Обречена планета

Глава първа

Джетеро Хелър промъкна влекача през „задната врата“ на Палас сити. Само един волтариански инженер можеше да познава „мекотата“ на изкривеното пространство в близост до планината, която се издигаше над Палас сити.

Мястото се считаше за напълно недостъпно и то си беше такова. В течение на 125 000 години то усърдно беше защитавало коронованите глави на Конфедерацията. Беше символ, един абсолют за власт: четиристотин милиарда хора на сто и десет планети гледаха на него, както и на самия Император, като на общовалиден ЗАКОН. Докато се държеше Палас сити, щяха да му се подчиняват. Хелър имаше намерение да докаже, че е уязвимо, разбира се, ако успееше.

Рисковете бяха неимоверни, шансовете за успех — минимални. Това обаче беше начин на живот за Джетеро Хелър, един военен инженер.

Една малка черна дупка от външното пространство беше вмъкната в планината откъм северната страна на Палас сити. Направена там от първите волтариански инженери скоро след пристигането им от далечна галактика и завоюването на тази планета, тя осигуряваше мощност и защита през цялото това време. Черната дупка изкривяваше пространството и променяше часовото време в района.

Доволен от това, че създадената от вятърните демони бъркотия държи в прикритие хората от защитния периметър, Хелър промъкна влекача. Настъпи моментно гадене при промяната на времевите фактори. Човек веднага се озоваваше в приглушената атмосфера на изкуствено осветление.

Хелър вдигна поглед към извисяващата се планина. Тя беше внушително голяма. Зад нея лежаха позлатените, кръгли палати, с всичките им изкуствено осветени паркове и в цялото им великолепие. Засега всичко това беше скрито за него.

Той знаеше, че от другата страна ще има пълни с въоръжена артилерия в настоящето гори, както и безброй отряди. Макар че абсорбиращото му покритие щеше да го направи относително невидим, понеже не отразяваше светлината, имаше вероятност да попадне между някаква илюминация на планината и наблюдаващите долу и да се открои като силует. В най-добрия случай щеше да се окаже неподвижна мишена за тях.

Той не беше разполагал с Флотска база, на която да подготви кораба си. Беше направил най-доброто, на което беше способен. Беше качил две тръби най-отгоре върху корпуса на влекача: той просто не разполагаше с оръдия. Освен това беше прикачил един контейнер за мини под долната част на влекача.

На фона на призрачната мрачина той повдигна предницата на влекача така, че Т-образният му нос се вирна нагоре. С тази машина имаше само една възможност: трябваше да направи всичко възможно да не обърка сметките по някакъв начин.

Натисна един бутон за стрелба.

С едно фиууу, някакъв осмоъгълен предмет излетя, от едната тръба. Заиздига се все по-нависоко и по-нависоко. Прелетя над върха на планината. Хелър можеше само да се надява, че то ще се приземи както трябва на другия склон. Това беше мишена — стръв. Всяко автоматично нагласящо се оръжие, което търси по какво да стреля, нямаше да може да устои на тази мишена: макар че корабът му вече беше забелязан и по него беше открит огън, контролните механизми на оръдията щяха да предпочетат мишената-стръв — надяваше се той.

Дотук добре. Сега той повдигна носа на влекача малко по-нависоко. Можеше да се окаже от голяма полза, ако успееше да създаде нова бъркотия. Във втората тръба той беше поставил няколко задействани с радиовълни топчета, които бяха няколко хиляди на брой. Хелър натисна втори бутон за стрелба: стотина хиляди сачми полетяха навън като това доста наподобяваше стрелбата с рязана пушка. При тази висока траектория те щяха да се разпилеят из десетки декари площ сред парковете и палатите. Той се съмняваше, че някой ще им обърне внимание, освен ако не бъде ударен от някое от тях. Хелър провери кутията за дистанционното им задействане: предпазният механизъм беше включен. Той я постави в джоба си.

Сега вече щеше да се хване на работа.

Беше поставил нещо, което се наричаше косер-дезинтегратор, в отделението над палубата.

Схемите, които бяха използвани при инсталирането на черната дупка, бяха изчезнали толкова отдавна, че той можеше да разчита единствено на слуховете, които беше дочул, докато учеше като кадет. По всяка вероятност черната дупка се намираше в горната една трета на планината.

Хелър включи екраните си и започна да триангулира за заемане на позиция. Имаше една тънка струйка гама-лъчи, която можеше да следва — цепнатини в защитната обвивка, които не бяха опасни. Дупката сама по себе си бе напълно обгърната. Енергията й беше канализирана по изолационни тръби. Микровълновите рефлектори от другата страна на планината бяха просто радиационни детектори. Вече ги беше използвал, така че нямаше намерение да повтаря опита си. Вече щяха да са нащрек в това отношение.

Хелър затърси напосоки черната дупка по цепнатините й. Новините не бяха добри: намираше се в абсолютната долна част на едната трета. Трябваше да се справи с много повече планина, отколкото му се щеше.

В дупката не можеше да се вкара лъч: тя просто поглъщаше всичко от този сорт. В нея не можеше да се хвърли бомба: взривът щеше да погуби половината Волтар заедно с нея. Хелър просто щеше да отреже върха на планината и да го завлече встрани, ако успее!

Вече беше локализирал каквото му трябваше. Захвана се на работа с косера-дезинтегратор. Устройството можеше да направи прорез с широчина една молекула, през каквото и да минеше, но Хелър мислеше, че производителят му въобще не беше предвидил, че то може да се използва за отрязването върха на планина.

Силен, силен вой започна болезнено да стига до слуха му. Хелър спря и си сложи тампони в ушите. Производителите го бяха предвидили за заравняването на сгради като се правеше прорез, а след това ненужната секция се отделяше. Въобще не си бяха дали сметка, че един военен инженер ще има нужда от ТИШИНА! Рано или късно някой в Палас сити долу щеше да се зачуди откъде идва този двайсет хиляди оборотен писък.

Работата напредваше бавно. Трябваше да мине през базалт, а той беше ТВЪРД!

По цялата дължина на планината започна да се процежда една тънка струйка светлина от голямата температура. Това означаваше, че скоро щеше да се появи подобна струйка и от другата страна на планината. ВИДИМА!

Хелър разклати влекача напред-назад, наляво-надясно. Не можеше да разбере колко дълбок е станал прорезът. Единственото, което можеше да прави, бе да реже, реже, реже и да се надява.

Рано или късно някой със сигурност щеше да чуе този вой. Той достигаше до слуха му дори през тампоните. Беше СИЛЕН!

Хелър имаше ужасното чувство, че оставя пропуснати места — такива, на които камъкът не беше прорязан. Беше трудно да се поддържа равна линия: устройството беше предвидено да се ползва от стабилна платформа, която е установена на земята, а не от кораб.

Добре де, не можеше просто да си седи така и да реже до края на живота си. Трябваше по някое време да пробва какво е станало.

Той изключи косера-дезинтегратор.

Установи влекача от дясната страна. Сега вече се виждаше откъм Палас сити: ето го как си лежи в позлата и зелено, окъпано в изкуствена светлина.

Хелър включи теглещите мотори в задната част на влекача. Направи маневра, за да обхване добре и здраво върха на планината.

БУМ!

Един снаряд се разби в планината. Бяха го забелязали!

БУМ! БУМ!

Мишената-стръв, слава Богу, привличаше снарядите и те не попадаха в целта. Само един от тях да улучеше и влекачът щеше да се изпари яко дим: нямаше никаква броня.

Хелър отвори широко клапите на планетните двигателни механизми. Той усили докрай времевите двигателни механизми „Бъдеще-минало“.

Влекачът силно дръпна напред. Теглещите лъчи се опънаха.

Влекачът започна да се клатушка.

Върхът на планината НЕ се помръдваше!

Хелър погледна надолу по склона към ситито. Приближаваше се един пехотински отряд, който от такова разстояние изглеждаше много малък. Войниците спираха сред канарите, приклякаха и насочваха бластерите си нагоре. Хелър се стегна, за да приеме удара.

Влекачът се бореше, за да премести планината.

ПРЕДНОТО СТЪКЛО СЕ НАТРОШИ!

Автоматичното предупреждение на влекача се включи:

— Сър, цилиндърът на конвертора „Бъдеще-минало“ от дясната ми страна е пренагрят. Моля да намалите темпото.

Хелър направи още едно опъване с влекача.

Над него се чу експлозия. Някой бластер вероятно беше улучил обвивката на една от тръбите върху корпуса на кораба.

Ситуацията ставаше прекалено напрегната.

Изведнъж той отпусна теглича, който отказваше да тегли.

Завъртя се надясно. Прикри се зад планината, за да не бъде виждан от пехотата.

Сега вече беше време за нова бъркотия. Той извади дистанционното устройство от джоба си, изключи предпазителя и задейства устройството. Това трябваше да накара топчетата, които беше пуснал в ситито, да загърмят. Трябваше да започнат да избухват на определени интервали. Това щеше да разнообрази тия там долу. И той може би щеше да успее да довърши работата си.

Проблемът се състоеше в това, че върхът на планината все още не беше напълно прорязан.

Понеже беше предположил, че подобно нещо може да се случи, Хелър беше поставил стотина down-blast разрушителни мини в тръбата под корпуса на кораба.

Това означаваше, че ще трябва да направи кръг около планината. Надяваше се, че бъркотията, която беше създал, си върши работата. Започна да се придвижва по посока на часовниковата стрелка около върха. На всеки стотина метра, приблизително на мястото, където беше направил прореза, той пускаше по една разрушаваща мина.

Експлозиите започнаха да избухват с гръм, всеки път, когато поредната се докоснеше до планинската повърхност.

Хелър показа носа на кораба иззад разклонението на планината, като отново стана видим за хората в Палас сити.

ТРЯЯЯС!

Нещо разкъса горната част на корпуса!

Бъркотията, която беше причинил, не му беше свършила работа!

Тогава си даде сметка, че е направил грешка: беше стоял зад планината и черната дупка, когато натискаше бутона, а активиращият лъч не беше достатъчно мощен, че да премине!

Е, със или без бъркотия, той трябваше да продължи работата си.

Продължи да пуска мини, докато въздухът около него беше осеян със снаряди от бластери, които улучваха корпуса му, и накрая довърши кръга.

Из влекача се носеше дим. Доста неща бяха улучени.

Макар и да беше загубил надежда, той все пак се надяваше, че е довършил отделянето на планинския връх с помощта на мините, при което отново се прикри зад планината.

Вече дори не можеше да вижда екраните си.

— Сър — каза влекачът, — залата с мотора на моите „Бъдеще-минало“ гори. Бих ли могъл да ви препоръчам посещение в най-близкия сервизен салон?

Идиотщината на всичко това накара Хелър да разбере, че компютърните банки вероятно също са повредени. Той натисна бутона за ръчно погасяване на пожари при спешност. Палецът му се плъзна по него. Хелър погледна надолу: върху пода на палубата се събираше в малка локва хидравлична течност.

Като се молеше контролното му табло все още да работи, той заработи с теглещите мотори, за да обхване планината още веднъж. Усети ги как се пристягат.

Отвори клапите на планетарните си двигателни механизми. Усети как влекачът се тресе от напрежението в лъчите.

Като продължаваше да се моли, той отвори клапите на мощните двигатели „Бъдеще-минало“ конвертори на времето.

Това спря влекача със силно дръпване назад. Той все още имаше мощност.

Нещо се удари в долната част на влекача. През всичкия дим не можеше да се разбере какво точно е станало, но той предположи, че част от пехотинците са заобиколили разклонението на планината. Абсорбиращият му плащ сигурно беше разкъсан на парчета. Той вече беше видим!

Започна да дава мощност на клапите. Караше влекача да подскача отново и отново при всяко подръпване на мъртвия планински връх.

Един изстрел улучи отдолу мястото на десния пилот до него. То започна да пуши и пука.

Контролното табло ставаше все по-хлъзгаво и по-хлъзгаво.

Хелър насочи носа на кораба нагоре под ъгъл от четиресет и пет градуса. Още веднъж отвори широко клапите.

Зад него се чу нещо като рев. Започна от много нисък тон, а след това се изкачи по тоновата стълбица, докато заприлича на нещо виещо.

Влекачът се движеше.

Изстрелите, които бяха пронизвали въздуха, изведнъж замряха. Пехотата долу сигурно вече се сражаваше със земетресението точно под краката им.

Хелър не виждаше нищо. Екраните му не работеха, за да може да гледа на тях.

Можеше само да се досети какво става.

Дали се движеше напред, теглейки планинския връх зад себе си или не?

Глава втора

Много колеги-офицери често се бяха шегували с Хелър за „вродения му компас“. Понякога, на палубата на някой военен кораб, той усещаше, че жирокомпасите грешат. По-старшите не му обръщаха внимание, но той беше много настоятелен и в края на краищата, за да бъдат оставени на мира, караха някой техник да провери. Винаги се намираше грешка, но понякога тя беше не по-голяма от една хилядна от градуса. И макар че това щеше много да се отрази на курса при седем пъти по-голяма скорост от тази на светлината, никой не вярваше, че той е открил грешката. На всеки жирокомпас, казваха те, може да му се случи да се отклонява с една хилядна от градуса.

В този момент за голяма своя изненада той откри, че няма никаква представа накъде се движи. Би трябвало да може да разпознае, независимо от дима, северния и южния магнитни полюси на Волтар. Той обаче не можеше.

Тогава си даде сметка, че никога преди не се беше опитвал да навигира в рамките на времево или пространствено изкривяване, а в момента се намираше точно в такова. Черната дупка, която теглеше или не теглеше зад себе си, разширяваше сферата си на влияние дотам, че да обгърне и влекача.

Хелър не знаеше с каква скорост се движи, нито дори дали въобще се движи.

Целта му беше да отдалечи планинския връх на няколко километра от Палас сити. Ако успееше да направи това, командната зона на Волтар щеше да се лиши от тези тринайсет минути в бъдещето и да се окаже в същия часови пояс, в който беше самата планета. Тогава, освен ако не се случеше нещо друго, бунтовническите сили можеха да организират нападение и с малко късмет да преминат през защитния периметър и да завземат мястото.

По това време той не знаеше за намерението на Хист да удари бунтовниците в гръб с помощта на силите на Апарата от изходните бази. Единствената му цел се състоеше в това да открие дворците и парковете така, че бъдат достъпни за директна фронтална атака. Охранителната мрежа вече нямаше да работи, ако той беше отстранил източника на всичката енергия, използвана в Палас сити.

Точно в онзи момент той не мислеше за нищо друго, освен къде, по дяволите, се намира.

Влекачът гореше. Можеше да експлодира. Ако изтървеше товара си, той можеше да падне обратно върху останалата част от планината, ако въобще не се беше преместил.

Хелър си сложи едни защитни очила, за да спрат да сълзят очите му.

Смъкна се надолу и се приближи до един екран. Може би пък щеше да успее да види нещо на него. Завъртя няколко копчета. Екранът оставаше празен. Електронните устройства се бяха повредили.

Теглещите двигатели ръмжаха от напрежението при тегленето. Двигателните механизми „Бъдеще-минало“ гърмяха, със или без пожар. Планетарните мотори пищяха. Димът се стелеше.

През счупеното предно стъкло не изглежда да влизаше никакъв въздух, така че това не можеше да служи​ като индикатор за движение напред: това по-скоро означаваше, че въобще не се движат наникъде.

На колана си Хелър имаше един пистолет. Внезапно му хрумна някаква идея и той го извади. Без да има възможност да вижда лостовете му, той го нагласи на ударна експлозия.

Протегна се през счупеното предно стъкло и стреля право надолу.

Би било чудо да се чуе нещо при всичките пищящи машини. Той обаче се вслуша внимателно. Броеше.

Когато зарядът на ръчния пистолет стигнеше до дъното, където и да беше то, щеше да експлодира с пукащ звук. Броят на секундите, умножен по разстоянието, което звукът изминаваше на Волтар за една секунда, щеше да му даде височината, на която се намираше.

Не чу нищо.

Отново стреля и започна да брои.​

Още веднъж — нищо!

Хрумна му странната идея, че може да лети с главата надолу: това можеше да се случи при антигравитационни спирали.

Ставаше прекалено горещо тук вътре. По пътечката пълзяха огнени езици, които облизваха всичко.

Може би беше преместил планината. Може би не беше.

— Цилиндърът на конвертора „Бъдеще-минало“ от дясната ми страна се топи — каза влекачът. — Искрено ви​ препоръчвам да се приземите някъде и да го погледнете.

Тая машина щеше да изгърми цялата!

Хелър знаеше, че просто трябва да се осланя на възможността да е отнесъл върха на планината.

Той затвори клапите на „Бъдеще-минало“ двигателите.

Усети отпускане.

Спря и теглещите двигатели.

Планетарните мотори понесоха с писък влекача напред като светлинен лъч!

Хелър беше завладян от гаденето при преминаване от един часови пояс в друг!

Прелетя в планетарното време!

Пустинното слънце блестеше!

Хелър бързо затвори клапите на планетарните двигатели. Влекачът незабавно започна да пада.

Тогава той видя каква е причината за част от всичко това.

Беше вдигнал планинския връх на петнайсет хиляди метра височина. Обхватът на изстрелите му беше твърде голям и те също бяха излезли от пространственото изкривяване.

Личният му вроден компас все още не работеше и той нямаше представа къде се намира.

Сграбчи контролните уреди на влекача, за да го изправи.

Те не реагираха!

Хелър заопипва отзад. Беше паркирал въздушната шейна на пътечката. Намери я.

Нямаше време да внимава.

Скочи отгоре й и излетя през разбитото предно стъкло!

Глава трета

Шейната се препъваше.

Дробовете му бяха пълни с дим.

Той се закашля и направи грешка. При височина от петнайсет хиляди метра нямаше достатъчно въздух, за да поемеш дъх като хората.

Докато главата му се въртеше поради липсата на кислород, той слепешката зарови из контролните устройства на космическата шейна. Опитваше се да я накара да полети право надолу с пълна мощ, за да стигне до височина, където имаше поне някакъв въздух.

Вече усещаше как вятърът го клати. Въпреки това, той все още не можеше да достигне скоростта за спускане надолу, която искаше. Беше достигнал крайна скорост към Волтар, която беше по силите на човек. Нещо беше отчайващо не наред — той въобще не се спускаше толкова бързо, колкото знаеше, че може да постигне с тази шейна.

Защитните му очила бяха паднали от съпротивлението на въздуха през устата му, като бяха пуснали димът да се махне от очите му. Той се взря в уреда, който отчиташе захранването на космическата шейна и който беше инсталиран в оста.

МОЩНОСТ НУЛА!

Комети, помисли си Джет, не съм изключвал тая шейна, откакто я използвах в Ню Йорк! Миси е права. Вече съм твърде стар за тази ракета. Изкуфял!

Пустинята отдолу се приближаваше в огромен конус: една точка в средата беше неподвижна, всичко останало се въртеше бясно. Ето къде ще се разбия, помисли си Джет. Тогава си каза, по дяволите, ако стане така! Той все още разполагаше с ръчния си бластер, който висеше на него на ремъчката му. Той го придърпа към себе си.

Вече можеше да диша: скоростта, с която се движеше, беше достатъчна, за да се напълнят дробовете му с въздух. Сигурно вече беше слязъл на около шест хиляди метра височина.

Палецът му задейства лостовете на бластера.

Три хиляди метра.

Хилада и петстотин метра.

Шестстотин метра.

Двеста метра.

Той насочи бластера право пред себе си към неподвижната точка в пустинния пясък.

Дали щеше да му свърши работа?

Шейсет метра.

ТОЙ СТРЕЛЯ!

Нагласен на максимален удар, откосът беше страхотен. За малко да изхвърли оръжието от ръката му!

Натисна спусъка за автоматичен огън, като продължаваше да се цели право в точката пред себе си.

Беше като да се подпреш с длан на тухлена стена. Шейната и тялото му намалиха скоростта си.

Като превръщаше пясъка в разтопен вихър, той спря на три метра от земята.

Обърна оръжието настрани и се отблъсна по този начин на шест метра вляво от образувалата се от само себе си лава.

Падна.

Пусна шейната и се изправи въодушевено.

Върху гордостта му не беше паднала и прашинка. Тогава…

БЛЛЛЛЪЪЪЪЪС!

Целият се просна на земята!

Една невероятно мощна ударна вълна го беше ударила. Земята се тресеше!

Той погледна замаян през летящия прах.

Жълтата мъгла! Пет километра на юг!

След като беше продължил да лети нагоре, планинският връх беше направил парабола и, носейки със себе си изкривеното пространство, се беше стоварил!

Не беше експлодирал.

Под жълтата мантия от изкривено пространство вероятно имаше дупка в повърхността на пустинята, голяма колкото дупката от всеки друг метеор — не, астероид! Слава Богу, че върхът не беше пътувал много бързо!

Следващите по-слаби ударни вълни го обливаха. Вълните от трептенето на планетните ядра продължаваха да пътуват под повърхността: Хелър ги чуваше да бучат в далечината.

И тогава той видя влекача. Той беше излетял даже още по-високо във въздуха, след като Хелър го беше напуснал.

Падаше в лудешки спирали, сякаш изпитваше болка.

Успя почти да се изправи.

През зеещите дупки на надупчения му корпус излизаха пламъци.

Опита се да се изправи, след което се обърна по гръб.

Падна!

Първо се появи огнен блясък като някоя супернова звезда, последван от огнено червено.

Хелър беше на колене, когато новата ударна вълна се стовари върху му, но тя го изпрати далеч назад.

Бедният влекач.

Хелър се чудеше дали е искал да каже нещо, когато е издъхвал.

Без съмнение си беше направил войнишко погребение — навсякъде пламък и дим!

Тогава Хелър си даде сметка, че цялата тази гюрултия със сигурност се вижда от доста километри!

Това не можеше да му помогне, а по-скоро щеше да му докара компания!

Опасно!

Глава четвърта

Прахът се стелеше. Чувството му за ориентация вече работеше. Беше изминал половината път до лагер „Издръжливост“!

Бедният стар влекач си беше вършил работата толкова добре!​

И тогава Хелър видя стълб от прах. Не беше вятърен демон.

Блясъкът на слънцето беше безмилостен, удряше като с чук. Хелър почисти предпазните си очила и си ги сложи. Не един прашен стълб, а цели десет!

Като се вгледа по-надолу, той изведнъж разбра какво вижда: пустинни патрулни коли на Апарата! Вероятно бяха пуснали разузнавачи в голям обсег в тия времена на заплаха.

Хелър провери оръжието си. За голяма изненада то още можеше да стреля. Бяха му останали няколко изстрела, но те не бха достатъчни, за да се справи с десет патрулни коли. Хелър попипа колана си: не разполагаше с резервни батерии. Да, реши той, вече беше много стар. След всичко това, ако успееше да се измъкне жив от него, щеше да си седи пред огъня с одеяло през колената и с разтреперан глас щеше да говори на внуците си никога да не стават военни инженери. Накрая ставаш неспособен. Правиш грешки, които не можеш да си позволиш за нищо на света. И така продължиха мислите за внуците.

Да, една от колите се беше откъснала от останалите и бързо напредваше към него.

Бяха плоски, очукани коли, в типичния за Апарата жълт като горчица цвят, грозни същества, със стоманени навеси, за да се предпазват от слънцето, накачени от всички страни с най-разнообразни джунджурии от оборудването. Колелата с гуми широки по един метър, бяха обвити последователно в меки и метални чепове, които бяха като ножове. Той се надяваше, че нямат намерение да го сгазят, за да си направят удоволствие.

Щеше да разчита на генералската си униформа, за да блъфира. Дори при това положение обаче щеше да е трудно да се обясни какво прави един генерал от Апарата тук, когато жълтата мъгла току-що се е разбила.

И тогава го връхлетя друга мисъл: ами ако това бяха бунтовници, които са завзели коли на Апарата? Сигурно, като видеха „генерал“, първо щяха да стрелят!

Той бързо се огледа наоколо за камък, зад който може да се прикрие.

Нямаше нито един.

Колата вече почти беше стигнала до него.

Хелър държеше оръжието зад гърба си. Опитваше се да види през отворите в бронираното предно стъкло.

И изведнъж смях. Един глас изгъргори:

— Така си и мислех!

БЕШЕ СНЕЛЦ!

Пустинната кола спря встрани от него. Снелц беше поставил ботушите си на стъпенката, клатушкаше се до шофьора и беше на път да се пръсне от смях.

Хелър взе манерката, която му подаде един от десетте захилени войника в задната част на колата. Той изплакна устата си, след което навлажни лицето си.

— Не си си мислел, че ще се въртя наоколо и ще чакам да ми хвръкне главата, нали? — каза Снелц, когато смехът му попрестана. — Ти не си единственият, който познава експлозивите. Поставих радио-дистанционно на едно от копийцата ти, след което поставих механизъм със закъснител, сверен с него, в склада на лагера. Знаех, че ще задействаш копийцата някъде от небето и исках склада да гръмне скоро след това. Всеки глупак би се сетил, че следващата ти мишена ще е Палас сити, та им казах, че генералът ми е наредил да поема пустинния патрул. Взех десет пустинни коли, натоварих хората си и ето ни тук. С какво по дяволите си се занимавал? Това, дето се разби там, не е ли влекачът?

— Бедният влекач — отвърна Хелър.

— Мисля, че го разпознах още докато се въртеше в небето. А онази жълта мъгла там дали не е изкривено пространство? Не ми казвай, че си свалил похлупака на Палас сити.

— Точно там отиваме — отвърна Хелър. — Тръгвайте.

— Не, няма да стане — каза Снелц. — Един полковник от Флота е по-старши от някаква си Десета степен. Сега съм по-висш по чин, така че аз раздавам заповедите.

— Виж какво, аз пък съм в генералска униформа на Апарата! Трябва да се върна обратно в Палас сити!

— Тая генералска униформа не се брои — каза Снелц. — Апарата не може да заповядва на служещите във Флота. Заклевам се в цялата си батарея. Така че аз раздавам командите тук. Ясно?

— Щом така казваш — отвърна Хелър.

— Добре, тоя въпрос го уредихме. Шофьор, дай знак на другите да ни следват и тръгвай към Палас сити.

— Нали и аз точно това наредих — каза Хелър, докато се качваше в колата.

— Не — отвърна Снелц. — Ти предложи това на един по — старши. А аз просто съм в благосклонно настроение. Тръгвай, шофьор.

Докато пътуваха на юг, а после и на запад, Снелц започна да пее, а мъжете отзад се присъединиха, докато накрая цялата колона ревеше следното:

Жълто-зелено-червената пустиня летеше под тях. Хелър имаше още една мишена: ЛОМБАР ХИСТ!

Глава пета

През това време бунтовническите сили се бяха приземили в пустинята доста на юг от ситито. В този сектор въздухът се разкъсваше от тракането на оръдия и проблясъците на експлозии. Очевидно бяха открили слабо място в трите външни кръга на защитния периметър и удряха по него като побеснели. Артилерията на Апарата удържаше бунтовническия флот на почетно разстояние и в резултат течеше усилена пехотна акция, която вероятно взимаше цели купища човешки животи.

Докато пътуваше в пустинната кола, която продължаваше да се придвижва на юг, Хелър погледна към небето далеч на изток.

— Здрасти, здрасти, здрасти — каза той. — Снелц, погледни хоризонта натам.

Снелц присви очи от пустинния блясък. След това вдигна бинокъла си.

— Бойни кораби на Апарата. Сигурно са от изходните бази за нахлуването. Ей, тая работа не изглежда добра. Ще ударят бунтовниците в гръб. Флота е неутрален. В качеството си на полковник мисля, че мястото ни е навсякъде другаде, но не и в Палас сити.

— Виж какво — каза Хелър, — източната порта не се атакува в момента. Можем да се вмъкнем.

— И да станем част от бъркотията на битката? — възкликна Снелц.

— Като генерал заповядвам да влезем в Палас сити. Вие още сте с униформите на Апарата. Аз самият съм с генералска униформа на Апарата. Това решава въпроса. Давайте!

— Няма ли да ми дадеш малко време да си напиша мемоарите? — попита Снелц. — „Краткият, но щастлив — живот на капитан Снелц от Флота“. Ти Можеш да напишеш предговора: „Приятелят ми Снелц“ от покойния Джетеро Хелър. Шофьор, спри, за да извадя тефтера и химикалката. Няма да ми отнеме много време.

— Полковник, мога ли да ти предложа — намеси се Хелър — да ги подпишеш с бригаден генерал Снелц, ако успееш да влезеш през източната порта?

— Ами, сигурно ще изглежда по-добре на корицата — отвърна Снелц, — дори ако трябва да прибавят „посмъртно“. Към източната порта, шофьор.

Те запълзяха към безредието от жици и стълбове, които се намираха от тази страна на Палас сити. Липсваха даже огромни парчета от пътната настилка.

— Какво по дяволите ги е ударило? — попита Снелц. — От тази страна не се виждат мъртви бунтовници. Ти ли си го направил?

— Нещата малко се позавъртяха преди известно време — отвърна Хелър.

— И аз бих казал същото — рече Снелц, като се взираше в разкъсаните парчета на защитните средства, докато спираха до барикадата.

Стотина мъже и едно оръдие пазеха останалата част от портата.

Един майор от Апарата с безумен поглед се приближи на бегом и надзърна в колата.

Хелър си сложи предпазните очила и размаха пластинката си за самоличност.

Той каза:

— Пустинен патрул 17 от Апарата с жизненоважна информация за бунтовническите сили в атака, която трябва да се предаде спешно на генералния щаб на Апарата!

Майорът отскочи назад и отдаде чест:

— Минавайте, генерале!

Барикадата беше отворена. Десетте пустинни коли бързо влязоха.

Палас сити изглеждаше много различно сега, когато беше изложено на блясъка на пустинното слънце. Светлината, която заливаше обилно кръглите, позлатени дворци, беше ослепителна.

Захранването беше изключено, поради което светлините под фонтаните липсваха, а водопадите бяха престанали да текат.

Тревата в парковете вехнеше и ставаше все по-кафява. Храстите и цветята клюмаха под жаркия дъх на пустинния вятър.

— Марихуана? — възкликна Хелър, като се взираше в един парцел около боядисана статуя, докато минаваха покрай нея.

Снелц не беше ходил в Палас сити никога преди това. Покритите със скъпоценни камъни балюстради и позлатените прозорци го заслепяваха. Движеха се по един широк булевард.

— Не знам какво означава марихуана, но това, което виждам, са сигурно скъпоценности за милиарди кредити. Нищо чудно, че охраняваха това място толкова усърдно: декари наред дворци, обсипани с диаманти!

— Квадратни километри, не декари — поправи го Хелър. — Виждаш ли онази стена и сенчестите дървета пред нас? Предлагам да спрем там.

Снелц погледна улиците. Те гъмжаха от мъже в черните униформи на Батальона на смъртта, шоковите отряди на Апарата. На всеки стотина метра можеше да се открие по една артилерийска част. Войниците в тях изглеждаха смъртоносни и нащрек, но много, много нервни, под силно напрежение заради премахването на покривалото на ситито.

— Искаш да кажеш, че ще спреш? — попита Снелц. — Сред тия убийци? Един бригаден генерал не е ли с по-висш чин от твоя?

— Не, аз съм с униформа на генерал-майор.

— Знаех си, че има нещо в цялата работа — рече Снелц. — Шофьор, спри под онези дървета до стената.

Десетте пустинни коли спряха. Намираха се на три дълги пресечки от Императорския дворец. Батальоните на смъртта бяха станали много повече на брой. Навсякъде имаше артилерия.

Хелър се измъкна от колата и погледна към небето на юг през вехнещите листа на дърветата.

Оттам идеше звук от стрелба високо в небето. В стратосферата се сражаваха бойни кораби. През земята, както и през настилката се усети тътенът от артилерия, когато бунтовниците удариха южната порта и се опитаха да проникнат през нея. Ако бунтовниците успееха в тази атака, битката щеше скоро да се пренесе й при Хелър и останалите. В небето обаче ставаше нещо застрашително. Да не би да унищожаваха бунтовническия въздушен флот?

Хелър се обърна към Снелц.

— Мога ли предложа — заповядам на твоите хора да си запушат ушите и да легнат на пода в колите си?

— Това е много странна заповед — каза Снелц. — Нещо конкретно ли имаш пред вид?

— Онова тактическо диверсионно объркване, което ни смая преди известно време, е на път да се случи отново.

— Съжалявам, че попитах. — Той изсвири на тримата лейтенанти в колите и когато те дойдоха, им раздаде нарежданията.

От една артилерийска част се приближи полковник от Батальон на смъртта. Изглеждаше много напушен. Погледна под навеса към Снелц.

— Какво става тук?

Войниците в колата, както и останалите, налягаха по пода и закриха с длани ушите си.

— Пустинен патрул 17 — отвърна Снелц. — Само спряхме, за да пишкаме.

— Намирате се в огневата ни зона — каза полковникът.

Хелър погледна назад към другите коли. Тримата лейтенанти му дадоха утвърдителен знак, след което запушиха ушите си с длани и се скриха от поглед. Хелър видя, че Снелц се е свил долу и се грижи за слуха си. Постави дистанционното, което преди това не се беше задействало, между коленете си и сам постави длани върху ушите си.

— Вие пък сте в нашата — каза той на полковника и натисна с коляно копчето на дистанционното.

Хилядите топчета, които той беше разпръснал по-рано из Палас сити, започнаха да избухват на интервали.

Полковникът се вторачи. Не можеше да свържи това, което ставаше, с това, което беше направил току-що. Вероятно предположи, че войниците тук бяха вече чули равномерните залпове.

Устата на полковника увисна. Очите му кръстосаха. С див, агонизиращ поглед той започна да крещи!

Цели роти, батальони, полкове застанаха неподвижни за секунда, започнаха да крещят, след което с ужасено втурване хукнаха в паника с гръм и трясък по булевардите. Те скачаха от поставките на оръдията, пускаха на земята оръжията си, захвърляха надалеч коланите и екипировката си с все сила.

Бягаха в кръгове. Блъскаха се един в друг; След това и хора, и танкове с безреден рев се разбъркаха на път към портите на ситито, като не позволяваха на нищо да ги спре.

Навлязоха в тила на защитните позиции на Апарата на юг — прегазиха собствените си позиции — и хората там, като усетиха паниката хукнаха от окопите и бункерите, напред към пустинята и право под трещящия обстрел на бунтовническите оръдия.

Хелър изчака още пет минути. В дълбините на тези дворци бяха останали още хора, защото не можеха да бъдат засегнати от това, което ставаше на повърхността. Той беше наблюдавал непрестанно Императорските помещение от другата страна на парка. Никой не беше излязъл.

Хелър откри ушите си. Постави дистанционното обратно в джоба си.

Снелц сякаш беше обхванат от страхопочитание. Той се взираше в опразнените улици, зарязаните оръдия и преобърнатата артилерия.

— Какво по дяволите беше това?

— Няколко хиляди малки бомбички за шум — отвърна Хелър. — Бях ги заложил по-рано, за да създам бъркотия. Излъчват звукови вълни като от пилене на зъби и така предизвикват паника. Вече можеш да дадеш знак на хората си да си открият ушите.

Снелц се вслуша в крещящото бягащо безредие откъм южния край на ситито.

— Комети, толкова се радвам, че съм от твоя лагер — рече той и даде знак на хората си.

Глава шеста

Запълзяха към основата на огромното кръгово стълбище, което водеше нагоре към Императорския дворец. Няколко напуснати артилерийски оръдия стояха на окъпаната в слънце морава. Пред стълбата беше паркиран летящ танк. Тялото на убития шофьор лежеше наполовина вътре, наполовина отвън, където беше паднало, след като Ломбар беше излетял от танка.

Пустинните коли спряха. Стотината мъже излязоха.

Хелър погледна нагоре към небето. Бойните действия на повърхността на планетата може да се бяха превърнали в безредно бягство, но там горе със сигурност течеше битка. Той знаеше, че бунтовниците разполагат с много малко бойни кораби. Не можеше да разбере от толкова голямо разстояние какво става, но му се струваше, че една група кораби в момента я правят на парчета. Дори когато погледна, някакво голямо въздушно средство летеше в спираловидни пламъци надолу към земята, която беше стотици километра по-ниско.

Знаеше, че силите и Флота за нахлуването на Земята са непокътнати. Да не би Ломбар да беше хвърлил армадата на Апарата в цялата крамола? Ако е така, с бунтовническите сили беше свършено, въпреки току-що станалото безредно бягство.

Стори му се, че е разпознал танка, който стоеше в основата на стълбата. Каквото мощно животно изглеждаше, Хист сигурно беше използвал точно него, за да избяга от битката при лагера „Убиец“.

След като си размениха набързо няколко думи със Снелц, отвън беше оставен един взвод, за да охранява входа. След това, следван от останалата част от хората и Снелц, Хелър хукна нагоре по широката, извита стълба.

Стигнаха до широкия, лъкатушещ коридор, който водеше към входното помещение. Там нямаше никакви отряди.

Снелц постави хора пред вратите на стаите, които се намираха от двете страни на коридора.

Хелър тръгна напред сам.

От преддверието идваше някакъв крещящ глас. Беше на Ломбар!

— Вие сте предатели, предатели, предатели! Всички до един! Всички сте против мен! Вие ме продадохте!

— Не, не! Моля ви, за Бога, не сме! — извика друг глас.

— Някой от вас му е помогнал да премести планината! Зная, че е бил ТОЙ! Не го отричайте! Друг пък просто е наредил на хората в Палас сити да се евакуират! А сега и ТОВА, сега и ТОВА, сега и ТОВА! — Чу се рев като от чисто животинска ярост.

Писъци на ужас.

— Ломбар! — долетя един стон. — Свали това оръжие! Вслушай се в здравия разум?

Долетя трещящият рев на изстрели с бластер, включен на автоматичен огън!

Понесени от паника стъпки от ботуши излетяха навън от преддверието. Генерали от Апарата в червени униформи се изнизаха като поток и хукнаха към извивката, където стоеше Хелър.

Безумният рев на бластерния огън в преддверието се смеси с още по-обезумелите викове на Ломбар Хист.

Един генерал беше застигнат от един изстрел в гърба. Падна в краката на Хелър. Ръцете му се протегнаха конвулсивно и той сграбчи крака на Хелър.

— Спасете ме! Спасете ме! Спасете ме! — изпищя генералът.

Другите генерали търчаха покрай Хелър.

Тогава се приближи и Ломбар, като държеше ревящия бластер, който приличаше на пламтящо копие.

Хелър подскочи назад. Ръцете на генерала на пода го спънаха. Той се подпря на стената.

Ломбар прелетя покрай него с проблясващото оръжие в ръце.

Хелър се опита да се добере до собственото си оръжие, но после си даде сметка колко безполезно е то, след като беше останало без енергия.

Войниците на Снелц се бяха отдръпнали в стаите, за да се махнат от пътя на изстрелите.

Ломбар стигна до главния вход.

Няколко генерали все още търчаха надолу по стълбата. Ломбар ги направи на парчета. Падаха като подхвърлени червени топки като заливаха стъпалата с кръв.

Напълно изненадани, хората от взвода отвън се опитаха да докарат оръдията и да ги насочат.

Ломбар пусна един картечен откос над главите им като бълваща огън коса. Те се прикриха.

Ломбар хукна надолу по стъпалата като продължаваше да стреля. Вземаше по пет стъпала наведнъж и се придвижваше твърде бързо, за да може да бъде улучен.

Когато стигна долу, издърпа мъртвия шофьор от танка и го хвърли на земята.

Хист скочи в танка и затръшна с все сила люка. Взводът на Снелц започна да стреля, но куршумите им отскачаха от бронираната повърхност.

Хелър търчеше надолу по стълбата. Той спря за миг, за да се опита да снеме револвера от един мъртъв генерал. Тогава си даде сметка, че с него няма да направи нищо на един танк и захвърли окървавеното оръжие встрани.

Ломбар запали танка.

Хелър скочи надолу по последните десет стъпала. Хвана се за дулото на едно стърчащо оръдие като се надяваше да се издърпа нагоре по него и да стигне до люка.

Оръдието гръмна. Ломбар го беше задействал отвътре. То отскочи от ръцете на Хелър.

Танкът се понесе напред с рев, а Хелър падна на земята.​

Летящото чудовище се издигна. Курсът му беше необуздан. Блъсна се в статуята в основата на една балюстрада. След това се отклони встрани и започна да се издига.

Хелър профуча през една отсечка от моравата. Там се намираше едно артилерийско оръдие, едно от най-мощните.

Скочи върху поставката за мерника. Започна да върти разни колела.

Танкът летеше ниско. Прелетя над парка. Докосна се до централната статуя там и скулптурата се катурна.

Ломбар се опитваше да се промъкне между два двореца и да получи прикритие.

Хелър вече почти беше успял да насочи дулото с око, залепено на визьора. Опитваше се да докара танка в центъра на кръгчето.

Пред Ломбар се простираха басейните, където Мадисън беше видял за пръв път Тийни, докато тя плуваше. Те се простираха там сега, без светлини и водоскоци, но пак бяха пълни и се плискаха от горещия пустинен вятър.

Хелър стреля!

Тежкият снаряд удари танка под задните десни вериги и го улучи точно в средата на долната част.

ИЗРИГНА ОГЪН!

Танкът направи пълно предно салто, оставяйки нажежена следа от себе си във въздуха.

Падна в центъра на най-ниския басейн със свирещо съскане и плясък!

Хелър беше слязъл от оръдието и тичаше към него.

Тогава изведнъж люкът се отвори.

Показа се един бластер.

Хелър беше напълно открит. Нямаше никакво прикритие. Освен това не разполагаше с никакво оръжие.