върха. Имаше пълна вяра в съдбата си.

В полутъмното помещение той откри таблото за радиовръзка. Завъртя един циферблат като се опитваше да намери някой от каналите на Армията. Знаеше, че не може да се включи в линията на армейския генерален щаб с това просто устройство, но беше сигурно, че ще успее да засече вълните на по-ниските ешелони. Известно време се луташе из честотите.

Добра се до нещо: носовия изговор на типичен армейски полеви офицер! „… Но аз току-що го чух от генералния щаб, Джаупър. Мисля, че не могат да различат тап от лайно! Съвсем са объркани. Казват, че няма никакво значение, че някой си съхранявал някакъв си прах в Спитиос: ситуацията била политическа. Центърът на правителството е Палас сити и докато той е непокътнат, ние сме неутрални… Да, знам го, Джаупър. Ти обаче дръж полка си в готовност…“

Хист беше обладан от въодушевление.

Той натисна няколко бутона като се опитваше да намери честотите на флотските ешелонни връзки.

Изскочи някакъв глас, острият акцент на въздушен офицер: „Добре де, знам как се чувстваш като водач на ескадрон. Ще ми се да се намеся и лично да помогна на бунтовниците, но докато се държи Палас сити, флотските адмирали мислят, че ще бъдем сметнати за бунтовници, ако се намесим. Никой никога не е успявал да направи и малка пукнатина на Палас сити, а и лордът на Флота е там, така че просто задръж ескадрона си на мястото му и пушки долу. С това свърших. Край“​.

Хист изпусна хрипливо дъх. Армията и Флотът продължаваха да провеждат политика на неутралитет. Бунтовниците успяваха само да разбунят населението, а паплачта може да върви по дяволите.

Както си лежеше на тавана на танка, Хист започна да прави планове. Той бръкна в блузата си, където винаги държеше пакетче кокаин за особено спешните случаи. Взе си една малка доза и я смръкна. Усети как психичните му сили се увеличават; премина през огромен подем в увереността в себе си. Умът му се втурна бясно напред. И планът се появи в главата му. Разполагаше с ресурси, които не беше използвал. С многобройните пълчища на Армията и Флота, който да вършат по-второстепенната работа, той можеше лесно да спечели.

Взе един микрофон. Включи на честота на командването на Апарата, която беше напълно безопасна. Свърза се с Изходна зона № 1 на Апарата и не след дълго го прехвърлиха на генерал Мук.

— Ломбар? Искам да кажа, Ваше превъзходителство? — възкликна генерал Мук. — Видях как разпиляха всичките резерви от наркотици. Какво ще правим? Ще наредите флотът за нахлуването да излети веднага и да се отправи за още доставка?

— Това би отнело три месеца в двете посоки — отвърна Ломбар. — Чуйте плана ми. Прехвърлете го във вашите части и го следвайте без никакво отклонение. Сигурен съм, че следващото нещо, което ще направят тия бунтовници, е да нападнат Палас сити. Той обаче е непревземаем. Изчакайте, докато го обсадят. Тогава съберете всичките си сили за нахлуването, изметете ги от небето и ги ударете в гръб. С вашите три хиляди кораба и два и половина милиона човека просто не можете да се провалите.

— Брилянтно! — каза генерал Мук. — Армията и Флота продължават да пазят неутралитет. Вътрешната полиция е толкова объркана, че можем да я забравим.

— Точно така — каза Ломбар. — И когато сме се разправили вече с бунтовниците — не оставяйте нито един жив! — ще използваме силите ви, за да избием дисидентските елементи по улиците. Когато вземем положението в свои ръце по такъв начин, както и разполагаме с нови престъпни сили под свое командване, можете да се върнете към плана си за нахлуването, а ние ще подчиним останалата част от Конфедерацията с помощта на наркотиците, които ще донесете от Земята.

— Великолепно! — каза Мук. — Вие сте гений, Ваше превъзходителство! Вече не се съмнявам, че можем да спечелим.

— Нито пък аз — каза Ломбар и прекъсна връзката.

Изсмя се късо и дрезгаво. Той не беше казал на Мук за една част от плана си: тя се състоеше в това той да направи всичко възможно бунтовниците да нападнат Палас сити незабавно. В цялата история на Волтар мястото никога не беше падало, но малко по малко той щеше да заложи стръвта в капана.

Глава пета

Понеже танкът лежеше обърнат с главата надолу, това означаваше, че отворът на главното му дуло беше зарито в пясъка, и било много опасно да се опита стрелба с него: снарядът можеше да се върне обратно в кабината на танка. Точно това обаче смяташе да направи Ломбар Хист.

Понякога, с голямо закъснение, след дадена битка, танковите амуниции се взривяваха от къси съединения или вътрешни пожари. Въобще не беше необичайно за едно бойно поле да се получат закъснели детонации: всъщност те бяха неизбежни, също като предсмъртните гърчове. Капки разтопен метал, които попадат в горивните резервоари биха могли внезапно да възпламенят цели сандъци с патрони; можеха да гръмнат даже паднали бластери: беше опасно да се разхождаш из бойното поле даже часове, след като и последният изстрел е бил гневно направен. Опитните бойци знаеха това: Ломбар разчиташе на вродения им имунитет против изненадата.

Беше голям гимнастически подвиг дори за човек с неговия ръст да се вмъкне на шофьорското място с главата надолу. Използва един труп, който му беше под ръка, за да си направи възглавничка откъм тавана, който сега беше под. Счупи една от ръцете, за да подпира рамото му. Набута задника си наопаки на седалката и пристегна коланите, придърпвайки ги все по здраво и по-здраво, докато увисна на тях. След това избута трупа настрани.

Постави ръце на лостовете за стрелба. Пое дълбок, разтреперан дъх, сега или никога: в следващия момент или щеше да бъде направен на парчета, или щеше да управлява Волтар без никой да поставя това под въпрос.

Той нагласи дулото за автоматична стрелба. Сега то щеше да зареве с две хиляди изстрела в минута, всеки от които с капацитета да събори една цяла сграда.

Дръпна лоста.

ТРЯС-ЯС-ЯС-ЯС-ЯС!

Той бе все още жив. Оръдието не беше гръмнало назад.

Целият преобърнат танк подскочи във въздуха!

Бързо, достатъчно добре закрепен, за да държи ръцете си на контролното табло, Ломбар запали двигателите на танка. Той започна да направлява машината във въздуха, докато тя летеше с главата надолу.

ТРЯС-ЯС-ЯС-ЯС-ЯС! изрева оръдието.

За всеки страничен наблюдател картината би изглеждала така, сякаш откосът на задействаното оръдие хвърля танка във въздуха, а той е съвсем извън контрол.

Разположилите се по прочистените терени бунтовници се вторачиха. Някои от тях даже се разсмяха, когато видяха как чудовището само се изритва във въздуха. В цялата работа имаше даже някакъв сексуален оттенък.

Ломбар продължи да го направлява с главата надолу, даже го накара да се клати насам-натам.

Той се издигаше — три метра, петнайсет метра, трийсет метра.

Едва тогава някакъв офицер си даде сметка, че в този полет има нещо странно. Танкът би трябвало да се преобърне и да се разбие обратно в земята. Това не се случи!

— ОГЪН! — изрева един капитан от бунтовниците. — ОГЪН ПО ТОЗИ ТАНК!

Затрещяха бластери.

Един бластер би могъл обаче да навреди малко на един танк, предназначен да устоява на снаряди от оръдия на военен кораб.

Ломбар преобърна танка в нормално положение и задържа клапите в същото състояние.

Танкът подскачаше под влияние на изстрелите.

В лудешки пристъп на радост Ломбар Хист включи системата високоговорители на танка, а гласът му полетя над обсипаната с потрошени машини и хора парадна зона:

— Идиоти такива! Просто подценихте Ломбар Хист, Императора на Волтар! Ще се хиля в лицата на труповете ви, когато се опитате да строшите портите на Палас сити!

И той нададе луд вик:

— ЕЛАТЕ ДА МЕ ХВАНЕТЕ, ДЕ! — След което отвори широко клапите.

Като ускори бързо до скоростта на звука, след което я премина, за да я превиши пет пъти, той насочи летящия танк на югозапад, прелитайки с лудешка скорост над пустинята.

Опитаха се да го настигнат няколко изстрела.

Няколко бойни кораба се опитаха да го преследват.

Само седем минути по-късно, такава беше скоростта му, след като беше изкрещял по радиото, за да каже самоличността си на най-външните укрепления на Апарата, Ломбар Хист влетя с гръм и трясък с танка през портите на Палас сити, като така скочи с тринайсет минути в бъдещето.

Удари спирачките така силно, че двигателните механизми запушиха.

Ломбар приземи танка пред стъпалата, водещи към Императорския дворец.

Поседя така известно време като се смееше.

В главата му нямаше и капка съмнение, че ще спечели тази война.

Генералният щаб на Апарата се появи на върха на богато украсената извита стълба.

— Да живее Негово превъзходителство Ломбар Великолепни! — Извикаха те, след което коленичиха.

Ломбар отхвърли настрана тялото на шофьора и се покатери навън. Беше се ухилил, но изглеждаше като император.

За първи път той се чувстваше сигурен. Той щеше да остане Император! Не можеше да загуби.

За 125 000 години в Палас сити не беше правен пробив.

Той и титлата му бяха в пълна безопасност.

Бунтовническите сили щяха да бъдат затворени в капан и избити като насекоми.

Целият Волтар зависеше от неговата милост.

А той нямаше никакво намерение да им дава такава.

Само смърт и наркотици.

Той се понесе величаво нагоре по извитата стълба към коленичилите генерали.

Колко страхотно беше усещането да си истински Император!

— Станете, бибипци такива! — каза той. — Трябва да подготвим един Императорски прием. Менюто ще се състои от бунтовническа кръв.

Глава шеста

Отпред лежеше жълтата мъгла, която беше Палас сити.

Преоблечен отново в червената генералска униформа, за всеки случай ако го уцелеха, Джетеро Хелър управляваше влекача на около седемстотин и петдесет метра над пустинната повърхност. Той летеше назад. Онова, което той преследваше, се намираше между него и Палас сити.

Слънцето му беше отдясно и той не мислеше, че могат да го видят. Освен това лъчите щяха да са много объркани от онова, с което той разполагаше.

Теглителните мотори пееха. Клапите им бяха едва-едва открехнати. Ако той затегнеше твърде много „теглича“ си — теглич, макар че той буташе с него — механизмите щяха да се задавят безумно.

Единствената гледка, с която разполагаше, беше на екраните му. Те блестяха и просветваха, но той все пак различаваше образите.

Сега се чудеше на начина, по който Апарата беше построил защитния периметър около жълтата мъгла. Противоударните бункери бяха заровени дълбоко в пясъка, в три редици на дълбочина, в три кръга. Той увеличи образа и ги проучи.

Артилерия и още артилерия, пехота в изобилие, той разпозна и постовете за електронни барикади, които те убиваха, ако се опиташ да минеш през тях. Ако тези три пръстена бяха разположени дори около една обикновена крепост, човек би си играл с огъня, опитвайки се да я превземе.

Жълтата мъгла беше друго нещо. Даже без външните й защитни средства, никакво нападение не би могло да направи пробив. Най-добрият й пазач беше факторът време. Един снаряд, който е изстрелян по нея в настоящето, би изгърмял във време, което вече е минало и не би могъл да направи нищо. Освен това, с изключение на пространството около портите, сега цялото място беше покрито с електронна мрежа, захранвана от черната дупка в планината. Тази мрежа покриваше изкривеното пространство и всеки снаряд, танк или кораб, които се опитаха да минат през нея, щяха да бъдат погълнати както от времето, така и от енергията. Имаше си само едно слабо място — там, където вихърът на поглъщащата черна дупка се обръщаше навътре на гърба на планината, в която се намираше черната дупка. Само един инженер би се досетил за това, но то едва ли можеше да се нарече пазена в строга секретност тайна: човек не би могъл да стреля оттам към ситито, защото планината препречваше пътя. Ако врагът се опиташе да промъкне някой кораб през нея, то той щеше да бъде толкова малък, че унищожителната му сила щеше да е нищожна. Освен това той трябваше да изкатери такива гигантски скали и канари, че само един отряд, решен на самоубийство, би се качил в него. Хелър беше използвал това слабо място веднъж, когато измъкваше Императора. Тъй като много малко хора знаеха за случая, той се съмняваше, че мястото е строго охранявано.

Хелър наблюдаваше екраните си. Да, вече си имаше публика. Въпреки трептящата картина, той получаваше доста уголемен образ на няколко офицери от Апарата, обслужващи защитния периметър. Те стояха на ръба на един бункер и го наблюдаваха с очила. Но колкото и добре да виждаха, накъда напредва Хелър, все още в обхват от петнайсет километра, те можеха с голяма вероятност да го вземат за праха от приближаваща сила на бунтовниците.

Обаче не ставаше въпрос за бунтовници: те вероятно все още се качваха по корабите си в лагера „Убиец“ и когато дойдеха, това щеше да стане откъм небето. В тази атака участваше само Хелър.

На екрана си той виждаше проблясването на очилата на командирите от Апарата. Те даваха знаци, за да извикат хора при окопите и при местата на артилерията.

Като продължаваше да лети заднешком, Хелър бавно буташе странния си товар.

И тогава, когато обхватът беше по-малко от десет километра, той видя, че офицерите започнаха да дават знаци за отмяна на заповедите им. Защото сега те разбраха какво пълзи към тях.

Вятърни демони!

Хелър се трудеше усърдно да ги кара да се въртят. Те рядко бяха стигали толкова близо до Палас сити, ако въобще това беше ставало някога.

Те бяха въртящият се резултат от температурни разлики между нажежената повърхност на пустинята и един често срещан леден вятър, който духаше на около километър и половина над пустинната повърхност. Демоните възприемаха наситено зеленото от медните пясъци, блестящото жълто от фелдшпата и оранжево-аленото от железните смеси, при което се получаваха цветни, гърчещи се стълбове високи от деветстотин метра до два километра и половина, които танцуваха като ансамбли от демони.​

Хелър успяваше да поддържа въртенето им само като мяташе теглещите лъчи отляво надясно и изваждаше стълбовете от равновесие. Изискваше се голямо внимание към теглещите клапи, както и сръчност при боравенето с тях.

Демоните обаче бяха често срещана гледка, макар и малко предизвикваща страхопочитание, за всеки, който живееше близо до, вътре във Великата пустиня или, пък му се налагаше да лети над нея.

В демоните имаше много мощ. Една от причините, поради които беше почти невъзможно да се прекоси Великата пустиня, бе, че всеки, който се движеше пеша, можеше да бъде засмукан и изхвърлен във въздуха на височина до километър и половина. На някоя друга планета можеха да бъдат наречени торнадо или спирала. Веднъж Хелър беше видял как една къща, неправилно построена от някой невнимателен предприемач, беше изхвърлена на километър и половина височина тук, във Великата пустиня.

Офицерите от Апарата, които бяха застанали на парапета, можеха да са новодошли или пък още неопитни. И тогава Хелър се окуражи. На екрана си той видя един посивял лейтенант да търчи между различните офицерски групи и да крещи. Хелър не можеше да го види много добре, защото лъчите му за наблюдение минаваха през вятърните демони, които той буташе, и естествено не можеше да чуе нищо, но от лудешкото размятане на ръцете на човека долу и от реакцията на останалите на това нямаше никакво съмнение за какво става въпрос.

Сигналите с размахване на ръце придобиха характера на паника. Изведнъж по окопите започнаха да бълват хора. Цели потоци стрелци търчаха надолу откъм артилерията. До един те се спускаха в бункерите като бързо се прибираха под земята, за да не бъдат хвърлени на километър и половина във въздуха.

Като размяташе с помощта на клапите теглещите лъчи и като летеше вече в дъга, Хелър започна да подрежда внимателно и прецизно вятърните демони около жълтата мъгла в кръг. Те представляваха един гладен, отвратителен танцов ансамбъл от проблясващи цветове, който крещеше подигравателна оброчна песничка.

Оръдия бяха изтръгвани от установките им, покривалата на бункерите започнаха да се развяват безразборно, антените на лъчовите екрани се изкривяваха, електронните постове до един бяха изтръгнати от пясъка, а при един от подземните входове, където се беше събрало множество, бяха грабнати войници от Апарата. Всичко това полетя във вихър високо, високо, високо във въздуха! Там, където долната част на някоя от тези спирали се докосваше, веднага се виждаха пораженията! Основите им шибаха като змии и издълбаваха дупки навсякъде, където се докоснеха. Бяха фунии от хаос, които поглъщаха всичко с апетит, който подхранваше само зеленото и прашно небе отгоре.

Самото Палас сити не беше пострадало. Обаче демоните със сигурност бяха направили бъркотия от трите пръстена на защитния периметър.

Имаше много артилерийски потенциал — много хора, които бяха останали долу. Хелър не се опитваше да спечели тази война с помощта на вятърните демони. Той само създаваше бъркотия.

Той раздвижи пръстите си: почти ги беше обездвижил от триенето при управлението на теглещите клапи. После отлетя на север и се отправи по своите си ангажименти. Щеше да започне работа по истинската причина, поради която беше дошъл тук сам.